Търсене във форума

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. III. ВЕЛИКДЕНЬ София — 1915 Великдень. „Идете прочее, научете всички народи и кръщавайте ги въ името на Отца и Сина и Светаго Духа, и учете ги да пазятъ всичко, що съмъ ви заповѣдалъ и ето Азъ съмъ съ васъ прѣзъ всичкитѣ дни до скончанието на вѣка" Мат. 28. 19. Въ проповѣдитѣ на цѣлия христиански свѣтъ днесъ се взема текстътъ за Христовото възкресение: само въ Америка има 80—90—100 хиляди проповѣдници, а въ България 3300 свещеници, които проповѣдватъ днесъ върху възкресението — навсѣкѫдѣ се говори за него. Понеже толкозъ души говорятъ за възкресението, азъ искамъ да направя едно малко отклонение. Разбира се, мнозина разглеждатъ въпроса исторически и философски — възможно ли е възкресение? Спорътъ е и отъ чисто физиологическо гледище — възможно ли е човѣкъ да възкръсне? Идеолози и богослови пишатъ и се мѫчатъ да доказватъ, че възкресението е възможно, но и тѣ не могатъ да го докажатъ. Спирамъ се върху тия думи: „Идете, прочее, научете всичкитѣ народи и кръщавайте ги въ името на Отца и Сина и Светаго Духа“. Учението върху Отца и Сина и Светаго Духа е дълбоко учение. Каква е тази наука? Често вие изговаряте тия думи „Отецъ, Синъ и Свети Духъ“, но какъвъ смисълъ иматъ тия думи за васъ? Тѣ ще иматъ смисълъ за васъ, само когато могатъ да произведатъ извѣстенъ ефектъ. Когато държите една кибритена клѣчка, никога не може да опитате нейната сила, ако не умѣете да я запалите; само когато я запалите, можете да усѣтите нейната сила. И възкресението ще бѫде прѣдметъ неизвѣстенъ за васъ, ако вие не запалите тази дума като кибрита — да произведе въ вашия умъ и въ вашето сърце свѣтлина, или ако я не посѣете като сѣме — да изникне, да видите плода ѝ. Доста е въ живота на човѣка да има двѣ или само една такава дума, която да разбира както трѣбва, и той ще стане гений; когато разбере двѣ такива думи, човѣкъ става светия, а разбере ли три, той ще стане едно съ Иисуса Христа. Тъй, въ всѣки езикъ, който говоримъ, има думи, които, като ги разберемъ, добиватъ за насъ магиченъ смисълъ. Мойсей, когато дигна своя жезълъ при Червеното море, изрече една дума, и то се раздѣли. И Христосъ, когато бѣ прѣдъ гроба на Лазара и дигна очи нагорѣ, каза само една дума — „Лазаре, излѣзъ изъ гроба!“ И въ началото Господъ рече само една дума, и свѣтътъ стана. Ние знаемъ да говоримъ и пишемъ правилно, граматически — съ запетаитѣ и точкитѣ му, съ въпросителнитѣ и възклицателнитѣ му. Разискваме много философски въпроси, но не знаемъ какъ да наредимъ живота си. Ние приличаме на онзи философъ, който излѣзълъ да се разхожда по морето и въ разговоръ запиталъ лодкаря: „Ученъ ли си, знаешъ ли нѣщо отъ астрономия?“ И като му отговорилъ: „Не зная“, той му казалъ: „Изгубилъ си 1/4 отъ живота“. Слѣдъ това го запиталъ: „Знаешъ ли нѣщо отъ геология?“ — „Не знамъ“. „2/4 си изгубилъ отъ живота си“. „Ами знаешъ ли математика?“ „Не знамъ“. — „3/4 отъ своя животъ си изгубилъ“. По едно врѣме се дигнала страшна буря, и се явила опасность да се прѣвърне лодката; тогава лодкарьтъ отъ своя страна попиталъ философа: „Умѣешъ ли да плавашъ?“ Послѣдниятъ отговорилъ: „Не умѣя“. Лодкарьтъ сега на свой редъ му казалъ: „4/4 отъ живота си изгубилъ“. Сега, ние седимъ като този философъ и питаме какъ се е родилъ Христосъ и какъ е дошълъ на земята, но, щомъ се подигне буря въ нашия животъ, дойдатъ извѣстни мѫчнотии и страдания, не знаемъ да плаваме и почнемъ да потъваме. Тогава, кѫдѣ е вашата философия, математика, въ какво ви помагатъ тѣ? А математиката е наука — какъ трѣбва да построимъ разумно живота си; биологията — какъ трѣбва да туримъ клѣткитѣ въ редъ и порядъкъ; геологията — какво е нашето отношение къмъ земята и така нататъкъ. Въ живота на Христа има три периода, които сѫ важни — има ги въ всѣкой животъ — раждане, смърть и възкресение. Забѣлѣжете, че, когато Христосъ се роди, ангелитѣ се явиха на небето и възвѣстиха „миръ между человѣцитѣ“; значи, Христосъ се роди тържествено, но виждаме, че този тържествующъ Христосъ трѣбваше да умре съ най-позорна смърть. А пита се: защо трѣбваше така да умре? Съврѣменнитѣ хора умиратъ, и често сѫ ме питали защо умиратъ. Има причини. Христосъ умрѣ позорно и най-послѣ възкръсна. Сега ще направя едно малко съпоставяне. Какъ се появи смъртьта въ свѣта? Знаемъ, че, когато Адамъ бѣше въ рая, Богъ изрази живота и смъртьта въ видъ на двѣ плодни растения, отъ които едното нарече „Дърво на Живота“, а другото — „Дърво за познание доброто и злото“. Въ чисто окултенъ и мистиченъ смисълъ, подъ „Дърво на Живота“ се разбиратъ всичкитѣ стремежи на природата къмъ Божеството, стремежътъ, който върви отдолу нагорѣ. То е приливътъ, който расте. „Дървото за познание доброто и злото“, обаче, идва отгорѣ надолу. Сега, какъ се е родила смъртьта? По най-естественъ пѫть. Ако пуснемъ два влака отъ двѣ противоположни страни да се движатъ къмъ една и сѫща точка, какво ще стане? — Катастрофа. Адамъ се намѣри между два такива влака и, като не зная какъ да избѣгне катастрофата, умрѣ. И всѣкой отъ васъ по сѫщия начинъ ще завърши, ако пипне отъ забраненото дърво — въ деня, въ който пипне, сѫщото нѣщо ще се случи съ него. Но, понеже, когато пипне, той ще влѣзе въ това велико течение отгорѣ надолу — къмъ земята, него може само Божествената сила да избави отъ това течение. Именно затова Христосъ дойде на земята, за да вмъкне хората пакъ въ първоначалния потокъ на живота, въ обратния процесъ, който ние наричаме възкресение. За да можемъ да разберемъ това учение, трѣбва да разберемъ учението на Отца и Сина и Светаго Духа. Какво трѣбва да се разбира подъ Отца? — Учението на Божествената мѫдрость,.Подъ Сина? — Учението на Божествената любовь. Подъ Духа? — Учението за въздигането, еволюцията на човѣка. И казва се въ Писанието: „Който повѣрва въ това учение, спасенъ ще бѫде“. Трѣбва да разберемъ законитѣ на туй учение. Какво се изисква отъ насъ? Всѣкой отъ васъ е баща; но разбирате ли като бащи своето призвание? Всѣкой е билъ въ положението на синъ, но знаете ли какви трѣбва да бѫдатъ отношенията на сина къмъ бащата? Като Духа не сте, но ще бѫдете; сега сте именно въ процеса на Духа, този именно Духъ, който въздига хората и който сега трѣбва да въздигне Христа въ насъ. За да можемъ да разберемъ правилно Христовото учение, трѣбва да се освободимъ отъ много закачки въ този свѣтъ; не да се отречемъ отъ свѣта, защото това би било криво разбиране. Свѣтътъ има двѣ лица: едно чисто божествено лице и едно вънкашно лице на нѣщата, и, когато се говори, че трѣбва да се отречемъ отъ свѣта, трѣбва да се разбира — да се отречемъ отъ всички ония елементи, който иматъ прѣходенъ, измамливъ характеръ, които не носятъ нищо сѫществено въ нашия животъ; обаче, всичко онова, което служи за нашето повдигане на земята, ние трѣбва да го пазимъ, защото на друго мѣсто Писанието казва: „Богъ толкова възлюби свѣта, щото даде Сина Си Единороднаго, за да му помогне“, Че свѣтътъ има двѣ страни, се разбира отъ другъ стихъ на Апостолъ Павелъ, който казва: „Образътъ на този свѣтъ прѣхожда, а има образъ, който не се мѣни“. Човѣкъ се роди, израсте и мисли, че ще оправи и ще завладѣе свѣта, но дойде къмъ 45-50 годишна възрасть и забѣлѣжи извѣстно отслабване, почуствува, че силитѣ му го напущатъ, и той поумнѣва и почне да кара младитѣ да работятъ за него. Стане по-мекъ, по-любезенъ, защото е слабъ и защото въ него се заражда мисъль, че той остарѣва и че утрѣ може да умре; въ него не се зараждатъ такива мисли, които могатъ да го направятъ да възкръсне: съврѣменнитѣ хора сѫ заразени изобщо отъ възгледа, че човѣкъ не може да възкръсне, да оживѣе изново. Именно тамъ е най-голѣмата измама въ сегашния животъ. Човѣкъ може да възкръсне тъй, както може и да умре; тѣ сѫ двѣ нѣща относителни: влѣзешъ ли въ противорѣчие съ силитѣ, които дѣйствуватъ въ природата, твоята форма ще се разруши: не разберешъ ли законитѣ, ще бѫдешъ смачканъ. Трѣбва да се освободимъ отъ извѣстни спънки, които сѫществуватъ по наслѣдство въ нашитѣ души. Ще приведа единъ примѣръ и ще обясня единъ великъ законъ, който регулира живота. Нѣколко души моряци, англичани, излѣзли изъ парахода да посѣтятъ единъ европейски градъ. Обикаляли насамъ-нататъкъ изъ града, влизали въ разни кръчми и се напили. На връщане качватъ се въ лодкитѣ, обаче, забравятъ да ги развържатъ отъ колцитѣ, о които били привързани, и почнали съ веслата да гребатъ; гребали, гребали цѣла нощь, като мислѣли, че наближаватъ парахода; на сутриньта, обаче, виждатъ, че все на брѣга стоятъ. Защо не сѫ стигнали парахода? Това малко вѫже, което е било завито около колцитѣ, то ги е свръзвало. Хората не могатъ да възкръснатъ именно по тази причинѫ - завързани сѫ за колецъ. Азъ съмъ виждалъ често малки дѣца да хващатъ птичка и да я пущатъ да хвърчи съ конецъ; птичката литне нагорѣ, но пакъ падне на земята. Така сѫ вързани всичкитѣ човѣци. Хората трѣбва да иматъ идеалъ. Какъвъ? — Такъвъ, който да ги тегли къмъ небето. „Хвръкнахъ, ама паднахъ, не зная защо“ — вързанъ си. Имашъ сѣмнѣние въ ума си, имашъ важни въпроси, които не си разрѣшилъ — отвържи лодката си, загреби съ веслата си и върви къмъ цѣльта. Ние не можемъ да избѣгнемъ послѣдствията на причинитѣ. Мислимъ си, че нашитѣ мисли и желания не упражняватъ никакво влияние; а въ сѫщность всѣка мисъль, колкото слаба и да е, упражнява влияние. Мойсей, мисля, казва въ Второзаконието, че Богъ въздава за прѣстѫпленията до четвъртия родъ. Въ сто години едно прѣстѫпление трѣбва да се ликвидира.Тѣзи, които сѫ изучвали закона, сѫ забѣлѣзали слѣдното нѣщо: ако нѣкоя черна жена има сношение съ бѣлъ мѫжъ, въ първото поколѣние може да се роди бѣло дѣте и, ако не въ второто, или третото, въ четвъртото непрѣмѣнно ще се роди черно дѣте.Ако се роди въ началото,добрѣ — ще свърши кармичностьта. Законътъ дѣйствува и обратно: ако бѣла жена има сношение съ черенъ мѫжъ, черното дѣте може да се роди въ началото и, ако не се роди тогава, то слѣдъ сто години непрѣмѣнно ще се роди. И чудятъ се хората: откѫдѣ Господъ ни е далъ това черно дѣте? Нѣкоя ваша прѣбаба прѣди сто години е имала сношение съ черенъ мѫжъ. Този законъ работи и въ нашитѣ чувства и мисли. Седите денемъ и ви се явява лоша мисъль. Защо? — Прѣди сто години вашата душа е имала сношение съ черенъ мѫжъ. Този черенъ мѫжъ ние наричаме дяволъ. Едно лошо ваше желание, то е сѫщо ваше дѣте. Този законъ на кармичностьта е строгъ; ние трѣбва да се пазимъ добрѣ, защото не можемъ да избѣгнемъ послѣдствията. Никога не трѣбва да даваме мѣсто въ ума си на лоша мисъль, защото тя ще изработи своя форма и въ бѫдеще, когато и да е, ще ни спъне. Не е въпросътъ тука, че нѣкой се родилъ отъ бѣлъ или отъ черенъ мѫжъ; въпросътъ е, че има вибрации на черни и бѣли хора, който се различаватъ. Чернитѣ хора иматъ стремежъ къмъ земята, а не къмъ небето; тѣ сѫ хората на онова дърво, отъ което вашата първа майка е яла; бѣлитѣ хора, който сега идватъ, сѫ хората на „Дървото на Живота“. Слѣдователно, отъ което дърво ядемъ, туй ще станемъ. А „Дървото на Живота“ — то е Христосъ. Когато проникне въ васъ тази велика мисъль за Христа — не отвлѣчената мисъль, че Христосъ стои отъ дѣсна страна на Отца, но Христосъ — силата, която е проникнала цѣлата наша земя, и когато тази струя проникне въ всички сѫщества отъ малки до голѣми,тогава ще настѫпи спасението. Когато Христосъ умрѣлъ, станало тъмно, хората почуствували тази тъмнота, и Писанието казва, че Христосъ влѣзълъ въ ада и проповѣдвалъ това учение тамъ, и всички, които го послушали, излѣзли изъ ада и дошли на земята. Не бѣхте ли и вие тамъ, когато е проповѣдвалъ Христосъ? Бѣхте, но сте забравили. И какво ви каза Христосъ, когато слѣзе тамъ да ви извади изъ тъмнотата? „Идете и не грѣшете вече“, защото ще раждате, както ви казахъ прѣди малко, черни дѣца, ще идватъ страдания слѣдъ страдания. И понеже Христосъ е на земята, Той е рѣшилъ да избави човѣчеството и ще го избави.Нѣма въ свѣта нѣкоя сила, колкото мощна и да е,която да може да противодѣйствува на Христовата сила. Той казва: „Овцитѣ, които Отецъ Ми е далъ, никой не може да ги вземе отъ рѫцѣтѣ Ми, понеже нѣма по-голѣмъ отъ Отца Моего“. И ако нѣкой пѫть проникне съмнѣние въ вашата душа, то е вашиятъ черенъ баща. Скѫсайте връзкитѣ си съ него! Чистата душа никога не трѣбва да се прѣплита съ нечиста. Когато дѣтето на една майка се много оцапа, майка му взема ли изеднъжъ да го пригърне? Не: По-напрѣдъ го понашари добрѣ, послѣ го измие, прѣчисти го, облѣче го съ чиста дреха и тогава го цѣлува. Това е простата философия на живота. Нѣкой ще доде да ви каже: „Ама ти не ме обичашъ“. — „Кални сѫ дрехитѣ ти, приятелю, кална си, сестро, ела, ще ти платя за банята, поизчисти се, измий си както трѣбва тѣлото, така и сърцето, и, слѣдъ като направишъ това, само тогава ще възкръснешъ“. Сега, знаете ли защо страда Христосъ? Кръстътъ показва човѣшката кѫща — кубътъ разпънатъ дава кръстъ; а Христосъ бѣше разпнатъ на този кръстъ, и Богъ казва сега: „Измий кѫщата си, разтвори прозорцитѣ, всичко прѣчисти“. Нѣкои казватъ: „Цѣлуни този кръстъ“; но този кръстъ трѣбва да се прѣчисти. Кръстътъ е вѫтрѣ въ ума, въ сърцето. Този кръстъ не могатъ да цѣлуватъ хората, докато не го прѣчистите. Всички сме кръстове — живи кръстове; трѣбва да въздигнемъ тия божествени кръстове въ сърцата си и, когато направимъ това, ще туримъ една окрѫжность, която означава вѣчностьта, и ще направимъ отъ кръста едно колело или витло да се движи. Слѣдователно, Христосъ съ Своето учение иска да покаже основнитѣ закони, чрѣзъ които да измѣнимъ реда на нѣщата. И можемъ да го измѣнимъ. Трѣбва да имаме първо идея за това, и второ, да се стремимъ да я постигнемъ. Съврѣменнитѣ хора не могатъ да я постигнатъ поради една проста причина: въ тѣхъ сѫществува единъ неумолимъ егоизъмъ — всѣкой желае да бѫде пръвъ. Единъ художникъ много добрѣ е прѣдставилъ това съ една своя картина: нарисувалъ планински връхъ, на който се издига идолъ, и милионитѣ хора гледатъ нагорѣ къмъ този връхъ и, ако единъ рече да възлѣзе и да стигне до идола, другитѣ го хващатъ и го не пущатъ. И така хората се постоянно борятъ, и никой не може да отиде горѣ. При надбѣгванията въ олимпийскитѣ игри въ стара Гърция онзи, който достигнѣлъ цѣльта пръвъ, той вземалъ вѣнеца. Въ подвига за Христа, обаче, всѣкой може да вземе този вѣнецъ, стига да се постарае да изпълни Христовото учение. И тъй, ние имаме тия три нѣща въ учението за Отца и Сина и Светаго Духа. Ако можемъ да произнесемъ тия три думи въ тѣхния пъленъ смисълъ — като произнесемъ „Отецъ“, да почувствуваме пулса на туй сѫщество, което движи свѣта; да го почувствуваме така, както една майка може да усѣща пулса на своето дѣте; а да почувствуваме божествената мисъль, то значи да я разбираме и познаемъ, — „тогава“, както казва Господъ, „прѣди да сте поискали нѣщо, Азъ ще отговарямъ на вашитѣ желания“. Всинца трѣбва да имаме отлични синовни отношения къмъ Бога — да изпълняваме длъжноститѣ, които имаме къмъ своя Баща. Той не слѣзе на земята; но Той прати Сина Си. И ние трѣбва да се жертвуваме въ този свѣтъ. Мнозина ги е страхъ отъ жертва и казватъ, че въ жертвата нѣма животъ, и мнозина въ недоумѣние се спиратъ прѣдъ думитѣ на Христа, Който казва: „Ако не ядете отъ плътьта Ми и не пиете отъ кръвьта Ми, нѣма да имате животъ вѣченъ“. Ние всѣки день ядемъ, за да живѣемъ — нима това житно зърно, тия трѣви, чиито сокове гълтаме, не умиратъ и не се жертвуватъ за насъ? Но тѣ казватъ: „Ние умираме, стига вие да станете хора“. Колко милиарди сѫщества ни слугуватъ! А какво правимъ ние сега на земята? Ние се занимаваме съ схоластични въпроси, като ония стари богослови въ срѣднитѣ вѣкове, който философствували колко дяволи могли да играятъ на бода на единъ ножъ. Все съ това се занимаваме и ние. Казвамъ, че Христовото учение съдържа въ себе си смисълъ на живота. Всѣкога въ двѣ велики епохи има една низина. Ако разгледаме нашия мозъкъ, ще видимъ, че и той има вдлъбнатини и издигнатини; благодарение на тия бразди може да циркулира човѣшката мисъль. И земята е съ такива вдлъбнатини, който създаватъ извѣстни течения, благодарение на който ние можемъ да живѣемъ. Нѣкой казва: „Азъ не искамъ да живѣя въ долина“. — Ами кѫдѣ искашъ да живѣешъ? Колко дяволи могатъ да живѣятъ на единъ планински върхъ? Всички не могатъ да живѣятъ тамъ. Всѣкой въ браздитѣ на своя животъ: еднъжъ въ долина, другъ пѫть на връхъ, трети пѫть пакъ въ долина, четвърти — на връхъ, ще има слизане и качване, докато се разбере законътъ, че еволюцията е движение по една чупена линия. Обаче, когато човѣкъ научи Христовото учение за крѫглото движение въ вѣчностьта, ще влѣзе въ друга еволюция, която нѣма дя върви нагорѣ-надолѣ, а ще върви въ крѫгъ. Отъ друга страна, учението на Духа е учение реално, което съврѣменнитѣ хора отказватъ. Когато Божествениятъ Духъ у насъ работи, Той подразбира единство, подразбира и множество. Отецъ е сътворилъ нѣщата, Духътъ е множество отъ единия и другия полюсъ, а Христосъ прѣдставлява соковетѣ, които постоянно текатъ въ „Дървото на Живота“. Духътъ прѣдставлява условията, въ които живѣемъ. Съврѣменнитѣ астролози казватъ, че човѣкъ се намира въ съобщение съ цѣлата вселена, сир, че всички сѫщества се намиратъ въ извѣстно съотношение; сърцето, умътъ, ушитѣ, очитѣ съотвѣтствуватъ на извѣстни сѫщества въ пространството и, когато между тѣхъ стане борба, тогава човѣкъ усѣща въ съотвѣтната часть, въ краката или главата, нѣкои дѣйствия. Нѣкой пѫть те заболи рѫка или коя да е друга часть, това е влияние, което иде отъ вънъ, — влияние, както го наричатъ, на Юпитера, на Сатурна, на Марса. Може да възрази нѣкой: „Какъ Марсъ може да влияе на хората“? Ние казваме: Англия упражнява извѣстно влияние, земята на Англия, или народътъ, който живѣе тамъ, английскиятъ народъ съ своитѣ мисли упражнява това влияние. Слѣдователно, и ония сѫщества, които живѣятъ на Марса, ни влияятъ, чрѣзъ своитѣ мисли прѣзъ пространството, като образуватъ едно течение, и ние, когато дойдемъ подъ това течение, ставаме войнствени. Сега всички хора сѫ подъ влиянието на Марса; ще се биятъ, докато туй влияние извърши своята цѣль, за която то сѫществува въ свѣта. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но, наруши ли се това равновѣсие, ще има война; а само чрѣзъ войната може да се възстанови слѣдъ врѣме нарушеното равновѣсие. И ние знаемъ този законъ отъ практическия животъ: жената, когато иска да извади масло отъ млѣкото, бие го въ буталката. И войната въ свѣта ще прѣстане, само когато се добие масло. Сега, защо воюватъ хората? Христосъ казва: „Азъ искамъ масло — като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби“. Сега се бие маслото и, като ви намаже Христосъ, вие ще станете по-нѣжни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави дѣвици, които забравили да взематъ масло за свѣтилницитѣ си и останали вънъ. За да влѣзешъ въ Царството Божие, непрѣмѣнно трѣбва да имашъ масло. Това е учението на Духа Азъ говоря въ алегориченъ смисълъ; но, ако и вие размислите, ще разберете отношенията на ония сили, които дѣйствуватъ смекчително. А Господъ е създалъ съврѣменния свѣтъ, знаете ли защо? Ония духове, които бѣха създадени най-първо, станаха кристали; слѣдъ това трѣбваше да се създаде нашата земя, за да се образуватъ нови клѣтки, не по кристална, чупена, геометрическа форма, а въ крѫгообразна форма. Единъ кристалъ, единъ диамантъ трѣбва да стане жива клѣтка, за да може да се развива — като растение Ако вникнете добрѣ въ тази мисъль, ще разберете, че и най-благородното растение трѣбва да прѣобърне своитѣ дървени неподвижни клѣтки въ месо и нерви, за да може да чувствува и да се движи, както се чувствуватъ и движатъ животнитѣ. Така и ние трѣбва да платимъ всичко, за да образуваме оная клѣтка, която създава светиитѣ. Ние сме сега мрътви: въ небето ние сме насадени съ главата надолѣ. Трѣбва да се пожертвуваме, за да станемъ разумни клѣтки, да станемъ едно съ Христа и, като минемъ прѣзъ Неговото тѣло, прѣзъ Неговия умъ, прѣзъ Неговото сърце, само тогава ще можемъ да се тонираме, да разберемъ дълбокия смисълъ на нѣщата. Разбира се, тия нѣща сѫ много отвлѣчени и, ако бихъ се впусналъ да ги обяснявамъ, ще се отвлѣка отъ темата си, а това нѣма да ви ползува. Първото нѣщо въ живота е послушанието. Единъ гръцки ученикъ въ древностьта искалъ да изучи тайнитѣ науки и затова отишълъ въ Египетъ, въ училището на тъй нареченото Бѣло Братство. Главниятъ жрецъ на храма на Изида, като го развеждалъ, завелъ го прѣдъ една статуя и му казалъ: „Това е Истината“. — „Защо не ме доведохте понапрѣдъ при Истината, ами ме развеждахте другадѣ? Трѣбваше още първия пѫть да ме доведете тукъ“, — възразилъ ученикътъ. „Не може“, рекълъ жрецътъ и добавилъ: „Да не вдигашъ завѣсата на тази статуя, не се докосвай до нейното було, изучавай я отъ вънъ“. У ученика се заражда голѣмо желание да види какво има отъ долу, подъ туй було; рекълъ си: „Като вдигна това було, ще намѣря Истината и, когато се върна въ Гърция, ще обладавамъ голѣма сила“. Една вечерь излиза тихичко, докопва се и влиза въ храма, вдига завѣсата, обаче, сутриньта го намѣрили падналъ мъртавъ прѣдъ статуята. Какво е научилъ той? Нѣкой казва: „Я вдигнете завѣсата, искамъ да видя Истината“ Опасно е, ако се вдигне булото: човѣкъ трѣбва да е готовъ за момента. Христосъ е дошълъ на земята да ни приготви да посрѣщнемъ безъ страхъ този моментъ. Най-първо трѣбва да разберемъ кой животъ ни води къмъ спасението; слѣдъ туй трѣбва да минемъ прѣзъ другъ процесъ, — за което Той казва: „Ако се не родишъ свише, нѣма да видишъ Царството Божие“. И на Никодима е казалъ, че, ако не се роди отъ вода и духъ, не може да влѣзе въ Царството Божие. Значи, има двѣ раждания, но не прѣраждания, защото прѣраждането подразбира всѣки процесъ на прѣсѣкването. Прѣраждането е законъ на дисхармонията въ свѣта: да се прѣродишъ, то значи да почнешъ изново работата, която си напусналъ. Улавятъ те, затварятъ те и, като излежишъ 20 години, останатъ ти 15, избѣгашъ, връщатъ те и те турятъ още 10 години, та ставатъ пакъ 25 за излежаване: слѣдъ петь години пакъ избѣгашъ, хващатъ те наново, затварятъ те за трети пѫть и ти налагатъ още по-голѣмо наказание. Туй е и прѣраждането — човѣкъ, който не иска да си излежи затвора; или въ другъ смисълъ — когато вие сте пратенъ на земята и не искате да живѣете както Богъ е опрѣдѣлилъ, а искате по лесенъ начинъ да избѣгате, тогава ще ви хванатъ и ще ви турятъ въ затвора и, ако все бѣгате, нѣма да се свърши вашето затваряне во вѣки вѣковъ. Законътъ на новото раждане подразбира — да изпълни човѣкъ волята Божия. И не е мѫчно да я изпълните. Мѫчнотията лежи винаги въ дълбокитѣ причини на неразбиране живота. У съврѣменнитѣ хора има склонность да критикуватъ; всѣкой вижда грѣшкитѣ на другитѣ: „Еди-кой-си не живѣе така, както трѣбва“; ами ти живѣешъ ли така? — „Той не мисли правилно“; ами ти мислишъ ли правилно? — „Той не е добъръ“; ами ти добъръ ли си? Прѣди всичко човѣкъ трѣбва да познае себе си. Трѣбва да проучи своята конструкция. Проучили ли сте защо Господъ ви е турилъ носъ, защо ви е турилъ двѣ очи и защо на нѣкои очитѣ сѫ черни, на други сини или зеленъ и защо сѫ тия вѣждички отъ горѣ? Образува се една осморка; какво значи туй число? То показва числото на работата. И носътъ, то е рало. Като турите човѣка хоризонтално, това показва, че той трѣбва да оре, и тогава Божествената благодать ще слѣзе, и ще изникне онова, което е посѣялъ. Въ какво състои мисленето? — Да съсрѣдоточишъ мислитѣ си. А въ какво състои това съсрѣдоточаване? Срѣщнахъ еднъжъ въ Варна единъ българинъ, невѣрующъ, съ свободни възгледи, който ми се оплака: „Бѣхъ спечелилъ осемь хиляди лева, дадохъ ги на единъ търговецъ, който фалира, и така изгубихъ; но, добъръ Господъ, ще спечеля пакъ“. Казахъ, този човѣкъ е разбралъ закона: той не е окултистъ, но признава единъ законъ, който ще го научи да спечели пакъ — Господъ дава, Господъ взема. Тия нѣща сѫ прѣходни въ живота; Господъ съ тѣхъ ни опитва, както майка опитва дѣцата си. Вие може да опитате какво ще бѫде вашето дѣте. Майкитѣ често казватъ: „моето ангелче“; но опитайте и вижте да-ли ще стане то ангелъ. Дайте му една ябълка и му я поискайте пакъ; ако ви я върне, ще стане ангелъ; не върне ли ви я, ще стане дяволъ. Господъ ви дава едно благословение и казва: „Дайте го и на други“. — „Не мога да го дамъ“ — ето едно неизвѣстно, което не си разрѣшилъ. — „Не вѣрвамъ въ живота“ — имашъ друго неизвѣстно, другъ X, който не си разрѣшилъ; бѣгашъ отъ живота — имашъ трети X. Казваме: X е равенъ на еди-какво, а не можемъ математически да намѣримъ на какво е равенъ. Този X има съдържание, неговата стойность ще намѣримъ, като работимъ. За да разрѣшимъ този X, трѣбва да впрѣгнемъ своитѣ мисли и чувства. Често човѣкътъ, като не може да разрѣши иксоветѣ на живота си, плаче и е нещастенъ. Свѣтътъ е училище — кой те кара да влизашъ въ това училище, като не искашъ да се учишъ, да се съсрѣдоточавашъ? Тогава по-добрѣ влѣзъ въ растението, въ минерала. Чрѣзъ упорно съсрѣдоточаване ти ще научишъ учението на Отца и Сина и Светаго Духа — и ще възлюбишъ Господа. Казватъ: любовьта е глупость. То е пакъ X, който има извѣстна стойность, и азъ мога да разрѣша, споредъ това учение, загадката на любовьта, Сега, Учительтъ на това учение идва всѣка сутринь и хвърля въ душитѣ ни по една мисъль, но ние, въпрѣки това, убѣдиняваме. Защо убѣдиняваме? Понеже не можемъ да оцѣнимъ тази мисъль, която Христосъ ни дава. „Азъ искамъ слава, искамъ това и онова“. Благата, които дава Христосъ, сѫ много по-сѫществени: славата Божия въ този случай струва много повече, отколкото славата на человѣцитѣ. Христосъ иска всинца ви да тури на власть, да станете господари надъ живота и смъртьта. И знаете ли кой създава смъртьта? Тия милиарди духове, който постоянно разрушаватъ. Всѣки день вие се изпълвате съ съмнѣния, зависти, и искате при това да бѫдете хора на прогреса! Срѣщатъ се дори хора, който за окултизъмъ говорятъ, а мисъльта имъ не е свободна, и тѣ не разбиратъ живота. Христосъ възкръсна; Той показа пѫтя, по който трѣбва да минемъ — прѣзъ процеса на раждането. А знаете ли що е раждане? Толстой разправя за единъ свой сънь — какъ сънувалъ една нощь, че е труденъ и се мѫчилъ да роди, и усѣщалъ такива болки, щото, когато на сутриньта се събудилъ, попиталъ такива ли болки усѣщатъ женитѣ при ражданието, и, като му отговорили утвърдително, рекълъ: „Мѫчно е човѣкъ да бѫде жена“. Въ вашия умъ се зароди една мисъль, докато родите, колко страдания тя ще ви причини. Но да не мислите, че страданията сѫ лошъ признакъ: както майката, така и вие трѣбва да дадете нѣщо отъ себе си на вашата рожба, трѣбва да дадете животъ и сила на нѣкоя благородна мисъль — и най-послѣ трѣбва да имате смѣлостьта да отвалите камъка, да не седите като съврѣменнитѣ философи и да питате и разсѫждавате да-ли може да възкръсне Христосъ или не. Има хора, които сѫ били тамъ, когато Христосъ възкръсна. Ще каже нѣкой: „Докажи!“. Мога да ви го докажа; но ще заемете сѫщитѣ отношения. Има извѣстенъ законъ, който трѣбва да се спази. А що е доказване? Ще заведешъ човѣка на извѣстенъ пѫть, ще му посочишъ начина, ще опита и ще провѣри истината. Настаналъ е послѣденъ часъ, всинца трѣбва да възкръснемъ, и ще възкръснемъ. И при туй възкресение трѣбва да се запитаме не да-ли Христосъ е възкръсналъ, а да-ли е наближило нашето врѣме да възкръснемъ — ето въпросътъ. Питатъ да-ли Христосъ е лежалъ три дена въ гроба. Вие отъ осемь хиляди години лежите все въ този гробъ, и не е ли достатъчно това врѣме? Достатъчно е. И този ангелъ отъ горѣ е зовъ Христовъ, че второто пришествие иде. Какъ ще ви намѣри Христосъ?Ако камъкътъ на вашия гробъ е затворенъ, какъ ще каже Христосъ: „Лазаре, излѣзъ вънъ?“ Вашитѣ ближни и приятели трѣбва да ви направятъ тази услуга, да отвалятъ камъка отъ гроба ви, и тогава Христосъ ще каже: „Станете!“ — и ще възкръснете. На всички, които ме слушате тази сутринь, азъ отвалямъ вашитѣ надгробни камъни: Христосъ иде... Той ще застане прѣдъ вашитѣ отворени гробове и ще каже: „Излѣзте вънъ!“ (Бесѣда държана на 22 мартъ 1915 г).

