Търсене във форума

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот, Десета серия, т.1 (1927–1928) Първо издание 1933 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Мнозина казваха И мнозина отъ тѣхъ казваха: „Бѣсъ има и лудъ е, що го слушате? Иоана 10: 20. Два начина има за разбиране на великата истина: външенъ и вѫтрешенъ. Външниятъ начинъ включва отношенията къмъ самия човѣкъ, къмъ ближнитѣ му и къмъ всички хора изобщо. Вѫтрешното разбиране опредѣля отношенията на човѣка къмъ Бога. Който нѣма правилни отношения къмъ Бога, той се намира на кривъ пѫть въ живота си. Външното разбиране на истината има отношение къмъ външната страна на живота, къмъ външната страна на науката, на музиката, на изкуството. Вѫтрешното разбиране на истината има отношение къмъ Божествения свѣтъ. Запримѣръ, съвременната математика, която има външно отношение къмъ числата, познава четири действия: събиране, изваждане, умножение и дѣление. Обаче, въ математиката на Божествения свѣтъ сѫществуватъ само две действия: събиране и умножение. Изваждане и дѣление въ Божествения свѣтъ не сѫществуватъ. Следователно, изваждането и дѣлението не сѫ нищо друго, освенъ отражение на реалностьта. Въ тѣхъ нѣма нищо положително. Когато нѣщата се дѣлятъ, тѣ не се увеличаватъ, но и когато се изваждатъ, тѣ не се намаляватъ. При дѣлението частицитѣ ставатъ повече на брой, но по-дребни на голѣмина. При изваждането пъкъ частицитѣ ставатъ по-малко на брой. Значи, при изваждането и дѣлението имаме процесъ на намаляване; при събирането и умножението имаме процесъ на увеличаване. Съвременнитѣ хора си служатъ повече съ процеситѣ изваждане и дѣление, които неправилно свеждатъ къмъ събиране и умножение. Запримѣръ, нѣкой апашъ открадне отъ единъ джобъ хиляда лева, отъ другъ — хиляда лева, отъ трети — часовникъ, отъ четвърти — друго нѣщо, и въ края на краищата събира тия нѣща, извършва действието събиране. Питамъ: естественъ ли е този процесъ на събиране? Срещате другъ човѣкъ, който дѣли нѣщата: оттукъ отдѣли нѣщо, оттамъ отдѣли нѣщо и казва, че умножава нѣщата. Естественъ ли е този процесъ на умножение? Не, въ този случай нито събирането е естественъ процесъ, нито умножението. Невъзможно е да се събиратъ и умножаватъ части отъ различни величини. Невъзможно е да съберете петь метра и петь килограма, нито пъкъ да ги умножите. Въ началото на тази глава Христосъ опредѣля, какви сѫ хората, които могатъ да изваждатъ и дѣлятъ и да наричатъ тия действия събиране и умножение. Който се занимава само съ изваждане и дѣление, той принадлежи къмъ физическия свѣтъ. Тѣзи действия представятъ външната, а не вѫтрешната страна на живота. Обаче, животътъ има и своя вѫтрешна страна, вѫтрешна проява. Въ този смисълъ, животътъ ни радва дотолкова, доколкото го разбираме и външно, и вѫтрешно. Ако дадете единъ скѫпоцененъ камъкъ на нѣкое дете, то нѣма да се зарадва; ако го дадете на нѣкой възрастенъ човѣкъ, той ще се зарадва. Ако дадете една ябълка на нѣкое дете, то ще се зарадва; дадете ли я на нѣкой възрастенъ човѣкъ, той нѣма да се зарадва. Следователно, това, което радва детето, не радва възрастния; и това, което радва възрастния, не радва детето. Кой е на правата страна: детето, което се радва на ябълката, или възрастниятъ, който се радва на скѫпоценния камъкъ? Това е неразрешенъ въпросъ, по който хората могатъ съ години да спорятъ, и пакъ да не дойдатъ до едно заключение. Защо? Това зависи отъ тѣхнитѣ разбирания. Мнозина отъ тѣхъ казваха: „ Бѣсъ има и лудъ е, що го слушате?“ Питамъ: кой човѣкъ е лудъ? На този въпросъ може да се отговори по следния начинъ: всѣки човѣкъ, който е отдѣленъ отъ Бога, той е лудъ. Тази е нормата по която опредѣляме лудия човѣкъ. Казватъ за нѣкого, че не мисли право, че се лута въ живота. Това показва, че този човѣкъ е отдѣленъ отъ Бога. Щомъ е отдѣленъ отъ Бога, той нѣма тилъ въ живота си, нѣма опорна точка, вследствие на което се лута натукъ-натамъ, безъ нѣкакви разбирания за нѣщата. Евреитѣ казваха за Христа: „Лудъ е Той, бѣсъ има, що Го слушате?“ Само лудиятъ може да бѫде обсебенъ отъ бѣсове. Бѣсоветѣ пъкъ сѫ непокорни духове, излѣзли отъ Бога, понеже искали да станатъ божества. Въ Писанието е казано, че тия духове, до известна степень, иматъ влияние върху земята. Запримѣръ, много отъ атмосфернитѣ промѣни се дължатъ на тѣхъ. Следователно, всѣки човѣкъ, който се отдѣли отъ Бога, може да попадне подъ тѣхното влияние. Тѣ сѫ доста разумни сѫщества, и затова могатъ да влияятъ на хората. Съвременната наука доказва, че и низши сѫщества даже могатъ да влияятъ на по-напреднали отъ тѣхъ. Запримѣръ, ако вълкъ, мечка, или лъвъ срещнатъ нѣкой човѣкъ, тѣ могатъ да му повлияятъ, да му внушатъ страхъ. Силна е мисъльта имъ, и за това хората бѣгатъ отъ тѣхъ. Обаче, ако лъвътъ, мечката или вълкътъ срещнатъ човѣкъ, на когото мисъльта е по-силна отъ тѣхната, тѣ отстѫпватъ, не могатъ да го нападнатъ. Въ нѣкой случаи лъвътъ може да внуши страхъ на човѣка, но ако срещне на пѫтя си кобра, той се изправя предъ нея вкамененъ. Кобрата, която е много по-малка отъ лъва и отъ тигъра, внушава такъвъ страхъ, че космитѣ имъ настръхватъ. Значи, силата на човѣка или на кое и да е животно, не зависи отъ неговата голѣмина. Кобрата, макаръ и много по-малка отъ лъва и тигъра, има нѣкаква сила, нѣкакво орѫжие въ себе си, съ което надвива и най-свирепитѣ животни. Кое е онова орѫжие, съ което човѣкъ може да запази живота си? Де се крие неговата сила? Силата на здравомислещия човѣкъ седи въ неговата мисъль, въ неговитѣ прави разбирания за живота. Обаче, ако човѣкъ не може да си обясни и най-обикновенитѣ прояви въ живота и се безпокои, той ще се намѣри предъ голѣми мѫчнотии, ще изгуби силата си. Често хората се безпокоятъ за прехраната, за здравето си, за взаимнитѣ си отношения и намиратъ, че всичко това прави живота труденъ, непоносимъ. Наистина, трудни сѫ тия въпроси, но ако човѣкъ знае законитѣ, които регулиратъ живота, лесно ще се справи съ тѣхъ. Докато си служи само съ изваждане и дѣление, човѣкъ никога нѣма да разрѣши задачитѣ си. И тъй, който иска да успѣва въ живота си, той трѣбва да започне съ процеситѣ на Божествения свѣтъ — съ събиране и съ умножение. Тѣзи процеси трѣбва да съставятъ идеалъ на човѣка, къмъ който да се стреми. Въ каквито условия да се намира, той трѣбва да се стреми къмъ реализиране на този идеалъ. Този идеалъ представя пробенъ камъкъ, съ който човѣкъ ще се изпитва. Безъ идеалъ, безъ идея въ живота си, човѣкъ не може да расте и да се развива. Да си служимъ съ процеситѣ на събиране и умножение, тази е основната идея, върху която трѣбва да лежи нашия животъ. Мѫчнотиитѣ, които идатъ въ живота ни, не сѫ нищо друго, освенъ условия да подобрятъ, да закрепятъ основата, върху която градимъ бѫдещия си животъ. Изпитанията въ живота не сѫ нищо друго, освенъ условия, чрезъ които се опитва, дали основата, на която сме поставили вече живота си, е трайна и устойчива. Какво виждаме въ съвременния свѣтъ? Че идеитѣ, възгледитѣ, знанията на съвременнитѣ хора постоянно се рушатъ. Срещаме хора, които сѫ живѣли едва 50 — 60 години, и вече се намиратъ предъ развалинитѣ на своя животъ. Вие още не сте завършили живота си, но следъ като го завършите, следъ като направите единъ цикълъ на движение, ще имате ли поне една основна идея, която ще занесете съ себе си? Какво ще запазите въ съзнанието си? Нека всѣки си даде отчетъ за това. Смисълътъ, сѫщностьта на живота седи въ това, човѣкъ да запази въ съзнанието си една основна идея, която да носи съ себе си въ вѣчностьта. Казвате: Ние учимъ цѣлъ животъ, придобиваме знания, трудимъ се, състезаваме се, караме се, натъкваме се на редъ противорѣчия, но какво ще занесемъ отъ всичко това съ себе си? — Всѣки самъ трѣбва да си отговори; всѣки самъ трѣбва да намѣри основната идея въ своя животъ, за която има смисълъ да работи, да се труди, да понася мѫчнотии и страдания. Всѣки казва, че трѣбва да живѣе, да мисли по Божественъ начинъ, но въпреки това нито живѣе по Бога, нито мисли като Него. Хората говорятъ едно, вършатъ друго. Запримѣръ, мнозина казватъ, че трѣбва да бѫдатъ щедри, но какъ ще изявятъ тази щедрость? Преди всичко, никой не може да бѫде щедъръ, въ пълния смисълъ на думата, освенъ Богъ. Всички живи сѫщества на земята сѫ осигурени. Всичко е предвидено за тѣхъ. Въ такъвъ смисълъ, щедростьта е законъ за разширение на човѣшкото съзнание. Затова човѣкъ трѣбва да бѫде щедъръ не за другитѣ, но за себе си. Да бѫдешъ щедъръ, това не подразбира да направишъ нѣкакво добро, но да вземешъ отъ пълнитѣ Божествени хамбари въ свѣта и да раздавашъ на ония, които иматъ по-малко отъ тебе. Ти си натоваренъ много — ще бѫдешъ щедъръ, ще дадешъ на другитѣ, да се освободишъ отъ ненужния товаръ. Имашъ много пари, ще раздавашъ; имашъ много знания, ще раздавашъ. Ще раздавашъ отъ изобилието, което имашъ, да ти олекне. Ако не си щедъръ, ще бѫдешъ смачканъ, затрупанъ отъ тежестьта на знанието, на богатството си. Възъ основа на това, казвамъ: нещастията въ свѣта не се дължатъ на недоимъкъ, на нѣмане, но на голѣмото добро, на голѣмото изобилие, съ което хората не знаятъ, какъ да се справятъ. Мнозина питатъ: Що е добро и що е зло? Отъ окултно гледище, азъ опредѣлямъ злото като животъ на миналитѣ вѣкове, който е изгубилъ благоприятнитѣ условия за своето развитие. Този животъ седи въ съзнанието на човѣка въ зародишно състояние и чака условия да се прояви и развие. Следователно, злото, което сега мѫчи хората, не е нищо друго, освенъ непроявено добро на миналото. Това зло, като заседне въ съзнанието на човѣка, живѣе паразитенъ животъ за смѣтка на новото, което иде. Ако злото успѣе да погълне соковетѣ на новия животъ, последниятъ нѣма да се прояви. Затова, именно, българитѣ казватъ: „Да спи зло подъ камъкъ!“ И наистина, злото въ човѣка трѣбва да спи! Въ човѣка има известни мисли, чувства и желания, които трѣбва да спятъ. Не ги събуждайте преждевременно, тѣ не сѫ нужни. Това положение може да се формулира съ следнитѣ думи: Не искай повече, отколкото ти е нужно! Използувай само ония условия, които моментътъ носи! Христосъ опредѣля истинския животъ съ думитѣ: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“. Значи, всѣки човѣкъ се нуждае отъ пѫть, отъ придобиване на истината и отъ осмисляне на живота. Който осмисли живота си, той ще разполага съ мощь, съ сила за постигане на своитѣ желания. Христосъ казва: „Който не влиза презъ вратата въ кошарата на овцетѣ, но прелазя отъ другаде, той е крадецъ и разбойникъ“. Следователно, има една врата въ живота, презъ която човѣкъ трѣбва да влиза. Тази врата е известна въ окултизъма подъ названието врата на любовьта. Тя е първата врата, презъ която животътъ влиза. Когато Христосъ казва „Азъ съмъ Пѫтьтъ“, Той подразбира онзи пѫть, който се открива за овцетѣ и носи благоприятни условия за тѣхното развитие. Вратата е началото на този пѫть. Който мине презъ тази врата, той ще се отзове на царския пѫть, пъленъ съ велики подвизи. Човѣкъ ще влѣзе и излѣзе отъ тази врата. Щомъ влѣзе и излѣзе отъ една и сѫща врата, той върви вече по Божествения пѫть. Ако човѣкъ влѣзе презъ вратата на любовьта, а не излѣзе, т. е. не се върне презъ нея, той е тръгналъ по човѣшкия пѫть. Презъ която врата влѣзешъ, презъ нея трѣбва да излѣзешъ. Иначе, ти си осѫденъ на страдания, на нещастия, които неизбѣжно водятъ въ пѫтя на злото, въ пѫтя на паразитизъма. Всички хора днесъ страдатъ отъ този паразитизъмъ. Нѣма по-страшно нѣщо отъ паразитизъма. Той си е пробилъ пѫть навсѣкѫде въ живота: въ семействата, въ религиозния, въ политическия животъ на хората. Всички хора пъшкатъ подъ неговото иго. Дето се обърнете, навсѣкѫде паразитство, което се прикрива подъ булото на лъжата. Първото нѣщо: човѣкъ трѣбва да се освободи отъ този паразитизъмъ. Той не е външенъ процесъ, но вѫтрешенъ, въ самия човѣкъ. Той намира почва въ мислитѣ и чувствата на човѣка. Много мисли въ човѣка изчезватъ, много негови чувства се покварятъ все за смѣтка на този паразитизъмъ. Като не знае гибелното влияние на този паразитизъмъ, човѣкъ самъ разрушава живота си. Той обръща внимание повече на живота на другитѣ хора, тѣхъ критикува, осѫжда, вследствие на което руши своя животъ. Колкото да се спира върху живота на хората, човѣкъ трѣбва да знае, че той не може да ги познава повече отъ себе си. Човѣкъ познава хората дотолкова, доколкото познава себе си; той може да помага на хората дотолкова, доколкото помага на себе си. Ако не може да помогне на себе си, какъ ще помага на другитѣ? Мислите ли, че ако дадете парче хлѣбъ на нѣкой човѣкъ, това е помощь? Мислите ли, че ако научите едно дете да чете и да смѣта, това е помощь? И животнитѣ знаятъ да смѣтатъ. Наблюдавайте котката, какъ напада жертвата си. Когато котката види мишка, на разстояние 20 м. отъ нея, тя точно пресмѣта това разстояние и съ единъ скокъ само се хвърля върху мишката. Тя никѫде не е учила смѣтане, но точно мѣри. Вижте малкото юрдече, какъ плава. Щомъ се излупи, то веднага влиза въ водата и започва да плава. Въ кое училище се е учило? Съвременнитѣ хора казватъ, че човѣкъ трѣбва да учи смѣтане. Така е, той трѣбва да учи смѣтането. Защо? Защото правата мисъль почива на смѣтането. Иначе, смѣтането нѣма смисълъ. Когато мисъльта на човѣка не почива на законитѣ на смѣтането, той е изложенъ на вѣчно колебание и съмнение. Такъвъ човѣкъ постоянно мѣни своето вѣрую, своето убеждение: ще го видите да минава отъ едно учение въ друго, отъ една църква въ друга. Човѣкъ може да се колебае, да се мѣни, но не въ принципа на своето вѣрую, а въ методитѣ, чрезъ които са прилага дадено вѣрую. Запримѣръ, всички хора търсятъ Бога, но важно е, какъ Го търсятъ. Казано е: Богъ е Любовь, Богъ е Мѫдрость, Богъ е Истина. Въ този смисълъ, всички хора търсятъ Любовьта, Мѫдростьта и Истината, но се различаватъ по начина, по пѫтищата, по които ги търсятъ. Единъ отъ пророцитѣ е казалъ за Бога: „Търсете ме, докато съмъ близо до васъ!“ Какво означаватъ тия думи? Всѣки трѣбва да има ясна представа, какво означаватъ тия думи. Да търсишъ Бога, подразбира да търсишъ сѫщностьта, смисъла на нѣщата. Когато човѣкъ дойде въ съприкосновение съ Бога, той ще намѣри и смисъла, и сѫщностьта на нѣщата. Днесъ тази дума „Богъ“ е изгубила своето първоначално значение; тя е почти безъ съдържание, понеже мнозина я употрѣбяватъ за маскиране на дадени положения. Отъ мнозина тя се употрѣбява като уловка, да мамятъ хората. Между понятието Богъ и самата реалность трѣбва да има връзка. Когато човѣкъ вѣрва въ Бога, мисли за Него и Го люби, той знае Неговото име и Го произнася правилно. Значи, въ познаването сѫ необходими три процеса. Да знаешъ името на нѣщо, това подразбира да разполагашъ вече съ неговата сила. Ти не можешъ да говоришъ за силата на нѣщата, ако не знаешъ имената имъ. Всѣки предметъ, всѣка сила има свое специфично име. И когато произнесешъ името на дадена сила, тя може да ти услужи; ако не произнесешъ името ѝ, тя остава чужда за тебе. Всички закони въ природата иматъ свое специално име. Щомъ произнесешъ правилно името на единъ законъ, той действува вече въ тебе. Въ свѣта сѫществува една велика наука, която изучава сѫщностьта на нѣщата. Въ това отношение човѣшкиятъ животъ може да ни послужи за примѣръ. Щомъ знаете името на нѣкой човѣкъ и го произнесете, той веднага се обръща и ви отговаря. Ако го извикате съ чуждо име, той нѣма да се обърне. Какво е името на Бога? Това е задача, дадена на всѣки човѣкъ. Животътъ на човѣка се заключава въ това, именно, да научи името на Бога. Думата „Богъ“ не е Неговото истинско име, тя е преводъ. Много и различни имена има Той, но тѣ сѫ псевдоними само, не сѫ истински. Когато царетѣ отиватъ въ странство, тѣ минаватъ подъ чужди имена. Това става въ случаи, когато тѣ искатъ да минатъ инкогнито, незабелязано отъ хората. И въ Писанието сѫ дадени разни имена за Бога. Който знае сѫщинското Му име, той никога не го произнася напразно. Затова Мойсей казва: „Не произнасяй Божието име напразно!“ И наистина, който знае това име, той не Го произнася напразно. Ако Го произнесе напразно, ще произведе цѣла катастрофа. Щомъ призовете Бога съ собственото Му име, Той веднага ще ви се притече на помощь. Казано е въ Писанието: „Призови ме въ день скърбенъ!“ Ако нѣмате знание, свѣтлина и призовете Божието име, мѫдростьта веднага ще дойде при васъ; ако нѣмате любовь и призовете Божието име, любовьта веднага ще дойде при васъ. Днесъ хората произнасятъ думата любовь, но тя още не представя сѫщностьта на Великия. И тя е псевдонимъ на Любовьта. Името на всѣко нѣщо и неговата сѫщность сѫ свързани така, както човѣкъ е свързанъ съ своето име. Не можешъ да произнесешъ името на даденъ човѣкъ, и той да не се обърне къмъ тебе. Ето защо, искате ли и Богъ да се обърне къмъ васъ, когато Го призовете, вие трѣбва да измѣните, т. е. да изправите понятието си за Него. Неправилниятъ животъ на хората въ миналото до голѣма степень е покварилъ тѣхното съзнание, вследствие на което свѣтътъ, съ своитѣ изисквания, се е намѣстилъ въ умоветѣ и сърцата имъ и не е оставилъ мѣсто за Господа. Всичко има въ умоветѣ и сърцата на хората, но само Той не е тамъ. Тази е причината, задето днесъ хората сѫ обременени, измѫчени. Тѣ носятъ голѣмъ, непосиленъ товаръ. Съвременнитѣ хора работятъ, трудятъ се, учатъ, знания придобиватъ, богатство и сила придобиватъ, но едно нѣматъ — Любовьта, която ражда живота. И въ края на краищата, всичко, което сѫ придобили, изчезва, и тѣ заминаватъ за онзи свѣтъ, като казватъ: Нищо, пакъ ще се преродимъ! И наистина, пакъ дохождатъ на земята, пакъ сѫщата задача рѣшаватъ. Дойде смъртьта, отнесе ги на онзи свѣтъ, и задачата остава неразрешена. Хиляди години вече, откакъ хората се раждатъ и прераждатъ, но въпроситѣ на живота оставатъ все неизяснени. Прераждането изяснява въпроситѣ, но не ги разрешава. Следъ всичко това ще дойде единъ свѣтски човѣкъ при нѣкой духовенъ и ще го нарече лудъ. Питамъ: този човѣкъ знае ли сѫщностьта на нѣщата, за да нарича духовнитѣ хора луди? Преди всичко, коя е нормата, по която познавате, кой човѣкъ е здравомислещъ и кой не? Питамъ: кой човѣкъ е здравъ, нормаленъ? Отъ Божествено гледище, здравъ човѣкъ, въ пъленъ смисълъ на думата, е онзи, въ ума на когото не сѫществува абсолютно никаква отрицателна мисъль. Сълзитѣ въ очитѣ на човѣка сѫ признакъ, че той се е отклонилъ отъ правия пѫть. Бѣднотията, сиромашията не е нещастие, но тя показва, че човѣкъ се е отклонилъ отъ правия пѫть. Външното богатство, къмъ което хората се стремятъ, не е нещастие, но то показва отклонение отъ правия пѫть. Многото знания, невежеството, гордостьта не сѫ нещастия за хората, но тѣ говорятъ за отбиването имъ отъ правия пѫть. Въ този смисълъ, истинскиятъ мѫдрецъ не минава за ученъ човѣкъ. Той знае и разбира нѣщата отъ най-високото имъ положение — отъ Божествено гледище. Когато се говори за обикновеното знание, ние го схващаме като външенъ, механически процесъ, натрупване на редъ данни, безъ обща връзка помежду имъ. Запримѣръ, ако изучавате Писанието отъ външна страна само, вие ще четете стихъ следъ стихъ, глава следъ глава, много отъ тѣхъ ще знаете наизустъ, но въ края на краищата, пакъ ще си останете обикновенъ човѣкъ и ще водите обикновенъ животъ. Много хора иматъ отлична паметь, и като четатъ Писанието, лесно заучаватъ стихове, глави наизустъ, могатъ да ги тълкуватъ, но пакъ си оставатъ обикновени хора. Мнозина казваха: „Той е лудъ, не го слушайте!“ Защо казваха така? Защото съзнанието имъ бѣше изопачено, вследствие на което, каквото и да имъ се говори, тѣ едно могатъ да кажатъ: „Не го слушайте, той е лудъ!“ Такива хора сѫ въ постоянна борба съ себе си. Тѣ съветватъ другитѣ: Докато сте млади, яжте и пийте, поживѣйте си, че единъ день като остарѣете, да не съжалявате. Това е злото въ свѣта, което отклонява ученика отъ правия пѫть. Окултниятъ ученикъ не може и не трѣбва да върви въ пѫтя , въ който върви съвременниятъ религиозен човѣкъ. Религиозниятъ очаква спасението да дойде отвънъ, като нѣкакво чудо. Наистина, спасението на човека ще дойде, ще стане нѣкаква промѣна съ него, но въ съзнанието му. Богъ проповѣдва на съзнанието на човѣка. Слънцето всѣка сутринь изгрѣва и носи за него нѣщо ново. Ако той започне пакъ сѫщата работа, влѣзе въ дюкяна си като нѣкой старъ търговецъ, отвори тевтера си и започне да смѣта отъ кого, колко има да взима, и на кого, колко има да дава, какво е придобилъ този день? Сѫщо такъвъ търговецъ е и жената - домакиня. Тя става рано, отваря тевтера си и започва: Днесъ трѣбватъ толкова килограма хлѣбъ, толкова оризъ, домати, бамя, пиперъ, соль и т. н. Това сѫ нейнитѣ длъжници. Днесъ сготви нѣщо, изяде се и, на другия день пакъ сѫщиятъ процесъ. Ще кажете, че човѣкъ е разумно сѫщество, което се отличава отъ другитѣ по това, че знае да готви храната си. Действително, човѣкъ се отличава отъ другитѣ животни, но питамъ: нима човѣшкиятъ животъ, въ който храната се вари и пърже е най-естествениятъ? Ако сравните храната на гълѫба съ тази на човѣка, коя от дветѣ седи по-високо въ хигиенично отношение? Храната на човѣка опредѣля степеньта на неговото съзнание. Каквато храна употрѣбява човѣкъ, такова е неговото съзнание, такова е вѣруюто му, такъвъ е неговиятъ моралъ. Затова, именно, съвременнитѣ хора вѣрватъ въ много богове. Нѣкой говори за Бога, а подразбира паритѣ въ банката; другъ пъкъ подразбира нѣкой царь, нѣкой представитель на държава, или нѣкои виденъ човѣкъ. И следъ това казватъ: Добре е човѣкъ да има поне единъ Господъ на земята! Не, това не опредѣля човѣка. Въ прочетената глава Христосъ опредѣля своитѣ вѫтрешни отношения къмъ Бога и казва за себе си, по какво се отличава отъ другитѣ: „Азъ имъ давамъ животъ вѣченъ; и нѣма да загинатъ въ вѣки, и никой нѣма да ги грабне отъ рѫката ми“. Следователно, овчарь е онзи, който дава животъ, а не онзи, който взима. Не е овчарь онзи, който коли овцетѣ. Не е човѣкъ онзи, който гледа само на отрицателната страна на живота. Казвамъ: престанете да се занимавате съ другитѣ хора! Престанете и съ вашето недоволство! Недоволството се опредѣля отъ човѣшкото съзнание. Щомъ сте недоволни отъ живота, който ви е даденъ, кажете тогава, какъвъ животъ искате. Религиозниятъ е недоволенъ отъ себе си, че не билъ такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде. Това недоволство има отношение къмъ цѣлокупния животъ, но за дадения случай човѣкъ трѣбва да бѫде доволенъ отъ това, което е и което може да бѫде. Бѫди благодаренъ за дадения моментъ, че толкова разбирашъ истината. Този моментъ е свързанъ съ следващия, в който съзнанието ти се разширява за великата истина. Следователно, всѣки моментъ човѣкъ трѣбва да бѫде доволенъ отъ това, което му е дадено. Въ туй се крие смисълътъ на живота. Запримѣръ, слушате нѣкаква беседа, но излизате недоволни, казвате: Този проповѣдникъ не можа да изясни единъ въпросъ; той остана за мене неразрешенъ. Четете нѣкаква философска книга, казвате: Този философъ не е обяснилъ най-важния въпросъ — за изгрѣването на слънцето. Казвамъ: този философъ е писалъ книгата си преди хиляда години. Неговитѣ данни за изгрѣването на слънцето преди хиляда години не се съгласяватъ съ даннитѣ за изгрѣването на слънцето днесъ. Вие срещате единъ 33 годишенъ човѣкъ, когото сте виждали на петгодишната му възрасть, като малко дете. Какво отношение сѫществува между даннитѣ, които сте имали за този човѣкъ по-рано, като дете, и сега? Голѣма разлика сѫществува между първитѣ и последнитѣ данни. Като 33 годишенъ, той е вече зрѣлъ човѣкъ, а като петгодишно дете, мисъльта му не е била оформена. Следователно, всѣки въпросъ има отношение къмъ съзнанието на човѣка. Нѣкой казва: Едно време бѣхъ по-чистъ, отколкото съмъ сега. По-чистъ си билъ, но въ зависимость отъ развитието на съзнанието. Тогава стаята ти е била по-тъмна, влизала е по-малко свѣтлина; днесъ стаята ти е по-голѣма, прозорцитѣ по-широки, свѣтлината по-обилна, вследствие на което съзнанието ти е по-широко, и ти виждашъ, че си нечистъ. И тогава си билъ нечистъ, но не си виждалъ; и сега си нечистъ, но виждашъ тази нечистота и можешъ да се изчистишъ. Чудни сѫ хората, като казватъ, че нѣкога сѫ били чисти! Давидъ казва: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Значи, грѣховетѣ, престѫпленията, които хората вършатъ днесъ, сѫ последствия отъ миналъ животъ, който днесъ се изявява. Яйцата на грѣха и престѫплението се излупватъ днесъ, но като не разбира това, човѣкъ казва, че днесъ е съгрѣшилъ. Отъ това излиза, че нѣкога той е билъ праведенъ, а днесъ е съгрѣшилъ. Вие трѣбва да знаете, че грѣхътъ, престѫплението сѫществува въ всички хора, като зародишъ отъ миналото, и ако искатъ да не грѣшатъ, тѣ трѣбва да се освободятъ отъ грѣха, още докато е въ зародишъ. Като не знаятъ и не разбиратъ тия нѣща, хората се питатъ: Защо Богъ не ни даде богатство, сила, знание? — Ако имахте тия нѣща, тѣ щѣха да разрушатъ живота ви. Не ви трѣбватъ много знания, нито голѣми богатства, голѣма сила. — Защо? — Ако сте много ученъ човѣкъ, при сърцето и ума, съ които днесъ разполагате, вие ще станете единъ главорѣзъ. — Ама азъ искамъ да бѫда като Наполеона. Питамъ: Какво особено създаде Наполеонъ? Въ какво седи неговото величие? Може би за Франция да е великъ, но каква промѣна направи неговиятъ животъ въ природата? Тукъ иматъ думата естественицитѣ. Каква промѣна стана на земята и на небето съ идването на Наполеона? Нѣкой казватъ, че той създалъ епоха. Де е отбелязана тази епоха: на небето, или на земята? Каква промѣна е направилъ Наполеонъ, отъ която слънцето, или поне луната да се е повлияла? Ще кажете, че е билъ велико човѣкъ. Великъ, мощенъ човѣкъ е онзи, животътъ на когото има отражение върху цѣлия козмосъ. Ако мисъльта на човѣка се отразява върху козмоса, тя е Божествена. Не е достатъчно да знае човѣкъ това, но той трѣбва да го констатира. Който има Божествена мисъль, той самъ ще забележи, че за него слънцето има особенъ изразъ. За този човѣкъ лицата на всички хора свѣтятъ. Който нѣма Божественото въ себе си, той казва: „Човѣкъ за човѣка е вълкъ“. Въ който моментъ се прояви Божественото въ него, лицата на хората отново му ставатъ мили и започватъ да свѣтятъ. Изпитвали ли сте положението, хората да Ви бѫдатъ мили, близки за васъ и да сте готови да се жертвувате за тѣхъ, като за себе си? Казвамъ: разбиранията на хората трѣбва коренно да се измѣнятъ. Запримѣръ, нѣкой минава покрай единъ бостанъ, откѫсва си нѣколко дини и казва: Колко сѫ хубави тия дини! Минава покрай едно лозе, откѫсва си нѣколко грозда и казва: Колко е хубаво това грозде! Бръква въ касата на нѣкого, взима, колкото пари му трѣбватъ, и казва: Колко съмъ щастливъ днесъ! Минава покрай библиотеката на нѣкой ученъ, взима си една отъ най-хубавитѣ книги, занася я дома си и казва: Деца, елате да видите, какво спечелихъ. И всичко това вие считате за придобивка. Не, това не е никаква придобивка. Това сѫ чужди нѣща. Великиятъ законъ гласи: Не кѫсай безъ позволение чуждитѣ плодове! Не бъркай безъ позволение въ чуждитѣ каси! Въ това седи новото учение. Нарушишъ ли този законъ, самъ ще си причинишъ нещастие. Минешъ ли покрай единъ бостанъ, или покрай нѣкое лозе, извикай господаря, самъ да ти откѫсне една диня, или единъ гроздъ, и той да ти го подаде. Щомъ приемешъ отъ рѫката на този човѣкъ, ти получавашъ вече и Божието благословение. Това, което господарьтъ самъ ти подаде съ рѫката си, то се благославя. Когато Богъ ви изпраща своето благословение, спазвайте сѫщия законъ: Не бързайте сами да вземете благословението си, но почакайте Богъ да ви го даде съ рѫката си! Та когато минешъ покрай Божественото лозе, не бързай самъ да си откѫснешъ, никой да те не види, но почакай часъ, два, три, докато стопанинътъ дойде, самъ да ти откѫсне единъ грозъ и да ти го подаде съ рѫката си. Ако самъ си откѫснешъ, ще вземешъ само единъ гроздъ и ще бѣгашъ; ако дочакашъ стопанина, той може да ти набере и цѣла кошница и ще каже: Заповѣдай и другъ пѫть! Такива сѫ правилата на Божествения свѣтъ. Това не сѫ луди хора; това не сѫ хора, които иматъ бѣсъ. И тъй, всички хора, които сами кѫсатъ дини отъ чуждитѣ бостани, сѫ луди; всички хора, които сами кѫсатъ грозде отъ чуждитѣ лозя, сѫ луди; всички хора, които бъркатъ въ чуждитѣ каси, сѫ луди, бѣсъ има въ тѣхъ. Щомъ влѣзешъ въ чуждъ домъ, ще бѫдешъ внимателенъ къмъ душитѣ на хората въ този домъ, като къмъ нѣщо свещено; ще бѫдешъ внимателенъ къмъ тѣхнитѣ мисли и чувства, ще ги пазишъ като зеницата на очитѣ си. Всички хора искатъ да бѫдатъ обичани. Споредъ мене, обичьта е бостанъ, или лозе, насадено съ най-хубави дини и грозде. Какъ ще бѫдешъ обичанъ, ако безъ позволение кѫсашъ отъ динитѣ и гроздето? Ти трѣбва да бѫдешъ внимателенъ къмъ господаря на този бостанъ, или на това лозе. Ще минешъ покрай него, ще го поздравишъ, и ако той пожелае, ще те спре и ще ти предложи отъ своитѣ плодове, т. е. отъ своята обичь. Въ това седи реалностьта на нѣщата. Любовьта не е празно нѣщо. Тя носи животъ. Следователно, когато нѣкой те обича, той ще ти предложи най-хубавата диня, най-хубавия гроздъ, ще те тури да легнешъ на най-хубавото легло въ кѫщата си. Ако не те обича, той ще има съвсемъ други отношения къмъ тебе. Мнозина говорятъ за идеалната любовь. Идеалната любовь е реално нѣщо въ живота. Тя включва най-хубавото, най-красивото в човѣка. Идеалната любовь е вѫтрешно нѣщо. Тя има отношение къмъ съзнанието на човѣка. Когато обичашъ нѣкого идеално, трѣбва да го туришъ близо до сърцето си, на уровенъ, на който седишъ и ти самъ. Христосъ казва: „ Дето съмъ азъ, тамъ ще бѫдете и вие. Сега отивамъ да ви приготвя жилища“. Нѣкой отъ васъ, отъ ученицитѣ, казватъ: Ние искаме да ни се каже нѣщо ново, да разберемъ природата. — Само онзи може да разбере природата, на когото съзнанието е пробудено и който знае името на Бога. Съвременнитѣ хора не знаятъ още имената на своитѣ синове и дъщери, както и тия на своитѣ приятели. Имената, които тѣ носятъ, не сѫ още тѣхнитѣ истински имена. Христосъ казва: „Не се радвайте, когато духоветѣ ви се подчиняватъ; радвайте се, когато името ви е написано на небето.” За кое име говори Христосъ? Той говори за това име, което гарантира твоето бѫдеще. Ако това име е записано горе, всичко е на твое разположение. Ако името на нѣкой човѣкъ е написано въ английската банка, ще бѫде ли той въ лишение? Достатъчно е само да подаде картата си, и чиновникътъ на касата ще му каже: На ваше разположение сме. Какво обичате? Чудни сѫ хората, когато, безъ да съ записани имената имъ горе, отиватъ средъ природата, искатъ тя да ги познава. Тѣ отиватъ при Бога, искатъ Той да ги познава. И ако не стане по тѣхному, тѣ се огорчаватъ, че природата не ги познава, че Богъ не ги познава, не отговаря на молитвитѣ имъ. Нѣкои дохождатъ при мене, искатъ да имъ кажа истината. За да кажа истината нѣкому, той трѣбва да знае моето име, и азъ трѣбва да зная неговото. Иначе, той не може да разбере истината. Само на онзи човѣкъ може да се каже истината, който е свързанъ съ Божествения свѣтъ, който познава Бога. Съвременнитѣ хора не могатъ да възприематъ истината, понеже съзнанието имъ е обременено. Казано е: „Въ последния день съзнанието на хората ще се обремени.“ За какво мислятъ хората днесъ? — За ядене и пиене. За какво мислятъ пенсионеритѣ? — За своитѣ пенсии. — Чиновницитѣ? — За своитѣ заплати. — Ученицитѣ? — За своитѣ уроци. — Лѣкаритѣ? — За своята клиентела. Щомъ се заговори за нѣщо духовно, всички казватъ: Това е празна работа! Реалностьта на живота седи въ касата. — Ако реалностьта на живота се заключава въ касата, въ паритѣ, питамъ: когато заболѣете, и смъртьта дойде при васъ, можете ли да се откупите съ пари? Не, смъртьта съ пари не се подкупва; веднъжъ смъртьта е рѣшила да вземе нѣкого, никакви пари не съ въ състояние да отмѣнятъ рѣшението ѝ. Смъртьта отстъпва само при единъ случай. Кога? — Когато чуе да се произнесе името Божие. Ако болниятъ, при когото смъртьта е дошла, чуе отъ неговата уста това име, тя отстѫпва настрана съ голѣмо уважение и казва: Нѣмамъ право да бутамъ този човѣкъ! Тогава болниятъ вижда при себе си единъ свѣтълъ, красивъ ангелъ — другото лице на смъртьта. Които не знаятъ името Божие, тѣ ще видятъ страшното лице на смъртьта, тѣ ще видятъ нейнитѣ остри ножове. Смъртьта не постъпва еднакво съ всички хора. Страшно е да видите човѣкъ, надупченъ отъ ножоветѣ на смъртьта! Тя вземе ножоветѣ си, седне при умиращия, започва да боде и говори: Помнишъ ли, преди еди-колко си години ти, обра една бедна вдовица? Помнишъ ли, преди еди-колко си години изнасили една мома? Помнишъ ли, когато уби майка си? Дупчи този ангелъ и припомня на човѣка всички грѣхове и престѫпления на миналото му. Не мислете, че като заминавате за онзи свѣтъ, Духътъ ще ви посрещне. Не, първо ще минете презъ ножоветѣ на смъртьта. Казвате. Ще се молимъ! Съ молене работа не става. Ще се обърнете къмъ Бога съ всичкото си смирение и ще се разкаете за всичко сторено досега. Колкото и да не искате, ножоветѣ ще ви заставятъ да се покаете. При последния ножъ, при последното дупчене, ангелътъ на смъртьта ще ти каже: Помни, че преди три хиляди години Господъ ти даде последнитѣ условия за изправяне, но ти не ги използува. Ако желаешъ, и сега можешъ да се изправишъ. Тогава ти започвашъ да плачешъ, да се молишъ, да се разкайвашъ за грѣховетѣ си. Молитвата не спасява, но помага за пречистването на човѣка. Докато човѣкъ не върне всичко, което несправедливо е взелъ, той не може да се изправи. Това очаква всички хора. Тѣ търсятъ лесния пѫть, но трѣбва да знаятъ, че ангелътъ на смъртьта иде вече! Голѣмо дупчене предстои. Можете да се молите по десеть пѫти на день, това нищо не значи, дупчене ще има. Едно може да ви спаси — да произнесете името Божие. Само при това положение смъртьта ще покаже свѣтлото си лице. Не знаете ли това име, дупчене ще има. Който се освободи веднъжъ отъ ножа на смъртьта и види бѣлия свѣтъ, той повече не грѣши. Кой каквото да му обещава, той казва: „Ти билъ ли си дупченъ отъ ангела на смъртьта? Слушалъ ли си думитѣ, които той говори? Азъ съмъ опиталъ всичко това и съмъ решилъ вече да не нарушавамъ Божия Законъ.“ Който още не е видѣлъ страшното лице на смъртьта, за него е казано, че той е крадецъ и разбойникъ. Казвамъ: време е вече всички хора да изчистятъ съзнанието си, да бѫдатъ готови да потърсятъ Бога съ всичкото си сърце, да научатъ името Му. Щомъ намѣрите Господа, Той ще ви се изяви въ всичката пълнота. Щомъ Го намѣрите, Истината ще ви се разкрие, и вие ще изпитате небивала радость въ душитѣ си. Псалмопѣвецътъ казва: „Като видя лицето Ти, душата ми ще се зарадва и развесели, ще живѣя въ Господа“. Следователно, отъ днесъ поставете ново начало въ живота си: Да търсите името Божие, да търсите своето име, да търсите името на своя ближенъ! Щомъ намѣрите тѣзи три имена, вие сте вече на правия пѫть, и каквото поискате отъ Бога, ще ви се даде. Тогава и бѫдещето ще е въ рѫцетѣ ви. Така е съ праведния: каквото пожелае, Богъ му дава. За онзи, който не познава Истината, който не знае името Божие, другъ законъ има: ангелътъ на смъртьта ще дойде при него, ще му покаже страшното си лице и ще почне да дупчи. Засега ви оставамъ съ важната мисъль: да научите името Божие. Дето и да ходите, каквато работа и да имате, мислете по този въпросъ! Нѣма сила въ свѣта, която може да препятствува на вашето силно желание, да научите името Божие. — Ама грѣшни сме. — Нищо отъ това, пакъ мислете за името Божие. Само това име е въ сила да ви освободи отъ всички грѣхове, да ви пречисти и подмлади. Иначе, при грѣховното си състояние, каквито и колкото хубави работи да получите, всичко ще разрушите и изгубите. Колко хубави цвѣтове съмъ виждалъ по цвѣтята и дърветата, но де сѫ тѣ? Щомъ дойдатъ вѣтрове, бури, тѣ окапватъ. Сѫщото става и съ васъ. Хубави цвѣтове цъвтятъ въ вашитѣ души, но вѣтроветѣ ги събарятъ. Хубави плодове завързватъ, но буритѣ ги събарятъ, не могатъ да узрѣятъ. Какво хубаво грозде виждамъ по лозята, но филоксерата го унищожава. Трѣбва да се търси цѣрь противъ филоксерата! Трѣбва да се търси цѣрь противъ гѫсеницитѣ, които изяждатъ листата на дърветата! Най-после, трѣбва да се търси цѣрь и противъ вѣтроветѣ! Срещамъ една млада, красива мома, облѣчена съ бѣла рокля, съ вѣнецъ на глава, чака възлюбения си, де се вѣнчеятъ, но той изчезналъ нѣкѫде. Де отишълъ? — Повѣли го вѣтроветѣ. Друга мома чака възлюбения си, и него нѣма. Де отишълъ? — Явилъ се нѣкакъвъ ударъ въ сърцето му, той падналъ на улицата и умрѣлъ. Коя е причината за тия нещастия? Причината се дължи на това, че хората неправилно разрешаватъ въпроситѣ на живота. Майката и бащата живѣятъ безъ Бога, раждатъ дете безъ Него и погледнешъ, още при кръщаването, детето умира. Нѣкой човѣкъ роди една идея, но и тя скоро умира. Защо? — Този човѣкъ не може да я отгледа, нѣма съответна храна за нея. Като ме слушатъ да говоря така, нѣкой казватъ: Дали е вѣрно всичко това, или не? Ние искаме нѣщо реално. Питамъ: кое е реално за васъ? Ако дамъ на всички по единъ чекъ отъ стотина хиляди лева, това реално ли е? Вие ще вземете чека, ще благодарите и ще кажете: Този човѣкъ ни поговори малко, даде ни пари, съ които да поправимъ живота си, да си уредимъ нѣкой работи. Азъ пъкъ мисля, че ако бихъ ви далъ по единъ такъвъ чекъ, съ него, именно, ще разваля живота ви. Има случаи, когато и богатството, и сиромашията подобряватъ живота на хората; има случаи, при които, ако се отнеме богатството и сиромашията на хората, животътъ имъ ще се подобри. Богатството, въ рѫцетѣ на добрия човѣкъ, е благословение; и сиромашията, въ рѫцетѣ на добрия човѣкъ, е пакъ благословение. Когато богатиятъ стане сиромахъ, той има възможность да отива при беднитѣ, и съ своята опитность и доброта, да имъ помага. Ето защо, богатиятъ трѣбва да осиромашее, за да посещава беднитѣ, да се приравни съ тѣхъ. Азъ не говоря за външно приравняване, но за вѫтрешно, разумно приравняване, да дойдатъ хората до положение да се чувствуватъ братя. Въ химията, напримѣръ, два елемента могатъ да влѣзатъ въ съединение съ огледъ на тѣхнитѣ тегловни и обемни отношения. Отъ единия елементъ се взима повече, отъ другия по-малко, но винаги при строго опредѣлени тегловни количества. Това наричаме пакъ изравняване. Следователно, ако идеитѣ на двама души сѫ различни по тегло и не могатъ взаимно да се уравновесятъ, тия двама души не могатъ да се споразумѣятъ, не могатъ да влѣзатъ въ отношения. Тежестьта на идеитѣ опредѣля посоката на тѣхнитѣ сили, дали сѫ въ възходеща, или въ низходеща степень. Тѣзи сили пъкъ опредѣлятъ посоката, направлението, въ което даденъ човѣкъ се движи. Двама съдружници предприематъ една работа. Единиятъ отъ тѣхъ служи на Бога, помага на хората, а другиятъ служи на себе си, на своя домъ. Нѣма да мине дълго време, и тѣ ще се раздѣлятъ. Вториятъ ще изиграе първия и ще вземе всичкитѣ печалби за себе си. Христосъ казва: „Синоветѣ на този свѣтъ сѫ по-умни отъ чадата Божии“. Азъ не съмъ срещналъ досега случай, дето религиозенъ или духовенъ човѣкъ, като е търгувалъ съ свѣтски човѣкъ, да не е билъ изигранъ. Въ края на краищата, духовниятъ човѣкъ плаща, а свѣтскиятъ излиза съ чисти рѫцѣ. Свѣтскитѣ хора, това е свѣтътъ, съ който днесъ всѣки трѣбва да уреди сметкитѣ си, да ликвидира. Хиляди години хората сѫ търгували съ свѣта, и до днесъ още продължаватъ да търгуватъ, вследствие на което сѫ създали своята карма. Кармата не е нищо друго, освенъ натрупани дългове, които трѣбва да се изплащатъ. Хората сѫ се занимавали съ своитѣ дългове и длъжници, а за Бога не сѫ помисляли. И днесъ е сѫщото. Момата казва: Като се оженя, по-добре ще служа на Бога. Ожени се, но после казва: Сега имамъ мѫжъ, деца, трѣбва тѣхъ да наредя. Като ги наредя, ще бѫда по-свободна, тогава ще служа. Тя ожени децата си, нареди ги, но внучета идатъ; сега пъкъ казва: Веднъжъ внучетата да наредя, ще бѫда свободна да служа на Бога. Така се нареждатъ внучета, правнучета, но за Бога все още редъ не остава. Казвамъ: По този начинъ никой досега не е могълъ да служи, както трѣбва. Това е забавление, не истинско служене. Въ сѫщото положение се намиратъ и хората на науката. Нѣкой казва: Нека изуча химията, тогава ще служа на Бога. Слѣдъ това иска да изучи математика, физика, астрономия, астрология и казва: Добре е да стана ученъ човѣкъ, и като ученъ да изпълня своя дългъ. Да, но после се родятъ внучета на всички тия науки и го викатъ да ги отглежда. Той отглежда едни внучета, втори, трети, докато единъ день се огледа предъ свършения фактъ — трѣбва да замине за онзи свѣтъ, и казва: Отиде животътъ ми, нищо не направихъ! Хайде, като дойда втори пѫть, тогава ще служа на Бога. — И втори пѫть да дойдешъ, пакъ ще имашъ внучета, които ще развалятъ живота ти. Не, така не се разрешаватъ въпроситѣ. Това е забавление. Веднъжъ си дошълъ на земята, при каквото положение да се намирашъ, жененъ или нежененъ, простъ или ученъ, ти трѣбва да изпълнишъ волята Божия безъ никакво отлагане! Който е разбралъ Истината, той правилно разрешава въпроситѣ. Окултниятъ ученикъ се познава по своята ясна, свѣтла мисъль, въ която не прониква никаква ръжда, никаква самоизмама. Всѣка мисъль той поставя на своето мѣсто. Затова Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“. Мнозина казваха: „Лудъ е, бѣсъ има, що го слушате?“ Първо, човѣкъ трѣбва да се освободи отъ бѣсоветѣ въ себе си, т. е. отъ свѣта. Бѣсътъ, това е гласътъ на свѣта. Следъ това той трѣбва да си каже: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“. Когато човѣкъ произнесе тия думи съ дълбочина, съ смисълъ, той ще чуе гласа на Бога, Който ще му каже: „Твоятъ пѫть — това съмъ азъ. Твоята истина — това съмъ азъ. Твоятъ животъ — това съмъ азъ. Ти ще ходишъ по този пѫть. Ти ще живѣешъ съ истината, която си намѣрилъ. Тогава моятъ животъ ще се прояви въ тебе!“ Желая на всички да чуете този гласъ! Щомъ Го чуете, Душата ви ще се изпълни съ животъ, съ радость и веселие. Тогава ще разберете, че сте човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата. Това значи да чуете гласа на Бога, Който отъ хиляди години сте очаквали! Това значи Богъ да ви проговори! 1. Беседа отъ Учителя, държана на 4 септември, 1927 г. София. — Изгрѣвъ.

Мнозина казваха "Мнозина казваха", Сила и живот, X серия, т.1 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 04.09.1927 г. до 13.11.1927 г. Издание 1933 г., София Книгата за теглене на PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Мнозина казваха, 4 септември 1927 г. Деньтъ Господенъ, 11 септември 1927 г. Зарадваха се ученицитѣ, 18 септември 1927 г. Оскърбени, 25 септември 1927 г. Мекъ ответъ, 9 октомври 1927 г. Призови Симона!, 16 октомври 1927 г. По-доленъ отъ ангелитѣ, 23 октомври 1927 г. Посрѣдъ тѣхъ, 30 октомври 1927 г. И рече Богъ, 6 ноември 1927 г. Така е писано, 13 ноември 1927 г.

От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ПРѢЗЪ ОНѢЗИ ДНИ „И прѣзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Иорданъ.“ Марка 1:9 Иоанъ се нарича само онзи човѣкъ, който може да изважда разумнитѣ работи, скрити въ природата. Разуменъ човѣкъ пъкъ е онзи, който може да чете, да изнася и добрѣ да разбира смисъла на написанитѣ книги отъ великитѣ души, живѣли прѣди него. Азъ взимамъ думитѣ „велики души“ въ широкъ смисълъ“. Въ свѣта има два процеса. Единиятъ процесъ е процесъ на врѣменно ограничение. Той е общъ за цѣлото животинско царство, като се започне отъ най-низкостоещитѣ и се стигне до най-високостоещитѣ сѫщества, до човѣка. Той е спомагателенъ процесъ. Другиятъ процесъ може да се нарече Божественъ. Специфичното въ него е, че той носи освобождение. Ако човѣкъ разбира този процесъ, ще види, че само той може да го освободи. Веднъжъ дошълъ на земята, цѣльта на човѣка е да придобие свобода. Той иска да се освободи отъ нѣщо, но отъ какво, самъ не знае. Човѣкъ не може да знае това, понеже духътъ му минава прѣзъ четири фази на съзнанието: прѣзъ фазата на подсъзнанието, на съзнанието, на самосъзнанието и на свръхсъзнанието. Той не разбира процеситѣ, които ставатъ въ неговото подсъзнание, понеже то обхваща обширното битие; затова, именно, човѣкъ не помни миналото си. Своето минало той схваща донѣкѫдѣ въ съзнанието си, понеже то е процесъ, който врѣменно се проявява. Това, което схваща въ съзнанието си е, че човѣкъ е сѫщество, което живѣе, което има извѣстни права, извѣстна свобода да се развива правилно. Съзнанието, като процесъ, сѫществува въ всички животни. Самосъзнанието пъкъ отличава човѣка отъ всички животни. Той казва: азъ съмъ човѣкъ! Значи, той се самосъзнава. Най-послѣ иде свръхсъзнанието, за което се знае много малко. То е смисълътъ, цѣльта, къмъ която човѣкъ се стреми. Разбере ли човѣкъ законитѣ, които се криятъ въ неговото свръхсъзнание, той ще бѫде свободенъ. При това, той нѣма да бѫде изложенъ на всички ония промѣни, които ставатъ сега въ свѣта. Съврѣменниятъ човѣкъ, обаче, не е свободенъ. Когато нѣкой казва, че е свободенъ, това подразбира относително свободенъ, врѣменно свободенъ. Свободата на съврѣменнитѣ хора е относителна. Младиятъ е свободенъ отъ старостьта, но врѣменно само. Най-първо младиятъ започва съ своята слабость, съ своята немощь, бори се извѣстно врѣме съ нея, докато заякне и мисли вече, че е побѣдилъ. Като достигне върха на своята побѣда, той постепенно започва да остарява. И на стари години пакъ заприличва на малко дѣте. И ще видите този старъ човѣкъ, този мѫдрецъ, който мислилъ, че разбралъ смисъла на живота, сега има нужда други да го прѣнасятъ отъ едно мѣсто на друго. Старитѣ хора, като малкитѣ дѣца, не могатъ да работятъ. Често хората прибързватъ въ заключенията си и казватъ: този човѣкъ е старъ, онзи е младъ. Обаче, тѣ трѣбва да разбиратъ, какво нѣщо е старъ и какво младъ човѣкъ въ пълния смисълъ на думата. Старость и младость сѫ два важни процеса, двѣ важни състояния въ живота на човѣка. Нѣкой казва: азъ съмъ човѣкъ. — Вие трѣбва да разберете, какво нѣщо е човѣкътъ. — Азъ съмъ българинъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е българинътъ. Послѣ трѣбва да разберете, какво нѣщо е французинътъ, германецътъ и др. — Това е животно. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е животното. — Това е вълкъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е вълкътъ. Изобщо, съврѣменнитѣ хора сѫ дали извѣстни тълкувания на всички тия нѣща, но повечето отъ тѣхъ не сѫ правилни. Какво нѣщо е, напримѣръ, вълкътъ, това трѣбва правилно да се изтълкува. Щомъ природата го е създала, тя имала прѣдъ видъ нѣщо разумно. Въ икономията на природата вълкътъ изпълнява една почтена служба. Тъй щото, не трѣбва да се гледа само неговата външна форма. Ако, като чиновникъ, не изпълнява службата си добрѣ, тогава той ще остане само съ прозвището вълкъ и навсѣкѫдѣ ще го гонятъ. Той е поставенъ за касиеръ въ нѣкоя банка, но бърка въ касата, взима паритѣ и бѣга. Той е като нѣкой голѣмъ воененъ капацитетъ, като нѣкой генералъ, когото пращатъ на бойното поле да се бие, но този генералъ хуква да бѣга, а подиръ него и войницитѣ бѣгатъ. Слѣдъ това търси редъ причини да се извинява. Казвате: защо трѣбва да бѣга? — Не иска да мре човѣкътъ — нищо повече. — Защо не иска да мре? — Когато сме тукъ, лесно се говори, че трѣбва да се мре, но на бойното поле не е лесно да се говори за смърть. Често говорители, оратори излизатъ прѣдъ народа, проповѣдватъ имъ за дългъ, за любовь къмъ отечеството, насърдчаватъ ги да се биятъ, като имъ казватъ: братя, трѣбва да отидете на бойното поле да се биете съ врага си, да се пожертвувате за отечеството си! Трѣбва да сте готови да умрете! Да, тѣзи хора ще се биятъ, ще умиратъ за отечеството си, а вие, които говорите, трѣбва да останете тукъ. Сега, възъ основа на сѫщия моралъ, нѣкой казватъ: християнитѣ трѣбва да водятъ добъръ животъ. — Ако само християнитѣ живѣятъ добрѣ, въпросътъ съ това не се разрѣшава. Вѣрно е, че християнитѣ трѣбва да живѣятъ добрѣ, но и всички останали хора трѣбва да живѣятъ добрѣ. Щомъ живѣемъ, всички трѣбва добрѣ да живѣемъ! Животътъ е създаденъ за разумнитѣ хора. До тази мисъль сѫ се домогнали въ изслѣдванията си всички капацитети на миналото и на настоящето. Може да се наброятъ, колкото капацитети искате, но ако и безъ тѣхъ вѣрвате, по-добрѣ ще бѫде за васъ; ако не вѣрвате, толкова по-злѣ за васъ. Природата има крайно отвръщение къмъ страхливитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ прѣстѫпницитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ глупавитѣ хора, къмъ онѣзи, които одумватъ, които иждивяватъ силитѣ си напразно. Съ една дума, природата има крайно отвръщение къмъ всички прѣстѫпления, които сегашнитѣ хора вършатъ; тя е толкова разгнѣвена спрѣмо тѣхъ, че постоянно мисли, какво наказание да имъ наложи. Тя вече го е намислила и като го наложи, тѣ ще видятъ и патятъ. Казвате: какво мисли природата? Тя мисли, какъ да накаже всички хора, които сѫ прѣстѫпили законитѣ ѝ. Защо и за какво, тя никому отчетъ не дава. И тъй, вие можете да вѣрвате, а можете и да не вѣрвате на думитѣ ми. Вѣрата е разуменъ процесъ, или процесъ на разумностьта. Хората трѣбва да живѣятъ добрѣ! Нѣма смисълъ да се измѫчватъ едни-други. Въ Писанието се казва, че Исусъ отишълъ да се кръсти отъ Иоана. Христосъ, който седи по-високо отъ Иоана, отиде при него да се кръсти, съ което даде на хората добъръ примѣръ на смирение. Той каза на Иоана: „Ти трѣбва да ме кръстишъ съ вода!“ Начинътъ, по който Иоанъ кръсти Христа, прѣдставя единъ символъ. Споредъ този символъ всѣки човѣкъ се е родилъ, за да се кръсти. Казва нѣкой: азъ искамъ да кръщавамъ! — И да не искашъ ти, все трѣбва нѣкой да кръсти човѣка. И да искате, и да не искате, все ще ви кръстятъ, но не само чрѣзъ вода, както вие разбирате. Всѣко страдание е кръщение; всѣко изпитание е кръщение. Слѣдъ като се е кръстилъ въ Иорданъ, Христосъ говори за друго нѣкакво кръщение. Значи, Той още не бѣше се докръстилъ. Първото кръщение, съ вода, става лесно. Ще влѣзе човѣкъ въ водата, ще го измиятъ отгорѣ, и всичко се свършва. Слѣдъ него, обаче, иде онова тежко кръщение, чрѣзъ изпитанията въ живота, когато човѣкъ трѣбва да се освободи отъ ограничителнитѣ условия, да разбере съотношенията, които сѫществуватъ между доброто и злото. Понѣкога хората разглеждатъ злото така, като че то не се отнася до тѣхъ. Въ злото, както и въ доброто, се крие извѣстна философия, която трѣбва да се изучава. Нѣкой казва: какъвъ е смисълътъ на козмоса? Човѣкъ може да разбере смисъла на козмоса дотолкова, доколкото разбира смисъла на своя животъ. Доколкото животътъ на хората има отношение къмъ козмоса, дотолкова и козмосътъ има отношение къмъ тѣхния животъ. Често хората запитватъ: какъвъ е смисълътъ на живота? Не е важно да знаете, какъвъ е смисълътъ на живота споредъ философитѣ, или споредъ богословитѣ, или споредъ вѣрващитѣ, но въ даденъ случай е важенъ смисълътъ на вашия личенъ животъ. Ако азъ разрѣша този въпросъ, другитѣ въпроси сами по себе си се разрѣшаватъ. Между всички живи сѫщества има едно обединително звено, една непрѣривна връзка. Никой не живѣе за себе си. Ако нѣкой мисли, че живѣе за себе си, това е само привидно така. Въ сѫщность никой не живѣе за себе си. Забѣлѣжете, всѣки клонъ отъ едно дърво живѣе за себе си, но сѫщеврѣменно той има отношение и къмъ дървото; той живѣе и за цѣлото, за самото дърво. Докато е свързанъ съ дървото, той расте, развива се, има и свой животъ. Когато помисли, че може да живѣе вънъ отъ дървото, вънъ отъ цѣлото, клонътъ изсъхва. Ако запитате мистика или окултиста за причината, поради която клонетѣ изсъхватъ, тѣ ще извадятъ общо заключение: клонетѣ по дърветата изсъхватъ, когато помислятъ, че могатъ да живѣятъ самостоятелно, независимо отъ живота на цѣлото. Защо се родиха толкова нещастия и страдания въ съврѣменната култура? — Понеже ученитѣ създадоха нѣщо неправилно въ науката. Тѣ прокараха мисъльта, че трѣбва да подчинятъ природата, да станатъ нейни господари. И днесъ между човѣка и природата има голѣма борба. Започнала се е голѣма война, но ще видимъ, като се завърши тази война, въ края на краищата, кой ще плаща обезщетение. Ако човѣкъ побѣди природата, тя ще плаща обезщетение; ако природата побѣди човѣка, той ще плаща. Въ това отношение ученитѣ сѫ раздѣлени на два лагера: едни отъ тѣхъ казватъ, че природата трѣбва да се подчини на човѣка; другитѣ казватъ, че човѣкъ трѣбва да се подчини на природата. Слѣдователно, когато запитватъ, какво нѣщо е злото, казвамъ: когато хората искатъ да подчинятъ природата на себе си, тѣ създаватъ злото. Който иска да побѣди природата, той носи нещастие, той носи зло въ свѣта. Който живѣе въ съгласие съ живата природа, той е въ царството на доброто. — Дѣ е доброто? — Доброто е всѣкога около васъ. Когато слънцето изгрѣва, това е добро; когато звѣздитѣ изгрѣватъ, това е добро; когато вѣтърътъ духа, това е добро; когато водата тече, това е добро; когато земята ражда, това е добро; когато растенията растатъ и се развиватъ, това е добро. Всичко около насъ е добро, а ние питаме, какво нѣщо е доброто. Нима не е добро да седнешъ на трапезата, да си хапнешъ малко и да се почувствувашъ слѣдъ това въ добро разположение на духа? Нима не е добро, слѣдъ като си билъ три деня гладенъ, да дойде нѣкой при тебе и да ти донесе малко хлѣбецъ? Нѣкой казва: ако гладувамъ три деня, това показва, че волята Божия е такава. — Не, ако ти си гладувалъ три деня безъ нѣкаква важна причина и нищо не си придобилъ отъ този постъ, това вече е резултатъ на човѣшката воля, която иска да побѣди природата. Който яде по три пѫти на день, казва: азъ съмъ въ съгласие съ природата. Който не яде, той казва: азъ съмъ въ разрѣзъ съ природата. Сега, между хората се проповѣдва постъ; въ църквитѣ сѫщо се проповѣдва постъ. И въ единия, и въ другия случай този постъ се разбира въ неядене хлѣбъ, въ лишение отъ храна. Споредъ мене, богатитѣ хора трѣбва да постятъ, а бѣднитѣ — да ядатъ. Защо? — Понеже богатитѣ сѫ яли толкова много, че дори сѫ прѣяли, необходимо е малко да попостятъ. Като постятъ, тѣ трѣбва да дадатъ на бѣдни храната, която биха употрѣбили за себе си. Днесъ се проповѣдва постъ, но бѣднитѣ, безъ да искатъ да постятъ, тѣ го изпълняватъ. И затова бѣднитѣ постоянно се оплакватъ, казватъ: дотегна ни този постъ! Нѣма ли да се свършатъ постнитѣ години, че да дойдатъ добри врѣмена? Като се говори за постъ, трѣбва да се разбере неговия дълбокъ смисълъ. Днесъ значението на поста е изопачено. Постътъ подразбира въздържане отъ зло, отъ прѣстѫпване на Божия законъ, а не отъ неядене на хлѣбъ. Когато човѣкъ пости, той трѣбва да има прѣдъ видъ мисъльта да даде прѣзъ този день храната си на нѣкой, който е гладувалъ и е изгубилъ равновѣсието си. Който пости, той трѣбва да подкрѣпва своя гладенъ братъ, защото никой не живѣе за себе си. Слугата, който върши работа на господаря си, непрѣменно трѣбва да бѫде нахраненъ; иначе, той нѣма да бѫде въ състояние да работи. Слѣдователно, единъ отъ важнитѣ въпроси въ живота е този за яденето, за храненето. Икономическиятъ въпросъ е построенъ върху процеса на яденето. И съврѣменнитѣ учени, биолози, финансисти и философи разрѣшаватъ този въпросъ, защото е отъ първостепенно значение за цѣлокупния животъ. Всѣка държава трѣбва да живѣе добрѣ! И всѣки човѣкъ трѣбва да живѣе добрѣ! Всѣки човѣкъ трѣбва да има не само храна, но той трѣбва да има и въздухъ, и вода, и свѣтлина, и жилище. И самата природа е създала човѣка по този начинъ. Човѣкъ има жилище — неговото тѣло; той има два прозореца — двѣтѣ очи, прѣзъ които влиза свѣтлината; една вентилация — носътъ; главенъ входъ — устата, тази икономическа мрѣжа, въ която се поставятъ всички необходими провизии за подкрѣпа на организъма. Човѣкъ има и два телефона, т. е. двѣтѣ уши, чрѣзъ които се съобщава съ външния свѣтъ. Сега, ако разискваме върху въпроса, защо Христосъ отиде при Иоана да се кръсти, какво ще кажете за това? Какво отношение има между Христа и Иоана? Отношението между тѣхъ е такова, каквото между слабия и силния. Силнитѣ трѣбва да отиватъ при слабитѣ, да имъ помагатъ. Значи, Исусъ отиде при Иоана да му помогне — нищо повече! Христосъ каза на Иоана: „Ти проповѣдвашъ едно учение на покаяние, което не се харесва на хората. Богатитѣ не искатъ да се разкайватъ, затова главата ти ще снематъ. Сега, като ме кръстишъ, съ този актъ ще направимъ единъ договоръ, че ти нѣма да бѫдешъ малодушенъ, нѣма да се страхувашъ. И главата ти да снематъ, ти ще докажешъ на хората, че това, което проповѣдвашъ, е вѣрно. При това, ще знаешъ, че не само ти ще пострадашъ, но и азъ ще пострадамъ. На тебе главата ще снематъ, а мене на кръстъ ще приковятъ. Когато ме приковятъ на кръста, ти ще дойдешъ да ми помагашъ. Днесъ мнозина мислятъ, че като умратъ, всичко съ тѣхъ се свършва. Не, като умре човѣкъ, като замине за другия свѣтъ, той оттамъ ще помага на хората. Докато човѣкъ е въ тѣлото си, той е слабъ; излѣзе ли отъ него, той става силенъ, мощенъ, може да помага и на другитѣ. Докато е въ тѣлото си, човѣкъ мяза на длъжникъ, който има да дава най-малко на хиляда души. Щомъ излѣзе отъ дома си, който отъ кредиторитѣ го срѣща, казва му: ти си безчестенъ човѣкъ, не издържашъ на обѣщанията си! Ти си крадецъ, трѣбва да платишъ дълга си! Единъ го срѣща, другъ го срѣща, викатъ му, хулятъ го, и той се вижда въ чудо, не знае, какво да прави. Казвамъ на този човѣкъ: излѣзъ отъ тази държава на полицитѣ, разплати се съ всички кредитори, и ще бѫдешъ свободенъ гражданинъ. Тогава, който отъ твоитѣ кредитори те срещне, ще каже: радвамъ се, че те срѣщамъ. Ти си честенъ, добъръ платецъ. Сега можешъ свободно да се разхождашъ. Такова е състоянието на всѣки, който може свободно да излиза отъ тѣлото си. Съврѣменнитѣ хора иматъ работа само съ полици. Идете въ народното събрание, ще видите, че тамъ се разправятъ само съ полици; идете въ църквитѣ, и тамъ се разправятъ съ полици; идете въ обществената безопасность, и тамъ се разправятъ съ полици. Навсѣкѫдѣ има разправии само съ полици. Често хората сѫдятъ нѣкого, обвиняватъ го, че искалъ да внесе нѣкакъвъ прѣвратъ, да внесе новъ държавенъ строй, вслѣдствие на което объркалъ свѣта. Казвамъ: свѣтътъ е обърканъ отъ осемь хиляди години насамъ. Кой го е объркалъ? Споредъ васъ, еди-кой си човѣкъ обърква сегашния свѣтъ. Ами досега кой е объркалъ свѣта? Казватъ нѣкои, че религиознитѣ, духовнитѣ хора били психопати, умопобъркани, малко ненормални хора. Обаче, отъ направенитѣ досега статистически свѣдения, извѣстно е, че въ България има повече отъ 10,000 души умопобъркани, луди хора. Кой е причина за полудяването на тѣзи хора? Тия хора все духовни ли сѫ? Азъ правя прѣводъ на думата „психопатъ“ и намирамъ, че тя не е лоша дума. Думата „психопатъ“ е образувана отъ думитѣ „психо, психея“ — душа, и „патосъ“ — увлѣчение, разположение. Значи, „психопатъ“ е човѣкъ, който душевно е добрѣ разположенъ. Хората не приематъ това тълкувание, но то си остава за тѣхъ. Психопатъ е човѣкъ, който не тълкува нѣщата, както хората ги разбиратъ, вслѣдствие на което влиза въ извѣстно стълкновение съ тѣхъ. Понѣкога той прѣувеличава нѣщата, понеже нервната система у него се е развила повече, отколкото трѣбва. Той е станалъ чрѣзмѣрно чувствителенъ. Като казвате, че психопатътъ е анормаленъ човѣкъ, питамъ: коя е нормата за нормалния човѣкъ? Анормаленъ е този, на когото нервната система е пропукана, та голѣма часть отъ неговата енергия изтича навънъ. Неврастеникъ пъкъ е този човѣкъ, който по нѣщо се отличава отъ другитѣ, прогресиралъ е въ нѣкоя область. Не е лошо човѣкъ да има развита нервна система, но лошото е, когато ставатъ пропуквания въ нея. Това положение е подобно на прѣкѫсването, което става нѣкѫдѣ въ електрическата инсталация, вслѣдствие на което съобщенията не ставатъ правилно. Думата психопатъ днесъ я взиматъ въ извратенъ смисълъ; подъ психопатъ разбиратъ човѣкъ, на когото умътъ малко не достига. Оттукъ може да се извади слѣдното заключение: ако умътъ на нѣкой човѣкъ стига, за да направи нѣкакво прѣстѫпление, той не е психопатъ; ако умътъ на нѣкого стига, за да изопачи единъ законъ, да го заобиколи и да се оправдае прѣдъ хората, той не е психопатъ. Сега, въпросътъ не е за споръ, да се поставя едно учение прѣдъ друго. Когато става дума, кое учение, или коя религия е права, азъ изхождамъ отъ слѣдното гледище: въ природата има само една свѣтлина. Всички огньове, всички свѣтлини, които сѫществуватъ на земята, сѫ произлѣзли все отъ слънцето. Коя е нормата, която опрѣдѣля силата на разнитѣ свѣтлини? — Слънцето. Ако слънцето би загаснало само за единъ моментъ, вие не бихте могли да запалите нито единъ огънь. Слѣдователно, щомъ вашето кандило гори, щомъ вашата свѣщь гори, щомъ вашиятъ огънь гори, бѫдете увѣрени, че и слънцето е въ нормално състояние. На това основание, когато вие мислите добрѣ, когато сте разположени добрѣ, трѣбва да знаете, че въ дадения случай и много други сѫщества мислятъ като васъ. Не сте само вие, които мислите така. Разумната природа е норма за всички нѣща. Казвамъ: ако прослѣдите живота, ще видите, че между минералитѣ, растенията, животнитѣ, човѣка и сѫществата надъ човѣка има тѣсна, непрѣривна връзка. Споредъ менъ минералитѣ прѣдставятъ зачатъчно състояние на живота. Тѣ сѫ дълбоко заровени въ земята. Онѣзи минерали пъкъ, които сѫ поникнали, които сѫ подали нѣкои отъ своитѣ части надъ повърхностьта на земята, тѣ сѫ растенията. Тъй щото, когато минералътъ разрѣши единъ важенъ въпросъ въ своя животъ, той пониква и минава въ фазата на растение: Долната часть на растенията — коренитѣ, оставатъ въ земята. Растенията не сѫ още напълно свободни. Слѣдъ като хиляди години наредъ сѫ мислили, какъ да освободятъ главитѣ си, коренитѣ, отъ гѫстата материя и да придобиятъ свободата си, тѣ се явили като животни; въ това състояние тѣ разрѣшили онзи въпросъ, който, като растения, не могли да разрѣшатъ. Животнитѣ, обаче, останали за дълго врѣме при лоши, неблагоприятни условия за тѣхното развитие. Трѣбвало най-послѣ да дойде човѣкътъ, дълго врѣме да мисли върху тази задача, докато намѣри начинъ, какъ да се освободи. Въпросътъ, който животнитѣ не могли да разрѣшатъ, човѣкътъ го разрѣшилъ. У животнитѣ, благодарение на тѣхната неразумность, се създадоха редъ страсти, съ които се самоизтрѣбваха едни-други. Прѣстѫпленията, които съврѣменнитѣ хора вършатъ, не сѫ нищо друго, освѣнъ далечно наслѣдство на млѣкопитаещитѣ. Ако хората се върнатъ къмъ миналото, да разгледатъ живота на своитѣ прадѣди, тѣ биха се ужасили прѣдъ вида на онова страшно разрушение, на онѣзи жестоки войни и състезания между хората. Сегашнитѣ войни блѣднѣятъ прѣдъ миналитѣ. Можеби бѫдещитѣ войни, въ които ще пуснатъ въ ходъ задушливитѣ газове, донѣкѫдѣ биха могли да наподобятъ разрушението и жестокостьта на миналитѣ. Страшно разрушение е сѫществувало нѣкога въ свѣта! И най-послѣ, човѣкътъ, съ своята мисъль, се явилъ въ свѣта, да тури край на това разрушение, да тури редъ и порядъкъ на нѣщата. Когато човѣкътъ се е явилъ въ рая, чрѣзъ мисъльта си, той е внесълъ миръ и спокойствие по цѣлата земя. Затова, именно, е дошълъ човѣкъ въ свѣта. Обаче, слѣдъ грѣхопадането, пакъ настава това разрушение между хората, както и между народитѣ. Питамъ: дѣ се крие разрѣшението на положението, въ което се намира сегашното човѣчество? И сега пакъ трѣбва да дойде човѣкътъ, съ своята нова, права мисъль, да разрѣши всички въпроси. Разрѣшението на тия въпроси не е достояние само на единъ човѣкъ, нито пъкъ е достояние само на единъ народъ. Единъ човѣкъ, единъ народъ може да разрѣши само единъ въпросъ, но разрѣшението на всички въпроси прѣдставятъ задача на цѣлокупното човѣчество. То трѣбва да вземе участие въ тази велика задача, която ангажирва всички еднакво. Съврѣменнитѣ държави съзнаватъ това нѣщо и работятъ за реализиране на тази задача. Христосъ дойде на земята съ велика мисия. Той искаше да покаже на съврѣменнитѣ европейски народи, какъ трѣбва да постѫпватъ. Всичко, което проповѣдваше Христосъ на врѣмето си, се отнасяше за сегашнитѣ врѣмена. Той казваше на всички народи: вие ще дойдете до една голѣма криза. Ако искате да се освободите отъ тази криза, единственото разрѣшение седи въ приложението на това, което сега проповѣдвамъ. Ако приложите моето учение, вие ще се избавите отъ голѣма катастрофа; не приложите ли учението ми, катастрофата е неминуема. Единъ отъ старитѣ пророци е казалъ: „Не е далечъ врѣмето, когато тази катастрофа ще дойде“. Какъ ще дойде тази катастрофа? Наближило е врѣме да дойдатъ учени, които съ своето изкуство ще запалятъ въздуха. Прѣдставете си, че въздухътъ около цѣлата земя се запали! Какво ще стане тогава съ съврѣменната култура? Писанието казва, че цѣлата земя ще бѫде обхваната отъ огънь и всичко, което се намира по нея, ще изчезне. Наближило е това врѣме. Ако хората не приложатъ закона на Любовьта, въздухътъ непрѣменно ще се запали, и тогава земята ще прѣчисти добритѣ и лошитѣ. Обаче, добритѣ нѣма да изгорятъ; тѣ ще прѣминатъ прѣзъ огъня, ще се прѣчистятъ, а лошитѣ, които сѫ въ противорѣчие съ природата, ще изгорятъ, ще се стопятъ, както изгарятъ труповетѣ на умрѣлитѣ въ специални пещи, крематории. Казвамъ: само по този начинъ ще изчезнатъ противорѣчията въ свѣта, които сѫ причина за редъ болести. Благодарение на противорѣчията съврѣменнитѣ хора не сѫ разрѣшили въпроса, какво е отношението имъ къмъ природата, и постѫпватъ ли спрѣмо нея право, или не. Тѣ казватъ: условията не ни помагатъ да постѫпваме право спрѣмо природата. Не, условията не оправдаватъ хората. Ако съмъ човѣкъ, ако мисля за своето благо, азъ трѣбва да зная, че имамъ отношения, освѣнъ къмъ частитѣ, още и къмъ цѣлото. Щомъ съзнавамъ това, трѣбва ли да допущамъ нѣкакво нещастие въ своя животъ, което неминуемо ще се отрази и върху живота на другитѣ хора? Щомъ съзнавамъ това, щомъ съмъ разуменъ човѣкъ, азъ ще допусна въ живота си само онова благо, което по сѫщия законъ ще се прѣдаде и върху милиони хора още. Законътъ и за нещастията и за щастията, и за злинитѣ и за добринитѣ, е единъ и сѫщъ. Тѣ еднакво се прѣдаватъ отъ цѣлото къмъ частитѣ, и отъ частитѣ къмъ цѣлото. Сега, хората отъ всички страни започватъ вече да съзнаватъ влиянието на чистата, Божествена мисъль върху човѣка. Всички добри хора трѣбва да се сплотятъ, да насочатъ мисъльта си въ една посока — за прѣустройване на свѣта. Ако всички майки кажатъ: не искаме вече войни! — тѣ биха имали успѣхъ. Ако всички майки кажатъ на дѣцата си, докато сѫ още въ утробата имъ, че не искатъ да воюватъ, не искатъ да вършатъ убийства, тѣзи дѣца, като се родятъ, ще носятъ идеитѣ на своитѣ майки. Тѣ ще станатъ проводници на новитѣ мисли, ще работятъ за оправянето на свѣта. Ако синътъ иска да се жени, бащата трѣбва да му каже: ако се женишъ, за да раждашъ прѣстѫпници, да се убиватъ едни-други, по-добрѣ не се жени. Ако пъкъ се женишъ, за да родишъ добри синове и дъщери, които да помагатъ на своитѣ ближни, тогава можешъ да се женишъ. Сега се търсятъ добри хора въ свѣта! Ако се раждатъ добри хора, женитбата има смисълъ. Добритѣ хора трѣбва да работятъ братски за подигането на свѣта. Добритѣ хора трѣбва да заематъ служби, които живата природа е опрѣдѣлила. „Дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски.“ Назаретъ прѣдставя низкото, бѣдното положение, отъ което ние произлизаме. Въ това отношение Назаретъ е прозвище. Галилей е хубавото, красивото въ живота. Галилей е область, въ която се намира Назаретъ. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да подържатъ въ себе си хубавото, красивото. Тѣ трѣбва да подържатъ великата идея за човѣщина. Тази идея е потрѣбна за разумнитѣ хора толкова, колкото здравето е потрѣбно за болния. Болниятъ не се нуждае отъ богатство, но отъ здраве. Докато е боленъ, най-важното за него е здравето. Има ли здраве, и богатството ще дойде. Кое е най-важното за невѣжия, за малкото дѣте? — Да стане ученъ човѣкъ. Подъ думата „ученость“ азъ разбирамъ това знание, което може да освободи човѣка отъ всички ограничителни условия на живота. Кое е най-важното за човѣка, който е попадналъ въ тъмнина? — Свѣтлината. Той иска да намѣри пѫтя, по който трѣбва да върви. И тъй, при сегашнитѣ условия нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да бѫде човѣкъ разуменъ, да разбира отношенията между хората, да познава законитѣ и да изучава езика на природата. Съврѣменнитѣ хора не разбиратъ природата. Запримѣръ, ученитѣ казватъ, че тѣлата отъ топлината се разширяватъ, а отъ студа се свиватъ. Тѣ не даватъ никакво обяснение, какво отношение има разширението и свиването къмъ човѣка. Хората не сѫ прослѣдили да знаятъ, какви промѣни ставатъ у тѣхъ, когато иматъ нѣкакви приятни, или неприятни чувства. Когато човѣкъ има нѣкакво приятно чувство, нека измѣри рѫката си, или врата си и да види, каква промѣна става въ него. Послѣ, нека измѣри рѫката и врата си при неприятно чувство. Въ първия случай той ще забѣлѣжи едно малко разширение на рѫката и на врата си. Въ втория случай, обаче, той ще забѣлѣжи едно малко свиване. Казвате: човѣкъ е разуменъ, той знае законитѣ, може да се справи съ всички трудности. Вѣрно е, че човѣкъ е разуменъ, но често този разуменъ човѣкъ, като се намѣри въ трудно положение, замисля се за бѫдещето, уплашва се и се самоубива. Въ това отношение заекътъ, който минава за най-страхливото животно, като се уплаши, не се самоубива, но даже запазва присѫтствие и може да мисли. Има примѣри отъ живота на заека, когато въ най-трудното положение на живота си, той мисли като философъ. Запримѣръ, когато го погне нѣкоя хрътка, която бѣга по-бързо отъ него, понеже заекътъ надолу бѣга по-мѫчно, отколкото нагорѣ, щомъ го настигне хрътката, той изведнъжъ се слегне, и хрътката, както се е засилила, прѣскача го. Въ тозъ моментъ заекътъ скача и удря на противоположна страна. Значи, като бѣга отъ хрътката, заекътъ мисли, какъ да се освободи отъ нея. Когато го гони копой, той има другъ начинъ на бѣгане. Тогава заекътъ започва да се върти, като че играе нѣкакво българско хоро; послѣ изведнъжъ подскача на разстояние десеть крачки отъ центъра и избѣгва. По този начинъ заекътъ дава на копоя една геометрическа задача за разрѣшение. И слѣдъ това ще кажете, че заекътъ билъ страхливъ, билъ глупавъ. Заекътъ не е глупавъ, но глупавъ е онзи съ пушката, който го гони. Заекътъ казва на онзи, който го прѣслѣдва: ти си човѣкъ, но докато ме гонишъ съ пушката си, нещастията никога нѣма да избегнатъ отъ твоята глава. Както хръткитѣ и копоитѣ ме гонятъ, така ще те гонятъ твоитѣ лоши мисли, докато поумнѣешъ и видишъ послѣдствията на твоитѣ дѣла. Прѣстани да ме гонишъ! Дългитѣ уши на заека показватъ голѣма интелигентность. И ако хората, съобразно степеньта на своето развитие, бѣха толкова умни, колкото заека, свѣтътъ би се оправилъ досега. Вие, които ме слушате сега, ще кажете: това е много казано! Пророкъ Исайя казва: „Волътъ познава господаря си и се връща въ яслитѣ си. Израиль не познава Бога и не се връща дома си.“ Кой седи по-горѣ? Волътъ познава господаря си, а човѣкъ, на когото Богъ е далъ разумность, той се отрича отъ тази разумность и казва: азъ самъ ще уредя живота си. Хиляди години вече, откакъ човѣкъ урежда живота си, но и досега още не го е уредилъ. Казвамъ: има единъ обикновенъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ. Той е Иоановиятъ, т. е. начинътъ, по който днесъ хората се разплащатъ. Иоанъ бѣше старозавѣтникъ. Той прѣдставяше стария законъ: имашъ да давашъ, ще дадешъ, по задължение. Христосъ, обаче, показа на хората другъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ: ликвидиране по закона на Любовьта — да дадешъ отъ любовь. Христосъ нѣмаше прѣдъ видъ онази любовь, която не носи свобода на човѣка, която не е въ състояние да прѣмахне страха у човѣка, или която не е въ сила да прѣмахне злобата, болеститѣ, страданията и всички лоши условия въ живота. Това не е любовь. Любовьта, за която Христосъ говори, носи красота, радость, щастие. Тази любовь има прѣдъ видъ благото на всички сѫщества. Слѣдователно, ако нѣкои хора казватъ, че сѫ остарѣли, причината на това сѫ тѣхнитѣ стари разбирания. Стариятъ трѣбва да се освободи отъ своитѣ стари разбирания, ако иска да стане младъ. Съврѣменнитѣ хора и досега още носятъ мислитѣ и разбиранията на хиляди поколѣния прѣди тѣхъ. Бащата казва на сина си: ти ще остарѣешъ, трѣбва да си направишъ кѫща, да се осигуришъ. И наистина, съврѣменнитѣ хора всичко знаятъ: и кѫщи могатъ да градятъ, и дрехи знаятъ да шиятъ, и университети свършватъ, и генерали, и министри, и князе, и царе ставатъ, но животътъ е все сѫщиятъ. Царьтъ живѣе като простия, и простиятъ живѣе като царя. Всѣки човѣкъ може да бѫде царь, но споредъ мене царь може да бѫде само онзи човѣкъ, който се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото. Който не се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото, той е робъ на условията. Той може само да носи името царь, безъ да е такъвъ. Единъ мой познатъ, който е слѣдвалъ въ Бостонъ по медицина, ми разправяше слѣдния интересенъ случай за единъ царь. Вървя, казва той, изъ бостонскитѣ улици, и виждамъ срѣщу мене иде единъ високъ човѣкъ, около два метра, съ корона на глава, съ мантия и съ жезълъ въ рѫка. Всички хора минаватъ-заминаватъ покрай него, никой не му обръща внимание. Чудя се, какъ тия американци не му обръщатъ внимание. Мисля си: какъ е дошълъ този европейски царь въ Бостонъ? Като минахъ покрай него, обърнахъ се да го изгледамъ отзадъ, но какво бѣше очудването ми, когато на гърба му видѣхъ залѣпени реклами отъ една фабрика. Казвамъ: всѣки човѣкъ е царь, но ако на гърба му сѫ залѣпени рекламитѣ на всички негови прѣстѫпления, какъвъ царь е той? Като се говори за царь, подразбирамъ истинския човѣкъ. Съврѣменниятъ човѣкъ носи на гърба си написани не едно, но много прѣстѫпления. Питамъ: трѣбва ли да се прѣпорѫчва съ тѣхъ? Днесъ хората гледатъ да се освободятъ отъ външнитѣ прѣстѫпления, а за вѫтрѣшнитѣ не мислятъ. Обаче, и външнитѣ, и вѫтрѣшнитѣ прѣстѫпления се пишатъ не само на книга, както днесъ, но тѣ се пишатъ и върху цѣлото тѣло на човѣка. Единъ день вие ще срещнете сѫщества, по-напреднали отъ васъ. Какъ ще ги погледнете? Единъ день ще срещнете сѫщества, които сѫ очаквали отъ васъ любовь, но вие не сте имъ дали; единъ день ще срещнете ваши братя, които сѫ очаквали помощь отъ васъ, но не сте имъ дали. Какъ ще ги погледнете? Казвате: какъвъ смисълъ имаше въ това, да дойде Христосъ на земята и да пострада? Не можа ли Той да се спаси? — Христосъ разполагаше съ голѣми сили, Той можа да се спаси. Казано е въ Писанието, че Христосъ можа да извика на помощь 12 легиона ангели. Въ всѣки легионъ има по 6,000 ангели. Само единъ отъ тия ангели разполага съ такава мощна сила, че е въ състояние въ една нощь да изтрѣби 150 хилядна армия добрѣ въорѫжена, нито единъ войникъ да не остане отъ нея. Тогава, колко такива ангели сѫ нужни за изтрѣбването на българитѣ отъ лицето на земята? Ако дойдатъ 30 ангели, нито единъ българинъ нѣма да остане на земята. Дойдатъ ли 6,000, тѣ ще унищожатъ цѣлото човѣчество. Обаче, въпросътъ не седи въ това, да се изтрѣби човѣчеството. Важно е, да се подигне човѣчеството чрѣзъ доброто. Доброто се отличава отъ злото по това, че всѣкога съгражда, твори, а злото разрушава. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е любовьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е мѫдростьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е истината. Тѣ сѫ вѣчни процеси. Желанието на всички хора да бѫдатъ свободни се дължи, именно, на любовьта въ тѣхъ, която е въ състояние да ги освободи. Нѣкой казва: това е празна работа, то е само за дѣца! Питамъ: кое е реалното, кое е сѫщественото въ живота? Често ние произнасяме името Божие, но въ това хубаво име се вършатъ днесъ голѣми прѣстѫпления. Какви ли прѣстѫпления не сѫ се вършили и въ миналото все въ това свето име! Христосъ казва: „Иде часъ и сега е, когато всѣки, който ви убие, ще мисли, че служба принася на Бога“. И съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като убиватъ прѣстѫпницитѣ и лошитѣ хора, свѣтътъ ще се оправи. Ако, наистина, свѣтътъ можеше да се оправи чрѣзъ убийства, и безъ това всѣка година се гильотиниратъ около 35 милиона хора, при това свѣтътъ още не е оправенъ. Значи, въпросътъ не може да се разрѣши по този начинъ. Всѣка година се гильотиниратъ 35 милиона хора, а вмѣсто тѣхъ се раждатъ около 40 милиона. Слѣдователно, петь милиона хора идатъ повече отъ тия, които заминаватъ за онзи свѣтъ. Злото избива 35 милиона, а любовьта изпраща 40 милиона. Интересно е да се прослѣди, въ края на краищата, кой ще има надмощие. Най-послѣ рѫцѣтѣ на злото ще отслабнатъ, и то нѣма да може повече да коли. Злото ще рѣже, докато капитулира. Вратоветѣ на хората ще станатъ толкова жилави, че никакъвъ ножъ не ще може да ги лови. Ще дойде врѣме, когато човѣшкитѣ вратове ще иматъ такова свойство, че щомъ се допре ножъ до тѣхъ, той ще отскочи, ще се счупи, но вратоветѣ ще останатъ непокѫтнати; ще дойде врѣме, когато човѣшкитѣ тѣла ще бѫдатъ така устроени, че всѣка граната, хвърлена върху тѣхъ, ще се стопи, безъ да причини нѣкаква поврѣда. Питамъ тогава: какъ ще се убиватъ хората? Ще дойде врѣме, когато лошитѣ хора и прѣстѫпницитѣ нѣма да се убиватъ, но ще ги приспиватъ, да си почиватъ, а добритѣ хора ще си вършатъ работата. Това врѣме иде, не е далечъ; въпросътъ е, сега какво трѣбва да се прави. За далечното бѫдеще е лесно да се постигне всичко, но днесъ още лошитѣ хора не могатъ да се приспиватъ. Запитали едного: какъ вървятъ работитѣ ти? — Въ много трудно положение съмъ. — Ами послѣ какво ще стане? — Най-послѣ ще свикна. Обаче, азъ отивамъ по-далечъ. Въпросътъ не е въ това, да свикне човѣкъ съ злото, но има единъ естественъ начинъ, по който той може да се освободи отъ неговото влияние. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на своитѣ лоши мисли, чувства и дѣйствия. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на всички болести. Това е наука! И въ тази наука се крие смисълътъ на живота. Бѫдещитѣ науки нѣма да се занимаватъ съ паталогическитѣ състояния на хората, но ще изучаватъ тѣхнитѣ здравословни състояния. Да допуснемъ, че нѣкой търговецъ изгубва сто хиляди лева и отстава безъ петь пари въ джоба си, нѣма съ какво да си купи хлѣбъ. Той се чуди, какво да прави. Отива у дома си, гледа жена, дѣца гладни, не може да понесе това положение. Най-послѣ му дохожда мисъльта, да се самоубие. Казвамъ: това е състояние на затѫпяване. Въ свѣта сѫществуватъ много ресурси, чрѣзъ които човѣкъ, и въ най-тежкото си положение, може да бѫде спасенъ. Вие още не сте дошли до тия ресурси. Ако знаете законитѣ на природата, вие ще се домогнете до тѣзи ресурси и ще бѫдете спасени. Ще ви приведа единъ примѣръ за потвърждение на тази мисъль. Той се отнася до единъ казанлъчанинъ, който прѣди войната билъ директоръ на една прогимназия. До това врѣме той билъ голѣмъ безвѣрникъ и често проповѣдвалъ на ученицитѣ си, че Богъ не сѫществува, че човѣкъ самъ урежда живота си, самъ кове сѫдбата си. Въ послѣдната война той взелъ участие въ сраженията съ гърцитѣ и при едно отстѫпление на нашитѣ войски едва успѣлъ да се скрие въ една пещера, дѣто прѣкаралъ цѣли три деня гладенъ, безъ хапка хлѣбъ. Гладътъ започналъ тъй силно да го мѫчи, че въ това врѣме му дошло на умъ да се обърне къмъ Бога. Той казалъ: Господи, баща ми и майка ми сѫ говорили, че Ти сѫществувашъ, но азъ не вѣрвамъ въ това. Какво ме ползува въ този моментъ твоето сѫществуване, когато азъ умирамъ отъ гладъ? Ако можешъ да ме извадишь отъ това трудно положение, ще повѣрвамъ, че сѫществувашъ. Обѣщавамъ, че като се върна въ България, ще събера всички мои ученици, на които съмъ проповѣдвалъ, че нѣма Богъ, и ще ги убѣдя въ противното. Като произнесълъ тази молитва, засмѣлъ се и чистосърдечно си казалъ: като нѣма друга работа, човѣкъ си бръщолеви. Обаче, не се минало и половинъ часъ, той видѣлъ — една костена жаба влѣче половинъ килограмъ хлѣбъ, оставила го прѣдъ пещерата и се върнала назадъ. Той взелъ хлѣба, изялъ го, добилъ сила и продължилъ пътя си. Като се върналъ дома си, той събралъ всички свои ученици и казалъ: дѣца, по-рано азъ ви проповѣдвахъ, че нѣма Богъ, но отъ единъ важенъ фактъ се убѣдихъ напълно въ сѫществуването на Бога. И разказалъ всичко на ученицитѣ. Досега нито Кантъ, нито други нѣкои философи можаха да ме убѣдятъ, че Богъ сѫществува, обаче, костената жаба успѣ да ме убѣди въ това. Този човѣкъ билъ силенъ въ проповѣдьта си, защото разправялъ своя жива питность. Казвамъ: великата Истина трѣбва да се опита, да придобиемъ опитность, върху която да градимъ нашето бъдеще вѣрую. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да иматъ такова вѣрую, въ което абсолютно да не се съмняватъ. Казвамъ: ако сегашнитѣ хора, които вѣрватъ въ нѣкакъвъ Висшъ принципъ, съсрѣдоточатъ мисъльта си къмъ Него, — да помогне Той за оправянето на свѣта, свѣтътъ ще се оправи. Даже само християнитѣ, ако желаятъ, ще могатъ да оправятъ свѣта. Въ петь години отгорѣ свѣтътъ може да се поправи. За това нѣма никакви прѣпятствия. Единственото прѣпятствие е личниятъ интересъ на хората. Двама братя, които били въ голѣма вражда помежду си, случайно попаднали плѣнници на едно и сѫщо мѣсто, и били прѣдадени на единъ войникъ, да ги убие заедно съ другитѣ плѣнници. Като се видѣли, двамата братя се спуснали единъ къмъ другъ, цѣлунали се и казали: отсега нататъкъ нѣма защо да споримъ. И двамата ще отидемъ на онзи свѣтъ. Хайде, поне тукъ да се помиримъ! Войникътъ, който ги придружавалъ, запиталъ, защо се пригръщатъ и цѣлуватъ. Тѣ му казали, че сѫ родни братя и се примиряватъ, защото досега били скарани. Той имъ отговорилъ: щомъ е така, вървете по домоветѣ си, и азъ ви пущамъ на свобода, да живѣете по новия начинъ. Има единъ езикъ въ природата, който е еднакъвъ за всички растения, за всички животни и за всички хора. Ще приведа единъ примѣръ изъ българския животъ, отъ който се вижда, че дѣйствително сѫществува общъ езикъ за всички сѫщества въ природата. Едно малко момиченце изгубило родителитѣ си и се забъркало изъ една гора. То започнало да плаче, да вика, да търси майка си. По едно врѣме то видѣло една мечка въ гората, която веднага се сгушила, да не го изплаши. Момиченцето се приближило до нея и я запитало: кажи ми, дѣ е мама? Мечката се снишила още повече, за да може момиченцето да се качи на гърба ѝ. То се качило на нея, и тя продължила пѫтя си прѣзъ гората, да заведе дѣтето при майка му. Мечката е ясновидка, тя видѣла, че бащата и майката на дѣтето се качили на една канара, понеже се уплашили отъ нея. Като видѣли момиченцето си на гърба на мечката, майката веднага извикала: слѣзъ, мама, отъ гърба на мечката! Тѣ се уплашили отъ нея, а дѣтето свободно седѣло на гърба ѝ. Слѣдъ това мечката пакъ се снишила, момиченцето слѣзло отъ гърба ѝ и радостно отишло при майка си. Мнозина ще кажатъ, че това е отъ приказкитѣ „Хиляда и една нощь.“ За забѣлѣзване е, че днесъ хората сѫ изгубили всѣкаква вѣра. Обезвѣряването е дошло вече до своя краенъ прѣдѣлъ. Тѣ нѣматъ вѣра едни въ други. Мѫжътъ нѣма вѣра въ жена си, и жената нѣма вѣра въ мѫжа си; синътъ нѣма вѣра въ баща си, и бащата нѣма вѣра въ сина си; дъщерята нѣма вѣра въ майка си, и майката нѣма вѣра въ дъщеря си. Навредъ въ свѣта сѫществува крайно обезвѣряване. И всички хора, които сѫ се обезвѣрили, проповѣдватъ нѣкаква свобода. Всички трѣбва да се върнатъ къмъ истинската вѣра и да знаятъ, че ако тѣ не вѣрватъ въ баща си, въ майка си, въ брата си, въ сестра си, въ приятелитѣ си, никакъвъ редъ и порядъкъ не може да се въведе въ свѣта. Какво могатъ да проповѣдватъ тия хора? Ще проповѣдватъ за Христа, че страдалъ, че билъ разпнатъ на кръстъ. И слѣдъ това ще плачатъ за Него. Казвамъ: вие не плачете за брата си, който страда, а за Христа ще плачете. Христосъ, за когото плачете привидно, е въ вашия братъ, който страда и вика за помощь. Сега вие се запитвате: кое учение е право? Право е само онова учение, което носи свобода за всички сѫщества безъ изключение: за всички растения, за всички животни и за всички хора. Отдѣто и да дойде, щомъ носи свобода за всички живи сѫщества, това учение е право. Азъ не говоря за врѣменната свобода. Ако е въпросъ за врѣменна свобода, българитѣ, напримѣръ, придобиха такава свобода: Русия ги освободи, но и до днесъ още тѣ не сѫ свободни. Сега трѣбва да дойде нѣкой другъ, пакъ да ги освобождава. Кой ще ги освободи сега, не зная. Не само българитѣ нѣматъ свобода, но и въ Америка, и въ Англия, и въ Германия, дѣто отидете, навсѣкѫдѣ хората тепърва трѣбва да се освобождаватъ. Ако отидете въ Лондонъ, напримѣръ, тамъ има квартали отъ 45—50 хиляди души жени, дѣца и мѫже; дѣцата отъ тия квартали не знаятъ баща си и майка си. Ако нѣкой чужденецъ попадне въ такъвъ кварталъ, непрѣменно стражарь трѣбва да го придружава. Който мине прѣзъ такъвъ кварталъ, той се излага на нѣкаква опасности. Това не е само въ Лондонъ, но и въ Ню-Йоркъ, и въ Парижъ, и въ Берлинъ — въ всички голѣми градове. Даже и въ малката България има такива квартали, прѣзъ които човѣкъ не може свободно да върви. Щомъ човѣкъ се разгнѣви, той много не му мисли, готовъ е вече куршумъ да тегли. Ако пъкъ не тегли куршумъ, ще каже обидни думи на човѣка, но послѣ ще съжалява: не трѣбваше така да постѫпвамъ. Всѣки човѣкъ има по единъ такъвъ кварталъ задъ ушитѣ си, дѣто е центърътъ на разрушението, съ по 45—50 хиляди жители. Има единъ начинъ за спасение отъ жителитѣ на тия квартали. Има единъ начинъ за придобиване на свобода. Като казвамъ, че има единъ начинъ за придобиване на свобода, азъ не отричамъ и другитѣ начини, не казвамъ, че всички усилия на човѣчеството за свобода не сѫ на мѣстото си; казвамъ, че човѣчеството днесъ се нуждае отъ особена запалка, която да даде потикъ, да даде силенъ тласъкъ напрѣдъ. У всички хора има добро желание да придобиятъ тази запалка, за да разбератъ, че свободата дѣйствува по единъ начинъ и трѣбва да бѫде обща за всички хора. Докато човѣкъ иска свобода само за себе си, той е на кривъ пѫть. Иска ли свобода и за себе си, и за другитѣ, той е на правъ пѫть. Желаешъ ли добро и на себе си, и на другитѣ хора, ти си на правъ пѫть. Сега, като ставате сутринь, запитвайте се, отдѣ сте дошли, какъ сте дошли, какъ сте придобили всичко, което имате въ себе си. Безъ да мислите върху тия въпроси, вие казвате: родилъ съмъ се, но единъ день ще умра, ще свърша живота си. Казвамъ: лесно е да се умре, да се свърши всичко, но тъкмо, когато мислите, че сте свършили, вие ще се намѣрите въ противорѣчие. Вие ще се намѣрите въ положението на оногова, който ималъ да плаща една полица отъ сто хиляди лева, но като нѣмалъ възможность да я плати, рѣшилъ да се самоубие. Качилъ се на една скала и оттамъ се хвърлилъ. Обаче, той не успѣлъ да се самоубие, но счупилъ само двата си крака. Като се видѣлъ въ това положение, той още повече се отчаялъ и казалъ: ако краката ми бѣха останали здрави, щѣхъ да си платя полицата, а сега и краката ми счупени, и полицата неплатена. По сѫщия начинъ мислятъ мнозина. Тѣ се надѣватъ, като умратъ, да изплатятъ полицитѣ си. Не, като умратъ, тѣ нито полицитѣ си изплащатъ, нито животъ иматъ. Ето защо, при сегашното положение, по-изгодно за човѣка е да бѫде съ здрави крака и полека да изплаща полицата си. Задъ всѣки кредиторъ се крие единъ ангелъ, който опитва хората. Когато повѣрвате, че вашиятъ кредиторъ е честенъ човѣкъ и въ него, както въ всички хора, има Божествено начало, той ще ви се усмихне. Ако се влюбите въ вашия кредиторъ, както момъкъ се влюбва въ мома и е готовъ да колѣничи прѣдъ нея, този кожодеръ, както вие наричате кредитора си, ще се усмихне, ще ви потупа по рамото и ще каже: азъ съмъ готовъ не само да ти простя дълга отъ сто хиляди лева, но отгорѣ на това да ти дамъ още сто хиляди. Това сѫ правили хората, и пакъ го правятъ. Само по този начинъ тѣ могатъ да се побратимятъ. Спасението на човѣчеството е въ братството. Това трѣбва да се проповѣдва на хората! Днесъ всички хора спорятъ, коя църква е права, кое учение е право, коя философия е права. Всички църкви трѣбва да проповѣдватъ учението на природата. Всички хора трѣбва да станатъ нейни съработници. Всички трѣбва да се кръщаватъ заедно съ нея! Кѫдѣ? Всички трѣбва да се кръщаватъ въ онази рѣка, отъ която Любовьта изтича. Всички трѣбва да се кръщаватъ въ езерото на Мѫдростьта, въ което Любовьта се влива. И най-послѣ, всички трѣбва да стѫпятъ здраво на онази почва, върху която се излива дъжда на Истината. Тъй щото, навсѣкѫдѣ ще се потопите по три пѫти: ще се потопите три пѫти въ рѣката на Любовьта; послѣ ще се потопите три пѫти въ езерото на Мѫдростьта и най-послѣ ще се изложите три пѫти на душа на Истината. Само по този начинъ може да се влѣзе въ Царството Божие. Който не се е потопилъ по три пѫти въ Любовьта, въ Мѫдростьта и въ Истината, той не може да влѣзе въ Царството Божие, нито може да разрѣши нѣщо въ свѣта. Това не сѫ празни думи, но това е тълкуването на стиха: „И прѣзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Иорданъ“. Сега, като говоря, азъ повишавамъ малко гласа си. Обаче, силата на думитѣ не седи въ високото изговаряне; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ истинни и приложими; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ въ съгласие съ Божественото у човѣка. Казвате; трѣбва да се говори истината! Така е, трѣбва да се говори истината, но има нѣща, които сѫ само външна опаковка. Да се говори истината на човѣка, подразбира да му се каже това, което може да го подмлади. Човѣкъ се подмладява, когато прилага нѣщата. Ако единъ народъ прилага законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, той ще се обнови напълно. Казвате: какво могатъ да направятъ българитѣ? Ако приложатъ Христовото учение, тѣ биха запалили цѣлия свѣтъ и биха го освободили. Мнозина сѫ ме запитвали: каква е мисията на българския народъ? Ако българитѣ сѫ готови да изпълнятъ, каквото имъ казвамъ, ще знаятъ, каква е тѣхната мисия. Не изпълнятъ ли това, което имъ проповѣдвамъ, нѣма да кажа, каква е мисията имъ. Апостолъ Петъръ е казалъ: „Вие сте Синове Божии“. Ако днесъ нѣкой каже, че е Синъ Божи, всички го осѫждатъ, дѣто смѣе да се нарича Синъ Божи. Така е казано въ Писанието не само за едного, но за всички. Въ този смисълъ азъ бихъ желалъ всички да бѫдете Синове Божии, т. е. Синове на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость, на Божията Истина. Азъ бихъ желалъ всички да бѫдете носители на новото учение и, дѣто минете, да изтриете сълзитѣ на хората, да ги освободите отъ всѣкакви болести, отъ сиромашия, отъ недѫзи, отъ страдания. И тъй, бѫдете Синове на Бога, Синове на Любовьта! * 5. Бесѣда отъ Учителя, държана на 25 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ“.

