Търсене във форума

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Рабъ и синъ „Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно прѣбѫдва“. Иоана 3:34,35 „Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно прѣбѫдва“. Този стихъ, прѣведенъ въ нова форма, може да се изрази съ думитѣ „отъ смърть въ животъ“. Смъртьта и животътъ сѫ двѣ състояния на човѣшкия духъ. Въ смъртьта духътъ на човѣка се намира въ ограничения, въ вързано състояние. Това показва, че смъртьта се явява въ гѫстата материя. Съврѣменнитѣ учени се стремятъ да обяснятъ, какво нѣщо е материята, но и досега не сѫ успѣли да опрѣдѣлятъ нейната сѫщность. Материята, сама по себе си, е инертна реалность. Тя съдържа всичко въ себе си, но не може да се разширява. Ученитѣ твърдятъ, че материята се разширява, но въ сѫщность материята не се разширява. Сега, ще обясня тази мисъль съ слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че вие развивате единъ топъ платно. Казвате: разшири се това платно. Питамъ: какво ново придоби този топъ платно при развиването си? Нищо ново не придоби. Слѣдователно, отъ физическо гледище, когато материята се разширява, това подразбира, че въ нея се внасятъ нѣкакви нови качества. Не се ли внасятъ нови качества въ нея, тя не се разширява. Отличителни бѣлѣзи между материята и духа сѫ слѣднитѣ: материята не се разширява, а духътъ не се дѣли. Щомъ духътъ се облѣче въ материя, въ послѣдната се явява желание да го обсеби, да го раздѣли. Вслѣдствие на това желание на материята, да обсеби духа, между тѣхъ се явява борба. По сѫщия начинъ и вълкътъ, като хване една овца, започва да я дѣли на парчета, за да я обсеби. Когато човѣкъ туря храна въ устата си, и той я дѣли на малки парченца. Защо я дѣли? Той иска да вземе отъ нея това, което е потрѣбно за неговия организъмъ. Тази е причината за борбата между двата гиганта въ свѣта — духътъ и материята. Материята иска да обсеби, да раздѣли духа, а духътъ иска да се освободи отъ нея. Сѫщото нѣщо виждаме въ всѣки човѣкъ. Той се усѣща ограниченъ, иска да се освободи. И ще чуете всѣки да се оплаква, че Иванъ, или Петко, или Драганъ го стѣснявалъ. Не, никой никого не може да стѣснява, но материята ограничава духа, а той се бори да се освободи. Казватъ за нѣкой човѣкъ, че е станалъ материалистъ. Какво означава думата материалистъ? Думата материалистъ подразбира човѣкъ, който е навлѣзълъ дълбоко въ материята. Прѣди всичко вие трѣбва да знаете, че материята е обхванала всичкото пространство, тъй щото нѣма мѣсто за никого. Щомъ нѣма празно мѣсто въ материята, тогава дѣ ще влѣзе човѣкъ? За да се освободи отъ обятията на материята, духътъ си служи съ хитрость — създава си друга форма, въ която отново се облича. Материята казва: сполучихъ да раздѣля духа. Тя пакъ започва да обсебва духа, като се стреми да разчупи това ново яйце, да види, какво особено се крие въ тази нова форма. Ако материята успѣе да счупи това яйце, настѫпва състояние, което наричатъ смърть. При смъртьта духътъ пакъ се освобождава, пакъ създава нова форма и така борбата между него и материята се продължава непрѣкѫснато. Добрата страна на тази борба е, че материята заставя духа постоянно да създава нови форми, все по-усъвършенствувани едни отъ други. Слѣдователно, съврѣменната човѣшка форма е създадена отъ духа, а индивидуалностьта на духа е създадена отъ материята. Материята, като не е успѣла да раздѣли духа, тя поне го е индивидуализирала. Духътъ, като се е индивидуализиралъ, той изпада въ заблуждение, да мисли, че е разширилъ материята, и затова казва: азъ владѣя живота. Всички мислятъ, че могатъ да измѣнятъ материята, но каквото и да правятъ съ нея, тя все си остава сѫщата материя, все ще се изхлъзне отъ рѫцѣтѣ ви. Слѣдователно, човѣкъ не може да стане господарь на великото въ себе си, на материята, която не се разширява. Разширението е качество на духа. Само духътъ може да се разширява, а въ материята, която по естество е инертна, нѣма никакво разширение. Когато духътъ влѣзе въ материята, той внася животъ. Материята безъ духа е мъртва. Когато духътъ влѣзе въ нѣкоя форма, споредъ законитѣ, които познава, той се стреми да обнови материята, да я направи пластична, удобна. И тъй, когато материята прѣобладава, ражда се смъртьта; когато духътъ прѣобладава, ражда се вѣчниятъ животъ. Прѣодоляващето състояние на материята създава смъртьта, понеже материята има желание постоянно да трупа, да събира. Много хора мислятъ, че като натрупатъ повече материя въ себе си, като напрявятъ тѣлото си по-голѣмо, съ повече мазнини, ще иматъ повече животъ. Животътъ не се заключава въ многото, но въ малкото. Въ условията, при които сега живѣемъ, голѣмото тѣло прѣдставя излишенъ баластъ за човѣка, съ който той трѣбва разумно да се справя. Ако сравнимъ по тегло тѣлото на единъ съврѣмененъ човѣкъ съ тѣлото на единъ ангелъ, ще видимъ, че отъ тѣлото на човѣка могатъ да се направятъ най-малко хиляда ангели. Обаче, ангелътъ, съ своето малко тѣло, е толкова мощенъ, че може да носи цѣлото човѣчество на гърба си, когато човѣкътъ едва може себе си да носи. Човѣкъ едва ли може да дигне 100 клгр. на рѫката си, когато единъ ангелъ може да дигне единъ милиардъ хора на рѫката си. И тъй, силата на човѣка седи въ неговия духъ. Когато духътъ се въплоти въ материята, той я разредява, защото тя нѣма схващания за безграничното пространство, тя нѣма никакви стремежи. Тъй щото, когато казваме, че материята не се разширява, подразбираме, че тя нѣма идея за нѣкакъвъ стремежъ. Тя е спяще сѫщество. Когато човѣкъ се нахрани добрѣ, той изпитва извѣстно удоволствие отъ това и започва да дрѣме. Дрѣмката, сънътъ, това сѫ състояния, присѫщи на материята. Като се събуди отъ сънъ, човѣкъ си спомня смѫтно, че е сънувалъ нѣщо, ходилъ е нѣкѫдѣ, но дѣ — не помни; разговарялъ се е съ нѣкого, но съ кого и какво — и това не помни. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ физиолози казватъ, че естественото състояние за човѣка, когато спи, е да не сънува нищо. Това е сънъ на мъртвитѣ. Човѣкъ трѣбва да сънува, но не лоши, тежки сънища, като напримѣръ, че го гонятъ, че пада въ пропасти, че кѫщата му гори и т.н. Тѣзи сънища сѫ резултатъ на анормалности, на отклонения въ живота. Нормалниятъ животъ се придружава съ приятни сънища. Сънътъ е най-приятната почивка. Има хора, които знаятъ закона на почивката, и тѣ могатъ съзнателно да излизатъ и влизатъ въ тѣлото си. Прѣзъ врѣме на своето излизане, тѣ оставятъ тѣлото си на по-низкостоещитѣ отъ тѣхъ сѫщества, тѣ да се грижатъ за него, да го обновятъ, да го прѣчистятъ и слѣдъ като се прѣчисти, тогава се връщатъ. Тѣ не се безпокоятъ за живота си, понеже сѫ увѣрени въ Великото Начало, което регулира и рѫководи живота. „Отъ смърть въ животъ“. Вие трѣбва правилно да разбирате тѣзи два закона, а не механически. Не мислете, че ако вѣрвате днесъ, а утрѣ не правите усилия, вашата вѣра ще расте сама по себе си. Сѣмето само по себе си не може да расте. Нѣкой казва: като сме повѣрвали веднъжъ въ Господа Исуса Христа, Той ще ни спаси. Това е така, но то дѣйствува врѣменно. Въ сѣмето има зародишъ на животъ, но върху този зародишъ трѣбва да дѣйствува слънцето, въздуха, влагата и почвата — редъ разумни фактори. Всѣки день човѣкъ трѣбва да прави нови усилия; всѣки день той трѣбва да придобива нови разбирания за живота. Ще бѫде смѣшно, ако, откато сме се родили, докато умремъ, имаме едни и сѫщи схващания за живота. Нѣкои казватъ: защо трѣбва да учимъ? Такива хора мязатъ на турцитѣ, които казватъ: „Всичко е седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу. Повече отъ това нѣма какво да мислимъ“. Какво разбиратъ тѣ подъ тия думи „седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу“? И съврѣменнитѣ биолози изпадатъ въ догматизъмъ по отношение проблемата на живота. Като сѫ взели клѣтката на протоплазмата, тѣ я надуватъ, като сапуненъ мѣхуръ, докато изкаратъ отъ нея човѣка. Не, човѣкъ не излиза отъ клѣтката, както и кокошката не излиза отъ яйцето. Това твърдение може да ви се вижда противорѣчиво, но е фактъ. Смѣшно е, ако човѣкъ, като слѣзе отъ нѣкой вагонъ, си въобрази, че е произлѣзълъ отъ вагона. Той влиза и излиза отъ вагона, но не е произлѣзълъ отъ него. На сѫщото основание и кокошката не е произлѣзла отъ яйцето, но врѣменно е на почивка въ него. Тя седи скрита въ яйцето, като въ бомба. Щомъ бомбата се пукне, и тя излиза вънъ отъ нея. Слѣдъ това казватъ, че кокошката излѣзе отъ яйцето. Да се твърди такова нѣщо, то е равносилно на това, да се казва, че растенията произлизатъ отъ земята. Растенията растатъ въ земята, но не произлизатъ отъ нея. Питамъ: отдѣ иде животътъ? Да ви задавамъ такъвъ въпросъ, това подразбира да имамъ механическо схващане за живота. Животътъ не иде отникѫдѣ. Дѣто духътъ се вселява, тамъ животътъ се явява като непрѣривенъ процесъ, като постоянно течение. Дѣто духътъ прѣодолява, тамъ и животътъ тече. Казано е въ писанието: „Изпраща Духа си, и тѣ оживяватъ; отнима духа си, и тѣ умиратъ“. Слѣдователно, животътъ се отличава по това, доколко духътъ се проявява въ нашитѣ тѣла. Често въ умоветѣ на хората се раждатъ съмнѣния, но тѣ не сѫ продуктъ на тѣхния духъ. Запримѣръ, мнозина се съмняватъ въ реалностьта на сънищата и казватъ, че тѣ сѫ илюзорни нѣща, прѣдизвикани отъ външни причини. Ако на краката на нѣкой човѣкъ турятъ топло желѣзо, или гореща тухла и така заспи, има възможность, той да сънува, че ходи по нагорещени вѫглени. Тогава, какъ ще си обясните съня на човѣкъ, който сънува, че е станалъ голѣмъ богаташъ, милионеръ? Съ какво сѫ го нагорещили, за да сънува такъвъ сънъ? Кой е външниятъ стимулъ за този сънъ? Наистина, топлината произвежда и извѣстни анормалности не само въ врѣме на сънъ, но и въ будно състояние. Обаче, какъ се създаватъ толкова многобройни сънища, безъ да се постави нѣщо горещо на краката на човѣка? И тъй, смъртьта всѣкога произтича отъ прѣобладаващето състояние на материята. Като резултатъ на това състояние се явяватъ редъ анормални желания, които запушватъ кръвоноснитѣ сѫдове въ човѣшкия организъмъ. Отъ прѣяждане пъкъ се явява задръстване на нервната система, вслѣдствие на което кръвообръщението въ човѣка не става правилно, мозъчната енергия не изтича и не приижда правилно. Тогава настава процесъ на втвърдяване на артериитѣ, при което тѣ губятъ своята пластичность. Най-послѣ човѣшкиятъ духъ се принуждава да напусне тѣлото. Това състояние се нарича смърть. Или, въ духовно отношение ние наричаме това състояние прѣкѫсване съобщението съ Бога. Усъмни ли се човѣкъ, той веднага ще се намѣри въ процеса на смъртьта. При най-малкото съмнѣние въ Бога, смъртьта туря вече своето начало; това значи, че материята е взела надмощие надъ духа. И затова, който иска да стане силенъ, мощенъ, не външно, но вѫтрѣшно, и да осмисли живота си, той не трѣбва да допуща дълбоко въ душата си абсолютно никакво съмнѣние. За това се изискватъ герои хора. Съмнѣнието може да дойде отвънъ, но сѫщеврѣменно човѣкъ трѣбва да различава въ себе си двѣ състояния: едно състояние постоянно, неизмѣнно, както Богъ е неизмѣненъ; друго състояние — измѣнчиво, както човѣкъ се измѣня. И тогава, чувствителниятъ човѣкъ ще изпитва състоянието на хората. Ако единъ чувствителенъ човѣкъ влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ богати, и въ него ще се яви желание за богатство; ако влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ музиканти, и у него ще се яви сѫщото желание; ако попадне между весели хора, и той ще стане веселъ; ако попадне между скръбни хора, и той ще стане скърбенъ; ако попадне между учени хора, и той ще има желание да стане ученъ; ако се намѣри между болни хора, и той ще се почувствува боленъ; ако влѣзе въ нѣкое религиозно общество, и той ще стане религиозенъ. Обаче, той трѣбва да знае, че това не произтича дълбоко отъ неговата душа. Това сѫ натрупвания, наслоявания въ съзнанието, които идатъ нѣкѫдѣ отвънъ. Тѣзи състояния сѫ подобни на състоянието на парче желѣзо, което се поставя въ огънь. То се нагорещява и започва да свѣти, но това състояние не е свойствено на желѣзото. Щомъ желѣзото се извади отъ огъня, то истива и придобива първоначалния си видъ. Слѣдователно, има една топлина въ живота, която е подобна на тази на нагорещеното желѣзо. Обикновено хората мѣрятъ температурата на болнитѣ, и като видятъ, че тя се е подигнала до 41°, плашатъ се. И наистина, ако температурата не спадне, болниятъ заминава за онзи свѣтъ, и всички казватъ: Богъ да го прости, замина за онзи свѣтъ! Освѣнъ тази топлина, има и друга, която не може да се измѣрва. Тя е сѫщинската топлина на живота, която не е физическа. Тя е мека, приятна топлина и се равнява на хиляди градуси. Тази топлина е толкова силна, че въ нея могатъ да се разтопяватъ ония елементи на материята, които при никаква друга топлина не се топятъ. Тя разлага материята и я реформира. Съврѣменнитѣ учени знаятъ, че температурата на човѣшкото тѣло е 36 — 37°. Физическата топлина на човѣка е 37°, но когато се говори за духовната топлина, тя е много висока. При това, отношението между физическата и духовната топлина е обратно пропорционално: когато духовната топлина се намалява, физическата се увеличава; когато духовната топлина се увеличава, физическата се намалява. Това е провѣрено съ редъ опити. На хора, които ставатъ проводници на духовния свѣтъ, краката и рѫцѣтѣ истиватъ. Много хора се плашатъ отъ това, защото знаятъ, че когато рѫцѣтѣ и краката на човѣка истиватъ, смъртьта настѫпва. Обаче, това не е всѣкога така. Човѣкъ може да се изстуди и да излѣзе отъ тѣлото си, но слѣдъ 48 ч. пакъ може да се възвърне естествената му топлина. Индуситѣ, които сѫ изучавали тия закони, могатъ шесть мѣсеца слѣдъ смъртьта на нѣкой факиръ да го извадятъ отъ гроба и да възстановятъ неговата топлина. За това тѣ иматъ начини, които старателно криятъ отъ европейцитѣ. Когато говоря за учението, не мислете, че не оцѣнявамъ знанието, което е придобито въ науката. Знанието е резултатъ на усилията на човѣшкия духъ. Има лъжливо знание, но има и знание, което е придобито чрѣзъ опитностьта на цѣлото човѣчество. Това знание, именно, се прѣдава отъ родъ въ родъ, отъ раса въ раса, отъ човѣчество на човѣчество. Това знание изпѫква естествено надъ всички други нѣща. Какъ ще си обясните, напримѣръ, изкуството на паяка да тъче своята мрѣжа? Кой го е научилъ на това изкуство? Съврѣменнитѣ тъкачи още не сѫ придобили това изкуство. Пчелата пъкъ отдѣ е научила изкуството да прави медъ и да се организира по такъвъ разуменъ начинъ? Вземете пеперудитѣ, запримѣръ, какви добри хирурзи сѫ, какъ майсторски правятъ операциитѣ си. Когато наближи врѣме на какавидата да излѣзе отъ пашкула си, тя бодва внимателно пашкула и излиза вънъ, като пеперуда. Много учени хора биха завидѣли на изкуството на тия малки сѫщества. Дѣ сѫ се учили тѣ? Нѣкои ще кажатъ, че Господъ ги е училъ на това изкуство. Не, това не е работа на Господа. На сѫщото основание трѣбва да се заключи, че Господъ е училъ хората да правятъ топове, съ които да се убиватъ едни-други. Да се мисли, че Господъ учи хората да правятъ 42 сантиметрови орѫдия въ диаметъръ, за да се убиватъ, това сѫ дѣтински размишления. Богъ никога не се е занимавалъ съ такива работи. Тѣ сѫ изобрѣтения на хората, които постѫпватъ като малки дѣца. Ще видите, какъ малки дѣца си правятъ пукала отъ свирки и си въобразяватъ, че това е топъ. Казвамъ: да разрушавашъ, това не е наука; да живѣешъ непорядъченъ животъ, това не е наука; да живѣешъ охоленъ животъ, това не е наука; да искашъ всѣкога радостенъ да бѫдешъ, и това не е наука; да мислишъ само за себе си, безъ да обръщашъ внимание на страданията на другитѣ, и това не е наука. Това е смърть. Всичко, което съврѣменнитѣ хора вършатъ, въ по-голѣмата си часть, прѣдставя условия за съграждане на своитѣ ковчези. Месото, което закачатъ на куки да седи по нѣколко дни и послѣ го ядатъ, носи неизбѣжна смърть за хората. Българи, които сѫ свършили въ Германия, разправятъ, че германцитѣ имали нѣкакви особени методи, чрѣзъ които оставяли месото да ферментира и тогава го употрѣбявали за ядене. Прѣпорѫчватъ го за много вкусно. Казвамъ: по-голѣма глупость отъ тази нѣма. Американцитѣ пъкъ считатъ за правило, всѣки мѫжъ да бѫде безъ мустаци и брада, за по-голѣма чистота. И въ това нѣма никаква наука. То е необмислена работа. Да бръснатъ мустацитѣ си, все още се търпи, но да бръснатъ брадитѣ си, това е врѣдно. Като бръснатъ брадитѣ си, тѣ излагатъ гърлото си на простуда. И ще забѣлѣжите, че американцитѣ, мѫжетѣ, разбира се, много често заболяватъ отъ бронхитъ. Причината за тѣзи чести заболявания се дължи, именно, на това безогледно бръснене на брадитѣ. Освѣнъ това, колкото по-често се бръсне брадата, космитѣ ставатъ по-дебели, отъ което и самиятъ човѣкъ започва да огрубява. Други пъкъ стрижатъ коситѣ си до дъно, по военному, но и това не е правилно. Положителна, истинска наука е нужна на хората! Щомъ природата е създала космитѣ на човѣка, тя е вложила нѣкакъвъ смисълъ въ тѣхъ. Отъ насъ се изисква да ги регулираме, да знаемъ, какъ да направляваме своитѣ мисли и чувства. Вмѣсто да се бръснатъ и стрижатъ, хората трѣбва да кажатъ на брадата си: позволявамъ ти да изникнешъ най-много до единъ сантиметъръ, не повече. У нѣкои хора брадата е дълга почти до пръститѣ на рѫцѣтѣ, както коситѣ на нѣкои жени сѫ толкова дълги, че могатъ да ги обвиятъ 2 — 3 пѫти около себе си. И дългитѣ коси не сѫ лошо нѣщо. Тѣ сѫ признакъ на дълъгъ животъ, на изобилие. Когато косата на нѣкой човѣкъ почне да пада, за него казватъ, че той е ученъ. Не е така. Когато пъкъ цѣлото лице на човѣка се покрие съ косми, това показва, че този човѣкъ се е върналъ къмъ своето първобитно, диво състояние. Обаче, когато главата на човѣка почва да оголява, и това е лошъ признакъ, който говори не за ученость, а за умствено подивяване. Причината за оголяването на главата се дължи на голѣмото натрупване на млѣчна киселина около космитѣ. Млѣчната киселина изкоренява космитѣ. Азъ уважавамъ онзи човѣкъ, на когото главата е оголѣла отъ трезва, възвишена мисъль за подобрение на човѣчеството, но нѣма такива случаи. Космитѣ окапватъ и отъ тежки болести, каквато е, напримѣръ, тифусътъ. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да се пази отъ лъжливи заключения. „Отъ смърть въ животъ“. Смъртьта, тежкитѣ състояния, които човѣкъ прѣкарва, сѫ неприятни за него. Понѣкога човѣкъ се усѣща уединенъ, изоставенъ отъ майка, отъ баща, отъ приятели, никой не го обича, и той не може никѫдѣ да си намѣри мѣсто, ходи натукъ-натамъ, лута се отчаянъ, търси помощь. Това състояние е смърть. Това показва, че ние живѣемъ още въ неразумния свѣтъ. Възможно ли е човѣкъ да живѣе въ разуменъ свѣтъ и да изживява такива тежки състояния? Не е възможно. Значи, всѣки трѣбва да даде възможность на съзнанието си да внесе въ него начатъкъ на Вѣчния Животъ. За постигане на този животъ има вече съотвѣтна материя, която е одухотворена, прогресирала. Духътъ е успѣлъ да подигне, да събуди съзнанието на тази материя, отъ която ще се създаде въ бѫдеще новото тѣло на човѣка. Само въ такова тѣло човѣкъ може да живѣе разуменъ животъ. При сегашното състояние, въ което човѣкъ се намира, както и тѣлото, въ което сега живѣе, той всѣка минута е осѫденъ на смърть. И затова, човѣкъ трѣбва да се моли най-малко по десеть пѫти на день, ако иска да бѫде запазенъ животътъ му. Казано е въ Писанието: „Непрѣстанно се молете!“. Като яде човѣкъ, той може да се задави и да умре; като минава покрай нѣкоя кѫща, може да падне керемида върху главата му и да го убие; отива въ гостилница, яде нѣщо, което е отровно, той пакъ може да изгуби живота си; запали мангалъ, внесе го неразгорѣлъ въ стаята си, но отъ образувалия се вѫглероденъ окисъ, той може да се отрови. Всѣка минута животътъ на човѣка е изложенъ на опасность. Казвамъ: животътъ изисква дълбоко вѫтрѣшно разбиране и изучаване. Разумнитѣ и духовнитѣ хора трѣбва да изучаватъ живота, безъ да се подаватъ на врѣменни, прѣходни състояния въ себе си. Трѣбва ли човѣкъ да се подава на нѣкакво неразположение? Тъй както разбирамъ Бога, Той всѣкога е разположенъ, всѣкога е тихъ и спокоенъ. Въ Него нѣма никакво безпокойствие. Какъ е възможно тогава, човѣкъ, който вѣрва въ Бога, да се безпокои? Възможно ли е синътъ, който е въ дома на своя богатъ баща, да живѣе въ сиромашия? Това е немислимо. Такъвъ законъ не сѫществува въ природата. Отъ разумна майка и отъ разуменъ баща всѣкога се раждатъ разумни дѣца. Това е правилното положение. Отъ глупава майка и отъ глупавъ баща, се раждатъ и глупави дѣца. Отъ добра майка и отъ добъръ баща се раждатъ добри дѣца. Щомъ едно дѣте е родено отъ добъръ и мораленъ баща и отъ добра майка, никой не е въ състояние да го развали. Нѣкой казва: човѣкъ не може да не се подаде на нѣкаква слабость. Казвамъ: това, което наричатъ човѣшка слабость, това е дяволска слабость. Дойде дяволътъ въ него и му казва: безъ грѣхове не може. — Тази е дяволска мисъль. — Безъ пари не може. — И тази е дяволска мисъль. Може безъ пари. Какво разбирамъ подъ думитѣ „може и безъ пари“? Само синътъ може да работи безъ пари, а робътъ, както и всички хора, които умиратъ, които мислятъ само за този свѣтъ, да ядатъ и пиятъ, тѣ работятъ съ пари. Тѣ сѫ роби на грѣха и трѣбва да работятъ съ пари. Когато казвамъ, че синътъ може да работи безъ пари, подразбирамъ, че той служи на великия законъ на Любовьта, която е погълнала изцѣло неговия умъ, неговото сърце и неговата воля. Любовьта ражда живота. Защо евреитѣ и досега страдатъ? Когато Яковъ бѣгаше отъ брата си Исава, той легна на едно мѣсто да си почине и тамъ заспа. Въ съня си видѣ една стълба, висока до небето, отъ която слизаха и възлизаха ангели. Той каза: това е Божие мѣсто. Тукъ ще направя олтарь на Бога. Послѣ той се обърна къмъ Бога съ слѣднитѣ думи: Господи, ако ми помогнешъ да разбогатѣя и ме благословишъ да се върна при брата си забогатѣлъ, отъ всичкото си богатство ще отдѣля десятъкъ и за Тебе. Така разбиралъ Яковъ, и така се молилъ на Господа. Оттогава и досега евреитѣ сѫ все сѫщитѣ. Нѣкои казватъ: евреинъ е този човѣкъ! Питамъ: кой човѣкъ днесъ не е евреинъ? Обаче, евреитѣ и до днесъ даватъ десятъкъ за Бога отъ своитѣ печалби, когато християнитѣ не даватъ нищо. Ако запитатъ българина, какъ вървятъ работитѣ му, има ли берекетъ, той казва: не го бива тази година. Рѣдко ще срещнете българинъ да отговори: слава Богу, добрѣ върви. Българинътъ се страхува да каже, че има добъръ берекетъ, защото съзнава, че трѣбва да даде десятъкъ. Отдѣ се яви у евреитѣ идеята за десятъкъ? Какъ дойде на ума на Якова тази идея, да каже на Господа, че ако разбогатѣе, ще Му даде десятъкъ отъ своитѣ богатства? Тази е дълбока мисъль, която има приложение и въ самата природа. „Отъ смърть въ животъ“. Често въ хората се събужда вѫтрѣшниятъ животъ, и тѣ поставятъ своята надежда ту въ църквата, ту въ своя народъ, ту въ Бога, но всичко това е външно. Обаче, виждаме, че макаръ и външно, тѣзи идеи отчасти сѫ помогнали. Това не показва, че хората нѣматъ и нѣщо хубаво, нѣщо дълбоко въ себе си. Тѣ иматъ вдъхновение, иматъ посѣщение на Духа, но скоро изгубватъ тѣзи хубави състояния. Много хора сѫ имали хубави опитности, но сѫ ги изгубили. Много поети сѫ изгубили своето вдъхновение; много хора на изкуството сѫ изгубили своето изкуство; много хора на красотата сѫ изгубили своята красота; много хора съ добродѣтели сѫ изгубили добродѣтелитѣ си. Питамъ: дѣ отидоха всички тия нѣща? Изгубиха се, хората ги заложиха. Днесъ има хора, които залагатъ съвѣстьта си за 10 — 100 000 лева. Други пъкъ продаватъ свободата си. Повечето жени днесъ сѫ продали свободата си, като сѫ се оженили съ цѣль да има кой да ги гледа на старини. И мѫжътъ продава свободата си, за да има кой да го гледа на старини. Питамъ тогава: кой кого ще гледа? Тази идея днесъ не може да се реализира. Като седнатъ на два отдѣлни кревата, какво ще правятъ? Положението на съврѣменнитѣ мѫже и жени мяза на това, въ което се намирали двама инвалиди въ болницата. Единиятъ билъ съ единъ кракъ, а другиятъ — безъ крака и безъ една рѫка. Първиятъ казва на втория: стани малко отъ леглото, да ми помогнешъ! Той му отговорилъ: стани ти, че и на мене да помогнешъ! Нали виждашъ, че азъ съмъ безъ крака и безъ рѫка, а ти поне единъ кракъ имашъ? — Азъ пъкъ патерица нѣмамъ, не мога да ти помогна. Патерицата прѣдставя знание на законитѣ. Значи, съврѣменнитѣ хора не знаятъ законитѣ, не знаятъ, какъ да постѫпятъ. Слѣдователно, сега се изисква отъ всички хора трезва мисъль. Хората мислятъ, че животътъ може лесно да се уреди. Така мислятъ обикновенитѣ хора. Както тѣ мислятъ, животътъ не може да се уреди. Нѣкой казва: не ни трѣбва много философия! Не, трѣбва ни философска мисъль. — Много богатство не ни трѣбва. — Много богатство ни трѣбва, но не външно; вѫтрѣшно богатство ни трѣбва! Истинското богатство още не е дошло. — Много красота не ни трѣбва. — Трѣбва ни красота, но не само външна; вѫтрѣшна красота ни трѣбва! — Много сила не ни трѣбва. — Трѣбва ни и сила, но главно вѫтрѣшна. Подъ сила азъ не разбирамъ външна, механическа сила. Да се разчита на машини, това не е право. Утрѣ машинитѣ ще се развалятъ. Какво ще се прави тогава? Казватъ, че човѣчеството било напрѣднало. Колко е напрѣднало? Единъ авторъ изчислилъ, че мухата, или нѣкой бръмбаръ може да се движи съ бързина около 1300 километра въ часъ. Питамъ: кой университетъ въ Европа или въ Америка е успѣлъ да създаде такъвъ моторъ, който да се движи съ бързина, равна на бързината на мухата? При това, тази бързина не е най-голѣмата. Сѫщиятъ авторъ казва, че има друга муха, която се движи съ бързина 5 000 клм. въ часъ. И тази бързина още не е нищо. Дойдемъ ли до земята, тя се движи съ още по-голѣма бързина и то въ продължение на милиони години непрѣкѫснато. Отдѣ черпи земята тази енергия, за да може да се движи толкова бързо? Има тѣла, които се движатъ съ бързина още по-голѣма отъ тази на земята. Колкото повече се увеличава бързината на движението на едно тѣло, толкова повече се увеличава и неговата интелигентность. Земята не е отъ най-бързитѣ тѣла. Въ невидимия свѣтъ има сѫщества съ напрѣднала интелигентность, които се движатъ съ бързина по-голѣма отъ тази на свѣтлината. Ако едно отъ тѣзи сѫщества би дошло при насъ, ние бихме казали, че то има около шесть милиона крила, всѣко отъ които развива грамадна енергия. Каква интелигентность се крие въ сѫщество, което може да си служи съ толкова крила! Сегашнитѣ цепелини иматъ по 5 — 6 крила, по 4 — 5 мотора, и всички казватъ: грамадно нѣщо е този цепелинъ! Какво нѣщо прѣдставятъ ангелитѣ съ своитѣ шесть милиона крилѣ, това хората не могатъ да го помислятъ. Сега, азъ обръщамъ внимание на съотношението, което сѫществува между бързината на движението и интелигентностьта. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ учени знаятъ причинитѣ за интелигентностьта; тѣ знаятъ, отъ какво произтича Вѣчния Животъ, но не смѣятъ още да изнесатъ своитѣ знания въ свѣта. Въ окултната наука, напримѣръ, се говори, при какви условия човѣкъ може да придобие Вѣченъ Животъ. Старитѣ алхимици, напримѣръ, сѫ се занимавали съ откриване на жизнения елексиръ, отъ който се придобива Вѣчниятъ Животъ. Достатъчно е да се тури малка капчица отъ тази течность въ чисто вино, или въ чиста вода и да се изпие, за да се получи за хиляди години вѣченъ животъ. Който веднъжъ придобие този животъ, той и да иска, не може да се освободи отъ него. Ако човѣкъ е страдалъ отъ нѣкаква тежка, неизлѣчима болесть, като туберкулоза, ракъ, проказа и други, една капка отъ жизнения елексиръ е въ състояние да прѣдизвика моментална реакция въ него: да го съживи, да го подмлади и да го направи новъ човѣкъ. Който не разбира този законъ, той ще каже, че това е приказка отъ 1001 нощь. Самъ Христосъ на врѣмето си още е говорилъ на ученицитѣ си върху темата „Отъ смърть въ животъ“. „Отъ смърть въ животъ“. Това подразбира: който вѣрва въ Бога, въ Великия Законъ, ще придобие Вѣчния Животъ. Азъ не говоря за физическия животъ, защото животътъ не се заключава само въ физическото тѣло. За да се подържа красивиятъ, Божествениятъ животъ, прѣди всичко необходимо е чиста и хубава храна, която навсѣкѫдѣ може да се намѣри. Мнозина мислятъ, че такава храна не може да се намѣри навсѣкѫдѣ и е скѫпа. Не, най-хубавата храна е най-евтина, и тя навсѣкѫдѣ може да се намѣри. Нѣкои казватъ, че сто лева не имъ стигатъ на день за храна. Чиста храна, обаче, можете да си доставите само срѣщу петь лева. Въ врѣмето на кръстоноснитѣ походи живѣлъ нѣкакъвъ пустинникъ, който цѣли 40 години прѣкаралъ върху единъ пънъ и се хранилъ само единъ пѫть на седмицата. Питамъ: съ бифтеци, съ баници, или съ прѣсно масло се хранилъ този човѣкъ? Той се хранилъ съ много проста, но чиста храна. Хората отъ цѣлата околность се събирали около него, и той имъ помагалъ, като имъ проповѣдвалъ, цѣрѣлъ ги и т.н. Той минавалъ за светия. Този човѣкъ разбиралъ закона на вѣрата. Не само вѣрвалъ, но вѣрата му имала приложение. Тъй щото, ако ние приложимъ въ храненето християнството, като наука, ще имаме добри резултати. Второто положение, на което трѣбва да се обърне внимание, е музиката. Днесъ навсѣкѫдѣ се чува музика. Въ това отношение тя е прѣдвѣстникъ, глашатай, който оповѣстява на всички идването на новото човѣчество. Музиката облагородява и развива чувствителностьта на човѣка. Тоноветѣ въ музиката се отличаватъ съ три измѣрения. Тѣ иматъ дължина, широчина и дълбочина. Истинскитѣ музиканти различаватъ въ музиката и тонове на вдъхновение. Нѣкои пѣвци пѣятъ само по тоноветѣ на продължението, други пѣятъ само по тоноветѣ на разширението, а малко засѣгатъ тоноветѣ на дълбочината. Що се отнася до вдъхновението, срѣщатъ се малко пѣвци или музиканти, които пѣятъ или свирятъ съ вдъхновение. Въ свѣта има велики адепти на музиката. Ако човѣкъ присѫтствува само единъ пѫть на единъ отъ тѣхнитѣ концерти, този концертъ ще остане за него паметенъ прѣзъ цѣлия му животъ. Не само това, но каквито слабости е ималъ този човѣкъ, въ единъ мигъ тѣ ще изчезнатъ отъ него. Това показва, че въ музиката има запалки, както музикални, така и физически. И тъй, когато човѣкъ е гнѣвенъ, той не иска да пѣе. Затова, именно, музиката може да се използува като възпитателно срѣдство. Нѣкое дѣте се разсърди, започва да плаче, да вика, да удря. Майката не трѣбва да го бие, но нека го застави да изпѣе една пѣсень, каквато дѣтето пожелае. Нѣкой ученикъ се раздразнилъ, ядосалъ се отъ нѣщо, не може нито да мисли, нито да внимава. Учительтъ не трѣбва да му се кара, но нека го застави да изпѣе една пѣсень. Ако ученикътъ изпѣе пѣсеньта, и мисъльта му ще почне правилно да функционира. Какво правятъ повечето съврѣменни учители? Влѣзе учительтъ въ класъ, изгледа строго ученицитѣ си, и тѣ замръзнатъ на мѣстата си. Каквото сѫ знаели, всичко забравятъ. Нека учительтъ накара най-напрѣдъ ученицитѣ си да изпѣятъ една пѣсень, а послѣ да започне работата си. Знанието, което съврѣменнитѣ ученици придобиватъ било въ гимназиитѣ, или въ университета, тѣ го изгубватъ скоро, като влѣзатъ въ живота. Само това знание остава за дълго врѣме въ живота, което почива на истинската музика и на правилното хранене. Докато мисъльта е музикална, тя е мощна; докато чувството е музикално, то е мощно. Изгубятъ ли вашитѣ мисли и чувства музикалностьта си, тѣ вече нищо не прѣдставятъ. Тогава човѣкъ прѣстава да се моли. Има ли човѣкъ нѣкакво неразположение, нека изпѣе една пѣсень, или да изсвири едно парче на нѣкакъвъ инструментъ и неразположението му ще изчезне. Нѣкой се отчаялъ отъ живота, иска да се самоубие. Прѣди да пристѫпи къмъ реализиране на това си желание, нека изпѣе една пѣсень за послѣденъ пѫть. Щомъ изпѣе пѣсеньта, ще си каже: ще поживѣя още малко. Откаже ли се отъ това желание, всички мрачни мисли ще го напуснатъ, и той ще изтрезнѣе. „Отъ смърть въ животъ“. За да се подържа животътъ, всѣки трѣбва да знае методитѣ, чрѣзъ които се постига това. Всѣки трѣбва да се стреми да съчини една пѣсень. Една наша позната заболѣла доста сериозно, имала силна кашлица, висока температура, вслѣдствие на което била принудена да легне. Като размишлявала извѣстно врѣме върху болестьта си, най-послѣ дохожда ѝ мисъльта, да съчини една пѣсень за своята болесть. Тя съчинила слѣдната пѣсень: нѣмамъ вече кашлица, нѣмамъ вече температура. Така пѣла тя на болестьта си около една седмица, и духътъ ѝ започналъ да се ободрява, да се подига. Слѣдъ една седмица тя била съвсѣмъ здрава. За човѣкъ, който пѣе, дѣйствително нѣма кашлица, нѣма температура. За онзи, който не пѣе, и кашлица има, и температура има. За онзи, който пѣе, и сиромашия нѣма. Трѣбва ли бѣдниятъ човѣкъ да подава рѫка за помощь? Нека поработи върху гласа си, да го развие и послѣ да излѣзе на главната улица и да пѣе. Веднага около него ще се събератъ много хора, ще искатъ да го чуятъ. Който е постигналъ това изкуство, трѣбва ли много да мисли, какъ да разрѣши задачитѣ на живота? Ще пѣешъ и нищо повече. — Ама пѣвецъ ли ще ставамъ? — По-добрѣ ли е да ходишъ отъ министерство на министерство да се молишъ за нѣкаква служба? Прѣди нѣколко дни вървя по една изъ софийскитѣ улици и виждамъ край пѫтя седналъ старъ човѣкъ, на около 60 години, съ цигулка въ рѫка и свири. По всичко се вижда, че сега започва да се учи. Хваналъ цигулката по особенъ, своеобразенъ начинъ и стърже ли стърже съ лѫка върху струнитѣ. Кой какъ мине покрай него, поспре се, засмѣе се и си замине. Спира се една дама, усмихва се, навежда се къмъ паничката на земята и хвърля нѣщо. Минаха още нѣколко души, всички му подхвърлиха по нѣщо. Поспрѣхъ се и азъ да го послушамъ, но нищо не му дадохъ. Ако бѣхъ му далъ нѣщо, щѣхъ да опороча неговото изкуство. Никой музикантъ досега не ми е правилъ такова приятно впечатление, както този старъ човѣкъ съ своята цигулка. Той ме поглежда и като че казва: на стари години и азъ се заехъ да уча. Да бѣхъ по-младъ поне! — Нищо, и сега не е късно. — Желалъ бихъ хубаво да свиря, да спра вниманието на тия хора. — И това ще бѫде нѣкога. Казвамъ: и ние сега трѣбва да се поучимъ отъ този старецъ. Така и животътъ се придобива. Животътъ, самъ по себе си, е музика. Който пѣе, или който свири за самата музика, или за самия животъ, той ще влѣзе въ Божественото пѣние и въ Божествената музика, дѣто истинскиятъ животъ започва. Който пѣе или свири правилно, той е правдивъ човѣкъ. Който има широчина въ тоноветѣ си, той е пластиченъ човѣкъ и лесно може да се приспособи къмъ всички условия на живота. Каквито мѫчнотии и да срещне, той ги прѣодолява. Който има дълбочина въ тоноветѣ си, той съзнателно може да се справи съ мѫчнотиитѣ въ своя животъ. Сега, азъ разглеждамъ музиката не само въ външната, но и въ вѫтрѣшната ѝ страна. Когато човѣкъ мисли и чувствува правилно, той е доволенъ, понеже мислитѣ и чувствата му се нареждатъ споредъ законитѣ на музиката. Писательтъ не може да пише, ако не е музикантъ. Художникътъ не може да рисува добрѣ, ако той не е музикантъ. Между краскитѣ на боитѣ и между музикалнитѣ тонове има извѣстно съотношение. Не се ли спазва това съотношение, едни линии излизатъ по-кѫси, отколкото трѣбва, а други — по-дълги. Това нарушава общата хармония на картината. Като наблюдавате картина, въ която нѣма музика, ще видите, че въ нея е изразено и състоянието на художника. Като разглеждате лицата на хората, като картини, рисувани отъ нѣкой художникъ, ще познаете, дали майката е пѣла, когато е раждала своето дѣте, или е била скръбна. Усилията, които духътъ прави, се отпечатватъ върху нашитѣ бѫдещи тѣла, върху нашитѣ бѫдещи дарби, върху бѫдещитѣ ни мисли и чувства. И тогава, щомъ човѣкъ се обърне къмъ Бога, нему се даватъ вече условия да се развива. Обърнатъ веднъжъ къмъ Бога, той започва да се учи. Тъй щото, не е достатъчно само човѣкъ да се обърне къмъ Бога. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ влѣзе въ Царството Божие. Щомъ влѣзе въ Царството Божие, той ще мине прѣзъ великия процесъ на учението, ще почне да учи. „Отъ смърть въ животъ“. Ако вѣрвашъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ вѣрата си, ще се върнешъ къмъ смъртьта. Ако любишъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ любовьта си, ще умрешъ. Ако придобиешъ свѣтлина, знание и мѫдрость, ще влѣзешъ въ безсмъртието, въ Вѣчния Животъ; ако изгубишъ свѣтлината, знанието и мѫдростьта си, ще влѣзешъ въ смъртьта. Ако обичашъ Истината, ще влѣзешъ въ живота; ако се подхлъзнешъ и нарушишъ първото правило на Истината, като кажешъ, че безъ лъжа не може да се живѣе, ще влѣзешъ въ смъртьта. Това е приложението. Искате ли да постигнете Вѣчния Животъ, ще изхвърлите грѣха вънъ отъ душата си, а въ душата си ще поставите великия идеалъ на безсмъртието. За лошитѣ, за страничнитѣ мисли и чувства, които идатъ отвънъ, вие не сте отговорни. Азъ говоря за онова, което е скрито дълбоко въ душата. То не трѣбва да се разклаща отъ нищо. Човѣкъ трѣбва да има свещена, велика идея за Бога, да не мисли, че Богъ е подобенъ на него и желае да го използува. Това никога не е било и нѣма да бѫде! Богъ постоянно дава животъ отъ себе си на всички сѫщества. Богъ никога не бърза, никога не се безпокои. Той не се интересува нито отъ радоститѣ, нито отъ скърбитѣ на хората. Обърнете ли се къмъ Бога съ молба за нѣщо, Той ще ви отговори. Богъ има слѣдното качество: Той е готовъ да помогне на всички безъ изключение, но при извѣстни условия. Ако чакате Богъ да дойде при васъ, Той никога нѣма да ви се отзове. Искате ли нѣщо отъ Него, вие ще хлопате на вратата Му 99 пѫти. Който не хлопа на вратата на Бога, а чака Богъ да отиде при него, той е горделивъ човѣкъ, той е величие. Нѣкой казва: ако иска Богъ, Той ще ми помогне, Той ще ме успокои. Да, ако Богъ иска, Той може и да те умъртви. Обаче, това не е разрѣшение на въпроса. Смирение се иска отъ хората! Всички велики хора сѫ били смирени. Смирението прѣдставя Божествена долина, въ която растатъ всички безсмъртни плодове. Смирението е райска градина. Който не е смиренъ, той нѣма рай въ себе си. Дѣто има смирение, има и високи върхове. Смирениятъ човѣкъ има и достоинство въ себе си. То ще заговори въ него, ще му каже: и ти си човѣкъ, и въ тебе има духъ и душа, и въ тебе има високи върхове. Отъ тѣзи високи върхове, обаче, влагата слиза въ долината на неговия животъ и освѣжава и напоява всички плодове, всички живи сѫщества. Въ долината на живота пъкъ растатъ всички безсмъртни плодове. Тъй щото, който не е смиренъ, той не може да бѫде и горделивъ човѣкъ. Азъ взимамъ гордостьта въ правъ, въ хубавъ смисълъ. Гордостьта безъ смирението е болезнено състояние на човѣшкия духъ. Самоуважението пъкъ е качество присѫще на човѣка, да съзнава, че заради своята честь, заради своята душа и заради своя духъ, той никога не трѣбва да изневѣрява на онзи великъ принципъ, върху който е съграденъ неговия животъ. Дойде ли до този принципъ, той трѣбва да е готовъ да приеме всички страдания, отколкото да стане робъ. Той трѣбва да прѣдпочете свободата прѣдъ робството, живота прѣдъ смъртьта. Нѣкои казватъ: да умремъ е по-добрѣ, отколкото да живѣемъ. Добрѣ е да се умре, но да се прѣмине отъ смърть въ животъ. Други казватъ: каквото има, тука е всичко, на онзи свѣтъ нѣма нищо. Сега азъ нѣма да ви убѣждавамъ, дали сѫществува другъ свѣтъ, или не, но казвамъ: който вѣрва, че има другъ животъ, за него дѣйствително има; който не вѣрва, за него нѣма другъ свѣтъ. Който вѣрва, че има душа, духъ, за него и животъ има. Който губи духа си, нито животъ има за него, нито бѫдеще има. Христосъ казва: „Всѣки, който прави грѣхъ, робъ е на грѣха“. Робството пъкъ е ограничение. Сега всички хора трѣбва да пожелаятъ дълбоко въ душата си да придобиятъ вѫтрѣшни добродѣтели, който да ги освободятъ отъ грѣха. Азъ не говоря за обикновения грѣхъ, който всички хора виждатъ, но говоря за онзи прѣфиненъ грѣхъ, който се таи дълбоко въ човѣка, че и той самъ не го подозира. Докато този грѣхъ не се е проявилъ и никой не го вижда, човѣкъ е добъръ, но щомъ го поставятъ на голѣми изпитания, тогава може да се познае, какъвъ е, дали е добъръ, или не. Когато рѣката излѣзе отъ своя изворъ, тя е чиста, но въ пѫтуването си, тя се опетнява. Влѣзе ли въ морето, започва се борба между вълнитѣ на морето и новия животъ на рѣката, докато най-послѣ нечистотиитѣ, които по-рано тя е съдържала, се утаяватъ, и тя отново става чиста. Слѣдователно, и човѣкъ, като рѣката, въ началото и въ края на своя животъ е чистъ, а въ срѣдата е каленъ, защото ограниченията въ живота му внасятъ тази каль. Отдѣ иде тази каль? Ти се оженишъ, родишъ дѣца, дъщери и синове. Дъщеря ти иска да се ожени, но нейниятъ възлюбенъ иска 100 000 лв. зестра. Ти имашъ кѫща, но зетъ ти иска да припишешъ кѫщата на негово име, за да вземе дъщеря ти за жена. При всички тия положения на живота ти се каляшъ, правишъ грѣхове, падашъ-ставашъ, докато най-послѣ заминешъ отъ този свѣтъ. Питамъ: защо трѣбва да родишъ такава дъщеря, за оженването на която трѣбва да приписвашъ кѫщата си? У циганитѣ пъкъ обичаятъ е точно обратенъ: тамъ момъкътъ плаща за момата. И колкото по-скѫпо плаща за нея, толкова повече ще я използува послѣ, като я праща да проси. Той казва: много пари дадохъ за своята жена, но имамъ голѣмъ приходъ отъ нея. Питамъ: циганитѣ ли мислятъ по-право, или българитѣ? — Нито еднитѣ мислятъ право, нито другитѣ. Сега, азъ не искамъ да засѣгамъ никого, не искамъ да ви ограничавамъ, но казвамъ: това сѫ традиции, влѣзли въ живота, съ които хората взаимно се възпитаватъ. Това не е учение по Бога. Хората трѣбва да знаятъ, че женитбитѣ не ставатъ на земята. Въ свѣта нѣма женитби, но има съчетания на разумни души, които Богъ е изпратилъ на земята. Това, което хората наричатъ женитба, не е нищо друго, освѣнъ прѣстѫпление. Защо? — Защото тѣ първо ги вѣнчаватъ, а послѣ ги развѣнчаватъ. Писанието казва: „Това, което Богъ е съчеталъ, човѣкъ да не го разлѫчва“. Тъй щото, когато говоримъ за женитба, ние разбираме вѫтрѣшната връзка. Любовь може да сѫществува само между двѣ разумни души. Между единъ разуменъ и единъ глупавъ човѣкъ никаква любовь не може да сѫществува. Между тѣхъ може да има отношения само, като между господарь и слуга. Човѣкъ не може да обича единъ мъртавъ камъкъ. Той не може да обича едно мъртво куче. Любовьта сѫществува само между разумни души. Тази любовь не мяза по нищо на любовьта на стържелитѣ. Въ нея нѣма ревность, нѣма подозрѣние. Любовьта между разумнитѣ души е широка; тя е Божията Любовь, която обхваща цѣлия свѣтъ. Въ своята Любовь Богъ ни оставя свободни, да се проявяваме, както разбираме. Въ тази свобода ние правимъ и добро, и зло. Нѣкой казва: защо грѣшимъ? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Защо правимъ добро? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Той казва: и при доброто, и при злото вие сте свободни. И когато нѣкой казва, че други го заставили да грѣши, той лъже. Можете ли да заставите умрѣлия човѣкъ да яде? Само живиятъ човѣкъ иска да яде. Дайте, обаче, горчива храна на този човѣкъ, и вижте, можете ли да го заставите да яде отъ нея. Щомъ хапне отъ нея, той веднага ще я повърне. Никой никого не може да застави да върши зло или добро. Единъ българинъ се връщалъ отъ града за селото си, като водилъ и своето магаре. Той билъ доста пиянъ, защото, дѣто ходилъ на гости, пилъ много, ту за хатъра на едного, ту за хатъра на другиго. Като видѣлъ чешма на пѫтя, той се отбилъ да напои магарето си. Магарето се напило добрѣ и се дръпнало отъ чешмата. Господарьтъ му казалъ: хайде пий още малко, за хатъра на господаря си! — Не, азъ не пия за никакъвъ хатъръ повече, отколкото трѣбва. Затова, нѣма да пия и за хатъра на господаря си. Свободно е магарето, никой не може да го застави да направи това, което не иска. На сѫщото основание и ние сме свободни. Тази мисъль трѣбва да влѣзе въ умоветѣ на всички хора, както и въ умоветѣ на младото поколѣние. Нѣкой казва: условията са такива, човѣкъ е роденъ така и т.н. Не, ние всички сме свободни. Никой не може да ни застави да направимъ това, което не искаме. Отъ хиляди години насамъ биятъ магарето, но то си остава пакъ магаре. Магарето прави това, което си знае. То казва: трѣбва да знаете, че азъ имамъ воля, свобода имамъ. Може да ме биятъ, каквото искатъ да правятъ съ мене, но азъ ще устоявамъ на своето. Магарето не е щестлавно, но горделиво. То казва: азъ съмъ магаре, но на врѣме ставамъ, на врѣме лѣгамъ, на врѣме пия и рева, но ако моятъ господарь не живѣе добрѣ и не разбира законитѣ, главата му ще оголѣе. Когато магарето върви прѣдъ овчаря, то всѣкога му показва, кога ще дойде вълкъ. Понѣкога магарето върви напрѣдъ, понѣкога назадъ. Върви ли магарето прѣдъ камилитѣ, и ти върви, не бой се. Остане ли магарето задъ камилитѣ, и ти се обърни назадъ. Слушай магарето! Докато пѣтлитѣ пѣятъ въ двора ти, не бой се, и ти върви. Всичко ще се оправи тогава, и здраве ще имашъ. Прѣстанатъ ли пѣтлитѣ ти да пѣятъ, напусни тази кѫща. Докато кучетата ти лаятъ денемъ, не бой се; прѣстанатъ ли да лаятъ и избѣгатъ, и ти избѣгай отъ тази кѫща. Това сѫ закони. Когато горитѣ изсъхватъ, когато изворитѣ се прѣсушаватъ, напусни тази мѣстность. И тъй, докато магаретата вървятъ напрѣдъ, докато кучетата лаятъ денемъ, докато пѣтлитѣ пѣятъ, докато горитѣ растатъ, докато изворитѣ текатъ, не бойте се! Внесете сега тѣзи символи на своето мѣсто. Турете магарето на своето мѣсто; турете кучето на своето мѣсто; турете пѣтела на своето мѣсто; турете гората на своето мѣсто; турете извора на своето мѣсто! По този начинъ ще имате една математическа задача, едно уравнение, съ което ще можете да работите. Рѣшите ли тази задача правилно, ще пѣете съ разширение, съ дължина, съ дълбочина, съ вдъхновение. Кажете ли, обаче, кучетата да лаятъ, а керванътъ да си върви, вие не сте разрѣшили задачата правилно. Умнитѣ кучета не лаятъ кервана. Поговорката: „Кучетата, нека лаятъ, а керванътъ да си върви“ е изопачена. Умнитѣ кучета лаятъ на мѣсто; умнитѣ пѣтли кукуригатъ на мѣстото си; умното магаре върви прѣдъ камилитѣ. И умниятъ ученикъ трѣбва да постѫпва по сѫщия законъ. Ако кучето лае на врѣме, ако пѣтелътъ пѣе на врѣме, ако изворътъ извира на врѣме, ако дървото расте на врѣме, питамъ тогава: ние, разумнитѣ хора, които имаме зачатъка на духа, можемъ ли да останемъ назадъ? Не, възможностьта за разуменъ, за възвишенъ животъ у насъ е хиляди пѫти по-мощьна, по-силна. И тъй, казвамъ ви сега: „Отъ смърть въ животъ“. 27 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 17 априлъ, 1927 г. въ гр. София.

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Сто пенязи Но щомъ излѣзе този слуга, намѣри едного отъ служителитѣ си, който му бѣ длъженъ сто пенязи, улови го, та го давѣше и казваше: „Плати ми това, що си ми длъженъ“*) Въ прочетения стихъ важни сѫ думитѣ „улови го“. Защо го улови? — Защото имаше да му дава. Като се наблюдава, докѫдѣ е достигналъ съврѣменниятъ културенъ свѣтъ, вижда се, че неговитѣ морални устои сѫ разколебани. Съврѣменниятъ свѣтъ нѣма изработена мѣрка, съ която да опрѣдѣля, кое е право и кое не, или кое е идеално и кое не. Вземете, напримѣръ, съврѣменнитѣ учени и философи говорятъ за идеалъ, но запитайте кого и да е отъ тѣхъ, какво нѣщо е идеалъ, и тѣ не могатъ да отговорятъ положително. Нѣкои отъ тѣхъ могатъ да ви кажатъ редица нѣразбрани нѣща относно идеала, но какво нѣщо въ сѫщность е самиятъ идеалъ, нѣма да засегнатъ. Попитайте ги, какво нѣщо е Любовьта, и за нея не могатъ да ви кажатъ нѣщо положително. Въпрѣки това, всички хора говорятъ за любовь. Всички казватъ, че трѣбва да се любимъ, но защо трѣбва да се любимъ, и тѣ не могатъ да отговорятъ. Нѣкой казва: трѣбва да обичаме този човѣкъ, защото е красивъ. Не, красотата не може да служи като поводъ за любовь. Други казватъ: този човѣкъ трѣбва да се обича, защото е богатъ. И богатството не може да служи като поводъ за любовь. Еди-кой си човѣкъ е жизнерадостенъ, затова трѣбва да се обича. И това качество на човѣка не може да служи като поводъ за любовь. Питамъ тогава: кое може да послужи като поводъ за любовь? Въ Писанието се казва за Бога: „Възлюбилъ Си Истината у човѣка“. Слѣдователно, човѣкъ не може да бѫде обичанъ, ако Истината не е въ него. Значи, само Истината може да послужи като поводъ за любовь. Който може, нека се опита да оспори това твърдение. Питамъ: може ли да се обича умрѣло куче, паякъ или свиня? Тъй щото, когато се казва, че нѣкой човѣкъ се обича за красотата, и това е вѣрно, защото красотата е външенъ изразъ на Истината. Мнозина разглеждатъ въпроса за красотата, но що се отнася до етиката на красотата, нашето мнѣние коренно се различава отъ мнѣнието на съврѣменнитѣ учени. Истинската красота не развращава човѣка. Красота, която развращава човѣка и събужда алчность въ него, не е красота. Красота, която не събужда истинска любовь, не е красота. Съврѣменнитѣ хора говорятъ за нѣкакви идеали, че трѣбвало да се слѣзе при простата маса, при бѣднитѣ, при страдащитѣ хора и да се работи за тѣхното подигане. Така сѫ говорили много философи и писатели, като Толстоя и други; така говорятъ и сега въ България много видни мѫже и жени, като обясняватъ, защо е необходимо да се работи всрѣдъ простата маса. Питамъ: ако, наистина, бѣднитѣ, страдащитѣ хора сѫ идеалъ за съврѣменното човѣчество, какво търсятъ хората изъ университетитѣ, както и изъ домоветѣ на изкуствата? Не е ли по-добрѣ, вмѣсто нѣкоя хубава картина, да се изложи ралото на нѣкой български земледѣлецъ, една биволска кола, единъ снопъ жито, нѣколко връзки царевица, или единъ остенъ и т. н.? Обаче, сѫщитѣ тѣзи хора идеализиратъ простия народъ въ ума си, поставятъ го като идеалъ въ своя животъ, но сѫщеврѣменно го наричатъ маса, тълпа, простаци. Какъ е възможно отъ една страна да ги наричатъ маса, тълпа, а отъ друга страна да ги идеализиратъ и считатъ за идеалъ въ живота си? Какъвъ идеалъ може да бѫде бѣдниятъ човѣкъ? Тѣзи хора които поставятъ като идеалъ въ живота си подигането на бѣднитѣ, на страдащитѣ, мязатъ на онзи турчинъ, който по цѣлъ день ходилъ съ торбата си да обира гяуритѣ. Дѣто отивалъ, по нѣколко пѫти на день се молѣлъ, четѣлъ всички молитви, дадени отъ Мохамеда, и прѣдъ всѣка молитва си миелъ рѫцѣтѣ, но щомъ му паднѣло, не се спиралъ да обере нѣкой гяуринъ. Като го запитвали, какъ е възможно да се моли на Бога, да вѣрва въ Мохамеда, а сѫщеврѣменно да прави толкова обири, той казвалъ: да се моля на Бога, това е мой дългъ, а да обирамъ гяуритѣ, това е мой занаятъ. Той се стараелъ да примири дълга си къмъ Бога съ занаята си да обира, главно гяуритѣ. Сега азъ нѣма да се спирамъ върху въпроса за бѣднитѣ и за страдащитѣ, да цитирамъ, какъ философитѣ и поетитѣ разглеждатъ сѫщия въпросъ, защото прѣди всичко въ цѣлата европейска литература азъ не съмъ срещналъ досега нито единъ философъ или писатель, който да е засегналъ този въпросъ обстойно и правилно. Дѣто и да отидете, даже въ Индия, и тамъ върху този въпросъ нѣма нищо положително и основно писано. Защо нѣма нищо положително по този въпросъ? — Защото, още на врѣмето си, когато е билъ подигнатъ, той е билъ повѣренъ на просветени хора. Само просветени хора на врѣмето си сѫ работили и познавали този свещенъ въпросъ, вслѣдствие на което тѣ не сѫ счели за нужно да го напишатъ на книга, но сѫ го написали само въ сърцето си. Който е написалъ този въпросъ въ сърцето си, той го е занесълъ съ себе си. Кои сѫ тѣзи сѫщества, които искатъ да слѣзатъ и слизатъ при бѣднитѣ и страдащитѣ? Това сѫ онѣзи съвършени сѫщества, които прѣди милиони години още сѫ завършили своето развитие и сѫ придобили такива грамадни богатства, каквито едва ли фантазията на автора на приказкитѣ 1001 нощь може да си прѣдстави. Тѣзи сѫщества иматъ възможность да достигнатъ до положението на божества, каквито умътъ на съврѣменнитѣ хора едва ли може да си прѣдстави. Тѣзи божества, които се наели да помагатъ на своитѣ бѣдни братя, сѫ достигнали такива грамадни богатства, че сѫ рѣшили да слѣзатъ на земята, да помагатъ на бѣднитѣ, на страдащитѣ хора и заедно съ тѣхъ да се подвизаватъ. И когато нѣкои поетъ или пѣвецъ възпѣва положението на бѣднитѣ хора, въ сѫщность тѣ сѫ изразъ на онѣзи възвишени и напрѣднали въ развитието си сѫщества, които очакватъ съ нетърпѣние момента на своето слизане на земята между тѣзи бѣдни хора, да видятъ, какво могатъ да научатъ отъ тѣхъ и въ какво могатъ да имъ помогнатъ. Всѣки народъ има по единъ или по двама отъ тѣзи сѫщества, изпратени на земята, да работятъ за бѣднитѣ и страдащитѣ. Колкото повече сѫ тия сѫщества между хората, толкова по-добрѣ е за тѣхъ. Тѣ работятъ главно за истински бѣднитѣ, а не за онѣзи бѣдни, които никому нищо не сѫ дали, а само гледатъ, какъ да забогатѣятъ, да си създадатъ положение, да излъжатъ този-онзи. Нѣкои отъ тѣзи бѣдни отиватъ въ университета да учатъ, да разработятъ ума си повече, та да могатъ лесно да извъртватъ Истината. И слѣдъ това ще казватъ, че тѣзи хора били учени. Тъй щото, при това разбиране на хората, бѣднитѣ днесъ не могатъ да бѫдатъ тѣхенъ идеалъ. Защо? — Защото нѣма съвършени хора, които да работятъ за тѣхното подигане. И тъй, всѣки, които иска да има идеалъ, трѣбва да стане съвършенъ. Които не е съвършенъ, не може да бѫде обичанъ. Мѫжетѣ и женитѣ трѣбва да изхвърлятъ отъ ума си лъжливата идея, че могатъ да се обичатъ, безъ да бѫдатъ съвършени. Докато човѣкъ не бѫде съвършенъ, никой не може да го обича. Жената се оплаква, че мѫжътъ ѝ я оставилъ; мѫжътъ се оплаква, че жената го оставила; майката се оплаква, че дъщеря ѝ я оставила и т. н. Да, докато хората добиятъ възвишенъ идеалъ, да жертвуватъ всичко, мѫжътъ ще оставя жена си, жената — мѫжа си; дъщерята ще оставя майка си, майката — дъщеря си; бащата ще оставя сина си, синътъ — баща си; господарьтъ ще оставя слугата си, слугата ще оставя господаря си. И слѣдъ това ще проповѣдватъ на хората, че тѣ трѣбва да обичатъ отечеството си и да се жертвуватъ за него. Ние знаемъ, защо хората обичатъ религията, науката, или Бога. Какво значи човѣкъ да обича Бога? Да обичате Бога, това подразбира, Той да бѫде идеалъ за васъ и да сте готови при всички условия на живота си да жертвувате всичко заради Него. Нѣкой има фиктивна идея за Бога и за да се увѣри въ сѫществуването Му и да Го обикне, той чете философията на Канта, или на другъ нѣкакъвъ ученъ, да се убѣди, че наистина Богъ сѫществува. Че Богъ сѫществува, това е фактъ, но не е Истина; че слънцето грѣе, това е фактъ, но не е Истина; че земята се върти, това е фактъ, но не е Истина; че вие живѣете, това е фактъ, но не е Истина; че вие мислите, това е фактъ, но не е Истина; че вие се жените, това е фактъ, но не е Истина; че вие се изоставяте единъ-други, това е фактъ, но не е Истина; че умирате, че се раждате, това сѫ все факти, но не сѫ Истина. Слѣдователно, дѣто Истината не присѫтствува, тамъ нѣма любовь. Тогава, може ли да се говори за любовь тамъ, дѣто нѣма Истина? Любовьта е първиятъ потикъ къмъ Истината. Само Истината може да се люби. Любовьта е първиятъ лѫчъ, първиятъ потикъ, който прониква въ човѣшката душа. Щомъ Любовьта дойде, тя събужда великото, славното, красивото въ човѣшката душа, и човѣкъ става герой въ свѣта. Който люби, само той има Истината въ себе си; който има Истината, той може вече да бѫде обичанъ. Сѫщото нѣщо е и въ живота. Когото любимъ нѣкого, ние му придаваме Божествени качества, като казваме, че той е благороденъ човѣкъ, че има такива и такива добродѣтели и т. н. Докато имаме тази Истина въ себе си, и докато виждаме доброто въ човѣка и го държимъ въ ума си, ние го обичаме. Намѣримъ ли, обаче, единъ малъкъ дефектъ въ него, и любовьта ни къмъ него отслабва. Защо не признаемъ Истината? Защо не обичаме човѣка такъвъ, какъвто е? Нека го обичаме съ неговитѣ недостатъци, но да обичаме въ него Божественото. Богъ е възлюбилъ Истината въ човѣка. Вслѣдствие на това, и въ най-лошия човѣкъ, при всички врѣмена и условия на неговия животъ, все има нѣщо, което може да се обича. Ако Истината не дойде и не обхване цѣлия свѣтъ, тогава и домоветѣ, и обществата, и цѣлата земя ще изчезнатъ. Изчезне ли всичко това, земята ще прѣдставя гробница на нѣкакво минало, на нѣкаква минала култура. Мнозина казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ свободни! Казвамъ: колкото и да се сили човѣкъ, той не може да бѫде свободенъ. Казвате: какъ е възможно това? Ще ви докажа. Прѣдставете си, че вие сѣдате прѣдъ трапезата да ядете. Какво е положението ви въ този случай? Вие се намирате въ положението на слуга, комуто господарьтъ е далъ 32 чука на разположение, зѫбитѣ, съ които той трѣбва да начука на малки парченца всичко онова, което е на трапезата прѣдъ него. И той, съ помощьта на тѣзи чукове, трѣбва да натроши тѣзи голѣми камъни, съ които да павира улицитѣ въ своята държава. Той чука, чука, докато свърши работата си и прѣдаде на господаря си всичко, което е счукалъ. Ако господарьтъ намѣри работата добра, той ще я приеме, но ако намѣри, че не е добра, не я счукалъ, както трѣбва, ще я повърне назадъ и ще каже: да се научишъ втори пѫть да чукашъ добрѣ! Ако господарьтъ е доволенъ отъ него, той ще му заплати съ малка почивка. Почивката прѣдставя удоволствие въ живота. Ако почивката не води къмъ забрава, къмъ унасяне, тя е истинско удоволствие за човѣка. Ще ви прѣдамъ единъ малъкъ разказъ, да видите, че почивка, която води къмъ забрава, не разрѣшава въпроситѣ на живота. Единъ пѫтникъ, като минавалъ прѣзъ пустинята, билъ подгоненъ отъ голѣмъ, страшенъ бикъ. Като бѣгалъ и търсилъ мѣсто да се скрие отъ него, попадналъ въ единъ дълбокъ, сухъ кладенецъ, и тамъ се приютилъ. По едно врѣме, той вижда въ кладенеца, близо до него, една змия. Съ това положението му се влошило повече: отгорѣ седѣлъ бикътъ, а отдолу змията. Като се намѣрилъ при двѣ голѣми злини, най-послѣ успѣлъ да се хване за една шубръка, на която забѣлѣзалъ малко медъ, отъ който започналъ да си поблизва. Така той се успокоилъ малко, починалъ си, и по този начинъ забравилъ, че отгорѣ седи бикътъ, а отдолу — змията. Обаче, забравянето още не разрѣшава въпроситѣ. Така и хората понѣкога близватъ малко медецъ отъ щастието, но това е само близване, отгорѣ пакъ ги чака бикътъ, а отдолу — змията. Питамъ: дѣ е вашиятъ идеалъ? Има ли поне единъ човѣкъ, когото обичате, както трѣбва? Въ своитѣ изслѣдвания изъ България азъ не срещнахъ нито една фамилия, въ която мѫжътъ или жената да не сѫ казали една лоша дума единъ за другъ. Дѣ сѫ тѣхнитѣ идеали? Не само за мѫже и жени мога да кажа това, но и досега още азъ не съмъ срѣщалъ нито единъ свещеникъ или владика, който да вѣрва въ Христа, както трѣбва. Това може да се каже не само за българитѣ, но и за чужденцитѣ: нито въ странство съмъ срѣщалъ истински хора, които да сѫ послѣдователни въ своитѣ идеи. Нѣкой казва: що е Любовь? Що е Истина? Когато човѣкъ се намѣри прѣдъ най-голѣми сътресения и изпитания въ живота си, и сърцето, и умътъ му не се разколебаятъ и разклатятъ, казваме, че този човѣкъ има Любовь, има Истина въ себе си. Най-малкото смущение въ сърцето на човѣка и най-малкото колебание въ неговия умъ показватъ, че той живѣе още въ свещения егоизъмъ и мисли само за себе си. Значи, животътъ започва отъ онзи великъ актъ, да съзнае човѣкъ Истината. Животътъ, съ който разполагатъ съврѣменнитѣ хора, може лесно да имъ се отнеме, което показва, че той още не е тѣхенъ; този животъ принадлежи на нѣкое напрѣднало въ развитието си сѫщество, и щомъ рече да си замине, тѣ изгубватъ този животъ. Може да се направи изчисление, отъ прѣди колко милиона години е започналъ вашиятъ животъ. Нѣкога вие сте били мъртви, но нѣкои отъ тия възвишени сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, като минавали покрай васъ, дали сѫ ви отъ изобилието на своя животъ, съ което помогнали и на вашата по-нататъшна еволюция. Казвате: кои сѫ тѣзи сѫщества? Нѣкога вие сте ги знаели, но послѣ сте ги забравили и сте почнали да живѣете по стария начинъ. И като не помните нищо отъ тѣзи врѣмена, вие пакъ наново запитвате, какво нѣщо е Истината. Истината е обектъ на Любовьта. Единствениятъ обектъ, безъ който никаква любовь не може да се прояви, това е Истината; единствениятъ обектъ, безъ който никаква свѣтлина не може да се прояви, това е Истината; единствениятъ обектъ, безъ който никаква свобода не може да се прояви, това е Истината. И ако сегашнитѣ общества и народи търсятъ свобода безъ Истината, тѣ се самоизмамватъ. Свобода безъ Истина не може да сѫществува. Кажете ми едно общество или единъ народъ, който да е ималъ свобода безъ Истина. Нѣкой ще каже, че римската империя имала свобода. Не, римскитѣ затвори и сега, и на врѣмето си сѫ били пълни съ затворници и съ роби. Ако отидете сега въ Америка, въ Англия, въ Франция, въ Германия, както и въ малката България, навсѣкѫдѣ ще намѣрите затворитѣ пълни съ затворници. Не само затворитѣ, но и домоветѣ сѫ пълни съ затворници. Нѣкой казва: дотегна ни вече да слушаме духовни бесѣди, както и разни поучителни сказки. Питамъ: не ви ли дотегна да ходите по театри и по концерти? Какво особено има въ театритѣ? Ще отидете въ единъ театъръ, дѣто на сцената прѣдставятъ убийството на нѣкой човѣкъ, и цѣлата публика се трогва отъ положението му, плаче, че станало нѣкакво нещастие. Казвамъ: когато хората виждатъ на улицата да убиватъ човѣкъ, като нѣкое куче, тогава тѣ не плачатъ и не се трогватъ, а като отидатъ въ театъра, плачатъ за сѫдбата на нѣкакъвъ фиктивенъ герой. Този герой или тази героиня, за които вие плачете, въ дѣйствителность не сѫществуватъ. Има смисълъ да ходите и на театъръ, но слѣдъ като излѣзете оттамъ, трогнати отъ неправдитѣ и насилията въ живота, като срещнете нѣкой страдалецъ, бѣденъ човѣкъ, да го заведете у дома си, да се разговорите съ него, да го нахраните и облѣчете. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Тѣ ходятъ тукътамъ за удоволствие и послѣ гледатъ да се наредятъ, да си направятъ кѫща, да се осигурятъ. Казвамъ: хиляди кѫщи да съградите, пакъ сѫщи ще си останете; хиляди дѣца да родите, пакъ сѫщи ще си останете; и първи мѣста да заемате, пакъ ще си останете сѫщитѣ. Външната обстановка не измѣня положението на нѣщата. Това сѫ само врѣменни забавления. Нѣкой станалъ владика, това е забавление за него; другъ станалъ проповѣдникъ, това е забавление за него; трети станалъ поетъ, написалъ нѣколко стихотворения, това е забавление за него; четвърти станалъ актьоръ, и това е пакъ забавление. Истински поетъ е само онзи, който, слѣдъ като завърши своето развитие, слѣзе на земята, за да напише само единъ стихъ, отъ който цѣлото човѣчество да се подигне; истински философъ или ученъ е този, който, слѣдъ като завърши своето развитие, слѣзе на земята, за да напише само една мисъль, която да подвижи цѣлото човѣчество напрѣдъ. Доказателства трѣбва да имаме отъ онѣзи хора, които можемъ да наречемъ поети, философи, учени, музиканти или художници въ свѣта. Ако нѣмате такива разбирания въ живота си, вие ще се развивате бавно, постепенно, при което 5—10 години ще вѣрвате въ Бога, а послѣ ще се усъмните и ще мислите, че сте се измамили. Такъвъ животъ е животъ на самоизмама, животъ на забавления. Казвамъ: сегашнитѣ вѣрвания на хората въ Бога, съдържатъ самоизмама; сегашнитѣ религии съдържатъ самоизмама; сегашната наука съдържа самоизмама. Това не сѫ принципи, на които човѣкъ може да се опре. Съврѣменнитѣ хора нѣматъ доблестьта да кажатъ Истината, вслѣдствие на което виждаме всички тия нещастия и страдания въ живота. Сега ще поговоря малко върху координация на човѣшкитѣ органи, мисли и чувства. Въ всѣки домъ, въ всѣко общество, въ всѣка държава, въ всѣка религия или въ наука трѣбва да има координация. Който иска да знае точното значение на думата координация, може да я намѣри въ нѣкой рѣчникъ. Да се координиратъ нѣщата, това подразбира, да се хармониратъ, да се подведатъ подъ онзи основенъ законъ, при който всички органи могатъ взаимно да си помагатъ. Напримѣръ, всички органи въ човѣшкия организъмъ трѣбва така да се координиратъ, че всѣки поотдѣлно да помага на другитѣ, като всѣки отъ тѣхъ да изпълнява самостоятелно своята служба, безъ да се мѣси въ работата на другитѣ. Това е истинска наука! Науката на бѫдещето човѣчество, която е наука на шестата раса, ще започне, именно, съ закона на координацията. Всѣки органъ въ човѣка трѣбва да се координира съ всички останали органи. Запримѣръ, ако нѣкой човѣкъ заболѣе отъ разстройство на корема си, той непрѣменно трѣбва да знае, коя е причината на това разстройство. Щомъ човѣкъ заболѣе отъ нѣкакво стомашно или коремно разстройство, това се дължи на двѣ противоположни чувства, които сѫ се сблъскали въ него. Тѣзи двѣ противоположни чувства внасятъ нарушение въ координацията на органитѣ. Когато пъкъ се яви нарушение въ координацията на мускулитѣ, тя се дължи на нѣкакъвъ страхъ, който се явява въ човѣка. Запримѣръ, нѣкой се страхува, какъ ще завърши живота си. Вслѣдствие на този страхъ, въ органитѣ, които иматъ прѣдназначение да извършватъ извѣстна служба, се явява едно лъжливо положение, че тѣ не могатъ да извършатъ тази служба и постепенно отпадатъ. Съ тѣзи мисли, съ този страхъ човѣкъ дава криво изправление, крива посока на службата на своитѣ мускули. По закона на координацията на човѣка е опрѣдѣлено да изминава дневно 2—3—5—10 километра пѫть. Ако той се уплаши и не изпълни това, което природата му е опрѣдѣлила, нѣма да се мине дълго врѣме, и тя ще му наложи глоба за неизпълнение на нейнитѣ закони. Послѣ, природата е опрѣдѣлила на човѣка да се храни съ чиста и проста храна. Веднъжъ изпратила човѣка на земята, тя е прѣдвидила, съ каква храна трѣбва да се храни. Слѣдователно, човѣкъ самъ трѣбва да си избере храната, прѣдвидена за него отъ самата природа. Не избере ли тази храна, не се ли подчини на законитѣ на природата, тогава и другитѣ органи въ неговия организъмъ нѣма да се координиратъ съ стомаха му и ще настане нарушение въ общия ходъ на организма. Освѣнъ това, опрѣдѣлено е на човѣка, по колко пѫти трѣбва да диша въ минута. Днесъ съврѣменнитѣ хора почти не дишатъ правилно и равномѣрно. Нѣкои поематъ въздухъ безразборно, дишатъ неравномѣрно, вслѣдствие на което нѣма координация и между другитѣ органи. И при яденето сѫщо така трѣбва да се спазватъ законитѣ на разумната природа. Нѣкои хора ядатъ много бързо, гледатъ да се нахранятъ часъ по-скоро, за да продължатъ работата, която ги чака отвънъ. Вслѣдствие на бързото ядене пакъ се нарушава координацията на органитѣ. Когато човѣкъ яде, той не трѣбва да бърза; въ яденето трѣбва да има извѣстна пластичность. Въ дъвкането трѣбва да взиматъ участие всички мускули, за да има пълна координация и между тѣхъ. Нѣма ли пълна координация между всички органи, както и между всички мускули на тѣлото, ще се образува извѣстно противодѣйствие, вслѣдствие на което пъкъ ще се родятъ редъ болезнени състояния. Религиознитѣ учители на миналото, за да възстановятъ тази координация, сѫ давали на ученицитѣ си редъ правила и методи, едни отъ които се отнасятъ до храненето, други до правилното дишане, трети до правилнитѣ отношения, както и до човѣшкитѣ мисли и чувства. Тѣ сѫ прѣпорѫчвали на ученицитѣ си молитвата, като методъ за възстановяване пълна хармония, пълна координация на органитѣ. Прѣди всичко, когато човѣкъ започне да яде, той трѣбва да бѫде напълно убѣденъ, да приеме ли храната, която му прѣдлагатъ неговитѣ близки, или не; той трѣбва да знае, дали тази храна ще му се отрази добрѣ върху организма. Ако нѣкой човѣкъ, още като тури първата хапка въ устата си, каже, че жена му не е сготвила добрѣ, той трѣбва да прѣстане да яде. Който пъкъ иска да завърши добрѣ храненето си, той трѣбва да вземе една хапка хлѣбъ, да я потопи въ соль и да я глътне. Така той ще ликвидира съ яденето и сѫщеврѣменно съ всѣкакво недоволство, което се е породило въ него прѣзъ врѣме на яденето. Ако човѣкъ се храни и изпитва недоволство отъ нѣщо, това недоволство ще прѣдизвика нѣкакво разстройство въ мозъка. Недоволството внася лъжливи мисли и чувства въ човѣка. Напримѣръ, ако нѣкой мѫжъ е недоволенъ отъ яденето, което жена му е сготвила, той ще започне да мисли, че тя е нѣщо недоволна отъ него, че не е внимателна, не му обръща внимание, не се интересува, не мисли за него и т. н. Тѣзи лъжливи мисли сѫ вече на пѫть да внесатъ разногласие и между вѫтрѣшнитѣ органи на този човѣкъ, което пъкъ се отразява върху правилната имъ служба. Слѣдователно, първата работа, която се изисква отъ човѣка, е да въдвори извѣстна координация въ своитѣ мисли и чувства. Тази координация ще регулира и правилната служба на неговитѣ органи. Напримѣръ, нѣкой тръгва на пѫть, иска да направи една екскурзия. Ако още при тръгването си започне да мисли, че ще се умори, или че нѣма да издържи дълъгъ пѫть, по-добрѣ нека спре, да не продължава по-нататъкъ пѫтя си. Ако направи само една крачка слѣдъ като се разколебае, той ще си причини по-голѣма врѣда, отколкото, ако би продължавалъ да ходи. Спре ли се да обмисли, че тази разходка му е необходима, че тя ще му принесе голѣма полза, той ще координира своитѣ вѫтрѣшни сили и ще може да продължи пѫтуването си. Ако нѣкой каже, че има по-важна работа отъ екскурзията, по-добрѣ да не прѣдприема никакво пѫтуване. Слѣдователно, при самовъзпитанието си, всички хора сѫ длъжни да координиратъ дѣятелностьта на своитѣ органи. Нѣкой ще каже: какъ е възможно да се координиратъ вѫтрѣшнитѣ органи? Възможно ли е да имъ се заповѣдва? Не е въпросъ да се заповѣдва на органитѣ, но може да имъ се говори разумно. Органитѣ сѫ създадени отъ живи клѣтки, на които може да се говори, като на хора. Щомъ органитѣ се убѣдятъ въ това, което имъ се говори, тѣ започватъ взаимно да си помагатъ. Тази взаимна помощь създава координация на органитѣ. Наруши ли се координацията между клѣткитѣ, зараждатъ се разни болести, като разстройство на черния, на бѣлия дробъ, и вслѣдствие на това разстройство органитѣ прѣставатъ да си помагатъ едни на други. Отъ различнитѣ разстройства въ организма се явяватъ много отрови, много излишни вещества, каквато е, напримѣръ, пикочната киселина. Отъ тѣзи излишъци въ организма става втвърдяване на артериитѣ, втвърдяване на мускулитѣ, и хората губятъ своята пластичность, своята подвижность. Това пъкъ създава неправилности и въ кръвообръщението, въ дишането, докато найпослѣ човѣкъ замине на онзи свѣтъ. И ние виждаме този сѫщиятъ човѣкъ втвърденъ, вцѣпененъ, безъ всѣкакъвъ животъ. Това наричаме ние смърть. Всички хора, които сѫ заровени въ земята, се вцѣпеняватъ и се прѣвръщатъ на сухи мрамори. Много мрамори сѫ направени отъ живи хора. Даже най-хубавитѣ мрамори сѫ направени отъ най-виднитѣ философи на миналото. Казвамъ: природата е създала човѣка върху разумна база. Той трѣбва да започне съ видимото, съ своето тѣло. Докато човѣкъ не координира органитѣ на своето тѣло, всички негови усилия, да въздѣйствува върху чувствата и върху мислитѣ си, ще отидатъ напразно. Човѣкъ може да започне съ ума си да координира своитѣ органи, но ако умътъ му не е въ състояние да извърши това, този човѣкъ е слабъ. Затова той трѣбва да намѣри другиго, който да координира органитѣ му. Затова, обаче, отъ човѣка се изисква смирение. Придобие ли човѣкъ координация на своитѣ органи, поритѣ на тѣлото му ще се отворятъ, и дишането ще стане правилно. Тогава и въ ума, и въ сърцето на човѣка ще настане извѣстна лекота, и той ще схваща лесно онова, което природата му е прѣдначъртала. Често хората се безпокоятъ за нѣща, които не сѫ въ тѣхна компетентность да разрѣшатъ. Напримѣръ, тѣ не могатъ да разрѣшатъ въпроса, какъ ще живѣятъ. Животътъ на хората ще се изрази така, както е опрѣдѣленъ. Това, обаче, не е фатализъмъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, като мислятъ, че тѣ могатъ да измѣнятъ своя животъ. Може ли котката да измѣни своя животъ? Може ли вълкътъ да измѣни своя животъ? Може ли овцата да измѣни своя животъ? Може ли ябълката да измѣни своя животъ? Може ли тигърътъ да измѣни своя животъ? Може ли китаецътъ да дойде въ Европа и да се приспособи на всички условия, при които европеецътъ живѣе? Или, може ли европеецътъ да отиде въ Китай и да живѣе, както китайцитѣ живѣятъ? Може ли европеецътъ да се приспособи на условията, при които чернитѣ живѣятъ? — Не може. Нито мѫжътъ може да се приспособи на условията на жената; нито жената може да се приспособи на условията на мѫжа; нито братътъ може да се приспособи на условията на сестрата; нито сестрата може да се приспособи на условията на брата. Казвате: който обича, той може да се приспособи. Който е разрѣшилъ този въпросъ, той трѣбва така да обича сестра си, напримѣръ, че да е готовъ на всички жертви за нея; той трѣбва да е готовъ да жертвува и живота си за нея. Който обича хората, той трѣбва да е готовъ да жертвува живота си за всички, а не само за едного. Нѣкой казва: азъ обичамъ сестра си и съмъ готовъ да се жертвувамъ за нея. Ако, наистина, обича жена си и сестра си, той трѣбва да е готовъ да се жертвува за всички жени, а не само за една жена. Ако една жена е готова да се жертвува само за единъ мѫжъ, или ако единъ мѫжъ е готовъ да се жертвува само за една жена, това е губене на врѣме. Така могатъ да постѫпватъ само ония хора, които се занимаватъ съ изучване смисъла на вѫтрѣшния животъ. Казвате: тогава какъ може да се съгради домътъ? Ако единъ домъ се съгражда върху Истината, въ него нѣма да има никаква измама, никаква лъжа. Тогава, дѣто и да изпратите вашитѣ синове и дъщери, нѣма да се безпокоите за тѣхъ. Ако синътъ пише писмо на баща си искрено, чистосърдечно, въ което се чете дълбочината на душата, ще се разбере, че той прѣдава Истината, както тя е поставена въ неговата душа. Ако пъкъ синътъ пише едно, а върши друго, лесно ще се познае, че Истината отсѫтствува отъ неговата душа. Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ измами, а при това знаемъ, че той се нуждае отъ мекота. Мекотата е качество на Любовьта. За да обичашъ нѣкого, ти трѣбва да бѫдешъ мекъ. Мекотата пъкъ ще внесе координиране на органитѣ въ тѣлото на човѣка. Има извѣстни органи въ човѣка, които сѫ прѣдназначени за изразяване на милосърдие; други сѫ прѣдназначени за търпѣнието; трети — за вѣрата; четвърти — за любовьта и т. н. Всѣко чувство въ човѣка има специфични органи, чрѣзъ които се прѣдава. Човѣкъ не може да прояви любовьта си чрѣзъ своя стомахъ. Рече ли да прояви любовьта чрѣзъ стомаха си, той ще си създаде най-голѣмото нещастие. Съврѣменнитѣ хора създаватъ нещастията си само чрѣзъ своята лакомия. Питамъ: какъвъ идеалъ може да има въ яденето? Нѣкой ще възрази: тогава какъвъ смисълъ има въ глада? Гладътъ е сила, внесена отъ самата природа за продължение на живота. Яденето пъкъ е факторъ, който трѣбва да прави връзки, съединение между Любовьта и живота. Тъй щото, който яде, той трѣбва да знае, че прави връзка между Любовьта и живота. При яденето връзката първо е само физиологическа, а послѣ и духовна. Това не е само идея, но дѣйствителенъ фактъ. Всѣки, който се е опитвалъ да яде по този начинъ, той ще види, че въ него умътъ се развива по единъ начинъ, а сърцето — по другъ начинъ. Слѣдователно, който иска да бѫде силенъ и мощенъ, той трѣбва да възстанови координацията между своитѣ органи. И тъй, хора, у които нѣма координация на органитѣ, или у които справедливостьта не е факторъ въ живота имъ, тѣ се намиратъ въ пълна дисхармония съ себе си. Тази дисхармония се забѣлѣзва главно въ пръститѣ на рѫцѣтѣ имъ, а сѫщо така и въ ноктитѣ имъ, които сѫ изкривени, деформирани. Казвате: красива е тази жена! Когато се произнасяте за една жена, че е красива, вижте първо, какви сѫ пръститѣ и ноктитѣ на рѫцѣтѣ ѝ. Ако тѣ сѫ изкривени, въ нея липсва координация на органитѣ. Щомъ ѝ липсва тази координация, тя не може да бѫде красива. Освѣнъ това гънкитѣ, линиитѣ, на рѫцѣтѣ ѝ отвѫтрѣ трѣбва да бѫдатъ правилни, добрѣ съчетани. Когато се говори за красотата на една книга, тази красота изпѫква, щото книгата да бѫде хубава по съдържание. Сѫщото може да се каже и за човѣка, който въ това отношение е написана книга: колкото по-съдържателна е книгата, толкова и човѣкъ е по-красивъ. Цѣната на книгата седи въ това, което тя съдържа. Моята рѫка е дотолкова важна, доколкото има съдържание въ нея; вашата рѫка е дотолкова важна, доколкото има координация въ нея. Изгуби ли съдържанието си, тя вече се деформира и вмѣсто да принесе полза, тя причинява врѣда на човѣка. Напримѣръ, нѣкога искате да направите едно добро, но изведнъжъ се изплашите отъ това и си дръпнете рѣката назадъ. Или, искате да дадете пари на нѣкой бѣденъ, но като погледнете въ кесията си, виждате, че нѣмате дребни и казвате: нѣмамъ дребни, не мога да му помогна. — Като нѣмате дребни, дайте му сто лева, които имате въ кесията си. — Ами защо трѣбва да се помага на бѣднитѣ? — За координиране на вашитѣ органи. Имате десеть хиляди лева въ джоба си, дайте ги на нѣкой бѣденъ. Има смисълъ да дадете тѣзи пари на нѣкой бѣденъ, ако можете да координирате органитѣ си. Ако можете да запазите Божествената координация, това струва повече, отколкото ако дадете всичкитѣ си пари на бѣдни. Да обичате себе си, значи да обичате Истината. Казвате: може ли човѣкъ да не мисли за себе си? — Който мисли за себе си, той мисли и за смъртьта. Покажете ми единъ човѣкъ, който, като е мислилъ прѣзъ цѣлия си животъ само за себе си, да е останалъ като образецъ на щастливъ човѣкъ за цѣлото човѣчество! Който мисли за себе си, и който не мисли за себе си, прѣдставятъ два противоположни характера. И двамата, обаче, сѫ еднакво виновни. Прѣди всичко, човѣкъ трѣбва да мисли за Истината. Откато стане сутринь, докато си легне, прѣзъ цѣлия день той трѣбва да мисли само за Истината. Нѣкой се оплаква, че никой не го обича. Казвамъ: докато този човѣкъ не обича Истината, никой не може да го обича. Това значи: докато не държишъ Истината въ ума си, никой не може да те обича. На такъвъ човѣкъ може да се даде много нѣщо: може да го облѣкатъ, да му се дадатъ пари, да му се четатъ най-хубави поезии, да го учатъ, но всичко това още не е любовь. Любовьта е великото въ свѣта, което прави човѣка силенъ, мощенъ, благороденъ. Тя хвърля свѣтлина въ ума на човѣка. Който има любовь въ себе си, той вижда нѣщата. Мнозина се интересуватъ да знаятъ, какво нѣщо е реалностьта. Нѣкои считатъ, че условията, въ които живѣятъ, прѣдставятъ истинската реалность. Да се мисли така, това значи да се намирате въ единъ свѣтъ пъленъ съ задушливи газове, които неизбѣжно ще ви уморятъ. Такова нѣщо прѣдставятъ мислитѣ и чувствата на повечето отъ съврѣменнитѣ хора, вслѣдствие на което, ако не излѣзатъ отъ този свѣтъ, тѣ неизбѣжно отиватъ къмъ смърть. Каква реалность има тогава въ този животъ? Доколко хората живѣятъ съ съмнѣния въ своитѣ мисли и чувства, се вижда по слѣдното: вървя съ единъ господинъ, разговарямъ се и изведнъжъ бъркамъ въ джоба си, вадя нѣщо. Той веднага се усмихва; леко съмнѣние минава прѣзъ ума му, че ще извадя нѣкакъвъ кобуръ отъ джоба си. Азъ веднага му подавамъ една малка, цѣнна книжка и му казвамъ: заповѣдайте! Мисля си: това е кобурътъ, отъ който вие се плашите. Казвамъ: отношенията, които сѫществуватъ между хората, трѣбва да водятъ къмъ мисъльта, че всѣки човѣкъ е роденъ за нѣщо велико, а именно, той трѣбва да знае Истината, той трѣбва да възстанови координацията на своитѣ органи, за да се увѣри, че наистина, като човѣкъ, той е създаденъ по образъ и подобие Божие. Тогава, като срещнете нѣкого, ще видите, че въ неговия умъ, въ неговото сърце има нѣщо особено, което го поставя въ положението на истински човѣкъ. Често хората говорятъ за Бога. Обаче, тѣ не трѣбва само да говорятъ за Бога и да произнасятъ Неговото име напразно. Добрѣ е, човѣкъ да произнесе Божието име само единъ пѫть въ годината и като го произнесе, то да произведе извѣстенъ резултатъ. Сѫщо така и за Любовьта трѣбва да се говори малко: само единъ пѫть въ годината трѣбва да се произнесе името ѝ, и това да произведе нѣкакъвъ ефектъ. Питамъ: отъ какво произтичатъ страданията? Страданията произтичатъ отъ отсѫтствието на Истината въ живота. Въ живота има и любовь, и мѫдрость, и правда, но Истината я нѣма. Обаче, дѣто има правда, има и безправие; дѣто има любовь, има и умраза; дѣто има животъ, има и смърть. Когато единъ животъ се прѣлива въ другъ, това става причина да се унищожи външната форма. Това състояние хората наричатъ смърть. Засега смъртьта сѫществува на земята, като нѣщо необходимо, но единъ день, когато настане пълна координация между органитѣ, тогава броятъ на хората, които се раждатъ, ще бѫде точно опрѣдѣленъ. Тогава ще се раждатъ само толкова хора, колкото сѫ потрѣбни. Ние нѣмаме нужда отъ много хора. Ако е въпросъ да се раждатъ хилави хора, по-добрѣ да не се раждатъ толкова много. Свѣтътъ нѣма нужда отъ хилави хора. Животътъ е училище, въ което малко хора могатъ да се родятъ, т. е. малко хора могатъ да се учатъ. Ако въ свѣта има малко болни, тѣ ще влѣзатъ между здравитѣ и ще оздравѣятъ. Здравъ човѣкъ може да ходи, но болниятъ може ли да ходи съ здравия? Здравиятъ, трѣбва да носи болния. Нѣкой казва: безъ лъжа не може . Питамъ: правъ ли е този моралъ? Въ сѫщность безъ Истина не може, а безъ лъжа може. Казвате: безъ ядене не може. Не, безъ ядене може, а съ ядене не може. Наистина, храната носи животъ, но ако човѣкъ се координира, той може да приеме храната и по другъ начинъ, а не само чрѣзъ устата си. Ако човѣкъ координира своитѣ органи, той може да приеме храната и чрѣзъ въздуха, и чрѣзъ свѣтлината. Много хора се прѣпорѫчватъ за скромни. Казвамъ: не се прѣпорѫчваме за скромни. Прѣди всичко съ вашия обѣдъ могатъ да се нахранятъ милиони пеперуди, или най-малко, съ вашия обѣдъ една пеперуда може да прѣкара цѣлъ животъ. Кой е по-скроменъ тогава? Сега, слѣдъ като сте яли и пили цѣлъ животъ, казвате: животътъ нѣма смисълъ. Щомъ намирате, че животътъ нѣма смисълъ, значи вие отричате и Бога, Който е създалъ живота. Щомъ отричате Бога и казвате, че нѣма никаква координация въ свѣта, това показва, че вие считате себе си за първо божество. Ако това е вѣрно, тогава вие дайте правила, по които може и трѣбва да се живѣе. Казвате: нѣма Правда въ живота. — Като казвате, че нѣма Правда, кажете тогава вие, каква трѣбва да бѫде правдата въ живота? Казвамъ: хората трѣбва да освободятъ ума си отъ всѣкакъвъ страхъ, за да бѫдатъ готови да говорятъ Истината. Азъ не подразбирамъ грубата истина, но имамъ прѣдъ видъ онази Истина, която освобождава човѣка. Нѣкой казва: азъ искамъ да кажа Истината, да изповѣдамъ своитѣ грѣхове. Да се изповѣда човѣкъ, подразбирамъ да изповѣда онзи първиченъ грѣхъ, който е причина за всички останали грѣхове, а не да изповѣда онѣзи грѣхове, които се явяватъ като послѣдствие на първичния грѣхъ. Затова, при възпитанието на хората въ духовно отношение, първо се изисква координация на органитѣ. Израждането на съврѣменната европейска култура се дължи, именно, на това, че хората сѫ изгубили съвършено координацията на органитѣ си, вслѣдствие на което се раждатъ редъ болести. Съврѣменнитѣ учени и лѣкари сѫ дошли дотамъ, че казватъ: ако въ развитието си хората вървятъ, както досега, броятъ на нервнитѣ болести ще са увеличи толкова много, че свѣтътъ ще се прѣвърне на болница отъ нервно-болни, или на лудница. Азъ прѣвеждамъ: днесъ цѣла Европа е изгубила координирането на своитѣ органи, на своитѣ мисли и чувства. Вземете, напримѣръ, какво прѣдставятъ съврѣменнитѣ християнски народи, били тѣ православни, протестанти или католици. Между тѣхъ нѣма никаква координация, и затова дребнави въпроси, дребнави раздори или спорове ставатъ причина за внасяне умраза помежду имъ. Дѣ е Истината, дѣ е Любовьта между тѣзи хора? Нали тѣ трѣбва да проповѣдватъ Истината? Нали тѣ трѣбва да покажатъ на свѣта Великия Законъ на Любовьта? Когато се казва „не убий“, ние разбираме, че всѣки който убива, той не обича Истината. Истината изключва всѣкакво убийство. „Не убий“ — това подразбира да не се убива онази душа, въ която е вложено красивото, хубавото. Никой нѣма право да спре такава душа отъ нейния пѫть на развитие. Оставете всѣка душа да се развива така, както Богъ ѝ е опрѣдѣлилъ. Направите ли първото прѣстѫпление въ това отношение, върху васъ ще дойдатъ всички нещастия. И затова, който иска да върви въ правия пѫть, нека се поощрява отъ живота на старитѣ християни. Тѣ сѫ били доблестни: прѣтърпѣвали сѫ голѣми мѫчения, и всичко сѫ понасяли съ достоинство. Тѣ сѫ умирали съ доблестъ и самоотверженость. Съврѣменнитѣ християни, обаче, които се явяватъ носители на Истината, не могатъ да понесатъ и най-малката обида. Често се казва за нѣкои хора: тѣзи хора се заблудили; тѣ вървятъ въ кривия пѫть. Казвамъ: покажете ми единъ философъ, който да не се е заблудилъ. Не е въпросътъ само да напишемъ едно съчинение и да мислимъ, че много нѣщо сме направили, но отъ това съчинение трѣбва слѣдъ врѣме хората да се ползуватъ. Ако азъ направя една кѫща съ нѣколко прозорци, за какво ще ми служатъ прозорцитѣ? — Да влиза прѣзъ тѣхъ свѣтлина. Слѣдователно, ние сме прозорци, прѣзъ които трѣбва да влиза свѣтлина, за да можемъ да се ползуваме отъ тази свѣтлина, както ние, така и нашитѣ ближни. Ние не сме дошли на земята само да ядемъ и да пиемъ. Нашитѣ органи сѫ удове на Бога, и затова трѣбва да координираме тия удове. Като казвамъ, че сме органи на Бога, разбирамъ, че сме органи на живата природа. Живата природа пъкъ отъ своя страна обича координацията. Когато вие се координирате, живата природа ще ви заговори на свой езикъ. Заговори ли ви живата природа, всички мѫчения, всички страдания ще изчезнатъ въ единъ мигъ, въ една нощь или и въ единъ день. Тъй щото, запитате ли, кога ще дойде възкресението на душитѣ, ще знаете, че възкресението на душитѣ ще стане само тогава, когато тѣ обикнатъ Истината. Нѣкой казва: азъ много обичамъ приятеля си. Питамъ: вашиятъ приятель има ли Истината въ себе си? — Не зная това, но и той много ме обича. — Щомъ мислите, че толкова много ви обича, кажете му да продаде кѫщата си заради васъ. — Надали ще я продаде. — Щомъ не е готовъ на такава жертва, той не ви обича, както вие си мислите. Не е въпросъ да се налагате. Любовьта не търпи никакво налагане. Когато нѣкоя жена се ожени за единъ мѫжъ и почне да му се налага, това да ѝ купи, или онова да ѝ купи, Любовьта си заминава, Истината си заминава, Мѫдростьта си заминава, и тѣ оставатъ съвършено празни. Докато хората се женятъ по този начинъ, както днесъ, докато въ женитбата и въ отношенията между мѫже и жени има насилие и несъгласие, това показва, че отсѫтствува координация споредъ законитѣ на живата природа. Първоначално Богъ е казалъ: живѣйте споредъ закона на Любовьта, която ще внесе животъ между васъ. Които живѣятъ по този законъ, само тѣ могатъ да се нарекатъ женени. Хората трѣбва да живѣятъ съвмѣстенъ животъ, безъ да се женятъ. Какво става днесъ? Мѫжътъ, като се ожени, още на другия день вижда дефектитѣ на жена си; жената, като се ожени, още на другия день вижда дефектитѣ на мѫжа си. Това не е женитба, това е поквара. Моисей е казалъ на евреитѣ: това, което вие наричате женитба, то е разкриване на голотата. Съврѣменнитѣ хора сами разкриватъ своята голота и послѣ се ужасяватъ отъ това положение. Когато мѫжъ или жена се женятъ, въ това отношение тѣ трѣбва да иматъ Истината и да разкриятъ тази Истина прѣдъ себе си. Когато една жена се запознае съ нѣкой мѫжъ, тя трѣбва да си каже Истината. Нека каже: азъ не познавамъ този човѣкъ. Познала съмъ едва една десета отъ него. — Това, обаче, което тя е познала, прѣдставя човѣшкото, но не и Божественото въ човѣка. Нѣкой мѫжъ пъкъ казва: каквото и да мисли жена ми за мене, това не ме засѣга. — Ако мѫжътъ мисли така, утрѣ той ще каже сѫщото и за Бога: каквото и да мисли Богъ за мене, това не ме засѣга. Не е така. Ако мнѣнието на Бога за насъ не ни засѣга, ние ще умремъ; ако мнѣнието на нашитѣ ближни не ни засѣга, ние пакъ ще умремъ. Кои сѫ нашитѣ ближни? Нашитѣ ближни сѫ онѣзи съвършени сѫщества, които сѫ завършили своето развитие на земята. Ако нашитѣ ближни не мислятъ добрѣ за насъ, ние ще умремъ, нѣма да имаме кредитъ. Днесъ всѣки човѣкъ мисли за кредитъ, всѣки иска да го обичатъ. Питамъ: какво могатъ да си дадатъ двама болни хора? Въ Евангелието се казва, че длъжникътъ, на когото господарьтъ простилъ дълговетѣ, като срещналъ единъ отъ своитѣ длъжници, веднага го хваналъ за гушата и заповѣдалъ да го затворятъ. Съврѣменнитѣ религиозни сѫ се спрѣли при едно положение и постояно запитватъ, кой има по-правилни вѣрвания.? Кой е позналъ Истината? Нѣкои твърдятъ, че сѫ познали Истината. Питамъ: онѣзи, които казватъ, че сѫ познали Истината, готови ли сѫ да жертвуватъ живота си не само веднъжъ, но откакъ сѫ се родили, докато умратъ, животътъ имъ да бѫде жертвоприношение? Да служи човѣкъ на Истината, това подразбира цѣлиятъ му животъ да стане жертвоприношение. Той трѣбва да счита това нѣщо за привилегия, както свещеникътъ или владиката счита за привилегия положението си, да се облѣче въ своитѣ най-хубави дрехи, да влѣзе въ олтаря и да изпълни своята служба. Когато видя нѣкой бѣденъ човѣкъ, азъ се радвамъ, че той разкрива душата си и му казвамъ: ти не си бѣденъ, но не си научилъ да живѣешъ, както трѣбва. — Ама азъ съмъ отчаянъ, обущата ми сѫ скѫсани. Не, азъ виждамъ, че обущата ти сѫ здрави, ти на друго мѣсто си скѫсанъ. — Ама хората не ме зачитатъ. — Много лесно могатъ да те зачитатъ. Достатъчно е да дамъ на твое име 200,000 лева въ банката, и всички хора ще се произнесатъ за тебе, че си почтенъ човѣкъ. Не, паритѣ не правятъ човѣка почтенъ. Има друго нѣщо въ душата на човѣка, което го подига въ очитѣ на хората. Това е обичьта къмъ Истината. Когато говоришъ на човѣка, въ душата му трѣбва да се зароди обичь къмъ Истината и желание да не лъже нито себе си, нито ближнитѣ си, нито Бога. И тъй, казва се въ Писанието, че този човѣкъ, на когото господарьтъ простилъ дълга, като излѣзълъ оттамъ, срещналъ едного, който му дължалъ само сто пенязи, и му казалъ: плати ми дълга! Плати ми това, което ми дължишъ! Този стихъ е свързанъ съ закона на координирането. Този слуга, комуто господарьтъ простилъ десеть хиляди златни таланти, не билъ въ състояние да прости на своя длъжникъ само сто пенязи. Казвамъ: ако искате, вие още днесъ можете да отворите новъ листъ. Мнозина казватъ: старата религия е вече проста работа; старата наука е проста работа; стариятъ животъ е проста работа; всички стари нѣща сѫ все прости работи. Питамъ тогава: коя е новата религия? Новата религия е религия на Истината, религията на новия животъ. Тази религия ще внесе свобода, свѣтлина, знание и животъ. Който има Истината въ себе си, и въ чутурата да го турятъ, да го сгрухатъ, той пакъ ще стане. Човѣкътъ на Истината не могатъ да го убиятъ; човѣкътъ на Истината въ вода не се дави; човѣкътъ на Истината огънь не го хваща; и сто пѫти да го горятъ на кладата, той пакъ живъ остава. Той се скрива, смалява се. Тъй щото, когато се говори за закона на смирението, ние подразбираме закона на смаляването. Казвате: какво нѣщо е смирението? То е законъ на смаляване. Човѣкъ може толкова много да се смали, че никой да не го види. И послѣ, той може да стане толкова голѣмъ, че всички да го видятъ, но да не могатъ да го уловятъ. Като видите такъвъ голѣмъ човѣкъ, да ви обхване страхъ и трепетъ, да не можете да се приближите при него. Смирението съдържа въ себе си и милосърдие. Смирениятъ човѣкъ може да се смалява, да става невидимъ, но той може и да се увеличава, да стане толкова голѣмъ, че погледътъ на човѣка да не може да го обхване. Нѣкой казва: много малъкъ станахъ, много се смалихъ. — Колко се смали? Като бръмбаръ стана ли? Ако си станалъ като бръмбарче, ще трѣбва да станешъ още по-малъкъ, като микроба. Слѣдъ това ще станешъ още по-малъкъ, като атомъ, и най-послѣ ще станешъ още по-малъкъ, като йонъ. Станешъ ли като йонъ, ще можешъ да влѣзешъ въ главата, въ мозъка на нѣкой ученъ и ще научишъ всички тайни въ природата, ще научишъ, защо се смущавашъ. Послѣ пъкъ ще научишъ изкуството да се увеличавашъ, да ставашъ голѣмъ. Нѣкой казва: да мога да се увелича, че да бръкна въ нѣкоя каса. Щомъ бръкнешъ въ нѣкоя каса, ти ще станешъ видимъ и ще те уловятъ. — Искамъ да науча Истината. — Щомъ научишъ Истината, ти ще се зарадвашъ. Нѣкой студентъ казва: искамъ да свърша университетъ, но нѣмамъ срѣдства. Който е намѣрилъ Истината, той и срѣдства ще намѣри, да свърши не единъ, а четири факултета. И каквато длъжность пожелае послѣ, той ще може да я вземе. — Искамъ да стана министъръ. И това не е мѫчно. Казвамъ: когато човѣкъ иска да стане министъръ, или да заеме нѣкаква почетна работа, която да подигне неговото реноме, това значи да изпадне въ смѣшно положение прѣдъ себе си. Да искате нѣкаква почетна служба само за извѣстно положение, то е равносилно да изпаднете на мѣстото на онзи българинъ, който свършилъ въ Америка и отишълъ при князъ Батембергъ да иска нѣкаква добра служба. Този българинъ билъ родомъ отъ Свищовъ. Князътъ го запиталъ: каква служба искате? Той ималъ прѣдъ видъ да го назначи пръвъ министъръ. — Искамъ да ме назначите директоръ на една отъ софийскитѣ гимназии. — Тогава ще отидете при министра на просвѣщението, той се занимава съ такива служби. Съврѣменнитѣ хора се намиратъ въ сѫщото положение: Богъ иска да ги назначи министри, а тѣ искатъ да станатъ директори на нѣкоя гимназия, или градоначалници, или пристави, да носятъ по една звѣзда, да обръщатъ внимание на хората. И тогава Господъ казва: ще отидете при министра, той ще ви назначи на такава служба. И сега, когато хората се запитватъ, има ли Господъ или не, това подразбира, че тѣ питатъ, има ли Истина или не, може ли да се намѣри Истината, или не може. Богъ сѫществува само за онѣзи хора, които вѣрватъ въ Истината. Които не вѣрватъ въ Истината, за тѣхъ Богъ не сѫществува, тѣ сами за себе си сѫ богове. Онзи, за когото има Богъ, той има вѣра, има религия. Не е въпросътъ за форматата на вѣрата и на религията. Важно е, че въ каквато форма и да признава религията, за него Богъ сѫществува. Често между хората се говори, че трѣбва да обичатъ държавата си, да зачитатъ обществения строй. Казвамъ: само този човѣкъ може да подържа обществения строй и да обича държавата си, който има Истината въ себе си. Азъ не говоря за човѣка на насилието. Когато имамъ Истината въ себе си и минавамъ покрай нѣкой въорѫженъ стражаръ или войникъ, тѣ веднага слагатъ орѫжието си прѣдъ мене. Когато имамъ Истината въ себе си и минавамъ покрай затворитѣ, вратитѣ на затворитѣ се отварятъ, и затворницитѣ, се пущатъ навънъ. И като срещна нѣкой затворникъ, азъ го питамъ: за Бога ли страдашъ, или за себе си? Ако каже, че страда за Бога, азъ му казвамъ: ти можешъ да отидешъ въ затвора, да проповѣдвашъ на хората за Бога. Който каже, че страда за себе си, той носи ножа си нагорѣ. На този човѣкъ казвамъ: ти трѣбва да имашъ въ ума си само една идея — идеята за Бога. Войникътъ, който върви слѣдъ затворника, въорѫженъ съ своя ножъ, насоченъ нагорѣ, съ това иска да му каже: ако ти, като влѣзешъ въ затвора, бѫдешъ така смѣлъ като мене, който сега те карамъ, и ако твоятъ ножъ на Истината бѫде така остъръ и насоченъ нагорѣ, ти ще бѫдешъ ангелъ-хранитель между всички затворници. Като влѣзешъ при своитѣ братя въ затвора, които сѫ обезсърдчени отъ човѣшки неправди, ти имъ кажи: иде день на вашето освобождение! Всички затворници могатъ да излѣзатъ отъ затворитѣ, обаче, важно е и за самитѣ тѣхъ, дали ще могатъ да изпълнятъ волята Божия. Още днесъ всички затворници могатъ да се освободятъ, но въпросъ е, дали като излѣзатъ отъ затвора, ще могатъ да изпълнятъ волята Божия. Ако не изпълнятъ волята Божия, тѣ могатъ повторно да сгрѣшатъ, и тогава наказанието имъ може да се удвои: намѣсто 20 години, да прѣкаратъ въ затвора 40 години. Днесъ всички затворници струватъ на България милиони. И ако тя би могла да ги пусне на свобода, какво по-добрѣ отъ това? Тѣ ще работятъ за нея, ще станатъ честни и почтени хора. Кога? — Само ако сѫ готови да изпълнятъ волята Божия. Какъ могатъ тѣзи хора да се обърнатъ? Религиознитѣ хора казватъ: ние трѣбва да се обичаме. Досега и азъ съмъ проповѣдвалъ на хората да се обичатъ едни други, но отсега нататъкъ оставамъ този въпросъ настрана и казвамъ: хората трѣбва да обичатъ Истината! Сега вече азъ проповѣдвамъ любовь, обичь къмъ Истината. Този е кардиналниятъ въпросъ, който може да освободи хората отъ робство. Затова у всѣкиго трѣбва да се зароди желание да даде всичко, а не да даде само отъ изобилието на своята душа. Както онзи, който е раздалъ имането си на бѣдни, така трѣбва да постѫпи и всѣки човѣкъ, който има обичь къмъ Истината. Ние не искаме това отъ бѣднитѣ, но отъ богатитѣ. И онѣзи отъ богатитѣ, които искатъ да служатъ на Истината, трѣбва да се върнатъ назадъ и да раздадатъ всичко, каквото иматъ. Които не искатъ да се върнатъ, нека продължатъ пѫтя си, но поне да кажатъ това на онѣзи, които оставатъ да живѣятъ на земята, както и на онѣзи, които искатъ да дойдатъ отново на земята. Обичь къмъ Истината — това е бѫдещиятъ идеалъ, къмъ който всички трѣбва да се стремятъ. Сега азъ искамъ право да ме разбирате, да не би нѣкои да кажатъ: много строга работа е тази. Значи, ние досега не сме вѣрвали въ нищо! Не, въ много нѣща сте вѣрвали, но не сте обичали Истината така, че да сте били готови да пожертвувате всичко за нея, и то не само за единъ моментъ, но прѣзъ цѣлия си животъ. При това, не трѣбва да обичате само тѣзи, които ви сѫ приятели, но да обичате всички и да сте готови, както Бога, да дадете своето благоволение на всичжи сѫщества. И това трѣбва да направите не само за доброто на другитѣ хора, но за координиране на своята душа, на своето тѣло, да бѫдете въ съгласие съ великата Истина. Координирането е основенъ законъ, който всѣки трѣбва да знае. Координирането прѣдставя онази канализация, която трѣбва да се прѣкара въ човѣшката душа, за да може всѣки потикъ да прѣминава прѣзъ нея и да дава ходъ на общото развитие на силитѣ въ човѣшкия организъмъ. Безъ тази канализация човѣкъ може да се пукне; щомъ се прѣкара тази канализация, тя ще даде пѫть на Божието благословение да тече въ него. Опита ли се човѣкъ да спре тази Божествена енергия, той ще подпуши всички пѫтища въ себе си, а съ това ще наруши координацията на силитѣ въ организма. Казвате: човѣкъ не трѣбва да люби. — Вие още не сте любили. Човѣкъ не трѣбва да говори Истината. — Вие още не сте говорили Истината. Отъ опитностьта, която досега сте имали, по всичко се вижда, че вие още се намирате на границата между стария и новия животъ. На първо мѣсто вие искате да бѫдете здрави. На второ мѣсто вие искате да имате здравъ умъ и здраво сърце, за да можете да постигнете идеалитѣ на вашитѣ умъ и сърце. За да постигне всичко това, човѣкъ трѣбва да има любовь къмъ Истината. Имате ли любовь къмъ Истината, вие ще можете да заемете и най-доброто положение. Тъй щото, искате ли да прокарате въ живота си великата идея — любовь къмъ Истината, вие трѣбва да иматъ любовь къмъ работата. Въ живота ще срещнете много граждани, които почти никакъ не работятъ; сѫщеврѣменно ще срещнете много селяни, които работятъ извънредно много. И едното е прѣстѫпление, и другото е прѣстѫпление. И онзи, който много работи, се притѣснява, както и онзи, който не работи. Обаче, природата изисква да се впрегне на работа само толкова енергия, колкото е необходимо. При това, когато човѣкъ дава отъ себеси, той сѫщо така трѣбва да получи нѣщо. Трѣбва да става правилна обмѣна. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да води правиленъ религиозенъ животъ, или правиленъ духовенъ животъ. Нѣкой казва: смисълътъ на живота седи въ това, да пожертвува човѣкъ всичко. Така проповѣдватъ и владицитѣ, и свещеницитѣ, и проповѣдницитѣ. Кои владици, свещеници и проповѣдници говорятъ така? Така говорятъ и сѫ говорили онѣзи, които заминаватъ и сѫ заминали за онзи свѣтъ. Живитѣ иматъ друго мнѣние. Като дойдатъ новитѣ служители на Бога, тѣ ще служатъ по особенъ начинъ, а не като сегашнитѣ. Прѣди всичко тѣ ще се обличатъ по съвсѣмъ другъ начинъ. Облѣклото на съврѣменнитѣ Божии служители не е нищо друго, освѣнъ парадиране. Докато човѣкъ парадира съ облѣклото си, той не може да бѫде истински Божи служитель. И забѣлѣжете, когато човѣкъ започне да остарява, той започва и да се дигизира. Човѣкъ трѣбва да стане като малко дѣте. Вземете примѣръ отъ Христа. Той не се обличаше съ цѣль да парадира. Той носѣше римска тога, а на краката си имаше обуща, подобни на сегашнитѣ сандали. Христосъ имаше ли корона на главата си? — Нѣмаше. Азъ не съмъ противъ коронитѣ, но Истината трѣбва да бѫде корона на главата на човѣка! Казвамъ: трѣбва да ме разбирате правилно! Нѣкой казва: значи, старата религия трѣбва да се разруши. Питамъ: отъ осемь хиляди години насамъ кой е причина за разрушение на религията? Нѣкой отдавна е разрушилъ религията, но кой е той? Човѣкътъ, който говори Истината, и слънцето, което грѣе, не могатъ да рушатъ нѣщата, тѣ само ги разтопяватъ. И когато нѣщата се топятъ, това не става по наша воля, но законътъ е такъвъ. Понеже много хора искатъ да придобиятъ вѫтрѣшния смисълъ на живота, питамъ: какъ ще се домогнатъ до това нѣщо? Запримѣръ, нѣкой иска да напише нѣщо много хубаво, но не може. Другъ иска да изсвири едно музикално парче много хубаво, но не може. Защо? — Защото въ цѣлия животъ, както и въ природата, отъ хиляди години има прѣповторение на нѣщата. Вземете, напримѣръ, каквото е казалъ Платонъ отъ толкова хиляди години, и до сега се повтаря. Всички говорятъ за обективенъ, за субективенъ свѣтъ, за субстанция, за понятия и т. н. Казвамъ: животътъ не се заключава въ понятията, но той се изразява чрѣзъ тѣхъ. Прѣди всичко, когато двама души се срещнатъ, тѣ трѣбва да иматъ обща база на опознаване. Тази база осигурява правилнитѣ отношения, които се създаватъ между тѣхъ. Отношенията между тѣхъ трѣбва да бѫдатъ такива, както между окото и ухото. Какъ се запознаватъ окото и ухото помежду си? Окото гледа, а ухото слуша. Слѣдователно, между окото и ухото има извѣстно координиране. Окото може да покаже посоката, отдѣто иде гласътъ, а ухото може да схване, какъвъ е гласътъ, който се чува. И затова, когато тѣзи два органа могатъ да се координиратъ, между тѣхъ има обичь, любовь; не могатъ ли да се координиратъ, никаква любовь не може да сѫществува и между тѣхъ. Въ такъвъ случай, ако двама души могатъ да се координиратъ, тѣ ще могатъ и да се обичатъ. Сега, като слушате да се говори по този начинъ, мнозина ще се натъкнатъ на едно противорѣчие. Обаче, които могатъ да схванатъ дълбокия смисълъ на думитѣ ми, тѣ ще изпитатъ голѣма радость. Напримѣръ, говори се за самоотричане, за отказване отъ старото. Нѣкои ще кажатъ: какво ще стане съ насъ, ако се откажемъ отъ старото? Питамъ: когато човѣкъ умре, не се ли отказва отъ всичко? Нашитѣ дѣдо и баба не се ли отказаха отъ всичко? Тогава, не е ли по-добрѣ да се откаже човѣкъ доброволно отъ всичко старо още приживѣ, отколкото да чака смъртьта и тогава, иска не иска, да се откаже? Въ това отношение Толстой бѣше ясновидецъ. Той прѣдвиждаше, че този законъ ще се наложи, и затова прѣдварително казваше на жена си: хайде да се откажемъ отъ всичко старо, да се откажемъ отъ богатсвото си. Жена му, обаче, не се съгласяваше. Не мина много врѣме, дойдоха болшевицитѣ и наложиха този законъ насила. Казвате: страшно нѣщо сѫ болшевицитѣ! Да, страшни сѫ, но тѣ сѫ ангелитѣ на смъртьта, които дойдоха, и безъ да питатъ нѣкого, взеха всичко до стотинка. Че били владици, попове или управляващи, тѣ насила наложиха този законъ. Казвате: кой ще ни избави отъ болшевикитѣ? Само Истината е въ състояние да спаси човѣчеството отъ болшевицитѣ, като внесе между тѣхъ законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта, Правдата, Добродѣтельта, милосърдието, кротостьта, въздържанието, търпѣнието и т. н. Само Истината може да освободи човѣка, никакви други илюзии не трѣбва да си правите. Дойдатъ ли болшевицитѣ, тѣ ще ви хванатъ за гушата и ще ви поставятъ въ затворитѣ. Обаче, Истината ще освободи всички хора, ще ги извади отъ затворитѣ и ще ги пусне на свобода. И тъй, обектъ на Любовьта е Истината. Човѣкъ не може да люби, докато нѣма Истината. Ако искате да любите и да ви любятъ, непрѣменно трѣбва да имате Истината въ себе си. Който люби, той търси Истината. Нѣкой казва: азъ любя. Значи, ти търсишъ Истината. Другъ казва: защо не ме любишъ? — Защото нѣмашъ Истината въ себе си. Казва се въ Писанието: „Възлюбилъ е Истината въ човѣка.“ На друго мѣсто се казва: „Богъ толкова възлюби свѣта, щото пожертвува своя единороденъ синъ, за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него. И отъ този стихъ се разбира пакъ сѫщото. Истината у насъ, която Богъ е възлюбилъ, това е Любовьта. И тъй, подигнете се, вложете Истината въ себе си и не бивайте вече раби на миналото, на вашитѣ дѣди и прадѣди. Стъпете на нозѣтѣ си и кажете: отсега нататъкъ азъ ще търся само Истината! Когато намѣрите Истината, вие ще знаете вече да любите, но и васъ ще любятъ. Тогава и животътъ ви ще се осмисли, и ще се освободите отъ всички болести и недѫзи на миналото. И като говорите въ името на Истината, ще прѣстанете да се занимавате съ грѣховетѣ на другитѣ хора. Да се занимавате съ грѣховетѣ и прѣстъпленията на хората въ името на Истината, това значи да се цапате. Какво могатъ да ви интересуватъ умрѣли хора? Нека умрѣлитѣ почиватъ въ гробоветѣ си! Нека богатитѣ почиватъ въ своитѣ богатства! Какво ще ме интересува това, че нѣкой умрѣлъ? Или, какво ще ме интересува това, че нѣкой писалъ нѣщо невѣрно за мене? Нека той бѫде доволенъ отъ това, което е писалъ. Който има Истината въ себе си, той се радва и на малкитѣ блага, които Богъ му е далъ. „Възлюбилъ е Богъ Истинатата въ човѣка“. Това подразбира законъ на координация. Запримѣръ, Заболѣете отъ нѣкаква болесть. Първата работа е да намѣрите причината на тази болесть. Като намѣрите причината на болестьта, вие веднага ще се координирате и болестьта ще изчезне. Нѣкой ще каже: ами като се лѣкуваме сами, какво ще правятъ лѣкаритѣ? Нѣма защо да се грижите за лѣкаритѣ. Вие ще постѫпвате, както сега правятъ испанцитѣ. Въ Испания при лѣкаритѣ не ходятъ само болни, но и здрави хора. Тамъ болнитѣ хора не плащатъ на лѣкаритѣ. Всѣки здравъ, обаче, внася въ една касичка по два лева за лѣкарь. Като се събератъ около стотина абонати, лѣкарьтъ събира тия пари. Дойде ли прѣдъ касичката и види, че въ нея нѣма нищо, той знае, че нѣкой боленъ е дошълъ да се лѣкува. Значи, докато сме здрави, ще плащаме на лѣкаритѣ за съвѣти, да не заболѣваме. Щомъ сме болни, нѣма да плащаме нищо на лѣкаритѣ. Слѣдователно, оттукъ виждаме, че добро може да прави само здравиятъ човѣкъ. Болниятъ човѣкъ не може да прави никакво добро. И затова, само здравиятъ човѣкъ, може да плаща; болниятъ нищо не може да плаща на лѣкаря. Сега, азъ ви поощрявамъ да плащате на лѣкаря си, докато сте здрави. Щомъ сте болни, нищо нѣма да плащате, ще се лѣкувате даромъ. Бѫдещиятъ ви идеалъ е да научите, какво нѣщо е Любовьта. Човѣкъ не може да обича, не може да бѫде силенъ, докато нѣма Истината въ себе си. Не си правете илюзии, че безъ Истината можете да бѫдете силни хора. Казвате за нѣкого: този човѣкъ може да заповѣдва на духоветѣ. Казвамъ: той не може да заповѣдва на органитѣ си, че ще заповѣдва на духоветѣ! За да може човѣкъ да заповѣдва на духоветѣ, той трѣбва да научи законитѣ на материята и да знае, какъ да я владѣе. Докато не научи законитѣ на материята, не само че не ще може да заповѣдва на духоветѣ, но тѣ ще си играятъ съ него. Духоветѣ сѫ ни научили на всички отрицателни прояви, на всички лоши занятия: на умраза, на кражба, на тунеядство и т. н. Рече ли нѣкой да работи, тѣ веднага ще му кажатъ: нѣма какво да работишъ, нека другитѣ работятъ за тебе. Съврѣменнитѣ хора се възпитаватъ отъ духоветѣ. Когато дойдатъ до положение тѣ да заповѣдватъ на духоветѣ, въ свѣта вече ще дойде нова култура — култура на великата Истина, която ще внесе свобода въ живота. Тогава всички хора ще бѫдатъ еднакво свободни; училищата ще бѫдатъ отворени за всички хора и ще имъ доставятъ нужното знание, което води къмъ освобождение и просвѣта. Тогава всички хора ще придобиятъ живота, ще знаятъ, колко да живѣятъ; тѣ ще живѣятъ, колкото искатъ и ще бѫдатъ свободни да заминатъ, когато искатъ. Тази е новата религия, която ще дойде въ бѫдеще и по която ще може да живѣе всѣки, който търси Истината. Не казвамъ, че другитѣ хора трѣбва да се мразятъ. Прѣди всичко, умразата не разрѣшава въпроса. Любовьта разрѣшава всички въпроси. Казано е: „Да възлюбишъ ближния си, както себе си!“ Обаче, Любовьта чрѣзъ Истината носи правилното разрѣшение на въпроситѣ. И тогава, като обикнете нѣкого, вие ще знаете, защо го обичате. Обичате ли нѣкого, трѣбва да намѣрите въ него една чърта, на която напълно да разчитате: нито той да си играе съ васъ, нито вие да си играете съ него. Тази чърта ще прѣдставя истинската връзка помежду ви. Сега азъ ви говоря за науката на Любовьта, както и за науката на Истината. Тази Любовь, и тази Истина, за които ви говоря, тѣ не се проявяватъ отсега, тѣ сѫ проявени отъ хиляди години насамъ. Сега ние трѣбва само да си ги припомнимъ. Ако се обърнете къмъ вашето минало и си спомните за Любовьта, за Истината и ги приложите въ живота си, вие ще придобиете новата свѣтлина. Тогава всички хора ще се разбератъ. Ако не се приложи тази Любовь и тази Истина, въ живота на хората винаги ще има противорѣчия. И тъй, не очаквайте свѣтътъ да се оправи по механически начинъ. Нѣма какво да се оправя свѣтътъ, той е оправенъ. Едно насърдчение ще ви кажа: вие трѣбва и можете да се оправите. Смъртьта никога нѣма да изчезне отъ живота, но насърдчителното за васъ е, че вие можете да станете безсмъртни. Лъжата никога нѣма да изчезне отъ живота, но вие можете да намѣрите Истината, която да ви направи свободни. Сиромашията никога нѣма да изчезне отъ живота, но вие можете да станете богати. Невѣжеството никога нѣма да изчезне отъ живота, но знанието може да бѫде ваше достояние. Ето защо, казвамъ: не примирявайте противорѣчията въ живота, защото има сили вънъ отъ живота, които уреждатъ всички противорѣчия. Мравитѣ не уреждатъ живота, но тѣ могатъ да уредатъ само своитѣ мравуняци. Човѣкъ не може да се разпорежда съ себе си, има други сѫщества, които уреждатъ живота. Когато дойдатъ културнитѣ ангели въ свѣта, тѣ правятъ съ хората сѫщото, каквото хората правятъ съ дърветата. Тѣ казватъ: еди-кое си поле трѣбва да се окоси; съберете 20,000 левенти момъци и ги окосете като трѣва! Казвате: колко сѫ жестоки Тѣ сѫ жестоки, а когато вие рѣжете дърветата, това не е ли жестокость? Ще кажете, че това не е жестокость, а култура. Ако вашата дъщеря е въ нѣкое леко заведение и продава себе си, не е ли по-добрѣ тия културни сѫщества да я откѫснатъ отъ тази срѣда и да я занесатъ въ тѣхния свѣтъ? Ще е ли по-добрѣ за единъ министъръ, който подписва смъртната присѫда на 20 души, да замине за другия свѣтъ, между, висшитѣ сѫщества, прѣди да е подписалъ тази присѫда? По-добрѣ е такива хора да се отрѣжатъ, като дърветата, отъ своята срѣда, и да се занесатъ на по-добро мѣсто. Ние не искаме хората да умиратъ, но да отиватъ въ онзи свѣтъ, да се учатъ. И тъй, ние сме за разумния животъ. Казвате: какъвъ е смисълътъ на живота? Смисълътъ на живота седи въ това, да се възлюби Истината. Като възлюбите Истината, тя ще отвори всички врати, ще ви направи свободни. Това е проста задача, въ която всѣки за себе си, индивидуално, ще разрѣши слѣднитѣ важни въпроси: ще живѣете или ще умрете, богати ли ще бѫдете или сиромаси, умни ли ще бѫдете или прости. Разрѣшите ли тѣзи въпроси, ще намѣрите и смисъла на живота. Писанието казва: „Богъ е възлюбилъ Истината въ човѣка“. Щомъ Богъ е възлюбилъ Истината у васъ, тогава вие сте въ положението на онзи блаженъ човѣкъ, на когото господарьтъ прости дълга. Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ това, да възлюби Истината. Азъ желая сега Богъ да възлюби Истината, която е въ душитѣ ви, а вие да се радвате! * 29 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 8 май, 1927 г. г. София _____________________________ *) Матея 18:28

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Самъ съ ума си. „И тъй, самъ съ ума си слугувамъ на Божия законъ, а съ плътьта — на грѣховния законъ. Римляномъ 7:25. Прочетената 7 глава отъ Посланието къмъ римлянитѣ донѣкѫдѣ само обяснява извѣстни противорѣчия въ живота. „А сега вече това не го правя азъ, но грѣхътъ, който живѣе въ мене“. [17 ст. ]. На мнозина тази мисъль може да се види парадоксална, но съ една аналогия тя ще може отчасти да се обясни. Ако българитѣ, напримѣръ, воюватъ съ нѣкой народъ, трѣбва ли да държатъ нѣкого виновенъ за тази война, само затова, че той живѣе въ България? Ако го държатъ отговоренъ, той ще каже: „българитѣ правятъ това, а не азъ.“ „Защото, споредъ вѫтрѣшния човѣкъ, съуслаждавамъ се въ закона Божий“. [22 ст. ] — Значи, освѣнъ външния законъ, въ човѣка има и вѫтрѣшенъ законъ — Божия законъ. „И тъй, самъ съ ума си слугувамъ на Божия законъ, а съ плътьта си — на грѣховния законъ. [25 ст.]. Павелъ, единъ отъ великитѣ апостоли на християнството, признава, че служилъ на два закона. Единиятъ законъ е прѣходенъ, установенъ отъ хората, а другиятъ законъ е вѣченъ, установенъ отъ Бога. Законъ сѫществува само тамъ, дѣто живѣятъ разумни сѫщества. Въ това отношение, законътъ може да се изпълнява само отъ разумни сѫщества съ висока култура. Разумностьта на тия сѫщества бива различна по степень. Колкото моралътъ на хората е по-високъ, толкова и разумностьта имъ е по-голѣма. Често се говори за Божествения свѣтъ, за Бога, за служене на Бога и т. н. Подъ понятието Богъ се разбира Вѣчно Начало, абсолютна разумность, въ която нѣма никаква промѣна, нито измѣна. Влѣзете ли въ Божествения свѣтъ, скърбитѣ и страданията ви моментално ще изчезнатъ, душата ви ще се изпълни съ миръ и тишина, съ възвишени и благородни чувства. Въ Божествения свѣтъ цари абсолютна чистота и хармония. Ето защо, човѣкъ се стреми къмъ този животъ, макаръ всѣки да си го прѣдставлява споредъ своитѣ вѫтрѣшни разбирания. Всѣки човѣкъ си прѣдставлява Божествения, Вѣчния животъ споредъ устройството на своето тѣло, т. е. споредъ своето умствено, сърдечно и духовно развитие. Една отъ задачитѣ на съврѣменната наука е да изучи подробно устройството на човѣшкия мозъкъ, за да си обясни всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ живота. Забѣлѣзано е, напримѣръ, че черепътъ на високо моралнитѣ хора е правилно устроенъ, вслѣдствие на което тѣ не прѣживяватъ такива противорѣчия, които създаватъ пертурбации въ живота имъ, както това става съ хора, на които моралнитѣ чувства сѫ слабо развити. Костьта на черепа въ гениалнитѣ и праведнитѣ хора е много тънка, когато на грѣшнитѣ хора е доста дебела. Това не показва, че грѣшнитѣ хора не мислятъ, но понеже черепътъ имъ прѣдставлява котелъ, пъленъ съ нагрѣта вода, за да не се пукне отъ вѫтрѣшния напоръ, костьта е направена дебела, да издържа, За грѣшния човѣкъ животътъ е вѣчно кипение, вѣчно врѣние, затова той казва: ври нѣщо въ сърцето ми, въ ума ми! Разбира се, че нѣщо ври въ него. Нима водата въ котела на парната машина не ври? И тъй, когато се говори за морални хора, това подразбира новъ типъ хора, отъ нова човѣшка раса. Въ морално отношение първобитниятъ човѣкъ е билъ на низко стѫпало. Той е прѣдставлявалъ нѣщо подобно на животнитѣ. Нима овцата, кравата или волътъ могатъ да се сравняватъ по моралъ съ съврѣменния човѣкъ? Пуснете ги въ градината си и ще видите, какъвъ е тѣхниятъ моралъ. Тѣ ще направятъ редъ пакость Ако пуснете единъ гълѫбъ въ градината си, и той ще ви направи пакости, макаръ че въ морално отношение гълѫбътъ седи най-високо между птицитѣ. Той е вегетариянецъ, храни се само съ зрънца. Изобщо, моралътъ изисква не само външни, но и вѫтрѣшни правилни отношения. Казано е, напримѣръ, въ Писанието: „Не кради!“ Краденето не подразбира да вземешъ отъ човѣка пари или друго нѣщо, но можешъ да крадешъ и чувствата, и мислитѣ му, както крадешъ и паритѣ му. Слѣдователно, кражбата, като немораленъ актъ, става не само въ физическия, но и въ сърдечния, и въ умствения свѣтъ. Навсѣкѫдѣ ставатъ кражби. И въ духовния свѣтъ ставатъ кражби. Когато нѣкой духъ иска да открадне нѣщо отъ човѣка, той ще обикаля оттукъ — оттамъ, докато най-послѣ постигне цѣльта си. Много отъ мислитѣ и чувствата на съвременнитѣ хора мязатъ на кукувични яйца. Кукувицата се грижи само да намѣри нѣкое чуждо гнѣздо, въ което да снесе яйцата си и ги оставя на другитѣ птички да ги мѫтятъ. Какво ще излѣзе отъ тѣхъ, тя не се интересува повече. По сѫщия начинъ нѣкоя съврѣменна мома се влюбва въ единъ момъкъ, за когото нищо не знае, откѫдѣ е, какъвъ е, и казва: отличенъ човѣкъ е моятъ възлюбенъ. Той е цѣло божество, готовъ е всичко да направи за мене. Оженва се за него, но не минава и една година, казва: излъгахъ се въ този човѣкъ! Той не излѣзе това, което си прѣдставлявахъ. Питамъ: какъ е възможно едно разумно сѫщество да се излъже толкова много? Ти, като разумно сѫщество, трѣбва да правишъ разлика между обикновеното стъкло и диаманта. Диамантътъ е твърдъ, добрѣ прѣчупва слънчевитѣ лѫчи и е способенъ да лѣкува, т. е. има лѣчебни свойства. Скѫпоцѣннитѣ камъни, изобщо, иматъ лѣчебна сила въ себе си, вслѣдствие на което хората още отъ най-стари врѣмена сѫ ги носили като украшения. Много отъ съврѣменнитѣ хора вѣрватъ, че употрѣбата на скѫпоцѣнни камъни ще донесе нѣкакво щастие. Въ това има извѣстна доза истина, но има и малко суевѣрие, на което се подаватъ, както нѣкои учени и философи, така и хора отъ високъ произходъ, като царе, князе, дипломати и др. Мнозина могатъ да възразятъ, че между ученитѣ и философитѣ не сѫществуватъ суевѣрия. И между тѣхъ има суевѣрия. Вземете, напримѣръ, френския романистъ — натуралистъ Зола, когато замислѣлъ да напише ново съчинение, прѣдварително бръквалъ въ една кутия съ различни номера, изваждалъ си единъ номеръ и по него сѫдѣлъ за успѣха на своето произведение. Той се изповѣдвалъ прѣдъ свои близки, че това се дължи на нѣкакво атавистическо чувство на суевѣрие, останало въ него отъ дѣди и прадѣди. И съврѣменнитѣ хора не сѫ свободни още отъ суевѣрията въ живота. Срѣщате нѣкой писатель, който върви замисленъ, мечтае за своята нова книга, която пише, и току изведнъжъ виждате на лицето му доволна, щастлива усмивка. Защо? — Той видѣлъ, че насрѣща му иде кола, пълна съ чувалъ брашно и си казва: ще върви книгата ми, както брашното се продава. Срещне ли нѣкоя празна кола, замисли се, става сериозенъ, казва си: напразно ще ми бѫде работата. Нѣма да имамъ успѣхъ! Питамъ: какво отношение има между празната и пълната кола и неговото съчинение? Казвате: ние трѣбва да се отнасяме критически къмъ нѣщата, а не повърхностно, да гледаме реално на живота. Питамъ: какво прѣдставлява реалниятъ животъ? Може ли той да се пипа, да се хваща въ рѫка, като нѣщо материално, като круша или ябълка, и да се обръща на една и на друга страна? Животътъ не е нѣщо материално, но има свои материални прояви, по които може да се сѫди за неговия дълбокъ, вѫтрѣшенъ смисълъ. При това, всѣка проява въ природата указва известно влияние върху живота. Напримѣръ, ученитѣ сѫ забѣлѣзали, че когато се явяватъ петна на слънцето, нѣкѫдѣ въ природата има голѣми бури, урагани. Колкото повече петна има, толкова повече вѣтрове се явяватъ. Освѣнъ това слънчевитѣ петна сѫ свързани и съ плодородието на една или на друга страна. Явяватъ ли се повече петна, и плодородието е по-голѣмо. Оттамъ пъкъ и търговията се засилва. Щомъ има голѣмо плодородие и добра търговия, сѫщеврѣменно и броятъ на женитбитѣ се увеличава. По слънчевитѣ петна може да се прѣдсказва, какви ще бѫдатъ отношенията между членоветѣ въ единъ домъ. Ще кажете: какъ е възможно, слънчевитѣ петна да указватъ влияние върху отношенията на хората? — Много естествено! Когато има повече петна на слънцето, плодородието е голѣмо, търговията добра, и джобоветѣ на мѫжетѣ по-пълни съ пари. Щомъ мъжътъ има повече пари, избегнати сѫ голѣма часть отъ недоразуменията въ единъ домъ. Нѣма ли плодородие прѣзъ годината, търговията е по-слаба, а оттамъ и джобоветѣ на мѫжетѣ по-празни. Нѣма ли достатъчно пари, и недоволството въ домоветѣ е по-голѣмо. Нѣкой казва: защо хората не живѣятъ добрѣ помежду си? — Защото нѣма петна по слънцето. Много отъ съврѣменнитѣ учени не вѣрватъ на тѣзи факти, но за въ бѫдеще тѣ ще повѣрватъ, че наистина, появяването на слънчевитѣ петна има отношение къмъ човѣшкия животъ. Изобщо, рѣзкитѣ промѣни, които ставатъ въ слънцето, изразяватъ двѣ различни състояния. За обяснение на тази мисъль ще ви дамъ слѣдния примѣръ. Вземете черния и бѣлия цвѣтове и разгледайте тѣхнитѣ свойства. И двата цвѣта сѫ пасивни, но се отличаватъ съ противоположни качества: черниятъ цвѣтъ поглъща почти всички слънчеви лѫчи въ себе си, вслѣдствие на което задържа повече топлина; бѣлиятъ цвѣтъ — обратно. Той отразява слънчевитѣ лѫчи, вслѣдствие на което задържа по-малко топлина. Слѣдователно, лѣтно врѣме, когато се чувствувате простудени, завийте се съ черна дреха, за да се стоплите. Искате ли да се поразхладите, завийте се съ бѣла дреха. Тъй щото, когато правимъ сравнение между свойствата на тѣзи два цвѣта, ние уподобяваме черния цвѣтъ на злото въ свѣта. Въ сѫщность черниятъ цвѣтъ самъ по себе си не е зло, но той прѣдставлява състояние на почивка. Понѣкога тъмнината е полезна. Защо? — Защото свѣтлината въ извѣстни случаи прѣдставя редъ образи, които създаватъ страдания. Започне ли черниятъ цвѣтъ да прониква въ ума на хората, тѣ се разболяватъ. Това показва, че тѣ трѣбва да измѣнятъ своя животъ, като впрегнатъ на работа всичката си енергия. Всѣки, който иска да промѣни живота си, да създаде въ себе си подемъ къмъ красивото и възвишеното, той трѣбва да внесе въ ума си бѣлия цвѣтъ, като емблемъ на чистота. Това е отчасти вѫтрѣшно изяснение на въпроса за цвѣтоветѣ. Цвѣтоветѣ сѫ символи, които трѣбва добрѣ да се обяснятъ. Ако разгледате буквитѣ, които съставляватъ думитѣ „бѣлъ и черенъ“, тѣ, сами по себе си, нѣматъ никакъвъ смисълъ. Напримѣръ, буквата „Л“, буквата „Б“ отдѣлно взети нѣматъ никакъвъ смисълъ, но турите ли буквата „Л“ въ думата „Любовь“, тя вече придобива смисълъ; турите ли буквата „Б“ въ думитѣ „Богъ, благость, блаженъ“, и тя придобива смисълъ. Слѣдователно, ако ние знаемъ, какъ да съпоставяме черния и бѣлия цвѣтове, както въ живота, така и въ нашия организъмъ, тѣ придобиватъ смисълъ. „Съ ума си служимъ на Божия Законъ, а съ плътьта си — на грѣховния законъ.“ Може ли човѣкъ едноврѣменно да служи на два закона? — Може. Хора, които сѫ опитали това, казватъ, че до извѣстно врѣме тѣ сѫ служили и на двата закона, докато се опрѣдѣлили послѣ да служатъ само на Божия Законъ. И въ растителното царство срѣщаме сѫщото нѣщо. И растенията служатъ на два закона: чрѣзъ коренитѣ си служатъ на грѣховния законъ, а чрѣзъ клонищата си — на Божия Законъ. И ние съ краката си служимъ на грѣховния законъ. Колко мравки, колко червейчета, колко трѣви тъпчемъ съ краката си! И слѣдъ всичко това ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че сме морални! Запримѣръ, малцина хора се замислятъ, по отношение на трѣвитѣ, на цвѣтята и ги считатъ живи. Всѣки, който спокойно тъпче трѣвата, казва: трѣва е това, тя не е живо нѣщо, тя нѣма никакви страдания. — Не, живи сѫ и трѣвитѣ, и цвѣтята, тѣ иматъ до извѣстна степень съзнание въ себе си. И това, което българитѣ наричатъ „уроки“ се дължи на обстоятелството, че човѣкъ е стъпкалъ нѣкоя трѣва или растение, съ което му причинилъ извѣстна врѣда. Когато хората сѫ невнимателни къмъ растенията, тѣ могатъ да пострадатъ, да се осакатятъ нѣщо заради това свое невнимание. Нѣкои растения сѫ много миролюбиви, но нѣкои — не сѫ. Ще кажете: може ли да се вѣрва подобно нѣщо? Каква връзка може да сѫществува между невниманието и небрѣжностьта на хората и растенията? Питамъ: ами отдѣ е дошла вѣрата на хората въ старитѣ врѣмена да се кланятъ, да се молятъ, да кадятъ тамянъ на идоли, направени отъ човѣшки рѫцѣ? Нѣма нищо смѣшно въ вѣрата на тия хора, защото все-таки тѣ сѫ имали нѣкакво основание да вѣрватъ. Ако нѣкой човѣкъ ви прѣдложи една златна английска монета, очитѣ ви веднага ще светнатъ. Защо? — Вѣра имате въ тази монета. Ако нѣкой художникъ ви прѣдложи една отъ своитѣ хубави картини, очитѣ ви пакъ ще светнатъ. Защо? — Защото знаете цѣната на тази картина, вѣрвате въ нейната стойность. По какво сѫдите за цѣната на картината? — По краскитѣ, по линиитѣ, които великиятъ, художникъ поставилъ върху платното и съ това придалъ смисълъ и съдържание на образа. Казвамъ: ако човѣкъ изучава линиитѣ на човѣшкия организъмъ тъй, както природата първоначално ги е създала, и ако по този моделъ може да извае своя образъ, по-великъ художникъ отъ него не може да има. Вие изучавали ли сте човѣшкото лице съ всички тънки, деликатни оттѣнъци по него? На кое мѣсто на лицето, напримѣръ, и съ кои чърти се изразява добродѣтельта? Тя има точно опрѣдѣлено мѣсто на лицето на човѣка, както и точно опрѣдѣлени чърти. Обаче, споредъ степеньта на развитието ѝ, тя заема по-голѣмо или по-малко мѣсто въ лицето на човѣка: колкото е по-малко мѣстото, което добродѣтельта заема въ лицето на човѣка, толкова и той е по-малко добродѣтеленъ. И обратно: колкото е по-голѣмо мѣстото, което добродѣтельта заема въ лицето на човѣка, толкова и той е по-добродѣтеленъ. Това не се отнася само за добродѣтельта, но и за всички останали велики добродѣтели. Напримѣръ, и Любовьта, и Мѫдростьта, и Истината, и кротостьта, и въздържанието; и милосърдието—всички иматъ свои опрѣдѣлени мѣста върху човѣшкото лице. Днесъ човѣшкото лице е съградено благодарение на всички тия добродѣтели, които съ дѣйствували едноврѣменно. Всѣка добродѣтель съгражда свои специални мускули и органи върху човѣшкото лице. По същия начинъ се създали и другитѣ органи по лицето на човѣка. Когато интелигентностьта е дошла въ човѣка, тя започнала да строи и създава свои органи. Силитѣ, чрѣзъ които се изразява човѣшката интелигентность, човѣшката мъдрость създали носа и ушитѣ. Силитѣ, енергиитѣ, чрѣзъ които се изразява Любовьта създали устата на човѣка. Когато Истината дошла въ човѣка, тя казала: азъ ще съградя очитѣ, вѣждитѣ и клепачитѣ. Най-послѣ дошълъ и разумътъ, който създалъ челото на човѣка. Сегашнитѣ физиономисти разглеждатъ тѣзи въпроси малко по-другояче. Днесъ физиономията, френологията не се изучаватъ като науки, които разглеждатъ произхода на всички линии по лицето на човѣка, но се разглеждатъ, като изкуства, чрѣзъ които познаватъ характера на човѣка. Понѣкога тѣ изучаватъ повече негативнитѣ чърти на човѣшкия характеръ, отколкото положителнитѣ, както и Ломброзо нѣкога е изучавалъ повече прѣстѫпнитѣ, паталогическитѣ типове. Той, напримѣръ, е ходилъ въ Русия, да изучава Толстоя, като типъ, да види, къмъ, коя категория да го опрѣдѣли. Прѣзъ всичкото врѣме го наблюдавалъ, какъ яде, какви движения прави, какъ говори, че поставилъ Толстоя въ особено положение. Въ чудо се е видѣлъ Толстой! Казвамъ: да търсишъ само отрицателнитѣ чърти въ човѣка, това не е наука. Прѣди всичко, ние трѣбва да знаемъ, кои сѫ характернитѣ чърти на здравия човѣкъ, на положителния характеръ. Ние трѣбва да знаемъ, какви сѫ отличителнитѣ чърти на едно хармонично лице. Тѣзи норми трѣбва да изучаваме ние. Значи, насъ трѣбва да ни интересува изобщо науката за здравия човѣкъ. Обаче, при всѣко отклонение на здравия умъ, на здравото сърце и на здравия организъмъ, изобщо, ние влизаме въ областьта на паталогическитѣ състояния въ човѣка. Съврѣменнитѣ учени, като биолози, физиолози, анатомисти сѫ изучили човѣшкия мозъкъ, като сѫ събрали много факти относно гънкитѣ на мозъка, както и върху бѣлитѣ и сиви мозъчни влакна, но не сѫ обърнали внимание върху извѣстенъ родъ мозъчни клѣтки, които прѣчупватъ свѣтлината на моралния свѣтъ. Тази область въ мозъка на човѣка е наречена морална срѣда. Моралниятъ свѣтъ, въ който зло не сѫществува, изпраща своята свѣтлина до мозъка, и тази свѣтлина се възприема отъ клѣткитѣ на тъй наречената морална область. Значи, тази свѣтлина не иде отъ слънцето. Тя минава само прѣзъ слънцето, но не е нито слънчева топлина, нито слънчева свѣтлина. Забѣлѣзано е, че всички хора не приематъ еднакво количество морална свѣтлина и топлина: нѣкои приематъ повече, нѣкои — по-малко. Когато на съврѣменнитѣ хора се говори за моралния свѣтъ, за моралнитѣ чувства, нѣкои отъ тѣхъ казватъ: защо не ни говорятъ за реални нѣща — за кѫщи, за богатства, за щастие, за високи длъжности, но ни говорятъ за работи, които не сѫществуватъ. Тѣ се отнасятъ съ присмѣхъ и насмѣшка за моралния животъ. Казвамъ: мечтае ли човѣкъ да стане пръвъ министъръ въ нѣкоя държава, той мяза на онзи, турчинъ отъ делиорманскитѣ села, който ходилъ въ Цариградъ на разходка, и, като се върналъ въ селото си, отишълъ при ходжата, да му разправи, какво видѣлъ и чулъ въ Цариградъ. Ходжата го запиталъ: какви новини има въ Цариградъ? — Мислятъ да те направятъ шейхюлислямъ. — Не ми говори такива нѣща, друго нѣщо кажи! — Нѣма какво друго да ти кажа, тази е най-голѣмата новина. Обаче, ходжата знаелъ, че това нѣщо е невъзможно. Слѣдъ една седмица той пакъ срѣща турчина и му казва: кажи ми пакъ онази новина! Той знае, че това е измислица, но си казва: нека пакъ повтори сѫщото, приятно е да го слушамъ. И този ходжа ходи натукъ — натамъ обикаля, мечтае си, дано го направятъ шейхюлислямъ. И тъй, кажете на нѣкой съврѣмененъ човѣкъ, че може да стане шейхюлислямъ, или пръвъ министъръ, или великъ музикантъ, или художникъ, или великъ ученъ, или философъ, и той ще подскочи отъ радость, макаръ и да не стане такъвъ. Той казва: кажете ми онази стара новина, па макаръ и да не се сбѫдне! Не е лошо това. Добрѣ е да се насърдчаватъ хората. Всичко е възможно да стане въ свѣта. Но кога? — Когато му дойде врѣмето. Кажа ли нѣкому, че може да стане пръвъ министъръ въ България, той веднага запитва: кога ще стане това? — Слѣдъ 400 години. На другъ казвамъ: ти ще станешъ пръвъ министъръ слѣдъ 2500 години. — Тъй ли? Ами България ще сѫществува ли дотогава? Ще сѫществува, а до това врѣме тя ще стане и по-велика. — Ами не може ли да се съкратятъ годинитѣ? — Не може. На трети казвамъ, че той ще стане пръвъ министъръ слѣдъ деветь години; на четвърти казвамъ, че слѣдъ една година ще бѫде избранъ за пръвъ министъръ въ България. Питамъ: всички тия твърдения вѣрни ли сѫ? Иматъ ли тѣ нѣкаква валидность за тѣзи хора, които ще станатъ първи министри въ България слѣдъ 2500 години, или слѣдъ 400 години, или слѣдъ десеть години, или най-послѣ слѣдъ една година? Все пакъ може да се повѣрва за онзи, който ще стане пръвъ министъръ слѣдъ десеть години, както и за онзи, който слѣдъ една година ще бѫде избранъ за пръвъ министъръ, но що се отнася за другитѣ двама, не може да се вѣрва. За първитѣ двама всѣки може да бѫде свидѣтель, всѣки може да провѣри това нѣщо. За послѣднитѣ двама това твърдение трѣбва да се приеме само на довѣрие. Обаче, онзи човѣкъ, който е заетъ съ нѣкаква велика мисъль, или съ нѣкаква свещена идея, той никога не мисли да става пръвъ министъръ било въ България, било въ нѣкоя друга държава. Който иска да служи на Божия Законъ, той трѣбва да е надживѣлъ въ себе си желанието да става пръвъ министъръ. Желанието на човѣка да стане богатъ, силенъ, да заеме високо положение въ обществото е хубаво нѣщо, но то е служене на грѣховния законъ. Служишъ ли на този законъ, и паритѣ ще ти взематъ, и здравето ще ти взематъ, и чувствата ще ти взематъ, и знанието ще ти взематъ, и ти ще останешъ самъ въ свѣта, като пѫтникъ, изхвърленъ на нѣкой пустъ островъ, слѣдъ голѣмо корабокрушение. Питамъ: каква реалность има въ това, което могатъ да взематъ на човѣка? И сега, когато се проповѣдва Истината отъ хора, които не я познаватъ, тѣ казватъ: това е вѣрно, онова не е вѣрно; това е право, онова не е право. Понеже църквата днесъ се е раздѣлила, затова нейнитѣ служители казватъ: учението на еди — коя си църква е право, а на едикоя си — не е право. — Не, когато се говори за Истината, трѣбва да се знае, че въ свѣта има само едно право учение; въ свѣта сѫществува само единъ разуменъ човѣкъ. Колко човѣци създаде Богъ първоначално? Ние знаемъ, че Той създаде само единъ мѫжъ и една жена. Всички хора, които отпослѣ се наплодиха, това е човѣшка работа. Мнозина отъ съврѣменнитѣ хора казватъ: ние сме грѣшници. Казвамъ: щомъ хората се считатъ грѣшници, такъвъ ще бѫде и съврѣменниятъ строй, уредба и управление на цѣлото човѣчество. Човѣкъ е грѣшенъ, но причината за това не е Господъ, Който го създаде, но естеството на материята, отъ която Богъ направи човѣка, бѣше неустойчива. Тя бѣше човѣшка каль. Днесъ Богъ създава новия човѣкъ и ще го направи не отъ човѣшка, но отъ Божествена материя. Ако посадите една ябълка или круша на почва, дѣто нѣкога сѫ били гробища, мислите ли, че тия плодове могатъ да бѫдатъ здрави? Прѣзъ поритѣ на тия плодове ще проникнатъ всички болести, които сѫществуватъ въ свѣта. Слѣдователно, въздухътъ, който дишаме, хранитѣ, които приемаме, всичко днесъ е заразено. Цѣлата земя е пропита отъ човѣшка кръвь. И тази кръвь, именно, носи всичката зараза въ свѣта. При това, и съврѣменнитѣ хора живѣятъ още съ възгледитѣ на старитѣ и казватъ: този човѣкъ трѣбва да се убие, онзи трѣбва да се обѣси и т. н. По този начинъ свѣтътъ нѣма да се оправи. „Самъ съ ума си служа на Божия Законъ, а съ плътьта — на грѣховния законъ“. Значи, докато човѣкъ е въ плъть, той ще служи и на двата закона. Това виждаме и днесъ навсѣкѫдѣ въ живота. Отвори се европейската война, дѣто се избиха милиони хора. Какво спечелиха европейскитѣ културни народи съ тази война? Какви бѣха народитѣ, които се биха помежду си? Все културни, християнски народи, които проповѣдваха, че хората на миналото, които сѫ живѣли прѣди тѣхъ, сѫ били варвари, не сѫ разбирали Божия законъ. И всички тия разумни хора не постѫпиха ли по-злѣ даже и отъ своитѣ прѣдшественици? Не се ли биха тѣ цѣли четири години, като не успѣваха дори и мъртвитѣ си да погребватъ? Защо бѣше всичко това? Туй показва, че културата, съ която днесъ хората се гордѣятъ, е фиктивна. Християнството още не е проникнало дълбоко въ човѣка, да стане негова плъть и кръвь. При това и ученитѣ хора нѣматъ още въ себе си опрѣдѣленъ вѫтрѣшенъ моралъ. Казвамъ: сега, когато проповѣдватъ християнството между народитѣ, всѣкога чрѣзъ него се прокарва нѣкаква политическа цѣль. Навсѣкѫдѣ, дѣто съ християнството заедно се прокарва извѣстна политическа цѣль, влиза и заразата. Политическиятъ животъ е за земята. Въ неговата програма влиза слава, богатство, щастие — всѣки иска да бѫде богатъ, силенъ, щастливъ. Ако нѣкой иска да се прослави като писатель, като художникъ или като музикантъ, той трѣбва да отиде въ свѣта. Само тамъ могатъ да го направятъ великъ, знаменитъ човѣкъ. Влѣзе ли той въ духовния свѣтъ, дѣто работятъ Божествени закони, тамъ процесътъ е точно обратенъ: първо ще му снематъ короната отъ главата — ще остане гологлавъ и босъ; послѣ ще го лишатъ отъ всички богати храни, като кокошки, прасенца, агънца; ще му отнематъ всички удоволствия — пушене тютюнъ пиене вино и др. Дѣто отиде, нѣма да бѫде вече пръвъ, но послѣденъ. Сега, като наблюдавамъ живота на съврѣменнитѣ хора, казвамъ: да излиза димъ отъ куминитѣ имъ, разбирамъ, но да излиза димъ отъ устата и носоветѣ на хората, това не разбирамъ. Сега и женитѣ се състезаватъ съ мѫжетѣ въ пушене на тютюнъ, като казватъ, че това изразява равенство между половетѣ. Женитѣ по този начинъ искатъ да придобиятъ свобода, да се приравнятъ съ мѫжетѣ. Ще видите, сега съврѣменната жена си рѣже и коситѣ, иска да има кѫси коси, като мѫжетѣ. Обаче, откакъ женитѣ взеха да си рѣжатъ коситѣ, у мѫжетѣ се яви желание — да оставятъ коситѣ си да растатъ, да станатъ дълги. Значи, сегашната мода е женитѣ да носятъ рѣзани коси, кѫси, а мѫжетѣ — дълги коси. Човѣкъ трѣбва да знае, защо иска да отрѣже косата си и защо да я пусне дълга. Ако човѣкъ е събралъ много магнетизъмъ въ себе си, добрѣ е да отрѣже косата си, това е даже здравословно за него. Кѫситѣ коси прилагатъ повече електричество въ организма. Запримѣръ, когато войницитѣ отиватъ на война, отрѣзватъ коситѣ си, да проявяватъ повече смѣлость. И наистина, тогава войницитѣ се биятъ по-добрѣ; тѣ сѫ по-войнствени, по-неустрашими. Обаче, щомъ природата е покрила главата на човѣка съ коса, тя знае, защо прави това. Разумнитѣ сѫщества, които сѫ взели участие при създаването на човѣка, на всѣки неговъ косъмъ по главата и лицето сѫ написали извѣстно правило, извѣстенъ законъ. Много отъ западнитѣ народи се бръснатъ, стрижатъ, но за това се забѣлѣзва единъ упадъкъ въ тѣхниятъ моралъ. Тѣ сѫ добри, морални, докато не се засегне тѣхниятъ личенъ интересъ; засегне ли се интересътъ имъ, и моралътъ отстѫпва. Истинскиятъ моралъ включва въ себе си главно общочовѣшкитѣ интереси. Моралъ, който обхваща въ себе си само личенъ интересъ, той е прѣходенъ моралъ, осѫденъ на загиване. Такъвъ е моралътъ на съврѣменнитѣ културни европейски народи. Той се яви като резултатъ на сегашното християнство, което създаде особени наслоявания въ умоветѣ на хората. И тъй, когато говоримъ за Любовьта, за Мѫдростьта и за Истината, извѣстно количество клѣтки отъ човѣшкия мозъкъ прѣчупватъ само лѫчитѣ на Любовьта и ги възприематъ въ себе си; извѣстно количество клѣтки отъ другъ родъ прѣчупватъ и възприематъ въ себе си лѫчитѣ на Истината. Клѣткитѣ, които прѣчупватъ, напримѣръ лѫчитѣ на Мѫдростьта, се намиратъ въ прѣдната часть на главата, на самото чело на човѣка. Затова, именно, челото, съ всички свои центрове трѣбва да се разработи правилно, както се разработватъ днесъ нивитѣ и полетата, когато искатъ да дадатъ добра жетва. Бѫдещата култура може да дойде между хората само тогава, когато тѣ сѫ водили дълго врѣме чистъ и светъ животъ. Сегашниятъ свѣтъ е пъленъ само съ съмнѣния, подозрѣния и недоволства. Дойде нѣкой човѣкъ при мене и ми казва: кажи ми Истината! Азъ зная, какво иска този човѣкъ. Тѣзи думи означаватъ: азъ искамъ да стана богатъ, силенъ, виденъ човѣкъ, като лѣкарь, музикантъ, художникъ. Казвамъ: днесъ лѣкаритѣ иматъ извѣстно прѣдназначение, но какво ще бѫде прѣдназначението имъ слѣдъ хиляди години, когато всички хора станатъ здрави? —Тогава тѣ нѣма да лѣкуватъ болни хора, но ще учатъ здравитѣ, какъ да пазятъ здравето си. Какво ще правятъ военнитѣ, когато всички хора станатъ миролюбиви? Какво ще правятъ проповѣдницитѣ, когато всички хора водятъ чистъ и светъ животъ? Какво ще стане съ храмоветѣ, когато нѣма да има богомолци въ тѣхъ? Свещениятъ храмъ въ свѣта е човѣшката глава. За сега нѣма по-велико нѣщо отъ нея. Обаче, това, което човѣшката глава създава, блѣднѣе прѣдъ величието на самата глава, като форма. Прѣзъ нея прѣминаватъ Божественитѣ мисли, чрѣзъ нея се изявява великиятъ Божи Духъ. Казано е: „Глава на Твоята Истина е Твоето Слово“. Често хората говорятъ за хигиена на жилищата и казватъ, че едно жилище е хигиенично, когато има широки, голѣми прозорци. Казвамъ: по-хубави прозорци отъ човѣшкитѣ очи за сега нѣма. Мнозина намиратъ, че човѣшкитѣ очи не били създаденъ както трѣбва. Други казватъ, че очитѣ на човѣка не сѫ още хубаво направени. Нека дойде нѣкой човѣкъ да покаже по-хубавъ образецъ за очитѣ отъ този, който сега имаме. Днесъ нѣма по-велико нѣщо отъ устройството на човѣшкия мозъкъ, както и отъ устройството на неговитѣ очи. Споредъ качеството и количеството на мозъчнитѣ клѣтки, които възприематъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина, се опрѣдѣля и любовьта мъдростьта и истината въ самия човѣкъ. Каквато и колкото свѣтлина възприематъ тѣзи клѣтки въ себе си, тѣ я изпращатъ навънъ чрѣзъ съзнанието на човѣка. Съврѣменната наука започва да говори вече: за съзнанието на човѣка, което тя раздѣля на три вида: обикновено съзнание, което сѫществува у животнитѣ; самосъзнание, което сѫществува у хората и козмическо или Божествено съзнание, което се явява у високонапрѣднали въ духовно отношение хора. Ние раздѣляме съзнанието по слѣдния начинъ; подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ двата полюса на духовния и Божествения свѣтъ; съзнанието и самосъзнанието пъкъ прѣдставляватъ двата полюса на животинския и човѣшкия свѣтъ. Когато казваме, че самосъзнанието трѣбва да се замѣсти, това не значи, че трѣбва да изчезне, но то трѣбва да отстѫпи своето мѣсто на козмическото, на Божественото съзнание, т. е. трѣбва да прѣмине въ по- висока фаза. Настане ли това врѣме, и Царството Божие ще дойде на земята. Тъй както живѣе сега човѣчеството, въ своето самосъзнание, Царството Божие нѣма да дойде скоро. Вземете всички проповѣдници на християнството изъ цѣлия свѣтъ, както и ония духовно просвѣтени хора въ Индия, и вижте, дали иматъ желание да се обединятъ, не външно, но вѫтрѣшно. Даже и въ Америка, доскоро проповѣдници отъ една църква не позволяваха на проповѣдници отъ друга църква да посѣщаватъ службата имъ. Еднитѣ се считатъ за поправовѣрни отъ другитѣ. Вземете съврѣменнитѣ православни и протестанти, които сѫ все християни, и вижте, ще позволятъ ли на единъ православенъ свещеникъ да излѣзе на амвона въ евангелската църква да проповѣдва? Или, ще позволятъ ли на единъ евангелски пасторъ да проповѣдва въ православна църква? — Нѣма да позволятъ. Какво показва това? — Че тия хора нѣматъ дълбоко вѫтрѣшно разбиране. Тѣ живѣятъ още въ съзнанието и самосъзнанието, служатъ на себе си и на своя народъ, но не и на Бога. Казвате: какъ ще познаемъ, че хората служатъ на Бога? Когато се дойде до служене на Бога въ свѣта, хората ще пѫтуватъ по тренове, по желѣзници безплатно; по театритѣ ще се отива пакъ безплатно: всѣки ще заеме своето мѣсто и ще седи свободно; артиститѣ ще играятъ безплатно, музикантитѣ ще свирятъ безплатно, но въ замѣна на това, тѣхнитѣ слушатели ще ги хранятъ безплатно, съ най-хубава и чиста храна. Нѣкой казва: това сѫ утопии на далечното бѫдеще. Всѣко нѣщо, което не може да се направи или постигне днесъ, хората считатъ за утопия. Ако прѣди хиляди години биха казали на първата маймуна въ свѣта, че единъ день отъ нея ще произлѣзе разумниятъ човѣкъ, отъ когото ще произлѣзатъ велики хора, кантовци, лапласовци, тази маймуна не би повѣрвала въ това. Тя ще каже: и да стане това, пакъ не вѣрвамъ. Трѣбва да се служи на Бога, понеже Той ще опрѣдѣли всички нѣща въ свѣта. Вслѣдствие на това, всички напреднали души, които идватъ сега въ свѣта да помагатъ на хората, трѣбва да се заематъ съ разработването на съврѣменната наука. За изяснение на мисъльта си ще ви дамъ слѣдния примѣръ: прѣдставете си четири точки, като граници, върхове на квадрата. Ако поставите въ този квадратъ още три други квадрата, съ еднакво голѣми страни, тогава всѣка една отъ допирнитѣ точки на тия квадрати ще бѫде сѫщеврѣменно и тѣхна граница. Вие казвате: всѣка точка отъ квадрата принадлежи на дадения квадратъ. Да, но едноврѣменно тя е обща и за четиритѣ квадрата. Тъй щото, когато едно тѣло, или единъ прѣдметъ има четири граници, тѣзи граници не сѫ само негови, тѣ принадлежатъ и на други тѣла или прѣдмети, които влизатъ плътно въ даденото тѣло. Значи, за да се опрѣдѣли валидностьта на една точка отъ дадено тѣло, което има форма на квадратъ, въ това тѣло трѣбва да се поставятъ още три квадрата, да станатъ всичко четири квадрата, но да заематъ видимо едно и сѫщо мѣсто. Числото четири е мѣрка, съ която се сѫдятъ нѣщата. Какво означаватъ пъкъ четиритѣ квадрата? Първиятъ квадратъ прѣдставлява разумната майка, пълна съ любовь; вториятъ квадратъ прѣдставлява бащата, пъленъ съ знание и мѫдрость; третиятъ и четвъртиятъ квадрати сѫ прѣповторение на първия и втория; тѣ прѣдставляватъ сина и дъщерята. Синътъ е образъ на Истината, дъщерята — на Правдата; майката — на Любовьта, а бащата — на Мѫдростьта. Такова нѣщо трѣбва да изразява фамилията. Отъ това гледище, какво съдържание се крие въ всѣка точка, запримѣръ, въ точка А? Тази точка заема четири положения, т. е. тя прѣдставлява граница, връхъ едноврѣменно на четири квадрата: единиятъ квадратъ опрѣдѣля положението на Любовьта — първия методъ. Тази точка е жива, разумна. Слѣдователно, само разумнитѣ сѫщества могатъ да бѫдатъ точки. Всѣко сѫщество, което привлича нѣщо къмъ себе си, е разумно; то е разумна сила. Нѣкой казва: този човѣкъ ме привлича къмъ себе си. — Съ какво може да те привличе единъ човѣкъ? — Съ разумностьта си. Съ какво професорътъ, учениятъ човѣкъ привлича хората? — Съ знанието си. Съ какво привлича публиката музикантътъ? — Съ хубавото свирене. Художникътъ съ какво привлича своитѣ обожатели? — Съ умѣнието си да рисува хубави картини. Съ какво военниятъ насърдчава войницитѣ? — Съ голѣмата си смѣлость да се хвърля въ боя. Погледне ли къмъ ножа си, той казва: това е моята магическа прѣчка, съ която мога всичко да направя. И всички, които го гледатъ, казватъ: голѣмъ юнакъ е този човѣкъ! Обаче, силата на човѣка не седи въ неговия ножъ. Когато Давидъ излѣзе срѣщу Голията, Саулъ му даде копие и ножъ, съ които да се брани. Давидъ ги тури въ пояса си, но едва се движеше подъ тѣхната тежесть. Той ги захвърли настрана и каза; „Не съмъ наученъ да дѣйствувамъ съ такива орѫжия. Моята прашка е най-доброто ми орѫжие“. Той взе тоягата си и надви на Голията. Истината се крие въ проститѣ нѣща. Който живѣе съ нея, той ще стане великъ човѣкъ. Давидъ надви съ своята прашка, каквато и малкитѣ дѣца употрѣбяватъ. Тя прѣдставлява три линийки, свързани по особенъ начинъ и между тѣхъ нѣкѫдѣ се поставя камъкътъ. Значи, едната линийка прѣдставлява долната устна, втората линийка — горната устна, а третата — езика. Тъй щото, чрѣзъ устата си трѣбва да изхвърляме навънъ по една разумна дума. Разумната дума е камъчето, което прашката изхвърля навънъ. Такова камъче е цѣнно за всѣки, който отива да воюва. Кажете ли нѣкому: азъ ви обичамъ, азъ ви любя — вие произвеждате цѣлъ прѣвратъ въ този човѣкъ. Тия думи съдържатъ магическа сила въ себе си. Всѣки, който е получилъ такова писмо, носи въ себе си магическия жезълъ. Вечерь го крие подъ възглавницата си; сутринь, като се облѣче, прочете го отново и го тури въ пазвата си. Тъй го чете и прѣпрочита, докато се ожени. Ожени ли се веднъжъ, той захвърля вече писмото настрана, то губи вече своята светость и сила. Докато ние сме свети, и нашитѣ чувства сѫ свети. Докога търговецътъ е светъ човѣкъ? — Докато касата му е пълна съ пари. Докога държавата е силна? —Докато армията ѝ е силна, докато има разумни и честни финансисти. Отслабне ли армията ѝ, изгуби ли срѣдствата си, и държавата отслабва. И тъй, за да създадете новия животъ въ себе си, вие трѣбва да се прѣобразите. Често българитѣ казватъ: България трѣбва да стане велика. държава! Добрѣ е всѣки държавникъ, всѣки българинъ да мисли така, но въ какво трѣбва да седи величието на една държава и на нейнитѣ поданици? Всѣки поданикъ трѣбва да разбира великия законъ на Любовьта, да знае, какъ да живѣе; той трѣбва да разбира великия законъ на Мѫдростьта, да придобие истинското, положителното знание, което да го освободи отъ всички противорѣчия и страдания въ живота; той трѣбва да разбира великия законъ на Истината, който ще му донесе свобода и просторъ въ живота; и найпослѣ той трѣбва да живѣе съобразно великия законъ на Правдата, да бѫде справедливъ, както спрѣмо себе си, така и спрѣмо всички околни. Това сѫ належащи въпроси, които всѣки човѣкъ трѣбва да разрѣши. Отъ познаването и приложението на Любовьта, Мѫдростьта, Истината, Правдата и Добродѣтельта въ живота ни зависи нашето здраве; отъ това зависи, каква работа ще свършимъ, какви ще бѫдатъ нашитѣ синове и дъщери, както и състоянието на нашата наука и изкуство. Мнозина мислятъ, че великитѣ хора никнатъ като гѫби въ свѣта. — Не, тѣ не могатъ да изникнатъ тъй лесно, както си мислимъ. И гѫбитѣ, за да изникнатъ, изискватъ се условия — влага и съотвѣтна почва. Намъ се струва, че току — тъй изникватъ. Казвамъ тогава: ако за гѫбитѣ сѫ нужни специални условия, колко повече такива условия сѫ нужни за създаване на велики хора! Въ свѣта има една велика култура, която изпраща и до насъ своитѣ свѣтли лѫчи, обаче, ние трѣбва да ги възприемемъ, задържимъ въ себе си и използуваме. По сѫщия начинъ, за да дойдатъ велики хора между насъ, ние трѣбва да имъ създадемъ благоприятни условия, да имъ опрѣдѣлимъ съотвѣтно мѣсто за живѣене. За да дойде на земята единъ великъ, възвишенъ, гениаленъ човѣкъ, който да помага на човѣчеството, трѣбва да му се създаде и съотвѣтенъ организъмъ, чрѣзъ който да се проявява. Днесъ най-труднитѣ условия за животъ сѫ на земята. Ако се прѣдложи на нѣкой възвишенъ духъ да слѣзе на земята, той много ще мисли да слѣзе, или не. Той е готовъ да прѣброди цѣлата слънчева система, но дойде ли въпросъ да слѣзе на земята, много ще мисли. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора се мислятъ за много културни. Каква е тази култура, въ която наврѣдъ се чува само плачъ и скърцане на зѫби? Говори се, че въ ада има плачъ и скърцане на зѫби. Казвамъ: ако и тукъ има сѫщото нѣщо, тотава не сме ли и ние въ ада? Единъ български свещеникъ, доста старъ, съ побѣлѣли коси, съ изпопадали зѫби, казва единъ день на слугата си: „Стояне, не знамъ, какво ще се прави! Като отида на онзи свѣтъ, ще има тамъ плачъ и скърцане на зѫби!“ — Е, дѣдо попе, ти поне нѣма отъ какво да се плашишъ. Твоитѣ зѫби сѫ изпадали, нѣмашъ нито единъ зѫбъ въ устата си. Да му мислятъ ония, младитѣ, на които зѫбитѣ сѫ здрави. По сѫщия начинъ и ние разбираме нѣкои нѣща въ букваленъ смисълъ. Какво разбираме подъ думитѣ „плачъ и скърцане на зѫби“? — Това сѫ онѣзи умствени, сърдечни и душевни страдания, прѣдизвикани отъ редъ спънки въ живота, отъ разрушения на всички възвишени мисли и желания въ човѣка. Кой не се е виждалъ самъ въ свѣта, между развалинитѣ на своитѣ красиви мечти? Какво по-голѣмо страдание отъ това, да чуешъ, че синътъ ти умира на бойното поле, или че дъщеря ти пропада въ нѣкой недостоенъ домъ! Нѣма ли да страда поетътъ, който е написалъ една хубава поема, а свѣтътъ му я отхвърля? Нѣма ли сѫщо така да плачатъ, да страдатъ онзи художникъ и музикантъ, чиито произведения не сѫ оцѣнени, както трѣбва? Всѣко поетично, музикално или художествено произведение, това сѫ живи нѣща, създадени отъ човѣшкия духъ. Като разглеждате всички тия творения внимателно, съ желание да ги разберете, ще видите, че тѣ сѫ живи нѣща. Цѣлиятъ Старъ Завѣтъ, както и Новиятъ Завѣтъ сѫ живи книги. Всички хора, за които се говори тамъ, сѫ живи, тѣ и сега сѫ между васъ. Ще кажете: това вече е измислица; така може да говори човѣкъ, на когото дъската е мръднала. Питамъ: когато мѫжъ бие жена си, или жена бие мѫжа си, дъската имъ на мѣстото ли е? Когато учитель бие ученицитѣ си, дъската му на мѣстото ли е? Когато нѣкоя млада мома или младъ момъкъ се подаватъ на лошъ, извратенъ животъ, дъската имъ на мѣстото ли е? — Ама ние мислимъ, че всичко това е необходимо за еволюцията на човѣка. — Каква логика има въ това мислене? И затова повтарямъ: ония хора, които сѫ писали и създали както Библията, така и онѣзи творения въ поезията, музиката и художеството, сѫ живи и днесъ, и ние всички се намираме подъ тѣхното влияние. И всичко велико и възвишено, което човѣкъ чувствува въ себе си, е резултатъ на влиянието на тия велики, безсмъртни души. Това не казвамъ само азъ, но и тѣ потвърждаватъ, че всичко, което ви говоря, е истинно и вѣрно. Тѣ казватъ: „Този е пѫтьтъ, за който и ние свидѣтелствуваме“. И наистина, всичко смъртно ще изчезне, всичко ще се измѣни, но въ най-труднитѣ врѣмена на живота си вие ще срещнете тѣзи безсмъртни души, които ще ви кажатъ: не бойте се, ние сме съ васъ. Единъ младъ българинъ ми разправяше една своя опитность. При една голѣма сѣмейна тревога, която изживѣлъ, той рѣшилъ да тури край на живота си, да се обѣси. Едва метналъ примката на врата си, и въ стаята му влизатъ нѣколко търговци. Той се сепва, обръща се къмъ тѣхъ и си казва: като свърша работата си съ тѣзи хора, ще продължа замисленото. Обаче, слѣдъ свършване на работата си, като останалъ самъ, започналъ да мисли: защо трѣбваше да посѣгамъ на себе си? Нѣма ли другъ изходъ отъ това положение? Все ще се намѣри нѣкое по-добро рѣшение. Така се отказалъ той отъ първото си намѣрение. Питамъ: защо този младъ човѣкъ трѣбва да се бѣси? — Жена му го праща на вѫжето. Той не трѣбва да увисва на вѫжето, но при Бога да отиде. Когато нѣкой човѣкъ пожелае да отиде при Бога, ще започнатъ да му говорятъ: защо ще ходишъ при Бога? Тамъ нѣма животъ. Животътъ е тукъ, на земята; яжъ, пий и весели се! Какъвъ е животътъ, на който служатъ днесъ повечето хора? Работи нѣкѫдѣ 20— 30 години, безъ да чуе поне една сладка дума. Ходи изъ свѣта, немилъ-недрагъ. Такова е било положението и на българскитѣ харамии. Какво завидно има въ това? Знаете ли, какво е мнѣнието на чужденцитѣ за българитѣ? Какъ мислятъ българитѣ да изправятъ себе си? Ще кажете: ще поправимъ погрѣшкитѣ си. — Кога, какъ ще изправите погрѣшкитѣ си? Не е достатъчно само да се каже това, но трѣбва да се направи. Българитѣ ще се изправятъ, когато дойдатъ между тѣхъ тия 144,000 души, за които се говори въ Писанието. Тѣ не сѫ само евреи. Между тѣхъ има и китайци, индуси, тибетци, египтяни, англичани, французи, германци, както и българи. Павелъ казва: „Бѫдещата наука ще се основава на великия Божи Законъ“. Въ тази наука всичко е живо, въ всичко има съзнание. Въ съврѣменната химия се говори за кислорода, напримѣръ, като елементъ, разглеждатъ се свойствата му, голѣмината на неговия атомъ, бързината, съ която той се движи и т. н. Значи, кислородътъ е живо тѣло, съ което човѣкъ може да се разговаря, както се разговаря и съ единъ философъ. Ще кажете: това вече е невъзможно, не е за вѣрване. — Ами какъ може да вѣрвате, че кислородниятъ атомъ се движи съ трилионъ пѫти бързина въ секунда? Какъ сѫ доказали ученитѣ това? Не само туй, но за въ бѫдеще ученитѣ ще докажатъ, че кислородниятъ атомъ се движи съ още по-голѣма бързина въ секунда отъ тази, която днесъ сѫ изчислили. Бързината въ движението на кое и да е тѣло зависи отъ неговата интелигентность. Колкото по-бързо се движи едно тѣло, толкова по-интелигентно е то. Слѣдователно, бързото движение е безопасно; бавното — е врѣдно. Който мисли бързо и се движи бързо, врѣда не прави; който мисли бавно и се движи бавно, той врѣда прави. Нѣкой човѣкъ се дави. Вижда го единъ отъ муднитѣ, отъ бавнитѣ хора и започва да си мисли: защо ли се дави този човѣкъ? Какви ли сѫ били майка му и баща му? Я да се опитамъ да му помогна. Пъкъ дали трѣбва да се спаси? Сега не е врѣме да се мисли, какъвъ е този човѣкъ, какви сѫ родителитѣ му и дали трѣбва да се спаси, или не. Нѣма врѣме за разсѫждения. Хвърли се въ водата и го спаси. Не се рови въ неговото минало. Като го извадишъ отъ водата, тогава се интересувай, какъвъ е този човѣкъ. Бѫдещата философия, бѫдещето изкуство и художество така ще се усъвършенствуватъ, че достатъчно е да прочетете нѣкакво произведение или да видите нѣкоя картина, за да се откажете веднага отъ всички прѣстѫпления, отъ всички неправилни мисли и нечисти желания, които минаватъ прѣзъ васъ. Бѫдещитѣ музиканти ще свирятъ така хубаво, че тѣхната музика ще въздѣйствува моментално върху съзнанието и на най-голѣмия пияница или скѫперникъ. Пияницата ще каже: отъ този моментъ захвърлямъ вече чашата! Скѫперникътъ ще каже: откакъ чухъ тази музика, животътъ ми придоби другъ смисълъ. Паритѣ не сѫ вече цѣль въ живота ми. Отсега нататъкъ ще водя чистъ и светъ животъ. Единъ американецъ, голѣмъ богаташъ, като слушалъ свиренето на Камила Русо, ученица на Паганини, той раздалъ всичкото си богатство на бѣднитѣ и казалъ: отсега нататъкъ ще живѣя чистъ и светъ животъ! Тя свирила едно парче „Сънътъ на живота“, отъ което той разбралъ, що значи чистота и светость. Питамъ: може ли богатството на физическия животъ да се сравни съ богатството на Вѣчния Животъ? Кое е по-хубаво: да слѣдвашъ въ нѣкой отъ европейскитѣ университети или да се запишешъ за студентъ въ единъ отъ ангелскитѣ университети? Кое е по- хубаво: да слѣдвашъ въ нѣкоя италиянска академия по пѣние, или да слѣдвашъ пѣние между ангелитѣ? Ако една наша пѣвица отиде да пѣе между ангелитѣ, тѣ трѣбва да турятъ на ушитѣ си нѣколко трѫби, съ които да намалятъ силата на нейния гласъ. Този гласъ за тѣхъ е викане, крѣскане. Когато нѣкоя съврѣменна пѣвица излѣзе на сцената да пѣе, тя слѣди, наблюдава, какво впечатление произвежда пѣнието ѝ върху публиката. Велика пѣвица е тази, която пѣе само за себе си; великъ музикантъ или художникъ е този, който свири само за себе си; великъ проповѣдникъ е този, който проповѣдва само за себе си; великъ поетъ е този, който пише само за себе си. Само такива хора познаватъ Истината. И ако тѣхнитѣ слушатели и почитатели ги разбиратъ, значи и тѣ познаватъ Истината. И тогава, щомъ се събератъ двама души, които познаватъ Истината, тѣ ще могатъ напълно да се разбератъ. Който познава Истината, той е великъ човѣкъ. Това подразбира, че Богъ живѣе и се проявява чрѣзъ този човѣкъ. Богъ ни казва: „Ако се примиримъ съ всички хора, съ всички животни и растения, и ние ще бѫдемъ тъй велики, както и Той е великъ; тъй мѫдри, както и Той е мѫдъръ; тъй любещи, както и Той е любещъ“. Ако човѣкъ не люби, това нѣма да му се вмѣни въ грѣхъ. Но той може да люби! — това е важното. Богъ е Любовь; значи, Той се изявява чрѣзъ човѣка. Любовьта ще оправдае всичкитѣ ни страдания. Грѣхътъ пъкъ ще създаде само вѫглени. Обаче, дойде ли Любовьта, тя ще ги разтопи и ще направи отъ тѣхъ диаманти. Тъй щото грѣховетѣ, които сте направили досега, това сѫ готови вѫглени. Сега се молете да дойде Любовьта, да направи отъ тѣхъ диаманти. Грѣхътъ създава проститѣ камъни, които пъкъ Любовьта прѣвръща въ диаманти, въ скѫпоцѣнни камъни. И тъй, всичко това, което до сега е служило въ живота ви, като прѣпятствия, когато дойде Любовьта, тя ще го използува за създаване на вашитѣ безсмъртни тѣла, умове и сърца; безсмъртното у човѣка е Божественото Начало. Когато се срещнатъ двама души, у които Божественото е събудено, тѣ веднага се разбиратъ. Това подразбира служене на Великия Божи Законъ. Да служишъ на Бога, не значи да се откажешъ отъ живота, но да го разбирашъ; това не значи да се откажешъ отъ науката, но да я разбирашъ; това не подразбира още да се откажешъ отъ музиката, отъ поезията или изкуството, но да ги разбирашъ. Не се отказвай отъ стария животъ, или отъ старата философия, или наука, или поезия, но ги разработи! Какъ разработватъ много отъ съврѣменнитѣ учени тия стари форми отъ областьта на науката, музиката, поезията или изкуството? Седне нѣкой поетъ на стола, а прѣдъ него, на масата, седи пълна чаша съ шестгодишно винце, а въ устата му запалена цигара дими, и той мисли, пише, съчинява. Другадѣ нѣкѫдѣ седналъ нѣкой съврѣмененъ финансистъ, пише нѣщо по „Политическа економия“. Пише, пуши и пие — съчинява, работи върху важни економически въпроси. И безъ да пише той, политическата економия сѫществува. Този ученъ трѣбва да отиде въ ангелския свѣтъ, да види тамъ, какво значи политическа економия, какво значи философия и поезия. Когато се говори за философия, ние подразбираме причинитѣ и послѣдствията на нѣщата, които всѣки моментъ се материализиратъ прѣдъ насъ и ставатъ видими. Вѫтрѣшниятъ, духовниятъ животъ на човѣка се проявява всѣки моментъ прѣдъ насъ. Той дѣйствува, както мисли и чувствува. Всѣки човѣкъ е проявление на пѫтя, прѣзъ който е миналъ. Когато видя единъ човѣкъ и погледна неговото лице, чело, неговитѣ очи, уши, както и строежътъ на цѣлото му тѣло, всичко това прѣдставлява редица култури, прѣзъ които той е миналъ, докато е дошълъ най-послѣ до това развитие, въ което го срѣщаме днесъ. Това е цѣла наука, цѣла философия! Нѣкои ми казватъ: защо си събралъ толкова невѣжи хора около себе си? Не можа ли да намѣришъ нѣкои философи, учени хора, на които да проповѣдвашъ? Казвамъ: всѣко лице, всѣки човѣкъ е цѣненъ за мене. Азъ гледамъ другояче на хората. Въ всѣко животно, въ всѣки човѣкъ, младъ или старъ, голѣмъ или малъкъ, има нѣщо цѣнно въ формата, каквато сѫ изработили, въ движенията имъ и т. н. Който разбира и знае, какъ да гледа, той ще види цѣнното, необикновеното, което Богъ е вложилъ въ всѣко сѫщество; който не знае, какъ да гледа, той ще вижда само обикновеното, дѣлничното въ всички сѫщества. Значи, всѣки човѣкъ прѣдставлява проявление на Бога; въ него се крие нѣкаква Божествена дарба, която трѣбва да се развие. Казвате за нѣкого: този човѣкъ е високо интелигентенъ. За другъ нѣкой казвате: този пъкъ е отъ простосмъртнитѣ. Защо за първия се произнасяте добрѣ, а за втория не се произнасяте добрѣ? — Защото единия обичате, а къмъ другия сте равнодушни. Човѣкъ вижда доброто въ другия, само когато го обича. Това зависи отъ хармонията, която сѫществува между двама души. Ако между двама души има само една допирна точка, ще се яви противорѣчие; ако има двѣ допирни точки, ще се яви разногласие; ако има три допирни точки между тѣхъ ще се явятъ разумни, хармонични отношения. Слѣдователно, разумниятъ животъ се основава върху три допирни точки. И сега, възъ основа на сѫщия законъ, когато въ едно сѣмейство нѣматъ дѣца, тѣ иматъ само двѣ допирни точки помежду си; значи, тѣ образуватъ права линия. Дойде ли дѣтето, образува се триѫгълникъ. Синътъ прѣдставлява Истината, той е връхъ въ триѫгълника. Бащата и майката виждатъ въ мозъка на своето дѣте Истината и започватъ да разбиратъ смисъла на живота. Казано е, че ние сме чада Божии, създадени по Неговъ образъ и подобие. Значи, нѣкога, при създаването на вселената, ние сме били идеалътъ на Бога. Той искалъ да ни създаде за което сътворилъ и всички планети, всички слънца. Богъ е създалъ всичко въ вселената за разумнитѣ сѫщества, за своитѣ разумни дѣца. Тогава питамъ: ако между двѣ човѣшки идеи не се роди Истината, дѣ е човѣкътъ на Истината? Истината трѣбва да живѣе въ всѣки човѣкъ, та като го видите, да кажете: ето човѣкътъ на пълната свобода! По какво ще се познае човѣкътъ на Истината, който служи на Великия Божи Законъ? Ако този човѣкъ срещне нѣкой чужденецъ, който нѣма нийдѣ никого, той веднага ще го познае, ще прочете въ очитѣ му, че никой не го е приелъ. Човѣкътъ на Истината ще бѫде послѣдниятъ, който ще го срещне и ще му помогне. Такива хора съставляватъ благото, кредита въ свѣта. Ако всички хора живѣятъ разумно и служатъ на Великия Божи Законъ, тѣ ще създадатъ своето бѫдеще щастие. Само чрѣзъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина съвременнитѣ хора ще могатъ да прѣвърнатъ всички прости камъни, всички вѫглени въ диаманти и скѫпоцѣнни камъни, отъ който ще съградятъ своя бѫдещъ животъ. И тъй, всички хора сѫ призвани на земята да работятъ, затова тѣ трѣбва да мислятъ за живота, а не за смъртьта. Павелъ казва: „Ние нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ“. Сѫщеврѣменно Христосъ казва: „Ако житното зърно не падне на земята и не умре, то нѣма да даде плодъ“. Това значи: човѣкъ трѣбва да умре за нѣщо, за да оживѣе за друго. Само по този начинъ той ще разбере вѫтрѣшната връзка въ живота; той ще разбере още, че между съзнанието, самосъзнанието и козмическото съзнание има връзка, която съдѣйствува за прѣнасяне на свѣтлината отъ духовния свѣтъ, отъ едното къмъ другото съзнание. Когато искаме да разберемъ хората, ще влѣземъ въ самосъзнанието; когато искаме да разберемъ, животнитѣ, ще влѣземъ въ обикновеното съзнание; когато искаме да разберемъ растенията и минералитѣ, ще влѣземъ въ Божественото съзнание. За всичко това, обаче, се изискватъ посрѣдници, жици, както става при радиото. Едно врѣме хората се освѣтляваха съ газени лампи, въ които имаще фитилъ. Днесъ се освѣтляватъ съ електрически лампи, безъ фитилъ, но електричеството тече по жици. Въ бѫдеще електричеството ще се прѣнася и безъ жици. Тогава всѣки човѣкъ ще има своя собствена лампа. Коя е тази лампа? — Човѣшкиятъ мозъкъ. Когато човѣкъ мисли, главата му ще свѣти, и той ще може да чете на тази свѣтлина. Прѣстане ли да мисли, и лампата му ще изгасва. Има ли такава лампа човѣкъ, той ще може да ходи съ нея навсѣкѫдѣ въ тъмнината. Когато иска, той ще я запали; когато иска, ще я загаси. При това, той нѣма да плаща нищо за това освѣтление, както днесъ плаща за електричеството. Ще кажете: кога ще дойде това врѣме? — Слѣдъ, хиляда години. Значи, слѣдъ хиляда години хората ще се освѣтяватъ отъ енергията на своята мисъль; домоветѣ имъ ще бѫдатъ по другъ, новъ начинъ построявани; отношенията между хората ще бѫдатъ разумни; движенията имъ ще бѫдатъ хармонични и т. н. Мнозина отъ васъ слѣдъ хиляда години може-би ще бѫдатъ въ друга нѣкоя земя, по-хубава отъ тази, на която сега живѣятъ. Нашата земя ще прѣтърпи голѣмо вѫтрѣшно прѣустройство. Това и въ Писанието е казано: „Богъ създава нова земя и ново небе“. Всичко, което сега виждаме на земята, ще изгори, ще се прѣтопи и отъ него ще се създаде новъ свѣтъ. Павелъ казва, какви трѣбва да бѫдемъ ние, когато тази земя се прѣтопи. За това, обаче, отъ съврѣменнитѣ хора се изисква едно вѣрую, основано на великата Божия Любовь, Мѫдрость и Истина, които дѣйствуватъ сега въ свѣта. Днесъ всички хора искатъ да бѫдатъ свободни, напълно независими. Никога въ свѣта не е имало толкова много теории, учения и възгледи за живота и явленията въ природата. Никога въ свѣта не е имало толкова университети и училища, както днесъ. Защо? — Всѣки търси Истината, Мѫдростьта и Любовьта, за да бѫде свободенъ, да разбира нѣщата и да знае, какъ да живѣе правилно. И наистина, никога Любовьта не се е проявявала толкова много, както днесъ. Всичко това е добъръ признакъ. И никога въ свѣта не е имало тъй много свирци и пѣвци, както въ наше врѣме. Когато птицитѣ започнатъ да пѣятъ, това показва, че пролѣтьта иде. И когато хората пѣятъ много, тѣ прѣдвиждатъ настѫпването на пролѣтьта, т. е. приближаването на нѣщо ново, красиво въ свѣта. Нека пѣятъ пѣвцитѣ, ние ги поздравляваме! Сега, цѣлото човѣчество се намира прѣдъ една велика епоха на промѣни, която ще донесе новото. Затова, именно, всички хора трѣбва да се пазятъ да не падатъ духомъ, да не обезсмислятъ живота си. По-добри врѣмена отъ сегашнитѣ нѣма. Всички пробудени души отъ четиритѣ краища на свѣта трѣбва да се обединятъ, да си подадатъ рѫка за взаимна работа — за поставяне основата на новата култура, за идване Царството Божие на земята. Отгорѣ ще дойдатъ нѣколко милиона души, ще впрегнатъ всички хора на работа и заедно съ тѣхъ ще въведатъ редъ и порядъкъ на земята. Слѣдъ свършване на своята работа, тѣ ще си заминатъ, а хората на земята ще останатъ слѣдъ тѣхъ да живѣятъ и работятъ. По този начинъ ще се възстанови съобщението между видимия и невидимия свѣтъ. Вие ще бѫдете свидѣтели на това и ще кажете: тъй се каза едно врѣме, и така стана. Ние не искаме още сега да вѣрвате; когато се сбѫдне това, което сега ви говоря, тогава ще си спомните и ще повѣрвате. За всички иде нѣщо велико! Затова младитѣ да седатъ на поста си, а старитѣ да обръснатъ брадитѣ си! Американцитѣ и англичанитѣ отдалечъ схващатъ това нѣщо и затуй се бръснатъ. Турцитѣ пъкъ обратно: тѣ оставатъ брадитѣ си да растатъ дълги, но работитѣ имъ не вървятъ. Англичанинътъ казва: ако брадата ме спъва да влѣза въ Царството Божие, азъ ще я обръсна — нищо повече! Който бръсне брадата си, трѣбва да внесе нѣщо меко, деликатно въ характера си. Който е мекушавъ, нека остави брадата му да расте; тя ще внесе твърдость, устойчивость въ характера му. Въ Писанието е казано, че около Бога ще останатъ само 24 старци, съ дълги бради, които ще отбѣлѣзватъ епохитѣ, прѣзъ който човѣчеството е минало. Всички други ще бѫдатъ все по на 33 години, като млади, хубави моми. Ще кажете: какъ ще се познаваме, щомъ всички ще бѫдемъ на една възрасть? Нима хората, които нѣматъ бради не се познаватъ? И безъ бради, пакъ ще се познавате. Понеже всички сме излѣзли отъ Бога, ще познаемъ, че сме дѣца на Единъ Баща, че сме братя и сестри. Казвамъ: когато мъртвитѣ се събудятъ отъ дълбокия сънъ и разбератъ всички илюзии, въ които сѫ живѣли, ще кажатъ: слава Богу, че мина врѣмето на това велико заблуждение! Тогава Богъ ще се възцари между хората, и всички ще се помирятъ: хора, религия, наука, изкуство — всички ще си подадатъ рѫка за обща работа, а човѣчеството ще заживѣе новъ, щастливъ животъ. Хората ще правятъ всѣки день научни екскурзии до слънцето, до мѣсеца, до марсъ, до юпитеръ, до сатурнъ — навсѣкѫдѣ, дѣто искатъ. Като направятъ своитѣ научни изслѣдвания, тѣ ще се върнатъ обратно на земята. Съврѣменнитѣ хора пѫтуватъ до Франция, Германия, Англия, Италия, но пакъ сѫ недоволни. Ако човѣкъ отиде до Сириусъ, той ще се върне съ нова придобивка за ума; ако отиде до Венера, ще има едно разширение въ сърцето. Но всичко това сѫ далечни проспекти за ума и сърцето на човѣка. Богъ е прѣдвидилъ за човѣка несмѣтни богатства, велики постижения! Има за какво да живѣемъ, има кой да ни люби и кого да любимъ! Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да намѣришъ Онзи, Който те люби. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да намѣришъ Бога, Който заличава всички грѣхове и прѣстѫпления, Който изправя всички недѫзи и при всички затруднения въ живота, казва: „Не бойте се!“ И слѣдъ всичко това нека поетътъ пише, нека музикантътъ свири, нека художникътъ рисува, нека философътъ философствува, нека майката и бащата се радватъ на своитѣ дѣца, нека дъщерята и синътъ благославятъ родителитѣ си, нека учителитѣ се радватъ на ученицитѣ си, а ученицитѣ — на учителитѣ си! И нека всѣки приеме своя дѣлъ отъ великото благо, което иде вече за цѣлото човѣчество. Бесѣда отъ Учителя, държана на 9 Януарий 1927 година въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF ВЛИЗАНЕ „Ако се не роди нѣкой отъ вода и Духъ, не може да влѣзе въ Царството Божие.“*) *) Иоана 3: 5 Ще прочета 8 гл. отъ Посланието къмъ римлянитѣ и ще я свържа съ 5 стихъ отъ Евангелиeтo на Иоана, 3 гл.: „Ако се не родите отъ вода и Духъ.“ — Раждането е великъ процесъ, подобенъ на създаването на новъ свѣтъ. Това, коeто внася радость и веселие въ живота, което създава идеалъ и стремежъ на човѣшкия духъ, е законътъ на раждането, на възраждането. Буквата „Р“, съ която започва думата „раждане“ е йероглифенъ знакъ и означава рѫката, която хваща, държи нѣщо. Нима видниятъ писатель или поетъ, като взима перо въ рѫката си, не държи нѣщо велико? Нима знаменитиятъ философъ, като взима перо въ рѫката си, не държи нѣщо велико? Нима прочутиятъ и славенъ пълководецъ, като държи сабя въ рѫката си, не мисли за нѣщо велико? При все това, обаче, има една голѣма опасность за човѣка, да не изпадне въ дребнавоститѣ на живота, които произтичатъ отъ проявитѣ на неговото животинско съзнание. Всички хора не разбиратъ еднакво свещенитѣ книги. Това зависи отъ много обстоятелства: отъ устройството на човѣшкото тѣло — отъ неговия мозъкъ, отъ нѣкои наслѣдени чърти на родителитѣ, както и отъ закона за прѣраждането или отъ закона за кармата. Кармата е законъ, създаденъ отъ самия човѣкъ, вслѣдствие отклонението на човѣшкия духъ отъ орбитата на неговия пѫть. За да се разбере, какъ става това отклонение, изисква се дълбока мисъль. Разрѣшението на този въпросъ не е за дѣца, нито пъкъ за хора, които се хранятъ още съ млѣко, или се занимаватъ съ обикновени работи въ живота. Той е философски въпросъ, който не се отнася до хората, които мислятъ само да се осигурятъ. Всѣки човѣкъ, който е дошълъ на земята, все мисли да се осигури по нѣкакъвъ начинъ, но той трѣбва да знае, че мисъльта за осигуряване се дължи на великъ вѫтрѣшенъ импулсъ въ съзнанието. Въ човѣка има нѣщо Божествено, което иска да го осигури и го тласка въ извѣстна посока, но той, като не разбира това, изпада въ положението на онзи индуски философъ, който се разговарялъ съ хората чрѣзъ движение на рѫцѣтѣ си. Обаче, когато трѣбвало да се разговаря съ нѣкого, нито той разбиралъ движенията му, нито него разбирали. Този философъ живѣлъ въ врѣмето на единъ отъ древнитѣ царе. Царьтъ на държавата, въ която живѣлъ философътъ, билъ браминъ. Като се научилъ, че въ царството му имало такъвъ човѣкъ, който могълъ да се разговаря и разбира по движения на рѫцѣтѣ, царьтъ повикалъ единъ отъ своитѣ жреци, служитель на Брама, и му казалъ: „Въ моето царство живѣе единъ философъ, който може да се разговаря съ хората и да ги разбира само по движенията на рѫцѣтѣ имъ, затова искамъ да намѣришъ нѣкой, подобенъ на него, съ разбиране на това изкуство, за да се поразговорятъ и двамата прѣдъ мене. Ако не намѣришъ такъвъ човѣкъ въ царството ми, ще изгубишъ моето благоволение.“ Замислилъ се жрецътъ, дѣ ще намѣри такъвъ човѣкъ. Единъ день минавалъ покрай една бръснарница. Бръснаритѣ като го видѣлъ толкова замисленъ, спрѣлъ го и му казалъ: „Братко, защо си толкова замисленъ?“ — Остави ме, то не е твоя работа. — Отдѣ знаешъ, може-би ще ти помогна съ нѣщо? Кажи ми само, какво те мѫчи. Жрецътъ му разправилъ всичко. — Не се безпокой, азъ мога да се разговарямъ съ хората чрѣзъ движение на рѫцѣтѣ и ги разбирамъ; ще мога да се разбера и съ този философъ. Жрецътъ се зарадвалъ и се върналъ при царя съ радостната вѣсть, че намѣрилъ човѣкъ, който можелъ да се разговаря чрѣзъ движения на рѫцѣ. Царьтъ извикалъ бръснаря и философа и ги накаралъ да застанатъ на извѣстно разстояние единъ отъ другъ и оттамъ да се разговарятъ. Разговорътъ започналъ: философътъ дигналъ единия си пръстъ нагорѣ, а бръснарьтъ — двата. Послѣ философътъ дигналъ едната си рѫка нагорѣ, а бръснарьтъ му отговорилъ съ двѣтѣ си рѫцѣ, като поставилъ едната надъ другата. Слѣдъ този разговоръ царьтъ запиталъ философа: „Какво каза на бръснаря съ дигане единия пръстъ на рѫката си?“— Казахъ му, че има само Едно сѫщество въ свѣта, което управлява всички работи. — Ами той какво ти отговори? — Той ми отговори, че двѣ сѫщества управляватъ свѣта: Богъ и царьтъ. — Ами послѣ какво му каза, като си подигна рѫката нагорѣ? — Казахъ му, че ще вали дъждъ, а той ми отговори съ двѣтѣ си рѫцѣ, че слѣдъ дъжда трѣва ще поникне. Тогава царьтъ казалъ: нѣма какво да се мисли повече, добъръ философъ е този човѣкъ. Слѣдъ това той се обърналъ къмъ бръснаря и го запиталъ: какво ти каза философътъ, като дигна пръста си нагорѣ? — Той каза, че ще ми извади едното око. — Ти какво му отговори? — Че ще му извадя и двѣтѣ. — Послѣ като дигна рѫката си нагорѣ, какво разбра отъ философа? — Че като ми извади окото, петь души ще дойдатъ въ негова защита. — Ти какво му отговори? — Като извадя и двѣтѣ му очи, десеть души ще ми дойдатъ въ защита. Казвамъ: нѣкои отъ съврѣменнитѣ религиозни хора се намиратъ въ положението на бръснаря и философа. По сѫщия начинъ и много мѫже и жени, учители и ученици изпадатъ въ подобно положение и тълкуватъ нѣщата по своему. Питамъ: какъ разбирате свѣта — като философа, или като бръснаря? Днесъ цѣлиятъ свѣтъ е пъленъ съ бръснари. Тѣ казватъ: обѣсете този човѣкъ, обѣсете онзи човѣкъ! Най-лесниятъ занаятъ е бръснарството. Повикате бръснаря дома си, и той веднага снима брадата ви. Какво изкуство има въ това? Наточи бръснача си, намаже лицето съ сапунъ и снима всичкитѣ косми. Питамъ: бръснарьтъ по този начинъ разрѣшава ли въпроса за никненето на космитѣ? — Не. Напротивъ, колкото повѣче се бръсне брадата, толкова по-дебели и груби ставатъ, космитѣ ѝ. „Ако не се роди нѣкой отъ вода и Духъ.“ — За да се разбере смисъла на раждането, изисква се човѣкъ съ висока култура, а не съ разбирания като на бръснаря. Хора, съ разбирания като тия на бръснаря, казватъ: нѣма нѣщо особено въ процеса на раждането. Всѣка майка ражда. Това е повърхностно схващане на нѣщата. И затова, именно, често се употрѣбява слѣдната поговорка: „жени мома да не е дома“. Или, когато искатъ да похвалятъ нѣкой момъкъ, казватъ: „левентъ момъкъ, като планина“. Това сѫ иносказателни изречения. Тѣ сѫ хубави, но ако се тълкуватъ буквално, губятъ своя дълбокъ смисълъ. Духътъ на нѣкой момъкъ може да бѫде като планина; мисъльта му може да бѫде велика и мощна, но той самъ, по форма, не може да бѫде като планина. При процеса на раждането духътъ засѣга мощното, великото въ човѣка. Всѣки, който иска да върви въ Божествения пѫть и да стане „човѣкъ“ въ пълния смисълъ на думата, най-първо трѣбва да бѫде безстрашенъ. Второто качество, което трѣбва да притежава, е смирението. Наблюдавайте: животнитѣ и ще видите, че смирението не сѫществува въ тѣхното царство. Значи, то е качество само на човѣка. Срѣщате нѣкое куче, вирнало опашка — върви. Виждате нѣкой пуякъ, разперилъ опашка, върви гордо и казва: знаете ли, кой съмъ азъ? Знаете ли, какво мисля? Гледате нѣкой пѣтелъ, качилъ се на бунището, кукурига и си мисли: нѣма другъ пѣвецъ като мене! Дали точно така мисли пѣтелътъ, не зная, това е мое тълкувание. Значи, двѣ положения може да има тукъ: или пѣтелътъ е правъ, че като него пѣвецъ нѣма, или моето тълкувание не е право. Трето качество, което характеризира човѣка, като истински човѣкъ, е справедливостьта. При това, за да се застѫпи човѣкъ за извѣстна Истина, той трѣбва да бѫде смѣлъ. Страхливитѣ хора не могатъ да бѫдатъ справедливи. Човѣкътъ на Истината, на Правдата, прѣдполага абсолютно безстрашие. На страхливия човѣкъ не може да се разчита. Дойде ли до нѣкое опасно мѣсто, той веднага ще избѣга. Страхливиятъ момъкъ, прѣди да се ожени, казва на своята възлюбена, че я обича, че е готовъ на всѣкакви жертви за нея. Обаче, щомъ се ожени, не минаватъ двѣ години, и той избѣгва, не издържа на обѣщанията си. Ще ви разправя единъ примѣръ, да видите, доколко страхливиятъ момъкъ може да издържи въ своята вѣрность и безстрашие. Единъ младъ българинъ, много страхливъ, се влюбилъ въ една млада, хубава мома. Единъ день и двамата тръгнали на пѫть, но трѣбвало да минатъ прѣзъ една голѣма, гѫста гора. Той ѝ казалъ: Не се страхувай, на мене разчитай! Азъ съмъ силенъ, безстрашенъ човѣкъ, нѣма да те оставя сама, при каквото положение да изпаднемъ. По едно врѣме насрѣща имъ се задала една мечка. Момъкътъ веднага се качилъ на едно дърво и оттамъ казалъ на своята възлюбена: Не се плаши, не мърдай, азъ оттукъ ще цъкамъ! Неговата възлюбена била умна мома. Тя веднага се прострѣла на земята и се присторила на мъртва. Мечката се приближила до нея, подушила я и казала: Слушай, не се жени за своя възлюбенъ. Азъ дойдохъ да те избавя отъ него. И сега, нѣкой казва: азъ имамъ високъ идеалъ. Питамъ: какъ постѫпвашъ съ своя високъ идеалъ — на дървото отгорѣ ли го закачвашъ, или го заравяшъ въ земята, да израсте, да се развие, да цъвне и да даде плодъ? Кое е по-хубаво: да оставите житното зърно да седи въ хамбара, или да го заровите въ земята? — По-хубаво е да го заровите въ земята, отколкото да го оставите въ хамбара. Идеалътъ на житното зърно не е да седи въ хамбара. Ако посаденото зърно или сѣме израсте и устои на всички бури, на всички снѣгове и дъждове, то има високъ идеалъ. Често ние уподобяваме външната, видимата природа на разумния невидимъ свѣтъ, чрѣзъ който Богъ въздѣйствува на нашитѣ души. Сега нѣкои питатъ: Вѣрвашъ ли въ Бога? — Въ кой Богъ? Въ свѣта има много богове. Още отъ най-стари врѣмена хората си създавали богове, прѣдъ които падали на колѣнѣ, молили имъ се, темянъ имъ кадѣли но тѣ не ги чували — никакъвъ отговоръ не получавали на молитвата си. Днесъ, сѫщитѣ хора, съ своитѣ атавистически мисли, казватъ: молимъ се на Бога, но Той не ни чува. Казвамъ: молятъ се тѣзи хора, но на нѣкой отъ многото богове, които не сѫ живи. Ухото на Живия Господъ е толкова чувствително, че ако Му се помолите отъ сърце, съ пълно смирение, съ вѫтрѣшна чистота и благоговѣние, каквото духовниятъ човѣкъ трѣбва да има, вашата молитва непрѣменно ще бѫде приета. Обаче, молите ли се на Бога, а сѫщеврѣменно мислите, какъ да използувате този — онзи, молитвата ви нѣма да бѫде приета. Това не е човѣщина; това и животнитѣ вършатъ. Сегашното състояние на човѣка е резултатъ на три велики принципа, които сѫ дѣйствували нѣкога въ миналото, дѣйствуватъ въ настоящето, ще дѣйствуватъ и въ бѫдещето. Първиятъ принципъ е обикновеното човѣшко съзнание, което работи за смекчаване на твърдия елементъ въ човѣка. Въ това съзнание има само двѣ точки: едната, отъ която човѣкъ излиза и втората, къмъ която отива. Въ това съзнание човѣкъ пѫтува само вечерно врѣме, като се рѫководи въ пѫтя по втората точка. Щомъ дойде до нея, той се спира и казва: свършихъ работата си вече! А по-нататъкъ, какъвъ е външниятъ свѣтъ, какви условия за развитие има, това не влиза въ крѫга на обикновеното съзнание, което се изразява съ права линия. Правата линия прѣдставлява граници на плоскостьта или отношения между двѣ разумни сѫщества. Вториятъ принципъ прѣдставлява прѣходно състояние отъ обикновеното съзнание къмъ самосъзнанието, което се изразява чрѣзъ плоскостьта. Въ това отношение животнитѣ иматъ съзнание, но нѣматъ самосъзнание, Слѣдователно, съзнанието, което прѣдставлява животъ на правата линия, не се движи изключително въ границата на правата линия, но се движи въ посоки извънъ правата линия, като образува плоскость. Тази плоскость граничи пакъ съ прави линии. Щомъ човѣкъ излиза извънъ възможноститѣ на правата линия и образува плоскость, той минава вече къмъ самосъзнанието. Самосъзнанието може да се уподоби на зима, когато всичко е покрито съ снѣгъ. При това положение, дѣто и да отиде човѣкъ, той вижда навсѣкѫдѣ снѣгъ, не намира условия за работа. Такова е положението на съврѣменния човѣкъ. Такива сѫ условията, при които той днесъ живѣе. Нѣкой казва: ледено е сърцето ми, нѣмамъ условия за животъ. Защо? — Зима е вънъ. Погледнешъ отъ прозореца, всѣки се свилъ въ стаичката си, нарѣзалъ си малко дръвца, постоянно подклажда огъня си и за никого отвънъ не мисли. Отвънъ се издаватъ закони, проповѣдватъ се учения, а отвѫтрѣ — всѣки влѣзълъ въ себе си и само за себе си мисли. И слѣдъ всичко това, иди хлопай по чуждитѣ врати. Нѣкѫдѣ ще те приематъ, а нѣкѫдѣ, и десеть пѫти да хлопашъ на вратата имъ, нито ще те чуятъ, нито ще ти отворятъ. Имашъ нужда отъ нѣщо, минешъ покрай нѣкой човѣкъ, помолишъ му се, той казва: махни се оттукъ! Съ това той иска да каже: азъ разрѣшавамъ само своя въпросъ, а не и твоя. Донѣкѫдѣ този човѣкъ е правъ. Всѣки самъ трѣбва да разрѣшава въпроситѣ си. Когато казваме, че трѣбва да правимъ добро, ние не подразбираме закона на самосъзнанието. Въ живота на самосъзнанието сѫществуватъ само понятията за добро и за зло, но тамъ не сѫществува правене на добро. Човѣкъ, който живѣе въ самосъзнанието и прави добро нѣкому казва: азъ ще ти направя едно добро, ще ти дамъ пари на заемъ, но съ 25% лихва. Трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ добъръ човѣкъ, не ти искамъ 30% лихва, както другитѣ хора, но само 25%. — Да, това сѫ пари, взети съ сложна лихва. Питамъ: въ какво седи доброто? То е все едно да имашъ само 10000 лв. дългъ за кѫщата си, който слѣдъ врѣме нараства толкова много, че продаватъ кѫщата ти. Наблюдавайте, напримѣръ, какъ живѣятъ съврѣменнитѣ хора, какви отношения се завързватъ между тѣхъ, на каква база се поставятъ и разрѣшаватъ най-сериознитѣ въпроси. Нѣкоя мома иска да се жени. Какво правятъ близкитѣ ѝ? Харесатъ единъ момъкъ и гледатъ, дали той е здравъ, снаженъ, дали е богатъ, има ли кѫща, пари и т. н. Ако момъкътъ отговаря на тѣзи условия, казватъ: отличенъ човѣкъ е този момъкъ! Когато избиратъ мома, сѫщо тъй гледатъ, дали е здрава, снажна, богата и т. н. Ако и тя отговаря на тѣзи условия, казватъ: отлична е момата! Въ тѣзи разбирания за живота нѣма никакъвъ моралъ. Въ живота на самосъзнанието човѣкъ се учи чрѣзъ страданията. Само чрѣзъ страданията той познава, че въ свѣта има още по-велико състояние отъ това, въ което днесъ се намира. Въ това състояние, именно, човѣкъ може да разрѣши великитѣ проблеми на живота. Днесъ могатъ да дойдатъ най-велики поети, учени и философи да говорятъ на свѣта, но съ това въпроситѣ не се разрѣшаватъ. Въ умоветѣ на съврѣменнитѣ хора трѣбва да стане велика вѫтрѣшна промѣна. Въ умоветѣ на майки и бащи, братя и сестри, учители и ученици, трѣбва да стане коренно прѣобразуване. Не е достатъчно човѣкъ да съзнава само, че е грѣшенъ, че се е опетнилъ, че е ялъ и пилъ, че е падналъ въ локва и се окалялъ. Съзнае ли, да изправи погрѣшката си! Това е важното. Нѣкой казва: азъ съзнавамъ, че съмъ грѣшенъ, признавамъ грѣховетѣ си. Кой лихварь не знае, че взима лихва повече, отколкото трѣбва? Кой мѫжъ не знае, кога се отнася злѣ съ жена си, но казва: жена е тя, трѣбва да се подчинява на мѫжа! Когато нѣкоя жена има дълъгъ езикъ, не знае ли тя това? —Знае. Обаче, каквото мѫжъ ѝ донесе, тя все недоволна остава. Човѣщина ли е това? Въ какво се проявява благородниятъ човѣкъ? И слѣдъ всичко това, когато имъ дойдатъ гости, мѫжътъ казва: добра е моята жена. Жената пъкъ казва: добъръ, благороденъ е моятъ мѫжъ, Това сѫ думи, които се говорятъ само прѣдъ гоститѣ. Щомъ си отидатъ тѣ, жената пакъ не е добра, и мѫжътъ пакъ не е благороденъ. Жената започва: моятъ мѫжъ е малко захласнатъ. Дойде ли Нова-година, Коледа, или Великъ-день, той нищо не ми купува, никѫдѣ не излиза съ мене — нехранимайко. Така се оплаква жената прѣдъ съсѣдкитѣ си. Коя е побудителната причина, за дѣто тя говори лошо за мѫжа си? — Крайното користолюбие. По този начинъ тя иска да прѣдизвика съсѣдкитѣ си да отидатъ при мѫжа ѝ, да го бутнатъ оттукъ — оттамъ, да го заставятъ да ѝ купи нѣщо ново. Дѣ е моралътъ въ тази постѫпка? Ако мѫжътъ трѣбва да се кара съ остенъ да изпълни задълженията си, както заставятъ вола съ остенъ да оре нивата, дѣ е тогава разликата между човѣка и животното? Дѣ е моралната стабилность въ човѣка? Казвамъ: като изнасяме и лошитѣ, и добритѣ страни на живота, съ това не го упрѣкваме. Ние трѣбва да знаемъ, че това сѫ прѣходни състояния на самосъзнанието. Самосъзнанието е процесъ на чистене. Да съзнавашъ нѣщо, значи да се чистишъ, да изплащатъ дълговетѣ си, да уреждашъ разбърканитѣ си работи и да се приготовлявашъ за новия животъ. Ето защо, животътъ на самосъзнанието е прѣходенъ. Нѣкой казва: азъ съзнавамъ, че имамъ дългъ къмъ своя народъ. — Какъвъ е този дългъ? Да отидешъ да се биешъ за народа си. Като отидешъ да се биешъ за него, ще го освободишъ ли? Кажете ми, отъ толкова хиляди години насамъ, кой народъ се е освободилъ чрѣзъ войни, чрѣзъ бой и насилие? Трѣбва да се биемъ, но какъ? Хората трѣбва да прѣдприематъ едно велико сражение, една велика война! Кога? — Когато всички, като безброй малки рѣки отъ разни посоки се слѣятъ въ едно голѣмо, велико море, или въ една мощна, пълноводна рѣка, която дѣто мине, всичко напоява въ свѣта. Това значи война. Врѣме е вече човѣкъ да влѣзе въ третия принципъ на живота, да мине отъ самосъзнанието въ Божественото съзнание или въ козмическото съзнание. Споредъ езика на Евангелието това значи да се роди човѣкъ отъ вода и Духъ. Тукъ думитѣ „козмическо съзнание“ сѫ замѣстени съ думитѣ „ще имъ отнема каменното сърце и ще го замѣстя съ ново“. Съ други думи: Богъ ще ни отнеме каменното съзнание и ще ни даде ново, козмическо съзнание, което разрѣшава въпроса на безсмъртието. Въ самосъзнанието, като животъ на плоскостьта, ние прѣдставляваме страна на нѣкакво тѣло. Казватъ за нѣкого: той е страна. — На какво? — На куба, напримѣръ. Какво е кубътъ? — Тѣло, съ опрѣдѣлена форма, голѣмина, твърдость, съ опрѣдѣленъ обемъ и т. н. —Да, но въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ твърди тѣла. Какво разрѣшава днесъ златото? Какво разрѣшаватъ кѫщитѣ? Какво разрѣшаватъ параходитѣ, автомобилитѣ и аеропланитѣ? Тѣ разрѣшаватъ нѣщо малко, но не разрѣшаватъ сѫщностьта на нѣщата; тѣ не разрѣшаватъ великия идеалъ, къмъ който се стреми човѣшката душа. За въ бѫдеще, обаче, когато човѣкъ ще живѣе въ козмическото съзнание, той ще дойде до правилно разрѣшение на въпроситѣ. Тогава нѣма да чакаме да дойде нѣкой аеропланъ, да се завърти колелото и да тръгнемъ на пѫтъ. Питамъ: съ какво пѫтува слънчевата свѣтлина? По какъвъ начинъ се прѣнася слънчевата енергия прѣзъ пространството? Ученитѣ хора казватъ, че свѣтлината произвежда извѣстенъ родъ трептения. Съгласни сме съ това, но кой произвежда тѣзи трептения? И какъ се произвеждатъ тѣ? Ученитѣ казватъ още, че свѣтлината пѫтува съ грамадна бързина и вслѣдствие на това между частицитѣ ѝ се образува извѣстно търкане. И това е вѣрно, обаче, трѣбва да се знае, че движението на всѣки прѣдметъ, на всѣко тѣло се обуславя отъ участието на разумни сѫщества. Колкото разумностьта е по-голѣма, толкова и движението, прѣдизвикано отъ тази разумность, е по-интенсивно. И тъй, когато говоримъ за Любовьта, за Мѫдростьта, за Истината, за Правдата, за Добродѣтельта, ние подразбираме Вѣчното Начало, Козмическото съзнание, което обхваща всичко въ себе си и къмъ което всѣки трѣбва да се стреми. Само въ Неговитѣ условия нашето тѣло ще се оформи и прѣсъздаде. Апостолъ Павелъ казва: „Сега имаме плътско тѣло, но когато дойде козмическото съзнание, ще се създаде духовното ни тѣло“. Каква разлика има между плътското и духовното тѣло? — Плътското тѣло умира, а духовното не умира; плътското тѣло страда, а духовното не страда, противорѣчията въ живота сѫществуватъ за плътското тѣло, а за духовното тѣло нѣма никакви противорѣчия. Духовното тѣло живѣе въ вѣчна радость, въ разбиране дълбокия смисълъ на живота. То живѣе въ Вѣчния Животъ. Сега, споредъ законитѣ на самосъзнанието ние казваме, че земята се върти. Питамъ: колелото на аероплана вѣчно ли се върти? — Не, колелото се върти, само когато аеропланътъ пѫтува. Знаятъ ли тогава съврѣменнитѣ учени, кой пръвъ завъртѣ колелото на земята, да тръгне на пѫть? Прѣди колко милиярди години земята излѣзе отъ своето пристанище и тръгна да пѫтува изъ пространството? Слѣдъ колко милиарда години ще стигне въ друго пристанище? Когато се говори за пристанище на земята, ние разбираме, че тя е тръгнала отъ пристанището на обикновеното съзнание и се стреми къмъ козмическото пристанище, дѣто ще пусне котва. За сега земята е дошла до срѣдата на своя пѫть. Още много пѫть има тя да изминава, докато стигне въ козмическото съзнание. Мнозина ще кажатъ: значи, много има да се чака. Нѣма защо да се чака, но съ нея заедно ще се пѫтува. Човѣкъ, който чака, той не работи. За обяснение на мисъльта си, ще ви прѣдставя слѣдния контрастъ: това, което е настояще за обикновеното съзнание, е минало за самосъзнанието: бѫдещето за самосъзнанието пъкъ е настояще за козмическото съзнание. Слѣдователно, ако нѣкой човѣкъ седи и чака реализиране на своитѣ идеали безъ да работи, може да чака милиони години, но тѣ нѣма наготово да дойдатъ. Всѣки, който схваща тази идея и живѣе споредъ нея, той има условия да се подигне, той може да влѣзе вече въ новия животъ. Очитѣ му веднага ще се отворятъ, телефонитѣ му веднага ще заработятъ. Който влѣзе въ козмическото съзнание, ще се намѣри прѣдъ единъ свѣтъ абсолютно живъ. Слънцето за него нѣма да бѫде само едно свѣтло тѣло, но ще живѣе, ще му проговори на неговъ езикъ. То ще почука на телефона му. — Кой е тамъ? — Елате да чуете послѣднитѣ важни новини отъ слънцето. Това не сѫ измисленъ невъзможни нѣща, но дѣйствителни факти. Сѫществата, които живѣятъ на слънцето, сѫ разумни, тѣ се движатъ въ козмическото, въ Божественото съзнание. Тия разумни сѫщества, именно, сѫ облѣкли слънцето въ свѣтла, хубава дреха и постоянно се движатъ около него, да не би нѣкои сѫщества отъ по-низъкъ уровенъ се опитатъ да влѣзатъ въ него. Опитатъ ли се да влѣзатъ въ слънцето, тѣ ги изхвърлятъ навънъ. И нашата земя е едно отъ сѫществата, които слънцето е изхвърлило навънъ. Нѣкога, въ миналото, тя се е разбунтувала противъ слънцето, и то я изхвърлило вънъ отъ себе си. И всички планети, които днесъ сѫ извънъ слънцето, сѫ изпѫдени отъ него. Ученитѣ хора създаватъ разни теории за образуване на планетитѣ, но азъ казвамъ, че слънцето ги е изпѫдило нѣкога отъ себе си и днесъ ги учи. Има планети, които сѫ на разстояние милиони километри отъ слънцето. Какви закони ги държатъ въ пространството? — Законътъ на земното притегляне. Да, има нѣщо, което привлича хората къмъ единъ общъ центъръ. Този центъръ е козмическото, Божественото съзнание, чиято дѣйность е непрѣривна. Значи, всички тѣла въ вселената сѫ свързани помежду си и прѣдставляватъ единъ общъ, великъ организъмъ. Всички планети, които се подчиняватъ на този организъмъ, сѫщеврѣменно сѫ и абсолютно свободни. Между мравката и човѣка нѣма никакво подобие, но има нѣкаква вѫтрѣшна връзка. Съврѣменнитѣ хора не виждатъ тази вѫтрѣшна връзка между всички сѫщества, понеже сѫдятъ за нѣщата отъ гледището на самосъзнанието и казватъ: защо сме се родили, и ние не знаемъ. Създалъ ни е Богъ, но ни е забравилъ. — Не се знае, кой кого е забравилъ: дали Господъ ви е забравилъ, или вие сте Го забравили. Човѣкътъ въ миналото се е проявилъ като непослушно дѣте, заради което Баща му го изпѫдилъ вънъ, да се учи и да работи. Цѣлата съврѣменна бѣла раса днесъ е въ положението на блудния синъ. Християнството дойде въ свѣта, за да покаже пѫтя, по който бѣлата раса трѣбва да върви, да я научи на закона на жертвата, чрѣзъ който може да се върне къмъ Бога. Блудниятъ синъ се върналъ при баща си, но кога? — Когато видѣлъ, че господарьтъ, на когото служи, се отнася съ него по-злѣ, отколкото съ свинетѣ си. Той не му давалъ да яде даже и отъ рожковитѣ на свинетѣ, които пасълъ. Питамъ: кой е доволенъ днесъ отъ положението си? Сегашниятъ свѣтъ е пъленъ само съ недоволни и болни хора. Ако отидете въ нѣкои отъ съврѣменнитѣ болници и клиники, тамъ ще видите хиляди болни, отъ какви ли не болести, нервни, органически, които лѣкаритѣ не знаятъ, вече какъ да именуватъ. Днесъ лѣкаритѣ се виждатъ въ чудо: излѣкуватъ една болесть, двѣ се явятъ; излѣкуватъ двѣ болести, четири се явятъ и т. н. Слѣдъ всичко това тѣ казватъ: ние имаме прѣдъ видъ всички хигиенични мѣрки да не заболѣватъ хората, да намалимъ процента на смъртностьта. Да, ако въ едно отношение хората не умиратъ, въ друго отношение умиратъ. Ако само физически се подобряватъ, въ друго отношение се влошава положението имъ, сърцата имъ се ожесточаватъ, умътъ имъ губи своето равновѣсие. И слѣдъ всичко това хората казватъ: свѣтътъ се много наплоди. Какво да правимъ? — Да отворимъ война! Отварятъ една война, като сегашната, въ която избиха около 25 милиона хора. Послѣ започватъ да търсятъ виновника на войната. Кой е виновникътъ на войната? — Човѣшкото самосъзнание, или казано на другъ езикъ: човѣшкиятъ егоизъмъ. Човѣкъ иска да устрои живота си вънъ отъ Бога. Обаче, за разумнитѣ хора, разрѣшението на всички въпроси седи въ козмическото съзнание. Всѣки човѣкъ има допирни точки съ козмическото съзнание. Щомъ дойде въ съприкосновение съ тѣхъ, веднага у него се заражда единъ вѫтрѣшенъ потикъ да се обърне къмъ Бога, но не по начина, както съврѣменнитѣ богослови учатъ. Въ него се заражда великъ импулсъ къмъ самоотричане отъ всички материални блага и желания да служи на хората отъ любовь къмъ Бога, да носи навсѣкѫдѣ радость и веселие. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ е свършилъ четири факултета, но слѣдъ врѣме въ него се явява желание да служи на Бога. Скоро слѣдъ това му дохожда противоположна мисълъ: защо съмъ толкова глупавъ? Нима затова съмъ свършилъ четири факултета, да слугувамъ на Ивана, на Драгана? Трѣбва ли да слизамъ отъ висотата на положението си и да ставамъ слуга? Ето какъ се изгасватъ проявитѣ на Божественото съзнание въ човѣка! Сега ние говоримъ за Божественитѣ импулси, които се явяватъ у насъ. Нѣкой казва: щомъ заживѣемъ Божественъ животъ, всѣкаква култура, всѣкаква наука ще изчезне. Не, тогава, именно, ще дойде истинската култура, истинската наука, музика, поезия. Ние не казваме, че всичко ще дойде изведнъжъ. Свѣтътъ не може да се поправи механически. Това, което имаме днесъ, е добро, но ако останемъ още извѣстно врѣме въ това добро, ще умремъ. То е толкова добро, колкото е добро положението на нѣкой баща, който, за да достави срѣдства на дъщеритѣ и синоветѣ си да живѣятъ добрѣ, е заложилъ всичкия си капиталъ при лихваря. Единъ день този лихварь ще дойде, ще изнесе навънъ всичко, каквото имате, и ще каже: всичко това е мое. Вие сега идете и работете! И външниятъ законъ му дава право да постѫпва така. Какво ще кажете вие тогава? Ние не критикуваме сегашнитѣ закони. Това не се отнася къмъ нашия прѣдметъ, но казваме: ако не се съобразявате съ Великия Законъ на живота, бирникътъ, лихварьтъ ще дойде, ще опише всичкото ви богатство и ще го занесе навънъ. Този лихварь е смъртьта. Иоанъ казва: „Ако не се родишъ отъ вода и Духъ“. Това значи: ако не живѣешъ въ козмическото съзнание, нѣма да влѣзешъ въ Царството Божие. Този е изходниятъ пѫть въ живота. Първото важно нѣщо за човѣка е да бѫде справедливъ. Имашъ ли да давашъ нѣкому нѣщо, ще му го дадешъ. Ама ималъ си всичко десеть лева въ джоба си — ще му ги дадешъ. Щомъ дойде кредиторътъ да иска паритѣ си, ще извадишъ, каквото имашъ въ джоба си и ще му го дадешъ, а ти можешъ и да погладувашъ малко. Само по този начинъ ще опиташъ своята сила, своето достоинство като човѣкъ. Мислишъ да пѫтувашъ прѣзъ нѣкоя гѫста гора и си казвашъ: не ме е страхъ, азъ вѣрвамъ въ Бога. Щомъ вѣрвашъ въ Бога, ще тръгнешъ прѣзъ гората, безъ ножъ, безъ какво и да е орѫжие. По-силно орѫжие отъ вѣрата има ли? И мечка да срещнешъ, ще я погледнешъ само, и тя ще си замине. Вие не сте опитвали още, какво може да направи човѣкъ съ вѣрата. Това, което измѫчва съврѣменнитѣ хора, сѫ онѣзи наслѣдени качества отъ дѣди и прадѣди, които прѣкарали единъ неестественъ животъ. Този животъ се пробужда сега и въ съврѣменнитѣ хора, като неестествени желания, копнежи и чувства, които не носятъ нищо добро за тѣхъ. Щомъ се породи едно отъ тѣзи желания въ нѣкой съзнателенъ човѣкъ, той започва да се критикува, да се самоосѫжда, защото не знае, отдѣ произтича това. Невидимиятъ свѣтъ, обаче, постоянно регулира тѣзи неестествени прояви въ хората, като имъ изпраща редъ страдания. Чрѣзъ страданията разумнитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ казватъ на хората: не е този пѫтьтъ, по който трѣбва да вървите. Нѣкой казва: не знамъ, какво да правя. Станалъ съмъ много чувствителенъ, много нетърпеливъ, подозрителенъ. Кой каквото направи, азъ мисля, че е насочено противъ менъ. Какъ да се избавя отъ това кошмарно състояние? Казвамъ: тѣзи състояния се дължатъ на незадоволени човѣшки желания. Има желания у човѣка, които съ нищо не могатъ да се задоволятъ. Мислите ли, че виното може да задоволи жаждата на пияницата? Мислите ли, че соленото ядене ще задоволи жаждата му за вино? Колкото вино и да пие, жаждата за пиене все повече ще се увеличава. Голѣмото употрѣбление на вино ще разстрои само храносмилателната му система — и нищо повече. Чрѣзъ пиенето природата го поставя въ положение на самозабрава, да заспи и да забрави всичко. На другия день, обаче, като се събуди, той всичко си спомня и пакъ отива да пие, да забрави, да завърши започнатото. Но все пакъ остава нѣщо недовършено. Нѣкой казва: обидиха ме! Азъ ще имъ дамъ да разбератъ! Питамъ: като имъ дадешъ да разбератъ, съ това разрѣшава ли се въпросътъ за обидата? Какъ се лѣкува обидата? Нѣкоя мома обича едного. Той е любезенъ, внимателенъ. Каквото пожелае тя, той го изпълнява; иска еди — какви си дрехи, обуща, и той всичко ѝ доставя. Оженятъ се, пакъ върви добрѣ. Единъ день тя се скара съ него, обиди го нѣщо. Отъ тозъ моментъ силата на неговитѣ чувства къмъ нея се намалява съ 10 %. Отъ втората лоша дума чувствата му се намаляватъ съ още 2 % и слѣдъ 10 — 15 години цѣлувкитѣ прѣставатъ, нови дрехи, шапки и обуща не се купуватъ, мѫжътъ почти не се свърта въ кѫщи и започва да говори: моята жена стана много лоша, нетърпима е вече. Казвамъ: дойде ли жената до това положение, тя трѣбва да се обърне къмъ козмическото съзнание и да каже: Господи, моятъ езикъ бѣше много дълъгъ, много невъзпитанъ, съ него тикнахъ мѫжа си въ лошия пѫть, но помогни ми да изправя погрѣшката си! Какъ може човѣкъ да изправи една своя погрѣшка? Споредъ Божественото съзнание човѣкъ може да бѫде чешма, отъ която постоянно да тече вода. Тече ли вода, тя ще измие всички нечистотии наоколо си. Обаче, тази чешма ще тече само тогава, когато е свързана съ Великия Изворъ на живота. Кой въздига чешмата: камънитѣ, отъ които е направена тя, или водата, която тече отъ нея? — Водата, разбира се. Значи, цѣната на човѣка се опрѣдѣля отъ великия животъ, който протича прѣзъ него. И когато животътъ на козмическото съзнание влѣзе у насъ, ние ще имаме нова философия, нова мисъль. И тогава, дойде ли нѣкой при мене, да ми чете свои произведения, азъ нѣма да го критикувамъ, но ще взема такова участие въ неговата работа, като че той и азъ сме едно и сѫщо нѣщо. Днесъ, като дойде нѣкой човѣкъ да ви чете свои съчинения, вие казвате: хубави работи сѫ вашитѣ произведения. Щомъ излѣзе този човѣкъ навънъ, вие казвате: не сѫ толкова хубави произведенията му, но нека намажа малко колата му, да се порадва. Кое положение е по-хубаво: да слушамъ нѣкой да ми свири, или азъ да свиря, а други да ме слушатъ? И двѣтѣ положения сѫ необходими. Нѣкога ще слушамъ, нѣкога ще ме слушатъ. Не може да се нарече човѣкъ този, който не знае да слуша. Първото качество, необходимо за човѣка, който иска да влѣзе въ козмическото съзнание е послушанието. Въ живота на самосъзнанието има подчинение, робство, а въ живота на козмическото съзнание има послушание. Който не знае да слуша, нищо нѣма да придобие. Когато обичате нѣкого, какъ го слушате? Слушате го, безъ отекчение, и усѣщате, като че въ васъ се влива нѣкакъвъ елексиръ, който ви ободрява и съживява. Като си замине любимиятъ ви човѣкъ, казвате: много нѣщо ми остави този човѣкъ. Това значи да любите и да ви любятъ. Много отъ съврѣменнитѣ християни казватъ: ние сме християни отъ рождението си още. — Това само не е достатъчно. Истинскиятъ християнинъ ще вземе своя инструментъ и ще засвири, ще прѣдаде Божественото изкуство, както си е. Не е достатъчно само да нарисувашъ една гарга, но така да я нарисувашъ, че който я види, да се очуди, да не може да познае, рисунка ли е, или естествена. Ще ви приведа примѣра за двамата гръцки скулптори, които показали своето изкуство единъ прѣдъ другъ. Първиятъ отъ тѣхъ направилъ единъ гроздъ, който билъ тъй майсторски изработенъ, че измамилъ птицитѣ, които дошли да го кълватъ. Вториятъ пъкъ изваялъ единъ вуалъ, съ който покрилъ образа на една отъ гръцкитѣ богини. Другарьтъ му, като видѣлъ вуала, приближилъ се къмъ статуята, съ намѣрение да дигне вуала. Той се обърналъ къмъ скулптора съ думитѣ: не ме заблуждавай, дигни вуала на богинята! Първиятъ, измамилъ птицитѣ, а вториятъ — човѣка. Да можешъ да прѣдадешъ вѣрно нѣщата, въ това седи истинското изкуство. Голѣмо изкуство е, като говоришъ, да можешъ да прѣдадешъ това, което се крие въ душата ти, да можешъ да изразишъ своята любовь. Говори ли ти нѣкой, не казвай, че той те залъгва. Ако работата е за залъгване, отъ 8,000 години насамъ хората все си говорятъ и все се залъгватъ. Грѣшката не е само въ този, който говори, но и въ този, който слуша. Ако вие сте човѣкъ, който се стреми къмъ безсмъртие, къмъ козмическото съзнание, като ви говори нѣкой безсмъртенъ човѣкъ, вашиятъ животъ моментално ще се измѣни, и ще се намѣрите обиколени отъ много братя и сестри. Ще кажете: кой знае дали е така! Докато живѣете на плоскостьта, ще казвате „кой знае“, но когато дойдете въ положението на хора, родени отъ вода и Духъ, нѣщата ще бѫдатъ за васъ точно опрѣдѣлени. Духътъ ще донесе абсолютната справедливость; водата ще донесе мекотата и чистотата; чистотата ще донесе здраве, а здравето — свѣтлина. Тогава животътъ ви нѣма да бѫде мѫчение и трудъ, а работа и наслаждение. „Ако се не родите изново отъ вода и Духъ“. Нѣкои отъ васъ сте едва заченати; други сте по на единъ мѣсецъ; трети сте по на два мѣсеца; четвърти — на три мѣсеца, а малко хора има, които сѫ на деветь мѣсеца. Но всѣки, у когото Божественото се е заченало, трѣбва да го пази. Дълъгъ периодъ се изисква, докато се родите изново отъ вода и Духъ. Ако вървите по закона на самосъзнанието, това раждане е въпросъ на далечното бѫдеще; ако вървите по закона на козмическото съзнание, то може да бѫде въ настоящия моментъ. За самосъзнанието разстоянието отъ земята до слънцето е милиони километри, когато за козмическото съзнание това разстояние може да се вземе само за осемь минути. Ако пѫтувате съ крилата на самосъзнанието, трѣбва да имате единъ бързъ тренъ, съ който ще изминете разстоянието отъ земята до слънцето за 250 години. Това не е за осѫждане, нито за самоосѫждане. Задачата на човѣчеството е да се чисти всѣки моментъ и да върви напрѣдъ. Нѣма какво човѣкъ само да признава грѣховетѣ си, но той трѣбва да се обърне къмъ Бога, да възприеме Неговата Любовь, Мѫдрость и Истина по новия начинъ, по начина на козмическото съзнание и да ги приложи въ живота си. Човѣкъ не трѣбва за вѣчни врѣмена да остане твърдо тѣло, нито пъкъ страна на нѣкое тѣло, но да има отношения съ хората, като души, които живѣятъ въ едно тѣло, т. е. въ вѣчна хармония. Когато една душа живѣе въ козмическото съзнание, тя може навсѣкѫдѣ да бѫде приета. Ако живѣе на земята, тя може врѣменно да я напусне, да отиде на слънцето, да се разговори съ своитѣ любими и послѣ пакъ да се върне на земята. Тази душа е свободна да се разхожда, дѣто иска изъ слънчевата система. Отъ гледището на самосъзнанието ще кажете: може ли човѣкъ да пѫтува до слънцето? — Може. Има вѫтрѣшно, духовно пѫтуване. По физически начинъ не може да се отиде до слънцето, но по духовенъ начинъ — може. Когато се говори за живота, ние имаме прѣдъ видъ неговата външна — физическа страна и вѫтрѣшна — духовна страна. Отъ материално, физическо гледище, нѣщата ставатъ мѫчно, изисква се вѣчность, едно число съ 15 нули — деньтъ на Брама. Щомъ изтече това число, ще изтече и Божествениятъ день, слѣдъ което ще настане Божествената нощь, пакъ сѫщото число съ 15 нули. Изчислете, колко милиарди години правятъ тѣзи числа. Денемъ Богъ твори, а нощемъ, когато спи. Той образува новитѣ свѣтове въ себе си. Тъй щото въ Бога има постояненъ, вѣченъ процесъ на творчество и създаване. Слѣдователно, щомъ Богъ постоянно твори и създава, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да създадемъ въ себе си новъ свѣтъ. На съврѣменнитѣ хора липсва нѣщо идейно. Тѣ търсятъ своето спасение отвънъ. Тѣ чакатъ като просяци прѣдъ вратата на нѣкой богатъ човѣкъ да имъ даде нѣщо. Срѣщате нѣкой бѣденъ човѣкъ, проси отъ васъ. Въ този моментъ вие може да нѣмате петь пари въ джоба си, но ако брѫкнете въ неговия джобъ, ще намѣрите не по-малко отъ 200 лева. Защо пази тия пари? Той гледа да се осигури отвънъ, на другитѣ хора се надѣва, отъ тѣхъ очаква спасението си. Този човѣкъ трѣбва да намѣри нѣкакъвъ начинъ самъ да се прѣхранва. Чрѣзъ просия човѣкъ не може да се изправи. Тя е само единъ методъ. Отъ духовно гледище само горделивитѣ хора сѫ осѫдени на просия. Нѣкога тѣ сѫ били много горди и затова сѫ изпратени на земята, като просяци, да се смирятъ. Когато сиромахътъ започне да разбогатява, главата му отчасти се деформира. Деформира ли се главата ви, молете се да изгубите богатството си, да осиромашеете и по този начинъ да се смирите. Гордостьта сваля човѣка надолу. Когато нѣкой човѣкъ достигне високо духовно положение и започне да мисли, че нѣма подобенъ на него, той е осѫденъ на падение. Каже ли поетътъ или музикантътъ, че нѣма подобенъ на себе си, той се намира на лъжливъ пѫть. Дарбитѣ на човѣка зависятъ отъ тѣзи, които го слушатъ, които го обичатъ. Тѣ даватъ сила за появление на неговитѣ таланти. Ако говоришъ прѣдъ хора, които те обичатъ, ти ще говоришъ повече и по-краснорѣчиво; ако говоришъ прѣдъ хора, които не те обичатъ, ти ще говоришъ помалко и по-лошо. Слѣдователно, дарбитѣ зависятъ отъ Любовьта. Ако майката има любовь въ себе си, тя ще роди великъ, гениаленъ синъ Ако нѣма любовь въ себе си и живѣе повърхностенъ, дребнавъ, лекомисленъ животъ, тя ще роди обикновенъ синъ, подобенъ на нея. Когато нѣкоя майка иска да роди нѣщо велико, тя трѣбва да е подготвена за това, да съзнава своето прѣдназначение. Човѣкъ не може да роди една възвишена идея. ако той самъ се занимава съ дребнавоститѣ на живота. Хората сами създаватъ възвишенитѣ идеи; тѣ сами създаватъ и обикновенитѣ идеи. Да служимъ на Бога, това е велика Божествена идея Да служимъ на хората съ своя умъ, съ своето сърце и съ своята воля, и това сѫ Божествени идеи. Обаче, да продадемъ на хората своя умъ, своето сърце и своята воля, това вече не е Божествено. Слѣдъ всичко това, може ли човѣкъ, който се продава, да сѫди онзи, който служи на Бога? Ако той го сѫди, ще му кажа: вземи цигулката си и свири! Азъ ще дойда да те слушамъ. Който сѫди, трѣбва да даде образецъ. Днесъ човѣчеството не се нуждае отъ религии, то не се нуждае и отъ храмове. Ако е въпросъ за храмъ, по-хубавъ храмъ отъ небето нѣма. Дигни очитѣ си нагорѣ къмъ небето, погледни звѣздитѣ и кажи: Господи, благодаря. Ти за всичко, което Си създалъ! Ако и слѣдъ това искашъ нѣщо хубаво, обърни внимание на бубулечицитѣ, на птичкитѣ, на растенията, на чиститѣ кристални извори и нека въ тебе се зароди велико вѫтрѣшно желание да се позанимаешъ съ тѣхъ, да научишъ, защо сѫ създадени тѣ. Отъ всичко това ти трѣбва да изпиташъ красивъ трепетъ на своята душа. Питамъ: какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Като се намѣрятъ прѣдъ нѣкой чистъ планински изворъ, изведнъжъ натопяватъ вѫтрѣ калнитѣ си обуща, да ги измиятъ. Не, приятелю, намѣришъ ли се прѣдъ такъвъ изворъ, ще се спрешъ при него съ благоговѣние, ще свалишъ шапката си, ще измиешъ лицето си, ще пиешъ отъ водата му и ще кажешъ: Господи, помогни ми да изчистя сърцето си и да просвѣтя ума си, като водата на този изворъ. Изворътъ е живъ. Отъ хиляди години при него седи нѣкой възвишенъ духъ и работи, изпълнява своето прѣдназначение. Затова отидете ли при нѣкой изворъ, пийте отъ водата му, измийте се и благодарете! Казвате: вѣрно ли е всичко това? Питамъ: вѣрно ли е, че ме слушате сега да ви говоря? Вѣрно ли е, че сте българи? Има реални нѣща въ свѣта, но има и нереални. Реалнитѣ нѣща нѣматъ начало, нѣматъ и край. Казвате: апостолъ Павелъ е проповѣдвалъ нѣкога въ миналото Христовото учение. Не, той не е проповѣдвалъ само въ миналото; той проповѣдва и сега. Ние не гледаме на Христа и на Неговото учение, като на минало нѣщо; ние не гледаме на Христа и на учението Му, като нѣщо, което ще дойде въ бѫдеще; ние гледаме на Христа и на Неговото учение, като на вѣчно настояще. Казвате за нѣкого: този човѣкъ се мисли за нѣщо по-горѣ отъ Христа. Така може да мисли само този, който живѣе въ закона на самосъзнанието. Рѫката не може да се отдѣли отъ тѣлото и да каже, че тя седи по-високо отъ него. Всички трѣбва да знаете, че съставлявате едно цѣло, въ което всѣки заема своето опрѣдѣлено мѣсто. Ние знаемъ, кое мѣсто въ цѣлото заема Христосъ, кое — апостолъ Павелъ, кое — Буда, кое — Шекспиръ, кое — Бетховенъ и т. н. Ние точно знаемъ мѣстата на всички хора и поставяме всѣки на неговото опрѣдѣлено мѣсто — нито по-горѣ, нито по-долу отъ това, което имъ е дадено и което тѣ заслужаватъ. Напримѣръ, никой до сега не е далъ на Бетховена това мѣсто, което ние му даваме. За въ бѫдеще ще дойдатъ музиканти, които ще създадатъ нѣщо повече отъ Бетховена. Ще кажете: възможно ли е това? Ако вашето дѣте днесъ кѫса букваря си, когато стане възрастенъ човѣкъ, на 33 години, той ще създаде нѣщо хубаво, велико. Той може да стане великъ музикантъ, или великъ поетъ, или великъ художникъ. Когато човѣкъ стане на 33 години, когато създаде нѣщо хубаво и велико въ своя животъ, той може да се нарече вече истински човѣкъ. И тъй, млади и стари, всички трѣбва да се освободимъ отъ заблужденията и да разберемъ, че живѣемъ въ настоящето. Нѣкой казва: не мога да търпя! — Ще търпишъ. —Не мога да бѫда милостивъ. — Ще бѫдешъ милостивъ! — Слабъ съмъ. — Ще станешъ силенъ! Щомъ влѣземъ въ козмическото съзнание, ние ще придобиемъ качества, необходими за бѫдещето положение или за Синоветѣ Божии, които ще могатъ да прѣодоляватъ всички мѫчнотии. Казано е: „Роденото отъ плътьта, плъть е; роденото отъ Духа, духъ е.“ Ако живѣемъ по плъть, ще умремъ; ако живѣемъ по духъ, ще придобиемъ Вѣчния Животъ. Вѣчниятъ Животъ, новиятъ животъ включва всичко въ себе си. Всички религии водятъ до вратата на козмическото съзнание. Всички вѣрвания, съ които до сега сме били облѣчени, ще останатъ настрана. Казано е въ Писанието: „Ние нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ.“ Това подразбира, че като влѣземъ въ козмическото съзнание, ще се облѣчемъ съ нови дрехи, ще се измѣнимъ. Новитѣ дрехи прѣдставляватъ новитѣ разбирания, новитѣ вѣрвания, съ които нашето сърце, нашиятъ умъ и нашиятъ духъ ще се облѣкатъ. Щомъ се облѣчемъ съ тия нови дрехи, тогава ще бѫдемъ „братя“ въ пълния смисълъ на думата и ще се познаемъ. Можешъ да имашъ братъ само въ живота на козмическото съзнание. Сега всички трѣбва да работимъ за своето самоусъвършенствуване. Готовитѣ души за новъ животъ трѣбва да влѣзатъ въ козмическото съзнание, за да отворятъ мѣсто на другитѣ. Този е пѫтьтъ, по който ще дойде спасението на човѣчеството. Когато хората възприематъ новото учение и заживѣятъ въ козмическото съзнание, умразата, завистьта, недоволството — всички отрицателни чърти въ живота на човѣка ще изчезнатъ. Това се разбира въ стиха: „Господъ ще заличи всичкитѣ ни грѣхове.“ Всичко отрицателно, което носимъ отъ живота на съзнанието и самосъзнанието, ще се заличи и вече нѣма да бѫдемъ хора, прѣгърбени отъ тежеститѣ на живота, изтощени отъ неуспѣхи и недоразумѣния. Сега гледашъ нѣкой, върви отчаянъ, замисленъ. — Какво си се замислилъ? Мисля, какъ да изкарамъ прѣхраната си. Значи, самосъзнанието разрѣшава въпроса за прѣхраната, а козмическото съзнание разрѣшава въпроса за любовьта къмъ Бога. Разрѣшимъ ли този въпросъ, любовьта ще донесе своето изобилие, отъ което ние ще се хранимъ. Тогава цѣлата земя ще се прѣвърне въ райска градина, въ която ще има работа за всички. Кой каквито дарби или възможности има, ще се прояви. Нѣкой може да пише, ще му дадатъ условия да напише най-хубавата си работа. Сега, седите безъ работа, безъ импулсъ въ живота и казвате: остарѣхме вече. — Защо сте остарѣли? Отъ много грижи, отъ безвѣрие. Вие не вѣрвате въ настоящето, а вѣрвате въ бѫдещето, което носи смърть. Не, въ настоящето ще вѣрвате! Ще вѣрвате въ Отца си, както Синътъ вѣрва въ Него и приема Неговия животъ. Щомъ вѣрвате въ Отца си, и Той ще живѣе въ васъ. Всѣки, който живѣе въ козмическото съзнание, само той може да разбере, какво значи да имашъ съприкосновение съ Бога. Най-малкото докосване до съзнанието на Бога донася такава радость за душата, за която Павелъ казва: „Щастието, което ни очаква за въ бѫдеще, не може да се сравни съ богатствата на цѣлия свѣтъ“. Само по този начинъ животътъ ни ще бѫде пѣсень и музика. Мисъльта ни ще бѫде като Божията мисъль; чувствата ни — като Божиитѣ чувства, дѣйствията ни — като дѣйствията на Бога. Вземемъ ли перото, отъ него ще се изливатъ велики свещени мисли и който прочете написаното, ще каже: благословена да бѫде рѫката, която е написала тѣзи Слова! Благословена да бѫде устата, която е изрекла тѣзи слова! Питамъ: този животъ нѣма ли смисълъ? Казвамъ: досега вие всички сте имали само прѣдчувствие за това велико съзнание. Пожелавамъ на всинца ви да прѣживѣете поне единъ такъвъ день! Ако не можете цѣль день, поне за единъ часъ, или за една минута, или най-малко за една секунда да имате съприкосновение съ Божественото съзнание! Този кратъкъ моментъ ще донесе блага на душата ви за хиляди години. Незабравимъ моментъ е той! Велико събитие за цѣлия козмосъ е да се приближи Богъ до нѣкоя душа! Всички сѫщества, и висши, и низши, ще отправятъ всичкото си внимание къмъ тази душа и ще я питатъ: какво ти каза Господъ? Този е най-тържествениятъ день въ живота на душата. И ангели, и богове, и светии — всички ще се заинтересуватъ отъ нея. Всѣко докосване на Бога до една душа, означава откриване на новъ, великъ свѣтъ. Този човѣкъ може вече да каже: азъ живѣя въ Божията Любовь; дишамъ свѣтлината на Божията Мѫдрость, движа се въ великата Божия Истина, която носи свобода и просторъ за душитѣ, като раздаватъ всичко, което Богъ ми е далъ. Човѣкътъ на Истината разполага съ неизчерпаемо богатство. Той живѣе въ изобилието на Божията Любовь. Пакъ ви пожелавамъ да прѣживѣете този великъ и славенъ моментъ, който прѣдставлява идването на вашия възлюбенъ. Дойде ли този моментъ, всичко старо, всичко прѣходно ще се обезсмисли. Този моментъ може да бѫде още днесъ, въ настоящето, въ което се движите и живѣете. Само този моментъ е въ сила да смекчи човѣка, да измѣни лицето му и да го облагороди. Влѣзете ли въ живота на козмическото съзнание, всѣкаква лъжа, всѣкаква неправда ще изчезне отъ васъ. Тогава вие нѣма да приличате на онзи богаташъ, който се скривалъ отъ всички посѣтители, които отивали при него за материална помощь. Отива единъ бѣденъ поетъ при този богаташъ да му иска нѣкаква парична помощь, но той казва на слугата си: кажи, че ме нѣма въ кѫщи! Единъ день богаташътъ има нужда отъ поета и отива въ дома му. Поетътъ излиза самъ прѣдъ богаташа и му казва: днесъ не съмъ у дома си, не мога да Ви приема. — Какъ тъй, нали този, съ когото говоря сега, сте Вие самъ, поетътъ, когото търся? — Не вѣрвате ли, че не съмъ у дома си? Какъ азъ можахъ да повѣрвамъ на вашия слуга, че Ви нѣма въ кѫщи, а Вие не вѣрвате на мене? — Нали Вие сте поетътъ? —Да, азъ съмъ, но не съмъ за Васъ. Казвамъ: така се приематъ хората, когато живѣятъ въ самосъзнанието. Обаче, когато влѣзатъ въ козмическото съзнание, тѣ ще отворятъ широко вратата си за своя приятель съ братска усмивка, съ свѣтълъ умъ и съ чисто сърце. Какъвъ по-хубавъ приемъ отъ този може да очаквате? Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да разполага човѣкъ съ вѫтрѣшенъ миръ и доброта! Какво по-хубаво отъ това, да виждашъ навсѣкѫдѣ Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина? Нѣма по-добри условия за работа отъ този животъ. И тъй, пожелавамъ на всички да прѣживѣете момента на съприкосновение съ Бога, Който ще събуди въ душитѣ ви непрѣодолимо желание и силенъ копнежъ за постигане на новия животъ — живота на Божественото, козмическото съзнание! Бесѣда отъ Учителя, държана на 2 Януарий 1927 година въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Едно стадо „И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Иоана 10:16 Отъ памтивѣка още между всички органически сѫщества се забѣлѣзва стремежъ къмъ обединение. Този стремежъ отчасти може да се уподоби на групирането на овцитѣ въ едно стадо. Овцитѣ се намиратъ въ стадно състояние, но това още не опрѣдѣля стадото. Обаче, стадното състояние изключва всѣкакво съзнание. Защо? — Защото въ стадно състояние може да се намиратъ и пѣсъчнитѣ зрънца, които нѣматъ съзнание. Но обединението, като съзнателенъ процесъ, прѣдставлява вѫтрѣшенъ стремежъ въ всѣко живо сѫщество. Всѣко сѫщество се стреми да се обедини, да се съсрѣдоточи къмъ нѣщо. Казвамъ: ние говоримъ за ума, за сърцето, за волята, за душата и за духа на човѣка, но дѣ е въ сѫщность човѣкътъ? Ще кажете, че човѣкъ се намира въ тѣлото си. Ако човѣкъ се намира въ тѣлото си, неговото тѣло трѣбва да бѫде всѣкого бодро, никога да не отпада, а ние виждаме, че то отпада. Ако човѣкъ се намира въ очитѣ си, тѣ никога не трѣбва да се затварятъ, а ние виждаме, че очитѣ се затварятъ. Ако човѣкъ е въ ушитѣ, тѣ никога не трѣбва да оглушаватъ, а ние виждаме, че ушитѣ понѣкога оглушаватъ. Ако човѣкъ живѣе въ мозъка, мозъкътъ никога не трѣбва да прѣкѫсва процеса на мисленето, а ние виждаме случаи, когато мозъкътъ на човѣка се парализирва, не може да мисли. Значи, въ човѣшкото тѣло нѣма опрѣдѣлено мѣсто, на което можемъ да посочимъ, че тукъ или тамъ живѣе човѣкътъ. Обаче, човѣкъ се проявява чрѣзъ своето тѣло. Всѣко мѣсто, прѣзъ което се проявява човѣкътъ, ние наричаме „сѫщина на разумния животъ“. Който знае това мѣсто, той е придобилъ закона на безсмъртието. Силата на човѣка седи въ вѫтрѣшното единение, вѫтрѣшното единство, до което той е достигналъ. Това мѣсто въ човѣка е недостѫпно. Всѣки, който е придобилъ вѫтрѣшното единство въ себе си, той се отличава съ дълбокъ вѫтрѣшенъ миръ, съ голѣмо равновѣсие. Никакви външни промѣни не съ въ състояние да разклатятъ мира и равновѣсието на този човѣкъ. Днесъ всички хора се подаватъ на външнитѣ промѣни: срѣщате единъ човѣкъ веселъ, разположенъ, но слѣдъ нѣколко часа разположението му изчезва; срѣщате другъ човѣкъ здравъ, бодъръ, слѣдъ нѣколко часа го виждате посърналъ, боленъ. При тѣзи промѣни въ състоянието на човѣка, не може да има единство нито въ мислитѣ, нито въ чувствата, нито въ дѣйствията му. Докато е здравъ, той мисли едно, като се разболѣе — мисли друго. Когато обича, той мисли да направи едно; когато мрази, той мисли да направи друго. Дѣ е човѣкътъ? Дѣто има обичь и умраза, тамъ истинскиятъ, разумниятъ животъ не се проявява. Тамъ има дѣятелность, има проява на човѣшкия животъ, но смисълътъ на живота не е въ контраститѣ. Казвате: азъ обичамъ еди-кой си човѣкъ. — Кое, именно, обичате въ него? — Ума. — Дѣ е умътъ на човѣка? То е все едно да ви запитатъ, кое е цѣнното въ Библията. Единъ ще посочи извѣстни мѣста отъ Библията, втори ще посочи други нѣкои и т. н. Обаче, важно е да се каже, кое мѣсто въ нея прѣдставлява единството, единението. Единението, единството се намира вънъ отъ Библията, а не вѫтрѣ въ нея. Сега, за изяснение на мисъльта си ще ви приведа слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че вие имате едно пиано, или единъ органъ. Това пиано за насъ е дотолкова важно, доколкото чрѣзъ него може да се прояви реалностьта или разумностьта на живота. Дѣ се крие тази разумность: въ самото пиано или нѣкѫдѣ извънъ него? — Разумностьта ще се прояви чрѣзъ онзи пианистъ и изпълнитель, който ще седне прѣдъ пианото, ще изсвири едно парче и слѣдъ това ще се оттегли настрана, а пианото ще остане сѫщо така безгласно и глухо, каквото е било и прѣди това. Значи, реалното, разумното не е нито въ пианото, нито въ неговитѣ клавиши, а въ натискане на клавишитѣ отъ нѣкое разумно сѫщество. Ще се разнасятъ хармонични звукове, а ние, които слушаме, казваме: еди-кой си свири на пиано. Значи, звуковетѣ, които се прѣдаватъ чрѣзъ клавишитѣ, сѫ отгласъ на разумното въ човѣка, който свири. Ето защо, когато нѣкой свири на пиано, напримѣръ, ние харесваме неговото свирене; другъ нѣкой свири — не ни харесва. Обикновено, когато обичаме нѣкого, ние харесваме всичко, каквото той прави: пѣе ли, говори ли, свири ли — ние намираме, че всичко е добро и хармонично. Законъ е това! Обичаме ли нѣкого, и глупоститѣ му търпимъ; не го ли обичаме, и Божествени работи да върши, казваме: това нѣщо не струва. Слѣдователно, разумнитѣ нѣща въ свѣта не се опрѣдѣлятъ отъ тѣхнитѣ външни качества, но отъ това, което е въ насъ, какъ ние гледаме на тѣзи нѣща. И тъй, каквото човѣкъ върши, трѣбва съзнателно да го проучва и наблюдава. За всѣко нѣщо той трѣбва да си дава отчетъ. Легне ли вечерь да спи, човѣкъ трѣбва да се запита: дѣ ще бѫда прѣзъ врѣме на съня? Дѣ отивамъ? Рече ли да говори, нека прослѣди, съ каква дума, съ каква мисъль започва разговора или рѣчьта си. Въ какво се проявява единството на вашитѣ мисли, чувства и дѣйствия? Мнозина оставатъ разрѣшението на този въпросъ въ бѫдещето и казватъ: като отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще се занимаваме съ тази работа. Сега ни занимаватъ по-близки до насъ въпроси. Да се мисли така, това е чисто материалистическо гледище. Онзи свѣтъ, за който говорѣте, е този свѣтъ, въ който сега живѣете. Нѣщата трѣбва да се разбирата по сѫщина, а не само по външната форма или състояние. Напримѣръ, казвате за нѣкой човѣкъ, че лицето му се измѣнило, че очитѣ му светнали, или пъкъ загаснали. Въ сѫщность, нито очитѣ на този човѣкъ сѫ свѣтнали, нито лицето му се е измѣнило. Когато очитѣ на човѣка изглеждатъ по-свѣтли, това показва състоянието на неговия умъ; когато пъкъ изглеждатъ по-тъмни, това показва състоянието на неговия стомахъ. Значи, има нѣкаква връзка между вѫтрѣшнитѣ състояния на човѣка и външното изражение на неговитѣ очи и лице, но сами по себе си очитѣ не могатъ да станатъ нито по-свѣтли, нито по-тъмни. Сѫщо така и клавишитѣ на пианото сами по себе си не могатъ да бѫдатъ музикални. Музикалностьта имъ седи вънъ отъ тѣхъ, въ лицето, което ще свири на пианото. Обаче, все пакъ има извѣстна връзка между пианиста и клавишитѣ. Той удря на клавишитѣ, които докосватъ извѣстни струни; тѣзи струни произвеждатъ извѣстенъ родъ трептения, които идатъ отъ специална срѣда. Значи, музиката не се произвежда на физическия свѣтъ, а въ единъ по-възвишенъ свѣтъ. По сѫщия начинъ, когато става въпросъ за възприемане на извѣстни образи и впечатления отъ външния свѣтъ, пакъ се извършва единъ скритъ, вѫтрѣшенъ процесъ въ насъ, слѣдъ което ние имаме прѣдстава за образа. Напримѣръ, вие виждате единъ човѣкъ и казвате: виждамъ единъ такъвъ и такъвъ човѣкъ и започвате да го описвате. Какъ става това виждане? Свѣтлината, която иде отъ този човѣкъ, пада въ очитѣ ви, дѣто се прѣчупва и послѣ отразява. По този начинъ свѣтлината се трансформира нѣколко пѫти въ вашитѣ очи, и вие получавате извѣстно впечатление за този човѣкъ, за този образъ и вече можете да го опишете съ най-голѣми подробности. Тъй щото, ако въ окото не става този вѫтрѣшенъ процесъ съ свѣтлината, по механически начинъ вие не бихте могли да получавате никакви впечатления отъ външния свѣтъ. Влѣзете ли въ интимна вѫтрѣшна връзка съ трептенията на свѣтлината, която излиза отъ даденъ човѣкъ, вие се свързвате съ него, създавате истинско, трайно приятелство въ вѣчностьта. Много отъ сегашнитѣ връзки между хората могатъ да се уподобятъ на състояния, прѣдизвикани отъ извѣстни болести у тѣхъ. Нѣкой човѣкъ страда, напримѣръ, отъ огненица, и въ това състояние той бълнува, говори за майка си, за баща си, за брата си, за сестра си, за нѣкои приятели, иска да ги види, но всичко това продължава, докато и огненото състояние трае. Мине ли болестьта, и връзкитѣ се прѣкѫсватъ. Подобно нѣщо прѣдставлява и ревностьта въ човѣка. Богатиятъ човѣкъ ревнува. Защо? — Да не взематъ кѫщата му. Учениятъ изобрѣтатель ревнува. Защо? — Да не открадне нѣкой изобрѣтението му. Религиозниятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своето вѣрую. Влюбениятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своята любовь. Изобщо, всички съврѣменни хора се страхуватъ за нѣщо, да не го изгубятъ. Питамъ: каква реалность може да сѫществува тамъ, дѣто има страхъ? Какво е това богатство, или каква е тази вѣра, любовь, които могатъ да се изгубятъ? Това не е нито богатство, нито вѣра, нито любовь. Това съ останки отъ архаическата епоха, а хората мислятъ, че иматъ любовь, че иматъ вѣра, или пъкъ че разполагатъ съ нѣкакво богатство. Питате: на какво се дължатъ тѣзи голѣми страдания въ свѣта? — Страданията се дължатъ на голѣмата разпокъсаность въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка. Или съ други думи казано: отсѫтствието на единство, на единение въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка произвеждатъ страданията. Дойде ли едно малко прѣпятствие въ живота на човѣка, то прѣдизвиква веднага прѣкъсване на неговитѣ мисли, тѣ пъкъ произвеждатъ прѣкъсване въ чувствата, и той започва да страда. Най-малкото съмнѣние също така създава страдания. Казвате: ние вѣрваме въ Бога. Питамъ: истинска, положителна вѣра ли е тази, която се прѣкѫсва отъ най-малкото съмнѣние? Всичко, което иде отвънъ и прѣкѫсва връзката въ нашитѣ мисли и чувства, е една самоизмама, която, обаче, показва, че ние още не сме дошли до сѫщностьта на нѣщата. Дойдемъ ли до сѫщностьта на нѣщата, и ние другояче ще дѣйствуваме. Тогава никой не ще може да постави граница между Бога и човѣшката душа. Когато Христосъ казва: „Овцитѣ, които Отецъ ми е далъ, никой не може да вземе отъ рѣката ми“, Той е подразбиралъ, именно, вѫтрѣшното единство, вѫтрѣшното единение. Слѣдователно, ние не трѣбва да се безпокоимъ отъ това, че нѣкой може да вземе вѣрата, или любовьта ни, или друго нѣщо. Всѣко нѣщо, което се взима отъ насъ, то е заблуждение. Радвайте се, че сте се освободили отъ едно заблуждение! Защо ви е това заблуждение? Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения. Има хора, които слѣдъ десетгодишенъ религиозенъ животъ ставатъ безвѣрници и казватъ: ние сме били заблудени досега. Добрѣ, че се освободихме отъ тѣзи заблуждения. Има случаи пъкъ, когато хора, които сѫ прѣкарали десеть години въ голѣмо безвѣрие, ставатъ религиозни и казватъ: добрѣ, че намѣрихме правия пѫть. Питамъ: кои отъ двѣтѣ категории хора сѫ дѣйствително на правия пѫть? — Нито еднитѣ, нито другитѣ. Защо? — Защото религиознитѣ хора сѫ попаднали точно на мѣстото на безвѣрницитѣ, а безвѣрницитѣ сѫ попаднали на мѣстото на религиознитѣ, но и еднитѣ, и другитѣ не сѫ убѣдени въ своитѣ възгледи. Утрѣ тѣ пакъ ще измѣнятъ, ще излѣзатъ отъ това положение. Това е едно прѣхвърляне, подобно на онова, което ученитѣ правятъ въ своята рѣчь. Тѣзи прѣхвърляния наричатъ вметнати изречения. Когато трѣбва да се говори Истината, въ съврѣменнитѣ хора се забѣлѣзва вѫтрѣшенъ страхъ, да не изгубятъ живота си, да не се лишатъ отъ сѫщностьта на нѣщата. Ако е въпросъ за изгубване на живота, или отъ лишаване на сѫщностьта въ живота, всичко това е отдавна загубено. Подъ думата „животъ“ се разбиратъ самостоятелнитѣ, благоприятнитѣ условия, при които душата може да се развива; подъ „смърть“ се разбира лишаване на душата отъ тия условия. Ако човѣкъ може да умре въ затвора отъ гладъ, или ако могатъ да отнематъ живота му, както соколътъ отнима живота на нѣкоя птичка, или вълкътъ на нѣкоя овца, какъвъ човѣкъ може да се нарече той? Обаче, трѣбва да се знае, че човѣкъ още не живѣе въ реалностьта. Ако една негова мисъль или едно негово чувство се проявява и изгубва, той не живѣе въ полето на реалностьта. Въ реалния животъ не ставатъ такива рѣзки промѣни. Този животъ е животъ на единство, животъ на безсмъртие. Единството е раятъ за човѣшката душа. За това единство мечтае всѣки човѣкъ и казва: слѣдъ смъртьта си ние ще отидемъ въ рая. Ще ви разкажа единъ анекдотъ за единъ свещеникъ и неговата несбѫдната надежда да отиде слѣдъ смъртьта си въ рая. Този свещеникъ казвалъ на своята попадия: „Ако се случи да умра по-рано отъ тебе, когато дойдешъ и ти въ другия свѣтъ, ще ме търсишъ въ рая, тамъ ще бѫда азъ, нѣкѫдѣ въ първитѣ редове“. И наистина, първо той умрѣлъ, а тя — нѣколко години слѣдъ него. Щомъ се видѣла въ другия свѣтъ, тя веднага тръгнала да търси попа. Първо отишла въ рая, прѣгледала навсѣкѫдѣ, но не видѣла никѫдѣ попа. Тя излѣзла оттамъ, и тръгнала да го търси на друго мѣсто. Най-послѣ отишла въ ада и тамъ го намѣрила. Като разглеждатъ този анекдотъ, мнозина се спиратъ върху факта, че свещеникътъ не могълъ да влѣзе въ рая; обаче, азъ се спирамъ върху факта, защо попадията, като могла да влѣзе веднъжъ въ рая, трѣбвало да излѣзе оттамъ и да търси попа, когото най-послѣ намѣрила въ ада. Значи, раятъ за нея, е нейниятъ свещеникъ“. Тя си казва: щомъ моятъ попъ не е въ рая, и азъ ще отида при него, макаръ и въ ада. Питамъ: какъвъ е този рай, въ който хората запазватъ помежду си сѫщитѣ отношения, каквито сѫ имали и на земята? Не е рай това мѣсто, което е пълно съ майки, бащи, попове, владици, патриарси и др. Между сѫществата на рая нѣма ни поменъ отъ такива отношения, каквито ние познаваме на земята. Ако запитате нѣкого отъ жителитѣ на рая, какво нѣщо е майка, баща, попъ, учитель, царъ или какво и да е друго титуловано лице, той нищо не може да ви каже, защото тамошнитѣ отношения се различаватъ коренно отъ отношенията между хората на земята. Когато се каже думата „царь“, ние веднага си прѣдставяме лице съ корона на главата, съ особена мантия, а около него цѣла свита отъ хора и войска. Когато се каже думата „владика“, ние веднага си прѣдставяме духовно лице, съ корона на главата, съ особена мантия, съ кръстъ и съ Евангелие въ рѫка. Обаче, въ всички тия нѣща нѣма единство, вслѣдствие на което цѣлото човѣчество живѣе въ заблуждения: въ науката, въ литературата, въ изкуството, въ философията, въ религията — навсѣкѫдѣ има заблуждения. Когато четемъ нѣкоя драма, или я гледаме прѣдставена на сцената, ние не се интересуваме толкова отъ актьоритѣ, колкото отъ автора на тази драма. Драмата, която той е написалъ, опрѣдѣля неговата възрасть, както и това, дали е жененъ, или не, при какви условия е живѣлъ и при какви условия създалъ своето произведение. Послѣ разглеждаме главнитѣ дѣйствуващи лица въ драмата, главнитѣ герои и виждаме, какъ авторътъ ги поставя въ трудни условия, които тѣ не могатъ да издържатъ, и въ края на краищата, се самоубиватъ. Тогава имаме вече трагедия. Кои сѫ подбудителнитѣ причини, зарадъ които героятъ трѣбва да умре? Казвате: такива сѫ днешнитѣ условия на животъ. Кое е по-добрѣ: героятъ да умре, или да остане живъ? Когато героятъ умира; съ тава авторътъ иска да произведе по-голѣмъ ефектъ върху чувствата на хората, за да имъ въздѣйствува. Когато героятъ умира, това показва нѣкаква слабость, нѣкаква животинска чърта въ характера му. Съ смъртьта на героя, вмѣсто да повдигне чувствата на хората, авторътъ ги развращава. Тѣ привикватъ къмъ убийства, къмъ груби прояви, къмъ насилие. Ако героятъ не би умрѣлъ, това ще подѣйствува по-добрѣ върху читателитѣ на дадена драма или трагедия. Геройството на човѣка седи въ понасяне на всички мѫчнотии и страдания. Другъ авторъ пъкъ ще вземе единъ отъ героитѣ си и ще го постави въ положението на крадецъ: ще открадне нѣкаква голѣма сума, за която ще го затворятъ, ще го оковатъ и така ще пролежи въ нѣкой затворъ цѣли 20 — 30 години, слѣдъ което ще излѣзе, безъ да се разкае. Питамъ: каква цѣль прѣслѣдва авторътъ съ тази своя идея? Той иска да изнесе прѣдъ свѣта лошитѣ послѣдствия отъ прѣстъпленията, но и съ това нищо не се постига. Слѣдъ всичко това прѣстъпленията се увеличаватъ, убийствата — сѫщо. На съврѣменния свѣтъ трѣбва да се изнесатъ контраститѣ на живота, т. е. това, което днесъ е изгубено, което липсва. Животътъ трѣбва да се изнесе въ този видъ, както е билъ първоначално създаденъ, въ своята първична чистота и светость, а не въ неговия изопаченъ видъ. Въ природата нѣма трагедия, нѣма и комедия. Комедията и трагедията сѫ човѣшки измислици, човѣшки изобрѣтения, резултатъ на изопачения съврѣмененъ животъ. Въ природата има само драма и дѣйствия. Когато човѣкъ се намѣри въ комично положение, това значи, че той не е попадналъ въ цѣльта си. Когато пъкъ се намѣри въ трагично положение, това значи, че той не е прѣдвидилъ нѣщата. Този човѣкъ се намира въ положението на малкото дѣте, което иска да воюва съ слонъ. Слонътъ се приближава до него, хваща го съ хобота си, повдига го изъ въздуха, пораздвижва го малко, послѣ го сваля пакъ на земята, поглежда го снизходително и му казва: искашъ ли да воювашъ съ мене? Слушай, втори пѫть не се осмѣлявай да правишъ този опитъ! Засега това е само драма, но ако втори пѫть пристѫпишъ къмъ мене съ своитѣ глупости, драмата ще се прѣвърне въ трагедия. Що е драма въ живота? — Първиятъ опитъ на малкото дѣте да се бори съ слона, но се оттегля назадъ. Що е трагедия? — Резултатъ отъ настояването на малкото дѣте да се брои съ слона. Казвамъ: въ живота има само трагедия и комедия, а въ природата — само драма. Истинската драма, трагедия и комедия се извършва въ самия човѣкъ. Той се блъска натукъ-натамъ въ живота и като се намѣри прѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ крахъ, замисля се и се произнася: това е крайна несправедливость! Защо? — Защото той или издига своя герой на положение, което не заслужава, или пъкъ за извѣстна грѣшка или прѣстѫпление го осѫжда на смърть. Той отива отъ една крайностъ въ друга. И като излѣзе тази драма или трагедия на бѣлъ свѣтъ, ще се прѣдставя нѣколко пѫти на сцената. Питамъ: какво допринесоха всички тия драми и трагедии за човѣчеството? Животътъ на съврѣменнитѣ хора не прѣдставлява ли дѣйствителни драми, трагедии и комедии? Тѣхнитѣ герои не играятъ ли по-добрѣ отъ актьоритѣ на сцената? Дѣ ще намѣрите по-жива сцена и по-велики актьори отъ тѣзи въ дѣйствителния животъ? Излѣзте на разходка по улицитѣ на нѣкой голѣмъ европейски градъ, и на всѣка стѫпка ще се натъкнете на актьори отъ разни драми, трагедии и комедии. Обаче, за въ бѫдеще, когато дойдатъ новитѣ автори, които ще живѣятъ въ закона на единството, понеже тѣ ще разбиратъ връзката между явленията въ цѣлокупния животъ, тѣхнитѣ герои никога нѣма да умиратъ; тѣ нѣма да ги поставятъ прѣдъ тежки изпити, за които не сѫ готови. Новиятъ драматургъ нѣма да си поставя за цѣль да показва на хората, че животътъ е тежъкъ, че въ свѣта сѫществува несправедливость и т. н. Прѣди всичко тежестьта на живота, несправедливостьта и редъ отрицателни прояви въ него, сѫ резултатъ отъ неразбиране на живота. Новиятъ писатель нѣма да поставя своя герой или своята героиня на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя жена или нѣкой мѫжъ, да плачатъ, да имъ се молятъ за спасение, за милость. Не е било и нѣма да бѫде това — единъ обикновенъ мѫжъ да спаси нѣкоя жена, или една обикновена жена да спаси нѣкой мѫжъ. Защо трѣбва, единъ момъкъ да пада на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя мома и да я счита негова спасителка? Или, защо трѣбва, една мома да очаква нѣкой момъкъ да я спаси? Възможно ли е това? Докато момата е срещнала този момъкъ, той може-би най-малко десеть пѫти е окървавилъ рѫцѣтѣ си съ своитѣ жертви. Ще кажете: това е било нѣкога, прѣди да се срещнатъ този момъкъ и тази мома. Не, писателитѣ трѣбва да изнасятъ на сцената само това, което сѫществува въ дѣйствителность. Никой никого не може да спаси, освѣнъ Богъ. Казано е въ Писанието, че Богъ направи човѣка по образъ и подобие свое. Значи, той е душа излѣзла отъ Бога. Щомъ е така, тази душа не може да колѣничи прѣдъ една мома или прѣдъ единъ момъкъ и да очакватъ единъ отъ другъ спасението си. Богъ спасява душитѣ. Той прѣпорѫчва на хората да живѣятъ въ абсолютна чистота, за което е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога“. Когато Давидъ искаше да съгради храмъ на Бога, Богъ му каза: „Ти не можешъ да ми направишъ храмъ. Твоитѣ рѫцѣ сѫ опръскани съ кръвьта на толкова жертви! Твоятъ синъ, Соломонъ, ще ми съгради храмъ“. При това Давидъ бѣше приятель на Бога! Сѫщо така и Мойсей, такъвъ голѣмъ законодатель, и той не можа да влѣзе въ обетованата земя. Днесъ всички писатели, проповѣдници, учители, философи, на общо основание, все учатъ хората и търсятъ начинъ, какъ да ги спасятъ. Всѣки авторъ въ края на книгата си ще спаси поне единъ човѣкъ. Казвамъ: който се наема да спасява, той трѣбва всички да спаси. Това значи истинско спасение. Въ великата книга на природата е писано: „Само Богъ може да спасява“. И при най-голѣмитѣ страдания и падения, и при най-страшнитѣ грѣхове и прѣстѫпления, които човѣкъ можа да извърши, Божественото въ него — великиятъ драматургъ, който живѣе въ душата му, казва: „Не бой се, ще изплувашъ отъ това състояние“. Божествениятъ гласъ казва на светиитѣ, на праведницитѣ: „Работете, помагайте на страдащитѣ, на слабитѣ!“ Сѫщеврѣменно този гласъ говори и на грѣшницитѣ: „Пъплете нагорѣ!“ Казвамъ: всѣки отъ васъ трѣбва да има такова вѣрую, което да го изведе на спасителния брѣгъ. Въ какво вѣрвате, това е безразлично, стига вашето вѣрую да ви изведе на спасителния брѣгъ и да ви крѣпи въ живота. Ние взимаме думата „вѣрую“ въ най-широкъ смисълъ. Казвате: веднъжъ съмъ дошълъ на земята, нѣма какво да правя, ще живѣя. — Добрѣ, ако можешъ да живѣешъ, ти разбирашъ смисъла на живота; ако слѣдъ 20 години умрешъ, ти се самоизлъгвашъ. — Нищо отъ това, ще замина за другия свѣтъ. Ходилъ ли си другъ пѫть на онзи свѣтъ? — Не съмъ ходилъ, но сега мисля да отида. — Ти никога не можешъ да отидешъ тамъ, дѣто не си ходилъ. Христосъ казва: „Излѣзохъ отъ Отца си и при Него се връщамъ“. Той не отива на нѣкое непознато мѣсто, но отива тамъ, отдѣто е дошълъ. Нѣкой казва: азъ ще отида въ рая. — Ходилъ ли си тамъ? — Не съмъ ходилъ. —Щомъ не си ходилъ, и сега не можешъ да отидешъ. Други пъкъ казватъ за себе си: азъ съмъ грѣшникъ, или азъ съмъ праведникъ. Питамъ: кога и какъ научихте, че сте грѣшници? Или, кога и какъ научихте, че сте праведни? Да мислите така, това сѫ човѣшки заблуждения, човѣшки изобрѣтения. Ние наричаме грѣшникъ този човѣкъ, който не върши волята Божия; праведникъ наричаме този, който изпълнява волята Божия. Думитѣ „праведникъ и грѣшникъ“ изразяватъ състояния, но не и качества на човѣшката душа. Когато хората казватъ за нѣкого, че е праведенъ, съ това тѣ искатъ да прѣдставятъ, че въ кръвьта на този човѣкъ прониква това състояние, а не че той изпълнява волята Божия. За другъ нѣкой казвате: този човѣкъ е много добъръ. Какъ провѣрихте това? Добротата не е нѣщо материално. Въ великото единство на живота добродѣтельта не може да се ограничи само въ единъ актъ. Казвате: този човѣкъ е добъръ, защото ми даде пари. — Добриятъ човѣкъ не дава пари. Въ другъ случай казвате: моята майка е добра, защото ме роди. — Добрата майка не ражда. Вие разбирате думата „раждане“ въ букваленъ смисълъ. Истинско раждане подразбира да родишъ дѣте, което никой не може да го отнеме. Могатъ ли да взематъ дѣтето ти, това значи „добиване„, а не раждане. Раждането подразбира идея, която може да расте. Въ която рѫка, глава или душа влѣзе тази идея, тя може да се разширява, да стане толкова велика, че всѣки, който се опита да я вземе, да я открадне, дълго врѣме ще помни, какво е направилъ. Казва се въ Писанието: „Роденото отъ Бога грѣхъ не прави“. Хората пъкъ казватъ: роди ли се човѣкъ на земята, все ще направи нѣкакви грѣхове. Напримѣръ, защо сгрѣши Адамъ? — Той сгрѣши, понеже самъ прѣкѫсна връзката си съ Бога. Когато Богъ го постави въ рая, запита го: Какъ искашъ да живѣешъ — като животнитѣ, или като мене? Адамъ погледна Бога, погледна животнитѣ и каза: нѣкакъ ми попада повече да живѣя като животнитѣ. По този начинъ той самъ се отдѣли въ сърцето си отъ Бога и зачена, а Богъ само извади заченатото отъ него. Така се яви Ева на свѣта. И тъй, заключението, което може да се извади отъ тази мисъль, е слѣдното: всѣко нѣщо мяза на себе си. Всѣки, който обича Бога и Го познава, той работи за Него; онзи, който не обича Бога и не Го познава, той самъ се отдѣля отъ Него и казва: знаете ли, какво азъ мога да направя? Кажешъ ли, че ти самъ можешъ да направишъ нѣщо, ти си заченалъ Ева. Това е начало на злото. Когато дойде изкусительтъ — змията — прѣдъ Ева, тя не отиде при Адама, да се посъвѣтва съ него, какъ да постѫпятъ, но сама рѣши въпроса, като каза: азъ мога да разполагамъ съ себе си, както искамъ. Адамъ, отъ своя страна, си каза: мене жена ми трѣбва. Ева пъкъ каза: мене учитель ми трѣбва. Тя взе отъ плода, който ѝ прѣдлагаше учениятъ човѣкъ, яде отъ него и даде на Адама да го опита. И двамата ядоха отъ забранения плодъ и сгрѣшиха. По този начинъ тѣ скѫсаха връзката си съ Бога, заради което Богъ каза: „Азъ рѣшавамъ сега и двамата заедно да излѣзатъ отъ рая“. Това е станало не само въ врѣмето на Адама и Ева, но и днесъ, всѣки моментъ става. Всѣки човѣкъ е поставенъ първо врѣме въ рая, дѣто Господъ го пита: „Като мене ли искашъ да живѣешъ, или като животнитѣ?“ Той отговаря: азъ не мога да живѣя още въ новия животъ. Какъ може да се живѣе безъ ядене, безъ пиене? Азъ не съмъ готовъ още за духовенъ животъ. Казвамъ: яденето, мисъльта, работата не е нѣщо материално. Днесъ хората умиратъ, защото ядатъ по физически начинъ. Ако приемаха храната си по духовенъ начинъ, тѣ щѣха да живѣятъ въ закона на безсмъртието. Човѣкъ, който пие вода по духовенъ начинъ, той никога не ожаднява. Така приета водата отъ организма, тя прѣдставлява жива вода, която иде отъ извора на Вѣчния Животъ. — Какъ ще се постигне това? — Чрѣзъ положителна, силна вѣра. Нѣкои казватъ: ако вършимъ постоянно волята Божия и раздадемъ всичко на бѣднитѣ, какво ще стане съ насъ? Какъ ще се справимъ съ всички хора, които ще се трупатъ около насъ да имъ се дава нѣщо? Питамъ: какъ се справя касиерътъ на банката съ хората, които идватъ при него за пари? Той дава пари само на онѣзи отъ тѣхъ, които иматъ нѣкакъвъ документъ — чекъ или полица, съ който ще удостовѣрятъ, че иматъ право да получатъ пари отъ банката. На онѣзи, които нѣматъ никакъвъ документъ, касиерътъ казва: за васъ нѣма пари. — Ама какъ така? За Бога дайте нѣщо! — Дайте си чека! — Нѣмаме чекъ. И безъ чекъ може да ни дадете нѣщо, толкова пари имате. — Наистина, имамъ много пари, но тѣ сѫ на банката: азъ разполагамъ съ тѣхъ, но и отговарямъ за тѣхъ. Смисълътъ на живота не седи само въ това, да правимъ добрини. Нѣкой казва: човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ. Главната задача въ живота не седи въ това, да бѫде човѣкъ добъръ, но да изпълнява волята Божия. Задачата на човѣка не е да бѫде той ученъ, но да се стреми къмъ истинското знание, да разбира разумнитѣ закони на живата природа и да ги прилага правилно въ живота си. Човѣкъ може да знае много теории за свѣтлината, но това още не значи, че той знае законитѣ на свѣтлината. Съврѣменната наука казва, че свѣтлината се образува отъ трептенията на етера и образува извѣстенъ брой трептения въ секундата. Казвамъ: свѣтлината не се образува сега, тя вѣчно сѫществува; това, което наричатъ трептения на етера, то не е нищо друго, освѣнъ отражение на самата свѣтлина. Казва се въ Писанието, че Богъ живѣе въ вѣчна, непристѫпна свѣтлина. Тъй щото, свѣтлината и топлината сѫществуватъ вѣчно. Това, което считатъ трептения, вибрации на свѣтлината и топлината, тѣ сѫ тѣхни отражения. Вибрации сѫществуватъ само въ отраженията на тѣлата и на прѣдметитѣ. Каквито сѫ познанията на съврѣменнитѣ хора за свѣтлината и топлината, такива сѫ и за Любовьта. Вслѣдствие на това нѣкой казва: азъ не мога да любя всѣкога. — Че ти никога не си любилъ и не можешъ да любишъ. Човѣкъ, самъ по себе си, не може да люби. Люби ли той, това се дължи на вѫтрѣшното единство, което сѫществува въ този моментъ, както въ него самия, така и между всички хора. Когато дойдемъ до това вѫтрѣшно единение, само тогава ние ще почувствуваме, какво нѣщо е Любовьта. Това, което днесъ хората наричатъ любовь, то е сѣнка, отражение на Любовьта. Ама слънцето ни грѣе! Тамъ, дѣто ви грѣе това слънце, то е мѣсто на страдания. Нѣкой казва: горя отъ любовь! — Щомъ горишъ отъ любовь, ти не живѣешъ въ Божията Любовь. Ти си изпадналъ въ областьта на вѣчния огънь, за който се говори въ Писанието. Казано е тамъ: „Ще ги изпратя въ вѣчния огънь“. Това се отнася за онѣзи хора, които не вършатъ волята Божия. Тѣ сами опрѣдѣлятъ своето бѫдеще. Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения, съ противорѣчия, вслѣдствие на което въ съзнанието на хората често се явява голѣма тъмнина. И затова нѣкой казва: тъмнина е въ ума ми! Слѣдъ извѣстно врѣме казва: светна ми, свѣтлина имамъ! Когато тъмнината и свѣтлината се смѣнятъ лесно въ мозъка на човѣка, това показва, че мисъльта му не е хармонична. Ако човѣкъ, подъ влиянието на нѣкое тъмно състояние въ мисъльта си, рече да отмъсти нѣкому, това показва, че той не може да се влада. Казвамъ: има единъ правиленъ, разуменъ начинъ, по който човѣкъ може да отмъсти нѣкому, или да му направи добро. Кой е този начинъ? — Начинътъ на Любовьта. Сега ние седимъ и размишляваме: ние ли трѣбва да отидемъ при извора, или той трѣбва да дойде при насъ? — Ние, жаднитѣ, ще отидемъ при извора. Достатъчно е само да ни покажатъ мѣстото на този изворъ. — Ние ли ще отидемъ при хлѣба, или той ще дойде при насъ? — Ако сте гладни, вие ще отидете при хлѣба. — Ние ли ще отидемъ при свѣтлината, или тя ще дойде при насъ? — Ако сте слѣпи, вие ще отидете при свѣтлината. Слѣпиятъ има нужда отъ свѣтлина. Слѣдователно, ние, разумнитѣ хора, трѣбва да отидемъ при Любовьта, а не тя да дойде при насъ. Не чакайте Господъ да дойде при васъ, но вие идете при Него. Мнозина очакватъ да слѣзе Господъ на земята, както нѣкога е слизалъ, затова Го търсятъ въ Ерусалимъ, или другадѣ нѣкѫдѣ, ходятъ по стѫпкитѣ Му, дано намѣрятъ нѣщо отъ Него, но всичко отива напразно. Казвамъ: ако Богъ е слизалъ на земята, грѣхътъ не би сѫществувалъ. Тамъ, дѣто Божиятъ кракъ е стѫпвалъ, грѣхъ и прѣстѫпление не може да се извърши. Ще кажете: писано е напримѣръ, че Богъ се яви на Мойсея въ Синайската гора и тамъ му говори. Когато Богъ говори съ Мойсея, Моисей не остана на Синайската гора, но се дигна въ една по-висока сфера. Тѣзи и много нѣща още не сѫ писани въ Библията, вслѣдствие на което хората я тълкуватъ буквално и изпадатъ въ редъ заблуждения. Нѣкои казватъ, че нѣкогашниятъ рай билъ нѣкѫдѣ въ Мала-Азия, дѣто текли четири рѣки. Кои сѫ тѣзи рѣки? За двѣтѣ отъ тѣхъ прѣдполагатъ да сѫ Тигъръ и Ефратъ. Ами другитѣ двѣ рѣки кои сѫ? Обаче, тия четири рѣки сѫществуватъ въ човѣшката душа. Тамъ сѫществува и раятъ, но за да влѣзе човѣкъ въ него, той трѣбва да дойде до пълно вѫтрѣшно единство въ себе си. Дойде ли до това положение, всѣкакъвъ страхъ, всѣкакво безпокойство ще изчезнатъ отъ него. Казвате: тогава въ какво трѣбва да вѣрва човѣкъ? — Че когато той се домогне до науката на вѣчния вѫтрѣшенъ миръ, всички въпроси, които днесъ го смущаватъ, ще се разрѣшатъ. Когато на съврѣменнитѣ хора се говори за Божията Истина, тѣ казватъ: какво ще стане съ нашата търговия, наука, религия, както и съ нашитѣ закони? — Всичко това ще се стопи, както снѣгътъ се топи отъ слънчевата свѣтлина. Снѣгътъ е потрѣбенъ за житното зьрно само прѣзъ зимата, като врѣменна горна риза, да го прѣдпази отъ студа, да не замръзне. Дойде ли, обаче, пролѣтьта, земята трѣбва да се освободи отъ снѣга и да каже: Господи, благодаря Ти за услугата, която ми направи досега съ тази бѣла дреха. Отъ днесъ нататъкъ нека слънчевитѣ лѫчи дѣйствуватъ върху мене, да поникне новиятъ животъ, който си скрилъ въ нѣдрата ми. Мислите ли, че човѣкъ може да влѣзе въ Царството Божие съ своитѣ заблуждения? Не, всички заблуждения трѣбва да се стопятъ, всички нечистотии да изгорятъ и да остане само чистото сѣме, което е вложено въ човѣшката душа. Само по този начинъ човѣкъ може да бѫде свободенъ. Казвате: какъ трѣбва да живѣемъ тогава? Какво ще стане съ нашия животъ? — Досега ние още не сме живѣли, както трѣбва. Ние се движимъ още въ рамкитѣ на робския животъ. Човѣкъ самъ е изковалъ веригитѣ, оковитѣ на своя животъ, и той самъ трѣбва да се освободи отъ тѣхъ. Вървя единъ день изъ града и срѣщамъ два левенти момъка, млади, здрави: единиятъ отъ тѣхъ върви напрѣдъ, едва влачи краката си, окованъ въ тежки вериги; оковитѣ дрънкатъ, и той си мисли: нѣма какво, ще страдамъ за правото! Не страда за правото този човѣкъ. Когато апостолъ Петъръ бѣше окованъ въ вериги и затворенъ, дойде при него ангелъ Господенъ, разкова веригитѣ и му каза: „Стани и излѣзъ вънъ!“ Така става съ всѣки, който страда за Правдата, за Божията Истина. Другиятъ младъ човѣкъ върви назадъ, съ пушка въ рѫка, пази първия, да не избѣга. И той върви и си мисли: какво да правя? Не ми е приятна тази работа, но такава е длъжностьта ми. Все по нѣкакъвъ начинъ трѣбва да се прѣхранвамъ. Питамъ: какъ трѣбва да постѫпватъ хората, ако се рѫководятъ отъ закона на Любовьта? Сега единиятъ счита, че е достоинство за него да носи пушка и затова казва: прѣдпочитамъ да нося пушка, отколкото да вѣрвамъ въ такива глупави идеи. Вториятъ казва: прѣдпочитамъ да нося тѣзи тежки окови на краката си, отколкото да се откажа отъ своитѣ идеи. Всѣки човѣкъ, който иска да властвува надъ другитѣ, той създава окови за тѣхъ, но нѣма да се мине дълго врѣме, утрѣ той самъ ще изпадне въ това положение, да опита тежестьта на оковитѣ. Свѣтътъ е колело: днесь си свободенъ, утрѣ ще те ограничатъ. И обратно: днесъ ограничаватъ идейнитѣ хора, утрѣ ще ги освободятъ. Обаче, това освобождение е врѣменно. Единъ день пакъ ще имъ турятъ букаитѣ, да не бѣгатъ. Казвамъ: по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи. Изисква се да стане коренно, вѫтрѣшно прѣобразуване въ разбиранията на хората. Ако отидете при нѣкой съврѣмененъ свещеникъ, или проповѣдникъ, или учитель и говорите съ тѣхъ за страданията, за мѫчнотиитѣ въ живота, тѣ ще ви кажатъ: такава е волята Божия! — Не, волята Божия не е да страдатъ хората. Това е резултатъ на тѣхната воля. Казвате: волята Божия е — българскиятъ народъ да воюва. — Не, Богъ желае, българскиятъ народъ да расте и да се развива, а не да се убива. Кой даде душата на българския народъ? Отъ кога българитѣ се нарекохѫ българи? По какво се отличава българинътъ, напримѣръ, отъ англичанина? Има нѣщо, по което се различаватъ. Както българинътъ, така и англичанинътъ, така и всѣки индивидъ, всѣко сѣмейство, всѣко общество и всѣки народъ изпълнява волята Божия по свой специфиченъ начинъ. Всѣки народъ ще има Божието благословение дотолкова, доколкото той върши волята Божия. Отклони ли се този народъ отъ правия пѫть и прѣстане да изпълнява волята Божия, той започва вече да кове своето нещастие. Нещастието му ще прѣдставлява нѣщо подобно на епидемия за народа: ще се разпространява отъ човѣкъ на човѣкъ, докато цѣлиятъ народъ се намѣри подъ неговия натискъ. Страшна ли е тази епидемия? Днесъ хората се плашатъ отъ всѣка епидемическа болесть, а не се плашатъ отъ грѣховетѣ и прѣстъпленията, които сѫ причина за тѣзи болести. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе отъ инфлуенция или отъ друга епидемическа болесть, той вика десеть души доктори да го лѣкуватъ, а когато върши нѣкакво прѣстѫпление, не вика нито единъ лѣкарь. Когато нѣкой човѣкъ замисли да върши прѣстѫпление, нека прѣдварително повика при себе си десетина души, било лѣкари, свещеници или свои близки и приятели, и да имъ каже: слушайте, азъ съмъ намислилъ да извърша едно прѣстѫпление. Какъвъ съвѣтъ ще ми дадете: трѣбва ли да го направя, или не? Ако трѣбва да го направя, какви мотиви ще ми прѣдставите; ако не трѣбва да го направя, сѫщо искамъ да обосновете мнѣнието си. Сега като се яви инфлуенция, всички ставатъ на кракъ: рапортьоритѣ пишатъ въ вѣстницитѣ, лѣкаритѣ обсѫждатъ въпроса въ засѣдания, че се явила особенъ родъ инфлуенция, съ много смъртни случаи и т. н. Казвамъ: инфлуенцията иде съ цѣль да отнеме излишния баластъ отъ човѣшкитѣ умове и сърца. Тя прѣдставлява ангелъ-хранитель за страдащитѣ души, иде да отнеме часть отъ непосилния за тѣхъ товаръ. „Едно стадо, единъ пастиръ“. Сега управницитѣ казватъ на своя народъ: вие ще бѫдете стадото, ние — пастирътъ. Питамъ: какъвъ е този пастиръ, който самъ дере кожитѣ на овцитѣ си? За такъвъ родъ хора Христосъ казва: „Крадецътъ не иде, освѣнъ да открадне, заколи и погуби“. Какъ е възможно, добриятъ пастиръ да поставя своитѣ овци, своитѣ герои въ драматично и трагично положение, да умиратъ? Хората, като гледатъ отвънъ тѣзи сцени, разчувствуватъ се, вадятъ кърпичкитѣ си и плачатъ. Интересно е, наистина, когато хората отиватъ въ театъръ, плачатъ; когато гледатъ, какъ тѣхни братя и сестри страдатъ въ живота, за тѣхъ никой не плаче. Казвамъ: това, което става на сцената, много лесно може да се измѣни. Отъ автора на драмата зависи, какъвъ ще бѫде краятъ на неговитѣ герои. Отъ него зависи да подпише или да отмѣни смъртната присѫда на героитѣ си. Рѣши ли да прости на своя герой, да отмѣни смъртната му присѫда, той прѣвръща своята трагедия въ драма, безъ да знае нѣкой за това негово рѣшение. Най-напрѣдъ героятъ се осѫжда на смърть, но послѣ иде заповѣдь отъ царя, да спратъ изпълнението на присѫдата и да ревизиратъ дѣлото. Слѣдъ ревизия на дѣлото, осѫденитѣ на смърть се амнистиратъ, и публиката тържествува, рѫкоплѣска и си отива по домоветѣ доволна и облекчена. Питамъ: когато Господъ ви е поставялъ прѣдъ извѣстни мѫчнотии и изпитания въ живота, вие изигравали ли сте ролитѣ си, както трѣбва? Господъ ви е поставялъ прѣдъ най малки изпитания, но вие и тогава сте отстѫпвали. Може ли да минавате за герои при такива положения? Обаче, срѣщате десятки, стотици и хиляди такива хора, които носятъ кръстъ за храбрость на гърдитѣ си и вървятъ, надуватъ се, минаватъ за герои. Истински герой е само онзи, който никога не се подкупва, никога не се съблазнява. Изпитания, съблазни ще дойдатъ, но героятъ нито се подкупва, нито се съблазнява, нито се съкрушава. Нѣкой казва: влѣзохъ въ еди-кое си общество, но никой не ме почита. Ако очаквате почитъ отъ хората, вие се лъжете. Прослѣдете цѣлата история и вижте, кой министъръ, кой държавникъ е билъ докрай почитанъ и уважаванъ отъ своя народъ. И най-добриятъ човѣкъ да стане министъръ, веднага ще почнатъ да го подозиратъ, да се съмняватъ въ него, и той нѣма да издържи, ще се подхлъзне и ще върши работи, каквито никога не е мислилъ. Въ кѫсо врѣме той ще измѣни своя характеръ. Религиознитѣ хора пъкъ, свещеницитѣ и проповѣдницитѣ, отъ своя страна, като гледатъ, какво се върши въ обществения и частния животъ на хората, казватъ: ние се занимаваме съ небесни, съ духовни работи, а хората на земята да живѣятъ, както намиратъ за добрѣ. Не, земниятъ животъ е Божественъ, и никой нѣма право да живѣе, както той намира за добрѣ. На човѣка е дадено право да върши волята Божия, да работи за освобождение отъ смъртьта, отъ редъ нещастия и мѫчения. Това е задачата на всѣки човѣкъ, който е дошълъ на земята, и той трѣбва правилно да я рѣши. Въ живота на съврѣменнитѣ хора срѣщаме страдания, заболѣвания отъ различни болести, и какво ли не още, но малцина се спиратъ върху причинитѣ на тѣзи аномалии въ живота. И затова, дѣ кого срещнете, ще чуете да казва: азъ пиша нова драма; или, азъ съчинявамъ ново музикално произведение. Казвамъ: задачата на новата драма е да не поставя своитѣ герои въ положение да умиратъ. При това героятъ на новата драма трѣбва да прѣдставлява идеаленъ типъ: човѣкъ съ свещена глава, съ добрѣ развити гърди, съ хармонично тѣло, съ правилни движения и безъ да е богатъ, дѣто влѣзе, все добро да прави. Мнозина мислятъ, че Христосъ билъ бѣденъ, нѣмалъ дѣ глава да подслони. Това е, защото хората не Го оставяли на мира. Ще кажете, че Христосъ нѣмалъ кѫща. — Защо Му е кѫща? Може ли да бѫде бѣденъ този човѣкъ, който е въ състояние да нахрани 5,000 души съ петь хлѣба и двѣ риби? Може ли такъвъ човѣкъ да нѣма подслонъ? Христосъ и въ лодката спа много добрѣ. Той нѣмаше нужда отъ пружина. Само болнитѣ хора се нуждаятъ отъ пружина на леглото си, меко да имъ е. Започнатъ ли да ви завиватъ съ много меки, топли юргани и да ви поставятъ на пружина, да знаете, че сте тежко болни и ви чака и нѣщо по-лошо. Казвамъ: въ всѣки човѣкъ трѣбва да се роди една свещена идея за Бога, та каквото намисли да върши, да се запита, какво мисли Богъ, за тази работа, дали е добра, или не. Днесъ всѣки мисли, какво ще кажатъ хората за него, а не какво Богъ ще каже. Срещне ви нѣкой и казва: ти си глупавъ човѣкъ, за нищо не си способенъ. Вие започвате да се безпокоите, да се тревожите. Не се тревожете, но вие пъкъ запитайте този човѣкъ: ако азъ, споредъ тебе, съмъ глупавъ човѣкъ, ти какъ ще докажешъ своята разумность? Можешъ ли да нахранишъ 5,000 души съ петь хлѣба, както направи това Христосъ? Не е разуменъ човѣкъ този, който има богатства и кѫщи, а мисли, че се е осигурилъ; разуменъ е само онзи човѣкъ, който може да прави дѣлата на Христа: да лѣкува болни, да възкресява мъртви, да отваря очи на слѣпи. Срѣщамъ нѣкой бѣденъ човѣкъ, който се оплаква, че нѣмалъ никакви приходи въ живота си. Казвамъ: твоитѣ приходи сѫ вложени въ живота, който Господъ ти е далъ. Ти трѣбва да вѣрвашъ въ този живъ Господъ, и всѣкога да говоришъ Истината. — Не мога да говоря Истината. — Не можешъ да говоришъ Истината, защото не искашъ. Човѣкъ, който търси Истината, той може да се освободи отъ заблужденията въ своя животъ. Той трѣбва да съзнае въ себе си, че въ свѣта сѫществува само единъ великъ Учитель, който посочва на всички хора пѫтя на Истината. Думитѣ на този Учитель сѫ сила и мощь. Съзнае ли човѣкъ, че само една Истина сѫществува въ свѣта, послѣ той ще съзнае, че има само една Мѫдрость, една Любовь, една Правда, една Добродѣтель и единъ Животъ. Съзнае ли това, той ще бѫде въ сила да се освободи и отъ всички заблуждения. Нѣкой ще каже: ами ако се разболѣя? — Болести не сѫществуватъ въ великия животъ. Тѣ сѫ човѣшки изобрѣтения. Този животъ е единъ и сѫщъ въ всички свои прояви и се явява като условие за развитието на човѣка, докато той намѣри истинската срѣда, въ която животътъ не се промѣня. Тази разумна срѣда е Любовьта. И когато Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“, Той подразбира онази срѣда, въ която човѣкъ може да намѣри своя възлюбенъ. Дойде ли човѣкъ до това положение, всичко въ него оживява: той болести не познава, външнитѣ условия не му прѣпятствуватъ, мѫчнотиитѣ не го спъватъ, страданията не го обезсърдчаватъ, на всички услужва безъ възнаграждение, затова нито се пазарява, нито се цѣнява. Такъвъ човѣкъ мяза на онзи японски принцъ, за когото ще ви приведа слѣдния примѣръ. Единъ японски принцъ се заинтересувалъ отъ живота на американцитѣ и силно пожелалъ въ себе си да го изучи отблизо. Какъ ще му се отдаде такъвъ случай, не знаелъ, защото между американцитѣ и японцитѣ не сѫществували приятелски отношения. Най-послѣ той се натъкналъ на мисъльта да стане слуга въ нѣкое американско сѣмейство, за което Провидѣнието му помогнало. И наистина, той станалъ слуга въ едно американско сѣмейство, дѣто изпълнявалъ работата си отлично: каквото му заповѣдвала госпожата, или другитѣ членове отъ сѣмейството, той всичко изпълнявалъ точно, на врѣме и безукоризнено. Въ свободното си врѣме той отварялъ Евангелието и четѣлъ. Госпожата забѣлѣзвала това и казвала на домашнитѣ си: нашиятъ слуга често отваря една малка книжка и чете отъ нея, но нищо отъ това, защото като работникъ, като слуга той е незамѣнимъ. Въ края на мѣсеца госпожата пожелала да му плати, обаче той ѝ казалъ: много Ви благодаря, азъ не искамъ пари. Това, което научихъ тукъ, ми е достатъчно възнаграждение. Едва сега госпожата разбрала, че тѣхниятъ слуга е човѣкъ отъ високо произхождение, дошълъ между тѣхъ съ цѣль да придобие извѣстна опитность. Съ това искалъ да каже: азъ не се нуждая отъ пари; тѣ сѫ само за дребнави хора, за хора безъ убѣждения. Нѣкой става министъръ, или учитель, или чиновникъ, за да му платятъ. Царскиятъ синъ, обаче, като душа, която съзнава единството си съ Бога, не се нуждае отъ пари. Това се отнася до идейнитѣ хора, а обикновенитѣ хора нека работятъ, както разбиратъ. Азъ не говоря за буквата на нѣщата. Когато извършишъ нѣкаква работа, или нѣкаква услуга идейно, и ти платятъ затова, ти можешъ да вземешъ паритѣ, но важното е, като вършишъ тази работа, да нѣмашъ нито въ душата си, нито въ ума или въ сърцето си нѣкаква мисълъ или нѣкакво желание да ти платятъ. Върши всичко идейно, безкористно, та и когато ти плащатъ, или когато не ти плащатъ, да си готовъ, да не се смути духътъ ти. Казвамъ: идейната, безкористната работа съ нищо не се изплаща. Какъ ще се изплати българскиятъ народъ за моята 20 годишна работа срѣдъ него? Цѣли да се продадатъ българитѣ, пакъ не могатъ да ми се изплатятъ. Пъкъ и азъ не искамъ нищо за своята работа. Единственото нѣщо, което бихъ желалъ отъ българитѣ е, да се научатъ да служатъ на Бога, да Го обичатъ, да бѫдатъ разумни и да обикнатъ Истината. Могатъ ли да направятъ това, и азъ ще бѫда радостенъ, че слѣдъ като съмъ проповѣдвалъ толкова години Истината, българитѣ сѫ ме разбрали. Що се отнася до въпроса, какъ ще се прѣхранвамъ и какво ще ямъ, това е най-лесната работа. Азъ не се нуждая отъ много храна. Щомъ искамъ да хапна нѣщо, ще отида при едно орѣхово или ябълково дърво и ще го попитамъ: позволявашъ ли да си избера нѣколко отъ твоитѣ плодове? Щомъ ми позволятъ, ще си избера два-три орѣха, или двѣ-три ябълки и то най-хубавитѣ отъ цѣлото дърво. Азъ не ямъ всичко: малко ямъ и то най-хубавото, най-чистото. Казвате, че нѣкоя ябълка или круша, напримѣръ, е родила много плодове. Плодоветѣ може да сѫ много, но всички не носятъ благословение. Има извѣстни моменти въ живота на плоднитѣ дървета, когато, ако тѣ родятъ, плодоветѣ имъ носятъ благословение; има моменти пъкъ, когато плодоветѣ на дърветата носятъ смърть за човѣка. Само безсмъртниятъ човѣкъ разбира, кое е смъртно и кое безсмъртно. Човѣкъ, на когото очитѣ свѣтятъ, като види месо, той не може да намѣри Бога. Този човѣкъ нѣма съзнание за нѣщо високо, за нѣщо идеално въ живота си. Мнозина мислятъ, че и да ядатъ месо, пакъ могатъ да бѫдатъ духовни, морални и добри хора. Ако е така, тогава и вълкътъ може да каже: азъ ще ямъ овци, и пакъ ще бѫда добъръ. Това не е философия. Разумнитѣ хора казватъ: великата философия на живота седи въ единението. Който живѣе споредъ тази философия, той трѣбва да служи на Бога даромъ. Да служишъ даромъ, това не подразбира да служишъ безплатно. Да ти се плаща, това подразбира смърть; даромъ да работишъ, това подразбира животъ, да получавашъ нѣщо живо, което носи въ себе си животъ. Нѣкой ми работи даромъ. Това значи: той ми работи отъ любовь, и азъ му се отплащамъ съ любовь; той ми работи съ животъ, и азъ му се изплащамъ съ животъ. Тази мисъль трѣбва да държите въ умоветѣ си, ако искате да бѫдете свободни, да имате подемъ въ живота си и да станете герои. Щомъ постигнете това, каквито страдания и мѫчнотии дойдатъ въ живота ви, вие ще кажете: не се плаша отъ тия нѣща. Нѣкой казва: азъ не съмъ ялъ цѣли три деня. — Само три деня ли не си ялъ? То е малко; до 40 деня колко още оставатъ? Когато човѣкъ пости 40 деня, той прѣодолява физическитѣ условия, издига се въ по-висока сфера. Щомъ се издигне въ тази сфера, и хлѣбътъ ще дойде. Така бѣше и съ пророкъ Илия, който прѣкара извѣстно врѣме при потока Херитъ, дѣто вранитѣ му носѣха храна. Рѣши ли човѣкъ да изпълни волята Божия, той ще има една велика опитность, да провѣри Божия Законъ, като реалность въ свѣта. Всѣки, който е изпълнилъ волята Божия, ималъ опитностьта и ангелъ да го посѣти. Пъкъ и самъ Богъ ще го посѣти. Който е ималъ такава свещена опитность, той не се е хвалилъ съ нея прѣдъ хората. Трѣбва ли чешмата да разправя на хората, дѣ сѫ нейнитѣ извори? Какви сѫ изворитѣ ѝ, това се вижда отъ самата вода. Всѣки човѣкъ трѣбва да носи въ себе си една свещена идея, която да внася въ него миръ и доволство. Това сѫ истинскитѣ герои, отъ който свѣтътъ днесъ се нуждае. Какви сѫ съврѣменнитѣ хора? —И учени, и прости, всички се плашатъ, казватъ: нѣкаква особена инфлуенция се явила! Какво отъ това? Пийте гореща вода, яжте варени картофи и не се бойте! Благодарете, че е дошла тази инфлуенция. Тя е дошла и ще си замине. Ама сиромашията дошла. Какво по-хубаво нѣщо отъ сиромашията? — Ама богатъ да съмъ. — По-тежъкъ товаръ отъ богатството има ли? Всичко въ свѣта е хубаво, но за разумния човѣкъ. За глупавия човѣкъ всичко е спънка. „И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Това значи: всѣки човѣкъ трѣбва да има само единъ Учитель, само една свещена идея — нищо повече! Има ли единство въ душата си, той ще намѣри, дѣ живѣе човѣкътъ. Нѣкога човѣкъ намѣри Истината, и скоро слѣдъ това се отдалечи отъ нея. Защо? — Защото хората се заблуждаватъ едни други. Обаче, човѣкъ трѣбва да бѫде герой! Духовното иде вече въ свѣта, затова бѫдещитѣ писатели, поети, драматурзи, музиканти трѣбва да внесатъ този духовенъ елементъ въ своитѣ произведения. Докато човѣкъ се вдъхновява отъ материални работи, той върви още въ обикновения пѫть на живота; види ли, обаче, реалното, познае ли Бога, той става мощенъ, силенъ човѣкъ. Той се вдъхновява вече отъ идейното, отъ великото и красивото въ живота. Ако е поетъ, неговото перо свѣти и лѫчеизпуска живи, мощни слова. Когато напише едно стихотворение, той нѣма да пита хората, дали го харесватъ, или не, но ще извика единъ слѣпъ човѣкъ и ще му каже: ела да ти прочета моето първо стихотворение. Той чете: „Единъ Богъ, единъ Учитель, една Любовь, една Мѫдрость, една Истина, една Правда, една Добродѣтель, единъ Животъ! Само проявената всеобемаща Любовь въ живота е Божията Любовь“. Щомъ слѣпиятъ чуе тази поезия, очитѣ му ще се отворятъ. Това значи поезия! Съврѣменнитѣ поети четатъ своитѣ произведения на слѣпитѣ, но очитѣ имъ не се отварятъ. Ако поетътъ прочете едно свое стихотворение на нѣкого, и слѣдъ това той вземе пушката си и отиде да се бие, това показва, че стихотворението го е ослѣпило, внесло е тъмнина въ съзнанието му. Обаче, ако слѣдъ прочитането на стихотворението, този човѣкъ се откаже отъ желанието си да се бие, да отмъщава, да прави зло на хората и тръгне да помага на своитѣ братя и сестри, да разравя погребанитѣ хора въ материалния животъ, това стихотворение му е дало свѣтлина, отворило е очитѣ му. Защо всички хора да не проповѣдватъ, да не възпѣватъ тази велика Истина? Питамъ: дѣ сѫ онѣзи българи, които сѫ живѣли отъ прѣди хиляди години? И какво ще стане съ сегашнитѣ българи, напримѣръ, слѣдъ сто години? Казано е въ Писанието: „Само онзи човѣкъ, онзи домъ, онова общество и онзи народъ ще влѣзатъ въ Царството Божие, които познаватъ Бога и Му служатъ. Царството Божие не е извънъ васъ, то е вѫтрѣ въ васъ. И тъй, изпитанията, страданията, мѫчнотиитѣ и съблазнитѣ ще дойдатъ въ свѣта, но праведниятъ човѣкъ не се смущава отъ това. Този човѣкъ мяза на корабъ всрѣдъ океана, блъсканъ отъ хиляди и милиони вълни, но въ края на краищата той ще пристигне благополучно на своето пристанище. Блъскането, клатушкането, което съврѣменнитѣ хора изпитваме, се дължи на това, че ние минаваме съ своитѣ кораби прѣзъ една водна зона на живота. Нѣма да се мине дълго врѣме, и нашитѣ кораби ще спратъ на пристанището, дѣто ще кажатъ на всички пѫтници: хайде, излѣзте вече вънъ отъ парахода! Като стѫпимъ на сушата, ще взематъ билетитѣ ни и ще ги провѣрятъ. Щомъ видятъ, че нѣкой човѣкъ не е разбралъ, какво има само Единъ Богъ и Единъ Учитель, ще го изпратятъ на друго пристанище, въ другъ корабъ, отново да мине прѣзъ океана. Послѣ пакъ ще спре на нѣкое пристанище, дѣто повторно ще прѣгледатъ билета му. Докато човѣкъ не възприеме идеята, че има само Единъ Богъ и Единъ Учитель въ свѣта, много люшкания, много повръщания ще има въ неговото пѫтуване. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да намѣри човѣкъ свещеното мѣсто на своята душа, да знае, дѣ се намира той и дѣ живѣе. Да намѣрите себе си, това е свещенъ моментъ въ живота на човѣка. Да се види човѣкъ, това е епохаленъ моментъ въ живота му. Външното, което виждате, не сте вие. Вие се оглеждате въ огледало, гледате очитѣ, носа, лицето си, но това не сте вие; това не е истинскиятъ човѣкъ. Нѣкога очитѣ ви сѫ тъмни; това зависи отъ разположението на стомаха ви. Нѣкога очитѣ ви сѫ свѣтли; това пъкъ зависи отъ състоянието на вашия мозъкъ. Това сѫ илюзии. Само единъ свещенъ моментъ има въ живота на човѣка, когато той може да види душата си, когато той може да види себе си. За този моментъ, именно, ви говоря азъ, като велика реалность въ живота. И въ Писанието е казано: „Човѣкъ трѣбва да потърси себе си и да се намѣри“. Нѣкой пѫть ви отслабне рѣката или крака, но не се безпокойте, това не сте вие. Търсете себе си и като се намѣрите, направете връзка съ Първичната Причина, Която ви е пратила на земята и ще видите, че между Бога и васъ никакъвъ клинъ не може да влѣзе. Всѣки човѣкъ прѣдставлява звено, брънка отъ великата верига на живота. Съзнаете ли това, вие ще се освободите отъ кошмарното, отъ сънното състояние, въ което се намирате. Сега вие се чувствувате като отдѣлени отъ майка си и отъ баща си. Това сѫ илюзии на живота. Казвамъ: съзнанието на човѣка трѣбва да се пробуди, за да намѣри себе си, своята душа. Само по този начинъ той ще се проникне отъ онова велико чувство на любовь къмъ Бога. Само по този начинъ той ще прояви любовь и къмъ своитѣ ближни и ще започне правиленъ животъ, а не животъ на нови драми и трагедии. Въ новия животъ нѣма драми и трагедии. Трагедията е резултатъ на грѣха; драмата — избавяне отъ грѣха, а комедията е смѣшната страна въ живота на онѣзи хора, които наново грѣшатъ. Послѣднитѣ сѫ „санчо-пансовцитѣ“ въ свѣта. „И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Пожелавамъ на всички да намѣрите вашия Учитель. Единъ е Учительтъ, който носи истинското знание! Той има много проявления въ свѣта, но по сѫщина е само единъ. Намѣри ли човѣкъ единъ отъ моментитѣ на Неговото проявление, едноврѣменно съ това той ще намѣри и себе си. Законъ е: като намѣришъ Бога, ще намѣришъ и себе си; като видишъ Бога, ще видишъ и себе си. И обратно: като видишъ себе си, ще видишъ и Бога. Да видишъ Бога, да видишъ и себе си, — този е най-свещениятъ моментъ въ живота на човѣка. За този моментъ, именно, човѣкъ живѣе. И тъй, поздравлявамъ всички, които сѫ видѣли вече Бога и себе си! Поздравлявамъ и онѣзи, които скоро ще видятъ Бога и себе си! На ония, на които прѣдстои въ далечното бѫдеще да видятъ Бога и себе си, пожелавамъ съ търпѣние да дочакатъ този моментъ! Затова и въ Писанието е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога.“ Бесѣда отъ Учителя, държана на 23 януарий 1927 година въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Дѣло съвършено „А търпѣнието да има дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ.“*) *) Яковово 1:4. Животътъ на съврѣменното човѣчество е прѣизобиленъ съ празни думи, съ думи, безъ съдържание и смисълъ. Ето защо на съврѣменнитѣ хора трѣбва да се изяснява вѫтрѣшниятъ смисълъ на Живото Слово. Празнитѣ думи сѫ костеливи орѣхи, които хората гледатъ само отвънъ. Често хората говорятъ за търпѣние, безъ да разбиратъ вѫтрѣшния му смисълъ, безъ да се спиратъ върху въпроситѣ: защо ни е търпѣнието, какъ се е зародило то и т. н.? Прѣди всичко, безъ търпѣние не може да се постигне никакво знание. Търпѣнието е основа на знанието. Само гениалнитѣ хора, само светиитѣ, ангелитѣ и боговетѣ могатъ да бѫдатъ въ пълния смисълъ на думата търпеливи. Казва се за Бога, че е дълготърпеливъ. Мнозина запитватъ, защо имъ е търпѣнието? Не може ли безъ търпѣние да се живѣе? — И безъ търпѣние може, но нищо нѣма да се постигне. Много таланти на хората пропадатъ отъ липса на търпѣние. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповѣдници, държавници, майки и бащи сѫ пропаднали отъ отсѫтствието на търпѣние въ своя характеръ! Колко добри пълководци сѫ пропаднали въ своитѣ сражения все отъ нѣмане на търпѣние! Ние употрѣбяваме думата „пълководци“ въ широкъ смисълъ. Да се сражава човѣкъ въ живота си, разбирамъ, но съ кого? — Съ силния, а не съ слабия. Съ слабия всѣки може да се сражава, но това не е геройство. Тъй щото, ако си юнакъ, ако искашъ да се боришъ, да воювашъ, воювай съ нѣкой силенъ, подобенъ на тебе, а не съ слабъ, хилавъ, като стара баба, който едва крета, едва се държи на краката си. И когато говоримъ за учени хора, ние подразбираме гениални хора. Казва се, че днесъ, между съврѣменнитѣ хора, имало много учени. Ако е така, всички трѣбва да се радваме, но ние не говоримъ за онѣзи учени, които прѣподаватъ въ университетитѣ и за това имъ се плаща. Истински ученъ е онзи, който работи идейно, безъ да очаква нѣкакво възнаграждение. Този ученъ е роденъ отъ гениална майка и гениаленъ баща, а задъ тѣхъ седатъ редица поколѣния отъ гениални хора. Не се счита гениаленъ човѣкъ и този, задъ гърба на когото седатъ само четири поколѣния гениални хора. Много отъ съврѣменнитѣ хора мислятъ, че достатъчно е да се покаятъ, за да станатъ чисти, свети хора. Други пъкъ мислятъ, че като свършатъ нѣкакъвъ факултетъ и като напишатъ едно-двѣ съчинения по нѣкой въпросъ, тѣ могатъ да минатъ вече за знаменити хора. Не, нѣма ли човѣкъ задъ себе си десетки, стотици или хиляди прародители, които да сѫ вървѣли въ Божествения пѫть, въ пѫтя къмъ красивото и великото, той не може да бѫде нито ученъ, нито гениаленъ, нито светия. Сега ние говоримъ на наученъ езикъ. Ако си послужимъ съ езика на египтянитѣ, ние ще дойдемъ до въпроса за странствуване на душитѣ и на духоветѣ. Най-първо духътъ е билъ силенъ, мощенъ, всезнаещъ, по съ слизането си той постепенно се е ограничавалъ, загубвалъ знанието си, докато най-послѣ съвършено заспалъ. Значи, веднъжъ слѣзълъ на земята, духътъ, изгубилъ своето съзнание за сила и мощь, започва отново да ради, да съгражда, но като си служи вече съ малки величини, съ слаби нѣща. Защо духътъ трѣбва да изгуби съзнанието си? — За да създаде свѣта. Не изгуби ли съзнанието си, той не може да създаде свѣта. Знаете ли, какво нѣщо е да изгуби човѣкъ съзнанието си? Какво ще бѫде положението на богатия, който до вчера е разполагалъ съ милиони, съ власть надъ десетки слуги, съ почести и уважение, и изведнъжъ изгуби съзнание за своето богатство и величие? Страшно е, наистина, положението на този човѣкъ, но питамъ: може ли този човѣкъ да извърши нѣщо велико съ съзнанието си, че е богатъ, че има власть и сила надъ хората?— Не може. Той само ще дрънка на звънцитѣ да дойде слугата Иванъ, или Стоянъ, да имъ дава заповѣди за извѣстна работа. Обаче, не извършатъ ли слугитѣ работата, както господарьтъ заповѣдалъ, той се сърди, вика, дразни. И каква полза отъ всичко това? Този човѣкъ трѣбва да слѣзе отъ висотата на своето положение, да се откаже отъ богатството си, отъ слугитѣ си и да започне самъ да работи. Великъ, силенъ човѣкъ е този, който самъ работи, самъ извършва всичкитѣ си работи. Има ли слуга, който да изпълнява заповѣдитѣ му, той е слабъ човѣкъ. Богъ самъ си слугува, Той не очаква на никого. Когато казваме, че Богъ ще спаси свѣта, ние подразбираме, че щомъ веднъжъ го е създалъ, Той самъ ще го спаси. Нѣкои казватъ, че познаватъ Бога, че познаватъ себе си. Въ какво седи това познание? Прѣди всичко, за да познае човѣкъ себе си, той трѣбва да има търпѣние. Защо е необходимо търпѣнието на човѣка? — Защото той ще срещне въ живота си много противорѣчия, много мѫчнотии, много трудни задачи, които ще трѣбва да разрѣши. Всичко това прѣдставлява ребуси, които човѣкъ ще разрѣши главно чрѣзъ търпѣнието. Ти си ученъ човѣкъ, напримѣръ, създавашъ извѣстна теория, но срѣщу тебе се опълчаватъ редъ учени хора. Какво ще правишъ тогава? Какъ ще се справишъ съ това положение? Ние не засѣгаме сегашнитѣ ви разбирания, нито сегашната наука или сегашнитѣ изкуства, но питамъ: какво ще прѣдставлява това въ сравнение съ философията, науката и изкуствата, които ще имате даже само слѣдъ десетина години? За васъ това ще бѫде нѣщо подобно на играчки, съ които сте се забавлявали като малки дѣца. Сегашната наука, философия, поезия, музика сѫ забавления за дѣцата, обаче, тѣ прѣдставляватъ основа на бѫдещата наука, философия, поезия и музика. Тѣ ще послужатъ като основа за бѫдещето развитие на човѣка. Това не трѣбва да ни обезсърдчава. Може ли малкото дѣте — пеленаче да се сравнява съ онзи голѣмъ юнакъ, съ онзи герой, който носи пълни чували на гърба си? — Не може да се сравнява. Това дѣте се носи на рѫцѣ отъ майка си, то е още съвършено безпомощно. И дълго врѣме още майка му ще го носи на рѫцѣ, докато единъ день то стане голѣмъ герой. Дълго врѣме майката е носила на рѫцѣ своето дѣте, докато най-послѣ то е могло да се издигне до положението на нѣкой великъ музикантъ, поетъ или художникъ. На първо врѣме дѣтето се нуждае отъ помощьта на своята майка и я търси. Послѣ то прѣстава да се нуждае отъ нея, не я търси вече, докато постепенно я забравя. Въ сѫщность, дѣтето не е поставено въ физическитѣ рѫцѣ на своята майка, но въ рѫцѣтѣ на разумна, любеща душа, която му помага и го крѣпи въ живота. Казвамъ: ако нашето съзнание не се прониква отъ Висшето съзнание, ние не бихме могли да мислимъ. Мисъльта е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Ако Богъ не прониква въ нашитѣ сърца и умове, Той не би създалъ свѣта. Подъ думата „свѣтъ“ ние разбирамъ слънцето, мѣсецътъ и другитѣ небесни свѣтила. Ако тѣзи свѣтила не сѫществуваха, съ какво бихме се занимавали? Слѣдователно, слънцето, само по себе си, е създало свѣта. Като се разсѫждава така, явява се една загадка: кой, наистина, е създалъ свѣта и кому принадлежи той? За изяснение на тази мисъль ще приведа слѣдния примѣръ. Когато Господъ създалъ земята, явило се първото цвѣте, наречено лотосъ. Сега това цвѣте е водно, расте въ водата, но тогава е растѣло на сушата. Четиритѣ елемента — въздухъ, вода, огънь и земя работѣли върху лотоса, вслѣдствие на което, когато лотосътъ цъвналъ, явилъ се споръ между четиритѣ елемента, кому принадлежи цвѣтето. Тѣ дошли до пълно разногласие помежду си и трѣбвало да отнесатъ въпроса за разрѣшение до невидимия свѣтъ, а оттамъ и до Господа. Земята казала: Господи, азъ отгледахъ това цвѣте въ стаитѣ си, дадохъ му добъръ приемъ, като го снабдявахъ съ хранителни материали, подкрѣпяхъ коренитѣ му да се засили, да издържи на всички тежки външни условия. Водата казала: азъ пъкъ го квасихъ, смекчавахъ наоколо пръстьта му, измивахъ листата му отъ праха, улеснявахъ движението на соковетѣ му и съ това помагахъ на неговото правилно кръвообръщение. Въздухътъ казалъ: азъ отгледахъ това цвѣте, като нѣжна майка; люлѣехъ клончетата му и съ това раздвижвахъ соковетѣ да хранятъ и най-отдалеченитѣ му части. Азъ бѣхъ учительтъ на това малко създание, учихъ го, какъ да расте. Най-послѣ дошълъ огъньтъ, т, е. топлината и свѣтлината, и казали: ние пъкъ, въ своитѣ малки стаички, отоплявахме водата и земята, и по този начинъ давахме възможность на соковетѣ да се разнасятъ правилно въ растението по всички негови части. Само чрѣзъ нашата помощь това цвѣте можа да израсте, да се развие и да цъвне. Питамъ: на кого, наистина, принадлежи това цвѣте? Тогава Господъ отговорилъ на земята: „Понеже ти крѣпѣше коренитѣ на това цвѣте, затова листата, цвѣтоветѣ и плодоветѣ, които падатъ отъ него около коренитѣ му, сѫ твои. На водата пъкъ казалъ: „Понеже ти напояваше цвѣтето, всичкитѣ капчици, които излизатъ отъ него, сѫ твои“. Послѣ се обърналъ къмъ въздуха и му казалъ: „Когато цвѣтето цъвти, ти ще взимашъ неговата миризма и ще я разнасяшъ изъ пространството. Това ще бѫде твоята заплата“. И най-послѣ Господъ се обърналъ къмъ свѣтлината и топлината и имъ казалъ: „Когато цвѣтето цъвне, вие ще го посочвате на хората. Само при свѣтлината тѣ могатъ да го видятъ, да видятъ неговия цвѣтъ и неговата форма“. Що се отнася до въпроса, кому принадлежи цвѣтето, и кой го е създалъ, на това може да се отговори по слѣдния начинъ: това цвѣте е напълно свободно, никому не принадлежи. При това, Единъ е неговиятъ създателъ. Както виждате, това е една загадка въ живота. И тъй, що е лотосътъ? — Лотосътъ прѣдставлява човѣшката душа, която цъвти на земята. Подъ думата „земя“ ние разбираме живата, разумна земя, която ражда, която разсѫждава. Като говоримъ за водата, ние не разбираме обикновената вода, която е съставена отъ два атома водородъ и единъ атомъ кислородъ, но говоримъ за водата, като носителка на живота. Водата, която съврѣменнитѣ химици изучаватъ, не прилича по нищо на водорода и кислорода, отъ които е получена. Питамъ: защо водата, която е произлѣзла отъ водорода и кислорода, не прилича на тѣхъ? Защо тя не прилича по нищо на своята майка и на своя баща? Правилно ли е агнето да не прилича на овцата? — Не е правилно. Слѣдователно, въ това отношение водородътъ и кислородътъ не сѫ родили водата, но тѣ се явяватъ само като условия за проявяване на водата. Значи, въ водата има единъ особенъ елементъ, който химицитѣ не познаватъ. Този елементъ е жизнениятъ елексиръ, носитель на великия животъ. Старитѣ алхимици сѫ казвали, че водата, въздухътъ, огъньтъ и земята сѫ прости тѣла, но новитѣ химици отричатъ това. Ние не споримъ по този въпросъ. И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави въ своитѣ разсѫждения. Споредъ новитѣ учени, водата е съставена отъ водородъ и кислородъ. Ние казваме, че водата се е образувала по закона на присаждането, както върху единъ глогъ може да се присади една хубава ябълка. Питамъ: тази ябълка отъ глога ли е произлѣзла? Не, тя е присадена само върху него. Тъй щото, когато химицитѣ говорятъ за елементитѣ и за взаимодѣйствието между тѣхъ, ние подразбираме закона на присаждането. Всички елементи сѫ присадки къмъ извѣстни сили на цѣлокупния животъ. Скършите ли тия присадки, вие ще имате истинскитѣ елементи, или силитѣ на великия животъ, скрити въ тѣхъ. Ако единъ день ние успѣемъ да разложимъ живота на неговитѣ първоначални елементи, какво ще остане отъ самия него? — Отъ него ще остане една възвишена, фина материя, хиляди пѫти по-рѣдка отъ най-рѣдката физическа материя, каквато науката познава. Тази материя нѣма да съдържа вече никакви елементи въ себе си, на видъ тя ще бѫде еднородна, проста, но силитѣ, които дѣйствуватъ въ нея, ще бѫдатъ разнородни. Въ такава срѣда, именно, живѣятъ всички напрѣднали сѫщества. Сега, за да разбира човѣкъ вѫтрѣшния смисълъ на нѣщата, той трѣбва да се разглежда като съзнание. Четири състояния отличаватъ човѣка, първото състояние е свръхсъзнанието; второто — подсъзнанието; третото — съзнанието и четвъртото — самосъзнанието. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ два полюса на душата, чрѣзъ които човѣкъ се проявява, Тѣ прѣдставляватъ сѫщината на човѣка. Той нѣкога е живѣлъ въ подсъзнанието и свръхсъзнанието, дѣто се криятъ всички негови възможности. Оттукъ започва истинската наука. Подъ „наука“ разбираме всичко онова, което Божествениятъ Духъ отъ безброй вѣкове насамъ досега е създалъ. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ двѣ велики течения, които отиватъ къмъ центъра на земята. Подсъзнанието е образувало двѣтѣ Божествени форми — силата и материята. Свръхсъзнанието е образувало силитѣ на живота и на човѣшката мисъль, като два важни центрове за човѣка. Съзнанието е центъръ, въ който се включва цѣлокупния животъ на земята. Самосъзнанието пъкъ включва специално човѣшкия животъ. То съставлява епоха, въ която се е родило сегашното състояние на човѣка. Въ него, именно, е станало отклонението на човѣка отъ правия пѫть. Това отклонение е било необходимо, за да се индивидуализира човѣкъ, обаче въ това индивидуализиране той се е заблудилъ и помислилъ, че може да бѫде самостоятеленъ и да живѣе съвършено самъ. Въ резултатъ на това, той вижда, че неговото тѣло се съвършено разрушава. Тъй щото въ живота на човѣка се забѣлѣзва една постоянна борба, която се съсрѣдоточава между съзнанието и самосъзнанието отъ една страна и подсъзнанието и свръхсъзнанието, отъ друга. Значи, низшиятъ и висшиятъ животъ, т. е. животинскиятъ и Божествениятъ животъ въ човѣка сѫ въ постоянна борба. Самосъзнанието е животъ на низшитѣ чувства у човѣка, на крайния егоизъмъ, на крайното себелюбие, при което човѣкъ не дава възможность никому да се прояви, освѣнъ той самъ. Иска ли нѣкой човѣкъ да направи добро, той му казва: не прави това добро, нищо нѣма да излѣзе отъ него! Ако нѣкой ученъ работи върху извѣстно свое изобрѣтение, той и на него казва: не си губи врѣмето, нищо нѣма да излѣзе отъ тази работа! Казвамъ: когато нѣкой човѣкъ иска да внесе една нова идея въ свѣта, непрѣменно ще се яви нѣкаква реакция противъ него. Защо? — Това се дължи на самосъзнанието, което има амбицията да бѫде на първо мѣсто въ всички случаи. Човѣкътъ на самосъзнанието казва: защо да не съмъ азъ, а да е този? Споредъ закона на самосъзнанието всѣки човѣкъ има мисия въ свѣта, малка или голѣма, която ще извърши, но трѣбва да чака момента за своето проявление. Може би този моментъ да не дойде скоро, но човѣкъ трѣбва съ търпѣние да го дочака. Сегашниятъ свѣтъ не е добрѣ организиранъ и за да се организира, се изисква дълго врѣме. Сѫщото нѣщо става и съ човѣшкия организъмъ. Ако вземемъ прѣдъ видъ, еволюционния законъ и разглеждаме пѫтя, по който човѣкъ е вървѣлъ, ще видимъ всички по-низки форми, прѣзъ които той е миналъ. Напримѣръ, той е миналъ прѣзъ фазата на рибитѣ, на птицитѣ и най-послѣ е дошълъ до фазата на млѣкопитаещитѣ. Какъ се е проявявалъ гениятъ въ морето, когато човѣкъ е минавалъ прѣзъ фазата на рибитѣ? — Тукъ той се проявилъ въ разни форми: нѣкѫдѣ гениятъ се изразилъ въ създаване на особени фенерчета, да си свѣтятъ съ тѣхъ. Наистина, и днесъ ние срѣщаме въ моретата свѣтещи риби. Въ други риби гениятъ се изразилъ въ създаване особени мастилнички, съ течность подобна на мастило, но тѣ не я използували за писане, а за отбрана срѣщу неприятелитѣ; съ тази течность тѣ пръскали въ очитѣ имъ. Въ нѣкои риби гениятъ се изразилъ въ създаване на особени електрически батерии, съ които пакъ се защищавали отъ своитѣ неприятели. Всички тия постижения сѫ резултатъ на Божествения Духъ въ пѫтя на слизането или инволюцията. И когато Духътъ е дошълъ до края на своето слизане, настѫпилъ обратниятъ процесъ — пѫтьтъ на възлизането или възкачването. И тогава Богъ е казалъ: „Сега ще създамъ разумния човѣкъ, който може правилно да мисли, чувствува и дѣйствува, за да тръгне по обратния пѫть, т. е. отъ самосъзнанието къмъ свърхсъзнанието“. Сега, въ пѫтя на възлизането у всички хора се забѣлѣзва желание да бѫдатъ богати, учени, гениални. Това е Божественъ стремежъ. Всѣки човѣкъ иска да стане съвършенъ, стреми се къмъ нѣщо съвършено. Този стремежъ е правиленъ. Животътъ не се заключава само въ ядене и пиене. Яденето и пиенето сѫ само срѣдства, но не и цѣль. Нѣкой иска да нарисува една картина. Това желание е отлично, но въпросътъ е, какъ ще я нарисува: само външната ѝ страна, като художникъ, или ще я изрази словесно, като поетъ. Правилно е човѣкъ да нарисува тази картина въ душата си, тамъ да вложи всичко хубаво, ако иска да я нарисува красиво. Кой може да покаже картината на своята душа? Какво ще бѫде вашето положение, ако нѣкоя тъмна нощь срещнете една душа? Вие ще останете очаровани отъ тази красива гледка. Прѣдъ васъ ще седи нѣкаква човѣшка фигура, но отъ лицето и отъ цѣлото ѝ тѣло ще излиза бѣла, мека свѣтлина, въ която опитното око ще различава седемьтѣ цвѣтни тона, на седемьтѣ цвѣтни гами. Съврѣменнитѣ учени познаватъ само една цвѣтна гама съ седемь различни цвѣта, а останалитѣ шестъ не познаватъ. Едва сега съврѣменнитѣ учени започватъ да правятъ опити и наблюдения върху прѣминаване на свѣтлината отъ една гама въ друга. Тѣ правятъ тия опити и денемъ, а не само нощемъ. Когато човѣкъ прави тѣзи опити, той се концентрира, съсрѣдоточва вниманието и погледа си, вслѣдствие на което прѣдъ него настава голѣмъ мракъ. Ако не разбира законитѣ, той ще помисли, че ослѣпява. Който разбира законитѣ, ще разбере, че минава прѣзъ една гѫста зона на земята. Слѣдъ 15 минути концентриране прѣдъ този човѣкъ ще се яви мека, бѣла свѣтлина. Вземе ли да се връща назадъ, той пакъ ще мине прѣзъ сѫщата гѫста срѣда. Казвамъ: такова затъмнѣние или помрачаване често става и въ съзнанието на човѣка. Който не разбира закона, ще се уплаши, а който го разбира, ще концентрира ума си, вниманието си, да запази будность на съзнанието си, докато прѣмине тази тъмна зона. Въ това положение невѣрниятъ ще се отрече отъ Бога, а разумниятъ, търпеливиятъ ще се свърже още по-здраво. Страхливиятъ ще остане въ тази тъмна зона, а безстрашниятъ ще я прѣмине и ще върви напрѣдъ. Данте е прѣминалъ прѣзъ тази зона, но неговата възлюбена — Беатриче — му освѣтявала пѫтя съ своето фенерче, като го развеждала при страдащитѣ и му обясняшала причинитѣ за тѣхнитѣ страдания. И тъй, всѣки човѣкъ самъ създава своитѣ окови, своето робство. Дѣ се крие причината на това? — Вѫтрѣ въ него. Има нѣщо, което се таи въ човѣка и което е въ сила да го зароби. Запримѣръ, нѣкой мисли, че е много добъръ човѣкъ. То е, защото той външно се изявява такъвъ, а не си дава отчетъ, какво става вѫтрѣ въ него. Вземете момата, която иска да се жени. Докато се ожени, тя е весела, засмѣна, любезна съ сватове, съ кумове, съ баща си, съ майка си, но щомъ се ожени, едва изминали два-три мѣсеца, и тя захвърля булото и показва другата си страна. Всички се запитватъ: какво стана съ тази млада булка? Докато бѣше мома, нѣмаше подобна на нея, а сега, не знаемъ, какъ да си обяснимъ тази работа. Дѣ остана красивата мома? Този примѣръ обяснява отчасти само процеситѣ, които ставатъ въ самия човѣкъ. Само по този начинъ, може да се разбере дълбоката философия на живота. Тази велика философия ни свързва съ свѣтове, които седатъ високо въ нашето съзнание. Ще кажете: дѣ сѫ тѣзи свѣтове? — Тѣ сѫ надъ насъ. Въ тѣзи? свѣтове живѣятъ сѫщества разумни, велики, съ култура много по-висока отъ нашата. Нашитѣ мозъци прѣдставляватъ почва, земя за тѣхъ, върху която тѣ оратъ и сѣятъ. Щомъ разработятъ тази почва, тѣ си отиватъ. Ти си философъ, химикъ, богословъ или другъ нѣкакъвъ ученъ и седишъ нѣкѫдѣ, размислявашъ върху извѣстенъ наученъ въпросъ. Едно отъ тия разумни сѫщества взима своето рало, слиза на земята при тебе и започва да прѣобръща пластоветѣ на твоята земя. Ти веднага се стрѣскашъ, прѣставашъ да размишлявашъ и изгубвашъ всичко. Това сѫщество не иска да знае, какъвъ си ти. Колкото Ударътъ отъ ралото на това сѫщество е по-силенъ или по-грубъ, толкова на по-низко стѫпало на развитие се намира то. И тѣзи сѫщества сѫ отъ различна степень на развитие. Освѣнъ това, ралата на едни отъ тѣхъ сѫ желѣзни, на други — сребърни, а на трети — златни. И между тия сѫщества има постоянна борба, защото не сѫ отъ една и сѫща ложа. Едни отъ тѣхъ сѫ отъ Бѣлата ложа, отъ посветенитѣ, а други сѫ отъ черната ложа. Затова, именно, и въ свѣта има два метода на дѣйствие. Когато Богъ създаде човѣка, Той му даде земята да я управлява, но сѫщеврѣменно го държи отговоренъ за всички лоши послѣдствия отъ неговото управление. Невидимиятъ свѣтъ държи отговоренъ за всичко не само човѣка, но и двѣтѣ ложи, които сѫ въ постоянна борба помежду си. Казвате: кой е този невидимъ свѣтъ? Реаленъ ли е той?—Реаленъ е, разбира се. Когато човѣкъ люби, видима, реална ли е неговата любовь? Казватъ за нѣкого: устнитѣ на този човѣкъ се малко зачервили, което показва, че той има любовь. Нима зачервяването на устнитѣ изразява любовьта на човѣка? — Ама очитѣ му свѣтятъ. — Нима очитѣ на човѣка, който люби, трѣбва да свѣтятъ? Така ли се изразява любовьта? На кой пияница не свѣтятъ очитѣ? Или на кой боленъ не свѣтятъ очитѣ, когато има температура? Когато разумниятъ човѣкъ люби, въ очитѣ му се забѣлѣзва особена, мека свѣтлина, а не блѣсъкъ. При това, този човѣкъ обича всички хора, всички сѫщества. Обикновениятъ човѣкъ, когато обича, той прави изборъ: той обича само онзи, отъ когото може да вземе нѣщо. Като отиде при нѣкой богатъ човѣкъ, той го погледне, потупа го по рамото и му се поклони. Ако нѣма пари, и той изчезва, не седи при него. Съврѣменнитѣ естественици говорятъ за кукувицата, че снасяла яйцата си въ гнѣздата на нѣкои малки птички. Питамъ: какъ придоби кукувицата този навикъ, да снася яйцата си въ чужди гнѣзда? Всички говорятъ за тази чърта на кукувицата, а при това, колко кукувици има днесъ между съврѣменнитѣ хора! Слѣдъ като снесе яйцата си въ нѣкое чуждо гнѣздо, кукувицата хвръква и повече не се грижи за тѣхъ. Другата птичка, въ чието гнѣздо сѫ снесени кукувиченитѣ яйца, лежи върху тѣхъ, както и върху своитѣ и ги мѫти. Като се излюпятъ малкитѣ кукувичета, всѣки день тѣ започватъ да изхвърлятъ вънъ отъ гнѣздото по едно отъ другитѣ малки птиченца. Майката се чуди, защо се намалява броятъ на малкитѣ ѝ, но като не знае причината за това, казва си най-послѣ: такава е волята Божия! Тя отглежда грижливо малкитѣ кукувичета, докато единъ день тѣ хврѫкнатъ отъ гнѣздото и отидатъ да живѣятъ сами. Сѫщото нѣщо става и въ живота на хората. Когато единъ богатъ човѣкъ дойде у дома ви и започне да разглежда кѫщата, нивитѣ ви и срѣщу тѣхъ ви дава пари съ лихва, той не е ли снесълъ вече въ вашия пологъ своитѣ кукувичи яйца? Не се минава дълго врѣме, и този човѣкъ взима и кѫщата, и нивитѣ ви. Слѣдъ всичко това той ще разправя: азъ направихъ благодѣяние на една бѣдна вдовица. Този човѣкъ изхвърли всички яйца отъ полога на майката, като ѝ остави да се грижи само за кукувичето яйце. И слѣдъ това той ще отиде на църква, ще запали една голѣма, дебела свѣщь и които го видятъ, ще кажатъ за него: добъръ, благочестивъ е този човѣкъ. Той прави голѣми добрини, подарява много нѣща на бѣднитѣ хора. Ние благодаримъ за такива подаръци и благодѣяния. Свѣтътъ не се нуждае отъ такива добрини. Това не е култура, това не е Божественъ актъ. Такива благодѣяния сѫ резултатъ на човѣшкия егоизъмъ, Много добри, гениални хора сѫ били мѫчени и загинали отъ такива добрини. Азъ съмъ наблюдавалъ, какво правятъ птичкитѣ, съ цвѣтоветѣ на дърветата и на цвѣтята. Тѣ хвъркатъ отъ клонъ на клонъ, откѫсватъ си единъ, втори, трети цвѣтъ отъ дървото и си чистятъ клюна съ него. Послѣ го хвърлятъ на земята. Цвѣтоветѣ падатъ единъ слѣдъ другъ, но птичкитѣ не искатъ да знаятъ за това. Колко пѫти нѣкой човѣкъ ще кацне върху токущо разцъвтѣлитѣ хубави мисли и чувства на другъ човѣкъ, ще ги откѫсне, ще ги захвърли на земята, безъ да иска да знае! Нѣкой човѣкъ се замислилъ за добъръ и чистъ животъ, иска да служи на Бога, но срѣща го другъ и му казва: какво си се замислилъ? Защо се занимавашъ съ глупави работи? Я си вземи единъ билетъ, че иди на нѣкой концертъ или на нѣкое прѣдставление! Казвамъ: ако театърътъ или концертътъ могатъ да дадатъ на човѣка нѣщо по-хубаво за душата му отъ молитвата, нека отиде тамъ. Но ако тѣ не могатъ да дадатъ нужната храна за душата му, подобрѣ нека той се моли на Бога, нека работи за своето усъвършенствуване. Ние не трѣбва да поставяме граница между тѣзи нѣща. Трѣбва ли да се поставя прѣграда между живота на свѣтския и на религиозния човѣкъ? Когато религиозниятъ човѣкъ свърши работата, която му е опрѣдѣлена за деня, той трѣбва да се помоли на Господа, да благодари за работата, която е свършилъ и да Го запита: Господи, мога ли сега да отида на театъръ или на концертъ? Кое прѣчи на духовния човѣкъ да слуша музика? Че кой създаде музиката? И музиката има своето мѣсто и прѣдназначение въ живота. Тя е необходима като почивка въ живота на човѣка. Сѫщеврѣменно тя съединява душитѣ на хората. Днесъ съ музиката си служатъ и въ войнитѣ, съ нея въодушевяватъ, настройватъ войницитѣ за бой. Като надуятъ онѣзи мѣдни трѫби, и войницитѣ се настройватъ. Кръвьта имъ закипи въ жилитѣ, тѣ сграбчватъ пушкитѣ си и тръгватъ на бой. Не се минаватъ нѣколко минути, и музиката заглъхва, не се чуватъ вече нейнитѣ звуци, но се чуватъ гърмежи отъ гранати и картечници. Музикантитѣ изчезватъ, а слѣдъ тѣхъ се разнасятъ бумтежитѣ на орѫдията. Послѣ се чуватъ охкания, плачове. Истинска музика е тази, която изразява съ особена гама — гама на миръ, примирение между всички неприятелски войски. Когато истинскитѣ музиканти засвирятъ, войницитѣ забравятъ всичко наоколо си: тѣ забравятъ, че трѣбва да воюватъ, забравятъ, че неприятельтъ ги прѣслѣдва и спиратъ всѣкакви военни дѣйствия. Щомъ засвири тази музика, и отъ двѣтѣ страни боятъ прѣстава. Войницитѣ и отъ двата лагера измѣнятъ разбиранията си и казватъ: да спремъ сраженията! Да се помиримъ! По този начинъ, именно, войната ще се избегне. Мнозина, като ме слушатъ, казватъ: това сѫ бабини деветини. Питамъ: ами когато хората отиватъ на война и се убиватъ, и на отличилитѣ се въ войната даватъ кръстъ за храбрость, това не сѫ ли бабини деветини? Азъ разбирамъ човѣкъ да страда, но за какво? — Да страда, за да спаси нѣкого, а не да го убие. Така страда разумниятъ човѣкъ. Когато излиза срѣщу неприятеля си съ ножъ, той не го убива, но само го простре на земята и си заминава. И послѣ, когато неприятельтъ му се съвземе, той му казва: слушай, братко, има другъ начинъ за воюване отъ този, който ти знаешъ. Истинското юначество не седи въ това да вадимъ очитѣ си, да рѣжемъ рѫцѣтѣ и краката си, да се раняваме въ гърдитѣ и да оставаме инвалиди на цѣлъ животъ. Истинското воюване е чрѣзъ закона на Любовьта. Едно врѣме хората сѫ воювали съ Любовьта, но сега воюватъ съ разни орѫжия. Въ съврѣменнитѣ сѣмейства и жената, и мѫжътъ воюватъ. Жената готви нѣщо за обѣдъ, рѣже месото, приготовлява го, но въ това врѣме мѫжътъ ѝ каже нѣщо, скаратъ се и тя, безъ да мисли много, мушне го съ ножа и го нарани. Послѣ викатъ лѣкарь, но мѫжътъ се срамува да каже на лѣкаря, че жена му го ранила, а казва, че падналъ нѣкакъ-си и се ранилъ. Другъ пѫть мѫжътъ мушне жената съ ножъ. Нашата цѣль не е да осѫждаме личнитѣ отношения на хората, но казваме, че по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи. Съврѣменнитѣ хора се гордѣятъ съ своятъ култура, съ своитѣ велики и гениални хора, но казвамъ: когато дойде нѣкаква епидемия, напримѣръ тифусъ, тогава и гениалниятъ човѣкъ, както и обикновениятъ, изгубва съзнание, започва да бълнува. Този човѣкъ прѣди заболѣването си е разсѫждавалъ като философъ, очудвалъ е всички съ своитѣ заключения и изводи, а сега се намира въ положението на сомнамбулъ, който разправя, че виждалъ дѣдо си, баба си, които прѣди години сѫ заминали за онзи свѣтъ. Всички наоколо му го гледатъ, чудятъ се, намиратъ, че не е съ всичкия си умъ. Питамъ: дѣ остана гениалностьта на този човѣкъ? Всички виждатъ, че е станалъ нѣщо съ него, но какво е станало, не знаятъ и затова казватъ: полудѣлъ е нѣщо. Той казва на жена си: знаешъ ли, че азъ видѣхъ дѣдо си? Жена му казва: горкиятъ, полудѣлъ е малко, не е съ всичкия си умъ. Не се минаватъ и 4 — 5 мѣсеца, гледате — този човѣкъ оздравѣлъ, разсѫждава добрѣ, правилно, както и по-рано. Като оздравѣе, хората пакъ се чудятъ, какъ е оздравѣлъ. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе и послѣ се излѣкува, хората се чудятъ на това, а когато подкупятъ нѣкого, за да обере милионитѣ на нѣкой богаташъ, на това не се чудятъ. За да оправдаятъ тази постѫпка, тѣ я наричатъ „комисионна търговска сдѣлка“. Тази крайна алчность, която днесъ е обхванала цѣлия свѣтъ, прѣпятствува и на наука, и на религия, и на изкуства, и на духовенъ животъ, както и на свободната мисъль въ човѣка. Казвамъ: всички будни, съзнателни души, които любятъ Бога и разбиратъ, че животътъ има велико прѣдназначение, тѣ ще оправятъ свѣта, тѣ ще го организиратъ. Само добритѣ, съзнателнитѣ хора могатъ да градятъ. Лошитѣ хора само разрушаватъ. Ние можемъ да очакваме спасението, организирането и възпитанието на хората да стане само отъ съзнателнитѣ, отъ добритѣ хора, които работятъ отъ вѣкове насамъ. Човѣкъ не е дошълъ на земята, като кукувиче яйце, той има далеченъ произходъ. Човѣкъ е дохождалъ много пѫти на земята и си е заминавалъ, но сега вече цѣлото човѣчество се намира прѣдъ единъ вѫзелъ, дѣто старата култура залѣзва, а новата изгрѣва. Сега изгрѣва новото слънце. Значи, въ свѣта сѫществуватъ двѣ слънца: едното слънце е физическото, което всички виждаме сутринь да изгрѣва, а вечерь да залѣзва; другото слънце е духовното, което виждатъ само адептитѣ и светиитѣ. Тѣ се обръщатъ къмъ него съ думитѣ: „О, слънце на нашия животъ!“ Това слънце, именно, е сѫщинското, което всички хора не виждатъ, понеже нѣматъ съотвѣтенъ органъ, съ който могатъ да го виждатъ. Значи, истинското слънце не е видимо. Защо умираме ние? — Понеже постоянно гледаме на физическото слънце. Топлината и свѣтлината на физическото слънце, както и всички явления, които ставатъ въ него, произвеждатъ въ хората извѣстна дисхармония, вслѣдствие на което въ тѣхъ се създава ненормаленъ апетитъ. Това е, защото хората не могатъ да възприематъ и използуватъ правилно слънчевата енергия. Съврѣменнитѣ учени и до днесъ още не сѫ опрѣдѣлили, каква храна трѣбва да употрѣбяватъ хората. Религиознитѣ хора казватъ: човѣкъ трѣбва да яде само хлѣбъ. — И това още не е идея. Ако брашното, което се употрѣбява е млѣно прѣди една или повече години и се е вгорчило , тогава хлѣбътъ не може да бѫде истинска храна на човѣка. И слѣдъ това ще дойде нѣкой майсторъ да ни прѣпорѫчва различни методи за приготвяне на хлѣба. По какъвто начинъ и да го приготвяме, този хлѣбъ е отъ вгорчено брашно. Този хлѣбъ е отровенъ вече — нищо повече. Слѣдователно, старото брашно трѣбва да се бракува. Хлѣбъ трѣбва да се прави отъ ново, отъ прѣсно жито и да го ядете съ благодарность и любовь. Приемете ли го по този начинъ, то ще внесе въ васъ и поезия, и музика. Подъ думитѣ „поезия, музика и наука“ се разбира възвишеното и благородното въ човѣка. Истински учениятъ е едноврѣменно и поетъ, и музикантъ. Когато единъ ученъ употрѣбява цѣли 20 години за изучаване живота на една микроба, той е истински поетъ и музикантъ. Тѣзи наблюдения върху микробата прѣдставляватъ за него цѣла музика: накѫдѣ се завъртѣла микробата, какви движения направила и т. н. И съ какво търпѣние описва той всичко това! Питамъ: какво се крие въ движенията на тази микроба? Това не интересува обикновения човѣкъ, но учениятъ изслѣдва, изучава и най-дребнитѣ прояви на тази микроба. Ще кажете: възможно ли е да има нѣкаква музика въ движенията на една микроба? За онзи, който разбира това, има музика: за онзи, който не разбира, никаква музика не може да сѫществува въ движенията на една микроба. Истинскиятъ музикантъ схваща и най-тънкитѣ духовни прѣливания между седемьтѣ тона на гамата, но обикновениятъ музикантъ не ги долавя. Какво прѣдставляватъ съврѣменната музика и съврѣменнитѣ музиканти? Съврѣменната музика е механическа. Музикантитѣ пъкъ още не сѫ дошли до положението да схващатъ онѣзи тънки вибрации, онѣзи духовни прѣливания на тоноветѣ. Засега тѣ схващатъ само обикновенитѣ вибрации на тоноветѣ. Съ това ние не правимъ никакъвъ упрѣкъ на съврѣменната музика, но изнасяме положението, до което тя е достигнала. Азъ наричамъ духовенъ човѣкъ онзи, чието пѣние може да се чуе на километри разстояние, а дори и въ Америка. Неговиятъ гласъ е мекъ, приятенъ, но сѫщеврѣменно толкова силенъ, че никакво разстояние не е въ сила да го заглуши, той се разнася далечъ въ пространството. Сега казватъ за нѣкой човѣкъ, че пѣе съ душа, но гласътъ му се чува на разстояние едва стотина метра. Великъ пѣвецъ е онзи, който може да прѣобрази човѣка. Ако нѣкой търговецъ чуе единъ великъ пѣвецъ и разбере неговото пѣние, въ него моментално трѣбва да стане голѣмъ прѣвратъ. Щомъ се върне дома си, той веднага трѣбва да вземе тевтеритѣ си, да заличи въ тѣхъ всички лъжи, всички неправди и да каже: по този начинъ не може да се живѣе. Отъ днесъ азъ обръщамъ нова страница на своя животъ и започвамъ да живѣя по правилата на новата музика. Ако пъкъ този търговецъ види една картина на нѣкой великъ художникъ, която изобразява Любовъ, миръ, благость, той трѣбва да се прѣобрази веднага и като отиде у дома си, да каже: отъ днесъ турямъ новъ редъ и порядъкъ въ живота си! Мнозина съжаляватъ бѣднитѣ и тръгватъ да имъ събиратъ помощи. Казвамъ: има единъ родъ сиромашия, която е желателна за всички. При този видъ сиромашия човѣкъ изработва своето търпѣние. Този сиромахъ изпада до дъното на живота, дѣто изгубва съзнанието си и прѣстава да мисли за нѣкакво външно богатство. Той започва да търси богатството вѫтрѣ въ себе си. Въ този смисълъ, всички велики, всички гениални хора сѫ били все сиромаси. Дѣ се роди Христосъ, напримѣръ? Въ златна люлка и въ царски палатъ ли се роди Христосъ? Гениалниятъ човѣкъ не се нуждае нито отъ златна люлка, нито отъ царски палатъ. Златната люлка, царскиятъ палатъ, това е неговиятъ мощенъ духъ, неговото будно съзнание. „Търпѣнието да бѫде дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ“. Търпѣние се изисква сега отъ всички съврѣменни хора. Като душа, човѣкъ има велико прѣдназначение на земята. Нѣкой казва: всичко може да се постигне чрѣзъ молитвата. Нима животътъ се заключава само въ молитвата? Другъ пъкъ казва: всичко се постига чрѣзъ мисъльта, — Нима животътъ се заключава само въ мисъльта? Трети казва: всичко се постига чрѣзъ науката. — Нима животътъ се заключава въ бактериологията — въ изучаване на микробитѣ, или въ психологията — въ изучаване душевнитѣ състояния на човѣка, или пъкъ въ другъ нѣкой отрасълъ на науката, или най-послѣ въ изучаване на тоноветѣ? Не, има една вѫтрѣшна цѣлокупность между всички прояви на живота. Три думи само сѫ въ състояние да изразятъ тази цѣлокупность. Тѣзи думи сѫ: Любовь, Мѫдрость и Истина. Любовьта носи Божествения животъ, изразъ на вѣчна хармония. Мѫдростьта носи Божествената свѣтлина и Божественото знание, които създаватъ красота, редъ и порядъкъ въ живота. Истината дава насока въ живота. Всѣка звѣзда, всѣко слънце се дължи на Истината. Истината говори съ слънцата. Мѫдростьта — съ планетитѣ, а Любовьта е толкова снизходителна, че е слѣзла на земята да говори и съ хората, и съ най-низкостоещитѣ сѫщества. Понеже Истината говори съ слънцата, далечна и висока е нейната цѣль. Да се разговаряшъ съ разумното слънце; да седишъ съ хиляди години въ небесата; да правишъ добро, безъ да знаятъ името ти; да бѫдешъ великъ поетъ, безъ да знаятъ името ти, други да се кичатъ съ твоето име, а ти само да се радвашъ, това значи да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ. Това значи да живѣешъ съ душитѣ и между тѣхъ, безъ да подозиратъ тѣ подобно нѣщо. Слѣдователно, между всички души има вѫтрѣшна връзка. Ще ви приведа единъ мистиченъ разказъ за дъщерята на единъ отъ египетскитѣ фараони, който се наричалъ Тодъ — Сабатъ, а дъщеря му — Сабуенъ. Бащата много обичалъ дъщеря си. Тя имала двѣ лица: прѣдъ баща си тя се явявала съ красиво лице; когато се явявала между хората, ставала толкова грозна, че всички били принудени да правятъ гримаси. Вслѣдствие на това, у нея се развила такава жестокость, че тя издала заповѣдь да се извадятъ очитѣ на този, който се осмѣли да направи прѣдъ нея нѣкаква гримаса. Когато излизала на разходка, всички ѝ се кланяли до земята, отъ страхъ да не би, като я погледнатъ, да направятъ нѣкаква гримаса. Тя не знаела, какво нѣщо е любовь, какво нѣщо е милость. Обаче, въ една отъ своитѣ разходки, нѣкѫдѣ далечъ изъ Тибетскитѣ планини, тя срещнала единъ младъ, красивъ овчарь, съ такова изразително лице, че се влюбила въ него, за пръвъ пѫть въ живота си, и забравила своята грозота. Тя нищо не искала отъ него, освѣнъ да съзерцава неговата красота. Питамъ: защо грѣшатъ съврѣменнитѣ хора? — Защото тѣ искатъ съ своята грозота да бѫдатъ велики хора. Съ грозотата си човѣкъ не може да бѫде нито великъ, нито гениаленъ. Когато човѣка се влюби въ Бога, само тогава той ще придобие Божественото въ себе си, само тогава ще стане великъ и гениаленъ. Кога стана Толстой великъ Като четете живота на Толстоя, виждате, че той се молѣше на Бога за пробуждане на висшето съзнание у него. Той бѣше дошълъ до самоубийство, но щомъ се влюби въ Бога, каза: „Досега азъ бѣхъ само единъ разбойникъ, и животътъ нѣмаше смисълъ за мене, но сега вече придоби смисълъ и разбирамъ, за какво трѣбва да живѣя“. Два разбойника има въ свѣта: единиятъ е този, когото разпнаха на кръстъ заедно съ Христа. Той се молѣше на Христа да помене и него въ Царството Божие. Другиятъ разбойникъ съмъ азъ, но още не съмъ разпнатъ. Какво трѣбва да правя сега?“ Слѣдъ това въ ума на Толстоя се роди свещената идея да посвети живота си на Бога. Отъ този моментъ въ живота на Толстоя стана голѣмъ прѣвратъ. Ако рускиятъ народъ и руското духовенство бѣха приели възвишенитѣ идеи на Толстоя, тѣ щѣха да бѫдатъ сега въ съвсѣмъ друго положение отъ днешното. Азъ не говоря за външния животъ на Толстоя, но за вѫтрѣшния; азъ не говоря и за неговата първа литературна дѣятелность, къмъ която се отнася романътъ „Война и Миръ“, но имамъ прѣдъ видъ една отъ неговитѣ послѣдни работи — романа „Възкресение“, съ който Толстой се опита да примири личния си животъ съ Бога. Той намѣри разрѣшение на този въпросъ, но нѣмаше условия да го прояви и затова трѣбваше да замине за онзи свѣтъ, а Русия да прѣживѣе единъ голѣмъ катаклизъмъ. Въ сътресенията, които и до сега още прѣживява рускиятъ народъ, се изрази събралата се отъ хиляди години негова карма. Дворянството, духовенството, както и цѣлиятъ руски народъ трѣбва да се прѣчисти и да се пробуди въ него Божественото съзнание, слѣдъ което Толстой отново ще дойде между руския народъ, за да завърши започнатата си работа. Божието дѣло никога не пропада! — такъвъ е законътъ. Всѣко възвишено и благородно дѣло, което е започнато веднъжъ, ще се завърши, но затова се изисква вѣра. Човѣкъ не може да свърши всичката си работа само въ единъ животъ. Колкото свърши въ единъ животъ, той трѣбва да е доволенъ и да бѫде готовъ, като дойде ангелътъ на смъртьта, да си замине, а не да бѣга, както е направила една негърка — християнка въ Америка. Една стара негърка, християнка, като изпаднала въ тежки условия на живота, пожелала да си замине. Всѣка вечерь се молѣла на Бога, да изпрати нѣкой ангелъ да ѝ вземе душата. Тя виждала, че нѣма кой да я обича, нѣмала нигдѣ никого близъкъ, и животътъ ѝ се обезсмислилъ. Единъ студентъ, който живѣелъ близо до дома ѝ, чулъ единъ день молитвата ѝ, и понеже билъ веселъ, духовитъ момъкъ, рѣшилъ да ѝ устрои една шега. Той съобщилъ това на единъ свой другарь, и рѣшаватъ двамата заедно да устроятъ шегата. Единиятъ отъ тѣхъ се прѣобразилъ на арахангелъ Михаилъ, съ ножъ въ рѫка, а другиятъ го придружава. Отишли до колибата ѝ и почукали: „Кой тамъ?“— Арахангелъ Михаилъ. Богъ чу молбата ти и ме праща да взема душата ти. — Кажи му, че бабата я нѣма тукъ. Казвамъ: докато арахангелъ Михаилъ не е дошълъ, всѣки е герой, готовъ да се пожертвува, но щомъ дойде арахангелъ Михаилъ, този герой казва: кажете му, че когото търси, нѣма го тукъ. Азъ съмъ срѣщалъ много религиозни хора, на които, като се каже, че Христосъ иде на земята, тѣ казватъ: това не може да бѫде; не е дошло още врѣмето за идването на Христа. Защо не е дошло още това врѣме?—Защото, ако Христосъ дойде още днесъ на земята, Той ще попрѣчи на интереситѣ и на духовенството, и на търговцитѣ, и на управляващитѣ, и на музикантитѣ. Дойде ли Христосъ, опѣвания нѣма да има, защото мъртвитѣ ще възкръснатъ; търговски взимания-давания нѣма да има; политически партии нѣма да има — всички хора ще бѫдатъ истински братя и сестри помежду си; кабарета нѣма да има, а съ това заедно и тѣхнитѣ музиканти ще прѣстанатъ да свирятъ. Сега, погледнете въ нѣкой локалъ, на маситѣ чаши, пълни съ вино, а прѣдъ тѣхъ седатъ хора, пиятъ и се разговарятъ: хубаво нѣщо е класическата музика! — Какво свирятъ тия музиканти? Деветата симфония на Бетховена. Казвамъ: ако музикантитѣ биха разбрали гениалната идея, която Бетховенъ е вложилъ въ своитѣ симфонии, тѣ сами биха се обновили, прѣобразили, та като свирятъ, щѣха да произведатъ съвсѣмъ другъ ефектъ върху слушателитѣ си. При такова изпълнение, всичката публика би напуснала кабаретата и би замислила за новъ, чистъ животъ. А сега, и кабаретната публика продължава своя животъ, и музикантитѣ се връщатъ измѫчени и изтощени. Това не е музика. Истинскиятъ музикантъ или актьоръ, като слѣзе отъ сцената, трѣбва да е въодушевенъ, подигнатъ духомъ. Така трѣбва да се чувствуватъ въ работата си и учителитѣ, и художницитѣ, и поетитѣ, и майкитѣ, и бащитѣ; въ живота на всѣки едного ще има растене, подемъ нагорѣ. Това е резултатътъ на Божественото въ човѣка, на Любовьта, която иде въ свѣта. Търпѣние трѣбва на свѣта! При сегашнитѣ страдания, хората отъ цѣлия свѣтъ трѣбва да си подадатъ взаимно рѫка, да отправятъ едни къмъ други обща мисъль за организиране. Възвишенитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, които сѫ завършили своята еволюция, търсятъ съработници въ новата култура — хора съ чисти сърца и свѣтли умове. Мислите ли вие, че самъ Господъ и ангелитѣ ще слѣзатъ на земята да уреждатъ човѣшкитѣ работи? Сами тѣ нѣма да слѣзатъ, но ще се изявятъ чрѣзъ готовитѣ за работа хора, които живѣятъ на земята. Ще кажете: какво ще стане съ нашитѣ стари мисли и възгледи? Ще ги изпратите нагорѣ, къмъ свѣтлитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, дѣто ще ги реорганизиратъ и ще ви ги изпратятъ прѣобразени, обновени. Затова се изисква смѣлость, а не малодушие. Въ това се крие вѫтрѣшната философия, вѫтрѣшното разбиране на живота. Ние говоримъ за душитѣ на хората, а не за тѣхнитѣ сърца и умове, въ които има странични, външни влияния и елементи. Душата и духътъ прѣдставляватъ истинското жилище на човѣка. Казва се, че човѣкъ трѣбва да има благородна и възвишена душа, мощенъ духъ, за да придобие качествата на търпѣнието. Нѣкоя сестра лежи болна, а друга хлопа на вратата и казва: отвори ми! — Не мога да ти отворя, защото не съмъ разположена. Първата чака вънка, но нѣма търпѣние и си отива докачена. Тя си казва: азъ искамъ да я посѣтя, да ѝ направя добро, а отгорѣ на това тя не ме приема. — По-голѣмо добро ще ѝ направишъ, като не я безпокоишъ. Ако ти си онзи истински човѣкъ, който иска безкористно да направи едно добро, трѣбва като дойдешъ до вратата на болния, само да се помолишъ, и тя сама по себе си да се отвори. Има ли нужда тогава да хлопашъ? Ти ще седишъ отвънъ тихо и спокойно, безъ да смущаватъ брата или сестра си, и вратата ще се отвори. При това, като отивате при боленъ, нѣма да му разправяте, че банка Гирдапъ или друга нѣкоя банка пропаднала, та да не се стресне за своитѣ пари, да мисли, че и тѣ сѫ пропаднали. Отивате ли при боленъ, ще му кажете: не се смущавай, нищо опасно нѣма въ твоето положение. И азъ бихъ желалъ да съмъ на твое мѣсто. А сегашнитѣ хора живѣятъ повече съ отрицателни мисли и чувства и казватъ: нѣма добри, нѣма честни хора въ свѣта! Не, и добри, и честни хора има въ свѣта, но въ умоветѣ и сърцата на хората се наслоили утайки отъ миналото, вслѣдствие на което тѣ изгубватъ доброто разположение на духа си. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ тѣзи утайки. Има моменти въ живота на човѣка, когато той се мисли гениаленъ когато е готовъ на всички подвизи, на всички жертви. Не се минава много врѣме, и той отстѫпва. Човѣкъ трѣбва да постоянствува, да се бори съ своитѣ слабости, докато надделѣе Единъ човѣкъ, голѣмъ пияница, пилъ цѣли 20 години наредъ и продавалъ всичко, каквото ималъ, докато нападналъ въ положението на послѣденъ сиромахъ. Какви ли не опити правилъ презъ това врѣме, той самъ за да се откаже отъ пиянството но не могълъ. Кѫдѣ не ходилъ прѣзъ това врѣме; при владици, при свещеници, да му четатъ; при баби, да му баятъ, нищо не помагало — той не могълъ да се откаже отъ пиянството. Минавалъ единъ день той покрай една кръчма, влѣзълъ вѫтрѣ и си порѫчалъ половинъ кило вино. Взелъ една голѣма чаша, налѣлъ виното въ нея и казалъ: досега ти бѣше господарь, азъ — слуга; отсега нататъкъ ти ще бѫдешъ слуга, а азъ господарь! Слѣдъ това си налѣлъ една чаша студена вода, дигналъ я до устата си и я изпилъ. Желанието му за вино треперѣло отвѫтрѣ, искало му се да пие вино, но пилъ студената вода. Послѣ поднесълъ чашата съ виното до устата си, но не пилъ и пакъ я сложилъ на масата. Кръчмарьтъ наблюдавалъ отдалечъ, какво прави този човѣкъ. Той повторилъ 20 — 30 пѫти сѫщото: дигалъ чашата до устата, и пакъ я оставялъ на масата, безъ да пие. Най-послѣ далъ виното на единъ бѣденъ човѣкъ, платилъ на кръчмаря и излѣзълъ. Така продължавалъ той нѣколко дни наредъ, все сѫщия опитъ правилъ, докато най-послѣ си казалъ: азъ съмъ човѣкъ и мога да бѫда господарь на себе си. Нѣма вече да пия! Нѣкой казва: азъ имамъ извѣстни слабости, наслѣдени отъ родителитѣ ми. Човѣкъ може да надделѣе на всички наслѣдени чърти. Отъ него зависи да бѫде добъръ, ученъ, музикантъ, гениаленъ човѣкъ и т. н. Богъ е вложилъ въ човѣка всички възможности за прѣодоляване на мѫчнотиитѣ въ живота. Но ние трѣбва да живѣемъ съобразно великия Божи Законъ, съобразно великия Божи планъ, който работи въ насъ. И тогава, като срещнемъ нѣкой човѣкъ, да знаемъ, че и у него работи Богъ, както и у насъ. За всички хора Той е прѣдвидилъ такива велики блага, каквито нашитѣ умове не сѫ въ състояние да схванатъ. Великото, което иде въ свѣта, безразлично отдѣ, дали отъ Америка, отъ Франция или отъ Англия, е прѣдвидено и приготвено отъ Бога. Всички велики музиканти, поети, художници, учени работятъ за спасението на човѣчеството. Чрѣзъ тѣхъ невидимиятъ свѣтъ ще повдигне хората. Казвамъ: задачата на човѣчеството не седи въ търсене на своето спасение. Ако е въпросъ за спасение, ние и безъ това сме спасени; ако е въпросъ за култура, ние и безъ това сме културни; ако е въпросъ за знания, ние имаме знания. Направете слѣдния опитъ: поставете единъ човѣкъ въ четвърта степень магнетиченъ сънъ, и той веднага ще се прояви като гениаленъ, като ученъ човѣкъ. Той ще може да прѣдсказва на хората, кой кога ще заболѣе, отъ каква болесть, именно, и кога ще оздравѣе; освѣнъ това той ще може да прѣдсказва, кому кѫщата ще изгори, кому жената или дѣцата ще умратъ прѣзъ дадената година и т. н. Събуди ли се отъ магнетичния сънъ, той става така обикновенъ, както е билъ прѣди заспиването: той вече не знае нищо особено и не помни, какво е говорилъ. Сѫщото е ставало и съ пророцитѣ отъ миналитѣ епохи. Богъ ги е поставялъ въ такъвъ магнетиченъ сънъ, и тѣ сѫ пророкували, както за тогавашнитѣ врѣмена, така и за това, което става въ сегашнитѣ врѣмена и което ще стане въ послѣднитѣ години отъ 27 — 32. Тѣзи послѣдни години ще бѫдатъ години на землетресения, на наводнения, на голѣми циклони, на войни и несъгласия между хората. Съврѣменнитѣ хора ще бѫдатъ свидѣтели на тия врѣмена, за които сѫ говорили пророцитѣ прѣди нѣколко хиляди години. И днесъ се срѣщатъ такива пророци и въ Китай, и въ Япония, и въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, навсѣкѫдѣ, и управляващитѣ се вслушватъ вече въ тѣхнитѣ прѣдсказания. Тия пророци казватъ: ако съврѣменнитѣ народи не се откажатъ отъ своята алчность, ако не разрѣшатъ правилно мѫчнотиитѣ и противорѣчията на своя животъ и не изпълняватъ волята Божия, тѣ ще минатъ прѣзъ голѣми изпитания и страдания. Кармата на всички народи е назрѣла вече. Сега е врѣме за ликвидация, за разплащане. Казано е въ Писанието: „Ще въздамъ на всички споредъ дѣянията имъ“. Значи, всичко непотрѣбно, всичко нечисто, събрано отъ хиляди вѣкове насамъ, ще се запали да изгори, вслѣдствие на което всички народи ще минатъ прѣзъ голѣмъ огънь. Азъ не казвамъ това, за да ви плаша, но да ви обърна внимание върху великитѣ Божии закони, които управляватъ свѣта. И тъй, отъ насъ зависи изправянето на свѣта. Добритѣ хора ще спасятъ свѣта. Отъ всички краища на земята добритѣ хора трѣбва да си подадатъ рѫка, да се обединятъ въ името на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина и да внесатъ между хората новата култура, съ всички нейни блага и придобивки. Велико е бѫдещето на земята. И затова, старитѣ да казватъ: ние ще се подмладимъ! Младитѣ да казватъ: ние ще вършимъ волята Божия! Слабитѣ въ вѣрата да казватъ: нашата вѣра ще се засили! Онѣзи, на които сърцата сѫ празни, да казватъ: нашитѣ сърца ще се напълнятъ съ животъ! Богъ се проявява въ свѣта. Нѣма да мине много врѣме, и вие ще Го опитате. Кога ще бѫде това, азъ не опредѣлямъ, никакъвъ срокъ не давамъ. Не казвамъ, че това ще стане слѣдъ 10, слѣдъ 100, или слѣдъ 1000 години, но ви говоря за нѣща, които вие сами ще провѣрите. Вие сте съврѣменници на това, което става и което ще стане. Ако вървите въ Божия пѫть, ще се радвате; не вървите ли въ този пѫть, главата ви ще побѣлѣе. Ние не говоримъ за религия на формитѣ, но говоримъ за религия на съвършенъ миръ и порядъкъ, за религия, която внася любовь между хората, а не раздори и недоразумѣния. Човѣкъ, който има такава религия въ себе си, отъ камъка вода ще изкара, и камъкътъ въ хлѣбъ ще прѣвърне. Седне ли той върху нѣкой камъкъ и се усѣща гладенъ, нѣма да се чуди, отдѣ да вземе хлѣбъ, но ще хлопне съ прѫчицата си на камъка, той веднага ще се отвори и оттамъ, прѣзъ една врата, ще донесатъ прѣдъ него най-хубавото ядене и прѣсенъ бѣлъ хлѣбъ. Той ще се нахрани добрѣ, ще хлопне съ прѫчицата си, и вратата отново ще се затвори. Питамъ: отъ какво ще се плаши онзи, който владѣе това изкуство? Слѣдъ това този човѣкъ иска да си посвири малко. Той пакъ ще тропне съ прѫчицата си, и друга врата ще се отвори прѣдъ него: той ще влѣзе въ едно отдѣление съ различни инструменти и ще си избере, който инструментъ иска. Ще си посвири, ще си попѣе и по сѫщия начинъ ще върне инструмента. Ще кажете: наистина, възможно ли е всичко това? — Възможно е. Това сѫ най-хубавитѣ нѣща, които се пазятъ въ тайна. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣшкиятъ умъ, човѣшкото сърце, човѣшката дуще и човѣшкиятъ духъ сѫ създали, се пазятъ въ тайна; тѣ не се пишатъ на книги, които се разрушаватъ. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣчеството е създало отъ своето начало досега, се пазятъ въ тайна. Когато дойде шестата раса на земята, всички тия велики нѣща ще се изнесатъ, и тогава хората ще кажатъ: миналитѣ страдания не могатъ да се сравнятъ съ настоящитѣ блага. Казвате: ще помнимъ ли това? — Всичко ще си припомните. У васъ ще се пробуди друго съзнание, което ще обхваща и самосъзнанието, и подсъзнанието, и свърхсъзнанието. Всички тия съзнания ще се обединятъ въ едно, и тогава вие ще видите Божественото начало и човѣшкия край, както и човѣшкото начало и Божествения край. Тѣзи двѣ начала ще се съединятъ въ едно. Казвамъ: докато дойде това врѣме, за всинца ви е необходимо търпѣние. Само чрѣзъ търпѣние ще дочакате врѣмето, когато всички души, които сѫ готови да служатъ на Бога, направятъ връзка съ него и започнатъ война за побѣда на злото и възстановяване на доброто. Само по този начинъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина ще царуватъ въ този свѣтъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 30 януарий 1927 година въ гр. София.