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. II. НОВОТО ОСНОВАНИЕ София — 1915 Новото основание. „Защото никои не може да по- ложи друго основание, освѣнъ поло- женото, което е Иисусъ Христосъ“ 1. Кор. 5: 11. „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и жи- вотътъ“ Ев. Иоанъ 14: 6. Тия два стиха иматъ съотношение. Какво трѣбва да разбираме подъ думитѣ: „Никой не може да положи друго основание“? Азъ ще взема стиха въ неговия обикновенъ, широкъ смисълъ. Основа — това е една прозаична дума. Кой не говори за основа? Градишъ кѫща, казвашъ: „Турямъ основи“; насновавате платно, казвате пакъ: „Турямъ основа“; правите нѣкое химическо съединение, търсите пакъ основата. Въ геометрия основа наричатъ опорната точка. Слѣдователно, и за сѫществуванието на самия животъ потрѣбна е такава основа, такава опорна точка. Въ какво седи именно тази основа? Казва се, че не може да се положи друга основа, сир., ние не можемъ да измѣнимъ основата на живота; не можемъ да измѣнимъ човѣшката мисъль, човѣшкитѣ желания, човѣшката воля, сир, не можемъ да ги измѣнимъ въ тѣхната сѫщина. Вие не можете да направите една мисъль да не е мисъль; вие можете да я направите добра, лоша или неутрална, но повече отъ това не можете да я измѣните. Значи, вие можете да измѣните нейната външна форма, но никога не и нейната сѫщина. Слѣдователно, азъ ви говоря за единъ основенъ законъ: „Никой не може да измѣни това основание, което Христосъ е турилъ“. Това основание е, че ние се намираме подъ властьта на единъ законъ, подъ една основа на добро и зло; ние стоимъ върху една основа, която сѫщеврѣменно произвежда: и радость и страдание, и въздигане и падане, и забогатяване и осиромашаване, и здраве и болесть. Туй основание, което Христосъ е положилъ, — и по тази причина той слѣзе отъ Небето на земята, — има двѣ опорни точки. Това е принципъ. Когато вие правите единъ мостъ върху нѣкоя рѣка, може да построите този мостъ само върху двѣтѣ опорни точки, двѣтѣ крайнини, и всичката тяжесть ще пада или върху едната, или върху другата страна. Е добрѣ, Небето и земята сѫ двѣтѣ опорни точки, върху който е съграденъ човѣшкиятъ животъ. Най-дълбоката мисъль, до която ние проникваме, то е първата основа, първата опорна точка; желанията — това сѫ втората основа, втората опорна точка; а това, което ние наричаме воля, това е процесътъ на градене. Когато нѣкой говори за човѣшка воля, ние подразбираме, че трѣбва всѣкога двѣ опорни точки: като почнемъ да градимъ върху тѣхъ, ще се прояви нашата воля. Слѣдователно, споредъ този принципъ, човѣшката воля никога не може да се прояви, ако нѣма двѣ опорни точки; само при граденето може да се прояви. Ние трѣбва да разбираме добрѣ дълбокия смисълъ на Христовото учение. Да не си мислимъ само, че го разбираме, а въ сѫщность да не го разбирамъ. Една госпожа ми разправяше слѣдния анекдотъ за една мома софиянка, която, прѣди да се ожени, учила всичко, но по готварство не свършила, и, като се оженила, искала да сготви на мѫжа си бобъ, но не знаяла какъ; отива при една своя съсѣдка и я пита: „Какъ готвите вие бобъ?“ — ама не казва, че тя не знае. — „Е, отговаря съсѣдката, туримъ го да се свари, тъй нарѣжемъ лукъ, тъй туримъ масло. — Е, казва другата, и ние тъй готвимъ“. Слѣдъ една седмица тя пакъ пита съсѣдката си: „Ами месото какъ го готвите? — Еди-какъ. — И ние тъй го готвимъ“.— Но съсѣдката,като искала да я изпита, да-ли наистина знае да готви, намислила да я излъже. И когато единъ день мѫжътъ на неопитната млада булка донесълъ охлюви, и послѣдната отишла да попита пакъ съсѣдката си какъ готви охлюви,тогава съсѣдката ѝ казала:„Счукваме ги въ чутура, туряме оризъ и вода и ги сваряме. — И ние, казва другата, така ги готвимъ“. Връща се у дома и наготвя охлювитѣ по сѫщия начинъ. Идва мѫжътъ ѝ на обѣдъ и, като видѣлъ сготвенитѣ охлюви, разбралъ колко жена му знаяла да готви. Въ съврѣменнитѣ религиозни вѣрвания има сѫщо такива сготвени охлюви. Не се готвятъ, обаче, такива охлюви; трѣбва едно коренно разбиране на нѣщата. Въ какво седи чо вѣшката мисъль — единъ отъ основнитѣ велики закони, който твори? Прѣди всичко, ние сме мислящи сѫщества; второ, сѫщества,които чувствуваме, и трето, които дѣйствуваме и градимъ. Вънъ отъ това, вие не можете да положите друго основание, не можете да дѣйствувате по другъ начинъ; ако дѣйствувате по другъ начинъ, може да се деградирате. Може да вървите само по двѣ посоки: или нагорѣ, или надолу; срѣденъ пѫть въ този свѣтъ нѣма; понеже всичко се движи, не можете да седите върху една опорна точка. Двѣтѣ опорни точки сѫ всѣкога неподвижни, но всичко около тия точки е подвижно. За изяснение ще ви приведа единъ примѣръ отъ съврѣменната наука, за да видите какви сѫ нашитѣ илюзии за живота. Ако пуснемъ електрически токъ подъ купчина желѣзни стърготини, извѣстна стърготина, която е най-близо до тока, ще се намагнитиса и ще привлѣче къмъ себе си всички други. Тая стърготина се обръща къмъ другитѣ съ думитѣ: „Видите ли, какъ азъ съ своята сила ви привлѣкохъ? ако азъ не съмъ тукъ, и вие нѣма да бѫдете около мене“. Но, ако прѣмѣстимъ тока, друга стърготина ще се намагнитиса и ще стане центъръ,около който ще се събератъ всички други. И когато казвате: „Азъ мога да направя това“ или: „Хората се събиратъ около мене, азъ съмъ влиятеленъ“, това значи, че токътъ дѣйствува близо до васъ; въ момента, когато токътъ се измѣни, вие ще идете къмъ периферията. Слѣдователно, трѣбва за знаете,че основата не е вѫтрѣ въ васъ,въ туй, което вие мислите и чувствувате въ даденъ моментъ. За да може да познаете да-ли имате основа, да-ли сте я намѣрили, трѣбва въ момента, когато намѣрите своитѣ опорни точки, да почувствувате въ себе си дълбокъ миръ. Редъ философи учатъ свѣта, а самитѣ тѣ не сѫ намѣрили своитѣ опорни точки, не сѫ спокойни. Когато Христосъ е казалъ;„Азъ съмъ пѫтьтъ и истината“, съ това Той е посочилъ двѣтѣ опорни точки, а „животътъ“ е единъ процесъ, който произтича отъ този пѫть и отъ истината. Върху тази основа ние не можемъ да градимъ другояче. Напр., какво нѣщо е стремежъ? Стремежътъ на единъ духъ въ пространството е да се въплъти; стремежътъ на едно дѣте, което се е въплътило, е растенето; въ този растежъ то захваща отъ едната точка, стига до извѣстна височина, послѣ почва да слиза, образува крива линия, която се свръшва на другата опорна точка: младина и старина сѫ двѣтѣ опорни точки отъ живота. Като минете отъ дѣтинство до старость ,ще намѣрите двѣтѣ опорни точки на вашия животъ; слѣдъ туй, като се върнете втори пѫть, ще градите върху тия точки, ако не сте ги забравили; но, ако сте ги забравили ще почнете отново. Има хора, които само кръстосватъ, но никога не градятъ. Върху двѣтѣ опорни точки трѣбва да се тури една крива линия. Това е законътъ на движението. Туй движение се изразява въ човѣшката мисъль. Въ какво седи човѣшката мисъль? То е законътъ на полагане, на трупане материалъ върху тия двѣ отнови. Трѣбва да градимъ пакъ по единъ извѣстенъ планъ. Нека дойдемъ до човѣшкото тѣло. Да ви приведа друго едно изяснение. Когато човѣкъ се заражда въ този свѣтъ, той си образува най-напрѣдъ крайнинитѣ на тѣлото. Отъ всички органи най-послѣ се образува бѣлиятъ дробъ. Когато се образува дихателната система, дѣтето трѣбва веднага да се роди. Рѫцѣтѣ сѫ продуктъ на човѣшката воля; лицето, носътъ, устата, дробоветѣ, стомахътъ, — това сѫ човѣшкитѣ желания: тамъ изпитваме това, което искаме да вкусимъ. Мозъкътъ на човѣка е органъ на човѣшката мисъль, тамъ ние можемъ да изпитаме мисъльта. Когато говоримъ за мисъль, подразбираме мозъкъ. Но, като дойдемъ до човѣшкия мозъкъ, ще видимъ, че споредъ дебелината на сивото вещество е и производителностьта на човѣшката мисъль. Колкото по-голѣми набраздявания има въ туй сиво вещество, толкова по-силна е тази мисъль. Нѣкои казватъ, че Мозъкътъ самъ по себе си произвежда мисъльта. Това не е право. Човѣшкиятъ мозъкъ е подобенъ на земята, която сама по себе си не ражда, а творческата сила иде отъ пространството — тя е слънцето, което дѣйствува върху повръхностьта на земята, и понеже има основа, върху тази основа слънцето гради, произвежда, твори. Човѣшкиятъ духъ е човѣшкото слънце, което, като грѣе върху човѣшкия мозъкъ, поражда тия мисли. Всѣко едно сѫщество мисли. Вие мислите, че вольтъ не мисли? И той мисли, но по волски, ограничено; и змията, и гущерътъ, и мухата, и всѣко сѫщество мисли и, споредъ своята мисъль, създава своята кѫща за живѣене или своето тѣло, своя организъмъ. Сегашниятъ нашъ организъмъ е плодъ на мисъльта, която имаме: споредъ тази мисъль, която е вѫтрѣ въ насъ, се гради човѣкътъ. Вие можете да направите вашитѣ дробове много широки — единъ метъръ, напр. Ако човѣшкиятъ духъ прави усилие, може да направи главата си много голѣма, но не е важно само голѣмината на главата; важното е да-ли той ще може да я обработва. Защото и земята е голѣма, но, когато Господъ прати човѣка на земята, каза му: „Иди завладѣй земята, елементитѣ“, и понеже ние не можахме да завладѣемъ земята, Господъ ни даде една малка земя, която е вѫтрѣ въ нашата глава, — нашиятъ мозъкъ; като знаемъ какъ да завладѣемъ нашия мозъкъ, ще намѣримъ законитѣ, чрѣзъ който ще завладѣемъ и земята. Ако не можете да владѣете вашитѣ мозъчни центрове, вашитѣ чувства, ако не можете да насочвате вашата воля, какъ ще насочвате друго извънъ васъ? Значи, не можемъ да положимъ друго основание. Има извѣстенъ законъ, който ограничава нашата дѣятелность; само по извѣстно направление и вѫтрѣ въ него ние можемъ да сторимъ всичко, да бѫдемъ всесилни. И нашето щастие или нещастие ще почива върху тази велика мисъль — доколко ние правилно вървимъ. Съ тази бесѣда искамъ да ви наведа на мисъльта да започнете да градите вашия животъ. Единъ примѣръ за изяснение. Въ диритѣ на единъ пѫтешественикъ, който ходилъ да прави изслѣдвания на изтокъ, попадналъ единъ дивъ бикъ, който го погналъ. За да се избави, този пѫтешественикъ намѣрилъ единъ празенъ кладенецъ, влиза вѫтрѣ и се хваща за едно дръвче, което е било израснало въ този кладенецъ. Бикътъ дошълъ отгорѣ, почналъ да го гледа, обаче сѫщеврѣменно пѫтешественикътъ забѣлѣжилъ, че долу въ кладенеца го чака змия, и той се замислилъ какво да прави: нагорѣ не може да излѣзе, надолѣ сѫщо не може да се пусне, държи се здраво за една вѣтва. По едно врѣме забѣлѣзва, че горѣ на това дръвче има малко медецъ и като забравилъ, че горѣ е бикътъ, почналъ да ближе меда и да се радва, обаче слѣдъ малко забѣлѣжилъ, че отъ стѣнитѣ на кладенеца излѣзла една мишка,която почнала да прѣгризва туй дръвче. Казалъ си пѫтешественикътъ тогава: „И този медъ нѣма да ме спаси: единъ день дръвчето ще бѫде прѣгризено, и азъ ще падна долу при змията“.Този бикъ е сѫдбата, която тласка човѣка, а змията е смъртьта, която очаква човѣка. Но въ сѫщность бикътъ — това е рождението, змията — това е старостьта; тѣ не сѫ нѣща опасни. Защо ви гони бикътъ? За да работитѣ. Мързеливи сте, иска да ви накара да бѣгате. Що сѫ всички страдания въ свѣта? Тѣ сѫ този бикъ, който днесъ гони свѣта: и царе, и генерали, и офицери, и сѫдии — всички бѣгатъ и проповѣдватъ свобода на хората. Като ги срѣщнешъ, всички сѫ умни философи разсѫждаватъ, че свѣтътъ билъ злѣ устроенъ. Но какъ вие можете да разсѫждавате, когато нѣмате основа? Човѣкъ, който бѣга, може ли да разсѫждава? Не е злина, че този бикъ ни гони, защото, ако сме силни, ние можемъ да се повърнемъ да го хванемъ за рогата, и той ще се спре. Въ еврейската история има единъ герой — Самсонъ, срѣщу когото излѣзълъ нѣкакъвъ си лъвъ, но той го хваналъ за устата и го разчекналъ. Този страхъ отъ бика се дължи на факта, че ние не сме намѣрили двѣтѣ опорни точки. „Никой не може да положи друга основа, освѣнъ тази, която Христосъ положи“. Е, каква основа положи Христосъ, какъ живѣ Той на земята? Като вземете деветьтѣ блаженства, Той е далъ деветь правила, по които човѣкъ трѣбва да живѣе. Той е далъ и два велики закона: любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Това сѫ двѣтѣ опорни точки, върху които трѣбва да градите вашия животъ; върху тѣхъ трѣбва да се гради и съврѣменниятъ общественъ животъ и сѣмейството. Жена, която не обича Господа, която не обича мѫжа си, кѫща не върти; мѫжъ, който не обича ближния си - жена си, кѫща не върти. Разбира се, когато азъ говоря за мѫжъ и жена, не подразбирамъ вашитѣ тѣла, тъй както сте си въ вашитѣ кѫщи, защото, както ги виждамъ, тѣ сѫ доста скромнички. Азъ подразбирамъ човѣшката душа въ нейното високо проявление, тази душа, която въ бѫдеще може да си направи много по-хубава кѫща, отколкото сега има. Тази душа, която се показва невѣжа, единъ день може да има много по-голѣми знания, може да бѫде много по-учена. За да намѣрите двѣтѣ опорни точки, върху които трѣбва да градите вашия животъ, трѣбва да направите крива линия и да започнете да градите. Не трѣбва да се лутате като съврѣменнитѣ философи. Измежду ония, които въ науката изслѣдватъ слънцето, едни казватъ, че то имало петь милиона градуса топлина, други казватъ два милиона, трети — 100 хиляди; единъ господинъ си позволява да казва, че има само 32 градуса, другъ че топлината му е подъ нула, трети — че слънцето било разтопено, затова пращало топлина. Обаче, сега се намиратъ други учени, които възразяватъ на това и казватъ: „Ако това би било вѣрно, тогава цѣлото пространство трѣбваше да бѫде топло, а фактъ е, че, колкото отива човѣкъ по-нагорѣ, тамъ настава такъвъ студъ, че може да замръзне“. Затова тия учени казватъ, че слънцето изпраща само енергия, а послѣдната се трансформира само тукъ на земята: именно земята произвежда топлина и свѣтлина, защото, наистина, като се изкачите нагорѣ, ще видите, че тамъ, въ небето, е тъмно, мракъ. Тия хора спорятъ, обаче фактитѣ показватъ, че и еднитѣ сѫ прави, и другитѣ сѫ прави, но има едно неразбиране. Азъ казвамъ: ако сте много чувствителни къмъ топлината, слънцето има топлина, но, ако не сте чувствителни, слънцето нѣма да има никаква топлина за васъ; топлината е относително нѣщо. Нѣкои хора турятъ въ чая си петь бучки захарь, други една, и пакъ имъ е сладко. Ето защо най-първо ние трѣбва да се избавимъ отъ тая илюзия да мислимъ, че знаемъ всичко, като онази жена, която мислила, че знае да сготви счукани охлюви. Не трѣбва да готвимъ така и истинитѣ. По сѫщия начинъ и Европа сега готви охлювитѣ; втори пѫть европейскитѣ народи ще готвятъ по другъ начинъ. Но да се върнемъ на сѫществената мисъль. Трѣбва да творимъ. Нѣкои отъ васъ, който ме слушате тая сутринь, сѫ нещастни, нѣкои недоволни отъ живота, пъкъ нѣкои иматъ голѣми амбиции, голѣмо мнѣние за себе си. Прѣди нѣколко дена единъ мои приятель ми казваше: „Прѣди да почна да изучвамъ науката за рѫката, имахъ много високо мнѣние за себе си; като почнахъ да гледамъ линиитѣ, намѣрихъ, че на рѫката ми има само малко гордость и щестлавие, почнахъ да се срамувамъ отъ себе си. Така и вие мислите, че знаете много, но, като влѣзете въ живота, не можете да се справите съ него. Нѣкоя мома, прѣди да се ожени мечтае: „Като се оженя, тъй ще си наредя кѫщата, тъй ще се обличамъ, съ мѫжа си тъй ще живѣя“ — нареди си единъ проектъ, както се редатъ проектитѣ за закони — но, като се ожени, слѣдъ единъ мѣсецъ и двамата тръгнатъ разчорлени,значи, проектътъ не се е изпълнилъ, както и законитѣ, приети въ камарата, често оставатъ неприложени, защото не сѫ били нагодени съобразно съ нашитѣ условия. И когато нѣкоя наша мисъль не се приложи въ дѣйствие, ние казваме: „Нещастни сме, сѫдбата ни гони“. Никаква сѫдба не ви гони, а вашата глупость ви гони на всѣка една крачка. Трѣбва да се научимъ да мислимъ правилно. Като дойде единъ човѣкъ при васъ, трѣбва да си съставите за него едно правилно понятие и да постѫпите съ него така, както вие бихте желали да постѫпятъ съ васъ въ дадения случай. И трѣбва да постѫпимъ добрѣ, понеже, каквото вършимъ, това ще ни постигне. Прѣди 45 години въ Варна нѣкой си господинъ, свършилъ въ Европа по музика, станалъ учитель и започналъ да учи дѣцата на варненскитѣ чорбаджии да свирятъ, да танцуватъ и пр. Обаче, единь день този господинъ се скаралъ съ гражданитѣ, и тѣ го уволнили. Човѣкъ крайно честолюбивъ, гордѣливъ, изхарчилъ си паритѣ и три дена седѣлъ гладенъ. Срѣща го единъ свещеникъ, който билъ запознатъ съ него, и го поканилъ нагости. Слѣдъ като се поразговорили, свещеникътъ го нагостилъ. Господинътъ му благодарилъ и, слѣдъ като му разправилъ историята си, свещеникътъ изважда и му дава двѣ бѣли меджидии: „Като ги похарчишъ, идвай пакъ у дома, докато си намѣришъ работа“. Минали се единъ-два мѣсеца, и понеже господинътъ владѣялъ много добрѣ турския езикъ, назначаватъ го секретарь на тогавашния турски валия. Слѣдъ една година набѣдяватъ свещеника, че билъ комита: ималъ писма и книги подозрителни, взематъ ги и ги даватъ на този ученъ българинъ секретарь да ги прѣгледа. Той ги разгледалъ, отдѣлилъ всички подозрителни книжа, скрилъ ги, и така свещеникътъ се оправдалъ, но останалъ очуденъ отъ поведението на секретаря, който му казалъ: „Двѣтѣ бѣли меджидии, който ми даде, когато не бѣхъ ялъ три дена, тѣ ти спасиха главата“. Ако този господинъ знаеше какъ да постѫпва, не щѣха да го изпѫдятъ гражданитѣ, но, ако и свещеникътъ не бѣше поканилъ този човѣкъ, който е гладувалъ три дена, да го нахрани, и да му даде двѣтѣ меджидии, послѣдниятъ, като секретарь, щѣше да му окачи вѫжето. Така и ние трѣбва да се справяме съ всѣка наша мисъль и дѣйствие въ нашия животъ, като се запитваме кои сѫ причинитѣ на нашето нещастие, ако сме нещастни; кои сѫ причинитѣ на нашата гордость, жестокость, алчность за богатства и пр. Слѣдователно, трѣбва да почнемъ да мислимъ. „Ти си жестокъ“ — това не е твое; то е единъ капиталъ фалшивъ, може-би, оставенъ тебѣ въ наслѣдство отъ нѣкого. Единъ примѣръ за изяснение. Прѣди години въ София при единъ еврейнъ се явява единъ ерменецъ съ мостра отъ диаманти, каквито той ималъ цѣла торба, но искалъ да му ги продаде много евтино — за 20 хиляди лева — понеже успѣлъ да ги внесе безъ мито. Еврейнътъ се зарадвалъ и се условили ерменецътъ да му донесе диамантитѣ на еди-кое мѣсто, дѣто той му броилъ 20-тѣ хиляди лева и взелъ торбата съ мисъльта, че е станалъ притежатель на много голѣмо богатство; като си отива у дома, еврейнътъ разгърналъ торбата, но що да види? Само мострата била истински диамантъ, а другото — обикновени стъкла. Така и вие може да носите тази торба у васъ и да мислите, че сте богати, но, като я разтворите, ще видите, че е пълна съ джамчета. По закона за наслѣдство нашитѣ прадѣди ни оставятъ нѣкое богатство, и то е добродѣтель, а другото е джамчета — то е злото у насъ. И тъй, ние имаме едно фалшиво схващане за живота; ние мислимъ, че сме добри, когато не сме, сир., мислимъ, че имаме извѣстенъ капиталъ, когато, въ сѫщность, още го нѣмаме. Значи, имаме една фалшива основа за живота. Апостолъ Павелъ, като се обръща къмъ тогавашнитѣ христиани, казва: „Никой не може да положи друго основание, освѣнъ това, което Христосъ е положилъ“. А Христосъ казва „Не дойдохъ да сторя Своята воля, а волята на Бога“ — първата опорна точка — и послѣ: „Не дойдохъ да взема живота на хората, а дойдохъ да дамъ Своя животъ на тѣхъ“ — втората опорна точка. И наистина, заради това дойде Христосъ — да ни даде животъ. Той проповѣдва и осѫществи любовьта къмъ ближния, защото христианството е любовь къмъ ближния; то е наука за любовьта, и, който научи тази наука, той може да гради. Но тази наука не седи въ сладки думи, цѣлувки и подаръци, защото азъ се съмнѣвамъ, когато единъ човѣкъ почне да дава подаръци нѣкому, че му мисли добро. Примѣръ за изяснение. Мухата се спрѣла при единъ паякъ, който почналъ да я хвали: „Колко си красива, какви хубави очички имашъ; пъкъ крилцата ти колко сѫ напъстрени — такава хубавица азъ никога не съмъ виждалъ. — Нима може да бѫде вѣрно това? запитала мухата. — А, казалъ паякътъ, като тебе красиви сѫщества нѣма. Азъ имамъ едно огледало, влѣзъ да ти го подаря да се оглеждашъ“. И влѣзла мухата да се огледа, но никога не излѣзла. Когато нѣкой ти казва: „Ти си много хубава, ела, азъ ще ти направя това и това“,ти ще влѣзешъ,но нѣма да излѣзешъ, като мухата. Това сѫ то подаръцитѣ, то е развратъ. Не казвамъ да не давате и да не приемате подаръци, но въ подаръка трѣбва да взиматъ участие и устата, и мисъльта, и сърцето, вѫтрѣ въ него трѣбва да сѫ вложени човѣшката мѫдрость, знание, любовь. Азъ зная много жени, развратени отъ мѫже съ подаръци. Жената придобие часовникъ, пръстенъ, капелчица, но тя еднъжъ завинаги е изгубила своята честность, опозорила се е. Зная мнозина качили се на власть, но слѣзли опозорени, опетнени, изгубили своята чистота. Обществото ги хвали: „Този е знаменитъ човѣкъ“. Да, знаменитъ е, ама едно врѣме бѣше диамантъ, а сега е каль.