От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ОТНОШЕНИЕ НА ДВА ЗАКОНА. А Исусъ му рече: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего. Да възлюбишъ ближния си“. Матея 22: 37, 38. „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичката си душа и съ всичкия си умъ. Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“ Азъ взимамъ тѣзи двѣ заповѣди, като величини, които иматъ извѣстно отношение помежду си. За втората заповѣдь англичанитѣ иматъ специаленъ изразъ, който не искамъ да прѣведа на български езикъ. Защо? — Когато нѣкои нѣща не се прѣвеждатъ, тѣ се схващатъ по-добрѣ. Запримѣръ, нѣкога врѣмето не изглежда, че ще се развали, но по извѣстни елементи въ него вие схващате това и се нагаждате споредъ врѣмето, което прѣдстои да дойде. Гледате вънъ, топло е, но вие знаете по нѣщо, че врѣмето ще се развали. Слѣдователно, безъ да ви казва врѣмето, че ще се развали, или поправи, вие знаете това. По какво познавате? Все има нѣкакви външни изгледи, по които се ориентирате. Вие познавате това нѣщо по изгрѣва, или по залѣза на слънцето, по вѣтроветѣ, по облацитѣ и т. н. По извѣстни знаци и нѣкои животни познаватъ врѣмето, макаръ по степень на развитие да седатъ по-долу отъ човѣка. Ето защо, казвамъ: човѣкъ не може да каже за себе си, че нищо не знае. Много нѣща знае човѣкъ. Когато казваме, че човѣкъ знае много или малко нѣща, това е по отношение на другитѣ сѫщества. Човѣкъ знае много по отношение на по-долностоещитѣ отъ него; човѣкъ знае малко по отношение на по-горностоещитѣ отъ него. Слѣдователно, ако човѣкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-долу отъ него, той знае много; ако пъкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-горѣ отъ него, той знае малко. Запримѣръ, по отношение на слънцето, земята е по-малка, но по отношение на луната, тя е по-голѣма. Сѫщо така и по отношение на останалитѣ планети, земята е по-малка отъ нѣкои, а по-голѣма отъ други. Мнозина мислятъ, че свѣтътъ е направенъ за тѣхъ и казватъ: земята е създадена за хората, а небето е създадено за други сѫщества. Може да е така, може и да не е така. Дали въ сѫщность е така, този въпросъ е философски и засега още не е разрѣшенъ. Какви аргументи могатъ да се прѣдставятъ за доказателство на първото твърдение? Има и друго твърдение, споредъ което нѣкои казватъ, че и земята, и небето сѫ създадени за хората. И това твърдение се нуждае отъ доказателство. Обаче, каквито доказателства да се дадатъ за двѣтѣ твърдения, тѣ сѫ все човѣшки, а човѣшкитѣ доказателства не сѫ валидни за по-напредналитѣ сѫщества. Тѣ не важатъ даже и за всички хора, а само за извѣстна часть отъ тѣхъ. Казано е въ Писанието: „И създаде Богъ небето и земята.“ За кого? — За хората. Обаче, въ живота ние виждаме, че хората говорятъ и се интересуватъ повече за земята, отколкото за небето. Това показва, че само земята е създадена за тѣхъ. Щомъ се натъкнатъ на нѣкакво голѣмо противорѣчие, тѣ започватъ да мислятъ за небето. Щомъ се намѣри на тѣсно, или въ извѣстно противорѣчие, човѣкъ започва да мисли правилно. Ще приведа сега единъ анекдотъ изъ училищния животъ. Единъ инспекторъ тръгналъ да ревизира учителитѣ въ единъ отъ своитѣ райони въ България. Той отишълъ въ едно основно училище и казалъ на единъ отъ ученицитѣ: Стоянчо, напиши едно двузначно число! Стоянчо помислилъ малко и написалъ числото 75. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ числото 57 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо се зачудилъ, защо инспекторътъ обърналъ числото, какво искалъ да каже съ това. — Хайде, напиши още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ и написалъ числото 73. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ 37 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо гледалъ числата, мислилъ и си казалъ: чудна работа! Този инспекторъ току обръща числата. Какво иска той? — Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ пакъ и написалъ числото 66. Инспекторътъ го погледналъ, засмѣлъ се, но нищо не му казалъ. Въ този случай инспекторътъ и Стоянчо мислятъ еднакво. Както и да се обърне числото 66, все сѫщото остава. Като помислилъ малко, Стоянчо се осмѣлилъ и казалъ на инспектора: господинъ инспекторе, тукъ забѣлѣзахъ единъ законъ. — Какъвъ е този законъ? — Когато числата на края свършватъ съ малки числа, като се обърне реда на цифритѣ имъ, тѣ ставатъ по-малки отъ взетото число. Напримѣръ, числото 75, взето въ обратенъ редъ става 57. Когато пъкъ числата на края иматъ по-голѣмъ брой единици, при обръщането си тѣ ставатъ по-голѣми отъ взетитѣ. Числото 27, напримѣръ, се прѣвръща въ 72. Обаче, има и такива числа, които, както и да се обръщатъ, не се измѣнятъ, тѣ оставатъ едни и сѫщи. Такива сѫ числата 11, 22, 33, 44, 55, 66, 77, 88, 99 и т. н. Отишълъ си Стоянчо на мѣстото, но останалъ доволенъ, че научилъ нѣщо ново. Казвамъ: има случаи въ живота, когато хората мислятъ различно единъ отъ другъ. Обаче, има случаи, когато, каквото и да правятъ, както и да се мѫчатъ да бѫдатъ разнообразни въ мисъльта си, тѣ мислятъ еднакво, по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, при числото 57 хората не могатъ да мислятъ еднакво. Защо? — Защото това число може да се прѣвърне и въ 75. При това, като дойдемъ до практическата страна на въпроса, 75 лева сѫ повече отъ 57, макаръ че двѣтѣ числа сѫ образувани отъ едни и сѫщи цифри. Това различие въ стойностьта на числата създава у хората различие въ мисъльта. Обаче, взематъ ли се числата 11, 22, 33, 44, 55, 66 и т. н., хората вече започватъ да мислятъ еднакво. Както и да се обръщатъ тѣзи числа, тѣ всѣкога оставатъ едни и сѫщи. Слѣдователно, има положения въ живота, които показватъ, че човѣкъ трѣбва да се спре прѣдъ тѣхъ и да си ги изясни. Защо хората мислятъ различно по въпроси, по които трѣбва да сѫществува единство въ мисъльта? Разногласието въ такива случаи показва, че хората се намиратъ въ разрѣзъ съ природата, въ разрѣзъ съ Първичната Причина. Обаче, има положения въ живота, когато хората не могатъ да бѫдатъ въ разрѣзъ съ природата, съ Първичната Причина. Както и да обръщатъ въпроситѣ, всички мислятъ само по единъ начинъ. Казано е въ Евангелието: „Да възлюбишъ врага си!“ Днесъ всички съврѣменни хора се запитватъ: възможно ли е да възлюбишъ врага си, т. е. човѣка, който ти е направилъ редъ пакости, който ти е създалъ редъ страдания? Като се разсѫждава по този начинъ, ние виждаме, какъ хората се убиватъ, крадатъ, изнасилватъ едни-други и се оправдаватъ съ това, че тѣзи хора сѫ тѣхни врагове. И щомъ сѫ врагове помежду си, другояче тѣ не могатъ да постѫпватъ. Казвамъ: прѣдставете си, че вие, и вашиятъ врагъ сте поставени на двата края на една греда, подпрѣна на единъ центъръ, и трѣбва да пазите равновѣсие, защото подъ васъ има голѣма пропасть. Какво ще правите въ този случай? Ако единиятъ отъ васъ каже, че не иска да седи съ врага си на едно мѣсто и скочи отъ гредата, и двамата ще отидатъ въ пропастьта. Какво трѣбва да правятъ тогава? — Да се помирятъ. Щастието, равновѣсието въ живота на единия зависи отъ благоразумието на другия. И двамата трѣбва да седатъ на краищата на гредата и да пазятъ равновѣсие, докато условията на живота се измѣнятъ. Щомъ съзнаятъ, че сѫ необходими единъ за другъ, щомъ се помирятъ и си подадатъ рѫка, условията на живота имъ се подобряватъ, и тѣ прѣставатъ да бѫдатъ врагове. Тази е причината, която заставила Христа да каже: „Любете враговетѣ си!“ Слѣдователно, да възлюбишъ врага си, това е необходимъ законъ, който всѣки абсолютно трѣбва да приложи въ живота си. Ти си на една греда съ твоя противникъ, и отъ него зависи и твоятъ животъ. Отпусне ли се той отъ гредата, и ти отивашъ заедно съ него въ пропастьта. Тогава ще кажешъ: щомъ е тъй, нека той седи на единия край, азъ на другия край на гредата, да прѣкараме добрѣ. Не искамъ нито азъ да се мръдна отъ мѣстото си, нито той, защото кожата ми е скѫпа. Ще кажете: не може ли моятъ противникъ да се замѣсти съ другъ нѣкой? — Не може. Най-малкото помръдване отъ мѣстата ви е сѫдбоносно и за двамата. Положението и на двамата ще се влоши още повече. И тъй, когато имате отношения съ човѣкъ, когото не обичате, вие трѣбва да се замислите, защо Провидѣнието ви е поставило въ връзка съ този човѣкъ. Това нѣщо има своитѣ дълбоки причини. Дали ги знаете, или не, то е другъ въпросъ. Ако си обясните причинитѣ правилно, вие ще се подигнете; не можете ли да ги обясните, положението ви всѣки день ще се усложнява, а съ това ще внасяте по една горчивина въ себе си, която ще трови и разрушава организма ви. Щомъ Провидѣнието ви е поставило въ отношения съ човѣкъ, когото не обичате, то има прѣдъ видъ придобиване на нѣкакво благо за самитѣ васъ. Вие трѣбва да издържите това положение, още повече, като имате прѣдъ видъ, че въ свѣта нищо не е вѣчно. При това, ако единъ човѣкъ е неприятенъ за васъ, за други е приятенъ. Нашата обичь или умраза не е общъ законъ за всички сѫщества. Вие не обичате нѣкого, но Богъ го обича. Какво ще правите тогава? Срѣщате нѣкой човѣкъ, който живѣе чистъ, светъ животъ, моли се по нѣколко пѫти на день, но въпрѣки това страда, боледува, никой нищо не му дава. Виждате нѣкой грѣшникъ, но въ всичко му върви: жената и дѣцата му сѫ здрави; разполага съ пари, има кѫща, ниви, лозя. Привидно, първиятъ като че ли е изоставенъ отъ Провидѣнието, а вториятъ има всичкото негово благоволение. Какво ще кажете на това отгорѣ? Можете да кажете, че това е несправедливо, че нѣма правда въ свѣта и т. н. Каквото и да кажете, това сѫ ваши твърдения, но дали сѫ истинни, тамъ е въпросътъ. Обаче, фактъ е, че грѣшниятъ човѣкъ въ случая се ползува съ всичкото благоволение на сѫдбата. Защо и за какво, не знаете. Дохожда при мене единъ господинъ и ми казва: ти си ученъ човѣкъ, духовно издигнатъ; защо губишъ врѣмето си да проповѣдвашъ на тѣзи хора? Съ това знание, съ тази наука, която имашъ, ти можешъ да бѫдешъ богатъ човѣкъ. Искашъ ли да станешъ богатъ? — Ако богатството ме отдалечи отъ Бога, не искамъ да стана богатъ. — Искашъ ли да станешъ сиромахъ? — Ако сиромашията ме отдалечи отъ Бога, и сиромахъ не искамъ да стана. — Тогава какво искашъ? — Азъ искамъ такова богатство, или такава сиромашия, които да не ме отдалечаватъ отъ Бога, но да ми дадатъ пълна възможность да Му служа. Ако богатството и сиромашията обезсмислятъ живота ми, не ги искамъ. Обаче, ако богатството и сиромашията ме приближаватъ къмъ Бога и осмислятъ живота ми, тогава тѣ сѫ добрѣ дошли. Казвате: ами ние, какъ да разрѣшимъ този въпросъ, богати ли да бѫдемъ, или бѣдни? Казвамъ: едноврѣменно ще бѫдете и богати, и сиромаси. Какъ е възможно това? — Ситъ си, богатъ си; гладенъ си, сиромахъ си. Този е единъ отъ прѣводитѣ на богатството и сиромашията. Значи, сиромахътъ може да стане богатъ, като се нахрани. Богатиятъ пъкъ може да стане сиромахъ, като огладнѣе. Тази смѣна въ състоянията на човѣка е необходима, като процесъ на развитие. Само по този начинъ човѣкъ може да се усъвършенствува. Нѣкой казва: добрѣ е да се живѣе, но да нѣма старость. Старостьта ни плаши. Питамъ: млади, или стари искате да бѫдете? — Млади, разбира се. — Това зависи отъ васъ. Ще ви прѣдставя двѣ положения, които илюстриратъ младия и стария човѣкъ въ живота. Младиятъ човѣкъ не носи нищо на гърба си. Той излиза отъ дома си веселъ, безгриженъ, накриви шапката си, нищо не иска да знае. Стариятъ пъкъ надигналъ цѣлъ пазаръ на гърба си, изморенъ, изпотенъ, прѣгърбенъ, едва носи, но пъшка и мърмори: счупиха се коститѣ ми! Казвамъ: всички съврѣменни хора сѫ преждеврѣменно остарѣли отъ голѣмъ, непосиленъ товаръ, който носятъ на гърба си. Тѣ седятъ и мислятъ, какво ще стане съ тѣхъ, съ дѣцата и женитѣ имъ; какво ще стане съ имотитѣ имъ, какъ ще прѣживѣятъ и т. н. Голѣмъ товаръ е този, тѣ не могатъ да го изнесатъ. Тѣ трѣбва да се разтоварятъ малко, да имъ олекне. Гледате нѣкой старъ човѣкъ, току пипа брадата си, вижда, че е побѣлѣлъ, остарѣлъ, казва: свърши се моята работа! Не зная, какво да правя вече. Казвамъ: хвърли товара отъ гърба си и стани младъ! Да стане човѣкъ младъ, подразбирамъ, да хвърли отъ гърба си всичкия ненуженъ товаръ, да задържи само най-потрѣбното, най-необходимото. Колко е нужно на човѣка? Когато нѣкой дойде при мене, той взима, колкото трѣбва, но иска му се да тури нѣщо и въ торбата си, да има въ запасъ. Не, който дойде при мене, той може да вземе толкова, колкото най-много е въ състояние да изяде, но за торбата му не давамъ. Щомъ се нахранишъ и остане нѣщо, което не можешъ да изядешъ, по-добрѣ го хвърли, но не го туряй въ торбата си, да се товаришъ. Съврѣменнитѣ хора иматъ голѣми изисквания. Тѣ очакватъ отъ природата не само да ги нахрани, да ги нагости добрѣ, но и да напълни хамбаритѣ имъ. Обаче, природата никога не прави това. Въ кой хамбаръ тя ще складира въздуха, свѣтлината и топлината? Тя всичко дава даромъ и казва: вземете си, колкото ви трѣбва. Казвате: ако не складираме благата на природата, всичко ще се развали, ще се разсипе. — Не се безпокойте, нищо нѣма да се разсипе. Природата се грижи за своитѣ богатства. Тя разполага съ хамбари, съ житници, въ които складира излишъцитѣ отъ своитѣ богатства. Който се нуждае отъ нѣщо, той ще отиде при единъ отъ нейнитѣ хамбари и ще си вземе, каквото иска и колкото му е потрѣбно. Природата е разрѣшила въпроса за храната, но хората още не сѫ го разрѣшили. Цѣлиятъ животъ на човѣка, отъ рождението до заминаването му отъ този свѣтъ, се свежда единствено къмъ въпроса за храната, какво ще яде и какъ ще си достави по възможность по-голѣмо количество храна. Този е най-важниятъ икономически въпросъ, поставенъ за разрѣшение и въ камаритѣ, и въ дипломатическитѣ, и въ търговскитѣ крѫгове. Днесъ всѣка държава мисли само за хлѣбъ, т. е. за земята, която ражда хлѣба. Отношения се създаватъ, или развалятъ все за хлѣбъ, за богатства, за материално надмощие. Това се дължи на неразбиране дълбокия смисълъ на живота. Днесъ въ свѣта има толкова много хлѣбъ, че всички хора по земята могатъ цѣли четири-петь години да прѣкаратъ юбилейни години, само да ядатъ и пиятъ, колкото искатъ; да се обличатъ, да се наредятъ добрѣ, безъ да работятъ нѣщо. Като изтекатъ тия години, като започне да се привършва това изобилие, тогава тѣ отново ще започнатъ да работятъ. Невидимиятъ свѣтъ всѣка година опрѣдѣля единъ бюджетъ за хората, както и за всички живи сѫщества на земята. Нѣкой казва: ние подържаме живота си благодарение на земледѣлцитѣ. Другъ казва: благодарение на мене, че разорахъ земята, и вие ще имате хлѣбъ. Казвамъ: нито единиятъ, нито другиятъ говорятъ истината. Вѣрно е, че трѣбва да се благодари на колективния трудъ на хората, но нека не се забравятъ и редъ фактори още, които сѫ взели участие въ тази работа. Благодарете на онѣзи двама приятели, воловетѣ, които взиматъ участие въ тази работа заедно съ човѣка; благодарете за участието на хилядитѣ червейчета, които, заровени въ земята, допринасятъ своя дѣлъ къмъ общото усилие; не забравяйте най-послѣ и въздуха, влагата, свѣтлината и топлината, които сѫ едни отъ главнитѣ фактори за благоденствието на човѣка. Мнозина забравятъ участието на тия сили въ тѣхната работа и казватъ: азъ изработихъ това нѣщо! То е моя частна собственость, мое лично притежание. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ, давайте!“ Въ книгата „Пѫтьтъ на живота“, Толстой е събралъ велики мисли отъ разни автори, и подъ всѣка отъ тѣхъ е написалъ името на автора. Подъ своитѣ мисли пъкъ написалъ своето име. Това показва, че той признава колективния трудъ. Нѣкои автори, обаче, взиматъ чужди мисли и ги прѣдаватъ като свои. Както и да е, важно е хората да се ползуватъ отъ добритѣ мисли и да ги прилагатъ въ живота си. Казвате: това е плагиатство. Казвамъ: ако азъ съмъ богатъ човѣкъ и ме обератъ, като складиратъ моето богатство въ своитѣ хамбари, за себе си, ще кажа: ето хора, които нито право мислятъ, нито право постѫпватъ. Въ природата сѫществува слѣдниятъ законъ: тя позволява да се ползуваме отъ нейнитѣ блага дотолкова, доколкото имаме нужда отъ тѣхъ. Излишъкътъ отъ тѣзи блага трѣбва да минава прѣзъ насъ, като прѣзъ проводници, и да се прѣдава на другитѣ, безъ да се задържа. Постѫпваме ли съобразно този законъ, природата казва: умни сѫ тия мои дѣца! Правиме ли хамбари само за себе си и ги пълнимъ съ благата на природата, тя казва: глупави сѫ тия мои дѣца! И тъй, човѣкъ трѣбва да разрѣши двѣ важни нѣща въ живота си. Тѣ прѣдставятъ начало и край, алфа и омега въ неговия животъ. Първо, човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Първата Причина, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ Второ, той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ ближния, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!“ Тѣзи двѣ заповѣди сѫ началото и краятъ на живота. Отъ спазването и неспазването на тѣзи два закона се явяватъ радоститѣ и скърбитѣ въ живота. Страданията въ живота сѫ необходими, понеже тѣ оросяватъ земята. Всички блага на земята се даватъ по причина на това, че хората страдатъ. Страданията сѫ влагата на земята. Ако нѣмаше страдания, нѣмаше да има влага, а оттамъ и блага нѣмаше да има. Значи, безъ страдания нѣмаше да има влага, нѣмаше да има вода на земята. Колкото страданията сѫ необходими, толкова и радоститѣ сѫ необходими. Ако нѣмаше радости, нѣмаше да има никаква свѣтлина, никаква топлина. Като обяснявамъ смисъла на страданията и радоститѣ въ живота, искамъ да ме разбирате правилно. Това не сѫ мои твърдения, но тѣ прѣдставятъ великъ законъ, който е валиденъ за всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Нѣма сѫщество на земята, колкото малко или голѣмо да е, което да не чувствува радости и скърби. При сегашното развитие на сѫществата този законъ е неизбѣженъ. Казано е въ Писанието, че Богъ е дълготърпеливъ. Вънъ отъ скръбьта, дълготърпѣнието нѣма смисълъ. Въ всѣка душа сѫ вложени богатства, капитали, които тя трѣбва да разработва. При това, на човѣка е дадена свобода, да работи, както разбира. И Богъ има търпѣние, да дочака врѣмето, когато душитѣ, излѣзли отъ Него, се върнатъ съ разработенъ капиталъ, съ развити дарби и способности. Той вижда голѣмитѣ противорѣчия въ живота на хората. Той вижда незачитане и неспазване на великитѣ закони отъ хората, но ги изучава, търси естественъ начинъ, какъ да ги застави да се вразумятъ. Ако е въпросъ съ насилие, Великата природа лесно може да поправи свѣта. Ако слънцето прѣстане да грѣе, температурата на земята ще спадне много низко, до 200—250°, а може и още по-долу да отиде, до абсолютния наученъ студъ; при тѣзи условия ще изчезнатъ всички противорѣчия между хората. При такава температура никаква култура, никакъвъ животъ не може да сѫществува. Кой дѣто е билъ, тамъ ще си остане: съ богатствата, съ имотитѣ, съ кѫщитѣ си. Влѣзете ли въ такъвъ свѣтъ, ще видите, че кой дѣто е билъ, тамъ си останалъ: мѫже, жени, дѣца, всички се вцѣпенили, седатъ на едно мѣсто и размишляватъ, какво иска Богъ да имъ каже. Обаче, подигне ли се малко температурата, стопли ли се врѣмето, всички се раздвижватъ и казватъ: Господъ мисли различно отъ насъ, но и ние се различаваме отъ Него. И слѣдъ това хората започватъ да живѣятъ пакъ по своитѣ разбирания. Това показва, че съ насилие свѣтътъ не може да се оправи. Христосъ проповѣдва, че който има двѣ ризи, едната трѣбва да даде на този, който нѣма. Питамъ: какъвъ процентъ отъ съврѣменнитѣ християни сѫ приложили Христовото учение? Много благотворителни общества се мѫчатъ да приложатъ Христовото учение, но тѣ го прилагатъ по буква, а не по духъ. Запримѣръ, нѣкой чете Евангелието и рѣшава да го приложи. Взима една отъ старитѣ си ризи и я дава на нѣкой бѣденъ. Бѣдниятъ взима ризата, поглежда я, захвърля я, настрана и казва: ако искашъ да изпълнишъ Христовото учение, дай ми една нова риза. Старата ти риза не искамъ; дръжъ я за себе си! — Нѣмамъ друга. — Тогава по-добрѣ не ми давай. Ти знаешъ ли, кой съмъ? Казвате: какъ трѣбва да се постѫпи, когато човѣкъ нѣма и за себе си? Човѣкъ трѣбва да дава излишното. Ако има двѣ нови ризи, едната ще задържи за себе си, а другата ще даде на своя бѣденъ братъ. Излишното е на природата, тя разполага съ него. Или другояче казано: излишното е на Бога. И затова, когато нѣкой иска нѣщо, казва: дай ми за Бога! Слѣдователно, причината за богатството и сиромашията въ живота се дължи на спазване или неспазване закона на даването. Който дава, той става богатъ; който не дава, той става сиромахъ. Редъ статистики, правени отъ учени хора за броя на богатитѣ и сиромаситѣ и за причинитѣ, поради които едни хора сѫ богати, а други сиромаси, потвърждаватъ, именно, горния законъ. Когато човѣкъ отрича закона на даването и никому нищо не дава, всичко се опълчва противъ него. Щомъ човѣкъ нарушава този законъ, всички хора, на които той може да даде, създаватъ срѣщу него едно противоположно течение, което го спъва въ работитѣ, въ прѣдприятията му, и той постепенно осиромашава. Въ Божествения езикъ думитѣ „не мога, не давамъ“ не сѫществуватъ. Тамъ сѫществуватъ само думитѣ „мога, давамъ“. Божественото постоянно дава, а човѣшкото не дава. Въ човѣшкия езикъ ще чуете думитѣ „не мога, не давамъ.“ И тъй, първата заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего. Щомъ изпълнишъ тази заповѣдь, ти ще научишъ началото на нѣщата. Този законъ функционира при създаването на човѣка. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си. Споредъ тѣзи закони, при разпрѣдѣлението на труда мѫжътъ изучава закона на създаването, а жената изучава закона, какъ да запази създаденото. Човѣкъ трѣбва да люби Бога, защото безъ Него не може да научи закона на създаването. Сѫщеврѣменно той трѣбва да люби и ближния си, понеже послѣдниятъ е топлина и свѣтлина за него. Ако направите добро на вашия ближенъ, нѣкога той ще играе въ живота ви роля на свѣтлина или на топлина, безъ които вашето растене е немислимо. Казвате: отдѣ ще знаемъ това? Човѣкъ всичко знае, но не изпълнява това, което знае. Запримѣръ, нѣкой казва: не зная, какъ да постѫпя съ този човѣкъ. Чудно нѣщо! Той не знае, какъ да постѫпи съ нѣкого, а много добрѣ знае, какъ трѣбва да постѫпятъ съ него. Щомъ види, че нѣкой не се отнася къмъ него, както трѣбва, той веднага започва да му чете моралъ. Отношенията на хората сѫ такива, каквито сѫ и отношенията между числата и величинитѣ въ математиката и въ геометрията. Запримѣръ, ако въ дадено отношение единъ членъ е неизвѣстенъ, той ще се намѣри отъ извѣстнитѣ членове. Иначе, извѣстнитѣ членове въ отношението не биха имали никакво значение. Сѫщото нѣщо се отнася и до музиката. Като се говори за музиката, казвамъ: животътъ може да бѫде хармониченъ, музикаленъ, а сѫщеврѣменно може да бѫде и дисхармониченъ, немузикаленъ. Въ това отношение задачата на човѣка е да прѣвърне немузикалния животъ въ музикаленъ. Ще каже нѣкой, че това зависи отъ държавата, отъ църквата, отъ обществото, отъ морала и т. н. Да оставимъ настрана тѣзи нѣща. Държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ условия за човѣка. Човѣкъ е сѫществувалъ и прѣди държавата, и прѣди религията, и прѣди обществото, и прѣди всѣкакъвъ моралъ. Човѣшкото съзнание е сѫществувало прѣди създаването на тия нѣща. Човѣкъ не е създаденъ за тѣхъ, но тѣ сѫ създадени за неговото развитие и усъвършенствуване. Слѣдователно, щомъ държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ създадени като условие за усъвършенствуване на човѣка, той трѣбва да ги пази. Има кой да оправя държавата; има кой да подобрява религията; има кой да възпитава обществото; има кой да обновява морала. Задачата на човѣка е да се грижи за своето усъвършенствуване. Щомъ работи върху себе си, той едноврѣменно работи и за всички останали. Това не подразбира, че човѣкъ трѣбва да бѫде индиферентенъ къмъ всичко около него, но първо той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога и къмъ своя ближенъ. Сега, като говоря за държава, азъ имамъ прѣдъ видъ една държава по-добра, по-организирана отъ всички досега сѫществуващи държави. Тази държава сѫществува само въ живата природа. Всички съврѣменни и бѫдещи държави трѣбва да копиратъ своитѣ закони и наредби отъ тази велика, единствена държава. Тази е истинската правова държава. Който иска да се развива правилно, той трѣбва да подържа въ ума си мисъльта: една правова държава има — държавата на великата разумна природа. Тази мисъль трѣбва да бѫде за него аксиома. Ако човѣкъ върви съобразно законитѣ на тази държава, той ще постигне всички свои желания. Слѣдователно, една държава, една религия, единъ моралъ има въ свѣта, общи за всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Споредъ законитѣ на тази държава животътъ на мравята е тъй цѣненъ, както и животътъ на човѣка. И на нея ще сторите пѫть, както и на човѣка. Стѫпчите ли една мравя, ще дойдатъ по-силни сѫщества, които васъ ще стѫпчатъ. Минавате покрай нѣкое дърво и отчупвате отъ него единъ клонъ. Като отчупите клона, може никой да не ви види, па и самото дърво нѣма да се оплаче, но утрѣ ще дойде нѣкой по-силенъ, който ще отчупи нѣщо отъ васъ. Минавате ли покрай нѣкой изворъ не го размѫтвайте, считайте, че той е живъ. Ще кажете: възможно ли е изворътъ да е живъ? Питамъ: когато влѣзете въ нѣкоя освѣтлена кѫща, и на огнището ѝ гори огънь, на който ври нѣщо въ тенджера, какво показва това? Това показва, че въ тази кѫща има нѣкое живо сѫщество, което е запалило лампитѣ, наклало огъня и изчистило кѫщата. Ако вие загасите лампитѣ и огъня въ тази кѫща и направите още нѣкаква пакость, по този начинъ вие пакостите на разумното сѫщество, което живѣе въ нея. Тъй щото, всички живи сѫщества, които ни обикалятъ, иматъ отношение къмъ великата разумность въ живота. Сѫщеврѣменно тѣ иматъ отношение и къмъ всички хора. Запримѣръ, има редъ статистически данни, отъ които се вижда, че благоденствието на една страна зависи отъ състоянието на горитѣ въ нея. Колкото горитѣ сѫ по-запазени, толкова и благосъстоянието на една страна е по-голѣмо. Слѣдователно, горитѣ, както и плоднитѣ дървета трѣбва да се пазятъ, да не се сѣкатъ. Ако се изсичатъ, това ще се отрази врѣдно и върху хората. По този начинъ човѣкъ ще придобие правилни отношения къмъ всички живи сѫщества: къмъ растенията, къмъ животнитѣ и къмъ хората. Срѣщате единъ човѣкъ, който ви е неприятенъ. При това положение даже, кажете си: и въ този човѣкъ има Божествено дихание. Като срещнете една мечка, вие можете да се разговаряте съ нея, като съ човѣкъ. Това може да ви се вижда смѣшно, обаче, мнозина, които сѫ имали срѣщи съ животни, сѫ дошли до заключение, че и животнитѣ проявяватъ извѣстна интелигентность, извѣстна признателность. Единъ хубавъ примѣръ отъ врѣмето на римската империя още потвърждава факта, че и животнитѣ сѫ признателни. Въ врѣмето на римската империя единъ християнинъ билъ прѣслѣдванъ като християнинъ, вслѣдствие на което избѣгалъ въ Африка, дѣто се скрилъ въ една пещера. Единъ день чува наблизо до пещерата нѣкакъвъ ревъ. Подава главата си навънъ и вижда, единъ лъвъ реве, съ дигната лапа нагорѣ. Християнинътъ погледналъ къмъ лапата и видѣлъ въ нея забоденъ единъ голѣмъ трънъ. Той се приближилъ до лъва и внимателно извадилъ тръна отъ лапата му, която слѣдъ това намазалъ съ нѣкакво масло. Като се свършила тази малка операция, лъвътъ погледналъ християнина и си заминалъ. Слѣдъ врѣме християнинътъ се върналъ въ Римъ, дѣто отново билъ хванатъ и осѫденъ на разкѫсване отъ най-свирепитѣ лъвове. Случило се, че въ сѫщото врѣме билъ хванатъ и занесенъ въ Римъ сѫщиятъ лъвъ, на който християнинътъ извадилъ тръна. Сѫщия день, въ който християнинътъ трѣбвало да бѫде разкѫсанъ отъ лъвоветѣ, на арената билъ изваденъ и лъвътъ. Като видѣлъ своя спаситель, лъвътъ седналъ прѣдъ краката му и започналъ да го лиже по рѫцѣтѣ. Съ това той искалъ да изрази своята признателность къмъ християнина. Всички присѫтствуващи останали зачудени отъ това, което видѣли на арената. Казвамъ: ако въ единъ лъвъ има признателность, колко повече човѣкъ трѣбва да бѫде признателенъ! Нѣкой казва: какво отъ това, че съмъ направилъ едно добро? — Много нѣщо е, когато човѣкъ направи едно добро, както трѣбва. Доброто дѣло е капиталътъ, който човѣкъ влага въ Божествената банка. Богъ помни цѣли 25,000 години доброто, което нѣкой е направилъ. Дѣто срещне този човѣкъ, Богъ казва: добъръ е този човѣкъ; той заслужава да има блага, заслужава работитѣ му да вървятъ добрѣ. Богъ помни злото, което човѣкъ е направилъ, само сто години. Прѣзъ тѣзи сто години този човѣкъ постоянно ще се намира подъ гнета на стореното отъ него зло. Тъй щото, искате ли да имате Божието благословение, правете добро. Може да се съмнявате, дали е така, или не — то е ваша работа. За мене това е аксиома. Ако разполагахъ съ врѣме, азъ бихъ ви доказалъ своето твърдение. Азъ разполагамъ съ такива аргументи, прѣдъ които всички ще отстѫпятъ. Питамъ единъ ученикъ: можешъ ли да дигнешъ единъ килограмъ тежесть отъ земята? — Мога, разбира се. Колко е единъ килограмъ? И дѣцата могатъ да го дигнатъ. — Ами ако този килограмъ е нагорещенъ до 2000°? Около този килограмъ ще се образува единъ радиусъ, една окрѫжность, до която не можете да приближите. Слѣдователно, има мисли въ свѣта, които прѣдставятъ такъвъ нагорещенъ центъръ, до който по никой начинъ не можете да се доближите. Такива мисли иматъ повече разрушително дѣйствие, отколкото благотворно. Ето защо, човѣкъ трѣбва да държи въ ума си мисли, които градятъ. Такива сѫ всички прави мисли. Запримѣръ, права мисъль е, че човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога, а послѣ да опрѣдѣли отношенията си къмъ своя ближенъ. Затова е казано въ Евангелието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ А послѣ е казано: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“ Въ съврѣменната култура тѣзи двѣ заповѣди трѣбва да се обяснятъ научно. Тѣ не трѣбва да се разглеждатъ, както сѫ днесъ въ съзнанието на хората, защото въ съзнанието на съврѣменнитѣ хора има едно вѫтрѣшно помрачаване. Казвате: защо идатъ страданията въ свѣта. За обяснение на този въпросъ, ще приведа слѣдния примѣръ. При единъ светия дошла една бѣла, хубава кокошка, която по нѣкакъвъ начинъ успѣла да избѣга отъ своя господарь, голѣмъ богаташъ. Като я видѣлъ, светията рѣшилъ да я задържи при себе си, понеже не искалъ да я продаде нѣкому, да не я заколи. Обаче, за да не я познаятъ, той я боядисалъ. Щомъ се видѣла боядисана, кокошката започнала да плаче и казала на светията: защо ми нацапа хубавата бѣла дрешка? Светията ѝ отговорилъ: нѣма нищо отъ това. Цвѣтътъ на твоята дрешка има отношение до външната страна на твоя животъ. Азъ по необходимость те боядисахъ, защото иначе, при тази хубава бѣла дрешка, щѣше нѣкой да те хване и заколи. Казвамъ: ако страданията могатъ да ви боядисатъ и по този начинъ да ви освободятъ отъ смъртьта, не сѫ ли тѣ на мѣсто? Щомъ смъртьта замине, вие ще хвърлите боядисанитѣ перца и ще останете пакъ съ бѣлата си дрешка. Днесъ всички хора се оплакватъ, че сѫ се оцапали. Питамъ: кой работникъ не се цапа? Въпросътъ не е въ това, че човѣкъ се оцапалъ, но разумность трѣбва да има въ това цапане. Да се цапа човѣкъ разумно, това е благословение; да се цапа неразумно, това е нещастие. Да се цапа човѣкъ, това е неизбѣженъ законъ. Щомъ знаете това, не търсете такъвъ животъ, какъвто не можете да намѣрите. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. — Можешъ да бѫдешъ богатъ. — Искамъ да бѫда ученъ. — Можешъ да бѫдешъ ученъ.— Искамъ да бѫда здравъ. — Можешъ да бѫдешъ здравъ. — Искамъ да бѫда разуменъ. — Можешъ да бѫдешъ разуменъ. — Отдѣ мога да взема, да придобия тия нѣща? — Тамъ е всичката работа. Всички хора не могатъ да бѫдатъ богати. Всички хора не могатъ да притежаватъ голѣми капитали. Справедливо ли е Провидѣнието да се грижи за уреждането само на твоя бюджетъ? Ако всѣки тегли чергата само къмъ себе си, тогава, каква е задачата на вѣрващитѣ, на религиознитѣ хора? Тѣ проповѣдватъ, че човѣкъ трѣбва да се спаси, за да влѣзе въ Царството Божие. Обаче, спасението на човѣка не е главната цѣль въ живота му. Цѣльта въ живота на човѣка е неговото усъвършенствуване. Когато човѣкъ се усъвършенствува, той става служитель. Колко души има служители въ свѣта? Земята трѣбва да бѫде пълна съ такива хора. Ако въ България имаше 144,000 души, които сѫ завършили своето развитие, тя щѣше да бѫде една отъ първитѣ страни въ свѣта. Днесъ колко такива българи има? И ако има такива българи, какъ ще се познаятъ? Казано е въ Писанието: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете“. Въ България има милионери и то нѣколко само, но милиардери нѣма. Въ Америка, обаче, има милиардери, които могатъ да помагатъ. Щомъ въ България нѣма голѣми капитали, питамъ: дѣ трѣбва да се насочатъ силитѣ ѝ? Казвамъ: когато се говори за богатството на единъ народъ, трѣбва да имаме прѣдъ видъ посоката на силитѣ, които функциониратъ въ него. Ако силитѣ на този народъ сѫ насочени къмъ Божествения организъмъ, този народъ ще бѫде богатъ, ще се развива правилно. Колкото и да е малъкъ единъ народъ, той прѣдставя удъ отъ Божествения организъмъ. Неговото значение зависи отъ функциитѣ, които той изпълнява въ този организъмъ. И тогава, ако единъ народъ изпълнява своята служба правилно, той отъ нищо не трѣбва да се страхува. Ако народитѣ съзнаваха това, тѣ щѣха да работятъ съобразно законитѣ на Битието, а Битието пъкъ щѣше да работи за тѣхъ. Обаче, съврѣменнитѣ народи се отказаха отъ законитѣ на Битието, вслѣдствие на това тѣ изгубиха и неговата помощь. Евреитѣ, запримѣръ, имаха 33,000 обѣщания отъ Бога, но криво ги разбраха. Тѣ искаха да бѫдатъ първи въ свѣта. Тѣ можаха да бѫдатъ първи, но по какво? — Първи по любовь, първи по знание, първи по мѫдрость, първи по истина и първи по свобода. Въ сѫщность, евреитѣ не бѣха такива. Силенъ е само свободниятъ човѣкъ; силенъ е само онзи, който не умира. Умирашъ ли, ти не си силенъ, т. е. твоята сила е относителна. Силенъ човѣкъ е само онзи, който е надвилъ послѣдния си врагъ — смъртьта. Нѣкой казва: нѣма какво да се прави, прѣдъ силата човѣкъ трѣбва да отстѫпва, „Прѣклонената главица сабя не я сѣче“. Въпрѣки това разсѫждение, азъ виждамъ сѫщия този човѣкъ на гробищата съ отсѣчена глава. И слѣдъ това ще дойдатъ да утѣшаватъ този човѣкъ. Това вече е другъ въпросъ. Истинското утѣшение седи въ това — смъртьта да не ме тъпче. Истинското утѣшение е въ това, да съмъ приятель съ живота, да съмъ приятель съ знанието, да съмъ приятель съ истината, да съмъ приятель съ свободата, да съмъ приятель съ всички добродѣтели, да съмъ приятель съ всички добри и разумни хора. Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е извадила мозъка и очитѣ? Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е отсѣкла рѫцѣтѣ и краката? Слѣдъ всичко това ще кажете, че така е наредилъ Богъ, че това е Негова воля и т. н. Не говорете така. Тѣзи работи ние сме ги наредили, а не Богъ. Ако всичко това е Божие дѣло, защо Той е далъ на Мойсея заповѣдьта „не убий!“ Приемницитѣ на Мойсея измѣниха този законъ. Тѣ сѫ наредили да се убива всѣки, който прѣстѫпва закона на сѫботата. Дѣ е единството на закона? Богъ казва не убий, а гражданскиятъ законъ казва, че трѣбва да се убива всѣки, който прѣстѫпва сѫботата. Нѣкой човѣкъ събралъ десетина сухи клечици въ сѫботенъ день, веднага го наказватъ, защото прѣстѫпилъ сѫботата. Това е приложение на закона по буква. По духъ сухитѣ клечици прѣдставятъ друго нѣщо. Тѣ сѫ изразъ на злото въ човѣка. Затова, казано е въ Мойсеевия законъ: не прави зло сѫботенъ день! Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Когато висшето съзнание се пробуди у хората, тѣ ще разбератъ, защо сѫ се убивали и умъртвявали за събиране клечки въ сѫботенъ день. Кога умира човѣкъ? — Човѣкъ умира, когато растенията въ неговия организъмъ изсъхватъ; човѣкъ умира, когато житото въ него изсъхва; човѣкъ умира, когато изворитѣ въ него прѣсъхватъ; човѣкъ умира, когато всичката влага въ него изчезва. Тъй щото, сухитѣ клечки сѫ вѫтрѣ въ човѣка, а не извънъ него. Когато у човѣка изсъхнатъ всички добродѣтели, всички свѣтли мисли, всички свѣтли чувства и всички възвишени постѫпки, той попада подъ закона на кармата, т. е. подъ закона на причини и послѣдствия и отива вече на лобното мѣсто, дѣто го чака разпятие. Тамъ ще бѫде екзекутиранъ, но съвсѣмъ самъ. Той ще се обърне на една и на друга страна, да срещне погледа на ония, които го защищаваха, но нито единъ отъ тѣхъ нѣма да бѫде около него. Защо? — Понеже той се отказа отъ ония, които подържаха живота му. И тогава смъртьта ще се наложи върху него. Това искалъ да каже Мойсей съ думитѣ: „Не събирайте сухи клечки въ сѫботенъ день, когато Богъ почива.“ Знаете ли, какво нѣщо е Божията почивка? Сега хората вѣрватъ повече на лъжата, отколкото на истината. Отъ толкова хиляди години насамъ хората се лъжатъ и все още вѣрватъ въ лъжата. Прѣди години имало единъ българинъ, отъ варненскитѣ села, на име Нойчо, който билъ добъръ човѣкъ, но съ силно въображение; вслѣдствие на това той често събиралъ въ кръчмата хора и имъ говорилъ, какъ могатъ да си купятъ чифлици, лозя, ниви, овци, говеда да разбогатѣятъ като Иова. Единъ недѣленъ день въ кръчмата били събрани много селяни, и той имъ казалъ, че знае, дѣ има заровени голѣми кюпове съ злато, останали още отъ римско врѣме. — Тъй ли? — обадили се селянитѣ. Можешъ ли да ни покажешъ мѣстото? — Мога, разбира се. И той точно имъ описалъ мѣстото, дѣто било заровено златото. Нойчо ги излъгалъ, въ сѫщность той не знаелъ, дѣ има заровено злато, а още повече точно на това мѣсто. Сутриньта всички селяни се надигнали, кой съ мотика, кой съ лопата, кой съ търнокопъ, че и свещеникътъ съ тѣхъ, зеръ хиляда килограма злато ще намѣрятъ! Не е малко нѣщо. Като видѣлъ приготовленията на тази експедиция, Нойчо си казалъ: ами ако, наистина, намѣрятъ тамъ заровено злато? Я чакай и азъ да тръгна съ тѣхъ! И той повѣрвалъ въ лъжата си. Така е; когато се говори на хората за печалби, макаръ и лъжливи, това имъ допада. Ще ви приведа още единъ примѣръ, отъ който ще се види лековѣрието на хората. Дойде единъ човѣкъ при васъ и ви казва: ти вѣрвашъ въ Бога, казвашъ, че Той се грижи, промишлява за хората. Какъ ще се изрази Неговата грижа? Иди да си купишъ единъ лотариенъ билетъ, можешъ да спечелишъ нѣщо. Еди-кой си купилъ единъ билетъ и спечелилъ единъ милионъ марки. — Тъй ли? Тогава и азъ ще си купя единъ билетъ, може да спечеля нѣщо. Единъ милионъ марки, правятъ 30 милиона наши пари. Това не е малка работа. Тукъ работи въображението на човѣка. Обаче, кажете на сѫщия човѣкъ, че може да наслѣди Царството Божие, той ще счита тази работа за непостижима. Като спечели единъ милионъ марки, съ тѣхъ ще купи и хлѣбъ, и дрехи, и обуща — каквото пожелае. Колкото за това, че като вѣрва въ Бога, може да спечели повече, отколкото на всѣка лотария, той счита това невъзможно. И затова мнозина казватъ, че отъ много молитви сѫ оглупѣли. Толкова години вече какъ се молимъ, и въ заключение на това, отъ день на день повече оглупяваме и оголяваме, когато другитѣ хора работятъ и печелятъ, събиратъ богатства. Първиятъ законъ — любовь къмъ Бога — е начало на живота. Човѣкъ трѣбва да започне живота си съ вѫтрѣшни опити. Всѣка нова мисъль той трѣбва да приложи, да я опита и разбере. Казвате: ние знаемъ тази работа. Вие знаете много нѣща, но безсмъртие не сте придобили. Вие се молите, но молитвата ви нѣкога се чува, нѣкога не се чува, докато се погледнете единъ день въ огледалото и видите, че сте остарѣли. Дойде слѣдъ това смъртьта, вземе отъ васъ всичко, каквото имате, и си заминава. Вие оставате само съ едно голо съзнание и съжалявате, че не сте разрѣшили най-важния въпросъ — въпросътъ за безсмъртието. Този въпросъ трѣбва да се разрѣши още докато сте на земята. Казвате: като дойде Христосъ, тогава ще го разрѣшимъ. Христосъ е дошълъ вече и пита: какво мислите още? Казвамъ: вие трѣбва да разрѣшите въпроса, както Христосъ го е разрѣшилъ — нищо повече! Разрѣшението на този въпросъ е въ Евангелието. Христосъ каза на евреитѣ: „Разрушете този храмъ, и азъ въ три деня ще го въздигна!“ Тѣ се хванаха за думитѣ на Христа и казаха: „Соломонъ съгради този храмъ въ толкова много години, а ти ще го съградишъ въ три деня. За какъвъ се мислишъ? Евреитѣ съзнателно изопачиха думитѣ на Христа. Христосъ имъ говорѣше за тѣлото си, като храмъ Божи. Най-послѣ тѣ обвиниха Христа, че се наричалъ Синъ Божи и Го осѫдиха да бѫде разпнатъ. Питамъ: кой е Синъ Божи? Не е Синъ Божи онзи, който иска царь да стане; не е Синъ Божи онзи, който иска пръвъ министъръ да стане. Синътъ Божи не заема никаква служба. Той нѣма да стане нито царь, нито министъръ, нито професоръ, нито учитель, нито майка, или баща. Тогава, какво ще прави Синътъ Божи? Той ще дойде на земята да помага на човѣчеството, да изяви Божията Любовь. Каквото богатство има, Той ще го раздаде на хората и ще се върне тамъ, отдѣто е дошълъ, Христосъ каза на тогавашнитѣ хора да се пазятъ отъ любостяжанието. Сега и азъ се обръщамъ къмъ васъ съ сѫщия съвѣтъ, да се пазите отъ любостяжанието, но и безъ да казвамъ това, вие сами ще го научите. Най-добриятъ методъ, който учителитѣ прилагаха въ старитѣ български училища при възпитанието на дѣцата, бѣше фалагата, бой съ тояга по краката. Обаче, българинътъ е практиченъ. Като видѣ, че този методъ не даде особени резултати, стариятъ български учитель каза: съ фалагата ние по-скоро ща осакатимъ дѣцата, отколкото да ги възпитаме. Той потърси другъ методъ за възпитание. Когато нѣкой ученикъ не учеше, или бѣше немиренъ, тогава се прилагаше слѣдната мѣрка: единъ ученикъ взимаше на гърба си немирния, или мързеливия си другарь, хващаше го за краката, а учительтъ го биеше отзадъ съ тояга. Послѣ учителитѣ се убѣдиха, че и този методъ не е практиченъ. Отъ ударитѣ на тоягата, наказаниятъ ученикъ ставаше неспособенъ да сѣда, но пакъ не се възпита. Слѣдъ този методъ, за възпитание на слабитѣ и немирни ученици, рѣшиха да приложатъ метода на плѣсницитѣ. На немирния или слабия ученикъ удряха по една плѣсница на дѣсната и по една на лѣвата страна на лицето. Обаче, и този методъ не даде резултати. Колкото повече се развиваше обучението, учителитѣ виждаха, че боятъ не може да възпитава, и за това се отказаха отъ него като възпитателно срѣдство. Впослѣдствие, когато нѣкой ученикъ не учеше, или не мируваше, поставяха го да сѣди на колѣнѣ, а подъ колѣнѣтѣ му туряха ситенъ пѣсъкъ, или царевични зрънца. Слѣдъ това учителитѣ се отказаха и отъ този методъ. Най-послѣ тѣ се намѣриха въ чудо, какъ да възпитаватъ младото поколѣние. Докѫдѣ сѫ достигнали съврѣменнитѣ учители при възпитанието на младото поколѣние, не зная. Струва ми се, че най-новата мѣрка, която прилагатъ днесъ въ училищата срѣщу слабитѣ и съ лошо поведение ученици, е изключването имъ отъ училищата. Сега, всички хора търсятъ лесния пѫть въ живота. Обаче, трѣбва да знаемъ, че на всинца прѣдстои изучаване на великата наука на живота, чрѣзъ която можемъ да дойдемъ до причинитѣ на нѣщата. Запримѣръ, ако нѣкой страда отъ болки въ краката, той трѣбва да знае, че причината на тази болка се крие нѣкѫдѣ въ добродѣтелитѣ му, които сѫ въ връзка съ краката. Тъй щото, когато учителитѣ биятъ ученицитѣ по краката, по рѫцѣтѣ, или по странитѣ, тѣ трѣбва да знаятъ, че нито краката, нито рѫцѣтѣ, нито странитѣ имъ сѫ виновни за тѣхнитѣ прѣгрѣшения. Какво сѫ виновни рѫцѣтѣ, краката или странитѣ на ученика, че той не учи, или че е немиренъ? Защо учителитѣ сѫ постѫпвали съ ученицитѣ си по този начинъ?— Така сѫ разбирали. Това сѫ материалистически методи, които почиватъ на безлюбие. Ако учительтъ обикне ученика си, и най-неспособенъ да е той, учительтъ ще може по вѫтрѣшенъ пѫть да събуди въ него импулсъ за работа. Ако учительтъ е индиферентенъ къмъ слабия ученикъ, това негово разположение ще се отрази и върху самия ученикъ. Изобщо, ако учительтъ обича ученицитѣ си, той ще събуди въ тѣхъ импулсъ къмъ работа. Майката се грижи да достави физическа храна на дѣтето, а учительтъ — умствена храна. И тъй, човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Азъ искамъ да снема тѣзи закони отъ небето на земята, за да могатъ да се разбератъ и приложатъ. Всѣки законъ е вѣренъ въ приложението си. Слѣдователно, първиятъ законъ — любовь къмъ Бога, прѣдставя мѫжа; вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, прѣдставя жената. Мѫжътъ трѣбва да се занимава съ първия законъ, а жената — съ втория. Съ двата закона пъкъ трѣбва да се занимава човѣкътъ. Който има форма на мѫжъ, ще употрѣби първия законъ; който има форма на жена, ще употрѣби втория законъ; който има съзнанието на човѣкъ и нито се жени, нито за мѫжъ отива, той ще употрѣби и двата закона едноврѣменно. Дѣ е приложението на тѣзи закони днесъ? Защо мѫжътъ, който се занимава съ първия законъ и мисли, че е всесиленъ и може да оправи свѣта, не го е оправилъ до днесъ? Досега мѫжътъ е употрѣбявалъ силитѣ си само да завлада жената и да я убѣди, че веднъжъ излѣзла отъ него, тя сама не може нищо да направи. Питамъ: успѣ ли мѫжътъ да убѣди жената въ своята мисъль? Сега, като слѣдя историята на човѣшкото развитие, навсѣкѫдѣ виждамъ неспазване на тия два закона. Обаче, сѫществува единъ важенъ законъ, който всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ. Този законъ е слѣдниятъ: когато една жена обича единъ мѫжъ, тя е въ сила да го подигне. Обаче, ако тя намрази единъ мѫжъ, той ще свърши фатално. Редъ статистики въ Америка показватъ, че всички проповѣдници, които иматъ добри жени, сѫ извѣстни като видни проповѣдници. Защо? — Понеже женитѣ имъ ги обичатъ и сподѣлятъ тѣхнитѣ убѣждения. И обратно: всички жени на проповѣдници, които не обичатъ мѫжетѣ си и не сподѣлятъ тѣхнитѣ идеи, сѫ помогнали за падането на мѫжетѣ си. Слѣдователно, жената е въ сила да подигне и да събори мѫжа. Не само това, но вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, съ който жената се занимава, той създава учрежденията, той създава обществения строй. Слѣдователно, съврѣменниятъ строй, както и всичко въ него, се дължи, именно, на тази унижена жена. И тогава, каква трѣбва да бѫде цѣльта на съврѣменното общество, както и на съврѣменнитѣ държави? — Подигане на жената. Подигнете жената на положението, въ което нѣкога се е намирала! Поставете жената на онова стѫпало, на което се е намирала първоначално и ще видите, че въ продължение на 25 години свѣтътъ ще се поправи. Спасението на свѣта е въ подигането на жената. Не подигнете ли жената, и не се ли подигне тя сама, отникѫдѣ другадѣ не може да дойде спасението. И тъй, когато се говори за Любовьта, като велика, мощна сила, ние имаме прѣдъ видъ, че единствена тя е въ състояние да подигне онѣзи унижени и оскърбени, паднали и грѣшни души, които сѫ въ дъното на ада. Адътъ е пъленъ съ жени. Казвате: буквално, или прѣносно да приемемъ тази мисъль? Приемете я, както искате — и въ букваленъ, и въ прѣносенъ смисълъ. Днесъ жената е унижена, потѫпкана. Отъ кого? — Отъ силнитѣ. Какво костува днесъ на самата жена, както и на всички хора да се заематъ за подигането на жената? Не се ли подигне жената, всички срѣдства за изправяне на човѣчеството сѫ палеативни. Запримѣръ, нахранишъ се добрѣ и мислишъ, че повече нѣма да имашъ нужда отъ ядене, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново огладнявашъ. Пиешъ вода и мислишъ, че повече нѣма да ожаднявашъ, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново усѣщашъ жажда. Като говоря за подигането на жената, азъ имамъ прѣдъ видъ тази идея да проникне въ цѣлокупния животъ. Тя трѣбва да проникне не само между хората, но и между животнитѣ, растенията и минералитѣ. Този великъ законъ трѣбва да обхване напълно и човѣшкото сърце. Ако човѣкъ унижи сърцето си, спасението пакъ не може а дойде. Спасението на съврѣменното човѣчество се крие въ подигане на сърцето. Унижишъ ли себе си, унижавашъ сърцето си. Подигнешъ ли себе си, подигашъ сърцето си. Това е едно педагогическо правило за приложение. Ако педагогията не прилага това правило, каква наука е тя? И слѣдъ това ще говорятъ за видни педагози. Съ това не искамъ да кажа, че нѣма знаменити, учени хора. Има учени, които стоятъ много високо, но не е въпросъ да изпѫква ученостьта на хората; на пръвъ планъ трѣбва да се даде ходъ на великата Истина, която носи спасението на цѣлото човѣчество. Азъ говоря за закони, които сѫществуватъ въ природата. Цѣльта на разумната природа е чрѣзъ приложение на своитѣ закони между хората да събуди у тѣхъ висшето съзнание. Не е достатъчно само да се молимъ на светиитѣ, но тѣ трѣбва да слѣзатъ на земята, да работятъ за подигането на жената. Всички ангели, всички светии, всички напреднали сѫщества иматъ за цѣль подигането на жената. Много отъ съврѣменнитѣ хора, като че се противопоставятъ на тази велика цѣль и казватъ: знаете ли, какво нѣщо е жената? Тя е цѣла змия! Който е ялъ попарата ѝ, той само може да говори за нея. Като говорите, че жената е лоша, питамъ: кой не е роденъ отъ жена? Онази, която ви е родила, не бѣше ли жена? Майка ви, която ви е носила въ утробата си, която ви е пригръщала въ обятията си, която ви е носила въ ума и въ сърцето си, не бѣше ли жена? Вие не се спирайте върху това, че тя е унижена. Каквато и да е тази жена днесъ, тя е вашата майка. Ако имате другарка, гледайте на нея, като на ваша майка. На майка си пъкъ гледайте, като че Богъ е въ нея. Човѣчеството трѣбва коренно да измѣни своитѣ възгледи по отношение на жената. Иначе, спасението на свѣта нѣма да дойде. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да дойде до първия законъ — до отношението си къмъ Бога, а послѣ и до втория законъ — до отношението си къмъ своя ближенъ, до отношението си къмъ сърцето. Човѣкъ не трѣбва да товари сърцето си съ излишенъ багажъ, да плаче за нищо и никакво. Добрѣ е човѣкъ нѣкога да поплаче, но на врѣме. Добрѣ е човѣкъ и да се радва, но пакъ на врѣме. И едното, и другото е благословение. Добрѣ е да любишъ на врѣме, да дадешъ знанието си на врѣме и да освободишъ хората на врѣме. Казвамъ: желая, като ви срещна другъ пѫть, коситѣ ви да сѫ почернѣли. Ако сѫ останали бѣли, поне да иматъ чистъ бѣлъ цвѣтъ, и при това да сте пакъ млади. Лицата ви да бѫдатъ като на млади хора, безъ бръчки. Имате ли бръчки, това показва, че сърцето ви е обрѣменено. Бѫдете красиви и млади, съ нови идеи. Всѣка сутринь, като ставате, записвайте въ ума си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Приложението на тѣзи два закона въ вашия животъ, прѣдставятъ разрѣшение на много трудни задачи. Ония отъ Христовитѣ ученици, които сѫ приложили тѣзи закони, тѣ сѫ извършили голѣми чудеса. Който отъ васъ приложи тѣзи закони, той ще види резултатитѣ имъ. Обаче, прѣди да види нѣкакви резултати, той не трѣбва да говори нищо за своята работа. За великото не трѣбва да се говори. Обичате ли Бога, никому не говорете за това, понеже то е велико. Обичате ли ближния си, обичате ли сърцето си, никому не говорете за това, защото то е велико. Соломонъ е казалъ, че сърцето на човѣка е извратено. Той е относително правъ, но не и абсолютно. Сърцето, т. е. жената е извратена, защото е унижена, но това е врѣменно положение. Защо е така, то е другъ въпросъ. Азъ разглеждамъ жената като полюсъ. Първоначално, когато Богъ създалъ жената, тя била съвсѣмъ различна отъ сегашната. На земята има една жена, която не е нито като тази на небето, нито като тази въ рая; тя е само отгласъ, отражение на възвишената, на благородната жена. И въ това отношение любовьта е само външно отражение на тази жена. Обаче, любовьта се проявява само тамъ, дѣто е жената. Отсѫтствува ли жената въ човѣка, отсѫтствува и любовьта. Ако хората знаятъ, какво нѣщо е жената и я поставятъ на мѣстото ѝ, свѣтътъ моментално би се подигналъ. Днесъ гледатъ на жената, като на сѫщество, което има нужда отъ мѫжъ, да я гледа. Казвамъ: това не е жена, това е инвалидъ въ болницата. Споредъ мене, жена е тази, която спасява свѣта; жена е тази, която държи ключоветѣ на живота; жена е тази, чрѣзъ която се проявява великата и мощна сила на любовьта, която носи живота. Слѣдователно, спасението на свѣта ще дойде чрѣзъ жената, а не чрѣзъ мѫжа. Сега, азъ желая на всички да станете жени! Тази мисъль, прѣведена съ други думи означава: азъ желая душитѣ на всички хора да се изпълнятъ съ любовь; азъ желая всички да свѣтятъ, да бѫдатъ запалени свѣщи, да бѫдатъ щастливи и радостни, да сѫ готови на всички услуги. Това значи да бѫде човѣкъ майка. Въ този смисълъ, желая всички да бѫдете майки. Днесъ подъ понятието майка разбиратъ жена, която ражда. Не, майка е само тази, дѣцата на която не умиратъ. Умиратъ ли дѣцата на нѣкоя жена, тя не е майка. Майка е само чистата жена, дѣвата, която, и като роди, пакъ дѣва остава; майка е онази дѣва, на която дѣцата не умиратъ. Слѣдователно, всички хора трѣбва да бѫдатъ дѣви, абсолютно чисти, ако искатъ роденото отъ тѣхъ да не умира. Този е смисълътъ на вѫтрѣшната философия за живота. Разберете ли тази философия, и животътъ ви ще стане приятенъ. И тъй, първата велика заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего съ пълнотата на твоето сърце, на твоя умъ и на твоята сила. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си, т. е. твоята дѣва, твоето сърце, къмъ което трѣбва да си поставишъ великата задача да го подигнешъ. Бѫдете, прочее, работници за подигането на жената, а оттамъ и работници за бѫдещето на цѣлото човѣчество! * 4. Бесѣда отъ Учителя, държана на 18 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ.“

От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ИЗНОВО „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види Царството Божие“. Иоана 3: 3. „Изново“. Азъ ще взема думата изново, като скѫпоцѣненъ камъкъ, който е туренъ на пръста на нѣкой човѣкъ. Този човѣкъ може да бѫде нѣкоя млада мома, или нѣкой момъкъ; той може да бѫде нѣкой царь, нѣкой князъ, или най-послѣ и нѣкой обикновенъ човѣкъ. Който погледне този камъкъ, харесва го и си мисли, дали има нѣкакво отношение, нѣкаква връзка между него и човѣка, който го носи. Дали има отношения между скѫпоцѣннитѣ камъни и хората, това е наученъ въпросъ. Това, което се вади и туря на пръститѣ на хората, може да има само врѣменно отношение къмъ тѣхъ. Има мисли у човѣка, подобни на тия пръстени съ скѫпоцѣннитѣ камъни. Човѣкъ туря една такава мисъль въ главата си, и всички я виждатъ. Не се минава много врѣме, и тази мисъль изчезва. Тѣзи мисли могатъ постоянно да се турятъ и вадятъ отъ ума, както пръстенитѣ се турятъ и вадятъ отъ пръститѣ на човѣка. Отъ тия мисли човѣкъ ще разбере прѣходното въ живота, което има врѣменни отношения къмъ него. Това не показва, че тия мисли се губятъ, но тѣ мѣнятъ мѣстата си, както единъ пръстенъ може да върви отъ рѫка на рѫка. Единъ пръстенъ може да промѣни хиляди рѫцѣ, но това не значи, че той се е изгубилъ. Когато този пръстенъ се влюби въ нѣкой човѣкъ, той остава за по-дълго врѣме на пръста му. Дѣто е миналъ този пръстенъ, той носи върху себе си отпечатъци отъ тия хора. Сѫщото става и съ мислитѣ. Всѣка мисъль носи отпечатъкъ отъ характера на човѣка, прѣзъ чийто умъ е минала. Прѣзъ колкото глави е минала, толкова отпечатъци носи тя върху себе си. Върху мислитѣ се отпечатва не само характерътъ на човѣка, но и цѣлиятъ му животъ, учението, което е проповѣдвалъ, добродѣтелитѣ, които ималъ въ себе си и т. н. Слѣдователно, всички мисли и желания, които влизатъ и излизатъ отъ човѣка, се връщатъ назадъ въ невидимия свѣтъ. По тия мисли се опрѣдѣля, както характерътъ и животътъ на хората, прѣзъ който сѫ минали, така и животътъ на цѣла епоха. И сега, като слушате тази бесѣда, въ невидимия свѣтъ вече опрѣдѣлятъ, какъ слушате, какво сте разбрали и какво може да стане отъ васъ. Нѣкой ще каже, че тия работи не го интересуватъ. Казвамъ: само глупавиятъ не се интересува отъ нищо; умниятъ човѣкъ се интересува отъ всичко. Ако глупавиятъ не се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта нѣма да се интересува отъ неговата глупость; ако глупавиятъ се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта ще се интересува отъ неговата глупость. Ако лошиятъ се интересува отъ добродѣтельта, и тя ще се интересува отъ неговата лошавина. Това сѫ отношения, които сѫществуватъ въ живота. Въ този смисълъ Богъ се интересува не само отъ праведнитѣ, но и отъ грѣшнитѣ хора. Отъ кои грѣшни се интересува Богъ? — Отъ ония, които се интересуватъ отъ Божията Любовь. Отива нѣкой при Бога и започва да разправя, че билъ отъ високо произхождение, че майка му и баща му били благородни, знатни хора и т. н. Богъ не се интересува отъ тия нѣща. Той се интересува само отъ това, доколко вашиятъ баща, дѣдо, майка се интересували отъ Него. И дѣйствително, стойностьта, цѣната на човѣка зависи отъ това, доколко той се интересува отъ Първичната Причина на нѣщата и е въ връзка съ нея. Не се ли интересувате отъ Първичната Причина, и тя не иска да знае нищо за вашитѣ бащи и дѣди. Съврѣменнитѣ хора, като четатъ или слушатъ нѣкаква философия, безъ да мислятъ много, казватъ: глупава е тази философия. Защо? Казвамъ: двѣ величини, по отдѣлно равни на трета, сѫ равни и помежду си. Това е една математическа максима, която може да се приложи въ живота. Запримѣръ, двама лоши хора, които обичатъ еднакво единъ добъръ човѣкъ, иматъ извѣстно отношение и помежду си. Когато се казва, че нѣкой човѣкъ е лошъ, той е относително лошъ: въ едно отношение, за едни хора е лошъ, а въ друго отношение, за други хора е добъръ. Лошиятъ човѣкъ издава миризма. Той е като търговецъ, който изнася всичката си стока навънъ. Каквато стока има за проданъ, той я изнася прѣдъ дюкяна си. Кой е лошъ човѣкъ? Лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да печели; лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да живѣе; лошъ човѣкъ е онзи, който изведнъжъ иска да стане богатъ, ученъ, силенъ, да заповѣдва на хората. Тъй щото, лошавината на човѣка седи въ това, че поради неестественитѣ му желания, нѣщо постоянно бушува въ него, както водитѣ въ океана. Лошиятъ човѣкъ казва: другояче азъ не мога да живѣя; какъвто ме виждате, това съмъ, не мога да се измѣня. Лошиятъ човѣкъ бърза, той не мисли много. Сега, прѣдметътъ на моята бесѣда не е лошиятъ човѣкъ, но азъ изяснявамъ извѣстни положения, които се срѣщатъ въ живота. Запримѣръ, мнозина наричатъ лошъ човѣкъ онзи, който е открадналъ нѣщо, или излъгалъ нѣкого. Прѣдставете си, че при единъ лошъ човѣкъ отива единъ господинъ, който е замислилъ да извърши нѣкакво убийство; за тази цѣль той крие въ джоба си единъ първокачественъ кобуръ. Лошиятъ човѣкъ бръква въ джоба на господина, изважда кобура и казва: този кобуръ е за менъ, а не за тебъ. Лошъ човѣкъ ли е той? Не, той е благороденъ човѣкъ; той извърши една благородна постѫпка. Този господинъ е замислилъ нѣкакво прѣстѫпление, но като вижда, че кобурътъ не е въ джоба му, ядосва се, сърди се, и най-послѣ се примирява, отказва се да извърши прѣстѫплението. Отива единъ богатъ при единъ бѣденъ. Джобътъ на богатия е пъленъ съ пари, иска да подкупи бѣдния, да извърши нѣкакво прѣстѫпление. Обаче, единъ апашъ настига богатия, обира го и продължава пѫтя си. Богатиятъ се гнѣви, сърди се, иска да улови апаша, да го прѣдаде на полиция, но като си помисли, какво искалъ да направи съ тѣзи пари, отказва се да прѣслѣдва апаша. Лошъ човѣкъ ли е апашътъ въ този случай? Казвамъ: не е право да се краде, но ако дойде нѣкой да отнеме кобура, или кесията на човѣкъ, който е тръгналъ да върши прѣстѫпление, тази кражба е на мѣстото си. Тя е врѣменна. Утрѣ пакъ ще върнатъ и кобура, и паритѣ на този богатъ човѣкъ, но слѣдъ като съзнае грѣшката си. Тъй щото, докато животътъ е въ сегашната фаза на развитие, между хората ще има врѣменни и постоянни отношения. И сега, ако човѣкъ иска да разгадае тайнитѣ въ своя животъ, той трѣбва да обърне внимание на новата философия на живота. Засега човѣкъ спира погледа си върху ежедневнитѣ работи и не обръща внимание на новото, което иде. И ежедневнитѣ въпроси сѫ важни, но тѣхното разрѣшение трѣбва да остане на послѣденъ планъ. „Изново“. Казвате: тази кѫща трѣбва да се направи изново. Значи, новото не търпи никакъвъ кърпежъ. Новото изключва старото. Нѣкой казва: стара наука, стара религия, стара истина и т. н. Не, наука, която остарява, не е истинска наука, тя е обикновена наука; истина, която остарява, не е абсолютна истина, тя е врѣменна; любовь, която остарява, не е велика любовь, тя е любовь на обикновенитѣ хора; добродѣтель, която остарява, не е трайна, тя е врѣменна, прѣходна добродѣтель; мисъль, чувство, постѫпка, които остаряватъ, принадлежатъ къмъ обикновения редъ на нѣщата. Истинската наука, абсолютната истина, великата любовь, правата мисъль, благороднитѣ чувства, възвишенитѣ постѫпки никога не остаряватъ. Ако думата старъ, старость се употрѣби въ обикновенъ смисълъ, това подразбира крива насока въ живота. Може да се каже, запримѣръ, „стара истина“, но това подразбира истина, която не се измѣня; тя е абсолютна истина, еднакво важна за всички врѣмена и епохи. Ние не се интересуваме отъ слънцето, което е залѣзло вече, но се интересуваме отъ слънцето, което сега ще изгрѣе. И слѣдъ всичко това ще дойдатъ хора да ме убѣждаватъ, че слънцето, което е залѣзло, ще изгрѣе за менъ. Отъ такова слънце азъ не се интересувамъ. Какво ще ме интересуватъ хора, които сѫ задъ гърба ми? Могатъ да ме интересуватъ само ония, които сѫ прѣдъ лицето ми, На сѫщото основание може да ме интересува само тази храна, която е прѣдъ устата ми, но не и онази, която е задъ гърба ми. Защо? — Защото, за да получа онази храна, която е задъ гърба ми, азъ трѣбва да направя единъ ѫгълъ отъ 180°, а съ това да измѣня цѣлия ходъ на своето битие. Поставена задъ гърба ми, тази храна прѣдставя нѣкаква уловка, нѣкаква примка въ моя животъ. Азъ вървя къмъ изтокъ, а нѣкой туря тази храна задъ гърба ми, на западъ. Ако река да се обърна, да приема тази храна, ще изгубя посоката на своето движение. Казвате: какъ ще изгубите посоката на движението си? Прѣдставете си, че вървя въ тъмна, бурна нощь и съмъ насочилъ погледа си на изтокъ. Нѣкой поставилъ задъ гърба ми храна, която азъ трѣбва да взема. Мисля си сега: ако се обърна да взема храната, ще изгубя посоката на движението си. Какво трѣбва да направя тогава? Или да вървя напрѣдъ, безъ да се обръщамъ, или да се обърна, да взема храната, но да чакамъ нѣколко часа, докато слънцето изгрѣе и намѣря правия пѫть на своето движение. Въ такъвъ случай, прѣдпочитамъ храната да ме чака, отколкото азъ да объркамъ пѫтя си. Питамъ: какво приложение има тази философия въ вашия животъ? — Никакво. За да се приложи тази философия, тя трѣбва да стане реална. Ще ви дамъ едно обяснение на тази философия, за да стане тя понятна и приемлива за вашитѣ умове. Прѣдставете си, че единъ човѣкъ пада въ кладенецъ. Нужни ли сѫ на този човѣкъ обѣщания, че ще дойдатъ да го извадятъ отъ кладенеца, когато никой не дохожда? Отъ какво се нуждае този човѣкъ въ случая? — Отъ едно дебело вѫже и отъ човѣкъ съ здрави мускули, който може да го изтегли отъ кладенеца. Всичката философия на това положение се заключава въ дебелото вѫже и въ човѣка съ здрави мускули. Който може да те спусне въ кладенеца и да те извади оттамъ, той е уменъ и добъръ човѣкъ. Който може да те спусне въ кладенеца, а не може да те извади, той е глупавъ и лошъ човѣкъ. Това сѫ максими, върху които трѣбва да се размишлява. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ е лошъ. — На какво основание го наричате лошъ? — Защото пуща хората въ кладенеца, а не може да ги извади. Слѣдователно, когато се казва, че съврѣменниятъ свѣтъ е лошъ, подразбираме, че хората едни-други се пущатъ въ кладенеца, и никой никого не може да извади. И сега, за това, което става днесъ въ живота, често слушате да се говори: хората не се нуждаятъ отъ знания. Отъ какво се нуждаятъ тогава? Отъ невѣжество. Що е невѣжеството?— Спущане въ кладенеца. Други казватъ: не трѣбва да се дава свобода на хората! За тѣхъ трѣбва законъ, ограничения. Що е законътъ? Що е ограничението? — Спущане въ кладенеца. — На хората не трѣбва богатство, но сиромашия! Що е сиромашията? — Спущане въ кладенеца. Могатъ ли хората да се залъгватъ съ тази лъжлива философия? Когато нѣкои казватъ, че Богъ е създалъ и бѣднитѣ, и богатитѣ, тѣ сами се лъжатъ. Защо има и бѣдни, и богати хора, това трѣбва да се изясни научно. Думитѣ „бѣденъ и богатъ“ на български езикъ започватъ съ една и сѫща начална буква — б. Въ еврейски езикъ, обаче, съ тази буква се е създалъ свѣтътъ. Слѣдователно, богатството и сиромашията сѫ два елемента, които взиматъ участие при съграждането на свѣта. Казвамъ: опрѣдѣлете конкретно, кой човѣкъ е богатъ? Може ли да се нарече богата камила онази, която носи на гърба си десеть милиона лева български банкноти? Може ли да се нарече учена камила тази, която носи на гърба си единъ голѣмъ товаръ отъ научни книги? Или най-послѣ, може ли да се нарече религиозна камила онази, която носи на гърба си свещени образи? Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, които, като разполагатъ съ грамадни библиотеки отъ научни книги, минаватъ за учени. Тѣ сѫ толкова учени, колкото и християни само за това, че носятъ на гърдитѣ си Христовия кръстъ. Съврѣменнитѣ хора носятъ на гърдитѣ си кръстове, както камилитѣ носятъ на гърба си злато. Мнозина, като слушатъ тази истина, обиждатъ се и казватъ: ние камили ли сме? Питамъ: когато християнинъ убива брата си, той мяза ли на камила? Въ това отношение, той е нѣщо по-лошо и отъ камила. И слѣдъ това ще видите този християнинъ съ златенъ кръстъ на гърдитѣ си благославя орѫжието. Дѣ е човѣщината на съврѣменнитѣ християни? Досега, въ цѣлата история на развитието на животнитѣ не съмъ срѣщалъ случай вълкъ да удави вълкъ, или овца да удави овца. Случвало се е нѣкой пѫть волъ да промуши другъ волъ въ корема съ рогата си, но да го удави — никога. Обаче, въ историята на човѣшкото развитие има безброй случаи, когато единъ човѣкъ убива другъ. Какъ ще обясните това нѣщо? Христосъ казва: „Иде врѣме и сега е, когато всѣки, който ви убива, ще счита, че служба принася на Бога“. И сега, като убиватъ прѣстѫпницитѣ, лошитѣ хора, мислятъ, че служба принасятъ на Бога. Навсѣкѫдѣ се говори, че да се убиватъ прѣстѫпницитѣ е въ реда на нѣщата. Питамъ: какъ ще се познае прѣстѫпникътъ? Може ли да се нарече прѣстѫпникъ, или лошъ човѣкъ този, който е извършилъ нѣщо, което не е угодно на държавата? Ако убиятъ такъвъ човѣкъ, кой ще бѫде по-лошъ: който убива, или когото убиватъ? Какво благо е донесло на човѣчеството това философско-религиозно разбиране отъ хиляди години насамъ? То не само че не е донесло нѣкакво благо на човѣчеството, но почти всички нещастия въ свѣта се дължатъ, именно, на това криво разбиране въ живота, че лошитѣ хора трѣбва да се убиватъ. „Ако се не родите изново.“ Врѣме е човѣкъ да се роди изново. Какъ? Като се съблѣче отъ старото вѣрую, както змията съблича кожата си. И тя иска да се обнови, затова съблича кожата си, обаче, характерътъ ѝ остава сѫщъ. И вълкътъ смѣня козината си, но характерътъ си не измѣня. Азъ засѣгамъ тѣзи въпроси за ония хора, които искатъ да вървятъ въ новия пѫть, да служатъ на Истината, които искатъ да бѫдатъ граждани на Царството Божие. Първото условие за постигане на тѣзи идеали е човѣкъ да се роди изново. Всички знаете стиха отъ Евангелието, дѣто Христосъ е казалъ: „По-скоро камила може да влѣзе прѣзъ иглени уши, нежели богатъ да влѣзе въ Царството Божие.“ Онѣзи, които не разбиратъ източния езикъ, мислятъ, че тѣзи иглени уши, за които Христосъ говори, сѫ като ушитѣ на иглитѣ, съ които си служатъ съврѣменнитѣ хора. Христосъ ни най-малко не е ималъ прѣдъ видъ. ушитѣ на сегашнитѣ игли на хората. Игленитѣ уши, за които Христосъ говори, прѣдставяли малки входове прѣдъ градскитѣ врати, които били толкова тѣсни, че когато трѣбвало да минатъ прѣзъ тѣхъ натоварени камили, тѣ прѣдварително били разтоваряни, товарътъ оставалъ отвънъ, а камилитѣ колѣничили, и така прѣминавали тѣснитѣ входове. Камилитѣ трѣбвало да минаватъ прѣзъ иглени уши, защото често разбойници ги прѣсрѣщали по пѫтя и убивали заради товара, който прѣнасяли на гърба си. И тъй, за да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той трѣбва да разтовари всичкия си багажъ, да се освободи отъ него. Това значи: да се освободи човѣкъ отъ старитѣ си възгледи, съмнѣния, подозрѣния и прѣстѫпления; изобщо, да се освободи отъ врѣменнитѣ нѣща и да остане само съ сѫщественото, което е вложено първоначално въ неговия духъ, въ неговата душа, въ неговото сърце, въ неговия умъ, въ неговото тѣло. Като остави всичкия си товаръ отвънъ, само по този начинъ човѣкъ може да мине прѣзъ иглени уши и да се почувствува свободенъ. Когато човѣкъ се освободи отъ излишния товаръ, който носи на гърба си, тогава той ще опрѣдѣли, дали постѫпкитѣ му къмъ Първичната Причина, както и къмъ неговия ближенъ, сѫ прави, или не. Докато не дойде до това положение, човѣкъ всѣкога ще прѣцѣнява криво, както своитѣ постѫпки, така и тия на своитѣ ближни. Срѣщате единъ вашъ приятель и казвате: приятельтъ ми не постѫпи съ мене, както трѣбва. Питамъ: като се оплаквашъ отъ своя приятель, ти постѫпвалъ ли си всѣкога съ своитѣ приятели добрѣ? — Да, но той ме спусна въ кладенецъ. — Лошо е постѫпилъ той, но знаешъ ли, че прѣди десеть години и ти постѫпи по сѫщия начинъ съ другъ човѣкъ? Щомъ съзнаешъ това, ще кажешъ: туй, което азъ направихъ прѣди десеть години на единъ свой приятель, днесъ направиха и на менъ, за да разбера, че нито моята, нито неговата постѫпка е права. Само така ще разберешъ, че не е добрѣ да спущашъ човѣка на дъното на кладенеца. Казвамъ: много отъ съврѣменнитѣ хора си служатъ въ живота съ подобна философия, каквато лисицата има. Това не трѣбва да ви обижда, защото, такава е общата философия на свѣта. Единъ лѣтенъ день единъ голѣмъ козелъ се отдѣлилъ отъ стадото, като си казалъ: искамъ да бѫда за малко врѣме поне свободенъ отъ своя господарь. Тръгналъ той да се разхожда, дигналъ глава нагорѣ, нѣма кой да го ограничава. Както се разхождалъ, миналъ покрай единъ дълбокъ трапъ, дѣто видѣлъ една лисица, която разсѫждавала нѣщо и клатѣла главата си на една и на друга страна. Козелътъ я запиталъ: какво правишъ въ този трапъ? — Дойдохъ да правя научни изслѣдвания. — Хубаво ли е тамъ?— Много е хубаво, хладно, приятно за работа. — Мога ли и азъ да влѣза? — Можешъ, добрѣ дошълъ! Трапътъ е широкъ, има мѣсто и за тебъ, и за менъ. Безъ да мисли много, козелътъ скочилъ въ трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излѣзла вънъ, като му казала: сбогомъ! Сега ще те оставя, ти да продължишъ моитѣ научни изслѣдвания. Това се нарича хитрость. Такава е философията на свѣта, съ която си служатъ умнитѣ хора. Казватъ за нѣкого: уменъ е този човѣкъ! Защо? — Защото съ хитрость вкаралъ нѣкого въ трапа. И послѣ, за да излѣзе вънъ отъ трапа, човѣкъ трѣбва да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Така направилъ и козелътъ. До това врѣме той никога не се молилъ, но като поседѣлъ нѣколко деня въ трапа, започналъ да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Той казвалъ: не направихъ добрѣ, дѣто напуснахъ своя пастиръ. Тази лисица ме измами, да скоча въ трапа. Обаче, слѣдъ нѣколко деня ловджии погнали лисицата съ своитѣ копои и одрали кожата ѝ. Ако тя бѣше останала въ трапа, кожата ѝ щѣше да бѫде здрава. Сега, да се върнемъ къмъ стиха: „Ако се не родите изново“. Въ живота има непостижими нѣща, къмъ които, именно, човѣшкиятъ духъ се стреми. Единъ отъ древнитѣ царе ималъ само една дъщеря, която била извънредно красива, вслѣдствие на което имала много кандидати. Обаче, бащата прѣдлагалъ на всички кандидати само едно условие. То било слѣдното: азъ ще дамъ дъщеря си само на онзи момъкъ, който можа да ми донесе една колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Тази колесница трѣбва да се движи съ бързината на свѣтлината. Съ тази колесница царьтъ искалъ да посѣти всички свѣтове извънъ земята и да се срещне съ синоветѣ на свѣтлината. Дошълъ и послѣдниятъ кандидатъ за царската дъщеря — младъ, ученъ човѣкъ, но и на него царьтъ казалъ: ти си ученъ, младъ човѣкъ, харесвамъ те; ще ти дамъ дъщеря си, само ако можешъ да ми донесешъ колесницата на свѣтлината. — Ще отида да си помисля, рекълъ младиятъ момъкъ. Ето, вече шесть хиляди години сѫ се изминали оттогава до днесъ, и младиятъ човѣкъ все още мисли и не е намислилъ, отдѣ да намѣри за царя колесница на свѣтлината. И досега още царската дъщеря не е женена. Казвамъ: още нѣколко пѫти по шесть хиляди години ще минатъ, и въпросътъ все неразрѣшенъ ще остане. Този въпросъ е единъ отъ неразрѣшимитѣ. Всички съврѣменни хора търсятъ колесницата на свѣтлината, за да оженятъ царската дъщеря, но не се е явилъ още онзи кандидатъ, който може да донесе тази колесница. Христосъ казва: „Ако се не родите изново“. Той поставя въпроса ребромъ. Изново трѣбва да се роди човѣкъ! Нови разбирания трѣбва да придобие, ако иска да влѣзе въ Царството Божие. Въ този смисълъ човѣкъ трѣбва да знае, че не може да се спаси отъ това, което влиза въ него; което излиза отъ човѣка, само то може да го спаси; водата, която влиза въ чешмата, не спасява човѣка, но водата, която излиза отъ чешмата, тя го спасява; свѣтлината, която влиза въ човѣка, не го спасява, но свѣтлината, която излиза отъ него, само тя е въ сила да го спаси. Изобщо, всичко, което излиза отъ човѣка, е въ състояние да го спаси. Като се казва, че свѣтлината, която излиза отъ човѣка, може да го спаси, питамъ: що е тъмнина, и що е свѣтлина? Ще дамъ едно ново опрѣдѣление за понятията свѣтлина и тъмнина. Всички тѣла, които изпущатъ свѣтлина, се наричатъ свѣтещи, свѣтли. Всички тѣла пъкъ, които възприематъ свѣтлина, т. е. поглъщатъ свѣтлина въ себе си, се наричатъ тъмни. Слѣдователно, тъмнината произтича отъ всички ония случаи, когато извѣстни тѣла поглъщатъ свѣтлина. Обратно: свѣтлината произтича при всички случаи, когато извѣстни тѣла изпущатъ свѣтлина навънъ. Когато се казва, че нѣкои хора сѫ тъмни личности, това показва, че тѣ поглъщатъ свѣтлина, т. е. тѣ знаятъ само да взиматъ. Свѣтли личности сѫ ония хора, които постоянно изпущатъ свѣтлина, т. е. тѣ непрѣкѫснато даватъ. Този законъ е психологически вѣренъ. Забѣлѣжете, докато човѣкъ подържа въ себе си желанието да прави добро на своитѣ ближни, отъ неговото лице излиза нѣщо живо, свѣтло, което го прави приятенъ, красивъ. Каже ли въ себе си, че нѣма смисълъ да се занимава съ другитѣ хора, и трѣбва да живѣе само за себе си, моментално лицето му потъмнява, погледътъ му става особенъ, устата му се изкривява, ходътъ, движенията му се измѣнятъ — съ една дума, той коренно се измѣня, придобива състояние, което е съвършено различно отъ първото. И тъй, тъмнината и свѣтлината се различаватъ коренно; тѣ сѫ два полюса, двѣ противоположни състояния. Ако наблюдавате, какъ се движи човѣкъ въ тъмнина и какъ въ свѣтлина, ще намѣрите голѣмо различие. Съврѣменнитѣ учени правятъ наблюдения въ тази область, но още не сѫ дали крайнитѣ резултати на своитѣ научни изслѣдвания. Когато се домогнатъ до положителни резултати, тѣ ще приложатъ тия резултати при възпитанието на хората. Щомъ знаятъ законитѣ за проявлението на свѣтлината и на тъмнината, съврѣменнитѣ хора ще иматъ прѣдъ видъ условията, при които човѣкъ може и трѣбва да се роди изново. „Ако се не родите изново.“ Това раждане „изново“ има свое опрѣдѣлено врѣме. Доброто и злото, щастието и нещастието ставатъ въ опрѣдѣлено врѣме, въ опрѣдѣлени числа. Единъ господинъ отива при единъ познатъ кабалистъ, който му разправя за значението на числата въ живота. Кабалистътъ го запитва, кое число обича и счита щастливо за него. Той казва, че обича числото 153. Тогава му дава срокъ, да дойде при него слѣдъ 153 деня, като му казва, че ако може да прѣвърне това число въ врѣме и пространство, въ дни и часове, въ минути и секунди, въ посока на движение, той ще бѫде щастливъ човѣкъ. Ако не разбере това число, той ще изгуби врѣмето си напразно. За да бѫде човѣкъ щастливъ, той трѣбва да разбира науката на числата. Сѫществува наука за числата, върху която е съграденъ цѣлиятъ козмосъ. Цѣлиятъ свѣтъ е основанъ върху науката на числата. Всички прояви, които се забѣлѣзватъ въ свѣтлината и въ тъмнината, се дължатъ на отношението между числата; всички групирания, всички съединения и разединения между народитѣ, се дължатъ на отношенията между числата. И най-послѣ, устройството на мозъка, на дробоветѣ и на стомаха въ човѣка, сѫ резултатъ на различни отношения, на различни съчетания между числата. Слѣдователно, отъ способностьта на числата да се групиратъ по различни начини, създаватъ се хармонични и дисхармонични съчетания. Хармоничнитѣ групировки създаватъ хармонията въ свѣта, а дисхармоничнитѣ създаватъ дисонанса. Хармонията е резултатъ на изпущане или отдѣляне на свѣтлина навънъ, а дисонансътъ е резултатъ на поглъщане на свѣтлина. Дисонанситѣ сѫ толкова нужни въ музиката, колкото и хармоничнитѣ тонове. Обаче, ако дисонанситѣ прѣодоляватъ, това вече не е музика. Въ сегашната хармония сѫществуватъ два дисонанса. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ музиканти искатъ да внесатъ нѣщо ново въ музиката, а именно, да увеличатъ дисонанситѣ. Обаче, такова нововъведение ще прѣдставя не музика вече, а музикаленъ жаргонъ. Ако дисонанситѣ се увеличатъ, въ музиката ще настане нѣкакво слизане. За въ бѫдеще въ музиката трѣбва да остане само единъ дисонансъ, даже два сѫ много. Сега, това сѫ странични въпроси. Обаче, трѣбва да се направи прѣводъ на дисонанситѣ, да се разбере, какво прѣдставятъ тѣ въ живота, както и въ човѣшкия организъмъ. Дисонансътъ трѣбва да сѫществува, защото и човѣшкиятъ мозъкъ е създаденъ по начинъ, по който е създадена музиката. И въ мисъльта има мелодия и хармония, но сѫщеврѣменно има и съединение между мелодията и хармонията. Мелодията създава мекота на тона, а хармонията — разширение. Слѣдователно, иска ли човѣкъ да се разшири, той трѣбва да употрѣби хармонията; иска ли да придобие пластичность, той трѣбва да внесе въ себе си мелодията. Източнитѣ народи обърнаха по-голѣмо внимание на мелодията въ музиката, вслѣдствие на което тѣ развиха силно чувствата си и образуваха около себе си голѣми мочурлуци. Твърдата почва у тѣхъ се прѣвърна въ мочурлуци, въ блата. Съ мелодия се занимаватъ и животнитѣ. Запримѣръ, сегашнитѣ млѣкопитаещи останаха на тази степень на развитие и до днесъ, благодарение на мелодията. Създаването на човѣка, обаче, започна съ хармонията. Разликата между човѣка и животнитѣ се заключава въ това, че въ музиката на животнитѣ има мелодия, а въ тази на човѣка прѣобладава хармония. Попадне ли нѣкое животно на тѣсно, то веднага започва да пѣе мелодично; то знае мелодичнитѣ гами; намѣри ли се на свобода, то веднага се озѫбва. За да може животното да разбере човѣка, първо то трѣбва да научи и приложи въ живота си закона на хармонията. Казвамъ: ако искате да бѫдете щастливи, да живѣете правилно, вие трѣбва да съедините въ себе си хармонията съ мелодията, т. е. да направите връзка между сърцето и ума. Животътъ на сърцето е мелодията, то винаги пѣе мелодично. Нещастията въ свѣта се дължатъ на сърцето, което, като мисли за своята мелодия, отрича хармонията. Вслѣдствие на това, сърцето на съврѣменнитѣ хора е станало на каша. Лошото у хората днесъ седи въ това, че тѣ иматъ човѣшки умъ, а животинско сърце, на което се дължи падането на човѣчеството. Казано е въ Писанието: „Ще имъ отнема каменнитѣ сърца, и ще имъ дамъ нови“. Подъ каменни сърца се разбиратъ животинскитѣ сърца. Подъ думата животинско сърце азъ разбирамъ свещения егоизъмъ у хората. Когато нѣкой човѣкъ иска да го обичатъ, да го почитатъ и уважаватъ, да го считатъ божество, а самъ той нищо не дава отъ себе си, това го опрѣдѣля като човѣкъ, който служи на свещения егоизъмъ. Даде ли двѣ-три хиляди лева, той иска всички вѣстници да пишатъ за него. Ако такъвъ човѣкъ е писатель и напише нѣщо, той носи написаното въ джоба си, да го чете на близкитѣ си, всѣки да знае, какво е създалъ. Сега, между васъ има поети, музиканти, държавници и като говоря за поетитѣ, за музикантитѣ, за държавницитѣ, мнозина се обиждатъ. Азъ не искамъ да обиждамъ никого. Азъ нѣмамъ прѣдъ видъ хорскитѣ работи; на вашъ езикъ казано, азъ съмъ търговецъ на едро, не се занимавамъ съ дребна продажба. Силата на човѣка не седи въ това, което той казва, но въ това, което той върши. И рече Богъ: „Да бѫде видѣлина!“ — и стана видѣлина. Нѣкой човѣкъ иска да бѫде почитанъ и уважаванъ отъ хората. Лесно е да те почитатъ и уважаватъ хората. Какъ? Като влѣзешъ въ домоветѣ имъ и каквото кажешъ, направишъ. Влизашъ въ единъ домъ, дѣто хората нѣматъ нито свѣщь, нито огънь, и ти казвашъ: да бѫде видѣлина! — и става видѣлина. Влизашъ въ другъ домъ, дѣто хората сѫ гладни, голи и боси, и ти казвашъ: да дойде хлѣбъ! И хлѣбътъ пристига. — Да дойдатъ дрехи, обуща! И дрехитѣ, и обущата пристигатъ. Какъ мислите, нѣма ли да ви посрещнатъ съ почитъ и уважение въ този домъ? Ще ви посрещнатъ като ангелъ — хранитель, а отгорѣ на това и цѣлувка ще ви дадатъ. Казвамъ: азъ проповѣдвамъ това, което може да стане. Това, което досега се е проповѣдвало, че трѣбва да се обичаме, е старо учение. Или, нѣкой казватъ: добъръ е Господъ, ще оздравѣя. — И това е стара философия, съ която отдавна трѣбва да сте ликвидирали. Каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, ще му отговоря: не те разбирамъ, какво говоришъ. Срѣщатъ се двама англичани. Единиятъ казва на другия: добъръ день! Обаче, единиятъ отъ тѣхъ е малко боленъ, коремътъ го боли, и затова отговаря: защо ми казвашъ добъръ день? Ако този день, наистина, бѣше добъръ, коремътъ нѣмаше да ме боли. Първиятъ изважда отъ джоба си малка доза захарь и му я подава. Вториятъ взима захарьта, изяжда я, и болката въ корема моментално минава. Вижъ, сега вече разбирамъ, че този день е добъръ. Англичанинътъ каза добъръ день и доказа, че е такъвъ. Тъй щото, каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, той трѣбва да докаже, че думитѣ му сѫ вѣрни. Кажете ли нѣщо, докажете, че е така, както сте казали. Казвате: не ни е дадено да бѫдемъ като Господа. — Да бѫдете като Господа, не вие дадено, а да казвате „добъръ е Господъ“, имате право. Първото положение азъ наричамъ положение на лъжа, а второто — положение на истина. Сега, да се върнемъ къмъ въпроса за свѣтлина и тъмнина, за свѣтли и тъмни тѣла. Казахме, че всички тѣла, които поглъщатъ свѣтлина, сѫ тъмни. Всички тѣла пъкъ, които изпущатъ свѣтлина, сѫ свѣтли. Слѣдователно, когато става поглъщане на свѣтлина, въ резултатъ имаме студъ, изстудяване. Студътъ е процесъ на поглъщане, а топлината е процесъ на отдѣляне на свѣтлина. Разумниятъ човѣкъ знае законитѣ, които регулиратъ отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината. Тѣзи два процеса, поглъщане и отдѣляне, ставатъ едноврѣменно у човѣка. Ако човѣкъ не разбира закона на поглъщането и не знае, какъ да се справи съ него, той ще изживѣе извѣстно недоволство. Това недоволство се прѣдизвиква отъ натрупването въ него на извѣстни мисли и желания, които той не може да реализира. Който не знае причината на това недоволство, той я търси вънъ нѣкѫдѣ. Дѣйствително, причината е външна, но процесътъ на недоволството е вѫтрѣшенъ. За да бѫде човѣкъ недоволенъ, това показва, че той е погълналъ отнѣкѫдѣ повече свѣтлина, отколкото трѣбва. И като не може да обработи, да асимилира тази свѣтлина въ себе си, тя му създава голѣми страдания и нещастия. Когато човѣкъ приеме въ себе си повече любовь, отколкото може да обработи, и тя му създава страдания и нещастия. Всички съврѣменни хора сѫ нещастни. Отъ какво? — Отъ много любовь. Нѣкой казва: нещастенъ човѣкъ съмъ азъ! — Много любовь си приелъ. Какво да правя? — Спри вече да поглъщашъ! Когато човѣкъ ограничи любовьта въ себе си и не ѝ дава възможность да се прояви, той се натъква на редъ страдания и нещастия. Давайте отъ себе си щедро, докато любовьта ви, споредъ закона на Опуленса, започне обратно да се връща къмъ васъ. Това разумно даване на любовьта ще донесе спасението, което очаквате. Давайте и не се страхувайте! Мнозина казватъ: Господъ не мисли за насъ. — Отъ хиляди години насамъ Богъ не е прѣставалъ нито за моментъ да не мисли за хората, но тѣ искатъ да Го заставятъ, да мисли като тѣхъ. Никой не може да застави Господа да мисли като него. Великото въ Бога е това, че при своитѣ голѣми, велики работи. Той отдѣля врѣме и за малкитѣ. Малки работи азъ наричамъ тия, които се отнасятъ до личното съзнание на човѣка. Ако Богъ нѣмаше това качество, да се занимава и съ малкитѣ работи, досега всички хора щѣха да изчезнатъ. Сега, съ единъ примѣръ ще обясня, какво нѣщо е индивидуално, и какво — колективно, или Божествено съзнание. Индивидуалното съзнание прѣдставя ограниченото положение, въ което човѣкъ се намира. Колективното съзнание е свободата, просторътъ, въ който човѣкъ може да се движи. Прѣдставете си, че се намирате на една телеграфна станция, свързанъ, посрѣдствомъ безброй жици, съ цѣлия външенъ свѣтъ. Вашето щастие зависи изключително отъ съобщенията ви съ външния свѣтъ. Докато сте на тази станция, вие имате възможность да приемате мислитѣ на добритѣ, на разумнитѣ хора отъ Англия, Германия, Франция, Русия — изобщо, отъ цѣлия разуменъ свѣтъ. Това значи колективно съзнание — да живѣете въ връзка съ цѣлото, съ общото. Обаче, прѣкѫсне ли се връзката съ външния свѣтъ, съ общото съзнание, вие оставате самъ, малкия, дребнавъ човѣкъ, изолиранъ отъ всѣкаква външна мисъль. Вие започвате да се тревожите, да се безпокоите, че връзката, съобщенията ви съ разумнитѣ хора сѫ прѣкѫснати. Такова е положението на човѣкъ, който живѣе само въ индивидуалното съзнание. И тъй, докато човѣкъ е въ съобщение съ всички добри, разумни хора, съ всички ангели и светии, той е доволенъ, радостенъ, че може да възприема тѣхнитѣ мисли. Започнатъ ли неговитѣ апарати на съобщения да се прѣкѫсватъ единъ слѣдъ другъ, човѣкъ постепенно изпада въ тъмнина, въ мракъ. Прѣкѫсне ли се и послѣдниятъ апаратъ, той казва: тъмно ми е! Казвамъ: въ съзнанието на този човѣкъ е скѫсана и послѣдната жица на съобщение съ разумния свѣтъ. Какво трѣбва да направи този човѣкъ? — Въ неговата станция трѣбва да се направи една корекция. Въ какво седи тази корекция? — Да изправи, да подобри отношенията си къмъ Бога, къмъ Първичната Причина. Щомъ той изправи отношенията си къмъ Първата Причина, веднага ще се измѣнятъ отношенията на външния, на физическия свѣтъ къмъ него. Между микрокозмоса, т. е. човѣшкия свѣтъ и макрокозмоса, т. е. Божествения свѣтъ сѫществуватъ извѣстни отношения, които показватъ, че Богъ мисли за хората, но и тѣ трѣбва да мислятъ за Него. Докато тѣзи отношения сѫ правилни, хората живѣятъ въ свѣтлина. Нарушатъ ли се отношенията, тѣ изпадатъ въ тъмнина. Тъмнината пъкъ произвежда дисонансъ въ живота. Тази е правилната философия. Въпрѣки това, мнозина си задаватъ въпроса, защо Богъ създалъ така свѣта, защо допусналъ страданията и нещастията? Казвамъ: свѣтътъ е създаденъ много добрѣ, но ти, дѣдо ти и баба ти изгорихте свещенитѣ книги, които посочваха правия пѫть на живота. При единъ царь на древностьта отишълъ единъ бѣденъ човѣкъ и се оплакалъ отъ бѣднотията, въ която се намиралъ. Царьтъ му далъ единъ хубавъ златенъ пръстенъ, съ голѣмъ диамантъ. Бѣдниятъ човѣкъ турилъ пръстена на рѫката си и излѣзълъ вънъ. Дѣ кого срѣщалъ изъ пѫтя, той все разказвалъ за пръстена, който царьтъ му далъ. Всички се спирали, поглеждали пръстена му, и той разправялъ цѣлата история: какъ отишълъ при царя, какъ царьтъ го приелъ, какъ му далъ пръстена и т. н. Години наредъ той все за пръстена си разправялъ, и по този начинъ забравилъ бѣднотията си. Другъ бѣденъ отишълъ при царя. Той му далъ едно златно перо. Бѣдниятъ взелъ перото и излѣзълъ вънъ. До това врѣме той не знаелъ да пише, но като получилъ това хубаво, златно перо, научилъ се да пише и писалъ много. Така той станалъ виденъ човѣкъ. Когато срѣщалъ свои познати, разправялъ имъ: откакъ получихъ това перо, човѣкъ станахъ. Трети бѣденъ отишълъ при царя. Царьтъ му далъ една звѣзда. Бѣдниятъ закачилъ звѣздата на гърдитѣ си и излѣзълъ вънъ. Денемъ тази звѣзда му създавала радость и веселие, а нощемъ му освѣтлявала пѫтя. Този човѣкъ постоянно разправялъ за своята звѣзда и за начина, по който я получилъ. Отишълъ и четвърти бѣденъ при царя. Той му далъ една хубава книга да чете. Обаче, бѣдниятъ не знаелъ да чете. Отъ любовь къмъ своята книга, той се научилъ да чете и станалъ ученъ човѣкъ. Когото срѣщалъ, показвалъ му книгата, разправялъ, какъ я получилъ и казвалъ: слѣпъ бѣхъ, но откакъ се научихъ да чета и да разбирамъ тази книга, прогледахъ. Казвамъ: всички, които сте събрани тукъ, сте отъ тия, които сѫ ходили при царя. Едни отъ васъ сте получили златенъ пръстенъ на рѫката, други — златно перо, трети — звѣзда, а четвърти — книгата, която съдържа всички тайни на живота. И сега, този, който има златенъ пръстенъ на рѫката си, ще разправя за себе си, че е талантливъ човѣкъ, надаренъ съ дарби и способности. Който има златното перо, ще разправя, че е виденъ писатель. Който носи звѣздата на гърдитѣ си, ще разправя, че е герой, че е силенъ човѣкъ. Който има книгата въ рѫцѣтѣ си, ще разправя, че е ученъ човѣкъ, ще иска хората да го уважаватъ и почитатъ. Не е достатъчно само да носите въ рѫцѣ тази книга. Вие трѣбва да разбирате нейния дълбокъ смисълъ, защото въ нея сѫ скрити всички тайни на живота; въ нея е написано прѣдназначението на пръстена, на перото, на звѣздата и на самата книга. Тази книга не е нищо друго, освѣнъ коментаръ на цѣлокупния животъ. Сега, вие не трѣбва да се спирате върху противорѣчията, които този пръстенъ причинява; не трѣбва да се спирате и върху противорѣчията, които перото, звѣздата и книгата причиняватъ. Като се жени нѣкоя мома, пръстенъ ѝ даватъ. Цѣлъ животъ тя разправя за своя пръстенъ. Роди дѣте, стане майка, тя тръгва отъ съсѣдка на съсѣдка да показва дѣтето си, т. е. своя пръстенъ. Дѣтето расте, става младъ момъкъ, свършва университетъ, донася дипломъ за завършено образование. Дипломътъ прѣдставя златното перо отъ царя. Този човѣкъ става ученъ, свършва четири факултета. Майката разправя за ученостьта на своя синъ. Най-послѣ той става министъръ-прѣдседатель, взима всичката сила въ рѫцѣтѣ си. Този е човѣкътъ, който носи звѣздата на гърдитѣ си. Той прѣкарва пѫтища, канализира рѣки, освѣтлява градове. Всички хвалятъ този човѣкъ, казватъ: откакъ дойде този министъръ на власть, градоветѣ се освѣтлиха. Да, градоветѣ се освѣтлиха, но съ тази свѣтлина хората се изгубиха. Ако човѣкъ има свѣтлина и съ нея търси да убива всѣки, който е заподозренъ въ нѣщо, което не е въ интересъ на държавата, тази свѣтлина не е на мѣстото си. Истинска свѣтлина е тази, която дава животъ, която носи миръ и радость на хората. Когато прѣслѣдватъ нѣкого въ тъмна нощь, той счита тъмнината за свой спаситель. Този човѣкъ се моли на Бога, дано нощьта продължи повече, да не го видятъ. Яви ли се първиятъ свѣтълъ лѫчъ, сърцето на този човѣкъ трепва; той се ужасява прѣдъ мисъльта, че могатъ да го видятъ и уловятъ. Днесъ всички хора говорятъ за наука, за знания и казватъ, че знанието носи свѣтлина на човѣчеството. Кое знание? Има едно знание, една наука, която, наистина, носи свѣтлина; обаче, има една наука, която носи тъмнина, ограничение на хората. Въ сѫщность, сѫществува една наука, едно знание, но важно е, какъ и дѣ хората използуватъ това знание. Запримѣръ, Ломброзо хвърли свѣтлина върху извѣстни признаци, по които могатъ да се познаятъ прѣстѫпницитѣ. Обаче, тази свѣтлина днесъ не се използува правилно. Въпросътъ не седи въ това, да познаешъ, кой е прѣстѫпникъ и да го накажешъ и убиешъ. Тази наука е необходима на хората, за да познаватъ своитѣ добри и лоши заложби и да се възпитаватъ. Сега, като погледнете черепа, лицето, рѫцѣтѣ на човѣка, казвате: този човѣкъ е анормаленъ типъ, той е прѣстѫпникъ. Като знаете тѣзи признаци, вие трѣбва да знаете и признацитѣ на нормалнитѣ хора. Тази норма ще намѣрите въ живата природа. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.“ За да се роди човѣкъ изново, той трѣбва да прѣтърпи коренно прѣобразование. Като говоря върху новото, което трѣбва да дойде, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ сегашния редъ и порядъкъ на нѣщата. Сегашниятъ порядъкъ прѣдставя изложение на живота отъ хиляди години насамъ. Насилията, прѣстѫпленията въ сегашния свѣтъ водятъ началото си отъ хиляди години насамъ, а сега само се изявяватъ. Насилията сѫ резултатъ на миналото, на неразбирането на живота. Вслѣдствие на това минало, и съврѣменнитѣ хора иматъ криви схващания за живота. И днесъ всички хора търсятъ цѣрь срѣщу тѣзи криви разбирания. Обаче, методитѣ, които тѣ употрѣбяватъ за своето изправяне, не даватъ добри резултати. Въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ тѣзи методи. Запримѣръ, какъ ще се внесе миръ въ свѣта? Кой може да внесе мира? Днесъ никакъвъ законъ не е въ състояние да унищожи войната и да внесе мира. Ако всички учени хора се обединятъ и заработятъ съ науката за унищожение на войната и внасяне на мира, и тѣ нѣма да успѣятъ. Казвамъ: има една единствена сила въ свѣта, която може да унищожи войната и да внесе мира. Коя е тази сила? — Жената. Ако всички жени се сплотятъ и кажатъ: отъ днесъ вече не раждаме прѣстѫпници! — тѣ ще турятъ точка на войната. И ако всѣка майка каже на сина си: убивашъ ли брата си, азъ се отказвамъ отъ тебе, ти не си мой синъ! — войната ще дойде до своя край. Тъй щото, спасението на човѣчеството седи въ съзнателното отказване на жената да ражда прѣстѫпници, както и въ отказване на майката отъ своя синъ убиецъ. За да се постигне това, не само двѣ — три жени трѣбва да съзнаятъ своята задача, но всички жени цѣлокупно трѣбва да се подигнатъ, да заработятъ за спасението на свѣта. Днесъ азъ проповѣдвамъ на женитѣ. Вие, отъ своя страна пъкъ, ще проповѣдвате на останалитѣ жени, защото отсега нататъкъ женитѣ ще се държатъ отговорни за неизпълнение на своята задача. Ако нѣкой момъкъ залюби една мома, но скоро охладнѣе къмъ нея и залюби втора, послѣдната трѣбва да му каже: ти трѣбва да се върнешъ при първата си възлюбена. Азъ не съмъ по-добра отъ нея. Щомъ ти можа да разлюбишъ една, утрѣ и мене ще разлюбишъ. Какъ постѫпватъ, обаче, съврѣменнитѣ моми? Като дойде при една отъ тѣхъ нѣкой момъкъ и изкаже любовьта си къмъ нея, тя не държи смѣтка за това, че вчера той обичалъ друга нѣкоя и днесъ я разлюбилъ, и приема любовьта му; момъкътъ още утрѣ ще напусне и тази мома, а послѣ и трета, и четвърта. Той си играе съ чувствата на момитѣ, а тѣ само го укоряватъ, безъ да прѣдприематъ нѣкаква рѣшителна, съзнателна акция. Не, вие сте майки, той е синъ. Майкитѣ сѫ виновни, отговорни за постѫпкитѣ на синоветѣ си. Затова, именно, отъ хиляди години насамъ женитѣ сѫ бити на общо основание, и сѫ дошли до положение на робини. Тѣ иматъ непоносими страдания. Законътъ, който се прилага къмъ тѣхъ, е неумолимъ. Защо? — Понеже тѣ иматъ сила да разрѣшатъ въпроса за спасението на човѣчеството, но не искатъ да употрѣбятъ своята сила. Женитѣ трѣбва да насочатъ силитѣ си къмъ цѣлия свѣтъ и да кажатъ: долу войната! Долу всички заблуждения! Долу всички езически учения! Сега, щомъ нѣкоя мома стане за женене, тя казва: дано ми даде Господъ добъръ мѫжъ! Господъ ви даде добъръ мѫжъ — Адама. Ева, която излѣзе отъ Адама, първоначално бѣше отлична мома, дѣвица. Обаче, слѣдъ грѣхопадането всички жени, които се родиха отъ нея, извратиха свѣта. Ева роди единъ синъ прѣстѫпникъ, Каинъ. Адамъ не бѣше баща на Каина, но на Авела. Каинъ бѣше роденъ отъ другъ баща. Казано е въ Писанието: „Вие сте чада на дявола.“ Оттукъ, прѣдполага се, че дяволътъ билъ баща на Каина. Невъзможно е овца да роди вълкъ. Ако овца роди вълкъ, причината се крие нѣкѫдѣ дълбоко въ живота. Авелъ стана жертва на Каина, на злото въ свѣта. Възможно ли е двама братя, отъ една майка и отъ единъ баща, да се убиватъ? Слѣдователно, прѣдполага се, че тѣзи братя били отъ двама бащи: единиятъ — носитель на тъмнината, другиятъ — носитель на свѣтлината. Днесъ половината отъ човѣчеството сѫ каиновци, половината — авеловци. Ако хората вървятъ по стария законъ, който дава мѣсто на прѣстѫпницитѣ да се раждатъ, тѣ всѣкога ще убиватъ. Новата жена, новата Ева трѣбва да затвори пѫтя на Каина, да не се ражда. Каиновци нѣматъ право да се раждатъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ прѣстѫпници. Нека дойдатъ авеловци и ситовци! Свѣтътъ се нуждае отъ добри хора. Пуснете ли каиновци въ свѣта, ще ходите да се разправяте съ тѣхъ. Тѣ ще говорятъ за миръ, за това онова, но сѫщеврѣменно ще разбъркватъ свѣта. „Ако се не роди човѣкъ изново, не може да влѣзе въ Царството Божие“. Жена, която ражда добри и разумни дѣца, ражда изново. Само свободната майка може да роди добри и разумни дѣца. Сѫщото се забѣлѣзва и въ растенията. Всѣко дърво, което расте на свобода, при добри, благоприятни условия за него, ражда добри и вкусни плодове. Да родишъ доброто, това подразбира излизане, отдѣляне на свѣтлина; да родишъ злото, това подразбира поглъщане на свѣтлина. Слѣдователно, ново раждане, т. е. да се родишъ изново, подразбира излизане навънъ. Всички добродѣтели се изявяватъ въ раждане изново навънъ, а не въ поглъщане навѫтрѣ. Всички прѣстѫпления се изявяватъ въ поглъщане на свѣтлина. Отъ човѣкъ, който поглъща свѣтлина, нищо не може да се очаква. Мнозина казватъ, че Христосъ дошълъ на земята, за да спаси свѣта. Питамъ: какъ ще се спасятъ съврѣменнитѣ хора? — Като повѣрваме въ Господа Исуса Христа. Не, за да се спаси човѣкъ, не е достатъчно само да повѣрва въ Христа. Както Христосъ излѣзе отъ Бога и дойде на земята да спаси човѣчеството, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да излѣземъ отъ Бога и да работимъ върху себе си и върху своитѣ ближни. Нѣкой казва: да отида веднъжъ на небето, нѣма да помисля за връщане назадъ. Това показва, че този човѣкъ бѣга отъ страдания. Невидимиятъ свѣтъ има особено мнѣние за човѣкъ, който се страхува отъ страдания. Той е далечъ отъ Истината. Който не се страхува отъ страдания, той ще придобие истинското знание и ще бѫде неуловимъ, като свѣтлината. Човѣкътъ на свѣтлината разполага съ властьта, съ богатствата на цѣлия свѣтъ. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да я взема.“ Нѣкой се хвали, че като се помолилъ на Бога, молитвата му била послушана. Това още нищо не значи. Единъ пѫть само молитвата му била приета, и той бърза да се похвали. Днесъ молитвата му се приема, но утрѣ не се приема. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Истински свободенъ човѣкъ е този, който може да се прѣвърне въ свѣтлина. Той ще влиза, дѣто иска, и ще излиза, отдѣто иска, ще бѫде свободенъ при всички условия на живота. Свободниятъ човѣкъ се движи непрѣкѫснато въ свѣтлина; той се разхожда по всички свѣтове безпрѣпятствено. Който не може да се прѣвърне въ свѣтлина, той е робъ на условията. Като казвамъ, че човѣкъ може да се прѣвърне въ свѣтлина, имамъ прѣдъ видъ възприемане на новото, което носи животъ, свѣтлина и свобода. Нѣкой казва: азъ искамъ да вървя въ новия пѫть. — Щомъ желаешъ, можешъ да влѣзешъ въ този пѫть. Давамъ му една запалена свѣщь и казвамъ: вземи тази свѣщь и внимавай да не изгасне. — Ами като изгори? Щомъ питашъ така, ти си човѣкъ отъ старото учение. По зададения въпросъ се познава умътъ на този човѣкъ. Щомъ изгори тази свѣщь, съ нея заедно и ти ще изгоришъ. Като изгори първата свѣщь, ще дойдешъ да ти запаля втора. — Отдѣ ще купя втората? — Ти не си човѣкъ за новото учение. — Докато дойда втори пѫть, години ще минатъ. — Ти си човѣкъ отъ старото учение. — Ти истина ли говоришъ, или се подигравашъ съ мене? Казвамъ: ако си уменъ човѣкъ, не се подигравамъ съ тебъ; ако си глупавъ, подигравамъ се. Ти самъ ще опрѣдѣлишъ, какъвъ си и какъ ти говоря. Ти се чудишъ на моя умъ, азъ пъкъ се чудя на твоя, защо не искашъ да приемешъ учение, което ти носи щастие. Съврѣменнитѣ хора се съмняватъ, дали имъ се говори истината, или не; тѣ се съмняватъ и въ любовьта си едни къмъ други. Казвамъ: всѣки човѣкъ знае, дали му говорятъ истината, или не, дали го обичатъ, или не. Първото впечатление показва това. И въ него почти нѣма изключение. Който ти говори истината, който още въ първия моментъ те обича, той прѣдизвиква въ тебе свещенъ трепетъ. Не изпитвате ли този свещенъ трепетъ, колкото и да ви убѣждава нѣкой, че ви обича, той не говори истината. Колкото и да се изнасилвате да вѣрвате, че ви обича, вие нищо нѣма да придобиете. Който ви обича, той ви носи една запалена свѣщь. Тъй щото, вие ще опрѣдѣлите любовьта на този човѣкъ не по думитѣ, които ви говори, но по свѣтлината на свѣщьта, която той ви дава. Свѣщьта говори повече отъ всичко друго. Нѣкой казва: много те обичамъ. — Дай ми тогава 20,000 лева! — Нѣмамъ. — Значи, ти нѣмашъ любовь къмъ менъ. Ако ти поискашъ 25,000 лева отъ този, който те обича, той ти дава 50,000 лева; ти искашъ 50,000, той дава 100,000 лева; ти искашъ 100,000, той дава 200,000 лева. Колкото повече дава единъ човѣкъ, това показва, че той е човѣкъ на любовьта. Отидешъ ли въ дома на такъвъ човѣкъ, той не се съмнява въ тебе и оставя цѣлата си кѫща на твое разположение. Казвате: идеаленъ човѣкъ е този! Когато другитѣ хора постѫпватъ така, казвате, че сѫ идеални, но когато дойде до васъ, друга мѣрка прилагате. Единъ човѣкъ отишълъ въ една гостилница, дѣто ялъ, пилъ и си казалъ: много хубаво върви всичко. Като дошло врѣме да плаща, нѣмалъ пари, и казалъ: сега вече много лошо върви. Днесъ всички хора се оплакватъ отъ послѣдствията на живота. Какви сѫ послѣдствията на живота? — Неразбиране на самия животъ. Васъ не разбиратъ, и вие не разбирате другитѣ. Запримѣръ, кой отъ васъ досега е разбралъ брата си, сестра си, или приятеля си? Кой човѣкъ днесъ е готовъ да се пожертвува за другитѣ, както за себе си? Апостолъ Павелъ казва: „Едва ли ще се намѣри човѣкъ, който да се пожертвува за приятеля си; обаче, когато бѣхме врагове на Бога, Той се пожертвува за насъ“. „Изново“. Ако се не родите изново, ако не измѣните схващанията и разбиранията си, съ старитѣ разбирания нищо нѣма да постигнете. Стариятъ животъ, който водите, нищо нѣма да ви донесе. Сегашниятъ животъ на хората мяза на опеченъ хлѣбъ, който купуватъ отъ фурня и изяждатъ. Слѣдъ това чакатъ да се омеси и опече другъ хлѣбъ, за да си купятъ. Докато чакатъ да излѣзе прѣсния хлѣбъ отъ фурнята, малко врѣме ще погладуватъ. Бѫдещиятъ животъ мяза на житно зърно, което посаждате въ земята. Посадите ли го веднъжъ, то вече отъ само себе си произвежда. Ако спазвате закона, слѣдъ 12 години това житно зърно ще даде толкова плодъ, че цѣлата земя ще може да се нахрани. Ако му дадете условия да се развива, тогава ще има и за васъ, и за ближнитѣ ви. На сѫщото основание, искате ли да се осигурите, дайте ходъ на великата Истина! Всѣки съдържа зародиша на великата Истина въ себе си, но трѣбва да даде на този зародишъ условия да се развива. Съврѣменнитѣ хора очакватъ да имъ тури нѣкой единъ самунъ въ торбата. Щомъ иматъ единъ самунъ въ торбата си, тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Осигурени сѫ за единъ день, но слѣдниятъ день пакъ сѫ гладни. Казвамъ: гладъ има въ физическия свѣтъ, гладъ има и въ духовния свѣтъ. Срѣщате човѣкъ, който ви обича. Той ви погледне мило, и вие сте доволни. Щомъ си замине, вие сте омѫчнени, търсите този човѣкъ. Значи, вие пакъ сте гладни. Ако искате да намѣрите онзи, който ви обича, идете въ гората. Когато сте тѫжни, идете въ нѣкоя борова, букова или дѫбова гора и се облегнете на едно дърво, да видите, какъвъ резултатъ ще имате. Дърветата сѫ вашитѣ любими. Какво ще кажете на това отгорѣ? Ще кажете, че това сѫ дървета, не сѫ разумни сѫщества. Привидно тѣ сѫ дървета, но задъ тѣхъ се криятъ разумни сѫщества, съ които вие можете да влѣзете въ съобщение. Когато светиитѣ сѫ постили, когато сѫ искали да постигнатъ нѣщо, тѣ сѫ прѣкарвали въ горитѣ, между дърветата по 20—30 години. Тукъ тѣ прѣкарвали въ постъ и молитва, отъ никого несмущавани. Като виждали нѣкой светия между тѣхъ, дърветата казвали: колко добъръ е този човѣкъ! И тѣ се радвали, и светията се радвалъ. Слѣдъ извѣстни постижения светиитѣ отивали между хората. Който иска да живѣе добрѣ, той трѣбва да влѣзе въ свѣта, между хората, които не сѫ нищо друго, освѣнъ дървета въ горитѣ. Когато човѣкъ живѣе между хората въ свѣта, той по-скоро може да стане светия, отколкото, ако живѣе между онѣзи, които го обичатъ. Мѫжъ, който обича жена си, постоянно я слѣди: дѣ ходи, съ кого се разговаря, на кого пише писма и т. н. Единъ американецъ ми разправяше една своя опитность. Той бѣше добъръ, способенъ човѣкъ. По едно врѣме, казва той, обикнахъ една женена жена. Азъ имахъ къмъ нея симпатия, и тя ми отговаряше съ сѫщото. Ние запазихме добри, приятелски отношения съ нея, и отъ врѣме на врѣме си кореспондирахме. Единъ день тя написала двѣ писма: едно до мѫжа си, който билъ нѣкѫдѣ на пѫть, и едно за мене. Обаче, въ бързината си тя направила една грѣшка: моето писмо турила въ плика, адресиранъ до мѫжа ѝ, а неговото писмо — въ моя пликъ. Получавамъ писмото, чета, обръщението е къмъ мѫжа ѝ. Мисля си: да не би тази жена да е рѣшила да напусне мѫжа си? Не знаехъ, какво да мисля. Слѣдъ нѣколко деня, обаче, получавамъ друго писмо отъ нея, въ което ми обяснява станалата грѣшка. Тя се извинява и ме моли да върна писмото назадъ. Съ васъ, казва тя, лесно ще се разправя, ще ми върнете писмото, но съ мѫжа си какъ ще се разправя. Като получи писмото до приятеля на своята жена, мѫжътъ ѝ ще каже: значи, моята жена имала и другъ възлюбенъ, като мене. Това писмо ще внесе едно горчиво чувство въ сърцето му и една крива мисъль въ ума му, които постоянно ще го безпокоятъ. Питамъ: какво прѣстѫпно има въ това, че нѣкой люби двама души? Има нѣщо прѣстѫпно. Кога? Когато човѣкъ поглъща свѣтлината на онзи, когото люби и я задържа за себе си, той върши прѣстѫпление. Обаче, ако той дава отъ своята свѣтлина на онзи, когото люби, той върши добро. Слѣдователно, въ любовьта сѫществува слѣдниятъ законъ: ако възприемашъ любовьта на нѣкого и я задържашъ за себе си, ти вършишъ прѣстѫпление; ако възприемашъ любовьта на нѣкого и давашъ отъ нея и на другитѣ, ти вършишъ добро. Иначе, ако отъ едного само поглъщашъ свѣтлина и нищо не давашъ, а на другъ само давашъ, безъ да получавашъ нѣщо, ти вършишъ прѣстѫпление. Противъ такава любовь и Богъ възстава. Обаче, ако въ единъ и сѫщъ моментъ взимашъ и давашъ къмъ всички хора, това е правилно проявление на любовьта. Така и Богъ дава. Той едноврѣменно е къмъ всички и баща, и майка. Човѣкъ трѣбва да си изработи правилна философия, да разбира, кое е добро, и кое зло, кое е прѣстѫпление, и кое не. Прѣстѫпления се вършатъ тамъ, дѣто отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината не сѫ правилни. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!“ Съ други думи казано: както взимате отъ Бога, така и вие давайте. Вие взимате животъ, свѣтлина, свобода, знание, миръ, радость. Това трѣбва да давате и на другитѣ. Въ човѣка има вѫтрѣшенъ потикъ да дава. Той не трѣбва да подпушва този потикъ. И ако даромъ дава, даромъ ще получи. Въ който моментъ рѣшите да живѣете по този новъ начинъ, вие ще имате помощьта на всички добри, възвишени сѫщества по лицето на земята. Тия възвишени и напреднали сѫщества образуватъ цѣли общества, живѣятъ между хората — на кое мѣсто, не знаете. Тия сѫщества разполагатъ съ голѣми знания. Тѣ чакатъ само момента, когато нѣкой човѣкъ рѣши да живѣе по Бога, и веднага му идватъ на помощь. Тѣ бдятъ надъ него, грижатъ се и му помагатъ. Мнозина ще кажатъ: ние сме стари вече, това не се отнася до насъ. Досега не е станало, че отсега нататъкъ ще стане. И турцитѣ казватъ за сѫщия случай: на 50-тѣ не било, че на 90-тѣ ще бѫде. Казвамъ: за глупавия, за невѣжия това не може да стане, но за гениалния човѣкъ, за светията може да стане. Рѣши ли човѣкъ да живѣе по Бога, ако е билъ поетъ, музикантъ или художникъ, той веднага ще се вдъхнови, и всичко въ него ще потече, като бистъръ, кристаленъ изворъ. „Изново,“ казва Христосъ. За да се доберете до този великъ законъ, всички трѣбва да създадете нови отношения къмъ Първата Причина, къмъ Великото, което носи вашето щастие. Само по този начинъ правилно ще разбирате Божията Любовь. Богъ иска всички хора, безъ изключение, да бѫдатъ щастливи: Той иска всички мѫже и жени майки, бащи и дѣца, приятели, слуги и господари, управляващи и управляеми, да бѫдатъ щастливи. Той желае това не само за хората, но и за животнитѣ, и за растенията. Това желае Богъ навсѣкѫдѣ и за всички. Казвате: може ли да бѫде това? — Може. Тази задача е на бѫдещето. То ще я реализира. За тази цѣль у хората трѣбва да се пробуди висшето, Божественото съзнание. Това нѣма да стане по механически начинъ, но чрѣзъ усилена съзнателна работа. Училищата, майкитѣ, бащитѣ, умоветѣ и сърцата на хората ще помагатъ за реализиране на тази задача. И тъй, много нѣща знаятъ съврѣменнитѣ хора, но има много нѣща, които не знаятъ. Запримѣръ, отдѣ изгрѣва нашето слънце, което изгрѣва и залѣзва, тѣ знаятъ; обаче, отдѣ изгрѣва слънцето на живота, което никога не залѣзва, тѣ не знаятъ. Какъ излизатъ растенията отъ земята, които цъвтятъ и прѣцъвтяватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ, обаче, растенията, които никога не прѣцъвтяватъ, тѣ не знаятъ. Отдѣ идатъ изворитѣ, които текатъ и прѣсъхватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ изворитѣ, които вѣчно текатъ, тѣ не знаятъ; че има добро въ свѣта и това знаятъ, но отдѣ иде доброто, не знаятъ. Тия нѣща не могатъ да дойдатъ отъ хората. Великата мисъль не може да се роди въ главата на човѣка. Тя иде отъ Великото съзнание, което има начало и произходъ въ вѣчностьта. Човѣкъ може само да отразява Божиитѣ мисли, но не и да ги ражда. И колкото по-правилно ги отразява, толкова повече той е носитель на Божественото. Докато човѣкъ приема и прѣдава Божественото, всички го търсятъ. Дойде ли до положение само да приема, и нищо да не дава, той вече скѫсва връзка съ Божественото, и всички го изоставятъ. Сега, азъ желая на всинца ви да имате колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Желая всички да имате по единъ златенъ пръстенъ съ скѫпоцѣненъ камъкъ на рѫката си; желая всички да имате по едно златно перо, по една звѣзда и по една книга, въ която се криятъ разгадкитѣ на живота. Всички тия нѣща сѫ необходими. Има ли човѣкъ тия нѣща, той нѣма да проси отъ царя пари, нѣма да се оплаква, че е бѣденъ. Съврѣменнитѣ хора съзнаватъ, че иматъ умъ и сърце, а отричатъ душата и духа. Това значи, че тѣ признаватъ пръстена и перото, а звѣздата и книгата не признаватъ. Тѣ казватъ: звѣзда не ни трѣбва. Не, всѣки човѣкъ трѣбва да съзнава, че на първо мѣсто той има умъ; на второ мѣсто той има сърце; на трето мѣсто той има воля; на четвърто мѣсто той има душа и на пето мѣсто той има духъ, сѫществени и необходими за него. Всички тия сили човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си за служене на великото и красивото. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще се разбиратъ помежду си, ще живѣятъ въ миръ и съгласие. И тъй, всички трѣбва да изучавате великата книга на живота. Тази книга ще ви даде истински познания за живота. Тя ще ви даде признаци, по които да познавате, кой говори Истината, и кой не говори Истината. Ако при свѣтлината, която имате днесъ, ви дадатъ знания, да познавате, кой ви обича, вие ще дойдете до обратни резултати. Вие нѣма да намѣрите онзи, който ви обича, но ще се натъкнете на онзи, който ви изневѣрва. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате честнитѣ хора, вие ще се доберете до безчестнитѣ. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате умнитѣ хора, вие ще дойдете до глупавитѣ, до безумнитѣ. И най-послѣ, какво ще се ползувате отъ тѣзи знания, ако въ желанието си да намѣрите положителнитѣ качества на хората и на себе си, се домогнете до отрицателнитѣ? Казвамъ: всѣки трѣбва да се стреми къмъ постигане на положителната наука. Дойде ли до тази наука, той ще разбере силитѣ, които дѣйствуватъ вънъ и вѫтрѣ въ него. Всѣки даденъ моментъ човѣкъ е силенъ въ малкото. Силата на човѣка не седи въ неговото величие и голѣмина, да блѣсти като слънце, всички да го виждатъ. Силата на човѣка седи въ това, той да става толкова малъкъ, че никой да го не вижда. Тогава той ще влиза и излиза отъ великия свѣтъ, безъ да го вижда нѣкой. Слѣдователно, първото нѣщо е човѣкъ да се занимава съ най-малкото, което му е необходимо. Той трѣбва да влѣзе въ дълбочинитѣ на своето естество, да познае духа, душата, ума, сърцето и волята си. Сърцето, умътъ, душата и духътъ сѫ извънъ човѣка, а волята му е единствената сила, която прониква въ дълбинитѣ на живота и го изслѣдва. Волята, тази малка величина, прѣдставя човѣка, изявенъ на физическия свѣтъ. Богъ обръща внимание на туй малкото въ човѣка. Човѣкътъ не е още нито духъ, нито душа. Човѣкъ не е още нито умъ, нито сърце. Единственото нѣщо, което прѣдставя човѣка на физическия свѣтъ, това е волята, на която умътъ, сърцето, душата и духътъ съдѣйствуватъ. Докато човѣкъ, т. е. волята въ него, държи връзка съ ума, съ сърцето, съ душата и съ духа, той има свѣтлина въ себе си. Въ който моментъ наруши тази връзка, тия спомагателни фактори въ живота му се оттеглятъ, и човѣкъ остава самъ, като суха кость, безъ никакви органи: безъ рѫцѣ, крака, очи и уши. Той седи на единъ клонъ, като птица, люлѣе се и мисли за своето минало щастие. Сега, азъ не искамъ да оставя у васъ песимистически мисли, но казвамъ, че грѣхътъ, безлюбието станаха причина човѣкъ да извърши най-голѣмата грѣшка — да забрави Източника на своя животъ и да се отдѣли отъ Него. Слѣдъ това дойдоха нещастията въ свѣта. Вслѣдствие на това днесъ човѣчеството върви въ обратенъ пѫть: днесъ всички хора се намиратъ на кръстопѫть и не знаятъ накѫдѣ да вървятъ. Засега всички седатъ на едно мѣсто, но все трѣбва да взематъ една посока. Всѣки се усѣща остарѣлъ, недоволенъ: косата му побѣлѣла, краката му не държатъ, и той само клати главата си и разправя за своето минало. Като дойде до това положение, човѣкъ започва да мечтае за онзи свѣтъ, иска по-скоро да замине. Питамъ: дѣ ще отиде той съ този умъ? Съ такъвъ умъ и съ такова сърце, каквито нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора иматъ, и на онзи свѣтъ не могатъ да отидатъ. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Онзи свѣтъ е Царството Божие. Значи, да се родишъ изново, това е онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е свѣтъ на свобода, на мисъль, на чувства, на свѣтлина, на знание, на безсмъртие. Онзи свѣтъ е свѣтъ на изобилие. Той може да бѫде навсѣкѫдѣ. Какво ще ни залъгватъ съ онзи свѣтъ? Онзи свѣтъ може да бѫде и на земята. „Изново“. Ако се не родите изново, ще бѫдете роби на свѣта. Не бѫдете роби на човѣцитѣ. Бѫдете Синове Божии! Синъ Божи подразбира човѣкъ, който иска да излѣзе вънъ, да помага на човѣчеството. Да бѫдешъ Синъ Божи, това не подразбира, че трѣбва да те славятъ хората, да те гледатъ като писано яйце, но трѣбва да помагашъ на хората, и тѣ да придобиятъ свобода. И тъй, женитѣ трѣбва да пазятъ едно правило: тѣ трѣбва да бѫдатъ тъй свободни, както Богъ първоначално ги е създалъ. Когато Богъ създаде първата жена, Ева, Той приспа Адама, за да не му прѣчи въ работата. Дълго врѣме Адамъ спа, докато Богъ създаде първата жена, която бѣше толкова красива, че Адамъ, като я видѣ, извика: „Тази е кость отъ костьта ми и плъть отъ плътьта ми!“ Съ това той направи първата погрѣшка. Адамъ не каза, че тази жена е духъ отъ духа му, душа отъ душата му, умъ отъ ума му и сърце отъ сърцето му. Адамъ каза, че е Ева кость отъ костьта му и плъть отъ плътьта му. Слѣдъ това, черниятъ адептъ видѣ Ева и внесе поквара въ нейния умъ. Като я погледна и като ѝ проговори, Ева го послуша, яде отъ плода на забраненото дърво, слѣдъ което каза: намѣрихъ по-уменъ отъ Адама. Казвамъ: ако една жена види нѣкой мѫжъ, т. е. своя Адамъ, тя не трѣбва да си задава въпроса, дали е кость отъ костьта и плъть отъ плътьта на този Адамъ. И мѫжътъ, отъ своя страна, не трѣбва да се запитва, дали тази е жената, която е излѣзла отъ него. Ако мислятъ така, и двамата ще сгрѣшатъ. Когато единъ мѫжъ срещне нѣкоя жена, той трѣбва да каже: ти си онази, която си излѣзла отъ моя умъ, отъ моето сърце, отъ моята душа и отъ моя духъ. Когато жена или дѣвица срещне нѣкой мѫжъ, или момъкъ, тя трѣбва да каже: този е излѣзлиятъ отъ Бога. Кажатъ ли и двамата така, тѣ ще се родятъ изново и ще влѣзатъ въ Царството Божие. Тази е новата култура, това е Царството Божие. Ако мѫжетѣ и женитѣ не мислятъ така, друга култура, освѣнъ сегашната, не може да има. И тогава, както и да съединявате хората, тѣ ще бѫдатъ нещастни. Мислятъ ли по новия начинъ, между мѫже и жени всѣкога ще има взаимность. Така трѣбва да се възпитаватъ хората! Така трѣбва да мислятъ! „Изново“. Това подразбира, че мѫжътъ трѣбва да се върне въ положението, както Богъ го е създалъ първоначално. Въ лицето на жената той трѣбва да вижда новата Ева, дѣвата, т. е. възвишеното, красивото, мощното начало на живота, или Първичната Причина, която е създала всичко. Докато мѫжътъ не разбере жената, т. е. сърцето си, той не може да разбере себе си, не може да разбере и своя умъ. Не дойде ли до това положение, той ще бѫде въ разрѣзъ съ Битието. Защо? — Защото жената е послѣдното дѣло на Бога. Слѣдователно, отъ послѣдното дѣло, отъ резултата на нѣщата може да се сѫди за причини и послѣдствия. „Изново“. Това подразбира, че жената трѣбва да се върне въ положението, въ което Богъ първоначално я поставилъ. Въ лицето на мѫжа тя трѣбва да вижда новия Адамъ, както Богъ нѣкога го е създалъ. Той трѣбва да бѫде огледало, въ което тя да вижда образа на Божественото начало. Докато жената не разбере мѫжа, т. е. ума си, тя не може да разбере своето сърце. И тъй, ако сърцето не служи за подкрѣпа на ума, и ако умътъ не служи за рѫководство на сърцето, тѣ не могатъ да иматъ правилни отношения помежду си. Най-послѣ, ако и волята не иде въ услуга на сърцето и ума, за реализиране на тѣхнитѣ копнежи, човѣкъ не би ималъ никакви постижения, и животътъ му би се обезсмислилъ. Умътъ прѣдставя цѣльта въ живота на човѣка; сърцето прѣдставя условията, срѣдствата за постигането на цѣльта, а волята, това сѫ постиженията, т. е. реализиране на цѣльта. Умътъ, както е създаденъ първоначално, прѣдставя високъ планински връхъ, покритъ съ ледове и снѣгове, но винаги огрѣванъ отъ лѫчитѣ на благотворното слънце на живота, което изгрѣва, но никога не залѣзва. Тѣзи лѫчи топятъ снѣговетѣ и ледоветѣ на този връхъ, като образуватъ безброй потоци и извори за напояване и оросяване на живота подъ него. Сърцето, въ своя първиченъ животъ, прѣдставя необятна, красива долина, изобилно напоявана отъ чиститѣ води на планинския връхъ, на която растатъ и се развиватъ благоуханни цвѣтя и вкусни плодове. Сърцето, тази долина на живота, не е нищо друго, освѣнъ раятъ на земята. И днесъ всички търсятъ този изгубенъ рай. Слѣдователно, сърцето е изгубениятъ рай. Подъ думата сърце нѣкои разбиратъ жена, други — майка, трети — дѣва. Тѣзи три понятия прѣдставятъ степени на развитие на сърцето. Най-долното положение на сърцето прѣдставя жената, а най-горното — дѣвата. Дѣвата е цѣльта, майката прѣдставя условията, срѣдствата за постигане на цѣльта, а жената е постижението. Казвамъ: ако жената не разбира мѫжа, ако сестрата не разбира брата и ако сърцето не разбира ума, никакви постижения не може да има. И обратно: ако мѫжътъ не разбира жената, ако братътъ не разбира сестрата, и ако умътъ не разбира сърцето, никакви отношения, никаква взаимность не може да сѫществува между тѣхъ. Разбиратъ ли се, тѣ ще си подадатъ рѫка и ще заработятъ успѣшно за подигане на човѣчеството, за подигане на жената и на мѫжа, за подигане на сърцето и на ума. Само по този начинъ образътъ на идеалния Адамъ ще се възобнови въ новъ Адамъ. И образътъ на идеалната Ева ще се подигне на оня пиедесталъ, дѣто Богъ я поставилъ; тя ще възкръсне въ новата Ева. И тогава, новата епоха ще поздрави двамата богоизбранници, заедно съ тѣхнитѣ чада. „Ако се не родите изново“. Слѣдователно, ако раждането е важенъ процесъ, за който се изискватъ нови, благоприятни условия, не по-малко важни процеси сѫ зачеването и брѣменностьта. Прѣзъ врѣмето на своята брѣменность, жената трѣбва да бѫде поставена при най-благоприятни условия: тя трѣбва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа; при това, никога да не яде прѣди изгрѣвъ, както и слѣдъ залѣзъ слънце. Тя трѣбва да диша дълбоко, да мисли и да чувствува право. Понеже въ това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, съ голѣмо въображение, ближнитѣ ѝ, както и тя сама трѣбва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени. Сутриннитѣ ѝ разходки трѣбва да ставатъ при изгрѣвъ, да наблюдава красивитѣ картини на изгрѣващето слънце; послѣ, да се разхожда въ градини, дѣто цъвтятъ красиви, благоуханни цвѣтя, дѣто се развиватъ хубави плодни дървета. Дѣто животътъ расте и се развива, тамъ е неговиятъ смисълъ. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за брѣменната жена. Дѣ ще намѣри по-голѣма чистота отъ тази въ природата? За тази цѣль тя трѣбва да посѣщава чисти извори и рѣки, водитѣ на които да служатъ като огледало на нейния животъ. Тихитѣ, приятни нощи, съ небе, осѣяно съ безброй трептещи звѣздици, сѫщо прѣдставятъ незамѣними картини за жената, бѫдеща майка. Казвамъ: майката трѣбва да възпитава дѣтето си, докато е още въ утробата ѝ, а не слѣдъ раждането. Тамъ дѣтето има всички условия за възприемане, а слѣдъ раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо, и умствениятъ животъ на брѣменната жена не трѣбва да се прѣнебрѣгва. Най-красивата, изящна литература трѣбва да бѫде нейната умствена храна. Животътъ на светиитѣ, на великитѣ хора трѣбва да бѫдатъ двигатели на нейната мисъль. Красива и възвишена поезия, хубава музика и пѣсни трѣбва да нарушаватъ отъ врѣме на врѣме тишината на нейния животъ. Спокойствие, тишина сѫ нужни за жената-майка, както и за природата, която въ това врѣме върши великъ творчески актъ — създаването на човѣка. Искате ли плода на дървото да бѫде добъръ, създайте му условия и го оставете на природата. Сѫщото се отнася и за създаването на човѣка. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ се зачева и развива при специални условия. За това се изискватъ три важни момента: цѣль, срѣдства и постижения. Всичко това ще се намѣри въ разумната природа. Сама тя е здраве, красота и чистота. Тя изключва всѣкакви болести, всѣкаква грозота и нечистота. И тъй, никой човѣкъ не се ражда произволно. Запримѣръ, прѣдполага се първиятъ човѣкъ да е билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, когато условията сѫ били благоприятни, хармонични. Ето защо, нека всички художници, музиканти, писатели, поети и всички велики учени взиматъ участие при създаването на човѣка. Свѣтътъ се нуждае отъ нови хора, които да работятъ за неговото изправяне и подигане. Това зависи отъ жената. Тя е вѫтрѣшниятъ факторъ, който правилно трѣбва да използува всички външни благоприятни условия. Въ това отношение на жената-майка, на сестрата, на дѣвата трѣбва да се гледа като на деликатенъ, благоуханенъ цвѣтъ, който отъ никаква слана да не се попарва. Казано е, че първиятъ човѣкъ билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, въ деня на любовьта. Тогава той е почувствувалъ въ себе си присѫтствието на Великото, присѫтствието на Божията Любовь. Съ създаването на жената, първиятъ човѣкъ е разбралъ Божия Промисълъ, който работи въ свѣта. Слѣдователно, за да се подигне жената, прѣди всичко тя трѣбва да обикне Бога, своя създатель. Възпита ли се въ тази насока, тя ще помогне за подигането на човѣчеството. Само тя е въ състояние да роди новия Адамъ и новата Ева. * 6. Бесѣда отъ Учителя, държана на 1 ноември, 1931 г. София. „Изгрѣвъ“.

От книгата "Вѣчно подмладяване", Последни неделни беседи от Учителя, изнесени през 1943 г. Първо издание - София, 1944 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Три важни нѣща Иоана 1:1 — 5. Има три важни нѣща въ живота, отъ които зависи, отъ една страна, щастието и благото на човѣка, а отъ друга страна — неговото нещастие. — Кои сѫ тия нѣща? — Човѣшкиятъ умъ, човѣшкото сърдце и човѣшката душа. Когато умътъ, сърдцето и душата сѫ чрезмѣрно натоварени, човѣкъ е нещастенъ. Щомъ се освободи отъ излишния товаръ, той става щастливъ. Следъ всичко това, тия натоварени хора искатъ да оправятъ свѣта. Това е все едно, болниятъ да мисли, че, като оздравѣе, ще оправи свѣта. Това е възможно, но въ дадения моментъ, като боленъ, той нищо не може да направи. Това е все едно, нѣкой да казва, че въ бѫдеще ще стане добъръ. Другъ казва, че нѣкога е билъ добъръ. Не е важно, какъвъ си билъ, или какъвъ ще бѫдешъ. Важно е, какъвъ си днесъ. Сегашното добро разрешава въпроситѣ, а не миналото или бѫдещето. Не е важно, какъ съмъ ялъ въ миналото, нито какъ ще ямъ въ бѫдеще; важно е, какъ ямъ сега. Важни сѫ днешната закуска, днешниятъ обѣдъ и днешната вечеря. Въ тѣхъ се съдържа и миналото, и бѫдещето. Ако закусишъ добре, ако обѣдвашъ добре и ако вечеряшъ добре, всичко ще свършишъ добре. Не закусишъ ли добре, не обѣдвашъ ли добре и не вечеряшъ ли добре, нищо не можешъ да направишъ. Мнозина считатъ яденето за маловажна работа. Тѣ ядатъ бързо и гледатъ часъ по-скоро да се нахранятъ, за да наредятъ търговскитѣ си работи. Това сѫ човѣшки работи. Щѣлъ си да спечелишъ нѣколко милиона. Какво представятъ тия милиони? Излишенъ товаръ, който ще туришъ на гърба си. Бързашъ въ живота си, гледашъ по-скоро да свършишъ работитѣ си, да станешъ министъръ. Какво ще спечелишъ като министъръ? — Неприятели. Тоя иска нѣщо отъ тебе, оня иска нѣщо и, ако не ги задоволишъ, опълчаватъ се противъ тебе. Тоя се оплаква, оня се оплаква, и ти си длъженъ да ги изслушвашъ. Ако направишъ нѣкаква погрѣшка, тебе държатъ отговоренъ. Казвашъ: Да стана министъръ, лесно ще оправя работитѣ. — Какъ ще ги оправишъ? — Тоя ще накажа, оня ще затворя. — Така не се оправятъ работитѣ. Ще затворишъ десетина, стотина, а виновницитѣ сѫ хиляди. Какъ ще се справишъ съ тѣхъ? Ако затворишъ всички, ти ще останешъ самъ. Какво ще правишъ тогава? При това, затворницитѣ трѣбва да се хранятъ. Отде ще намѣришъ толкова срѣдства? Помнете: Докато човѣкъ се храни неправилно, докато товари стомаха си чрезмѣрно, никога нѣма да нареди живота си добре. Ако приемашъ много храна, трѣбва да туришъ стражари да пазятъ, да не се претовари стомахътъ. Ядешъ безразборно, каквато храна ти попадне — и това се отразява вредно на стомаха. Много хора обичатъ свинското месо, но не знаятъ, че си пакостятъ съ него. Клеткитѣ на свинското месо сѫ крайно лениви. Ако имъ дадешъ нѣкаква работа, тѣ търсятъ удобенъ случай да избѣгатъ. Трѣбва да турите нѣколко стражари да ги пазятъ. Вкусно е свинското месо, но скѫпо излиза на човѣка. Вмѣсто полза, то причинява вреда. Разправятъ за едного, че обичалъ да си хапва добре и да пие винце. Единъ день се наялъ съ свински кебапчета, пилъ отгоре винце и си казалъ: Хо-хо-хо — вкусно, сладко ми е! Като дошълъ редъ да плаща, казалъ си: Вай-вай-вай! Най-после коремътъ го заболѣлъ, и той започналъ да вика: Олеле! Това се случва не само съ прости хора, но и съ учени. Нѣкой професоръ знае много нѣща, но като се разболѣе, не може да си помогне. Нѣкой ученъ свършилъ университетъ, но не пише правилно, не знае, де да поставя двоеточие, точка и запетая. Той пише и мисли, какъвъ знакъ да тури — запетая или точка и запетая. Англичанитѣ сѫ практични, пестятъ времето, затова, вмѣсто точка и запетая, употрѣбяватъ само запетая. Тѣ казватъ: Времето е пари, затова може и безъ точка и запетая. Какъ гледатъ религиознитѣ на храненето? Ще кажете, че храненето е наученъ въпросъ, а въ религията нѣма наука. Не е така. Религията е наука, религията е изкуство. Въпрѣки това, и религиознитѣ хора, както и свѣтскитѣ, съ обременени. Тѣ товарятъ ума и сърдцето си съ по-голѣма тежесть, отколкото могатъ да носятъ. Следъ това разглеждатъ въпроса, кой е въ рая и кой въ ада. Казвамъ: Който се храни добре, е въ рая; който не се храни добре, въ ада е. Който се учи добре, отива въ рая; който не се учи добре, отива въ ада. Който живѣе въ любовьта, влиза въ рая; който живѣе въ безлюбието, влиза въ ада. Който живѣе въ мѫдростьта, влиза въ рая; който живѣе въ глупостьта и невежеството, влиза въ ада. Който живѣе въ истината, отива въ рая; който живѣе въ лъжата, отива въ ада. Нѣкои уподобяватъ райския животъ на тоя на слънцето. — Може ли да има животъ на слънцето, щомъ се казва, че то е въ разтопено състояние? Други учени казватъ, че слънцето не е огнено тѣло, не е въ разтопено състояние. Топлината и свѣтлината на слънчевитѣ жители е толкова голѣма, че правятъ слънцето свѣтещо тѣло и така се запазватъ отъ нападане на външни сѫщества. Има тъмни слънца и планети, които могатъ да атакуватъ слънцето. Свѣтлата аура на слънцето го предпазва отъ тъмнитѣ планети, а сѫщевременно помага на растенията и животнитѣ за тѣхното растене. Безъ слънцето нѣма животъ на земята. То знае, че престѫпленията на земята ставатъ отъ гладъ, отъ невежество, отъ безвѣрие. Слънцето праща на хората и въздуха, и паритѣ — златото и живота. Ще кажете, че животътъ е дошълъ отъ слънцето. Нѣкой ще възрази, че животътъ е отъ Бога. Де е Богъ? — Въ слънцето. Значи, слънцето е седалище на Бога. Изгрѣващото слънце не е нищо друго, освенъ запалена свѣщь въ ръката на Бога. Съ тая свѣщь Той иска да ни покаже благата на живота. Човѣкъ отдѣля свѣщьта отъ Бога и пита, де е Богъ. Дето е запалената свѣщь, тамъ е Богъ. Дето свѣщьта не гори, тамъ Богъ не присѫтствува. Дето е умътъ, тамъ е Богъ; дето умътъ отсѫтствува, тамъ не е Богъ. Дето е сърдцето, тамъ е Богъ. Дето сърдцето не присѫтствува, тамъ Богъ отсѫтствува. Дето е душата, тамъ е Богъ. Нѣма ли душа, нѣма Богъ. Дето е духътъ, тамъ е Богъ. Дето нѣма духъ, нѣма и Богъ. За да станешъ човѣкъ, трѣбва да имашъ умъ, сърдце, душа и духъ. Духътъ е свързанъ съ силата. Не можешъ да бѫдешъ силенъ, ако нѣмашъ духъ. Не можешъ да бѫдешъ благъ, ако нѣмашъ чувства. Тѣ сѫ материалъ, отъ който се съграждатъ красивитѣ форми на човѣшкото тѣло. Въ това отношение, сърдцето представя интенсивната дейность на човѣка. То извършва кръвообръщението и подтиква човѣка къмъ работа. Умътъ е цъвтене на човѣшкото дърво. Това дърво се посажда, израства, а после цъвти и дава плодъ. Много е работило човѣшкото сърдце, затова се е оцапало. Това не се вмѣнява въ грѣхъ на човѣка, но работа се иска отъ него, докато се изчисти. Богъ иска сърдцето на човѣка, като търси начинъ да го изчисти. Както шофьорътъ се интересува отъ своя автомобилъ, преглежда частитѣ му да сѫ въ изправность, и всѣки день го чисти, така и Богъ работи върху човѣшкото сърдце, да го очисти и укрепи. Какво ще стане съ яденето, ако го държишъ 24 часа въ некалаисанъ меденъ сѫдъ? — Ще стане отровно. Така ставатъ отровни и човѣшкитѣ чувства, като минаватъ презъ неговото нечисто сърдце. Невидимиятъ свѣтъ препорѫчва на хората да готвятъ въ сѫдове отъ такива метали, които не се окисляватъ. Първата реформа, която трѣбва да се направи въ живота, е да готвятъ хората въ сребърни и златни сѫдове, да се освободятъ отъ калаисването. Следователно, за да работи умътъ добре, мислитѣ, които минаватъ презъ него, трѣбва да бѫдатъ златни. За да работи сърдцето правилно, чувствата трѣбва да бѫдатъ златни. За да се проявява душата свободно, постѫпкитѣ трѣбва да бѫдатъ златни. Защо мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на хората сѫ повече калаени, отколкото златни? — Понеже калаятъ останалъ назадъ въ развитието си, успѣлъ да се наложи на беднитѣ хора, да имъ помага. Като го питатъ, защо калаисва хората, той казва: Толкова зная, толкова правя. Въ бѫдеще и азъ ще се повдигна, ще върша по-добра работа. „Земята ще е пълна съ знание за Господа“, казва Исаия. Това сѫ нашитѣ времена. Земята е пълна вече съ знание за Господа, и ние виждаме всичко. Какво виждаме? Виждаме, че дѣлата на хората не сѫ такива, каквито трѣбва да бѫдатъ. Днесъ се проявява критическиятъ умъ на хората. Какви сѫ съвременнитѣ критици? Толстой разказва единъ случай изъ своя животъ за критицитѣ въ негово време. Той написалъ една статия, турилъ си псевдонима и я занесълъ въ редакцията на единъ вестникъ. Като отишълъ да види, какво е мнението на редактора, вижда, че статията е задраскана, и редакторътъ писалъ: Поради неграмотность по въпроса, статията не може да се приеме. Толстой я взелъ, преработилъ я и повторно занесълъ въ редакцията. Пакъ му отговорили, че не е добра, не се приема. Той я преписалъ трети пѫть, но къмъ нея приложилъ визитната си картичка. Като отишълъ да види резултата, редакторътъ му отговорилъ: Извинете, господине, не знаехъ, чия е работата. Човѣкъ трѣбва да бѫде грамотенъ, да знае правилно да говори и пише; правилно да чувствува, мисли и постѫпва. Кѫде се туря личното мѣстоимение: предъ глагола, или следъ глагола? Българинътъ обикновено изхвърля мѣстоимението. Той си служи само съ глагола. Той казва: Говоря. Англичанинътъ казва: Азъ говоря. Той пести времето, категориченъ е; като каже нѣщо, повече не говори. Българинътъ има много време, говори продължително, обяснява нѣщата. Като говоришъ съ англичанинъ, трѣбва да мислишъ много, не можешъ да лъжешъ. Ако си позволишъ да го излъжешъ, той ще ти отговори така, че втори пѫть нѣма да помислишъ да лъжешъ. Думата „англичанинъ“ има две значения. Въ едното значение се крие материаленъ начинъ за постигане на щастието. Въ другото значение се крие търсене щастието по духовенъ начинъ. Дветѣ значения на една и сѫща дума показватъ двойственото начало въ човѣка. Тази е причината, че и простиятъ, и учениятъ търсятъ красотата въ живота. И простиятъ, и учениятъ обичатъ паритѣ. Разликата е само въ това, какъ ги придобиватъ. И апашътъ обича паритѣ. Той вади револвера и казва: Дай пари! Едно се иска отъ човѣка: разбиране на живота. Който разбира живота, живѣе въ свѣтлина и е доволенъ; който не го разбира, не е доволенъ. Той влиза въ незавършенитѣ процеси. Стреми се къмъ завършенитѣ, а попада въ незавършенитѣ. Въ миналата война единъ българинъ спечелилъ много пари. Той си казалъ: Сега вече за нищо не мисля, осигурихъ се за 20 години. Случило се, че следъ 24 часа умрѣлъ. Подобенъ примѣръ има и въ Писанието. Единъ земедѣлецъ се радвалъ на голѣмо плодородие. Нивитѣ му родили много. Той си казалъ: Ще направя голѣми хамбари, да прибера всичкото жито. Господъ му отговорилъ: „Безумний, тая вечерь ще взема душата ти. На кого ще оставишъ това богатство?“ Щастието, къмъ което хората се стремятъ, е незавършенъ процесъ. Трѣбва да знаемъ, че това, което търсимъ въ даденъ моментъ, въ следния моментъ ще се измѣни. Днесъ си директоръ на една банка, утре ще те уволнятъ. Днесъ си министъръ председатель, утре ще те уволнятъ. Това сѫ все незавършени процеси. Правилно е, като заемешъ една служба, или като вършишъ една работа, да бѫдешъ несмѣняемъ. Могатъ ли десетина души да те смѣнятъ, твоята служба не е сѫществена. Всѣки ще каже: И безъ него може. Кое е сѫщественото въ живота? Сѫщественото е човѣшкиятъ умъ; сѫщественото е човѣшкото сърдце; сѫщественото е човѣшката душа. Безъ умъ нищо не се постига; безъ сърдце нищо не става, и безъ душа нищо не става. Като знаете това, не уповавайте на богатство, което всѣки може да вземе. Всѣки трѣбва да има характера и убеждението на оня дервишъ, който не се подкупилъ отъ златото на бея. Той срещналъ на пѫтя единъ турски бей и го запиталъ: Можешъ ли да ми услужишъ съ 20 пари? Беятъ отворилъ кесията си, въ която имало турски лири, сребърни и медни монети. — Заповѣдай, вземи си, колкото искашъ. Дервишътъ посегналъ къмъ кесията и взелъ само десеть стотинки. — Вземи повече. — Толкова ми трѣбватъ. Кое е за предпочитане: да имашъ сто милиона, или да чуешъ една дума отъ устата на Бога? Да учишъ ли, или да станешъ пръвъ министъръ въ нѣкоя държава? Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ ученето. Да станешъ министъръ и да управлявашъ, това е незавършенъ процесъ. Ако отъ освобождаването на България досега имаше само единъ министъръ, той щѣше да я оправи. Сѫщото щѣше да бѫде и за всичкитѣ държави. Какво става въ сѫщность? Единъ министъръ управлява най-много четири - петь години и следъ това го смѣняватъ. Докато разбере нуждитѣ на своя народъ и може да му бѫде полезенъ, трѣбва да се смѣни съ другъ. Преди 40 години се заехъ съ разрешаването на една музикална задача, която едва сега разрешихъ. Въ бѫдеще музикантитѣ ще се ползуватъ отъ тая задача, както хората се ползуватъ отъ свѣтлината на слънцето. Кой ги учи, какъ да използуватъ свѣтлината? Никой не ги учи. Слънцето изгрѣе, и тѣ веднага се ползуватъ отъ свѣтлината му. Докато не изгрѣе слънцето, всѣки мисли, че може да работи, както иска. Не е така. Ще чакашъ да изгрѣе слънцето и, дали учишъ или работишъ, ще вземешъ основния тонъ. Ако не вземешъ основния тонъ, нищо не можешъ да направишъ. И въ търговията има основенъ тонъ. Искашъ да обичашъ хората, да следвашъ закона на любовьта. И въ любовьта има основенъ тонъ. — Ще се моля на Бога. — И молитвата има основенъ тонъ. Не можешъ да се молишъ, както и да е — ще намѣришъ основния тонъ. Може и да сгрѣшишъ, но ще учишъ. По-добре е да грѣшишъ и да учишъ, отколкото да не грѣшишъ и да не учишъ. Съзнание е нуждно на човѣка. Ако мислишъ, че си господарь, ти самъ се заблуждавашъ. Още съ ставането си отъ сънь, кажи: Азъ съмъ слуга, Богъ ми е Господарь. Азъ съмъ ученикъ, Богъ ми е Учитель. Не мисли, че си учитель и можешъ да давашъ уроци. — Моля се на Бога. — Велика наука е молитвата. Азъ още не съмъ доволенъ отъ своята молитва, че ти ще говоришъ за молитва. Ще се учите да се молите. Не е лесно това. Ще четешъ „Отче нашъ“ или „Добрата молитва“. И дветѣ молитви сѫ хубави. Следъ „Отче нашъ“ по-хубава отъ „Добрата молитва“ нѣма, но не е само въ механичното изговаряне на молитвата. Ще четешъ и ще прониквашъ въ всѣка дума. Иначе, ще излѣзе само заповѣди. Казвашъ: „Изпрати Духа си да ни пази и закриля.“ Така не се говори. Ще се молишъ и ще си мислишъ, да изпрати Богъ Духа си да те учи, какъ да слугувашъ, а не да господарувашъ. Съвършениятъ може да се обърне къмъ Господа съ думитѣ: „Изпрати Духа си.“ Оня, който нѣма любовь къмъ Бога, ще се моли, ще се вслушва въ думитѣ си и ще чака, докато почувствува топлина въ сърдцето си. После ще продължи. Не се позволява да четешъ молитва, безъ нуждното уважение и почитание къмъ Бога. Ще се молишъ, ще мислишъ и ще благодаришъ. — Какъ се постига това?— Като изучавашъ себе си и своя ближенъ. Казано е: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего, да възлюбишъ и ближния си.“ Като срещнешъ ближния си, не криви лицето си, не мисли, че ти всичко знаешъ, а той е невежа. Нѣкой ме срещне, погледне ме отгоре - до долу, иска да покаже, че е много ученъ, че всичко знае, — Въпросъ е, колко е ученъ. Това, което азъ зная, той не може да го обхване. Неговото знание е сега придобито, а моето — преди вѣковетѣ. Той не е сѫществувалъ на земята, когато азъ съмъ знаялъ повече отъ него. Днесъ Богъ работи за създаването на друга вселена. Сегашнитѣ хора учатъ това, което е вече създадено, а възвишенитѣ сѫщества изучаватъ това, което днесъ се твори. Може ли ученикътъ да каже, че ще стигне учителя си? Докато дойде до него, учительтъ е отишълъ напредъ. — Ще стана като учителя си. — Въ човѣшкия порядъкъ, дето нѣщата сѫ статични, може да стане това, но въ Божествения порядъкъ това е невъзможно. Тамъ нѣщата сѫ непостижими. Ако влѣзешъ въ тоя порядъкъ, радвай се на простора и на неограниченото знание, което се открива предъ тебе. Щомъ единъ се радва, и окрѫжаващитѣ ще се радватъ. Отъ изобилието на единъ човѣкъ могатъ да се ползуватъ много хора. Като говори нѣкой за знанието, което има, това не значи, да се надценява, или подценява. Нито крайно смирение, нито чрезмѣрна гордость. Ако отида при обущара, признавамъ, че той е майсторъ и знае повече отъ мене. И той съзнава това. Казвамъ му: Моля ти се, уший ми едни обувки, ще ти благодаря за услугата. Той познава занаята си и е готовъ да услужва на всички. Дрехарьтъ познава занаята си, готвачътъ познава занаята си. Цигуларьтъ, художникътъ сѫщо познаватъ своето изкуство и се радватъ, когато ги оценяватъ. И азъ, отъ своя страна, имамъ изкуството да лѣкувамъ. Готвачътъ ще ми сготви вкусно, чисто ядене, азъ ще го лѣкувамъ. Той се оплаква, че отъ години страда отъ ревматизъмъ, но нѣма кой да го лѣкува. Азъ се заемамъ да го лѣкувамъ и, въ нѣколко деня ревматизъмътъ го напуща. Отивамъ при единъ опитенъ дрехаръ. Той ми ушива единъ костюмъ, азъ го излѣкувамъ отъ болестьта, отъ която страдалъ дълго време. И двамата сме доволни. Казвамъ: Силенъ човѣкъ е оня, който познава работата си и добре я върши. Много майки искатъ да възпитатъ децата си, но не могатъ. — Защо? — Защото тѣ сами не сѫ възпитани. Майката иска дъщеря ѝ да бѫде сериозна, но тя сама не знае, какво значи сериозность. Турѝ стотина килограма товаръ на гърба на човѣка, да видишъ, какъ ще стане сериозенъ. Наложи му дългъ отъ 200—300 хиляди лева, да видишъ, какъ ще стане сериозенъ. Достатъчно е да чуе, че идатъ самолети и хвърлятъ бомби, за да стане въ единъ моментъ сериозенъ. Никой не желае такава сериозность. По-добре е да бѫдешъ веселъ, отколкото сериозенъ. Като грѣши, човѣкъ пакъ става сериозенъ. Човѣкътъ на новото учение е веселъ. Веселието е качество на Бога. Казано е: „Да се весели Богъ въ дѣлата си.“ И ние да се радваме на Божието веселие. Радостьта е емблема на свѣтлината. Дето има свѣтлина, има и радость. Отсѫтствието на свѣтлина произвежда мракъ и тѫга. Дето е веселието, тамъ е любовьта. Дето нѣма веселие, тамъ е безлюбието. Божиятъ свѣтъ е съвършенъ, затова Богъ се весели. Той поглежда къмъ вселената и се радва на благата, които тя носи на всичко живо въ свѣта. Той се радва, че сѫ дадени условия на хората да учатъ, да станатъ Негови служители. Той се радва на човѣшкитѣ придобивки. Казано е въ Битието: „Въ начало Богъ създаде небето и земята; и земята бѣше неустроена и пуста. И рече Богъ: „Да бѫде виделина!“ — и стана виделина. Като стане човѣкъ отъ сънь, първата му работа е да призове виделината въ себе си. Малцина отъ съвременнитѣ учени иматъ съзнателно отношение къмъ виделината. — Защо? — Защото съвременнитѣ учени сѫ материалисти. Тѣ включватъ науката само въ долната часть на челото си, дето е обективниятъ свѣтъ. Тая наука борави съ факти, които не сѫ добре обосновани. Има факти, освенъ отъ материалния, още и отъ духовния, отъ умствения и отъ Божествения свѣтове. Обаче, преди да говоришъ за фактитѣ, трѣбва да знаешъ, дали нѣщо е фактъ, или не. Фактъ е, напримѣръ, че слънцето изгрѣва. Фактъ е, че слънцето залѣзва. Изгрѣването на слънцето дава потикъ на човѣка да мисли; залѣзването на слънцето намалява силата на мисъльта. Изгрѣването на слънцето внася потикъ въ човѣшкото сърдце да люби; залѣзътъ намалява любовьта му. Това сѫ процеси, презъ които човѣкъ неизбѣжно минава. Нѣкой казва: Едно време обичахъ, не мога повече да обичамъ. Това е неразбиране на нѣщата. Това е неразбиране на изгрѣва и на залѣза на слънцето. При изгрѣвъ ще обичашъ и ще давашъ; при залѣзъ ще се вглъбишъ въ себе си и ще учишъ. Когато твоето слънце залѣзе, ще отидешъ при ония хора, на които слънцето изгрѣва. Момъкъ, на когото слънцето залѣзва, трѣбва да търси мома, на която слънцето изгрѣва. Мома, на която слънцето залѣзва, трѣбва да търси момъкъ, на когото слънцето изгрѣва. Това сѫ противоположности, между които хората се движатъ. Двама светии на едно мѣсто не могатъ да живѣятъ, и двама учители единъ на другъ не могатъ да преподаватъ. Христосъ казва: „Единъ е вашиятъ Учитель.