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Двама синове „Нѣкой си человѣкъ имаше двама синове“. Матея 21:28 „Нѣкой си человѣкъ имаше двама синове“. Защо този човѣкъ имаше двама, а не единъ синъ? Изобщо, човѣшкиятъ животъ започва съ принципа на числото двѣ. Двойката прѣдставя човѣка, изразенъ на физическия свѣтъ. Двамата синове прѣдставятъ цѣлото човѣчество. Отъ памти-вѣка тѣ се ширятъ по земята. Единиятъ се обѣщава да изпълни волята на баща си, но не я изпълнява, другиятъ пъкъ отрича да я изпълни, а послѣ се разкайва и я изпълнява. Главното е, че този баща ималъ двама синове. Единиятъ синъ прѣдставя творческия принципъ въ човѣшката душа; този принципъ твори. Другиятъ синъ прѣдставя съграждащия принципъ, т. е. принципътъ, който гради. Слѣдователно, когато животътъ не се развива правилно, когато се явява нѣкакво затягане въ него, това се дължи на факта, че тѣзи два принципа не дѣйствуватъ едноврѣменно. Сега, ако нѣкой отъ съврѣменнитѣ проповѣдници би говорилъ върху този стихъ, той би обърналъ внимание главно върху послушанието. Обаче, когато Христосъ е изказалъ този стихъ, Той е говорилъ още много нѣща, които не сѫ писани въ Евангелието. Проповѣдникътъ ще каже, че единиятъ синъ послушалъ баща си, обѣщалъ да изпълни волята му, но не я изпълнилъ; другиятъ не послушалъ баща си, отрекалъ се да изпълни волята му, но послѣ се разкаялъ и изпълнилъ. Той ще развие тази тема по всичкитѣ правила на хомелетиката, т. е. по всички правила на науката за проповѣдване. Споредъ съврѣменнитѣ проповѣдници, който не е училъ хомелетиката, той нищо не знае. И тъй, тѣзи двѣ положения — на послушание и на непослушание — сѫществуватъ въ човѣка. Тѣ сѫ двѣ мощни разположения, двѣ мощни състояния, присѫщи на човѣшкото съзнание. Въ този смисълъ човѣшкото съзнание често се раздвоява. За такъвъ човѣкъ се говори и въ Писанието: „Двоеумниятъ човѣкъ е непостояненъ въ всичкитѣ си пѫтища“. Значи, подъ думата „двоеуменъ“ се разбира човѣкъ, който е раздвоенъ въ съзнанието си. Какво лошо има въ това, човѣкъ да бѫде раздвоенъ? Да се раздвои човѣкъ въ съзнанието си, това подразбира да разпрѣдѣли работата си. Запримѣръ, ако единъ учитель прѣподава по музика и минава за добъръ музикантъ, той едноврѣменно не може да прѣподава добрѣ и рисувание. Слѣдователно, единъ учитель не може едноврѣменно да прѣподава два прѣдмета по единъ и сѫщъ начинъ. Ако по единия прѣдметъ е специалистъ, другиятъ прѣдметъ ще бѫде по-слабо застѫпенъ. Има прѣдмети, които не си съотвѣтствуватъ. Може ли, напримѣръ, учительтъ по музика да прѣподава еднакво успѣшно и по земледѣлие, или обратно — учительтъ по земледѣлие да прѣподава музика? Може ли той да оре и да свири еднакво добрѣ? Орачътъ не може да бѫде музикантъ. Овчарьтъ, обаче, може да бѫде музикантъ. Той върви цѣлъ день подиръ овцитѣ и свири, и пѣе. Азъ употрѣбявамъ думата „овчарь“ и въ прѣносенъ смисълъ. У човѣка има мисли, които мязатъ на овцитѣ. И ако той знае, какъ да ги пасе, тѣ ще му донесатъ голѣми богатства. Съврѣменнитѣ хора иматъ материалистически разбирания за живота. Тѣ очакватъ всички блага да имъ дойдатъ отвънъ, да капятъ прѣдъ тѣхъ като круши. Обаче, човѣкъ трѣбва да знае, че всички плодове, които капятъ отъ дърветата, не сѫ здрави. Всѣки плодъ, който самъ окапва, той или не е узрѣлъ, или е червивъ. Здравъ плодъ е този, който и вѣтъръ да го брули, пакъ не окапва, но чака да дойде господарьтъ му, и самъ да го откѫсне. Всички други плодове, които окапватъ отъ дървото, прѣди още да е дошълъ господарьтъ, сѫ хилави. На сѫщото основание всѣки човѣкъ, който пада на земята отъ най-малкия вѣтрецъ, и той е хилавъ. Нѣкой казва: азъ имамъ идеалъ, вѣрвамъ въ Бога. — Въ Бога вѣрва, но при най-малката буря на земята се събаря. Питамъ: какъ е възможно, ти, този великъ герой, който едно врѣме седѣше отгорѣ на дървото и разискваше, сега се търкаляшъ на земята? Азъ говоря на наученъ езикъ, не говоря по форма. Разбиране се изисква сега отъ хората. Днесъ едни хора се занимаватъ съ минералогия, други — съ ботаника, трети — съ зоология, четвърти — съ антропология и т. н. Питамъ, обаче: какви сѫ, напримѣръ, дълбокитѣ разбирания на минералога за скѫпоцѣннитѣ камъни? Нѣкой минералогъ ще каже, че забѣлѣжителното у скѫпоцѣннитѣ камъни е това, че тѣ се явяватъ въ хубави кристални форми. Може ли този минералогъ да каже, коя е била интимната замисъль на природата, когато е образувала кристалитѣ? Той ще каже, че природата не е имала никаква интимна мисъль при образуване на кристалитѣ. Тѣ сѫ се образували по силата на нѣкакви външни, механически условия. Не е така. Въ живата разумна природа има не само механически, но и разумни сили. Казвате: въможно ли е минералозитѣ да не знаятъ тѣзи въпроси? Да питате така, то е все едно да мислите, че и свинята, която яде окапалитѣ плодове, знае, кой е създалъ самитѣ плодове. Свинята взима плода отъ земята, изяжда го и нито знае, нито се интересува, кой го е създалъ, какъ го е създалъ и т. н. Свинята казва: който е създалъ плода, той да му мисли. Моята работа е само да ямъ. Питамъ: каква е била интимната мисъль на природата, когато е създавала растенията? Каква е била интимната мисъль на природата, когато е създавала животнитѣ? И най-послѣ, каква е била интимната мисъль на природата, когато е създавала човѣка? Това е задача на философията, отъ която зависи живота на хората. Ако хората бѣха разбрали, какво нѣщо е минералогията, тѣ биха избегнали много нещастия въ своя животъ. Ако тѣ бѣха разбрали, какво нѣщо е ботаниката, зоологията, и редъ още науки, тѣ биха избѣгнали много нещастия въ живота си и много блага биха спечелили. Ако тѣ бѣха разбрали, какво нѣщо е психологията, великата наука за човѣшката душа, тѣ биха избегнали много нещастия въ живота си. Питамъ: защо природата, като е създала скѫпоцѣннитѣ камъни, ги е заровила така дълбоко въ земята, а не ги е турила нѣкѫдѣ на повърхностьта? Ще кажете, че това е нѣкаква случайность. Обаче, случайностьта е законъ на рационалнитѣ числа. Тъй щото, случайностьта е рационално число, което седи извънъ границитѣ на земния животъ. Случайностьта е движение, което не се опрѣдѣля отъ законитѣ на земята. Тя излиза отъ орбитата на земята, а сѫщеврѣменно влиза въ нея, както нѣкоя отсѣчка излиза отъ линията и пакъ влиза въ нея. Отсѣчката излиза отъ орбитата на нѣкоя линия, а вие казвате за нея, че тя случайно е попаднала въ дадената линия. Какъ е възможно да е попаднала случайно? Какъ ще си обясните тогава слѣднитѣ научни положения: има комети, които всѣки день минаватъ прѣзъ слънчевата система; има други категории комети, едни отъ които минаватъ прѣзъ слънчевата система само по единъ пѫть прѣзъ 2,000, или 3,000, или 10,000, или 100,000 години, а нѣкои минаватъ дори само единъ пѫть прѣзъ милионъ години. Какво ще отговорите за тѣзи научни данни? Ще кажете, че тѣ сѫ прѣдположения. Възможно е да сѫ прѣдположения, но и математиката си служи съ прѣдположения, съ допущения. Запримѣръ, нѣкой математикъ иска да докаже, че дадено число е функция на друго число. И той прѣдполага едно, прѣдполага друго, докато най-послѣ докаже това, което го интересува. Така и въ живота прѣдполагатъ, че нѣкой човѣкъ е простъ, или не е простъ, или че нѣкой човѣкъ е уменъ, или не е уменъ и най-послѣ се убѣдятъ въ това, което ги интересува. Сега, въпросътъ не се отнася до познанието. Познанието прѣдставя сѣнки на живота. Хубаво нѣщо сѫ и сѣнкитѣ, но тѣ прѣдставятъ голѣми изненади за влюбенитѣ хора. Каква по-голѣма изненада има за хората отъ тази, когато сънуватъ, че сѫ намѣрили голѣми богатства, съ които могатъ да разполагатъ, както искатъ, а сутриньта, като се събудятъ, виждатъ, че всичкото богатство прѣдъ тѣхъ изчезва? Прѣзъ нощьта тѣ сѫ били радостни, весели, богати, а на сутриньта ставатъ тѫжни, бѣдни. Казвате: кой създаде тази илюзия? Илюзията е законъ на случайностьта, и затова, понеже не спада къмъ земния животъ, тя е реалность на единъ възвишенъ животъ. Ако наричатъ музиката илюзия, тя е такава за рибата, напримѣръ, която не може нито да свири, нито да пѣе. Слѣдователно, невъзможното за рибата е възможно за разумния човѣкъ. Нѣкой мисли, че като стане сутринь и се изправи на краката си, той има право вече да разрѣшава важния въпросъ за сѫществуването на Бога и да се произнася, че Богъ сѫществува, или не сѫществува, или пъкъ, че нѣкои нѣща сѫществуватъ на земята, а други не сѫществуватъ. Възможно е извѣстни идеи да не сѫществуватъ въ границитѣ на човѣшкия животъ, но тѣ сѫществуватъ извънъ границитѣ на човѣшкия животъ. Сега, като се говори за кристалитѣ, да допуснемъ, че всѣки кристалъ прѣдставя великъ законъ за оформяване или проявяване на човѣшкото съзнание на земята. Щомъ е така, трѣбва да приемемъ, че всички закони сѫ нагласени споредъ кристалитѣ; оттукъ ние си обясняваме, защо едни хора обичатъ едни скѫпоцѣнни камъни, други хора обичатъ други и т. н. Отъ обичьта и разположението на човѣка къмъ единъ или другъ отъ скѫпоцѣннитѣ камъни се сѫди за произхода на неговото съзнание, или за степеньта на развитието на неговото съзнание. Чрѣзъ скѫпоцѣннитѣ камъни вие ще намѣрите, кой човѣкъ, нѣкога въ миналото, е билъ бащата на вашето съзнание. Какъ ще докажете, коя е била ваша майка, или кой е билъ вашъ баща? Нѣкой казва: знаете ли, че азъ съмъ наслѣдникъ на еди-кои си родители? — Какъ ще докажешъ това? Ти трѣбва да докажешъ това така, както когато дойде синътъ, наслѣдникъ на нѣкой великъ царь, каже: азъ съмъ синъ на еди-кой си царь, имамъ такива и такива документи, провѣрете това. Често и природата поставя особени бѣлѣзи на човѣка, било задъ ушитѣ, било на рѫцѣтѣ, или другадѣ, когато иска да отбѣлѣжи за нѣкого, чий наслѣдникъ е този човѣкъ. И тогава тя казва: ако у нѣкоя майка, или у нѣкой баща сѫществува сѫщиятъ бѣлѣгъ, както у нѣкое дѣте, това дѣте е тѣхно. Не само по тия бѣлѣзи може да се различаватъ хората, но и по строежа на поритѣ. Какъвто е строежътъ на поритѣ у майката, такъвъ е и у сина. Поритѣ на нѣкои хора иматъ правилни геометрически фигури; освѣнъ това, линиитѣ между една пора и друга иматъ точни математически размѣри. За да се опрѣдѣлятъ и измѣрятъ линиитѣ, както и формата на самитѣ фигури, дали сѫ петоѫгълници, шестоѫгълници или други нѣкакви, за тази цѣль си служатъ съ специални за това инструменти. И тъй, когато се изучаватъ кристалитѣ отъ окултно или отъ Божествено гледище, ние не се интересуваме само за произхода на кристалитѣ, но ги разглеждаме като пергаменти, върху които е написана цѣлата история за развитието на човѣшкото съзнание. Отъ тия пергаменти бѫдещитѣ минералози ще учатъ. Знаете ли, колко ситно сѫ написани тѣзи научни факти! Знаете ли, какви сложни математически и геометрически формули на велики учени се криятъ въ тия кристали! Голѣми съкровища се криятъ въ кристалитѣ. И слѣдъ всичко това нѣкой ще каже: изхвърлете навънъ тия скѫпоцѣнни камъни! Човѣкъ не трѣбва да се украсява съ тѣхъ. Не, ние трѣбва да носимъ скѫпоцѣннитѣ камъни и вѫтрѣ въ себе си, а не само външно, и да разберемъ тѣхното съдържание и тѣхния смисълъ. Сега ще направя едно сравнение. Прѣдставете си, че срѣщате човѣкъ, който се е научилъ да чете и пише, разбира знацитѣ на нѣкоя отъ съврѣменнитѣ азбуки, била тя българска, или латинска, и отъ тия букви може да съставя цѣли думи и изречения и да разбира тѣхния смисълъ. Прѣдставете си, обаче, че срѣщате друго сѫщество, което не познава буквитѣ външно, по тѣхнитѣ знаци, но ги познава само по размѣритѣ имъ и така си съставя понятие за тѣхния смисълъ. Послѣдното сѫщество си служи съ инструменти за измѣрване на буквитѣ. Питамъ: кой начинъ за четене е по-лесенъ — да познаваме буквитѣ по тѣхнитѣ външни бѣлѣзи, или да ги измѣрваме чрѣзъ инструменти? По втория начинъ постѫпватъ и нѣкои отъ съврѣменнитѣ учени. Отъ 8,000 години насамъ тѣ измѣрватъ буквата А, разискватъ върху нея, изучаватъ я. Това значи: съврѣменнитѣ учени знаятъ, че човѣкъ се е изправилъ на два крака и е започналъ да мисли. Въ мисъльта си той се е раздѣлилъ на два лагера: едни хора вѣрватъ, че Богъ е създалъ човѣка и за създаването му има нѣкаква причина; други вѣрватъ, че човѣкъ е създаденъ самъ по себе си. Първиятъ процесъ е механически: Богъ взелъ пръсть, вдъхналъ дихание въ нея и направилъ човѣка. И другиятъ процесъ е механически: човѣкъ самъ се е създалъ. И двѣтѣ теории сѫ правилни. Теорията, че Богъ създалъ човѣка, е обективна. Когато разумнитѣ хора подържатъ теорията, че човѣкъ самъ се е създалъ, тѣ схващатъ великата идея, че Богъ се проявява, именно, чрѣзъ този човѣкъ. И слѣдъ всичко това, ще се намѣри нѣкой да критикува тия хора, които казватъ, че човѣкъ самъ се е създалъ. Той ще каже, че е грѣшно да се мисли така. Питамъ: тогава не е ли грѣшно отъ страна на нѣкой човѣкъ, който подържа теорията, че Богъ го е създалъ, пъкъ той да ходи да краде, да лъже, да създава неправилни закони и т. н.? Дѣ е правилностьта на тази теория? Ако, наистина, азъ съзнавамъ, че Богъ ме е създалъ, трѣбва всичко, което върша, да е по Бога. Всѣки, който вѣрва, че Богъ го е създалъ по механически начинъ, той мяза на нѣкое малко дѣте, на което майката дава ябълки да яде, и като ги изяде, отива само да си вземе още ябълки, да си пооткрадне. Онзи пъкъ, който вѣрва, че човѣкъ самъ се е създалъ, по механически начинъ, мяза на онова малко дѣте, което само си е посадило нѣкои плодни дървета, но слѣдъ това чака наготово да му донесатъ плодове. Да чакате наготово да ви даватъ, това не е никаква наука. Като говоря по този начинъ, вие трѣбва да разглеждате научната страна на въпроса. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ разврати свѣта. Питамъ: кога свѣтътъ не е билъ развратенъ? Казано е въ Писанието: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Значи, всички хора сѫ родени въ грѣхъ, а при това казватъ, че еди-кой си развратилъ младото поколѣние. Ако единъ човѣкъ може да разврати цѣло поколѣние, той трѣбва да е мощенъ човѣкъ, или нѣкакво божество. Не, това е криво разбиране на въпроса. Никой никого не може да разврати. Човѣкъ самъ се развращава. Който допусне въ себе си мисъльта, че нѣкой може да го разврати, той е билъ играчка въ рѫцѣтѣ на този човѣкъ. Ако единъ писатель, или единъ свещеникъ, или една жена могатъ да ви развратятъ, това показва, че вие сте били играчка въ тѣхнитѣ рѫцѣ. Въ нѣкои мѫжки монастири считатъ за срамъ и грѣхъ да държатъ около себе си нѣкое женско животно, било куче, котка или друго. При това, въ този монастиръ сѫществува голѣмъ развратъ. Нѣкой казва: азъ не искамъ да трупамъ пари. Тѣ не съставятъ идеалъ въ моя животъ. Обаче, сѫщиятъ човѣкъ по цѣлъ день мисли, колко повече пари да събере. Лѣга, става, все за пари мисли и единъ день, като види, че наближава краятъ на живота му, той казва: Господи, заминавамъ вече отъ този свѣтъ, но идеитѣ ми не се сбѫднаха. За какви идеи говори този човѣкъ? Той не е ималъ никаква друга идея, освѣнъ паритѣ. Казвамъ: това, което сега говоря, се отнася за ония хора, които живѣятъ въ свѣта на плоскоститѣ. Всѣки, който отъ научно гледище разсѫждава извънъ врѣмето и пространството, той се намира на хлъзгава почва, той нѣма основа подъ краката си. Такъвъ човѣкъ се намира въ свѣта на плоскоститѣ, дѣто има изкушения, дѣто има илюзии. Въ праволинейния свѣтъ нѣма изкушения, нѣма илюзии; тамъ има само отношения между двѣ сѫщества. Значи, праволинейнитѣ хора могатъ да се споразумяватъ по-лесно помежду си. Питамъ: кои сѫщества сѫ праволинейни въ съзнанието си? — Растенията. Съзнанието на растенията се движи само въ права линия, затова между тѣхъ нѣма борба. Тѣ се събиратъ по много на едно мѣсто. Отъ милиони години насамъ растенията изучаватъ науката на събирането, и днесъ тѣ учатъ хората на това учение. Растенията винаги се събиратъ, тѣ никога не се изваждатъ. И затова, когато кажатъ за нѣкого, че не разсѫждава здраво, това показва, че този човѣкъ живѣе въ свѣта на илюзиитѣ. Прѣдставете си сега единъ конусъ, високъ 10 метра, и го поставете въ свѣта на плоскоститѣ, между сѫщества, които иматъ съзнание на двѣтѣ измѣрения; вмѣсто конусъ, въ тѣхния свѣтъ ще се яви единъ малъкъ крѫгъ. Колкото повече прониква конусътъ въ тѣхния свѣтъ, толкова повече се разширява съзнанието на тия сѫщества. Ще кажете, че тѣзи явления нѣматъ нищо общо съ съзнанието на човѣка. Не е така. Ако тия крѫгове се разглеждатъ отъ едно съзнание на тритѣ измѣрения, тѣ ще съставятъ едно цѣло. Ако прѣкарате една цѣвь, която има цилиндрична форма, въ свѣта на двѣтѣ измѣрения, тамъ ще се види само единъ малъкъ крѫгъ, началото на цилиндъра. Краятъ на цилиндъра, обаче, нѣма да се види. Ако нашарите този цилиндъръ съ различни цвѣтове — червени, зелени, сини, виолетови — и го прѣкарате пакъ въ двуизмѣрния свѣтъ, тамъ ще се види въ видъ на крѫгъ, който постоянно промѣня цвѣта си, като става ту червенъ, ту синъ, ту зеленъ и т. н. Сѫществата отъ този свѣтъ ще кажатъ за крѫга: на какво се дължи свойството на този крѫгъ, да промѣня цвѣтоветѣ си? Не, крѫгътъ не се измѣня, това е илюзия на съзнанието. Казвамъ: по сѫщия законъ и хората често изпадатъ въ такива илюзии. Изпаднете ли въ нѣкаква илюзия, ще знаете, че сте въ двуизмѣрния свѣтъ и прѣдъ васъ е миналъ единъ цилиндъръ съ различно боядисани крѫгове. Ставате сутринь, създадете цѣла фантасмагория въ себе си, но не се минаватъ 2 — 3 часа, всичко изчезва. Защо? — Показали сѫ ви единъ нашаренъ цилиндъръ, който послѣ сѫ отстранили отъ съзнанието ви. Слѣдъ 2 — 3 дни поставятъ другъ такъвъ цилиндъръ прѣдъ васъ. Казвате: кои сѫ причинитѣ, заради които природата е поставила този крѫгъ прѣдъ мене? Казвамъ: никакви дълбоки причини нѣма за това, но нѣкое сѫщество отъ триизмѣрния свѣтъ е поискало да ви направи едно прѣдставление, да се пошегува малко съ васъ. Това може да стане съ всички сѫщества, които живѣятъ въ двуизмѣрния свѣтъ. И тъй, растенията живѣятъ въ едноизмѣрния свѣтъ. Каква разлика има между рибата и човѣка? Рибата се движи въ плоскость. Тя има плавателенъ мѣхуръ, съ помощьта на който се регулира движението ѝ нагорѣ и надолу. Въ това отношение човѣкъ е една голѣма риба, която се движи перпендикулярно на плоскостьта на земята. Заднитѣ перки на рибата съотвѣтствуватъ на краката у човѣка, а прѣднитѣ — на рѫцѣтѣ, съ които той плува въ въздуха. Въ това отношение по съзнание човѣкъ е триизмѣрна риба. Коя е причината, задѣто човѣкъ се е изправилъ на два крака, и по този начинъ днесъ се различава толкова много отъ рибата? Това се дължи на неговото триизмѣрно съзнание. Когато е живѣлъ въ първото измѣрение на съзнанието и изучавалъ закона на събирането, съзнанието му е излѣзло вънъ отъ своя творчески центъръ. Тогава той е вървѣлъ само въ дължина. Животнитѣ пъкъ сѫ учили закона на изваждането. Човѣкъ е научилъ този законъ отъ животнитѣ, които се занимавали съ него хиляди години. При събирането съзнанието има двѣ посоки на движение: едната е къмъ центъра на земята, а другата — къмъ центъра на слънцето. И затова, когато човѣкъ постави въ себе си този великъ законъ на движение, едното движение ще бѫде по посока на коренитѣ, т. е. по посока на своето възвишено азъ, на своята възвишена душа. Другото движение ще бѫде по посока на слънцето, т. е. къмъ Бога. Ако човѣкъ се движи правилно въ тѣзи двѣ посоки, той ще води благороденъ, възвишенъ животъ. Въ своето обикновено съзнание хората иматъ само една посока на движение. Тѣ се съобщаватъ направо. Съврѣменниятъ човѣкъ едва сега е започналъ да изучава закона на умножението. Умножението е законъ на човѣшкото съзнание, законъ на триизмѣрния свѣтъ. Въ свѣта на плоскоститѣ нѣма умножение. Умножение може да става само въ триизмѣрния свѣтъ. Нѣкои може да оспорватъ това положение, но то още нищо не значи. Да спори човѣкъ, това значи да мисли. Човѣкъ може да мисли по различни начини. Мнозина твърдятъ, че умножението може да се извършва и въ двуизмѣрния свѣтъ, въ свѣта на илюзиитѣ, на сѣнкитѣ. Запримѣръ, спишъ, сънувашъ нѣщо хубаво, но като станешъ сутриньта, нищо не остава отъ този хубавъ сънъ. Защо? — Защото ти си билъ въ свѣта на животнитѣ. Животнитѣ, като седатъ, мислятъ за хубави, за приятни нѣща: вълкътъ мисли за нѣкоя овца; лисицата — за нѣкоя кокошка. Обаче, това не е дѣйствителность, това е сънъ. Отъ единия до другия край на живота си тѣ само сънуватъ. Азъ не говоря за външния човѣкъ, нито за неговата форма, но имамъ прѣдъ видъ неговото съзнание. Човѣкъ е дотогава човѣкъ, докато съзнанието му е будно за всичко онова, което върши; не е ли будно съзнанието му, и той прѣстава да е човѣкъ. Слѣдователно, докато човѣкъ е въ съзнанието си, той може да се движи по права линия, по плоскость и по перпендикуляра на плоскостьта. Значи, той може да се движи въ три направления. Всички неразрѣшени въпроси се криятъ въ умножението. Растенията дойдоха до заключение, че чрѣзъ събирането не могатъ да разрѣшатъ живота. Тѣ могатъ само да бѫдатъ граници на разумния животъ, но подобрението на живота не може да стане чрѣзъ тази граница. И животнитѣ дойдоха до заключение, че чрѣзъ изваждане, чрѣзъ свѣта на плоскостьта животътъ не може да се разрѣши. Поставите ли плоскостьта за основа, върху която животътъ може да се разрѣши, вие ограничавате живота. Това ограничение е врѣменно. Ето, и Богъ се ограничава, но Той всѣкога може да махне границитѣ на това ограничение. Слѣдователно, разуменъ човѣкъ е онзи, който самъ може да прѣмахне границитѣ на своя животъ. И тъй, когато съврѣменнитѣ хора изработватъ извѣстни закони, тѣ сами себе си ограничаватъ. Защо? — Защото разглеждатъ въпроси на плоскоститѣ. Ако мислятъ, напримѣръ, че всѣки може да има земя, тѣ се лъжатъ; ако мислятъ, че всѣки, който проникне дълбоко въ земята и узнае нейнитѣ тайни, ще бѫде доволенъ, тѣ пакъ се лъжатъ. И всичкитѣ тайни да знае, човѣкъ пакъ ще бѫде недоволенъ. Въ този смисълъ се казва, че знанието не задоволява, защото то е отъ двуизмѣрния свѣтъ; то е сѫщество, което има широчина и дължина, но нѣма дълбочина. По сѫщия начинъ много религиозни хора, които вървятъ въ единъ праволинеенъ свѣтъ, мислятъ, че сѫ създали свѣтъ, който не сѫществува другадѣ, освѣнъ въ тѣхнитѣ умове. Вѣрно е, има идеи, които сѫществуватъ само въ ума на единъ, или на другъ човѣкъ, но има идеи, които сѫ общи за всички хора. И сега, когато се говори за Божествени идеи, за разумни идеи и за разумни хора, ние подразбираме идеи и хора, които живѣятъ въ триизмѣрния свѣтъ. Когато се говори за ангелитѣ, подразбиратъ се сѫщества, които живѣятъ въ четириизмѣрния свѣтъ. Да се говори за триизмѣрно, за четириизмѣрно съзнание, това е много лесно, но да се обяснятъ, да се разбератъ тѣзи понятия и да почне човѣкъ да функционира споредъ тѣхъ, това е особено вѫтрѣшно благо за човѣка. Казвамъ: всички трѣбва да започнете съ изучаване на камънитѣ, на твърдата почва, за да имате поне една твърда, опорна точка. Опорнитѣ точки сѫ центрове, които не се движатъ. Въ свѣта сѫществуватъ много такива опорни центрове. За да може човѣкъ да съгради нѣщо, или да успѣе въ нѣщо, той трѣбва да има най-малко двѣ опорни точки, отъ които нито едно сѫщество да не е въ състояние да го измѣсти. Първата опорна точка ние наричаме Богъ. Евреитѣ сѫ наричали Бога Иох-хей-вай. Втората опорна точка е Духътъ. Едната опорна точка е горѣ въ Козмоса, а другата — въ човѣшкия животъ, въ човѣшката душа. Човѣкъ пъкъ е по срѣдата между тѣзи двѣ точки. Благодарение на тѣзи двѣ основи той мисли. Животнитѣ нѣматъ дълбока мисъль, благодарение на тѣхното двуизмѣрно съзнание. За да може животното да мисли, не е достатъчно само да има съотвѣтни органи, но неговото съзнание трѣбва да се движи въ триизмѣрния свѣтъ. Казватъ за нѣкого: ние не можемъ да разберемъ този човѣкъ. За да го разберете, вие трѣбва да имате триизмѣрно, или четириизмѣрно съзнание. Ако този човѣкъ говори за оране, за садене на лукъ, на чесънъ, всѣки ще го разбере, защото и животнитѣ отдавна знаятъ да оратъ. Напримѣръ, къртътъ отдавна знае да прави тунели въ земята. Защо прави тѣзи тунели? — За прѣхраната си. Защо човѣкъ прави тунели? — За по-удобни съобщения, за по-лесно прѣнасяне на хранитѣ. Съврѣменнитѣ хора сѫ културни, тѣ сѫ хора на яденето и пиенето. Една отъ важнитѣ задачи, която човѣчеството трѣбва да разрѣши по закона на умножението, е въпросътъ за яденето. Когато се ограничаваме, ние влизаме въ четириизмѣрното съзнание, въ свѣта на щастието и благото, въ свѣта на ангелитѣ. Дойде ли човѣкъ до този свѣтъ, той ще знае, какъ да постави законитѣ и въ своя свѣтъ. Всички елементи, които съврѣменната химия познава, сѫ на брой около 80. Обаче, старитѣ алхимици сѫ раздѣлили всички дотогавашни елементи на четири категории: въздухъ, вода, огънь и земя. Тѣзи четири елемента сѫ символи и показватъ различнитѣ видове материя, отъ която човѣкъ е направенъ. Въ тѣзи елементи има съзнание, животъ. Слѣдователно, отъ това гледище, ако човѣкъ привлѣче съ мислитѣ си извѣстенъ родъ материя, той ще придобие и съотвѣтни на материята състояния и настроения. Ако съ мислитѣ си той привлѣче твърда материя, и въ него ще стане извѣстно втвърдяване. Често стари хора се безпокоятъ, какво ще стане съ тѣхъ на стари години, кой ще ги гледа, вслѣдствие на което привличатъ къмъ себе си твърдата материя и започватъ да се втвърдяватъ: артериитѣ имъ се втвърдяватъ и заболѣватъ отъ артериосклероза. Тази болесть се явява отъ безвѣрие. Старитѣ хора сѫ голѣми безвѣрници, а дѣцата иматъ голѣма вѣра. Да обърнешъ старъ човѣкъ къмъ Бога, това значи главата да ти побѣлѣе. Той казва: синко, ти ли ще ме учишъ сега? Азъ съмъ вече 80 годишенъ, голѣма наука имамъ. Казвамъ: никаква наука нѣма този дѣдо. Само онзи дѣдо има опитность, който може още приживѣ да разрѣши въпроса: има ли животъ слѣдъ смъртьта, или нѣма? Нека остави той настрана идеята за Бога, или идеята за душата, но да разрѣши въпроса, може ли човѣкъ слѣдъ смъртьта на земята, да продължава да живѣе. Тъй щото, като казваме, че човѣкъ слѣдъ смъртьта си пакъ живѣе, ние подразбираме, че той може да живѣе при извѣстни условия. Въ това отношение само разумниятъ човѣкъ може да живѣе, а глупавиятъ всѣкога умира. Човѣкъ всѣки день умира. Кога? — Когато изгуби съзнанието си. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, когато казватъ, че като умратъ, всичко се свършва. Не, това още не подразбира смърть. Да умре човѣкъ, това значи да се намѣри при най-неблагоприятни условия за развитие. По-страшна смърть отъ тази нѣма. Това, че ще се прѣкрати съзнанието на човѣка за земния животъ, ние не можемъ още да го наречемъ смърть. Що се отнася до прѣкратяване на съзнанието, това е нѣщо възможно. Кой може да прѣкрати съзнанието на човѣка? — Природата. Ако разумната природа е създала праволинейното съзнание, ако е създала съзнанието на плоскоститѣ, ако е създала триизмѣрното съзнание и най-послѣ, ако е създала съзнанието на тесаракта, т. е. четириизмѣрното съзнание, може ли нѣкой да реагира срѣщу нейнитѣ закони и да се освободи отъ нейнитѣ обятия? — Не може. Всичко можете да направите, но никой не може да се противопостави на нейния замисълъ. Както вашитѣ рѫцѣ, крака, очи или уши не могатъ да се освободятъ отъ васъ, докато вие не ги отрѣжете, или извадите отъ себе си, така и вие сами не можете да се освободите отъ връзкитѣ на природата, ако тя сама не ви откѫсне отъ себе си. И хиляди царвули да скѫсате отъ усилия, вие сами нищо не можете да направите. Сега ще ви приведа единъ анекдотъ за дявола, който скѫсалъ много царвули, докато успѣлъ най-послѣ да изкуси единъ ученъ философъ. Този виденъ философъ билъ изпратенъ отъ невидимия свѣтъ да подобри положението на свѣта чрѣзъ разумность. Идва при него дяволътъ и му казва: ти си най-умниятъ, най-учениятъ човѣкъ, но ако ме послушашъ и станешъ мой асистентъ, ще ти дамъ единъ добъръ съвѣтъ, чрѣзъ който изведнъжъ ще наложишъ волята си, и свѣтътъ моментално ще се подобри. За тази цѣль дяволътъ изнесълъ своята идея прѣдъ философа и започналъ да му я доказва съ редъ математически изчисления на рационалнитѣ числа. Философътъ го изслушалъ, убѣдилъ се, че е така, но въ скоро врѣме разбралъ, че се излъгалъ. Обаче, дяволътъ успѣлъ да го докара до бѣсилката. Въ деня, когато трѣбвало да го бѣсятъ, дяволътъ дошълъ прѣдъ бѣсилката и казалъ на философа: погледни въ пространството и ми кажи, какво виждашъ тамъ? Философътъ погледналъ прѣдъ себе си и видѣлъ три магарета, натоварени съ скѫсани царвули. — Какво виждашъ? — Виждамъ три магарета, натоварени съ скѫсани царвули. — Това сѫ царвулитѣ, които скѫсахъ, докато те доведа на бѣсилката. Когато скѫсамъ още толкова царвули, тогава и ти ще подобришъ положението на свѣта. Слѣдъ това дяволътъ дръпналъ бримката на вѫжето, и философътъ увисналъ на него. Той дошълъ и втори пѫть на земята, но вече не се излъгалъ. И въ съврѣменния животъ често казватъ: много царвули ще скѫса този момъкъ, докато вземе красивата мома. — Да, той ще скѫса много царвули, но послѣ и тя ще кѫса царвули. Съ скѫсани царвули не се придобива красивата мома. Нѣкой казва: колко царвули скѫсахъ, докато завършихъ образованието си! Съ кѫсане на царвули не се свършва гимназия или университетъ. Азъ наричамъ ученъ човѣкъ този, който прѣзъ всичкото врѣме на своето учение не е скѫсалъ нито единъ чифтъ царвули: както е влѣзълъ въ училището, така е излѣзълъ. Птицитѣ разбиратъ този законъ и живѣятъ споредъ него. Макаръ и да живѣятъ въ двуизмѣрния свѣтъ, създадатъ ли си веднъжъ дреха, тѣ си отиватъ съ нея. При това и краскитѣ на дрехитѣ имъ не се мѣнятъ. Кой човѣкъ има такива шарени и такива чисти дрехи като птицитѣ? Въпросътъ не е до външния животъ, но до съзнанието на човѣка. Да имашъ съзнание, значи да имашъ различни цвѣтове, съ които да си служишъ. Цвѣтътъ е пасивна, а не творческа, съграждаща сила. Дойде ли човѣкъ до нѣкакво помрачаване на съзнанието, това показва, че той е попадналъ въ гѫста материя. За да излѣзе отъ това състояние, той трѣбва да внесе въ себе си извѣстни цвѣтове, като мощни сили, съ които да разчисти съзнанието си, да се освободи отъ своитѣ криви разбирания. Не е въпросътъ въ това, да се спира човѣкъ, какво мисли Евангелската, или друга нѣкаква църква, но той трѣбва да разчисти всички облаци отъ съзнанието си и да дойде въ съгласие съ законитѣ на живата природа. Казвамъ: всички живи сѫщества сѫ въ контактъ съ законитѣ на живата природа. Нѣкой казва: азъ се държа здраво за природата, за Бога. Не, не се държите вие, но Богъ ви държи. Запримѣръ, вие обичате нѣкой човѣкъ. Добрѣ е да се обичате, но знаете ли, коя е причината за тази обичь? Да допуснемъ, че вашето съзнание се намира въ свѣта на плоскоститѣ, но имате желание да влѣзете въ триизмѣрния свѣтъ. Търсите нѣкой да ви помогне, не намирате. Най-послѣ срѣщате едно сѫщество, което живѣе въ този по-високъ свѣтъ, и то ви поема. Това сѫщество ви помага, и затуй вие го обиквате. Слѣдователно, Любовьта въ този случай е движение въ обемъ. Вие можете да обичате само това сѫщество, което разширява съзнанието ви. Не разширява ли съзнанието ви, не можете да го обичате. Тъй щото, онзи, когото обичате, той ви въвежда въ единъ новъ свѣтъ. Не ви ли въвежда въ този свѣтъ, никаква любовь не може да се развие помежду ви. Ако съзнанието на нѣкой човѣкъ е достигнало до триизмѣрния свѣтъ, той непрѣменно трѣбва да обикне нѣкое сѫщество съ по-високо съзнание, отъ четириизмѣрния свѣтъ, което да го внесе въ този по-високъ свѣтъ. Нѣкой момъкъ обиква една мома и казва: ангелско сѫщество е тя! Тя ще ме подигне въ по-високъ свѣтъ. И той колѣничи прѣдъ нея. Ако го види нѣкой отвънъ, ще му се смѣе. Не е въпросътъ въ това, че момъкътъ колѣничилъ. Той колѣничи, защото изказва любовьта си, но едно е важно при любовьта: човѣкъ придобива свѣтлина и разширение на съзнанието си, което му дава мощь и сила въ живота. Движенията иматъ смисълъ, когато човѣкъ придобива нѣщо отъ тѣхъ. Запримѣръ, въ Индия има факири, които седатъ неподвижно съ рѫцѣ нагорѣ или надолу, като истукани. Така прѣкарватъ по цѣли дни, по цѣли мѣсеци, безъ да мърдатъ. Покрай тѣхъ минаватъ тигри, лъвове, змии, кобри, но не ги докосватъ. Още отдалечъ, като ги зърнатъ, тѣ обикалятъ, правятъ голѣми крѫгове и ги поглеждатъ съ благоговѣние. Защо? — Тия факири иматъ будно съзнание, тѣ сѫ въ връзка съ Бога. Затова и животнитѣ, които ги обикалятъ, отправятъ молбата си къмъ тѣхъ: молимъ ви да ни изнесете нагорѣ къмъ Бога, защото животътъ ни на земята е много тежъкъ. Питамъ: какво правятъ съврѣменнитѣ хора, като видятъ насрѣща си нѣкое опасно животно? Тѣ веднага вадятъ ножъ или пушка и стрѣлятъ. Казвамъ: ножъ и точило не могатъ да оправятъ свѣта. Тѣ могатъ да оправятъ лозата и дърветата, но свѣта не могатъ да оправятъ. На първо врѣме ножътъ се изостря, а послѣ изхабява; точилото постепенно се смалява. Въ края на краищата и ножътъ си заминава, и точилото си заминава. Казвате: какво да правимъ тогава? Ще бѫдете точило, което трѣбва да се остри отвѫтрѣ навънъ; и ще бѫдете ножъ, който се точи отвѫтрѣ навънъ. Вашиятъ ножъ трѣбва да бѫде изработенъ отъ мислитѣ на вашия умъ, за да може право да рѣже. Вашето точило, което се изглажда отвѫтрѣ навънъ, трѣбва да бѫде смекчаващъ законъ. Слѣдователно, що се отнася до здравето, казвамъ: здравето зависи отъ съзнанието на човѣка. Не търсете здравето въ силата! Силата е резултатъ. Мирътъ, здравето, мощьта, добритѣ чувства и всички сили, изобщо, които сѫществуватъ въ човѣка, произтичатъ отъ неговото съзнание. Не мислете, че илюзиитѣ, които прѣживявате, влизатъ въ областьта на съзнанието. Областьта на съзнанието прѣдставя опрѣдѣленъ свѣтъ, съ опрѣдѣлени, хармонични величини. Който живѣе въ областьта на своето съзнание, и безъ петь пари въ джоба си да е, той е спокоенъ, отъ нищо не се плаши. Той концентрира мисъльта си къмъ възвишения свѣтъ, да му помогнатъ. Не се минава половинъ часъ даже, и помощьта дохожда: хлѣбътъ пристига, колата пристига. Този човѣкъ, обаче, е разуменъ. Той никога не злоупотрѣбява съ силитѣ и способноститѣ, които притежава. Нѣкой казва: да имамъ тѣзи сили, свѣтътъ бихъ оправилъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ оправяне. Ако трѣбва нѣщо да се изправи, това е свѣтътъ на съзнанието. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да знаятъ, какъ да изправятъ съзнанието си; тѣ трѣбва да знаятъ, че всѣки день минаватъ прѣзъ състоянията на кристалитѣ, на растенията и на животнитѣ, затова трѣбва да изучаватъ тѣхния произходъ. Ако погледнете съ силно увеличително стъкло на вашето тѣло, ще видите, че прѣдставяте конгломератъ отъ всички досега сѫществуващи растения и животни. Човѣшкото тѣло е обрасло съ гори отъ различни дървета, прѣдпотопни и сега сѫществуващи; сѫщо така въ човѣка живѣятъ всички животни, голѣми и малки, отъ прѣдпотопни врѣмена до днесъ. Значи, погледнато на човѣка, съ окото на ясновидеца, той прѣдставя съвокупностъ отъ всички минерали, прости и скѫпоцѣнни камъни, отъ всички растения и дървета, отъ всички животни, птици и риби, докато се дойде най-послѣ и до човѣка. Всички тия сѫщества живѣятъ въ съзнанието на човѣка и се стремятъ да развиятъ и своето съзнание. Ето защо, човѣкъ нѣма право да прѣкѫсва стремежа имъ. Който лишава другитѣ отъ животъ, той унищожава своето сѫществуване. Нѣкой казва: да убиемъ тѣзи сѫщества! Убивате ли тѣхъ, вие убивате и себе си. Вие трѣбва да мислите добрѣ за тѣхъ, ако искате да не спрете и своята еволюция. Мислите ли добро, правите ли добро на другитѣ, безъ да ви подозиратъ даже въ това, вие подигате своята еволюция. Ако съ една красива дума можете да спасите нѣкого, защо да не му я кажете? Въ древностьта единъ царь билъ жестоко гоненъ и прѣслѣдванъ отъ неговитѣ неприятели, и той билъ принуденъ да се скрие въ дупката на единъ овчарь. Овчарьтъ го приелъ при себе си и се съгласилъ да му помогне. Кото дошли неприятелитѣ му да търсятъ царя, овчарьтъ казалъ: не видѣхъ такъвъ човѣкъ де е минавалъ оттука. Той трѣбва да е миналъ прѣзъ другъ пѫть. Така той спасилъ царя отъ явна смърть. Обаче, когато царьтъ отново се върналъ на прѣстола си, овчарьтъ билъ единъ отъ облагодѣтелствуванитѣ хора въ царството. Такова щастие носи за човѣка и всѣка велика идея, която е гонена и прѣслѣдвана отъ хората. Запримѣръ, нѣкоя идея иде отъ Божествения свѣтъ, минава прѣзъ много свѣтове, но никой не я приема. Нѣкой я възприеме, държи я извѣстно врѣме въ себе си и послѣ я захвърля. Нѣкой религиозенъ човѣкъ чете Библията, възприеме оттамъ една хубава, висока идея, подържи я малко врѣме въ ума си, докато единъ день каже: що ми трѣбва тази идея? Тя не е за мене, други да я възприематъ и прилагатъ. — Това не е убѣждение. Ако трѣбва да живѣете духовенъ животъ, това е само за васъ, за вашето развитие. Духовниятъ животъ прѣдставя велика наука за изучаване. Който изучава законитѣ на този свѣтъ и ги разбира, той не може да се съмнява. Който се съмнява въ другитѣ хора, ще се осъмни и въ себе си. Нѣкой казва: азъ не се съмнявамъ. Всѣки обикновенъ човѣкъ може да се усъмни. Какъ? Ако той каже, че вѣрва въ себе си, въ своитѣ сили, дайте му да дигне единъ чувалъ съ тежесть отъ 100 клгр. Той започва да го дига оттукъ-оттамъ, пъне се, пъшка и най-послѣ казва: слабъ човѣкъ съмъ билъ, не знаехъ това. Обаче, силниятъ човѣкъ, който разбира законитѣ на съзнанието, може да дигне и 100, и 200, и 300, и 1,000, и 100,000 килограма тежесть. Казвате: възможно ли е това? — Възможно е. По този начинъ се държи и нашата земя въ пространството. Земята се държи отъ мислитѣ на милиони разумни сѫщества. Тѣхнитѣ мисли я заставятъ да върви напрѣдъ. Ако разумнитѣ сѫщества прѣстанатъ да я държатъ съ мислитѣ си, тя ще се спре въ своето движение, ще се разглоби, ще отиде нѣкѫдѣ въ пространството, дѣто ще стане само на прахъ и пепель. Веднъжъ създадена земята и ние върху нея, това показва, че сме обектъ на единъ разуменъ животъ. Тѣзи възвишени сѫщества слѣдятъ живота на хората, виждатъ тѣхнитѣ грѣшки, но прощаватъ, като отъ врѣме на врѣме само ги удрятъ малко по главата. Отъ този ударъ тѣ падатъ на земята, но като станатъ, започватъ да се молятъ на Бога. Съ този ударъ разумнитѣ сѫщества искатъ да кажатъ: слушайте, главитѣ ви трѣбва повечко да мислятъ! Научихте ли събирането, изваждането и умножението? Съврѣменнитѣ хора сѫ въ процесъ на разширение на съзнанието. Тѣ трѣбва да се домогнатъ до всички идеи, който сѫ необходими за съграждане на тѣхния животъ. Едва сега хората започватъ съзнателно да градятъ. Нѣкои казватъ: хайде, да започнемъ градежа! Питамъ: въ кой свѣтъ искате да градите — въ едноизмѣрния, въ двуизмѣрния, или въ триизмѣрния? Ако градите въ свѣта на илюзиитѣ, всичко ще се разпръсне и нѣма да остане слѣда отъ този градежъ. Казва се, че нѣкой баща ималъ двама синове. Кой е този баща? Бащата е разумното начало, което всѣки день иде въ човѣка и го пита: какво правишъ, синко, събирашъ ли, изваждашъ ли, умножавашъ ли? Да умножаваме, това подразбира да прѣдаваме великитѣ идеи, които възприемаме, и на окрѫжаващитѣ. Умножението е процесъ, който става въ единъ възвишенъ свѣтъ. На земята може да се стигне най-много до умножението, по-нагорѣ не може да се отиде. Когато се отдѣлимъ отъ тѣлото си, тогава можемъ да отидемъ въ по-възвишенъ свѣтъ отъ земния. За този възвишенъ свѣтъ, именно, Павелъ говори: „Има домъ нерѫкотворенъ. И ако земнитѣ ни кѫщи се разрушатъ, ще отидемъ въ този нерѫкотворенъ свѣтъ.“ Това е велика наука, която ще се приложи въ бѫдеще. Тя е за хората, които искатъ да работятъ разумно. Сегашнитѣ хора сѫ много промѣнчиви. Виждате, че нѣкой се разгнѣвилъ и не знае, какво говори. Той казва: азъ се заблудихъ. Щомъ си се заблудилъ, ти не си за новото учение. Ние нѣмаме работа съ хора, които се заблуждаватъ, или които не могатъ да мислятъ право. Тѣзи хора сѫ за университетитѣ, за разнитѣ колегии, за гимназиитѣ. Тѣ търсятъ старото. Обаче, ние виждаме, че старото, което досега се проповѣдваше, което досега се пишеше, не можа да спаси свѣта. Въ сѫщность ние не отричаме и успѣхитѣ на досегашнитѣ врѣмена. Тази велика дѣятелность е подготовка за единъ мощенъ животъ, който едва сега започва. Нѣкой казва: защо трѣбва да живѣя? — Ще живѣешъ, за да разширишъ съзнанието си и да научишъ закона на умножението. И за дарбитѣ, които се криятъ въ тебе, както и за благата, които ти се даватъ, ще благодаришъ на Бога, ще благодаришъ на цѣлото човѣчество, че разполагашъ съ условия да разрѣшишъ великата задача на живота. И тогава, като човъкъ, прѣдъ тебе ще се яви великата перспектива, която ще те въведе въ слѣдната стѫпка, въ свѣта на дѣлението. И когато Христосъ казва, че трѣбва да напуснемъ земята, ние разбираме, че трѣбва да прѣминемъ въ по-горенъ свѣтъ — въ свѣта на дѣлението. Дѣлението не сѫществува на земята. Истинското богатство се заключава въ човѣшкитѣ мисли и чувства; истинското богатство се крие въ човѣшката душа и въ човѣшкия духъ. Отъ тѣзи богатства човѣкъ трѣбва да се самоотрече и да ги раздаде на сиромаситѣ. Това богатство е като богатството на земледѣлеца, който раздава всичко и се радва на своитѣ богатства. Нѣкой казва: азъ ще раздамъ всичкото си богатство на сиромаситѣ. Да, но паритѣ умъртвяватъ. Дадешъ ли нѣкому пари, дай ги отъ дълбочината на душата си; дадешъ ли нѣкому една книга, тази книга да не бѫде обикновена, но да е свещена. И тъй, иска ли човѣкъ да върви въ духовния пѫть, той не трѣбва да бърза, отъ нищо не трѣбва да се плаши. Нѣкой се страхува да влѣзе въ нѣкоя отъ съврѣменнитѣ черкви. Не е въпросътъ да се влѣзе въ една каменна черква. Черквата не е въ зданието. Човѣкъ може да влѣзе и въ една, и въ друга черква и пакъ да остане вѣренъ на това, което Богъ е вложилъ въ душата му. Трѣбва ли човѣкъ, като облѣче мантията на царската дъщеря, която е прокажена, да стане и той прокаженъ? Какво се проповѣдва въ съврѣменнитѣ черкви? — Да се вѣрва въ Бога. Това вѣрую поправя ли живота? Днесъ и мѫже, и жени, вѣрватъ въ Бога, но съзнанието имъ е въ едноизмѣрния свѣтъ. Нѣкоя жена мечтае за кристали, иска отъ мѫжа си да ѝ купи пръстенъ съ хубавъ камъкъ. Той нѣма петь пари въ джоба си, а тя иска пръстенъ съ камъкъ. Той нѣма петь пари въ джоба си, а тя иска кѫща. Казвамъ: тази жена е малко дѣте, нека мѫжътъ ѝ купи пръстенъ, макаръ съ стъкленъ камъкъ. Нека ѝ направи кѫща. Кѫщата показва, че тази жена живѣе въ двуизмѣрното съзнание. Кѫщата може да е отъ дъски, а за въ бѫдеще може да се направи и отъ мряморъ. Изобщо, отъ научно гледище не трѣбва да се противодѣйствува на съзнанието. Никой нѣма право да реагира срѣщу Божествения редъ на нѣщата. Казвамъ: всички трѣбва да се насърдчавате въ работата си. Срѣщате единъ човѣкъ, който носи на гърба си чувалъ, 100 килограма тежъкъ. Не го питайте, защо се е нагърбилъ съ такава тежесть, нито го съвѣтвайте да търси чужда помощь, но кажете: щомъ си взелъ този чувалъ на гърба си, ще го прѣнесешъ полека; пъкъ и за другъ пѫть ще можешъ да правишъ подобни опити. Който се обезсърдчава, той е въ двуизмѣренъ свѣтъ. Нѣкой се заеме за нѣкаква велика работа, но скоро се обезсърдчи и казва: сега ще отложа тази работа, но единъ день, като дойде Духътъ, Той ще ме научи, какво да правя. Този човѣкъ има механическо разбиране за Духа. Духътъ е машинистътъ на трена. Щомъ дойде, Той запалва огъня и пуща тренътъ напрѣдъ. Нѣкой седи, чака да дойде Господъ, Той да подкара неговия тренъ. Нѣма какво да очаквашъ на Господа, отвънъ нѣкѫдѣ да дойде. Ти трѣбва да се вдълбочишъ вѫтрѣ въ себе си, дѣто Богъ е вложилъ умъ, сърце, воля, душа и духъ, които всѣкога могатъ да ти помагатъ. Само по този начинъ ти можешъ да се освободишъ отъ всички дисаги на живота. Запримѣръ, ти дължишъ 100,000 лева на 20 души. Тѣзи кредитори дохождатъ въ дома ти, хлопатъ, викатъ, искатъ да имъ изплатишъ дълга си. Трѣбва ли да имъ разправяшъ, че ти нѣмашъ срѣдства, че не спишъ по цѣли нощи, че постоянно страдашъ, че имашъ задължения къмъ майка си и баща си? Не, ти трѣбва да имъ кажешъ: моля ви се, извинете ме, сега не разполагамъ съ срѣдства, почакайте ме още малко, и като се улесня, ще платя на всички ви и то не по 10 на сто, както сме уговорили, но даже и по 20 на сто лихва. Кажешъ ли така, и Господъ ще те чуе, ще ти помогне, защото си готовъ да изплащашъ дълговетѣ си. Това е наука! По тази наука живѣятъ всички разумни хора и я прилагатъ въ живота си. Всѣки човѣкъ може да приложи тази наука. Ще кажете: тя е отвлѣчена наука, не може да се приложи. Има, наистина, отвлѣчени науки, но тази, за която говоря, е една отъ най-лесно приложимитѣ науки въ живота. Запримѣръ, нѣкой има малки познания по математика и казва: съ много смѣтане работа не става. Не е така. Божествената наука изисква хора съ умове, които изведнъжъ да смѣтатъ, да знаятъ, кои нѣща сѫ прави и кои не, кои сѫ добри и кои не. Дойде ли човѣкъ до тази наука, той не се сърди на злото, но го кани дома си, да му гостува. Разумниятъ човѣкъ, още като стане сутринь, удари звънеца, покани доброто и злото, разговори се съ тѣхъ, нахрани ги добрѣ и послѣ ги изпрати да си вървятъ. Злото и доброто сѫ два ангела, хубаво, богато облѣчени и мѫчно могатъ да се различатъ единъ отъ другъ. Разумниятъ човѣкъ, обаче, ги различава по миризмата имъ. Щомъ си отидатъ, той започва работата си. Не приемете ли така учтиво тѣзи два ангела, тѣ цѣлъ день ще ви безпокоятъ. Ангелътъ на злото ще запали кѫщата ви отъ четири страни. Затова е казано и въ Писанието: „Не противи се на злото!“ Тъй щото, поканете тѣзи два принципа на гости въ себе си, нагостете ги и не се мѫчете да ги примирявате. Тѣ сѫ въ отношение, подобно на отношението, което сѫществува между овцата и вълка. Ако сте адептъ, който живѣе въ четириизмѣрното съзнание, принципътъ на злото още отъ далечъ ще ви познае, ще има всичкото почитание и уважение къмъ васъ, като къмъ човѣкъ, който дълбоко мисли и разбира великитѣ закони на живота и природата. „Нѣкой си человѣкъ ималъ двама синове“. Сега, азъ желая, като се върнете дома си, да поканите у васъ на гости двамата синове — онзи, който обѣщалъ, че ще отиде на лозето, и не изпълнилъ обѣщанието си, и онзи, който се отказалъ да отиде, но се разкаялъ и свършилъ работата. Двамата синове прѣдставятъ тия два ангела — на доброто и на злото. Злото всѣкога обѣщава и нищо не върши; доброто никога не обѣщава, а всичко върши. Смѣшно е да отидете при единъ изворъ и да го питате: обѣщаватъ ли да ми дадешъ отъ твоята вода да пия? Той нищо нѣма да ти обѣщае, но ще ти даде. Ти можешъ да си почерпишъ вода отъ него, колкото искашъ. Когато казвамъ, че доброто не обѣщава, азъ уподобявамъ доброто на изворъ, който постоянно тече. Злото пъкъ уподобявамъ на прѣсъхналъ изворъ, който едва прокапва, едва тече. Той помни, че нѣкога е давалъ, но днесъ вече не може да дава нищо, не тече. Хора, които само обѣщаватъ и не изпълняватъ, мязатъ на щерни, пълни съ дъждовна вода; тѣ лесно прѣсъхватъ и казватъ: сухо е това мѣсто, вода нѣма. Дойдете ли до това положение, вие трѣбва да имате магическата прѣчка на Мойсея, и като ударите съ нея по канаритѣ, да протече вода. И тъй, ставате ли сутринь рано, сложете хубавъ обѣдъ на двамата синове. Тогава ще кажете на единия: синко, иди да работишъ на нивата! Той ще обѣщае да отиде, но нѣма да изпълни. Ще кажете на втория: синко, иди да работишъ на нивата! Той ще откаже, но послѣ ще се разкае и ще свърши работата. Вечерьта, като се върне бащата дома си, ще види обратни резултати. Каквито и да бѫдатъ резултатитѣ, не се смущавайте. Пакъ поканете двамата синове, нагостете ги добрѣ и ги накарайте да работятъ. Тази е най-добрата философия, която можете да приложите въ вашия животъ. Ако постѫпвате така въ продължение на една година само, бѫдете увѣрени, че най-малко 50% отъ вашитѣ мѫчнотии и несгоди ще се разрѣшатъ. Да разрѣшите 50% отъ вашитѣ мѫчнотии, това не е малко нѣщо. Само по този начинъ вие можете да бѫдете бодри, свѣжи, радостни и съ свѣтли мисли за живота. 26 бесѣда отъ Учителя, държана на 10 априлъ, 1927 г. въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Лозенитѣ прѫчки. „Азъ съмъ лозата, вие прѫчкитѣ; който прѣбѫдва въ мене, и азъ въ него, той принася плодъ много, защото безъ мене не можете нищо да сторите“. Иоана 15:5. Въ този стихъ Христосъ изнася единъ отъ великитѣ закони на органическия свѣтъ, или единъ отъ законитѣ на развитието, или единъ отъ законитѣ на разумнитѣ прояви въ свѣта. Проявитѣ на разумния животъ се заключаватъ въ това, че ние твѣбва да живѣемъ разумно. Истинскиятъ животъ се състои въ разумностьта. Ако е въпросътъ за нѣкакво просто сѫществуване, така живѣятъ и малкитѣ пѣсъчинки, така живѣятъ и малкитѣ капчици, така живѣятъ и цвѣтята, така живѣятъ и дърветата, така живѣятъ и животнитѣ и т. н. Обаче, животъ отъ животъ се различава. Копнежитѣ на човѣшкото сърдце ние наричаме копнежи на душата. Никой човѣкъ още не може да опрѣдѣли, какво иска, какво той желае. Въ това отношение човѣкъ може да има днесъ едно желание, утрѣ друго, но въ сѫщность, кой е истинскиятъ копнежъ на неговата душа? Днесъ може да се занимава съ една наука, утрѣ съ друга; днесъ може да е електротехникъ, утрѣ биологъ, химикъ, дрѣхарь и т. н. Питамъ: какви резултати има отъ тази човѣшка дѣятелность? Да допуснемъ, че вие знаете всичко за малкитѣ бубулечици, за растенията, за животнитѣ, за минералитѣ, питамъ: какво ще ви ползува това знание? Прѣдставѣте си, че ви оставятъ съвършено самъ на една планета, като нашата зема, и вие имате всички богатства, разполагате съ голѣми знания, питамъ: какво ще ви ползува всичко това? Обаче, това сѫ само прѣдположения. Човѣкъ никога не може да бѫде самъ. Немислимо е човѣкъ да бѫде самъ въ свѣта! Това сѫ само хипотези, прѣдположения. Човѣкъ има хиляди клѣтки въ себе си, хиляди желания, вслѣдствие на което той никога не може да бѫде самъ. Че не може да бѫде самъ, се вижда по това, какво въ извѣстни случаи той е недоволенъ. Значи, ако бѣще самъ, той трѣбваше да бѫде доволенъ. Щомъ не е доволенъ, това показва, че въ него има другъ нѣкой, който е недоволенъ. Христосъ изнася единъ законъ, който изразява съ думитѣ: „Азъ съмъ лозата, вие прѫчкитѣ.“ Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да се постави въ живота си въ положението на прѫчка върху тази лоза и да знае нейнитѣ закони. Народитѣ на изтокъ си служатъ съ съкратена, съ образна рѣчь. Лозата, въ този случай, е образъ. Ако разбирате отношенията на нѣщата, вие ще видите, че лозената прѫчка сѫдържа въ себе си повече нѣща отъ самото грозде. Било е врѣме, когато гроздовиятъ сокъ не е ферментиралъ. Било е врѣме, когато крушитѣ не сѫ гниели и бубулечици не сѫ ги наяждали, както днесъ. Било е врѣме, когато зимѣ водата не е замръзвала. Откакъ водата започнала да замръзва, и животътъ се е измѣнилъ. Казвате: водата замръзва при 0°. Ученитѣ хора не сѫ разрѣшили напѫлно този въпросъ. Тѣ казватъ, че водата замръзва, когато се намали топлината ѝ. Значи, на леда липсва топлина. Отъ цитирания стихъ се вижда, че всѣка лозена прѫчка има отношение къмъ самата лоза. Ако тази прѫчка прѣбѫдва на лозата, тя ще бѫде почитана, ще дава плодъ и отъ този плодъ ще се оцѣнява. Слѣдователно, по отношение на цѣлокупния животъ, човѣкъ прѣдставя малка лозена прѫчица. Докато прѣбѫдва на великия организъмъ, той ще има миръ въ себе си, отъ нищо нѣма да се безпокои. Когато казваме, че човѣкъ не трѣбва да се безпокои, ние подразбираме, че той е клонъ или прѫчка отъ нѣкоя лоза. Щомъ е така, той нѣма защо да се безпокои, какво ще стане съ него. Каквото стане съ лозата, това ще стане и съ прѫчкитѣ. Нѣкой казва: какво ще стане съ мене? Питамъ: ти прѫчка ли си, клонче ли си, или листъ отъ нѣкое дърво? Ти кракъ ли си, или рѫка отъ нѣкое животно? Ако си нѣщо подобно, работата ти е осигурена. Ако пъкъ си специфично лозова прѫчка, работата ти пакъ е осигурена. Съврѣменнитѣ лозари, които изучаватъ модерното лозарство, рѣжатъ прѫчкитѣ на лозитѣ на общо основанъ. Тѣ казватъ: тази прѣчка трѣбва да се отрѣже. Тѣ рѣжатъ по своему, като оставятъ по едно, по двѣ, най-много по три очи на лоза. Обаче, това не е правилно. Сега, като говоримъ за лозената прѫчка, ние разбираме единството, което сѫществува въ вѫтрѣшния свѣтъ. Ако се зададе въпросътъ, каква нужда има човѣкъ отъ дѣсната, или отъ лѣвата си рѫка, какво може да се отговори? Човѣкъ никога не е билъ и не може да бѫде съ една рѫка по слѣднитѣ съображения: има служба, която дѣсната рѫка по никой начинъ сама не може да извърши. Запримѣръ, ако горната частъ на дѣсната рѫка е нечиста, тя сама не може да се измие, затова лѣвата рѫка трѣбва да ѝ дойде на помощь. Това пъкъ, което дѣсната рѫка сама може да направи, лѣвата рѫка, и да ѝ дойде на помощь, нищо нѣма да я ползува. Сѫщото може да се каже и за лѣвата рѫка. Обаче, работятъ ли и двѣтѣ рѫцѣ заедно, тѣ усилватъ своята дѣятелность. Слѣдователно, има една специфична работа, която всѣки човѣкъ самъ може да извърши. Никой другъ не е въ състояние да го замѣсти. Това е правило. Голѣмо разнообразие има въ природата! И когато казваме, че всѣки човѣкъ е на мѣстото си, подразбираме, че той извършва една специфична служба; измѣсти ли го нѣкой отъ мѣстото му, голѣма дисхармония ще настане въ природата. Христосъ казва: „Сухитѣ прѫчки, които не даватъ плодъ, се отрѣзватъ, и на тѣхно мѣсто се посаждатъ други“. Слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора казватъ, че иматъ извѣстни вѣрвания, че вѣрватъ въ Бога. Казвамъ: сѫщината на вѣрата не се заключава въ външнитѣ вѣрвания. Ако човѣкъ произнася думата любовь сто пѫти на день, безъ да има любовь въ себе си, какво го ползува тази дума? Ако той цѣлъ день говори за богатства, за правене на кѫщи, за обработване на ниви, а нѣма петь пари въ джоба си, какво го ползуватъ тѣзи прѣдприятия? При такива случаи хората се утѣшаватъ, като казватъ: еволюция е това! Тежки сѫ условията на живота, но все пакъ надѣваме се на бѫдащето: ако не въ този, въ другъ животъ поне ще успѣемъ. Обаче, ние казваме, че животътъ е единъ. Като казваме, че има само единъ животъ, ние подразбираме, че има само едно дърво, а другитѣ дървета сѫ негови части. Има само единъ животъ, и върху този животъ се нареждатъ всички останали животи. Всичко, което ние виждаме на земята, прѣдставя човѣка, разложенъ на своитѣ части. Минералитѣ, растенията, животнитѣ, това е човѣкътъ, разложенъ на своитѣ части. Слѣдователно, когато изучаваме животнитѣ, ние изучаваме човѣка; когато изучаваме растенията, ние изучаваме човѣка. По тази причина, именно, влѣзете ли въ една страна, по растенията, по животнитѣ, които сѫществуватъ въ нея, вие можете да познаете окрѫжаващитѣ хора и тѣхната култура. Ако влѣзете въ една градина, въ която има само бобъ, какво заключение ще извадите? Ако влѣзете въ една градина, въ която има само царевица, какво заключение ще извадите? Все ще извадите нѣкакво заключение, по-близо или по-далечъ отъ истината. Прѣди повече отъ 25 години въ варненско, въ село Николаевка, тамошнитѣ земледѣлци имаха обичай да сѣятъ само зимница. Тѣ минаваха за аристократи и казваха: царевицата е само за свинетѣ, не е за насъ. Ние не се нуждаемъ отъ царевица. Тѣ даже и лѣтница не сѣеха. Близо до това село имаше една малка паланка, която наричаха Везиръ-Козлуджа. Населението на тази паланка бѣше гагаузко. Прѣдъ очитѣ на своитѣ съсѣди тѣ минаваха за прости хора, защото сѣеха повече царевица. Обаче, една година житото на старитѣ аристократи отъ Николаевка не стана, и тѣ започнаха да се молятъ за царевица, за която по-рано се произнасѣха, че е достояние само на свинетѣ. Оттамъ насетнѣ всѣки земледѣлецъ започна да сѣе по десетина декара царевица. Гладната година ги накара да сѣятъ царевица. Значи, и царевицата е на мѣсто, и тя е необходима за сѫграждане на човѣшкия организъмъ. Енергията на много растения взима участие при създаване на човѣшкия организъмъ, а отчасти и при създаване на човѣшкия мозъкъ. Слѣдователно, при щателното изучване на растенията, ще видите, че и тѣ се различаватъ едни отъ други по своята интелигентность. Вземѣте, запримѣръ, бора. Той е духовно растение, което расте нагорѣ конусообразно; подъ него нищо не може да расте. Значи, той не търпи подъ себе си нищо материално. Борътъ казва: който иска да расте, да върви нагорѣ! Нѣма защо подъ мене да растятъ дребосъци и да чуруликатъ птиченца. На наученъ езикъ казано, това означава слѣдното: обикновено висшитѣ духовни енергии използуватъ низшитѣ. Първитѣ изискватъ повече сокове. Ето защо, малкитѣ растения не могатъ да вирѣятъ подъ бора. Слѣдователно, ако бороветѣ въ една страна се изсѣкатъ, това е лошъ признакъ; ако ябълкитѣ въ една страна изчѣзнатъ, и това е лошъ признакъ. Прѣди години въ цѣла Европа се яви филоксера по лозята. Тя дойде отъ Америка и помете всичко по пѫтя си. Слѣдъ това се обяви всеобщата война. Значи, ако лозата не бѣше заболѣла отъ филоксера, и всеобщата война нѣмаше да дойде. Това показва, че между явленията въ цѣлокупния животъ и природата има тѣсна връзка. Освободѣте лозата отъ филоксерата, ще видите, че и войнитѣ ще прѣстанатъ. Очистѣте плоднитѣ дървета отъ гѫсеницитѣ, отъ всички мушици и микроби, които влизатъ подъ кората имъ, ще видите, че страданията въ свѣта ще изчѣзнатъ. Освободите ли се отъ всички нечистотии въ живота, и работитѣ ви ще тръгнатъ напрѣдъ. Може ли да бѫде здравъ онзи човѣкъ, който никога не мие краката, рѫцѣтѣ, лицето, както и тѣлото си? Не може да бѫде здравъ човѣкъ този, който никога не се мие, не се чисти. Поритѣ на човѣшкото тѣло всѣкога трѣбва да бѫдатъ отворени, тѣ никога не трѣбва да се запушватъ! Поритѣ иматъ една магнетическа обвивка, която трѣбва да се пази. Единъ день, когато хората развиятъ шестото чувство въ себе си, тѣ ще видятъ, че около тѣлото на човѣка има една обвивка. Докато тази обвивка сѫществува, и човѣкъ е здравъ, защото тя регулира топлината на неговия организъмъ Нѣкога, подъ влиянието на лошия животъ, тази магнетична обвивка около тѣлото на човѣка се разкѫсва, и външнитѣ влияния проникватъ въ него, като създаватъ редъ болести. Тази магнетическа дрѣха обвива стомаха, дробоветѣ, всички вѫтрѣшни органи въ тѣлото на човѣка, а специално и клѣткитѣ му. И тъй, когато казваме, че трѣбва да бѫдемъ религиозни, духовни, това нѣщо е имало смисълъ нѣкога, въ миналата епоха, за да може по този начинъ да се подържатъ обвивкитѣ на организма винаги здрави. Когато говоримъ за добъръ животъ, ние подразбираме живота на растенията. Човѣкъ не може да бѫде добъръ, ако той не разбира законитѣ за развитието на растенията. Само растенията сѫ добри. Когато говоримъ за твърдость, за устойчивость, ние трѣбва да разбираме качествата на минералитѣ, изобщо, били тѣ обикновени или скѫпоцѣнни. Защо? — Защото тѣ играятъ важна роля въ природата. Съврѣменнитѣ хора, запримѣръ, разбиратъ и цѣнятъ качеството на златото и на другитѣ благородни метали главно външно. Ако вмѣсто нѣкакъвъ златенъ сѫдъ, или нѣколко златни монети въ кесията си, вие имате извѣстно количество злато въ кръвьта си, то ще създаде голѣма устойчивость на характера ви. Такъвъ човѣкъ никога нѣма да се окислява, той винаги ще бѫде здравъ и веселъ. Всички весели хора сѫ здрави и богати, понеже иматъ извѣстно количество злато въ кръвьта си; всички песимисти сѫ бѣдняци, тѣ нѣматъ злато въ кръвьта си. Турѣте малко злато въ кесията, т. е. въ кръвьта на единъ песимистъ човѣкъ, и той ще стане веселъ. Нѣкой казва: ние не се нуждаемъ отъ злато. Христосъ казва: „Събирайте съкровища за небето!“ Значи, богатството е нуждно за човѣка. Небето прѣдставя разумния животъ, дѣто всичко е въ пѫленъ редъ и порядъкъ, въ пѫлна активность. Ако златото въ касата на богатия човѣкъ не се използува, то не е богатство. Туряйте златото въ дѣйствие! Докато златото въ касата на банкера е въ бездѣйствие, то не допринася никаква полза. Тури ли се златото въ дѣйствие, то вече придобива смисълъ. На сѫщото основание, ако и ние не туриме нашитѣ идеи въ дѣйствие, тѣ нѣматъ смисълъ. Казвамъ: онѣзи, които мислятъ, че могатъ лесно да намѣрятъ пѫтя на Истината, тѣ изпадатъ въ заблуждение. Тѣ казватъ: азъ се родихъ отново, азъ познавамъ вече БОГА. — Щомъ познавашъ БОГА, ще почнешъ да учишъ. Това е едно отъ качествата на новородения човѣкъ. Който не учи, той още не е позналъ БОГА. Познава ли БОГА, у него се ражда любовь; роди ли се любовь, той ще почне да учи. Почне ли да учи, въ душата му се заражда радость и веселие, и той става щедъръ и богатъ. И тогава, като дойде при него нѣкой нуждаещъ се, бѣденъ човѣкъ, той не се запитва, колко трѣбва да му даде, но му прѣдлага кесията си, самъ да вземе, колкото иска. Сега при съврѣменнитѣ норми и правила на живота, хората казватъ: защо не можемъ да обичаме? — Защото отношенията между хората не сѫ правилни. Ако двама приятели отидатъ въ кръчмата да пиятъ, кой печели? — Кръчмарьтъ. Слѣдъ като се напиятъ, тѣ ще се скаратъ, ще се сбиятъ, и ако нѣматъ повече пари, да пиятъ, кръчмарьтъ ще ги изпѫди навънъ. Значи, въ случая кръчмарьтъ печели, а приятелитѣ губятъ. Сега, ще прѣдставя друго положение, да видите, въ какво се заключава истинското приятелство, истинската обичь. Ако вашиятъ приятель намѣри на нѣкоя планина хубавъ, чистъ изворъ и ви покани да отидете заедно съ него на извора, да се напиете тамъ съ чиста вода, какво ще направите? Вие ще отидете заедно съ приятеля си при извора, ще си начерпите малко отъ тази балканска вода и ще се върнете дома си доволни и разположени. Въ този случай кръчмарьтъ нищо не печели, а приятелитѣ печелятъ. Въ това се заключава идейното приятелство, въ това се заключава истинската обичь. Кръчмарь, който нищо не взима, той е безопасенъ; кръчмарь, който въ първо врѣме е любезенъ, и дава много, но послѣ иска да му се плати, той е най-опасниятъ човѣкъ въ свѣта. Питамъ тогава: ако има такива опасни хора, какъ могатъ тѣ да мислятъ, че съ родени отъ БОГА? Знаемъ, че родениятъ отъ БОГА грѣхъ не прави. Слѣдователно, всѣки човѣкъ съзнателно трѣбва да се запита, роденъ ли е отъ БОГА, или не. Той трѣбва въ себе си искрено да си дава отчетъ за всичко, което върши. Колкото и да е способенъ ученикътъ, ако той не учи, знанието нѣма да му се даде наготово. Нѣкои казватъ, че човѣкъ се ражда ученъ. Не, човѣкъ не се ражда ученъ, но той придобива знанието съ голѣми усилия. Всички съврѣменни учени хора съ работили въ миналото, тѣ работятъ и сега, и по този начинъ сѫ придобили и придобиватъ плодоветѣ на своитѣ усилия. Днесъ невидимиятъ свѣтъ работи върху тѣхъ, съ единствената цѣль да събуди съзнанието имъ. Всѣки ученъ човѣкъ въ миналото си още е вложилъ богатства въ нѣкоя банка и днесъ, когато съзнанието му се пробужда, той знае вече, какъ да използува своитѣ сили и способности, съ които Богъ го е надарилъ. Той знае, какъ да разполага съ своитѣ богатства. Казвамъ: единствениятъ сигуренъ капиталъ, единственото устойчиво нѣщо у човѣка, това е неговиятъ мозъкъ. Тъй както е създаденъ сега човѣкъ въ физическия свѣтъ, развитието му зависи напълно отъ устройството на неговия мозъкъ. Отъ всичко най-малко се измѣня мозъкътъ на човѣка. Ако нѣкой човѣкъ тежи сто килограма и заболѣе отъ нѣкаква болесть, слѣдъ болестьта си той може да изгуби повече или по-малко отъ теглото на тѣлото си, обаче, мозъкътъ му едва ли ще прѣтърпи най-малката промѣна. Защо? — Защото той е направенъ отъ фина материя, която малко, или незабѣлѣзано, се подава на промѣна. Това показва, че въ тази фина материя циркулиратъ висши енергии, които сѫ причина за проява на човѣшкитѣ мисли. Питамъ: въ такъвъ случай, дѣ се намира човѣшкото съзнание, или както нѣкои го наричатъ човѣшката душа? Христосъ дава отговоръ на този въпросъ чрѣзъ стиха: „Отецъ ми е земледѣлецъ“. Значи, земледѣлецътъ е Духътъ, който работи извънъ живота и създава благоприятни условия за лозата. Въ дадения случай Христосъ прѣдставя духовния принципъ у човѣка, т. е. неговата душа. Прѫчкитѣ пъкъ сѫ физическиятъ свѣтъ. Затова Христосъ казва: „Всички прѫчки, т. е. всички части вънъ отъ общия организъмъ, умиратъ“. Докато прѫчкитѣ сѫ на мѣстото си, т. е. на лозата, тѣ иматъ цѣна. Докато окото е на мѣстото си, то има цѣна. Докато косъмътъ е на мѣстото си, той е независимъ; единъ день, когато косъмътъ каже, че е свободенъ, че може да живѣе самъ, той вече изгубва своята независимость. Значи, въ свѣта има два вида свободни хора: еднитѣ иматъ свободата на коловетѣ, а другитѣ — свободата на растенията. Колътъ е свободенъ, той нѣма никакви страдания, но сѫщеврѣменно той изгнива, въ него нѣма никакъвъ животъ, никакво растене. Нѣкой казва: не може ли безъ страдания въ този животъ ?— И безъ страдания може, но тогава човѣкъ трѣбва да бѫде въ положението на колъ. Обаче, животътъ на растенията е съзнателенъ; въ тѣхъ има страдания, но има и растене. Нѣкой казва: дотегнаха ми страданията. Питамъ: кой животъ искашъ тогава? Ако искашъ живота на кола, ще сѣдишъ въ земята безъ да се помръдвашъ. При това ти ще бѫдешъ хубаво боядисанъ, но нито ще давашъ нѣщо отъ себе си, нито ще получавашъ нѣщо отвънъ, докато най-послѣ изгниешъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, когато искатъ животъ безъ страдания! Има животъ безъ страдания, но той е животъ на смъртьта. Органическиятъ животъ, въ който има страдания, е животъ на растене. Въ растенето вече има прояви на висша любовь, чрѣзъ която хората се опознаватъ. Ние сме дошли на земята да се срѣщнемъ, да се опознаемъ съ своитѣ приятели. При сегашното развитие на човѣчеството, хората не могатъ да се срѣщатъ и опознаватъ на небето, затова дохождатъ на земята, да се създаватъ връзки между душитѣ. Като се срѣщнете и си поговорите приятелски и любовно, като създадете правилни връзки помежду си, вие можете вече да отидете на небето, а можете, ако искате, и за въ бѫдаще да останете на земята да си поживѣете още малко. Ако не искате повече да останете на земята, ще ви изпратятъ въ другъ, нѣкой свѣтъ, тамъ да търсите други свои приятели. Казвате: ние трѣбва да любимъ БОГА! — Какъ ще Го любите? Вие трѣбва да знаете, че БОГЪ се проявява въ цѣлокупния животъ, въ всички живи сѫщества. Затова, срѣщнете ли нѣкой вашъ приятель, вие трѣбва да намѣрите въ него поне една хубава, красива чърта, която прѣдставя Божесвеното въ него. За да познаете БОГА въ всички Негови прояви, вие трѣбва да обходите цѣлия Козмосъ, цѣлата Вселена. Казвате: колко врѣме ще трае тази обиколка изъ Вселената? — Вѣчностьта е прѣдъ васъ, нѣма защо да се безпокоите, дали ще имате врѣме, или не. Вие ще минавате прѣзъ всички форми на минералното, на расителното, на животинското царства, докато дойдете до положението на човѣкъ. Отъ това послѣдно положение вие ще минете и прѣзъ по-високи фази, ще минете прѣзъ всички по високи форми на Битието. Наука е това! Нѣкой ще каже: нима и прѣзъ формата на свинята ще минемъ? — Какво отъ това, ако трѣбва да минете и прѣзъ формата на свинята? — Тя е отвратително, нечисто животно! Питамъ: ако намирате, че свинята е толкова нечисто животно, защо я ядете? Ако нѣкому кажатъ, че е свиня, той се обижда. Защо? Ако понятието свиня е толкова обидно, какво търси свинята между васъ? Защо ходите по три пѫти на день въ кочината да я храните? Щомъ става въпросъ да отглеждате свинята и да се ползувате отъ месото ѝ, вие се радвате, казвате: прасенцето ми! Когато нарекатъ нѣкого свиня, съ това искатъ да му кажатъ, да не бѫде толкова глупавъ и нечистъ като свинята; когато нарекатъ нѣкого волъ, съ това искатъ да кажатъ, че този човѣкъ има рога, съ които си служи; когато нарекатъ нѣкого конь, това показва, че този човѣкъ има копита, съ които рита. Какво правятъ съ вола, който боде и съ коня, който рита? — Впрѣгатъ ги и ги пращатъ на работа. Станатъ ли коньтъ и волътъ разумни, даватъ имъ свобода. Тъй щото, говорите ли за човѣка, въ пѫлния смисълъ на думата, той не трѣбва да бѫде нито свиня, която по цѣлъ день да рови, нито волъ, който да боде, нито конь, който да рита. Човѣкъ трѣбва да бѫде разумно сѫщество! Съврѣменнитѣ хора, обаче, като се натъкватъ на положения, да разрѣшаватъ въпроситѣ за другитѣ сѫщества, тѣ казватъ: волъ е това, той трѣбва да се впрѣга на работа! Конь е това, той трѣбва да се езди, да се впрѣга въ кола, да работи на господаря си! Казвамъ: така е, волътъ и коньтъ трѣбва да се впрѣгатъ на работа; ами човѣкъ какво трѣбва да прави? Споредъ васъ, хората трѣбва да се занимаватъ съ разрѣшението на сериозни въпроси. И наистина, хората засѣдаватъ въ камаритѣ, разрѣшаватъ различни въпроси, но въпрѣки това тѣ страдатъ повече и отъ животнитѣ. Ученитѣ хора, философитѣ, напримѣръ, искатъ да изправятъ, както своя животъ, така и живота на другитѣ хора, но не могатъ да намѣрятъ естественъ начинъ за това изправяне. Днесъ хората се биятъ на бойното поле, чупятъ краката и рѫцѣтѣ си, а на другия день пращатъ своитѣ ранени по болницитѣ, дѣто имъ правятъ изкуствени рѫцѣ и крака — лѣкуватъ ги. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора се хвалятъ съ своята наука и казватъ: много е напрѣднала науката днесъ! Тя ни дава начини, да правимъ гумени крака и рѫцѣ на пострадалитѣ отъ войната, и то такива крака, които не могатъ да се различатъ отъ естественитѣ. Ние благодаримъ за тия гумени рѫцѣ и крака. Истински ученъ е този, който може да вземе краката на нѣкой осѫденъ на обѣсване и ги присади върху тѣлото на човѣкъ безъ крака. Инвалидътъ, на когото липсватъ два крака, ще каже на разбойника, когото осѫждатъ на смърть: приятелю, ако искашъ, услужи ми съ твоитѣ крака слѣдъ обѣсването ти. Твоитѣ крака и така ще бѫдатъ осѫдени на изгниване, дай ми възможность да си послужа съ тѣхъ! По този начинъ и ти ще имашъ дѣлъ въ моя животъ. Казвате: това е жестоко нѣщо! Значи, да обѣсите единъ човѣкъ и да му се отнеме цѣлия животъ, това не било жестоко, а да му отнемете двата крака слѣдъ неговото обѣсване, това било жестоко, Ако прѣстѫпникътъ даде двата си крака на единъ праведенъ човѣкъ, ще изгуби ли нѣщо? — Нищо нѣма да изгуби. Праведниятъ врѣменно само ще си услужи съ двата крака на прѣстѫпника, и послѣ ще му ги върне. При това, прѣстѫпникътъ ще се ползува отъ живота на праведния. Христосъ казва, че пръчкитѣ съ излѣзли отъ лозата. Слѣдователно, лозата е дала животъ на пръчкитѣ. Значи, когато хората дойдатъ до вѫтрѣшно разбиране на великата духовна наука, т. е. до науката на великата разумна природа, или до Божествената наука, тѣ ще разбератъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Подъ думата БОГЪ съврѣменнитѣ хора не изразяватъ нѣкаква дѫлбока идея. Тази дума днесъ е изгубила своя вѫтрѣшенъ смисълъ. Прѣди всичко тѣ търсятъ БОГА вънъ отъ себе си, когато БОГЪ вънъ отъ човѣка не сѫществува. Вънъ отъ човѣка БОГЪ нищо не прѣдставлява. Каже ли нѣкой, че разбира БОГА вънъ отъ себе си, това показва, че той самъ е вънъ отъ БОГА. Нѣкой казва: азъ изпѫдихъ БОГА отъ себе си. Това показва, че той самъ е изпѫденъ отъ БОГА, а мисли, че е изпѫдилъ БОГА отъ себе си. БОГЪ сѫществува и вънъ отъ насъ. Кога? — Когато човѣкъ познае БОГА въ себе си, той ще Го познае и вънъ отъ себе си. Тогава вече има смисълъ да казва той, че БОГЪ е навсѣкѫдѣ, т. е. и вънъ, и вѫтрѣ въ човѣка. Тъй щото, ние трѣбва да имаме правилна идея за БОГА. Ние живѣемъ въ Него, и Той живѣе въ насъ. Това значи: животътъ на всички сѫщества се опрѣдѣля отъ БОГА. Слѣдователно, когато хората казватъ, че ние сме вънъ отъ БОГА, и Той е вънъ отъ насъ, това сѫ идеи, които могатъ само да заблудятъ човѣка, но не и да го просвѣтятъ. И затова съврѣменнитѣ хора съ придали на БОГА качества, каквито тѣ познаватъ въ себе си, но този образъ за БОГА е тѣхенъ личенъ образъ. Този не е истинскиятъ БОГЪ, Който непрѣстанно работи въ тѣхъ. Божествениятъ животъ въ човѣка постепенно руши всички криви идеи, всички неправилни връзки, а създава прави идеи, прави, хармонични връзки, които го довеждатъ до правилно разрѣшение на важнитѣ проблеми въ живота. Христосъ казва: „Всѣка прѫчка, която не дава плодъ, Отець ми я отрѣзва; и всѣко дърво, което Отець ми не е насадилъ, ще се изкорени“. Това значи: всѣка идея, всѣка връзка, всѣко желание, които не сѫ въ съгласие съ БОГА, ще се разрушатъ, ще изчезнатъ. Отъ тѣхъ ще останатъ само нѣкои нѣща, които ще говорятъ за нѣкогашното тѣхно величие. Тѣ ще прѣдставятъ нѣщо подобно на разкопкитѣ, които и до днесъ продължаватъ да правятъ въ Египетъ, въ Америка, въ Африка и другадѣ. Тѣзи разкопки говорятъ за сѫществуването на нѣкаква велика култура, отъ която днесъ намираме само останки. Тази велика култура на миналото днесъ лѣжи дѫлбоко заровена въ недрата на земята. И други култури има заровени въ Великия Тихи океанъ, както и въ Атлантическия океанъ, и отъ тѣхъ намираме отъ врѣме на врѣме само извѣстни останки. Кои сѫ причинитѣ за пропадането на тия култури? Невидимиятъ свѣтъ е рѣшилъ днесъ да възстанови тѣзи култури, понеже тѣ сѫ изкупили вече своитѣ грѣхове. Тѣзи култури отново ще придобиятъ своята свобода, както едно врѣме руситѣ дойдоха да освободятъ българитѣ отъ турското робство. Казвате: кое може да възстанови свободата на хората? Науката, религията сѫ въ сила да възстановятъ свободата на всѣки, който искрено я търси. Обаче, ние говоримъ за Божествената наука и за онази религия, която не почива на никакви догми и правила, но която се диктува отвѫтрѣ, отъ онѣзи закони, които БОГЪ е написалъ въ душата на човѣка още въ врѣмето на неговото сѫздаване. Казвате: като умремъ, тогава ще бѫдемъ свободни. Това не е свобода. Ние не говоримъ за свобода и за религия, които могатъ да дойдатъ, слѣдъ като човѣкъ умре. Не, човѣкъ трѣбва да се освободи, докато е живъ, а не слѣдъ смъртьта си. Живиятъ човѣкъ е свободенъ, а мъртвиятъ нѣма никаква свобода. Може ли да се нарече свобода положението, когато смъртьта дойде, вѫрже човѣка и го носи, дѣто тя намира за добрѣ? Ако хората се надѣватъ да бѫдатъ свободни слѣдъ смъртьта си, тогава тѣ иматъ голѣма вѣра въ нея. Наистина, съврѣменнитѣ хора иматъ голѣма вѣра въ смъртьта. Като дойде при нѣкой боленъ, тя го вѫрзва добрѣ, хваща го въ рѫцѣтѣ си и го занася въ ада, дѣто прави съ него, каквото иска. Тя направи сѫщото и съ Христа: хвана Го, завърза рѫцѣтѣ Му, заведе Го въ ада и Го прѣдаде въ рѫцѣтѣ на дявола. Тамъ Го посрѣщнаха съ викове, съ любопитство, всички искаха да видятъ, кой е този, който се заема съ реформирането на свѣта. Още съ влизането на Христа въ ада, бомби започнаха да пукатъ, разтвориха се вратитѣ, и въ скоро врѣме адътъ се изпраздни. Това значи пробуждане на Божественото съзнание у човѣка. Има моменти, когато у човѣка се пробужда мощното, великото, Божественото, и той знае, че е по-силенъ отъ окрѫжаващитѣ. И тогава силата на човѣка не се заключава нито въ богатството, нито въ знанието му, но той поставя своята сила въ упованието си на БОГА, въ връзката си съ Него. Това значи: когато съзнанието на човѣка стане едно съ съзнанието на БОГА, той е силенъ; когато животътъ на човѣка стане едно съ живота на БОГА, той е силенъ и когато тѣлото на човѣка стане едно съ тѣлото на БОГА, той е здравъ. И слѣдъ всичко това хората ще търсятъ БОГА на небето. Кой човѣкъ е виждалъ небето? Кой знае, какво прѣдставлява небето? Прѣди всичко, това, което хората наричатъ небе, не е никакво небе. И човѣкътъ, когото виждате отвънъ, не е никакъвъ човѣкъ. Това е само сѣнката на човѣка. Питамъ: кои сѫ отличителнитѣ чърти на човѣка? Допуснѣте, че имате двама приятели: единиятъ красивъ, добрѣ облѣченъ, богатъ, а другиятъ — грозенъ, бѣденъ, простичко облѣченъ. Вие отивате на гости при своя богатъ приятель, и той като ви види, веднага ви запитва: кога дойде, приятелю, и кога ще си отивашъ? Ако забѣлѣжи, че вие имате намѣрение да останете нѣколко дни на гости при него, той започва да се извинява, че жена му не е разположена, че дѣцата му не сѫ здрави, и затова не ще може да ви задържи у дома си. Вие казвате: правъ е човѣкътъ, азъ не съмъ дошълъ на добро врѣме. Другъ пѫть ще го посѣтя. Отивате слѣдъ това при бѣдния си приятель. Той ви приема любезно, разположено, поканва ви да си хапнете, каквото БОГЪ далъ, и слѣдъ това, макаръ, че нѣма библиотека на разположение, но изважда една отъ своитѣ, ограничени на брой, книжки и започва по нея да ви разправя, какво е челъ, какви въпроси го интересуватъ въ живота и т. н. Както виждате, единиятъ приятель се отличава отъ другия главно по ума си, по доброто си сърдце. Тѣзи сѫ отличителнитѣ качества на човѣка. Умниятъ човѣкъ никога не търси погрѣшкитѣ на хората; той търси само тѣхнитѣ добродѣтели. Слѣдователно, два начина има, по които хората могатъ да постѫпватъ. Който е колъ, той ще търси погрѣшкитѣ на хората; който е растение, той ще търси добродѣтелитѣ на хората. Нѣкой казва: нима не трѣбва да се вглеждаме въ погрѣшкитѣ на хората? Питамъ: какво спечелихте, слѣдъ като цѣли 8,000 години се вглеждахте въ погрѣшкитѣ на хората? Търсѣте добродѣтели у хората, както търсите скѫпоцѣннитѣ камъни въ земята! Колкото по-голѣми добродѣтели намирате, толкова и вие ставате по-богати. Намѣрите ли малки люспици отъ добродѣтелитѣ, радвайте се и на тѣхъ, но търсѣте голѣми добродѣтели. Казвамъ: въ всички съврѣменни хора има единъ вѫтрѣшенъ стремежъ къмъ търсене лесния пѫть. Наистина, животътъ на кола е по-лесенъ, отколкото живота на растението, но въ кола нѣма прогресъ, нѣма развитие. Колътъ иска само да се одѣла, да се боядиса, да се забие въ земята и съ това работата около него се свършва. Обаче, не е така и съ растението, Растението трѣбва да се посади, да се прѣкопае, полива, обработва, да се пази отъ паразити и т. н. Сѫщото може да се каже и за добродѣтелитѣ: за развитието на една добродѣтель се изисква работа, грижи, вѫтрѣшни усилия. Христосъ слѣзе на земята отъ невидимия свѣтъ, да направи едно добро на човѣчеството, но трѣбваше поть отъ кръвь да потече отъ лицето му, докато го направи. И при това казватъ, че Христосъ билъ великъ, всесиленъ човѣкъ. Да, великиятъ, мощниятъ Христосъ трѣбваше дѫлго врѣме да се моли, докато успѣе въ работата си. Казвате: защо трѣбваше да се моли Христосъ? Не бѣше ли достатъчно да каже само една дума, и всичко, каквото желаеше, да стане? Думата „молитва“ подразбира разговоръ. Чрѣзъ молитвата Христосъ влизаше въ великъ разговоръ съ невидимия свѣтъ, съ всички висши иерархии въ него и съ БОГА. Чрѣзъ молитвата прѣдадоха на Христе единъ великъ урокъ, който трѣбваше да научи още на Земята. Всичко, каквото Той прѣживѣ на земята, бѣше прѣдметно обучение за Него. Просвѣтенъ умъ имаше Христосъ, но при все това поть отъ кръвь трѣбваше да потече отъ лицето Му, докато научи този великъ урокъ, докато се роди въ Него една велика идея. Мнозина мислятъ, че Христосъ трѣбваше да моли Бога за отмѣнение на своята сѫдба. Не, Той трѣбваше да рѣши задачата си, да намѣри най-правилния методъ за нейното рѣшение. И наистина, Христосъ разбра, че единствениятъ пѫть, чрѣзъ който човѣчеството може да се спаси, е законътъ на Любовьта. Вложи ли се Любовьта въ цѣлокупния животъ, като сила, която е въ състояние да помага при развитието на всички способности и дарби въ човѣка, работитѣ му ще се уредятъ. Ако ученикътъ, търговецътъ, свещеникътъ, земледѣлецътъ, професорътъ вложатъ Любовьта, като начало на своя животъ, всичкитѣ имъ работи ще се развиватъ съ успѣхъ. И тогава търговецътъ нѣма да бѫде най-богатъ човѣкъ въ свѣта, но ще бѫде щастливъ; ученикътъ нѣма да свърши съ отличие, но ще бѫде добъръ и примѣренъ; професорътъ нѣма да бѫде най-ученъ човѣкъ, но каквото научи, ще го помни, ще го прилага въ живота си. Влѣзе ли Любовьта въ живота на хората, тѣ ще вървятъ отъ сила въ сила, отъ слава въ слава, и дѣятелностьта имъ ще се увеличава. Сега, ние не проповѣдваме любовь, която се топи и изчезва. Любовь, която се топи и изчезва, ние наричаме захарна. Такава любовь мухитѣ я изяждатъ и водата я разтопява. Тъй щото, ако се оплаквате, че сте изгубили любовьта си, вие трѣбва да отидете въ нѣкой кошеръ, тамъ да я търсите. И пчелитѣ обичатъ вашата любовь. Обаче, тази Любовь, за която ние говоримъ, нито пчели я ядатъ, нито вода я разтопява. Гвоздеитѣ, отъ които е скованъ съврѣменниятъ свѣтъ, сѫ направени отъ захарна любовь. И затова, когато кажемъ, че съврѣменниятъ свѣтъ ще се измѣни, ние подразбираме, че тѣзи гвоздеи ще се измѣнятъ. Пчелитѣ ще изядатъ тѣзи гвоздеи, съврѣмениятъ свѣтъ ще се разложи, и отъ него нищо нѣма да остане. По сѫщия начинъ, когато заровятъ човѣка въ гроба, той не изгнива, не се стопява, но червеитѣ го изяждатъ. Вие казвате, че човѣкъ се стопява въ гроба. Не, само захарьта се топи. Тогава, какъ е възможно едно организовано сѫщество, съставено отъ множество органически вещества, каквото прѣдставя човѣкътъ, да се стопи? Идеитѣ на съврѣменния свѣтъ не трѣбва да бѫдатъ повърхностни, защото, каквото човѣкъ мисли, такъвъ става. Мнозина казватъ: нашата работа се свърши вече. Щомъ мислите така, дѣйствително и вашата работа ще се свърши. Като се говори, че човѣкъ изчезва, че се стопява, това се отнася само до формата. Наистина, щомъ човѣкъ свърши капитала си, като търговецъ, работата му се свършва, и ако не може да се продължи повече, той трѣбва да стане слуга на нѣкой богатъ търговецъ. Това се отнася и до учения човѣкъ. Щомъ неговата наука повече не го задоволява, той трѣбва да отиде при нѣкой виденъ професоръ, като слуга, и отъ него да се учи. Имате ли новия животъ въ себе си, вие можете да станете ученикъ на великия професоръ въ живота. И тъй, щомъ разберете смисъла на стиха: „Азъ съмъ лозата, вие прѫчкитѣ“, ще видите, че той се отнася до напрѣдналитѣ ученици. Азъ разглеждамъ думата душа въ широкъ смисълъ. Напрѣднала душа е тази, съзнанието на която е пробудено. Човѣкъ съ пробудено съзнание е готовъ на всички жертви, на всички разумни опити. Когато се прави нѣкакъвъ духовенъ опитъ, отъ него може да има само печалба, а никаква загуба. Печалбата въ живота се заключава въ придобиване на души. Спечелите ли единъ или двама приятели, вие сте най-богатиятъ човѣкъ въ свѣта; нѣмате ли приятели, вие сте най-бѣдниятъ човѣкъ. Ако нѣмате приятели, какво ще кажете на Господа, когато отидете единъ день при Него? Ще кажете: азъ се оженихъ, имахъ три-четири дѣца, които изучихъ. На какво ги научи? — Учихъ ги въ училищата, свършиха университетъ, оставихъ имъ наслѣдство, и сега живѣятъ като културни хора. Мислите ли, че затова ще получите похвала отъ Господа? Другъ може да каже: баща ми и майка ми минаваха за религиозни, вѣрваха въ БОГА, въ духовния свѣтъ, но научно не разбираха живота. Добрѣ, че ми оставиха богатство, да поживѣя охолно, както азъ разбирамъ, а тѣхъ — БОГЪ да ги прости! Мислите ли, че този човѣкъ е разбралъ нѣщо отъ живота? Значи, този синъ е доволенъ отъ баща си и майка си само заради това, че му оставили наслѣдство и слѣдъ това казва: БОГЪ да ги прости! БОГЪ да ги прости, но кога? Ако сѫ те научили да познавашъ БОГА, да живѣешъ въ свѣтлина. Иначе, тѣ не сѫ изпълнили своята задача. Прѣдставѣте си, че вие имате двама добри приятели. Единиятъ отъ тѣхъ ви купува билетъ отъ сто лева и ви завежда на театъръ, да гледате нѣкаква нова пиеса. Вториятъ пъкъ ви завежда въ една добра гостилница, дѣто ви угощава. Вие се нахранвате хубаво и излизате доволенъ. Кой отъ двамата приятели е постѫпилъ по-разумно? Или, ако единиятъ приятелъ ви купува лотариенъ билетъ отъ 500 лева, за най-голѣмата печалба, отъ 100,000 лв. Вие сѣдите и очаквате деня, когато ще се тегли лотарията и си казвате: дано спечеля! „Трай коньо, за зелена трѣва“! Вториятъ приятель пъкъ изважда една сума отъ касата си и ви завежда на пазаря, да ви купи дрѣхи и обуща. Кой отъ двамата е постѫпилъ по-разумно? — Вториятъ. Съврѣменнитѣ хора постѫпватъ като първия приятель, подаряватъ си лотарийни билети и очакватъ щастието да дойде. Професорътъ купува лотариенъ билетъ, очаква единъ день да стане виденъ, да се прослави въ цѣла Европа. Поетътъ сѫщо купува лотариенъ билетъ, издава съчиненията си и очаква удобрение отъ хората, тѣ да го признаятъ за великъ поетъ. Изобрѣтательтъ открива нѣщо, т. е. и той си купува лотариенъ билетъ, очаква вѣстницитѣ да се произнесатъ за неговото изобрѣтение. Ученикътъ отива въ училище, и той носи лотариенъ билетъ, очаква да се изучи, дано науката спаси човѣчеството и внесе редъ и порядъкъ въ него. Питамъ: какво сѫ придобили съврѣменнитѣ хора отъ лотарийнитѣ билети? За човѣка е важно това, което въ даденъ моментъ той знае и може да приложи, да види, какви резултати то може да му донесе. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ е слабъ, има условия да заболѣе отъ нѣкаква опасна болесть. Всички го съвѣтватъ да се лѣкува, да се покаже на добри лѣкари, но той нѣма срѣдства. Какво трѣбва да прави? Дохожда при него единъ ученъ човѣкъ и му казва: азъ имамъ една рецепта, която, ако приемешъ съ вѣра, тя ще те освободи отъ болестьта. Каква е тази рецепта? — Всѣка сутринь, прѣди ядене, ще изпивашъ по три глътки вода. Какъ? — Ще постѫпишъ по слѣдния начинъ: ще потопишъ тритѣ си пръста въ чашата съ вода, ще я поразбъркашъ малко и ще глътнешъ три пѫти. Този човѣкъ гледа, съмнява се и си казва: каква ли ще е тази рецепта? Каквато и да е рецептата, изпѫлни я. Щомъ почувствувашъ подобрение, направи опита нѣколко пѫти и ще видишъ, че тази вода дѣйствува. Тритѣ пръста, поставени въ водата, прѣдставятъ три извора. Какво ще кажете, ако този човѣкъ слѣдъ една година се поправи, започне да мисли правилно, дробоветѣ му се възстановяватъ и отъ посрѣдственъ човѣкъ, той става здравомислещъ, солиденъ човѣкъ? Тази рецепта реална ли е или прѣдставлява нѣкаква измама? Питамъ: като ходите да проповѣдвате на хората, носите ли тия чашки съ себе си? Вие казвате: Повѣрвай въ Господа Исуса Христа и ще бѫдешъ спасенъ! Не, така не се проповѣдва. Нѣма какво да говорите на хората да вѣрватъ въ Господа, но турете тритѣ си пръста въ чашата съ вода и дайте имъ да пиятъ. Тѣ ще пиятъ, вие ще поставяте тритѣ си пръста, докато най-послѣ хората напѫлно оздравѣятъ. Който е опиталъ тази вода, само той може да каже, че има Господь и вѣрва въ Него. Казвате: такъвъ човѣкъ омагйосва. Кой отъ васъ не е омагйосанъ? Като спите вечерь, не сте ли омагйосани? Кога ставатъ магиитѣ? — Вечерь, като спите. Магиитѣ ставатъ вечерь, кражбитѣ ставатъ вечерь, прѣстѫпленията ставатъ вечерь. Питамъ: ангелитѣ спятъ ли тогава? — Ангелитѣ никога не спятъ, но хората спятъ. Защо хората спятъ? — Защото служатъ на себе си. Тѣ служатъ на старата философия, споредъ която считатъ, че първо трѣбва да помогнатъ на себе си, да задоволятъ всички свои желания, и ако имъ остане врѣме, тогава ще помогнатъ на другитѣ хора. Тази философия се проповѣдва и подържа отъ хиляди години насамъ. Донѣкѫдѣ тя е права, но понеже БОГЪ царува на небето и на земята, прѫчката нѣма защо да се грижи за своя животъ. Ако тази философия не търпи нѣкаква промѣна, тогава направѣте опита да отрѣжете една прѫчка отъ лозата и вижте, може ли тя сама да оправи работитѣ си. Слѣдъ всичко това ще дойдатъ философитѣ и ще започнатъ да убѣждаватъ хората, че ако се насади тази прѫчка въ земята, тя отново ще може да поникне. Така е, може да поникне, но ако тя се посажда десеть пѫти и отново пониква, най-послѣ, тя ще се изроди. Слѣдъ десеть посаждания прѫчката вече се прѣвръща въ колъ. Този е неестественъ пѫть на присаждане. Единствениятъ естественъ пѫть на присаждане е чрѣзъ сѣмка. Стане ли присаждането съ калемъ, съ присадка, въ края на краищата, се дохожда до израждане. При сегашнитѣ условия присаждането е необходимо, но когато се дойде до истинския животъ, човѣкъ трѣбва самъ да излѣзе отъ Божествената сѣмка. Божественото запазва своитѣ качества и въ корена, и въ стъблото, и въ клонетѣ. Когато присаждатъ съ калемъ, присадката е Божествена, а въ останалитѣ части на дървото има и човѣшко, и животинско. Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие — прѫчкитѣ“. Той подразбира великия Божественъ животъ въ насъ. Когато става въпросъ за организация, това подразбира Божествения животъ. Само той е организиранъ. Животинскиятъ, както и човѣшкиятъ животъ още не сѫ организирани. Нѣкога човѣкъ е готовъ да се бори, да се състезава. Това е животинското въ него. Нѣкога пъкъ е крайно инертенъ. Това съ двѣ крайности, два полюса въ него, които показватъ, че той се движи въ двѣ противоположни посоки: къмъ небето и къмъ земята. Такъвъ е животътъ на растенията. Истинскиятъ животъ е Божествениятъ, който трѣбва да организира въ себе си човѣшкия, животинския, както и този на растенията и да използува тѣхната сила. Това подразбира Христосъ подъ думитѣ: „Безъ мене нищо не можете да направите“. Може ли дѣтето безъ майка си? — Безъ майка дѣтето не може да расте. Това, което днесъ дѣтето взима отъ майка си, отникѫдѣ другадѣ не може да го придобие. Това, което дѣтето взима отъ баща си, отникѫдѣ другадѣ не може да го придобие. Тъй щото, качествата, които сега имаме, ние сме ги придобили отнѣкѫдѣ. Човѣкъ все трѣбва да има майка и баща, независимо отъ това, дали тѣ сѫ видими, или невидими. Човѣкъ все трѣбва да има единъ изворъ, отъ който да черпи. Майката, бащата трѣбва да бѫдатъ свещени за насъ. Този е смисълътъ на Христовитѣ думи: „Който се откаже отъ мене и не иска да приложи моето учение, той ще се отрече отъ лозата, и смъртьта неизбежно ще дойде.“ Казвате: религия, наука е необходима за хората. Подъ думата „религия“ ние разбираме миръ, къмъ който всѣка душа се стреми. Придобие ли този миръ, душата се освобождава и се връща при своитѣ. Ние наричаме съврѣменнитѣ хора затворници. Какво очакватъ затворницитѣ? — Да се освободятъ отъ затвора, да се освободятъ отъ букаитѣ, да се освободятъ отъ пазачитѣ, да излѣзатъ вънъ, да придобиятъ свобода и просторъ. Съврѣменнитѣ хора живѣятъ подъ вѣченъ страхъ. Дойде ли нѣкоя болесть, всички се плашатъ да не умратъ. Защо се плашатъ? — Защото ще отидатъ на по-лошо мѣсто. Казано е въ Писанието: Богъ не съизволява въ смъртьта на грѣшницитѣ.“ Значи, човѣкъ не трѣбва да умира, а трѣбва да прѣминава отъ единъ животъ въ другъ, т. е. да прѣминава отъ смърть къмъ животъ. Мнозина казватъ: като напуснемъ земята, всичко се свършва. Подъ думата „земя“ ние разбираме човѣшкия организъмъ. Иска ли човѣкъ да живѣе дѫлго врѣме на земята, той трѣбва да познава добрѣ законитѣ и силитѣ, които управляватъ неговия организъмъ, Щомъ ги познава, той ще може да влада материята; щомъ влада материята, той ще влада и себе си; щомъ влада себе си, той ще влада и надъ всички болести, ще може да прѣодолява всички мѫчнотии, ще може да се справя съ всички противорѣчия въ живота. Днесъ хората страдатъ отъ различни болести, и като не знаятъ причинитѣ за тѣхното появяване, не могатъ да се лѣкуватъ. Причинитѣ на болеститѣ сѫ психически. Запримѣръ, причината на тумора се крие въ извратяване проявитѣ на Любовьта. Яви ли се у човѣка алчность, това показва, че извѣстенъ брой клѣтки отъ организма се диференциратъ, искатъ да живѣятъ самостоятелно, да не се подчиняватъ на общия редъ въ организма. По този начинъ тѣ създаватъ свое собствено жилище, като образуватъ нова държава, съ свободно управление. Така работятъ тѣ дни, мѣсеци, години, докато лѣкарьтъ съ своята артилерия дойде срѣщу тия непокорни поданици и започва да ги бомбардира. Нѣкога той успѣва да ги изпѫди навънъ, а нѣкога се явява усложнение, което отправя човѣка на другия свѣтъ. Обаче, има и другъ начинъ на лѣкуване — чрѣзъ присаждане. Както става присаждане въ плоднитѣ дървета, така може да става присаждане и въ организма на човѣка, да се заставятъ соковетѣ да вървятъ нагорѣ. Когато енергиитѣ въ живия организъмъ спиратъ, на мѣстото, дѣто става спиране, се явява извѣстна подутина, която лѣкаритѣ наричатъ туморъ. Значи, който разбира законитѣ на присаждането, той ще може по единъ или по другъ начинъ да насочи енергиитѣ въ организма да потекатъ и прѣзъ подутината. Щомъ потекатъ и прѣзъ нея, тя напѫлно изчезва. Тъй щото, ако новитѣ клѣтки успѣятъ да взематъ соковетѣ на клѣткитѣ, които образуватъ тумора, той нѣма да има условия за развитие, и напълно ще изчезне. Като говоримъ за растенията и за животнитѣ, ние не сме за тѣхното изтрѣбление, нито за тѣхното чрѣзмѣрно размножение, Тѣ сѫ необходими въ икономията на природата, обаче, тѣхниятъ брой е точно опрѣдѣленъ и не трѣбва нито да се увеличава, нито да се намалява, Сѫществува висша, Божествена математика, която точно опрѣдѣля количеството на растенията и на животнитѣ въ природата. Щомъ е така, тѣ не трѣбва безразборно и безразсѫдно да се унищожаватъ. Днесъ хората колятъ животни, убиватъ ги, кѫсатъ цвѣтя, изсичатъ дървета безразборно, но затова носятъ послѣдствията отъ своитѣ необмислени постѫпки. Запримѣръ, виждате, че нѣкой човѣкъ изсѣкълъ една череша, но не се минава много врѣме, той се спъва, пада на земята и си счупва крака. Той казва: не зная, какво стана, случи ми се голѣмо нещастие. Казвамъ: причината на това нещастие се дължи на отрѣзването на черешата, Позволено е на човѣка да яде череши, тѣ подобряватъ неговото храносмилане, но не е позволено да рѣже самото дърво на черешата. Сега ще ви задамъ слѣдния въпросъ: ако Христосъ е истинската лоза, а хората — пръчкитѣ, защо сѫ толкова хилави, при все, че отъ толкова хиляди години ядатъ грозде отъ тази лоза? Значи, съврѣменнитѣ хора ядатъ отъ плодоветѣ на тази лоза, но се съмнѣватъ, измѫчватъ се, изпадатъ въ безвѣрие и казватъ най-послѣ: нищо не сѫществува въ свѣта! Животътъ е илюзия, той нѣма никакъвъ смисълъ. Не, въ живота сѫществува нѣщо велико, съзнателно. Вземете, запримѣръ, държавата. Истинската държава прѣдставлява сборъ отъ велики, разумни души, които водятъ съзнателенъ, разуменъ животъ. Членоветѣ на държавата сѫ свързани въ общъ организъмъ, както всички души сѫ свързани съ общия Божественъ организъмъ. Когато се говори за държави, за хора, за животни и за растения, които сѫ изчезнали, ние знаемъ, че сѫ изчезнали само ония отъ тѣхъ, които не сѫ спазили великитѣ Божии закони. Тия пъкъ, които сѫ спазили великитѣ Божии закони, тѣ живѣятъ вѣчно. Затова и Писанието казва: „Грѣшнитѣ ще изчезнатъ отъ лицето на земята“. Това подразбира, че развитието на тия сѫщества ще се прѣкрати, Това не е заплашване. Ние не казвамъ че който не влѣзе въ тази, или въ онази църква, ще изгуби живота си. Само една църква сѫществува въ свѣта, на която всички други сѫщества се подчиняватъ доброволно, безъ насилие. Чрѣзъ насилие никоя черкова, никакво учение не могатъ да спасятъ свѣта. Ако е въпросъ за насилие, и Христосъ можа да спаси свѣта съ насилие. Той не можа ли да дойде съ 12,000 ангели отъ небето и да спаси свѣта? Само единъ ангелъ е въ сила да се справи съ една 20 хилядна армия и да не остави нищо отъ нея. Значи, ако въ единъ легионъ ангели има по шесть хиляди, тогава въ 12 хиляденъ легионъ ангели, ще има всичко 72,000 ангели. При това, ако всѣки ангелъ е въ състояние да се справи съ 150 хиляди души, можете да си прѣдставите, каква сила ще бѫдатъ всички заедно! Обаче, чрѣзъ насилие свѣтътъ не може да се поправи. И затова Христосъ казва: „Чашата, която Отецъ ми даде, да я не пия ли?“ Слѣдователно, първо трѣбва да се даде жертва, а послѣ ангелитѣ да дойдатъ на помощь. Ангелитѣ идатъ съ своята любовь въ помощь на силата. Послѣ ще дойде богатството, вѣрата, честьта. Първиятъ принципъ, който трѣбва да се постави за основа въ живота, е Любовьта. Тя има два израза: висшъ, духовенъ и низшъ, физически. Ако въ духовния свѣтъ човѣкъ не обича всички, Любовьта изчезва. И обратно: ако въ физическия свѣтъ човѣкъ обича всички, Любовьта пакъ изчезва. Значи, въ физическия свѣтъ ще обичате само Едного. Като се говори за висшъ свѣтъ, подразбираме небето, дѣто живѣятъ възвишени и благородни сѫщества. Тѣ сѫ силни, мощни, само съ една рѫка могатъ да дигнатъ земята. Казвате: тия сѫщества иматъ ли опорна точка нѣкѫдѣ? — Иматъ, разбира се. И тѣ се хлъзгатъ по нѣкаква плоскость, както и земята се хлъзга по едно платно. Това, което съврѣменнитѣ учени наричатъ етеръ, е платното, по което земята се хлъзга. Това платно е недѣлимо, нищо не е въ състояние да го скѫса. Тъй щото, колкото и да е тежка земята, това платно никога не може да се скѫса, То не е гладко, не е право обтегнато, но е набраздено, вълнообразно, и по тия вълни, именно, земята се хлъзга. Съ това се обяснява образуването на свѣтлиннитѣ вълни. Когато свѣтлината минава по тѣзи бразди, тя прѣтърпява извѣстно триене, вслѣдствие на което се образуватъ свѣтлиннитѣ вълни. Адептитѣ на науката знаятъ тѣзи нѣща. Тѣ знаятъ, защо платното не се кѫса; тѣ знаятъ, какъ земята е стѫпила върху него и т. н. Единъ день, когато и вие стѫпите върху това платно, ще почувствувате подъ краката си здрава почва, отъ която никой не може да ви помѣсти. Нѣкои учени наричатъ тази почва канара. Какъ се хлъзга земята по това платно, какъвъ е съставътъ на платното, това сѫ отвлѣчени въпроси, които днесъ не могатъ да се разбератъ. „Азъ съмъ истинската лоза“. Христосъ е самата лоза, а всѣка прѫчка отъ нея прѣдставлява живота на единъ човѣкъ. Когато всички тия прѫчки дойдатъ въ съгласие съ общия животъ на лозата, тѣ ще могатъ да разбератъ живота и на самата лоза. На това основание всѣки отъ васъ ще може да познае и да разбере Бога; той ще може да познае и да разбере Христа. Познаете ли Бога, ще познаете и Любовьта, която нѣма начало, нѣма и край. Казва се, че Богъ е Любовь. Речете ли да опрѣдѣлите, какво нѣщо е Любовьта, вие ще се забъркате. Щомъ знаете това, не говорете за Любовьта. Никой нѣма право да пита приятеля си, или кого и да е, обича ли го. Зададете ли такъвъ въпросъ на приятеля си, и любовьта между васъ ще изчезне. Обичате ли нѣкого, и той ще ви обича, нѣма защо да го питате. Мислите ли, че който казва, че ви обича, изказва цѣлата Истина? Какво ви ползува любовьта на нѣкой бѣденъ човѣкъ, който нѣма нито дрехи, нито обуща, а нѣма и пари да се нахрани, както трѣбва? Ако и вие сте бѣденъ, като него, кой кому може да даде нѣщо? Прѣдставете си, че вие лежите въ нѣкоя болница, Азъ идвамъ при васъ да ви помогна. Като ме видите, вие първо ме запитвате, обичамъ ли ви. Азъ не ви отговарямъ нищо, но ви поглеждамъ само. Не се минава много врѣме, и вие ставате отъ леглото си здравъ, разположенъ. Пакъ питате: обичашъ ли ме? Азъ нищо не ви отговарямъ, но пакъ ви поглеждамъ, и вие се виждате облѣченъ вече съ нови дрехи, освободенъ отъ болничния халатъ. Излизате на двора и пакъ ме питате: обичашъ ли ме? И този пѫть не ви отговарямъ, но вие се намирате прѣдъ богата трапеза, съ хубави ястия.—Обичашъ ли ме? Пакъ мълча. Обаче, вие веднага заспивате и на другия день, като се събудите, виждате, че сте въ дома си, здравъ, веселъ, напълно доволенъ и щастливъ. Казвате: какво стана съ мене? Вчера бѣхъ въ болницата, днесъ съмъ дома си. Сънъ ли бѣше това, което видѣхъ снощи? Дойде при мене единъ човѣкъ, който ми помогна да оздравѣя, Дѣ отиде той? — Този човѣкъ е заминалъ за небето. Той дойде да ви помогне само и си замина. Казвате: това сѫ илюзии, нѣщо подобно на приказкитѣ отъ „Хиляда и една нощь“. Питамъ: кой отъ васъ не е билъ въ болница? Кой отъ васъ не е билъ въ кальта? Съврѣменнитѣ хора бѣха едно врѣме въ водата, въ видъ на малки или голѣми риби, но днесъ не сѫ вече тамъ. Кой ги извади отъ водата? Едно врѣме съврѣменнитѣ хора бѣха изъ въздуха, летѣха като птици. Кой ги извади отъ тази срѣда? Това може да направи само Онзи, който има магическата прѫчица и може да я управлява. Този Единниятъ и до днесъ маха съ рѫка изъ въздуха, докато извади всички живи сѫщества отъ неблагоприятната за тѣхното развитие срѣда и ги постави въ по-благоприятна. И днесъ всички хора могатъ да кажатъ: не сме вече нито растения, нито риби, нито птици, нито животни, но сме човѣци. Това илюзия ли е? Казвате: можемъ да умремъ. Питамъ: кой ви внуши тази мисъль? Който люби, той вѣчно живѣе. Има Единъ, Който всѣка сутринь простира рѫцѣтѣ си върху васъ. Ставате ли сутринь, помолете се: „Господи, простри и днесъ рѫката си върху менъ!“ Мнозина се молятъ на Бога да имъ даде богатство, сила, власть и т. н. Не заповѣдвайте, на Бога, но кажете: „Господи, простри рѫката си върху менъ, да придобия малко отъ Твоего знание! Когато бѣхъ въ кальта, Ти ми служеше съ Любовь. По сѫщия начинъ и азъ днесъ ще Ти служа съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила. Отъ Тебе научихъ великия примѣръ въ живота. Сега разбрахъ смисъла на изречението: „Ти си лозата, азъ — прѫчката“. Отъ днесъ вече тази прѫчка ще дава своя плодъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 27 мартъ, 1927 г. Въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Кроткитѣ „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята.*) *) Матея 5:5 Думитѣ, които се употрѣбяватъ въ рѣчьта, едноврѣменно иматъ външенъ изразъ, както и вѫтрѣшно съдържание и смисълъ. Стремежътъ на човѣшкия духъ се заключава въ това, да разбере съдържанието и смисъла на думитѣ, които съставляватъ неговата рѣчь. Думитѣ приличатъ на скѫпоцѣнни камъни, които могатъ да се оцѣнятъ само отъ разумнитѣ хора. Глупавитѣ хора не могатъ да оцѣняватъ скѫпоцѣннитѣ камъни. Това виждаме въ баснята „пѣтелъ и алмазъ“. Единъ пѣтелъ, като ровилъ бунището, намѣрилъ въ него единъ алмазъ, голѣмъ като кокошо яйце. Като видѣлъ този лъскавъ камъкъ прѣдъ себе си, той го ритналъ и казалъ: „Какъ не можахъ да изровя едно житно зрънце вмѣсто този камъкъ?“ Обаче, пѣтелътъ не знае, че ако алмазътъ се продаде, съ полученитѣ пари ще може да купи жито, съ което да нахранятъ хиляди пѣтли като него. Казвате: това се отнася за пѣтлитѣ. То се отнася за пѣтлитѣ, но сѫщеврѣменно се отнася и за онѣзи хора, които обичатъ да ровятъ въ бунището. Христосъ казва: „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Какво се разбира подъ думитѣ „кротъкъ, кротость“? Кротостьта е качество на сърцето, а не на ума. Слѣдователно, когато чувствата на човѣка се намиратъ подъ влиянието на разумното сърце, този човѣкъ е кротъкъ. Кроткиятъ човѣкъ никога не бърза. Като се казва, че кроткитѣ ще наслѣдятъ земята, това подразбира, че тѣ ще живѣятъ на земята, колкото искатъ. Животътъ на съврѣменнитѣ хора не зависи отъ тѣхъ, вслѣдствие на което ние казваме, че тѣ не живѣятъ на земята, т. е. тѣ сѫ нейни врѣменни жители. Хората приличатъ на мухи, които влизатъ въ кѫщата на нѣкой богатъ човѣкъ, защото искатъ да се обогатятъ. Тѣ намиратъ въ кѫщата нѣщо сладко, кацватъ на него и си казватъ: хубава е тази книга, има какво да се чете! И въ кратко врѣме виждате тази книга покрита съ студенти и съ професори, като въ нѣкакъвъ съврѣмененъ университетъ. Дойде ли господарьтъ на тази кѫща и види тѣзи неканени гости върху книгата, той ги улавя една по една и ги изхвърля вънъ. Питамъ: тия мухи успѣха ли да завладатъ кѫщата на богаташа? Щомъ богаташътъ влѣзе въ кѫщата си, веднага ги изхвърля навънъ. Тия гости, като излѣзатъ вънъ, отново започватъ да разискватъ, по кой начинъ да завладѣятъ кѫщитѣ на хората. По сѫщия начинъ и хората кацватъ на земята, но не се минава много врѣме, и смъртьта иде съ своитѣ намазани съ сладко книги, които поставя прѣдъ хората. Тѣ веднага се налѣпватъ на тия книги, и смъртьта ги изхвърля навънъ. Казватъ: на едикого си се роди дѣте. Казвамъ: хората още не се раждатъ. Днесъ тѣ се намиратъ въ положението на мухитѣ, които още не живѣятъ съзнателенъ животъ. Тѣ се качватъ на мухоловкитѣ, дѣто намиратъ своята смърть. Тъй щото, съврѣменната култура свършва живота си на мухоловкитѣ. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора страдатъ, мѫчатъ се, защото си поставятъ великата задача да завладатъ земята. Тѣ трѣбва да се откажатъ отъ този стремежъ. По какъвъ начинъ? — Като се домогнатъ до висшия разуменъ животъ. Тѣ трѣбва да изучатъ законитѣ на разумния животъ и споредъ тѣхъ да живѣятъ. Значи, задачата на съврѣменнитѣ хора не се заключава въ това, да завладатъ земята, но да изучатъ законитѣ на разумния животъ, за да живѣятъ правилно на земята. Ако сте каменарь, които чука камъни, вие се нуждаете отъ голѣмъ чукъ, който, като дигате и слагате върху камънитѣ, да ги троши на по-малки парчета. Колкото и да е голѣмъ този чукъ, той е на мѣстото си. Философия има въ него. И каменарьтъ е на мѣстото си, защото знае, какъ да чупи камънитѣ. Обаче, ако сте философъ и вземете единъ голѣмъ чукъ, съ който да удряте върху нѣкоя книга, този чукъ на мѣстото си ли е? Философътъ на мѣстото си ли е? Нито чукътъ е на мѣстото си, нито философътъ. За да се напише нѣкаква философска мисъль, не се изисква чукъ, но едно малко, леко перце. Съ това перце могатъ да се пишатъ нѣжни, утѣшителни думи за сърцата. Питамъ: когато хората разрѣшаватъ важни въпроси, съ пера ли ги разрѣшаватъ, или съ чукове? Когато въ нѣкой домъ има споръ за нѣщо, перото ли разрѣшава спора, или чука? Когато между ученици и учители има споръ, недоразумения, перото ли разрѣшава тия въпроси, или чука? Когато между военнитѣ има споръ, несъгласия, перото ли разрѣшава спора и несъгласията, или чука? Когато между свещеници, проповѣдници и владици има разногласие, перото ли разрѣшава разногласията, или чука? На тѣзи въпроси вие сами ще отговорите. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята.“ Ако искате да разберете дълбокия смисълъ на думитѣ, които Христосъ е вложилъ въ този стихъ, вие трѣбва да оставите настрана вашитѣ схващания и знания за живота; сѫщеврѣменно трѣбва да се откажете отъ мисъльта, че сте достигнали върха на знанието и нѣма какво повече да достигате. Който мисли, че е достигналъ върха на знанието и нѣма повече какво да учи, той самъ си приготовлява нещастието. Сега, като максими въ живота, поставямъ слѣднитѣ положения: начало на Божествения животъ е духовниятъ; начало на духовния животъ е религиозниятъ; начало на религиозния животъ е материализмътъ; начало на материализма е смъртьта. Ако разгледаме тия положения въ обратенъ редъ, ще имаме слѣдното: начало на смъртьта е материализмътъ; начало на материализма е религията. Значи, материалиститѣ сѫ, най-религиознитѣ хора. По религиозни хора отъ материалиститѣ нѣма. Тѣ се държатъ здраво за своитѣ убѣждения, готови сѫ да умратъ за тѣхъ, но не отстѫпватъ. Кой богаташъ не умира за своята каса? Кой чиновникъ отъ пощата, като носи въ чантата си два-три милиона лева, не е готовъ да го прѣбиятъ на пѫтя съ камъни, но да не даде паритѣ? Той казва: само ако ме убиете, можете да вземете паритѣ. Какво показва това? Това е религиозно убѣждение, за което той умира. Казвамъ: краятъ на духовния животъ е религиозниятъ. Значи, ако мислите, че сте много религиозенъ, вие сте въ края на вашия духовенъ животъ, т. е. намирате се въ низходеща степень на вашето развитие. Тогава вие ставате религиозенъ човѣкъ. Що е религия? Религията е мъртва черупка, въ която влизатъ само тия хора, които нѣматъ какво да правятъ. Тѣ вѣрватъ въ формитѣ на нѣщата. Казвате: защо хората бѣгатъ отъ черковитѣ? Не вѣрватъ ли въ Бога? Питамъ: нима хората непрѣменно трѣбва да седятъ въ черковитѣ? Прѣди всичко черковата не е създадена за душата. Тя не може да служи на душата. Ако, наистина, черковата е необходимость за душата, питамъ: коя бѣше първата черкова, въ която се молѣше Адамъ? Можете ли да кажете, дали тя бѣше православна, евантелска, католическа, теософска или друга нѣкаква? Имаше ли черкова по това врѣме? Дѣ се молѣше Адамъ? Имаше ли икони и кандила? Адамъ признаваше само Единъ Живъ образъ, на който се кланяше. Всѣка сутринь Богъ посѣщаваше Адама и го извикваше: „Адаме, тукъ ли си?“ Той излизаше прѣдъ Бога и Му се покланяше. Обаче, когато Адамъ сгрѣши, Богъ го извика за послѣденъ пѫть, но той се скри отъ Лицето Му, не смѣеше да се покаже. Слѣдователно, когато нѣкой каже, че е религиозенъ човѣкъ, питамъ го: ти чувашъ ли всѣка сутринь гласа на Бога въ твоята райска градина? Ако имашъ райска градина, въ която да чувашъ гласа на Бога, ти имашъ и религия; нѣмашъ ли такава райска градина, нѣмашъ и религия. Когато хората изгубиха рая, тѣ си направиха черкова, да се забавляватъ; подъ думата „църква“ се разбира общение на душата съ Бога. Съврѣменнитѣ хора изпадатъ въ комично положение. Когато нѣкой изгуби баща си, той туря портрета му на първо мѣсто и започва да се кляня на умрѣлия си баща, като казва: благороденъ човѣкъ бѣше моятъ баща! Питамъ: дѣ се крие благородството на твоя умрѣлъ баща? Или, изобщо, въ какво се заключава благородството на умрѣлитѣ хора, или на хората, които умиратъ? Казвате: справедливъ човѣкъ бѣше моятъ баща, пъленъ съ добродѣтели. Дѣ отидоха тия добродѣтели? Ако добродѣтелитѣ могатъ да се стопятъ като ледъ, да се прѣвърнатъ въ вода и да отидатъ въ черната земя, какви добродѣтели сѫ тѣ? — Моятъ баща бѣше духовенъ човѣкъ. — Да, твоятъ баща бѣше на края на своя духовенъ животъ, на края на своя религиозенъ животъ, на края на своя материалистиченъ животъ, вслѣдствие на което той умрѣ. Ако човѣкъ се ражда като ангелъ, той трѣбва да запази това свое състояние прѣзъ цѣлия си животъ. Какъ може да запази своето състояние? — Чрѣзъ волята си, чрѣзъ своето сърце и чрѣзъ своя умъ. Защо сѫ волята, сърцето и умътъ на човѣка, ако чрѣзъ тѣхъ той не може да запази състоянието си, съ което се е родилъ, както и благата, които Богъ му е далъ въ началото на неговия животъ? Мнозина ще запитатъ: какъ е създаденъ свѣта? Какъ е създаденъ човѣкъ? — Не е въпросъ, какъ е създаденъ човѣкъ, нито е въпросъ, какъ е създаденъ свѣта, но за насъ е важно, че свѣтътъ сѫществува. Какъ е създаденъ свѣтътъ, това не знаятъ всички, но всички знаятъ, че свѣтътъ сѫществува. Защо? Защото, когато Богъ създаваше свѣта, ние не бѣхме при Него. Сѫществуватъ редъ теории на учени хора върху създаването на свѣта, но нека дойде единъ отъ тия учени да ни покаже едно клише, останало отъ създаването на свѣта. Въ първа глава на Битието се казва, че Богъ направи небето и земята. Значи, Той ги направи, но не ги създаде. Това подразбира, че Богъ ги направи видими. Въ този смисълъ земята не е мъртво тѣло. Тя е живо тѣло, върху кората на което живѣемъ. Ако бихте погледнали земята съ очитѣ на ясновидеца, вие бихте я видѣли като красива жена, наша майка, въ която живѣемъ ние, хората, и които тя често потупва, понеже не изпълняватъ службата си, както трѣбва. По отношение величината на земята хората прѣдставляватъ малки бубулечици. Когато нѣкоя отъ тия бубулечици не слуша майката — земя, тя я чукне съ единия си пръстъ, и бубулечицата отхвръква далечъ нѣкѫдѣ въ пространството. Слѣдъ това останалитѣ бубулечици казватъ: едикоя си бубулечица умрѣла. Защо умрѣла тази бубулечица — човѣкъ? Понеже билъ недоволенъ, че нѣмалъ знания, нѣмалъ богатства и т. н. Земята казва: слушай, синко, понеже си дошълъ при мене да се учишъ, ще живѣешъ тукъ, докато израснешъ, и слѣдъ това ще те изпратя на слънцето да се учишъ. Слънцето е грамадно тѣло, милионъ и половина пѫти по-голѣмо отъ нашата майка — земя. Нѣкой казва: голѣмо нещастие ме сполетѣ, но нѣма какво да се прави, тъй е писалъ Господъ. Не, Господъ никога не се занимава съ нещастията на хората. Веднъжъ човѣкъ е дошълъ на земята, той трѣбва да знае, че тя е негова възпитателка. Тя казва: каквото ти е нужно въ живота, отъ мене искай. Азъ ще ти дамъ и жито, и царевица, и ябълки, и круши, и бонбони, но отъ тебе искамъ да учишъ и да слушашъ. Не учишъ ли и не слушашъ ли, моятъ пръстъ ще те чукне, и ти ще умрешъ. Сега всички учени, философи, проповѣдници, свещеници, владици умиратъ, а хората казватъ, че сѫ отишли на онзи свѣтъ. Чудни сѫ хората, които безъ да сѫ ясновидци, казватъ, че тѣхнитѣ близки отишли на онзи свѣтъ. Да подържатъ това твърдение, то е все едно слѣпиятъ да казва, че видѣлъ нѣкой неговъ познатъ да отива къмъ Витоша. Слѣпиятъ, който не вижда нѣщата, трѣбва да каже: казаха ми, че моятъ познатъ отиде на Витоша. Който вижда, само той може да каже: видѣхъ своятъ познатъ да отива къмъ Витоша. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Нѣкой казва: азъ отъ кроткитѣ ли съмъ? — Ако бѣше отъ кроткитѣ, земята щѣше да бѫде твое наслѣдство. Пари имашъ ли, касата ти пълна ли е? — Не е пълна.— Тогава не си отъ кроткитѣ. Разумность имашъ ли? — Нѣмамъ. — Пакъ не си отъ кроткитѣ. Кроткиятъ човѣкъ има всичко. Неговата градина е пълна съ ябълки, съ круши, съ портокали, съ лимони, съ праскови и т. н. Земята е негово наслѣдство, и той разполага съ нейнитѣ богатства. Нѣкой казва: азъ не се занимавамъ съ земни работи, азъ се занимавамъ съ поезия, стихове пиша. Казвамъ: съврѣменниятъ поетъ първо съчинява, послѣ пише въ ума си и най послѣ прѣвежда на книга. И наистина, виждаме нѣкой поетъ седналъ нѣкѫдѣ, мѫчи се, търси рими, съчинява и най-послѣ прѣведе намисленото на книга. Значи, той прѣвежда на книга, а не пише никаква поезия. Истинскиятъ поетъ е вѫтрѣ въ него. Казвате: еди-кой си музикантъ създалъ нѣщо, написалъ нѣкакво велико произведение. — Не, и този музикантъ не създава самъ, но той само прѣвежда. Истинскиятъ музикантъ е въ него вѫтрѣ: той диктува, а другиятъ отвънъ прѣвежда. Казвате: този човѣкъ е много религиозенъ. Защо? — По цѣлъ день се моли на Бога, поклони прави, чете псалмитѣ на Давида. Питамъ: колко свои псалми той прочете и написа? Това, което той прави, е пакъ прѣвеждане. Това сѫ псалми на Давида, а не негови. Всѣка сутринь вие трѣбва да съчините по единъ псаломъ отъ себе си. Който не знае да съчинява псалми, той не знае да се моли. Първата работа, като станете сутринь, е да съчините по единъ малъкъ псаломъ и да видите, дали Богъ ще го удобри. Ако Богъ го удобри, ще го оставите въ първоначалния си видъ; не го ли удобри, ще оставите Той да го поправи и ще го запазите въ този корегиранъ видъ. Колко псалми съчинихте досега? Ако всѣка сутринь е трѣбвало да съчинявате по една пѣсень и да нарисувате по една картина, колко пѣсни и колко картини трѣбваше да имате досега? Великата Божествена наука опрѣдѣля точно чъртитѣ на истинския поетъ, художникъ или музикантъ. Ако се вгледате въ лицето или въ челото на такъвъ поетъ, ще видите, че отъ лицето, или отъ главата му излиза силна свѣтлина, и той започва да съчинява нѣкое свое произведение. Казвамъ: велико нѣщо е човѣшката душа! И слѣдъ това хората още продължаватъ да се запитватъ, сѫществува ли душа, или не. Който пита, сѫществува ли душа, или не, това показва, че неговата душа е по-малка отъ самия него. Този човѣкъ трѣбва да остави този въпросъ настрана и да не разисква върху него. Душата освѣтлява човѣка. Всичкото знание, което той носи въ себе си отъ памти-вѣка, както и Любовьта, Мѫдростьта и Истината, тритѣ начала на живота — се криятъ, именно, въ неговата душа. Тя е складъ, хранилище на всички негови богатства. Всички трудни въпроси, които изникватъ прѣдъ човѣка, се рѣшаватъ пакъ отъ душата. Трѣбва ли тогава да запитвате, сѫществува ли душа, или не? Който не вѣрва въ сѫществуването на душата, той се намира въ края на материализма, и смъртьта е неговъ дѣлъ. Какво става съ този, който умира? Той изгубва всичко. И слѣдъ това хората започватъ да се успокояватъ съ думитѣ: ако има бѫдещъ животъ и сме живѣли добрѣ, ние печелимъ; ако пъкъ нѣма бѫдещъ животъ, нищо не губимъ. Казвамъ: ако има бѫдещъ животъ и не си живѣлъ, както трѣбва, ти губишъ, понеже влизашъ въ живота на страданията. Въ този животъ ти ще бѫдешъ глухъ, слѣпъ, сакатъ, нѣмъ и ще се намирашъ въ вѣчна тъмнина и постоянно мѫчение. Ако влѣзешъ въ духовния свѣтъ глухъ, слѣпъ, нѣмъ, сакатъ и не можешъ да продължишъ своето развитие, защо трѣбва да се излагашъ на такова мѫчение? Казвате: Богъ не сѫществува. Това показва, че вие не вѣрвате въ този богъ, когото сами сте създали. Началото, отъ което сме излѣзли, е Богъ. Той ни дава потикъ къмъ великото и красивото, вслѣдствие на което ние се стремимъ да бѫдемъ разумни, свободни, учени, щастливи, т. е. хора съ широки сърца и свѣтли умове. Питамъ: отдѣ и какъ се създаватъ тия потици у човѣка? Гледате човѣка, като заспи, нищо нѣма въ него, не се забѣлѣзва никакъвъ потикъ. Когато спи, той нищо не разбира. Дѣ е тогава истинскиятъ човѣкъ? Истинскиятъ човѣкъ никога не спи. Сънътъ прѣдставлява раздвояване на човѣшкото съзнание. Това показва, че между физическото и духовното съзнание на човѣка нѣма връзка. Слѣдователно, явленията отъ духовния свѣтъ не могатъ да се реализиратъ на земята, и обратно: явленията отъ земята не могатъ да се реализиратъ въ духовния свѣтъ. И затова, ако човѣкъ влѣзе неприготвенъ въ духовния свѣтъ, той ще усѣти, като че пада отнѣкѫдѣ. Такова е положението на земния човѣкъ, който мисли за себе си, че всичко знае. Питатъ го: отдѣ идешъ? — Не зная. Кой е твоятъ дѣдо, или твоята баба отъ прѣди четири поколѣния? — И това не зная. И колко нѣщо още не знае, а се заема съ разискване върху въпроса, сѫществува ли Господъ, или не. При всичкитѣ ваши знания, щомъ ви сполети най малкото нещастие, веднага казвате: нѣма Правда въ свѣта. Казвамъ: тъкмо това нещастие показва, че има Правда въ свѣта. Не мислете, че това, което ви говоря, има нѣщо общо съ вашия личенъ животъ. Азъ изнасямъ старитѣ схващания на хората отъ хиляди години насамъ. Има едно ново схващане, което трѣбва да приемете, ако искате да се освободите отъ страданията въ свѣта. Освободите ли се отъ страданията и нещастията, вие едноврѣменно съ това ще се освободите и отъ много други нѣща, които спъватъ вашето развитие. Прѣдставете си, че вие сте бѣденъ човѣкъ и се нуждаете отъ пари. Казвате: безъ пари не може да се живѣе, безъ пари не може и да се работи. Така е, безъ пари не може въ този свѣтъ, обаче, има единъ господарь, на когото всички служатъ безъ пари и то доброволно. Кой е този господарь? — Това сте самитѣ вие. Когато човѣкъ работи на себе си, иска ли за това пари? — Не иска. Каквото ви накара този господарь, вие съ готовность работите: копаете, орете, жънете, учите — всичко това правите доброволно и гледате, да не ви изпѫди само. Каквото ви накара и каквото ви даде този господарь, отъ всичко сте доволни. Слѣдователно, единъ день, когото вашето съзнание се обедини съ общото съзнание на всички хора, и когато всѣки човѣкъ започне да работи и за другитѣ, както за себе си, ще има ли тогава бѣдни хора въ свѣта? — Нѣма да има. И ако у всѣки сиромахъ има това благородство, че той никога да не помисли за касата на нѣкой богаташъ, нѣма ли да има разбиране и съгласие между хората? Всѣки ще прѣдпочита да води идеенъ животъ и да работи добросъвѣстно, отколкото да обира чуждитѣ каси. Идейниятъ човѣкъ е взискателенъ къмъ всичко. Той може да е бѣденъ, да нѣма обуща и шапка на главата си, но отвънъ още ще познаете, че той е човѣкъ съ идея. Ако пъкъ е богатъ, той ще се облѣче съ най-хубави дрехи, съ най-хубава шапка, всичко въ него ще бѫде изискано. Неговото облѣкло ще прѣдставлява контрастъ на модата, но ще бѫде изискано. Това, именно, показва, че той е идеенъ. Идейниятъ човѣкъ не си позволява да ходи съ скѫсани дрехи, или съ скѫсани обуща. Дрехитѣ му могатъ да бѫдатъ стари, но нѣма да иматъ дупки. Яви ли се нѣкаква дупка на дрехитѣ му, той веднага взима мѣрки да я закърпи. Ако този човѣкъ нѣма шапка, той ще ходи гологлавъ, но никога съ скѫсана шапка. Сега, като вървите отъ видимото къмъ невидимото, питамъ: какви трѣбва да бѫдете въ вашия вѫтрѣшенъ животъ? Често вие не обичате хората да ви безпокоятъ. Тъкмо затова ще дойде прѣдъ кѫщата ви нѣкой просекъ, ще похлопа на вратата ви, и като му отворите, той ще ви говори около половинъ часъ, като че ви проповѣдва. За да се освободите отъ него, вие ще му дадете нѣщо и ще си кажете: отдѣ се намѣри сега този просекъ, да ми отнеме толкова врѣме? Питамъ: и вие, като този просекъ, не заставате ли съ часове прѣдъ Господа да Му разправяте за жена си, за дѣцата си, за това-онова? Ако пъкъ сте ученъ, който е написалъ нѣкакво научно съчинение, което хората не прѣцѣняватъ, както трѣбва, вие веднага отивате при Господа и започвате да Му се оплакватъ че хората не ви разбиратъ, не могатъ да ви оцѣнятъ и т. н. Затова, именно, Христосъ казва: „Кроткитѣ, разумнитѣ ще наслѣдятъ земята“. Това не значи, че не трѣбва да пишете, да работите, но хубаво трѣбва да пишете. На поета трѣбва хубаво перце, а не чукъ, На шивача трѣбва хубава игла, а не чукъ. На музиканта трѣбва хубавъ инструментъ, а не чукъ. За деликатнитѣ работи се изискватъ деликатни инструменти, а не чукове. Всѣки човѣкъ ще оправи работата си съ инструментъ, който отговаря на неговитѣ знания и способности. Шивачътъ ще оправи работитѣ си съ иглата. Поетътъ ще оправи работитѣ си съ перото. Музикантътъ ще оправи работата си съ лѫка и цигулката. Земледѣлецътъ ще оправи работитѣ си съ ралото и мотиката. Умнитѣ хора съ какво ще опраятъ работитѣ си: съ иглата, съ перото, съ лѫка и цигулката, съ ралото и мотиката, или съ друго нѣщо? Всѣки човѣкъ има нѣщо специфично за себе си, съ което може да оправи работитѣ си, но той трѣбва да знае, какъ да управлява това нѣщо. Той трѣбва да управлява своя инструментъ така, както вѣщиятъ капелмайсторъ управлява съ прѫчицата си своитѣ музиканти. Слѣдъ освобождението на България, единъ българинъ тръгналъ да търси служба, но каквато намиралъ, все му се виждала трудна. Единъ день, като минавалъ покрай градската градина, видѣлъ единъ господинъ, съ прѫчица въ рѫка, маха изъ въздуха, управлява нѣколко музиканти. Като видѣлъ това нѣщо, той си казалъ: ето, намѣрихъ една лесна работа за менъ. Като махамъ съ тази прѫчица, ще мога лесно да си изкарамъ прѣхраната. Този човѣкъ не знае, че голѣмо изкуство има въ махането на прѫчицата. Ако той маха, а музикантитѣ не го разбиратъ, нищо нѣма да излѣзе. Всѣки може да вземе прѫчицата и да я маха изъ въздуха, но той трѣбва да знае, какъ да я маха. Всѣки може да вземе перото въ рѫка и да пише, но ако не знае, какъ да пише, нищо нѣма да излѣзе. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Това значи: земята ще бѫде достояние главно на кроткитѣ. Защо? — Защото кроткиятъ човѣкъ знае законитѣ, чрѣзъ които може да придобие Вѣчния Животъ. Затова хората трѣбва да изучаватъ малкитѣ мистерии. Една отъ задачитѣ на ученицитѣ е да изучаватъ малкитѣ и голѣмитѣ мистерии въ живота. Всѣки човѣкъ е ученикъ, дошълъ на земята да учи. Всѣки отъ васъ има майка и баща въ невидимия свѣтъ, които сѫ ви изпратили на земята да учите. Вие сте забравили вашитѣ родители отъ невидимия свѣтъ, но като свършите земното училище, пакъ ще се върнете при тѣхъ. Тамъ вие ще имъ разправяте, какво сте научили на земята, а тѣ отново ще ви изпратятъ тукъ, да учите. Значи, ще има постоянно качване и слизане. Въ това отношение духовниятъ свѣтъ е за напрѣдналитѣ души. Царството Божие е за възрастьнитѣ, за разумнитѣ хора, а земята е забавачница за дѣцата. Всички съврѣменни учени работятъ въ тая забавачница, за да има съ какво да се занимаватъ. Отлична забавачница е земята! Какво се учи и върху какво се говори въ духовния и въ Божествения свѣтъ, вие можете да сѫдите отъ живота на земята. Ако на земята се разисква върху толкова важни въпроси, какво остава тогава за духовния и за Божествения свѣтъ? Въ една отъ миналитѣ бесѣди говорихъ, че на земята отъ врѣме на врѣме идватъ ангели, които правятъ изчисления върху разни въпроси. Напримѣръ, тѣ правятъ изчисление върху въпроситѣ: колко милиона години сѫ необходими, докато нашата вселена дойде до своето пълно развитие? Колко милиона разумни сѫщества трѣбва да работятъ прѣзъ това врѣме въ вселената? Нашата вселена крие въ себе си възможности за развитието на разумнитѣ сѫщества. Единъ день, когато тѣ завършатъ своето развитие, ще се създаде нова вселена. На сѫщото основание, когато и нашата земя завърши своето развитие, тя, заедно съ разумнитѣ сѫщества, които живѣятъ на нея, ще дойде до Божественото пристанище, и тамъ ще спре. Тукъ тя ще се отърси отъ всичкия си багажъ, отъ всички свои дѣца, и първо тя, а слѣдъ нея разумнитѣ сѫщества, ще се явятъ прѣдъ Бога, да дадатъ отчетъ за извършената отъ тѣхъ работа. Слѣдъ това тѣ ще получатъ нова работа. Питамъ: дѣ ще бѫде тогава земята? Какво ще бѫде вашето състояние? Казвате: какво ще бѫде състоянието ни тогава, не знаемъ; какви ще бѫдемъ, пакъ не знаемъ, но знаемъ; че досега сме стѫпвали на земята съ краката си, и отсега нататъкъ ще стѫпваме по сѫщия начинъ. Че трѣбва да стѫпвате на земята съ краката си, това е ваше специално схващане, но питамъ: птицитѣ, рибитѣ, микробитѣ и редъ още живи сѫщества, които живѣятъ по лицето на земята, все съ крака ли стѫпватъ? Кой е истинскиятъ начинъ за ходене: съ крака, или безъ крака? Ние трѣбва да дойдемъ до положението да ходимъ така, че краката ни едва да се докосватъ до земята. Сега земята се е прѣвърнала на пустиня: дѣто стѫпи човѣшки кракъ, всичко подъ него изсъхва. Въ нѣколко годишния ни животъ на земята, всичко подъ насъ е изсъхнало. Всички улици, всички шосета сѫ покрити съ прахъ. Шосетата на съврѣменнитѣ културни хора сѫ покрити съ толкова много прахъ, че тѣхнитѣ учени умиратъ отъ този прахъ. И слѣдъ всичко това казватъ: отлични шосета имаме! Благодарение на автомобилитѣ пъкъ, хората се задушаватъ отъ тѣхнитѣ газове. Американцитѣ, напримѣръ, се видѣли въ чудо, какво да правятъ съ тъй много наплодилитѣ се автомобили въ Чикаго. Прѣдставете си една улица дълга 10 километра, по дължината на която сѫ наредени автомобили единъ до другъ! Тѣ сѫ се наплодили като рибитѣ въ водата. Какво ще правятъ по-нататъкъ? Тогава ще се усъвършенствува аеропланното изкуство, и хората ще летятъ съ аероплани изъ въздуха. Значи, и въ техническия животъ всѣко старо изобретение се замѣства съ ново. Въпрѣки това, ние слушаме хората да казватъ, че старитѣ вѣрвания трѣбва да се запазятъ, че старата религия трѣбва да се възстанови и т. н. Ако това трѣбва да бѫде така, тогава нека възстановимъ първия день отъ създаването на земята. Нека възстановимъ първоначалното състояние на земята. Слѣдователно, да искате възстановяване на старитѣ нѣща, това е неразбиране на живота. Въ свѣта сѫществува само единъ животъ — Божествениятъ, а всички стари религии не сѫ нищо друго, освѣнъ листа на този животъ. Утрѣ листата ще окапятъ и ще остане само дървото на живота. И духовниятъ животъ е врѣмененъ. Утрѣ и той ще отлети. Само Божествениятъ животъ е вѣченъ. Значи, кротостьта у човѣка прѣдставлява Божественото, което ще наслѣди земята. Слѣдователно, кротостьта, тази велика Божествена проява живѣе у всѣки човѣкъ. Както кротостьта остава вѣчно на земята, така и човѣкъ не трѣбва да бѫде листъ на дървото, макаръ че това влиза въ реда на еволюцията. И тъй, кроткиятъ човѣкъ трѣбва да води самостоятеленъ животъ. Самостоятеленъ животъ има само въ узрѣлия плодъ, който съдържа въ себе си всички възможности за развитие. Въ това отношение той се явява като символъ въ живота. Дървото пъкъ има способность да се индивидуализира. То символизира душата. Само тя има възможность да се прояви въ своята абсолютна свобода. Казвате: защо човѣкъ трѣбва да бѫде кротъкъ? Ако човѣкъ не е кротъкъ, той не може да постигне нищо. Азъ не говоря за кротостьта на овцата. Споредъ мене овцата не е кротка. Мислите ли, че парализираниятъ човѣкъ, който не прави никакви пакости, е кротъкъ? Мислите ли, че змийскитѣ яйца, който още не сѫ излюпени, сѫ кротки? Излюпете ги и ще видите тѣхната кротость. Сѫщото може да се каже и за човѣка. Излюпете човѣка, и ще видите, че той не е кротъкъ. Има нѣщо лошо въ човѣка. Животътъ трѣбва да излюпи хората, да ги разтърси, за да имъ покаже, какви сѫ. Казвате: условията на живота сѫ лоши. Условията на живота не сѫ лоши, но съврѣменнитѣ хора сѫ подобни на скѫпоцѣннитѣ камъни, затова, каквото и да правите съ скѫпоцѣннитѣ камъни, тѣ пакъ камъни си оставатъ, макаръ и скѫпоцѣнни. Казвате: какъ ще познаемъ кроткиятъ човѣкъ? Ще ви дамъ единъ начинъ, по който можете да познавате кроткия човѣкъ. Той е слѣдниятъ. Ако лишите кроткия човѣкъ отъ условията на неговото развитие, отъ неговитѣ права и го изпратите нѣкѫдѣ изъ пространството, той ще се прѣвърне въ вода, която е въ състояние да ви разруши. Водата руши даже и най-твърдитѣ скали и канари. Ако и втори пѫть го спънете, той ще се прѣвърне въ електричество, въ динамически сили, които ще разрушатъ живота ви. Ако му попречите и трети пѫть, той ще се прѣвърне въ огънь и ще запали кѫщата ви. Сега, хората като не разбиратъ този законъ, щомъ видятъ, че нѣкой човѣкъ се провини въ нѣщо, тѣ веднага рѣшаватъ: хайде да обѣсимъ този човѣкъ, или да го убиемъ, да го изпратимъ по нѣкакъвъ начинъ на онзи свѣтъ. Казвамъ: хората не се поправятъ нито съ убийства, нито съ обѣсване. Ние не можемъ да измѣнимъ великия Божи законъ, който казва: „Не убий!“ Вие имате право да убиете човѣка само тогава, когато, като го извадите отъ неговата стара, нехигиенична кѫща, го поставите въ нова, по-хигиенична кѫща отъ старата. Поставите ли го въ нова кѫща, запалете старата! Така Богъ прави съ грѣшния човѣкъ. Той го изважда отъ неговото грѣшно състояние и го поставя въ друго, по-благоприятно за неговото развитие. Слѣдователно, и вие трѣбва да приложите въ своитѣ мисли и желания закона за смена на състоянията, съ които си служи Богъ. Вие не можете изведнъжъ да прѣмахнете едно лошо чувство, което се е породило въ сърцето ви, или една лоша мисъль, която се е породила въ ума ви, безъ да обмислите начина и врѣмето за тѣхното прѣмахване. Вие трѣбва да работите разумно, да рѣшите, трѣбва ли да ги прѣмахнете, и ако трѣбва, по какъвъ начинъ да направите това. Въ Божествения свѣтъ сѫществува законъ, който точно опрѣдѣля врѣмето за реализиране на всѣка мисъль, на всѣко чувство и на всѣко желание. Не спазите ли врѣмето, което този законъ е опрѣдѣлилъ, вие ще чакате друго врѣме. Първото врѣме е вече пропуснато. Божествениятъ свѣтъ е свѣтъ на пъленъ редъ и порядъкъ. Като естествено послѣдствие на този животъ, и разумнитѣ хора живѣятъ въ пъленъ редъ и порядъкъ. Питамъ: каква е задачата ви за днесъ? Задачата на днешния день е да оживѣете, да възкръснете, да намѣрите смисъла на истинския животъ, да се освободите отъ задълженията си, да обикнете ближнитѣ си, да се помирите и простите съ неприятелитѣ си и да се заемете съ правене добро. Днешниятъ день не е опрѣдѣленъ за сказки, за концерти, за забавления. Нѣкой казва: тази вечерь съмъ опрѣдѣлилъ да отида на концертъ, дошълъ е единъ виденъ музикантъ. Азъ наричамъ първокласенъ, виденъ музикантъ или пѣвецъ този, който е готовъ да отиде въ дома на нѣкоя бѣдна вдовица, да събере дѣцата ѝ наоколо си, да извика слѣдъ това още нѣколко бѣдни сѣмейства и да започне да имъ свири или пѣе най-хубавитѣ си номера. Сега какво правятъ виднитѣ музиканти? Тѣ опрѣдѣлятъ нѣкой день, или нѣкоя вечерь за концертъ, събиратъ хора отъ висшето общество, които ще имъ платятъ добрѣ, и започватъ да свирятъ. Слѣдъ свършване на концерта, публиката ще имъ поднесе нѣколко хубави букети, и съ това всичко се свършва. Тия музиканти си въобразяватъ, че публиката е разбрала и оцѣнила тѣхното свирене. Истински музикаленъ човѣкъ е този, комуто сърцето трепва при слушане на музика, или на пѣние. Ако търсите истинския музикантъ, или пѣвецъ, вие ще го намѣрите въ кроткия човѣкъ. Каквото изкуство и да има, той ще го посвети за благото на своитѣ ближни. Ако кроткиятъ човѣкъ е музикантъ, той ще вземе цигулката си недѣленъ день и ще отиде поне при двѣ-три бѣдни вдовици, да имъ посвири малко. Ако е поетъ, той ще вземе своитѣ най-хубави произведения и ще имъ прочете нѣщо отъ тѣхъ. Ако е ученъ човѣкъ, той ще отиде да имъ поговори нѣщо по науката, което тѣ не знаятъ и отъ което се интересуватъ. Кроткиятъ човѣкъ поне единъ день отъ седмицата ще посвети за благото на своитѣ ближни. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Щомъ дойде недѣля или нѣкакъвъ празникъ, тѣ излизатъ на разходка, по-близо или по-далечъ отъ града, и се разговарятъ, спорятъ, критикуватъ ту държавата, ту свѣта, че не билъ направенъ, както трѣбва и т. н. Какво направиха европейцитѣ съ Китай? Успѣха ли да го изправятъ? Напротивъ, китайцитѣ се пробудиха и казаха: не искаме насилие надъ насъ! Колкото и да сме миролюбивъ народъ, не искаме европейцитѣ да ни заповѣдватъ! Япония се освободи, Турция се освободи, и ние искаме да се освободимъ! Единъ народъ отъ 400 милиона души не може да се подчини на европейцитѣ. Никакво насилие не търпимъ вече! Има редъ постѫпки на европейцитѣ, които не ги прѣпорѫчватъ. Азъ не искамъ да изнасямъ тѣхнитѣ постѫпки, но казвамъ: това, съ което европейцитѣ се хвалятъ, не е никаква култура. Може ли да се оправи свѣта съ такава култура? Знаете ли, че единъ день сѫзнанието у бѣднитѣ, у сиромаситѣ ще се пробуди? Божественото съзнание и у тѣхъ ще се пробуди и ще заговори. Врѣме е вече да се живѣе разумно! Не се ли приеме разумниятъ животъ, катастрофитѣ неизбѣжно ще дойдатъ. Разумното, Божественото ще се наложи въ свѣта. Това ще стане не чрѣзъ разрушение, но чрѣзъ разумность и любовь. Разумнитѣ сѫщества идатъ вече въ свѣта и насаждатъ новитѣ идеи. Азъ бихъ желалъ всички млади, всички учени и философи да дадатъ ходъ на новитѣ идеи въ свѣта и да ги приложатъ поне въ минимална степень. Това не може да стане изведнъжъ, но постепенно: лѫчъ слѣдъ лѫчъ ще иде, докато свѣтлината на изгрѣващето слънце се усили и освѣтли всичко около себе си. Вѣрвайте въ това и ще успѣете. Казвамъ: прѣди двѣ хиляди години дойде въ свѣта единъ великъ Учитель, когото хората приеха за Богъ. Тѣ направиха милиони църкви въ Негово име, и продължаватъ да Му служатъ и до днесъ. Питамъ: колко свещеници и владици отъ тѣзи, които служатъ на Христа, могатъ да умратъ за Него? Ще кажете, че въ Русия умрѣха много свещеници и владици за Христа. Тѣ умрѣха насила, не по своя воля. Нима разбойницитѣ и прѣстѫпницитѣ въ затвора умиратъ за идея? Нима войницитѣ на бойното поле умиратъ за идея? Всички умиратъ насила. Въпросътъ е, колко свещеници и владици доброволно биха умрѣли за Христа. Или, колко свещеници и владици биха прочели нѣколко молитви на бѣдни хора безъ пари? Сега, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ нито свещеницитѣ, нито владицитѣ, но казвамъ, че сѫботата и недѣлята сѫ опрѣдѣлени дни за правене добро. Ако Богъ ни хване въ неизпълнение на Неговия законъ, нѣма да остане косъмъ на главата ни, нито парче отъ дрехата ни. Всѣки, който не изпълнява Божия законъ, ще влѣзе въ затвора, и тамъ ще се разправятъ съ него по всичкитѣ правила на изкуството. И ако ме питатъ, защо този ученъ, този музикантъ, този поетъ, този художникъ, или този свещеникъ страда толкова много, ще отговоря: той страда, защото не е кротъкъ и недѣленъ день не прави добро. Колцина отъ васъ сте готови да правите добро? Ще кажете: не знаемъ, какъ да правимъ добро. — Който има желание да прави добро, той всѣкога ще намѣри начинъ, какъ да го направи. Една мома казвала на другаркитѣ си, че не знае да играе хоро. Другаркитѣ не и вѣрвали и единъ день се наговорили да се пошегуватъ съ нея, да видятъ, може ли да играе и да тропа на хорото, или не. Тѣ взели една нагорещена тенекия и я турили подъ краката ѝ. Като стѫпила на тенекията, младата мома започнала да скача, да тропа, да играе. Като я видѣли другаркитѣ ѝ въ това положение, тѣ започнали да ѝ се смѣятъ и казали: както виждашъ сама, ти знаешъ да играешъ. Кога знае да играе тази мома? — Когато тенекията се нагорещи силно, и тя трѣбва да стѫпи на нея. Що е тропането? Какво прѣдставляватъ игритѣ? Игритѣ, съ които хората се забавляватъ, сѫ дошли случайно въ свѣта. Въ първо врѣме хората не сѫ знаели да играятъ, нито да тропатъ на хоро. Послѣ, при различни случаи въ живота, тѣ сѫ започнали да прилагатъ игритѣ. Въ българскитѣ хора, напримѣръ, въртенето става ту налѣво, ту надѣсно. Въртенето при хората се основава на особенъ магнетически законъ. Когато хорото се върти налѣво, напримѣръ, отъ момитѣ излизатъ особени магнетични струи; слѣдъ това, когато хорото се обърне надѣсно, тѣзи магнетични струи засѣгатъ момцитѣ и указватъ извѣстно влияние върху тѣхъ. Сѫщото става и съ момитѣ. Когато хорото се върти надѣсно, отъ момцитѣ излизатъ особени струи; послѣ, когато хорото се обърне налѣво, тѣзи струи засѣгатъ момитѣ. Ако погледнете хорото съ окото на ясновидеца, вие ще видите, че тѣзи струи се отдѣлятъ въ видъ на свѣтлина. Когато свѣтлитѣ струи отъ момцитѣ засѣгатъ момитѣ, сърцата имъ трепватъ; когато свѣтлитѣ струи отъ момитѣ засѣгатъ момцитѣ, и тѣхнитѣ сърца трепватъ. Въ този случай хорото има смисълъ и за момитѣ, и за момцитѣ. Ако отъ еднитѣ и отъ другитѣ не излизаха никакви свѣтли струи, тропането нѣмаше да има никакъвъ смисълъ. Тѣзи свѣтли струи сѫ приятни, и затова хорото се върти. Питатъ: защо хорото се върти ту налѣво, ту надѣсно?— За да излѣзатъ свѣтлитѣ струи отъ момитѣ и да ги възприематъ момцитѣ; послѣ пъкъ да излѣзатъ свѣтлитѣ струи отъ момцитѣ и да ги възприематъ момитѣ. Безъ тѣзи струи хорото не би се въртѣло. Що е животътъ? — Хоро. Нѣкой казва: чудно нѣщо, видѣхъ на едно мѣсто попъ да играе хоро! Какво отъ това? То е обикновено нѣщо. Нима при вѣнчаването на хората свещеникътъ не играе хоро съ младоженцитѣ? Той ги хваща за рѫка и обикаля съ тѣхъ, хоро играе. Казвамъ: лошото не е въ това, че младоженцитѣ играятъ хоро, но защо прѣставатъ да играятъ слѣдъ като се оженятъ? Тамъ е лошото. Какво по-хубаво отъ това, когато мѫжътъ, жената или дѣцата въ единъ домъ се разгнѣвятъ нѣщо и се хванатъ на хоро да играятъ? Ако синътъ или дъщерята знае да свири на нѣщо, нека свири, а всички останали да се наловятъ на хоро и да играятъ. Нѣма по-добро нѣщо отъ това, да се върти хорото по домоветѣ. Ще кажете, че това е срамно. Когато хората се каратъ, или биятъ, не било срамно, а да играятъ хоро било срамно. Нѣма по-голѣма философия отъ тази, да се играе хоро, но тази философия трѣбва да се прилага въ живота. Тя дава начинъ и методи, какъ да се постѫпва при единъ, или при другъ случай въ живота. Обаче, всички хора не могатъ да постѫпватъ по единъ и сѫщъ начинъ. Хиляди и милиони начини има, по които хората постѫпватъ. Всѣки трѣбва да се рѫководи отъ своя вѫтрѣшенъ стремежъ на душата, който, именно, ще му опрѣдѣли и начинъ за постѫпване. Този начинъ ще отговаря на неговото развитие. „Кроткиятъ ще наслѣди земята“. Ако вие наслѣдите земята, ще бѫдете богати съ сила, съзнание, съ животъ, съ пари, ще разполагате съ аероплани, съ автомобили — дѣто искате, ще можете да отивате безпрѣпятствено. Кроткиятъ може да постигне всички желания на своята душа, но не изведнъжъ, а постепенно. И безъ това той ще живѣе вѣчно на земята; слѣдователно, въ продължение на своя дълъгъ животъ, ще има възможность да постигне всичко. Питамъ: знаете ли, какво ще стане съ васъ, ако приложите вѣруюто, което имате? Запримѣръ, каква мисъль ви дойде тази сутринь въ главата? Едно трѣбва да помните: каквато мисъль и да ви дойде на ума, тя крие въ себе си нѣщо хубаво. Нѣкои мисли сѫ лоши по причина на това, че сѫ окаляни, дълъгъ пѫть сѫ минали; изчистите ли ги, въ всѣка отъ тия мисли ще намѣрите по единъ скѫпоцѣненъ камъкъ, дълбоко нѣкѫдѣ скритъ. На това основание вие трѣбва да изчистите всѣка нечиста мисъль, която минава прѣзъ ума ви. Смисълътъ на живота не се заключава въ това, да избѣгвате лошитѣ мисли, чувства и желания и да се стремите да се освободите отъ тѣхъ, но трѣбва грижливо да ги чистите, както майката чисти малкото си дѣте. Кроткиятъ човѣкъ е силенъ, защото постѫпва така. И тъй, какво ималъ прѣдъ видъ Христосъ прѣди двѣ хиляди години, когато говорилъ на хората за блаженствата? Деветьтѣ блаженства, които Той е далъ, прѣдставляватъ деветь метода за работа. Тѣзи методи се отнасятъ само за ученицитѣ, и то за онѣзи отъ тѣхъ, които искатъ да се запознаятъ съ мистериитѣ на свѣта. Само тия ученици, именно, трѣбва да изучаватъ блаженствата. При това, тѣ трѣбва да се научатъ да изговарятъ правилно думитѣ въ тия блаженства. Всѣка дума, произнесена правилно, произвежда извѣстенъ ефектъ. Напримѣръ, ако произнесете думата „кротъкъ“, както трѣбва, колкото и да сте тѫженъ, тя ще бѫде въ сила да измѣни вашето състояние. Съврѣменнитѣ хора говорятъ, правятъ добрини, но всичко това нѣма резултатъ. Защо? — Защото тѣ говорятъ безъ любовь, правятъ добро безъ любовь и т. н. Добринитѣ, които правимъ съ любовь, прѣдставляватъ едни отъ хилядитѣ начини, чрѣзъ които се проявява Божията Любовь. За да се направи нѣкое добро съ любовь, човѣкъ трѣбва да има вѣра. Вѣрата е вѫтрѣшна връзка, която човѣкъ трѣбва да има, ако иска Любовьта да му даде начини и методи, чрѣзъ които той да дѣйствува. Когато поетътъ или писательтъ напище нѣщо, той трѣбва да е увѣренъ напълно въ това, което е писалъ. При това, той самъ трѣбва да е доволенъ отъ своята работа. Кое у човѣка се задоволява лесно? — Божественото. Затова, живѣете ли по новия начинъ, вие ще усѣтите въ себе си присѫтствието на Божественото, вслѣдствие на което ще изпитате вѫтрѣшна радость. Тази радость показва, че и Богъ е доволенъ отъ васъ. Станете ли сутринь недоволни, това показва, че имате нѣкакъвъ недостатъкъ въ себе си. Ако нѣкой отъ васъ, като вегетарианецъ, сънува, напримѣръ, че убива нѣкого съ ножъ, това показва, че нѣкаква нечиста мисъль го е вълнувала. Щомъ стане сутриньта, той трѣбва да се освободи отъ тази мисъль. Другъ сънува, че отива нѣкѫдѣ да краде пари и разбива нѣкаква каса. Такъвъ родъ сънища оставятъ у човѣка извѣстно недоволство, което показва, че той не е отъ кроткитѣ хора. Добрѣ е човѣкъ да бѫде силенъ, но да не убива. Той не трѣбва да убива даже и на сънъ. Сега ще ви приведа единъ примѣръ за геройство. Въ една отъ миналитѣ войни се срѣщатъ двама офицери отъ неприятелски лагери — единиятъ французинъ, а другиятъ — англичанинъ. Единиятъ отъ тѣхъ изважда револвера си срѣщу неприятеля и иска да го застрѣля. Вториятъ взима револвера отъ рѫката му и го захвърля настрана. Първиятъ изважда сабята си, иска съ нея да го заколи. Вториятъ и този пѫть успѣва да вземе сабята отъ рѫката му, строшава я и я хвърля настрана. Слѣдъ това вториятъ офицеръ изважда своя револверъ и го подава въ рѫката на неприятеля си, като му казва: ето, сега можешъ да ме убиешъ. Първиятъ офицеръ седи неподвиженъ на мѣстото си и не взима револвера. Вториятъ изважда сабята си и му казва: ето и сабята ми! Сега можешъ да изберешъ едно отъ двѣтѣ орѫжия, да ме убиешъ, съ което искашъ. Първиятъ офицеръ и въ този случай седи неподвиженъ на мѣстото си: поглежда къмъ револвера, поглежда къмъ сабята и ги захвърля настрана. Това е единъ похваленъ примѣръ на геройство. Питамъ: имате ли вие тази смѣлость, като дойде неприятельтъ ви, да вземете неговия револверъ и неговата сабя, да ги захвърлите настрана, а послѣ да му прѣдложите своитѣ, съ които да ви убие? По този начинъ, именно, вториятъ офицеръ побѣдилъ своя неприятель. Отъ този моментъ двамата офицери станали най-добри приятели. Вие знаете, че единиятъ отъ тѣхъ е билъ французинъ, а другиятъ англичанинъ, но нѣма да ви кажа, кой отъ тѣхъ, какъ е постѫпилъ. Желателно е да имаме такива офицери и войници, които по този начинъ да обезорѫжаватъ своитѣ неприятелъ. Съврѣменнитѣ хора, обаче, се насърдчаватъ въ убийства, кой повече хора да убие. Това се отнася и до религиознитѣ хора. Обаче, нека оставимъ всѣки да си върви по своя пѫть. Казвамъ: ако схващате нѣщата по стария начинъ, вие можете цѣлъ животъ да се молите, обаче, нещастията ще слѣдватъ едно слѣдъ друго. Искате ли да се освободите отъ страданията и нещастията въ свѣта, станете кротки. Като станете кротки, вие ще хванете рѣката на неприятеля си и ще захвърлите настрана неговия револверъ и неговата сабя. Слѣдъ това ще му дадете вашия револверъ и вашата сабя, за да ви убие. Вашиятъ револверъ и вашата сабя прѣдставляватъ Словото. Законъ е: дадете ли вашето орѫжие на противника си, той никога нѣма да ви убие. Никога противникътъ ви не може да ви убие съ вашето собствено орѫжие. Въ това седи силата на човѣка. Така направи и Христосъ. Той взе револвера на смъртьта, послѣ взе и сабята на смъртьта и ги захвърли настрана. Христосъ не бѣше отъ слабитѣ хора. Като дойде до едно мѣсто, Той захвърли кръста и каза: „Повече не нося този кръстъ! Вие го носете!“ Слѣдъ това се изправи и каза: „Сега вече можете да ме заковете“. Но и на кръста Той не остана за дълго врѣме. Скоро и оттамъ се освободи. Запечатаха гроба Му, но и оттамъ излѣзе. Ангелътъ, който причини смъртьта на Христа, взе душата Му и я занесе въ ада. И въ ада Христосъ не остана за дълго. Съ влизането си още Той размърда жителитѣ на ада и имъ каза: „Хайде, братя, излѣзте сега навънъ! Той тръгна напрѣдъ, и въ скоро врѣме адътъ се изпразни. За да излѣзатъ по-скоро оттамъ, жителитѣ на ада изпочупиха вратитѣ, прозорцитѣ, да не би нѣкой да ги върне назадъ. Отъ това врѣме досега адътъ отново се е напълнилъ. И трѣбва отново да дойде Христосъ или другъ, подобенъ на Него, да отвори вратитѣ на ада и да пусне жителитѣ му вънъ. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. За да дойдете до това положение от всички се изискватъ убѣждения и устойчивость въ убѣжденията. Казвате: лесно се говори, но мѫчно се изпълнява. Не, азъ говоря нѣща, които могатъ да се приложатъ въ живота. Всичко благородно и възвишено, което правите, ще осмисли вашия животъ. Осмисли ли се живота ви, тогава и болеститѣ, и сиромашията, и страданията ви ще изчезнатъ — всичко ще се уреди. Казвате: може ли да се постигне това нѣщо въ кратко врѣме? Ако вие живѣете правилно и разумно, това може да се постигне наймалко въ продължение на десеть години. Найдългиятъ срокъ, който ви давамъ, е 30 години. Ако нѣкой отъ васъ живѣе чистъ и светъ животъ и въ продължение на 30 години не реализира своитѣ завѣтни цѣли, нека дойде при менъ, азъ съмъ готовъ да му заплатя всички разноски, които е направилъ прѣзъ това врѣме. По-рано отъ този срокъ никого нѣма да приема. Въ Америка има правило по движението на трамваитѣ, което гласи: ако нѣкоя отъ трамвайнитѣ коли закъснѣе съ единъ часъ отъ опрѣдѣленото врѣме, на всѣки пѫтникъ, който по това врѣме се намира въ трамвая, се плаща по единъ доларъ. Американцитѣ изпълняватъ съвѣстно това правило, защото цѣнятъ врѣмето. Затова азъ казвамъ: ако вие работите съзнателно върху себе си, и въ продължение на 30 години не придобиете това, което е нужно за душата ви, азъ съмъ готовъ да ви платя разноскитѣ за това врѣме заедно съ лихвитѣ. Обаче, ако и вие не изпълните това, което се изисква отъ васъ, тогава вие ще платите разноскитѣ, заедно съ лихвитѣ имъ. „Кроткитѣ ще наслѣдятъ земята“. Сега азъ желая на всички да наслѣдите земята. Желая още вашитѣ добри мисли, чувства и желания да се реализиратъ въ най-скоро врѣме. Бесѣда отъ Учителя, държана на 20 мартъ, 1927 г. въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Нѣма тайно. „Защото нѣма нищо покрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.“ *) *) Матея 10:26. Науката прѣдставлява поле за работа на човѣшкия духъ. Азъ не разглеждамъ науката въ този смисълъ, както днесъ се разбира. Подъ думата „наука“ днесъ разбиратъ натрупване на знания. Ако въ срѣдата на нѣкоя рѣка се натрупа пѣсъкъ въ видъ на островъ, този новообразуванъ островъ придава ли нѣкаква особеность на самата рѣка? Става ли тя по-солидна? Напротивъ, този островъ отбива рѣката отъ нейния пѫть. Натрупването на знания прѣдставлява натрупанитѣ богатства на търговци, които тичатъ съ своитѣ полици натукъ — натамъ, да търсятъ длъжницитѣ си, Или пъкъ да издаватъ реклами за своитѣ стоки. Обаче, не се минаватъ и десеть години, и вие четете въ вѣстницитѣ, че еди-кой си търговецъ фалиралъ, еди-коя си фирма фалирала. Слѣдъ това хората се запитватъ: какво стана съ тѣзи видни търговци, че фалираха? Дѣ останаха тѣхнитѣ милиони? Навѣрно нѣкаква криза е настанала въ търговския свѣтъ, — Дѣ нѣма криза въ свѣта? Цѣлиятъ органически свѣтъ прѣтърпява голѣма криза. Отивашъ въ нѣкоя гора и виждашъ едно голѣмо дърво съвършено изсъхнало. Казвашъ: фалиралъ е този търговецъ. По-нататъкъ виждашъ, че клонетѣ на нѣкое дърво започватъ да изсъхватъ. Казвашъ: този търговецъ е близо до фалиментъ. Вървишъ по улицата и срѣщашъ нѣкой виденъ професоръ или лѣкарь, който се подпира на тояжката си, едва върви. Казвашъ: криза е това! И този търговецъ е прѣдъ фалиментъ. Дѣ остава науката на този професоръ, или на този лѣкарь? Това, което може да фалира, да изчезне, не е наука. Казвате: въ какво се заключава кризата? — Какво е криза, нѣма да обясня, защото нѣщата се обясняватъ само, когато станатъ явни. Значи, тайнитѣ нѣща трѣбва да станатъ явни, за да се обяснятъ. Като говоря, че тайнитѣ нѣща трѣбва да станатъ явни, азъ не подразбирамъ, че тайнитѣ нѣща трѣбва да се знаятъ. Да знаешъ, дѣ е скрито съкровището на нѣкой човѣкъ, това още не значи, че си разкрилъ нѣкаква тайна. Защо трѣбва да се интересувате отъ богатството на нѣкой човѣкъ? Да знаешъ тайнитѣ побуждения на човѣка, дали той те обича, или не, това е знание. Знанието не се заключава само въ прѣдположенията за нѣщата. Често въ науката си служатъ съ изразитѣ: прѣдполагаме, допущаме, по всѣка вѣроятность и т. н. Какво показватъ прѣдположенията, допущанията или вѣроятноститѣ? Прѣдположенията сѫ възможности, които сѫществуватъ въ умствения свѣтъ; допущанията сѫ възможности, които сѫществуватъ въ чувствения свѣтъ. Тъй щото когато се говори за истинско знание, нѣщата трѣбва да се знаятъ положително. Когато нѣкой казва, че знае много нѣща, питамъ: знаешъ ли, колко години ще живѣешъ на земята? Знаешъ ли господарь ли си на своето положение? Знаешъ ли, съ какъвъ капиталъ разполагашъ въ животъ си? Не знаешъ ли тия нѣща, ти не си ученъ човѣкъ. Запримѣръ, нѣкое дѣте се ражда съ малъкъ капиталъ, и слѣдъ седемь години неговата банка фалира. То прѣдставлява банкеръ, който може лесно да фалира. Слѣдъ това бащата и майката казватъ: отлично дѣте имахме, но замина. Казвамъ: този търговецъ бѣше отличенъ, но капиталитѣ на неговата банка скоро се изчерпаха, и той лесно фалира. Всички се питатъ: дѣ замина това дѣте? — Никѫдѣ не е заминало. Какво става съ рѣката, когато изчезне отъ лицето на земята? — Тя не е изчезнала, но е отишла въ океана. Истинскиятъ океанъ не е на земята. На земята сѫществува единъ общъ резервуаръ, дѣто отиватъ всички умрѣли хора. Приближите ли се къмъ този резервуаръ, вие ще видите, че душитѣ на умрѣлитѣ плуватъ тамъ, като риби. На гърбоветѣ на тия риби е написано: тази риба е Иванъ, тази е Стоянъ, а тази е Джонъ, отъ Англия. Голѣмо е движението между рибитѣ на този резурвуаръ. Ще кажете: истина ли е всичко това? Туй е толкова истинно и вѣрно, колкото е вѣрно твърдението ви, че нѣкой човѣкъ е черноокъ, или синьоокъ, защото ималъ черни или сини очи. Казватъ, че очитѣ правятъ човѣка, Напримѣръ, еди-кой си човѣкъ билъ сприхавъ, защото ималъ сини очи. Не, очитѣ не правятъ човѣка. Когато се говори за цвѣтоветѣ, за краскитѣ, ние се убѣждаваме, че отъ тѣхъ зависи и степеньта на развитието на даденъ човѣкъ. Ние живѣемъ въ органическия свѣтъ, дѣто краскитѣ, цвѣтоветѣ играятъ голѣма роль въ развитието на човѣка. По цвѣта на очитѣ, на хранитѣ, на устнитѣ на човѣка може да се познае, слѣдъ колко врѣме, напримѣръ, нѣкой човѣкъ може да свърши училището, или да го напусне; сѫщо така може да се познае, дали нѣкой човѣкъ е добъръ музикантъ, или само дрънка на инструментитѣ; още можете да познаете, дали даденъ човѣкъ има силна вѣра, или не. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ има силна вѣра. Като погледна цвѣта на неговитѣ очи и страни, виждамъ, че вѣрата на този човѣкъ е толкова голѣма, че отъ най-малкото шумолене въ гората, палтото му ще дойде въ хоризонтално положение. Достатъчно е да кажете на такъвъ вѣрващъ човѣкъ, че има да плаща полица отъ 10,000 лева, за да изгуби всичкото присѫтствие на духа си. Той веднага се хваща за главата, отчаянъ и убитъ, и казва на жена си: не зная, какво да правя! Казвамъ: разбирамъ да се тревожи този човѣкъ, ако паритѣ сѫ нѣщо живо. Въ сѫщность паритѣ сѫ мъртво нѣщо, написано на хартия. Трѣбва ли този човѣкъ, който минава за ученъ, за философъ и мисли да напише нѣкаква научна книга, да се безпокои за нищо и никакво? Чудни сѫ съврѣменнитѣ учени, когато искатъ, да придобиятъ знания, да пишатъ научни книги съ единствената цѣль да печелятъ! Питамъ: нима Господъ създаде земята, за да я изучаватъ ученитѣ, и по този начинъ да печелятъ съ нея? Нима Господъ създаде земята, за да могатъ свещеницитѣ, владицитѣ, проповѣдницитѣ, майкитѣ, бащитѣ и управницитѣ да печелятъ съ нея? Нима Господъ създаде земята, за да ходятъ пѣвцитѣ натукъ-натамъ, да пѣятъ, и по този начинъ да печелятъ? Прѣди всичко, човѣкъ трѣбва да знае, защо пѣе и какъвъ е смисълътъ на пѣнието. Голѣма философия се крие въ пѣнието! Ако болниятъ иска да оздравѣе, той непрѣменно трѣбва да пѣе; отъ неговото пѣние зависи, дали той ще оздравѣе, или не. Който не обича да пѣе, отъ него човѣкъ не може да стане. Ако дѣтето никога не пѣе, отъ него човѣкъ не може да стане. Ако нѣкой свещеникъ не пѣе въ църква, отъ него човѣкъ не може да стане. И най-послѣ, ако и професорътъ не пѣе, отъ него човѣкъ не може да стане. „Нѣма нѣщо тайно, което да не се яви“. Да не се яви, това подразбира да не се обясни. Слѣдователно, за да се обясни извѣстенъ фактъ, както трѣбва, прѣди всичко човѣкъ трѣбва да има въ ума си извѣстна свѣтлина и въ сърцето си извѣстна топлина. Въ това отношение умътъ и сърцето на човѣка трѣбва да прѣдставляватъ запалени свѣщи, съ помощьта на които да се разбере реда и порядъка, който сѫществува въ природата. Не може ли човѣкъ да си обясни правилно реда и порядъка въ природата, той ще си състави изкуствено понятие за нея. Има ли изкуствено понятие за природата, тогава и музиката, и науката, и религията за него ще бѫдатъ изкуствени. Пѣе ли нѣкой съ трепетливъ, или съ прѣкалено силенъ гласъ, това говори за извѣстни дисхармонични състояния въ неговия организъмъ. Това не е пѣние. Музикалнитѣ тонове сѫ свързани съ човѣшкия организъмъ. Мозъкътъ има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; сърцѣто има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; стомахътъ има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; черниятъ дробъ има свои опрѣдѣлени тонове и вибрации; мускулитѣ, коститѣ на човѣка сѫщо така иматъ свои опрѣдѣлени тонове и вибрации. Тъй щото, за въ бѫдеще музиката ще служи като срѣдство за лѣкуване. Болниятъ прѣзъ цѣлия день трѣбва да пѣе, да взима разни тонове, които се отразяватъ лѣчебно върху неговия организъмъ. Здравиятъ пъкъ, ако иска да запази здравето си, сѫщо така трѣбва да пѣе. Запримѣръ, колкото по-правилно човѣкъ взима тона „ре“, толкова и състоянието на неговитѣ дробове се подобрява. Ако искате да познаете, дали сте взели правилно този тонъ, трѣбва да се справите съ тона на цигулката. Ако вашиятъ тонъ и този на цигулката звучатъ еднакво, вие сте взели правилно тона. Мнозина казватъ: съ нетърпѣние ние очакваме да отидемъ на небето. Питамъ: защо тѣзи хора искатъ да отидатъ на небето? Какво очакватъ тѣ отъ небесния животъ? Други пъкъ казватъ: нека поживѣемъ повече на земята. Питамъ: какво очакватъ тѣзи хора отъ земния животъ? Земниятъ животъ прѣдставлява дѣйность на волята. Въ това отношение човѣкъ не трѣбва да се труди и мѫчи, но той трѣбва да работи. Какво виждаме ние? Нѣкой човѣкъ излиза сутринь рано отъ дома си, отива на работа, но прѣзъ цѣлия день той носи въ ума си тревогитѣ на своя домъ: мисли за жена си, за дѣцата си, какъ ще ги отхрани, какъ ще ги възпита и т. н. Казвамъ: върне ли се човѣкъ отъ работа, той трѣбва да сложи своитѣ грижи и товаръ на пода, както коньтъ слага своята раница въ дама и остава свободенъ. Ще ви приведа единъ примѣръ за арахангелъ Михаилъ, когото Богъ поставилъ на служба да взима душитѣ на хората. Единъ день той се обърналъ къмъ Бога съ слѣдната молба: „Господи не ме поставяй на тази служба, защото, като тръгна да взимамъ душитѣ на хората, тѣ ще ме намразятъ. Дай ми по-трудна длъжность, но моля Те, не ме оставяй на тази!“ Богъ му казалъ: „Ти ще отивашъ само тамъ, дѣто азъ те пращамъ, и ще видишъ, че никой нѣма да те намрази“. Като отишълъ при първия човѣкъ, при когото Богъ го изпратилъ, арахангелъ Михаилъ чулъ хората наоколо да се запитватъ: отъ що умрѣ този човѣкъ? — Конь го ритна. — Добрѣ, че азъ не съмъ виновенъ, да съмъ свободенъ отъ мнѣнието и чувствата на хората. Втори пѫть Господъ го изпратилъ да вземе душата на една бѣдна вдовица, която умирала отъ злокачествена треска. Като влѣзълъ въ дома на вдовицата, той си помислилъ: какво да правя сега тукъ, нито конь, нито волъ е ритналъ тази жена. Значи, азъ трѣбва да взема душата ѝ. Като се обърналъ настрана, той видѣлъ двѣ малки дѣчица, които плачели за майка си. Арахангелъ Михаилъ се съжалилъ за бѣдната вдовица и не се рѣшилъ да вземе душата ѝ. Господъ го попиталъ: „Защо не взе душата на тази вдовица?“ — Какво да правя, Господи? Като видѣхъ двѣ малки дѣчица около нея, съжалихъ се за тѣхъ и не се рѣшихъ да взема душата ѝ. Тогава Господъ го изпратилъ на дъното на океана, като му казалъ: „Извади оттамъ единъ камъкъ и го разчупи!“ Архангелъ Михаилъ слѣзълъ на дъното на океана, извадилъ единъ камъкъ, разчупилъ го и въ него намѣрилъ единъ червей. Богъ го запиталъ: „Кой се грижи за този червей на дъното на океана?“ И тъй, съврѣменната статистика показва, че отъ ония дѣца, за които родителитѣ полагатъ много грижи и усилия, хора не ставатъ. И обратно: родители, които уповаватъ на Бога, и разчитатъ на Него, въ всички случаи на живота си, дѣцата имъ сѫ станали добри и разумни хора. Нѣкои родители се плашатъ отъ живота и казватъ: дано нашитѣ дѣца не се развалятъ! Това не е правъ начинъ на разсѫждение. Когато нѣкоя майка роди дѣте, тя трѣбва да се обърне къмъ Бога съ молитвата: Господи, благослови моето дѣте! Запази го отъ всички злини и помогни да се развиятъ и разработятъ всички дарби и способности, които Ти си вложилъ въ неговата душа! Родителитѣ не трѣбва да правятъ усилия, да отклоняватъ своитѣ дѣца отъ правия пѫть, който Богъ имъ е прѣдначърталъ, или отъ тѣхното органическо развитие. Можете ли да считате, че вашата дъщеря е на правъ пѫть, ако, напримѣръ, цѣлъ день седи прѣдъ огледалото да си прави прически и да си черви устнитѣ? Добрѣ е устнитѣ на човѣка да бѫдатъ червени, но тѣ трѣбва да бѫдатъ естествено червени. Срѣщате ли мома съ червени устни, или момци съ засукани нагорѣ мустаци, това показва, че тѣ искатъ да развиятъ нѣщо хубаво въ себе си, но като незнаятъ пѫтя, по който могатъ да постигнатъ тѣзи добродѣтели, тѣ тръгватъ по най-лесния пѫть, а съ това изопачаватъ своята природа. Ако момъкътъ иска да има мустаци нагорѣ завити, той трѣбва да вложи въ себе си повече жизнена енергия. По този начинъ той ще постигне своето желание по естественъ пѫть. Вие ще кажете: защо трѣбва да се засѣгатъ тия въпроси, именно, сега? Казвамъ: тѣзи прояви иматъ и външенъ изразъ у човѣка. Щомъ иматъ и външенъ изразъ, тѣ прѣдставляватъ една отъ странитѣ на живота, която заслужава вниманието на съврѣменнитѣ хора. Запримѣръ, когато видите нѣкой младъ момъкъ съ засукани нагорѣ мустаци, това показва, че неговиятъ духъ е бодъръ. Видите ли нѣкой мѫжъ съ увиснали надолу мустаци, това показва, че неговиятъ духъ е отпадналъ. Докато опашката на кучето е вирната нагорѣ, то е здраво и върши работа. Увисне ли опашката му надолу, то е болно. Затова, като срещнете момъкъ, който изкуствено е засукалъ мустацитѣ си нагорѣ, той иска да покаже прѣдъ хората и прѣдъ младитѣ моми, че е здравъ, левентъ момъкъ. Ожени ли се, не се минава много врѣме, и той заболѣва. Тогава жена му се чуди, какъ е възможно този здравъ, силенъ мѫжъ въ двѣ-три години да се разболѣе. Казвамъ: този момъкъ бѣшъ здравъ и силенъ, докато имаше машинка, съ която си засукваше мустацитѣ. Прѣстана ли да си служи съ машинката, и здравето му се изгуби. Затова, именно, и Христосъ казва: „Нѣма тайна, която да не се разкрие.“ Слѣдователно, ние трѣбва да се стремимъ, къмъ онова знание, къмъ онази наука, които могатъ да служатъ за опитно поле на нашия духъ, понеже само тѣ сѫ въ сила да улеснятъ и осмислятъ живота ни. Какъ ще се доберете до тази наука? — Като изучавате минералитѣ, изворитѣ, рѣкитѣ, вѣтроветѣ, растенията, животнитѣ и най-послѣ дойдете до човѣка. Въ това се заключава цѣлиятъ животъ, така се постига връзка съ живата природа. Запримѣръ, отъ външния видъ на растенията и на дърветата, вие можете съ точность да опрѣдѣлите, какви сѫ били условията въ природата и живота прѣди много вѣкове. По крѫговетѣ на нѣкое старо дърво, вие ще можете да опрѣдѣлите, какъвъ е билъ животътъ въ врѣмето, когато това дърво се е развивало, отъ какви болести е страдало самото дърво, какви сѫ били хората по това врѣме, какъвъ е билъ тѣхниятъ моралъ, какви животни сѫ живѣли по това врѣме и т. н. Ще кажете: вѣрно ли е това? Какъ можемъ да провѣримъ истинностьта на тѣзи думи? Ако не вѣрвате, азъ ще ви кажа, какъ да провѣрите тѣзи факти. Единъ ходжа билъ заставенъ отъ султана да измѣри разстоянието отъ небето до земята. Ходжата донесълъ прѣдъ султана едно голѣмо кѫлбо и му казалъ: разстоянието отъ земята до небето е толкова, колкото е дълъгъ този конецъ, навитъ на кѫлбото. Ако не вѣрвашъ, ето, азъ ще държа единия край на конеца, а ти вземи другия и се качвай съ него нагорѣ. И азъ ще ви кажа по сѫщия начинъ: азъ ще държа единия край на конеца, а вие вземете другия и се качвайте нагорѣ! Конецътъ прѣдставлява мисъльта. Въ този смисълъ всички нѣща могатъ да се провѣрятъ, обаче, не буквално. И въ съврѣменната математика много истини сѫ прѣдадени въ прѣносенъ смисълъ. Христосъ казва: „Нѣма скрити нѣща въ свѣта, които не могатъ да се изяснятъ.“ Въ това отношение, първото важно нѣщо за човѣка е да знае, че Богъ е вложилъ въ него способности и дарби, които той трѣбва да разработва, за да си служи съ тѣхъ, да проучава тайнитѣ, които се криятъ въ живата разумна природа. Първо човѣкъ трѣбва да разбира математиката, съ помощьта на която отъ една страна той ще може да въдвори редъ и порядъкъ въ своитѣ мисли, а отъ друга страна ще се ползува отъ реда и порядъка и на самата природа. Послѣ той трѣбва да има тонъ, музика и пѣсень въ себе си. За да придобие всичко това, човѣкъ трѣбва да бѫде здравъ. На физическия свѣтъ музиката прѣдставлява правилно съчетание между тоноветѣ. И наистина, ако човѣкъ не е здравъ, той не може да извърши никаква работа. Музиката, въ това отношение, е съединителна връзка между физическия и духовния свѣтъ. Здравъ човѣкъ наричаме този, у когото всѣки органъ има свой опрѣдѣленъ тонъ и свои опрѣдѣлени вибрации. Щомъ всички органи у човѣка дѣйствуватъ правилно, отъ тѣхната дѣятелность се произвеждатъ приятни и хармонични тонове. Значи, ако дѣятелностьта на човѣшкитѣ органи е правилна и създава музика, човѣкъ може да се нарече напълно здравъ. При това, всѣки музикаленъ тонъ има и свой опрѣдѣленъ цвѣтъ. Запримѣръ, ако устнитѣ на нѣкое дѣте почерняватъ, това показва, че черниятъ му дробъ е въ безпорядъкъ. Забѣлѣжатъ ли родителитѣ натова дѣте, че устнитѣ му почерняватъ, тѣ трѣбва веднага да взематъ мѣрки за неговото лѣкуване. Какъ трѣбва да се лѣкуватъ хората? За въ бѫдеще лѣкаритѣ трѣбва да бѫдатъ добри пѣвци и музиканти, за да могатъ чрѣзъ музиката да лѣкуватъ своитѣ болни. Който не знае хубаво да пѣе и да свири, той не може да бѫде лѣкарь. Съврѣменнитѣ хора толкова сѫ се отдалечили отъ правилния начинъ на живѣене, че сѫ създали изкуственъ животъ. Тѣ трѣбва да знаятъ, че способноститѣ и дарбитѣ, които имъ сѫ дадени, сѫ свързани едни съ други. У човѣка има кардинални способности и чувства, съ които той нѣма право да злоупотрѣбява за свои лични, материални изгоди. Напримѣръ, едно отъ кардиналнитѣ чувства у човѣка е музиката. Щомъ е така, той не трѣбва да продава своята музика, а трѣбва да я употрѣбява изключително било за своето здраве, било за това на своитѣ ближни. Казвате: кой ще ни учи на тази музика. — Нѣма защо хората да ви учатъ. Музиката, като чувство, е вложена въ човѣка, и затова той трѣбва самъ да упражнява тази своя способность, а отвънъ ще потърси нѣкой учитель, който отъ врѣме на врѣме само да го напѫтва. Чрѣзъ музиката могатъ да се прѣмахнатъ всички лични, сѣмейни и обществени противорѣчия. Щомъ въ дома на нѣкое сѣмейство възникне извѣстно противорѣчие, мѫжътъ трѣбва да пѣе съ гласния звукъ и-и-и; жената — съ звука а-а-а, а дѣтето — съ звука у-у-у. Запѣятъ ли и тримата въ единъ гласъ, всѣкакво противрѣчие отъ този домъ ще изчезне. Чрѣзъ звука „и“ мѫжътъ ще подържа нормалното състояние на ума си; чрѣзъ звука „а“ жената ще подържа нормалното състояние на дихателната система, или на сърцето си, а чрѣзъ звука „у“ дѣтето ще подържа нормалното състояние на своята воля. Дѣтето прѣдставлява волевия принципъ въ свѣта. Мнозина казватъ, че майката и бащата прѣдставляватъ волята въ сѣмейството. Не, дѣцата сѫ волевия принципъ, както въ домоветѣ, така и въ свѣта, изобщо. Вземете, запримѣръ, нѣкой генералъ, който е строгъ, недостѫпенъ, дойде ли, обаче, дѣтето му при него и го помилва, този генералъ вече е готовъ на всѣкакви отстѫпки, той е готовъ да даде всичко, каквото му поискатъ. Слѣдователно, ако е въпросъ за волеви хора въ свѣта, това не сѫ нито майкитѣ, нито бащитѣ, но дѣцата. Обаче, слабата страна у дѣцата седи въ това, че всичко, което тѣ вършатъ и изискватъ, е само за тѣхъ. Въ свѣта дѣцата сѫ всесилни. Когато дѣтето иска да постигне нѣщо, то ще преслѣдва майка си, ще постоянствува въ исканего си, докато успѣе. Не успѣе ли, то ще изкриви устата и лицето си по особенъ начинъ и ще започне да пѣе нѣкаква особена музика, на необикновена гама. Въ плача на дѣтето има особена интонация. Плачътъ дѣйствува магнетически върху майката, и тя, като не може да издържи това състояние, започва постепенно да капитулира и казва: най-послѣ ще дамъ на дѣтето, каквото иска, да прѣстане да плаче. Значи, и дѣцата си служатъ съ магия, съ внушение. Тѣ знаятъ, какъ да дѣйствуватъ, когато искатъ да постигнатъ нѣкое свое желание. Щомъ иска нѣщо, дѣтето започва да пригръща майка си, пипа я отзадъ по главата, дѣто се намиратъ двата жизнени тока и съ любезенъ, милъ гласъ казва на майка си: мамичко, много те обичамъ! Като направи тази операция, то пристѫпва внимателно къмъ майка си и казва: маминко, ще ми дадешъ ли нѣколко орѣха? Майката веднага отваря торбата съ орѣхи и му дава, колкото то иска. Докато младата жена не е имала дѣца, тя възпитавала своитѣ близки, да не бѫдатъ слаби, да не се подаватъ на волята на дѣцата си. Дойде ли врѣме тя да се прояви прѣдъ своитѣ дѣца, веднага отстѫпва и казва: какво да се прави? Дѣца сѫ, още не разбиратъ. Волята имъ е слаба, не могатъ да се въздържатъ. Казвамъ: лошото не е въ това, че майката дава орѣхи на дѣтето си, но тя трѣбва да знае законитѣ на математиката и да я прилага въ живота си. Когато дава на дѣтето си орѣхи или ябълки, тя трѣбва да знае точно, колко да му даде. Много дѣца умиратъ по единствената причина, че имъ се даватъ орѣхи или ябълки безъ опрѣдѣленъ брой. Природата дава на своитѣ дѣца всѣко нѣщо съ брой. Като не знае тѣзи закони, майката казва: ще дамъ на дѣтето си два орѣха. Питамъ: защо, именно, два орѣха? — Тогава ще му дамъ три. — Защо, именно, три? — Въ такъвъ случай ще му дамъ четири, петь, шесть или повече. Защо, именно, толкова орѣхи ще му дадешъ? За всѣки даденъ случай майката трѣбва да знае, колко орѣха да даде на дѣтето си. Напримѣръ, когато нѣкое дѣте е своенравно, упорито, майката трѣбва да му даде два орѣха. Числото двѣ, т. е. двѣтѣ единици сѫ положителни числа. Като се събератъ, тѣ образуватъ числото двѣ, което прѣдставлява магнетически методъ, смекчаване на енергията. Числото двѣ показва, че единицата, т. е. диаметърътъ въ крѫга се е завъртѣлъ два пѫти около себе си. Крѫгътъ пъкъ прѣдставлява възможноститѣ, при които разумниятъ животъ може да се развива. Отъ друга страна, казвамъ, че диаметърътъ при двойката е извършилъ двѣ трети отъ своята работа, защото при единицата диаметърътъ извършва ⅓ отъ цѣлата работа, а при двойката — ⅔ отъ цѣлата работа. Като се говори за възможности, подразбирамъ квадратъ, плоскости, въ които животътъ може да се проектира, и отъ които вие единъ день ще излѣзете. Ако по характеръ дѣтето не е уравновѣсено, а вие искате да го възпитавате въ духа на новото учение, дайте му тогава три орѣха, или три ябълки. Числото три е законъ на равновѣсие. Ще кажете: това вече не е нищо друго, освѣнъ суевѣрие. Споредъ васъ, какъ трѣбва да се възпитаватъ дѣцата: да се задоволяватъ тѣхнитѣ желания, или не? Възпитателитѣ трѣбва да знаятъ значението на числата, защото всѣко число прѣдставлява живи единици, които могатъ да помагатъ, а понѣкога могатъ и да противодѣйствуватъ при възпитанието. Ако нѣкое дѣте изяде повече орѣхи, отколкото сѫ нужни за неговия организъмъ, тѣ могатъ да укажатъ противодѣйствуваще влияние върху него. Понѣкога орѣхитѣ могатъ да се отразятъ врѣдно върху организма на човѣка, понеже съдържатъ голѣмо количество йодъ. Значи, и орѣхътъ е въ състояние да отрови човѣка. Тъй щото, ако искате да развиете у дѣтето чувство на справедливость, давайте му по четири орѣха; ако искате да развиете чувствата, изобщо, давайте му по петь орѣха; ако искате да развиете религиознитѣ чувства, давайте му по седемь орѣха; ако искате да развиете разсѫдъка, да стане философъ, да придобие критически умъ, давайте му по осемь орѣха; ако искате да стане благородно, съ възвишени мисли и чувства, давайте му по деветь орѣха. Дойдете ли до числото деветь, спрете. Не давайте на дѣцата си повече отъ деветь орѣха! Казвамъ: вие трѣбва да прилагате този законъ не само върху вашитѣ дѣца, но и върху себе си, защото човѣкъ има нужда и отъ самовъзпитание. Ако нѣкой день се почувствувате нервенъ, много активенъ, изяжте двѣ ябълки или круши. Нѣкой може да намѣри, че ябълкитѣ, които изялъ, сѫ били малки, та трѣбва да си вземе още една. Малки или голѣми, законътъ дѣйствува еднакво. Въ случая, силата не седи въ голѣмината, но въ количеството, въ числото двѣ, като принципъ, който дѣйствува. Ако нѣкой изяде една круша тежка единъ килограмъ, а другъ изяде двѣ круши, които тежатъ четвъртъ килограмъ, послѣдниятъ може да извади отъ двѣтѣ круши толкова енергия, колкото първиятъ отъ едната круша. Споредъ устройството на човѣшкия организъмъ, съврѣменниятъ човѣкъ не е въ състояние да извади повече енергия отъ месото, отколкото отъ другитѣ храни, които минаватъ за слаби. Защо е така? — Защото съврѣменнитѣ хора сѫ много лакоми и мислятъ, че силата на храната седи въ количеството, или въ качеството, а не въ начина на употрѣблението ѝ. Въ магията има единъ законъ на равновѣсие, споредъ който, ако вие разполагате съ десеть златни монети, напримѣръ, и спазвате този законъ, тѣхното число никога нѣма да се намали, нито увеличи. Колкото и да се ползувате отъ тия монети, тѣ винаги ще се набавятъ до десеть: нито по малко ще ставатъ, нито повече. Питамъ: вие вѣрвате ли въ този законъ?“ Дали вѣрвате, или не, за мене това е безразлично. Азъ не ви казвамъ да вѣрвате въ това, защото то подлежи на опитъ, но за да имате резултатъ въ този опитъ, трѣбва да постоянствувате съ години. Казвате: Богъ знае, доколко тия нѣща сѫ вѣрни. Да, Богъ всичко може и знае, но въпросътъ се отнася до васъ, вие да ходите въ Божиитѣ пѫтища. Богъ знае всичко, но вие трѣбва да изправите работитѣ си съобразно това, което Той знае. Богъ е вложилъ въ васъ красиви потици, способности и дарби, които вие трѣбва да развивате. Срѣщамъ единъ младъ човѣкъ, който иска; да стане музикантъ, но близкитѣ му го съвѣтватъ да стане държавникъ, да осигури положението си. Казвамъ: по-добрѣ нека този младъ човѣкъ стане музикантъ, да развеселява хората, отколкото, като държавникъ да издава неправилни присѫди и да ожесточава хората противъ себе си. Истински държавникъ е този, който знае, какъ да се отнася съ своитѣ граждани; ако ги бие, или наказва, да прави това по всички правила на Любовьта. И въ боя се крие нѣщо добро, но човѣкъ трѣбва да знае, какъ да бие. Въ такъвъ бой има музика и изкуство. Ако стражарьтъ бие хората безъ любовь, единъ день тѣзи удари ще се върнатъ върху жена му, върху дѣцата му, както и върху самия него. Ще кажете: стражарьтъ не бие хората по собствено желание, така му заповѣдватъ. Това е така, но когато стражарьтъ изпълнява своята длъжность, той трѣбва да се допита до своя вѫтрѣшенъ гласъ, да изпълни ли тази заповѣдь буквално, или да намѣри нѣкакъвъ другъ начинъ, по който да я приложи. Вѫтрѣшниятъ гласъ въ него ще му каже, да удари ли нѣкой човѣкъ, и ако трѣбва да го удари, колко удара сѫ нужни. Ако му заповѣда началството да удари 25 тояги, вѫтрѣшниятъ му гласъ може да каже, че за този човѣкъ сѫ достатъчни само двѣ тояги. Нека той послуша своя вѫтрѣшенъ гласъ, чрѣзъ който именно Богъ, му говори. Двата удара ще донесатъ благословение, както на провинилия се, така и на самия стражарь. Трѣбва ли слѣдъ всичко това този стражарь да се безпокои, че не е изпълнилъ заповѣдьта, както трѣбва? Прѣдставете си, че нѣкой човѣкъ тръгне отъ градъ на градъ да проповѣдва Словото Божие, но хванатъ го нѣкѫдѣ стражари и го заведатъ въ участъка. Приставътъ издава заповѣдь да набиятъ този проповѣдникъ добрѣ и тогава да го пуснатъ. Обаче, единъ отъ стражаритѣ въ участъка разбира положението на този човѣкъ и му казва: нѣма какво да те бия, върви си, свободенъ си! Приставътъ не знае, какво ще прави стражарьтъ, но въ този моментъ съзнанието му се пробужда, и той извиква стражара и му казва: пусни онзи човѣкъ тамъ! Нищо опасно нѣма въ неговата работа. Казвамъ: свѣтътъ, въ който живѣете, не е свѣтъ на произволи. Той е разуменъ свѣтъ, и ние сме заобиколени съ множество разумни сѫщества. Не мислете, че като ходите тукъ-тамъ, вие сте свободни да вършите, каквото искате. Трѣбва да знаете, че каквото вършите и дѣто ходите, вие не сте сами. За всѣка ваша работа сѫ опрѣдѣлени множество свидѣтели, които слѣдятъ, какъ и при какви условия вършите зададената работа. Опрѣдѣлено количество отъ тия разумни сѫщества взиматъ участие заедно съ васъ въ вашата работа. Тѣ могатъ да бѫдатъ единъ, двама, трима или повече, но ако имате деветь помощници, вие ще бѫдете гениаленъ човѣкъ и ще можете да работите въ всички изкуства. Затова, именно, първата ви задача е да спечелите благоволението на тия сѫщества. Ученикътъ трѣбва да бѫде разуменъ, да спечели любовьта на своя учитель, за да може той да му разкрие тайнитѣ на природата. Като се говори за учитель, азъ подразбирамъ учителитѣ по музика, по изкуствата и по разнитѣ отрасли на науката. Не мислете, че е лесно да придобиете знания по извѣстенъ отрасълъ на науката, или на изкуствата. Запримѣръ, нѣкой ученикъ може да е способенъ по музика, по литература или поезия, но ако не дойде нѣкой учитель по съотвѣтния прѣдметъ да запали свѣщьта на това чувство, или на тази способность, ученикътъ така ще си остане. Тъй щото, каквато способность и да има ученикътъ въ себе си, било по науката, или въ духовно отношение, ако той не намѣри своя учитель по този прѣдметъ, който да запали свѣщьта на неговото съзнание, той ще си остане обикновенъ ученикъ. И когато ученикътъ се приготви и изучи прѣдаденитѣ уроци отъ своя учитель, той се подлага на изпитъ. Сѫщото нѣщо бѣше и съ Христа. Той получи много уроци отъ невидимия свѣтъ чрѣзъ хората, и докато ги учеше, ангелитѣ бѣха далечъ отъ Него. Щомъ научи уроцитѣ си и издържа изпитъ по тѣхъ, ангелитѣ дойдоха да Му служатъ. И тъй, първото нѣщо, което трѣбва да знаете, е слѣдното: докато сте въ страдания и изпитания, вие се намирате въ пустинята. Три изпита ще ви се дадатъ въ пустинята. Първо ще се постави на изпитъ вашата вѫтрѣшна гордость, като ви заставятъ да прѣвърнете камънитѣ на хлѣбъ. Вториятъ изпитъ ще бѫде по отношение на вашето щестлавие. Ще ви поставятъ горѣ на храма и оттамъ ще ви накаратъ да се хвърлите, безъ да пострадате, за да покажете на хората, че сте праведенъ човѣкъ. При третия изпитъ ще ви поставятъ на планината, отдѣто ще ви покажатъ всички царства и ще ви кажатъ, че ако се поклоните на сатаната, ще придобиете всички тия царства. Обаче, истинскиятъ ученикъ, който е научилъ уроцитѣ си, знае, че при обикновени условия камънитѣ на хлѣбъ не ставатъ; отъ храма не може да се хвърли на земята неповрѣденъ и отъ планината царства не се прѣвзиматъ. Великиятъ Учитель на човѣчеството, Христосъ, когото невидимиятъ свѣтъ постави на тѣзи изпити, отговори: „Не само съ хлѣбъ може да се живѣе, но и съ всѣко разумно слово, което излиза отъ устата на Отца.“ Когато сатаната му каза, че, ако му се поклони, ще притежава всички земни царства, Той му отговори: „Махни се отъ мене, сатана, защото всички царства горѣ на небето, както и долу на земята, сѫ Божии, и само Той разполага съ тѣхъ.“ Сега и вие седите на планината, искате да станете пръвъ министъръ въ България. Намѣрите ли се въ това положение, трѣбва да знаете, че сатаната е прѣдъ васъ, иска да му се поклоните, за да ви даде министерско кресло. Така могатъ да мислятъ само профанитѣ, които не разбиратъ великитѣ закони на живота. Човѣкътъ на новитѣ идеи е разуменъ, безстрашенъ. Той знае, че това, което ние, като хора, прѣдполагаме и очакваме, не става всѣкога. Въ живота има закони, споредъ които става точно това, което е опрѣдѣлено, а не това, което ние мислимъ. Туй, което вие никога не сте мислили, става; туй, което сте мислили, не става. Когато се казва, че нѣщата ставатъ така, както сѫ опрѣдѣлени, вие мислите, че тѣ ставатъ, споредъ както ги очаквате. Не, нѣщата не ставатъ, както вие мислите. Могатъ да се наведатъ редъ факти и данни отъ обществения, отъ политическия и отъ духовния животъ на хората отъ миналото, както и отъ новитѣ врѣмена, отъ които се вижда, че ония, които сѫ мислили, че отъ тѣхъ нищо нѣма да стане, сѫ ставали видни хора: държавници, учени, философи; тия пъкъ, които сѫ очаквали отъ себе си много, нищо не сѫ направили. Единъ отъ виднитѣ английски писатели Карлайлъ, слѣдъ като изпадналъ въ голѣмо отчаяние отъ себе си, прѣкаралъ три дни въ мѫки и рѣшилъ най-послѣ да се самоубие. Въ това врѣме, обаче, му дохожда мисъльта да се обърне къмъ Бога, да поиска отъ Него просвѣтление и помощь. Като отговоръ на тази молитва, той дохожда въ просвѣтление и написва едно отъ най-хубавитѣ си произведения. Обаче, трѣбвало е този писатель да мине прѣзъ това изпитание, прѣзъ този вѫтрѣшенъ огънь, за да се пробуди неговото съзнание. И затова, ако питате, защо сѫ страданията въ свѣта, казвамъ: страданията иматъ велико прѣдназначение. Чрѣзъ тѣхъ хората се домогватъ до великата философия на живота, Който не страда, отъ него човѣкъ не става. Това не подразбира, че хората трѣбва изкуствено да си прѣдизвикватъ страдания, но има разумни страдания, които трѣбва да се приематъ по сѫщия начинъ, както се приематъ и радоститѣ. За насъ страданията и радоститѣ трѣбва да бѫдатъ еднакво приети. Дойде ли една радость, благодарете на Бога. Дойде ли едно страдание, пакъ благодарете на Бога. Правите ли разлика между радоститѣ и страданията, като приемате първитѣ съ благодарность, а вторитѣ съ недоволство, това показва, че вие не разбирате великия Божи Законъ. Разумнитѣ страдания идатъ отъ Господа. Трѣбва ли тогава да се оплаквате, че Господъ ви изпраща страдания? Ако се оплаквате, вие сте въ положението на тиганя, който циганинътъ калайдисва. Прѣдставете си, че нѣкой тиганъ има съзнание, и вие го дадете въ рѫцѣтѣ на единъ циганинъ да го калайдиса. Циганинътъ най-първо го изчиства съ пѣсъкъ и парцалъ, да прѣмахне всички мазнини и нечистотии. Послѣ го поставя на огъня, като сипва въ него малко нишадъръ. И най-послѣ туря отгорѣ калай, да го калайдиса. Какво трѣбва да каже този тиганъ, слѣдъ, като прѣтърпи толкова търкания, толкова нагорещявания на огъня? Той казва: какво иска този циганинъ отъ мене, като ме поставя на толкова страдания и изпитания? Циганинътъ казва: азъ искамъ да бѫдешъ чистъ, почтенъ, да бѫдешъ годенъ за работа на своя господарь. И тъй, страдате ли, ще знаете, че сте въ рѫцѣтѣ на циганина, който ви чисти и калайдисва отгорѣ. Сега азъ не говоря за величието на вашата душа, но за човѣка, който днесъ се срѣща на земята. Азъ говоря външно за човѣка, който трѣбва да прѣмине прѣзъ редъ страдания, за да може низшето въ него да се подчини на висшето. Отъ всички съврѣменни хора днесъ се изисква положителна философия, положителна логика. Това се придобива съ врѣме, когато човѣкъ се добере до истинската, до Божествената наука. Запримѣръ, като се разгледа рѣката на нѣкой човѣкъ, отъ формата, отъ нейния строежъ, както и отъ дължината на пръститѣ ѝ, може да се сѫди за живота на неговитѣ дѣди и прадѣди. Запримѣръ, на нѣкои хора трѣбва да се продължаватъ показалцитѣ, на други третитѣ пръсти, на четвърти — безименнитѣ и т. н. За това, обаче, се изискватъ голѣми усилия. Забѣлѣзано е, напримѣръ, че рѫцѣтѣ на крадцитѣ сѫ дълги, а на убийцитѣ — кѫси. Не правете общи заключения, че който има дълги рѫцѣ, той е крадецъ, или който има кѫси рѫцѣ, е убиецъ. Азъ само изяснявамъ закона. Ако признакътъ, че нѣкой човѣкъ е крадецъ, сѫществува, не само на рѫцѣтѣ, но още и на главата, и на лицето му, тогава само може да се каже съ положителность, че той е крадецъ. Причината за продължение рѫцѣтѣ на крадеца се дължи на факта, че той дълго врѣме е проектиралъ своята мисъль къмъ рѫцѣтѣ си, вслѣдствие на което въ тази часть, именно, е прииждала повече кръвь. Ако крадецътъ, безъ да знае законитѣ, е могълъ несъзнателно да продължи своитѣ рѫцѣ, защо гениалниятъ човѣкъ, съ своето знание и усилие на волята, да не може да продължи единъ отъ своитѣ пръсти? Искате ли да продължите нѣкой отъ своитѣ пръсти, измѣрете прѣдварително дължината на всѣка негова фаланга и, слѣдъ извѣстно усилие и работа върху себе си, измѣрете, съ колко е станало продължението. Ако въ кратко врѣме успѣете да продължите пръста си съ единъ или два милиметра, вие сте талантливъ човѣкъ. Обаче, ако слѣдъ десетгодишна продължителна работа не успѣете да продължите пръста си нито съ половинъ милиметъръ, вие сте човѣкъ безъ воля, безъ чувства и безъ мисъль. Въ такъвъ случай не се самозаблуждавайте въ себе си. Нѣкой казва: не зная, защо ноктитѣ ми много растатъ. Щомъ не знаешъ, защо ноктитѣ ти растатъ, това е механически процесъ. Ние не говоримъ за механическитѣ процеси. Запримѣръ, сглобяването на нѣколко дъски въ видъ на каца и опасването имъ съ нѣколко обрѫчи е механически процесъ. Самата каца нѣма съзнание. Смисълътъ на живота не седи въ механическото нареждане на дъскитѣ. Въ органическия свѣтъ нѣма механически процеси. Тамъ всѣка клѣтка, всѣки атомъ, всѣки йонъ трѣбва да бѫдатъ въ хармония съ другитѣ клѣтки, атоми и йони. Запримѣръ, ако единъ атомъ желѣзо и единъ атомъ, злато влѣзатъ въ организма на нѣкой човѣкъ, тѣ трѣбва още съ влизането си да бѫдатъ въ хармония съ всички останали атоми отъ елементитѣ, които съставляватъ организма. Въ органическото царство всички атоми на единъ и сѫщи елементъ се различаватъ. Напримѣръ, единъ атомъ желѣзо се различава отъ другъ атомъ желѣзо, ако първиятъ е миналъ само прѣзъ минералното царство, а вториятъ е миналъ, освѣнъ прѣзъ минералното, още и прѣзъ растителното царство. Ония пъкъ атоми желѣзо които сѫ минали и прѣзъ минералното, и прѣзъ растителното, и прѣзъ животинското царства, се отличаватъ въ културно отношение отъ първитѣ два. Сѫщото се отнася и за храната, която приемаме. Запримѣръ, ако вие приемете храна, атомитѣ на която сѫ минали само прѣзъ минералното царство, значи, тѣзи атоми нѣматъ нужната култура и развитие, тази храна ще се отрази врѣдно върху вашия организъмъ. За сега минералитѣ изпълняватъ велика служба въ живота; тѣ служатъ като орѫдия на природата, тѣ кристализиратъ материята и сѫ центъръ на извѣстенъ родъ сили. Слѣдъ тѣхъ идатъ растенията, които отъ своя страна приготвя живата материя въ природата. Послѣ идатъ животнитѣ, които обработватъ специфиченъ родъ материя, докато най-послѣ се дойде и до човѣка. Човѣкъ пъкъ приготвя материята на мислитѣ и чувствата, отъ които ще се ползуватъ възвишенитѣ сѫщества. Въ това отношение хората се намиратъ въ една фабрика за чорапи, дѣто приготвятъ материали за обличането и обуването на разумното бѫдеще поколѣние. Значи, съврѣменната култура и съврѣменнитѣ хора приготвятъ онази материя, отъ която за въ бѫдеще напрѣдналитѣ души ще приготвятъ своитѣ тѣла. Казвамъ: като знаете тѣзи нѣща, вие ще можете съзнателно да продължите вашитѣ пръсти. Запримѣръ, ако вашиятъ показалецъ е дълъгъ 7 см. и вие искате да слѣдвате математика, не ще можете. Защо? Човѣкъ съ показалецъ дълъгъ 7 см., не може да слѣдва математика. Всичко друго може да слѣдва, но не и математика. Значи, за всѣка наука има опрѣдѣлени данни, специфични бѣлѣзи, които благоприятствуватъ за нейното развитие. Пръститѣ на разнитѣ учени хори, както и на художницитѣ и артиститѣ, сѫ различно устроени. Ще видите, че у виднитѣ музиканти пръститѣ сѫ развити точно толкова, колкото е мѣрката, дадена отъ природата. Всѣко външно развитие на даденъ органъ отговаря и на вѫтрѣшнитѣ качества и способности у човѣка. Ако външниятъ свѣтъ не може да реагира върху нѣкой човѣкъ, той не може да има нито силно развитъ умъ, нито силно развито сърце, нито силно развита воля. Като се говори за воля, не се разбира своеволие, но самообладание. Който се самовлада, той трѣбва да прощава грѣшкитѣ на хората, а главно да се учи отъ тѣхъ. Такъвъ човѣкъ никого не сѫди. Затова е казано: „Не сѫдете, за да не бѫдете сѫдени!“ Свѣтътъ, въ който живѣемъ, е добрѣ устроенъ; той е хармониченъ свѣтъ. По-хубавъ свѣтъ отъ него нѣма. Когато казваме, че въ свѣта сѫществува дисхармония, тя е внесена отъ хората. Значи, дисхармонията се дължи на самитѣ насъ. Страдания и скърби, които не сѫ отъ Бога, се дължатъ пакъ на насъ. Тъй щото, когато се говори за мирова скръбь, въ сѫщность такава скръбъ не сѫществува. Мировата скръбь е резултатъ на това, че хората не сѫ изпълнили волята Божия. Казвате: навредъ ли сѫществуватъ страданията? Дѣто, хората не изпълняватъ волята Божия, страданията се явяватъ като естествени послѣдствия на това неизпълнение. Що е грѣхътъ? — Резултатъ отъ неизпълнение волята Божия. Грѣхътъ сѫществува само на земята, но не и на другитѣ планети на слънчевата система, понеже тамъ сѫществата сѫ високо устроени. Ако на крадеца се прѣдложи цѣла планина, пълна съ злато ще се яви ли желание въ него да краде? Той вече нѣма поводъ да краде. Желанието му за пари, за злато е напълно задоволено. Ако прѣдъ алчностьта на нѣкой човѣкъ се сложи цѣлата земя, като владение, той веднага ще започне да мисли, какъвъ постъ да заеме въ свѣта, какъ да разработи тази земя и т. н. Той ще намѣри хиляди работници, които да обработватъ тази земя. Значи, човѣкъ върши прѣстѫпления само тогава, когато му липсва нѣщо. Задоволятъ ли се неговитѣ желания, той се отказва отъ всѣкакви прѣстѫпления. Прѣстѫпницитѣ сѫ най-дребнавитѣ хора, бубулечици, които нѣматъ никаква идея. Който мисли, че не може безъ пари, безъ удоволствия въ живота, той е бубулечица. Човѣкъ може да живѣе и безъ пари, и безъ удоволствия и пакъ да бѫде ученъ и богатъ. Нѣма по-голѣмо богатство за човѣка отъ неговия животъ, Животътъ на човѣка и съ милиони не може да се откупи. Съврѣменнитѣ учени, философи и писатели учатъ хората, какъ по-лесно да прѣкаратъ живота си, какъ да придобиятъ по-голѣми богатства. Споредъ менъ задачата на ученитѣ и на философитѣ е да покажатъ на хората начинъ, какъ да живѣятъ правилно. Цѣльта на човѣшкия животъ не се заключава въ придобиване на богатства, защото богатството, паритѣ хората сами ги създадоха. Днесъ въ свѣта има около сто милиарда злато; ако речемъ да го раздѣлимъ на единъ милиардъ хора, на всѣки човѣкъ ще се падне по сто лева. Значи, всѣки човѣкъ има право само на сто лева, които сѫ резултатъ на труда на хората отъ миналитѣ поколѣния. Дойде нѣкой при мене, иска ми 2,000 лева на заемъ. Казвамъ: ти имашъ право само на сто лева, не повече. Отдѣ ще се взематъ останалитѣ пари, които ти искашъ? Ето защо, всички хора трѣбва да се впрегнатъ на работа, разумно да използуватъ живота и силитѣ, които Богъ имъ е далъ, за да иматъ придобивки, били тѣ материални или духовни. Казвате: нали оремъ, копаемъ, защо не сме богати? Казвамъ: не е достатъчно човѣкъ само да оре и да копае. Истински работникъ е този, които освѣнъ, че оре и копае, работи още и за напрѣдъка на цѣлото човѣчество. Благодарение на усилията и работата на духовнитѣ хора, отъ невидимия свѣтъ пристигатъ къмъ земята висши енергии и сили, които подържатъ цѣлия земенъ животъ. Когато майката се грижи и моли за дѣцата си, по този начинъ тя сваля отъ разумния и възвишенъ свѣтъ съотвѣтни енергии за своитѣ дѣца. Въ това отношение родителитѣ не трѣбва да се тревожатъ, какъ ще прѣкаратъ дѣцата имъ, но трѣбва да се молятъ, да мислятъ и да работятъ усилено за тѣхъ. Молитвитѣ на хората сѫ необходими за сваляне висши енергии отъ невидимия свѣтъ. Тѣзи енергии се използуватъ за развитието на цѣлото човѣчество. И ако съврѣменнитѣ хора страдатъ, причината за това е, че имъ липсва нѣщо, че не сѫ заели мѣстата, които Богъ имъ е опрѣдѣлилъ. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ е станалъ учитель, безъ да е опрѣдѣленъ за тази работа. Другъ е станалъ свещеникъ, безъ да е опрѣдѣленъ за тази работа. Трети е станалъ търговецъ, безъ да разбира нѣщо отъ търговията и т. н. Христосъ казва: „Нѣма тайна, която да не се открие“. Казвате: какво ще стане съ насъ? Не е въпросъ, какво ще стане съ васъ, но какво трѣбва да се прави за въ бѫдеще. Съврѣменнитѣ хора съ дошли до безизходно положение, благодарение на своето голѣмо незадоволство. И който има, е недоволенъ, и който нѣма, е сѫщо недоволенъ. Всѣки умира недоволенъ отъ живота и казва: като отидемъ на онзи свѣтъ, тамъ може да ни е подобрѣ. За кой свѣтъ разбиратъ тѣ? Да се говори за блаженство на онзи свѣтъ, безъ да сте придобили това блаженство тукъ, това е една вътрѣшна самоизмама. Когато човѣкъ умира, той трѣбва да знае, защо умира и дѣ ще отиде слѣдъ смъртьта си. И ако има извѣстно вѣрую, той трѣбва да знае, какво съдържа това вѣрую въ себе си. И ако има нѣкакво изкуство, той трѣбва да знае, какво съдържа то въ себе си. Ние трѣбва да имаме положителна наука. За да напрѣдва човѣкъ, той трѣбва да слѣдва идеала на своята душа. Докато българката сама тъчеше платната си, въ нея имаше идеалъ; откакъ прѣстана сама да тъче платната си и започна да носи черни дрехи и нейниятъ идеалъ изчезна. Като наблюдавамъ дрехитѣ и цвѣтоветѣ на дрехитѣ, съ които съврѣменнитѣ хора се обличатъ, намирамъ, че тѣ не допринасятъ нищо хубаво. На нѣкои хора, напримѣръ, не е позволено да носятъ черни дрехи. На други не е позволено да носятъ червени дрехи. Всѣки трѣбва да знае, какви дрехи може да носи. Казвате, че има мода на дрехитѣ, възприета отъ Парижъ, и вие ще се обличате споредъ тази мода. Обаче, парижкатата мода не е мѣродавна и за природата. При сегашното развитие на човѣчеството, най-добрѣ е хората да се обличатъ съ дрехи, които иматъ меки, приятни цвѣтове, за да се смекчаватъ чувствата имъ. Цвѣтоветѣ на дрехитѣ трѣбва да бѫдатъ такива, че да задоволяватъ и самия човѣкъ. Мнозина носятъ връзки или дрехи съ ярки, неподходещи за тѣхъ цвѣтове, които се отразяватъ врѣдно върху тѣхната нервна система. Носятъ ли дрехи съ такива цвѣтове, отъ тѣзи хора не могатъ да излѣзатъ нито художници, нито музиканти, нито учени. Религиознитѣ хора се обличатъ съ черни дрехи, но работитѣ имъ не вървятъ добрѣ. Всѣки цвѣтъ има свое прѣдназначение, което ученитѣ хора знаятъ. Напримѣръ, зелениятъ цвѣтъ е материалистически; червениятъ цвѣтъ е активенъ, той е цвѣтъ повече на животнитѣ; портокалениятъ цвѣтъ е на крайния индивидуализъмъ. Единственитѣ цвѣтове, които съотвѣтствуватъ на сегашното развитие на хората сѫ ясно-синия и ясно-жълтия. И затова, когато човѣкъ се чувствува недоволенъ, нека обърне погледа си нагорѣ, къмъ небето. Синиятъ цвѣтъ на небето дѣйствува успокоително. Възприеме ли този цвѣтъ въ себе си, той ще се домогне до онѣзи вибрации, които носятъ въ себе си животъ. Тъй щото, азъ говоря за цвѣтоветѣ не само като носители на извѣстни вибрации, но и като носители на животъ. Синиятъ цвѣтъ внася въ човѣка Истината. Тя пъкъ тонира умоветѣ на хората и ги прави свободни. Законътъ на свободата отваря сърцата на хората, разширява ги и дава просторъ на човѣшката воля. Истината дава тонъ на живота, Значи, между всички явления въ живота има неразривна връзка. Казвамъ: вие трѣбва да изучавате всички съврѣменни науки, но трѣбва да знаете ролята на всѣка една отъ тѣхъ. Изпѣете ли една пѣсень, кажете ли една дума, правете всичко това съзнателно! Това подразбира да знаете ролята на тоноветѣ и думитѣ, съ които си служите. Често хората казватъ за нѣщо: възможно е, допустимо е, мога да го направя и т. н. Изговаряте ли тѣзи думи въ тѣхния общъ смисълъ, нищо нѣма да постигнете. Искате ли, напримѣръ, да направите думата „мога“ мощна, прѣдъ нея трѣбва да поставите личното мѣстоимение „азъ“; иначе, буквата „м“ въ думата мога означава смърть. Това значи, че всичко можете да направите, но слѣдъ като умрете. Казвамъ: ако като поетъ, като художникъ или като музикантъ, вие не сте могли да направите нѣщо, докато сте живѣли на земята, та като умрете ли ще направите? Не се лъжете въ това! Умрете ли, ще ви направятъ единъ паметникъ и нищо повече. Обаче, кажете ли „азъ мога“, вие ще опитате плодоветѣ на вашия трудъ. Вие не трѣбва да умирате, че тогава да дойдатъ хората и да кажатъ; Богъ да прости този човѣкъ. Поне едно благо ни остави! Ние благодаримъ за такива пожелания — Богъ да ни прости! Чуете ли да казватъ хората за васъ така, станете отъ гроба и кажете: не желая да ми пожелавате това нѣщо, но елате да седнемъ всички заедно, да си поговоримъ, да ви дамъ едно угощение, и Богъ да ни благослови всички! Получите ли Божието благословение, вие всички ще си попѣете и поговорите музикално. И тъй, първото нѣщо, което трѣбва да имате прѣдъ видъ въ български езикъ, е да знаете значението на буквитѣ. Напримѣръ, буквата „и“ е свързана съ ума; буквата „а“— съ сърцето, а буквата „е“— съ волята. Ако си служите съ тия три звука при пѣнието, вие ще можете да се лѣкувате съ тѣхъ. Служете си съ буквата „и“, но не я поставяйте въ междуметието „ихъ“. Когато имате голѣмо неразположение, и дойде нѣкой при васъ, изпѣйте звука „и“, а слѣдъ това изговорете думата Истина. Значи, всѣка буква съдържа нѣщо тайно въ себе си. Това показва, че тайнитѣ работи въ нашия животъ трѣбва да се проучаватъ. Всички хора искатъ да бѫдатъ талантливи, гениални, но талантитѣ, гениалностьта се обуславятъ отъ много нѣща. Ако човѣкъ има недѫзи и недостатъци, той не може да бѫде талантливъ, а още помалко гениаленъ. Талантливитѣ, както и гениалнитѣ хора нѣматъ никакви недостатъци, никакви недѫзи. Споредъ васъ, и талантливитѣ, и гениалнитѣ хора иматъ недостатъци и слабости. Не, талантливиятъ и гениалниятъ човѣкъ не трѣбва да иматъ никакви слабости. Талантливиятъ и гениалниятъ човѣкъ, за да бѫдатъ такива, всичкитѣ имъ органи и чувства трѣбва да сѫ добрѣ развити. Казвате за нѣкого, че е талантливъ човѣкъ, но има извѣстни слабости. Ако, наистина, този човѣкъ е талантливъ това разбира, че поне областьта, въ която той е развилъ своя талантъ, е свободна отъ всѣкакви слабости и недѫзи. „Нѣма тайна, която да не се разкрие“. За изяснение на тази мисъль, ще приведа нѣщо отъ живота на Мойсея. Мойсей бѣше ученъ човѣкъ; той разполагаше съ всичката тогавашна мѫдрость, но си позволи да убие единъ египтянинъ, за да има доброто мнѣние на народа си. Обаче, слѣдъ това той трѣбваше дълго врѣме да изкупва своя грѣхъ. Той мислѣше, че неговото прѣстѫпление е скрито, но не излѣзе така. Единъ день, когато двама евреи се биеха, Мойсей отиде да ги примири, но единъ отъ тѣхъ се обърна къмъ него съ думитѣ: „Какво мислишъ да правишъ, и насъ ли искашъ да убиешъ, като онзи египтянинъ?“ Тогава Мойсей избѣга и отиде въ пустинята, дѣто прѣкара цѣли 40 години между овцитѣ, отъ които се учеше. Слѣдъ 40 години ангелъ Господенъ дойде при него и му каза: „Чухъ скърбитѣ и страданията на твоя народъ, затова ти ще отидешъ да ги освободишъ“. Мойсей бѣше смиренъ човѣкъ, затова каза на ангела: „Пратете нѣкой другъ вмѣсто менъ. Азъ съмъ негоденъ за тази работа“. — Не, ти ще отидешъ. Питамъ: вие пасли ли сте като Мойсея 40 години овцитѣ? Мойсей, такъвъ голѣмъ държавникъ, трѣбваше 40 години да прѣкара въ пустинята, да пасе овцитѣ. Едно липсваше на Мойсея, и той го научи отъ овцитѣ. Овцитѣ, които той пасе цѣли 40 години, прѣдставя израилския народъ. Чрѣзъ тѣхъ той опитваше душитѣ на всички евреи, които умираха въ Египетъ, защото се вселяваха въ овцитѣ. Казвате: възможно ли е човѣкъ да влѣзе въ една овца! Питамъ: ако нѣкой човѣкъ влѣзе въ касата на единъ богаташъ да го обере, това не е ли по-срамно, отколкото душата на нѣкой човѣкъ да влѣзе въ една овца? Човѣкъ може да влѣзе въ овцата, а може и да излѣзе; като душа, той е свобвденъ да постѫпва, както иска. Това не значи, че той остава завинаги свързанъ съ овцата. При това не мислете, че овцата и въ невидимия свѣтъ прѣдставя това, каквото и въ физическия. Въ невидимия свѣтъ овцитѣ живѣятъ колективно, и тамъ тѣ иматъ своя специална философия. Казвате: овцитѣ сѫ създадени, за да услужватъ на човѣка, като му даватъ вълна, месо и млѣко. Наистина, овцитѣ даватъ много нѣщо на човѣка, но за всичко това се държи точна смѣтка. Когато овцата срещне онзи, комуто е давала своята вълна, своето млѣко и месо, тя казва: Иване, врѣме е вече ти да ми върнешъ това, което едно врѣме ти дадохъ! Ако Иванъ не иска доброволно да върне това, което е взелъ отъ овцата, въ другъ животъ тѣ ще смѣнятъ мѣстата си: овцата ще дойде на неговото мѣсто, а той ще заеме мѣстото на овцата. — Възможно ли е да стане това? Питамъ: ако това ви се вижда невъзможно, какъ можа човѣкътъ, създаденъ по образъ и подобие Божие, да стане прѣстѫпникъ? Какъ може ангелътъ, който живѣе на небето чистъ и светъ животъ, като слѣзе на земята, да стане змия и да изкуси първата жена въ рая? Ако единъ ангелъ може да стане змия, защо човѣкъ да на стане овца? По-низкитѣ форми въ живота показватъ, че нѣкога е станало деградиране съ нѣкои отъ възвишенитѣ сѫщества. Въ това отношение трѣбва да знаете, че ако човѣкъ не живѣе по законитѣ на Бога, той може да се деградира. Това не трѣбва да ви плаши, но трѣбва да знаете, че единствениятъ вѣченъ и вѣренъ законъ седи въ изпълнение волята Божия. Изпълнява ли човѣкъ волята Божия, той вижда, че всичко въ свѣта е красиво. Защо? — Защото свѣтътъ е създаденъ отъ Бога. Азъ бихъ прѣдпочелъ да живѣя въ кѫщата на една овца, отколкото въ кѫщата на единъ богатъ, но прѣстѫпенъ човѣкъ. Азъ съмъ живѣлъ между овцитѣ и зная, какво има въ тѣхъ. Тѣ иматъ отлично сърце. Тамъ, дѣто има добро сърце, не липсва и култура. Азъ бихъ желалъ хората да иматъ благородни сърца като овцитѣ. Що се отнася до ума имъ, казвамъ: по умъ човѣкъ седи по-горѣ отъ овцата, но по сърце овцата седи по горѣ отъ човѣка. Затова, именно, Христосъ казва: „Моитѣ овци“ Значи, на съврѣменнитѣ хора липсва едно отъ качествата на овцитѣ, заради което тѣ трѣбва да живѣятъ между тѣхъ, да придобиятъ това качество. И тъй, великата задача на живота седи въ разбиране великия Божественъ законъ. Разберете ли този законъ, вие ще се доберете до тази велика наука да познавате себе си, да знаете значението на вашитѣ външни и вѫтрѣшни органи, Знаете ли значението на вашитѣ органи, вие ще можете чрѣзъ тази наука да ги поставите въ пълна взаимна хармония. Знайте, че всички органи, които съставятъ нашето тѣло, отъ най-голѣми до най-малки, иматъ велико прѣдназначение. Отъ тѣзи органи зависи нашето бѫдеще. Когато човѣкъ се обърне къмъ Бога, той трѣбва да измѣни състоянието на своитѣ вѫтрѣшни и външни органи, да внесе въ тѣхъ извѣстно подобрение; сѫщо така и въ своитѣ възгледи той трѣбва да внесе реформа, да стане съвършено новъ човѣкъ. Това значи да бѫде човѣкъ разуменъ. Велика е природата, и ние отвсѣкѫдѣ можемъ да черпимъ знания. Запримѣръ, Библията, като книга е важна въ това отношение, че въ нея сѫ събрани опитноститѣ и знанията на хората отъ редъ поколѣния насамъ. Въ тази книга е изложенъ животъ и учението на Христа, макаръ и въ съкратена форма, но който има просвѣтенъ умъ и чисто сърце, той може да се учи отъ всичко, което е изнесено тамъ. Просвѣтениятъ човѣкъ се учи отъ всичко; въ всички явления той намира непрѣривна връзка. По тази връзка той сѫди за онази цѣлокупность на живота, която се изразява въ цѣлата природа, въ цѣлия, козмосъ. Христосъ казва: „Нѣма тайна, която да не се разкрие.“ Това е само за разумния човѣкъ. Обаче, когато човѣкъ изгуби своето съзнание, както и пѫтя къмъ Бога, той ще се намѣри въ тайнитѣ на живота. Тайнитѣ нѣща сѫ само за глупавитѣ, а явнитѣ — за разумнитѣ хора. Тъй щото, искате ли да ви се разкриятъ тайнитѣ на живота, да придобиете стабилность, вие трѣбва да бѫдете ученици. Не се грижете да си осигурите мѣста за онзи свѣтъ. Мнозина казватъ: да се осигуримъ, да си купимъ мѣста, дѣто ще ни закопаятъ. Не се грижете за това. — Ама искаме да бѫдемъ близко до нашитѣ майки и бащи. Казвамъ: ако търсите вашитѣ майки и бащи, вашитѣ баби и дѣди по гробищата, вие се самоизлъгвате. Душитѣ на хората не оставатъ на земята. Арахангелъ Михаилъ има грижа за това; той ще опрѣдѣли мѣстото на всѣка душа. На васъ прѣдстои да се приготвите за този день, когато Арахангелъ Михаилъ ще дойде, ще похлопа на вратата ви и ще каже: излѣзте вие, културнитѣ хора, отъ своитѣ стари кѫщи! Сега доброто сѣме, за което говори Христосъ въ прочетената глава, прѣдставя разумнитѣ хора, които разбиратъ Божия Законъ. Които не разбиратъ Божия Законъ, тѣ прѣдставятъ сѣмената, които сѫ паднали на пѫтя, на пѣсъчливата почва и между трънетѣ. Като знаете това, не се лъжете, че имате Божия Духъ въ себе си. Идването на Духа Божий въ човѣка прѣдставя продължителенъ процесъ на разширение и на придобиване на свѣтлина. Постоянна свѣтлина трѣбва да има човѣкъ! Той трѣбва да расте отъ слава въ слава, отъ свѣтлина въ свѣтлина и отъ доброта въ доброта. Нѣкой казва: азъ имамъ Божията Любовь. Въ тази любовь има градация. Започне ли човѣкъ да придобива Божията Любовь, той постепенно се разширява, докато събере всички хора въ себе си. Засега въ сърцата на хората нѣма мѣсто за всички. Не е достатъчно човѣкъ само да обича хората, но той трѣбва да бѫде въ връзка съ тѣхъ, както и съ ангелитѣ, да почувствува и тѣхната любовь и култура. Казвате: еди-кои си хора сѫ заблудени. Какво значи заблуденъ човѣкъ? Заблудениятъ човѣкъ има на лицето си було. Обаче, хората, които наричатъ заблудени, нѣматъ никакво було. Тогава нека хората, които не минаватъ за заблудени, да кажатъ, отдѣ сѫ дошли на земята? Тѣ ще отговорятъ, че не знаятъ. Какъ да не знаятъ? Нали не сѫ заблудени? Слѣдователно, когато казвате, че нѣкои хора сѫ заблудени и се занимаватъ съ глупости, вие трѣбва точно да опрѣдѣлите, въ какво седи тѣхното заблуждение и какви сѫ глупоститѣ, съ които тѣ се занимаватъ. И тъй, ако всичко, което ви говоря, разглеждате въ букваленъ смисълъ, вие ще извадите отъ думитѣ ми нѣкаква крива философия; обаче, ако въ тѣхъ разберете законитѣ, които дѣйствуватъ въ разумната природа, тогава ще разберете и смисъла на цѣлокупния животъ. Човѣкъ трѣбва да учи! Дойдете ли до науката, знайте, че тамъ нищо даромъ не се дава. За да придобиете Божествената наука, отъ васъ се изискватъ голѣми и постоянни усилия. Сега, впрегнете на работа вашия умъ, вашето сърце и вашата воля, ако искате да се домогнете до тайнитѣ, които Богъ е вложилъ въ самата природа. Днесъ тайнитѣ на Царството Божие сѫ скрити отъ хората, но въ Божия планъ е прѣдвидено да се разкриятъ само за готовитѣ души. Бесѣда отъ Учителя, държана на 17 мартъ, 1927 г. въ г. София

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Иди повикай мѫжа си! Казва ѝ Исусъ: „Иди повикай мѫжа си и ела тукъ“. Иоана 4:16 Прочетената глава отъ евангелието на Иоана е една отъ важнитѣ глави. Въ нея Христосъ засѣга важни положения отъ живота. Ние виждаме, какъ Христосъ, като дошълъ до този кладенецъ, пожелалъ да пие вода, но не могълъ да си извади, понеже нѣмалъ вѫже. Затова, като видѣлъ, че жена самарянка идѣла да си налѣе вода, Той се обърналъ къмъ нея съ думитѣ: „Ще те помоля да ми направишъ една услуга, да ми дадешъ малко вода“. По този начинъ Христосъ влѣзълъ въ разговоръ съ тази жена. Той говорилъ за съврѣменнитѣ традиции, които сѫществували по това врѣме въ свѣта. Жената се зачудила, какъ така единъ евреинъ, единъ израилтянинъ се осмѣлява, споредъ тогавашнитѣ традиции, да говори съ жена и да иска отъ нея вода. Това положение е подобно на едно отъ положенията въ турския законъ, споредъ което се забранявало на всѣки турчинъ да иска и да пие вода отъ ханъмка. Осмѣли ли се нѣкой турчинъ да прѣстѫпи този законъ, съ това той може да създаде източенъ въпросъ. Традиции сѫ това! Днесъ никой човѣкъ не е свободенъ отъ традиции. По цѣлия свѣтъ, между всички народи сѫществуватъ редъ традиции. Всички стремежи на съврѣменното човѣчество се свеждатъ къмъ желанието имъ да се освободятъ отъ тия традиции и да постигнатъ съвършенство на своята душа. Връзкитѣ, които сѫществуватъ между съврѣменнитѣ хора, отъ които тѣ и до днесъ носятъ лоши послѣдствия, азъ наричамъ неразумни връзки. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ много обича да играе на игрището прѣдъ хората, да се показва за голѣмъ юнакъ, но случайно единъ день той пада, счупва крака си и дълго врѣме слѣдъ това носи лошитѣ послѣдствия на своето неразумно желание. И когато хората го питатъ, защо куца, той трѣбва да кажа: азъ куцамъ поради своитѣ стари традиции и желания, да се покажа прѣдъ свѣта голѣмъ юнакъ и добъръ борецъ. Най напрѣдъ Христосъ засѣга въпроса за личнитѣ отношения между мѫже и жени. Даже и ученицитѣ на Христа, като видѣли Учителя си да се разговаря съ жена — самарянка, казали въ себе си: какъ е възможно нашиятъ Учитель да се разговаря съ жена и да излѣза отъ рамкитѣ на старитѣ традиции? Христосъ каза на тази жена: „Ако ми дадешъ да пия отъ водата на този изворъ, единъ день азъ ще ти дамъ отъ моята вода, отъ която, като пиешъ веднъжъ, никога нѣма да ожаднявашъ. Тази вода носи въ себе си Вѣчния Животъ“. Самарянката, като чула думитѣ на Христа, казала: „Дай ми тогава отъ тази вода, за да не ожаднявамъ никога и да не става нужда да дохождамъ повече на този изворъ“, Тя прибързала да поиска отъ тази вода, както всички хора бързатъ, когато искатъ материални блага. Запримѣръ, съврѣменнитѣ хора искатъ веднага да се въдвори Царството Божие на земята и за това се запитватъ: кой е причината, че Царството Божие не може още днесъ да се въдвори? Питамъ: какъ може да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ хора? Какъ е възможно да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ мѫже и жени при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между братя и сестри при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между учители и ученици при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ свещеници, проповѣдници, владици и тѣхнитѣ пасоми при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Какъ може да се въдвори миръ и любовь между съврѣменнитѣ управници и управляеми при сегашнитѣ имъ разбирания за живота? Традиции сѫ това! Всѣка държава има свои традиции. Отъ тия традиции много държави сѫ загинали. Традициитѣ прѣдставляватъ вѫтрѣшния консерватизъмъ на хората, който често ги спъва. Нѣкой казва: какъ е възможно азъ да взема мотика и да отида да копая нѣкое лозе, или да взема цигулка и да отида да свиря прѣдъ хората, да ги забавлявамъ, когато съмъ роденъ отъ родители съ високо произхождение? При това високо произхождение, азъ трѣбва да стана рентиеръ, да получавамъ пари, съ които често да ходя въ странство, да се разхождамъ съ автомобили, да посѣщавамъ театри, концерти и т. н. Споредъ мене, съврѣменнитѣ хора, намѣсто да се разхождатъ съ автомобили, тѣ разхождатъ автомобилитѣ си. Нѣкой казва: азъ се разхождамъ съ автомобилъ. Не, въ сѫщность ти разхождашъ автомобила, а не той тебе. Тъй щото, първо Христосъ засѣга материалнитѣ въпроси, личнитѣ отношения. Послѣ Той засѣга общественитѣ отношения и най-послѣ засѣга въпроса за вѫтрѣшнитѣ отношения и за вѫтрѣшнитѣ вѣрвания на хората. Казва Му самарянката: „Господине, гледамъ, че си пророкъ и всичко знаешъ. Бащитѣ ни въ тази гора се покланяха, а вие казвате, че Ерусалимъ е мѣстото, дѣто трѣбва да се кланяме“. Казва ѝ Исусъ: „Жено, хвани ми вѣра, че иде часъ, когато нито въ тази гора, нито въ Ерусалимъ ще се поклоните на Отца“. Тукъ думата „гора, планина“ е употрѣбена въ символистически смисълъ. Подъ думата планина не се е разбирало това, което ние днесъ схващаме. Хората на миналото не сѫ били толкова глупави, да се кланятъ на планина. Подъ думата планина тѣ сѫ разбирали умнитѣ хора, а за умни хора тѣ сѫ считали своитѣ дѣди и прадѣди, на които сѫ се кланяли. Планината прѣдставлява материалната страна на въпроса. Ерусалимъ пъкъ прѣдставя мѣстото, отдѣто се разнася културата. Значи, тогавашнитѣ хора се кланяли на културата. И съврѣменнитѣ хора казватъ: ние, културнитѣ хора, трѣбва да признаваме науката, изкуствата, музиката и на тѣхъ да се покланяме. Христосъ казва на жената: „Споредъ вашитѣ вѣрвания, дѣйствително, вие трѣбва да се кланяли и на тази планина, както и въ Ерусалимъ, но иде врѣме и сега е, когато истинскитѣ покойници ще се поклонятъ Отцу съ Духъ и Истина“. Споредъ гръцката митология, старитѣ гърци се кланяли на планината, съ което тѣ символизирали юначеството, героизма. Ако съврѣменнитѣ хора разбираха дълбокия смисълъ на тази митология, тѣ биха разбрали, защо, именно, старитѣ гърци се кланяли на планината. Питамъ: нима апашътъ, който отива да обере касата на нѣкой банкеръ, не се моли прѣдъ нея? Той сѣда на колѣнѣ прѣдъ касата и започва да я човърка, да ѝ чете една, двѣ, три молитви, докато най-послѣ касата каже: хайде, като имашъ голѣмо постоянство, вземи си нѣщо отъ мене! Обаче, притежательтъ на касата не признава молитвитѣ на този апашъ и търси случай, да го улови и накаже. Христосъ казва на самарянката: „Бѫдещитѣ поклонници, които ще иматъ живата вѣра въ себе си, нѣма да се кланятъ нито на тази планина, нито въ Ерусалимъ, но ще се кланятъ на Отца съ Духъ и Истина“. Да се поклони човѣкъ съ Духъ и Истина, той трѣбва да знае, какво нѣщо прѣдставлява душата му. Това не значи, че като душа, той е нѣщо особено отъ другитѣ. Не, той трѣбва да познава душата си — нищо повече! Той трѣбва да знае и разбира въпроса за душата само за себе си, а не съ цѣль да доказва на хората, какво нѣщо въ сѫщность е душата. Какво нѣщо прѣдставлява той като душа, отъ това хората не се интересуватъ. Този въпросъ интересува самия него. Не е въпросътъ за душата вънъ отъ човѣка, но важенъ е въпросътъ, какво прѣдставлява човѣкъ въ свѣта, като проявяваща се душа. Освѣнъ това, човѣкъ трѣбва да знае за себе си, какво прѣдставлява той като духъ, и най-послѣ той трѣбва да знае, какво нѣщо е Богъ, безъ да се стреми да докаже това и на другитѣ хора. Знае ли човѣкъ тия три въпроса за себе си, той се намира вече въ правия пѫть. Познаванато на тия три важни въпроси съставлява великата бѫдеща култура, която може да съгражда, да поставя здрави основи въ живота на човѣка. Нѣкой ще каже: докажете ни, че има душа и духъ. Азъ мога въ петь минути да ви докажа, сѫществуватъ ли душата и духътъ, или не, безъ да ви аргументирамъ или доказвамъ този въпросъ теоретически, както правятъ нѣкои отъ философитѣ, като Кантъ, Шопенхауеръ и т. н, Какъ ще направя това? — Ще извадя душата отъ тѣлото на нѣкого, и той веднага ще падне на земята. Слѣдъ това пакъ ще я върна назадъ. Послѣ ще го питамъ: какво видя? — Видѣхъ, че на земята лежеше човѣкъ, който напълно приличаше на мене. Какво ще кажешъ сега, сѫществува ли душа, или не? Отъ сѫщия човѣкъ азъ мога да извадя още двама и ще го питамъ: кой е този, който лежи на земята и не говори? Кой е този, който мисли, разсѫждава и говори и най-послѣ, кой е този, който свързва и двамата? Този, който лежи на земята и не може да говори, това е облѣклото, материята, въ която душата е облѣчена. Този, който мисли, разсѫждава и говори, това е самата душа, а този, който свързва и двамата, това е духътъ на човѣка. Ще кажете: щомъ е така, направете този опитъ, да го провѣримъ. Ако е въпросъ за фокуси, азъ мога да направя този опитъ въ петь минути, но не е работата тамъ. Ние не защищаваме никаква клауза, но разглеждаме въпроса по сѫщество. Всѣка душа трѣбва да се развива въ своята сѫщина, но това не значи, че тя трѣбва да придобива нѣща, които не сѫ вложени въ нея. Въ свѣта има погрѣшни схващания по много въпроси, но ученитѣ знаятъ, какъвъ е пѫтьтъ на човѣчеството. Тѣ знаятъ, че човѣкъ не може да придобие нищо ново, но трѣбва да развива вложеното въ своята душа и въ своя духъ. Човѣкъ нищо не придобива на земята, но развива вложеното въ него. Че е така, питамъ: може ли човѣкъ да занесе съ себе си спечеленото богатство въ онзи свѣтъ? Нѣкой човѣкъ може да е свършилъ и четири факултета, да е придобилъ много знания въ главата си, обаче, единъ день, когато тръгне за онзи свѣтъ, той нѣма да занесе съ себе си нищо отъ това знание. Ето защо, съврѣменнитѣ хора казватъ: когато човѣкъ умре, всичко се свършва съ него. Тѣ сѫ прави само въ това отношение, когато не признаватъ сѫществуването на душата. Българитѣ, като не могатъ да разрѣшатъ нѣкой въпросъ, употрѣбяватъ поговорката: „Чуждото нѣщо на връхъ Великъ-день се взима“. Да, взима се само това, което е взето на заемъ. Всѣко нѣщо, което сте взели на заемъ, е чуждо. Сѫщото нѣщо може да се каже и за религията. Нѣкой казва: моитѣ баща и майка, моитѣ дѣдо и прадѣдо сѫ вѣрвали въ това и това, тѣ сѫ се кланяли на планината, затова и азъ ще вървя по тѣхния пѫть. Това значи да взимашъ вѣрвания на заемъ. Значи, щомъ неговитѣ отци се кланяли на тази гора, и той ще се кланя на нея. На този човѣкъ казвамъ: ти си самарянинъ. Другъ казва: азъ ще се кланямъ на тази църква. — Ти си евреинъ. Христосъ казва: „Който е дошълъ до новитѣ разбирания на живота, той нито на тази гора ще се кланя, т. е. нито на своитѣ отци, нито въ Ерусалимъ, т. е. нито на старитѣ религии и култури, но ще се кланя на Отца съ Духъ и Истина“. Дойде ли човѣкъ до послѣдното положение, да се кланя на Отца съ Духъ и Истина, споредъ Христа, той е човѣкъ съ пробудено съзнание, самосъзнание, подсъзнание и свърхсъзнание. Пробудятъ ли се тия нѣща въ човѣка, той вече може да влиза въ връзка съ живата природа, т. е. съ външната страна на Бога. По този начинъ Духътъ, който живѣе въ него, ще принесе своето поклонение и служене на Бога. Подъ думата поклонение съврѣменнитѣ хора разбиратъ колѣничене на земята. Това не е поклонение. Много хора, като отиватъ на църква, кланятъ се, колѣничатъ на земята, съ което искатъ да прѣдставятъ, че сѫ истински християни и служатъ на Бога. Обаче, сѫщитѣ тия хора обиратъ бѣднитѣ вдовици, продаватъ и послѣдната имъ вещь. Като се върнатъ дома си, пакъ колѣничатъ прѣдъ Бога. Отидете ли при тѣхъ за нѣкаква услуга, още при първата дума ще ви продадатъ. Това не е никакво служене на Бога. Христосъ каза на самарянката; „Иди и повикай мѫжа си!“ Защо ѝ каза така? Това показва, че мѫжътъ играе важна роль въ живота. Отговори жената и рече: „Нѣмамъ мѫжъ“. Каза ѝ Исусъ: „Право си казала, че нѣмашъ мѫжъ, защото петима мѫже си водила, и този, когото сега имашъ, не ти е мѫжъ.“ Петьтѣ мѫже показватъ, че тази жена е служила на своитѣ чувства. Прѣдъ хората и прѣдъ Бога тя не е имала единъ законенъ мѫжъ. Христосъ ѝ каза: „Това си право рекла“. Значи, Той намѣри въ тази жена една благородна чърта, че не лъже, но винаги говори Истината. Ако днесъ дойде Христосъ и се спре прѣдъ нѣкой изворъ, какво ще кажатъ хората, които посѣщаватъ този изворъ? Азъ зная, какво мислятъ религиознитѣ хора по този въпросъ. Тѣ мислятъ, че като дойде Христосъ на земята, най-първо трѣбва да излѣзатъ свещеницитѣ съ своитѣ корони и хоругви, съ пѣсни и музика, а послѣ останалитѣ хора. Слѣзе ли Христосъ на земята, кракътъ Му нѣма да стѫпи въ никой европейски градъ. Той ще срещне всички богати, всички поети, художници, музиканти, учени и ще ги попита, на кого сѫ служили досега. Слѣдъ това ще отиде при майкитѣ и при бащитѣ и ще ги попита, на кого сѫ служили досега. И тогава Христосъ ще каже: „Идете сега и повикайте вашитѣ мѫже, своитѣ възлюбени, на които сте дали сърцето си, тѣ да ви прѣпорѫчатъ. Отъ тѣхъ ще заключа, какви сте били въ живота си. Защо трѣбваше да дойде мѫжътъ на тази жена? — За да се произнесе за нея. Никой другъ, освѣнъ мѫжътъ, не може да познае жената. Нѣкой казва: дълбоко е женското сърце! Дѣйствително, дълбоко е женското сърце! Никой не може да го познае и измѣри, защото е голѣма неговата мѣрка. Само една мѣрка може да опрѣдѣли голѣмината на женското сърце. Коя е тази мѣрка? — Мѫжкото сърце. Само мѫжкото сърце може да прѣплава океана на женското сърце. Никакъвъ другъ корабъ не е въ състояние да прѣплава този океанъ. Само мѫжкото сърце е издържало на буритѣ и на вълнитѣ на този океанъ. Колкото бури и вълни да има въ този океанъ, мѫжкото сърце е въ състояние да го прѣплава, и то благодарение на женското сърце, което го пази. Слѣдователно, мѫжкото сърце е мѣрка за дълбочината на женското сърце. Чрѣзъ мѫжа се опрѣдѣля характера на женското сърце. Ако жената е сухичка, тя ще си избере малко пълничъкъ мѫжъ. Ако тя е пълничка, ще си избере малко деликатенъ, височъкъ мѫжъ. Ако чувствата на нѣкоя жена сѫ силно развити, тя трѣбва да си избере мѫжъ съ силно развитъ умъ. Законътъ за контраститѣ се проявява навсѣкѫдѣ въ живота. Като говоря за отношенията между мѫже и жени, азъ разглеждамъ вѫтрѣшния смисълъ на тия отношения, а не повърхностнитѣ отношения. Нѣма смисълъ да се говори за повърхностни отношения, понеже тѣ не прѣдставляватъ здрави връзки. Природата признава само Божествени връзки, само Божествени отношения между мѫже и жени. Мѫжътъ и жената прѣдставляватъ души, които сѫ излѣзли отъ Бога. Освободете мѫжа отъ неговата форма, както и жената отъ нейната форма и наблюдавайте, какъ тѣ ще се обичатъ, като души. Слѣдователно, отъ гледището на висшата математика, като съберете тия двѣ души и ги слѣете въ една, тѣхната свѣтлина ще се увеличи два пѫти повече. Сѫщеврѣменно и топлината на тия души ще се увеличи два пѫти. При това, ние не говоримъ за топлина, която изгаря, но за топлина, която носи животъ въ себе си. Щомъ топлината и свѣтлината на тия души се увеличи два пѫти, едноврѣменно съ това ще се увеличи и тѣхната интелигентность, както и всички останали способности. Докато между душитѣ не става такова съчетание, бѫдещата култура нѣма да се създаде. За въ бѫдеще мѫжетѣ и женитѣ нѣма да се женятъ, но ще се съчетаватъ като души, ако искатъ да създадатъ ново поколѣние, което да бѫде носитель на нови идеали, на новъ животъ. Бѫдещитѣ хора трѣбва да станатъ носители на възвишенъ, Божественъ идеалъ. Любовьта не се изразява само въ близость между хората, нито само въ хващане на рѫцѣ, или само въ гледане въ очитѣ. Да гледашъ човѣка право въ очитѣ, това подразбира да гледашъ прѣзъ прозорцитѣ въ неговата освѣтлена стая. Христосъ казва: „Иди и повикай мѫжа си и ела тукъ“. Питамъ: какъ ще познаете мѫжетѣ? Едно врѣме, когато Богъ създаде Адама, той имаще мѫжка форма. Богъ бѣше Учитель на Адама и му прѣподаваше уроци по всички прѣдмети. Адамъ бѣше отличенъ геологъ. И до сега има запазени цѣли глави написани отъ него по геология. Адамъ бѣше отличенъ астрономъ и отличенъ естественикъ, отъ него има написани по нѣколко глави върху тия прѣдмети. Адамъ бѣше и добъръ градинарь. Съврѣменнитѣ градинари би трѣбвало да се поклонятъ на Адама за неговитѣ знания и опитности по градинарство. Сѫщеврѣменно Адамъ бѣше и отличенъ астрологъ. Той знаеше влиянието на слънцето и на планетитѣ върху човѣка, както и отношенията, които сѫществуватъ между тѣхъ. Питамъ: знаятъ ли съврѣменнитѣ астрономъ и астролози причинитѣ за поставянето на планетитѣ въ извѣстни съотношения и дистанции една къмъ друга? Запримѣръ, защо, когато Сатурнъ и Марсъ дойдатъ въ извѣстно съотношение съ земята, всѣкога на земята наставатъ голѣми пертурбации? Мнозина считатъ тия нѣща за суевѣрия, но казвамъ: нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не вѣрва въ суевѣрията. Не мислете, че суевѣрията почиватъ на нѣкакви илюзии. Не, въ суевѣрията има извѣстна доза истина. Мнозина се смѣятъ на хората, които вѣрватъ въ урокитѣ и ги отричатъ. Казвамъ: има уроки въ свѣта. На какво се дължатъ тѣ? Азъ ще ви обясня, на какво се дължатъ урокитѣ. Запримѣръ, като ви погледне нѣкой човѣкъ, вие започвате да се чувствувате неразположенъ, заболява ви глава. Мнозина казватъ, че това се дължи на уроки. Има хора, които, като погледнатъ нѣкой биволъ, или нѣкоя крава, тѣ веднага заболяватъ и умиратъ. Причината на това се дължи на силния погледъ, който този човѣкъ е отправилъ къмъ васъ, или къмъ даденото животно. Силниятъ погледъ пъкъ се дължи на електричеството, което излиза отъ лицето. или отъ очитѣ на този човѣкъ. Това електричество се отправя къмъ васъ, и ако не можете да го асимилирате, то ще произведе у васъ извѣстна дисхармония, която ще се отрази върху организма ви. Има баби, които знаятъ да лѣкуватъ урочасали хора по много простъ начинъ. Тѣ взиматъ едно здраво яйце, чукнатъ го въ челото на бивола, или на урочасалия човѣкъ, и той въ скоро врѣме се окопитва. Яйцето лѣкува, като поглъща излишната енергия, която се е натрупала въ организма на човѣка, и по този начинъ той се освобождава отъ своето болезнено състояние. Нѣкой казва: щомъ е така, и азъ мога да лѣкувамъ урочасали хора. Не, всѣка баба не може да лѣкува; само тази баба лѣкува, която е добъръ проводникъ на това електричество. Значи, нейниятъ организъмъ трѣбва да издържа на влиянията, които се отдѣлятъ отъ болния. Сѫщото може да се каже и за лѣкаритѣ. Много лѣкари лѣкуватъ болни, но малцина иматъ добри резултати при лѣкуването. Малко хора сѫ родени за лѣкари. Истинскиятъ лѣкарь трѣбва да прѣдставлява срѣда, прѣзъ която болестьта може да излѣзе навънъ. Лѣкарьтъ трѣбва да вземе нѣщо отъ болния. Сѫщеврѣменно той трѣбва да даде нѣщо на болния. Една болна жена пристѫпи до Христа и си казваше: „Ако се допра само до дрехата Му, ще оздравѣя“. Защо оздравѣ тази жена? — Защото отъ дрехата на Христа излѣзе сила, която я излѣкува. Много отъ съврѣменнитѣ лѣкари не могатъ да иматъ резултатъ понеже не даватъ нищо отъ себе си. Въ всѣка работа човѣкъ трѣбва да вземе нѣщо и да даде нѣщо. Питамъ: на какво се дължатъ неуспѣхитѣ на съврѣменнитѣ хора?—На тѣхната немарливость въ изпълнение на своитѣ обязаности и задължения къмъ Първата Причина. Въ това отношение и Адамъ бѣше немарливъ. Той се прѣдставяше прѣдъ Бога коректенъ, изпълнителенъ, но въ сѫщность не гледаше добрѣ работитѣ си, бѣше малко мързеливъ, нехаенъ. Той криеше отъ Бога нѣщо. Като отиде Богъ при Адама и видѣ, че работитѣ му не вървятъ добрѣ, Адамъ каза: Господи, самъ не мога да върша добрѣ работитѣ си. Да бѣхъ ималъ поне една другарка, съ нея заедно бихме могли добрѣ да уредимъ живота си. Господъ му отговори: щомъ е въпросътъ за другарка, която да ти помага, това е лесна работа. Тогава Богъ го приспа и отъ реброто му извади жената, която бѣше скрита въ него. Адамъ, като видѣ жена си, своята другарка, веднага се засмѣ и зарадва, както момъкътъ се радва, като види нѣкоя красива мома. Азъ често съмъ наблюдавалъ, какъвъ ефектъ произвежда момата, или жената върху мѫжетѣ. Срѣщамъ единъ момъкъ, който нѣма петь пари въ джоба си и го наблюдавамъ, какъ, като види нѣкоя мома, веднага се засмива, зарадва се, като че е получилъ нѣкакво богатство. И наистина, богатство е момата. Момъкътъ казва: докато имамъ тази мома, всичко мога да направя въ свѣта. Така мислѣше и Адамъ, но не издържа изпита си. Въ райската градина той бѣше поставенъ на изпитъ. Богъ му бѣше казалъ: другарката, която ти давамъ, пази като зеницата на очитѣ си! Никога не я оставяй сама, защото изгубишъ ли я отъ очитѣ си, повече не можешъ да я върнешъ. Обаче, този день, именно, когато Ева бѣше излъгана отъ змията, Адамъ се занимаваше съ своитѣ материални работи и не можа да придружи Ева, да се разходи заедно съ нея. Ева излѣзе сама на разходка, добрѣ облѣчена, съ бѣла рокля, прѣпасана съ хубавъ коланъ, добрѣ вчесана, съ прѣдадена коса, съ червени устнички, подобно на съврѣменнитѣ модерни жени. Въ Библията се казва, че Ева била гола. Друго нѣщо се разбира подъ думата голъ човѣкъ. Въ сѫщность и Адамъ, и Ева сѫ били хубаво облечѣни. Красавица била Ева! Въ това врѣме Адамъ, който билъ заетъ съ своитѣ материални работи, си казвалъ: Какво страшно може да има въ райската градина, та да не може Ева да остане сама? Може ли тукъ да дойде нѣкакъвъ дяволъ, да я изкуси? Щомъ е въ рая, тя е въ безопасно мѣсто. Обаче, тъкмо този день дошли единъ духъ отъ Сатурна и единъ отъ Марса, заедно съ които влѣзълъ и дяволътъ. Лошото съчетание, което имало между Сатурнъ и Марсъ били причина да изгуби Адамъ своята другарка, която и до днесъ още не може да намѣри. И до сега още хората се питатъ, иматъ ли душа, или нѣматъ. Казвамъ: благодарете, че Ева бѣше сърцето, а не душата на Адама. Богъ направи Ева отъ сърцето на Адама, а не отъ неговата душа. Казва ѝ Исусъ: „Иди повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Този стихъ се отнася до единъ вѫтрѣшенъ принципъ въ живота. Дойде ли човѣкъ до положението на истински религиозенъ той ще се обърне къмъ благородното, къмъ възвишеното и мощното въ себе си, което опрѣдѣля неговия характеръ. Когато човѣкъ иска да намѣри Истината, той трѣбва да се обърне къмъ душата си, Това не подразбира, че душата е нѣщо материално, но човѣкъ трѣбва да се обърне къмъ нея за да събуди дѣятелностьта на своя организъмъ. За да стане това, човѣкъ трѣбва да има въ себе си единъ вѫтрѣшенъ материаленъ обектъ. Какъвъ може бѫде обектътъ, който събужда дѣятелностьта на човѣка? Науката, изкуствата, музиката не могатъ да бѫдатъ този обектъ, тѣ сѫ само врѣменни занятия за човѣка. Питамъ тогава: коя е единствената сериозна работа въ свѣта? Единствената сериозна работа въ свѣта е Любовьта, да люби човѣкъ. Любовьта е първата и найсериозна работа за човѣка. Както съврѣменнитѣ хора любятъ, това ние наричаме занятие. Рече ли човѣкъ да заработи съ Любовьта, като велика, мощна сила, неговата душа и духъ се събуждатъ, и той влиза вече въ връзка и съ физическия, и съ духовния, и съ Божествения свѣтъ. Само по този начинъ човѣкъ може да разбере отношенията, които сѫществуватъ между тия свѣтове, както и смисъла на цѣлокупния животъ. Обаче, за да се домогне той до тѣзи работи, отъ него се изисква да направи връзка съ Бога. Има ли тази връзка, той ще може вече да люби правилно и да намѣри красивитѣ съчетания въ цѣлокупния животъ. Въ живота на всеки човѣкъ има само десеть възможности, да започне той съ Любовьта. Всѣка година има само една възможность да работи съ Любовьта. И на всѣки десеть години има пакъ само по една възможность да работи съ Любовьта. Всичкото останало врѣме на човѣка е опрѣдѣлено само за занимание. Нѣкой казва: какво нѣщо е Любовьта? Започнете ли да любите, очитѣ ви се отварятъ, и вие виждате, какво нѣщо е животътъ и неговата красота. Човѣкътъ на Любовьта не може да се смущава отъ разни ДУМИ, отъ казано-речено. Човѣкътъ на Любовьта минава за най-богатъ, за най-силенъ прѣдъ всички хора. Той не е богатъ като ония милионери които въ нѣколко години могатъ да разпилѣятъ своето богатство. Човѣкътъ на Любовьта е отъ онѣзи богати, които разполагатъ съ своята магическа прѫчица навсѣкѫдѣ. Съврѣменната наука дава възможность на човѣка да си служи съ магическата прѫчица. Тя признава това изкуство. Казвамъ: магията е достояние само на любещия човѣкъ. Нѣкои раздѣлятъ магията на черна и на бѣла. Споредъ мене и едната, и другата магия сѫ полезни, но и двѣтѣ трѣбва да се употрѣбяватъ съ любовь. Не се ли употрѣбяватъ съ любовь, тѣ нѣматъ добри резултати. Всѣка магия, която е употрѣбена безъ любовь, въ края на краищата е свършвала съ фалиментъ; при това тя е разрушавала живота не само на единъ човѣкъ, но и живота на цѣлъ народъ. Ако нѣкой магъ става причина за разрушението на цѣли общества и народи, неговата магия, въ заключение, се напълно провалява, Когато резултатитѣ на магията сѫ врѣдни, това показва, че тя си служи съ разрушителнитѣ сили на природата. Казвамъ: не мислете, че свѣтътъ, въ който живѣемъ, е безопасенъ. Въ природата има извѣстно количество недиференцирана материя и сили, които трѣбва да се трансформиратъ, да се облагородятъ и така да се впрегнатъ въ работа. Много учени, като не подозиратъ това нѣщо, бутатъ съ прѫчицата си, дѣто трѣбва и не трѣбва, и въ резултатъ на това ставатъ експлозии въ ретортитѣ имъ; вслѣдствие на тѣзи експлозии и тѣ, и ретортитѣ имъ, и цѣлата наука хвръкватъ въ въздуха. Казвате за нѣкои: учени хора сѫ тия! Прѣди всичко бѫдещитѣ учени хора трѣбва да работятъ съ Любовьта. Нѣкой казва: сърцето ми гори отъ любовь. Въ любовьта на човѣка трѣбва да взиматъ участие и съзнанието, и самосъзнанието, и подсъзнанието, и свръхсъзнанието, както и неговитѣ умъ и сърце, а сѫщо така и неговитѣ душа и духъ. Взиматъ ли тия нѣща участие въ любовьта му, вие имате прѣдъ себе си истински човѣкъ. Слѣдователно, ако писательтъ е проникнатъ отъ тази любовь, като топне перото си въ мастилото, той ще напише нѣщо велико и красиво. Казва ѝ Исусъ: „Иди и повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Апостолъ Павелъ казва: „Азъ ви сгодихъ за единъ мѫжъ.“ За кого говори той? — За Христа. Ако подъ думата мѫжъ разбирате Христа, тогава какъ ще разберете тази мисъль въ нейната дълбочина? Вие трѣбва да разбирате възвишеното и благородното, което апостолъ Павелъ е внесълъ въ тѣзи думи. Разбирате ли смисъла на тия думи, тѣ сѫ въ сила да повдигнатъ душата на човѣка. Кой човѣкъ не е пѫдѣлъ Христа, когато Той е дохождалъ при него? Щомъ дойде Христосъ при васъ, вие веднага започвате да Му разправяте своитѣ дертове и недобори: дъщеря ви или синъ ви били невнимателни къмъ васъ, или жена ви била лоша, или че нѣмате кѫща, нѣмате нови обуща, нѣмате срѣдства да се прѣпитавате и редъ подобни въпроси. Въ резултатъ на тия оплаквания, Христосъ ще ви погледне, ще ви изслуша внимателно и ще отиде на друго мѣсто, да види, тамъ какъ ще Го посрещнатъ. Тогава вие оставате сами, недоволни отъ себе си, и тръгвате да търсите Христа. Тукъ Го търсите, тамъ Го търсите, но никѫдѣ не Го намирате. Днесъ всички хора търсятъ Христа, искатъ Той да имъ се яви. Всѣки е подалъ своето заявление до Него: единъ иска пари, другъ иска хлѣбъ, трети иска кѫща, всички чакатъ отговоръ на своитѣ заявления. Какъ мислите, толко години сѫ необходими, за да разгледа Христосъ заявленията на всички хора? Хиляди и милиони заявления сѫ подадени до Него. Нѣкой поетъ казва: азъ подадохъ заявление до Христа, искамъ да ми се отговори. Казвамъ: не единъ, но хиляди поети сѫ подали заявления до Христа. Хиляди поети, музиканти и художници сѫ подали заявление до Христа, искатъ нѣщо отъ Него и чакатъ да имъ се отговори. До сега най-малко милиардъ и половина хора сѫ подали заявления до Христа, и всѣко заявление тежи половинъ грамъ. Питамъ: колко вагона сѫ необходими, за да се натоварятъ всички тия заявления? Колко ученици на Христа сѫ необходими, за да прѣгледатъ тия заявления? И най-послѣ, колко врѣме е необходимо на Христа, за да тури резолюция на тия заявления? Обаче, този въпросъ не може да се разрѣши по механически начинъ. Ако се разрѣши механически, това е частично разрѣшение. Благото, на което се радва човѣкъ, сѫщеврѣменно е благо и за цѣлия му организъмъ, както и за всѣка отдѣлна клѣтка отъ общия организъмъ. На това основание въ свѣта сѫществува една велика Божествена душа, въ която се съдържатъ всички останали души. Ние сме свързани съ тая душа, и нашего благо зависи отъ нейното благо. И тъй, отъ всички хора се изискватъ поне малки усилия, за да направятъ микроскопически опити въ това направление, чрѣзъ които да провѣрятъ всичко, което имъ се говори. Знанията не могатъ да се доказватъ само съ думи, но за това се изискватъ и опити. При това, за да се направи единъ сполучливъ опитъ, изискватъ се наймалко десеть години. Нѣкой казва: можемъ и за малко врѣме да направимъ нѣкой опитъ. Казвамъ: искате ли набързо да правите опити, ще знаете, че резултатитѣ на тия опити ще бѫдатъ посрѣдствени. Речете ли да направите единъ сѫщественъ опитъ, да се разговаряте, напримѣръ, съ единъ житель отъ невидимия свѣтъ, вие трѣбва да употрѣбите най-малко десеть години, както и Христосъ употрѣби извѣстно врѣме, докато извика своитѣ ученици, да се разговаря съ тѣхъ разумно. Искате ли да влѣзете въ връзка съ вашитѣ заминали майка или баща, вие можете да направите слѣдния опитъ. Влѣзте въ стаята си, затворете добрѣ прозорцитѣ, за да не влиза отвънъ вѣтъръ, или нѣкакъвъ шумъ, който да прѣчи на опита, и концентрирайте силно мисъльта си къмъ майка си, напримѣръ, като си прѣдставите една отъ нейнитѣ добри чърти и така почакайте около 15 — 20 минути. Като мине това врѣме, вие ще усѣтите една лека, приятна хладина около васъ, която се приближава къмъ лицето ви и ви милва. Това е майка ви, която не е въ сила да ви проговори, но може само да ви помилва. По този начинъ тя ви запитва: синко, защо ме викашъ? „Повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Кой е този мѫжъ, за когото Христосъ каза на жената да го повика? Единъ обикновенъ мѫжъ ли бѣше той? Съ тѣзи думи Христосъ искаше да обърне внимание на самарянката въ това, че тя трѣбва да повика само онзи, който я обича. По този начинъ Христосъ обръща внимание и на хората да не се самозаблуждаватъ, да мислятъ, че единъ обикновенъ човѣкъ може да ги обича. Мислятъ ли хората така, тѣ пропадатъ въ изпититѣ си. Който изгуби добритѣ условия въ живота, той пропада. Днесъ и поети, и художници, и музиканти, и учени, и свещенници, и проповѣдници, всички пропадатъ. Защо? — Защото тѣ не апелиратъ къмъ Онзи, Който истински ги обича. Всѣки човѣкъ трѣбва да има една душа, която да го обича съ цѣлото си естество, т. е. съ своето съзнание, съ своето самосъзнание, съ своето подсъзнание, съ своето свръхсъзнание. Има ли човѣкъ такава душа, всички Божествени блага ще дойдатъ чрѣзъ нея. Тази душа, именно, прѣдставлява канала, чрѣзъ който се прѣнасятъ благата отъ невидимия свѣтъ за душата, която живѣе на земята. Човѣкъ не може да възприеме Божията Любовь и Божиитѣ блага отдѣто и да е. Тази душа, която ни обича, тя ще ни покаже начинъ, какъ да постѫпваме съ всички останали души. Не е лесно да обичате човѣка. Онзи, когото обичате, той трѣбва да има нужда отъ васъ, а вие трѣбва въ подробности да разбирате неговата душа, както и всички нейни нужди. Този човѣкъ може да страда отъ нѣкаква болесть, или да го мѫчи нѣкакво съмнѣние, но щомъ вие го обичате, ще извадите тѣзи тръне отъ плътьта му, и слѣдъ това ще му покажете пѫтя, по който трѣбва да върви, за да се подигне. Всичко това трѣбва да направите по такъвъ начинъ, че той да вижда въ вашето лице истински приятель, който желае неговото добро и повдигане. Често вие имате добри желания, хубави и вдъхновени мисли и чувства, но ги отхвърляте отъ себе си и казвате: това сѫ празни работи, илюзии на живота. Казвамъ: има, наистина, илюзии въ живота, но тѣзи илюзии нѣкога почиватъ на здрава основа. Запримѣръ, извѣстна илюзия може да се основава на закони на тѣлото, които вие трѣбва да знаете. За сега тѣлото е необходимость за насъ, но за въ бѫдеще може да не прѣдставлява такава необходимость и да можемъ и безъ тѣло. Или пъкъ най-малкото за въ бѫдеще нашето тѣло може да прѣмине прѣзъ голѣмо развитие. Запримѣръ, въ миналото си човѣкъ е прѣминавалъ прѣзъ разни форми, но когато е научилъ и придобилъ това, което всѣка форма съдържа въ себе си, той ги е напущалъ една слѣдъ друга, докато най-послѣ се явилъ въ формата, въ която днесъ го виждаме. Той е миналъ прѣзъ формата на паякъ, и като е научилъ изкуството да преде, напусналъ и тази форма. Послѣ е миналъ прѣзъ формата на риба, и като научилъ изкуството да плава, напусналъ и тази форма. Слѣдъ това е миналъ прѣзъ формата на птица, и като научилъ изкуството да хвърка, напусналъ и тази форма. И най-послѣ той е миналъ прѣзъ формата на млѣкопитаеще, но като видѣлъ, че и тази форма не отговаря напълно на неговото умствено развитие, напусналъ и нея, явилъ се въ формата на човѣкъ. Коя е сѫществената причина, поради която човѣкъ се е изправилъ на два крака? Центърътъ на тежестьта въ животнитѣ е отзадъ на главата, вслѣдствие на което тѣ ходятъ на четири крака, а гръбнакътъ имъ заема успоредно положение съ диаметъра на земята. Обаче, у човѣка центърътъ на тежестьта е въ прѣдната часть на главата, вслѣдствие на което той ходи изправенъ, на два крака. Изправянето на човѣка е въ връзка съ перпендикулярното движение на ония сили, които идатъ отъ центъра на земята къмъ центъра на слънцето. Щомъ човѣкъ е влѣзълъ въ хармония съ тия сили, той се е изправилъ на два крака. Животнитѣ пъкъ, които не сѫ могли да дойдатъ въ хармония съ тия сили на природата, и до днесъ сѫ останали въ положението, въ което ги намираме, да ходятъ на четири крака. Когато се говори за духовния свѣтъ, той прѣдставлява нѣщо подобно на физическия. И духовниятъ свѣтъ е материаленъ, както и физическиятъ. Както въ физическия свѣтъ се борави съ математика и съ геометрия, по сѫщия начинъ и въ духовния свѣтъ се борави съ духовна математика и съ духовна геометрия. Слѣдователно, една физическа линия може да прѣсича една духовна, и една духовна линия може да прѣсича една физическа. Една духовна плоскость може да направи разрѣзъ на една физическа и обратно: една физическа плоскость може да направи разрѣзъ на една духовна. Едно духовно тѣло може да прѣсича едно физическо и обратно: едно физическо тѣло може да прѣсича едно духовно. Питамъ: какъ ще разберете тия нѣща? Тѣ сѫ отвлѣчени въпроси. За да разберете тѣзи въпроси, вие трѣбва да вземете въ съображение всички духовни плоскости, както и всички физически плоскости. Казвамъ: всички тия нѣща показватъ, че има връзка между материалнитѣ и духовнитѣ явления въ живота. Запримѣръ, всички звѣзди не само че свѣтятъ, но тѣ иматъ още и извѣстно духовно влияние върху човѣка. Ако погледнете земята съ окото на ясновидеца, вие ще видите, че тя е свързана съ безброй нишки, като балонъ. Чрѣзъ тѣзи конци тя е свързана съ цѣлата вселена. По тия конци, именно, идватъ къмъ замята грамадни енергии. Нѣкой казва: не зная защо, но еди-коя си планета силно ми влияе. — Разбира се, че ще ти влияе, ти си се закачилъ за нея, като съ конецъ. Кой човѣкъ, ако би се закачилъ на електрическата жица, по която тече токъ, не би изпиталъ неговото влияние? Казвате: какво отъ това, че нѣкой човѣкъ се е закачилъ на такава жица? Нѣма нищо отъ това, че сте се закачили на тази жица, но започне ли по нея да прѣминава електрическата енергия, тя ще ви жегне силно. Тогава ще видите, какво става съ васъ. Ако се закачите на единъ отъ концитѣ на Марса, вие веднага ще станете войнствени и ще кажете: днесъ ще воювамъ! Дѣ и съ кого ще воювате? Най-напрѣдъ ще покажете силата и юначеството си у дома си, а послѣ и вънъ отъ дома си. Цѣла година наредъ вие ще бѫдете все войнствени. Ако се закачите на единъ отъ концитѣ на Сатурна, вие ще кажете: отъ сега нататъкъ не вѣрвамъ въ нищо! Човѣкъ не трѣбва да бѫде толкова глупавъ, да вѣрва на хората. Казвамъ: ти си се закачилъ на една отъ нишкитѣ на Сатурна, затова вече не вѣрвашъ въ нищо. Отдѣ дойде у тебе това недовѣрие? Досега вѣрваше на всички хора, считаше ги ангели, а изведнъжъ се разочарова въ тѣхъ. Ако вие бѣхте знаели, по какъвъ начинъ да бутнете нишкитѣ на Сатурна, щѣхте да произведете въ себе си велика хармония, като че излиза отъ струнитѣ на нѣкоя арфа. Понеже не сте знаели, вие създадохте голѣмъ дисонансъ въ своя животъ. Това не е наука. Който иска де слѣдва духовната наука, той трѣбва съзнателно да работи. Мнозина се произнасятъ за нѣкои хора, че сѫ като стари баби, които само се лутатъ натукъ — натамъ. Не, тѣзи хора не могатъ да се считатъ за стари баби. Стари хора сѫ само ония, които занасятъ на гробищата. Или пъкъ ще кажатъ за нѣкои, че сѫ голѣми философи. Ние виждаме тия голѣми философи по гробищата, дѣто черепитѣ имъ празни, изкуфѣли се търкалятъ съ години. За трети пъкъ ще кажатъ, че сѫ много вѣрващи хора. И на тия хора черепитѣ имъ се търкалятъ по гробищата. Щомъ България има толкова философи, толкова религиозни и свети хора, защо не извика отъ невидимия свѣтъ нѣкой отъ своитѣ светии, да ѝ дадатъ съвѣтъ, какво да прави въ тия трудни условия, въ които е попаднала? Ще кажете, че светиитѣ не трѣбва да се занимаватъ съ вашитѣ работи. Питамъ: защо светиитѣ не трѣбва да се занимаватъ съ тия работи? Светиитѣ, именно, трѣбва да се занимаватъ съ работитѣ на хората, но хората не искатъ да мислятъ по тѣзи въпроси и казватъ: дълго врѣме ще мине, докато разумниятъ животъ дойде на земята. Не, дошло е вече врѣме за разуменъ животъ, за пълно разбиране на Божиитѣ закони, за да се избави човѣчеството отъ страданията, които напълно го разяждатъ. Страданията на сегашното човѣчество мязатъ на живеница, която разяжда, както тѣлото, така и душата на човѣка. Всички съврѣменни хора се намиратъ на кръстопѫть, отъ който трѣбва да се избавятъ. Токущо започнете да четете нѣкоя книга, и при васъ дойде единъ критикъ, който ви казва: какво сте се зачели? Хвърлете тази книга настрана, тя нищо не струва! Едва сте се запознали съ извѣстно вѣрую, намѣрили сте по нѣкакъвъ начинъ Бога, при васъ дойде нѣкой ученъ, който ви казва: напусни това вѣрую! Смисълътъ на живота не се крие въ него. Влѣзете въ православна църква, и веднага идватъ да ви кажатъ: вие трѣбва да се прѣкръстите, да се помолите на Бога, за да се считате членъ на тази църква. Отидете послѣ въ протестантската църква, и веднага ви казватъ: вие трѣбва да прочетете Евангелието, да научите нѣколко стиха, да научите нѣколко пѣсни и тогава да се запишете за членъ на тази църква. Добрѣ е всичко това, но питамъ: какво означаватъ тритѣ пръста, които взиматъ участие въ кръстенето? Палецътъ показва, че разумното начало въ човѣка трѣбва да вземе участие въ служене на Бога. Впрегнете ли палеца на работа, разумното въ човѣка човѣка се събужда. Съ втория пръстъ се събужда сърцето на човѣка, а съ третия пръстъ се събужда Божественото, което трѣбва да се постави за основа на цѣлия животъ. Разбере ли човѣкъ кръстенето по този начинъ, само тогава то има смисълъ; иначе, колкото и да се кръсти човѣкъ, нищо не се постига. Не е въпросътъ да се кръсти човѣкъ вечерь при освѣтление, той трѣбва да се кръсти на тъмно и отъ тритѣ му пръста да излиза пламъкъ, свѣтлина. Ако отъ палеца на човѣка излиза бѣла свѣтлина, отъ показалеца — жълта и отъ срѣдния пръстъ — розова, това кръстене има смисълъ. Вие кръстили ли сте се по този начинъ? Виждали ли сте отъ пръститѣ ви да излизатъ тѣзи три вида свѣтлина? Нѣкой казва: ти не се кръстишъ. Казвамъ: дали се кръстя, или не, ела да провѣришъ. Взимамъ този човѣкъ съ себе си въ една бурна, тъмна нощь и го водя на планината. Като се качимъ на нѣкое високо мѣсто, азъ поставямъ тритѣ си пръста на челото, прѣкръствамъ се, и той вижда отъ пръститѣ ми да излиза хубава, ясна свѣтлина. Излиза ли свѣтлина отъ пръститѣ ми, азъ се кръстя; не излиза ли свѣтлина отъ пръститѣ ми, азъ не се кръстя. Излиза ли свѣтлина отъ пръститѣ ми, тогава и азъ се кръстя, и сърцето ми се кръсти, и умътъ ми се кръсти, и душата ми се кръсти, а най-послѣ и духътъ ми се кръсти. Щомъ всичко въ менъ се кръсти, и хората наоколо ми започватъ да се кръстятъ. Тогава и цѣлата ми кѫща ще бѫде отворена: всички хора, които влизатъ вѫтрѣ, ще се кръстятъ и ще излизатъ съ разположение. И ако такъвъ човѣкъ отиде при касата на нѣкой праведенъ, отъ касата му ще започнатъ да излизатъ свѣтлини, и тя ще каже: хайде, и азъ ще се прѣкръстя заедно съ тебе. Нѣкой казва: да брѫкна ли въ касата ти? Ако отъ твоитѣ пръсти излизатъ три вида свѣтлина, брѫкни тогава; не излиза ли отъ пръститѣ ти тази свѣтлина, не бъркай. Ако отъ твоитѣ пръсти излиза тази свѣтлина, тогава можешъ да влѣзешъ въ кѫщата ми и да си вземешъ, каквото ти трѣбва. Не излиза ли тази свѣтлина, нищо не взимай. Тази е положителната философия на живота. „Иди повикай мѫжа си и дойди тукъ!“ Кой е този мѫжъ? — Той е Божествениятъ човѣкъ, първиятъ човѣкъ, когото Богъ създаде. За всѣки човѣкъ трѣбва да дойде единъ мѫжъ. Въ съврѣменната религия наричатъ това състояние раждане отъ Духа. Нѣма по-велико, по-красиво състояние отъ него. Докато Божествената душа и Божествениятъ духъ не дойдатъ у човѣка, той се намира въ положението на животно, въ мракъ и тъмнина. Каквото започне този човѣкъ, въ нищо не успѣва. Дойдатъ ли Божествениятъ духъ и Божествената душа въ човѣка, той се намира въ вѣчна свѣтлина, и каквато работа започне, всичко му върви напрѣдъ. Като разгледате прочетената глава отъ Евангелието на Иоана, ще видите, че въ единъ отъ стиховетѣ се казва: „Иде часъ и скоро е, когато истинскитѣ поклонници ще се кланятъ въ Духъ и Истина“. Тукъ се говори за духъ и за душа. Казвамъ: имате ли душа и духъ, вие не трѣбва да търсите никакви външни доказателства за духа и за душата си, Христосъ е доказалъ това нѣщо, но хората не вѣрватъ. Днесъ тѣ вѣрватъ повече на другитѣ, отколкото на своя умъ, на своето сърце, на своята душа или на своя духъ. Трѣбва ли да подържаме нѣща, които въ дѣйствителность не сѫществуватъ, когато Богъ е вложилъ Истината въ самия човѣкъ? Ние не говоримъ за нереални нѣща, понеже тѣ, сами по себе си, сѫ изключени отъ живота. Всѣко нѣщо, за което говоримъ, е реално. Слѣдователно, душата и духътъ, за които говоримъ, сѫ реални величини. Домогне ли се човѣкъ до реалностьта на нѣщата, той става мощенъ, великъ, щастливъ човѣкъ, и каквото започне, всичко се нарежда добрѣ. И когато душата на човѣка проникне въ нѣкого, той го познава вече. Нѣкой казва: азъ познавамъ хората по очитѣ. Какъ познавате хората по очитѣ? Въ сѫщностъ хората се познаватъ по добродѣтелитѣ си. Всѣка добродѣтель има свой опрѣдѣленъ цвѣтъ, както и свой опрѣдѣленъ тонъ. Когато минавамъ покрай нѣкой добъръ човѣкъ, отъ него излиза приятна, хармонична музика. Една вечерь минавахъ съ единъ свой приятель покрай едно село и всрѣдъ селото, надъ една отъ кѫщитѣ, видѣхъ приятна, мека, синя свѣтлина, която се издигаше горѣ къмъ небето. Обръщамъ внимание на приятеля си къмъ тази свѣтлина и го питамъ: знаешъ ли, каква е тази свѣтлина? Тя показва, че въ този домъ, надъ който се намира свѣтлината, живѣе единъ добъръ човѣкъ, който въ това врѣме се моли на Бога, и молитвата му се приема. Приятельтъ ми поглежда къмъ небето, и той вижда тази свѣтлина. Никѫдѣ другадѣ по небето не се виждаше такава свѣтлина. Обаче, не всѣки човѣкъ вижда тази свѣтлина. Слѣдователно, всѣка добродѣтель има свой специфиченъ тонъ и цвѣтъ. Отъ добрия човѣкъ излиза приятна музика, хубава пѣсень, която напомня звуци отъ нѣкаква нѣжна арфа. Цѣла симфония се чува отъ добритѣ хора. Добриятъ човѣкъ мяза на арфа, струнитѣ на която сѫ нагласени по такъвъ начинъ, щото само отъ докосването на въздуха до тѣхъ, се чуватъ нѣжни, приятни звуци. Добритѣ хора се наричатъ свирещи арфи, отъ които, при най-малкото докосване, чувате да се разнася Божествено дихание. При това, отъ добритѣ хора се отдѣля особенъ ароматъ, отдалечъ още се усѣща нѣкакво благоухание. Има добри хора по свѣта, които наричатъ светии. И слѣдъ всичко това, ще дойде нѣкой и ще каже: докажи, че има душа! Да доказвамъ този въпросъ, това е дѣтински методъ. Ние доказвахме нѣщата по самарянски, доказвахме ги по еврейски, а сега ще ги доказваме споредъ новото учение, въ Духъ и Истина. Дойде ли нѣкой да му доказвамъ, дали сѫществува душа, или не, ще му кажа: братко, ела при менъ, азъ веднага ще ти докажа този въпросъ. Какъ? Ще извадя душата ти, а ще оставя духовното ти тѣло въ срѣдата, да се разговаряте. Ще повѣрвашъ ли, ако видишъ това? — Ще повѣрвамъ. Щомъ се върнешъ отново въ тѣлото си, ти ще мязатъ на новородено дѣте, освободено отъ всички болки и страдания, отъ всички противорѣчия и недоразумения, и отъ тебе ще излиза благоухание, като отъ светия. Обаче, за да дойде човѣкъ до това състояние, изисква се най-малко десетгодишенъ усиленъ трудъ, единъ животъ чистъ и светъ, свободенъ, пъленъ съ непрѣстанна молитва. Десеть години непрѣривно човѣкъ трѣбва да се моли, и като си ляга, и като става, и като работи, и като почива, за да създаде връзка съ Бога и започне да работи споредъ законитѣ на Любовьта. Това азъ наричамъ здрава, положителна наука — наука на опититѣ. Азъ не ви залъгвамъ, но ви говоря за наука, която днесъ вече започва да се открива, и на млади, и на стари. Придобиете ли тази наука, животътъ вече има смисълъ и въ най-малкитѣ си прояви. Като ви говоря тия нѣща, мнозина мислятъ, че тѣ сѫ невъзможни, като приказкитѣ отъ 1001 нощь. Запримѣръ, азъ често се разговарямъ съ мухитѣ, и ако ви разкажа, какво говоря съ тѣхъ, и това ще ви се види отъ приказкитѣ на 1001 нощь. Нѣкоя муха кацне на рѣката ми, напримѣръ, и започва да се докарва, като нѣкоя мома, която очаква своя любимъ. Азъ я погледна и намирамъ, че е облѣчена, като модерна дама. Ако нѣма нѣкакъвъ интересъ, тя започва да хапе. Има ли интересъ, тя започва да се глади съ хобота си и да се докарва. Питамъ я: какво правишъ? — Стѫпихъ на едно хубаво мѣсто и сега искамъ да се порадвамъ на Божия свѣтъ. Като ви казвамъ, че азъ се разговарямъ съ мухитѣ, това ви се вижда чудно, но ако ви кажа, че мухата може да се влюби въ нѣкой слонъ, ще ме повѣрвате ли? Защо да не вѣрвате? Когато нѣкоя муха кацне на гърба на единъ слонъ, и той я разнася цѣлия день отъ едно мѣсто на друго, това не прѣдставлява ли истински приятелски отношения? Слонътъ ѝ казва: ти можешъ да седишъ на гърба ми, колкото искашъ, а пъкъ азъ мога да нося не само тебе, но и цѣлия ти родъ. Както виждате, слонътъ обича тази муха. По-нататъкъ азъ продължавамъ разговора си съ мухата. Питамъ я: искашъ ли нѣщо? Тя пъкъ се докарва. Взимамъ тогава на една прѫчица малко медъ и го давамъ на мухата. Тя се зарадва, хапне си малко и се усмихне. Като си хапне добрѣ, казвамъ ѝ: хайде, сега, иди си дома и носи много здраве отъ онзи, който ти даде угощение. Тя си поправи тоалета, докара се отново и си хвръкне. Какъ мислите, това илюзия ли е или дѣйствителенъ фактъ? Азъ съмъ правилъ редъ опити съ мухитѣ и съмъ дошълъ до постижения, успѣвалъ съмъ да събудя съзнанието на нѣкоя отъ тѣхъ и да влѣза въ разговоръ съ нея. Наистина, мухата не може да бѫде тъй умна и съзнателна, като човѣка, но споредъ степеньта на нейното развитие, споредъ малката ѝ главица, и тя може да се пробуди и да влѣзе въ връзка съ по-възвишени отъ нея сѫщества. Слѣдъ това азъ започвамъ да я милвамъ леко по крилцата, и тя се оставя, не бѣга. Съзнае ли, обаче, какво мисля да правя съ нея, тя е готова да бѣга. Въ сѫщото положение може да изпадне и човѣкъ по отношение на нѣкое висше, напреднало въ развитието си сѫщество. Кацнете ли на рѫката на нѣкое възвишено, разумно и по-напреднало отъ васъ сѫщество, по сѫщия начинъ и то ще ви помилва, ще ви даде малко медецъ, и между васъ ще се създаде връзка, ще се завърже приятелство. Слѣдъ това туй сѫщество ще ви каже: хайде, носете си сега много здраве! Може ли да се обиждате отъ това? Всѣки день се правятъ такива опити. Като наблюдавамъ малката мушица, намирамъ, че нейната любовь е безкористна. Тя не вижда моя образъ, но се разхожда по кожата ми, слѣди, какво излиза оттамъ, прави си тоалета и най-послѣ хвръква доволна и разположена. Това, именно, е красивото и приятното въ живота. И тъй, всѣки отъ васъ трѣбва да пази хубавото и красивото въ своята душа, защото само чрѣзъ нея той има възможность да се развива. Само по този начинъ вие ще можете да използувате благата, които Богъ ви е далъ. Като се говори за новото, не е въпросъ хората да се критикуватъ, да отхвърлятъ една или друга философска и религиозна системи. Нека всичко старо остане, но нека се приеме и новото, което сега иде въ свѣта. Ако е въпросъ за критики, хората и до днесъ страдатъ отъ тѣхъ. Добрѣ е човѣкъ да критикува, но на сто погрѣшки той трѣбва да вижда само една. На сто погрѣшки трѣбва да се чуватъ хиляда добри думи. Въ Писанието се казва, че Любовьта не вижда погрѣшкитѣ. Който обича, той не вижда погрѣшкитѣ. Богъ, въ своята безпрѣдѣлна Любовь, не вижда погрѣшкитѣ на хората. Той вижда само добритѣ имъ страни и всѣкога ги подтиква напрѣдъ и само напрѣдъ. Да върви напрѣдъ, това е вѫтрѣшниятъ копнежъ на човѣшката душа. Сега на всички, които присѫтствувате тукъ, казвамъ: идете да повикате вашия мѫжъ и за слѣдния пѫть дойдете тукъ ! Бесѣда отъ Учителя, държана на 6 мартъ, 1927 г. въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Слънцето не ще зайде. „Слънцето не ще зайде вечъ“.*) *) Исаия 60:20. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Този стихъ подразбира, че слънцето нѣма да залѣзва вече. Тѣзи думи иматъ двояко значение. Ако разглеждаме свѣта като механическо проявление, а себе си считаме божества, ние ще имаме единъ погледъ върху външната природа. Ако пъкъ разглеждаме свѣта като съзнателно, разумно проявление, а себе си считаме като части на едно велико цѣло, ние ще имаме другъ погледъ върху външната природа. Отъ всички небесни тѣла най-познато ни е слънцето. Колкото малко и да мислимъ за слънцето, обаче, прѣзъ цѣлия день, ако не прмяо, поне косвено мислимъ само за него. Събудимъ ли се сутринь, първата ни работа е да погледнемъ, свѣтло ли е вънъ, или не, т. е. изгрѣло ли е слънцето, или още не е изгрѣло. Тръгваме на пѫть, пакъ поглеждаме навънъ, дали слънцето е изгрѣло, или още не е изгрѣло. Въ Писанието се казва, че въ началото Богъ създаде небето и земята, а послѣ луната и слънцето. Слънцето е необходимо, защото то опрѣдѣля врѣмената и годинитѣ, т. е. то опрѣдѣля съзнателния човѣшки животъ, като животъ на еволюция. Слънцето хроникира всичко, което става подъ небето. То отбѣлѣзва всичко въ великата книга на живота. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Питамъ: възможенъ ли е свѣтъ, въ който слънцето да не залѣзва? Въ умѣренитѣ и въ топлитѣ страни на земята слънцето всѣки день изгрѣва и залѣзва, обаче, на полюситѣ слънцето изгрѣва и залѣзва само единъ пѫть прѣзъ годината. Ученитѣ хора, астрономитѣ, напримѣръ, разбиратъ, какво значи изгрѣвъ и залѣзъ, на слънцето. Тѣ приематъ, че има привидно изгрѣване и залѣзване на слънцето, но въ сѫщность слънцето нито изгрѣва, нито залѣзва. Изгрѣване и залѣзване на слънцето сѫществува само за проститѣ, за неученитѣ хора, които знаятъ нѣщата по това, както ги виждатъ; обаче, истински учениятъ знае и разбира нѣщата, както сѫ въ дѣйствителность. Ако простиятъ човѣкъ попадне на полюситѣ и види, че слънцето изгрѣва и залѣзва само веднъжъ прѣзъ годината, какъ ще си обясни това явление? Какво става съ слънцето, какво става съ луната, това интересува живо, както обикновенитѣ, така и ученитѣ хора. Защо? — Понеже всички прояви, всички явления въ природата сѫ тѣсно свързани съ тѣхния животъ. Дѣйностьта на слънцето, на луната, на звѣздитѣ, както и на всички небесни свѣтила упражняватъ грамадно влияние върху душевния животъ на човѣка, независимо това, дали той го съзнава, или не. Отъ това гледище всички небесни тѣла съставляватъ великъ Божественъ свѣтъ. Всички заедно прѣдставляватъ разумни свѣтове. Ние виждаме само външната имъ страна, но не и вѫтрѣшната, въ която се крие всичкото величие. Всѣка слънчева система прѣдставлява извѣстна степень на интелигентность. Всички слънчеви системи, както и нашата, прѣдставляватъ отъ своя страна група отъ системи. Тѣзи идеи сѫ отвлѣчени и непонятни за обикновенитѣ човѣшки умове, както е непонятенъ за мравята живота на човѣка. Отъ този животъ тя може да разбере толкова, колкото нейното съзнание е развито. Какво може да разбере една мравя за човѣка? Прѣди всичко мравята нѣма такива очи, съ които би могла да схване цѣлия човѣшки образъ. Речете ли да ѝ разправяте нѣщо за религията на човѣка, тя още повече ще се обърка. Казвамъ: съврѣменнитѣ религии иматъ отношение до възпитанието на човѣшкото сърце. Нѣкои хора казватъ, че между религията и науката нѣма никаква връзка, тѣ сѫ въ постояненъ разрѣзъ. Това твърдение говори за неразбирането, което сѫществува между обикновенитѣ хора, между ученитѣ, между мѫдрецитѣ и между поетитѣ, въ сѫщность между религията и науката нѣма никакво противорѣчие, никакво несъгласие. Религията винаги има прѣдъ видъ човѣшкото сърце, когато науката има прѣдъ видъ човѣшкия умъ. Слѣдователно, въ всѣка наука има религия, и въ всѣка религия има и наука. Ние не говоримъ за външната страна на религията, нито за нейнитѣ обреди. Религията не се заключава въ външната форма, въ облѣклото, въ обредитѣ и т. н. Ако е въпросъ за външна страна, и науката има външна страна; и тя има свое външно облѣкло, но въ сѫщность то не прѣдставлява никаква наука. И тъй, когато казваме, че слънцето не ще зайде, ние разбираме възвишения Божественъ свѣтъ, дѣто слънцето дѣйствително не залѣзва. Слънцето, което не залѣзва, принадлежи на човѣшката душа. Значи, душата има свое слънце. Ние разглеждаме душата въ смисълъ на истинския човѣкъ. Тъй щото, иска ли нѣкой да знае, какво въ сѫщность прѣдставя човѣкъ, нека той има прѣдъ видъ душата. Външниятъ човѣкъ, когото виждаме, не е „азъ-тъ“; той е слуга на сѫщинския човѣкъ, на душата. Нѣкога човѣкъ казва: азъ съмъ. Ако това „азъ“ е сѫщинскиятъ човѣкъ, тогава защо често той търси помощьта на другитѣ хора? Ако ти си „азъ-тъ“, т. е. великото и славното у човѣка, защо търсишъ помощьта на баща си и на майка си, както и помощьта на своитѣ приятели и близки? Щомъ казвашъ „азъ съмъ“, направи нѣщо подобно на земята, или на нѣкоя слънчева система! Ти казвашъ азъ съмъ, и нищо не можешъ да направишъ. Нѣкой казва: знаете ли, кой съмъ азъ и какво мога да направя? Ти си едно азъ, което нищо не може да направи. Това не трѣбва да ви обезсърдчава. Човѣкъ трѣбва да започне съ негативната страна на живота, за да разбере великитѣ закони, които се съдържатъ въ него. Единъ день, когато човѣкъ се съедини съ своята душа и каже „азъ“, той ще може да създава цѣли системи. И тогава човѣкъ нѣма да създава своитѣ системи между готовитѣ вече, да нарушава законностьта и реда въ тѣхъ, но ще го поставятъ въ нѣкое празно пространство, тамъ да създава и твори, както иска и както разбира. Въ вселената има още много празни, ненаселени пространства, които единъ день трѣбва да се изпълнятъ и населятъ. Дойде ли човѣкъ до това положение, да се слѣе съ своята душа, ще му дадатъ възможность да създава, да твори. Ще му кажатъ: Хайде сега, направи единъ свѣтъ, какъвто ти искашъ, дѣто слънцето да залѣзва и да изгрѣва, или да изгрѣва, безъ да залѣзва. Ще кажете: възможно ли е Богъ да прѣдостави на човѣка сила и власть, да създава свѣтове и системи? — Възможно е, защото и безъ това свѣтътъ, въ който сега живѣемъ, е създаденъ отъ ангели, вслѣдствие на което и въ него виждаме извѣстни дефекти. Тия ангели, макаръ и да сѫ работили по всички правила на висшата мамематика, все пакъ сѫ допуснали извѣстни погрѣшки, които и до днесъ изправятъ. Наистина, тѣ сѫ работили съ милиони години върху създаването на този свѣтъ, тъй щото грѣшкитѣ, които сѫ допусналъ сѫ съвсѣмъ малки, Запримѣръ, когато слънцето се завърти сто милиона пѫти около себе си, забѣлѣзва се само едно изключение. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и въ движението на земята, както и въ движението на човѣка: когато земята, както и човѣкътъ се завъртятъ сто милиона пѫти около себе си, забѣлѣзва се едно изключение отъ правилния ходъ на тѣхното движение. Великото и красивото се заключава, именно, въ това изключение, понеже въ него едноврѣменно става повдигането и падането на човѣка. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Докато слънцето изгрѣва и залѣзва, дотогава всѣкога ще сѫществуватъ двѣ възможности за ума: да се развива, да придобива извѣстна интелигентность, слѣдъ врѣме да я загуби. Вземете, напримѣръ, какъ човѣкъ постепенно се развива отъ дѣте до зрѣла възрасть: въ най-ранната си възрасть дѣтето се развива по малко, послѣ, колкото расте, то се развива все повече и повече, и като дойде въ срѣдната си възрасть, човѣкъ достига най-високата точка на своето развитие; и най-послѣ, колкото повече прѣминава тази възрасть и отива къмъ старость, неговата интелигентность като че се губи нѣкѫдѣ. И тогава, за такъвъ човѣкъ всички казватъ, че е оглупѣлъ нѣщо. Този старъ човѣкъ не е оглупѣлъ, но енергията, която е причина за неговата интелигентность, се оттегля нѣкѫдѣ. Сега, всички вие се нуждаете отъ велика наука за разбиране на живота и на великитѣ Божии закони, които царуватъ въ този животъ. Азъ не говоря за законитѣ, които хората сѫ поставили, нито за религията, съ която хората сѫ установили извѣстни обреди, форми, символи и т. н. Азъ говоря за законитѣ, които Богъ е написалъ въ сърцето на човѣка. Животътъ на сърцето прѣдставлява вѫтрѣшенъ животъ, който иде отъ Бога. Животътъ на сърцето ние наричаме „животъ на Любовьта“, който животъ има прѣма връзка, прѣмо отношение съ сърцето и съ душата на човѣка. Освѣнъ живота на сърцето има и другъ животъ, който е въ прѣмо отношение съ човѣшкия умъ и съ човѣшкия духъ. Животътъ на ума и на сърцето, т. е. на духа и на душата прѣдставляватъ единъ и сѫщъ животъ, който, обаче, се поляризира въ двѣ различни направления. Такова е свойството и на самата материя. Щомъ духътъ отъ невидимия свѣтъ слѣзе на земята, материята веднага се поляризира въ двѣ противоположни направления, въ двѣ полушария: едното полушарие е животътъ на сърцето, а другото полушарие е животътъ на ума. За сега, както се проявява животътъ на земята, поголѣмата дѣятелность се намира въ сѣверното полушарие, а за въ бѫдеще тя ще се прѣмѣсти въ южното полушарие. Сѣверното полушарие има връзка повече съ човѣшкия умъ, а южното полушарие има връзка повече съ човѣшкото сърце. И тъй, когато се говори за великия океанъ на живота, разбиратъ се всички дѣвствени сили, събрани въ човѣшкото сърце. Тѣ образуватъ разумния свѣтъ на чувствата, на любовьта. Нѣкои ще кажатъ: достатъчно ни е да знаемъ, че слънцето изгрѣва и залѣзва. Ако можете да схванете въ пълнота идѣята, какво нѣщо е изгрѣвъ и залѣзъ въ живота, както и въ природата, вие бихте разрѣшили много отъ противорѣчията, които сѫществуватъ въ вашия животъ; и ако проучите земята въ нейнитѣ специални движения, както и колебанията и промѣнитѣ, които ставатъ въ сѣверния полюсъ, вие бихте разрѣшили една важна задача и въ своя животъ, а именно: вие ще разберете, че такива колебания и промѣни ставатъ и въ вашия умъ, и щѣхте да видите, че полюсътъ ви постоянно се мѣни. Запримѣръ, какъ ще си обясните обстоятелството, че нѣкога сте обичали нѣкои хора, а сега не ги обичате? Това е много естествено. Този фактъ се обяснява по слѣдния начинъ: едно врѣме вие сте били богатъ човѣкъ, хамбаритѣ ви сѫ били пълни съ жито, и сте имали възможность да посрещнете и нагостите всички хора, които сѫ ви посѣщавали. Обаче, слѣдъ години хамбарътъ ви се изпразва, и вие вече нѣмате възможность да посрѣщате и угощавате гоститѣ си. Сега, понеже честолюбието ви е голѣмо, вие не искате да се излагате прѣдъ тѣхъ и казвате: азъ не приемамъ гости. Ако пъкъ имате смирение въ душата си, вие ще кажете: понеже хамбарътъ ми се изпразни, азъ нѣмамъ съ какво да угостя гоститѣ си, затова не приемамъ никого. Обаче, при сегашното състояние на развитие, въ което се намирате, изгрѣвътъ на нашето слънце, както и неговитѣ ранни часове се отнасятъ до човѣшкия животъ. Деньтъ е създаденъ за хората, а не за Бога. Деньтъ е създаденъ за човѣшкия духъ, и за това на първо мѣсто трѣбва да се възпитава човѣшкия умъ. Задачата на съврѣменния човѣкъ е да възпита първо своя умъ и своитѣ мисли, а послѣ своето сърце и своитѣ чувства. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Този стихъ се отнася до Божествения свѣтъ. Когато човѣкъ се свърже напълно съ Бога, когато той повѣрва, че, наистина е душа, която може да излиза и да влиза въ тѣлото си, когато пожелае, а сѫщо така и когато той повѣрва, че може да разглобява и да сглобява тѣлото си, да го прави видимо и невидимо, както и Христосъ правѣше това, той може вече да каже за себе си: моето слънце не ще зайде вечъ. Когато поставиха тѣлото на Христа въ гроба. Той го разглоби, и когато отидоха да Го търсятъ, не Го намѣриха на мѣстото Му, и казаха: Христосъ е възкръсналъ! Човѣкъ, като Христа, не може да лежи въ гроба. По какво се отличавалъ Христосъ? Той се отличавалъ по абсолютната любовь, която ималъ къмъ Бога. Той всѣкога е билъ готовъ да прѣнесе всички поругания и хули за Бога, макаръ че е знаелъ високото произхождение, което ималъ, както и науката, съ която разполагалъ. Нѣкои казватъ, че Христосъ се е училъ нѣкѫдѣ на земята. Не, Христосъ ималъ пробудено съзнание, и затова Той е могълъ да се учи направо отъ невидимия свѣтъ, както и отъ връзката си съ Бога. Слѣдователно, първото нѣщо, което човѣкъ трѣбва да направи на земята, е да възстанови връзката си съ Бога. Като направи връзка съ Бога, той не трѣбва тукъ да спре, но слѣдъ това, именно, му прѣдстои работа — да учи. Нѣкои религиозни хора казватъ: щомъ човѣкъ е роденъ отъ Бога, той е ученъ вече, нѣма какво повече да учи. Казвамъ: щомъ човѣкъ е роденъ отъ Бога, той трѣбва да учи повече, отколкото прѣди да е билъ роденъ отъ Бога. Затова, именно, Богъ е създалъ свѣта, да се учатъ хората. Много религиозни хора казватъ: ние не се нуждаемъ отъ умъ, достатъчно е да имаме чисто сърце. Тѣ мислятъ, че всичката наука излиза само отъ сърцето. Тѣ мислятъ още, че цѣлиятъ животъ се заключава само въ живота на сърцето. И тогава тѣ цитиратъ, стиха: „Многото знание възгордява“. Съ това тѣ искатъ да кажатъ, че знанието възгордява човѣка, понеже излиза отъ ума. Слѣдователно, щомъ многото знание възгордява човѣка, той не трѣбва да учи. Питамъ: кое знание възгордява човѣка? Знание безъ любовь възгордява, а знание съ любовь прави човѣка цѣломѫдренъ. Знание безъ любовь произвежда зло, знание съ любовь произвежда добро. Днесъ човѣкъ се нуждае отъ знание повече отъ колкото всѣки другъ пѫть, за да разбере връзката, която сѫществува между хората, както и връзката имъ съ Бога. Нѣкой ще каже: Любовьта свързва хората. Не, днесъ доброто е единствената материална връзка, която свързва хората. Тъй щото, рече ли човѣкъ да прояви своята любовь, прѣди всичко той трѣбва да признае доброто въ себе си и въ всички хора. Доброто е първата връзка между хората. Богъ е поставилъ доброто, като основа на живота. Щомъ е така, човѣкъ никога не трѣбва да казва за себе си, че не е добъръ. Каже ли, че не е добъръ, той отрича първата връзка въ живота. Доброто е първата връзка между душитѣ на всички хора, безъ разлика на това, дали тѣ сѫ на земята, или на небето. Съзнае ли човѣкъ своята първа връзка, той може да извика отъ другия свѣтъ, когото пожелае и да влѣзе въ общение съ него. По сѫщия начинъ и него могатъ да повикатъ отъ невидимия свѣтъ за разговоръ и послѣ пакъ да го върнатъ на земята. Имате ли връзка съ доброто и съзнавате ли тази връзка, вие можете да се разговаряте и съ баща си, и съ майка си, които сѫ заминали за другия свѣтъ. Страхувате ли се отъ това, не се занимавайте съ него! Разправятъ за Елифасъ Леви, добъръ, виденъ писатель, който се занимавалъ съ висшитѣ духовни науки, че единъ день пожелалъ да извика нѣкой отъ древнитѣ Учители на Мѫдростьта, да му обясни едно кабалистическо изречение, което той не разбиралъ. За да се удостои за това посѣщение, той се приготовлявалъ цѣли 40 дни по разни кабалистически начини, съ огънь, съ кадене и съ вода, и най-послѣ, когато билъ готовъ, явява му се единъ отъ тия Учители, който го запиталъ: „Какво искашъ отъ мене?“ Елифасъ Леви, като го видѣлъ, падналъ на земята въ безсъзнание. Като се събудилъ отъ това състояние, той си казалъ: втори пѫть не ще посмѣя да извикамъ единъ такъвъ Учитель. Той дойде при мене, искаше да ми каже нѣщо, но азъ не го разбрахъ, понеже заспахъ. И сега, когато между съврѣменнитѣ хора се засѣгатъ такива въпроси, тѣ казватъ: отдалечени, отвлѣчени сѫ тия въпроси, тѣ не сѫ за насъ. Хората искатъ да се разглеждатъ въпроси, близки до тѣхния животъ и до тѣхното разбиране. Казвамъ: материалнитѣ блага, които сѫществуватъ на земята, сѫ отражение на духовния свѣтъ, или сѫ резултатъ на любовьта на нѣкои близки намъ души. Ако нѣкой човѣкъ е щастливъ на земята, то е защото той има близки приятели повече въ невидимия свѣтъ, отколкото на земята. Запримѣръ: когато нѣкой виденъ цигуларъ свири на сцената, около него има десетина музи отъ невидимия свѣтъ, които му помагатъ. Публиката, която го слуша да свири така хубаво, казва: отлично свири този музикантъ, съ голѣмо вдъхновение? Да, отлично свири той, защото музи го вдъхновяватъ. Махнете тия музи отъ него, и той ще се прояви, като обикновенъ цигуларь. Има ли нѣщо чудно въ това? Когато вие нагорещите парче желѣзо отъ единъ килограмъ, отъ 1 — 1000° ще можете ли лесно да го дигнете? Вие не можете да го дигнете, докато не прѣмахнете тази нова сила, вложена въ него. Прѣмахнете ли я, и дѣцата могатъ да дигатъ това парче желѣзо и да си играятъ съ него. Слѣдователно. колкото повече приятели отъ невиднмия свѣтъ сѫ заинтересувани отъ нашия животъ, толкова по-голѣма ще бѫде и нашата интелигентность. Тѣ сѫ притоци къмъ нашия животъ, които влагатъ любовьта си у насъ. Тѣ сѫ звѣздитѣ на нашето небе. Както голѣмината на рѣката зависи отъ притоцитѣ, които се вливатъ въ нея, така и нашата интелигентность зависи отъ любовьта, която висшитѣ сѫщества вливатъ въ нашия животъ. Рѫководещата душа пъкъ, въ която се вливатъ тия притоци отъ животъ и отъ любовь, тя е изгрѣващето слънце, което ни показва пѫтя къмъ Бога. Въ душата на човѣка се включватъ и луната, и звѣздитѣ, и всички небесни свѣтила, които ние виждаме по небето. Въ това отношение човѣкъ прѣдставлява въ миниатюръ единъ великъ, свѣтъ. За този свѣтъ, именно, говори и Исайя. И тъй, ако схващате живота по този начинъ, у васъ ще се зароди силно желание да свържете вашия животъ съ живата природа, и по този начинъ да разрѣшите правилно мѫчнотиитѣ, които срѣщате на пѫтя си. Ако разберете истинската Божествена наука, вие ще имате храна, каквато искате; ще имате правилно развитъ умъ, какъвто искате и най-послѣ ще имате правилно развито сърце, каквото желаете. Отъ васъ зависи всичко. Сега хората се молятъ на този — на онзи. Защо се молятъ едни на други? — Защото не се молятъ на Бога. Тѣ считатъ за срамъ да се молятъ на Бога, а когато се молятъ едни на други, това не е срамъ. Никога въ свѣта не сѫ се отправяли толкова много молби, както сега: моля ви се найучтиво, господинъ Министре! Или: моля ви се найучтиво, господинъ Директоре! Навсѣкѫдѣ се отправятъ заявления и просби. Всички съврѣменни хора, и бѣдни и богати, и учени и прости, сѫ просеци. Синътъ и дъщерята отиватъ въ странство да учатъ, и единъ мѣсецъ слѣдъ заминаването си пишатъ на родителитѣ си: моля ви се, мамо и тате, изпратете ни толкова и толкова пари! Защо синътъ пише на баща си „моля ти се, татко“ а да не пише: обични ми, татко, толкова пѫти си ми услужвалъ, винаги си билъ готовъ да ми помогнешъ, помогни ми и въ този случай, имамъ нужда отъ малко пари. Нима синътъ, като е отишълъ въ странство да учи, трѣбва да пише на баща си толкова сухо? Той иска да покаже, че научилъ смѣтане, аритметика, всѣкакъвъ родъ уравнения и уравновѣсяване на смѣткитѣ, та и въ този случай гледа да се изрази по търговски начинъ. И като се върне отъ странство, синътъ поема смѣткитѣ на баща си, но работитѣ не вървятъ, както трѣбва. Тогава бащата казва: синъ ми ходи въ странство, учи разни науки, но смѣткитѣ не вървятъ, работитѣ повече се забъркватъ. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Питамъ: коя е причината, че вашето слънце постоянно изгрѣва и залѣзва? Щомъ вашето слънце постоянно изгрѣва и залѣзва, това показва, че вие сте на физическия свѣтъ, дѣто има пролѣть, лѣто, есень и зима, дѣто температурата постоянно се смѣня. Щомъ знаете, че става смѣна въ температурата, вие трѣбва да вземете всички мѣрки, да се приготвите за студена, мразовита зима, когато температурата може да спадне и до 25 — 30° подъ нулата. Въ такъвъ случай вие трѣбва да имате дърва и вѫглища, трѣбва да имате дебели дрехи, за да издържате на външнитѣ условия. Ако пъкъ вашето слънце изгрѣва и залѣзва само веднъжъ въ живота ви, вие живѣете въ полюситѣ, т. е. въ духовния свѣтъ, дѣто се изискватъ много знания. Ако нѣмате тия знания, вие ще се намѣрите въ още по-голѣми затруднения, отколкото въ физическия свѣтъ. Въ духовния свѣтъ има по-голѣмъ студъ, отколкото въ физическия. Въ това отношение студътъ прѣдставлява противодѣйствие срѣщу лошитѣ хора и лошитѣ духове въ духовния свѣтъ. И тъй, що е студътъ? — Енергия, която противодѣйствува на лошитѣ хора въ свѣта. Ще е топлината? — Енергия, която дава животъ на всички добри хора, за да работятъ. Значи, студътъ и топлината сѫ двѣ сили въ природата, които сѫ разпрѣдѣлили службитѣ си между хората на земята, както и между духоветѣ въ духовния свѣтъ. Има ли голѣмъ студъ въ свѣта, това показва, че лошитѣ хора сѫ взели надмощие въ живота. Има ли повече топлина, това показва, че добритѣ хора сѫ взели надмощие въ живота. Такова съвпадение се констатира и въ всеобщата война: когато германцитѣ бѣха съюзници съ българитѣ и съ турцитѣ и взимаха надмощие въ войната, врѣмето всѣкога бѣше студено; когато съглашението взимаше надмощие, врѣмето всѣкога ставаше топло. Тѣзи и редъ други прчини могатъ да повлияятъ на врѣмето, да стане по-топло или по-студено. Когато съюзътъ взимаше надмощие, тогава се проявяваше електричество, което дѣйствува по права линия; когато съглашението взимаше надмощие, проявяваше се магнетизъмъ, който дѣйствува по криви линии. Въ електричеството, както и въ магнетизма дѣйствуватъ двѣ състояния: възходещо и низходещо. „Слънцето не ще зайде вечъ“. Това подразбира чисто Божествения свѣтъ. Когато човѣкъ има просвѣтенъ умъ и чисто, благородно сърце, тогава той ще има не едно слънце, но двѣ слънца и една луна. Единъ день, когато нашата луна се запали и гори, както слънцето, което гори безъ да изгаря, ние ще имаме постоянна вѫтрѣшна свѣтлина. Когато човѣшкиятъ умъ и човѣшкото сърце дойдатъ до абсолютно вѫтрѣшно съгласие, вѫтрѣшна хармония и се слѣятъ въ единъ животъ, тогава въ живота на човѣка ще настане такова положение, което се изразява съ стиха: „Слънцето не ще зайде вечъ“. Велика задача прѣдстои на човѣка, да изчисти ума си отъ всички странични мисли и сърцето си отъ всички странични чувства. Мнозина се запитватъ: каква е нашата задача на земята? Сега вече може да имъ се отговори: нашата задача е да възпитаме и очистимъ ума си и да облагородимъ сърцето си. Това не може да се постигне въ единъ, въ два, въ три, въ петь или въ десеть дни и мѣсеци, но се изискватъ години усилена работа. Нѣкои окултисти твърдятъ, че за да се постигне това нѣщо, изискватъ се поне 777 животи и то епохални, прѣзъ които човѣкъ да е игралъ нѣкаква велика роль. Покрай тѣзи животи има още много незабѣлѣзани. Ако нѣкои религиозни хора слушатъ тия нѣща, ще кажатъ: това учение е еретическо, не е по Бога. Чудно нѣщо! Да се казва на хората, че тѣ се раждатъ и прѣраждатъ, не било по Бога, а да отиватъ на бойното поле да се биятъ и убиватъ, това е по Бога. При това, нѣкои религиозни твърдятъ, че никѫдѣ въ Писанието не се говори за прѣраждането. Казвамъ: на всѣка страница въ Писанието се говори за прѣраждането, но то се отнася само за онѣзи, които иматъ очи и могатъ да виждатъ и за онѣзи, които иматъ уши и могатъ да чуватъ. Прѣди всичко прѣраждането не е законъ на материята. Да се облича човѣкъ, това е законъ на материята, а да се прѣражда, това е законъ на човѣшкия духъ. Когато се казва, че човѣкъ единъ пѫть само се ражда, това се отнася до Божествения свѣтъ, дѣто има само единъ дълъгъ день, а когато казватъ, че човѣкъ се прѣражда много пѫти, ние разбираме материалния свѣтъ, дѣто могатъ да се реализиратъ идеитѣ, които Богъ е вложилъ въ човѣка. Питамъ: защо трѣбва да има противорѣчия въ живота? Нали Господъ царува навсѣкѫдѣ? Какво лошо има въ това, че човѣкъ живѣе единъ дълъгъ день, или 10,000 деня? Защо хората се плашатъ отъ прѣраждането? Защо този въпросъ ги поставя въ противорѣчия? Какъвъ смисълъ има живота, които трае само единъ день? Това е животъ на еднодневката. При това, често ние срѣщаме случаи, когато нѣкой човѣкъ се роди сутриньта, живѣе до вечерьта и умира. Каква култура може да има въ такъвъ животъ? Коя майка би желала да роди дѣте и слѣдъ единъ день то да умре? Кое е по-хубаво: дѣтето да живѣе единъ день или да живѣе 10,000 деня? Красиво е човѣкъ да живѣе 10,000 деня. Красотата на живота седи въ дългия разуменъ животъ. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора считатъ красивитѣ, хубавитѣ нѣща за лоши. И слѣдъ това, като заключение на своитѣ разбирания, тѣзи хора считатъ прѣраждането за нѣщо страшно въ тѣхния животъ. Прѣраждането е страшно, но за грѣшнитѣ хора, а за праведнитѣ то е благословение. Прѣраждането е икономия въ природата. Защо нѣкои хора не приематъ прѣраждането? — Защото тѣ не искатъ да изплащатъ дълговетѣ си, или най-малко не искатъ да ги признаятъ. Когато човѣкъ дойде на земята и признае прѣраждането, той трѣбва да се наеме съ изплащане на всичкитѣ си дългове, които е направилъ въ миналото. Като се роди, ще го кръстятъ съ нѣкакво име и ще му кажатъ: слушай, ти си Иванъ еди-кой си, който имашъ отъ миналото дългове, дѣто си ялъ и пилъ. Сега трѣбва да ги изплатишъ. Днесъ много хора идватъ на земята инкогнито и казватъ: азъ не съмъ онзи Иванъ, на когото приписватъ тѣзи дългове. — Да, ти не си стариятъ Иванъ, съ старитѣ дрехи, но си сѫщиятъ онзи Иванъ съ старитѣ дѣла, съ сѫщия умъ, съ сѫщото сърце и съ сѫщата воля. Азъ пъкъ въ твоето лице познавамъ, именно, онзи Иванъ, който обичаше да си похапва и попийва. Ти обичашъ ли да си похапвашъ и попийвашъ? — Обичамъ. — Значи, ти си сѫщиятъ Иванъ, когото азъ познавамъ. Днесъ си се прѣродилъ на земята, да си изплатишъ старитѣ дългове и да се научишъ да живѣешъ правилно — нови дългове да не правишъ. Слѣдователно, когато човѣкъ не приема прѣраждането, той прави това, защото интереситѣ му го диктуватъ. И тъй, когато се казва, че слънцето нѣма да зайде вечъ, ние подразбираме човѣшкия умъ. Слънцето на човѣшкия животъ е неговиятъ умъ, който постоянно трѣбва да свѣти. Ние не говоримъ за онзи илюзоренъ умъ на луната, която постоянно се пълни и изпразва. Човѣкъ има два ума: умътъ на луната и умътъ на слънцето. Умътъ на луната постоянно се пълни и изпразва и нищо не донася на човѣка. Понѣкога луната е толкова красива, че хората се страхуватъ отъ нея. Когато българитѣ сѣятъ дини, напримѣръ, тѣ винаги се съобразяватъ съ състоянието, въ което се намира луната. Тѣ не обичатъ да сѣятъ динитѣ, когато луната е съвсѣмъ пълна, защото сѫ забѣлѣзали, че тогава тѣ не узрѣватъ добрѣ. Добрѣ е да се сѣятъ динитѣ, когато луната е малко празна. Слънцето означава висшия човѣшки умъ. Когато се казва, че слънцено не ще зайде, това подразбира висшиятъ умъ, който никога не залѣзва, той постоянно свѣти. Умътъ на слънцето подразбира култура, която никога не залѣзва и не изгрѣва, а постоянно свѣти и грѣе. Луната пъкъ постоянно се празни и пълни. Ученитѣ астрономи знаятъ причинитѣ за изпразването и пълненето на луната. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че водата замръзвала при 0°. Какво става обикновено, когато тѣлата замръзватъ? Всички тѣла при замръзване се свиватъ, т. е. намаляватъ обема си. Обаче, водата прави изключение отъ това правило, а именно, водата при замръзване се разширява, като увеличава обема си. Това разширение ученитѣ обясняватъ съ увеличение на междумолекулнитѣ ѝ пространства. Питамъ: какъ става това разширение на водата при замръзване, когато въ науката е извѣстно, че тѣлата се разширяватъ само отъ топлина. Тогава защо водата се разширява, именно, при замръзване? Въ такъвъ случай, азъ казвамъ: въ свѣта не става никакво замръзване. Ще кежете: какъ е възможно да не става никакво замръзване? Кажете ми тогава, въ коя епоха на човѣшкия животъ водата е замръзнала и до послѣдната си капка? Това наричамъ азъ истинско замръзване. Знае се положително, обаче, че и при най-голѣмия студъ водата е замръзвала най-много до дълбочина десеть метра, но никога не е замръзвала изцѣло, до дъно. Щомъ е така, това не може да се нарѣче замръзване, въ пъленъ смисълъ на думата. Подъ думата „замръзване“ ние разбираме смърть. Когато едно тѣло замръзва, ние разбираме, че то изгубва своя животъ. Щомъ човѣкъ замръзне, той умира. Съврѣменнитѣ хора считатъ, че съ смъртьта на човѣка за него всичко е свършено. Не, когато човѣкъ умира, свършватъ се само неговитѣ безпокойствия, илюзии и тогава, освободенъ отъ всички ограничения, той се намира прѣдъ реалностьта на живота и казва: едно врѣме, когато живѣхъ на земята, азъ бѣхъ малко дѣте, което се смущаваше и безпокоеше отъ дреболиитѣ на живота, но сега виждамъ, че за всичко това не заслужава човѣкъ да се спира въ своя пѫть. Докато човѣкъ живѣе съ илюзиитѣ на живота, той мяза на пѫтникъ, който се е нагърбилъ съ голѣма, тежка раница, защото мисли, че дѣто отиде, нѣма да намѣри храна. Обаче, като пѫтува, той срѣща по пѫтя си редъ ханчета, дѣто спира и намира всичко, което му е било нужно. Тогава той разбира, че не е трѣбвало да пълни раницата си съ толкова много провизии. Ако продължава да носи тази тежка раница на гърба си, въ заключение, гърбътъ му ще се охлузи, и той нищо нѣма да спечели. Казвате: не трѣбва ли човѣкъ да мисли за утрѣшния день? Та сега, именно, хората не мислятъ. Тѣ мислятъ само върху това, какъ повече да напълнятъ раницитѣ си, а въ сѫщность трѣбва да се справятъ съ въпроса, има ли ханчета по пѫтя, прѣзъ който ще пѫтуватъ, и ако има такива, да не носятъ тежка раница. Ако има спирки по пѫтя имъ, тѣ трѣбва да взематъ раница съ най-насѫщнитѣ си потрѣби и припаси, за да пѫтуватъ леко, спокойно, доволни отъ живота си. Сега, грѣшкитѣ, които съврѣменнитѣ хора правятъ, произтичатъ отъ факта, че тѣхното слънце постоянно изгрѣва и залѣзва. И тъй, кога залѣзва слънцето? — При въртенето на земята около слънцето. Когато земята се върти около осьта си, настава свѣтлина и тъмнина, които хората наричатъ день и нощь. Като настане тъмнина, тѣ правятъ своитѣ изчисления. Питамъ: могатъ ли да бѫдатъ вѣрни изчисленията, правени въ тъмнина? Може ли да бѫде права постѫпката на човѣкъ, когато той е билъ въ тъмнина? Запримѣръ, нѣкой учитель поставя на единъ отъ своитѣ ученици двойка по прѣдмета, който прѣподава, и този ученикъ, като не може да понесе това положение, отчайва се и си тегли куршумъ. Той изпада въ тъмнина на съзнанието си, и рѣшава въпросътъ криво. Такава постѫпка е направена въ тъмнина. Щомъ е така, тя не може да се разглежда, като права постѫпка. Ако учительтъ постави шесторка на този ученикъ, той ще се радва. Обаче, въ дѣйствителния животъ двойката твори. Когато професоръ или учитель постави на своя ученикъ двойка, съ това той иска да му каже: ти не учишъ, но си единъ отъ способнитѣ ученици, който може да работи. На неспособния си ученикъ учительтъ поставя шесторка, като число на илюзии, съ което иска да каже: турямъ ти шесторка, за да не се обезсърдчишъ. И ученикътъ се радва. Когато разумниятъ учитель оцѣнява ученицитѣ си, той знае, какво прави: на способния си ученикъ поставя двойка, защото иска да го изправи, да му посочи грѣшкитѣ и да го застави да учи, да работи; на неспособния си ученикъ поставя шесторка, да го насърдчи да работи. Влѣзатъ ли и двамата ученици въ живота, онзи, който въ училището е получавалъ шесторки, той се отчайва и самоубива, защото не е разбралъ дълбокия смисълъ, който учительтъ е вложилъ въ шесторкитѣ; онзи, който е получавалъ двойки, той се засилва и започва самостоятелно да работи, да рѣшава труднитѣ житейски задачи. Нѣкой ученикъ се оплаква: учительтъ ми не ме прѣцѣни, както трѣбва, той несправедливо ми тури двойка. Казвамъ: по-хубаво число отъ двойката нѣма. Свѣтътъ се създаде отъ двойката. Всичко зависи отъ двойката. Има ли двойка въ живота, всичко има; нѣма ли двойка въ животъ, нищо нѣма. Безъ двойка нищо не може да се направи. Селянинътъ впрѣга два вола, заедно да оратъ. Единъ умъ и едно сърце, правятъ двѣ; единъ духъ и една душа, правятъ двѣ. Умъ, сърце, духъ и душа, събрани заедно правятъ четири. Това сѫ два свѣта, събрани на едно мѣсто. Често хората се натъкватъ на редъ противорѣчия. Нѣкой казва: защо страданията идватъ все до моята глава? Въ този смисълъ страданието е голѣма двойка. Изобщо, двойката е число на противорѣчия. Съ страданията Господъ казва на човѣка: ти си способенъ да разрѣшишъ труднитѣ задачи въ своя животъ. Човѣкъ може да разрѣши правилно своитѣ задачи, когато слънцето на неговия животъ никога не залѣзва. Залѣзва ли неговото слънце, той непрѣменно ще направи поне една малка погрѣшка. Казвамъ: при сегашната култура всѣки трѣбва да самовъзпитава своя умъ. Какъ може да се постигне това? Като се занимава човѣкъ съ всичко, което той обича. Като изучавате митологията на старитѣ гръцки богове, вие виждате, че хората сѫ олицетворявали въ тѣхъ разни човѣшки образи, съ свойствени тѣмъ качества и достоинства. Евреитѣ, напримѣръ, сѫ приемали, че сѫществуватъ 22 богове, както сѫ имали и 22 букви въ своята азбука. Отъ тѣхъ 12 съставляватъ прѣдвѣрието на небето, а останалитѣ богове и богини, значи, между тѣхъ имало и жени, живѣятъ на земята, като хора, раждатъ се и прѣраждатъ се, иматъ синове и дъщери, спорятъ помежду си, при които спорове по-силнитѣ взиматъ надмощие надъ по-слабитѣ и т. н. Такива сѫ били понятията на старитѣ хора за боговетѣ, но това сѫ дѣтински схващания. Тѣ показватъ, че човѣкъ, въ своето първобитно развитие, е подигналъ своя близъкъ въ божество. Обаче, това сѫ човѣшки божества. Подъ думата Богъ ние разбираме разумното върховно начало, отъ което произтичатъ всички души и богове, и на което не знаемъ сѫщинското име. По естество и по строежъ всички хора мязатъ на Бога. И когато хората се освободятъ отъ материята, съ която днесъ сѫ прѣплетени, ще видятъ, че въ всѣки човѣкъ има стремежъ къмъ добро, а сѫщеврѣменно и условия за постигане на доброто. Нѣкой казва: нѣмамъ условия. Защо нѣмашъ условия? Защото не впрегнешъ ума си на работа. Ти си способенъ за работа, но твоето честолюбие, твоята гордость не ти позволяватъ да работишъ, и ти казвашъ: какъ ще отида да работя? Питамъ: кой трѣбва да работи? Умниятъ човѣкъ, именно, трѣбва да работи, а глупавиятъ трѣбва да легне подъ сѣнката на нѣкоя круша, да почива. Само глупавитѣ хора трѣбва да бѫдатъ богати, а умнитѣ хора трѣбва да бѫдатъ сиромаси. Въ дѣйствителность е така. Сиромаситѣ не носятъ раници на гърба си, а богатитѣ носятъ. Какво разбирамъ подъ думата „сиромахъ“ човѣкъ? Подъ думата сиромахъ човѣкъ азъ не разбирамъ сиромахъ по сърце и по умъ. Питамъ: способниятъ лѣкарь има ли нужда отъ пари? Способниятъ музикантъ има ли нужда отъ пари? Способниятъ скулпторъ има ли нужда отъ пари? Способниятъ земледѣлецъ има ли нужда отъ пари? Да мисли човѣкъ, че паритѣ му сѫ необходимость въ живота, това показва, че неговото слънце още изгрѣва и залѣзва. Когато казвамъ, че човѣкъ не се нуждае отъ пари, разбирамъ, че той е господарь на паритѣ, а не обратно. Паритѣ не сѫ господари на човѣка. Веднъжъ човѣкъ е създалъ паритѣ, той не трѣбва да се безпокои за тѣхъ, дали има пари, или нѣма. Всѣки човѣкъ може да провѣри въ себе си, доколко мисъльта за паритѣ го е хипнотизирала. Вървишъ изъ пѫтя спокоенъ, безгриженъ, но потрѣбватъ ти за нѣщо пари: брѫкнешъ въ джоба си и нищо не намирашъ. Веднага ти се смутишъ, изгубишъ присѫтствието на духа и се сгушишъ. Намѣришъ ли пари въ джоба си, една книжна монета отъ сто лева, веднага ти се ободрявашъ, разполагашъ се, почувствувашъ се силенъ и започвашъ смѣло да крачишъ по пѫтя си. Ако влѣзешъ въ нѣкоя гостилница безъ петь пари въ джоба си, гледашъ по-скоро да излѣзешъ навънъ. При това положение и гостилничарьтъ не те вѣрва. Имашъ ли въ джоба си тази книжка отъ сто лева, ти си смѣлъ, гордъ; сѫщеврѣменно и гостилничарьтъ има вѣра въ тебе. Изкуство е човѣкъ да взѣзе въ гостилницата безъ петь пари, да се обърне свободно къмъ гостилничаря и да му каже: погледни ме въ лицето и ми кажи, за колко можешъ да ми кредитирашъ! Англичанинъ отива въ една гостилница безъ петь пари въ кесията си и казва на гостилничаря: сѫръ, за колко лева можешъ да ми кредитирашъ? Той го погледналъ въ лицето, намѣрилъ, че е честенъ човѣкъ и му казалъ: отпущамъ ви кредитъ за шесть хиляди шелинга. Англичанинътъ започналъ да се храни на кредитъ, въ гостилницата цѣлъ мѣсецъ и слѣдъ изтичането на този срокъ, той му заплатилъ опрѣдѣлената, сума. За толкова врѣме му било дадено довѣрие. Има хора, на които веднага можешъ да отпуснешъ кредитъ до 20,000 лева, а има такива, на които никакво довѣрие не можешъ да дадешъ. Защо? — Понеже тѣзи хора вѫтрѣшно не внушаватъ никакво довѣрие, а външно си турятъ маска на благочестиви хора. Когато отивате при нѣкого за нѣкаква услуга, казвамъ: хвърлете маската си и го попитайте, за колко ви оцѣнява и какво довѣрие ви опрѣдѣля. Нѣкой казва: ние не трѣбва да се отваряме много прѣдъ хората. До сега азъ несъмъ срѣщалъ нито единъ отворенъ човѣкъ. Имали ли сте случай въ живота си, да разтворите душата си прѣдъ нѣкой човѣкъ, и той да ви отговори съ сѫщото? Спомняте ли си случай въ живота си, когато сте се разтваряли прѣдъ нѣкой свой приятель и сте се разговаряли отъ душа, безъ да съжалявате за това, но да го считате за привилегия и благословение отъ Бога? Усѣщали ли сте благоуханието, което излиза отъ отворенитѣ души? Да се отвори една душа, подразбира се, сѫщеврѣменно и умътъ, и сърцето ѝ да сѫ отворени. Отвори ли човѣкъ душата си, неговото слънце само изгрѣва и никога не залѣзва. Сега, като наблюдавамъ съврѣменнитѣ хора, намирамъ, че повечето отъ тѣхъ изпадатъ въ голѣми дребнавости. Тѣ сѫ готови за нищо и никакво да развалятъ красивото и благородното въ душата си. По този начинъ тѣ изгубватъ Божественото въ себе си. Най-малкото противорѣчие ги изкарва отъ релситѣ на тѣхния животъ. Въ сѫщность противорѣчията сѫ дадени на хората, като задачи за разрѣшение. Понѣкога поставятъ човѣка на противорѣчие, на изпитъ, съ който искатъ да помогне той на нѣкои души отъ задгробния животъ. Значи, понѣкога страданията ни се даватъ съ цѣль да помогнемъ на нѣкои заминали души. Запримѣръ, дохождатъ при тебе нѣкои твои близки и те молятъ да кредитирашъ една сума отъ 20,000 лева за едно лице, което въ дадения моментъ е силно притѣснено. Ти правишъ тази услуга не отъ доброто желание да услужишъ на този нуждаещъ се, но само да не откажешъ на своитѣ близки, които ходатайствуватъ за него. Обаче, слѣдъ врѣме срокътъ за изплащане на полицата изтича, и този бѣденъ човѣкъ не може да я изплати. Тогава тебе теглятъ подъ отговорность за това лице. Въ дадения случай ти носишъ страданията, отговорностьта за тази душа, която сама не може да си изплати дълга. По сѫщия начинъ всѣки день и васъ ви заобикалятъ сѫщества, които ви убѣждаватъ да вършите волята на Петко, на Стояна, на Драгана, но не и волята Божия. Вие се подписвате на една, на друга полица, за които слѣдъ врѣме ще плащате. За това казвамъ: първо трѣбва да придобиете свѣтълъ умъ и чисто, благородно сърце и като придобиете това богатство, да го употрѣбите за благото на своитѣ ближни. И тъй, всички трѣбва да прочетете цѣлата 60 глава отъ книгата на пророкъ Исайя, за да разберете, какво точно е искалъ да каже той съ изречението: „Слънцето не ще зайде вечъ“. Дойде ли човѣкъ до това положение, той вече е намѣрилъ идеалния животъ, за който неговата душа е копнѣла. Въ този смисълъ всѣки трѣбва да се стреми къмъ знание, къмъ добродѣтели, на които слънцето никога не ще зайде. Тѣ носятъ миръ и радость за човѣка. И тогава, като срещнете човѣкъ, когото считате за приятель, ще си зададете въпроса: този човѣкъ, този приятель, който влиза въ моята система, ще помрачи ли моето слънце, или нѣма да го помрачи? Ако помрачи вашето слънце, дръжте го на страна; ако не го помрачи, приемете го за приятель. Като се жените, пакъ си задайте въпроса: жената, която избирамъ за другарка въ живота си, ще помрачи ли моето слънце, или нѣма да го помрачи? Ако го помрачи, дръжте я настрана; ако не го помрачи, оженете се за нея. Ако искате да вземете пари на заемъ отъ нѣкой банкеръ, пакъ се запитайте: паритѣ, които ще взема отъ този банкеръ, ще помрачатъ ли моето слънце, или нѣма да го помрачатъ? Ако не го помрачатъ, вземете паритѣ; ако го помрачатъ, и даромъ да ви даватъ, не ги взимайте. Влизате ли въ нѣкое религиозно общество, пакъ се запитайте: ако влѣза въ това общество, то ще помрачи ли моето слънце, или нѣма да го помрачи? Ако го помрачи, не влизайте въ него; ако не го помрачи, влѣзте. Ако искате да изучавате нѣкаква наука, пакъ се запитайте: тази наука ще помрачи, или нѣма да помрачи моето слънце? Ако го помрачи, не я изучавайте; не го ли помрачи, изучавайте я. Казвамъ: за въ бѫдеще ние ще изучаваме всички науки отъ ново гледище, отъ нова свѣтлина. Тъй както изнасямъ фактитѣ, мнозина мислятъ, че азъ не цѣня науката. Азъ цѣня науката, но я разглеждамъ отъ друго становище. Напримѣръ, за мене понятието биологъ е съвсѣмъ друго отъ това, което ученитѣ разбиратъ. Споредъ мене биологътъ трѣбва да разглежда, какъ се е сформирувалъ живота на земята, а не само, какъ се е образувалъ животътъ на клѣткитѣ. Прѣди да се заеме съ изучаване живота и произхода на клѣткитѣ, той трѣбва да е изучилъ всички разумни сили, които сѫ създали малкитѣ центрове въ живота. Когато нѣкой изучава картинитѣ на единъ великъ художникъ, прѣди всичко той трѣбва да се запознае съ самия художникъ, а слѣдъ това и съ неговитѣ картини. Той не може да има ясна прѣдстава за картинитѣ, ако не познава самия художникъ. Художникътъ струва много повече отъ своитѣ картини. Той не се е вложилъ цѣлъ въ картинитѣ. Тъй щото, когато изучаваме картинитѣ на нѣкой художникъ, ние изучаваме само часть, т. е. една фаза отъ живота на самия художникъ. Всички останали чърти и качества отъ характера на художника оставатъ скрити за насъ. Когато изучаваме нѣкоя картина, ние можемъ да схванемъ на лицето ѝ или само благородство, или само любовъ, или само смирение, а всички останали добродѣтели ще липсватъ. Въ единъ и сѫщъ моментъ на едно лице ние не можемъ да намѣримъ изразени всички добродѣтели. Всѣка картина прѣдставлява само единъ моментъ отъ човѣка, а ние знаемъ, че човѣкъ се мѣни всѣки моментъ. Добродѣтелитѣ, които се криятъ въ нашия умъ и въ нашето сърце, се изразяватъ всѣки новъ день на лицето ни, вслѣдствие на което човѣкъ прѣдставлява една интересна, но винаги незавършена книга. Човѣшкото лице е кинематографъ, върху платното на който всѣки моментъ се пише нѣщо ново. Въ очитѣ, въ устата, на странитѣ, навсѣкѫдѣ по човѣшкото лице се пишатъ все нови и нови добродѣтели. Понѣкога устнитѣ на човѣка сѫ червени нѣкога жълти, нѣкога блѣди, нѣкога зелени и т. н. Какво показватъ тия промѣни на цвѣтоветѣ? Ония физиогномисти, които разбиратъ, дълбокитѣ причини на тия промѣни, които разбиратъ слънцето, луната и звѣздитѣ, знаятъ, защо напримѣръ, цвѣтътъ на лицето у нѣкой човѣкъ е жълтъ, на другъ — червенъ и т. н. Има единъ жълтъ цвѣтъ на лицето, подобенъ на този у светиитѣ, но има единъ жълтъ цвѣтъ, който се дължи на разстройство на черния дробъ у човѣка. Хора, които страдатъ отъ разстройство на черния дробъ, отъ жълтеница, иматъ жълтъ цвѣтъ, но нито сѫ мѫдреци, нито светии. Обаче, приближите ли се къмъ нѣкой светия, отъ него излиза необикновено благоухание. Ако нашето слънце не залѣзва, това показва, че ние сме при такива условия, отдѣто можемъ да черпимъ великата мѫдрость на живота. Можемъ ли да кажемъ, че нашето слънце не залѣзва, ние сме вече господари на своята сѫдба. Какво се разбира подъ думата „сѫдба“? На латински езикъ сѫдба значи fortuna. Въ латински езикъ тази дума е въ низходеща степень. Обаче, когато говоримъ за Божествената Правда, ние разбираме всички блага, които Богъ е опрѣдѣлилъ за душата. И когато цитираме стиха, че слънцето не ще зайде вечъ, ние разбираме, именно, тия блага, които Богъ е опрѣдѣлилъ за душата. За душитѣ Богъ е приготвилъ такива блага, каквито ние и не подозираме. Всичко това ще постигнемъ постепенно, а не изведнъжъ. Човѣкъ не може изведнъжъ да се пробуди, изведнъжъ да развие голѣма вѣра въ себе си, че да прави чудеса прѣдъ хората. Малки постижения сѫ необходими, но въ малкото се криятъ голѣми сили и възможности. Христосъ е казалъ: „Ако имате вѣра, колкото синапово зрънце, вие бихте могли гори и планини да прѣмѣствате“. За голѣмитѣ дѣла се изисква голѣма вѣра; за малкитѣ дѣла се изисква малка вѣра. Слѣдователно, и вѣрата е на степени. Тя е свързана съ човѣшката еволюция. Когато Христосъ казва, че съ вѣра могатъ и планини да се прѣмѣстватъ, Той ималъ прѣдъ видъ малки планини. И тъй, въ живота на човѣка сѫ необходими два полюса: на единия полюсъ е поставенъ човѣшкиятъ умъ, а на другия — човѣшкото сърце. Ако вие не можете да разберете вашия умъ и вашето сърце, които сѫ толкова близо до васъ, какъ ще разберете вашия духъ и вашата душа, които отстоятъ далечъ отъ васъ? Който изучава сърцето и ума си, той ще може да изучи и онѣзи велики, мощни сили, които се криятъ въ съзнанието му. Чрѣзъ съзнанието ние дохождаме до положение да разберемъ, какво въ сѫщность прѣдставляваме. Казвамъ: при всѣко положение на живота се запитвайте, дали вашето слънце е залѣзло? Нѣкои казватъ: едно врѣме имахъ голѣма любовь, но отиде вече, изгубихъ я. Мислите ли така, това показва, че вие се намирате въ материалния свѣтъ, дѣто земята ви се е завъртѣла около своята ось. За да не залѣзва вашето слънце, вие трѣбва да се повдигнете по-високо, да отидете на полюситѣ, а оттамъ и въ още по-висока область. Религия и наука сѫ два важни фактора въ вашия животъ. Нѣма по-опасно положение за човѣка отъ това, да има религия безъ наука и наука безъ религия. Тѣзи двѣ положения внасятъ отрова въ кръвьта на човѣшкия организъмъ. Човѣкъ не може нито безъ религия, нито безъ наука. Истинската религия трѣбва да даде абсолютна свобода на човѣшкото сърце, да може то свободно да изказва своитѣ чувства; истинската наука трѣбва да даде абсолютна свобода на човѣшкия умъ, да може той свободно да изказва своитѣ разбирания и схващания. Тъй щото, рече ли нѣкой човѣкъ да изкаже своитѣ разбирания по извѣстенъ въпросъ, той трѣбва да бѫде свободенъ, да знае, че никой нѣма да го осмѣе, нито осѫди. И дѣтински да сѫ неговитѣ схващания, той не трѣбва да се стѣснява. Прѣзъ тѣхъ е миналъ и най-напрѣдналиятъ светия или адептъ. Всѣки е билъ дѣте, пеленаче въ своитѣ разбирания. Всѣки е билъ малко дѣте. Често малкитѣ дѣца запитватъ майка си, отдѣ е дошло малкото имъ братче, или малкото имъ сестриче? Майката казва, че бабата го е донесла отъ рѣката. Вие ще кажете: ние знаемъ, отдѣ ги носятъ бабитѣ. Не, никой не знае, отдѣ бабитѣ носятъ малкитѣ дѣца. Никой не знае, какъ се ражда човѣкъ. Който се ражда, само той съзнава това нѣщо. Единъ американецъ ми казваше, че знае, кога се е родилъ. Той казва: моментътъ на моето раждане е този, когато за пръвъ пѫть почувствувахъ, че мога да мисля. Отъ тогава насетнѣ моятъ умъ се измѣни. Това значи раждане. Когато тѣлото на човѣка се сформирува, той трѣбва да знае, защо се е родилъ. Нѣкой казва: не знамъ, защо съмъ се родилъ. Щомъ не знаешъ, защо си се родилъ, това показва, че ти още не си роденъ. Че си излѣзълъ на бѣлъ свѣтъ, това показва, че майка ти само те е изнесла вънъ, но ти още не си роденъ. Майка ти още е брѣменна съ тебе, и слѣдъ като се родишъ, тогава тя ще каже: олекна ми вече. Роди се най- послѣ това дѣте. Новороденото дѣте трѣбва да има слънце, което никога да не залѣзва. Какви сѫ качествата на бѫдещитѣ дѣца? Бѫдещитѣ дѣца трѣбва да носятъ на главитѣ си слънца, които никога да не залѣзвате нито на земята, нито на небето. Сега азъ желая и вашитѣ слънца никога да не залѣзватъ и да почувствувате, че сте родени. Дойдете ли до това положение, вие ще почувствувате въ себе си вѫтрѣшна свобода. Само при това положение човѣкъ може да говори за религия и за наука. Знаете ли, какво нѣщо е истинската религия? Нѣма по-свещенъ моментъ за човѣка отъ този, да повдигне ума си къмъ Бога и да почувствува връзката, която сѫществува между всички умове. Нѣма по-свещенъ моментъ за човѣка отъ този, да повдигне сърцето си къмъ Бога и да почувствува връзката, която сѫществува между всички души. Значи, човѣкъ е свързанъ едноврѣменно съ двѣ връзки: въ едната връзка дѣйствува Любовьта, а въ другата — Мѫдростьта. Свързанъ ли е човѣкъ съ Любовьта и съ Мѫдростьта, той ще почувствува, че въ свѣта дѣйствува великата Истина, въ която Богъ се проявява. Съзнае ли това, той ще направи всички усилия, да се домогне до великото благо на живота, дѣто слънцето никога не залѣзва. Бесѣда отъ Учителя, държана на 27 февруари, 1927 г. въ г. София.