Значи, ние не можемъ да туримъ друга основа. Ако можемъ да изпълнимъ своитѣ длъжности въ свѣта тъй, както изискватъ законитѣ, по които ние вървимъ, движимъ се и развиваме, добрѣ; ако ли не можемъ — никакъ не ги изпълняваме. Не се качвайте на власть да управлявате хората, когато се опозорите, когато се продадете. Извършете всѣко едно дѣйствие безкористно, както Христосъ. Нѣкой казва: „Не мога“. Какъ не можешъ? А да одумвашъ можешъ; да мразишъ можешъ. Човѣкъ, който може да хвали, трѣбва да може и да люби; както едното е възможно, тъй и другото е възможно. Който не може да мрази, той не може и да обича, но, който мрази, може и да обича. Законътъ е сѫщь. Ти имашъ само едната опорна точка, намѣри и другата, и като се съединятъ умразата и любовьта, ще дадатъ необходимото въ живота, ще ви дадатъ насоката въ живота. Азъ не ви прѣпорѫчамъ да бѫдете светии въ обикновенъ смисълъ на думата. Истински светия значи да можешъ да владѣешъ двата принципа на живота тъй, че да ги употрѣбишъ за твоето повдигане; както можешъ да укротишъ единъ лъвъ, една змия, по сѫщия начинъ можешъ да укротишъ и единъ дяволъ; не можешъ да го направишъ добъръ, но можешъ да го направишъ безврѣденъ. Започнете отъ вашитѣ мисли. Една мисъль, която ви терзае, това е единъ лъвъ, една змия. Не се старайте да ги изпѫдите или убиете, а ги укротете, побѣдете. Имайте смѣлостьта на негритѣ, който сѫ схванали психологията на лъвоветѣ, та, когато нѣкой негъръ срѣщне лъвъ, не се отбива отъ пѫтя си, защото при най малкото отклонение или обръщане назадъ, лъвътъ ще се хвърли върху му и ще го разкѫса, а напротивъ той тръгва насрѣща му и започва да му говори: „Ти си безобразникъ“ и почне да го плюе и върви право срѣщу него. Лъвътъ, като наближи три-четири крачки до негъра, прави му пѫть. Така трѣбва да правите и вие. Срѣщнете ли на пѫтя си лъвъ, не се обръщайте назадъ или налѣво или надѣсно, а го гледайте право въ очитѣ, кажете му: „Махай се, безобразнико, отъ очитѣ ми“, и той ще се махне. Ама ще кажете: възможно ли е това нѣщо? Който е срѫченъ, може да го направи, който е страхливъ не може. Когато се срутва една кѫща, и да бѣгаме, пакъ може да бѫдемъ затиснати. Ако единъ день земята почне да се разрушава, ако сме хора съ вѣра, ще се издигнемъ и ще идемъ къмъ небето — на другата опорна точка, на другия край на моста. Има ли опасность на единия край, ще минемъ на другия и ще защищаваме позициитѣ си. Затова, като имате този мостъ, неприятельтъ никога не ще може да ви направи лошо, понеже вие ще бѫдете силни да вдигнете този мостъ, и между васъ и неприятельтъ ще остане всѣкога единъ трапъ, който неприятельтъ нѣма да може да прѣмине. Този неприятель трѣбва да знае много добрѣ законитѣ, за да може да ви атакува на това положение. Затова добритѣ хора не могатъ да ги побѣждаватъ, защото тѣ иматъ двѣ опорни точки и, щомъ се намѣрятъ въ голѣма опасность на едната, тѣ отиватъ въ другата и оттамъ защищаватъ позициитѣ си. Туй е основанието, което трѣбва да положимъ. Иисусъ и Христосъ — двѣтѣ думи означаватъ двѣтѣ опорни точки. Иисусъ — това е страждущиятъ човѣкъ на земята, човѣшката душа, която страда, която изработва своето спасение; Христосъ е Човѣкътъ, Който е побѣдилъ, Който служи на Бога, Който е готовъ да се жертвува.Слѣдователно, и вие трѣбва да бѫдете Иисусъ и Христосъ. Нѣкой казва: ама той е Иисусъ. Да, Иисусъ всѣки може да бѫде, като страда и като герой носи страданията; ако му турите кръстъ, ще го носи; нѣма никога да роптае. Той ще бѫде като Сократъ, който се оженилъ за най-лошата жена въ Гърция и, като го попитали защо се е оженилъ за такава жена, отговорилъ: „Ако азъ мога да побѣдя тази жена, ако мога да се справя съ нея, тогава другитѣ мѫчнотии сѫ нищо зарадъ мене“. Слѣдователно, ако вие, мѫже и жени, можете да се справите единъ съ други, вие сте разрѣшили една отъ най-великитѣ задачи, но, ако не можете да се справите, съ нищо на свѣта не ще можете да се справите. Нѣкои питатъ защо се женятъ хората? — Затова — да се справятъ единъ съ другъ. Мѫжътъ и жената — това сѫ двѣтѣ опорни точки, върху които се гради животътъ. Казватъ: защо му е трѣбвало на Адамъ жена, да го туря въ беля? — Не му създаде Богъ беля, а му създаде работа. У Ева имаше инициатива и умъ. Тя бѣше много умна жена, много по-умна отъ васъ, които се мислите за умни. Съврѣменната култура и знания се дължатъ на нея. Тя направи грѣхъ, но послѣ се яви, че го изправи, като каза на мѫжа си: „Азъ те турихъ долу, азъ ще те вдигна горѣ; сега ще те спася, да се научишъ на умъ, защото ти нѣмаше умъ; ако бѣше уменъ, не щѣше да ме искашъ да дойда на земята“. Ако вие, женитѣ, разбирахте този законъ, както вашата стара майка, бихте били много умни, но не го разбирате, а се само сърдите. Азъ не ви харесвамъ. Вие сте лоши дъщери; майка ви е много по-умна отъ васъ. Осемь хиляди години какъ тя работи и много умѣло. Не мислете, че Ева не работи. Днешната цивилизация на нея се дължи. Адамъ само изпълнява нейнитѣ заповѣди. Той знае само да се бие, ножъ да вади, и, като се върне при жена си, тя го пита: „Свърши ли го? — Свършихъ го. — Хубаво си го свършилъ“. Тука трѣбва да положимъ ние основание. Напуснете онѣзи илюзии да мислите, че, като идете на Небето, тамъ ще ви научатъ. За да ви научатъ на Небето, трѣбва да носите рохъкъ материалъ съ себе си. Какво носите съ васъ, кажете ми? Азъ бихъ наелъ единъ тренъ да ви заведе на Небето. Но колко дена бихте седѣли тамъ? Нѣкои отъ васъ на-да-ли щѣха да иматъ пари да седятъ единъ — два дена; други слѣдъ десетина дена ще си похарчатъ паритѣ и ще кажатъ: да се върнемъ на земята да печелимъ. Значи, ние трѣбва да туримъ една основа, като разберемъ въ какво седи дълбочината на христианския животъ. Азъ нѣма да ви говоря за спасение и пр., както сѫ ви говорили нѣкои, — тѣ сѫ елементарни работи. Сега се изисква едно разумно градене върху този общественъ строй. Трѣбва да се запитаме: какъ трѣбва да се възпитаватъ нашитѣ поколѣния, какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ бѫдещи сѫдии, учители, свещеници, бащи, майки, сестри, приятели, търговци, машинисти и пр. Врѣмето, казватъ, ще ги създаде. Но врѣмето не пита: какво искате да създамъ за васъ? Както при Ева се явила змията и казала: „Защо не ядете отъ плода на дървото за познание доброто и злото“, така сега и Христосъ се явява при нея и казва: „Защо отъ хиляди години не ядете отъ плода на дървото на живота“? — „Защото ни е забранено“, казва Ева. — „Защо ви е забранено?“ На Ева се иска да излъже, но послѣ се рѣшава да каже истината: „Защото съгрѣшихме. — „Ха“, казва Христосъ, „щомъ изправите вашия грѣхъ, щомъ го хвърлите отъ себе си, ще ви се позволи да ядете отъ това дърво на живота и както, когато ядохте отъ забранения плодъ на дървото за познание доброто и злото, изпитахте неговата зараза, така и сега, като вкусите отъ плода на дървото на живота, ще послѣдва друга наука, другъ общественъ строй, диаметрално противоположенъ на съврѣменния“. За васъ тия нѣща може да сѫ алегорични, но за мене сѫ една дѣйствителность. Тия дървета сѫ въ нашия, мозъкъ: едното дърво за познание доброто и злото е отзадъ, а другото — на живота отпрѣдъ. Руситѣ казватъ: „Рускій человѣкъ живетъ заднымъ умомъ“. Сега руситѣ почватъ да живѣятъ съ прѣдния умъ — отказаха се отъ пиянството. Въ Русия никой досега не мислѣше, че хората могатъ да живѣятъ трѣзвено. Сега съ единъ царски указъ се запрѣти пиенето. Значи, сѫщиятъ законъ, който произвеждаше едно зло досега, произвежда едно голѣмо добро. Та сега Христосъ казва: „Готови ли сте вече да мислите? не да живѣете съ задния си умъ, не да опитвате, а да мислите, да градите, както Азъ ще кажа“. Ама ние казваме, както съврѣменнитѣ неутрални държави: „Какви гаранции ни давашъ?“ Всѣки иска гаранция: и Италия, и Сърбия,и Гърция,и Ромъния, и България — безъ гаранция не можемъ да напуснемъ неутралитета. Така и ние казваме на Христа: Ние вкусихме отъ дървото за познание доброто и злото и видѣхме какво зло ни сполетѣ; чакайте да обмислимъ малко да-ли нѣма да ни сполети сѫщото зло,ако вкусимъ пъкъ отъ дървото на живота.„Неутралитетъ пазимъ“,ни казва дѣдо Радославовъ, но съ неутралитетъ нѣма да се свърши работа. Неутралитетътъ — това е едната опорна точка. Трѣбва да се намѣри слѣдующата, за да почнемъ да сновемъ. Така и въ христианския животъ, неутралитетъ се пази до извѣстно врѣме, слѣдъ това трѣбва да започнемъ да воюваме. Имашъ една лоша мисъль, то е война; раждашъ се, умирашъ, това е война; богатѣешъ, сиромашеешъ, това е война: животътъ отъ единия край до другия е война, само че тая война трѣбва да бѫде обоснована на принципа да печелимъ, а не да губимъ. На Италия тройното съглашение или съюзътъ даватъ гаранции, но въ състояние ли сѫ тѣ да изпълнятъ докрай своитѣ обѣщания? Отдѣ знаемъ, че слѣдъ врѣме нѣма да се откажатъ отъ тия си обѣщания? Единъ вълкъ като ялъ една овца, заклѣщила се една голѣма кость въ гърлото му, и почналъ да реве. Дохожда му на помощь единъ щъркелъ, бръкналъ съ своя клюнъ въ устата на вълка и му извадилъ костьта, и слѣдъ това му поискалъ да му се отплати за услугата: „Ти се благодари“, му казалъ вълкътъ, „че не ти отхапнахъ врата“, — Това е то гаранция. Ние, които градимъ по сѫщия законъ, и ние рѣшаваме единъ великъ въпросъ въ живота. Не само България рѣшава да-ли да воюва или не, но и ние рѣшаваме съ Небето. Христосъ ни поставя на всинца ни въпросъ: съ насъ или противъ насъ? И ние трѣбва да рѣшимъ: съ Христа или противъ Христа? Неутралность сега нѣма: има голѣмо състезание въ свѣта, всички воюватъ, и всѣки ще трѣбва да иде на една или на друга страна, и ще се рѣши единъ великъ въпросъ. Туй, което става въ свѣта, става сѫщеврѣменно и вѫтрѣ въ насъ. Сега искамъ само да ви избавя отъ заблуждението, да не мислите, че, безъ да пострадаме, можемъ да спечелимъ. Не! печалбата всѣкога се обуславя отъ една голѣма загуба; радостьта всѣкога се обуславя отъ едно голѣмо страдание. Ако майката не изгуби своята красота, никога не би имала дѣца. Ако младата мома не би напуснала своята дѣвственость, никога не би станала майка. Въ природата такъвъ е великиятъ законъ. Ние трѣбва да знаемъ какъ да смиламе нашитѣ мисли, какъ да мислимъ. Дойде ви една лоша мисъль да извършите едно прѣстѫпление — да откраднете. За да се оттървете отъ нея, насочете ума си въ друга посока; обърнете погледа си къмъ душата на този човѣкъ, залюбете го, кажете си: ако азъ бѣхъ на негово мѣсто, бихъ ли желалъ да ме ограбятъ така? Дойде ли ви мисъль да направите зло нѣкому, спрете се веднага и си помислете: ако азъ бѣхъ на негово мѣсто, бихъ ли желалъ той да постѫпи така спрѣмо мене? Вие, жени и мѫже, какъ рѣшавате тия въпроси? Нѣкой пѫть вие се разгнѣвявате на мѫжетѣ си, и ви минаватъ лоши мисли прѣзъ ума: да се махнатъ тия мѫже, и да си намѣрите други, съ който да живѣете, Или пъкъ мѫжътъ казва: да се махне тая жена, по-добрѣ ще ми бѫде да си намѣря друга. Все жена, все отъ сѫщата каль сѫ направени. Затова не трѣбва ние, мѫжетѣ, да се заблуждаваме отъ външностьта на женитѣ. Нека мѫжътъ и жената въ такива случаи, когато се разгнѣвятъ, да си поставятъ въпроса така: ако азъ бихъ билъ на мѣстото на моята жена, какъ бихъ желалъ моятъ мѫжъ да постѫпи съ мене, и обратно, и какъвто отговоръ получатъ, така да разрѣшатъ въпроса. Ако жената каже: мѫжъ ми е лошъ, не мога да го търпя, тя не е жена, тя не мисли правилно. Зная случаи, когато синъ и дъщеря искатъ да убиятъ баща си, защото билъ лошъ. Отдѣ знаятъ, че е лошъ? Какво нѣщо е лошо? Този, който днесъ е лошъ, утрѣ може да стане много добъръ. Днесъ жената мрази мѫжа си, пъкъ не се минава единъ-два дена, казва: обичамъ го. Какъ така? Може ли нѣкого, който не е добъръ, да го обичашъ? Не може. Значи, има една привидность, трѣбва да мислимъ правилно. Туй основание трѣбва да се приложи въ живота. Това не е мѫчно: дойде ли ви мисъль да извършите нѣщо лошо, кажете си: азъ съмъ единъ слуга или синъ на Господа, Който ме е изпратилъ отъ Небето на земята, и въ тоя моментъ моятъ Господарь или Баща ме гледа, — и веднага вашата мисъль ще се измѣни, защото ще си помислите, че Той нѣма да ви похвали. Какво ще каже бащата, когато види дъщеря си, че изтезава мѫжа си? Има една поговорка, че на този свѣтъ има три вида жени и три вида мѫже, но азъ ще говоря само за женитѣ, защото, каквито сѫ тѣ, такива сѫ и мѫжетѣ. Единъ анекдотъ казва, че едноврѣмешниятъ Ной ималъ само една дъщеря, за която се явили трима кандидати, които дотолкова я обичали, че никой не искалъ да я отстѫпи другиму. Ной се намѣрилъ въ чудо. За да задоволи и тримата, той прѣобърналъ и магарето си, и котката си на красиви моми като своята дъщеря и оженилъ и тритѣ за тримата кандидати. Слѣдъ една година отишълъ да ги обиколи. Като попиталъ единия си зетъ: „Харесва ли ти се дъщеря ми? — Хубава е, ама понѣкога драще. — Е, казалъ Ной, природата ѝ е такава“. Отишълъ при втория зетъ; „Харесва ли ти се дъщеря ми? — Хубава, ама по нѣкой пѫть рита. — Природата ѝ е такава“. Отива при третия зетъ: „Харесва ли ти се дъщерята? — А, казва, тя е ангелъ“. Ной си казалъ: това е сѫщинската дъщеря. Значи, за да бѫдете сѫщинската дъщеря, не трѣбва нито да ритате, нито да хапете. Това е то основното Христово учение — нито да хапешъ, нито да риташъ, а като човѣкъ да размишлявашъ и да изпълнявашъ своитѣ длъжности на земята: дѣто влѣзешъ, радость и веселие да внасяшъ; като видишъ натѫженъ човѣкъ, да го утѣшишъ, да освѣтлишъ ума му. А за това знания ни трѣбватъ. Да изучавате вашитѣ глави, рѫцѣ — това е наука. Като почнете да ги изучавате, ще си съставите правилно понятие за своето развитие; ще видите какъ сѫ живѣли редъ поколѣния прѣди васъ, и вие на каква степень на развитие сте, ще имате правилно схващане и ще знаете правилно да се ориентирате. Рѫката никога не лъже. Чрѣзъ пипането можете да имате най-вѣрно понятие за човѣка: като се рѫкувате съ него, можете да му познаете и сърцето, и характера, и разположението. Казватъ, че нѣкой човѣкъ е глупавъ. Глупавъ е, защото нѣма много вѫзли на усѣщания, на впечатлѣния по рѫката, защото забѣлѣзано е, че по рѫцѣтѣ на глупавитѣ, на лошитѣ хора тия вѫзли сѫ по-малко. Защо? Защото на тѣхъ това имъ не трѣбва, онова имъ не трѣбва, а само ядене и пиене. Човѣкътъ иска култура, и въ тази култура Христосъ е внесълъ основанието: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“, „любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния“. Ако можете да приложите тия два закона — „любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния“, нѣма да има въ свѣта сила, която да може да ви се противи; нѣма да има мисъль, която да не ви се подчини и да не дойде да послужи за вашия идеалъ. Единиятъ законъ на любовьта стои отзадъ; ако го прилагашъ, ще обичашъ хората, но, ако нѣмашъ божествения законъ на мисъльта, първиятъ законъ ще те въведе въ много лоши работи. Само божествениятъ законъ може да регулира и облагороди човѣшката любовь, защото отъ голѣма любовь човѣкъ може да умори този, когото обича, да му изсмучи всички чувства, да му открадне сърцето — да го умори. Това не е любовь, това е незнание, това е паразитство. Така правятъ ахтаподитѣ, които, като уловятъ жертвата си, отъ обичь изсмучатъ ѝ кръвьта съ своитѣ пипалца, и тя ослабне, укроти се. Нѣкои мѫже така укротяватъ женитѣ си. Не е укротяване да вземешъ силата ѝ и да кажешъ: жена ми сега е станала по-умна, поумнѣла. Това не е поумнѣване. Днесъ вие ще уморите една жена, утрѣ друга жена ще умори васъ. Христосъ казва: „Азъ дойдохъ да дамъ животъ, а не да взема живота на другитѣ“. Можете ли вие да дадете животъ на мѫжа си, сир., да го накарате самъ да мисли, а не вие да му казвате: азъ искамъ да те накарамъ да мислишъ? Вие можете да направите вашия мѫжъ да стане точно такъвъ, какъвто искате, но трѣбва да го турите не на наковалнята, а между тия двѣ сили, между тия два закона, които ще го нагорещятъ, и той ще се измѣни. Красотата на човѣка зависи отъ това нагорещяване; колко по-далечъ сте отъ центъра на тия два закона, толкова по-грозенъ ще бѫдете. Желѣзото е черно, но, като го нагорещите, става червено — имаме червена раса — слѣдъ туй ще пожълтѣе и най-послѣ ще стане свѣтло, и ще кажете: желѣзото стана красиво. Да, красиво е, но, прѣмахнете ли топлината, пакъ ще стане грозно. Слѣдователно, можете да бѫдете красивъ, уменъ, свѣтълъ дотолкова, доколкото тия два закона дѣйствуватъ върху васъ. Това не е само една хипотеза. Направете вашия заденъ и прѣденъ мозъкъ да работятъ по-съразмѣрно, да иматъ една опорна точка, и веднага можете да придобиете това, което искате: и най-добри дѣца, и приятели, и всичко въ свѣта. Но трѣбва да почнете да работите вѫтрѣ въ себе си и, като прилагате закона на Иисуса Христа: „любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния“, да правите опити. Когато е за добро, думата „не мога“ да се заличи отъ васъ и да се замѣсти съ думата „мога“; когато дойдете да грѣшите, кажете „не мога“; щомъ е за добро, кажете „мога“. Дойде ли ви добра мисъль, кажете „мога“; дойде ли ви лоша мисъль, кажете „не мога“.Както жената изтъкава своето платно, като мѣсти совалката отъ едната рѫка до другата и послѣ отъ нея пакъ въ първата, по сѫщия начинъ нека изтъкава тя и своитѣ мисли,своитѣ желания,своя характеръ, като се мѣсти ту на отрицателния полюсъ, когато ѝ дойде лоша мисъль, ту на положителния полюсъ, когато ѝ дойде добра мисъль; и, като изтъче така своя характеръ, Христосъ ще ѝ прати единъ майсторъ да ѝ скрои единъ костюмъ, въ който всичко ще бѫде намѣсто, и тогава всѣки ще я обича. Сѫщото се отнася и до мѫжетѣ. Това е новото основание, което Христосъ иска да тури — да знаемъ какъ да работимъ. Не се съмнѣвайте въ Господа. Нѣкои казватъ: Има ли Господъ? Оставете тази глупава мисъль на една страна. Единственото най-силно доказателство за Бога, е: азъ сѫществувамъ, слѣдователно, и Богъ сѫществува. По-силно доказателство отъ това нѣма.Азъ мисля, слѣдователно, и Богъ мисли: моята мисъль подразбира мисъльта на Бога; моего дѣйствие подразумѣва дѣйствието на Бога. Всѣки, който би мислилъ другояче, той нѣма логика, той не разбира основнитѣ правила на логиката. Азъ любя, значи, Господъ люби. Богъ е съвършено, велико сѫщество, което движи и направлява всички хора. И когато нѣкой човѣкъ почне да се съмнѣва въ Бога, той вече се е усъмнилъ въ себе си и въ своя ближенъ. Не мислете, че ние ще го смутимъ съ това. Нему е много приятно, когато види, че не Го слушаме. Когато дяволътъ съгрѣшилъ Господъ го турилъ на единъ огънь да го гори, докато призналъ, че Той му е Господарь. Така и за този, който философствува много на земята, Господъ казва: „Я ми донесете този човѣкъ и го турете на огъня“, и като почне да го нагорещява, ще го пита: „Какви сили дѣйствуватъ върху тебе? — Мѫча се. - Не, разсѫждавай какви сѫ причинитѣ, дѣ ти е умътъ? — Ами това е адъ. — Защо е адъ, кои сѫ причинитѣ на това нѣщо?“ Адътъ е едно мѣсто, дѣто Господъ учи хората да разсѫждаватъ. Нѣкои питатъ: Ами кѫдѣ е адътъ? Ние всички сме въ ада, земята е тринайсетата сфера. Ще ни тури Господъ на този огънь и, ако сме добри, ще излѣземъ изъ този адъ, безъ да ни изгори огъньтъ, както сѫ били хвърлени въ огнена пещь и тримата отроци еврейски, който ходѣха, пѣеха и славѣха Господа посрѣдъ пламъцитѣ. Да, ако азъ ида въ огъня, въ ада, тамъ ще пѣя. Нѣкои треперятъ отъ ада. Ако азъ ида тамъ, ще пѣя сѫщата пѣсень, която вие пѣете. Нѣма лошо мѣсто. То е нѣщо относително. Е ли Богъ съ тебе, нѣма мѫчнотия, всѣкѫдѣ е добро. Не е ли, не разбирашъ ли законитѣ Му, всѣкѫдѣ е лошо. Значи, първото основание, първата опорна точка сте вие; втората е Христосъ — съединете се, както се съединява мѫжътъ съ жената, както братъ и сестра се съединяватъ, защото въ съединението е силата, въ съединението има работа, градежъ, мисли, чувства, стремежи, цивилизация. Това е мисъльта, която ви оставямъ: „Никой не може да положи друго основание“. А основанието е, че този животъ, който сега живѣете, е най-добриятъ животъ, който Господъ ни даде на земята; по-добъръ отъ него Господъ по никой начинъ не може да ни даде. Той е отличенъ, пъленъ съ такива блага, че ние можемъ да направимъ чудеса; вие още не подозирате какво голѣмо богатство е вложено въ него.Вие не подозирате какви сили носи зарадъ васъ бѫдещето, какво можете да бѫдете, какво можете да постигнете. Малкото дѣте въ утробата на майка си е микроскопично, но на деветия мѣсецъ става самостоятеленъ организъмъ, и майката го ражда, дава му условия да се повдига и расте; слѣдъ други 20 години то става мѫжъ и почва да мисли. По сѫщия законъ човѣкътъ сега е микроскопично сѫщество спрѣмо Бога, но единъ день, като се развие и роди наново, като се издигне по-високо, ще разбере по-великитѣ работи. Но, за да можемъ да се повдигнемъ, трѣбва да измѣнимъ формата на своята глава, на своя умъ, на своето сърце, на своя характеръ, да почувствуваме великото съзвучие на живота въ своя духъ, и тогава ще минемъ въ чина ангелитѣ, ще се приближимъ къмъ Небето. Това е то новото основание на човѣка. (Бесѣда държана на 10 май 1915 г.)