“ Много ученици има, но учительтъ е само единъ. Подъ „учитель“ разбираме оня, който решава всичкитѣ задачи на живота. Ученикътъ не може да направи това. Съвременниятъ свѣтъ преживява тревожни времена. Съвременнитѣ хора минаватъ презъ голѣми изпитания и, въпрѣки това, проявяватъ голѣмо геройство. Ония, които отиватъ на бойното поле, сѫ смѣли, геройски постѫпватъ. Тѣ се движатъ, вървятъ напредъ, а отгоре имъ се сипятъ бомби, отстрани падатъ снаряди и куршуми. Тѣ вървятъ напредъ и все напредъ; съзнаватъ, че вършатъ нѣкаква работа. Едни падатъ убити, други ранени, които пренасятъ отъ едно мѣсто на друго, да ги лѣкуватъ. Ще кажете, че това не е разумно. Споредъ мене, щомъ става, това е неизбѣжно. То е резултатъ на човѣшкия порядъкъ, отъ който хората се учатъ. Едни отъ тѣхъ се оплакватъ на Господа, искатъ Той да имъ отговори, защо става това. Богъ имъ казва: Това е животътъ на човѣшкия порядъкъ. Ако не го харесвате, влѣзте въ Божествения порядъкъ. Доброто е Божествениятъ порядъкъ, злото е човѣшкиятъ порядъкъ. Любовьта е Божествениятъ порядъкъ, безлюбието — човѣшкиятъ. Надеждата е Божествениятъ порядъкъ, безнадеждието — човѣшкиятъ. Вѣрата е Божествениятъ порядъкъ, безвѣрието — човѣшкиятъ. Нѣкой казва: Нѣма надежда въ живота. — Защо нѣма надежда? — Защото си влѣзълъ въ човѣшкия порядъкъ. — Какво да правя? — Излѣзъ отъ човѣшкия порядъкъ и влѣзъ въ Божествения. — Не мога, дълбока е избата, въ която съмъ влѣзълъ. — Тамъ е мѫчнотията, да излѣзешъ отъ дълбоката човѣшка изба. Ти си причина да се заблудишъ, да влѣзешъ въ избата; отъ тебе зависи да си внушишъ, че можешъ да излѣзешъ. Само десетина стѫпала си слѣзълъ надолу. Направи едно малко усилие да излѣзешъ и да видишъ изгрѣването на слънцето. Щомъ видишъ първия слънчевъ лѫчъ, ще се зарадвашъ. — Не мога да обичамъ. — Щедрость отъ бедни хора не искамъ; работа отъ болни хора не очаквамъ; на знание отъ невежи хора не разчитамъ. Помнете: Не се занимавайте съ отрицателнитѣ качества на човѣка. Не казвай за нѣкого, че е невежа. Ако мислишъ за невежеството му, ти самъ се спъвашъ. Тури невежеството вънъ отъ ума си и не се занимавай съ него. Не мисли за човѣка, че е невежа, но кажи си; Той не е започналъ още да учи. Ако единъ день пожелае да се учи, кажи му, че може да учи. — Кой ще го учи? — Който има знания. Не можешъ да преподавашъ българска граматика, ако не си я изучавалъ. Не можешъ да бѫдешъ личность, ако не учишъ; не можешъ да бѫдешъ личность, ако не любишъ; не можешъ да бѫдешъ личность, да бѫдешъ свободенъ, ако не воювашъ за своята свобода. Не можешъ да придобивашъ сила, ако не разбирашъ глагола, като часть на речьта, или действието и противодействието на силитѣ. Глаголътъ крие сила въ себе си. Безъ глаголъ речьта нищо не струва. И мѣстоимението подразбира сила. Прилагателното име означава нагаждане на човѣка, да знае, какъ да се поставя при добритѣ и лошитѣ хора. „Трѣбва да изучавате всички части на речьта, да знаете, какъ и де да ги поставяте. Трѣбва да си служите правилно и съ препинателнитѣ знакове. Къде поставяте точка, запетая, точка и запетая и две точки? Дветѣ точки представятъ две успоредни линии, т. е. законъ на разумностьта. Дветѣ точки сѫ знакъ за дѣление. Ще дѣлишъ правилно, на всички по еднакво. Ако дѣлишъ и задържашъ по-голѣмия дѣлъ за себе си, а по-малкия за другитѣ, не дѣлишъ правилно. Имашъ две ябълки. Какъ ще ги раздѣлишъ? Едната ябълка ще дадешъ на ближния си, едната ще задържишъ за себе си. Ако имашъ една ябълка, или ти ще изядешъ цѣлата, или ще я дадешъ на ближния си. Въ никой случай нѣма да рѣжешъ ябълката на половинки и така да я дѣлишъ — Кой трѣбва да вземе ябълката? — Който е чакалъ повече. Ти си чакалъ десеть години, а той само една година. Ти ще вземешъ ябълката, а той ще чака още деветь години. Ще се учите на търпение. — Не може ли по любовь да се реши въпросътъ? — На колко години си? — Ако си на 10, на 20, на 30 или на повече отъ 30 години, все ще загазишъ въ любовьта. И на 90 години човѣкъ загазва въ любовьта. Стане ли на сто години, той не загазва вече. Само стогодишниятъ човѣкъ се справя лесно съ въпроситѣ на любовьта. Казва се, че любовьта е за младитѣ. Въпрѣки това, тѣ загазватъ въ любовьта. — Защо? — Защото старитѣ не ги подкрепватъ. За да не ги обератъ, старитѣ се представятъ за бедни хора, които нѣматъ нищо. Стариятъ казва: Освенъ години, нищо друго нѣмамъ. — На колко години си? — На сто години. — Тъкмо сега си готовъ да любишъ. Кажешъ ли, че твоята работа е свършена, ти отхвърляшъ Божието благословение. Приеми, че можешъ да любишъ, и ще бѫдешъ благословенъ. Числото сто е число на ангелитѣ. Приложи закона на ангелитѣ и върви напредъ. Кажи: Ще любя! Ще отида да посрещна слънцето. — Може ли стогодишенъ човѣкъ да люби и да посрѣща слънцето? — Може. Ако иска да бѫде благословенъ, той ще отиде да посрѣща слънцето. Чака ли слънцето да свърши работата си, да се отбие отъ пѫтя си и да го посети, неговата работа е свършена. Подражавайте на слънцето. Никога не се отбивайте отъ пѫтя си. Отбиешъ ли се, или се спрешъ на пѫтя си да чакашъ другитѣ, ти си направилъ вече една погрѣшка. — Защо спирашъ? — Жаденъ съмъ. — Защо спирашъ? — Гладенъ съмъ. — Защо спирашъ? — Невежа съмъ. — Щомъ си жаденъ, вода ти трѣбва. Щомъ си гладенъ, хлѣбъ ти трѣбва, Щомъ си невежа, звание ти трѣбва. Всичко това ще ти се даде изобилно, ако си готовъ да приемешъ и предадешъ любовьта. Давай свободно и приемай свободно, както силната и буйна вода, която може да кара воденица. Сегашнитѣ хора се нуждаятъ отъ силна, буйна вода, която да полива градинитѣ на тѣхнитѣ умове, сърдца и души. — Има ли такава вода? — Има. Не се съмнявайте въ положителното въ живота. Дръжте се за положителното въ свѣта. Мнозина подържатъ отрицателното въ живота и казватъ: Нищо не зная, нищо не мога да направя. Не е така. Запалила се кѫщата ти. Не можешъ ли да изгасишъ огъня? Не знаешъ ли, какъ се гаси огънь? Не си дете. И дете да си, пакъ можешъ да го изгасишъ: ще духнешъ, ще сипешъ вода, или ще изнесешъ запаленото вънъ — отъ огъня зависи, какъ ще го изгасишъ. Единъ день бѣхъ поканенъ въ дома на едно видно семейство за нѣколко деня. Госпожата, уморена отъ работа, легнала следъ обѣдъ да си почине. Въ това време детето влѣзло въ стаята да си вземе орѣхи, които майката криела подъ кревата. За да не вдига шумъ, да го чуе майка му, то запалило свѣщь, да види, въ кой ѫгълъ сѫ орѣхитѣ, веднага да ги напипа. Обаче, по невнимание, то запалило чаршафа и започнало да вика: Олеле, изгорѣхме! Майката се събудила, уплашила се, и тя започнала да вика: Изгорѣхме! Какво трѣбваше да се направи? Влѣзохъ въ стаята, сграбчихъ запаления чаршафъ и го изхвърлихъ вънъ. Така се свърши цѣлата работа. — Чакай, да спасимъ чаршафа. — Нѣма време за чакане. По-добре да изгори единъ чаршафъ, отколкото да се запали кѫщата, а заедно съ нея и вие да отидете. Както гори чаршафътъ, вънъ отъ прозореца! Благодари на Бога, че чаршафътъ отиде, а вие останахте живи. Ако не бѣхъ влѣзълъ навреме, и жената, и детето щѣха да станатъ жертва на огъня. И днесъ чаршафътъ гори, и азъ съмъ тукъ. Чаршафътъ трѣбва да се изнесе навънъ. Смѣли хора сѫ нуждни днесъ — хора, които да служатъ на Бога въ малкитѣ работи. Единъ день отивахъ въ града. Срещнахъ едно малко, красиво момиченце. То ме погледна, погледна къмъ обувкитѣ ми и веднага се наведе. Забелязало, че връзката на едната ми обувка била развързана. То завърза връзката, погледна ме, усмихна се и тихо проговори: Да не се изуе обувката. Усмихнахъ се и азъ, съ което искахъ да кажа на момиченцето: Бѫди всѣкога внимателна къмъ доброто. Краката представятъ добродетелитѣ на човѣка. Пази доброто въ себе си, пази доброто и на своя ближенъ. Това момиченце свърши една работа, която разумниятъ свѣтъ му възложи. Малко е момиченцето, но разумно. То иска да каже: Срещнешъ ли човѣкъ съ развързана обувка, наведи се да я завържешъ. Това е една лека, малка задача, но ако малкитѣ работи не можешъ да направишъ, голѣмитѣ мѫчно ще разрешишъ. Мислишъ ли, че каквото кажешъ, ще стане? Много противоречия ще срещнешъ, докато дойдешъ до положение да решавашъ труднитѣ задачи. Единъ день се връщахъ отъ града, отивахъ на Изгрѣва. Тъкмо на най-високото мѣсто на шосето настигнахъ една кола, догоре пълна съ вѫглища. Каруцарьтъ бие конетѣ, да вървятъ, но колата не мърда — конетѣ сѫ слаби, не могатъ да поематъ височината. Ако кажа на каруцаря да не бие конетѣ, нѣма да ме разбере. Ако му кажа да извади часть отъ вѫглищата, нѣма да ме послуша. Въ тоя моментъ настигатъ колата четири ученички и четири ученици, говорятъ си весело, радостно, че ги разпуснали за матура. Като видѣха колата и слабитѣ кончета, единъ отъ тѣхъ извика: Другари, да помогнемъ на кончетата! Всички се съгласиха. Момчетата застанаха отъ едната страна на колата, момичетата — отъ другата и, въ петь минути отгоре, конетѣ поеха височината. Доволни, радостни, ученицитѣ се върнаха назадъ, като скачаха и пѣеха. Ако всички българи последватъ тоя примѣръ, спрѣлиятъ конь на тѣхнитѣ коли ще поеме височината, ще излѣзе на равно, и работитѣ имъ ще се оправятъ. Ученицитѣ приложиха любовьта си, и колата продължи своя пѫть. Тѣ казаха на каруцаря: Моля ти се, не бий конетѣ, тѣ сѫ слаби. Ние ще имъ помогнемъ. Днесъ свѣтътъ се нуждае отъ хора, проводници на Божията любовь, да подематъ Великото Божие дѣло, което е спрѣло на пѫтя и не може да върви. Нуждни сѫ само четири момчета и четири момичета, за да тръгне коньтъ. Четиритѣ момчета и четиритѣ момичета сѫ разумнитѣ хора въ свѣта. Красиви сѫ лицата на тия момчета и момичета. Работа се иска отъ всички. Желая да бѫдете като малкото момиченце. Желая да бѫдете като четиритѣ момчета и четиритѣ момичета, които помогнаха на конетѣ да поематъ своя пѫть. Приложете тритѣ важни правила въ живота си: Всичко да правите заради Божията любовь. Всичко да правите заради Божията мѫдрость. Всичко да правите заради Божията истина. Само така ще придобиете животъ, знание и свобода. Приложи любовьта, и всичко ще дойде на време. Здравъ ще бѫдешъ, силенъ ще бѫдешъ и ученъ ще бѫдешъ. Каквото направишъ, всички ще го харесатъ. Не се дръжъ за старото, какъ сѫ живѣли хората едно време. Важно е, какъ трѣбва да живѣятъ днесъ. Това е новиятъ пѫть. Опиталъ съмъ това и ви говоря опитани нѣща. Трѣбва да служимъ на Господа! Ако Му служимъ, Той ще направи всичко за насъ. Ако не му служимъ и се колебаемъ, ще понесемъ последствията на нашето колебание. Досега сме се лутали, блъскали, безъ да постигнемъ онова, което душата ни желае. Да туримъ нова основа на живота си. Да служимъ на Бога съ любовь, безъ никакви правила и закони. Да служимъ на Бога по свобода и да се радваме, че сме направили нѣщо за Него. Мравка се дави въ водата — извади я на сухо мѣсто. Листъ падналъ на земята — вдигни го, тури го настрана. Колкото и да е малка една работа, направи я съ любовь. Въ любовьта нѣма противоречия, нѣма зло. Въ любовьта всичко е свѣтло и добро. * 6. Беседа отъ Учителя, държана на 28 ноемврий, недѣля, 10 ч. с., 1943 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата "Вѣчно подмладяване", Последни неделни беседи от Учителя, изнесени през 1943 г. Първо издание - София, 1944 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Въ Негово име Матея 2:7—21. Сегашниятъ вѣкъ е вѣкъ на извънредно силни впечатления. Животътъ на земята се отличава съ голѣмо външно разнообразие. Въ който градъ или държава отидешъ, все ще видишъ нѣщо ново. Ако отидешъ въ Америка, виждашъ нѣщо особено: всички хора се движатъ бързо, като че тичатъ, като че пожаръ има нѣкѫде, или е станало нѣкакво нещастие. Спрешъ ли се за моментъ само, кой какъ мине, ще те блъсне, безъ да се извини. Време нѣматъ хората, бързатъ. Отъ трамвай ли слизатъ, или отъ тренъ, всички бързатъ, тичатъ и, безъ да искатъ, блъскат се едни други. Човѣкъ е дошълъ на земята и мисли, че може да живѣе, както желае. Блъскане има днесъ. Темпото на живота е бързо. Нещастията на хората се дължатъ на факта, че всѣки живѣе, както иска. Съ тоя въпросъ се занимаватъ и невидимитѣ сѫщества. Тѣ искатъ да знаятъ, какви резултати има оня, който живѣе по свое лично разбиране. Ние разглеждаме живота като разсадникъ. Сѫществуватъ три разсадника: първиятъ разсадникъ включва живота на елементитѣ — метали и неметали и на минералитѣ — неорганичниятъ свѣтъ; вториятъ разсадникъ включва живота на растенията и на животнитѣ. Третиятъ разсадникъ обхваща човѣка. Последнитѣ два разсадника съставятъ органичния свѣтъ. Споредъ разбирането на хората, животнитѣ и растенията представятъ нисшия свѣтъ. Така е, тѣ стоятъ по-долу отъ човѣка, заради което и отговорностьта имъ е по-малка. Ако овцата направи една погрѣшка, отговорностьта ѝ е по-малка отъ тая на човѣка. Който малко знае, малко го биятъ; който много знае, много го биятъ. Който малко знае, малко се възнаграждава; който много знае, много се възнаграждава. Между степеньта на свѣтлината, която човѣкъ има, и отговорностьта, която носи, сѫществува известно отношение. То опредѣля щастието и нещастието на хората. Често ме питатъ, какъ ще се оправи свѣтътъ. Това зависи отъ ръководството. Съ други думи казано: Оправянето на свѣта зависи отъ това, кой народъ управлява. — Кой народъ ще има надмощие? — Най-силниятъ. — После? — Най-умниятъ. — После? — Най-добриятъ. — Кой народъ е най-силенъ? — Най-силенъ е оня народъ, който живѣе споредъ стиха: „Да възлюбишъ Господа Бога Твоего съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърдце, съ всичката си душа и съ всичката си сила,“ Въ тоя смисълъ, силата подразбира разумность. Силата е резултатъ отъ живота на разумнитѣ сѫщества. Ако не си уменъ, не можешъ да бѫдешъ силенъ. Нѣкой пита, ще бѫде ли щастливъ. Отговарямъ: Ако си силенъ, ще бѫдешъ щастливъ.— Слабъ съмъ. — Тамъ е нещастието ти. За да бѫдешъ щастливъ, трѣбва да ликвидирашъ съ слабостьта си. Да мислишъ, че си слабъ, това е заблуждение. — Защо? — Защото само страхливиятъ е слабъ, а човѣкъ не е страхливъ. Като символъ на страха взиматъ заека и жабата. Заекътъ живѣе на сушата, жабата — въ водата. Тѣ символизиратъ два свѣта — суша и вода. Жабата е по-страхлива отъ заека, затова го насърдчила. Веднъжъ заекътъ тръгналъ да се дави, толкова му дотегналъ животътъ. Понеже кучетата го преследвали, хората го убивали, той решилъ да тури край на живота си. Като наближилъ езерото, всички жаби, които били на брѣга, бързо скочили въ водата — уплашили се много. Като видѣлъ това, заекътъ си казалъ: Имало по-страхливи сѫщества и отъ мене. Нѣма да се удавя. До това време ушитѣ на заека били малки, но отъ тоя моментъ се продължили. Той разчита на две нѣща: на слуха и на бѣгането си. При най-малкото шумолене той наостря уши и бѣга. Като види нѣкаква опасность, заекътъ казва: Азъ отстѫпвамъ предъ силния човѣкъ. Бѣгамъ и вървя напредъ. Ако не ме стигне, азъ печеля; ако ме стигне, той печели. Заекътъ се качва на висока канара и оттамъ се разговаря съ човѣка, като му казва: Азъ горе, ти долу; само така ще се разберемъ. Какво означаватъ думитѣ „горе и долу“? Който е горе, той се намира при добри условия; който е долу, намира се при лоши условия. Кой създава добритѣ и лошитѣ условия? Самъ човѣкъ е причина да живѣе при добри, или при лоши условия. Старитѣ българи, като строели кѫща, предъ нея правѣли единъ малъкъ прустъ, вмѣсто коридоръ, както днесъ правятъ. Младата булка, като миела чиниитѣ и тенджеритѣ, вмѣсто да излѣзе вънъ и да хвърли водата въ специална за това яма, за по-бързо, хвърляла я предъ кѫщата презъ пруста. Днесъ хвърляла нечиста вода, утре хвърляла, докато се образували миазми и, единъ по единъ членоветѣ на семейството започвалъ да боледуватъ. Ако първа заболѣе булката, казватъ, че нѣкой я урочасалъ. Какъ нѣма да я урочаса? Нѣма по-опасно нѣщо за човѣка отъ нечистата вода. Нѣма по-опасно нѣщо за човѣшкото здраве отъ лошитѣ мисли, чувства и постѫпки. Тѣ оставятъ излишни утайки въ човѣшкия организъмъ. Това, което наричаме отлагане въ ставитѣ на тѣлото, се дължи, именно, на лошитѣ мисли и желания на човѣка. Въ тоя смисълъ, неврастенията не е нищо друго, освенъ утайки, които се натрупватъ по венитѣ и артериитѣ и атакуватъ нервната система така, че не даватъ възможность на електричеството и магнетизъма да функциониратъ правилно въ организъма. Така се явява сърдцебиене, кръвно налѣгане, артериосклероза и други болести. Това сѫ прости нѣща, които сегашнитѣ хора не знаятъ, но трѣбва да ги изучаватъ, за да се лѣкуватъ сами. Нѣкой се оплаква, че не може да диша свободно, или че сърдцето му бие неправилно. Той вика лѣкари, пие лѣкарства, но нищо не помага. Причината не е нито въ сърдцето, нито въ дробоветѣ, но въ диафрагмата. Тя се е повдигнала и натиска стомаха; стомахътъ натиска дробоветѣ и сърдцето, и така страда цѣлиятъ организъмъ. — Какво трѣбва да се прави тогава? — Дишай дълбоко, за да се изпълнятъ дробоветѣ съ въздухъ, да се намѣсти диафрагмата. Казвате, че диафрагмата ви се е надигнала. Значи, подгордѣла се е. Пазете се отъ гордостьта. Подадете ли ѝ се, падане ви очаква. Затова казваме, че гордостьта предшествува падението. Който страда отъ сърдцебиене, е горделивъ човѣкъ. Който страда отъ коремоболие, сѫщо е горделивъ. Който страда отъ главоболие, е щеславенъ. Ето защо, като те хване сърдцебиене, дишай дълбоко и заповѣдай на диафрагмата да слѣзе долу, да заеме мѣстото си, да не натиска сърдцето. Който не иска самъ да си помогне, търси лѣкари. Дойде единъ лѣкарь, дойде втори, направятъ нѣколко инжекции, но положението се влошава. Тѣ започватъ да търсятъ причинитѣ въ това, което човѣкъ е унаследилъ отъ баща си и майка си и му внушаватъ, че мѫчно може да се излѣкува. Има унаследяване, но има причини за болестьта и въ самия човѣкъ. Младата мома се оплаква отъ сърдцебиене, защото се влюбила въ нѣкой момъкъ, който ѝ причинява мѫчнотии. И стариятъ се оплаква отъ сърдцебиене. — Защо? — И той може да се е влюбилъ. Българската поговорка казва: „Когато старо бунище се запали, много дими.“ Азъ говоря за любовьта, но разбирамъ оная любовь, която не причинява страдания и болести. Хората говорятъ за любовьта, прилагатъ я, но боледуватъ. Каква любовь е тая, която носи страдания и болести? Това не е истинска любовь. Това е любовь, която хората сѫ изопачили. Невъзможно е да любишъ и да дѣлишъ хората на повече и на по-малко обични. Това е любовьта на кръчмаря, която прави хората нещастни. Кръчмарьтъ дѣли хората на бедни и на богати. На първитѣ дава ограничено количество, а на вторитѣ щедро дава. Като влѣзе богатъ въ кръчмата, той му дава чаша, две, три и после започва да пише. Въ края на краищата, кръчмарьтъ печели, а богатиятъ губи. Отъ день на день, той губи здравето си, сърдцето му неправилно бие. — На какво се дължи това? — На дисхармония въ мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка. Изобщо, дисхармоничнитѣ мисли разстройватъ мозъчната нервна система; дисхармоничнитѣ чувства разстройватъ симпатичната нервна система, а дисхармоничнитѣ постѫпки разстройватъ мускулната и костна система. Физичниятъ и психичниятъ животъ на човѣка сѫ тѣсно свързани. Затова, като заболѣешъ, не търси лѣкарь да ти препорѫча нѣщо за пиене, но искай да ти даде добъръ съветъ, какъ да живѣешъ. Сърдцето ти се разстроило. Колко удара прави въ минута? Нормално е човѣшкото сърдце да бие 72 пѫти въ минута, а твоето бие 120 пѫти. Има случаи, когато сърдцето на -нѣкой старъ човѣкъ бие 40 пѫти въ минута. И това не е правилно. Помнете: Добриятъ животъ на човѣка зависи отъ неговата мисъль. Права мисъль се иска отъ всички. Нѣкой се оправдава за погрѣшкитѣ си съ това, че хората му повлияли. Защо се оставя да му влияятъ, а той да не имъ влияе? Защо той да не е свободенъ, да направи нѣщо добро съ мисъльта си, съ което да повлияе на близкитѣ си? Човѣкъ е дошълъ на земята да бѫде проводникъ на Божественото Начало. Това значи, да бѫде проводникъ на свѣтли мисли, на свѣтли чувства и на свѣтли постѫпки. Една сестра харесва друга, която минава за напреднала, и казва, че прилича на нея. И апостолъ Павелъ, следъ като се отрече отъ себе си, заприлича на Христа, стана едно съ Него. — Кога постигна това? — Когато стана слуга на Христа. Той каза: „Не живѣя вече азъ, но Христосъ живѣе въ мене.“ И на сестрата казвамъ: Ако слугувашъ на по-умна сестра отъ тебе, ти приличашъ на нея. На какъвто служишъ, такъвъ ставашъ. Ако служишъ на уменъ, уменъ ставашъ; ако служишъ на глупавъ, глупавъ ставашъ. Ако се учишъ при добъръ учитель и го обичашъ, подъ негово влияние ти ще се повдигнешъ, и добъръ човѣкъ ще станешъ. Силното, разумното, доброто ще бѫдатъ главната фирма, а ти — съдружникъ на тая фирма. Казвашъ, че не искашъ да ти влияятъ. Ти искашъ ли да влияешъ на хората? — Искамъ. — Щомъ искашъ да влияешъ, ще бѫдешъ готовъ и да ти влияятъ. Като мислишъ за хората, и тѣ ще мислятъ за тебе. Като обичашъ хората, и тѣ ще те обичатъ. Като мислишъ добре за хората и имъ помагашъ, и тѣ ще мислятъ добре за тебе. Природата нѣма две мнения по тоя въпросъ. Казватъ за нѣкого, че работитѣ му вървятъ добре, че е практиченъ човѣкъ. Не се заблуждавайте отъ временнитѣ успѣхи въ живота. Началото на една работа може да е добро, а краятъ да е лошъ. Азъ не вадя заключение отъ първата работа на пѣвеца. Началото може да е добро, всички да му рѫкоплѣскатъ и да го хвалятъ. Важенъ е краятъ на неговата работа. Предпочитамъ началото на една работа да е лошо, а краятъ добъръ, отколкото началото да е добро, а краятъ лошъ. Една красива мома обръща внимание на момцитѣ, обикалятъ я, биятъ се за нея; щомъ остарѣе, никой не я поглежда. Какъвъ смисълъ има тая красота? Красотата е качество на човѣшкия умъ и на човѣшката душа. Силата е качество на човѣшкия умъ и на човѣшкия духъ. Мекотата е качество на сърдцето. Безъ мекота човѣкъ нищо не може да постигне. Сърдцето подкрепва нѣщата. Казано е въ Писанието: „Сине мой, дай ми сърдцето си.“ — Защо Богъ иска сърдцето на човѣка? — Защото то е работило най-много и се окаляло. Богъ иска сърдцето на човѣка, за да го очисти. Той е дошълъ на земята не за ума на хората, а за тѣхнитѣ сърдца, които сѫ онеправдани. Следъ всичко това ще кажатъ, че сърдцето е лошо. Благодари на сърдцето си, каквото и да е то. Ако сърдцето не работи, ти нѣмаше да бѫдешъ живъ. Успѣхътъ въ живота ти се дължи на твоето сърдце. — Защо сега не успѣвамъ? — Защото умътъ ти не е обработилъ това, което сърдцето ти е дало. Ако умътъ се лени да обработи материалитѣ на сърдцето, той остава слабъ. Работи съ ума си, за да използувашъ богатството на твоето сърдце. Освенъ за умъ и сърдце, хората говорятъ още за духъ и душа. Подъ „духъ“ разбирамъ силното, Божественото Начало въ човѣка. Подъ „душа“ разбирамъ доброто, благото въ човѣка. Душата е хранилище на всички блага въ свѣта. Отличителното ѝ качество е мекотата. Умътъ е служитель на душата, а сърдцето — на духа. Мнозина отричатъ сѫществуването на душата. Това е невежество. Това сѫ хора, които не разбиратъ живота. Законъ е: Не можешъ да отричашъ това, което не сѫществува; не можешъ да подържашъ това, което не сѫществува. Отричането и твърдението показватъ, че говоришъ за реални нѣща. Това, което не сѫществува, нито се отрича, нито се подържа. Следователно, отричането на душата показва нейното сѫществуване. Вѣрвай въ душата си, ако искашъ да разрешишъ всички въпроси, ако искашъ да се справишъ съ всички болести. Душата е майка на човѣка. Като отричашъ душата, ти отричашъ майка си. Духътъ е баща на човѣка. Какъ ще отречешъ баща си? Ако отричашъ майка си и баща си, кой те е родилъ? Ще кажешъ, че човѣкъ е произлѣзълъ отъ клетка, която постепенно се е дѣлила и нараствала. Значи, и клетката има майка и баща. Казваме: Майчина клетка и дъщерна клетка. Едно интересува човѣка: той иска да знае, какво ще стане съ тоя свѣтъ. Какво ще стане съ свѣта, това е работа на Оня, Който го е създалъ. Красивъ е свѣтътъ, по-красивъ отъ него нѣма. Всичко, каквото става, е за добро. Много нѣща, отъ които хората се оплакватъ, сѫ създадени за развлѣчение. Който не разбира смисъла на нѣщата и не вижда причинитѣ, които го създаватъ, само той страда и плаче. Бащата и майката се каратъ, децата не ги слушатъ; приятели се биятъ. Причината за това се крие въ дѣдитѣ и прадѣдитѣ на хората. Тѣ стоятъ задъ своитѣ близки и ги настройватъ едни срещу други. Жената е недоволна отъ мѫжа си, мѫжътъ отъ жена си, децата отъ родителитѣ си. Всички, възстанали едни срещу други, играятъ ролитѣ си, а дѣдитѣ и бабитѣ гледатъ и се смѣятъ. После се обръщатъ къмъ мене и ме питатъ: Добре ли играятъ ролитѣ си? — Добри артисти сѫ. Като се каратъ и биятъ, после се примиряватъ. — Вѣрно ли е това? — За мене е вѣрно, азъ го провѣрявамъ. Ако не вѣрвате, можете да го отхвърлите. Казвамъ ви, че вашитѣ прадѣди играятъ голѣма роля въ живота ви. За да не ви създаватъ неприятности, мислете всѣкога добре за тѣхъ. Така ще помагате и на тѣхъ, и на себе си. Докато не се примирите съ вашитѣ близки отъ оня свѣтъ, вие не можете да направите добра връзка съ тѣхъ. Тѣ обичатъ шегитѣ и си играятъ съ васъ така, както не подозирате. Колкото повече се дразните и гнѣвите, толкова повече се смѣятъ тѣ. Казватъ, че понѣкога човѣкъ се намира подъ хипнотичното влияние на нѣкого. Това е външно състояние. Човѣкъ трѣбва да се отнася научно къмъ хипнотизъма, за да не изпада въ заблуждения. Преди години, когато правѣхъ своитѣ научни изследвания върху психологията на българина, дойде при мене единъ нашъ братъ, сега е въ невидимия свѣтъ, да ме покани да присѫтствувамъ на единъ отъ неговитѣ спиритични сеанси. Азъ отказахъ, понеже бѣхъ много заетъ. Той ме молѣше настоятелно да отида, за да се произнеса, дали научно рѫководи сеанситѣ. Най-после се съгласихъ. Отидохъ въ дома, дето се бѣха вече събрали учители, учителки — все учени хора, около 25 души. Интересно бѣше, че нито единъ отъ присѫтствуващитѣ не вѣрваше въ спиритизма. Между събранитѣ имаше една млада учителка съ брата си, които сѫщо не вѣрваха. По едно време тая учителка изпадна въ трансъ, обсебена отъ една нейна баба, която иска да учи. Всички се смѣятъ, не вѣрватъ, но бабата, чрезъ внучката си, удря на масата, вика, иска да се учи. Това състояние продължи нѣколко часа, почти до полунощь. Азъ бѣхъ въ друга стая, но всичко се чуваше отвънъ. Братътъ правилъ паси, духалъ, дано изпѫди тоя духъ отъ момата, но не можа. Най-после ме повикаха да имъ помогна. Казахъ имъ, че не съмъ дошълъ да пѫдя духоветѣ. Дадохъ имъ съветъ, да насѣдатъ всички на колѣне и да прочетатъ „Отче нашъ“. Всички започнаха да четатъ молитвата съ дълбочина, дано прогонятъ духа. Братътъ държеше рѫката на сестра си и се молѣше. Когато произнасяха последнитѣ думи на молитвата „Защото е Твое Царството, и силата, и славата, во вѣки вѣковъ, аминъ“, духътъ напусна момата. Следъ това братътъ на момата пръвъ се обади: Това не е хипнотизъмъ. Убедихъ се, че извънъ физическия свѣтъ сѫществува другъ, невидимъ свѣтъ. Вѣрвамъ вече въ тоя свѣтъ. Казвамъ: Има случаи въ живота ви, когато трѣбва да колѣничите и да четете „Отче нашъ.“ Тоя духъ е отъ упорититѣ духове и напуща човѣка сама при четене на „Отче нашъ.“ Питате: Защо сѫ толкова упорити духоветѣ? Каквито сѫ хората на земята, такива сѫ и въ невидимия свѣтъ. Нѣкой си направи нова кѫща и пуща кираджии. За да се осигурятъ, тѣ направятъ договоръ и, докато не изтече договора, не излизатъ. Ти не си доволенъ отъ тѣхъ, искашъ да напуснатъ кѫщата ти, но тѣ не излизатъ. Давашъ ги подъ сѫдъ, пакъ не излизатъ. Казватъ: Докато не се свърши войната, не излизаме. Какво ще правишъ? Ще търпишъ. — Защо Господъ допуща това? — Ако Господъ дава свобода на комара да забива жилото си и да смуче кръвь, защо да не даде свобода на една душа да влѣзе въ тебе и да прекара тамъ нѣколко часа? На всичко има граница. Това става, когато човѣкъ допусне въ сърдцето си неестествени чувства и желания. Единъ богатъ американецъ се оженилъ за млада, красива американка. Следъ сватбата тѣ предприели сватбено пѫтешествие за едно отъ красивитѣ курортни мѣста въ Америка. Случило се, че тренътъ, въ който пѫтували, се сблъскалъ съ другъ тренъ и, отъ голѣмото сътресение, младоженикътъ полудѣлъ. Завели го въ болница, дето прекаралъ цѣли 16 години. Единъ день, като се разхождалъ въ двора на болницата, дошло му на умъ да избѣга. Хукналъ да бѣга, но следъ него се затичали слугитѣ, да го хванатъ. Той успѣлъ да избѣга и се скрилъ отъ погледа имъ. Отишълъ на гарата и се качилъ въ едно отъ купетата на трена. Тукъ се натъкналъ на сѫщата катастрофа, отъ която нѣкога пострадалъ. Тренътъ се сблъскалъ съ другъ. Отъ повторното сътресение, което преживѣлъ, мозъкътъ му се намѣстилъ, и той оздравѣлъ. Една и сѫща причина произвежда два различни резултата. Въ единия случай тая причина произведе мозъчно разстройство, а въ втория случай — възстановяване на хармонията въ неговия душевенъ миръ. Въ първия случай действуваха отрицателни сили въ природата, а въ втория случай — положителни. Хората се страхуватъ да не попаднатъ подъ влиянието на отрицателнитѣ сили. Нѣма защо да се страхуватъ. Положителнитѣ и отрицателнитѣ сили се редуватъ. Нѣма случай въ живота, дето човѣкъ да бѫде само подъ влиянието на еднитѣ сили. Невъзможно е едновременно да те сполетятъ две злини или две добрини. Ако злото те сполети, следъ него ще дойде доброто; ако доброто те сполети, следъ него ще дойде злото. Злото и доброто се смѣнятъ, както деньтъ и нощьта. Казвашъ, че злото продължило много. Колкото е продължило злото, толкова ще продължи и доброто. Колкото по-голѣмо е страданието, толкова по-голѣма е и радостьта. Колкото по-малко е страданието, толкова по-малка е и радостьта. Това е законъ, отъ който никой не може да се освободи. Не мислете, че страданията и радоститѣ сѫ произволни. Който страда, ще се радва; който се радва, ще страда. Който се е родилъ, ще умре; който умира, ще се роди. Какво представя смъртьта? Лишаване на човѣка отъ благата на живота: изгубвашъ зрението си, слуха, обонянието си, не можешъ да се хранишъ и оставашъ само съ съзнанието си, че нѣкога си живѣлъ. Имашъ желание да направишъ нѣщо, нѣмашъ рѫце; искашъ да видишъ нѣщо, нѣмашъ очи; искашъ да чуешъ нѣщо, нѣмашъ уши; искашъ да помиришешъ нѣщо, нѣмашъ носъ; искашъ да кажешъ нѣщо, нѣмашъ уста. Това е истинска смърть. Другъ е въпросътъ, когато човѣкъ заминава отъ тоя свѣтъ въ другия съ ново тѣло — духовно, по-съвършено отъ физическото. Това тѣло е по-съвършено, по-гъвкаво, по-подвижно. То нѣма никакви излишъци, нищо чуждо въ себе си. Духовниятъ човѣкъ живѣе безъ никакви противоречия. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да живѣе естествено, да изработи своето духовно тѣло. Ще кажете, че следъ смъртьта човѣкъ не се нуждае отъ тѣло. Не е така. Смъртьта е раждане въ духовния свѣтъ. Следователно, тамъ човѣкъ се нуждае отъ духовно тѣло. Както майката помѣта детето, така и въ духовния свѣтъ човѣшката душа може да се пометне. Смърть, при която душата се помѣта, е опасна. Смърть, при която душата се ражда отново, носи благословение. Ето защо, не плачете, когато умре нѣкой. Страхътъ отъ смъртьта е внесенъ отъ хора, които не разбиратъ законитѣ на духовния свѣтъ. Сега и азъ ви говоря за духовния свѣтъ толкова, колкото можете да ме разберете, безъ да ви насърдчавамъ много. Мнозина ме слушатъ и се съмняватъ въ думитѣ ми. Тѣ мислятъ, че имъ казвамъ невѣрни нѣща. Понеже не могатъ да провѣрятъ думитѣ ми, тѣ се съмняватъ. Ако можеха да ги провѣрятъ, щѣха да вѣрватъ. Не е тамъ въпросътъ, дали вѣрватъ, или не. Важно е, че азъ самъ не бихъ си позволилъ да кажа една невѣрна дума. На всички може да е позволено да говорятъ невѣрни нѣща, но на мене — никога. Азъ не зная даже, що е бѣла лъжа, съ която хората обикновено си служатъ. Всѣки може да говори, каквото иска, но азъ трѣбва да преценявамъ всѣка дума. Ако нѣкога кажа една дума повече, отколкото е трѣбвало, веднага взимамъ мѣрки, да сваля тоя товаръ отъ гърба на оня, върху когото е падналъ. Ако той не ме е разбралъ, започвамъ да му обяснявамъ всичко, да ме разбере, да не остане въ тъмнина. Не казвамъ, че по отношение на мене сѫ строги, защото азъ върша всичко по свобода, и самъ не си позволявамъ да кажа една излишна или невѣрна дума. Нѣма по-голѣмъ позоръ за човѣка отъ лъжата. На второ мѣсто иде грѣхътъ, а на трето мѣсто — смъртьта. Майката на отрицателнитѣ нѣща е лъжата, бащата е грѣхътъ, а детето — смъртьта. И тъй, не лъжете, нито оставяйте да ви лъжатъ. Лъжата се изплъзва лесно отъ погледа и отъ рѫката на човѣка. Тя е отъ такава материя, че не можешъ да я хванешъ. Дойде нѣкой при васъ, иска десеть лева на заемъ, съ условие, че на другия день ще ги върне. Така става — на другия день ги връща. После взима сто лева, и тѣхъ връща навреме. Взима хиляда лева, и тѣхъ връща. Следъ това взима десеть хиляди, сто хиляди — пакъ ги връща навреме. Казватъ: Честенъ човѣкъ е той. Единъ день взима 500,000 лв. и не се явява предъ васъ. Де се скри, не знаете. Той прилага закона: вѣренъ въ малкото, невѣренъ въ голѣмото. Има и обратенъ законъ, вѣрниятъ въ голѣмото е вѣренъ и въ малкото. Ако нѣкой вземе първо 500,000 лв. и ги върне навреме, той може да бѫде точенъ къмъ по-малки суми, до единъ левъ даже. Тоя човѣкъ е абсолютно честенъ. Не постѫпи ли така, за тоя човѣкъ имамъ особено мнение. Богъ кредитира човѣка до единъ левъ, ангелитѣ — до сто лева, а хората — до хиляда лева. Ако го кредитирате повече отъ хиляда лева, вие вършите неправда. — Възможно ли е Богъ да работи съ най-малката величина — съ единицата? — Не само, че е възможно, но така е въ сѫщность. Богъ работи съ единъ левъ, съ едно житно зърно. Дойде нѣкой при мене да ми иска нѣкакъвъ съветъ, или да му дамъ хиляда лева на заемъ. Казвамъ му: Вземи това житно зърно и го посѣй. Следъ петь години ще имашъ на разположение не само хиляда лева, но 200 —300 хиляди лева. Той ме погледне, усмихне се и казва: Не се занимавамъ съ такива дребни работи. — Щомъ не се занимавашъ, сиромахъ ще останешъ. Какво представя житното зърно? — Най-малката любовна дума, която крие въ себе си мощь и сила. Иди при единъ богатъ умираещъ човѣкъ и му кажи съ вѣра и любовь само две думи: Ще оздравѣешъ! Той ще чуе думитѣ ти и, ако оздравѣе, никога нѣма да те забрави. Знаешъ ли, какво значи, да те познава единъ богатъ човѣкъ? Кажи една насърдчителна дума на човѣка и не мисли по-нататъкъ. — Ще стане ли така, както казвамъ? — Това не е твоя работа. Ти си длъженъ да кажешъ доброто и да се отдалечишъ. Стане ли, или не стане, не е твоя работа. Какво отъ това, че не е станало, както си казалъ? Казвате, че еди-кой си човѣкъ ще умре, но не умира. Какво отъ това? Събератъ се десетина души около нѣкой боленъ и казватъ, че той ще умре следъ 24 часа. Както казватъ, така става. Ако кажете на болния, че ще оздравѣе, това не може ли да стане? — Може. Както злото може да дойде, така и доброто може да дойде. Единъ американецъ се оженилъ за богата, красива американка, съ която живѣлъ много добре. Единъ день тя заболѣла отъ лоша инфекциозна болесть. Десетина лѣкари се събрали на съветъ и решили, че най-много следъ 24 ч. болната ще умре. Тѣ казали това на мѫжа ѝ и го посъветвали да предупреди жена си, да се приготви, понеже ще се яви предъ Бога. Такъвъ билъ обичаятъ на евангелиститѣ. Той се натѫжилъ много, но трѣбвало да каже истината на жена си. Като ѝ казалъ мнението на лѣкаритѣ, тя се обърнала къмъ мѫжа си съ думитѣ: Не съжалявамъ, че ще умра, за нищо не жаля, но едно обещание искамъ отъ тебе. Ще ми обещаешъ ли? — Кажи, какво искашъ. Не искамъ да ти обещая, преди да зная, какво е желанието ти. — Слушай, тогава. Искамъ, да ми обещаешъ, че като умра, нѣма да се оженишъ за друга. — Не мога да ти обещая. Може да срещна въ живота си друга жена, подобна на тебе, въ която да се влюбя. Защо да ти обещая и да не изпълня? — Щомъ е така, не искамъ да умра. Ще живѣя заради тебе! Още на часа тя станала отъ леглото и следъ една седмица била съвършено здрава. Казвамъ: Човѣкъ, който има за основа любовьта, мѫдростьта и истината — тритѣ велики принципа, никога не умира. Нѣкой казва: Азъ трѣбва да умра. — Трѣбва да умре нѣщо въ тебе, но не ти. Всѣки моментъ трѣбва да умира нѣщо въ човѣка, и всѣки моментъ трѣбва да се ражда нѣщо въ него. Човѣкъ самъ си създава ненуждни страдания; той самъ трѣбва да си създава и радости. Заболи те рамото и се уплашишъ. Не се плаши. Тури рѫката си на рамото и благодари за болката, която имашъ. Страхувашъ се отъ ревматизъмъ въ колѣнетѣ. Не се оплаквай, но колѣничи и благодари за болката. Въ скоро време ревматизъмътъ ти ще мине. Ще кажете, че инжекциитѣ лѣкуватъ ревматизъма. Има смисълъ да ти направятъ инжекции, но ако оздравѣешъ напълно. Азъ съмъ за инжекциитѣ на любовьта. Тури една инжекция на любовьта въ ума си и една въ сърдцето си, за да се освободишъ отъ болестьта си. И азъ препорѫчвамъ инжекциитѣ, но съ гореща вода. Направи три инжекции съ врѣла вода: сутринь една чаша врѣла вода, на обѣдъ една чаша и вечерь една чаша. Тия инжекции влизатъ въ стомаха, оттамъ въ дробоветѣ и най-после въ главата. Въ петь минути ще дадатъ резултатъ. Външнитѣ инжекции даватъ резултатъ едва следъ 24 часа. Азъ лѣкувамъ холерата съ гореща вода. Дай на болния отъ холера четири - петь чаши врѣла вода, и на другия день той ще бѫде здравъ. Врѣлата вода разредява серума, въ който бацилитѣ на холерата се хранятъ, и въ 24 часа тѣ намаляватъ и умиратъ. Инжекциитѣ, които лѣкаритѣ турятъ, влошаватъ положението, вмѣсто да го подобрятъ. Старитѣ българи разказватъ, че едно време, когато холерата и чумата посещавали България, отъ страхъ хората бѣгали по горитѣ. Тамъ тѣ кладѣли голѣми огньове и пиели гореща вода. Който пиелъ гореща вода, оздравявалъ. Затова тѣ казватъ, че холерата и чумата се страхуватъ отъ гореща вода. Въ 917 година въ България върлуваше „испанската болесть“, която отнесе стотици хора на оня свѣтъ. Азъ съветвахъ познатитѣ си да пиятъ гореща вода. Колкото болни имаше отъ испанската болесть, пиха гореща вода и оздравѣха. Хранете ума си съ свѣтлитѣ мисли на Божията мѫдрость и знание. Ние не сме създадени да умираме. Смъртьта е нѣщо инцидентно, създадена отъ невниманието на хората. Казано е въ Писанието: „Ще минемъ отъ смърть въ животъ.“ Това значи: Ще умрешъ за стария животъ и ще влѣзешъ въ новия, въ съзнателния животъ. Смъртьта има преходни фази. Единъ богатъ англичанинъ, лордъ, тръгналъ на пѫть за Швейцарскитѣ алпи, заедно съ слугата си. Понеже обичалъ да си угажда въ яденето, лордътъ взелъ въ раницата си една печена кокошка и бутилка съ вино. Като се качвали на планината, прилошело му малко и той изгубилъ съзнание. Слугата помислилъ, че господарьтъ умрѣлъ, и си казалъ: Ще се нахраня първо, после ще видя, какво да правя. Отворилъ раницата на господаря, хапналъ си отъ печената кокошка, пийналъ си отъ винцето и благодарилъ, че могълъ да се нахрани добре. Следъ това си казалъ: Да видя, какво стана съ господаря. Започналъ да го разтрива, да го обръща на една и на друга страна, дано се върне съзнанието му. Най-после, господарьтъ му дошълъ въ съзнание и, понеже усѣтилъ голѣмъ гладъ, взелъ раницата да подкрепи силитѣ си. Като видѣлъ, че печената кокошка и виното липсватъ, той се обърналъ строго къмъ слугата си съ думитѣ: Кой ти позволи да изядешъ кокошката и да изпиешъ виното? Слугата се стресналъ отъ строгия тонъ на господаря си, поради което получилъ сърдеченъ ударъ, и умрѣлъ. Не пийте вино и не яжте кокошка безъ позволението на господаря си. Престѫпите ли заповѣдьта му, смъртьта ще ви посети. Всѣки човѣкъ трѣбва да мине отъ смърть въ животъ. Само така той ще разбере смисъла и на смъртьта, и на живота. Ние говоримъ за смъртьта, като естественъ процесъ, а не като резултатъ на неправиленъ животъ. Пазете се отъ тая смърть. Проявете доброто въ себе си, безъ никакво насилие. По естество човѣкъ е добъръ, но трѣбва да прояви доброто въ себе си. Каже ли нѣкой, че не е добъръ, това показва, че не е проявилъ доброто. — Въ какво се проявява доброто? — Въ прави и свѣтли мисли, въ възвишени чувства и въ благородни постѫпки. Единъ богатъ господарь ималъ единъ слуга, който му служилъ добросъвѣстно десеть години. Обаче, господарьтъ не оценилъ това и не платилъ нищо на слугата си. Недоволенъ отъ господаря си, слугата често му се заканвалъ, че ще го набие нѣкога, да помни за цѣлъ животъ. Единъ день господарьтъ ялъ плодове и, като се закашлялъ, една костилка влѣзла въ дихателното му гърло, и той примрѣлъ. Понеже не се свѣстилъ, близкитѣ му помислили, че умрѣлъ, и решили да го погребатъ. Споредъ тогавашния обичай, тѣлото на покойника оставяли на гроба му, тамъ да престоява цѣлата нощь. На сутриньта го опѣвали и погребвали. Като знаелъ това, слугата отишълъ вечерьта на гроба на господаря си, отворилъ капака, стѫпилъ на корема му и започналъ да го бие, като си казвалъ: Сега поне мога да ти отмъстя, да видишъ, какъ се онеправдава човѣкъ, който ти е работилъ цѣли десеть години. Отъ ударитѣ, които нанесълъ на покойника, въздухътъ въ дробоветѣ му се раздвижилъ и тласналъ навънъ костилката, която го задушила. Боятъ станалъ причина, господарьтъ да се съживи. Той казалъ на слугата си: Моля ти се, не ме бий! — Знаешъ ли, кой съмъ? — Не те познавамъ. — Азъ съмъ твоятъ слуга, който ти слугувахъ цѣли десеть години, но ти не ми даде петь пари за това. — Благодаря ти, че ме би; даде ми единъ добъръ урокъ и ми върна живота. Боятъ отпуши гърлото ми. Ти си мой спаситель. Ще ти платя всичко двойно и тройно, задето стѫпи на корема ми и стана причина да се възвърне животътъ ми. Какво показва тоя примѣръ? Че всичко, което се случва на тия, които любятъ Бога, се превръща на добро. Отъ всичко трѣбва да се учимъ, да разберемъ, че нѣма безсмислени нѣща въ живота. Само ония нѣща сѫ безсмислени, отъ които не може да извлѣчете нѣкаква поука. — Защо се задавилъ господарьтъ? — Защото ялъ безъ любовь. За предпочитане е да гладувашъ, отколкото да ядешъ безъ любовь. Обикни хлѣба и тогава яжъ. Обикни водата и тогава пий. Обикни четенето и тогава чети книги. Не пий вода безъ любовь. Не чети безъ любовь. Не прави добро, безъ участието на любовьта, мѫдростьта и истината, безъ участието на живота, знанието и свободата. Не бързай. Първо повикай любовьта, мѫдростьта и истината за свидетели на това, което си намислилъ да правишъ, и после го направи. Това е хигиената на живота. Вѣрвай въ любовьта, въ мѫдростьта и въ истината. Вѣрвай въ живота, въ знанието и въ свободата. Вѣрвай въ движението, въ учението и въ работата. Приложете вѣрата въ живота си, за да видите нейнитѣ резултати. Вѣрата усилва здравето. Като се говори за здравето, хората иматъ предъ видъ лѣкаритѣ, като условие за лѣкуване на болеститѣ и възстановяване на здравето. Сегашнитѣ лѣкари ще изиграятъ ролята си и ще се пенсиониратъ. Въ бѫдеще ще се търсятъ лѣкари за здравитѣ хора, а не за болнитѣ. Ще извикашъ единъ лѣкарь и ще му кажешъ: Здравъ съмъ, но искамъ ти да се произнесешъ. Лѣкарьтъ ще те прегледа и ще ти каже, че нервната ти система е добре, дихателната ти система е добре, стомашната, костната, отделителната системи сѫ сѫщо добре. Ще му платишъ отъ 300—500 лв., ще му благодаришъ и ще се раздѣлишъ съ него. Следъ това ще извикашъ лѣкарь да прегледа детето ти. Лѣкарьтъ е длъженъ да преглежда здравитѣ. Това се отнася до бѫдещитѣ лѣкари. Иде новото време. То изисква хора, които носятъ новото, безъ да се страхуватъ отъ него. Ако новото е страшно, какво спечелиха евреитѣ, като подържаха и до днесъ още подържатъ старото? На времето си още тѣ се отказаха отъ новото учение, което Богъ имъ изпрати. Сега питамъ българитѣ: Какво ще спечелятъ и тѣ, ако не приематъ моето учение? Питате: Кой си ти, на когото трѣбва да приемемъ учението? Не е въпросътъ, кой съмъ азъ. Вие приемате ли, че въ свѣта сѫществува единъ Богъ на любовьта, на мѫдростьта и на истината? Признавате ли, че има единъ Богъ на живота, на знанието и на свободата? Тоя Богъ управлява всички народи. Той управлява и всички славяни. Казвамъ: Ако искате да оздравѣете, яжте тоя хлѣбъ. Ако оздравѣете, трѣбва ли да се съмнявате? Пийте тая вода и, ако оздравѣете, не се съмнявайте. Дишайте тоя въздухъ. Ако оздравѣете, трѣбва ли да се съмнявате въ него? Опитвайте нѣщата и вижте, какъвъ резултатъ ще имате. Приложете Божия законъ. Който не се подчинява на тоя законъ, носи отговорность. Евреитѣ трѣбваше да приематъ Христовото учение. И християнитѣ още не сѫ Го приели. Тѣ и досега още се чудятъ, какво учение е това, което изисква отъ тѣхъ себеотричане. Тѣ се чудятъ, какъ да се отрекатъ отъ майка си и отъ баща си, даже и отъ живота си. Какво правятъ днесъ на бойното поле? Милиони хора сѫ напуснали домоветѣ си, майка си и баща си и се отрекли отъ живота си, безъ да се замислятъ за причината на това себеотричане. Защо се отрекоха тѣ? Ако бѣха се отрекли за Христа, другъ резултатъ щѣха да иматъ. Но и сега иматъ резултатъ. Всички убити въ войната станаха проповѣдници на Христовото учение. Днесъ има повече отъ 30 милиона проповѣдници на Божията любовь, на Божията мѫдрость и на Божията истина. Всички хора трѣбва да живѣятъ въ името на любовьта. Мнозина ме питатъ: Какво ни очаква въ бѫдеще? Казвамъ: По-славно бѫдеще отъ това, което иде, никога не е идвало. Новъ свѣтъ се гради. — Какво ще стане въ бѫдеще? — Всички ще видятъ, какво ще стане; и българитѣ ще видятъ това. Когато Царството Божие дойде на земята, българитѣ ще бѫдатъ на мѣстото си. Не само българитѣ, но всички народи — англичани, американци, руснаци, французи, германци, италианци, сърби, черногорци — всички ще бѫдатъ на мѣстата си. Богъ готви велико бѫдеще за ония, които искатъ да живѣятъ разумно. Не е въпросъ да се отречешъ отъ себе си, но ако си българинъ, да станешъ истински българинъ; ако си англичанинъ, руснакъ, французинъ, или отъ каква и да е народность, трѣбва да бѫдешъ истински човѣкъ. Сегашнитѣ астрономи сѫ открили една звезда, петь хиляди пѫти по-голѣма отъ слънцето, съ топлина петь хиляди пѫти по-голѣма отъ слънчевата. Казватъ, че тая звезда е отъ първа величина. Като я наблюдаватъ съ телескопъ, свѣтлината ѝ е толкова голѣма, че отдалече даже изглежда като голѣмъ пожаръ. Тая звезда означава пристигането на новата епоха. Бѫдещата култура представя една отъ виднитѣ звезди на небето. Радвайте се, че и слънцето, и луната, и звездитѣ предсказватъ бѫдещето. Бѫдете топли и свѣтли като слънцето. Въ това се заключава здравословното състояние на човѣка. Бѫдете чисти като луната. Радвайте се и на звездитѣ, които помагатъ за развиване на вашитѣ дарби. Радвайте се, че имате възможность да се ползувате отъ енергията на планетитѣ. Радвайте се, че всичко въ свѣта работи за васъ — малкитѣ деца въ вселената, които сѫ предметно учение на възвишенитѣ и разумни сѫщества. Да работимъ за славата Божия на земята! Да работимъ въ Негово име и да прилагаме Неговата любовь! * 5 Беседа отъ Учителя, държана на 14 ноемврий, недѣля, 10 ч. с. 1943 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата "Вѣчно подмладяване", Последни неделни беседи от Учителя, изнесени през 1943 г. Първо издание - София, 1944 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Ценни нѣща III. Послание Йоаново. Нѣщата въ природата сѫ ценни поради съдържанието, което иматъ. И човѣкъ е цененъ по сѫщата причина — по съдържанието, което му е дадено. Колкото и да е ценно съдържанието на нѣщата, ако не сте внимателни къмъ него, то може да изчезне. Напримѣръ, ценно е розовото масло, но ако не се държи въ добре затворено шишенце, лесно ще излети. Преди две години ходихъ въ Казанлъкъ. Подариха ми нѣколко шишенца съ гюлово масло. Като се върнахъ, закачихъ ги на стената. Тѣ бѣха добре запушени. Следъ време погледнахъ да видя, какво е станало съ розовото масло — оказа се, че шишенцата бѣха праздни. Подаръкътъ отиде въ въздуха. Всѣко ценно нѣщо трѣбва да се пази добре. Мнозина говорятъ за любовьта, но не знаятъ, какъ да я запазятъ; не знаятъ, какъ да я приложатъ. Най-неразбраното нѣщо е любовьта. Отъ какво е неразбраната любовь: отъ картофи, отъ празъ, отъ лукъ? Значи, има любовь отъ различни нѣща. Има устойчива и неустойчива или преходна любовь. Нѣкой казва, че отъ любовь набилъ нѣкого, или го наскърбилъ. Да наскърбишъ човѣка, това не е любовь. Лесно се говори, но мѫчно се прилагатъ нѣщата. Не всичко, което се говори, може да се изпълни. Да мислишъ, че можешъ всичко да направишъ, това значи, да живѣешъ съ предвзети идеи, да се представяшъ повече отъ това, което си въ действителность. И скромниятъ иска да се представи повече отъ това, което е въ сѫщность, но като остане самъ, вижда, че не е така. Единъ день бѣхъ въ едно Варненско село на разходка. Виждамъ на пѫтя едно малко кученце носи кость въ устата си. Вдигнало нагоре опашка, върви гордо, самонадѣяно. Отдалечъ се зададе едно голѣмо куче, затича се къмъ малкото, наежи се срещу него и го запита: Кой ти даде право да носишъ тая кость? Малкото кученце се уплаши, остави костьта и се опита да избѣга. Голѣмото куче не се задоволи съ това, натисна кученцето и започна да го дави. Малкото се бори, квичи, моли се да го пусне. Наблюдавахъ, какво ще стане по-нататъкъ. Голѣмото куче повече закачаше малкото, играеше си съ него, само да го стресне. Най-после то взе костьта отъ малкото и продължи пѫтя си. Като се видѣ свободно, малкото кученце почна да тича и настигна друго, по-малко отъ него. Хвърли се отгоре му, обърна го на гръбъ и започна да го дави. Съ това то искаше да му каже: Ще ти дамъ да разберешъ, какво значи възпитание. Така възпитаваха и мене. Какво виждаме днесъ въ живота? Всѣки човѣкъ постѫпва съ по-слабия отъ себе си така, както по-силнитѣ сѫ постѫпвали съ него. Силниятъ, като срещне слабия, пита го: Кой ти даде право да постѫпвашъ така? Ако по-силенъ отъ него се изпрѣчи на пѫтя му, и той го запитва сѫщото. И слабиятъ, като намѣри по-слабъ отъ себе си, постѫпва като силния. Като наблюдавамъ сегашнитѣ хора, не зная, какъвъ процентъ отъ тѣхъ ще бѫдатъ приети на небето. Ако нѣкой влѣзе въ небето, едва ли ще прекара една седмица. Въ скоро време ще го хване носталгия и ще каже: Тоя свѣтъ не е за мене. Всѣки обича такъвъ свѣтъ, който е нагласенъ споредъ изискванията на неговия умъ, на неговото сърдце и на неговата душа. Всички хора не разбиратъ еднакво живота. Голѣмо различие сѫществува между тѣхнитѣ разбирания. Всички области на земята различно се освѣтяватъ и отопляватъ отъ слънцето. Най-добре е освѣтенъ и отопленъ екваторътъ, а най-слабо — полюситѣ. Казватъ за нѣкого, че билъ опъкъ, неразбранъ човѣкъ — Защо е такъвъ? — Защото не разбира живота. Който разбира живота отъ гледището на екватора и на полюситѣ, минава за новъ човѣкъ. И писатели има такива. Животътъ на екватора се отличава съ голѣма горещина, а тоя на полюситѣ — съ голѣмъ студъ. Поради голѣмия студъ, полюситѣ не сѫ населени. Тѣ представятъ само складъ на енергия. Както на земята има два полюса — северенъ и юженъ, така и въ човѣка има два полюса, които сѫ складъ на енергия; тамъ нѣма никакъвъ животъ. На полюситѣ деньтъ и нощьта траятъ по шесть месеца. Тамъ ставатъ голѣми бури. На мѣста ледътъ достига петь-шесть метра дебелина. Ще кажете, че при тия условия не може да има никаква култура. Изобщо, на земята още не може да сѫществува такава култура, каквато се изисква. Това се вижда отъ голѣмитѣ противоречия, презъ които хората минаватъ. Нѣкой се оплаква, че лесно забравя. Много естествено, той забравя, защото не е развилъ чувството на редъ и порядъкъ въ себе си. Той не туря нѣщата на мѣстата имъ и ги разбърква. Виждате, какво прави словослагательтъ. Всѣка буква, всѣки знакъ е туренъ на своето мѣсто. Щомъ си послужи съ една буква, веднага я туря на мѣстото ѝ. Не поставя ли буквитѣ на мѣстото имъ, нищо не може да направи. Виждате, какъ сѫ наредени клавишитѣ на пианото. Всѣки клавишъ означава опредѣленъ тонъ. Който знае да свири, взима точно опредѣленъ тонъ. Ако нѣкой не знае да свири, удря безразборно и създава голѣма дисхармония. Такава дисхармония сѫществува и въ домоветѣ. Влизате въ нѣкой домъ и още отъ вратата виждате голѣмъ безпорядъкъ: масата, столоветѣ не сѫ на мѣсто; повечето дрехи сѫ разхвърляни по креватитѣ, а нѣкои сѫ закачени едни върху други въ пъленъ безпорядъкъ. Възможно ли е при това положение да намѣришъ всичко, което търсишъ? Можешъ ли при това положение да помнишъ, кѫде си турилъ нѣщо? Единъ познатъ ми разправяше, какъ търсилъ единъ день лулата си. Като пушилъ, турилъ я нѣкѫде и не помни, де я оставилъ. Пита жена си, дъщеря си, не сѫ ли я видѣли. Всички търсятъ, но не могатъ да я намѣрятъ. По едно време той се хваща за ухото и, какво да види? Лулата е на ухото му. Той самъ я закачилъ на ухото си и забравилъ, де я турилъ. Това, което ви говоря, не е за развлѣчение, нито за обезсърдчаване. Не искамъ и да ви утешавамъ. Фактъ е, че мисъльта ви не е съсрѣдоточена. Като живѣете, трѣбва да бѫдете съсрѣдоточени. Дали сте на тоя, или на оня свѣтъ, едно и сѫщо се иска отъ васъ. Де е оня свѣтъ? Ако ви кажа, де е оня свѣтъ, и ако ви кажа, че азъ живѣя и на тоя, и на оня свѣтъ, нѣма да повѣрвате. Ако ви кажа, че съмъ отъ слънцето и живѣя тамъ, ще повѣрвате ли? Единъ день пѫтувахъ отъ София за Варна. Въ купето имаше нѣколко видни българи, които се разговаряха по политиката. По едно време единъ отъ тѣхъ се обърна къмъ мене и ме запита, отде съмъ. Казахъ му, че съмъ отъ слънцето. — Възможно ли е това? — Възможно е. И вие сте отъ слънцето, но сте забравили това, а азъ зная. — По какво се познава кой човѣкъ е отъ слънцето? — По-добрия му животъ. Хората отъ слънцето живѣятъ добре. Който не е отъ слънцето, не живѣе добре. Едно време земята е била въ слънцето, но по-кѫсно се отдѣлила отъ него. Казвамъ: Всички хора сѫ отъ слънцето, но сѫ забравили това. Всѣки трѣбва да се запита, кѫде е билъ преди да се е отдѣлила земята отъ слънцето. Ще кажете, че това внася противоречие въ човѣшкия умъ. Споредъ мене, противоречието се ражда, когато умътъ на човѣка е заетъ едновременно съ две различни идеи. Докато го занимава само една идея, той не може да изпадне въ противоречие. Който е заетъ само съ своя личенъ животъ, не се интересува отъ обществения животъ. Той е въ положението на мравката, която не се интересува отъ онова, което става вънъ отъ нея. Тя не подозира, че въ Европа има война. Другъ е въпросътъ, ако човѣкъ държи въ ума си идеята за Божествения животъ. Тая идея е широка. Тя обхваща цѣлокупния животъ — личния, семейния, обществения и общочовѣшкия. Каква е идеята на сегашния човѣкъ за Бога, за природата, за реда и порядъка въ живота? Той гледа на тия нѣща по детински. И това не е лошо, но липсва нѣщо въ разбирането на човѣка. Това е все едно да нарисувашъ една карикатура и да мислишъ, че тя представя истинския образъ на човѣка. Защо трѣбва да рисувашъ човѣка карикатурно? И безъ това той е изопачилъ чъртитѣ си. Малко хора ще срещнете днесъ, които сѫ запазили оня образъ, който имъ билъ даденъ първоначално. Казано е за човѣка, че е създаденъ по образъ и подобие Божие, но днесъ тоя образъ е изгубенъ. Много художници сѫ рисували върху него, всѣки е турялъ нѣщо свое, поради което сѫ го окарикатурили. Ако човѣкъ е роденъ отъ сприхави родители и се движи между такива хора, носътъ му става дълъгъ и сухъ. За да изправи носа си, той се нуждае отъ вода. Въздухътъ, въ който живѣятъ сприхавитѣ хора, съдържа вѫглена киселина повече, отколкото трѣбва. Значи, сприхавиятъ страда отъ липса на вода и отъ изобилие на вѫглена киселина. Организъмътъ на човѣка се нуждае отъ известно количество вода. Не се ли набави това количество, той страда отъ сухота. Водата е необходима за организъма, но не и вѫглената киселина. Растенията, обаче, не могатъ безъ вѫглена киселина. Тя е необходимо условие за тѣхъ. Кои условия сѫ необходими за човѣка? — Свѣтлината, въздухътъ, водата и храната. Всѣко нѣщо се развива при специфични условия. И единицата, като жива величина въ органичния свѣтъ, се нуждае отъ условия. Нулата, напримѣръ, е условие за нейното развитие. Ако туримъ една нула надѣсно отъ единицата, тя става десеть пѫти по-голѣма. Ако туримъ две нули, тя става сто пѫти по-голѣма. Да се увеличи единицата десеть пѫти, това значи, да претърпи десеть промѣни въ себе си, т. е. да обиколи крѫга десеть пѫти. Подъ „единица“ разбирамъ сѫществуването на единъ Богъ въ Битието, Който е единенъ въ себе си. Въ Бога нѣма никакво раздвояване. Двойката подразбира отражение на цѣлата природа, на цѣлото Битие. Единицата и двойката заедно даватъ тройката — първата фаза, въ която Битието се проявява, а именно, въ дома, дето единицата е бащата, двойката — майката, а тройката — детето. Казва се за Бога, че е троеличенъ, т. е. проявява се като баща, като майка и като, синъ. И човѣкъ трѣбва да има синовни отношения къмъ баща си. Като Баща, Богъ е едно нѣщо, като Майка — друго нѣщо и като Синъ — трето. Христосъ казва: „Азъ и Отецъ ми едно сме.“ Това значи, че бащата и синътъ сѫ едно. Сѫщевременно Христосъ казва: „Отецъ ми е по-голѣмъ отъ мене.“ Хората, изобщо, говорятъ за Бога, като приписватъ всичко на Него. Това значи, че тѣ не Го познаватъ. Понятието Богъ не трѣбва да се изопачава. Човѣкъ нѣма право да карикатури Божия образъ. Има нѣща, които Богъ е направилъ, но всички нѣща не сѫ Негово дѣло. Напримѣръ, сѣнкитѣ не сѫ Божие дѣло. Въ Божествения свѣтъ абсолютно никакви сѣнки не сѫществуватъ. Той е свѣтъ на вѣчна свѣтлина. — Може ли свѣтлина безъ сѣнки? — Въ Божествения свѣтъ по-слабата свѣтлина минава за сѣнка на по-силната. На физическия свѣтъ тъмнината е сѣнка на свѣтлината, а въ Божествения свѣтъ слабата свѣтлина е сѣнка на силната свѣтлина. Като разглеждаме свѣтлината и тъмнината като полюси, естествено дохождаме до доброто и злото, сѫщо като полюси. Доброто е полюсъ на свѣтлината, а злото — полюсъ не тъмнината. Свѣтлината и доброто събуждатъ човѣшката активность, а злото и тъмнината правятъ човѣка пасивенъ. Той търси начинъ да си почине. Казватъ, че лошитѣ хора сѫ работливи — тора е заблуждение. Само добритѣ хора работятъ. Лошитѣ хора сѫ инертни. Тѣ не могатъ да работятъ. Който използува труда на хората, е лошъ човѣкъ. Добриятъ е свѣтлина, той работи съ разположение и любовь. Ако лошиятъ започне нѣкаква работа, той гледа повръхностно на всичко, не мисли, че трѣбва да свърши нѣщо. Стане ли въпросъ за плащане, той пръвъ се нарежда; мисли само за това, колко повече да му платятъ. Нѣкои питатъ, защо трѣбва да се молятъ, и казватъ: Щомъ има добри хора, тѣ ще работятъ, а ние ще се ползуваме отъ тѣхния трудъ. Щомъ има религиозни хора, тѣ ще се молятъ и, като тръгнатъ за небето, ние ще се хванемъ за краката имъ. Добре е това, но когато праведниятъ тръгне за небето, краката му ставатъ кѫси. За кои крака ще се хванете тогава? Физическитѣ крака на човѣка оставатъ на земята, нѣма за какво да се хванете. И вашитѣ рѫце ще останатъ тукъ. Съ какво ще се хванете тогава? Така не се говори. Способниятъ ученикъ решава самъ задачитѣ си. Следва ли отъ това, слабиятъ ученикъ да преписва задачитѣ си отъ силния? Колкото и да е майсторъ въ преписването, учительтъ бди зорко и ще го хване. Има нѣща, които ученикътъ самъ трѣбва да знае, да не очаква всичко наготово. Учительтъ е условие за ученика, но ученикътъ трѣбва да учи, да развива дарбитѣ си. Добре и правилно се развива оня, който се вглежда въ онова, което е вложено въ него. Затова е казано, че човѣкъ не трѣбва да изневѣрява на себе си. Какъ се изявяватъ дарбитѣ и способноститѣ? — Чрезъ ума, чрезъ сърдцето и чрезъ душата. Ако не познавашъ ума, сърдцето и душата си, какъ ще познаешъ живота? Животътъ е резултатъ. Въ тоя резултатъ имаме две положения: радость и скръбь. — Защо сѫществуватъ страданията? — Тѣ сѫ гърбъ на човѣка. Може ли да имашъ лице, а да нѣмашъ гърбъ? Щомъ имашъ лице, ще имашъ и гръбъ. И обратно: щомъ имашъ гръбъ, ще имашъ и лице. Ако нѣмашъ гръбъ, ще имашъ още едно лице. Това е човѣкъ съ две лица, т. е. двуличенъ. Човѣкъ съ две лица наричаме двуличенъ, т. е. изопаченъ. И гърбътъ представя изопаченото човѣшко лице. Когато единъ човѣкъ ти обръща гръбъ, казвашъ, че той не е отъ твоя свѣтъ. Щомъ се обърне съ лице къмъ тебе, той е отъ твоя свѣтъ. Когато хората си обръщатъ гръбъ, тѣ се сърдятъ единъ на другъ. Ако нѣкой ти обърне гърба си, ти се обиждашъ. Защо се обиждашъ? Той иска да те убеди въ истината, че не е отъ твоя свѣтъ. Тоя човѣкъ обича истината, казва ти, че не е отъ твоя свѣтъ. Ако и ти обичашъ истината, имашъ сѫщитѣ документи като него. Единъ българинъ отишълъ въ странство съ паспортъ, издаденъ отъ България. Като го питали, какъвъ е по народность, той вадилъ паспорта и го показвалъ. Така удостовѣрявалъ той своята народность. Ако нѣмашъ паспортъ, не си българинъ. И природата те пита, българинъ ли си, или не. Ако имашъ паспортъ, българинъ си; нѣмашъ ли паспортъ, не си българинъ. Паспортъ се иска отъ всѣки човѣкъ, да докаже своята народность. Въ сѫщность, нѣма разлика между хората отъ различнитѣ народности, — Защо? — Всички дишатъ, пиятъ вода, хранятъ се по единъ и сѫщъ начинъ. Разликата между евреина и българина се заключава въ писането: евреинътъ пише отдѣсно — налѣво, а българинътъ - отлѣво — надѣсно. Китаецътъ пише отгоре — надолу. Ако разгледате черепа на французина и на гърка, ще видите, че много си приличатъ. Сѫщо така черепътъ на евреина и на славянина си приличатъ. Религиозното чувство и въ двамата е силно развито. Разликата между тѣхъ е само въ милосърдието. Въ славянина милосърдието е добре развито. Въ една статия, писана на английски езикъ, се дава единъ интересенъ примѣръ отъ руския животъ, още отъ времето на царска Русия. Статията е озаглавена: „Бѫдещето е на славянитѣ.“ Обвинили една бедна вдовица, майка на три малки деца, че запалила къщата на единъ голѣмъ помещикъ. Осѫдили я на 15 годишенъ затворъ и я изпратили на заточение въ Сибиръ. Единъ младъ момъкъ, скиталецъ, безъ баща и безъ майка, чулъ за тая присъда и си казалъ: Азъ съмъ сиракъ на земята, на никого не съмъ нуженъ и полезенъ; отъ всички съмъ презрѣнъ и изоставенъ, ще се пожертвувамъ за бедната вдовица. На кого ще остави тя своитѣ малки дечица? Отишълъ той въ съда и казалъ: Виновникътъ за запалване къщата на помещика съмъ азъ, а не бедната вдовица. Като чули това признание, сѫдиитѣ отмѣнили присъдата и, вмѣсто вдовицата, изпратили младия момъкъ въ Сибиръ. Следъ десеть години се намѣрилъ истинскиятъ виновникъ. Заповѣдали да освободятъ младия човѣкъ отъ затвора, но се оказало, че той не билъ вече между живитѣ. Като четете тоя примѣръ, ще се запитате, какъвъ ли е билъ тоя младежъ. Той не билъ нито евангелистъ, нито човѣкъ отъ новото учение. Какъвъ е билъ тогава? Човѣкъ, роденъ съ чувство на саможертва, на себеотричане. Такова чувство носи всѣки човѣкъ въ себе си, но трѣбва до бѫде готовъ да го прояви. Ако сега трѣбва човѣкъ да стане евангелистъ или последователь на новото учение, работата му е изгубена. Ако си роденъ съ новото, съ чувство на самоотричане, ти си човѣкъ на мѣстото. Никой нѣма право да се отказва отъ онова, което е вложено въ него. Нѣма по-голѣмо престѫпление за човѣка да се откаже отъ това, което Богъ е вложилъ въ него. Нѣкои искатъ да имъ се плаща за всичко, което правятъ. Ако за всичко ти се плаща още на земята, въ другия свѣтъ ще бѫдешъ последенъ беднякъ. Единъ американски милиардеръ умрѣлъ. Понеже на земята заемалъ все първи мѣста, направо отишълъ при св. Петъръ, да му отвори райската врата, да влѣзе въ рая. — Почакай малко, трѣбва да се прегледа живота ти, да се види, какви добрини си направилъ. — Съградихъ една голѣма църква. — Благодариха ли ти за това? — Всички вестници писаха за мене. — Значи, платено ти е за това добро. — Друго добро направи ли? — Съ свои срѣдства построихъ единъ университетъ. — Какъ ти благодариха? — Пакъ писаха вестницитѣ за мене, приеха ме за почетенъ членъ въ университета. — И за това ти е платено. Спомни си, да си направилъ нѣкакво добро, за което да не ти е платено. Милиардерътъ напрегналъ ума си и започналъ да мисли. Най-после си спомнилъ, че единъ день, като отивалъ въ кантората си, настигнала го една бедна вдовица, която го молѣла за нѣкаква помощь. Понеже бързалъ много, нѣмалъ време да се спира, подхвърлилъ ѝ единъ доларъ. Бедната вдовица взела долара, и той се освободилъ отъ нея. — Ето едно добро дѣло, за което трѣбва да се обърнемъ къмъ Бога, Той да разреши въпроса. Отишли при Бога, разказали случая, и Той отговорилъ: Дайте на милиардера два долара и го върнете на земята. Всѣки човѣкъ се нуждае отъ Божиитѣ блага. Следователно, каквото правишъ, за Бога го прави, не очаквай да ти благодарятъ. Ако си проповѣдвалъ Словото, не очаквай да получишъ нѣкакво благо, но се запитай, научиха ли тия хора нѣщо добро. Ако си музикантъ или пѣвецъ, преди да давашъ концерти предъ публика, вижъ, дали твоитѣ музиканти или пѣвци могатъ да подобрятъ времето. Ако е облачно или дъждовно, а земята не се нуждае отъ дъждъ, доброто пѣене трѣбва да поправи времето. Ако е голѣма суша, доброто пѣене или свирене трѣбва да донесе дъждъ. Ако пѣенето не може да внесе свѣтлина въ ума ни, топлина въ сърдцето ни и потикъ въ душата ни, какво пѣене е това? Ако хлѣбътъ не внася въ организма ни елементи, необходими за неговото подържане, защо ни е тоя хлѣбъ? Ако водата не може да утоли жаждата ни, защо ни е тя? Ако молитвата не ни свързва съ възвишения свѣтъ, защо ни е тя? Ще кажешъ, че се молишъ. Само ти не се молишъ — всички живи сѫщества се молятъ по различенъ начинъ. Молитвата не е привилегия само за едного. Важно е, като се молишъ, да изучавашъ Божествения езикъ. Който не се моли, не може да изучи тоя езикъ, не може да се свърже съ Божествения свѣтъ. Като се молишъ, ще влѣзешъ въ възвишения свѣтъ, ще се срещнешъ съ разумни сѫщества, ще знаешъ, какъ да се отнесешъ съ тѣхъ, да имъ кажешъ добъръ день, да ги поздравишъ. Какъ ще влѣзете въ възвишения свѣтъ? Това всѣки самъ ще научи. Нѣкои сѫ ясновидци, знаятъ това. Въ България има доста ясновидци, малки и голѣми, доста пророци — малки и голѣми. Нѣкои пророци говорятъ все за миналото — перефразирано. Тоя казалъ това, оня казалъ онова. Всички казватъ, че трѣбва да се обичаме. Това не е ново. — Да бѫдемъ справедливи. — И това не е ново. Кое е новото въ свѣта? Преди години въ Америка бѣше обявена премия отъ хиляда долари на оня, който каже една нова мисъль, отъ никого не казана. И досега още премията е свободна, не се е намѣрилъ човѣкъ, който да каже една нова мисъль. Затова е казано въ Библията, че нѣма нищо ново подъ слънцето. Днесъ на всички хора се проповѣдва съ цель да се обърнатъ къмъ Бога. Ти не можешъ да обърнешъ човѣка къмъ Бога, ако не го обичашъ. Безъ любовь никакво обръщане не става. Христосъ казва: „Както ме Отецъ възлюби, така и азъ ви възлюбихъ.“ Това е истинското обръщане. Достатъчно е да любишъ човѣка, за да му помогнешъ да намѣри правия пѫть. Нѣма по-ценно нѣщо въ живота отъ любовьта. Тя води човѣка къмъ познаването на тоя и на оня свѣтъ. Ако разберешъ земния животъ, ще разберешъ и небесния. Между земния и небесния животъ има известно подобие. Земниятъ животъ крие въ себе си зародиша на небесния. Любовьта слиза отъ духовния свѣтъ и като сѣмка се посажда въ физическия. За да разберешъ правилно любовьта, трѣбва да я посадишъ въ добра почва, при благоприятни условия и да се грижишъ за нея, докато даде плодъ. Ако я посадишъ въ лоша почва и при лоши условия, тя ще се изопачи. На това се дължи изопачаването на любовьта. Всѣки се стреми къмъ любовьта, която той нѣкога познавалъ. Но, като дошълъ на земята, той я приложилъ по човѣшки и я изопачилъ. Физическиятъ свѣтъ е опитно поле, дето се посаждатъ и обработватъ идеитѣ. Плодоветѣ имъ зависятъ отъ почвата и отъ начина на обработването на сѣмената. Казано е: „Отъ плодоветѣ имъ ще ги познаете.“ Въ невидимия свѣтъ нѣма погрѣшки, както на земята. Тамъ листата на дърветата не се попарватъ и не капятъ, както тия на земята. Често ме питатъ, ще се познавате ли на оня свѣтъ. Тамъ се познаватъ само ония, които се обичатъ. Въ невидимия свѣтъ не можешъ да срещнешъ нито единъ човѣкъ, когото не обичашъ. На земята хората се познаватъ, защото се различаватъ външно, физически. Въ духовния свѣтъ е точно обратно: тамъ сѫществата външно си приличатъ, вѫтрешно се различаватъ. Трѣбва да си нагоденъ да виждашъ вѫтрешно, за да различишъ единъ човѣкъ отъ другъ. На земята хората иматъ нѣкои общи идеи, интересуватъ се отъ общи въпроси, но различието между тѣхъ е въ начина на възприемането и обработването на тия идеи. Ще цитирате стиха, въ който е казано: „Вие сте храмъ Божи.“ Така е било първоначално, преди съгрѣшаването. Следъ съгрѣшаването си човѣкъ е внесълъ въ тѣлото си такива елементи, които не позволяватъ на Бога да живѣе въ него. Нѣкой яде свинско месо и внася свински клетки въ тѣлото си. Понеже свинята е крайно страхлива, и човѣкъ става страхливъ. Въ такова тѣло Богъ не живѣе. Нѣкой е грубъ, жестокъ. Въ такова тѣло Богъ не живѣе. Другъ е егоистъ, алченъ. И въ такова тѣло Богъ не живѣе. Можешъ ли тогава да мислишъ, че въ тебе живѣе Богъ? Казвамъ: Ако хората продължаватъ да живѣятъ съ своитѣ стари възгледи, въ скоро време ще се задушатъ. Човѣшката мисъль, човѣшкитѣ възгледи се нуждаятъ отъ провѣтряване. Ако хората продължаватъ да живѣятъ съ човѣшката любовь, ще се задушатъ. Тѣ живѣятъ и дишатъ свободно, благодарение на Божия Духъ, Който влиза въ тѣхъ и се проявява чрезъ тѣхъ. Казано е, че живѣемъ и се движимъ въ Бога. Ние живѣемъ въ Бога, но Той не живѣе въ насъ. Да благодаримъ, че изпраща любовьта си чрезъ своя Духъ, Който ни изпълва и внася животъ въ насъ. Иначе, ние сме изгубени. Мнозина говорятъ за Бога, за молитвата, за любовьта, но не искатъ да работятъ. Идвали сѫ такива хора при мене, философствуватъ, отниматъ времето ми. Като ги накарамъ да работятъ, веднага си отиватъ. Азъ копая, и тѣ трѣбва да копаятъ. Не могли да копаятъ, щѣли да се изпотятъ. Ако се изпотятъ, ще се преоблѣкатъ. Ще си направятъ поне една потна баня. Това е лѣкуване. Свѣтътъ се нуждае отъ съзнателни, работливи хора. Въ бѫдеще религиознитѣ хора ще се молятъ по другъ начинъ, а не както сега — съ колѣничене. Да колѣничишъ, това подразбира, че се намирашъ при лоши условия. Когото биятъ, той колѣничи и се моли. Въ бѫдеще, ще копаешъ и ще се молишъ. Божествениятъ свѣтъ изключва колѣниченето. Вѣрващитѣ се молятъ по различенъ начинъ. Евангелиститѣ колѣничатъ, т. е. тѣ се молятъ съ сърдцето си — най-деликатното мѣсто въ човѣка. Православнитѣ се молятъ прави, т. е. съ ума си. Който се моли седналъ, казваме, че се моли съ стомаха си. Ако се молишъ съ душата си, взиматъ участие свѣтлината, топлината и силата ти. Нѣма по-хубава поезия въ живота отъ тая, да се молишъ, т. е. да се разговаряшъ съ Бога. Ще се молишъ, безъ да се оплаквашъ. Трѣбва ли да казвашъ на Бога, че страдашъ? Кой не страда въ свѣта? При това, кой е страдалъ, колкото Бога или повече отъ Него? Нѣма другъ, който да е страдалъ като Бога и на никого нищо да не е казалъ. Той дава безброй блага на хората, но тѣ не ги използуватъ, както трѣбва. Той вижда всичко това и мълчи, нищо не казва. Каквото става, всичко вижда, всичко понася тихо и смирено. Не само това, но всѣки се сърди, роптае, че не му отнематъ страданията. Какво лошо има въ страданията? Само единъ човѣкъ не страда, всички страдатъ. Ако нѣкой се оплаква много отъ страданията си, това показва, че едва е започналъ да страда. Преди години дойде при мене единъ беденъ човѣкъ, да иска хлѣбъ. Казва ми: Ще умра отъ гладъ, шесть часа гладувамъ, хапка не съмъ турилъ въ устата си. — Не се страхувай, нѣма да умрешъ отъ гладъ. Ние правимъ опити, постимъ по 24 часа, по два, по три и повече деня. Нѣкой постятъ по десеть и повече дни, нито вода пиятъ, а ти не си ялъ само шесть часа и казвашъ, че ще умрешъ. Чрезъ поста човѣкъ усилва волята си и се освобождава отъ страха, че ще умре отъ гладъ. Гладътъ лѣкува. Ако боледувашъ отъ ревматизъмъ или отъ друга болесть, можешъ да се лѣкувашъ съ гладъ. Трѣбва да ти е приятно, че гладувашъ. Гладътъ пречиства тѣлото, поритѣ се отварятъ, и дишането става по-дълбоко. Гладътъ внася повече свѣтлина въ ума. Още отъ старо време хората се лѣкували чрезъ гладъ. Сегашнитѣ хора се страхуватъ отъ дълъгъ постъ, затова препорѫчватъ повече да се яде. И яденето не е лошо, но приятно е да срещнешъ човѣкъ на 80—90 годишна възрасть, бодъръ, съ свѣтълъ умъ, съ любещо сърдце. Той е запазилъ своята бодрость, благодарение на умѣрено хранене, Приятно ли е да срещнешъ 45 годишенъ човѣкъ и да го слушашъ да говори, че е остарѣлъ вече, за нищо не го бива? Той се отчаялъ отъ живота, не харесва младитѣ, не харесва и старитѣ, нищо не го задоволява. Гледай съ радость на живота. Виждай доброто и въ младия, и въ възрастния, и въ стария. Срѣщамъ една баба, добре облѣчена, добре вчесана. Тя е запазила младежкото въ себе си. Казвамъ ѝ: Бабо, ти като бѣше млада мома, 19 годишна, увлѣче единъ младъ момъкъ, който умрѣ отъ скръбь за тебе. — Кой ти каза това? — Не е важно, кой ми е казалъ. Нали това е истина? — Истина е. Какво да направя сега? — Ще се молишъ да се подмладишъ. Ако те подмладя и станешъ на 19 години, ще потърсишъ тоя момъкъ, да изправишъ погрѣшката си. Хората изпадатъ въ смѣшно положение, като говорятъ за любовьта, безъ да я разбиратъ. Това, което тѣ наричатъ любовь, никаква любовь не е. Казвате: Обичамъ тоя човѣкъ. Обичашъ, а роптаешъ. Любовь, която роптае, не е истинска. Това е търговска сдѣлка. Любовьта търпи. Казвашъ, че сърдцето ти гори отъ любовь, а си недоволенъ, че не те оценяватъ. Не искай да те оценяватъ, но люби. Така, именно, човѣкъ ще станешъ. Ако не любишъ, ще боледувашъ. Любовьта е творческа сила. Да любишъ и да те любятъ, това е благословение и за двамата. Нѣма случай въ живота, да сѫ се обичали двама души и да сѫ пострадали. Това е невъзможно. Ако не сѫ се обичали, могатъ да пострадатъ, но не и обратното. Любовьта изключва страданието. Нѣкой иска да ме убеди въ противното. Не, любовьта носи радость и щастие. Ние не говоримъ за оная любовь, която почива на търговска основа. Ние говоримъ за Божествената любовь. Каква любовь е тая, която прави човѣка мързеливъ, да очаква всичко наготово отъ своя възлюбенъ или отъ възлюбената си? Както постѫпва човѣкъ съ своя възлюбенъ или съ възлюбената си, така постѫпва и съ Бога. Докато благословението и благата идатъ отгоре, той обича Бога. Щомъ спратъ благата, той се отказва отъ Него, подъ предлогъ, че Богъ го е забравилъ. Въ сѫщность, той е забравилъ Бога, затова благата спиратъ. Който люби истински, той е готовъ на всѣкакви жертви. Той е внимателенъ и къмъ камънитѣ, и къмъ малкитѣ растения. Като види, че нѣкое камъче не е на мѣсто, навежда се и го туря на мѣстото му. Ако види, че на корена на едно растение е падналъ камъкъ, вдига камъка и го туря настрана. Срещне ли въ гората буренясало изворче, спира се да го очисти. Любещиятъ е готовъ да помага на всички. Любовьта се проявява и въ малкитѣ, и въ голѣмитѣ нѣща. Тя се отнася еднакво и къмъ мравката, и къмъ човѣка. Ако те лае куче, не хвърляй камъкъ да го ударишъ, но му дай парче хлѣбъ. Като му дадешъ два-три пѫти, то ще ти стане приятель. Нѣкой казва: Азъ съмъ евангелистъ. Другъ казва: Азъ съмъ православенъ. Трети: Азъ съмъ окултистъ. Добре е, че си евангелистъ, че си православенъ, че си окултистъ. Това не е ново, всѣкога е имало и евангелисти, и православни, и окултисти. Важно е да направишъ нѣщо и отъ направеното да имашъ плодъ. Че си Иванъ, добре е това. Че си Драганъ, добре е и това. Но Иванъ трѣбва да изоре нивата, а Драганъ да я посѣе. Ако двамата не свършатъ работата и не дадатъ плодъ, нито Иванъ е Иванъ, нито Драганъ е Драганъ. Името Драганъ означава зрѣлъ плодъ. Христосъ измѣни името на Кифа, нарече го Петъръ. — Какво означава името Петъръ? — Зрѣлъ плодъ. Мѫчно зрѣеше тоя плодъ, голѣмъ консерваторъ бѣше. Той се държеше здраво за старото. Въпрѣки това, той каза на Христа: „Всички да се отрекатъ отъ тебе, азъ, Петъръ, никога нѣма да се откажа.“ Христосъ му отговори: „Докле пѣтелътъ пропѣе, ти три пѫти ще се откажешъ отъ мене.“ Христосъ казва: „Не сѫдете, да не бѫдете сѫдени.“ И азъ не сѫдя, и вие не трѣбва да сѫдите. Да сѫдишъ, това е навикъ отъ миналото. Защо ще сѫдишъ нѣкого, че не говори добре, или не пише добре? Ти говоришъ или пишешъ, както сѫ те учили. Нѣкой говори добре френски или нѣмски — професорътъ му е билъ добъръ. Да знаешъ добре предмета, който си изучавалъ, това зависи и отъ учителя, и отъ тебе, като ученикъ. Благодари на това, което днесъ придобивашъ, но работи, да не останешъ само съ него. Ставашъ сутринь отъ сънь, оглеждашъ се въ огледалото — благодари за челото, за носа, за устата, за тѣлото си, които Богъ ти е далъ. Ти се погледнешъ, не си доволенъ и не благодаришъ. Какъвто и да си, благодари за всичко. Пожълтѣлъ си, пакъ благодари и търси причината, защо си пожълтѣлъ. Причината за тоя цвѣтъ се крие въ малкото свѣтлина въ ума. Жълтиятъ цвѣтъ на лицето показва известна болезненость. Тоя цвѣтъ трѣбва да влѣзе въ ума ти, да станешъ уменъ. Нѣкой почернѣлъ — и това е болезнено състояние. Черниятъ цвѣтъ означава почивка. Тоя цвѣтъ трѣбва да влѣзе въ стомаха, да помага при храносмилането. Колкото и да се говори за цвѣтоветѣ и тѣхното значение, все ще остане нѣщо неразбрано. Трѣбва да се отвори специално школа, да се изучаватъ цвѣтоветѣ като методи за правилно живѣене. Да направимъ опитъ съ десеть сестри отъ 45—80 годишна възрасть, да видимъ, какъ ще се измѣнятъ лицата имъ подъ влиянието на известни цвѣтове. Въ продължение на една година може да стане промѣна, да се подмладятъ. Всѣки трѣбва да се откаже отъ старото си знание, да бѫде готовъ да учи, отъ нищо да не се смущава. Сега хората се смущаватъ отъ войната. На земята воюватъ — цѣлиятъ свѣтъ не воюва. На Слънцето нѣма война, на Юпитеръ нѣма война, на Марсъ има война. Отъ планетитѣ, които не воюватъ, сѫ изпратени делегации, да видятъ, какъ се биятъ хората, съ какви орѫдия си служатъ. Възвишенитѣ сѫщества могатъ съ единъ снарядъ да спратъ войната на земята. Достатъчно е да хвърлятъ луната върху земята, за да произведатъ такова сътресение, отъ което хората да хвърчатъ въ пространството съ километри нагоре. Тѣ казватъ на хората: Не се бийте. Едно време и ние се бихме като васъ, но сега вече никаква война не допущаме помежду си. Умътъ ви трѣбва да бѫде свѣтълъ, да мисли. Вие се биете за земя и право. И земя имате, и право имате. Едно ви трѣбва — любовь. Едно ви трѣбва — да изпълните Божията воля. Ако приемете любовьта и изпълните Божията воля, ще дойде мирътъ на земята. Кога ще се оправи свѣтътъ? Какъ ще се оправи тоя свѣтъ? — По два начина. Първиятъ начинъ е да се приспятъ всички войници и да се обезорѫжатъ. Като се събудятъ, ще видятъ, че нѣматъ никакво орѫжие въ рѫката си. Какъ ще воюватъ безъ орѫжие? Вториятъ начинъ е да се запали въздуха, и всичко да се стопи и изгори. Казвамъ: Приспете злото въ себе си. Приспете своитѣ лоши мисли и желания. Че хората се биятъ, че народитѣ се биятъ — англичани, американци, руснаци, германци — това е тѣхна работа. Твоя работа е да оправишъ себе си. Всѣки да се заеме да приспи злото и да даде пѫть на доброто въ себе си. Всѣки да възприеме любовьта и да остави Богъ да царува въ него. Всѣки да отвори ума си за Божественото знание, сърдцето си — за Божията любовь, волята си — за Божествената свобода. Всѣки да живѣе, както Богъ го е научилъ, и да не чака отвънъ да го учатъ. Ако отсега нататъкъ очаква да го учатъ, какъ да живѣе, той е загубенъ. Какъ се изявява животътъ? — Въ възприемане на свѣтлина, необходима за ума; въ възприемане на топлина, необходима за сърдцето и въ възприемане на материална сила, необходима за градежъ на душата. Хората не успѣватъ, понеже не мислятъ право. Казвашъ, че не те обичатъ. Отъ тебе зависи да те обичатъ. Ако конецътъ, който те свързва съ хората, е тънъкъ, потърси начинъ да го уякчишъ. Единъ конецъ лесно се кѫса, но дебелото вѫже не можешъ да скѫсашъ. Обикни единъ, двама, трима, четирма и повече души, да видишъ, какъ конецътъ ти постепенно ще става по-дебелъ и якъ, нишкитѣ ще се увеличаватъ, а съ това и разположението на хората къмъ тебе ще расте. Можемъ да направимъ опитъ съ едно малко момиче. Първото условие: да е здраво. Щомъ е здраво, и бедно да е, и грозно да е, въ една година ще се измѣни така, че всички хора — млади и стари ще го обикнатъ. Какъ ще стане това? — По сѫщия начинъ, както намразяватъ човѣка. Както става човѣкъ глупавъ, така може да стане уменъ; както става грозенъ, така може да стане красивъ; както го мразятъ, така могатъ да го обичатъ. Искашъ хората да те обичатъ, а ти самъ не обичашъ. Кажи си: Както Богъ обича тоя човѣкъ, така и азъ ще го обичамъ. -— Какъ ще позная, че Господъ го обича? — Вижъ, какво е положението на тоя човѣкъ въ дома му. Ако жена му и децата му го обичатъ, ако работитѣ му вървятъ добре, Богъ го обича. Ще кажете, че е писано, да не обичате нѣкого. — Оставете това настрана. Старото си отива, ново иде. Нова Библия се пише сега. Ново Евангелие се пише. Не го пиша азъ, Богъ го пише. Горко на оня, който не приеме новото Евангелие! Евреитѣ и досега страдатъ, защото не приеха Христовото учение. Ще кажете, че малко е Евангелието, оставено отъ Христа. Онова, което сега се пише, е още по-малко. Единъ отъ кодекситѣ на новото Евангелие гласи: Зачитайте Божественото въ човѣка! Като слушашъ единъ музикантъ, радвай се, че има Божествена дарба. Като четешъ стихотворенията на единъ поетъ, радвай се, че дарбата му е дадена отъ Бога. Като се ползувашъ отъ съветитѣ на единъ мѫдрецъ, радвай се, че Богъ го изпратилъ между хората, да ги поучава. Ако срещнешъ красивъ човѣкъ, който не злоупотребява съ красотата си, знай, че Богъ го създалъ красивъ. Всичко хубаво и добро е отъ Бога. Каквото видишъ, запитай се, дали е отъ Бога, или отъ човѣка. Детинското въ човѣка отъ Бога ли е? Да бѫдешъ възрастенъ и да остарѣешъ отъ Бога ли е? Всѣко нѣщо, къмъ което човѣкъ се отнася съзнателно, е отъ Бога. Нѣкой се оженилъ и се оплаква, че жена му не била такава, каквато той искалъ. Тая женитба не е отъ Бога. Другъ се оплаква, че билъ беденъ. Неговата беднотия не е отъ Бога. Той е причина за беднотията си. Ще ви приведа една легенда изъ живота на Ноя. Той ималъ само една дъщеря, но много красива и разумна. Трима млади момци се влюбили въ нея, и всѣки пожелалъ да вземе Ноевата дъщеря, за себе си. Първиятъ казалъ: Ако не се оженя за тая мома, нѣма животъ за мене. Вториятъ казалъ: Или Ноевата дъщеря ще взема, или смърть и за нея, и за мене. И третиятъ казалъ сѫщото. Бащата се видѣлъ въ чудо, не знаелъ, какво да прави. Най-после му дошла идеята, да превърне магарицата и котката си въ моми, по-красиви отъ дъщеря му, и да ги представи на тримата кандидати като свои дъщери. Явили се и тримата предъ Ноя, и той имъ казалъ: Имамъ три дъщери, всѣки да си избере, която му хареса. Първиятъ кандидатъ харесалъ момата, която произлѣзла отъ магарицата. Вториятъ харесалъ оная, която произлѣзла отъ котката. Третиятъ харесалъ истинската дъщеря на Ноя. И тримата кандидати останали доволни, всѣки си избралъ мома по вкуса. Следъ време бащата посетилъ първия си зетъ и го запиталъ: Доволенъ ли си отъ избора? — Доволенъ съмъ, добре си живѣемъ. Понѣкога възлюбената ми крѣска и поритва. — Такава е майка ѝ. Отишълъ при втория зетъ и го запиталъ, какъ живѣе съ жена си. — Добре живѣемъ, но понѣкога тя драще. — Такава е майка ѝ. Отишълъ и при третия зетъ. На въпроса, какъ живѣе съ жена си, зетътъ отговорилъ: Благодаря, много добра е жена ми, цѣлъ ангелъ, Ной си казалъ: Тя е истинската ми дъщеря, тя е отъ Бога. Какво показва тая легенда? Че злото си е зло. Колкото и да го поливаме, то не може да се измѣни. Киселината, колкото и да се намалява силата ѝ, пакъ киселина си остава. Нѣкой се страхува да приеме нѣкаква идея, да не би да се измѣни. Нѣма защо да се страхувашъ. Ти се измѣняшъ, безъ да искашъ. Остарявашъ, безъ да искашъ, и не знаешъ, какъ си остарѣлъ. Билъ си младъ, енергиченъ, жизненъ, хвърчалъ си отъ радость, и единъ день гледашъ, навелъ си се, едва се движишъ и не знаешъ, какъ е станало това. Питамъ: Какъ остарѣ, безъ да знаешъ и безъ да искашъ? — Остарѣхъ, но какъ, не зная. Споредъ мене, остаряването е натрупване на излишни мисли и желания въ човѣшкото съзнание. Тоя излишъкъ оставя утайки, отъ които човѣкъ трѣбва да чисти ума, сърдцето и съзнанието си. На утайкитѣ, именно, се дължи преждевременното остаряване. Оня, който не допуща излишни мисли и желания въ съзнанието си, придобива знания, безъ да губи силата си. Той запазва, своята бодрость за дълги години и живѣе съ радость. Това значи, да запази човѣкъ младостьта си. Младиятъ прилага любовьта по-добре отъ стария. Той лесно се примирява съ мѫчнотиитѣ си. Затова Христосъ казва: „Станете като децата.“ Веднъжъ наблюдавахъ, какъ се сбиха две малки деца, едното тригодишно, а другото на две години. Тѣ бѣха въ колички, возѣха ги майкитѣ имъ. По едно време една отъ майкитѣ даде на по-малкото дете по-голѣма ябълка, а на по-голѣмото — по-малка ябълка. То пресегна съ рѫката си до количката на по-малкото, хвана го за косата и взе ябълката му, като подхвърли своята къмъ него. Малкото се огледа и започна да плаче. После сграбчи по-голѣмото за косата и започна да дърпа ябълката отъ устата му. Майкитѣ се намѣсиха и разрешиха спора. Следъ малко дветѣ деца се примириха и започнаха да се смѣятъ. Питамъ: Кой научи децата да скубятъ коситѣ си? Изобщо, женитѣ се хващатъ за коситѣ, а мѫжетѣ се биятъ съ тояга. Прѫчката е изобретение на мѫжа. Казватъ, че тоягата е излѣзла отъ рая. Не е вѣрно. Въ рая не се позволявало да се рѣжатъ дървета. Следователно, нѣма отде да взематъ прѫчка. Ще кажете, че прѫчката може да е пренесена отъ земята. И това е невъзможно. Никаква мисъль, никакво чувство не може да се пренесе отъ земята въ рая. Земнитѣ мисли и чувства по трептение коренно се различаватъ отъ небеснитѣ. И обратното е невъзможно. Една мисъль може да слѣзе отъ небето само тогава, когато намѣри умъ, нагоденъ по нейнитѣ вибрации. Може ли пчелата да възприеме една разумна човѣшка мисъль? Колкото и да ѝ се говори, тя остава чужда за вашия разговоръ. И на васъ казвамъ: Стремете се къмъ ония мисли, които сѫ достѫпни за вашия умъ. Стремете се къмъ ония чувства, които сѫ достѫпни за вашето сърдце. Стремете се къмъ Божията любовь, която е достѫпна за всички. Приемете я, безъ да я изопачавате. Това е възможно, ако се откажете отъ вашия егоизъмъ. Не казвай, че тая любовь е само за тебе. Любовьта е достояние на всички. Изворътъ е достояние на всички. И ти ще пиешъ отъ него, както и другитѣ. И тѣ ще пиятъ, както и ти. Нѣкой пилъ две чаши, а ти само една — нищо отъ това. Всѣки ще пие споредъ жаждата си. По-жаденъ си, повече ще пиешъ. И мушицитѣ, и растенията, и животнитѣ иматъ право да пиятъ отъ сѫщия изворъ. Любовьта прониква въ всички живи сѫщества. Разликата между живитѣ сѫщества се вижда по степеньта на свѣтлината, по степеньта на свещения огънь въ тѣхъ и по степеньта на тѣхната сила. Колкото по-горе възлизаме по стълбата на живота, толкова по-голѣма е свѣтлината, толкова по-голѣмъ е свещениятъ огънь, толкова по-голѣма е силата. Това е различието между растението и животното, между животното и човѣка, между човѣка и ангела. Колкото повече свѣтлина приемаме, толкова по-близо сме до Бога. Колкото по-ярко се разгаря Божествениятъ огънь, толкова по-силна е любовьта ни. Колкото по-голѣма е Божествената сила въ насъ, толкова по-голѣма е увѣреностьта ни, че сме на правъ пѫть въ живота. Помнете: Който иска да запази свѣтлината на ума си, топлината на сърдцето си и силата на душата си, трѣбва да бѫде съсрѣдоточенъ. Никакво раздвояване на ума не се позволява. Щомъ умътъ е съсрѣдоточенъ, човѣкъ помни всичко, каквото чете, учи или говори. Най-малкото раздвояване на ума причинява отслабване на паметьта. Нѣкой мисли, че никой не го обича. Тая мисъль раздвоява ума му. Ако никой не го обича, кракътъ му не би стѫпилъ на земята. Веднъжъ кракътъ му стѫпилъ на земята, има кой да го обича. И най-лошиятъ човѣкъ е обичанъ отъ нѣкого. Обичьта подразбира блага. Когото обичатъ повече, повече блага му се даватъ. Ако на лошия човѣкъ даватъ много блага, по-лошъ става. Ако на детето даватъ благата на баща му, ще стане ли като баща си? Детето ще яде като дете. Щомъ порасне и стане като баща си, ще яде, колкото баща му яде. Всѣки човѣкъ ще се ползува отъ благата на живота споредъ степеньта на развитието си. Искашъ да имашъ благата на светията. Можешъ ли да носишъ неговитѣ страдания? Апостолъ Павелъ казва: Ще се похваля съ страданията си. Можешъ ли и ти, като него, да носишъ страданията си съ радость? Мнозина искатъ да иматъ благодатьта на Христа. Могатъ ли да понесатъ кръста на Христа? Христосъ мина презъ такива страдания, каквито обикновениятъ човѣкъ не може да си представи. Необикновенъ човѣкъ бѣше Христосъ, затова мина презъ голѣми страдания и напрежения. Отъ голѣмото напрежение кръвь излизаше отъ поритѣ Му, но Той издържа. При такова страдание сърдцето на обикновения човѣкъ би се пръснало. Цѣлъ легионъ отъ римски войници се гаврѣха съ Христа, подиграваха Го, ругаеха Го и най-после Му дадоха самъ да носи кръста си. Кой би издържалъ такива страдания? Той носи кръста си до едно мѣсто и после каза: Сега вие ще го носите. Който разбира, презъ какви страдания е миналъ Христосъ, не може да каже за себе си, че страда. Никой смъртенъ не е страдалъ като Христа. На кого е излѣзла кръвь отъ поритѣ? Шесть хиляди войници не сѫ се подигравали още съ васъ. На кръстъ не сте били приковани. Съ копие не сте били пробождани. Но не сте и възкръснали. Христосъ страда и възкръсна по единствената причина, че любовьта Му бѣше непреривна. Той каза: „Господи, да бѫде Твоята воля! Въ Твоитѣ рѫце предавамъ духа си.“ Това значи: Каквото и да се случи, Господи, любовьта ми е непреривна. Както Си ме възлюбилъ, така и азъ Те възлюбихъ. Сега и на васъ казвамъ: Който се опита самъ да скѫса връзката си съ Бога, той е подписалъ вече присѫдата си. Освенъ тебе, никой въ свѣта не е въ състояние да скѫса връзката ти съ Бога. Който се стреми къмъ новото, той е готовъ да скѫса връзкитѣ си съ старото, съ преходното въ живота. Той не съжалява, че е беденъ, че нѣма кѫщи и имоти, но се радва. Той се радва на живота съ всичкитѣ мѫчнотии и противоречия, на които се натъква. Сегашнитѣ хора живѣятъ въ единъ свѣтъ, въ който ангелитѣ искатъ да надникнатъ, но не имъ позволяватъ. Интересенъ е свѣтътъ, въ който хората живѣятъ, но малцина съзнаватъ това. Вие сте недоволни отъ живота си, а много ангели сѫ готови да замѣстятъ своя животъ съ вашия, да видятъ, какво представя той. Радвайте се, че имате свободенъ билетъ да живѣете на земята. Всѣки иска повече отъ това, което има. Жената е недоволна отъ мѫжа си. Той ѝ купилъ рокля, но тя не я харесва, иска друга, по-хубава. Съ това тя иска да каже, че се оженила за него, да бѫде като царица, а не излѣзло така. Тя мислила, че се жени за царь, а той излѣзълъ обикновенъ човѣкъ. За да ѝ покаже, че не е обикновенъ, той взима пари на заемъ оттукъ - оттамъ, да я задоволи. Споредъ мене, царь е оня мѫжъ, който обича жена си. Царь е оня баща, който обича децата си. Нѣма ли любовь между мѫжъ и жена, между родитель и деца, нѣма и царство между тѣхъ. Царица е оная жена, която обича мѫжа си. Царица е оная майка, която обича децата си. Вънъ отъ любовьта нѣма никакво царство. Казвате, че повече не искате да дохождате на земята. Земята не е толкова лоша, както си я представяте. Ако бѣше лоша, Богъ никога не би слѣзълъ на земята, не би се въплътилъ. Щомъ Богъ се въплъти и слѣзе на земята, това показва, че тя е добро мѣсто. Добра е земята. Ако Богъ я харесва, защо вие да не я харесватѣ? „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото си изпратилъ.“ Богъ е направилъ свѣта; търпеливо и снизходително, гледа Той къмъ всички свои деца. Той знае, че тѣ ще поумнѣятъ и ще изпълнятъ Неговата воля. * 4. Беседа отъ Учителя, държана на 31 октомврий, недѣля, 10 ч. с. 1943 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата "Вѣчно подмладяване", Последни неделни беседи от Учителя, изнесени през 1943 г. Първо издание - София, 1944 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Да оздравѣешъ *) Иоана 5:1—10. Обикновено хората се спиратъ предъ дребнитѣ работи. Обаче, като видятъ нѣщо голѣмо, дребнитѣ, малкитѣ нѣща минаватъ незабелязано. Когато отиватъ на планина, тѣ се стремятъ къмъ високитѣ върхове, къмъ голѣмитѣ езера. Видятъ ли нѣкое малко изворче, не му обръщатъ внимание. Христосъ запита болния отъ 38 години: „Искашъ ли да оздравѣешъ?“ — Искамъ, Господи! Запитайте болния, какво иска, той ще отговори: Да оздравѣя. — Следъ това? — Нищо друго не искамъ. — Не искашъ ли да учишъ, да станешъ богатъ, силенъ, уменъ, добъръ? — Нищо не искамъ. Болниятъ е на кривъ пѫть. Правъ е да иска здраве, но това е само за дадения моментъ, когато е боленъ. И въ това състояние той трѣбва да има желание да учи, да работи, да стане силенъ и добъръ. Така казва и младиятъ. До едно време учи, но като си въобрази, че всичко е научилъ, престава да работи. Когато престане да учи, водата въ неговото езеро се отбива, не приема нови притоци и отъ езеро се превръща въ локва. Нещастието на много хора се дължи на факта, че е престанало да се втича нѣщо ново въ тѣхъ. Такъвъ човѣкъ казва: Нищо не ме интересува вече. Щомъ нищо не го интересува, той самъ отбива водата на своето езеро. Нѣма да мине много време, и тая вода ще почне да мирише. Каквото попадне въ нея, ще започне да се разлага и гние. Христосъ казва: „Ако се не родите изново, не можете да влѣзете въ Царството Божие.“ Всѣка сутринь, като стане отъ сънь, човѣкъ трѣбва да мисли, че е новороденъ, че не е вчерашниятъ. Всѣки день да вижда нѣщо ново въ себе си, както малкото дете, което се стреми да научи нѣщо ново. Детето е любознателно, иска всичко да види, да разбере, какъ е направено. Започне ли човѣкъ да живѣе само съ миналото, съ вчерашния день, ще спре на едно мѣсто. И това не е лошо, но дѣдо ти е билъ само единъ день щастливъ. — Кога? — Когато е срещналъ баба ти. И баща ти е билъ само единъ день щастливъ — когато е срещналъ майка ти. Въ сѫщность, истински щастливъ день е деньтъ на раждането. Тоя день е съставенъ отъ много дни и часове. Той е день безъ начало и безъ край. Всѣкога можешъ да се родишъ. Ние наричаме тоя день новораждане. Най-нещастенъ е деньтъ на смъртьта. Ние не искаме да мислимъ за тоя день, защото той носи нещастието, лишава ни отъ благата на живота. Една опасность има за щастливия човѣкъ — да престане да се учи. Ето защо, нѣкога човѣкъ трѣбва да стане нещастенъ, за да се пробуди въ него желанието да учи. Много учени сѫ писали върху закона за наследственостьта. Тѣ сѫ спрѣли вниманието си върху важни въпроси, важни факти, но не сѫ отбелязали нѣщо практично, отъ което хората да се ползуватъ. Младата мома, напримѣръ, има желание да се ожени. — Защо? — За да стане помощница на Бога, да свърши една работа. Въ това отношение, желанието ѝ е добро, но тя не знае, какъ да приеме това сѫщество, което иде въ дома ѝ. Тя трѣбва да знае езика му, да знае, какъ да му готви, какъ да го учи. Не е достатъчно само да се каже, че двама се любятъ. Влюбването подразбира изучаване на небесния езикъ. Ще кажете, че това не е нѣщо особено. Особено е, не е нѣщо обикновено. Да знаешъ, какъ да готвишъ на новороденото, какъ да го хранишъ, какъ да му говоришъ, да знаешъ, отде иде и какво носи въ себе си, това е велика наука. Каква любовь имашъ, ако рѫцетѣ ти сѫ студени, а устата, ушитѣ, очитѣ затворени? Оставете очитѣ, ушитѣ, устата си отворени, да се втичатъ въ тѣхъ Божественитѣ енергии. Казвашъ, че хората не те интересуватъ. Какво тогава те интересува? Оня свѣтъ интересува ли те? — И той не ме интересува. Все трѣбва да те интересува нѣщо. Първо трѣбва да се интересувашъ отъ себе си. Всичко, което имашъ, е важно, интересно. Ти трѣбва да се интересувашъ отъ своя умъ отъ главата си, отъ своето сърдце, отъ своя стомахъ. Ще кажешъ, че отъ стомаха си се интересувашъ. Наистина, стомахътъ е голѣма фабрика, съ много отдѣления — съ много учреждения. Както се интересувашъ отъ стомаха, така трѣбва да се интересувашъ и отъ дробоветѣ си. Ако това голѣмо учреждение не работи, ти ще страдашъ. Ще се интересувашъ отъ ушитѣ, какъ чуватъ; отъ очитѣ, какъ виждатъ. Имашъ очи, какъ да не те интересува свѣтлината? Имашъ уши, какъ да не те интересува звука? Щастието и нещастието на човѣка се опредѣля отъ това, какъ вижда и какъ чува. Може ли тогава нищо да не те интересува? Единъ милионеръ се разхождалъ всѣка сутринь на края на града и често срѣщалъ единъ беденъ работникъ, който постоянно си мърморѣлъ, окайвалъ положението си. Богатиятъ се вслушвалъ въ думитѣ му и чувалъ, че той роптае противъ Провидението. Решилъ да му помогне, но искалъ така да направи доброто, че никой да не го види. Отъ една страна, не му било приятно да трѫби навсѣкѫде, че прави добро; отъ друга страна, се криелъ отъ беднитѣ, да не се трупатъ около него, да помага на всички. На бедния работникъ, обаче, самъ пожелалъ да помогне, да види, де се крие причината за лошото му материално положение. Една сутринь той напълнилъ торбичка съ злато и я турилъ на единъ камъкъ, на пѫтя, отдето минавалъ работникътъ. Следъ това се скрилъ, да наблюдава, какво ще стане съ паритѣ. Бедниятъ човѣкъ, като стигналъ до камъка, казалъ: Толкова години минавамъ по тоя пѫть съ отворени очи. Сега ще се опитамъ да мина съ затворени очи. Затворилъ очитѣ си и миналъ покрай торбата, безъ да я види. Казвамъ: И вие много пѫти сте минавали по вашия пѫть съ отворени очи, но единъ день решавате да минете съ затворени очи — тъкмо тоя день, когато Богъ е поставилъ на камъка една торбичка съ злато за васъ. Значи, когато Богъ поставя благото на пѫтя ти, тогава, именно, ти затваряшъ очитѣ си и не го виждашъ. Казвашъ: Толкова пѫти съмъ билъ съ отворени очи, сега ще ги затворя. — Бѫди всѣкога съ отворени очи. Докато си живъ, минавай моста съ отворени очи. Никога не затваряй очитѣ си. — Защо? — Защото на камъка може да е оставено нѣкакво благо за тебе. Ти не знаешъ, кога ще дойде благото, което е опредѣлено за тебе. Всичкитѣ дни носятъ Божиитѣ блага. Въ природата така е наредено, че всѣка секунда, всѣка минута, всѣки часъ, всѣки день, всѣки месецъ, всѣка година, всѣко столѣтие носи Божието благословение. Ти ще чакашъ да схванешъ момента, който носи благото за тебе. Ако очаквашъ щастието, ще внимавашъ да не изпуснешъ нито терцата, нито секундата, презъ които то иде. Христосъ запита болния: „Искашъ ли да оздравѣешъ?“ Сега азъ ще ви запитамъ: Искате ли да бѫдете щастливи? Ония отъ васъ, които имате дъщери, искате да ги ожените. Какъ ще ги ожените, сега ще научите. Ония, които не сѫ раждали, сега ще се учатъ. Ония, които постѫпватъ въ училище, сега ще разбератъ, въ кое училище трѣбва да постѫпятъ. Нѣкога човѣкъ самъ трѣбва да си избере училището. Има начини, по които човѣкъ може да научи много нѣща. Често азъ гадая смисъла на нѣщата по външни прояви. Срѣщамъ, напримѣръ, единъ беденъ човѣкъ; следъ него върви куче, което или маха опашката си, или не я маха. По махането на опашката познавамъ, какво е състоянието на бедния човѣкъ. Ако кучето маха опашката си налѣво-надѣсно, съ това то иска да каже на бедния: Когато се намѣришъ предъ нѣкаква мѫчнотия, не търси правия пѫть, можешъ да вървишъ и надѣсно, и налѣво. Щомъ трѣбва да се спасишъ, и презъ кривъ пѫть можешъ да минешъ. Ако кучето не маха опашката си и върви съ наведена глава, то иска да каже, че бедниятъ човѣкъ не е работилъ и не иска да работи, очаква наготово, като при лотариенъ билетъ. Нѣкой философъ казва: Правъ трѣбва да бѫде пѫтьтъ на ученика! Правиятъ пѫть е най-кѫсото разстояние между две точки. Обаче, това е невъзможно за човѣшкия животъ. Правъ пѫть има само въ умствения животъ, но не и въ материалния. Докато си на земята, прави линии не търси. На земята ще ходишъ по криви линии. Мнозина искатъ да избѣгнатъ страданията. Възможно е това, но трѣбва да знаете, че вие сами си създавате страдания. Напримѣръ, млада, красива мома иска да се жени. За да се хареса на нѣкой момъкъ, тя търси модерни обувки, да стегнатъ краката ѝ, да изглеждатъ красиви. Тя не мисли, че краката ѝ ще се стегнатъ и ще имъ излѣзатъ мазоли. Ако момъкътъ харесва момата за тѣснитѣ обувки и за мазолитѣ на пръститѣ ѝ, той не е уменъ. Момъкъ, който иска да се жени само за красивитѣ обувки на момата, той е на кривъ пѫть, не мисли право. Сѫщото се отнася и за момата. Ако си мома за женене, предпочитай да ходишъ боса, отколкото съ обувки, които стягатъ краката. Така тя ще изпита момцитѣ. Ако нѣкой момъкъ я хареса боса, той се жени за нея, а не за положението ѝ. Мома или момъкъ, които, като се женили, били съ кожени обувки, сѫ минали презъ голѣми страдания. — Защо? — Защото носили на краката си одраната кожа на нѣкое животно. Невъзможно е да вземешъ насила кожата на нѣкое животно, или вълната на овцата и да не страдашъ. Обувкитѣ, дрехитѣ, които носимъ, сѫ придобити чрезъ насилие. При това положение, ние не можемъ да бѫдемъ щастливи. Докато не престанемъ да насилваме по-слабитѣ сѫщества отъ насъ, ние всѣкога ще страдаме. Богъ даде власть на човѣка да владѣе рибитѣ, птицитѣ, но не и земята. Не е позволено на хората да завладяватъ земята и да я дѣлятъ помежду си. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ, който се е опиталъ да владѣе и дѣли земята, самъ се е осѫдилъ на страдания. Казвашъ: Тая нива е моя. — Кой ти даде правото на собственость? Тя принадлежи на Бога. И кѫщата принадлежи на Бога. Ние трѣбва да признаемъ, че всичко принадлежи на Бога. Той е нашъ Господарь, а ние — Негови слуги. Това е първото положение. Второто положение: Богъ е нашъ Баща, а ние — Негови синове. Ще Му работимъ безъ пари и, каквото ни даде, ще благодаримъ. Земята е Негова. Той казва: Синко, каквото можешъ да обработишъ, е на твое разположение. Единъ день дойде при мене единъ човѣкъ, да ме пита, кой номеръ билетъ да вземе, да спечели. Казахъ му, че не мога да направя това. Ако му кажа и спечели, неприятелитѣ му ще го убиятъ. Отговорностьта за живота му ще лежи върху съвѣстьта ми — не искамъ да нося никаква отговорность. По-добре бѫди сиромахъ, но здравъ и живъ, отколкото да забогатѣешъ и да загубишъ живота си. — Залъгвашъ ли ме, или не можешъ да ми помогнешъ? — Не те залъгвамъ, но те карамъ да мислишъ. Помнете: дойдете ли до съзнанието, тамъ се желаятъ само възможни нѣща. Има възможни и невъзможни нѣща. Има голѣми и малки постижения и желания. Желай най-малкитѣ нѣща. Като станешъ сутринь, пожелай слънцето да изгрѣе добре, да нѣма буря, да нѣма земетресения, или голѣмъ, проливенъ дъждъ. Желай доброто на народа, за да бѫде добре и на тебе. Минавашъ покрай единъ стражарь, който е строгъ, прави бележки на всички. Помоли се въ себе си, да не го предизвикашъ съ нѣщо. Отивашъ въ нѣкой магазинъ, помоли се да не бѫдешъ излъганъ, да се отвори сърдцето на търговеца, да направишъ добра покупка. Като се молишъ за себе си, ти помагашъ и на търговеца. Като мислишъ за себе си, ти мислишъ и за другитѣ. Това е законъ. Мисли за малки работи, за да се домогнешъ до голѣмитѣ. Нѣкой иска да стане министъръ, или владика, да го уважаватъ и почитатъ. Какво ще придобиешъ, като владика? Ще ти цѣлуватъ рѫката, ще ти се кланятъ, но единъ день и ти, като всички хора, ще умрешъ. Ще ти турятъ надгробна плоча, че тукъ е погребанъ еди - кой си човѣкъ. Има смисълъ да те заровятъ въ земята, но да можешъ и отъ гроба да помагашъ на хората. Единъ дервишъ ималъ едно магаре и една магарица, но, каквото предприемалъ, все нещастия го сполетявали. Единъ день тръгналъ за града. По пѫтя магарицата му паднала на земята и умрѣла. Като видѣлъ, че и безъ нея останалъ, той спрѣлъ на мѣстото, дето паднала магарицата, изкопалъ дупка и я заровилъ. Поплакалъ си малко и, отъ скръбь за нея, турилъ надъ гроба ѝ една плоча. Кой какъ минавалъ презъ това мѣсто, спиралъ да се помоли. Всички мислѣли, че нѣкой светия е погребанъ на това мѣсто, и започнали да го посещаватъ. Болни отъ далечни краища идвали да се лѣкуватъ и се връщали здрави. Дервишътъ се възползувалъ отъ това, и въ скоро време обърканитѣ му работи започнали да се оправятъ. Единъ неговъ приятель, на когото работитѣ били сѫщо объркани, го попиталъ: Кажи ми, какво стана, че положението ти се подобри? — Не мога да ти кажа, тайна е това. Ако знаешъ, ще ме изложишъ предъ хората. — Обещавамъ ти, нѣма да те издамъ; ще задържа тайната въ себе си. — Добре, само ти ще знаешъ. На това мѣсто е заровена магарицата ми, Вѣрата лѣкува болнитѣ, а не моята магарица. — Какво да направя, и азъ да подобря положението си? — Ето, давамъ ти моето магаре. Като умре, зарови го, тури му надгробна плоча и ще видишъ, какъвъ ще бѫде резултатътъ. И вториятъ дервишъ направилъ сѫщото. Държалъ магарето нѣколко деня гладно и, като умрѣло, заровилъ го въ земята. И тукъ започнали да се стичатъ болни да се лѣкуватъ. Така и неговитѣ работи се оправили. Какво се крие въ тоя анекдотъ? Има нѣщо скрито въ него. Питате: Магарето ли трѣбваше да се вземе за обектъ въ анекдота? Магарето не е толкова глупаво, както изглежда и както се мисли за него. Казватъ за нѣкого, че се напилъ като магаре, Това не е вѣрно. Магарето пие само чиста вода. Ако искате да намѣрите най-чистата вода въ планината, вървете следъ магарето. Въ това отношение, магарето е по-умно отъ човѣка. То никога не пие вино, никога не се напива. Въ природата всички нѣща сѫ еднакво ценни. Следователно, и магарето има своята цена. Човѣкъ може да вземе примѣръ и отъ него. И въ малкитѣ нѣща се крие нѣщо добро. И въ голѣмитѣ нѣща има нѣщо лошо. Срѣща ви нѣкой човѣкъ, говори ви сладко, приятно, но следъ това изпитвате голѣмо неразположение. — Защо? — Предалъ ви е нѣщо лошо. Срѣщате единъ простъ, обикновенъ човѣкъ, който само ви погледне, но ви предаде нѣщо хубаво, ставате разположенъ и веселъ. Казвате: Никога нѣма да забравя тоя погледъ. Доброто се предава и чрезъ думи, и чрезъ движения, и чрезъ мисъль. Достатъчно е да видишъ, какъ ходи добриятъ човѣкъ, за да се повдигне духа ти. Каква е задачата на човѣка? — Да се подмлади. Стремете се къмъ вѣчното подмладяване. Който мисли, че е остарѣлъ, че не може да се подмлади, той не разбира закона за подмладяването. Той е преждевременно остарѣлъ. Подъ „старъ“ въ правъ смисълъ на думата, разбираме само това сѫщество, което всѣкога помага. Старъ е ангелътъ, който пѫтува отъ една слънчева система въ друга, обикаля планетитѣ и на всички помага. Старъ е ангелътъ — милиони години живѣе, но вѣчно се подмладява. Ангелитѣ вървятъ по пѫтя на мѫдростьта, дето е истинското подмладяване. — Защо остарява човѣкъ? — Защото проповѣдва невѣрни нѣща. Той казва: Богъ е Любовь, но самъ не вѣрва на думитѣ си. Казва, че Богъ е Мѫдрость, Истина, но не вѣрва въ мѫдростьта и въ истината. Казва, че Богъ е всесиленъ, но не вѣрва въ силата Му. Като се случи нѣщо лошо на човѣка, той веднага се запитва, отде дойде дяволътъ да му създаде тая неприятность. Той не подозира, че Богъ си е послужилъ съ дявола, да изпита човѣка. Ако му дойде нѣкаква болесть, нека я приеме добре, като гостъ, да си поговори съ нея, да види, какво носи тя. И болестьта носи нѣкакво благо. Толстой казва, че боледувалъ три - четири пѫти сериозно въ живота си и, следъ всѣко боледуване, придобивалъ ново просвѣтление. Макаръ и материалистъ, което се вижда по дебелитѣ вежди, Толстой ималъ духовенъ погледъ върху много въпроси. Като изучавате Толстоя и Сократа, ще намѣрите нѣщо общо между тѣхъ. Интересенъ е животътъ на Толстоя. Той пише много искрено за себе си, писалъ е своята изповѣдь. Той описва една своя опитность отъ времето, когато е живѣлъ свѣтски. Единъ день, когато игралъ на комаръ, изгубилъ 12 хиляди рубли. Той започналъ да се моли на Бога, да му помогне да излѣзе отъ това положение. Единъ неговъ приятель му далъ една рубла, съ която той започналъ нова игра, като обещалъ въ себе си, че ако спечели, ще изплати дълга си и никога повече нѣма да играе хазартни игри. Тоя пѫть той спечелилъ на играта, платилъ дълга си и изпълнилъ обещанието си. Въ процеса на обръщането си къмъ Бога, Толстой миналъ тежки състояния, често пожелавалъ да тури край на живота си, но на всичко издържалъ. Той се освободилъ отъ своитѣ слабости и живѣлъ като светия. Като жененъ, миналъ презъ голѣми изпитания, за да се справи и съ ревностьта. Тоя въпросъ билъ единъ отъ най-мѫчнитѣ, затова се принудилъ да напусне жена си. Той искалъ отъ жена си да се откаже отъ всѣкакви връзки, да не приема никакви приятели въ дома му, но тя не могла да направи това. Сегашнитѣ хора изпитватъ стѣснение, срамъ, когато се говори лошо за тѣхъ. Прави сѫ тѣ, но нека всѣки се запита въ себе си, вѣрно ли е това, което се говори. Ако е вѣрно, да се заеме да изправи погрѣшката си. Ако не е вѣрно, да следва своя пѫть, както слънцето следва неотклонно пѫтя на своето движение. Слънцето непрестанно свѣти. — Защо? — Богъ е вложилъ известна енергия въ него, чрезъ която то изявява Божията любовь къмъ всички живи сѫщества. Богъ държи слънцето въ рѫката си и чрезъ него наблюдава своитѣ деца, гледа, какво правятъ. Като изучавамъ човѣка, виждамъ, какъ се проявява животинското въ него. Единъ день срѣщамъ една млада, красива жена, която ми направи впечатление съ своята красота. Както вървѣше, тя спрѣ предъ една колбасница. Изведнъжъ очитѣ ѝ се разтвориха, и тя започна да поглежда жадно къмъ колбаситѣ. Лицето ѝ се измѣни, изгуби красотата си, яви се нѣщо животинско. Тя влѣзе въ колбасницата, взе нѣщо и излѣзе. На излизане лицето ѝ бѣше спокойно, пакъ така мило и красиво, както по-рано. Казахъ си: Ето една маска. Щомъ тая жена се настървява предъ колбаситѣ, тя може да изяде и човѣка. Мислите ли, че лъвътъ, който по необходимость яде само хлѣбъ, ще ви остави живъ, ако му се даде случай да лизне малко отъ вашата кръвь? Азъ вѣрвамъ само 50% въ присадкитѣ. Ако присадката е отъ благородно дърво и се счупи, отдолу остава дивачката. И обратно: ако присадката е дива, като се счупи, отдолу остава благородното. Благодарете, ако присадката ви е дивачка, защото е временна. Тя лесно може да се счупи и да остане вѣчното, т. е. доброто, което Богъ е вложилъ въ васъ. По естество хората не сѫ лоши, но присадката имъ е лоша. Тая присадка трѣбва да се счупи, да остане доброто въ тѣхъ. Напримѣръ, омразата въ човѣка е присадка. Счупѝ тая присадка въ себе си, да дойде любовьта. Лъжата е присадка. Счупи тая присадка, да дойде истината. Грубостьте е присадка. Счупи тая присадка, да дойде нѣжностьта. Изведнъжъ не можешъ да счупишъ тия присадки. Години сѫ нуждни за тѣхното счупване, или изкореняване. За предпочитане е да я счупишъ, а не да я изкоренишъ. Дървото трѣбва да расте естествено, да не се спиратъ соковетѣ, които идатъ отдолу. Сѫществуватъ два вида хора: еднитѣ сѫ лоши, но присадени съ доброто; другитѣ сѫ добри, присадени съ лошото. Като се счупи присадката, тогава виждаме истинското естество на човѣка. Добриятъ по естество, и съ лоша присадка да е, пакъ си е добъръ. Лошиятъ, и съ добра присадка, пакъ си е лошъ. Това се провѣрява по закона на наследственостьта. Дѣлението на хората на добри и на лоши създаде дветѣ ложи: Бѣлата и черната. Черната ложа подържа възгледа, че истината и свѣтлината сѫ за малцина, а лъжата и тъмнината — за всички. Бѣлата ложа подържа точно обратния възгледъ: истината и свѣтлината сѫ за всички, а лъжата и тъмнината за малцина. Ония, които търсятъ свѣтлината, истината и свободата само за себе си, сѫ черни братя. Ще кажете, че любовьта е за всички. Така е, но днесъ всички хора не могатъ да бѫдатъ добри и любещи. На земята това е невъзможно. Защо е така? Можешъ ли, като правишъ кѫща, да си доставишъ всичко изведнъжъ? Ако отвънъ всичко наредишъ, отвѫтре не можешъ да си доставишъ всичко необходимо. Всичко предвиждашъ, а не предвиждашъ, какъ ще се справишъ съ нечистотиитѣ. Имашъ клозетъ, но трѣбва отвреме - навреме да го дезинфекцирашъ. Не е ли сѫщото и съ човѣшкия организъмъ? Ядешъ по нѣколко пѫти на день. Една часть отъ храната се смила и обработва, а друга часть остава като непотрѣбна и се изхвърля вънъ. Не се ли изхвърля редовно, явява се зараза. Следователно, както чистишъ кѫщата си отвънъ и отвѫтре, така трѣбва да чистишъ и тѣлото си. Религиознитѣ и духовнитѣ хора искатъ да постигнатъ чистота и светость, изведнъжъ да станатъ светни, но правятъ една сѫществена погрѣшка — пренебрегватъ физическия животъ. Какви опити не сѫ правили, но резултатитѣ имъ сѫ били малки, а понѣкога опититѣ имъ свършвали съ катастрофа. Ето, мѫдриятъ Соломонъ, надаренъ съ знание и свѣтлина, мислѣше, че може да постигне всичко, но се спъна. Той правѣше опити въ голѣмъ мащабъ. Въ желанието си да изучи жената, той се свърза съ 300 жени и 900 наложници. Той искаше да разбере, де се крие злото — търсѣше причината за грѣхопадането. Искаше да знае, защо Ева яде отъ забранения плодъ. Защо му бѣха 300 жени и 900 наложници? Само царь може да държи толкова жени около себе си. Числото 300 е число на Юпитера, царско число — на благородство. Числото 900 е на Марса. Значи, той държа тия жени съ сила и съ благородство. Соломонъ искаше да разреши една тайна, но не успѣ. Женитѣ го увлѣкоха и неусѣтно прие тѣхнитѣ богове. Той възприе всички езически учения и се предаде на ядене и пиене. Единъ день той видѣ една млада, красива овчарка, въ която се влюби. Той мислѣше, че и съ нея може да постѫпи, както съ всички жени, но тя му се противопостави. Съ отказването си, тя искаше да му докаже, че не обръща внимание на такъвъ царь, който има толкова много жени, който не служи на Бога, но се занимава съ ядене и пиене и съ удоволствията на живота. Тя му каза: Такъвъ царь не може да повдигне своя народъ. И ти не можешъ да повдигнешъ еврейския народъ. Ще дойде день, когато хората ще се чудятъ, какъ си могълъ да държишъ около себе си толкова жени, но нѣма да те похвалятъ. Книгата „Пѣсень на пѣснитѣ“ е посветена на тая овчарка. Въпрѣки многото жени, Соломонъ не можа да разреши въпроса за жената. Тя пакъ остана загадка за него. Овчарката предпочете да пасе овцетѣ, отколкото да стане жена на Соломона. Какво постига човѣкъ, ако има 300 жени? Какво постига човѣкъ, ако има сто мисли въ ума си, сто желания въ сърдцето си и сто постѫпки въ волята си? Какво постига човѣкъ, ако има 300 наложници въ ума си, 300 наложници въ сърдцето си и 300 наложници въ душата си? Да имашъ 300 жени и 900 наложници, пакъ не можешъ да разрешишъ единъ отъ важнитѣ въпроси. Соломонъ показа това. — Защо не можа да го разреши? — Защото искаше изведнъжъ да постигне всичко. Най-после той каза: „Суета на суетитѣ, всичко е суета.“ Изучавайте закона за наследственостьта, за да си помагате съзнателно. Човѣкъ носи въ себе си и доброто, и лошото, както богатиятъ наследникъ поема и благата, и дълговетѣ на баща си. Бащата оставилъ дългъ стотици хиляди лева. Синътъ не е участвувалъ въ правенето на тоя дългъ, но понеже е наследникъ на благата на баща си, ще плаща и дълговетѣ му. Казано е въ Писанието: „Роденъ отъ Бога и роденъ отъ дявола“. Значи, човѣкъ има двама бащи: Единиятъ е Богъ, а другиятъ — дяволътъ. Ако си роденъ отъ дявола, не можешъ да правишъ добро. Ако си роденъ отъ Бога, ще правишъ това, което Богъ ти заповѣдва. Нѣкой казва: Азъ съмъ роденъ отъ Бога. — Роденъ си отъ Бога, но после се оправдавашъ за дѣлата си, че не си разбиралъ нѣщо, че не си знаялъ работитѣ. Ако проповѣдвашъ Евангелието, ще проповѣдвашъ, както е дадено, въ неговия дълбокъ смисълъ. Ще кажете, че Богъ направи дявола. Богъ създаде дявола, но той самъ се направи — отклони се отъ правия пѫть, и днесъ върши всичко, както той намира за добре. Когато дяволътъ грѣши, не мисли право; и когато човѣкъ грѣши, сѫщо не мисли право. Когато учительтъ дава мѫчна задача на ученика, той иска да опита ума му, неговитѣ способности. Ако ученикътъ реши задачата правилно, учительтъ му го признава за способенъ. Не може ли да реши задачата, учительтъ всѣки моментъ може да го скѫса. Никой учитель не желае да кѫса ученицитѣ си, но иска да знае, разбира ли ученикътъ предмета, или не; сѫщо така той иска да даде възможность на ученика самъ да измѣри силата си. Човѣкъ е дошълъ на земята да учи. Той иска да получи дипломъ за завършенъ курсъ. Комисията има право да му даде най-мѫчната задача. Ако си християнинъ, ще кажешъ, че Христовата кръвь ще те спаси. — Тя ще ти даде условия да учишъ, да следвашъ въ университета, но нѣма да те спаси — ти самъ трѣбва да учишъ. Ако не учишъ, ще те изключатъ отъ университета. Така ти опозорявашъ Христовата кръвь. Който не учи, опозорява името си. Който не мисли право, опозорява ума си; който не чувствува правилно, опозорява сърдцето си; който не постѫпва добре, опозорява душата си. Истината е за душата, мѫдростьта е за ума, а любовьта — за сърдцето. Ако отъ душата ни не изтича истината и свободата, отъ ума ни не изтича мѫдростьта и знанието, а отъ сърдцето ни не изтича любовьта и живота, какво очакваме? Ще търсимъ нѣкой да ни освободи, да ни даде животъ и знание. Отвънъ никой не може да ни освободи; никой не може да ни даде животъ; наготово никой не може да ни даде знание. Свободата е Божественъ процесъ, който се изявява отвѫтре - навънъ. Тя е резултатъ на усилието на човѣшкия духъ, на човѣшката душа, на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърдце. Когато умътъ и сърдцето, душата и духътъ сѫ въ съгласие, човѣкъ е свободенъ. Сега азъ не искамъ да се обезсърдчавате. Всѣки човѣкъ може да носи единъ малъкъ товаръ. За да носи по-голѣмъ товаръ, трѣбва да работи върху себе си, да се усили. Ученикътъ, който е свършилъ четиритѣ отдѣления, има знание, съ което може да влѣзе въ прогимназията. Като свърши прогимназия, може да влѣзе въ гимназия. Знанието, което е придобилъ въ гимназията, му позволява да влѣзе въ университета. Съ това знание той може да влѣзе въ обществото, т. е. въ живота. Вие трѣбва да се замислите върху това. Мома, която иска да се жени, да стане майка, трѣбва да е свършила 12 факултета. Откакъ е дошълъ на земята, човѣкъ е завършилъ 450 факултета. Всѣки факултетъ представя епоха отъ милиони години. Сегашниятъ човѣкъ напуща знанието на животнитѣ, постепенно се облагородява, влиза въ университета, който дѣли хората отъ ангелитѣ. Всичко, което е придобилъ досега, е полезно, като елементи на новото знание. Тия елементи ще се представятъ въ нова форма. Като слушате, колко работа ви предстои, казвате, че умътъ ви се обърква. На кого умътъ не се е обърквалъ отъ мѫчни работи? Въпрѣки това, всѣки е пожелавалъ да учи, да проникне и въ най-труднитѣ въпроси. Ако те е страхъ, не отивай между змиитѣ, да наблюдавашъ, какъ живѣятъ. Ако искашъ да станешъ смѣлъ, хвани една змия, която прекарва зименъ сънь, поглади я отъ главата до края на тѣлото, и си кажи: Не ме е страхъ отъ змия. Ако си смѣлъ, трѣбва да знаешъ, колко си смѣлъ и какво можешъ да направишъ съ своята смѣлость. Ако имашъ любовь и говоришъ сладко, да знаешъ, какво можешъ да постигнешъ съ своята любовь. Младата мома се заблуждава, като мисли, че може да излъже момъка съ своитѣ сладки думи. Сладкитѣ думи не сѫ всѣкога истинни. Въ тѣхъ може да се крие нѣкаква лъжа, нѣщо фалшиво. Очитѣ, обаче, никога не лъжатъ. Достатъчно е да видишъ, какъ гледа момъкътъ, какъ слуша, какъ движи носа си, за да го оценишъ. Ако вдига носа си нагоре, това означава едно нѣщо; ако го движи надолу — друго нѣщо означава. Ако човѣкъ стиска устата си и я държи повече затворена, това означава едно нѣщо; ако я държи повече отворена, това означава друго нѣщо. Нѣкой държи рѫцетѣ си отзадъ, подразбира се вързанъ човѣкъ. Не е добре и отпредъ да се държатъ рѫцетѣ. И въ джобоветѣ да се държатъ, пакъ не е добре. Видишъ ли човѣкъ да върви замисленъ, съ пръстъ на челото, дето е центърътъ на математиката, ще знаешъ, че той решава трудна задача. После се почесва отзадъ по врата — не върви работата. Спирамъ тоя човѣкъ и му казвамъ: Когато туряшъ пръста си на челото, не се чеши по врата, но вдигни погледа си нагоре, къмъ Бога, и се помоли да ти даде повече свѣтлина, да решишъ задачата си. Ако се почесвашъ отзадъ, по врата, учительтъ може да те скѫса. Наблюдавайте се, да видите, какъ заставате на молитва и какви движения правите. Нѣкой се моли и отвреме - навреме се почесва и казва: Голѣма скръбь имамъ. Който има голѣма скръбь, не му дохожда на умъ да се почесва. Щомъ се почесва, скръбьта му не е голѣма. Молитвата изисква съсрѣдоточена мисъль. Като се молишъ, ще мислишъ само за Бога. Всичко друго ще оставишъ вънъ отъ себе си. Казано е въ Писанието: „Когато се молишъ, влѣзъ въ тайната си стаичка. И Богъ, Който вижда въ тайно, ще ти въздаде на яве. Когато решавате трудни въпроси, решавайте ги въ тайно, само Богъ да знае. Единственъ Богъ разбира нашитѣ състояния и може да ни помогне. Хората, колкото и да искатъ да помогнатъ, не успѣватъ. Сега ще ви запитамъ: Искате ли да придобиете любовьта? Искате ли да придобиете знанието? — Искаме. — За какво ще ги придобиете? Първо турете въ ума си мисъльта, да бѫдете искрени въ себе си, да бѫдете честни — каквото обещаете, да го изпълните. Ако решишъ да отидешъ на екскурзия въ името на Господа, иди. Каквото и да е времето — дъждъ, буря, не се спирай, върви. Ще се измокришъ — нищо отъ това. Щомъ си обещалъ, ще вървишъ. Дъждътъ иде да те изпита. Ако не искашъ да се мокришъ, не трѣбваше да обещавашъ. Ние имахме такава опитность. Единъ день тръгнахме за Мусала повече отъ триста души. Още съ пристигането ни на хижата, завалѣ дъждъ, който трая два деня. Въпрѣки бурята и дъжда, решихме да се качимъ на върха. Нѣкой отъ приятелитѣ не се решиха да дойдатъ горе. Тѣ останаха на хижата да ни чакатъ. Вървимъ нагоре, бурята ни придружава. Щомъ стигнахме на върха, дъждътъ и бурята престанаха, слънцето изгрѣ, и ние се изсушихме. Които останаха долу, мислѣха за насъ да не се простудимъ. Ония, които бѣха въ Чамъ Кория, сѫщо се безпокоеха, какво става съ насъ при тоя голѣмъ, продължителенъ дъждъ. Ние бѣхме безъ палатки, на открито, около огънь, който мѫчно се подържеше, прѣчеше му дъждътъ. Тѣ си казвали: — Какво ще стане съ тия хора? Ще умратъ отъ студъ. Важно е, че нито единъ отъ насъ не се простуди. Нѣкога човѣкъ стои вкѫщи, пази се отъ влага и дъждъ и, въпрѣки това, заболява отъ ревматизъмъ. Значи, дъждътъ носи благословение. Човѣкъ трѣбва да се нагоди къмъ него, да знае, какъ да приеме това благо. Не е голѣмъ подвигъ, да се качишъ на Мусала въ бурно и дъждовно време. Подвигътъ е малъкъ, но смѣлость се иска за това. Българката е смѣла. Преди години пакъ ходихме на Мусала, но въ снѣжно време — пѫтьтъ бѣше покритъ съ снѣгъ, мѫчно се ходѣше, лесно можеша да се подхлъзне човѣкъ. Като започнахме да възлизаме нагоре, нѣкои казаха, че е много хлъзгаво, не може да се върви. — Да се върнемъ тогава. Обаче, сестритѣ поеха нагоре. Тѣ казаха: Нѣма да се върнемъ, ще вървимъ. Дадохъ имъ наставление, да бѫдатъ внимателни, да не събарятъ камънитѣ. Имаше опасность, като се търкалятъ камънитѣ, да не ударятъ нѣкого. Сестритѣ тръгнаха напредъ, а братята следъ тѣхъ. Тѣ казаха, че даватъ предимство на сестритѣ. Както и да е, важно е, че сестритѣ не искаха да се върнатъ — първи поеха пѫтя къмъ високия връхъ. Такава трѣбва да бѫде новата Ева. Старата Ева бѣше на върха и слѣзе въ долината. Новата Ева възлиза отъ долината къмъ върха. Казвамъ: Въ бѫдеще, когато младата мома се ожени и стане бременна, не трѣбва да допуща никакво безпокойство въ ума или въ сърдцето си. Съ каквито мисли и чувства се храни, такова ще бѫде детето и. Какви деца се раждатъ днесъ, когато всички народи воюватъ? — Нервни, неспокойни. — Защо? — Защото родителитѣ имъ минаватъ презъ голѣми сътресения. За добрия животъ е нуждно спокойствие. За да се роди една свѣтла мисъль, трѣбва да имаме подкрепата на любовьта. Хубавитѣ мисли, чувства и постѫпки не могатъ да се родятъ безъ любовь. Хубавитѣ мисли, чувства и постѫпки не могатъ да се родятъ безъ мѫдрость и безъ истина. Време е да направимъ съюзъ съ Бога, да не се отказваме отъ това, което Той иска отъ насъ. Богъ не иска отъ насъ калугерство. Да бѣгаме отъ живота, да бѣгаме отъ женитѣ, това е калугерство. Ако бѣгашъ отъ женитѣ, какво търсишъ при майка си? Какво търсишъ при сестра си? Ти стана причина майка ти и баща ти да се оженятъ, а сега бѣгашъ отъ жената. Нѣма защо да бѣгашъ отъ жената. Мѫжътъ представя мисъльта, а жената — живота. Нѣма защо да бѣгашъ отъ живота, — ще го приемешъ такъвъ, какъвто е. И отъ мисъльта нѣма защо да бѣгашъ, ще я приемешъ такава, каквато е. Животътъ е добъръ за оня, който го разбира и знае, какъ да постѫпва. Трѣбва да направимъ съюзъ съ Бога въ името на любовьта. Иначе, ще гледаме на Бога като на сѫщество, Което само наказва. Другъ наказва хората, а не Богъ. Другъ ги дава подъ сѫдъ, а не Богъ. Взелъ си нивата на нѣкого, който има крепостенъ актъ за нея — той те дава подъ сѫдъ. Обидилъ си нѣкого — той те дава подъ сѫдъ. Господъ му казва: Прости го, не го давай подъ сѫдъ. — Нѣма да му простя, нека се научи до не обижда. Ако е въпросъ за обиди и лъжи, тѣ нѣматъ край. Ако е за обещания, българитѣ сѫ дали много обещания. Ако обещанията бѣха злато, България цѣла щѣше да бѫде облѣчена въ злато. Сега се явява въпросътъ: Каква отговорность носи човѣкъ? Една отговорность носи, за която го питатъ: Защо не изправишъ погрѣшкитѣ си? Ако трѣбва да кажешъ една дума, защо тя да не бѫде блага? Ако трѣбва да погледнешъ единъ човѣкъ, защо да не го погледнешъ мило? Ако му пожелаешъ нѣщо, пожелай му най-доброто. Момъкъ и мома се женятъ — пожелай имъ добъръ животъ. Ти не имъ пожелавашъ нѣщо добро, но казвашъ: Само глупавитѣ хора се женятъ. — Така не се говори. Радвайте се за всичко и на всички. Косата ти е побѣлѣла — радвай се. Косата ти е почернѣла — радвай се. — Побѣлѣлъ съмъ вече. — На почивка си. — Черна е още косата ми. — Ще работишъ. Ако е за работа, не търси човѣкъ съ побѣлѣла коса. Човѣкътъ съ бѣлата коса ще почива, а оня съ черната коса ще работи. Само така животътъ има смисълъ. Оня съ побѣлѣлата глава казва: Свърши се моятъ животъ. — Не се е свършилъ животътъ ти. Косата ти скоро ще почернѣе, и ти отново ще започнешъ да работишъ. Докато работи човѣкъ, косата му е черна. Щомъ престане да работи, косата му побѣлява. Тогава не му остава нищо друго, освенъ да почива. Хора, които иматъ черни коси, сѫ работили добре. Тия, които иматъ бѣли коси, сѫ почивали добре. Мнозина казватъ: Искаме да ни обичатъ. Чудни сѫ хората! Искатъ да бѫдатъ обичани, а не съзнаватъ, че сѫ обичани. Фактътъ, че живѣятъ, показва, че сѫ обичани. Любовьта ражда живота. Не можешъ да живѣешъ, ако не си обичанъ. Ако никой не те обича, ти си въ грѣха, а грѣхътъ води къмъ смъртьта. Азъ не обичамъ хора, които умиратъ. Човѣкъ може да замине за другия свѣтъ, т. е. доброволно да напусне тѣлото си. Това, обаче, не е смърть. Кажатъ ли, че нѣкой умрѣлъ, отговарямъ: Добъръ му пѫть! Не може да има любовь между хора, които умиратъ. Любовьта е законъ за взаимно подпомагане. Като видишъ, че единъ човѣкъ е въ трудно положение, помогни му. Майката помага на децата си, децата — на майката. Господарьтъ помага на слугата си, слугата — на господаря си. Силнитѣ помагатъ на слабитѣ. Това сѫ прояви на Божията любовь. Днесъ хората се биятъ отъ любовь къмъ отечеството си — това е друга любовь. Всѣки иска да победи. Въ сѫщность, кой ще победи? Само оня може да победи, който е миналъ презъ положението на баща, майка, братъ и сестра. Братъ, който не обича сестра си, и сестра, която не обича брата си, не разбиратъ живота. Мѫжъ, който не обича жена си, и жена, която не обича мѫжа си, не разбиратъ живота. Майка, която не е раждала, не е разбрала живота. Всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде проводникъ на Божественото. Искашъ да отидешъ при нѣкой адвокатъ, но не знаешъ при кого. Ще намѣришъ единъ миситинъ; той да те заведе. Миситинътъ не може да бѫде адвокатъ, той е само посрѣдникъ, ще те заведе при адвоката. И жената, когато ражда, се нуждае отъ помощь. Ще дойде нѣкоя баба да ѝ помогне. Казано е въ Писанието: „Жена, кога ражда, на скръбь е, но като роди, забравя скръбьта си и се радва, че се е родилъ човѣкъ на свѣта.“ Голѣма е радостьта на майката, защото при раждането взима участие цѣлото небе, всички ангели, всички хора, даже и Богъ взима участие. И въ женитбата взиматъ участие всички. Не мисли, че никой не знае за твоята женитба. Всичко, каквото човѣкъ прави, първо го знаятъ горе, а после на земята. Затова е казано, че нѣма нищо скрито-покрито въ свѣта. Нѣкой казва, че остарѣлъ, че никой не се интересува отъ него. Остарѣлъ е само оня, който не иска да плаща дълговетѣ си. Който е готовъ да плаща дълговетѣ си, той всѣкога се подмладява. Който изправя погрѣшкитѣ си, се подмладява; който не изправя погрѣшкитѣ си, остарява. Безсмъртенъ нѣма да станешъ, но ще продължишъ живота си поне съ 10—15 години. Не се спъвайте, но изправяйте лошитѣ си мисли, чувства и постѫпки. Колкото малко и да изправите живота си, ще се благословите. Казано е въ Стария заветъ: „Ако грѣшникътъ се върне отъ своя пѫть и изправи живота си, грѣховетѣ му нѣма да се поменатъ. И ако праведниятъ се върне отъ живота си и започне да грѣши, правдата му нѣма да се помене.“ Следователно, не разчитайте на миналото си, че било добро или лошо; важно е, какъ живѣете днесъ. Който напусне грѣшния животъ и започне да служи на Бога, доброто му се зачита; който напусне добрия животъ и започне да грѣши, не отива на добро. Не изопачавайте любовьта. Дойдете ли до нея, трѣбва да имате само едно мнение. Вѣра е нуждна на хората, а не суевѣрие. Дойде нѣкой боленъ при мене, иска да го излѣкувамъ. Казвамъ му, че съмъ заетъ съ творческа работа. Той иска непремѣнно да го приема. Мисли, че като туря рѫката си върху главата му, веднага ще оздравѣе. И това може, но сега съмъ заетъ. И да туря рѫката си, нѣма да му помогна. Казвамъ му да дойде следъ единъ месецъ при мене, или да си отиде вкѫщи — следъ единъ месецъ ще оздравѣе. — Какъ ще стане това? — Не е твоя работа. Вечерь, когато спишъ, ще те посетя и ще те излѣкувамъ. — Какъ ще ме посетишъ? — Това не е твоя работа. Азъ ходя вечерь. Ще дойда при тебе, когато спишъ, и ще ти помогна. Ти нѣма да ме видишъ, но сутриньта ще бѫдешъ здравъ. Ще кажете, че това ви съблазнява. Водата никого не съблазнява. Ако не знаешъ да плувашъ, стой вънъ. Искашъ ли да влѣзешъ, върви само по плитки мѣста. Измий краката си, безъ да влизашъ навѫтре. Ако знаешъ да плувашъ, влизай и въ най-голѣмитѣ дълбочини. Водата е опасна само за ония, които не знаятъ да плуватъ. Казвате: Трѣбва да се прави добро! — Така е, трѣбва да се прави добро, но да се знае, какъ да се прави доброто. Единъ човѣкъ изпитва голѣма жажда, влиза въ единъ кладенецъ, но оказва се, че нѣма вода въ него. Сега положението му се влошава: жаждата го мѫчи, а не може да излѣзе навънъ. Ти искашъ да му помогнешъ, а не знаешъ какъ. Ако му пуснешъ едно гърне съ вода, нито ще задоволишъ жаждата му, нито ще го извадишъ. Водата ще се разлѣе, и за него нищо нѣма да остане. Ако му сипешъ отгоре една бъчва вода, може да го удавишъ. Какъ ще му помогнешъ? Трезва мисъль се иска отъ хората. Ще кажешъ, че никой не те обича. Не говоришъ истината. Баба ти и дѣдо ти сѫ те обичали; майка ти и баща ти сѫ те обичали. Колко плодове, колко кокошки си изялъ! Ако тѣ не те обичаха, не можеше да ги изядешъ. Водата, въздухътъ, свѣтлината влизатъ въ тебе — обичатъ те. Човѣкъ страда отъ много любовь, а не отъ липса на любовь. Никой нѣма право да се оплаква, че не го обичатъ. Всички хора сѫ обичани, но сами се заблуждаватъ, като приематъ позлатенитѣ нѣща за истинско злато. Не разчитайте на позлатенитѣ предмети. Каже ли нѣкой, че не иска да се моли, той държи въ рѫката си нѣщо позлатено. — Азъ не вѣрвамъ въ Бога. — Това е позлатена вещь. Ти не си се опиталъ още, да знаешъ, вѣрвашъ ли, или не вѣрвашъ. — Азъ трѣбва да се проявя. — Първо прояви любовьта си къмъ едно дърво. Посѣй една ябълчна сѣмка, грижи се за нея да израсте, да цъвне, да даде плодъ и тогава говори, имашъ ли любовь, и каква е тя. Избери единъ изворъ на планината и всѣки месецъ го чисти, да видишъ, ще се увеличи ли водата му. Отъ това ще познаешъ, колко любовь имашъ. Ако живѣешъ добре, водата ще се увеличи; ако не живѣешъ добре, водата ще пресъхне. Има различни начини, по които човѣкъ може да познае, колко е добъръ и каква любовь има. Достатъчно е да се облегнешъ нѣколко пѫти съ гърба си на нѣкое дърво, да видишъ, добъръ ли си, или лошъ. Ако листата на дървото постепенно съхнатъ, не си добъръ; ако се раззеленяватъ и освежаватъ, добъръ си, Казвамъ: Външната природа има отношение къмъ човѣшкия животъ. Тя е отгласъ на нашитѣ мисли, на нашитѣ чувства и желания, на нашитѣ постѫпки. Безъ да съзнава, човѣкъ самъ противодействува на Божията любовь, поради което не могатъ да дойдатъ до него благата, които Богъ му е опредѣлилъ. Даватъ ти се блага, но стомахътъ ти е разстроенъ, не можешъ да ги приемешъ. Първо трѣбва да приемешъ едно горчиво лѣкарство, да се регулира стомахътъ ти. Обаче, горчивитѣ лѣкарства не лѣкуватъ. Най-мощното лѣкарство е свѣтлината. Най-мощното лѣкарство е въздухътъ — диханието на Бога. Най-мощното лѣкарство е хлѣбътъ — Божието Слово. Съ тия лѣкарства си служатъ и растенията. Лѣчебнитѣ свойства на растенията се дължатъ на свѣтлината, на въздуха, на водата и на храната, които тѣ възприематъ. Ако бѫдещитѣ лѣкари възприематъ моята система на лѣкуване, ще иматъ добри резултати. Единъ лѣкарь ще бѫде проводникъ на свѣтлината, другъ — на въздуха, трети — на водата, а четвърти — на храната. Ако човѣкъ не е сладъкъ като плодоветѣ, мекъ като водата, подвиженъ като въздуха и свѣтлината, нищо не може да придобие. Богъ е влѣзълъ въ хлѣба, въ плодоветѣ, въ водата, въ въздуха и въ свѣтлината — пожертвувалъ се е. Който обича Бога, възприема Го като часть отъ себе си. Така човѣкъ се лѣкува. Затова, яжте съ любовь, пийте съ любовь, дишайте съ любовь, приемайте свѣтлината съ любовь. Това, което ви говоря, е подобно на математиката. Това сѫ задачи, които решаватъ математицитѣ. Въ геометрията се говори за перпендикуляръ. Какво представя перпендикулярътъ? — Отношение на човѣшката душа къмъ Бога. Който има перпендикуляръ, т. е. отношение къмъ Бога, той е на правата страна. Който нѣма перпендикуляръ, е на кривата страна. — На какво може да се уподоби кривата линия? — На човѣкъ съ добра обхода. Той не се сблъсква съ никого. Ако вървишъ само по права линия, все ще се сблъскашъ съ нѣкого. Правата линия е неразложима. Това значи: Никой не може да разкѫса връзката между силитѣ на умствения свѣтъ. Който се опита да разкѫса тая връзка, самъ ще се разруши. Ангелитѣ паднаха, именно, по тая причина. Тѣ се опитаха да разкѫсатъ тая връзка. Сегашнитѣ учени правятъ опити да разложатъ атома. Това е възможно. Обаче, докато не го постигнатъ, не може да се вѣрва. Човѣкъ вѣрва въ това, което самъ е опиталъ. Духовнитѣ хора говорятъ за вѫтрешното радио на човѣка, за връзката му съ Бога. Ако знае, какъ да нагласява радиото си, ще се съобщава съ невидимия свѣтъ. Ако не знае, какъ да го нагласява, ще търси чуждо радио. Отъ оня свѣтъ му казватъ: Поправи радиото си и слушай съ него. Много отъ сегашнитѣ хора умиратъ отъ изобилие на блага, както пчелитѣ, когато попадатъ въ собствения си медъ. Тѣ ставатъ жертва на лакомството си. Не кацватъ накрая и оттамъ да смучатъ, но влизатъ въ срѣдата, въ голѣмото изобилие. Мнозина, като пчелитѣ, отиватъ при голѣмото благо и тамъ умиратъ за нищо и за никакво. Не влизай въ срѣдата на извора, дето е голѣмото благо. Спри накрая и оттамъ гребни съ малка чаша. Вземи отъ малкото благо и бѫди благодаренъ и на него. Не влизай до дъното. Не искай всички блага изведнъжъ. Всичката вода не е за тебе. Искашъ да бѫдешъ красивъ, уменъ, силенъ, здравъ; да имашъ кѫща, автомобилъ или аеропланъ. Много искашъ въ единъ моментъ. Богъ даде аеропланъ първо на мухитѣ, на птицитѣ, а следъ това на човѣка. Първо рибитѣ плуваха въ водата, а после хората, докато създадоха корабитѣ и параходитѣ. Изучавайте пеперудитѣ, птицитѣ, животнитѣ, да видите, каква обхода иматъ тѣ. Въ това отношение, пеперудитѣ сѫ за подражание. Пеперудата кацне на главата ти, на едното и на другото ти рамо, на гърба ти и постоянно казва: Богъ да те благослови! Кой не обича пеперуда, която благославя? Затова, като кацне пеперуда върху васъ, не я пѫдете. Тя носи щастие. Работете върху себе си, да се самовъзпитате. Вслушвайте се въ всичко, което ви обикаля. Минавашъ край едно дърво, тихъ вѣтрецъ повѣва листата му и чувашъ нѣжна музика, чрезъ която дървото ти говори: Божието благословение е съ тебе. Другъ день минавашъ край едно плодно дърво. Гладенъ си, нѣмашъ хлѣбъ. Въ тоя моментъ единъ плодъ пада отъ дървото. Погледнешъ — здравъ, хубавъ плодъ. Хапнешъ си и благодаришъ. Тури надеждата въ душата си, вѣрата въ ума си и любовьта въ сърдцето си, за да видишъ красотата и свѣтлината на живота. Това значи, цѣлото небе да ти проговори. Това значи, да си въ общение съ невидимия свѣтъ, да проработи твоето радио. И да не си на небето, добре е да възприемашъ симфонията на небеснитѣ жители. Помнете: Въ живота остава само онова, което излиза отъ името на любовьта, отъ името на мѫдростьта, отъ името на истината, отъ името на Великия Божи Духъ. * 3. Беседа отъ Учителя, държана на 24 октомврий, недѣля, 10 ч. с., 1943 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата "Вѣчно подмладяване", Последни неделни беседи от Учителя, изнесени през 1943 г. Първо издание - София, 1944 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Тритѣ пѫтя *) Матея 4 : 1 — 12. Има три пѫтя, чрезъ които човѣкъ се проявява въ живота: пѫтьтъ на волята, която е свързана съ физическия свѣтъ; пѫтьтъ на сърдцето и неговитѣ желания; пѫтьтъ на ума, който има отношение къмъ умствения свѣтъ. Казано е въ Писанието, че сатана изкушавалъ Христа. Сатаната разбиралъ добре човѣка, затова се домогналъ до Христа чрезъ тритѣ пѫтя на прояви. Той изпитвалъ волята, сърдцето и ума Му, да види, каква устойчивость има въ Него. Сатаната каза на Христа: „Ако си Синъ Божи, превърни тия камъни на хлѣбъ.“ Христосъ му отговори: „Нѣма защо да измѣнямъ естеството на камънитѣ. Казано е, че не само съ хлѣбъ ще живѣе човѣкъ, но и съ всѣко слово, което излиза отъ устата на Бога.“ Разбра сатаната, че предъ него стои човѣкъ съ силна воля. После изпита сърдцето Му, като каза: „Хвърли се отъ тоя храмъ. Нали е казано, че ангели ще те носятъ на рѫце, нѣма да те оставятъ да се препънешъ въ камъкъ.“ Той мислѣше, че Христосъ е суевѣренъ човѣкъ. Отговори му се: „Махни се оттукъ, сатано! Казано е да не изкушаваме Господа.“ Най-после се изпита и ума Му. Сатаната Му каза: „Виждашъ ли всички тия царства? Ако ми се поклонишъ, твои ще бѫдатъ“. Христосъ му отговори: „Само на Господа можешъ да се поклонишъ и Нему да служишъ.“ Мнозина биха желали да превърнатъ камънитѣ на хлѣбъ. Защо искатъ това? Да забогатѣятъ. Приложи волята си, и ще бѫдешъ богатъ. Въ земята, въ моретата и океанитѣ има доста злато. Ако си ученъ човѣкъ, ще намѣришъ, де е златото, и ще забогатѣешъ. Отъ тебе зависи да бѫдешъ богатъ, да бѫдешъ обичанъ. Нѣкой иска да го обичатъ. Той не знае, че ако не е обичанъ, не би дошълъ на земята. Веднъжъ живѣе на земята, пръвъ Богъ го е обикналъ. Иначе, той не би сѫществувалъ. — За кого е създаденъ свѣтътъ? — За човѣка. Свѣтътъ е предметно учение, отъ което всѣки придобива нѣщо. Всѣко нѣщо, съ което въ даденъ моментъ можешъ да разполагашъ, е за тебе. Хубавата цигулка е за цигуларя, който свири; боитѣ и четкитѣ сѫ за художника; пианото е за пианиста. — Кой е пѣвецъ? — Който пѣе добре. —Кой е ораторъ? — Който говори красноречиво и туря всѣка дума на нейното мѣсто. Сега, като се запитвате, какво представя животътъ, ще знаете, че той е велико благо и се проявява въ три области: въ областьта на волята, въ областьта на сърдцето и въ областьта на ума. Въ обикновения физически животъ волята има отношение къмъ обикновенитѣ работи — къмъ яденето и пиенето. Въ областьта на сърдцето, човѣкъ търси приятното, както котката, която гледа да се настани добре. Щомъ намѣри добро мѣсто, тя започва да преде самодоволно. Ако мине човѣкъ край нея, тя започва да се гали, да мяучи, иска нѣщо за ядене. Приятнитѣ и неприятни чувства иматъ отношение къмъ сърдцето. Искашъ ли да познаешъ човѣка, вижъ, какъ се проявява въ малкитѣ работи. Изучавайте себе си, изучавайте и своитѣ близки. Ще познаете човѣка и по почерка. Нѣкой започва писмото си съ голѣми, едри букви. На края той свършва съ дребни, ситни букви. Това е човѣкъ, който много обещава, малко изпълнява. Обикновено младиятъ много обещава. Като остарѣе, той казва: Да бѣше на млади години, всичко можехъ да направя, но сега не е така. Той прилича на Настрадинъ Ходжа, който казвалъ: Когато бѣхъ въ Багдатъ, прескачахъ голѣми трапове, 20 м. широки и 20 м. дълбоки. Казали му: Прескочи такъвъ трапъ и тукъ. — Не мога, тукъ въздухътъ не ми помага. — Какво представя въздухътъ? — Условията. Значи, ако условията бѣха добри, отъ тебе човѣкъ щѣше да излѣзе. Сегашнитѣ хора нѣма защо да се оплакватъ. Ако е за условия, днесъ има условия за всички. Ако е за дарби, никой не е лишенъ отъ нѣкаква дарба. Ако нѣкой е разпилѣлъ богатството, силитѣ си, дарбитѣ си, самъ е причина за това. Първоначално човѣкъ е билъ създаденъ добре, съ дарби и способности, физически добре п правилно развитъ. И, ако днесъ има недостатъци, физически или психически, причината се крие въ него. На едного очитѣ сѫ кривогледи, на другъ ушитѣ сѫ малки или голѣми, рѫцетѣ — кѫси или дълги, раменете неправилни. Първоначално и мѫжътъ, и жената сѫ имали еднакво дълги коси. Сега, обаче, мѫжътъ има кѫса коса; и жената подражава на мѫжа. Понеже мѫжътъ работи повече въ умствения свѣтъ, косата му е кѫса. Умственитѣ енергии препятствуватъ за растенето на косата. Въ жената работятъ повече чувствата, затова косата ѝ е дълга. Който има гѫста, черна коса, работи повече съ сърдцето си. Когато главата започне да оголява, умътъ взима надмощие надъ сърдцето. Правилно е и умътъ, и сърдцето да бѫдатъ еднакво развити. Американцитѣ сѫ повече гологлави, защото мозъкътъ въ тѣхъ е крайно активенъ. Тѣ сѫ бързи, подвижни хора. Дето ходятъ, все тичатъ, като че ги гони нѣкой. Ако сравните човѣка съ животното, на пръвъ погледъ ще видите едно отличително качество — брадата, Животнитѣ нѣматъ брада, т. е. нѣматъ воля. Казватъ за лъва, че е смѣлъ. — Смѣлъ е, но воля нѣма. Той, макаръ и силенъ, е страхливъ. Достатъчно е да го погледнешъ въ очитѣ, за да се парализира неговата нападателна сила. Чернитѣ хора знаятъ това и лесно се справятъ съ лъва и тигъра. Ако единъ черенъ срещне на пѫтя си лъвъ, той не бѣга отъ него, но го фиксира съ погледа си, докато лъвътъ отстѫпи. Макаръ и невѣрващи, англичанитѣ използуватъ способноститѣ на индуситѣ да парализиратъ силитѣ на животнитѣ, да не ги нападатъ. Нѣкой индусъ седи на брѣга, но акулитѣ не го нападатъ. Ако на брѣга нѣма нѣкой индусъ, англичанитѣ не смѣятъ да минатъ край рѣката. Индусътъ ги управлява съ волята си. Той знае езика имъ и се разговаря съ тѣхъ. Това знание индуситѣ сѫ придобили съ усилена работа. Много поколѣния сѫ работили въ миналото и днесъ предаватъ знанието си на своитѣ деца. Единъ англичанинъ описалъ опитностьта си съ единъ индуски адептъ. Той попадналъ въ една планина, дето се срещналъ съ тоя индусъ. Англичанинътъ забравилъ да си вземе хлѣбъ и, като усѣтилъ гладъ, обърналъ се къмъ индуса съ думитѣ: Гладенъ съмъ, може ли да ми услужите съ малко хлѣбъ? Индусътъ нѣмалъ хлѣбъ, но запиталъ англичанина: Какъвъ хлѣбъ искате и каква форма? Англичанинътъ казалъ, какъвъ хлѣбъ желае, и очаквалъ да получи поне парче хлѣбъ, да задоволи глада си. Индусътъ извадилъ нѣкакъвъ платъ, прострѣлъ го и следъ време на плата се явилъ хубавъ хлѣбъ, какъвто англичанитѣ ядатъ. Следъ малко англичанинътъ пожелалъ да си хапне нѣкакъвъ плодъ. — Какъвъ плодъ ядете? — запиталъ индусътъ. Не се минало много време, и англичанинътъ видѣлъ на плата плода, който пожелалъ. Англичанинътъ описалъ и двата случая — съ хлѣба и съ плода, но какъ е станало това, и той не знае. Само едно знае, че ялъ прѣсенъ, топълъ хлѣбъ, като че въ тоя моментъ го извадили отъ пещьта, и прѣсенъ плодъ, току що откѫснатъ отъ дървото. Ще кажете, че това е нѣкаква илюзия. Обаче, илюзията се отличава отъ реалностите. Когато хранишъ човѣка съ илюзия, той всѣки моментъ губи отъ теглото си. Колкото и да му внушавашъ, че яде, а го държишъ гладенъ, теглото му ще покаже истинското положение. Илюзията отнима отъ теглото, а реалностьта предава. Ако храните човѣшкия умъ съ илюзии, той отслабва; ако храните сърдцето съ илюзии, то отслабва; ако храните волята съ илюзии, и тя отслабва. Реалностьта винаги предава. И микроскопично да е предаването, въ края на краищата, малкото ще се увеличи, ще стане голѣмо. Малкото сѣменце, посадено въ земята, едва дава признакъ на животъ, но животътъ постепенно се проявява, и следъ време отъ него излиза голѣмо, добре развито дърво. Казвамъ: Всичко зависи отъ волята, резултатъ на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърдце. Когато се говори за волевъ човѣкъ, разбираме човѣкъ съ добре развитъ умъ и добре развито сърдце. Лъвътъ е силенъ, но не е волевъ. Даже слонътъ, който е най-уменъ между животнитѣ, не е волевъ. Ако обърнемъ слона нѣколко пѫти на гърба, той е готовъ вече да слугува — подчинява се на човѣка. Докато не го обърнатъ на гърба, мѫчно могатъ да го подчинятъ. По какво се отличава светията? По своята устойчивость и воля. Едно време светиитѣ сѫ били подлагани на мѫчения: ушитѣ имъ рѣзали, краката и рѫцетѣ имъ рѣзали, но тѣ устоявали на всичко. Първитѣ християни били подлагани на огънь, но тѣ съ пѣсни отивали на кладата — издържали на всичко. Воля имали тия хора. Наблюдавамъ, какъ носятъ страданията нѣкои отъ сегашнитѣ герои. Едва ги понагрѣятъ малко, и тѣ отстъпватъ — не издържатъ на мѫчнотиитѣ. Какво трѣбва да правишъ, като дойдатъ изпитанията? — Да пѣешъ. Дойде беднотията при тебе, пѣй; дойде болестьта, пѣй. Трѣбва ли да вѣрвашъ на болестьта? Въ Божествения свѣтъ болесть не сѫществува. Човѣкъ създава болеститѣ, а не Богъ. Първоначално човѣкъ е билъ надаренъ съ воля, съ добъръ умъ и добро сърдце, но отпосле той станалъ безволенъ и далъ мѣсто на глупостьта и на злото въ себе си. Какъ разбиратъ днесъ, кой човѣкъ е уменъ и кой — глупавъ? Казватъ за нѣкого, че е уменъ, че наредилъ работитѣ си добре, създалъ си добро материално положение. Оправилъ работитѣ си, но го осѫдили на 20 годишенъ затворъ. Намѣсто да краде и да губи свободата си, по добре да развие обонянието си, да намѣри скритото злато въ земята. Златото и останалитѣ благородни метали иматъ специфично ухание, по което може да се откриятъ въ земята. Който е развилъ обонянието си, лесно ще намѣри, де е златото, и тамъ ще копае. Ще си вземе, колкото му е нуждно, и пакъ ще закрие следитѣ му. Никой нѣма право да вземе всичкото злато. Ще вземе най-много две-три парчета. Ще кажете, че мѫчно се развива обонянието. Ако това е мѫчно, пѣй! Съ пѣене ще изкарашъ прехраната си. Важно е да имашъ хубавъ гласъ, да пѣешъ, а не да крѣскашъ. Ако не можешъ да пѣешъ, свири — роденъ си за музикантъ. Каквато дарба имашъ, приложи я. Дали си художникъ, скулпторъ или поетъ, приложи знанието си. Ако разбирашъ отъ земедѣлие, посади нѣколко плодни дръвчета или лозови пръчки, да видишъ резултата на своята работа. Преди нѣколко години дойде при мене единъ малджия отъ Нова-Загора и ми каза: Слушалъ съмъ за тебе, че познавашъ, де има заровено злато. Искамъ да ми кажешъ точно мѣстото, защото азъ копая отъ петь-шесть години, изкопалъ съмъ едва единъ километъръ на дължина и намѣрихъ малко злато — трудътъ ми не се плаща. Преди петъ месеца сънувахъ, че единъ ходжа дойде при мене и ми каза: Толкова години се молишъ на Господа да ти открие, де има злато въ земята, но нѣмашъ отговоръ на молитвата. Върви следъ мене, азъ ще ти покажа, де е заровено златото. Тръгнахъ следъ него, но въ това време моятъ съседъ ме хвана за дрехата и ми каза: Върни ми хилядата лева, които ми дължишъ. Азъ го помолихъ да ме пусне, защото ходжата нѣма да ме чака. Като ми покаже, де е златото, веднага ще си платя дълга. Съседътъ не искаше да ме чуе, държи ме за дрехата. Сбихме се, сборичкахме се и се събудихъ. Така изгубихъ ходжата, изгубихъ и паритѣ. Сега ще те моля, ти да ми кажешъ, де е това мѣсто. Азъ му отговорихъ: Питай ходжата, той ще ти каже. Какво представя волята? — Наука. Следователно, всѣки има право да работи върху себе си, да развива своята воля въ правъ смисълъ. Богъ благославя всѣки човѣкъ, който има воля. Всѣки, който познава законитѣ на природата и се вслушва въ тѣхъ, има воля. Волевиятъ човѣкъ е съработникъ съ природата. Той има предъ видъ своето сърдце, затова избѣгва тревогитѣ. За нищо и никакво не се безпокои. Повечето хора се безпокоятъ за нѣща, на които не трѣбва да обръщатъ внимание. Тѣ се оплакватъ, че нѣматъ вѫглища, нѣматъ обувки, дрехи. Това сѫ временни нѣща — всичко ще се оправи. Сега ще носятъ дървени обувки. Ама били груби, тежки, тропали много. Други се безпокоятъ, че нѣмало достатъчно хлѣбъ, гладни щѣли да умратъ. Ако е опредѣлено да умрешъ, и да имашъ хлѣбъ, пакъ ще умрешъ — нищо не може да те спаси. И богатъ да си, пакъ ще умрешъ. Съ пари не можешъ да се откупишъ. Страшно е да не изгуби човѣкъ живота си. Казвамъ: Коренитѣ на живота сѫ въ сърдцето. Ако сърдцето се развали, и животътъ се разваля. Човѣкъ умира отъ дисхармонията, която настѫпва между сърдцето и ума. Тя показва, че човѣкъ е влѣзълъ въ разрѣзъ съ Първата Причина на нѣщата. Сърдцето има отношение къмъ храненето. Каквато храна употрѣбявашъ, такъвъ ще бѫде животътъ ти. Отровната и нечиста храна разрушава организъма. Първа Ева внесе отрова въ човѣшкия организъмъ. Така дойде смъртьта между хората. И днесъ още хората употрѣбяватъ нечиста храна и все Ева обвиняватъ. И до днесъ още тѣ ядатъ отъ забраненото дърво и все Ева обвиняватъ. Тѣ не виждатъ дявола, който имъ нашепва да намразятъ тоя оня, да направятъ зло на нѣкого, а обвиняватъ Ева за нещастията си. Не търси вината въ Ева, но вглъби се въ себе си и чуй тихия гласъ, който ти нашепва: Направи добро на тоя човѣкъ, помогни му да се повдигне. И тъй, задачата на човѣка е не само да развива волята си, да усилва топлината на сърдцето си, но и да усилва свѣтлината на своя умъ. Умътъ на сегашния човѣкъ е отвънъ свѣтълъ, отвѫтре тъменъ. И нашиятъ салонъ е свѣтълъ. Едва ли ще се намѣри другаде толкова свѣтълъ салонъ. Трѣбваше да отворимъ и горе прозорецъ, да бѫде още по-свѣтълъ. Колкото по-голѣма е свѣтлината на ума, толкова по-добре. Нѣма по-приятно нѣщо отъ свѣтлината. Тя открива красивитѣ нѣща въ живота. На нея зрѣятъ всички плодове. Красотата въ свѣта се дължи на свѣтлината. Тя е разуменъ актъ на Божествения свѣтъ. — Защо нѣкои нѣща не сѫ ясни? — Защото не сѫ на фокусъ. Като попаднешъ на фокуса, тамъ всичко е свѣтло и ясно. Ако си изгубилъ фокуса на нѣщата, това показва, че мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ ти не сѫ прави. Тогава ще повикашъ нѣкой добъръ и разуменъ човѣкъ, да ти помогне да вземешъ точно това мѣсто, което води къмъ фокуса. Много хора се срамуватъ, да не се изложатъ предъ другитѣ като невежи. Нѣма защо да се срамувате — всичко е написано на черепа. Достатъчно е да погледнете черепа на човѣка, за да разберете, какъвъ е и какъ е живѣлъ. Преди години, когато правѣхъ своитѣ научни изследвания, посетихъ Рилския монастиръ. Въ една отъ стаитѣ имаше много черепи на калугери. Взехъ единъ черепъ, разгледахъ го внимателно и казахъ, че тоя човѣкъ не е билъ за калугеръ. Запитаха ме, какъ познахъ. Взехъ една свѣщь, запалихъ я и я турихъ въ черепа, точно подъ оня центъръ, дето е религиозното чувство на човѣка. Оказа се, че черепътъ на това мѣсто е много дебелъ, никаква свѣтлина не минава презъ него. На това мѣсто е и центърътъ любовь къмъ Бога. Като мѣстихъ свѣщьта, свѣтлината проникна презъ оня центъръ, дето е алчностьта на човѣка. Наистина, оказа се, че тоя човѣкъ обичалъ да пие, да пооткрадва, да се удоволствува. Които ме слушаха, съгласиха се съ мене. Следъ това поставихъ свѣщьта въ другъ черепъ, въ който свѣтлината проникваше презъ нѣколко мѣста. Казахъ: Тоя човѣкъ е билъ религиозенъ, ималъ любовь къмъ Бога и къмъ своя ближенъ. Той е билъ добъръ калугеръ. Другитѣ калугери потвърдиха сѫщото. Тѣ казаха, че за всички калугери е писано, какъ сѫ живѣли и какви характери имали. Човѣкъ не може да се скрие — всичко е писано на черепа му. Казано е въ Писанието: „Нѣма скрито - покрито въ свѣта.