"Праведният", Сила и живот, IX серия, т.3 (1927), Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 20.02.1927 г. до 27.03.1927 г. Издание 1930 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Праведниятъ „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“ Иоана 12:23 „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. —Това е едно отъ важнитѣ изречения на Свещеното Писание. Върху него сѫ говорили много проповѣдници отъ старитѣ врѣмена; върху него говорятъ много проповѣдници и отъ новитѣ, отъ сегашнитѣ врѣмена. Думата „праведенъ“ може да се вземе въ широкъ смисълъ, а може да се вземе и въ тѣсенъ смисълъ. Думата „вѣра“ пъкъ често се употрѣбява въ смисълъ на вѣрвания. Обаче, казано е, че праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ, а не чрѣзъ вѣрванията. Ако съврѣменнитѣ хора разбираха дълбокия смисълъ на живота, тогава нѣмаше защо да бѫдатъ праведни; тогава нѣмаше да се говори нито за Правда, нито за вѣра. Животътъ щѣше да тече и да се развива правилно. Нима вълцитѣ и лисицитѣ, които нѣматъ понятие за Правдата, за вѣрата, не живѣятъ? Вълцитѣ нѣматъ нито храмове, нито владици и папи, нито свещеници и проповѣдници, и въпрѣки това живѣятъ самостоятелно. Нѣкой казва: безъ религия не може да се живѣе. Азъ пъкъ казвамъ: може да се живѣе безъ религия. Когато се казва, че не може да се живѣе безъ нѣщо, това подразбира, че при извѣстни условия само не може да се живѣе. „Може“ и „не може“ сѫ относителни положения. Ако религията прѣдставя система, която държи нѣщата въ известенъ редъ и порядъкъ, то е едно нѣщо; ако религията прѣдставя законность, Правда въ висшия животъ, тогава е друго нѣщо. Обаче, що се отнася до нашитѣ мисли и идеи, до нашия редъ и порядъкъ въ свѣта, тия нѣща не могатъ да бѫдатъ вѣчни. Само Богъ е вѣченъ. Когато философитѣ говорятъ за вѣчнитѣ нѣща, за вѣчностьта, тази идея у тѣхъ е съвсѣмъ неопрѣдѣлена. Човѣшкитѣ мисли нито могатъ, нито трѣбва да бѫдатъ вѣчни, защото вѣчнитѣ нѣща сѫ неопрѣдѣлени, а опрѣдѣленитѣ нѣща сѫ конечни и гранични. Ако на единъ съврѣмененъ човѣкъ се даде безконеченъ, вѣченъ животъ, какво ще придобие той отъ него? Когато се говори за безконечность, това понятие се свързва съ физическия животъ, защото той продължава въ вѣчностьта. Сега азъ се спирамъ върху думата праведенъ. Вълкътъ не може да бѫде праведенъ, защото нѣма тѣзи качества, които се изискватъ отъ праведния, лии които Правдата изисква. И овцата не може да бѫде праведна, защото нѣма тѣзи качества, които се изискватъ отъ праведния, или които изисква Правдата. Праведнитѣ хора трѣбва сега да се създадатъ! Въ този смисълъ, именно, праведниятъ чрѣзъ вѣрата, ще бѫде живъ. Това не подразбира, че въ свѣта нѣма Правда. Има Правда въ свѣта, но въ прочетения стихъ се говори за нѣкаква специфична Правда, която се отнася къмъ Вѣчния животъ. За тази Правда се изисква и съотвѣтстуваща вѣра, а не вѣра на обикновенитѣ хора. Днесъ кой нѣма вѣра? Съврѣменнитѣ духовни хора сѫ толкова вѣрващи, че отиватъ дори до суевѣрие. И най-учениятъ човѣкъ, ако се намира въ затруднено материално положение, може да се убѣди, че на извѣстно мѣсто, още отъ турско врѣме, има заровена тенекия съ злато. И този ученъ човѣкъ, който е свършилъ два факултета, ще остави всичката си работа и ще дойде заедно съ васъ да копае пари. Ако види, че нѣма никаква тенекия съ пари, той нѣма да се усъмни въ истинностьта на вашитѣ думи, но ще каже: навѣрно другъ нѣкой е дохождалъ прѣди мене и е изкопалъ паритѣ. Често ученитѣ хора сѫ много суевѣрни. Обаче, вѣрата, за която се говори въ цитирания стихъ, не се отнася за прѣходнитѣ нѣща въ този свѣтъ. Има специфична правда, която се занимава само съ материални работи; има специфична вѣра, която се занимава само съ материални работи. Има специфична Правда, която се занимава само съ духовни работи; има специфична вѣра, която се занимава само съ духовни работи. Има специфична Правда, която се занимава само съ Божествени идеи; има специфична вѣра, която се занимава само съ Божествени идеи. Тъй щото, всѣки човѣкъ трѣбва да прѣмине прѣзъ тѣзи три гами на правдата и на вѣрата. Нѣкой казва: азъ имамъ вѣра. — Каква вѣра имашъ? Ако имашъ вѣра на материята, тя включва въ себе си всичко видимо и осѣзаемо, всичко живо и мъртво. Нѣкои хора вѣрватъ въ свѣта, а не вѣрватъ въ Бога. Такива хора по отношение на свѣта сѫ праведни и вѣрващи, а по отношение на Бога сѫ неправедни и невѣрници. Другъ нѣкой казва: азъ подържамъ висшата Правда и вѣрвамъ въ Бога. Такъвъ човѣкъ по отношение на свѣта е неправеденъ и безвѣрникъ, а по отношение на Бота е праведенъ и вѣрващъ. Възъ основа на този законъ ние можемъ да си обяснимъ психологически, защо като тръгне нѣкой човѣкъ въ Божия пѫть, колкото и да е ученъ, хората го оплюватъ и наричатъ извѣянъ. Вземете примѣръ съ Толстоя, който бѣше такъвъ виденъ писатель и щомъ изнесе своитѣ убѣждения прѣдъ свѣта, всички казаза: чудно нѣщо, Толстой, който бѣше толкова уменъ и интелигентенъ човѣкъ, като остарѣ, започна да оглупява и да вѣрва въ такива неопрѣдѣлени нѣща! Толстой имъ отговори: азъ живѣхъ вече по правдата и вѣрата на свѣта, т. е. по материалната правда и вѣра, опитахъ ги и зная, какво носятъ тѣ за човѣка. Слѣдъ това живѣхъ по правдата и вѣрата на духовния свѣтъ, и тѣхъ опитахъ, но и тѣ оставятъ човѣка обиденъ, онеправданъ и наскърбенъ. И най-послѣ азъ пожелахъ да живѣя споредъ Правдата и вѣрата на Божествения свѣтъ. Казвамъ: сега, именно, трѣбва да се внесатъ Божествената Правда и вѣра въ свѣта. Божествената Правда иде за пръвъ пѫть на земята. Колкото хора до сега сѫ се опитвали да внесатъ Божествената Правда и Любовь въ свѣта, всички сѫ били разпъвани. Това виждаме въ историята на развитието на човѣчеството. Сега, обаче, свѣтътъ ще бѫде разпнатъ, а Божествената Правда, Божествената вѣра и Любовь ще се въдворятъ. Сега ще приведа единъ малъкъ разказъ изъ индуския животъ. Знаменитиятъ поетъ и мистикъ, Толсида, вглѫбенъ въ своитѣ размишления, тръгва единъ день по течението на рѣката Гангъ да разрѣши единъ важенъ житейски въпросъ. Увлѣченъ въ своитѣ мисли, той дохожда до мѣстото, дѣто индуситѣ изгарятъ своитѣ покойници. До тѣлото на единъ мѫжъ-покойникъ той вижда жена отъ високо произхождение, добрѣ облѣчена и наредена. Като вижда поета, съ изгледъ на светия, жената става отъ мѣстото си, приближава се къмъ него и му казва: Учителю, позволи ми да придружа мѫжа си до небето! Учительтъ-поетъ я поглежда и запитва: Дъще, защо искашъ да напуснешъ земята и да отидешъ на небето? Рано е още за тебе, толкова повече, че не те викатъ оттамъ. Тя му отговорила: Азъ не се интересувамъ толкова за небето и за живота тамъ, но искамъ да отида при мѫжа си и да остана при него. Значи, тази жена не се интересува отъ небето, но тя не искала да се раздѣля отъ мѫжа си. Мнозина запитватъ: има ли мѫже и жени на небето? Казвамъ: тия хора, които задаватъ такъвъ въпросъ, не се интересуватъ изобщо отъ небето, дѣто има възвишенъ животъ, но се интересуватъ отъ това небе, дѣто е тѣхниятъ мѫжъ или тѣхната жена. Значи, дѣто е тѣхниятъ мѫжъ, или жена, тамъ е небето, тамъ има и рай; дѣто не е мѫжътъ или жената, тамъ нѣма небе, нѣма рай. Дѣто има пари, тамъ е небето, тамъ е раятъ; дѣто нѣма пари, тамъ нѣма небе, нѣма рай. Дѣто е службата на човѣка, тамъ е небето, тамъ е раятъ; дѣто нѣма служба, тамъ нѣма небе, нѣма и рай. Изобщо, дѣто нѣма мѫже и жени, дѣто нѣма пари и служба, тамъ нѣма небе, нѣма рай, нѣма никаква вѣра, никаква Правда. Често хората се запитватъ едни други: ти отъ коя вѣра си — отъ православната, евангелската или отъ католическата? Казвамъ: въ свѣта има три вида православни, три вида евангелисти и три вида католици. Къмъ първата категория се отнасятъ вѣрващитѣ въ паритѣ, къмъ втората категория — вѣрващитѣ въ службитѣ, но отъ третата категория малко хора има. Къмъ тази категория спадатъ вѣрващитѣ въ Бога. Веднага ще запитате: тогава, какво нѣщо е Богъ? Ако ви кажа, че Богъ има три лица, това е материаленъ Богъ. Това е опрѣдѣление за Бога по отношение на материалния свѣтъ, даже и по отношение на духовния свѣтъ, но не и по отношение на Божествения свѣтъ. Дойдемъ ли до стиха, че праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ, ние си прѣдставяме Бога безъ лице, за да не се опетнява. Всѣко нѣщо, което има лице, се опетнява. Мислите ли, че лицето на Христа днесъ не е опетнено? Мислите ли, че майка, която родила двѣ — три дѣца, не е опетнена? Мислите ли, че храната, която влиза въ устата и оттамъ прѣзъ цѣлата пищеварителна система, не е опетнена? Всѣко нѣщо, което се е проявило и се проявява на физическия свѣтъ, е опетнено. Когато храната влѣзе въ стомаха, езикътъ, външниятъ инспекторъ, погледне къмъ нея и казва: добро е това нѣщо, може да се приеме. Това значи: добъръ е този законопроектъ, той може да се приложи. Обаче, когато храната слѣзе въ стомаха, въ долната камара, дѣто сѫ депутатитѣ, всички заедно, на чело съ прѣдседателя на камарата, казватъ: не може да се приложи този законопроектъ, мѣстото му не е тукъ! Скоро да се изхвърли навънъ! Слѣдъ дълго разглеждане и разискване върху законопроекта, удобренъ отъ първата комисия, излиза рѣшение на долната камара: законопроектътъ не се удобрява и се изхвърля навънъ. Нѣкои казватъ: трѣбва да се говори по меко на хората, за да на се породи нѣкакво недоволство между тѣхъ. Често недоволството се поражда отъ храната. Кой съврѣмененъ човѣкъ, като седне прѣдъ трапезата да се храни, се вглѫбява въ яденето и се разговаря съ хлѣба и съ всичко, което е сложено прѣдъ него? Той трѣбва да се поразговори първо съ хлѣба, да разбере, какъвъ човѣкъ го е правилъ, послѣ да провѣри, кой воденичарь е млѣлъ брашното, и по този начинъ да прослѣди цѣлия пѫть, прѣзъ който хлѣбътъ е миналъ. Човѣкъ трѣбва да знае, каква храна приема. Жената казва на мѫжа си: добъръ е фурнаджията, отъ който взехъ хлѣба. Фурнаджията е добъръ, но брашното не е добро. Или воденичарьтъ, е добъръ човѣкъ, но селянинътъ, който е сѣлъ и жъналъ житото, не е добъръ. Достатъчно е единъ отъ тия хора, прѣзъ които е миналъ хлѣбътъ, да е внесълъ нѣщо лошо отъ себе си, за да бѫде и самиятъ хлѣбъ опороченъ. Човѣкъ трѣбва да знае Истината, Правдата отъ единия до другия край на живота. Прѣди всичко Правдата, Истината трѣбва да иматъ отношения къмъ разумния, къмъ реалния животъ. Това не значи, че материалния животъ не е реаленъ. Напротивъ, материалниятъ животъ е сѫществениятъ животъ за човѣка. Ако той не може да се справи съ тѣлото си, какъ ще може да се справи съ духовния и съ Божествения свѣтъ, които не вижда? Физическиятъ, духовниятъ и Божествениятъ животъ сѫ степени, фази, прѣзъ които съзнанието на човѣка трѣбва да прѣмине. Ако човѣкъ не мине най-напрѣдъ прѣзъ материалния животъ, а послѣ прѣзъ Праздата и вѣрата на духовния животъ, какъ ще разбере той Правдата и вѣрата на Божествения животъ? „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Това значи, че праведниятъ е миналъ вече прѣзъ фазата на материалния животъ, вслѣдствие на което той е господарь на тѣлото си, може да прави съ него, каквото иска. Той може да обнови тѣлото си, както иска и когато иска. И на 120 години да стане, той моментално може да обнови тѣлото си. За обикновения човѣкъ това е чудно, но окултистътъ, който се занимава съ законитѣ на живата природа, разполага съ методи и начини, чрѣзъ които може да се подмладява. За такива хора ние казваме, че тѣ сѫ два пѫти родени. Христосъ казва: „Ако се не родите отъ вода и духъ“. Той не говори за обикновеното раждане на хората. „Ако се не родите отъ вода и духъ“. Родениятъ отъ вода и духъ е свободенъ отъ всѣкакъвъ порокъ било въ тѣлото си, било въ сърцето си, било въ ума си, било въ душата си, или най-послѣ и въ духа си. Той е абсолютно чистъ и съвършенъ човѣкъ. Днесъ много отъ съврѣменнитѣ хора, били тѣ вѣрващи, учени, или философи мислятъ, че подобни на тѣхъ нѣма. Учениятъ мисли, че като неговата научна теория друга нѣма. Религиозниятъ мисл, че като неговото вѣрую друго нѣма. Философътъ мисли, че нѣма друга като неговата философска система. Обаче, не се минаватъ сто години, и ние виждаме, че теорията на учения пропада, вѣруюто на религиозния човѣкъ се замѣства съ друго, философската система на филсофа се обявява за невалидна. Питамъ: могатъ ли да се считатъ за прави тия учения, които само въ продължение на сто години прѣтърпяватъ такова крушение? Онази теория или онова учение могатъ да се нарекатъ донѣкѫдѣ прави, които сѫ изнесли на плещитѣ си поне 6,000 годишенъ животъ. Кажете ми поне единъ философъ, теорията на когото да е прѣживѣла 6,000 години. Има една мисъль, изказана отъ Хермеса, която е прѣживѣла 6,000 години. Тя е слѣдната: „Както е горѣ, така е и долу“. Това значи: какъвто е човѣкъ на небето, такъвъ е и на земята. И обратно: какъвто е човѣкъ на земята, такъвъ е и на небето. Ако облѣчете вълка въ най-добрата човѣшка форма, той пакъ ще си покаже вълчия характеръ. Българитѣ дълбоко вѣрватъ въ тази философия. За потвърждение на тази мисъль, ще ви приведа слѣдния примѣръ. Въ древностьта единъ царски синъ се разхождалъ единъ день изъ града, дѣто срещналъ една млада, хубава циганка, която, съ дисаги на гърба си, ходилъ отъ кѫща на кѫща да проси. Като я видѣлъ, той я харесалъ и пожелалъ да се ожени за нея, и по този начинъ да я освободи отъ това тежко положение. И, наистина, той се оженилъ за нея и я поставилъ въ положението на царица. Тя имала на разположение и дрехи, и храна, и прислуга, всичко, каквото пожелала. Обаче, скоро слѣдъ оженването си тя почувствувала скръбь за стария си животъ, особено, че не може да проси. Единъ день, въ отсѫтствието на мѫжа си, тя взела извѣстно количество брашно, което насипала по сѫдоветѣ, и тръгнала отъ столъ на столъ да го събира. Така тя подържала въ себе си илюзията, че ходи отъ кѫща на кѫща да проси. Турила това брашно въ дисагитѣ си и направила отъ него една питка. Като хапнала отъ питката, тя си казала: сладка е питката отъ изпросеното брашно. Казвамъ: не е лесно да се откаже човѣкъ отъ своитѣ стари навици, които носи отъ миналото. Той носи тия стари навици отъ хиляди и милиони години на своя животъ, така че въ единъ день не може да се откаже. За да се освободи отъ миналото си, човѣкъ трѣбва да се ражда и прѣражда много пѫти на земята, което индуситѣ наричатъ странствуване на душата. Нѣкои философи криво разбиратъ въпроса за слизането на човѣшкия духъ на земята. Единъ духъ самъ не може да слѣзе на земята. Обикновено слизатъ по нѣколко заедно, свързани единъ съ другъ, въ видъ на верига. Като дойдатъ до нѣкое мѣсто, едни отъ тия духове срѣщатъ срѣда, която не могатъ да прѣминатъ, и затова оставатъ на това мѣсто. Други пъкъ успѣватъ да прѣминатъ тази срѣда и слизатъ по-надолу. Като дойдатъ до тази срѣда, пакъ нѣкои отъ духоветѣ оставатъ на това мѣсто, не могатъ да прѣминатъ тази срѣда, а други я прѣминаватъ. Така се обяснява слизането на духоветѣ на земята. Значи, духоветѣ слизатъ винаги групово и то само до тази срѣда, която тѣ могатъ да прѣодолѣятъ. Има духове, които по никой начинъ не могатъ да прѣминатъ прѣзъ гѫстата срѣда, и затова оставатъ да живѣятъ въ по рѣдка срѣда. По сѫщия начинъ става и качването, т. е. възлизането на душитѣ нагорѣ, или еволюцията имъ. Тѣ пакъ се качватъ групово, при което едни успѣватъ да прѣминатъ по-рѣдката срѣда, а други не могатъ да я прѣминатъ. Всѣка душа спира тамъ, додѣто тя може да прѣодолѣе срѣдата, която се изпрѣчва на пѫтя ѝ. Така се образува непрѣкѫсната верига отъ души и духове, които се намиратъ на различна степень на развитие. Нѣкой казва: азъ мога да се кача или да слѣза изведнъжъ. Така мислятъ само дѣцата. За дѣцата всѣко нѣщо, въ всѣки случай, е възможно, но за мѫдреца има нѣща, които сѫ вѣрни и възможни само при дадени условия. Мѫдрецътъ знае, че това, което е невъзможно за физическия свѣтъ, е възможно за Божествения. Физическиятъ животъ се обуславя отъ Божествения, който трѣбва да се изучава. Който иска да има цвѣтуще здраве, непрѣменно той трѣбва да бѫде свързанъ съ Бога, да има единъ непрѣкѫснатъ притокъ въ себе си отъ Божествена енергия. Ще кажете: ние можемъ и безъ Божественото. — Не е така. Знаете ли, каква хармония ще сѫществува между тѣлото, сърцето и ума на човѣка, ако тѣлото му е свързано съ физическия свѣтъ, сърцето — съ духовния и умътъ — съ Божествения? Тѣлото, сърцето и умътъ на човѣка прѣдставляватъ три категории сили, които той трѣбва да влада. Влада ли тия сили, само тогава той може да се нарѣче истински човѣкъ. Слѣдъ ума нагорѣ идватъ душата и духа — висшето начало у човѣка. И затова, когато се говори за красивото въ човѣка, за ангела, които живѣе въ него, ние разбираме неговитѣ копнежи къмъ познаване на своята душа и духъ. Дѣто нѣма душа, тамъ нѣма и духъ; дѣто нѣма духъ, тамъ нѣма и душа. Дѣто има душа, тамъ има духъ; дѣто има духъ, тамъ има и душа. Духъ и душа, това сѫ двѣ основни положения на Битието. Тѣ не сѫществуватъ едно безъ друго. Тѣ сѫ така свързани, както умътъ и сърцето. Изключимъ ли ума отъ сърцето, имаме безумие; изключимъ ли сърцето отъ ума, имаме безчувствие. За примѣръ, какво ще ни ползува философията безъ чувство? Ще кажѣте: отмѣрената, материалистическата философия има смисълъ днесъ. Казвамъ: въ отмѣренитѣ нѣща нѣма животъ. Ако математиката на материалния животъ, която се занимава само съ неорганическа материя, сравните съ математиката, която се занимава съ величини отъ човѣшкия животъ, ще видите, че тѣ иматъ диаметрално противоположни методи. Въ материалистичната математика всѣко нѣщо е точно измѣрено. Дѣто нѣма животъ, тамъ всички нѣща сѫ точно измѣрени, прецизни. Колкото по-точно сѫ измѣрени нѣщата, това показва, че тамъ дѣйствува материята. Когато материята има прѣдимство надъ духа, тогава разумностьта е по-слаба. Когато нѣкой химикъ изучава отровнитѣ, избухливитѣ газови, той трѣбва да бѫде много точенъ, много прецизенъ, но когато изучава човѣка и проявитѣ на неговото сърце, на неговия умъ и на неговата воля, той не може да приложи сѫщитѣ правила и методи. Тукъ вече взима участие закона на свободата. И тъй, за да може човѣкъ да се ползува отъ законитѣ и правилата на живата математика най-напрѣдъ той трѣбва да е миналъ прѣзъ материалистичната математика, послѣ прѣзъ духовната и най-послѣ прѣзъ Божествената. Значи, има три вида математики въ свѣта, законитѣ и методитѣ на които коренно се различаватъ. И слѣдъ всичко това вие срѣщате единъ духовенъ човѣкъ, който не е проучилъ още тѣзи математики, но се гордѣе съ своитѣ знания и казва: знаете ли, кой съмъ азъ? Знаете ли, че азъ говоря съ Господа? — Кой не говори съ Господа? И вълкътъ, и заекътъ, и малката мушица говорятъ съ Господа, защото и тѣхниятъ животъ е произлѣзалъ отъ Бога. Дѣто има животъ, тамъ е Богъ. И въ растенията, и въ минералитѣ е проникналъ Богъ. Обаче, като говоримъ за сѫщината на Бога, ние разбираме възвишения, красивия животъ, който е проникналъ и прониква въ човѣшкото сърце и въ човѣшкия умъ. Хубавото и красивото въ човѣка се дължи, именно, на този възвишенъ и благороденъ животъ, въ който нѣма смърть, нито разрушения. Нѣкой казва азъ изгубихъ първата си любовь. Казвамъ: това, което се губи, което се опорочава, не е Божествено. Божественитѣ нѣща нито умиратъ, нито се губятъ, нито се опорочаватъ. Дойде ли Божията Любовь у човѣка, всички противорѣчия за него изчезватъ. Човѣкътъ на Любовьта, като види, че нѣкой вълкъ яде овца, той ще го помилва и ще му каже: нѣма нищо въ това, че ядешъ овца. Азъ нѣмамъ право да те сѫдя, но искамъ да ти кажа, че не ядешъ правилно, музикално. Невидимиятъ свѣтъ не сѫди вълкътъ за това, че изяжда овцата, но че яде неправилно. И музиканта ще сѫдятъ не за това, че не свири, но че не свири правилно. И васъ ще сѫдятъ не за това, че сте направили нѣкакви погрѣшки, но че не сте ги направили по всичкитѣ правила на музиката. Животътъ е музика, въ която не се позволява никаква дисхармония. Ако нѣкой бѣденъ човѣкъ открадне единъ килограмъ хлѣбъ да се нахрани, държавата ще го сѫди за кражба и ще го постави въ затвора. Питамъ: дѣ е онова жито, което Богъ изпраща съ милиони тонове на земята? Богъ е опрѣдѣлилъ, по колко килограма жито се пада на всѣки човѣкъ прѣзъ годината. Получава ли той житото, което му е опрѣдѣлено? Не го получава. Дѣ отива то? Въ хамбаритѣ на търговцитѣ, които чакатъ благоприятни моменти, да поскѫпне житото, и тогава да го продаватъ. Слѣдъ всичко това ние казваме, че имаме държава, която слѣди за реда и порядъка на страната; отъ друга страна ние се хвалимъ съ религия и казваме, че сме християни и вѣрваме въ Христа. Каква е тази държава, която не слѣди за житото на всѣки човѣкъ поотдѣлно? Каква е тази религия, която оставя да взиматъ житото на този или на онзи? Щомъ е така, ще излѣзе, че правилото на Хермеса, какво всичко, което е горѣ, това е и долу, не е вѣрно. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Божията Правда има прѣдъ видъ не само хората, но и всички живи сѫщества, отъ най-голѣмитѣ до най-малкитѣ. Богъ е прѣдвидилъ храна за всички сѫщества, и то не само за една година, но за прѣзъ цѣлия имъ животъ. Питамъ: кой човѣкъ отъ свѣта е изпратилъ едно благодарително писмо до Бога за благата, които Той му е далъ? До сега азъ не съмъ срещналъ нито единъ човѣкъ, който да е благодарилъ на Бога за всичко, което е получилъ отъ Него. Говорилъ съмъ и съ индуски жреци, и съ владици, и съ свещеници, но нито единъ отъ тѣхъ не е изпратилъ такова благодарително писмо. При това, не е достатъчно само да изпратите своето благодарително писмо, но да получите на него обратна разписка, че въ невидимия свѣтъ дѣйствително е получено такова писмо. И слѣдъ всичко това хората иматъ смѣлостьта да разискватъ, кой билъ Христосъ, защо е дошълъ на земята и т. н. Казвамъ: това, което Христосъ проповѣдваше прѣди 2,000 години, остана неразбрано на врѣмето си. Неговото учение и слѣдъ двѣ хиляди години пакъ остана неразбрано. Отъ учението на Христа хората разбраха тъкмо това, което Той не е говорилъ. Ученицитѣ на Христа често Го запитваха: защо говоришъ на тия хора съ притчи? Христосъ имъ отговарялъ: Азъ имъ говоря съ притчи, за да не разбератъ думитѣ ми, та слѣдъ врѣме да ги изопачатъ. Азъ не мога да дамъ орѫжието си въ рѫцѣтѣ на единъ невѣжа, който утрѣ ще го обърне противъ мене. Докато орѫжието ми е въ рѫцѣтѣ, азъ съмъ силенъ човѣкъ. Орѫжие на заемъ не се дава. Умъ на заемъ не се дава. Сърце на заемъ не се дава. Споредъ Божията Правда пазете ума си неопороченъ, никому не го давайте. Той е свещенъ ножъ, съ който всѣки самъ трѣбва да си служи. Докато човѣкъ е съ ума си, дотогава само той е силенъ. Въорѫжимъ ли се единъ день, ние ще се бранимъ съ своя умъ и съ своето сърце. Имаме ли сърце и умъ неопорочени, нѣмаме нужда отъ никакви други орѫжия. Освѣнъ тѣзи двѣ орѫжия, на помощь иде и волята на човѣка. Нѣма по-страшна бомба отъ сърцето и по-разрушителна сила отъ волята, проявени въ физическия свѣтъ. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да умѣе правилно да манипулира съ силитѣ въ своя организъмъ. За да може да дѣйствува правилно съ тѣхъ, той трѣбва да придобие Божествената Правда и Божествената вѣра. Това значи да придобие човѣкъ Божествения животъ. Тъкъвъ човѣкъ никога не се съмнява, никога не се колебае нито въ себе си, нито въ другитѣ хора. Той знае, кога му се говори истината, и кога не. Когато нѣкой човѣкъ ви говори отъ гледището на земната правда, той ви казва само една трета отъ истината; когато ви говори отъ гледището на духовната Правда, той ви говори двѣ трети отъ Истината и най-послѣ, когато ви казва нѣщо отъ гледището на Божествената Правда, той ви говори цѣлата Истина. При Готама отива единъ младъ човѣкъ и му казва: Учителю, искамъ да слѣдвамъ твоето учение, да ми покажешъ пѫтя къмъ великата Истина. Учительтъ му отговорилъ: много искашъ, млади човѣче. Това учение е само за браминитѣ, за великитѣ и благородни души, които иматъ високъ произходъ. Какъвъ е твоятъ произходъ? Онзи, който иска да намѣри Истината и да я слѣдва, той трѣбва да е отъ царски, а не отъ цигански произходъ. Мнозина отъ васъ, като чуватъ тѣзи думи, протестиратъ въ себе си, но и азъ повтарямъ, че може да слѣдва Истината само онзи, въ жилитѣ, на когото тече царска, а не циганска кръвь. Подъ думитѣ „циганинъ, циганска кръвь“, разбирамъ човѣкъ, който се намира въ паднало, въ грѣховно състояние. Сега, като обърнемъ погледа си къмъ живота на всички хора, млади и стари, виждаме, че всички търсятъ щастие. Да търсите щастието, това е добро нѣщо, но човѣкъ не знае, какво го очаква утрѣшния день. Той не знае, какво му носи животътъ, изобщо. Нѣкой казва: азъ не искамъ да зная своето бѫдеще. — Ти можешъ да не знаешъ своето бѫдеще, но непрѣменно трѣбва да знаешъ пѫтя, по който вървишъ. Този пѫть ще те доведе до прѣдназначението, което имашъ, като човѣкъ, като душа, като часть отъ цѣлото. — Ама азъ се числя къмъ еди-коя си църква. — Това още не е гаранция, че ти си намѣрилъ своя пѫть. Всички хора иматъ крака, но това още не е гаранция, че тѣзи крака могатъ да вървятъ. Краката на много хора могатъ да бѫдатъ парализирани. Всички хора иматъ умове, но това още не е гаранция, че тѣ могатъ да мислятъ правилно. Всички хора иматъ сърца, но това още не е гаранция, че тѣхнитѣ сърца чувствуватъ правилно. Питамъ: какво ни ползватъ свещенитѣ крака на парализиранитѣ хора? Или какво ни ползватъ свещенитѣ умове и сърца на парализиранитѣ хора? Какво ни ползватъ свещенитѣ рѫцѣ на парализиранитѣ хора? Какво означаватъ краката и рѫцѣтѣ на хората? Краката прѣдставляватъ тѣхнитѣ добродѣтели. За да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той непрѣменно трѣбва да има крака, изтъкани отъ живата материя на добродѣтелитѣ и да бѫдатъ чисти, свети и непорочни. Рѫцѣтѣ на човѣка прѣдставляватъ Божествената Правда. Който влѣзе въ Божествения свѣтъ, той трѣбва да познава Божествената Правда, която е мощното начало въ неговия животъ. Въ това отношение рѫцѣтѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, свети и непорочни. Погледне ли човѣкъ горната часть на рѫката си, на нея той трѣбва да прочете правдата на физическия свѣтъ. Тамъ е написана тя. Погледне ли рѫката си отвѫтрѣ, както и горната часть на пръститѣ си, тамъ е написана Божията Правда. Като погледне на рѫката си, всѣки човѣкъ може да каже, постѫпвалъ ли е правилно въ миналото, постѫпва ли справедливо и днесъ. У всички съврѣменни хора липсва законътъ на Правдата. Отъ единия до другия край на свѣта сѫществува насилие, а насилието ражда всички нещастия въ живота. Насилието не е наложено отъ природата, но човѣкъ, съ своята лакомия, самъ го налага и върху себе си, и върху своитѣ ближни. Ако човѣкъ има желание да стане богатъ, за да облагодѣтелствува своитѣ ближни, това негово желание е на мѣсто, но ако той иска да стане богатъ, за да се удоволствува, неговото желание не е на мѣсто. Този човѣкъ не е разбралъ смисъла на богатството. Ако учениятъ събира знания, за да просвѣщава умоветѣ на своитѣ ближни, неговото желание да стане още по-ученъ е на мѣсто, но ако той събира знания за слава и почести отъ хората, това желание не е на мѣсто. Ако нѣкой иска да стане добъръ, за да се ползуватъ и неговитѣ ближни отъ тази доброта, като ги поощрява въ светость и чистота, това желание е на мѣстото си, но ако той иска да стане добъръ, за да го турятъ като икона въ църква и да му се кланятъ, това желание не е на мѣсто. Божествената Правда изключва всѣкаква слава и почести, всѣкакви богатства и знания за лични облаги. Въ Божествения свѣтъ не сѫществуватъ учени, философи, поети, музиканти, като тия на земята. Като наблюдавате сѫществата отъ Божествения свѣтъ, вие не можете да кажете, кой е философъ, кой е поетъ, ученъ, музикантъ и т. н. Всѣки гражданинъ отъ Божественото Царство едноврѣменно е и философъ, и поетъ, и ученъ, и музикантъ, тъй щото вие можете да го наречете и съ едно име, а можете да го наречете и съ много имена. Обаче, какви сѫ неговитѣ дарби, вие не можете точно да опрѣдѣлите. Вие казвате за нѣкой човѣкъ: този човѣкъ е много ученъ, той е отличенъ биологъ. За другъ казвате: този е отличенъ астрономъ. За трети: този е отличенъ химикъ. Питамъ: докѫдѣ е стигнала биологията, астрономията, както и химията на тѣзи учени? Ученитѣ казватъ, че на слънцето имало кислородъ и водородъ. Най-новитѣ учени, обаче, отказватъ това. Тѣ казватъ, че, наистина, има кислородъ и водородъ на слънцето, но не така, както нашитѣ учени твърдятъ. Съврѣменната наука опрѣдѣля нѣкои нѣща механически. То е, защото тя разглежда явленията въ материалния свѣтъ, безъ да ги свързва съ тия отъ духовния и отъ Божественитѣ свѣтове. Запримѣръ, съврѣменнитѣ учени химици казватъ, че водата е съставена отъ водородъ и кислородъ. Вѣрно е, че водата е съставена отъ водородъ и кислородъ, но тя сѫществува и независимо тия два елемента. Съврѣменнитѣ естественици пъкъ казватъ, че животътъ се проявява отъ съединението на двѣ клѣтки. Това е толкова вѣрно, колкото и твърдението, че водата е образувана изключително отъ съединението на водорода и кислорода. Животътъ е абсолютно независимъ, той не произтича отъ съединението на двѣ клѣтки. Да мислимъ обратното, то е все едно да кажемъ, че затворникътъ е извършилъ прѣстѫплението въ затвора. Не, той е поставенъ въ затвора само за изправяне, а прѣстѫплението е извършилъ, когато е билъ свободенъ, въ широкия свѣтъ. И тъй, ние трѣбва да знаемъ, отдѣ иде нашиятъ животъ. Ако знаете, отдѣ иде животътъ ви, вие ще гледате на всички хора съ свещенъ трепетъ като на души. Щомъ вие обичате хората като души, и тѣ ще гледатъ по сѫщия начинъ на васъ. Отъ прочетената глава виждаме, че Мария помаза краката на Христа съ миро. Защо? — Защото възкреси брата ѝ. Питамъ: можете ли да отнесете тази нейна постѫпка къмъ Божествената Правда? Коя жена не би помазала нозѣтѣ на своя Учитель, ако той възкреси умрѣлия ѝ братъ? Тя не само, че ще помаже краката му съ миро, но ще ги цѣлува и ще му благодари. Така щото, постѫпката на Мария въ този случай бѣше похвална. Тя бѣше изразъ на голѣма благодарность. Обаче, единъ отъ ученицитѣ на Христа, като видѣ, какво направи Мария, каза: защо трѣбва да се разлива това миро по краката на Христа, когато можеше да се продаде и паритѣ да се раздадатъ на бѣднитѣ? Защо се породи това користолюбие въ него? Съврѣменнитѣ хора все за сиромаситѣ говорятъ. Въ църквитѣ се проповѣдва за грѣшнитѣ. Педагозитѣ говорятъ за непослушнитѣ, за извратенитѣ дѣца. Майкитѣ искатъ да намѣрятъ методи за възпитанието на своитѣ дѣца. И при всичко това свѣтътъ и до днесъ още не е изправенъ. Каква е тази философия? Ако нѣкоя добродѣтелна майка роди дѣте, то може да изпадне въ най-низко и недостойно общество, но нѣма да се опорочи. Има случаи въ живота, когато хората отъ най-низко общество сѫ излизали най-добродѣтелни, и такива отъ най-високо общество сѫ излизали най-безхарактерни и сѫ пропадали. Какъ може да се обясни този фактъ? Добродѣтелниятъ, умниятъ човѣкъ отъ нищо не може да се поквари, съ нищо не може да се подкупи. Като не се спиратъ върху дълбокитѣ причини за падането и за въздигането на човѣка, хората казватъ: отиде младото поколѣние! Развратиха се младитѣ! Споредъ тѣхъ, младитѣ се развалятъ, а старитѣ сѫ светии. Кой покваря младитѣ? Ако старитѣ хора, свещеници, възпитатели, майки и бащи бѣха, наистина, чисти и свети хора, тѣ щѣха да бѫдатъ въ сила да спасятъ младото поколѣние. Днесъ виждаме точно обратното: всички млади хора бѣгатъ отъ църквитѣ. Ако свещеницитѣ и проповѣдницитѣ сѫ свети хора, защо младитѣ бѣгатъ отъ църквата? Ако майкитѣ и бащитѣ сѫ свети хора, защо дѣцата имъ бѣгатъ отъ домоветѣ си? Сега ще приложимъ този законъ по-нататъкъ. Мнозина казватъ: ние не сме обични на нашата срѣда, близкитѣ ни не ни обичатъ. Питамъ: дали ли сте си отчетъ, защо вашитѣ близки не ви обичатъ? Ако въ едно общество не ви обичатъ, нѣколко души това показва, че въ васъ има нѣщо нехармонично, съ което тѣ не могатъ да се справятъ. И отъ тѣхна страна може да има нѣщо нехармонично, но и вие не сте безпогрѣшни. Щомъ съзнаете това, отстранете причината за тази дисхармония, и всичко ще се нареди добрѣ. Често, като се срѣщате, вие се измѣрвате отъ главата до краката. Така измѣрватъ и мене. Не, тъй не се измѣрва човѣкъ. Ако искате моята точна мѣрка, азъ мога да ви я дамъ. Това не е скрито нѣщо, то сѫ физически данни. Азъ бихъ далъ на всѣкиго своята мѣрка, стига той да е въ състояние да направи нѣщо отъ нея. Бихъ ви далъ подробно мѣркитѣ на дължината и широчината на тѣлото си, на краката и на рѫцѣтѣ си, на ушитѣ, на очитѣ, на носа си и т. н. Ще кажете: ние искаме приблизителна мѣрка. Когато искате да се произнесете за единъ човѣкъ, вие трѣбва да имате точни мѣрки за него. Който мѣри нѣщата приблизително и той самъ не знае, защо прави това. Какъ си обяснявате слѣдното явление? Нѣкой измѣрва човѣка отъ главата до краката, и тамъ спира; другъ пъкъ го измѣрва отъ краката до главата. Този, който мѣри отъ главата до краката, съ това той иска да каже: ти отъ кои хора си? Отъ тия, които започватъ съ Божественото и свършватъ съ човѣшкото, или обратното? Този, който мѣри отъ краката до главата, съ това иска да каже: ти отъ кои си? Отъ тия ли, които започватъ отъ човѣшкото и свършватъ съ Божественото? Какъвъ човѣкъ съмъ, ще познаешъ отъ това, какво ще направя, като влѣза у дома ти. Най-напрѣдъ ти ще ме нагостишъ, като човѣкъ, а послѣ ще се поразговоримъ, и азъ ще ти покажа правия пѫть. Сега ще продължа по-нататъкъ разказа за Толсида и вдовицата. На молбата на вдовицата да остане при мѫжа си на небето, Толсида отговорилъ: Върни се дома си и тамъ чакай мѫжа си; той ще се върне слѣдъ единъ мѣсецъ. Тя се върнала дома си малко успокоена и разправила на нѣкои отъ своитѣ близки, че мѫжатъ ѝ ще се върне слѣдъ единъ мѣсецъ. Отъ този день Толсида започналъ да я посѣщава редовно и да ѝ обяснява смисъла на живота, като ѝ посочвалъ правия, истински пѫть, който тя трѣбвало да слѣдва. Слѣдъ изтичането на мѣсеца, Толсида я запиталъ: Какво ще кажешъ сега? Мѫжътъ ти върна ли се? — Върна се. Той живѣе вече въ моето сърце. Казвамъ: докато търсите нѣщата вънъ отъ себе си, вие сте въ материалния свѣтъ, и всѣки може да ви вземе благата, които имате. Влѣзатъ ли благата въ сърцето ви, вие сте намѣрили вече вашия възлюбенъ, както тази вдовица го намѣрила. Това е Божествената Правда, която дава стабилность на човѣка. Въ това се заключава истинскатата философия на живота. Ако нѣкой иска да бѫде истински поетъ, той трѣбва непрѣменно да има въ себе си тази Божествена Правда и Божествена вѣра. Ако нѣкой иска да стане истински художникъ, той трѣбва непрѣменно да живѣе въ Божествената Правда и въ Божествената вѣра, да се шири въ тѣхната безграничность. Живѣе ли по този начинъ, човѣкъ ще бѫде свободенъ отъ всѣкакви съмнѣния и подозрѣния. Колко мѫже и жени сѫ се огорчавали и обиждали само отъ съмнѣния и подозрѣния! Единъ мѫжъ отишълъ съ жена си на гости, дѣто били поканени други мѫже и жени. По едно врѣме единъ отъ гоститѣ започналъ да говори съ жената на първия. Той ималъ навикъ да намигва съ окото си. Този човѣкъ говорилъ съ жената по единъ, по втори въпросъ, и по свой навикъ намигвалъ. Жената слушала внимателно разговора. Мѫжътъ забѣлѣзалъ това нѣщо и започналъ да се съмнява, че тѣ си правятъ нѣкакви знаци. Не се стърпялъ и казалъ на жена си: какви сѫ тѣзи знаци, тѣзи наговаряния, които правишъ съ този мѫжъ? Докато жената се приготовлявала да каже нѣщо за свое оправдание, събесѣдникътъ ѝ се намѣсилъ въ разговора и казалъ на мѫжа ѝ: извинете, господине, азъ отъ дѣте още имамъ навикъ да затварямъ отъ врѣме на врѣме окото си, за което много пѫти съмъ вече битъ, но не можахъ и до сега да се откажа отъ него. Знайте, че не правя това нарочно, съ зла умисълъ. Често и вие, като този мѫжъ, прибързвате въ своитѣ изводи и давате криви заключени за движенията, за погледитѣ или за постѫпкитѣ на хората. Не бързайте въ заключенията си, но се научете да оцѣнявате дълбокитѣ пориви, които се криятъ въ душата на човѣка. Лесно е да осѫдите човѣка, но азъ виждамъ, какъ и най-голѣмиятъ прѣстѫпникъ вечерь плаче, моли се, съжалява за своята погрѣшка. Значи, има двѣ сѫщества, които живѣятъ едноврѣменно въ човѣка. Единиятъ грѣши, а другиятъ съжалява за това и плаче. Истински човѣкъ е онзи, който самъ осѫжда своитѣ погрѣшки и прѣстѫпления. Сѫдете за хората споредъ тѣхнитѣ дълбоки пориви и виждайте у тѣхъ Божественото. Не гледайте на човѣка само отгорѣ и не се произнасяйте, че той нищо не струва. Дойде ли при васъ нѣкой човѣкъ, кажете му, както Готама каза на своя младъ ученикъ: иди попитай родителитѣ си, отъ какво произхождение си. И, наистина, този младъ ученикъ трѣбваше да отиде при майка си, да я пита за своя произходъ, защото би могълъ да бѫде приетъ за ученикъ, само ако е отъ високо произхождение, ако е произлѣзълъ отъ Божествената Правда и Божествената вѣра. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“, Божествената Правда освобождава човѣшката душа отъ всички пороци. Божествената вѣра пъкъ върви заедно съ Любовьта. Ако Любовьта, вѣрата, надеждата и Правдата се съединятъ въ едно, тѣ ще освободятъ човѣка отъ всички ограничения. Свободниятъ човѣкъ е Божествениятъ човѣкъ. Който има любовь, той има и вѣра; който има вѣра, той има и надежда. Вѣра, надежда и любовь, това сѫ три велики добродѣтели, основа на цѣлокупния животъ. Който има вѣра, той може да разбира всички науки. Азъ не говоря само за тия науки, които днесъ се изучаватъ, но има още редъ науки, който за въ бѫдеще ще се разработватъ. Който има тритѣ основи на живота — вѣрата, надеждата и любовьта, той ще бѫде истински поетъ. Истински поетъ наричаме този, който, слѣдъ като издекламира едно свое стихотворение вечерь, въ тъменъ салонъ, веднага отъ свѣтлината на неговото слово цѣлиятъ салонъ се освѣтли. Отъ слушателитѣ му пъкъ започва да излиза свѣтлина. Това значи да чуете истинската поезия и да я разберете. Не я ли разберете, никаква свѣтлина нѣма да излѣзе отъ главата ви. Когато дойдатъ бѫдещитѣ хора, отъ главитѣ на които ще излиза свѣтлина, свѣтътъ нѣма да се нуждае отъ никакво друго освѣтление. Свѣтлината, която ще излиза отъ главитѣ имъ, ще бѫде по-силна отъ дневната. Така ще дѣйствува и музикантътъ съ своята музика. Първиятъ тонъ ще прѣдизвика запалването на една лампа; вториятъ тонъ — втора лампа; третиятъ тонъ — трета лампа. И колкото повече този музикантъ свири, толкова повече и свѣтлината въ пространството ще се увеличава. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ 1001 нощь. Днесъ е така, но нима всички открития, съ който сега се ползуваме, не сѫ били нѣкога приказки отъ 1001 нощь? Вземете, напримѣръ, грамофона, който Едисонъ е изобрѣтилъ. На врѣмето си това бѣше чудо. И наистина, не е малко чудо да накарашъ една игла да говори. Отъ лѫковетѣ на бѫдещитѣ музиканти и отъ перото на бѫдещитѣ поети и писатели ще излиза свѣтлина, която ще освѣтява цѣлото пространство. Днесъ е вѣкътъ на електричеството; бѫдещето е вѣкътъ на човѣшкото сърце. Енергията, която ще излиза отъ човѣшкото сърце, ще освѣтлява и отоплява свѣта. Божествената Правда, която иде сега въ свѣта, тя ще стопли човѣшкитѣ сърца. Само така можете да се повдигнете. Само така можете да постигнете истинското знание. Това е идеалътъ на човѣшката душа. И тъй, съврѣменнитѣ научни теории и факти за въ бѫдеще ще се развиятъ въ стройна, велика наука. Всички досегашни открития нѣма да отидатъ напразно. За въ бѫдеще ще дойдатъ истински гениалнитѣ хора, които ще използуватъ всички досегашни открития и придобивки на науката, ще ги разяснятъ отъ ново гледище, отъ нова свѣтлина и ще покажатъ на съврѣменнитѣ хора, че тѣ се нуждаятъ главно отъ повече свѣтлина въ съзнанието си. Ще дойде истинската вѣра, която ще обедини всички хора, като братя, като дѣца на единъ Богъ, на единъ Баща. И тогава истински вѣрващъ ще бѫде този, който включва въ себе си три нѣща: изобилие на вѣченъ животъ; изобилие на свѣтлина, която никога не загасва; изобилие на абсолютна свобода, въ която човѣкъ може да мисли, да чувствува и да дѣйствува по Божественитѣ начала, безъ никакво ограничение. Обаче, тази свобода е възможна само при абсолютната Божествена Правда и абсолютната Божествена вѣра. Сега, поставете за основа въ живота си положителната наука и работете въ това направление, безъ да се тревожите. Не мислете, че ако отидете нѣкѫдѣ да прѣкарате въ постъ и молитва, ще придобиете много нѣщо. Само съ постъ нищо не се постига. Не мислете, че ако раздадете имането си на бѣднитѣ, ще постигнете много нѣщо. И съ това много не се постига. Апостолъ Павелъ е казалъ, че има само единъ начинъ за постигане на съвършенство. За тази цѣль, като първо стѫпало на вашия животъ, поставете Божествената Правда, въ която влиза любовь къмъ всички сѫщества: хора, животни и растения. Придобиете ли това, дѣто и да погледнете, ще виждате само доброто. Виждате ли навредъ доброто, то прѣдизвиква въ душата ви свещенъ трепетъ. Тогава ще кажете, че Богъ царува навсѣкѫдѣ въ живота: и въ мислитѣ, и въ желанията, и въ дѣйствията на всички сѫщества. Слѣдователно, щомъ Богъ царува навредъ, азъ ще живѣя, както Той ми диктува. Казвамъ: само по този начинъ вие ще създадете правилна система за възпитание на младото поколѣние, съвършено различна отъ тази, по която днесъ го възпитаватъ. За въ бѫдеще ще се създадатъ съвършено нови отношения между майки и бащи, между бащи и синове, между майки и дъщери, между приятели, между учители и ученици. Знаете ли, какво нѣщо е майката и бащата? — Тѣ сѫ символи, които трѣбва да се разгадаятъ. Знаете ли, какво нѣщо е братътъ и приятельтъ и какви отношения трѣбва да имате къмъ тѣхъ? Братътъ е близъкъ по кръвь, а приятелътъ — по чувства. Значи, дѣто братъ ти може да те изостави, тамъ приятельтъ ти може да ти помогне. Затова вие трѣбва да започнете отъ братството и да вървите къмъ приятелството, т. е. отъ краката, отъ материалния свѣтъ и постепенно да вървите къмъ духовния, а слѣдъ това къмъ Божествения свѣтъ, къмъ главата. Слѣдователно, основата на живота трѣбва да бѫде братството и да се върви къмъ приятелството. Братството прѣдставлява кръвьта — чистотата, възвишеното, благородното въ материалния животъ. Ако не започнете отъ брата и отъ сестрата, нищо не можете да постигнете. Втората стѫпка, второто стѫпало на живота е приятелството — разширение на любовьта. Третата стѫпка на живота е мѫдростьта; всички трѣбва да станете мѫдреци, или както ги наричатъ източнитѣ народи — брамини. Брама значи Божественъ човѣкъ, Синъ Божий. Синътъ Божий носи въ себе си абсолютната справедливость и вѣра, изразъ на Божията Любовъ въ свѣта. Днесъ Божията Любовь се опорочава по причина на това, че хората нѣматъ вѣра въ Бога. При най-малката мѫчнотия въ живота си, тѣ ставатъ недоволни. Сиромахътъ е недоволенъ отъ сиромашията си; невѣжата е недоволенъ отъ своето невѣжество; неспособниятъ е недоволенъ отъ своята неспособность и т. н. Какъ ще прѣвърнете недоволството въ доволство? Радвайте се на богатството на другитѣ, като на ваше! Радвайте се на ученостьта на другитѣ, като на ваша ученость! Радвайте се на способноститѣ на другитѣ, като на ваши способности! Радвате ли се на чуждото благо, и вие ще придобиете това. Днесъ вие сте една затворена пѫпка, която утрѣ ще се разцъвти. Едни пѫпки се разцъвтяватъ по-рано, други — по късно. Първата пѫпка е плакала, молила се е, дигала шумъ, но Господъ ѝ казалъ: „Почакай малко, и твоето врѣме ще дойде!“— Боя се, да не пропусна момента. — Не бой се, азъ съмъ до вратата, чакамъ да дойде момента на твоето разцъвтяване, и веднага ще отворя вратата да излѣзешъ навънъ и да се проявишъ. Тогава всички ще знаятъ, че ти си се разцъвтѣлъ и надалечъ разнасяшъ своето благоухание. Това значи роденъ отново. Нѣкой казва: какво ще стане съ менъ? Дали ще се проявя и азъ нѣкога? — Почакай още малко скритъ въ пѫпката си. Господъ чака прѣдъ твоята врата, и когато дойде часа ти, Той веднага ще отвори вратата, ще ти се усмихне и ще те изпрати вънъ, да разнесешъ миризмата на твоя цвѣтъ далечъ отъ тебе. Тогава ще те посѣтятъ безброй мушици, ще забръмчатъ наоколо ти и ще кажатъ: дай ни сега малко отъ твоето благо, което си крилъ до сега въ себе си! За да постигнете този моментъ, трѣбва да поставите за основа на живота си великата Божия Правда и великата Божествена вѣра. Придобиете ли тѣзи добродѣтели, вие ще се освободите отъ смъртьта, отъ всички отрицателни качества и ще влѣзете въ Божествения свѣтъ. Казвате: какъ ще се оправи свѣтътъ? Кажете дълбоко въ себе си: „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Какъ трѣбва да произнесете тази мисъль? Като православнитѣ ли? Нито като православнитѣ, нито като евангелиститѣ, нито като будиститѣ, нито като католицитѣ, но тъй както сега ви обяснихъ смисъла на праведния, смисъла на Божествената Правда и Божествената вѣра. При това, съ никого не се сравнявайте, но имайте прѣдъ себе си само единъ великъ идеалъ — Бога, както Той живѣе въ васъ. Слѣдвайте Неговитѣ мисли, Неговитѣ чувства и Неговитѣ постѫпки! Христосъ е казалъ: „Отецъ никого не сѫди“. Когато прѣстанете да сѫдите хората, вие ще добиете тази Правда. Казвате: какъ да не сѫдимъ, когато постѫпкитѣ на хората не сѫ прави? Който иска да намѣри Баща си, той трѣбва да прѣстане да сѫди. Докато сѫдите, вие сте далечъ отъ своя Баща; прѣстанете ли да сѫдите, вие сте близо до вашия Баща. Философствувате ли много, вие сте далечъ отъ Мѫдростьта, отъ своя Учитель; прѣстанете ли да философствувате, вие сте близо до Мѫдростьта, вие сте при нозѣтѣ на своя Учитель. Не сѫдете, за да бѫдете близо до своя Баща. Не философствувайте, за да бѫдете при нозѣтѣ на своя Учитель! Това сѫ закони за праведния, който иска чрѣзъ вѣрата да бѫде живъ. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Нека тѣзи думи се втълпятъ въ ума ви, та когато се намѣрите прѣдъ най-голѣмитѣ мѫчнотии въ живота си, или когато се намѣрите на върха на най-голѣмата опасность, кажете си: слушахъ нѣкога Учителя да казваше: „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Направете опитъ съ тѣзи думи! Тѣ сѫ Божествени. Тѣзи думи иматъ смисълъ не когато сте въ добро разположение, но само когато се намирате въ безизходно положение въ живота си. Когато кажете, че праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ, лицето на Кого ще видите? — Нѣма да кажа името. Той е безъ име. Ние Го наричаме Баща, но Той е нѣщо повече отъ Баща. Ние Го наричаме възлюбенъ, но Той е нѣщо повече отъ възлюбенъ. Съ хиляди имена можемъ да Го наречемъ, но нито едно отъ тѣхъ не може да изрази това, което е Той въ сѫщность. Той е повече отъ всичко. За сега Той минава като нашъ Баща, като нашъ възлюбенъ, като нашъ приятель. „Праведниятъ чрѣзъ вѣрата ще бѫде живъ“. Животътъ означава връзка съ Бога. Слѣдователно, Правдата и Вѣрата сѫ необходими за насъ, за да ни дадатъ живота, който изтича отъ нашия Баща. Бесѣда отъ Учителя, държана на 20 февруари, 1927 г. въ г. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF Новата земя „Понеже, ето, нови небеса създавамъ и нова земя“. „И видѣхъ ново небе и нова земя“. *) *) Исайя 65:17 Откровение 21:1 Исайя казва: „Понеже, ето, нови небеса създавамъ, и нова земя“. Въ този стихъ Исайя говори за създаването на бѫдещия свѣтъ. Иоанъ пъкъ въ Откровението казва: „И видѣхъ ново небе и нова земя“. Значи, той говори за създаването на свѣта, като свършенъ фактъ. Небето и земята сѫ два полюса, които прѣдставляватъ великото въ свѣта. Съ тѣзи два полюса започватъ всички алхимици. Ако човѣкъ не разбира великитѣ закони на небето и на земята, той не може да бѫде алхимикъ. Ако учениятъ не разбира, какво нѣщо е небето и земята, той не може да бѫде ученъ. Ако поетътъ не разбира, какво нѣщо е небето и земята, той не може да бѫде поетъ. Ако художникътъ не разбира, какво нѣщо е небето и земята, той не може да бѫде художникъ. Като казваме, че човѣкъ, който не разбира, какво нѣщо е небе и земя, не може да бѫде нито ученъ, нито поетъ, нито художникъ, ние подразбираме, че той не може да твори. Ние взимаме думитѣ „земя и небе“ въ тѣхния най-високъ смисълъ. Много хора иматъ схващания, разбирания по извѣстни въпроси като дѣцата; тия разбирания ние наричаме дѣтински. Въ Библията, напримѣръ, се казва: „И направи Господъ човѣка по образъ и подобие свое. Направи Господъ свѣта“. — Това е дѣтинско разбиране. Хората могатъ да правятъ много нѣща; напримѣръ, тѣ могатъ да направятъ нѣкоя картина, или нѣкаква книга и т. н. Обаче, за Бога не може да се каже, че Той прави нѣщата, както човѣкъ ги прави. Не може да се каже, че Господъ е направилъ свѣта, или че Господъ е направилъ човѣка. Прѣди всичко, Божествениятъ свѣтъ сѫществува вѣчно. Ако е въпросъ за правене, могатъ да се направятъ четиритѣ свѣта, които се проявяватъ послѣдователно. Тѣзи свѣтове наричатъ свѣтове на промѣни. Въ единъ отъ тѣзи свѣтове се проявява законътъ на инволюцията; а въ другъ пъкъ се проявява законътъ на еволюцията. Тритѣ Божествени свѣта — на Любовьта, на Мѫдростьта и на Истината — сѫществуватъ вѣчно. Тѣ нито се промѣнятъ, нито се измѣнятъ. Свѣтоветѣ, които се промѣнятъ, се отразяватъ въ Божествения свѣтъ. Въ това има голѣма красота. И наистина, красиво е, когато виждаме въ човѣка нѣщо възвишено и благородно! Когато слушаме музика, или когато четемъ нѣкои хубави произведения, или когато гледаме една художествена картина, ние се възхищаваме, но въ сѫщность и музиката, и поезията, и изкуството не сѫществуватъ на земята. Тѣ сѫ отражение на Божествения свѣтъ. Само тамъ има музика, поезия, изкуство и наука. Слѣдователно, човѣкъ може да бѫде дотолкова музикантъ, поетъ, художникъ или ученъ, доколкото той е въ връзка съ Божествения свѣтъ. Никой не може да влѣзе въ Божествения свѣтъ по нѣкаква привилегия. Който иска да влѣзе въ Божествения свѣтъ, той трѣбва да бѫде герой въ пълния смисъль на думата: да бѫде абсолютно съвършенъ, да притежава качествата на Духа. Човѣкъ, който влиза въ Божествения свѣтъ, не може да говори за слабости, или че това не може да направи, онова не може да направи. Не, човѣкъ всичко може да направи, но въ врѣме и пространство. Когато нѣкой каже, че не може да направи това или онова, той подразбира, че въ момента не може да го направи. Въ съврѣменната наука, философия, музика, поезия, изкуство има по една вѫтрѣшна слабость, която ние наричаме проказа. И тѣ трѣбва да се очистятъ, да се освободятъ отъ тази проказа. Ще приведа единъ примѣръ за единъ прокаженъ, който живѣлъ въ врѣмето на Христа. Този прокаженъ се наричалъ Хазарданъ. Единъ день той заспалъ подъ една смоковница. Сѫщиятъ день Христосъ, като размишлявалъ върху спасението на човѣчеството, върху страданията и изпитанията, които ще дойдатъ въ бѫдеще, поради неразбиране на Неговото учение, излѣзълъ отъ Иерусалимъ и тръгналъ по посока къмъ този прокаженъ. Като се поуморилъ малко, Той седналъ да си почине подъ сѫщата смоковница, дѣто прокажениятъ заспалъ, но Христосъ не го забѣлѣзалъ и продължилъ размишленията си. Въ това врѣме нѣколко сълзи бликнали отъ очитѣ на Христа и паднали върху прокажения. Той усѣтилъ, че нѣщо капнало върху него и веднага се събудилъ. Като видѣлъ човѣкъ до себе си, запиталъ го: човѣче, защо плачешъ? Погледни на мене, какъвъ съмъ окѫсанъ и парцаливъ, при това и прокаженъ и пакъ не плача. Ти си здравъ, добрѣ облѣченъ, отъ нищо не страдашъ, защо плачешъ? Христосъ веднага съблѣкълъ дрехитѣ си и ги далъ на прокажения, а самъ Той облѣкълъ дрехитѣ на прокажения. Чудно нѣщо, си казалъ прокажениятъ, какъвъ неразуменъ човѣкъ! Облича моитѣ дрехи и отива съ тѣхъ между хората, да разнася проказата, пъкъ и самъ да се зарази. Христосъ се върналъ пакъ въ Иерусалимъ, между ученицитѣ си. Като Го видѣли съ такива окѫсани дрехи, тѣ си казали: ето нашиятъ Учитель пакъ е срещналъ нѣкой бѣденъ и му далъ дрехитѣ си, а облѣкълъ неговитѣ скѫсани. Веднага донесли нови дрехи на Христа, за да хвърли скѫсанитѣ. Прокажениятъ, като облѣкълъ дрехитѣ на Христа, оздравѣлъ и могълъ вече свободно да влѣзе въ града. Тукъ той пакъ срещналъ Христа, но вече съ нови, чисти дрехи и си казалъ: навѣрно този човѣкъ трѣбва да е нѣкой богаташъ, който раздава своитѣ дрехи на бѣдни хора, а слѣдъ това си купува нови и се прѣоблича. По този начинъ, може би, той иска да се прочуе. Питамъ: права ли е философията на този прокаженъ човѣкъ? — Не е права. Обаче, такава е философията и на много отъ съврѣменнитѣ хора. Каквото добро и да имъ направите, тѣ все ще му турятъ нѣкаква качулка. И най-хубавото чувство да отправите къмъ нѣкого, той пакъ ще си го обясни по своему, все ще му тури нѣкаква качулка. Азъ взимамъ тази качулка въ добъръ смисълъ и я уподобявамъ на качулката въ пауна. Обаче, колкото малка да е, щомъ влѣзе въ човѣка, тя произвежда обратенъ резултатъ. Тамъ тя внася вкисване, изопачаване на човѣшкия умъ. Казвамъ: новото небе и новата земя, които се създаватъ сега, се отнасятъ до човѣка. Подъ думата „небе“ разбираме красивото, разумното начало въ човѣка. Въ Божествения свѣтъ сѫ вложени опитноститѣ на всички вселени, които сѫ сѫществували нѣкога и които ще сѫществуватъ за въ бѫдеще. Който иска да види учени хора, той трѣбва да отиде въ Божествения свѣтъ, т. е. въ свѣта на новото небе. И за новото небе има великъ день, когато и то се прѣмѣнява, облича се въ нови дрехи. Другитѣ свѣтове се промѣнятъ и измѣнятъ, а новото небе, т. е. Божественото небе се само проявява. Живо е това небе! Праговетѣ на новото небе мислятъ по-правилно отъ най-виднитѣ философи на земята. Прозорцитѣ на новото небе съчиняватъ по-хубави стихотворения отъ тѣзи на нашитѣ най-добри поети. Дърветата на Божествения свѣтъ, съ шумоленето на своитѣ листа, произвеждатъ по-хубава музика отъ тази на най-виднитѣ съврѣменни музиканти. Ако листата на дърветата свирятъ по-хубаво и отъ най-великитѣ музиканти на земята, може да си прѣдставите, какви ще бѫдатъ живитѣ музиканти на новото небе! Ако слушате да свирятъ тия велики музиканти, по никой начинъ вие не бихте желали да се върнете на земята. Нѣкой казва: това сѫ приказки отъ 1001 нощь. Човѣкъ трѣбва да благодари, че има приказки отъ 1001 нощь. Животътъ е красивъ, докато въ него има поезия, докато има приказки отъ 1001 нощь. Дойдемъ ли до материалистическия животъ, който се изразява въ форми, той прѣдставлява животъ на смъртьта. Това, което не е оформено, то прѣдставлява животъ на безсмъртието. Съ други думи казано: всичко, което нѣма тежесть, съставлява прѣдметъ на Божествения свѣтъ. Когато нѣкоя велика идея отъ Божествения свѣтъ стигне до васъ, тя ще се яви въ форма на ангелъ, но въ сѫщность още не е ангелъ. Казвате: тази мисъль е отвлѣчена, тя не е реална. Казвамъ: всички нѣща, които сѫ близо до васъ и до разбиранията ви, вие наричате реални, а ние ги наричаме сѣнки на живота. Ние наричаме реални нѣща тѣзи, съ които можемъ да се разговаряме. Между реалностьта и отражението на нѣщата има разлика. Въ отражението човѣкъ чува само себе си, а въ реалностьта той води разуменъ разговоръ. Зададе ли въпросъ, ще получи веднага отговоръ. Това положение мяза на музиката, която изпълняватъ особени източни музиканти. Тѣ свирятъ на инструменти, наречени сазове, които иматъ по 12 струни. Нареждатъ се обикновено 12 души музиканти въ четири групи, по трима души въ група, и започватъ да свирятъ. Публиката седи на низки дивани, и музикантитѣ започватъ концерта, като едноврѣменно свирятъ, пѣятъ и съчиняватъ. Тѣ сѫ добри поети. Най-напрѣдъ започва да свири и пѣе едната група, а другитѣ слушатъ. Като свършатъ тѣ, започва втората група; тя отговаря на първата, а другитѣ слушатъ. Така се изреждатъ всичкитѣ четири групи послѣдователно. Въ тази музика има запитвания и отговори: еднитѣ задаватъ въпроси върху смисъла на живота, а другитѣ имъ даватъ обяснения. Една отъ групитѣ, напримѣръ, запитва, какъвъ е смисълътъ на страданията, а друга имъ отговаря, че всѣко страдание носи добро за човѣка. Публиката, между които има и млади, и стари ги слуша съ благоговѣние, безъ да рѫкоплѣскатъ. Старцитѣ си гладятъ само брадитѣ и благодарятъ на Бога, че има такива велики виртуози, които изливатъ живота въ музика и въ поезия. Съврѣменнитѣ артисти или свирятъ, или пѣятъ, а източнитѣ музиканти едноврѣменно и пѣятъ, и свирятъ. Изкуство е това! Но и тази музика още не прѣдставлява най-великото. Единъ день тя ще се прѣведе въ нова, по съвършена форма отъ сегашната. Това, което днесъ имаме, то е само прѣдвкусване отъ онова, което ще дойде въ бѫдеще. Питамъ: що е поезия? Що е наука? Ние наричаме истинска поезия тази, която може да трансформира състоянията на човѣка. Истинска наука наричаме тази, която може да обясни единъ великъ законъ, а сѫщеврѣменно дава и начинъ, по който този законъ може да се приложи въ живота на човѣка. Както Божествениятъ Духъ борави съ висшата математика, така и човѣшкиятъ духъ, и на най-простия човѣкъ даже, трѣбва да борави съ тази висша математика и да я приложи въ живота си. Обаче, човѣшкото „азъ“, или развиващата се човѣшка душа, сега трѣбва да изучава висшата, Божествената математика. Въ човѣка живѣятъ едноврѣменно двѣ сѫщества: едното е родената човѣшка душа, която трѣбва да расте и да се развива едноврѣменно въ четиритѣ промѣнчиви свѣта, а другото сѫщество е Божественото начало въ човѣка, наречено „небе“. За земята, дѣто се намиратъ четиритѣ свѣта, е казано: „И земята бѣще неустроена и пуста“. Значи, тя трѣбваше да се устройва. За небето не се казва, че трѣбва да се устройва. „Земята бѣше неустроена и пуста, и Духъ Божи се носѣше надъ нея“. — Значи, Духътъ Божи рѫководи човѣшката душа и работи върху нея. По какъвъ начинъ? — Като развива Божественото начало въ човѣка. Ако той слуша Божественото въ себе си, животътъ му постоянно ще се подобрява. Единственото нѣщо, което ще остане отъ свѣта, който виждаме около насъ, сѫ мѣсецътъ, звѣздитѣ и слънцето. Свѣтлината, която иде отъ слънцето, докато достигне до насъ, минава прѣзъ четири плоскости отъ различна материя, дѣто прѣтърпява различни прѣчупвания. И въ нашия организъмъ става сѫщото: слънчевата свѣтлина прѣминава прѣзъ четири плоскости, дѣто прѣтърпява различни степени на прѣчупване. Ето защо, когато свѣтлината прѣминава прѣзъ материята и се прѣчупва, сѫщеврѣменно тя намалява и силата си; за да имаме истинска прѣдстава за свѣтлината, ние трѣбва да прѣвръщаме тия прѣчупвания. По сѫщия начинъ и всѣка идея, която иде до насъ, прѣтърпява тъкмо четири прѣчупвания, за които говори Исайя. И за да се разбере тази идея, ние трѣбва да я прѣвърнемъ въ нейното чисто състояние. По какъвъ начинъ ще се постигне това? — Като я прѣкараме прѣзъ нашето сърце, прѣзъ нашия умъ и послѣ прѣзъ нашия разумъ, докато най-послѣ стигнемъ съ нея и до Божествения свѣтъ и разберемъ, какво прѣдставлява този свѣтъ. Въ това прѣвръщане главно участие ще вземе волята. Казвамъ: нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да изучава човѣкъ небето. То е запазило своя първиченъ образъ. Да се изучава небето, това не значи, че всичко ще знаемъ. Ако човѣкъ излиза всѣка вечерь на открито и съзнателно, съ свещенъ трепетъ въ себе си, повдигне очитѣ си къмъ небето и наблюдава звѣздитѣ около 5 — 10 — 15 минути вдълбоченъ въ себе си, всичкитѣ мѫчнотии, които го очакватъ на другия день, ще се разрѣшатъ по Божественъ начинъ. Щомъ изгрѣе слънцето, всички мѫчнотии ще се разрѣшатъ. Защо иде нощьта въ живота? — За да разберемъ Божествения животъ на земята. Защо има день въ живота? — За да разберемъ човѣшкия животъ. Слѣдователно, деньтъ и нощьта прѣдставляватъ алегории въ живота. Слънцето изгрѣва за хората, а залѣзва за Бога. Деньтъ иде за хората, а нощьта — за Бога. Другояче казано: днитѣ идатъ за хората, за обикновения животъ, а нощитѣ — за Бога, за необикновения животъ. Щомъ изгрѣе слънцето, всички хора тръгватъ на работа, и никой за никого не мисли: жена, мѫжъ, дѣца — всѣки се залавя за нѣкаква работа. Прѣзъ деня всички хора се разпръсватъ като пилци, а вечерь се прибиратъ. Значи, хората се плашатъ отъ нощьта, затова се прибиратъ по домоветѣ си. Обаче, нощьта крие въ себе си Любовьта, Мѫдростьта, Истината — изобщо всички опитности на живота. Що е нощьта? — Деньтъ на Бога. — Що сѫ страданията? — Деньтъ на Бога. Хората мислятъ, че като дойде Богъ, ще бѫде ясно и свѣтло. Казано е въ Писанието, че когато Богъ дойде на земята, ще се явятъ голѣми бури и вѣтрове, ще станатъ голѣми наводнения и землетресения, цѣлата земя ще се разтърси. Частицитѣ на земята, които отъ хиляди години не сѫ виждали Бога, ще се разиграятъ, ще се разтърсятъ. Ученитѣ наричатъ тази игра на земята землетресение. Рѣкитѣ ще започнатъ да плискатъ и да излизатъ отъ коритата си. Това учениетѣ наричатъ наводнение. Ще ви приведа единъ дѣйствителенъ случай, станалъ прѣди години съ единъ отъ прѣподавателитѣ по геометрия въ Варненската гимназия. Той билъ много низъкъ на ръстъ. Единъ день, при нѣкакво тържество, на което присѫтствувалъ той съ ученицитѣ си, единъ ученикъ, който билъ единъ пѫть и половина по високъ отъ учителя, въодушевенъ нѣщо отъ праздника, почналъ да рѫкоплѣска, да маха съ рѫцѣ и да вика: Ура! Да живѣе България! Въ въодушевлението си той не забѣлѣзалъ, че удрялъ силно върху главата на своя учитель. Тъй удрялъ и рѫкоплѣскалъ той около 5 — 10 минути. Най-послѣ учительтъ го хваналъ за рѫката и го попиталъ, какво има. — Ура! Да живѣе България! — Нека живѣе България, но върху моята глава ли трѣбва да се стовари всичко? —Извинете ме, господинъ учителю, безъ да забѣлѣжа, безъ да искамъ направихъ тази голѣма грѣшка. Учительтъ се засмѣлъ и му казалъ: нѣма нищо, но пази се, утрѣ, като те дигна на урокъ по геометрия, ако не знаешъ урока си, по сѫщия начинъ азъ ще слагамъ рѫцѣтѣ си върху твоята глава и ще викамъ „ура“. Тъй щото, голѣмо тържество ще бѫде, когато Богъ дойде на земята. Върху главитѣ на хората ще има удари, сътресения, докато съзнанието имъ се пробуди. Казано е въ Писанието: „Богъ създаде небето и земята“. Подъ думата „небе“ се разбира връзката, която сѫществува отъ една страна между Бога и насъ, а отъ друга страна — между всички души. На тази вѫтрѣшна връзка, именно, се дължи законътъ на инволюцията и законътъ на еволюцията. Чрѣзъ тѣзи два закона душитѣ прогресиратъ. Едно отъ качествата на Бога е, че Той никога не се измѣня, а душитѣ постоянно се видоизмѣнятъ. Нищо лошо нѣма въ това, че душитѣ се промѣнятъ. Красиво, е когато душата се мѣни. Когато се промѣня една душа, само тогава тя придобива нови качества и се развива. Божествениятъ животъ непрѣкѫснато се влива въ душата. И въ това отношение, еволюцията и инволюцията не сѫ нищо друго, освѣнъ вливане и изливане на Божествения Духъ въ душата. Той трѣбва да се влива вѫтрѣ и да се излива навънъ, за да може душата да придобие онова знание и онази любовь, които сѫ необходими за развитието ѝ. За да се пробуди човѣшката душа, нужни ѝ сѫ скърби, страдания. Дойде ли човѣкъ до тия скърби, той трѣбва да се радва, защото Богъ ни посѣщава само вечерь, т. е. въ врѣме на скърби и страдания. Вечерь, когато излѣземъ подъ открито небе, наоколо ни е само мракъ, тъмнина, но погледнемъ ли къмъ небето, ние ще видимъ безброй звѣзди, безброй слънца, които изпращатъ къмъ насъ своята свѣтлина. Чрѣзъ тѣхъ само ние можемъ да познаемъ и разберемъ истинската поезия, истинската музика и красота въ живота. И колкото по-често човѣкъ повдига погледа си къмъ небето, толкова по-лесно той ще се издигне надъ дребнавоститѣ въ живота. Астролозитѣ казватъ, че звѣздитѣ разрѣшаватъ въпроса на живота. И дѣйствително, така е. Всѣка звѣзда е разуменъ центъръ, чрѣзъ който Господъ говори на хората. Той имъ говори по хиляди начини: на човѣшки езикъ имъ говори, тѣ сѫ недоволни; чрѣзъ слънцето имъ говори, пакъ сѫ невоволни. Хората сѫ доволни отъ слънцето само сутринь, най-много до обѣдъ. Слѣдъ обѣдъ вече тѣ ставатъ недоволни отъ него и започватъ да търсятъ дебела сѣнка да се скриятъ отъ лѫчитѣ му; страхъ ги е отъ него, защото то ги боядисва, прави ги черни. Това показва, че и слънцето е нѣщо недоволно отъ хората. Защо почерняватъ хората отъ слънцето? Слънцето има едно особено свойство да извлича навънъ лошитѣ мисли и желания на хората, вслѣдствие на което тѣ почерняватъ. Ако искате да познаете, какъвъ е човѣкъ, поставете го на прѣкото влияние на слънцето. Ако той почернѣе напълно, значи въ неговитѣ мисли и желания има нѣщо нездравословно; ако пъкъ никакъ не почернѣе, и това не е добрѣ. Туй показва, че този човѣкъ не е здравъ, и слънцето не е въ сила да го лѣкува. Все трѣбва да стане поне малко изгаряне на кожата. Обаче, има начинъ, когато човѣкъ може да не почернява отъ слънцето. — Какъвъ е този начинъ? — Да прѣобрази своитѣ мисли и желания въ добри. Нѣкой казва: азъ бихъ прѣобразилъ своитѣ мисли и желания, ако се заема съ изучване на небето, но затова ми е нужна зрителна трѫба. Въ човѣшкия мозъкъ има такава трѫба и съ нея човѣкъ може да наблюдава всички звѣзди, да види, какъ живѣятъ сѫществата тамъ. Колко ще струва днесъ единъ голѣмъ телескопъ, съ който да наблюдаватъ най-далечнитѣ звѣзди отъ земята? Единъ съврѣмененъ математикъ, като прави своитѣ изчисления, казва, че за наблюдение на най-отдалеченитѣ звѣзди отъ земята, се изисква телескопъ съ трѫба дълга 25 клм. Прѣдставете си, какъвъ трѣбва да бѫде обективътъ на този телескопъ! Да допуснемъ, че такъвъ телескопъ се намѣри. Слѣдъ това ще трѣбва да се търсятъ хора, който да го мѣстятъ отъ едно мѣсто на друго. Значи, около такъвъ телескопъ ще бѫдатъ ангажирани много хора. Що се отнася до телескопа въ човѣшкия мозъкъ, той има голѣмина най-много 5 см., и затова всѣки, лесно може да си служи съ него. Това сѫ проекти за новото небе и за новата земя. Тѣ показватъ, каква е бѫдещата култура, която иде вече въ свѣта. Когато говоримъ за бѫдещия животъ, ние разбираме животъ, въ който Богъ ще се проявява най-много. Ние не говоримъ за такъвъ Господъ, който се нуждае отъ нашитѣ молитви. Нима майката се нуждае отъ молитвитѣ на своето дѣте, за да го нахрани? Първиятъ день ще ѝ бѫде приятно да го слуша, какъ се моли, но послѣ ще ѝ дотегне и ще му каже: стига вече! Дѣтето трѣбва да бѫде разумно. Като погледне веднъжъ майка си, да разбира, какво иска тя да му каже. Много отъ съврѣменнитѣ хора постѫпватъ като неразумнитѣ дѣца. Тѣ отиватъ при Бога и постоянно викатъ: Господи, хлѣбъ нѣмаме, пари нѣмаме. Грѣшни сме, прости ни! И като не получатъ, което искатъ, въ тѣхъ се заражда недоволство. Не, ние трѣбва да бѫдемъ хора съ будно съзнание, съ възвишенъ и благороденъ характеръ, и всѣкога да благодаримъ на Бога за всичко, което ни е далъ въ живота. Дойде ли ви нѣкое изпитание, излѣзте вънъ, погледнете къмъ небето и се зарадвайте, че на другия день, слѣдъ изгрѣване на слънцето, всички ваши мѫчнотии ще бѫдатъ разрѣшени. Когато Христосъ се роди, на небето се яви една свѣтла звѣзда, която разрѣши единъ отъ важнитѣ въпроси. Тогава ангели слизаха отъ небето и пакъ възлизаха нагорѣ, като пѣеха: „Слава на Бога и миръ на человѣцитѣ“. Обаче, хората замѣстиха тази свѣтла звѣзда съ кръстъ, като на умрѣлъ човѣкъ. Днесъ ученитѣ хора казватъ, че слънцето прѣдставлява голѣма огнена маса, въ която има нажежени и запалени газове, като кислородъ, водородъ и редъ други елементи. И тѣзи твърдения сѫ вѣрни, но трѣбва да се знае, че кислородътъ и всички елементи, които се намиратъ въ слънцето, сѫ живи, и човѣкъ може да се разговаря съ тѣхъ, като съ живи, разумни сѫщества. Казва се, че температурата на слънцето е около петь милиона градуса. И петь, и десеть, и сто милиона градуса да е температурата му, обаче, влѣзе ли човѣкъ въ този огънь съ своитѣ лоши мисли, чувства и желания, всичко ще изгори, и той ще се прѣобрази. Свѣтлината и топлината на физическото слънце не сѫ Божествени, но свѣтлината и топлината на духовното слънце сѫ Божествени. Всѣки човѣкъ познава, кога се явяватъ въ него Божествената свѣтлина и топлина. Когато извършите едно възвишено дѣло, вие сте доволни отъ себе си; въ този моментъ ви огрѣва Божествената свѣтлина. Кога човѣкъ прави добро? При какви случаи въ живота си той може да прояви Божественото? — Когато е най-скърбенъ. Човѣкъ проявява най-голѣмитѣ си добродѣтели при най-голѣми скърби. Когато забогатѣе и стане щастливъ, тогава той проявява най-малкитѣ си добродѣтели. „И видѣхъ ново небе и нова земя“. Небето подразбира човѣшкия духъ, който трѣбва да се проявява въ свобода и полетъ нагорѣ; земята подразбира човѣшката душа, която трѣбва да расте въ знание и мѫдрость. Сега ще приведа единъ примѣръ за обяснение на вѫтрѣшното противорѣчие, което сѫществува въ живота. Когато Господъ създалъ свѣта, който вече си заминава, изпратилъ на земята единъ ангелъ, нареченъ Азраилъ, облѣченъ съ много хубава дреха, на която били написани всички най-красиви нѣща, които могатъ се случатъ въ живота на онѣзи души, които вървятъ по Божия пѫть. Ангелътъ не знаелъ, колко красива била неговата дреха. Господъ го изпратилъ при единъ отъ тогавашнитѣ царе, нареченъ Бетманъ Халвегъ, който ималъ една красива дъщеря, наречена Мелита Лебилъ. Царьтъ билъ единъ отъ първостепенитѣ адепти по онова врѣме. Той направилъ на дъщеря си една хубава бѣла дреха, съ много краски и върху влакънцата на дрехата написалъ миналото на цѣлото човѣчество. Дъщеря му не знаела, че има нѣщо писано върху дрехата ѝ. Той пазѣлъ дъщеря си затворена въ единъ хубавъ паркъ и не позволявалъ на никого да се приближава къмъ нея. Обаче, ангелътъ Азраилъ влѣзълъ въ градината и се отправилъ къмъ царската дъщеря. Като го видѣла тъй красивъ и хубаво облѣченъ, тя се влюбила въ него и му казала: твоята дреха ми се вижда по-хубава отъ моята. Хайде да ги размѣнимъ! Споредъ правилото на ангелитѣ, да не, отказватъ никому нищо, той веднага съблѣкълъ дрехата си и я далъ на царската дъщеря, а облѣкълъ нейната. Слѣдъ това ангелътъ излѣзълъ отъ градината и се върналъ на небето при другитѣ ангели. Събрали се ангелитѣ около него, искали да прочетатъ написаното върху дрехата му, но нищо не могли да прочетатъ. Царьтъ, отъ своя страна, отишълъ при дъщеря си и видѣлъ, че тя е облѣчена съ нѣкаква нова дреха. Той започналъ да се взира, да види, какво е написано върху дрехата, но не могълъ да чете. Видѣлъ нѣщо ново написано върху нея, което не може да се чете, както е челъ старото. Тъй щото днесъ и на земята не могатъ да четатъ написаното върху дрехата на царската дъщеря, и на небето не могатъ да четатъ написаното върху дрехата на ангела. Казвамъ: ангелитѣ не се занимаватъ съ човѣшкитѣ грѣхове и прѣстѫпления. Това нѣщо е съвършено скрито за тѣхното съзнание. Ангелитѣ не знаятъ, какво нѣщо е грѣхъ, или какво е прѣстѫпление. Тѣ живѣятъ въ абсолютна чистота. Зароди ли се у нѣкой ангелъ желание да разбере, какво нѣщо е прѣстѫплението, той веднага иска да го опита, а съ това се опорочава. Възъ основа на сѫщия законъ, когато у нѣкой човѣкъ се зароди желание да разбере, какво нѣщо е Добродѣтельта, той веднага иска да я опита, да заживѣе въ нея. Слѣдователно, да пробудишъ една душа, значи да прѣдизвикашъ въ нея желанието да ѝ се говори за Божествения животъ, за великото въ свѣта, и тя иска да направи опитъ въ това отношение. Направи ли човѣкъ и най-малкия опитъ въ това изправление, той ще го доведе до Божественото въ него. Питамъ: какъ ще примирите противорѣчието, въ което се намѣрили ангелитѣ на небето, както и царьтъ, които не могли да четатъ написаното върху дрехитѣ на ангела и на царската дъщеря? Дрехата на царската дъщеря, съ която ангелътъ се качилъ на небето, станала причина да слѣзе Христосъ съ нея на земята, да разбере, какво нѣщо е карма и да понесе кармата на човѣчеството, да изплати дълговетѣ на хората, и въ замѣна на тази дреха да даде своята — дрехата на новия животъ. Той показалъ на хората начинъ, по който могатъ да помирятъ Божествения животъ съ човѣшкия. Това е великата задача на всѣки човѣкъ — да примири Божественото въ себе си съ човѣшкото. Ето защо, съврѣменнитѣ хора трѣбва да се научатъ да четатъ всичко, което е написано по тѣхъ. За тази цѣль трѣбва да слѣзе на земята великиятъ Учитель, великиятъ Духъ и най-послѣ и самъ Господъ. Много нѣща сѫ написани по човѣка. Има хиромантици, физиогномисти, френолози, които по нѣкои общи чърти на рѫката, на лицето и на главата на човѣка могатъ да опрѣдѣлятъ неговия характеръ и темпераментъ, както и неговитѣ способности. Обаче, тѣ още не сѫ истински хиромантици, физиогномисти, нито френолози. Истинскиятъ хиромантикъ само по палеца на рѫката може да прочете всичко за човѣка. Въ горната фаланга на палеца е изразенъ висшиятъ, Божествениятъ животъ на човѣка, а този животъ включва всичко. Това не е алегория, но дѣйствителенъ фактъ. Затова, именно, турцитѣ намѣсто да си служатъ съ печатъ, за удостовѣрение на своята личность, тѣ натопяватъ палеца си въ мастило и го отпечатватъ върху документа. По-чъртитѣ и извивкитѣ на този пръстъ може да се познае, дали даденъ човѣкъ е лъжецъ или искренъ, дали е поетъ или философъ и т. н. Изобщо, по този пръстъ може да се познае цѣлиятъ характеръ на човѣка, но затова се изисква голѣмо умѣние, тънко разбиране. По лицето на човѣка пъкъ се правятъ коментарии върху нѣщата. Вие харесвате, напримѣръ, тънкитѣ вѣжди на нѣкого, или чернитѣ му очи, или червенитѣ му устни. Задъ тънкитѣ вѣжди, или задъ чернитѣ очи, или задъ червенитѣ устни на човѣка се крие по едно благородно качество. Голѣмо разнообразие има въ устнитѣ на хората. Тѣ се различаватъ и по форма, и по цвѣтъ. Често отъ устнитѣ на нѣкой човѣкъ лъха свѣжесть, животъ. И затова, когато светията цѣлува, човѣкъ възкръсва, но когато грѣшникътъ цѣлува, човѣкъ умира. Когато учениятъ слага рѫцетѣ си върху главата на нѣкой човѣкъ, той става ученъ; когато простакътъ слага рѫцѣтѣ си върху главата на нѣкой човѣкъ, той става простакъ. Божественото Божествено ражда, а човѣшкото — човѣшко. Казвате: да се обичаме! Любовьта и обичьта въ новото небе и новата земя прѣдставляватъ великъ законъ, който осмисля нѣщата. Сегашната земя е мъртва по причина на човѣшкитѣ грѣхове. Слѣдователно, и нашата земя трѣбва да възкръсне, да се съживи. Нейната материя трѣбва напълно да се обнови. Когато хората стѫпватъ съ краката си по земята, тѣ постоянно я опетняватъ. Когато единъ прѣстѫпникъ спре прѣдъ нѣкой изворъ, той веднага прѣсъхва. Слѣдъ извѣстно врѣме сѫщиятъ изворъ излиза на друго мѣсто. Значи, дѣто мине прѣстѫпникътъ все, ще причини нѣкаква пакость: или нѣкоя гора ще се запали, или нѣкой изворъ ще прѣсъхне, или нѣкое растение ще увехне и т. н. Питамъ: ако такъвъ единъ учитель влѣзе въ нѣкое училище, какво ще стане съ училището? И слѣдъ всичко това хората казватъ: ние трѣбва да се осигуримъ, не ни трѣбва нито поезия, нито наука, нито музика. Какъ може човѣкъ да се осигури? — Като намѣри Истината. Истината се заключава въ красивото, въ благородното, въ възвишеното. Истински благороденъ и възвишенъ човѣкъ е този, който живѣе въ закона на жертвата. Който живѣе въ закона на жертвата, той придобива живота; който живѣе въ егоизма, той придобива смъртьта. Който иска да се домогне до Вѣчния Животъ, той ще се занимава и съ поезия, и съ музика, и съ наука, и съ философия. Поезията запознава човѣка съ висшитѣ свѣтове, съ небето; музиката доставя вѫтрѣшна наслада на човѣка и го тонира. Каквато работа и да започва човѣкъ, да обмисля нѣкой въпросъ, да чете, да пише или да учи нѣщо, прѣди всичко той трѣбва да започва съ музика. Музиката е ключъ за тониране. Който не е музикантъ, не може да влѣзе въ Царството Божие. На това основание въ Питагоровата школа не сѫ приемали за ученици ония, които не сѫ музиканти. Нѣкой казва: азъ не искамъ да свиря. Казвамъ: който не иска да свири и пѣе, ще остане за дълго врѣме на земята; такъвъ човѣкъ не може да влѣзе въ Царството Божие. Като говоримъ, че всѣки човѣкъ трѣбва да свири и да пѣе, ние не разбираме да стане музикантъ или пѣвецъ, като съврѣменнитѣ музиканти и пѣвци. Ние говоримъ за музика и за пѣние, въ които душата се излива. Такива музиканти и пѣвци се срѣщатъ много рѣдко на земята. Тѣ сѫ извънредни таланти, които идатъ на земята да свирятъ и пѣятъ на хората, да ги повдигатъ и по този начинъ да изкупятъ грѣховетѣ си. Ако тѣ не изпълнятъ своето прѣдназначение, както трѣбва, невидимиятъ свѣтъ ще ги изпрати отново на земята, но вече като обикновени хора. Дойде ли единъ великъ музикантъ на земята, той трѣбва да съзнава своята мисия, да свири, да работи съ своя талантъ за облагородяване на човѣчеството. Неговата музика трѣбва да вдъхва вѣра между хората и да ги примирява. Единъ американецъ, мой познатъ, ми разправяше за едно свое силно прѣживяване, прѣдизвикано отъ музиката на Камила Русо, ученичка на Паганини. Той разправяше: „Когато слушахъ Камила Русо да свири „Съньтъ на живота“, въ мене стана цѣлъ прѣвратъ. Отъ този моментъ азъ бѣхъ готовъ да се примиря съ всички хора, да раздамъ имането си на бѣднитѣ и да започна чистъ и светъ животъ“. Това значи да свири човѣкъ съ вдъхновение. Само такава музика може да внесе нови импулси въ живота на човѣка. Безъ музика животътъ губи смисъла си и постепенно се изхабява. „Ще създамъ нова земя и ново небе“. Това значи: старата земя и старото небе ще заминатъ, и Господъ ще създаде въ насъ нова земя и ново небе — новъ свѣтъ. Любовьта ще бѫде основа на този новъ свѣтъ. Това е ново не само за хората, но и за всички напрѣднали сѫщества, както и за ангелитѣ. Сега Любовьта влиза въ нова фаза, и затова, който иска да осмисли своя вѫтрѣшенъ животъ, той трѣбва основно да проучи Любовьта. Не проучи ли Любовьта, той ще живѣе въ старата земя и въ старото небе. Ако слушате единъ музикантъ съ любовь, той ще вдъхне въ васъ животъ, и вие вѫтрѣшно ще го разберете; не го ли слушате съ любовь, той ще остане за васъ чуждъ, и вие ще долавяте само външната страна на неговото свирене. По сѫщия начинъ, ако живѣете съ любовь, вие ще чувате навредъ такава симфония, каквато никога не сте слушали; тогава всички нѣща, всички явления ще придобиятъ за васъ дълбокъ смисълъ. Казвамъ: ние трѣбва да пожелаемъ да познаемъ Бога, Който всѣки моментъ ни се открива. У насъ трѣбва да се събуди свещенъ трепетъ къмъ Него, като къмъ нашъ Баща и да вършимъ всичко заради Него съ радость и веселие. Дали ще работимъ съ пари или безъ пари, това не е важно; служимъ ли съ любовь, паритѣ не опетняватъ. За насъ е важно да вършимъ всичко съ радость и веселие. Нѣкой казва: колко да ямъ? — Ако ядешъ безъ любовь, и малко, и много да ядешъ, това ядене не хваща мѣсто, то не е благословено. Ако ядешъ съ любовь, и малко да ядешъ, и много да ядешъ, това ядене е благословено. Такъвъ е законътъ. Въ любовьта нѣма прѣливане, нито прѣпиване. Слѣдователно, подъ думитѣ любовь, музика, изкуство, наука, се разбиратъ велики дарби на човѣшката душа; когато се изучатъ тия дарби вънъ отъ човѣка, ние ще видимъ, че има нѣщо по-велико, по-красиво отъ тѣхъ. Въ тази смисъль Богъ е далъ и на човѣка богатство, красота и сила. Питамъ: какво трѣбва да правятъ хората съ хубавитѣ дрехи, които Богъ имъ е далъ? Мнозина казватъ: дотегна ми животътъ, искамъ да се освободя отъ него, искамъ да умра. Казвамъ: ако можете да умрете, както праведниятъ умира, вие сте за ублажаване; обаче, ако умирате като грѣшникъ, вие сте за съжаление. Другъ казва: азъ искамъ да живѣя. — Ако живѣете, както праведниятъ живѣе, разбирамъ; ако живѣете като грѣшникъ, вие сте за съжаление. Въ това отношение, да живѣе човѣкъ или да умира, подразбирамъ да живѣе или да умира, като праведенъ, като душа, готова на всѣкакви жертви за своя братъ и то не само въ единъ моментъ на живота му, но прѣзъ всички моменти. Това значи, че въ душата на този човѣкъ цари великата Божествена Любовь, която се изявява всѣки моментъ въ неговия животъ. Казвамъ: тази е великата философия, която трѣбва да се приложи въ живота. Съврѣменнитѣ хора търсятъ начини за поправяне на свѣта. Свѣтътъ всѣкога може да се оправи. Какъ? — Чрѣзъ закона на Любовьта. Каквато служба и да заема човѣкъ, билъ той воененъ, писатель, учитель, философъ, държавникъ или свещеникъ, тури ли въ живота си Любовьта, като основа, неговата служба е благословена. Ако въ всѣка служба нѣма любовь, тя е отклонение отъ правия пѫть на живота. Имашъ ли любовьта въ себе си, и лукъ да пържишъ, все ще научишъ нѣщо; нѣмашъ ли любовь въ себе си, и въ най-голѣмия университетъ да си, ще изгубишъ и това, което знаешъ. Много хора, слѣдъ като свършатъ нѣколко факултета, казватъ: животътъ нѣма смисълъ, всичко е празна работа. Тѣ изгубватъ всѣкаква вѣра и въ науката, и въ живота — всичко се обезсмисля за тѣхъ. Така е, безъ Божията Любовь, животътъ нѣма смисълъ, нѣма никаква основа. Обичате ли поне едно лице въ свѣта, тогава и знанието, и мъдростьта, и поезията, и изкуството, и науката, и философията придобиватъ смисълъ. Кое е това лице, което трѣбва да обичате? Нѣкое лице на земята ли? Човѣкъ ли трѣбва да обичате? Не, хората на земята сѫ само сѣнки, отражения. Вие трѣбва да намѣрите душата на този, когото обичате. Наистина, душата живѣе въ тѣлото на човѣка, но заради нея ще обичате и човѣка. Душата има Божественъ произходъ. Въ нея Богъ живѣе. Намѣрите ли душата на човѣка, вие ще бѫдете готови на всѣкакви жертви. Божествениятъ законъ гласи: обичате ли една душа, вие ще обичате и всички останали. Обаче, на земята този законъ се прилага въ съвършено обратенъ смисълъ: щомъ обикнете една душа, вие се затваряте въ себе си, и не може да обичате останалитѣ души. Вслѣдствие на това задържане на Любовьта въ васъ, раждатъ се редъ противорѣчия и разрушения. И смъртьта е резултатъ отъ неправилното приложение на Любовьта. Който не люби, той непрѣменно ще умре. Казано е въ Писанието: „Въ който день ядешъ отъ дървото на познание доброто и злото, ти непрѣменно ще умрешъ“. То значи: който день се откажешъ отъ живота и прѣстанешъ да живѣешъ съобразно Божията Любовь, ти ще влѣзешъ въ вѣчнитѣ противорѣчия, дѣто всичко се обезсмисля. Въ този животъ човѣкъ постоянно губи, докато най-послѣ се прѣвърне въ животно. Питамъ: защо идватъ хората на земята? Знаятъ ли, какво е написано на тѣхнитѣ дрехи? — Не знаятъ. Тѣ промѣниха дрехитѣ си, и сега отново трѣбва да учатъ Божествения езикъ. Сега ще ви дамъ едно правило, което ще ви помага при всички трудности и мѫчнотии въ живота. Нападне ли ви нѣкаква неприятна мисъль или чувство, попѣйте имъ или имъ посвирете и наблюдавайте, какъвъ резултатъ ще имате. Всѣка неприятна мисъль, която достига до вашия умъ, не е нищо друго, освѣнъ една странствуваща душа, която е грѣшила на земята, та не е могла да завърши развитието си и сега не може да си намѣри мѣсто. Изпѣйте ѝ една пѣсень и кажете: не бой се, и твоята работа ще се уреди! Тъй щото, всички тѫжни мисли, които ви нападатъ, това сѫ такива, именно, скръбни души, които седатъ вързани между физическия и астралния свѣтъ и не могатъ да се развиватъ. Дойде ли такава една душа при васъ и ви се оплаче отъ положението, обърнете ѝ малко внимание, изпѣйте ѝ нѣщо. Ако не влѣзете въ положението ѝ, тя ще ви каже нѣколко тежки думи, каквито отъ никого не сте чували. Въ това отношение младитѣ започватъ добрѣ своя животъ — съ хора, съ музика и съ пѣсни. На стари години, обаче, прѣставатъ хората, прѣставатъ пѣснитѣ, и хората казватъ: остарѣхме вече, не ни се играе и пѣе. Каква е тази философия? Не само на млади години, но и 120 годишни да сте, пакъ играйте и пѣйте. Такъвъ е Божествениятъ законъ. Сега човѣкъ, като остарѣе, казва: като бѣхъ младъ, играхъ и пѣхъ, но за моитѣ години е срамно да пѣя и да играя. Този човѣкъ мисли, че не е благочестиво да играе и да пѣе сега. Ако той на млади години е игралъ и пѣлъ отъ любовь, това е било отъ Бога. Ако и сега, на стари години, пакъ играе и пѣе отъ любовь, и то е пакъ отъ Бога. Вие казвате: старъ човѣкъ съмъ вече, какво ще кажатъ хората, като видятъ, че съмъ се разигралъ и разпѣлъ? Съврѣменнитѣ хора остаряватъ отъ такива мисли; отъ думитѣ и мнѣнието на кои хора се безпокоите вие? Отъ тѣзи хора, които не разбиратъ живота нито на земята, нито на небето и сѫ обезсмислили всичко, отъ тѣхъ ли се смущавате? Азъ бихъ взелъ въ внимание думитѣ и мнѣнието и на такъвъ човѣкъ, но най-напрѣдъ ще го изпитамъ, като му кажа: братко, дай ми 20,000 лева на заемъ! Каже ли ми, че иска полица, азъ не приемамъ никакъвъ съвѣтъ отъ него. Ние не можемъ да приемаме съвѣтитѣ на хора, които нѣматъ вѣра въ насъ. Който има вѣра въ насъ, ние ще изслушаме неговитѣ съвѣти, неговото мнѣние по извѣстенъ въпросъ. Такива сѫ сѫществата отъ духовния свѣтъ. И сегашниятъ свѣтъ е на мѣстото си, но само едно качество още му липсва, за да се изправи. Ще кажете: кое е това качество? Питамъ: каква е разликата между мъртвия и живия човѣкъ? — Мъртвиятъ нѣма топлина. Внесете топлина въ мъртвия човѣкъ, и той ще възкръсне и ще почне да се движи и да говори. Що е топлината? — Божествената Любовь. Слѣдователно, душитѣ се различаватъ една отъ друга по степеньта на Божествената Любовь, т. е. по степеньта на своята топлина. Значи, дѣто Божията Любовь цари, хората сѫ живи. „И ще създамъ нова земя и ново небе“. Основата на новата земя и на новото небе е Любовьта. Искате ли да придобиете тази Любовь, наблюдавайте небето и отправяйте къмъ Бога по една малка молитва. Каквото и да е врѣмето вънъ, излизайте вечерь да наблюдавате небето. Не вършете това по буква, но отъ любовь. Погледнете къмъ небето и отправете къмъ Бога една малка молитва, отъ нѣколко думи само, но нека тя бѫде пропита отъ любовъ. Кажете си: Господи, ние Ти благодаримъ за хубавия животъ, Който Си ни далъ. Ние Ти благодаримъ за този свѣтъ, който Си създалъ. Ние искаме да живѣемъ по новия начинъ, по закона на Любовьта, която си внесълъ въ душитѣ ни. Нека Твоята свѣтлина озари умоветѣ ни, да разрѣшимъ въпроситѣ, които седатъ прѣдъ вратата на нашата душа! Бесѣда отъ Учителя, държана на 13 февруари, 1927 год. въ гр. София.

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София. Книгата за теглене на PDF За тѣхното невѣрство "И чудѣше се за тѣхното невѣрство." Марка 6:6 Въ свѣта сѫществува единъ страненъ пѫть, прѣзъ който минаватъ хората. Той е пѫтьтъ на крайнитѣ противорѣчия. Цѣлата съврѣменна философия е построена върху противорѣчията. Днесъ не може да срещнете двама философи, които мислятъ еднакво. Днесъ не може да намѣрите двама обикновени хора, които мислятъ еднакво. Когато хората мислятъ различно, това прѣдставлява извѣстна красота, и то главно за мѫдреца, за разумния човѣкъ; за обикновения човѣкъ, който не разбира Божиитѣ закони, това различие въ мислитѣ, въ възгледитѣ на хората, прѣдставлява голѣма изненада. Въ физическия свѣтъ се забѣлѣзватъ голѣми промѣни, които ставатъ главно външно, а не вѫтрѣшно. Напримѣръ, срѣщате днесъ единъ човѣкъ обезсърдченъ, отчаянъ, който казва: нищо нѣма да излѣзе отъ мене, за нищо не съмъ способенъ. Не се минава много врѣме, и вие виждате, че този човѣкъ се проявява въ живота като виденъ ученъ. И той самъ се чуди, какъ сѫ минавали прѣзъ ума му подобни мисли на обезсърдчение и отчаяние и си казва: колко съмъ се лъгалъ! Другъ нѣкой пъкъ си въобразява, че ще стане голѣма величина, а въ сѫщность отъ него нищо не излиза. И той самъ се чуди, какво мислилъ, а какво излиза, и си казва: колко съмъ се лъгалъ! Казвамъ: и въ единия, и въ другия случай човѣкъ се лъже. Въ първия случай той се лъгалъ, че нищо нѣма да излѣзе отъ него, а излѣзло нѣщо; въ втория случай се лъгалъ, че много нѣщо ще излѣзе отъ него, а нищо не излѣзло. По-добрѣ е човѣкъ да мисли, че нищо нѣма да излѣзе отъ него и да излѣзе нѣщо, отколкото обратното. Това сѫ обикновени факти въ живота, които прѣдставляватъ материалъ за мислене. Човѣкъ, който рѣшава правилно противорѣчията въ живота, той може да се домогне до Великия Законъ, който направлява живота. „И чудѣше се за тѣхното невѣрство“. И Христосъ се е чудилъ, както и ние се чудимъ за много нѣща. Христосъ не се е чудилъ за добродѣтелитѣ на хората, нито за тѣхнитѣ знания, но се е чудилъ за тѣхното невѣрство, че не сѫ могли да възприематъ извѣстни истини. Значи, тѣхното нѣвѣрство прѣдставлява за Христа прѣдметъ за изучаване, за изслѣдване. Той искалъ да намѣри причинитѣ за това невѣрие. Христосъ дойде на земята, именно, затова, да научи причинитѣ за невѣрството на хората. Това е цѣла наука! Може ли да вѣрва онзи човѣкъ, който е билъ хиляди пѫти лъганъ и обиранъ отъ хората? Той казва: и светия да ми говори, никому не вѣрвамъ. Защо? — Защото хиляди пѫти сѫ го лъгали. Казвате: нѣма ли поне едно изключение? Не може ли да се намѣри поне единъ човѣкъ, на когото той да вѣрва? Човѣкъ, който е лъганъ хиляди пѫти, той вече не допуща никакво изключение. Обаче, ние казваме: до сто пѫти човѣкъ може да бѫде излъганъ, но прѣмине ли стотѣ, дойде ли до сто и едно, погрѣшки вече не могатъ да се правятъ. Изобщо, хората нѣматъ търпѣние да дочакатъ до сто и едно. Сега, за да хвърля повече свѣтлина върху прѣдмета, който разглеждамъ, ще ви приведа слѣдния примѣръ. Още въ древнитѣ врѣмена на Египетъ, въ мистичната школа имало единъ виденъ ученикъ, който прѣкарвалъ едно отъ послѣднитѣ си посвещения. Този ученикъ се наричалъ Мехри — Мехру. Забѣлѣжително у него било това, че той билъ слѣпъ, глухъ и нѣмъ. Въ това състояние трѣбвало да изправи той нѣщо въ характера си. Хората го считали за голѣмъ светия. Когато минавалъ покрай храмоветѣ, той не имъ обръщалъ никакво внимание, и постоянно държалъ очитѣ си затворени. Всички го наричали „слѣпиятъ светия“, обаче никой не подозиралъ, че той въ дѣйствителность е слѣпъ. Тогавашнитѣ жреци били крайно недоволни отъ него, че минавалъ покрай храмоветѣ съ затворени очи. Освѣнъ това той никога и съ никого не говорѣлъ, защото билъ нѣмъ, но хората и това не знаели и го наричали „мълчаливиятъ светия, мълчаливиятъ адептъ“. И найпослѣ той билъ крайно безчувственъ: каквато услуга и да искали отъ него, за каквото и да го питали, той никому нищо не отговарялъ, защото билъ глухъ. Когато искали отъ него нѣкакво благословение, трѣбвало силно да го разтърсятъ — едва тогава разбиралъ, че искатъ нѣщо отъ него. Невидимиятъ свѣтъ изпратилъ единъ ангелъ при него, да проучи историята на живота му, да разбере, защо той ходѣлъ постоянно съ затворени очи, защо никога не говорѣлъ и защо билъ толкова безчувственъ за всичко наоколо си. Този ангелъ се наричалъ Азреелъ. Като дошълъ на земята, той се съблазнилъ малко отъ Мехри — Мехру и нищо не могълъ да научи отъ неговия животъ. Затова трѣбвало Азреелъ да дохожда три пѫти на земята, докато най-послѣ научилъ историята на слѣпия, нѣмия и глухия адептъ. Първия пѫть Азреелъ се родилъ слѣпъ, но винаги държалъ очитѣ си отворени, безъ да вижда нѣщо. Положението му на слѣпецъ внесло голѣмъ страхъ и ужасъ въ него, и затова, дѣто ходѣлъ, той постоянно тичалъ, но като не виждалъ, удрялъ се въ камънитѣ, въ дърветата, падалъ на земята, ставалъ, за което хората го наричали „глупавиятъ слѣпецъ“, който само се удря и пада. Едва сега той разбралъ, защо Мехри — Мехру се родилъ слѣпъ и защо постоянно ходѣлъ съ затворени очи. Той се родилъ слѣпъ, за да не се съблазнява отъ красотата на свѣта. Това нѣщо човѣкъ ще научи по обратенъ пѫть, като затваря очитѣ си за свѣта. Казватъ нѣкому: не гледай на свѣта! — Като имамъ очи, какъ да не гледамъ? Ето защо, нѣкога затварятъ външнитѣ очи на човѣка, за да отворятъ вѫтрѣшнитѣ. Втория пѫть ангелътъ се родилъ нѣмъ, за да разбере, защо светията билъ тъй мълчаливъ. Третия пѫть той се родилъ глухъ, за да разбере, защо светията билъ толкова безчувственъ къмъ страданията на хората. Значи, трѣбвало Азреелъ да се въплоти три пѫти на земята, за да разбере, защо Мехри — Мехру ходѣлъ съ затворени очи, защо билъ мълчаливъ и безчувственъ. По сѫщия начинъ и хората се произнасятъ за нѣкого, че не вижда, че е слѣпъ. Не, този човѣкъ не е слѣпъ, но не трѣбва да вижда всичко. Нима онзи, който вижда паритѣ въ касата на банкера, дѣйствително вижда? Въ сѫщность той не вижда най-главното, какъ е направена касата. Той бръква въ нея, взима една торба съ злато, но веднага го улавятъ, като въ капанъ, и го осѫждатъ да лежи 10 — 15 години въ затворъ. Има ли смисълъ такова виждане? Едно побутване само съ рѫка, и противъ него завеждатъ голѣмъ процесъ. Питамъ: какъ ще се докаже, че този човѣкъ, наистина, мислилъ да краде? Може би той проявилъ само любопитство, пожелалъ да види, какъ е направена тази каса. Обаче, какъ ще се докаже, дали този човѣкъ е виновенъ или невиненъ? Нѣма правда въ този свѣтъ. Тукъ тя е привидна. Когато нѣкой краде, той бръква въ касата на богаташъ и не взима неговитѣ пари, а своитѣ пари, които нѣкога сѫ взети отъ другъ. Обаче, този, когото днесъ сѫ обрали, като не знае причината за обира, казва: обраха ме — и завежда дѣло противъ крадеца, когото осѫждатъ на нѣколко годишенъ затворъ. Значи, сѫдътъ поставя истинския притежатель на паритѣ въ затворъ. Какъ ще се докаже това нѣщо? Грѣшката въ така наречения крадецъ е тази, че той прибързалъ самъ да си вземе паритѣ. Той трѣбваше или да си ги поиска, или да почака малко, та който ги е взелъ, самъ да му ги върне. И тъй, много нѣща въ съврѣменния свѣтъ сѫ привидни. Напримѣръ, не може да се счита добъръ онзи човѣкъ, който само отвънъ се показва такъвъ. Добротата е вѫтрѣшно качество на човѣка. За да бѫде човѣкъ добъръ, въ пълния смисълъ на думата, той трѣбва да познава закона на Любовьта. Тя е първиятъ потикъ у човѣка, първото пробуждане на съзнанието. Слѣдъ това, добриятъ човѣкъ трѣбва да познава закона на Мѫдростьта, като носителка на знание и свѣтлина. Безъ свѣтлина човѣкъ не може да живѣе. Най-послѣ, добриятъ човѣкъ трѣбва да познава закона на Истината, която дава свобода и просторъ на неговитѣ мисли, чувства и дѣйствия. Свобода сѫществува само между разумнитѣ хора. Човѣкъ може да има много знания, и пакъ да е робъ. „И чудѣше се за тѣхното невѣрство“. Защо Христосъ се очудваше за невѣрството на тогавашнитѣ хора? Ако дойде днесъ, слѣдъ 2,000 години, въ съврѣменния свѣтъ, Той пакъ ще се чуди. За какво ще се чуди? Христосъ днесъ нѣма да се чуди нито на съврѣменната музика, нито на съврѣменното изкуство, нито на ученостьта на съврѣменнитѣ хора, но ще се чуди на голѣмото имъ невѣрство. На какво се дължи това голѣмо невѣрство у съврѣменнитѣ хора? — На тѣхнитѣ глави, на тѣхнитѣ умове. Разправятъ за едно десетгодишно дѣте, че щомъ се разсърди или разгнѣви нѣщо на майка си, то започва да удря силно главата си въ стѣната и не прѣстава, докато майка му не отиде при него да го моли, да го увѣщава да не прави така. Питамъ: отдѣ е научило дѣтето това нѣщо? Какво иска да каже то съ удрянето на главата си? Съ това то иска да каже, че главата е виновна за всичко. Казвамъ: всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ съврѣменния свѣтъ, могатъ да се разрѣшатъ по разуменъ начинъ. Днесъ всички хора минаватъ прѣзъ голѣми страдания. Едни отъ тѣхъ сѫ страдали много, научили сѫ смисъла на страданията и сѫ израсли; други се намиратъ въ голѣми мѫчнотии, а трети сѫ въ областьта на отчаянието. Всички недѫзи, които прѣдизвикватъ тия състояния у хората, трѣбва да се излѣкуватъ, но какъ ще стане това? Казвате: за да се освободи човѣкъ отъ неблагоприятнитѣ условия на живота, той трѣбва да вѣрва. — Ако вѣрва, добрѣ; ами ако не вѣрва, какъ ще се излѣкува? Кой човѣкъ вѣрва днесъ? — Само онзи, който има нѣколко стотици хиляди лева или нѣколко милиона въ банката. Този човѣкъ казва: азъ вѣрвамъ, имамъ вѣра и въ Бога, и въ живота. Той вѣрва, защото има нѣкакъвъ обектъ въ ума си. Вѣрата на съврѣменнитѣ християни всѣкога подразбира нѣкакъвъ обектъ. Тѣ нѣматъ онази чиста, кристална, отвлѣчена вѣра — вѣра безъ обектъ. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ нѣма пари, но има единъ добъръ приятель, на когото разчита. Значи, той все има малка надежда на него. Другъ човѣкъ нѣма кѫща, нѣма материални богатства, но има дъщеря и синъ, на които разчита — въ тѣхъ е неговата вѣра. Чиста, абсолютна вѣра има онзи човѣкъ, на когото рѫцѣтѣ и краката сѫ свързани, и при това е глухъ, нѣмъ и слѣпъ и седи той, уповава само на Бога и Нему се моли. Дойде ли човѣкъ до тази вѣра, той започва самъ да се развързва и то отвѫтрѣ, а не отвънъ. Истински ученъ е човѣкътъ на чистата, абсолютна вѣра, който самъ развързва вѫзлитѣ си единъ по единъ. Човѣкътъ на абсолютната вѣра е герой и силенъ, защото се развързва самъ отвѫтрѣ. Слабия човѣкъ други го развързватъ, и то отвънъ. Силниятъ трѣбва да помага на слабия. Христосъ се чудѣше на онѣзи хора въ Негово врѣме, които минаваха за силни, а не бѣха въ състояние да разрѣшатъ и най-елементарнитѣ въпроси. Питамъ: на какво се дължи този краенъ материализъмъ, въ който човѣчеството се намира днесъ? Този материализъмъ се отразилъ и върху науката, и върху религията, и върху общественоикономическия животъ. Всички хора казватъ: пари, пари ни трѣбватъ! Причината за този краенъ материализъмъ се дължи на това, че свѣтътъ е потъналъ въ зеления цвѣтъ. Зелениятъ цвѣтъ е крайно материалистиченъ. Слѣдователно, той е причина за съврѣменния материализъмъ. Единъ день, когато човѣчеството излѣзе отъ този цвѣтъ, то ще влѣзе въ синия цвѣтъ, който иде слѣдъ зеления, споредъ цвѣтоветѣ на дѫгата. Въ развитието си човѣчеството е минало първо прѣзъ червения цвѣтъ, послѣ прѣзъ портокаления, сега е въ зеления, а слѣдъ него ще навлѣзе въ ясно синия цвѣтъ. Тъй щото бѫдещиятъ вѣкъ е вѣкъ на ясносиния цвѣтъ. И най-послѣ човѣчеството ще завърши своето развитие на земята въ жълтия цвѣтъ. Значи, всички съврѣменни хора сѫ потопени въ зеления цвѣтъ. И затова, за да измѣни състоянието си, човѣкъ трѣбва да излѣзе отъ този цвѣтъ. Зелениятъ цвѣтъ не е лошъ, но когато вземе надмощие надъ другитѣ цвѣтове, това се отразява злѣ върху човѣка. Ако запитате нѣкого, защо се уморилъ толкова много, той ще ви каже, че е работилъ. Разбира се, щомъ тури на гърба си тежесть отъ 40, 50 или повече килограма, той ще се умори. Защо се товари толкова много? — За да се осигури. И ще видите, че въ всички съврѣменни хора има голѣма жажда за осигуряване. Тѣ искатъ външно да се осигурятъ. Обаче, всѣки, който разбира вѫтрѣшния законъ на Любовьта, той е осигуренъ. Ако земледѣлецътъ вѣрва въ закона на Любовьта, достатъчни му сѫ само три декара земя, за да прѣхрани цѣлия си домъ. Тогава нивата му ще роди жито съ едри класове; всѣки класъ ще има по 500 зрънца, а всѣко зрънце ще бѫде голѣмо като дрѣнки. Вие ще кажете, че това сѫ залъгалки. Питамъ: съврѣменнитѣ хора не играятъ ли съ залъгалки? Започнете да имъ разправяте нѣкаква легенда, и тѣ ви слушатъ съ най-голѣмо внимание. Всички нѣща могатъ да бѫдатъ или мистични, или легендарни, или прѣдставляватъ нѣкаква повѣсть. Кога сѫ мистични, кога легендарни и кога повѣствователни? Казваме: кажи нѣкой митъ, или нѣкоя легенда, или нѣкоя повѣсть! Това сѫ състояния на човѣшкия духъ. Самъ по себе си човѣкъ е митъ. Нѣкога той и себе си не познава. Ще ви приведа единъ анекдотъ за българина, когото наричали „Високиятъ Стоянъ“. Единъ горещъ лѣтенъ день той се качилъ на магарето си и тръгналъ за града. Като се уморилъ и изпотилъ отъ голѣмата горещина, той рѣшилъ да си почине подъ сѣнката на нѣкое дърво. Видѣлъ той една круша, отбилъ се малко отъ пѫтя си и тръгналъ къмъ нея. Слѣзълъ отъ магарето, свалилъ юлара му, завързалъ го на едно дърво, съсѣдно на крушата, а самъ той легналъ подъ крушата да си почине и заспалъ. Въ това врѣме покрай него минали нѣколко дѣца и рѣшили да откраднатъ магарето. Тихичко се приближили тѣ къмъ дървото, развързали магарето и го повели въ града да го продадатъ, като оставили юлара близо до Стояна. Събужда се Стоянъ, гледа, нѣма магарето. Разтърква добрѣ очитѣ си, пакъ гледа, нѣма магарето, но вижда юлара му близо до него. Седи той подъ крушата и разсѫждава: „Ако азъ съмъ Стоянъ, изгубихъ магарето; ако не съмъ Стоянъ, спечелихъ единъ юларъ“. По сѫщия начинъ сега и ние, съврѣменнитѣ хора, седимъ прѣдъ една дилема и казваме: ако азъ съмъ Стоянъ, изгубихъ магарето, т. е. изгубихъ живота си; ако не съмъ Стоянъ, спечелихъ поне единъ юларъ, т. е. единъ проспектъ за бѫдеще. Това сѫ вѫтрѣшни противорѣчия, които постоянно изпъкватъ въ съзнанието ни. Ние разглеждаме тѣзи явления въ цѣлокупния животъ — и въ малкото, и въ голѣмото, т. е, и въ младитѣ, и въ старитѣ. Младитѣ се разочароватъ отъ условията на живота, а старитѣ се разочароватъ отъ младитѣ. Синътъ се разочарова отъ външнитѣ условия на живота, че нѣма дѣ и какъ да прояви своята дѣятелность. Бащата пъкъ не се разочарова отъ външния свѣтъ, но отъ своя синъ или отъ своята дъщеря, на които уповава. Значи, ако се разочароваме отъ свѣта, ние сме млади; ако се разочароваме отъ себе си, ние сме стари. Защо трѣбва да се разочароваме отъ себе си? Въ всѣки човѣкъ има Божествено начало, дълбоко скрито въ него, и той трѣбва усилено да работи за неговото пробуждане. Човѣкъ трѣбва да дойде именно до тази вѣра въ себе си, т. е. вѣра въ Божественото въ себе си. Слѣдователно, заблуждението на сегашнитѣ хора седи въ вѣрата имъ, че човѣкъ е произлѣзълъ отъ една клѣтка, отъ едно микроскопическо сѫщество, което слѣдъ врѣме е достигнало най-високата форма на своето развитие — до човѣка. Религиознитѣ хора пъкъ казватъ: отъ пръсть сме направени, и въ пръсть ще се прѣвърнемъ. Да разсѫждаваме така, то е все едно, да убѣдимъ малкото дѣте, че нѣкоя мечка е майка му, която го е родила; или да убѣдите едно мече, че жената, която го храни, е негова майка. Дѣто отива тази жена, тамъ ще върви и мечето. Опитайте се само да закачите майка му! На това основание, както можете да убѣдите дѣтето, че мечката е негова майка, така можете да убѣдите и мечето, че жената, която го храни, е негова майка. Обаче, вѣрно ли е въ дѣйствителность, че мечката е майка на дѣтето и жената майка на мечето? Ако приемемъ тѣзи твърдѣния за вѣрни, бихме дошли до стиха: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Това е само едно вѣрую. Дѣ оставатъ тогава думитѣ отъ Писанието, че Богъ ни роди? Стихътъ „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“, прѣдставлява материалнитѣ условия, въ които днесъ живѣемъ. Обаче, думитѣ „Богъ ме роди“ прѣдставляватъ новитѣ, благоприятнитѣ условия, въ които човѣкъ може да се постави. И тъй, съ идването си на земята, Христосъ искаше да постави тогавашното човѣчество, както и културата имъ въ нова фаза, но хората не съумѣха да използуватъ тия условия. Ако нашитѣ възгледи за живота не се измѣнятъ, и ние нѣма да се домогнемъ до тази нова фаза. Ние не сме за това да вѣрва човѣкъ непрѣменно въ нѣщо, но въпрѣки това всѣки си има свое опрѣдѣлено, специфично вѣрую. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не вѣрва въ нѣщо. Щомъ е така, отъ всички се изисква нова вѣра, която да внесе вѫтрѣшна радость въ душитѣ на хората. На съврѣменнитѣ хора липсва радость. Тѣ не могатъ да се радватъ: богатиятъ не може да се радва на богатството си; силниятъ не може да се радва на силата си; учениятъ не може да се радва на своитѣ знания. Рѣдко ще срещнете човѣкъ въ свѣта, религиозенъ или свѣтски, който да се радва на положението, въ което се намира. Нѣма радости въ свѣта. Всѣки човѣкъ има по единъ вѫтрѣшенъ червей, който го гризе. Учениятъ иска да бѫде по-ученъ, отколкото е сега, а съ това желание той нарушава и малката радость, която има. Силниятъ е недоволенъ отъ своята сила, иска да стане още по-силенъ, и съ това нарушава малката радость, която има въ себе си. Казвамъ: силитѣ и способноститѣ на хората сѫ ограничени. И най-силниятъ човѣкъ не може да вдигне земята на гърба си. Синътъ пъкъ има друга невъзможнось: той може да бѫде по-ученъ отъ баща си, но не може да бѫде по-уменъ отъ него. Синътъ не може да съдържа въ себе си повече качества отъ тия, които бащата има; нито дъщерята може да съдържа повече качества отъ тия, които майката има. Достатъчно е на сина да съдържа толкова качества, колкото бащата има: и достатъчно е на дъщерята да съдържа качествата на майка си. Можемъ ли ние, съврѣменнитѣ хора, да бѫдемъ по-умни отъ Бога? — Не можемъ. Можемъ ли да бѫдемъ по-силни отъ Бога? — Не можемъ. Тогава, достатъчно е за насъ да бѫдемъ приблизително толкова умни и силни, колкото Богъ е всемѫдъръ и всесиленъ. Съврѣменнитѣ философи слѣдъ всичко това изпадатъ въ смѣшно положение, като искатъ да опрѣдѣлятъ, какво нѣщо е Богъ. Който иска да опрѣдѣли, какво нѣщо е Богъ, той трѣбва да бѫде по-уменъ отъ Него. Значи, съврѣменнитѣ философи разрѣшаватъ една задача, която не може да се разрѣши, а именно задачата, която високиятъ Стоянъ разрѣшавалъ. Като изгубилъ магарето си, той казалъ: „Ако азъ съмъ Стоянъ, изгубихъ магарето си; ако не съмъ Стоянъ, спечелихъ единъ юларь“. Казвамъ: не се опитвайте да разрѣшаватѣ какво нѣщо е Богъ. Оставете този въпросъ неразрѣшенъ. Запитва ли ви нѣкой, що е Богъ, кажете: Богъ е Любовь — нищо повече. Никаква друга философия не ви трѣбва. Нека философитѣ изучаватъ, какво нѣщо е раятъ и какво адътъ, но въпроса за Бога да оставятъ настрана. Отъ 8,000 години насамъ хората се мѫчатъ да опрѣдѣлятъ, какво нѣщо е Богъ, съ колко лица е, дали съ три или съ едно и т. н. Безъ да има лице, Богъ съдържа всички лица въ себе си; Той е източникъ на живота, на силитѣ, на знанията, на всичко велико и красиво. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора се заематъ съ разрѣшението на най-трудния въпросъ — идеята за Бога. Прѣди да разрѣши този въпросъ, човѣкъ най-първо трѣбва да започне отъ себе си, да опрѣдѣли, какво прѣдставлява той, като малка величина въ цѣлокупния животъ. Човѣкъ е дробь, т. е. часть отъ цѣлото. Какъ се опрѣдѣляте, като човѣкъ? Казвате: този е Стоянъ, онзи е Иванъ. По какво се отличава Иванъ отъ Стояна? Каква разлика правите между двамата? Различаватъ се тѣ по нѣщо. Напримѣръ, ако измѣрите обиколката на главата на Ивана, тя е 55 см., а тази на Стояна — 57 см. въ окрѫжность. Двамата се различаватъ и по ръстъ, както и по дължината на рѫцѣтѣ си, по дължината на пръститѣ, по устройството на кожата и т. н. Изобщо, днесъ не може да намѣрите двама души, които да иматъ еднакви размѣри въ устройството на цѣлия имъ организъмъ както и въ отдѣлнитѣ имъ удове. Значи, различни сили дѣйствуватъ въ различнитѣ хора. Защо рѫцѣтѣ на единъ човѣкъ сѫ по дълги, а на другъ — по-кѫси? Защо главата на единъ човѣкъ е валчеста, а на другъ — продълговата? Защо ушитѣ на единъ човѣкъ сѫ дълги, а на другъ — кѫси? Защо очитѣ на единъ човѣкъ сѫ голѣми, а на другъ — малки? Хора, които се раждатъ денемъ, по обѣдъ напримѣръ, иматъ малки очи; хора, които се раждатъ вечерь, постѣдъ нощь, иматъ голѣми очи като на бухалъ. Не е лошо човѣкъ да има голѣми очи. Когато чавѣкъ излиза вачерно врѣме, по тъмно, за да вижда, дѣ върви, той силно напрѣга очитѣ си, вслѣдствие на което тѣ се отварятъ повече. Тази е причината, поради която хора, които сѫ родени вечерно врѣме, иматъ голѣми очи. Значи, за да възприематъ повече свѣтлина, очитѣ се отварятъ повече. Когато майката роди нѣкое дѣте вечерь, тя сама опрѣдѣля голѣмината на неговитѣ очи. Сега се явява другъ въпросъ: защо нѣкое дѣте се ражда посрѣдъ нощь, а друго — по обѣдъ? Ще кажете: така е било опрѣдѣлено. — Това не е философия. Вие ще проучавате този законъ и сами ще си обяснитѣ причинитѣ. Всичко въ свѣта е разумно. Не е безразлично, кога се ражда дѣтето: дали сутринь, по обѣдъ, или вечерь Това сѫ опрѣдѣлени величини въ живота. Какво прѣдставлява обѣдъ? — Обѣдътъ е крайнияъ прѣдѣлъ, до който слънцето може да се издигне; той е Зенитътъ, дѣто всички нѣща се събиратъ. Който иска да разбере Божествения свѣтъ, трѣбва да има малки очи; той трѣбва да се е родилъ на обѣдъ. Който иска да разбере свѣта, трѣбва да има голѣми очи; той трѣбда да се е родилъ посрѣдъ нощь. За свѣта се изискватъ фенерчета, които да свѣтятъ въ тъмнината. Когато човѣкъ има желание да притежава много нѣща, това показва, че той се е родилъ посрѣдъ нощь. Казано е: „Всѣки, който иска да ме послѣдва, трѣбва да се откаже отъ себе си“. Човѣкъ може да се откаже отъ себе си, само когато се ражда. Значи, само малкитѣ дѣца могатъ да се откажатъ отъ себе си. Христосъ е казалъ: „Оставете дѣцата да дойдатъ при мене“!“ Тъй щото Христовото учение е само за дѣцата, за младитѣ хора. Чудно е, когато проповѣдватъ на хората да се самоотрекатъ. За самоотричане може да се говори само на дѣцата, или ни младитѣ хора, но не и на старитѣ. Кажешъ ли на стария човѣкъ да се самоотрече, той ще ти отговори: „синко, не ми говори такива дѣтински приказки! Годинитѣ, които нося на гърба си, разбиратъ живота по-добрѣ отъ тебе. Човѣкъ трѣбва да си има кѫщичка, парички, знание. Ти си още младъ и зеленъ, главата ти нищо не е патила; ти още нищо не знаешъ и не разбирашъ живота“. Правъ е този старъ, мѫдъръ човѣкъ. За него е така, но дѣцата нито отъ кѫщи се нуждаятъ, нито отъ пари, нито отъ знания. Тѣ за нищо не мислятъ; каквото имъ се каже, вѣрватъ. Дѣцата естествено вървятъ въ правия пѫть. Като съберете опитноститѣ на старитѣ и на младитѣ, ще имате живота въ неговата завършена форма. Само по този начинъ ще го разберете. Сега, малкото дѣте като отиде, при дѣдо си, той започва да му проповѣдва своята философия, но съ това разваля дѣтето. Азъ уподобявамъ туй положение съ слѣдния образъ: посадишъ едно дърво на кръстопѫть и, какъвто добитъкъ мине покрай него, всички се търкатъ въ кората му. Не се минава дълго врѣме, и гледашъ, кората на това дърво започва да се охлузва, и то се осакатява. Не, това дърво трѣбва да бѫде далечъ отъ кръстопѫтя. Слѣдователно, когато се говори на хората за възвишенъ идеалъ, тѣ не трѣбва да бѫдатъ поставени на кръстопѫть. Свѣтътъ е кръстопѫть, работилница; щомъ свършимъ работата си въ тази работилница, ще се отдѣлимъ далечъ отъ нея, на почивка нѣкѫдѣ, дѣто има радость и щастие. Кое дава радость на човѣка? Паритѣ ли? — Не. Въ ума на майката седи нейното малко дѣте, което ѝ създава радость. Въ ума на учителя седи неговиятъ ученикъ, когото той обича. Въ ума на бащата седи неговиятъ синъ, когото той обича. Въ ума на свещеника седи нѣкой отъ неговитѣ пасоми, когото той обърналъ къмъ Бога. Всѣки човѣкъ има поне една душа, която обича. И тогава всички нѣща придобиватъ смисълъ по причина на това, което човѣкъ обича. Нѣкой казва: човѣкъ трѣбва да обикне нѣкого и да се ожени за него. Що е женитба? Може ли да се нарече женитба впрѣгането на два вола въ една кола? Това не е никаква женитба. Женитбата има дълбокъ смисълъ. Днесъ, обаче, както впрѣгатъ два вола заедно, така впрѣгатъ и двама души, мѫжъ и жена, да каратъ заедно кола и казватъ, че тѣзи млади хора сѫ женени вече. Да, но работата по този начинъ не върви. Това не е Божествено. За въ бѫдеще, който иска да води разуменъ животъ, като вземе два вола, той ще ги поглади по главата, ще имъ покаже хомота, и ако тѣ пожелаятъ да му слугуватъ, сами ще си турятъ главитѣ въ хомота. Тогава той ще впрегне колата си, ще се качи на нея и заедно съ тѣхъ ще отиде на нивата. Тогава и воловетѣ ще бѫдатъ разумни. Като свърши работата си, господарьтъ ще извади хомота на воловетѣ, ще ги помилва по главата, ще цѣлуне челата имъ и ще ги заведе въ дама на почивка. Тѣхнитѣ дамове ще бѫдатъ чисти, съ голѣми врати и прозорци, които ще се освѣтяватъ добрѣ. Въ дамоветѣ нѣма да има никакви извержения, никакви нечистотии. Тѣ ще бѫдатъ така чисти, както сѫ чисти днесъ кѫщитѣ на хората. Казвате: защо ни говорите такива нѣща? Питамъ: нечистъ ли намирате този разговоръ? Колко пѫти човѣкъ седи дома си и какви нечисти работи той замисля! Колко прѣстѫпления се вършатъ днесъ по домоветѣ! Колко пѫти е билъ разрушаванъ еврейскиятъ храмъ! Защо? — За прѣстъпленията на хората. Защо се разрушаватъ и съврѣменнитѣ храмове? Днесъ Богъ не търпи никакви прѣстѫпления. Всѣка кѫща, въ която е извършено и най-малкото прѣстѫпление, тя трѣбва да се разруши! Защо умиратъ хората? — За прѣстъпленията, коиито вършатъ. Тѣлото се разрушава отъ най-малкото прѣстѫпление, което се върши въ него. Човѣшкиятъ умъ и човѣшкото сърце се разрушаватъ отъ най-малкитѣ прѣстѫпни мисли и чувства, които се зараждатъ въ тѣхъ. Гениалностьта на човѣка може да изчезне само отъ едно малко неизправено прѣстѫпление. Като се разруши цѣлиятъ човѣкъ, какво ще остане отъ него? Съврѣменната философия се заключава само въ отричане на нѣщата. Навсѣкѫдѣ се проповѣдва: това не прави, онова не прави; това не яжъ, онова не яжъ! Отгорѣ на всичко това казватъ: трѣбва да се възпита младото поколѣние! Какъ ще се възпита? Като онзи кривъ ракъ, който казалъ на сина си: „Синко, ти не трѣбва да вървишъ накриво, като дѣдо си и баба си, ще вървишъ право, както вървятъ хората. — Добрѣ, татко, ти ми покажи, какъ трѣбва да вървя. Ти ми прѣдай първия урокъ! Бащата тръгва напрѣдъ, да покаже на сина си, какъ да върви. — Татко, това е стариятъ, кривиятъ пѫть, по който ние вървимъ. Покажи ми правия пѫть! По същия начинъ днесъ всички хора казватъ: да се самоотречемъ. Питамъ: ако дадешъ нѣкому 1000 лева, това самоотричане ли е? Самоотричането е великъ вѫтрѣшенъ процесъ. Нѣкои мислятъ, че като се самоотрекатъ, тѣ ще изгубятъ всичко. Да се самоотречешъ, значи да придобиешъ това, което никой въ свѣта не може да ти даде. Ако се самоотречешъ като жабата, която е живѣла въ локвата и отива да живѣе въ океана, това самоотричане има смисълъ. Ако се самоотречешъ отъ своя животъ като птица и започнешъ да живѣешъ като млѣкопитаеще, и това самоотричане има смисълъ. Ако се самоотречешъ, като млѣкопитаеще и започнешъ да живѣешъ като човѣкъ, и това самоотричане има смисълъ. Ако се самоотречешъ отъ живота си като човѣкъ и се качишъ въ по-висока область, въ областьта на ангелитѣ или други висши сѫщества, и това самоотричане има смисълъ. Ние не считаме, че самоотричането се заключава въ неразумно раздаване на богатството ни. Ако искамъ да раздамъ паритѣ си, придобити съ честенъ трудъ, азъ ще ги дамъ на нѣкой честенъ, разуменъ човѣкъ, а не на нѣкой крадецъ или пияница. Ако рѣша да ги дамъ на такъвъ човѣкъ, това ще сторя само при слѣдното условие: ако той ми обѣщае, че ще употрѣби паритѣ само за своето повдигане. Злоупотрѣби ли съ тѣхъ, той ще ослѣпѣе, ще оглушее и ще онѣмѣе. Това ще бѫде наказанието на всѣки, който не изпълни своето обѣщание. Ето, Господъ ни е далъ въ свѣта пълна свобода и ни казва: „Азъ ви давамъ живота, съ който можете да разполагате, както искате. Почнете ли, обаче, да ядете и пиете безразборно, да изтощавате силитѣ си, нещастията и страданията ще се нижатъ едно слѣдъ друго върху васъ“. Приложимъ ли Божия Законъ въ живота си, всички нещастия и страдания ще избѣгатъ отъ насъ. Нима управляващитѣ въ една държава не могатъ да приложатъ този законъ въ икономическия животъ? — Могатъ, но не искатъ, понеже още вѣрватъ, че има лесенъ пѫть въ живота, който ще ги доведе до желаното щастие. Нѣма другъ пѫть освѣнъ Божествениятъ. Прѣди всичко, въ свѣта трѣбва да се яви такава религия, въ която хората да повѣрватъ абсолютно. Не мислете, че тази религия ще се изработва отсега нататъкъ. Тя е сѫществувала още отъ врѣмето на първия човѣкъ; тя сѫществува и сега. На тази религия сѫ служили всички хора, които сѫ завършили своето развитие на земята. Тази религия ще бѫде обща за цѣлото човѣчество. Казвате: Царството Божие на сила не се взима. Нѣкои хора на сила ще бѫдатъ турени въ Царството Божие, а които не искатъ и на сила, ще ги утаятъ. Какво значи утаяването? — Потъване дълбоко нѣкѫдѣ, да чакатъ тамъ своето врѣме, докато най-послѣ сами се убѣдятъ, че трѣбва да вършатъ волята Божия. Когато се казва, че Христосъ се чудилъ за невѣрството на хората, това подразбира, че Той се е чудилъ, защо, именно, хората не вършатъ волята Божия. Човѣкъ първо трѣбва да бѫде полезенъ на себе си, т. е. на всичко възвишено и благородно въ себе си, за да почувствува онази дълбока вѫтрѣшна радость. Това е първиятъ лѫчъ на неговото изгрѣваще слънце. Всѣки, който излиза отъ тунела и срѣща първия лѫчъ на слънцето, той изпитва голѣма радость, че е излѣзълъ отъ долината на своя животъ. Казвамъ: всѣки човѣкъ трѣбва да изпита тази радость. Мнозина се съмняватъ въ това, което имъ се говори, и се запитватъ: наистина, коя религия е най-права — Христовата, Мойсеевата, тази на Буда или на Мохамеда? — Всичко, каквото сѫ учили и проповѣдвали тѣзи хора е право, но намѣрете чистото Мойсеево учение; намѣрете чистото Христово учение и разберете неговия смисълъ и духъ; намѣрете чистото учение на Буда, на Мохамеда и извадете дълбокия смисълъ въ тѣхъ. Право е и това, което съврѣменнитѣ философи учатъ, но трѣбва да се разбере дълбокиятъ смисълъ на тѣхнитѣ учения. Между Мойсея и Христа нѣма никакво противорѣчие въ основния законъ, който тѣ сѫ проповѣдвали. Сѫщо така между Христа и Буда нѣма никакво противорѣчие. Общото и най-главно въ всички тия учения е слѣдното: Безъ Любовь животъ не може да сѫществува. Безъ Бога свѣтлина не може да има. Тия велики хора сѫ проповѣдвали за Бога, но рекатъ ли хората да приложатъ това учение въ ежедневния си животъ, тѣ вече го изопачаватъ, защото иматъ смѫтно понятие за Бога. Тѣ искатъ да видятъ Бога вънъ нѣкѫдѣ. Искате ли да видите Бога отвънъ, вие се намирате въ заблуждение. Какъ ще Го видите отвънъ? Той прониква цѣлия свѣтъ, всички видими и невидими слънца, и ако рече да ви се прѣдстави отвънъ, ще трѣбва да напусне цѣлия козмосъ. Така ли искате да видите Бога? Благодарете да видите даже най-малкото проявление на Бога. Той ще изпрати при васъ единъ малъкъ лѫчъ, една малка свѣтлинка въ видъ на нѣкой ангелъ или друго нѣкое още по-малко сѫщество. Да видишъ Бога, то е все едно да придобиешъ една малка свѣтлинка. И тогава, като те види Господъ съ тази малка свѣтлинка, ще те запита: защо носишъ тази свѣтлинка? Ти ще отговоришъ: Господи, досега бѣхъ въ тъмнина. Едва освѣтлявахъ пѫтя си съ своята стара вощеница, но откакъ Те видѣхъ, оставямъ вощеницата настрана, нека си догаря, а азъ ще си служа съ новата свѣтлина, която Ти запали въ мене. Кажете ли така, скоро слѣдъ това ще дойде съмнѣнието, и вие ще кажете: нека оставя и тази свѣтлинка настрана, ще я взема, когато ми потрѣбва, при трудни условия. Защо ще я нося постоянно съ себе си? Ето, и слънцето всѣки день изгрѣва и залѣзва. Вѣрно е, въ физическия свѣтъ слънцето изгрѣва и залѣзва, но въ Божествения свѣтъ слънцето никога не изгрѣва и не залѣзва. Въ материалния свѣтъ, въ който живѣемъ, ние се намираме прѣдъ илюзията, че слънцето изгрѣва и залѣзва, но ако се качимъ високо въ пространството, ще видимъ, че слънцето се движи непрѣкѫснато отъ сѣверъ къмъ югъ, безъ да изгрѣва и залѣзва. Сѫщо така и на слабитѣ въ вѣрата се вижда, че у Бога има извѣстни противорѣчия. Това се дължи на събралитѣ се облаци въ тѣхния умъ. И тъй, всички хора сега се нуждаятъ отъ истинското знание, което да ги обнови, да ги подмлади. Азъ наричамъ младъ човѣкъ онзи, който никога не се дразни, който е постоянно веселъ и живѣе безъ съмнѣния. Азъ наричамъ младъ човѣкъ онзи, който е готовъ на всѣкакви услуги, който вѣрва на всичко. Той не е суевѣренъ, но на всичко хваща вѣра. И десеть пѫти да го излъжешъ, той те изслушва и казва: говори ми истината! Говори на моя езикъ, а не на езика на старитѣ, защото азъ не разбирамъ този езикъ. Тъй щото, ако искашъ да излъжешъ нѣкого, лъжи стария човѣкъ. Най-много се лъжатъ старитѣ хора, които мислятъ, че никой не ги лъже. Историята е пълна съ такива примѣри. Най-много се лъжатъ старитѣ хора и старитѣ светии. Въ историята на християнския животъ има много примѣри за светии, които мислятъ, че служатъ вѣрно на Бога. Като видятъ нѣкоя млада мома, започватъ да ѝ проповѣдватъ за Бога, за Христа и не забѣлѣзватъ, какъ се влюбятъ въ нея и пропадатъ въ чернитѣ ѝ очи. Защо пропадатъ? — Тѣ не трѣбваше да пущатъ младата мома да излѣзе вънъ отъ тѣхъ. Тя трѣбваше да влѣзе въ тѣхъ вѫтрѣ, като часть отъ цѣлото. Като пропадне нѣкой светия, послѣ казва: съблазни ме тази мома. Този светия не знаеше закона, какъ да пусне младата мома да живѣе въ него, и затова я остави вънъ отъ себе си. Той казва: какъ ще пусна това зло въ мене, да ме изкуси? Казвамъ: ако оставишъ злото вънъ отъ себе си, тогава, именно, то ще те съблазни. Има единъ важенъ законъ въ живота, който всички трѣбва да знаете. Той е слѣдниятъ: добриятъ човѣкъ всѣкога си остава добъръ. Има начинъ за познаване на хората, дали тѣ сѫ добри, или не. Какъвъ е този начинъ? — Пусни ги въ себе си. Пуснешъ ли добрия човѣкъ въ себе си, той никога нѣма да те съблазни. Българинътъ казва: този човѣкъ ми прилѣга нѣкакъ си на сърцето. — Щомъ ти прилѣга, ще го пуснешъ въ сърцето си. Това ще ти донесе радость и веселие. Въ това седи великата Божествена наука. Има хора, на които душата е отворена и които сѫ готови за всѣкаква услуга. Красива е човѣшката душа! И животнитѣ понѣкога иматъ такива състояния, когато сѫ отворени разположени къмъ всички и готови да слѣдватъ подиръ човѣка, като разумни сѫщества. Често котката, която минава за голѣма егоистка, върви подиръ човѣка, като кученце. Отъ признателность къмъ човѣка тя е готова на всѣкакви услуги, стига да почувствува, че той дѣйствително я обича. Щомъ схване, че ти я обичашъ, тя е готова да направи много нѣщо заради тебе. Има много примѣри, отъ които се вижда, какъ котки сѫ спасявали своитѣ господари. Тѣ сѫ ясновидци и често прѣдчувствуватъ нещастието, което има да стане въ нѣкоя кѫща. Напримѣръ, котката прѣдчувствува пожара, който ще стане въ кѫщата на господаря ѝ, и тогава тя започва да дращи, да мяучи на вратата му, да го събуди, за да вземе мѣрки противъ пожара. Като го събуди, тя започва да го бута, да му обръща внимание къмъ мѣстото, дѣто дими. И най-послѣ, той, като се озърта натукъ-натамъ, забѣлѣзва, че дими нѣкѫдѣ въ кѫщата, взима мѣрки, и пожарътъ се прѣдотвратява. Ако той не обичаше котката си, тя нѣмаще да го събуди, и пожарътъ щѣше да избухне. Тя казва: понеже ме обичашъ, азъ ще те спася съ дарбата, съ която разполагамъ. Казвамъ: Христосъ се чудѣше за невѣрството на хората, но и ние още се чудимъ, дали Христосъ е Синъ Божий, или не е. Всички религиозни хора, всички богослови разрѣшаватъ сега, именно, този въпросъ и казватъ: Христосъ е дошълъ да спаси свѣта. По кой, начинъ го е спасилъ, това не е важно, но Христосъ казва: „Ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ, т. е. ако Божията Мѫдрость прѣбѫдва въ васъ, Азъ и отецъ ми ще дойдемъ у васъ, и жилище ще направимъ. Тогава азъ ще ви се изявя“. Сега за всинца е необходимо чиста, абсолютна вѣра. Какво по-хубаво отъ това, да нѣмашъ петь пари въ джоба си и да седнешъ нѣкѫдѣ замисленъ, вдълбоченъ въ себе си, безъ да трепне окото ти отъ това положение. Защо? — Ти знаешъ, че има нѣкой да те обича. Въ такива случаи вие седите и си казвате: никой не ме обича. Не, вие не говорите Истината. Споредъ моитѣ изчисления, азъ зная, че въ този моментъ на земята има около два милиярда хора, които могатъ да те обичатъ. Ако обърнете погледа си къмъ небето, и тамъ ще намѣрите много души, които сѫщо така могатъ да ви обичатъ. Мнозина казватъ: моятъ животъ е безсмисленъ, нѣма кой да ме обича. Какъ може животътъ на едно сѫщество да е безсмисленъ? Този животъ ви е даденъ отъ Бога. Достатъчно е да отправите своето радио къмъ небето или къмъ пространството и ще намѣрите хиляди сѫщества, които могатъ да ви отговорятъ. И днесъ Христосъ се чуди на съврѣменнитѣ хора, че не имъ идва на умъ да отправятъ своето радио къмъ невидимия свѣтъ, а се обезсърдчаватъ, отчайватъ и казватъ, че животътъ имъ нѣма смисълъ, че нѣма кой да ги разбира. Питамъ: вие, които искате отъ другитѣ хора да ви разбиратъ, разбрахте ли Господа? Вие разбрахте ли ангелитѣ и светиитѣ? Ако вие не сте разбрали нито Господа, нито ангелитѣ, нито светиитѣ, какъ искате другитѣ хора да ви разбератъ? Казвате: ама ние сме повѣрвали вече въ Господа. — Азъ не правя въпросъ за това. — Ние сме християни, благородни хора сме. — И по това не правя никакъвъ въпросъ. Едно ви недостига още: да се почудите на себе си, че отъ толкова хиляди години живѣете на земята и още не можете да повѣрвате. Азъ наблюдавамъ, какъ съмнѣнието си пробива пѫть между младото поколѣние и ги прави преждеврѣменно стари. Дойде нѣкое малко дѣте при мене и ме гледа изпитателно, дали искрено говоря Истината, или не. Дѣдо му го е научилъ да не вѣрва и да се съмнява, и то преждеврѣменно е остарѣло. Често съмъ правилъ слѣдния опитъ съ малкитѣ дѣца. Дойде при мене дѣтето, гледа ме изпитателно, съ съмнѣние, защото дѣдо му е въ него. Азъ се приближа къмъ него, помилвамъ го нѣколко пѫти по главата и му казвамъ: слушай, сега ще ти говоря братски. Не се съмнявай въ мене, и ние ще се разберемъ. Като се освободи отъ влиянието на дѣдо си, то започва да ме гледа съ довѣрие и да ме слуша. Азъ продължавамъ да му говоря: слушай ме, азъ говоря Истината, която ще провѣришъ лесно; ти ще опиташъ и моето учение, ще опиташъ учението и на дѣдо си. — Какъ ще ги опитамъ? — При моето учение винаги ще имашъ топла чорбица, а при учението на дѣда си — студена чорбица; при моето учение винаги ще имашъ топълъ хлѣбецъ, току-що излѣзълъ отъ фурнята, а при учението на дѣдо си ще имашъ мухлясалъ хлѣбецъ. Моето учение прави хората честни, достойни, безъ никакви хитрини. Дойде нѣкой при мене, иска да му направя нѣкаква услуга, да му помогна съ нѣщо. Азъ се замисля. — Какво мислишъ?— Азъ се вдълбоча въ себе си и мислено се обръщамъ къмъ Господа, да ми каже, по какъвъ начинъ да направя добро на този човѣкъ. За мене не е мѫчно да му дамъ една сума отъ 100, 200, 300 или 1,000 лева, но дали това е доброто, отъ което се нуждае неговата душа? Важно е така да му направя добро, че съ нищо да не уроня неговото честолюбие. Като дойде при мене нѣкой честенъ и крайно честолюбивъ човѣкъ, ще му кажа: на еди-кое си мѣсто въ гората има единъ камъкъ. Дигни камъка, измѣри отъ него около 20 м. разстояние на изтокъ и започни тамъ да копаешъ. Като копаешъ извѣстно врѣме, ще намѣришъ въ земята заровено гърне съ злато. Извади гърнето, вземи, колкото злато ти трѣбва, и слѣдъ това по сѫщия начинъ зарови гърнето. На сѫщото мѣсто има и друго гърне, което по никой начинъ нѣма да пипашъ. Този човѣкъ ми благодари и отива на опрѣдѣленото мѣсто въ гората, да си вземе малко злато и да посрещне нуждитѣ въ живота си. — Нѣма защо да благодари на мене. Тѣзи пари сѫ на единъ човѣкъ, който е заминалъ за онзи свѣтъ прѣди стотина години, но понеже се чувствува вързанъ съ тѣзи пари, иска да се освободи отъ тѣхъ, като помага на бѣдни, нуждаещи се хора. Ти ще му благодаришъ и ще се помолишъ за него. Казвате: защо ни залъгва този човѣкъ съ тия пари? — Това е само за изяснение на мисъльта ми. Гърнето е въ васъ. Всѣки човѣкъ има извѣстно количество злато въ себе си. И той външно може да бѫде толкова богатъ, колкото органическо злато има въ кръвьта си. Има хора, които и да придобиятъ богатства, пакъ ще осиромашеятъ. Единъ американецъ, бѣденъ говедарь, получава съобщение нѣкѫдѣ отъ Америка, че вуйчо му, голѣмъ милионеръ, умрѣлъ и му оставилъ наслѣдство шесть милиона долари. Той отишълъ да получи наслѣдството си и веднага ударилъ на разкошенъ животъ: напусналъ селото си, напусналъ работата си и започналъ налѣво-надѣсно да дава угощения, вечери, веселби. Прѣкарвалъ врѣмето си въ ядене и пиене, и слѣдъ шесть мѣсеца само провалилъ всичкото си богатство, като останалъ пакъ бѣденъ говедарь, какъвто билъ по-рано. Нѣкой казва; азъ искамъ да бѫда богатъ. — Като американскиятъ говедарь ли? — Искамъ да съмъ ученъ. — Като американскиятъ говедарь ли? Богатството има смисълъ, ако то може да освободи човѣка отъ всички негови пороци и заблуждения, и по този начинъ да отвори душата му като изворъ, който постоянно блика и раздава отъ своето богатсво на всички. Богатиятъ човѣкъ трѣбва да бѫде безкористенъ, като планински изворъ. Тогава всѣки жаденъ пѫтникъ ще уталожи жаждата си отъ неговата чиста, кристална вода. Водата на този изворъ прѣдставлява Божественото, което трѣбва да се прояви въ всѣки човѣкъ. И тъй, отъ всички хора сега се изисква абсолютна вѣра! Мѫчнотиитѣ въ живота сѫ малки, но необходими спънки, да покажатъ, доколко вѣрата на всѣки е заякнала. Заболи ви кракъ, напримѣръ. Не викайте лѣкарь, опитайте да си помогнете сами. Ако не можете сами да си помогнете, обърнете погледа си нагорѣ, къмъ истинския лѣкарь, и Той ще ви помогне. Хване ви ревматизъмъ. Вие ще му кажете: азъ ще ти дамъ едно угощение за добрѣ дошълъ, но слѣдъ това ще бѫдешъ тъй добъръ, да напуснешъ тѣлото ми. Тукъ не ти е мѣстото. Кажете ли на ревматизъмъ си така, ще видите, че той въ скоро врѣме ще излѣзе вънъ отъ организма ви. Заболи ви глава, пакъ ще кажете: споредъ вѣрата, която имамъ, искамъ да прѣстанатъ болкитѣ въ главата ми. Като правите тѣзи опити, така само ще познаете, доколко вашата вѣра е силна. Когато новото учение се възприеме отъ всички хора, лѣкаритѣ, свещеницитѣ, проповѣдницитѣ ще се пенсиониратъ отъ старата работа и ще имъ се даде нова работа: лѣкуване по новия начинъ, свещенодѣйствие по новия начинъ, проповѣдване — по новия начинъ. Кой е този новъ начинъ? — Начинътъ на Любовьта. Когато казваме, че човѣкъ трѣбва да работи съ Любовь, а не съ пари, ние подразбираме, че въ него не трѣбва да сѫществува желанието да му се плаща. Той трѣбва да работи съ любовь, а какъ ще се възнагради работата му, това за него не е важно. Това е грижа на онѣзи, за които той работи. Който работи за Бога и мисли, че трудътъ му трѣбва да се възнагради съ пари, той се самоунижава. Ако нѣкой лѣкарь лѣкува въ името на Бога, отъ него трѣбва да излиза голѣма сила. Казва се въ Писанието, че една болна жена се докоснала до дрехата на Христа и усѣтила да излиза отъ Него голѣма сила. Съ колко лева може да се заплати тази сила? — Тя струва много. Слѣдователно, ако болниятъ мисли, че се изплатилъ напълно като даде, 100, 150 или 200 лева на такъвъ единъ лѣкарь, той се самоизлъгва. Като оздравѣе, болниятъ трѣбва да каже на лѣкаря: братко, благодаря ти, че ме излѣкува. Приеми отъ мене това малко възнаграждение, което едва ще посрещне разноскитѣ, които си направилъ за мене, ти идеше отдалечъ да ме лѣкувашъ. Обаче, азъ ще ти бѫда признателенъ и ще вървя по твоя пѫть, ще служа на Бога и на ближнитѣ си съ любовь. Така ще постѫпи всѣки, който иска да върви въ пѫтя на Любовьта. Казвате: ние можемъ да живѣемъ и безъ пари. Да живѣемъ безъ пари, подразбирамъ да имаме знания, да знаемъ изкуства, да имаме добри и правилни отношения съ хората, да сме готови на разумни жертви. Започне ли човѣкъ да свири на цигулка и слѣдъ нѣколко часа се умори, той трѣбва да си почине. Какъ? — Като смѣни свиренето съ нѣщо по-лесно. Той ще започне да пѣе, ще се прояви и като добъръ пѣвецъ. Щомъ се умори да пѣе, ще започне да проповѣдва. Ако се умори и като проповѣдникъ, ще отиде между бѣднитѣ, страдащитѣ хора, да прави добрини. Умори ли се и отъ тази работа, ще вземе една мотика и ще отиде на нивата да копае или да насади нѣколко плодни дръвчета. Значи, човѣкъ трѣбва да разнообразява работата си, да прави диверсия, т. е. да прѣминава отъ една работа въ друга, и по този начинъ да си почива. При сегашнитѣ условия ние не трѣбва да изкореняваме старитѣ дървета, но да ги присаждаме съ нови, облагородени присадки. Ние не трѣбва да разрушаваме старата си кѫща, докато не направимъ нова, по-хубава и по-солидна. Нѣкой казва: моята колиба е стара, ще я разруша. Докато не си съградишъ нова, поне десеть пѫти по-хубава отъ старата, не напущай старата. Поживѣй си още малко врѣме въ нея! Сѫщото се отнася и до вѣрата. Докато не си създадете нова вѣра и не уякнете въ нея, дръжте старата. Всѣки день присаждайте на нея нѣщо ново и отглеждайте грижливо тѣзи присадки, докато тѣ заякнатъ и могатъ да издържатъ на всички бури и вѣтрове. Когато Христосъ дойде на земята, Той донесе нѣщо ново и въ науката, и въ религията, и въ изкуствата, което и досега продължава да се разработва, докато дойде единъ день всичко да се приложи въ цѣлокупния животъ. Казвамъ: Божественото учение изисква вѣра, която да произтича отъ закона на Любовьта. Когато обичаме Бога, ние имаме абсолютна вѣра. Поколебае ли се Любовьта ни, и вѣрата ни се поколебава. Христосъ се чудѣше за невѣрството на хората. Невѣрството показва, колко е любовьта на хората. Любовьта на съврѣменнитѣ хора е много малка. Днесъ синътъ не е благодаренъ отъ бащата, и бащата не е благодаренъ отъ сина; дъщерята не е благодарна отъ майката, и майката не е благодарна отъ дъщерята. Учительтъ не е благодаренъ отъ ученицитѣ си, и ученицитѣ не сѫ благодарни отъ учителя си. Управляващитѣ не сѫ доволни отъ подчиненитѣ си; и подчиненитѣ не сѫ доволни отъ управляващитѣ. Въ цѣлия свѣтъ сѫществува недоволство. Въ умоветѣ на всички хора има голѣмо брожение. Тѣ нѣматъ тази тъй необходима за живота абсолютна вѣра. Защо? Защото Любовь нѣматъ. Хората още не сѫ възприели и приложили въ живота си Божията Любовь. Навсѣкѫдѣ въ свѣта сѫществува насилие. Насилието е законъ на ада. Небето се управлява отъ закона на Любовьта, на Мѫдростьта и на Истината, а свѣтътъ, адътъ — отъ два закона: законътъ на страха и законътъ на наказанието. Грѣшникътъ се плаши само отъ тѣзи два закона. Плаши ли се човѣкъ отъ тѣзи закони, той е въ ада. Иска ли той да излѣзе отъ ада, нека се подчини на тритѣ основни закона, които управляватъ небето, т. е. възвишения и разуменъ свѣтъ. Тѣзи закони ще освободятъ човѣка отъ робство, ще внесатъ въ него абсолютна чистота и невинность, ще го направятъ пъргавъ, като дѣте, свѣтълъ като ангелъ. Всички можемъ да бѫдемъ млади. И тъй, днесъ пожелавамъ на всички да станатъ млади, да хвърлятъ старитѣ си дрехи, да хвърлятъ мустацитѣ и брадата си, коренно да се видоизмѣнятъ. Тѣлата ви да станатъ пластични и вѫтрѣшно красиви, като на малки дѣца. Постигне ли се това, нека дойде другото очудване: какъ станаха тия хора толкова красиви? И тогава ние ще отговоримъ: всѣки, който служи на Любовьта, на Мѫдростьта, на Истината и на Доброто, може да стане външно и вѫтрѣшно красивъ, да се подмлади, да заживѣе чистъ и светъ животъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 6 февруари, 1927 год. въ гр. София.