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. I. ДУХЪТ И ПЛЪТЬТА София — 1915 Духътъ и плътьта. Приливи и отливи въ живота. „Защото плътьта похотствува противното на Духа, а Духътъ противното на плътьта, а тѣ се противятъ едно на друго... А плодътъ на Духа е: любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость, въздържание“. Гал. 5: 17, 22. Изобщо хората иматъ много смѫтни понятия за ония дълбоки закони, върху които почива животътъ. Свѣтътъ, въ който живѣемъ, се управлява отъ закони, отъ правила, които Богъ е положилъ отдавна, когато е устройвалъ вселената. И когато е въвелъ въ нея първия човѣкъ — Писанието тукъ мълчи — Господъ дълго врѣме го е училъ и му е прѣподавалъ небеснитѣ знания. Запозналъ го е съ всичкитѣ основни закони на това голѣмо здание, въ което го е поставилъ да живѣе, показалъ му е свойствата на билкитѣ, запозналъ го е съ качествата и дѣйствията на елементитѣ, и, като го е поставилъ господарь надъ всичко, казалъ му е: „Ако спазвашъ законитѣ, които съмъ положилъ, ще бѫдешъ всѣкога щастливъ, радостенъ, блаженъ, и въ всичко, което захванешъ, ще сполучвашъ; но въ деня, въ който прѣстѫпишъ Моята заповѣдь, всичко ще се опълчи противъ тебе“. Че това е фактъ, свидѣтелствуватъ двѣтѣ дървета, за които се говори въ Писанието: дървото на живота“ и „дървото за познание доброто и злото“. Ако бихъ се спрѣлъ да ви обяснявамъ, какви сѫ тия дървета, бихъ се отвлѣкълъ много; това ще оставя за друга бесѣда. Тия двѣ дървета въ рая бѣха живи, интелигентни, имаха извѣстна сила, извѣстни качества въ себе си. И каза Господъ на първия човѣкъ: „Въ дървото на познание доброто и злото се крие голѣма опасность, и, въ който день посегнешъ на него, ще изгубишъ всичко — елементитѣ, скрити въ това дърво, не сѫ за тебе, ти не си достатъчно силенъ, за да ги владѣешъ. Въ бѫдеще може да ги изучишъ, но засега ще се ползувашъ отъ всички други дървета, отъ всѣко нѣщо въ живота, но не и отъ дървото за познание доброто и злото". Нѣма да се спирамъ да говоря за дълбокитѣ причини, които подбудиха Адама да прѣстѫпи божествената заповѣдь. Нѣкои проповѣдватъ, че трѣбва да имаме вѣра. Дѣйствително, вѣра е необходима, било положителна или отрицателна: тя е основа въ живота, безъ нея животъ не може да сѫществува. Сѫществата, колкото малки и да сѫ, като започнете отъ микроскопичнитѣ и дойдете до най-висшитѣ, всички иматъ вѣра. Но каква е тѣхната вѣра? Единъ безвѣрникъ казва: „Азъ не вѣрвамъ въ Бога“, но сѫщеврѣменно това негово твърдение показва, че той вѣрва въ нѣщо: той вѣрва, че нѣма Богъ, значи, пакъ трѣбва да вѣрва. Бихъ желалъ да видя какъ човѣкъ може да остане съвсѣмъ безъ вѣра, да не вѣрва и въ себе си, Щомъ той вѣрва въ себе си, значи, има вѣра, само че вѣрва въ своя умъ. Когато казваме, че нѣкой е безвѣрникъ, то не е право: то е наполовина истина; оставилъ е вѣрата въ Бога, но има пъкъ вѣра въ себе си. И тъй, вѣрата може да бѫде положителна и отрицателна. Адамъ и Ева, като сѫ проявили този принципъ на невѣрване въ Бога, понеже е влѣзълъ Луциферъ въ райската градина, повѣрвали сѫ въ послѣдния и оставили Бога. Вслѣдствие на това е станало и грѣхопадението. И апостолъ Павелъ казва въ посланието къмъ Римлянитѣ: „Комуто се подчинишъ, нему слуга ставашъ“. Тази сутринь моята бесѣда ще бѫде върху двата велики закона, които формулирамъ така: „законътъ на противоложноститѣ“ и „законътъ на подобието“. Това сѫ закони, които можемъ да провѣряваме всѣки день. Тѣ не сѫ отвлѣчена философия, не сѫ като прѣраждането, или трансмигрирането на душитѣ; тѣ сѫ нѣща, които можемъ ежедневно да провѣримъ въ себе си. И тъмнитѣ страни отъ това гледище на законитѣ ще ви станатъ до извѣстна степень ясни. За примѣръ, вие се намирате при морския брѣгъ. Виждате морето тихо и спокойно; но изеднъжъ забѣлѣзвате, че то почва постепенно да се вълнува и повдига къмъ брѣга, образува течение — туй, което ученитѣ наричатъ „приливъ“. Има мѣста, дѣто морето се повдига до 60 крака височина; тогава трѣбва да избѣгате колкото се може по-скоро: само така можете да се избавите, иначе, ще бѫдете застигнати и погълнати отъ вълнитѣ. И този приливъ, туй повдигане на вълнитѣ, продължава 12 часа; слѣдъ 12 часа ще забѣлѣжите, че вълнитѣ почватъ да се отдръпватъ пакъ назадъ — къмъ морето. Туй може да го наблюдавате често, нѣкога всѣки день: въ 24 часа, еднъжъ напрѣдъ, еднажъ назадъ отъ брѣга. Такъвъ приливъ и отливъ става и въ васъ. Кѫдѣ? Разбира се, не въ планинскитѣ високи мѣста, не въ високитѣ върхове на живота, ами въ низкитѣ мѣста. Често ви се е случвало, може-би, да слизате въ тихо врѣме на брѣга на морето и да запѣвате нѣкоя хубава пѣсень и туку погледнете — дошла вълна и задигнала и васъ съ хубава ви пѣсень, или най-малко съвършено ви измокрила. Или пъкъ качили сте се на лодка въ тихо море, дойде буря, обърне лодката, и вие се намѣрите въ развълнуваното море. Може нѣкой да помисли, че това е прѣувеличение на фактитѣ, но това е вѣрно въ живота. Колко пѫти хората изчезватъ безслѣдно въ това житейско море съ своитѣ пѣсни, мечти и идеали! Вие казвате: нещастие! Вие търсите причината, безъ да знаете законитѣ на природата. Когато старитѣ философи сѫ казвали; „Познай себе си! “ подразбирали сѫ — да познае човѣкъ тия два закона на отмѣренитѣ движения на „приливъ и отливъ“. Въ вашия умъ тия двѣ думи сѫ смѫтни, но ще се постарая да ви ги обясня. Туй проявление въ съврѣменната наука го наричатъ законъ на „ритмичното движение“. Въ всички нѣща има течение отъ центъра къмъ периферията и отъ периферията къмъ центъра; въ всички нѣща има приливане и отливане, повдигане и спадане, зараждане и израждане. Въ химията има „акция“ и „реакция“; „акцията“ е „приливъ“, слѣдъ туй се образува „реакция“, която пъкъ е „отливъ“. Ако наблюдавате нѣкой пѫть своя часовникъ, ще забѣлѣжите, че гласътъ му, еднъжъ усиленъ, почва постепенно да отслабва, да замира и като-че по едно врѣме спира, послѣ пакъ се усилва, и пакъ спада; сѫщото това става и въ вашето сърце. Ако турите рѫка на сърцето си, ще забѣлѣжите, че нѣкой пѫть то почва да бие по-бърже, и вие се уплашвате, докторътъ казва: „Тоя човѣкъ има сърцебиене“. То е „приливъ“ на вашия организъмъ, който приливъ се отразява върху сърцето. Този законъ дѣйствува навсѫдѣ, и когато лѣкаритѣ казватъ за нѣкого че ималъ „порокъ на сърцето“, азъ казвамъ чисто и просто, че тоя човѣкъ има извѣстенъ приливъ на своя умъ, на своето сърдце, на своята душа, и че слѣдъ 12 часа този приливъ ще спадне, и сърцебиенето ще мине. Тия 12 часа може да сѫ 12 секунди, 12 минути, 12 часа, 12 дена, 12 седмици, 12 мѣсеца, 12 години, 12 вѣка, 12 хиляди години, 12 милиона години и т. н. — все едно, отношението на нѣщата си остава все сѫщото. Така дѣйствува този законъ. Ап. Павелъ, въ прочетената отъ мене глава, говори за закона на плътьта — то е законътъ на „отлива“;законътъ на Духа — това е законътъ на „прилива“. Законътъ на „противоположноститѣ“ включва въ себе си закона на „отлива“, а законътъ на „подобието“ — закона на прилива“. Въ нѣкои мѣста се образуватъ миазми, изпаренията може да разпространятъ микробитѣ, и около тази мѣстность се явяватъ болести. Този законъ дѣйствува въ нашия мозъкъ, въ нашето сърце и въ нашата душа. Въ организъма оставатъ често утайки, отъ които се образуватъ болеститѣ и които ние наричаме „ревматизъмъ“ въ ставитѣ, въ краката и въ главата; тогава ние усѣщаме болки и почваме да се оплакваме. Ако сме умни и разбираме закона, тамъ, дѣто има „приливъ“, можемъ да туримъ силна прѣграда, голѣма стѣна. Ако ли сме глупави, зѣпаме по брѣга на бурното море. Хората постоянно казватъ: „Свѣтътъ е лошъ“. Но въ какво е лошъ? Ами тази обща война! Тя е приливъ на силитѣ, и въ този приливъ има сблъсване, та всички бѣгатъ и казватъ, че морето иде. И това бѣгане наричатъ „война“. Питатъ, какво ще стане съ свѣта. Казвамъ: слѣдъ 12 часа или слѣдъ 12 седмици, или слѣдъ 12 години, всичко това ще утихне, напоенитѣ съ кръвь мѣстности пакъ ще прѣсъхнатъ, и хората ще се попитатъ: каква бѣше тази работа, коя бѣше причината, защо туй море се разяри срѣщу насъ? Морето не се е разярило, то диша и, когато се напъне въ дишането, неговата коруба, неговитѣ гърди се подигатъ на 60 крака; само че, когато морето диша и поема своя дъхъ, ти трѣбва да бѫдешъ 60 километра далечъ отъ брѣга — на нѣкой високъ върхъ. Когато издиша, можешъ да отидешъ на брѣга и да се поналюбувашъ, но, щомъ видишъ, че почва да поема въздухъ, пакъ бѣгай тамъ — на високо мѣсто. Тия два закона на противоположноститѣ и подобието, ако можемъ да ги разберемъ, сѫ двѣ велики нѣща въ свѣта. Единиятъ законъ — на подобието е законъ на Небето; другиятъ законъ — на противоположноститѣ — това е законътъ на земята, на органическия свѣтъ, на плътьта. Ставате сутринь неразположенъ духомъ, цѣлиятъ свѣтъ ви е кривъ, не ви се работи, умътъ ви е смѫтенъ; казвате: Господъ не е направилъ свѣта, както трѣбва; всички дяволи сѫ въ вашия умъ, вие сте готови да се карате съ всѣкого — пуснали сте си пояса и чакате нѣкой да го настѫпи, готови да избухнете - това е законътъ на противоположноститѣ. Него день жената, като види мѫжа, че си е пусналъ пояса, ако разбира закона, трѣбва да бѣга два километра далечъ и да си каже: у мѫжа ми днесъ има отливъ на духа и приливъ на плътьта. Не трѣбва да се смѣете, защото утре пъкъ жената ще си пусне пояса. То е законъ. Всички едноврѣменно не си пущатъ пояса. Прѣди десеть години живѣехъ въ едно сѣмейство; то състоеше отъ седемь члена: баща, майка, единъ синъ и четири дъщери; правѣхъ малки наблюдения и провѣрявъха този закон: вървѣше като часовникъ. Всички членове отъ тази фамилия всѣки день въ седмицата се редуваха. Въ понедѣлникъ бащата неразположенъ, поясътъ му пуснатъ; всички казватъ: „Тато е неразположенъ, навѫсенъ, вика, крѣска“; всички се спотайватъ и търсятъ само причината. Въ вторникъ бащата е веселъ, но гледатъ — майката си пуснала пояса. Бащата се подсмива и дума: „Днесъ майка ви е дежурна“. Интересно е, че въ срѣда голѣмиятъ синъ си пусналъ пояса. Всички се смѣятъ, защото си го знаятъ, и по тоя начинъ се изреждатъ всички. Азъ знаехъ, кой кога е дежуренъ, и програмата вървѣше ненарушимо. Хубаво, туй донѣкѫдѣ е приятно. Ако единъ си пусне пояса, а другиятъ не, лесно е, но, когато и двамата сѫ дежурни и сѫ пуснали пояса си, казано на наученъ езикъ — когато и двамата иматъ „отливъ“, тогава е лошо. Ето какво казва Ап. Павелъ въ прочетената глава — че плътьта противодѣйствува на духа, и обратното. Не можемъ да примиримъ тия два закона; то е немислимо, защото тѣ иматъ диаметрално противоположно движение — единиятъ се движи напрѣдъ, а другиятъ назадъ. Законътъ на противоположноститѣ е законъ, който разрушава, той руши хармонията, щастието; щомъ дойде въ васъ, като се връща, той задига всичката ви покѫщнина. Когато попаднете дълго врѣме въ този законъ на противоположноститѣ, той може да има влияние върху вашия умъ 12 минути, 12 часа, 12 години. Има извѣстни периоди въ живота, които влияятъ върху характера на човѣка още отъ самото начало. Ако нѣкое дѣте се зачне и роди въ периода на противоположноститѣ, то ще стане непрѣмѣнно прѣстѫпникъ, най-голѣмиятъ вагабонтинъ, не може да избѣгне послѣдствията, защото тѣ сѫ му дали ония елементи, които потикватъ живота въ друга посока. Ако бащата и майката сѫ подъ влиянието на закона на подобието, у тѣхъ ще се роди много благороденъ синъ или дъщеря, съ добъръ и развитъ умъ. Така дѣйствуватъ тия велики закони, и първитѣ хора, прѣди да съгрѣшатъ, сѫ ги разбирали но слѣдъ съгрѣшаването сѫ ги забравили. Хората искатъ свещеникътъ слѣдъ черква да имъ проповѣдва, но той е въ закона на противоположноститѣ, неговитѣ вибрации, неговото настроение, неговата проповѣдь този день не могатъ да донесатъ благословение на хората. Той може да служи отъ нѣмай-кѫдѣ, длъженъ е. Ако бѣше свободенъ, щѣше да си вземе капата и да отиде нѣкѫдѣ; но хората искатъ да имъ проповѣдва. Какво ще имъ проповѣдва? Ще ги кастри: „Вие сте такива, вие сте онакива, вие сте лоши хора“, и ще ги прати въ пъкъла. Него день той е казалъ една лъжа; той е говорилъ за себеси, защото туй, което той е говорилъ, се е отразявало въ васъ: вие сте били огледало, и той се е огледвалъ въ васъ, живѣлъ е подъ влиянието на закона на противоположноститѣ. Разправятъ за единъ знаменитъ американски проповѣдникъ въ гр. Ню-Йоркъ, който проповѣдвалъ дълго врѣме подъ влиянието на закона на противоположноститѣ и изказалъ такива ужасни работи, щото изпоплашилъ всички енорияши, като-че-ли свѣтътъ се свръшвалъ. Понеже подъ влиянието на този законъ на противоположноститѣ често остава утайка въ стомаха, който не може тогава да смила и отдѣля соковетѣ и врѣди на цѣлия организъмъ, то взематъ единъ день проповѣдника и го откарватъ въ болницата, за да очистятъ отъ стомаха му тия малки папили. Пъхватъ въ устата му едно черво, пущатъ 4—5 килограма топла вода, измиватъ еднъжъ, дважъ стомаха, изчистватъ утайкитѣ отъ него, и втората седмица проповѣдникътъ се явява въ черква и проповѣдва за „Царството Божие“, за „идването на Христа“, за „любовьта“ и т. н. Хората си казватъ: „Я вижте, нашиятъ проповѣдникъ се прѣобразилъ“. Та, казвамъ, когато единъ проповѣдникъ или ораторъ излѣзе да проповѣдва въ черква или въ камарата, трѣбва да изхвърли утайкитѣ изъ стомаха си, изъ сърцето си, изъ ума си, и тогава да говори на хората. Ставате, да кажемъ, сутринь, малко сте неразположенъ, но не можете да си дадете смѣтка; минатъ се 5—10 минути, почва умътъ ви да се проведрява и казвате: Слава Богу, свѣтна ми. Минава се извѣстенъ периодъ врѣме, налегнатъ ви пакъ лоши мисли и пакъ казвате: този дяволъ от кѫдѣ се намѣри. Хората не могатъ да разбератъ, че тукъ има законъ, който периодично и систематично дѣйствува въ свѣта; тукъ не е дошълъ нѣкакъвъ дяволъ съ капанъ да ги хване; то е единъ божественъ законъ. Господъ казва: „Азъ ти дадохъ умъ да разсѫдишъ за наредбата на свѣта, Азъ ти разправихъ едно врѣме за този законъ, но ти го забрави, и сега самиятъ този законъ ще те научи“. Когато съврѣменнитѣ общества додатъ да разбератъ дълбокия смисълъ на тия два закона, само тогава ще може да се оправи коренно свѣтътъ, ще се оправятъ сѫдилищата — всичко. Нѣкои питатъ, какъ може да се оправи свѣтътъ. Може. Когато почнемъ да постѫпваме съобразно съ този законъ, свѣтътъ ще се уреди тъй, както Богъ го е наредилъ първоначално. Еднакви причини произвеждатъ еднакви слѣдствия; противоположни причини произвеждатъ противоположни дѣйствия. Индуситѣ, които знаятъ тия два закона, изясняватъ ги съ думата „карма“ законъ за причинитѣ и слѣдствията. Но карма може да бѫде карма въ приливъ и карма въ отливъ, сир. карма добра и карма лоша. На търговски езикъ то значи да давашъ — да вземашъ: давашъ ли, това е отливъ, вземашъ ли, това е приливъ, и онзи, комуто дължите, ще дойде при васъ точно на падежа да ви покани да си платите дълга. „Падежъ“ — това значи законъ, който регулира нѣщата. Този законъ е обусловенъ отъ такива длъжници и отъ лицето, което има да взема. Слѣдователно, когато Богъ ни постави въ свѣта, Той постави извѣстни условия; ние сме подписали задължително, че ще направимъ това или онова, но сега Му казваме: Не Ти дължимъ нищо. — Тъй ли? Азъ ще приложа закона върху тебе, ще приложа закона за противоположноститѣ. Ти биешъ нѣкого, и той ще те бие; ти го обичашъ, и той ще те обича, сир., каквото правишъ, такова и ще ти правятъ. Тия два закона владѣятъ и дѣйствуватъ на земята. Подобното съ подобно всѣкога се отблъсватъ. Единъ пѣтелъ се качва на купището, другъ по-силенъ отива и го изгонва. Защо и двата не взематъ да кукуригатъ? Законътъ казва тъй: на едно купище само единъ пѣтелъ трѣбва да пѣе. Тъй че, въ свѣта може да има само добро или зло. Двѣ злини не могатъ да се търпятъ на едно мѣсто, слѣдователно, и двѣ добрини не могатъ да стоятъ на едно мѣсто. Светия съ светия не могатъ да се търпятъ, ученъ съ ученъ — сѫщо. Вземете двама лѣкари — пакъ тъй. Върху това една турска пословица казва, че „памукчия отъ бѣло куче хасъ не струва“. Защото тукъ на земята дѣйствуватъ именно тия два закона — на „противоположноститѣ“ и на „подобието“. Доброто има стремление къмъ злото, а злото — къмъ доброто; затуй именно онзи, който иска да живѣе на земята, непрѣмѣнно трѣбва да има за приятели лоши хора, па и лошитѣ трѣбва да иматъ за приятели добри хори. На Небето законътъ е другъ, но на земята е тъй. Онзи, който иска да се събира съ добри хора, съ хора като себе си, всѣкога ще има нещастие. Защо? Защото трѣбва да има обмѣна. Да кажемъ, единъ търговецъ има изработени платове за милиони левове, и съсѣдътъ му има сѫщо такива платове, кому ще ги продаватъ и двамата? Интереситѣ имъ не съвпадатъ. Единиятъ ще каже на другия: „Махни се отъ тукъ, иди на друго мѣсто, на другия край на земята, азъ ще търгувамъ тукъ“. То е, значи, законътъ на противоположноститѣ. Затуй казва Христосъ, Който е разбиралъ този законъ: „Да се отречемъ отъ себе си, да оставимъ на това мѣсто други да живѣятъ“. Щомъ човѣкъ се отрича, става слуга, и, като стане слуга, Господъ казва: „Азъ те обичамъ“. Ама, ако каже нѣкой: „И азъ искамъ да бѫда господаръ“, Богъ казва: „Двама не могатъ да бѫдатъ господари; единиятъ трѣбва да бѫде господарь, а другиятъ — слуга“. Злото се ражда, когато и двамата искатъ да станатъ господари. А щомъ искатъ да станатъ господари, и настояватъ на това, Богъ каже: „Двама господари не може да бѫдатъ при Мене; щомъ настояватъ на това, хайде на другия край на свѣта“! А кой е другиятъ край на свѣта? Земята. Затуй Господь е пратилъ хората на земята. Въ всички васъ, които искате да разберете закона на подобието, дѣйствува законътъ на контраститѣ, и затова сте нещастни; трѣбва да излѣзете отъ закона на противоположноститѣ и да влѣзете въ закона на подобието, а законътъ на подобието е самоотричане. Да се самоотречешъ не значи да изгубишъ живота си, ни най-малко; ще замѣнишъ само една служба съ друга. Да кажемъ, двама кандидати искатъ да бѫдатъ директори на една гимназия; единиятъ, ако дѣйствува по закона на подобието, ще каже на другия: „Ти стани директоръ, азъ ще стана учитель“, но, ако и двамата искатъ непрѣмѣнно да станатъ директори, ще има интриги прѣдъ министра, всѣки отъ тѣхъ ще му казва: „Азъ съмъ по-способенъ“. Кой ги управлява тукъ? Законътъ на контраститѣ. А учението на Христа спада къмъ закона на подобието. Христосъ слѣзе на земята, за да установи закона на „подобието“. Той казва: „Азъ не искамъ да господарувамъ надъ васъ; а искамъ да ви науча, какъ да бѫдете щастливи, и, ако ме обичате и изпълнявате Моя законъ, ще бѫдете честити“. Неразположенъ си, мразишъ, одумвашъ, нещастенъ си — ти си въ закона на противоположноститѣ. Трѣбва да го напуснешъ, или, въ научна форма казано, да излѣзешъ отъ закона на „контраститѣ“ и да влѣзешъ въ закона на „подобието“. Съ други думи, да измѣнишъ условията и срѣдата. Почни да обичашъ. „Какъ ще обичамъ“? Ти, наистина, не можешъ да се научишъ да обичашъ, докато не отидешъ въ мѣстото на любовьта. То е все сѫщото да те затворятъ въ тъмна стая и да ти кажатъ „гледай! “ — какво ще гледашъ? мрачна стая не е область на „подобието“; трѣбва да излѣзешъ изъ нея. Ако имашъ свѣщь, можешъ да драснешъ кибритъ и да я запалишъ. И когато Христосъ казва: „Трѣбва да се отречемъ отъ себе си“, разбира да излѣземъ отъ тая мрачна стая на своя егоизъмъ и да влѣземъ въ закона на „подобието“, на любовьта. Виждате, колко е разумно това. Излѣзте и идете въ ония мѣста, дѣто можете да черпите елементи, необходими за вашето щастие, за вашето сърце. Не може да направите това, ако сте въ закона на противоположноститѣ. Тогава за единъ столъ, за една професорска катедра ще се борите мнозина. Еднъжъ въ Франция устроили конкурсъ за една катедра, и се явили 15 хиляди души кандидати. Е, колко души могатъ да седнатъ на нея? Единъ кандидатъ за единъ столъ. Въ този свѣтъ често се раждатъ извѣстни желания. Защо? Завиждате — вие искате тази катедра. Мразите нѣкого и се стараете да го прѣмахнете отъ пѫтя си, явно мога да ви отговоря: азъ зная, защо го мразите — или вие, или той искате тази катедра. Законътъ за контраститѣ въ живота е неумолимъ: този законъ дѣйствува и въ нашитѣ мисли, и въ нашитѣ сърца, и въ нашитѣ тѣла. Клѣткитѣ, тия милиарди клѣтки, отъ които сме сглобени въ нашитѣ кости, въ нашата нервна система, въ стомаха, въ бѣлитѣ дробове, въ сърцето, въ мозъка, — всички клѣтки на тия органи подпадатъ въ извѣстенъ периодъ подъ тия два закона на противоположноститѣ и подобието, защото въ тѣхъ става приливъ и отливъ. Човѣкъ се гнѣви, неразположенъ е, значи, има отливъ. Ще трѣбва непрѣмѣнно да дойде въ него приливъ. Какъ? Ще се съсрѣдоточи, ще отправи ума си нагорѣ къмъ Бога, ще се качи на тази планина, на която е Господъ, ще отиде да се разговори съ Него и, когато мине отливътъ, ще си дойде на земята. Приливъ не разбирамъ, само когато е въ морето, но и когато се повдига приливъ и въ растителностьта, когато има влага въ въздуха. Щомъ узрѣе, всѣко нѣщо почва да съхне — имаме законъ на контраста, който пригатвя почва за идущата година. И другиятъ законъ, значи, има своето мѣсто. Законътъ на контраститѣ трѣбва да снеме старитѣ дрехи. Вие се събличате — това е законъ на контраститѣ; обличате се — това е законъ на подобието. Окирливи ви се тѣлото — имате закона на контраститѣ; окѫпете се — сте въ закона на подобието. Всѣкой день ставаме сутринь и си миемъ лицето; защо? По навикъ. Днесъ трѣбва да отидете прѣдъ Господа, защото въ васъ има отливъ, вие си омивате лицето и казвате: Ще снема отъ сърцето си товара, ще смъкна надолу утайкитѣ на моя умъ, и тогава ще отида горѣ прѣдъ Господа. Миенето на лицето съ тегленето рѫцѣ отгорѣ надолу — това показва. Но вие, като не можете да изтълкувате това, омивате се и цѣлъ день пакъ бъркате вѫтрѣ въ кальта. И работата не върви. Какъ ще върви, кальта е у васъ! Трѣбва да бѫдете на нѣкое високо планинско мѣсто. Трѣбва да приложимъ този законъ, както казва ап. Павелъ въ „плодоветѣ на духа“. А тѣ сѫ: „любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость, въздържание“. — Любовьта — това е бащата, радостьта — това е майката, мирътъ — това е тѣхното дѣте, значи, тѣ сѫ единъ триѫгълникъ, който спада въ божественитѣ нѣща. Който иска да бѫде блаженъ, трѣбва да притежава тия нѣща. Тогава той е на Небето. Слѣдъ това идва втората категория, която отива къмъ Ангелитѣ: дълготърпѣние — това е бащата; благость — майката; милосердието — тѣхното чадо. Придобийте ги и ще бѫдете между ангелитѣ. Третата категория; вѣрата — това е бащата; кротостьта — майката: въздържанието — тѣхното дѣте. И тъй, азъ казвамъ, споредъ този законъ на подобието, вие трѣбва първомъ да имате баща. Кой е вашиятъ баща? Вѣрата. „Ама азъ нѣмамъ вѣра“. За тебе, приятелю, азъ имамъ лошо мнѣние. Щомъ нѣмашъ баща, та си роденъ отъ незаконни родители; тебе майка ти не те е родила по божественъ начинъ. Туй подразбирамъ, когато нѣкой каже: „Нѣмамъ вѣра“. А когато каже: „Имамъ вѣра“, — ублажавамъ те, ти имашъ баща, който е много благороденъ, който е отъ високо произхождение, отъ царска фамилия. „Ама не вѣрвамъ въ този баща“, ти си послѣденъ негодникъ. Да дойдемъ на думата „кротость“. Казахме, кротостьта е майка; тя е отъ царска фамилия. Вѣрвашъ въ кротостьта, значи, имашъ майка. „Ама не искамъ да бѫда кротъкъ“, — тогава, ти си безъ майка. Слѣдователно, единъ христианинъ трѣбва да има баща и майка — вѣра и кротость, и самиятъ той е въздържанието. Когато кажемъ „въздържание“, трѣбва да подразбираме себе си — дѣтето на нашия баща — вѣрата и на нашата майка — кротостьта. Нѣкои казватъ: „Азъ искамъ да отида между ангелитѣ“. Може да отидешъ; но трѣбва да се родишъ отъ баща — дълготърпѣнието, и трѣбва да те зачене майка ти — благостьта, тя да те носи въ своята утроба и ти, като се родишъ, какъвъ ще бѫдешъ? Милосърдие — ангелъ, светия. Милосърденъ ли си, ти си ангелъ, ти имашъ горѣ, между ангелитѣ, баща — дълготърпѣние и майка — благость. Този е законътъ, който регулира човѣшкия животъ: той е основание на една философия, която може да се прослѣди всѣки день. Той не е никакво прѣдположение; той може да се провѣри отъ всѣкиго. Не лъжа, както не обичамъ да ме лъжатъ. Да лъжа, значи да бѫда глупавъ, както, и ако ме лъжатъ, ще бѫда глупавъ. Изключвамъ закона за контраститѣ отъ себе си. Ако съмъ въ отливъ, отивамъ при Бога; ако съмъ въ приливъ, дохождамъ на земята на работа. А ако съмъ при Бога, кой ще ме излъже? Затуй казвамъ въ една минала своя бесѣда: „Тамъ, кѫдѣто Господъ влиза, дяволъ не може да влѣзе“. Дѣто не е Богъ, тамъ е дяволътъ. Когато нѣкой каже: „Дяволъ ме гази“, азъ разбирамъ какво иска да каже. Ако Господъ е въ твоето сърце, дяволътъ не може да те гази. По този законъ за подобието, злото не можемъ да прѣвърнемъ въ добро, нито доброто въ зло. При единъ светия, който живѣлъ 20 години въ пустиня, се явилъ единъ бѣлобрадъ старецъ и рекълъ: „Азъ съмъ много голѣмъ грѣшникъ, моля те да се помолишъ на Господа да ми прости грѣховетѣ“. Като заминалъ старецътъ, светията почналъ да се моли Богу за него. Явилъ се единъ ангелъ и му казалъ: „Твоята молитва не е приета прѣдъ Бога, защото този старецъ е дяволътъ. За да го опиташъ, истина ли ти говори, кажи му така: азъ ще се помоля за тебе, но ти трѣбва да изповѣдашъ грѣховетѣ си и да отидешъ горѣ на една скала и да речешъ: Господи, бѫди милостивъ къмъ мене, който съмъ голѣмъ грѣшникъ, мерзость на запустѣнието, и цѣла година да повтаряшъ тия думи“. Слѣдъ нѣколко врѣме старецътъ дошълъ пакъ при пустиника, но послѣдниятъ му рекълъ това, що му порѫчалъ ангелътъ. „Какъ? — извикалъ дяволътъ — не мога да го направя. Азъ, който управлявамъ свѣта и му заповѣдвамъ, не искамъ да се моля, ти се помоли“. Тогава той му рекълъ: „Старата злоба не може да бѫде нова добродѣтель“. Онѣзи, които проповѣдватъ Евангелието, трѣбва да знаятъ, че никога не можемъ прѣвърна закона на противоположноститѣ въ законъ на подобието, сир. не можемъ обърна къмъ Господа единъ човѣкъ, който живѣе постоянно въ закона на контраститѣ, не можемъ го направи щастливъ, както не можемъ прѣвърна жена въ мѫжъ. Една жена иска мѫжъ ѝ да я направи щастлива; какъ ще я направи щастлива, когато тя не го обича? Купува ѝ костюмъ — недоволна; донася месо — не било хубаво; кѫщата не била съградена, както трѣбва; това и онова не било на мѣстото. Че какъ ще я задоволи, когато тя се намира въ областьта на противоположноститѣ на своя умъ и когато всичкитѣ нѣща, които мѫжътъ може да направи, не сѫ въ състояние да измѣнятъ нейния нравъ? Нито пъкъ жената може да угоди на мѫжа, ако той е съ такъвъ нравъ. Може да му сготви, да ошъта кѫщата, но той ще бѫде все недоволенъ, защото живѣе въ закона на противоположноститѣ. И тогава нѣкои идватъ при мене и ми казватъ: „Не знамъ какво да правя, моятъ мѫжъ е станалъ опакъ, като оса“. Азъ разсѫждавамъ хладнокръвно и казвамъ: „Той се намира, по нещастие, подъ закона на контраститѣ, намира се въ отливъ; турете го въ вашата каруца, впрегнете коня, изведете го на високо мѣсто, да си отдъхне — туй иска вашиятъ мѫжъ. Вземете юздата на коня — „хайде, днесъ, мѫжо, да направимъ една разходка“. И когато една жена иска да заведе мѫжа си на черква, тя взема файтонъ и казва: „Ще отидемъ при Господа; въ черквата ще проповѣдва еди-кой и ще научимъ нѣщо“. Сега, ние седимъ и казваме: „Да се оправи свѣтътъ“. Че какъ ще се оправи? Ако една свиня милиони години е грухтѣла подъ дървото и, слѣдъ като изяла крушитѣ на дървото, почне да рови коренитѣ му въ земята и да пита: „Кѫдѣ се скриха тия круши?“ какъ ще роди дървото други круши? Тя ще развали цѣлото дърво. И вие, като не намѣрите круши горѣ, почнете да ровите долу; казвате: „Паритѣ, който търсимъ, сѫ закопани въ земята“, и ставате малджии. Азъ ви казвамъ: „Вие се намирате въ тази область на закона на контраститѣ; нѣма никакви круши, никакво имане; не трѣбва да ровите на едно мѣсто, а трѣбва да си турите торбата на рамо, да си вземете тояжкитѣ и да отидете на друго мѣсто; защото, когато дойде Господарьтъ и види, че ровите на едно мѣсто, ще ви набие хубаво. Ето това е, което Господъ прави сега на земята. Ние ровимъ и търсимъ круши, а Господъ казва: „Ударете на всѣкиго едного по 25“. Затуй казвамъ: приложете този законъ, жената да не рови около корена на мѫжа си: като нѣма круши, да чака; мѫжътъ, и той да не рови около корена на жена си; поповетѣ — около коренитѣ на своето паство; ученицитѣ — около коренитѣ на своитѣ учители. Приложете всички закона, и ще дойдете да разберете живота, както Господъ го е направилъ. То е философия, която можемъ да приложимъ въ този свѣтъ, и тя е толкова проста, че всѣки може да я разбере. Ако ли речете: „Азъ туй не мога да направя“, ще ви кажа, че вие сте въ блатото, въ тинята на противоположноститѣ. Като кажете „Мога“, вие сте въ закона на подобието, вие ще направите крачка напрѣдъ и ще влѣзете въ пѫтя на спасението. Казватъ нѣкои: „Азъ не мога да любя“ — съжалявамъ, не мога да ви помогна, понеже вие сте въ областьта на противоположноститѣ, дѣто събирате утайкитѣ, тинята. „Мога да любя“ — вие сте въ закона на подобието, и Господъ ще бѫде въ васъ. Ставате сутринь неразположенъ, кажете въ себе си: „Днесъ имамъ отливъ, чакай да впрегна каруцата, да взема хомотя на коня, ще пѫтувамъ“. Не стойте тамъ. Не ходете около дървото да берете круши, когато не му е врѣмето, ще ги намѣрите на друго мѣсто, по-далечъ. Станете, идете и помолете се, ако знаете какъ да се молите. Въ силата на молитвата ще укрѣпнете. Да се моли човѣкъ — това е най-високото и благородно занимание, което може да се върши въ тоя свѣтъ. Само така се въздига и облагородява човѣшкото сърце. Не говоря тукъ за външната страна на молитвата, дѣто взема участие само езикътъ; но за оная молитва, въ която се изразява съзнателниятъ стремежъ на душата къмъ Бога — вишата любовь. Но не всички гледатъ така. Нѣкои хора казватъ: „Азъ не мога да се моля“, други се смѣятъ и казватъ: „Заблуждение е да се молимъ, азъ — ученъ, който съмъ свършилъ, да се моля на Господа“. Но нашитѣ учени сѫ непослѣдователни, и ето защо: Тѣ искатъ длъжность и правятъ прошение: „Понеже баща ми е билъ такъвъ, майка ми такава, понеже имамъ нужда, моля най-учтиво да благоволите да ме назначите, като обѣщавамъ да изпълнявамъ точно и акуратно длъжностьта си“. Това не е ли молитва? Да, молитва доста характерна. А щомъ е молитва за Господа, било срамота! Докато имаме хора, които се молятъ само на подобнитѣ на себе си, а не на Господа, висшето благо, свѣтътъ ще бѫде такъвъ. Тѣ живѣятъ въ закона на контраститѣ. Какъ можемъ да бѫдемъ добри, когато на всѣка стѫпка лъжата е наша съпѫтница? мамимъ себе си, ближнитѣ си и Господа. Несъзнателно сме дали гражданство на лъжата. Ние дѣйствуваме подъ страхъ. Нека се освободимъ отъ страхъ, нека си туримъ за девизъ да говоримъ истината поне прѣдъ Бога. Нека кажемъ: „Днесъ нѣма да говоря измама прѣдъ Господа“. Направимъ ли грѣшка да кажемъ: „Съгрѣшихъ“, а не: „Еди-кой-си е причината; азъ седя малко по-високо отъ него - като фарисейна - имай за мене по-високо мнѣние“. Тогава сме въ областьта на закона на контраститѣ, въ тъмница. Нека си кажемъ правото: „Азъ направихъ това“, защото, като изповѣдваме грѣшкитѣ си, ще се поправимъ. Ако прочетете изповѣдьта на Толстоя, ще намѣрите добъръ примѣръ за това: Той стана великъ, когато изповѣда прѣгрѣшенията си. Само единъ-два такива примѣра има въ историята. Можете ли да направите такава исповѣдь? Ако искате да станете благороденъ, ангелъ, светия, то е много лесно. На день можете да станете десеть пѫти и ангелъ и дяволъ. Нѣкои не вѣрватъ въ прѣраждането, ама вие десеть пѫти на день можете да се прѣродите. Вие сте прѣроденъ дяволъ, щомъ искате да убиете човѣкъ, — тогава се намирате въ областьта на противоположноститѣ и сте въ състояние да направите всѣкакво зло. Въ закона на подобието ли сте, вие сте ангелъ. Готови ли сте да се самопожертвувате или да направите благородно дѣло, вие сте светия. Само че не можете да задържите това положение дълготрайно. Казватъ, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие. Какво разбирамъ подъ това, ще изтълкувамъ Когато кажатъ: Направили нѣкого генералъ или министъръ, той не е ли сѫществувалъ по-рано? Той е сѫществувалъ билъ е простъ гражданинъ. И когато Господъ казва: „Да направимъ човѣка по образъ и подобие Божие“, Той иска, значи, да произведе, да направи човѣка генералъ, да го облѣче съ мундиръ генералски, да му тури генералски еполети. Обаче, човѣкъ не изпълнилъ волята и заповѣдьта Божия, и Господъ го разжалвалъ, снелъ му еполетитѣ и дрехитѣ. Това е грѣхопадането. „Свалете му мундиря“, казалъ, „защото не изпълнява генералската длъжность, както трѣбва“. Обърнете се къмъ Господа. Той каже: „Днесъ си по образъ и подобие на генералъ, турете го въ рая“. Слѣдъ 5—10 минути не изпълните закона, казва: „Разжалвайте го“. Гнѣвни ли сте, неразположени ли сте, извънъ рая сте. Мине година, двѣ, почнете да се разкайвате, Господъ казва: „Доведете го, ще го произведа пакъ генералъ“. Господъ много пѫти — всѣки день, всѣки часъ, може да ви направи генералъ или да ви разжалва. Ако сте днесъ добрѣ, вие сте ангелъ на небето; утрѣ сте злѣ, той ви праща на земята. Не се ли молите, не спазвате ли закона, ще бѫдете дяволъ. Тия два закона на противоположноститѣ и подобието регулиратъ свѣта. Онѣзи духове, който живѣятъ подъ закона на противоположноститѣ, нѣматъ разположението да се върнатъ въ закона на подобието, и затова тѣхъ Господъ не може да прѣнесе отъ една область въ друга. Първото нѣщо въ христианството е границата, която сѫществува между тия два закона. Като дойдемъ до границата, трѣбва да оставимъ всичкия багажъ — мисли и желания, който сѫ подъ закона на контраститѣ, и да влѣземъ чисти въ закона на подобието. Тогава Господъ ще ни тури Своитѣ дрехи, пакъ ще ни произведе генерали. Поради непослушание заповѣдьта Божия — да не посѣга на забранения плодъ - човѣкъ оголѣ, Господъ му съблѣче генералскитѣ дрехи, и човѣкъ бѣ принуденъ да си направи такива отъ листа. Господъ каза: „Скоро му направете дрехи отъ кожа“; затуй сте облѣчени въ тази кожа, която имате. Ако искате да хвърлите вашата кожа, кога ще я хвърлите? Когато влѣзете въ закона на подобието. Тази кожа ще падне отъ васъ, и Господъ ще ви даде генералска дреха съ еполети, които ще бѫдатъ много пъстри. Такава е тази христианска философия. Нея можете да я приложите въ живота. Това не е философия на миналото, то е философия, която се прилага на практика. Вие всѣки день се прѣраждате отъ ангели на дяволи и обратно. Ето това е прѣраждане. Сега, спорятъ и казватъ: „Който вѣрва въ прѣраждането, ще го изхвърлимъ изъ цръквата“. Какъ ще ме изхвърлите, като вѣрвамъ въ законитѣ на контраститѣ и подобието и живѣя споредъ тѣхъ? Когато азъ живѣя споредъ закона, да-ли ще ме изхвърлите изъ цръквата или ще ме държите въ нея, то малко може да засегне душата ми. Когато азъ живѣя при Бога, когато никого не мразя на земята, и се старая да обичамъ всички чистосърдечно, може ли нѣкой да ме изхвърли? Може да ме изхвърли само единъ Богъ. Това е учението, което ви проповѣдвамъ. И казвамъ ви, че само въ деня, въ който съгрѣшите, вие сте изпѫдени изъ божествената цръква — рая. Що сѫ съврѣменнитѣ цръкви? Тѣ сѫ само едно далечно възпоминание за величието на миналото. Знаете ли, какви тайни се криятъ въ тия цръкви? Ако бихъ седналъ да ви тълкувамъ, какво значи цръква, какво значатъ тия камъни, отъ които сѫ съградени черквитѣ, да ви разправямъ за свещеническитѣ одежди, за свѣщитѣ, които се палятъ, въ всичко туй има дълбока философия. Върху тия дрехи на свещенницитѣ сѫ написани всичкитѣ божи закони, Тѣ всѣки день ги обличатъ, но забравятъ да четатъ, какво пише върху тѣхъ. Знаете ли, какво значатъ тия дрехи, които носи владиката — короната, патерицата, завъртена отгорѣ съ нѣщо като двѣ змии и т. н.? Ами кадилницата и тимянътъ? Ние сме затворили книгата и казваме: „А, тя е много свята книга, не барайте“! Обаче, Господъ казва: „Гледайте да я не охлузите извънъ, пазете я чиста, но отваряйте я внимателно, прочитайте всѣкой день по-малко и забѣлѣжете тия цѣнни нѣща, които тя съдържа“, Тия нѣща — цръквата, одеждитѣ, иконитѣ, свѣщитѣ, кадилницата, книгитѣ — всички сѫ на мѣсто. Трѣбва внимателно да пазите съдържанието на Свещената Книга; по нея ще разбирате законитѣ за противоположноститѣ и подобието. И когато ги разберете и понесете на рамо кръста Христовъ, готови да ви приковатъ, тогава ще каже Богъ: „Ето, тоя ще бѫде съ мене въ рая“ — ще бѫдете спасени. То става моментално: ей-сега мога да бѫда въ Небето и сѫщо сега да бѫда въ пъкъла — въ единъ мигъ, въ момента, когато се поколѣбая въ Бога и мисля лошо за него, съмъ въ дъното на пъкъла. Въ момента, когато възлюбя Бога въ душата си и кажа: „Прости ме Господи“! азъ съмъ при Него, и Той простира Своята дѣсница и ме прибира. Сега ще ви приведа единъ примѣръ и съ него ще заключа. Въ миналото нѣкой си човѣкъ умрѣлъ, и го занесли въ пъкъла. Живѣлъ той дълго врѣме, съ вѣкове тамъ, мѫчилъ се и се молилъ на Господа да го прости. Най-послѣ, Господъ казалъ: „Отворете книгата на живота и вижте, да-ли е направилъ поне едно добро въ цѣлия си животъ“. Като разтворили книгата, намѣрили, че еднъжъ билъ далъ единъ морковъ на единъ бѣденъ човѣкъ. Тогава казва Господъ: „Този човѣкъ може да бѫде пуснатъ“. Заповѣдва на единъ ангелъ: „Ще подадешъ този морковъ да се хване той за него и така ще го изтеглишъ изъ ада“. Обаче, заедно съ него се хванали и други грѣшници — наловили се единъ на другъ за краката, и ангелътъ ги понесълъ къмъ рая; но този, чийто билъ морковътъ, рекълъ на другитѣ: „Този морковъ е мой“, и, щомъ издумалъ, веригата се скѫсала, та всички паднали пакъ въ пъкъла. Нека вашиятъ морковъ послужи за спасението и на други хора, за да се издигнатъ къмъ Небето, защото инакъ, ако кажете: „Този морковъ е мой“, ще паднете пакъ долу. Може да се хванатъ за вашитѣ дрехи, за вашитѣ крака, мълчете, нищо не казвайте. Него день, когато кажете: „Този морковъ е мой“, вие сте далечъ отъ Господа. Безкористието живѣе всѣкога подъ закона на подобието. Жертва и себеотричане за другитѣ — това е христианството. (Бесѣда държана на 2. ноемврий 1914 г. ).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Страхътъ „И да се не боите отъ онѣзи, които убиватъ тѣлото, а душата не могатъ да убиятъ; но да се боите повече отъ оногозъ, който може и душа и тѣло да погуби“. Ев. Матея 10: 28. Страхътъ е едно тягостно чувство на душата, което сѫществува не само въ хората, но и въ животнитѣ; чувство, вложено въ живия организъмъ да извърши извѣстна мисия. Страхътъ подразбира, че въ срѣдата, въ която живѣемъ, или въ условията, при които сѫществуваме, има извѣстни елементи противни или зловрѣдни на нашия животъ. Това чувство служи просто да ни прѣдпази отъ всичко, което може да ни поврѣди. Кога, въ кое врѣме се е появнлъ страхътъ у хората? Споредъ общоприетото схващане, той се е зародилъ съ грѣхопадането. По-напрѣдъ човѣкъ не е знаялъ какво нѣщо е страхъ. И дѣйствително, страхътъ има двояко проявление: външно и вѫтрѣшно. Когато едно дѣте направи пръвъ пѫть погрѣшка, веднага чувството на страхъ възниква въ неговата душа. Кому душата е тиха и мирна, като направи малко съгрѣшение? Веднага изпъква въ нея това чувство на страхъ. Значи, въ душата влизатъ извѣстни елементи, които я заплашватъ. Допущамъ, че имате кѫща, подътъ на която е направенъ отъ чамъ; веднага се заражда у васъ страхъ, че може да се запали и изгори, има, значи, извѣстенъ елементъ, който е туренъ въ вашия подъ, вещества, които могатъ да горятъ и пламнятъ, може да възприематъ тия свойства, и цѣлата ви кѫща да изгори. Като е работило въ органическия свѣтъ съ хиляди години, това чувство е направило хората и животнитѣ роби на страха. Обаче, страхътъ има и добра страна: благодарение на него се е образувала бдителностьта. На много животни краката сѫ станали дълги вслѣдствие на страха. Животно, което има дълги крака, всѣкога е страхливо. Това можете да го вземете като фактъ. Заднитѣ крака на заяка сѫ много дълги, а прѣднитѣ кѫси; ако и прѣднитѣ крака бѣха дълги, щѣха много повече да му благоприятствуватъ въ бѣгането. Сега, нѣма да се впущамъ да разправямъ каква роль е игралъ страхътъ въ историята на еволюцията. Съврѣменнитѣ учени хора казватъ, че религията е произлѣзла отъ страха. Това схващане е криво, защото религията е сѫществувала и прѣди появяването на страха. Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици, понеже знае, че тѣ се намиратъ въ тази категория, че се боятъ за своята кѫща, за своето тѣло, и имъ казва: „Не се бойте отъ онѣзи, които могатъ да убиятъ тѣлото, а душата не могатъ да поврѣдятъ“. Защо? Ако имате извѣстенъ капиталъ, вложенъ въ банката, и нѣкой човѣкъ ви запали кѫщата, нѣма да се безпокоите, защото ще направите нова и по-хубава кѫща. Значи, докато имате капитала на вашата душа вложенъ въ друго мѣсто, нѣма защо да се боите. Сега, нека взема втората часть отъ стиха — отъ кого да се боите. Бойте се отъ онзи, който може да погуби и тѣлото, и душата. Върху втората часть на стиха е имало дълги спорове — кой е този втори, отъ когото трѣбва да се боимъ. Нѣкои казватъ, че онзи, отъ когото трѣбва да се боимъ, е дяволътъ. Азъ ще ви кажа, че онзи, отъ когото трѣбва да се боимъ, е Богъ, и то въ смисълъ да се пазимъ да не Го огорчаваме, а това значи да бѫдемъ благочестиви. Ако бихъ тълкувалъ Божествения Законъ на живота, нѣма да ви кажа отъ кого да се боите или да се не боите, а ще ви кажа какъ да изпълнявате Божия Законъ. Това е отрицателната форма на страха. А положителната форма настѫпва, когато сме съгрѣшили: който изпълнява волята Божия, нѣма защо да се бои; но онзи, който не я изпълнява, всѣкога ще има страхъ въ своето сърце и никога нѣма да бѫде спокоенъ и свободенъ. Въ прочетената отъ мене глава Христосъ иска да увѣри Своитѣ ученици, че въ свѣта има извѣстни закони, които регулиратъ човѣшкия животъ: „Даже вашитѣ косми на главата“ казва той на ученицитѣ Си, „сѫ прѣброени“. Нито единъ косъмъ не може да падне туку-така. Ако изпълнявамъ Закона Божи, ще бѫда подъ покровителството на Бога, както птичкитѣ. У съврѣменнитѣ християни има едно криво схващане на нашитѣ отношения къмъ Бога, къмъ религията, и вслѣдствие на това се раждатъ и много страдания въ човѣшката душа. Нѣкои, напримѣръ, считатъ религия да идатъ безъ друго въ черква, да запалятъ една свѣщь, да се прѣкръстятъ, и мислятъ, че, като направятъ тия нѣща, иматъ религия. Обаче, религията е нѣщо много по-дълбоко. Най-дълбокото съдържание на религията е да имаме любовь къмъ Бога. Щомъ имаме този основенъ законъ въ себе си, ще бѫдемъ готови да направимъ хиляди други нѣща заради Господа. Но какъ можемъ да проявимъ любовь къмъ Господа, когато не Го виждаме? Христосъ казва: „Отецъ вашъ е на Небето“. Обръщамъ очи и виждамъ, че Го нѣма и си казвамъ: като излѣза отъ тѣлото, ще отида на това мѣсто. Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и имъ казва: „Не бойте се отъ ония, които сѫ на земята и убиватъ“. кои сѫ онѣзи, които убиватъ? Ако прочетете първия стихъ, ще видите, че е дадена власть на нечестивитѣ духове да убиватъ, но тази власть не се простира надъ добритѣ хора, а надъ злитѣ. Съврѣменниятъ християнинъ казва: „Азъ искамъ да властвувамъ надъ своитѣ братя“. Виждате, че на Апостолитѣ Христосъ не имъ даде власть да властвуватъ надъ хората, а надъ лошитѣ духове. Всѣки отъ насъ трѣбва да властвува надъ тѣхъ. Който не разбира този Божественъ Законъ, всѣкога ще прави погрѣшки, ще има засади отъ тия духове, отъ тукъ или отъ тамъ. Хората иматъ разни методи за заканване срѣщу духоветѣ; но духоветѣ отъ това не ги е страхъ; тѣхъ не ги е страхъ отъ тояги, нито отъ думи. За да имашъ власть надъ единъ нечестивъ духъ, не трѣбва да имашъ неговитѣ слабости. Имашъ ли ги, може да си ученъ, философъ, министъръ, ти ще бѫдешъ тѣхенъ робъ — тѣ интриги ще правятъ, царе ще детрониратъ, всичко могатъ да направятъ. Нѣмашъ ли тѣхнитѣ слабости, ти си тѣхенъ господарь. Затова именно Христосъ е заповѣдвалъ на духоветѣ. Той бѣше чистъ и, като имъ каже: „Излѣзте!“, тѣ сѫ отговаряли: „Слушаме“. Онѣзи, които докарватъ и които лѣкуватъ болеститѣ, сѫ пакъ лошитѣ духове. Ще кажете „чудно“, на-ли? Законътъ е такъвъ. Ако вземете пари отъ нѣкой човѣкъ, на-ли трѣбва да ги върнете? Ако нараните нѣкой човѣкъ, на-ли трѣбва да платите за неговото лѣкуване? Дяволътъ направи пакоститѣ, а викате Господа да ви оправи работитѣ. Господь хваща дявола и му казва: „Ти си развалилъ на този човѣкъ кѫщата, иди и я оправи“, и дяволътъ се мѫчи да я оправи. И послѣ пакъ му казва: „Ако обичашъ, пакъ събори кѫщата“. Сега, защо Господь не отговаря на молитвитѣ ви. Ще кажа. Понеже сте грѣшници, като дойдатъ тия работници, вие не можете да ги контролирате, и тѣ бѣгатъ. Трѣбва, като ги прати Господь, да имате власть, да имъ заповѣдвате — съ камшикъ да стоите надъ тѣхъ; защото, щомъ ги пуснете, всички ще избѣгатъ, и вашата кѫща ще остане несъградена. Никога не трѣбва да имате слабоститѣ, които тия духове иматъ. Нѣкои казватъ: „Не можемъ безъ слабости“. Щомъ не можете, ще ви умрътвяватъ, ще ви взематъ тѣлото, паритѣ, ще ви затворятъ — нѣма другъ изходенъ пѫть. Сега, Христосъ дохожда и казва: „Ще ви кажа отъ кого да се боите“. Той казва: „Не прѣстѫпвайте Божия Законъ“. Втората часть отъ туй тълкувание подразбира изпълнението на Божия Законъ, за да бѫдатъ вашитѣ тѣла и души свободни. Всѣки отъ насъ трѣбва да направи малко ревизия въ сърцето и ума си, да види какви слабости има въ тѣхъ. Ако обичате да полъгвате, всички духове на лъжата сѫ наоколо васъ, тѣ сѫ на гости у васъ, вие ги привличате. Ако обичате да злорадствувате, всички духове, които злорадствуватъ, сѫ тъй сѫщо около васъ. И ако бихте били ясновидци, бихте видѣли, че въ вашитѣ кѫщи има цѣли орди отъ тѣхъ, които само ядатъ и пиятъ. Ако мразите, всичкитѣ духове на умразата ядатъ и пиятъ на ваши разноски, Ето защо умиратъ хората. Като дойдатъ и, поседятъ день-два у васъ, вие почнете, разбира се да се оплаквате: Тукъ ме боли главата, болятъ ме очитѣ, болятъ ме рѫцѣтѣ, краката, стомахътъ, сърцето, дробоветѣ“. Какъ не ще ви болятъ? Тия зли духове черпятъ сокове отъ васъ, и почнатъ да замрѣжаватъ очитѣ ви, почнете да ослѣпявате, да оглушавате, краката и рѫцѣтѣ ви почнатъ сѫщо да боледуватъ, и единъ день ви грабватъ и ви занасятъ въ гроба. И като отидете при Господа съ съдрани дрехи, Той ще ви попита: „Е, синко, изпояде ли всичко, което ти дадохъ?