“ Въ бѫдеще по черепа на човѣка, още приживе, ще се опредѣли, какъвъ е той. И по космитѣ се познава човѣшкиятъ характеръ. Погрѣшкитѣ не трѣбва да ни плашатъ. Вие се плашите отъ нѣща, отъ които не трѣбва да се плашите. Погрѣшкитѣ сѫ богатство, което трѣбва да се обработва. Тѣ представятъ суровъ материалъ за работа. Ако погрѣшкитѣ и слабоститѣ на хората не могатъ да се използуватъ като благо, Провидението не би ги допуснало. Подъ „слабости“ разбираме всѣки суровъ, необработенъ материалъ. Напримѣръ, алчностьта е слабость, която се проявява различно въ различнитѣ хора. Нѣкой има слабости къмъ марки, събира ги съ цели да забогатѣе. Нѣкога може да ги продаде, нѣкога не успѣва. Другъ събира гвоздеи, петала, желѣза, безъ да ги използува. Той мисли, че като ги държи въ дома си, ще му донесатъ нѣкакво щастие. Какво прави съ петалото, което е намѣрилъ? Той го закове предъ прага на кѫщата си: въ единъ случай съ отвора навънъ, а въ другъ — съ отвора навѫтре. Не е лошо да туришъ петало предъ прага на кѫщата си, но по-добре е, ако петалото е златно. Ако намѣришъ четири златни петала, ще се осигуришъ за цѣлъ животъ. Нѣкой се пристрастяватъ къмъ растенията. Не е лошо това, но тѣ трѣбва да се изучаватъ като лѣчебни срѣдства. Има растения, които лѣкуватъ и най-опаснитѣ и мѫчнолѣчими болести. Който не ги познава, страда. Затова казваме, че хората страдатъ поради своето невежество. Изучавайте растенията и тѣхнитѣ лѣчебни свойства. Има хора, които разбиратъ езика на животнитѣ. Тѣ знаятъ, какво внасятъ различнитѣ животни въ човѣка. Напримѣръ, коньтъ предава особена енергия, отъ която неразположението се превръща въ разположение. Ако си неразположенъ, качи се на конь, да видишъ, какъ ще се смѣни състоянието ти. Ако си нетърпеливъ, купи си два вола и работи съ тѣхъ. Ако искашъ да придобиешъ благородство, купи си два гълѫба. Ако искашъ да станешъ пѣвецъ, купи си една пойна птичка. Голѣми артисти сѫ птицитѣ. Единъ познатъ ме запита, какво ще прави, като отиде въ другия свѣтъ. Казахъ му, че никой не може да отиде въ другия свѣтъ, докато не изучи добре растенията, пеперудитѣ, рибитѣ, птицитѣ, животнитѣ. За всѣко нѣщо ще държи изпитъ. Пеперудитѣ представятъ картинна изложба на ангелитѣ. Като посетите тѣхната изложба, ще разберете, какъвъ смисълъ крие тя. Художникътъ трѣбва да изучава пеперудитѣ, да види, въ какво малко пространство сѫ поставени толкова много краски. Учете изкуството отъ пеперудитѣ и цвѣтята. Ще кажете, че се стремите къмъ опростенъ и скроменъ животъ. Какъ мислите, човѣшкиятъ животъ опростенъ ли е? Не само, че не е опростенъ, но за нисшитѣ сѫщества, той е подобенъ на рая. Какво разбира мухата отъ човѣшкия животъ? Тя нѣма представа за живота на хората, нито за онова, което ги обикаля. Какво представя слънцето, какво звездитѣ, какво цвѣтята, пеперудитѣ, тя не знае. Тя нищо не разбира отъ красотата. Както мухата нѣма представа за човѣшкия свѣтъ, така и човѣкъ нѣма представа за рая, за възвишения свѣтъ. Въ тоя свѣтъ живѣятъ разумни, съвършени сѫщества, безъ никакви слабости. Срещнешъ ли единъ житель отъ възвишения свѣтъ, той е готовъ да ти услужи, да се жертвува за тебе, безъ никакво възнаграждение. Възвишенитѣ сѫщества сѫ абсолютно безкористни. Тѣ сѫ богати, отъ нищо не се нуждаятъ Какво можешъ да дадешъ на царския синъ? Какво може да ти вземе той? Другъ е въпросътъ, ако въ тебе не тече царска кръвь. Единъ царски синъ се оженилъ за една млада, красива циганка. Какъвто хлѣбъ да ѝ слагали, все не я задоволявалъ. Тя искала да си хапне хлѣбъ, направенъ отъ изпросено брашно. Единъ день тя взела брашно и го сипала на десетина стола. Следъ това турила дисагитѣ на гърба си и тръгнала отъ единъ столъ на другъ да проси брашно. Като напълнила дисагитѣ си, прибрала се въ стаята си, омѣсила хлѣбъ, опекла го и си хапнала до насита. Тоя хлѣбъ ѝ билъ вкусенъ. Питате: Какво трѣбва да правимъ ние? Започнете да живѣете, както жителитѣ на рая. Не се съблазнявайте отъ паритѣ на банкера. Не се съблазнявайте отъ красотата на кого и да е. Ако си мѫжъ, не се съблазнявай отъ красотата на жената; ако си жена, не се съблазнявай отъ красотата на мѫжа. Не се съблазнявай отъ силата на човѣка. Силенъ е само Богъ. Всеблагъ, всемѫдъръ е само Богъ. Всички разумни сѫщества вървятъ отъ съвършенство къмъ съвършенство; обикновенитѣ хора вървятъ отъ несъвършенство къмъ съвършенство. Обикновениятъ човѣкъ не може още да върви отъ съвършенство къмъ съвършенство. Какво виждаме днесъ въ човѣшкия животъ? Отвличане на вниманието. — Кой отвлича вниманието му? — Животътъ. За да не се отклонява, човѣкъ трѣбва да постави дарбитѣ си за основа на своя животъ и да работи върху тѣхъ. Развивай свѣтлината на своя умъ, да придобиешъ повече свѣтлина. Развивай топлината на сърдцето си, да придобиешъ повече топлина, да усилишъ пламъка на свещения огънь, който разрешава всички мѫчнотии. Когато мѫчнотиитѣ не се разрешаватъ лесно, това се дължи на недостатъчната топлина въ сърдцето. Нищо въ свѣта не е въ състояние да измѣни тая топлина. Кой може да противостои на 273° студъ? Такова нѣщо е топлината на сърдцето, която наричаме топлина на живота. Силата на човѣка се крие въ неговата воля. И тъй, върху три Божествени нѣща гради човѣкъ живота си: върху свѣтлината на своя умъ, върху топлината на своето сърдце и върху силата на своята душа. Човѣкъ е дошълъ на земята да изяви доброто, което носи въ себе си. Ако е добъръ, уменъ и силенъ, ще има приятели; ако не е добъръ, не е уменъ и не е силенъ, нѣма да има никакви приятели. Въ приятелството става истинска обмѣна между душитѣ. Ако ядешъ плодъ, който обичашъ, между тебе и плода става правилна обмѣна. Любовьта къмъ даденъ плодъ е въ състояние да подобри неговото качество. Ако ядешъ единъ плодъ нѣколко години наредъ съ любовь, ще видишъ, че дървото се подобрява. Ако единъ глупавъ човѣкъ яде отъ единъ и сѫщъ плодъ нѣколко години наредъ, безъ любовь, състоянието на дървото се влошава. Това е законъ. Добритѣ и умни градинари изкарватъ добри плодове. Користолюбивитѣ градинари развалятъ плоднитѣ дървета въ своята градина. Въ дърветата се явяватъ различни животинки, които изяждатъ плодоветѣ. Всички хора сѫ минали презъ училище. И вие сте свършили университетъ, гимназия, прогимназия или първоначално училище. Знаете, кои ученици обича учительтъ. Учительтъ обича прилежнитѣ, способни и даровити ученици. Даровитиятъ ученикъ е добъръ. Невъзможно е неспособниятъ, глупавиятъ ученикъ да бѫде добъръ. Даровитиятъ ученикъ има силна воля, може да решава труднитѣ задачи, които учительтъ дава. Колкото и да е мѫчна задачата, той не се отчайва, но работи върху нея, докато я реши. Като говори, той си служи съ думитѣ на справедливостьта. Има думи на справедливость, които излизатъ или отъ ума, или отъ сърдцето, или отъ душата на човѣка. Ако не може да си служи съ тия думи, той трѣбва да се учи, докато станатъ негова плъть и кръвь. Човѣкъ живѣе и се ползува отъ онова, което сѫ придобили всички хора колективно. Онова, което цѣлото човѣчество е придобило, то е станало живо дѣло. Всичко друго е само опити. Онова, което всички хора сѫ придобили, става общо достояние; отъ него ще се ползуватъ и бѫдещитѣ поколѣния. Всичко, което нашитѣ майки и бащи, дѣди и прадѣди сѫ изработили, се онаследява. Като знаете това, не се обезсърдчавайте. Единъ день и най-голѣмиятъ невежа ще стане гениаленъ. — Какъ? — Чрезъ усилена работа. Който иска да постигне нѣщо, трѣбва да работи. Лекиятъ животъ и безработицата не даватъ добри резултати, Ако тоя животъ даваше нѣщо на човѣка, други щѣха да бѫдатъ резултатитѣ. Ако съ леснотия се постига нѣщо, пръвъ Христосъ щѣше да приложи тоя методъ. Какво по-лесно отъ това, да дойдѣше Христосъ като царь, да издаде единъ законъ и да застави всички хора да приематъ учението Му? Защо Богъ избра толкова тежъкъ пѫть за Христа? Защо Го изпрати като синъ на едно семейство съ незавидно положение, да нѣма кѫде глава да подслони? Труденъ е пѫтьтъ на човѣшката душа. Още по-труденъ е пѫтьтъ на великитѣ души. Това, което душата желае, не се постига на земята. Тукъ тя прави опититѣ си, копае, разработва, а плодоветѣ жъне другаде. Земята не е мѣсто на щастие. Тя е велико училище, въ което човѣкъ развива своя умъ, своето сърдце и своята душа. Въ бѫдеще земята ще се преустрои, ще даде условия за правилното развитие на човѣка. Тогава хората ще бѫдатъ щастливи, но днесъ това е невъзможно. Имашъ богатство, щастливъ си; изгубишъ богатството си, ставашъ нещастенъ. Докато си здравъ, щастливъ си; щомъ изгубишъ здравето си, ставашъ нещастенъ. Ако не си уменъ, добъръ и силенъ, всичко ще ти взематъ; ако си уменъ, добъръ и силенъ, всичко ще си запазишъ. Кой може да бѫде най-уменъ, най-добъръ и най-силенъ? Това е човѣкътъ, който вижда ясно и въ миналото, и въ бѫдещето, както въ настоящето. Достатъчно е да насочи погледа си две хиляди години назадъ, въ миналото, за да знае, какво е било тогава; и като отправи погледа си две хиляди години напредъ, да вижда, какво носи бѫдещето. Сегашнитѣ астрономи, съ своитѣ далекогледи, проникватъ пространството и виждатъ това, което за обикновенитѣ хора не е достѫпно. Тѣ се радватъ на простора на необятната вселена. Чрезъ своитѣ телескопи, тѣ говорятъ на хората за сѫществуването на множество слънца и планети, като жилища на разумни сѫщества. Ще дойде день, когато жителитѣ на земята ще пѫтуватъ отъ една слънчева система въ друга. — Кога ще бѫде това? — Нѣкога. Ако едно време кажехте на хората, че човѣкъ ще хвърчи съ машина, щѣха да ви разглеждатъ като лудъ, но днесъ това е фактъ. Отъ най-далечни краища идатъ хора съ аероплани, извършватъ нѣкаква задача. Колко нощи ви посещаватъ тия хвърчащи машини и внасятъ страхъ и трепетъ между васъ! Сегашнитѣ хора сѫ дошли до положение, дето обикновената разумность нищо не струва. Едно време паякътъ бѣше специалистъ по предачното изкуство, надминаваше човѣка, но днесъ човѣкъ го превишава. Паякътъ пропадна въ изкуството си, защото се предаде на ловене на мухи: хване една муха, изсмучи кръвьта ѝ и чака втора. Като влѣзе тоя предачъ въ кѫщата ви, вие взимате метлата и го изгонвате навънъ — не ви харесва. Човѣкъ трѣбва да се препорѫча съ нѣкакво изкуство или знание, съ което да помага на ближния си. Съ какво ще се препоръчате вие? Ако е вечерь, ще се препорѫчате съ свѣтлината на своя умъ. Ако вънъ е студено, ще се препорѫчате съ топлината на своето сърдце. Ако нѣкой се намира въ трудно положение, ще се препоръча съ силата на своята душа. Силниятъ всѣкога има бѫдеще. Той е полезенъ на всички живи сѫщества. Добриятъ и разумниятъ всѣкога иматъ бѫдеще. Човѣкъ не може да бѫде уменъ и силенъ, ако нѣма надежда. Не може да бѫде добъръ, ако нѣма любовь. Не може да бѫде силенъ, ако нѣма вѣра. Надеждата е свързана съ физическия свѣтъ. Отъ надеждата зависи здравето на човѣка. Отъ любовьта зависи състоянието на сърдцето. Отъ вѣрата зависи състоянието на ума. Безъ вѣра не можешъ да бѫдешъ уменъ. Безъ надежда здравето не е истинско. Здравето има отношение къмъ слънцето, носитель на живота. Понеже и златото е проводникъ на живота, затова здравето на човѣка се опредѣля отъ количеството на органическото злато въ неговата кръвь. Здравиятъ има достатъчно количество злато въ кръвьта си. Започне ли да боледува, златото се намалява въ организъма. Когато се лѣкувате, турете една златна монета въ вода, да стои известно време, и следъ това пийте отъ нея по една чайна лъжичка на день. Ще кажете, че това е суевѣрие. Да пиете лѣкарството на лѣкаря, не е суевѣрие, а да пиете вода, въ която има злато, това е суевѣрие. Помнете: Вѣрата лѣкува. Дайте на болния чиста вода, да пие по лъжичка, и вижте, какъвъ резултатъ ще има. Колкото по силна е вѣрата му, толкова по-скоро ще оздравѣе. Въ миналата война дойде при мене единъ беденъ войникъ, който заболѣлъ отъ треска и, понеже нѣмалъ срѣдства да се лѣкува, искаше отъ мене съветъ. Казахъ му да отиде мислено въ една аптека и да поиска една доза хининъ. Следъ това да си представи, че взима хинина вѫтрешно. Като изпълни съвета ми и не оздравѣе, да дойде при мене, азъ ще му помогна. Войникътъ не се върна втори пѫть при мене, което показва, че е оздравѣлъ. Всѣки, който е приложилъ тоя съветъ съ вѣра, се е излѣкувалъ. Всичко въ живота зависи отъ вѣрата. Всѣки, който вѣрва въ богатството, богатъ става; който вѣрва въ силата, силенъ става. Единъ американски студентъ отишълъ да гледа, какви упражнения прави единъ отъ виднитѣ американски борци. Като гледалъ, какъ играе, той казалъ нѣщо по неговъ адресъ. Борецътъ се засегналъ, ударилъ две плесници на студента и го повалилъ на земята. Студентътъ не казалъ нищо, станалъ, изтърсилъ праха отъ дрехитѣ си, върналъ се въ дома си и започналъ да мисли, какъ да отговори на бореца. Решилъ да изучи живота му, да види, какъ е постигналъ това изкуство. И следъ туй започналъ всѣки день да се упражнява, докато развилъ мускулитѣ си толкова, че съ едната си рѫка могълъ да вдига единъ конь съ кончето заедно. Единъ день, следъ шестгодишна усилена работа, студентътъ отишълъ при голѣмия борецъ, хваналъ го за краката и го вдигналъ съ една рѫка въ въздуха; после го сложилъ на земята, пакъ го вдигналъ, сложилъ го отново на земята и го запиталъ: Познавашъ ли ме? — Не те познавамъ. — Азъ съмъ оня студентъ, на когото преди шесть години ти удари две плесници. Благодарение на тия плесници, азъ станахъ такъвъ борецъ, какъвто си и ти. Вѣрата ми, че мога да постигна желанието си, се оправда. Благодарете на оня, който ви е ударилъ две плесници. Благодарете и на дявола, който ви е ударилъ две плесници. Не се обезсърдчавайте отъ това, но изучавайте характера му. Той е добъръ педагогъ. Покрай лошитѣ методи, той си служи и съ добри методи. Много работи на земята сѫ все отъ него създадени: сѫдилищата сѫ отъ него създадени. Той внесе крамолата въ свѣта и раздѣли хората на прави и криви. На кого щѣха да проповѣдватъ свещеницитѣ, ако нѣмаше грѣшници? Той е причина да се раждатъ деца. Какъ щѣха хората да изправятъ погрѣшкитѣ си, ако не се раждаха и прераждаха? Дяволътъ казва на хората: Бѫдете внимателни къмъ мене. Азъ създадохъ професиитѣ, за да има съ какво да се занимавате и да учите. Богъ се отнася съ почитание къмъ мене. Какво остава тогава за васъ? Въ единъ отъ съборитѣ на боговетѣ, Богъ запиталъ сатаната: Обърна ли внимание на раба ми Йова, да видишъ, че нѣма подобенъ на него? Сатаната отговорилъ: Позволи ми да го изпитамъ; после ще се произнеса, дали е такъвъ, какъвто казвашъ. Уменъ е дяволътъ, не трѣбва да се мисли лошо за него, Какво правятъ хората? Ако се случи нѣщо лошо, все на дявола го приписватъ. Не е така. Често човѣкъ грѣши по свой починъ, безъ намѣсата на дявола. Адвокатъ защищавалъ единъ обвиняемъ, когото сѫдѣли за кражба. Защитникътъ казалъ: Господа сѫдии, моятъ повѣреникъ нѣмалъ намѣрение да краде. Сѫдятъ го, че открадналъ сто лева. Той не е професионаленъ крадецъ. Тамъ, дето били стотѣ лева, имало още 60,000 лева. Ако бѣше крадецъ, щѣше да вземе голѣмата сума, а не само сто лева. Въ това време обвиняемиятъ започналъ да плаче. Сѫдията помислилъ, че той се разкайва за кражбата, която извършилъ, и го запиталъ: Защо плачешъ? — Плача за 60-тѣ хиляди лева, които не видѣхъ. И така ме сѫдите, поне да бѣхъ взелъ всичкитѣ пари, а не само сто лева. Не говорете невѣрни нѣща. Тѣ носятъ следъ себе си голѣма отговорность. Не вѣрвайте на всичко, което се говори или пише за хората, за развиване на известни събития. Ако отъ всичко казано и писано има десеть на сто истина, благодарете и за това. Има една история, въ която сѫ писани само хубави работи. Но има една история, която хроникира нѣщата точно, както времето ги хроникира. Тамъ всичко е поставено на филмъ. Поставятъ филма, и вие гледате картини отъ най-ранното си детство до 120 годишна възрасть. Тамъ всичко е отбелязано: какво си говорилъ, какъ си постѫпвалъ. Сѫдиитѣ само гледатъ и се усмихватъ, безъ да кажатъ нѣщо. Всѣки, който вижда своя филмъ, казва: Искамъ да се върна на земята, да изправя погрѣшкитѣ си. Тоя филмъ продължава цѣли 45 години, следъ което човѣкъ отново се връща на земята, да изправи погрѣшкитѣ си и да продължи учението си. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да се занимава съ Божественитѣ мисли, които носятъ свѣтлина за ума. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да се занимава съ Божественитѣ чувства, които носятъ топлина за сърдцето. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да се занимава съ Божественитѣ сили, които укрепватъ душата и духа. Вѣрвайте въ онова, което Богъ е вложилъ въ вашия умъ. Вѣрвайте въ онова, което Богъ е вложилъ въ вашето сърдце. Вѣрвайте въ онова, което Богъ е вложилъ въ вашата душа. На него разчитайте и за него работете. Това е правиятъ методъ на работа. Той води въ правия пѫть на живота. * 2. Беседа отъ Учителя, държана на 17 октомврий, недѣля, 10 ч. с. 1943 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата "Вѣчно подмладяване", Последни неделни беседи от Учителя, изнесени през 1943 г. Първо издание - София, 1944 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание Вѣчно подмладяване *) Лука 12:4—8. Нещастието на съвременнитѣ хора произлиза отъ това, че тѣ не оценяватъ малкитѣ работи. Всички се стремятъ къмъ голѣми работи; всички искатъ голѣми кѫщи, голѣми заплати, много пари — не се задоволяватъ съ нѣколко лева, милиони искатъ. Чувате нѣкой да казва, че иска да има автомобилъ, аеропланъ, параходъ. Питамъ: Защо детето иска да носи панталонитѣ на баща си? То не може да ги носи. На него сѫ нуждни малки панталонки, да може свободно да се движи. Защо е нуждна на малкото момиченце майчината рокля? И да се облѣче въ нея, то не може да я носи. За малкото момиченце малка рокличка, за майката — голѣма рокля. Често и духовнитѣ хора искатъ голѣми рокли, дълги панталони, голѣми шапки. Казватъ за нѣкого, че главата му е малка. Ако главата му е малка и не може да използува капитала, който му е даденъ, защо му е по-голѣма глава? На по-голѣмата глава се дава по-голѣмъ капиталъ. Сила е нуждна на човѣка да носи тежеститѣ на живота. Мнозина се давятъ, защото главата имъ е тежка. Ако бѣха по-леки, и да паднатъ въ водата, ще изплуватъ на повръхностьта. Като се натъкватъ на мѫчнотии, хората казватъ: Какви бѣха старитѣ времена! Какви сѫ били старитѣ времена? Каква е разликата между вола и теленцето? Какво предпочитате да ядете: пастърма отъ старъ волъ, или месо отъ теленце; месо отъ стара свиня, или отъ прасенце? Това сѫ сравнения, върху които трѣбва да се мисли. Повечето хора сѫ повръхностни, не мислятъ много. Какви ли теории не развиватъ! Тѣ разискватъ върху въпроса за създаването на свѣта, за голѣмината на земята — за всичко правятъ изчисления. Единъ ученъ правѣлъ изчисления: ако е възможно пренасянето на земята отъ едно мѣсто на друго, колко години ще бѫдатъ нуждни, съ колко тренове и съ колко вагони ще стане това. Той направилъ следнитѣ изчисления: за пренасянето на земята сѫ нуждни 300 милиарда години, съ 30—40 милиарда тренове, всѣки тренъ съ по 50 вагона, всѣки вагонъ 160,000 пѫти по-голѣмъ отъ сегашнитѣ; всичко това ще заема едно пространство отъ два квадралиона километра, за извървяването на които ще сѫ нуждни 500 милиона години, ако бързината е еднаква съ тая на свѣтлината. Това сѫ въображаеми нѣща. Може ли да се пренесе земята на друго мѣсто? — Не може. Тогава, защо ученитѣ правятъ такива изчисления? За да се събере материята на земята атомъ по атомъ и молекула по молекула, нуждни сѫ квадралиони години. Не е лесно, следователно, да се мѣсти земята. Какво е предназначението на човѣка, който живѣе на земята? Човѣкъ има глава да мисли, сърдце — да чувствува и да подържа топлината на организма, стомахъ — да приема храна, да я обработва и да подържа тѣлото. Човѣкъ трѣбва да яде по три пѫти на день, да образува кръвь; по 10—15 пѫти на минута да поема и да издиша въздухъ. И умътъ му трѣбва да бѫде постоянно заетъ съ работа. Какво е предназначението на човѣшкия умъ? Нѣкой казва: Цѣлъ животъ мислихъ, но нищо не придобихъ. Това е неразбиране на нѣщата. Все едно да кажешъ, че нищо не си придобилъ отъ храната. Ялъ си най-хубави яденета и казвашъ, че нищо не си придобилъ. Чрезъ мисъльта си човѣкъ събира три, вида енергия, отъ която съгражда своето умствено тѣло, което занася съ себе си въ другия свѣтъ. Безсмъртно е умственото тѣло на човѣка. Нѣкой пита: Защо трѣбва да мисля? — За да не бѫдешъ робъ на условията. — Защо трѣбва да бѫда добъръ? — За да не бѫдешъ робъ на условията. — Защо трѣбва да работя за душата си? — За да не бѫдешъ робъ на условията. Мнозина се запитватъ, обича ли ги Богъ, или не. Това не е важно. Важно е, дали вие любите Бога. Спасението на човѣка се заключава въ любовьта му къмъ Бога, а не въ любовьта на Бога къмъ него. Ако майката обича детето си, а то не я обича, тя ще го пометне. Когато майката помѣта детето си, това показва, че то не я обича. Ако детето обича майка си, тя никога нѣма да го пометне. Сега въпросътъ не е за помѣтането. Майката трѣбва да накара детето си да я обича. Една българка отъ Варна разправяше една своя опитность съ своето момиченце, ученичка въ отдѣленията. Това било преди 40 години. Момиченцето се казвало Юрданка. Тя слушала майка си, но била доста своенравна. Единъ день майката накарала Юрданка да чете „Отче нашъ“. — Нѣма да чета! — казала Юрданка. Чети молитвата! — настоявала майката. — Нѣма да чета! — Ще те накажа, ще те изпѫдя вънъ. — Нѣма да чета! Нито доброто помагало, нито заплашванията. Майката изгубила търпението си, хванала Юрданка, вдигнала я въ въздуха, тръшнала я на земята и казала: Отъ тебе човѣкъ нѣма да излѣзе! Юрданка се опомнила и извикала: Мамо, прости ме, ще чета „Отче нашъ“. Едва сега разбрала тя, какво искала майка ѝ отъ нея. — Защо не искала да изпълни желанието на майка си? — Не разбирала, какво се иска отъ нея, не разбирала идеята. Сѫщиятъ законъ се отнася и до насъ. Когато не искаме да свършимъ една работа, причината за това е, че не я разбираме. Много нѣща върши човѣкъ, безъ да ги разбира. Нѣкой мисли, че е религиозенъ, безъ да разбира, какво значи религиозенъ човѣкъ и какво се иска отъ него. Думата „духовенъ“ е по-близка до разбирането ни, тя е по-стара дума, въ сравнение съ думата „религиозенъ.“ Често слушате да казватъ: Какви бѣхме едно време! Така говорятъ и свѣтскитѣ, и религиознитѣ. Едно време всички бѣхте млади, красиви, малки дечица, съ весели, усмихнати лица. Де отиде нашата младость, и веселость? Майката се радва на детето си и казва: Моето детенце! —Де отиде това детенце? Де отиде красивото, послушното и благонадеждно ангелче? Изгубва се детското въ човѣка. Още отъ малко детето слуша да му се говори: Ще пораснешъ, ще станешъ, като баща си и дѣдо си, и то преждевременно остарява. То си мисли, че ако стане като баща си и дѣдо си, всичко ще постигне, всичкитѣ му работи ще се наредятъ. Станешъ ли като дѣдо си, краката ти ще отслабнатъ, стомахътъ ти нѣма да работи, само мозъкътъ ти ще мисли и философствува. Ще седишъ на едно мѣсто съ часове и ще казвашъ: Какво направихъ на тоя свѣтъ? Какво придобихъ? И, като се убедишъ, че нищо не си придобилъ, ще започнешъ да мислишъ за другия свѣтъ. Въ сѫщность, дѣдото мисли за оня свѣтъ, но не го разбира, нищо не знае за него. Младиятъ, възрастниятъ мислятъ, предприематъ нѣщо, работятъ, а стариятъ е въ тъмнина. Защо ви е дѣдото, който живѣе въ тъмнина? Той носи стари идеи въ ума си. Може ли той да ви бѫде идеалъ? Старата идея е праздна стомна, безъ никакво съдържание. Ако можешъ да напълнишъ стомната, придобилъ си нѣщо. Ако не можешъ да я напълнишъ, нищо не си придобилъ. Да говоришъ само за миналото си, това значи, да говоришъ за праздната стомна. Какво бѣше едно време ! — Какво бѣше? Носѣше една праздна стомна. Ако си я напълнилъ, използувалъ си живота; ако не си я напълнилъ, нищо не си разбралъ отъ живота. Всички говорятъ все за миналото, какво е било едно време. Важно е новото време, а не старото. Ако старото време не е дало нѣщо ценно, безсмислено е да се говори за него. Богъ е създалъ свѣта за хората, а не за овцетѣ. Той постоянно създава нови вселени. Тая мисъль англичанитѣ изразяватъ съ думитѣ „eternel generation“, които означаватъ вѣчно творчество, вѣчно подмладяване, вѣчно прераждане. Въ тия думи се крие смисълътъ на живота. Човѣкъ трѣбва да се подмладява вѣчно, постоянно. Това подразбира вѣченъ интересъ къмъ новото. Нѣкой казва: Не ме интересува новата музика; не ме интересува новото изкуство; не ме интересува ядене и пиене. Какво те интересува тогава? Щомъ нищо ново не те интересува, ти самъ се осѫждашъ на смърть. Защо умиратъ хората? Това е велика тайна. Единъ поетъ казва, че хората умиратъ, защото се влюбватъ въ другия свѣтъ и предпочитатъ да живѣятъ тамъ, отколкото на земята. Въ сѫщность, вѣрно ли е това? То е толкова вѣрно, колкото твърдението на младата мома, че не иска да се жени. Следъ една-две години тя се оженва. Като се отегчатъ отъ земния животъ, хората искатъ да умратъ, да отидатъ въ другия свѣтъ, да благуватъ. Тѣ мислятъ, че тамъ ще намѣрятъ всичко, каквото пожелаятъ. И тамъ има блага, но зависи, кой е готовъ да се ползува отъ тѣхъ. Една позната отъ Варна разправяше единъ свой сънь. Сънувала мѫжа си, покойникъ, че се явилъ при нея и започнали да се разговарятъ. Тя го запитала, какво има на оня свѣтъ, какъ живѣятъ тамъ. Той ѝ казалъ: Като дойдешъ, сама ще видишъ. Сега имамъ нужда отъ юрганъ. Като тръгнешъ за другия свѣтъ, донеси ми единъ юрганъ. Както се разговаряли, дошла една млада, красива жена, хванала за рѫка възлюбения на моята позната и го повела съ себе си. Тя казала: Остави мѫжа ми, той е мой. — Сега е мой. Това, което е било на земята, не е валидно за свѣта, въ който сега живѣемъ. Връзкитѣ на земята не сѫ връзки и въ другия свѣтъ. Тамъ отношенията между душитѣ сѫ други. Като отидешъ на другия свѣтъ, мѫчно ще намѣришъ оня, съ когото си билъ свързанъ. Благодарете, че бракътъ, който свързва хората на земята, не сѫществува на оня свѣтъ. Иначе, страшно ще бѫде положението на хората. Какво означава думата „бракъ“ въ широкъ смисълъ? Въ духовно отношение, бракътъ подразбира връзка между две души. Душитѣ се свързватъ въ името на любовьта. Само тая връзка е вѣчна и неразривна. Това значи истински бракъ. Тъй, както сега хората се свързватъ, това не е никакъвъ бракъ. Това е временна, човѣшка връзка, която се разкѫсва така лесно, както е направена. Връзката между сроднитѣ души е вѣчна. Тѣ сѫ излѣзли отъ Бога съ любовь и се връщатъ при Него съ любовь. Какъвъ е животътъ на оня свѣтъ? -— Добъръ е, но никой не може да отиде тамъ, докато не свърши училището на земята. Като се върне въ невидимия свѣтъ, самъ ще види, какво е научилъ. Знанието, което човѣкъ придобива на земята, важи и за другия свѣтъ. Нѣкои мислятъ, че като отидатъ на оня свѣтъ, ще научатъ нѣщо повече отъ това, което сѫ научили на земята. Ако на земята не си училъ, и тамъ не можешъ да учишъ. Ако на земята не си билъ способенъ, и тамъ нѣма да бѫдешъ способенъ. Ако на земята си билъ изключванъ, и въ оня свѣтъ ще те изключватъ. Учительтъ обича оня ученикъ, който учи. Ако не учи, колкото и да е добъръ, учительтъ му не го обича. Онова, което препорѫчва ученика и на земята, и на оня свѣтъ, е желанието му да учи. Добриятъ пѣвецъ се познава по желанието си да пѣе. Трѣбва ли да му се казва, при кого да учи и по колко пѫти на день да пѣе? Добриятъ пѣвецъ, съ пѣенето си, оправя времето, а лошиятъ пѣвецъ го разваля. Като слушамъ и единия, и другия, записвамъ имената имъ на особена книга. Когато е суша, добриятъ пѣвецъ, съ пѣенето си, докарва дъждъ. Кое е по-добре: дъждъ ли да вали, или слънце да грѣе? Кое е по-добре: да пѣешъ и да лѣкувашъ болни и съживявашъ умрѣли, или здравитѣ да се разболяватъ и живитѣ да умиратъ? На земята е по-добре да пѣешъ, и хората да оживяватъ, отколкото да пѣешъ, и хората да умиратъ. Сѫщиятъ законъ се отнася и до мисъльта. За предпочитане е да приемешъ една мисъль, която носи животъ, отколкото мисъль, която носи обезсърдчаване и мракъ. Мисъль, чувство и постѫпка, които обезсърдчаватъ човѣка, не сѫ нормални. Всѣка мисъль, която разширява съзнанието и носи свѣтлина, е права. Всѣко чувство, което разширява съзнанието, е право. Всѣка постѫпка, която разширява съзнанието, е права. За всѣко нѣщо е нуждна права мѣрка. Съвременнитѣ хора трѣбва да работятъ съзнателно върху себе си, да преустроятъ главитѣ си. Ако не внесатъ нѣщо ново въ мислитѣ и чувствата си, бѫдещата култура ще прилича на сегашната. Старото трѣбва да отстѫпи на новото. Не само съзнанието на хората трѣбва да се измѣни, но и материята, отъ която сѫ направени тѣлата имъ. Ново съзнание, ново тѣло е нуждно на човѣка. Първобитниятъ човѣкъ е билъ като животното, обрасълъ съ косми. Богъ прострѣ рѫката си върху него, космитѣ му паднаха, и той стана човѣкъ. И нарече Богъ първия човѣкъ Адамъ. За него се казва, че е направенъ по образъ и подобие на Бога. Казано е въ Писанието, че Богъ се разкая, задето направи човѣка. — Защо се разкая? — Имаше въ човѣка нѣщо животинско. Оня, който не мисли, не чувствува и не постѫпва право, не е истински човѣкъ. Какво се иска отъ сегашнитѣ хора? — Да дадатъ пѫть на Божественото начало въ себе си. Казватъ за нѣкого, че е истински човѣкъ. Какъвъ човѣкъ е той, щомъ се проявява животинското въ него? Той носи човѣшка форма, но се проявява като тигъръ, като вълкъ, като паякъ или друго нѣкое животно. Нѣкой се разгнѣви, недоволенъ е отъ нѣкого и казва: Ще ми се да го одуша, или да изпия кръвчицата му. Да изпиешъ кръвьта на нѣкого, това прави и мечката стръвница, но не и човѣкътъ. Така постъпва тигърътъ, паякътъ. Турете Божественото за основа на своя животъ. Турете любовьта за основа на живота си. Днесъ всички говорятъ за любовьта — и бащата, и майката, и децата, но постоянно се каратъ помежду си. Любовьта изключва недоразумението и караницата. — Мога ли да не се гнѣвя? — Ще се гнѣвишъ, но ще употрѣбишъ енергията на гнѣва за сваряване на яденето. Ще готвишъ на огъня на гнѣва. Щомъ сготвишъ яденето си, ще затворишъ крана, да не тече енергията напраздно. И гнѣвътъ е на мѣсто понѣкога, но разумно трѣбва да се използува неговата енергия. И лошата мисъль, лошото чувство, лошата постѫпка сѫ на мѣстото си, но само за земята, като торъ. Потъпквайте ги, да не излизатъ на повръхностьта, да развалятъ живота ви. Да потъпквашъ лошото, това значи, да го контролирашъ. И тъй, дайте ходъ на Божественото въ себе си, да станете красиви. Само така хората ще ви обичатъ. — Защо обичатъ нѣкого? — Защото е красивъ, защото е уменъ, защото е добъръ, защото е силенъ, защото е талантливъ. Въ всѣки човѣкъ има нѣщо, за което можешъ да го обичашъ. Обичашъ човѣка, защото тѣлото му отдалечъ ухае. Какво ухание излиза отъ тѣлата на съвременнитѣ хора? Тѣ се пръскатъ съ гюлова есенция, съ теменужна, но това е уханието на розата, на теменугата — тя не излиза отъ човѣка. Отъ кой човѣкъ излиза ухание? — Отъ оня, който мисли право. Свѣтлина излиза отъ неговия умъ. Отъ свѣтлината излиза приятно ухание. Който усѣти това ухание, чувствува се въ рай. Това ухание премахва всѣкакво неразположение въ човѣка. Отъ мѫжа трѣбва да излиза уханието на свѣтлината, а отъ жената — уханието на топлината, на Божествения пламъкъ. Приятно е да усѣтишъ уханието на топлото сърдце, на Божествения пламъкъ. И ангелътъ се интересува отъ това ухание. И той иска да надникне, да усѣти това ухание, да се потопи въ него. Интересувайте се и вие отъ хубавото въ живота. То носи нѣщо ценно въ себе си. Религиозниятъ иска да знае, може ли да види Христа, или нѣкой светия. Може да Го види, ако носи нѣщо ценно въ себе си. На кой ученикъ се радва учительтъ? На добрия и способенъ ученикъ. Той дава нѣщо на учителя си. Следователно, когато казвате, че ще отидете на оня свѣтъ, при Христа и при светиитѣ, първо трѣбва да се запитате, какво ще занесете съ себе си. Не е въпросъ да отидешъ на оня свѣтъ и да занесешъ човѣшкия свѣтъ тамъ. Ти и сега си въ оня свѣтъ, но той не е въ тебе. Всички хора живѣятъ въ Божествения свѣтъ, но не сѫ допуснали Божествения свѣтъ въ себе си. Като знаете това, не търсете оня свѣтъ вънъ отъ себе си, но отворете се за него. Отворете се за Божествения свѣтъ, да разберете, какво означава раятъ. Всѣки е билъ въ рая, но е забравилъ това време и до днесъ още продължава да го търси. Човѣкъ мисли, че като умре, ще влѣле въ рая, въ оня свѣтъ. Той се заблуждава. И като умре, пакъ ще бѫде на земята. Раятъ е на земята, и адътъ е на земята. Единъ английски лордъ тръгналъ съ слугата си на екскурзия за Швейцарскитѣ алпи. Слугата му носѣлъ голѣма чанта, пътна съ провизии за пѫть. Като голѣмъ месоядецъ, лордътъ се запасилъ съ достатъчно провизии — печена кокошка, саламъ, бутилка вино. Искалъ да се качи на в. Монъ-Бланъ, тамъ да си хапне — на чистъ въздухъ. Понеже се пресилилъ при изкачването, той изгубилъ съзнание и се прострѣлъ на земята. Слугата се опиталъ да му помогне да се съвземе, но не успѣлъ. Като минало известно време, и господарьтъ му не се съвзелъ, той си помислилъ, че е умрѣлъ, и си казалъ: Сега поне мога свободно да си хапна печена кокошка и да си пийна студено винце. Нахранилъ се добре, пийналъ си, развеселилъ се и, като видѣлъ, че господарьтъ му още лежи въ безсъзнание, започналъ да го разтрива, да го обръща на една и на друга страна, докато най-после успѣлъ да го пробуди. Едва отворилъ очитѣ си, господарьтъ му извикалъ: Кой ти даде право да изядешъ кокошката и да изпиешъ виното? Слугата се уплашилъ отъ думитѣ на господаря си, стресналъ се и падналъ мъртавъ на земята. Казвамъ: Всѣки, който яде безъ позволение, умира. Да ядешъ безъ позволение, това значи, да изядешъ кокошката и да изпиешъ виното на господаря си, когато той лежи въ безсъзнание. Въ прочетената глава отъ Евангелието се вижда мисъльта на Бога къмъ насъ, къмъ всичко, което Той е предвидилъ. Казано е, че космитѣ на главата ни сѫ прочетени. Ако Богъ се грижи за малкитѣ сѫщества, колко повече се грижи за човѣка. Съ какво трѣбва да Му се отплатимъ? Съ нищо друго, освенъ съ желанието си да учимъ предмета, който ни се преподава. Ако не учишъ добре предмета, който професорътъ ти преподава, не можешъ да бѫдешъ обичанъ. Ако не решавашъ добре задачитѣ си, учительтъ не може да те обича. Ако не учишъ добре уроцитѣ си по музика, учительтъ ти сѫщо не може да те обича. Тогава за какво ще ни обича Богъ? Любовьта може да се увеличи и намали. Пръвъ Богъ ни е възлюбилъ. Какъ ще запазимъ и увеличимъ Неговата любовь? Ако не изучаваме законитѣ на своя умъ, на своето сърдце, на своята душа и на своя духъ, какъ ще се запознаемъ съ Божествения свѣтъ? Ще кажете, че искате да видите ангелитѣ. Това не е достатъчно. Трѣбва да говорите съ тѣхъ, а не само да ги видите. Вие може да отидете въ Англия, въ Франция, въ Германия или въ Русия, но това не е достатъчно. Трѣбва да знаете езика на ония, въ чиято държава сте отишли. Какъвъ смисълъ има да срещнешъ единъ ученъ и да не можешъ да говоришъ съ него? Какъвъ смисълъ има да срещнешъ Христа и да не знаешъ, какво да Му кажешъ? Знаете ли, какво е говорилъ Христосъ преди две хиляди години? Приложихте ли Неговото учение? Вижте, какво прави младата мома, когато хареса нѣкой момъкъ. Тя започва да се интересува, де живѣе той, коя е майка му и кой е баща му, отъ какъвъ родъ сѫ, какво е материалното му състояние. Тя изучава историята на неговия родъ, на неговитѣ дѣди и прадѣди и тогава дава сърдцето си. Какво знаете вие за Христа? Даже и малкото Евангелие, останало отъ Него, не знаете. Нѣкой казватъ, че като отидатъ на оня свѣтъ, всичко ще имъ се разкрие. Блажени вѣрващитѣ! Не искамъ да ви обезсърдчавамъ, нито искамъ да ви обезвѣрявамъ. Вѣрвайте, въ каквото искате. Понѣкога и заблужденията сѫ потрѣбни. Азъ не искамъ първо да се насърдчите, а после да се обезсърдчите. Сега сте насърдчени повече, отколкото трѣбва, но на края ще се обезсърдчите. Единъ знаменитъ американски проповѣдникъ работилъ цѣли 20 години между своето паство. Той билъ забележителенъ съ своитѣ красноречиви, съдържателни беседи, но не могълъ да обърне нито единъ отъ слушателитѣ си къмъ Бога. Често се обезсърдчавалъ отъ работата си. Една вечеръ държалъ проповѣдьта си, но не билъ доволенъ отъ нея. Видѣла му се глупава, безсъдържателна. Като свършилъ беседата си, побързалъ да се прибере въ дома си, никого да не срѣща, съ никого да не разговаря. Изъ пѫтя си мислѣлъ, че най-добре ще бѫде да се откаже отъ тая работа, да започне друго нѣщо. На сутриньта, като отивалъ на събранието, срещнала го една стара жена, спрѣла го и му казала: Много ти благодаря за вчерашната проповѣдъ. Какво стана, не зная, но сърдцето ми се отвори, решихъ вече да служа на Бога. Той си казалъ: Чудно нѣщо, толкова хубави проповѣди държахъ, но не можахъ да обърна нито единъ човѣкъ къмъ Бога. Една глупава проповѣдь държахъ и съ нея можахъ да отворя едно човѣшко сърдце. Казвамъ: За предпочитане е една по-малко красноречива проповѣдь, която може да обърне една душа къмъ Бога, отколкото красноречиви проповѣди, които не могатъ да отправятъ нито една душа къмъ Бога. Каква проповѣдь е тая, която събужда въ човѣка желание само да яде и пие? Ще чуешъ една хубава проповѣдь и следъ това ще идешъ на угощение съ приятели да си хапнешъ и пийнешъ. Питате, коя храна е по-добра: месната или растителната? Азъ не препорѫчвамъ месната храна по единствената причина, че съдържа недостатъчно количество свѣтлина и топлина. Растителната, плодната храна съдържа повече свѣтлина и топлина. Като ядешъ месна храна, въ първо време тя е приятна. На края идатъ последствията. Растителната храна въ първо време не е много приятна, но на края се отразява добре. Споредъ мнението на нѣкои учени, месояднитѣ животни били по-умни отъ тревопаснитѣ. Споредъ други учени, тревопаснитѣ и плодоядни животни сѫ по-умни и по-добри отъ месояднитѣ. Ето, слонътъ не яде месо, но има ли по-умно животно отъ него? Лъвътъ, тигърътъ, змията не могатъ да се сравнятъ по интелектъ съ слона. Новото учение изисква умни, добри и силни хора. То носи идеи, които подмладяватъ и обновяватъ човѣка. Всѣки трѣбва да има желание да се подмлади. И старата баба трѣбва да има желание да учи. И на 120 години да е човѣкъ, пакъ трѣбва да има желание за работа и учене. Защо 120 годишната баба да не вземе четката да рисува? Защо да нѣма желание да се облѣче хубаво? Ще кажете, че обличането въ нова, чиста премѣна е само за младитѣ. Не е така. Новото учение не прави разлика между млади и стари. — Минаха нашитѣ години. — Да мислишъ, че си старъ, това значи, да живѣешъ въ грѣха. Само въ грѣха има старость. Който грѣши и върши престѫпления, остарява преждевременно. Новото учение не говори за старостьта на грѣха. Старостьта на любовьта подразбира подмладяване. Старостьта на грѣха подразбира смърть. Казано е: „Въ грѣхъ ме зачена майка ми.“ Който е заченатъ въ любовь, вѣчно ще се подмладява. Новото учение, т. е. учението на Христа казва: „Които чуятъ гласа ми, ще се подмладятъ.“ Който не може да се подмлади, не е отъ новото учение. Каже ли нѣкой, че е остарѣлъ, това показва, че е живѣлъ по старъ начинъ. — Краката ми не държатъ вече. — Защо не държатъ краката ти? Повѣрвалъ си, че не държатъ. Това е илюзия. Срѣщате се съ тоя, оня и на всички казвате, че сте остарѣли. Достатъчно е по нѣколко пѫти на день да казвашъ и да мислишъ, че си остарѣлъ, за да се свържатъ краката ти. Единъ дѣдо задрѣмалъ подъ една круша. Внучето му взело едно кълбо и започнало да обикаля съ конеца, да завърже дѣдото за крушата. Дѣдото погледналъ, какво прави детето, усмихналъ се и продължилъ да дреме. Детето постоянствувало въ играта си. Обиколило нѣколко пѫти дѣдото съ конеца, докато се образувало тънко вѫже. Така то завързало дѣдо си за крушата. Иска дѣдото да стане, не може, здраво е завързанъ за крушата. Като видѣлъ това, той казалъ на внучето си: Хайде сега, дѣдовото, започни да се въртишъ на другата страна, ще ти дамъ едно орѣхче. Детето започнало да се върти въ обратна посока на първата и освободило дѣдо си. Мѫчно се кѫсатъ вѫжетата, съ които ти самъ, или другъ нѣкой те обвързалъ. Казвамъ: Не допущайте отрицателни мисли въ ума си. Каже ли нѣкой, че не си добъръ, помисли и кажи въ себе си: Богъ ме е създалъ добъръ. Дали проявявамъ доброто, това е другъ въпросъ. — Глупавъ човѣкъ си. — Богъ ме е създалъ уменъ. На всѣка отрицателна мисъль постави положителна. Нѣкой вестникъ писалъ нѣщо отрицателно за тебе — не се занимавай съ него. — Трѣбва ли да мълчимъ предъ отрицателното? — Не е въпросъ да се мълчи, но всѣки да каже истината въ себе си и да се държи за нея. Кажи си: Богъ ме създаде по образъ и подобие свое, вложи въ мене всички възможности, да проявя доброто и разумностьта, да уча и да се развивамъ. Ако вървя по тоя пѫть, ангелъ ще стана. — Какво е ангелътъ? Слуга, който изпълнява Божията воля. Кой е добъръ цигуларь? Който спазва правилата на музиката и свири, както се е училъ при своя добъръ учитель. Може ли да бѫде беденъ оня цигуларь, който има дарбата на Паганини? Единъ день Паганини миналъ покрай единъ старецъ, който седѣлъ на пѫтя и свирѣлъ съ цигулката си. Който минавалъ, хвърлялъ нѣкаква дребна монета въ чинийката. Паганини погледналъ къмъ стареца, харесалъ цигулката му, взелъ я и започналъ да свири. Веднага около Паганини се събрали множество хора да слушатъ великия цигуларь. Всѣки турялъ по нѣщо въ чинийката на стареца. Въ нѣколко минути чинийката била пълна съ пари. Следъ това Паганини далъ цигулката на стареца и се отдалечилъ. Старецътъ му казалъ: Синко, защо не дойде по-рано, да се науча и азъ да свиря като тебе? Благодаря ти, че ми посвири. Хубава била цигулката на стареца, но чинийката му оставала праздна. Какво струва хубавата цигулка, когато чинийката е праздна? Религиознитѣ и духовнитѣ хора очакватъ да дойде Духътъ и тогава да се проявятъ. Духътъ ще дойде, но трѣбва да учите. Духътъ ще дойде, но трѣбва да впрегнете ума, сърдцето, душата и духа си на работа. Като дойде Духътъ, ще работишъ и приятно ще ти бѫде. Казвате, че човѣкъ трѣбва да се занимава съ важни работи. Човѣкъ трѣбва да говори така, че никого да не обижда. Право е, че не трѣбва да се обиждате, но какво разбирате подъ „обида“? Думата „обида“ е съставена отъ сричкитѣ „о-би-да“. Тя крие въ себе си условия за развитие. Ако напишете „убида“ вмѣсто „обида“, „у“ означава движение. Нѣкой казва, че го обидили. Какъ го обидили? Казали му, че останалъ много назадъ. Ако, наистина, е останалъ назадъ, трѣбва да се впрегне на работа, да набави изгубеното време. Не отлагай нѣщата за далечното бъдеще. Нѣкой казва, че каквото не е могълъ да постигне въ тоя животъ, ще го постигне въ бъдеще, въ друго прераждане. Защо да не се преродишъ още днесъ? Всѣко желание за постигането на нѣщо добро показва, че ти си се преродилъ вече. Започни да работишъ. Ако нѣмашъ желание за работа, никакво прераждане не очаквай. Христосъ казва: „Ако се не родите отъ вода и Духъ, не можете да влѣзете въ Царството Божие.“ Христосъ говори за раждането като непреривенъ процесъ. Човѣкъ може по нѣколко пъти презъ деня да се ражда. Хората мислятъ, че човѣкъ се преражда, но следъ смъртьта си. Да се преродишъ 45 или 50 години следъ смъртьта си, това е статически процесъ. Ако поне три пъти на день — сутринь, на обѣдъ и вечерь, не се прераждашъ, ти преждевременно си остарѣлъ. Сутринь ще се преродишъ за ума, на обѣдъ — за сърдцето и вечерь — за душата. На другия день пакъ ще се прераждашъ. Това е вѣчното подмладяване. Прераждането подразбира непреривно подмладяване или постоянно увеличаване свѣтлината на ума, постоянно усилване пламъка на сърдцето и постоянно разширяване полето на силитѣ, които действуватъ въ насъ. Мнозина се намиратъ подъ отрицателното внушение на мисъльта, че всичко е свършено съ тѣхъ. Така не трѣбва да се мисли. Започнете съ обратния процесъ, да мислите положително. Какво разбирате, ако престъпникътъ каже, че неговата работа е свършена? Това значи, че се е пробудило съзнанието му. Щомъ се пробуди съзнанието на престъпника, той престава да върши престъпления. Единъ краенъ алкохоликъ, следъ като пропилъ цѣлото си състояние, срещналъ на пътя си единъ евангелистъ, който продавалъ евангелия. Той бръкналъ въ джоба си, да види, останала ли е нѣкаква пара, и намѣрилъ само петь лева. Купилъ си съ тѣхъ едно Евангелие и започналъ да чете. Вниманието му се спрѣло върху стиха: „Който не се отрече отъ баща си и майка си, отъ своя животъ, не може да бъде мой ученикъ“. Замислилъ се върху стиха и си казалъ: Цѣли 20 години служехъ на едно желание, което разруши живота ми и ме опропасти. Не мога ли да се откажа отъ него? Докога ще бъда робъ? Ще докажа, че съмъ човѣкъ, че имамъ воля! Той отишълъ въ една кръчма и казалъ на кръчмаря: Дой ми една чаша вино и една чаша вода. Турилъ чашата съ вино предъ себе си и си казалъ: Слушай, 20 години ти бѣхъ робъ. Вършехъ, каквото ми заповѣдваше. Сега ти ще. ми бѫдешъ слуга, азъ ще ти бѫда господарь. Турилъ чашата съ виното настрана и, вмѣсто нея, поставилъ предъ себе си чашата съ вода и си казалъ: Отсега нататъкъ ще пиешъ само вода, ще забравишъ виното. Така премѣствалъ чашитѣ нѣколко пѫти, вдигалъ чашата съ виното до устата си и пакъ я турялъ настрана. Кръчмарьтъ го гледалъ, какво прави, и се чудѣлъ. Най-после, той извикалъ кръчмаря, платилъ за виното, оставилъ го на масата и отишълъ въ дома си доволенъ, че проявилъ воля. Казвамъ: Турете и вие праздната чаша предъ вашитѣ недѫзи, напълнете я съ вино и си кажете: Отсега нататъкъ вие ще ме слушате. Каквото азъ кажа, това ще бѫде. Азъ ви слугувахъ 20 години, сега вие ще ми слугувате. Осемь хиляди години вече, какъ хората служатъ на безлюбието. Настаналъ е деньтъ, когато трѣбва да служимъ на любовьта. Идатъ нови осемь хиляди години, презъ които трѣбва да служимъ на любовьта. Не е въпросъ да се забавляваме съ човѣшката любовь. Оставете тая любовь настрана. Една любовь носи въ ума си — Божията любовь, съ която Богъ създаде свѣта и всички живи сѫщества. Азъ говоря за оная любовь, която създаде свѣта, вселената и която днесъ преустройва всичко. Една е любовьта, тя обгръща въ себе си всичко. Вънъ отъ нея, любовь ли е, или не, всичко иде като спомагателно срѣдство. Всичко работи за Единната, велика Божия любовь. Не говоря за спомагателнитѣ срѣдства, не говоря и за листа, нѣмамъ нищо противъ тѣхъ. Казвамъ: Единъ листъ не прави цѣлото дърво. Всичкитѣ листа заедно помагатъ за дишането на дървото. Христосъ казва: „Както ме Отецъ възлюби, така и азъ ви възлюбихъ.“ И ние трѣбва да любимъ, както Богъ ни е възлюбилъ. Да проявимъ любовьта заради Бога. Ще пиешъ вода, а не вино. Ще вдигнешъ чашата на безлюбието и ще я оставишъ настрана — ще вземешъ чашата на любовьта. Ще накарашъ своята слабость, своя недостатъкъ насила да пие вода. Осемь хиляди години сте насилвали любовьта. Днесъ, по сѫщия законъ, ще насилвате безлюбието. Досега сте насилвали любовьта, а не искате да насилвате безлюбието. Азъ не виждамъ никаква философия въ това. Мушкалъ си хората, убивалъ си ги, а сега те е срамъ да помилвашъ единъ човѣкъ, или да го нахранишъ. Унижение ли е това? Да мушкашъ човѣка, да го измѫчвашъ, считашъ, че това е въ реда на нѣщата. Защо се срамувашъ да го помилвашъ, да му кажешъ една сладка дума? Това сѫ крайности, които носятъ два различни резултата. Нѣкои се страхуватъ, какво ще стане съ тѣхъ, ако хванатъ правия пѫть на живота. Какво стана съ хората, които отъ осемь хиляди години следватъ пѫтя на безлюбието? Тоя пѫть даде своя резултатъ: най-културнитѣ народи се биятъ, повече отъ 30—40 милиона хора се избиха. Това не е резултатъ на християнското учение, но на учението на безлюбието. Ако тръгнемъ по пѫтя на любовьта, по пѫтя на новото учение, ще се явятъ милиони гениални хора, които ще пресъздадатъ свѣта. Родителитѣ ще проявятъ любовьта къмъ децата си; децата ще проявятъ любовьта къмъ родителитѣ си, и свѣтътъ ще се преобрази. Хората нѣма да се избиватъ, както сега. — Какво ще стане съ насъ? — Ако хванете новия пѫть, свѣтътъ ще се преобрази. Това трѣбва да се проповѣдва днесъ на всички, на цѣлия свѣтъ. — Ще му дойде времето. — Днесъ е времето на любовьта. Времето на безлюбието се е свършило вече. Въ касата на човѣшкото сърдце нищо не е останало за безлюбието. Какво ще вземе крадецътъ отъ касата на банката, въ която нѣма нищо? Безлюбието не може повече да краде. То не може вече да прави престѫпления, защото нѣма материалъ. Безлюбието нѣма сили, съ които да действува. И злото нѣма условия за проявяване. Лошиятъ човѣкъ нѣма вече отде да взима. Той трѣбва да отиде при нѣкой добъръ човѣкъ, да вземе отъ него на заемъ. Свѣтътъ не може да върви по стария пѫть. Самъ азотътъ не е опасенъ, но въ азотната киселина той става опасенъ. Извади азота отъ азотната киселина, отъ динамита, за да получишъ безвредни вещества. Динамитътъ, безъ азота, не е нищо друго, освенъ глицеринъ — вещество, което се употрѣбява за намазване на кожата, да я направи мека. Коя е причината за грѣха? — Неразбраната полова дейность, крайното користолюбие и алчностьта къмъ ядене. Грѣхътъ води къмъ смъртьта. Той е подобенъ на микробитѣ. Достатъчно е да влѣзе една микроба на холерата въ човѣка, за да се размножи въ 24 часа толкова много, че да предизвика неговата смърть. Човѣкъ умира отъ нечистотиитѣ на микробитѣ. Микробитѣ на безлюбието умъртвяватъ човѣка. — Що е охтиката? — Микроби, които изяждатъ дробоветѣ. — Що е ревматизъмътъ? — Микроби, които изяждатъ мускулитѣ. — Що е неврастенията? — Микроби, които изяждатъ нервната система. Главоболието, коремоболието се дължатъ на микроби, които рушатъ човѣшкия организъмъ. — Защо го разрушаватъ? — Защото мислитѣ, чувствата, постѫпкитѣ на човѣка не сѫ чисти. Тая нечистота прави и кръвьта нечиста. Когато мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка сѫ чисти, никакви болести не го нападатъ. Въ чистотата се крие хигиената на живота. — Можемъ ли да живѣемъ въ чистота? — Може, воля се иска за това. Две сестри, една млада и една стара, се разболѣха. Дойдоха да ме викатъ, да отида да ги видя, да имъ дамъ нѣкакъвъ съветъ. Азъ казахъ на младата сестра да се движи повечко. Макаръ и да лази, по-добре да се движи, отколкото да лежи. Тя изпълни съвета ми. Стана отъ леглото си, започна да ходи и оздравѣ. На старата сестра казахъ да ходи за вода съ две малки стомнички. Всѣки день да се движи по малко. И тя изпълни съвета ми, и оздравѣ. Казахъ на старата сестра, че ако иска да се подмлади, трѣбва да носи вода по три пѫти на день. Тя ще се свърже съ водата, която ще ѝ каже, че ще оздравѣе. Приятно е да слушашъ, какъ клокочи изворътъ. Музика има въ клокоченето на водата. Казвамъ: Носете вода, ако искате да се подмладите. Като срещнете нѣкой да носи вода, потупайте го по гърба и му кажете; Ще се подмладишъ. Привилегия е за човѣка да се подмлади. Ще кажете, че и чрезъ прераждане може да се подмлади човѣкъ. И това е възможно, но трѣбва да прекарашъ 45 години въ невидимия свѣтъ, докато намѣришъ баща, чрезъ когото да се родишъ. Докато си още въ тѣлото, можешъ да се подмладишъ по Божественъ начинъ. Така ще се избѣгне прераждането, нѣма да търсишъ баща и майка. Самъ ще си станешъ баща и майка и ще се подмладишъ. Вложете надеждата си въ любовьта, за да се подмладите. Като ставате отъ сънь, кажете си: Ще се подмладя. Казвате: Да мислишъ, че ще се подмладишъ, значи, самъ да се заблуждавашъ. Всѣко разумно движение е свързано съ природата. Въ него се крие методъ за подмладяване. Свѣтлината носи младость; движението на въздуха носи младость; растенето носи младость; скѫпоценниятъ камъкъ носи младость. Всичко въ природата говори за младостьта. Малко нѣща въ природата говорятъ за старостьта. Използувайте всичко онова, което носи младостьта. Необходимо е да се подмладите. Кажешъ ли, че ще се подмладишъ, желанията ти ще се измѣнятъ. Едно нѣщо желая и съмъ увѣренъ въ него. Вѣрвамъ, че още днесъ ще ликвидирате съ старитѣ учения, на които сте служили осемь хиляди години. Ще се откажете отъ баща си и майка си и ще започнете съ любовьта, която носи всички блага. Не хвърляйте старото, но оставете го настрана. Накарайте стария си баща и старата си майка да носятъ вода. Така тѣ ще се подмладятъ и ще започнатъ да работятъ. Досега злото е било вѫтре, а доброто отвънъ. Направете обратното: турете доброто вѫтре, а злото вънъ. Турете вашитѣ неестествени желания отвънъ, а естественитѣ желания — отвѫтре. Повдигнете съзнанието си къмъ Бога и кажете: Господи, благодаримъ Ти за ума, за сърдцето, за душата и за духа, които си ни далъ. Отсега нататъкъ ще работимъ така, че да Те познаемъ, да влѣземъ въ вѣчния животъ. Какво трѣбва да прави човѣкъ? — Да се движи, да не стои на едно мѣсто. Слънцето не стои на едно мѣсто. Земята не стои на едно мѣсто. Луната не стои на едно мѣсто. И ние не трѣбва да стоимъ на едно мѣсто. Умътъ, сърдцето, душата и духътъ ни трѣбва да бѫдатъ въ постоянно движение. Въ разумното движение е любовьта. * 1. Беседа отъ Учителя, държана на 10 октомврий, недѣля, 10 ч. с. 1943 г. София. — Изгрѣвъ.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание И Петъръ го взе на страна „И Петъръ го взе настрана, и начна да му запрѣщава и да казва: „смили се за себе си, Господи, нѣма да ти бѫде това“ Въ съврѣменния животъ лежатъ двѣ основни правила: едното правило е положително, а другото — отрицателно. И всичкия съврѣмененъ културенъ свѣтъ живѣе въ отрицателната страна. Че живѣе въ отрицателната страна, резултатитѣ, които имаме въ съврѣменната култура, го изявяватъ. Азъ мога да направя едно малко сравнение. Има двѣ състояния у човѣка: едното ние наричаме здравословно състояние, а другото — нездравословно. Въ здравословното състояние на тѣлото има красота, хармония, изразъ, подвигъ на ума, а въ нездравословното си състояние тѣлото е хилаво, появяватъ се разни бучки тукъ-тамъ, разни циреи, има недѫзи въ стомаха, въ дробоветѣ, въ главата. Самитѣ тѣзи недѫзи показватъ, че хората не спазватъ основнитѣ правила, които природата е поставила вѫтрѣ въ тѣлото. Сега мога да кажа, че даже и съврѣменниятъ християнски свѣтъ живѣе въ хилавата страна на живота — и самитѣ християни сѫ хилави. Има само единици, които правятъ изключение. Може нѣкои да се обидятъ отъ това, но християнството, като колективна единица, не е приложило напълно Христовото учение. Християнитѣ казватъ, че не му е сега врѣмето А кога? Въ бѫдеще. И прѣди 2000 години църквата казваше, че не му е врѣмето сега. Направиха една малка комуна, почнаха да раздаватъ имането си, ядоха, пиха, и послѣ казаха, че не му е врѣмето сега. Спрѣха, и започнаха да живѣятъ, като вложиха свещения егоизъмъ, съ надписъ: „Любовь къмъ човѣчеството“, за да се прикрие този егоизъмъ. Въ тия хиляди години мнозина се явявали да говорятъ, пращани сѫ били отъ Бога да казватъ на хората, че трѣбва да живѣятъ споредъ този естественъ законъ. И съврѣменнитѣ хора казватъ, че пророци е имало до Христа, а слѣдъ Христа вече нѣмало пророци, и не можело да има. Дѣ е казано, че пророци слѣдъ Христа не може да има? А какво има слѣдъ Христа? Че ще има пророци слѣдъ Христа, ясно се говори въ Писанието, дѣто Христосъ казва така: „много нѣща има да ви явя, но сега не можете да носите, а когато този Духъ на Истината дойде, той ще ви научи“. Въ чие име сѫ говорили пророцитѣ? Не е ли говорилъ този Духъ? Слѣдователно, пророкъ е онзи, който изказва една велика истина — който и да е той. Когато дойде единъ пророкъ, той нѣма да се съобразява съ официалнитѣ знания на хората, съ официалната църква, но той ще каже нѣщата тъй, както природата ги е казала. Може тази истина да не е приятна на хората, но тя е необходима. Нима онзи лѣкаръ, който прави операция на болния, върши нѣщо приятно? Не е приятно, но е необходимо за спасение на болния. Нима когато се разтвори стомаха на нѣкой боленъ, това е приятно, нима това е въ реда на нѣщата? Не е приятно, но е необходимо за спасението му. Слѣдователно, когато ние искаме да се спаси това общество, нѣма да си поплюемъ на рѫцѣтѣ, но ще искаме да направимъ тази операция тъй добрѣ, че да се спаси това общество. Но когато правимъ тази операция, не искаме да имаме страхливци около себе си, че да бутатъ рѫцѣтѣ ни и ни прѣчатъ. Всички страхливци трѣбва да бѫдатъ навънка. Питамъ всички страхливци, какъ ще излѣзе операцията, ако казватъ въ себе си „ако стане“, „може да стане“, и т. н. Може, и нищо по-вече! Онзи, който има знания, онзи, който има любовь, който има мѫдрость, онзи, у когото има истина, всѣкога може да направи една операция безъ погрѣшка; а онзи, у когото нѣма любовь, мѫдрость и истина, всѣкога операцията му ще излѣзе несполучлива. Сега, на съврѣменното общество липсва единъ великъ импулсъ, липсва основно начало. И туй велико начало е любовьта въ нейнитѣ нови прояви. Азъ съмъ говорилъ и другъ пѫть за любовьта, но не за любовьта, която се проявява и прѣстава, не за любовьта, която увеличава страданията. Казватъ нѣкои, че любовьта носи съ себе си страдания. Да, физическата любовь носи страдания. Кога? Ето какъ носи страдания: онази майка, която се влюбила въ своето дѣте, ще страда, ако взематъ дѣтето ѝ. Слѣдователно, когато любовьта остане безъ формата, въ майчиното сърце ще се създаде страдание. Двама души може да се любятъ, но затворятъ ли ги, раздѣлятъ ли ги, тѣ страдатъ. Всѣко нѣщо, което ние обичаме, може да ни го взематъ или да го развратятъ, и това ще ни причини страдания, За туй казваме, че любовьта произвежда страдания. Но любовьта произвежда страдания при ония условия, при които ние живѣемъ и не може да се прояви. Онова дѣте, което сте любили, ако се изврати, поквари — ще ви причини страдания. Туй е любовьта, която се проявява на физическото поле. И защо така? — Защото ние, съврѣменнитѣ хора, нѣмаме понятие за Бога. Ние и до сега все още споримъ за Бога, кѫдѣ е Той, на кое мѣсто, на небето или на земята, въ църквата ли е или не, единиченъ, двуличенъ или троеличенъ е той? Църквата съ хиляди години и тя спори, и като дойдете до Христа, ще ви пита: „какво мислите за Христа, Синъ Божи ли е?“ Хората разрѣшаватъ нѣкои въпроси прѣди да рѣшатъ единъ основенъ въпросъ. Азъ питамъ: ти Христа като Любовь позналъ ли си го? Неговото разположение, туй, благородното разположение да се пожертвува за самото човѣчество, да въздигне всичко, ти позналъ ли си го? Туй е важниятъ въпросъ. Че е Синъ Божи, какво отъ това? То е второстепененъ въпросъ. Ако той е дошълъ на земята, а не ни е далъ нищо, какво ни интересува, че билъ Синъ Божи? Ако азъ съмъ единъ царски синъ и ви разправямъ за богатството на баща си, а вие сте гладни, болни, и нищо не ви дамъ, какво ви интересува това? Но ако този царски синъ дойде, свали своята корона, помогне на своитѣ братя, жертвува всичкото си благо, азъ го наричамъ царски синъ на жертвата и на любовьта, който е дошълъ да въздигне своитѣ братя. И сега въ съврѣменната църква има и другъ въпросъ: коя църква е по-права, дали православната, католишката или евангелската. Че въ какво се състои правотата на църквитѣ? Еди-кое си общество е било по-право, но въ какво седи правотата му? Онзи народъ, онова общество, онази църква, онзи домъ или човѣкъ, въ сърцето на когото блика любовь, мѫдрость и истина, за да може да помага на другитѣ, този народъ, това общество или тази църква — тѣ сѫ истинскитѣ. Тъй седи въпроса! Тъй го знаемъ ние, тъй е училъ Христосъ. И ако дойде пакъ на земята, както го очаквате, това ще ви проповѣдва. Той ще ви проповѣдва не както въ старо врѣме, защото сега между християнитѣ се повдига въпросъ за възкресение, че всички хора ще възкръснатъ. И питатъ: „какъ ще възкръснатъ хората — съ тѣзи си тѣла или съ други тѣла?“ Тѣ не разбиратъ въпроса. Възкресението е въпросъ само на душата. То е пробуждане на съзнанието. Не се ли пробуди у тебе съзнанието, възкресение нѣма. И сега може да се прѣроди въ тебе съзнанието. Това тѣло, въ което сега седишъ, е единъ гробъ. Слѣдователно, ако ти, като една пѫпка се разпукнешъ, ще цъвнешъ и ще завържешъ, ще образувашъ новия плодъ. Нима съ онѣзи тѣла, съ които сме заровени, съ тѣхъ ще възкръснемъ? Нима съ тия хилави тѣла, за които сме изхарчили 50—60,000 лв. да ги лѣкуваме, съ тѣхъ ще възкръснемъ? Не, друго нѣщо се подразибира. Съ други тѣла ще възкръснемъ. Ние подразбираме ония тѣла, за които се говори, че сѫ храмъ на Бога живаго. Сега въ свѣта все отрицателната страна се проповѣдва. И Петъръ взелъ Христа на страна и започва да му говори какво не трѣбва да прави. И ние започваме съ това, което не трѣбва да правимъ. Казваме въ обществото: „не трѣбва да правимъ това, не трѣбва да крадешъ, не трѣбва да лъжешъ, да убивашъ“. Идешъ при лѣкарь, и той ти казва: „бобъ не трѣбва да ядешъ, леща, кисело зеле нѣма да ядешъ, баница — сѫщо“. И най-послѣ, на края ти казва: „само прѣпеченъ сухъ хлѣбъ ще ядешъ“. Питамъ сега: защо само сухъ прѣпеченъ хлѣбъ ще ядешъ? Ама тъй казалъ лѣкарьтъ! Вие правили ли сте опитъ да видите дали този сухъ хлѣбъ дава всички елементи, необходими за здравето? А пъкъ азъ, като дойде при мене нѣкой, ще му кажа изведнажъ: „не яжъ 4 дни нищо! Нищо по-вече! Четири дни гладъ, на общо основание! Защото, слѣдъ като лѣкарьтъ му нареди всички тѣзи форми — бобъ, леща, баница и др., болниятъ като седне, започва да ги прѣповтаря въ ума си, и тѣ произвеждатъ отрицателни резултати. На дѣтето, което лъже майка си, тя му казва: „ти нѣма да лъжешъ, нѣма да крадешъ“. Тогава дѣтето казва: „я чакай да опитамъ, да видя какво нѣщо е кражбата“. А по-рано то може да не е крало и да не е лъгало. Майката казва: „да не лъжешъ“. Тогава дѣтето казва: „да опитамъ какво нѣщо е лъжата“. Настанало е врѣме, когато трѣбва да говоримъ за положителнитѣ нѣща въ живота. Трѣбва да говоримъ за любовьта, за това, което трѣбва да се прави. Когато отидешъ при лѣкаря, той трѣбва да ти каже какво да ядешъ, а не какво да не ядешъ. Той трѣбва да ти каже: „ще ядешъ варено жито, ще пиешъ житната вода, ще ядешъ печенъ празъ, лукъ, печени ябълки или круши, ще ядешъ варени череши съ малко хлѣбецъ, нѣма да прѣяждашъ, по малко ще ядешъ“. И всички трѣбва да започнемъ съ този великъ методъ. Ние сега, като се срѣщнемъ, казваме, че любовь въ свѣта не сѫществува, че съ любовь не се живѣе. Всички сме Петровци. Господь живѣе вѫтрѣ въ насъ, а ние го взимаме на страна и казваме: „смили се за себе си, Господи, нѣма да ти бѫде това“. Като се събуди у насъ нѣкое благородно чувство, взимаме Господа на страна и казваме: „знаешъ ли, Господи, ти трѣбва да се съобразявашъ съ условията, знаешъ ли какъвъ е свѣтътъ, знаешъ ли приятелитѣ, за сега поотложи тѣзи си намѣрения, чакай по-благоприятни условия. Сега за страдания не говори, за самоотричане не говори.“ А какво казалъ Христосъ? — „махни се, сатано!“ И като каза „махни се, сатано“, знаете ли какво стана? Върху този човѣкъ, който се отрекълъ да изпълни онзи великъ законъ на истината и любовьта, дойдоха всички страдания въ свѣта. И ако вие ме питате защо страдате, ще ви кажа: „отрекли сте се да изпълните онзи великъ законъ на истината и любовьта“. Ако не вѣрвате на моитѣ думи, опитайте това и вижте резултатитѣ. Когато откажете на една благородна мисъль у васъ, когато се подвоумите, вижте какво ще дойде. Направете си единъ поменикъ за това. Петъръ го взелъ на страна, и почналъ да му дава съвѣти да бѫде съобразенъ. Този Петъръ е основа, но и образъ на съврѣменнитѣ християни. И ние като него казваме: „не му е врѣмето сега“. Азъ навсѣкѫдѣ слушамъ това, но казвамъ: „не, сега му е врѣмето!“ Защо сега не му е врѣмето? Понеже тѣ казватъ, че ако ние приложимъ туй учение, ще страдаме, ще ни отлѫчатъ отъ обществото, ще изгубимъ. Питамъ: туй общество, което може да ни отлѫчи, какво е спечелило? Какво ще спечелятъ единъ день хората на туй общество, като ни отлѫчатъ? Единъ день тѣ ще измратъ. Именно ние се лъжемъ, че имаме животъ въ себе си. Азъ казвамъ: животътъ произтича отъ любовьта, и за да придобиемъ любовьта, трѣбва да се въдвори хармонията и да излѣкуваме всички недѫзи. Най-първо у насъ ще се въдвори туй чувство на любовь и тогава ще се яви такъвъ великъ подемъ, че нѣма да бѫдемъ страхливи, а всички ще бѫдемъ герои, мѫже и жени. И когато искаме да направимъ добро, нѣма да се поколебаемъ, какво ще стане утрѣ съ насъ. Когато онзи герой, който е билъ на бойното поле, е почитанъ отъ народа си, знаете ли защо го почита? — Защото той е жертвувалъ всичко и не е мислилъ какво ще стане утрѣ. Азъ често говоря за невидимия свѣтъ, въ който хората не вѣрватъ, даже и не го познаватъ. Но ние го познаваме. Ние не говоримъ за този свѣтъ, дали има или не. Нѣкои го доказватъ, а ние не аргументираме ни най-малко за истината. Нѣкои го аргументиратъ. Ние казваме: „ела и вижъ!“ Ще ни възразите: „който повѣрва“. Вѣрата е законъ на интелигентность. Може да вѣрватъ само интелигентнитѣ хора, а проститѣ хора не могатъ да вѣрватъ. Вѣрата трѣбва да се прѣдшествува отъ тази висша интелигентность. Ние казваме: ела и опитай 1, 2, 3, 4, 99 и повече пѫти и слѣдъ туй ще те питаме: вѣрвашъ ли? Ако и тогава кажешъ, че не вѣрвашъ, ще ти кажа, че ти си единъ първокласенъ глупакъ, нѣма какво да споримъ. Най - послѣ, защо ни е този животъ на земята? — Да накараме всички да живѣятъ. Вие какъ живѣете, какъвъ е вашиятъ стремежъ? По три пѫти на день ядете, пиете, кѫщи имате, отъ които слѣдъ 60 години нищо нѣма да остане. Какъвъ е тогава смисълътъ на вашия животъ? Смисълътъ на всѣки животъ е да пробудите въ себе си туй възвишено и благородно чувство, чрѣзъ което ще дойде живота. Животътъ ще внесе знанието; знанието ще внесе истината, а истината ще направи човѣка свободенъ, безсмъртенъ, ще му даде просторъ да се развива, да разбере защо е създаденъ цѣлиятъ космосъ, какво е прѣдназначението на човѣка. Да не мисли, че той е тъй дребнавъ; всѣки човѣкъ има една велика мисия. Може да не я знаете. Или ще кажете: „какво ни интересува?“ Трѣбва да ви интересува! Онзи царски синъ, който се родилъ въ палатъ, може да не знае, че ще бѫде царски синъ; той може да плаче, да го носятъ бабички, но единъ день ще му кажатъ: „слушай, ти си наслѣдникъ на тази държава!“ Така и вие може да не знаете нищо. На насъ ни казватъ, че ние сме нищо, проповѣдватъ ни, че сме родени въ грѣхъ, че сме грѣшници. Що отъ това? Родени въ грѣхъ, но кога? Първоначално ли? — Не. Първоначално когато излѣзохме отъ божията уста, когато Той ни издъхна, ние всички бѣхме чисти. На всинца първоначално душитѣ сѫ били чисти, но при второто положение не разбрахме божествения законъ и всички се опетнихме. Защо? — защото не искаме да говоримъ истината. Азъ прѣди нѣколко години имахъ работа съ единъ доста виденъ проповѣдникъ отъ евангелската църква въ южна България, и слѣдъ като разговаряхме по извѣстни въпроси, той се съгласи съ мене и каза: „тъй, правъ си“. Обаче, не се мина единъ день, той дойде въ съприкосновение съ съмишленици отъ църквата си, и почна да се отказва, почна да спори съ менъ. Казвамъ: „нѣма какво да споришъ“. Не било съобразно съ мнѣнието на неговитѣ съмишленици. Казвамъ: туй, което поддържашъ, истина ли е? — Истина. Казвамъ: тази истина трѣбва да бѫде достѫпна за всички. Нѣма защо да се обусловя отъ никакви църкви. Щомъ е истина, нѣма защо да се отказва. У насъ се заражда туй, което азъ наричамъ свещенъ егоизъмъ. Нѣкой пѫть насъ истината не ни ползува. Питамъ ви сега: Христосъ, който бѣше толкова уменъ, Синъ Божи го наричаха, какъ го приеха правовѣрнитѣ въ негово врѣме? Нѣкои казватъ, че туй, което азъ говоря, не е вѣрно. Е хубаво, туй, което Христосъ на врѣмето си казваше, вѣрно ли бѣше? Църквата и тогава не го прие. Правото не е въ слѣдното: ако азъ отъ васъ искамъ самоотричане и самопожертвувание и нищо не ви давамъ. Но ви казвамъ: ако азъ измѣня вашия старъ животъ, ако отъ вашитѣ жили извадя онази лоша кръвь и туря чиста, това е правото, въ това има смисълъ. Ние казваме: „опитайте това учение, безъ да отхвърляте сегашниятъ животъ. Вземете новото учение, тѣзи нови принципи, приложете ги“. Ако това учение ви даде свобода, ако това учение донесе разширение на вашия умъ, ако подобри вашия животъ, ако подобри общественото ви положение, приемете го. Не внесе ли тия условия, отхвърлете го. Сега ние подлагаме туй учение на опитъ. Дошло е врѣме за единъ свещенъ опитъ, и всѣки отъ васъ трѣбва да се убѣди, има ли другъ свѣтъ или не, има ли по-напрѣднали сѫщества отъ хората или не. Нѣкои казватъ, че нѣма по-напрѣднали сѫщества отъ хората. Не сѫ прави. Има по-напрѣднали сѫщества отъ хората, които пакъ живѣятъ на земята, но за нѣкои сѫ видими, а за други не. Като казвамъ, че за нѣкои съ видими, а за други — не, за обяснение вземете положението на мухата. Тя подозира ли, че до нея близо има човѣкъ или не? Ако се движите съ цѣлото си тѣло къмъ нея, тя и не подозира, но ако ѝ посочите само малкия си пръстъ, тя ще избѣга, ще хвръкне. Слѣдователно, като ѝ покажете единъ пръстъ, тя има по-вече понятие отъ него, отколкото отъ цѣлото ви тѣло. Има ли тя понятие за този човѣкъ на земята, който има тия амбиции, които го рѫководятъ? Не, тя и не подозира това. Въ нейния умъ малкиятъ ви пръстъ по-вече важи, отколкото вашето колективно сѫщество. И ако питате мухитѣ, тѣ ще ви кажатъ: „другъ свѣтъ, освѣнъ нашия, на мухитѣ, не сѫществува“. Не, сѫществува, но се изисква пробуждане на други чувства и способности, за да се домогнемъ до тѣхъ. И първото нѣщо въ всѣко учение е, да се пробудятъ тѣзи чувства. Когато Христосъ дойде на земята, той имаше за цѣль да пробуди човѣшката душа и да я освободи отъ всички тия лоши условия, които я спъваха въ туй пробуждане. Сега, у насъ религията не е само едно забавление. И учението ни не е за насъ едно забавление. Онова, което ние учимъ, то е една необходимость. Когато азъ говоря за любовьта, нѣкои питатъ: защо трѣбва да любимъ? — защото е необходимо да се люби. Любовьта носи животъ. Всѣки, който иска да живѣе, първо трѣбва да положи любовьта като основа. Имате ли любовь, вие вече имате почва, условия, при които може да живѣете. Въ този смисълъ любовьта ще роди живота, животътъ ще даде знания, знанията ще донесатъ мѫдростьта, слѣдъ нея ще дойде истината. Но самата мѫдрость, самата истина вънъ отъ любовьта нѣматъ никакви съотношения. Дѣ може да се яви знанието? Вие сте боленъ, да кажемъ, и отидете при нѣкой лѣкаръ да ви лѣкува — значи, знанието може да се яви у лѣкаря. Или може да се яви у нѣкой астрономъ или художникъ или цигуларь. Знанието е положителна страна. Когато говоримъ за ясновидство, когато почнемъ да изучаваме Божията мѫдрость, вие питате: защо нашия умъ трѣбва да се занимава съ такива далечни, отвлѣчени работи. Тѣ не сѫ отвлѣчени работи. Въ прочетения стихъ Петъръ се обръща къмъ Христа и му казва, че има много да пострада въ свѣта. Той му казва: „Господи, ти разбирашъ законитѣ, приложи ги, отмахни това, което иде за тебе, имашъ сила, стани царь, завладѣй свѣта, тури редъ и порядъкъ, а тъй да оставишъ да те разпѫватъ послѣ, да ти се смѣятъ и толкова хиляди хора да измратъ, да отидатъ съ тебе, не прави тия работи“. Както българитѣ казваха, че силата всичко прави. И германцитѣ толкова години, цѣли 45 години, се подготвяха, все на силата се уповаваха и казваха: „като се подготвимъ, силенъ, великъ народъ ще станемъ“. Църквата сѫщо на силата се надѣваше. Всички на силата се уповаваха. Бѫдете увѣрени, че въ свѣта има само една сила — любовьта! Тя е, която ще повдигне свѣта. Всичко друго е суета! Цѣлата материя на земята показва, че има една култура на насилие, а насилието насилие ражда. И всички ония, у които се зародило туй съзнание, да познавате Бога като любовь и искате да живѣете, трѣбва да приемете тази нова култура. Тя ще създаде другъ родъ църкви — не други форми, но ще даде друга насока на съврѣменнитѣ хора, да живѣятъ разумно и да използуватъ благата които сега има. Нима ако сега любовьта би влѣзла и всички я възприематъ, тя не ще уреди свѣта? Какъ мислите, какъвъ щѣше да бѫде свѣта, ако всички проповѣдници въ свѣта, които проповѣдватъ, че Христосъ е Синъ Божи, бѣха приложили туй учение? Ако половината отъ проповѣдницитѣ, които сѫ въ Америка около 80,000 и въ България около 4 — 5,000, биха приложили туй учение, другъ щѣше да бѫде свѣта. Но сега вече отъ майкитѣ, отъ женитѣ се изисква това. Азъ казвамъ често, че женитѣ ще спасятъ свѣта. Това не е въ ущърбъ на мѫжетѣ. Вземамъ жената като емблема на любовьта. Сегашнитѣ жени не сѫ жени, а сѫ развалени мѫже, защото у тѣхъ има амбиция да бѫдатъ като мѫже: пушатъ пури, сѣдатъ на маситѣ, роклитѣ си правятъ тѣсни — искатъ да станать мѫже, но не сѫ мѫже. Не, жената трѣбва да стане, най-напрѣдъ, любовь, и когато стане любовь, тя ще намѣри истинския пѫть за повдигане на свѣта и ще си създаде каквато форма иска. А мѫжетѣ, обратно, отвращаватъ се отъ женитѣ, не искатъ да станатъ жени. Казватъ: „а, жена да си!“ Тѣ плюятъ на жената. Значи, всички мѫже плюятъ на любовьта. И съврѣменнитѣ мѫже сѫ безъ сърце, безъ души. Че е тъй, азъ бихъ казалъ: колко мѫже има, които живѣятъ по любовь съ женитѣ си? Я ми кажете! Има една статистика, споредъ която въ града Лондонъ, който брои 7 милиона жители, имало само 250 фамилии, които живѣятъ по любовь, около 3,000, които живѣятъ срѣдно и останалитѣ Господь да имъ е на помощъ! Това култура ли е? И то въ единъ християнски народъ, като англичанитѣ, които минаватъ за културни хора, които управляватъ цѣлъ свѣтъ. Е тогава, въ България, която има около 5 милиона жители, има 175 фамилии, които живѣятъ щастливъ животъ, 2146 фамилии — срѣденъ, а останалитѣ — Господь да имъ е на помощь. И ние мислимъ, че живѣемъ и казваме: „хайде да народимъ дѣца!“ Защо? — за да мратъ. И послѣ цѣли поменици има тамъ, на гробищата, всѣки своя оплаква: „синко, Иване, Иване, тъй ли трѣбваше, защо ли, майка, ти умре, затова ли, майка, се роди?“ Дойде попа три пѫти на день да чете, че послѣ го питатъ: „какво прави нашъ Иванъ, на кое мѣсто е?“ Нищо не прави! Това сѫ редъ заблуждения въ свѣта! И послѣ казваме, че Господь тъй създаде свѣта. Богъ не е създалъ тъй свѣта. Този свѣтъ е нашъ, този животъ е нашъ. А божествениятъ свѣтъ е отличенъ свѣтъ, той е свѣтъ на любовьта! Дѣ е сега този свѣтъ? И всички вие имате едно прѣдчувствие, и млади и стари, въздъхнете си и казвате: „онзи, онзи, великия животъ на любовьта“. Въздъхнете си, но послѣ казвате: „не си струва, не му е сега врѣмето.“ Вашиятъ Петъръ ви взема на страна и ви казва: „не си струва, Господи, ти слушай, внимавай малко, не му е врѣмето сега“. Ще му кажешъ: „махни се, сатано, понеже си ми съблазънь, мислишъ туй, което не е божествено, а е човѣшко“. Тогава какво учатъ старитѣ жени? Взематъ младитѣ моми и имъ казватъ: „слушайте, вие не разбирате живота, ние го разбираме. Едно врѣме и ние любехме, но като се оженихме, видѣхме, че животътъ не е въ това, като насъ пакъ ще остарѣете.“ А какъ? — „Ще бѫдете умни като насъ“. Е, въ какво седи живота на старитѣ, въ какво седи тѣхната мѫдрость? Азъ ги наричамъ тѣхъ: стари фалирали търговци. Тѣ нѣматъ петь пари въ касата си, а казватъ: „азъ имамъ да вземамъ пари.“ Тѣ сѫ изгубили любовьта си, а сега викатъ младитѣ, у които заговорва, блика любовьта, и имъ казватъ: „едно врѣме ние живѣхме като васъ, а сега вие живѣйте като насъ“. Не, тѣ трѣбва да кажатъ на младитѣ така: „ние ви молимъ да не живѣете като насъ, вложете любовьта, не се продавайте никому, за пари не се женете, не се осигурявайте, не раждайте дѣца, които ще умиратъ, а родете едно дѣте, но да не боледува, да не умира, родете едно дѣте, но да е „умно“. Сега майката казва: „да оженимъ дъщеря си“. „Защо?“—“да се освободимъ отъ нея“. И мѫжътъ единъ день ще иска да се освободи отъ жена си. И жената единъ день ще иска да се освободи отъ мѫжа си. Искатъ всички да се освободятъ, но все неосвободени оставатъ, и все не се оправя свѣта! И питате: „какъ да се подобри живота?“ Вложете любовьта като една велика сила, любете другитѣ тъй, както любите себе си и не използувайте никого! И този Господь, който живѣе въ васъ, е Господь на любовьта. Азъ мога да направя единъ опитъ съ когото и да е, билъ той простъ или ученъ, стига да е искренъ, и да му покажа извѣстни правила. Тѣзи правила не сѫ много сложни, може да ги опитате, но да не злоупотрѣбите съ тѣхъ. Да не мислите, че новото учение носи нещастие. Не, то носи свѣтлина за васъ, разрѣшение на всички обществени задачи; то носи такъво разрѣшение, каквото свѣтътъ не е видѣлъ! Да не мислите, че азъ разрѣшавамъ въпроситѣ. Не, самото учение носи тази сила, тази свѣтлина въ себе си, тъй както слънцето носи силата да развива цвѣтята, и тѣ да растатъ споредъ нея: едни прави сини, други бѣли, трети червени, едни дребнички, други високи и пр. Споредъ туй разположение на свѣтлината, тъй растатъ и растенията. Слѣдователно, и любовьта, която иде сега въ свѣта, тя носи тази възможность и тя ще даде на всѣко растение, на всѣки човѣкъ това, отъ което той се нуждае. Сега ние оставяме този въпросъ, коя църква е права. Да не мислите, че азъ искамъ да обидя нѣкого. Не, ние туряме кръстъ на всичко минало. Споредъ нашитѣ схващания, въ свѣта сѫществуватъ живи, разумни души, които искатъ да живѣятъ съзнателно. За насъ е безразлично. За насъ всички души сѫ живи, разумни, стига на всѣка душа да се дадатъ условия да се повдигне и да се пробуди. Едни по-рано, други по-късно. И ние отиваме по-далечъ, казваме, че не само хората, но и животнитѣ иматъ туй съзнание — да се повдигнатъ. Онзи вълкъ или мечка, и тѣ единъ день, при тази нова култура, ще измѣнятъ своя животъ. Нима мислите, че въ съврѣменното общество нѣма много мечки и вълци между насъ? Тамъ е опасностьта, че въ обществото има двукраки мечки и вълци. Вълцитѣ изъ горитѣ и балканитѣ изчезнаха, но дойдоха и се вселиха между хората. Е, какво ще правимъ съ тѣхъ? — „Ще имъ създадемъ затвори“. Да, но затворитѣ нѣма да ги спасятъ. На всинца ви прѣпорѫчвамъ този великъ законъ на любовьта, разумниятъ законъ. И той е вѫтрѣ въ васъ. Това, което ви проповѣдвамъ, не е нѣщо странно, вие го знаете и желаете. Ние не искаме да създадемъ новъ домъ, но искаме до основитѣ да съборимъ туй здание и да почнемъ да градимъ нѣщо ново. Тъй правятъ и съврѣменнитѣ архитекти. Дойде архитектътъ и казва: „тази кѫща не е здрава, но има здрави основи“ — събарятъ всичко до основитѣ и градятъ отдолу нагорѣ. Сега, този Петъръ е у насъ Ние казваме: „туй учение е много право, ние, старитѣ, сега не можемъ да го приложимъ, не му е врѣмето, но нашитѣ дъщери и синове, тѣ ще го приложатъ. Тѣхнитѣ синове и дъщери се оженатъ, но и тѣ казватъ: „нашитѣ дъщери и синове ще го приложатъ.“ И до сега туй учение не е още приложено. И до сега българскиятъ свещеникъ не е приложилъ туй, което проповѣдва въ църквата. Единъ български свещеникъ проповѣдвалъ въ църквата, че който има двѣ ризи, едната трѣбва да даде на нѣкой бѣденъ, който нѣма нито една. Жена му чула това нѣщо въ църквата, и дохожда единъ бѣденъ човѣкъ при нея да ѝ иска нѣщо. Тя, като го видѣла тъй бѣденъ, веднага му дава едната отъ мѫжовитѣ си ризи. Дошълъ попътъ отъ Църквата, иска отъ жена си ризата, но тя му казва, че я дала на единъ бѣденъ човѣкъ. „А, това учение е за хората, не е за насъ“, казва попътъ. Ако азъ ви проповѣдвамъ едно учение, което е заради васъ, а не и за мене, то не е право. Азъ казвамъ: „туй учение, което ви проповѣдвамъ, е първо за мене, а послѣ за другитѣ“. И всѣки единъ трѣбва да си каже: „туй учение е първо за мене, а послѣ за васъ“. Друга една мѫчнотия се заражда въ съврѣменното общество: вие бързате. Вече 8000 години какъ хората сѫ правили погрѣшки, и искате, когато се проповѣдва едно учение, тъй, съ единъ замахъ, въ една седмица да се поправите. Тъй не може. Може, но за героитѣ, а всичкитѣ хора не сѫ герои. Има два пѫтя, по които туй учение може да се реализира. Единиятъ начинъ е пѫтьтъ чрѣзъ възпитанието въ училището, а другиятъ пѫть чрѣзъ майкитѣ. Тѣ трѣбва да знаятъ онзи великъ законъ, по който дѣцата имъ въ бѫдеще трѣбва да се раждатъ. Тѣ трѣбва да знаятъ новитѣ условия, както градинаритѣ, земледѣлцитѣ изучаватъ условията, при които ще сѣятъ. Вземете какъ постѫпватъ съврѣменнитѣ учители: иматъ ученици, едни отъ които сѫ слаби по математика, други по рисувание, трети — по музика. Учительтъ се нахвърля: „ти си невежа, това-онова“. Ученикътъ обича музиката, но коя е причината за тази слабост? Тази слабость се крие въ неговата глава: когато той се раждалъ, майка му не е била музикално настроена. Нѣкой ученикъ не е религиозно настроенъ. Учительтъ казва: „ти си безбожникъ“. Кѫдѣ е причината? — Майката, когато го раждала, е нѣмала религиозно настроение. Ученикътъ е слабъ по математика, нѣма математически способности Защо? — Когато се раждалъ, майката не притежавала развити математически способности. Слѣдователно, всички отрицателни качества на майката сѫ станали отрицателни качества и въ дѣтето. И ние съ статистика можемъ да докажемъ, че положителнитѣ качества на майката ставатъ положителни качества и въ дѣтето, и положителнитѣ качества на бащата се прѣдаватъ като положителни качества въ дѣтето. Та именно ние трѣбва да живѣемъ положително. Майката сама трѣбва да бѫде религиозно настроена, за да изискваме това и отъ дѣтето. Какъ разбирате това „религиозно настроена“? Религиозно настроена разбирамъ, когато въ душата на майката блика такъва любовь, че тя е готова да обгърне въ тази любовь не само своето дѣте, но и цѣлия свѣтъ и да се жертвува за другитѣ. Туй е религиозно настроение: да блика любовь, не само да спасишъ себе си, а да се жертвуватъ за всички. Да бѫдешъ свързанъ съ Бога, значи да имашъ качествата на Бога, който е създалъ цѣлия свѣтъ, да схващашъ неговото битие. Цѣлото растително и животинско царства, които е създалъ Богъ, сѫ единъ импулсъ на божествения животъ, който върви отгорѣ надолу. Слѣдователно, когато кажемъ, че сме религиозни, трѣбва да имаме този стремежъ на Бога. Не сме ли религиозно настроени, нѣмаме ли този стрѣмежъ, тогава ние дѣйствуваме отрицателно. „И Петъръ го взе на страна и казва му: не ти трѣбва, смили се за себе си, Господи нѣма да ти бѫде това“. А Христосъ, който разбираше закона, му казва: „махни се отъ мене, сатано; съблазънъ ми си, защото не мислишъ за това, което е Божие, но за това, което е човѣшко. Азъ съмъ дошълъ да сторя волята на Бога. И безъ Петровци може да се извърши, и безъ тѣхъ може да съмне: българитѣ казватъ: „и безъ пѣтелъ съмва“. Сега, нѣкои ще ми кажатъ: „е и другъ може да говори тъй“. Да, може да говори, но не е въпросътъ за говорене, а за правене. Всѣки може да лѣкува, но дали туй лѣкарство е ефикасно? Има единъ романъ отъ епохата на срѣднитѣ вѣкове, дѣто се разправя за единъ лѣкаръ, който, като изучавалъ медицината, намѣрилъ едно ефикасно лѣкарство — топла вода и пущане на кръвь. Къмъ всички свои пациенти той прилагалъ първо туй срѣдство — топла вода и пущане на кръвь. Тъй лѣкувалъ около 20 години и никого не успѣвалъ да излѣкува, всички умирали. Казвалъ си: „чудна работа!“ Но скоро се утѣшавалъ: „е, нима другитѣ лѣкари успѣватъ съ своитѣ лѣкарства?“ Така и ние сега: проповѣдватъ ни, проповѣдватъ ни, всички измираме. На стари и млади се проповѣдва, но всички боледуватъ и послѣ умиратъ. Най-послѣ се примиряваме съ това и казваме: „тъй е отредено, веднажъ човѣкъ трѣбва да се роди, и послѣ трѣбва да умре“. Да, така е за сега, но дали тази програма е дѣйствителна? Не, не трѣбва да умираме. И Христосъ на друго мѣсто казва: „това е животъ вѣченъ, да познаятъ тебе единнаго, истиннаго Бога“. Кого? — Бога на любовьта и Христа, изявената любовь. Той казва: „когато тази изявена любовь дойде, когато туй разумно слово дойде у васъ и вие прѣбѫдвате въ неговата любовь, азъ и Отецъ ми ще дойдемъ и ще направимъ жилище въ васъ, и тогава ще ви се изявя“. Ще дойде тази любовь, която ще даде безсмъртие. Въ Писанието се казва: „азъ ще обърша всѣка една сълза“. Въ вѣчния животъ, въ любовьта нѣма да има нито една сълза, нѣма да има умиране, а ще има заминаване. И когато поживѣя 100, 200 и 500 години, ще кажа на приятелитѣ си: „сега ще отида да посѣтя другъ свѣтъ, други мѣста и сбогомъ ще ви кажа“. Слѣдъ врѣме пакъ ще се върна. Тамъ дѣто бѫда, нѣма да има умиране, плачъ, погребения. Отъ тамъ ще ви пращамъ своитѣ писма“. А сега като умре нѣкой, цѣла процесия се вдига. Облѣкатъ се съ черни облѣкла, плачъ, надгробни рѣчи, доказване дали човѣкъ сѫществува слѣдъ смъртьта или не, и най-послѣ казватъ: „религиозно трѣбва да бѫде човѣкъ настроенъ“. Какъ може да бѫде човѣкъ религиозно настроенъ при болни хора? Чудна работа! Да си религиозно настроенъ при умрѣлитѣ хора! Значи, да сме добрѣ разположени при болни хора, да отидемъ въ болницата и да сме радостни при болнитѣ. Не, здравиятъ човѣкъ трѣбва да бѫде радостенъ при здравитѣ. И сетнѣ питатъ: „ами вие като умрете, кой ще ви погребва? — Ние не мислимъ да умираме, нѣма защо кой да ни погребва, нито единъ попъ не искаме. Ние нѣма да умремъ. Отъ старото учение всѣки ще умре, а отъ новото — никой. Отъ учението на любовьта никой нѣма да умре, а всички ще бѫдатъ живи. „Ами кой ще плати за твоето погребение? Кой ще ти купи ковчегъ? — Насъ не ни трѣбва погребение, не ни трѣбва ковчегъ. Нашия ковчегъ струва 10,000 лв., но много е хубавъ. Трѣбватъ ни 4—5 попа, пъкъ и колесница“. Говоримъ все за умрѣли работи! Не само туй, но почнемъ да разправяме: „е, едно врѣме, като се оженихъ, като бѣхъ млада булка, каква хубава рокля имахъ! Какъ ме обичаше мѫжа ми!“ Ами сега дѣ е той? — Той е на кръчмата. Все за умрѣли работи говоримъ! А ние, отъ новото учение, говоримъ за положителни работи, за положителната любовь, която може всѣки да я опита. Ние за миналото не говоримъ, а казваме: „елате и вижте!“ Може да се съмнѣва нѣкой въ това. Ние направихме своя първъ опитъ: качихме се на Мусала 104 души мѫже и жени отъ различна възрасть, като започнете отъ 15 годишна възрасть до 70 годишна. Какъ ще го обясните вие това? Ние го обясняваме. Минахме прѣзъ южната страна и послѣ се върнахме отъ сѣверната страна на Мусала. Ние правимъ първия опитъ съ новото учение, да видимъ какво може да внесе то вѫтрѣ въ човѣшката душа. Ще кажете, че то е заблуждение. Не, не е заблуждение. Има по-велики работи. Ако човѣкъ може да прѣодолѣе Мусала, да се качи на този върхъ, ще прѣодолѣе и много други мѫчнотии, въ неговата душа трѣбва да има вѣра. Азъ не казвамъ да имате вѣра въ мене, но опитайте моитѣ думи 99 пѫти и тогава кажете: вѣрвате или не. Ние не искаме да поддържаме слѣпата вѣра, ние искаме да вѣрваме въ любовьта. Въ тази жива природа, въ която живѣемъ, има вложени всички тия живи сили. И този Господь, когото търсимъ, той, е вънъ и вѫтрѣ въ насъ, и ако спазимъ Неговитѣ закони, той е въ сила да ни подмлади, да ни даде всички условия, които търсимъ, за да живѣемъ. За Него е безразлично, дали ти си българинъ, евреинъ или какъвъ и да е. Изпѫлнишъ ли Неговия законъ на любовьта, той ще ти даде всички благоприятни условия. Не изпълнишъ ли този законъ, той ще те напусне. И тъй, ние трѣбва да приложимъ тази велика любовь! Туй велико чувство като се събуди у насъ, то ще ни подигне, ще ни донесе миръ, радость и подемъ на дука. И най-първо, ако имаме болести, ще изчезнатъ всички болести: ревматизъмъ, всички болки на главата и др. Човѣкъ ще се подмлади и ще почне да мисли тъй, както мисли едно здраво дѣте. Сега този свети Петъръ живѣе въ васъ. Срѣща ме веднажъ единъ и ми казва: „Азъ съмъ православенъ“. Той е свети Петъръ, който казва това. Другъ казва: „Азъ съмъ евангелистъ“. Той е свети Петъръ. „Азъ вѣрвамъ въ кръщението“, и ми цитира: „Повѣрвай въ Бога, ще бѫдешъ спасенъ ти и дома ти“. А азъ му казвамъ: „ти повѣрвалъ ли си въ това учение на любовьта? Ако си повѣрвалъ, ще спасишъ дома си и себе си. — „Туй не може да се докаже“. — Може, може, на опитъ може да се докаже. Христосъ е казалъ: „И по-голѣми чудеса ще правите отъ тѣзи“. Кой ще прави тия чудеса? — Който вѣрва въ тази любовь. Всѣки единъ отъ васъ може да прави тѣзи чудеса. Какви? — Може да възкръсявате и мъртви. Кога? — Когато тази божествена любовь заговори, заживѣе у васъ. Но трѣбва да придобиете тази любовь. И ще дойде нѣкой да ви каже, че тази любовь не е за васъ. Азъ ви казвамъ: тя е за всинца ви. Слънцето грѣе за всички живи сѫщества, и всѣко сѫщество ще вземе толкова, колкото му е потрѣбно. И тази любовь ще дойде въ свѣта, и всѣки ще вземе отъ нея толкова, колкото му е потрѣбно. Не казвамъ, че трѣбва да напуснете живота си и да отидите въ горитѣ, но животътъ ви трѣбва да се промѣни: здрава храна, никакви напитки или сиропи, а само чиста вода, начинъ за обличане — здравословни дрехи, жилища съ голѣми прозорци, обилна свѣтлина, голѣми дворове и всѣки трѣбва да работи най-малко по 2 ч, на день, физически трудъ. Съврѣменнитѣ кухни трѣбва да ги реформираме. И тия масла тамъ, ни поменъ отъ тѣхъ! Една жена да готви 4 — 5 ч. въ кухнята, то е грѣхъ! Това ли е култура? Азъ казвамъ: то е култура на тиганя! Единъ часъ врѣме е достатъчно за приготвяне на храна. Единъ папиновъ котелъ въ 1 ч. врѣме приготвя храната, а всичкото останало врѣме вънъ отъ огнището, за работа: четене, музика, художество и всичко, което може да повдигне сърцето ни, душата ни, всичко, което е благородно, което може да ни даде потикъ! За да се приложи всичко туй, трѣбва всички и мѫже и жени, да работимъ. Туй е наука. Можемъ да ви покажемъ начинъ какъ да приложимъ туй нѣщо, отдѣ да черпимъ. Отъ живата природа. Но трѣбва много мѫже и жени, много работници трѣбва да подематъ това, трѣбва съ опити да покажемъ на свѣта първия образецъ за обновяване на съврѣменното общество. Ние не искаме слѣпа вѣра. Нѣма да кажемъ: „елате при насъ да станете послѣдователи“. Ние искаме да покажемъ единъ образецъ, споредъ който всички да работятъ, и да бѫдатъ вѣрни на закона на любовьта. Сега, тази енергия, която сѫществува въ домоветѣ ви, трѣбва да се използува добрѣ. Въ всинца ви има копнежъ, всички търсите щастие, всички искате да сте щастливи. А туй щастие азъ обяснявамъ на български тъй: думата щастие се пише — штастие. Буквата Ш има три рѫчки нагорѣ. Буквата Т има три рѫчки, но срѣдната е по-голѣма. Като обърнемъ двѣтѣ рѫчки на горѣ, а срѣдната си остане въ сѫщото положение, ще се образува човѣшката рѫка. Значи, онзи, който иска да бѫде щастливъ, трѣбва да има една рѫка, трѣбва да има разумна воля. Буквата А, това е човѣшкиятъ носъ. Значи, онзи човѣкъ, който иска да работи за щастието, трѣбва да бѫде много уменъ и да разбира законитѣ. Като знае да работи, умно да работи. Буквата С, това е законътъ на месечината, която се пълни. Като обърнете буквата хоризонтално, образува се една лодка. Послѣ имате буквата Т, която, като турите надъ тази лодка означава всичкото ви богатство. Умно ще гребете, защото при едно малко неравновѣсие, всичкото ви богатство ще потѫне. Всѣки човѣкъ трѣбва да има воля, интелигентность, въ него трѣбва да има едно сърце, което да не се вълнува, но да е устойчиво. Слѣдователно, ако имате въ себе си тѣзи три елемента, всѣкога ще имате щастие, защото ние съврѣменнитѣ хора постоянно се вълнуваме. Този свѣтъ, въ който сме родени, тъй е направенъ, че ако вѣрваме въ закона на любовьта, всичко ще върви хармонично, и казано е: ако Богъ е въ тебе, всички ще те обичатъ, ако не е въ тебе никой нѣма да те обича. И силата на закона е въ туй: имашъ ли любовь, всичко ще имашъ; нѣмашъ ли закона на любовьта, всичко ще изгубишъ. Тъй е и съ млади и съ стари. Ще трѣбва да започнемъ съ закона на любовьта! Богъ е, който е създалъ свѣта, Той е, който е вложилъ тѣзи закони, и ако сме вѣрни на този законъ на любовьта, той ще внесе новитѣ импулси въ живота, той ще внесе туй благо въ свѣта. Ние се съмняваме въ тази любовь. Ние казваме: „Нѣма я любовьта въ свѣта“. Момата казва: „Азъ ще се прѣдставя, че обичамъ момъка.“ И момъкътъ казва: „Азъ ще се прѣдставя, че обичамъ момата.“ И двамата се прѣдставятъ, че се обичатъ, почватъ да се лъжатъ, и всичко е свършено. И сега всички се лъжатъ, прѣдставятъ че се обичатъ, но нѣма любовь. Не считамъ какъ води мѫжътъ жена си вънъ прѣдъ свѣта, прѣдъ хората, не вънъ, когато ви гледатъ хората, но какъ е въ кѫщи съ нея, какъ се отнася тамъ, какъ е въ интимния си животъ. Въ интимния си животъ любовь, любовь нѣматъ. И ние самитѣ, вѫтрѣ въ себе си, имаме ли тази любовь? Нѣкой пѫть азъ ви говоря много религиозно, но работата е, когато се отдѣля вѫтрѣ въ стаята си, когато съмъ самъ, тогава да се види какво е туй дълбоко интимно схващане за любовьта. Туй ще покаже колко е любовьта ми. Ако слѣдъ като ви напусна, кажа: „Тѣ сѫ простаци, нищо не разбиратъ“, туй не е любовь. Ако слѣдъ като се отдалеча, слѣдъ бесѣдата си отъ васъ, ви изпратя една свещена мисъль отъ любовь, че ви обичамъ, това е всичко. Сега може да е егоистично това, но казвамъ: ако приемете любовьта, ще бѫдете щастливи. Туй е зарадъ васъ. Казвамъ ви: излѣзте отъ туй положение, идете въ живата природа. Днесъ този Господь е започналъ да говори на хората по негативенъ начинъ, чрѣзъ страданията и ще ги застави на сила да излѣзатъ изъ затворитѣ. Казано е въ стария завѣтъ, че Господь ще счупи затворитѣ ви. Какъ ще ги счупи? Днесъ и въ Америка, и въ Англия, и въ Германия младото поколение бѣга отъ църквитѣ и отива въ горитѣ. Защо? — Защото нѣма тамъ любовь. Казватъ: „Какво да правимъ съ младото поколѣние, отиватъ изъ горитѣ?“ Нека бѣгатъ, тамъ поне има въздухъ и чиста вода. Господь изпъжда младитѣ изъ църквитѣ и казва: „Да бѣгатъ отъ църквитѣ, дѣто нѣма любовь, тамъ младото поколѣние не трѣбва да живѣе“. Пъкъ и старитѣ хора да бѣгатъ отъ църквитѣ. Защо ви сѫ тия църкви, въ които нѣма любовь? Защо ви е такъво общество, въ което има умраза, въ което царува насилие? Защо ви е общество, държава, въ които нѣма любовь? Общество, въ което те мамятъ и насилватъ, общество на лъжитѣ, защо ви е? Всички сме се скапали въ него. Ние казваме: всичко трѣбва коренно да се промѣни. Какъ? — Въ името на любовьта. И трѣбва да се започне най-първо отъ духовенството. Ако тѣ не се съгласятъ, тогава ние ще повикаме старитѣ, ще имъ кажемъ: „Елате!“ Ако кажатъ: „Ние сме стари“, ще повикаме младитѣ моми и момци, младото поколѣние, и ще му кажемъ: Господь ви вика. Тукъ, между насъ, има една наша стара 72 годишна, ние я поканихме на Мусала, и тя каза, че ще дойде, защото се счита млада, и като млада се учи. И затуй ние ще повикаме най-напредъ старитѣ като нея, ако повѣрватъ, ще се подмладятъ. Ако не повѣрватъ и се откажатъ, тогава ще повикаме младитѣ. Тъй казва Христосъ: „Понеже званитѣ бѣха недостойни, тогава повикайте изъ улицата хроми, слѣпи, клосни, нека дойдатъ на трапезата“. Та сега за всички мѫже и жени на новото учение прѣдстои едно велико бѫдеще. И Любовьта ви кани! Готови ли сте да я послушате да работите заради нея и всѣки единъ да тръгне съ нея? И казва Христосъ на Петра: „Понеже не мислишъ туй, което е божествено, махни се, сатано, отъ мене, съблазънъ ми си“. Азъ бихъ желалъ сега всички вие да мислите тъй както Христосъ е мислилъ. А Христосъ, прѣди 2000 години, е билъ човѣкъ на любовьта. Навсѣкѫдѣ въ свѣта трѣбва на хората любовь! Тя липсва. Единственото нѣщо, което не достига на хората, не е знанието — знание иматъ — а свещената любовь. Като липсва тя, идва смъртьта. Това статистиката го показва. Колкото по-вече се увеличава любовьта, толкова по-вече смъртностьта се намалява, а колкото любовьта се намалява, толкова смъртностьта се увеличава. Всѣки единъ отъ васъ може да провѣри този законъ. Ако една майка въ дома си има силна, непоколебима любовь къмъ Бога, дѣцата ѝ нѣма да умиратъ. Любовьта е по-силна отъ смъртьта! Ако любовьта не може да хване смъртьта за гушата, каква любовь е тя? Ако любовьта на майката е силна, нейнитѣ дѣца нѣма да умиратъ. Тя ще каже на смъртьта: „нѣма да ти дамъ туй дѣте, то ще седи при мене, докато искамъ“. Онази майка, у която нѣма любовь, смъртьта ще вземе дѣтето ѝ. Може да опитате туй. Отъ силата на любовьта у майката и бащата ще зависи какво ще бѫде смъртностьта вѫтрѣ въ домоветѣ. Има домове, въ които не мратъ хората. На една майка дѣтето ѝ бѣше на смърть. Тя казваше: „Господи, не си давамъ дѣтето“. И оживя туй дѣте. Тя се бори съ смъртьта и казваше: „Не, това дѣте е на любовьта, и нѣма да го дамъ.“ Друга една майка зная, на която дѣтето бѣше болно, слабичко, и тя казваше: „Слабо е дѣтето ми, нѣма да издържи, хайде халалъ да е!“ Да, любовьта ѝ бѣше слаба, затуй Господь ѝ каза: „щомъ любовьта ти е слаба, азъ ще ти взема дѣтето, да се научишъ другъ пѫть да имашъ по-голѣма любовь“. Сега разбирайте ме не въ буквална смисъль. Силата на любовьта опрѣдѣля качеството на нашия животъ! Защо? Казва се въ писанието: въ който день ядешъ отъ забранения плодъ, ще умрешъ“. Ако ядешъ отъ любовьта, ще бѫдешъ щастливъ, вѣченъ животъ ще имашъ. Туй е волята Божия. Щотъ грѣшимъ ще умрѣмъ. И тъй, на всинца ви проповѣдвамъ: ако искате да ви любятъ, любете! Като дойде Господь на любовьта у васъ, всички ще ви любятъ. Жена нѣкоя, не я обича мѫжа ѝ. Повикай Господа на любовьта въ сърцето си, и Той ще те обикне. „Приятелитѣ не ме обичатъ“ — Повикай Господа на любовьта въ сърцето си, и тѣ ще те обикнатъ. Повикайте Господа навсѣкѫдѣ, и той ще поправи положението. Ето разрѣшението на въпроса. Ще разрѣшите този въпросъ, той е много простъ, но ще го разрѣшишъ самъ. И тъй, на вашия свети Петъръ ще му кажете: „отстранете се малко отъ мене, понеже не мислишъ тъй, както е отъ Бога. Азъ ще извърша волята Божия, ще възприема Божата Любовь, и ще живѣя не по твоя съвѣтъ, а по съвѣта на Онзи Великия мой Баща, който ме е изпратилъ. Азъ зная, че Неговата воля трѣбва да изпълня“. Азъ бихъ желалъ всички да изпълните волята на вашия Баща на любовьта, който ви е изпратилъ, и ще бѫдете щастливи и сега, и всѣкога, и прѣзъ всичкото врѣме. * Бесѣда, държана на 30. VII. 1922 год. въ Чамъ-Кория, горското училище.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Гладуватъ и жадуватъ „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за правдата, защото тѣ ще се наситятъ.“ Ев. Матея — 5:6 Силни думи въ стиха сѫ: „които жадуватъ и гладуватъ“. Това сѫ силни думи, които изразяватъ силно желание. Защото само оня, който е гладенъ или жаденъ, разбира какво нѣщо е гладъ и жажда. Слѣдователно, Христосъ употрѣбява тия двѣ думи, които иматъ смисълъ, а не сѫ двусмислени. Значи, за да разбере човѣкъ правдата, трѣбва да гладува и жадува, трѣбва да е гладенъ и жаденъ, тъй като хлѣбътъ може да се оцѣни само отъ гладния и водата отъ жадния. Да се оцѣни, т.е. да се използува. Сега може да се направятъ много разсѫждения, да се отвличаме какво нѣщо е правда, какво нѣщо е гладъ, обаче, ние ще вземемъ въ прѣмъ смисълъ, тъй като гладътъ го чувствуваме всѣки день. „Блажени, казва Христосъ, които гладуватъ и жадуватъ“, за какво? — за правдата. Виждали ли сте вие тия лястовички, които цѣлъ день слизатъ и се качватъ, какво хубаво упражнение правятъ изъ въздуха? И всичко туй е обосновано на онзи вѫтрѣшенъ гладъ. Този гладъ прави всички тия извивания. Кажете: какво кара онази птичка да се разхожда? То е гладътъ, който я заставя да се разхожда, това е една необходимость. Мнозина културни хора иматъ едно криво понятие за развиването на човѣшката душа. Всички хора търсятъ лесния пѫть. Даже прѣди войната бѣха дошли до мисъльта, че единъ день химията ще измисли такива малки пилюлчета, та безъ много работа, безъ оране, да се хранятъ хората. Такива пилюлчета нѣма и не може да има. Може, но кога? Когато хората достигнатъ състоянието на ангелитѣ. Изисква се за това една възвишена култура, а не при сегашната култура. Сега Христосъ засѣга единъ основенъ въпросъ — за правдата. Той е въпросъ на човѣшката интелигентность. Правда може да сѫществува само тамъ, дѣто има възвишена интелигентность, като вземемъ думата „интелигентность“ въ много широкъ смисълъ — дѣто има мѫдрость и истинско знание. Ние не трѣбва да се заблуждаваме, че имаме знания. Ще оставимъ и ония афекции, които се зараждатъ въ ума ни, че защо трѣбвало да бѫдемъ интелигентни въ даденъ случай сме много интелигентни, а въ другъ случай не. Азъ говоря за онази интелигентность, която владѣе всичкитѣ човѣшки емоции, и при каквито условия и да е човѣкъ, той всѣкога пази равновѣсие. Туй е по отношение на цѣлокупния животъ, както се проявява. „Блажени“, кои? Блаженъ е само онзи, който е уменъ. Само умниятъ човѣкъ може да бѫде блаженъ, който може да се наслаждава отъ музика, който има музикаленъ духъ; който може да се наслаждава отъ художество, отъ изкуство — онзи, които има тия чувства. Сега твърдятъ, че всички хора иматъ еднакви дарби, но нѣматъ еднакво обработени дарби. И когато говоримъ за любовьта, вие еднакво не схващате любовьта, понеже чувствата на любовьта у всинца ви не сѫ еднакво развити. Едно врѣме огъньтъ се влюбилъ въ леда и казалъ: „понеже много ми е жежко, искамъ по нѣкой пѫть да ме разхлаждашъ“. Обаче, единъ день когато огъньтъ стопилъ леда, той изгасналъ. И казалъ: „азъ искамъ да ме разхлаждашъ, а ти ме изгаси“. Сега по нѣкой пѫть и вие искате, като огъня, разтуха и разхлада въ живота, но като се стопи вашия ледъ и загаси огъня, какво ще стане? Прѣдставете си, че душата е реално сѫщество. Вие сте интелигентенъ, уменъ човѣкъ, основавате живота си върху ледъ, и съграждате една кѫща на леда. Ето колко здравъ, якъ е този ледъ. Вие съграждате единъ отличенъ палатъ. Обаче, иде слънцето, разтопява леда, разрушава вашата основа и цѣлиятъ палатъ се прѣвръща на вода. И вие виждате, че иде цѣлъ катаклизъмъ, но какъ да се избавите отъ нещастието? Направяте си лодка и казвате: „слава Богу“, избавихме се отъ катастрофата на леда, въ водата може да живѣемъ. Но прѣдставете си, че водата се изпарява и вие оставате пакъ безъ основа. Питате: „какво трѣбва да правимъ?“ Но щомъ стане тази вода на пара, трѣбва да си направите крила. Слѣдователно, всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се научи да минава отъ едно състояние въ друго: отъ състоянието на леда въ онова на водата и да влѣзе въ състоянието на парата, за да може и въ нея еднакво да функционира. А туй е, което съврѣменнитѣ хора наричатъ: „да се приспособишъ къмъ условията на живота“. „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ.“ Ние гладътъ и жаждата не можемъ да унищожимъ: тѣ сѫ една необходимость, единъ потикъ вѫтрѣшенъ, абсолютно правиленъ. Човѣкъ, който иска да знае, дали е здравъ или не, ще познае отъ това: докато чувствува гладъ и жажда въ себе си, той всѣкога е здравъ. Изгуби ли глада и жаждата, туй състояние е болезнено. Докато въ човѣка има гладъ и жажда за правда, това е едно нормално състояние на душата, това показва, че е здравъ. Стане ли човѣкъ индиферентенъ, каже ли: „безразлично е за мене“, това е едно болезнено състояние. Другото положение: дотогава, докато сѫществува тази жажда, да се интересувате за душитѣ на хората, да се запознаете съ тѣхъ, въ васъ има истинско разбиране на живота, има животъ. А когато кажете; „менъ много малко ме интересуватъ хората“, питамъ тогава: щомъ много малко ви интересуватъ хората, тогава за какво ще се интересувате? Сѫщото е и въ окултизма. Ако кажете: „мене много малко ме интересува цѣлия човѣкъ, щомъ прѣстанатъ да живѣятъ всичкитѣ отдѣлни части на тѣлото му“? Е, хубаво, ако всичкитѣ отдѣлни части прѣстанатъ да живѣятъ, кѫдѣ е тогава животътъ. Помислете, че малкото пръстче каже: „менъ не ме интересуватъ другитѣ нѣща“. Не, не, ще го интересуватъ. Философията на живота е да знаете да се интересувате отъ хората, да знаете тѣхнитѣ отношения къмъ васъ какви сѫ, и вашитѣ отношения къмъ тѣхъ какви сѫ. Сега казва Христосъ: „блажени, които гладуватъ и жадуватъ за правдата.“ Върху тия стихове има написани цѣли томове, томове съ богословски тълкувания, и азъ ублажавамъ ония хора, които сѫ писали, защото има какво да четатъ хората за блаженствата на гладуващитѣ и жадуващитѣ за правдата. И всѣки единъ вѣстникъ все за правда пише: „правда“! „правда“! — но въ съврѣменнитѣ хора още нѣма гладъ и жадъ за тази правда. Да гладувашъ и жадувашъ за нея, това значи, да я приложишъ въ себе си. Сѣдали ли сте вие нѣкой пѫть да си дадете единъ отчетъ да помислите какво прѣдставлявате вие като човѣкъ? Вие се оглеждате въ огледалото, очитѣ ви сѫ сини, казвате: „ясни ми сѫ очитѣ, сини.“ Хубаво, вѣждитѣ черни, косата, докато сте младъ, черна, ще мислите, че сте нѣщо, нали? Туй като младъ, но на 45 години, на зрѣла възрасть, имате една промѣна, а на 90 год. имате друга промѣна. Тогава вече тѣлото ви не е онова стройно тѣло, но е станало като една въпросителна, и се чудите защо гръбнакътъ на човѣка се измѣня. Но вънка вие, като една интелигентность, като една душа, какво прѣдставяте самъ по себе си? Може ли вие да си съставите една ясна прѣдстава, можете ли да живѣете вънка отъ тѣлото. Прѣдставете си, че сте излѣзли отъ тѣлото си. Имали ли сте туй положение? Говорите сега, че има единъ невидимъ свѣтъ, това-онова, не да оставимъ далечнитѣ работи. Кой отъ васъ е ималъ тази малка опитность, да излѣзе изъ тѣлото си? Ние, като излѣзе единъ човѣкъ отъ тѣлото, казваме, че е умрѣлъ, а като влѣзе нѣкой въ тѣлото, казваме, че е оживѣлъ. Това е изопачение: излизането наричаме смърть, а влизането — животъ. Но ще ви се види чудно ако кажа, че излизането е животъ, а влизането е смърть. Защото като излѣзешъ отъ кѫщата, отивашъ да работишъ, да припечелишъ нѣщо, а като влѣзешъ въ нея, отивашъ да ядешъ. И съврѣменнитѣ хора казватъ, щомъ влѣзе човѣкъ въ кѫщи: „дайте кокошка, хлѣбъ“. Той всичко унищожава, причинява навсѣкѫдѣ смърть. Неправилното излизане отъ тѣлото причинява смърть, и неправилното влизане въ тѣлото пакъ причинява смърть. Правилното излизане отъ тѣлото причинява животъ и правилното влизане въ тѣлото причинява животъ. Тъй седи въпросътъ. Ако сега вие, съврѣменнитѣ хора, тъй както сте, бихме ви извадили душитѣ, да влѣзете въ духовния свѣтъ, т. е. да извадимъ вашата душа или астралното тѣло или духовното тѣло, за да влѣзете въ духовния свѣтъ, вие щѣхте да забѣлѣжите отъ цѣлото пространство проточени нижки. Това сѫ милиони нижки. И ще видите, че цѣлото пространство е прѣкръстосано само съ тия нижки, ще намѣрите една обвита мрѣжа и всичкото изкуство на науката седи да знаешъ, какъ да функционирашъ изъ тия нижки, да се отплетешъ отъ тѣхъ. И ако не си уменъ, тия нижки се заплитатъ една съ друга и нѣкой пѫть трѣбватъ 10—20 год., докато се оправятъ. И хората казватъ: „оплели му се работитѣ“. А ние казваме: заплели му се нижкитѣ. Нѣкоя вечерь излѣзе, заплете му се нѣкоя нижка и щомъ се завърне, на втория день търси този г-нъ да се разправи съ него, нѣкой пѫть по приятелски начинъ, а нѣкой пѫть да се кара. Все дири какъ да се отплете, било по добъръ, било по лошъ начинъ. И въ сегашния животъ хората трѣбва да заспятъ, за да се поправятъ. И, дѣйствително, трѣбва да дойде Христосъ на земята, да приспи хората, да каже тъй: „всички да заспятъ“, както при една хирургическа операция. Той иде сега да разплете всичкитѣ нижки, въ които сѫ се заплели и ученици, и свещеници, и владици, сѫдии, учители, бащи и майки, на всичкитѣ нижкитѣ имъ сѫ така заплетени, че ние не знаемъ кой пѫть да хванемъ. И казва Христосъ: „блажени, които гладуватъ и жадуватъ за тази божествена правда“, която трѣбва да дойде, да разпетлае тия нижки. Сега какъ сѫ заплетени нижкитѣ? Онѣзи отъ ученицитѣ, които започватъ да учатъ по музика, учительтъ казва да турятъ само кордитѣ. А ученикътъ, който не разбира кордитѣ, вземе, че ги размѣсти, тънката корда турне на мѣстото на басовата корда, размѣсти ги и не върви. И той ги гласи, но не може. Казвамъ всѣка корда трѣбва да се постави на нейното мѣсто. А за да се намѣсти тамъ, ще повикашъ единъ учитель да ти каже, коя корда на кое мѣсто трѣбва да се тури. И тия цигулки си иматъ мѣрки, единъ инструментъ, дѣто всѣка една жица се туря споредъ мѣрката. И споредъ мѣрката, постепенно ще бѫдатъ наредени по дебелината имъ. Щомъ се нагласи цигулката, тя може да свири правилно. Сега, за да разберете тия Христови думи, вие трѣбва да нагласите своя мозъкъ, т. е. най първо, своята глава, и на всичко, каквото има въ главата, трѣбва да направимъ единъ силенъ ремонтъ. На всички съврѣменни хора трѣбва ремонтъ отъ първа степенъ. Нѣкой казва: да си ремонтирамъ кѫщата. Казвамъ: най-напрѣдъ главата си трѣбва да ремонтирашъ. Второ, ще ремонтирашъ сърцето. Защо? Понеже грѣхътъ е достигналъ и до човѣшкото сърце. Грѣхътъ е проникналъ и въ човѣшкия умъ, и въ човѣшкото сърце. Въ душата още не е проникналъ, и въ духътъ не е проникналъ. Всичката поквара сѫществува само въ сърцата и умоветѣ. Има нѣщо чуждо, което е проникнало въ сърцето, има нѣщо чуждо, което е проникнало и въ умоветѣ ни. И, слѣдователно, тия чужди елементи сѫ, които развращаватъ умоветѣ ни и сърцата ни. И какъ ще си обясните едно положение, единъ фактъ: обикналъ си нѣкого — това е единъ простъ психологически фактъ — а слѣдъ малко го намразявашъ. Защо? Защо си го обикналъ и защо ще го мразишъ? Ще кажешъ: „той ми направи едно добро, обикнахъ го; направи ми едно зло, намразихъ го“. Но ти увѣренъ ли си, че той ти е направилъ едно добро, и затова го обикна? Имашъ ли единъ фактъ, че ти е направилъ добро? И послѣ, ти увѣренъ ли си, че той ти е направилъ едно зло, фактъ имашъ ли? Да констатираме факта, а не само привидно нѣщата да бѫдатъ добри или лоши. Туй, което той е направилъ, добро ли е и въ какво седи доброто? Сега поне ние трѣбва философски, разумно да разпрѣдѣлимъ. Има радость физическа, има радость духовна; има скръбь физическа, има скръбь духовна. Стимулитѣ, причинитѣ не сѫ едни и сѫщи. Подаряватъ ти една кѫща, ти се радвашъ, скачашъ, имашъ единъ физически стимулъ, гледашъ кѫщата. Но утрѣ нѣкой ти запали кѫщата, дойде ти скръбь. Ти казвашъ: „голѣма е скръбьта ми!“ Скръбьта ти не е много голѣма: щомъ ти направятъ нова кѫща, — скръбь нѣма. Обаче, има радость, която е причинена отъ съвсѣмъ другъ стимулъ. Затварятъ те въ затвора, скърбишъ, пущатъ те вънъ, радвашъ се. Но допуснете сега слѣдното: човѣкъ иска да бѫде въ полза на своитѣ ближни, но единъ день хващатъ го, обвиняватъ го, турятъ го въ затвора, обаче, той се радва, вижда условия, че може да работи за Бога, да проповѣдва въ затвора — той изгубва честьта си, но той се радва — и може въ 2—3 години да реформира цѣлия затворъ. Пускатъ го отъ затвора, той върви и скърби. Какъ ще си обясните тия противоположности! Едни хора, когато влизатъ въ живота, се радватъ, а когато излизатъ отъ живота, отъ затвора, скърбятъ. „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ, казва Христосъ, за правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. Ще се наситятъ, на какво? Само правдата ще отвори онзи пѫть, да се наситятъ, отъ какво? — Отъ Божествената Любовь. Насита може да донесе само Любовьта, да ви задоволи, но не както ние се задоволяваме, а да създаде онова ново състояние, при което ние можемъ да работимъ. Сега, най-първото нѣщо, трѣбва да се създаде този гладъ, истински гладъ и жажда трѣбва да се създадатъ вѫтрѣ въ душата. Онѣзи, които искатъ да минатъ въ пѫтя, трѣбва да разбиратъ живота малко по-дълбоко, тѣ трѣбва да пристѫпятъ къмъ първия опитъ. Сега азъ говоря послѣдователно, а нѣкои ще кажатъ: „имаме опитъ“. Разбирайте ме, опитъ въ слѣдното: когато онзи ученикъ е почналъ да взема уроци по музика, той взима първия урокъ, втори, трети, пети, шести, послѣ почва да изучва позициитѣ — първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета позиция, той не трѣбва да се спре на първия опитъ или на половина, а да довърши всичкитѣ опити, които сѫ необходими, и слѣдъ като стане виртуозъ, той ще има друго управление, той ще приложи съдържанието на своята техника. Сега съврѣменнитѣ вѣрващи, слѣдъ като направятъ единъ малъкъ опитъ, прѣставатъ. Нѣкой казва: азъ искамъ да ида въ онзи свѣтъ, да видя“. Е, хубаво, допуснете, че азъ ви завеждамъ въ онзи свѣтъ. Ето да ви разправя онзи свѣтъ какъвъ е: ще влѣзете въ единъ градъ добрѣ устроенъ, на който всичкитѣ улици сѫ послани съ диаманти, вмѣсто съ блокове. Кѫщитѣ на тия сѫщества сѫ отъ най-прозрачно стъкло. Маситѣ имъ сѫ направени отъ злато, чашитѣ имъ, всичкитѣ съсѫди сѫ отъ най-фино злато. Водата е отъ най-чистъ нектаръ, тя е като нашата, но като пиешъ, ще кажешъ: „нима туй е вода?“ Въздухътъ е толкова чистъ и приятенъ, а пъкъ птичкитѣ съ по-пъстри отъ нашитѣ и толкова приятно пѣятъ! Славеитѣ, гургулицитѣ, гълѫбчетата сѫ по-красиви отъ нашитѣ. Тамъ си иматъ особени начини за съобщение. Желѣзници нѣматъ и димъ нѣматъ като насъ, и фабрики нѣматъ. Като влѣзешъ въ духовния свѣтъ индустрия нѣма. Ще кажете: „какъ да нѣма индустрия?“ — Индустрия има безъ кадежъ. Тамъ ще намѣрите училища отлични, музики, изкуства до висша степенъ развити. И мѫже и жени има тамъ, и дѣца има, но съ красота, каквато вие не сте виждали. Тамъ ще ви приематъ, ще ви нагостятъ, а като ви върнатъ въ този свѣтъ, ще ви потопятъ въ една такъва течность, че да забравите всичко отъ тѣхния свѣтъ. И като отива нѣкой отъ този свѣтъ тамъ, тѣ пакъ ще го потопятъ, за да забрави всичко и да не внесе нѣкоя развратна мисъль, съ която да опетни онзи свѣтъ. Тъй щото и когато отивашъ и когато се връщашъ, тѣ сѫ толкова умни, че ще тѣ потопятъ, та нищо нѣма да помнишъ и отъ онзи и отъ този свѣтъ. Не ще знаешъ нищо нито за тоя, нито за оня свѣтъ. Нито ще занесешъ, нито ще донесешъ нѣщо. Тази е причината, дѣто мнозина отъ васъ всѣка вечеръ ходите все въ другия свѣтъ, но все ви приспиватъ. Сега нѣкой отъ васъ ще кажете: „това мяза на 1001 нощь“. Въ сѫщность не е тъй както азъ ви го описвамъ. То е нѣщо много по-хубаво, азъ ви начертахъ само една скица, то е хиляди пѫти по хубаво, отколкото азъ мога да го опиша. Та трѣбва да се създаде въ насъ този гладъ и тази жажда за онзи възвишенъ животъ, дѣто правдата сѫществува. Само въ единъ възвишенъ животъ проникнатъ отъ онази божествена интелигентность, само тамъ можемъ да разберемъ красивото и хубавото въ живота, само тамъ е мѣстото на любовьта. Сега, за примѣръ, като ви говоря, ако вие можете да забравите вашия животъ, щѣхте да ме разберете друго-яче, а сега нѣкои отъ васъ си имате грижи и казвате, дали туй, което говоря е вѣрно, „дали не ще ни измами“ и т. н. Но прѣдставете си, че вие имате очи като мене, вземамъ едно цвѣте и двамата го гледаме еднакво, тогава въ какво можете да се съмнявате? Казвамъ, това е едно цвѣте, червено, вие какво казвате? — Червено цвѣте. И двама виждаме червено. Какво има да се споримъ? Или синйо, жълто, оттѣнъцитѣ еднакво виждаме. Обаче, щомъ дойдемъ да съпоставимъ, може ти да си видѣлъ синйо, а азъ червено. И се споримъ, ти казвашъ: цвѣтето е синйо, а азъ казвамъ: цвѣтето е червено. Но ние гледаме двѣ различни цвѣтя: моето цвѣте е червено, а твоето — синйо. И ти си правъ, и азъ съмъ правъ. Прѣдставете си, че ние двама сме на една сфера и тази сфера е праздна. Азъ съмъ отгорѣ, ти си вѫтрѣ. Казвамъ: тази сфера е корубеста, а ти казвашъ: „не, тя е вглѫбната“. Какъ може да е вглѫбната, не виждашъ ли? „Ами че азъ не виждамъ ли?“ И започваме да се споримъ. Математически мога да ти докажа. — „И азъ математически мога да ти докажа“. И двамата математически имаме право. Това сѫ двѣ състояния на битието. Отъ една страна битието е корубесто, а отъ другата страна е валчесто. Питамъ сега: ако вѫтрѣшното съдържание на тази сфера се напълни и този господинъ не може да живѣе въ сферата и излѣзе навънъ, какво ще каже? Че животътъ е само корубестъ отвънъ. Е, допуснете друго състояние: всичко отъ вънъ се заглади и остане само вглѫбнатата страна. Тия противорѣчия постоянно изпѫкватъ въ живота, дали се намираме отвънъ или отвѫтрѣ. Сега какво е физическиятъ животъ и какво е духовниятъ? Физическиятъ животъ е външниятъ животъ, а духовниятъ — вѫтрѣшниятъ. Но тия два живота съставляватъ двѣ положения на човѣшката душа или двѣ положения на човѣшкото съзнание. „Блажени, които гладуватъ“... Гладува, кой? — стомахътъ. Жадува, кой? — пакъ стомахътъ. Но въ сѫщность не жадува стомахътъ, а тукъ въ слѣпоочнитѣ кости има единъ центъръ, въ който се заражда и гладътъ, и жаждата. Слѣдователно, отъ мозъка се прѣдава туй състояние на стомаха и стомахътъ изисква. Онзи, който не разбира, казва: „коремътъ иска“. Но ако унищожимъ този центъръ, никакъвъ гладъ нѣма да има, а хората щѣха да ядатъ автоматически. Прѣдставете си друго положение: ние можемъ да ядемъ, безъ да усѣщаме нѣкаква приятность, какво щѣхме да научимъ? Сега ние правимъ разлика между месце, кебапчета съ солчица и черенъ пиперъ, като ви замирише на носа, казвате: „това струва“. Прѣдставете си сега, че нѣмате никакъвъ вкусъ, тогава, ако ядешъ, каква полза ще ти принесе яденето? Слѣдователно, яденето е единъ начинъ за придобиване на знание. Чрѣзъ яденето влиза живота въ насъ. Сега да обясня моята мисъль. Прѣдставете си, че влизате въ една текстилна фабрика, дѣто се приготовляватъ бои: червени, сини, жълти и т. н., опаковатъ ги, могатъ да ги турятъ въ шишета, или могатъ да ги опаковатъ въ видъ на прахъ, въ пакетъ като ги стриватъ. Да кажемъ, вие изучавате тия бои какъ се образуватъ въ фабриката, знаете тѣхния съставъ, какъ се опаковатъ и спирате тамъ вашето знание. Питамъ: какво сте научили отъ тѣзи бои? Но нѣкой художникъ като знае тия бои, ще създаде единъ отличенъ образъ, или нѣкой пейзажъ отъ природата. Той е почналъ чрѣзъ тия бои да използува идеитѣ на своето платно. Сега, и стомахътъ е една фабрика, дѣто се приготовляватъ онѣзи материали, въ които духътъ може да прояви своята интелигентность и да вложи нѣщо разумно въ хората. То има смисълъ само така. Отъ тия материали духътъ може да създаде нѣщо възвишено. И какво трѣбва да създаде духътъ? Духътъ трѣбва да създаде, на първо мѣсто, формитѣ на любовьта. Е какъ ще изразите една форма на любовьта? Азъ сега бихъ ви попиталъ: каква е първата форма на любовьта? Не ви искамъ отговоръ, но като се върнете въ дома си, помислете, коя е първата форма на любовьта, съ която вие сте започнали. Помните ли въ дѣтинството си първата дума, когато се появи у васъ съзнанието, когато вие сте почувствували, че обичате? Помните ли — на първата, втората, третата, четвъртата година? Азъ слушахъ единъ американски професоръ, четохъ единъ философъ, когато е ставалъ на 21 година. Единъ день за пръвъ пѫть той е съзналъ, че има умъ. И то е било единъ славенъ моментъ. И като е съзналъ, че има умъ, може да го употрѣби, то е било за него единъ день на радость. Значи, туй съзнание има извѣстна форма, която може да се употрѣби. Вие, навѣрно, всички имате такъва опитность. Нѣма нито единъ отъ васъ, който да нѣма такъва опитность. Нѣкой може да е ималъ на 5 години, на 6, 7, 8, нѣкои къмъ 14 година, но въ всѣкиго отъ васъ, и мѫже и жени, ще се явятъ тия форми. Мнозина не сѫ се спирали, коя е първата форма, и вие не сте я запазили. Първата форма —това е първиятъ слънчевъ лѫчъ, който е излѣзълъ отъ слънцето и е влѣзълъ въ вашитѣ очи. Този лѫчъ може да влѣзе въ очитѣ ви по отражение на нѣкое огледало, но тогава той не иде направо отъ слънцето. Слѣдователно, първата форма подразбирамъ онази, която иде направо отъ Духа. А формата може да е минала въ другъ нѣкой умъ и, по отражение отъ него, да е влѣзла въ вашия умъ. Нѣкой човѣкъ люби и вие се заразявате, и вие любите, то е чрѣзъ отражение. Тази свѣтлина, тази любовь, ако изгасне въ онзи, и въ васъ ще изгасне. Така има цѣли общества, които любятъ, защото единъ люби, но когато любовьта угасне въ този единия, въ всички любовьта угасва по сѫщия начинъ. Има сѣмейства въ свѣта, създадени по сѫщия начинъ: когато умре нѣкой отъ това сѣмейство, цѣлото сѣмейство измира, и единъ като се роди, всички живѣятъ. Споредъ този законъ, ето какъ не трѣбва да обичашъ: на земята, въ физическия свѣтъ не трѣбва да обичашъ никое сѫщество или прѣдметъ съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърце, съ всичката си душа и съ всичката си сила, защото този, когото обичашъ така, ако умре, и ти ще умрешъ. И затуй на физическото поле трѣбва да има постоянна дисхармония, за да живѣятъ хората. И дѣто физическиятъ свѣтъ може да сѫществува, то е именно затова. Благодарение, че има дисхармония, та вие живѣете. При сегашнитѣ условия, ако вие турите хармония на физическото поле, всички хора ще измратъ. Е, какъ ще си обясните това противорѣчие? Всички вие искате да турите въ физическия свѣтъ хармония. Но въ тази хармония вие ще се задушите. Казва Писанието: „плъть и кръвь не могатъ да наслѣдятъ Царството Божие“. Значи, Христосъ казва: „блажени, които гладуватъ и жадуватъ“... — не на физическото поле, не за кѫщи, не за ниви и не за пари, но онѣзи, които гладуватъ за великия принципъ на правдата, ще се наситятъ. Искатъ да се наситятъ, гладни сѫ всички ония хора, които сѫ недоволни, ония, на които животътъ е станалъ безсмисленъ. Христосъ дава едно правило: само който гладува и жадува за правдата, той ще се насити, той ще бѫде доволенъ. Ако сте жена и сте недоволна, намѣрете правдата, за да се наситите. Ако сте мѫжъ, свещеникъ, учитель, законътъ е вѣренъ, въ каквото и положение и да сте: намѣрете тая правда, приложете я чрѣзъ глада и жаждата, и вие ще се наситите. И тогава вие нѣма да се спрете при туй блаженство, а всички блаженства ще се изредятъ. Христосъ е далъ форми и начини, за да може човѣкъ да изправи живота си. Сега четатъ този стихъ: „блажени нищитѣ духомъ, защото е тѣхно царството небесно“; „блажени нажаленитѣ, защото тѣ ще се утѣшатъ“; „блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята“; „блажени, които гладуватъ и жадуватъ...“ Хубаво, но Христосъ е далъ начини, чрѣзъ които ние можемъ да изправимъ живота си. Срѣщнали ли сте досега нѣкой богословъ, който да е разтълкувалъ, да е далъ нѣщо? Не че богословцитѣ не искатъ да намѣрятъ смисълътъ, но иска се учение, учение, интелигентность се иска. Дотогава, докогато насъ ни сломява най-малкото прѣпятствие въ живота, докато ни измѫчватъ загубенитѣ 1,000 лева, докато ни смущава една изгорѣла кѫща; докато ни смущава единъ умрѣлъ нашъ приятель; докато ни смущава една опечена кокошка, едно 6 годишно вино, и какви ли не други нѣща, съ които ние се смущаваме, — казваме: „блажени, блажени, блажени“. И седатъ нѣкои, че описватъ блаженството на светиитѣ. Какъ ще опишатъ туй блаженство на светиитѣ? Какъ може да описвашъ туй, което не си опиталъ? Седи нѣкой, че описва любовьта. Ама какъ ще я опишешъ, когато ти още не си я опиталъ? Опитътъ трѣбва да продължава. Ние трѣбва да вървимъ по сѫщия естественъ начинъ. Не мислете, че азъ отричамъ вашата опитность, не, но ви казвамъ: не се спирайте, тамъ, дѣто сте достигнали, вие сте още въ началото. Допуснете, че ако посѣете въ природата едно сѣменце, вие трѣбва да го присадите 5—6 пѫти. Такива присаждания има въ природата. И въ психическо отношение има не само едно присаждане, а 5—6 пѫти трѣбва да се присади едно дръвче, за да имашъ резултатъ. Да допуснемъ, че вие правите една присадка, оставатъ още 5, слѣдъ една година ще направите втора, трета, четвърта и само на петата присадка ще имате плодъ. Ами знаете ли колко присадки трѣбва да направите отъ любовьта, за да имате плодъ? Присадете любовьта най-напрѣдъ на физическото поле, въ тѣлото си, слѣдъ туй въ сърцето трѣбва да я посадите, послѣ трѣбва да я посадите въ ума си — той е разсадникъ — слѣдъ туй да я внесете въ душата си и въ духа, за да имате плодъ. Сега каква ще бѫде любовьта, проявена въ вашето сърце? Вие ще хванете човѣка, ще го стискате отъ едната страна, отъ лѣво, отъ дѣсно, ще го цѣлувате насамъ, натамъ, ще кажете „обичамъ ви“. И ще замязате на онзи руски князъ, който се оженилъ за една бѣдна, но красива рускиня и постоянно ѝ казвалъ: „Ну, поцѣлуемъ ся“. Първиятъ день ѝ далъ 1000 цѣлувки. Но тя огладнѣла и трѣбвало малко хлѣбъ да се яде. „Ну, поцѣлуемъ ся“. Обаче, любовьта на земята не може да устои срѣщу глада. И на земята гладътъ и жаждата сѫ по-силни отъ любовьта. Ако вие имате една жена, която казва, че ви обича, и че е готова да умре заради васъ, дръжте я три деня гладна, и любовьта въ нея ще изчезне, и ще каже тъй: „азъ се оженихъ за единъ мѫжъ да ме храни, а не да ме държи гладна“. Казватъ: „нѣма нищо въ свѣта като любовьта“. А пъкъ азъ казвамъ: гладътъ е по-силенъ отъ любовьта. Какво ще кажете на туй? Сетнѣ казвамъ: жаждата е по-силна отъ любовьта. Слѣдователно, ние трѣбва да опитаме любовьта, докато тя дойде въ тази форма, да наддѣлѣе на глада и жаждата — значи, да намѣримъ тоя законъ. Може ли тя ги замѣни, тогава ние имаме истинската любовь. Може ли любовьта да ги замѣсти, т. е. да намѣримъ този законъ на глада и жаждата, ние сме дошли до основитѣ на духовната любовь. Но ако сѫ по-силни гладътъ и жаждата отъ любовьта, да си не правимъ илюзии, че можемъ да любимъ и да основемъ домъ или да управляваме държава. Ако любовьта е по-слаба, този общественъ строй ще се управлява само отъ гладъ и жажда. И всичката съврѣменна култура е обоснована само на гладъ и жажда. И право казватъ комуниститѣ: „папо, папо, папо“. И прави сѫ духовницѣ, защото и тѣ казватъ: само съ хлѣбъ човѣкъ живѣе. Тѣ сѫ прави, отъ горѣ сѫ тѣ, на тази коруба тѣ сѫ прави и ние сме прави, които сме отъ вѫтрѣ, на другата страна. „Блажени сте, които гладувате и жадувате“. Сега, схващайте правилно, не отричамъ вашата опитность, но продължавайте съ присадкитѣ на вашитѣ чувства. Ако едно ваше чувство или една ваша мисъль не може да издържи на глада и жаждата, тази мисъль или това чувство сѫ слаби. Може да ви обича този човѣкъ, който е гладувалъ три деня и дойде на трапезата ви и въ любовьта си забрави и глада и жаждата си и почне да ви служи, той ви обича, а щомъ като този, който ви обича, иска да се понаяде и тогава да прояви своята любовь къмъ васъ — любовь не може да има, то е едно физическо състояние. Не трѣбва да се лъжемъ съ такива думи, че ние имаме любовь. Не! И казватъ, че любовьта заглажда много погрѣшки. Ако нашата любовь въ даденъ случай не може да заличи погрѣшкитѣ ни, тази любовь е чисто физическа. Сега нали азъ говоря принципално? Вие искате да поправите живота си. Нѣкой ще каже: да подобримъ живота си. Ако имате гладъ, трѣбва да знаете какъ да го употрѣбите. Не отричамъ хлѣба, не отричамъ и водата, но стомахътъ ви, най-първо, трѣбва да бѫде здравъ — не само стомахътъ ви трѣбва да бѫде здравъ, но и вашиятъ мозъкъ трѣбва да бѫде здравъ, за да използува тази енергия на ума, защото въ туй тѣло ще живѣе духътъ. Трѣбва да знаете какъ да градите. Не да казвате: „то ще се нареди“. Нѣма да се нареди, а ние ще го наредимъ. Ние трѣбва да градимъ както зидаритѣ. Тѣ казватъ ли: „Господь ще нареди тухлитѣ“? Не, онзи майсторъ пусне своя правомѣръ, и по него гради, а ние, духовнитѣ хора, казваме: „Господь ще оправи тази работа“. Ще опънешъ своя конецъ отъ единия край, ще спуснешъ своя перпендикуляръ, ще размѣрвашъ точно и ще туряшъ правилно по една тухла на мѣстото. И когато говоришъ, кажи една дума, но да е казана на мѣсто. А сега ние бъбримъ, тъй туряме тукъ-тамѣ тухлитѣ, на лѣво, на дѣсно, и слѣдъ туй като дойде комисията и каже: „направилъ си погрѣшка“. — Защо съмъ направилъ погрѣшка? — „не градишъ добрѣ“. Правото говорене е градежъ въ живота, туй е изкуството. Ти говори право и малко. Всѣка дума да поставяме на нейното мѣсто. „Блажени, които гладуватъ“. Ние още гладъ и жажда за правда нѣмаме. Като казвамъ нѣмаме, азъ сѫдя отъ резултатитѣ. Азъ измѣрвамъ, а вие казвате, че нѣкои отъ васъ нѣмате инструментъ. Дойда при него много обикновено, казва ми: „колко голѣмъ огънь имамъ“. Прѣмѣрвамъ: 100 градуса. Казвамъ: това е огъньтъ, на който едва олово може да се стопи. Голѣмъ е огъньтъ, който има 10,000, 15,000 до 20,000 градуса. Това разбирамъ огънь. И каквото туришъ върху него, всичко се топи. Послѣ ние казваме: „нашитѣ скърби сѫ много голѣми“. Но измѣрвамъ градуситѣ, и намирамъ, че това даже не е скърбъ. На нѣкой му влѣзе едно малко трънче, „болка ималъ“, но гледамъ, извадишъ малкото трънче, минава болката. А на другиго влѣзло едно голѣмо желѣзо въ крака, той даже не чувствува голѣма болка. И тъй, „блажени, които гладуватъ и жадуватъ“. Слѣдователно, гладътъ и жаждата сѫ стимулъ само на висока интелигентность. Само човѣкъ, който е високо интелигентенъ, той може да усѣща гладъ и жажда. И степеньта на вашия гладъ и жажда показва какъ се развива и расте умътъ ви. И за туй, въ природата всѣки день ние трѣбва да се молимъ. И всѣка сутринь трѣбва да усѣщаме гладъ, и на обѣдъ и вечерь, за да се подбужда нашия умъ. Нѣкой казва: защо трѣбва да ядемъ. Този гладъ трѣбва да бѫде единъ стимулъ, да расте умътъ. Сега, обаче, умътъ не расте, а стомахътъ расте. Намѣсто главата да се сформирува, ние виждаме хора, на които изпѫкватъ такива благоутробия. И българитѣ сѫ забѣлѣжителни по слѣдното: нѣкой българинъ сухъ като кука, стомахътъ му хлътналъ, направятъ го кметъ и той стане чорбаджия въ селото, не се минатъ двѣ години и той пусне благоутробието, че едва да се движи. Казватъ за него „чорбаджията“. Да, но неговата умствена дѣйность е спрѣла. Слѣдователно, дѣйностьта трѣбва да върви на горѣ, а не надолу. Главата ни трѣбва да се развива. И тогава ние ще замязаме на онѣзи двама германци, двама приятели, — азъ съмъ привеждалъ този примѣръ и другъ пѫть, станали богати, пъкъ имъ се развили голѣми шкембета, около половинъ метъръ, дали си рандеву, бѣдни били, студенти, и сега въ охолностьта си искали да изкажатъ какъ сѫ прѣкарали своето студенчество, и като се срѣщнали, искали да се цѣлунатъ, но немогли и казватъ: — „нещастие“! И сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме изопачили живота си съ своя стомахъ. „Блажени...“ Значи, този гладъ и тази жажда не трѣбва да бѫдатъ въ стомаха, а трѣбва да бѫдатъ въ нашата глава. Да имаме жажда, за какво? За божествената правда. Ако единъ народъ, едно общество, единъ домъ, единъ човѣкъ усѣща този гладъ и тази жажда за правдата Божия, ето кѫдѣ е спасението. Трѣбва да усѣщаме този гладъ и тази жажда за тази правда и тогава ще можемъ да се справимъ. И сега ние усѣщаме гладъ и жажда, ама мислимъ съ стомаха си. „Блажени“, казва Христосъ. Блаженъ е умниятъ човѣкъ. Блаженъ може да бѫде само интелигентниятъ човѣкъ. Блаженъ може да бѫде човѣкътъ, на когото всичкитѣ чувства и мисли сѫ хармонизирани и той може да работи. И за туй именно Богъ е създалъ цѣлиятъ свѣтъ само за умнитѣ хора — за умнитѣ хора, въ широкъ смисълъ. И ние трѣбва да проучимъ природата отъ гледището на глада и жаждата, всѣка една течеща вода трѣбва да ни напомня за жаждата. Този стимулъ е на ума, т. е. че ние трѣбва да се развиваме. И всѣки единъ плодъ на дървото трѣбва да ни напомня за глада. Тия, красивитѣ форми трѣбва да ни припомнятъ всичко. И Богъ казва: „нашитѣ умове трѣбва да се развиватъ“. И повече интелигентность се изисква, повече интелигентность! Нѣкои казватъ: „не трѣбва много умъ, по-малко умъ, по-вече пари“. Не! Интелигентность трѣбва, а въ тази интелигентность ние ще можемъ да внесемъ тази божествена правда. Ако ние я внесемъ, тя ще оправи живота ни. И сега, ако Христосъ е малко закъснѣлъ да дойде на земята, то е, защото правдата още не е турила своитѣ основи. И Христосъ иде на земята само за интелигентнитѣ хора, за хората на правдата. На тѣхъ той ще се изяви, на тѣхъ ще говори, тѣхъ ще учи. Когато дойде въ нѣкой градъ единъ музикантъ, на кого иде да свири, на глухитѣ ли? Не, а на онѣзи, които чуватъ. Когато нѣкой художникъ рисува, за слѣпитѣ ли рисува? Не, а за хора, които иматъ очи, и чрѣзъ тия очи прозира тѣхната интелигентность. И когато музикантътъ свири, той свири за хора, които иматъ уши и които иматъ интелигентни уши да слушатъ, т. е. да разбиратъ. А хората казватъ: „Христосъ ще дойде за всички“. „Всички“, подразбира, онѣзи, у които тази интелигентность е развита. „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ“. Сега пакъ ще ви попитамъ азъ: вие имате ли истински гладъ и истинска жажда? Трѣбва да сте имали тази опитность. Като се връщате отъ нѣкоя екскурзия и срѣщнете нѣкой, даде ви сухи корици, безъ вода, и като ядете малко, ще разправяте съ години за тѣхъ: „едно овчарче ми даде, но много сладко ядохъ, нѣма да го забравя“. Само гладътъ и жаждата могатъ да ни дадатъ истинско понятие за великитѣ нѣща въ свѣта. Сега допуснете, че Христосъ дойде като единъ великъ Учитель въ свѣта, какъ ще го познаете? Ще кажете: „какъ нѣма да го познаемъ, той ще носи цигулка и по нея ще го познаемъ“. Всѣки може да носи цигулка, но тя не е още доказателство. Важното е, че ще свири тъй, както никой другъ не може да свири. Неговото свирене се отличава по това, че никой не може да го подражава. Той ще носи любовьта и по нея ще се отличава. Всички ще бѫдатъ подобни на Христа, но по сѫщество никой нѣма да бѫде подобенъ на него. Значи, ако Христосъ дойде сега и проповѣдва съ символи, тогава учени и попове какъ ще разбератъ тия негови символи? Ако ви кажа така: обърни водата въ ледъ, за да се спасите, обърнете парата въ вода, за да оправите работитѣ си, какъ ще ме разберете? Ако вие имате огънь, на който скоро ще дойдатъ разбойници да опекатъ нѣкой човѣкъ, прѣвърнете този огънь въ ледъ. Ако имате тамъ едно езеро съ вода, въ което слѣдъ нѣколко часа ще дойдатъ да удавятъ нѣколко души хора, прѣвърнете туй езеро въ ледъ. Ако вашиятъ котелъ е толкова пъленъ съ пара, че ще се пукне и ще избие стотина души, казвамъ: прѣвърнете тази пара въ вода. Това сѫ символи. „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ“. И ние трѣбва да прѣвърнемъ съврѣменното знание, за да спасимъ човѣчеството. Ние изучаваме вълцитѣ въ зоологията. Защо ги изучаваме? Ако бихъ попиталъ единъ съврѣмененъ зоологъ и той ще ми опише формата му, козината му. Но защо ни е този вълкъ да го изучаваме? Трѣбва да има една поука. Или изучаваме единъ паякъ. Защо трѣбва да изучаваме паяцитѣ, защо трѣбва да изучаваме вълцитѣ? Въ съврѣменната зоология можемъ да използуваме моментитѣ, има такива моменти: има пороци, които не могатъ да се лѣкуватъ, освѣнъ чрѣзъ закона на втръсването, да туришъ прѣсита. Такъвъ случай е пиянството, у което ще се яви обратно дѣйствие. Слѣдователно, имашъ едни дѣца, които сѫ толкова лоши, че никой методъ не може да имъ подѣйствува. Ако туй дѣте изучава вълка, въ него ще се яви едно прѣсищане, и туй дѣте ще се прѣвърне на овца. Психологически разбирамъ, така да изучаваме зоологията. А сега обратното: когато учительтъ описва вълка, дѣтето намѣсто да стане овца, става вълкъ. Питамъ: знанието на мѣсто ли е? Затуй казвамъ, съврѣменнитѣ учени не сѫ прави въ своитѣ методи. За химията важатъ сѫщитѣ закони. Тѣ казватъ: „какъ? Ние трѣбва да изучаваме елементитѣ на врѣмето“. Но защо трѣбва да изучаваме химията? Трѣбва да я обосновемъ разумно. Не че тия нѣща не сѫ прави, но за всѣко нѣщо въ свѣта си има опрѣдѣлено врѣме. И ние трѣбва да знаемъ това врѣме, кога и какво трѣбва да учимъ. А сега ние учимъ всичко безразборно, и вслѣдствие на това всички резултати сѫ не вѣрни. Ние говоримъ за спасение, за правда, за любовь, но не на врѣме. Азъ съмъ дошълъ при васъ, говоря ви за любовь, вие сте се наяли съ едно печено прасе, искате да спите, а пъкъ азъ ви говоря за любовь, питамъ: на врѣме ли говоря? — не е на врѣме. Дойде нѣкой, заразенъ съ сифилисъ, азъ отида да му говоря за Христовата любовь и искамъ да го цѣлуна. Питамъ: тази цѣлувка на врѣме ли е? Това не е цѣлувка, това е извращение. „Ама това казва свещената Библия“. Но тази „свещена Библия“ — това сѫ прѣживѣванията на милиони хора. Тия прѣживявания — това сѫ сѣменца. Ти имашъ ли тия прѣживявания на Давида? Ти ще четешъ 51-я псаломъ и като го започнешъ, отъ едина край до другия, ти мислишъ, че си прѣживѣлъ положението на Давида, който е взелъ жената на Урия и слѣдъ туй се изобличава. Казва: „Блажени.“ Но това не е четене на 51-ия псаломъ. Ще го четешъ, когато направишъ като Давида нѣкое голѣмо прѣстѫпление, въ което те обвиняватъ, тогава ще го четешъ и, като го четешъ. ще го разберешъ. А сега свещеникътъ тури си одеждитѣ и започва да чете този псаломъ. Така, този псаломъ има обратно дѣйствие вече. Гладуване и жадуване трѣбва да има въ нашитѣ души. Гладуване и жадуване трѣбва да има и въ науката. Учительтъ, като влѣзе въ класъ, трѣбва да знае, ученицитѣ иматъ ли гладъ и жажда за знание или нѣматъ. Ако нѣматъ, да не прѣдава, а да излѣзатъ вънъ и да се упражняватъ съ физическа работа. Ако забѣлѣжи въ душитѣ имъ гладъ, да започне прѣдмета си, и тогава и ученици и учители ще се разбиратъ. Нѣкой пѫть учительтъ говори, а ученицитѣ се прозяватъ. Учительтъ казва: „какво се прозявате, ха на вънъ!“ Проповѣдникътъ проповѣдва на своитѣ слушатели, а тѣ заспиватъ, значи, той проповѣдва не на врѣме. Гладъ на всинца ви! И ако има нѣкои гладни сега, ще ме разбератъ, а който не е гладенъ и жаденъ, нѣма да ме разбере. И азъ бихъ желалъ да огладнѣете и ожаднѣете. Нашиятъ методъ е: ние ще държимъ болния човѣкъ 3 деня гладенъ и жаденъ. Казвамъ: първото нѣщо е, да се стараете да създадете въ васъ гладъ и жажда за истината, за знание. Знаете ли вие какво значи, да имате едно прѣживяване, да почувствувашъ Бога въ тежината на живота си, когато си оскърбенъ, да почувствувашъ туй велико сѫщество, което е създало цѣлото битие? Знаете ли какъвъ свещенъ трепетъ ще обхване душата ви, само когато той се докосне? Имали ли сте вие такъво прѣживяване? То е едно велико прѣживяване! И тогава, въ такъвъ моментъ, ако сте го изпитвали, да си гладенъ и жаденъ, знаете ли съ каква красота ще се изпълни душата ви? Туй сѫ изпитвали нѣкои светии и нѣкои велики хора, нѣкои мѫченици, тѣ изведнажъ разбиратъ смисъла на цѣлото битие и казватъ: „разбираме какъвъ е смисълътъ на живота“. Такъво прѣживяване могатъ да иматъ и стари и млади. Нѣкои казватъ: „само старитѣ могатъ да го иматъ“. Не, и младитѣ могатъ. Защо да го нѣма младиятъ? Я онази мома, която е оставена отъ нейния възлюбленъ, отчаяна е и иска да се самоубие, но моли се, моли се, утѣши се, почувствува едно облекчение и каже: „азъ ще посветя живота си на Бога“. Този възлюбленъ е Христосъ, а не онзи. Това е велико прѣживѣване на човѣшката душа, и то толкова реално, че хиляди години могатъ да минатъ и хиляди катаклизми могатъ да станать, но нѣма да се отмахне вашата опитность. И ние се нуждаемъ отъ едно силно прѣживяване на реалностьта — отъ допирането на този божественъ пръстъ на любовьта. А сега ще идешъ въ църква, ще запалишъ една свѣщь или кандилото, но едно такъво живо прѣживяване, едно такъво допиране на този божественъ пръстъ на любовьта, отъ хиляди проповѣди струва по-вече. Азъ бихъ желалъ да слушате всички велики проповѣдници, но слѣдъ като ги слушате, най-послѣ искамъ Господь да допрѣ съ своя пръстъ ума и душата имъ, та и тѣхнитѣ мисли да станатъ по-ясни. Та казвамъ, азъ желая на васъ едно добро, единъ лѫчъ, и то живъ лѫчъ, да докосне вашата душа, че всичко туй, което е заложено въ душата ви, да се оживотвори, да се прѣвърне, животътъ ви да мине отъ едно състояние въ друго или, както Христосъ казва, „ще минатъ отъ смърть въ животъ“. „Блажени, които гладуватъ“. И желая вие да гладувате и жадувате всички, и такъвъ гладъ да имате неутолимъ и неутолима жажда, и като дойде великата Божия Правда, да внесе тази опитность, всички да бѫдете наситени съ Божествена Любовь. И да кажете: знаемъ сега смисъла на глада и жаждата. Създайте въ себе си тия двѣ състояния, тѣ ги има, дайте имъ мѣсто. Прѣживѣйте една малка опитность на великото въ свѣта. И тогава ще ви кажа: не сте далечъ отъ Царството Божие, вие ще бѫдете до вратата на Царството Божие. И като дойде Христосъ и отвори тази врата, тогава въ ума ви знанието отъ хиляди години ще ви се обясни, много нѣщо, и така моментално, ще ви стане прѣсно всичко, и ще започне новия, разумния животъ. Приложете правилата за всѣко нѣщо на врѣме. За великото не четете всѣкога, за доброто не говорете всѣкога, а на врѣме. Ще ни цитиратъ насъ: „на врѣме и безъ врѣме“. За доброто ще говоришъ на врѣме и за злото ще говоришъ на врѣме, тъй казвамъ азъ. Павелъ казва: „на врѣме и безъ врѣме“. Азъ казвамъ обратното: говори на врѣме за доброто и говори безъ врѣме за злото. Ама чудни сѫ нѣкои хора като казватъ: „безъ врѣме“. Прѣдставете си, азъ съмъ чиновникъ, не ми оставатъ нито 5 минути, ако не ида на работа ще ме уволнятъ. Обаче, запалва ми се кѫщата, безъ врѣме. Нѣмамъ врѣме, но азъ си създавамъ врѣме да гася кѫщата. Туй, значи, „безъ врѣме“ — като ми се запали кѫщата, безъ врѣме ще я гася. Пъкъ ако вършишъ една благородна работа, на врѣме ще я вършишъ. Злото е единъ инцидентъ непрѣдвидѣнъ, безъ врѣме. И Павелъ казва много умно: „на врѣме и безъ врѣме“. „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ“. Тия два процеса трѣбва да бѫдатъ единъ вѫтрѣшенъ стимулъ. Всѣкога този законъ може да се приложи. И народъ който има тази жажда да се повдигне, всѣкога Провидението му съдѣйствува. И въ глада, и въ жаждата Господь говори. И Арабишапка, като сѫ го затворили въ Русия, 3 деня гладувалъ и като огладнѣлъ, единъ день казалъ: „Господи, хлѣбъ, хлѣбъ!“ Десеть минути не се минаватъ и единъ неговъ приятель носи единъ голѣмъ хлѣбъ и, като го взелъ, усѣтилъ хубостьта на този сомунъ. Гладъ — нищо по-вече! И когато въ насъ дойде туй знание, този вѫтрѣшенъ гладъ, не можете всички да го използувате. Понѣкога азъ като говоря, вие казвате: „какво искаше да каже нашиятъ Учитель, тамъ въ бесѣдата?“ Казвамъ: вие не сте били гладни. „Ама азъ не мога да го разбера“. — Не сте били жадни. „Ама това е тъмно“ — гладенъ и жаденъ не сте били. Ако имате гладъ и жажда, какъ хубаво ще ме разберете! И тъй, азъ опрѣдѣлямъ: когато нѣкой човѣкъ казва, — „какво искашъ да кажешъ“, азъ зная, че този човѣкъ не е гладенъ. Като дойде врѣме да огладнѣятъ и ожаднѣятъ, тѣ ще разбератъ. И тъй, гладъ и жажда ви трѣбватъ на всинца ви. Нѣкои сте гладни, не казвамъ, че не сте гладни. „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. И желая на всинца ви, слѣдъ като гладувате и жадувате заради правдата, най-послѣ да се наситите. * Бесѣда, държана на 25. VI. 1922 год. въ гр. София.

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно от 12.01.1919г. до 30.10.1919г., София, 1944, (стар правопис) Книгата на PDF - за теглене Съдържание И отиде, та се пристави „И отиде, та се пристави едному отъ гражданитѣ на онази страна, който го проводи на полетата си да пасе свине.“ Лука 15:15. Тукъ важни думи сѫ „отиване и приставане“. Казва се: Отиватъ на бойното поле да се биятъ; отиватъ да печелятъ пари; отиватъ да придобиватъ знания, да оратъ на нивата и т. н. „Отиване и приставане“. Кой пристава и на кого пристава? Момата пристава на момъкъ за дълго време. Слугата пристава на господаря си за малко време, най-много за година или за две години. „И отиде, та се пристави едному отъ гражданитѣ на онази земя.“ Коя е тази земя? Онзи, който отишълъ и се приставилъ, билъ младъ, способенъ момъкъ, синъ на заможенъ човѣкъ. Този синъ, вмѣсто да започне въ бащиния си домъ съ науката на събирането, казалъ на баща си: Татко, дай ми дѣла, който ми се пада. Значи, синътъ искалъ дѣлба — започналъ съ последното действие на аритметиката — съ дѣлението. И бащата, споредъ желанието на сина си, започналъ съ сѫщото действие. Момъкътъ отишълъ въ чужда страна и приложилъ умножението. — Какво умножава? — Умножава приятелитѣ си — моми и момци, умножава угощенията си, по цѣли дни и нощи пилѣе паритѣ си въ ядене и пиене. Какъвъ билъ резултатътъ отъ живота му, който започналъ съ умножението и дѣлението? — Изпоялъ и изпилъ всичкото си богатство и се принудилъ да отиде и се представи предъ единъ гражданинъ на онази страна, който го пратилъ да пасе свине. При това, синътъ на този виденъ човѣкъ билъ евреинъ. Най-голѣмиятъ позоръ за единъ евреинъ е да пасе свине. Какво научи той отъ свинарството? Да оре земята. Съ зурлата си свинята разорава земята. Така постѫпватъ нѣкои моми, като се оженятъ. Щомъ мѫжътъ ѝ отиде на нивата да оре, и тя тръгва следъ него. Бразда следъ бразда се нареждатъ, и нивата неусѣтно се разорава. Като гледа мѫжа си и свекъра си какъ оратъ, и младата булка научава този занаятъ. Ако научи въ скоро време занаята, всички казватъ, че е умна жена. Обаче, синътъ на видния човѣкъ започналъ да работи по обратенъ пѫть: първо пасълъ свине, а после се научилъ да оре земята. Следъ това се научилъ да сѣе нивитѣ и най-после се върналъ при баща си. Сегашнитѣ хора, като този младъ човѣкъ, изучаватъ четиритѣ аритметически действия и постепенно навлизатъ въ алгебрата, дето се натъкватъ на величини, които се увеличаватъ и растатъ, и на други, които се намаляватъ. — Кои величини могатъ да се увеличаватъ и намаляватъ? — Живитѣ величини. Тѣ сѫ неизвестни за човѣка, затова се стреми къмъ тѣхъ. Така той навлиза въ страната на радостьта и веселието, които постепенно го водятъ къмъ упадъкъ, т. е. къмъ свинарството. То е символъ, който означава нисшитѣ желания на човѣшката душа. Когато пасе своитѣ нисши желания, човѣкъ самъ се понижава и, ако влѣзе въ нѣкое общество, между разумни хора, всичко разбърква. За такъвъ човѣкъ се казва, че е несретникъ, защото е започналъ съ дѣлението и работи съ нисшето начало въ себе си. Въ първа глава на Битието се говори за създаването на свѣта. И рече Богъ: „Да се събере водата, която е подъ небето, на едно мѣсто, и да се яви сушата. И стана така.“ Оттукъ се вижда, че Богъ е започналъ създаването на свѣта чрезъ действието събиране. Първиятъ човѣкъ сѫщо билъ създаденъ чрезъ събиране. Когато дошло редъ до жената, Богъ приложилъ изваждането. Той приспалъ мѫжа, извадилъ отъ него едно ребро и създалъ жената. Когато се вади нѣщо отъ дадена величина, тя се намалява. Намаляването показва, че движението се извършва въ противоположна посока. Оттукъ вадимъ заключение, че малкиятъ синъ, който пожелалъ да напусне бащиния си домъ, започналъ съ изваждането, т. е съ намаляването и съ движение въ обратна посока на събирането. Като се изучаватъ различнитѣ математически действия, дохождаме до постояннитѣ и непостояннитѣ или преходни величини. Само Богъ е постоянна величина, а всички останали величини — хора, животни, растения, минерали се видоизмѣнятъ, т. е. постоянно се увеличаватъ и намаляватъ. На тѣзи процеси, именно, се дължи развитието на човѣка и на всички живи сѫщества. Младиятъ човѣкъ напусналъ баща си, съ цель да отиде въ широкия свѣтъ, дето величинитѣ се увеличаватъ и намаляватъ. Желанието му е добро, но погрѣшката му се заключава въ факта, че той влѣзълъ въ свѣта на удоволствието, а не въ свѣта на труда. Много синове на богати хора избиратъ сѫщия пѫть. Тѣ търсятъ другари за ядене и пиене, за ездене на конь, за различни спортове и, когато изгубятъ всичко, връщатъ се у дома си окѫсани, слаби, немощни и казватъ: Всичко изгубихме, но придобихме поне нѣщо отъ културата. Тѣ сѫ на кривъ пѫть — нищо не сѫ придобили. Това е култура на израждането, на нисшето въ живота. „И отиде, та се пристави едному отъ гражданитѣ на онази страна“. — Кой е този гражданинъ? — Природниятъ умъ или нисшиятъ манасъ — господарьтъ на тази страна. Когато се намиралъ въ трудно положение, младиятъ човѣкъ се обръщалъ къмъ този гражданинъ да го пита, какво да прави. Той му давалъ съвети, да краде, да се кара съ хората, да се бие, да си пукатъ главитѣ. Той му казвалъ: Не се страхувай отъ хората, и тѣ сѫ като тебе. — Неприятели имамъ. — И отъ тѣхъ не се страхувай. Влѣзъ помежду имъ, скарай ги, и тѣ ще почнатъ да се биятъ. — Ще пукнатъ и моята глава. — И твоята ще пукнатъ, но и тѣхнитѣ нѣма да останатъ здрави. Който слуша съветитѣ на този гражданинъ, всѣкога свършва зле. Като влѣзе въ семейство, дето мѫжътъ и жената си живѣятъ добре, гражданинътъ започва да имъ влияе съ съветитѣ си, и въ скоро време тѣ се раздѣлятъ. Той говори първо на мѫжа: Защо си тръгналъ по ума на жена си? Не виждашъ ли, на какво положение си дошълъ? Никакво достойнство нѣмашъ, загубилъ си всѣкакво честолюбие. Мѫжътъ започва да се налага на жена си, иска само неговата дума да се чува. После гражданинътъ се обръща къмъ жената: Чудно нѣщо, защо търпишъ този грубиянъ! И ти си Божие създание, имашъ право на свобода; ти трѣбва да му докажешъ, че не си играчка въ рѫцетѣ му. Жената започва да се противи на мѫжа си. И двамата сѫ недоволни единъ отъ другъ, всѣки търси своето право, всѣки иска своя дѣлъ. Взиматъ дѣла си, и всѣки тръгва въ широкия свѣтъ. Така се създава новата свобода, т. е. еманципиране на мѫжа и на жената. Мѫжътъ счита, че има свобода, а жената сега си я извоюва. Къмъ кого е насочена свободата? Мѫжътъ иска да се еманципира по отношение на жената, а жената — по отношение на мѫжа. Въ сѫщность, това не е онази свобода, къмъ която се стреми душата — вѫтрешната, разумна, съзнателна свобода. Какво постига човѣкъ, ако слуша съветитѣ на този гражданинъ? — Отива да пасе свинетѣ на своя господарь. Интересенъ е фактътъ, че господарьтъ му, т. е. гражданинътъ не оставя младия човѣкъ въ дома си да му слугува, а го изпраща на полето, да пасе свинетѣ му. — Каква мисъль е вложилъ Христосъ въ този стихъ? Защо господарьтъ е постѫпилъ така съ младия момъкъ? — Заради недоволството му отъ живота. Младиятъ момъкъ не билъ доволенъ отъ живота, отъ своя баща, и мислѣлъ, че може по другъ начинъ да живѣе, затова поискалъ дѣла си и тръгналъ по широкия свѣтъ. Този свѣтъ има отношение къмъ математиката, къмъ неизвестнитѣ величини. Да решишъ тѣзи величини, това значи, да намѣришъ посоката на движението имъ, да видишъ, дали се увеличаватъ или намаляватъ. Знаете ли, на колко сѫ равни неизвестнитѣ на доброто и на злото? Не ги знаете, но сте ги опитвали отчасти. Така се работи и въ математиката. За да се намѣри стойностьта на неизвестното, приематъ едно произволно число и съ него работятъ. „И проводи го на полето да пасе свине.“ Има ли нѣщо лошо въ това? Не е лошо, че отишълъ да пасе свине; лошото е, че той започналъ да учи този занаятъ, следъ като изялъ и изпилъ всичкото си богатство. Свинетѣ могатъ и безъ пастиръ. Свинарството е човѣшко изобретение. Когато създаде човѣка, Богъ не каза, че трѣбва да пасе свине. Обаче, има свине, които трѣбва да се пасятъ. Това сѫ човѣшкитѣ свине, т. е. свинетѣ вѫтре въ човѣка. И тъй, свинарството има отношение не само къмъ външния, но и къмъ вѫтрешния животъ на човѣка. Съвременнитѣ хора не виждатъ връзката между външния и вѫтрешния си животъ, както и между мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ си. Освенъ това, тѣ не обръщатъ внимание на посоката на своитѣ мисли, чувства и постѫпки, както и на орбитата на тѣхното движение, поради което претърпяватъ неуспѣхъ въ живота си. Като изучаватъ своя животъ, мнозина се натъкватъ на щастливи и нещастни случаи, но, въпрѣки това, не се стремятъ да си обяснятъ причината за това. Напримѣръ, ако нѣкое дете се роди въ вторникъ, 9 часа сутриньта, то нѣма да живѣе дълго време. — Защо? — Защото тогава планетата Сатурнъ се намира въ възходъ, постепенно се издига на хоризонта. Планетитѣ влияятъ благоприятно или неблагоприятно, не само когато се ражда човѣкъ, но и когато се зачева. Разумнитѣ хора знаятъ тѣзи моменти и ги спазватъ при зачеване на детето, при започване на всѣка важна работа. Младиятъ момъкъ, за когото говори Христосъ, напусналъ бащината си кѫща въ вторникъ, затова работитѣ му не вървѣли добре. Веселбитѣ и угощенията правѣлъ въ петъкъ, а въ сѫбота отишълъ да пасе свине. Когато пасѣлъ свинетѣ, често си спомнялъ, че сѫботата е день за почивка, затова се омѫчнявалъ и решилъ да се върне при баща си, да иска прошка отъ него. Младиятъ синъ, нареченъ блудниятъ синъ, представя една отъ фазитѣ на човѣшкия животъ. Всѣки човѣкъ минава презъ такъвъ периодъ на живота си, когато пожелава да напусне бащиния си домъ, да отиде въ далечна страна, да намѣри този гражданинъ, който ще го изпрати на полето да пасе свине. Изкуство ли е свинарството? Не само че не е изкуство, но не е нито наука, нито занаятъ. То не разрешава смисъла на живота. Който иска да осмисли живота си и да се спаси, трѣбва да се обърне къмъ християнството. Ако пасешъ свинетѣ на господаря си, трѣбва да намѣришъ Христа, да те спаси. Ако си при баща си, трѣбва да намѣришъ учитель, който да те учи, какъ да живѣешъ. Като говоря за блудния синъ, нѣмамъ предъ видъ никого, но спирамъ вниманието ви върху величини, които се увеличаватъ и намаляватъ. Да се удоволствува човѣкъ, това значи, да се движи по пѫтя на величини, които се намаляватъ. — Какъ се познава, кога човѣкъ се движи по пѫтя на тѣзи величини? — По резултата на неговия животъ. Ако е земедѣлецъ, нивитѣ му постепенно намаляватъ; ако е богатъ човѣкъ, паритѣ му постепенно изчезватъ; ако е жена, постепенно погрознява, лицето ѝ се набръчква; следъ това тя отива при гражданина, дето минава въ последния етапъ на живота — свинарството. Най-после човѣкъ умира за злото и заблужденията, за да се върне при баща си и започне новъ животъ. За онѣзи, които не разбиратъ пѫтя на човѣшката душа, тоя процесъ минава незабелязанъ, и тѣ казватъ: Господъ да го прости, добъръ човѣкъ бѣше. Следователно, започнешъ ли да погрознявашъ, не чакай времето да станешъ свинарь, нито да те погребватъ и опѣватъ, но започни да мислишъ право, докато разрешишъ въпроса си разумно. Правилното разрешаване на въпроса показва, че човѣкъ се движи по пѫтя на величини, които растатъ. Тѣзи величини сѫ любовьта, мѫдростьта, истината, правдата и добродетельта. Колко любовь е нуждна на човѣка? — Колкото може да кара неговото колело. Всѣка воденица има нужда отъ толкова вода, колкото да се движи колелото ѝ. Пусне ли се повече вода, колелото ще отхвръкне настрана. Когато нѣкой иска много любовь, трѣбва да знае, че любовьта ще отвлѣче колелото на неговия животъ. Много християни сѫ готови да се жертвуватъ за Христа, за доброто на човѣчеството, но само на думи. Щомъ дойдатъ изпитанията, тѣ бѣгатъ назадъ и намиратъ, че тази работа не е за тѣхъ. Тѣ отиватъ въ нѣкоя чужда страна. Тогава и който бѣга, и който го гони, отиватъ на едно и сѫщо мѣсто. — Кѫде отиватъ? — На онзи свѣтъ, да пасатъ свинетѣ на господаря си. Значи, и блудницата, и блудниятъ синъ умиратъ. Въпрѣки това, хората говорятъ за победени и победители. Смѣшно е да се говори за победа. И двамата плащатъ съ живота си. Който обсебва здравето, силата, богатството на човѣка, тъй необходими за живота му, той слиза заедно съ него въ бездната. Това е старото учение на живота което всички сѫ опитали. Ново учение е нуждно на хората — учение за вѣчния животъ, учение за любовьта. Новото учение изключва нисшитѣ желания; то не се занимава съ величини, които се намаляватъ и се движатъ въ обратна посока на любовьта. Който се занимава съ такива величини, слиза въ гѫстата материя, дето сърдцето, умътъ и волята се изопачаватъ. Такъвъ човѣкъ не се поддава на никакво възпитание. Ето защо, истинскиятъ ученикъ трѣбва да си дава отчетъ, въ кой пѫть се движи — въ пѫтя на величини, които растатъ и се увеличаватъ, или въ пѫтя на величини, които се намаляватъ. Какъ познавате, че човѣкъ се движи въ пѫтя на увеличаващитѣ величини? Първиятъ признакъ е, че въ физическо отношение той е здравъ, бодъръ, съ енергия за животъ и работа. Казватъ за нѣкого, че откакъ влѣзълъ въ религиозния животъ, започналъ да оглупява. Това е невъзможно — да влѣзешъ въ религиозния животъ, и да оглупѣешъ. Ако носишъ само надписа на този животъ, а живѣешъ и се движишъ по пѫтя на намаляващитѣ величини, не само че ще оглупѣешъ, но ще изгубишъ всичкото си богатство. Обаче, живѣешъ ли безъ надписи, а следвашъ пѫтя на увеличаващитѣ величини, ще растешъ и ще се развивашъ правилно не само физически, но и духовно. Който върви въ обратна посока на любовьта, постепенно губи здравето, силитѣ си. Лицето му става блѣдо, изпито и набръчкано. Не е лошо да се набръчка лицето, но така, че всѣка бръчка да е на мѣстото си, да показва, какво е научилъ човѣкъ. И художникътъ туря сѣнки, т. е. бръчни на картината си, но всѣка бръчка е на мѣстото си. И малкото дете рисува, хвърля сѣнки на картината си. Майката се радва, че детето рисува. Обаче, сѣнкитѣ на неговата картина сѫ драсканици, а не бръчки. Съ това то иска да покаже, че иде отъ свѣтъ на безпорядъкъ, дето е пасло свине и нищо не е научило. Въпрѣки това, родителитѣ се възхищаватъ отъ детето си и го наричатъ „нашето ангелче“. Всички деца сѫ ангелчета, но нѣматъ още криле. Трѣбва да се запитвате, дали това ангелче се движи въ посока на величини, които се увеличаватъ и растатъ, дали то укрепва физически и духовно. Всѣки човѣкъ трѣбва да знае, съ какъвъ капиталъ разполага въ живота си. — Това не се знае. — Какъ да не знаешъ, колко лева имашъ въ касата си? Ако имашъ две хиляди лева и отъ тѣхъ извадишъ 500, не знаешъ ли, че оставатъ още 1500 лв.? Ако и тѣхъ извадишъ, ще остане една нула, едно колело, съ което мѫчно ще се движишъ. Движение е нуждно на човѣка, но въ права посока, т. е. въ посока на величини, които растатъ и се увеличаватъ. „И отиде, та се пристави едному отъ гражданитѣ на онази страна“. Значи, младиятъ синъ отишълъ при природния умъ, който му казалъ: Понеже не си достоенъ синъ, азъ ще те науча да работишъ. Като не могълъ да научи изкуството да работи, младиятъ синъ решилъ да напусне този гражданинъ, т. е. да умре за свѣта и да се върне при баща си. Така става съ всѣки, който изгубва външното и вѫтрешното си богатство, безразлично дали е религиозенъ, или свѣтски човѣкъ. Най-после той умира за свѣта и се връща въ бащиния си домъ, т. е. въ свѣта на любовьта. Страшно е положението на свинаря. Свинята е крайно индивидуализирано сѫщество. Тя обича живота, силно е свързана съ земята. Достатъчно е да я хванете за крака, за да писне, като че я колятъ. Оставите ли я на земята, веднага се успокоява и започва спокойно да грухти. Следователно, чувате ли, че нѣкои хора много викатъ и плачатъ, ще знаете, че не сѫ дошли още до истинското страдание. Страданието е вѫтрешенъ процесъ, който нѣма нищо общо съ викането и плача. Истинското страдание се предизвиква отъ голѣмо разочарование въ живота. Представете си, че нѣкой вашъ приятель, за когото сте жертвували всичко, ви предаде на властьта и ви затворятъ. Или майка, която е жертвувала живота си за своитѣ деца, изпита тѣхната неблагодарность. Това не сѫ лични страдания, но разочарования отъ живота. Страшно е да изпита човѣкъ такова разочарование. Той губи почва подъ краката си. Когато изразходва своята вѫтрешна енергия, човѣкъ дохожда до пълно разочарование отъ живота и, ако отправи надеждата и упованието си къмъ Бога, той излиза на спасителенъ брѣгъ. Не повдигне ли ума и сърдцето си къмъ Бога, той изпада въ положението на младия синъ, който казалъ на баща си: Татко, искамъ дѣла си, за да отида въ далечна страна. Кой е младиятъ синъ? Като говори за него, Христосъ има предъ видъ всички хора, които нѣматъ истинско, положително знание, истинска философия. Тѣ пожелаватъ да напуснатъ обикновения животъ и да влѣзатъ въ онзи, който имъ обещава ново нѣщо. За разумния човѣкъ и обикновениятъ животъ носи новото и великото. Той знае, какво търси, и насочва погледа си къмъ растещитѣ величини. Като отиде на театъръ, той не спира вниманието си върху обикновенитѣ характери, които се движатъ въ низходеща посока, но се спира върху моралнитѣ типове, съ велики подвизи и прояви. Той знае, че низкитѣ прояви се отпечатватъ въ ума на човѣка посилно отъ възвишенитѣ, затова ги избѣгва. Защо ще се спирате върху нереални, недействителни нѣща? Обикновенитѣ нѣща въ живота сѫ преходни и недействителни, а необикновенитѣ и великитѣ сѫ постоянни и устойчиви. Обикновенитѣ работи сѫ човѣшки изобретения, а необикновенитѣ — Божии. Единъ американски студентъ решилъ да провѣри знанията на единъ отъ добритѣ си професори — естественици, голѣмъ специалистъ но насѣкомитѣ. Той събралъ части отъ различни насѣкоми — главичка, крилце, краче, коремче — образувалъ ново насѣкомо, което показалъ на професора си, съ цель да се произнесе за този видъ насѣкомо. Професорътъ разгледалъ внимателно новото насѣкомо и казалъ на студента: Момче, това е насѣкомо хъмбъкъ, т. е. човѣшко произведение. Много писатели събиратъ части отъ различни прояви, сглобяватъ ги и казватъ: Ето, четете, това е любовь. Любовь е това, наистина, но човѣшка, събрана отъ различни мѣста. Нѣма писатель въ свѣта, който да е описалъ любовьта въ истинскитѣ ѝ прояви. Отчасти Толстой е описалъ любовьта, но и той не е предалъ истинскитѣ ѝ прояви — липсва нѣщо и на неговата любовь. Нѣкои автори представятъ героя и героинята си въ идеаленъ видъ, но и тѣ не изявяватъ истинско геройство. Истински герой е онзи, който може да пожертвува живота си отначало докрай за една идея. Обикновени герои има много, но тѣ проявяватъ геройство само въ известни моменти. Тѣ се казватъ „десетични герои“, а не цѣли. Да бѫдешъ герой въ единъ моментъ, а въ другъ да не си, това не е истинско геройство. Ако си герой, бѫди такъвъ въ всички моменти на живота си и да се движишъ въ посока на растещитѣ величини. Измѣнишъ ли тази посока и поемешъ посоката на намаляващитѣ величини, ти самъ се излагашъ на мѫчнотии и страдания. День следъ день организмътъ ти ще слабѣе, лицето ти ще се набръчква и ще търсишъ лѣкари да ти помогнатъ. Въ какво се заключава помощьта на лѣкаря? Да покаже на болния пѫтя къмъ растещитѣ величини. Чувате нѣкой да казва, че животътъ му е дотегналъ, не може вече да търпи никого. Това е човѣкъ, който върви въ обратна посока, дето величинитѣ се намаляватъ. Обърни се и тръгни въ правата посока на живота, дето величинитѣ растатъ. Така ще се научишъ да различавашъ твоето отъ чуждото и да не се поддавашъ на външно влияние. Така ще анализирашъ всѣка своя мисъль, свое чувство и действие. Външно човѣкъ е единица, независима и свободна, но вѫтрешно той е колективно сѫщество, съ много мнения, по близки и далечни отъ неговото. Знаете ли, колко акции сѫ вложени въ едно сдружение или въ единъ колективитетъ? Нѣкой мѫжъ казва, че не разбира жена си, не може да се спогажда съ нея. И жената казва сѫщото за мѫжа си. Много естествено, и двамата сѫ голѣми сдружения, съ много съдружници. Като знаете това, не се обезсърдчавайте. Ако не можете да се споразумѣете съ единъ отъ съдружницитѣ, ще се споразумѣете съ другъ. Все ще се намѣри поне единъ разуменъ отъ тѣхъ, който ще ви помогне. Така човѣкъ се насърдчава и върви напредъ. Обаче, цельта на съдружието е да забогатява, да събира капитали и да ги запазва. Следователно, всички съдружници трѣбва да бѫдатъ въ пълно съгласие и единство. „И отиде, та се пристави едному отъ гражданитѣ на онази страна.“ Това е пѫтьтъ на човѣшката душа, която слиза на земята да се учи. Бащата намира желанието на сина си основателно, затова дава частьта, която му се пада, и казва: На добъръ пѫть, синко! Иди въ онази страна, дето сърдцето ти тегли, да придобиешъ всичко, каквото желаешъ. Благороденъ е бащата, дава свобода на сина си. Като се видѣлъ самъ, безъ никакъвъ контролъ, синътъ започналъ да развръзва и завръзва кесията си, да проявява своята щедрость. Нѣкога е добре да бѫде човѣкъ щедъръ, широкъ, но нѣкога се налага пестеливость. Земедѣлецътъ взима крината и съ широкъ замахъ хвърля сѣмето на разораната нива. Това движение, този замахъ е на мѣсто. Обаче, върху неразораната нива сѫщиятъ замахъ нѣма смисълъ. Ако лозарьтъ отиде на време на лозето си и отрѣже прѫчкитѣ по всичкитѣ правила на изкуството, неговата работа е на мѣсто. Отиде ли не на време, изрѣже ли пѫпкитѣ, както му попадне, работата му, колкото и да е съ широкъ замахъ, поврежда лозата. Единъ свещеникъ казалъ на слугата си: Стояне, можешъ ли да рѣжешъ лозе? — Мога, дѣдо попе. — Щомъ можешъ, иди на лозето и изрѣжи непотрѣбнитѣ прѫчки. Отишълъ Стоянъ на лозето и се върналъ доволенъ, че самъ свършилъ една работа. Свещеникътъ го запиталъ: Стояне, плаче ли лозето? — Плаче, дѣдо попе, като го видишъ, и ти ще плачешъ. Така постѫпватъ и свѣтскитѣ, и религиознитѣ хора. Като не разбиратъ, какъ да свършатъ дадена работа, взиматъ ножа и кълцатъ, дето попадне. Ако видятъ, че лозето на човѣка плаче, казватъ: Дадохъ му да разбере, да не си мисли, че е много нѣщо. Тѣ изрѣзватъ лозето така, че който го види, ще го оплаче. „Който го проводи на полето си да пасе свине.“ Така младиятъ момъкъ изучавалъ първия урокъ на труда. Сѫщевременно той видѣлъ, съ каква мѫка свинетѣ намиратъ храната си. Дълго време трѣбва да ровятъ, докато се нахранятъ. У човѣка има нисши желания, които го съсипватъ. Тѣ нѣматъ лошо разположение къмъ него, но водятъ крайно индивидуаленъ животъ, който нѣма нищо общо съ човѣшкия. И за да не остане самъ, човѣкъ се поддава на своитѣ ниски желания и почва да имъ служи. — Не може ли човѣкъ да живѣе самъ? — Не може. Ако оставите и най-даровития човѣкъ самъ, или между хора, които не го разбиратъ, дарбата му ще се прекрати. Той нѣма условия да прояви дарбата си. Следователно, и младиятъ момъкъ, като се видѣлъ при неблагоприятни условия — въ властьта на егоизъма, дето човѣкъ отъ сутринь до вечерь рови, търси прехрана, решилъ да се върне при баща си. Какво прави свинята, като намѣри нѣщо за ядене? Тя започва да грухти, и останалитѣ свине се събиратъ около нея. За свинетѣ е добре това, но какво е придобилъ младиятъ момъкъ? Ето една задача съ три неизвестни: едното неизвестно е бащата, второто е голѣмиятъ синъ, а третото — малкиятъ синъ. Сега се говори за малкия синъ, който не разбралъ живота и вървѣлъ въ пѫтя на смаляващитѣ величини. Съ каква мѣрка се измѣрватъ величинитѣ, изобщо? Когато измѣрвате малки величини, служите си съ микроскопъ; когато измѣрвате голѣми величини, крайно отдалечени отъ земята, служите си съ телескопъ. Задачата на човѣка е да намѣри онази мѣрка, съ която да измѣрва своитѣ мисли, чувства и постѫпки и да опредѣля посоката на тѣхното движение. Ще кажете, че мислитѣ и чуствата сѫ невидими, не трѣбва да се занимаваме съ тѣхъ. За обикновеното око тѣ сѫ невидими, но за въорѫженото око сѫ видими. При това, колкото и да сѫ малки, тѣ влияятъ на човѣка и могатъ да измѣнятъ живота му, въ положителенъ или отрицателенъ смисълъ. Клетката, макаръ и малка, сѫщо оказва влияние върху човѣшкия животъ. Всѣки органъ оказва влияние върху човѣшкия животъ. Напримѣръ, стомахътъ е движилъ човѣчеството, движи го и днесъ. Подъ негово влияние се създала цѣла школа — епикурейската, дето животътъ на хората изхождалъ отъ желанията на стомаха. Хората на стомаха сѫ избивали множество славейчета, да взематъ езичетата имъ, отъ които да си приготвятъ вкусно ядене. Мнозина отъ сегашнитѣ хора — служители на стомаха, избиватъ фазанитѣ за сѫщата цель. Младиятъ синъ, за когото се говори въ стиха, ималъ нещастието да се роди въ понедѣлникъ, но при неблагоприятно съчетание на планетитѣ. Затова, каквато работа и да започвалъ, свършвалъ съ катастрофа. Това сѫ забелязали даже и проститѣ хора, поради което се пазятъ отъ неблагоприятни за тѣхъ дни, часове или минути, да не започватъ тогава нѣкаква важна работа. За нѣкои това е суевѣрие, а за нѣкои — наука. Деньтъ, въ който човѣкъ има неуспѣхъ, говори за неблагоприятно съчетание на условията. Тѣ водятъ къмъ противоположна посока на живота, дето величинитѣ се намаляватъ. За да избѣгне резултата на лошитѣ условия, човѣкъ трѣбва да чака да изтекатъ тѣ и да се смѣнятъ съ благоприятни. Който се занимава съ астрология и съ други окултни науки, самъ ще се убеди въ истинностьта на моитѣ думи; при това, той ще може да си помогне, да се предпазва отъ лошитѣ условия на своя животъ. Първата задача на човѣка е, като стане отъ сънь, да извика съдружницитѣ си, за да разбере тѣхното настроение, да ги постави на работа и да види, кой отъ тѣхъ ще бѫде отговоренъ за дѣлата на всички презъ деня. Навсѣкѫде и за всичко е нуждно отговорно лице. Когато издаватъ списание или нѣкакъвъ вестникъ, още на първата страница се пише името на отговорния редакторъ. Всѣки може да пише въ списанието или вестника, но за всичко отговаря редакторътъ. Вземе ли вестникътъ крива посока, редакторътъ е вече въ затворъ. Тукъ може да изгние, а може и да го пуснатъ на свобода — зависи отъ вината му. Ако умре въ затвора, пишатъ за него, че отиде мѫченикъ за България. Въ сѫщность, той е по-голѣмъ герой отъ тѣзи, които пишатъ въ неговия вестникъ. Той платилъ съ живота си, а тѣ даватъ малко, само часть отъ времето и отъ труда си. Мнозина носятъ последствията отъ своето редакторство. Затова съветвамъ всѣкиго да не се дава подъ наемъ на редакторството, въ широкъ смисълъ на думата: едни да пишатъ, а той да отговаря вмѣсто тѣхъ. Всѣки трѣбва да бѫде господарь на своя умъ, на своето сърдце и на своята воля — да не позволява на хората да разполагатъ съ тѣхъ. Божествениятъ законъ гласи: всѣки самъ да разполага съ себе си, да не се дава подъ наемъ, т. е. въ услуга на другитѣ. Христосъ казва: „Който не се отрече отъ този свѣтъ, не може да бѫде мой ученикъ.“ Подъ „този свѣтъ“ разбираме преходнитѣ, измамливи нѣща въ живота. Момъкътъ обещава на момата златни кули, а тя вѣрва и си мисли, че намѣрила това, което душата ѝ желае. Въ сѫщность, момъкътъ пише въ нейния вестникъ, а тя отговаря за написаното и плаща съ живота си. Пазете се отъ този, който много обещава и нищо не изпълнява. Вѣрвайте само на онзи, който обещава и изпълнява обещанието си. Ако нѣкой ви обещава много нѣща, кажете му, че не искате да станете отговоренъ редакторъ. Повѣрвате ли въ обещанията му, безъ да усѣтите, ставате редакторъ на списание и веднага ви държатъ отговоренъ за всичко, което се пише въ него. Ще минатъ една-две години и ще ви турятъ въ затворъ. Ще се чудите после, защо ви затворили. Ако не можете скоро да излѣзете отъ затвора, ще се озлобите противъ всички хора, ще се разочаровате отъ живота и ще вземете кривъ пѫть на мисъльта си. Въ края на краищата, ще кажете: Страдамъ невиненъ, отъ всички изоставенъ и неразбранъ. Не е така. Веднъжъ си станалъ редакторъ, плаща ти се за това; ти трѣбва да носишъ отговорность за всичко, което се пише въ твоя вестникъ. Като знаете това, не отивайте при гражданина на онази страна. Не слушайте неговитѣ съвети. Не отваряйте кесията си предъ него, защото ще ви обере и ще ви изпрати на полето да пасете свинетѣ му. Казано е, да се отречемъ отъ свѣта. Това значи, да се отречемъ отъ свинарството. Лошо е да бѫдешъ свинарь, но, въпрѣки това, понѣкога човѣкъ минава и презъ това положение. Овчарството е за предпочитане предъ свинарството, но и къмъ него хората нѣматъ разположение. Между турцитѣ има много хамали. Когато нѣкой отъ тѣхъ носи нѣщо, господарьтъ му казва: Внимавай, добре да носишъ, иначе ще те направимъ овчарь. Споредъ турцитѣ, овчарството стои по-долу отъ хамаллъка. И съвременнитѣ хора се товарятъ като хамали, но ако кажешъ на нѣкого да стане овчарь, обижда се. Въ сѫщность, не е така. По-добре е да бѫдешъ овчарь, отколкото хамалинъ. Какъвъ смисълъ има да носишъ бъчви, пълни съ вино и ракия? Като се уморишъ, ще влѣзешъ въ кръчмата да пиешъ. Това не е животъ. Отъ осемь хиляди години хората сѫ на земята, но още не сѫ влѣзли въ правия пѫть. Кой е посочилъ правия пѫть на своя ближенъ? Кой е посочилъ пѫтя къмъ увеличаващитѣ величини на своя ближенъ? Малцина сѫ направили това. — Кой може да го направи? — Онзи, който става отъ день на день по-красивъ, лицето му — по-свѣтло, сърдцето — по-широко, а духътъ и душата — готови да работятъ за благото на цѣлото човѣчество. Това значи, да следвашъ правия пѫть и пѫтя на растещитѣ величини. Мнозина намиратъ, че този пѫть е труденъ и се колебаятъ, да се върнатъ ли назадъ, или да вървятъ на предъ. Който се върне въ стария пѫть, преждевременно остарява и губи силата, богатството и здравето си. Най-после той се принуждава да стане свинарь. — Какво да се прави? Трѣбва да се угажда на хората. — Това е криво разбиране. Не е позволено на ученика да угажда на хората. Ако е въпросъ да се угоди на нѣкого, само на Бога ще угаждате. — Хората се нуждаятъ отъ насъ, трѣбва да имъ даваме всичко, което имъ е необходимо. — Трѣбва ли да давашъ вино и ракия на пияницата? Той се нуждае отъ вино, но ти трѣбва да разбирашъ истинскитѣ му нужди и тѣхъ да задоволявашъ. Давайте на хората само тогава, когато можете да ги отправите въ пѫтя на растещитѣ величини. Давайте така, че да осмислите живота на своитѣ близки. Работа се иска отъ хората, а не трудъ и мѫчение. Младиятъ момъкъ се обезсърдчилъ отъ живота, защото попадналъ въ закона на труда и мѫчението, крайниятъ предѣлъ на които е смъртьта. Който е попадналъ въ тинята, трѣбва да се мѫчи и труди, за да излѣзе оттамъ; който пише, рисува, създава, той работи. Работата произвежда радость, веселие, миръ, разширяване на ума и на сърдцето. Следователно, който иска да влѣзе въ правия пѫть, трѣбва да работи. Какъ се познава, кой е влѣзълъ вече въ правия пѫть? Единъ индуски ученикъ отишълъ при своя учитель и го запиталъ, какво да прави, за да влѣзе въ пѫтя на любовьта, дето величинитѣ растатъ и се увеличаватъ. Като индусъ, учительтъ си послужилъ съ единъ кратъкъ съветъ, вмѣсто да му говори съ часове и развива теории. Той му казалъ: Ще излѣзешъ на пѫтя, дето ще срещнешъ трима души. Ще ударишъ на тримата по една плесница и ще наблюдавашъ, какъ ще реагиратъ тѣ. Ученикътъ срещналъ трима души и постѫпилъ съ тѣхъ, както го посъветвалъ учительтъ му. Първиятъ веднага се хвърлилъ върху ученика и му ударилъ две плесници, вмѣсто една, и го повалилъ на земята. Вториятъ вдигналъ рѫка, съ намѣрение да му отговори, но бързо се овладалъ, свалилъ рѫката си и продължилъ своя пѫть. Третиятъ билъ въ съзерцание, поради което не усѣтилъ даже плесницата, и продължилъ работата си. Тогава учительтъ казалъ на ученика си: Първиятъ, който ти удари две плесници, е човѣкътъ, който живѣе по Мойсеевия законъ. Той още пасе свине на господаря си. Вториятъ е човѣкътъ, който се стреми къмъ Христа, но още не е приложилъ учението му. Третиятъ е човѣкътъ на любовьта. Той е влѣзълъ вече въ правия пѫть, затова не обърналъ внимание на плесницата. Какво се иска отъ съвременния човѣкъ? Да дойде до положението на онзи, който не усѣтилъ плесницата. — Какво е плесницата въ живота? — Страданието. Когато човѣкъ стане глухъ и слѣпъ за страданието, да го не чува и не вижда, той е въ правия пѫть. Когато, обаче, се спира на най-малкото страдание и роптае противъ него, той е въ широкия свѣтъ, отишълъ тамъ да се удоволствува, да яде и да пие. Като изгуби богатството си, започва да пасе свинетѣ на господаря си. Това значи, човѣкъ да се занимава съ величини, които се намаляватъ и които го водятъ къмъ смъртьта. — Какво го очаква следъ това? — Разпадане на тѣлото му на безброй частици, които се разпръсватъ въ пространството. При това положение той се вижда самъ, изоставенъ отъ всички, затова отива при баща си и му казва: Татко, не можахъ да се разбера съ съдружницитѣ си, напуснахъ ги и се връщамъ при тебе, да ме приемешъ като единъ отъ твоитѣ слуги. Баща ти ще те изпрати отново на земята, съ нова фирма и нови съдружници. За този човѣкъ казваме, че се е преродилъ. И тъй, спазвайте онѣзи моменти въ живота си, при които величинитѣ се уголѣмяватъ. Този е пѫтьтъ, който води къмъ любовьта, мѫдростьта и истината. Той е пѫть на вѣчно движение. Спрете ли се само за моментъ въ пѫтя си, вие се натъквате на катастрофа. Божествениятъ животъ се отличава съ това, че тамъ всичко е въ постоянно движение. Тамъ не се позволява никакво спиране. Щомъ влѣзешъ въ този животъ, непремѣнно ще вървишъ напредъ. Ако объркате пѫтя и сте принудени да спрете, ще потърсите посоката на Изгрѣващото слънце. То ще освѣти пѫтя ви, както днесъ слънцето разсѣя облацитѣ и се показа на хоризонта. Слънцето ви казва: Вървете нагоре, тамъ е пѫтьтъ. Ако се движите въ тази посока, всѣкога ще имате изгрѣвъ. Обърнете ли гърба си къмъ слънцето, ще останете въ залѣзъ. Днесъ чухте много нѣща въ беседата, но една мисъль задръжте въ ума си — мисъльта за величинитѣ, които се уголѣмяватъ и намаляватъ, т. е. растатъ и се смаляватъ. Всѣки день се запитвайте, съ какви величини работите, съ увеличаващи или съ намаляващи; запитайте се още, съ колко градуса се увеличаватъ или намаляватъ тѣзи величини. Ако не можете изведнъжъ да намѣрите числената стойность на неизвестната величина, това да не ви смущава. Всѣки новъ день води къмъ разрешаване на неизвестното. Щомъ го решите, веднага ще се натъкнете на друго неизвестно. Всѣки знае, колко лева вади отъ касата си всѣки даденъ моментъ. Обаче, колко ще извади следващия моментъ, и колко му оставатъ, не знае. Това значи: всѣки познава сегашнитѣ условия на своя животъ; какви ще бѫдатъ условията на другия день, не знае. Чрезъ изчисления и това може да се реши. Достатъчно е да знаете височината и дебелината на тѣлото, дължината на носа, широчината и височината на челото, обиколката на главата, дължината на пръститѣ на рѫката, за да опредѣлите своя бѫдещъ животъ. Още много данни сѫ нуждни за това опредѣление. Колкото повече данни имате на разположение, толкова по-точни изчисления ще направите. Всичко, което става съ човѣка днесъ и което ще стане въ бѫдеще, е точно опредѣлено и може да се предскаже. Достатъчно е да погледнешъ рѫката си, за да познаешъ, колко време ще живѣешъ, и какъвъ човѣкъ ще станешъ. Затова Христосъ казва, че нѣма нищо скрито - покрито въ свѣта. Съвременнитѣ хора мѫчно успѣватъ въ живота си, защото се страхуватъ отъ страданията и бѣгатъ отъ тѣхъ. Така тѣ се лишаватъ отъ благата, които страданията носятъ. Казано е въ Писанието: „Търсете ме въ день скръбенъ.“ Това значи, търсете ме, когато съмъ близо до васъ. Богъ е близо до човѣка, когато той страда. Близостьта показва, че човѣкъ има добри условия за развитие, а далечината го лишава отъ тѣзи условия. Нѣкой мисли, че добритѣ условия се даватъ всѣкога, затова отлагатъ нѣщата. Не е така. Добритѣ условия се даватъ само веднъжъ. Напримѣръ, тази беседа мога да ви държа само днесъ. Утрешния день има друга програма. Всѣко нѣщо става на точно опредѣлено време. Какво прави обикновениятъ човѣкъ? Като му дотегне живота въ бащиния домъ, той казва на баща си да му даде дѣла, който му се пада и отива въ чужда страна, да изпита всички удоволствия. Щомъ разпилѣе богатството и силата си, отново се връща при баща си, да го приеме не като свой синъ, но като слуга. Всѣки има право да живѣе охолно, обаче, неизбѣжно ще носи последствията на този животъ. Който иска охоленъ животъ, нека отиде срѣдъ природата, между рѣкитѣ и изворитѣ, между цвѣтята и плоднитѣ дървета, да изучава истинското художество. Само така човѣкъ ще се запознае съ цвѣтоветѣ и истинскитѣ бои. Боитѣ на природата сѫ трайни. Тѣзи бои се наричатъ „хасъ“. Колкото повече се употрѣбяватъ, толкова по-хубавъ става цвѣтътъ имъ. Може ли да се каже сѫщото и за човѣка? Истински човѣкъ е този, който носи страданията съ любовь. За него може да се каже, че колкото по-голѣми страдания е преживѣлъ, толкова по-красивъ, по-енергиченъ и по-добъръ е станалъ. Това значи, човѣкъ боядисанъ съ хасъ боя, т. е. съ боята на страданието. Срещнете ли човѣкъ, който постоянно се оплаква отъ страданията, ще знаете, че той още не е боядисанъ съ боята на страданието. Такъвъ човѣкъ се отегчава отъ всичко: на училище не иска да ходи, въ църква — сѫщо. Въ сѫщность, той никога не е ходилъ на училище, нито на църква. Истинското училище е природата. Чрезъ птичкитѣ, цвѣтята, водитѣ, изворитѣ, насѣкомитѣ той изучава езика на природата и се разговаря съ нея. Отъ звездитѣ, месеца и слънцето той придобива нови знания, които спиратъ вниманието му върху величието на Твореца. Който иска да бѫде ученикъ на новото учение, трѣбва да посещава природата — истинската църква — и да се учи отъ нея. Съвременнитѣ хора говорятъ за пари, за храна и облѣкло, като сѫществени нѣща въ живота. И паритѣ, и храната, и облѣклото сѫ нуждни, но има други пари, друга храна и друго облѣкло, които облагородяватъ човѣка и го правятъ истински богатъ, здравъ и силенъ. Тѣ сѫ духовни блага, които не се измѣнятъ. Физическитѣ блага предизвикватъ втръсване, както и физическитѣ отношения между хората. Затова нѣкой казва: Искамъ да напусна жена си, омръзна ми вече. — Ще се оженишъ ли за друга? — Ще се оженя. — Тогава ще знаешъ, че и втората ще бѫде като първата, и тя ще ти омръзне. И тя е ребро, като първата. Докато е била ребро, мѫжътъ билъ доволенъ отъ нея и я търпѣлъ. Щомъ излѣзла отъ него, вече е недоволенъ. И жената често се оплаква отъ мѫжа си, иска да го напусне. Тя забравя, че нѣкога е била ребро на мѫжа си и излѣзла отъ него. Мѫжътъ и жената сѫ едно и сѫщо нѣщо, т. е. еднакви величини. Първоначално мѫжътъ е билъ по-голѣма величина отъ жената. За се изравнятъ, Богъ извадилъ реброто на мѫжа и направилъ отъ него жената. Следователно, днесъ и мѫжътъ, и жената сѫ две половини на една цѣла величина — човѣкътъ, равенъ на хиляда единици. И тъй, вървете въ пѫтя, дето живитѣ величини растатъ, т. е. събиратъ се и се умножаватъ. Само излишекътъ на тѣзи величини се вади и дѣли. Самата величина остава неизмѣнна. Който се опита да дѣли тази величина, самъ си създава нещастие. Адамъ искаше отъ Бога другарка, но Богъ му каза, че нѣма условия за това. Адамъ настояваше и така пристѫпи законитѣ на рая. Адамъ бѣше роденъ въ петъкъ, първия день на равноденствието, затова и първото изваждане излѣзло несполучливо. Богъ задоволи преждевременно желанието на Адама, но съ това заедно се зае да изправи погрѣшката, която направиха първитѣ човѣци. Сега Богъ иде въ свѣта да извади още едно ребро отъ Адама, да направи новата жена. Старата форма на мѫжа и на жената умрѣ, — новъ свѣтъ ще се създаде. Новъ мѫжъ и нова жена идатъ въ свѣта, носители на новата култура. Блудниятъ синъ представя старото човѣчество, а възкръсналиятъ човѣкъ — Христосъ — представя новото човѣчество, което се създава сега. Днесъ казвамъ на жената да се готви да получи поне две ребра отъ новия животъ, а на мѫжа да се радва, че ще има другарка, създадена по образъ и подобие на Бога. — Какъ ще бѫде създадена новата жена и откѫде ще се вземе материалъ за нея? Това ще разрешите вие. Мислете върху два въпроса: върху величинитѣ, които растатъ и се намаляватъ и върху създаването на новата жена. Новиятъ мѫжъ и новата жена ще се новородятъ, нѣма да бѫдатъ направени отъ пръстъ и отъ ребро. Съ това настава нова епоха, нова култура въ свѣта. Щомъ дойде новата култура, блудниятъ синъ ще се върне при Баща си и ще изпълнява Неговата воля. * 9. Беседа отъ Учителя, държана на 30 ноемврий, 1919 г. София.

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно от 12.01.1919г. до 30.10.1919г., София, 1944, (стар правопис) Книгата на PDF - за теглене Съдържание Детето растѣше „А детето растѣше, и укрепяваше се духомъ, и се изпълваше съ мѫдрость.“ Лука 2:25. „А детето растѣше и се изпълваше съ мѫдрость; и благодатьта Божия бѣ на него.“ Тукъ се изнасятъ две положения: растене въ духъ и мѫдрость и благодатьта Божия. — Кой расте въ живота: детето или възрастниятъ? — Детето. Наистина, растенето е сѫщественото различие между детето и възрастния. Детето расте отъ день на день, и майката се радва, като вижда, какъ отъ парче месо се оформява голѣмъ, левентъ момъкъ, или стройна, красива мома. При физическото растене частитѣ на тѣлото трѣбва да се развиватъ съразмѣрно. Тогава се казва, че организмътъ е външно красивъ, силенъ и здравъ. Въ физическо отношение духътъ се проявява въ сила, а мѫдростьта — въ пластичность, т. е. въ яки кости и здрави мускули. Значи, ако коститѣ не сѫ яки и лесно се трошатъ, а мускулитѣ не сѫ здрави, човѣкъ не е дошълъ до мѫдростьта, за която Христосъ говори. Който не разбира смисъла на физическото растене въ духъ и мѫдрость, казва, че смисълътъ на живота се заключава въ яденето. Не е така. Не е достатъчно само да ядешъ, но съ приятность да ядешъ; да си доволенъ и когато ядешъ, и когато не ядешъ; да си доволенъ отъ всичко, което ти е дадено. Ако ядешъ и изпитвашъ неприятность, ти не живѣешъ като съзнателенъ и разуменъ човѣкъ. И тъй, яденето, храненето е, наистина, важенъ житейски въпросъ, но се изисква съзнателно отнасяне къмъ него. Ето защо, всички партии, и въ миналото, и днесъ, се занимаватъ на първо мѣсто съ въпроса за храненето. И буржуазнитѣ партии, и болшевизъмътъ поставятъ въпроса за хлѣба на пръвъ планъ. Богатиятъ иска да има повече патици, кокошки, агънца, да хапне и пийне съ приятели, съ роднини, да отпразднува деня на сина, на дъщерята, на жената или на мъжа. Другъ пѫть се събиратъ на угощение, заедно да хапнатъ и пийнатъ въ паметъ на св. Петъръ, св. Иванъ или другъ нѣкой светия. Тѣ все ще намѣрятъ за кого да си хапнатъ. Бедниятъ гледа, какъ богатиятъ яде и пие, и си казва: И азъ искамъ да си хапна за нѣкой светия, и азъ искамъ да се повеселя за деня на моитѣ деца. И въ края на краищата, между богатия и бедния се явява омраза и споръ. Всички хора иматъ право да ядатъ, защото чрезъ яденето растатъ и придобиватъ елементитѣ, необходими за тѣхното развитие, за тѣхния животъ. Който не е съгласенъ съ това, нека се опита да живѣе на земята, безъ ядене и пиене. Когато се проповѣдва на хората, че трѣбва да ядатъ малко, че трѣбва да има бедни и богати, въ тази проповѣдь се крие нѣщо користно. Споредъ това учение, богатсвото подразбира изобиленъ животъ на едни за смѣтка на други. Това не е право. Всички хора трѣбва да ядатъ, безъ да преяждатъ. Въ това отношение, нѣма по-голѣмо благо за човѣка отъ яденето. Едно нѣщо разбиратъ всички хора еднакво — яденето. Извикай единъ гладенъ, неразположенъ човѣкъ у дома си и го нахрани добре. Той ще се разположи, ще отвори сърдцето си и ще те слуша. Каквото му говоришъ, ще го приеме. Той ще приеме идеята за братство и равенство, за Господа. Докато е гладенъ, нищо не го интересува. Той отрича и Господа, и морала — отрича всички велики идеи. Христосъ казва: „Близо е вече Царството Божие на земята.“ Близо е, но не е дошло още. — Кога ще дойде? — Когато се уреди правилно въпросътъ за яденето, т. е. за хлѣба. Ще кажатъ нѣкои, че черквата препоръчва постъ. Подъ „постъ“ разбирамъ работа. Който пости, той работи усилено на нивата: оре, копае, сѣе, жъне. Като свърши работата си, отива у дома си и разваля поста. Той казва: Дайте ми да си хапна добре. Свършихъ една работа, и сега имамъ право да се нахраня и да си почина. Така ми е добре и приятно. Яденето има отношение и къмъ физическия, и къмъ духовния животъ. Следователно, както ядешъ за стомаха си, така ще хранишъ ума и сърдцето си и ще благодаришъ, че си ги задоволилъ. Ще възприемашъ чисти мисли и чувства, ще ги асимилирашъ, безъ да преяждашъ. Само така ще разберешъ, че между физическия, духовния и умствения свѣтъ има тѣсна, неразривна връзка. Само така ще разберешъ, че физическиятъ свѣтъ представя сѣнка на нѣщата, а духовниятъ и умствениятъ — тѣхната реалность. Физическиятъ свѣтъ е външна форма на предмета, той минава презъ различни промѣни; духовниятъ свѣтъ е съдържанието, а умствениятъ или Божествениятъ е смисълътъ на нѣщата. Силата имъ се крие въ тѣхното съдържание и смисълъ, а не въ формата. „А детето растѣше и укрепяваше се духомъ и се изпълваше съ мѫдрость.“ Естествено растене е това, когато човѣкъ върви последователно отъ стѫпка въ стѫпка, както детето минава отъ едно отдѣление въ друго, отъ единъ класъ въ другъ. Такъвъ е пѫтьтъ на човѣшкото развитие. Който се опита да прескочи една стѫпка, той се натъква на голѣми мѫчнотии. Каквото е отношението между силата и човѣшкия организъмъ, такова е и между духа и мѫдростьта. Едното безъ другото не могатъ да се проявятъ. — Вѣрно ли е това сравнение? — Опитайте, и сами ще се убедите. Всѣки човѣкъ има възможность самъ да изпитва и провѣрява нѣщата. Какъ ще ви доказвамъ, че дадена ябълка е сладка? Достатъчно е сами да я вкусите, за да се произнесете, сладка ли е, или не. Павелъ казва: „Има тѣло естествено, има и тѣло духовно.“ Подъ „естествено“ тѣло се разбира физическото тѣло, което е тѣсно свързано съ духовното, затова трѣбва да се пази връзката между тѣхъ, т. е. да не се разваля. Колкото по-тѣсна е връзката помежду имъ, толкова по-здравъ е човѣкъ, физически и духовно. Физически здравъ е този, на когото нервната система е въ пълна изправность. Нервитѣ въ човѣшкия организъмъ се уподобяватъ на струнитѣ на даденъ инструментъ. Добре запазенъ е инструментътъ, когато попадне въ рѫцетѣ на майсторъ - музикантъ. Остане ли въ рѫцетѣ на нѣкое дете, въ скоро време се разваля. Всѣки човѣкъ има по едно дете въ себе си, което не може още да мисли, затова грѣши и прави пакости. Като знаете това, не се питайте, защо струнитѣ ви сѫ скѫсани, или инструментитѣ счупени, но възпитавайте детето си да расте въ сила и мѫдрость. Докато човѣкъ не съзнае, че е пакостно дете и трѣбва да се възпитава, той не може да расте, да стане възрастенъ и да придобие мѫдрость. Съвременнитѣ хора мислятъ, че сѫ много културни, много знаятъ и т. н. Щомъ стане въпросъ за тѣхнитѣ дѣди и прадѣди, тѣ ги считатъ невежи, некултурни хора. Въ сѫщность, сегашнитѣ хора сѫ още деца, които растатъ, но много работа имъ предстои, докато порастнатъ въ духъ и мѫдрость. Докато човѣкъ още обърква работитѣ на баща си, докато спори и се сърди, казваме, че не е порасълъ въ духъ и мѫдрость. Следователно, не се гнѣвете едни на други, но дръжте връзката съ Баща си, Той да ви учи, какъ да живѣете и уреждате работитѣ си. Това, което е вѣрно за физическия животъ, вѣрно е и за духовния. Въпрѣки това, има известна разлика между физическия и духовния свѣтъ. Сѫществата, които живѣятъ въ духовния свѣтъ, изпълняватъ Божественитѣ закони безъ никакви протести; обаче, хората на земята не се подчиняватъ на тѣзи закони и сѫ въ постоянно противоречие помежду си. Работитѣ на физическия свѣтъ не вървятъ добре, защото постоянно ги отлагатъ. Въ духовния свѣтъ, обаче, никакво отлагане не сѫществува. На физическия свѣтъ всѣки се мисли за по-уменъ и по-ученъ, отколкото е въ действителность. Въ духовния свѣтъ всѣки има ясна представа за себе си и за своитѣ възможности. Въ духовния свѣтъ училищата, семействата сѫ поставени по-добре, отколкото земнитѣ. — Има ли и тамъ деца и ученици? — Има. Въ Писанието се говори за чада Божии. — Има ли чада Божии на земята? — Нѣма. Значи, подъ „чада Божии“ се разбиратъ децата въ духовния свѣтъ. Тѣ се учатъ тамъ и, като издържатъ последния си изпитъ — матурата, пращатъ ги на земята, като ваши деца. На небето плачатъ за тѣхъ, а на земята се радватъ, че имъ се родило добро, благородно и умно дете. Като прекара нѣколко години между родителитѣ си, на земята, то пакъ си заминава за духовния свѣтъ. Тогава родителитѣ му плачатъ, а на небето се радватъ, че то е свършило работата си. То е дошло на земята да повдигне родителитѣ си, да внесе въ умоветѣ имъ една нова идея и следъ това си заминава. Съвременниятъ свѣтъ е обхванатъ отъ една нова идея — болшевизъмътъ. Тя е Божествена идея, но опасно е да не се изопачи. Всѣко ново движение, всѣка нова идея е Божествена, но, като се прилага, въ нея се вмъкватъ човѣшки елементи — користолюбие, егоизъмъ и др., които я изопачаватъ. Не се страхувайте отъ Божественото. Обаче, пазете се отъ преходното, човѣшкото, което се основава на личния животъ. Не се страхувайте, че известно движение ще вземе голѣми размѣри. Опредѣлено е, какви размѣри трѣбва да има това движение. Дойде ли до тѣхъ, повече не може да се подвижи. Махалото на часовника се движи на една и на друга страна, но движението му се опредѣля отъ неговата дължина. Следователно, и размѣритѣ на човѣшкото развитие ще стигнатъ до онѣзи предѣли, до които човѣкъ ще израсте и получи Божията благодать. И Павелъ казва: „Презъ много страдания ще минемъ, докато влѣземъ въ Царството Божие и получимъ Божията благодать.“ Той научи това отъ своята лична опитность и отъ живота на Христа, Който дойде на земята между богоизбрания народъ — еврейския, но евреитѣ не Го признаха. Тѣхни пророци предсказаха идването на Христа, като тѣхенъ Месия, обаче, тѣ Го разпнаха. Като последствие на своята погрѣшка и до днесъ още тѣ носятъ страдания. — Какво трѣбваше да направятъ? — Да приематъ учението на Христа. Той ги учеше да живѣятъ правилно, но и това не приеха. Което се казва за евреитѣ, се отнася и до всички народи. Всѣки народъ трѣбва да приеме учението на Христа, което носи обществена, политическа и духовна култура, която почива на закона на любовьта. Подъ „любовь“ не разбираме физически преживявания, настроения и чувства, но нѣщо високо, което надминава възможноститѣ на физическия човѣкъ. Само онзи люби, който е надрасълъ физическитѣ условия, който е господарь на себе си. Никой отъ съвременнитѣ езици не може да предаде съдържанието и смисъла на Божията Любовь. Да живѣешъ въ тази Любовь, това значи, въ единъ мигъ да ти се разкрие цѣлия свѣтъ съ неговата наука, философия, изкуство, музика. Който живѣе въ любовьта, той расте и се развива правилно. Да изгубишъ любовьта, вложена въ душата ти, това значи, да изгубишъ смисъла на живота, да изгубишъ всѣкакво знание и култура, всѣкаква музика и поезия въ живота си. Дойде ли въ това положение, човѣкъ губи силата и свѣтлината на ума си. Нищо друго не му остава, освенъ да прояви любовьта. — Какъ става това? — Като отвори прозорцитѣ на сърдцето и на душата си. Богъ е вложилъ любовьта въ всички живи сѫщества, но тѣ трѣбва да я проявятъ. Правете опити съ любовьта, да видите, каква сила представя тя. Ако изпаднешъ въ отчаяние и се почувствувашъ изоставенъ отъ родителитѣ си, приятелитѣ и познатитѣ си, не търси причината вънъ отъ себе си, но забрави всичко лошо. Отвори сърдцето си за хората, за своитѣ близки; гледай на тѣхъ като на любими сѫщества, които мислятъ доброто ти, и веднага отчаянието ти ще се смѣни съ радость. — Мѫчно се постига това. — Вѣрно е, това е опитъ само за герои, които лесно могатъ да излѣзатъ отъ личния животъ, да влѣзатъ въ духовния и да се разширятъ. Духовниятъ свѣтъ е основанъ на пълна хармония и закономѣрность. Тамъ нѣма произволъ, несъгласие и противоречие. Следователно, ако искашъ да излѣзешъ отъ живота на противоречията, влѣзъ въ духовния свѣтъ. Само така ще познаешъ любовьта и ще се наслаждавашъ истински отъ живота. Следователно, когато се говори за философия, за християнство, за окултизъмъ, подразбираме духовния свѣтъ. Когато се говори за обикновени нѣща, ние сме въ физическия свѣтъ, дето се правятъ опити. — Не може ли безъ опити? — Не може. Физическиятъ свѣтъ е опитна школа. Който е миналъ съзнателно презъ нея, той влиза и излиза свободно и въ духовния свѣтъ. Той се намира въ положението на човѣкъ, който знае много езици. Между който народъ и да отиде, знае езика му и се разговаря съ хората. — Кѫде е духовниятъ свѣтъ? — Около насъ, както и физическиятъ. И двата свѣта сѫ на едно и сѫщо мѣсто, но за да ги разбира, човѣкъ трѣбва да има съответни органи. И въ духовния свѣтъ има кѫщи, но стъклени, затова свѣтлината прониква отвсѣкѫде. Тамъ има рѣки, морета и океани, както на земята, на физическия свѣтъ. Оттукъ вадимъ заключение, че физическиятъ свѣтъ е създаденъ по подобие на духовния. Казано е въ Битието, че земята е била неустроена и пуста. За духовния свѣтъ, обаче, не се казва нищо. Значи, той е сѫществувалъ преди физическия. Човѣкъ се стреми къмъ духовния свѣтъ, но не може лесно да влѣзе въ него. Презъ голѣми митарства ще го прекаратъ, докато стѫпи кракътъ му тамъ. Духовниятъ свѣтъ представя абсолютна реалность по форма, по съдържание и по смисълъ. Физическиятъ свѣтъ е реаленъ само по форма. За да влѣзе въ духовния свѣтъ, човѣкъ трѣбва да расте въ духъ и мѫдрость. Колкото и да се говори на хората за духовния свѣтъ, тѣ ще го разбератъ, когато се вглъбятъ въ себе си. Да се вглъбишъ, т. е. да влѣзешъ въ себе си, това значи излизане отъ физическия свѣтъ и влизане въ духовния, или да излѣзешъ отъ дома си и да отидешъ срѣдъ природата. Подъ „себе си“ разбираме Божественото начало въ човѣка. Това е кѫщата на човѣка, която не се нуждае отъ пазене. Никой не може да влѣзе въ твоята Божествена кѫща. — Защо? — Защото е въ хармония съ кѫщитѣ на всички хора. Отъ това гледище, човѣкъ е приятель на всички хора. Следователно, той нѣма неприятели, които да употрѣбяватъ насилие върху кѫщата му, да влѣзатъ вѫтре. Ако влѣзешъ въ едно общество въ духовния свѣтъ, ти можешъ да минешъ презъ всички фази на духовния животъ, и тамъ да спрешъ. Това нѣщо не се допуща на земята. На земята всички нѣща сѫ разпредѣлени, и всѣки взима толкова, колкото му се пада: учениятъ си остава ученъ, простиятъ — простъ, благородниятъ — благороденъ. Въ физическия свѣтъ има граници, а въ духовния — нѣма; ти можешъ да минавашъ презъ всички мѣста, за да се развивашъ. Всички хора говорятъ за братство и равенство, безъ да се запитватъ, отде иде тази идея. Тя иде отъ духовния свѣтъ. Малко хора съзнаватъ това. Докато е на земята и живѣе споредъ земнитѣ закони, човѣкъ все бърза да свърши работата си по-скоро, да не губи времето си. „А детето растѣше въ духъ и мѫдрость“. И бѣлата раса, т. е. съвременнитѣ хора трѣбва да растатъ въ духъ и мѫдрость, да придобиятъ Божията благодать. Само така ще дойде Царството Божие на земята. Ще кажете, че днесъ хората се нуждаятъ отъ други нѣща, не се интересуватъ отъ Царството Божие. Каквото и да ги интересува, отъ каквото и да иматъ нужда, лесно нѣма да го постигнатъ. — Защо? — Защото си служатъ съ насилие. Тѣ сѫ упорити, а не твърди; тѣ сѫ своенравни, безхарактерни. Човѣкъ постига своя идеалъ, само ако има твърдъ, непоколебимъ характеръ. Идеалътъ се постига, съ кротость и смирение. Това значи, да бѫде човѣкъ пластиченъ, да използува благоприятнитѣ условия на живота. Смирениятъ има всички добри условия да укрепва духътъ му. Затова Христосъ казва: „Ако не станете като малкитѣ деца и не се смирите, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. „Растене и укрепяване въ духъ и мѫдрость“. Подъ „духъ“ разбираме Божествения животъ, който организира и преработва материалитѣ за човѣшкия умъ. Така, човѣкъ достига до Божествената Мѫдрость, която дава условия за придобиване на Божията благодать — необходима за всички хора и народи. И българскиятъ народъ трѣбва да расте въ духъ и мѫдрость, за да придобие благодатьта. Говоря за българския народъ, а не за българското племе. Народътъ е нѣщо вѫтрешно, а племето — външно. И Богъ се обръща къмъ еврейския народъ, а не къмъ еврейското племе. Народътъ подразбира висшето съзнание въ човѣка, който се чувствува гражданинъ и на физическия, и на духовния свѣтъ и работи едновременно за физическото и за духовното. Истинската работа има отношение къмъ двата свѣта, защото тѣ сѫ тѣсно свързани помежду си. Казвате, че както и да работи човѣкъ, все едно го очаква — смърть. Какво, въ сѫщность, е смъртьта? Умирашъ на земята, раждашъ се на онзи свѣтъ. Раждашъ се на земята, умирашъ на онзи свѣтъ. Смърть ли е това? Промѣна на състоянието. Значи, човѣкъ едновременно умира и се ражда, т. е. умира за единъ свѣтъ, ражда се за другъ. Казва се, че човѣкъ се ражда, за да умре. Това значи, родилъ се на земята, умира за небето; родилъ се на небето, умира за земята. — Какъ трѣбва да се гледа на живота? — Като на безкрайно голѣмо колело, по което едни слизатъ, други се качватъ. Всичко въ живота се мѣни, нищо не е статическо, неизмѣнно. И Духовниятъ свѣтъ, който е организиранъ, се мѣни външно, но вѫтрешнитѣ, сѫщественитѣ му чърти сѫ неизмѣнни. „А детето растѣше и укрепяваше се духомъ и се изпълваше съ мѫдрость.“ Христосъ взима детето като символъ на отдѣлния човѣкъ, на народа и на цѣлата бѣла раса. Да расте човѣкъ въ духъ и мѫдрость, това значи, да не се заблуждава отъ външнитѣ промѣни въ живота. Студъ и топлина, свѣтлина и тъмнина, истина и лъжа, добро и зло сѫ две необходими сили. Всички противоречия сѫщо иматъ две страни. И тѣ сѫ необходими. Необходимостьта е законъ, въ който човѣкъ не може да прави изборъ. Необходимо е да слѣзешъ на земята, да се учишъ и да страдашъ, да растешъ въ благодать и да се радвашъ. Това е необходимо и за обикновения човѣкъ, и за великия духъ. Необходимо е човѣкъ да умре, т. е. да се качи на онзи свѣтъ, тамъ да се роди. Смъртьта и раждането сѫ две необходимости, отъ които никой не може да се отрече. Каже ли нѣкой великъ духъ, че не може да слѣзе на земята, всичко е изгубено за него. Той е длъженъ да слѣзе, да напусне добритѣ условия и да изпълни програмата, която му е дадена. И тъй, сѫществата на духовния свѣтъ спрѣгатъ глагола „мога“ и съ него си служатъ въ всички случаи на живота. На земята хората спрѣгатъ сѫщия глаголъ, но въ отрицателната му форма — „не мога.“ За първитѣ „мога“ е необходимость, а за вторитѣ „не мога“ е необходимость. За сѫществата отъ духовния свѣтъ всичко е възможно, понеже тѣ уповаватъ на Бога и работятъ въ Негово име. За хората има мѫчни и лесни работи. За мѫчнитѣ казватъ: Не можемъ да свършимъ тази работа. Къмъ леснитѣ работи се отнасятъ съ пренебрежение. Мѫчнитѣ работи сѫ Божествени, а леснитѣ — човѣшки. Който си служи съ глагола „мога“, при хиляда опити само единъ излиза несполучливъ; който си служи съ отрицателната форма на този глаголъ, при хиляда опити само единъ излиза сполучливъ. Това е законъ, който има приложение и въ науката. Напримѣръ, ако едно колело се движи съ единъ милионъ обръщения въ една посока, ще имаме само едно изключение колелото да се обърне въ обратна посока на първата. Следователно, когато казваме, че всѣко правило има изключение, подразбираме само едно отклонение на милионъ еднакви случаи. Наблюдавайте движенията на частитѣ въ една машина, за да провѣрите този законъ. Той има отношение къмъ физическия свѣтъ — къмъ свѣта на тритѣ измѣрения. Духовниятъ свѣтъ, обаче, е свѣтъ на четири измѣрения. Ако поставите едно колело на плоскость и го движите, то ще се движи около осьта си, но плоскостьта ще остане въ покой. Ако сѫщото колело се движи въ духовния свѣтъ, съ него заедно се движи и плоскостьта. На физическия свѣтъ колата се движи въ права линия, т. е. въ една посока, а въ духовния свѣтъ се движи едновременно въ четири посоки: изтокъ, западъ, северъ и югъ. Ще кажете, че това е неразбрана работа. Като ви се говори за духовния свѣтъ, отъ една страна вие се интересувате да чуете нѣщо повече за него, а отъ друга — не вѣрвате въ това, което чувате. Напримѣръ, какво ще кажете, ако видите единъ влакъ, който се движи едновременно въ четири посоки. На земята се искатъ много часове и дни, за да стигнете до нѣкой отдалеченъ градъ. Въ духовния свѣтъ пѫтуването става бързо, почти моментално. Ако на земята за свършване на една трудна работа сѫ нуждни сто години, въ духовния свѣтъ се свършва най-много за една година. Тамъ условията за работа сѫ по-добри и по-богати. „А детето растѣше и укрепяваше се въ духъ и мѫдрость“. Така трѣбва да расте всѣки човѣкъ. Само тогава Христовото учение става разбрано и може да се приложи. Не е достатъчно само да се стремите къмъ Христовото учение. Условия сѫ нуждни за това. Първото условие е да промѣни човѣкъ ума и сърдцето си, да проникне новото въ тѣхъ. Кога цъвтятъ цвѣтята? — На пролѣть, когато природата се пробужда, когато има повече свѣтлина и топлина. Не може човѣкъ всѣкога да се занимава съ религиозни, философски или научни въпроси. Наблюдавайте, колко време презъ деня имате разположение къмъ такива въпроси. Не е достатъчно да кажешъ, че си милосърденъ човѣкъ, но трѣбва да проявишъ милосърдието си, да свършишъ нѣкаква работа съ него. При това, трѣбва да се спазва момента, когато милосърдието действува. Затова и Богъ казва: „Търсете ме, когато съмъ близо до васъ.“ Това значи, търсете Бога, докато се проявяватъ Неговиятъ Духъ и Неговата Мѫдрость. Мнозина очакватъ благоприятни условия въ живота, и тогава да работятъ. Тѣ сѫ на кривъ пѫть. Всѣкога ще работите, за да не изпуснете благоприятнитѣ условия. Изпуснете ли ги, ще дойдатъ неблагоприятнитѣ условия. Презъ месецъ май цъвтятъ всички цвѣтя, всички плодни дървета. Ако едно отъ тѣхъ не цъвне, то е изгубило благоприятнитѣ условия, ще чака другия месецъ май, на следната година. Другитѣ дървета завръзватъ плодъ, и плодътъ узрѣва, а закъснѣлото дърво, макаръ и при външни благоприятни условия, не може да расте и да се развива. То минава презъ вѫтрешни неблагоприятни условия, затова страда. То е лишено отъ вѫтрешна енергия. — Какъ може да се помогне на това дърво? — Като се пренесе въ друга область, при благоприятни за него условия. Тамъ то ще цъвне и ще следва пѫтя на своето развитие. Това е законъ, който има отношение и въ психическия животъ. Срѣщате едно малко момиченце, бедно, гладно, съ изтощено тѣло, съ хлътнали очи. Минаватъ хора край него, но никой не му обръща внимание. — Защо? — Не може да цъвне. Обаче, вижда го единъ милосърденъ човѣкъ и го взима подъ свое покровителство: храни го добре, облича го съ топли, хубави дрешки, занимава се съ него. Въ скоро време момиченцето се поправя, разхубавява се, става весело, жизнерадостно. Който го види, спира се и му се радва. Много естествено, любовьта е озарила вече това дете, и то започва да цъвти и да се развива правилно. Много нѣща се говорятъ на съвременнитѣ хора, върху много въпроси разискватъ, но, въ края на краищата, все ще се намѣри нѣщо, което не разбиратъ. Неразбирането показва, че сѫ попаднали въ сѣнка. Когато цвѣтето расте близо до нѣкое дърво, то не може да цъвне — сѣнката му е голѣма. Затова и на васъ казвамъ: Не стойте близо до богати хора. Голѣми кѫщи не градете. Бѫдете на разстояние отъ учени хора, философи и проповѣдници. Когато нѣкой ви каже да седите близо до него, той има предъ видъ да ви обере. Неговата кесия е праздна, а вашата — пълна. Той иска да вземе нѣщо отъ васъ. Като знаете това, не се приближавайте до него. Той проповѣдва братство и равенство — не се заблуждавайте отъ думитѣ му. Каквото учение и да се проповѣдва, предъ любовьта всички сме равни. Всички трѣбва да работимъ, да помагаме на слабитѣ и на беднитѣ, които се нуждаятъ отъ нашата помощь. Съвременнитѣ хора трѣбва да си говорятъ на простъ езикъ, да се разбиратъ. Нѣкой се нуждае отъ помощь, а ти му говоришъ за молитва, за Господа. Каква по-добра молитва отъ разтриването и превръзването на крака? Седни близо до болния, наведи се и започни да намѣствашъ счупения кракъ. Ако те пита той, защо се счупи кракътъ му, кажи: Така ти ще познаешъ ближния си, а азъ ще дамъ възможность на Бога да се прояви чрезъ мене. Той ми казва: Намѣсти крака на брата си, да не се спъва развитието му. Молитвата не се заключава въ палене на свѣщи и кандила, нито въ поклони, но въ участието, което взимашъ въ живота на своя ближенъ. Ако срещнешъ гладенъ, нахрани го; ако срещнешъ беденъ, окѫсанъ човѣкъ, облѣчи го. По-добра молитва отъ тази нѣма. Днесъ всички хора страдатъ отъ критика и недоволство едни отъ други. Всѣки вижда погрѣшкитѣ на другитѣ, а своитѣ не вижда. Приемете Христовото учение, приложете Неговата любовь, за да се освободите отъ старитѣ навици на критика и осѫждане. Всѣко нѣщо, което човѣкъ прави, трѣбва да се основава на любовьта. Когато правите добро на ближния си, вие го правите и на себе си. Въ този законъ нѣма никакво изключение. Каже ли нѣкой, че не е разположенъ да прави добро, той самъ се ограничава. При доброто всѣкога трѣбва да имашъ разположение; при злото всѣкога трѣбва да си неразположенъ. Който живѣе само за себе си, той служи на злото, т. е. на дявола. Следователно, впрегнете дявола на работа. Кажете му, че той има право на гостъ само три деня. На четвъртия трѣбва да отиде на работа. Сега, като изучаваме проявитѣ на хората, виждаме една разлика, която се опредѣля отъ различното устройство на главитѣ имъ. У нѣкой хора мозъкътъ е силно развитъ — тѣ сѫ интелигентни; при това, различнитѣ центрове на мозъка не сѫ еднакво развити у всички хора. Ако предната часть на мозъка, надъ веждитѣ, е добре развита, човѣкъ има обективенъ или природенъ умъ; ако задната часть на мозъка е по-добре развита, той проявява другъ родъ чувства и способности. У нѣкои хора сърдцето е по-добре развито, тѣ сѫ крайно чувствителни, сърдечни хора. Различнитѣ мозъчни центрове оказватъ различно влияние върху човѣка. Затова нѣкои хора сѫ умствени работници, други — философи, трети — дипломати, политици и т. н. „А детето растѣше въ духъ и мѫдрость.“ Подъ „духъ“ разбираме чувствения, политическия и обществения животъ на човѣка, а подъ „мѫдрость“ — културния и духовния му животъ. Когато завърши духовното си развитие, човѣкъ придобива любовьта. Това не се постига изведнъжъ. Хиляди години човѣкъ е работилъ и още хиляди години ще работи, докато прояви любовьта си. За това е нуждна усилена и съзнателна работа върху ума и сърдцето. Такъвъ човѣкъ прилича на богатъ роднина, който събиралъ пари съ години, и дето отива, всички му се радватъ, защото опитватъ кесията му. Като изразходва паритѣ си, всички го изоставятъ. Колкото и да е огорченъ, той се вижда принуденъ да си отиде, отдето е дошълъ. Така постѫпватъ и свѣтскитѣ, и религиознитѣ хора. И близкитѣ му казватъ: Хайде, иди сега тамъ, отдето си дошълъ, отново да събирашъ пари, да помагашъ на хората. Назначаватъ нѣкого учитель въ гимназия. Въ първо време той е богатъ, енергиченъ, пъленъ съ животъ. Всички сѫ доволни отъ него, защото получаватъ нѣщо. Като работи нѣколко години, ученицитѣ му го обиратъ, и той обеднява, вижда, че трѣбва да напусне учителството. За да не изпада въ това положение, богатиятъ трѣбва да оставя основния си капиталъ настрана, на никого да не го дава. На сѫщото основание казвамъ: Когато отваряте сърдцето си за външния свѣтъ, не оставяйте всичката си топлина да излѣзе навънъ. Свѣтътъ не се нуждае отъ вашата топлина. Колкото и да давате, нищо не го ползува. Ако искашъ да помогнешъ на брата си, извикай го въ стаята си да се стопли, а не да отваряшъ прозорцитѣ си, да излѣзе топлината навънъ. Остане ли да го топлишъ отвънъ, нищо не се постига. Свѣтътъ не се развива правилно, защото разчита на завещания: този му завещалъ нѣщо, онзи му завещалъ нѣщо и, въ края на краищата, завещанието се свършва, благодетелитѣ обедняватъ, а заедно съ това изворитѣ пресъхватъ. Щомъ пресъхне единъ изворъ, и дветѣ страни страдатъ: първо, самиятъ изворъ, а следъ него окрѫжаващитѣ. Това е единъ важенъ социаленъ въпросъ, който трѣбва да се реши правилно. Единъ отъ методитѣ, който може да го разреши, е следниятъ: Всѣки човѣкъ да има нива, която да обработва. Въ бѫдеще всички трѣбва да работятъ на своята умствена, сърдечна или материална нива. „А детето растѣше въ духъ и мѫдрость.“ Всѣко нѣщо, което расте въ духъ и мѫдрость, има условия за развитие. И земята трѣбва да се обработва и разпредѣля въ духъ и мѫдрость. И тогава, ако си разположенъ, ще работишъ; ако не си разположенъ, ще почивашъ. Работа се иска отъ хората и искрено желание да подкрепятъ Божественото дѣло, а не да го спъватъ. Само така ще се оправи свѣтътъ. Само съ говорене не може да се оправи. Не се страхувайте отъ това, което сега става. И въ него се крие нѣщо Божествено. Подкрепете Божественото, а човѣшкото, преходното, само по себе си ще падне. На едного може да оскубятъ перата, на другъ да прережатъ крилата — това нищо не значи. Презъ есеньта не капятъ ли листата? Презъ месецъ май не окапватъ ли цвѣтоветѣ? Това е въ реда на нѣщата. Всѣки народъ има опредѣлена мисия, която трѣбва да изпълни добре. На всѣки народъ е дадено точно опредѣлено количество земя, която трѣбва да обработва и владѣе. Никой нѣма право да владѣе чужда земя и да заробва и измѫчва другитѣ народи. Земята принадлежи на Господа, и само Той има право да се разпорежда съ нея. Всички народи сѫ Божии слуги, които изпълняватъ волята на своя Господарь. Който не изпълнява тази воля, самъ подписва присѫдата си. Казано е, че Богъ въздава на всѣки човѣкъ, на всѣки народъ точно споредъ дѣлата му. Всѣки получава заслуженото. Изучавайте историята и ще видите, каква е била сѫдбата на римлянитѣ, на египтянитѣ, на вавилонянитѣ и др. Ето защо, сѫщественото за човѣка е да расте въ духъ и мѫдрость, за да се ползува отъ Божията благодать. Стремете се къмъ благодатьта, която иде отгоре, отъ любовьта. Какъ се достига до Божията благодать? — Чрезъ работа и учене въ духъ и мѫдрость. Изучавайте всички учения, всички философски системи и религии, но дръжте се за Божественото въ тѣхъ. Тѣ сѫ дадени отъ разумния свѣтъ, но следъ време хората сѫ ги изопачили. Днесъ тѣ не сѫ такива, каквито сѫ били първоначално, когато сѫ излѣзли отъ Източника. Задачата на съвременния човѣкъ е да ги пречисти и освободи отъ утайкитѣ на миналото. Всѣко учение, всѣка религия, всѣка философска система е клонъ отъ Божественото дърво. Следователно, всѣки клонъ трѣбва да стои на дървото. Кажете ли, че дървото може и безъ клоне, ще изпаднете въ илюзиитѣ и заблужденията на живота. Сипете на кокошката цѣла крина царевица и вижте, какво ще прави. Като се нахрани, тя ще разпръсне царевицата и на другия день ще очаква друга крина. Обаче, тя остава излъгана, никаква крина не вижда предъ себе си и гладува. Така постѫпватъ много хора. Като се видятъ обиколени отъ различни учения и религии, нахвърлятъ се върху тѣхъ и, като се нахранятъ, разпръскватъ ги. На другия день търсятъ храна, но не намиратъ. Така тѣ сами се осѫждатъ на гладъ. Какво прави катерицата? Тя складира излишната храна и, когато ѝ потрѣбва, задоволява глада си. Складирайте и вие Божествената Мѫдрость, както катерицата излишната си храна, както пчелитѣ — сладкия сокъ. Всѣка религиозна и философска система представя цвѣтъ, отъ който можете да събирате сладъкъ сокъ. Събирайте сладкия сокъ на всички цвѣтове въ себе си и не казвайте, че този или онзи цвѣтъ не е потрѣбенъ. Всичко, което Богъ е създалъ, е на мѣсто и необходимо. Който каже, че дадено учение или дадена система е глупава, непотрѣбна, ще го извикатъ горе, да си каже мнението по въпроса. И той самъ трѣбва да знае, защо, именно, нѣщо е глупаво и какво трѣбва да се направи съ него. Мнозина се произнасятъ за християнството, за социализма или за комунизма като за крайни учения, които не могатъ да донесатъ никакво благо на хората. Разумниятъ свѣтъ слуша тѣхнитѣ разсѫждения и следъ нѣколко години ще ги извика на докладъ, да кажатъ мнението си обосновано, доказано, за да изправятъ погрѣшкитѣ на тѣзи учения. Ще кажете, че като ги викатъ горе, тѣ умиратъ. За васъ това е смърть, а за възвишения свѣтъ не е нищо друго, освенъ извикване на човѣка горе, да даде своя докладъ върху важни житейски въпроси. Въ заключение може да се каже, че хората заминаватъ на другия свѣтъ отъ много знание. Какво направиха първитѣ човѣци, Адамъ и Ева, въ рая? Като придобиха много знания, тѣ се срещнаха съ единъ великъ адептъ, който имъ каза, че има нѣщо, което тѣ още не знаятъ. Тѣ се заинтересуваха отъ това ново учение и пожелаха да го придобиятъ. — Въ какво се заключаваше новото учение? — Че ако ядатъ отъ плодоветѣ на забраненото дърво, не само че нѣма да умратъ, но очитѣ имъ ще се отворятъ и ще станатъ като Господа. Това учение ги разколеба, тѣ се усъмниха въ думитѣ на Господа и престѫпиха Неговата заповѣдь. Следъ това Богъ ги потърси, да Му докажатъ, защо Неговото учение не е вѣрно, и ги изпѫди отъ рая, да отидатъ въ свѣта, тамъ да се учатъ. Евреитѣ пъкъ казваха, че учението на Христа не е право. Христосъ ги извика да му докажатъ това. Наистина, като четете историята на евреитѣ, виждате, че тѣ сѫ минали презъ такива страдания, каквито не сѫ очаквали. Напримѣръ, когато Титъ е превзималъ Римъ, 60,000 евреи били разпнати на кръстъ. По този начинъ трѣбвало евреитѣ да докажатъ, че Христовото учение не е право. Днесъ и българското духовенство, заедно съ учени и философи, казватъ, че учението, което проповѣдвамъ, не е вѣрно. Нека знаятъ, че и съ тѣхъ ще стане сѫщото, както и съ евреитѣ. И тѣ ще бѫдатъ повикани отгоре, да дадатъ докладъ, въ който да изкажатъ мнението си. Ще ми възразятъ, че и мене ще викатъ горе. И мене ще викатъ, но и тѣ ще дойдатъ. Едно време евреитѣ обраха Христа, разпнаха Го, но днесъ това не се позволява. Днесъ никой не може да обере и разпне Христа. Всѣки, който проповѣдва Божественото учение, е неуязвимъ. Божественото учение е недѣлимо. То е било въ миналото, е и сега, ще бѫде и утре. Следователно, кой го е проповѣдвалъ, кой днесъ го проповѣдва, и кой ще го проповѣдва утре, не е важно. Божиятъ Духъ е единъ и сѫщъ въ всички времена и епохи. Следователно, никоя сила въ свѣта не е въ състояние да го победи. Какво се иска отъ съвременния човѣкъ?— Да зачита Бога, Който живѣе въ всѣка душа. Ако не любимъ Бога, никого не можемъ да любимъ. Той е единъ, въ Него сѫ всички живи сѫщества. Само така хората ще се разбиратъ, и свѣтътъ ще се оправи. Любовьта ще оправи свѣта, а не безлюбието. Любовьта носи свободата, а безлюбието — насилието. Дето е насилието, нищо добро не излиза. Какво ще придобиешъ, ако обесишъ нѣкого? Знаешъ ли кой човѣкъ трѣбва да обесишъ? Отивашъ на лозето да рѣжешъ прѫчкитѣ, но трѣбва да знаешъ, коя прѫчка е за рѣзане. Ако рѣжешъ здравитѣ и пълни съ енергия прѫчки, ти вредишъ както на лозата, така и на цѣлото общество. Горко на онзи лозарь, който рѣже прѫчки, на които има по две три пѫпки! Това се забранява. Горко на онзи, който беси и убива своя ближенъ! Христосъ казва: „Горко на васъ книжници и фарисеи, които изопачавате Словото Божие! — Какво да правятъ хората, когато отиватъ на бойното поле да се биятъ? — Тѣ сами ще разрешатъ въпроса. Азъ казвамъ за себе си, че съмъ противъ всѣкакъвъ видъ война, която развращава хората. Всички недоразумения, спорове и войни, които ставатъ между братя, между близки народи, сѫ резултатъ на човѣшки изобретения. Въ тѣхъ нѣма нищо Божествено. Това не е за упрѣкъ, но всѣки трѣбва да знае, какъ да изпълнява службата си, като майка и баща, като учитель и свещеникъ, като търговецъ и т. н. Всѣки трѣбва да расте въ духъ и мѫдрость. Задачата на отдѣлния човѣкъ, на всички общества и народи е да изпратятъ една любовна вълна по цѣлия свѣтъ, въ помощь на човѣчеството. Всѣки човѣкъ е помпа, която полива градинитѣ. Мнозина страдатъ отъ нѣмане на вода. Отде ще дойде водата за помпата? — Отъ ученитѣ хора, отъ философитѣ и музикантитѣ, както и отъ религиознитѣ. Ще кажете, че религиознитѣ само се молятъ. Чрезъ молитвата, обаче, тѣ изпращатъ вода за помпитѣ, да поливатъ изсъхналитѣ градини. Когато житото узрѣе, плодътъ ще се разпредѣли по равно между всички, които сѫ пращали вода на нивитѣ чрезъ своитѣ помпи. Житото се нуждае отъ добри мисли и чувства, които трѣбва да отправяте къмъ всички ниви. Не постѫпваме ли така, ние разваляме отношенията си като братя. Двама родни братя се срѣщатъ на улицата: единиятъ билъ подполковникъ, а другиятъ — простъ войникъ. Последниятъ се приближилъ къмъ брата си и започналъ направо да се разговаря съ него, безъ да му отдаде нуждното уважение, като на подполковникъ. Той го арестувалъ на 24 часа строгъ тъмниченъ арестъ, като му казалъ: На улицата нѣма братски отношения; тѣ сѫществуватъ само вкѫщи. Ти трѣбва да знаешъ, че вънъ отъ дома ние сме като чужденци. Братство сѫществува само въ дома, т. е. вѫтре въ човѣка, въ неговитѣ мисли и чувства, въ неговия вѫтрешенъ животъ и вѫтрешни отношения. Съвременнитѣ хора разсѫждаватъ като двамата братя. Тѣ казватъ: Богъ е горе, на небето, а на земята Той не сѫществува. Тѣ мислятъ така, защото единиятъ братъ е подполковникъ, а другиятъ — простъ войникъ. Какъ ще мисли подполковникътъ, когато го уволнятъ? Единъ офицеръ разправялъ, че откакъ го уволнили, не му отдавали такова уважение, както по-рано. Той си казвалъ: Иване, не трѣбва да се обиждашъ, че днесъ, като не носишъ офицерски мундиръ, малцина те почитатъ. Днесъ навсѣкѫде говорятъ за мундири: учитель си, началникъ си, офицеръ си, министеръ си — всички те почитатъ за мундира, съ който си облѣченъ. Ако си простъ, обикновенъ човѣкъ, малцина те почитатъ. Мундирътъ е външната страна на живота, не трѣбва да се влияемъ отъ него. Следователно, ако си офицеръ и те срещне братъ ти, не се обиждай, че не ти е далъ нуждното почитание. Спри се, кажи му нѣколко топли думи и продължи пѫтя си. Какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между хората? Какъ трѣбва да постѫпватъ? — Като рускиятъ генералъ Кутузовъ. Единъ денъ той отишълъ да обиколи частьта на единъ отъ своитѣ офицери, който ималъ обичай да излиза сутринь между войницитѣ си не въ униформа, а въ халатъ. Кутузовъ знаялъ тази негова слабость и решилъ да му даде добъръ урокъ. Той отишълъ при офицера и го заварилъ между войницитѣ въ халатъ, да пие кафе. Генералътъ го поздравилъ, казалъ му нѣколко думи, хваналъ го подъ рѫка и го помолилъ да се разходятъ, заедно да прегледатъ състоянието на частьта. Офицерътъ се огледалъ натукъ - натамъ, намѣрилъ се натѣсно, но нѣмало какво да прави. Тръгналъ съ генерала на обиколка, и отъ този день той билъ всѣкога въ пълна изправность къмъ облѣклото си. Генералътъ не му направилъ никаква забележка, но той самъ изправилъ поведението си. И тъй, срещнешъ ли човѣкъ, облѣченъ съ халатъ, т. е. съ недостатъци, не му говори нищо, не го морализирай, но вземи го подъ рѫка и се разходи съ него. Той ще види недостатъка си, и самъ ще се изправи. Когато Христосъ ви срещне, ще ви хване подъ рѫка, ще се разходи съ васъ, и вие сами ще изправите погрѣшкитѣ си. Много хора съмъ срѣщалъ и срѣщамъ, но нито за единъ отъ тѣхъ не мога да кажа, че по естество е лошъ. Обаче, има моменти въ живота на човѣка, когато дълбоко нѣщо въ него му препятствува да върши добро. Често външнитѣ условия влияятъ на човѣка да прояви доброто. Напримѣръ, беденъ, благочестивъ момъкъ се оженилъ за богата, красива мома. Подъ влиянието на нейнитѣ родители, той измѣня живота си, отказва се отъ Бога и слиза надолу, въ гъстата материя. Той люби Бога, но богатството го заслѣпява и неусѣтно се отклонява отъ правия пѫть. Днесъ и религиознитѣ, и свѣтскитѣ хора не успѣватъ въ живота си. — Защо? — Защото нито религията разбиратъ правилно, нито науката. Какво представя религията? — Тя е методъ за подобряване външния и вѫтрешния животъ на човѣка, както и за облагородяване на душата. Въ религията и въ науката се криятъ положителни знания за добъръ животъ. Като се прилагатъ тѣзи знания, и обществото се подобрява, и семейството, и индивидътъ. Овчарьтъ знае, кога трѣбва да заченатъ овцетѣ му, а човѣкъ не знае, кога трѣбва да се зачене нѣкое дете. Той казва: Не е важно, кога се е заченало детето; важно е да се роди то — може и навреме, и безъ време, когато Богъ даде. Богъ дава всичко, но ти трѣбва да спазвашъ благоприятнитѣ условия за зачеването и раждането на детето. Ти имашъ една идея, дадена отъ Бога. Отъ тебе се иска да създадешъ условия за нейното реализиране. Отъ съзнателната работа на хората зависи бързото изправяне на тѣхния животъ. Когато се подобрятъ външнитѣ условия на живота, ще се подобрятъ и вѫтрешнитѣ. Затова казваме, че въ бѫдеще хората ще работятъ по-малко, отколкото днесъ. Тѣ ще иматъ време за умствена и духовна работа. Тогава въпросътъ между жената и мъжа ще се разреши правилно. Сега тѣ се борятъ за първенство, кой отъ двамата да бѫде господарь. Въ бѫдеще нѣма да има господари — всички ще слугуватъ на Бога — единствениятъ Господарь на свѣта. Мѫжътъ ще остави жената да се проявява свободно, но и жената ще остави мѫжа да се проявява свободно. Никой човѣкъ нѣма право да препятствува на свободата на когото и да е. Изобщо, между всички хора трѣбва да има взаимно уважение и почитание. Всѣки управляващъ и общественикъ има за задача да пази свободата на гражданитѣ. Сега да дойдемъ до заключението, но не и до края на нѣщата. Така постѫпватъ и рибаритѣ. Тѣ хвърлятъ отдалечъ една голѣма мрежа въ водата и, като се напълни съ риба, започватъ да я теглятъ. Колкото повече се приближава мрежата до брѣга, толкова повече се приближаватъ и тѣ. Като дойдатъ до брѣга, изваждатъ мрежете отъ водата, да видятъ, какво е заключението. Тѣ изтеглятъ мрежата, но оставатъ изненадани: голѣма мрежа, малко риба вѫтре. Надъ нея, обаче, плуватъ много рибки — карагьозки, които не влизатъ въ мрежата. Ще кажете, че и вие не искате да влѣзете въ това заключение. Желая ви да остане у васъ Божественото, а не човѣшкото; да остане у васъ заключение за свобода, а не за робство. Думата „заключение“ има отношение къмъ поставяне на ново начало въ живота. Заключавамъ — подразбира сключвамъ договоръ съ нѣщо ново. Договорътъ съ новото се състои въ приемане на Духа, като основа на живота, а Божията Мѫдрость, съ своята свѣтлина, да служи на хората, както слънчевитѣ лѫчи на всички живи сѫщества. Тогава ще дойдатъ истинскитѣ писатели въ свѣта, които ще служатъ на Истината. Свѣтътъ се нуждае отъ истински учени, музиканти, художници, които да разбиратъ Истината и да я прилагатъ. Навсѣкѫде има такива хора, и въ България ги има, но нѣма още условия за тѣхното проявяване. Народитѣ още не могатъ да почитатъ своитѣ даровити хора. Издигне ли се нѣкой писатель, музикантъ или ученъ, веднага близкитѣ му, неговитѣ сънародници, първи ще го съборятъ. И противъ мене се повдигна обществото, както и духовенството, но не можаха да ме опозорятъ. Защо? Азъ съмъ дълбоко море. Който се опита да влѣзе въ мене, ще се удави. Азъ съмъ голѣма, пълноводна рѣка, която никой не може да подпуши. Турите ли ѝ бентъ, ще дойде наводнение, което ще завлѣче бента, и водата ще залѣе цѣлата мѣстность. Жителитѣ на единъ американски градъ решили да турятъ бентъ на рѣката, която минавала покрай града, да отдѣлятъ едно мѣсто, което да замръзва презъ зимата, за да могатъ да се пързалятъ. Така се развличали тѣ 20 години наредъ, безъ да помислятъ, че единъ день може да ги сполети нѣкакво нещастие. Наистина, станало това, което не очаквали. При едно голѣмо наводнение бентътъ се разрушилъ, рѣката залѣла кѫщитѣ край брѣга, и две хиляди души се удавили. Като знаете това, не правете бентове на рѣкитѣ си, защото ще дойде наводнение, което ще завлѣче бента, и водата ще залѣе цѣлата околность. Горко на онзи, който е подъ бента. Това се разбира отъ думитѣ, които Христосъ изказалъ: „Не се противи на злото“. Съ други думи казано: Не се противи на Божественото учение, което иде съ сила отгоре. Богъ урежда и оправя свѣта. Дойдешъ ли до човѣшкото, можешъ да му се противопоставяшъ, но на Божественато нѣмашъ право да му се противопоставяшъ. За човѣшкитѣ нѣща можешъ да имашъ особено мнение, но за Божественитѣ никой нѣма право да се произнася. Божественото владѣе свѣта. То управлява народитѣ, обществата и хората. „А детето растѣше въ духъ и мѫдрость“. Така трѣбва да растатъ всички българи, всички народи, цѣлата бѣла раса. Не се страхувайте отъ това, какво ще стане съ васъ. Бѫдещето на българския народъ, съ малки изключения, е свѣтло. Бѫдещето на славянитѣ е добро. Тѣ носятъ такава култура, каквато никой не подозира. Всички народи ще черпятъ отъ тази култура. Тя ще бѫде култура на братство, равенство и свобода. Въ името на тази свобода всички народи ще се обединятъ и то така, че голѣмитѣ народи ще покровителствуватъ малкитѣ. Ето защо, обръщамъ се къмъ всички мѫже, жени и деца да ратуватъ за идеята, която ще донесе братство, равенство и свобода между народитѣ. И тъй, да престане борбата между народитѣ. Всѣки народъ да се стреми да стане великъ по духъ, мѫдрость и любовь, а не голѣмъ, да владѣе и управлява малкитѣ народи. Нека всѣки работи въ това направление, да се освободи отъ атмосферата, която сега го задушава и да си каже: Ние можемъ да се споразумѣемъ, да уредимъ живота си, защото Господъ е съ насъ, духовниятъ свѣтъ е съ насъ. Който препятствува на славянството да се прояви, нѣма да види добро. Въ бѫдеще всички народи ще работятъ за славянството. Така е писано въ Божествената книга. Славянитѣ сѫ богати хора. Тѣхнитѣ житници, тѣхнитѣ кесии ще се отворятъ за всички народи и ще кажатъ: Братя, елате при насъ, да заживѣемъ въ миръ и съгласие, въ братство и равенство помежду си. Това носи новата култура за цѣлото човѣчество. Нова философия иде въ свѣта. Като заминете за другия свѣтъ и се върнете отново на земята, сами ще провѣрите, дали думитѣ ми сѫ вѣрни. Докато сте въ другия свѣтъ, ще прочетете програмата, която ще се приложи въ бѫдеще. Желая ви да бѫдете радостни и весели. Никаква скръбь, никакво страдание, никакъвъ страхъ. Мѫжество се иска отъ всички. Хлѣбътъ ще дойде, нѣма да умрете отъ гладъ и отъ жажда. Всичко ще имате въ изобилие. Всички мъртви ще оживѣятъ. Ще повикаме всички убити и обесени отъ онзи свѣтъ. Въ продължение на сто години най-много нѣма да остане онеправданъ човѣкъ на земята. Въ продължение на сто години ще се тури редъ и порядъкъ въ свѣта. Божието благословение ще дойде върху васъ и върху децата ви. * 8. Беседа отъ Учителя, държана на 30 мартъ, 1919 г. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Ако прѣбѫдете въ мене… „Ако прѣбѫдете въ мене и Думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ, Каквото искате, ще просите, и ще ви бѫде.“ Ев. Иоана — 15; 7 Често се пита: защо трѣбва да се вземе стихъ отъ Писанието, за да се говори. То е безразлично: вземете нѣкой политически ораторъ или говоритель, и той ще вземе нѣкой стихъ за благото на народа. За примѣръ, може да говори върху намалението на данъцитѣ. Или нѣкой другъ говоритель, може да вземе стихъ върху народното просвѣщение. Или нѣкой лѣкарь, ще вземе стихъ или нѣкое изречение върху нѣкоя болесть, какъ се изслѣдва тя. Нѣкой техникъ ще вземе нѣкой принципъ за прилагане. Тъй щото всички хора все взематъ по нѣщо, върху което трѣбва да говорятъ. Не мислете, че стиха съдържа туй, което говорительтъ говори. Не, то не се съдържа вѫтрѣ въ стиха. Азъ ще ви попитамъ: когато нѣкоя жена изпреде всички нижки отъ една ока вълна, тия нижки вѫтрѣ въ вълната ли сѫ? Принципално — да, но тази жена може да изпреде по-вече или по-малко нижки, по-дебели или по-тънки, зависи отъ нейното изкуство, какъ ще опреде вълната. Понеже тия нижки тя може да ги направи както си иска, червенички, жълтички, питамъ: тия краски вѫтрѣ въ вълната ли сѫ? То сѫ нѣща, които може послѣ да се придадатъ. Сега нѣкой иска да ни опонира, че всичко, което говоримъ отъ Писанието, трѣбва да се съдържа само въ Писанието. Нѣкой казва: отъ Библията да се говори. Какъ се прави попара? Баща ти я прави по единъ начинъ, а майката сѫщата попара я прави по другъ начинъ: ще се надроби хлѣбъ, ще се тури соль, ще се полѣе съ топла вода единъ катъ хлѣбъ, единъ катъ сирене, хлѣбъ, сирене и т. н. Дойде баща ти, по сѫщия начинъ ще направи попарата, дойде майката, пакъ по сѫщия начинъ дѣдото — и той по сѫщия начинъ я прави. Но хлѣбътъ по сѫщия начинъ ли трѣбва да се прави? Когато дойде да разискваме върху великата истина, която съгражда човѣшкия животъ, методитѣ, по които можемъ да се изкажемъ, сѫ безбройни. Даже като дойдемъ до религиознитѣ отношения, много съврѣменни религии човѣчеството вече ги е надрасло, тѣ сѫ несъвмѣстими съ развитието на човѣшката душа, не отговарятъ на изискванията, въ които човѣшкиятъ умъ и сърце се намиратъ сега. Но сегашнитѣ религиозни хора мислятъ и искатъ да ни убѣдятъ, че формитѣ на религията не търпятъ никакви измѣнения. Но това не е вѣрно: неизмѣняемъ въ свѣта е само единъ Богъ, а всичко друго се мѣни. Тъй седи великата истина. И който казва противното, той не разбира основниятъ законъ на битието. Да говоримъ истината. Разбирамъ, когато нѣкой казва, че не трѣбва да се измѣнятъ нѣщата. Но кога? Щомъ си бѣденъ, ти не можешъ да измѣнишъ колибата си: не ти стига ума, не ти иде отрѫки, не знаешъ какъ да я направишъ, казвашъ: „не може да се живѣе въ тази колиба“. Защо? Защото си глупакъ, не ти стига ума. Но щомъ ти станешъ силенъ, почнешъ да печелишъ, ще направишъ голѣма кѫща, ще туришъ по-здрави греди, по-голѣми прозорци, ще реформирашъ старата колиба. Почне ли умътъ ти да расте, душата ти да се разширява, сърцето ти да се облагородява, и колибата казва: „господарьтъ ми се е реформиралъ отъ вѫтрѣ, затова и ние ще се реформираме отвънъ“. Отъ двѣ хиляди години съврѣменната църква въ какво се е реформирала? За примѣръ, въ вѣруюто: „вѣрвамъ, казва, въ Единаго Бога“. Въ кой Единенъ Богъ? Какво трѣбва да разбираме подъ Единенъ Богъ? — вѣрвамъ въ Единния Богъ, който гледа на всичкитѣ сѫщества еднакво, безъ никаква разлика, както на мухата, така и на човѣка. Ще каже нѣкой сега, че има противорѣчие. Да, противорѣчия сѫществуватъ само за ония индивиди, които не могатъ да мислятъ, а ония, които мислятъ, могатъ да примирятъ тия противорѣчия. Между единъ жълѫдъ въ сѣмка и самия жълѫдъ има голѣма разлика. Ако азъ почна да ви доказвамъ, че този жълѫдъ е равенъ на голѣмия дѫбъ, ще кажете: „да, равенъ е той, но само дайте му необходимитѣ условия, той съдържа въ себе си всичкитѣ възможности на развитие“. И наистина, всичко е вѫтрѣ въ жълѫда. Но помислете сега: ако ние дойдемъ до философията, за смисъла на живота и запитаме, защо Богъ е създалъ растителното царство, ще ни отговорятъ нѣкои: „за да поддържа живота на млѣкопитаещитѣ животни“. Донѣкѫдѣ тѣ сѫ прави. А защо е създалъ твърдата почва? — „за да поддържа живота на растенията“. А защо е създалъ растенията? — „за да поддържа живота на човѣка“. Е, тогава, по аналогия: защо е създалъ цѣлия космосъ? — за да поддържа живота на хората. Права ли е тази философия? Сега тѣ сѫ отвлѣчени въпроси за философитѣ, а хората на обикновената философия ги разрѣшаватъ малко по-другояче. Тѣ казватъ тъй: „да видимъ защо Господь е създалъ живота сега; туй каквото съмъ азъ, туй тѣло, което имамъ, този умъ, ще останатъ хиляди и милиони години; годинитѣ, които сѫ минали, ние не знаемъ, но туй, което сега носимъ; ние не се интересуваме за бѫдещето, понеже и него не знаемъ, то е за малцината, за поетитѣ, мистицитѣ, ясновидцитѣ, които виждатъ напрѣдъ работитѣ, ние колкото виждаме, толкова и разсѫждаваме; ние седимъ и разглеждаме какъ Господь е създалъ свѣта, и знаемъ какъ го е създалъ“. Цѣли теории има, какъвъ ще бѫде живота въ бѫдеще, поетитѣ го описватъ какъвъ трѣбва да бѫде. Поетитѣ знаятъ какъ Господь създаде живота и какъвъ ще бѫде, но при все това нашиятъ животъ е анормаленъ. Тогава защо да не изучимъ сегашния нашъ животъ какъвъ трѣбва да бѫде? Вие били ли сте на гости у нѣкои българи, когато правятъ баница, тъй хубава баница съ сиренце, та послѣ полята съ прѣварено млѣко, та турена малко въ пещьта и зачервена съ прѣсно, хубаво масълце? Отъ тази баница слѣдъ като си похапнешъ едно кѫсче, второ, трето, четвърто, хапнешъ си и стане ти тежко на корема, казвашъ: „прѣядохъ“. Питамъ, защо си прѣялъ? Прѣялъ си отъ обичь къмъ хазяина на кѫщата, за неговия хатѫръ си прѣялъ. Е, разбира се, ако азъ бихъ ви далъ сега едно угощение отъ такива баници, слѣдъ като свърша своята бесѣда, всички ще бѫдете весели, устата ви ще почнатъ да мляскатъ съ вашата арфа, съ струнитѣ ѝ, и отъ всичко туй ще се чува една музика въ яденето, че даже онзи, комуто не се яде или стомаха му е разваленъ, като гледа, поправя му се стомаха — при хора, които ядатъ. Сегашнитѣ лѣкари, за примѣръ, казватъ: туй да не яде, онова да не яде. Казвамъ: всѣки, който има разваленъ стомахъ, прати го при десетъ души съ здрави стомаси, и той като слуша тази музика, ще оздравѣе. Турете болния да яде при здравия, Такъвъ е законътъ. Христосъ казва: „ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ...“. Кои сѫ тия думи? — Разумното въ свѣта. Кое е това разумно? Разумно е туй, което може всѣкога да измѣни нашитѣ състояния. Туй разумното, което може да измѣни едно твое състояние въ даденъ моментъ, да разшири ума ти, да роди една нова идея, да даде потикъ на сърцето ти и на волята ти, туй, разумното, ние наричаме Слово. Туй опрѣдѣление е хубаво. Но ние, съврѣменнитѣ хора, имаме такива стари възгледи, отживѣли, и не искаме да се опростимъ съ тѣхъ. И мислимъ че човѣкъ е вѣнецъ на създанието, че той е подобие на Бога. Всички мислимъ, че сме подобие на Бога. Направете вие единъ човѣкъ владика и той ще мисли, че е като Господа. Нѣкои хора не се издаватъ. И свѣтътъ страда отъ това, че всички си мислятъ, че сѫ като Господа, ама не сѫ като Господа. Ние имаме отживѣли възгледи. Разправямъ за знаменития генералъ Вашингтонъ: единъ день като прѣглеждалъ тамъ, дѣто работѣли неговитѣ войници, вижда единъ капралъ, какъ заповѣдва на 10 души войници да вдигнатъ една греда сами. Той вдига пръчицата и командува, ругае, вика наоколо: „вие трѣбва да я вдигнете!“ Обаче, тѣ не могатъ да я вдигнатъ. Дохожда генералътъ, съблича дрехите си и облича прости дрехи, подлага си рамото и вдигатъ гредата. Тогава попиталъ капрала: „защо вие не помогнахте?“ — „Азъ съмъ капралъ, не ми е позволено да вдигамъ“. — „А пъкъ азъ съмъ генералъ Вашингтонъ!“ И сегашнитѣ вѣрващи, владици, попове, проповѣдници — да ме простятъ — все сѫ капрали, командуватъ навсѣкѫдѣ: „този кривъ, оня кривъ, а само азъ съмъ правъ“. За какво е кривъ? Кривъ е за това ли, че гредата не се вдига? Или защото съмъ дошълъ да туря рамото си и да вдигна гредата? Трѣбва да туримъ рамото си, за да се вдигне тази греда, която спъва съврѣменното човѣчество и нашия животъ, да се махне тази живеница, то е първото нѣщо. И какъ мислите, като дойде Христосъ, какво ще направи? Христосъ навсѣкѫдѣ сега туря своето рамо и вдига тия греди на човѣчеството. Тия греди не сѫ отъ материаленъ характеръ. Има нѣщо, което тежи на човѣшкия умъ, има нѣщо, което тежи на човѣшкото сърце, има нѣщо, което тежи на човѣшката душа. Всѣки единъ отъ васъ разбира тази горчива истина, защо да говоримъ за глупави работи? Но какъ ще се спаси човѣчеството? — Като се вдигне умствената греда на човѣка, като се вдигне неговата сърдечна греда, като се вдигне гредата на неговата душа и се постави на мѣстото ѝ. Сега нѣкои отъ васъ ще ми кажете: по-ясно да се говори. Но слушали ли сте вие нѣкой фонографъ като се завърти, отначало прави едно зъскане, че слѣдъ врѣме, като го слушашъ, гласътъ почва да става по-ясенъ и по-ясенъ. Нѣщата могатъ да станать ясни само отблизо, а не отдалечъ. За говоренето: ако азъ ви говоря отъ единъ или нѣколко километра разстояние, нѣма да се разбираме, но ако азъ дойда на единъ, два или три метра разстояние до васъ, можемъ да се разберемъ. Най-първо, ние трѣбва да бѫдемъ близки, за да се разберемъ. Но ако стои единъ на 10 километра разстояние, и каже: „защо не ми говоришъ ясно“, какъ ще говоря? Азъ трѣбва да имамъ трѫба, за да мога отдалечъ да говоря, и пакъ нѣма да се разберемъ. И сега питатъ: „ти какво си?“ Какво съмъ, не важи. Когато ученикътъ постѫпи въ училището, учительтъ нѣма да го пита: „какъвъ си“, а — „разбирашъ ли прѣдмета, върху който говоря?“ Той може да е княжески синъ, даже може да е синъ на единъ царь, но ако въ този синъ нѣма разбиране, за учителя много малко важи неговото произхождение. За учителя важи неговото вѫтрѣшно разбиране. И, слѣдователно, ние сега седимъ и мислимъ отъ какво произхождение сме въ свѣта. Не, за насъ важи какъ разбираме, какъ учимъ. Произхождението е много добро, но ако азъ дойда да говоря върху произхождението, не всички дѣца, които се раждатъ отъ царска кръвь, сѫ царе или князе. Не всички дѣца, които се раждатъ отъ княжеска кръвь, сѫ князе, не всички дѣца, които се раждатъ отъ благородна кръвь, сѫ благородни. Не, не, има други закони, други условия, които опрѣдѣлятъ това. Какъ тогава ще примирите тѣзи два факта: въ едно благородно сѣмейство по нѣкой пѫть се раждатъ отлични вагабонти. Ако тази кръвь е благородна, отъ дѣ е попаднало това сѣме тамъ? И много пѫти въ най-бѣднитѣ сѣмейства се раждатъ гении. То сѫ — ние ги наричаме — „случайности“, и се очудваме. Не това е великиятъ вѫтрѣшенъ законъ, който опрѣдѣля математически, нѣщата. И ние като не разбираме този законъ, като не разбираме Божието Слово, казваме, тия нѣща сѫ тъй или инакъ. Обаче, за съврѣменнитѣ интелигентни хора, които сѫ отраснали, дошло е врѣме да го разбератъ. Ние не искаме да влизаме въ стълкновение, да се боримъ, да изваждаме ножове, защото ако се боримъ, нищо нѣма да разрѣшимъ. Ако хората отъ едно общество сѫ по-силни отъ ония на друго нѣкое общество и ги набиятъ, счупятъ имъ главитѣ и краката, мислите ли, че ще напакостятъ на умоветѣ на другитѣ? Не, умоветѣ имъ ще останатъ сѫщитѣ. Но има други по-силни и отъ тѣхъ, и тѣ дойдатъ и ще има пакъ счупване на рѫцѣ, глави и крака. И при това, когато съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ и говорятъ, но най-първо, всѣки единъ говоритель, отъ каквато и категория да е, дали говори върху религиозенъ или общественъ въпросъ, цѣльта му трѣбва да е абсолютно безкористна, да нѣма никаква цѣль и да изкаже великата истина тъй, както я разбира, за благото на своитѣ ближни. А сега, онѣзи, които питатъ, и онѣзи, които говорятъ, всички сѫ заинтересовани. Е, тогава, ако ние сме заинтересовани, какъ ще проповѣдваме истината? Сега нѣкои искатъ да ни обвинятъ, че това учение, което се проповѣдва, разваляло народа. Не, не, да говоримъ истината: онова, което разваля единъ народъ, не произтича отъ самитѣ говорители: тѣ сѫ изразъ на своя народъ. Какъвто е народътъ, такива сѫ и неговите говорители. Какъвто е народътъ такива сѫ и неговитѣ духовници. Единъ народъ създава своитѣ хора, споредъ степеньта на своето развитие. Той ги създава тъй, както въ единъ кошеръ се създаватъ пчелитѣ, работници и царици. Тъй и народътъ създава своитѣ хора, споредъ както той иска. Сега Христосъ казва: „ако Словото ми прѣбѫде въ васъ“. В свѣта има и други фактори. Не е само българскиятъ народъ единъ факторъ, не е само английскиятъ народъ единъ факторъ, не е само френскиятъ, американскиятъ народъ единъ факторъ, не сѫ само тѣ фактори, такива е имало и въ миналото: египетскиятъ народъ, напр., и много други народи — и тѣ сѫ били фактори. Единъ народъ — това е единъ магнитъ, материаленъ магнитъ. Но когато магнитътъ привлича иглитѣ къмъ себе си, питамъ, силата въ него ли е? Не, въ туй желѣзо текатъ други токове. Единъ народъ е силенъ, докато тази божествена сила тече въ неговата кръвь. И днешнитѣ италиянци сѫ отъ произхождението на римлянитѣ, но дѣ е тѣхния характеръ? Друго течеше въ кръвьта на тогавашнитѣ римляни и друго сега. Тогавашнитѣ бѣха герои, а тѣзи италианци сѫ само сѣнки на геройството на римлянитѣ. Друга една сила има, която тече вѫтрѣ въ кръвьта на единъ народъ. И до като тази сила тече, всѣки трѣбва да използува туй течение. Азъ го наричамъ приливъ. Въ всѣки единъ народъ има приливъ и отливъ, тъй както въ природата прѣзъ мартъ, събуждатъ се извѣстни токове, има такива, които вървятъ подъ земята и почватъ всички растения да растатъ, но само до 22-и тек. мѣсецъ юни и нѣколко деня по-нататъкъ, слѣдъ което растежътъ почва да спира. Спре ли се туй течение, спира се и всѣко растене и всѣко развитие. Сега, когато е врѣме за култура и ние носимъ едно течение, има приливъ, и днешнитѣ свещеници, напримѣръ въ България, — българското духовенство, вмѣсто да работи разумно, да използува туй благословение, което небето изпраща, иска да тури въ изпълнение разни планове, за да ни спъне. Трѣбва да разбератъ, че съ това сами себе си ще спънатъ. Туй течение може да се отбие, и тогава тѣ ще останатъ на праздно. Кѫдѣ ще отиде? Отъ България може да иде въ Чехия, може да иде въ Сърбия, може да иде въ Русия и другадѣ. Туй течение може да се отбие, не мислете, че не може. Ако вие не го използувате, други ще го използуватъ. Защото Писанието казва така: „Словото ми нѣма да се върне при менъ отъ да не принесе плода“. Той е, който Богъ праща въ свѣта. Сега нѣкои се усъмнятъ и казватъ: „ние сме единъ избранъ народъ, Господь ни благословилъ“. Да, Господь е рѣшилъ да те благослови, ако си заслужилъ, но когато ти не искашъ да използувашъ туй благословение, то ще те отмине. И знаете случая съ двамата синове на Исака: Исавъ и Яковъ, че първородниятъ трѣбваше да приеме благословението, обаче вториятъ го прие, защото бѣше по-хитъръ. Защо Исавъ не прие благословението? Защото ходеше да се занимава съ ловджийство, да бие животни, а Яковъ какъвъ бѣше? Съврѣменнитѣ религиозни, духовни хора трѣбва да почнатъ да мислятъ. Азъ нѣмамъ нищо противъ тия форми, които сѫществуватъ. Тѣ сѫ изгубили онова вѫтрѣшно значение. Тия форми сега трѣбва да се изчистятъ и да се създадатъ нови форми въ свѣта. За примѣръ, каква трѣбва да бѫде нашата форма за милосърдието? Вие минавате покрай пѫтя, виждате единъ бѣденъ, сакатъ, слабъ човѣкъ. Той ви се моли, вие вмѣсто да му дадете едно петаче, разсѫждавате, философствувате: „великъ е Господь, колко е чудна природата!“ А утрѣ, като ви се счупи крака, питате, защо се счупилъ. Когато си счупятъ другитѣ краката, то е въ реда на нѣщата, а ако се счупятъ съ хиляди крака за отечеството, хора измрѣха, питамъ: тия, измрѣлитѣ, като мѫченици, потикнаха ли този народъ? Азъ не казвамъ, че не сѫ го потикнали никакъ, но често даваме жертви не на мѣсто. И ние, съврѣменнитѣ хора, не сме се оправили още. Войнитѣ това е жертва. Ние сме хора, които вѣрваме въ една култура на жертви отъ хора. Вземете послѣднята война: европейскитѣ народи принесоха въ жертва по-вече отъ 25 милиона хора. Имаше ли Господь нужда отъ тия жертви? Нѣмаше. И ние казваме, че едно врѣме евреитѣ принасяха само говеда, овце и гълѫбчета, а съврѣменнитѣ хора показаха, че тѣ принасятъ въ жертва на Бога и хора. Е, питамъ сега: при такъва култура, дѣто се принасятъ хората въ жертва, може ли да се говори за любовь? Нѣмамъ нищо ако тази жертва бѣ дадена съзнателно, ако всички тия 25 милиона бѣха умрѣли съзнателно за човѣчеството, какво щѣха да направятъ? Тѣ биха тикнали човѣчеството четири хиляди години напрѣдъ, и ние щѣхме да имаме една възвишена култура на земята. Ако тия 25 милиона биха се пожертвували съзнателно, биха пожертвували имота си, живота си, всичко за тая цѣль, можеше да има смисълъ. Но всичтитѣ тѣ умрѣха безъ да потикнатъ човѣчеството много напрѣдъ. Тѣ едва го потикнаха само на 100 години напрѣдъ. Ето единъ методъ който е краенъ! Такъва грамадна енергия на 25 милиона хора да се иждиви за нищо и никакво! И сега тия хора, вмѣсто да съзнаятъ своитѣ погрѣшки, търсятъ кой е виновенъ. Азъ казвамъ, тия хора се пожертвуваха безъ да се постигне онази велика цѣль, която се изисква. И Христосъ, който иде на земята, казва: „не е този пѫтьтъ, по който може да се угоди на Бога“, а всѣки човѣкъ съзнателно, безъ насилие, трѣбва самъ да принесе живота си въ жертва благоугодна Богу, безъ да го заставятъ на сила. Това не е жертва. Прочее, азъ не съмъ противъ жертвата, азъ съмъ за жертвата, но нека всѣки самъ себе си доброволно да се принесе въ жертва. И казва Христосъ: „ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ и вие прѣбѫдвате въ мене“. Какво ще стане? Ще се изяви тогава любовьта, т. е. първото качество на Духа. А въ какво седи тази любовь? Сега всички говоримъ за любовьта, нали? Въ човѣшката и Божията Любовь има двѣ качества различни. И тѣ сѫ слѣднитѣ: по човѣшки: този, който те обича, ще ти даде, най-първо, единъ хубавъ обѣдъ, ще те облѣче съ много хубави дрехи, ще ти даде и най-хубавото вино, но вториятъ пѫть, третиятъ, четвъртиятъ и колкото повече минава, той ще почне да намалява, докато най-послѣ дойде обикновеното. Тази е любовьта: ще започне на день съ по стотина цѣлувки, а слѣдъ 10 години нѣма да има никакви цѣлувки. Ще започне съ хубави думи и излияния, поетически изречения, ще цитира еди-кой-си философъ или поетъ, а слѣдъ 10 години, обаче, тия изречения ще изчезнатъ. И намѣсто цѣлувки, тогава ще има най-груби думи, които азъ сега не искамъ да цитирамъ. Обаче, въ Божествената Любовь процесътъ е обратенъ. Тамъ започватъ съ най-малкото. Какъ? Ще намѣришъ единъ бѣденъ човѣкъ, а ти си работилъ цѣлиятъ день, спечелилъ си 5 лв., и ще му кажешъ: „братко, седни, заповѣдай, както знаешъ, този хлѣбецъ съмъ намѣрилъ, ето и солчица, двама сладко ще ядемъ; ще ме извинишъ, толкова сега имамъ, а въ бѫдеще, Господь е добъръ, по-вече ще спечеля и повече ще има“. Ще седнете и сладко ще си говорите, само съ солчица и хлѣбецъ. Пуйки нѣма, 6 годишно винце нѣма, а може би, само топла водица. У този човѣкъ има любовь. Но той забогатѣва по-вече, спечелва по-вече, въ него сърцето се разтваря, неговата трапеза става по-богата и, най-послѣ, ще ви даде единъ царски обѣдъ. Сетнѣ: въ Божията Любовь нѣма такива промѣни, както въ човѣшката. Въ човѣшката любовь всѣкога ще наблюдавате разлика между двама души. Ти обичашъ нѣкого, а той ще те гледа, правишъ ли ти разлика. Е, хубаво, като седнете на моята трапеза, азъ мога да ви сипя супа по една отмѣрена лъжица въ паницата. Но онзи човѣкъ е голѣмъ, може да изяде двѣ лъжици, ти пъкъ си малъкъ, една ти стига. Ако ти сѫдишъ по това за моята любовь и кажешъ: „той не ме обича, защото ми сипа само една лъжица, а на онзи двѣ“, това е грѣшка. Ако азъ бихъ ти сипалъ двѣ лъжици, можешъ ли да ги изядешъ? Не можешъ. И защо ти сѫ тогава, като не можешъ? Слѣдователно, това не е въ реда на нѣщата. А любовьта се състои въ това, което въ даденъ моментъ ти можешъ да възприемешъ, да асимилирашъ и приложишъ. Сега Христосъ казва: „ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ и вие прѣбѫдвате въ мене, каквото попросите, ще ви бѫде“. Е, кой отъ васъ не се е молилъ и не е просилъ, колко хиляди молитви вие сте изпратили досега на Господа въ църквитѣ, и всѣки день правите сѫщото, като казвате: „Господи, искамъ, искамъ!“ И Давидовитѣ псалми досега милиони, милиони пѫти сте прочели. Не е лошо, добро е всичко това, но еднообразнитѣ нѣща хипнотизирватъ, а разнообразнитѣ нѣща оживяватъ, каратъ хората да мислятъ. Съврѣменниятъ религиозенъ животъ е еднообразенъ. Животътъ на чиновницитѣ е еднообразенъ. Вземете всички чиновници, които сѫ заставени да работятъ. Чиновникътъ е уморенъ, като излѣзе, иска да си почине отъ еднообразния животъ. Туй еднообразие е убило умоветѣ на хората, тѣ за нищо не сѫ способни. И, слѣдователно, най-първо, ние трѣбва да се освободимъ отъ еднообразието въ живота. И въ дома, и тамъ, мѫжътъ е еднообразенъ, синътъ е еднообразенъ: „е, Марийке, какво ще сготвишъ днесъ?“ — „е, бобъ, ще сготвя“. А утрѣ? „Леща, супа, това ще готвя цѣла седмица“. Десеть, петнадесетъ яденета въ цѣлата година и 10 години като му готви все тъй еднообразно, вече Марийка не е сѫщата. Тя е била най-голѣмата красавица, но въ тази кухня какво е научила? — изгубила си красотата. Тя казва: „азъ зная да готвя бобъ“. Послѣ гледамъ, че плаче. „Защо плачешъ?“ „Е, моятъ възлюбленъ“, пакъ плаче — „наготвихъ му бобъ“. Нейниятъ възлюбленъ я кара да плаче, но и възлюблената и тя, като дѣте, плаче. Гледашъ я, текатъ четири реда сълзи. Тя плаче, но и той плаче: „ахъ, тя иска за Великъдень костюмъ, какво да се прави, пъкъ шапка, трѣбватъ 2—3 хиляди лева, оттукъ, оттамъ трѣбва да се вземе“. — „Ехъ — казва тя да се върне той въ кѫщи и костюмъ да нѣма“... И тогава ние мислимъ, че сме хора християни. Азъ не говоря за езичницитѣ, говоря за туй, което става въ България. Сѫщото става и въ Англия, туй сѫ факти, навсѣкѫдѣ ставатъ. И сега седимъ ние, при този животъ, и казваме: какъ ще се поправи свѣта? Какъ ли? Първиятъ день ще готви мѫжътъ, а вториятъ ще готви жената, третиятъ день ще готви синътъ, четвъртиятъ день — дъщерята. Послѣ пакъ ще се редуватъ: жената, мѫжътъ и т. н. т. Тъй. Трѣбва да се освободимъ отъ еднообразието. Послѣ вземете турцитѣ: защо тѣ не могатъ да мислятъ? Защото обичатъ еднообразието: турчинътъ три пѫти ще вземе да си измие рѫцѣтѣ хубаво. То е отлично. Мохамедъ е училъ така, той обичаше чистотата: петь пѫти на день турчинътъ трѣбва да се мие. Е, туй е еднообразие, измиешъ се веднажъ, дважъ и четешъ сѫщитѣ молитви. И турчинътъ като му стане това единъ навикъ, хипнотизира се и казва: „моята кѫща е 7 ката нагорѣ и 7 ката на долу, да става каквото ще“. Сега да дойдемъ и до най-виднитѣ културни хора, до политицитѣ, и тѣ говорятъ за „любимия“ народъ, за „брашнения човалъ“. Оплакватъ народа си, защото билъ обѣднялъ. Но азъ казвамъ: ако тия български министри биха отишли да оратъ земята — всѣки единъ български министъръ да оре на нивата по два часа на день или да копае на лозето по два часа и тогава да иде въ министерството да разглежда дѣлата, не щѣше ли да бѫде по-добрѣ? И единъ владика, прѣди да разгледа едно дѣло за разводъ, най-първо да иде да покопае. Всички трѣбва да копаятъ, и азъ ще копая. Туй трѣбва да ни бѫде едно правило. Когато ние почнемъ да копаемъ и да работимъ, тъй както Господь е създалъ свѣта, ние ще поумнѣемъ, защото ще влѣземъ въ връзка съ земята и ще почувствуваме страданията, които сме причинили на хиляди сѫщества въ нея. А сега нашитѣ крака сѫ обути съ обуща, и казваме: „лицето му почернѣло, той е дяволъ, очитѣ му сѫ хлътнали, побѣляла му главата, а онзи е благороденъ човѣкъ, защото е бѣличъкъ, очитѣ му весели“. Но азъ те питамъ: ако ти си една жена, ще се смѣешъ ли, когато раждашъ? Не! Разбира се, ще отпадне твоето лице и очитѣ ти ще хлътнатъ. И ако азъ питамъ тази жена, защо отпадна, ще каже: „ти раждалъ ли си.“ И сега ние ублажаваме тия хора, които не раждатъ. Хубаво, и противъ това нѣмамъ, но ще дойде врѣме и тѣ да раждатъ. Бѣлиятъ цвѣтъ трѣбва да се измѣни, да даде плодъ въ природата. Има законъ, че може да цъвтятъ тия дървета, пчелитѣ може да бератъ медъ, но ако тия цвѣтя не завържатъ, какво ни ползува това? Питамъ, ако туй Божествено Слово, което иде сега отъ толкова хиляди години въ свѣта — отъ двѣ хиляди години — не се възприеме, какво ще спечелите? И вие, българитѣ, отъ колко години сте християни? Азъ изчислявамъ по закона на вѣроятноститѣ и намирамъ, че 100 милиарда пѫти тѣ сѫ споменали името Христово, отъ както сѫ приели християнството. Споредъ моето изчисление, толкозъ излиза. И какво сѫ спечелили българитѣ отъ Христа? Ще кажатъ: „Христосъ ни даде малко земица“. Да, Христосъ можеше да ви даде нѣщо по-вече: да се помене Христовото име 100 милиарда пѫти и да има такъвъ малъкъ резултатъ! Това е една крива метода на изговаряне това име. И тогава питатъ: „кой е Христосъ?“ Азъ нѣмамъ нищо противъ, повикайте, който и да е български владика да произнесе името Христово, и да видимъ резултата. Да го произнесе както и да е за менъ е безразлично, стига това да произведе резултатъ. Всѣко едно име има сила, смисълъ въ себе си, има и резултатъ. Туй име, което трѣбва да се произнесе, е любовь. Ще бѫде безполезно въ бѫдеще да лъжемъ когото и да е, трѣбва да слѣземъ отъ троноветѣ си и да отидемъ съ една мотичка да копаемъ на лозето, да вземемъ ралото и коня и да отидемъ да оремъ на нивата. Това значи да слѣземъ до положението на бѣднитѣ хора и да покажемъ какъ трѣбва да се работи. — Тъй, както бащата и майката постѫпватъ, а не като дѣцата. Тъй трѣбва да постѫпятъ разумнитѣ хора. Бащата и майката не каратъ най-първо дѣцата да работятъ, но тѣ започватъ. По законъ нѣма да любимъ. Нѣма законъ за любовьта. Азъ не ви критикувамъ и не ви казвамъ какъ да се любите: ако имате любовь, то е заради васъ. Ако ме запитате тъй: „моята любовь права ли е“, азъ не мога да ви кажа, но въ даденъ моментъ, азъ зная дали любя или не. Но нѣма моментъ въ моя животъ, когато да не зная, права ли е постѫпката ми или не. Или за едно разположение, което имамъ, право ли е или не. Абсолютно зная: обичамъ ли или не, и въ каква степенъ и какви резултати ще даде тази любовь. Съзнанието ми показва каква е любовьта ми. Зная го това, за себе си го зная. И ако вие ме попитате, каква е моята любовь, ще кажа: братко, да идемъ тогава и двама при любовьта, да влѣземъ въ нейната пещь и ако и двама еднакво издържимъ, тогава еднакво любимъ, а ако ти като се нагорещишъ, излѣзешъ изъ пещьта, значи, любовьта ти е малка. Вземете нѣкой съврѣмененъ човѣкъ, като му говорите за Христовото учение, той казва, че то е малко прѣкалено, ние имаме жена, дѣца, той, религиозниятъ животъ, е за стари години, а сега ние да си поживѣемъ. Но любовьта не говори така. Безъ тази любовь, ако вие трѣбва да раждате, дѣца, синове и дъщери, какъ ще ги родите? Ако ги родите безъ любовь, ще бѫдатъ едни, а ако ги родите съ любовь, ще бѫдатъ други синове. Любовьта е, която ще опрѣдѣли качеството, стремежитѣ, благородството на вашитѣ синове. Мѫдростьта е, която ще даде формитѣ имъ, ще развие тѣхнитѣ способности, а истината е, която ще даде методитѣ, какъ да работятъ. Сега религиознитѣ хора казватъ, че една майка ражда по любовь. Е, по любовь като ражда, тя нѣма да се мѫчи три дена, а ще ражда безъ мѫки: съ мѫки раждатъ само грѣшнитѣ хора. Имашъ едно лошо желание, искашъ да си отмъстишъ, редъ години го носишъ въ сърцето си, лицето ти ще стане черно, защото зло носишъ въ себе си, но единъ день все ще извършишъ туй прѣстѫпление: ти си родилъ туй желание, ти си родилъ едно дѣте, то е една форма, която живѣе въ невидимия свѣтъ, единъ прѣстѫпникъ, създаденъ въ духовния свѣтъ, и този прѣстѫпникъ ще се роди на земята. И казва Христосъ: „ако вие прѣбѫдвате въ менъ и думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ, каквото искате, ще ви бѫде“. Кое ще бѫде? — Ние ще знаемъ какъ да прѣобразимъ сегашния нашъ животъ. Азъ трѣбва да прѣобразя своя вѫтрѣшенъ животъ, това е заради мене. И забѣлѣзвамъ едно нѣщо, като ходя между хората, че въ тѣхъ всѣки е съсрѣдоточилъ ума си въ другитѣ. Гледа, че този е богатъ, а той нѣма нищо. Не, всѣки отъ насъ трѣбва да обърне ума си на своето лозе, всѣки трѣбва да копае своето лозе. И „ако думитѣ ми — казва Христосъ — прѣбѫдватъ въ васъ“, този законъ на любовьта ние можемъ да го приложимъ на опитъ. Сега какъ ще го приложимъ? За любовьта има закони въ физическия свѣтъ, ще я приложимъ тъй, както прилагаме свѣтлината. Има стъкла и прѣзъ тѣхъ знаятъ, какъ да пращатъ свѣтлината, да я прокарватъ. И въ бѫдеще майкитѣ ще знаятъ какъ да прокарватъ лѫчитѣ на любовьта. Тия лѫчи излизатъ отъ човѣшкитѣ очи. Ти трѣбва да видишъ, какви сѫ лѫчитѣ, които излизатъ отъ очитѣ на оня човѣкъ, който те люби. Нѣкой пѫть отъ човѣшкитѣ очи излизатъ червени лѫчи, нѣкой пѫть излизатъ портокалени, зелени, сини, жълти лѫчи, нѣкой пѫть излизатъ бѣли лѫчи и даже черни. Тия лѫчи, които излизатъ изъ човѣшкитѣ очи на вънъ, изъ човѣшката душа, упражняватъ разни влияния. Сега вие мислите, че наближава обѣдъ и отъ всинца ви излизатъ отъ очитѣ ви лѫчи. А тия лѫчи сѫ отвънъ, отъ други сѫщества около васъ, тѣ ви ги пращатъ, но вие не ги виждате. Вие се влияете, и като се върнете въ дома си, нѣкои ще бѫдатъ разположени, а други не. Нѣкой ще каже: „азъ много добрѣ разбрахъ бесѣдата“, а другъ ще каже: „имаше единъ господинъ, той ми прѣпятствуваше съ своитѣ влияния“. Е, какво е неговото влияние? Неговото влияние е, че този човѣкъ не е разбралъ любовьта. Сега, въ тази бесѣда, азъ ни най-малко не искамъ да се нахвърлямъ върху свещеницитѣ, но казвамъ една велика истина, че въ съврѣменната еволюция е настаналъ единъ периодъ, въ който човѣшкитѣ умове и човѣшкитѣ тѣла ще почнатъ да се разслабватъ. Тази неврастения, която сѫществува въ цѣла Европа, е едно разслабване на бѣлата раса. И тѣ трѣбва да взематъ мѣрки, въ какво? Тѣхниятъ егоизъмъ е станалъ толкова силенъ, че разслабва нервната система, всѣки единъ е тъй погълнатъ съ разни материалистични мисли — нашитѣ умове сѫ пълни само съ мисли за кѫщи и пари. Въ насъ нѣма нищо благородно. И свещеницитѣ служатъ само за пари, а не за името Христово. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, но ще ме извините, то е за добро. Дойде при менъ една госпожа и ми казва: „азъ съмъ възмутена!“ — „Отъ какво?“ — Искамъ да ти кажа, изнеси го нѣкой пѫть. Отивамъ на църква съ всичкото желание да се моля на Бога. Разбира се, свещеникътъ ми поднася дискоса, изваждамъ една златна монета, турямъ я, но се отдалечавамъ и се моля; гледамъ прѣдъ свещеника, натрупали се много пари, — туй бѣ прѣди войната, при започването на войната. По едно врѣме свещеникътъ отдѣля петолевкитѣ и двулевкитѣ, поглежда и ги туря въ джоба си, а грошчетата и еднолевчетата ги оставя и ги занася на своя другарь: туй стана въ една отъ софийскитѣ църкви“. Е, питамъ: какъ ще служи този свещеникъ на Бога? Не го обвинявамъ: той за пари служи на Бога. Ама въ това врѣме, ако тоя свещеникъ промъмри една молитва, той не мисли за Бога, а колко пари ще му дадатъ. Утрѣ единъ свещеникъ погребва, той мисли само колко пари ще му дадатъ. Всичко е за пари, и свещеницитѣ говорятъ, че имали моралъ. Дѣ е тукъ моралътъ? Дѣ е тукъ православието, дѣ е благочестието? Ама „на тия свещеници трѣбватъ пари, трѣбва да живѣятъ“. Щомъ е така, свещеникътъ трѣбва да остави онзи, който се вѣнчава, да даде колкото обича, да му каже: „колкото обичашъ — дай“. Туй е благородство! Не е въ мой интересъ азъ да имъ казвамъ, за менъ е по-добрѣ да ги оставя да си чупятъ главитѣ, а не да ги поправямъ, защото, като ги поправямъ, тѣ ще се коригиратъ, ще се покажатъ праведни и ще скриятъ грѣховетѣ си. Не, не, ние искаме грѣхътъ съвършено да се изличи. Азъ искамъ, когато срѣщна българския свещеникъ, да е безкористенъ и да свѣти лицето му. И владиката да бѫде такъвъ, и само тогава азъ бихъ му подалъ рѫката си. Сега казватъ: „съ коя власть говоря“. Азъ имъ говоря истината и тази истина единъ день ще дойде да заговори, нѣма да се мине много врѣме. И казва Христосъ: „ако азъ млъкна да говоря, тия камъни ще проговорятъ“. Ако азъ млъкна — цѣлиятъ български народъ ще проговори, и най-заспалитѣ българи ще проговорятъ, не само българскиятъ народъ ще проговори, но и говедата имъ ще проговорятъ, всичкитѣ имъ говеда ще проговорятъ. Вие, които ме слушате, ще схванете тази велика истина, тя ще проникне въ васъ. Ние сме хора разумни и трѣбва да отворимъ сърцата си и умоветѣ си, да говоримъ истината. Срамота е за насъ да лъжемъ. Въ очитѣ ме лъжатъ, говорятъ нѣща, които ме отвращаватъ. И такъво безобразие отъ лъжи азъ не съмъ виждалъ. Ще дойде нѣкой ученъ българинъ, нѣкой политиканъ, да ме изпитва. Е, господине, казвамъ, кажи истината на явѣ, нѣма какво да ме изпитватъ. Ако е за изпитване, азъ зная твоето минало и какво искашъ, зная, и онѣзи, които сѫ те проводили и тѣхъ зная, и какво мислятъ зная. Азъ искамъ да говоримъ истината направо. Ако виждате нѣщо лошо въ менъ, ако туй, което е въ моята стая, ти мислишъ, че то е много зарадъ менъ, половината може да го раздѣля съ тебе. И цѣлата си стая мога да ти я отстѫпя. Всички трѣбва да говоримъ истината, разбирате ли? И нѣма по-отвратително нѣщо отъ това, единъ религиозенъ, духовенъ човѣкъ да говори лъжа, и послѣ да се извинява, че билъ нервозенъ човѣкъ. На ония, който дойдатъ при мене, казвамъ: кажи какво искашъ, но ако мислишъ, че единъ день азъ ще използувамъ туй, не ми го казвай. Каква нужда имамъ да нося твоитѣ грѣхове? Даже азъ правя очитѣ си слѣпи, защо да гледамъ погрѣшкитѣ на другитѣ и какво ще ме ползува, че нѣкой владика или попъ кралъ, или е прѣстѫпилъ нѣкѫдѣ, какво ще ме ползува? Не, менъ ще ме ползуватъ само твоитѣ добродѣтели, менъ ще ме ползува само любовьта, която е въ тѣхъ. Ни най-малко не любопитствувамъ да зная погрѣшкитѣ имъ, нито злорадствувамъ, а само съжалявамъ въ душата си, че тия български владици отъ 20 години не можаха да разбератъ Христа. Не менъ да разбератъ, не, не, а Христа въ себе си да разбератъ — да не лъжатъ. Ще каже нѣкой владика: „азъ съмъ го разбралъ, но не мога да копая“. Не, да идемъ да покопаемъ на лозето, и двамата да вземемъ оралата, да впрѣгнемъ воловетѣ и да изоремъ нивата. Че ти владика ли се роди, та да можешъ да проповѣдвашъ, а да не можешъ да копаешъ? Ти попъ ли се роди, за да можешъ да служишъ въ църква, а да не можешъ да орешъ и да копаешъ? Въ свѣта има само единъ владика, само единъ попъ, и само него азъ признавамъ — той е Господь. По нѣкога нѣкой ми казватъ: „ти си свѣтъ човѣкъ“. Казвамъ: святъ въ какво? Святъ е само онзи, който люби, не люби ли, никаква святость нѣма. Какъвъ святъ човѣкъ или „отче святи“? Ако ти не можешъ да любишъ брата си, никаква свѣтлина нѣма у тебе, ти си святъ безъ да можешъ да дадешъ свѣтлина на хората. Да жертвувашъ себе си, разбирамъ, а да си святъ и необикновенъ човѣкъ, не. Необикновенъ е само Богъ, а ние всички сме обикновени хора. Въ тази форма, въ която сме турени, ние сме обикновени, и отъ насъ се изисква дълго врѣме, за да се измѣнимъ. И Христосъ минаваше за Синъ Божи, но като го набиха, носеше си кръста и Господь казва: „я сега като си Мой Синъ, който всичко може и изцѣрява, носи си кръста“. Можеше ли той да го отмахне? Можеше. Е, какъ мислите вие, Христосъ носилъ ли е кръста? Двѣ теории има: едни казватъ, че го е носилъ, а други казватъ, че не го е носилъ. Какъ мислите вие? Главното сега е, да останатъ тия мисли у васъ, необходимо е, истината да се загнѣзди въ сърцата ви. Да любимъ истината съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила. Това е първото нѣщо, което е необходимо за българитѣ, безъ разлика, отъ най-голѣмия до най-малкия. Второто нѣщо: българинътъ трѣбва да обича свѣтлината, абсолютната свѣтлина за ума и да я желае съ всичката си душа и съ всичката си сила. Послѣ третото нѣщо: българинътъ трѣбва да обича чистотата на сърцето си, и да я желае съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила. Ако можемъ да приложимъ тия три нѣща въ България, вѫтрѣ въ една година ще има една съвършено нова култура — въ една година българитѣ ще отидатъ хиляда години напрѣдъ. И не само това, но въ 10 години черепътъ на българина ще се измѣни. И неговото лице нѣма да бѫде като сега, ще придобие много правиленъ профилъ, правиленъ носъ, ушитѣ му ще се измѣнятъ, цѣлото му лице ще се измѣни, цѣлото му тѣло, и европейцитѣ ще дойдатъ да видятъ новия типъ на българина, който само при истината, свѣтлината и чистотата може да има. А при сегашното разбиране на българина, ще имаме сегашния типъ, за който европейцитѣ се произнасятъ, както знаете. „Ако думитѣ ми, казва Христосъ, прѣбѫдватъ въ васъ“... Но кой Христосъ? Не думитѣ на Христа прѣди двѣ хиляди години, а на Христа, който сега ви говори. Мислите ли, че ако бѣше се изправилъ сега Христосъ прѣдъ васъ, другояче щѣше да говори? Той е казалъ: „думитѣ, които азъ ви говоря, не сѫ мои“. И азъ ви казвамъ сѫщото. Тогава каква разлика има? И казвамъ: думитѣ, които азъ ви говоря, не сѫ мои, тѣ идатъ отъ единъ великъ източникъ и азъ ви ги казвамъ. Ако ги приемете, ще ги опитате, че тѣзи думи сѫ вѣрни и истинни. Не сѫ мои, не грѣшете душата си. Не мислете, че съмъ нѣкой „голѣмъ“ човѣкъ. Не, не, едно нѣщо азъ мисля: азъ зная, че Богъ е Любовь; азъ зная, че Богъ е Мѫдрость, и тази Мѫдрость не е такъва, каквато ученитѣ мислятъ; азъ зная, че Богъ е Истина, и тази Истина е малко друго-яче, отколкото хората я знаятъ; азъ зная, че Богъ е Правда, и тази Правда е друга; азъ зная, че Богъ е Добродѣтель, и тази Добродѣтель е друга. И сега моитѣ думи какво ще произведатъ въ васъ? Вие ще седнете и ще кажете тъй: „какво иска да ни каже нашиятъ учитель?“ Азъ искамъ да ви кажа: трѣбва коренно да се измѣните и да станете нови хора, хора на истината, безъ лъжа, безъ никаква лъжа! Не да казвате: „малко бѣла лъжа“, не! Безъ никаква лъжа! Че може да лъжете, то е другъ въпросъ, то е една слабость. Азъ го считамъ слабость, но на здравия човѣкъ не се позволява да лъже. Азъ вземамъ тъй: на болнитѣ хора се позволява да правятъ нѣща незаконни, но на здравия човѣкъ не се позволява, той трѣбва да разсѫждава правилно. И сега ние сме се събрали тукъ, въ името на Божията Любовь, събрали сме се въ тази любовь, и какво мога азъ да направя за васъ, какво можете вие да направите заради мене? Вие заради мене много можете да направите. У българитѣ въобще, когато нѣкого цѣнятъ, всички носятъ ризи подаръкъ. Ако азъ изцѣля 100 души и ми донесатъ 100 ризи, дѣ ще имамъ врѣме да ги нося? И у българитѣ има законъ: като изцѣришъ нѣкого, той ще ти даде нѣщо и трѣбва да го приемешъ. Прѣдставете си, че излѣкувамъ хиляди души и ми дадатъ хиляди ризи, ще видите цѣлъ съндѫкъ ризи и ще кажете: „този човѣкъ трѣбва да е много богатъ, само толкова ризи“! А пъкъ азъ ще кажа: ще лѣкувамъ, а вие ще давате тия ризи на бѣднитѣ, моитѣ братя, които нѣматъ, и считайте, че тѣ за менъ ще ги носятъ. А сега като излѣкувамъ нѣкого, най-напрѣдъ ще ме повикатъ на гости и всички, най-първо, ще научатъ, съ какво се храни учительтъ. Тиквички пържени не употрѣбявамъ, сирене не употрѣбявамъ и такива деликатеси, плодове, не, не, на вашия учитель малко рѣпа стъргана съ малко оцетъ и зехтинъ, малко хлѣбъ, и нищо по-вече. И ще се свърши въпросътъ. Не е въпросътъ до ядене, а до любовьта. И най-пищната храна можете да имате, но ако нѣмате любовь, нищо не се ползувате. Когато седнемъ и имаме любовь, ще ядемъ сладко, ще се разбираме, макаръ да е и само бобецъ. Съ любовь ли е, то е най-красивото, нѣмаме ли любовь, това ядене е ненужно за мене. Сега азъ изисквамъ отъ васъ, които ме слушате, едно нѣщо. Знаете ли какво искамъ? Много малко искамъ. То е като онзи български лихваринъ: на едного далъ пари на заемъ и му казва: „нѣма да плащашъ лихва, а само на гроша по една пара всѣки день“. И онзи, като незнаелъ да смѣта, казалъ: „хубаво, по една пара“. И азъ ще ви кажа като онзи: по една пара на день. Спрете се като се върнете дома и си кажете тъй: „ние употрѣбили ли сме досега любовьта?“ Прѣгледайте вашия животъ: служили ли сте единъ день на Бога тъй, че да сте извършили волята Божия, както той иска? Прѣтърсете и намѣрете единъ красивъ день въ живота си, да сте го употрѣбили тъй, както Той иска. Прѣдъ васъ, прѣдъ себе си изповѣдайте се чистосърдечно и искрено, повдигнете си мислитѣ и кажете: има ли единъ красивъ день въ моя животъ, въ който азъ съмъ служилъ тъй както Божията Любовь изисква? Какъвъ важенъ въпросъ е този! Туй искамъ отъ васъ. Можете ли да го направите? Като се върнете всинца, които ме слушате, още тази вечерь го направете, не утрѣ, а тази вечерь. И азъ мисля самъ да го направя. И туй прѣглеждане ще ми бѫде най-приятното, защото ще зная, че вие разглеждате единъ отъ най-важнитѣ въпроси. Пъкъ и азъ съ васъ ще застана и ще кажа: въ моя животъ има ли единъ красивъ день, въ който съмъ постѫпилъ тъй както Божията Любовь изисква? И азъ ще постѫпя съ себе си съ онази строга мѣрка на тази велика Божия Любовь. Служилъ ли съмъ азъ тъй безкористно съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила тъй, както този великъ Господь изисква? Нека тази вечерь ние да отправимъ умоветѣ си, сърцата си и душитѣ си къмъ Бога, да произведемъ една велика вълна въ свѣта, да почувствува Господь, че ние искрено го търсимъ. И когато почувствува това, Той ще ни отговори. И тогава ще чуете онзи, тихия гласъ, и като го чуете, ще имате единъ отъ най-приятнитѣ моменти, който нѣкога сте прѣживѣли! * Бесѣда, държана на 18. VI. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Както е онъ чистъ „И всѣки, който има тази надежда на него, очиства себе си, както е онъ чистъ.“ I посл. Иоаново — 3;3 Сега азъ ще говоря върху положителната страна на живота. Ще влѣза малко по-обективно, безъ много философия, т. е. нѣма да говоря много отвлѣчено, но близко до самитѣ факти. „И всѣки, който има тази надежда на него, очиства себе си, както е онъ чистъ“. Всѣки, който има надежда, на кого? — На Христа. Надеждата, казвамъ, подразбира физическия свѣтъ, божественото, ограничено, проявено тъй, както ние го разбираме. Когато вие искате да изкажете вашитѣ чувства на нѣкой вашъ приятель, и ако той е слѣпъ, какъ ще му изкажете чувствата си? За да ги изразите, ще го стиснете съ рѫцѣтѣ си и колкото по-вече го стискате, толкова по-вече ще ви разбере. Може рѫцѣтѣ ви да сѫ топлички или студени, тогава онзи, когото стискате, ще получи двѣ идеи: ако рѫцѣтѣ ви сѫ топли, ще си състави една идея, а ако рѫцѣтѣ ви сѫ студени, друга. Сега нѣщата не само трѣбва да се създадатъ, но и да се поддържатъ. Животътъ трѣбва да се развива. Защото каква полза, ако вземете едно платно и само го свивате и развивате? Въ туй развитие има другъ, по-дълбокъ смисълъ. Въ какво трѣбва да се развива и да се очисти човѣкъ? Вземете въ практическия животъ: да кажемъ, че вие сте много интелигентенъ човѣкъ, но нѣмате самообладание. И влѣзе единъ малъкъ трънъ въ крака ви — ако вие ходите босъ — дѣто стѫпите, не можете да гледате природата: щомъ стѫпите съ крака, този трънъ се налага и върху ума, и върху сърцето, и всичкото ви внимание е насочено въ този трънъ. Нѣкой ще каже: „ще мине“. Ще минатъ день, два, три или десетъ, и природата ще го изхвърли по единъ начинъ, но ще страдате. Другиятъ начинъ е: сами да извадите тръна и да освободите крака си. Ако вие се движите въ умствения свѣтъ, и тамъ има трънища, нѣкоя мисъль ще се забие като трънъ и около тази мисъль почватъ да се групиратъ всички други мисли. Ние казваме: врѣмето цѣри. Да, но и ние можемъ да се цѣримъ, ще извадимъ тази мисъль. Като слѣземъ въ астралния свѣтъ, и тамъ има трънища: нѣкое желание може, като единъ трънъ, да влѣзе вѫтрѣ въ сърцето. Като слѣземъ на физическото поле, и тамъ има трънища. Въ какво седатъ тия тръне? Вие сте търговецъ, изгубите, напримѣръ, сто хиляди лева и все за тая загуба мислите. Имате кѫща, изгори кѫщата ви, имате жена, умре, и като умре, все за нея мислите, изъ ума ви не излиза, кѫдѣто ходите, все за нея приказвате, и спъва се вашето развитие. Формата и жена ви — това сѫ двѣ нѣща различни, самитѣ пари и онова, което тѣ вършатъ, сѫ двѣ различни нѣща. Сега казва: „който има тази надежда на него“, съ това се подразбира, че той вѫтрѣшно, органически, е свързанъ съ Бога. Въ живата природа има нѣща, които сѫ изхвърлени отъ божествения организъмъ, а има клѣтки, които сѫ вѫтрѣ въ божествения организъмъ. Той съзнава, че е вѫтрѣ въ Бога, ние съзнаваме, че живѣемъ въ Бога, туй се отнася не за другитѣ, но за насъ, които съзнаваме, че живѣемъ въ Бога. Тогава Иоанъ, който има тази дълбока опитность, казва: „който има тази надежда, очиства себе си, както е онъ чистъ“. Сега въ опитностьта на всинца ви има двѣ схващания: едни мислятъ, че Богъ всичко може да направи, слѣдователно, той всичко трѣбва да направи заради насъ, а другото схващане е, че ние можемъ да направимъ всичко. Въ туй отношение Богъ не прави всичко заради насъ, защото, ако го прави, прави го заради себе си и тогава нѣма нужда да сѫществуваме, нашето сѫществуване е излишно. Ние едноврѣменно съзнаваме, че Богъ работи въ насъ и че ние работимъ заедно съ него. Иначе, има раздвояване въ нашето съзнание. За примѣръ: направишъ извѣстна погрѣшка, разкайвашъ се, но има нѣщо, което те утѣшава. Питамъ: човѣкъ самъ себе си може ли да утѣшава? — не може. Не може двѣ болни рѫцѣ да се лѣкуватъ една друга. Защо? — защото едната ако бутне другата, и двѣтѣ ще страдатъ. Въ нашето съзнание има и друго, божествено съзнание и, като направимъ погрѣшка, божественото съзнание казва: „не бойте се, азъ ще изгладя работата, вървете по пѫтищата ми“. Духътъ говори вѫтрѣ въ насъ. Сега върху туй говорене мнозина попадатъ въ заблуждение, т. е. тѣ даватъ по нѣкой пѫть на туй говорене на духа изключително прѣимущество, като тѣхно качество и, слѣдователно, само на тѣхъ е говорилъ духътъ по особенъ начинъ. Не, азъ ще ви докажа практически. Вземете момата, на която момъкътъ е проговорилъ първата любовна дума — тя понеже не е чувала такъва дума, казва: „като тази дума нѣма“. Но попитайте кой и да е момъкъ, и той ще каже сѫщото, попитайте коя и да е мома, и тя е чула все сѫщата дума: и момата е казала сѫщата дума, и момъкътъ е казалъ сѫщата дума, обаче, тѣ не сѫ разбрали тия думи. Ние, съврѣменнитѣ хора, разбираме, когато нѣкой каже: „обичашъ ли ме?