File Name: 35. За сѫдба дойдохъ, Сила и животъ, XI серия, т.1 (1928), Издание 1929 г., София File Submitter: Ани File Submitted: 21 мар 2017 File Category: Неделни Беседи За сѫдба дойдохъ "За сѫдба дойдохъ", Сила и животъ, единадесета серия, т.1 (1928), Книгата съдържа беседи на Учителя Беинса Дуно от 22.04.1928 г. до 10.06.1928 г. Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето: За сѫдба дойдохъ, 22 април 1928 г. Който се отмѣта, 29 април 1928 г. Гласъ отъ града, 6 май 1928 г. Работникътъ и неговата прѣхрана, 13 май 1928 г. Той дойде при Пилата, 20 май 1928 г. Богъ е Духъ, 27 май 1928 г. Вѣчно веселие, 3 юни 1928 г. Кога ражда, 10 юни 1928 г. Click here to download this file

File Name: 38. Голѣмото благо. Сила и живот, XII серия, т.3 (1929), Издание 1936 г., София File Submitter: Ани File Submitted: 21 мар 2017 File Category: Неделни Беседи Голѣмото благо "Голѣмото благо", Сила и живот, дванадесета серия, т.3 (1929). Книгата съдържа беседи на Учителят Беинса Дуно от 19.05.1929 г. до 11.08.1929 г. Издание 1936 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето: Голѣмото благо, 19 май 1929 г. Другата сѫбота, 26 май 1929 г. Огънь да запаля, 2 юни 1929 г. Достоенъ, 9 юни 1929 г. Да изпълня, 16 юни 1929 г. Разумнитѣ кротки, 23 юни 1929 г. Илия вече дойде, 21 юли 1929 г. Що трѣбва да речете, 28 юли 1929 г. Който слуша моитѣ думи, 4 август 1929 г. Моитѣ овце слушатъ моя гласъ, 11 август 1929 г. Click here to download this file

http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/181-%7B?%7D/ Учителю, да прогледамъ! Отговори Исусъ и му рече: „Що искашъ да ти сторя?“ И слѣпиятъ му рече: „Учителю, да прогледамъ!“ Марка 10:51. „Учителю, да прогледамъ!“ Азъ ще взема само слѣднитѣ три думи отъ прочетения стихъ „Учителю, да прогледамъ!“ и ще имъ направя прѣводъ. Ако тия думи се взематъ въ букваленъ смисълъ, тѣ сѫ обикновени думи. Обаче, разглеждатъ ли се въ прѣносенъ смисълъ, тѣ иматъ дълбоко значение. Този слѣпецъ искалъ да каже: Учителю, освободи ме отъ ограниченията на мрака, дай ми свобода, защото условията, при които се намирамъ, правятъ живота ми несносенъ. Слѣдователно, нѣщата могатъ да се разглеждатъ отъ много становища, но въ дадения случай има едно становище, което е ясно и разбрано за хората, но не за всички едноврѣменно. Това, което за едни хора е ясно, за други е тъмно. Това произтича отъ една вѫтрѣшна причина, която създава една или друга обстановка на нѣщата. Запримѣръ, всички хора знаятъ, че свѣтлината на земята не е еднакво разпрѣдѣлена навсѣкѫдѣ: когато на едно мѣсто е свѣтло, на друго мѣсто е тъмно. Това се обяснява съ формата на земята. Земята е валчеста, въ форма на кълбо, вслѣдствие на което тя не може да се огрѣва едноврѣменно въ всичкитѣ си части. Нѣкои учени хора си задаватъ въпроса, защо земята се върти. Сѫщиятъ въпросъ може да се зададе и по отношение на колелото: защо колелото на воденицата, напримѣръ, се върти? Воденицата сама по себе си не се върти, но колелото, келевото на воденицата се върти. Защо? Нѣкаква сила вънъ отъ него го заставя да се върти. Колелото само дори не подозира, че се върти. Както въртенето на земята има извѣстно отношение къмъ съзнанието на хората, така и въртенето на воденичното колело има отношение къмъ всички онѣзи, които взиматъ участие въ меленето на житото. Защо? — Защото, ако колелото прѣстане да се върти, и житото ще остане несмлѣно. Тогава всички хора ще съжаляватъ, че колелото не се върти. И тъй, въ великата наука на живота, човѣкъ трѣбва да разглежда нѣщата всестранно, споредъ степеньта на своето развитие. Ето защо, единъ говоритель не може да говори на всички хора еднакво. Нито природата може да постѫпва къмъ всички хора еднакво. Вземете, напримѣръ, въпроса за храненето. Природата има най-разнообразни методи, чрѣзъ които храни различнитѣ сѫщества, като имъ слага различни трапези. Въ хиляди тенджери приготвя ядене, и всѣки ще вземе отъ което ядене иска. Кой какъ дойде на нейнитѣ трапези, тя ще му сипе отъ това ядене, което той пожелае. И по отношение на модата, природата е сѫщо така разнообразна, както и по отношение методитѣ за хранене. Съврѣменната парижка мода нищо не струва въ сравнение съ модитѣ въ природата. Какво може да каже парижката мода за облѣклото на райската птица? Облѣклото на райската птица струва милиони. Когато природата облича нѣкого, тя го облича, както трѣбва; когато го съблича, пакъ го съблича по всички правила. Когато го учи, тя ще го научи, както трѣбва; когато те прави невѣжа, пакъ ще постѫпи, както трѣбва — по всички правила. И въ двѣтѣ нѣща тя е майсторка. Нѣкой казва: сила е нужна на човѣка! Казвамъ: да се даде сила на добрия човѣкъ, разбирамъ; да се даде знание на добрия човѣкъ, има смисълъ. Обаче, да се даде сила и знание на лошия човѣкъ, или на онзи, който не може да ги употрѣби на мѣсто, нѣма смисълъ. Даде ли се на такъвъ човѣкъ сила и знание, той ще ги употрѣби за извършване нѣкое прѣстѫпление. И тъй, когато природата работи върху хората, съ цѣль да ги възпита, тя се заема мѫжки, при което едни хора въорѫжава, а други разорѫжава. На първитѣ дава орѫжие, а на вторитѣ казва: долу орѫжието! На едни хора дава богатства, на други — сиромашия; на едни дава здраве, на други — болести; едни разтоварва, други натоварва. Вслѣдствие на това, като не разбиратъ нейнитѣ замисли, нейнитѣ методи, хората се намиратъ въ противорѣчия и казватъ: защо свѣтътъ е създаденъ така? Свѣтътъ не е създаденъ, както хората мислятъ. Какъ е създаденъ свѣтътъ, за това има разни мнѣния и възгледи, споредъ развитието на човѣшкото съзнание. Въ природата не сѫществуватъ такива процеси, каквито ние ѝ приписваме. Ние виждаме нѣщата наопаки, въ тѣхния обратенъ видъ. Ако вземете една лупа и я насочите къмъ слънцето така, щото слънчевитѣ лѫчи да минаватъ прѣзъ фокуса ѝ, а послѣ отправите този снопъ лѫчи къмъ нѣкой мравунякъ, вие ще създадете цѣла тревога между мравкитѣ. Отъ тѣзи лѫчи мравунякътъ може да се запали. Съврѣменнитѣ хора сѫ се научили само да прѣчупватъ лѫчитѣ. Тѣ сѫ голѣми майстори за прѣчупването на слънчевитѣ лѫчи. Често хората говорятъ за организация, за образуване на общества. Казвамъ: най-опасното нѣщо днесъ е организирането на обществата. Когато нѣкоя армия се организира съ всички свои картечници, топове, пушки, съ най-модерни аероплани, съ милиони войници и редъ още приспособления, питамъ: какво може да се очаква отъ такава организация? Ако една държава е така организирана, че не можешъ да мръднешъ отъ едно мѣсто на друго безъ паспортъ, единъ на другъ нѣматъ довѣрие, каква държава е тази? Ако вѣстницитѣ въ една държава сѫ така организирани, че никой не може да каже Истината, каква държава е тази? Ние благодаримъ за такава организация, отъ която всички хора патятъ. Отъ такива организации ние не се нуждаемъ. Всички нещастия на съврѣменнитѣ хора произтичатъ отъ факта, че тѣ искатъ съвършено да измѣнятъ реда на нѣщата и да създадатъ новъ организъмъ, какъвто не може да сѫществува. Защо? — Защото свѣтътъ е организиранъ вече. Самъ по себе си човѣкъ е организиранъ. Той трѣбва само да даде ходъ на онова, което е въ него. Хората се стремятъ тепърва да се организиратъ. Тѣ искатъ тепърва да създаватъ ново учение и нова религия. Въ какво седи новото учение или новата религия? Каква нужда има това сѫщество, което е създало цѣлата вселена, да му се молятъ хората? Това сѫщество изисква отъ всички хора, които сѫ членове на великото общество, да живѣятъ споредъ законитѣ, които сѫществуватъ въ вселената. Веднъжъ създаденъ човѣкъ, той трѣбва да диша по всички правила на дишането; веднъжъ създаденъ човѣкъ, той трѣбва да яде по всички правила на яденето. Дишането, яденето сѫ процеси, които хората трѣбва да разбиратъ. Съврѣменнитѣ хора, напримѣръ, не разбиратъ, какво нѣщо е яденето. Яденето доставя онѣзи елементи, отъ които организъмътъ на човѣка е лишенъ. И ако човѣкъ не знае правилно да яде, той ще си създаде най-голѣмитѣ нещастия. Гледането сѫщо така е важенъ процесъ. То прѣдставя събиране, възприемане на свѣтлина чрѣзъ очитѣ. Тъй щото, ако не знаете, какъ да гледате, нѣма да можете и правилно да мислите. Знаете ли какъ да гледате, ще можете и правилно да мислите. Правата мисъль има изразъ, както художникътъ копира това, което иска да рисува. По сѫщия начинъ човѣкъ трѣбва да даде изразъ и на своя вѫтрѣшенъ животъ. Често хората говорятъ за доброто въ свѣта. Питамъ: какво нѣщо е доброто? Доброто е основа на Битието. Безъ добро животътъ не може да се прояви. Послѣ се задава другъ въпросъ: що е злото? Безъ зло животътъ не може да се движи. Слѣдователно, злото се явява, за да даде потикъ на живота. И, слѣдъ като даде потикъ на живота, хората искатъ да го използуватъ. Нѣма защо да се използува злото, но то трѣбва да се остави, като сила, която да движи, да потиква живота напрѣдъ. Злото е подобно на бутало, което влиза въ живота и движи, колелото напрѣдъ. Щомъ свърши работата си, то трѣбва да млъкне, да кротува. Нѣкои казватъ: какъвъ е произходътъ на злото? — Азъ не виждамъ никакъвъ произходъ на злото. Други казватъ: какъвъ е смисълътъ на доброто? — Азъ не виждамъ никакъвъ смисълъ на доброто. Доброто е основа на живота, за да може той да се прояви. Смисълътъ пъкъ е самиятъ животъ. Като живѣешъ добрѣ, ще разберешъ и смисъла на доброто. Ако животътъ ти е осмисленъ, и доброто има смисълъ; ако животътъ ти не е осмисленъ, и доброто нѣма смисълъ. Мнозина запитватъ: какъвъ е произходътъ на доброто? Казвамъ: произходътъ на доброто е Любовьта. И доброто безъ Любовьта не може да се прояви. Слѣдователно, и доброто има отношение къмъ живота, който ние живѣемъ. Всѣки човѣкъ иска да бѫде добъръ, да има вѫтрѣшно разположение, да бѫде щастливъ. Обаче, на първо мѣсто, на физическия свѣтъ е необходимо да бѫде човѣкъ здравъ. Здраве, щастие и разумность вървятъ въ единъ и сѫщъ пѫть. Здравиятъ човѣкъ може да бѫде щастливъ, и щастливиятъ може да бѫде разуменъ. И обратниятъ процесъ е вѣренъ: разумниятъ човѣкъ може да бѫде щастливъ, и щастливиятъ може да бѫде здравъ. Здравето не е произволенъ процесъ. Като се говори за щастие, питамъ: дѣ седи щастието на съврѣменнитѣ хора? Отъ обикновено гледище, дѣ седи животътъ, какъ се проявява той? Щастието на съврѣменнитѣ хора седи въ главата имъ. Отъ това, какъ е устроенъ човѣшкиятъ мозъкъ, човѣшкиятъ черепъ, зависи всичкото щастие на човѣка. Както е устроена главата на човѣка, такъвъ ще бѫде и неговиятъ животъ. Това е конкретното, реалното въ живота. Ще кажете, че има нѣкаква невидима сила вънъ отъ човѣшкия мозъкъ. Да, има нѣкаква невидима сила вънъ отъ мозъка, но това, което става въ мозъка, неговитѣ прояви, сѫ видими. Тѣлото на човѣка не е нищо друго, освѣнъ продуктъ на неговия мозъкъ. Мозъкътъ отъ своя страна е единственото нѣщо въ човѣка, което не се мѣни. Азъ говоря за положението, до което сегашниятъ човѣкъ е достигналъ. Единственото вещество, единствената организация въ човѣка, която не се промѣня, това е човѣшкиятъ мозъкъ. При нѣкаква болесть човѣкъ може да изгуби отъ теглото на тѣлото си и до 40-50 кгр., когато отъ теглото на веществото на мозъка си едва ли може да изгуби десетина грама. И съврѣменнитѣ учени, както и мѫдрецитѣ на древностьта, съзнаватъ и сѫ съзнавали това. Тъй щото, когато сѫ казвали „познай себе си“, тѣ сѫ имали прѣдъ видъ необходимостьта за човѣка да познава устройството на своя мозъкъ, за да не го смущава съ непотрѣбни работи. Не смущавайте главата си! Смущавате ли главата си, вие ще нарушите хода на вашия животъ, понеже главата е центъръ, който е въ съобщение съ цѣлата природа. Смутишъ ли главата си, ти трѣбва да оставишъ външния разуменъ свѣтъ да реагира върху тебе правилно. Слѣдователно, прѣкѫснатъ ли се съобщенията съ външния, съ обективния свѣтъ на природата, веднага нещастията идатъ върху човѣка. Сега, хората сѫ допуснали сѫществуването на дявола въ свѣта. Всички хора вѣрватъ въ дявола, проявенъ въ различни форми: религиознитѣ хора вѣрватъ въ дявола; материалиститѣ вѣрватъ въ лошитѣ условия; търговцитѣ вѣрватъ въ безпаричието; военнитѣ вѣрватъ въ силата на орѫжието — всѣки човѣкъ все вѣрва въ нѣщо. Военнитѣ, напримѣръ, казватъ: ако ние бѣхме добрѣ въорѫжени, щѣхме да спечелимъ войната. — Това е въпросъ. Възможно е да се спечели войната, но възможно е и да се изгуби. Голѣмиятъ чукъ въ рѫката на единъ юнакъ е добро нѣщо, но сѫщиятъ чукъ въ рѫката на дѣтето е нещастие за него. Паритѣ въ рѫката на добрия човѣкъ сѫ на мѣстото си, но въ рѫцѣтѣ на неразумния човѣкъ, тѣ сѫ неговото нещастие. Знанието, свѣтлината, както и благата, които ни се даватъ въ живота, още не сѫ изучени. Съврѣменнитѣ хора тепърва трѣбва да изучаватъ силата на свѣтлината. И когато Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“, Той подразбиралъ свѣтлината на свѣта. Ако Христосъ би дошълъ въ съврѣменния свѣтъ да говори на хората за свѣтлината, Той би говорилъ на наученъ езикъ, би опрѣдѣлилъ точно, какво нѣщо е свѣтлината. Има извѣстенъ родъ слънчеви лѫчи, свойствата на които ученитѣ тепърва започватъ да изучаватъ. Ако човѣкъ би могълъ да се свърже съ този родъ лѫчи, той щѣше да използува тѣхното лѣчебно дѣйствие. Запримѣръ, ако нѣкой човѣкъ заболѣе отъ нѣкаква неизлѣчима болесть, като проказа, туберкулоза, разстройство на гръбначния стълбъ, или друга тежка болесть, и успѣе да се свърже съ тѣзи лѣковити лѫчи на слънцето, тогава всѣкаква болесть, всѣкакъвъ недѫгъ на тѣлото ще изчезне моментално. Като ме слушате, нѣкой лѣкарь може да каже: покажи ни единъ отъ тѣзи методи, чрѣзъ които можемъ да използуваме, именно, тѣзи лѫчи на слънцето. — Защо му е този методъ? — Защото парички ще дойдатъ чрѣзъ него. Не, хубавитѣ работи съ пари не се купуватъ, нито за пари се продаватъ. Докато хората цѣнятъ нѣщата съ пари, тѣ сѫ на кривъ пѫть. Паритѣ не сѫ нито цѣль, нито смисълъ на живота, тѣ сѫ само условие въ живота на хората. Не е богатството, което подига човѣка и което може да му покаже, доколко той е благороденъ. Богатството е само условие, съ което може да се провѣри, доколко човѣкъ е благороденъ. Когато се плаща на професора за лекциитѣ, които чете, това не е лошо, но когато този професоръ се стреми да добие все повече и повече знания съ цѣль да печели пари, той не е разбралъ смисъла на знанието, а още повече и смисъла на живота. Ако единъ професоръ прѣкара цѣли 20-30 години въ университета съ цѣль да печели годишно по 100,000 германски марки или по 50 долари на день, каквито професори рѣдко се срѣщатъ въ Америка, този професоръ не е разбралъ, защо живѣе. Въ Америка най-виднитѣ професори едва получаватъ по 50 долари на день, когато ще срещнете хора на изкуството, които получаватъ 4-5 пѫти повече отъ най-виднитѣ професори. Тѣ нѣматъ толкова знания, но изкуство иматъ. Казвамъ: понеже при съврѣменното възпитание хората се движатъ повече въ обективния свѣтъ, тѣ иматъ повече желания, отколкото имъ сѫ нужни. Запримѣръ, тѣ мислятъ, че като придобиятъ голѣми богатства, ще могатъ да направятъ много нѣщо. Ако е вѣрно това, че богатитѣ хора ще оправятъ свѣта, американскитѣ милиардери трѣбваше да го оправятъ досега. Дѣйствително, има едно богатство, което може да оправи свѣта, но то не е богатството, на което съврѣменнитѣ хора разчитатъ. Истинското богатство, което може да оправи свѣта, е Любовьта. Когато Любовьта влѣзе въ свѣта, ще дойде и изобилието. Освѣнъ Любовьта, никоя друга сила не е въ състояние да оправи свѣта. Знанието може да подобри свѣта, но не и да го оправи. Истината може да освободи хората, но не и да оправи свѣта. Тъй щото, единствената сила, която се е заела да оправи свѣта, тя е Любовьта. И тя, наистина, ще оправи свѣта. На това всички хора ще бѫдатъ свидѣтели. Слѣдъ като оправи свѣта, тогава Любовьта ще даде мѣсто на Мѫдростьта и Истината, и тѣ да царуватъ въ свѣта. Мѫдростьта и Истината ще бѫдатъ царьтъ и царицата въ свѣта. Сега, азъ не искамъ да се афектирате отъ моитѣ думи, но казвамъ, че тия нѣща ще се провѣрятъ за въ бѫдеще отъ самитѣ васъ. За мене всичко това е абсолютна Истина, безъ никакви противорѣчия. Единъ день, когато и вие дойдете до тѣзи въпроси, ще извадите сѫщитѣ заключения. Като говоря върху тия въпроси, искамъ да разбирате правилно, защото азъ ги разглеждамъ отъ друго становище, не тъй, както вие ги знаете и разбирате. Ако оставите единъ човѣкъ да живѣе въ стая съ съвършено нечистъ въздухъ, а другъ — въ стая съ чистъ, свѣжъ въздухъ, въ двата случая ще имате два различни резултата. Онзи, който диша въ нечистъ въздухъ, ще има жълтъ цвѣтъ на лицето, очи мѫтни, уморени, тѣло слабо, хилаво; вториятъ, който диша чистъ въздухъ, ще бѫде постоянно свѣжъ и бодъръ, жизнерадостенъ, ще има желание да учи и да се подига. Това, обаче, дали човѣкъ ще попадне въ едното, или въ другото условие, зависи напълно отъ него, отъ неговото вѫтрѣшно устройство. Това опрѣдѣля, дали човѣкъ ще се движи въ по-гѫста, или въ по-рѣдка срѣда. И сега, за да се подобри положението на съврѣменната култура, хората трѣбва да се заематъ основно съ изучаването на човѣшката глава. Съврѣменната наука изучава главно човѣшкия черепъ. Напримѣръ, Ломброзо е изучавалъ черепа на човѣка и по него сѫдѣлъ за прѣстѫпностьта, дали даденъ човѣкъ проявява прѣстѫпни наклонности, или не. Американски френолози пъкъ сѫ изучили хиляди черепи, но главно отъ френологическо гледище. Много германски и други учени антрополози сѫ изучили хиляди човѣшки черепи, но отъ антропологическа гледна точка. Всичко това не е достатъчно. Важно е да се проучи устройството на човѣшката глава външно и вѫтрѣшно, да се види, за какво може да се използува дадена човѣшка глава. Съврѣменнитѣ учени трѣбва да се ползуватъ отъ главитѣ на гениалнитѣ хора, да измѣрятъ дебелината на тѣхнитѣ черепи, както и устройството имъ; послѣ, да ги съпоставятъ съ черепитѣ на обикновенитѣ хора и да правятъ сравнения. Черепътъ има извѣстно съотношение къмъ мозъка, а мозъкътъ, самъ по себе си, има съотношение къмъ цѣлото тѣло. За да се развива правилно за всѣки даденъ случай, човѣкъ трѣбва да вѣрва въ нѣщо, което осмисля живота му, което го подига. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ не вѣрва въ Бога, не вѣрва въ природата, но вѣрва въ паритѣ. Питамъ: какъвъ животъ има въ паритѣ? Ще кажете, че хората се почитатъ и уважаватъ за паритѣ, за тѣхнитѣ външни богатства. Обаче, щастието въ паритѣ е проблематично. Ако взематъ паритѣ на нѣкого, дѣ остава неговата сила? Нѣма ли пари, той нѣма на какво да се опре въ живота си. Уповава ли човѣкъ на паритѣ си, той още на другия день може да ги изгуби, и тогава остава безъ основа. Рече ли човѣкъ да постави щастието върху силата на тѣлото си, и това щастие може да се изгуби. Достатъчно е да заболѣе отъ нѣкаква тежка болесть, и всичкото му щастие ще изчезне. Питамъ: ти, който разчиташе на силата на своето тѣло, на кое мѣсто, именно, локализира тази сила? Слѣдователно, много отъ съврѣменнитѣ хора поставятъ нѣщата тамъ, дѣто не трѣбва. Щастието на държавата зависи отъ нейния глава. Щастието на дома зависи отъ майката и бащата. Ако майката и бащата сѫ разумни и здрави, и дѣцата ще носятъ тѣхнитѣ качества. Тогава въ цѣлия домъ ще има щастие. Ако майката и бащата не сѫ здрави и разумни, ако не знаятъ законитѣ на великата природа и не постѫпватъ съобразно тѣхъ, и дѣцата имъ ще бѫдатъ подобни на тѣхъ. Ако разгледаме цѣлата еволюция, отъ създаването на свѣта до днесъ, ще видимъ пѫтя, по който сѫ минали майката и бащата, както и опититѣ, които сѫ правени съ тѣхъ. Ако разгледаме всичкитѣ форми, прѣзъ които сѫ прѣминали растенията, тамъ, напримѣръ, майката и бащата сѫ поставени на сто или двѣста километра разстояние единъ отъ другъ. И на такова разстояние, тѣ пакъ мислятъ единъ за другъ, и безъ да имъ пѣе нѣкой, безъ да ги вѣнчаватъ, тѣ се съобщаватъ, сами се вѣнчаватъ, дѣца раждатъ — изобщо, развиватъ се и растатъ. Сега, хората казватъ: да съединимъ тѣзи млади хора, да ги вѣнчаемъ, да заживѣятъ заедно. Значи, хората трѣбва да се вѣнчаватъ, за да се грижатъ едни за други, а растенията, безъ да ги вѣнчаватъ, грижатъ се и мислятъ едни за други. Питамъ: кой научи растенията на този законъ? Кой ги организира въ общества? Това показва, че има единъ вѫтрѣшенъ законъ, който регулира отношенията между всички живи сѫщества. Съврѣменнитѣ хора не разбиратъ този законъ, който ги свързва. Значи, не сѫ външнитѣ форми, които свързватъ човѣка. „Учителю, да прогледамъ!“ Азъ ще извадя отъ този стихъ такива изводи, за които този слѣпецъ даже и не е помислялъ. Моитѣ изводи ще бѫдатъ като изводитѣ на нѣкой геологъ по отношение на земнитѣ пластове. Като разглежда положението на земнитѣ пластове, геологътъ ги съпоставя винаги едни къмъ други, изяснява причинитѣ на тѣхнитѣ отклонения, на тѣхнитѣ набраздявания и т. н.. Обаче, самитѣ пластове не знаятъ нищо по това, нито пъкъ мислятъ нѣщо. Геологътъ продължава своитѣ изслѣдвания по-нататъкъ: отъ положението на земнитѣ пластове той сѫди за животнитѣ и растенията, които сѫ живѣли прѣзъ тази епоха, но и отъ това пластоветѣ нищо не знаятъ. Тъй щото, отъ съчетаване на фактитѣ, геологътъ дохожда до съзнателнитѣ процеси въ природата. И тогава ние казваме, че съзнателнитѣ процеси сѫществуватъ само у съзнателнитѣ, разумнитѣ сѫщества. Запримѣръ, свещената книга, отъ която азъ чета сега, сама по себе си, е несъзнателна, но ако вие я четете по такъвъ начинъ, че се свържете съ тѣзи, които сѫ я писали, ще видите, че тя е жива книга и можете съ нея да се разговаряте. Мнозина може да оспорватъ това, но всичко, което се оспорва, не е дѣйствителенъ фактъ. Това, което е фактъ за едного, не е фактъ за мене. Ако единъ фактъ ме ограничава, той не е фактъ за мене. За мене е фактъ само това, което ме освобождава. За мене сиромашията може да е фактъ, за васъ богатството може да е фактъ. Питамъ: ако фактътъ на сиромашията ме освобождава, а фактътъ на богатството ме ограничава, кой фактъ е дѣйствителенъ? Казвате: науката доказва това. — Какво доказва науката? — Науката доказва, че животътъ е произлѣзълъ отъ клѣтката. Животътъ въ сѫщность не е произлѣзълъ отъ клѣтката, но е миналъ прѣзъ клѣтката. Невъзможно е цѣлиятъ животъ да се прояви чрѣзъ клѣтката. Той сѫществува извънъ всички форми въ свѣта. Хиляди и милиони сѫ формитѣ, въ които животътъ досега се е проявилъ, но има и другъ животъ, непроявенъ, който ще се прояви въ бѫдеще. Този животъ ще създаде хиляди и милиони нови форми. Въ новитѣ форми се заключава бѫдещето. Слѣдователно, и ние нѣма да останемъ въ тази форма, въ която сме сега. Тъй щото, ако дойдете слѣдъ 1000 години на земята, споредъ индуското учение, вие сами ще провѣрите този фактъ. Мнозина оспорватъ въпроса за прѣраждането и казватъ: възможно ли е човѣкъ да дойде втори пѫтъ на земята? Този е единъ неразбранъ, но наученъ въпросъ. Човѣкъ може да дойде на земята, колкото пѫти иска. Какъ? — Ако има пари. Ако срещнете единъ милионеръ американецъ и ви каже, че може да дойде въ България, когато пожелае и колкото пѫти пожелае, ще повѣрвате ли? Ще повѣрвате, защото този човѣкъ е богатъ, има пари. Затова, когато нѣкой каже, че веднъжъ да замине отъ земята, втори пѫть нѣма да се върне, азъ тълкувамъ неговитѣ думи по слѣдния начинъ: този човѣкъ е отъ бѣднитѣ американци, който не разполага съ пари. Другъ казва: азъ мога да дойда и втори, и трети пѫть на земята, колкото пѫти искамъ. Азъ тълкувамъ: този е отъ богатитѣ американци, който разполага съ пари. И първиятъ, и вториятъ говорятъ истината. Слѣдователно, онѣзи, които отричатъ закона на прѣвъплотяването, тѣ сѫ слѣпи хора; онѣзи пъкъ, които подържатъ този законъ, тѣ сѫ хора, които виждатъ нѣщата. Слѣпиятъ човѣкъ всичко отрича. Той казва: нищо не сѫществува. Правъ е този човѣкъ. Когато нѣкои казватъ, че нѣщата сѫществуватъ, това не подразбира, че тѣ ги създаватъ въ дадения случай. И като отричаме нѣщата, и като ги подържаме, тѣ пакъ сѫществуватъ. Съ това ние нищо не можемъ да допринесемъ или да отнемемъ отъ природата. Истината нито може да се установи, нито може да се отрече. Обаче, ние можемъ да скѫсаме отношенията си съ Истината. Какъвъ животъ ще имаме тогава? Животъ на заробване. Ако направимъ връзка съ Истината, животътъ ни ще бѫде свободенъ; ако скѫсаме връзката си съ Истината, ние ще се заробимъ. Ако скѫсаме връзката си съ Мѫдростьта, веднага невѣжеството и глупостьта ще дойдатъ; възстановимъ ли връзката си съ Мѫдростьта, знанието и свѣтлината ще дойдатъ. Скѫсаме ли връзката си съ Любовьта, и животътъ си ще изгубимъ; възстановимъ ли връзката си съ Любовьта, веднага животътъ ще дойде И тъй, какво нѣщо е Любовьта? — Връзка съ живота. Който има връзка съ живота, той има и Любовьта въ себе си. Скѫса ли връзката си съ живота, той изгубва Любовьта, и смъртьта дохожда. Какво нѣщо е Истината? Истината е освобождение отъ ограниченията на живота. Докато човѣкъ е свързанъ съ Истината, той е свободенъ. Скѫса ли връзката си съ Истината, той се заробва, ограничава. Въ това отношение Истината, сама за себе си, нѣма защо да се обяснява. Тя прѣдставя реалность вънъ отъ сегашнитѣ разбирания на хората. Мѫдростьта, сама за себе си, прѣдставя реалность вънъ отъ сегашнитѣ разбирания на хората. И Любовьта сѫщо така прѣдставя реалность вънъ отъ сегашнитѣ разбирания на хората. Сега, като говоря за Любовьта, подъ думата любовь хората разбиратъ тъкмо това, което не е любовь. Това, което съврѣменнитѣ хора наричатъ любовь, ражда всички нещастия въ свѣта. Когато човѣкъ залюби кокошката, тя влиза въ тенджерата; ако залюби агнето, и то влиза въ тенджерата. Каквото залюби човѣкъ днесъ, все въ тенджерата го туря. Мѫжъ залюби жена, или жена залюби мѫжъ, пакъ настава страшно положение: на всѣка стѫпка ще има стражари и дедективи. Като говоря тия нѣща, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ нѣкого отъ васъ. Ако трѣбва да се каже нѣщо за присѫтствуващитѣ, то ще бѫде само нѣщо похвално, нѣщо много хубаво, но хората обикновено не вѣрватъ. Тѣ и въ такъвъ случай сѫ наклонни да мислятъ, че се подиграватъ съ тѣхъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора сѫ дошли до положение да съзнаватъ злото и да не го желаятъ, но въпрѣки това, злото върви подиръ тѣхъ така, както сѣнката на колелото слѣдъ самото колело. Запримѣръ, нѣкой не иска да ревнува, а въпрѣки това е ревнивъ. Нѣкоя жена има добъръ мѫжъ, благороденъ, професоръ въ университета, прѣподава лекциитѣ си на много студенти и студентки. Жена му го ревнува, но се бори въ себе си, не иска да се интересува, какво прави той въ университета, съ кого се разговаря. Тя намира, че не е достойно, не е благородно да се съмнява въ него и да го слѣди, но веднага ревностьта иде като сѣнка въ нейния животъ, помрачава съзнанието ѝ, и тя започва да се интересува за него, да слѣди живота му въ университета. Питамъ: какво лошо има въ това, че нѣкой младъ професоръ се разговаря съ една красива студентка? Той е въ красиви, благородни отношения съ нея, прѣподава ѝ нѣщо отъ своитѣ знания. Не мислете, че професоритѣ се занимаватъ само съ красивитѣ студентки. Тѣ могатъ да се занимаватъ и съ коткитѣ си, да ги милватъ, да ги гладятъ. Има богати американци, които завѣщаватъ имането си на коткитѣ. Човѣшкото сърце може да се привърже не само къмъ нѣкоя външно красива форма. Често красотата, която може да събуди извѣстни чувства у човѣка, се крие нѣкѫдѣ вѫтрѣ въ дадено живо сѫщество. Човѣкъ може да обикне и нѣкой конь. И тогава, докато този конь е съ него, той е свободенъ, разположенъ. Отдѣли ли се коньтъ отъ него, той губи вече своята свобода. Казвамъ: единъ отъ важнитѣ въпроси, който заслужава нашето внимание, е въпросътъ за мозъка. Природата не обича дисхармония въ нѣщата. Тя не обича да корегиратъ нейнитѣ работи. Който се опита да я корегира, той ще понесе послѣдствията отъ своята намѣса. Азъ не разглеждамъ природата въ този смисълъ, както хората я разбиратъ. Днесъ много отъ ученитѣ хора, много отъ окултиститѣ, както и нѣкои отъ обикновенитѣ хора, гледатъ на природата отъ друго становище, не както ние я разглеждаме. Ние разглеждаме природата като изразъ на най-възвишеното, най-разумното и най-благородното, което сѫществува въ свѣта. Така опрѣдѣляме природата, защото, ако замѣнимъ думата природа съ думата Богъ, тази дума за съврѣменнитѣ хора е изгубила смисълъ. Думата природа днесъ е още въ възходеща степень. Въ понятието природа ние включваме всичко, което ни заобикаля: слънце, луна, звѣзди, въздухъ, вода, хора, животни, растения. Затова, именно, и думата природа има за насъ дълбокъ смисълъ. Тъй щото, висшето съзнание, което функционира въ цѣлокупната природа, не обича да го корегиратъ. Който се осмѣли да корегира природата, той ще се натъкне на голѣми нещастия. Запримѣръ, докато природата създала човѣшката глава и мозъкъ въ нея, тя е употрѣбила милиони години. Съ редъ щателни изчисления тя е прѣдвидила всички благоприятни и неблагоприятни условия за нейното създаване, като се старала едни да избегне, други да използува. И слѣдъ всичко това, има ли право човѣкъ, само съ единъ замахъ да измѣни тѣзи условия? Измѣните ли условията, които природата е наредила, вие ще си създадете най-голѣмитѣ нещастия. Въ този смисълъ природата не търпи никакви криви мисли, криви заключения. Запримѣръ, нѣкой си внуши мисъльта, че го прѣслѣдватъ, че искатъ да го убиятъ. Такива мисли въ природата не сѫществуватъ, и тя не позволява никому да ги подхранва въ своя мозъкъ. Другъ казва: дали моята жена ме обича? Природата казва: тази жена не е създадена да те обича. Нито жената е създадена за мѫжа, нито мѫжътъ е създаденъ за жената. Вие трѣбва право да разбирате. Казвамъ: истинскитѣ отношения сѫ отношения на работа. Това е законъ на свободата. Любовьта пъкъ отпослѣ ще дойде. За да могатъ двама души да се обичатъ, тѣ трѣбва да бѫдатъ абсолютно свободни. И като дойдатъ свободнитѣ хора, тѣ ще бѫдатъ въ сила да извършатъ нѣщо за самата природа. Свободниятъ човѣкъ нѣма да търси щастието въ свѣта, защото той и безъ това е щастливъ. Търси ли щастието, той ще изгуби и това, което има. Ние виждаме примѣръ въ това отношение отъ Адама. Когато Богъ постави Адама въ райската градина, въ първо врѣме той бѣше щастливъ. Богъ му даде работа, да изучава животнитѣ. Той бѣше добъръ естественикъ. Единъ день Богъ прѣкара всички животни прѣдъ него, като го застави да имъ тури съотвѣтни имена. Когато животнитѣ минаваха покрай Адама той видѣ, че всички бѣха по двѣ заедно, мѫжко и женско бѣше създалъ Богъ. Тогава Адамъ си каза: Господи, на всички животни си далъ другарь, само азъ нѣмамъ другарка. Колкото и да съмъ ученъ, и азъ имамъ нужда отъ другарка. Какво ще правя самъ въ райската градина? Значи, възъ основа на зрѣнието, на това, което видѣ, у него преждеврѣменно се роди едно неестествено желание. Адамъ организира една работа преждеврѣменно, вслѣдствие на което Богъ каза: Не е добрѣ човѣкъ да бѫде самъ. Така е отъ гледището на човѣка, разбира се. Затова Той го постави въ дълбокъ магнетиченъ сънъ и му извади едно ребро, отъ което направи жената, другарка на Адама. Тогава Адамъ рече: „Тази е плъть отъ плътьта ми и кость отъ костьта ми“. Питамъ: какво разумно сѫщество може да бѫде това, което е плъть отъ плътьта му и кость отъ костьта му? Адамъ не каза, че другарката му е есенция отъ неговата душа, или отъ неговия умъ, или отъ неговото сърце, но каза, че тя е плъть отъ плътьта му и кость отъ костьта му. Така е разбиралъ той, затова и така се е изказалъ. Слѣпиятъ се обърна къмъ Христа съ думитѣ: „Учителю, да прогледамъ!“ Христосъ му отговори: „Да бѫде споредъ вѣрата ти!“ Той искаше свѣтлина, която да го освободи отъ ограниченията въ живота му. Нѣкой може да проповѣдва нѣкому и да му каже: вѣрвай въ Господа! — Това сѫ много обикновени думи. Днесъ всѣки се стреми къмъ реалнитѣ работи. Дойде при мене нѣкой сиромахъ, иска да му се помогне съ нѣщо. Азъ му давамъ 100 сѣменца отъ хубави плодни дървета и му казвамъ: ти имашъ десеть декара земя. Посѣй тѣзи сѣменца и ще видишъ, какво богатство ще имашъ слѣдъ десеть години. Въ почвата се крие неговото щастие. Въ това отношение всѣки трѣбва да разбира устройството на своя мозъкъ, да знае, че въ него се крие нѣкакво реално богатство. Който разбира устройството на своята глава, той ще бѫде щастливъ човѣкъ, въ широкъ смисълъ на думата. Днесъ всички учени започватъ да изучаватъ човѣшката глава и човѣшкия мозъкъ. Който разбира законитѣ на човѣшкия мозъкъ, ще може въ бѫдеще да помогне за развитието на хора, които не сѫ даровити. Отъ едно дѣте, което не е даровито, въ продължение на нѣколко години, той ще може да изкара даровито дѣте. И обратното може да стане: той може да спъне даровитото дѣте въ неговото развитие. При сегашното самовъзпитание се търси изходенъ пѫть, чрѣзъ който хората да подобрятъ живота, както индивидуално, тъй и колективно за отдѣлнитѣ народи и за цѣлото човѣчество. Съврѣменнитѣ хора съзнаватъ нуждата отъ възпитание и казватъ: трѣбва да се започне отъ възпитанието на младото поколѣние. Вѣрно е, че трѣбва да се започне отъ дѣцата, но трѣбва да се знае, какъ да се започне. Френолозитѣ, напримѣръ, казватъ, че религиозното чувство у човѣка не е еднакво развито. Сѫщо така и интелигентностьта не е еднаква у всички хора. Френолозитѣ измѣрватъ горната часть на главата, послѣ измѣрватъ челото и отъ голѣмината на ѫглитѣ, които се образуватъ отъ носа до ухото и нагорѣ къмъ главата, сѫдятъ за интелигентностьта на човѣка. Колкото по-голѣмъ, е ѫгълътъ, толкова и човѣкъ е по-интелигентенъ. Слѣдователно, има условия въ живота на човѣка, при които този ѫгълъ може да се увеличава или намалява. Интелигентностьта зависи още и отъ моралния устой, както и отъ добродѣтелитѣ на човѣка. Развитието на добродѣтелитѣ зависи отъ устройството на задната часть на мозъка. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ може да има добрѣ развито религиозно чувство, но ако задната часть на мозъка му не е добрѣ устроена, тогава интелигентностьта и моралнитѣ му чувства не сѫ добрѣ развити. Ученитѣ сѫ забѣлѣзали, че нишкитѣ, които излизатъ отъ мозъка, сѫ въ извѣстно съотношение съ сивото вещество на мозъка. Енергията, която излиза отъ мозъка, се намира навсѣкѫдѣ по земята. Обаче, висшата интелигентность, на която ние се подчиняваме, не се намира на сѫщото равнище, на което ние живѣемъ. Тя е надъ насъ. За да влѣземъ въ връзка съ тази интелигентность, зависи отъ височината, на която заставаме, както и отъ ѫгъла, по който възприемаме енергиитѣ на тази интелигентность. Ако отидете въ единъ градъ, вие веднага ще се ориентирате, отдѣ иде интелигентностьта. Ще влѣзете въ университетитѣ, ще се запознаете съ професори, поети, философи, музиканти, художници и отъ отношенията, въ които ще бѫдете съ тѣхъ, ще можете, отъ разумнитѣ имъ центрове, да възприемате тѣхнитѣ мисли. Онѣзи, които знаятъ този законъ на възприемане, сѫ забѣлѣзали, че интелигентностьта отъ висшитѣ къмъ низшитѣ сѫщества се прѣдава подъ ѫгълъ 45°. Това е забѣлѣзано и въ самата природа. Значи, разумната енергия на човѣка се възприема и прѣдава подъ ѫгълъ 45°. Забѣлѣжете, когато човѣкъ се вслушва да чуе, да възприеме нѣщо, той поставя ухото си подъ наклонъ на ѫгълъ отъ 45°. И тъй, когато човѣкъ постави мозъка си въ връзка съ своя личенъ животъ, той ще се натъкне на редъ смущения, на редъ фиктивни работи, които само ще го обрѣменятъ и спънатъ въ развитието му. Който иска разумно да прогресира, той трѣбва да освободи мозъка си отъ всички тежести, отъ всички спънки на личния животъ. Трѣбва ли синътъ, който е отишълъ въ странство да се учи, да се смущава отъ това, дали баща му ще изпрати пари, или не? Той не трѣбва да се смущава, но смущенията ще дойдатъ въ ума му поради невѣжеството, въ което се намира. Сега ще ви приведа единъ примѣръ за невѣжеството на хората. Синътъ на единъ отъ древнитѣ египетски царе, Соломонъ — Ра, се влюбилъ въ една отъ най-красивитѣ египтянки, наречена Елтамаръ. Тя била отъ много бѣдно произхождение. Царскиятъ синъ рѣшилъ да се ожени за нея, Въ деня, когато трѣбвало да се вѣнчаятъ, разболѣлъ се египетскиятъ аписъ. Прѣдъ видъ на това нещастно съвпадение, всички египтяни рѣшили да се развали този бракъ. Тѣ считали за несъвместимо вѣнчаването на младата двойка да стане въ този день, когато свещениятъ аписъ се разболѣлъ, и затова развалили брака, Отъ този день, обаче, започнало падането на Египетъ, Какво прѣдставя този аписъ, че трѣбва да се кѫса връзката съ възвишеното и красивото? И съврѣменнитѣ хора, като египтянитѣ, се страхуватъ да се свържатъ съ красивото, съ възвишеното въ живота. Аписътъ прѣдставя низшето начало у човѣка. Египтянитѣ зачитаха аписа повече, отколкото възвишеното и благородното въ живота. Питамъ: какво може да излѣзе отъ единъ народъ, който се допитва до единъ аписъ? Тъй щото, египтянитѣ пропаднаха, защото вѣрваха повече въ аписа, отколкото въ Божествената Истина, която освобождава човѣка. Не е лошо да бѫде човѣкъ снизходителенъ къмъ животнитѣ, но египтянитѣ прѣкалиха съ снизхождението си къмъ аписа и къмъ други животни, които считаха свещени. Казвамъ: съврѣменнитѣ хора не вѣрватъ въ аписа и въ коткитѣ, но иматъ друга слабость, тѣ вѣрватъ въ паритѣ. Американцитѣ вѣрватъ въ долара и го наричатъ „всесилниятъ доларъ“. Единъ отъ българскитѣ поети е казалъ: „Парице, парице, всесилна царице!“ Наполеонъ е казалъ: пари, пари трѣбватъ на Франция! Мнозина му казвали, че Франция се нуждае отъ добри и разумни майки и бащи, но той настоявалъ, че Франция се нуждае отъ пари. Вѣрно е, че паритѣ сѫ сила, но хората вѣрватъ въ тѣхъ повече, отколкото трѣбва. Тамъ е тѣхното заблуждение. Синътъ вѣрва повече въ паритѣ, които баща му праща, отколкото въ баща си. Дъщерята вѣрва повече въ паритѣ, които майка ѝ праща, отколкото въ майка си. Сега, като разглеждамъ този въпросъ, не казвамъ, че хората сѫ виновни за аномалиитѣ въ живота. Всички тия нѣща сѫ послѣдици отъ хиляди поколѣния; тѣ сѫ причина за отклоненията въ съврѣменното човѣчество. Днесъ всички трѣбва съзнателно да работятъ, да се освободятъ отъ послѣдствията на миналото, но не чрѣзъ закона на необходимостьта, а чрѣзъ закона на Любовьта. Въ природата сѫществува идеаленъ редъ на нѣщата, който всѣки самъ може да опита. И къмъ този редъ, именно, трѣбва да се стремимъ. Ако се съобразявате съ реда на нѣщата, вие може да се намирате при най-неблагоприятни условия на живота, но въ единъ день ще можете да подобрите тѣзи условия. Не се ли съобразявате съ реда, който сѫществува въ природата, и при най-благоприятни условия да се намирате, и въ най-добрѣ уредена държава да живѣете, въ единъ день само можете да изгубите тѣзи условия. Нима царьтъ, който има всички външни благоприятни условия, не умира? Нима видниятъ професоръ, който е свършилъ 2 — 3 факултета и разполага съ много знания, не умира? Значи, причинитѣ, поради които хората изгубватъ добритѣ условия, щастието си, дори и самия животъ, се дължатъ на неестественото положение, което тѣ заематъ по отношение на своя мозъкъ. Вслѣдствие на тази анормалность, днесъ умиратъ повече хора, отколкото трѣбва. Умиратъ повече, но и повече се раждатъ. Правилно е да не умиратъ много хора, но и да не се раждатъ много. Ако хората живѣеха по 120 години, тѣ щѣха да бѫдатъ по-добри, щѣха да иматъ опитности. Днесъ какво става? Роди се едно дѣте, умре; роди се второ дѣте, умре; роди се трето, умре. Най-послѣ се роди едно хилаво дѣте, за което майката цѣлъ животъ плаче и се пита: защо Господъ ми даде това хилаво дѣте? Прѣди всичко майката трѣбваше да разбира устройството на своя мозъкъ. Тя трѣбваше да знае, кога да зачене това дѣте. Не само това, но ако човѣкъ разбира устройството на своя мозъкъ, той ще знае, кога трѣбва да постѫпи на училище. Човѣкъ не може да учи, когато иска, но ще учи, когато му е опрѣдѣлено. Той не може да вѣрва въ това, което иска, но ще вѣрва въ това, което му е опрѣдѣлено; той ще вѣрва въ това, което съдържа въ себе си Любовь, Мѫдрость и Истина. Ако това, въ което вѣрва, не съдържа въ себе си Любовьта, Мѫдростьта и Истината, това вѣрую ще внесе отрова въ неговия организъмъ. И тогава, колкото по-скоро се освободи човѣкъ отъ това вѣрую, толкова по-добрѣ за него. Сега, азъ не казвамъ, че съврѣменнитѣ хора сѫ потънали въ заблуждения, но обръщамъ внимание на това, че най-малкото съмнѣние, което може да се роди въ ума имъ, води слѣдъ себе си хиляди още съмнѣния, които сѫ въ състояние да разстроятъ организма на човѣка. Англичанитѣ, напримѣръ, които минаваха за трезвъ народъ, и тѣ изгубиха своето равновѣсие. Ако отидете днесъ въ английския парламентъ, ще видите, че столоветѣ тамъ сѫ завинтени съ бурми. И въ тѣхния парламентъ ще видите стражари, които слѣдятъ за реда, да не би депутатитѣ да се сбиятъ. Парламентътъ, който минава за свещено мѣсто, дѣто засѣдаватъ най-отбрани хора, които създаватъ закони, и той днесъ изгуби своята светость. Тѣзи хора тамъ не могатъ вече да служатъ за примѣръ на своя народъ. Моята задача не е само. да изнасямъ факти, какво вършатъ управляващитѣ, ученитѣ и т. н. Всички могатъ да ми възразятъ: наша работа е, какво ние вършимъ. Вѣрно, тѣхна работа е, но питамъ: какъ ще се възпита младото поколѣние, отдѣ ще дойде доброто въ свѣта? Може ли доброто да дойде отъ въздуха нѣкѫдѣ? Едно нѣщо трѣбва да се има прѣдъ видъ: никой не може да прѣдизвика или да събуди нѣкакво чувство, нѣкаква дарба или способность у човѣка, ако той я нѣма в себе си. Вие можете да прѣдизвикате дадена добродѣтель у човѣка, само ако той я има въ себе си; вие можете да прѣдизвикате религиозното чувство у човѣка, ако той го има; вие можете да прѣдизвикате музикалното чувство у човѣка, ако той го има; ако човѣкъ е честенъ, вие можете да събудите неговата честность. Обаче, невъзможно е да се прѣдизвика у човѣка извѣстно чувство, извѣстна дарба или способность, ако тѣ не сѫ вложени въ него. Мнозина казватъ за нѣкого: вижъ, какви работи насажда този човѣкъ въ главитѣ на хората! Какъ ги заблуждава! Казвамъ: никой никого не може да заблуди. Всѣки самъ си носи заблужденията. Отвънъ могатъ само да се подхранятъ заблужденията на човѣка, но не и да се насадятъ. Всѣки самъ носи заблужденията въ себе си. Нима онзи човѣкъ, който взима лотарийни билети и вѣрва, че ще спечели, не е заблуденъ? Кой го е заблудилъ? Никой не го е заблудилъ. Той носи заблуждението въ себе си. Този човѣкъ въ Бога не вѣрва, въ лотарийнитѣ билети вѣрва. Чудно е, какъвъ е този законъ, който дѣйствува върху хората така, че ги кара да вѣрватъ, че ще спечелятъ най-голѣмата печалба! Сега, на всички присѫтствуващи тукъ казвамъ: всѣки трѣбва да се проявява свободно. Духовниятъ трѣбва да проявява духовното въ себе си; професорътъ трѣбва да проявява своята наука; военниятъ трѣбва да проявява военщината си и т. н. Обаче, сѫщеврѣменно всѣки човѣкъ има специфична работа въ живота, която той самъ трѣбва да свърши. Азъ говоря за специфичната работа, за която всѣки е прѣдназначенъ. Тя е най-важната работа. България, като държава, слѣдъ хиляди години може да не сѫществува, тя може да се прѣобрази, но всѣки човѣкъ, като душа ще прѣживѣе всички държави. Всички съврѣменни държави, както и много отъ миналитѣ, сѫ изчезнали и ще изчезнатъ единъ день, но човѣкъ, като душа, нѣма да изчезне: той ще прѣживѣе всички врѣмена и епохи. Държавата е форма, въ която човѣшкото съзнание се проявява. Тя е създадена отъ разумнитѣ хора. Докато има разумни хора, ще сѫществуватъ и държави, но сами по себе си държавитѣ не сѫществуватъ. Държавата е активъ на човѣшкото съзнание. Докато човѣкъ сѫществува, и държавата ще сѫществува, но не може да се каже обратното, т. е. че докато държавата сѫществува, и човѣкъ ще сѫществува. Ако ние сме хора на Любовьта, на Мѫдростьта и хора, които обичатъ Истината, такава ще бѫде и самата държава. Какъвто е човѣкътъ, такава е и държавата, такива сѫ и сѫдиитѣ, такива сѫ майкитѣ, такива сѫ бащитѣ, такива сѫ свещеницитѣ, такива сѫ ученитѣ ѝ т. н. Така трѣбва да се говори Истината. Нѣкой казва: ти какво мислишъ? Мисля точно това, каквото и ти мислишъ. — Ти вѣрвашъ ли въ Бога? — Вѣрвамъ въ тебе. Тебе виждамъ, въ тебе вѣрвамъ, Нѣма какво да ме питашъ, въ какво вѣрвамъ. То е моя работа. Смѣшно е, като вървя съ приятеля си, да ме пита, виждамъ ли, или не. Като вървя съ него, нека ме гледа въ краката. Ако вървя и изминавамъ 100 — 200 километра безъ да се спъна нѣкѫдѣ, разбира се, че виждамъ. Ако мога да пиша и чета свободно, разбира се, че виждамъ. Ако отида въ единъ домъ, дѣто има слѣпи и хроми, и слѣпитѣ проглеждатъ, и хромитѣ проходватъ, има ли смисълъ да ме питатъ, вѣрвамъ ли въ Бога? Така могатъ да питатъ само слѣпитѣ хора, но онѣзи, които виждатъ, нѣма защо да питатъ. Който вижда, той е свободенъ. Засега нѣма нищо по-хубаво отъ свободата. Който има Истината въ себе си, той е свободенъ. „Учителю, да прогледамъ!“ Това значи: Господи, освободи ме отъ всички заблуждения и ограничения, въ които съмъ сега. Христосъ отговори: „Да бѫде споредъ вѣрата ти!“ Питамъ: какво сѫ постигнали съврѣменнитѣ хора съ своята вѣра? Слѣпиятъ съ своята вѣра прогледа. Ами съврѣменнитѣ хора прогледаха ли съ своята вѣра? Прѣди години дохожда при мене единъ мой познатъ и ми се оплаква, че силно се простудилъ, опасява се да не заболѣе отъ пневмония. Казвамъ му: ще пиешъ гореща вода! — Пихъ гореща вода, но не ми помогна. — Какъ пи горещата вода? — Въ продължение на два часа изпихъ двѣ три чаши. — Не, така не се пие гореща вода. Ето, азъ ще ти покажа, какъ трѣбва да пиешъ гореща вода, Накарахъ го да донесе единъ самоваръ съ врѣла вода и послѣ започнахъ да му давамъ да пие вода: въ продължение на половинъ часъ той изпи петь-шесть чаши гореща вода, слѣдъ което се изпоти изобилно. Отъ изпотяването настана бърза реакция въ организъма, и той веднага се почувствува добрѣ. Тъй щото, който иска да пие гореща вода, за да се лѣкува, ще пие, както трѣбва. Нѣкой се заеме да пие гореща вода, но едва я пие. Два начина има за лѣкуване съ вода. Първиятъ начинъ е чрѣзъ изпотяване, като се пие много гореща вода, по нѣколко чаши една слѣдъ друга. Вториятъ начинъ е чрѣзъ абсолютно отказване отъ вода за нѣколко дни. Прѣзъ това врѣме болниятъ или простудениятъ ще пости петь-шесть дни, безъ да приема абсолютно никакъ вода и храна. Тогава поритѣ на организъма силно се отварятъ и възприематъ водата, която се намира въ пространството, въ въздуха. Съврѣменнитѣ учени могатъ да оспорватъ тѣзи методи на лѣчение, но що се отнася до мене, азъ нѣмамъ никакво съмнѣние въ тѣхъ. Това, което казвамъ, съмъ провѣрилъ и опиталъ не веднъжъ, но много пѫти. Тъй щото, тѣзи методи сѫ абсолютно провѣрени. За мене вече не става въпросъ, какъ да се лѣкуватъ хората, но азъ повдигамъ въпроса за правилното мислене. Правата мисъль помага за прѣустройване на човѣшкия организъмъ. Запримѣръ, нѣкой забѣлѣзва на лицето си извѣстна несиметрия: устата, носътъ или другъ нѣкакъвъ органъ е изкривенъ. Той трѣбва да работи за неговото изправяне. Другъ се поглежда въ огледалото и вижда, че е доста остарѣлъ, има бръчки на лицето си. Сѫщеврѣменно този човѣкъ минава за много ученъ, познава философията и редъ още науки. Щомъ е така, нека прѣмахне бръчкитѣ отъ лицето си. Това поне е лесна работа. Казвате: какъ може да прѣмахнемъ бръчкитѣ си? Прѣдставете си, че сте малко дѣте, баща ви е князъ, и вие разполагате съ всичко, каквото пожелаете. Имате хубави дрехи, хубави кѫщи, всички ви обичатъ, донасятъ ви разни плодове, прислужватъ ви редъ слуги и т. н. При това положение вие ще се чувствувате тихъ и спокоенъ. Нѣма да минатъ и десеть години, ще видите, че бръчкитѣ на лицето ви се прѣмахнали. Казвате: възможно ли е по този начинъ да се прѣмахнатъ бръчкитѣ? — За онзи, който иска, възможно е; за онзи, който не иска, нищо не е възможно. Казвамъ: това не сѫ само думи, но има плеада учени хора, и въ Франция, и въ Англия, и въ Германия, по цѣлия свѣтъ, които вече прилагатъ тия методи за лѣкуване. Обаче, както днесъ се прилагатъ тия методи, въ тѣхъ има нѣщо търговско, вслѣдствие на което болестьта пакъ се връща. Въ лѣкуването се изисква пълно безкористие. Значи, за да се излѣкува човѣкъ, има и другъ начинъ. Той се заключава въ слѣдното: човѣкъ трѣбва да освободи мозъка си отъ всички странични смущения и да се свърже съ разумната природа. Само по този начинъ той може да бѫде радостенъ и веселъ. И тогава, човѣкъ ще дойде до положението, щото успѣхътъ на другитѣ хора да бѫде и неговъ успѣхъ; щастието на другитѣ хора да бѫде и негово щастие. Този е начинътъ, по който човѣкъ може да прѣсъздаде лицето си, и ако е почналъ да остарява, той може да се подмлади. А сега, колкото по-киселъ става човѣкъ, толкова и лицето му става по-кисело. Ако устнитѣ на човѣка станатъ съвсѣмъ тънки, какво показва това? — Този човѣкъ изгубилъ своята чувствителность. Ако пъкъ устнитѣ станатъ съвършено дебели, това показва, че чувствата взиматъ надмощие въ човѣка. Това, което съсипа черната раса, сѫ тѣхнитѣ дебели устни; това, което съсипа културата на жълтата раса, сѫ тѣхнитѣ скули и най-послѣ, това, което съсипа бѣлата раса, е тѣхното чело. Творчеството на бѣлата раса достига само дотамъ, да измислятъ нѣща, които водятъ слѣдъ себе си голѣми разрушения. Тѣхниятъ стремежъ се отнася главно до развитието на мозъка около слѣпитѣ очи. Съврѣменната химия и физика свеждатъ своитѣ изобрѣтения само къмъ една область, а всички други области на мозъка оставатъ незасегнати. При такъвъ развой, каква култура може да се очаква? И при това съврѣменнитѣ държави защищаватъ такъвъ родъ изобрѣтения, като плащатъ скѫпо на изобрѣтателя имъ. Ако съ откритието на задушливитѣ газове може да се допринесе нѣщо за благото на човѣчеството, тѣхното откритие има смисълъ, но ако тѣ носятъ разрушение, какво може да се очаква отъ такава култура? Свѣтлина е нужна на съврѣменнитѣ хора! Сега, като говоря на хората така, азъ не подразбирамъ, че ние ще оправимъ свѣта. Прѣди всичко азъ вѣрвамъ, че свѣтътъ е оправенъ. Онѣзи, които ритатъ противъ свѣтлината, тѣ сѫ хора, впрегнати въ талига, които търсятъ начинъ да се освободятъ отъ талигата. Ученитѣ хора сѫ турили такива здрави хомоти на конетѣ, че и краката да си счупятъ, тѣ пакъ нѣма да се освободятъ отъ талигата. Великиятъ планъ, който Богъ е прѣдвидилъ, ще се реализира, и свѣтътъ ще се оправи. Аномалията, която сега сѫществува въ свѣта, ще изчезне. Иде една велика вълна, която ще залѣе умоветѣ на хората, и тѣ ще се събудятъ. Кога ще стане това, не може да се каже, но скоро ще дойде тази вълна и ще подеме всички хора нагорѣ. Тогава Хората ще си подадатъ едни други рѫка, ще отрезвѣятъ, ще хвърлятъ орѫжията настрана и въ свѣта ще се въведе редъ и порядъкъ. Сега не ви казвамъ, че трѣбва да вѣрвате. Когато дойде това врѣме, ще провѣрите и ще повѣрвате. И тогава не само единъ човѣкъ, но цѣлиятъ свѣтъ ще прогледне. И тъй, всички трѣбва да имаме онази абсолютна вѣра, да знаемъ, че въ свѣта сѫществува великата Любовь, която може да оправи свѣта; въ свѣта сѫществува великата Мѫдрость, която може да въздигне всички хора. И най-послѣ, всички трѣбва да вѣрваме, че въ свѣта сѫществува живата Истина, която е въ състояние да прѣобрази хората, да възкреси мъртвитѣ. Онѣзи, които не могатъ да изпълнятъ своитѣ задължения къмъ Бога и къмъ своитѣ ближни, тѣ сѫ мъртви. Живи хора сѫ онѣзи, които могатъ да изпълнятъ волята Божия. Това е, което слѣпиятъ човѣкъ искаше отъ Христа. Днесъ цѣлиятъ християнски свѣтъ има нужда да отвори очитѣ си, да благодари на Господа за главата, за мозъка, който имъ е далъ. Богъ имъ е далъ такъвъ мозъкъ, какъвто нито черната, нито жълтата, нито червената раса имаха. И ако съврѣменнитѣ хора днесъ не прогледат, ще дойде друга раса, съ други глави, но свѣтътъ пакъ ще се поправи. 42 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 21 юний, 1931 г. София — Изгрѣвъ.

От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Лазаре, излѣзъ вънъ! „Лазаре, излѣзъ вънъ“ Иоана 11:43 „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Това изречение има двоякъ смисълъ. Ако кажете на нѣкой вашъ познатъ, или на нѣкой вашъ приятель, които ви е дошълъ на гости, да излѣзе вънъ, той непременно ще се обиди. Кой се обижда? Обижда се само онзи, които разбира буквата на живота, т. е. само материалния животъ. Животътъ има троякъ смисълъ, или трояко проявление: материаленъ, духовенъ и Божественъ животъ. Подъ „материаленъ животъ разбирамъ външното изявление на живота, неговата външна форма, т. е. онзи животъ, който всички хора разбиратъ. Нѣма сѫщество на земята, което да не разбира материалната страна на живота. И най-малкитѣ животни разбиратъ тази страна на живота. Другата страна на живота е духовниятъ животъ, който днесъ претърпява голѣма криза. Думата „духовенъ животъ“ губи вече своя смисълъ. Духовниятъ животъ представя капиталистъ, който е изгубилъ вече своето положение. Нѣма да мине много време, и тази дума въ български езикъ окончателно ще изгуби смисъла си. Тя вече е на фалиране. Тъй щото, когато се каже за нѣкой, че е духовенъ, всички се смѣятъ. Думата „духовенъ“ трѣбва да се замѣсти съ „съзнателенъ“. Казваме „съзнателенъ човѣкъ“ вмѣсто духовенъ“. Когато кажемъ, че нѣкой човѣкъ е съзнателенъ, това подразбира, че той има съзнание. Сѫщо така и думата „нравственъ“ или „мораленъ човѣкъ“ въ български езикъ е на фалиране. Следъ време тази дума напълно ще се замѣсти съ думата „економически условия“. И наистина, често слушате да се говори, че „економическитѣ условия“ на живота налагатъ това или онова. Тази дума замѣства думата „нравственъ, мораленъ“. Следователно, когато кажемъ, че моралътъ, нравственостьта налага нѣщо въ живота, ние имаме предъ видъ, че економическитѣ условия на живота го налагатъ. Това показва, че економията е стимулъ въ живота. Моралниятъ животъ подразбира економия въ постѫпкитѣ на хората. Кое е по-важно: економия въ живота, или економия въ постѫпкитѣ? По-важна и по-силна дума е економията въ живота. Третата страна на живота е Божествениятъ животъ. Думата „Божественъ животъ“ днесъ е въ възходеща степень. Следъ сто години, тя ще стане обикновена дума, т. е. Божествениятъ животъ ще стане обикновенъ; повечето хора ще водятъ такъвъ животъ, именно. Днесъ всички хора се стремятъ къмъ Божественъ животъ, защото той печели, а духовниятъ губи. Економията на живота печели, моралниятъ животъ губи. Съзнателниятъ човѣкъ печели, духовниятъ губи. Когато двама печелятъ, а единъ губи, тогава има култура въ свѣта. Христосъ каза: „Лазаре, излѣзъ вънъ“? Какво е искалъ да каже Христосъ съ думитѣ „излѣзъ вънъ“? Само на съзнателния човѣкъ, който мисли и разбира, може да се каже „излѣзъ вънъ“! Безпредметно е да кажете на камъка да се махне отъ мѣстото си. Безпредметно е да кажете на дървото да се отстрани отъ пѫтя си. Само на съзнателния човѣкъ може да се каже: излѣзъ вънъ, махни се оттукъ, ела тукъ, иди тамъ и т. н. Всѣки другъ, който не разбира и не мисли, като чува тѣзи думи, ще се натъкне на редъ противоречия. Следователно, противоречията въ живота се дължатъ на неразбиране на нѣщата. Много отъ съвременнитѣ хора не познаватъ и не разбиратъ своитѣ интереси. Тѣ не разбиратъ економията на живота. Тѣ не разбиратъ и съзнателния животъ. Много хора гледатъ на нѣщата презъ пръсти, като онзи турски кадия, който могълъ да се подкупи съ нѣколко златни монети и съ гърне краве масло. Единъ богатъ човѣкъ отишълъ при този турски кадия да разгледа дѣлото му. Преди да се разглежда дѣлото, богатиятъ извикалъ кадията настрана, далъ му десеть златни монети и казалъ: Ако решишъ дѣлото въ моя полза, ще ти донеса едно голѣмо гърне съ краве масло. Кадията не отговорилъ нищо, но като дошълъ редъ за дѣлото на богатия, той примрежилъ очи, направилъ се, че не чува обратната страна, и отсѫдилъ дѣлото въ негова полза. Обаче, богатиятъ билъ голѣмъ скѫперникъ. Когато трѣбвало да изпрати гърне съ масло на кадията, той се поскѫпилъ, досвидѣло му и затова напълнилъ гърнето съ старо, гранясало масло, а отгоре турилъ само единъ - два пръста прѣсно краве масло. Кадията срещналъ богатия клиентъ и го запиталъ: Защо унижи моето достоинство? За какъвъ ме мислишъ? — Ти самъ унижи своето достоинство, и то още като прие паритѣ. Сѫщо като кадията, много хора губятъ достоинството си, когато приематъ пари или гърне съ краве масло като подкупъ. Следъ това обвиняватъ другитѣ, че тѣ унижаватъ достоинството имъ. Кадията казалъ: Когато взехъ паритѣ, азъ повѣрвахъ и въ маслото. — Тамъ е погрѣшката ти. Ти повѣрва въ паритѣ, въ гърнето съ масло, а въ мене не повѣрва, затова и азъ те поставихъ на изпитъ, дадохъ ти добъръ урокъ. Ако не бѣхъ ти далъ паритѣ, ти нѣмаше да повѣрвашъ и въ маслото. Питамъ: когато хората ви почитатъ за паритѣ, тази честь, тази почить на васъ ли се пада? На паритѣ е тази почить. Когато ви почитатъ за науката, за знанието, което имате, тази почить за васъ ли се отнася? Тя се отнася за знанието което имате. Когато ви почитатъ за високото обществено положение, което заемате, тази почить се отнася до службата ви, но не и до васъ. Когато изгуби паритѣ, знанието, високата си служба, съ тѣхъ заедно човѣкъ губи и почитьта на хората. И като изгуби всичко, той се сърди, обижда се, че хората не го почитатъ. Такова е било естеството на човѣка отъ памти-вѣка. Човѣкъ се е обиждалъ и въ рая даже. Докато не бѣха съгрѣшили, Адамъ и Ева живѣха въ рая. Щомъ съгрѣшиха, Богъ ги изпѫди отъ рая, като имъ каза: „Излѣзте вънъ“! Какво спечелиха като излѣзоха отъ рая? Тѣ се изложиха на голѣми страдания и смърть. Христосъ каза на Лазаря: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Той каза на Лазаря сѫщитѣ думи, каквито Богъ каза на Адамъ и Ева. Думитѣ сѫ сѫщи, но смисълътъ имъ е противоположенъ. Думитѣ, които Богъ каза на първитѣ човѣци, означаватъ излизане отъ живота, а тия, които Христосъ каза на Лазаря, означаватъ влизане или въвеждане въ живота. Лазаръ бѣше съзнателенъ човѣкъ: той мислѣше, разбираше, чуваше всичко и само чакаше нѣкой да му каже да стане и да излѣзе вънъ. Той бѣше живъ, затова сполучи, придоби живота. Законътъ за сполукитѣ въ живота има две страни. Отъ човѣка зависи, коя отъ дветѣ страни ще хване. Мнозина изискватъ отъ живота или природата всичко. Тѣ очакватъ всичко на готово. Други пъкъ работятъ, правятъ усилия, и по този начинъ предразполагатъ природата да имъ даде това, което сѫ заслужили. Първитѣ седятъ на едно мѣсто, нищо не работятъ, никакви усилия не правятъ, а следъ това се чудятъ, защо нѣщата не ставатъ тъй, както ги желаятъ. Тѣ постѫпватъ споредъ разбиранията на турцитѣ, които казватъ: „Ако е късметъ, при краката ми да дойде!“ Правило е всѣки самъ да се стреми да постигне своитѣ копнежи и идеали. Христосъ каза на Лазаря: „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Следъ това Той застана предъ гроба и следѣше, какво ще направи Лазаръ. Трѣбваше ли Лазаръ да чака да дойдатъ хора, да го дигнатъ за рѫцетѣ и краката и така да го изнесатъ вънъ? Ако очакваше на хората, Лазаръ и до днесъ щѣше да лежи въ гроба. Сега и вие се намирате при неблагоприятни условия въ живота, и Христосъ казва: „Излѣзте вънъ!“ Трѣбва ли, следъ като чуете тѣзи думи, да кажете: Господи, извади ме отъ гроба, извади ме отъ неблагоприятнитѣ условия на моя животъ. Кой извади Лазаря отъ гроба? Той самъ излѣзе. Други го туриха въ гроба, но той самъ излѣзе вънъ. Значи, други ще ви поставятъ въ мѫчнотиитѣ, а вие сами трѣбва да излѣзете отъ тѣхъ. Ако очаквате на онзи, който ви е поставилъ въ мѫчнотиитѣ, той самъ да дойде и ви извади отъ тѣхъ, дълго време ще чакате. Чуете ли гласа на Христа, Който ви казва да излѣзете вънъ, веднага излѣзте, моментъ не губете следъ Неговитѣ думи. Христосъ каза на Лазаря да излѣзе вънъ, и той самъ излѣзе. И тъй, чуете ли гласа на Христа, който ви казва да излѣзете вънъ, веднага трѣбва да излѣзете. Вие не трѣбва да мязате на онѣзи деца, които се сърдятъ на майка си и на баща си и изискватъ отъ тѣхъ, тѣ да имъ се молятъ, да ги каратъ да ядатъ и т. н. Нѣкоя майка казва на детето си: Излѣзъ вънъ! То излиза вънъ, но се обижда, не иска вече да влѣзе, накърнило се неговото достоинство. И това дете седи вънъ, чака да дойдатъ майка му, баща му да го викатъ да влѣзе вѫтре да яде, да спи. Отде се яви това достоинство, това голѣмо величие въ малкото дете, че не иска само да влѣзе, докато не дойдатъ при него родителитѣ му, да го увещаватъ? И родителитѣ трѣбва да преговарятъ съ детето, да водятъ редъ дипломатически отношения, докато най-после го заставятъ да влѣзе вѫтре и да яде. Съ това, детето иска да имъ каже: Знаете ли, кой съмъ азъ? Може би това дете има право, може би то съзнава, че единъ день ще стане царь, или князъ, или друго нѣкакво величие. Възможно е и това, но възможно е туй дете единъ день да стане и простъ овчарь, или говедарь. Нѣма защо това дете да изисква почить отъ родителитѣ си, преди още да е станало нѣкакво величие. При това, ако детето е величие, и родителитѣ му, отъ които е дошло, не сѫ по-малки величия отъ него. Тогава, кой предъ кого трѣбва да отстѫпва? Все таки малкото величие днесъ се нуждае отъ грижитѣ и помощьта на по-голѣмитѣ величия. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Кой и какъвъ бѣше Лазаръ? Защо Христосъ отиде, именно, при гроба на Лазаря, а не отиде на други гробове, да вика мъртвитѣ да излѣзатъ вънъ? По това време въ Израиль имаше само единъ човѣкъ, който, слѣдъ като умрѣ, още можеше да чува и да разбира, какво му се говори отвънъ. Този човѣкъ бѣше Лазаръ. Въ цѣлата еврейска история, отъ времето на Аврама до идването на Христа, само единъ евреинъ имаше способностьта и следъ смъртьта си да чува и да разбира, какво му се говори. Това състояние окултиститѣ наричатъ „четвърто посвѣщение“. Когато Христосъ дойде на земята, Той искаше да провѣри този законъ, затова отиде при гроба на Лазаря и извика: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ И действително, въ отговоръ на тѣзи думи, Лазаръ излѣзе отъ гроба. Които не разбиратъ този законъ, ще кажатъ, че тази работа била нагласена. Какъ я нагласили? Христосъ казалъ на Лазаря да се престори на умрѣлъ, да преседи въ гроба четири деня, и когато Той дойде и го извика, да излѣзе вънъ. Съ това тѣ ще убедятъ хората, че Христосъ може да възкръсява мъртви. По този начинъ, именно, съвременнитѣ хора обясняватъ чудесата. Ако разсъждавате така, тогава всички философски и научни твърдения могатъ да се поставятъ на подобна критика. Нѣкой астрономъ погледналъ презъ своя телескопъ и видѣлъ нѣщо на слънцето. Веднага всички вестници пишатъ, че еди-кой си ученъ, следъ редъ изчисления, доказалъ, че на слънцето ставали нѣкакви промѣни. Всички хора вѣрватъ въ твърденията на този ученъ. Обаче, не се минава много време, дохожда втори ученъ, който опровергава първия и дава нѣкакви нови изчисления. Хората и на него вѣрватъ. Следъ този ученъ идва трети, който опровергава втория. На кого да вѣрватъ хората? Не, това още не е истинска наука. Отъ хиляди години насамъ хората все за слънцето говорятъ, изнасятъ редъ научни теории, но нито една отъ тѣхъ не е дала още положителни данни, какво е слънцето, има ли животъ на него, или нѣма. Нѣкои учени казватъ, че на слънцето има огънь. Ако въ огнището на нѣкоя къща има огънь, какво показва това? Животъ има въ тази къща. Щомъ огъньтъ на огнището изгасне, и животътъ въ тази къща изчезва. Ученитѣ пъкъ казватъ точно обратното: понеже на слънцето има огънь, споредъ тѣхъ, животъ на слънцето отсѫтствува, т. е. тамъ нѣма животъ. Ученитѣ твърдятъ още, че Венера била обвита съ много гѫста материя, съ гѫста атмосфера. При това, всички виждатъ, че тази планета издава ярка свѣтлина. Питамъ: какъ е възможно, една планета, като Венера, да бѫде обвита съ такава гѫста атмосфера, а да издава толкова голѣма свѣтлина? Отде иде тази свѣтлина на Венера? Значи, твърдението на тия учени не може да се приеме за истинно. Казвамъ: има известни проблеми, които тепърва трѣбва да се проучаватъ. Ако съвременнитѣ учени и досега още не знаятъ, въ какво състояние се намиратъ слънцето, планетитѣ, дори и самата земя, на която живѣятъ, каква е тази наука? Нѣкои учени твърдятъ, че въ земята има огънь, други отричатъ това. Каквото и да се говори, фактъ е, че въ земята има огънь. Тя има 54 кумини, презъ които излизатъ газоветѣ и течноститѣ, образувани отъ този огънь. Тѣзи кумини иматъ отвори, широки по нѣколко километра въ диаметъръ. Ученитѣ наричатъ тѣзи кумини вулкани. Въ това отношение, земята представя голѣмъ параходъ, съ 54 кумини. Този параходъ се движи въ пространството, отива нѣкѫде. Ученитѣ казватъ, че земята се върти около слънцето. Споредъ мене, земята не се върти около слънцето, но слънцето се върти около себе си. Земята се върти около себе си, но и слънцето сѫщо така я върти около себе си, играе си съ нея. Това сѫ научни въпроси, върху които нѣма да се спирамъ. Колкото и да избѣгватъ противоречията, съвременнитѣ хора постоянно се натъкватъ на тѣхъ. Напримѣръ, въ обикновената математика се казва, че 2X2 е четири, обаче, въ живата математика 2X2 не е четири. Ето едно противоречие. Въ живата математика числото едно, единицата, се е явила при създаването на мѫжа, на мѫжкия принципъ въ свѣта, а числото две, двойката — при създаването на жената, на женския принципъ. Като казвамъ, че 2Х2 не е четири, имамъ предъ видъ следната идея: невъзможно е да умножите две жени на още две и да получите четири. Да умножите две жени на още две, значи, да ги умножите на тѣхнитѣ мѫже. Тъй щото, 2X2 не дава четири, защото подразбира два мѫжа и две жени, събрани на едно мѣсто. Въ обикновената математика 2Х2=4, т. е. два килограма оризъ по два килограма, правятъ четири килограма оризъ. Които не сѫ запознати съ философията на живата математика, казватъ: Ние не се интересуваме отъ такива дълбоки, отвлѣчени въпроси; ние се интересуваме отъ реални въпроси. — Кое е реалното въ живота? Реално е само това, което не се мѣни. Следователно, ако човѣкъ искрено търси реалното въ живота, това ни най-малко не подразбира онова реално, което обикновенитѣ хора разбиратъ. Положителнитѣ мисли и чувства, които човѣкъ търси, не трѣбва да се мѣнятъ, но трѣбва да оставятъ траенъ отпечатъкъ, сигуренъ капиталъ въ него. Ако една ваша мисъль, или едно ваше чувство ви напуснатъ следъ четири — петь хиляди години, могатъ ли тѣ да се нарекатъ реални? Ако днесъ вѣрвате въ Бога и сте готови всичко да жертвувате за Него, а утре се откажете отъ вѣруюто си, реално ли е това вѣрую? Истинско, положително вѣрую е онова, съ което, като съ добре устроенъ корабъ, можете да преплавате океана. Истинско вѣрую е това, на което, при всички условия въ живота, може да се разчита. Отъ памти-вѣка и до днесъ още, хората страдатъ отъ вѫтрешна илюзия, че тукъ или тамъ нѣкѫде, ще намѣрятъ реалното въ живота и продължаватъ да го търсятъ. По този начинъ тѣ се отдалечаватъ отъ правия смисълъ на живота и поставятъ всички нѣща въ него на абсолютно нереална основа. Съвременнитѣ хора иматъ много вѣрвания, но нѣма да мине много време, и тѣ ще се разочароватъ въ своитѣ вѣрвания. Това не показва, че въ тѣхнитѣ вѣрвания нѣма нищо реално, но често тази реалность се помрачава отъ привиднитѣ, отъ преходнитѣ нѣща въ живота. Представете си, че предъ васъ седи отворена книгата на мѫдростьта, и цѣли десеть години вие я държите непречистена, потънала въ прахъ. Тя ще се покрие отгоре съ прахъ, и вие не ще можете да четете отъ нея. Следователно, необикновената книга на мѫдростьта ще стане отгоре обикновена. Сѫщо така и въ живота на хората е написано нѣщо необикновено, но понеже тѣ изнасятъ своитѣ мисли и чувства на открито, тѣ се покриватъ съ прахъ и ставатъ обикновени. Тази е причината, поради която красивото, възвишеното, което е написано въ съзнанието на човѣка, изгубва своя смисълъ. При това положение, човѣкъ постепенно губи своята паметь, своитѣ прави разбирания за живота, докато единъ день дойде до пълно отчаяние. Понѣкога хората мислятъ, че ще станатъ гениални, но като дойдатъ до 45—50 годишна възрасть и видятъ, че не сѫ постигнали това, тѣ се отчайватъ и казватъ: Отъ насъ нищо не може да излѣзе. Питамъ: кое отъ дветѣ вѣрвания е право? Едно е вѣрното: има нѣщо красиво написано въ човѣшкото съзнание, но то трѣбва да се разработва. Следъ всичко това хората започватъ да мислятъ, че съ смъртьта на човѣка всичко се свършва. Кой отъ васъ е ходилъ на онзи свѣтъ, или кой е проникналъ въ вѣчностьта, да знае, че като умре човѣкъ, всичко съ него се свършва? Това е вѣрно физиологически, т. е. че следъ като умре човѣкъ, сърцето му престава да бие. Обаче, клеткитѣ на сѫщото това сърце, което е престанало да пулсира, и което се е разложило вече, свободно живѣятъ въ пространството. Сѫщо така и клеткитѣ на мозъка, на дробоветѣ, на всички удове продължаватъ своя животъ и следъ смъртьта на човѣка. Значи, следъ смъртьта си, човѣкъ не умира, но продължава още да живѣе, при което заема по-голѣмъ обемъ, и се храни съ съвсемъ други мисли и чувства отъ тия, които е ималъ по-рано. Той не живѣе вече съ куклички и съ кончета, съ които е игралъ като малко момиченце или момченце. Какво представятъ куклитѣ за голѣмата мома, която има вече възлюбенъ на своето сърце? Какво представятъ кончетата за голѣмия момъкъ, който има възлюбена на своето сърце? Кое е по-добро за младия момъкъ: да възседне живъ конь и да се разхожда съ него, дето пожелае, или да възседне едно мъртво конче, както е правилъ въ детинството си, и да не може съ него да мръдне крачка напредъ или назадъ? Кое дете е по-реално: живото дете, което плаче, сърди се, вика, иска това-онова, но има условия въ себе си да расте и да се развива, или онази кукла, която нито плаче, нито се сърди, нито яде, но не може да расте и да се развива? Кое малко момиченце е чуло гласа на своята кукла? Има кукли, които плачатъ, които отварятъ и затварятъ очитѣ си, но това става по принуждение, а не доброволно. Онѣзи, които не разбиратъ живота, природата ги залъгва съ кукли и съ кончета, като малкитѣ момченца и момиченца; а онѣзи, които разбиратъ живота, природата ги учи, праща ги на училище. Следователно, природата залъгва проститѣ, любознателнитѣ учи, а на даровититѣ, на мѫдритѣ повѣрява своитѣ тайни. „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Съ тия думи Христосъ възкръси Лазаря, защото той бѣше единствениятъ човѣкъ по това време въ Израиля, който бѣше миналъ четвъртото посвѣщение. Въ прочетената глава се казва, че Лазаръ ималъ две сестри, Марта и Мария. Казва се, че Христосъ обичалъ Марта и сестра ѝ Мария, и Лазаря. Умна била Марта, макаръ че подъ името „Марта“ се разбира човѣкъ, който се занимава съ физически, съ домашни работи. Христосъ обича умни, а не глупави хора. Когато чу Христовитѣ думи „Лазаре, излѣзъ вънъ“ — Лазаръ веднага излѣзе отъ гроба, т. е. върна се отъ онзи свѣтъ. Лазаръ бѣше тръгналъ по работа за другия свѣтъ, но когато Христосъ го извика, той веднага се върна и каза: Господи, какво искашъ? Каквото ми заповѣдашъ, ще направя. Ако трѣбва известно време още да остана на земята, ще изпълня волята Ти. — Кой човѣкъ, следъ като е тръгналъ за небето, чуе гласа на Бога, Който му повелява да остане на работа на земята, би останалъ? Докато бѣше въ гроба, очитѣ на Лазаря бѣха привързани съ кърпа. Тази кърпа на очитѣ на Лазаря напомня Темида, богиня на правосъдието, която нѣкои художници рисуватъ съ затворени очи; това тѣ тълкуватъ съ обстоятелството, че очитѣ ѝ непременно трѣбвало да бѫдатъ затворени, за да не вижда, какво се върши по свѣта. Питамъ: какво е това правосъдие, чиято богиня е съ затворени очи? Споредъ мене, богинята на съдбата, богинята на правосѫдието, не само че не трѣбва да бѫде съ затворени очи, но тя трѣбва да има четири очи. Какво означаватъ затворенитѣ очи? Когато покажатъ предъ сѫдията кесия съ златни монети, той превързва очитѣ си и съ затворени очи, да не вижда очи съ очи правдата, започва да разглежда дѣлото и казва: Този човѣкъ не е виновенъ и трѣбва да се освободи. Значи, когато въ рѫцетѣ на съдията турятъ златни монети, той разглежда дѣлото съ затворени очи; когато нищо не турятъ въ рѫцетѣ му, той разглежда дѣлото съ отворени очи. Това показва, че съдбата, която хората сами си опредѣлятъ, коренно се различава отъ Божествената съдба, отъ Божествената Правда. Когато човѣкъ направи нѣкаква погрѣшка, или нѣкакво престъпление споредъ Божията Правда, той самъ се сѫди, не чака други да го сѫдятъ. И при това положение, ако споредъ тази Висша Правда, му се наложи петгодишенъ затворъ наказание, той самъ ще го увеличи на десеть. Божията Правда смекчава наказанието, а човѣкъ самъ го увеличава. Такъвъ човѣкъ има будна съвесть. Ако този човѣкъ направи нѣкакво добро, споредъ Висшата Правда, той трѣбва да получи известно възнаграждение. Съвременната сѫдба, или правосѫдието на съвременнитѣ хора се отнася само до престъпленията имъ. Напримѣръ, ако нѣкой човѣкъ направи едно престъпление, веднага идватъ стражари, хващатъ го, турятъ го въ затворъ и противъ него се завежда дѣло. Обаче, ако направи нѣкакво добро, никой не го търси да му даде известно възнаграждение. За да бѫде сѫдбата правилна, трѣбва да сѫществуватъ съдилища и за добритѣ, и за лошитѣ хора. Щомъ нѣкой праведенъ човѣкъ извърши едно добро дѣло, веднага трѣбва да го уловятъ, да го затворятъ, докато се заведе дѣло противъ него. Въ съда ще се явятъ адвокати да разискватъ, въ какво се заключава доброто, което е направилъ, и съ огледъ на него ще решатъ, какво възнаграждение да му се наложи: дали къща да му се направи, дали пенсия да му се отпусне и т. н. И въ сегашнитѣ държави се спазватъ тия закони. Ако нѣкой гражданинъ има голѣми заслуги къмъ държавата, последната му опредѣля пенсия въ известенъ размѣръ, или го възнаграждава по другъ начинъ. Това е единъ сериозенъ въпросъ, и ако хората не разбиратъ смисъла на тия нѣща, могатъ да извадятъ криви заключения. Едно е важно за човѣка: да се вслушва въ гласа на природата. Защо? Защото природата е първиятъ факторъ, който действува върху душитѣ на хората. Когато иска да въздействува върху нѣкоя душа, Богъ си служи съ природата. Другъ важенъ факторъ въ живота е човѣшката душа, която представя вѫтрешната негова природа. Природата и душата сѫ два живи, вѣчни принципи, които работятъ всѣкога заедно и помагатъ, както на човѣка, така и на всички около него. Когато човѣкъ пожелае да се разшири като природата, отъ една страна, и като Бога, отъ друга страна, ражда се грѣхътъ, създаватъ се погрѣшкитѣ. Защо става така? Защото човѣкъ не разполага съ такава разумность, съ такива знания, съ каквито природата оперира. Ще приведа единъ примѣръ, да видите, защо хората грѣшатъ. Единъ гръцки попъ живѣлъ заедно съ единъ светия. Той обичалъ масло и често си купувалъ, но виждало му се, че маслото скоро се свършвало и мислилъ, че светията го яде скрито отъ него. Затова попътъ решилъ да избѣга отъ светията. Преди да се раздѣли съ попа, светията намислилъ да му даде единъ добъръ урокъ, и затова тръгналъ заедно съ него на пѫть. Като вървѣли известно време, тѣ замръкнали и трѣбвало да се отбиятъ въ нѣкой домъ да пренощуватъ. Домакинята посрещнала приветливо гоститѣ и се обърнала къмъ светията съ думитѣ: Детето ми е болно. Моля ви да му помогнете. — Добре, ще се опитамъ да го излѣкувамъ. Донесете едно корито съ чиста гореща вода, донесете и детето и излѣзте вънъ. Светията затворилъ вратата и започналъ своята работа. Свещеникътъ останалъ при него на работа и наблюдавалъ, какво ще прави. Светията взелъ ножъ и отрѣзалъ рѫцетѣ и краката на детето. После, разпралъ корема, извадилъ всички органи навънъ и ги измилъ, изчистилъ добре. Като изчистилъ цѣлата вѫтрешность на детето, той започналъ да събира всички части отъ тѣлото му, да ги поставя, всѣка на своето мѣсто. Като видѣлъ всичко това, свещеникътъ се уплашилъ и си помислилъ: Каква е тази работа? Докато искахъ да се освободя отъ една неприятность, нападнахъ на друга. Не зная, какъ да излѣза вънъ, да не ме държатъ отговоренъ за това, което светията върши. Той се озърталъ, поглеждалъ къмъ вратата, дано нѣкакъ се отвори, че да излѣзе вънъ. Въ това време светията поставилъ всички части отъ тѣлото на детето на мѣстото имъ, духналъ два пѫти, и детето се съживило, но вече здраво и весело. Като видѣлъ всичко това, свещеникътъ си казалъ: Доволенъ съмъ сега, че научихъ поне единъ занаятъ. Отсега нататъкъ нѣма вече беднотия, нѣма папазство, лесно ще печеля. За тази цель той се обърналъ къмъ светията и му казалъ: Имамъ писмо отъ домашнитѣ ми, викатъ ме въ село по една важна работа, трѣбва да си отида. Той излъгалъ светията, но лъжата му била явна: той искалъ да тръгне на печалба съ новия си занаятъ. Сбогувалъ се съ светията и поелъ самъ пѫтя. Като дошълъ до най-близкото село, отбилъ се и потропалъ на една отъ крайнитѣ кѫщи. Излѣзла домакинята на кѫщата, и той я запиталъ: Имате ли болно дете? — Имаме. — Дайте го, азъ мога да лѣкувамъ. Майката донесла детето и го оставила на разположение на свещеника. — Дайте сега коритото съ чиста гореща вода. Майката донесла всичко, каквото свещеникътъ искалъ и излѣзла вънъ. Като останалъ самъ въ стаята, той пристѫпилъ къмъ операцията по сѫщия начинъ, както постѫпилъ и светията: взелъ ножа и отрѣзълъ рѫцетѣ и краката на детето; после, разпорилъ корема, извадилъ чървата навънъ, и всички тия части измилъ внимателно съ гореща вода. Следъ това започналъ да поставя всѣка часть на своето мѣсто. Каква била изненадата му, когато видѣлъ, че частитѣ не прилепвали къмъ тѣлото. Въ ужаса, въ който изпадналъ, той си спомнилъ последнитѣ думи на светията: Синко, когато се намѣришъ въ нѣкакво затруднение, обърни се къмъ мене, азъ ще ти помогна. Той започналъ да вика на помощь светията, да го избави отъ това трудно положение. И съвременнитѣ хора често изпадатъ въ положението на този гръцки свещеникъ. Като виждатъ, какво прави природата, тѣ искатъ да ѝ подражаватъ. Започватъ и тѣ да рѣжатъ рѫцетѣ и краката на болното дете, вадятъ чървата му, измиватъ ги съ гореща вода, но после тия удове не се залепватъ. Лепятъ рѫцетѣ, лепятъ краката, но нищо не постигатъ — детето остава нарѣзано на парчета. Тогава тѣ се обръщатъ къмъ този, къмъ онзи светия, да имъ дойде на помощь. Хората трѣбва да знаятъ, че това, което природата върши, тѣ, по никой начинъ, не могатъ да направятъ. Тѣ нѣматъ ония знания съ които природата разполага. Защо нѣматъ тѣзи знания? Защото сѫ се отдѣлили отъ Бога. Тѣхната вѣра не е абсолютна, не е положителна. Тѣ вѣрватъ въ себе си, но и тази вѣра не е положителна. Природата поставя всѣки човѣкъ на изпитъ, да види, доколко той може да издържа страданията въ живота. Единъ французки офицеръ се подложилъ на единъ опитъ, да види, колко може да издържа на страдания. Кое му дало поводъ да направи този опитъ? По това време въ Франция билъ издаденъ нѣкакъвъ законъ, споредъ който, всѣки, нежелаещъ да се подчини на този законъ, щѣлъ да бѫде строго наказанъ. Този офицеръ не искалъ да се подчини на закона и предварително знаелъ, че ще бѫде строго наказанъ. За да се увѣри въ силитѣ си, той намислилъ да се подложи на такъвъ опитъ, отъ който да види, ще може ли да издържи на наказанието, което държавата щѣла да му наложи, или нѣма да може. За тази цель, той извикалъ единъ отъ своитѣ приятели и му казалъ: Вземи сабята си и съ тѫпия край ме удряй, но не приятелски, а като че биешъ голѣмъ престѫпникъ. Ще удряшъ, докато ти кажа да спрешъ. Приятельтъ му го погледналъ и си помислилъ: Да не е мръднала дъската на този човѣкъ? — Ти направи това, за което те моля, а после ще ти разкажа, кое ме кара да правя този опитъ. Приятельтъ му взелъ сабята и започналъ силно да удря. Като го ударилъ известно число пѫти, офицерътъ казалъ: Достатъчно! Следъ това станалъ отъ земята, изтърсилъ праха отъ дрехитѣ си, съвършено спокойно, като че нищо не е било, и започналъ да разправя, защо се подложилъ на този опитъ. Питамъ: колко души такива познавате, които, следъ толкова много удари, могатъ сами да станатъ отъ земята, да изтърсятъ дрехитѣ си отъ праха и да започнатъ да се разговарятъ съ приятеля си, като че нищо не се е случило съ тѣхъ? Ако накажатъ нѣкого отъ васъ по този начинъ, той ще се обезсили, ще започне да се оплаква, че го осакатили, че го онеправдали и т. н. Геройство ли е това? Истински герой е онзи, който може да търкули на земята всѣки, който, безъ причина, се хвърля върху него да го бие. Нѣколко души отишли единъ день при единъ светия да го биятъ. Първиятъ дошълъ при светията, ударилъ го единъ пѫть, но самъ той се обезсилилъ и падналъ на земята. Дошълъ вториятъ, ударилъ три пѫти светията, но скоро следъ това се повалилъ на земята. Дошълъ третиятъ, ударилъ нѣколко пѫти светията, но и той падналъ на земята. Така се изредили десетина души, но като дошълъ редъ на последния, той казалъ: Който иска, нека дойде да бие този човѣкъ. Азъ се отказвамъ отъ тази работа. Тогава светията ги запиталъ: Има ли още нѣкой да ме бие? Втори пѫть ще биете ли светия? Какво правятъ съвременнитѣ хора при подобни случаи? Достатъчно е само да докоснатъ единъ човѣкъ, за да започне да вика, да плаче. Той се обръща къмъ Господа и пита: Де си, Господи, не виждашъ ли страданията ми? — Празна работа е тази, казва Богъ. Защо ме търсите вънъ нѣкѫде? Азъ съмъ вѫтре въ васъ. Потърпете още малко! Когато биятъ човѣка, заедно съ него биятъ и Господа, Който е въ него, но Той казва: „Имай търпение да понесешъ и това страдание!“ Хората не могатъ да носятъ страданията, защото мислятъ, че Богъ е далечъ нѣкѫде, на небето, въ другитѣ свѣтове. Обаче, едно трѣбва да знаете: Никой не може да бие човѣка, въ когото Богъ живѣе. Който вдигне рѫка върху този, въ когото Богъ живѣе, той ще се търкули на земята. Когато биха Апостолитѣ, тѣ излѣзоха радостни и весели. Сѫщо така и мѫченицитѣ носѣха страданията си съ радость. Тѣ не усѣщаха почти никакви болки и страдания, но който ги бие, отпосле той изпитва страдания. Не е лесно да се бие светия. Нѣма случай, когато нѣкой да е ударилъ светия и да не е пострадалъ. Да вдигнешъ рѫка върху светия, това значи да вдигнешъ рѫка върху Господа. Който е вдигналъ рѫка противъ Господа, той е останалъ съ суха рѫка. Който е риталъ съ кракъ Господа, той е останалъ съ сухъ кракъ. Който е казалъ лоша дума противъ Господа, той е останалъ съ сухъ езикъ. Законътъ е безпощаденъ. Не е позволено нито да се каже лоша дума противъ Господа, нито да се посегне върху Него. Да биете Господа, това е равносилно да влѣзете срѣдъ океана и да биете съ прѫчка водата. Ако сте на брѣга, оттамъ можете да биете водата съ прѫчка, но невъзможно е да влѣзете срѣдъ океана и да биете водата съ прѫчка. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Вѣра се изисква отъ хората. Вѣрата се заключава въ вѣруюто, което хората иматъ. Напримѣръ, нѣкой казва, че Господъ му говорилъ. — Господъ му говорилъ, а той е последенъ сиромахъ, и се оплаква отъ положението си. Господъ му говорилъ, а боледува. Господъ му говорилъ, а работитѣ му не вървятъ добре. Каква е тази вѣра? Господъ му говорилъ, но той не слуша този гласъ. По-право той говори на Господа, но Господъ не му отговаря. Това, което хората наричатъ разговоръ съ Бога, не е нищо друго, освенъ отгласъ на тѣхното съзнание. Запитвамъ тѣзи, които казватъ, че Богъ имъ говорилъ, какъвъ е Божиятъ гласъ, и тѣ казватъ, че билъ като тѣхниятъ. Не, Божиятъ гласъ не е като човѣшкиятъ. Въ гласа на Бога има нѣщо особено. Той е гласъ на Вѣчностьта, гласъ на Абсолютното. Който веднъжъ само е чулъ Божия гласъ, той никога нѣма да го забрави. Нѣкой казва: Господъ ми говори всѣки день. — Възможно е; обаче, азъ зная, че Господъ говорѣше всѣки день само на Адама, когато бѣше въ рая. Тъй щото, всички ония, които казватъ, че Богъ всѣки день имъ говори, тѣ трѣбва да сѫ въ рая. Споредъ мене, тѣ сами си говорятъ. Нѣкой седи, мисли и се запитва: Слушай, отъ тебе човѣкъ ще стане ли? — Ще стане. — Ще ликвидирашъ ли нѣкога съ сиромашията? — Ще ликвидирамъ. Азъ съмъ слушалъ хора, които сами съ себе си се разговарятъ. Ако вѣрватъ въ духове, тѣ ще кажатъ, че духоветѣ имъ говорятъ. Ако сѫ религиозни, ще кажатъ, че Богъ имъ говори. Не, Богъ не говори на хората. При това, сегашнитѣ хора нѣматъ още онѣзи органи, чрезъ които да възприематъ Божия гласъ направо. За да се възприеме енергията отъ Божия гласъ, той трѣбва да мине презъ деветь сфери, т. е. презъ деветь превода. Не се разбира лесно този гласъ! Вземете, напримѣръ, стиха отъ Евангелието: „Любете враговетѣ си!“ Не е лесно да се разбере този стихъ. Въ какво седи мѫчнотията на разбирането? Какъ ще обичате човѣка, който ви е ограбилъ, който е изгорилъ кѫщата ви и направилъ редъ още пакости? Отъ Божествено гледище, този човѣкъ ви е направилъ голѣмо добро: той изгорилъ старата ви кѫща, за да направи нова. Той взелъ книжнитѣ ви пари, за да ги смѣни съ златни. Така трѣбва да гледате на враговетѣ си. Онѣзи врагове, за които Христосъ е казалъ, че трѣбва да ги любимъ, сѫ наши добри приятели. Кой може да повѣрва въ това? Едва ли ще се намѣри единъ човѣкъ, който може да повѣрва на думитѣ ми. Ако се намѣри такъвъ, той непременно ще бѫде Лазаръ. Това не значи, че нѣмате вѣра, но вие още не сте дошли до онази фаза, когато, както и да ви посрещне онзи, който ви обича, да не се съблазните. Вѣрата на съвременнитѣ хора почива повече на материална почва. Ако единъ день мѫжътъ на нѣкоя жена не укаже къмъ нея това внимание, което всѣки день ѝ указва, тя веднага ще се усъмни, ще помисли, че той е харесалъ друга нѣкоя. Срѣща единъ човѣкъ свой приятель, който му дължи нѣкаква сума, но приятельтъ му се превива отъ болки въ стомаха, не иска да се спира съ никого, търси лѣкарь да му даде първа помощь. — Защо бѣгашъ отъ мене? Не се стѣснявай, паритѣ сега не ми трѣбватъ, азъ искамъ да те видя, да си поговоримъ малко. — Човѣкътъ се превива отъ болки, не може да се изправи, а той му говори за нѣкакви пари и задължения. Питамъ: при такива разбирания, може ли да сѫществува приятелство между хората? За да има приятелски отношения между хората, нуждитѣ имъ не трѣбва да зависятъ отъ окрѫжаващитѣ, но отъ природата. Човѣкъ има нужда отъ въздухъ. Трѣбва ли той да очаква на приятеля си да му вдъхне въздухъ въ устата? Какъвъ въздухъ ще бѫде този? Като казвамъ, че не трѣбва да очаквате на хората и да не се нуждаете отъ тѣхъ, имамъ предъ видъ, че сами трѣбва да приемате въздуха направо отъ природата. Какво ще спечелите отъ въздухъ, който веднъжъ е билъ въ дробоветѣ, или най-малко въ устата на нѣкой човѣкъ? Не, човѣкъ трѣбва да бѫде направо свързанъ съ природата! Обаче, природата спазва великия законъ на економията и, за да не хаби своята енергия, тя е създала човѣшката речь. Следователно, като говори човѣкъ, съ нечистия въздухъ заедно, излизатъ навънъ чисти думи, които го дезинфекциратъ. Ако устата на нѣкой човѣкъ мирише, той трѣбва да каже на събеседника си: Моля ти се, стой на известно разстояние отъ мене и слушай само думитѣ, които излизатъ отъ устата ми, но въздухътъ недей мириса. И тъй, отношенията, които сѫществуватъ между хората, трѣбва да почиватъ на идейна база. Това, което тѣ хранятъ въ своитѣ чувства и мисли едни къмъ други, е реалното, а не хлѣбътъ, който си даватъ. Хлѣбътъ, който давате на човѣка, може да го ползува дотолкова, доколкото е проникнатъ отъ хубави и чисти мисли и чувства. Ако всичко, което хората вършатъ и говорятъ, е проникнато отъ Божествената Любовь, болнитѣ около тѣхъ лесно ще оздравяватъ, неразположенитѣ ще придобиватъ разположение. Това може да не стане изведнъжъ, но постепенно. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Когато Лазаръ чу Христовитѣ думи, той веднага отговори: „Чувамъ, Господи“! Христосъ продължи по-нататъкъ: „Махнете превръзкитѣ му“! Това значи: освободете го отъ мѫчнотиитѣ на живота! И тъй, първо човѣкъ трѣбва да повѣрва въ себе си, въ гласа, който отвѫтре му говори. Нѣкой заболѣва и вика лѣкарь да му помогне. Лѣкарьтъ казва: Следъ 24 часа ти ще заминешъ за онзи свѣтъ. Ако повѣрва въ думитѣ на лѣкаря, той наистина ще замине. Но въ такъвъ случай, въ човѣка винаги заговаря вѫтрешниятъ гласъ, който казва: Ти ще оздравѣешъ. — Повѣрвайте на този гласъ! Казвате: Какво трѣбва да правя? — Стани отъ леглото си и излѣзъ вънъ! Преди години, въ Америка е станало такова чудо. Една жена, американка, боледувала цѣли 12 години. Лѣкаритѣ, които я гледали презъ това време, се произнесли, че тя нѣма да оздравѣе, и за винаги ще остане инвалидъ. Единъ день, въ рѫцетѣ на тази жена попаднала една книга, наскоро излѣзла отъ печатъ, за „силата на внушението и лѣкуване чрезъ внушение“, и тя внимателно я прочела. Скоро следъ това тя чула въ себе си тихъ гласъ да ѝ говори: Стани отъ леглото си! Тя веднага станала и се почувствувала здрава. Съ тази жена станало сѫщото, каквото и съ Лазаря. Съ всички хора може да се случи сѫщото, но тѣ трѣбва да се освободятъ отъ ония съмнения, подозрения, недовѣрия, които днесъ пълнятъ умоветѣ и сърцата имъ. Като чуятъ вѫтрешния гласъ да имъ говори, тѣ казватъ: Дали Господъ ни говори, или така ни се струва? Гласътъ на Господа не мяза на никой другъ гласъ: нито на майка ти, нито на баща ти, нито на приятеля ти. Който чуе гласа на Бога въ себе си, той изпитва свещенъ трепетъ въ душата си; този трепетъ му дава потикъ, импулсъ да върви напредъ. Подчини се на този потикъ! Той е като пламъка на кибритената клечка, която е въ сила да разгори и най-дебелитѣ дърва. Отъ малката клечка кибритъ се произвежда цѣлъ пожаръ. Такова нѣщо е Божествениятъ гласъ. Отъ малка искра той създава цѣлъ пожаръ. Всички велики, учени и идейни хора сѫ слушали въ себе си този гласъ и сѫ се подчинявали на него. Откритията на ученитѣ, на великитѣ хора не се дължатъ на тѣхъ. Всѣко откритие не е нищо друго, освенъ Божествена идея, която е проникнала въ ума на нѣкой ученъ, и той я е възприелъ и изнесълъ на свѣта. Заслугата на този ученъ се заключава само въ това, че той е насочилъ мисъльта си въ дадено направление, и оттамъ е получилъ нужната свѣтлина. И наистина, ние виждаме, че следъ дълги усилия, следъ упорита работа върху известни въпроси, учениятъ дохожда най-после до нѣкакво откритие. Този ученъ не казва на хората, че е получилъ откровение отгоре, защото ще го нарекатъ смахнатъ, побърканъ, но той казва: Следъ дълга и упорита работа върху еди-кой си въпросъ, най-после азъ дойдохъ до известни научни заключения. Следъ всичко това, хората наричатъ този човѣкъ ученъ. Като четете разни теории въ науката, вие се произнасяте: Тази теория е материалистическа, този ученъ е материалистъ и т. н. Кой човѣкъ е материалистъ? Влизате въ една гостилница, и срещу васъ излиза гостилничарьтъ, човѣкъ пъленъ, съ благоутробие, съ лице крѫгло, като месечина, съ весели, засмѣни очи, и казва: Заповѣдайте, господине! Какво обичате? Вие туряте на масата златна монета и започвате да гледате въ листа, какво е приготвено за ядене. Като види златната монета, гостилничарьтъ още повече се вдъхновява и започва да обикаля около васъ, иска да ви услужи, както трѣбва. Защо? Златната монета го привлича. Това значи материалистъ човѣкъ. Трѣбва ли да говорите на този човѣкъ? Достатъчно е да му покажете монетата, за да ви разбере. Той разбира цената на златото и го различава отъ другитѣ метали. Ако вмѣсто златна монета, вие извадите една мѣдна или никелова монета и я сложите на масата, гостилничарьтъ веднага ще каже: Излѣзъ вънъ! — Защо? — Кесията ти е празна. — Влѣзъ вѫтре! — Защо? — Кесията ти е пълна. „Лазаре, излѣзъ вънъ“! Когато влѣзе въ гроба, кесията на Лазаря бѣше пълна. Когато изпразни кесията си, Христосъ дойде предъ гроба му и каза: „Излѣзъ вънъ!“ Това значи: нѣма ядене и пиене, нѣма вече слава и почести отъ хората. Лазаръ трѣбваше да се освободи отъ всички връзки, отъ всички недѫзи и заблуждения и да излѣзе вънъ. Следователно, докато не се освободите отъ всички суевѣрия, отъ всички научни и религиозни заблуждения, вие не можете да излѣзете отъ гроба. Казвате: Виновни ли сме за своитѣ слабости и недѫзи, които по наследство носимъ отъ своитѣ майки и бащи? — Ако дѣдо ти и прадѣдо ти преди четири поколѣния сѫ пили, трѣбва ли ти днесъ да станешъ пияница и да се оправдавашъ съ наследственостьта? Човѣкъ може да изправи своитѣ лоши наследствени чърти, както може и да разработи добритѣ наследствени чърти. Той трѣбва да знае, по какъвъ начинъ да работи за изправяне на лошитѣ наследени чърти и по какъвъ начинъ да разработва добритѣ. Това, което окултизъмътъ нарича „четвърто посвѣщение“ не е нищо друго, освенъ задача на човѣка, да намѣри начинъ за изправяне на своитѣ лоши чърти, унаследени отъ неговитѣ родители и прародители. И на светиитѣ е дадена задачата, не да спасятъ хората, но да ги освободятъ отъ лошитѣ имъ наследствени чърти и да ги направятъ щастливи и безсмъртни. Сѫщиятъ принципъ подържаше и Христосъ, като казваше: „Който вѣрва въ мене, той ще придобие животъ вѣченъ“. За васъ е важно да се освободите отъ своитѣ лоши чърти и да чуете вѫтрешния гласъ, който ви казва: „Излѣзъ вънъ!“ Питамъ: докато едно дете не излѣзе отъ бащиния си домъ, може ли да стане ученъ човѣкъ? Докато не чуе гласа на баща си „излѣзъ вънъ!“ — синътъ не може да стане ученъ човѣкъ. Бащата казва на сина си: „Излѣзъ вънъ!“ — и се нагърбва съ години да го подържа въ странство, да стане ученъ човѣкъ. Вие сте на висока служба, но тя ви опорочава. Вѫтрешниятъ гласъ ви казва: „Излѣзъ вънъ!“ Това значи: напусни тази служба! Който послуша този гласъ и напусне службата си, той ще получи по-висока отъ първата. Който е получилъ безсмъртието, той седи по-високо отъ всички царе или князе на земята. Защо? Земниятъ царь утре ще умре и ще го детрониратъ, а безсмъртниятъ човѣкъ е царь на живота. Той е придобилъ това, за което царьтъ не може и да мисли. Ще кажете, че това сѫ празни работи, т. е. нѣща, които днесъ сѫ непостижими. — Ние не гледаме на нѣщата като обикновенитѣ хора. Ако гледахме на живота като тѣхъ, и ние щѣхме да бѫдемъ нещастни. Какво ще бѫде положението на вѣрващия, ако на края на живота си каже: Дали съмъ спасенъ, или не? Следователно, вие трѣбва да различавате източницитѣ на знанието, да не изпадате въ заблуждения. Ще кажете, че и вие слушате гласа на Бога. — Тамъ е въпросътъ. Този гласъ коренно се различава отъ гласа на обикновенитѣ хора. Дойде заминалия ви дѣдо при васъ и започва да ви говори: Синко, едно време и азъ живѣхъ като тебе, но нищо не постигнахъ. Трѣбва да се измѣни този начинъ на живѣене! — Това е гласътъ на дѣдо ти. Следъ него ще се изредятъ баба ти, прабаба ти, и всички ще пѣятъ една и сѫща пѣсень, че нѣкога живѣли като тебе, но така не се живѣе. Какъ трѣбва да се живѣе, и тѣ не знаятъ. Следъ тѣхъ ще дойде чичо ти, братовчедъ ти, и като си отидатъ, ще кажешъ: Главата ме заболѣ отъ тѣзи приказки. — Това не е Божествениятъ гласъ. Богъ никога не говори на хората така. Човѣкъ трѣбва да дойде до вѫтрешна опитность, да различава тѣзи гласове отъ Божествения. Езикътъ на разумния човѣкъ коренно се различава отъ този на неразумния Дойде нѣкой неразуменъ при васъ и казва: Знаешъ ли, колко много те обичамъ? — Може ли разуменъ човѣкъ да говори така? Разумниятъ никога не говори за любовьта. Той знае, че Богъ е Любовь. Само онзи може да каже, че обича, който постѫпва спрѣмо хората така, както и спрѣмо себе си. Когато правите добро на себе си, говорите ли си предварително, какво ще направите? Пристѫпвате къмъ доброто и нищо повече. Слагате на господаря си да яде и му услужвате. Питате господаря си: Какво желаете, господарю? — Хлѣбъ, ядене. — После? — Тури яденето въ устата ми! — Доволни ли сте отъ яденето? — Не съмъ доволенъ. — Добре, почакайте малко, ще донеса второ ядене. И така изреждате едно ядене следъ друго, докато господарьтъ се задоволи. Господарьтъ заповѣдва, а азъ, който го обичамъ, изпълнявамъ съ любовь, съ разположение, безъ да говоря нѣщо. Значи, дойде ли нѣкой вашъ приятель на гости въ дома ви, вие го поканвате да седне и започвате да му услужвате. Тази е идеалната любовь. Такава бѣше любовьта на Христа къмъ Лазаря. Христосъ каза: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Съ тѣзи думи Христосъ искаше да каже на Лазаря, че е готовъ да му услужи. Съ какво му услужи? Като му върна живота. Лазаръ пъкъ мина презъ четвъртото посвѣщение, следъ което бѣше абсолютно готовъ да се подчини на Божествения гласъ. Ако не бѣше се подчинилъ на този гласъ, Лазаръ и досега щѣше да лежи въ гроба. Днесъ Христосъ стои предъ вашитѣ гробове и казва: „Излѣзте вънъ!“ Този въпросъ стои предъ васъ, и вие сами трѣбва да го решите. Ако питате този онзи, какво трѣбва да правите, да излѣзете, или не, вие ще останете въ гроба, ще пропуснете благоприятнитѣ моменти въ живота. Когато чу гласа на Христа, Лазаръ не запита, защо трѣбва да излѣзе, какъ да излѣзе и т. н. Той разбра смисъла на тия думи, и веднага излѣзе отъ гроба. Този е човѣкътъ на четвъртото посвѣщение. Когато Павелъ, който бѣше въ първото си посвѣщение, чу гласа на Христа, запита: „Кой си ти, дето ме гонишъ?“ Христосъ го бутна отъ коня и му отговори: „Азъ съмъ Христосъ, Когото ти гонишъ“. И следъ като стана отъ земята, Павелъ разбра, какво трѣбва да прави. Лазаръ, обаче, не запита Христа, кой си Ти, но веднага каза: „Какво ще заповѣдашъ, Господи?“ — Излѣзъ вънъ! И той веднага излѣзе. Лазаръ слушаше, разбираше гласа и изпълняваше всичко, каквото му казваше. Гласътъ му казваше: Иди! — и той отиваше. — Ела! — и той дохождаше. Ще кажете, че това е военна дисциплина. Не, който обича, и когото обичатъ разбиратъ, какво нѣщо е любовь и сѫ готови всичко да изпълняватъ. Тѣ доброволно даватъ мѣсто на Бога да се прояви въ тѣхъ. Какво става днесъ въ свѣта? Двама млади се събиратъ на едно мѣсто и започватъ да си гугуцатъ. Тѣ чакатъ щастието да ги посети. Докато любовьта не дойде между тѣхъ, тѣ не могатъ да бѫдатъ щастливи. Любовьта. това е проява на Бога въ живота. Дойде ли любовьта въ човѣка, съ нея заедно дохождатъ богатство, слава, честь, способности, дарби и т. н. Който се домогне до този великъ законъ въ живота, той е придобилъ всичко. Любовьта е магическата тояжка, която разрешава всички въпроси. Днесъ хората разрешаватъ въпроситѣ си споредъ степеньта на своето развитие, кой дето е стигналъ. Това е правиятъ пѫть за тѣхъ. Това е пѫтьтъ на обикновенитѣ хора, който коренно се различава отъ този на съвършенитѣ. Сега, азъ говоря, какви трѣбва да бѫдатъ съвършенитѣ хора. Несъвършениятъ се стреми къмъ съвършения; ученикътъ се стреми къмъ професора си, или къмъ учения. И това е хубаво. Малкото знание е за предпочитане предъ невежеството; малкото богатство е за предпочитане предъ сиромашията. Едно се иска отъ съвременнитѣ хора; тѣ трѣбва да изпѫдятъ страха вънъ отъ себе си, и да дадатъ мѣсто на любовьта. Само при това положение, тѣ ще бѫдатъ готови да се подчинятъ на Христовия гласъ, който ще имъ каже: „Излѣзъ вънъ!“ За нѣкои Христосъ е дошълъ вече и хлопа на вратата на тѣхния гробъ. За други още много време ще мине, докато дойде да хлопа на вратата на тѣхния гробъ. Това зависи отъ степеньта на тѣхното развитие. Който е чулъ гласа на Христа, той е вече вънъ отъ гроба. Развитието на човѣшкото съзнание е подобно на развитието на малкото дете, което започва отъ една годишна възрасть и свършва до 120 години. Всѣка година съзнанието на човѣка се разширява по малко. Тъй щото, растенето на човѣка се заключава въ разширяване на неговото съзнание. Това разширяване на съзнанието пъкъ създава условия за познаване и разбиране величието на Бога. Съ разбирането на Бога се разбира и цѣлата вселена. Но Богъ трѣбва да проговори на човѣка. Щомъ единъ пѫть му проговори, той ще срещне единъ човѣкъ, който ще го обикне; ако два пѫти му проговори, двама души ще го обикнатъ; ако три пѫти му проговори, трима души ще го обикнатъ; ако четвърти пѫть му проговори, той ще бѫде въ гроба; на петия пѫть вече той ще бѫде на небето, и оттамъ ще помага на хората. За такъвъ човѣкъ земниятъ животъ изгубва своя смисълъ. Казвате: Какво ще бѫде тогава нашето положение? Какво ще стане съ насъ? Питамъ: вие били ли сте въ духовния, въ съзнателния животъ, да знаете, какво представя той? Да живѣете въ този свѣтъ, това подразбира да живѣете едновременно въ всички тѣла и да ги чувствувате като свои. Като излѣзете отъ едно тѣло, ще влѣзете въ второ, въ трето — всички тѣла на хората ще бѫдатъ на ваше разположение. Това състояние е подобно на положението на хора, които нѣматъ своя кѫща и се мѣстятъ отъ една въ друга, по свое желание. Това значи да живѣе човѣкъ въ съзнанието на другитѣ хора. Нѣкои ще кажатъ, че това е залъгване. Питамъ: когато четете философиитѣ на разни учени, не се ли залъгвате съ тѣхъ? Какво допринасятъ тия философии въ вашия животъ? Ще кажете, че тѣ разширяватъ съзнанието ви. Ако, наистина, разширяваха съзнанието ви, тѣ би трѣбвало да внесатъ въ него нѣкакъвъ новъ елементъ. Ако нѣкой ученъ или философъ е могълъ да внесе новъ елементъ въ съзнанието ви, това значи да разполагате съ магическата тояжка, съ помощьта на която можете да превръщате желѣзото въ злато. Този ученъ е могълъ да внесе този новъ елементъ, съ помощьта на който можете да подобрите живота си. Истинска наука е онази, която, като жизнениятъ елексиръ, продължава живота на хората. Ако науката може да превърне 120-годишния старецъ въ младъ момъкъ, това е истинска наука. Смисълътъ и силата на тази наука се крие въ думитѣ, които Христосъ е казалъ на Лазаря. Тѣзи думи сѫ въ състояние да превърнатъ стогодишния старецъ въ младъ момъкъ. И когато питатъ, де е стариятъ човѣкъ, младиятъ момъкъ ще каже: Стариятъ замина за странство, а вмѣсто него останахъ азъ да продължа неговата работа. Една мисъль трѣбва да остане у васъ: не се съмнявайте въ Божественото, което работи въ душитѣ ви! Който не се съмнява въ Божественото начало въ себе си, той е напълно нормаленъ, здравъ човѣкъ. Божественото, именно, ще заговори на душитѣ ви съ гласъ, какъвто никога не сте слушали. За да разберете този гласъ, вие трѣбва да бѫдете вѫтрешно подготвени. Този гласъ нѣма да развива научни теории, но направо ще ви каже: „Излѣзъ вънъ!“ Науката е за ученитѣ хора, а за обикновенитѣ хора — обикновени работи. Умъ се иска отъ човѣка, за да разбере, напримѣръ, езика на математиката, на геометрията. Този езикъ е единъ отъ старитѣ езици, които сѫ сѫществували досега. Въ геометрията се говори за линии, за ѫгли, за фигури, за тѣла и т. н. Какво нѣщо е ѫгълътъ? Ѫгълътъ е едно отъ противоречията, които се създаватъ въ отношенията на двама души. Ѫгълътъ е противоречие, което сѫществува между мѫжа и жената. Колкото ѫгълътъ е по-голѣмъ, толкова и противоречието е по-голѣмо. Увеличаването на ѫгъла започва отъ единъ градусъ и постепенно расте, докато стигне до 90 градуса. Следъ това той продължава още да расте и достига до 180 градуса, при което дветѣ рамене на ѫгъла образуватъ права линия. При това положение, противоречието изчезва. Тогава, мѫжътъ и жената, които до това време не сѫ се разбирали, подаватъ рѫцетѣ си за примиряване и взаимно изправятъ погрѣшкитѣ си. Такова нѣщо е противоречието, споредъ езика на геометрията. Тъй щото, когато двама души се каратъ, за мене не е важно, кой отъ двамата е виновенъ, нито пъкъ коя е причината на недоразумението между тѣхъ, но тѣ трѣбва, като ученици, да измѣрятъ ѫгъла, образуванъ между тѣхъ, да видятъ, на колко градуса е равенъ. Голѣмината на този ѫгълъ показва, какви отношения сѫществуватъ между двама души. Щомъ двама души се каратъ, тѣ започватъ съ ѫгълъ отъ единъ градусъ, който постепенно се увеличава до 90 градуса, а после — до 180 градуса; като дойдатъ до 180 градуса, тѣ образуватъ права линия и подаватъ рѫцетѣ си за примиряване. Правата линия е пѫть на прощаване, на примиряване. Тя е магическата прѫчица въ рѫката на сѫдията, който казва: „Простени бѫдете!“ И тъй, геометрията разполага съ методи, начини, чрезъ които човѣкъ може да изправя своитѣ погрѣшки. По сѫщия начинъ ученитѣ геометрици изправятъ погрѣшкитѣ си. Ако статическата геометрия разполага съ методи за изправяне погрѣшкитѣ на човѣка, колко повече методи ще има на разположение живата, динамична геометрия! Живата геометрия е наука на бѫдещето, споредъ която, ако работи, човѣкъ ще намѣри начини за изправяне на своитѣ погрѣшки. Като изправи погрѣшкитѣ си, той ще чуе гласа на баба си и на дѣдо си, които ще му кажатъ: Сега постѫпи добре. — Обаче, това още не е Божиятъ гласъ. И днесъ, когато нѣкои казватъ, че сѫ чули този гласъ, въ сѫщность, не сѫ го чули. За онѣзи, които не казватъ, че сѫ чули този гласъ, вѣроятностьта, да сѫ го чули и да го чуятъ за въ бѫдеще, е по-голѣма. За предпочитане е вие да сте отъ вторитѣ, отколкото отъ първитѣ, които се самоизлъгватъ. Богъ казва: Ако всички пророци, които твърдятъ, че сѫ пратени отъ мене, говорятъ истината, даже ѝ да не сѫ пратени отъ мене, азъ ще имъ простя. Сега азъ не искамъ да се обезсърдчавате, да губите куража си отъ това, което говоря. Това е наука, която постепенно ще разберете. Когато учительтъ по математика предава на ученицитѣ си, въ първо време нѣкои отъ тѣхъ не го разбиратъ, но впоследствие се ориентиратъ и започватъ добре да решаватъ задачитѣ си. Мѫчнитѣ, неразбранитѣ нѣща сѫ научни, а леснитѣ, разбранитѣ сѫ обикновени. Неразбранитѣ нѣща интересуватъ човѣка, защото тѣ представятъ почва, условия за неговото развитие. Неразбранитѣ области сѫ предметъ на науката. Дето хората не се разбиратъ, тамъ си мязатъ; дето се разбиратъ, тамъ не си мязатъ. Разумнитѣ хора, които не се разбиратъ, си мязатъ. Казватъ за нѣкого: Въ този човѣкъ има нѣщо тайнствено, нѣщо загадъчно — талантъ има той. Значи, вниманието на хората къмъ нѣкой човѣкъ се съсрѣдоточава, именно, къмъ това, което е неразбрано за тѣхъ. Кое е неразбраното въ човѣка? Божественото е неразбрано. Божественото всѣкога ще остане неразбрано за човѣка. Защо? За да има къмъ какво да се стреми. Единъ день, когато чуе гласа на Божественото въ себе си, човѣкъ ще излѣзе вънъ и ще придобие живота, както и Лазаръ го придоби. Ако при днешнитѣ трудни условия, ако при днешната криза, която хората минаватъ, чуятъ гласа на Бога и излѣзатъ вънъ, тѣ ще се освободятъ отъ всички терзания и смущения. Които разполагатъ съ пари, съ кѫщи, съ имоти, тѣ нѣматъ поне тѣзи материални терзания, но които и това нѣматъ, тѣ знаятъ, какви терзания и мѫки преживѣватъ. Ще приведа единъ примѣръ за единъ светия и за единъ богатъ човѣкъ. Светията живѣлъ въ планината. Единъ день богаташътъ, облѣченъ въ топли, здрави дрехи, а отгоре и съ кожухъ, тръгналъ за планината и се отбилъ при светията. Богаташътъ цѣлъ треперѣлъ отъ студъ. Погледналъ къмъ светията, но какво било очудването му, когато го видѣлъ спокоенъ, стои изправенъ на едно мѣсто и държи прѫчка въ рѫка. — Какво правишъ? — Топля се. — Какъ се топлишъ? Богаташътъ се приближилъ до светията, хваналъ прѫчката, която била въ рѫката на светията, и веднага отскочилъ настрана, кожата му изгорѣла. Светията спокойно държалъ въ рѫката си горещата прѫчка, а богатиятъ едва се докосналъ до нея, и рѫката му изгорѣла. Казвамъ: това е вѣруюто, което проповѣдваме. И вие можете, като светията, да хванете тази прѫчка въ едната си рѫка и да се топлите съ нея. Огънь има въ тази прѫчка! Силата на човѣка е въ това, въ което той вѣрва. Това, въ което човѣкъ вѣрва презъ цѣлия си животъ и не се разколебава, е Божественото въ него. Този е единствениятъ капиталъ, който човѣкъ има въ себе си, и съ който всѣкога може да разполага. Въ това се заключава неговото спасение. Казвамъ: на тази почва, именно, единъ день Богъ ще застане и ще каже: „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Понеже на малкото си билъ доволенъ, влѣзъ съ него въ благоволението на своя господарь!“ Азъ съмъ за онова малко, за което се казва въ Писанието, че то било едно малко камъче подъ езика. Езикътъ представя Словото Божие. На това малко камъче било написано името на човѣка. Това малко камъче е Божественото, което е скрито въ човѣка, като малъкъ зародишъ, който очаква своето развитие. Отъ него ще излѣзе съзнанието на бѫдещия човѣкъ, който ще се нарече Синъ Божи, Синъ на Мѫдростьта. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ Сега и на васъ казвамъ: като ви турятъ въ гроба, при голѣмитѣ мѫчнотии, при неразрешенитѣ задачи, кажете си: Ще дойде Христосъ и при мене и ще ми каже, като на Лазаря „излѣзъ вънъ“. Въ това седи силата на хората съ високо съзнание. Съвременнитѣ религии, съвременнитѣ вѣрвания на хората сѫ приготовления за вѣчното, което ще дойде като наследство, на което всички ще бѫдатъ Синове Божии. Ако нѣкой казва, че е Синъ Божи, а не чува гласа на Бога, какво показва това? Щастливъ е онзи, на когото Богъ е проговорилъ; нещастенъ е онзи, на когото не е проговорилъ. Достатъчно е Богъ да е проговорилъ веднъжъ на човѣка. Ако два пѫти му проговори, той губи. Изобщо, колкото повече пѫти Богъ е говорилъ на човѣка, толкова по-зле за него. Онзи, на когото Богъ само веднъжъ е проговорилъ, той представя добрата почва, на която семето е паднало и дало плодъ стократно. Онѣзи пъкъ, на които Богъ е говорилъ много пѫти, представятъ неблагоприятнитѣ условия, при които семето се посажда. Значи, достатъчно е веднъжъ само Богъ да запали свѣщьта на човѣка, за да продължава тя вѣчно да гори. Онзи, въ когото Божественото е събудено, представя запалена свѣщь отъ Бога, която постоянно гори и се разгорява. Първоначално Той е вложилъ въ човѣка дихание на животъ, т. е. Божественото начало, което, поради непослушание, е затрупалъ съ материя и, въ края на краищата, заровилъ въ гроба. Старитѣ идеи и вѣрвания умъртвяватъ Божественото въ човѣка и го заравятъ въ гроба. Най-после Божественото трѣбва да чуе гласа на Христа и да излѣзе отъ гроба. Значи, Богъ, въ своето динамическо проявление, иде днесъ да спаси човѣчеството, да реализира неговото възкресение. Божественото, вложено въ човѣка, трѣбва вѣчно да живѣе, защото свѣтътъ не е създаденъ за човѣка на материята, но за духовното въ него. Сега мога да ви пожелая да не се смущавате. Като слушате да се говори за възкресението, казвате: Дали това е вѣрно, или не? — Ако вѣрвате, вѣрно е; ако не вѣрвате, не е вѣрно. — Ама можемъ ли да носимъ това нѣщо? — Ако сте силни, можете да го носите; ако не сте силни, не можете. Едно трѣбва да знаете: новото учение нѣма за цель да забавлява хората. Въ свѣта има много забавачници, нѣма защо и ние да отваряме такива. Който иска да постѫпи въ забавачница, азъ ще му кажа, де има такива; който иска да учи, ще му покажа, въ кое училище да постѫпи и при кои професори да се запише. Давайте цена на Божественото и не казвайте, че Богъ говори само на този или на онзи. Въ сѫщность, Богъ говори само на себе си, т. е. само на Божественото. Като видѣ невежеството на хората, Богъ ги остави да ходятъ сами въ своитѣ пѫтища, но като поумнѣха, Той започна да имъ говори чрезъ своя Синъ, Когото изпрати на земята да ги спаси, да имъ покаже правия пѫть и правия начинъ на живѣене. Значи, Богъ първо е говорилъ на хората чрезъ духоветѣ, после — чрезъ ангелитѣ, следъ това — чрезъ Сина си, а най-после и Той самъ ще имъ проговори. Знаете ли, какво ще стане, когато Богъ проговори на хората? Казано е въ Писанието, че когато Богъ проговори на хората, цѣлата земя ще изгори, а тѣ ще се превърнатъ въ прахъ и димъ. Това значи: всичко непостоянно, всичко промѣнчиво ще изгори, а мислитѣ и чувствата на човѣка ще се видоизмѣнятъ. Подъ свършване или изгаряне на свѣта се разбира ликвидиране съ всички криви мисли, съ всички измами и заблуждения. Ще изгори всичко нереално, а ще остане само истинското, реалното. Тогава всички ще разбератъ, че сѫ братя, а Богъ — тѣхенъ Баща. Тогава всички ще разбератъ, че земята е създадена за благото на живитѣ сѫщества, а вселената — за научни изследвания. Онѣзи, въ които Божественото е събудено, още днесъ могатъ да живѣятъ по този начинъ. „Лазаре, излѣзъ вънъ!“ * 6. Беседа отъ Учителя, държана на 10 мартъ, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Даде плодъ. „А друго падна на добрата земя, и като израсте, стори плодъ стократно“. Лука 8: 8. „А друго падна на добрата земя и стори плодъ стократно“. — Това е една математическа формула. Какво ни интересува насъ, че едно семе паднало на добра почва и дало плодъ стократно? Ако разгледаме този стихъ буквално, ние почти не се интересуваме, какво става съ растенията. Днесъ хората се интересуватъ отъ това, което става съ тѣхъ. Обаче, всѣко съзнание, което не се интересува отъ процеситѣ, които ставатъ въ живота и природата, е състояние на безсъзнателенъ или полусъзнателенъ животъ. Много свѣтски, учени и религиозни хора живѣятъ день за день и казватъ: Да мине времето, че каквото ще да става! Други хора пъкъ живѣятъ съ мечти и желания да иматъ повече парички, да иматъ кѫщи, хубави и топли дрехи, да иматъ, какво да ядатъ и пиятъ, да иматъ добри приятели, съ които да си поживѣятъ, както Богъ далъ. Това сѫ онази категория хора, които търсятъ добритѣ условия, които вѣрватъ въ щастието. Има хора, които, откакъ се родятъ, докато умратъ, все щастието търсятъ, но щастието не дохожда. Други хора пъкъ, макаръ и да сѫ богати, здрави, вѣрватъ въ нещастието и казватъ: Какво ли нещастие ще ни сполети! Днесъ сме здрави, но утре можемъ да се разболѣемъ. Днесъ имаме приятели, но утре можемъ да ги изгубимъ. Първата категория хора нѣматъ нищо, но все очакватъ да получатъ отнѣкѫде нѣщо. Втората категория хора всичко иматъ, но все очакватъ, че ще ги сполети нѣкакво нещастие и ще изгубятъ всичко. Това сѫ две състояния, които постоянно се смѣнятъ въ човѣшката душа. Първата категория хора наричамъ оптимисти. Тѣ сѫ повече сиромаси, но не въ обикновения смисълъ на думата „сиромаси“. Тѣ сѫ щедри хора, и безъ да иматъ пари, въ въображението си, правятъ черкови, училища, раздаватъ пари на беднитѣ и т. н. Втората категория хора сѫ песимисти. Тѣ сѫ богати, но вързали сѫ богатството си „въ деветь вѫзела“, както българитѣ казватъ, и никому нищо не даватъ. Тѣ казватъ: Паритѣ не трѣбва да се раздаватъ безъ смѣтка. Ние сме ги печелили съ трудъ, съ усилия. Като съберете тѣзи два типа хора на едно мѣсто, ще видите голѣмата разлика, която сѫществува между тѣхъ. Оптимистътъ обръща всичко на добро, а песимистътъ и подъ вола търси теле. Като счупи стомната си, оптимистътъ казва: Нѣма нищо, всичко е за добро. По-хубава стомна ще дойде на нейно мѣсто. Песимистътъ казва: Какво добро можешъ да очаквашъ, когато счупишъ стомната си? Най-малко паритѣ отидоха. Когато шишето съ маслото се счупи, оптимистътъ казва: Нѣма нищо, друго шише ще се купи. Песимистътъ казва: Съжалявамъ за маслото. Можа поне на нѣкой беденъ да се даде. Кучето изяло хлѣба, оптимистътъ казва: Много добре стана, че кучето си хапна хлѣбецъ. Песимистътъ пъкъ съжалява за хлѣба, който кучето изяло. Да не бѣше изяло кучето този хлѣбъ, можа да се даде на нѣкой беденъ. Само въ такива случаи песимистътъ става щедъръ и си спомня за сиромаситѣ. Понѣкога и оптимистътъ, и песимистътъ се поставятъ на голѣми изпитания: оптимистътъ очаква щастието, но то не дохожда; песимистътъ очаква нещастието, но и то не дохожда. Добре е понѣкога човѣкъ да бѫде оптимистъ, а понѣкога — песимистъ. Защо? Защото, като се счупи шишето съ маслото, песимистътъ става щедъръ, започва да мисли за сиромаситѣ; сърцето му се отваря, и той става оптимистъ. Оптимистътъ пъкъ, макаръ да не съжалява, че маслото се разлѣло, все пакъ започва да вижда, че има причини въ него, които прѣчатъ на щастието да дойде. Тогава той започва да разсѫждава по дълбоко. „А едно падна на добрата земя и даде плодъ стократно“. На съвремененъ езикъ преведено, добрата почва представя добритѣ, благоприятнитѣ условия на живота. Споредъ съвременниятъ човѣкъ, добритѣ условия подразбиратъ здраве, богатство, щастие — много дадени величини. Споредъ философията на нѣкой съвременни учени, казва се, че въ живота е дадено само едно нѣщо. Значи, тѣхната философия започва отъ едно дадено. Обаче, философията на живота започва съ много дадени: хлѣбъ трѣбва — едно дадено; дрехи трѣбватъ — второ дадено; пари трѣбватъ — трето дадено; здраве трѣбва — четвърто дадено; щастие — пето дадено и т. н. Значи, животътъ изисква много дадени, а не само едно. Свѣтътъ не може да се оправи съ едно дадено. Когато нѣкой твърди, че върху едно дадено може да се съгради цѣла философия, това говори, че той не е поставилъ тази философия на опитъ. Какъ може съ едно дадено да се построи цѣла философия? То е все едно съ единъ камъкъ да построите цѣла кѫща. Вземете единъ камъкъ и се опитайте да построите съ него една кѫща. Казвате: Ще разложимъ този камъкъ на съставнитѣ му части. — Това вече е другъ въпросъ. Да разложишъ едно дадено на съставнитѣ му части, трѣбва да знаешъ качествата на това дадено. Всѣко дадено съдържа въ себе си още много дадени. Следователно, когато философитѣ сѫ казали, че могатъ да построятъ цѣла система само върху едно дадено, тѣ сѫ подразбирали такова дадено, което съдържа въ себе си много още дадени. Философитѣ сѫ скрили тази мисъль отъ хората. „А едно падна на добрата почва“. Добрата почва представя добритѣ условия, които сѫ необходими за живота. Добритѣ условия сѫ дадени въ живота, но даденото не представя човѣка. За да се познае, човѣкъ трѣбва да отдѣли даденитѣ нѣща отъ себе си и да остане самъ, т. е. само съ Онзи, Който е далъ нѣщата. Какво ще разбере говедарьтъ, ако цѣлъ день се занимава съ даденитѣ говеда на своя господарь? Говедата не искатъ да знаятъ за своя господарь, нито за говедаря, който ги пасе. Говедата не мязатъ на господаря си, затова не се интересуватъ отъ него. Когато нѣкой касиеръ се занимава съ паритѣ на даденъ богаташъ — милионеръ, печели ли нѣщо? Преди всичко, паритѣ на този милионеръ не мязатъ на самия господарь. Паритѣ не съдържатъ качествата на своя господарь. Мислите ли, че съчиненията на нѣкой философъ съдържатъ въ себе си душата на този философъ? Не, въ съчиненията си, този философъ разглежда нѣща, съвършено чужди на своята душа. Значи, философията на нѣкой виденъ ученъ и самиятъ той, неговата душа, сѫ две съвършено различни нѣща, две съвършено различни разбирания. Вземете, напримѣръ, философията на Платона, на Аристотеля, на Канта и на други нѣкои философи, и ще видите, че тѣ представятъ частични разбирания за нѣщата, съвършено различни отъ това, което представятъ самитѣ тия философи, като души. Често хората говорятъ за интелигентностьта, за интелекта на човѣка, а при това приематъ за реални само тия нѣща, които се виждатъ. Интелектътъ на човѣка вижда ли се? Въ даденъ случай интелектътъ може да се види. Умътъ на човѣка вижда ли се? И той се вижда, но човѣкъ трѣбва да знае, какъ да вижда тия нѣща. Ако нѣкой не вижда интелекта, ума на човѣка, това не е доказателство, че тѣ не сѫществуватъ. Сега, въпросътъ не седи въ това, какво виждаме и какво не виждаме, но въ условията, при които сме поставени за всѣки даденъ случай. Тъй щото, за насъ не е важно, каква е философията на този, или на онзи ученъ. Който иска да разбере философията на нѣкой ученъ, той трѣбва да се постави въ неговото положение. Иначе, той ще разбере само часть отъ неговата философия. При съграждане на своята философия, всѣки ученъ е ималъ предъ видъ известни предпоставки, които не е изказалъ въ философията си. Представете си, че нѣкой човѣкъ се отнася къмъ васъ нѣжно, учтиво, внимателно, посрѣща ви и ви изпраща добре. Вие казвате: Много добъръ е този човѣкъ, посрѣща ме внимателно, любезно. Обаче, вие не знаете, какви сѫ съображенията му, да се отнася съ васъ така. Другъ нѣкой се отнася къмъ васъ грубо, жестоко и бързате да се произнесете, че е лошъ човѣкъ. Въ случая, вие не знаете съображенията му, защо този човѣкъ се отнася спрѣмо васъ грубо. И светия да е човѣкъ, ако рѫката му е счупена, ще го боли. Ако искате да целунете рѫката му, той нѣма да даде, ще дръпне рѫката си настрана. При това положение, вие ще кажете, че този светия е грубъ човѣкъ. Не е грубъ човѣкъ, но рѫката му е счупена. Вашата целувка ще му причини болка. И тъй, когато казвате, че нѣкой човѣкъ е добъръ или лошъ, вие не знаете вѫтрешнитѣ подбудителни причини, които го заставятъ да се прояви по единъ, или по другъ начинъ. Когато майката кърми детето си, отъ голѣма доброта ли върши това? И най-лошата майка кърми детето си. Друга причина заставя майката да кърми детето си. Млѣкото, което се събира въ гърдитѣ на майката, причинява известно напрежение, известна мѫка, и тя трѣбва да се освободи отъ излишното млѣко. Ако детето ѝ не е при нея, тя ще накърми друго дете, и пакъ ще се освободи отъ напрежението. Това, обаче, не показва още, че тази жена е много добра. Затова, когато се говори за нѣкой човѣкъ, че е много добъръ, азъ считамъ, че той е назначенъ на нѣкаква служба, напримѣръ, произведенъ е генералъ, и трѣбва да изпълни тази служба. Значи, доброто не е качество на самия човѣкъ, но служба, която той трѣбва да изпълни. Казватъ за нѣкой човѣкъ, че е интелигентенъ. Значи, той е полковникъ. — Еди-кой си е разуменъ човѣкъ. — Той е подполковникъ. Тъй щото, каквито добри чърти видя въ човѣка, азъ ги замѣствамъ съ известни служби, които му сѫ дадени да изпълни: майоръ, капитанъ, поручикъ, подпоручикъ и т. н. Най-после, като уподобите службитѣ съ качествата на човѣка, де ще намѣрите самия човѣкъ? Докато не намѣрите себе си, докато не изучите своето естество, вие не можете да прогресирате. Човѣкъ не е изворъ, доброто и злото не извиратъ отъ него, но могатъ да пребѫдатъ въ него. Философски казано, доброто и злото сѫ извънъ човѣка, но могатъ да бѫдатъ и въ самия човѣкъ. Значи, доброто произтича отъ Бога и принадлежи на Него. Обаче, когато ние възприемемъ едно желание на Бога и го разберемъ, приложимъ въ живота си и извадимъ отъ него плодъ, това добро вече е наше. Въ този смисълъ, доброто е качество на Бога, но ние сме го възприели и обработили въ себе си, както възприемаме и обработваме храната въ своя организъмъ. Както правилно възприетата и добре обработена храна отъ организъма прави човѣка здравъ, така и правилно възприетото и обработено добро, прави човѣка здравъ. Това, което човѣкъ не може да възприеме и асимилира въ себе си, е грѣхъ, нечистота, зло. Значи, човѣкъ едновременно образува въ себе си и добро, и зло. Когато организъмътъ асимилира напълно и правилно приетата отъ него храна, човѣкъ се радва. Когато не може да я асимилира, както трѣбва, той страда и гледа часъ по скоро да се освободи отъ нея. Тази храна образува въ организъма газове, нечистотии, които трѣбва да се отдѣлятъ навънъ. Това е злото въ човѣка. Казано е за човѣка, че едновременно е фабрика и на доброто, и на злото. Ако той днесъ не разбира това, нѣкога ще го разбере. За да бѫде добъръ, докато е на земята, човѣкъ трѣбва да яде малко. Тази е философията на живота. Ако ядете много, вие никога нѣма да се освободите отъ злото, защото то върви паралелно съ яденето. Колкото по-нечиста е кръвьта на човѣка, толкова по-лошъ е той. Колкото по-чиста е кръвьта му, толкова по-добъръ е той. Това не показва, че храната е причина за злото, но многото ядене създава условия на злото да вирѣе. Добрата, чистата храна създава условия за доброто, което иде отъ Бога. Лошата, нечистата храна създава условия за злото въ човѣка. Злото въ човѣка подразбира семето, което е паднало на пѫтя, между камънитѣ и между трънетѣ, и образувало въ него вредни, нечисти газове и елементи. Какво означава на съвремененъ езикъ семето, което е паднало на добрата почва? Това означава доброто, което човѣкъ възприема и обработва въ организъма си, вследствие на което организъмътъ му се пречиства, а кръвьта придобива ясно-червенъ цвѣтъ. При тѣзи условия само, доброто въ човѣка дава плодъ стократно. Плодоветѣ на това семе сѫ възвишенитѣ, свѣтли мисли въ човѣка, които иматъ условия да растатъ и да се развиватъ. Сега, при самовъзпитанието си, човѣкъ трѣбва да знае че доброто може да дойде въ него отвънъ нѣкѫде, като добро семе, за което той трѣбва да приготви благоприятни условия, добра почва — своя организъмъ. И затова, когато казвате, че човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ, интелигентенъ, мораленъ, ще знаете, че само съ „трѣбва“ нищо не се постига. И мѫжътъ казва на жена си: Жена, трѣбва да омѣсишъ хлѣбъ! Връща се, хлѣбътъ не е готовъ. Защо? Защото нощви нѣма, брашно нѣма, соль нѣма, дърва нѣма да се накладе огънь — нищо нѣма. — Ама хлѣбъ трѣбва! — Ние не отричаме, че трѣбва хлѣбъ, но съ какво ще се направи този хлѣбъ? — Азъ трѣбва да бѫда добъръ, — За да бѫдешъ добъръ, трѣбватъ нощви, брашно, соль, гореща вода, огънь. Като съедините всички тия елементи, вие ще омѣсите доброто, ще го опечете и ще го сложите на масата, всички да хапнатъ отъ него. Преведете на съвремененъ езикъ, какво означаватъ нощвитѣ, брашното, сольта, водата, огъня, за да разберете, какво природата иска да ви каже. Ако не разбирате езика на природата, за винаги ще останете невежи. И философитѣ още не сѫ се научили да превеждатъ езика на природата. Отъ създаването на свѣта досега сѫ се явили много преводчици на природата, но ще дойде день, когато Богъ ще извика всички тия преводчици — философи, учени, проповѣдници — и ще ги постави на изпитъ, като накара всѣки едного да създаде единъ свѣтъ споредъ своята философия, споредъ своитѣ знания и проповѣди. За тази цель, невидимиятъ свѣтъ ще изпрати велика комисия, която да присѫтствува на този изпитъ. Всички учени, философи, проповѣдници, музиканти, художници ще бѫдатъ поставени на този изпитъ. Между тѣзи хора ще бѫдете и вие. Много отъ васъ сѫ били видни философи, учени, писатели: нѣкои сѫ били владици, патриарси, съ жезъли въ рѫце; други сѫ били жреци, съ корони на глави; нѣкои пъкъ сѫ били царе и царици. Днесъ, обаче, сте взели една привидно скромна форма и незавидно положение, но сте запазили съзнанието си за величието, което сте били. Въ каквото положение и да се намирате днесъ, нѣма да избегнете изпита. Ще кажете, че искате да служите на Бога. Какво мислите сега, какъ сте решили да живѣете, това е за днесъ. Изпитътъ ще бѫде за миналото. Сегашното ви положение е, подобно на онзи, който взима пари съ 50 на сто лихва. Като дойде време да плаща, той дава само лихвитѣ, а майката на паритѣ оставя за по-благоприятни времена. Банкерътъ пита: Ами майката на паритѣ? — За нея не питай. Да, но банкерътъ следи за майката на паритѣ, а длъжникътъ гледа да плати лихвитѣ само. Казвате: Какво нѣщо е човѣкъ? Въ първата глава на Битието, Мойсей пише за създаването на човѣка: „Взе Богъ пръсть, направи отъ нея човѣкъ, вдъхна въ ноздритѣ му дихание, и той стана жива душа“. Значи, животътъ, живото въ човѣка, което седи далечъ отъ неговия интелектъ, отъ неговитѣ добродетели, отъ качествата на неговото сърце, които го смущаватъ, това е истинскиятъ човѣкъ. Добриятъ човѣкъ никога не мисли, че е добъръ; лошиятъ никога не мисли, че е лошъ; умниятъ никога не мисли, че е уменъ; глупавиятъ никога не мисли, че е глупавъ. Който мисли за себе си, че е добъръ, уменъ, ученъ или простъ, той е генералъ, полковникъ или на друга нѣкаква служба. Когато нѣкой напише нѣщо и мисли, че е много хубаво, много умно, той трѣбва да знае, че други пъкъ ще намѣрятъ, какво неговата работа е глупава. Сѫщо така мислятъ и за банкера: ако нѣкой вземе отъ него пари съ малка лихва, казва, че банкерътъ е добъръ; ако вземе пари съ голѣма лихва, той казва, че банкерътъ е лошъ човѣкъ. Сега, като разглеждаме разбиранията на съвременнитѣ хора за живота, намираме, че въ тѣхъ има голѣма несъобразность. Всички хора подържатъ мисъльта, че трѣбва да живѣятъ добре. Въ какво седи добриятъ животъ? Добриятъ животъ се заключава въ служене на Бога. Значи, докато не разбере Божиитѣ закони, докато не постѫпва съобразно тѣхъ, човѣкъ никога не може да разбере вѫтрешния смисълъ на живота. Хората мислятъ, че Богъ е подобенъ на тѣхъ, че се гнѣви като тѣхъ. Казано е въ Писанието „гнѣвъ Божи“, но този гнѣвъ не е като човѣшкиятъ. Сѫщото може да се каже и за хората; има нѣщо свѣтло, хубаво въ тѣхнитѣ мисли и чувства, и тѣ считатъ, че това е присѫтствието на Бога въ тѣхъ, но не е така. Това е подобие само на Божественото, но Богъ не е още въ човѣка. Казвате: Нали човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие? Наистина, човѣкъ е създаденъ да бѫде образъ и подобие на Бога, но още не е такъвъ. Той има стремежъ да бѫде подобенъ на Бога, но още не е такъвъ. Да имашъ стремежъ да си добъръ човѣкъ, е едно нѣщо, а да си добъръ, това е друго нѣщо. За да живѣе добре, човѣкъ трѣбва да е миналъ презъ живота на растенията, на животнитѣ; после, той трѣбва да е миналъ презъ моралния животъ, да различава доброто отъ злото и най-после, той трѣбва да е влѣзълъ въ Божествения животъ. Доброто причинява радость, а злото — скръбь. Следователно, доброто се смѣнява съ зло, както радостьта — съ скръбь. На доброто винаги съответствува злото; то е сѣнка на свѣтлината. Философитѣ казватъ, че злото е торъ на доброто; отъ този торъ доброто черпи сокове, съ които се храни. И злото, отъ своя страна, се храни отъ соковетѣ на изгнилитѣ листа. Ще кажете: Щомъ е така, можемъ да правимъ зло. Не, по свое желание, човѣкъ не може да прави зло, нито може да прави добро. Това показва, че той е орѫдие, органъ на друго съзнание, вънъ отъ него. Отъ това гледище, свѣтътъ е проникнатъ отъ безброй съзнания, по-високи или по-низки. Надъ всички тия съзнания, обаче, има друго едно, Виеше съзнание, което контролира и управлява всички други съзнания. Човѣкъ е свободенъ да мисли, както иска, да има свои възгледи за живота, но единъ день ще дойде заповѣдь да отиде на война, да се бие съ неприятеля. Какво трѣбва да прави човѣкъ съ своята свободна воля, съ своето съзнание? Божествено ли е това съзнание, което му налага да отиде на бойното поле, да се бие за отечеството си? Не е Божествено. Каква нужда има Богъ отъ войни? Държавата, обаче, има свои мотиви, които я заставятъ да отвори война на една, или на друга държава: тя иска да се разшири, да придобие повече земя. И свободниятъ човѣкъ, който мисли, разсѫждава по всички въпроси, се вижда принуденъ да отиде на бойното поле. Може ли да откаже на държавата? Не може. Като отива на бойното поле, той все има една мисъль въ себе си, че може да се върне живъ и здравъ отъ фронта. Ако откаже на държавата да отиде на война, той нѣма никаква надежда въ себе си, че ще остане живъ; държавата, на общо основание, ще го застреля, че се отказва да изпълни задълженията си спрѣмо нея. Следователно, и въ единия, и въ другия случай, той върши нѣщо подъ чуждо влияние. Чуждо съзнание го заставя да постѫпи по единъ, или по другъ начинъ. Божественото съзнание му казва да не отива на бойното поле, но отъ страхъ на отговорность, на неизпълнение на дълга си спрѣмо държавата, той отива и се връща раненъ, съ счупени рѫка и кракъ. Сега той казва: Господи, не Те послушахъ, но изпълнихъ дълга къмъ отечеството си. — Който престѫпва Божиитѣ закони, той всѣкога се връща отъ фронта, било съ пукната глава, било съ счупени рѫка или кракъ. Питамъ: нѣма ли други начини, чрезъ които да помогнете на отечеството си? Много начини има, чрезъ които човѣкъ може да помогне на отечеството си. Войната не е единствениятъ начинъ, чрезъ който хората трѣбва да помагатъ на своето отечество. Двама другари отиватъ въ една кръчма да пиятъ. Като се напили добре, единиятъ отъ тѣхъ казалъ: Ти ще платишъ сега! — Не, ти ще платишъ! — Ама ти пи повече! — Грѣшка имашъ, ти пи повече. Тъй ли? Дигатъ столове, чаши, хвърлятъ ги единъ срещу другъ, набиватъ се добре, пукватъ главитѣ си. Кръчмарьтъ веднага вика стражарь, който ги хваща за якитѣ и ги заставя да платятъ. Тѣ плащатъ на кръчмаря и се готвятъ да си вървятъ. Стражарьтъ ги заставя да тръгнатъ предъ него и ги завежда въ участъка. Питамъ: следъ като тия пияници се набиха и пукнаха главитѣ си, избегнаха ли плащането? И при това положение платиха, но съ по-голѣми разноски, съ по-голѣми лихви. Обаче, плащането може да се разреши и по другъ начинъ. Какъвъ е този начинъ? Въ кръчмата влизатъ трима души: двама другари, които обичатъ да пиятъ, и единъ другъ, който е трезвъ, добъръ и благороденъ момъкъ. Като знае, че другаритѣ му нѣматъ пари, той ги придружава и си казва: Тѣзи мои другари ще влѣзатъ въ кръчмата безъ пари и ще създадатъ следъ това цѣла история около себе си, затова азъ ще бѫда съ тѣхъ и ще платя, каквото пиятъ. Питамъ: съвременнитѣ културни хора не могатъ ли да уредятъ въпроситѣ си поне като тия трима другари? Казвамъ: животътъ изисква нови условия, нови отношения между хората. Тия условия сѫществуватъ, но трѣбва да се приложатъ, да се турятъ въ изпълнение. Въ какво се заключаватъ новитѣ условия? Тѣ се заключаватъ въ пречистване кръвьта на хората, въ подобряване и пречистване на тѣхнитѣ мисли, чувства и желания; въ подобряване на тѣхнитѣ разбирания за живота и природата. Тѣзи сѫ новитѣ условия, при които цѣлокупниятъ животъ може да се подобри. Доброто трѣбва да се постави като почва, върху която ще растатъ и ще се развиватъ семената на живота. Ако всички хора работятъ съ доброто, като условие за растене, тѣ ще получатъ Божието благословение. Ако орачътъ, като оре нивата, не каже нито една лоша дума, работата му ще бѫде благословена. Всѣка лоша дума, всѣка нечиста мисъль влиза въ житото, като отрова, която се отразява вредно върху онзи, който яде това жито. Обаче, ако орачътъ оре и пѣе хвалебни пѣсни на Бога, всѣки, който яде отъ това жито, ако е боленъ, ще оздравѣе; ако е здравъ, ще се подмлади. Въ всѣка работа, човѣкъ трѣбва да пѣе и славослави Бога. Иначе, ако земедѣлецътъ, ако орачътъ, ако онзи, който жъне, който вършее житото, по цѣли дни се каратъ, говорятъ си лоши думи, отправятъ си лоши мисли и чувства, това жито нѣма да се благослови; ако воденичарьтъ, който мели брашното, както и домакинята, която мѣси хлѣба, не хранятъ въ себе си добри мисли и чувства къмъ ближнитѣ си, и този хлѣбъ нѣма да бѫде благословенъ. Следъ всичко това, хората казватъ: Да подобримъ живота си! Тѣ мислятъ, че доброто иде лесно, само по себе си. Доброто може да дойде само при специални условия. Който не вѣрва въ това, може да направи опитъ, да се убеди въ истинностьта на моитѣ думи. Вземете единъ декаръ земя и го обработвайте по новия начинъ презъ всичкото време, докато орете, сѣете и жънете, подържайте въ себе си най-хубави мисли и чувства и ще видите, какво жито ще изкарате. Презъ всичкото време пѣйте, радвайте се, безъ да се оплаквате, че сѫ излѣзли пришки на рѫцетѣ ви отъ работа. По-малко работете, но не се оплаквайте. Ако излизатъ на рѫцетѣ ви пришки и се оплаквате, следъ време тѣзи пришки ще излѣзатъ и на стомаха ви. Пришкитѣ на рѫцетѣ ви показватъ човѣшката лакомия. Работете два часа и си починете. Презъ време на почивката, обиколете нивата, попѣйте си малко, помолете се на Бога да благослови труда ви. После, поработете още два часа, и пакъ се помолете. Четири часа физическа работа ви е достатъчна. Сѫщото нѣщо се отнася и за поета. Ако единъ часъ пише стихове, два часа трѣбва да се моли, защото той е отговоренъ за своитѣ произведения. Тѣ ще въздействуватъ върху хората, а това въздействие трѣбва да бѫде добро. При това, той ще носи тази отговорность не само въ единъ животъ. Нѣколко прераждания наредъ той ще носи последствията на своитѣ мисли, които е изпратилъ въ пространството. Тази отговорность ще го преследва и на земята, и на небето, докато се научи да пише, както трѣбва. Казано е въ Писанието: „Словото на всѣки човѣкъ ще му бѫде товаръ“. Значи, мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка ще му бѫдатъ неговъ собственъ товаръ. Кога? Когато не сѫ съгласни съ Божиитѣ мисли, чувства и постѫпки. Всѣки самъ ще опита доброто, което е правилъ, както всѣки самъ опитва хлѣба, който е мѣсилъ. И когато лѣкарьтъ препорѫчва лѣкарства на болнитѣ, той предварително трѣбва да ги е опиталъ, да знае тѣхното действие върху организъма. Преди да се пусне хлѣбътъ въ продажба, хлѣбарьтъ пръвъ трѣбва да го е опиталъ. Преди да продава стокитѣ си, бакалинътъ пръвъ трѣбва да ги е опиталъ. Въ това се заключава новата философия на живота. „А едно падна на добрата почва“. Семето, което е паднало на добрата почва, е Словото Божие. Добрата почва представя добритѣ условия. Значи, добритѣ условия сѫ за добритѣ, за разумнитѣ хора. Словото Божие е великото, възвишеното, което сега иде въ свѣта. Казвате: Ще дойде ли това Слово въ насъ? За да дойде Словото Божие въ васъ, вие трѣбва да пречистите кръвьта си, а затова трѣбва малко да ядете, да не преяждате. Голѣмо изкуство е човѣкъ да знае, какъ и колко да яде. Отъ хиляди години насамъ хората ядатъ, но още не сѫ научили това изкуство. Съвременнитѣ хора бързатъ и когато работятъ, и когато мислятъ, и когато се хранятъ, вследствие на което нѣматъ резултати. Тѣ искатъ да станатъ добри, и като не постигатъ резултати, казватъ: Нѣма да я бѫде тази работа. Когато казватъ за нѣщо, че нѣма да го бѫде, азъ имамъ предъ видъ, че тѣ говорятъ за семето, което е паднало на пѫтя, между камънитѣ, или въ трънетѣ. Обаче, семето, което е паднало на добрата почва, ще го бѫде; то ще израсте и ще даде плодъ стократно. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да изучава закона на различаването, да различава доброто и злото въ себе си, като две страни на своето естество, които нѣматъ нищо общо съ самия човѣкъ. Той трѣбва да различава всѣка мисъль, всѣко желание, което се проявява въ него, отъ какво съзнание се диктува — отъ по-високо, или по низко отъ неговото. Следователно, ако се подаде на по-низкото съзнание, човѣкъ непременно ще сгрѣши; ако се подаде на по-високото съзнание, той ще направи нѣкакво добро. Това показва, че никой човѣкъ въ свѣта не действува самостоятелно. Напримѣръ, ставате сутринь рано и казвате: Искамъ да се помоля. Не се минаватъ петь минути, вие казвате: Не искамъ сега да се моля, още повече, че бързамъ, и трѣбва да отида на работа. — Кое отъ дветѣ съзнания е ваше? Нито първото, нито второто, обаче, първото съзнание е по-добро. Човѣкъ трѣбва да се подава на съветитѣ на онова съзнание, което седи по-високо отъ него. Казвате: Нали нито едно отъ дветѣ съзнания не е мое? Не е ли безразлично тогава, кое отъ дветѣ ще послушамъ? Едно трѣбва да имате предъ видъ: ако слушате съзнанието, което седи по-низко отъ васъ, ще се изгубите въ него; ако слушате съзнанието, което седи по-високо отъ васъ, ще познаете себе си и ще влѣзете въ връзка съ Бога. Щомъ се освободите и отъ едното, и отъ другото съзнание, това вече е вашето съзнание. Следователно, всѣко съзнание, което съдействува на човѣка да се съедини съ Първичната Причина, е добро. Всѣко съзнание, което противодействува на човѣка да се свърже съ Първичната Причина, е зло. Що е зло? Всѣка нѣщо, което отдалечава човѣка отъ Първичната Причина, което съкращава живота му и внася въ него редъ нещастия, като разбърква мислитѣ и чувствата му, огрубява го, прави го боленъ, нервенъ и недоволенъ, е зло. Злото е чуждото съзнание въ човѣка. Когато Христосъ запита бѣснуемия, какъ се казва, той му отговори: „Името ми е легионъ“. Срѣща ви нѣкой и казва: Знаешъ ли, какво мога да направя? — Какво можешъ да направишъ? — Ако пожелая, мога да те убия. — Не, никой не може да посегне върху човѣка, ако за това не му е дадена власть отгоре. Ако Богъ не му е позволилъ, и да тегли куршума, цельта си нѣма да постигне рѫката му ще се вцепени, но и револверътъ нѣма да хване. Единъ православенъ свещеникъ, много добъръ човѣкъ, ми разправяше една случка отъ живота си. Това било въ турско време. Единъ день този свещеникъ отишълъ въ близкия, до неговото село, градъ, да получи отъ митрополията нѣкакви пари и се връщалъ въ селото си, дето билъ свещеникъ. Понеже трѣбвало да мине презъ гора, той взелъ съ себе си единъ турски гавазинъ, да го придружи до селото. По едно време свещеникътъ чулъ, че турчинътъ, който вървѣлъ следъ него, цъкалъ нѣщо съ пушката. Той се обърналъ назадъ и го запиталъ: Какво правишъ? Турчинътъ падналъ на колене предъ свещеника и започналъ да се моли: Прости ме, папазъ ефенди! Искахъ да те убия, но ето, че и пушката не хваща, не е допуснато отгоре. — Внимавай, втори пѫть да не правишъ такива работи! — Нѣма да правя подобни опити. Питамъ: Защо пушката не хванала? — Времето не е дошло затова. Други пъкъ ще кажатъ, че условията не били благоприятни. Какво нѣщо сѫ условията? Условията въ живота, това е Богъ. Най-великитѣ условия на живота, това е Богъ. Той е великото начало, което почива дълбоко въ живота и което никой не може да измѣни. Той е канара на нашето битие, канара на нашето съзнание. Като вѫтрешенъ принципъ на живота, Той ни подтиква къмъ доброто и възвишеното. Той е добрата почва, и който падне върху тази почва, той ще израсте и ще даде плодъ стократно. Само при това положение ще има и философия, и наука, и проза, и поезия, и музика — всичко ще има. „А едно падна на добрата почва“. Добрата почва не се постига само съ вѣра. Казвате: Достатъчно е човѣкъ да повѣрва въ Господа Исуса Христа, за да бѫде спасенъ. Вѣрно е, че този човѣкъ трѣбва да повѣрва въ Господа, но и ти трѣбва да повѣрвашъ въ Него, че ти казва да хвърлишъ вѫжето на давещия, за да се спаси. Обаче, съ избавянето си той още не е спасенъ. Той излиза само отъ лошитѣ условия, но нѣма да държи вѫжето постоянно въ рѫцетѣ си. Да повѣрвашъ, това е специфично положение, а да живѣешъ, въ това седи сѫщината на живота. Следователно, при известни мѫчнотии вѣрата е само потикъ на мисъльта да вървишъ напредъ, да знаешъ, че ще постигнешъ това, което желаешъ. Обаче, вѣрата не може да се постави като основа на живота. Съ вѣра всичко не се постига. Щомъ прилагате вѣрата въ живота си, тя трѣбва да ви скачи съ Бога. Скачи ли ви веднъжъ съ Бога, тя престава да бѫде вѣра. Съ други думи казано, вѣрата е движение къмъ Първичната Причина. Щомъ влѣзете въ контактъ съ Първичната Причина, вѣрата престава да действува. Докато още не сте получили пари отъ приятеля си, вие вѣрвате, че той ще ги даде. Щомъ получите паритѣ отъ приятеля си, има ли нужда да вѣрвате? Вѣрата има смисълъ за човѣка дотогава, докато докосне съзнанието му; докосне ли съзнанието му, тя престава вече, а любовьта заточва да действува. Който не разбира този законъ, той мисли, че може да разреши всички въпроси само чрезъ вѣрата. Не, дето вѣрата престава, тамъ любовьта започва. Съ мислене само нѣщата не се уреждатъ. Нѣкой мисли, че при всички условия може да бѫде добъръ, но като влѣзе въ живота, вижда, че не може да издържи. Значи, нито само вѣрата, нито само доброто сѫ основни принципи, върху които животътъ може да се постави. Но и злото не е най-голѣмото препятствие въ свѣта. Злото представя съвокупность отъ разумни сѫщества, които не сѫ разбрали дълбокия смисълъ на живота, вследствие на което вървятъ въ пѫть, съвършено различенъ отъ този на добритѣ сѫщества. Тази е причината, поради която съзнанието на лошитѣ сѫщества всѣкога влиза въ стълкновение съ съзнанието на добритѣ. Представете си, че въ нѣкой човѣкъ се яви желание да стане богатъ, и за да постигне това свое желание, той се принуждава оттукъ - оттамъ да пооткрадне нѣщо, или да поизлъже. Питамъ: тѣзи идеи негови ли сѫ? Тѣ сѫ чужди идеи, които проникватъ съзнанието на човѣка, и той дълго време трѣбва да работи върху себе си, да се освободи отъ тѣхъ. За тази цель, той трѣбва да разбира чуждитѣ влияния, за да може да се освободи отъ тѣхъ. Да ги разбира, да се освободи отъ тѣхъ може; но да ги унищожи — не може. Никой не е въ състояние да унищожи злото. И тъй, злото и доброто сѫ две дадени величини, необходими за човѣшкото развитие. Безъ злото и доброто, човѣкъ не може да направи крачка напредъ. Безъ мисъль човѣкъ не може да расте и да се развива. Това не значи, че като развива мисъльта си, човѣкъ може да стане щастливъ. Вмѣсто щастие, понѣкога мисъльта може да донесе нещастие за човѣка. Соломонъ е казалъ: „Който много знае, той много страда“. Мисъльта, знанието иматъ значение само тогава, когато сѫ въ връзка съ живота, дето ставатъ мощенъ лостъ за доброто. „А едно падна на добрата почва“. Добрата почва, върху която живѣемъ, трѣбва да се изучава, именно, при сегашнитѣ условия. Вие трѣбва да анализирате своитѣ мисли, да отдѣлите добритѣ отъ лошитѣ, да останете сами и свободно да се проявявате. Всѣки самъ трѣбва да направи тази анализа, безъ да разправя на другитѣ, какво прави и какво е постигналъ. Като говоря по този начинъ, това не показва, че досега вие не сте живѣли добре. Ако сте свършили първо отдѣление съ отличие, чака ви второ отдѣление; като свършите второ отдѣление, чака ви трето, после — четвърто. Следъ това предъ васъ се разкрива по-широкъ курсъ — прогимназия, гимназия, университетъ. Вие влизате въ живота, работите година-две и казвате: Добре свършихъ работата си. — Радвамъ се, че сте свършили добре, че имате добра основа, но второ отдѣление ви чака. Ако първо отдѣление сте свършили съ отличие, а второ отдѣление сте слабъ ученикъ, какво ви ползува отличието на първото отдѣление? Ако сте били праведенъ човѣкъ, а после станете голѣмъ грѣшникъ, какво ви ползува праведниятъ животъ? Понѣкога се случава и обратното: въ първо отдѣление сте били слабъ ученикъ, а въ второ отдѣление — силенъ. Тогава вие печелите. Усилията на човѣка трѣбва да бѫдатъ постоянни; той всѣкога трѣбва да се стреми пръвъ да бѫде. Какво се разбира отъ идеята, че човѣкъ трѣбва да се стреми да бѫде пръвъ? „Пръвъ“, означава стремежъ къмъ усъвършенствуване. Този е идеалътъ на човѣшката душа. Този идеалъ има една мѣрка, много по-висока отъ тази на физическия свѣтъ. Напримѣръ, на физическия свѣтъ нѣщата се преценяватъ съ бележки — тройка, четворка, най-много до шесторка. Обаче, въ Божествения свѣтъ може да се мине отъ единъ класъ въ другъ само съ десеторка. Ако си получилъ бележка деветь, не можешъ да минешъ въ по-горенъ класъ. Когато ученикътъ държи изпитъ въ Божествения свѣтъ и отговори на два въпроса добре, а на третия не отговори, той пропада. При най-малкото колебание въ отговоритѣ си, ученикътъ пропада. Тамъ всичко трѣбва да се знае безпогрѣшно. Въ училищата на земята, ученикътъ може да повтаря единъ класъ две години, а при специално разрешение — три години. Ако следъ три години не мине въ по-горенъ класъ, той се изключва отъ училището. Въ невидимия свѣтъ ученикътъ има право да повтаря класа хиляда години наредъ. Ако следъ това не може да мине въ по-горенъ класъ, даватъ му почивка хиляди години, докато дойде новата епоха, въ която той ще влѣзе и започне отново първо отдѣление. Въ невидимия свѣтъ учителитѣ сѫ крайно взискателни: хиляда години ще държатъ ученика въ първо отдѣление, докато го научатъ, както трѣбва. Не се влиза лесно въ Царството Божие! Нѣкой ученикъ работилъ много, приготвилъ се добре и мисли, че всичко знае и не могатъ да го скѫсатъ, но остава изненаданъ, когато пропадне на изпита. Въ невидимия свѣтъ ученикътъ не минава по благоволение. Тамъ се изисква знание — нищо повече! Нѣма по-красиво състояние за ученика отъ това, да се яви на изпитъ въ невидимия свѣтъ. Сега всички трѣбва да се готвятъ, защото за всѣки едного ще дойде деньтъ, когато трѣбва да се яви на изпитъ предъ тази велика комисия. Какво ще бѫде положението ви, когато застанете предъ масата, около която сѫ наредени 24 почтени старци, пълни съ знание и любовь! Вие цѣлъ ще потреперите предъ погледа на тия свѣтли старци, които ви чакатъ да отговорите на зададенитѣ отъ тѣхъ въпроси. Тѣ ви поглеждатъ и си казватъ: Да видимъ сега, дали този младъ човѣкъ е достоенъ за това знание. Тѣ сѫ строги, но не сѫ жестоки. Когато видятъ, че нѣкой иска да мине повърхностно, както е било на земята, тогава тѣ сѫ строги. Но когато видятъ, че ученикътъ е благороденъ, справедливъ, тѣ се отнасятъ съ него много внимателно. Тѣзи почтени старци сѫ прозорливи, виждатъ всички скрити нѣща въ ученицитѣ. Нищо не може да избегне отъ очитѣ имъ. Казвамъ: който търси истината, той трѣбва да бѫде смѣлъ, безстрашливъ. Затова е казано: „Страхливитѣ нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие“. Казвате: Ако човѣкъ всѣкога говори истината, знаете ли, какво ще мислятъ хората за него? — Ако не говори истината, знаете ли, какво ще мисли Богъ за него? Ако човѣкъ говори истината, хората ще кажатъ за него едно, но ако не говори истината, Богъ ще каже друго. Отъ една страна хората ще говорятъ, отъ друга страна Богъ ще говори. Дадено е свобода на човѣка, да избере или едното, или другото. Избере ли първото, той трѣбва да говори истината, каквато е въ сѫщность. И тъй, въ свѣта сѫществува единъ вѫтрешенъ законъ, който води човѣка къмъ усъвършенствуване. Той е законъ на абсолютната справедливость. Съзнателниятъ животъ може да се разбере само по закона на справедливостьта, а не по закона на любовьта. Любовьта е законъ на живота. Когато животътъ влѣзе въ човѣка, той ще дойде до любовьта. А докато се усъвършенствува, той ще се намира подъ закона на правдата. Сега хората се намиратъ подъ закона на вѣчната правда, която е безпощадна, строга, но не и жестока. Въ правдата нѣма лицеприятие. Когато се натъкнете на правдата, тя нѣма да ви пита, защо сте направили известна погрѣшка, но ще ви пита, какъвъ начинъ сте намѣрили да я изправите, и дали изобщо, сте готови да я изправите. Въ този смисълъ, погрѣшкитѣ не сѫ нищо друго, освенъ възможности за човѣка да прояви своята разумность. Напримѣръ, нѣкой обича да полъгва. Той трѣбва да намѣри начинъ, да изправи този лошъ навикъ. Питатъ го: Гладенъ ли си? — Не съмъ гладенъ. Въ сѫщность той е гладенъ. Три деня е пѫтувалъ, и то безъ парче хлѣбъ въ торбата си. Щомъ го питатъ, щомъ го канятъ да яде, той трѣбва да бѫде искренъ, да каже: Три деня пѫтувахъ, но нѣмахъ пари да си купя хлѣбъ, затова съмъ гладенъ. После го питатъ: Какъ сѫ дрехитѣ ти? Имашъ ли съ какво да се преоблѣчешъ? — Имамъ. Скоро даже се преоблѣкохъ. — Той пакъ не говори истината. Кажи истината: Отъ две седмици не съмъ се преобличалъ. Кое е по-добре: да се нахранишъ, или да ходишъ гладенъ? Да облѣчешъ чиста риза, или да ходишъ съ нечиста риза? По-добре е да си нахраненъ, да си преоблѣченъ. Всичко това ще постигнешъ, само ако говоришъ истината. Казвате: Ако всѣкога говоримъ истината, достоинството ни ще падне. — Достоинството на човѣка пада само тогава, когато той не говори истината. — Ама ние трѣбва да бѫдемъ благородни. — Благородството на човѣка се заключава въ неговитѣ постѫпки. Ние трѣбва да бѫдемъ силни. — Силата на човѣка се заключава въ неговия умъ, въ знанието, което той може да приложи въ живота си. Тъй щото, когато приятельтъ ви предлага да ядете, или да се преоблѣчете съ чисти дрехи, не му отказвайте. Щомъ имате нужда и отказвате да приемете това, което той ви предлага, вие накърнявате добритѣ чувства въ него. Приемете дара отъ своя приятель и благодарете, че той се грижи за васъ, както за себе си. Какъвъ срамъ има въ това? Когато благодарите за всичко, което ви се дава, вие разбирате смисъла на живота. За всѣко нѣщо благодарете; и когато сте гладни, и когато сте сити; и когато сте учени, и когато сте прости; и когато сте болни, и когато сте здрави; и когато ви е студено, и когато ви е топло. Когато благодарите, че вънъ е студено, че пръститѣ ви сѫ измръзнали, вие започвате да мислите върху студа, а той, като разумно сѫщество, ще ви разбере и ще се смекчи къмъ васъ. Нѣма да забележите, какъ, следъ известно време, краката и рѫцетѣ ви ще почнатъ да се стоплятъ. Следователно, студътъ и топлината сѫ степени на съзнанието. Има известно съзнание въ природата, което произвежда студа, а друго — топлината. Какво ученитѣ мислятъ по този въпросъ, това е тѣхна работа. А дали вие вѣрвате въ това, което казвамъ, то е ваша работа. Каквито и да сѫ разбиранията на хората за студа, едно е важно: вѣтърътъ, студътъ пречистватъ въздуха и внасятъ разположение въ хората. Студътъ действува главно върху лошитѣ хора, прави ги по-смирени. Отъ топлината лошиятъ човѣкъ се разгорещява: той вади ножа и маха съ него налѣво — надѣсно. Отъ студа пъкъ той се сковава, смирява се, светия става. Мѫжътъ и жената трѣбва да знаятъ този законъ и да влѣзатъ въ връзка съ сѫществата на студа и на топлината, та когато имъ трѣбва студъ, да го използуватъ на мѣсто; когато имъ трѣбва топлина, сѫщо така да я използуватъ на мѣсто. Когато жената е неразположена, готова да воюва съ всички, мѫжътъ трѣбва да се обърне къмъ сѫществата на студа и да каже: Моля ви се, пратете малко студъ. Като влѣзе студътъ въ кѫщи, мѫжътъ намира вече голѣма промѣна въ жената: тя забравя, че искала дрехи, шапка, хубаво ядене и е доволна, че мѫжътъ ѝ носи дърва да запали огъня. Тя казва: Добре направи, че донесе малко дръвца, защото умирахъ отъ студъ. Когато пъкъ мѫжътъ е неразположенъ, жената се обръща къмъ сѫществата на студа, да изпратятъ малко студъ. Въ този случай, студътъ е на мѣсто. Когато дойде топлината, мѫжътъ донася всичко, каквото жена му желае. Значи, студътъ е за лошитѣ, за неразположенитѣ хора, а топлината — за добритѣ, за разположенитѣ хора. Отъ топлината лошиятъ човѣкъ става още по-лошъ, а добриятъ — по-добъръ. Отъ студа пъкъ добриятъ става лошъ, а лошиятъ — добъръ. Сега въ цѣла Европа е студено. Защо? Студъ трѣбва на европейцитѣ. Сега азъ ви давамъ ония основни философски положения, които трѣбва да приложите въ живота си. Свѣтътъ е създаденъ по известни закони, които говорятъ за сѫществуването на едно разумно съзнание въ него. Това съзнание е колективно, вследствие на което едни други си влияятъ: висшитѣ влияятъ на низшитѣ. Има хора въ свѣта, които, съ силата на съзнанието си, могатъ да изкоренятъ цѣла гора. Има земедѣлци, както въ България, така и другаде, съзнанието на които благоприятствува върху житото, и то добре се развива. Има и такива, съзнанието на които не благоприятствува, вследствие на което житото не се развива добре. Това показва, че човѣкъ е факторъ въ природата. За тази цель, той трѣбва да се подчини на висшето, а да подчини на себе си низшето. За да постигне това, той трѣбва да различава своитѣ отъ чуждитѣ мисли, особено ако тѣ сѫ мрачни, отрицателни, и да се освобождава отъ тѣхъ. Ако се натъкнете на нѣкакво недоволство, кажете си? Азъ трѣбва да бъда доволенъ! Само чрезъ доволството азъ мога да се приближа при Бога. Ако сте страхливи, знайте, че страхътъ е чуждо състояние. Само грѣшнитѣ хора сѫ страхливи. Страхътъ, който се е наслоилъ въ човѣшкия мозъкъ, е остатъкъ отъ грѣховетѣ на хиляди сѫщества, живѣли преди него. Когато влѣзе въ областьта на страха, и най-безстрашниятъ човѣкъ изпитва страхъ. Страхътъ е резултатъ на отрицателнитѣ качества въ човѣка. Въ човѣка има и положителни качества, които взиматъ участие въ творчеството на неговия духъ. „А едно падна на добрата почва и даде плодъ стократно“. Който разбира Божиитѣ закони, той ще работи върху себе си, да даде плодъ стократно. Тази работа се заключава въ търсене връзка между всички явления и прояви въ живота. Когато четете Писанието, или нѣкаква философия, не се стремете да заучавате отдѣлни мисли или стихове, но правете връзка между всички нѣща. Мислете върху всичко, което четете и виждате въ живота, за да намѣрите смисъла на нѣщата. Сравнявайте сегашнитѣ условия съ тия на миналото, и ще видите, че сегашнитѣ сѫ по-благоприятни: днесъ хората сѫ по-интелигентни, по-разумни и добри. Отъ това положение вие трѣбва да се стремите къмъ нѣщо по-високо. По какво се познава добриятъ отъ лошия човѣкъ? Добриятъ човѣкъ има особено устройство на лицето, на очитѣ, на устата, на носа, на брадата, и това особеното, именно, вие трѣбва да изучавате. Доброто има свои линии, свой опредѣленъ пѫть, по който се развива. Нищо въ свѣта не е произволно. Слънцето има своя опредѣлена орбита на движение; доброто, правдата, интелигентностьта сѫщо така иматъ своя опредѣлена орбита на движение. Най-голѣмата, най-широката орбита, която включва всички вселени въ свѣта, е любовьта. Какво има задъ нея, не знаемъ; какво има въ нея — знаемъ. Следъ орбитата на любовьта иде мѫдростьта, а следъ нея — истината. Това сѫ все крѫгове, орбити. Какво представя крѫга на любовьта? Той е методъ, по който любовьта може да се прояви. Когато обичате нѣкой човѣкъ, при всички промѣни, които ставатъ съ него, вие трѣбва да бѫдете благосклонни къмъ този човѣкъ, както слънцето е неизмѣнно въ пѫтя на своето движение; то всѣкога изгрѣва отъ изтокъ и залѣзва на западъ. Пѫтьтъ на любовьта е пѫть на съобщение, на пълна хармония между едно и друго съзнание. Добрата почва е основата на живота. Чистата кръвь пъкъ е основа на здравето. Затова Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Подъ думата „плъть“, Христосъ разбира доброто въ човѣка, което става като условие, като почва въ живота. Въ тази почва човѣкъ трѣбва да се посади, да изникне отново, да придобие новъ животъ. Стариятъ животъ, старата култура, старитѣ вѣрвания не сѫ нужни вече. Съ тѣхъ не може да се влѣзе въ новитѣ условия. Старото носи смърть, а човѣшката душа се стреми къмъ безсмъртие. Какво ще придобие детето, ако съ години наредъ изучава първия букварь? Мислите ли, че знанието и вѣрата, които сега имате, сѫ въ сила да ви спасятъ? Ако е въпросъ за вѣра, за интелигентность, за сила, и ангелитѣ, и херувимитѣ, и серафимитѣ иматъ вѣра, интелигентность и сила, но грамадна е разликата между вѣрата, интелигентностьта и силата на хората и тѣзи на високо напредналитѣ, свѣтли сѫщества. Мнозина мислятъ, че сѫ силни, но могатъ ли съ своята сила да пренесатъ този салонъ, напримѣръ, въ Америка, или на друго мѣсто? Не е въпросътъ така да се прояви силата на човѣка, но всѣки трѣбва да се запита, де може да приложи силата си, и какви резултати ще придобие. Не е нужно да мѣстите салона, но себе си премѣстете отъ по лоши въ по-добри условия. Има редъ методи за това. По-добри условия за човѣка отъ Божествения пѫть нѣма. Казвате: Заведете ни въ този пѫть. — Азъ мога да ви покажа само направлението, посоката къмъ този пѫть, но не и да ви заведа. Вие сами трѣбва да влѣзете въ този пѫть. И Христосъ, на времето си, е казалъ на ученицитѣ си, че много още има да имъ говори, но сега не може. Следъ Него други ще дойдатъ, които ще говорятъ на човѣчеството. И сегашнитѣ хора не сѫ още готови да чуятъ всичко онова, което има да имъ се говори. Новата епоха, която иде, носи по-добри условия за разбиране и за приложение. Ония отъ съвременнитѣ хора, които ще влѣзатъ въ новата епоха, се намиратъ въ положението на Иоанъ Кръстители, т. е. единиятъ имъ кракъ е още въ Стария Заветъ, а другиятъ — въ Новия Заветъ. Работете съзнателно, за да можете съ двата крака едновременно да влѣзете въ Царството Божие, въ новата епоха. Иначе, главата ви, като на Иоанъ Кръстителя, ще падне отъ раменетѣ ви. „А едно падна на добрата почва и даде плодъ стократно“. Човѣкъ трѣбва да познава почвата, върху която ще разработва своето съзнание. Каква трѣбва да бѫде тази почва? Тя трѣбва да бѫде добра, за да може съзнанието на човѣка да се развива правилно и да даде плодъ стократно. Иначе, той ще бѫде постоянно въ съмнение, дали върви въ правия пѫть, не трѣбва ли да си поживѣе, както всички хора и т. н. Човѣкъ съ такова съзнание е безъ основа, безъ почва въ живота си. Който има добра основа, той може да живѣе добре при всички условия на живота, между всички хора. Само върху такава основа може да се гради бѫдещето. Тогава всѣки човѣкъ ще бѫде камъкъ отъ голѣмата Божествена сграда, която сега се създава. Сега азъ желая Божественото съзнание, което иде въ свѣта, да ви намѣри готови, да станете зидари въ новата епоха. Ако не можете да влѣзете въ новата епоха, безполезно е да се говори за добрата почва. Като придобиете добрата почва, ще намѣрите доброто семе — Словото Божие, което ще даде плодъ стократно. Новата епоха подразбира по-висока култура, по-възвишена интелигентность, която ще открие вѫтрешния смисълъ на живота. И тогава ще кажете: Едно време бѣхъ слѣпъ, но сега виждамъ; едно време бѣхъ нещастенъ, а сега съмъ щастливъ; едно време бѣхъ невежа, а сега зная повече; едно време живѣхъ въ безлюбие, а сега живѣя въ любовьта; едно време бѣхъ въ тъмнина, а сега ходя въ свѣтлина. Щомъ кажете така, душата ви ще се изпълни съ радость и веселие. Сега има изгрѣвъ и залѣзъ въ съзнанието ви, а тогава ще има вѣченъ изгрѣвъ. Ще дойде новата епоха, ще дойде новата свѣтлина, понеже всички се стремите къмъ съвършенство, къмъ свобода. Сега отчасти знаемъ, отчасти мѫдруваме, а когато дойде новото време, тогава ще познаемъ всичко така, както сме познати. * 5. Беседа отъ Учителя, държана на 3 мартъ, 1929 г.. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Промѣнява времената. „И Той промѣнява времената и поритѣ; сваля царе и поставя царе; дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“. Данаилъ 2:21. „И Той промѣнява времената и поритѣ“. Това сѫ думи на пророка — следователно, Божии думи. Божиитѣ думи никога не губятъ своята ценность; тѣ сѫ отъ дълговѣковнитѣ — значи, тѣ никога не умиратъ. „И той промѣнява времената“. Въ свѣта сѫществува една причина, която промѣня нѣщата. Въ случая, думата „промѣня“ нѣма такъвъ смисълъ, какъвто обикновенитѣ хора ѝ даватъ. Често хората казватъ: Условията на живота ще се промѣнятъ. Тѣ разбиратъ тази промѣна въ добъръ, или въ лошъ смисълъ. Обаче, когато се казва, че Той промѣнява времената и поритѣ, пророкътъ разбира промѣна само въ добъръ смисълъ, т. е. лошитѣ времена трѣбва да се промѣнятъ въ добри; и вѣковетѣ, и епохитѣ трѣбва да се промѣнятъ въ добри. И въ човѣшкото развитие е имало тъмни епохи, тъмни времена. На това основание, човѣшката душа очаква онова бѫдеще, което дава изразъ на цѣлокупния животъ; тя очаква онова бѫдеще, което дава изразъ на човѣшкия духъ, на човѣшкия умъ, на човѣшкото сърце. Ако замѣстимъ думата „изразъ“ съ думата „излѣзъ“, това означава, като заминешъ нѣкѫде, да ти дадатъ излазъ, да излѣзешъ нѣкѫде на свобода, отдето ще виждашъ нѣщата тъй, както сѫ въ действителность. Този потикъ къмъ свобода сѫществува въ цѣлото органическо и неорганическо царство, т. е. въ цѣлата природа. Въ всички тѣла, независимо това, дали сѫ разумни, или не, сѫществува стремежъ да намѣрятъ нѣщо, което мѫчно се намира, или по-право, което нийде не се намира. Този стремежъ може да се уподоби на водата. Когато излѣзе отъ своя източникъ, водата тръгва по известенъ наклонъ. Ученитѣ могатъ да обяснятъ движението на водата, но сѫществениятъ въпросъ не седи въ причината на това движение, а въ въпроса: разумно ли е това движение, или не; има ли смисълъ това движение, или не? Когато нѣщата се отричатъ и приематъ, това показва, че въ тѣхъ има разумность. Само разумнитѣ нѣща се отричатъ и приематъ. Тъй щото, когато нѣкой казва, че въ природата не сѫществува никаква разумность, това подразбира, че нѣщата нито се отричатъ, нито се приематъ. Това значи още да престанемъ да говоримъ, да престанемъ да мислимъ, да престанемъ да се интересуваме за миналото, за настоящето и за бѫдещето и т. н. При това, забелязано е, че тѣзи хора, именно, които отричатъ разумностьта въ природата, които казватъ, че свѣтътъ е създаденъ случайно, тѣ искатъ да си обяснятъ този случаенъ свѣтъ. Какво виждаме днесъ? Явяватъ се редъ учени, които се занимаватъ съ въпроса за създаването на земята; тѣ казватъ, че материята е въ постоянно движение, че слънцето, земята и всички планети също така съ въ движение. Не само това, но тия учени разглеждатъ въпроса за посокитѣ, въ които слънцето, напримѣръ, се движи. Тѣ казватъ, че слънцето се движи въ две посоки; около себе си и около другъ нѣкакъвъ центъръ. Тѣ говорятъ и за пръстенитѣ около слънцето, отъ които се образували и останалитѣ планети и т. н. Както знаете, много научни теории сѫществуватъ за създаването на земята, на слънцето, но въпрѣки това, нито единъ отъ съвременнитѣ учени не е присѫтствувалъ при създаването на вселената. Ученитѣ съ намѣрили всичко на готово, създадено вече, а на тѣхъ е останало само да правятъ свои предположения, свои допущения и следъ редица такива предположения, по-близо или по-далечъ отъ истината, да казватъ, че това сѫ научни теории. Питамъ: какъ ще си обясните причината, задето нѣкой младъ, здравъ момъкъ е мързеливъ, грубъ, невнимателенъ къмъ родителитѣ си, къмъ ближнитѣ си? Какъ ще си обясните после промѣната, която единъ день става съ него? Срѣщате същия този момъкъ спретнатъ, работливъ, ходи на нивата, помага на родителитѣ си, учи, занимава се, обича родителитѣ си, ближнитѣ си? И въ първия, и въ втория случай можете да правите свои заключения, свои предположения; това съ философски догадки само, но не и самата истина. Има една причина за това, но не я знаете. Можете да кажете, че тази причина се крие въ нѣкаква придобивка, или че нѣкоя мома е запалила чергата на този момъкъ. Това съ предположения само. Азъ не зная, какъ мома може да пали чергата на момъка. Ако насочите слънчевитѣ лъчи точно срещу фокуса на една леща, на това мѣсто ще се образува толкова топлина, че всѣко тѣло, поставено на този фокусъ, може силно да се нагорещи или да се запали. На земята ли се е образувалъ този фокусъ? Не, той се е образувалъ на слънцето нѣкѫде, но въ дадения случай се проявява на земята, понеже има за това благоприятни условия. Ученитѣ казватъ, че лещата пречупвала свѣтлината. Ние казваме пъкъ, че свѣтлината никога не се пречупва. Това, което може да се пречупва, не е свѣтлина. За да обяснятъ нѣкои явления въ природата, ученитѣ казватъ, че свѣтлината се пречупва, но това сѫ тѣхни схващания. Въ човѣшкия умъ става нѣкакво пречупване, но за пречупване на свѣтлината, напримѣръ, може да се даде съвсемъ друго обяснение отъ това на ученитѣ. Всички явления въ природата иматъ свое разумно обяснение. Какъ се е събралъ този фокусъ въ лещата, какъ се събиратъ слънчевитѣ лѫчи въ него, това сега не е важно за васъ. За васъ сѫ важни лещитѣ, които природата ви е дала, и съ които отъ хиляди години насамъ вие събирате и пръскате свѣтлината. Тѣзи лещи сѫ вашитѣ очи, които ученитѣ днесъ сѫ представили външно, въ разни видове стъкла, и чрезъ тѣхъ искатъ да обяснятъ, какъ става това събиране и пръскане на свѣтлината, а сѫщо така, какъ става пречупването на свѣтлиннитѣ лѫчи въ фокуситѣ. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ положителна наука, която да обясни правилно явленията въ разумната природа; тя ще избави хората отъ вѫтрешнитѣ имъ заблуждения. Заблуждения има и въ умствения, и въ сърдечния животъ на хората; заблуждения има и въ постѫпкитѣ имъ. Вземете, напримѣръ, въпроса, който се третира отъ ученитѣ, коя философия е най-права. Ако четете философията на Иоханъ Ремке, ще видите, че той отрича всички философии отъ 25 вѣка насамъ; той казва, че тѣ нѣматъ никаква философия, и че философията имъ не е нищо друго, освенъ философски жаргонъ. Той се стреми да даде нова насока на философията, да я направи основна, независима наука. Той казва: Философията, като основна наука, която не признава никакви скрижали, не благоговѣе предъ никакви авторитети. На това основание и азъ казвамъ: ако религиозниятъ служи на Бога отъ страхъ, той не е философъ, въ него нѣма никаква философия, никаква религия. Какъвъ Богъ е този, на когото ти ще служишъ отъ страхъ? Единъ пѫтникъ минавалъ презъ гѫста гора и срещналъ на пѫтя си една голѣма мечка. Той се уплашилъ отъ мечката и хукналъ да бѣга. Въ страха, той изгубилъ шапката си и не могълъ да я намѣри. Като вървѣлъ по-нататъкъ, между шубръцитѣ нѣкѫде видѣлъ заекъ. Щомъ доближилъ до него, заекътъ хукналъ да бѣга, изплашилъ се отъ човѣка. Тогава пѫтникътъ се замислилъ и казалъ: значи, и отъ мене има по-страхливи сѫщества. Питамъ: мечката, която уплаши човѣка, голѣмия юнакъ, по-разумна ли е отъ него? Не е по-разумна. Заекътъ, който се уплаши отъ човѣка, по-разуменъ ли е отъ него? И той не е по разуменъ. И въ двата случая човѣкътъ е по-разуменъ. Защо се плаши тогава? Вие трѣбва да си отговорите на въпроса, какъ и кога е произлѣзълъ страха. Първоначално страхътъ не е сѫществувалъ въ Битието. Страхътъ не е нѣщо кардинално, което да е сѫществувало въ човѣка още при създаването му. Той отпосле се е явилъ, вследствие на отклонението, което станало съ самия човѣкъ. И действително, когато клони да изгуби равновесието си, да падне, човѣкъ всѣкога се страхува. Това показва, че страхътъ носи своето начало отъ далечното минало нѣкѫде, когато човѣкъ се е отклонилъ отъ правия пѫть. Значи, страхътъ води началото си отъ грѣхопадането на първитѣ човѣци. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ здрава, положителна основа въ живота си. Затова, всѣки трѣбва да знае, каква е неговата основа, какво е неговото вѣрую, каква е философията на неговия животъ. Какъ живѣятъ съвременнитѣ хора? Тѣ живѣятъ като гѫби: растатъ, ядатъ и пиятъ, обличатъ се, докато единъ день заминатъ за другия свѣтъ. Близкитѣ имъ започватъ да плачатъ, да скърбятъ, че еди-кой си заминалъ за другия свѣтъ. Когато хората се раждатъ, приематъ ги съ радость; когато заминаватъ, изпращатъ ги съ плачъ. Когато детето се роди, майката не знае, отде е дошло; когато замине за другия свѣтъ, майката казва: Богъ да го прости, замина за нѣкѫде. И въ този случай, тя не знае, де отива детето. Значи, хората не знаятъ, нито отде сѫ дошли, нито де ще отидатъ. Има едно общо вѣрую, че човѣкъ излиза отъ Бога и се връща при Него. Това е механическо обяснение на въпроса, което не успокоява човѣка. Хората търсятъ Бога отвънъ, вследствие на което се намиратъ въ голѣмо противоречие. Преди всичко, човѣкъ трѣбва да търси Бога като вѫтрешна сила въ себе си. която му дава мощь, която осмисля живота му. Ако по този начинъ се стреми къмъ Бога, той ще се освободи отъ всички ограничения въ живота. Като наблюдавате небеснитѣ тѣла съ телескопъ, по голѣмината имъ вие познавате, кои отъ тѣхъ сѫ по-отдалечени, и кои сѫ по-близо до васъ. Следователно, всѣко тѣло, къмъ което вие се приближавате, става по-голѣмо; това, отъ което се отдалечавате, става по-малко. Въ сѫщность, тѣлото не става нито по-голѣмо, нито по-малко, но привидно изглежда по-малко, или по-голѣмо. Когато младиятъ се възхищава отъ една идея, а въ старинитѣ си намира, че тази идея е празна работа, това показва, че той е станалъ материалистъ. Въ този случай, стариятъ човѣкъ се е отдалечилъ отъ реалностьта на нѣщата. Идеята, която по-рано го е възхищавала, сега е станала толкова малка за него, че той почти не я вижда и намира, че е празна работа. И наистина, докато сѫ млади, хората сѫ идеалисти, интересуватъ се отъ всичко, приятно имъ е да живѣятъ, на всичко се радватъ. Когато остарѣятъ, преставатъ да се интересуватъ. Такава е философията на Настрадинъ Ходжа, който казва: „Докато жена ми и азъ сме живи, цѣлиятъ свѣтъ ме интересува. Щомъ жена ми умре, половината свѣтъ се свършва за мене; щомъ и азъ умра, цѣлиятъ свѣтъ се свършва. Казвамъ: въ реалностьта сѫществува само единъ Богъ, Който не е познатъ на хората. Въ Бога нѣма желание хората да Го познаватъ. Ако Той би ималъ желание да бѫде познатъ отъ хората, това значи да има нѣкакви слабости. Това би значило, че на Бога липсва нѣщо. Майката иска да роди дете, за да се осмисли живота ѝ. Значи, липсва нѣщо на майката, затова тя иска дете. Питамъ: ще дойде ли день, когато майката нѣма да иска деца? Засега това е неразрешенъ въпросъ, който за дълго време още ще остане въ това положение. Затова, ние казваме: Въ свѣта сѫществува само единъ Богъ, и всички богове сѫ излѣзли отъ Него. Въ свѣта сѫществува само една майка, и всички майки сѫ излѣзли отъ нея. Въ свѣта сѫществува единъ Учитель, и всички учители сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта сѫществува само единъ ученикъ, и всички ученици сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта има само единъ приятель, и всички приятели сѫ излѣзли отъ него. Въ свѣта има само една душа, и всички души сѫ излѣзли отъ нея. Въ свѣта има само единъ духъ, и всички духове сѫ излѣзли отъ него. Следователно, ако искате да разберете реалностьта, вие трѣбва да се стремите къмъ първичната реалность. Ако искате да разберете, имате ли душа и духъ, вие трѣбва да се свържете съ първата душа, съ първия духъ, отъ когото сте излѣзли. При това положение, никой нѣма право да пита, какъ може да намѣри реалностьта на нѣщата. Който искрено търси тази реалность, той никога не пита, какъ и де може да я намѣри. Трѣбва ли човѣкъ да пита хората, какъ да яде? Той знае това изкуство отъ хиляди години насамъ, и затова, като се намѣри предъ ядене, сяда и започва да се храни. И малкото пиленце, едва що излупено, знае вече, какъ да кълве. И малкото дете, едва що родено, знае, какъ да бозае. Обаче, поради своето отклонение отъ правия пѫть, хората сѫ изопачили Божествения редъ и порядъкъ на нѣщата, вследствие на което сѫ си създали нещастия и страдания. Животътъ на съвременнитѣ хора е пъленъ съ отрицателни нѣща: злоба, зависть, умраза, болести и т. н. Следъ всичко това идатъ ученитѣ и философитѣ, които искатъ да обяснятъ на хората причинитѣ за социалното зло въ свѣта. Казвамъ: човѣкъ самъ за себе си е причина за социалното зло въ свѣта. Ако хората мислятъ, че обществото, като цѣло, въ единъ день може да се изправи, а съ това да се изправи и цѣлия свѣтъ, за такова мнение турцитѣ казватъ: „И да видишъ, и да чуешъ, не вѣрвай!“ Това значи да отречемъ разумностьта, да отречемъ цѣлокупното въ живота и да приемемъ, че Богъ за единъ день само ще оправи свѣта. И това е възможно, но то е лесниятъ пѫть. Това подразбира вече, че хората сѫ станали по-добри. Днесъ лесно могатъ да се премахнатъ противоречията отъ живота. Какъ? Чрезъ малки усилия. Значи, ако противоречията и до днесъ не сѫ премахнати, това показва, че хората не правятъ усилия. И наистина, нѣкой заболява отъ хрема — проста, обикновена болесть, която е добро срѣдство за пречистване. Но като не правятъ малки усилия да се освободятъ отъ нея, хората сами си създаватъ усложнения. И ще видите, че отъ тази проста болесть заминаватъ десетки хора. Сѫщо така и инфлуенцията е болесть, на която не се обръща внимание, но и тя може да се усложни. Хората лѣкуватъ хремата по различни начини: едни си превързватъ носа съ кърпи, натопени въ гореща вода; други правятъ промивки съ топла вода, трети я лѣкуватъ съ различни цѣрове. Въ сѫщность, причината за хремата е слабото дишане. Който заболява отъ хрема, той трѣбва да знае, че въ дишането му има нѣкакво отклонение; дишането не е ритмично, вследствие на което не се приема достатъчно количество въздухъ. Щомъ дишането се подобри, и хремата ще изчезне. Съ хремата природата предупреждава човѣка, че трѣбва да работи. Ако не вземе въ внимание това предупреждение, тя му изпраща треската. При треската нѣма кихане, както при хремата, но тя се придружава съ тръпки, съ огънь и съ студъ. Човѣкъ рита, роптае срещу треската, но тя му казва: Съ ритане работа не става. Ти трѣбва да работишъ! Треската мяза на онѣзи разбойници, които обиратъ паритѣ на човѣка, съ което искатъ да му кажатъ: Ако искаше да не те обиратъ разбойници, трѣбваше да дадешъ тия пари на бедни, на сиромаси хора, а не да ги държишъ за черни дни. Въ това отношение, турцитѣ бѣха голѣми майстори: когато отиваха при нѣкой български чорбаджия де го обератъ, тѣ направо му казваха да даде паритѣ си. Ако той отказваше да ги даде, тѣ започваха да се разговарятъ помежду си: Дайте веригата тукъ! Единъ отъ тѣхъ наклаждаше огънь, другиятъ туряше веригата въ огъня и я държеше тамъ, докато се зачерви. Следъ това взимаха нагорещената верига и се приготвяха да я турятъ на врата на чорбаджията. Като виждаше това освѣтление, той веднага казваше: Чакайте, ще ви дамъ паритѣ. Ще не ще, чорбаджията изваждаше паритѣ си и ги даваше на турцитѣ. Като си отидатъ, чорбаджията си казваше: Слава Богу, че съ малко се освободихъ отъ тия турци! Иначе, животътъ ми щѣше да отиде. Сѫщото прави и треската. Като дойде при нѣкой човѣкъ, тя му казва: Скоро давай, каквото имашъ! Питамъ: защо ви е такова богатство, което носи редъ нещастия следъ себе си? Когато хората се питатъ, трѣбва ли човѣкъ да бѫде богатъ, или не, казвамъ: ако вашето богатство внася раздори въ цѣлия домъ, по-добре да си отиде; ако вашето богатство разваля отношенията между мѫже и жени, между синове и дъщери, между господари и слуги, по-добре да си отиде. Обаче, ако вашето богатство е въ състояние да подобри отношенията между любовьта и добродетельта, по-добре да остане. Тъй щото, който иска да бѫде богатъ, той трѣбва да се запита, дали богатството, къмъ което се стреми, ще послужи за подобрение на живота му. Следователно, човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ ония външни облаги, които сѫ въ сила да произведатъ въ него великъ, вѫтрешенъ мораленъ превратъ. Подъ думата „моралъ“ азъ разбирамъ най-низкото положение, до което човѣкъ е стигналъ. Само физическиятъ човѣкъ може да има моралъ. Следъ морала иде животътъ. Да живѣешъ е нѣщо по-високо, отколкото да имашъ моралъ. И животътъ има свой външенъ изразъ. Този изразъ е човѣшката мисъль. Значи, отлѣво животътъ си служи съ морала, а отдѣсно — съ човѣшката мисъль. При тази алтернатива, сѫщината на живота се изразява въ опериране отъ една страна съ морала, а отъ друга — съ човѣшката мисъль. Който не разбира отношенията на морала къмъ живота, той иска да докаже, че моралътъ е единственото важно нѣщо въ живота, и затова човѣкъ трѣбва да бѫде мораленъ. Не, моралътъ е само лѣвата страна на човѣка. Кога човѣкъ става мораленъ? Когато го обератъ. Тогава той започва да пита: Има ли моралъ въ свѣта, или нѣма? Обаче, ако той обере нѣкого, тогава не пита, има ли моралъ въ живота, или нѣма. Когато разумниятъ човѣкъ прилага морала, той го прилага еднакво къмъ всички. Следователно, когато съвременнитѣ хора страдатъ, тѣ трѣбва да си обяснятъ причинитѣ на тѣзи страдания, за да ги премахнатъ. Обаче, и до днесъ още хората говорятъ за любовьта на Христа къмъ човѣчеството, за това, че Той се пожертвувалъ за тѣхъ, че пакъ ще дойде на земята да ги повдигне и чакатъ това време. Това сѫ залъгалки на мързеливитѣ хора. Мързеливиятъ синъ седи въ кѫщи безъ работа, губи времето си, а баща му го успокоява, че макаръ днесъ да сѫ сиромаси, но утре дѣдо му ще умре и ще остави голѣмо наследство. Синътъ слуша баща си, чака дѣдото да умре, но дѣдото не умира. Дѣдото е отъ дълговѣковнитѣ, той ще живѣе 120 години, ще зарови и сина си, и внука си. Казвамъ на този синъ: не чакай дѣдо ти да умре, но започни да работишъ, самъ да печелишъ пари. И ако дѣдо ти остави нѣщо следъ смъртьта си, благодари; ако нищо не ти остави, пакъ бѫди благодаренъ. Питамъ: какво наследство сѫ ни оставили въ науката нашитѣ дѣди и прадѣди? Истинската наука ни довежда до такова положение на съзнанието, при което трѣбва да се откажемъ отъ наследството на нашитѣ дѣди и прадѣди. Тѣ ни оставиха повече дългове, отколкото приходи. Ако дѣдо ви е оставилъ 10,000 лева наследство, а 100,000 лева дългъ, кажете му той да си плати дълговетѣ, а наследството да остави на когото иска. Питамъ нѣкого: вѣрвашъ ли въ науката? — Вѣрвамъ. — Защо? — За знанията, които е дала на човѣчеството. — Какво благо е донесла науката за човѣчеството? Какво благо е донесла религията за човѣчеството? Не казвамъ, че науката и религията не сѫ донесли нищо за човѣчеството, но обръщамъ внимание на хората върху въпроса, какво въ сѫщность трѣбва да донесе науката, и какво — религията. Въ най-тѣсенъ смисълъ, науката трѣбва да донесе свѣтлина за човѣшкия умъ, а религията — топлина за човѣшкото сърце. Нѣкои искатъ да намѣрятъ нѣкакъвъ контрастъ между науката и религията. Религията подразбира онова първично състояние на съзнанието, съ което човѣкъ се проявява на земята. Религията има мѣсто само на земята. На небето никаква религия не сѫществува. Може ли човѣкъ безъ религия? — Докато е на земята, той не може да живѣе безъ религия, както не може да влѣзе въ водата безъ корабъ, или безъ лодка. Смѣшно ще бѫде, обаче, като излѣзе на брѣга, да влачи следъ себе си кораба или лодката. Това означаватъ думитѣ, които хората често употрѣбяватъ: безъ наука не може, безъ религия не може, безъ кѫща не може и т. н. Докато е на земята, човѣкъ се нуждае отъ кѫща, но щомъ се качи въ въздуха, никаква кѫща не му трѣбва. Следователно, кѫщитѣ сѫ потрѣбни, но само за твърдата почва. Корабитѣ сѫ потрѣбни, но само за водата. Аеропланитѣ сѫ потрѣбни, но само за въздуха. Писанието казва: „Има домове нерѫкотворени“. Значи, сѫщината на човѣшкия животъ не се заключава въ онова, което човѣшката рѫка може да направи. „Той промѣнява времената и поритѣ“. Пророкъ Данаилъ се спира върху онази Първична Причина, Която измѣня времената и поритѣ. Тя измѣня лошитѣ условия на живота. Първичната Причина, която обича човѣка, го освобождава отъ тия условия. Тази Причина е Любовьта. Когато времената се измѣнятъ, когато условията на живота се подобряватъ, туй показва, че Великиятъ въ свѣта върши това. Какъ може Той да промѣни времето? Представете си, че вие сте беденъ, нѣмате петь пари въ джоба си, не можете да купите дърва или вѫглища, а вънъ е студено, 30—40° подъ нулата, пъкъ нѣма и богати хора, които да се погрижатъ за васъ. Какво трѣбва да направите? Обърнете се къмъ Първата Причина, къмъ Този, Който ви е изпратилъ на земята, и се помолете да ви помогне. Той веднага ще измѣни времето. — Какъ? — Слънцето ще започне да грѣе по-силно, температурата ще се повдигне, и нѣма да забележите, какъ термометърътъ ще се повдигне до нула градуса. Първата Причина не постѫпва като персийскиятъ владетель, да обесва по единъ богатъ за смѣтка на единъ сиромахъ, който умира отъ гладъ и студъ. Богъ е въ сила да помогне на едного, безъ да причини страдание на другиго. Следователно, докато нѣма свѣтлина, човѣкъ не може да намѣри пѫтя, не може да има никакви постижения. Той трѣбва да има любовьта въ себе си като пѫть, мѫдростьта — като постижение, а истината — за реализиране; чрезъ нея той може да придобие исканата свобода. Който се усѣща слабъ, той трѣбва да търси любовьта като пѫть въ живота си, мѫдростьта за постижение на желанията си, а истината, като условие за реализиране на нѣщата. Нѣкои хора учатъ, свършватъ гимназия, университетъ и влизатъ въ живота, дето искатъ да се прочуятъ, всички да говорятъ за тѣхъ, но яви ли се нѣкой по-даровитъ, тѣ се заоблачаватъ. Какво трѣбва да правятъ при това положение? Актьоръ, който иска да задоволи само публиката, той не е истински актьоръ; учитель, който иска да задоволи само своитѣ ученици, не е истински учитель. Задачата на учителя не седи само въ това, да даде знания на ученицитѣ си и да ги застави да го обичатъ, но той трѣбва да събуди въ тѣхъ любовь първо къмъ единния ученикъ. Щомъ обикнатъ този ученикъ, тѣ ще обикнатъ и учителя си. Ученицитѣ трѣбва да обикнатъ първо идеалния ученикъ, защото отношенията на този ученикъ къмъ учителя му сѫ идеални. Докато не намѣрите идеалния ученикъ, вие не можете да намѣрите и идеалния учитель. Сѫщото нѣщо трѣбва да приложите и къмъ Бога. Вие не можете да обичате хората, ако първо не обичате Бога. Любовьта къмъ Бога е първиятъ принципъ въ живота. Върху любовьта се гради цѣлиятъ животъ. Тя е сѫщественото нѣщо въ живота, а другитѣ работи идатъ следъ нея. Мѫдростьта, истината и другитѣ добродетели идатъ следъ любовьта. Защо? Защото първо ние трѣбва да имаме нѣщо дадено, или на съвремененъ езикъ казано, ние трѣбва да имаме една реалность, къмъ която нито можемъ да прибавимъ, нито можемъ да отнемемъ нѣщо. Такава реалность, именно, е любовьта. Човѣкътъ на любовьта е всѣкога ситъ, доволенъ; той е здравъ и богатъ. Подъ „богатство“ не разбирамъ външно богатство, изразено само въ пари и кѫщи. Външното богатство е малъкъ резултатъ на любовьта; то не е пълна проява на любовьта. Любовьта е магическата сила въ свѣта. Когато Богъ каза: „Да бѫде виделина!“ — стана виделина. Той направи това съ своята любовь. Любовьта създаде свѣта, любовьта създаде цѣлата вселена. Когато погледнемъ къмъ слънцето, къмъ звездитѣ, ние имаме предъ видъ Божията Любовь. Ето защо, първиятъ и най-силенъ потикъ на човѣшката душа е да възприеме любовьта въ всичката ѝ пълнота, за да се освободи отъ ограниченията на живота. Казвате: Ние вѣрваме въ Бога. — Оставете вашето вѣрване настрана. Ако съ вашата вѣра вие не можете да добиете безсмъртие, тази вѣра е детинска. Ако вашата вѣра не може да ви отвори вратата за невидимия свѣтъ, и ако не може да ви свърже съ всички разумни и напреднали сѫщества, тя е детинска вѣра. Ще се запитате, дали има сѫщества по-напреднали и по-разумни отъ хората. Въ свѣта сѫществуватъ много по-напреднали сѫщества отъ хората, които наричатъ гении, светии, ангели, арахангели и т. н. Ангелитѣ слизатъ на земята да видятъ, какъ живѣятъ хората и се усмихватъ на тѣхното богослужение, на тѣхното безвѣрие. Защо трѣбва хората да се съмняватъ въ Бога, щомъ иматъ животъ въ себе си? Разумниятъ животъ въ човѣка е проява на Бога. Отъ този животъ трѣбва да се започне. Въ царството на персийския владетель, за когото споменахъ по-горе, върлували голѣмъ студъ и сиромашия, вследствие на което всѣка година умирали голѣмо число отъ поданицитѣ му. Той ги съветвалъ да живѣятъ добре, но нито сиромаситѣ, нито богатитѣ изпълнявали неговитѣ съвети. Като гледалъ страданията на сиромаситѣ, дошла му на умъ следната идея: за всѣки сиромахъ, умрѣлъ отъ студъ и гладъ, да се обесва по единъ богатъ. Царьтъ веднага турилъ идеята си въ приложение. И наистина, когато съобщавали, че нѣкой сиромахъ умрѣлъ отъ студъ и гладъ, въ същия день още обесвали единъ богатъ. Като гледали това нѣщо, богатитѣ започнали да се стрѣскатъ и отворили кесиитѣ си. Всѣки богатъ се задължилъ да се грижи за единъ сиромахъ, да не го остави да умре отъ гладъ и студъ. Съ тази мѣрка на царя, числото на умиращитѣ сиромаси отъ гладъ и студъ значително намалѣло. Какво показва това? Че докато страданията не дойдатъ близо до човѣка, той никога не може да влѣзе въ положението на страдащитѣ, на беднитѣ. Само по този начинъ човѣкъ може да стане внимателенъ и отзивчивъ къмъ страданията на ближнитѣ си. Казвате: Защо Богъ е създалъ свѣтътъ така? Защо е внесълъ страданията въ живота? — Това съ въпроси и разсъждения, останали отъ онзи философски жаргонъ, който е сѫществувалъ отъ преди хиляди години насамъ. Споредъ този философски жаргонъ, всички хора казватъ, че животътъ нѣма смисълъ, че правда не сѫществува въ свѣта, че Богъ не гледа еднакво благосклонно къмъ хората, че праведнитѣ били привилегировани, а грѣшнитѣ пъшкали подъ тежестьта на своята карма и т. н. Какво нѣщо е кармата? Едно време карма не е сѫществувала. Хората сами създадоха своята карма, и ако вървятъ въ правия пѫть, кармата имъ, сама по себе си, ще се махне. Битието, въ което живѣемъ, има свои привилегии, но има и свои задължения. Човѣкъ трѣбва да съзнава, че е дошълъ на земята, първо да слугува, а после да благува. За тази цель, той трѣбва да намѣри опорната точка на своя организъмъ, на своето сърце и на своя умъ. Когато нѣкой казва, че за него Богъ е Баща, отъ Когото получава всичко, каквото пожелае, той се намира въ положението на дете, което познава баща си по това, че каквото пожелае, получава. И наистина, каквото пожелае детето — пари, дрехи, обуща, играчки, книги — всичко получава. И съвременнитѣ хора проповѣдватъ за Бога, но на тѣхнитѣ молитви не се чува ни гласъ, ни услишание. Защо молитвата имъ не се чува? Защото не се молятъ на истинския Богъ. Когато отстъпиха отъ Бога, евреитѣ си направиха единъ идолъ и му се кланяха. Тогава пророкъ Илия имъ каза: Хайде да направимъ единъ опитъ, да видимъ, кой е истинскиятъ Богъ и чие вѣрую е право. Какъвъ бѣше опитътъ? Пророкъ Илия направи единъ крѫгъ, тури на него дърва, а върху тѣхъ жертвата и каза на еврейскитѣ пророци, на брой 400, да се помолятъ на своя богъ, да пусне огънь отъ небето, да запали жертвеника. Цѣлъ день се молиха тия пророци, пѣха, скачаха, удряха се съ ножове, но ни гласъ, ни услишание. Пророкъ Илия имъ каза: „Викайте по-силно, може да е заспалъ вашиятъ богъ, или пъкъ може да е занятъ съ нѣщо. Сега пъкъ азъ ще се помоля на моя Богъ, да видимъ, ще се чуе ли молитвата ми. Пророкъ Илия повдигналъ очитѣ си нагоре и започналъ да се моли. Следъ нѣколко минути, слѣзълъ огънь отъ небето и изгорилъ жертвата. По-нататъкъ не се казва, какво е говорилъ пророкътъ съ 400-тѣ израилски пророци, но се предполага, че тѣ сѫ го предизвикали съ нѣщо, и той заповѣдалъ да избиятъ всички до единъ. Въ дадения случай, пророкъ Илия представя персийския владетель, който издалъ заповѣдь въ царството си, за всѣки сиромахъ, който умира отъ гладъ и студъ, да се обеси по единъ богатъ. Обаче, Богъ не съизволява въ убийството. Пророкъ Илия, който минаваше за силенъ, мощенъ, въ ревностьта си къмъ Бога, бѣше дошълъ до убеждението, че тия лъжливи пророци трѣбва да се избиятъ. Той мислѣше, че като ги избие, други нѣма да се явятъ. „Колкото и да се кастри тръна отгоре, той все ще пуща корени“. Значи, злото се крие нѣкѫде дълбоко въ човѣка — въ човѣшкия егоизъмъ. „Той промѣнява времената и поритѣ, сваля царе и поставя царе“. Думата „царь“ взимамъ въ смисълъ на силни възгледи, силни мисли и желания, които поробватъ човѣка. Тѣ сѫ ония силни, наследени чърти въ човѣка. Напримѣръ, синътъ може да наследи отъ пияния си баща слабостьта да пие, но ако има будно съзнание, той може да избегне тази наследственость. Какъ могатъ да се надвиятъ наследственитѣ чърти? Различни начини има, но преди всичко изисква се будно съзнание и воля. Единъ пияница, който опропастилъ живота си, изгубилъ всичкото си богатство отъ пиянство, отишълъ единъ день въ една отъ кръчмитѣ, които обикновено посещавалъ, и видѣлъ тамъ хубави череши. Той се обърналъ къмъ кръчмаря съ молба да му даде една отъ тия череши, но последниятъ отказалъ на молбата му. — Тъй ли? Ти опропасти здравето ми, взе всичкото ми богатство, а сега не ми давашъ една череша! Благодаря ти, азъ разбрахъ вече смисъла на живота. Отъ този часъ кракътъ ми нѣма да стѫпи въ кръчма! Отсега нататъкъ ще живѣя трезвъ и разуменъ животъ. Питамъ: какво показва това? Това показва, че царьтъ на пиянството, на неразумностьта е сваленъ отъ своя тронъ, и вмѣсто него е поставенъ на власть царьтъ на разумностьта, на трезвеностьта. Първиятъ животъ е неправиленъ, а вториятъ — правиленъ. Право ли е, когато хората виждатъ различие въ разнитѣ вѣрвания, а въ сѫщность проповѣдватъ любовь и вѣра въ Бога? Можете ли да кажете, че братята и сестритѣ въ единъ домъ иматъ любовь къмъ родителитѣ си, ако се каратъ помежду си? Когато слугитѣ въ единъ домъ се каратъ, това показва, че тѣ не обичатъ господаритѣ си. Ако жената постоянно говори лошо за мѫжа си и е недоволна отъ него, че не донесълъ въ кѫщи това-онова, тя не го обича. Когато мѫжътъ донася на жената всичко, каквото ѝ е нужно, това още не показва, че той е добъръ мѫжъ. Като се говори за доброта, тя не се изразява непременно материално. Не, правилни отношения и разбирания между хората трѣбва да има! Сродство между душитѣ трѣбва да сѫществува! Разумната, любещата жена не трѣбва да се интересува отъ това, дали мѫжътъ ще донесе хлѣбъ, или не. Тя знае, че това е негова работа. Тежко на онзи мѫжъ, когото жена му трѣбва да учи, какъ да гледа домъ, какъ да се облича, какъ да се отнася къмъ хората и т. н.! Кой учи птицата, какъ да се облича? Ако съвременнитѣ мѫже и жени не знаятъ, какъ да се обличатъ, и женитѣ имъ трѣбва да ги учатъ, тѣ сѫ останали назадъ въ разбиранията си. Когато нѣкой пита, дали е въ правия пѫть, азъ намирамъ, че той е закъснѣлъ. Кой е правиятъ пѫть? Правиятъ пѫть е пѫтьтъ на любовьта. Кое е постижението на правия пѫть? Свѣтлината е постижението на правия пѫть. Кой е резултатътъ на този пѫть? Истината. Мнозина казватъ, че свѣтътъ скоро щѣлъ да се свърши. — Ние не знаемъ нищо опредѣлено по това, макаръ че ученитѣ твърдятъ, какво слънцето щѣло да изгасне, а съ него заедно и животътъ ще се прекрати. Слънцето е свѣщь, която, споредъ нуждитѣ, може да се запалва, може и да се загасва. То е все едно, когато вие гасите и палите свѣщьта си по нѣколко пѫти на день, хората да казватъ, че свѣщьта ви е изгаснала. Не, свѣщьта не е изгаснала, но по нѣкакви економически съображения вие я палите и изгасвате. Преди всичко, ученитѣ трѣбва да отговорятъ на въпроса, за кого грѣе слънцето. Въ хамбаря на единъ богатъ земедѣлецъ се събрали единъ день мравитѣ, молцитѣ и мишкитѣ, да разискватъ върху въпроса, за кого е събрано житото въ хамбаря. Най-виднитѣ философи отъ събранието взимали думата по редъ и изказвали мнението си. Мравешкиятъ философъ казалъ: Господарьтъ на хамбаря е събралъ житото за насъ, защото ние трѣбва да подържаме живота си. Философътъ на молцитѣ казалъ: Житото е складирано за насъ, да се хранимъ, за да свършимъ задачата, която ни е дадена. Най-после философътъ на мишкитѣ казалъ: Господарьтъ е турилъ житото въ хамбаря за насъ, защото сме най-голѣми отъ всички присѫтствуващи. Вѣрни ли сѫ тия твърдения? Тия философски твърдения сѫ дотолкова вѣрни, доколкото сѫ вѣрни и тия на хората, че свѣтътъ е създаденъ за тѣхъ. Така може да мисли човѣкъ само тогава, когато неговиятъ животъ стане едно съ този на Първичната Причина по мисъль, по чувство и по действие; така може да мисли човѣкъ само тогава, когато животътъ му стане едно съ живота на всички разумни, напреднали сѫщества. Докато съзнанието на човѣка е още на низко стѫпало, той не може да мисли, че слънцето за него грѣе, или че свѣтътъ за него е създаденъ. Защо? Защото, докато мисли, че свѣтътъ е създаденъ за него, ще дойде Господарьтъ на този свѣтъ и ще му докаже, за кого е създадено слънцето, за кого е създаденъ свѣтътъ. Така постѫпва и господарьтъ на хамбаря: влиза въ хамбаря и въ нѣколко часа само изгонва молцитѣ, мравитѣ и мишкитѣ вънъ, като имъ доказва невѣрностьта на тѣхнитѣ твърдения. Той имъ казва: Излѣзте вънъ и тамъ разисквайте върху въпроса, за кого е събрано житото въ хамбаря. Сѫщо такъвъ споръ се явилъ единъ день между пчелитѣ и оситѣ, за кого била създадена лозата. Пчелитѣ казвали, че лозата е създадена за тѣхъ, защото тѣ събиратъ медъ и сѫ полезни. Оситѣ пъкъ подържали, че лозата е създадена за тѣхъ, защото иматъ силни челюсти и могатъ да пробиватъ здравата ципа на гроздето, и по такъвъ начинъ могатъ да го използуватъ. Щомъ е така, тѣ казали помежду си: Хайде, да пристѫпимъ къмъ опитъ, да видимъ, кой има право. Оситѣ, които имали здрави челюсти, започнали да пробиватъ ципицата на гроздето, а пчелитѣ, възползувани отъ услугата на оситѣ, започнали на готово да смучатъ сладкия сокъ на гроздето. Отъ това време и до днесъ още все сѫщата история се разиграва: оситѣ пробиватъ люспитѣ на гроздето, а пчелитѣ смучатъ сладкия гроздовъ сокъ. Който иска да знае, де има хубаво, сладко грозде, нека следи, на кои лози кацатъ най-много пчели. При този споръ, оситѣ и пчелитѣ и до днесъ се ползуватъ отъ гроздето. Питамъ: ако пчелитѣ и оситѣ разрешиха спора практически, като пробиха люспата на гроздето и изсмукаха сока му, може ли човѣкъ да бѫде по-неразуменъ отъ тѣхъ, да не разреши правилно въпроса за създаването на свѣта? Пчелитѣ и оситѣ не си отговориха на въпроса, за кого е създадена лозата, но я използуваха. Сѫщо така, и хората не трѣбва да разискватъ върху въпроса, за кого е създаденъ свѣтътъ, но нека използуватъ благата, които сѫ вложени въ този свѣтъ, за своето растене и развиване. „Той промѣнява времената и поритѣ“ — първото положение на стиха. „Сваля царе и поставя царе“ — второто положение на стиха. „Дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“ — третото положение на стиха. Мѫдростьта е сила, която всѣки може да придобие, не изведнъжъ, но постепенно, съ течение на времето. Който иска да измѣни своя животъ, да го осмисли, той непременно трѣбва да бѫде мѫдъръ. Тъй щото, който иска да вложи въ живота си съдържание и смисълъ, той трѣбва да има знания, а знанията се даватъ само на разумнитѣ. Мнозина отхвърлятъ това твърдение и казватъ, че мѫдростьта и знанието не е за тѣхъ. Не, всѣки трѣбва да се стреми да придобие знание и мѫдрость. Тѣ сѫ качества присѫщи на човѣка. Всѣки човѣкъ може да бѫде разуменъ, всѣки човѣкъ може да има знания. Мѫчнотиитѣ въ живота се разрешаватъ, именно, чрезъ знание и мѫдрость. И ученитѣ хора разрешаватъ труднитѣ задачи въ науката пакъ чрезъ знание и мѫдрость. Много научни въпроси въ физиката, въ химията, въ обществения животъ се разрешаватъ чрезъ знание и мѫдрость, и така разрешени, тѣ улесняватъ живота на хората, намаляватъ тѣхния непосиленъ трудъ. Съвременнитѣ хора се трудятъ не по силитѣ си, терзаятъ се морално, физически, докато единъ день изнемогнатъ и обезсмислятъ живота си. Какво трѣбва да направятъ, за да се освободятъ отъ тѣзи терзания? Тѣ трѣбва да възприематъ положителната наука и философия, да създадатъ въ себе си прави убеждения, на които никога да не измѣнятъ. И тогава, като прости или учени, като богати или бедни, да си създадатъ такова вѣрую, което предъ нищо да не отстѫпва. Който има такова вѣрую, той ще разчита на него въ всички трудни моменти на своя животъ. Вашето вѣрую трѣбва да има силата на онзи пѫтникъ, когото разбойници хванали въ гората и завързали, но скоро били принудени сами да го развържатъ. Съ вързани рѫце макаръ, той се приближилъ при главатаря на разбойницитѣ и казалъ: Богъ, на Когото служа, ви заповѣдва да ме развържете. Азъ отивамъ по Негова работа и трѣбва непременно да я свърша. Азъ мога самъ да се развържа, но искамъ, както вие ме завързахте, така и да ме развържете. Главатарьтъ отказалъ да го освободи, но следъ нѣколко минути той падналъ на земята и уплашенъ, започналъ да вика на другаритѣ си: Развържете този човѣкъ! Съ него шега не бива. Имали ли сте тази опитность, следъ като ви турятъ въ затворъ, да кажете на надзирателя да ви пусне, защото, ако не ви пусне, ще го простратъ на земята и ще се принуди да ви освободи? Силна е Божията дума! Богъ казва на надзирателя на затвора да ви освободи, и ако не ви освободи, ще опита резултата отъ неизпълнение волята Божия. Такава опитность ималъ апостолъ Петъръ, когато билъ въ затворъ. Ангелъ Господенъ влѣзълъ въ затвора, бутналъ оковитѣ му и го освободилъ. Подобна опитность сѫ имали и тримата момци Сидрахъ, Месахъ и Авденаго, които, хвърлени въ огнената пещь, по чуденъ начинъ били запазени отъ изгаряне. Ще кажете, че това е ставало въ онѣзи времена, когато хората сѫ били праведни, но въ днешнитѣ времена това не може да стане. Чудно нѣщо! Ако следъ две и повече хиляди години отъ онѣзи времена, когато се пѣе и проповѣдва толкова много за Бога, не може да стане подобно нѣщо, защо ви е тогава съвременната култура, защо ви е тази вѣра въ Бога? Времената, въ които днесъ живѣете, трѣбва да бѫдатъ по-богати съ опитности. Вие трѣбва да бѫдете силни, лесно да се справяте съ мѫчнотиитѣ си. Дойдатъ ли при васъ гнѣвътъ, страхътъ, съмнението, безвѣрието, сиромашията, гладътъ, вие трѣбва да имъ кажете: Богъ, на Когото служа, каза да ме освободите! Щомъ кажете така, трѣбва да бѫдете свободни. Ще запитате, дали наистина тия нѣща могатъ да станатъ. Могатъ да станатъ, разбира се, но затова не се изискватъ празни думи, а вѣра, непоколебима, положителна и устойчива. Имате ли тази вѣра, вие ще бѫдете щастливи. Въ миналата беседа говорихъ за царя Абу-Бенъ-Фура за красивата му дъщеря Енъ-Суфи и за нейния възлюбенъ Елми-Баръ. Царската дъщеря била щастлива, затова възлюбениятъ ѝ, Елми-Баръ, не се осмѣлявалъ да отиде при нея. Тя имала много поклонници, и Елми-Баръ чакалъ всички да се изредятъ, да изкажатъ своето почитание и уважение къмъ нея. Единъ день тя заболѣла и умрѣла. Баща ѝ, заедно съ всички нейни поклонници, плакалъ, страдалъ, но най-после я погребали и се върнали по домоветѣ си. Тогава нейниятъ възлюбенъ, Елми-Баръ, отишълъ на гроба ѝ, извикалъ нѣколко пѫти: Енъ-Суфи, жива ли си? — Жива съмъ. Ако ме разровишъ отъ гроба, ще излѣза вънъ. Той взелъ лопатата и започналъ бързо да копае. Скоро разкопалъ гроба, и царската дъщеря, здрава и весела, излѣзла вънъ, на свѣтлина и свобода. Казвате: какъвъ смисълъ се крие въ този разказъ? Ако вашиятъ идеалъ е мъртавъ и заровенъ дълбоко въ земята, много отъ поклонницитѣ му ще плачатъ за него, но нѣма да го съживятъ. И бащата на вашия идеалъ ще плаче за него, но и той нѣма да го съживи. Защо? Защото тѣ всички плачатъ за неговата външна форма, за неговото тѣло. Обаче, когато дойде възлюбениятъ на вашия идеалъ, който обича неговата душа, неговото съдържание, той ще отиде при гроба му и ще извикат Енъ Суфи, жива ли си? — Жива съмъ, вземи лопатата и ме освободи. Той ще вземе лопатата, ще разрови гроба на своя идеалъ, ще го хване за рѫка и ще го изведе навънъ. Следъ това отишли да съобщатъ на царя, че нѣкой задигналъ тѣлото на дъщеря му. — Кой я задигна? — Задигна я нейниятъ възлюбенъ, който я взе да живѣе заедно съ него, но не въ бащиния ѝ домъ, а горе на планината. Тукъ тя се прости съ стария животъ и започна новия — животътъ на свѣтлината, на знанието и на мѫдростьта. Всички хора ще умратъ, ще влѣзатъ въ гроба, но следъ това вече ще покажатъ силата на своята вѣра, силата на Христовото учение. Силата на Христа се заключава, именно, въ това, че три деня следъ като умрѣ, Той възкръсна. Какъ възкръсна Христосъ? Въ Писанието е казано, че ангели слѣзли отъ небето, вдигнали плочата отъ гроба, и Христосъ възкръсналъ. Обаче, споредъ едно предание се казва, че Петъръ и Иоанъ отишли на гроба на Христа и извикали: Учителю, тукъ ли си? Живъ ли си, Учителю? Христосъ отговорилъ: Ако вдигнете плочата отъ гроба ми, азъ ща излѣза вънъ. Тѣ се помѫчили да вдигнатъ плочата, но не могли, затова дошълъ ангелъ Господенъ отъ небето, вдигналъ плочата, и Христосъ възкръсналъ. Следователно, по сѫщия начинъ Христосъ трѣбва да възкръсне въ васъ, въ видъ на нѣкаква нова идея. И вие трѣбва да бѫдете поне като апостолъ Петра, да отидете при гроба на Христа и да кажете: Учителю, тукъ ли си? Живъ ли си още? Достатъчно е да чуете гласа на Христа, макаръ и да не сте въ сила още да вдигнете камъка отъ гроба Му. Много пѫти ще чувате гласа на Бога да ви говори отвѫтре, но не ще можете да вдигнете камъка отъ вашия гробъ. И тъй, вие трѣбва да дойдете до това положение, именно, да вдигнете камъка отъ вашия гробъ и да възкръснете. Следъ всичко това, кой може да убеди възлюбения на царската дъщеря, че сѫществува смърть? Той ще каже: Азъ зная, че смърть не сѫществува, имамъ опитность за това. Оттукъ всѣки ще разбере, че великата задача на неговия животъ е да придобие безсмъртието, да придобие вѣчния животъ. Сега и вие, като Петра, питате Христа, какво трѣбва да правите, т. е. какво ще стане съ васъ, ако Христосъ не възкръсне? Наистина, ако Христосъ не бѣше възкръсналъ, работата на ученицитѣ Му бѣше свършена. Сѫщото се отнася и до васъ. Ако Христосъ не възкръсне, и вашата работа ще бѫде свършена. Когато Петъръ чу думитѣ на Христа: Тукъ съмъ! — той отиде при другитѣ апостоли, съобщи имъ това, което чу и видѣ, и трѣбваше всички заедно да се молятъ. Следъ това дойде ангелъ Господенъ, който отвали плочата отъ гроба, и Христосъ възкръсна. Тогава Той се явяваше на ученицитѣ си и изчезваше, и тѣ повѣрваха въ възкресението, въ безсмъртието на душитѣ. Силата на човѣка седи въ безсмъртието. При това положение, човѣкъ и да умре, пакъ ще възкръсне. Сега, като хора на новото, които работите за своето изправяне, както и за това на свѣта, трѣбва да знаете, че изправянето на свѣта се заключава въ вашата вѫтрешна сила. Иначе, върви ли по пѫтя на старото, човѣкъ все още ще мисли, че времето за възкресението не е дошло. Не, тритѣ деня, откакъ сте въ гроба, сѫ изтекли вече, и вие трѣбва да похлопате на гроба и да запитате: Господи, тукъ ли си? Живъ ли си? Щомъ чуете гласа Му, че иска да вдигнете камъка отъ гроба, вие трѣбва да сте готови да сторите това. Докато камъкътъ седи на гроба ви, вие се намирате при тежки, при трудни условия на живота, при непостигнати идеали. Мислите ли, че като ожените дъщеря си, ще постигнете своитѣ идеали? Не, ще я поставите на сѫщитѣ страдания, презъ каквито и вие сте минали. Мислите ли, че като свършите училище, или като забогатѣете, ще постигнете своитѣ идеали? Не, пакъ страдания ви очакватъ. Който жени дъщеря си, той трѣбва да ѝ даде въ наследство любовьта си. Който свършва училище, той трѣбва да получи дипломъ на любовьта, който да му отвори пѫтя на живота. Нѣкой иска да пише нѣщо по известни въпроси. Преди да пише, каквото и да е, той трѣбва да се запита, има ли дипломъ за любовьта? Той ще каже че не иска да свършва по любовьта. Нека свърши по любовьта и тогава да пише. Само така той ще разбере смисъла на живота. Какво правятъ хората днесъ? Като видятъ, че нѣкой човѣкъ проповѣдва нѣщо, първо ще го питатъ, къмъ коя черкова принадлежи. Това сѫ залъгалки за обикновенитѣ, а не за ученитѣ хора. Вземете примѣръ отъ Данаила. Външно той не принадлежеше къмъ никоя черкова, но когато трѣбваше да изтълкува съня на царя, обърна се къмъ Бога, и получи тълкувание на съня. Царскитѣ мѫдреци, обаче, не можаха да изтълкуватъ този сънь. Значи, Данаилъ можа да отвали камъка отъ гроба, заради което получи почести и хвала. Данаилъ не се подаде на тия почести и похвали, защото той искаше да покаже на свѣта, че сѫществува единъ Богъ, Който дава на всички хора любовь, мѫдрость, знание, сила, животъ и свобода. Този Господъ трѣбва да се проповѣдва на хората, за да бѫдатъ готови да изпълнятъ Неговата воля. Когато този Богъ живѣе въ душитѣ на всички хора, тѣ ще бѫдатъ помежду си истински братя и сестри, готови на всѣкакви жертви едни за други. Днесъ нѣкой срещне своя ближенъ и не го поздравява, а той се оплаква, че не го поздравилъ. Много малко иска този човѣкъ. Той трѣбва да иска нѣщо сѫществено. — Ама той не ме обича. — Не, ти трѣбва да искашъ нѣщо повече отъ любовьта. Онзи, въ когото Богъ живѣе, трѣбва да е готовъ да изпълни волята Божия и да живѣе и за другитѣ тъй, както и за себе си. Като отиде на гроба на своя ближенъ, той трѣбва да вдигне камъка оттамъ и да му каже: Стани и повече не грѣши! На учения, който изгубилъ знанието си, той трѣбва да каже: Стани и повече не грѣши! На момата, която изгубила красотата си, той сѫщо трѣбва да каже: Не се смущавай! Ще придобиешъ отново красотата си, но повече не грѣши! Съвременнитѣ хора падатъ, ставатъ, грѣшатъ и очакватъ, като отидатъ въ другия свѣтъ, тогава да се изправятъ. Не, станете отъ гробоветѣ си, влѣзте въ новия животъ и повече не грѣшете! Нѣщо реално се изисква отъ хората. Тѣ се намиратъ вече въ предградието на онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е съзнанието на хората. Днесъ хората седятъ единъ до другъ и не се интересуватъ да проникнатъ въ душитѣ си, да видятъ красивото въ себе си. Срѣщате малко момиченце, не обръщате внимание на него. Защо? Грозно било. Не, погледнете го внимателно, да видите, колко красива е душата му. — Какъ познахте? — Вижда се тази красота, но любовь трѣбва да има въ сърцето ви, за да я видите. Казвамъ: въ очитѣ на християнството, или въ очитѣ на новото учение, вие сѫщо така трѣбва да видите красивото, Божественото, да Го обикнете и да тръгнете въ пѫтя безъ страхъ, безъ съмнение. — Какъ да се простимъ съ старото? — Като станете като децата. Старото е дало вече, каквото ви трѣбва, новото търсете сега. Бащата казва на сина си: Синко, досега те носихъ на гърба си, но повече не мога. Иди сега въ свѣта, работи за себе си и за ближния си, и нека Богъ бѫде съ тебе! Днесъ и за млади, и за стари има работа. Всички трѣбва да придобиятъ истинския животъ, въ който нѣма никаква лъжа. Младитѣ се лъжатъ, че като се оженятъ, щастливи ще бѫдатъ. Старитѣ се лъжатъ, че като израснатъ децата имъ, ще ги гледатъ и щастливи ще бѫдатъ. Ученитѣ се лъжатъ, че знанието ще ги направи щастливи. Богатитѣ се лъжатъ, че богатството ще ги направи щастливи. Не се лъжете отъ тѣзи работи. Ние сме за онова знание, което никой не може да отнеме; ние сме за онова здраве, което нищо не е въ сила да разклати. Ние сме за живота, за любовьта, които никой не може да отнеме. Това е реалното, върху което животътъ трѣбва да се постави. Всичко това човѣкъ самъ може да постигне. Въ това, именно, седи разрешението на великата задача въ живота. Човѣшкото съзнание работи вече въ тази посока. Когато любите, вие ще имате сила да възкръснете. Вие любите първо вашата душа. Затова вашиятъ ангелъ ще слѣзе отгоре, ще отвали камъка отъ гроба ви, и вашата душа, Христосъ, ще възкръсне, ще ви се изяви. И на Петра се яви Христосъ. „Той промѣнява времената; сваля царе и поставя царе; дава мѫдрость на мѫдритѣ и знание на разумнитѣ“. Това значи: Богъ промѣня лошитѣ условия на живота; премахва голѣмитѣ препятствия отъ пѫтя ви; въ Него се крие голѣмата наука; въ Него се заключава Великото, Божественото, което всички търсятъ. И религия, и наука, всичко е отъ Бога, но не по външна форма, а по съдържание и смисълъ. Религия безъ любовь не е религия. Следователно, религия въ любовьта е проява на Бога. Оттукъ вадимъ следния изводъ: религията, родена отъ Бога, представя любовьта. Науката, родена отъ Бога, представя мѫдростьта. Религията и науката, т. е. любовьта и мѫдростьта трѣбва да се примирятъ въ васъ, да работите и съ дветѣ едновременно, за да се освободите отъ вѫтрешното робство, въ което сега се намирате. Тази е великата задача на човѣка. „Той промѣнява времената“. * 4. Беседа отъ Учителя, държана на 24 февруари, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание На този камъкъ. „И който падне на този камъкъ, ще се строши; а на когото падне, ще го смаже Матея 21: 44. „На този камъкъ“. Въ свѣта сѫществуватъ два велики закона за развиването на всички живи сѫщества: единиятъ законъ разрушава и разхвърля, а другиятъ — съгражда и нарежда. Между тѣзи два закона сѫществува известно отношение, което само разумниятъ, учениятъ и мѫдрецътъ разбиратъ. Обаче, за непросветения тѣзи два закона оставатъ чужди, неразбрани. Въ втория законъ, който съгражда и нарежда, той вижда Божието благо, а въ първия — своето нещастие. Тъй щото, когато мислитѣ, чувствата и желанията му се разхвърлятъ, че не може двата края да събере на едно мѣсто, той казва: Работитѣ ми не вървятъ добре. Когато всичкитѣ му мисли, желания и чувства сѫ въ редъ и порядъкъ, т. е. когато вториятъ законъ работи, той казва: Работитѣ ми вървятъ добре. Разбира се, щомъ впрегнете въ колата си вашитѣ угоени, добре изхранени коне, работата върви; обаче, щомъ впрегнете вашитѣ изпосталѣли, слаби коне, колата не върви: тукъ спирате, тамъ спирате, докато най-после тръгвате пешъ. И тогава казвате: Работитѣ ми не вървятъ добре. Защо? Защото нѣма кой да тегли колата. Докато конетѣ ви сѫ здрави и теглятъ колата, вие мислите, че причината да вървятъ работитѣ ви добре е въ васъ. Щомъ конетѣ ви сѫ слаби, колата не върви, тогава мислите, че хората сѫ виновни за това. Въ първия случай конетѣ сѫ силни и могатъ да каратъ колата. Въ втория случай конетѣ сѫ слаби, не могатъ да каратъ колата и казватъ: Я по-добре ни освободете, та и вашата, и нашата работа да върви напредъ. Така поне ще знаете, че разчитате само на себе си. Когато нѣкой остане назадъ съ колата си, той се чуди, какво да прави. Ако се обърне къмъ конетѣ съ този въпросъ, тѣ много лесно ще му отговорятъ. Отговорътъ е единъ: Освободи ни и тръгни пешъ! И тъй, всѣки човѣкъ има безброй желания, едни отъ които мязатъ на слабитѣ, изпосталѣли коне, а други — на угоенитѣ коне. Сѫщото може да се каже и за чувствата и мислитѣ въ човѣка. Обаче, хората трѣбва да разчитатъ на двата велики закона — на съграждане и на разрушаване. Тѣ нареждатъ нѣщата, поставятъ ги въ пъленъ редъ и порядъкъ, и по този начинъ указватъ възпитателно въздействие върху хората. И затова, когато разумниятъ човѣкъ поставя безпорядъка въ себе си въ пъленъ порядъкъ, казваме, че той се намира подъ влиянието на закона на съграждането. Когато неразумниятъ човѣкъ вижда около себе си пъленъ безпорядъкъ — колата счупена, конетѣ слаби, пѫтищата развалени, мостоветѣ задигнати отъ водитѣ, той се намира подъ закона на разрушението и казва: Тежъкъ е моятъ животъ! Когато мѫдрецътъ се намѣри подъ влиянието на този законъ, той не се обезсърдчава, той вижда настѫпващия редъ и порядъкъ и започва усилено да работи, да поставя всѣко нѣщо на своето мѣсто, и въ скоро време изпада подъ влиянието на закона на съграждането. Това значи мѫдрецъ — отъ безпорядъка създава редъ и порядъкъ. Следователно, порядъкътъ за мѫдреца е безпорядъкъ за глупеца; и безпорядъкътъ за глупеца е порядъкъ за мѫдреца. Глупецътъ представя закона, който разхвърля нѣщата, а мѫдрецътъ — закона, който нарежда нѣщата. „На този камъкъ“. Като се говори за камъкъ, ние имаме предъ видъ твърдата материя. Но материята, въ която живѣемъ, има четири агрегатни състояния: твърда, течна, въздухообразна и лѫчиста. Днесъ ние живѣемъ и се ползуваме най-много отъ твърдата материя, отъ почвата. Докато кракътъ ни е стѫпилъ на земята, ние сме решителни, осигурени и се намираме въ свѣта на порядъка. Щомъ изгубимъ тази почва подъ себе си, ние вече сме въ свѣта на безпорядъка. Порядъкътъ въ нашия животъ е за рибата безпорядъкъ. Достатъчно е за моментъ само да извадите рибата отъ водата и да я турите на твърдата почва, за да започне тя съ ужасъ да се блъска въ тази почва, да търси своята срѣда — водата. На твърдата почва поставена, тя е въ свѣта на безпорядъка. Докато птицата е въ въздуха, тя е способна да живѣе, да се проявява. За птицата, въздухътъ е свѣтъ на порядъкъ. Обаче, има сѫщества, които коренно се различаватъ отъ рибитѣ, отъ птицитѣ и отъ човѣка. Тѣ живѣятъ въ свѣтлината, въ лѫчистата материя, дето иматъ условия да се проявяватъ. За тѣхъ тази материя е свѣтъ на порядъкъ. Значи, сѫществуватъ четири състояния на материята, които спъватъ едни сѫщества въ развитието имъ, а на други благоприятствуватъ. И тогава казваме: който се спъва въ твърдата почва, той е риба; който стѫпва сигурно на твърдата почва, той е човѣкъ. Който се спъва въ водата, той е птица; който нарежда работитѣ си добре въ водата, той е риба. Който се спъва въ въздуха, той е прашинка; който нарежда работитѣ си въ въздуха, той е птица. И най-после, който се спъва въ свѣтлината, той е сгурия; който нарежда работитѣ си въ свѣтлината, той е сѫщество на свѣтлината. Сега, на васъ оставямъ да преведете всички тия величини и да извадите отъ тѣхъ редъ заключения, редъ максими за живота. Мѫдрецътъ вижда и разбира всички тия нѣща въ тѣхния редъ и порядъкъ, съ тѣхнитѣ свѣтлини и сѣнки, а глупецътъ вижда само сѣнкитѣ имъ. Като влѣзете въ нѣкоя художествена галерия, и наблюдавате картинитѣ, по тѣхъ ще познаете, какъвъ е художникътъ. Ако пъкъ художникътъ наблюдава посетителитѣ, какъ разглеждатъ картинитѣ, ще познае, каква е тѣхната култура, ще познае разбиранията имъ по художеството. Ако нѣкой отъ посетителитѣ се спре само върху сѣнкитѣ, той не е мѫдрецъ. Ако нѣкой се спре върху главнитѣ чърти на картината, той има идея, има разбиране. Сѫщото нѣщо може да се каже и за музиката. Когато нѣкой отиде на концертъ и започне да критикува музиканта, че нѣкѫде не взелъ такта правилно, или че нѣкѫде се образувалъ малъкъ дисонансъ, той е човѣкъ на дреболиитѣ, на сѣнкитѣ въ живота. Музиката не се заключава само въ такта, нито само въ тоноветѣ. Музиката представя съвокупность отъ много нѣща; тя е нѣщо повече отъ такта, отъ тоноветѣ и т. н. Тактътъ е само спомагало на музиката; тоноветѣ сѫ изразъ на музиката, а самата музика е велико, неизразимо нѣщо. Тя създава тонове, тя създава тактъ, тя създава ритъмъ. Съвременнитѣ хора се спиратъ повече върху сѣнкитѣ на живота, и затова, като имъ се случаватъ нещастия, казватъ: Защо трѣбваше да стане така? Защо животътъ е толкова тежъкъ? Защо хората сѫ толкова лоши и т. н.? Казвамъ: хората трѣбва да се спиратъ върху хубавото, красивото въ живота, а не върху сѣнкитѣ. Нѣкой баща има петь деца: четиритѣ сѫ добри, примѣрни по поведение, послушни, а петото е немирно, палаво, непослушно. Бащата, майката, братята, сестритѣ говорятъ все за непослушния; де ходилъ, какви пакости вършилъ, кои деца билъ и т. н. Защо трѣбва всички да се занимаватъ съ него? Като се прибератъ децата въ дома си, нека майката и бащата започнатъ да се разговарятъ съ четиритѣ деца, да ги питатъ, какво сѫ свършили презъ деня, какво иматъ предъ видъ за утрешния день, и да оставятъ непослушника настрана. Нека тѣ се занимаватъ съ добритѣ си деца, и привидно да забравятъ лошото дете. Ако мѫдрецътъ види това непослушно дете, ще разбере, че въ него се крие една особена чърта, която, като не знае, какъ да изяви, изразява я по съвсемъ особенъ, нежелателенъ начинъ. По този начинъ, именно, то иска да обърне внимание на хората. Нима онзи, който изгори ефеския храмъ, бѣше глупавъ човѣкъ? Съ изгарянето на този храмъ, той искаше да каже на хората да съградятъ нѣщо по-хубаво отъ него. Обаче, ефесянитѣ мислѣха, че като тѣхниятъ храмъ нѣма другъ. Хората трѣбва да измѣнятъ своя начинъ на мислене, да дойдатъ въ правата мисъль, въ която нѣма никакво насилие, никакви противоречия. Днешнитѣ хора се нуждаятъ отъ здрава, положителна основа на живота, отъ разумни правила и максими. Такова правило е далъ единъ педагогъ на своитѣ ученици. Той взелъ това правило отъ единъ древенъ разказъ, въ който се говорило за единъ ученикъ, въ когото се явило силно желание, силенъ копнежъ да влѣзе въ нѣкоя окултна школа. За тази цель, той се явилъ при единъ отъ учителитѣ на тази школа да държи приеменъ изпитъ. Първиятъ му изпитъ билъ по математика, вториятъ — по пѣние, третиятъ — по формитѣ на красотата. И на тритѣ изпита учительтъ му турилъ нула. Четвъртиятъ му изпитъ билъ върху добродетельта. На този изпитъ той получилъ единица. Като видѣлъ успѣха си, ученикътъ изпадналъ въ голѣмо обезсърдчение и започналъ да плаче, да се чуди, какъ е възможно, да мисли, че е толкова способенъ, а да даде такива слаби резултати? Като видѣлъ обезсърдчението му, учительтъ казалъ: За да разберешъ, какъвъ е твоятъ успѣхъ, тури единицата отпредъ, а тритѣ нули следъ нея. Числото, което получишъ, показва успѣха ти. Така постѫпва мѫдрецътъ. Той туря нулитѣ следъ единицата, и по този начинъ осмисля нѣщата. Глупецътъ постѫпва точно обратно: той туря нулитѣ отпредъ, единицата следъ тѣхъ, и по този начинъ се обезсърдчава. Следователно, когато срещна човѣкъ, който се е обезсърдчилъ, казвамъ: Твоитѣ работи не вървятъ добре, защото си турилъ нулитѣ отпредъ, единицата отзадъ. Ако искашъ всичко да ти тръгне добре, размѣни мѣстата на тия цифри: тури единицата напредъ, а нулитѣ — отзадъ. И наистина, работитѣ на съвременнитѣ хора сѫ много объркани, именно, по тази причина: тѣ сѫ размѣнили мѣстата на числата въ своя животъ. Живи сѫ тия числа, и затова, всѣка промѣна на мѣстата имъ създава известни отклонения въ мисъльта. Ето защо, окултната наука иде днесъ въ услуга на човѣчеството, да му покаже начинъ за право мислене. Напримѣръ, нѣкой казва, че свѣтътъ не е създаденъ, както трѣбва. — Отде знаешъ? Какво представяшъ ти, за да можешъ да се произнасяшъ по този въпросъ? За да казвашъ, че свѣтътъ не е създаденъ добре, това подразбира, че ти си най-великиятъ мѫдрецъ въ свѣта и можешъ да създадешъ нѣщо по-хубаво отъ това, което Богъ е направилъ. Въ сѫщность така ли е? Ако не си такъвъ мѫдрецъ, който можешъ да създавашъ свѣтове, тогава кажи, както мѫдрецътъ казва: Свѣтътъ е създаденъ добре. Тъй както Богъ го е създалъ, никой другъ не може да го създаде. Тури тази мисъль въ ума си и работи съ онова, което е вече създадено. Това не значи, че хората не сѫ свободни да мислятъ за свѣта, както искатъ. Свободни сѫ хората да иматъ, каквито искатъ мнения за създаването на свѣта, но въ своитѣ разисквания и твърдения, тѣ трѣбва да се пазятъ да не изопачатъ мисъльта си. Никой никого не може да ограничава: нито мѫдрецътъ може да ограничава другитѣ хора въ начина на мисленето имъ, нито пъкъ глупецътъ може да ги ограничава. Обаче, въ края на краищата, всѣки самъ ще носи последствията на своята права, или крива мисъль. Мѫдрецътъ поставя нѣщата въ редъ и порядъкъ и ги осмисля, а глупецътъ ги разхвърля и обезсмисля. Когато попаднете въ общество на глупави хора и слушате, какво говорятъ, какъ мислятъ, най-после и вие казвате: Откакъ влѣзохъ между тия хора, съвсемъ оглупѣхъ. Когато попаднете въ общество на мѫдри хора, вие ще поумнѣете. Какво показва това? Това показва, че човѣкъ самъ не мисли, но мислятъ другитѣ около него. И затова, когато умътъ, мисъльта ви работятъ добре, ще знаете, че се намирате въ общество на мѫдреци. Казвате: Какъ не съмъ знаелъ, че съмъ билъ такъвъ гений! — Ти не си гений, но се намирашъ въ общество на гениални хора. И обратно: когато кажешъ, че си глупавъ, ще знаешъ, че се намирашъ въ общество на глупави хора. Това сѫ две състояния, въ които човѣкъ често изпада. Понѣкога човѣкъ не е нито между мѫдритѣ, нито между глупавитѣ; той мисли, че нѣма нито наука, нито религия, отъ нищо не е доволенъ, на нищо не се радва и чака само да дойде нѣкой отвънъ, да го предизвика, да му докаже, че съ бой, съ насилие работитѣ могатъ да се наредятъ. — И това е състояние, въ което човѣкъ временно може да изпадне. „На този камъкъ“. Идеята, която се съдържа въ този стихъ, трѣбва да се постави като основа на вашия животъ и върху нея да градите. По-нататъкъ е казано въ сѫщия стихъ, че този камъкъ, върху който човѣкъ падне, ще се строши; а върху когото падне, ще го смаже. Отъ този стихъ се вижда, че много хора иматъ криви схващания за нѣщата. Тѣ искатъ великитѣ идеи да дойдатъ при тѣхъ, но не знаятъ, че тѣзи идеи ще ги смажатъ. Тѣ искатъ великитѣ идеи да паднатъ върху тѣхъ, но самитѣ идеи ще ги унищожатъ. Великитѣ идеи иматъ своя свѣтлина, която дава отражение върху всички нѣща въ живота. Радвайте се на свѣтлината, която вашата велика идея носи и не се лакомете да я обсебите, да я задържите въ себе си. Радвайте се на слънцето, което грѣе. То представя велика Божествена идея, която носи въ себе си свѣтлина. Какво щѣше да бѫде положението на съвременния свѣтъ, ако слънцето ходѣше отъ кѫща въ кѫща, между хората, да яде и да пие съ тѣхъ? „На този камъкъ“. Тази е основната идея, върху която говоря днесъ. Всѣка основна идея има своя орбита, затова е основна. Тя не може да измѣни пѫтя на своето движение, а това трѣбва да ви радва. Щомъ знаете това, не се стремете да измѣните нейния пѫть. Ако нѣкой пожелае да фотографира своята идея и да я покаже на хората, и това е невъзможно. Защо? Защото идеитѣ не могатъ да се фотографиратъ. Ако нѣкой фотографира слънцето и го представи, че е свѣтло, крѫгло тѣло, съ това идеята не е изразена. Никоя идея не може да се изрази, нито съ думи, нито съ образи. Идеята не може да се събере нито на земята, нито въ ума, нито въ сърцето на човѣка. Всѣка идея може временно само да присѫтствува въ човѣшката душа. Душата и природата сѫ две фази на Битието. Природата дава материалъ, а душата твори. Природата е кредиторътъ, който дава материалъ за обработване, а душата обработва, съгражда този материалъ. Човѣшкото естество пъкъ е това, отъ което вашата душа и вашата природа се ползуватъ. Казвате: Природата ми е такава. — Каква е вашата природа? Вие се занимавате съ дребни мисли и казвате, че естеството, или природата ви е такава. Не унижавайте естеството си! Естеството на човѣка не е дребнаво, но той се занимава съ дребни мисли, не знае, какъ да работи и отдава всичко това на своята природа. Вие разхвърляте вашитѣ нѣща, не знаете още, какъ да ги нареждате. Ако се намѣрите въ общество на десеть души лоши хора и успѣете да ги заставите да мислятъ право, вие ще минете за тѣхъ като ученъ човѣкъ, влѣзълъ между умни хора. Какво представятъ лошитѣ хора? Лошъ човѣкъ е онзи, който не е постигналъ своитѣ желания и иска да ги постигне по единъ неестественъ начинъ. Добъръ човѣкъ е онзи, който е постигналъ своитѣ основни желания и ги е впрегналъ да работятъ, не само за него, но и за своитѣ ближни. Следователно, ако паднемъ върху своята основна идея и искаме да я изнесемъ предъ свѣта, ние ще се строшимъ. Който иска да изнесе своята идея предъ свѣта, той ще се строши. Който иска да изкаже своето вѣрую предъ свѣта, той ще се строши. Какво ще изказвате вѣруюто си предъ свѣта? Ако нѣкой ме пита, въ какво вѣрвамъ, ще кажа: вѣрвамъ въ хлѣба, въ водата, въ въздуха, въ свѣтлината и въ топлината. — Сѫществува ли нѣкакъвъ Богъ? — По този въпросъ азъ бихъ желалъ ти да ми говоришъ. Азъ говоря за нѣща, които положително зная, а оставямъ на тебе да ми говоришъ за нѣща, които не зная. И тогава, той започва да ми говори, че Господъ е всесиленъ, всемѫдъръ, всеблагъ. — Така е, виждамъ всичко това. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ, да знае, какво да говори. Той трѣбва да прояви своята интелигентность и чрезъ нея да разреши мѫчнотиитѣ си. Мѫчнотиитѣ сѫ задачи, дадени на човѣка да ги разреши. Това не значи, че той ще разреши всички задачи — часть отъ задачитѣ си ще разреши, а една часть ще останатъ неразрешени. Тѣхъ той ще разреши въ бѫдеще. Каквото днесъ разреши, ще остане за основа на бѫдещето. Всѣки опитъ, колкото малъкъ да е, никога не остава безъ последствие. Нѣкой казва: Какво печеля, ако мисля за доброто? — Ако само по единъ часъ на день мислишъ за доброто, за великото въ свѣта, този часъ ще създаде въ твоя бѫдещъ животъ условия за гениалность. Ако отдѣляшъ на день само половинъ часъ да мислишъ за Бога, Той непременно ще те възнагради. Колкото малко, колкото грѣшно да е едно сѫщество, достатъчно е да отдѣли за Бога най-малкото време, съ което разполага, Той ще го възнагради щедро. Богъ никога не забравя да отдаде всѣкиму нужното, но ние не трѣбва да се налагаме. Той не може да върви по нашия умъ и казва: Да мислите за мене, това е добре за васъ, но ще знаете, че азъ ще ви дамъ всичко, каквото ви е нужно, когато намѣря благоприятни условия. Кога ще бѫде това, то е моя работа. Питамъ: ако вие сте риба и живѣете въ водата, може ли Богъ да ви направи на земята хубавъ палатъ за живѣене? Ако вие сте птица и живѣете въ въздуха, може ли Той да ви постави предъ царска трапеза? Значи, царскитѣ трапези и хубавитѣ работи се даватъ на човѣка само при благоприятни съчетания въ живота, за да може той разумно да ги използува. Сега, за изяснение на тази мисъль, ще приведа единъ разказъ. Като се предава нѣкой разказъ, мнозина бързатъ да кажатъ, че знаятъ този разказъ. Едно трѣбва да знаете: който и да е написалъ разказа, който и да го предава, той всѣкога остава новъ. Законътъ е такъвъ. Когато нѣкое дете предава единъ разказъ, той пакъ е новъ, защото това дете влага въ него своя идея, която авторътъ не е внесълъ. Разказътъ може да е старъ, но детето внася въ него нѣщо ново. Не мислете, че детето не може да внесе нѣщо ново. И като говори, и като предава нѣщо, детето всѣкога може да внесе нѣщо ново отъ себе си. Мѫдрецътъ едновременно е и младъ, и старъ: младъ е по приложение, старъ — по опитность. Когато прилага своето знание, мѫдрецътъ е дете. Когато събира плодоветѣ отъ това, което е приложилъ, мѫдрецътъ е старецъ и очаква на готово да му донесатъ това, което е далъ. Ще пристѫпя къмъ разказа. Това, за което се говори въ разказа, се е случило въ времето на царь Абу—Бенъ—Фура. Ако искате да знаете нѣщо за този царь, четете книгитѣ по това време. Тамъ ще намѣрите цѣлата негова история. Той билъ отличенъ царь. Въ царството му сѫществувалъ голѣмъ редъ и порядъкъ. Той ималъ само една дъщеря, наречена Енъ-Суфи, която била най-умна отъ всички моми, живущи по това време въ царството. Въ този разказъ се говори и за нейния бѫдещъ избранникъ, който се наричалъ Елми-Баръ. Понеже Енъ-Суфи била най-красивата и най-умната мома отъ всички тогавашни моми по свѣта, до нея пристигали млади и красиви момци, княжески и царски синове, отъ цѣлия свѣтъ. Едни отъ тѣхъ я възпѣвали, други ѝ носили подаръци, цвѣтя, букети, трети ѝ обещавали щастие, но всички имали една цель — да се домогнатъ до рѫката ѝ. Тя не се подавала на никакви обещания, не се ласкала отъ никакви подаръци, защото знаела, че тия обещания никога не се сбѫдвали. Казано е, че цѣлиятъ адъ е циментиранъ само отъ любовни обещания, които никога не се сбѫдватъ. Улицитѣ на ада сѫ послани и украсени съ хубави, скѫпоценни камъни и надписи отъ несбѫднати надежди и мечти, отъ несбѫдната вѣра, надежда и любовь. Цѣлиятъ адъ е посланъ съ счупени сърца, които не сѫ постигнали своитѣ мечти и идеали. Обаче, нейниятъ избранникъ, Елми-Баръ, живѣлъ нѣкѫде на планината, дето пасѣлъ овце. Въ свободното си време правилъ научни изследвания на небето, изучавалъ звездитѣ, планетитѣ, за която цель си служилъ съ особена трѫба. Той билъ отличенъ овчарь, заради което билъ посещаванъ отъ много хора. Като дохождали при него, хората обичали да гледатъ презъ прозореца на стаичката му, да видятъ, какво прави, съ какво се занимава. Всѣка сутринь той отправялъ трѫбата си къмъ прозореца на своята любима, дано отдалечъ поне я види. Като я виждалъ, радвалъ се и презъ цѣлия день работилъ, занимавалъ се усърдно. Като виждалъ своята любима, започвалъ да наблюдава небето и да вади бележки отъ всичко, което му правило впечатление. Така той работилъ своитѣ любовни фотографии. Ако нѣкой астрономъ види, какво прави този младъ момъкъ, ще каже, че изследва слънцето, юпитеръ или други нѣкакви планети. Не, този младъ момъкъ се занимава съ любовни работи. Той гледа презъ прозореца своята любима, както астрономитѣ, като наблюдаватъ небето, дойдатъ до Венера, но казватъ: Съжаляваме, че се яви голѣма буря, която ни попрѣчи да видимъ Венера. Да, всички гледатъ Венера презъ прозорцитѣ си, но тя всѣкога се явява съ було на лицето си, да закрива своята красота. Питамъ: вие, които искате да служите на Бога, на кого ще приличате? Дали ще приличате на онѣзи царски синове, които дохождали при царската дъщеря съ букети, подаръци и цвѣтя въ рѫце, или на онѣзи, които ѝ писали писма, пълни съ обещания за щастливъ животъ, или най-после на онзи младъ овчарь, който живѣлъ на планината и всѣка сутринь поглеждалъ отъ прозореца си, да зърне красивата царска дъщеря и следъ това правилъ научни наблюдения на небето? Най-добре е да приличате на младия овчарь, който написалъ едно хубаво стихотворение на чуждъ, старъ езикъ, който вие не познавате. Ако предамъ стихотворението на този старъ езикъ, вие нѣма да го разберете, затова ще го предамъ въ преводъ. Ето приблизително преводътъ на това стихотворение: „Слънцето не бѣше още изгрѣло, Гнѣвенъ бѣ вѣтърътъ и фучеше. Вълнуваше се планината, чуваше се по нея: гръмъ, трясъкъ, пукотъ; страхъ всѣваше въ душитѣ на дребнитѣ бръмбарчета. Порои води слизаха отъ върховетѣ и, като войници за бой свличаха канари, камъни, пѣсъкъ и съ сила, гнѣвъ и ярость ги пращаха въ подножието, въ дълбокитѣ долини: Идете тамъ долу! Вамъ смирение е нужно. Доста сте седѣли на високитѣ върхове. Скръбь и страдание що е, още не сте познали“. Идете долу и кажете „Любовь навредъ цари; въ тишина и буря мѫдрость владѣе, а въ окови и затвори, всегда свобода и истина говори“. Както виждате, отъ всички великани на тогавашната епоха, нищо не е останало до насъ, а отъ този царски синъ-овчарь, който живѣлъ на планината, е останало нѣщо, което и досега още живѣе и на небето, и на земята, и въ водата, и въ въздуха, а най-после и въ свѣтлината. Неговитѣ думи и досега още сѫ живи. Следователно, ако живѣемъ като обикновени хора, като царския синъ Елми-Баръ, все ще оставимъ нѣщо, и името ни винаги ще се споменава, както и сега споменаваме името на Елми-Баръ. Сѫщо така споменавамъ името на Енъ-Суфи, неговата възлюбена. Сега, разбрахте ли, защо той всѣка сутринь, съ трѫбата си, поглеждалъ къмъ нейния прозорецъ? Ще кажете, че младиятъ овчарь наблюдавалъ двореца, царския палатъ, интересувалъ се да разбере, какъ живѣятъ хората въ този дворецъ. Споредъ мене, най-важна личность въ разказа е Абу-Бенъ-Фура, царьтъ. Ако той нѣмаше царство, този разказъ нѣмаше да се създаде. Царьтъ Абу-Бенъ-Фура представя свѣта, вселената. Царската дъщеря Енъ-Суфи представя душитѣ на всички хора по земята. Всѣка душа, слѣзла на земята, търси нѣщо; една по единъ начинъ, друга — по другъ начинъ. Защо царската дъщеря всѣка сутринь поглеждала презъ прозореца на своята стая? Тя поглеждала отъ прозореца да види своя избранникъ Елми-Баръ, който изгрѣвалъ на изтокъ, а залѣзвалъ на западъ. Когато младата мома се показвала на прозореца си, това е изтокъ; когато се скривала отъ прозореца си, това е западъ. Защо слънцето изгрѣва? И то търси нѣкого. Азъ бихъ желалъ слънцето никога да не намѣри този, когото търси, защото щомъ го намѣри, ще престане да изгрѣва и да залѣзва. Ако не го намѣри, дълго време ще изгрѣва и ще залѣзва. Всички хора казватъ, че човѣкъ все трѣбва да се влюби въ нѣкого. — Опасна работа е влюбването. Когато нѣкоя мома се влюби, майката и бащата казватъ, че дъщеря имъ заминала за нѣкѫде, т. е. пристанала на нѣкого. Въ такъвъ случай, и смъртьта не е нищо друго, освенъ приставане на нѣкого. Азъ не вѣрвамъ въ смъртьта. Когато стариятъ дѣдо намѣри своята възлюбена, съблича старата си дреха, облича нова и отива при нея. Хората, близкитѣ му казватъ: Господъ да го прости! — Нѣма какво да го прощава Господъ. Той сега се разхожда съ своята възлюбена, подмладенъ, премѣненъ, неузнаваемъ. Които не разбиратъ дълбокия смисълъ на моитѣ думи, ще започнатъ да разискватъ, дали сѫ вѣрни тѣ, или не. Само глупавитѣ хора говорятъ за вѣрни, или за невѣрни нѣща, а умнитѣ хора всѣкога говорятъ за умни работи. Глупавитѣ работи сѫ за глупавитѣ хора; умнитѣ работи — за умнитѣ хора, а ученитѣ работи — за ученитѣ хора. Всички въпроси трѣбва рѣзко да се поставятъ. Който разбира свѣта, вселената, той щѣше да разбере смисъла и на самото име Абу-Бенъ-Фура. Ще кажете: Дали не може да се даде друго име за свѣта? — Изредете, колкото имена знаете, и вижте после, кое отъ тѣхъ ще изберете. За създаването на свѣта англичанитѣ иматъ едно изречение, българитѣ — друго, но общата идея, която е изразена съ даденитѣ окултни звукове, е една и сѫща. Навсѣкѫде и въ всичко прониква единъ общъ законъ. Запримѣръ, когато нѣкой човѣкъ, билъ той българинъ, французинъ, германецъ, или какъвъ и да е, се влюби, въ него настава една и сѫща промѣна. Ако измѣрите врата му преди и следъ влюбването, ще забележите едно увеличаване, едно разширяване, макаръ и съ милиметри само. Ако въ врата на човѣка има малко стѣснение, т. е. ако мѣрката се намалява, това показва, че той е изгубилъ любовьта си. Значи, дето любовьта действува, тамъ всѣкога става разширяване. Щомъ любовьта изчезва, става стѣсняване, свиване. И тъй, когато човѣкъ изгуби любовьта си, въ душата му настава мракъ, тъмнина. Всичко въ живота му се обезсмисля и изгасва. Дойде ли отнѣкѫде най-малката свѣтлинка, най-малката надежда, животътъ отново придобива смисълъ. И въ първия, и въ втория случай, животътъ има смисълъ, но психичнитѣ състояния въ човѣка се измѣнятъ, вследствие на което той губи своето равновесие, губи смисъла на своя животъ. Причинитѣ за промѣнитѣ въ съзнанието на човѣка се дължатъ на материалнитѣ идеи, съ които той се занимава. Достатъчно е една любовна дума да ви каже нѣкой, за да се измѣни и вашето състояние. Това показва, че хората живѣятъ още въ свѣтъ на постоянни промѣни. Напримѣръ, срѣща ви единъ уменъ човѣкъ и казва, че вие имате добри заложби, и отъ васъ може да излѣзе нѣщо. Следъ това ви срѣща единъ глупавъ човѣкъ и казва, че отъ васъ нищо не може да се очаква. Въ първия случай се насърдчавате, въ втория случай се обезсърдчавате. Тъй щото, когато сте радостни, ще знаете, че ви е срещналъ нѣкой мѫдрецъ; когато сте скръбни, ще знаете, че ви е срещналъ нѣкой глупавъ човѣкъ. Когато ставате радостенъ отъ леглото си, това показва, че ви е срещналъ нѣкой ангелъ. Ангелитѣ сѫ сѫщества на любовьта. Когато слизатъ на земята, ангелитѣ трѣбва да срещнатъ поне една душа, въ която да се влюбятъ. Докато не се влюбятъ, тѣ не могатъ да се върнатъ на небето. Защо е необходимо ангелитѣ да се влюбватъ? Влюбването подразбира нѣкаква придобивка, нѣкаква печалба, която трѣбва да се занесе въ Божествената каса. Какъвъ е моралътъ на съвременнитѣ хора по отношение на любовьта? Ако мома се влюби въ момъкъ, когото родителитѣ не харесватъ, това предизвиква цѣлъ скандалъ въ дома на момата. И обратно: ако момъкъ се влюби въ нѣкоя бедна мома, това създава редъ тревоги и неприятности въ дома на момъка. Кое е правилото за влюбването, че момитѣ и момцитѣ да знаятъ, въ кого да се влюбватъ и въ кого да не се влюбватъ? Какво лошо има въ това, ако всички души, излѣзли отъ Бога, се влюбятъ въ нѣкого? Момата, въ която нѣкой момъкъ се е влюбилъ, е негова сестра, излѣзла отъ Бога отъ хиляди години насамъ, и днесъ той я срѣща, хваща я за рѫка и я завежда при родителитѣ си, като имъ казва, че намѣрилъ своята сестра. И родителитѣ трѣбва да се радватъ, както синътъ се радва. Какво лошо има въ това? Оставете вашитѣ заблуждения, вашитѣ изопачени вѣрвания настрана и живѣйте, както Богъ е опредѣлилъ. И религиознитѣ хора се намиратъ предъ сѫщата опасность, да изопачатъ своитѣ възгледи и вѣрвания. Виждате единъ човѣкъ върви въ правия пѫть, но изведнъжъ минава нѣкакво съмнение въ ума му, и той се запитва, дали е въ правия пѫть, или не. Всички хора вървятъ въ пѫтя, който Богъ имъ е начърталъ. Този пѫть е извънъ човѣшкото съзнание и самосъзнание. Докато живѣе само въ съзнанието и самосъзнанието си, човѣкъ има възможность да се отклони отъ правия, отъ Божествения пѫть. Това не значи още, че онзи, който се отклонява въ живота си, нѣма опредѣленъ пѫть отъ Бога, по който той трѣбва да върви. Синътъ на нѣкои родители се отклонява отъ правия пѫть и започва да посещава кръчми, вариетета, никого не слуша, отъ никого не се поучава. Дохождатъ при него проповѣдници, говорятъ му, че не е на правъ пѫть, че трѣбва да се опомни, но той не иска да чуе. Викатъ го родителитѣ му, и тѣ го съветватъ, но той пакъ не слуша, намира, че всичкото имъ говорене, сѫ празни думи. Обаче, единъ день той срѣща красивата мома Енъ-Суфи, и веднага въ него става промѣна: той започва да се прибира дома си, да ходи чисто облѣченъ, добре причесанъ, всѣкога и къмъ всички внимателенъ, учтивъ. Коя е причината за тази промѣна? Той е срещналъ Енъ-Суфи, която му проповѣдва, и той разбира смисъла на нейнитѣ думи. Сѫщата промѣна става и съ момата. Когато срещне младъ, красивъ момъкъ, и тя започва да се чисти, да се облича добре. Защо прави това? Защото красивиятъ момъкъ обича чистотата, и тя иска да бѫде чиста, за да се хареса. Който не разбира този законъ, той е готовъ да осѫди момата, че губи напразно времето си да чопли, да чисти ноктитѣ си. Не, като чисти ноктитѣ си, момата върши важна работа. Тя иска да изчисти и най-малката си погрѣшка, която се е скрила нѣкѫде подъ ноктитѣ ѝ. Като влѣзе въ човѣка, любовьта внася въ него възвишеното и благородното, и той казва: Азъ трѣбва да бѫда абсолютно чистъ въ мислитѣ, въ чувствата и въ действията си, за да задържа любовьта въ себе си. Иначе, изгубя ли чистотата, ще изгубя и любовьта си. Когато любовьта посети човѣка, той е спретнатъ, чисто облѣченъ и учтивъ. Той влиза вече въ правия пѫть. Нѣкой религиозенъ говори за Любовьта Христова, но външно се напуща, не се облича добре, не се мие, съ което иска да покаже, че нищо не го интересува. Този човѣкъ е на кривъ пѫть. Първиятъ е грѣшникъ, който има условия да стане праведенъ. Вториятъ е праведенъ, който има условия да стане грѣшникъ. Значи, и въ двата случая отношенията се измѣнятъ. Казвамъ: всѣки поривъ, всѣки импулсъ на човѣшката душа трѣбва да се насърдчава. Когато се натъкнете на нѣкоя лоша чърта въ себе си, потърсете начинъ да я превърнете въ добра. Въ това, именно, се заключава живата математика. Въ тази математика, всѣко число представя отношения на идеи. Въ него сѫ вложени най-малко седемь идеи. Напримѣръ, единицата, като количество, не е достатъчно пълно понятие. Подъ понятието единица, освенъ количество, ние разбираме още и субстанция въ едно отъ четиритѣ състояния: или въ твърдо, или въ течно, или въ въздухообразно, или най-после въ лѫчисто състояние. Единицата е основа на всички останали числа. Който разбере единицата, той ще разбере и другитѣ числа. Двойката пъкъ, въ своята вѫтрешна сѫщина, подразбира познаване на законитѣ, чрезъ които човѣкъ може да измѣни положението си въ живота. Който иска да внесе равновесие въ своя животъ, той трѣбва да оперира съ числото три. Който иска да бѫде производителенъ, да твори, той трѣбва да разбира единицата и двойката. Ако нѣкой иска да съгради въ себе си твърдъ характеръ, като диамантъ, той трѣбва да разбира закона на числото четири. Ако иска да бѫде поетъ, да пише така, че да стане известенъ на цѣлия свѣтъ, той трѣбва да разбира закона на числото петь. Всѣко число, разбрано въ своята вѫтрешна сѫщина, представя живъ елементъ, жива сила въ природата. Ако си представите числото две въ видъ на два ангела, слѣзли отъ небето да ви придружаватъ, единиятъ отъ лѣвата ви страна, а другиятъ — отъ дѣсната ви страна, вие ще разберете, какво значи благоприятни условия. Обаче, ако не разберете тия условия и не ги използувате правилно, вие ще влѣзете въ кривия пѫть на живота. Това показва, че и въ хубавитѣ работи има пресищане. Ако човѣкъ яде много медъ, има опасность да се развали стомаха му. Ако никакъ не яде медъ, пакъ има опасность за неговия организъмъ. Ще приведа единъ разказъ за опитностьта на една майка, която имала три деца. Въ кѫщата си тя имала три стаи, които всѣкога заключвала. Като излизала отъ дома си, тя скривала ключоветѣ, да не ги намѣрятъ децата. Въ едната стая имало медъ, въ втората — масло, а въ третата — празъ. Единъ день майката излѣзла изъ града, и пакъ заключила стаитѣ, но забравила да скрие ключоветѣ на мѣстото, което децата не знаели, а ги турила нѣкѫде на открито. Като останали сами, децата започнали да тършуватъ изъ кѫщи, да видятъ, какво има за ядене, да си хапнатъ. Тѣ намѣрили тритѣ ключа отъ стаитѣ, и всѣко отъ тѣхъ взело по единъ ключъ и отишло съ него да отключи една отъ стаитѣ, да види, какво крие майка му тамъ. Първото дете отворило едната стая и намѣрило вѫтре много медъ. То взело хлѣбъ отъ долапа и започнало да яде хлѣбъ съ медъ. Другото дете отворило втората стая и намѣрило въ нея хубаво, прѣсно масло. Взело хлѣбъ и започнало да маже върху него маслото. Третото дете отворило третата стая и видѣло вѫтре много празъ-лукъ. И то започнало да яде хлѣбъ съ празъ. Защо сѫ били тия ключове на децата? Чрезъ тѣзи ключове тѣ се домогнали до известни нѣща въ живота си. Какво криела майката въ тритѣ стаи? Тя криела меда, маслото и праза отъ децата си. Медътъ, маслото и празътъ представятъ три условия въ живота, които природата грижливо крие отъ човѣка. Тя ще му даде тия условия, когато намѣри, че той може да ги използува правилно. Празътъ представя беднитѣ условия, при които умътъ и сърцето на човѣка могатъ да се развиватъ. Маслото представя пластичнитѣ условия въ живота, подъ влиянието на които човѣкъ се огъва, безъ да се строши. И наистина, маслото омекчава кожата, предпазва я отъ изсъхване и напукване. Медътъ представя добритѣ, благоприятнитѣ условия на живота, които правятъ човѣка веселъ, жизнерадостенъ. Следователно, когато срещна човѣкъ, недоволенъ отъ живота, казвамъ, че този човѣкъ е намѣрилъ ключа отъ стаята, въ която има празъ. Когато намѣря нѣкой любезенъ, учтивъ човѣкъ, казвамъ, че той е намѣрилъ ключа отъ стаята, въ която има масло. Когато срещна веселъ, жизнерадостенъ човѣкъ, считамъ, че той е намѣрилъ ключа отъ стаята, въ която има медъ. Това сѫ новитѣ преводи на меда, маслото и праза, които разумно трѣбва да съпоставяте въ живота си. Нѣкой казва: Трѣбва ли да се яде празъ? — Ако имате на разположение медъ и масло, празъ не трѣбва да ядете; ако нѣмате медъ и масло, празъ ще ядете. Като готвятъ празъ, нѣкои правятъ насилие надъ неговата природа. За да го облагородятъ, за да смекчатъ естеството му, тѣ го готвятъ съ масло. Обаче, празътъ не заслужава масло. Празътъ е изправенъ нагоре, достига доста голѣма височина, затова казватъ, че е гордъ, честолюбивъ, съ голѣмо достойнство. Като знаятъ тази негова чърта, българитѣ го нарѣзватъ на ситно и го сипватъ въ зелена чорба. Тѣ казватъ: Масло на праза не трѣбва; достатъчна му е зелената чорба. Това сѫ идеи и понятия, чрезъ които човѣкъ трѣбва да разреши вѫтрешния смисълъ на живота, да разбере, защо е дошълъ на земята. Нѣкой е свършилъ университетъ, станалъ е професоръ, учитель или чиновникъ, но съ това още не е разрешилъ основния въпросъ на живота. Трети се е оженилъ, станалъ баща, майка, но пакъ не е разрешилъ задачата на своя животъ. Какъ ще разрешите въпроситѣ на живота? Всички тия професии, всички тия служби турете отзадъ, като нули, а предъ тѣхъ турете единицата. Само по този начинъ ще разрешите вѫтрешния смисълъ на живота. Значи, когато турите любовьта на мѣстото на единицата, а всички противоречия, неприятности, страдания турите следъ нея, на мѣстото на нулитѣ, вие ще разрешите задачата на вашия животъ, ще разберете вѫтрешния смисълъ на цѣлокупния животъ. И тъй, всички хора трѣбва да нареждатъ живота си по новия начинъ: единицата — любовьта напредъ, а всичко останало — нулитѣ назадъ. Когато нѣкой казва, че е радостенъ днесъ, азъ намирамъ, че той не говори истината. Невъзможно е само днесъ да е радостенъ. Отъ памти-вѣка сѫ дохождали при мене сѫщества, които сѫ били радостни и весели и сѫ оставили своето благословение на човѣчеството. Затова всѣки трѣбва да съзнае въ себе си, че животътъ е добъръ и пъленъ съ любовь. Ако душата на нѣкого е натѫжена и скръбна, това не е всичкото. Животътъ е пъленъ съ любовь и добродетель, които ще влѣзатъ въ неговата душа и ще смѣнятъ състоянието му. Скръбьта не остава за винаги въ душата на човѣка. Скръбьта е нощь за човѣшката душа. Тъй щото, ако вечерь е тъмно, не мислете, че тази тъмнина постоянно ще прониква презъ вашата душа. Щомъ дойде свѣтлината, тъмнината веднага ще отстѫпи. Тъмнината не е въ душата на човѣка: тя е сѣнка, илюзия на живота. Илюзия е това, въ което човѣкъ вѣрва, че е реално, а излиза, че не е реално. Ти вѣрвашъ, че нѣкой те обича, а въ сѫщность, той не те обича; вѣрвашъ, че нѣкой не те обича, а той те обича. Въ първия случай вѣрвашъ въ това, което не е; въ втория случай не вѣрвашъ въ това, което е. Животътъ на съвременнитѣ хора седи въ постоянно възприемане на едни нѣща и отричане на други. Сегашната философия пъкъ се изразява въ отричане на нѣщата. И това е добре, но ако човѣкъ само отрича, безъ да възприеме нѣщо, какво ще придобие? Човѣкъ трѣбва едновременно да възприема и да отрича. Когато нѣкой младъ момъкъ се влюби, хората около него казватъ: Глупаво нѣщо е влюбването! Обаче, споредъ мене, влюбването е за предпочитане предъ безлюбието. Нѣкой се стреми къмъ велики работи, но хората веднага му противодействуватъ, съветватъ го да остави тия нѣща настрана. Той трѣбва да каже: Това, което не ми трѣбва, оставямъ за васъ. За мене задържамъ потрѣбното. — Умътъ ще ти хвръкне отъ тѣзи работи. — Това, отъ което умътъ ми ще хвръкне, оставямъ за васъ; другото азъ ще възприема. — Това сѫ празни работи; това не е правиятъ пѫть. — Празнитѣ работи сѫ за васъ, а пълнитѣ — за мене. Правиятъ пѫть е за мене. Нѣма защо да се разправяте съ хората. Всѣки смѣло трѣбва да застане въ правия пѫть, като праведенъ човѣкъ. — Ти си грѣшенъ човѣкъ. — Да, докато не мислѣхъ, бѣхъ и грѣшенъ, и глупавъ човѣкъ. Откакъ започнахъ да мисля право, азъ вече съмъ мѫдрецъ. Следователно, когато се намѣрите въ нѣкакво затруднение, дръжте въ ума си мисъльта: „Богъ е Любовь“. Когато не можете да разрешите нѣкоя задача, започнете да говорите на числата на тая задача: „Богъ е Любовь“. Тѣзи числа сѫ въ вашия умъ. Тѣ сѫ разумни числа и ще разбератъ всичко, каквото имъ казвате. Числата сѫ разумни сили, съ които трѣбва да се нагласите. Щомъ се нагласите съ тѣхъ, ще разрешите задачата си. Всѣки може да направи този опитъ. Напримѣръ, ако седите около една плоскость и нѣколко деня наредъ усилено мислите, че тази плоскость може да се помѣсти, ще видите, че тя ще се помръдне отъ мѣстото си. Това правятъ свѣтскитѣ хора и сѫ постигнали резултати. Ако се намирате предъ трудна задача и цѣла година наредъ постоянствувате въ мисъльта си, че тази задача ще се разреши благополучно, ще видите, че наистина тя ще се реши. Нѣкой иска да свири на нѣкакъвъ инструментъ, но мисли, че не му се подава този инструментъ. Не, вземи инструмента въ рѫка и започни да свиришъ. Всѣки день повтаряй, че можешъ да свиришъ, ще видишъ, какъ този инструментъ най-после ще ти се подаде; сутринь десеть пѫти, на обѣдъ десеть пѫти и вечерь десеть пѫти повтаряй въ себе си мисъльта „азъ мога да свиря“, и ще видишъ, че въ продължение на една година ще имашъ резултатъ. „На този камъкъ“. Този камъкъ е основата, върху която трѣбва да положите живота си съобразно Божиитѣ закони. Богъ не създаде свѣта като мѣсто за роби, за слуги, нито го създаде за затвори и за наслаждения. Хората сами създадоха затворитѣ и ограниченията. Той създаде свѣта за училище на своитѣ деца, като каза: Ако сте умни, вие ще видите, че въ свѣта владѣе пъленъ редъ и порядъкъ. Ако не сте умни, вие ще виждате навсѣкѫде пъленъ безпорядъкъ. Този камъкъ представя основата на живота — любовьта. Ако очаквате любовьта да дойде при васъ, тя ще ви смачка; ако искате да се качите върху нея, ще се строшите. Приемете свѣтлината на любовьта въ себе си и оставете сърцето си свободно. Когато Богъ работи въ васъ, отворете Му широко пѫтя и не се противопоставяйте. Защо? Защото, когато Богъ работи въ васъ, а вие противодействувате, Той ще ви смаже; ако пъкъ Му се налагате, ще се счупите. Следователно, нито се налагайте на Бога, нито очаквайте Той да дойде при васъ. Човѣкъ трѣбва съ готовность да приеме Божията свѣтлина. Затова и Писанието казва: „Изпраща ми Духа си... „Изпраща ми Духа си“, значи, изпраща ми своята свѣтлина. Следователно, всѣки трѣбва да възприеме любовьта въ себе си, защото следъ всѣка скръбь иде радость, и следъ всѣка радость иде скръбь. Следъ всѣко смущение иде миръ. Тъй щото, противоречията въ свѣта не сѫ нищо друго, освенъ условия за проява на Битието. Така е за мѫдреца, а глупавиятъ очаква особени условия за щастието. Мѫдрецътъ очаква щастието на всѣко време. Дойде ли ви нѣкакво щастие или нещастие, благодарете и за едното, и за другото. Всѣки день невидимиятъ свѣтъ изпраща на хората щастие, но зависи, какъ тѣ разбиратъ нѣщата, а оттамъ, кое наричатъ щастие и кое — нещастие. Нѣкой човѣкъ седи отчаянъ, обезсърдченъ отъ живота, нищо го не радва, всичко е обезсмислено за него. По това време получава едно писмо. Поглежда го отгоре, захвърля го, почеркътъ му се вижда кривъ, нечетливъ и казва: Нѣма да се оправи работата. — Отвори писмото, и работата ще се оправи. Най-после той отваря писмото и въ него вижда единъ чекъ, изпратенъ отъ неговъ приятель, който го обича. — Чудно нѣщо, работата, наистина, била оправена! Отвори зацапаното, съ изкривенъ почеркъ писмо, въ него ще намѣришъ единъ чекъ. Когато човѣшката душа преживява вѫтрешна криза, отъ невидимия свѣтъ му изпращатъ единъ чекъ, съ който да разреши мѫчнотиитѣ си само за единъ день. Въ 365 деня той ще получи 365 любовни писма съ по единъ чекъ въ тѣхъ, съ който да разреши мѫчнотиитѣ за съответния день. Докато не отвори това писмо, слънцето още не е изгрѣло за неговата душа. Щомъ отвори писмото, слънцето вече изгрѣва. „На този камъкъ“. Този камъкъ представя любовьта която се взима за основа на проявения животъ. Животътъ пъкъ прониква цѣлата жива природа, а душата взима материята на природата и твори. Между душата и природата сѫществува вѣчно единство. Следователно, нѣма защо да се разисква върху въпроса, има ли душа, или нѣма. За мъдреца има и душа, и природа; за глупавия природата сѫществува, но безформена, а душата пъкъ съвсемъ не сѫществува. Когато човѣкъ отрича душата и живота, той заслужава нула. Когато върви по правия пѫть, той заслужава единица. Следъ това, като тури нулата задъ единицата, всички нѣща ще се осмислятъ. Когато получите любовното писмо съ чека, всички объркани работи ще се изправятъ. Вие можете да се занимавате съ редъ научни теории, но щомъ получите такова любовно писмо, скачате отъ радость. Защо? Реално е това писмо. Всички любовни писма не сѫ реални, но тия, които невидимиятъ свѣтъ изпраща, сѫ реални. Щомъ получи такова писмо, човѣкъ казва: Има смисълъ да се живѣе! да се работи! Тъй щото, когато човѣкъ е готовъ да жертвува всичко за Великото въ свѣта, това показва, те той е получилъ и прочелъ вече своето любовно писмо. Когато човѣкъ не е готовъ да жертвува, това показва, че той още не е получилъ своето любовно писмо, или, ако го е получилъ, още не го е челъ. — Не мога да свърша тази работа. — Прочети писмото си и ще я свършишъ. Съвременнитѣ хора говорятъ за отворенитѣ, т. е. за прочетенитѣ вече писма въ миналото си, отъ които съ получили само разочарования. Отъ тия писма ние не се интересуваме; ние се интересуваме отъ току-що полученитѣ писма, които още не сѫ отворени. Само тѣзи писма могатъ да осмислятъ живота ви. Днесъ и азъ имамъ такова едно писмо и за него ви говоря. Какво сте писали вчера, и какво сѫ ви отговорили, това не е важно. Азъ говоря за реализирането на новото учение днесъ. Миналото е една опитность, бѫдещето е още нереализирано, но важно е настоящето. Благодарете за най-малкото, което днесъ се дава за душата ви. Щомъ се натъкнете на нѣкаква неприятность, на нѣкакво страдание, вдълбочете се въ себе си и вижте, какво е написано въ вашето любовно писмо, което сте получили този день. Всѣко страдание, всѣко изпитание е формула, останала отъ миналото ви, и днесъ вие трѣбва да я приведете на вашъ езикъ, да се ползувате отъ нея. Миналото представя стария езикъ, който нѣкога сте знаели, а сега сте забравили. Ако кажа нѣщо на този старъ езикъ, вие нѣма да го разберете, но ако го преведа на сегашния езикъ, даже и съ нѣкакъвъ дефектъ, вие ще разберете поне основната идея. Азъ не искамъ да превеждамъ на съвършенъ езикъ, защото щомъ нѣщата станатъ съвършени, тѣ веднага се разрушаватъ. Така е на земята само, а на небето има условия за пълно съвършенство. За да не ставатъ голѣми разрушения на земята, всѣкога и навсѣкѫде трѣбва да се оставя по една отворена врата. Презъ тази отворена врата минаватъ погрѣшкитѣ. Когато нѣкой каже, че е направилъ една работа съвършено, това показва, че той е затворилъ вратата следъ себе си. Не се стремете къмъ такова съвършенство, защото сами ще се разрушите. До сега не съмъ срещналъ нито единъ поетъ, музикантъ, философъ, или ученъ, който да е създалъ нѣщо съвършено. И затова, когато казвате, че нѣщо е съвършено, хубаво, красиво, добро, азъ казвамъ, че и отъ това нѣщо има по съвършено, по-хубаво, по-красиво, по-добро. Въ добродетельта има разширявания — безгранични сѫ нейнитѣ предѣли. И любовьта е безгранична. Ако въ съзнанието на човѣка има повече мѣсто, тогава и любовьта ще дава повече блага. И тъй, за всички хора въ свѣта има поле за работа. Като ставате сутринь, насочете мисъльта си къмъ изгрѣващето слънце, както Елми-Баръ насочваше своя телескопъ къмъ прозореца на красивата царска дъщеря. Днесъ отъ всички се изисква приложение. Знания много има, но приложение нѣма. Днесъ всички хора се оплакватъ отъ студъ. Защо? Всички живѣятъ въ студена атмосфера. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ положително знание и отъ методи за приложение на това знание. Напримѣръ, сега, при студенитѣ нощи, когато температурата вънъ е 21—22° подъ нулата, азъ спя съ отворенъ прозорецъ, и въпрѣки това, въ стаята ми е топло. Защо? Азъ оставямъ прозорцитѣ си отворени, подъ специаленъ ѫгълъ, вследствие на което между въздушнитѣ частички става известно триене, и въ резултатъ на това се образува топлина. Измѣни ли се тоя ѫгълъ, студътъ нахлува отвънъ, и въ стаята става студено. Казвамъ: вѣра, детска вѣра се изисква отъ съвременнитѣ хора! Какво е донесло, и какво може да донесе безвѣрието? Какво ще ви ползуватъ вѣрванията и „реченото-казаното“ на хората? Това ще оставимъ на Бога, Той да изправи тия работи, а отъ насъ се изисква да решимъ своитѣ задачи, за да бѫдемъ доволни и благодарни отъ живота. „На този камъкъ“. На този камъкъ ще поставимъ живота си, и нито ние ще падаме върху него, нито ще искаме той да пада върху насъ. Затова трѣбва да бѫдемъ въ пълна хармония съ любовьта и да се ползуваме отъ нейната свѣтлина. Ставате ли сутринь, поне три пѫти презъ деня провѣрявайте, дали сте на този камъкъ, или не. Тази провѣрка е необходима, понеже земята се движи, условията се мѣнятъ, и човѣкъ може да се измѣсти отъ тази основа. Ние виждаме, какъ състоянията на хората всѣки моментъ се мѣнятъ. Нѣкой е богатъ, ученъ, но не е доволенъ. Защо? Измѣстилъ се е малко отъ своето първично положение. Затова, именно, човѣкъ трѣбва да работи, да дойде въ първото си положение, да се намѣсти на този камъкъ. Любовьта е основата, на която всѣки трѣбва да застане, за да разреши своитѣ мѫчнотии, да превърне страданията си въ радость. Това значи да бѫде човѣкъ мѫдрецъ! И като мѫдрецъ, свѣтътъ за него ще бѫде въ пъленъ редъ и порядъкъ. * 3. Беседа отъ Учителя, държана на 17 февруари, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание На Бога живаго. И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго“. Матея 16:16. И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго!“ Ако върху този стихъ говори нѣкой евангелски проповѣдникъ, той ще раздѣли проповѣдьта си на три части. Първата часть на проповѣдьта ще се отнася до думитѣ: И отговори Симонъ Петъръ и рече. Втората часть — върху думитѣ: Ти си Христосъ. Третата часть — върху думитѣ: Синъ на Бога живаго. Симонъ, или Петъръ, за когото се говори въ стиха, е единъ и сѫщъ човѣкъ, само че името му се мѣни. Това показва, че отъ Симонъ трѣбва да се превърне въ Петъръ. Симонъ е материалниятъ човѣкъ, който съзнава, че има нѣщо въ него, което може да го направи човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата. Въ първо време той обръща внимание повече на тѣлото си, яде и пие, расте и се развива, докато по-после започва да мисли, че отъ него може да стане нѣщо: учитель може да стане, поетъ може да стане, художникъ може да стане, министъръ може да стане — каквото пожелае, може да стане. Това е човѣкътъ, това е Христосъ, Който може да преодолява мѫчнотиитѣ въ живота. Ние взимаме думата „Христосъ“ въ обикновенъ смисълъ. Подъ думитѣ „Синъ на Бога живаго“ се разбира сѫщината на нѣщата, която никога не се мѣни. Който нѣма тази сѫщина въ себе си, той не може да бѫде нито Петъръ, нито Христосъ, нито Синъ на Бога живаго. Какво може да бѫде тогава? Той може да бѫде човѣкъ. И затова казваме, че хората сѫ Божествени деца, изпратени на земята за изпитания. Тѣ сѫ изпратени като деца, съ цель да не се събужда въ тѣхъ съзнание за Божествения имъ произходъ и да създаватъ нещастия на цѣлата вселена. При изпращането на тия деца отъ невидимия свѣтъ, майкитѣ и бащитѣ имъ сѫ казали, да имъ дадатъ лопати, мотики, да ги впрегнатъ на работа. Тѣ трѣбва да работятъ! Всѣки отъ васъ е Симонъ Петъръ, облѣченъ въ плъть и кръвь. Какво е твоето произхождение, ще оставишъ настрана. Ти си дошълъ на физическия свѣтъ и трѣбва да работишъ. Ако кажешъ, че не искашъ да живѣешъ, това е другъ въпросъ. Можешъ да не искашъ да живѣешъ на земята, можешъ и да живѣешъ — свободенъ си, но кога? Свободенъ си билъ, преди да си слѣзълъ на земята, но веднъжъ си слѣзълъ, сега вече ще живѣешъ и ще работишъ. Сега, азъ говоря на онѣзи отъ васъ, които разбиратъ закона. Когато нѣкой казва, че не иска да живѣе, той има предъ видъ да се прекратятъ страданията, мѫчнотиитѣ и изпитанията му. И обратно: когато нѣкой казва, че иска да живѣе на земята, той вече е близо до щастието, до благата на живота. Каже ли нѣкой, че не иска да живѣе на земята, азъ го питамъ: защо не остана при майка си и баща си въ невидимия свѣтъ, но слѣзе на земята? Кога си дошълъ на земята? Защо си дошълъ и кога ще си отивашъ? Никой не знае, кога е дошълъ на земята, защо е дошълъ и кога ще си отива. Вие се оплаквате отъ живота, искате да си отидете, отдето сте дошли, но като помислите за връщане, започвате да се плашите. Защо се плашите? Вие се плашите, защото не знаете, какво ви чака тамъ; вие се плашите, защото не знаете, кое е сѫщественото въ физическия животъ, и кое — въ духовния. Днесъ азъ говоря за сѫщественото, което всички хора иматъ въ себе си. Тѣ трѣбва да се освободятъ отъ една вѫтрешна илюзия, отъ една вѫтрешна хипноза, наложена имъ отвънъ. Когато човѣкъ е минавалъ презъ пространството, тогава му наложили две хипнотически състояния. При първото положение на човѣка, когато е билъ още въ Божествения свѣтъ, като душа, въ него съ били вложени редъ дарби и способности. Обаче когато е слизалъ на земята, той е миналъ презъ единъ тъменъ поясъ, дето му внушили, че всичко, което носи съ себе си, е празна работа и нѣма да го ползува на земята. Това, на което той разчиталъ — любовь, знания, животъ — всичко е празна работа. Отъ тѣзи внушения човѣкътъ се е обезсърдчилъ и изгубилъ смисъла на живота. Въ този смисълъ, внушението е психическа сила, която вързва, ограничава човѣка. Колкото малъкъ да е конецътъ на внушението, той все указва влияние върху човѣка, както паяжината указва влияние върху крака на мухата. Единъ день, една муха, която била царска дъщеря, завела дѣло противъ единъ паякъ, отъ чиято паяжина кракътъ ѝ се навѣхналъ. Паякътъ се явилъ въ съда и започналъ своята защита: Господа съдии, азъ съмъ ученъ човѣкъ. Построихъ си една мрежа, съ която искахъ да изучавамъ вселената. Тази мрежа ми служеше като съобщително срѣдство за наблюдаване. Мухата, като малко, безгрижно дете, обикаляла около моята мрежа и, по невнимание, закачила крачето си на единъ отъ моитѣ инструменти за научно изследване. Така тя навѣхнала крачето си, но какво съмъ виновенъ затова азъ? Питамъ: вѣрно ли е оправданието на паяка, че съ паяжината си той изучавалъ вселената? Не е вѣрно, разбира се. И днесъ, ако запитате хората, какво правятъ, тѣ ще ви отговорятъ, като паяка, че изучаватъ живота. И ако нѣкой човѣкъ, по невнимание, закачи крака си на единъ отъ тѣхнитѣ инструменти и го изкълчи, тѣ не сѫ виновни. Свѣтътъ е такъвъ! Не, ние не сме дошли на земята да изучаваме живота по такъвъ начинъ, че да се осакатяваме едни-други. Въ сѫщность, работата е много проста. Паякътъ седѣлъ дълго време гладенъ и чакалъ, като рибарь съ мрежата си, дано мине нѣкоя муха, да се закачи на паяжината му, да си хапне отъ нея. За паяка е безразлично, дали тази муха ще бѫде отъ прости родители, или царска дъщеря. Ако е царска дъщеря, още по-добре за него, ще бѫде по-угоеничка, по-тлъста. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ правилно разбиране на живота, било отъ дълбоко научно, или отъ мистично гледище. Човѣкъ трѣбва да разбира живота на външнитѣ промѣни и живота на вѫтрешнитѣ промѣни, които ставатъ въ душата му, и да ги различава. Да бѫде облѣченъ въ плъть и кръвь, като физическо сѫщество, това е необходимость за човѣка, защото така, именно, той черпи материали за физическия животъ. Чрезъ физическия свѣтъ протичатъ известенъ родъ сили, които човѣкъ непременно трѣбва да използува. Освенъ това, необходимо е човѣкъ да мине презъ различни форми. Разнообразието на формитѣ е сѫщо тъй необходимо условие за развиването на човѣка. Ето защо, всички души, колкото и да сѫ напреднали и съвършени, отъ време на време, иматъ нужда да слѣзатъ въ материалния свѣтъ, да почерпятъ отъ него такива материали и сили, каквито отъ другитѣ свѣтове не могатъ да придобиятъ. Това се отнася не само за земята, но и за всички останали материални свѣтове, защото тѣ се намиратъ подъ единъ и сѫщъ законъ. Значи, всички сѫщества, били тѣ напреднали, или не, трѣбва да минатъ презъ материалнитѣ свѣтове. Едни отъ тѣхъ помнятъ, отде идатъ, а други не помнятъ. Обикновенитѣ хора на земята не помнятъ нищо отъ предишното си сѫществуване. Нѣкой казва, че му се открило нѣщо отъ миналото. Възможно е, но всичко това е много малко. Съ такива открития нищо не може да се направи. И на кинематографъ може да се открие нѣщо. И въ книгитѣ се открива нѣщо. Всички тия открития, обаче, сѫ недостатъчни за човѣка. На човѣка е необходимо да се му открие онази вѫтрешна дарба въ съзнанието му, чрезъ която да си спомни въ подробности пѫтя, по който е слѣзълъ, и да види пѫтя, по който трѣбва да се върне. Само по този начинъ той ще разбере вѫтрешната връзка на живота и ще може да се поучи отъ него. Тъй щото, за постигането на тия дарби и способности, сѫ били препорѫчвани, па и до днесъ още препорѫчватъ, разни методи. Нѣкои, напримѣръ, сѫ препорѫчвали да се отдалечи човѣкъ отъ свѣта, да отиде въ нѣкоя гора и тамъ да прекара въ постъ и молитва, въ размишление. И наистина, много хора сѫ се отдалечавали отъ свѣта, но и съ това не сѫ постигали нѣщо особено. Други пъкъ сѫ препорѫчвали богатството, знанието, като пѫть на постижение, но и този методъ не е далъ голѣми резултати. Има единъ методъ, който може да даде положителни резултати. Той е методътъ на любовьта. Първото положение: човѣкъ не може да мисли, безъ да обича. Който иска да се запознае съ въпроса за създавана на вселената, който иска да разбере вѫтрешния смисълъ на живота, да придобие знание, мѫдрость, богатство, сила, здраве, безсмъртие, той трѣбва да постави любовьта за основа на своя животъ. Азъ не говоря за онази любовь, която носи смърть на хората, нито за онази любовь, която създава спорове, недоразумения, състезания. За да се предизвикатъ тия нѣща между хората, има причини за това. Лошото не е въ тия прояви на хората, но въ тѣхното изопачаване. Състезанието, съревнованието сѫ потици въ развиването на човѣка, но опасно е, когато тия потици се подхранватъ отъ неправилни мисли и чувства. Желанието на човѣка да бѫде богатъ, силенъ, ученъ, сѫ добри потици, но трѣбва да се поставятъ на положителна основа, да дадатъ сигурни придобивки. Право е желанието на човѣка да има знания, но това знание трѣбва да има приложение първо въ неговия животъ. Той трѣбва да разбира законитѣ на природата; той трѣбва да знае причинитѣ и последствията на всичко онова, което става въ самия него. Защо? Защото всичко, което става въ цѣлия козмосъ, въ всички планети и слънца, въ цѣлия животъ, се отразява и въ отдѣлния човѣкъ. Казвате: Ако всичко това влияе на хората, де остава тогава тѣхниятъ личенъ животъ? Де е човѣкътъ? Човѣкъ представя малка вселена, малъкъ центъръ въ общата вселена. Ако погледнете човѣка съ окото на ясновидеца, ще видите, че той представя малка слънчева система, около която се движатъ толкова планети, колкото планети има въ слънчевата система на физическия свѣтъ. Човѣшкиятъ духъ представя слънцето на неговата малка система, около което се движатъ всички звезди и планети. Човѣшкото съзнание не е будно за много отъ звездитѣ на козмоса. Сѫщото може да се каже и за съзнанието на човѣка по отношение на малката вселена въ самия него. Това показва, че между външния, т. е. физическия свѣтъ, и вѫтрешния — малкия свѣтъ въ човѣка, има пълна аналогия. Като говоря за съзнанието на човѣка, имамъ предъ видъ и самосъзнанието. Тѣ представятъ онова малко пространство, въ което човѣшкиятъ животъ се проявява. Дойдемъ ли до подсъзнанието и свръхсъзнанието на човѣка, тѣ представятъ въ него обширния Божественъ свѣтъ, т. е. външния, обективния свѣтъ. Докато живѣе въ съзнанието и самосъзнанието си, човѣкъ живѣе и се движи въ свѣта на промѣнитѣ — въ радоститѣ и скърбитѣ. Щомъ мине въ подсъзнанието и свръхсъзнанието, човѣкъ вече влиза въ друга фаза: той излиза отъ всички промѣни, отъ всички противоречия. Щомъ се натъкне на нѣкакво страдание, той лесно го смѣнява въ радость. Неговиятъ животъ, самъ по себе си, е молитва, т. е. непреривна, съзнателна връзка съ Бога. Съвременнитѣ хора се молятъ, но молитвата имъ нѣма резултатъ. Защо? Тѣ още не сѫ се научили да се молятъ, както трѣбва. Истинската молитва подразбира събуждане на подсъзнанието и свръхсъзнанието въ човѣка, т. е. събуждане на Божественото въ него. И тогава, за каквото се моли и интересува човѣкъ, затова и Богъ ще се интересува. Ако хората се интересуватъ отъ това, което Богъ е създалъ, и Той ще се интересува отъ това, което хората сѫ създали. Това значи отношения! Обаче, щомъ хората не се интересуватъ отъ Божиитѣ работи, и Той не се интересува отъ тѣхнитѣ. Въ това седи всичкото нещастие на хората. Сега, азъ говоря за онѣзи отъ васъ, които искатъ да придобиятъ живота, да станатъ учени, да намѣрятъ пѫтя на своето движение, да намѣрятъ мѣстото си въ козмоса. Това може да се постигне следъ хиляди години, но ще знаете поне, че вървите по опредѣления за васъ пѫть, безъ никакви отклонения. Като слушатъ да се говори по този начинъ, мнозина казватъ: Какво трѣбва да правимъ дотогава? Засега ще се грижимъ и работимъ за прехраната си, че като дойде време за отвлѣчени въпроси, тогава ще мислимъ. Не, ако считате, че първо трѣбва да се осигурите, а после да мислите за духовни въпроси, това е криво разбиране. Споредъ мене, човѣкъ трѣбва да престане да мисли за научни въпроси, само когато яде. Вънъ отъ това време, той всѣкога може да мисли по всички въпроси, които го интересуватъ. Щомъ вземе хлѣба въ рѫка, той престава вече да се занимава съ научни въпроси. Той взима хапка хлѣбъ на вилицата си, потапя я въ чинията съ ядене, поставя я въ устата си и започва да дъвче. Сѫществата отъ невидимия свѣтъ го наблюдаватъ и казватъ: Този човѣкъ прави нѣкакви научни изследвания въ своята лаборатория. И наистина, когато яде, човѣкъ минава отъ теоретическитѣ къмъ практическитѣ проблеми на живота. Ще кажете, че е смѣшно, като гледате, какъ човѣкъ дъвче храната си. Не, яденето е великъ процесъ. Всѣка хапка, която човѣкъ поглъща, представя цѣлъ микрокозмосъ. Всѣка хапка, съставена отъ милиони малки вселени, идва въ услуга на човѣка, да увеличи обема на неговата вселена. Щомъ влѣзатъ въ неговия организъмъ, тия малки вселени продължаватъ своя животъ. За тѣхъ човѣкъ е божество, на което тѣ слугуватъ. Следователно, той трѣбва да благодари на тия малки вселени, които взиматъ участие въ неговото растене и развиване. По сѫщия начинъ и вие нѣкога ще влѣзете въ организъма на по-голѣми отъ васъ сѫщества, и като малки вселени, ще работите за тѣхното растене и развиване. Какво ще мислите тогава? Ще мислите, че сте изчезнали, но сте взели участие, като градивенъ материалъ, въ съграждането на по-велика отъ васъ вселена. Едно трѣбва да знаете: Въ великата природа нищо не изчезва, нищо не се създава, но само се видоизмѣня. И тъй, идеята, която трѣбва да залегне въ душитѣ ви, е че като дойдете до Божествения свѣтъ, трѣбва да бѫдете готови да живѣете и по физически, и по духовенъ, и по Божественъ начинъ. Това значи: вие трѣбва да живѣете и по форма, и по съдържание, и по смисълъ. Въ Божествения свѣтъ се съдържатъ и физическия и духовния. Физическиятъ свѣтъ е мѣсто, отдето се черпятъ материали; духовниятъ свѣтъ е мѣсто, отдето се черпятъ сили. Божествяниятъ свѣтъ пъкъ представя съвокупность отъ начини и методи за използуване и обработване на материалитѣ и силитѣ, необходими за развиването на човѣка. Както въ миналото, така и въ настоящето, всички хора сѫ се стремѣли и се стремятъ къмъ щастие. За тази цель, отъ най-стари времена още, хората сѫ изучавали магията, като наука за човѣшкото щастие. Човѣкъ трѣбва да расте, да се развива правилно, да придобива знания и добродетели, за да се справя съ мѫчнотиитѣ въ живота, които сѫ въ сила да погълнатъ щастието. Добродетелитѣ сѫ дреха, облѣкло на щастието. Правитѣ мисли пъкъ сѫ кѫщата въ която щастието живѣе. Следователно, който иска да бѫде щастливъ, той трѣбва да бѫде облѣченъ съ красива и мощна мисъль. Само онзи човѣкъ може да бѫде щастливъ, който живѣе въ Божествения свѣтъ, т. е. разбира живота по форма, по съдържание и по смисълъ. Казвамъ: правата мисълъ е магическата прѫчица въ живота на човѣка. Човѣкъ е само онзи, който мисли право. Когато дойде правата мисълъ и смѣни всички отрицателни състояния въ положителни, това е човѣкътъ. И затова, когато нѣкой каже, че е човѣкъ, отрицателнитѣ му състояния веднага трѣбва да се превърнатъ въ положителни, и противоречията му да изчезнатъ. Всичко криво въ човѣка трѣбва да се изправи! Той трѣбва да разбере, че едновременно е и Симонъ Петъръ, и Христосъ, и Синъ на Бога живаго. Такова нѣщо е правата мисъль. Ако единъ талантливъ човѣкъ вземе мотика въ рѫка и отиде да копае лозето на нѣкой богатъ човѣкъ, и презъ всичкото време роптае, че не е за тази работа, че трѣбва да стане поетъ, писатель, той не е разбралъ смисъла на тази мотика. Мотиката му е дадена, за да може чрезъ нея да се запознае съ този богатъ, но добъръ човѣкъ. Въ дадения случай, любовьта на богатия човѣкъ е за предпочитане предъ перото на нѣкой поетъ, което може да го скара съ най-добрия му приятель. Въ този случай, дръжъ мотиката, а не перото. Тази мотика е дошла временно въ рѫката ти, а не за цѣлъ животъ. Мотиката може да послужи на човѣка само да го запознае съ нѣкоя душа, която го обича. Тя служи само като срѣдство да сближи две души. Ако иглата на шивача може да го запознае съ една душа, която го обича, заслужава да шие. Ако училището може да запознае ученика съ една душа, която го обича, заслужава да се учи. Значи, задачата на човѣка е да намѣри онази Божествена душа, която го обича, и която той обича. По-велико нѣщо отъ това нѣма. И наистина, всѣки търси Божественото. Де ще Го намѣри, то е другъ въпросъ. Който не търси Божественото, той не разбира смисъла на своя животъ, а оттамъ и на цѣлокупния животъ. Отъ сутринь до вечерь, човѣкъ непрекѫснато трѣбва да търси Божественото. Какво прави той? До едно време търси Божественото и после престава да Го търси. Не, постоянство се изисква отъ всички хора. Щомъ е въпросъ за Божественото, ще Го търсите безспирно, съ пълно съзнание и любовь. Въ това отношение, вие трѣбва да приличате на онзи царски синъ, който искалъ да се ожени за най-красивата мома въ свѣта, и трѣбвало дълго време да я търси въ царството на баща си, докато най-после я намѣрилъ. Между тогавашнитѣ царски дъщери въ цѣлия свѣтъ нѣмало такава, каквато той търсилъ. Най-после му казали, че нѣкѫде, на края на свѣта, сѫществувала такава мома, но тя била овчарка. Царскиятъ синъ облѣкълъ прости дрехи, взелъ тояжка въ рѫка и торба съ храна, напусналъ бащинъ домъ, напусналъ царството и тръгналъ по свѣта да търси най-хубавата мома, за която душата му копнѣела. Питамъ: умно ли е постѫпилъ царскиятъ синъ, като тръгналъ по свѣта да търси красивата овчарка? Умно е постѫпилъ. Ако една овчарка може да задоволи своитѣ овце, тя ще може да задоволи и своя възлюбенъ. Ако тази овчарка не може да пасе овцетѣ, не може да се справя съ тѣхъ, тя нѣма да задоволи и своя възлюбенъ. Това се отнася и до овчарката, и до царската дъщеря. Следователно, когато искате да познаете единъ човѣкъ, да разберете неговия характеръ, дайте му да пасе овце. Тамъ ще го познаете. Искате ли да познаете българина, наблюдавайте го, какъ храни кокошкитѣ си. Отъ това, какъ държи крината съ жито, какъ го хвърля, какви отношения има къмъ кокошкитѣ си, ще познаете и неговия характеръ. Лошиятъ човѣкъ взима крината, подхвърля житото, безъ да обръща внимание на кокошкитѣ си, и гледа по-скоро да се прибере въ кѫщи. Добриятъ човѣкъ, обаче, взима крината, извиква внимателно кокошкитѣ си, поглежда ги, поприказва имъ и тогава имъ хвърля малко жито. Докато ядатъ, той ги наблюдава, мисли си нѣщо, не бърза. Като изядатъ това, което имъ е хвърлилъ, пакъ имъ подхвърля. Този човѣкъ е добъръ, благороденъ. Той храни и отглежда кокошки, защото ги обича, приятно му е да ги наблюдава; хване една кокошка, но тя се опитва да избѣга. Той я потупва малко по гърба и ѝ говори: Не се страхувай! Азъ нѣмамъ намѣрение да ти свалямъ дрешката, да те турямъ въ тенджера. Напротивъ, докато си при мене, дрешката ти ще става все по-хубава. Следъ това хване втора, трета, докато всички кокошки започнатъ да го познаватъ и да му се радватъ. Нѣкой ще каже: Малко работа имамъ, че съ кокошки ще се занимавамъ. — Който може да помилва кокошка, той може да помилва и човѣка. Ако той не може да помилва кокошка, на какво основание очаква Богъ да го помилва? Какво особено представя човѣкъ? Предъ Бога, човѣкъ не е още нито кокошка, той е само лозова прѫчка. Дълго време още трѣбва да го обрѣзватъ, докато даде плодъ. Единъ день, когато лозовата прѫчка даде плодъ, тогава само ще се яви желание въ Бога да превърне тази лозова прѫчка въ човѣкъ. Следователно, правата мисъль представя магическата прѫчица. Който владѣе правата мисъль, той е магъ. Достатъчно е да махне съ рѫката си, за да стане всичко така, както той желае. Вие гледате и се чудите, какъ става всичко това. И малкото дете не знае, какъ една кибритена клечица, запалена и поставена въ сламата, произвежда цѣлъ пожаръ. Малка е кибритената клечица, но чудеса прави. Тя е магическата прѫчица въ рѫцетѣ на мага. А малкото дете е магътъ, който манипулира съ тази малка прѫчица. Като го питатъ, кой запали сламата, то мълчи. Като го питатъ, защо запали сламата, то отговаря: Вие не се нуждаете отъ слама, т. е. отъ плѣва. Вие се нуждаете отъ сѣно. Нека плѣвата гори! Тя не ви е потрѣбна. — Нещастията на съвременнитѣ хора се дължатъ на това, че децата си играятъ съ кибритената клечица и запалватъ плѣвата да гори, а съ нея заедно отива и плевнята. Питамъ: какво е придобило животното, което презъ всичкото време сте хранили само съ слама? Всички съвременни проповѣди, всички теории, всички философски системи, които внасятъ раздвояване въ умоветѣ и сърцата на хората, сѫ сѫщо такава слама, която трѣбва да се запали, да изгори. Вие сте опитали вече тия учения и философски системи, и тѣ сѫ произвели върху васъ такова действие, че и ребрата ви могатъ да се четатъ. Казвамъ: да се храните съ слама, това подразбира най-беднитѣ условия, при които човѣкъ е поставенъ. Време е вече да се откажете отъ тия условия, да ликвидирате съ старото, което ви е довело до положение ребрата ви да се четатъ. Всички престѫпления, всички отрицателни прояви, като злоба, умраза, съмнение, безвѣрие, заблуждения, се дължатъ все на тази старовѣковна слама. Щомъ ликвидирате съ старото, вие ще разберете, че и най-простиятъ занаятъ, който прилагате, не е нищо друго, освенъ възможность да се срещнете и запознаете съ онѣзи хора, които обичате, и които ви обичатъ. Нѣкой човѣкъ става професоръ. Защо? Да срещне и да се запознае въ университета съ нѣкои души. Тѣ ще постѫпятъ въ университета като студенти, той ще имъ преподава цѣли четири години. По този начинъ ще направи връзка съ тия души. Заслужава човѣкъ да посвети цѣлия си животъ въ университета, за да срещне ония души, които обича. Заслужава човѣкъ да стане народенъ учитель, за да срещне ония души, които обича. Това сѫ малкитѣ дечица, които той ще учи и възпитава. Заслужава човѣкъ да бѫде шивачъ, готвачъ, какъвъ и да е, само да срещне тия души, които той обича, и които го обичатъ. Тѣзи души представятъ неговото щастие, неговото богатство. Тѣзи души ще бѫдатъ най-много три. Богъ се проявява на човѣка само чрезъ три души. Колко ангели дойдоха при Аврама? При Аврама дойдоха само три ангела. Тѣ дойдоха при него, защото го обичаха, и затова, именно, той излѣзе да ги посрещне: поклони имъ се, покани ги да седнатъ и ги нагости. Сега и ние сме дошли на земята да се запознаемъ съ тѣзи три ангела: съ Симонъ Петъръ, съ Христа и съ Сина Божи. Въ това запознаване се крие вѫтрешната наука на живота. Не е лесно да се запознаемъ съ Бога. Той не слиза всѣкога на земята, но отъ време на време, периодически. Богъ слиза на земята много рѣдко. Това слизане представя цѣла епоха, която трѣбва правилно да се разбере и използува. Има периоди въ живота на човѣка, които съставятъ такива епохи. Тѣзи епохи не сѫ нищо друго, освенъ пробуждане на Божественото въ човѣка. Ние наричаме тѣзи епохи „възходещи периоди“ въ човѣшкия животъ. Презъ това време човѣкъ се усѣща мощенъ, силенъ; мисъльта му работи усилено, а отъ сърцето му блика радость и веселие. Паралелно съ този периодъ настѫпва и другъ, низходещъ, въ който се случаватъ голѣми неприятности и нещастия за човѣка. Който не може да използува първия, възходещия периодъ, той ще попадне въ втория, низходещия, и ще преживѣе редъ нещастия, страдания, несполуки и т. н. Първиятъ периодъ наричаме „зазоряване, день“, а вториятъ — „залѣзване, нощь“. За тѣзи два периода на човѣшкия животъ, Христосъ казва: „Работете, докато е день, защото иде нощь, когато никой не може да работи“. Казвамъ: пѫтьтъ, по който сте тръгнали, е правъ. Вървете по него безъ колебание. Правъ е пѫтьтъ, но отъ васъ се изисква усилие, трудъ и работа. Отъ васъ се изисква постоянство поне толкова, колкото едно малко момченце употрѣбило, за да влѣзе въ двореца на единъ князъ. Това момче дълго време обикаляло кѫщата на княза, дано по нѣкакъвъ начинъ успѣе да влѣзе вѫтре. Способно и даровито било това момченце. Князътъ билъ много строгъ и взискателенъ. Той не допущалъ при себе си никой, освенъ слугитѣ си, които влизали и излизали отъ кѫщата му само по нѣкаква работа. Това дете съ години обикаляло двореца на княза, търсило начинъ да влѣзе вѫтре. Какъ да влѣзе? Да поиска отъ нѣкой препорѫка, виждало му се невъзможно. Най-после то се обърнало къмъ Бога съ молба, по нѣкакъвъ начинъ да му отвори пѫть за двореца на княза. То започнало да изучава характера на княза, на неговитѣ слуги, които постоянно излизали и влизали въ двореца, съ пълни стомни вода. Като ги наблюдавало, момчето си въздъхвало, и все търсило начинъ да влѣзе при княза. Единъ день, единъ отъ слугитѣ на княза, като се връщалъ отъ вода, подхлъзналъ се, падналъ и строшилъ крака си. Момчето веднага взело стомничкитѣ му, затекло се къмъ двореца, похлопало на вратата и казало: Единъ отъ вашитѣ слуги се подхлъзна, падна на пѫтя и строши крака си. Князътъ билъ вѫтре и чулъ всичко, което детето разправило. Погледналъ къмъ него и видѣлъ въ погледа, на лицето му нѣщо особено. Заедно съ детето, князътъ излѣзълъ на пѫтя да види пострадалия слуга и да се разпореди да му помогнатъ. Отъ този моментъ детето влѣзло въ двореца при княза. Единъ отъ слугитѣ на княза трѣбвало да пострада, за да се даде възможность на способното и даровито дете да влѣзе въ двореца. Казвамъ: въ същото положение се намиратъ и съвременнитѣ хора. За да влѣзатъ въ Царството Божие, все трѣбва да се счупи крака на нѣкого. Вие обикаляте около вратата на Царството Божие, не знаете, какъ да влѣзете вѫтре. Молите се, плачете, дано се отвори нѣкакъ тази врата. Единъ день, по невнимание, единъ отъ слугитѣ на това царство се подхлъзва, пада съ стомнитѣ си и счупва крака си. Какво трѣбва да направите? Вземете стомничкитѣ на този слуга и, докато вратата е отворена още, занесете ги вѫтре и съобщете на господаря на това Царство че единъ отъ неговитѣ слуги е пострадалъ, да прати хора да му помогнатъ. Не се ли случи нѣкакво нещастие съ едного отъ слугитѣ на Царството, вратата на това Царство за винаги ще остане затворена за васъ. Значи, струва слугата на княза да счупи крака си, за да може даровитото дете да влѣзе въ двореца. Даровитото момче представя любещето дете, съ което се завързватъ интимни, сърдечни връзки между първия слуга на княза и самото дете. Чрезъ слугата пъкъ ще се създадатъ връзки и съ княза. Слугата е доволенъ, че счупилъ крака си, че е могълъ да се запознае съ детето. Детето пъкъ е доволно, че могло да влѣзе въ двореца на княза. Това сѫ щастливи моменти, щастливи епохи въ живота на човѣка, които рѣдко се случаватъ. Това показва, че за всѣки човѣкъ е опредѣленъ известенъ периодъ, известна епоха, когато му се даватъ блага, които той правилно трѣбва да използува. Неговото съзнание трѣбва да бѫде будно за тази епоха, за това време, когато щастието го следва. За всички хора тия епохи не се съвпадатъ: когато нѣкой е щастливъ, другъ е нещастенъ. Следователно, когато нѣкой човѣкъ страда, той трѣбва да знае, че това страдание е предвестникъ, именно, на онази щастлива епоха въ неговия животъ, която предстои да дойде. Въ това отношение, страданията съ необходими за човѣка, да будятъ съзнанието му, да го приготвятъ за щастливата епоха, която иде въ неговия животъ. Ако съзнанието му не е будно, щастието ще мине и замине покрай него, безъ той да го използува. Страданието буди мисъльта на човѣка. Само чрезъ страданието той може да бѫде въ непреривна връзка съ Бога. Права мисъль, будно съзнание е необходимо за човѣка, за да може да върви въ своя пѫть безъ отклонения. Щомъ върви правилно, той разумно ще използува щастливата епоха на своя животъ. И тъй, всички искате да уредите своята вселена, своя вѫтрешенъ свѣтъ, но не знаете, какъ можете да постигнете това. Ето, ще ви дамъ нѣколко правила, които всѣкога трѣбва да имате предъ видъ. Когато въ дома ви дойде нѣкой лошъ човѣкъ и започне да ви проповѣдва нови, лъжливи учения, кажете му. Ти си свободенъ да проповѣдвашъ, каквито щешъ учения, но азъ имамъ своя държава, съ свои закони и наредби, на тѣхъ ще се подчинявамъ. Щомъ си дошълъ въ моята държава, трѣбва, или да изпълнявашъ моитѣ закони, или да напуснешъ държавата ми. Азъ не ти позволявамъ да нарушавашъ реда въ моята държава, защото тя е въ съгласие съ друга, по-велика отъ нея държава, която абсолютно не търпи безредие и безпорядъкъ. Понеже за неспазване законитѣ на моята държава мене ще държатъ отговоренъ, затова казвамъ: Престѫпления въ моята държава не позволявамъ да се вършатъ! Безредие въ моята държава не може да сѫществува! Затвори въ моята държава не могатъ да сѫществувате! Казвате: Какъ могатъ да се премахнатъ затворитѣ въ свѣта? Ако искате да не сѫществуватъ затвори вънъ отъ васъ, премахнете затворитѣ, насилието вѫтре въ себе си. Запримѣръ, нѣкой отъ васъ има едно благородно желание въ себе си, иска да направи добро нѣкому, но вѫтре въ него нѣщо му забранява да направи това добро. Това е насилие надъ самия човѣкъ. Следъ всичко туй този човѣкъ ще проповѣдва на хората, какво изисква Богъ отъ тѣхъ. Питамъ: отде знае той, какво Богъ изисква отъ хората? Говорилъ му Богъ. Който мисли, че Богъ отвънъ му говори, той е въ голѣмо заблуждение. Богъ никога не говори на човѣка отвънъ. Само хората говорятъ помежду си външно. Въ Божествения говоръ има нѣщо особено мощно, нѣщо магическо. Когато Божественото заговори, човѣкъ престава да мисли за себе си и се свързва съ всички живи сѫщества. При това положение, неговиятъ и тѣхниятъ животъ се сливатъ въ общия, въ цѣлокупния животъ. Това не значи, че човѣкъ ще изгуби себе си. Не, тогава, именно, човѣкъ намира и себе си, и ближнитѣ си въ единъ общъ центъръ — въ Бога. Това значи да живѣе човѣкъ въ вѣчна хармония, въ хармонията на Божествения животъ. Следователно, лесно се постига това, но мѫчно се задържа. Едва човѣкъ постигне това блаженство, дохожда съмнението, и той започва да се смущава, да мисли, че е изпадналъ въ нѣкакво заблуждение. Щомъ започне да мисли така, съзнанието му се помрачава, и той отново слиза въ обикновения животъ. Кой е обикновениятъ животъ? — Обикновениятъ животъ е вестникарскиятъ. Напримѣръ, нашитѣ вестници пишатъ, че Троцки отишълъ въ Цариградъ. Кога отиде Троцки въ Цариградъ? Оттамъ, дето е сега Троцки, за да отиде въ Цариградъ, нужни му сѫ най-малко две недѣли, а нашитѣ вестници за три деня го изпратиха тамъ. После, четемъ въ вестницитѣ, че Троцки още не е заминалъ. — Де ще отива? Сега пъкъ въ Германия щѣлъ да отива. Вестникарска работа! Вестницитѣ го изпращатъ ту въ Германия, ту въ Цариградъ, а той още за никѫде не е заминалъ. Това сѫ забавления въ живота, но Божествениятъ животъ не може да се развива по този начинъ. И тъй, въ живота на човѣка има епохални периоди, които той трѣбва да разбира и правилно да използува. Какви сѫ тѣзи периоди и съ какво сѫ забележителни? Тѣ сѫ ония периоди, презъ които Божественото въ човѣка се събужда. Преди този периодъ, всичко друго е предисловие на това, което се готви да дойде. Нѣкой казва, че Богъ му е говорилъ. Питамъ: сигуренъ ли е въ това? Ако туй е истина, какво въздействие е указалъ този говоръ върху него? Ако човѣкъ не се преобрази отъ този говоръ, значи другъ нѣкой му е говорилъ, а не Богъ. Много цигулари свирятъ на цигулка, но цигулката на всички тия цигулари не може да говори като човѣкъ. Слушали ли сте вие нѣкой виденъ цигуларь, цигулката на когото може да говори като човѣкъ? Ако бихте чули такъвъ цигуларь, той би произвелъ чудеса върху човѣка. Казвате: Възможно ли е това? — Ако грамофонната игла може да пѣе, да свири, да говори, защо цигулката, върху която свири човѣшка рѫка, да не може да проговори? Едисонъ накара иглата на грамофона да проговори. Той направи това, което и виднитѣ цигулари не могатъ да направятъ съ своитѣ цигулки. Грамофонната игла още не е усъвършенствувана. Тя е малко дете, което се учи да говори. Единъ день и тя ще порасне, ще стане голѣмъ човѣкъ, който ще говори, ще пѣе много хубаво. Ако кажа, че и цигулката може да говори като човѣкъ, ще кажете, като турцитѣ: „И съ очи да видишъ, и съ уши да чуешъ, не вѣрвай!