“ — „Татко, прости, ядохме, пихме, блудствувахме; нѣма да правимъ това нѣщо занапрѣдъ“. И понеже Богъ е благъ, казва: „Стига да научите урока, пакъ ще ви кредитирамъ наново“. И затуй Христосъ казва: „Ще ви кажа отъ кого да се боите“. Тази боязнь, този страхъ е благоразумието. Когато у човѣка се съединятъ отрицателното чувство съ положителното, чувството на прѣдпазливость и способностьта за разсѫждаване, тогава у него се опражда благоразумието. Страхътъ е отрицателниятъ елементъ на благоразумието. Слѣдователно, Христосъ иска да каже: „Не раздѣляйте тия два елемента единъ отъ другъ, защото, щомъ ги раздѣлите, сир., щомъ раздѣлите вашия разсѫдъкъ отъ чувството на страха, да се не контролиратъ, безъ друго ще изгубите и тѣлото, и душата си“. Пъкълътъ какво означава? Ще видите, че той състои въ ония ограничени условия на развитие, дѣто ще прѣкарате животъ на страдания, и въ васъ ще остане само едно голо съзнание. И знаете ли какво е положението на единъ човѣкъ, който е умрѣлъ? Единъ день ще изпитате малко по-осезателно туй чувство. Когато умрѣлиятъ стане само на кости, неговата душа обикаля тия кости и казва: „Колко красиви бѣха тѣ!“ и плаче: „Туй богатство ми остана; отиде мазилката“. Тухлитѣ и плочитѣ сѫ тамъ, и слѣдъ врѣме тия кости пакъ ще възстановятъ своя първоначаленъ храмъ, и затова Господь пита пророка: „Сине человѣчески, тия кости могатъ ли да оживѣятъ?“ Пророкътъ отговаря: „Ти знаешъ, Господи!“ Господь казва: „Проречи тогава за Духа да дойде и да ги оживи“. Еднъжъ Едисонъ направилъ една малка смѣшка съ нѣкои свои приятели: направилъ два скелета да се движатъ автоматично, свързалъ краката и рѫцѣтѣ имъ съ телъ, турилъ грамофони на рѫцѣтѣ и електрически лампички въ очитѣ, и тогава тия два автомата почнали да говорятъ: „Ние бѣхме едно врѣме като васъ — ядѣхме и пиехме; вижте какви сме сега!“ Всички се изпоплашили и хукнали да бѣгатъ. Дълго врѣме Едисонъ трѣбвало да ги убѣждава, че това е само една смѣшка, направена отъ него. При сегашното анормално живѣене всѣки човѣкъ ще се намѣри въ единъ скелетъ, неспособенъ за работа, за мислене, за дѣйствие. И затова Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и имъ казва: „Не бойте се“. За да можемъ да регулираме туй чувство — страхътъ, трѣбва напълно да се обосновемъ на Божествения Законъ, на съзнанието въ насъ, че сме свързани съ Бога. Въ насъ нѣкой пѫть се заражда мисъль: „Искаме да видимъ Господа, искаме да видимъ Иисуса Христа“. Всѣки день Го виждате. Щомъ се зароди въ васъ това чувство на любовь, на обичь, Той е тамъ, и вие Го чувствувате; само трѣбва да разтворите вашитѣ духовни очи, за да Го видите; вие виждате сега външната страна на нѣщата, но сѫществената не виждате. Всѣки день всѣки отъ васъ е въ съприкосновение съ Господа, когато страдате и обичате. Когато човѣкъ страда и е въ положението на болникъ, Господь го лѣкува и, като му прѣвръзва ранитѣ, причинява извѣстни болки, и болникътъ се оплаква. Господь обяснява причинитѣ на тия страдания; „Понеже не изпълни Моитѣ закони, страдашъ, но бѫди търпѣливъ, ще те излѣкувамъ“. — „Ама тия болки сѫ непоносими“. — „Да, ама когато ти казвахъ да не прѣстѫпвашъ закона, ти не слушаше“. — „Ама трѣбва дълго врѣме“. — „Ще се научишъ“. Отсега нататъкъ трѣбва да правите опитъ това сѫ го правили старитѣ християни — да можете да излизате извънъ тѣлото си. Вашиятъ умъ говори: „То ще бѫде славно да излѣза“. Славно, но трѣбва да имашъ знания. Първо, трѣбва да се освободишъ отъ всички слабости на тия духове, които те заобикалятъ, и, като излѣзешъ, ще имъ кажешъ: „Никой нѣма да се приближава до моето тѣло, защото, инакъ, ще има камшикъ“. Но, ако духоветѣ знаятъ, че имашъ слабости, щомъ заминешъ и оставишъ тѣлото си, тѣ ще го задигнатъ. Затуй съврѣменнитѣ хора сѫ яко свързани отъ Господа за своето физическо тѣло, понеже, ако излѣзатъ изъ тѣлото, те бѫде още по-лошо за тѣхъ ще се спре тѣхната еволюция. Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици, които искатъ да Го слѣдватъ, да разбератъ тия тайни на Царството Божие. И мисля, че методътъ за дълъгъ животъ седи тукъ. Сега ще ви наведа единъ фактъ. Вземете хора, които страдатъ и които се ядосватъ, които прѣминаватъ живота си прѣзъ много бури. Тѣхниятъ животъ е кратковрѣмененъ; ония пъкъ, които сѫ спокойни, както казватъ, хора „разложени“, и не се ядосватъ, не се терзаятъ, тѣ иматъ дълъгъ животъ. И затуй Хербертъ Спенсеръ казва на едно мѣсто: „Когато външнитѣ сили на природата се уравновѣсятъ съ вѫтрѣшнитѣ процеси на човѣшкия организъмъ, ние ще имаме вѣченъ животъ въ физическия свѣтъ“. Кои сѫ тия външни сили? Тѣ сѫ тия врѣдни елементи. Когато се уравновѣсимъ, когато дойдемъ да разбираме какво желаемъ, какво искаме, и знаемъ какъ да реагираме срѣщу врѣднитѣ елементи и да ги подчинимъ, ще можемъ да живѣемъ на земята, колкото врѣме искаме — 100, 500, 1000 години, и ще можемъ да заминемъ пакъ, когато искаме — отъ насъ ще зависи. Слѣдъ като живѣемъ нѣколко хиляди години, ще кажемъ: „Наживѣхме се и сега искаме да заминемъ на дълга разходка за другия свѣтъ“. Тогава ще ни придружатъ нашитѣ роднини и приятели, както ни изпращатъ сега при тръгване на трена. Това ще бѫде отиване. Ние ще бѫдемъ свободни, ще си извадимъ билетъ и ще тръгнемъ, и нѣма нашитѣ приятели да вървятъ подиръ насъ и да казватъ: „Горкиятъ човѣкъ смъртьта го покоси“. — „Не“, ще кажемъ, „азъ отивамъ да направя разходка, отивамъ да посѣтя бащиния ми домъ, единъ день пакъ може да се върна“. И тѣ ще ни пожелаятъ добъръ пѫтъ. Християнството е такава наука, която трѣбва да подготви това пѫтуване, въ което има да извървите дълъгъ пѫть. Да не мислите, че мѣстото, кѫдѣто отивате, е много близо; то е много близо, но и много далечъ. „Близо“ и „далечъ“ сѫ нѣща относителни. Ако вие се движите съ срѣдна бързина, ще ви трѣбватъ 250 години, за да отидете до слънцето; но, ако се движите съ скоростьта на слънчевата свѣтлина, ще отидете въ 8 — 9 минути. За 9 минути не може да отидете отъ тукъ до „Борисовата“ градина. Менѣ ми трѣбватъ отъ тукъ до „Борисовата“ градина 20 минути врѣме, а слънчевата свѣтлина прѣминава въ 9 минути 92 до 93 милиона милии. Когато говоримъ за пространство, подразбираме го по отношение на скоростьта, съ която се движимъ. Ако бихме тръгнали за най-близката звѣзда, Alpha Centauris, знаете ли колко години ще ни трѣбватъ? 34 милиона години съ тренъ, а съ бързината на свѣтлината — три години. Пъкъ, ако речете да стигнете съ скоростьта на свѣтлината до най-близката вселена, която е свързана съ нашата вселена, трѣбватъ 90 милиона години. Тъй щото, ще зависи кѫдѣ отивате. Ако отивате на слънцето и се движите съ бързината на единъ тренъ, и ви попитатъ вашитѣ приятели слѣдъ колко години ще се завърнете, и кажете; „250 години за отиване и 250 години за връщане — 500 години и 250 години тамъ да поживѣемъ, значи, слѣдъ 750 години ще се върнемъ пакъ наново“. Ако попитате едного, който отива на Alpha Centauris, слѣдъ колко години ще се върне, ще ви каже: „34 милиона години отиване, 34 милиона години връщане и толкова години седене тамъ, значи, ще се върна слѣдъ 100 милиона година“. Това сѫ отвлѣчени философски мисли, достойни само за ангелски умове; вие не можете да схванете какво е това пространство — 34 милиона години; трѣбва ви единъ ангелски умъ, за да схванете величието на Бога въ тази мисъль. И Христосъ, като се обръща къмъ Своитѣ ученици, казва: „Не бойте се“; отправя очи нагорѣ и добавя: „Не бойте се за тия малки кѫщи, които имате, не се терзайте за тия дребни работи, защото вашиятъ Баща ви е опрѣдѣлилъ велики работи“. Гледайте да запазите душата си чиста и свѣтла; имате ли я за капиталъ, можете да пѫтувате прѣзъ тия пространства. Единъ день, когато тръгнете за Небето, нѣма да вземете тѣлото си — ще тръгнете съ душата си; тѣлото ще оставите на земята, защото то отъ тукъ е взето. То е каруца, направена приврѣменно отъ елементи на земята, и, докато сте въ царството на тия четири елемента на земята, ще бѫдете въ тази каруца; като додете до планинско мѣсто, дѣто ще трѣбва да вървите по козя пѫтека, ще оставите каруцата и ще тръгнете пѣшъ. Затуй казва Христосъ: „Не бойте се; когато доде планинската пѫтека, да не изгубите вашата душа и спрете вашата еволюция“. Вие искате да станете господари; не ставайте господари на вашитѣ братя. Най-голѣмото прѣстѫпление на съврѣменнитѣ хора е, че искатъ да властвуватъ единъ надъ други. Не бива да заповѣдвате на хората; на лошитѣ духове можете и трѣбва да заповѣдвате. Лошъ духъ искамъ да го упра влявате, да го учите, но на хора не искамъ да заповѣдвате. Това казва Христосъ. Вие нѣкой пѫть искате да знаете кой билъ по-голѣмъ, и кой по-малъкъ, кой билъ по-старъ и кой по-младъ. Но че си по-голѣмъ или по-малъкъ, по-старъ или по-младъ, какво отъ това? Може Господь да те е пратилъ по-рано или по-късно. Човѣкъ билъ на опашката или на главата, какво отъ това? Единъ день Господь ще те тури на опашката, другъ пѫть на главата, единъ день на гръбнака, другъ пѫть на краката — безразлично; тия нѣща не сѫ сѫществени. Силата е тамъ, да се чувствувашъ господарь на лошитѣ духове, да имъ кажешъ да те слушатъ, това или онова да направятъ. „Искамъ да уплаша моята жена, като я набия“. Хубаво, днесъ биешъ, утрѣ биешъ, но тя ще избѣга, и ти ще отидешъ да ѝ се молишъ. Силата на човѣка е вѫтрѣ въ него, тамъ той трѣбва да обърне своето внимание. Всѣки отъ васъ трѣбва да се завземе да контролира тия духове. Зная, че мнозина се измѫчватъ отъ лоши духове; мнозина отиватъ при Христа да имъ помогне. Какъ ще имъ помогне? Той ги връзва, а тѣ ги развръзватъ. На такива хора не може да се помогне. Христосъ съ васъ ли, съ вашитѣ лисици и вълци ли ще се занимава? Турете ги на работа. Тази мисъль е, може-би, малко въ алегорична форма, но азъ ви я давамъ като едно правило. Не можете да станете господарь на своя животъ, докогато не се научите управлявате тия духове. Седемь стѫпки има, по които трѣбва да вървите, прѣди да можете да властвувате надъ лошитѣ духове. Нечестивитѣ духове ги е страхъ отъ свѣтлината. Първото нѣщо, което трѣбва да направите, е — да се обърнете къмъ Бога. Що е обръщане? вие сега сте обърнати къмъ Бога съ гърба; въ вашия свѣтъ има тъмнота; направете „крѫгомъ“, и се обърнете съ лицето си къмъ Господа. Безъ обръщане къмъ Него не може. Когато искате да изтърсите дреха отъ праха, какъ я обръщате? Слѣдователно, ще вземете вашето сърце и вашия умъ да ги обърнете и ще изтърсите праха имъ извѫтрѣ. Обръщането има двоякъ смисълъ — обръщане къмъ слънцето и обръщане дрехата откъмъ вѫтрѣшностьта, за да се изтърси прахътъ. Второто необходимо нѣщо е покаянието — прѣглеждане, ликвидиране на смѣтката. Туришъ обявление надъ фирмата: „Азъ спирамъ всички платки, нито давамъ, нито вземамъ — годишна равносмѣтка правя“. Правишъ балансъ, смѣташъ: толкова имашъ да вземашъ, толкова имашъ да давашъ, най-послѣ оставатъ десеть хиляди дългъ; не остава, освѣнъ да отидешъ при своитѣ кредитори и да имъ се молишъ — то е покаяние. Изваждашъ тевтеритѣ: „Приятели, азъ съмъ честенъ човѣкъ, не зная какъ, ама изгубихъ десеть хиляди лева, ще простите, ще извините, ще ме кредитирате малко още“. Ако не се молишъ, ще те затворятъ. Щомъ ти прѣгледатъ смѣтката и се убѣдятъ, че си честенъ, ще кажатъ: „Ние сме имали вземане - даване съ тебе, ще ти простимъ, ще те кредитириме наново“. Прощение и спасение сѫ двѣ нѣща свързани. Туй, което наричаме спасение въ Xристиянството, настѫпва, слѣдъ като сме минали двата периода на обръщане и покаяние къмъ Христа. Той казва: „Давамъ ти новъ кредитъ и те пращамъ пакъ въ свѣта да работишъ“. Пакъ отворишъ фирмата: Еди-кой пакъ започва да функционира, дава и „взема“. Четвъртата стѫпка е възраждане. Възраждането ще обясня съ другъ процесъ изъ земледѣлието. Единъ земледѣлецъ има една градина, разваля я и наново я посажда; когато започнатъ да изникватъ новитѣ ябълки, то е възраждане; въ него има надежда, че новата граднна пакъ ще му даде плодъ. И въ Християнството, слѣдъ като мине този процесъ, става у насъ възраждане — новото е почнало да никне нагорѣ. Възраждането е процесъ на цъвтѣне и връзване. Има покаяние, прошение, спасение, възраждане и ново раждане — петото. Въ новото раждане човѣкъ се освобождава отъ кармичния законъ на причинитѣ и послѣдствията: вие сте тогава свободни граждани, господари, никой не може да властува надъ васъ. Само въ тази пета стѫпка може да господарувате надъ лошитѣ духове; само когато сте на мѣстото на Христа, можете да заповѣдвате на тия духове. Тогава ще бѫдете ученикъ Христовъ. А то е високо нѣщо. Той даде на Своитѣ ученици власть надъ лошитѣ духове и ги изпрати да изцѣряватъ и възкръсяватъ хората. Какъ може да се даде тази власть, когато човѣкъ едва се е обърналъ и още не си е прѣгледалъ смѣтката? Още не сѫ го простили, още не се е възродилъ, и той иска да управлява свѣта! Не може. Искате да заповѣдвате на лошитѣ духове. Не може. Трѣбва да минете прѣзъ тия четири стѫпки и тогава ще бѫдете пълни господари на своето положение. Сега вие седите и размишлявате, но пакъ се страхувате въ себе си да-ли имате тази добродѣтель или не. Има двѣ крайности въ Християнството: нѣкои се показватъ повече смирени, отколкото сѫ въ дѣйствителность, а нѣкои пъкъ се чувствуватъ повече грѣшни, отколкото сѫ въ сѫщность. И едното е крайность, и другото. Кажете си правото: „Азъ имамъ въ касата десеть хиляди лева“, а не, като имашъ десеть хиляди, да казвашъ петь хиляди — лъжешъ. Имашъ десеть хиляди, а казвашъ 15 хиляди — лъжешъ. Имашъ ли десеть хиляди лева, тури ги въ смѣтката десеть хиляди — ни по-горѣ, ни по-долу. Трѣбва да говоримъ всѣкога истината, както си я знаемъ въ себе си. Трѣбва да говоримъ ясно, категорично, положително, тогава нашитѣ външни отношения къмъ хората ще бѫдатъ добри. Защо? Понеже тия духове, които ви рѫководятъ, живѣятъ на Небето; когато си уреждате смѣткитѣ съ своя духъ, той ще ги уреди съ другитѣ духове и тѣ не могатъ да ви мразятъ. Тѣ могатъ да казватъ: „Азъ ще те убия“; ще имъ отговорите спокойно: „Не можешъ, защото ти си вързанъ“. Нѣкой казва: „Ще направя това“. — „Не можешъ, я се опитай“. Единъ день менѣ ми каза единъ: „Ако извадя револвера, ще видишъ“. — „Я го извади. Ами ако остане въ въздуха така слѣпенъ въ рѫката ти“? — „Ама ще извадя ножъ“. — „Я го извади: изваждалъ ли си ножъ да видишъ какво нѣщо е? не се вади тъй“. Трѣбва да има за това разрѣшение отгорѣ. Ако отгорѣ искатъ да изпитатъ да-ли си твърдъ, да-ли имашъ търпѣние и самоотричане, може да те подложатъ на разни изпитания, и ти трѣбва да ги изтърпишъ; обаче, ако нѣма отгорѣ разрѣшение, цѣлъ свѣтъ може да стане, но само ще обикаля наоколо ти. Единъ англичанинъ се хваща на басъ за четири хиляди лири съ другъ, който ималъ 40 кучета отъ породата „булдогъ“ и който казвалъ: „Отъ моитѣ кучета по-ужасни нѣма, не можешъ да се доближишъ до тѣхъ“. Първиятъ англичанинъ се хваща на басъ и тегли единъ крѫгъ около себе си, а другиятъ пусналъ кучетата върху него, но тѣ обикаляли около крѫга и не могли да минатъ. Най-послѣ оня англичанинъ изсвирилъ по единъ особенъ начинъ, и кучетата хукнали да бѣгатъ прѣзъ хората. Съ какво ги е изпоплашилъ? Ималъ е извѣстна сила въ себе си. Съ пушка не ги е гонилъ; съ тояга сѫщо не. Той е ималъ извѣстна сила, която употрѣбилъ, затова тѣ избѣгали. Питамъ, вашата сила дѣ е? Нѣкой день може нѣкой лошъ духъ да каже: „Като пусна моитѣ кучета“. — „Пусни ги; ще направя единъ крѫгъ и, щомъ изсвиря, като димъ ще изчезнатъ“. Силата е въ тази Божествена свирка, и, който я има, той всѣкога е свободенъ и властенъ. Та имате сега метода какъ да властвувате надъ лошитѣ духове, да нѣмате тѣхнитѣ слабости. Ако се страхувате, всички духове на страха ще бѫдатъ около васъ. Затуй изхвърлете всички тия слабости изъ себе си. „Ама“, казвате, „туй нѣщо нѣма да правя, нѣма да пуша тютюнъ“, и пакъ, на слѣдующия день, го запушвате, Направете го, безъ да го кажете. „Рѣшилъ съмъ да посаждамъ“, ама, нищо не си посадилъ още. Посади и тогава повикай своитѣ приятели и имъ кажи: „Елате, приятели, да видите какво съмъ направилъ“. Тѣ ще се радватъ. Казвате: „Азъ съмъ рѣшилъ да бѫда добъръ, елате да видите какъвъ ще бѫде моятъ планъ, туй ще направя, онуй ще направя“. Нищо нѣма да направишъ. Азъ съмъ видѣлъ милиони планове — цѣлиятъ пъкълъ се съ планове е пъленъ. Мислите да правите нѣщо, не говорете нищо; само кажете: „Господи, ела ми на помощь“, И когато вашата градина израсте и даде плодове, викайте всички ваши приятели и имъ кажете: „Яжте, пийте и веселете се“. Тогава Господь ще ви благослови. Това е то Християнството. И когато Христосъ ви казва: „Не бойте се отъ онѣзи, които убиватъ тѣлото, а отъ онѣзи, които убиватъ духа“, Той иска да каже, че това, което тѣ взематъ, може да се вземе, както казва пословицата, и на Великдень. Срокътъ единъ день ще изтече, и ще ви се вземе. Ти си кираджия, ще ти се вземе каруцата, и ще кажешъ: „Изпѫдиха ме отъ кѫщата“. Защо да не те изпѫдятъ? Благодари, че сѫ имали добрината да те чакатъ толкова години. Духоветѣ сѫ господари на тия елементи, които имате въ земята; тѣ сѫ тѣхни. Затуй казва Писанието, че въ този свѣтъ сме „пришелци“, че тази земя, въ която живѣемъ, не е наша, Господь ни е пратилъ да я завладѣемъ на сила. И вие искате да я завладѣете, да бѫдете господари, но чакайте по-напрѣдъ да завладѣете духоветѣ, че тогава външнитѣ елементи, защото всѣки елементъ има своя господарь. Вие не можете да бѫдете господари на водата, ако не завладѣете духоветѣ на водата; не можете да бѫдете господари на въздуха, докато не завладѣете духоветѣ на въздуха; нито пъкъ можете да сте господари на огъня, докато не завладѣете духоветѣ на огъня, и т. н.. Слѣдователно, Христосъ ни дава единъ законъ, по който трѣбва да дѣйствуваме: първото нѣщо е да бѫдемъ чисти и тогава да се обърнемъ къмъ Него. Сега, понеже Христосъ иде въ този свѣтъ, какъ ще ви намѣри? Разбира се, нѣкои ще намѣри богати, а други бѣдни. Казано е: „И на тази основа отгорѣ ако зиде нѣкой злато, сребро, драгоцѣнни камъни, дръвя, сѣно, слама, всѣкому работата ще стане явна; защото деньтъ ще я покаже; понеже съ огънь се открива, и огъньтъ ще изпита всѣкому каква е работата: на когото работата, която е зидалъ, устои, той ще вземе заплата; а на когото работата изгори, ще се отщети, а самъ той ще се избави, но тъй, както изъ огънь“. И всѣки, който не спазва цѣломѫдрието и нѣма въ себе си страха Господень, „такъвъ человѣкъ да го прѣдадемъ на Сатана за погубване на плътьта, за да се спаси духътъ въ деня на Господа Иисуса“. Ако вие сте добили опитность отъ толкова хиляди години, страдали сте, държали сте високо знамето на Истината, не сте се плашили отъ ония, които убиватъ тѣлото, и сте се жертвували за възтържествуването на правдата, за тържеството на Царството Божие, Господь ще ви въздигне наново, Той ще ви възкръси. И затуй казва Христосъ: „Не бойте се отъ онѣзи, които убиватъ тѣлото“: ако убиятъ вашето тѣло, душата ви ще остане свободна, а това е цѣнното въ живота. Всѣки други пѫть, който ви отклонява отъ Истината, е пагубенъ и за тѣлото ви, и за душата ви. Защото страхливитѣ, малодушнитѣ, нѣма да наслѣдятъ Царството Божие. Въ правото дѣло на Господа, въ правото дѣло на човѣчеството, въ правото дѣло на народа, въ правото дѣло на обществото, въ правото дѣло на дома, въ правото дѣло на индивидуалната душа, не бива да има ни страхъ, ни боязънь, ни колѣбание, ни малодушие, ни отстѫпление отъ великото начало на живота, Правото е право всѣкога. Любовь и страхъ сѫ нѣща несъвмѣстими въ човѣшкия духъ, въ духа на истинския човѣкъ. Тамъ, дѣто е любовьта, страха го нѣма; и тамъ, дѣто е страхътъ, любовьта я нѣма. Любовьта е признакъ на пълнота, на единство въ всички сили, чувства и способности на човѣшкия духъ; а страхътъ е признакъ на отсѫтствие, разединение на тая вѫтрѣшна хармония на душевния миръ. Съ тия послѣдни думи азъ подразбирамъ високото, благородното, доброто у човѣка. Не подразбирамъ онова нахалство, оная грубость, онова жестокосърдечие, оная безчувственость, които често минаватъ за храбрость и безстрашие. Идеалътъ на геройството седи въ това — когато те турятъ на позорния стълпъ за правото дѣло, да можешъ съ великодушие да понесешъ всички страдания, всичкия позоръ, всички хули и всички злорадства и обвинения на окрѫжаващитѣ, па било то и на цѣлия свѣтъ, и да кажешъ на Майка си: „За Тебе, Която Си ме родила въ тоя Божи свѣтъ, азъ жертвувамъ всичко. Въ любовьта Ти азъ намирамъ своята послѣдна опора на моята душа. Страхътъ отъ свѣта, отъ онѣзи, които убиватъ моето тѣло, е отживѣлъ своя вѣкъ. Азъ не се боя, защото Те познавамъ. Да-ли ще ми дадешъ смърть или животъ, еднакво съ благодарность ще ги приема. Съ Тебе и въ смъртьта има смисълъ; безъ Тебе и въ живота нѣма цѣль. Въ смъртьта или въ живота, бѫди Ти всѣкога свѣтлиятъ Вѣнецъ за моя духъ“. (Бесѣда, държана на 19. октомврий 1914 г.).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Условията на вѣчния животъ. „А вѣченъ животъ е това — да по знаватъ Тебе Единаго Истиннаго Бога и пратения отъ Тебе Иисуса Христа“ Ев. Иоанъ 17: 3. Когато младиятъ български момъкъ, чистъ като росата, срѣща за пръвъ пѫть своя идеалъ въ свѣта, той се спира и си казва: „Намѣрихъ я, тя е. Сега мога, като Архимеда, да опрѣдѣля относителното тегло на тѣлата, да посоча колко сребро, колко мѣдь, колко злато има въ тая царска корона, Сега мога, като Нютона, да кажа защо ябълкитѣ узрѣватъ и падатъ, защо скалитѣ се търкалятъ отъ високо, защо изворитѣ планински се спущатъ надолу, подскачатъ, шумятъ и съ бързина текатъ, защо небеснитѣ тѣла въ пространството се движатъ и се въртятъ около своитѣ централни огнища. Сега моятъ умъ, моето сърце ми разкриватъ тая велика тайна на движението въ живота; азъ мога да ви кажа въ какво седи вѣчниятъ животъ; мога да ви опрѣдѣля неговитѣ свойства, качества, условия и елементи. Азъ ги намѣрихъ, намѣрихъ философския камъкъ, придобихъ цѣнния еликсиръ на живота. Азъ мога да бѫда смѣлъ като лъва, търпѣливъ като вола, летящъ като орела, разуменъ като човѣка. И право е казано: „Открилъ Си го на младенцитѣ“. — Този младъ момъкъ не е далечъ отъ истината. Той е проумѣлъ първообразния езикъ, на който Господь е говорилъ. Неговитѣ изводи и схващания показватъ, че той разбира оргинала, отъ който черпи вдъхновението си. Той говори, мисли, чувствува, дѣйствува правилно: и граматически, и и логически, и философски. Въ неговата душа има миръ и съгласие, нѣма споръ за думата „вѣченъ“ — да-ли тя трѣбва да бѫде поставена прѣдъ или слѣдъ думата „животъ“. „Това е външната черупка на нѣщата“, казва той. „За мене е важно, тя да бѫде въ моя умъ, въ моето сърце, да е проникнала дълбоко въ моята душа и да крѣпи моя духъ съ своя Божественъ огънь“. Вѣренъ е неговиятъ отговоръ. Прѣди години правило бѣше, кочияшътъ да седи отпрѣдъ каляската, а господарьтъ — назадъ; въ по-ново врѣме правилото се видоизмѣни: господарьтъ стои напрѣдъ, а кочияшътъ — назадъ. Напрѣдъ или назадъ, то е се едно, стига юздитѣ да се намиратъ въ вѣщи рѫцѣ, конетѣ да сѫ силни, каляската здрава, кочияшътъ досѣтливъ, господарьтъ уменъ и добъръ — цѣльта се постига. Но, ще попита нѣкой: „Какво искате да кажете съ това?