“ — „хубаво, обичамъ те“. — Азъ имамъ нужда, дай ми три хиляди лева въ заемъ. „Обичашъ ли ме?“ — „обичамъ те.“ — „Дѣца имамъ, искатъ да слѣдватъ, не може ли да ми дадешъ въ заемъ?“ Братъ ако си или сестра, щомъ изповѣдвашъ, че имашъ любовь, казвамъ: покажи любовьта си. Да допуснемъ, че азъ покажа любовьта си, раздамъ всичкитѣ си пари и тия дѣца свършатъ учението си, дойдатъ въ България и станатъ първи министри. Какво ще направятъ? — Ще направятъ туй, което всички министри досега сѫ направили, слѣдователно, цѣльта не сѫ постигнали. Сега за да можемъ да разберемъ този великъ божественъ законъ, най-първото нѣщо е, че ние трѣбва да бѫдемъ чисти, „както е той чистъ“, т. е. организмътъ ни да бѫде тъй създаденъ, тѣлото ни, мозъкътъ ни така организирани и филтрирани, сърцето ни и всичкитѣ други органи сѫщо, че мислитѣ, чувствата, желанията и дѣйствията ни да могатъ правилно да се изразяватъ. Сега въ нашия организъмъ има дисхармония: нѣкой пѫть искаме да проявимъ воля, но не можемъ да я проявимъ. Нѣкой човѣкъ се разгнѣви, ударя ти два юмрука и казва: азъ ще проява волята ти. Дойде по-силенъ ударъ, два юмрука, онзи казва: ще простишъ, ще извинишъ и свършва съ неговата воля. Слѣдователно, волята не се показва чрѣзъ юмручното право, силата значи не е тамъ. Тогава въ какво седи силата на вашия животъ? Всички вие, моитѣ приятели тукъ, казвате, че познавате Христа, нали? Право е, познавате го, туй не го отричамъ, че го познавате; но познаване отъ познаване има разлика. Вие можете да познавате Христа тъй, както цвѣтята, или както слънцето, вие можете да познавате Христа тъй, както кристалътъ познава слънцето, вие можете да познавате Христа тъй, както една жаба познава слънцето, както нѣкоя птица, нѣкое млѣкопитаеще, нѣкой обикновенъ човѣкъ и най-послѣ, нѣкой светия — тѣ сѫ все различни познавания на Христа. Като кажемъ: „познавамъ Христа“, трѣбва да знаемъ, какъ го познаваме. Азъ познавамъ Христа, обичамъ го, заради него проповѣдвамъ, но животътъ ми не е изправенъ, въ живота ми има много дефекти, нѣкой пѫть не мога да обуздавамъ езика си. Нѣкои, като не могатъ да обуздаятъ езика си, отиватъ до тамъ и казватъ, че и Христосъ не можелъ да обуздае езика си, като сѫ нетърпѣливи, казватъ: и той бѣше нетърпѣливъ или се гнѣвилъ: съ камшикъ изгонилъ търговцитѣ отъ храма. Защо бѣдятъ? — за да се оправдаятъ, налагатъ и на Христа. Но това не е философия. Дали е така или не, нѣма какво да аргументираме, тѣ сѫ други доказателства. Но щомъ се каже „чистота“, тя подразбира, че никакъвъ дефектъ въ живота не трѣбва да сѫществува. Когато една мисъль е напълно чиста, тя е силна. Всѣкога чистата мисъль дава сила; всѣкога чистото желание дава сила. Чистата мисъль и чистото желание, двѣтѣ заедно, усилватъ волята. Когато дойдемъ до свѣтлината на ума, тя ни показва пѫтя, прѣзъ който трѣбва да минемъ; свѣтлината показва най-кѫсия пѫть, прѣзъ който трѣбва да минемъ. А когато говоримъ за истината, тя ни показва начина, по който ние можемъ да използуваме силата, която Богъ е вложилъ въ насъ. Истината е онази есенция, чрѣзъ която човѣшкиятъ духъ може да използува силата, която Богъ е вложилъ въ свѣта. Истината е, която ще покаже методитѣ, тя ще ни освободи, истината ще покаже по кой начинъ да се освободишъ и да се примиришъ съ хората. Е, какъ? Ти си обралъ нѣкого, мѫчишъ се, той те подозира, не ти говори нищо. Дойде истината и ти се изповѣдашъ: „братко, азъ ти откраднахъ паритѣ“. Тогава трѣбва да постѫпите като онзи благочестивъ американецъ, който открадналъ. Човѣкъ може да бѫде религиозенъ, и пакъ да открадне. Отъ теологическо гледище, туй е вѣрно, нѣма да го доказвамъ. Тоя американецъ ходилъ по два пѫти прѣзъ седмицата на събрание и дълго врѣме се е молилъ, обаче, една вечерь, като минавалъ, гледа единъ богатъ човѣкъ, който оставилъ торба съ пари на прозореца, задига паритѣ, туря торбата на масата и отива пакъ да се моли. Като рече да се моли и торбата се изпрѣчи прѣдъ него: молитвата му отива до торбата и се връща. День, два, три, четири, молитвата не отива по-далече. И тогава казва: „този дяволъ прѣчи на молитвата ми“ и — връща торбата съ паритѣ. И ти вземешъ нѣкоя дяволска торба отъ нѣкѫдѣ и тогава общението между Бога и душата ти се прѣкратява. Слѣдователно, истината ще ни покаже начина, по който ще се освободимъ отъ всички такива торби или дефекти, които ни спъватъ, да имаме правилно отношение къмъ Бога. Може да сѫ много малки, но и най-малката погрѣшка спрѣмо Бога ни спъва отъ пѫтя ни къмъ него. Малкитѣ грѣхове, малкитѣ нѣща ни спъватъ въ пѫтя на живота. За голѣмитѣ грѣхове Господь не обръща внимание, а за малкитѣ. Сега тия недостатъци седатъ въ нашето съзнание като извѣстна добродѣтель, много наши грѣхове седатъ като добродѣтели. Нѣкой мисли, че е честенъ човѣкъ, че е почтенъ, но баща му е оставилъ едно наслѣдство, спечелено все съ кражби, и той казва: „азъ не съмъ го кралъ, азъ съмъ честенъ и почтенъ човѣкъ“, но той е наслѣдникъ на едно незаконно спечелено богатство. Баща ти и майка ти сѫ оставили такъва мисъль, едно нечестно богатство въ ума ти, туй богатство трѣбва да го изхвърлишъ навънъ. Всички непотрѣбни мисли изхвърли навънка, да останатъ само два милиона, сир само двѣ мисли, на които ти можешъ да разсчиташъ. Сега, когато говоря по този начинъ, не разбирамъ, че трѣбва да се оставите отъ свѣта. Сега нѣкои братя и сестри изпадатъ въ двѣ крайности: ако нѣкой рече да дойде при мене да ми говори, другитѣ казватъ: „защо трѣбва да занимава и да безпокои учителя“. Азъ пъкъ питамъ: защо пъкъ да не ме занимава? Той е свободенъ да дойде при мене, азъ му давамъ пълно право, но и азъ съмъ абсолютно свободенъ, да му говоря или не. Той като се обърне, казватъ: „хайде, той отива при учителя, какво ще го безпокои“. Не се спъвайте единъ другъ. При това, когато вие идвате, не очаквайте отъ мене всѣкога да ви кажа нѣщо, но вие можете да дойдете при мене съ вашето желание и да ви се отговори на мисъльта и желанието мислено. Когато ти пожелаешъ нѣкѫдѣ да отидешъ, ти си отишълъ вѫтрѣшно, отишълъ си мислено, слѣдъ туй съ чувствата, послѣ съ волята. Най-първо, трѣбва да отидешъ въ умствения свѣтъ, послѣ трѣбва да отидешъ въ астралния свѣтъ и най-послѣ да отидешъ въ физическия свѣтъ — въ тритѣ свѣта. Нѣкой казва: „отишълъ при учителя“, но какъ е отишълъ, горѣ отиде ли? Азъ тукъ го виждамъ. Най-първо, горѣ ще идемъ, въ духовното поле, а послѣ на физическия свѣтъ. Трима души сѫ учителитѣ, и тримата сѫ единъ. Нали казва тамъ, че сѫ трима? Отецъ — азъ сега развивамъ принципално думата „учитель“ — Отецъ, който е горѣ, Духътъ, който е въ духовния свѣтъ, и Синътъ, който е въплътенъ въ физическия свѣтъ, тримата тѣ сѫ едно. Единиятъ обединява формата, другиятъ обединява съдържанието, а третиятъ — Отецъ ми, отъ който произтича цѣлиятъ животъ. Сега, най-първо, вие трѣбва да имате общение, съ кого? Съ Отца на свѣтлината, отъ Когото произтича животътъ и Него трѣбва да познавате. Най-първо, трѣбва да познавате живота, и щомъ имате животъ, ще имате движение, — движението е Духътъ. Щомъ имате движение, ще образувате форма. И тъй, психологически, ето кѫдѣ се ражда опасностьта: да кажемъ нѣкой мѫжъ или жена — сега разкривамъ какво казватъ мѫжетѣ — нѣкои отъ мѫжетѣ почватъ да се безпокоятъ за женитѣ си и женитѣ за мѫжетѣ си, казватъ: „увлѣкла се или увлѣкълъ се подиръ учителя“. Въ какво седи туй „увличане“? — Увличането може да бѫде съзнателно и несъзнателно. Вземете единъ пияница, увлѣкълъ се въ кръчмата, стои единъ, два, три, четири, петь часа, увлѣкълъ се, по цѣли дни. Питамъ, разсѫждавамъ сега, отъ чисто практическо гледище: туй увличане принася ли извѣстенъ практически резултатъ? Най-първо, се изпразва кесията на онзи, който се е увлѣкълъ; второ, излага се неговото сѣмейство, руши се неговото здраве, слѣдователно туй увличане не е на мѣсто. Но „увлѣкълъ се“: този човѣкъ е простъ, нѣма занаятъ, минава единъ день, гледа дърводѣлница, отива да се учи и направя нѣщо. Питамъ: туй увличане умѣстно ли е? — Разбира се. Единъ день той се повдига, почва да работи, подобрява своето положение и онова на сѣмейството си, и живѣе разумно. Слѣдователно, ако вашето увличане ви разваля като този пияница, азъ ви казвамъ: въ кръчмата не стѫпвайте. Но ако увличането ви дава занаятъ, съ който вие подобрявате живота си, като дърводѣлеца, стойте въ дърводѣлницата ми, свършете занаята си. Не мислете, че ако мѫжътъ ви или жена ви се увлѣче подиръ учителя, то вашиятъ домъ ще се развали, не. Ако той е единъ истински учитель, той ще внесе въ душата на мѫжа ви по-вече любовь, по-вече разумность, по-вече воля, той ще се отнася по-добрѣ съ жена си, а ако ти си жена, ще внесе въ душата ти по-вече любовь, по-вече разумность и ще се отнасятъ по-добрѣ съ мѫжа си. Туй е законъ. Ще правите разлика, кѫдѣ е увличането: въ работилницата или въ крѫчмата. Ако е въ кръчма, казвамъ: излѣзъ вънъ, а ако е работилница — стойте и свършете занаята. Тѣзи, които сѫ се увлѣкли, не бързайте да ги критикувате: Духътъ, Божествениятъ Духъ ще ги събуди. Има души, които сѫ се събудили. Мѫжътъ иска да спре жена си. Не спирай жена си! Ако Богъ е събудилъ едно сърце, една душа, ти спри се и повѣрвай, слѣдъ туй ще имашъ отлична жена. Спрешъ ли я, ще спрешъ и нейното развитие и своето. Спрешъ ли развитието на жена си, и цѣлиятъ домъ се разваля. Нѣма въ окултната история единъ примѣръ, ако жената е спрѣла мѫжа си, и цѣлиятъ домъ да не бѫде съсипанъ, или мѫжътъ да е спрѣлъ жената, и цѣлиятъ домъ да не бѫде съсипанъ. Това значи казаното въ Писанието: „който съсипе Божия храмъ“. — Ако Богъ е дошълъ да съгради нѣщо въ жена ти, или дѣцата ти, въ дъщерята ти, не спъвайте никого. Спънешъ ли го, по сѫщия законъ ще дойде съсипването. Искамъ отъ всинца ви да разсѫждавате. Вие имате много добри желания, азъ виждамъ добрата страна, вършите всичко отъ любовь, и азъ се радвамъ на тази любовь. Но нѣкой пѫть, нѣкой силенъ човѣкъ, като вземе въ рѫцѣтѣ си нѣкой слабъ човѣкъ, стисне толкова силно своя приятель, че му счупи двѣтѣ ребра отъ любовь. Не искалъ човѣкътъ, отъ любовь, но билъ толкова силенъ, че като стисналъ приятеля си, припръщѣли ребрата му. Ще се пазимъ, да не стискаме много. Любовьта трѣбва да дѣйствува много меко, много меко. Сега има опасность въ всички окултни общества, тъй както сме събрани, като една фамилия, има опасность да си причинимъ много голѣмо добро, но и много голѣмо зло — и едното, и другото. Ако единъ човѣкъ ходи изъ гората и си върти ножа далечъ отъ тебъ, малко ти струва, нека си маха ножа, но ако влѣзе въ кѫщи, дѣто хората сѫ влѣзли, и почне да върти ножа, какво мислите, на мѣстото ли е този ножъ? Нѣкой казва: „азъ съмъ свободенъ да мисля, каквото искамъ“. Не си свободенъ, вашиятъ ножъ ще седи вѫтрѣ въ ножницата, а когато излѣзете изъ гората, можете да го въртите колкото искате, — въ кѫщи, между вашитѣ приятели, ножътъ ще бѫде въ ножницата, нѣма да има никакъвъ ножъ, ако искате да бѫдете чисти. Извадите ли го, вие показвате вашето изкуство; работата злѣ ще свърши. Сега тия нѣща вие ги съзнавате, знаете, имате всички желание, но ако вие любите Христа, трѣбва ли, като влѣзете въ неговата градина, да си опитвате ножа на лѣво и дѣсно — по цвѣтята му и на неговитѣ дръвчета? И като влѣзе Христосъ да види дръвчетата посѣчени, какво ще каже заради васъ? Ако една крѣхка душа, младо момиче, току-що тръгнало и вие му кажете: „що си тръгнала по тия глупости, ти си още млада, чакай да си поживѣешъ“. Веднага спирате духа. Какво ще каже Христосъ, като види това? Ще ви похвали ли? — Нѣма да ви похвали. Вие на това дѣте ще кажете: „върви напрѣдъ, много добрѣ си започнала“. Дойде ли туй пробуждане, никого не спирай. И послѣ: тамъ, дѣто духътъ работи, не се намѣсвайте въ работитѣ на Божия Духъ. Прѣди по-вече отъ 15 години бѣхъ въ Новопазарско, тамъ имаше единъ евангелистъ гръкъ, цѣлъ день чете евангелието и го тълкува, а е кръчмаръ въ селото и продава ракия, но е толкова съвѣстенъ, че като дойде нѣкой, казва му: „слушай, азъ не искамъ да се напивашъ, трѣбва малко да пиешъ“. Питатъ го: „защо тогава продавашъ ракия?“ „Само така може да ви намѣря“, отговаря имъ. Песимиститѣ казватъ: „нѣма хора, какъ ще се обърне свѣтътъ“. Казвамъ: човѣкъ може да се обърне къмъ Бога и безъ да му проповѣдва нѣкой. Но онзи евангелистъ проповѣдвалъ съ слѣдния примѣръ: една селянка се обърнала, безъ да ѝ проповѣдва нѣкой. — Когато била момиче на 16 години, дѣдо ѝ ѝ далъ едно евангелие. Тази мома турнала евангелието на дъното на съндѫка, турила си тамъ и дрехи — чеизъ за женитба. Оженва се, ражда дѣте, но като станало на 16 години, умрѣло. Тя пада въ голѣма скърбь за него, почва да разтърсва съндѫка и намира евангелието, почнала да чете и така да говори, че почнали да се събиратъ всички жени. Дѣдо ѝ отива да провѣри и казва: „тя десетъ пѫти по-добрѣ отъ менъ знае евангелието и по-хубаво го тълкува“. Казалъ ѝ тогава да се прѣмѣсти въ нѣкоя църква. Не е твоя работа, недѣй я туря въ никоя църква, остави я да работи тъй, както е разбрала истината. Нея Господь я обърналъ. Та, първото нѣщо, отъ всинца ви се изисква като ученици: не се спъвайте. Ако нѣкой има познания, радвайте се, изслушвайте го, когато говори, пъкъ и онѣзи, които говорятъ, трѣбва да бѫдатъ благоразумни да не взематъ всичкото врѣме, да не говорятъ много. Всички трѣбва да бѫдете досѣтливи, много досѣтливи. И тъй, трѣбва да разбираме човѣшката душа, като говоримъ да знаемъ. По нѣкога азъ забѣлѣзвамъ, нѣкой човѣкъ казва: „говори ми малко“. Ама азъ го виждамъ, че той е гладенъ, не е ялъ. Докато дойде врѣме за обѣдъ, почвашъ да му разправяшъ, но той усѣща гладъ и казва: „нѣма ли да свърши?“ Кажи му само единъ стихъ. Слѣдъ това остави човѣка да поработи: едното сѣме паднало на добра почва, принася плодъ колкото хиляда, паднали на безплодна почва. Повтарямъ, отъ всинца ви се изисква да се изслушвате. Учете се да се търпите, азъ съ години съмъ далъ примѣръ за това, но вие не сте имали моята опитность. Дойде нѣкой и той почне да ми разправя историята на болестьта си дълго, ще минатъ десетъ, петнадесетъ минути, единъ часъ, все за болестьта си разправя. Излѣзе си, дамъ му наставления. Дойде другъ, и той вземе да разправя. Трѣбва и него да слушамъ единъ часъ. Излѣзе той — трети, четвърти. Нима трѣбва да имъ кажа: не говори сега? Не, ще се научишъ да търпишъ хората, да се изкаже човѣкътъ. Така ще се учишъ на търпѣние. По този начинъ съмъ опиталъ колко мога да търпя. Ще дойде нѣкой, изслушай го. Всѣкога съмъ забѣлѣзалъ, че тамъ, дѣто прибързватъ, все грѣшатъ, лично азъ съмъ забѣлѣзалъ, правилъ съмъ опити. Нѣкой пѫть азъ като разговарямъ съ духа, казва ми: „не прави бѣлѣжка на ученицитѣ, тѣхната погрѣшка ще се изправи сама по себе си“. Азъ казвамъ да, ще се изправи сама по себе си, но дълго врѣме ще мине. И азъ разсѫждавамъ като васъ. Слѣдователно, азъ ще имъ кажа по единъ деликатенъ начинъ, да си изправятъ погрѣшката. Но освѣнъ че не се изправя тя, а и работата се обърква съвсѣмъ. Не че всѣкога трѣбва да мълчимъ, но има врѣме, когато Господь казва: „не говорѝ сега, мълчѝ“. Ама азъ искамъ да му кажа, защото ние сме съдружници, той харчи по-вече пари, ще изѣде и моитѣ пари. Тогава ще му четатъ моралъ: „ти не правишъ добрѣ“. Не, казвамъ азъ, по-добрѣ да ми изѣде паритѣ, отколкото да си наруша мира, за прѣдпочитане е, защото изгубишъ ли си мира, паритѣ сѫ отишли вече. Та въ извѣстни случаи ние трѣбва да търпимъ. Трѣбва да бѫдемъ умни. Когато правимъ условие, трѣбва да познаваме онзи човѣкъ, съ когото се сдружаваме. Мнозина измежду васъ виждатъ нѣкой човѣкъ и казватъ: „да го привлѣчемъ, той е високо образованъ“. Той е единъ голѣмъ сомъ, щомъ го турите въ своята малка мрѣжа, ще я съдере, и малкитѣ риби ще излѣзатъ. Питамъ: защо ви е този сомъ? На васъ не ви трѣбватъ такива голѣми сомове. Я ми кажете единъ голѣмъ сомъ, който да е свършилъ нѣщо, той иска свобода, а малкитѣ риби сѫ за прѣдпочитане, въ туй отношение, практически сѫ за прѣдпочитане. Да обясня мисъльта си. Два малки вола сѫ за прѣдпочитане, отколкото два слона. Въ България какво ще правишъ съ тѣхъ? Всѣки слонъ ще изяде по петь крини оризъ на день, десеть крини оризъ на день, е, какво ще правишъ тогава, както е скѫпъ оризътъ сега? За прѣдпочитане сѫ двѣ малки волчета, отколкото два слона, за прѣдпочитане сѫ двѣ малки идеи, които ще свършатъ голѣма работа въ ума, отколкото двѣ голѣми идеи, като слонове, само да ядатъ оризъ. Послѣ ще задължнѣете. Въ нѣкои хора има голѣми идеи. Има единъ приятель, който 30 години бѣ като perpetuum mobile и той дошълъ да разрѣши, да направи ли единъ заемъ, за да му помогне и да повдигне едного или не. Обаче, усъмнилъ се, повикалъ нѣкои приятели и единъ почналъ да го подпитва. „Виждашъ ли ги, искатъ да ме подпитватъ, да взематъ моето изкуство, да подкрѣпя тѣхната работа, но този въпросъ надали ще се разрѣши“. Защо? — защото той се усъмнилъ, че нѣкои отъ приятелитѣ искатъ да отнематъ изкуството му, да му взематъ паритѣ, за да повдигнатъ работата си. „И всѣки, който има тази надежда на него, очиства себе си, както е онъ чистъ“. Първото нѣщо — трѣбва да започнете съ чистотата. Както Христосъ е чистъ, така и ние можемъ да бѫдемъ чисти. Чистота — това е единъ постояненъ процесъ, това е една необходимость въ живота ни. Тя не може да се даде изведнажъ. Всѣки день ще се чистите, всѣка вечерь, всѣки часъ, всѣкога когато ви дойде на умъ, не се спирайте, никога не се отчайвате отъ нѣкоя мисъль, желание или постѫпки. Направили сте една погрѣшка, оцапаното оцапано, погрѣшкитѣ трѣбва да се поправятъ, всичко туй трѣбва да се очисти. Сега тази чистота има връзка съ Христа и само тя може да даде почва, за да дойде Христосъ да работи въ васъ. Нѣкои се сърдятъ, че не посѣщавамъ дома имъ. Ами че слушайте: азъ като дойда въ дома ви, ще ви попитамъ: вие повикали ли сте Главниятъ Учитель въ дома си? Повикахте ли Отца? — „Не“. Повикахте ли Сина? — „Не“. Ами мене защо ме викате, азъ съмъ третото колело. Ако сте повикали първитѣ двама, да. Азъ ще ви кажа: повикайте тѣхъ, когато тѣ дойдатъ, азъ ще дойда, да имъ прислужвамъ. Та у всинца ви трѣбва да легне тази мисъль, както азъ я вземамъ: любовьта турямъ за синонимъ на Отца, любовьта така да проникне въ васъ. Сега азъ правя опитъ, колко е мѫчно ние, съврѣменнитѣ културни хора, да приложимъ любовьта! Много мѫчно е. И когато обикнешъ нѣкого, онзи, когото обикнешъ, става крайно претенциозенъ. Докато не го обичашъ, той на всичко е съгласенъ, но обикнешъ ли го отведнажъ става крайно взискателенъ. И знаете ли защо? Понеже любовьта вече развива аурата, развива чувствителностьта, човѣкъ става гордъ. Възлюбишъ ли го, става тъй чувствителенъ, всичко оживява въ него, даже и най-малката обида. По-рано той не е обръщалъ внимание, какъ си го поглеждалъ или че не си го поздравилъ, но обикнешъ ли го, той е вече взискателенъ, ти трѣбва да го погледнешъ, да му се усмихнешъ да му направишъ услуга, а не си ли внимателенъ, ще изложишъ любовьта си на критика. Не само той може да критикува, и други може да критикуватъ твоята любовь. И тогава, ако се критикуваме, на кого трѣбва да туримъ 6 по любовьта? Нѣкой ще каже: „моето сърце гори“. Но въ любовьта има друго едно чувство: когато обикнешъ нѣкого, ти го съжалявашъ и къмъ него се отнасяшъ тъй, както къмъ себе си, имашъ извѣстно съжаление, да му не направишъ нѣкоя пакость. Туй чувство трѣбва да се проявява, не се ли проявява, то любовьта още не се е проявила въ своето практическо приложение. Послѣ, въ любовьта има друго чувство: да извинявате. Ти ще извинявашъ, каквато погрѣшка и да се направи. То е едно качество на тази любовь. Вашата любовь не прави ли тѣзи двѣ изключения, тя не е още любовь тя не е на Отца, защото Отецъ не сѫди никого, въ никого не вижда погрѣшки, той като погледне всички сѫщества, все добро вижда въ тѣхъ. Ние виждаме зло, но Той не вижда зло. Нѣкой ти взелъ пари. Той ще каже: „братъ ти много добрѣ направи, твоя товаръ билъ голѣмъ, тежъкъ, улеснилъ товара ти“. „Изялъ ми ястието“. — „Нѣма нищо: ти щѣше да прѣядешъ“. Той вижда само добрата страна, обаче, ние на земята другояче мислимъ, заинтересувани сме и, вслѣдствие на това, криво тълкуваме и критикуваме. Сега като говоря така, азъ влизамъ въ вашето положение, не мислете, че азъ не правя изключение. Ако накарамъ нѣкого да мине прѣзъ нѣкоя нива, насадена само съ цигански тръне, може да има най-хубавото разположение на духа, но слѣдъ като прѣмине съ боси крака, нѣма да остане нищо отъ разположението му, лицето му ще бѫде вкиснато вече. Сега, вечерьта, дошълъ мѫжътъ, прѣминалъ прѣзъ ниви съ цигански тръне и казва на жена си: „я прѣмини прѣзъ тия цигански тръни“. Жената, като прѣмине прѣзъ тия цигански тръни, казва на мѫжа си: „вижъ ми краката“. Сега всѣка жена, щомъ дойде, показва краката си, убодени отъ тръни. И тъй, ние постоянно газимъ тръни. Нѣма какво да опитваме нашата любовь съ цигански тръни. То не е философия на живота. Сега въ една школа вие, ученицитѣ, които сте толкова близо, правите сѫщата погрѣшка. Вие, когато и да е, все ще научите това нѣщо и безъ да ви го казвамъ азъ. Защото ако ви прѣкаратъ десеть пѫти прѣзъ цигански тръни, единадесетиятъ пѫть ще кажете: „азъ не минавамъ вече съ боси крака“. Ще намѣрите чехли за краката си. Сега щомъ се свържемъ съ Христа, който е на земята — Христосъ е на земята! — по единъ особенъ начинъ той прониква всички сѫщества, живѣе въ тѣхнитѣ умове, въ тѣхнитѣ сърца, и можемъ да кажемъ, че ако всичкитѣ хора, всички ние имаме тази дълбока вѣра въ него, той е готовъ да ни помогне. Той е толкова внимателенъ! Но когато види, че ние сме упорити, той мълчи. Ти можешъ десеть пѫти да го питашъ за нѣщо, Великиятъ Учитель на мълчанието вижда всичко, но мълчи. Тъй казва окултната наука на познанието: Великиятъ Учитель мълчи. Ако той намѣри, че ти трѣбва да минешъ прѣзъ тази опитность, ще те остави да минешъ, погрѣшка ли ще направишъ, ще паднешъ ли, той ще прѣдпочете ти да паднешъ, отколкото да те лиши отъ тази опитность. Ще опиташъ това малко падение. Единъ день, ако ти се повдигнешъ безъ тази опитность, ще се яви много по-голѣмо падение отъ сегашното. За прѣдпочитане е, слѣдов., малкото падение прѣдъ голѣмото. Ако той по нѣкой пѫть те оставя, има си дълбоки причини вѫтрѣ въ самото битие, въ естеството на самитѣ нѣща, отъ дѣто иде падението. Та ако нѣкои нѣща се случватъ, вие ще кажете: „това сѫ кармически причини, за тѣхъ нѣма да се спирамъ“. Най-първо, въпросътъ ще разрѣшите така: „има важни причини за това, което ни се случва, Господь ме обича“. А ако речемъ: „защо Господь така постѫпва спрѣмо менъ“, и да мислимъ, че той несправедливо постѫпва, ние измѣняваме реда на нѣщата, въ насъ се е загнѣздилъ онзи духъ на падението — лукавия. „Азъ ли съмъ най-грѣшниятъ човѣкъ, на менъ ли тѣзи страдания, азъ не съмъ си отдъхналъ“. Всѣкога ние можемъ да си отдъхваме, всѣки единъ отъ васъ може да си отдъхне, всѣкога, когато вие се очистите окултно. Сега туй очистване е потрѣбно за вашия физически животъ, за домоветѣ ви. Най-първо, окултния ученикъ има прѣдъ видъ да съгради дома си, сѣмейството си по единъ новъ начинъ, да създаде нови отношения между мѫжа и жената, между братята и сестритѣ. Старото ние не го отхвърляме. Старото е старо, но новото се съгражда въ свѣта, него ние трѣбва да възприемемъ и приложимъ, а туй ново докато го приложимъ, ще станатъ доста погрѣшки. Сега въ туй отношение женитѣ може да направятъ много за мѫжетѣ. Само женитѣ сѫ въ състояние да изправятъ мѫжетѣ. Азъ съмъ казалъ и другъ пѫть, казалъ съмъ това: мѫжъ - мѫжа не може да изправи, жена не може да изправи жена. Мѫжътъ може да изправи жената — но не съ тояга — и жената може да изправи мѫжа, но не съ думи. Жената може да изправи мѫжа съ любовь, а мѫжътъ може да изправи жената съ мѫдрость, жената съ любовь, мѫжътъ съ мѫдрость. Турете тия методи, и ако вие, мѫжетѣ, не можете да изправите женитѣ, казвамъ: вие не употрѣбявате мѫдростьта, а ако вие, женитѣ, не можете да изправите мѫжетѣ, казвамъ: не употрѣбявате любовьта. Единъ трѣбва да започне изправлението, двамата не могатъ да го почнатъ. И тогава, ако този методъ е несполучливъ, ще кажа, че не сте приложили Божествената Любовь тъй, както законитѣ на съзнателния животъ изискватъ. Сега вие имате такива горещи желания, вие сте пълни съ пара и ви уподобявамъ на единъ младежъ въ Търново, който каквато работа вземе, бърза, прокопава извѣстно мѣсто за единъ-два часа, а слѣдъ два часа ще се умори и цѣлия день ще почива. Другъ единъ приятель, той ще вземе да изкопае сѫщото мѣсто въ единъ день, но слѣдъ туй нѣколко седмици трѣбвало да боледува. Вие сте отъ тия българи, които седите, седите и казвате: „като започна тая работа отгорѣ за единъ, мѣсецъ ще я свърша“. Но живота който сега сте започнали, не мислете да го свършите за петь — десеть години, изисква се цѣлото ваше сѫществуване, докрай, за да създадете нѣщо. И то всѣки день като работите по малко, не по много, цѣлиятъ си животъ трѣбва да посветите въ разумна работа. Пъкъ ако свършите по-рано, това ще бѫде печалбата. Сега нѣкой пѫтъ виждамъ, че моитѣ бесѣди сѫ символични, искамъ да ви обясня, но нѣкои нѣща не смѣя да обясня, защото ще влѣзете въ по-дълбока вода. Азъ държа правилото: нѣкой е заболѣлъ, има да дава сто хиляди лева, иска отъ менъ десеть хиляди лева, но тѣ ще паднатъ въ дъното на неговитѣ борчове, по-добрѣ нека фалира той, а моитѣ пари да седатъ, не да идатъ въ рѫцѣтѣ на другиго: нѣма да му помогнатъ. Ако можешъ да платишъ цѣлия дългъ, плати го, но десеть хиляди, то е безъ полза. Когато ще правишъ добро, направи го както никой не го е правилъ. Да хвърлишъ едно камъче въ една дълбока яма, туй ни най-малко не значи, че цѣлата яма може да се затрупа. Та сега, като ученици на окултизма, вие трѣбва да разглеждате природата. Този законъ е вѣренъ въ слѣдното: когато обикнемъ нѣкого, ние сме въ сила да направимъ всичко заради него. Когато обикнемъ Христа така благородно, ние сме въ състояние всичко да направимъ, а когато не можемъ да направимъ нѣщо, туй показва, че не сме го обикнали, т. е. не че не го обичаме, но че тази любовь е слаба, не може да даде импулсъ, потикъ. Когато обичашъ нѣкого, хичъ не мислишъ, готовъ си на всички жертви, а когато малко го обичашъ, философствувашъ. Когато обикнешъ, казвашъ: „всичко ще направя“. Когато не го обичашъ казвашъ: „законъ има, това — онова“, а когато го обикнешъ, казвашъ: „готовъ съмъ всичко да жертвувамъ всичко давамъ“. Тъй седи правилото. Само ако го обичате, тогава го правете. Ако идете да правите нѣщо безъ любовь, работитѣ ще ви се забъркатъ още по-вече, а ако идете съ любовь, успѣшно ще бѫде всичко. И за туй старитѣ жени казватъ на нѣкоя млада мома: „ти че обичашъ момъка, но ожени се, любовьта послѣ ще дойде, ще го обикнешъ“. Ако любовьта дойде, влѣзъ съ нея, не дойде ли, не влизай никѫдѣ, не давай задължения. Съ куче въ човалъ не влизай. Влѣзте съ любовьта, ако искате всичко въ живота ви да върви добрѣ. Сега ние говоримъ за тази велика, обширна любовь, която засѣга всинца ни. Тя е именно, която ще прѣустрои домоветѣ, тя ще смекчи нашитѣ чувства, тя ще внесе нови мисли и ще ни покаже какъ да постѫпваме, тя ще ни даде работа и всички ще работятъ за насъ. Когато имаме любовь, цѣлиятъ свѣтъ работи заради насъ, а когато нѣмаме, ние сами работимъ, и затова работитѣ ни не вървятъ. Та, първото нѣщо, ще се запитате: обикнали ли сте Христа? Нѣкой ще каже: „какъ?“ Не е обикнала Христа онази жена, която не се свърта въ кѫщи, това не е доказателство, че тя люби Христа, ни най-малко. Тя казва: „моя мѫжъ е такъвъ — онакъвъ, азъ ще го напусна“. Тя не е обикнала Христа. Христосъ казва на жената: „ти, жена, заради менъ ще обикнешъ мѫжа си, понеже азъ го обичамъ“ — „Ама той е лошъ“. И мѫжътъ казва: „ще напусна жена си“. Христосъ казва: „азъ обичамъ твоята жена, ще е обикнешъ и ти заради менъ“. — „Но не мога да я нося“... Тъй седи въпросътъ. Ако твоятъ мѫжъ те изпѫди, ти си свободна, но ако не те пѫди и Богъ не съизволява, нищо не може да ви развърже отъ ония връзки, които Богъ е поставилъ. Сега вие казвате: „много сѫ връзкитѣ“. Не искамъ да ви връзвамъ, а ви обяснявамъ връзкитѣ, които сѫществуватъ. Тия връзки не можемъ да ги измѣнимъ, туй, което Богъ гради въ насъ, не може да се съсипе. Отъ васъ искатъ това: пазете се да съсипвате онова, което Богъ гради въ васъ. Ако Богъ е събудилъ едно божествено чувство, туй чувство пазете го като едно цвѣтенце, не го съсипвайте, а щомъ го съсипете, ще съсипете най-благородното нѣщо въ душата си. Не само на васъ, но единъ на другъ не трѣбва да съсипвате, а като ученици отвънъ, трѣбва постоянно да работите: и отвънка можемъ да създадемъ тази хармония. У всинца ви има стремежъ, вие сте герои, юнаци сте, и мисля, че на васъ ви трѣбва нива и орало, лозе и мотика ви трѣбва. Доколкото азъ съмъ разбралъ, вие страдате отъ безработица, но сте готови за работа. За примѣръ: всѣки иска да говори, но казва: „Учительтъ да отстѫпи“. София е толкозъ голѣма, двама, трима души идете, образувайте крѫжоци, почнете да говорите. „Ама да бѫде на мѣстото на Учителя, съ хоръ да почне“. Ами че вашиятъ Учитель когато започна, съ хоръ ли започна? Знаете ли какъ започнахъ азъ моята работа? Азъ говорѣхъ на единъ, на двама десетина години, а вие искате изведнажъ. Българитѣ казватъ: „забий пръчка и пий винце“. Та сега за васъ има отлична работа. Разпрѣдѣлете се да говорите на други мѣста въ София, на единъ, двама, трима говорете, не бойте се. Не мислете че вашата дума казана, ще пропадне защото онова, което вие ще сторите за онзи живъ Христосъ, който прѣбѫдва на земята — азъ говоря въ широкъ смисълъ — Христосъ, който прѣбѫдва по форма, съдържание и смисълъ въ цѣлото човѣчество, въ умоветѣ, сърцата, душитѣ имъ, за този Христосъ ние ще работимъ. И сме турили толкози широки рамки, такъвъ масщабъ, никакви ограничения не сме турили. Има три закона, на които ние по нѣкой пѫть се подчиняваме. Първиятъ е: любовь къмъ Бога — въ тоя законъ изключение у насъ нѣма: Бога ще обичашъ съ сърцето си, съ ума си, съ душата си, съ силата си. Какъ? — Ти ще се научишъ. Вториятъ законъ е: ще обичашъ ближния си, а третиятъ законъ: всички трѣбва да бѫдете съвършени. Нищо по-вече. Можели или не? Туй сѫ закони: любовь къмъ Бога, любовь къмъ ближния и съвършенство, нищо по-вече. Можемъ ли, неможемъ ли — това сѫ условия, върху това ние не говоримъ. Това сѫ три закона неизмѣнни. Съвършенство трѣбва на всинца ви. Кога ще бѫде, сега или слѣдъ хиляда години, то е другъ въпросъ. Можемъ да бѫдемъ съвършени и сега. Съвършенството пъкъ е нѣщо не абсолютно, то е нѣщо относително. Азъ съмъ говорилъ, че ние можемъ да бѫдемъ съвършени въ дребнитѣ постѫпки. Срѣщна ви, обидили сте ме, намислилъ съмъ да ви ухапя и азъ да ви огорча. Духътъ казва: „внимавай, не го прави“. Срѣщна ви, и като помисля, казвамъ: азъ ще постѫпя тъй, както Господь казва. Една сладка дума кажа ли тъй, както Господь би я казалъ — въ този моментъ азъ съмъ съвършенъ. Дойдете при мене, вие сте ме обидили, азъ ви направя една услуга безъ никаква користна цѣль, услуга, тъй както Богъ изисква — моята постѫпка е съвършена. Въ малкитѣ си постѫпки ние можемъ да бѫдемъ съвършени. Отъ васъ искамъ съвършенство въ малкитѣ думи, въ малкитѣ дѣла, въ малкитѣ дѣйствия, навсѣкѫдѣ въ дреболиитѣ, въ това трѣбва да бѫде всѣки единъ съвършенъ, тогава ще дойде другото съвършенство. По този начинъ ние ще можемъ да освободимъ себе си отъ ония дебри на миналото, тамъ има остатъци, остатъци! Само врѣмето може да ни покаже какво ни недостига. За примѣръ, азъ често забѣлѣзвамъ хората, слѣдя нѣкой младежъ, духовенъ е, ако ти кажешъ нѣкоя дума непрѣдпазливо, току изведнажъ се появява единъ цвѣтъ, цѣль единъ прѣвратъ става въ него. Та ние трѣбва бѫдемъ внимателни, азъ виждамъ лошитѣ послѣдствия отъ лошитѣ думи. Нѣкой пѫть трѣбва да работишъ много врѣме върху една лоша дума, докато поправишъ нейнитѣ лоши послѣдствия. Та сега зарадъ този живъ Христосъ, ние ще приложимъ тия три велики закона: любовь къмъ Бога, любовь къмъ ближния и закона на съвършенството — за да бѫдемъ чисти. А другитѣ нѣща, бѫдете увѣрени, всички други нѣща може да се разрѣшатъ, има правила, но когато ние приложимъ въ живота си първия, втория и третия законъ. Казвамъ: така ще живѣемъ, всичко друго ще тръгне въ своя нормаленъ пѫть. Азъ вѣрвамъ въ васъ, и нѣкои ваши недѫзи отдавамъ на слѣдното: нѣкой човѣкъ му се изкѫлчи кракътъ, дойде другъ, намѣсти го криво и той, като рече да ходи, завърта се кракътъ, но дойде другъ, намѣсти го право, и върви право. Мнозина отъ васъ сѫ ония, на които изкривили крака и наново трѣбва да се намѣсти. Не че нѣмате добро желание, имате, но мнозина изповѣдватъ и казватъ: искамъ да бѫда кротъкъ. Една сестра постоянно се оплаква, че не е кротка, не е смирена, иска да бѫде, всичкото желание има, изкаже се, но обиди нѣкого и послѣ плаче, моли се, Господь да ѝ прости погрѣшката, обѣщава да бѫде по-добра. Но на другия день пакъ ще извърши сѫщото. Всѣки день сѫщото. Казвамъ: кракътъ ѝ трѣбва да се намѣсти. Всѣки день обижда, плаче, бори се, има желание. Нѣкой ще каже: тя може туй да иска. Казвамъ: имате желание, но има нѣща въ насъ, които ни куцатъ, извѣстни дефекти, недостатъци, които трѣбва да се изправятъ. Та е потрѣбно отъ всички ни колективно дѣйствие, да помогнемъ да се оправятъ краката на мѣсто: по нѣкой пѫть колективната добродѣтель трѣбва да дойде, за да помогне. И тъй, чистота ни е потрѣбна, да бѫдемъ чисти, както Христосъ е чистъ. Тогава ще разберемъ добрата воля на нашия небесенъ Баща, който ни е събралъ днесъ на това хубаво мѣсто, да се радваме на неговата хубава градина, на птичкитѣ, при хубавата водица, на хлѣба, който имаме, на обѣда. И сега Господь ни е теглилъ отгорѣ единъ покривъ, една завѣса, вижте колко е внимателенъ, казва: „нѣма да те разбератъ при това мое слънце“. Но туй вършатъ нашитѣ приятели, съзнаватъ, че другояче щѣхте да слънчасате. Понеже азъ говоря такъва важна бесѣда, казватъ: „теглете тази завѣса малко, да не слънчасатъ“. Иначе, нѣмаше да ме разберете. Тѣ иматъ доброто желание да разберете Словото и да го приложите. И тъй какво ми казватъ тѣ? Ето какво ми казватъ (ще кажете вие духоветѣ говорятъ на нашия учитель!), ето какво говорятъ небеснитѣ жители, онѣзи, които искатъ да ви направятъ добро: „кажи имъ, че ние ще имъ окажемъ всичкото си съдѣйствие, нека започнатъ работа, стига да приложатъ тритѣ закона, и домоветѣ имъ ще изправимъ, нѣма да остане нѣщо, което да не изправимъ, всичко ще оправимъ, но да приложатъ законитѣ: любовь къмъ Бога, любовь къмъ ближния и съвършенство. Ще се учите, тѣ ще ви учатъ. Послѣ казватъ: „този Духъ, когато дойде, ще ви научи, дълго врѣме ще ви учи и ще се научите“. Тъй казватъ отгорѣ, ще имате всичкото имъ съдѣйствие. А нашиятъ Баща? — ето какво ми казва Той: „когато тѣ извършатъ всичко, азъ ще ги благословя“. — „Тѣ ще извършатъ, вие ще възприемете, а Азъ ще ги благословя“. И всичко ще тръгне. Това е Словото. * Бесѣда, държана на 11. VI. 1922 год. на Витоша.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Не правете никому насилие, нито оклеветявайте! „Питаха го и военнитѣ и говорѣха: а ние що да правимъ? И рече имъ: не правете никому насилство, нито оклеветявайте, и доволни бѫдете отъ заплатитѣ си.“ Ев. Лука — 3;14 Военнитѣ — това сѫ силнитѣ хора на земята, които управляватъ. И сега трѣбва да се говори на силнитѣ, а не на слабитѣ, на богатитѣ, а не на сиромаситѣ; на ученитѣ, а не на невѣжитѣ; на добритѣ, а не на лошитѣ. Всѣко учение трѣбва да бѫде строго оформено въ себе си съ математическа точность, оформено въ съзнанието ни, а не вънъ, не по форма. Мога да ви изкажа едно знание въ поетическа форма или въ проза, това не е знание, оформено вѫтрѣ въ съзнанието ви. И, слѣдователно, целиятъ споръ, който въ съврѣменната култура сѫществува, е по отношение на външното оформяване на знанието. Въ външното оформяване има всѣкога споръ — кой е на правата страна — а въ вѫтрѣшното оформяване нѣма абсолютно никакъвъ споръ. На двама цигулари, които сѫ завършили своето изкуство, оформили сѫ своето знание, дайте каквото и да е музикално произведение, като взематъ цигулката, могатъ да го изпълнятъ — нѣма никакъвъ споръ. Но цигулкитѣ имъ трѣбва да бѫдатъ еднакво нагласени, и тѣ еднакво да сѫ слѣдвали, еднакво знание да сѫ придобили, еднакви правила. Обаче, ако единъ цигуларь, единъ български гайдарджия вземе да изпълни това музикално съчинение, какъ мислите, че ще го изпълни? Клавишитѣ, тъй да кажемъ, на българската гайда липсватъ, на пискулника липсватъ извѣстни дупчици, съ които може да се създадатъ тия тонове. Даже въ едно модерно пиано липсватъ много клавиши и на съврѣменния органъ липсватъ, и той има много недостатъци. Пианото не може да вземе една четвъртъ тонъ, една втора взема, но една осма не може да вземе, а една шестнайсетина никакъ. А съврѣменнитѣ християни сѫ се научили да пѣятъ тъй, както онзи, който започва съ цѣла нота на четири четвърти, като почне цѣла една нота. Азъ не казвамъ, че това е лошо, но то е само наченване на музиката, а музиката има за цѣль повдигането на човѣшката душа. Ако вие ме попитате: защо сѫществува музиката, ще ви отговоря, че тя е едно срѣдство отъ духовния свѣтъ за повдигане на падналата душа на човѣка, която е слѣзла на земята. Всички музикални тонове иматъ повдигане и когато човѣкъ почне да пѣе, по който и да е начинъ, нему поотлеква на душата, а когато не пѣе, неговата душа се стѣснява, става му тѫжно. Слѣдователно, музикалниятъ човѣкъ може да мисли и да чувствува музикално съ музика, а може да чувствува и мисли музикално и безъ музика — и едното, и другото — но единиятъ процесъ ще бѫде на възлизане, а другиятъ — процесъ на слизане. Сега за примѣръ, когато развивамъ тази бесѣда, вие можете да бѫдете съгласни съ мене като кажете: „право е туй“. Азъ не искамъ вие да констатирате правото, отъ това нѣмамъ нужда. Да констатирате моитѣ думи да сѫ прави или не, това не е философия, защото азъ полагамъ това учение на единъ великъ опитъ, не искамъ вие да констатирате, то е въпросъ на опитъ. Не питамъ: право ли е или не. Ако азъ дойда при васъ и ви донеса въ двѣ съндѫчета сѣмена, въ двѣ златни съндѫчета, еднакво изработени, напъстрени, нашарени и казвамъ, че въ едното съндѫче има такива и такива сѣмена, тия сѣмена вие ще ги посѣете въ вашата градина при такива и такива условия и ви давамъ всички наставления, и казвамъ: и въ другото съндѫче има сѣмена, но тѣ сѫ пръсть, златенъ пѣсъкъ — вие не знаете още, но ви казвамъ, — другото е съ сѣмена, но азъ зная, че то е златенъ пѣсъкъ. Казвамъ ви: другото е съ златни сѣмена, тѣ сѫ особени сѣмки, при които ще излѣзатъ особени резултати. Ако вие посѣете сѣмената отъ двѣтѣ съндѫчета, какви ще бѫдатъ резултатитѣ? Едно учение може да бѫде златно и безплодно, едно учение може да се състои отъ сѣмена, и ако ги посѣете, тия дръвчета да образуватъ своитѣ плодове. Слѣдователно, азъ искамъ всички да вкусите плодоветѣ на туй божествено учение, което проповѣдвамъ. И тогава, когато вкусите тия плодове, на менъ ще бѫде приятно. Туй божествено учение не зависи, не се обусловя отъ златното съндѫче, понеже послѣдното е случайно. Може тия сѣмена да ги туря въ нѣкое просто съндѫче, може да изкажа една велика истина въ прѣкрасна поетическа форма, мога да говоря и поетически, азъ съмъ способенъ да говоря поетически: по природа съмъ поетъ; и музикално мога да говоря: по природа съмъ музикантъ; и философски мога да говоря, защото по природа съмъ философъ, но, нѣкой пѫть прѣдпочитамъ да говоря съ грѣшки като дѣцата: по-хубаво е това, защото да се говори на земята съ грѣшки, е по-добрѣ, а на небето да се говори съвършено, е по-добрѣ. На земята съвършено да говоришъ, значи, да правишъ грѣшки, а на небето съ погрѣшки да говоришъ, значи да бѫдешъ несъвършенъ. Ще ви кажа сега, защо на земята трѣбва съ погрѣшки да говоримъ: на земята, като направишъ една кѫща, не трѣбва да я направишъ. херметически затворена, безъ аралѫкъ, а съ голѣми дупки, че вечерно врѣме, като дойде нѣкой бѣденъ човѣкъ, да може да влѣзе. Понеже си заспалъ, като чука, не може да влѣзе, но като намѣри тази пукнатина, да каже: „слава Богу, намѣрихъ“. Затуй въ моитѣ бесѣди оставамъ голѣми пукнатини, за да може да влѣзе нѣкой човѣкъ въ кѫщи, защото нѣкой пѫть не съмъ въ кѫщи, а слугитѣ сѫ заспали, тъй че, за да влѣзе, оставямъ пукнатини. Разбирате ли тази философия? Туй е фигура на рѣчьта, отъ ония фигури изъ „Хиляда и една нощь“. Впрочемъ, такива кѫщи въ България поне нѣма направени, нито въ Англия, нито въ Индия, никѫдѣ по свѣта нѣма направена такъва кѫща, за каквато ви говоря, съ пукнатини, никѫдѣ по свѣта. Слѣдователно, като единъ фактъ тя не сѫществува, но сѫществува като една вѣроятность, математическа вѣроятность. А пъкъ когато тази математическа вѣроятность може да се изпълни, става математическа надежда. Защото има математическа вѣроятность, математическа вѣра и математическа надежда. Математицитѣ казватъ: „когато всички условия сѫ тъй благоприятни, вѣрни, и нѣма изключение, то можешъ вече въ авансъ да вземешъ печалбата“ — това значи математическа надежда. А когато тази математическа вѣроятность е малко проблематична и единъ отъ елементитѣ е несигуренъ, тогава ще чакашъ да се получи, за да вземешъ, колкото ти се пада. Сега питатъ Иоана — той е стариятъ животъ, който имаме сега „какво трѣбва да правимъ ние, силнитѣ хора въ свѣта? Ти си дошълъ пророкъ отъ Бога, какво трѣбва да правимъ?“ На едни той казалъ да не събиратъ повече, отколкото имъ е позволено, а на други казалъ: двѣ дрехи ако иматъ, да дадатъ едната, и отъ хлѣба си да дадатъ. На военнитѣ пъкъ казалъ: насилие да не правятъ никому и никого да не оклеветяватъ. И дѣйствително, ако въ съврѣменния строй насилството би се изключило, сѫщо и оклеветяването ако би се изключило отъ коя и да е държава, поне най-малко 50% държавниятъ строй би се подобрилъ и злинитѣ биха се отстранили. И ако отъ всички общества биха се изключили насилството и оклеветяването, сѫщиятъ резултатъ би се постигналъ. Сега този грѣхъ у всички го има. Да изнасилите човѣка, можете, и то да го изнасилите по нѣколко начина. Има чисто прямо насилство, въ своята груба форма, което се дължи на физическата сила, тъй както животнитѣ могатъ да изнасилятъ други животни; има правово изнасилване, изнасилване чрѣзъ закона, употрѣбенъ въ своята лоша форма, има и духовно изнасилване, когато казваме това, което не е, т. е. изопачаваме и лъжемъ хората. Прѣдставете си сега, питатъ нѣкой: какъ ще познаете вие дали единъ човѣкъ е отъ Бога или не? Ще кажете: той е сладкодуменъ, разумно говори, отъ Писанието говори, цитира Исайя, цитира Исуса Христа, говори за вѣрата. Всичко това, споредъ менъ, не е едно доказателство, че той е пратенъ отъ Бога. Азъ засѣгамъ основата на нѣщата, подлагамъ и себе си и другитѣ на сѫщата критика. И тогава питамъ: защо единъ пророкъ ще мисли, че е това, което не е? Или защо единъ християнинъ ще мисли за себе си това, което не е? Защо въ себе си ние да не признаемъ великата истина тъй, както се схваща въ даденъ моментъ въ нашето съзнание, туй, което дълбоко съзнаваме и чувствуваме? Ние трѣбва да бѫдемъ искрени къмъ себе си, а не само да разгледаме живота си отъ ония благоприятни моменти на живота, отъ онова приятно настроение, когато има повишение на температурата, защото то може да е случайно. Сега, дѣдо ти оставилъ единъ милионъ или 2 милиона лева наслѣдство, но то е случайно, а слѣдъ като изгубишъ капитала, паритѣ си, богатството си, туй знание, което имашъ, формата вече не ти помага. И ние, съврѣменнитѣ хора, сме се заблудили да мислимъ за културата, че е нѣщо сѫществено. Е, питамъ: каква полза има за невидимия свѣтъ, за Бога, ако нѣкой машинистъ въ България измисли нѣкоя машина да хвърка изъ въздуха? Сега Господь ще вземе ли моделъ отъ тази машина? Прѣди този българинъ да я направи, прѣди милиони години, Господь си ималъ такива хвърчащи машини и то живи. Сега казватъ нѣкои: „култура“, каква култура имаме? Какво ще се ползува невидимия свѣтъ отъ туй изобрѣтение, че той турналъ електричеството въ полза на културата? Туй електричество природата го е впрѣгнала прѣди милиони години. Прѣди той да го впрѣгне въ жици тя си е служила съ него. Той казва: „азъ мисля“. Прѣди милиони години той се е изправилъ на двата крака. Умъ има, можелъ да мисли. Като мисли, какво може да прѣдаде на свѣта? Нима прѣди него хората не сѫ мислили? Тогава въ какво седи сѫщностьта на нѣщата? Трѣбва да дойдемъ до единъ великъ принципъ, върху който можемъ да поставимъ своята душа и да се познаемъ: азъ ли съмъ или не съмъ азъ. Азъ ще ви приведа пакъ онзи анекдотъ, защото е български, и трѣбва да го помните. Азъ ще измѣня името, Стоянъ бѣше по-рано, стояновци има, ако туря Иванъ, ивановци има, ако туря Петко, петковци има, ще му туря името Манго, за да не се обидите. Единъ Манго, циганинъ, отъ циганското племе, ималъ само едно магаренце, но му трѣбвали парици, искалъ да го изкара на пазаря, да го продаде и да направи на жена си ново фередже за байрама, подкаралъ магарето въ града съ юлара му и запѣлъ своята пѣсенъ. Поуморилъ се, спрѣлъ се подъ една круша, да си почине, свързалъ юлара за рѫката си и заспалъ. Двѣ дѣца изваждатъ юлара, възсѣдатъ магарето и избѣгватъ. Събужда се Манго и гледа, магарето го нѣма, а юлара тамъ. Какво е станало, какъ тъй магарето е могло да си извади главата изъ този юларъ и си казва: чудно, изгубилъ съмъ туй магаре! Ако азъ съмъ Манго, магарето се изгуби, отиде магарето, а ако азъ не съмъ Манго, ще кажа на жена си, че този юларъ го спечелихъ, значи, имамъ единъ юларъ. И ние, съврѣменнитѣ хора, носимъ по единъ юларъ съ себе си и се питаме тъй: „изгубено ли е магарето, или юларътъ е спечеленъ?“ И хората казватъ: спасени ли сме? Тогава нѣкои ще ни убѣждаватъ че слѣдъ като се спасѣлъ човѣкъ, какво щѣлъ да спечели въ оня свѣтъ. То е юларътъ, магарето си изгубилъ. Щомъ си изгубилъ магарето, въ онзи свѣтъ нищо нѣма да спечелишъ. Положително ти казвамъ: нищо нѣма да спечелишъ, но, ако твоето магаре е съ тебе, много ще спечелишъ. И, споредъ менъ, Манго не трѣбваше да продава това магаре. Всѣко учение трѣбва да бѫде строго опрѣдѣлено въ нашитѣ умове, за да не се зараждатъ тия противорѣчия. Кое е правото учение? Правото учение е само божественото учение, което може да се приложи, учение, което може въ една година да видоизмѣни човѣка и по форма, и по сѫдържание, и по сѫщество. Нѣкой пѫть символически говоря, защото материята е много отвлѣчена. Символическиятъ пѫть е най-лесния: това значи, да съкратя врѣмето, пестя врѣмето. Ако река да се впусна тъй, както вие говорите, за една моя символическа рѣчь трѣбва цѣла година. Една година трѣбва вие да говорите върху единъ символъ. Всѣки символъ или уподобление сѫ свързани, тѣ иматъ свои съотношения, съчетания, какъ сѫ възникнали, даватъ обяснения защо и за какво. Тия опрѣдѣления не сѫ само турени тъй, тѣ вървятъ по извѣстни закони, има извѣстни съчетания, то е цѣла музика. И природата така говори. Той е особенъ езикъ, който въ бѫдеще ще изучвате. Всѣко учение трѣбва да бѫдо строго, математически, опрѣдѣлено — не механически, а строго математически опрѣдѣлено — да имаме тази увѣреность, че туй учение е чисто божествено и всѣкога да можемъ да го използуваме въ живота си. За примѣръ, вие имате твърдението, че Богъ е любовь. Хубаво, провѣрили ли сте туй учение? Всички говорятъ, че проповѣдватъ това, идете въ една православна църква, идете въ една евангелска църква, въ една мохамеданска църква, всѣка църква, всички религии казватъ: „Богъ е любовь“. Но колцина отъ богомолцитѣ сѫ провѣрили, че Богъ е любовь? Нека да си послужа съ една аналогия. Азъ вземамъ за сравнение човѣшкитѣ петь чувства. Нека започнемъ съ човѣшкия езикъ. Да допуснемъ, че човѣкъ чрѣзъ езика трѣбва да схване какво нѣщо е свѣтлината. И той си изплѣзва езика, ако е слѣпъ и глухъ, и прави наблюдения. Какво ще стане, какъ ще опрѣдѣли, дали има свѣтлина или топлина? Само по едно нѣщо ще сполучи това — че неговиятъ езикъ ще изсъхне. Като го държи на слънце, неговиятъ езикъ ще изсъхне, ще почне да се сбръчква, а това ще бѫде единъ признакъ, че слънцето го е грѣело. Ако не изсъхне, ако остане влаженъ, значи, слънцето не е грѣело езика. И затова природата е скрила езика вѫтрѣ, понеже езикътъ не трѣбва да съхне. Разбирате ли? По аналогия сѫдя сега: ако нѣщата въ свѣта съхнатъ — азъ правя своето заключение, мога да го обусловя и докажа математически — ако съхнатъ, ако не прогресирате, ако става повръщане, дегенериране (израждане) на хората, развращение, тѣхниятъ езикъ е въ анормално състояние, отвънъ се грѣе на слънцето. Слѣдователно, механическата топлина и свѣтлина за езика е едно врѣдно срѣдство. Добрѣ. Да допуснемъ сега другото че вие бихте опитали тази свѣтлина само съ вашето ухо. Свѣтлината и топлината какъ щѣхте да ги чувствувате? Ухото ви щѣше да изгори и по нѣкой пѫть голѣми горещина щѣхте да усѣщате. Вѫтрѣ, на тѫпанчето, щѣхте за усѣтите двѣ анормалности: повишение на температурата въ тѫпанчето и изгаряне. Слѣдователно, когато сегашнитѣ болести се явятъ и се повишава температурата, азъ казвамъ: хората възприематъ свѣтлината и топлината чрѣзъ тѫпанчето си. Т. е. разумното възприемане на свѣтлината и топлината не е нито чрѣзъ езика, нито чрѣзъ ухото. Сега мога да направя една аналогия и чрѣзъ носа, но я оставямъ. Единствениятъ органъ, чрѣзъ който възприемаме свѣтлината и имаме едно истинско понятие за нея, сѫ очитѣ. Чрѣзъ очитѣ човѣкъ изпитва извѣстна приятность. Въ какво седи тази приятность? Ако свѣтлината дойде чрѣзъ ухото, никакво разширение нѣма, ако свѣтлината дойде чрѣзъ езика, никакво разширение нѣма, но ако тази свѣтлина дойде и влѣзе чрѣзъ твоитѣ очи, веднага прѣдъ тебъ се отваря една цѣла нова область. Всички тия прѣдмети, които сѫ били неясни, неопрѣдѣлени и стоятъ въ тайно, сега се разкриватъ прѣдъ твоето око. Слѣдователно, всѣко едно учение е вѣрно, само когато то може да разкрие божествения свѣтъ прѣдъ насъ по форма, съдържание и смисълъ. Сега туй можете да приложите върху себе си. Не прилагайте за другитѣ туй учение, което възприемате. Нѣкои правятъ разлика какво искалъ, какво училъ Христосъ и какво съмъ училъ азъ. Азъ и Христосъ учимъ едно и сѫщо нѣщо, нищо повече. Но нѣкой питатъ: „ти кой си?“ Не е въпросъ азъ кой съмъ. Други питатъ: „кой е Христосъ?“ Не е въпросътъ и Христосъ кой е. Въ свѣта има само единъ, и Той е Богъ на любовьта, който се проявява както иска и чрѣзъ когото иска. И всѣка слава, и всѣка мѫдрость, и всѣко знание въ свѣта е негово: и всѣки единъ, колкото и да е високъ пророкъ, учитель или нѣкой отъ боговетѣ — който се осмѣли само да вземе тази титла върху себе си, да усвои туй, което Богъ има въ себе си, той е една фалирала личность. Ние не сме заблудени, нито искаме слава отъ нѣкѫдѣ, за да отговаряме какви сме. Не, не за насъ. За насъ е важно, въ това Слово на великия Господь на Любовьта, всички хора да иматъ Неговото благоволение, неговата свѣтлина и топлина и не чрѣзъ ушитѣ, не чрѣзъ езика, не чрѣзъ носа, но чрѣзъ очитѣ си. Не е въпросъ сега какви трѣбва да бѫдемъ ние — православни или евангелисти или католици. Нѣкои сега ни кръщаватъ: „дѫновисти“. Най-голѣмата пакость, най голѣмиятъ позоръ за мене е туй име „дѫновисти“. „Дѫновистъ“ — това е псевдонимъ, азъ самъ не съмъ „дѫновистъ“. Нѣкому може да е много приятно да се нарича „дѫновистъ“, но за менъ думата „дѫновистъ“ или когато споменатъ думата „Дѫновъ“, то е забиване единъ гвоздей въ рѫката ми. Не е въпросътъ за това, ние всички страдаме отъ „дѫновисти“, павелисти, апостолисти, петровисти и tutti quanti: отъ тази неразбранщина страда днешниятъ свѣтъ, отъ имена като „каравелисти“, „тончевисти“, „драгиевисти“, „стамболовисти“ и т. н. Никои отъ тѣхъ — нито „стамболовисти“, нито „каравелисти“ оправиха България. Всѣко нѣщо, което обосновано на човѣшки умъ, не е истинно. И християнството, като му туриха това име, изгуби. Азъ нѣмамъ нищо противъ християнството, но силата му не е въ името. Ако мислимъ противното, т. е. че силата е въ името, ние се лъжемъ. Азъ принципално тълкувамъ този законъ. Силата на едно учение зависи само отъ любовьта, която прониква въ туй учение. Само тази Любовь, която прониква въ човѣшката душа, въ човѣшкия умъ, въ човѣшкото сърце, въ човѣшкия духъ, тя е, която повдига. Вие можете да турите моето име въ вѣнци, но и тогава не само нищо нѣма да ви придаде, а съвсѣмъ ще избѣднѣете и изсъхнете. Не трѣбва да идете на другата страна. Не ви казвамъ кой е Дѫновъ, не искамъ да знаете това: азъ съмъ като васъ. Като разглеждамъ Христовото учение, азъ не се дѣля отъ васъ. А защо съмъ единъ отъ васъ? Защото зная, че Богъ е любовь, не мога да правя разлика между неговитѣ сѫщества. Тъй, както ви гледамъ вънка отъ Бога, нищо не сте, но отъ гледището на любовьта, въ този организъмъ, въ туй съзнание, азъ имамъ почитание и любовь къмъ васъ, като зная, че вие сте проявление на Бога. Да ви питамъ ли сега, вие какво мислите заради мене? И едно врѣме Христосъ попита ученицитѣ: „какво мислятъ за мене, кой съмъ азъ“. Отговорили му: „едни мислятъ, че ти си Исайя, други, че си нѣкой отъ пророцитѣ“. — „А вие какво мислите?“ Единъ се осмѣлилъ да каже: „ти си Христосъ. Синъ на Бога живаго“. Но той не изказалъ още истината, а Христосъ го коригиралъ като му казалъ: „плъть и кръвь съмъ“. И добавилъ: „хората не сѫ ти открили това, но Отецъ мой“. Туй, което му е казалъ, когато го е коригиралъ, то не е писано въ евангелието. Ще ме запитате: „какво е писано?“ Ще ви го кажа, но когато любовьта заживѣе въ васъ. Готови ли сте вие да пожертвувате цѣлия си животъ, всичкото си имане за Бога? Нѣкои отъ васъ искатъ да ви разкрия нѣщо. Нищо нѣма да ви разкрия! Но готови ли сте да пожертвувате всичко? — „На половина“. Не, не. Когато ще разкриемъ една божествена истина, ние искаме отъ хората да пожертвуватъ цѣлия си животъ, безъ никакви резерви, безъ никакви клаузи. Азъ съмъ много ясенъ въ това. „Да напусна жена си“, казвашъ, не си доволенъ отъ нея, но — да ѝ оставишъ всичкото си имане, ще я осигуришъ и ако спечелишъ нѣщо, пакъ ще ѝ го дадешъ, за себе си нищо не задържай. Ще ѝ кажешъ: „всичко ти давамъ, но само да ме оставишъ свободенъ“. Сегашниятъ мѫжъ продаде имането си, тури паритѣ въ касата и отиде да служи на Бога. То е отлично „служение“! Казва: „тъй е рекълъ духътъ!“ Не, не, тъй никога не е рекълъ духътъ. Па и жена, която иска да я осигурява мѫжътъ ѝ, е послѣднята измѣнница въ свѣта! Нѣма нищо по-скверно въ свѣта отъ това — жени, които се женятъ, да правятъ това съ цѣль да ги гледатъ мѫжетѣ, да ги осигурятъ. Това ли е женидба? Слѣдователно, вие не уповавате на Бога, а сте направили отъ мѫжа си единъ кумиръ да ви гледа. И затова се яви смъртьта. Затова умиратъ мѫжете, които направиха жените си кумири на себе си, затова умиратъ и женитѣ. И когато идете при мѫжа, гледате дали е оставилъ нѣщо. Това сѫ търговски сдѣлки, но защо не си направите договоръ тогава? „Тъй казалъ Господь“, — не е казалъ това Господь, това сѫ вашитѣ казвания. Трѣбва да различимъ божественото отъ човѣшкото, ако искаме да имаме въ бѫдеще една култура не само на думи. И не само да кажатъ, че това учение е въ облацитѣ, а туй, за което азъ говоря, може да се приложи въ обществото, навсѣкѫдѣ. Има начини, има и методи, за да ме разберете право. Навсѣкѫдѣ трѣбва да се тури правда. Сега на нѣкоя жена е натегналъ мѫжътъ и си казва: „Учительтъ право говори, азъ ще го напусна“. Не, не, азъ не говоря за това. И нѣкой мѫжъ, като му дотегнала жената, и той иска да я напусне. Азъ не поддържамъ това, а говоря по този въпросъ принципално, вѫтрѣшно. Ти самъ си дошълъ въ свѣта и самъ трѣбва да живѣешъ. А самъ да живѣешъ, какво значи? За Бога да живѣешъ самъ, значи за всички да живѣешъ и всички въ тебе да живѣятъ. Това значи самъ. И сега питатъ: „ние какво трѣбва да правимъ?“ — Да не изнасилваме. Ние се изнасилваме всички. Дойде нѣкой при мене иска по нѣкой пѫть, забѣлѣзвамъ, познавамъ хората — да му кажа нѣщо — „не мога да ви кажа“. „Нима нѣмашъ довѣрие“, значи, не съмъ ли азъ толкова достоенъ да ми кажешъ нѣщо? Сега хората не разбиратъ: въ туй учение, нѣкой пѫтъ трѣбва да изясня нѣкой великъ законъ нѣкому, но не разбиратъ, че има опасность. Ще ви дамъ една аналогия, едно сравнение, защо е опасно. Да допуснемъ, че сте бѣденъ човѣкъ, идвате при мене, нахранвамъ ви, обличамъ ви и слѣдъ това ви давамъ една торба съ злато, тамъ, на пѫтя, има десеть банди отъ разбойници, които чакать. Ако ви пратя съ тази торба, какъ мислите, ще минете ли живъ и здравъ? Ще платите съ живота си! По-добрѣ да минете съ здрави гащи, отколкото да имате тази торба съ злато. Ако пѫтьтъ е сигуренъ, обществото уредено, и двѣ торби да ви дамъ, безопасно е. Отъ окултно гледище, това значи: единъ човѣкъ да е подчинилъ материалното, да е повдигнатъ морално високо, да нѣма разбойници въ него. Тогава може тази велика истина да му се повѣри. Но нѣма ли тази материална стабилность, има ли разбойници въ него, щомъ се яви тази торба, той ще плати съ живота си. Азъ не искамъ сега да бѫде тъй. Старото е старо вече, тъй не може. Какви трѣбва да бѫдатъ новитѣ форми въ живота, новитѣ разбирания, какъвъ трѣбва да бѫде новия моралъ?—За примѣръ, казватъ: не лъжи! Право трѣбва да се говори, една максима е да нѣма лъжа, но не е въпросътъ въ туй. Лъжата, то е отрицание на истината. Любовьта трѣбва да бѫде съвършена, безкористна, безъ граници, безъ никакви изисквания вѫтрѣ, въ човѣшката душа. Първиятъ принципъ — любовьта въ насъ трѣбва да бѫде пълна и съвършена. Тази любовь трѣбва, при туй схващане, да бѫде не само въ ума ни, но и по сѫщество и по съдържание трѣбва да бѫде въ сърцето ни, и по сила трѣбва да бѫде въ нашитѣ души или въ нашата воля, за да можемъ въ даденъ моментъ да я приложимъ. Любовьта сама за себе си ще я приложимъ, ще я опитаме. Дѣ се показва силниятъ човѣкъ? Човѣкъ може да покаже своята сила по два начина: той може да се бори съ другъ силенъ човѣкъ, да покаже силата си, както пехливанитѣ се борятъ. И слѣдъ като побѣди своя противникъ, даватъ му награди, укичватъ го съ вѣнци и той казва: „като мене такъвъ пехливанинъ нѣма, който ме бутне, като го мушна, карамболъ ще стане“. И казватъ: „той е единъ герой на нашето отечество“. Свѣтътъ е пъленъ съ такива герои. Вториятъ герой, силниятъ човѣкъ, е онзи, който като срѣщне нѣкоя стара баба — или млада, безразлично — той, като силенъ, взема я на гърба си, приказва съ нея: „бабо, кѫдѣ може да те занеса?“ Занесе я дома, оставя я, прислужва ѝ и заминава. Види нѣкой ще се дави, хваща го за рѫка, извади го и му помогне. Този юнакъ, отъ кѫдѣто мине, услуги прави на всички. Кое е по-хубаво: да си мѣримъ силата или да правимъ услуги на слабитѣ? Силенъ е само онзи, който може да помага на слабитѣ. Да помагаме на слабитѣ! Вие всички тукъ, които ме слушате, все сте силни хора, герои сте. Кой отъ васъ нѣма такъва идея за себе си, не мисли да стане първъ министъръ въ България? Коя измежду женитѣ нѣма такъва идея, да стане графиня? Самото общество е такъво, всички имате това качество, но криете, не го изказвате. Ако прѣмо ви задамъ въпроса, ще кажете: „не е вѣрно“. Азъ не искамъ да задамъ въпроса, да попитамъ, понеже ще ме излъжете, а не искамъ да причинявамъ врѣда и на себе си, и на васъ. У всички има това, ако е въпроса за графинство, вие сте повече отъ графиня; ако е въпроса за министеруване, вие сте повече отъ това. Ама да бѫдешъ единъ графъ въ България, значи въ небето да бѫдешъ единъ метачъ; на най-голѣмия графъ на земята, на небето нѣма да му дадатъ послѣднята служба, разбирате ли туй? Тогава ще ви приведа анекдота за онзи великъ волъ: въ врѣме на тѣхната култура, на волската култура — култура сѫ имали воловетѣ тази, сегашната имъ култура е остатъкъ отъ миналата — този волъ е изходилъ цѣлия свѣтъ и го побѣдилъ съ своитѣ рога, нѣмалъ противникъ. Научилъ се за хората и казалъ: „ще ида тамъ, трѣбва да знаятъ, че азъ имамъ рога“. Това е великиятъ волъ въ свѣта, той не е срѣщалъ противникъ, който да може да му противостои. Отива при хората да побѣждава и тѣ го хванали и впрегнали на работа. Показали му, че има по-силни отъ вола. И той сега, и неговитѣ домашни, оратъ нивитѣ имъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, религиознитѣ, мислимъ, че сме набожни, силни. „Туй е направилъ Христосъ заради насъ“. Христосъ заради насъ може да направи нѣщо само при едно условие — само при закона на пълната Божия Любовь. Той е казалъ тия думи. Ама вие седите въ нѣкоя църква и казвате тъй: „обичамъ азъ Христа и готовъ съмъ заради него да пожертвувамъ живота си“. Но вие сте свързани за църквата, седите и казвате: „какво ще кажатъ нашитѣ въ църквата, какво ще каже баща ми, какво ще каже майка ми, какво ще каже народа, какво ще каже този—онзи; обичамъ Христа, но не му е дошло още врѣмето, нѣкога може, въ далечно бѫдеще“. Нѣкои, които вѣрватъ въ прѣраждането, могатъ да кажатъ: „въ туй прѣраждане не, но въ слѣдното прѣраждане“. Религиознитѣ пъкъ ще кажатъ: „като идемъ на небето, Господь ще ни научи, да го правимъ, а на земята не можахме“. Не, не, който не може да служи на Христа тукъ, на земята, не може да му служи и на небето, а който може да му служи на земята, може и на небето, знаете ли вие това? Сега всички проповѣдватъ, че въ небето всичко може. То е въ символистиченъ смисълъ, значи: при по-благоприятни условия на земята, които сѫществуватъ на небето, когато се тури този редъ и порядъкъ, когато законитѣ на невидимия, далечния свѣтъ... — не че той е далеченъ по врѣме и пространство, но е далеченъ, понеже ние нѣмаме тия сѣтива, не можемъ да влѣземъ въ съобщение съ него — когато тия закони на невидимия свѣтъ станатъ достѫпни за нашитѣ умове, за нашитѣ сърца и се приложатъ на земята, ще има по-благоприятни условия, да може да се приложи тази божествена любовь на земята. Туй значи, слѣдователно, че ние трѣбва да напущаме земята и да се повръщаме, за да можемъ да прѣработимъ тия материали, да вземемъ тия нови форми, чрѣзъ които да се внесе новото учение, че да може въ свѣта безъ насилие. Сега ще се спра, ще ви приведа единъ окултенъ разказъ за едно племе наречено Финуси. Не казвамъ сѫщинското му окултно име, понеже не е позволено. Туй име е измислено отъ мене, то е мое, говоря ви истината. И името на героинята не давамъ, азъ я кръщавамъ Квистиния или Квистина, както искате. Въ нея се пробудило съзнанието и поискала да постѫпи въ Бѣлото Братство, за да може да ускори своето развитие. И тръгнала тя по свѣта да търси начинъ и методи, чрѣзъ които да се домогне до това знание, като минавала прѣзъ разни братства, съ които не била запозната. На едно мѣсто трѣбвало да заложи своя умъ, за да ѝ дадатъ знание — заложила го; на второ мѣсто трѣбвало да заложи сърцето си, за да ѝ дадатъ любовь — заложила го; на трето мѣсто, за да добие сила, трѣбвало да заложи своята воля — заложила я, и на четвъртото мѣсто заложила душата си. Като заложила душата си, тя разбрала, че изгубила всичко, а не придобила нищо. Сега азъ ще направя своето сравнение, ще преведа този далеченъ разказъ. Ако ние заложимъ, своя умъ, който Богъ ни е далъ, ако заложимъ своето сърце, което Богъ ни е далъ, своята воля, която Богъ ни е далъ, и своята душа, ние ще усетимъ, че всичко сме изгубили: това се нарича грѣхопадение. Това е онзи великъ разказъ отъ Библията за райската градина, това е залагане на всичко, за да придобиешъ знание и любовь. Но като заложишъ всичко, ти ще усѣтишъ, че всичко си изгубилъ, а нищо не си придобилъ. Питамъ тогава: какъ трѣбва да се намѣри тази истина въ свѣта? Е, знаете ли, кога се е явилъ брака? Сега ще зачекна единъ въпросъ — историята на брака. Единъ отъ адептитѣ или отъ учителитѣ на великото Бѣло Братство, като паднала тя въ отчаяние, обърналъ се съ молитва къмъ Бога и казва, че погрѣшно е направила всичко туй, и да ѝ покаже Богъ единъ пѫть. Тогава трѣбвало единъ отъ братята на Бѣлото Братство да се ожени, за да я спаси, да отдѣли половината отъ своя умъ, да ѝ даде половината отъ своето сърце. Това е онзи разказъ за излизането на Ева отъ Адама. Тя е другата история. А сега вие се жените, но за какво? Женидбата, това е единъ законъ за спасяване на хората, то е една отъ великитѣ жертви, които човѣкъ може да направи. А сега, когато женятъ нѣкого, какъ го женятъ? Поне българитѣ какъ се женятъ? — Ще се явятъ най-първо стари баби, не зная какъ ги наричатъ — сватитѣ, ще почнатъ отдалече да посѣщаватъ дъщерята, казватъ: „не мислите ли да я задомите, има красивъ момъкъ, че той е такъвъ-онакъвъ, тя ще живѣе щастливо, тѣ сѫ богатички хора, заможни хора, ще бѫде гледана като писано яйце“. Все сѫ „писани яйца“, и той ще бѫде „писано яйце“. И майката нѣма да каже на дъщерята истината, а казва: „ти ще живѣешъ животъ!“ Щомъ се оженятъ, дъщерята казва: „мамо, ти каза тъй, ама ние не живѣемъ, както каза ти“. Майката казва: „мама, и ние съ баща ти така живѣемъ, тъй се мѫчимъ“. И тази дъщеря ще проповѣдва на своята дъщеря, че ще живѣе щастливо. Така се жените вие. Но ще кажете: „тъй е направенъ свѣта“. Не женете никога, никого, не женете, разбирате ли! Онзи, който е готовъ да пожертвува своя животъ, да избави тази Квистиния, нека се ожени и, като се ожени, тази женидба трѣбва да бѫде между нея, него и Бога. Ако той може да влѣзе въ тази область, той трѣбва да бѫде герой, кѫдѣто и да бѫде, да се качи въ невидимия свѣтъ, въ менталното поле, и тамъ да се сражава, да вземе нейното богатство, слѣдъ туй да слѣзе въ астралния свѣтъ, тамъ да има друго сражение, да освободи сърцето на своята възлюблена, тогава да слѣзе въ физическото поле, да освободи нейната воля, тогава да се качи въ причинния свѣтъ, да освободи нейната душа, и слѣдъ като ѝ възвърне всичкитѣ богатства, да каже: „възлюблена, азъ свършихъ твоето избавление, вземи си всичко, ние сме свободни и можемъ да служимъ на Бога, както искаме“. Това значи женидба, а сега е обратното: сега мѫжътъ ще заложи ума на жена си, ще заложи сърцето ѝ, всичко ще заложи, ще я опропасти, пъкъ и жената ще заложи нѣкой пѫть... Азъ не засѣгамъ сега никого лично, азъ засѣгамъ въпроса много принципално, какви сѫ сегашнитѣ ваши погрѣшки не ме интересува. Въ бѫдеще, ако искате да изправите вашия животъ, да нѣма насилие, трѣбва да приложите Божествената Любовь въ себе си. Вие трѣбва да кажете: „Господи, ние ще работимъ отъ сега нататъкъ точно, както ти искашъ отъ насъ. Първо, никога нѣма да измѣнимъ твоя законъ, а ще го изпълнимъ, твоята дума двѣ нѣма да направимъ, всѣка твоя дума ще бѫде свещена заради насъ, свещена, свещена ще бѫде“. И тогава знаете ли каква радость ще блика, когато нѣкоя божествена дума влѣзе, когато тя проникне въ васъ, каква радость иде, каква свѣтлина прониква въ душата ви? Вие ще имате ли тази опитность? Всички можете да я имате. Питатъ ме нѣкои: „трѣбва ли да се женимъ?“ Азъ ще опрѣдѣля. Вие казвате: нашиятъ учитель казва, че не трѣбва да се женимъ. Ако ще продавашъ ума на твоята жена, сърцето, волята, душата ѝ, не се жени, кракътъ ти да не стѫпи въ нейната кѫща. И ако ти, като жена, ще постѫпишъ така, не се жени. Но ако ти, като герой или героиня, идешъ да я освободишъ, ожени се за нея, ожени се безъ сватове, безъ попове, безъ ничия друга сила, освѣнъ само едната Божествена Сила, Божествена Любовь, която те прониква. Туй трѣбва да бѫде новото схващане за брака. А за сегашния бракъ Павелъ казва: „слѣдъ като умре жената, ти можешъ да се оженишъ за друга“, въ този бракъ който е до 60 години, той може да се ожени десеть пѫти. Не, той като се ожени, ще тръгне на далечно пѫтуване и слѣдъ като придобие всичкото богатство, ще се върне и ще ѝ го прѣдаде, ще ѝ даде една свещена цѣлувка, която ще струва сто хиляди пѫти повече, отколкото всички ваши сегашни удоволствия. Тогава и сто пѫти може да се жените, ако искате, но ще ходите като герои. Азъ говоря за бѫдещия бракъ, за истинския, а за сегашния бракъ не говоря, вие се женете, живѣйте както искате, ни най-малко не се мѣся тамъ, вие имате сдѣлки като двама търговци, които се сговарятъ, всѣки трѣбва, споредъ както е обѣщалъ, да изпълни своето обѣщание, право или криво, трѣбва да го изпълни. „Насилие да нѣма“. Сега, казвамъ, ние имаме отношение къмъ тази велика истина въ свѣта. Е, какъ може да стане единъ народъ герой? Мислите ли, че българскиятъ народъ съ този моралъ може да се повдигне въ бѫдеще, да стане нѣщо повече? Не, по-хилавъ ще стане. Мислите, ли, че английскиятъ, германскиятъ или американскиятъ народи съ този моралъ могатъ да се повдигнатъ? — Ни най-малко нѣматъ идеалъ вече. Това не е укоръ, не може да се повдигнатъ повече. Тия форми, въ които живѣятъ, не могатъ да дадатъ растежъ на човѣшкото сѫщество. Всички тия хора, въ сегашната култура, иматъ само единъ идеалъ: тѣ мислятъ само за пари. Парàта не е цѣль въ живота, тя е само едно срѣдство, едно условие. Нима само едно срѣдство има за живѣене? Че срѣдствата не сѫ само паритѣ. Срѣдства има: земята, нивитѣ, градинитѣ, плодоветѣ, зърната, слънцето, всичко туй може да служи. Но единъ ли е начинътъ, по който може да се повдигнемъ? Сега вие, религиознитѣ хора, казвате: „свѣтскитѣ хора живѣятъ по единъ начинъ, а ние по другъ, насъ пари не ни трѣбватъ“. При все това съ пари работите, казвате: „не искамъ“, а пари носите въ джоба си. Той не носи пари, а ще кара други да носятъ пари, хлѣбъ, тогава каква разлика има? По буква говорите. Не, не, другояче засѣгамъ този въпросъ. Ако азъ имамъ вѣра въ паритѣ, а не въ душата си, то е едно прѣстѫпление; отъ вънка можемъ да ги употрѣбяваме, не е въпросътъ външно да ги не употрѣбяваме, а вѫтрѣшно, вѫтрѣшно, туй чувство за паритѣ да не засѣга душата ти. Ако азъ имамъ ножъ, отвънъ може да го употрѣбявамъ, но ако имамъ за цѣль съ този ножъ да прѣрѣжа гърлото нѣкому — тамъ е въпросътъ. Ако този ножъ е свързанъ съ едно порочно чувство на прѣстѫпление, туй чувство на прѣстѫпление трѣбва съвършено да изчезне. Когато говоря за паритѣ, подразбирамъ, че тѣ сѫ едно зло — то е ножъ съ една заразителна идея вѫтрѣ въ човѣшкия умъ, вѫтрѣ въ човѣшката душа, слѣдователно, тази идея не трѣбва да сѫществува въ свѣта. Ножътъ като ножъ, нека си е ножъ, можемъ да си служимъ съ него. И тогава спорите: този пророкъ отъ Бога ли е или не. Че колко пророци има въ България, които сѫ отъ Бога? — Като вземете Библията, ще видите, че еврейскитѣ пророци сѫ канонизирани. Европейскитѣ народи нѣматъ канонизирани пророци. Но питамъ: тия пророци, като дойдоха въ израилския народъ, донесоха ли му избавление? Нѣма народъ по-нещастенъ отъ еврейския народъ, народъ, който отъ двѣ хиляди години е на всѣкѫдѣ постоянно гоненъ, гоненъ, гоненъ. Защо? —Защото този народъ не е изпълнилъ своитѣ задължения и обѣщания, които е далъ на Бога; служи на Бога, но по форма, а по любовь не служи; прѣстѫпи закона на любовьта и, вслѣдствие на туй, дойдоха страданията и нещастията върху него. И сегашнитѣ християнски народи по любовь не служатъ на Бога, въ църквитѣ имъ сѫщитѣ проповѣди, службата става отлична, Писанието разбиратъ, молитви отлични, на пръвъ погледъ, всичко това е хубаво, даже и азъ самъ го харесвамъ, но сѫщественото — онази Христова любовь — нѣма между тѣхъ, т. е; има любовь, но обикновената. Ще кажете: нѣкой християнинъ далъ сто хиляди лева. Има и свѣтски хора, които не сѫ християни и тѣ сѫ дали единъ милионъ. Героя на християнството трѣбва да се отличава съ нѣщо отъ свѣтскитѣ хора. Той трѣбва да бѫде герой, който трѣбва да се качи горѣ, да повърне ума на брата си — да внесе свѣтлина въ него, да му повърне сърцето — да даде свобода на чувствата му, да освободи волята — да му даде сила, и да развърже онѣзи ремъци на душата му, за да може и тя да расте и да се развива, да почувствува пълна свобода въ душата си — туй наричамъ любовь въ свѣта, то е любовь. То е любовь, която не заробва, която те освобождава, ти почнешъ да дишашъ и почвашъ да растешъ и тогава, като мине втори пѫть, ще кажешъ: „азъ много ти благодаря, ела въ моята градина, ще ти откѫсна тия плодове, вземи отъ тѣхъ“. Тогава и двамата ще бѫдете радостни. Сега, ще ви приведа още единъ примѣръ за нѣщата, които сѫ по-сѫществени, а не за такива, които сѫ само по съдържание и по форма. Азъ ви подарявамъ една градина, която трѣбва добрѣ да обработвате. Но въ тази градина нѣма вода. Вие почнете разработване, правите пѫтечки, окрѫжности, набивате колове, правите хубави площади, но въ градината нищо не посѣвате, правите шадравани, статуи туряте навсѣкѫдѣ, но градината е мъртва: вода нѣма. Питамъ: какво ще ви ползуватъ тия статуи, тия шадравани? Кое е сѫщественото на тази градина? Сѫщественото е, ако вие прѣкарате една малка вадичка въ градината и ако въ вашата градина посадите хубави плодни дървчета, ябълки и зеленчукъ. Употрѣбете тази вода и ще бѫдете полезни на вашитѣ ближни, ще се задоволите — това е най-сѫщественото. Ние можемъ да имаме единъ прѣкрасенъ характеръ, направенъ отъ мраморъ, като статуя, ние можемъ да имаме отлични знания, които се съдържатъ въ Библията, но то е мъртво знание. А важното е да имаме характера на една жива градина, на една жива рѣкичка, туй е, което Христосъ изисква. И той казва: „азъ ще ви покажа това“. Той хлопа на сърцето ви и пита: „имате ли водица отъ моята рѣка, отбихте ли една малка вадичка да мине прѣзъ вашата градина?“ — „Господи, нѣма кой да ни я прокара“. — „Азъ ще ви я прокарамъ, готови ли сте?“ Стига вие да искате да отбиете една вадичка. Вие ще задавете въпроса: отъ далече ли ще бѫде? Колко ще бѫде дълга вадичката, не важи, отъ сто хиляди километра, единъ милионъ километра, но водата е потрѣбна. Единъ живъ изворъ трѣбва да има вѣтрѣ въ васъ. И казва Иоанъ: „не правете насилие“. Божествениятъ принципъ на любовьта, като влѣзе въ васъ, първото нѣщо, съ което ще укрѣпне характера ви, ако вие сте силенъ, въ васъ нѣма да има желание вече да изнасилвате. А ако искате да знаете второто нѣщо, то е: нѣма да наклеветявате никого. Азъ съмъ поразенъ отъ подозрѣнието, което хората иматъ. Азъ правя опити, турямъ въ изкушение хората, които иматъ такъво подозрѣние, каквото съврѣменнитѣ хора иматъ. Турете въ една стая мѫжъ и жена и попитайте хората какво правятъ тия двамата. Сто души турете да си дадатъ мнѣнието, да ви кажатъ какво правятъ този мѫжъ и тази жена, безъ да се виждатъ, при спуснати пердета. Нека напишатъ сто души, какво мислятъ за тѣхъ. Какво ще напишатъ? Колко души ще бѫдатъ близо до истината, да я кажатъ. Тия двама души, мѫжъ и жена, могатъ да разискватъ най-свещенитѣ идеи, но на тѣхъ ще припишатъ най-калпави и порочни постѫпки. При такъво състояние на нашитѣ умове, какъ можемъ да служимъ на Бога? Ще бѫде интересно, когато минавамъ покрай нѣкой умрѣлъ волъ и кучетата се давятъ за него и нѣкой ме гледа, почне да се блѣщи и казва: и ти ли искашъ да ядешъ? Не, не, отговарямъ, туй е ваша привилегия. Да, братя, отъ всички насъ се иска единъ идеалъ! Всички трѣбва да се боримъ съ тия порочни чувства. Чистота, абсолютна чистота по Бога, е необходима. Не само външна, не по форма — всинца сте чисти по форма, — а вѫтрѣшна, вѫтрѣшна чистота е нуждна. Азъ бихъ искалъ да ви опитамъ като една вада, която може да очисти нѣкого или да го опорочи, всѣки отъ васъ може да опита. Споредъ менъ, чистотата или опорочването ето въ какво седи: вие сте единъ младъ учитель, азъ имамъ една дъщеря, повѣрявамъ я на васъ, вие да ѝ прѣподавате по музика, или по каквото да е, нѣщо да я учите въ дома ви. Да кажемъ вие сте нежененъ, младъ учитель, имамъ довѣрие въ васъ. Ако характерътъ ѝ, слѣдъ като дойде тази моя дъщеря, се измѣни въ благоприятенъ смисълъ, или е станала умна, вие сте ѝ придали нѣщо, вашитѣ влияния сѫ били благотворни. А пъкъ ако, слѣдъ като е била при васъ, е станала леконравна, хилава, тогава казвамъ: вие сте ѝ повлияли въ лошъ смисълъ. Отъ туй гледище всѣкога можемъ да покажемъ какви сѫ нашитѣ влияния, не иска голѣма философия, доста е нѣкой да живѣе единъ или два, три мѣсеца съ мене. Нѣкои питатъ, какъвъ съмъ? Азъ често казвамъ: живѣйте съ менъ единъ мѣсецъ и ще ме познаете. На опитъ, и ще видите. Туй е живиятъ опитъ, има и други, но този е единъ опитъ, който трѣбва да се приложи на земята. Ние трѣбва да бѫдемъ доблестни, понеже който опорочава другитѣ, опорочава и себе си. Всичко въ свѣта ние вършимъ за себе си. Слѣдователно, въ името на тази велика любовь, ние трѣбва да служимъ, за да освободимъ божествения организъмъ, да дадемъ свобода на всички тия души, които служатъ въ божественото тѣло, но свобода не както сегашната. Азъ искамъ у всинца ви да блика любовь, като се видите, да се индивидуализирате, да имате почитание единъ къмъ другъ. Сега нѣкои питатъ: отъ всичко туй, което се каза, кое е правото? Азъ ще бѫда много категориченъ, ще го кажа, толкова прѣмо, че да не остане никакво съмнѣние. Едно велико право има въ свѣта и когато туй право влѣзе въ свѣта, ще царува редъ и порядъкъ по всички краища на земята. Вратитѣ ще бѫдатъ отворени и градинитѣ незаградени, цѣлата земя ще замяза на райска градина, и тогава и вашата дъщеря може да ходи съ когото и да е, нито единъ косъмъ отъ главата ѝ нѣма да падне, дъщеря ви съ каквито дрехи излѣзе, ще се върне при васъ съ още по-чисти. Тъй ще бѫде, но кога? Вие ще кажете: „тия идеали сѫ далечни“. Не, братя, тѣ могатъ още сега да приложимъ. Имате ли вие характеръ? Или трѣбва да ви доказваме, дали имате душа? Нѣма какво да ви доказваме, дали имате душа или не. Имате ли единъ вѫтрѣшенъ стремежъ? Вие отговаряте: „ще видимъ кой ученъ какво писалъ.“ Той не е дописалъ нѣщата. И едноврѣмешнитѣ пророци не сѫ знаели всичко, има нѣща въ свѣта, които и пророцитѣ не сѫ знаели, има нѣща, които и великитѣ учители не знаятъ, туй да го знаете. Онази велика Божествена Мѫдрость, която се изявява, ония тайни въ Бога, които сѫ скрити, само врѣмето изявява. И тия учители, понеже разбиратъ законитѣ, и тѣ се учатъ, но за тѣхъ взематъ милиони вѣкове, за да провѣрятъ една велика божествена истина. А сега ние сме заняти съ дребнитѣ работи, да ги изправимъ, и сме оставили сѫщественото. Казва нѣкой: „азъ искамъ да обичамъ“. Хубаво е да обичашъ, но намѣри ли ти начина, какъ и кого да обичашъ? Мислите ли, че ако вземете една змия въ себе си като я храните, ще ви даде нѣщо, мислите ли, че като стоплите малката змия, ще ви даде любовь? Не, тя само ще смучи, ще става по-голѣма, като боа, и единъ день тя ще се навие около васъ, ще ви стисне ребрата и вашиятъ животъ ще влѣзе въ змията. Казватъ: „да се любимъ“. Какъ? Да хранимъ малкото змийче? Вие, младитѣ тукъ, по кой начинъ искате да любите? А вие, старитѣ, по начинъ искате да любите? Въ името на Христа, ви задавамъ въпроса: по кой начинъ искате да любите? Прѣзъ колко отъ вашитѣ сѫществувания на земята тази змия е строшила вашия организъмъ, знаете ли? Казватъ: „добъръ е Господь“. Ако не храните тази змия въ васъ, какъ може да строши организма ви? „Клетницитѣ“ отъ Викторъ Хюго — нали сте чели този романъ? — той туря тамъ единъ герой, Жанъ Валжана, и една героиня Козета. Той я взема като едно бѣдно момиченце, нали така? — а сѫщеврѣменно той се влюбва въ нея, но не е въ състояние да се ожени. Когато тя се влюбва въ другиго, въ единъ младъ, него обзема дълбока тѫга и става ексцентриченъ. И ние всички, когато се влюбимъ въ свѣта и не можемъ да го придобиемъ, ставаме ексцентрични. И питатъ: защо се влюбваме въ туй, което не можемъ вземемъ? Козета има чувства, тя е признателна на Жанъ Валжана, но любовьта е отъ другъ характеръ. Вие сте обикнали свѣта, но тоя свѣтъ ви не иска, защото свѣтътъ е една сила, която взема, а нищо не дава. Свѣтътъ днесъ мяза на онзи турчинъ, който нѣмалъ пари, па си турилъ кюлафа въ кѫщи, запалилъ една свѣщъ на кюлафа и казалъ: „който види ще съжалява и който не види, пакъ ще съжалява“. Събиратъ се всички, искатъ да видятъ. Влиза единъ въ стаята вижда, единъ кюлафъ и една запалена свѣщь върху него, плаща му, излиза навънка: „какво видѣ?“ — „Влѣзъ, че вижъ“. Той пакъ вика: „който види, ще съжалява и който не види, пакъ ще съжалява“. — „Какъ, какво има?“ Влиза другъ, вижда да гори свѣщь на кюлафъ. Единъ слѣдъ другъ влизатъ, гледатъ изложението на този дервишинъ и капиталътъ му се увеличава. А който излиза, не казва, че той билъ толкова глупавъ, да гледа една запалена свѣщь върху единъ кюлафъ. Сега и вие виждате въ свѣта, въ туй изложение на дервиша, и казвате: „отлично е тамъ“, но като излѣзете, казвате: „влѣзъ, че го вижъ“. Въ този свѣтъ има единъ кюлафъ и една свѣщь запалена, всичката истина е тамъ. Който е видѣлъ казва: „влѣзъ го вижъ“. Азъ зная вече какво има: на този кюлафъ отгорѣ никаква култура не може да сѫществува. Че не може да сѫществува такъва култура, каквато ние очакваме, че не можемъ да бѫдемъ щастливи въ този животъ, да живѣемъ братски, защо да не признаемъ тази истина? Ако не може, има причини. А може да се създаде тази нова култура въ свѣта, даже двама, трима души могатъ да дадатъ примѣръ на истинско разбиране за Бога, а не туй, физическото разбиране, което е сега. И тѣ ще иматъ право. Трѣбва ни онова сѫщинско разбиране, че Богъ е единъ великъ принципъ на съзнателната любовь, която прониква въ насъ. Всѣки човѣкъ може да има моментъ въ живота си, да има една микроскопическа опитность. Ако отъ тази микроскопическа опитность може да извади закона: туй, което микроскопическо е вѣрно, и по-голѣмо да стане, пакъ е вѣрно. Трѣбва да се домогне изобрѣтательтъ до онзи великъ законъ, да познае, че любовьта работи. Сега тъй говори Иоанъ прѣди двѣ хиляди години: „безъ насилие и безъ оклеветяване“. Двѣ нѣща искамъ да останатъ въ вашитѣ умове отъ тази бесѣда: не изнасилвайте никого и не оклеветявайте никого въ душата си. Можете ли да приложите тѣзи двѣ елементарни нѣща? Слѣдъ тѣхъ ще послѣдватъ и други блага, които ще опитате. И когато говоримъ въ този смисълъ, защото Иоанъ тъй говорѣлъ, слѣдъ тия двѣ положения — ако бѫдете вѣрни — ще дойде вече Христовия законъ на любовьта, той иде вече въ свѣта и носи други два елемента: духа и огъня. Духътъ — това е прѣчистването на мисъльта, а огъньтъ — това е прѣчистването на нѣщата. Като дойдатъ тия два елемента — на духа и на огъня — тѣ ще прѣчистятъ съврѣменния свѣтъ и ще внесатъ въ живота ни една нова мисъль, една нова философия и ще турятъ основата на великия законъ, който трѣбва да се прояви. Слѣдователно, ние трѣбва да имаме туй широко разбиране въ душата си, широко, широко разбиране! Какво да ви кажа сега? — Азъ ще ви кажа: „моятъ миръ да бѫде съ васъ“. * Бесѣда, държана на 4. VI. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Неговата заповѣдь. „И знаемъ, че неговата заповѣдь е животъ вѣченъ." Ев. Иоана — 12; 50 Законътъ — това е първото ограничение на разумния животъ. За да се изяви великиятъ принципъ на живота, той трѣбва да приеме каквато и да е форма, съотвѣтна на неговия стремежъ и на неговото движение. Подъ думитѣ „движение“ и „стремежъ“ подразбирамъ двѣ различни идеи: стремежътъ — това е вѫтрѣшенъ разуменъ потикъ, а движението — това е физическата страна на нѣщата. Христосъ казва: „и знаемъ, че неговата заповѣдь е животъ вѣченъ“, значи, обусловя: вѣчниятъ животъ почива върху тази заповѣдь. Когато нѣкой изобрѣтатель започне своето изобрѣтение, той най-първо установява принципа, т. е. като намѣри принципа, върху който има да работи, той търси онзи законъ, чрѣзъ който този принципъ може да се изяви и, слѣдъ като намѣри закона, той има вѣра въ себе си, че принципътъ ще работи. Слѣдователно, сѫщото е и съ всички онѣзи, които търсятъ Бога: Богъ е великъ принципъ, той е нѣщо повече отъ принципъ, и ние трѣбва да познаваме неговия законъ. Ние, за примѣръ, нѣкой пѫть говоримъ за Бога така несвързано, неразбрано, ние го уподобяваме на свѣтлина, на разумъ, това — онова. Богъ не е нито свѣтлина, нито разумъ, той не е нищо: ние не можемъ да го опрѣдѣлимъ. Ако единъ критикъ може да опрѣдѣли художника отъ неговата картина, ще бѫде смѣшно, понеже художникътъ ще нацапа съ маслени бои картината си и въ този идеалъ, който той е нарисувалъ, може ли да мисли, че той е въ боитѣ? Не. Тия бои и цвѣтове сѫ само сѣнки, които изразяватъ реалностьта, която сама по себе си е неизразима. Когато пиша думата любовь, любовьта вѫтрѣ въ думата ли се съдържа? — Ни най-малко. Вие можете да напишете цѣла бесѣда върху любовьта и любовьта не е вѫтрѣ въ бесѣдата. Но тази любовь почива, проявява се по извѣстни закони. Когато знаемъ законитѣ, ще знаемъ да работимъ. И музикантътъ сѫщо ще намѣри закона на музиката и върху този законъ на музиката той трѣбва да гради. Така е и съ писателя, така дѣйствува той, когато изучава граматиката, най-първо има закони, правила, съ които започва да пише, така правятъ и дѣцата, когато се учатъ да пишатъ. Само съврѣменнитѣ религиозни хора правятъ изключение. Тѣ казватъ: „ние и безъ законъ можемъ да живѣемъ“. Не отричамъ, че и безъ законъ може да се живѣе, но разумниятъ животъ започва съ законъ. И въ гората има шумолене и свирене, тамъ безъ законъ шумятъ и свирятъ листата и тамъ безъ законъ сѫ наредени тия листа. Но каква е голѣма разликата, когато нѣкое пиано свири или нѣкой органъ, когато нѣкой свири на цигулка, знаемъ каква голѣма разлика има между шумоленето на листата и свиренето на цигулката. Има грамадна разлика. Въ цигулката е вложенъ законътъ на човѣшката ингелигентность. Сега, по нѣкой пѫть азъ се изразявамъ и казвамъ: и въ природата има музика, но не въ тази природа, която ние виждаме. Трѣбва да имате особени сѣтива, особени чувства, малко да бѫдете досѣтливи, да схванете тази музика. И то при особени случаи: не всѣкога пѣе природата, не всѣкога свири, не всѣкога говори, и тя мълчи, понѣкога има гробно мълчание, и въ туй мълчание се разбира единъ великъ вѫтрѣшенъ смисълъ, единъ смисълъ, който се заражда въ нейнитѣ недра — затуй тя мълчи, докато тази мисъль вземе своята форма и се изрази въ този великъ божественъ законъ. И често нѣкои сѫ ми задавали въпроса: защо съврѣменнитѣ общества не вирѣятъ както би трѣбвало?—защото не сѫ намѣрили онзи великъ законъ, чрѣзъ който животътъ може да се изрази. Кой нѣма желание да живѣе? — въ всѣкиго има такъво желание. Кой не обича да е музикантъ, да си посвири? Ама като вземе инструмента, не може да свири, а само дрънка, и му казватъ: „я остави, не прави шумъ“. Сега мнозина като дойдатъ въ това божествено учение, казватъ: „ние ще живѣемъ единъ чистъ и святъ животъ“. Попитамъ ги: какво подразбирашъ подъ „чистъ и святъ животъ?“ Слѣдъ като живѣятъ 1 — 2 години, казватъ: „това не е за насъ“. Идатъ въ свѣта и почватъ да живѣятъ по старому. Защо? — Защото не сѫ намѣрили онзи законъ, за който казва Христосъ: „и знаемъ, че неговата заповѣдь е животъ вѣченъ“. За да може тази заповѣдь да я разберемъ и да се възстановимъ, има да се боримъ съ много мѫчнотии въ себе си. Всички изобрѣтатели нѣкой пѫть прѣкарватъ 10, 15, 20 години, докато сполучатъ. Нѣкои даже не сполучватъ. Нѣкои художници има, както и нѣкои музиканти, които съ години сѫ прѣкарали редъ мѫчнотии, докато дадатъ нѣщо хубаво, за да изразятъ великия законъ на живота. Какъвъ е той, какъ трѣбва да се изрази? Да кажемъ, имашъ очи. Защо сѫ тия очи? Котката е приспособила очитѣ си и казва: „Господь ми създаде очитѣ само за мишкитѣ и за птичкитѣ, да си намирамъ храната“. И всѣки день търси, гледа дали има мишка или птичка. Ако попиташъ онзи търговецъ, той ще каже: „Господь ми създаде очитѣ само за платоветѣ“, и всѣки день ходи да гледа платоветѣ, пише смѣтка, казва: „за това сѫ моитѣ очи“. Гледашъ онзи писатель, седи съ перото и казва: „Господь ми създаде очитѣ да пиша“, и той драще, пише нѣщо. Художникътъ казва: „Господь ми създаде очитѣ да рисувамъ“, музикантътъ казва: „Господь ми създаде очитѣ да гледамъ своитѣ ноти“ и т. н. Всички хора присвояватъ зрѣнието за своята професия. Въ сѫщность, защо сѫ създадени очитѣ? Като дойдемъ до ушитѣ пакъ сѫщия законъ. Да попитаме, защо сѫ създадени ушитѣ? Нѣкой казва: „да мога да усѣтя отъ дѣ иде моя неприятель, опасностьта отъ дѣ иде“. И всички животни най-първо упражняватъ своя слухъ за тая цѣль, затова е създаденъ слухътъ. До извѣстна степень, тѣ сѫ прави, но слушането има по-дълбокъ смисълъ. Нека вземемъ нашитѣ чувства, защо сѫ създадени. Като казвамъ, защо сѫ създадени, не че тѣ не сѫ сѫществували, а защо сѫ се появили: тѣ иматъ свое прѣдназначение. Нѣкой пѫть ние се оплакваме отъ тия чувствувания и казваме: по-добрѣ човѣкъ да не чувствува. Знаете ли на какво би замязалъ човѣкъ, ако не би чувствувалъ? Прѣдставете си едно човѣшко око, турнато въ единъ камъкъ и оттамъ да наблюдава свѣта, безъ да чувствува. Какви ще бѫдатъ понятията на туй око за свѣта, ако кажемъ, че човѣкъ гледаше свѣта само съ окото, безъ да чувствува? Допуснете се а обратното — че вашата рѫка е турена въ този камъкъ безъ окото и че само чувствува нѣщата, тогава какво щѣше да бѫде вашето схващане за свѣта? Щѣхте да познаете, че едни предмети сѫ топли, други студени, трети гладки, грапави и пр. — ще знаете промѣнитѣ. И сега вие можете да схванете, че нѣкой хора почти живѣятъ като рѫката въ нѣкой камъкъ, тѣ само усѣщатъ промѣнитѣ. Казватъ: „днесъ нѣмамъ никакво разположение“, но не си задаватъ въпроса, защо е туй неразположение. „Еди-кой-си ме обиди“. Но и той не си задава въпроса: „защо ме обиди?“ „Днесъ съмъ радостенъ, защото еди-кой-си приятель ми каза една блага дума“. Защо тази дума произведе такъвъ ефектъ? Ще се спрете и ще кажете: „така е устроенъ живота“. Не. Това подразбира, че тази божествена душа иска да даде изразъ на всички свои мисли и желания. И, слѣдователно, Богъ живѣе въ насъ и се проявява чрѣзъ насъ, и всѣки, който му противодѣйствува, слѣдъ като употрѣби хиляди години, всички условия, да застави този индивидъ да го слуша, да върви въ хармония, най-послѣ, като не се подчини, заличава го. И Писанието казва, че грѣшнитѣ ще погинатъ. Азъ не говоря за праведнитѣ: праведни подразбирамъ ония, които разбиратъ този великъ божественъ законъ. Сега съ това схващане трѣбва да приложимъ туй божествено учение, има ли то приложение при сегашната фаза на нашето развитие? — Има. Нима ние трѣбва да останемъ въ тази форма, въ която сме сега? Нима нашето лице, нашитѣ очи, уши, рѫцѣ трѣбва да останатъ такива, каквито сѫ? — Не, трѣбва да се измѣнятъ. И Павелъ казва: „всички нѣма да умремъ, но всички ще се измѣнимъ“. И чудното е, че мнозина, които вървятъ въ този пѫть, новия пѫть, искатъ да влѣзатъ много лесно въ Царството Божие. И вие лесно можете да влѣзете и сега можете, но ние не разбираме туй Царство Божие. И сега Господь говори, но не го чуваме, и сега ангелитѣ ни пѣятъ, но не разбираме тѣхната пѣсень. Защо? — защото ние имаме такъво възпитание, че очакваме баща ни или нѣкой богатъ дѣдо да умре и да ни остави наслѣдство единъ, два милиона наслѣдство и послѣ да почнемъ да разполагаме безъ никакъвъ трудъ. Съврѣменнитѣ хора искатъ да живѣятъ много икономически по отношение на Бога, безъ трудъ. Ако питашъ кого и да е сега, всѣки ще каже: „да ми е оставилъ баща ми, парички да имаме, парички, парички, парички, пъкъ да имаме знания и сила, да се наживѣемъ“. Но какъ да се наживѣемъ? Азъ нѣма да ви описвамъ, азъ съмъ ситъ отъ това живѣене, което хората иматъ, много хубаво е за тѣхъ, но туй живѣене, отъ сега нататъкъ, нѣма да ви придаде нито една стомилионна часть на вашия растежъ. Ако вие затворите една свиня въ една кочина и редъ години я храните по всички правила на науката, вие ще имате само една много цивилизована свиня, но все ще остане свиня, никога не може муцуната ѝ да се измѣни и щомъ я пуснете вънъ отъ кочината, пакъ ще почне да рови и да бъчка — макаръ че въ кочината не рови. Ще мяза, значи, на една възпитана свиня, но пуснете ли я вънъ отъ кочината, пакъ си е старата свиня. И когато ние, съврѣменнитѣ хора, говоримъ за възпитание, азъ казвамъ, че това не е възпитание, а нашитѣ съврѣменни методи сѫ методи само за дресиране: въ съврѣменната култура нѣмаме още истински методи за възпитание. Азъ казвамъ „възпитание“ на слѣдното: когато вземешъ едно дѣте въ училището, въ първо, второ, трето, четвърто отдѣления и послѣ въ университета, ако работишъ една година върху него съ сѫщитѣ закони, както единъ градинарь, ще можешъ да имашъ резултати, а не само дресировка. Възпитание трѣбва, не само привидно, но сѫществено, да се прояви онова божествено съзнание, че този индивидъ или това дѣте само себе си да познае, да се регулира безъ контрола. А когато едно ваше дѣте е направило погрѣшка, а не я признава веднага, вие вземате пръчката и тогава то казва истината. Най-първо ще каже: „Мамо, не бутнахъ захаръта“. Бутна ли? — Не бутнахъ. Втори пѫть пакъ не бутна, трети пѫть — „бутнахъ“ друго казва на единъ пѫть „бутнахъ“, второ, втори пѫть: „бутнахъ“. Значи, нѣкои дѣца казватъ истината при три, нѣкои при четири, а нѣкои при петь, шесть удари. Тъй щото математически може да опрѣдѣлимъ, кое дѣте при кой ударъ ще каже истината. Сега нѣкои хора ме питатъ: „защо има въ свѣта много страдания?“ Азъ казвамъ: вие сте дѣца и нѣкои отъ ония, които страдатъ, още при първата пръчка казватъ истината, други при втората и т. н. Много страдания, много тояги природата ти е сложила, много тояги, за да кажешъ истината. Сега не въ този обикновенъ смисълъ да кажемъ истината, а да разберемъ истината защо сме дошли на земята. Ако васъ ви запитатъ: „имате баща, но защо ви е този баща; имате майка, защо ви е тази майка; имате братя, защо ви сѫ тѣзи братя, имате сестра, защо ви е тази сестра?“ А вие ще кажете, че знаете, защо: „така е наредилъ Господь.“ Наредилъ добрѣ, законитѣ знаете ли ги, знаете ли се вие по този законъ, който Господь е наредилъ, почитате ли вие бащи и майки, по тозъ законъ, който Господь е наредилъ, братя и сестри почитате ли се по тозъ законъ, знаете ли, че този законъ носи животъ вѣченъ? — Не. И въ свѣта единиятъ братъ е богатъ, а другиятъ осиромашава, и първиятъ казва: „да си търси чайрето на главата“. Всѣки братъ тегли чергата повече къмъ себе си, отколкото къмъ брата си. Азъ казвамъ: тѣзи двамата братя не сѫ разбрали този божественъ законъ и тѣ се усѣщатъ като отдѣлни индивиди. Ние мислимъ, че свѣтътъ е създаденъ само заради насъ. Това е най-голѣмото заблуждение — да мислимъ, че свѣтътъ е създаденъ само заради насъ. Не е създаденъ заради насъ. Богъ създаде свѣта не заради насъ, а за себе си, Той да се прояви, а ние сме случайни сѫщества въ този свѣтъ, да, случайни сѫщества сме ние. Моята коса може да расте, азъ я подстригвамъ за това, часть отъ нея минава, заминава, тя не прѣдставлява нѣщо сѫществено. Нѣкои отъ васъ, като опадатъ космитѣ имъ, турятъ перука. Дѣйствително, природата знае, като оголѣе главата на човѣка, той се простудява, а при това по-хубаво е да има косми на главата: космитѣ иматъ и друга добра страна. Знаете ли защо опадатъ космитѣ?—Ученитѣ казватъ: „отъ наслояване на пикочна киселина“. Туй е вѣрно, но има и редъ други, психологически причини, които отъ миналото сѫ дѣйствували, за да оголятъ главата. Когато нѣкоя мѣстность се оголи — въ България сѫ оголѣли много мѣстности — коя е причината? Самитѣ жители изсѣкатъ горитѣ и пороищата дойдатъ да оголятъ тия могили. Всѣка година като става наводнение, хората казватъ: „не знаемъ какво стана у насъ, но отъ нѣколко години много порои имаме“. Азъ разбирамъ, че тѣхнитѣ могили сѫ изсѣчени. Никой не взема грижа за горитѣ, не съзнава тѣхната важностъ. Сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме оголили всички божествени баири. — И у насъ днесъ не можешъ да намѣришъ двама души на едно мнѣние. Всички казватъ, че свѣтътъ е лошъ. Тъй е, но въ какво отношение свѣтътъ е лошъ? Лошъ е въ това отношение, че всѣки иска да живѣе за себе си, безъ да познава и зачита този божественъ законъ. Сѫдията те сѫди по другъ законъ. Ние говоримъ за истината, но сме забравили правиятъ божественъ законъ, за който Христосъ казва: „и знаемъ, че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ“. Вѣчниятъ животъ какво съдържа въ себе си? — Вѣчниятъ животъ съдържа всички условия за разумното растене — животъ, въ който нашата мисъль може да се изрази въ най-висока степенъ. Само въ този законъ ние можемъ да търсимъ и да намѣримъ нашето благо. Този законъ е написанъ вѫтрѣ въ насъ. Той е много пѫти писанъ, тамъ казва Господь — ще цитирамъ Писанието: „ще отнема каменнитѣ имъ сърца, ще имъ дамъ плътски сърца и ще напиша въ тѣхъ закона“. Въ аналитѣ на природата има, че много пѫти Господь е писалъ своя законъ въ човѣшкитѣ сърца, но хората сѫ го заличавали. И азъ правя слѣдното заключение: ние, съврѣменнитѣ хора, сме като малкитѣ дѣца, като намѣрятъ нѣкоя монета непочистена, не гледатъ какво е написано, ами я турятъ на единъ камъкъ, изглаждатъ я хубаво. Така и ние: всичко правимъ по единъ методъ. Тъй се е родилъ национализмътъ: той не е нищо друго, освѣнъ изглаждане на това, което Богъ е написалъ. Германцитѣ сѫ изгладени, българитѣ сѫ изгладени, англнчанитѣ и пр., всички сѫ изгладени, нѣма нищо написано на тѣхъ отъ туй, което Богъ е написалъ. За своя народъ тѣ знаятъ много, биятъ се за своята честь, но нѣматъ единъ методъ да застанатъ на правата страна. Ще се яви нѣкой великъ човѣкъ по-достоенъ, нѣкой Гладстонъ, но и неговиятъ гласъ за правата кауза на човѣчеството ще прозвучи като гласъ въ пустиня. Всѣки народъ дѣйствува споредъ своитѣ закони. И ако ви попитатъ, защо? — Защото великитѣ хора въ тия народи не съзнаватъ още, че „неговата заповѣдь е животъ вѣченъ“ и че ако приложатъ тази заповѣдъ, ще иматъ по-голѣмо благо. И мисията на Христа не е била никоя друга, освѣнъ да дойде и да примири тия народи. Тия народи сѫ членове на това велико божествено тѣло. Не е лошо човѣкъ да бѫде националистъ, но всѣки народъ трѣбва да се съзнава като удъ въ божественото тѣло, да знае дѣ му е мѣстото и да функционира правилно въ божественото тѣло, за да може да приложи божественитѣ идеи. А сега всѣки народъ мисли, че свѣтътъ е създаденъ само заради него, и всѣко общество мисли, че свѣтътъ е създаденъ само заради него, и всѣки индивидъ мисли, че свѣтътъ е създаденъ само заради него. Но Богъ ни доказа, че свѣтътъ е създаденъ само заради Него. И ще дойде день, когато Той ще помете всинца ни, ще заличи всичкитѣ ни форми и слѣдъ хиляда, милиони години, ако потърсите въ архивата, ще има само едни жалки остатъци отъ сегашната култура. Всички тия настоящи форми ще бѫдатъ въ забрава, тъй както много форми и отъ миналото сѫ заличени. Слѣдователно, Божествениятъ Духъ се стреми да създаде най-възвишената форма, въ която да се прояви той, и всѣки отъ насъ, който възприеме такъва мисъль, да познае, както казва Христосъ „Неговия законъ“, ще се сподоби съ вѣченъ животъ. Само при такъва форма, при такъвъ законъ, силитѣ на природата ще ни дойдатъ на помощь. Сега ние седимъ и мислимъ, правимъ си планове, мислимъ, че всичко можемъ да рѣшаваме. Но нашата мисъль е ограничена отъ по-високо мѣсто. За примѣръ, ония сѫщества, ангелитѣ, които сѫ минали прѣди хората и които седятъ на по висока степенъ, контролиратъ нашитѣ мисли чрѣзъ растителното царство. Тѣ сѫ въ състояние винаги да измѣнятъ живота ви, когато искатъ и както искатъ. Като не ви дадатъ хлѣбецъ, бузитѣ ви поспаднатъ, коремътъ ви хлътне, нѣма шкембенце, благоутробие нѣма. Отъ какво излиза благоутробието? — Днесъ едно прасенце, утрѣ една пуйка, кокошчица, гѫска, намазана съ масълце и пр. Казватъ тогава: „Господь затова е създалъ тия прасета, заради насъ, ние, благороднитѣ сѫщества, трѣбва да ядемъ, само така ще бѫдемъ хора“. И тъй, ние разбираме, че Господь е създалъ човѣка само да яде. Не, човѣкъ не е създаденъ за това. Днешната култура върви въ съвсѣмъ крива посока. Яденето е нѣщо случайно. Има нѣща по-хубави отъ него, то е само единъ символъ на нѣщата. Е, какъ ще разберемъ дълбокия смисълъ на думитѣ на Христа, който казва: „азъ съмъ живия хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето“? Водата и хлѣбътъ сѫ живи. Но азъ питамъ: ти хванешъ прасето — това не го вземайте за обида, азъ констатирамъ само единъ фактъ, съобразно този законъ — ти хванешъ едно прасе или една пуйка, тя ти се моли, споредъ езика на пуйкитѣ: „моля ти се, остави ме,“ а ти ѝ казвашъ: „какъ ще те оставя, азъ гладенъ ли ще стоя“ и „крѫцъ“, отрѣжешъ ѝ главата. Но утрѣ дойде нѣкоя болесть и кръцне дѣтето ти. И ти казвашъ: „Господь да го прости.“ Нѣма какво да го прости Господь, но ти изяде пуйката, а болестьта изяде дѣтето ти. Ти трѣбваше да кажешъ: „Господи, понеже азъ изядохъ пуйката, болестьта изяде дѣтето ми“. А ние казваме: Господь да прости дѣтето. Нѣма какво да прощава, то не е грѣшно. Твоето дѣте ли стана причина за твоитѣ грѣхове? Азъ ще ви приведа единъ примѣръ: единъ българинъ, касапинъ който 25 години клалъ все говеда, забогатѣлъ и казалъ: слава Богу, поуредихъ живота си, отъ сега нататъкъ ще напусна касаплъка и ще живѣя като човѣкъ — както хората живѣятъ. Но имамъ ощѣ десетина ягнета да ги заколя и тогава ще ликвидирамъ съ смѣткитѣ си“. Ималъ три дѣца, двѣтѣ отъ които били братчета. Едното казва на другото: „ще ти кажа какъ тате коли ягнетата.“ Тегли ножа и му отрѣзва гръцмуля, закаля го. Слѣдъ като вижда това, взема ножа, бѣга, пада и се натъква на него. Майката кѫпѣла третото дѣте, но като чула, оставила го въ коритото и то се удавило. Едното заклано, другото натъкнато върху ножа, третото умрѣло въ коритото. И съ тритѣ дѣца този българинъ ликвидиралъ, „уредилъ“ живота си. Ще кажете: „такъва му е била сѫдбата, така му е било писано.“ Всѣкиму, който коли, така е писано. Сега ние искаме божието благословение, но ако ти си такъвъ единъ касапинъ — ще вземете туй въ по-тънъкъ смисълъ: примѣрътъ е грубъ — ще разберешъ тази заповѣдъ, както Христосъ е разбиралъ вѣчния животъ. За да я познаемъ, ние трѣбва да се освободимъ отъ всички грѣхове. Божиятъ законъ не търпи никакво изключение, той не прощава и не извинява. Той не е грубъ. Ще бѫде смѣшно, когато нѣкой ученикъ като свири при нѣкой учитель музикантъ, сгрѣши и иска да го простятъ. Казва: „не съмъ грѣшенъ.“ Не си грѣшенъ, но трѣбва да свиришъ, или правилно да рисувашъ. Всѣка работа трѣбва да се върши тъй както законътъ изисква. Животътъ на земята трѣбва да бѫде съвършенъ. Може ли? — Може. Който се труди, може. Да бѫде животътъ ни съвършенъ, това е смисъла на нашето сѫществувание. Съвършени бѫдете! Ама ние постоянно, като видимъ погрѣшкитѣ на хората, казваме: „ти сгрѣши“. Не, не, спри се, когато направишъ първата грѣшка, кажи на себе си, ако ти е името Стоянъ, кажи: „Стояне, ти и азъ сме братя, заедно си свързахме живота, въ съдружие живѣемъ“, — на себе си тъй говори — „тъй както вървишъ, нашата работа на добрѣ нѣма да излѣзе“. А ние, щомъ направимъ нѣкоя погрѣшка, казваме: „тегли платното на лъжата отгорѣ.“ Така създаваме най-благочестивитѣ хора. И най-лъжливитѣ хора сѫ най-благочестиви въ този свѣтъ. Ония хора, които най-много лъжатъ, най-много говорятъ за истината. По нѣкой пѫть и азъ се опасявамъ да говоря много за истината. Но въ този смисълъ човѣкъ когато говори, трѣбва съзнанието му да присѫтствува, понеже не сте само вие, които ме слушате. Моята мисъль и чувства произвеждатъ извѣстни пертурбации вѫтрѣ въ самата природа, могатъ да вървятъ или въ хармония или въ дисхармония съ нея, могатъ да вървятъ или къмъ Бога или вънка отъ Бога и, слѣдователно, можемъ да образуваме два процеса: единиятъ процесъ, който разрушава, а другиятъ, който гради. А процесътъ на разрушението води къмъ смърть, въ него нѣма никаква култура. Само процесътъ, който съгражда, е божественъ процесъ. И слѣдователно, ако вие не сте готови да зачитате божествениятъ законъ, въ васъ сѫ заработили тѣзи сили, които ще разрушатъ не само васъ, но и отъ вашитѣ дѣца, пари, кѫщи ни поменъ нѣма да остане слѣдъ нѣколко поколѣния. Защо? Защото не сте разбрали живота си, не сте го съградили върху този великъ законъ, който опрѣдѣля каква може да бѫде истинската форма на онзи животъ, който е вѣченъ. Сега вие ще вземете само отрицателната страна. Това не е догма, но показва, какъ законътъ работи. Този законъ, божествениятъ, може да се изяви по три начина: като единъ механически законъ — като колело, щомъ те хване съ единъ зѫбецъ, ще те разкѫса. Може да му се молишъ, но той нѣма съзнание. Обаче, по нѣкой пѫть при това колело може да има нѣкое разумно сѫщество, което го регулира, и ти като му се помолишъ, щомъ те хване зѫбеца, спира. То ще ти каже: „по-далечъ стой отъ колелото!“ Ние, съврѣменнитѣ хора, сме нахълтали въ единъ свѣтъ, дѣто всички колелета сѫ механически, безъ да има кой да ги пази. И слѣдователно, всѣки единъ който минава покрай тия колелета, очитѣ му трѣбва да бѫдатъ отворени на четири страни. Излизашъ отъ дома си, ти трѣбва веднага да бѫдешъ скаченъ съ невидимия свѣтъ, умътъ ти да бѫде скаченъ съ Бога, въ душата си да бѫдешъ изправенъ. Нѣкои хора казватъ: „нѣма нужда да сме скачени“. Но на съврѣменнитѣ народи, които отстѫпиха отъ този законъ на разумность, подобри ли се живота? Всички започнаха да подобряватъ живота, какво ли не говориха, какви ли не комбинации правиха, какво ли не писаха, но не намѣриха онзи законъ, чрѣзъ който този великъ принципъ би могълъ да се изрази. Този принципъ вѫтрѣ въ себе си не търпи насилие. Когато се изрази въ всички форми, той ще дѣйствува по всички начини, но не може да има дисхармония. Сега ние се спираме и казваме: „Господь ще уреди свѣта“. Хората отъ свѣта казватъ: „ние ще уредимъ свѣта“. Други казватъ: „управляващитѣ ще уредятъ свѣта“. Ние все чакаме да се уреди свѣта. Той се урежда постепенно, не че не се урежда, азъ зная това, само че нашиятъ животъ, сегашниятъ, индивидуалниятъ животъ до извѣстна степенъ остава неуреденъ. Най-важното при сегашнитѣ условия е душата на човѣка. Ти, като едно разумно сѫщество, какъ очаквашъ да живѣешъ въ бѫдеще? Сега мнозина отъ васъ познавате Бога, нали? Нѣкои отъ васъ ще кажатъ, че тѣ любятъ Бога. Признавамъ това, че го познавате, че го любите. Но азъ ще ви кажа, познаването, любенето ви Бога ето на какво го уподобявамъ: имате отлична дъщеря, благородна, красива, възпитана, много нѣжна, запознава се, дойде единъ възлюбленъ, тя го срѣща нѣжно, милва го, толкова внимателна и търпелива е. А той говори сладичко на момата, да я не обиди. Отъ друга страна и надъ него всички треперятъ, прѣдъ него казватъ: „имате благородство“. Но щомъ се оженятъ, спре се този листъ: посрѣщане нѣма, треперене нѣма, сега се образува другъ единъ листъ, езикътъ става малко форте, най-първо върви пианисимо, а послѣ фортисимо. Казвате: „какъ тъй?“ Само музиката се измѣнила. Защо? — Въ дъното на тази мома се е криелъ не единъ идеалъ, а единъ материалистиченъ егоизъмъ: да се осигури. Туй е вѣрно и за момъка; туй е вѣрно и за учителя — навсѣкѫдѣ ние виждаме, че хората сѫ много любезни и най-послѣ си разкриватъ картитѣ. Питамъ: какво спечелва тази мома? Не е Господь, който може така да се лъже. Той допуща да бѫде излъганъ, но всѣки, който го е излъгалъ, записва го въ книгата си и казва какъ билъ посрѣщнатъ и приетъ. Той пише отъ хиляди години, все пише нашитѣ посрѣщания и изпращания. И като идемъ при Него, Той казва: „много добрѣ зная какъ ме посрѣщнахте и изпратихте“. Религиознитѣ хора, търговцитѣ, всички му палятъ свѣщи и се молятъ, когато не имъ върви. А щомъ имъ провърви работата, казватъ: „човѣкъ на себе си трѣбва да уповава“. И военнитѣ на бойното поле, щомъ се намѣратъ въ мѫчнотии, колѣничатъ и казватъ: „Господи!“ а щомъ побѣдатъ: „виждашъ ли нашитѣ мишци, гледашъ ли тия топове?“ Тъй посрѣщаме и изпращаме Господа. Но какъвъ е смисъла на воюването? — Добрѣ започваме, но и добрѣ трѣбва да свършимъ. А ще свършимъ добрѣ само когато ние признаемъ този законъ. Сега причината азъ намирамъ въ това, че ние познаваме закона само отчасти, идеално го познаваме. Да кажемъ нѣкой изобрѣтатель слѣдъ като скицира плановетѣ, намира, че сѫ много хубави, много добрѣ започналъ, много идеално, но като приложи този чертежъ на работа, нищо не излиза. Чертежи отлични, но като се приложатъ, фалиратъ. Сега ние теоретически сме почти на правия пѫть, говоримъ добрѣ, но като дойде да приложимъ любовьта и мѫдростьта, както и всички други принципи, на края фалираме и казваме: „сѫдбата ни е такъва“. А астролозитѣ казватъ, че нѣкоя звѣзда е причината. Какво общо има звѣздата съ твоя животъ, какво ще ти прѣпятствува тя? Не, твоя умъ е, който не е разбралъ този великъ законъ, той те е спъналъ въ твоя пѫть. Сега за насъ се изисква единъ развитъ, просвѣтенъ умъ и да обръщаме внимание на малкитѣ нѣща. Има единъ малъкъ разказъ за Христа: като пѫтувалъ съ своитѣ ученици, видѣлъ на едно мѣсто едно петало (подкова) и казалъ на Петра: „вземи това петало“. Но Петъръ не го взелъ, а си казалъ: „защо ми е, опитва ме Господь? Не, азъ се отказвамъ отъ това петало, азъ ще служа на Бога“. Миналъ, заминалъ. Христосъ се връща, взема петалото и тръгва. Миналъ покрай единъ човѣкъ, който продавалъ череши, и му казалъ: „дай ми за петалото череши“. Взема ги, туря ги въ джоба си — Христосъ ималъ джобъ — и като вървѣли, понеже ученицитѣ му изгладнѣли, почналъ да пуща по една череша. Всички вървѣли слѣдъ него и се навождали. Той дълго врѣме пущалъ череши и тѣ все се навождали. И Петъръ, който не искалъ единъ пѫть да се наведе за петалото, навелъ се десеть пѫти за черешитѣ. Сега и намъ, на съврѣменнитѣ хора, ни се казва, че трѣбва да се наведемъ, да разберемъ и изпълнимъ Божия законъ, но ние отговаряме: „какъ, може ли да се изпълни? Какъвъ е този законъ, какво е вѣченъ животъ? Философски разбирания!“ Казвамъ: приятелю, ти ще вземешъ ли петалото? Ако не го вземешъ, учительтъ ти ще го вземе и ти послѣ десеть пѫти ще се наведешъ, докато разберешъ, че за прѣдпочитане е да вземешъ петалото, отколкото десеть пѫти да се наведешъ за черешитѣ. Този законъ ние можемъ да го изпълнимъ. Какъ? — Нека се спремъ на слѣдния фактъ: не може ли искрено да постѫпимъ тъй спрѣмо другитѣ, както искаме да постѫпятъ тѣ спрѣмо насъ? Ако азъ разсѫждавамъ тъй: нѣкои казалъ нѣщо грубичко, азъ почувствувамъ нѣкоя болка, тогава и азъ повиша гласа си. Но нали по-рано ти усѣти, що значи да повишишъ гласа, защо го повишавашъ сега? Нѣкой те излъгалъ и ти го излъжешъ. Казвашъ: „туй минава“. Когато азъ лъжа, туй минава, а когато другитѣ лъжатъ, не минава. Защото ако минава въ единъ случай, минава и въ другъ, ако не минава въ единъ случай, не минава и въ другъ. Погрѣшката, ако е моя, не е погрѣшка, но тя нито менъ оправдава, нито васъ. Доброто дали е въ васъ или въ менъ, е все добро. То е едно благородно качество, което съзижда, съгражда живота. И не е ли по добрѣ като се срѣщнемъ, да се познаваме? Нѣкой казва: „искамъ да зная“. — Какво искашъ да знаешъ?—“Искамъ да зная, какво се крие въ менъ“. — Братко, много лоши работи се криятъ въ тебъ и много добри работи се криятъ. Ако азъ зная твоитѣ лоши работи, пакъ нищо нѣма да ме ползува. Ако азъ зная, че въ твоята каса има десеть хиляди златни монети, какво ме ползува? — Нищо не ме ползува. И ако зная, че ти дължишъ десеть хиляди златни монети, какво ме ползува, че ти си ималъ да давашъ или да вземашъ? То е само едно брѣме за моя мозъкъ. Туй, отъ което ние трѣбва да се интересуваме, сѫ нашитѣ отношения. То е въ дадения случай постѫпката, може ли азъ да се отнеса добрѣ съ васъ; да ви интересува само думата, която ви казвамъ, то е най-важното въ дадения случай. Думитѣ, които ви азъ говоря, това съмъ азъ. А вие ще мислите какво съмъ искалъ да кажа. Азъ съмъ толкова откровенъ, че ви казвамъ една велика истина, която съмъ приложилъ и съмъ ималъ отлични резултати. Нѣкои отъ васъ още не могатъ да се убѣдятъ, че туй е вѣрно, и мязате на онзи българинъ, който се научилъ да пиянствува, но се молѣлъ на Господа да го освободи отъ пиянството. И рѫката му почнала да трепери: рече да пие, излива се, не може да пие, но му се пие. Мислилъ той день, два, не може да пие. Казва на жена си: „ще ми осучишъ една връвь“. Съ връвьта искалъ да пие. Господь искалъ да го избави по единъ начинъ, той ще свърже рѫката си и казва: „не ме обичашъ Господи“. Сега азъ виждамъ васъ съ много върви вързани, виждамъ ви и ви казвамъ: долу вървитѣ! Не че сте лоши хора, но кажете: „нѣма да пиемъ, ще изпълнимъ Божия законъ, въ насъ има воля, воля, воля! Ние сме живи сѫщества, не сме роби, ще служимъ на Бога“. Но ще ми отговорите: „при по благоприятни условия, въ бѫдеще, въ нѣкое друго прѣраждане, когато ни прати Богъ отново на земята“ — това сѫ разсѫждения на онази свиня въ кочината, която казва: „азъ сега ровя, но като дойде нѣкой по-добъръ господарь, ще ме храни по-добрѣ и ще се отуча да ровя“. Турцитѣ казватъ: „бошъ лафъ“. Сто хиляди пѫти по-добри господари да дойдатъ, тя ще си остане все свиня, докато нейниятъ умъ не се промѣни. Тя трѣбва да остави кочината, да дѣйствува по другъ начинъ, защото, иначе, ще остане въ сѫщата форма. Слѣдователно, и ние можемъ да живѣемъ въ Бога, но само ако възприемемъ неговия законъ, ако почнемъ да мислимъ както трѣбва, и да чувствуваме, както трѣбва. Въ противенъ случай ние ще си останемъ въ кочината. Но казвате: „Господь ще ни промѣни“. Ще те промѣни Господь, ако ти се промѣнишъ. Господь има друго едно промѣняване, но азъ казвамъ: да ви пази Господь отъ туй промѣняване. А вие казвате: „нѣма да се подчинимъ“. Господь има и пещь за хората, като ги хвърли вѫтрѣ, стопява ги, а когато се стопятъ, не се познаватъ „Нима ние не сме индивиди — казвате — азъ съмъ Стоянъ, знаешъ ли кой е баща ми?“ — Може, ама като ви тури Господь въ пещьта, нищо не ще остане и нѣма да се познавате. За какво ще се разправяте въ неговата пещь, какъ ще се разправяте? Сега да се повърна къмъ сѫществената мисъль: „и знаемъ че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ.“ Този великъ законъ е изражение на Божията любовь. Чрѣзъ този законъ вие можете да промѣните вашия личенъ животъ: искате да бѫдете щастливи, можете да бѫдете щастливи, съобразно закона; искате да бѫдете учени, можете да бѫдете учени; искате да бѫдете силни, можете да бѫдете силни. Всичко, което пожелаете, можете да го имате въ името на този законъ, въ който любовьта дѣйствува, но ще приложите този законъ тъй че, както дѣйствувате спрѣмо себе си, така ще дѣйствувате и спрѣмо ближнитѣ си. Нѣма да ви смущава обществото, то не може да ви прѣчи. Нищо не значи това: когато човѣкъ иска да приложи божествения законъ, че обществото живѣело по единъ начинъ, а ние по другъ, ние не трѣбва да обръщаме внимание на това, не трѣбва да си правимъ илюзии, че обществото живѣе по другъ начинъ, защото всички хора живѣятъ споредъ своитѣ разбирания. Сега въ туй разбиране ние можемъ да поправимъ своя пѫть въ този свѣтъ, можемъ да го поправимъ. Това, което единъ конецъ не може да направи, десеть конци могатъ, това, което единъ човѣкъ не може, двама, трима, десеть, сто, хиляда души могатъ да го направятъ. Вие разговаряли ли сте съ вашия Господь вѫтрѣ въ васъ, казвали ли сте: „Господи, каква е твоята воля? Господи, може ли да изпълня твоя законъ?“ Вие ще кажете: „трѣбва ни нѣкой добъръ човѣкъ да ни каже“, да, трѣбва ви добъръ човѣкъ да ви каже, но какъ трѣбва да разбирате този добъръ човѣкъ? Ще ви приведа единъ старъ разказъ изъ египетската история. Тацинъ, единъ великъ учитель на бѣлата ложа, човѣкъ на 70 години, търсилъ единъ рѫкописъ, написанъ отъ създание мира, въ който били написани всички основни тайни, какъ да се живѣе и какъ да се използува живота. Този папирусъ е билъ написанъ на особенъ езикъ и той се намиралъ въ рѫцѣтѣ на най-красивата, но най-бѣдна мома, Изисъ. Споредъ тогавашнитѣ правила на Бѣлото Братство, изобщо женитѣ напълно се изключвали, понеже не сѫ били повдигнати до тази висока култура. Имало едно правило за ученицитѣ, да не дружатъ много съ женитѣ. Започналъ Тацинъ да посѣщава тази младата мома, а окрѫжаващитѣ почнали да обсѫждатъ какви сѫ неговитѣ намѣрения. Тѣ не сѫ подозирали, че въ нея се криелъ този скѫпъ папирусъ. Тя трѣбвало само да тури папируса прѣдъ него, а дълго врѣме слѣдъ като четѣлъ той, ставалъ отъ масата, връщалъ се въ неговото светилище, а тя пакъ го завивала и го туряла въ нейното хранилище. Така, день слѣдъ день той ходѣлъ да чете и младата мома се чудѣла, каква любовь има той къмъ тази книга. Когато пипалъ книгата, у него се зараждалъ единъ свещенъ трепетъ, лицето му се измѣняло, но тя не могла да си обясни. А външнитѣ хора мислѣли: навѣрно той се е влюбилъ въ тази мома. Тя се чудѣла, кои сѫ причинитѣ, поради които той челъ тази книга, а външнитѣ хора се чудѣли, кои сѫ причинитѣ, които го заставяли да посѣщава нейния домъ. Когато нѣкой съврѣмененъ човѣкъ почне да изучава Божието слово, хората почватъ да мислятъ, защо този човѣкъ почналъ да трепери. Нѣкой медиумъ потреперва, а хората казватъ: „смахнатъ е“. Ама вие на хоро играете, не треперите ли? На балъ сте, реверансъ правите. Има ли нѣкой човѣкъ, който да не се друса? Ако нѣкой се раздруса, казватъ: „този човѣкъ е подлудѣлъ.“ — Това не е въ реда на нѣщата, а когато мѫжътъ се разсърди, друса жена си — то било въ реда на нѣщата, когато началникътъ или министрътъ се разсърди, сѫщо. И тогава казватъ: „то е въ реда на нѣщата, нѣщо прѣдизвикало човѣка“. А щомъ нѣкой религиозенъ човѣкъ, който търси Бога, се разтърси, казватъ: „нѣщо му липсва, дъската му хлопа“. Не, на този човѣкъ дъската му се намѣства. Друга е причината на туй друсане: той търси Бога. Това е единъ процесъ на ума, раздрусване става вѫтрѣ, докато тия движения станатъ по-хубави, по-музикални, по-хармонични, тогава ние ги считаме нормални. Медиумътъ дълго врѣме се друса, понеже срѣща прѣпятствие. И всички хора, когато почватъ да мислятъ и да дѣйствуватъ, все се разтръсватъ. Но въ това трѣсене тѣ търсятъ закона. Щомъ го намѣрите, спрете се и не философствувайте. Вие ще кажете: „може ли да се приложи закона?“ — Може, сега може да го приложите. Нѣкои отъ васъ сѫ тъй назрѣли, че могатъ да го приложатъ. „Но какви ще бѫдатъ резултатитѣ?“ — Резултатитѣ ще бѫдатъ отлични. „Ще стане ли човѣкъ добъръ“? — Ти нѣма да станешъ добъръ човѣкъ, но ти ще знаешъ какъ да живѣешъ. Добро и зло — това не сѫ сѫществени нѣща въ живота; доброто и злото — това сѫ слуги, които те упѫтватъ къмъ Бога и едното и другото те упѫтватъ, тѣ сѫ живи сѫщества — злото те упѫтва по единъ начинъ, доброто по другъ начинъ. Тѣ сѫ служители, за да те отправятъ къмъ вѣчното начало, отъ което си излѣзълъ. Злото казва: „слушай, ако ти не изпълнишъ Божия законъ, ще мязашъ на менъ, желаешъ ли това? Ако ти търсишъ другъ смисълъ на живота, върни се!“ А като минешъ при доброто, то казва: „ако търсишъ смисълътъ на живота, работи, както азъ работя, и ще намѣришъ този пѫть“! Тия сѫщества сѫ толкова искрени: едното казва: не бѫди като менъ, но ако искашъ, ела, да работимъ заедно на едно поле. Но най-първо, единъ духъ, колкото и да е лошъ, ще ти каже: „говори истината, не бѫди като насъ, защото ние не обичаме страхливитѣ хора“. Слѣдователно, и доброто, и злото ни упѫтватъ къмъ Бога. Затуй Павелъ казва: „когато завършимъ своята еволюция, ще остане само любовьта“. Ще кажете: „само едно чувство“. Не, не, ние ще влѣземъ въ такъвъ животъ, който не може да се опише, нашиятъ езикъ не може да опише даже сѣнкитѣ, прѣдисловието на туй, което има да се разкрие. Този животъ, който иде, е толкова великъ, толкова славенъ въ всички възможности, толкова великъ въ своитѣ изявления — въ наука, музика, поезия, общественъ животъ, въ любовь и въ истина, че заслужва човѣкъ да прѣкара хиляда години въ страдание, за да може да живѣе една минута въ този животъ! Единъ моментъ въ тоя животъ се равнява на хиляда години наши страдания! И Христосъ казва: „и знаемъ, че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ“. И сега, Христосъ ви казва, — т. е. той казва на себе си — „и знаемъ, че неговата заповѣдъ заради менъ е животъ вѣченъ“. Ако и вие съ Христа кажете сѫщото: „и знаемъ, че неговата заповѣдъ е животъ вѣченъ“, ще влѣзете въ тази заповѣдъ. Не питайте: „сега дошло ли е врѣмето?“ — то е отъ лукавия. Ще бѫде смѣшно, когато нѣкой ученикъ дойде при учителя си и пита: „дошло ли е врѣме да се уча?“ Ами че той е на двадесеть години, значи, отдавна е дошло това врѣме. На седемь години трѣбваше да дойдешъ. Нѣкой дошълъ на читиридесеть години и пита: прѣминалъ ли е? Два пѫти е прѣминалъ. Другъ дойде на шестдесеть години и пита: дали ще мога да разбера? — Чудна работа, значи ти на 60 години ако не разберешъ, кога ще разберешъ? Казва: „нашето се свърши, защото остарѣхме“. Остарѣхте ли? Онзи, който търси истината, колкото е по-старъ; толкова по-добрѣ е заради него. Ако започне като младъ, добрѣ е, казвамъ: добрѣ е за васъ да учите, да си не губите врѣмето съ речено-казано. Да изучваме религиитѣ и тѣхната история, историята на земята, прѣзъ какви геологически периоди е минала тя, всичко туй е хубаво. Когато разберете този великъ божественъ законъ, ще изучите историята на земята въ единъ день, като въ кинематографъ, в картини, ще видите какъ се е създала земята. Но въ тая земя има други съкровища, които трѣбва да се учатъ. Но сега за тия велики съкровища нѣкои отъ васъ ще кажатъ тъй: „покажи ни ги“. Опасно е да се покажатъ тия съкровища! Въ миналото една красива мома отъ бѣлата раса попаднала въ чернитѣ, и за да избѣгне, турила си една маска, два пѫти по-черна отъ тѣхъ. Тѣ я считали като герой. Дохожда при нея единъ и ѝ казва: „вдигни си маската, да те видимъ“. Опасно е да се покаже сѫщностьта. Нѣкой казва: „вдигни си маската“. Не, не, при чернитѣ опасно е да се вдига маската, черно трѣбва за тѣхъ. Туй учение, което азъ проповѣдвамъ въ днешната бесѣда, не е за свѣта, а е заради васъ. То е единъ вѫтрѣшенъ психически моментъ за прѣживяване — такъво прѣживяване, което никому не трѣбва да казвате. Такива моменти сѫ свещени, толкова свещени, че трѣбва да ги запазите като рѣдкость. Знаете ли колко е красиво за самитѣ васъ, какво значи да ви проговори единъ вашъ братъ, единъ братъ отъ невидимия свѣтъ, колко е сладко да ви проговори Христосъ! Но не този Христосъ, за когото всички говорятъ! Има единъ разказъ за единъ проповѣдникъ, който дълго врѣме е училъ за Божията Любовь и за истината. Той попадналъ веднажъ между разбойници и тѣ му счупили и двата крака. Минали неговитѣ събратя край него и всѣки му казвалъ: „хайде, твоята работа е свършена, само да не дойде и до насъ“. Минавали и заминавали, а той плакалъ и всички го изоставили. Най-накрая идѣлъ Христосъ като единъ бѣденъ човѣкъ. „Понеже ти, послѣдниятъ, си толкова дрипавъ, неблагороденъ, не вѣрвамъ въ тебъ да е останало нѣщо добро, но може ли ти да ми услужишъ?“ Спира се Христосъ при него и го пита: „какъвъ си, приятелю?“ — Проповѣдникъ съмъ азъ. „Проповѣдникъ? Ами какво проповѣдвашъ? Азъ съмъ толкова простъ човѣкъ, но имамъ едно изкуство да поправямъ крака. Хайде, ти ще ми проповѣдвашъ, пъкъ азъ ще ти поправя крака, ама хубаво ще ми проповѣдвашъ“. Започва той и казва: „кракътъ ти е на много мѣста строшенъ, ако не говоришъ истината, костьта ще иде на криво мѣсто. Ще ми държишъ най-красивата, най-хубавата проповѣдъ. Поправянето на твоитѣ крака ще зависи отъ твоята проповѣдъ“. Спрѣлъ се проповѣдникътъ: трѣбвало да говори истината, защото тази истина засѣга неговия кракъ, неговитѣ кости. Събралъ мислитѣ си, погледналъ Христа, искалъ да излъже. Казва му Христосъ: „помисли, помисли добрѣ, защото тукъ забѣлѣзвамъ, че едната рѫка започва да шава“. И той започналъ да изповѣдва своитѣ прѣгрѣшения и казва: „ще ме извинишъ, братко, ама моитѣ проповѣди не бѣха много добри“, започва обратно да разказва. „Много добрѣ“. Христосъ започва да му намѣства крака, намѣства, намѣства и по едно врѣме казва: „ти си здравъ, стани и иди си, втори пѫть да проповѣдвашъ добрѣ“. Сега азъ виждамъ, Христосъ ще дойде, много ваши крака сѫ строшени, сърцето е строшено и за да оздравѣе вашето сърце, Христосъ ще каже: „дръжте ми най-хубавата проповѣдъ, най-хубавата рѣчь и ще започна да нареждамъ частицитѣ, и ще зависи отъ онова, което ще говорите“. Мѫчно е да се говори истината, мѫчно е. Но най-благородно и най-доблестно е, ние да изкажемъ истината. Христосъ е послѣдниятъ, който ще дойде, послѣдниятъ, но той ще намѣсти всичко на своето мѣсто. Имате ли вие вѣра, да повѣрвате туй? Вѣрвате, ама сега кракътъ ви е счупенъ, и ако не говорите истината, нѣма да се намѣсти. Не само да говорите: „вѣрваме“. Ако дойде довечера единъ и каже: „братко, дайте за Христа сто хиляди лева, за да се намѣсти кракътъ ми“. — „Чакай да си помисля по-добрѣ, да поразгледамъ смѣткитѣ си, да попитамъ жена си, дѣцата си“, ще кажете. А нѣкому ще каже: „може ли да посветишъ единъ мѣсецъ отъ живота си?“ — „Да, но само че дѣцата ми“... Не, не, нѣма отлагане, като дойде този моментъ, краката ти сѫ счупени, всичко трѣбва да жертвуватъ доброволно. Върху този великъ божественъ законъ ние всичко трѣбва да съградимъ доброволно. Азъ не ви казвамъ да се измѣните, а да бѫдете искрени спрѣмо себе си, да имате добрата воля. Търговецътъ да е търговецъ, но пакъ да е честенъ човѣкъ; лѣкарьтъ да е лѣкарь, но пакъ да е честенъ човѣкъ. Нима единъ лѣкарь не може да посвети единъ мѣсецъ отъ цѣлата година, безъ да взема пари? Нима адвокатътъ не може да посвети единъ мѣсѣцъ да разглежда дѣла даромъ? Нима една майка, единъ синъ, една дъщеря, всинца не можемъ да посветимъ по единъ мѣсецъ отъ годината за Бога? А ние спираме тамъ: „какво ще каже този, онзи“. Мѫжътъ казва: „какво ще каже жена ми.“ Господь казва: „твоята жена казва да не работишъ“, но слѣдъ нѣкой мѣсецъ той ще я уволни — тя ще си замине. Той почне да я оплаква. Слѣдъ това той пита: „може ли да се оженя втори пѫть?“ Оженва се за втора. Господь пита: „готовъ ли си“? Сега казва: „какво ще каже жената“. Замине и тя и той вземе третя. Третята жена дойде и Господь пита, а тя: „какво ще каже мѫжа“. Господь го уволни. „Какво да кажа, чакай да намѣря другъ“. Господь чака, като дойде втория мѫжъ и той я туря въ коша. И се извиняваме: мѫжътъ съ жената, жената съ мѫжа, братътъ съ сестрата, а волята Божия не е изпълнена. И казваме: „ще дойде Христосъ отъ небето съ ангели и той ще оправи свѣта“. Не е тъй. Христосъ хлопа на вашитѣ врата и ви казва: „вие можете ли да посветите единъ день заради мене?“ Ама ще ми кажете сега, че това съмъ ви казвалъ много пѫти. Да, но като днесъ, не съмъ ви говорилъ. Днесъ може да нѣма такъво въодушевление. Ще кажете: „ние не усѣщаме такъво въодушевление“. Не, не, днесъ казвамъ: въодушевление не искамъ, паритѣ, паритѣ тукъ! Досега азъ давахъ, а вие казвахте: „о-хо!“ Единъ приятель ми разправяше слѣдния анекдотъ: нѣкой отишълъ въ една гостинница, почналъ да яде и казва: „кебапчета и винце, охо-хо!“ Но като дошълъ да плаща, казва на хазяина: „плащай сега!“—“Вай-вай“. До сега бѣше „охо-хо“, а отсега „вай-вай“, защото казвамъ: „дай тукъ ти сто хиляди лева, плати“. Ти казвашъ: „чакай.“ Първо, на работа всички. Ще кажешъ: „ама дѣ е философията ни“. Оставете вашитѣ философии имаме по-голѣма философия, и на опитъ ще я приложимъ. Вие казвате: „да си помислимъ сега“. Нѣма врѣме да си мислимъ. „Ще дадешъ или не?“ Ако дадешъ, заповѣдай, влѣзъ, а ако ли не върви си, не те спирамъ. Искашъ нѣщо, заповѣдай, вземи си. Изисква се доблестъ отъ наша страна, да изпълнимъ нашитѣ задължения, които сме дали, като сме тръгнали отъ небето. Знаете ли колко задължения имате? И когато държа послѣдната си бесѣда въ България, ще донеса пълната си архива, на всички ученици, ще ви я прочета и ще ви питамъ: готови ли сте или не? Ако ли не сте готови, ще затворя архивата си и ще ви оставя да се разправяте сами съ себе си. Чисто и ясно! На ученика не се позволява да има двѣ мнѣния. Туй е учението, което трѣбва да приложите на опитъ. И тъй ще го опитате: ако е вѣрно, добрѣ, и ако не е вѣрно, поне ще знаете самата истина. Нали нѣма да имате никакво задължение? Ще знаете самата истина, тъй както си е. Сега седите и казвате: „може да е“. Тази архива ще ви изнеса и въ единъ моментъ ще я прѣживѣете, а като я прѣживѣете, знаете ли какво ще стане съ васъ? — Нѣкои отъ васъ ще се скумите като восъкъ. Като я донеса, отъ васъ ще останатъ само коститѣ ви, голи кости, а мозъкътъ и пр. — всичко туй ще изчезне тъй, както въ нѣкоя лаборатория — щомъ се двоумите. А щомъ видите вашата архива и въздигнете душата си къмъ Бога, въздъхнете дълбоко и кажете: „да дойде великото съзнание“, ще се почувствувате и ще прѣминете отъ смъртьта въ живота. Това не е шега, но ви казвамъ: иде единъ великъ моментъ въ живота, най-великиятъ, най-славниятъ моментъ — или кости ще останете или жива запалена свѣщъ, да свѣти въ вѣковетѣ, като ония звѣзди на небето, да показвате пѫтя на ония ваши братя, които идатъ по този пѫть. Азъ говоря на ученицитѣ, а не на вѣрващитѣ и на оглашенитѣ: свободни сѫ тѣ. Тази истина ще се провѣри, и за васъ е послѣднята секунда въ живота ви, послѣднята секунда е тя. Отсега нататъкъ, ако вие не използувате тази секунда, изгубени сте за всѣкога. Туй да го знаете, всичко е изгубено за всѣкога. Но ако я използувате, вие сте спасени, бѫдещето е ваше, славата Божия е ваша и Богъ ще бѫде съ васъ. Изгубени, като казвамъ, то е едно наклонение. Ще дойде нѣкой да каже, какво е казалъ Павелъ. Оставете Павла, не си играйте съ Бога, вие грѣшите. Тъй ще кажете както Христосъ е казалъ: „и познавамъ, че твоя законъ е вѣченъ животъ“. Да, този законъ е вѣченъ животъ. И като видя този законъ, всичкитѣ мои погрѣшки трѣбва да слѣзатъ въ съзнанието ми и трѣбва да кажа: „Господи, въ менъ двѣ мисли нѣма да има, ще има само единъ свещенъ умъ, само едно сърце чисто и свещено, само една свещена душа, единъ духъ, да извърша Твоята велика воля и прѣзъ всичкитѣ вѣкове на бъдещето да бѫда съработникъ съ Тебе и да служа съ Тебъ заедно“. Слѣдователно, ще бѫдете съработници и ще влѣзете въ великото училище. Казвамъ: изгубени сте. Разбирамъ: ще изгубите всичкитѣ условия да се запознаете съ онази велика истина, съ онази велика мѫдрость, за която вашата душа отъ хиляди години е копнѣела. Това копнѣете вие, и сега е моментътъ, не се колебайте, единъ на другъ не гледайте, сега всички ученици съсрѣдоточете се и кажете: безъ страхъ и безъ тъмнина въ безграничната любовь на вѣчностьта! * Бесѣда, държана на 28. V. 1922 год. въ гр. София.