“ Трѣбва да се яви такъвъ цигуларь въ свѣта, който да покаже на хората, че цигулката може да говори. Цигуларьтъ трѣбва да изучава свойствата на тоноветѣ. Вълнитѣ на тия тонове трѣбва да бѫдатъ къси, а не дълги. Освенъ това, между тѣхъ трѣбва да има особено вѫтрешно преливане. Сѫщевременно, цигуларьтъ трѣбва да изучава и трептенията на човѣшкия гласъ, за да може да ги възпроизвежда чрезъ цигулката. Ако нѣкой виденъ цигуларь е научилъ изкуството да свири, не му остава нищо друго, освенъ да научи цигулката си да говори. И тогава, цигулката на френския цигуларь ще говори френски; цигулката на германския цигуларь ще говори на германски; цигулката на българския цигуларь ще говори на български и т. н. Питамъ: ако такъвъ цигуларь се яви на нѣкоя сцена, кой не би го слушалъ? Това показва, че човѣшката душа може да се изрази чрезъ цигулката. Ако това се постигне, за човѣчеството е дошло зазоряването на шестата раса. Въ шестата раса цигулкитѣ вече ще говорятъ. Днесъ цигулката не може още да изрази вѫтрешни, нѣжни чувства и трепети на душата. Тя още не може да изрази и любовнитѣ чувства на човѣшкото сърце. За сега цигулката е дошла до положение да изразява само грубитѣ човѣшки чувства, като страхъ, трепетъ, вълнение, буря, сътресение и т. н. Ако се намѣри цигуларь, който може да имитира поне нѣжнитѣ чувства на сърцето, той е постигналъ много нѣщо. Азъ съмъ правилъ много опити съ моята цигулка и съмъ дошълъ до заключение, че съвременнитѣ хора не съ готови още да слушатъ и да възприематъ най-нѣжнитѣ тонове на цигулката. Единъ день направихъ опитъ съ единъ мой познатъ: започнахъ да свиря на цигулката си, да предавамъ нѣжнитѣ тонове на душата. Като послуша малко, той спрѣ рѫката ми и каза: Моля ти се, не свири повече. Не зная, какво ми става, но не мога да издържамъ тия тонове. Изсвири ми нѣкое българско хоро. Има нѣщо страшно, нѣщо силно въ тия тонове. Казвамъ: въ всѣко ново нѣщо, на което хората още не съ привикнали, има нѣщо страшно и опасно за тѣхъ. Ако на тъжния човѣкъ свирите нѣщо тъжно, вие ще увеличите тъгата му. Обаче, ако му изсвирите нѣщо весело, вие можете да смѣните състоянието му, да го превърнете въ радость. Тѫжнитѣ, скръбнитѣ хора всѣкога обичатъ да дружатъ съ весели, съ радостни хора. Днесъ скърбитѣ, страданията сѫ повече, отколкото радоститѣ. Вѣкътъ е такъвъ. За да преодолѣе тия нѣща, човѣкъ трѣбва да вложи повече вѣра, повече упование въ Бога. Когато Христосъ запита ученицитѣ си, за кого мислятъ да е, съ това Той искаше да имъ обърне внимание на вѣрата, да иматъ вѣра въ Бога. Петъръ отговори: Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго. Значи, хората се нуждаятъ отъ абсолютна вѣра, която отъ нищо да не се разколебава. Дойдете ли до нѣкакво страдание, кажете си: Азъ зная, че всичко, което се случава въ живота ми, е за мое добро. Щомъ е тъй, ни най-малко не се съмнявамъ въ Онзи, Който ме обича и Когото азъ обичамъ. Любовьта, обичьта изключва всѣкакво съмнение. Тя почива на абсолютно довѣрие между хората. Щомъ нѣкой човѣкъ ви говори, той вѣрва въ Бога. Щомъ вѣрва въ Бога, той вѣрва и въ васъ. Само по този начинъ може да се образува вѫтрешна връзка между хората. Веднъжъ създадена тази връзка, тѣ трѣбва да престанатъ вече да се занимаватъ съ отрицателни мисли. Който ви обича, той всѣкога желае вашето добро, както желае и своето. Когато вие успѣвате, той се радва; когато не успѣвате, той скърби. На сѫщото основание, понеже Богъ ни обича, Той желае нашето добро, нашия успѣхъ. Нѣкой иска да бѫде ученъ, да има силна паметь, каквото прочете, да запомни. Питамъ: ако този човѣкъ помни и доброто, и злото, което хората сѫ му причинили отъ редъ години, отъ редъ прераждания, защо му е тази паметь? Нѣма по-голѣмо нещастие за човѣка отъ това, да помни и добринитѣ, и злинитѣ, които хората сѫ му причинили. Затова, именно, Богъ е заличилъ всичко отъ паметьта ви, да не помните, кой, какво зло ви е причинилъ. Единъ день ще дойде страшниятъ изпитъ, когато Богъ ще дигне завесата на вашето минало, ще ви покаже, какви сѫ били отношенията ви съ всички хора, едни отъ които сѫ ви правили добро, а други — зло, и вие да погледнете къмъ тѣхъ, да погледнете къмъ Бога и да бѫдете готови да простите. Така ще се изпита вашата любовь. Първо Богъ ще ви постави предъ ония, които не сѫ ви обичали и които само сѫ ви пакостили. И ако можете да простите, ще минете третото посвещение. Следъ това Богъ ще ви постави предъ ония, които сѫ ви обичали и които сѫ ви правили добрини. Ако можете да имъ благодарите, както трѣбва, ще минете презъ четвъртото посвещение. Тази е задачата, върху която окултнитѣ ученици трѣбва да работятъ. Днесъ повечето хора се намиратъ предъ третото посвещение. Около всѣки човѣкъ Провидението изпраща не ония, които го обичатъ, но ония, които не го обичатъ, които му мислятъ злото. Тѣ се трупатъ около него и го докарватъ до ужасъ. Той настръхва отъ страхъ и се обръща къмъ Бога съ молба, да го освободи отъ тия неприятели. Не, докато не имъ прости, той нѣма да се освободи отъ тѣхъ. Той трѣбва да ги погледне спокойно, съ любовь и да каже: Заради Бога прощавамъ на всички. Тогава Богъ ще вземе четката и ще заличи всички тия спомени. Това значи да мине човѣкъ третото посвещение, да бѫде едновременно и Симонъ Петъръ, и Христосъ, и Синъ Божи. Щомъ станете Синъ на Бога живаго, веднага ще се намѣрите предъ четвъртото посвещение, и около васъ ще се събератъ само ония, които ви обичатъ. Вие ще си подадете взаимно рѫка и ще заживѣете братски. Само по този начинъ животътъ ви ще се осмисли. Безъ да сте минали третото посвещение, каквато магия и да учите, каквато наука и да прилагате, нищо нѣма да придобиете. Да простите — въ това се заключава истинската магия, истинската наука. Докато не простите на онѣзи, които не ви обичатъ и ви причиняватъ пакости, никаква наука, никаква магия, никаква школа, никакви стихове и формули нѣма да ви помогнатъ. Напротивъ, тия нѣща по-скоро ще бѫдатъ нещастие за васъ, отколкото да ви направятъ щастливи. Казвамъ: тежкиятъ чукъ въ рѫката на малкото дете носи нещастие за него, но въ рѫката на майстора-скулпторъ, той е мощно орѫжие. Нѣкой казва, че е едно съ Бога. — Едно съ Бога е, но още лежи въ затвора, съ букаи на рѫцетѣ и на краката си. Едно съ Бога е, но сиромашията постоянно тропа на вратата му и петь пари нѣма въ кесията си. Кажешъ ли, че си едно съ Бога, букаитѣ отъ рѫцетѣ и краката ти трѣбва да паднатъ, а едновременно съ това трѣбва да излѣзешъ отъ затвора. Кажешъ ли, че си едно съ Бога, сиромашията трѣбва да те напусне и вмѣсто нея да дойде богатството. — Кога ще стане това? Христосъ е казалъ: „Който иска да придобие Вѣчния животъ, нека продаде имането си, да го раздаде на сиромаситѣ, а следъ това да ме последва“. Докато не може да прости, човѣкъ никога магъ не може да стане. За да стане магъ, той трѣбва да има права мисъль. Докато дѣли нѣщата на възможни и невъзможни, човѣкъ магъ не може да стане. Кое е невъзможно за човѣка? Невъзможно е за човѣка, напримѣръ, да не прости. Ако нѣкой казва, че не може да прости, защо да не каже и обратното, че може да прости? „Мога“ и „не мога“ едновременно не ставатъ. Въ даденъ случай, или можешъ, или не можешъ. Тогава, щомъ можешъ да кажешъ, че не прощавашъ, кажи и обратното, че прощавашъ. Затова казвамъ: азъ не мога да не бѫда богатъ. — Сиромахъ не можешъ ли да бѫдешъ? — Сиромашията оставямъ за тебе. — Не мога да не бѫда ученъ. — Невежа не можешъ ли да бѫдешъ? — Невежеството оставямъ за тебе. — Не мога да не бѫда светъ човѣкъ. — Грѣшникъ не можешъ ли да бѫдешъ? — Грѣхътъ оставямъ за тебе. Така трѣбва да се говори на онзи, който иска да ви спъва, да ви препятствува въ живота. И тъй, магътъ трѣбва да знае, какъ да постѫпва, какъ да отговаря. Нѣма по-красиво положение отъ това, да слушашъ, какъ сѫдбата се разговаря съ мѫдреца, съ мага. Сѫдбата се отнася и съ мѫдреца така, както и съ обикновения човѣкъ. Когато лошата сѫдба дойде при мѫдреца, да му донесе най-голѣмитѣ страдания, той става на крака, усмихва се, посрѣща я любезно, учтиво и я пита: Какво обичате? Тя е сериозна, обикаля около него, ходи натукъ-натамъ, дава му наставления, а той работи, рисува съ четката си. Следъ това тя преглежда работата му, и ако случайно намѣри нѣкакъвъ косъмъ, останалъ отъ четката му, казва: Този косъмъ не може да остане тукъ! — Добре, ще го махна, ще направя, както желаете. И най-после, като го прекара презъ редъ изпити, тя отваря една врата и му казва: Заповѣдай, свободенъ си вече. — Вие ще дойдете ли съ мене? — Не, азъ имамъ работа. Отивамъ да възпитавамъ ония, които идватъ следъ тебе. Следъ лошата сѫдба, при мѫдреца иде добрата сѫдба, която му носи благата на живота. Той пакъ става на крака, усмихва се и я поканва да седне. Тя започва да се разговаря съ него любовно и му оставя благата, опредѣлени отъ Бога за него. Казвамъ: ако и вие, не сте готови, като мѫдреца, да слугувате на сѫдбата, ще треперите предъ нея. И мѫдрецътъ се намира подъ ударитѣ на сѫдбата, както и обикновениятъ човѣкъ. Сѫдбата е единъ отъ най-строгитѣ, най-мощнитѣ ангели, които седятъ при нозетѣ на Бога. Къмъ глупавитѣ тя е по-снизходителна, но дойде ли до мѫдреца, и за най-малката погрѣшка, и за най-малкия косъмъ на картината му, останалъ отъ неговата четка, тя го държи отговоренъ. Мѫдрецътъ ѝ казва: Ще ме простишъ, станала е нѣкаква погрѣшка, ще я изправя. И мѫдрецътъ прави погрѣшки, но лесно ги изправя. Щомъ изправи погрѣшкитѣ си, сѫдбата му отваря вратата за Царството Божие и казва: Заповѣдай! Сега, едно е важно за васъ: да се изяви Любовьта Божия къмъ всички хора, да вървите напредъ, да влѣзете въ Царството Божие. За това се изисква силна мисъль, която по никой начинъ да не се огъва отъ външнитѣ условия. Тя може да се огъва, но да не се троши. Тя трѣбва да бѫде като пружина, която, щомъ се огъне, пакъ да се върне въ първото си положение. Въ сегашния свѣтъ се забелязватъ ясно два периода, две епохи, които иматъ свои представители. Който живѣе още въ старата епоха и нѣма условия да се развива, нека мине въ новата епоха. За тази цель, той трѣбва да се откаже отъ всички стари, отъ всички непотрѣбни мисли и желания на досегашния животъ. Когато Христосъ казва на ученицитѣ си да се отрекатъ отъ себе си, Той има предъ видъ да се отрекатъ отъ старото, отъ навицитѣ на стария животъ, за да бѫдатъ готови да приематъ новото, красивото, което иде въ свѣта. Вратата на новата епоха се отваря вече, и душитѣ на хората трѣбва да се разширятъ. Човѣкъ ще вземе съ себе си само красивото, възвишеното, което е вложено въ неговата душа. Нима мѫдрецътъ не носи навсѣкѫде своята мѫдрость, своитѣ добродетели? И тъй, всички трѣбва да знаятъ, че за лошитѣ хора въ свѣта настѫпва черенъ периодъ, т. е. катастрофи. Времето, което сега иде, ще имъ покаже, че тѣ сѫ изгубили добритѣ условия и нѣма да намѣрятъ това, което търсятъ. Който не разбира моитѣ думи, той мисли, че свѣтътъ ще се разруши, ще изчезне. Не, свѣтътъ нѣма да се разруши, но човѣшкиятъ животъ ще се обнови изцѣло. Днесъ и богати, и бедни сѫ неврастеници. Богатитѣ казватъ, че сѫ станали неврастеници отъ много мисъль. Беднитѣ казватъ, че сѫ станали неврастеници отъ лошитѣ условия, отъ голѣмата сиромашия на живота. Богатиятъ е неврастеникъ отъ лошитѣ мисли, които неговитѣ слуги постоянно му изпращатъ. Бедниятъ е неврастеникъ отъ лошитѣ условия, които разнебитватъ ума му. Какво очакватъ хората сега? Тѣ очакватъ по-добри външни условия. Тѣ мислятъ, че външнитѣ условия ще измѣнятъ живота. Не, само мисъльта е въ състояние да измѣни живота. Свѣтлитѣ и чисти мисли могатъ да подобрятъ живота. За това се изисква послушание. Още първиятъ човѣкъ даде примѣръ на непослушание, като яде отъ плода на дървото за познаване на доброто и злото. А после, като го изгониха отъ рая, предъ вратата на рая седѣше ангелъ, съ мечъ въ рѫка, да не би Адамъ да се върне, да яде отъ плодоветѣ на „дървото на живота“, и като яде, да придобие безсмъртие. Сега вече иде друга епоха, когато на избранитѣ ще се каже тъкмо обратното: „Отъ никой другъ плодъ да не ядете, освенъ отъ плодоветѣ на „дървото на живота“. Следователно, всички трѣбва да се научите да различавате тия плодове Всички имате желания и мисли, които днесъ не можете и не трѣбва па реализирате. Защо? Защото тѣ не носятъ щастието ви. Обаче, има мисли, отъ реализирането на които зависи вашето щастие. Тѣ ще внесатъ въ васъ новия животъ. Човѣкъ е дошълъ на земята да научи и разбере слабоститѣ, възможноститѣ и невъзможноститѣ на своя физически животъ; той трѣбва да познае човѣка на свободата, както и Божественото начало, което едва сега се пробужда въ него. Когато Божественото начало въ човѣка се пробуди, и той се свърже съ Бога, тогава само ще се премахнатъ несгодитѣ на неговия животъ. Този законъ се провѣрява навсѣкѫде въ живота. Едно малко, бедно момиченце седи на пѫтя, но никой не му обръща внимание. Хората минаватъ-заминаватъ покрай него, но никой не се спира. По едно време царскиятъ синъ минава покрай момиченцето, поглежда го, разбира положението му и го извиква при себе си. Отъ този моментъ положението на момиченцето се подобрява. Всички хора започватъ да му обръщатъ внимание. Защо? Защото любовьта го е погледнала. До това време момиченцето е поглеждало къмъ хората, дано нѣкой му обърне внимание, дано нѣкой го обикне. Щомъ царскиятъ синъ миналъ покрай него, то си казало: Този е, който ще донесе щастието ми. Азъ вѣрвамъ абсолютно въ него. И наистина, отъ този день лошитѣ условия за това момиченце се измѣнили. Казвамъ: по сѫщия начинъ, като момиченцето, и човѣшката душа трѣбва да очаква идването на царския синъ, на Сина Божи и да желае Той да я погледне и обикне. Отъ този день ще настане за нея миръ и радость, и тя ще може да учи. Мнозина отъ васъ нѣматъ тази опитность, но могатъ да я иматъ. Тази опитность не идва изведнъжъ, но постепенно, както зората настѫпва постепенно. Най-красивиятъ моментъ въ живота на човѣка е пробуждането на неговото съзнание, или зазоряването на неговата душа. Който е дошълъ до този моментъ той е намѣрилъ магическата прѫчица въ своя животъ. Сега, всички трѣбва да се стремите къмъ онази абсолютна, положителна вѣра, въ която се съединяватъ надеждата и любовьта. Апостолъ Павелъ е поставилъ тия три добродетели да действуватъ едновременно: дето е вѣрата, тамъ сѫ надеждата и любовьта; дето е надеждата, тамъ сѫ вѣрата и любовьта; дето е любовьта, тамъ сѫ вѣрата и надеждата. Тѣ трѣбва да действуватъ едновременно. Въ миналото тѣ сѫ действували отдѣлно, но сѫ нѣмали голѣми постижения. Днесъ тѣ трѣбва да действуватъ едновременно, ако искате да иматъ резултатъ. Вѣрата действува въ физическия свѣтъ, надеждата — въ духовния, а любовьта — въ Божествения. Кой въ каквото положение и на което мѣсто се намира, трѣбва да благодари за това. Защото, като дойде момента за пробуждане на съзнанието, не е важно, кой на каква служба е билъ. Вие може да сте или метачъ, или просекъ, или учитель, или министъръ — не е важно това. Божественото ще дойде и ще огрѣе съзнанието ви като слънце. И тогава, вие ще се срещнете съ ония хора, които съзнаватъ, че предъ лицето на Бога всички сѫ еднакви. И босиятъ, и гладниятъ, и богатиятъ сѫ души, излѣзли отъ Бога, които играятъ своята роля на сцената. Като изиграятъ ролитѣ си добре, каквото спечелятъ, ще го дѣлятъ братски. Тъй щото, външната страна не трѣбва да ви смущава. Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ това, да бѫде доволенъ отъ положението си, не за цѣлия си животъ, но само за дадения моментъ. И тогава, кой какъ погледне на положението си, да каже: За този моментъ съмъ доволенъ. — Този моментъ е извънъ времето и пространството. Благодари на Бога за положението, въ което си поставенъ. Той те е поставилъ при тази обстановка, за да те изпита. Щомъ бѫдешъ доволенъ и издържишъ изпита си, положението ти моментално ще се подобри, но пакъ за даденъ моментъ. Въ това, именно, седи красотата на живота, че нѣщата не сѫ постоянни, и ние живѣемъ въ вѣчно разнообразие. Човѣкъ минава презъ разни положения, презъ разни фази и за всичко трѣбва да благодари, да се поучава. Колкото и да се оплаква отъ своето бреме, никой не може да му го отнеме. Кой може да отнеме бремето на цѣлия свѣтъ? Кой може моментално да премахне болеститѣ и недоразуменията между хората? Казвате: Богъ може да направи всичко това. — Богъ може да премахне всички болести, нещастия и страдания между хората, но не ги премахва. Защо? Докато хората казватъ, че нищо не могатъ да направятъ заради Господа, и Той се отказва да направи нѣщо за тѣхъ. Въ който моментъ тѣ кажатъ, че сѫ готови всичко да направятъ за Господа, и Той ще каже, че е готовъ всичко да направи за тѣхъ. Съвременнитѣ хора страдатъ отъ едно вѫтрешно безвѣрие, което не трѣбва да ги смущава, но да гледатъ да се освободятъ отъ него. То е хипнотическо състояние, което ги спъва, което прѣчи на развитието имъ. Ще дойде день, когато хората ще се освободятъ отъ това безвѣрие и ще заживѣятъ съ пълна вѣра, съ взаимна любовь помежду си. Време е хората да заработятъ усилено върху себе си, да турятъ мислитѣ и чувствата си въ пъленъ редъ и порядъкъ. Ние проповѣдваме едно учение, което, вѫтрешно, всички познавате. Де не сте били досега, на коя врата не сте хлопали, отъ кого не сте се учили и на какво не сѫ ви учили? Но още има да учите. Сѫдбата, която сега иде, ще ви научи на много нѣща. Чрезъ сѫдбата иде Богъ въ свѣта и пита хората, дали сѫ готови да простятъ. Които сѫ готови да простятъ, тѣ ще отидатъ надѣсно, ще минатъ третото посвещение и ще се опредѣлятъ като овце. Които не сѫ готови да издържатъ, тѣ ще отидатъ налѣво, ще се отдѣлятъ като козе отъ стадото, и дълго време следъ това ще трѣбва да учатъ. Сега, пожелавамъ ви, като дойде Христосъ, да минете отдѣсно, да познаете Бога, да познаете Сина Божи, па и вие сами да станете Синове Божии, Синове на възкресението. Тази е задачата ви на земята. Като сте дошли тука, желая ви да бѫдете като мѫдреца, да знаете, какъ да посрѣщате сѫдбата. Щомъ я видите, отдалечъ още да ѝ станете на крака, да ѝ се усмихнете, да я поканите да седне и да се разговорите съ нея. Строга и неумолима е сѫдбата! Като дойде до човѣка, тя прониква навсѣкѫде въ него, не остава тайно мѣсто, което да не разгледа. Това е фигуративно предадено, но всѣки самъ ще опита, какво нѣщо е сѫдбата. Като дойде при васъ, ще ви запитамъ: какъ върви работата? Вие ще можете само да се усмихнете, безъ да кажете нѣщо за нея. Защо? Има нѣща, за които не може да се говори. Сѫдбата е едно отъ тия нѣща. Като мине сѫдбата, новиятъ животъ ще дойде. И тогава, всѣки ще бѫде готовъ да работи за повдигането на човѣчеството. Всѣки ще има желание да помага на беднитѣ, на страдащитѣ, а съ това ще принесе нѣщо за изправяне на свѣта. Казвамъ: всички трѣбва да се готвите за този изпитъ, за идването на сѫдбата. Той е третото посвещение. Като минете този изпитъ, Христосъ ще ви запита: „За кого ме мислите да съмъ?“ И всички, като Петра, ще отговорите: „Ти си Синъ на Бога живаго.“ * 2 Беседа отъ Учителя, държана на 10 февруари, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "Учителю Благи" Сила и животъ, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Учителю благи! „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Лука 18:18. Сега ще прочета 15. глава отъ Евангелието на Йоана. Онѣзи отъ васъ, които искатъ да иматъ по-голѣма свѣтлина, нека прочетатъ 18 гл. отъ Матея и 18 гл. отъ Лука, за да намѣрятъ вѫтрешната, мистичната връзка въ прочетената глава. Мнозина ще кажатъ, че сѫ чели Евангелието и знаятъ всички глави. Така е, но трѣбва да се знае, че колкото пѫти и да чете една глава, човѣкъ все ще намира въ нея нѣщо ново, все ще открива по-дълбокия ѝ смисълъ. Много естествено! Причината за това е, че психическитѣ условия, при които човѣкъ се намира, когато чете Евангелието, или учи нѣщо, не сѫ едни и сѫщи. За всѣки даденъ моментъ идеитѣ, чувствата на човѣка сѫ различни. Всѣки моментъ въ съзнанието на човѣка става известно измѣнение, известно разширяване. Следователно, тъй както днесъ четете и разбирате тѣзи глави, никога другъ пѫть така не сте ги чели и разбирали. „Вие сега сте чисти заради Словото, което ви говорихъ“. (Иоана 15:3). — Значи, Словото Божие прави хората чисти. „Въ това се прославя Отецъ ми, да принасяте много плодъ; и така ще бѫдете мои ученици“. (— 8 ст.). — Значи, следъ като принесете много плодъ, тогава ще бѫдете Христови ученици. Безъ плодове не можете да бѫдете ученици на Христа. „Както Отецъ възлюби мене, и азъ възлюбихъ васъ; пребѫдете въ моята любовь!“ (—9 ст.). Съ други думи казано: „Щомъ станете ученици, Отецъ ми ще ви възлюби така, както и мене възлюби“. „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ (—Лука 18:18). Ще взема отъ този стихъ само две думи — „Учителю благи“, които ще послужатъ като ключъ за обяснение на прочетената 15 гл. отъ Иоана. Всѣки човѣкъ е произнасялъ въ живота си думитѣ „Учителю благи!“ Въ български езикъ нѣма по-съдържателни думи по хармония и по мелодия отъ тия две. Думата „учитель“ е издържана въ всѣко отношение: и въ математическо, и въ кабалистическо, и по съчетание на буквитѣ си. Само върху думата „учитель“ може да се държи цѣла лекция но тази дума представя твърда храна, която не е достѫпна за всички. „Думитѣ „Учителю благи“, които взимамъ за тема на беседата, сѫ много силни. Тѣзи силни думи, именно, произнася единъ голѣмецъ за Христа, обаче, въ неговия умъ, тѣ сѫ обезсмислени. Той пита Христа: „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Който произнася думитѣ „Учителю благи“, той не може и не трѣбва да пита, какво да направи, за да наследи животъ вѣченъ. Христосъ му отговаря: „Ти знаешъ законитѣ. Защо ме наричашъ „Учителю благи“, щомъ не вѣрвашъ въ това, което казвашъ?“ Той каза на Христа: „Азъ изпълнявамъ Мойсеевия законъ още отъ младостьта си, но искамъ да зная, какво трѣбва сега да направя, за да наследвамъ животъ вѣченъ.“ Христосъ му каза: „Още едно ти не достига. Все що имашъ продай и раздай на сиромаситѣ, и ще имашъ съкровище на небето; и дойди, та ме последвай!“ А той, като чу това, наскърби се, защото бѣше много богатъ. Наведе си главата и си замина. Той нарече Христа „Учителю благи“, но не бѣше въ състояние да изпълни това, което Христосъ му каза. Ето единъ непоследователенъ човѣкъ въ своитѣ думи, въ своето вѣрую. Следователно, когато нѣкой казва, че вѣрва въ Бога, това не е достатъчно само, за да наследи животъ вѣченъ. Този човѣкъ вѣрва въ Бога толкова, колкото богатиятъ повѣрва въ думитѣ на Христа, макаръ че Го нарече „Учителю благи!“ Не е достатъчно човѣкъ само да вѣрва, но той трѣбва и да изпълнява. „Продай всичко и раздай го на сиромаситѣ!“ Нѣкой казва, че е готовъ да продаде всичко, каквото има, и да го раздаде на сиромаситѣ, но следъ това той ще отиде да разправя на хората, че всичко е далъ заради Бога. — Това не е никакво раздаване. Между думитѣ и дѣлата на хората трѣбва да има единство. Христосъ искаше да му каже, че следъ като раздаде всичкото си богатство, трѣбва да Го последва. Това значи: „Ела въ Божественото училище да се учишъ!“ Силни сѫ думитѣ „Учителю благи“ не само въ български езикъ, но и въ всички останали езици. Тъй щото, много се изисква отъ ученика, докато разбере тѣхния дълбокъ смисълъ. Буквитѣ въ тия думи сѫ наредени по известни закони, при специално съчетание между тѣхъ. Богатиятъ дохожда при Христа и Го запитва, какво да направи, за да наследи животъ вѣченъ. Въ тѣзи думи той криелъ нѣщо материално. Той искалъ да разбере отъ Христа, какво трѣбва да направи, за да стане, напримѣръ, виденъ търговецъ, или виденъ ученъ, или виденъ поетъ, писатель, музикантъ, или художникъ. Това показва, че хората разбиратъ нѣщата физически, т. е. материално. Какво трѣбва да прави човѣкъ, за да постигне нѣщо? Цигуларьтъ се ражда цигуларь; поетътъ се ражда поетъ; добриятъ човѣкъ се ражда добъръ, той отпосле не може да стане добъръ. Нѣкои казватъ, че съ време всичко това може да се придобие, че следъ време човѣкъ може да стане и цигуларь, и поетъ, и художникъ и т. н. Не, така говорятъ и мислятъ само проститѣ хора. На хора, прости и невежи, като децата, може да се говори, че бабитѣ носятъ малкитѣ деца отъ рѣкитѣ; на проститѣ хора може да се говори, че камилата е излѣзла отъ кокоше яйце; на проститѣ хора може да се говори, че мостътъ на Дунава, напримѣръ, е направенъ отъ косъма на нѣкой ученъ. И детето вѣрва на думитѣ на баща си, че мостътъ на Дунава е направенъ отъ косъма на нѣкой ученъ. Опитайте се следъ това да разубедите детето, че не е възможно да се направи мостъ отъ косъмъ, макаръ този косъмъ да е отъ нѣкой ученъ. Не е лесно да разубедите човѣка въ това, въ което вѣрва. Ето защо, когато се разисква върху известни истини, хората се натъкватъ на голѣми противоречия. Когато нѣкой чува да се говори по известни въпроси, той казва: Азъ зная тия нѣща. Наистина, днесъ и децата знаятъ, какво нѣщо е триѫгълникътъ. Ако имате нѣколко триѫгълници, направени отъ различни метали — злато, сребро, желѣзо, ще имате ли едно и сѫщо понятие и за тритѣ триѫгълника? Преди всичко, по цена тѣзи триѫгълници ще бѫдатъ различни. Освенъ това, физикътъ и простиятъ човѣкъ по единъ и сѫщъ начинъ ли ще изучаватъ триѫгълника? Простиятъ човѣкъ ще направи единъ триѫгълникъ отъ дърво или отъ картонъ и ще го изучава като геометрическа фигура. Учениятъ, обаче, ще изучава триѫгълника като жива фигура, съ три страни, т. е. съ три съзнания, които действуватъ едновременно. Щомъ тритѣ съзнания въ живия триѫгълникъ действуватъ едновременно, ние имаме съвършено особено понятие за триѫгълника. Не мислете, че триѫгълникътъ за винаги ще остане такъвъ, какъвто е днесъ. Единъ день и той ще се превърне въ нѣщо друго. Засега триѫгълникътъ е проекция на нѣщо, което хората още не знаятъ. Триѫгълникътъ е една отъ великитѣ идеи, които сѫществуватъ въ нашия свѣтъ. Тази идея има много обяснения. Съвременната геометрия разглежда триѫгълника отъ много страни: по ѫгли, по страни, по взаимни положения и т. н. Известно е, напримѣръ, че сумата отъ тритѣ ѫгла въ кой да е триѫгълникъ е равна на два прави ѫгла или на 180°. За да се разбере това, трѣбва да се знае, какво нѣщо е правиятъ ѫгълъ. Подъ правъ ѫгълъ се разбира отношение между две разумни сѫщества, които, за допирна точка, иматъ обща, еднаква разумность. Значи, две разумни сѫщества могатъ да иматъ една допирна точка само при правия ѫгълъ. Следователно, ако ѫгълътъ не е правъ, тѣзи сѫщества нѣма да иматъ разумни отношения. Това показва, че между две сѫщества може да има всевъзможни отношения, но тѣзи отношения могатъ да бѫдатъ нормални, т. е. разумни само при правия ѫгълъ, равенъ на 90°. И тогава, като казваме, че правиятъ ѫгълъ се образува отъ две взаимноперпендикулярни линии, които се пресичатъ въ една обща точка, имаме едно разбиране; и като казваме, че истински отношения сѫществуватъ само между две души, съ обща разумность, имаме друго разбиране. При първото разбиране действуватъ прости сили, а при второто — разумни сили. Нѣкой казва: лошъ е моятъ животъ. Мѫжътъ се чуди, защо не може да живѣе добре съ другарката си; жената се чуди, защо не може да живѣе добре съ другаря си. И на мѫжа, и на жената отговарямъ на геометрически езикъ: образувайте помежду си правъ ѫгълъ! За да живѣете добре и да се разбирате помежду си, всѣки день, въ продължение на една година, чъртайте прави ѫгли. Това е една геометрическа задача, която всѣки трѣбва правилно да реши. Като чъртаете правия ѫгълъ по сто пѫти на день, ще видите, че отношенията въ семействата ви ще се подобрятъ. Иначе, безъ тѣзи опити, отношенията ви ще се измѣнятъ толкова, колкото ще се измѣнятъ отношенията на богатия човѣкъ къмъ Христа. Той каза на Христа: „Учителю благи!“ Думитѣ, които сега ви говоря, ще иматъ влияние върху мѫжа или жената дотолкова, доколкото и Христовитѣ думи имаха влияние върху богатия, на когото казваше: „Иди, продай все що имашъ, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме последвай!“ Богатиятъ се замисли върху тѣзи думи и каза: „Тази работа ще отиде много далечъ. Какъ тъй ще раздамъ имането си! После, или ще го намѣря на небето, или нѣма да го намѣря“. Въ това отношение, българинътъ е практиченъ. Той казва: „Единъ заекъ въ кошарата струва повече, отколкото два въ гората“. Той казва сѫщото и за паритѣ. Който не разбира дълбокия смисълъ на нѣщата, той разсѫждава, именно, по този начинъ. Обаче, който е придобилъ любовьта, той е готовъ да раздаде имането си на беднитѣ. Който обича науката, той е готовъ да раздаде всичкото си материално богатство, за да добие знания. Който се стреми къмъ добродетельта, който иска да разбере смисъла на живота и да се научи да живѣе добре, той е готовъ да раздаде всичкото си богатство, само да постигне тия нѣща. Велико изкуство е да живѣе човѣкъ добре! Подъ думата „животъ“ нѣкой разбира да се роди, да расте, да достигне известна възрасть и следъ това да замине за другия свѣтъ, дето ще живѣе като ангелъ. Това е неразбрана идея. Добриятъ животъ подразбира изкуство, което може да се изпита само при мѫчнотиитѣ. Новопостроениятъ параходъ не се изпитва на сушата, но въ водата, и то не въ нѣкое езеро, като Девненското, близо до Варна, нито въ Женевското, въ Швейцария, но въ нѣкой голѣмъ океанъ, като Великия, Атлантическия и Индийския океани. Силата на парахода се изпитва при голѣмитѣ бури. Следователно, както параходътъ се изпитва въ морето и въ океана, така и ние сме изпратени на земята за изпитание. Ще дойдатъ вълнитѣ на океана отлѣво и отдѣсно и ще ни блъскатъ. Нѣкой казва: Защо ме блъскатъ? — Блъскатъ те, за да изпитатъ устойчивостьта на твоя параходъ, за да изпитатъ силата и опитностьта на твоя капитанъ и неговитѣ моряци. Отъ всичко това ще се види, докѫде твоятъ параходъ ще изведе пѫтницитѣ си. Ако ги изкара благополучно на опредѣленото пристанище, параходътъ, капитанътъ, както и цѣлиятъ му екипажъ сѫ на мѣстото си. И пѫтницитѣ въ този параходъ сѫ добри и благородни хора. Обаче, ако параходътъ не издържи, ако капитанътъ, моряцитѣ, огняритѣ не сѫ на мѣстото си, страшно е положението на пѫтницитѣ. Тѣ, или се връщатъ като разбити и ранени войници отъ бойното поле, или съвсемъ не се връщатъ. Разбититѣ войници се връщатъ безъ орѫжия, безъ коне, безъ фуражки, съ разкѫсани дрехи и казватъ: Страшно нѣщо преживяхме! Кавалерия, артилерия, пѣхота — нищо не остана отъ тѣхъ. Да, страшни сѫ резултатитѣ на всички непостигнати и разбити идеи! Срѣщате единъ виденъ ученъ или философъ, който създава редъ теории, или нѣкой знаменитъ проповѣдникъ, който по нѣколко пѫти на день се моли, но и единиятъ, и другиятъ се страхуватъ, какъ ще прекаратъ живота си. Тѣ казватъ: Страшенъ е животътъ! Питамъ: каква идея има въ умоветѣ на тия хора, които се боятъ отъ живота? Тѣ все иматъ предъ видъ нѣщо, което ги плаши, но едно трѣбва да се знае: когато изкаже думитѣ „Учителю благи“, ученикътъ трѣбва да разбира тѣхния дълбокъ смисълъ и значение. Когато говоримъ за Великото Начало въ живота, ние трѣбва да Го познаваме. Да Го познаваме, това значи да Го обичаме. Ти не можешъ да познавашъ нѣкого, докато не знаешъ името му, а оттамъ и докато не Го обичашъ. Всѣко нѣщо, което нѣма име, не може да се обича. Човѣка, когото обичашъ, първо назовавашъ съ нѣкакво име. Значи, следъ името иде любовьта. Да обичашъ човѣка, подразбира да му дадешъ форма, съдържание и смисълъ. Детето обича майка си и баща си. Защо? Има нѣщо, което то обича въ тѣхъ. Давали ли сте си отчетъ, кое е онова основно качество, или онази чърта, заради която вие обичате майка си и баща си? Давали ли сте си отчетъ, защо обичате Бога? Ще кажете, че обичате Бога, че вѣрвате въ Него и Го наричате „Благи Господи.“ Щомъ Го наричате благъ, Той веднага ще ви запита, защо Го наричате така. Какво искате отъ Него? — Искаме да ни помогне. — Щомъ искате да ви помогне, Той ще ви накара да продадете имането си, да го раздадете на беднитѣ и да Го последвате. Какво прави богатиятъ човѣкъ? Кѫщата му е пълна, но въпрѣки това той отива да събира и отъ беднитѣ, и пакъ не му достига. Христосъ казва: „Иди, продай имането си, раздай го на сиромаситѣ и ела, та ме последвай!“ На тѣзи думи отгоре вие ще кажете: Това е много вече! Да раздадемъ всичкото си имане? Ако разбератъ смисъла и разумностьта на тия Христови думи, съвременнитѣ хора ще разрешатъ много въпроси правилно. Разумнитѣ постѫпки разрешаватъ въпроситѣ правилно. Вървятъ двама пѫтника по едно шосе, единъ следъ другъ. Срещу тѣхъ излизатъ двама разбойника. Тѣ спиратъ първия пѫтникъ и му казватъ: Дай скоро паритѣ си! — Какъ, паритѣ си да дамъ! Не ви ли е срамъ, нехранимайковци, такива! Азъ съмъ работилъ и така спечелихъ тия пари. Вие искате на готово да се ползувате отъ чуждия трудъ. — Скоро паритѣ, или на мѣсто ще те оставимъ! Той се противопоставя, не дава паритѣ си. Единъ отъ разбойницитѣ насочва револвера си срещу него, поваля го на мѣстото му, и така го обира. Разбойницитѣ продължаватъ пѫтя си и срѣщатъ втория пѫтникъ. Като ги вижда, отдалечъ още той изважда кесията си и имъ казва: Азъ виждамъ, че вие сте добри, благородни хора, но се нуждаете отъ пари. Азъ пъкъ съмъ богатъ човѣкъ. Ето, заповѣдайте! Вземете, колкото пари ви трѣбватъ. Разбойницитѣ го гледатъ очудено и не знаятъ, какъ да постѫпятъ. Единиятъ отъ тѣхъ му казва: Ние виждаме, че ти си добъръ човѣкъ. Прибери кесията си, нищо не искаме отъ тебе. — Не, вземете, колкото ви трѣбватъ. Ако не ви стигнатъ, още мога да ви изпратя. Тѣ се поглеждатъ помежду си още по-очудени. Тогава двамата разбойника взиматъ по една златна монета, и оставятъ пѫтника свободно да продължи пѫтя си. Казвате Сѫдба е това! Да, първиятъ случай представя сѫдбата на глупавия човѣкъ. Вториятъ случай представя сѫдбата на разумния човѣкъ. Разумниятъ човѣкъ отива при Бога съ пълна кесия. Отъ тѣзи два случая се вижда, че човѣкъ трѣбва да знае, какъ да постѫпва съ хората, а сѫщо така, той трѣбва да знае, какъ да постѫпва и съ себе си. Като давамъ тия два примѣра, разрешаването на този въпросъ се вижда много лесно. Лесно е да се говори, но като дойде до приложението, тогава човѣкъ вижда, колко мѫчно може да разреши този въпросъ. За всѣко нѣщо въ живота има правила, които човѣкъ трѣбва да знае, за да може правилно да реши дадени въпроси. Когато оперирате съ аритметиката, и тамъ има правила, които ученицитѣ непременно трѣбва да знаятъ. Безъ тѣзи правила задачитѣ не могатъ правилно да се решаватъ. Влиза учительтъ въ класъ и запитва единъ отъ ученицитѣ: Иванчо, колко е едно и едно? Ученикътъ веднага разбира, че тукъ става въпросъ за действието събиране. Той веднага написва числата, туря между тѣхъ знака плюсъ и казва 1+1=2 — Тъй, Иванчо, иди сега на мѣстото си. Сегашнитѣ учители се обръщатъ къмъ ученицитѣ си по-нѣжно, отколкото едновремешнитѣ. Тѣ се обръщатъ къмъ тѣхъ по-внимателно, казватъ имъ: Иванчо, Драганчо, Стоянчо. Това е добра чърта. Гърцитѣ пъкъ се обръщатъ единъ къмъ другъ по свой специфиченъ начинъ. Тѣ си казватъ, напримѣръ, Стефанаки, Иванаки и т. н. Ще кажете, че това е гръцка работа. Не, има нѣщо разумно и въ тѣхнитѣ обръщения. Питамъ: кои сѫ били дълбокитѣ причини, които заставили този голѣмецъ, този богатъ човѣкъ, да отиде при Христа? Този богатъ човѣкъ разбиралъ, какви блага носи вѣчния животъ, затова се стремѣлъ къмъ него. Споредъ мене, причината, да търси той вѣчния животъ, е била чисто материална. Този човѣкъ билъ много богатъ, разполагалъ съ пари, съ много имоти, и като виждалъ, че земниятъ животъ е кратъкъ, търсилъ начинъ, какъ да продължи живота си, да може по-дълго време да се радва на своитѣ материални придобивки, да може повечко да поживѣе. Иначе, следъ смъртьта си, ще не ще, всичко трѣбва да остави на ближнитѣ си. Затова, именно, той се обърналъ къмъ Христа съ думитѣ: „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Следователно, подъ думитѣ „вѣченъ животъ“, той съвсемъ не разбиралъ онази възвишена идея, да живѣе вѣчно, за да служи на Бога и на човѣчеството. Обаче, Христосъ разбралъ скрития смисълъ на неговитѣ думи, и затова му отговорилъ: „Иди продай всичкото си имане и го раздай на сиромаситѣ, и ела, та ме последвай!“ И съвременнитѣ хора търсятъ Бога. Защо? — Да живѣятъ по-дълго време, да ядатъ и пиятъ. Не, хората трѣбва да поставятъ въ ума си идеята да служатъ първо на Бога, а после на ближния си. Тогава, здравето само по себе си ще дойде, като благословение отъ Бога. Яденето е едно отъ най-голѣмитѣ привилегии, едно угощение, дадено ни като заслуга на онова, което сме свършили. По-голѣма привилегия за човѣка отъ яденето нѣма. То е най-хубавото нѣщо въ живота, но сѫщевременно и най-лошото. За онзи, който може правилно да яде, яденето е благословение; за онзи, който не може правилно да яде, яденето е нещастие. Тъй щото, не само на земята човѣкъ яде, но и въ другия свѣтъ пакъ ще яде. И като съвършенъ, човѣкъ пакъ ще яде, само че той ще осмисли този процесъ и ще може правилно да го използува. Човѣкъ трѣбва да разбира дълбокия смисълъ на яденето. Днесъ подъ „ядене“ хората разбиратъ главно дъвкане, да дъвчешъ храната си. Хората още не ядатъ, както трѣбва. Тѣ ядатъ, но въ ума си държатъ две мисли: по-скоро да се нахранятъ, да отидатъ на работа, да спечелятъ нѣщо, да се осигурятъ. По-важна работа отъ яденето нѣма. Защо? Ако човѣкъ правилно яде, всичкитѣ му работи ще вървятъ добре. Правилното хранене носи щастието на човѣка. Чрезъ храната човѣкъ приема истинския животъ въ себе си. Хлѣбътъ, който приема човѣкъ съ благодарность, съ съзнание, като нѣкакво благо, ще го направи щастливъ. Хлѣбътъ ще научи човѣка, какъ да живѣе, какъ да обича. Който не яде този хлѣбъ, той нищо не може да свърши. И тъй. ако съвременнитѣ хора страдатъ, причината затова сѫ тѣ самитѣ. Въ цѣлия имъ животъ сѫществува едно физиологическо и механическо прекѫсване на процеситѣ, вследствие на което тѣ страдатъ, мѫчатъ се и нещастни ставатъ. Въпрѣки това, всички хора се борятъ и казватъ: Ние трѣбва да ядемъ! Така е, всички живи сѫщества трѣбва да ядатъ, но ако хората разбиратъ яденето, както богатиятъ човѣкъ разбиралъ думитѣ „Учителю благи“, тѣ по никой начинъ нѣма да разрешатъ правилно въпроситѣ на живота. Като четете 15 гл. отъ Иоана, виждате, какъ сѫ наредени нѣщата въ нея, последователно, т. е. едно следъ друго. Ако нѣмате любовь, нищо не можете да направите. Като придобиете любовьта, тогава ще се домогнете до разрешаването на въпроситѣ. Казвате: Да се обичаме тогава! — Това сѫ думи, механически изказани. Само онзи може да обича, който разбира проявитѣ на живота. Любовьта е основниятъ принципъ, съ който може да се работи въ живота. Безъ любовьта човѣкъ представя голо съзнание, лишено отъ всѣкакви органи. Представете си, че едно голо съзнание, лишено отъ очи, носъ, рѫце, крака, иска да работи. Какъ ще работи? Значи, когато Богъ създаде човѣка, Той го постави при условия да работи. Тѣзи условия пъкъ изискваха специални органи. Благодарение на това се създадоха очитѣ, ушитѣ, като условия за развиване на човѣка и като срѣдства за работа. Обаче, ушитѣ и очитѣ не се създадоха изведнъжъ, но постепенно, тъй както, когато мома се жени, постепенно я приготвятъ, докато облѣче булската си рокля. Първо я измиватъ, решатъ, а после ѝ турятъ бѣлата рокля. И отъ това, какви сѫ нейнитѣ дрехи, сѫдимъ за условията, при които тя живѣе. Ако чорапитѣ на булката сѫ вълнени, това показва, че условията на нейния животъ сѫ неблагоприятни. Ако чорапитѣ на булката сѫ копринени, тя се намира при най-благоприятни условия на живота. Обаче, и вълненитѣ, и памучнитѣ, и коприненитѣ чорапи сѫ на мѣстото си. Когато лошитѣ условия се махнатъ, вълненитѣ чорапи се замѣстватъ съ памучни; когато срѣднитѣ условия се премахнатъ, памучнитѣ чорапи се замѣстватъ съ копринени. Когато и най-добритѣ условия се премахнатъ, и коприненитѣ чорапи трѣбва да се замѣстятъ. Съ какво? Тогава младата булка трѣбва да ходи боса. Не мислете, че е лошо човѣкъ да ходи босъ. По-добро положение отъ това нѣма. За това се изисква идеаленъ свѣтъ, а не като нашиятъ. Това значи да живѣешъ въ свѣтъ безъ никакви препятствия, да стѫпвашъ като на памукъ. Дето стѫпишъ, да изпитвашъ радость. Въ сегашния свѣтъ безъ чорапи не може. И животнитѣ даже иматъ чорапчета. И тѣ даже сѫ си създали нѣкакви чорапи, та като стѫпватъ на земята, да не се нараняватъ. „Учителю благи!“ Когато произнасяме тѣзи думи, ние трѣбва да имаме въ себе си готовность да служимъ на Бога, да вършимъ Неговата воля, а не своята воля, нито тази на хората. Да служимъ първо на Бога, а после на ближнитѣ си! Нашитѣ ближни сѫ срѣда за насъ, въ която добродетелитѣ ни могатъ да се проявяватъ и развиватъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да има ближни, за да прояви между тѣхъ своята любовь. Нашитѣ ближни представятъ Божествения, обективния свѣтъ, въ който ние трѣбва да проявимъ своитѣ добродетели. Само по този начинъ ще видимъ, доколко сме добри, разумни и любещи. Значи, външниятъ свѣтъ представя специални условия за развитието на човѣка; той трѣбва разумно да използува тия условия. Възъ основа на това, всѣки човѣкъ може да каже, че слънцето, звездитѣ, както и всички останали свѣтила на небето, сѫ създадени заради него, но не да ги владѣе, а да се учи отъ тѣхъ. И тъй, когато започне да изучава небето и неговото съдържание, както и земята и нейното съдържание, човѣкъ дохожда до вѫтрешния смисълъ на живота, до вѣчния животъ и става господарь на положението. Обаче, има нѣщо въ човѣка, което му препятствува да добие тия знания. Това е въпросътъ за доброто и злото, които сѫществуватъ на земята, и които той иска да разреши. Злото и доброто сѫ неразривно свързани помежду си, и никой не може да ги отдѣли. При това, тѣ иматъ далеченъ произходъ. За сѫществуването на злото и доброто могатъ да се дадатъ привиднитѣ, но не и сѫщинскитѣ причини. Едно време, когато се взело решение за създаване на вселената, всички разумни сѫщества се събрали да обмислятъ въпроса, по какъвъ начинъ да се създаде. Тѣ имали предъ видъ специално нашата слънчева система. Като се замислили на дълбоко върху всички положения, презъ които нашата слънчева система трѣбвало да мине, за противоречията, които ще се създадатъ, едни отъ тѣхъ се изказали за създаването на вселената, други — противъ създаването ѝ, докато най-после всички се толкова изморили, че половината отъ комисията почнали да кихатъ, а другата половина — да се прозяватъ. Въ края на краищата, отъ тѣхното кихане и прозяване, се създали злото и доброто въ свѣта. Кажете ми сега, отъ кое отъ дветѣ е произлѣзло злото и отъ кое — доброто? Кихането и прозяването сѫ символи, които трѣбва да се приведатъ. Който се прозява, той взима; който киха, той дава. Между българитѣ сѫществува обичай, когато кихне нѣкой, да му пожелаятъ здраве. И тъй, следъ дълги разисквания и спорове, най-после разумнитѣ сѫщества се отказали да решаватъ този въпросъ и казали помежду си; Достатъчно вече сме се занимавали съ тази работа. Нека я оставимъ настрана и да се занимаемъ малко съ яденето. По този начинъ тѣ оставили работата недовършена. Обаче, въ рая въпросътъ за яденето е поставенъ така, че тамъ може да яде онзи, който е свършилъ работата си. Половината отъ разумнитѣ сѫщества, които се прозявали, се нахранили, преди да свършатъ работата си, вследствие на което се родило злото въ свѣта. Другата половина, които кихали, сѫщо тъй пожелали да ядатъ. И еднитѣ, и другитѣ започнали да ядатъ, и работата останала недовършена. Прозявката и кихането сѫ причина, заради която работата на съвременнитѣ хора и до днесъ не е довършена. Следъ като човѣкъ дълго време мисли, какъ да служи на Бога, най-после той започва да се прозява и да киха, съ което спира своята благородна работа. Това се дължи на известна дисхармония, която сѫществува между чувствата и мислитѣ на човѣка. Изобщо, между сѫществата, които работили за създаване на вселената, непременно трѣбвало да има вѫтрешна хармония. Като видѣлъ, какъ седи работата, Господъ казалъ: „Каквито противоречия да сѫществуватъ, свѣтътъ трѣбва да се създаде!“ При все, че Богъ знаелъ, какви ще бѫдатъ последствията отъ създаването на свѣта, Той оставилъ тия сѫщества свободни, до край да свършатъ работата си. Следъ това Той ги изпратилъ на земята, сами да опитатъ свѣта, който сѫ създали. Затова, именно, хората често казватъ: Липсва нѣщо на този свѣтъ. Тази липса се дължи на онѣзи сѫщества, които, като разискватъ върху важни въпроси, прозяватъ се и кихатъ. Тъй щото, когато хората се оплакватъ отъ живота, питамъ: Защо, като се създаваше свѣта, едни отъ васъ се прозяваха, а други кихаха? Онѣзи, които се прозявали, казватъ, че се прозявали, за да имъ дадатъ ядене. Другитѣ пъкъ, които кихали, казватъ, че направили това, за да имъ дадатъ работа. Сега, обаче, на мѣсто да се прозявате и кихате, трѣбва да работите. Като работите, тогава ще ви дадатъ да ядете. Следователно, който киха, той може да работи; който се прозява, той може да яде. Съвременнитѣ хора се натъкватъ на редъ противоречия, но трѣбва да работятъ, да разрешаватъ тия противоречия. Нѣкой кихне и казва: Дотегна ми да работя! — Не, веднъжъ си кихналъ, ще работишъ, нѣма какво да правишъ. Кихането, прозяването сѫ символи, които служатъ за обяснение на нѣкои окултни истини. Единъ ангелъ, на име Афуелъ, като разсѫждавалъ дълго време за злото въ свѣта и за разногласията, които то създава, измолилъ най-после Бога да го пусне на земята, да изучи причинитѣ и последствията на нѣщата. Господъ му далъ следната задача: Като слѣзешъ на земята, ще срещнешъ една мома и ще се приближишъ до нея. Презъ цѣлия ѝ животъ ще я придружавашъ: дето отиде тя, навсѣкѫде ще бѫдешъ съ нея. Каквото пожелае, въ всичко ще ѝ услужвашъ. Ти ще бѫдешъ слуга на тази мома презъ цѣлия ѝ животъ. Той слѣзълъ на земята, и първиятъ човѣкъ, когото срещналъ, било едно младо, красиво момиче, босо, съ скѫсани дрехи. Като погледналъ къмъ момичето, той видѣлъ на очитѣ ѝ сълзи. — Защо плачешъ? — Азъ съмъ княжеска дъщеря, но майка ми умрѣ, а баща ми се ожени за втора жена, която се отнася съ мене много зле, постоянно ме бие. Най-после решихъ да напусна дома си, но тя заключи дрехитѣ ми, и се принудихъ да бѣгамъ боса, гола, безъ обуща, безъ дрехи. — Нѣма нищо, всичко ще имашъ. Какво искашъ сега? — Понеже вънъ е студено, зима наближава, искамъ дрехи и обуща. Ангелътъ махналъ съ прѫчицата си, и предъ момата се явилъ хубавъ палатъ. Той въвелъ момата вѫтре и оставилъ всичко на нейно разположение: дрехи, обуща, храна. Момичето влѣзло вѫтре, измило се, облѣкло се, нагиздило се, нахранило се и започнало да се оглежда, да се върти налѣво-надѣсно. Отъ този моментъ сълзитѣ, недоволството ѝ престанали! Афуелъ я оставилъ въ палата, и отъ време на време само се явявалъ, когато тя го извиквала. Презъ всичкото време той я изучавалъ и наблюдавалъ, какво ще прави сама въ палата. Единъ день тя го извикала и му казала: Тежко ми стана вече да живѣя сама въ този палатъ. Искамъ да излѣза малко оттукъ, да подишамъ чистъ въздухъ. — Де искашъ да отидешъ? Искашъ ли на планината да те заведа? — Не, искамъ да слѣза въ града, между хората, да ме видятъ. Щестлавието заговорило въ нея, затова тя искала да влѣзе между хората. — Добре, казалъ ангелътъ, ще те заведа, дето искашъ. Тръгнали двамата за града. Едва влѣзли въ шумния градъ, и около нея започнали да се събиратъ млади, красиви момци, тъй както и днесъ момцитѣ обикалятъ красивитѣ моми. Тя се почувствувала доволна, щастлива, но наскоро започнали интриги между нея и момцитѣ: Защо къмъ едного се отнесла хладно, съ пренебрежение, а къмъ другиго била благосклонна, внимателна? Ангелътъ стоялъ настрана и само наблюдавалъ. Той се запитвалъ: Защо въ сърцето на тази мома се явило желание да бѫде между хора? Защо едного привличала къмъ себе си, а другиго отблъсквала? Защо на едного се усмихвала, а къмъ другиго била сериозна? Питамъ: какъвъ отговоръ ще дадете вие на всичко това? Ще кажете, че животътъ е такъвъ, че всичко това трѣбва да се преживѣе. Не, така може да говори само невежиятъ. Ако човѣкъ пипа рѫцетѣ, краката, ушитѣ си, има причини затова; ако той гледа очитѣ си, има причини затова. Всѣко нѣщо има свой смисълъ, своя причина. Не мислете, че когато човѣкъ обръща по-голѣмо внимание върху известенъ удъ отъ своето тѣло, това е безъ причина. Срѣщамъ една мома и забелязвамъ, че всичкото ѝ внимание е съсрѣдоточено къмъ пръститѣ на рѫцетѣ. Който не разбира, защо момата прави това, ще каже, че тя си губи времето. Не, момата не си губи времето, тя знае, защо се спира върху пръститѣ си и имъ се радва. Както ангелътъ наблюдавалъ, така и азъ наблюдавамъ всѣко движение и проява на хората и вадя свои заключения. Вѫтре и вънъ отъ нашето съзнание, всѣко нѣщо, което се върши, има свои причини, свой дълбокъ смисълъ. Когато малкото дете излиза на сцената да декламира едно стихотворение отъ нѣкой виденъ поетъ, задъ гърба му седи или майка му, или баща му, или учительтъ му. Защо излиза това дете на сцената? За да изкаратъ нѣщо за ядене и пиене. Когато нѣкѫде се дава представление, концертъ или забава, това показва, че хората искатъ да ядатъ и да пиятъ. Тъй щото, хората трѣбва да проникнатъ дълбоко въ кихането и прозявкитѣ, да разбератъ тѣхния вѫтрешенъ смисълъ. Сегашнитѣ хора сѫ недоволни отъ живота. Тѣ трѣбва да знаятъ, какъ да се освободятъ отъ недоволството. При радости или скърби, при доволство или недоволство, хората трѣбва да изучаватъ закона за трансформиране на енергиитѣ, да могатъ да задържатъ радоститѣ за повече време, и лесно да се освобождаватъ отъ скърбитѣ. Ако не знаете закона, съ който да задържате радостьта си за по-дълго време, тя ще ви напусне. Хората гледатъ на скърбитѣ и на радоститѣ, като на механически процеси. Щомъ имъ дойде една малка радость, тѣ казватъ: Защо ни е тази гола радость? Кажатъ ли така, радостьта ги напуща. Дойде ли имъ малко богатство, малко здраве, тѣ пакъ казватъ: Защо ни е това голо здраве, голо богатство? Задъ голата радость, задъ голото богатство, задъ голото знание, задъ голото здраве се крие по единъ ангелъ, когото вие, отъ неразбиране, прогонвате. И следъ това съжалявате и казвате: Изгубихме радостьта си! И тогава, вмѣсто радостьта, ще дойде скръбьта. Скръбьта идва въ разни форми. Ще дойде въ дома ви нѣкой беденъ, гладенъ човѣкъ, съ кобуръ въ рѫка, и насила ще ви застави да му дадете пари, храна. Това е все едно, че ви е срещналъ разбойникъ въ гората и ви обира. Вие започвате да страдате и питате: Не може ли безъ страдания? — И безъ страдания може, но трѣбва да бѫдете разуменъ, като онзи пѫтникъ, който отдалечъ още предложилъ кесията си на разбойницитѣ и съ това избегналъ страданията. При такава разумна постѫпка, разбойницитѣ ще взематъ само по една златна монета отъ кесията, а останалитѣ пари ще върнатъ. Тази е причината, задето разумниятъ човѣкъ, и при най-голѣмитѣ изненади и нещастия, всѣкога остава здравъ и читавъ. „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Ако можете да произнесете думитѣ „Учителю благи“ съ дълбоко вѫтрешно разбиране, вие ще ги осмислите, и каквато работа започнете, благополучно ще я свършите. Само при това положение, вие можете да изпълните волята Божия. Казвате: Каквото Учительтъ е казалъ, всичко ще изпълнимъ, безъ, обаче, да станемъ роби на Неговитѣ думи. — Това показва, че вие не разбирате дълбокия смисълъ на думата Учитель. Безъ Учитель човѣкъ става робъ; съ Учитель той става свободенъ. Ако нѣкой учитель заробва ученицитѣ си, за такъвъ учитель не могатъ да се приложатъ думитѣ „Учителю благи“; тѣ съдържатъ въ себе си всички Божии блага. Тѣ носятъ въ себе си условия за реализиране на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина. Тѣ носятъ въ себе си условия за реализиране на всички добродетели. Тѣзи думи сѫ ключъ, съ който могатъ да се отварятъ врати, затворени отъ вѣковетѣ насамъ. По-нататъкъ Христосъ казва: „Ако ме любите, ще упазите моитѣ заповѣди. И каквото попросите отъ Отца въ мое име, ще ви се даде“. Какво по-хубаво отъ това, да поискаме нѣщо отъ Бога, и Той да ни послуша? Представете си, че нѣкой беденъ човѣкъ, изхвърленъ на пѫтя, пренебрегнатъ отъ всички, се помоли на Бога и чуе тихия гласъ да му говори: „Не бой се, ти не си самъ. Каквото искашъ, ще ти се даде. Ако искашъ дрехи, дрехи ще имашъ; ако искашъ приятели, приятели ще имашъ“. Ако ангелътъ не бѣше слѣзълъ отъ небето да придружава красивата мома, никакви момци не биха я заобиколили. Красивитѣ момци дойдоха, следъ като ангелътъ обърна внимание на младата мома. Ангелътъ седи задъ тази мома, крие се да го не види, и оттамъ направлява цѣлата работа. Красивата мома не знае тази работа, но ангелъ Афуелъ всичко знае. Сега и вие играете ролята на красивата мома въ живота а Афуелъ седи скритъ нѣкѫде и наблюдава всичко, каквото правите. Никой човѣкъ не може да каже, че е самъ, че никой не го придружава. Напротивъ, всѣки човѣкъ има толкова много адютанти, че не може спокойно да спи отъ тѣхъ. И докато се освободи отъ тѣхъ, цѣлата нощь минава. Сутриньта, като се събуди, казва: Отиде ми нощьта! Тази нощь не спахъ добре, все мислихъ, не можахъ да си почина. — Вие не сте спали спокойно, защото всички ваши адютанти сѫ ви нападнали и сѫ взели по нѣщо отъ васъ. Следователно, когато взимате нѣщо отъ живота, вие сте доволни; когато нищо не взимате, тогава пъкъ отъ васъ взиматъ, и вие се усещате уморени, измѫчени. Тъй щото, за да си починете, трѣбва да се освободите отъ излишни и непотрѣбни желания. Това е единъ психологически законъ, който хората трѣбва правилно да разбиратъ и прилагатъ. И тъй, думитѣ „Учителю благи“ трѣбва да се поставятъ въ тѣхния дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. Тѣ представятъ магическа формула, силата на която може да се изпита и провѣри. Вѣра се иска за това! И наистина, ако отидете при нѣкой вашъ приятель за известна услуга, той ще ви се отзове дотолкова, доколкото вие го обичате и вѣрвате въ него. Много хора, много ваши близки не ви помагатъ, защото любовьта ви не отговаря на тѣхната. Законъ е: не можешъ да обичашъ нѣкого, и той да не е готовъ да ти помогне. Любовьта има отношение къмъ душата на човѣка, а не къмъ неговата личность. Който обича, той е по-силенъ отъ онзи, когото обичатъ. Допущате ли въ ума си мисъльта, че онзи, когото любите, може да ви причини нѣкаква пакость, това значи, че не го обичате. Кое не обичатъ хората? Тѣ не обичатъ злото. Защо? Защото имъ причинява редъ пакости. Защо злото пакости на хората? Защото не го обичатъ. Следователно, това, което хората наричатъ зло, е зло само по отношение на тѣхъ. Ако тѣ обикнатъ злото, и то ще измѣни поведението си по отношение на тѣхъ. Значи, и злото иска да го обичатъ. Щомъ хората обикнатъ злото, и то ще измѣни своя характеръ, нѣма да бѫде вече зло. Като говоря по-този начинъ, това ни най-малко не значи, че вие можете и трѣбва да се заемете съ преобразяването на хората, нито съ превръщането на злото въ добро. Вашата единствена задача е да се обърнете къмъ Бога. Щомъ вие се обърнете къмъ Бога, ще помагате и на другитѣ хора да се обърнатъ къмъ Бога. По този начинъ тѣ ще излѣзатъ отъ условията, при които сега живѣятъ. Останалата работа — преобразяването на хората — е задача на Бога. Не се занимавайте съ работи, които не сѫ по силитѣ ви. Обаче, щомъ се натъкнете на условия да помагате, не се обленявайте. Запримѣръ, идеята на богатия човѣкъ, който отиде при Христа, бѣше права, на мѣстото си, но той вложи въ нея користолюбива мисъль, а именно: той искаше да придобие вѣчния животъ, съ цель да живѣе по-дълго време на земята, да може самъ да се ползува отъ придобитото богатство. Той не бѣше още проникнатъ отъ идеята да служи на Бога. Ето защо, когато Христосъ му каза да продаде всичкото си имане, да го раздаде на сиромаситѣ и следъ това да Го последва, той не бѣше готовъ да изпълни този съветъ. Казвамъ: ако се откажете отъ Христовитѣ думи, последствията и за васъ ще бѫдатъ такива, каквито бѣха за този голѣмецъ. Де е този голѣмецъ сега? Навсѣкѫде ще го срещнете. Когато чу съвета на Христа, той наведе главата си и си замина. Такива хора обикновено сѫ страхливи. Тѣ се плашатъ отъ всѣка промѣна въ свѣта и казватъ: Какво ли ще стане съ насъ? Като заболѣятъ, тѣ веднага викатъ лѣкари, страхъ ги е да не умратъ. Лѣкаритѣ ги мѫчатъ съ лѣкарства, съ инжекции, но и при това положение пакъ нищо не се постига. Първо тѣ трѣбва да се обърнатъ къмъ Бога. Идеята, която тѣзи хора преследватъ въ живота, е крива въ основата си. Заболѣятъ ли, тѣ първо трѣбва да се обърнатъ къмъ Бога въ себе си, да се помолятъ, Той да имъ изпрати лѣкарь. Обаче, лѣкарьтъ ще дойде, само следъ като въ душата на човѣка трепне любовь къмъ Бога. Такъвъ е законътъ въ природата. Първо трѣбва да се яви въ човѣка основната идея — любовь къмъ Бога, т. е. първо семето ще се посѣе, а после ще дойдатъ свѣтлината, топлината и влагата. Само по този начинъ семето може да порасте. Ако у васъ не се събуди основната идея за Бога, всичко друго е безпредметно. Ако човѣкъ живѣе безъ любовь, безъ мѫдрость, безъ истина, всичко около него ще се обезсмисли. Какъвъ смисълъ има животътъ безъ любовь? Смисълътъ на живота седи въ Любовьта — да любишъ и да те любятъ. Докато си въ крѫга на близкитѣ си, въ семейството си, първо трѣбва да чувствувашъ Божията Любовь въ сърцето си, а оттамъ обединението на братята и сестритѣ въ дома ти. Смисълътъ на живота седи въ връзката, която чувствувашъ въ съзнанието си съ всички напреднали твои братя и сестри. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Съ ставането си още, тѣ се усещатъ голи, боси, отъ всички изоставени и необичани. Какво трѣбва да направятъ? Да бѫдатъ като малкитѣ деца, които, щомъ станатъ сутринь отъ леглото си, веднага сѫ радостни и весели, знаятъ, че има кой да ги обича. Щомъ детето стане, майка му го поема, измива, облича, нахранва го — радва му се. Бѫдете и вие като децата! Знайте, че има кой да ви обича. Това е подразбиралъ Христосъ въ стиха: „Ако не станете като децата, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Сегашнитѣ хора преждевременно остаряватъ. Защо? Любовь нѣматъ. Тѣ иматъ знание безъ любовь, мѫдрость безъ любовь, свобода безъ любовь. Това не е животъ, това е робство — робство на възрастнитѣ хора, робство на хората, които живѣятъ въ безлюбието. „Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?“ Вземете тѣзи думи като ключъ въ живота си. Спрете се дълбоко въ себе си и се отправете къмъ Христа съ сѫщитѣ думи. Щомъ зададете този въпросъ съзнателно, вие веднага ще се измѣните. Кажете въ себе си: Учителю благи, искамъ да изпълня закона Ти! Преди две хиляди години този голѣмецъ зададе въпроса на Христа и получи отговоръ отъ Него, но понеже не изпълни думитѣ Му, не придоби вѣчния животъ. Христосъ му каза: „Иди, продай имането си, раздай го на сиромаситѣ, и ела, та ме последвай!“ Ето защо, съвременнитѣ християни не трѣбва втори пѫть да задаватъ сѫщия въпросъ на Христа. Тѣ направо трѣбва да Му отговорятъ: Господи, ние сторихме всичко, каквото ни каза: ето, сега идваме да Те следваме“. Подъ думитѣ „раздай имането си“, не се разбира физическо даване. Ако външно раздадете богатството си, a вѫтрешно не сте готови да го раздадете, все едно, че нищо не сте направили. Изкуство е, ако си богатъ човѣкъ, милиардеръ, да раздадешъ богатството си на други, тѣ да го притежаватъ. Ти ще бѫдешъ въ положението на слуга, но ще изпитвашъ голѣма радость, че си свободенъ отъ всѣкакви задължения, а сѫщевременно причинявашъ радость и на другитѣ. Това значи силенъ човѣкъ! Силенъ човѣкъ е онзи, когото желанията му не го ограничаватъ; силенъ човѣкъ е онзи, когото външнитѣ условия не ограничаватъ, но представятъ само външенъ потикъ за придобиване на неговата свобода. Свободенъ човѣкъ пъкъ е онзи, който не се влияе отъ чуждитѣ мисли. Той съзнателно приема всички мисли, взима отъ тѣхъ хубавото, както малкото дете приема отъ възрастнитѣ всичко онова, на което тѣ го учатъ. Виждамъ едно малко дете, държи семенца въ рѫката си, иска да ги посади, но не знае, какъ да направи това. Взимамъ отъ него семенцата и му казвамъ: ела при мене, азъ ще ти покажа, какъ се садятъ семенца. Взимамъ лопата, мотика, разравямъ почвата до известна дълбочина, турямъ вѫтре семенцата, затрупвамъ ги отгоре съ пръсть и ги оставямъ да никнатъ. После, показвамъ на детето, какъ трѣбва да ги полива. Това значи да дадешъ наставления на човѣка, какъ да използува своитѣ и чуждитѣ мисли, като семенца въ живота. Съвременнитѣ хора седятъ предъ великата идея за вѣчния животъ и се питатъ, да продадатъ ли имането си, или не. Сѫщо така и ученицитѣ на окултнитѣ школи отъ миналитѣ епохи и досега все искатъ да станатъ маги, да владѣятъ магическата прѫчица. Лесно е да се желаятъ нѣщата, но трѣбва да се разбира смисъла имъ. Който иска да владѣе магическата прѫчица, той трѣбва да разбира нейния дълбокъ смисълъ. При това, важно е, отъ какво трѣбва да бѫде направена тази прѫчица, тази единица: дали отъ леска отъ желѣзо, отъ сребро или злато; тази прѫчица може да бѫде направена отъ чувствата или отъ мислитѣ на човѣка; и най-после, тази прѫчица, тази единица може да бѫде направена отъ душата или отъ духа на човѣка. Значи, тази единица може да представя сърцето, ума, душата или духа на човѣка. Въ такъвъ случай, знаете ли смисъла на тази единица? Тази единица има своя форма, своя сила и свои опредѣлени качества или свойства. Ако разбирате, какво нѣщо е единицата душа, или единицата духъ, вие никога нѣма да заповѣдвате. Следователно, дойдете ли до душата, ще имате особени отношения и ще кажете: „Учителю благи!“ Къмъ ума и сърцето си нѣма да се обърнете съ думитѣ „Учителю благи“. Къмъ тѣхъ ще имате съвършено различни отношения отъ тия, които имате къмъ душата и духа. Като дойдете до сърцето си, ще кажете: Мой добри приятелю! Като дойдете до ума си, ще кажете: Вѣрни рабе! Като дойдете до волята си, ще кажете: Мощна и красива сабя! Както виждате, това сѫ редъ символи, съ които човѣкъ трѣбва да си служи и чийто смисълъ да разбира. Въ сабята се заключаватъ редъ методи за разрешаване на непостигнати желания. Волята е въ състояние да развърже гордиевия вѫзелъ, който никой досега не е могълъ да развърже. „Учителю благи!“ Тѣзи думи разрешаватъ противоречията въ живота. За тази цель човѣкъ трѣбва да се учи. Хората говорятъ за любовьта, но още не сѫ дошли до Божията Любовь. Тѣ говорятъ за знание, но още не сѫ го приложили. Тѣ говорятъ за свобода, но още не сѫ познали Истината, която носи свободата. Нѣкой казва: Азъ съмъ свободенъ. — Отчасти си свободенъ. — Азъ любя. — Отчасти любишъ. — Азъ имамъ знания. — Отчасти имашъ знания. Не е лошо, че човѣкъ е придобилъ нѣщата само отчасти. Това показва, че той се намира предъ велика область, която носи нова любовь, нови знания, нова свобода. Любовьта, която иде въ свѣта, ще повдигне хората и ще ги постави на мѣстата имъ. Да срещнете човѣкъ, уменъ като васъ, и да го поставите на сѫщото положение, на което и вие се намирате, това е качество на любовьта. Виждали ли сте, какъ ученитѣ се разговарятъ помежду си? Единиятъ отъ тѣхъ пише на дъската, решава, а другиятъ следи. И вториятъ може да решава, но той мълчи. Ако първиятъ направи нѣкаква погрѣшка, вториятъ внимателно казва: Тукъ има една малка грѣшка въ знаковетѣ. Следователно, двама души могатъ да бѫдатъ на единъ уровенъ, на едно мѣсто само тогава, когато и двамата еднакво познаватъ въпроса, върху който ще работятъ или разискватъ. Когато двама или повече души работятъ заедно, задачитѣ по-лесно се решаватъ. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който работи самъ. Привидно, човѣкъ може да работи самъ, но той непременно държи нѣкого, било въ ума, било въ сърцето си. Когато пише, или проповѣдва нѣщо, човѣкъ все държи нѣкого въ своя умъ или сърце. Казва нѣкой: Азъ работя идейно. Не, все имашъ нѣкого предъ видъ, за когото работишъ. Казано е въ Писанието: „Проклетъ е онзи човѣкъ, който уповава на човѣка“. Това подразбира: Проклетъ е онзи, който уповава на глупавия човѣкъ; проклетъ е онзи, който уповава на човѣка на безлюбието; проклетъ е онзи, който уповава на човѣка безъ свобода, безъ животъ, безъ истина въ себе си. Следователно, не уповавайте на хора, които противодействуватъ на Божиитѣ блага! Уповавайте на Бога, на Великото въ свѣта! Които уповаватъ на Бога, тѣ сѫщевременно уповаватъ на всички ония, които сѫ проводници на Божиитѣ идеи. Тѣ знаятъ, че Божието благо е общо за всички хора, за всички живи сѫщества на земята. Казвамъ: като четете Евангелието, вие трѣбва да се спирате върху всѣки стихъ, да размишлявате, да разбирате вѫтрешния му смисълъ. Мнозина цитиратъ стихове отъ Евангелието, но криво ги тълкуватъ. Запримѣръ, тѣ цитиратъ стиха, че на хората не трѣбва да се уповава и го приематъ буквално. На кои хора не трѣбва да се уповава? На глупавитѣ. На хора съ права мисъль, съ благородни сърца можете да уповавате, да разчитате, като на себе си. Затова е казано: „Люби ближния си, като себе си!“ Значи, уповавай на ближния си, като на себе си. Щомъ си далъ на ближния си по-голѣмото нѣщо — своята любовь, своята обичь, защо да не очаквашъ по-малкото — да уповавашъ на него? Тъй щото, щомъ любишъ ближния си, като себе си, ще уповавашъ на него, като на себе си. И тогава, възложишъ ли му нѣкаква работа, ще уповавашъ на него, като на себе си. Затова, именно, Божествената Школа изисква отъ ученицитѣ си да установятъ прави, истински отношения помежду си. Сега, ще завърша разказа за ангелъ Афуелъ. Ангелътъ продължавалъ да следи и да изучава живота на красивата мома. По едно време той я видѣлъ заобиколена отъ десеть млади момци, съ които отишла въ една хубава, плодна градина. Отъ време на време тя се обръщала къмъ едного отъ десетьтѣ момци, къмъ когото била разположена, и му се усмихвала, като се разговаряла сърдечно. Другитѣ поглеждали крадливо, недоволно къмъ него и страдали. Като се разхождали изъ градината, любимецътъ на красивата мома откѫсналъ единъ плодъ отъ градината и го подалъ на възлюбената си да го опита. Първо тя трѣбвало да опита плода, а после другитѣ. Обаче, докато дойде това време, тя забелязала, че всички заспали, преди да хапнатъ отъ плода. Ангелътъ наблюдавалъ всичко това и видѣлъ, че въ устата на красивата мома започнало да расте нѣкакво дърво; това дърво се създало отъ семкитѣ, които момата глътнала заедно съ плода. При развиването си, това дърво изсмукало соковетѣ на нейния животъ, следъ което тя се превърнала на камъкъ. Щомъ се събудили, момцитѣ останали очудени, като видѣли, че красивата мома не е между тѣхъ, а вмѣсто нея стърчалъ единъ голѣмъ камъкъ. Близо до камъка се изправило красиво, стройно дърво — круша. Всички се запитвали: Де отиде нашата красавица? — Плодътъ погълналъ красивата мома. Следователно, ябълкитѣ, крушитѣ и другитѣ плодове, които ядете, не сѫ нищо друго, освенъ погълнати красавици. По сѫщия начинъ и желанията на хората единъ день ще се превърнатъ въ ябълки, круши или други нѣкакви плодове. Тази промѣна на човѣшкитѣ желания е въ сила да измѣни, да преобрази тѣхното съзнание. Това показва, че между психическитѣ и органическитѣ процеси има тѣсна връзка. Въ съзнанието на човѣка всѣкога може да стане известна психологическа промѣна; ако трае дълго време, тази промѣна ще се отрази и на физическия свѣтъ. Следователно, всички болести на физическия свѣтъ сѫ се явили първо въ духовния свѣтъ, а после сѫ слѣзли на физическия. И ако човѣкъ успѣе да създаде антиподъ на идеята, която е причинила болестьта въ него, нѣма да мине много време, два или три месеца, и болестьта ще изчезне. Сѫщиятъ законъ се отнася до щастието, до богатството и до доброто въ свѣта. Ако знаете, какъ да посадите нѣкоя велика идея въ духовния свѣтъ, тя въ скоро време ще даде резултатъ и на физическия свѣтъ; ако не знаете, какъ да я посадите, тя ще има резултатъ, какъвто красивата мома получи, следъ като изяде плода. Трѣбва ли плодоветѣ на вашитѣ мисли, чувства и желания да изсмукватъ соковетѣ на вашия животъ? Ако тѣ поглъщатъ соковетѣ на вашия животъ, въ края на краищата, вие ще се превърнете въ плодно дърво, и вашитѣ любими, вашитѣ ближни ще ви търсятъ, както младитѣ момци търсѣха красивата мома. Всички се питали: Де е красивата мома? — Заминала е нѣкѫде. Сега, за да се домогнатъ до вѫтрешнитѣ знания, хората трѣбва да потърсятъ новата, истинската наука. Това, което сегашнитѣ хора учатъ, е знайно; това, което не знаятъ още, е тайно. Това, което учатъ и прилагатъ въ живота си, е знайно; това, което въ бѫдеще ще учатъ, при ангелитѣ, е тайно. Следователно, това, което днесъ научите и приложите въ живота си, е знайно, но то ще бѫде задача за разрешаване на бѫдещитѣ тайни. Това не значи, че всичко въ живота може да се разреши, но има задачи, които, очакватъ своето разрешаване още днесъ. Запримѣръ, нека всѣки работи усилено върху себе си, да си създаде навикъ, не той да използува доброто въ хората, но да е готовъ всѣкога да даде нѣщо отъ себе си на другитѣ. т. е. да кихне. Нѣма по-красиво нѣщо отъ това, да срещнете човѣкъ, въ когото нѣма абсолютно никакво желание да ви използува, но да е готовъ нѣщо да ви даде. Предъ такъвъ човѣкъ всѣки отваря душата си и е готовъ да му услужи въ нѣщо. Щомъ почувствувате добрината, безкористието на нѣкой човѣкъ, въ васъ се заражда желание, непременно да му бѫдете полезни. Ако този човѣкъ е беденъ, веднага въ васъ се явява желание тъй да му помогнете, че съ нищо да не го ограничите. Вие желаете той да остане доволенъ отъ помощьта, безъ да знае даже, кой му е услужилъ. Не е въпросътъ да му помогнете съ пари, да му дадете хиляди левове, но така да му услужите, че и той да се почуди, отде му дойде тази помощь. Тогава той ще разбере, колко добъръ е Богъ, Който се изявява чрезъ всички хора. Така трѣбва хората да си помагатъ, а не да чакатъ свѣтътъ да се изправи по нѣкакъвъ механически начинъ, или да дойде Христосъ на земята да спаси хората. Питамъ: какъвъ смисълъ има, Христосъ да дойде на земята? Има ли смисълъ Той да дойде при сегашнитѣ условия на земята? Ако днесъ дойде на земята, първата Му работа е да потърси вълнени чорапи. Защо? Зима е сега въ свѣта. Нѣма смисълъ Христосъ да дойде на земята и да обува било вълнени, било памучни, било копринени чорапи. Когато дойде на земята, Христосъ трѣбва да бѫде босъ. Какво значи босотата? Босотата разбира открито, свѣтло съзнание, което не ограничава човѣка, но му дава свобода, просторъ на действие. Въ присѫтствието на такъвъ човѣкъ вие се усещате свободни, разположени, като че небето се открива предъ васъ. Въ присѫтствието на този човѣкъ мисъльта ви е права, хармонична, а чувствата — свободни и чисти. Отъ сърцето на този човѣкъ блика любовь, като отъ изворъ. Сегашнитѣ хора се плашатъ отъ любовьта. Като дойде при тѣхъ човѣка, когото обичатъ, тѣ се страхуватъ, искатъ да бѣгатъ отъ него. Защо се плашатъ? Има причини за това. Ако Христосъ дойде днесъ между хората, богатитѣ ще се изплащатъ, ще мислятъ, че трѣбва да дадатъ нѣщо. Беднитѣ пъкъ ще се радватъ, ще кажатъ: Дано по-скоро дойде Христосъ на земята, да донесе нѣкакво благо и за насъ. Казано е въ Писанието: „Нѣма човѣкъ на земята, който да е напусналъ баща и майка заради мене и да не е получилъ стократно блага“. Който е изпълнилъ Христовитѣ думи, той ще бѫде възнаграденъ стократно; който не е изпълнилъ Христовитѣ думи, той нищо нѣма да получи. И да дойде Христосъ днесъ на земята, работитѣ на мнозина пакъ нѣма да се наредятъ. Защо? Защото не сѫ изпълнили волята Божия. Всѣки день земята се върти по волята Божия. Слънцето изгрѣва и залѣзва по волята Божия. Хората се раждатъ и умиратъ по волята Божия, но свѣтътъ не се управлява по волята Божия. Свѣтътъ все се управлява и оправя отъ нѣкого, но тоягата играе важна роль. Има една воля Божия безъ тояга. Тоягата е за малкитѣ деца, а Словото Божие — за възрастнитѣ. Ако и днесъ още продължаваме да се изправяме чрезъ тоягата, това показва, че се намираме въ фазата на детинското си разбиране. И тъй, най-проститѣ нѣща, които ви спъватъ въ живота, се заключаватъ въ кривата мисъль, която допущате въ ума си, че хората не ви разбиратъ. Щомъ допущате тази мисъль, това показва, че по съзнание, вашето съзнание и това на другитѣ, не сѫ на еднакво ниво. Кажете ли, че нѣкой не ви обича, това показва, че вашето и неговото съзнание не сѫ на еднакво ниво. Кажете ли, че между хората нѣма братски отношения, пакъ сѫщото нѣщо. Това подразбира, че всички хора не сѫ на еднаква степень на развитие. Братството не може да дойде по физически начинъ. То подразбира отношения на разумни сѫщества, които живѣятъ помежду си по закона на Любовьта. Първата стѫпка на общение между две разумни сѫщества подразбира „отношения между тия сѫщества“. Втората стѫпка почива на основа — братство. Братството е резултатъ на правилни отношения между разумни сѫщества. Следъ братството идатъ по-високи отношения между разумнитѣ сѫщества — на база на наука, на изкуство, на музика — културни отношения. При тѣзи отношения вече се проявяватъ дарбитѣ, способноститѣ въ човѣка. Съвременнитѣ хора трѣбва да работятъ усилено, да поставятъ основа на бѫдещата култура. Безъ тази основа, и ангели да имъ проповѣдватъ, и Христосъ да слѣзе на земята, все сѫщото положение ще остане. Защо? Защото сѫ пукнати стомни. Колкото да наливате вода въ пукната стомна, тя все празна ще остане. Извори, които текатъ, не се нуждаятъ отъ вода. Като очакватъ Христа, много отъ християнитѣ вече сѫ си изработили ново разбиране за Неговото идване. При това разбиране, Христосъ още днесъ може да дойде. Какъ ще дойде? Чрезъ възкресението. Отъ гроба на всѣки едного ще се вдигнатъ запечатанитѣ плочи, и той ще подаде главата си и ще каже: „Учителю благи!“ До това време Христосъ ще седи скритъ нѣкѫде въ задната стаичка, и оттамъ ще наблюдава, какво правите и съ какво се занимавате. Понѣкога вие се смущавате и казвате: Много време ще мине, докато Христосъ дойде на земята. — Христосъ поглежда презъ малкото отвърстие и казва: „Продай имането си, раздай го на сиромаситѣ, и ела, та ме последвай!“ Вие се уплашите и казвате: Господи, да си поживѣя още малко. Не съмъ готовъ да Те следвамъ. — Това е неразбиране на вѣчния животъ. Какво има да си поживѣете? Това, което наричате животъ, не е нищо друго, освенъ робство. Когато продаде всичкото си имане и го раздаде на сиромаситѣ, тогава, именно, човѣкъ започва истински да живѣе. Започни да продавашъ, да се освободишъ отъ богатството на твоитѣ грѣхове. Какво трѣбва да направи нѣкой човѣкъ, който е живѣлъ въ фамилии, дѣдитѣ и прадѣдитѣ на когото сѫ убивали и обирали хората? Той трѣбва да продаде всичкото си имане, да извика ония сиромаси, които, въ миналото нѣкога, сѫ били ограбени отъ неговитѣ дѣди и прадѣди, и да имъ каже: Братя, преди години, моитѣ дѣди и прадѣди направиха нѣкакви погрѣшки по отношение на васъ, но сега, азъ, последниятъ отъ това поколѣние, ви моля да извините; готовъ съмъ да въздамъ четверократно за всичко онова, съ което сме ви ощетили. Вземете всичкото ми богатство и се радвайте на живота! Тѣ ще взематъ това богатство и ще се зарадватъ, че има съвестни, добри хора на свѣта. Който изпълни това нѣщо по Бога, той ще има задъ себе си тилъ, на който всѣкога може да уповава. Дръжте Бога като антиподъ въ своя животъ, ако искате да имате животъ, знание, сила и свѣтлина. Отъ такива хора свѣтътъ се нуждае. Дето и да отидатъ тѣ, пѫтьтъ имъ всѣкога ще бѫде отворенъ. Мнозина се плашатъ отъ лошитѣ условия на живота, отъ смъртьта. Тѣ трѣбва да знаятъ, че за праведния нѣма смърть. Праведниятъ самъ оставя дрехата си вънъ, както онзи, който отива на балъ, съблича всекидневнитѣ си дрехи и облича параднитѣ. Когато праведенъ умира, окрѫжаващитѣ го виждатъ облѣченъ съ свѣтли, парадни дрехи. Когато се отдѣли отъ тѣлото си, тази душа тежи едва 5—10 грама. Дето я духне вѣтърътъ, натамъ отива. Понѣкога тя олеква още повече, достига едва до единъ грамъ, а често и това тегло изгубва. Какво ще каже сегашниятъ ученъ? Той ще каже, че това сѫ нереални, невѣрни нѣща. Питамъ: ледътъ реаленъ ли е? Споредъ васъ ледътъ е реаленъ, но де отива той, като се стопи? Превръща се въ вода. Водата реална ли е? И тя е реална, но като се изпари, превръща се въ пара. Парата реална ли е? Реална е, но като се разложи по химически начинъ, отъ нея се получаватъ съставнитѣ ѝ елементи — водородъ и кислородъ. Твърдото, течното и въздухообразното вещество сѫ състояния на материята, които ние наричаме реалности. Обаче, вие още не сте се домогнали до тѣзи реалности. Реалностьта не седи въ съзнанието, но различни сѫщества, съ различни степени на съзнание сѫ действували за създаване, напримѣръ, на леда, на водата, на парата. Когато едно отъ тия сѫщества започне да се повдига, съзнанието му минава въ възходеща степень; тогава и водата, напримѣръ, се превръща въ пара. Съзнанията на тия сѫщества и човѣшката мисъль произвеждатъ два различни резултата. Въ невидимия, въ духовния свѣтъ нашитѣ мисли иматъ нѣкакъвъ резултатъ, който тамъ изучаватъ обективно. Въ нашия свѣтъ растатъ мислитѣ на ангелитѣ, а въ ангелския свѣтъ растатъ нашитѣ мисли. Следователно, растенията на физическия свѣтъ сѫ мисли на ангелитѣ, а растенията на ангелския свѣтъ сѫ човѣшкитѣ мисли. Какво ще кажете за това? И вие, като турцитѣ, ще кажете: „И да видишъ, и да чуешъ, не вѣрвай!“ Това е аналогия на нѣща, които сѫ вѣрни. Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие — прѫчкитѣ, а Отецъ ми е земедѣлецътъ“. Питамъ: може ли Христосъ да е лоза, а Отецъ, Богъ — земедѣлецъ? Това е аналогия, съ която се изясняватъ известни истини. Това показва, че има една лоза, подобна на земната, която символизира Христа. Има Единъ земедѣлецъ, подобенъ на земнитѣ, Който символизира Отца. Когато Този лозарь слиза на земята, и Той, като нашитѣ земни лозари, едни прѫчки отрѣзва и хвърля настрана, а други — оставя на лозата. Този стихъ не се отнася до земнитѣ лози. Затова, ако вземете стиха въ букваленъ смисълъ, нищо нѣма да разберете. Нашитѣ лози сѫ мисли на ангелитѣ. И безъ да ги обрѣзватъ, тѣзи мисли растатъ. Човѣшкитѣ лози, обаче, не могатъ да растатъ безъ обрѣзване. Понеже и ние сме слѣзли отъ невидимия свѣтъ, понѣкога, подобно на Отца, обрѣзваме нашитѣ лози, но съ това ги осакатяваме. Малко лозари има, които знаятъ да обрѣзватъ лозитѣ. По колко очи трѣбва да оставятъ на лозитѣ? Нѣкои оставятъ по едно око, други — по две, а рѣдко — по три. Едното око символизира Бога. Дветѣ очи — човѣка; за дветѣ очи казватъ „ненаситни човѣшки очи.“ Споредъ мене, на всѣка лоза трѣбва да се оставятъ най-малко по три очи. Нашитѣ лозари мислятъ, че по този начинъ ще осакатятъ лозитѣ, и затова оставятъ само по едно око. Обрѣзването на лозитѣ не е земно изкуство. И човѣкъ може да се обрѣже, но има редъ правила за това, които трѣбва да се спазватъ. Това е дълбока наука, която трѣбва да се изучава. Въ това отношение, окултнитѣ науки, като астрология, хиромантия, физиогномия, сѫ методи, чрезъ които човѣкъ може да направлява силитѣ въ своя организъмъ. Започвате нѣкаква работа и, като не можете да я свършите, казвате: Учителю, не мога да свърша тази работа. Не, ще кажете: „Учителю благи!“ Изучавате хиромантия, кажете: „Учителю благи!“ Изучавате физиогномия, кажете: „Учителю благи“. Изучавате астрология, кажете: „Учителю благи!“ Каквото искате да изучвате, всѣкога казвайте: „Учителю благи!“ Тѣзи думи сѫ методъ, съ който човѣкъ може правилно да работи. Сега, като говоря за наука, нѣкои считатъ, че науката не е необходима, понеже и Богъ не се занимава съ наука. Значи, при създаването на свѣта, наукитѣ сѫ били необходими, а сега не сѫ необходими. Когато създаваше свѣта, Богъ се ползуваше и отъ геометрия, и отъ математика, и отъ много още науки. Понеже създаването на свѣта и днесъ продължава, Той пакъ прилага тия науки, пакъ се ползува отъ тѣхъ. Ето защо, който иска да изучава геометрия, математика, той трѣбва да отиде при Бога, тамъ да ги изучава. Безъ Божията помощь нищо не можете да научите. Преди сѫществуването на геометрията, математиката и другитѣ науки на земята, сѫществуваше Божествена геометрия, Божествена математика и т. н. „Учителю благи!“ Като четатъ Евангелието, като слушатъ беседитѣ, мнозина се намиратъ предъ голѣма опасность, защото започватъ да мислятъ, че всичко знаятъ и разбиратъ. Които мислятъ, че знаятъ много нѣща, нека кажатъ, какво направи ангелъ Афуелъ съ крушата, въ която красивата мома се превърна. После, нека кажатъ, какво означаватъ думитѣ „животъ вѣченъ“. Тѣ ще кажатъ, че съ това се прави нѣкакво уподобяване, нѣкаква аналогия. — Така е, но това не е достатъчно обяснение. Ако една аналогия не е поставена на мѣсто, тя не е валидна; ако всѣка дума не се постави на своето мѣсто, тя не може да произведе нужния ефектъ. Затова човѣкъ трѣбва първо да мисли, после да говори. Казвате на нѣкого, че го обичате. Този човѣкъ започва да мисли, истината ли говорите, или го забавлявате. Думитѣ „обичамъ те“ сѫ подобни на думитѣ „Учителю благи“, съ които голѣмецътъ се обърна къмъ Христа. Какъ трѣбва да кажете думитѣ „обичамъ те“? Христосъ казва: „Както ме Отецъ възлюби, така и азъ ви възлюбихъ. Азъ дойдохъ да ви дамъ животъ, и то преизобилно“. Щомъ дадешъ животъ на нѣкого, ти вече го обичашъ. На онзи, на когото си далъ животъ, първо трѣбва да му говоришъ да измѣни условията на своя животъ, а после ще му говоришъ други работи. Само онзи човѣкъ ви обича, въ присѫтствието на когото вашитѣ мѫчнотии постепенно намаляватъ и изчезватъ. Както дървата въ печката постепенно намаляватъ студа въ стаята, така и любовьта е въ сила да намали и съвършено да отстрани мѫчнотиитѣ, спънкитѣ и страданията на човѣка. Едно се изисква отъ хората днесъ: да вършатъ волята Божия! Всички говорятъ за волята Божия, но не я изпълняватъ. Мнозина искатъ да бѫдатъ като Христа. Въ какво отношение искатъ това? Христосъ казва: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята“. Къмъ тази власть ли се стремятъ хората? Всѣки може да бѫде изправенъ, като Христа предъ Пилата, съ тежкия кръстъ на римската империя, да изнемогва отъ неговата тежесть. Хората искатъ да бѫдатъ въ положението на възкръсналия Христосъ. Може ли човѣкъ да възкръсне, преди да е миналъ презъ другитѣ процеси? Христосъ казва на ученицитѣ си: „И по-голѣми работи можете да направите“. Това подразбира: „Но и по-голѣми страдания ще имате“. „Който се отрече отъ баща си и отъ майка си, отъ братята и сестритѣ си и ненавиди своя животъ, той може да се нарече мой ученикъ“. Сега разсѫждавамъ: да се откажете отъ баща си и отъ майка си, както и да е. Кой не се е отказвалъ отъ родителитѣ си за една жена? Да се откажете отъ братята и сестритѣ си, и това е възможно. Да се откажете отъ богатството си, и това е възможно. Но да ненавидите своя животъ, да се откажете отъ себе си и да тръгнете следъ Христа, това е много вече. Наистина, който не разбира тази идея, той ще настръхне отъ страхъ. Който я разбира, той се е домогналъ вече до разрешаването на вѣковнитѣ проблеми. Да приложишъ този стихъ въ неговия вѫтрешенъ, дълбокъ смисълъ, това подразбира да свалишъ отъ съзнанието си товара на миналото, да придобиешъ Царството Божие, да владѣешъ магическата прѫчица, магическата единица и да бѫдешъ като Афуела, каквото пожелаешъ, да стане. „Учителю благи!“ Нека тѣзи думи се запечататъ въ ума ви за вѣчни времена. Не желайте вѣчния животъ, за да останете дълго време на земята, да ядете и пиете, но желайте вѣчния животъ, като резултатъ на любовьта ви къмъ Бога, къмъ вашитѣ ближни, къмъ вашата душа и къмъ всички разумни сѫщества. Всичко това зависи отъ любовьта; ето защо, като на българи, казвамъ: всички да дадете своя данъкъ, за да направите връзка съ Божията Любовь. Това не значи, че не сте свързани съ Любовьта, но трѣбва да се направи единъ царски пѫть, по който да се разлѣе Божията Любовь, като вълна. По този пѫть, именно, всички ангели, всички Божии служители, ще слизатъ и възлизатъ, ще носятъ Божието благословение, ще упражняватъ върху хората своето добро влияние. Какво по-хубаво отъ това, да намѣрите човѣкъ, който да възприеме идеята, която изпълва душата ви? Колко хора има днесъ, съ които Христосъ може да се разговаря? Срѣщате нѣкой човѣкъ, обиквате го, разговаряте съ него, но щомъ започнете да му откривате нѣкоя своя съкровена идея, той веднага се затваря. Той прилича на баща, предъ когото дохожда нѣкой кандидатъ за дъщеря му. Докато не знае, защо е дошълъ, бащата е любезенъ, внимателенъ, но щомъ този господинъ изкаже своето намѣрение, бащата се затваря. Той разбира вече, че господинътъ иде за дъщеря му. Значи, бащата не е готовъ да даде дъщеря си на този човѣкъ. Готовностьта на човѣка да направи нѣщо, подразбира любовь къмъ Бога, съзнателно ходене въ Неговия пѫть и желание да Го познае. Това сѫ хората, или децата на шестата раса, които упражняватъ влияние върху цѣлото човѣчество. Всѣки трѣбва да пожелае въ себе си да стане дете на шестата раса, да има сила, съ едно махане на рѫката си, да приспи всички, които вършатъ престѫпления; да разруши затворитѣ, да прекрати всички кражби и убийства. При това положение само насилията ще престанатъ и ще се възстанови навсѣкѫде пъленъ редъ и порядъкъ. За синоветѣ на шестата раса всичко е възможно, но за петата раса всичко се постига съ пушки и топове. Следователно, разликата между петата, бѣлата раса, и шестата, се заключава въ това, че петата раса се мѫчи да възстанови редъ и порядъкъ въ свѣта чрезъ закони, чрезъ пушки и топове — чрезъ насилие; шестата раса възстановява реда чрезъ великия законъ на Любовьта и чрезъ свободата. Има ли нужда да посочвате револвера си на онзи, когото обичате и който ви обича? Достатъчно е този човѣкъ да разбере вашитѣ нужди, за да бѫде готовъ веднага да ви предложи своята помощь. И тъй, за да приемете Любовьта въ себе си, въ вашето съзнание трѣбва да стане дълбокъ вѫтрешенъ превратъ. Казвате: Трѣбва ли да напуснемъ свѣта? — Напущането на свѣта не е механически процесъ. — Трѣбва ли да учимъ? — Вие ще бѫдете въ свѣта, и при тѣзи условия ще вършите всичко: ще учите, ще работите за другитѣ и ще видите, доколко ще преобразите себе си, а оттамъ и ближнитѣ си. Казано е въ Писанието: „Търсете ме въ день скърбенъ! Тогава ще ви помогна и ще ме прославите“. Значи, ще търсите Бога въ дни на голѣми нещастия, разочарования, невежество, а не въ дни на щастие и блаженство. „Тогава азъ ще ви се изявя и ще ви прославя“. Вие знаете тия нѣща, но пакъ правите погрѣшки. Богъ всичко вижда и знае, но се прави, че не вижда. Щомъ дойде до нѣкоя важна работа, Той не се обръща къмъ васъ, защото знае, че ще направите нѣкаква пакость. Богъ предоставя труднитѣ задачи на ангелитѣ, а на невежитѣ дава забавления. Ако пъкъ искате да бѫдете щастливи, при васъ трѣбва да дойде нѣкой ангелъ на щастието; ако търсите любовьта, пакъ трѣбва да дойдете въ връзка съ нѣкой ангелъ на Любовьта, той да бѫде посрѣдникъ между Бога и вашата душа. Днесъ всички хора се стремятъ къмъ нова връзка съ любовьта, т. е. къмъ възкресението. Значи, възкресението не е нищо друго, освенъ минаване на човѣшкото съзнание въ по-висока степень. По този начинъ и любовьта влиза въ нова фаза, въ фазата на Божествената Любовь. При това състояние, въ човѣка нѣма да ставатъ рѣзки промѣни; той нѣма да се ражда и умира. Следователно, раждането, като процесъ, ще остане само за тия хора, които не сѫ добили високо съзнание. Онѣзи пъкъ, които сѫ се сдобили съ възкресението, ще бѫдатъ Синове Божии, и като такива, пакъ ще дохождатъ между хората. Тѣ могатъ да бѫдатъ видими и невидими, споредъ желанието си. Така ще помагатъ на хората, ще ги обръщатъ къмъ Бога. Нѣма по-красиво нѣщо за човѣка отъ това, да обърне ближния си къмъ Бога и да се създаде връзка между тѣзи две души. Този човѣкъ ще слуша, каквото му се говори и ще се радва, че разбира. Вие ще му говорите, както говорите на себе си. Той ще слуша безъ никакво съмнение. Опасно е, когато съмнението бушува въ човѣка. Дойде ли съмнението въ него, той казва: Едно време вѣрата ми, любовьта ми бѣше по-голѣма. — Така е, но това не е само въ днешнитѣ времена. Така е било и въ миналитѣ времена, за които е казано въ Писанието: „Любовьта ви ще охладѣе“. Обаче, за онѣзи, които разбиратъ Бога, тѣхната любовь не само, че нѣма да охладѣе, но ще се увеличи. Приложете Божията Любовь въ живота си, да видите нейнитѣ резултати. Казвамъ: това е единъ опитъ, който непременно трѣбва да направите. Докато не направите опита и видите резултата, нищо не говорете за него. Докато сте бременни, не отваряйте утробата си да показвате, какво сте заченали. Крийте вашата бременность, да не се изложите на нѣкаква опасность. Бременнитѣ жени носятъ специални дрехи, да не се вижда, че сѫ бременни. Щомъ детето се роди, радвайте се, че се е създалъ животъ, че се е явило нѣщо хубаво на свѣта. Обаче, докато сте бременни, крийте се, защото, отъ идеята, която родите, зависи бѫдещия ви животъ. И въ Писанието е казано: „Цѣлиятъ свѣтъ е бремененъ съ нѣщо хубаво, което трѣбва да възкръсне“. Това хубавото, красивото нѣщо трѣбва да се подхранва съ новия животъ, съ новитѣ идеи, за да расте и се развива правилно. Всѣки самъ трѣбва да пази плода, който е заченалъ. Много хора злословятъ, критикуватъ другитѣ, като забравятъ, че съ това прѣчатъ и на своята бременность. На такива хора казвамъ да бѫдатъ внимателни, да мислятъ, какво говорятъ, а тѣ се обиждатъ, че съмъ говорилъ строго. Питамъ: на кого се говори меко? На здравия човѣкъ. Обаче, на болния, лицето и рѫцетѣ на когото сѫ покрити съ рани, и да искашъ, не можешъ да говоришъ меко. Най-малкото докосване до ранитѣ, му причинява силни болки. Значи, за болния и най-меката дума е строга. Единъ день, когато ранитѣ по лицето и рѫцетѣ на болния изчезнатъ, думитѣ ми ще бѫдатъ като балсамъ върху неговата душа. Тогава, лицето и рѫцетѣ му ще бѫдатъ красиви, ще обръщатъ внимание на всѣки художникъ. Така трѣбва да гледате и вие на нѣщата, да бѫдете искрени въ себе си, да се освободите отъ всѣкакво пристрастие. Преди всичко, вие не сте дошли на земята да разрешавате въпроса за правото и кривото, кой какъ постѫпва. Защо сѫществуватъ злото и грѣхътъ въ свѣта, не е ваша работа. Изучавайте злото като фактъ, а защо сѫществува, оставете този въпросъ настрана. Прилагайте Божията Любовь въ живота си, като смисълъ на цѣлокупния животъ. „Учителю благи!“ Започнете тази година да живѣете съ тѣзи две думи. Забележете, въ български езикъ буквитѣ У и Ч представятъ две отворени чаши, които очакватъ да се напълнятъ съ нѣщо. Не отлагайте нѣщата! Щомъ съзнанието ви е будно, живѣйте съ думитѣ „Учителю благи“ и не се страхувайте. Тѣзи думи ще дадатъ добъръ резултатъ. Ако е въпросъ за страхъ, дръжте въ себе си онзи свещенъ страхъ, който спасява, но не онзи страхъ, който обезсърдчава, обезнадежва човѣка. Дръжте въ ума си примѣритѣ за двамата пѫтника и за ангелъ Афуелъ. При това, като работите, гледайте нито да се прозявате, нито да кихате. Ако се прозявате, ще знаете, че ще ядете, преди да сте свършили работата си, а това нищо нѣма да ви допринесе. Ако пъкъ кихате, ще огладнѣете, преди да сте свършили нѣщо. Обаче, и едното, и другото сѫ два процеса, които се извършватъ преждевременно въ човѣшката душа. А всѣки процесъ, който се извършва преждевременно, не дава плодъ. Сега, азъ искамъ да остане въ ума ви сѫществената идея, която се заключава въ думитѣ „Учителю благи“. Вашиятъ животъ трѣбва да бѫде образъ на Любовьта. Вие трѣбва да бѫдете хора на науката, да се стремите къмъ знания, каквито ангелитѣ и светиитѣ иматъ. Мнозина иматъ това знание въ себе си, въ зародишъ, но то ще се развие и ще произведе голѣма промѣна въ съзнанието имъ. Това знание може да превръща скръбьта въ радость, недоволството въ доволство, невежеството въ знание. Това знание е необходимо, за да може човѣкъ да се справи съ противоречията, които неизбѣжно идватъ. Докато не дойде до възкресението, докато не получи посвещение, човѣкъ все ще се натъква на противоречия, на мѫчнотии. Не се спирайте предъ мѫчнотиитѣ, но се запитвайте, какво се изисква отъ васъ, за да ги разрешите. Ако копаете лозе и излѣзатъ пришки по рѫцетѣ ви, не се оплаквайте отъ тѣхъ, но помислете за майка си, за която работите. Ако работите за нѣкого отъ любовь, пришкитѣ на рѫцетѣ ви сѫ на мѣстото си. Следователно, страданията се оправдаватъ, само ако има нѣкого да обичаме; нѣма ли кого да обичаме, страданията сѫ безпредметни. „Учителю благи!“ — Безъ прозяване и безъ кихане. „Учителю благи!“ — Ще служа на Бога съ щедрость и милосърдие. „Учителю благи!“ — Дето и да ме пратишъ, всичко ще изпълня споредъ Твоя великъ законъ на Любовьта. „Учителю благи!“ * 1. Беседа отъ Учителя, държана на 3 февруарий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

От томчето "За сѫдба дойдохъ" Сила и живот, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Кога ражда. „Жена кога ражда“. Иоана 16:21 Една ханъмка отъ Цариградъ, която била отъ високо произхождение, дъщеря на бей, веднъжъ запитала: „Какъ се ражда хлѣба по дърветата? Такива голѣми ли сѫ самунитѣ, каквито ги купуваме?“ Подобни въпроси задаватъ, напримѣръ, и нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора; тѣ говорятъ за това, що е животътъ, какъвъ е неговиятъ характеръ и т. н. Ние, обаче, говоримъ за живота като проявление и като форма на Божествения свѣтъ. Други запитватъ: „Какво нѣщо е човѣкътъ?“ — Човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие. Запитайте нѣкой религиозенъ човѣкъ нѣщо за Бога, той ще ви даде всевъзможни обяснения, като че Го е виждалъ. Запитайте нѣкой ученъ човѣкъ нѣщо за Бога, и той, безъ да Го познава, ще ви даде различни опрѣдѣления, ще ви говори за създаването на свѣта така, като че е присѫтствувалъ при този актъ. За такъвъ религиозенъ човѣкъ се казва, че той глава има, тѣло нѣма; за такъвъ ученъ се казва, че той тѣло има, глава нѣма. Тия хора започнали да третиратъ такива важни въпроси: що е Богъ; какъ е създаденъ свѣтътъ и т. н. Какво струва глава безъ тѣло? Какво струва тѣло безъ глава? Въ този смисълъ човѣчеството прѣдставлява тѣлото на Бога. Богъ прѣдставлява главата, главната идея, намѣстена върху тѣлото. Значи, Богъ — главата — живѣе върху човѣшкото тѣло. Слѣдователно, жилището на Бога е човѣшката глава. Богъ живѣе въ главата на човѣка Като ви говоря за глава, не разбирайте главата на съврѣменния човѣкъ. Добрѣ щѣше да бѫде, ако имахме главата на първия човѣкъ, на Адама, да разгледаме черепа му, какъвъ е билъ по форма, по размѣри. Цѣли 8,000 години вече, отъ какъ главата на Адама е била тласкана въ вълнитѣ на морето, та сега вече е обезличенъ първичниятъ видъ, който Богъ му е далъ. За тази първична глава се говори въ Битието: „И направи Богъ човѣка по образъ и подобие свое.“ Едва ли може да се намѣри днесъ човѣкъ въ свѣта, който да е запазилъ първичния образъ на своята глава. Тя днесъ се е напълно изопачила, обезличила. Ако става въпросъ за Любовьта на съврѣменния човѣкъ, за нея се казва, че е любовь отъ картошки. Ако става въпросъ за Мѫдростьта, за неговото знание, за тѣхъ се казва, че сѫ още на много низко стѫпало. Когато майката се радва на своето живо, здраво дѣте, тя има едни разбирания; когато изгуби дѣтето си, тя има други разбирания. Значи, за единъ и сѫщъ въпросъ майката има двѣ различни схващания. Мнозина питатъ: „Защо Христосъ е казвалъ, че когато жена ражда, скърби?“ Това прѣдставлява положението на жената слѣдъ грѣхопадането, затова Христосъ казва, че отъ това врѣме насамъ жената ражда съ скръбь и страдания. Значи, било е врѣме, когато тя е раждала безъ скърби. Това положение има и символистическо значение. То подразбира: всѣка нова идея, или всѣка нова мисъль, която се зачева въ човѣшката душа, срѣща съпротивление още прѣди да се е появила въ свѣта. Днесъ всички съврѣменни хора разрѣшаватъ въпроситѣ колективно. Затова, именно, всѣки народъ, всѣка държава казва: „Ако е добрѣ на държавата, добрѣ ще бѫде и на поданицитѣ ѝ.“ Това правило е вѣрно за държавата, но и обратното е вѣрно: ако е добрѣ на поданицитѣ, добрѣ ще бѫде и на държавата; ако не е добрѣ на поданицитѣ, нѣма да бѫде добрѣ и на държавата. Подъ думата „държава“ ние разбираме сборъ отъ разумни сѫщества, събрани на едно мѣсто, рѫководени отъ извѣстни разумни закони, съ цѣль да живѣятъ организиранъ, разуменъ животъ. Такъвъ животъ сѫществува и въ растителното царство, между растенията. Напримѣръ, дѫбовитѣ дървета, като отдѣленъ народъ, живѣятъ въ извѣстна область; буковитѣ дървета, като отдѣленъ народъ, живѣятъ въ извѣстна область; плоднитѣ дървета, като отдѣленъ народъ, сѫщо тъй иматъ своя специална область — всички дървета и растения, като отдѣлни народи, иматъ свои опрѣдѣлени зони, въ които растатъ и се развиватъ. Растенето прѣдставлява физическия животъ на човѣка. До извѣстно врѣме той расте, и послѣ растенето спира. Защо? — Когато растенето спира, настѫпва развитието на човѣка. Развитието на човѣка се отнася до неговитѣ сили — проявява се волевата страна на човѣка. Щомъ се създадатъ условия за развитието му, първо се проявява ума, а послѣ Божественото въ него. Божественото, именно, отличава човѣка отъ другитѣ сѫщества, поради което е казано въ Битието: „Човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие.“ И въ Писанието се прави разлика между първия човѣкъ, направенъ отъ пръсть, или отъ материя, и вториятъ — отъ духъ. За първия човѣкъ се казва, че е билъ жива душа, а за втория, че е билъ животворещъ духъ. Въ първия човѣкъ Богъ е вдъхналъ жива душа. Това прѣдставлява продължителенъ процесъ. За втория човѣкъ — за Христа — се казва, че билъ животворещъ духъ, т. е. той прѣдставлява най-възвишеното у човѣка — неговата душа. Христосъ прѣдставлява възвишеното съзнание на човѣка, което, за да се оформи, трѣбва да има вѫтрѣшна опора. Вѫтрѣшната опора е духътъ на човѣка, който опрѣдѣля неговото безсмъртие. Който нѣма тази вѫтрѣшна опора, той не може да бѫде безсмъртенъ. Изобщо, казва се, че душата е безсмъртна. Това е философски въпросъ, но питамъ: безсмъртни ли сѫ душитѣ на всички хора? Казватъ, че всички хора сѫ чада Божии. Да, всѣки човѣкъ, който има Божие дихание, той е чадо Божие, той е Синъ Божий. За онѣзи души, които иматъ Божие дихание, нѣма защо да доказваме това; онѣзи пъкъ, душитѣ на които нѣматъ Божие дихание, ще оставимъ да вървятъ по естествения пѫть на своето развитие. Често хората изпадатъ въ извѣстни противорѣчия. Защо? — Защото тѣ не съпоставятъ нѣщата. Питамъ: какво ще се ползувате, ако въ аудиторията на нѣкой виденъ съврѣмененъ професоръ вкарате вашитѣ най-хубави коне и волове да слушатъ лекцията му? Или, какво ще се ползувате, ако ги запишете студенти въ университета? Казвате: „Има коне, които знаятъ да смѣтатъ, да вадятъ квадратенъ коренъ отъ нѣкой числа.“ Казвамъ: това сѫ конски квадратни корени! Когато на единъ трънъ се присади нѣкоя благородна присадка, и този трънъ ражда хубави, благородни плодове, отъ кого зависи това? — Това не зависи отъ тръна, а отъ онази благородна присадка, която нѣкой разуменъ човѣкъ е присадилъ. И тъй, първиятъ въпросъ, който човѣкъ трѣбва да знае за себе си е слѣдниятъ: има ли той душа, или нѣма? Всички души не сѫ излѣзли отъ Бога изведнъжъ, въ едно и сѫщо врѣме, но послѣдователно, въ врѣме и пространство. Въ тази послѣдователность на своето излизане, тѣ се намиратъ помежду си въ такова отношение въ каквото се намиратъ музикалнитѣ тонове единъ спрѣмо другъ. Въ отношенията си душитѣ съставляватъ помежду си извѣстни хармонични групи. Хората на сегашната еволюция отчасти само разрѣшаватъ въпроса за произхода на човѣка. Тѣ започватъ отъ най-малката клѣтка, прослѣдяватъ пѫтя на постепенното ѝ развитие, докато стигнатъ до човѣка. Значи, тѣ разглеждатъ въпроса еволюционно. Източнитѣ народи вървятъ по обратенъ пѫть: тѣ излизатъ отъ най-голѣмата клѣтка, отъ Божественото ѝ произхождение, и постепенно слизатъ до най-малката клѣтка. Тѣ разглеждатъ въпроса инволюционно, т. е. излизане на човѣшката душа и духъ отъ Бога и слизането имъ въ материята. Дотукъ тѣ спиратъ, по-нататъкъ не разглеждатъ въпроса, защото мислятъ, че знаятъ всичко. Обаче, слѣдъ тѣхъ идватъ западнитѣ народи и казватъ: „Вѣрно е, че отъ това мѣсто, додѣто човѣкъ е слѣзълъ, по-нататъкъ не може да върви. Но тамъ ли трѣбва да остане? Не, той може да направи малка кривина и да извие нагорѣ, за да започне своето възкачване.“ Значи, западнитѣ народи, въ развитието на всички сѫщества, приеха закона на еволюцията, който се подържа и до днесъ. И еволюцията, и инволюцията сѫ вѣрни положения: човѣкъ слиза и се качва; смалява се и се увеличава. Слѣдователно, когато човѣкъ завърши своята еволюция, той ще бѫде толкова голѣмъ, колкото е билъ първоначално, когато е слизалъ на земята; той ще има толкова познания, колкото е ималъ първоначално. Питамъ: защо е трѣбвало човѣкъ да слиза, а послѣ да възлиза нагорѣ? Коя е била вѫтрѣшната причина, която е заставила човѣка да се облѣче въ материална дреха и да слѣзе на земята да живѣе, да го събуждатъ, да го учатъ, да му разправятъ, че има рай и адъ, че има небе и земя, че има Господъ и т. н.? Защо му е това учение, когато слѣдъ врѣме той ще започне да отрича всичко това, да казва, че нѣма нито рай, нито небе, че Богъ не сѫществува? Като слѣзълъ въ материята, този човѣкъ става материалистъ и казва: „Когато бѣхъ въ Господа, имаше само единъ Господъ, никакъвъ човѣкъ не сѫществуваше; но сега, като излѣзохъ отъ Бога, Той остана горѣ, а у мене нѣма никакъвъ Богъ.“ Казвамъ: този човѣкъ живѣлъ въ Господа, но като излѣзълъ отъ Него, вече не Го помни. Така може да разсѫждава и пилето, което се е измѫтило отъ яйцето. То казва: „Ако, наистина, кокошката, майка ми, сѫществува, дѣ е тя?“ Питамъ: трѣбва ли тази кокошка да слѣдва подиръ пилето прѣзъ цѣлия му животъ и постоянно да му показва, какъ трѣбва да се храни, и какъ трѣбва да мисли? Ако вие имате материалистични схващания за Бога, тогава вашитѣ отношения къмъ Него ще се продължатъ само докато ви измѫти и научи, какъ да се храните, а слѣдъ това Той нѣма да ви обръща никакво внимание, ще ви остави сами да си изкарвате прѣхраната. Коя кокошка се интересува за своитѣ пилета? Докато сѫ малки, тя ходи слѣдъ тѣхъ, учи ги да се хранятъ, да си търсятъ сами храната, но като израснатъ, тя започва да ги кълве и казва: „Отъ днесъ вече вие сами можете да се храните.“ Нѣкои хора казватъ: „Богъ ще промисли за насъ.“ — Да, Богъ промисля за васъ, докато сте малки, докато сте пилета, но щомъ станете пѣтли, по-голѣми отъ баща си, и кокошки, по-голѣми отъ майка си, трѣбва ли да промисля за васъ? По този начинъ ние идваме до разумнитѣ положения въ свѣта, до Божествения Промисълъ. Само така ще разберемъ, че сѫществува Божественъ пѫть за възпитание на душитѣ. Всѣка душа ще мине прѣзъ този пѫть, като спазва за това всички Божествени правила и закони. Като влѣзе въ този пѫть, душата ще се запретне на работа, като слугиня. Тя нѣма да чака като царската дъщеря, да ѝ слугуватъ други наоколо. Тя е попаднала вече въ периода на самовъзпитанието. И когато хората завършатъ своето самовъзпитание, всички противорѣчия въ тѣхния животъ ще изчезнатъ. Противорѣчията въ свѣта се дължатъ на това, че хората искатъ да имъ слугуватъ. Ако се откажешъ да слугувашъ на нѣкое дѣте, което е привикнало да му служатъ, то веднага ще заплаче. Бащата на това дѣте може да е князъ, или царь, то не иска да знае и казва: „Дали си царь, или князъ, това не ме интересува. Ще ми слугувашъ на общо основание; храната трѣбва да ми се даде на врѣме“! Плаче това дѣте и заповѣдва. На какво се дължи този плачъ? Когато нѣкой човѣкъ плаче, докато не е изтеглилъ още вложенитѣ си пари въ банката, той има право да плаче. Но слѣдъ като изтегли паритѣ си, има ли право да плаче и да задѣва касиера? Да допуснемъ, че споредъ степеньта на твоето развитие, споредъ економията на твоя животъ, Богъ ти дава 5,000 лева, но ти си недоволенъ отъ тѣхъ и казвашъ: „Не се живѣе съ 5,000 лева. Трѣбва да се намѣрятъ още нѣкакви ресурси!“ Казвамъ: за да намѣришъ отнѣкѫдѣ още ресурси за себе си, това значи да ощетишъ економически друго нѣкое сѫщество. Питамъ: съ това ощетяване ти помагашъ ли поне малко за човѣшкото развитие? Тази е страшната економическа борба, която става между всички народи въ Европа. Днесъ на всички народи не достигатъ паритѣ. Като прѣдприематъ война, или нѣкакво въорѫжение, тѣ харчатъ милиарди левове. Отдѣ взиматъ тѣзи ресурси? — Народитѣ се взаимно ощетяватъ. Често голѣмитѣ народи ощетяватъ малкитѣ. Такова ощетяване се отразява и на природата. Разумно ли е то? — Не е разумно. Съврѣменнитѣ народи малко мислятъ върху лошитѣ послѣдствия отъ тѣзи ощетявания, защото, прѣди всичко, много отъ тѣхъ сѫ безвѣрници. Малко народи днесъ вѣрватъ въ вѫтрѣшната връзка, която сѫществува между живота и разумната природа. Повечето народи вѣрватъ само въ себе си. Англия вѣрва въ себе си. Германия вѣрва въ себе си. Франция вѣрва въ себе си. България сѫщо вѣрва въ себе си. Кой отъ старитѣ народи не вѣрваше въ себе си? Нима Римъ не вѣрваше въ себе си. Нима Асирия не вѣрваше въ себе си? Нима Персия не вѣрваше въ себе си? Това сѫ частични схващания, но тѣ съставляватъ само половината отъ Истината. Човѣчеството съставлява едно цѣло, а отдѣлнитѣ народи сѫ негови удове. Окултната наука поставя всѣки народъ като отдѣленъ удъ на единъ общъ организъмъ — на човѣшкия организъмъ. Мнозина се интересуватъ да знаятъ, на кой органъ отъ човѣшкия организъмъ отговаря всѣки народъ. Азъ ще ви кажа само тия органи, които съотвѣтствуватъ на българитѣ и на евреитѣ, а за другитѣ народи нѣма да ви кажа. Окултиститѣ казватъ, че славянитѣ прѣдставляватъ стомашната система отъ общия организъмъ; българитѣ прѣдставляватъ черния дробъ, специално жлъчката, а евреитѣ прѣдставляватъ единъ малъкъ вѫзелъ, който се намира близо до сърцето. Тази е била службата на евреитѣ въ общия организъмъ още отъ най-старитѣ врѣмена на човѣчеството, но сега тѣ се мѫчатъ да запушатъ отвърстието въ гърдитѣ на Христа, което се е образувало при пробождането Му на кръста. Значи, въ бѫдеще евреитѣ трѣбва да станатъ запушалки на дупки. Ще попитате: „На какво величие може да се надѣва единъ народъ, който се използува за запушване на малки дупки? — Това е голѣма привилегия! Ако ти можешъ да запушишъ една дупка, която зѣе въ раната на нѣкой човѣкъ, това е голѣма привилегия за тебе. Този човѣкъ ще ти благодари, че си му облекчилъ болката. Съврѣменнитѣ хора искатъ да спасятъ своитѣ тѣла, да придобиятъ безсмъртие. Тѣхното желание не е правилно. Безсмъртието на тѣлото зависи отъ душата. Да се спаси човѣкъ, да получи безсмъртие, това е една отъ великитѣ задачи на окултната наука. Всѣки знае, какво значи да бѫде спасенъ; не е достатъчно да бѫде човѣкъ спасенъ за година, двѣ или повече, но за цѣлата вѣчность. И като влѣзе въ живота на безсмъртието, той трѣбва да бѫде въ хармония съ цѣлото Битие, да бѫде въ хармония съ всички разумни сѫщества. Вземете, напримѣръ, нѣкой светия, прослѣдете живота му и ще видите, че всички негови мисли, чувства и дѣйствия сѫ насочени къмъ единствената цѣль — да подържатъ тази връзка и хармония съ сѫществата отъ невидимия свѣтъ. Всѣки народъ има не само по единъ, а по нѣколко светии. И въ България има не по малко отъ десеть души светии. Ние наричаме светиитѣ „гении“ на своя народъ. Тѣ не искатъ да бѫдатъ турени на високи мѣста, да служатъ като икони на своя народъ, но работятъ за народа, всрѣдъ който живѣятъ. Тѣ носятъ своята култура, по-висока отъ тази на народа, всрѣдъ който сѫ дошли. Българскитѣ светии работятъ за българския народъ, но единъ день, когато завършатъ работата си, ще задигнатъ чуковетѣ си и ще заминатъ. Ако отидете при нѣкой отъ тия светии и поискате да ви даде половината отъ своето имущество, ще го даде ли той? Светията не дава пари на заемъ; кесия въ джобъ не носи; пари въ рѫка никога не държи. Единственото нѣщо, което той може да ви направи е, да ви нагости хубаво и да ви даде отличенъ приемъ. Той ще ви даде легло, съ копринени покривки; сламеникътъ ще бѫде пъленъ съ най-хубавата трѣва, нерѣзана съ ножъ, а кѫсана съ рѫка; юрганътъ ви ще бѫде отъ най-финъ лененъ платъ, дебелъ 5 м. м., който държи много топло. Слѣдъ като се нахраните и прѣнощувате тамъ, на другия день той ще ви изпрати любезно и ще ви каже: „На добъръ часъ! Богъ да бѫде съ васъ!“ Речете ли да му поискате пари, той ще ви отговори: „Щомъ Богъ е съ васъ, и безъ пари се живѣе въ свѣта.“ — Ама имамъ жена, дѣца, какво да правя съ тѣхъ? — Дѣцата и жена ви нека се учатъ да служатъ на Бога. Вижте, какво правятъ птицитѣ! Прѣди два дни единъ господинъ намѣрилъ нѣкаква малка птичка, която дава на една позната, като казва: „Вземете тази малка птичка, хранете я, докато израсне. Тя се храни само съ хлѣбъ.“ Госпожата взима птичката и започва да я храни. Дава ѝ хлѣбъ, но тя: не си отваря устата. Послѣ тя ѝ отваря човката и туря трошицитѣ хлѣбъ близо до гърлото. Сега пъкъ не искала да глътне хлѣба. Чудѣла се госпожата, какво да прави съ тази малка птичка. Тя не могла да намѣри методъ, какъ да я храни. Какво заключение можемъ да извадимъ отъ този примѣръ? — Само онзи човѣкъ може да разбере Истината, който има вѫтрѣшна жажда, вѫтрѣшенъ импулсъ да учи. Нѣкои казватъ: „Ние не се нуждаемъ отъ знания.“ Защо? — Понеже тѣзи хора мислятъ само за прѣхраната си. Добрѣ е да мислите за прѣхраната си, но Богъ, като ни е далъ животъ, Той сѫщеврѣменно ни е осигурилъ. Той ни осигурява само за единъ день, а не за повече. За другия день пакъ ни осигурява. Обаче, пристѫпимъ ли Неговитѣ закони, Той нищо не ни дава. По сѫщия начинъ постѫпва и светията: като отидешъ при него, той ще те нахрани, ще ти даде приемъ, но само за единъ день. Питамъ съврѣменнитѣ хора: всичкото изобилие на жито, на плодове и на много още храни, случайни явления ли сѫ на земята? Значи, въ сегашната еволюция на човѣчеството има достатъчно, даже прѣизобилно храна, отъ която всички живи сѫщества могатъ да се хранятъ умѣрено. Обаче, поради голѣмата лакомия на хората, днесъ храната не е правилно разпрѣдѣлена. Впрочемъ, и това има своя добра чърта. Нѣкога човѣкъ се е хранилъ изобилно, а сега трѣбва да се храни умѣрено, за да развие своитѣ морални сили. Въ сиромашията човѣкъ се развива морално повече, отколкото въ богатството. Гладътъ продължава живота на човѣка, води го къмъ безсмъртие. Онзи, който не е гладувалъ, не може да разбере, какви блага носи гладътъ, и колко врѣме може да се гладува. Единъ английски инженеръ направилъ слѣдния опитъ: той зазидалъ паякъ въ единъ камъкъ, като циментиралъ добрѣ камъка, отнийдѣ да не влиза въздухъ, и го оставилъ така цѣли 14 години. Слѣдъ този срокъ той отваря камъка и намира паяка живъ. Значи, паякътъ можалъ да прѣкара 14 години въ този камъкъ, лишенъ отъ въздухъ и храна. Питамъ: ако единъ паякъ може да живѣе 14 години безъ храна и слѣдъ това веднага пакъ да продължи всички функции на живота си, какво остава за човѣка? Хората на съврѣменната култура минаватъ за много учени, за много духовни и се хвалятъ, че се разговарятъ съ Бога, че иматъ откровения отъ невидимия свѣтъ. Но биха ли могли да издържатъ като този паякъ 14 години затворени въ камъкъ, лишени отъ въздухъ и храна? При тѣзи условия тѣ не биха могли да издържатъ. Има случаи, дѣто светии били заравяни въ гробищата, но слѣдъ извѣстно врѣме ги разравяли и не намирали нищо отъ тѣхъ. Значи, светиитѣ позволяватъ да ги заравятъ, но слѣдъ това сами излизатъ вънъ отъ гробоветѣ си. Обаче, това, което става съ светиитѣ, е непонятно за единъ съврѣмененъ умъ, който е привикналъ да разсѫждава материалистически за явленията въ живата природа. Той не може да си обясни, какъ е възможно човѣкъ, който е умрѣлъ веднъжъ и е заровенъ въ гроба, да излѣзе самъ отъ него. Това нѣщо знае само онзи, който излиза отъ гроба. Какво казва Писанието за Христа, когато излѣзълъ отъ гроба? Казва се, че ангелъ Господенъ слѣзълъ отъ небето и дигналъ камъка, който билъ върху гроба на Христа. Този ангелъ не дигналъ самъ камъка, но внесълъ нѣщо ново въ тѣлото на Христа. Той свали прѣвръзкитѣ, съ които бѣше обвито тѣлото на Христа, и така Христосъ излѣзе отъ гроба. Значи, има сила въ свѣта, която възкресява хората. Азъ наричамъ тази сила съ едно източно име „Лемру“. Тази сила съдържа Първичния Законъ, чрѣзъ който Богъ е създалъ цѣлото човѣчество. Въ този Първиченъ Законъ сѫществуватъ извѣстни условия, при които животътъ може правилно да се развива. При тѣзи условия само най-разумни сѫщества взиматъ участие въ развитието на човѣка. Човѣкъ не може да стане разуменъ, великъ и гениаленъ, ако не е свързанъ съ тѣзи разумни сѫщества. Това прѣдставлява вѫтрѣшна връзка на живота. Христосъ казва: „Жена кога ражда, на скръбь е“. Той подразбира разумния, Първичния законъ, при който човѣкъ може самъ да се роди. Скръбьта произтича отъ условията, които ни се налагатъ. За да роди човѣкъ нѣщо, непрѣменно трѣбва да мине прѣзъ ограничителнитѣ условия на живота. При всѣки даденъ случай скръбьта не се отнася до зародиша, но до самия законъ. Майката скърби, понеже се опасява, че не ще може да роди дѣтето, както трѣбва, и съ това ще напакости на себе си и на Първичния законъ. Понѣкога у човѣка се заражда вѫтрѣшно съмнѣние, да не изгуби душата си. Това не е обикновеното съмнѣние, но разговоръ между Първичната Причина и душата на човѣка, както майката се разговаря съ дѣтето, което е въ утробата ѝ. Тя му казва: „Докато си въ мене, ти ще кротувашъ, нѣма да дигашъ шумъ, защото условията, при които живѣешъ, сѫ опасни. Дигашъ ли шумъ, ще напакостишъ и на себе си, и на мене. Прѣзъ брѣменния си периодъ майката трѣбва да се стреми да не събуди прѣждеврѣменно съзнанието на дѣтето. Цѣли деветь мѣсеца то спи дълбокъ сънъ и се събужда, само слѣдъ като се образува първата нишка на дихателната система. И затова, когато дѣтето излѣзе отъ утробата на майка си, чува се първата вдишка. Чрѣзъ тази вдишка става съединение на дѣтския животъ съ великия животъ. Отъ този моментъ то става свободно, а майката се радва, защото започватъ вече отношения между нея и дѣтето. Майката скърби, докато дѣтето е въ нея, докато нѣма отношения съ него, но щомъ се зародятъ отношения и нейниятъ животъ се съедини съ живота на дѣтето, тя се радва. Слѣдователно, всѣки човѣкъ скърби за своитѣ идеи, докато сѫ у него; щомъ излѣзатъ отъ него, той се радва. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и въ живота. Търговецътъ скърби, докато паритѣ му не сѫ пласирани; щомъ ги пласира, той се радва. Земледѣлецътъ скърби, докато изоре нивитѣ си; щомъ ги изоре, ожъне и прибере житото, той вече не скърби. Военачалникътъ скърби, докато не е влѣзълъ въ бой; щомъ влѣзе въ бой и побѣди, той се радва. Всѣки човѣкъ се радва на идеитѣ си, слѣдъ като тѣ принесатъ плодъ. Казвамъ: при сегашното развитие на човѣчеството, хората скърбятъ, докато придобиятъ капиталъ; като го придобиятъ и пласиратъ, скръбьта имъ се прѣвръща въ радость. Днесъ всички хора се стремятъ да придобиятъ Божията Любовь, т. е. капитала на Вѣчния Животъ. Питамъ: като придобиете Божията Любовь, за какво ще я употрѣбите? Достатъчно ли ви е само да знаете, че Богъ ви обича? — Не. Щомъ Богъ обича хората, Той ще ги изпрати въ свѣта на работа. Не е ли сѫщото и въ свѣта? Когато момъкъ и мома се обичатъ, единиятъ отъ тѣхъ казва: „Или азъ ще дойда да живѣя при тебе, или ти ще дойдешъ при мене.“ Тогава и момата напуска майка си и баща си, и момъкътъ напуска майка си и баща си — двамата напускатъ своя домъ. Не е добро положението на онзи, който остава при майка си и при баща си. Всѣки човѣкъ трѣбва да се стреми да роди Божественото добро, да придобие своята свобода. Не е въпросътъ въ женитбата по форма, но това подразбира законъ за сливане, за обединение на хората въ едно цѣло. За насъ всѣка форма трѣбва да бѫде тъй свещена, както душата е свещена. Засега човѣкътъ, като форма, като физическо тѣло, не е свещенъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ изгубили тази святость, затова, именно, всички религиозни и свѣтски хора ще минатъ прѣзъ голѣмъ изпитъ. Човѣкъ трѣбва да дойде до това положение, че като срещне подобния си, да вижда Божественото въ него. Така трѣбва да схващатъ нѣщата и страдащиятъ, и онзи, който изстрада. И двамата еднакво трѣбва да съзнаватъ положението си, като братя, за да спомогнатъ при създаване на новата култура, новото възпитание. Тъй както живѣятъ хората днесъ, тѣхнитѣ мисли и чувства раждатъ само условия за смърть и страдания. Днесъ и при най-благоприятнитѣ условия на живота, всички хора лѣгатъ и ставатъ съ страхъ, умиратъ и се раждатъ съ страхъ и казватъ: „Какво ли има на онзи свѣтъ? Ние сме грѣшни; като отидемъ на онзи свѣтъ, ще има мѫчения и страдания.“ Умътъ на съврѣменнитѣ хора е изпълненъ само съ отрицателни мисли. Питамъ: какво може да се постигне отъ единъ такъвъ животъ, пъленъ само съ отрицателни мисли? Казвамъ: всички непотрѣбни нѣща въ човѣшкия умъ и въ човѣшкото сърце трѣбва да се изхвърлятъ навънъ. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ всичкия киръ, отъ всички физически нечистотии; човѣкъ трѣбва да се освободи отъ всички нечисти мисли и желания. Той трѣбва абсолютно да се освободи отъ тѣхъ и да се прѣчисти, като вземе очистително, по всички правила на науката. Разбира се, това не става съ насилие. Онѣзи, които постѫпватъ по този начинъ, ще иматъ прогресъ въ своя животъ, ще се развиватъ еволюционно. Онѣзи, които не постѫпватъ по този начинъ, всѣкога ще иматъ загуби. И затова Писанието казва: „Божието благоволение е само върху онѣзи, които вървятъ съобразно Неговитѣ закони“. Христосъ казва: „Ако моето разумно Слово прѣбѫдва въ васъ, и вие прѣбѫдвате въ Мене, Азъ и Отецъ ми ще дойдемъ и жилище ще направимъ въ васъ. И слѣдъ това Азъ ще ви се изявя.“ Изявяването е законъ на безсмъртие. Това подразбира да се освободишъ отъ всички тягости на живота, или казано на съврѣмененъ езикъ: да имашъ свободенъ билетъ да пѫтувашъ разумно навсѣкѫдѣ, дѣто пожелаешъ. Разумность се иска отъ хората! Една религиозна жена се качила единъ день на трена безъ билетъ, искала да пропѫтува България безплатно. Идва кондукторътъ, иска билета ѝ. Тя му казала: „Азъ съмъ царска дъщеря, дъщеря на Бога и пѫтувамъ безплатно.“ Кондукторътъ не хваналъ вѣра на това, че тя била царска дъщеря и я свалилъ още на първата станция, като ѝ съставилъ актъ за нарушение на законитѣ въ държавата. По сѫщия начинъ нѣкой човѣкъ казва: „Знаешъ ли кой съмъ азъ?“ — Кой си ти? — Царски синъ съмъ. — Не, ти си човѣкътъ, съ когото кондукторътъ лесно ще се справи. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да се освободятъ отъ своитѣ заблуждения. Ако нѣкой човѣкъ иска да покаже, че е духовенъ, прѣди всичко, той трѣбва да има въ себе си сила и мощь, да прави чудеса, каквито обикновенитѣ хора не могатъ да правятъ. Единъ човѣкъ разправялъ, че прѣди 20 години могълъ да лѣкува болни, да възкресява мъртви и т. н.. Казватъ му: „Хайде, опитай се и сега да излѣкувашъ нѣкой умиращъ или да възкръсишъ нѣкой умрѣлъ, както си правилъ това прѣди 20 години! — Сега вече изгубихъ силата си. — Не е така. Защо прѣди 20 години си ималъ сила, а сега си я изгубилъ? Това не говори добрѣ за тебе. Човѣкъ, който има сила да лѣкува, той и сега ще има сила да лѣкува, както и прѣди 20 години. Законътъ и въ миналото, и сега трѣбва да бѫде единъ и сѫщъ. Не може да има изключения отъ този законъ. Изключенията говорятъ, че има нѣкакво нарушение на Божиитѣ закони, а нарушения има всѣкога въ личния животъ на човѣка. Когато човѣкъ помисли за себе си, че е факторъ въ свѣта, той е вече на погрѣшната страна. Човѣкъ трѣбва да знае, че Богъ е начало и край на нѣщата, и когато започва нѣкаква работа, той трѣбва да съзнава, че Богъ дѣйствува чрѣзъ него. Отиде ли при нѣкой боленъ, нека първо се обърне къмъ Господа и каже: „Господи моля ти се, помогни ми да излѣкувамъ този боленъ!“ Не може ли да го излѣкува, той трѣбва да знае, че между Бога и неговото съзнание нѣма никаква връзка. Щомъ съзнае това, веднага трѣбва да потърси причината на неговия неуспѣхъ. Свърже ли се човѣкъ съ Божественото съзнание, Богъ работи вече чрѣзъ него. И като отиде този човѣкъ при нѣкой боленъ, достатъчно е да постави рѫката си върху главата на болния, и слѣдъ три минути болниятъ ще стане отъ леглото си. Този човѣкъ вече вижда, че между него и Божието съзнание има връзка. Ако единъ духовенъ човѣкъ успѣе да излѣкува сина на нѣкой богати хора, той трѣбва да имъ каже: „Сега вие трѣбва да продадете вашето имане, да го раздадете на сиромаситѣ и да заживѣете новъ животъ.“ Отъ този моментъ и болниятъ, и здравитѣ около него ще станатъ слуги на Бога. — Ами ти колко искашъ? — Нищо. Това, което давате на другитѣ, правите заради мене. Тъй трѣбва да постѫпва всѣки човѣкъ, който се наема да лѣкува въ името Божие. Не постѫпва ли така, той все ще говори за своята сила, която е ималъ прѣди 20 години. Да излѣкувашъ днесъ единъ боленъ, а утрѣ да не можешъ да лѣкувашъ, това не е лѣкуване. Не може да се разчита на човѣкъ, който губи своята сила. Казвамъ: за да имаме прогресъ, трѣбва да придобиемъ Божията Любовь. Мнозина искатъ да иматъ Божието благоволение и Божията Любовь, но не сѫ готови за жертви. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това да бѫде човѣкъ свързанъ си Божественото съзнание и да влезе като ученик въ Божествената Школа. Свързан ли си съ Бога, и беден да си, ще се чувствувашъ богатъ въ съзнанието си: и въ който гради влезеш, на която врата да похлопаш, навсѣкѫдѣ ще ти отворят, ще те приемат въ своитѣ обятия. Дѣто и да идешъ по свѣта, навсѣкѫдѣ ще намѣришъ свои братя. А сега, на една врата хлопате — не ви отварятъ; на друга врата хлопате — пакъ не ви отварятъ. Защо? — Вие търсите само богатитѣ банкери, но трѣбва да знаете, че богатитѣ банкери не раждатъ лесно. Тѣ само помѣтатъ. Заченатъ нѣщо, поносятъ го 2-3 мѣсеца и послѣ го помѣтатъ. И най-послѣ какво става съ тѣхъ? — Умиратъ и оставятъ всичката работа на синоветѣ си, тѣ да я довършатъ. Слѣдъ това синоветѣ питатъ: „Сега какво да правимъ съ паритѣ?“ — Раздайте ги на бѣднитѣ! Ето едно отъ разрѣшенията на економическия въпросъ. Като казвамъ, че паритѣ трѣбва да се раздадатъ на бѣднитѣ, не подразбирамъ раздаване въ букваленъ смисълъ на думата, но имамъ прѣдъ видъ това злато да се разтопи по алхимически начинъ и да се разтвори въ вода. И като дойде при мене нѣкой бѣденъ да иска пари на заемъ, ще му дамъ три лъжици отъ този разтворъ сутринь една, на обѣдъ една и вечерь една. Приеме ли той три лъжици отъ разтвореното злато, нищо друго не му трѣбва. Който не може да приеме златото по такъвъ начинъ, той ще се стреми да го придобие по външенъ пѫть, но това злато ще му костува живота. Ако има такова злато въ джоба си, дѣто и да бѫде, все ще се озърта, да не го слѣди нѣкой. Отиде ли нѣкѫдѣ въ странство, щомъ разбератъ, че има пари, веднага апашитѣ ще тръгнатъ подиръ него, и въ нѣкое затънтено мѣсто ще го наложатъ. Тамъ той трѣбва да рѣши: или живота си да даде, или златото — едно отъ двѣтѣ трѣбва да пожертвува. Малко хора ли сѫ били задушавани и убивани само поради това злато? Ако дойде единъ апашъ при мене да иска пари, азъ ще му кажа: „Ти искашъ пари, нали? Добрѣ, ще ти дамъ, но първо ще те попитамъ: „Съгласенъ ли си да се простишъ съ своя занаятъ? Ако той каже, че е съгласенъ, ще му дамъ три лъжици отъ разтвореното по алхимически начинъ злато. Изпие ли три лъжици отъ алхимическото злато, той веднага ще се откаже отъ своя старъ занаятъ. Вие казвате: „Лесно се говори така, но мѫчно се живѣе“. Съгласенъ съмъ съ васъ, че мѫчно се живѣе въ свѣта. Какво подразбираме подъ думитѣ „мѫчно се живѣе?“ Тѣ означаватъ: мѫчно се живѣе безъ Бога, т. е. мѫчно се живѣе безъ глава, но мѫчно се живѣе и безъ тѣло; мѫчно се живѣе съ пари, но мѫчно се живѣе и безъ пари; мѫчно се живѣе съ здраве, но мѫчно се живѣе и безъ здраве. Ако си здравъ, държавата ще те вземе войникъ и ще те тури въ казармата. Оттамъ ще те праща на работа: шосета да правишъ, улици да регулирашъ, релси на желѣзницитѣ да прокарвашъ, да взимашъ участие въ нѣкои държавни постройки и т. н. Ако пъкъ дойде нѣкоя болесть, туря те на легло да лежишъ на гърба си не можешъ да се обърнешъ нито налѣво, нито надѣсно. Викатъ лѣкари; тѣ правятъ една, втора, трета инжекция, нищо не ти помага. Кое е най-лесното въ живота? Турцитѣ казватъ: „Най-лекиятъ животъ е да се намирашъ прѣдъ наргелето, да си пиешъ едно слѣдъ друго кафенцата и за нищо въ свѣта да не мислишъ.“ Казвамъ: турцитѣ изпиха толкова хиляди наргелета, но не можаха да съградятъ Турция, не можаха да направятъ прѣобразования. Като си отидоха старитѣ турци, и наргелетата отидоха. Дойдоха младотурцитѣ, и Турция взе да се съвзима. Най-първо тѣ се заеха да освободятъ Турция отъ кучетата, които се бѣха много размножили. Дойдоха младотурцитѣ, и нови врѣмена, нови идеи дойдоха въ Турция. И тъй, всички съврѣменни християни трѣбва да се освободятъ отъ своитѣ наргелета. Защо? — За да придобиятъ Любовьта. Само по такъвъ начинъ човѣкъ може да добие Любовьта. Любовьта на земята може да се изрази чрѣзъ нѣкой човѣкъ, който ви обича. Той може да бѫде вашата майка или вашиятъ баща, вашитѣ братъ или сестра, вашата жена или вашитѣ дѣца, и най-послѣ нѣкой вашъ приятель, или нѣкое животно. Само при такива условия човѣкъ може да придобие щастие. Въ това направление всѣки отъ васъ може да направи единъ опитъ, за да се убѣди, че смисълътъ на живота не се крие въ сегашнитѣ врѣменни блага, за постигането на които може да си разбие главата. Не, има новъ начинъ, по който може да се живѣе; има новъ начинъ, по който женитѣ могатъ да раждатъ — да раждатъ безъ скръбь. Започнатъ ли хората да живѣятъ по новия начинъ, тѣ ще трѣбва да постѫпятъ въ първо отдѣление на живота и да възприематъ и слушатъ като дѣца това, което имъ се прѣподава. Днесъ всички хора казватъ, че народитѣ трѣбва да сѫществуватъ. — Така е, народитѣ трѣбва да сѫществуватъ, но за да бѫде единъ народъ здравъ, той трѣбва да постави Божията Любовь като основа на своя животъ. Когато тази Любовь дойде между хората, тя дѣйствува навсѣкѫдѣ по единъ и сѫщъ начинъ. Дойде ли Любовьта между хората, майкитѣ ще раждатъ добри, разумни, здрави дѣца. Всички добри, всички гениални дѣца, били тѣ поети, музиканти или художници, се раждатъ при условията на Любовьта. Азъ наричамъ тия състояния „Лемру.“ За да дойде човѣкъ до това състояние, той трѣбва да е направилъ редъ усилия въ живота си, да се е трудилъ и работилъ съ постоянство. Мнозина казватъ: „Ние се молимъ.“ — Да, молите се, но не учите. Да се моли човѣкъ, това не е още всичкото; то е само приготовление за работа. Когато ученикътъ влѣзе въ училището, той не трѣбва прѣзъ цѣлия день само да се моли, но трѣбва и да учи. Ако той се моли, но не учи, учительтъ ще му каже: „Ти трѣбва да се молишъ, но едноврѣменно съ това трѣбва и да учишъ.“ Ученикътъ казва: „Като излѣза на дъската, азъ ще се моля, и задачата ми ще се рѣши.“ — Не, задачата не може да се разрѣши само по този начинъ. Молитвата и учението трѣбва да вървятъ паралелно. Молитвата е само единъ актъ въ разбирането. Когато азъ разрѣшавамъ една задача, трѣбва да се моля, но сѫщеврѣменно и да работя, като се радвамъ, че рѣшавамъ задачата си по единъ правиленъ начинъ. Когато правя едно добро дѣло, не само азъ трѣбва да се радвамъ, но и този, на когото правя доброто; и слѣдъ това, всѣки, който види това дѣло извършено, да каже: „По-добро дѣло отъ това не може да бѫде!“ Христосъ казва: „Жена кога ражда, на скръбь е“. Това се отнася за сегашнитѣ врѣмена. Ние виждаме, че днесъ човѣкътъ е дошълъ до положение да чувствува само своитѣ страдания и нещастия. Затова хората казватъ: „Родили сме се, но слѣдъ това ще умремъ.“ Човѣкъ се е родилъ, така е, но азъ не съмъ съгласенъ съ това, че ще умре. За човѣшката душа има раждане, но нѣма смърть. Човѣшката душа трѣбва да се ражда, безъ да умира. Това е радостьта. Когато човѣкъ дойде до положението да съзнае, че е излѣзълъ отъ смъртьта, отъ ограниченията, въ него настава вѫтрѣшна радость. Казвамъ: ние трѣбва да се върнемъ къмъ първичния животъ. Какъ ще се постигне това нѣщо? — Когато дойдатъ голѣмитѣ страдания въ свѣта, голѣмиятъ недоимъкъ. Прѣдставете си, че нѣкой човѣкъ иска да направи добро, но се чувствува ограниченъ, съ голѣма тъмнина на съзнанието, недоволенъ отъ себе си и не знае, какъ да направи доброто. Този човѣкъ се пооглежда натукъ-натамъ, позамисля се, но нѣщо му не достига, не разбира, какъ и отдѣ да започне работата. Обръща се за съвѣтъ къмъ единъ, къмъ втори, къмъ трети, но положението му не се улеснява. Най-послѣ дохожда въ свѣта нѣкакво общо страдание, и той обръща мисъльта си къмъ него. Не се минава много врѣме, мисъльта му се прояснява, и този човѣкъ започва да разбира, какво трѣбва да направи, какъ да пристѫпи къмъ разрѣшението на своята задача. Ще ви приведа другъ примѣръ. Единъ американски милионеръ ималъ синъ ученикъ, който билъ много слабъ по математика. Когато трѣбвало да се яви на изпитъ по този прѣдметъ, той се чудѣлъ, какъ да подкупи учителя си, за да прѣмине въ по-горенъ курсъ, но никога не успѣвалъ въ това. По едно врѣме, когато трѣбвало втори пѫть да се яви на изпитъ по математика, съобщаватъ му, че бащата изгубилъ всичкото си имане и остава послѣденъ сиромахъ. Като чулъ тази новина, синътъ се стресналъ силно, понеже до това врѣме всѣкога уповавалъ на богатството на баща си, и вслѣдствие силното сътресение, въ мозъка му става голѣмо прояснение. Отъ този моментъ синътъ на богаташа започналъ да разбира задачитѣ и самъ да ги рѣшава. Слѣдъ продължителни усилия въ това направление, той успѣлъ да стане даже виденъ математикъ. Докато бащата билъ богатъ, синътъ билъ послѣденъ ученикъ по математика; щомъ бащата изгубилъ имането си, синътъ станалъ пръвъ ученикъ по този прѣдметъ. На това основание, докато човѣкъ е богатъ, той не може да стане гений или светия. Това не показва, че богатството е лошо нѣщо, но докато човѣкъ е богатъ, върху него се натрупватъ мислитѣ на хората, които сковаватъ ума му, и той не може да работи. Изгуби ли богатството си, той се освобождава отъ натрупанитѣ мисли върху него, умътъ му се избистря и започва да работи. Нѣкой казва: „Защо да не бѫда богатъ човѣкъ?“ — Ако искашъ да бѫдешъ обикновенъ човѣкъ, можешъ да бѫдешъ богатъ; но ако искашъ да се подигнешъ, да придобиешъ знания, трѣбва да се освободишъ отъ богатството, което смущава твоя умъ, и по този начинъ спъва твоето развитие. Ако си богатъ, хората постоянно ще ти даватъ проекти, какво да правишъ; и ако ги слушашъ, главата ти ще се забърка. Нѣма гений въ свѣта, който да е разширилъ своето богатство. Той го е оставилъ на други, тѣ да се занимаватъ съ него. Затова всички Велики Учители на човѣчеството сѫ казвали: „Който иска да придобие Вѣчния Животъ, трѣбва да се отрече отъ своето богатство, да го раздаде на бѣднитѣ, а той самъ да работи за своето усъвършенствуване. Христосъ казва: „Продай имането си и го раздай на сиромаситѣ.“ Това не се отнася до обикновенитѣ хора. Тѣ нека държатъ имането си вързано въ деветь вѫзла, както казватъ българитѣ. Това се отнася до онѣзи, които искатъ да се подигнатъ, които искатъ да станатъ гении, светии. Тѣ трѣбва да бѫдатъ доволни въ себе си отъ условията, които разумното Провидѣние имъ е наложило. Такъвъ човѣкъ трѣбва правилно да разрѣшава задачата си и всѣка сутринь, като стане, той трѣбва да знае, има ли връзка съ разумнитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, или нѣма; той трѣбва да знае още, ще може ли да свърши работата, която започва. Това нѣщо може да знае и всѣки обикновенъ човѣкъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ това, че започватъ една работа и я оставатъ недовършена. Смисълътъ седи въ това, когато една жена зачне, тя трѣбва да роди! Започнешъ ли съ образованието си, трѣбва да имашъ резултатъ; започнешъ ли съ Любовьта, трѣбва да имашъ резултатъ; започнешъ ли съ Мѫдростьта, трѣбва да имашъ резултатъ; започнешъ ли съ Правдата, трѣбва да имашъ резултатъ; започнешъ ли съ Добродѣтельта, трѣбва да имашъ резултатъ. Всички резултати въ земния животъ трѣбва да бѫдатъ свързани въ едно цѣло. Казвамъ: първиятъ човѣкъ, Адамъ, е ималъ съвсѣмъ друга форма отъ тази на сегашния човѣкъ. Първитѣ хора сѫ имали знания, тѣ сѫ били ясновидци и сѫ виждали нѣщата, които ставатъ не само въ настоящето, но и тия които ще станатъ въ бѫдеще. Първитѣ хора сѫ боравили съ чистата наука; и това, което виждаме въ съврѣменната математика, както и въ другитѣ отрасли на науката, е останало отъ тѣхъ. Съврѣменната наука дължи на тия хора, които сѫ заминали вече отъ земята. Азъ подразбирамъ, че тѣ живѣятъ въ друга сфера, по-висока отъ земята. Нѣкои отъ тия хора живѣятъ на височина около 6,000 километра надъ земята; други живѣятъ на височина 10 - 15 хиляди километра надъ земята, а има такива, които живѣятъ и на 120 хиляди километра височина. Онѣзи пъкъ, които живѣятъ на слънцето, тѣ се явяватъ много рѣдко на земята. Обаче, всички тия сѫщества взиматъ колективно участие въ развитието на човѣчеството, понеже иматъ любовь къмъ първичния човѣкъ. Значи, на земята сѫществува единъ човѣкъ, който служи за образецъ на другитѣ, а всички останали хора съставляватъ неговото тѣло. По причина на този общъ човѣкъ, всички разумни сѫщества иматъ любовь къмъ цѣлото човѣчество, което съставлява неговото тѣло. Този, когото тѣ обичатъ, ние наричаме проявения Богъ, или Господъ, или Спаситель. Подъ тѣзи имена ние подразбираме козмичния човѣкъ, който включва всичко въ себе си. Споредъ положителната религия, за да вървятъ работитѣ на човѣка добрѣ и въ материалния, и въ духовния, и въ Божествения свѣтъ, той трѣбва да бѫде свързанъ съ козмичния човѣкъ. Свърже ли се съ него, нѣма защо да ходи изъ цѣлия свѣтъ да търси това, което му е необходимо. Защо? — Защото каквото му потрѣбва, той ще го поиска отъ козмичния човѣкъ, и веднага ще го получи. Този човѣкъ не строшава никому думата на двѣ. Искате ли нѣщо отъ него, пожелайте го само единъ пѫть, нѣма защо да го искате 20 пѫти. Натиснете ли веднъжъ звънеца, чакайте вече за отговоръ. Козмичниятъ човѣкъ ще стане, ще се облѣче хубаво, ще вземе книжата си, и докато ви отговори, може да минатъ часъ - два — нищо отъ това; не бързайте и не се безпокойте за отговора му. Слѣдъ това той ще отвори вратата на стаята си и ще каже: „Заповѣдайте въ моя палатъ!“ Казвамъ: онѣзи отъ васъ, които иматъ тази опитность, ще повѣрватъ; онѣзи, обаче, които нѣматъ тази опитность, ще кажатъ: „Това не се отнася до насъ.“ Едно е вѣрно, че всички ще дойдатъ до тази опитность. Казва Христосъ: „Жена кога ражда, на скръбь е.“ Момата казва: „Какво ме интересува скръбьта на родилката?“ Казвамъ: и ти ще дойдешъ до това положение, и ти ще трѣбва да родишъ! Момъкътъ казва: „Какво ме интересува тази скръбь? Баща ми да му мисли!“ — Не, и ти ще дойдешъ до това положение. Има хора, които не сѫ женени, но Господъ нѣма да ги остави така, все ще ги застави поне една жена да хранятъ. На нѣкои хора ще даде десеть жени да гледатъ. Една лека жена дойде при нѣкой светия и му казва: „Нѣма какво да правишъ, ще ме гледашъ, ще ме хранишъ, ще се молишъ за моето спасение!“ Той, горкиятъ, не може да се освободи отъ нейнитѣ лоши мисли. Обръща се къмъ Господа, моли се, казва: „Моля Ти се, Господи, освободи ме отъ тази жена!“ Тъкмо се освободи отъ нея, дойде друга нѣкоя. Вие мислите, че като станете светии, ще се освободите отъ тѣзи жени. Не, десеть паднали жени ще се изредатъ при васъ, че коситѣ ви ще побѣлѣятъ отъ чудо. Косата на светията е бѣла, но като мине послѣдния изпитъ, като се освободи и отъ послѣдната жена, косата му става черна, лъскава, като на младъ момъкъ. „Жена кога ражда, на скръбь е, но като роди, скръбьта ѝ се прѣвръща въ радость.“ Това подразбира, че тя се свързва съ Бога. Тази е идеята. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да се свърже човѣкъ съ Бога. Ние, обаче, не разбираме да се направи връзка съ обикновения Богъ, както Го схващатъ религиознитѣ хора, но подразбираме връзка съ възвишеното, тихото състояние у човѣка, което всѣкога му посочва правия пѫть въ живота. Това Божествено начало говори въ всички хора, били тѣ царе, князе, министри, светии, или най-послѣдни бѣдняци. Това сѫ служби само, които човѣкъ изпълнява въ своя врѣмененъ животъ на земята. Великиятъ Господъ може да ви постави на различни служби — всички сѫ почтени. При всѣка служба човѣкъ има възможность да изучава хората, а едноврѣменно съ това да проучава и себе си. Чрѣзъ тѣзи служби Богъ ви изпраща нѣкѫдѣ да прѣдадете Неговото благословение. Богъ ви изпраща да прѣдадете нѣкое писмо отъ Него. Който получи това писмо отъ васъ, ще каже: „Има праведни хора въ свѣта!“ Къмъ тази връзка, именно, трѣбва да се стремите! Направите ли тази връзка, вие ще бѫдете сигурни, че никой не може да ви вземе това, което имате. То не значи, че ако сте свързани съ Бога, нѣма да имате мѫчнотии. Ще имате мѫчнотии, но ще бѫдете силни да ги разрѣшавате. Сега, при прѣсъздаване вашия характеръ, турете си като задача, въ продължение на една година да рѣшавате правилно и съ радость мѫчнотиитѣ си. Като дойде нѣкоя мѫчнотия, кажете си: „Жена кога ражда, на скръбь е, но като роди, не помни скръбьта си. Щомъ е така, и азъ мога да родя. Сега скърбя, защото съмъ заченала нѣщо, но като родя, ще се радвамъ.“ Казвате: „Кой знае, дали е така!“ — Вие знаете, че е така; щомъ сте заченали, ще родите. Христосъ казва: „Овцитѣ, които Богъ ми е далъ, никой не може да ги отнеме, понеже нѣма по-голѣмъ отъ Отца ми.“ Богъ е най-голѣмъ въ цѣлото Царство. Питамъ: кой може да попрѣчи на вашитѣ идеи? Ако нѣкой може да попрѣчи на идеитѣ ви, тѣ не сѫ силни. За обяснение на мисъльта си, ще ви приведа слѣдния примѣръ. Единъ човѣкъ се заелъ да подържа правото навредъ по свѣта. На десеть мѣста подържалъ правото, и на десетьтѣ мѣста го били. По едно врѣме чува едного, че пита: „Нѣма ли право въ този свѣтъ?“ Той му отговорилъ: „Азъ подържамъ правото, но не смѣя да го изповѣдвамъ, понеже на десеть мѣста ме биха, а тебе само на едно мѣсто сѫ те били.“ Днесъ хората сѫ наплашени, и всѣки отъ тѣхъ казва: „И азъ подържамъ правото, но понеже на десеть мѣста ме биха, повече не смѣя да го подържамъ, сега ще мълча.“ Не е важно да подържаме правото на думи, но да го устояваме въ дѣла. Въ турско врѣме българитѣ съ мисъльта си кѫсаха вѫжетата, на които бѣсѣха тѣхнитѣ братя. Мощна бѣше тѣхната мисъль! Турцитѣ имаха обичай, като се скѫса вѫжето, на което бѣсятъ нѣкого, сваляха го отъ бѣсилката. Въ сегашнитѣ врѣмена, между съврѣменнитѣ християнски народи, и десеть пѫти да се скѫса вѫжето, пакъ ще обѣсятъ човѣка. Старитѣ българи, обаче, спазваха обичая на турцитѣ. Днесъ много хора се интересуватъ да гледатъ, какъ бѣсятъ. Питамъ: какъвъ е този човѣкъ, който иска да гледа зрѣлища, който се интересува да види, какъ бѣсятъ нѣкого? Мисъльта на всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде толкова силна, че да кѫса вѫжетата, съ които бѣсятъ. Никакви вѫжета не трѣбва да се турятъ на врата на човѣка! Мисъльта на всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде насочена къмъ слѣдното: да кѫса вѫжетата, да разрушава затворитѣ, да разтопява веригитѣ отъ краката и рѫцѣтѣ на затворницитѣ. Такава мощна мисъль и такова мощно чувство трѣбва да има въ ума и въ сърцето на праведния. Така трѣбва да мислятъ и чувствуватъ всички хора, та като ги види Господъ, да каже: „Тѣзи хора мислятъ и чувствуватъ така, както азъ ги създадохъ първоначално. Тѣ живѣятъ споредъ моя законъ.“ Кой създаде бѣсилкитѣ, затворитѣ, веригитѣ? — Нѣкой създаде и бѣсилкитѣ, и затворитѣ, и веригитѣ. За него Христосъ казва: „Той отначало бѣше человѣкоубиецъ, но дерзайте, Азъ побѣдихъ свѣта!“ Ако сегашнитѣ християни иматъ такава мощна мисъль, каквато имаха старитѣ българи, всички вѫжета на бѣсилкитѣ щѣха да се скѫсатъ, както това ставаше въ турско врѣме. Трѣбва ли да чакате да дойде нѣкой да прѣрѣже вѫжетата? Въ Индия има факири, които владѣятъ закона чрѣзъ силата на мисъльта да прѣрѣзватъ вѫжета, да разтопяватъ желѣзни вериги. Мощна е човѣшката мисъль! Тя може и желѣзни вериги да разтопява, вѫжета на бѣсилки да кѫса, и пѫтя на хората да отваря. Това е резултатъ на мощната сила Божия, която дѣйствува въ насъ. Богъ, Който живѣе въ насъ, казва: „Продай всичкото си имане и го раздай на сиромаситѣ!“ Но ти се усъмнишъ, прѣкѫснешъ връзката си съ Него, и тѣлото ти остава безъ глава, обѣсватъ те. Нѣкой човѣкъ има глава, която се търкаля, а тѣло нѣма. Какво ще прави само съ една глава? Казвамъ: религиознитѣ хора говорятъ днесъ само върху Библията. Тѣ казватъ: „Знаете ли, какво е казалъ пророкъ Иезекиилъ? Знаете ли, какво е казалъ пророкъ Исайя?“ — Знаемъ, какво сѫ казали пророцитѣ, но най-важно е, какво сѫ въплотили въ думитѣ си; важно е, какъвъ примѣръ сѫ оставили съ своя животъ на човѣчеството. Пророкъ Данаилъ бѣше въ рова между лъвоветѣ. Изядоха ли го тѣ? Тримата момци, Сидрахъ, Мисахъ, Авденаго, бѣха въ огнена пещь. Изгорѣха ли тамъ? Такъвъ трѣбва да бѫде религиозниятъ човѣкъ: нито лъвове да го ядатъ, нито огънъ да го гори! Истински религиозенъ човѣкъ е този, който има такава силна мисъль, която прѣдъ никакви прѣпятствия не се спира. Като отиде при нѣкой богатъ човѣкъ, той нѣма да му се моли за пари, но съ мисъльта си само ще го застави да даде, колкото му трѣбватъ. Ще кажете: „Тогава ще ставатъ голѣми злоупотрѣбления.“ — Не, само мисъльта на абсолютно чистия човѣкъ е въ състояние да прѣодолява всички спънки и мѫчнотии въ живота. И тъй, правете опити, да видите, каква е силата на вашата мисъль. Виждате въ паяжината не паяка една муха. Концентрирайте мисъльта си къмъ паяжината и слѣдете, ще можете ли да скѫсате паяжината и да освободите мухата. Ако можете да освободите мухата, вашата мисъль и вашето християнство сѫ силни; не можете ли да я освободите и мисъльта ви, и християнството ви, като идея, сѫ слаби. Това индуситѣ могатъ да правятъ. Единъ българинъ, който се занимавалъ съ тайнитѣ науки, правилъ опити за усилване на мисъльта си и дошълъ до убѣждението, че съ мисъльта човѣкъ може да прави различни чудеса. И наистина, съ силата на своята мисъль той могълъ да прѣнася малки прѣдмети отъ едно мѣсто на друго. Христосъ казва: „Всѣки, който вѣрва въ мене и изпълнява моитѣ заповѣди, ще прави чудеса, като моитѣ, и по-голѣми отъ моитѣ.“ Ние не говоримъ за чудеса, които залъгватъ хората, но за такива, отъ които можемъ да добиемъ пълна самоувѣреность, че сме свързани съ Бога, и съ Неговата помощь само можемъ да разрѣшимъ голѣмитѣ мѫчнотии, които сега идатъ въ свѣта. Изобщо, въ сегашната култура, ученицитѣ на християнството или на Божествената Школа, ще прѣминатъ прѣзъ голѣмо прѣсѣване, за да се опита, додѣ е стигнала тѣхната вѣра, тѣхната интелигентность и тѣхнитѣ способности. То ще бѫде генерално прѣсѣване, генераленъ изпитъ. Това наричаме край на една епоха, която завършва и начало на друга, нова, въ която сега влизаме. „Жена кога ражда, на скръбь е.“ И ако вие сега скърбите, причината е, че раждате великата идея, която е дълбоко скрита въ васъ. Като родите, нѣма да помните скръбьта си. Това подразбира, че ще имате единъ завършенъ плодъ. Това подразбира още и закона на безсмъртието. Който придобие безсмъртието, той ще стане ученикъ на Божествената Школа, или приятель на Бога, както се е наричалъ Аврамъ. „Жена кога ражда, на скръбь е, а като роди, забравя скръбьта си и се радва, че се е родилъ човѣкъ на свѣта.“ Разумното въ насъ съзнава, че Богъ живѣе въ нашата глава; ние вървимъ по Неговитѣ пѫтища, прилагаме Неговитѣ закони и затова, каквото поискаме, можемъ да постигнемъ. Бесѣда отъ Учителя, държана на 10 юний, 1928 г. въ гр. София.