“ — Нищо повече. Просто и ясно, че господарьтъ и кочияшътъ трѣбва да бѫдатъ на своитѣ мѣста. — „А повече?“ — можете ли да кажете като тоя младъ момъкъ: „Намѣрихъ я и намѣрихъ го!“ Ето важниятъ въпросъ за васъ. Когато отговорите на него, свѣтътъ и животътъ ще взематъ другъ видъ. Но на прѣдмета. Когато Христосъ е изказалъ тия думи за „вѣчния животъ“ въ присѫтствието на Своитѣ ученици, той имъ е разкрилъ единъ „великъ законъ“ на живота, чрѣзъ който законъ се разграничаватъ и опрѣдѣлятъ два сѫществени негови елемента, които влизатъ въ врѣменния и вѣчния, въ съзнателния и свръхчувствения животъ. Сега, хора, които не разбиратъ дълбокия смисълъ на първообразния езикъ, могатъ да направятъ единъ или другъ прѣводъ, да размѣстятъ думитѣ, но има извѣстни закони, които регулиратъ човѣшката мисъль и които не допущатъ едно своеобразно размѣстване. Докато човѣкъ не се научи да мисли правилно, той ще прави грѣшки и ще ги изкупва съ редъ страдания. Писанитѣ нѣща, въ, великата книга на живота, сѫ за разумнитѣ хора; тѣ не сѫ за по-низшитѣ сѫщества, които не разбиратъ тия закони. Сега, ако нѣкой чете: „вѣченъ животъ“, или „животъ вѣченъ“, ще попита какво можемъ да разберемъ подъ думата „вѣченъ“. Тази дума има външенъ и вѫтрѣшенъ смисълъ. подъ „вѣченъ животъ“ у насъ разбиратъ: дълъгъ, безграниченъ, непрѣкѫснатъ животъ. На английски стои „eternal“, но коренътъ на тази дума е отъ санскритски произходъ и означава земя, а „земя“ на санскритски значи сѫщество, което зачева и ражда. Често се смѣсва „вѣченъ“ животъ съ сѫществуването на човѣка; обаче, човѣкъ може да сѫществува, безъ да живѣе. Метафизицитѣ спорятъ върху тоя прѣдметъ, но, когато влѣземъ въ областьта на опитната философия, да провѣряваме Божественитѣ закони, изводитѣ ни трѣбва да бѫдатъ основани на истината, и резултатитѣ да бѫдатъ правилни. Въ човѣшкия животъ има три основни елемента, които никога не се мѣняватъ; три главни принципа, върху които се гради неговиятъ настоящъ животъ. Тѣ сѫ прокарани въ граматиката, логиката и математиката. Напримѣръ, първо, когато учатъ дѣцата изреченията, казватъ, че изреченията иматъ; подлогъ, сказуемо и връзка. Може да има и опрѣдѣления, допълнения и т. н. но основата е въ тия три думи, които даватъ мисъль. Ако бихъ запиталъ васъ що е „подлогъ“, вие щѣхте да кажете: „Думата, която означава прѣдмета, за който се говори въ изречението“. „А сказуемо?“ — „Думата, който показва какво се разправя за прѣдмета“. Добрѣ. Ако единъ учитель бѣше ви далъ да разчлените граматически прочетения стихъ, да покажете кои сѫ най-важнитѣ думи въ него, всички щѣха да се спратъ върху думитѣ: „Богъ“ и „Иисусъ Христосъ“. Но тукъ основната мисъль е „вѣченъ животъ“, а „Иисусъ Христосъ“ е допълнение на тази мисъль. Богъ и Иисусъ Христосъ сѫ двѣтѣ начала, отъ които произтича вѣчниятъ животъ, или: двѣтѣ опори, двата стълпа, върху които се той крѣпи. Логически казано: „Богъ“ е голѣмата прѣдсилка, „Иисусъ Христосъ“ — малката прѣдсилка, а „вѣченъ животъ“ — заключението. Да направимъ тази мисъль още по-ясна: Думитѣ „вѣченъ животъ“ подразбиратъ разумното движение на душитѣ; думата „Богъ“ — зародишитѣ на духа, условията, силитѣ, законитѣ въ природата, върху които се гради и крѣпи този величественъ редъ на нѣщата, а „Иисусъ Христосъ“ — разумното начало, което излиза отъ Единия Богъ и което насочва и съхранява всички живи сѫщества. Сега, може да помислите, че, като кажете „вѣченъ животъ“, разбирате, знаете какво е въ сѫщность вѣченъ животъ. Но кой е основниятъ елементъ на познанието? Ние познаваме само ония нѣща, които можемъ да опитаме, да направимъ. Всѣко нѣщо, което не можемъ да опитаме и направимъ, не го познаваме. За такива нѣща, отъ каквото естество и да сѫ тѣ, ние нѣмаме нищо друго освѣнъ една прѣдстава и можемъ само да се догаждаме. Ако ви дадатъ платъ, ще кажете: „Азъ зная какъ е той станалъ“, но, когато ви накаратъ да го направите — да изпредете вѫтъка, да турите основата — ще кажете: „Не знамъ“. Науката казва, че всѣко живо сѫщество, за да може да живѣе, изисква срѣда и условия. Напримѣръ, срѣдата на рибата е водата. Какво трѣбва да разбираме подъ думата „срѣда“? „Срѣда“, „основа“, „почва“ сѫ нѣща, които иматъ много допирни точки. На български и други езици нѣма дума, която да показва сѫществената разлика между тия три думи. Първиятъ елементъ на „вѣчния животъ“ е онзи елементъ, въ който душата е потопена тъй, както рибата, — този елементъ наричаме срѣда. Когато започваме да градимъ една кѫща, тази срѣда наричаме основа — върху основата издигаме стѣни и туряме покривъ. Когато посаждаме растение, тази срѣда наричаме почва — въ почвата посаждаме разнитѣ сѣмена. Най-първо въ всѣко нѣщо трѣбва да намѣримъ срѣдата. Въ „вѣчния животъ“ кое е „срѣда“? Богъ. Но има и други два прѣходни елемента, или условия. Нѣкои смѣсватъ „условия“, съ „срѣда“. Има разлика. Една желѣзница, за да отиде отъ София до Варна, трѣбва да има извѣстни условия; тѣ сѫ: релси, вѫглища и вода. А когато се обърнемъ къмъ човѣка, кои сѫ условията на неговия животъ? „Срѣдата“, въ която човѣкъ живѣе, е въздухътъ. Човѣкъ е потопенъ въ него. Но въздухътъ не е единствениятъ елементъ, необходимъ за сѫществуването на човѣка, рибитѣ и птицитѣ; има втори елементъ — храната; обаче, ние не сме потопени въ храната; този елементъ е прѣходенъ, иде отвънъ, влиза въ насъ и излиза изъ насъ и оставя своитѣ послѣдствия. Третиятъ елементъ за човѣка, туй, въ което рибата е потопена — водата — е срѣда за рибата, а за човѣка е само едно условие. Ако потопимъ, човѣка въ туй, въ което е потопена рибата, той ще умре. Слѣдователно, за човѣка водата е условие за сѫществуване. Да вземемъ въздуха, който е срѣда за човѣка — ако го лишимъ отъ въздухъ, човѣкъ умира — за рибата въздухътъ е едно условие. Туй условие се намира въ самата вода и, когато тя минава прѣзъ хрилѣтѣ на извѣстна риба, този въздухъ прѣминава въ нейната дихателна система и прѣчиства кръвьта. Срѣда за рибата е водата, Срѣда за човѣка е въздухътъ. Но срѣдата е само една трета отъ истината. Дѣ се раждатъ лъжливитѣ понятия? Когато употрѣбимъ аналогично единъ примѣръ, трѣбва да знаемъ каква доза истина има въ него. Трѣбва всѣкога да бѫдемъ искрени, и не само нашитѣ заключения трѣбва да бѫдатъ вѣрни, но сѫщеврѣменно и малката и голѣмата прѣдсилки трѣбва да бѫдатъ вѣрни. Може едната прѣдсилка да е вѣрна, но, ако другата не е вѣрна, вашето заключение ще бѫде - невѣрно. И когато математицитѣ и инженеритѣ правятъ извѣстни изчисления и постройки, взематъ въ съображение точно всички обстоятелства, за да избѣгнатъ възможнитѣ погрѣшки. По сѫщия законъ трѣбва да градите нѣщата въ себе си, когато искате да изградите вашия характеръ — вашия умъ и вашето сърце. Трѣбва да знаете какъ да го градите — да знаете кое е срѣда, кое — условие, кое — елементъ. Защото има и елементи. Елементитѣ се отнасятъ до поддържането на живота, а условията — до сѫществуването на живота. Напр., нивитѣ, градинитѣ, лозята и т. н. т. Съставятъ условия за живота, отъ които пъкъ произтичатъ елементитѣ на живота: житото, плодоветѣ и т. н. т. Свѣтлината е елементъ необходимъ за живота, но тя е четвъртиятъ елементъ — въздухътъ, храната и водата сѫ първитѣ три елемента. Ако рибата кажеше: „За мене доста е водата“, защото тя въ нея намира всичката своя храна, и ако човѣкъ би поискалъ да живѣе сѫщо въ водата, той би се намѣрилъ въ противорѣчие съ основнитѣ закони, които регулиратъ неговия животъ, защото не може да влѣзе въ водата и да живѣе въ нея, като рибата. Именно отъ тия криви схващания произтичатъ погрѣшкитѣ въ всичкитѣ съврѣменни философии и религии. Въ тѣхъ има много догматични въпроси наполовина вѣрни. Да се повърнемъ на думата „вѣченъ“. Тя се отнася за духовния свѣтъ, подразбира въ себе си материали, отъ които може да се съгради безсмрътниятъ животъ. Думата „животъ“ подразбира органическия животъ въ материята, който расте и се развива и не може да бѫде непрѣкѫснатъ, вѣченъ: неговата форма може да се измѣни, и туй измѣнение наричаме смърть. Прѣдставитѣ, обаче, за „смъртьта“ сѫ различни. Да умре човѣкъ не значи ни най-малко, че той губи своето съзнание, но че може да изгуби онѣзи условия, при които се проявява животътъ. Съзнанието може да остане тъй, както, когато човѣкъ умре, оставатъ неговитѣ кости. Съзнанието — то е духовниятъ гръбнакъ на човѣка. Значи, върху този гръбнакъ, както върху човѣшкия гръбнакъ, е основана цѣлата нервна система и удоветѣ, които функциониратъ заедно съ другитѣ чувства и способности. Когато дойдемъ до Бога, Той е върховната сила или необходимата срѣда, въ която човѣкъ е потопенъ духовно. Да обяснимъ тази аналогия. Когато кажемъ, че свѣтлината е необходима за човѣшкото око, това значи, че клѣткитѣ на окото сѫ потопени въ свѣтлината, и че тя е необходима за тѣхното поддържане. Човѣшката душа трѣбва да бѫде сѫщо потопена. Не сте я потопили, значи, вие сте извънъ вашата срѣда, ще живѣете като зародишъ, както много житни зърна сѫ прѣстояли въ египетскитѣ пирамиди и гробници по 5 — 6 хиляди години, на сухо мѣсто, и сѫ чакали условия да бѫдатъ посѣти, за да поникнатъ. Такива житни зърна сѫ били напослѣдъкъ извадени и посѣти, и тѣ сѫ дали отличенъ резултатъ. И човѣшката душа, като зрънце, стояще въ Божествената житница, чака тия три необходими елемента, които се съдържатъ въ условията, силитѣ и законитѣ, за да може тя да почне наново своя животъ. Въ християнски смисълъ казано, ние трѣбва да намѣримъ условията, при които да можемъ да се потопимъ и да живѣемъ въ Бога. Въ този смисълъ трѣбва да е насочено усилието на всѣки съзнателенъ човѣкъ, за да може той да постигне това положение, вие живѣете, вие сѫществувате, но това живѣене и сѫществуване е просто вегетиране. Сѫществуването ви състои само отъ единъ елементъ и се ограничава отъ Божествената сѫщина, Която ви е създала като житни зрънца и плодни сѣменца. Вие не можете да избѣгнете вашето сѫществуване, не можете да се самоунищожите: вашето битие е извънъ врѣмето и пространството. Човѣшката душа въ това състояние е просѫществувала съ милиарди години въ нѣдрата на Божественото Съзнание, но тогавашниятъ нейнъ животъ е билъ отъ друго естество: тя не е била индивидуализирана, не е познавала отдѣлния животъ на индивидуалния духъ; тя е живѣла въ съзърцанието на Божествения блистъ (блаженство) — въ дрѣмяще състояние. Но сега, съ своето пробуждане, тя дохажда на земята да научи вѫтрѣшния смисълъ и на тоя животъ на индивидуалния животъ, да придобие сама свой собственъ безсмъртенъ животъ и да стане гражданка на Небето съ опрѣдѣлени права и задължения. Този вѫтрѣшенъ стремежъ е условие, наложено ней отъ Бога Сега, нѣкои искатъ да се въплътятъ и сѫщеврѣменно да живѣятъ като Бога. Обаче, да живѣешъ като Бога — то е противорѣчие, защото, за да живѣешъ като Бога, нѣма защо да излизашъ отъ Него. Каква нужда има туй Божествено Съзнание да се отдѣля, да търси нѣкакъвъ другъ животъ? Туй показва, че човѣшката душа всѣкога е сѫществувала въ Бога, и нейнъ вѣченъ стремежъ е да Го търси въ всичкитѣ Негови проявления и да Го подражава. Но да се повърна къмъ научната страна на прѣдмета — владѣнието на тия три основни нѣща; срѣда, условия и елементи за сѫществуване. Въ цръквата тази идея е изразена подъ „Троеличность“ на Бога. Какво означава тази дума? Три сѫщества различни, които иматъ една мисъль, една воля — Отецъ, Синъ и Духъ Свети. То сѫ въ граматиката: подлогъ, сказуемо и свръзка; въ логиката: голѣма прѣдсилка, малка прѣдсилка и заключение. Срѣдата за всички сѫщества и за нашата душа е Богъ; елементътъ, който носи живота въ себе си, е Христосъ, а условията, които спомагатъ за проявяването на живота, седятъ въ Духъ Свети. Когато вие измѣняте реда на нѣщата, трѣбва да измѣните сѫщеврѣменно и законитѣ, които регулиратъ формитѣ на нѣщата. Вие можете да се потопите въ водата, но, за да живѣете въ нея, трѣбва да измѣните и своята човѣшка форма въ рибешка. Туй би било деградиране на живота, защото правите условието — въ случая водата — срѣда. А повдигане на живота има, когато правите срѣдата условие. И въ единия и въ другия случай формата на сѫществото трѣбва по необходимость да се измѣни. Ние можемъ да измѣнимъ формата на една риба, само когато измѣнимъ нейната срѣда. Ако постепенно я изваждаме изъ водата и я въвеждаме въ въздуха, непрѣмѣнно ще се прѣустрои и цѣлиятъ нейнъ организъмъ, тя ще стане птица, ще се приспособи къмъ въздуха. Тогава водата ще стане условие за нейното сѫществуване, както сѫ за нея условия храната и свѣтлината. Когато Христосъ казва: „Това е животъ вѣченъ, да познаватъ Тебе Единаго Истиннаго Бога“, какво Той е искалъ да каже подъ думитѣ „Единаго Истиннаго Бога?“ Онази Върховна Сила, Която постоянно се движи въ насъ, Която носи живота въ Себе Си, създава условията, чрѣзъ които можемъ да Я познаемъ. Сѫщество, което е потопено въ извѣстна срѣда, не може да познае тази срѣда; напримѣръ, рибата не може да познае водата, въ която е потопена. Нѣкои искатъ да познаятъ Бога; ако сте потопени въ Бога, нѣма да Го познаете, защото сте вѫтрѣ въ Него; вие тогава само живѣете въ Него, безъ да Го познавате. А трѣбва да излѣзете извънъ Него и да Го направите условие за вашето сѫществуване, ако искате да Го познаете. Да допуснемъ, че говорите на една клѣтка, която живѣе въ васъ. Човѣшкитѣ клѣтки сѫ разумни сѫщества, тѣ иматъ извѣстна своего рода интелигентность. Тѣ сѫ като птицитѣ и рибитѣ. Това може да ви се вижда чудно, но тъй е. Може да направите опитъ да говорите, и тия клѣтки да ви разбиратъ. И като имъ говорите на тѣхния езикъ, тѣ ще извършатъ прѣкрасно своята длъжность. Па може и да ги сплашите; тѣ ще се сгушатъ. Ако сега една клѣтка каже тъй: „Азъ искамъ да зная какво нѣщо е човѣкъ“, ще бѫде сѫщото, както когато човѣкъ каже: „Азъ искамъ да видя какво нѣщо е Богъ“; тогава Богъ не трѣбва да бѫде срѣда, човѣкъ трѣбва да излѣзе изъ Него. „Ама може ли?“ Може. Само трѣбва да измѣнишъ своята форма. „Ама не мога“! Чакай тогава, когато я измѣнишъ. Тамъ е философията на въпроса. И клѣтката, за да може да познае какво нѣщо е човѣкъ, трѣбва да пропѫтува прѣзъ милиарди условия, прѣзъ всички тъкани, да бѫде въ стомаха, въ сърцето, въ дробоветѣ, въ мозъка и т. н. т. и тогава само ще може да се спре и да каже: „Образувахъ своето мнѣние за човѣка, знамъ вече какво нѣщо е човѣкъ“. И сега ние философитѣ на този свѣтъ, като сме ходили навсѣкѫдѣ, спираме се и казваме: „Ела да ти кажа какъвъ е Богъ; Той е всесиленъ; разбра ли сега?“ — „Разбрахъ“, Нищо не си разбралъ. Само когато излѣзешъ извънъ тази срѣда, като минешъ прѣзъ вратата, която се нарича „смърть“, когато „умрешъ“, само тогава ще познаешъ какво нѣщо е Богъ. Затуй именно „умиратъ“ хората. И когато въ една душа се зароди желание да познае Бога, тя трѣбва да „умре“, като си каже: „Азъ трѣбва да умра, за да позная Бога“ — това е най-правилното опрѣдѣление на Богопознанието. Ония, които сѫ писали Евангелието, сѫ били хора много мѫдри. Нѣкои мислятъ, че Евангелиститѣ сѫ били, като рибари, прости, неучени, и че и Иисусъ Христосъ билъ простъ, неученъ. Обаче, това съвсѣмъ не е тъй: Христосъ се е училъ въ небесното училище; той нѣмаше нужда да се учи на земята. Азъ се чудя на туй именно повръхностно заключение, че човѣкъ, който никакъ не се е училъ, е можалъ да обърне свѣта и да заведе хората при Бога. Материалиститѣ, пантеиститѣ казватъ: „вие християнитѣ сте много голѣми глупци, вие нѣмате логика; на единъ човѣкъ, който е билъ простъ, неученъ, вие се уповавате Той да ви заведе при Бога. Ние, когато разсѫждаваме — добавятъ тѣ — вземаме въ съображение всички нѣща“. Нѣкой, като проповѣдвалъ еднажъ въ черква, че Христосъ съ петь хлѣба и двѣ риби нахранилъ петь хиляди хора, — за да направи това чудо възможно за схващане на слушателитѣ, казалъ: „Да не мислите, че тия хлѣбове сѫ били обикновени, не — тѣ сѫ били голѣми като могили“. Единъ овчарь, като чулъ това, посвирналъ си по овчарски и му рекълъ: „Защо говоришъ така? Менѣ не ми е чудно, че хлѣбоветѣ сѫ били толкова голѣми, ами азъ се чудя какви сѫ били устата на оная фурна, въ която сѫ били опечени тия съмуни“. Ето нашата нелогичность, нашето повръхностно разсѫждаване, Първото нѣщо, което единъ християнинъ трѣбва да направи, е да се освободи отъ всички лъжливи заключения, лъжливи мисли, лъжливи желания. И той може да направи това. Единъ логикъ може да се освободи веднага отъ тѣхъ. А единъ ученикъ може да провѣри доколко е правилно, напр., това прѣдложение: „Човѣкъ е сѫщество съ два крака; всѣко сѫщество съ два крака е човѣкъ; слѣдователно, и кокошката, която има два крака, е човѣкъ“. Заключението е много правилно; но именно двата крака не сѫ онѣзи нѣща, които характеризиратъ човѣка — той може да ходи и на четири крака; а туй, което може да характеризира човѣка, то сѫ: неговиятъ умъ, неговото сърце, неговата душа. Това сѫ три елемента. Краката или рѫцѣтѣ сѫ само единъ изводъ или единъ външенъ физически продуктъ за човѣшката дѣятелность. Когато човѣкъ трѣбва да прояви дѣятелность, трѣбва да има рѫцѣ и крака. Условията ще ги създадатъ. Ще попитате какви ще бѫдатъ. Тѣ ще съотвѣтствуватъ на срѣдата. Ние казваме, че извѣстни органи е невъзможно да се измѣнятъ, докато сѫществото живѣе въ една и сѫща срѣда. Ако вземемъ рибата, ще кажемъ, че перкитѣ, съ които тя плува, сѫ необходими за нея въ водата, и че тѣ не може да се измѣнятъ; обаче, ако рибата излѣзе изъ водата, ако може да направи това и рече да стане човѣкъ, нейнитѣ перки трѣбва да се прѣвърнатъ въ рѫцѣ и крака. Ние, които искаме да минемъ въ духовния свѣтъ, сме като рибитѣ, потопени въ една срѣда. Ако искаме да се запознемъ съ ония условия, въ които живѣятъ ангелитѣ, послѣднитѣ ще ни кажатъ тъй, както ние ще кажемъ на рибата, ако тя иска да излѣзе изъ водата и да влѣзе въ нашата срѣда, да мисли и дѣйствува: „Ти трѣбва най-първо да измѣнишъ своитѣ хрилѣ, да образувашъ дробове и да се научишъ да дишашъ“. Тази риба, която научи друга да си направи дробове, ще бѫде най-учената риба. Сега и азъ ви прѣпорѫчвамъ това учение — да си направите дробове за онзи свѣтъ, защото, ако ги нѣмате, нѣма да влѣзете въ него. Трѣбва да бѫдете приготвени, щото вашиятъ животъ да се продължи непрѣкѫснато нагорѣ слѣдъ напущането на земята. Сега да се обърнемъ къмъ думата „познание“. Въ нашата писмена рѣчь думитѣ сѫ съставени отъ извѣстни знакове — буквитѣ, съ които тѣ се пишатъ. За примѣръ, да вземемъ българската дума „познаване“. Първо имаме двѣ черти спуснати отгорѣ надолу, като имъ турите отгорѣ още една чертица, става буквата П. Искаме да направимъ О, пишемъ крѫгъ и го туряме до П-то, става ПО. За буквата З вземаме двѣтѣ половини на буквата О и ги туряме едната отгорѣ, другата отдолу. За буквата Н вземаме сѫщо отвѣснитѣ черти на П-то и поставяме горната чертица въ срѣдата имъ. Трѣбва да напишемъ А; вземаме двѣ линии допрѣни горѣ, а прѣзъ срѣдата съединени сѫщо съ чертица, За буквата В вземаме права линия и до нея залѣпваме знака на З-то, и т. н. т. Но онзи, който е образувалъ тия знаци, е ималъ извѣстна мисълъ вѫтрѣ въ себе си. Азъ разсѫждавамъ по аналогия за растенията, цвѣтята по слѣдния начинъ. Цвѣтето, когато расте, стои като чаша отворено нагорѣ, докогато възприеме зародиша; щомъ го възприеме, почва да се обръща надолу и най-сетнѣ увисва — образува буквата П. И азъ казвамъ: въ познанието чашата е обърната къмъ Бога да ѝ налѣе нѣщо и, като го възприеме, иска да опита въ себе си какво е — създава опита, или пъкъ, въ органически смисълъ подразбираме, че този цвѣтъ е вече завързалъ и че плодътъ трѣбва да узрѣе. Значи, не може да имате познание, докато не зачнете. Инакъ, вие ще бѫдете празна душа, обърната нагорѣ. Когато душата се обърне надолу, ще кажемъ, че Господь е турилъ нѣщо въ васъ. Може този плодъ да падне прѣждеврѣменно, но тогава той пакъ трѣбва да повтори процеса на развитието и узрѣването, защото безъ мѫка нѣма сполука. О-то, нулата, казватъ, е нищо; но въ математиката тя има сила да увеличава и да намалява по десеть пѫти, ако я туримъ прѣдъ или задъ една цифра. Ако, напр., подиръ 1 туримъ нула, получаваме число 10 пѫти по-голѣмо, а ако я туримъ прѣдъ 1 — 10 пѫти по-малко. Значи, и нищото е нѣщо. Какъ може сега туй, което нѣма нищо въ себе си, да увеличава и намалява нѣщата? Въ моитѣ схващания, въ нищото сѫществува врѣмето и пространството, като два елемента за нашето органическо развитие; въ пространството дѣйствува свѣтлината и топлината. Значи, когато туримъ нула задъ П-то, това показва, че цвѣтътъ има условие да се развива. Но слизаме въ туй дърво, което има двоякъ животъ — нагорѣ въ ствола и клоноветѣ и надолу въ коренитѣ. Казваме, че рибата е потопена въ водата, а човѣкъ — въ въздуха. То е наполовина вѣрно. Има и други елементи, съ отстранението на които прѣстава и животътъ. Плоднитѣ растения иматъ двѣ срѣди — почвата за коренитѣ, и атмосферата за клонищата и цвѣтоветѣ. Тогава, „познанието“ подразбира познаването на почвата, като срѣда, за клонищата, а за коренитѣ — като условие за придобиване храна за клонищата, листата и цвѣтоветѣ - вие сте, да кажемъ, долу въ коренитѣ; като пѫтувате по това дърво дървото на живота — тамъ има двоякъ животъ, материаленъ въ коренитѣ и духовенъ въ клонищата. Тѣ сѫ като подлогъ и сказуемо. Свѣтътъ на духоветѣ, на ангелитѣ, който нѣкои наричатъ астраленъ свѣтъ, е свръзката между човѣшкия свѣтъ (физическия, материалния) и чисто духовния, или Божествения свѣтъ. Онзи, който говори, е Богъ — Той прѣдставлява сказуемото, изворъ на знание, сила и животъ; човѣкътъ е подлогътъ, почвата, която приготовлява соковетѣ на живота, а спомагателниятъ глаголъ „е“ — това сѫ духоветѣ, ангелитѣ, които свръзватъ физическия свѣтъ съ духовния и които прилагатъ законитѣ за хармоничното дѣйствуване на тия два свѣта. Вие може да имате подлогъ, може да имате сказуемо, но, ако нѣмате тази свръзка, нѣмате изречение. Ангелитѣ именно внасятъ въ насъ познанието за Бога, безъ което не можемъ да имаме никакъвъ животъ въ себе си. Ще ви приведа едно сравнение. Допуснете, че вие излизате нощемъ зимно врѣме, треперите и се припичате на мѣсечината. Пита ви нѣкой: „Защо седите тукъ?