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ" Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Много плодъ „Въ това се прослави Отецъ ми, да приносяте много плодъ; и така ще бѫдете мои ученици“ Ев. Йоана — 15 ; 8 Въ какво се изразява разумниятъ животъ на човѣка? Природата отговаря на тази задача — съ плода. Тамъ, дѣто има плодъ, има разуменъ животъ, а тамъ, дѣто нѣма плодъ, нѣма разуменъ животъ. Сега тия плодове въ природата се различаватъ по качеството, различаватъ се по състава, различаватъ се и по силата, която съдържатъ въ себе си. Върху тази философия на живота съврѣменнитѣ хора не мислятъ. Съврѣменната култура е замязала на културата на ония картоиграчи или таблоиграчи или шахъ матоиграчи или билярдоиграчи, цѣлото внимание на които е съсрѣдоточено върху топката съ пръчката, и цѣла нощь си играятъ, като че свѣтътъ седи само въ тия топки, отъ единия край до другия. И като ги въртятъ, ще кажатъ: „играхме и азъ побѣдихъ!“ Какво е побѣдилъ? Отъ единия край до другия съ топката. Има нѣкои пъкъ съ кегълбанъ, съ куклички, прѣкатурва ги, изправя ги, прѣкатуря, изправя и казва: „побѣдихъ азъ“. Послѣ казва: „азъ го побѣдихъ като играхъ на карти“, дамата му взелъ, това — онова взелъ, вземане все отъ книги. „Сражавалъ“ се и „побѣдилъ“! Азъ не виждамъ никаква побѣда, никаква култура. То е едно приятно забавление, но не е никаква наука. Съврѣменнитѣ културни и религиозни хора и тѣ играятъ на карти и на билярдъ. Богословцитѣ иматъ такива дълги щеги. Топкитѣ отъ единия край до другия си играятъ и наоколо има други, които слушатъ, разискватъ тѣ и казватъ, че добрѣ изтълкували еди-кой си стихъ на Писанието. Азъ казвамъ: приложихте ли го добрѣ? — Не, не го приложихме, но само го изтълкувахме. Природата не търпи никакво тълкувание, тя признава само приложение, приложение! И всички нещастия въ свѣта произтичатъ отъ неприлагане на нейнитѣ закони. Всичкитѣ съврѣменни нещастия, сегашнитѣ, прѣди и ония, които ще дойдатъ, произтичатъ отъ този фактъ — неприложението. Туй неприложение, кѫдѣто и да е, дали е въ политическия животъ на една държава, дали е въ физическия животъ или въ културния или вѫтрѣшния животъ, който и да е, щомъ има нарушение на този законъ, непрѣмѣнно ще дойдатъ лоши послѣдствия. Нѣма изключение. И всички съврѣменни учени хора искатъ да ни убѣдятъ, че има изключение, че по извѣстни начини: единъ день тѣ ми казватъ, че щѣли да направятъ малки пилюлчета, да се хранимъ безъ да работимъ. Турцитѣ казватъ: „гелъ кузумъ гелъ“, а българитѣ казватъ: „зѣй, коню, за зелена трѣва“. Има утѣшения, които сѫ вѣрни, а има утѣшения, които не сѫ вѣрни. Ще бѫде смѣшно, когато завеждатъ нѣкой човѣкъ да го бѣсятъ на вѫжето и да му кажатъ: „нѣма нищо, добъръ е Господь“. Твоятъ Господь е добъръ, но вѫжето не е добро. Пакъ ще ни убѣдятъ, ще кажатъ: „е, тъй е писано“. Не, не е тъй писано. Хората написаха този законъ. Защо трѣбва ние постоянно да извиняваме своето прѣгрѣшение, че Господь е писалъ? Въ великата божествена книга, която азъ съмъ разглеждалъ, не съмъ срѣщналъ до сега Господь да е написалъ нѣщо подобно въ нея. Срѣщалъ съмъ много коментатори, които сѫ писали много. Но въ неговата книга е писано тъй: всѣки, който е изпълнявалъ моя законъ, е благословенъ, а всѣки, който не е изпълнявалъ моя законъ, е наказанъ. Тъй пише въ книгата, и тогава законътъ гласи така. Когато азъ говоря за Любовьта, криво ме разбирате. Абсолютната Любовь на Бога разбира абсолютна правда. Тамъ, дѣто нѣма правда, нѣма любовь. Слѣдователно, физическата страна на любовьта е правдата. За да се изяви любовьта на физическото поле, за да имате любовь, непрѣмѣнно трѣбва да имате правда. Нѣма ли правда, най-сладкитѣ ви думи, най-сладкитѣ ви увѣщания, че туй било, че небе имало, че ангели имало, че църквата била такъва, че оня билъ правъ, това сѫ празни забавления. Намъ ни трѣбва, въ дадения случай, правда, абсолютна правда. Тази правда трѣбва да се приложи спрѣмо всички еднакво, безъ никакво изключение! Правда, която трѣбва еднаква да бѫде и спрѣмо вола, и спрѣмо човѣка. И въ божествената книга азъ чета тъй: човѣкъ седи по-горѣ отъ вола по интелигентность, но по правда волътъ и човѣкътъ иматъ еднакви права прѣдъ Бога. И ако вие не отдавате това право на вола, то е ваше разбиране, но единъ день Богъ ще ви докара въ сѫда и ще ви каже, че вие трѣбваше да бѫдете справедливи спрѣмо този волъ, който ви е оралъ 10—15 год. на нивата, а вие сте му давали малко сламица и мислите, че сте му заплатили, и слѣдъ туй ти го заколвашъ, и жена му, кравата, сте взели и дѣтето му сте взели и казвате: „Господь така е рѣшилъ“. Не е рѣшилъ така Господь. Азъ говоря сега на разумнитѣ хора, на васъ, като мисля, че сте разумни. За разумнитѣ хора е така, а за глупавитѣ е друго-яче. Сега може да се спра и да обясня какво разбирамъ азъ подъ думата „волъ“. Въ божествената книга воловетѣ иматъ съвсѣмъ друго значение, отколкото вие знаете. Вие като намѣрите единъ волъ, ще го впрѣгнете да ви работи, нали? А въ божествения свѣтъ тия сѫщества извършватъ съвсѣмъ друга длъжность. И воловетѣ на небето сѫ много по-интелигентни, отколкото най-великиятъ философъ тукъ, на земята. Знаете ли вие туй? Духътъ на единъ волъ горѣ, въ божествения свѣтъ, е 10 пѫти по-интелигентенъ отъ най-гениалния човѣкъ тукъ, на земята. И благодарение на тази гениалность на тия волове, тѣ съ търпѣние носятъ боденето на остена и клането, и казватъ: „нѣма нищо, ние ще се жертвуваме за тия „интелигентнитѣ“, „умнитѣ“, направени „по образъ и подобие Божие“. Слѣдователно, воловетѣ изпитватъ интелигентностьта на хората. Но единъ день тѣ ще застанатъ прѣдъ Бога и ще кажатъ: „ние имахме рога, орахме нивитѣ, а тия хора безъ рога и съ най-хубави рѫцѣ и крака, какво направиха?“ И тогава ще се наредятъ, отъ една страна, машини, топове, счупени крака, хора, които ще прѣдстави човѣкътъ „по образъ и подобие Божие“. Отъ дѣлата на хората какъвъ плодъ има? Човѣкъ е направилъ банки, каси, турилъ е пари, това, онова, взима лихва 10%, 20%, 30%, и като се изнесе всичката тази култура, не зная, колко плодъ ще излѣзе отъ нея. И вие сега, всичкитѣ съврѣменни хора, и религиознитѣ въ това число, съ единъ гласъ казвате, като онѣзи 400 пророци въ врѣмето на израилския царь, които викаха да има война, да идатъ на война. Всичкитѣ съ единъ гласъ викаха. Идва Иеремия, но му казватъ: „ти лъжешъ, не те е пратилъ Господь, ние каквото казваме, това е вѣрно“. И съврѣменнитѣ хора казватъ: „кой те е пратилъ тебе, да ни говоришъ тука, да ни смущавашъ?“ Азъ ще имъ отговоря тъй: вашата кола скоро тукъ, на пѫтя, ще се забатачи и ще се счупи, а тамъ нѣкѫдѣ има другъ пѫть, много по-удобенъ. Азъ съмъ се явилъ да ви прѣдпазя. Слѣдъ като извърша моята длъжность, ако ме послушате, добрѣ, а ако ли не, вие отъ собствената си опитность ще се научите. Сега азъ ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Има хора въ свѣта, които сѫ умни. Двама неприятели, единиятъ е графъ, а другиятъ е единъ обикновенъ господинъ. Графътъ се нарича Кенигсбергъ, а другиятъ господинъ — Бругсонъ. И двамата сѫ ужасни неприятели. Нѣкой пѫть се дуелирали, не могли да се примирятъ. Графъ Кенигсбергъ ималъ красива дъщеря. На Бругсона идва една свѣтла мисъль, да се примири. Подкупва той единъ работникъ, дава му около 4—5 хиляди лв., та дъщерята на първия като се разхожда до нѣкоя рѣка, да я бутне вѫтрѣ и да не мисли за послѣдствията. И работникътъ, като взелъ тия 4 — 5 хиляди лева, единъ день когато графътъ се разхождалъ съ дъщеря си, взима той и бутва дъщерята. Графътъ не можелъ да плава. Бругсонъ се хвърля въ рѣката и изважда дъщеря му. Тѣзи хора, които 4 — 5 пѫти се дуелирали и не могли да се примирятъ, въ този случай, графътъ отива, хваща му рѫката и казва: „азъ ти благодаря, сега те познахъ, че си благороденъ“. И азъ казвамъ на съврѣменнитѣ хора: трѣбва нѣкой да дойде да бутне дъщеря ви въ водата, за да се примирите. Вториятъ примѣръ, който ще ви приведа, е отъ съвсѣмъ друго естество. „Отворениятъ мостъ“ азъ го наричамъ. То се случи въ Америка. Господинъ Браунъ и Мелби, млада мома. Обичатъ се двамата. Ще кажете: „какво лошо има въ тази обичъ?“ Нищо лошо нѣма, отлично нѣщо. Браунъ е чиновникъ при единъ въртящъ се мостъ: да отваря и затваря моста, да отваря моста, когато морскитѣ кораби минаватъ, и да го затваря слѣдъ като тѣ отминатъ. Обаче, при единъ случай той отваря моста, идва неговата възлюблена и той забравилъ да затвори моста. Експреса идва, тѣ се любуватъ двамата, разправятъ си за щастливи дни, а цѣлиятъ експресъ пада въ рѣката долу. И азъ казвамъ сега, че всички съврѣменни религиозни хора сѫ отворили този мостъ и си правятъ забавления като тѣзи двамата, Браунъ и Мелби, и експресътъ ще падне въ рѣката. Умишлено не сте направили това прѣстѫпление, а отъ любовь. Не можехте ли да затворите моста? И тази Мелби трѣбваше да каже: затвори моста и тогава да се разговаряме. И сега всички съврѣменни хора разрѣшаватъ най-труднитѣ и спорни въпроси при отворенъ мостъ. Казвамъ: този мостъ трѣбва да се затвори. Кой е отворения мостъ? Това е умразата. Затворете моста, това е скачаване съ любовьта. Вложете тази правда. Азъ съмъ готовъ да ида въ коя да е църква да говоря, но искамъ едно нѣщо безъ патрахили и одежди, а по Бога. Господь е ситъ на нашитѣ хвалебни пѣсни съ отворени мостове. Най-първо ще застанемъ всички да се попитаме, отъ толкова хиляди години на земята, какво сме извършили за любовьта? Има ли Любовь за да я признаемъ като единъ фактъ? Никакви извинения! „Ами ти какво мислишъ?“ Отговарямъ: отъ дѣлата ми ще ме познаете. „Вие какво мислите?“ — отъ дѣлата ви ще ви познаятъ. Туй много ясно е казано. И когато нѣкой пѫть азъ съмъ малко рѣзъкъ въ своитѣ бесѣди, казвате, че искамъ да ви нападамъ. Не, азъ говоря истината. Азъ обичамъ да говоря на мекъ езикъ, и съжалявамъ, защото съмъ принуденъ да кажа истината и когато я кажа, тя едноврѣменно влиза въ стълкновение съ интереситѣ на хората, понеже тѣ не съвпадатъ. И азъ съмъ поставенъ прѣдъ дилемата: на Бога ли да угодя или на хората. Ако угодя на хората, Богъ ще ме отхвърли, а ако угодя на Бога, хората ще ме отхвърлятъ. Тогава казвамъ: прѣдпочитамъ по-малкото зло — да ме отхвърлятъ хората, защото да ме отхвърли Богъ е голѣмо зло. При това азъ излагамъ туй учение принципално. Не само на теория, а бихъ посочилъ на всички бащи и майки начини за възпитание, които трѣбва да приложите. Ама кога? — когато вие съблѣчете вашитѣ одежди. На всинца ви казвамъ това, защото вие сте свещеници съ филони, но никога нѣма да ви повѣря цѣлата истина, защото е свещена, а вие може да злоупотрѣбите съ нея. Само когато смъкнете филонитѣ си, когато смъкнете вашитѣ одежди и приложите правдата, само тогава азъ ще ви посоча правила вѫтрѣ въ природата, и въ една година вие ще имате такива резултати, както за хиляда години. Сега нѣкои ще питатъ: „има ли Господь, нѣма ли Господь“. Тази е една лъжлива философия. Господь въ свѣта е изчезналъ по причина на нашата неправда. Ако азъ извадя на нѣкого очитѣ и го питамъ: има ли свѣтлина? Но защо очитѣ му сѫ извадени? И ако на много хора очитѣ сѫ издадени, не сѫ намѣсто, тѣ казватъ: „нѣма Господь“. Кой е причина, кой е виноватъ за това? Обаче, азъ съмъ готовъ да ви намѣстя очитѣ Вие казвате: може ли, като Христа, да ни отворишъ очитѣ? Мога, мога на всинца ви. Не да намѣстя физическитѣ ви очи: то е най-лесното заради менъ. Мога да ви ги отворя на всинца ви. Сега виждамъ по лицата ви, вие схващате материалната страна и казвате: дали туй нѣщо ще дойде? Не, не, въ туй учение, което азъ проповѣдвамъ, пѫтьтъ е най-лесенъ, но методитѣ сѫ най-мѫчни. Тия опити, които ще ги направя, нѣма да бѫдатъ тъй сполучливи. Ще си зададете голѣмъ трудъ. Учение трѣбва, учение, учение, учение! То нѣма да дойде лесно. Най-голѣмото заблуждение е, че тѣ казватъ сега: Господь изведнажъ щѣлъ да го научи. Е, хубаво, покажете ми единъ човѣкъ, който се е родилъ ученъ. Той се ражда съ извѣстни дарби, но Духътъ не може всичко да даде. Най-ученитѣ хора сѫ минали прѣзъ такива страдания, мѫчения, изпитания, за да добиятъ туй знание! Сега искатъ да ни убѣдятъ, че то лесно може да се даде. Това е лъжлива философия. Богъ обича прилежнитѣ, трудолюбивитѣ, искрени хора, които обичатъ да работятъ. Честно и почтено трѣбва да се работи. Сега Христосъ казва: „за да приносятъ плодъ, въ туй се прослави Отецъ“. Кой се прослави въ това? — Любовьта се прослави. Коя е онази сила, която може сега да ни сближи? Защо ние не се разбираме? А можемъ да се разбираме. Свѣтътъ е толкова широкъ! Въ него има вложени за всички толкова блага! Вие можете да бѫдете щастливи, но още не сте живѣли, не сте живѣли. И вашиятъ животъ, сегашниятъ ви животъ азъ го намирамъ, че не е отъ много щастливитѣ. Той е единъ животъ само на мѫчение. Малко медецъ ще ви дадатъ... Вие сте почти въ туй положение: въ Ямболъ българитѣ иматъ такива дараци, че площьта, въ която коньтъ върви, е подвижна, и турятъ малко сѣнце на този конь. И той като отива къмъ сѣното, се движи цѣлъ день, гледа сѣното и върти дарака, вълната се разчепква и коньтъ казва: „все ще стигна“. И като свърши работата, казватъ: „хайде да му дадемъ малко сѣнце“. И за васъ сега дяволътъ е поставилъ малко сѣнце, и вие казвате: „имаме идеалъ“. И най-послѣ, като му свършите работата, дяволътъ каже: „хайде да му дамъ това сѣнце.“ И вие казвате: „много съмъ спечелилъ“. А пъкъ азъ казвамъ: много загубихте. И питамъ сега: като напуснете земята, на какво ще се обърнете? Когато дойде послѣдниятъ часъ да идете на небето, какъвъ ефективъ ще има въ вашия умъ? Нали плодътъ на дървото е, който завършва всичко? Който е работилъ, отъ този плодъ ще се оцѣни. Слѣдователно, и цѣлокупниятъ ни животъ, който ще се завърши въ една школа, е плодътъ, който Богъ ще откѫсне, да види какъ се е развивалъ. И ако въ този плодъ има 10 червея, питамъ, вашиятъ животъ постигналъ ли е цѣльта? Сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме заети само съ отрицателната страна на живота. И каквото и да ни се каже, ние сме толкова чувствителни, понеже сме болни, нищо не можемъ да вземемъ въ добъръ смисълъ. Всѣко докосване, всѣко говорене за правдата, напримѣръ, ако азъ говоря за правдата, нѣкои ще кажатъ: „заради менъ се говори.“ Правдата е единъ великъ законъ въ свѣта. Навсѣкѫдѣ и въ духовния, и въ политическия животъ, и въ домоветѣ, навсѣкѫдѣ, тази правда трѣбва да сѫществува и тя ще даде своя плодъ, туй, което е необходимо. Ако синътъ е справедливъ, ако бащата е справедливъ, ако дъщерята е справедлива, майката справедлива, ще дадатъ своя плодъ, ще има миръ. Тѣ ще знаятъ да изпълнятъ своитѣ задължения. Ако бащата е несправедливъ, и синътъ ще бѫде несправедливъ; ако майката е несправедлива, и дъщерята ще бѫде несправедлива. Ако майката люби, и дъщерята ще люби; ако бащата люби, и синътъ ще люби. Законътъ въ природата е такъвъ: подобното отъ подобното се ражда. А съврѣменнитѣ хора искатъ да докажатъ, че отъ любовь умраза се ражда. Това е невъзможно. Любовьта умраза не може да роди, и правдата неправда не може да роди. Ако тия нѣща се раждатъ, тѣ се дължатъ на съвсѣмъ други причини. Единъ външенъ човѣкъ може лесно да скара двама души отъ васъ. И двама души отъ васъ лесно може да се примирятъ. Но и въ единия и въ другия случай трѣбва жертва. И когато смразяваме хората, даваме жертва и когато примиряваме хората, пакъ даваме жертва. Нима мислите, ако вие смразите двама души, ще бѫдете щастливи? Не. Вие ще мязате на онзи списатель, за който разказватъ единъ анекдотъ. Нѣкой отишълъ да посѣти другия свѣтъ, идва въ чистилището и забѣлѣзалъ подъ единъ списатель отдолу турили една пирустия, съ малко огънецъ да го грѣе, като че ли е измръзналъ. Защо го турили на тази пирустия? Огъньтъ е малъкъ, но слѣдъ 100 години тоя огънь е голѣмъ, огроменъ. Каква е работата? Неговата книга, когато я писа, даде малъкъ огънь малъкъ резултатъ, но слѣдъ 100 години произведе толкова голѣмо зло, затова и огъньтъ ще се увеличи. И когато прѣдставимъ такива примѣри, тѣ казватъ: „това сѫ празни работи, да ядемъ и да пиемъ, всичко е тукъ“. Кое „всичко“? Азъ да ви кажа: най ужасното не е въ другия свѣтъ, въ ада, а въ гроба: тамъ душата на грѣшника не излиза отъ тѣлото, а остава въ него и като те заравятъ, ще слушашъ, че плачатъ, ще почне да гние тѣлото ти, всичко туй ще виждашъ, докато послѣднята частица месо се вземе, и ти ще почнешъ да плачешъ надъ твоята съборена кѫща. Туй е положението, което очаква въ бѫдеще всички ви. Това е единъ фактъ, който ще провѣрите. Нѣма никаква измѣна. Нѣкой казва: излѣзнала му е душата. Душата само на праведника излиза, а душата на грѣшника не излиза. Кой излиза отъ затвора? Който го е излежалъ. А който не го е излежалъ, може ли да излѣзе? Кого кредиторитѣ освобождаватъ? Който е платилъ. А който не е платилъ, не го освобождаватъ. Сега вие мислите, че лесно ще се освободите отъ грѣховетѣ си, безъ да сте платили. Христосъ е казалъ тъй: „небето и земята ще прѣминатъ, но нито една рѣзка отъ закона нѣма да прѣмине. Сега не казвамъ за васъ, вие които ме слушате, туй не се отнася за васъ, азъ ще съжалявамъ, ако помислите, че васъ визирамъ: азъ само констатирамъ единъ фактъ, който съврѣменниятъ свѣтъ ще го опита. Туй е за свѣта, а за васъ не е. Вашитѣ души ще излѣзатъ и свободни ще бѫдете. Но ви казвамъ, ако въ васъ, въ единъ ученикъ, който е въ туй учение, дойде най малкото съмнѣние или колебание и каже: „хайде и азъ да си поживѣя като хората“, и вие ще останете вѫтрѣ като грѣшника. Внимавайте: на ученика мѫчно се прощава! Не мислите, че е лесно. Богъ е милостивъ, но абсолютната любовь изисква абсолютна правда. Ако Богъ ни прости, то е по причина на своята любовь. Любовьта не позволява никакво прощаване, не отъ умраза, защото любовьта изисква да се изпълни всѣка правда. Тази Любовь да бѫде общо достояние на всички. И ние, сѫвръменнитѣ културни кора, които живѣемъ въ божествения организъмъ, причиняваме на Бога най-голѣмитѣ страдания. И мислите ли, че Богъ нѣма да ни се отплати? Ще ни се отплати и то по закона на правдата. И сега въ васъ нѣма такива голѣми грѣхове, но има друго. За примѣръ, вие седите, критикувате нѣкого, нали? Но не го критикувате отъ любовь, отъ онази вѣчна правда да го оправите, а понеже васъ ви е докачилъ, вие го критикувате, когато е съгрѣшилъ. Ще го критикувате, споредъ този великъ законъ, тъй, като застанете на онова становище, което е божествено, ще говорите меко и съзнателно, и нѣма да има никакви изопачения, а ще поставите истината тъй както си е, нито да я увеличите, нито да я намалите. И сега гледамъ на мнозина лицата ви сѫ измѣнени. Защо? Двама души седатъ, недоволни единъ отъ другъ. Щомъ си недоволенъ, вдигнешъ вѣждитѣ. Извадете дъщерята отъ водата! Имашъ нѣкой, който те мрази, този човѣкъ е бѣденъ. Иди му помогни, направи му едно добро и ще се примиришъ. Господь ти е далъ единъ случай да помогнешъ на единъ бѣденъ, благодари. Всѣкога, когато туряме желанието да направимъ добро, ние очакваме да станемъ по-напрѣдъ много добри и така да работимъ за свѣта. Такъво учение не сѫществува. Богъ никога нѣма да ти напълни така хамбаря. Той по малко ще ти даде. Земледѣлецътъ като отива да сѣе, взема ли цѣлия хамбаръ на колата си? — Не. Той ще вземе, 3, 4, 5 или 6 крини и ще посѣе, а ние сега искаме да вземемъ цѣлия хамбаръ, да се покажемъ, че сме много богати. Не, ще вземешъ 2 крини, 3, 4, ще ги посѣешъ по всичкитѣ правила, послѣ върни се дома да си дадешъ отчетъ. Сега, този Господь, когото търсите отъ толкова години, е вѫтрѣ въ васъ. И бихъ желалъ да говоря съ него, съ вашия Господь. Вие имате ли намѣрение да бѫдете честни хора? Ще кажете: „какъ тъй, ние сме честни хора“. Вие имате ли намѣрение да бѫдете абсолютно справедливи хора? —“Да“. Радвамъ се. Ама азъ ще дойда, менъ ме много интересува да посѣтя дома ви, да се порадвамъ на вашата справедливость. Ако дойда въ двора ви и чуя нѣкоя кокошка, че крѣчи; ако дойда въ кѫщата ви и видя че слугинята ви плаче; ако дойда въ двора ви и видя вашитѣ длъжници, които ви молятъ, а вие сте ги изнудили и сте имъ турили 30% лихви — тогава вие сте все отъ „справедливитѣ“ хора. Ще кажете: „законитѣ сѫ такива“. Тия закони сѫ ваши, а въ божествената банка такъва лихва нѣма. То е за онзи, който съзнава. Сега при обяснение на живота има други фактори, които ние вземаме прѣдъ видъ. Сегашното общество е вече на края си. Този цикълъ е на края си, той свършва вече. И всички хора сѫ поставени на единъ голѣмъ изпитъ. Вие не можете да знаете кой ви е приятель и кой ви е неприятель, но азъ ще ви дамъ една диагноза да познавате вашитѣ приятели и вашитѣ неприятели: онзи, който ви е приятель, той започва съ грубость, той ще ви оскърби, но въ душата си, той има да ви направи добро; а онзи, който иска да ви направи зло, съ него политиката е такъва: той ще започне съ много голѣми нѣща, ще ви угощава, но неговата цѣлъ е лоша — да ви направи зло. Сега въ абсолютната правда ние започваме съ добро и свършваме съ добро. Бѣлото и черното братство употрѣбяватъ два различни методи. И азъ ще ви опиша такъвъ примѣръ: въ село излиза стопанката съ цѣла крина жито и казва: „кѫти, кѫти, кѫти“. И всички кокошки казватъ: „колко е хубава нашата господарка“. Послѣ пакъ: „кѫти, кѫти, кѫти“ — „крѣкъ“, докато туй „кѫти, кѫти“ влѣзе въ тенджерата. Не само това е единъ фактъ, но и съ младежитѣ е така. Дойде нѣкой младежъ въ дома ви и вие: „кѫти, кѫти“, той носи, хвърля своитѣ блага; и майката и бащата казватъ: „какъвъ зетъ Господь ни изпрати, да ни го поживи, кѫти, кѫти, кѫти“. Но нѣма да се минатъ 3—4 години, той ще я заколи и тя ще се измѣни, — и отъ туй „кѫти“ ще останатъ само кокалчета: той е единъ зетъ, пратенъ отъ черната ложа, той нѣма нищо общо съ човѣчеството. Дойде другъ, който е бѣденъ, казва: „отъ мене не очаквайте много, азъ съмъ бѣденъ“, но въ края излиза отличенъ. Той е благороденъ, пратенъ е отъ бѣлото братство. Краятъ на всѣка една работа ще покаже какви сме ние. Всички трѣбва да бѫдемъ благородни въ своитѣ побуждения. Вѣрвамъ, че вие, които ме слушате, сте такива. Трѣбва да се отдѣлятъ козитѣ отъ овцитѣ. Трѣбва да се отдѣлятъ сега. Моето желание е, не да ви говоря красиво, не, азъ нѣмамъ това за цѣлъ, моето желание е да ви туря въ контактъ съ Бога сега, а не слѣдъ хиляди години. Не че вие не сте въ контактъ съ Бога, но азъ искамъ да увелича вашата свѣтлина, да ви помогна на дѣло. Слѣдователно, на нѣкой колата се е спънала, той се мѫчи, коньтъ е слабъ, казвамъ: чакай, братко, азъ ще туря всичкитѣ мои усилия, да тръгне колата. Срѣщамъ другъ и неговата кола се е спрѣла тамъ. Когато върви вашата каруца и менъ ще ми бѫде приятно да говоря съ васъ. Та сега азъ ви говоря, защото вашата каруца е спрѣла. И казва Христосъ: „да приносяте плодъ“. Въ какво седи този плодъ? — Той е плода на любовьта! Готови ли сме ние всѣки единъ часъ, всѣка една минута да принасяме този плодъ на Бога, който живѣе въ насъ? Да кажемъ: Господи, работи сега ти, ние сме готови, ти ще ни рѫководишъ, и ние можемъ да работимъ и каквото кажешъ, ние ще те слушаме. Вие ще ми възразите: „туй учение е много опасно“. Да, казвамъ, когато Господь каже на умния: напусни жена си или напусни мѫжа си. Ще кажете: „е, втасахме я, какво ще кажатъ въ обществото?“ Когато Господь ти казва нѣщо, каквото и да бѫде, не прави думата му на двѣ. Ами ако Господь прати Архангелъ Михаилъ да вземе душата ти, какъ ще напуснешъ жена си? Ако доброволно не я напуснешъ, тогава Архангелъ Михаилъ ще дойде и всички ще плачатъ. Ако ти доброволно напуснешъ жена си и дѣцата си, тѣ ще останатъ живи, и жена ти и ти ще се благословите. И когато ти тръгнешъ, дѣцата ти да не казватъ: „кѫдѣ отивашъ, татко?“ ами да кажатъ: „татко, ние се радваме, че Господь те е призвалъ“. И бащата ще се очуди и ще каже: „азъ ви много благодаря, че ми дадохте свобода“. А сега казватъ: „какъ? Ти ни отхрани, че като ни уредишъ, тогава иди и върши волята Божия“. Трай, коню, за зелена трѣва! Хората отъ съврѣменната култура страдатъ отъ това: когато потрѣбва да се отиде на бойното поле и стане мобилизация, женитѣ пускатъ мѫжетѣ, а когато мѫжътъ за Бога иска да напусне домътъ, казватъ: „то не е умно“. А за бойното поле умно ли е? Слѣдователно, на онази мобилизация, която сега ви призовава и иска да воювате, всички трѣбва да се подчинявате. За глупавия ще провѣрятъ 7 пѫти, за да му дадатъ доказателства, а за разумното, което е вѫтрѣ, ще направятъ единъ опитъ, втори, трети, седемь пѫти и ти ще имашъ такива доказателства, и ще започнешъ да извършвашъ божието дѣло. И ако всички ние бихме се подчинили на този великъ вѫтрѣшенъ законъ, на Божията Любовь, и ако приложимъ тази абсолютна правда, цѣлиятъ съврѣмененъ строй веднага би се промѣнилъ. Менъ ми се оплаква една сестра за единъ случай и азъ ще ви го приведа. Една млада сестра живѣе при една друга сестра и двѣтѣ сѫ отъ едно и сѫщо учение, вѣрватъ въ едно и сѫщо, четатъ едни и сѫщи молитви, подвизаватъ се и двѣтѣ, но старата сестра постоянно соль троши на младата въ кухнята. „Какво да мисля, слугиня съмъ вече, и не е седнала съ менъ вѫтрѣ да ми каже една сладка дума, да говори за Господа, а все въ кухнята: ти си такъва, глупава, това не си направила, онова, и при това казва: „Господи, да дойде Божия Духъ вѫтрѣ въ мене“, но пакъ: „чесънъ да счукашъ“. Благородство се изисква отъ насъ. Нѣма по-отвратително нѣщо за единъ християнинъ, за единъ ученикъ, ако прави туй, което казахъ, съзнателно. Ако го прави съзнателно като учителя, съ цѣль да изпита, то е благородно, но ако съ това се удоволствува, понеже, онзи, другия, е послушенъ, това не е благородно. Има примѣри, азъ съмъ виждалъ такъвъ случай, нѣкое по-голѣмо куче дави по-малко куче, то бѣга, срѣщне друго куче и то се нахвърли и го дави. Казвамъ: „учатъ си занаята“. Туй куче, което е давено, не е научило изкуството още, по - голѣмото куче му казва: „ти не давишъ като менъ“, а малкото куче разбира: „да давишъ като менъ“. Господь ти дава страдания и казва, да не правишъ неправда, а ти казвашъ: „то безъ неправда не може“. И тогава има двѣ възможности или два метода, съ които можемъ да изправимъ живота си. Единиятъ е на графъ Кенигсбергъ или на Бургсонъ, а вториятъ методъ е на благочестивия християнинъ, а не на Браунъ и Мелби. И всички съврѣменни окултисти, даже на западъ, иматъ една слабость, че показватъ на сегашнитѣ младежи, какъ да развиятъ своята сила и какъ да се повдигнатъ надъ съврѣменното общество. Че туй не е нѣщо ново, то е едно старо учение. Туй не е плодъ, а едно дѣло. И за това казва Христосъ: „да приносяте плодъ“, плодътъ на нашия Баща, който живѣе въ насъ. И нѣма да се мине дълго врѣме, той ще прати своитѣ служители да ни повикатъ, за да видятъ плодътъ, който ние сме изработили на неговата нива. Сега азъ бихъ ви задалъ друга задача, да обмисляте дълбоко, не да напускате живота си, но да бѫдете внимателни къмъ малкитѣ нѣща въ живота. Не се старайте да раздадете хиляди левове на бѣднитѣ, но постарайте се единъ день като излѣзнете, да кажете на единъ човѣкъ по една блага дума. На нѣкоя просякиня, бѣдна жена, може нѣщо да ѝ дадете, но кажете ѝ една блага дума: „сестро, ти довечера като се напросишъ, ела ми на гости у дома“. Не ѝ давайте пари, то е въ нѣкои случаи прѣстѫпление, а кажете ѝ: „азъ бихъ желалъ да те нагостя, да си поприказваме“. Срѣщнете нѣкои бѣдни, дайте имъ покана, еди-кой день да дойдатъ на обѣдъ у васъ. Единъ да дойде въ понедѣлникъ, другъ въ вторникъ и т. н. Ето отъ кѫдѣ трѣбва да започнемъ всички. И ако всички бихме приложили туй правило, много отъ тѣзи души щѣха да се утѣшатъ. Сега ние седимъ и казваме, че Христосъ е пострадалъ на кръста: „горкиятъ Христосъ, какъ пострадалъ на кръста!“ И плачатъ съ сълзи. И като минаватъ хората край нѣкои бѣдни, не мислятъ, че Христосъ живѣе въ тѣхъ, нито за Христовитѣ страдания, а казватъ: „кармата имъ е такъва“. И послѣ: „о, Господи, какъ си страдалъ на кръста!“ Това е едно заблуждение на черното братство. Туй мяза на нашитѣ съврѣменни театри. Нѣкой авторъ написалъ нѣкоя трагедия. Всички благородни дами плачатъ, сълзитѣ имъ текатъ за онзи герой тамъ, на сцената. Това е актйорство! Тѣ плачатъ, а като излѣзатъ вънка, дѣто други умиратъ, нито една сълза! Казвамъ: за тѣхъ плачете, а за вѫтрѣшнитѣ се смѣйте. Нѣкой день, азъ съмъ намислилъ, имамъ една дума да ви кажа. Една дума ще ви кажа, една бѣлѣжка, ще направя единъ малъкъ психологически опитъ. И тя ще бѫде толкова силна и такъва експлозия ще направи, че нито единъ отъ васъ нѣма да се намѣри въ този салонъ. „Ахъ, ще кажете, чудна дума, трѣбва да бѫде много силна дума, каква дума ще каже той?“ Ние, съврѣменнитѣ хора, мязаме на онзи евангелски проповѣдникъ, който проповѣдва въ църквата върху страданията на Христа, и цѣлата публика плаче. Една бѣдна жена влиза вѫтрѣ и казва: „помогнете ми“, Отговарятъ ѝ: „не ни смущавай“. Сега сѫ бѣднитѣ отъ вѫтрѣ, а Христосъ е отъ вънка, той страда, а вѫтрѣ го нѣма Христосъ. Слѣдователно, тази дума, когато я изкажешъ, да произведе цѣлъ единъ прѣвратъ, да кажешъ: „отъ сега нататъкъ азъ ще живѣя по Бога“, не калугерски животъ, не святъ животъ, не. Святиятъ животъ ще дойде слѣдъ като прѣкарашъ цѣлия си животъ само въ добри дѣла, и послѣ ще станешъ светия — като изпълнишъ волята Божия. За примѣръ, азъ зададохъ такъва задача на моитѣ ученици: ще ми кажете единъ отъ най-голѣмитѣ ваши недостатъци, но зная, че тѣ ще кажатъ най-малкия си недостатъкъ. Най-голѣмиятъ недостатъкъ, това е главата на змията, а най-малкиятъ е опашката. Тѣ ще ми дадатъ опашката, а ако хвана опашката, тя ще се обърне и ще ме ухапе. Не разбиратъ закона. Дайте ми главата на змията, най - голѣмото зло е въ главата, като хвана змията за шията, тогава съ опашката лесно може да се справя. И ние, съврѣменнитѣ хора, трѣбва най-голѣмия грѣхъ, най-голѣмия си недостатъкъ да го хванемъ за гушата и тогава тази опашка ще се прѣдаде. И тази дума знаете ли коя е? Да ви я кажа ли или вие сами ще си я кажете? Азъ може да ви я кажа, ама има особенъ начинъ за казване. За примѣръ, единъ може да пѣе една пѣсень и втори може да я пѣе и трети, но като я изпѣе нѣкой пѣвецъ, ще кажете: „ахъ!“ И единиятъ пѣе и другиятъ пѣе. И сега какво положение е, ако ви кажа тази дума? Вие ще кажете: „ние знаемъ това.“ Тази дума трѣбва да се каже при голѣма свѣтлина! На видѣло, а не въ тъмното. Когато ви я кажа, вие трѣбва да ме познавате, и азъ трѣбва да ви познавамъ; тази дума, когато ви я кажа, вие трѣбва да ме обичате, и азъ трѣбва да ви обичамъ; когато ви я кажа, азъ трѣбва да жертвувамъ всичко за васъ, и вие трѣбва да жертвувате всичко за мене; когато ви я кажа, вие трѣбва да виждате въ моето лице Бога, и азъ трѣбва да виждамъ лицето Божие въ васъ. Имате ли тия усѣти, тогава азъ ще ви я кажа. Имате ли ги? То сѫ условия. Сега азъ ще ви я кажа. И тази дума знаете ли какво ще произведе? Тази дума вие никога не сте я чували. Една нова дума ще чуете, която ще произведе цѣлъ прѣвратъ въ вашата душа. Живъ е Господь, който е днесъ въ свѣта! Знаете ли вие това? Не да се афектирате, азъ не искамъ да се афектирате, а да впрѣгнете вашия умъ, вашето сърце и вашата воля въ една интензивна мисъль. Единъ великъ опитъ на провѣрка е това, единъ опитъ, който ще произведе цѣлъ прѣвратъ въ обществения строй. Тази дума може да прѣсъздаде цѣлото общество и да накара всички хора да живѣятъ като братя, и да направи цѣлата земя рай, но ние сега ще оставимъ всичкитѣ тия аргументи. Азъ въ миналата бесѣда казахъ: има и другъ начинъ, чрѣзъ който ние можемъ да познаемъ истината, ние не сме отъ ония пеперуди, да напускаме живота. Не, ние сме отъ ония, които искатъ да използуватъ сегашния животъ въ най-добъръ смисълъ, да го използуваме тъй че да произведе най-добрия резултатъ. Азъ бихъ желалъ вашитѣ лица да бѫдатъ свѣтли, сърцата ви да не сѫ тѫжни, да имате една малка тѫга, но да не се енервирате въ дома си, да имате постоянно разположение, и тогава животътъ ще има смисълъ. И казвамъ: ако ние можемъ да произнесемъ думата любовь тъй добрѣ, тази дума ще ни открие всичко. Ама щомъ се произнесе „Любовь“ на земята, тя има и низходяща и възходяща степенъ. По нѣкога ти искашъ доброто само за тебе да е. Тъй е, правъ си. Малкитѣ извори сѫ само за малки хора, а голѣмитѣ извори за голѣми хора. Като дойде голѣмия изворъ, той е за всички. Седишъ при чучурката по 1/2 часъ и не давашъ на другитѣ да пиятъ. Но ако азъ ида и пусна крана и туря най-голѣмия кюнецъ, тогава ти ще седишъ на срѣща. Слѣдователно, азъ съмъ рѣшилъ да направя голѣми кюнци, да пусна такъво голѣмо течение, че всички ще помните. Бистра вода ще протече. Азъ казвамъ: Господь ме е пратилъ, този кранъ като го отворя и като мине прѣзъ обществото, всичко ще очисти и омие. И азъ съмъ рѣшилъ да пусна този кранъ. Най-първо ще има каль, но слѣдъ това ще се очисти, всички ще бѫдатъ доволни и ще има изобилие. Азъ искамъ, тази вълна, като иде, да бѫдете готови, да не се уплашите, че ще се удавите, защото иделъ голѣмъ порой и да бѣгате, но да застанете на краката си и да кажете: „слава Богу, че тази вълна иде“. А сега казвате: „бѣгайте да бѣгаме, голѣмъ порой иде“. И всички говорятъ противъ менъ: „бѣгайте да го не слушате“. Мене нѣма да слушате, но Онзи, който говори, ще слушате. Въпросътъ не е личенъ, а принципаленъ. Азъ, като вашъ братъ, съмъ длъженъ да ви кажа истината. И ви казвамъ, вие сте мои братя и сестри, не е позволено да живѣемъ по старому. Ние сме длъжни, въ името на тази любовь, да живѣемъ на свѣта братски и ще живѣемъ, и залъка си можемъ да дѣлимъ, единъ като работи, другъ ще почива, но всинца да си носимъ брѣмето, и на всички ще бѫде леко. Като срѣщнешъ нѣкого, да кажешъ: „я ми дай малко отъ брѣмето си“, да има едно състезание, че животътъ да е красивъ. А сега ще кажатъ: „тъй е наредилъ Господь“, „тъй е писалъ Господь“. Не е писалъ така Господь. Господь е писалъ всички хора да бѫдатъ разумни и щастливи на земята и всички да иматъ да ядатъ и пиятъ, да бѫдатъ доволни и да благодарятъ на Бога. Като се качвамъ на една каруца, то е за да ме заведе до моя домъ, и като ме заведе, ще цѣлуна коня. Какво е прѣдназначението на яденето? Туй ядене е една сила, да ни приведе по-близо до Бога. Дѣто ядемъ всѣки день, то е като единъ тренъ, въ който постоянно турятъ вѫглища. И ние трѣбва да туряме енергия. Нѣкои казватъ: да не ядемъ. Не, ще ядешъ, за да можешъ да идешъ при Бога. Другояче душата не може да отиде при Бога. Яжте и пийте и всичко вършете за славата Божия. Не мислете, че само единъ човѣкъ може да оправи тоя свѣтъ. Всинца цѣлокупно ще го оправимъ и ще казваме тъй: „ние знаемъ, че Той е, който ни е създалъ, че Той е нашиятъ Баща, който ни е родилъ, който е създалъ земята и небето заради насъ, ние знаемъ, че Той е и Неговата воля ще изпълнимъ“. И този Господь не е горѣ на небето. Нѣкои казватъ, че Господъ е на небето. Лъжатъ ви. Кѫдѣ е това небе? „На небето е той“! Но това небе прониква всинца ни. Туй небе всичко прониква. И казва Писанието, че въ началото Богъ създаде небето и земята. Небето държи земята. Това е направено отъ такива сили, които държатъ цѣлия космосъ. Тѣ не сѫ горѣ надъ насъ, тѣ сѫ навсѣкѫдѣ, вѫтрѣ въ насъ, и подъ насъ, и надъ насъ. Ние сме все въ небето. И въ деня, въ който ние съзнаемъ, че въ него живѣе нашиятъ Отецъ на любовьта, туй небе ще ни се усмихне и всички цвѣтя ще ни се усмихнатъ, и животнитѣ ще ни проговорятъ. Когато ние го познаемъ, като срѣщнемъ вола, той ще каже: „братко, понеже ти позна Бога, азъ мога да ти говоря“. До сега воловетѣ защо мълчатъ? „Че какво ще каже единъ волъ?“ Той не се оплаква, волъ е той, върви, мълчи и ние му казваме: „дий“. Но когато приложимъ любовьта и снемемъ хомота и тия остени, ще идемъ заедно съ воловетѣ да работимъ на нивата и тѣ ще кажатъ: „братко, азъ те познавамъ“. Тѣ познаватъ ония, които живѣятъ въ любовьта, и всички знаятъ да работятъ на нивата. И тогава волътъ нѣма да работи 8 часа, а само 2 часа; и тѣзи два часа ще дадатъ толкова, колкото 8-тѣ часа. Една круша, която сега ви ражда стотина круши, тогава ще роди хиляди и хубави круши ще бѫдатъ. Нивитѣ ще раждатъ изобиленъ плодъ. По цѣлото лице на земята ще има благословение. Сега готови ли сте да приемете туй учение и да го приложите? Щомъ го приложите, който го приложи първи, тъй както ви казвамъ, азъ ще го цѣлуна. Тогава сами ние ще се разбираме. Но знаете ли какво значи цѣлувка? Когато Господь цѣлуналъ човѣка, създалъ го. „И направилъ Богъ човѣка и вдъхналъ му въ носа“. Най-първо Богъ направи човѣка чрѣзъ една цѣлувка. Има единъ разказъ: направилъ Богъ човѣка, но безъ душа го направилъ и той дълго врѣме викалъ и казвалъ: „Господи, ти ме направи като животно, дай ми душа!“ Викалъ го, викалъ, съ години го търсилъ. Най-послѣ Господь го цѣлуналъ и човѣкътъ станалъ жива душа. И, слѣдователно, когато Господь ни цѣлуне, ние ще оживѣемъ. Сега сме безъ душа. Много хора има безъ душа. Минава тамъ единъ бѣденъ, нѣкой го гледа и отминава: нѣма душа! Ако той имаше душа, щѣше да каже: „братко, ела“. Не говори само на тѣлото, а ще съзнаешъ, че тукъ има жива душа като тебе. Може да бѫде той отъ високо положение въ обществото, нищо не значи, душа съ душа ще се разговарятъ. И сега азъ желая на всинца ви, на моитѣ ученици — азъ ви наричамъ сега ученици — да ви цѣлуне Господь, моятъ Господь, на когото азъ служа, и като ви цѣлуне, въ васъ ще има една по-велика душа, отколкото сегашната, вие ще се изпълните съ този великъ Духъ, и тогава ще бѫдете свободни. И тогава, казвамъ, ще дойде правилото: истината въ душата ще ви даде свобода, свѣтлината ще дойде въ ума ви, а чистотата въ сърцето. Истината ще ви даде свобода, свѣтлината ще ви даде знание божествено, а чистотата ще ви даде сила. И чрѣзъ тази сила, всичко ще направимъ въ този свѣтъ. Сега азъ ви пращамъ въ домоветѣ ви — не само ви пращамъ, но ще посѣщавамъ лично домоветѣ ви. Вие казвате, че имате правда, ще почна да ви посѣщавамъ, нѣма да оставя никого непосѣтенъ, никой нѣма да ми се сърди, и като ви посѣтя, имамъ си дневникъ, каквото вида, ще си забѣлѣжа въ него. То ще бѫде едно красиво възпоминание, всичко ще бѫде красиво. Сега ще завърша своята бесѣда съ единъ малъкъ разказъ изъ персийския животъ. Синътъ на единъ персийски шахъ, Сабусадинъ, попада плѣнникъ въ едно номадско племе, и понеже баща му искалъ да го пуснатъ, князътъ на това племе се съгласилъ на това, само съ едно условие: да му дадатъ толкова човѣшки очи отъ неговия народъ, колкото тежи синътъ му — човѣшки очи да му дадатъ, да ги тури на терезия и колкото тежи синътъ му, толкова очи! Е, знаете ли колко хиляди хора сѫ се жертвували за този Сабусадинъ? Туй е жертва! Тогава азъ питамъ: знаете ли колко очи сѫ дадени заради васъ? И ако за този персийски синъ, Сабусадинъ, гражданитѣ на неговото царство сѫ дали очитѣ си, какъ, мислите, е живѣлъ той? Той е живѣлъ най-благочестивия животъ. На всички ония, които сѫ дали очитѣ си за него, той дължалъ цѣлия си животъ и работилъ заради тѣхъ и плакалъ заради тѣхъ, разбирате ли? Отъ домъ на домъ е ходилъ да казва, че вашето нещастие се дължи на моето невнимание. Знаете ли колко има, които сѫ изгубили очитѣ си заради насъ? Знаете ли колко наши братя и сестри има, които плачатъ сега заради насъ? И ние нѣма ли да бѫдемъ толкова доблестни, колкото този царски синъ? Той е билъ много по - благороденъ! Ние ще задържимъ ли сълзитѣ си? Това е, което изисква сега Божествената Любовь. Азъ бихъ желалъ всинца да заплачите, поне веднажъ да заплачите за очитѣ на онѣзи, които ги изгубиха, за да ви изкупятъ отъ това невѣжество. Тѣ заслужватъ този плачъ. Азъ не искамъ никой да се афектира. Ако вие ще плачете както въ театра, задръжте си вашитѣ сълзи. Ако вие заплачете, защото баща ви е умрѣлъ. задръжте вашитѣ сълзи. Но ако вие заплачете, тъй както когато сте избавили нѣкой вашъ приятель и вие го прѣгръшате, този плачъ е благословение. Или ако вие заплачете, когато нѣкоя бѣдна жена дойде и вие я прѣгръщате, че тя се зарадва, или когато си спомните за страждущитѣ: плачътъ, който носи радость и веселие на нѣкоя душа, той е истински плачъ. И азъ бихъ желалъ всички християни да заплачатъ, за да може този страждущъ свѣтъ да се утѣши. Всички трѣбва да плачемъ, да плачемъ, а другиятъ плачъ, за умрѣли или за изгубено имане, този плачъ не ни трѣбва, доста сме плакали заради него. Сега вие ще се приготвите за онази дума, азъ съмъ приготвилъ тази дума да ви я кажа. И ще я произнесемъ заедно, азъ ще я произнеса и вие ще я произнесете, и ще направимъ единъ опитъ, и вие ще провѣрите: има ли истина или не, има ли Богъ или не живъ ли е свѣтътъ или мъртавъ. Онзи Господь, за когото проповѣдвамъ, е ли или не. Ще опитвате. Ще разберете смисъла на живота. Но по-смѣлитѣ ще започнатъ новата наука — науката на любовьта, мѫдростьта и на истината. Сега бѫдете доблестни съ вашитѣ най-голѣми грѣхове. Казвайте ми ги. Тази змия хванете я за врата и ми я дайте. Едно е: ще бѫдете смѣли и нѣма да мълчите. Когато ви питатъ, какво съмъ ви казалъ, ще кажете: да си кажемъ най-голѣмитѣ погрѣшки, какъ да си ги изправимъ. Ето какво ви проповѣдвамъ. Не е „онзи свѣтъ“ за живѣение, свѣтътъ е тукъ, единъ е свѣтътъ. Ние сме въ божия свѣтъ, въ рая, а сме болни, но като оздравѣете, ще видите, че свѣтътъ е единъ. Онѣзи искатъ да ни заблудятъ като казватъ: „ама ние не сме го виждали божия свѣтъ“. „Въ това се прослави Отецъ ми, да приносите, тоя плодъ на любовьта“. Тъй, въ това се изявява Божията Любовь, да принасяме тия плодове. Азъ искамъ да принасяме този плодъ, и трѣбва да започнемъ тази работа смѣло и рѣшително. И ако вие започнете съ любовьта, нито косъмъ нѣма да падне отъ главата ви. Бѫдете увѣрени, прѣзъ този огънь ще минете, прѣзъ вода ще минете, но неуязвими ще бѫдете, нѣма да пострадате. Туй е казалъ Христосъ. Ако ние служимъ на закона на любовьта, всичко е ясно. Ние нѣмаме нищо противъ никоя църква, никакви лоши намѣрения. Азъ бихъ желалъ на тия църкви да се увеличи заплатата на свещеницитѣ, проповѣдницитѣ, но то не е важното, а друго, друго се иска: животъ чистъ и святъ вѫтрѣ, животъ на правда. И слѣдъ като разберемъ това, ние ще дойдемъ до другата страна на науката, отъ чисто научно гледище, ще излизаме въ природата, да изучаваме начинитѣ и методитѣ, за да подобримъ обществения строй. А обществения строй съ такива примѣри като оня, който ви приведохъ, не се подобрява. Ние ще възприемемъ всички примѣри отъ природата и ще видимъ какъ може да се подобри животътъ. И слѣдъ като изправимъ този опитъ, тогава ще започнемъ съ великото учение на новата култура, която иде въ свѣта. Свѣтътъ прѣминава вече тази стара култура. Всичко туй ще се стопи, и този день на стопяване трѣбва да ни намѣри готови! Азъ похвалявамъ всички ония, които работятъ въ това направление. Ние трѣбва да служимъ на Бога на Любовьта. Кѫдѣто и да сме, ние можемъ всички да се съгласимъ: и бѣдни и богати, отъ всички партии въ тази страна, всички можемъ да се съгласимъ. Любовьта ни може да бѫде обща, беззавѣтна и да дадемъ право и свобода на всички народи и индивиди да живѣятъ тъй както тази любовь е прѣдначертала, споредъ Божията вѣчна правда. Сега моитѣ най добри пожелания за всинца ви, да бѫдете бодри и весели. И като се върнете, онези, които сѫ наскърбени, половината отъ скръбьта ви да се прѣмахне; онѣзи, които сѫ много заборчлели, половината отъ борча имъ да се заплати; онѣзи, които сѫ болни, половина здрави да се върнете, а онѣзи, които сѫ гладни, половината да се нахранятъ. Все по половина! Онѣзи, които нѣматъ кѫща, поне една малка колибка да имъ се даде и да иматъ по едно юрганче да се покриятъ. На всинца да се даде по нѣщо, всинца да сте доволни, докато дойде онова великото, което свѣтътъ очаква. Тази Любовь да прѣбѫдва съ васъ и тя да ви въодушеви, да ви направи всинца герои за новия подвигъ, за който сме призовани въ този свѣтъ да извършимъ. * Бесѣда, държана на 21. V. 1922 год. въ гр. София.

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно от 12.01.1919г. до 30.10.1919г., София, 1944, (стар правопис) Книгата на PDF - за теглене Съдържание Моето иго „Вземете моето иго на себе си и се научете отъ мене.“ Матея 11:29, 30. „Вземете моето иго.“ Това е една положителна заповѣдь. — Защо трѣбва да вземемъ Христовото иго? — Защото е благо и леко. — Какво ще се придобие отъ това? — Ще се научимъ да бѫдемъ кротки и смирени. Ще кажете, че това сѫ прозаични думи. Игото е символъ на робство — отрицателна страна на живота. Всички живи сѫщества, отъ най-малкото до най-голѣмото, носятъ по едно иго. Нѣма сѫщество въ свѣта, което да е абсолютно свободно отъ иго. Ето защо, като предлага на хората своето иго, Христосъ го сравнява съ игото, което тѣ сами си налагатъ. Той казва: „Вземете моето иго, защото е благо и леко.“ Наистина, всѣко човѣшко иго е тежко и горчиво. Какво означава думата „иго“? На турски езикъ „йок“ означава „нѣма“; на английски „йок“ означава хомотъ; на индуски „йогъ“ означава учитель. Следователно, Христосъ говори за своето иго въ смисълъ на учитель. Той казва: „Вземете моето иго“, т. е. приемете го като учитель въ себе си и се научете отъ него. Въ широкъ смисълъ на думата, подъ „иго“, турчинътъ разбира отсѫтствие на свобода; англичанинътъ съветва човѣка да си тури хомотъ и да върви напредъ; индусътъ вижда въ игото учитель, който учи човѣка на добро. Българинътъ счита игото за робство. Той знае това отъ себе си. Като стане сутринь, туря хомотъ на биволитѣ си, тръгва следъ тѣхъ съ остена си и казва: Дий! Биволитѣ се обръщатъ назадъ и питатъ господаря си: Защо ни мушкашъ? — Защото нѣма свобода на този свѣтъ. Нуждно ли е игото въ живота? При сегашнитѣ условия на живота, игото е необходимо. То води човѣка къмъ мъчение, трудъ и работа. Понеже съвременниятъ човѣкъ е проникналъ дълбоко въ материята и се е свързалъ съ нея, той се мѫчи, докато скѫса тѣзи връзки. Следъ това започва да се труди, и най-после животътъ му се осмисля. Щомъ осмисли живота си, човѣкъ работи. И пилето, докато е въ черупката на яйцето, се мѫчи. Щомъ наближи време да се излюпи, то започва да чука върху черупката, докато я пробие и излѣзе вънъ, на свобода. И въ свободния животъ има иго, но пилето се труди вече да осигури прехраната си. Всички хора сѫ затворени въ черупка, отъ която трѣбва да излѣзатъ. Докато не я усѣща, човѣкъ стои въ черупката си тихъ и спокоенъ. Щомъ му дотегне, той се мѫчи, прави опити да я пробие и да излѣзе навънъ. Важно е да спази момента на пробиването ѝ. Счупи ли я преждевременно, или ще умре, или ще излѣзе вънъ, но хилавъ и неспособенъ за самостоятеленъ животъ. Внимавайте да счупите черупката си на време. Този моментъ въ живота наричаме придобиване на свобода, влизане въ новия животъ. Алхимицитѣ го наричатъ придобиване на философския камъкъ, а въ Евангелието се говори за него, като влизане на човѣка въ Царството Божие. Който е придобилъ Царството Божие, той не говори за него. Чувате ли нѣкой постоянно да говори за Царството Божие, ще знаете, че той е далечъ отъ него. Колкото повече говори човѣкъ за правда, истина, любовь, моралъ, богатство, толкова по-далечъ стои отъ тѣхъ. Изобщо, хората говорятъ за нѣща, които нѣматъ. Гладниятъ говори за хлѣбъ, докато се наяде. Щомъ се нахрани, не мисли вече за хлѣба. Като огладнѣе, отново започва да мисли за хлѣбъ, въображението му работи, представя си фурна, пълна съ топли, зачервени хлѣбове. „Защото съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце“. Съ този стихъ Христосъ открива нова епоха за човѣчеството. Кое е забележително въ тази епоха? — Остенътъ изчезва, слугитѣ ставатъ едно съ господаритѣ, жената и мѫжътъ тръгватъ задружно въ живота. Който е влѣзълъ въ тази епоха, казва: Хвърлямъ вече остена, пущамъ воловетѣ си на свобода, свързвамъ съ слугата си отношения на приятелство и най-после влизамъ въ кухнята и започвамъ да готвя заедно съ жена си, тръгвамъ рамо до рамо съ нея въ живота. Христосъ казва: „Вземете моето иго на себе си.“ Веднага ще се запитате: Може ли да се вземе това иго? Време ли е вече? Какви ще бѫдатъ резултатитѣ? Отъ две хиляди години хората си задаватъ все едни и сѫщи въпроси, но никой вече не ги пита, готови ли сѫ, или не. Като срещнатъ човѣкъ съ тежъкъ чувалъ, не го питатъ, готовъ ли е да го облекчатъ, но взиматъ чувала му и казватъ: Ние имаме право да вземемъ твоя чувалъ. Другъ е въпросътъ, ако можешъ да го носишъ; щомъ не можешъ, ние ти идемъ на помощь. Ако срещнатъ човѣкъ, който впрегналъ биволи въ колата си и върви следъ тѣхъ съ остенъ, ще спратъ колата и ще му кажатъ: Приятелю, разпрегни колата и освободи биволитѣ си. Азъ ще се впрегна и ще работя вмѣсто тѣхъ. Време е силнитѣ, голѣмитѣ да се впрегнатъ на работа и да замѣстятъ малкитѣ и слабитѣ. Съвременнитѣ хора трѣбва да се освободятъ отъ двойното робство, въ което сѫ попаднали: физическо и духовно. Въ първитѣ времена на християнството, единъ светия срещналъ единъ голѣмъ богаташъ, който търсѣлъ робъ да му слугува. Светията предложилъ на богаташа да му стане робъ. Богаташътъ се съгласилъ, но първо го запиталъ: Колко искашъ да ти платя? — Продавамъ се за хиляда дукати. — Съгласенъ съмъ, отъ днесъ ще бѫдешъ мой робъ и слуга. Светията изпълнявалъ добре работата си и останалъ две години въ дома на богаташа. Презъ това време той успѣлъ да обърне дветѣ дъщери на господаря си къмъ Бога. Така той ги освободилъ отъ веригитѣ на човѣшкитѣ заблуждения. Като свършилъ работата си, той казалъ на господаря си, че трѣбва вече да напусне дома му. Господарьтъ далъ съгласието си и му предложилъ сумата хиляда дукати, която му дължалъ. Обаче, светията отказалъ да вземе, каквато и да е сума, като добавилъ: Господарю, платено ми е всичко. За всѣка отъ дъщеритѣ ти, които обърнахъ къмъ Бога, ми е платено по 500 дукати. Това е алегория, отъ която хората трѣбва да се учатъ. Светията не е получилъ никаква сума за дъщеритѣ на богаташа, но той знае, че е голѣма радостьта на небето, когато една душа се обърне къмъ Бога. Мнозина говорятъ за Христовата кръвь, за жертвата, която Христосъ направилъ за човѣчеството, за любовьта, за правдата, но като влѣзатъ въ дома си, други сѫ отношенията имъ къмъ тѣхнитѣ близки. Жената на единъ такъвъ християнинъ казала: Не желая да влѣза въ този рай, за който ми говоришъ. Така казвали и китайцитѣ за католицитѣ, отъ които слушали да се говори по единъ начинъ, а се постѫпва по другъ. Тѣ често запитвали: Има ли на другия свѣтъ католици? — Има. — Тогава не искаме да влѣземъ въ този рай, за който тѣ ни говорятъ. Ето защо, между дѣлата и думитѣ на човѣка не трѣбва да има противоречие. При това, като обещаваме нѣщо, трѣбва да си служимъ съ сегашното време на глаголитѣ, а не съ бѫдещето. Богъ говори всѣкога въ настояще време, а не въ бѫдеще. Настоящето принадлежи на Бога, а бѫдещето — на човѣка. Кажи: Взимамъ Христовото иго на себе си. Кажешъ ли: „Ще взема Христовото иго“, ти залъгвашъ и себе си, и своя ближенъ. Който вземе Христовото иго, той придобива нуждната свобода. Свободенъ е този, който е научилъ законитѣ на кротостьта и на смирението. Сольта е кротка и смирена. Туришъ ли я въ водата, тя се разтваря безъ шумъ, безъ роптание и протестъ. Следователно, ако се гнѣвишъ на жена си, че не е сготвила добре, ти не си кротъкъ и смиренъ. — Азъ съмъ добъръ човѣкъ, но малко съмъ нервенъ. — Кой човѣкъ не е нервенъ? На кого нервитѣ не действуватъ? — Неврастеникъ съмъ. — Въ неврастенията нѣма нищо лошо. Неврастеникъ е онзи, който се е омоталъ въ лабиринта на своитѣ мисли и чувства, объркалъ е пѫтя си и не може да излѣзе вънъ, на свобода. Такова е положението на човѣкъ, който има да плаща две-три полици въ единъ день, но нѣма достатъчно пари и се чуди, какъ да излѣзе отъ това положение. — Какъвъ е цѣрътъ на тази неврастения? — Да отидешъ при кредитора си и да го помолишъ да продължи срока на полицитѣ ти. — Честолюбието ми не позволява да се моля на този - онзи. — Какъ ти позволява честолюбието да подписвашъ толкова полици? Щомъ си подписалъ нѣколко полици, безъ да си въ сила да ги плащашъ, ти си накърнилъ вече честолюбието си. Сега не ти остава нищо друго, освенъ да се молишъ и да възстановишъ своето честолюбие и достоинство. Единъ турски кадия разглеждалъ дѣлото на единъ богатъ турчинъ. Преди да се произнесе и издаде присѫдата, турчинътъ посетилъ кадията и изказалъ следната молба: Господинъ кадия, ще ти дамъ сто лири и гърне съ чисто, хубаво масло, ако отсѫдишъ дѣлото правилно. Кадията издалъ присѫдата въ полза на турчина. За да изкаже благодарностьта си, турчинътъ му занесълъ обещанитѣ сто лири и гърне съ масло. Кадията благодарилъ и, следъ сбогуването си съ турчина, решилъ да опита маслото, дали е хубаво. Като бръкналъ съ рѫката си въ гърнето, той останалъ крайно изненаданъ. Само горниятъ пластъ било масло, а въ срѣдата на гърнето имало говежди нечистотии. Силно разгнѣвенъ, той изпратилъ слугата да повика турчина. Последниятъ застаналъ спокойно предъ кадията и го запиталъ: Какво искате отъ мене? — Какъ не те бѣше срамъ, да напълнишъ гърнето съ нечистотии? Като бръкнахъ вѫтре, изцапахъ рѫцетѣ си. — Ти отдавна ги изцапа. Още като издаваше присѫдата, ти бръкна въ гърнето и изцапа пръститѣ си. И тъй, помнете, че дяволското гърне, въ което често бъркате, е пълно съ нечистотии. — Има ли дяволи между хората? — Има, тѣ съ духове, въплътени въ човѣшка форма. Тѣ съ хубаво облѣчени, заематъ различни служби въ обществото. — Какъ се познава дяволътъ? — Много лесно. Достатъчно е да бръкнешъ въ гърнето му, за да разберешъ, съ кого имашъ работа. Отгоре въ гърнето има нѣщо сладко, но вѫтре е пълно съ нечистотии. Тази е диагнозата, по която познавате присѫтствието на дявола. Една отъ великитѣ науки на живота се заключава въ правилното хранене. И въ миналото, и днесъ, човѣкъ се храни съ нечиста храна. — Възможно ли е това? — Възможно е. Всѣка клетка има стомахъ, чърва, както и цѣлото животно. Щомъ е така, тя отдѣля нечистотии. Понеже човѣкъ се храни съ растения и животни, следователно, той възприема и нечистотиитѣ на самитѣ клетки. Мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на хората сѫщо биватъ чисти и нечисти. За да се увѣримъ въ това, достатъчно е да бръкнемъ само съ два пръста въ нѣкои отъ тѣхнитѣ гърнета. Щомъ извадимъ пръститѣ си навънъ, ще разберемъ, какво носятъ тѣ за цѣлото човѣчество. — Може ли човѣкъ да се освободи отъ нечистотиитѣ на физическия и духовния свѣтъ? — Може, но той трѣбва да се преобрази, да стане кротъкъ и смиренъ. Христосъ казва: „Вземете моето иго на себе си, да се научите, какъ да станете кротки и смирени“. Христосъ е кротъкъ и смиренъ, не ферментира, не роптае, не се гнѣви. Кротостьта е необходимо условие за живота на великия човѣкъ. Никой не може да изнасили кроткия, нито може да му причини нѣкакво зло. Споредъ нѣкои, кроткиятъ се познава по това, че е миренъ, стои на едно мѣсто, не се движи много. Това не е кротость. Кротостьта е вѫтрешно състояние на душата, при което мислитѣ и чувствата на човѣка сѫ отправени къмъ единъ центъръ, съ единствената цель да съграждатъ. И водата е кротка. Тя прониква навсѣкѫде, пои растенията и животнитѣ, утолява жаждата на пѫтницитѣ, върши полезна работа. Понѣкога тя става буйна, причинява голѣми пакости, но това се дължи на хората, които измѣнятъ природата ѝ. Тѣ искатъ да впрегнатъ кротостьта ѝ, да я използуватъ за свои лични облаги. Водата има свойството да пречиства различнитѣ вещества. Ако се разтвори въ нея нечиста соль, утайкитѣ падатъ на дъното. Следъ изпаряване на водата, сольта отново се отдѣля, но вече чиста и въ видъ на кристали. Значи, при пречистване на сольта, утайкитѣ оставатъ, т. е. кротостьта се отдѣля отъ утайкитѣ си. Онзи, който се представя за кротъкъ, безъ да е такъвъ, носи само утайкитѣ на кротостьта. — Кой човѣкъ е кротъкъ? — Който носи Христовото иго на себе си. — Кой не е кротъкъ? — Който не носи Христовото иго. Христовото иго е свързано съ закона на кротостьта. Който поема това иго, той изучава този законъ. Сега, като се говори за кротостьта, хората ще се раздѣлятъ на категории: първата категория ще приеме идеята за кротостьта отъ страхъ; втората категория ще я приеме отъ материаленъ интересъ, да спечели нѣщо; третата — отъ любовь къмъ науката, да научи нѣщо, да опита силата на кротостьта; четвъртата — отъ любовь къмъ Бога, да приложи словото Му и да бѫде полезенъ на своя ближенъ. Не е лошо, че сѫществуватъ толкова категории хора; важно е, въ края на краищата, всички да възприематъ игото на Христа, да станатъ кротки и смирени. Това не се постига изведнъжъ, но постепенно. Не можемъ да учимъ гѫсеницитѣ да хвърчатъ, нито пеперудитѣ да лазятъ. Какво правятъ нѣкои хора? Срѣщатъ гѫсеници и започватъ да имъ проповѣдватъ, какъ да хвърчатъ. Опасно е гѫсеницата да хвърчи. Тя трѣбва да лази и да се храни съ листа. Не е дошло още времето ѝ да хвърчи и да се храни съ сладкия сокъ на цвѣтята. Единственото нѣщо, което може да се направи за гѫсеницата, е като я видите на земята, да я поставите на листъ, да си гризе спокойно, отъ никого несмущавана. Опасно е да учите пеперудата да лази. Тя трѣбва да се движи въ градина съ много цвѣтя, да смуче сладкия имъ сокъ и да се радва на Божествения свѣтъ. Всѣки говори за себепознаването, но, като се натъкне на известно изпитание, вижда, че не се познава. Затова често човѣкъ се запитва, пеперуда ли е, или гѫсеница. За да се познаешъ, наблюдавай се да видишъ, хвърчишъ ли, или лазишъ; дали гърнето ти, е пълно съ чисто масло, или има и нечистотии въ него. Ако си гнѣвенъ, бръкни въ гърнето си и вижъ, чистъ ли е пръстътъ ти, или не. Ако е чистъ, продължи работата си; ако е нечистъ, освободи се отъ отровата на гнѣва и следъ това работи. Дойде ли една идея въ ума ти, преди да я реализирашъ, провѣри, дали хвърчишъ, или лазишъ. При хвърченето ти ще я реализирашъ по единъ начинъ; при лазенето ще я реализирашъ по другъ начинъ. Нѣкой се заема съ много работи, но като не може самъ да ги свърши, прибѣгва до помощьта на външни хора. Този човѣкъ лази. Който не търси чужда помощь, той хвърчи. — Защо?— Защото уповава на Бога и, като хвърчи, той намира нужднитѣ сокове навсѣкѫде. Който не уповава на Бога и не е свързанъ съ Него, страда, независимо това, дали е пеперуда, или гѫсеница, дали хвърчи, или лази. Нѣкои хора сѫ въ състояние на гѫсеница, а други — на пеперуда, въпрѣки това, и еднитѣ, и другитѣ страдатъ. — Защо? — Защото често гѫсеницата попада между цвѣтя безъ листа. Оттукъ-оттамъ обикаля, нѣма храна и условия за развитието ѝ. Пеперудата пъкъ попада между листа на дървета и растения безъ цвѣтове. И тя се лишава отъ храна и условия за развитие. Следователно, оплаква ли се гѫсеницата, че страда, казвамъ, че се намира между цвѣтя безъ листа. Ако и пеперудата се оплаква, че страда, тя се намира само между листа. „Вземете моето иго на себе си, защото съмъ кротъкъ и смиренъ.“ Да бѫдешъ кротъкъ и смиренъ, значи, да проникнешъ въ благоприятни условия за твоето развитие, да не ферментирашъ и да бѫдешъ тихъ и спокоенъ, да дочакашъ времето за изучаване тайнитѣ на живота. Нѣкой иска да знае, какво представя другия свѣтъ, какво нѣщо е астралниятъ свѣтъ и какво — умствениятъ. Това сѫ свѣтове, които могатъ да се опредѣлятъ съ една дума. Напримѣръ, астралниятъ свѣтъ е на желанията, умствениятъ свѣтъ — на мисъльта, а причинниятъ — на причини и последствия на нѣщата. Какво знание е това, което се опредѣля само съ една дума? Ако сравнявате материята на тритѣ свѣта — физически, астраленъ и умственъ, ще видите, че материята на физическия свѣтъ е най-гѫста, на астралния свѣтъ е поразредена, а на умствения свѣтъ — най-рѣдка. Отъ човѣка зависи да измѣни свойствата на физичестата материя, т. е. да я направи по-пъргава, по-еластична, по-рѣдка. Трѣбва ли да допущате въ ума си отрицателни мисли, които сгѫстяватъ атмосферата около него? Чували сте, какъ нѣкой се заканва на своя познатъ, задето му казалъ една обидна дума. Той ще му отговори съ десеть обидни думи и не мисли, че съ това е бръкналъ вече въ нечистото гърне и се оцапалъ. Така той се излага много повече, отколкото обидната дума го излага. Дръжте въ ума си възвишени и чисти мисли, които ви свързватъ съ умствения свѣтъ, дето живѣятъ свѣтли, разумни сѫщества. Дойде ли въ ума ви една нечиста мисъль, турете я веднага въ огъня на Божествената любовь, да изгори и да се превърне на пепель. Сега азъ не говоря на васъ, но на кадията и неговия обвиняемъ — турчина. Трѣбва ли кадията да се сърди на турчина, че му казалъ истината? Благодарете на всѣки, който ви казва истината. Кой отъ васъ е изпълнилъ Божията воля, както трѣбва? Нека всѣки си отговори, какво е направилъ за Господа. — Азъ ли съмъ най-голѣмъ грѣшникъ? — Не е въпросъ, дали си грѣшникъ, или не; важно е, всѣки да изпълни волята на Онзи, Който го изпратилъ тукъ на земята. Въ изпълнението на тази велика воля се крие благото на човѣшката душа, както и благото на цѣлото човѣчество. Ще кажете, че лесно се говори, но свѣтътъ не се оправя само съ думи. Азъ не мисля, че мога да оправя свѣта, но ретуширамъ своитѣ работи. Така постѫпва всѣки художникъ. Като нарисува една картина, оставя я известно време настрана, не се занимава съ нея. Следъ време пакъ я преглежда, да намѣри нѣкакъвъ недостатъкъ. Види ли такъвъ, веднага го изправя. Като я гледа дълго време, нищо лошо не вижда — пакъ я туря настрана. Така той изправя погрѣшкитѣ си, докато единъ день не вижда нищо лошо въ нея и счита, че картината е завършена. Като срещна нѣкой човѣкъ, азъ считамъ, че той е една отъ моитѣ незавършени картини и веднага взимамъ четката си да изправя единъ отъ недостатъцитѣ му. Знаете ли, съ какви бои си служа? Обикновено азъ използувамъ всички цвѣтове на спектъра. Обаче, никога не си служа съ черна боя. Черниятъ цвѣтъ означава почивка, отсѫтствие на животъ. Той е отрицателенъ цвѣтъ. „Защото съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце.“ Кротостьта и смирението сѫ толкова необходими въ живота, колкото и сольта. Това сѫ вѫтрешни качества, които даватъ възможность на човѣка да се развива правилно. Така той дохожда не само до външното, но и до вѫтрешното знание. Кроткиятъ се проявява само тогава, когато влиза въ общение съ хората. Тогава той се проявява свободно и познава себе си, но и окрѫжаващитѣ го познаватъ. Съ присѫтствието си той внася миръ между хората. Кротостьта хармонизира хората, поради което тѣ се обединяватъ и образуватъ голѣми общества. Така действува и Богъ съ своето присѫтствие. — Възможно ли е различни хора, съ различни характери да се обединятъ въ едно цѣло? Вижте какво правятъ музикантитѣ въ единъ оркестъръ. Всѣки музикантъ свири своята часть и, въ края на краищата, тоноветѣ на различнитѣ инструменти се сливатъ въ акорди и образуватъ нѣщо хармонично, приятно за слушане. Тукъ действува законътъ на сливането. Следователно, всѣка музикална пиеса, която е основана на този законъ, е кротка и хармонична. Ако искате да създадете красива и възвишена музика, турете кротостьта въ действие; ако искате да създадете нова религия, която да почива на любовьта, вложете за основа кротостьта; ако искате да преобразите земния си животъ, да изчистите отношенията си, вложете кротостьта за основа на вашитѣ постѫпки. Кротостьта повдига вибрациитѣ на човѣка и го води къмъ чистъ, Божественъ животъ. Всѣка мисъль, всѣко чувство и всѣка постѫпка, лишени отъ кротостьта, сѫ проява на безлюбието. Чистота и искреность се иска отъ човѣка. Какъ се познава чистиятъ човѣкъ? — Като бръкнете съ двата си пръста въ неговото гърне, и пръститѣ ви останатъ чисти, той е чистъ. Така ще познаятъ и вашата чистота. Съ двата пръста жената рови въ земята, да посади нѣщо. Въ тѣзи пръсти се крие човѣшката религия, съвѣсть, воля и правда. Ето защо, когато казвате, че човѣкъ трѣбва да се познае, това значи, да бръкне съ двата си пръста въ своето гърне и да види, чисти ли сѫ пръститѣ му, или оцапани. Кротостьта и смирението сѫ качества, които вървятъ заедно. Смирениятъ никога не говори за себе си. Той изпълнява задълженията си тихо и добросъвѣстно и така се проявява. Христосъ дойде на земята, именно, за това, да покаже на хората, какъ да живѣятъ. Безъ кротость и смирение нѣма спокойствие. Вълнува се морето, т. е. човѣшкото сърдце, но единъ е пѫтьтъ за утихването му — пѫтьтъ къмъ кротостьта и смирението. Защо трѣбва да се смущава сърдцето ви? Писательтъ се смущава за своето произведение, да не би критиката да се произнесе много строго. Учениятъ се смущава за своето изобретение. Ако съчинението ви почива на истината, нѣма защо да се смущавате. Има строги критици, но ако сѫ чистосърдечни, тѣ не сѫ опасни. Важно е човѣкъ да бѫде искренъ къмъ себе си и къмъ своитѣ ближни, да не изпада въ лицемѣрие. Лицето на нѣкого се изкривило отъ страдание, а той се представя за спокоенъ. Лицето на спокойния е огледало на душата му. И да страда, той понася всичко съ съзнание и любовь, знае, че самъ е виновенъ за страданието си, не хвърля отговорностьта на другитѣ хора. — Не се носи лесно бремето. — Отъ човѣка зависи. И бременната жена носи иго, но се радва, че ще се роди човѣкъ на свѣта. Бременната жена трѣбва да носи детето си съ кротость и смирение, за да предаде тѣзи качества и на него. Само така може да се подобри бѫдещето поколѣние. Следователно, дето и да носите иго — на врата, на гърба, въ утробата си, въ ума, въ сърдцето — носете го съ радость, кротость и смирение. „Вземете моето иго на себе си, защото съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце.“ Ето единъ стихъ, който заслужава да се приложи въ живота; всѣки трѣбва да го напише въ ума и въ сърдцето си. Бременната жена да повтаря този стихъ презъ всичкото време на бременностьта си. Така ли постѫпва тя? Понѣкога си спомня този стихъ, но следъ като роди детето, а тогава е късно вече. Христовото иго е необходимо за умствения и духовенъ животъ на човѣка. Безъ него той изопачава своитѣ мисли, желания и постѫпки. Какво значи да живѣе човѣкъ съ изопачени мисли и желания? — Това подразбира дърво съ лоши, гнили плодове. Мислитѣ сѫ плодове на ума, а чувствата — на сърдцето. За да се създаде една мисъль, нуждни сѫ два елемента: а — висшиятъ манасъ и в — нисшиятъ манасъ. Двата елемента заедно образуватъ с — самата мисъль. И въ духовния свѣтъ чувствата се образуватъ пакъ отъ два елемента: искане и желание. И тъй, буквата а е умътъ, в — сърдцето, с — волята. Значи, а+в=с. Волята е дете на ума и на сърдцето. Следователно, когато казватъ за нѣкого, че волята му не е възпитана, това значи, че умътъ и сърдцето му сѫ невъзпитани. Щомъ тѣ сѫ невъзпитани, и детето, родено отъ тѣхъ, ще бѫде невъзпитано. Нѣкои искатъ да възпитатъ ума и сърдцето чрезъ волята. И това е възможно, обаче, синътъ ви ще играе роля на вашата воля. Той ще се ожени и заедно съ жена си ще ви възпитаватъ. Синътъ ще бѫде а, жена му — в, а вие — с, т. е. неговитѣ деца. На какво ще бѫде равно а — в? Този въпросъ оставямъ отворенъ, вие да го разрешите. Кротость и смирение — две велики качества на астралния свѣтъ, които създаватъ истинскитѣ желания и стремежи на сърдцето. Който иска да влѣзе въ общение съ възвишенитѣ жители на астралния свѣтъ, трѣбва да бѫде кротъкъ и смиренъ. Безъ тѣзи качества, пакъ ще отидете въ астралния свѣтъ и ще се върнете, безъ да сте придобили нѣщо. Кротостьта и смирението подготвятъ човѣка за съзнателното му влизане въ астралния свѣтъ. Тѣ успокояватъ душата, която укрепва тѣлото и го прави здраво и бодро. Безъ кротость и смирение лѣкуването на човѣка е невъзможно. Безъ кротость и смирение никаква идея не може да се приложи. Кроткиятъ се отнася добре и съ хората, и съ животнитѣ. Той знае силата на грубитѣ отношения, на лошитѣ думи и ги уподобява на отровнитѣ и вредни питиета. Затова казвамъ: Не се черпете съ лоши думи и съ груби отношения. Всѣка дума е ценна, когато е употрѣбена на мѣстото си. Днесъ, на всички хора сѫ дадени условия, да бѫдатъ кротки и смирени по сърдце. „Вземете моето иго.“ Игото, това сѫ дветѣ очи на човѣка. Който не прилага закона на кротостьта и смирението, носи хомотъ на гърба си. Човѣшкиятъ духъ е впрегнатъ на работа. Неговото седалище сѫ очитѣ, презъ които вижда всичко и върви напредъ. Сѫщевременно очитѣ сѫ и хомотътъ на човѣка. Каквото види чрезъ тѣхъ, той го пожелава. Ако не може да го постигне, той се връща у дома си недоволенъ и разочарованъ. Вижда ниви, кѫщи, говеда — всичко пожелава. Чувате го най-после да казва: Винце искамъ, прасенце искамъ, да си пийна и хапна, да разбера смисъла на живота. И ако не може да задоволи желанията си, той казва, че носи иго. Игото не е въ това, че не е постигналъ временнитѣ си желания, но въ това, че не е употрѣбилъ очитѣ си на мѣсто — пожелалъ е нѣща, които не сѫ нуждни. Който не е доволенъ отъ живота си, ще носи игото на врата си; ако пакъ не е доволенъ, игото ще се премѣсти на гърба му. И най-после, игото ще влѣзе въ утробата му и ще роди дете. Така, игото ще се мѣсти, докато човѣкъ разбере смисъла на живота и стане съвършенъ, т. е. кротъкъ и смиренъ. Значи, игото е първо на очитѣ, после на врата, на гърба и най-после на корема. Да се справишъ съ това иго, подразбира да изучавашъ алхимията. Следователно, не говорете за желанията си и не страдайте за това, което не сте постигнали; използувайте знанието, което иде чрезъ очитѣ ви, и мислете, какво трѣбва да правите всѣки день. Кажете си: Днесъ трѣбва да бѫда кротъкъ и смиренъ заради Онзи, Който ми е далъ животъ. Ако не сте готови да бѫдете кротки и смирени заради Господа и Го безпокоите, вашиятъ ангелъ ще ви напусне. Ако майката и бащата се безпокоятъ за нищо и никакво, близкитѣ имъ единъ следъ другъ ще напуснатъ земята. Страшно е да остане човѣкъ самъ на земята, безъ близки и приятели, като сухо дърво, безъ листа, клончета и цвѣтове. Колкото повече се безпокои, толкова по-долу слиза той и губи всичко, което му е дадено. За да не става това, приемете Христовото бреме, което води къмъ кротость и смирение. Само така ще се повдигнете и облагородите. Да вземете игото на Христа, това значи, да приемете знанието на своя Учитель въ себе си. Който не е кротъкъ и смиренъ, не може да придобие любовьта. Най-мѫчното изкуство е да любишъ. Дето е любовьта, тамъ е Духътъ. Учете се да любите не само хората, но и най-малкитѣ мушици, бубулечици. И въ тѣхъ се криятъ условия за бѫдещето имъ развитие. Когато станатъ кротки и смирени, хората ще се отнасятъ добре съ животнитѣ и растенията, нѣма да сѣкатъ горитѣ безразборно. Въ дървото виждамъ великолепенъ палатъ за сѫществата, които живѣятъ въ него. Въ кристала сѫщо виждамъ палатъ за сѫществото, което живѣе тамъ. Следователно, нѣмате право да взимате безъ позволение живота на дървото. За всичко трѣбва да се допитваме до господаря на кѫщата. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Тѣ разполагатъ съ живота на нисшитѣ сѫщества, като съ своя собственость, но, въ края на краищата, скѫпо плащатъ. Дали признаватъ това, или не, не е важно. Ще възразите, че Господъ е създалъ всичко за човѣка. Какво представя човѣкътъ? Часть отъ цѣлокупното човѣчество. Следователно, като часть, той е длъженъ да иска позволение за всичко, което му е нуждно, отъ Онзи, Който е господарь на Цѣлото. Това изисква Христовото учение. Това изисква новата религия — религията на работата, на живота и на любовьта. Днесъ срѣщамъ млади моми и момци, деца и възрастни, които кѫсатъ цвѣтята безмилостно и после ги хвърлятъ като непотрѣбни. Това не се позволява. За човѣкъ, който кѫса цвѣтята и ги хвърля, имаме лошо мнение. Както кѫса главичкитѣ на цвѣтята, така може да откѫсне главата и на човѣка. Нѣкой кѫса цвѣтята и ги подарява на близкитѣ си. И това не се позволява. За такива случаи българитѣ казватъ: „Съ чужда пита поменъ не се прави“. Колко цвѣтя сѫ ми подарявани, но за всички съмъ платилъ. Щомъ получа едно цвѣте, обръщамъ се къмъ неговия господари и казвамъ: Моля ти се, прости на това дете. То не разбира закона. Като порастне, ще разбере погрѣшката си и ще я изправи. Новото възпитание изисква почитание къмъ цвѣтята и дърветата, както къмъ хората. Азъ поставямъ новъ законъ: „Обичай всѣко дърво, всѣко цвѣте, всѣко животно, като себе си“. Ще кажете: Кой си ти, съ какво право поставяшъ новъ законъ? — Азъ превеждамъ старитѣ закони на новъ езикъ, за да бѫдатъ разбрани и изпълнени отъ всички. Всѣко живо сѫщество — трева, дърво, цвѣте, животно е изразъ на нѣкаква идея, скрита въ него. И човѣкъ е изразъ на една Божествена идея. Като дойде на земята, Богъ ще потърси първо човѣка, да види, доколко той е реализиралъ идеята, която е вложилъ въ него. Той ще се почуди, като види, колко се изопачилъ човѣкътъ, колко е изопачилъ Божествената идея, вложена въ душата му. Богъ ще каже на човѣка: Ти нѣмашъ право да залагашъ тѣлото си и душата си. Тѣ не сѫ твоя собственость. Тѣлото ти е храмъ Божи, и ти нѣмашъ право да го петнишъ. Колко мѫже и жени сѫ изхвърлени днесъ на боклука, като остатъцитѣ на агънцата и прасенцата, а отгоре имъ турятъ кръстъ и пишатъ: Богъ да ги прости! Да ги помене въ Царството си! Богъ ще помене покойния, но ще помене и онзи, който е станалъ причина за разрушаване на кѫщата му — неговото тѣло. Азъ пъкъ ще кажа: Господи, помени въ Царството си всички мѫже и жени, старци и деца, свещеници и проповѣдници, учители и ученици, търговци и занаятчии и ги научи да живѣятъ правилно, да не рушатъ кѫщитѣ на своитѣ ближни, да не отнематъ живота на всичко живо по лицето на земята. Това значи, да вземете Христовото иго на себе си и да станете кротки и смирени. * 7. Беседа отъ Учителя, държана на 9 мартъ, 1919 г. София.

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно от 12.01.1919г. до 30.10.1919г., София, 1944, (стар правопис) Книгата на PDF - за теглене Съдържание Ако не бѣхъ дошълъ „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ, грѣхъ не щѣха да иматъ.“ Йоана 15:22. „Грѣхъ не щѣха да иматъ“. Ние разглеждаме грѣха отъ особено становище, а не както съвременнитѣ хора го разбиратъ. Тѣ считатъ за грѣхъ това, което не е, а какво представя истинскиятъ грѣхъ, не знаятъ. — Защо? — Защото дѣлятъ нѣщата на добри и лоши, споредъ това, какъ се отразяватъ на тѣхъ, какъ тѣ ги чувствуватъ. Всѣко приятно нѣщо човѣкъ счита за добро, а неприятното — за зло. Който му дава пари на заемъ, минава за добъръ човѣкъ; който не му дава, минава за лошъ човѣкъ. Това е криво заключение. Нѣкой може да ви даде пари на заемъ, но е лошъ човѣкъ; другъ не ви дава, а въ сѫщность е добъръ човѣкъ. Следователно, ние разглеждаме грѣха принципално, независимо човѣшката личности и човѣшкитѣ разбирания. Днесъ всички хора говорятъ за грѣха, безъ да могатъ да го разрешатъ. Който вестникъ отворите, на всѣка страница се описватъ грѣховетѣ и престѫпленията на хората. Ако апашъ обере нѣкого, веднага започватъ да го преследватъ, защото считатъ лъжата и кражбата за голѣми престѫпления. Ако нѣкой вземе паритѣ ви, давате го подъ сѫдъ, повдига се цѣлъ източенъ въпросъ, докато ги върнатъ. Всички считатъ паритѣ за голѣмо благо. Въ сѫщность, тѣ съ причина за нещастията въ свѣта. Паритѣ съ само условие, което хората сѫ преувеличили толкова много, че ги считатъ цель въ живота. Тѣ казватъ: Безъ пари не може, както и безъ грѣхъ не може. Не е така. И безъ пари може да се живѣе, и безъ грѣхъ може. Христосъ казва: „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ, грѣхъ не щѣха да иматъ.“ Той свързва отговорностьта за грѣха съ своето идване. — Кога грѣши човѣкъ? — Когато не слуша думитѣ и съвета на любовьта. Като грѣши, човѣкъ първо проявява непослушание, после неизпълнение на това, което му се говори. Казано е въ Писанието: „Заплатата на грѣха е смъртьта“. Това значи: грѣхътъ лишава човѣка отъ най-голѣмото благо — отъ живота. Пита ли нѣкой, защо не трѣбва да грѣши, ще знае, че грѣхътъ ще го лиши отъ най-великото благо, което му се дава. — Защо ме лишава Господъ отъ живота? Отговорътъ е въ стиха: „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ, грѣхъ не щѣха да иматъ.“ Въ първата глава на Битието, Богъ заповѣда на Адамъ и Ева да не ядатъ отъ плодоветѣ на дървото за познаване на доброто и злото. Понеже не Го послушаха и не изпълниха заповѣдьта Му, тѣ сгрѣшиха. Така тѣ внесоха грѣха въ човѣшкия животъ, отъ който хората и до днесъ още не могатъ да се освободятъ. — Какви бѣха тѣзи плодове? — Това не е важно. Едно трѣбва да се знае: Както ръждата разяжда желѣзото, така и грѣхътъ подкопава основитѣ на човѣшкия животъ. Грѣхътъ е огънь, който разяжда, опетнява и покваря чистата човѣшка душа, като я лишава отъ тѣлото ѝ. — Не може ли душата да се прояви безъ тѣло? — Не може. Както сольта не може да се прояви безъ киселина и основа, така и човѣшката душа не се проявява безъ тѣло. Такъвъ е законътъ на физическия свѣтъ. Следователно, за да се извърши една химическа реакция, нуждни сѫ две тѣла, които взаимодействуватъ помежду си и се получава трето тѣло. За тази цель е нуженъ огънь. Той топи и окислява тѣлата. Благороднитѣ вещества се топятъ отъ огъня, напримѣръ, злато, платина, сребро, а неблагороднитѣ се окисляватъ и разлагатъ. Отъ гледището на Божествения законъ, т. е. отъ гледището на алхимическия законъ, кои сѫ дветѣ тѣла, които си взаимодействуватъ? Това сѫ небето и земята, съставени отъ четиритѣ главни елемента: въздухъ, вода, огънь и земя, т. е. отъ твърда, течна, въздухообразна и свѣтлинна или лѫчиста материя. Като резултатъ на това взаимодействие се явилъ човѣкътъ, петиятъ елементъ, нареченъ „малкиятъ свѣтъ“. Ако земята и небето въ човѣка не се съединятъ, какъ ще се роди истинскиятъ, вѫтрешенъ човѣкъ? Отъ гледището на алхимията, земята е основа, небето — киселина, а човѣкътъ — соль. Затова Христосъ казва: „Вие сте сольта на земята“. Подъ „киселина“ се разбира Божествена сила, която прониква навсѣкѫде и твори, създава нови свѣтове. Подъ „основа се разбира съвъкупность отъ сили, които сѫдействуватъ на Божествената сила да събере необходимитѣ елементи за създаването на човѣка — малкия свѣтъ. Като се говори за небето, не подразбирамъ рая, защото той е състояние, а не мѣсто на блаженство. Като говори на ученицитѣ си за блаженствата, Христосъ пакъ разбира състояния, които човѣкъ преживява. Той казва: „Блажени нищитѣ духомъ, защото е тѣхно Царството небесно.“ Подъ „нишъ духомъ“ се разбира човѣкъ, който лесно се топи и разтваря. Това сѫ качества на сольта. Добриятъ човѣкъ трѣбва да се топи като сольта. Туришъ ли соль въ водата, тя веднага се разтваря, безъ протестъ, затова Царството небесно е нейно. Водата е основа, носителка на живота, а животътъ — едно отъ условията за придобиване на Царството Божие. Тъй щото, щомъ се разтопи като сольта, човѣкъ влиза вече въ Царството Божие. Като пада на земята, снѣгътъ се топи и така носи своето благословение за живота. Докато хората тлѣятъ и се мѫчатъ, а не се топятъ, злото ще се шири и управлява свѣта. — Защо се мѫчатъ хората? — Защото сѫ твърди, не се топятъ. Казано е въ Писанието: „Затвърдѣ сърдцето на този народъ.“ „Блажени нажаленитѣ, защото тѣ ще се утешатъ.“ Готварската соль, като стои на въздуха, поглъща водата и овлажнява, т. е. започва да сълзи. Така тя осолява тѣлата. Значи, нажалениятъ привлича влагата, т. е. живота, и така осолява срѣдата, въ която живѣе. Ако не правите сѫщото и вие, не може да се утешите. „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наследятъ земята.“ И сольта, въ широкъ смисълъ на думата, е тиха и кротка. Като се разтвори въ вода, тя не ферментира, не вдига шумъ около себе си. И въ разтопено състояние, сольта спокойно чака времето си, да дойде топлина отвънъ, да изпари водата, и отново да се яви въ първоначалния си видъ, като чиста, кристална соль. Тя знае, че сега ще бѫде по-чиста, отколкото е била по-рано. Следователно, кроткитѣ хора сѫ соль, която овлажнява на въздуха и започва да плаче, разтваря се въ водата и въ това състояние се разнася навсѣкѫде по земята, докато най-после отново кристализира въ хубави, чисти кристали. Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за правдата, защото тѣ ще се наситятъ.“ — Кога човѣкъ усѣща жажда? — Когато е ялъ солена храна. Тогава той има нужда отъ повече вода. Само човѣкъ изпитва жажда въ различни направления: жажда за вода, за знание, за свѣтлина, за свобода и т. н. Казано е, обаче: „Които жадуватъ и гладуватъ за правдата, тѣ ще се наситятъ“. Кроткиятъ, който се уподобява на соль, трѣбва да гладува за правдата. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Вие сте сольта на земята.“ За себе си казва: „Азъ съмъ виделината на свѣта.“ Сольта играе важна роля на земята. Даже и свѣтлината не може да се прояви безъ соль. Наистина, ученицитѣ на Христа бѣха срѣда, чрезъ която Той се прояви, Солитѣ се състоятъ отъ две нѣща: отъ металъ и металоидъ, или отъ металъ и остатъкъ отъ киселини. Но солитѣ не се намиратъ отдѣлно нито въ киселинитѣ, нито въ основитѣ. За да си обясните, какъ се образуватъ солитѣ, посѣйте едно житно зрънце и наблюдавайте, какъ расте и се развива то. Растенето е процесъ на духа и не се дължи нито само на земята, нито само на слънцето. Земята и небето, съединени въ едно, даватъ условия на духа да се прояви. На евангелски езикъ подъ „духъ“ разбираме соль. Дето е духътъ, т. е. сольта, тамъ има съзвучие; дето духътъ отсѫтствува, тамъ сѫществуватъ противоречия. Така сѫ разбирали старитѣ хора духа и така сѫ работѣли съ него. Старитѣ учени сѫ признавали сѫществуването на четири елемента въ природата: земя, вода, въздухъ и огънь. Съвременнитѣ учени сѫ считали това учение за криво, но най-новитѣ учени сѫ съгласни съ него и, отъ това гледище, подържатъ сѫществуването на четири състояния на материята, които отговарятъ на четиритѣ велики свѣта. Земята крие въ себе си много сили, нѣкои отъ които хората въ бѫдеще ще изучаватъ. Земята е проучена повече външно, по-малко вѫтрешно. Обаче, външниятъ изгледъ на земята и нейното вѫтрешно съдържание сѫ две различни нѣща. Киселината, за която говори химията окултиститѣ наричатъ небе, а основата — земя. Небето въ човѣка постоянно твори, действува, желае. Тази е причината, дето човѣкъ постоянно е недоволенъ, все иска нѣщо ново. Земята пъкъ, наречена основа, плъть, отхранва желанията, оформява ги и отъ тѣхъ образува човѣшкото тѣло. Значи, има небе и земя вънъ отъ човѣка и вѫтре въ него. Той трѣбва да познава тѣхната служба и да имъ съдействува. Желанията и идеитѣ идатъ отъ небето, а се реализиратъ на земята. Тя е майка на проявения човѣкъ, а небето неговъ баща; земята е душата, а небето — духътъ на човѣка. Тѣ сѫ работили, за да го създадатъ; тѣ работятъ още, за да го усъвършенствуватъ. Христосъ казва: „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ, грѣхъ не щѣха да иматъ.“ Щомъ нѣма грѣхъ, и смърть нѣма да има. Ако киселината и основата не си взаимодействуваха, щѣха да се проявятъ като разрушителни сили. Понеже тѣ си взаимодействуватъ и образуватъ соль — носителка на живота, разрушителнитѣ сили не се проявяватъ. Животъ има и въ киселината, и въ основата, но той се различава коренно отъ живота на сольта. Сегашнитѣ хора разбиратъ повече живота на сольта, отколкото живота на киселината и на основата. „Ако не бѣхъ дошълъ.“ Христосъ дойде на земята, за да избави хората отъ грѣха, а съ това заедно да освободи човѣшката душа отъ материята, съ която се е оплела. — Какъ ще я освободи? — Чрезъ киселината, която носи въ свѣта. Само киселината е въ състояние да разкѫса връзкитѣ на материята. Само човѣкъ е въ сила да освободи затворената птичка отъ кафеза. Обаче, върне ли се отново въ кафеза, птичката умира. Значи, свободата е нейниятъ Животъ. Много отъ сегашнитѣ хора сѫ осѫдени да живѣятъ въ кафезъ, т. е. осѫдени сѫ на преждевременна смърть. Като не съзнаватъ това, тѣ казватъ: Тукъ е истинскиятъ животъ. Колкото и да имъ предлагатъ да напуснатъ кафеза, тѣ отказватъ подъ предлогъ, че свободата е праздна работа. Излѣзатъ ли вънъ отъ кафеза, тѣ разбиратъ вече смисъла на живота и на свободата. Нѣкоя красива, черноока мома, съ розовъ цвѣтъ на лицето, жизнерадостна, се ожени за нѣкой Донъ Жуанъ, който веднага я затваря въ кафезъ и я залъгва съ малко просо. Тя подскача въ кафеза нагоре - надолу, върти се, но престава да пѣе. Като ѝ се насити, той я захвърля и замѣства съ друга птичка. Много жени днесъ сѫ изхвърлени отъ кафезитѣ навънъ и страдатъ, оплакватъ днитѣ си. — Защо сѫ изхвърлени? — Защото Богъ имъ е говорилъ да не влизатъ въ кафеза, но тѣ не сѫ Го слушали. Днесъ носятъ последствията на своето непослушание. Дали вѣрвате, или не вѣрвате на думитѣ ми, не е важно — ще ги опитате. Ще дойде день, когато вашиятъ възлюбенъ, или вашата възлюбена ще ви изхвърлятъ отъ кафеза и ще повѣрвате на моитѣ думи. Хората се дѣлятъ на мѫже и жени, но не сѫ истински мѫже и жени. Тѣ играятъ роля на такива. Жената символизира любовьта, а мѫжътъ — мѫдростьта. Коя отъ сегашнитѣ жени изявява любовьта? Кой отъ сегашнитѣ мѫже изявява мѫдростьта? Жената ще каже, че сърдцето ѝ горѣло отъ любовь. Горението на сърдцето не е любовь. И дървото гори, но не люби. Между горението на сърдцето и любовьта има грамадна разлика. Любовьта на съвременнитѣ хора е преходна, като на птичаря, който отглежда пойни птички въ кафезъ. Като порастне птичката, той я продава и почва да отглежда друга. Единъ отъ синоветѣ на Давида опита тази любовь. Той се влюби въ сестра си и се престори на боленъ, за да я изпрати баща му да го гледа. Щомъ изпита човѣшката любовь, той презрѣ сестра си и я изпѫди. Днесъ тази любовь господствува въ свѣта. Днесъ любишъ, на другия день мразишъ. Това не е любовь. Момъкъ гори отъ любовь къмъ момата, но като свари яденето си на огъня ѝ, нахрани се и после казва: Не ми трѣбва вече това гърне. Нѣкога момата готви на своя огънь, нѣкога момъкътъ. Така постѫпватъ всички хора. Като сварятъ ядене на огъня си, захвърлятъ гърнето и казватъ: Нашиятъ животъ е чергарски. Защо ще носимъ гърнета съ себе си, да ни тежатъ? Много гърнета има въ свѣта, и мѫжки, и женски. Дето спремъ, тамъ ще търсимъ гърне. Обаче, тази любовь води къмъ смъртьта. Като знаете това, не питайте, защо умиратъ хората. Много просто. Човѣкъ умира, защото господарьтъ му си сварилъ ядене въ неговото гърне, нахранилъ се добре и хвърлилъ гърнето. Като се счупи гърнето, близкитѣ му се събиратъ около него, плачатъ, четатъ молитви за успокоение на душата му. Защо сѫ тѣзи панихиди? Казвате, че така е наредилъ Богъ. Като отговоръ на тѣхното разбиране, Христосъ казва: „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ, грѣхъ не щѣха да иматъ; сега, обаче, за грѣховетѣ си извинение нѣматъ.“ Когато се говори истината, хората казватъ, че ги съблазняватъ. За каква съблазънь може да говори гърнето, което е пълно съ нечистотии? Другъ е въпросътъ, ако то е праведно, т. е. чисто. Обаче, праведни хора на земята не сѫществуватъ. Всѣко гърне е изцапано; външно или вѫтрешно, то носи нечистотии. Ще каже нѣкое гърне, че е праведно и свето. Азъ не се лъжа, отдалечъ усѣщамъ миризмата на нечистотиитѣ. Така не се лъже нито Христосъ, нито Богъ. За да придобие чистота и светость, гърнето трѣбва да се мие и отвънъ, и отвѫтре. Хората миятъ гърнетата само отвънъ и минаватъ за благочестиви. Когато момъкътъ се влюби въ нѣкоя мома, представя се нѣженъ, внимателенъ, готовъ на всѣкакви жертви. Той казва на момата, че е готовъ да умре за нея. Какъ ще умре, когато той още не е живъ? Много отъ сегашнитѣ хора сѫ повече мъртви, отколкото живи. Какъ е възможно тогава умрѣлиятъ да умира? Има смисълъ живиятъ да се жертвува за възлюбения си, но въ никой случай умрѣлиятъ да се жертвува и да умира за другитѣ хора. Следователно, не вѣрвайте на човѣкъ, който отдавна е умрѣлъ. Има смисълъ човѣкъ да се жертвува, но не и да умира. Смъртьта е дѣло на грѣха. Богъ казва: „Не съизволява душата ми въ смъртьта на грѣшника.“ Каже ли нѣкой, че умира отъ любовь, той не говори истината. Той нѣма да умре, но ще изяде жертвата си. Той не обича душата на човѣка, но богатството му. Отивате при кошеръ съ пчели, кадите ги, за да вземете меда имъ, и казвате, че обичате кошера. Не обичате кошера, но меда му. Така постѫпва и дяволътъ. Като дойде при васъ, казва: Колко ви обичамъ! Докато се обърнете, той отрѣже плода отъ дървото ви и казва: До виждане! До година, като вържете плодъ, пакъ ще ви посетя. Като умре нѣкой, близкитѣ му се събиратъ около него, плачатъ и казватъ: Добъръ човѣкъ бѣше. — Защо плачатъ? — Че гърнето заминало занѣкѫде. Тѣ казватъ, че гърнето се счупило, а ние казваме, че то оживѣло, освободило се отъ оковитѣ на смъртьта. Всички хора говорятъ за любовьта, но никой не я видѣлъ. Ако каже нѣкой, че е виждалъ любовьта, това е любовьта на пепельта. Човѣшката любовь може да се види само на огнището, дето гори, изгаря и се превръща на пепель. Коя жена и кой мѫжъ сѫ доволни отъ живота си като женени? Всѣки мечтае да се ожени, но, въ края на краищата, казва, че не заслужава човѣкъ да се жени. Малко хора сѫ се оженили, както трѣбва, и сѫ доволни отъ живота си. Който е недоволенъ отъ любовьта, той е попадналъ на магнетичната, неустойчива и преходна любовь. Тя е резултатъ на възбуждане на малкия мозъкъ въ човѣка. Благодарение на това, младитѣ се влюбватъ, привличатъ се и, като се отдѣлятъ единъ отъ другъ, се разлюбватъ. Привличането, което е резултатъ на магнетизъма, не е любовь. За да се магнетизиратъ, младитѣ се хващатъ за рѫце, цѣлуватъ се. Истинската любовь не се проявява нито чрезъ хващане на рѫце, нито чрезъ цѣлуване. Магнетичната любовь е начало на любовьта, условие за проява на киселинитѣ и основитѣ. Тази е причината, дето влюбенитѣ ставатъ кисели, нервни, неспокойни. Като се влюби, момата се дразни, сърди се, никого не може да търпи. Майката мисли, че е болна, вика лѣкарь да я прегледа. Не е болна момата, но огънь гори на огнището ѝ, гърнето съ яденето се пържи на огъня. Понеже момата не е привикнала на този огънь, мѫчи се и сграда. Като не може да издържи на огъня, момата се отчайва, иска да се самоубие. Сѫщото става и съ момъка. Казватъ, че нѣкой се самоубилъ отъ любовь. Това не е вѣрно. Любовьта възкръсява, оживява, подмладява човѣка. Това, което го кара да се самоубие, е резултатъ на неустойчивитѣ човѣшки чувства. За да не изпадне подъ тѣхно влияние, човѣкъ трѣбва да се вслушва въ гласа на Божествената си душа, който го предпазва отъ нечистото гърне. — Искамъ да си сготвя въ него. — Гърнето е нечисто, не ти трѣбва такова ядене. Много отъ съвременнитѣ хора сѫ нервни и болни все отъ любовь. Не ви трѣбва любовь, която разклаща основитѣ на здравето, изтощава нервитѣ и води къмъ отчаяние и самоубийство. И тъй, първата проява на любовьта е на привличането, т. е. магнетичната любовь. Втората проява на любовьта е приятелството. Тя е по-висока степень на любовьта отъ магнетичната. Всѣки човѣкъ иска да има приятель, съ когото да сподѣля своитѣ мисли и чувства. Но и приятелството не е устойчиво, лесно може да се развали.— Кога приятелството между двама души не устоява? — Когато не почива на здрава основа. За да устои, то трѣбва да има три допирни точки: на физическия, на духовния и на Божествения свѣтъ. Двама души се сприятеляватъ и започватъ обща работа. Връзката имъ е главно на физическия свѣтъ. Тѣ ставатъ съюзници, но, не се минава много време, приятелството имъ се разваля, не може да устои само на една връзка. Третата проява на любовьта почива на сродство между душитѣ. Когато двама души иматъ сродни мисли, чувства и постѫпки, тѣ не се привличатъ, нито се сприятеляватъ, но се свързватъ въ името на Божественото въ себе си. Тѣхната връзка е неразривна. Нищо не е въ състояние да ги раздѣли. Така се свързватъ само сродни души. „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ.“ — За какво имъ говорилъ Христосъ? — За третата проява на любовьта. Ако хората бѣха приели Христовото учение, грѣхъ нѣмаше да иматъ и щѣха да станатъ безсмъртни. Сега, понеже живѣятъ повече въ магнетичната любовь, грѣхове иматъ, и смъртьта ги дебне. Хората още не познаватъ сродството, като проява на любовьта, затова боледуватъ, страдатъ и умиратъ. Сродството между душитѣ подразбира единство въ проявитѣ имъ, единство въ възгледитѣ имъ, въ разбиране на великитѣ добродетели: любовьта, мѫдростьта, истината, правдата и доброто. Това не значи, че тѣ сѫ еднакви по буква. Тѣ се разбиратъ по духъ, а не само по външни прояви. Велико нѣщо е да си свързанъ съ една душа по вѫтрешно сродство. Това, което ние разбираме подъ „истина“, се коренно различава отъ разбирането на обикновения човѣкъ. Неговата истина означава „истиване.“ Истината е: квасътъ на Божествения животъ. Тази истина сѫ търсѣли алхимицитѣ; тази истина търсятъ и съвременните учени. Всички търсятъ истината, но не я намиратъ, защото я търсятъ по кривъ пѫть, тамъ, дето не е. Вмѣсто на истината, тѣ се натъкватъ на птичарь, който ги туря въ своя кафезъ, при други птички. Като имъ се насити, той ги изхвърля навънъ. Като се говори на хората за магнетичната любовь, тѣ се страхуватъ да не изгубятъ ценното въ себе си. Какво става съ желѣзнитѣ стърготини, като се намагнетисатъ? Тѣ временно се намагнетисватъ и скоро изгубватъ свойството да привличатъ леки тѣлца. Обаче, свойствата на желѣзото не се изгубватъ. На сѫщото основание, и човѣкъ, който се поддава на магнетичната любовь, временно се привлича отъ нея и само външно се измѣня. Обаче, той запазва вѫтрешнитѣ си качества. Щомъ се освободи отъ влиянието на тази любовь, и външно, и вѫтрешно си остава такъвъ, какъвто природата го е създала. Никаква сила въ свѣта не е въ състояние да измѣни вѫтрешнитѣ качества на човѣка. Съ други думи казано: никаква сила въ свѣта не е въ състояние да измѣни Божественото начало въ човѣка. Какви трѣбва да бѫдатъ вашитѣ възлюбени? — Тѣ трѣбва да бѫдатъ ниши духомъ, да се разтопяватъ; трѣбва да бѫдатъ нажалени, за да се утешатъ; трѣбва да бѫдатъ кротки, за да наследятъ земята; трѣбва да гладуватъ и жадуватъ за правдата, за да се наситятъ. Гладуването и жадуването подразбиратъ самопожертвуване. — За кого се жертвува човѣкъ? — За ближния си, съ цель да го повдигне. Христосъ казва: „Дойдохъ на свѣта да положа душата си за своя ближенъ. Имамъ власть да я положа, имамъ власть и да я отнема.“ Ще кажете, че всичко, което ви се говори, е добро, но не можете да се съгласите съ мисъльта, че вашата любовь води къмъ смъртьта. Не е нуждно да се съгласите съ моитѣ думи. Важно е да изучавате любовьта си и да видите, какви резултати произвежда тя. Ние не се интересуваме отъ гърнетата, които се пекатъ на вашитѣ огнища, нито Богъ се интересува отъ тѣхъ. Вижте, колко отъ вашитѣ гърнета сѫ останали здрави, следъ като сѫ се пекли на вашия огънь. Вижте, колко хора сѫ останали здрави, следъ като сѫ се хранили отъ яденето, което се е готвило въ вашитѣ гърнета. Кой отъ сегашнитѣ хора не е умрѣлъ отъ любовь? Проследете живота на своитѣ близки и ще видите, че който е умрѣлъ, причината за смъртьта му е или магнетичната любовь, или приятелската любовь, на които се е поддалъ. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ чистене, но не както се чистятъ въ банята. Нѣкой влиза въ банята и вика човѣкъ да го търка, докато се махне кирьта отъ тѣлото му. Това не е чистене. Така не се постига чистота и светость, съ които можешъ да влѣзешъ въ Царството Божие. Който се стреми къмъ чистота и светость, самъ трѣбва да се разтопи и да влѣзе въ банята на Божествения животъ. Така, именно, той ще стане по-бѣлъ и по-чистъ, отколкото е билъ по-рано. „Блажени нажаленитѣ, защото тѣ ще се утешатъ.“ Думата „нажаленъ“ подразбира растене въ добродетели. Не можешъ да растешъ, въ добродетели, ако не жалишъ. Ако жалишъ за майка си, или ти трѣбва да отидешъ при нея, или тя трѣбва да дойде при тебе. Ако жалишъ за свѣтлината, ти трѣбва да отидешъ при нея. Само така ще растешъ въ добродетелитѣ. Следователно, ако искашъ да растешъ и да се развивашъ въ добродетели, първо трѣбва да отидешъ при Бога. Това значи, да се откажешъ отъ всички временни връзки на земята, които спъватъ развитието ти. „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наследятъ, земята.“ Кроткиятъ е сольта на земята. — Какъ се срѣща сольта въ природата? — Въ разтворено състояние, въ морската вода, и като минералъ — каменна соль. Тя трѣбва да се отдѣли и отъ морската вода, и отъ каменната соль и да се пречисти. Получи ли се въ чисто състояние, тя представя Божествения животъ, къмъ който всички се стремятъ. Този животъ е съчетание на любовьта и на мѫдростьта: любовьта действува на земята, а мѫдростьта — на небето. За да разбере, какво нѣщо е любовьта и мѫдростьта, преди всичко, човѣкъ трѣбва да знае, може ли да се разтопи, или не може. — Какъ ще познаемъ? — Много просто, ще намѣрите тайната врата на Царството Божие и тамъ ще разберете, можете ли, да се разтопите. Така ще разберете и стиха: „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наследятъ земята. За това е нуждно трудъ и работа, да се потите по 99 пѫти на день, и всичко въ васъ да се разтвори за Божествения, животъ. Само така ще разберете смисъла на труда и работата, на радоститѣ и страданията. Като се разтопите, ще се повдигнете нагоре, въ Божествения свѣтъ, и всичко земно ще остане на земята. Като се говори за възвишения свѣтъ, нѣкои казватъ, че сѫ го видѣли на сънь. Съньтъ не е истинско виждане. Да виждашъ само външната форма на нѣщата, това още не е познаване и разбиране. Това е все едно да казвате, че нѣкой човѣкъ е чистъ, само защото външно е чистъ. Знаете ли, какво нѣщо е чистотата? Когато въ дома ви влѣзе чистъ човѣкъ, ако сте готови за Божествения животъ, той ще ви донесе най-голѣмото благословение. Ако не сте готови, ще преживѣете голѣми страдания. Той не иска да страдате, но вашето неразбиране ви носи тъмнина и мракъ. И Христосъ дойде между евреитѣ, донесе имъ свѣтлина, чрезъ която посочваше правия пѫть, но тѣ не Го приеха и Го разпнаха. Тѣ се отказаха отъ Неговата свѣтлина и приеха тъмнината. А тъмнината и смъртьта сѫ синоними. Така става съ всѣки, който се отказва отъ живота. Щомъ се откажешъ отъ живота, иде смъртьта. Христосъ е пѫтьтъ, истината и животътъ. Следователно, който се отказва отъ Христа, влиза въ ада, мѣстото на тъмнината, на разлагането, на прекѫсване връзкитѣ съ всички живи сѫщества. Това значи, да сѫдействувашъ за разрушаването на своя животъ, както и за този на своя ближенъ. Ако съзнавашъ това, нѣма ли да страдашъ? Мнозина се страхуватъ отъ страданията. Страхътъ е на мѣсто, ако предшествува грѣха. Обаче, страхувашъ ли се следъ съгрѣшаването, положението ти е лошо. Затова е казано: „Страхътъ отъ Господа е начало на мѫдростьта“. Ако скърбите преди съгрѣшаването, добро е; ако скърбите следъ съгрешаването, зло е. Който скърби преди да е съгрѣшилъ, той може да подобри живота си; който скърби следъ съгрѣшаването, натъква се на непоносими страдания. Казано е, че гнѣвътъ Божи се излива върху чадата на непослушанието. Така е за сегашната епоха, но бѫдещата епоха носи благословение за праведнитѣ. Къмъ грѣшницитѣ тя ще бѫде крайно взискателна. — Азъ отъ кои съмъ? — Ако искашъ да знаешъ отъ кои си, попитай се и си отговори, разтопявашъ ли се, т. е. кротъкъ ли си, гладувашъ и жадувашъ ли за правдата? — Топишъ ли се като сольта? — Не се топя. — Губишъ първия заръ. — Нажаленъ ли си? Не. — Губишъ втория заръ. — Жадувашъ и гладувашъ ли за правдата? — Не. — Губишъ и третия заръ. Следъ това, каквото и да ти говорятъ проповѣдницитѣ, както и да те успокояватъ хората, ще знаешъ, че не си спасенъ. Едно отъ свойствата на Христовата кръвь е разтварянето и разтопяването. Ето защо, който пие Христовата кръвь, ще бѫде спасенъ. Значи, Христосъ спасява човѣка. Въпрѣки това, момата мисли, че спасява момъка, а момъкътъ мисли, че спасява момата. И двамата сѫ на кривъ пѫть. Какво спасение е това, което ги прави нервни, отчаяни и недоволни? Момъкътъ туря пипалата си върху момата, като октоподъ, и я изсмуква. И момата прави сѫщото. Това е морскиятъ дяволъ, който се проявява чрезъ тѣхъ. При новото възпитание, майката трѣбва да каже истината на дъщеря си, а бащата — на сина си. Ако дъщерята се влюбила и страда, майката трѣбва да ѝ каже: Дъще, това не е любовь. Твоето гърне и гърнето на възлюбения ти не сѫ още чисти, не можете да готвите въ тѣхъ. Възложи надеждата си на Бога, и Той ще ти покаже, кѫде е твоятъ възлюбенъ и какъ ще го намѣришъ. Азъ вѣрвамъ само въ единъ Богъ, Който е въ сила да ни научи на великия законъ на любовьта. Всѣки другъ, дошълъ съ мисъльта да сватува, непремѣнно крие въ себе си нѣкаква лоша мисъль. Сватовницитѣ искатъ да събератъ двама млади, да си помагатъ. Въ сѫщность, излиза друго нѣщо. Вмѣсто да си помагатъ, тѣ започватъ да воюватъ, кой да вземе първото мѣсто. Ето, и българитѣ воюваха, за да стане България велика. Стана ли велика? Не само че не стана, но днесъ се страхуватъ отъ решението на Съглашението. Какво мислятъ Съглашенцитѣ? Каквото Богъ мисли за България. Богъ е решилъ да прекара България презъ огънь, да изчисти нейното гърне. Той казва: Азъ не се нуждая отъ българи, които не се разтопяватъ, не сѫ кротки и нажалени, не гладуватъ и жадуватъ за правдата и истината. Сѫщото се отнася и до всички народи. „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ, грѣхъ не щѣха да иматъ.“ Днесъ въ всички черкви се молятъ за България, дано не дойдатъ страдания върху нея, т. е. да не мине гърнето ѝ презъ огънь. Българитѣ се страхуватъ, да не би съседнитѣ държави да взематъ повече земя, да станатъ по-силни. Да взематъ повече земя, това значи, да варятъ повече кокали въ гърнетата си. Какво ще имъ донесатъ тѣзи кокали? Едно ще знаете: човѣкъ, или народъ, който не се топи, ще бѫде изхвърленъ навънъ. Това се отнася до всички хора и народи безъ изключение. Всички хора и народи могатъ да се разтопяватъ, но не искатъ, защото сѫ въ обятията на своя възлюбенъ, който имъ дава различни обещания. Той имъ казва, че ще ги украси съ диаманти, отдалечъ да свѣтятъ. Диамантитѣ не сѫ дадени за октоподитѣ. Всѣки може да изработи такива диаманти и да ги носи въ себе си. Само така човѣкъ може да бѫде смѣлъ, силенъ и готовъ на всѣкакви жертви. Пита ли нѣкой, какво бѫдеще го очаква, ще му отговоря: Бѫдещето ти е завидно, ако се топишъ, ако си кротъкъ, ако си нажаленъ, ако гладувашъ и жадувашъ за правдата. — Мѫчно се постига това. — Все пакъ, може да се постигне. „Ако не бѣхъ дошълъ.“ Понеже истината е дошла, човѣкъ или ще живѣе, или ще умре — едно отъ дветѣ. Като се разтопи, сольта не изчезва, но става по-чиста. Колкото пѫти и да я разтваряте въ вода, тя не се уморява. Обаче, турите ли дървото само веднъжъ на огъня, то изчезва и се превръща на пепель. Ако приличате на сольта, следъ разтварянето ви отново ще кристализирате, т. е. ще възкръснете; ако приличате на дърво, ще изгорите, ще се превърнете на пепель и ще ви хвърлятъ на купището. Казано е въ Писанието, че ако сольта обезсолѣе, ще се хвърли навънъ. И тъй, блаженствата, върху които Христосъ говорилъ на ученицитѣ си, иматъ отношение къмъ сольта. Ако дойде нѣкой приятель при васъ, питайте го, желае ли да се разтваря и топи като сольта; желае ли да бѫде кротъкъ и нажаленъ, да гладува и жадува за правдата. Ако отговори положително на всички въпроси, той е добъръ човѣкъ; ако отговори положително само на единъ въпросъ, а на другитѣ не дава отговоръ, пазете се отъ него. Това е говорилъ Христосъ на тогавашнитѣ хора. Така трѣбва да се говори и на сегашнитѣ учени, проповѣдници, общественици и др. Така трѣбва да се разбира Христовото учение, за да не кажете единъ день: Вода газихме, жадни бѣхме. Приятна и лесна работа е човѣкъ да се разтопява. Като се кѫпе, той може да провѣри, разтваря ли се, или не. Децата обичатъ да се кѫпятъ, но и възрастнитѣ обичатъ това. Отъ тѣхъ се иска внимание, да се изпитватъ, могатъ ли да се разтварятъ или топятъ. Това ще ги доведе до себепознаване. — Какъ ще позная, дали се топя? — Ако нѣкой ти открадне голѣма сума, и ти не се смутишъ, способенъ си да се разтопявашъ. Смутишъ ли се, ти не можешъ да се топишъ. Ако влизашъ въ положението на онзи, който страда, ти си способенъ да се разтопявашъ. Приятно е да срѣщашъ такъвъ човѣкъ. Той е добъръ и влияе благотворно върху окрѫжаващитѣ. Заслужава да слѣзешъ на дъното на ада за единъ добъръ човѣкъ. За него небето се отваря и ти става весело и свѣтло на душата. Приятно е да слушашъ музиканти, които не само свирятъ, но чувствуватъ и живѣятъ въ това, което изпълняватъ. Мнозина говорятъ за любовьта, безъ да я чувствуватъ, безъ да се проникватъ отъ нея и безъ да я прилагатъ. Това значи, едно се говори, друго се изпълнява. Като видишъ едно агънце, казвашъ, че го обичашъ. То отговаря: бе - е. Това значи: нѣма ли човѣкъ, който да покаже въ действителность любовь къмъ мене? Ти обичашъ агнето, но мислишъ, че като го заколятъ, ще си хапнешъ отъ него. Това не е любовь. Така се обичатъ повечето хора; така се обичатъ много моми и момци. Въ края на краищата, единъ отъ тѣхъ все ще стане жертва, както агнето отъ ножа на своя господарь — касапинъ. Съвременниятъ свѣтъ е пъленъ съ касапи. Колко агнета днесъ отиватъ жертва! Азъ се чудя на величието на Бога, на Неговата милость и любовь, на Неговото търпение. Той вижда всички престѫпления на хората и търпи. Навсѣкѫде чувствувате съмнения и подозрения. Докато нѣкой ви храни, вие сте съ него. Щомъ престане изобилието, всички се отдръпватъ отъ него. Това не е християнство, не е моралъ. Не ви упрѣквамъ, но посочвамъ слабитѣ ви страни, да се вгледате въ себе си и да научите правилно да се разтопявате. Свѣтътъ е преситенъ отъ обяснения въ любовь. Ако се жертвувате, жертвувайте се за Бога, а не за човѣка. Не искамъ да се жертвувате за мене, нито да умирате за мене. Това е най-голѣмото нещастие за човѣка. Отъ всички се иска да се откажатъ отъ грѣха, отъ престѫплението и непослушанието. Откажете се отъ ревностьта, която трови душитѣ ви. Очистете кѫщитѣ си и тогава очаквайте Христосъ да ви посети. Вложете повече любовь въ живота си. Като мѣсите хлѣбъ, като готвите, приложете любовьта си. И тогава, който хапне отъ вашия хлѣбъ, ще бѫде благословенъ. Хлѣбъ, омѣсенъ безъ любовь, носи отрова за човѣка. Не тровете себе си, не тровете и близкитѣ си. Никой нѣма право да става причина за страданията и смъртьта на своя ближенъ. Чистъ и светъ животъ се изисква отъ всички. Всѣки трѣбва да се разтопи, да стане кротъкъ и нажаленъ, да жадува и гладува за правдата. Христосъ казва: „Азъ съмъ виделината на свѣта.“ Следователно, който търси тази виделина, ще се просвѣти; който не я търси, ще ходи въ мракъ и тъмнина. Ще кажете, че свѣтлината се проявява чрезъ всѣка лампа. Всѣка свѣтлина, отдето и да иде, е отражение на Божествената свѣтлина, но отражението изчезва, ако не е свързано съ главния източникъ. Истинската свѣтлина е въ човѣшкия мозъкъ, а не вънъ отъ него. Свѣтлината иде само отгоре. Който възприеме Божествения животъ въ себе си, той започва да свѣти като слънцето. И тогава стихътъ „Вие сте виделината на свѣта“ се осмисля. И тъй, докато сте въ свѣта, между хората, работете съзнателно, да не се отчайвате, да не се спъвате едни - други. Понеже минавате за културни хора, покажете своята култура. Не ставайте причина да прогоните добритѣ хора между васъ. Тѣ сѫ дошли да ви помагатъ. Ако не отворите сърдцата си за тѣхъ, ще ви напуснатъ. Ако е да опитватъ жилото на човѣка, тѣ могатъ да отидатъ между бръмбаритѣ и бубулечкитѣ. И тамъ ще бѫдатъ жилени, но поне ще се предпазватъ. Бубулечката носи жилото си отпредъ, на хобота, да се вижда. А човѣкъ носи жилото си отзадъ. Човѣшкиятъ езикъ е жило, което троши и кости. Който може да извади отровата на своя езикъ, той минава за ученъ и великъ човѣкъ. „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ“. Христосъ дойде между хората, да имъ покаже, какъ да живѣятъ, какъ да изпълняватъ Божията воля, да работятъ за идване на Царството Божие на земята и за въдворяване на славата Божия. Тази е положителната страна на стиха: „Ако не бѣхъ дошълъ и не бѣхъ имъ говорилъ, грѣхъ, не щѣха да иматъ.“ * 6. Беседа, отъ Учителя, държана на 2 мартъ, 1919 г. София.

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно от 12.01.1919г. до 30.10.1919г., София, 1944, (стар правопис) Книгата на PDF - за теглене Съдържание Като себе си „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката си сила, а ближния си като себе си.“ Матея 22:34, 38, 39. На всички е позната истината, че хората не обичатъ старитѣ нѣща. Когато бащата и майката остарѣятъ, синътъ и дъщерята сѫ недоволни отъ тѣхъ, искатъ часъ по-скоро да останатъ свободни. Тѣ гледатъ на старитѣ като на препятствие въ живота си. Въ сѫщность, старитѣ хора сѫ на мѣстото си. Една българска пословица казва: „Отъ стара коза ере“. Изобщо, старитѣ хора носятъ въ себе си всички условия, при които детето може да се роди и отгледа. Въ първоначалния езикъ думата „старъ“ имала съвсемъ различно значение отъ това, което днесъ ѝ отдаватъ. За да се развива правилно, младиятъ трѣбва да служи на двата велики закона: любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Безъ любовь нищо не се ражда. Любовьта подтиква човѣшката душа къмъ движение и творчество. Да се говори за любовьта, това не значи, да имаме предъ видъ човѣшката любовь, която води къмъ разочарования. Ние говоримъ за любовьта, за която апостолъ Павелъ казва: „Отчасти знаемъ, отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършеното, това, което е отчасти, ще се прекрати.“ Съвършеното е любовьта. Абсолютната, Божествена истина се изявява чрезъ съвършеното знание, чрезъ любовьта. Христосъ казва, че любовьта се изявява чрезъ два велики закона: Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката си сила, а ближния си, като себе си. Когато се говори за любовь къмъ Бога, нѣкои мислятъ, че Той е вънъ отъ тѣхъ, невидимъ. Затова казватъ, че никой не Го е видѣлъ. Който иска да намѣри Бога, трѣбва да Го търси въ брата си, т.е. въ своя ближенъ. Какъ ще любишъ Бога, ако не си възлюбилъ своя ближенъ, когото виждашъ? Който люби, той вижда Бога. Затова е казано: „Богъ е Любовь“. Този стихъ изразява външния и вѫтрешния смисълъ на понятието Богъ. Любовьта не се вижда, но се чувствува, затова Богъ е достѫпенъ за всички човѣшки умове, сърдца и души. Достатъчно е човѣкъ да се отвори за любовьта, за да я познае. Животъ безъ любовь не сѫществува. Нѣма сърдце, умъ и душа, които да не сѫ опитали любовьта. Дето любовьта прониква, тамъ има топлина. Затова всички сѫщества я носятъ въ себе си, въ малка или голѣма степень, като нисша или висша проява. Казано е: „Да възлюбишъ Господа съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила.“ Дето се проявява сърдцето, тамъ има чувства и желания, т.е. материалъ, чрезъ който любовьта работи. Който дава ходъ на чувствата и на желанията си, безъ да работи съ тѣхъ, скоро се насища на любовьта и казва, че нѣма смисълъ да люби. Има смисълъ всѣкога да любишъ, но правилно. Тѣлесната топлина на човѣшкото тѣло е между 36°—37°. Повдигне ли се надъ 37°, човѣкъ започва да боледува. Колкото по-висока е температурата, толкова по-голѣми усложнения настѫпватъ въ организма. Дойде ли до 40 или 41°, болниятъ заминава за другия свѣтъ. Значи, на физическия свѣтъ любовьта може да достигне най-висока температура до 41°. Сѫщиятъ законъ има отношение и къмъ обществения животъ. Докато общественикътъ се движи между 36—37° температура, всички го считатъ за нормаленъ човѣкъ. Повиши ли се температурата му, той започва да бълнува, говори несвързани нѣща и веднага го завеждатъ въ лудница. — Защо? — Защото ималъ такива прояви, които сѫ вънъ отъ физическия свѣтъ. Въ сѫщность, мѫчно може да се постави граница, докѫде стига нормалния и докѫде — ненормалния животъ. Когато угоявате прасето си, вие намирате, че това е нормално. Казвате, че прасето трѣбва да се угои, да има повече сланина. Пуснете сѫщото прасе въ гората, при естествени за него условия, и вижте, какво ще стане съ сланината му. Тя ще се стопи, и прасето ще дойде въ нормалния си видъ. Следователно, понятията нормаленъ и ненормаленъ сѫ относителни. Какъвъ е билъ човѣкъ въ миналото, какъвъ е днесъ и какъвъ трѣбва да е въ бѫдеще, това сѫ три различни нѣща, три реалности. Истински реаленъ животъ е този, който включва миналото, настоящето и бѫдещето. Който носи въ себе си и тритѣ живота, наричаме човѣкъ на любовьта. Той се рѫководи отъ три велики закона: законъ на необходимостьта, законъ на свободата и законъ на природата. Законътъ на необходимостьта разрешава 25 на сто отъ човѣшкитѣ мѫчнотии; законътъ на свободата разрешава сѫщо 25 на сто отъ мѫчнотиитѣ, а законътъ на природата — 50 на сто. Тритѣ закона заедно разрешаватъ сто на сто отъ житейскитѣ мѫчнотии. Ако болниятъ приложи и тритѣ закона, въ скоро време ще оздравѣе. Споредъ първия законъ, той си е самъ лѣкарь, затова ще си помогне 25 на сто; споредъ втория законъ, ще прибѣгне до лѣкарь, който ще му помогне още 25 на сто. И най-после, като се остави на природата, тя ще го лѣкува 50 на сто. По този начинъ той ще оздравѣе напълно. Ако болниятъ се остави самъ на себе си, или само на лѣкаря, ще се излѣкува отчасти. Обаче, болниятъ и лѣкарьтъ трѣбва да призоватъ на помощь и природата; тогава лѣкуването е сто на сто рационално. Сѫщиятъ законъ има отношение къмъ семейния, къмъ обществения и къмъ общочовѣшкия животъ. Когато двама млади се женятъ, момъкътъ трѣбва да вземе участие за добрия животъ съ 25 на сто отъ своитѣ сили и възможности; момата сѫщо съ 25 на сто. Следъ това и двамата трѣбва да се обърнатъ къмъ Бога, да искатъ Неговото участие въ живота си. Той ще имъ помогне съ 50 на сто отъ своитѣ сили, и животътъ имъ ще бѫде сто на сто нормаленъ. Съвременнитѣ семейства не почиватъ на здрава основа, защото единиятъ отъ младитѣ дава 25 на сто отъ себе си, а очаква отъ другия 75 на сто. Всѣки човѣкъ може да даде отъ себе си само 25 на сто. Останалата часть до 100 трѣбва да се очаква отъ ближния и отъ Господа. Не се ли поставятъ семейниятъ и обществениятъ животъ на този принципъ, всѣкога ще липсва нѣщо, поради което хората ще се разочароватъ едни отъ други. Прилагайте и тритѣ закона, за да опитате тѣхната сила. Служите ли си само съ единия или съ двата, всѣкога ще бѫдете недоволни. Причината за смъртностьта въ домоветѣ, за болеститѣ, за бездетството се дължатъ, именно, на прилагане на закона на необходимостьта и на свободата, а отричане участието на Божествения принципъ въ живота, или на разумната природа. „Да възлюбишъ Господа съ всичката си душа“. Подъ „душа“ Христосъ разбира пѫть, условие за движение на любовьта. Движение има въ цѣлата природа. Всички езера, рѣки, морета се движатъ. Дето има растене, тамъ всичко е въ движение. То е условие за развиване на душата. Ето защо, казваме, че движението е необходимо и въ човѣшката, и въ ангелската, и въ Божествената любовь. Спре ли се движението, спира животътъ, а оттамъ и любовьта. Понеже въ любовьта има движение, човѣкъ трѣбва да обича всички живи сѫщества, които се изпрѣчватъ на пѫтя му. Само така той дава възможность на Бога въ себе си да се прояви. Това значи, да чувствувашъ пулса на живота. Това значи, да чувствувашъ величието и красотата на природата, както и могѫществото на Твореца. Само така човѣкъ може да разбере и приложи стиха, въ който Христосъ казва, какъ трѣбва да възлюбимъ Бога. Безъ стремежъ къмъ красотата, любовьта не може да се прояви. „Да възлюбишъ Господа съ всичката си сила“. Силата подразбира интенсивность. Това значи, да възлюбишъ Господа така, че да си готовъ да преодолѣешъ всички мѫчнотии и препятствия. Любовь, която отстѫпва предъ препятствията, не е истинска; користната любовь не е истинска. Любовьта изисква велики жертви. Всички велики хора сѫ дали жертва първо за любовьта. Мнозина се съмняватъ, дали, наистина, сѫ сѫществували или сѫществуватъ хора, готови на пълно себеотричане за любовьта. Могатъ да се съмняватъ, но съмнението не разрешава въпроситѣ. Едно ще отречешъ, друго ще подържашъ и доказвашъ. Какъ ще отречешъ свѣтлината? Какъ ще отречешъ живота? Животътъ се доказва чрезъ смъртьта, а смъртьта — чрезъ живота. Щомъ има животъ, има и смърть; щомъ има смърть, има и животъ. Казано е въ Писанието, че ние живѣемъ и се движимъ въ Бога. Следователно, докато си свързанъ съ Бога, всѣкога ще живѣешъ, безразлично, дали си на този, или на онзи свѣтъ. Заминаването на човѣшката душа за онзи свѣтъ наричатъ смърть; обаче, въ абсолютния смисълъ на думата, смърть не сѫществува. Че човѣкъ умира и изчезва, това е кривъ възгледъ, останалъ отъ дѣди и прадѣди. Въ сѫщность, смъртьта е сѣнка на живота. Въ горещи, лѣтни дни, човѣкъ се крие подъ сѣнката на дърветата. Умрѣлъ ли е той? Не, скрилъ се е само подъ сѣнка. Казано е въ Свещенитѣ книги, че смъртьта е почивка. Значи, който е работилъ и работи, има право да седне подъ сѣнката на нѣкое дърво, да си почине. Каже ли се, че нѣкой умрѣлъ, това подразбира, че той се е скрилъ на сѣнка, да си почине. Споредъ мнозина, смъртьта е конвулсия, гърчене, агония, мѫчение и т.н. Това сѫ фиктивни нѣща. Физическата дреха на човѣка се отдѣля отъ духовната, но това не е смърть. Може да внушите на нѣкой човѣкъ, че умира, и той ще преживѣе всички прояви на агонизиращия, безъ да умре въ действителность. Като се освободи отъ чуждата мисъль, той самъ ще се убеди, че е живъ и здравъ. Може ли следъ това да се мисли, че е възкръсналъ? Колкото е умрѣлъ, толкова и възкръсналъ. Това показва, че смъртьта е процесъ на човѣшката мисъль. Като дошълъ на земята и разбралъ, че всичко, което го обикаля, е Божие създание, човѣкъ пожелалъ да направи нѣщо, и, въ заключение, работилъ за създаване на смъртьта, т.е. на почивката. Сегашниятъ човѣкъ се страхува отъ смъртьта, безъ да се замисля върху нея, като свое изобретение. Какъ може да се страхува човѣкъ отъ собственото си изобретение? Той казва, че следъ смъртьта идатъ страдания, огънь и вѣчно мѫчение. Кой е ходилъ на онзи свѣтъ и се е върналъ оттамъ, за да опише, какво има и какво го очаква? Нека дойдатъ ученитѣ, философитѣ, които говорятъ за онзи свѣтъ, да се разбератъ помежду си, да видятъ, на какъвъ езикъ пишатъ и обясняватъ истината. Въ далечното минало, въ Индия нѣкѫде, въ дома на тогавашния шахъ, живѣлъ единъ виденъ философъ, който изучавалъ тайнитѣ на природата. Покрай голѣмитѣ философски познания, той научилъ изкуството да се разговаря съ движения на рѫцетѣ. Шахътъ се интересувалъ отъ това изкуство и, за да види, какъ могатъ хората да се разбиратъ само съ движения, казалъ на философа да потърси другъ нѣкой познавачъ на това изкуство, съ когото да се разговаря. Философътъ не познавалъ такова лице, затова шахът възложилъ тази задача на единъ отъ своитѣ учени брамини, като му казалъ: Искамъ да намѣришъ човѣкъ, който да се разговаря съ движение на рѫце, като философа. Ако не намѣришъ, ще напуснешъ двореца ми. Браминътъ се стресналъ отъ заповѣдьта на шаха. Потърсилъ такъвъ човѣкъ, но не намѣрилъ. Замисленъ и тѫженъ, той напусналъ двореца и се вглъбилъ въ себе си. Единъ день той срещналъ своя бръснарь, който го запиталъ: Защо си толкова замисленъ? — Не мога да ти кажа. Ти не си въ състояние да ми помогнешъ. — Кажи, какво те мѫчи, ще намѣря нѣкакво разрешение на твоята мѫка. — Шахътъ ми възложи задачата да намѣря човѣкъ, който да се разговаря съ движения на рѫцетѣ, но никѫде не се оказа такова лице. Понеже не можахъ да изпълня желанието му, напуснахъ двореца. — Не се безпокой, азъ зная това изкуство. Ще се разговарямъ съ философа въ присѫтствие на шаха, да покажа и азъ моето изкуство. Шахътъ опредѣлилъ деня на сеанса, и разговорътъ започналъ. Философътъ вдигналъ едната рѫка и единия си пръстъ, а бръснарьтъ — дветѣ рѫце и двата пръста; философътъ спусналъ едната си рѫка отгоре, съ разтворени пръсти, а бръснарьтъ изнесълъ рѫката си, съ разтворени пръсти нагоре. Шахътъ запиталъ философа, какъвъ разговоръ водилъ съ бръснаря, и той отговорилъ: Съ вдигането на рѫката и на единия си пръстъ, азъ казахъ, че само едно сѫщество управлява свѣта — Богъ. Бръснарьтъ вдигна две рѫце и два пръста, съ което искаше да ми каже, че две сѫщества управляватъ свѣта — Богъ и царь. Съ сваляне рѫката си надолу, съ разтворени пръсти, азъ искахъ да кажа, че въ скоро време ще вали дъждъ. Бръснарьтъ противопостави по сѫщия начинъ срещу рѫката ми своята, съ което искаше да каже, че следъ този дъждъ иде голѣмо плодородие. Следъ това шахътъ запиталъ бръснаря, какво разбралъ отъ разговора си съ философа. Бръснарьтъ отговорилъ: Когато философътъ вдигна единия си пръстъ нагоре, искаше да каже, че ще ми извади едното око. Азъ вдигнахъ двата си пръста, за да му докажа, че съмъ по-силенъ, ще извадя и дветѣ му очи. Когато прострѣ рѫката си въ въздуха, съ това искаше да каже, че ще излѣзе срещу мене съ петь души, да ме накаже. И азъ прострѣхъ рѫката си въ въздуха, да докажа, че ще му се противопоставя съ петь души по-силни отъ неговитѣ. Шахътъ се усмихналъ и си казалъ: Това било разбиране! Така се разбиратъ много отъ съвременнитѣ религиозни и свѣтски хора. Така се разбиратъ хората въ семействата, въ обществата, благодарение на което идатъ нещастията и страданията. Христосъ говори за вѣчния животъ. Съ това Той изключва смъртьта. Вѣчниятъ животъ подразбира познаване на Бога и на Христа. Познаването почива на истинско, вѫтрешно разбиране. Който люби Бога съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и сила, а ближния си като себе си, той е придобилъ вѣчния животъ и не се страхува отъ смъртьта. За мнозина понятието „вѣченъ животъ“ е отвлѣчено. Много нѣща, много понятия сѫ отвлѣчени. Думата „отвлѣченъ“ има двоякъ смисълъ: външенъ и вѫтрешенъ. Казва се, че нѣщо е отвлѣчено, т. е. задигнато. Често младитѣ се оплакватъ, че любовьта имъ е отвлѣчена, задигната. Момъкъ плаче, страда, че нѣкой отвлѣкълъ, т.е. задигналъ възлюбената му. Докато била при него, той билъ щастливъ. Щомъ я отвличатъ, той става нещастенъ. Това е неразбиране. Никой не може да отвлѣче любовьта на човѣка, освенъ той самъ. Щомъ се усъмни въ любовьта си, тя сама го напуща. Значи, съмнението, подозрението въ човѣка става причина за отвличане на неговитѣ красиви и възвишени идеи, на неговата любовь. Той губи своя вѫтрешенъ миръ и търси причината за нещастието си вънъ отъ себе си. Причината за всичко е самъ той. Човѣкъ опредѣля, както своя животъ, така и живота на семейството и обществото. Каквото е състоянието на индивида, такова е и на цѣлото общество. Индивидитѣ образуватъ обществата, обществата образуватъ народитѣ, а народитѣ — цѣлото човѣчество. Човѣчеството пъкъ има връзка съ ангелския свѣтъ. Следователно, всичко зависи отъ индивида. Той съгражда човѣчеството, а не човѣчеството индивида. Подъ „индивидъ“ разбирамъ Божественото начало въ човѣка — неговата душа. За мнозина е противоречие да се говори за индивидъ и душа, като идентични понятия. Противоречие е да се каже, че 10 е равно на 1. Обаче, купувате единъ килограмъ ябълки, преброявате ги и виждате, че сѫ десеть на брой. Въ случая, 1 е равно на 10, или 10 е равно на 1. Въ този смисълъ, индивидътъ, въ който живѣе душата, е единица — въ нея се криятъ всички условия и възможности за създаване на цѣлото човѣчество. Житното зърно крие въ себе си условия за създаване на стотѣ житни зърна. Това е философско разбиране на нѣщата. Така трѣбва да се разбиратъ хората, а не както философътъ и бръснарьтъ. Не е права мисъльта на онзи, който се счита за нищожество, за грѣшникъ и търси причината въ майка си и въ баща си. Майсторътъ, който е градилъ твоята кѫща, може да не е знаялъ законитѣ на съграждането и, вмѣсто голѣма, здрава кѫща, да е излѣзла колибка, но трѣбва да знаешъ, че колибката и ти сте две различни нѣща. Сегашната ти кѫща може да е малка, нехигиенична, но, въпрѣки това, ти можешъ да се проявишъ; ти можешъ да пуснешъ свѣтлината въ кѫщичката си и да проявишъ любовьта си. — Малка е любовьта ми. — Колкото и да е малка, прояви я, не затваряй сърдцето си за Бога и за своя ближенъ. Дай пѫть на любовьта си, за да се разширишъ. Не се страхувай отъ промѣнитѣ въ живота. Животъ и смърть сѫ две състояния, презъ които човѣкъ неизбѣжно минава. Тѣ сѫ промѣни, които водятъ къмъ реалностьта. Ще живѣешъ и ще градишъ, ще разширявашъ кѫщата си, за да изявявашъ любовьта на Онзи, Който те е създалъ. Ще умрешъ и ще занесешъ съ себе си онова, което не гние и не умира. Така ще растешъ и ще се развивашъ, докато стигнешъ до съвършенството, за което Христосъ казва: „Азъ и Отецъ ми едно сме“. „Да възлюбишъ ближния си като себе си“. Това значи, да възлюбишъ всѣка душа вънъ отъ себе си. Ближниятъ ти е билъ въ тебе и е излѣзълъ вънъ отъ тебе. Ако при това положение можешъ да го възлюбишъ като себе си, ти си изпълнилъ втория великъ законъ на любовьта. Ще възразите, че не помните ближния ви да е билъ въ васъ и да е излѣзълъ. Това нищо не значи. И житното зърно не знае, че отъ него сѫ излѣзли всички житни зрънца на класа. Следователно, ти трѣбва да любишъ ближния си, като свое дете, което е живѣло и живѣе въ тебе. Както Богъ живѣе въ човѣка, така и ближниятъ живѣе въ него. Ближниятъ, който живѣе като душа въ всѣки човѣкъ, не се е проявилъ още, защото не му сѫ дадени условия. Дайте му условия, и той ще се прояви. Колкото и да е малъкъ, все ще излѣзе нѣщо красиво отъ него. Всѣки се стреми къмъ красивото и съвършеното. Това е естественъ законъ. Сегашнитѣ хора не могатъ още да се похвалятъ съ онази красота и свобода, къмъ която се стремятъ. Свободниятъ човѣкъ издържа на всички изпитания. Говори се за свобода, за любовь, но, ако ви подложатъ на нѣколкодневенъ гладъ, веднага ще се откажете отъ идеята, която преследвате. Съ такава любовь и свобода не се постига безсмъртие. Само онзи може да говори за свобода, който е скѫсалъ веригитѣ на смъртьта. Докато е неинъ робъ, нито свободата му е свобода, нито любовьта — любовь. Съвременнитѣ религиозни и свѣтски хора говорятъ за любовь, а повече прилагатъ омраза, зависть. Какъ се обяснява омразата между майка и дъщеря, между баща и синъ, между приятели? Не е достатъчно да дадете научно обяснение на въпроса. Всѣки лѣкарь знае, какъ се лѣкуватъ различнитѣ болести, но не може да лѣкува всички хора. Следователно, истинското обяснение на омразата е това, което може да я превърне въ любовь. Омразата е проказа за човѣшкото сърдце. Ако днесъ може да излѣкувате тази проказа поне 25 на сто, вие сте постигнали много нѣщо. Това значи, да настане миръ и радость въ домоветѣ. Обаче, работа се иска отъ човѣка — вѫтрешна, съзнателна работа. Затова казваме: Не чакайте помощьта да дойде отвънъ! Впрегнете се всички на работа! Всички хора, семейства, общества и народи очакватъ външна помощь, отгоре да имъ се помогне. Силата и благоденствието е въ отдѣлния човѣкъ. Ако частитѣ на едно цѣло сѫ въ изправность, и цѣлото ще работи добре. Частитѣ трѣбва да разчитатъ на онѣзи блага, които природата дава, а не на преходни, временни нѣща. Каква култура ще дойде, ако не вали дъждъ и не грѣе слънце? — Какво общо има между дъжда, слънцето и човѣшката култура? — Има нѣщо общо, което жителитѣ на слънцето знаятъ. Достатъчно е да отидете само за моментъ на слънцето, между слънчевитѣ жители, да видите, колко много се интересуватъ тѣ отъ земята. Ще се възрази, че земята е мъртва. — Жива е земята. Тя обича хората — своитѣ деца, и постоянно се грижи за тѣхъ. Земята изпраща любовьта си на хората всѣки моментъ, но любовьта на слънцето е още по-голѣма. Ако слънцето отнеме любовьта си отъ хората само за моментъ, тѣ веднага ще почувствуватъ студа и безлюбието, веднага ще разбератъ, отде иде живота, развитието и културата. Христосъ говори за двата велики закона на любовьта, като за нѣщо реално. Любовьта се проявява и въ най-малкитѣ частици, като енергия, като импулсъ. Ученитѣ наричатъ тази енергия „притегляне, сродство, теготение.“ Както и да я наричатъ, тя е една и сѫща — любовь на частитѣ и любовь на цѣлото. Нѣма атомъ, йонъ, молекула, които да не съдържатъ енергията на любовьта. Малъкъ е атомътъ, но той крие въ себе си цѣлата вселена въ миниатюръ. Който познава свойствата и състава на атома, той познава цѣлата вселена. Затова се казва въ духовната математика, че частьта е равна на цѣлото. Това е законътъ на еволюцията, споредъ който, малкото се стреми къмъ голѣмото. Обаче, споредъ Божествения законъ, голѣмото се стреми къмъ малкото. Значи, два закона действуватъ въ природата: законъ на разширяване и законъ на смаляване. При смаляването човѣшката душа прониква въ дълбокитѣ тайни на природата. Смалява се смирениятъ и кроткиятъ, а не гордиятъ. Затова Христосъ казва: „По-лесно може да мине камила презъ иглени уши, отколкото богатиятъ да влѣзе въ Царството Божие.“ Този стихъ има отношение къмъ жертвата. Само онзи може да влѣзе въ Царството Божие, който е готовъ да се отрече отъ себе си и се самопожертвува. Да любишъ Господа, това значи, да се смиришъ; да любишъ ближния си, това значи, да се разширишъ. Следователно, човѣкъ трѣбва едновременно да се смалява и разширява, т.е. да става малъкъ като атома и голѣмъ като вселената. Който люби, става великъ; който не люби, страда. Като знаете това, не питайте, защо боледувате. Болеститѣ сѫ признакъ на безлюбие, или на малко любовь въ човѣшкото сърдце. Ако искате да бѫдете здрави, вложете любовьта въ ума, въ сърдцето, въ душата и въ цѣлото си тѣло. Дето е любовьта, тамъ нѣма недоразумения, омраза, зависть, болести и мѫчения. Безъ любовь въ сърдцето ще приличате на човѣкъ, който вода гази, жаденъ ходи; хлѣбъ носи, а гладува. Любовьта иска дѣла, а не думи. Много говорене води къмъ нещастия. Изобщо, стремете се къмъ малкитѣ величини, но добре разбрани и приложени. Днесъ много се говори за любовьта, но, въпрѣки това, резултатитѣ сѫ слаби. — Защо? — Защото не се говори на съответенъ езикъ. Ще говорите на хората по три начина: или съ езика на въздуха, или съ езика на водата, или съ езика на слънцето. Езикътъ на въздуха има отношение къмъ дишането, т.е. къмъ пречистването на кръвьта. Ще говоришъ на този езикъ и ще мислишъ за чистия въздухъ, за кислорода, за цѣлата дихателна система. Като говори съ езика на въздуха, човѣкъ трѣбва да мисли право, да съгласува своята мисъль съ Божията. Не съгласува ли мисъльта си съ Божията, той непремѣнно ще страда. Като мисли право, човѣкъ превръща умствената си енергия въ електрична и магнетична и така създава условия въ себе си за здравъ, нормаленъ животъ. Да говоришъ съ езика на водата, това значи, да проявявашъ нейнитѣ свойства, т.е. да бѫдешъ пъргавъ, енергиченъ, чистъ като нея. Дето минавашъ, всичко да напоявашъ и оросявашъ, а твърдитѣ вещества да разтваряшъ и препращашъ като хранителни сокове за всички живи сѫщества. Езикътъ на водата има отношение къмъ храносмилателната система. Да говоришъ съ езика на слънцето, т.е. съ езика на свѣтлината, това значи, да превръщашъ нисшата енергия въ висша и да я препращашъ направо въ мозъка, като динамична, творческа енергия. Колкото повече свѣтлина прониква въ човѣшкия мозъкъ, толкова по-чистъ и свѣтълъ е животътъ на човѣка, толкова по-чисти и възвишени сѫ неговитѣ дѣла. Езикътъ на свѣтлината има отношение къмъ артериалната кръвь, която се разнася по цѣлото тѣло и го храни. Любовьта къмъ Бога има отношение къмъ венозната кръвь, а любовьта къмъ ближния — къмъ артериалната. Следователно, ако се отегчишъ отъ живота, и кръвьта ти стане нечиста, потърси ближния си. Щомъ го възлюбишъ, ти се разширявашъ, и кръвьта ти се пречиства. Вѣрвай въ ближния си, като въ себе си. Колкото по-силна е вѣрата ти, толкова по-силна ще бѫде любовьта и надеждата ти. Какво представятъ любовьта, вѣрата и надеждата? Любовьта е Богъ, вѣрата — ангелитѣ, а надеждата — цѣлото човѣчество. Облѣчете се съ одеждитѣ на любовьта, вѣрата и надеждата. Само така ще оправите живота си. Какъ ще се оправи обществото? — Като не нарушава Божествения планъ. Ако искате да излѣкувате раната на рѫката си, очистете я, превържете я и не я бутайте повече. Колкото повече я чоплите, толкова по-бавно ще оздравѣе. Не се бъркайте въ Божественитѣ работи. Както въ организма се криятъ всички условия за лѣкуване, така и въ Божествения планъ сѫ предвидени всички условия за изправяне на цѣлото човѣчество. Всичко, което става въ живота, е предвидено, нищо не е случайно. Взети сѫ мѣрки за оправяне на обърканитѣ работи. Следъ 1945 година работитѣ на цѣла Европа ще се оправятъ, но до това време пѫтницитѣ ще повръщатъ, както онѣзи, които минаватъ съ параходъ презъ Атлантическия океанъ. Виждали сте, какъ тръгватъ пѫтницитѣ, които ще пѫтуватъ по море, и какъ слизатъ по пристанищата. Близкитѣ имъ ги изпращатъ, поднасятъ имъ букети, всички сѫ радостни. Щомъ се качатъ на парахода и навлѣзатъ въ морето, разположението имъ се загубва. Тѣ пребледняватъ, започватъ да повръщатъ и единъ следъ другъ лѣгатъ на креватитѣ. На втория день състоянието имъ се влошава: не имъ се яде, не имъ се говори. На третия день положението имъ е още по-лошо, но надеждата имъ за подобрение се усилва, защото наближаватъ нѣкое пристанище. Щомъ слѣзатъ на сушата, всички се усмихватъ, ставатъ весели и разположени и започватъ да се разговарятъ, като че нищо не сѫ преживѣли. Всички ги питатъ, какъ сѫ минали морето, и тѣ разправятъ съ засмѣни лица за морската болесть. И тъй, каквото преживяватъ пѫтницитѣ въ моретата, това преживяватъ и хората на земята. Докато е младъ, човѣкъ е радостенъ и веселъ, обича всички. Той се качва на парахода, и близкитѣ му го изпращатъ. Колкото повече навлиза въ живота, т.е. въ морето, той става по-сериозенъ и замисленъ. Като се ожени, става още по-замисленъ — параходътъ навлиза дълбоко въ морскитѣ води. Раждатъ му се деца, които не го уважаватъ, и той се обърква съвсемъ, не може вече да играе ролята си. Синътъ и дъщеря му сѫ недоволни отъ него, намиратъ, че е изостаналъ назадъ, не може да възприема новото. Като се види въ това положение, той слиза отъ сцената и отстѫпва мѣстото си на новитѣ актьори. Публиката му дава букетъ и го запитва, доволенъ ли е отъ положението си. „Да възлюбишъ Бога и ближния си.“ Това значи, да мине човѣкъ безопасно презъ океана или морето. Който има любовь въ себе си, ще избере такова време за пѫтуване, когато морето или океанътъ е тихъ, спокоенъ. Безъ любовь нѣма успѣхъ. Трѣбва да обичашъ поне единъ човѣкъ. Сегашнитѣ хора страдатъ отъ любовь, придружена съ ревность. Срѣщате една добра, учена мома, но лицето ѝ обезобразено. — Защо? — Обичалъ я нѣкой и отъ ревность напръскалъ лицето ѝ съ витриолъ. Това не е любовь. Ще кажете, че момата и момъкътъ не трѣбва да изневѣряватъ на своята любовь. Това е другъ въпросъ. Не упрѣквамъ младитѣ, нито старитѣ, но хората трѣбва да се върнатъ назадъ, да изправятъ погрѣшкитѣ си и да се подмладятъ. Съвременнитѣ хора сѫ остарѣли преждевременно. Тѣ говорятъ за старость, безъ да разбиратъ, какво представя старостьта. Само Богъ е старъ. Човѣкъ си туря маска на лицето и казва, че е старъ. Старость безъ мѫдрость не е старость. Милиони години още ще минатъ, докато се яви старъ човѣкъ на земята. Въ Откровението се говори за 24 старци, които седатъ около престола на Бога. Теософитѣ даватъ различни обяснения за тия старци. Въ сѫщность, тѣ символизиратъ времето, т.е. епохитѣ, презъ които е минало човѣчеството. Времето е въ Бога, Който носи началото и края на нѣщата. Когато Христосъ казва, че трѣбва да станете като децата, Той има предъ видъ, че стариятъ не може да влѣзе въ Царството Божие. Време е човѣкъ да се откаже отъ кривата идея за старостьта и да се подмлади. Иначе, той всѣкога ще се оправдава, че е старъ, не може да работи, да учи, да люби и т.н. На санскритски езикъ подъ „старъ“ разбиратъ сѫщество, което се е проявило, научило е законитѣ на природата и на безсмъртието. Съвременитѣ хора едва сега изучаватъ тѣзи закони. Ще кажете, че стариятъ се познава по бѣлитѣ си коси. — Това не е признакъ на старость. Вижте, какъ се дегизирватъ актьоритѣ на сцената. Тамъ младиятъ става старъ, а стариятъ — младъ, безъ да сѫ такива въ сѫщность. Достатъчно е да обърнете страницитѣ на вашия миналъ животъ, да видите, колко пѫти сте се качвали и слизали отъ сцената и какви роли сте играли. Били сте въ положение на царь и на слуга, на простъ и на ученъ, на беденъ и на богатъ. Като изиграете ролята си, слизате отъ сцената и оставате съ неизмѣнното въ себе си. Всичко въ живота се мѣни, но Божественото въ човѣка остава неизмѣнно и вѣчно. Който не познава закона на прераждането, той се чуди, защо нѣкой го мрази. Много просто — направилъ си му пакость въ миналото. Обърни една отъ страницитѣ на миналия си животъ и ще видишъ, че си отнелъ несправедливо кѫщата на този човѣкъ. Сега ще изправишъ погрѣшката си. За да те обикне и прости, не само кѫщата ще му върнешъ, но даже ще я мобилирашъ. Това значи, да живѣешъ споредъ закона на любовьта. Съвременнитѣ хора живѣятъ по два начина: едни отъ тѣхъ говорятъ за Бога, а постѫпватъ по човѣшки; други не говорятъ за Бога, а постѫпватъ по Божественъ начинъ. За предпочитане е човѣкъ да живѣе по втория начинъ. Да живѣешъ така, това значи, да си постоянно радостенъ и веселъ. Любовьта подмладява, освежава човѣка и му дава сила да понася мѫчнотиитѣ и противоречията въ живота. Любовьта разрешава всички недоразумения. Любещиятъ вижда въ всички хора своя ближенъ, съ когото има три допирни точки: въ ядене, въ дишане и въ живѣене. Тукъ, именно, всички хора си приличатъ. Всички живѣятъ, дишатъ и се хранятъ. Разликата е само въ това, какъ живѣятъ, какъвъ въздухъ дишатъ и съ каква храна се задоволяватъ. Едно е важно: Всички хора трѣбва да живѣятъ разумно, да дишатъ чистъ въздухъ и да приематъ чиста, здравословна храна. Само така човѣкъ ще свърши работата, за която е дошълъ на земята. Всичко живо се движи и работи. Въ човѣшкия стомахъ има десеть милиона клетки, които работятъ за пречистването на кръвьта. Между всички клетки сѫществува известна хармония, затова тѣ вършатъ добре своята работа. Какво ще стане съ човѣка, ако клеткитѣ се откажатъ отъ службата си? Човѣкъ престава да сѫществува. Дисхармонията води къмъ разрушаване и смърть. Мнозина не успѣватъ въ живота си, защото живѣятъ съ своето минало величие. Вмѣсто да погледнатъ реално на настоящето, тѣ казватъ: Знаете ли, какъвъ съмъ билъ въ миналото? — Не е важно миналото, важно е какъвъ си сега. Миналото и бѫдещето сѫ само условия, а реалностьта е въ настоящето. Като мине презъ миналото и настоящето, човѣкъ дохожда до закона на необходимостьта и свободата, които водятъ къмъ любовьта. Тя е пѫть къмъ доброто и разумностьта. Дето е любовьта, тамъ е правата мисъль и разсѫждение. Безлюбието води къмъ криви възгледи и разсѫждения. Единъ день лисицата се разговаряла съ себе си: Хората ме преследватъ несправедливо. Обвиняватъ ме, че съмъ нападала кокошкитѣ, и затова ме убиватъ. Има нѣщо вѣрно въ това, но тѣ забравятъ, че азъ постѫпвамъ съ кокошкитѣ по-добре, отколкото котката съ мишкитѣ. Азъ поне събличамъ дрехата на кокошката, а котката яде мишката съ дрешката ѝ заедно. Ето едно криво разсѫждение. Криво е, защото е лишено отъ любовь. Положението на кокошката и на мишката е едно и сѫщо. Щомъ попаднатъ въ устата на неприятеля, за тѣхъ е безразлично, дали дрешката имъ е запазена, или не. Важно е, че и въ единия, и въ другия случай животътъ и на кокошката, и на мишката е отнетъ. Ще дойде день, когато лисицата ще съзнае погрѣшката си и ще изправи своя животъ. Много оскубани кокошки има днесъ, на които въ бъдеще ще се възстанови животътъ. Оскубанитѣ кокошки съ беднитѣ хора, на които положението ще се подобри. Помнете: природата си служи съ символи, които трѣбва да се изучаватъ. Рѣкитѣ, цвѣтята, дърветата, рибитѣ, птицитѣ, млѣкопитаещитѣ, хората сѫ символи, съ които природата изразява своитѣ тайни. Който разбира езика на природата, ще чете въ нейната книга миналата, настоящата и бѫдещата история на човѣчеството. И лѣкарьтъ, като постави рѫката си върху пулса на болния, веднага опредѣля състоянието му. Значи, пулсътъ на човѣка е езикъ, по който лѣкарьтъ познава здравословното състояние на болния. После той отваря очитѣ, устата на болния, да види, въ какво състояние се намиратъ стомаха и черния му дробъ. Виждате, че нѣкой мълчи и казвате, че той размишлява. Външнитѣ нѣща опредѣлятъ вѫтрешното разположение на човѣка. Какво представя размишлението? Човѣкъ размишлява, а говедото преживва. Следователно, както за преживването говедото се нуждае отъ храна, така и човѣшкиятъ мозъкъ се нуждае отъ мисли, за да размишлява. За какво мисли мѫжътъ? — Какъ да запази любовьта на жена си. И жената мисли, какъ да запази любовьта на мѫжа си. Това е една мѫчна задача въ живота съ две неизвестни. Трудна е тази задача, но има разрешение. Ще кажете, че тя може да се реши на небето. Кѫде е небето? Небето е на земята. Отъ васъ зависи да живѣете едновременно на небето и на земята. — Възможно ли е това? Възможно е. Какъ живѣятъ бубата и пеперудата заедно на земята? Пеперудата се храни съ нектара на цвѣтята, т. е. съ добри мисли и желания, а бубата — съ листа, т.е. съ нисши мисли и желания. Кога човѣкъ е като пеперудата? — Когато дава мѣсто на Духа, т.е. на Учителя въ себе си. Той се нарича „служитель на любовьта.“ Какво се иска отъ човѣка, за да служи на любовьта? — Пълно себеотричане. Животътъ е пъленъ съ примѣри на себеотричане. Въ далечното минало, въ едно руско село, се извършило голѣмо престѫпление, но не могли да намѣрятъ виновника. Вмѣсто него обвинили една бедна вдовица, съ четири малки деца. Сѫдътъ решилъ да я изпратятъ въ Сибиръ на заточение. Присъдата трѣбвало да се изпълни въ 24 часа. Единъ младежъ отъ сѫщото село чулъ за присъдата на вдовицата и се ужасилъ отъ мисъльта, на кого ще останатъ четиритѣ малки деца. Той си казалъ: Азъ съмъ безъ баща и майка, минавамъ за нехранимайко, на никого не съмъ нуженъ. Ще отида въ съда и ще кажа, че азъ извършихъ престѫплението. Сѫщия день още той се явилъ въ сѫда и казалъ на прокурора и сѫдията, че престѫплението е негово дѣло, а не на вдовицата. Така той освободилъ нещастната майка отъ затвора и поелъ нейната сѫдба върху себе си. Следъ десеть години единъ свещеникъ изповѣдвалъ единъ умираещъ. Последниятъ открилъ тайната, която носѣлъ десеть години на съвѣстьта си: призналъ се, че е истински виновникъ за престѫплението, направено преди десеть години. Веднага властьта се разпоредила да освободятъ младия момъкъ отъ затвора, но се оказало, че той е вече умрѣлъ. Значи, този младъ човѣкъ е живѣлъ по човѣшки, а постѫпвалъ по Божествено. Външно, този младежъ носѣлъ дрехата на нехранимайко, на апашъ, но вѫтрешно той работѣлъ върху себе си, облагородявалъ своята душа. Заслужва човѣкъ да се възхищава отъ подобни герои, които сѫ готови на жертва. Тѣ съ смѣли, решителни, съ стремежъ къмъ великото и възвишеното. Да възлюбишъ Бога и ближния си, това съ два велики закона, чрезъ прилагането на които човѣкъ може да се освободи отъ мѫчнотиитѣ и противоречията въ живота. Ще кажете, че като дойде Христосъ втори пѫть на земята, животътъ ще се подобри изведнъжъ. Нѣма защо да чакате това време. Христосъ може да дойде следъ две хиляди години. Не трѣбва ли да работите презъ това време? И да дойде на земята, Христосъ не би могълъ да обиколи всички градове и села, да държи навсѣкъде по една беседа. Значи, ще се възползуватъ отъ Неговата беседа само онѣзи, които ще я чуятъ. Какво ще правятъ останалитѣ? Вие очаквате невъзможни нѣща и губите времето си. Знайте, че Христосъ е въ свѣтлината, която възприемате; въ въздуха, който дишате; въ водата, която пиете; въ храната, която ядете. Христосъ е и въ вашитѣ мисли, чувства и постѫпки — навсѣкъде ще Го срещнете. Използувайте тѣзи блага съзнателно и не отлагайте нѣщата. Бѫдете добри платци. Щомъ дойде срокътъ на полицата ви, веднага плащайте. Ако отлагате, лихвитѣ се увеличаватъ. Смисълътъ на живота е въ любовьта — да вършишъ всичко съ любовь. Докато е младъ, човѣкъ живѣе съ вѣра и съ любовь, готовъ е на всѣкакви жертви. Щомъ изгуби вѣрата и любовьта си, той казва: Мина хубавото време. Днесъ повечето хора страдатъ за изгубената любовь. Прави сѫ. Любовьта е сила, която повдига човѣка. Както едно престѫпление може да опорочи живота на човѣка, така въ единъ моментъ любовьта може да го очисти и повдигне. Както смъртьта въ единъ моментъ може да окоси хиляди глави, така и животътъ въ единъ моментъ може да възстанови падналитѣ глави. Животътъ е по-силенъ отъ смъртьта, а любовьта — по-силна отъ омразата. Като знаете това, подържайте страната на живота и на любовьта. Който е силенъ, само той има право понѣкога да се излежава подъ сѣнката на смъртьта и омразата. Външно омразата е грозна, страшна, като вълкъ, а вѫтре има нѣщо благородно, меко. Който мрази, той може и да обича. Който не мрази, не може да обича. Омразата е пакъ любовь, облѣчена съ чужда дреха, съ цель да изпита, какво се крие въ човѣшкото сърдце. Просѣкътъ хлопа на вратитѣ на хората, за да изпита тѣхното милосърдие. Външно той е окѫсанъ, прашенъ, но вѫтрешно е облѣченъ съ чиста, хубава премѣна. Видите ли много добре облѣченъ и нагизденъ човѣкъ, ще знаете, че той не е онзи, когото душата ви търси. Истинския човѣкъ ще намѣрите въ окѫсания, беденъ, страдащъ човѣкъ. Истината, любовьта се обличатъ въ стари, окѫсани дрехи. Който искрено ги търси, ще се научи да различава доброто отъ злото и нѣма да се лъже отъ външнитѣ нѣща, т.е. отъ опаковката имъ. Прилагайте Христовото учение, за да разберете, защо трѣбва да любите и защо да мразите. Ако искашъ да любишъ, трѣбва да знаешъ да мразишъ. Не можешъ да любишъ, ако нѣкога не си мразилъ. Любовьта и омразата сѫ две сили, които работятъ едновременно въ природата. Любовьта е магнетизъмъ, а омразата — електричество. Сегашната омраза е бѫдеща любовь, а сегашната любовь е бѫдеща омраза. Това е законъ на поляризиране. За да избѣгне този законъ, човѣкъ трѣбва да се отрече отъ себе си. Усѣтишъ ли, че омразата прониква въ сърдцето ти, отречи се отъ себе си. Затова Христосъ казва: „Който не се отрече отъ себе си, не може да бѫде мой ученикъ“. Приложете себеотричането, да видите, какъвъ ще бѫде вашиятъ животъ. Единъ баща умрѣлъ и оставилъ голѣмо наследство, да се разпредѣли между четиритѣ му сина. Тѣ започнали да се каратъ, кой повече да вземе. Най-малкиятъ синъ схваща положението и, за да избѣгне раздора, отрича се отъ своя дѣлъ и казва на братята си: Вземете моя дѣлъ и го раздѣлете помежду си. Азъ предпочитамъ да имамъ вашата любовь, отколкото да се караме. Не се минало много време, останалитѣ братя се помирили, и дѣлбата станала по миренъ и любовенъ начинъ. Забелязано е, че когато любовьта между двама души е активна, и двамата ставатъ положителни и се отблъсватъ. Ако сѫ мѫжъ и жена, тѣ оставатъ бездетни. Това е законъ на физическия свѣтъ. Когато мѫжътъ и жената станатъ отрицателни, раждатъ имъ се деца, но не могатъ дълго време да живѣятъ. Следователно, въ любовьта между двама души, единиятъ трѣбва да бѫде положителенъ, а другиятъ — отрицателенъ; единиятъ да създава, а другиятъ да гради. Ако и двамата създаватъ, не могатъ да раждатъ. Този законъ има отношение и къмъ обществото, и къмъ държавата. Когато се явятъ двама души кандидати за единъ и сѫщъ министерски постъ, работитѣ на държавата не вървятъ добре. Ако държавата иска да успѣва, половината отъ нейнитѣ поданици трѣбва да бѫдатъ положителни, а другата половина — отрицателни, т. е. еднитѣ да създаватъ, а другитѣ да градятъ, еднитѣ да слугуватъ, а другитѣ да господаруватъ. Не е добре човѣкъ да разваля. Това не е наука. Който само руши, не е научилъ закона на създаването и съграждането. Единъ отъ великитѣ закони на Битието изисква отъ човѣка или да гради, или да създава. Този е начинътъ, по който човѣкъ може да даде ходъ на Божественото Начало въ себе си и да изпълни предназначението, което природата му е опредѣлила. Много вѣрвания може да има човѣкъ, но нека опита и Христовото учение, което преобразява нѣщата. За мнозина Христовото учение е старо, отживѣло времето си. Не е така. Христовото учение е толкова старо, колкото и ново. Ако считате, че е старо, радвайте се, защото старата майка ражда разумни, добри деца. Ако е ново, пакъ се радвайте. Младата майка ражда деца, съ любѣщи сърдца. Приемете учението на Христа съ любовь, приложете го и бѫдете радостни и щастливи. Христосъ казва: „Да възлюбишъ Господа и ближния си“. Това значи: съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ повече свѣтлина, повече въздухъ, повече влага, повече храна. Това показва и днешното слънце. Грижете се за мозъка, за бѣлитѣ дробове и за стомаха си. Слушайте гласа на разумната природа, свързвайте се съ Бога, и свѣтлото бѫдеще ще е на ваша страна. * 4. Беседа отъ Учителя, държана на 2 февруарий, 1919 г. София.

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно от 12.01.1919г. до 30.10.1919г., София, 1944, (стар правопис) Книгата на PDF - за теглене Съдържание Противоречие въ съзвучието „Ако дѣсното око те съблазнява, извади го“. „Ако дѣсната рѫка те съблазнява, отсѣчи я“. Матея 5:29 — 30. Прочетената глава има отношение къмъ съзвучието и противоречието. „Ако дѣсното око те съблазнява, извади го; ако дѣсната рѫка те съблазнява, отсѣчи я; ако те ударятъ отъ едната страна, обърни другата“. За съвременнитѣ хора този езикъ е неразбранъ. Ако днесъ Христосъ имъ говори така, малцина ще Го разбератъ. Днесъ има много черкви, дето служатъ въ името на Христа и пѣсни Му пѣятъ, но ако Той дойде и говори между последователитѣ си, както преди две хиляди години, ще Го считатъ за неуравновесенъ човѣкъ. Който пожелае да Го слуша, ще се натъкне на голѣми противоречия. На какво се дължатъ вѫтрешнитѣ противоречия въ човѣка? Всички хора подържатъ, че сѫ излѣзли отъ Бога, а като имъ се говори съ езика на любовьта, не разбиратъ, какво трѣбва да правятъ. Тѣ се питатъ: Какъ е възможно овца да роди вълкъ, или вълкътъ да стане агне? Всички говорятъ за братство, равенство, любовь, себеотричане, но дойде ли до прилагане на тѣзи идеи, тѣ се объркватъ и нищо не разбиратъ. — Защо не разбиратъ? — Защото въ основата на живота имъ се крие нѣщо користно; тѣ служатъ на Бога, но въ тѣхното служене има користь: чрезъ службата си тѣ искатъ да се прехранватъ. Други ставатъ търговци съ единствената цель да забогатѣятъ — пакъ личенъ интересъ ги движи. Наистина, като живѣе, човѣкъ трѣбва да се прехранва, но важно е да работи съ любовь. Иначе, той всѣкога ще се извинява, че окрѫжаващитѣ или външнитѣ условия го заставятъ да се проявява, както не желае. И вълкътъ се оправдава, че яде овцетѣ, защото занаятътъ му е такъвъ. Като се намѣри въ затруднение, той казва: Ако човѣкъ одира кожата на хиляди вълци и лисици, нѣмамъ ли право да одера кожата поне на една овца? Когато вълкътъ напада овцетѣ, веднага му теглятъ куршумъ; когато човѣкъ убива подобния си, въ време на война, не само че не го сѫдятъ, но получава награда, кръстъ за храбрость. Ще кажете, че така е писано — въ време на война хората да се убиватъ. Кой е допусналъ войната? Въ кой Божественъ законъ е писано това? Въ Мойсеевото учение се говори за война, но въ Христовото, войната е изключена. Между Мойсея и Христа има такава разлика, каквато между земята и небето. Следователно, когато християнитѣ воюватъ, трѣбва да признаятъ и предъ себе си, и предъ цѣлия свѣтъ, че постѫпватъ по Мойсеевия законъ, а не по закона на Христа, който подразбира абсолютно прилагане на любовьта. На всѣка ваша постѫпка давайте съответното име. Мойсей казва: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ.“ Христосъ казва: „Ако те ударятъ по едната страна, обърни и другата“. Съвременнитѣ хора живѣятъ още споредъ Мойсеевото учение — старата култура. Самъ Мойсей казва: „Господъ ще издигне другъ пророкъ, по-високъ отъ мене. Който не служи на този пророкъ, самъ подписва смъртната си присѫда“. Мойсей говорѣлъ за Христа, и самъ признавалъ учението си за несъвършено. Следъ всичко това, хората се запитватъ, защо, като сѫ излѣзли отъ Бога, не живѣятъ добре. Много естествено, хора, които не живѣятъ добре, не сѫ излѣзли отъ Бога. Нѣкоя майка се заканва на своитѣ неприятели съ думитѣ: Нека родя азъ, тогава ще видите! Тя очаква да роди синъ, който да отмъсти за нея. Може ли този синъ да се роди отъ Бога? По наследство той ще върви по майчина или по бащина линия, тѣхъ ще следва. Законътъ за наследственостьта не е разбранъ отъ всички. Египтянитѣ сѫ вѣрвали въ преселването на душитѣ; индуситѣ вѣрватъ въ прераждането, а съвременнитѣ учени — въ наследственостьта. Това сѫ три учения съ противоположни значения. Наследственостьта е законъ за физическия свѣтъ, прераждането е законъ за душата, а преселването на душата — законъ за духа. Съ други думи казано: египтянитѣ учили за слизането на Духа, индуситѣ — за еволюцията на душата, а съвременнитѣ учени — за наследственостьта. Тѣ говорятъ за ниви, кѫщи, за лозя, за имоти, за наследяване на дарби и способности. „Ако дѣсното око те съблазнява, извади го и го хвърли“. Въ Битието се говори за змията, която изкушавала Ева да яде отъ забранения плодъ, за да се отворятъ очитѣ ѝ. Наистина, Ева яде отъ този плодъ, даде и на Адама да яде, и отъ този моментъ се отвориха очитѣ имъ. Съ дѣсното си око тѣ гледаха къмъ свѣта, т.е. къмъ съблазнитѣ въ живота. Казва се, че Адамъ и Ева били голи въ рая; въ сѫщность, не е така. Въ голотата, за която се говори, се крие друго нѣщо, не се разбира външна голота. И за развитието на човѣчеството ученитѣ даватъ различни обяснения, но истината стои далечъ отъ тѣхъ. Въ развитието си, човѣчеството е минало по пѫтя на еволюцията, но въ какво се заключава тя, малцина знаятъ. Не е достатъчно да се каже, че еволюцията е развитие. Това и децата знаятъ. И най-простата българка знае да развива платното, но това още не е еволюция. Ще кажатъ нѣкои, че еволюцията е създала всичко. Ако еволюцията може да създава, тя би била мощна сила, която преобразява, пресъздава и видоизмѣня. Въ сѫщность, еволюцията е процесъ на човѣшкия духъ. Ето защо, като се говори за еволюция, трѣбва да я разбираме въ нейната сѫщина, безъ да ѝ приписваме качества, каквито не притежава. Ако кажемъ, че еволюцията е законъ на развитие, това е достатъчно, нѣма нужда отъ повече обяснения. Какво представя законътъ? Кога се създаватъ закони и кѫде, именно? Закони сѫществуватъ и въ живота, и въ природата. Законъ сѫществува тамъ, дето сѫществата не сѫ много културни. Законитѣ се създаватъ противъ кражбитѣ, престѫпленията и беззаконията на хората. И въ природата сѫществуватъ закони; тамъ всички сѫщества, отъ малки до голѣми, живѣятъ въ борба и изтребление помежду си. Такава борба сѫществува и между хората. Въпрѣки това, навсѣкѫде се говори за култура. Сѫществува култура между хората, но култура на парата, или на капитала. Тази култура има отношение къмъ Мойсеевото учение. Значи, между капиталъ и учението на Стария Заветъ има нѣщо общо. Тѣ сѫ синоними. Затова и Христосъ казва: „По-лесно е камила да мине презъ иглени уши, отколкото богатъ да влѣзе въ Царството Божие.“ Подъ „Царство Божие“ хората разбиратъ нѣщо съвсемъ различно отъ това, което Христосъ разбира. Изобщо, учението на Христа и до днесъ се тълкува съвсемъ своеобразно. Ако Христосъ дойде днесъ между хората, ще се зачуди на това тълкуване, и на това, което тѣ наричатъ любовь. Какво въ сѫщность е любовьта, мѫчно може да се опредѣли, но лесно се разбира. И детето разбира любовьта, но не може да я опредѣли. Любовьта е единствената сила, която може да направи всичко, което човѣкъ пожелае. Тя дава потикъ, импулсъ, стремежъ. Безъ любовь волята нищо не може да направи. Всичко, което човѣкъ обича, може да го реализира. Старата херметическа школа дава точно опредѣление за любовьта. Хермесъ, въ своята философия, обяснявалъ всички противоречия въ живота чрезъ седемь принципа. Съвременната наука приема само два отъ тѣзи принципи: принципътъ на ментализъма, споредъ теософитѣ — принципъ на манасъ, споредъ окултиститѣ — поле на умствения свѣтъ, т.е. принципъ, който опредѣля формитѣ на нѣщата. Вториятъ принципъ е полето на сърдечния свѣтъ, т.е. свѣтътъ на чувствата, на трептенията, чрезъ които се обяснява понятието свѣтлина. Останалитѣ петь принципа стоятъ вънъ отъ съвременната наука. Тя не се занимава съ тѣхъ, но, въпрѣки това, имъ дава нужднитѣ имена. Напримѣръ, тя нарича третия принципъ „принципъ на сходство между нѣщата.“ Четвъртиятъ принципъ се разглежда като принципъ за раздвояване на силитѣ въ природата. Той е причина за сѫществуването на положителни и отрицателни сили. Петиятъ принципъ е на приливитѣ и отливитѣ. Той подържа, че всичко, което става въ природата, е точно опредѣлено, както приливитѣ и отливитѣ, и навсѣкѫде сѫществува ритъмъ. И въ музиката сѫществува точно опредѣленъ ритъмъ, тактъ. Безъ него музика и хармония не сѫществуватъ. Шестиятъ принципъ е на причинность и последствие на нѣщата. Седмиятъ принципъ е на родоветѣ, т.е. на мѫжкия и женския полъ. Съ явяването на този принципъ се яви и злото въ свѣта. Следователно, зло сѫществува по причина на мѫжетѣ и женитѣ. Като се говори за мѫже и жени, не разбираме тѣхнитѣ форми, но принципитѣ мѫжъ и жена, като противоположни сили въ природата. Подъ „жена“ се разбира творческия принципъ. За да съградишъ нѣщо, трѣбва да съберешъ градивенъ материалъ: тухли, варь, пѣсъкъ, греди, керемиди и т.н. Когато се гради кѫща, едни се радватъ, други страдатъ. Човѣкъ се радва на новата си кѫща, а дърветата, камънитѣ, растенията скърбятъ. И работницитѣ не се радватъ много. Случва се нѣкой работникъ да падне отъ кѫщата и да се осакати. Сѫщото става и съ създаването на човѣшкия животъ. Родителитѣ се радватъ, че се е родило дете на свѣта, но много сѫщества около тѣхъ скърбятъ. Значи, благото на едного не е благо за всички. Тази е причината за омразата между хората. Недоразуменията между братя и сестри, между религиозни и свѣтски хора се дължатъ на сѫщата причина. Двама овчари се каратъ, защото единиятъ отнелъ една отъ овцетѣ на другия. Двама момци се каратъ, защото единиятъ е взелъ възлюбената на другия. Затова, именно, Христосъ казва: „Ако дѣсното око те съблазнява, извади го.“ Кое е дѣсното око на човѣка? — То представя физическия свѣтъ. За да не се лъже отъ привидностьта на нѣщата и да ги разбира, човѣкъ трѣбва да познава законитѣ на физическия свѣтъ. Който не разбира тѣзи закони, всѣкога пропада. Срѣща го единъ познатъ и му обещава, че ще го осигури, ще нареди работитѣ му. Той вѣрва, но, въ края на краищата, остава излъганъ. Въ дома на нѣкой добъръ човѣкъ влиза единъ непознатъ и се влюбва въ жена му. За да прикрие чувствата си, той играе роля на благодетель, който има желание да помогне на цѣлото семейство. Въ края на краищата, добриятъ човѣкъ вижда, че непознатиятъ ималъ користна цель, да използува жена му. Този човѣкъ ималъ лоши намѣрения, които прикривалъ съ думата благодетель. Да прикрива човѣкъ лошитѣ си намѣрения съ нѣщо добро, това говори за лоши чърти въ неговия характеръ, които и днесъ се проявяватъ по атавизъмъ. Въ Америка нѣкѫде, въ далечното минало, живѣлъ единъ знаменитъ лѣкарь, който страдалъ отъ манията да рѣже хора. На много болни помагалъ, но и много отъ тѣхъ пострадвали отъ неговия ножъ. Като изпадалъ подъ влиянието на слабостьта си, той изваждалъ ножа си и нарѣзвалъ болния на парчета. Първата жертва на неговата анормалность била секретарката му. По едно време той решилъ да нарѣже на парчета членоветѣ на едно семейство, въ чийто домъ билъ домашенъ лѣкарь, обаче, тукъ го хванали и го предали на властьта. Оказало се, че той унищожилъ чрезъ нарѣзване на парчета 25 души. Сѫдиитѣ се запитали, на какво се дължи тази аномалия на лѣкаря. Допитали се до специалисти учени, които се произнесли, че тази слабости се крие въ неговитѣ дѣди и прадѣди. По наследство той възприелъ тази аномалия отъ тѣхъ и днесъ, по атавизъмъ, я проявява. Затова, именно, Христосъ казва: „Ако дѣсното око те съблазни и пожелаешъ да убиешъ брата си, по-добре го извади. Ако дѣсната рѫка те съблазни и пожелаешъ да направишъ нѣкакво престѫпление, по-добре я отсѣчи.“ Да извадишъ окото си и да отсѣчешъ рѫката си, това съ думи, взети въ преносенъ смисълъ. Човѣкъ може да извади окото си и пакъ да се съблазнява и върши престѫпления. Какво представятъ дѣсното око и дѣсната рѫка? — Окото представя човѣшкия умъ, а рѫката — човѣшката воля. Следователно, ако умътъ те съблазнява и пожелаешъ да извършишъ нѣкакво престѫпление и насочишъ волята си въ тази посока, спри ги и въздействувай върху себе си, да се запазишъ отъ злото. Ще кажете, че вълкътъ всѣкога си остава вълкъ, а овцата — овца. Това не е положителна философия. Вълкътъ си е вълкъ, дави овцетѣ, но той може да живѣе и като овца. Въ човѣка съ събрани качествата на всички животни. Отъ него зависи да даде предимство на едни или на други качества. Като работи върху себе си, човѣкъ може да възпита своитѣ слабости и страсти и да се облагороди. Мъчно се възпитава и облагородява животното вънъ отъ човѣка, но лесно се възпитава въ човѣка. За това се иска съзнание и искреность въ работата. Животнитѣ представятъ стадии на развитие, презъ които човѣкъ е миналъ и още минава. Затова и съвременната култура се дѣли на „култура на вълка“ и „култура на овцата.“ Съвременнитѣ хора трѣбва да изучаватъ животнитѣ като символи и да се ползуватъ отъ тѣхъ. Като изучавате коня, виждате, че заднитѣ му крака приличатъ на човѣшки рѫце. Съ заднитѣ си крака коньтъ рита. За да се превъзпита тази чърта, Създательтъ превърналъ заднитѣ крака на коня въ рѫце на човѣка, съ които да работи и върви напредъ. Наистина, човѣкъ е лишенъ отъ изкуството да рита. Вмѣсто ритането, той впрегналъ рѫцетѣ си на работа: цѣлъ день вдига и слага мотиката, влачи ралото и обработва земята. Докато съзнава службата на рѫцетѣ си и работи съ тѣхъ, човѣкъ помага на ближния си да се повдигне. Щомъ забрави, каква е службата на рѫцетѣ му, той веднага прилага стария си занаятъ — ритането, и смъква ближния си надолу. Това е атавизъмъ, остатъкъ отъ „конската култура.“ Затова Христосъ казва: „Отсѣчи дѣсната си рѫка, която прилага старото изкуство — ритането. Престани да риташъ и започни да работишъ. Повдигай ближния си нагоре, а ти самъ върви напредъ!“ „Ако дѣсното око те съблазнява, извади го и остани само съ лѣвото — окото на любовьта“ Лѣвото око има отношение къмъ Божествената любовь, която подтиква хората нагоре и напредъ. Мнозина ме запитватъ, каква религия проповѣдвамъ. Азъ не проповѣдвамъ никаква религия, но говоря на хората за добъръ животъ. Моята наука е за живота, който хората сѫ изгубили. Всички хора — учени и прости, млади и стари, искатъ да живѣятъ добре. Майката иска да има добри деца, децата — да иматъ добри родители и т.н. Това желание е естествено. Обаче, никой не може да бѫде добъръ, ако нѣма животъ въ себе си. Затова Христосъ казва: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ.“ И Христосъ не е проповѣдвалъ нѣкаква религия, но говорилъ за пѫтя, истината и живота, къмъ които човѣкъ трѣбва да се стреми. Когато запитали Христа, на кой Богъ да се кланятъ, Той отговорилъ: „Иде день и сега е, когато нито въ Ерусалимъ ще се кланятъ, нито на тази гора, но ще се кланятъ на Бога въ духъ и истина“. Това не е религия, но служене на истинския Богъ въ духъ и истина. Ще кажете, че този възгледъ руши старитѣ идеи. Старото се руши само по себе си. Всѣка нова култура руши старата. Всѣки човѣкъ трѣбва да се откаже отъ старото, за да съгради нѣщо ново, по-красиво и здраво. И старата религия ще се разруши; ще дойде нова религия — религия на труда. Бѫдещето е нейно. Новото се отличава отъ старото по това, че постепенно се освобождава отъ лъжата и отъ кривитѣ възгледи. Днесъ всички проповѣдници се молятъ, Богъ да благослови оръжието на народа имъ. Иматъ право да се молятъ за оръжието си, но като националисти, като патриоти, но не и като християни. Христосъ не е подържалъ войната. Следователно, никой нѣма право въ Негово име да се моли за благословение на орѫжието и за успѣхъ въ войната. Мнозина се криятъ задъ Христа, оправдаватъ дѣлата си въ Негово име и казватъ, че въ нѣкои стихове се говори за войната, като неизбѣженъ процесъ. Това не е истина. Христосъ никѫде не е говорилъ въ полза на войната. Напротивъ, Христосъ казва: „Възлюби врага си“. „Не се противи на злото.“ „Ако дѣсното око те съблазнява, извади го.“ Това значи, откажи се отъ изопачения си умъ, който е поставилъ въ крива посока твоитѣ мисли, чувства и постѫпки. Този умъ е изхабилъ сърдцето ти и силитѣ на твоя организъмъ. Да се отречешъ отъ изопачения си умъ, това е въ реда на нѣщата. „Ако дѣсната ти рѫка те съблазнява, отсѣчи я.“ Казвашъ за нѣкого: Той ми е дѣсната рѫка, не мога да се откажа отъ него. Ако този човѣкъ има предъ видъ твоитѣ интереси и твоето благо, като свои, не трѣбва да се отказвашъ отъ него. Обаче, щомъ върши престѫпления, щомъ те ощетява, ти трѣбва да се откажешъ отъ него. Ако дѣсната ти рѫка върши престѫпления, непремѣнно трѣбва да се откажешъ отъ нея. И обществото не търпи такива хора. Срещне ли човѣкъ съ изопаченъ умъ и извратена воля, то го изхвърля навънъ. Да изхвърлите човѣка вънъ отъ себе си, това значи, да не се поддавате на неговитѣ влияния. Ако трѣбва да се поддавате на нѣщо, това е любовьта. Само любовьта има право да влияе на хората. Който живѣе споредъ нейнитѣ закони, той е добъръ човѣкъ. — Който се поддава на безлюбието, той е лошъ човѣкъ. Кой е добъръ човѣкъ? — Който помни доброто и забравя злото. Ако на такъвъ човѣкъ кажешъ сто лоши думи, а една добра, той ще помни добрата дума, а ще забрави лошитѣ. — Кой е лошъ човѣкъ? — Който помни лошото, а забравя доброто. Ако на такъвъ човѣкъ кажешъ сто добри думи, а една лоша, той ще помни лошата, а ще забрави добритѣ. Следъ всичко това той мисли, че, като замине за другия свѣтъ, ще го приематъ съ почести. Не, възвишениятъ свѣтъ не приема хора съ изопачени умове и сърдца, съ дѣсно око и дѣсна рѫка, които се съблазняватъ. Времето разкрива човѣка най-добре и го опредѣля въ категорията на добритѣ, или на лошитѣ. Въ бѫдеще ученитѣ ще разполагатъ съ лаборатории, въ които само по потьта на човѣка ще опредѣлятъ добъръ ли е, или лошъ. Тѣ ще правятъ такива анализи, каквито сегашнитѣ учени и не подозиратъ. Сѫществува и науката „боваризъмъ“, чрезъ която сѫщо познаватъ, кой е добъръ и кой лошъ човѣкъ. Тази наука изследва лѫча, който излиза отъ човѣшкото око. Този лѫчъ никога не лъже. Хора, на които мислитѣ и желанията сѫ възвишени, лѫчътъ, който излиза отъ очитѣ имъ, е надъ плоскостьта и въ възходеща посока. У лошитѣ хора този лѫчъ е подъ плоскостьта и въ низходеща посока, къмъ земята. Гледайте този лѫчъ и не се заблуждавайте отъ убежденията на човѣка. Каквито и да сѫ убежденията му, щомъ лѫчътъ на окото му е надъ плоскостьта, той е добъръ. Ако лѫчътъ е подъ плоскостьта и надолу, той е лошъ човѣкъ. И за светия да минава предъ хората, той е лошъ и не може да се разчита на него. Като изучавате „боваризма“, дохождате до заключение, че сѫществуватъ три категории хора: първата категория живѣятъ за Бога и за всичко, което Той е създалъ; тѣ сѫ сто на сто добри хора. Втората категория живѣятъ за ближния си и за всичко около тѣхъ; тѣ сѫ 50 на сто добри хора. Третата категория живѣятъ само за себе си; тѣ сѫ 25 на сто добри. Ако родителитѣ не се отнасятъ добре съ децата си и мислятъ само за себе си, тѣ не сѫ на мѣстото си. Ако децата не уважаватъ родителитѣ си, и тѣ не сѫ на мѣстото си. Ако мѫжътъ и жената нѣматъ добри отношения помежду си, не могатъ да се нарекатъ идеални хора. За такива хора се казва, че дѣсното око и дѣсната имъ рѫка ги съблазняватъ. Тѣхниятъ умъ е изопаченъ и прилича на змия, която всѣки моментъ може да ги изненада. Единъ укротитель на змии въ Европа правѣлъ различни опити, съ които се прочулъ. Достатъчно било да каже нѣколко думи на змиитѣ, за да ги застави да се увиватъ около него и по заповѣдь да се развиватъ и отиватъ по мѣстата си. Между змиитѣ имало една голѣма, опасна змия, която сѫщо се подчинявала на заповѣдитѣ му. Обаче, единъ день тя се обвила около него и, когато трѣбвало да се развие, тя не послушала. Вмѣсто да се развие, тя повече го притискала. Когато коститѣ на укротителя изпращѣли, змията се развила и отишла на мѣстото си. Затова Христосъ казва: „Извади главата и опашката на змията отъ себе си, т.е. отъ своя животъ, и ги хвърли.“ Главата на змията е дѣсното око, а опашката — дѣсната рѫка. Изучавайте живота си, и сами ще се убедите въ това сравнение. Мнозина цитиратъ стиха, върху който днесъ говоря, но го разбиратъ толкова, колкото разбиратъ и свѣтлината. Всѣки говори за свѣтлината, но като отражение на нѣщо. Виждате едно стъкло, казвате, че е стъкло, но не се замисляте, колко пречупвания е претърпѣла свѣтлината, докато получите изображението на стъклото въ очитѣ си. И фотографътъ, като свѣтлината, ходи отъ единъ предметъ на другъ, прави снимки и следъ това ги продава на хората, като реални образи, да ги изучаватъ. Това не сѫ реални образи, но сѣнки на предметитѣ. Всѣки предметъ трѣбва да бѫде въ естествено положение, както листата, клончетата, цвѣтоветѣ и плодоветѣ на дърветата. Само така ще имате ясна представа за него. Едно се иска отъ съвременнитѣ хора: съзнателно отношение къмъ нѣщата. Нѣкой се радва на цвѣтята, на тѣхнитѣ краски и ароматъ и казва: Всичко това е създадено заради мене. — Не е така. Краскитѣ и ароматътъ на цвѣтята сѫ създадени за привличане на насѣкомитѣ, чрезъ които става опрашването и оплождането имъ. Ако при това положение и ти можешъ да се ползувашъ отъ краскитѣ и аромата на цвѣтята, свободенъ си да ги използувашъ, но нѣмашъ право да мислишъ, че сѫ създадени само заради тебе. Нѣкой богослови подържатъ идеята, че свѣтътъ е създаденъ за човѣка. Не е така. Трѣбва да се знае, за кой свѣтъ се говори. Ако говорите за свѣта, създаденъ отъ човѣка, съ негови собствени разбирания, наистина, този свѣтъ е за него. Ако говорите за необятния, безграниченъ и великъ свѣтъ, въ който се движатъ милиони сѫщества, той не е създаденъ само за човѣка. Мислите ли, че многобройнитѣ планети — Юпитеръ, Сатурнъ, Венера, Нептунъ, Уранъ се интересуватъ за човѣка? Мислите ли, че сѫществата, които живѣятъ на тѣзи планети, се интересуватъ отъ работитѣ на България и отъ това, което става сега въ Европа? Възвишениятъ свѣтъ се интересува отъ работитѣ на Европа дотолкова, доколкото вижда въ тѣхъ изпълнението на Божията воля. Така всѣки човѣкъ се интересува отъ нѣкой виденъ пѣвецъ или музикантъ дотолкова, доколкото пѣсеньта или музиката задоволяватъ копнежитѣ на неговата душа. Ако глухиятъ или невежиятъ попадне на концерта, нѣма да остане тамъ. Той ще погледне натукъ - натамъ и ще напусне концерта. Какъвъ интересъ представя лудницата за здравия човѣкъ? Като влѣзе вѫтре, той ще преживѣе страхъ и ужасъ и веднага ще излѣзе навънъ. Въ лудницата има хора, всѣки отъ които живѣе съ своя собствена идея. Нѣкой отъ тѣхъ събира сламчици, нарежда ги на купчинки, пренася ги отъ едно мѣсто на друго, докато се умори и легне да спи. На другия день започва пакъ сѫщата работа. Много отъ съвременнитѣ хора вършатъ подобна работа: пренасятъ сламкитѣ отъ едно мѣсто на друго и, като дойде края на живота имъ, казватъ: Слава Богу, изпълнихме предназначението си на земята, както трѣбва. Сега спокойно напущаме този свѣтъ и отиваме при Бога. Който е опредѣленъ да отиде направо при Бога, нѣмаше да го изпращатъ на земята да се учи. Много пѫти човѣкъ слиза на земята, докато бѫде готовъ да стане житель на небето. Небето е мѣсто за любовь, мѫдрость и истина, а не за събиране на сламки и пари. Жителитѣ на небето представятъ голѣмо семейство, членоветѣ на което се стремятъ къмъ прилагане на любовьта и самопожертвуването. Да се отречешъ отъ себе си, това значи, да се откажешъ отъ излишния си товаръ. Затова Христосъ казва: „Ако имашъ две ризи, дай едната на ближния си, който нѣма нито една.“ Страшно е, когато цѣлъ свѣтъ гладува, а ти мислишъ за своето благоденствие. Който мисли за себе си, прилича на Настрадинъ ходжа, който казва: „Когато жена ми умре, половината свѣтъ е загубенъ за мене; когато умра азъ, цѣлиятъ свѣтъ е загубенъ.“ Време е вече хората да се справятъ съ противоречията си и да престанатъ да се залъгватъ едни други. И проститѣ, и ученитѣ хора трѣбва да се сближатъ, да се почувствуватъ братя помежду си. Народътъ представя мѫжетѣ, а владицитѣ, свещеницитѣ и учителитѣ — женитѣ. — Кой разваля народа? — Неговитѣ служители. Жената е развалила мѫжа, а мѫжътъ — жената. Ще кажете, че жената е страшно нѣщо. — Каквото е жената, такова е и мѫжътъ. Нека всички мѫже и жени, свещеници и учители, управници и управляеми се обединятъ и заработятъ заедно за изправяне на своя народъ. Новото време изключва лъжата. Никаква лъжа не се позволява. Който лъже, който престѫпва Божия законъ, самъ опредѣля мѣстото си, самъ се отдѣля отъ обществото на добритѣ и почтени хора. Свѣтътъ се нуждае отъ здрави хора, съ свѣтли умове и благородни сърдца. Срѣщате ли хора съ извадени очи и отрѣзани рѫце, били тѣ учители, духовници, бащи и майки, общественици, на тѣхъ не може да разчитате. Стойте далечъ отъ човѣкъ, на когото дѣсното око е извадено и дѣсната рѫка отрѣзана. Въ бѫдещата култура ще влизатъ хора съ здраво лѣво око и здрава лѣва рѫка. Дѣсното имъ око и дѣсната имъ рѫка ще бѫдатъ замѣстени съ нови, здрави, но тѣ ще работятъ подъ импулса на лѣвото око и лѣвата рѫка. Веднъжъ запитали сърдцето, защо е отишло въ лѣвата страна на гърдитѣ. То отговорило: Избрахъ лѣвата страна, за да покажа, че нѣмамъ нищо общо съ дѣсната рѫка и дѣсното око на човѣка. Когато се говори на хората за недостатъцитѣ имъ, тѣ казватъ, че не искатъ да слушатъ думитѣ на този, или на онзи. Ако не слушате думитѣ на вашитѣ приятели, ще слушате думитѣ на природата. Нейниятъ езикъ е строгъ и безпощаденъ. Когато сѫди нѣкого, тя го простира на земята и започва постепенно да отнема мазнинитѣ, мускулитѣ му и, като го отправи на онзи свѣтъ, запитва го: Кѫде остана твоята философия? Като не може да ѝ отговори, близкитѣ му казватъ: Богъ да го прости! — Това не е разрешение на въпроса. Богъ прощава човѣка, когато той самъ се заема да изправи погрѣшкитѣ си. Този човѣкъ е отнелъ кѫщата, нивата на своя ближенъ и следъ това иска да го простятъ. Върни кѫщата и нивата му, и ще бѫдешъ простенъ. А така, безъ да изправишъ погрѣшкитѣ си, никой нѣма да ти прости или да те извини. Отъ хиляди години хората все се извиняватъ, безъ да изправятъ погрѣшкитѣ си. Ще кажете, че Богъ е всеблагъ и всемилостивъ. Вѣрно е, всѣки е опиталъ Божията милость и благость, но, въпрѣки това, Той изисква отъ хората да изправятъ погрѣшкитѣ си, т. е. да изплатятъ задълженията си. И днесъ всички се питатъ, защо сѫществува смъртьта. Много просто, смъртьта е бирникъ, който заставя длъжницитѣ да изплатятъ дълговетѣ си. Тя е справедлива и не прави за никого изключение. Като дойде смъртьта, всички се плашатъ. Смъртьта иде да ликвидира съ грѣховетѣ и престѫпленията на хората, т.е. съ тѣхнитѣ дългове. Ето защо, по-добре е човѣкъ да се плаши отъ грѣха и да не грѣши, а не да се плаши, следъ като е сгрѣшилъ. Азъ считамъ добри, почтени хора онѣзи, които се страхуватъ, преди да сѫ извършили нѣкакво престѫпление. Истински герой е онзи, който не бѣга отъ дълговетѣ си, но ги признава и започва да плаща. Той се обръща къмъ своя ближенъ и казва: Братко, извършихъ едно престѫпление къмъ тебе. Съзнавамъ погрѣшката си и съмъ готовъ да приема наказанието, което ми се полага. — Какво ще каже обществото за този човѣкъ? — Да каже и да мисли, каквото си иска. Важно е, какво Богъ мисли и казва. Затова е казано въ Писанието: „Начало на мѫдростьта е страхътъ Господенъ.“ Мнозина се запитватъ, защо Христосъ е говорилъ повече съ притчи и символи. — Цельта на Христа е била да каже истината на хората, да имъ посочи правия пѫть, безъ да ги обижда. Но, въпрѣки това, тѣ не можаха да Го изтърпятъ и Го разпнаха. Той казваше на свещеницитѣ: „Вие държите ключоветѣ отъ небето и нито сами влизате вѫтре, нито другитѣ пущате да влѣзатъ.“ Така и съвременнитѣ християни се готвятъ за небето, безъ да отговарятъ на името „истински християни.“ За да носишъ това име, трѣбва да се проникнешъ отъ великото учение на Христа, отъ едно дълбоко разбиране на всичко, което става въ свѣта, и отъ готовностьта да изправишъ всѣка своя погрѣшка. Въ това се крие благородството на човѣшката душа. Много сѫ заблужденията на хората и то, по причина на друго заблуждение, че човѣкъ е короната на създанията, че е създаденъ по образъ и подобие на Бога. Истинскитѣ човѣци, създадени по образъ и подобие Божие, сѫ на небето, а Адамъ и Ева, направени отъ каль, сѫ още на земята. Нѣкои подържатъ идеята, че душата е направена отъ кръвь, която следъ смъртьта се разливала по земята. Наистина, плътьта гние, кръвьта се разлива, но живото дихание нито гние, нито се разлива и губи, а остава за вѣчни времена. То е Божественото начало въ човѣка, което е безсмъртно. То е подложено на закона на еволюцията. Значи, животинското начало въ човѣка умира, а Божественото живѣе вѣчно. Важно е Божественото, а не животинското. Ако приятельтъ ти дойде на гости съ конь, кое е по-важно за тебе: неговото присѫтствие, или коньтъ, съ който е пристигналъ? Сѫщественото е твоятъ приятель, а не неговиятъ конь. Какво значение има бѣлиятъ или червениятъ конь, съ който приятельтъ ти е дошълъ? Коньтъ е важенъ дотолкова, доколкото да чуешъ отдалечъ пристигането на твоя приятель. Ако коньтъ е бѣлъ, сѫщо така отдалечъ ще видишъ приятеля си, който бързо се приближава къмъ тебе. Като се говори за смъртното и безсмъртното начало въ човѣка, явява се въпросътъ, какъ ще възкръсне човѣкъ. Споредъ нѣкои, човѣкъ ще възкръсне съ сѫщото тѣло, съ което е живѣлъ на земята. Значи, ако нѣкой борецъ е тежалъ 100 —120 клгр., следъ възкресението си ще се яви пакъ толкова силенъ, едъръ, тежъкъ човѣкъ. Това е детинско разбиране, а не истинско възкресение на душата. Възкресението подразбира новъ, Божественъ животъ. Въ този смисълъ, човѣкъ може да възкръсва по нѣколко пѫти на день. Достатъчно е да се откаже отъ едно свое заблуждение, за да възкръсне нѣщо въ него. Възкресението подразбира освобождаване. То нѣма нищо общо съ гроба на човѣка. Кой човѣкъ е излѣзълъ отъ гроба живъ и възкръсналъ? Това не е било и нѣма да бѫде. Обаче, човѣкъ е подложенъ на постоянни промѣни. Затова и Павелъ казва: „Ние нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ.“ Това е било и всѣкога ще бѫде. Сегашниятъ човѣкъ не е това, което е билъ въ миналото, нито ще остане такъвъ въ бѫдеще. Човѣкъ се измѣня по умъ, сърдце и воля; той измѣня и своитѣ разбирания, своя начинъ на животъ. Съвременнитѣ хора говорятъ за достойнство, за воля, за силна мисъль и т.н. Споредъ мене, само онзи има силна воля, който може да се откаже отъ злото, което е намислилъ да прави, и да го замѣсти съ добро. Ще кажете, че това и вашитѣ дѣди и прадѣди сѫ знаяли. Знаяли сѫ го, но не сѫ разбирали, по какъвъ начинъ може злото да се превърне въ добро. Единъ ангелъ се провинилъ въ нѣщо предъ Господа и за наказание го изпратили на земята, между конетѣ, да изучава тѣхния езикъ. Когато се радвали, конетѣ произнасяли звуковетѣ „и-ху-ху“. Ангелътъ научилъ езика на конетѣ, разговарялъ се съ тѣхъ, но когато трѣбвало да се зарадва и да каже „и-ху-ху“, не могълъ да произнесе тѣзи звукове, за което всички му се смѣяли. Не било лесно да се изговорятъ тѣзи звукове. — Защо? — Защото той не разбиралъ смисъла имъ. Наистина, човѣкъ мѫчно произнася думи, на които не разбира смисъла. Какво означаватъ звуковетѣ „и-ху-ху“? Когато правятъ сватби въ селата, българитѣ се веселятъ, играятъ и викатъ „и-ху-ху“. Съ това тѣ изказватъ доволството си, че сѫ придобили нѣщо ценно. Най-напредъ родителитѣ на момъка харесватъ една мома и пращатъ нѣкой да я иска. Това изпълнява обикновено стара, умна жена, която започва работата дипломатически. Първо тя се осведомява за материалното положение на момата, иска да разбере, иматъ ли родителитѣ ѝ ниви, лозя, говеда. Като се убеди, че момата е заможна, тя започва да хвали момъка, да говори, че е много работливъ, добъръ, пъкъ и отъ имане не е лишенъ. Родителитѣ на момата слушатъ, но не даватъ още отговоръ. Бабата отива два - три пѫти и все за момъка говори, докато най-после родителитѣ на момата се съгласятъ. Тѣ довеждатъ момата, и тя да каже, съгласна ли е, или не. Щомъ и дветѣ страни се съгласятъ, започватъ приготовления за сватба. Опредѣлятъ деня на сватбата, и веселието започва: булката и младоженикътъ тръгватъ напредъ, а следъ тѣхъ кръстницата и кръстникътъ. Тя носи сито, пълно съ орѣхи, сушени плодове и пари. Следъ тѣхъ вървятъ всички роднини, приятели и познати. Всички сѫ радостни, засмѣни, музика свири. Кръстницата хвърля отвреме - навреме по нѣколко орѣхи или сушени плодове и пари на децата, които съ нетърпение очакватъ този моментъ. Като се изпълнятъ всички обреди, музиката засвирва, хорото кръшно се залюлява, и нѣкой отъ играчитѣ се провиква: „И-ху-ху“. — Какво представя ситото, плодоветѣ и паритѣ? — Ситото е човѣшкиятъ умъ, който носи богатства — орѣхи, лешници, плодове, пари. Давайте отъ богатствата на ума си щедро на всички, които се нуждаятъ отъ него. Децата, които събиратъ благата, представятъ човѣшкитѣ мисли и желания. Умътъ трѣбва да имъ дава потикъ, да растатъ и да се развиватъ. Ако питатъ кръстницата, защо носи сито съ плодове и ги раздава, тя ще каже, че това е обичай, но какво се крие въ него, не знае. Съвременнитѣ хора иматъ много обичаи, изпълняватъ много обреди, безъ да знаятъ вѫтрешния имъ смисълъ. Първоначално обичаитѣ и обредитѣ сѫ били въ самия човѣкъ, но после ги е изгубилъ и сѫ останали само външни форми. Първоначално храмътъ е билъ вѫтре въ човѣка, но, следъ като го изгубилъ, той започналъ да си строи външни храмове и тамъ да се кланя и моли. Съ загубване на чистотата си, човѣкъ изгубилъ всичко, което било написано въ сърдцето и душата му. Какъвъ по-великъ храмъ ще търси той отъ онзи, който е въ него, и онзи, който вижда въ цѣлата природа? Достатъчно е да излѣзе вънъ, срѣдъ природата, да види небето, да се изложи на слънцето, да диша чистия въздухъ и да благодари на Онзи, Който е създалъ цѣлата вселена. Да излѣзе вечерь, когато небето е осѣяно съ безброй звезди, за да почувствува величието на Твореца. Всичко, което ни обикаля, е въ състояние да повдигне мисъльта и чувствата ни, да ни свърже съ Бога. Ето кѫде е църквата, т.е. храмътъ на човѣшката душа. Това е Божествената църква, която храни душитѣ. Тя е и въ човѣка, и вънъ отъ него, срѣдъ цвѣтя и дървета, рѣки и морета, птички и животни. Дето животътъ се проявява правилно, тамъ е Божиятъ храмъ, тамъ сѫ свѣщитѣ и кандилата. Когато хората се обединятъ и заживѣятъ въ любовь и братски помежду си, тѣ влизатъ въ Божествения храмъ. Всички хора не сѫ на еднакъвъ уровенъ, но всички могатъ да бѫдатъ братя и да се ползуватъ еднакво отъ благата на живота. За онѣзи, които се съблазняватъ отъ чуждитѣ добрини и блага, Христосъ казва да се извади дѣсното имъ око и да се отсѣче дѣсната имъ рѫка. Дошло е време, когато християнскитѣ народи трѣбва да се побратимятъ и приготвятъ за бѫдещата религия, която иде. Следъ 45-та година тя ще дойде, ще се наложи на човѣчеството и ще го преобрази. Тя е религията на труда. Следъ нея ще дойде новото учение — учение за живота. Докато живѣятъ въ религията на труда, хората все още ще се каратъ, ще се биятъ, но влѣзатъ ли въ учението на живота, всичко това ще изчезне. — Защо? — Защото любовьта ражда живота. Следователно, всѣки трѣбва да си даде отчетъ, въ коя религия живѣе: въ религията на труда, или въ религията на любовьта. Въ религията на труда има две категории хора: еднитѣ живѣятъ по Божественъ начинъ, а се проявяватъ по човѣшки; другитѣ живѣятъ по човѣшки, а постѫпватъ по Божественъ начинъ. Това сѫ неизбѣжни противоречия. Обаче, живѣйте, трудете се и очаквайте новата религия, т.е. новото учение на живота, на работата и на любовьта. Казано е, че животното въ човѣка се мѫчи, човѣкъ се труди, а Богъ работи. Дайте пѫть на Бога въ себе си, Той да се прояви и да заработи чрезъ васъ. Какво представя земята? — Велико училище. Понеже много отъ съвременнитѣ хора сѫ алчни, тѣ се стремятъ изключително къмъ придобиване на материални блага. Провидението ги възпитава по най-рационаленъ начинъ. Както възпитава алчностьта на змията, сѫщо така възпитава и алчнитѣ хора. То дава възможность и на най-ненаситната змия да се нагълта толкова много, че да се насити поне за петь - шесть деня. Така и на съвременнитѣ алчни хора дава толкова материални блага, че да не помислятъ съ години за тѣхъ. Провидението дава на нѣкои хора изобилни блага, да се наситятъ и преситятъ. Споредъ закона на втръсването, човѣкъ престава да мисли за нѣща, за които нѣкога е мечталъ. Така, обаче, се възпитава неразумниятъ човѣкъ. Правилно е да се откажешъ отъ преходнитѣ нѣща въ живота преди да си дошълъ до втръсване отъ тѣхъ. Трѣбва ли пияницата да се откаже отъ пиенето, следъ като му се е втръснало виното? По-добре е да се откаже преди това, защото следъ втръсването може и ораганизъмътъ да заболѣе. Трѣбва ли войникътъ отъ бойното поле да се откаже отъ убийство, следъ като му се втръснатъ убийствата? Добре е войникътъ да се откаже отъ убийството на време, преди да му се е втръснало. Нѣкой иска да си поживѣе, да изпита всички удоволствия въ живота, но веднага се излага на критиката на хората. Чуденъ е съвременниятъ моралъ! Когато хората се убиватъ на бойното поле, считатъ, че това е въ реда на нѣщата. Когато нѣкой се удоволствува, критикуватъ го. Ако едното е позволено, и другото трѣбва да се позволи. Ако едното се критикува и осѫжда, и другото трѣбва да се осѫди. Дайте на хората нѣщо по-добро отъ това, къмъ което се стремятъ, и не ги осѫждайте. Като слушате да ви се говори така, казвате: Лесно се говори, мѫчно се изправятъ погрѣшкитѣ; лесно се проповѣдва, мѫчно се постигатъ великитѣ нѣща. Вѣрно е това, но човѣкъ трѣбва да се справя съ своитѣ слабости и недостатъци. Не е въпросъ да ограничавате човѣка, но трѣбва да знае, какво му е нуждно за пиене и ядене. Който е жаденъ, нека пие, но какво? — Чиста, прѣсна вода. Който е гладенъ, нека яде, но чиста, здравословна храна. Който иска да мисли, нека мисли, но умътъ му да е заетъ съ възвишени и свѣтли мисли. Следователно, яжте, пийте, мислете, но не разрушавайте бѫдещето си, не се противопоставяйте на стремежитѣ на вашата душа. Ще кажете, че нѣкой се влюбилъ въ танцьорка. Ако тя може да го спаси, нищо лошо нѣма въ това. Има танцьорки, които сѫ спасили десетки мѫже отъ падение. Важна е идеалната страна на нѣщата. Въ този смисълъ, за предпочитане е да има танцьорки на свѣта, които да спасяватъ хората, отколкото да ги нѣма, а хората да живѣятъ въ безпѫтица и престѫпления. Ще кажете, че това не е морално. Войната морална ли е? Щомъ допущате войната, ще допуснете и танцьоркитѣ. Това е въ живота на противоречията. Обаче, когато войната престане, ще изчезнатъ и танцьоркитѣ. Дето е злото, тамъ сѫ и неговитѣ последствия. Премахнете злото, като причина, за да се справите и съ последствията му. Животътъ на съвременнитѣ хора е пъленъ съ противоречия. Стотици и хиляди хора загиватъ въ фабрикитѣ и минитѣ. Тѣзи жертви се оправдаватъ, само ако съ тѣхъ се повдига цѣлото човѣчество. Не става ли това, тѣ не сѫ на мѣсто. — Каква е крайната цель на съвременната култура? — Да се повдигнатъ всички народи, както и цѣлото човѣчество. Ако една държава има стотици параходи на разположение, тѣ иматъ значение, само ако помагатъ за благосъстоянието на всички поданици. Въ противенъ случай, за предпочитане е да се освободи отъ тѣхъ. Всички народи се биятъ за повече земя; въ края на краищата, освенъ че нищо не печелятъ, но животътъ имъ поскѫпва толкова много, че едва дишатъ подъ тежестьта му. И България се би за Македония, безъ да я спечели. Печалбата отъ войната е поскѫпването на живота. Днесъ всички се чудятъ, какъ да плащатъ дълговетѣ си. Това е въ реда на историческитѣ събития, въ реда на човѣшката култура, но не е въ реда на Божественото учение, нито въ реда на културата преди съгрѣшаването на Адама. Културата на Мойсея се различава коренно отъ тази на Христа. Преди Адама сѫ живѣли възвишени, чисти и умни хора. Това малцина знаятъ. Ако трѣбва да се доказва на сегашнитѣ хора този фактъ, нуждни сѫ специални пособия и време, съ каквито днесъ не разполагаме. Ще кажете, че това е само за оправдание. И да имамъ време и пособия, не бихъ могълъ да докажа истинностьта на думитѣ си. Истината не се нуждае отъ доказателства. Каквото кажа, не подлежи на критика и съмнение. Защо ще се съмнявате въ чистото злато? Сегашнитѣ хора се съмняватъ, защото сѫ вѣрвали на човѣшки обещания, а не на Божествени. Много мѫже и жени си даватъ голѣми обещания, безъ да ги изпълняватъ. Така тѣ губятъ вѣрата си и се разочароватъ. Като обещавашъ нѣщо, ще говоришъ въ съгласие съ Божествената граматика и логика, дето всички знаци и всѣка дума сѫ на мѣстото си. Какво означава запетаята при обещанията, които единъ човѣкъ дава на другъ? Запетаята показва, че речьта му още не е завършена, и той трѣбва да приготви перото си, да я завърши. Докато речьта не е завършена, можете да поставяте запетая, точка и запетая, двоеточие и др. Следъ двоеточието се изнасятъ редъ качества на предмета или лицето, за което се говори. Най после, като се свърши речьта, поставятъ точка. Сега, всички, които ме слушате, излѣзохте отъ рая и започнахте съ запетая, после съ точка и запетая, съ двоеточие, докато най-после свършихте съ точка. Какво означава точката? — Тя означава смъртьта — край на стария животъ и начало на новия. Следъ точката иде нова мисъль, ново положение. Нѣкой казва за себе си: Азъ, — поставя запетая, богатиятъ нѣкога търговецъ, днесъ фалирахъ; живѣхъ неправилно и неразумно. Искамъ вече да изправя живота си, но затова трѣбва да бѫда кредитиранъ. Искамъ да живѣя разумно, да изправя погрѣшкитѣ си. Онзи, който кредитира, си служи съ въпросителна и удивителна. Той пита: готовъ ли си да изплатишъ дълговетѣ си? Ако отговоришъ положително, той поставя удивителна, съ което иска да каже, че като изплатишъ дълговетѣ си, трѣбва да останешъ около него, да му слугувашъ. Ще слугувашъ на кредитора си, но той ще постѫпва къмъ тебе съ любовь. Приятно е да слугувашъ на любовьта. Мома и момъкъ, които се обичатъ, си изпращатъ въздушни цѣлувки. Като се говори за цѣлувката, хората се срамуватъ отъ нея, считатъ я нѣщо нечисто, покварено. Нѣкой питатъ, какъ се е появила цѣлувката. Тя е сѫществувала преди създаването на човѣка. Растенията, птицитѣ се цѣлували помежду си. Първа свѣтлината ги е научила. Стремете се къмъ цѣлувката на свѣтлината. Така трѣбва да цѣлуватъ всички хора. Мома, на която цѣлувката е чиста като свѣтлината, казва на своя възлюбенъ: Искамъ и твоята цѣлувка да бѫде така чиста и свѣтла, да носишъ свѣтълъ умъ, благородно сърдце и здраво тѣло. Засега съ позволени само въздушнитѣ цѣлувки. Всѣка друга цѣлувка носи зараза. Много отъ съвременнитѣ хора съ болни. Следователно, и цѣлувката имъ носи нѣщо болезнено. Едно се иска отъ съвременнитѣ хора: изучаване и прилагане на Христовото учение. Ще кажете, че има хора, които изпълняватъ това учение и не е нуждно всички да го изпълняватъ. Не е така. Всички хора, всички народи съставятъ часть отъ голѣмото, Божествено дърво. Следователно, всѣки трѣбва да изпълнява службата си като листъ, клонъ, цвѣтъ или плодъ на дървото. Само така човѣкъ запазва своята индивидуалность и върви отъ частното къмъ общото, отъ личното къмъ общочовѣшкото. Животътъ на индивида и на цѣлото се измѣня така, както ембриото въ утробата на майката. То преминава презъ 500 хиляди форми, докато приеме образа на човѣкъ. Въ духовно отношение, различнитѣ хора приематъ различни форми: единъ прилича на точка, другъ на запетая, трети на точка и запетая, четвърти — на въпросителна, удивителна, на листъ, на клонъ, на цвѣтъ и т.н. Отъ гледище на сравнителната физиогномия, само външно човѣкъ носи човѣшка форма; вѫтрешно, обаче, той има форма на растение или на животно. Затова нѣкои сравняватъ носа на човѣка съ ноктитѣ на орела. Както орелътъ сграбчва жертвата си съ своитѣ нокти, така и човѣкъ може да напакости на ближния си съ своя носъ. Носътъ символизира ума. Това показва, че сегашниятъ човѣкъ още не се е измѣнилъ вѫтрешно. Като се говори на хората за добъръ животъ, за самопожертвуване, за любовь помежду имъ, това нѣма да се постигне изведнъжъ, но трѣбва да се знае, че добриятъ и правиленъ животъ иде като последствие отъ прилагането на Христовото учение. Когато майкитѣ и бащитѣ измѣнятъ мислитѣ и чувствата си, ще се роди ново, здраво поколѣние съ права мисълъ. Всѣки човѣкъ носи въ себе си материалъ за бѫдеще развитие. Затова се казва, че отъ човѣка зависи да живѣе добре, или зле. Който живѣе по Божествения принципъ, ще бѫде въ миръ и любовь съ себе си и съ своитѣ ближни, даже и съ враговетѣ си. Христовото учение е на принципи, а не на форми. Принципитѣ разширяватъ, а формитѣ ограничаватъ. Вънъ отъ Христовитѣ принципи, животътъ на човѣка е безсмисленъ. Българската поговорка „Праздна Мара тѫпанъ бие“, ясно изразява живота на обикновения човѣкъ. Тѫпанътъ трѣбва да бие на време и на мѣсто. Така трѣбва да бие тѫпанътъ на майката и на децата, на свещенницитѣ и учителитѣ, на управницитѣ и управляемитѣ. Това значи искренъ човѣкъ. Неговитѣ думи, неговата речь е чиста, искрена. Който слуша такъвъ човѣкъ, не се натъква на никакви противоречия. Той вижда чистото съзвучие, безъ никакъвъ фалшъ и никаква грубость. И тъй, да извадимъ дѣсното око и да отсѣчемъ дѣсната рѫка, които внасятъ съблазънь въ живота. И следъ това да възлюбимъ враговетѣ си. Който люби врага си, той е човѣкъ на бѫдещата култура. И ако онѣзи, които заседаватъ сега на конференцията въ Парижъ, любятъ враговетѣ си, ще дойде истински миръ между народитѣ. Не любятъ ли враговетѣ си, и да дойде миръ, той ще бѫде времененъ. Истински миръ е този, който носи бѫдещата култура на работата, на живота и на любовьта. Ако мирътъ, който сегашнитѣ народи очакватъ, почива на Мойсеевия законъ „око за око и зѫбъ за зѫбъ“, времето ще покаже, какъвъ ще бѫде този миръ и каква култура ще донесе. Желая ви да дойде бѫдещата култура, а вие да бѫдете носители на любовьта. * 5. Беседа отъ Учителя, държана на 9 февруарий, 1919 г. София.

"Великитѣ условия на живота", 9 беседи на Учителят Беинса Дуно от 12.01.1919г. до 30.10.1919г., София, 1944, (стар правопис) Книгата на PDF - за теглене Съдържание Лозата и прѫчкитѣ „Азъ съмъ лозата, вие — прѫчкитѣ“. Йоана 15:5. Прочетената 15 глава отъ Йоана представя интименъ разговоръ между Христа и ученицитѣ Му. Дълбокиятъ смисълъ на този разговоръ е разбранъ само за ученика, който познава Божественитѣ закони. Дойдете ли до християнитѣ, малцина отъ тѣхъ разбиратъ тази глава. Тя е достояние само на мистика. Външно тази глава изглежда проста, достѫпна за всѣки човѣшки умъ, но въ сѫщность не е така. Презъ нѣкои нощи небето е ясно, осѣяно съ множество звезди, но яснотата още не е признакъ, че всички хора разбиратъ тайнитѣ, които небето крие. Яснотата е само условие, нуждно за ученика, да отправи мисъльта си къмъ Божественото. Следователно, яснотата не предполага още, че човѣкъ всичко разбира. Слушате нѣкой ораторъ, доволни сте отъ него и казвате, че говори ясно. Ясно говори, но неразбрано. Всички умове не сѫ нагодени да разбиратъ това, което имъ се говори. Виждате ясно единъ човѣкъ, но не го разбирате. Това не значи, че сте глупави. И глупавиятъ не е за осѫждане. Едно се иска отъ човѣка: да развие опаковката на идеята, която носи въ себе си. Така само ще разберете, че имате знания, отъ които можете да се ползувате. Казватъ на нѣкого: Не бѫди глупавъ! Това значи: бѫди уменъ, не се заблуждавай отъ външната страна на живота, отъ опаковката на нѣщата. Отправи погледа си къмъ вѫтрешната страна на живота, дето се крие истинското съдържание и смисълъ на нѣщата. „Азъ съмъ лозата, вие — прѫчкитѣ“. Чрезъ този стихъ Христосъ опредѣля, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията между учителя и ученицитѣ. Учительтъ е лозата, ученицитѣ — прѫчкитѣ. По-нататъкъ се казва: „ Който пребѫдва въ мене, и азъ въ него, той принася плодъ много.“ Прѫчката пребѫдва върху кочана на лозата, но все пакъ ѝ липсва нѣщо, за да живѣе самостоятелно — тя нѣма свой коренъ. Лозата, обаче, има свои корени, води самостоятеленъ животъ и предава живота си на прѫчкитѣ. Следователно, докато прѫчката научи великия законъ на поляризиране, т.е. докато изработи своитѣ корени и се пусне дълбоко въ материята, да заживѣе самостоятелно, както учительтъ, тя трѣбва да пребѫдва върху кочана на лозата. „Тя принася плодъ много“. Наистина, безъ плодъ нѣма животъ. Плодътъ носи живота. Прѫчката може да израсте високо, да се оформи, да даде красиви листа, но безъ да цъвне, безъ да завърже плодъ. Въ това състояние прѫчката представя външна проява на живота, който ще се развие въ бѫдеще не само като външенъ, т.е. материаленъ, но и като вѫтрешенъ, духовенъ животъ. „Ако прѫчката не принася плодъ, отрѣзва се и се хвърля въ огъня“. — Защо? — Защото този животъ е потрѣбенъ за другитѣ прѫчки. Сѫщото може да се каже за всѣки ученикъ, който приема учението на учителя си и го задържа само за себе си, безъ да го приложи. Такъвъ ученикъ се изпѫжда навънъ. Сега всѣки може да се запита: Азъ достоенъ ли съмъ да приема учението на своя учитель? Не е въпросъ за достоинство или недостоинство на човѣка и на ученика. Важно е ученикътъ да бѫде прилеженъ. Той може да бѫде царски или княжески синъ, но ако не се учи, учительтъ не може да влѣе насила знанието си въ главата му. Той не иска да губи времето си съ него. Великиятъ Учитель не се занимава съ невъзприемчиви ученици. Учительтъ трѣбва да пребѫдва въ ученика си, и ученикътъ — въ своя учитель. Ако прѫчката пребѫдва въ лозата, соковетѣ ѝ ще възлизатъ нагоре и ще хранятъ прѫчката. Значи, материалниятъ животъ на коренитѣ възлиза нагоре, къмъ прѫчкитѣ, и се превръща въ духовенъ. Когато прѫчкитѣ даватъ цвѣтъ и плодъ, духовниятъ животъ се превръща въ Божественъ. Този животъ подразбира сѣмката на плода, която отново дава прѫчки и се размножава. Коренитѣ представятъ основата на живота. Всѣко растение, на което коренитѣ сѫ здрави, стои на едно мѣсто, дето ту работи, ту почива. Растение, което нѣма здрави корени, постоянно се мѣсти, всѣки вѣтъръ го поема въ пространството. И ученицитѣ сѫ като растенията: устойчиви и неустойчиви. Устойчивиятъ ученикъ има убеждение, на което не измѣня. Неустойчивиятъ мѣни убеждението си; той всѣки моментъ е готовъ да приеме чуждо мнение, да се откаже отъ убеждението си. Той мисли, че отъ всичко може да се учи, но въ сѫщность никога не дохожда до познаване на истината. Такива ученици има много въ живота. Тѣ приличатъ на онѣзи хора, които очакватъ само на печалби отъ лотарии. Днесъ си купятъ единъ лотариенъ билетъ, утре — другъ, дано спечелятъ нѣщо, но нищо не печелятъ. Обаче, надеждата не ги напуща. Така постѫпватъ и нѣкои религиозни. Тѣ си казватъ: Да научимъ нѣкои окултни закони, че да видятъ хората, какво можемъ да направимъ. День следъ день, месецъ следъ месецъ и година следъ година минаватъ, но тѣ нищо не учатъ и нищо не постигатъ. Създательтъ на свѣта, Който е всемѫдъръ и великъ, познава добритѣ и лоши чърти на човѣка, заради което не позволява нито на хората, нито на ангелитѣ да злоупотрѣбяватъ съ Неговата благодать и сила. Който се е опиталъ да наруши Божествения законъ, той скѫпо е платилъ. Който се е опредѣлилъ като Христовъ ученикъ, той е преживѣлъ голѣма болка. Не се минава лесно презъ огъня. Седемь пѫти трѣбва да минешъ презъ огъня, за да разберешъ донѣкѫде смисъла на живота, въ който има различни видове огънь; важно е, презъ какъвъ огънь ще минешъ, за да осмислишъ живота си. Има огънь на минералитѣ, на растенията, на животнитѣ, на хората и т.н. Всѣки трѣбва да се запита, на какъвъ огънь се грѣе и на каква свѣтлина се учи. Много хора днесъ се грѣятъ на огънь отъ дърва и казватъ: Приятна е тази топлина! Какво вижда обикновениятъ човѣкъ въ огъня и какво — ясновидецътъ? Малко ясновидци има днесъ въ свѣта. Споредъ мене, тѣ сѫ само трима: две жени и единъ мѫжъ. Мнозина си въобразяватъ, че сѫ ясновидци, но тѣ сами се заблуждаватъ. Това сѫ ясновидци, които съ своето ясновидство се натъкватъ на голѣми противоречия. Да виждашъ ясно и да разбирашъ ясно, това е голѣмо постижение. Какъвъ смисълъ има, ако човѣкъ вижда ясно, а не разбира това, което вижда? Това значи, да прави погрѣшки, безъ да знае, какъ да ги изправя. Какъвъ смисълъ има да слушашъ Божието Слово, безъ да Го разбирашъ и прилагашъ? За да изправи отношенията си къмъ Бога, човѣкъ трѣбва да слуша, разбира и прилага Словото на Онзи Богъ, Който не е рисуванъ нито на книга, нито на дъска. Той живѣе въ духа и въ душата на човѣка. Той говори на хората отвѫтре, а не отвънъ. Нѣкои си представятъ Бога като старъ човѣкъ, съ бѣла брада, съ тояга въ рѫка и т.н. Това не е Богъ. Отъ създаването на свѣта досега никой обикновенъ човѣкъ не е видѣлъ Бога, нито е чулъ гласа Му. Даже и най-високостоещитѣ ангели едва назъртватъ къмъ Него. Що се отнася до енергията и живота на Бога, това е другъ въпросъ. Той прониква навсѣкѫде и въ всичко, като енергия, като животъ и като свѣтлина. „Който пребѫдва въ мене, и азъ въ него, той принася плодъ много“. Следователно, за да принася много плодъ, човѣкъ трѣбва да познае Бога. Това може да се постигне, когато той пребѫдва въ Христа, и Христосъ въ него. Ако не пребѫдва на лозата, прѫчката нѣма да се ползува отъ слънчевата свѣтлина и топлина, следователно, нѣма да принесе никакъвъ плодъ. Само онази прѫчка принася плодъ, която пребѫдва на лозата. Пребѫдването е вѫтрешенъ процесъ, а не външенъ. Външнитѣ процеси сѫ механически, а ние говоримъ за процеси, въ които има съдържание и смисълъ. Мнозина се спиратъ само върху външната страна на живота и мислятъ, че тамъ е всичко. Външниятъ животъ е повече механически; той има смисълъ, когато се свърже съ вѫтрешния, като негова обвивка. Външнитѣ отношения на хората сѫ пълни съ заблуждения и илюзии. Тази е причината, дето нѣкой мисли, че е близъкъ съ нѣкого, а следъ време се разочарова. Външно може да сѫ близки, но вѫтрешно отстоятъ далечъ единъ отъ другъ. При това положение, всѣкаква физическа близость изчезва. Вѫтрешно хората се намиратъ на такова разстояние единъ отъ другъ, на каквото сѫ кометитѣ и планетитѣ; въпрѣки това, тѣ пакъ говорятъ за близость. Каква близость е тази? Има комети, на които опашката е на километри разстояние отъ земята, а какво остава за главата ѝ? Може ли да се каже тогава, че кометата е близо до земята? Такава близость сѫществува често между хората. И кучето се докосва съ опашката си до своя господарь, но не го познава. Разстоянието и близостьта между кучето и господаря му сѫ грамадни. Хората не се познаватъ помежду си, но и човѣкъ самъ себе си не познава. Следъ всичко това той говори за свръхчовѣка. Какво представя свръхчовѣкътъ? Той се отличава съ необикновена сила и възможности. Каквото пожелае, може да го направи. Той разбира законитѣ на живота, знае причинитѣ и последствията на нѣщата, разбира вѫтрешния смисълъ на доброто и на злото. Свръхчовѣкътъ е кротъкъ, смиренъ, чистосърдеченъ. За него се казва, че ще наследи земята. Той нищо не говори за себе си, не се хвали, не се препорѫчва и работи тихо, никой не го вижда, навсѣкѫде минава незабелязанъ. Който иска да влѣзе въ Царството Божие, трѣбва да се смири. Това значи, да стане свръхчовѣкъ. Споредъ съвременнитѣ хора, свръхчовѣкътъ се разширява, заема голѣмъ обемъ. Отъ духовно гледище, свръхчовѣкътъ се смалява. Обаче, смисълътъ на човѣшкия животъ се заключава външно въ материално смаляване, а вѫтрешно — въ духовно разширяване. Между смаляването и разширяването има тѣсна връзка. Не можешъ да разширишъ нѣщо, което предварително не е било сгѫстено. И тъй, свръхчовѣкъ е онзи, който познава законитѣ на сгѫстяването и на разширяването, т.е. на смирението и на възвисяването. Когато иска да се приближи къмъ Бога, свръхчовѣкътъ оставя всичкия си багажъ на земята, отказва се отъ материалнитѣ си блага и започва постепенно да се разширява, докато стигне крайната цель на своя животъ — сливането си съ Бога. Така той може да каже като Христа: „Азъ и Отецъ ми едно сме.“ И Христосъ е говорилъ на ученицитѣ си върху закона на смаляването. Свръхчовѣкъ и ученикъ на Христа, това сѫ синоними. Когато ученикътъ придобие способностьта да се смалява и разширява по свое желание, той се слива съ Учителя си и става едно съ Него. Той се развива по особени закони и се освобождава отъ ограничителнитѣ условия на живота. Презъ тѣзи процеси минава и сѣмето: първо се посажда въ земята — въ ограничителнитѣ условия на живота; после пониква, расте, развива се, дава плодъ и се освобождава отъ ограниченията. Презъ каквито процеси минава сѣмето, презъ такива минава и човѣшката душа. Затова Павелъ казва: „Ние живѣемъ и се движимъ въ Бога.“ Докато живѣе и се движи въ Бога, човѣкъ расте и се развива правилно. Щомъ излѣзе вънъ отъ Бога, той изопачава живота си. Затова Христосъ казва: „Всѣка прѫчка, която не пребѫдва на лозата, отрѣзва се и се хвърля въ огъня.“ Сѫщиятъ стихъ се отнася и за детето, което е въ утробата на майка си. Ако не е свързано съ майка си и не се храни отъ нея, майката ще го помѣтне. Тя помѣта детето, защото е неспособно да използува живота. Ако майката пожелае да помѣтне детето си, това показва, че тя го разбира, съзнава неговата неспособность за животъ. Следователно, всѣко заченато дете, отъ което майката не е доволна, не може да стане великъ човѣкъ. Великиятъ човѣкъ се зачева въ моментъ, когато майката е изпълнена съ любовь, съ свѣтли мисли и съ благородни чувства. Презъ времето на своята бременность, тя е пазила детето си като зеницата на своето око. Презъ това време и бащата е билъ изпълненъ съ любовь и свѣтлина. Така родено, детето може да се уподоби на лозова прѫчка, която принася много плодъ. Този е въпросътъ, върху който Христосъ е беседвалъ съ ученицитѣ си. При това, тукъ се изнася само външната страна на въпроса. Човѣкъ трѣбва много да учи, докато дойде до вѫтрешно разбиране на нѣщата. Който не разбира и външната страна, той се запитва, какво отношение сѫществува между учитель и ученикъ, между майка и дете. Това сѫ отношения на величини, на известни сили, които се преплитатъ въ човѣшкия животъ. Когато хората се научатъ да трансформиратъ енергиитѣ си, само тогава може да се говори за хармониченъ и правиленъ животъ. Само тогава тѣ ще се разбиратъ, ще могатъ да превръщатъ своитѣ нисши енергии въ висши. Много хора се отегчаватъ отъ живота си, отъ беднотията; искатъ да станатъ богати, но не знаятъ какъ, и страдатъ. Тѣ искатъ да придобиятъ изкуството да се сгѫстяватъ и разширяватъ по желание, но не могатъ, и се обезсърдчаватъ. И религиознитѣ, и свѣтскитѣ хора страдатъ, безъ да могатъ да си помогнатъ. Религиознитѣ искатъ да слѣзатъ отъ висотата, на която сѫ застанали; свѣтскитѣ искатъ да се качатъ на високо, но и еднитѣ, и другитѣ се отбѣгватъ. Тѣ не знаятъ, че едни други могатъ да си помагатъ. Едно е нуждно: да смѣнятъ мѣстата и службитѣ си. Единъ отъ великитѣ закони въ природата е законътъ за обмѣната. Този законъ се изявява и въ природата. Затова, когато единъ човѣкъ пада, другъ става; когато единъ се понижава, другъ се въздига. Христосъ казва, че всѣка прѫчка, която не дава плодъ, се отрѣзва и на нейно мѣсто дохожда друга. Това показва, че въ природата нѣма праздни пространства. Съ това се обяснява законътъ на пресаждането: едно клонче се отрѣзва и на негово мѣсто се поставя друго. Страхливиятъ ще каже като Павла: „Да не би азъ, който се стремя къмъ Бога, да бѫда отхвърленъ? Богъ може да отхвърли отъ себе си човѣка, само когато последниятъ е огорчилъ Духа. Представете си, че една мома се ожени за богатъ ученъ, добъръ, благороденъ момъкъ, който е внимателенъ къмъ нея, създава ѝ всички удобства, задоволява нуждитѣ ѝ, а тя е постоянно недоволна отъ него. Какво трѣбва да прави този мѫжъ? — Нищо друго не му остава, освенъ да даде свобода на жена си, да я пусне въ свѣта, тамъ да търси щастието си, тамъ да научи урока си. Докато живѣе съ мѫжа си, докато той задоволява всичкитѣ ѝ нужди и желания, тя нѣма да го разбере. Между тѣхъ нѣма допирни точки, стремежитѣ имъ се различаватъ, поради което не се обмѣнятъ правилно. Когато изгуби мѫжа си и се натъкне на суровитѣ условия на живота, тя ще започне да мисли и ще го разбере. Такова е положението на ученика, който слуша уроцитѣ на учителя си, но не учи и не се ползува отъ тѣхъ. Учительтъ е недоволенъ отъ ученика си и казва: Ще отрѣжа този ученикъ отъ лозата, отъ която досега се е хранилъ. Следъ това учительтъ ще си намѣри другъ ученикъ, който ще замѣсти първия. Така трѣбва да се постѫпва и съ недоволния. Първиятъ стремежъ у всички хора е еднакъвъ. Всѣки се стреми къмъ възвишеното и благородното, но малцина издържатъ на стремежа си. Това се дължи на факта, че стремежитѣ и разбиранията на хората не сѫ еднакви. Малко хора запазватъ отношенията си къмъ Великия, както и къмъ своята душа. Който е свързанъ съ Бога, той е доволенъ отъ всичко, той издържа на своитѣ вѫтрешни стремежи и разбирания. „Който пребѫдва въ мене, и азъ въ него, той принася плодъ много.“ Плодътъ е потрѣбенъ за самата прѫчка. Следователно, подъ „плодъ“ Христосъ разбира условията, при които човѣкъ живѣе и се развива. Защо Христосъ уподобява човѣшкия животъ на лозова прѫчка? Човѣкъ е закрепенъ къмъ великото дърво на живота, както лозовата прѫчка къмъ лозата. Както пръчката смуче сокове отъ лозата, расте, развива се и дава плодъ, така и човѣкъ смуче сокове отъ дървото на живота, преработва ги и като кръвь ги изпраща въ сърдцето за пречистване. Така той минава отъ физическия къмъ духовния животъ и оттамъ къмъ умствения. Пречистената кръвь влиза въ мозъка, дето се превръща въ умствена енергия, която наричаме плодъ на живота. Както стомахътъ, дробоветѣ, сърдцето и мозъкътъ на човѣка работятъ едновременно, и всѣки принася своя плодъ, така и тритѣ вида животъ — физически, сърдеченъ и умственъ, се проявяватъ едновременно, принасятъ своя плодъ и хранятъ лозовата прѫчка, закрепена къмъ лозата, която черпи соковетѣ си отъ Божествения животъ. Стане ли най-малкото нарушаване въ единъ отъ тритѣ вида животъ, лозовата прѫчка започва да вехне, за което господарьтъ на лозата я отрѣзва и хвърля въ огъня. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ първата стадия на живота — въ физическия животъ на лозата. Затова се казва, че днесъ повечето хора живѣятъ въ стомаха си. Иде вече новото време, когато човѣкътъ влиза въ дробоветѣ си, пречиства мислитѣ и чувствата си, за да изпрати въ мозъка си чиста, червена кръвь, чрезъ която да се свърже съ възвишенитѣ сѫщества и оттамъ — съ Бога. Само така човѣкъ ще разбере отношенията между своитѣ мисли, чувства и постѫпки. Така, именно, той ще разбере връзката между физическия, духовния и Божествения животъ. Виждате една красива, червена ябълка и се радвате на червения цвѣтъ и на формата ѝ, но следъ нѣколко деня тя загнива и се разваля. Какво ви даде красивата ябълка? Тя ви свърза съ съдържанието си. Значи, външната форма и красота на нѣщата е потикъ къмъ вѫтрешното имъ съдържание. Вие изяждате ябълката, използувате сока ѝ и го изпращате въ мозъка си, като преработена, пречистена кръвь, която внася енергия за работа на мисъльта. Вие започвате да мислите за отношенията на нѣщата. Ето защо, като се говори за живота на лозата и на лозовата прѫчка, разбираме всичкитѣ положения, презъ които минава човѣшката душа. Така тя разбира Божиитѣ пѫтища и закони. Като се говори върху различни въпроси, мнозина казватъ, че вмѣсто да разбератъ нѣщата, повече се объркватъ. Говори се за еволюция, за превръщане на енергиитѣ, за сгѫстяване и разширяване на материята, но все едно, че се хвърля камъкъ въ водата. Както хвърлениятъ камъкъ въ водата образува все по-голѣми крѫгове около себе си, така и неразбирането имъ расте все повече. Едно се изисква отъ човѣка: Христосъ да пребѫдва въ него. Това значи: Христосъ да живѣе въ човѣка и да се проявява като свѣтлина, топлина и сила. Както животнитѣ се рѫководятъ отъ Божествения умъ по инстинктъ, така и всѣки християнинъ трѣбва да се рѫководи отъ Христовата свѣтлина. Докато не приеме Божията мисъль въ себе си, човѣкъ всѣкога ще страда. Всѣки казва, че има свои разбирания и възгледи за живота, не иска никого да слуша, но, въ края на краищата, животътъ на хората се обезсмисля, и работитѣ имъ всѣки день изоставатъ назадъ. Ще кажете, че животнитѣ се рѫководятъ отъ инстинкта си, но, въпрѣки това, животното усѣща приближаващата буря или земетресение и взима мѣрки да се запази, а човѣкъ, съ своя високъ умъ и съ особеното си мнение, става жертва. Въ инстинкта на животното се крие Божествениятъ Духъ, Който го рѫководи. Прелетнитѣ птици схващатъ по инстинктъ времето за отиване въ топлитѣ страни и напущането имъ и никога не се излъгватъ. Човѣкътъ, обаче, съ своето умуване, често се излъгва. Като види, че деньтъ е ясенъ, топълъ, той се радва, излиза да се разходи, безъ да подозира, че следъ два-три часа ще дойде буря, вѣтъръ, градъ и се връща у дома си цѣлъ измокренъ. Понѣкога бурниятъ день е за предпочитане предъ ясния. Следъ буря иде хубаво време, а следъ ясенъ день често времето се разваля и изненадва човѣка. Мълчаливиятъ и тихъ човѣкъ е по-опасенъ отъ онзи, който вика и много говори. Тихиятъ водопадъ е по-опасенъ отъ шумния. Затова се казва, че тихата вода прави голѣми пакости. Мочуритѣ изненадватъ човѣка. Както върви замисленъ, той може да попадне на мочуръ и да потъне въ него. Като не предвиждатъ изненадитѣ въ живота си, хората сѫ недоволни и търсятъ причината на своитѣ нещастия вънъ отъ себе си. Докато мисли, че е лоза, а окрѫжаващитѣ — прѫчки, човѣкъ всѣкога ще се изненадва и ще страда. Нѣкои религиозни мислятъ за себе си, че сѫ лози, а свѣтскитѣ — прѫчки. И обратно: свѣтскитѣ мислятъ, че сѫ лози, а религиознитѣ — прѫчки. И еднитѣ, и другитѣ сѫ на кривъ пѫть. Една е лозата, много сѫ прѫчкитѣ. Следователно, Христосъ е лозата, а хората — прѫчкитѣ. Който мисли, че е лоза, той или не разбира истината, или се заблуждава. И той е прѫчка, като всички хора. Една е Божествената лоза и за нея Христосъ казва, че тя се е разпространила по цѣлия свѣтъ и го храни. Да мислишъ, че си лоза, това значи, да мислишъ, че си господарь на свѣта. — Азъ мисля самостоятелно, свободно и независимо. — Ти не знаешъ още, какво представя мисъльта и свободата. Да мислишъ свободно и право, това е велико изкуство. Малко хора разбиратъ и владѣятъ това изкуство. У нѣкои интуицията е силна и схващатъ нѣщата правилно; у други мисъльта е силна, но понѣкога и еднитѣ, и другитѣ оставатъ излъгани. Казвате за даденъ човѣкъ, че е добъръ, но виждате само външната, праздничната му дреха, не знаете, какви сѫ всѣкидневнитѣ му дрехи. Мнозина цитиратъ мисъльта „да съмъ, или да не съмъ“, изказана отъ Шекспира, безъ да разбиратъ вѫтрешния ѝ смисълъ. Тази мисъль подразбира: Да стоя ли на лозата, или да я напусна; да уча ли, или да напусна училището; да работя само за себе си, или и за другитѣ. Ще кажете, че това е свободно тълкуване на мисъльта. Това е тълкуване, каквото и Шекспиръ може да даде. Единъ испански писатель написалъ една книга, която чели мнозина. Единъ отъ читателитѣ не могълъ да разбере смисъла на нѣкои изречения и се отправилъ къмъ автора, да му ги обясни. Той погледналъ читателя си, усмихналъ се и отговорилъ: И азъ самъ не зная, какво съмъ искалъ да кажа съ тѣзи мисли. Правата мисъль се разбира отъ всички. При това, между писмената и говоримата речь трѣбва да има известно отношение, известна връзка. Не можешъ да пишешъ едно, а да говоришъ или разбирашъ друго. Не е все едно, дали обичашъ или любишъ нѣкого. Обичьта е законъ за създаване, а любовьта — за разрушаване. Обичьта съгражда разрушеното, а любовьта и руши, и съгражда. Любовьта първо руши старото, гнилото, негодното, а после съгражда нѣщо ново, здраво, полезно за всички. Радвайте се, когато ви обичатъ; радвайте се и когато ви любятъ. Мѫчнотиитѣ, страданията и нещастията сѫ първата степень на обичьта. Щомъ страда, човѣкъ започва да мисли и да гради. Той възприема Христа въ себе си и се рѫководи вече отъ Неговата мисъль. И тъй, дръжте връзка съ Христа, за да не разваляте отношенията си съ хората. Който се отдѣлилъ отъ лозата, той живѣе постоянно въ споръ и неприятности съ хората. Кой каквото му каже, той е готовъ да се кара съ него. Ако нѣкой развали оградата на кѫщата му, той веднага го дава подъ сѫдъ. И това е разрешение на въпроса, но има друго, правилно разрешение — самъ да съградишъ оградата си. Вмѣсто да водишъ дѣло съ години, да си създавашъ неприятности, по-добре самъ си помогни. Ако се сѫдишъ съ ближния си, ще те отрѣжатъ отъ лозата и ще те хвърлятъ въ огъня, дето ще се изпарявашъ. Това значи, да обезсмисли човѣкъ живота си. Следъ години ще съзнаешъ погрѣшката си и ще разберешъ, че никой нѣма право да се сѫди съ своя ближенъ. Който прилага Божествения законъ въ живота си, той повече печели, отколкото губи. Работи съ любовь, безъ никакво користолюбие. Защо ще се мѫчишъ да обърнешъ нѣкой богатъ човѣкъ къмъ Бога, ако той не е готовъ за това? Защо ще се мѫчишъ да привлѣчешъ учения човѣкъ въ дома си, ако той не иска доброволно да те посети? Каквото и да правишъ, нищо не се постига насила. Чрезъ насилие нито богатиятъ обръща кесията си, нито учениятъ отваря ума и сърдцето си. Има смисълъ да дойде нѣкой ученъ въ дома ти, но да е готовъ да нахвърля въ двора ти отъ своитѣ камъни, съ които да градишъ. Това е любовь. Така постѫпва и Христосъ. Когато види, че лозовата прѫчка не се ползува отъ соковетѣ на лозата и не дава плодъ, Той я отсича и хвърля въ огъня. „Който пребѫдва въ мене, и азъ въ него, той принася плодъ много. Всѣка лозова прѫчка, която не принася плодъ, отсича се и въ огъня се хвърля“. Езикътъ, съ който Христосъ си служилъ, е символиченъ. Така Той изнасялъ истината на хората, безъ да ги засегне. Не е лесно да се говори на хората. Символичниятъ езикъ е сѫщевременно и наученъ. Цельта на говорителя е да повдигне слушателитѣ си, а не да ги обижда и изобличава. Мощенъ е езикътъ на истината, но за онѣзи, които го разбиратъ. Който не разбира този езикъ, казва, че истината е горчива. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ нови разбирания и възгледи, отъ новъ моралъ. Само така всѣки народъ ще се повдигне, обнови и засили. Всички народи трѣбва да се обединятъ, да заживѣятъ братски помежду си. Ще кажете, че Богъ е създалъ и доброто, и злото. Едно ще знаете: Богъ има свой планъ, който трѣбва да се изпълни. На всѣка душа е опредѣленъ пѫтя, по който трѣбва да се движи. Който се отклони отъ своя пѫть, страда. Човѣкъ може да се движи по права или по крива линия. Всѣко движение има свои резултати. Отъ резултатитѣ се познава, правъ ли е пѫтьтъ, по който човѣкъ се движи, или кривъ. Хората трѣбва да се обединятъ, да станатъ едно цѣло. Силата е въ цѣлото, а не въ частьта. Единъ великъ ученъ е казалъ, че ако хората не се разбератъ помежду си, ще се посрамятъ. Сѫщиятъ законъ действува и между животнитѣ. Докато сѫ събрани въ стадо, тѣ сѫ смѣли, решителни и могатъ да се бранятъ. Щомъ се раздѣлятъ, силата имъ намалява и лесно попадатъ въ устата на неприятеля. Христосъ казва на ученицитѣ си, че силата имъ се крие въ тѣхното обединение. Докато сѫ прѫчки на една лоза, тѣ сѫ силни, развиватъ се добре и даватъ много плодъ. Следователно, докато умътъ, сърдцето и душата сѫ въ единство, човѣкъ всѣкога може да бѫде добре, да се развива правилно. Ще кажете, че човѣкъ трѣбва да живѣе първо за отечеството си, а после за душата си. Право е, има едно отечество, за което трѣбва да се живѣе. Има едно Царство, което е на първо мѣсто. Човѣкъ е дошълъ на земята да стане гражданинъ на Царството Божие, отъ което всички царства и държави сѫ клончета. Отдѣлнитѣ държави сѫ букви на азбуката, а Словото си служи съ всички букви. То ги обединява и образува речьта. Каквито сѫ отношенията между отдѣлнитѣ държави, такива сѫ и между хората. Тази е причината, поради която нѣкога даже двама души не се разбиратъ. Тѣ се свързватъ въ името на любовьта, но скоро се насищатъ единъ на другъ и пожелаватъ да се раздѣлятъ. Тѣ могатъ да се раздѣлятъ, ако знаятъ действията изваждане и дѣление. Нѣкоя жена иска да напусне мѫжа си. Това е възможно, само ако тя знае всичкитѣ правила на математиката. Сѫщо се изисква и отъ всѣки християнинъ. Ако искашъ да извадишъ една лоша мисъль отъ ума си, трѣбва да знаешъ общия сборъ на мислитѣ си, които предварително си разпредѣлилъ на добри и лоши и тогава, отъ лошитѣ мисли ще извадишъ лошата, а добритѣ ще оставишъ настрана. Ако си ощетилъ нѣкого съ хиляда лева, ще отворишъ кесията си, ще извадишъ хиляда лева и ще му ги върнешъ. Така ще се разреши спорътъ. Божествениятъ законъ не допуща никаква дисхармония, никакво прескачане. Тамъ процеситѣ се извършватъ правилно и систематично. Казано е въ Писанието: „Слушайте тихия гласъ на Онзи, Който постоянно ви говори и въ радости, и въ скърби. И днесъ, когато азъ ви говоря, не правя нищо друго, освенъ поливамъ коренитѣ на живота въ васъ. Въ това дърво е Онзи, Който постоянно ви говори. Сѫщевременно азъ отварямъ прозорцитѣ на вашия умъ, да проникне повече свѣтлина, да разбирате нѣщата. Само така душата на човѣка се изпълва съ добри чувства и желания, а умътъ му съ свѣтли и възвишени мисли. Само така хората могатъ да се разбиратъ и да станатъ братя помежду си. „Който пребѫдва въ мене, и азъ въ него, той принася плодъ много“. Който прѫбъдва на лозата, той може да разбере дълбокия смисълъ на любовьта. Като се говори за лозата, нѣкои я уподобяватъ на народа си, на отечеството си, на своя домъ и сѫ готови да се жертвуватъ. Една е истинската жертва — за любовьта. Казано е, че Богъ е Любовь. Следователно, ако се жертвувашъ, ще се жертвувашъ за Бога. Слушашъ ли тихия гласъ на Бога въ себе си, ти си здравъ, бодъръ, свободенъ, готовъ на всѣкаква разумна жертва. Който губи връзката си съ Божественото, придобива тъмночервенъ цвѣтъ на лицето си, става недоволенъ, мраченъ, грубъ. Обърнете се къмъ Бога съ молитва, да възстановите вѫтрешния си миръ, да придобиете загубената си любовь. Пазете добритѣ отношения къмъ близкитѣ си, за да се радвате на здраве и вѫтрешенъ миръ. Отношенията на хората трѣбва да бѫдатъ като тѣзи на майката и на бащата къмъ децата, на братята къмъ сестритѣ и на сестритѣ къмъ братята. Тѣзи отношения сѫ мѣрка, съ която се опредѣлятъ правилнитѣ връзки. Ще каже нѣкой, че знае тѣзи нѣща, че всичко му е открито. Какъ ги е научилъ? Чрезъ откровение ли? Нѣкой мислятъ, че сънищата имъ сѫ откровения, но тѣ сами се заблуждаватъ. Откровението иде отъ високъ свѣтъ, а много отъ сънищата сѫ резултатъ на впечатления и преживявания. Само нѣкои сънища идатъ отъ по-високъ свѣтъ. Тѣ, както откровенията, произвеждатъ превратъ въ човѣка. Една жена заболѣла сериозно, почти до смърть, но за щастие оздравѣла. Като започнала да се подобрява, имала едно откровение, което произвело въ нея голѣмъ превратъ. Отъ този день тя измѣнила коренно живота си. Отъ невидимия свѣтъ я предупредили, че следъ единъ месецъ ще умре. Тя не се уплашила, но съ примирение се приготвила за другия свѣтъ. И наистина, следъ единъ месецъ умрѣла. Синътъ много скърбѣлъ за майка си. Веднъжъ тя му се явила на сънь и му казала: Престани да плачешъ. Азъ съмъ добре. Твоята привързаность къмъ мене е особенъ родъ партизанство. Тукъ не се допуща никакво партизанство. Днесъ и Христосъ казва на съвременнитѣ християни да се откажатъ отъ всѣкакво партизанство и да разбератъ, че ножътъ играе върху лозата. Всѣка прѫчка, която не дава плодъ, отрѣзва се и се хвърля въ огъня. Време е вече християнитѣ да се опредѣлятъ и да бѫдатъ или съ Христа, или вънъ отъ Него. Който разреши този въпросъ въ положителенъ смисълъ, ще се повдигне и ще даде сладки, изобилни плодове. — Какво ще стане съ България? — Оставете този въпросъ настрана. Има кой да се занимава съ България. Великиятъ Художникъ, който знае да рисува, не се нуждае отъ помощьта на детето си. Богъ е великъ, всесиленъ и всеблагъ. Той е промислилъ за всички. Той има предъ видъ всички живи сѫщества, всички народи, безъ разлика на нации. Затова и Христосъ казва на ученицитѣ си да не подържатъ никакви партии. Павелъ изказва сѫщата идея чрезъ стиха: „Въ Христа нѣма нито елини, нито юдеи, нито скити“. Значи, който вѣрва въ Христа, ще се благослови. Въ Евангелието не се говори за отдѣлнитѣ държави. Всѣка държава е една фирма. Който злоупотрѣби съ тази фирма, ще бѫде наказанъ и лишенъ отъ правата, които тя дава на своитѣ членове. Ако всички членове злоупотрѣбятъ, фирмата престава да сѫществува. Казано е, обаче, въ Евангелието: „Ако единъ народъ не служи на Бога, ще бѫде заличенъ отъ Неговата книга“. Този законъ се отнася, както къмъ народитѣ, така и къмъ отдѣлнитѣ индивиди. Сега цѣлото човѣчество влиза въ нова епоха. Днесъ Христосъ поставя всѣки човѣкъ на везнитѣ и го тегли, да види, колко тежи. Споредъ теглото му Той отсѫжда, кой има послушание и кой нѣма. Който слуша и изпълнява Божия законъ, ще се ползува отъ Неговото благословение. Който не Го слуша, ще бѫде поставенъ на голѣми изпитания. Най-голѣмата служба, която Богъ може да даде на човѣка, е да го изпрати въ дома на нѣкоя бедна, нещастна вдовица, да я утеши, да наглежда сирацитѣ. Да утешишъ една вдовица е по-велико нѣщо, отколкото да рѫководишъ сѫдбата на цѣлъ народъ. Предъ Бога една душа е повече нѣщо отъ цѣлъ народъ. — Защо? — Защото, който не може да зачете една душа, т.е. Бога въ себе си, той нищо не може да направи. Любовьта на човѣка се опредѣля отъ това, доколко той зачита душата си. Ако не зачитате Христа и Бога, какъ ще зачитате ближния си? Ще кажете, че евреитѣ разпнаха Христа. Какво ще кажете за съвременнитѣ християни, които всѣки день разпъватъ Онзи, Който имъ говори съ своя тихъ, кротъкъ гласъ? Днесъ повечето хора плачатъ, страдатъ и казватъ, че Богъ не ги обича и ги е забравилъ. Въ сѫщность, тѣ не Го обичатъ, тѣ сѫ Го забравили. Върнете се всички въ домоветѣ си и кажете: Господи, искаме да се свържемъ съ Тебе. Следъ това съберете всички камъни, тухли и започнете да градите. Плачътъ не спасява. Много ученици получаватъ слаби бележки и плачатъ, но плачътъ не изкарва добри бележки. И добри бележки да иматъ, ако нѣматъ знания, пакъ нѣма да се спасятъ. Животътъ е велико училище, въ което не се позволява никакъвъ плачъ. Учене е нуждно за всички. Казва се, че коренитѣ на знанието сѫ горчиви, а плодоветѣ — сладки. На ученика е забранено да плаче. За него е изключено всѣкакво партизанство. Турете плача и партизанството настрана, влѣзте при Христа и кажете: Готови сме вече да учимъ, да проникнемъ въ великитѣ тайни на Битието, дето цари радость и веселие, миръ и свобода. Работата на ученика се заключава въ ученето. И като жененъ, и нежененъ, той еднакво трѣбва да учи. Слушайте тихия гласъ въ себе си, който ще внесе съгласие и миръ въ васъ, въ всички хора, въ цѣлия свѣтъ. Той ще организира всички общества и ще внесе истинската религия въ свѣта — религията на Духа. Всѣки другъ гласъ, вънъ отъ тихия гласъ, трѣбва да се провѣрява. Само така можете да решавате правилно въпроситѣ на живота. Кой ще ни помогне да разрешимъ въпроситѣ си? — Има кой да ви помогне. Ето, азъ съмъ готовъ да ви помогна. Ще ви свѣтя, и вие ще вървите следъ мене. Днесъ съмъ съ васъ, и въ бѫдеще пакъ ще ви срещна. Ако учите, ако сте готови да изправите живота си, ще се застѫпя за васъ предъ Господа, да ви запише отново за ученици. Ето защо, като се върнете по домоветѣ си, отворете новъ листъ на вашата книга. Това значи, да станете отново прѫчка на лозата, и Божественитѣ сокове да потекатъ въ васъ. Бѫдете смѣли, бодри, радостни и вслушвайте се дълбоко въ тихия гласъ въ себе си. За умрѣлитѣ не плачете. За изгубеното време не тѫжете. Турете миналото настрана и работете за настоящето и бѫдещето. Много време има предъ васъ. Работете и изправяйте погрѣшкитѣ си. Както можете да грѣшите, така можете да изправяте погрѣшкитѣ си и да градите. Богъ гради, а дяволътъ разрушава. Свържете се съ Онзи, Който гради. Богатиятъ земедѣлецъ взима работници, и въ единъ день свършва работата си. Бедниятъ земедѣлецъ самъ жъне и много време употрѣбява, докато свърши работата си. Първиятъ върви по закона на любовьта, а вториятъ по закона на еволюцията. Свържете се съ Христа, да станете богати и скоро да свършите работата си. Нѣма време за протакане. Жътвата е готова, нуждни сѫ работници на нивата, по-скоро да се свърши работата. Богъ е впрегналъ оралото и оре нивата си. Нивата е свѣтътъ. Значи, Богъ разбърква свѣта съ ралото си, обръща пластоветѣ, да ги изложи на новата свѣтлина и топлина, да се приготвятъ за посѣване на новото сѣме. Станете и вие съработници на Господа и кажете: Господи, благослови и нашата работа! Внесете миръ и съгласие помежду си и не се осѫждайте едни други. Слушайте тихия гласъ въ себе си, за да цъвнете, вържете и дадете плодъ. Като ви срещна въ бѫдеще, да се зарадвамъ и да кажа: „Никой ученикъ не е по-горенъ отъ Учителя си; достатъчно е той да бѫде като Учителя си.“ Бѫдете бодри, свежи и радостни. Облѣчете се съ надеждата, изпълнете се съ вѣрата, съединете се съ любовьта. * 3. Беседа отъ Учителя, държана на 26 януарий, 1919 г. София.