“ —“Припичамъ се“. — „Ама нѣма слънце“. — „Ти си слѣпъ човѣкъ, ти се лъжешъ; това слънце полека-лека ще ме стопли“. Когато нѣмате прѣдстава за Бога, това показва, че между Бога и васъ има извѣстна празнина, извѣстна прѣграда, която прѣсича връзката на вашия животъ съ Божествения. Сега, азъ забѣлѣзвамъ, че въ този говоръ има, може-би, нѣщо смѫтно за вашия умъ. Знаете ли защо? Като прѣминавамъ отъ този свѣтъ да ви обясня нѣщата на онзи свѣтъ, има една междина. Ако ви разправя за музиката, ще кажа, че човѣкъ може да схване съ, своето ухо въ една секунда най-много отъ 32 до 46 хиляди трептения на звуковитѣ вълни. Когато дойдемъ до свѣтлината, тя се появява веднага като червенъ лѫчъ, който се произвежда въ нашето око отъ 428 билиона трептения въ една секунда. Като се качваме нагорѣ по тази лѣствица, между червенитѣ и виолетовитѣ лѫчи има 739 билиона трептения въ секундата. Рѣчьта ни може да бѫде само тогава логична, когато се ограничимъ въ тѣсния крѫгъ на нѣщата, които можемъ да схванемъ, сир., които можемъ да опитаме и разберемъ. Щомъ минаваме рѣзко отъ звука къмъ свѣтлината, не всѣкога можемъ да бѫдемъ логични, защото между звука и свѣтлината има извѣстни трептения, които не сме взели прѣдъ видъ. Минаваме отъ звука къмъ свѣтлината, но сме пропуснали извѣстни области, за които нѣмаме понятие. Тръгваме за онзи свѣтъ отъ 32 хиляди трептения и дохождаме до 46 хиляди трептения въ секундата — до свѣта достѫпенъ за нашето ухо, и казваме: „Знаемъ до тукъ“; но, като продължимъ отъ тукъ нататъкъ, ние сме въ тъмнота и казваме: „Това не познаваме“. Като дойдемъ до червенитѣ лѫчи, казваме: „Слава Богу, изминахме тази пустиня“. А тази пустиня обема едно невъобразимо грамадно пространство между двѣ граници отъ 46 хиляди и 428 билиона трептения въ секундата. Всички онѣзи нѣща, които хората не разбиратъ, сѫ за тѣхъ пустиня, въ която нищо не расте, нищо нѣма. Когато Христосъ е говорилъ за „вѣчния животъ“, Той е билъ много внимателенъ. Той е попълнилъ всички междини, съединилъ е свѣтоветѣ въ едно цѣло: „духовния“ — съ свѣта на ангелитѣ, „Божествения“ — съ свѣта на Тройцата, „физическия“ — съ свѣта на човѣцитѣ — душитѣ. Затова Той казва: „Азъ съмъ пѫтьтъ отъ Истината за живота; Азъ свръзвамъ тия два свѣта и водя еднакво и къмъ свѣта на ангелитѣ, и къмъ свѣта на Бога, на Истината. Слѣдователно, онзи, който Ме послѣдва и тръгне по тоя пѫть, който Азъ ще му посоча, ще намѣри онова необходимо благо за своята душа — Божествения миръ“. Затова Той още казва: „Миръ ви давамъ, Моя миръ ви оставямъ“. А мирътъ е чадо на Небето, Той е отгледанъ въ жилището на Бога. Отъ горното заключаваме слѣдното: Пѫтьтъ — това е движението на Духа въ разумното приложение на законитѣ въ природата; животътъ — това е хармоничното организирание на елементитѣ и развитието на силитѣ въ Божествената душа; Истината — това е проявлението на Единия Богъ, Който създава условията, при които човѣшкиятъ духъ и човѣшката душа могатъ да се стремятъ къмъ нѣщо по-добро и по-свѣтло въ тоя обширенъ свѣтъ. Да вземемъ „вѣчния животъ“, като изворъ, който изтича изъ нѣкой планински върхъ на Божеството, подъ нѣкой скала: водата е елементътъ, който носи живота, течението на рѣката — пѫтьтъ на туй слизане къмъ по-долна посока, къмъ по-низшъ свѣтъ. Затова Христосъ казва: „Азъ излѣзохъ отъ Истината — отъ Бога и слѣзохъ въ материалния свѣтъ, за да помогна на хората, да ги напоя съ тази жива вода“. Затова Той казва пакъ на друго мѣсто: „Азъ съмъ жива вода“. Тия три нѣща, за които ви говоря: вѣченъ животъ, Богъ, Иисусъ Христосъ; пѫть, Истина и животъ сѫ свързани помежду си. Ако водата не извира изъ планинския върхъ, и ако не потече по този пѫть, по коритото на рѣката, за което Христосъ говори, не може да принесе очакванитѣ блага. И отъ чисто християнско гледище трѣбва да се намираме близо до този изворъ. Живиятъ Христосъ е Изворътъ, само трѣбва човѣкъ да знае какъ да пие отъ водата на тоя Изворъ. Не казвамъ, че вие не знаете да пиете, но пиете на 500 или 1000 километра далечъ отъ Извора, и тогава казвате, че знаете какъвъ е Христосъ. А пъкъ не знаете колко други елементи сѫ влѣзли въ тази вода, размѫтили сѫ я, та сѫ заблудили вашия вкусъ. Трѣбва да тръгнете нагорѣ по течението на рѣката; пѫтьтъ е малко дълъгъ, по краката ще излѣзатъ пришки, ама, като додете до Извора, ще кажете: „Това разбирамъ вода“. А онѣзи, които не могатъ да отидатъ до Извора, ще пиятъ мѫтна вода; мѫтна, защото пъкъ безъ вода е още по-лошо. Азъ ви казвамъ, макаръ и да ви излѣзатъ пришки по краката, идете при Извора и пийте отъ Неговата чиста вода. Като се върнете, ще имате бистъръ и свѣжъ умъ, добро сърце и широкъ погледъ. Трѣбва много трудъ, много ра- бота надъ себе си, за да може човѣкъ да приложи Христовото учение, да добие ония благоприятни резултати, които единъ день ще го повдигнатъ да бѫде съгражданинъ на Небето, да живѣе между светиитѣ и ангелитѣ. Сега да се повърна на въпроса. Когато говоримъ за вѣченъ животъ въ смисълъ на безсмъртие, всѣки ще каже, че такъвъ животъ не е възможенъ тукъ на земята. И наистина, като умре човѣкъ, може ли да добие животъ? Заключението е правилно, обаче, не всички правилни заключения сѫ вѣрни, защото отъ дѣ знаемъ, че човѣкъ съвършено умира? Когато човѣкъ не е работилъ прѣзъ пролѣтьта, лѣтото, есеньта и казва: „Азъ ще работя прѣзъ зимата“, ще му кажа: Нѣмашъ условия за работа; ако не си забогатѣлъ прѣзъ пролѣтьта, лѣтото и есеньта, какъ ще забогатѣешъ прѣзъ зимата? Ако не си работилъ когато е било врѣме, какъ ще придобиешъ вѣченъ животъ? Вѣченъ животъ можешъ да добиешъ сега, днесъ. Стига да имашъ смѣлостьта на онзи българинъ овчарь, правилно да носишъ своята тояга и да знаешъ какъ да боравишъ съ нея, какъ да удряшъ. Удрянето, прѣведено въ научна форма, означава условията, при които можете да реагирате, когато се прѣдстави прѣдъ васъ нѣкоя мѫчнотия въ живота. Вие често казвате: „Както е рекълъ Господь. Но Господь казва, че на такъвъ страхливецъ — ще му взематъ овцитѣ, той ще бѫде робъ, ще седи, като евреитѣ въ Египетъ, да прави тухли. И наистина, ние правимъ само тухли и кѫщи. Градимъ, градимъ, направимъ кѫща, дойде Господь; изпѫди ни навънъ. Пакъ започваме: петь, десеть, петнайсеть, двайсеть години пестимъ, слѣдъ нѣколко години ето пакъ ни я вземе. Защо е този безполезенъ трудъ? Не искамъ да кажа, че не трѣбва да работимъ; но трѣбва да работимъ разумно, да спечелимъ нѣщо, което да е наше. Когато азъ проповѣдвамъ така, ще каже нѣкой: „Ама ти учишъ да не работимъ“. Азъ уча, че трѣбва да работите. Онзи, който е дошълъ, бирникътъ, задига ви имота и сърцето и ги продава, но той никога ума на човѣка не е продалъ. Колко сърца, колко души сѫ заложени и продадени! И хората казватъ, че сѫ собственици. Виждаме мнозина, които не знаятъ да мислятъ, да дѣйствуватъ. Да мразятъ могатъ, но да любятъ — не могатъ. Всички тия хора съ своитѣ развалени умове и сърца образуватъ карма, и вижъ въ бѫдеще цѣлото население тегли и плаче отъ законитѣ, които неговитѣ избраници сѫ издали. Я попитайте вашитѣ депутати, я попитайте вашата камара какви закони правятъ? Нѣкоя камара каже: „Правя такива закони, че въ бѫдеще Законъ Божи нѣма да се учи въ училищата“, друга — „Богъ ще се изхвърли: то е нѣщо отживѣло; въ черква нѣма да се ходи, ще се почитатъ новитѣ идеи, и, който не изпълнява този законъ, ще се глобява съ толкова и толкова лева“. Вие казвате: „Нѣма какво да правимъ; такива депутати сме пратили да правятъ закони — ще се подчиняваме“. Но вие ще кажете още: Този законъ, който е прокаранъ, не е справедливъ“. Ще трѣбва да докарате други ваши депутати, които, като докажатъ вашата правота, ще създадатъ другъ законъ. Туй, което става въ свѣта, става и вѫтрѣ въ насъ. Христосъ казва, че, за да добие вѣченъ животъ, човѣкъ трѣбва да се научи първо да мисли и дѣйствува правилно. Вие сега си казвате; „Ние знаемъ, като се върнемъ въ кѫщи, ще почнемъ да прилагаме закона правилно“. Какво ще прилагате? Пакъ стария законъ. Една малка неприятность ще ви извади изъ релситѣ, и ще забравите вѣчния животъ. Слугинята прѣгорила ястието, вие почнете да викате и се разправяте, изгубвате въ това ядене всичкия умъ и сърцето си. Знаете ли на какао мязате? Много пѫти умнитѣ хора сѫ съставяли приказки за извѣстни случаи. Напримѣръ, едно куче минавало прѣзъ единъ мостъ и, като видѣло въ водата, че друго куче носи кокалъ, пуснало своя и се хвърлило въ рѣката да грабне другия кокалъ изгубило своя кокалъ. Често и ние, по отражение, оставяме питомното, за да гонимъ дивото. Нека слугинята прѣгори вашето ястие — това да не ви смущава: когато готвите вѣченъ животъ за васъ, имайте търпѣнието и самообладанието на онзи философъ, който, като работилъ двайсеть години върху извѣстни математически въпроси, които отбѣлѣзвалъ върху листчета, не се разгнѣвилъ на слугинята, когато се върналъ въ кѫщи и видѣлъ, че тя, при разтрѣбването на стаята, хвърлила въ огъня всичкитѣ му листчета, а трѣбва да вардите вашитѣ листчета. Сега вие често вземате, събирате всичкитѣ тия листчета, които Господь е написалъ, и казвате: „Какви сѫ тия парцали“, и ги хвърляте въ огъня. Когато Господь дойде и попита: „Дѣ ви сѫ книжкитѣ?“ какво ще отговорите? — „Очистихме стаята“. — „Другъ пѫть туй нѣщо не бива да се повтаря“, По този начинъ не трѣбва да чистите вашата Божественна стая. Тия книжки сѫ разнитѣ центрове въ човѣка, въ които Господь е написалъ много и твърдѣ цѣнни за васъ нѣща. Всичко трѣбва да се тури въ редъ. Има много нѣща разхвърлени около зданието, което Господь гради: има разхвърлени тухли, пѣсъкъ, камъни; всички тия материали ще влѣзатъ въ строежа на вашето нова жилище. Вие сами трѣбва да приготвите този материалъ. Затова казва Христосъ: „Когато вие познаете вѫтрѣ въ васъ Единаго Истиннаго Бога, Който гради, Който е срѣда, условие, елементъ за васъ, ще придобиете вѣчния животъ“. И сега искамъ да ви оставя три нѣща, върху които вие трѣбва да мислите — срѣда, условия и елементи. които не могатъ да мислятъ върху това, нека мислятъ за онова, за което могатъ. Но ония, които мислятъ, нека видятъ потопени ли сѫ въ оная срѣда, която се нарича Богъ; иматъ ли условията и елементитѣ; въздухътъ имъ чистъ ли е; прозорцитѣ имъ отворени ли сѫ; очитѣ, езикътъ на мѣстото ли сѫ. Езикътъ не е толкова малъкъ, колкото се вижда — езичето; това езиче, което твори и събаря въ свѣта, много малко се показва, то е невидимо, но какъвъ юнакъ е — кости чупи; хората единъ върху другъ ги повдига на бой, Ако езикътъ не е на мѣстото си, трѣбва да му постегнете видитѣ, да не е разгласенъ; защото, когато Господь дойде, ще види да-ли всички види на вашия езикъ сѫ на мѣстото или да-ли езикътъ функционира тъй, както го е направилъ нѣкога. Нѣкѫдѣ сѫ развалени винтоветѣ — бъбре; скоро винтоветѣ дайте тукъ! Колко винтове изгубени зная азъ! Изгубенитѣ винтове, халкитѣ, всички части на вашия езикъ, на вашия умъ, на вашето сърце ще ги донесете: всичко туй трѣбва да се тури на мѣсто. Затуй идва Христосъ сега. Вие сте изхвърлили колелцето — не е трѣбвало. Какъ така? Ученитѣ казватъ, че слѣпото черво не е потрѣбно и трѣбва да се извади, за да се оттърве човѣкъ отъ него, когато го заболи. Какъ можете да кажете, че то не е на мѣсто? Ще дойде врѣме, когато то ще почне да функционира. Лѣкаритѣ казватъ: „Има възпаление въ слѣпото черво, дайте да го отрѣжемъ“. По-добрѣ да умра, отколкото да се лиша отъ него; защото болестьта ще се появи на друго мѣсто. Не бива никакви удове да се рѣжатъ, защото колко милиони години е отнело туй слѣпо черво на Господа да го направи, и сега единъ глупавъ лѣкарь намѣрилъ, че не било потрѣбно и крръцъ! вънъ, да освободимъ човѣка отъ него. Много пѫти слѣпото черво почне да се бунтува и да казва: „Месо не трѣбва да се яде, животнитѣ не бива да се колятъ“. Бобъ, леща, фасулъ и други такива нѣща нѣма да причинятъ болки. Ние — „навънъ слѣпото черво; пакъ ще ядемъ месо“. Но слѣпото черво има другари въ сърцето и ума; ако го отрѣжете долу, ще умре заедно съ него и другарьтъ му вѫтрѣ въ сърцето и горѣ въ ума. Затова казва Христосъ: „Тия три елемента на живота: условия, сили и закони трѣбва да ги турите на мѣсто“. Това подразбира Християнството, и тукъ е дълбоката наука за живота. Азъ не искамъ да ви дамъ празна философия, а искамъ да провѣрите и опитате въ живота това, което ви казвамъ. Какъ ще се поправи свѣтътъ? Ще се поправи, когато всички види се поставятъ на мѣсто, и животътъ почне да функционира като часовникъ. Ще ви дамъ единъ примѣръ. Единъ човѣкъ си купилъ единъ часовникъ, който скоро, скоро спрѣлъ: Толкова пари дадохъ, седмица не съмъ го носилъ, и той спрѣ“, си думалъ; отива при часовникаря и иска отъ него да направи часовника да тръгне: „Колко пари искашъ?“ Часовникарьтъ погледналъ часовника и казалъ: „Десеть гроша“. — „Добрѣ“. Часовникарьтъ духва въ механзъма на часовника, изкача една задръстена въшка, и часовникътъ тръгва. „Нима само за едно духване ще ми вземешъ десеть гроша“? — „Толкова“. И Господь ще доде, ще духне, и всичко ще тръгне. Колко лесно! Тия животинки сѫ за друго мѣсто, не бива да стоятъ вѫтрѣ въ часовника. Християнството е оная философия, която иска да освободи човѣшката душа отъ всѣкакви паразити, да се намѣстятъ видитѣ на езика, на ума и на сърцето — тамъ е спасението. И когато се поставятъ на мѣстото всички види и винтове, когато умътъ и сърцето бѫдатъ на мѣсто и въ редъ, ще настѫпятъ условията на вѣчния животъ. Тогава възкресението ще бѫде дѣло осѫществимо и възможно. Азъ зная, че това поставяне винтоветѣ на мѣстото е мѫчна и тежка работа, но, когато тя се свърши успѣшно, човѣчеството ще празнува своя юбилей на земята: Дѣца — синове и дъщери ще пѣятъ новата пѣсень на живота, че тѣхнитѣ родители сѫ намѣрили и намѣстили винтоветѣ и че за самитѣ тѣхъ настава свѣтло бѫдеще; народитѣ ще ликуватъ, хвалятъ и славятъ Добрия Господь, че тѣхнитѣ духовни глави, свещеници, проповѣдници, учители, царе и министри сѫ намѣрили и намѣстили своитѣ винтове, и че и за тѣхния животъ на земята настѫпва свѣтло бѫдеще. Ще пѣятъ всички една пѣсень, но велика пѣсень на живота, която ще трогва издъно тѣхнитѣ сърца и души. Въ тази пѣсень ще се оповѣстява всичкото минало, ще се влива всичкото бѫдеще, ще се изразява духътъ на новия животъ. Но, ще каже нѣкой, що за винтове? какво могатъ тѣ да сторятъ? Въ тия винтове е начертанъ пѫтьтъ, по който трѣбва да се върви, Тѣ съединяватъ, тѣ затѣгатъ разединенитѣ части на живота. И онзи, който се вгледва въ тѣхнитѣ витлообразни нарѣзи и въ рѫката, която ги завинтва, ще разбере дълбокия смисълъ на великитѣ закони, които движатъ всичко къмъ опрѣдѣлена цѣль. Това сѫ Божествени сили, които споредъ Божията воля скоро ще се явятъ въ живота и ще намѣстятъ и турятъ на своитѣ мѣста разгласенитѣ елементи, ще насочатъ Божественитѣ сокове къмъ човѣшката душа, ще поставятъ душата въ нейната истинска срѣда, ще ѝ създадатъ най-сгодни условия за нейното развитие, ще ѝ внесатъ истинскитѣ елементи на живота. Тогава нашата душа ще бозае, тъй както дѣте бозае отъ гръдитѣ на майка си, здраво, чисто и непримѣсено млѣко. Тогава въ нашето подсъзнание ще се явятъ коренитѣ на Божественото Съзнание, и върху него ще се издигне стволътъ, ще израснатъ клонищата, ще се развиятъ листата на нашето самосъзнание, а въ вѣйкитѣ на това послѣдното ще се появятъ пъпкитѣ и цвѣтоветѣ на свръхсъзнанието — на ангелитѣ, Когато това стане, то ще бѫде признакъ на духовната пролѣть, човѣшката душа ще се намѣри въ областьта на безсмъртието, извънъ ноктетѣ на смъртьта, грѣха и прѣстѫпностьта. И ние съ положителна вѣра, съ положително знание, можемъ да очакваме неоцѣнимото богатство — плода отъ дървото на вѣчния животъ, листата на което служатъ за изцѣление на човѣшкитѣ недѫзи, а самиятъ плодъ — за поддържанието на безсмъртието на човѣшката душа и единението ѝ съ Бога. А това велико събитие е на прага на днешния животъ. (Бесѣда, държана въ София на 12. октомврий 1914 г.)

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Фарисей и Митарь „Двама человѣци влѣзоха въ храма да се помолятъ: единиятъ фарисей, а другиятъ митарь“. Ев. Лука 18: 10. Навѣрно, ще попитате какво чудно има, че двама души: единъ фарисей и другъ митарь, влѣзли въ храма! Дѣйствително, нѣма нищо чудно за онѣзи, които разбиратъ нѣщата, но за онѣзи, които не ги разбиратъ, всичко е чудно. За онѣзи, които разбиратъ, всичко има смисълъ, а за онѣзи, които не разбиратъ, всичко е безмислица. Ще взема тѣзи двама души: фарисей и митарь, като прѣдметъ на моята днешна бесѣда. Тия двѣ лица сѫ видни прѣдставители на много стара култура. Нека съпоставимъ тѣхнитѣ отличителни черти паралелно, за да се освѣтлите върху тѣхния битъ и духовенъ характеръ. Думата „фарисей“ произлиза отъ еврейската дума „парашъ“, която значи „да раздѣляшъ“. Има и една арабска дума, „фарси“, която произлиза отъ сѫщия коренъ и значи нѣщо изрядно по форма; да знаешъ единъ езикъ „фарси“ подразбира да го знаешъ много добрѣ. Христосъ прѣдставя въ тази глава два отличителни типа. Единъ талантливъ художникъ, запознатъ съ науката за човѣка, би нарисувалъ тия два типа съ всичкитѣ тѣхни отличителни черти; и тази изрядна картина би заслужвала да се намира въ всѣка кѫща за образецъ. Какви сѫ очебийнитѣ черти на фарисея, и какви на митаря? Не е достатъчно да се каже: „той е фарисей“, или: „той е митарь“, а трѣбва да знаемъ външнитѣ бѣлѣзи на тѣхнитѣ лица, на тѣхнитѣ рѫцѣ, на тѣхното тѣлосложение, устройството на тѣхната глава. Слѣдъ туй трѣбва да се доберемъ до особеноститѣ на тѣхния душевенъ складъ. Само така ще можемъ да си уяснимъ вложената за насъ въ текста идея и да се възползуваме отъ нея. Христосъ е билъ великъ художникъ, той е далъ двѣ отличителни черти на тия два характера, и по тѣхъ азъ ще опиша фарисея и митаря. Но ще кажете: „Вие какъ ще можете да опишете човѣкъ само по нѣколкото думи, които сѫ казани за него“? Това е наука. Може да се опише. Има учени хора, които сѫ се занимавали дълго врѣме съ сравнителната анатомия, изучили сѫ устройството на животнитѣ тъй добрѣ, че, ако имъ дадете най-малката часть отъ нѣкое допотопно животно, могатъ да ви опишатъ ръста му, да съпоставятъ всичкитѣ му кости, да турятъ мускулитѣ и жилитѣ му и по тоя начинъ да възстановятъ изчезналата форма. Ако дадете на единъ вѣщъ ботаникъ само единъ листъ отъ нѣкое растение, той е въ състояние да ви опише цѣлото дърво. Върху сѫщия законъ, горѣ-долу, ще се постарая да ви опиша фарисея и митаря, да ви покажа какви сѫ тѣ. Но ще ми кажете: „Какво общо има между тия двама, които сѫ живѣли прѣди двѣ хиляди години“? Въ свѣта живѣятъ два вида хора — митари и фарисеи; отъ тѣхъ сѫ произлѣзли много други, но тѣ си оставатъ основнитѣ. Вие може да спадате или къмъ единия или къмъ другия видъ — безразлично да-ли сте свещеникъ или не, да-ли сте благородникъ или не, да-ли сте ученъ или не, да-ли сте философъ, мѫжъ или жена. Тия два характера се прѣплитатъ и изпъкватъ въ живота на всички. Тѣ ще останатъ завинаги отличителнитѣ типове въ човѣшката история. Художеството на Христа състои именно въ това, че Той съ много малко думи е съумѣлъ да ги изрази и прѣдстави така нагледно. Външниятъ образъ на фарисея нагледъ е приличенъ. Той е човѣкъ благовиденъ, снаженъ, строенъ, високъ ръстъ: 175 — 180 сантиметра — по-горѣ отъ обикновения. Рѫцѣ и пръсти въздълги, палецъ дълъгъ, симетриченъ — признакъ на изработени възгледи, присѫтствие на воля и интелигентность; показалецъ равенъ съ безименния — показва, че, щомъ се зароди въ него нѣкоя идея, той я прокарва до крайнитѣ ѝ прѣдѣли. Храносмилателната му система е изправна, въ ядене и пиене той е трѣзвенъ, нѣма слабоститѣ на чревоугодника и винопиеца, вкусътъ му е изтънченъ. Кръстъ възтънъкъ. На възрасть прѣминалъ е четиритѣ периода и е встѫпилъ въ петия, сир. навършилъ е 45 години. Рамена малко възкрѫгли, лице малко продълговато и крушообразно, съ развита нервна система. Долна челюсть правилно сформирована, съ брада продълговата и заострена — признакъ на човѣкъ съ умъ подвиженъ и схватливъ; уста срѣдни, бърни нито много дебели, нито много тънки; крайщата на устнитѣ ѫгли стоятъ малко издигнати; съ една усмивка на прѣзрѣние — „хората това сѫ тълпа“; но вѫтрѣшно своето прѣзрѣние никога не изказва. Очи сивопепеляви; вѣжди дѫгообразни, малко наведени, като клонетѣ на старо дърво — човѣкъ, който живѣе дълго врѣме и който има опитность въ живота. Чело хубаво, възвисоко, въ основата си, надъ носа, издадено — признакъ на човѣкъ съ силна индивидуалность, съ наблюдателенъ и практиченъ умъ. Слѣпоочнитѣ области срѣдно развити; уши правилни и близоприлѣпени при главата — бѣлѣгъ на материаленъ порядъкъ. Влакната на брадата малко възрѣдки и възчервени — бѣлѣгъ на импулсъ и упорство. Глава валчеста, общъ размѣръ околовръстъ надъ ушитѣ 56 — 60 сантиметра; съ силно развита и издигната теменна область — бѣлѣгъ на човѣкъ съ голѣмо самообладание, самоуважение, гордость, взискателность и тщеславие; религиозно чувство притежава, но едностранчиво развито; милосърдие проявява, но само къмъ себе си и нему близкитѣ. Лице възблѣдобѣло, съ носъ отъ гръцко-римски типъ. Човѣкъ съ естетически вкусъ, но безъ поезия и обичь къмъ природата, къмъ възвишеното и идеалното. Човѣкъ съ силна вѣра, но вѣра само въ своя умъ; съ голѣма надежда, но надежда само въ своята сила. Има религия, но въ тази религия почита, обожава само себе си. Ако влѣземъ въ неговия храмъ, ще намѣримъ на първо мѣсто не образа на Иисуса Христа, а неговия собственъ портретъ, и на мѣстото на света Богородица, Иоанъ Кръститель и другитѣ светии — наредени неговитѣ дѣди и прадѣди, на които той кади темянъ и възнася молитви — „славенъ, великъ е нашиятъ родъ“. Човѣкъ интелигентенъ, който събира познания въ живота, запознатъ добрѣ съ еврейската кабала и съ принципитѣ на тогавашната цивилизация, и, ако би живѣлъ въ наше врѣме, щѣше да минава за виденъ писатель, философъ, художникъ, държавникъ и духовенъ глава. Защо Христосъ изважда този типъ? Какво лошо има въ неговата молитва? У фарисея се забѣлѣзва една философия, която е отживѣла своя вѣкъ — човѣкъ, който живѣе само съ миналото, а изпуска настоящето и бѫдещето; човѣкъ, който се е влюбилъ, като мома или момъкъ, въ своя портретъ, който, кѫдѣто ходи, само него вижда. Чудно е, когато човѣкъ се влюби въ своя образъ! Еднъжъ наблюдавахъ единъ български писатель: бѣше седналъ на видно мѣсто, имаше до него огледало, запуши цигара, обърне се и се огледа въ огледалото, като-че си дума: „Красивъ съмъ, правя впечатлѣние на хората“. Пакъ ще запуши и позира прѣдъ огледалото. Ако единъ день това огледало се разруши, ще се разруши и неговото щастие. Фарисеятъ мяза на този типъ, влюбенъ въ себе си. И виждате, като се обръща къмъ Господа, колко сѫ интересни неговитѣ думи — „Боже, благодаря Ти, че не съмъ като другитѣ човѣци; азъ съмъ нѣщо повече“, Но философията му е именно тукъ погрѣшна, защото Богъ е създалъ всички човѣци. „Не съмъ като другитѣ хора“; ами какво си? Да си ангелъ, не си; отъ сѫщата каша си направенъ, и въ твоитѣ жили тече сѫщата кръвь. Иска да лъже и себе си, и Господа. Ето първата лъжа, която той употрѣбява. И Господь му казва: „Не говоришъ истината“, Твърдението на фарисея е отрицателно: той не се сравнява съ по-възвишенитѣ отъ себе си, съ ангелитѣ, а съ долнитѣ типове, съ прѣстѫпницитѣ, че не билъ като тѣхъ. Да допуснемъ, че азъ се сравнявамъ съ гадини и казвамъ: „Благодаря Ти, Господи, че не съмъ като тия волове, магарета, псета, гущери, змии“, какво сравнение мога да правя съ тѣхъ? Тази е една слаба черта, която се срѣща въ всички хора. Прѣди години имаше въ България извѣстно течение у гимназиститѣ и студентитѣ, като проучватъ живота на великитѣ писатели, напримѣръ, на Шекспира, да усвояватъ неговитѣ недостатъци, понеже нѣматъ неговитѣ положителни страни: „Чакай да-ли ги имамъ и азъ“, и, като ги намѣрятъ въ себе си, кажатъ: „И азъ съмъ като Шекспиръ гениаленъ“. Проучватъ характера на Шилера и търсятъ нѣкоя негова екцентрична страна и, като я намѣрятъ въ себе си: „И азъ съмъ като Шилеръ“. Като изучаватъ цѣлъ редъ писатели така, казватъ: „Ние сме велики хора“. Да, велики, но въ отрицателенъ смисълъ; велики, които иматъ минусъ единъ грошъ. Азъ прѣдпочитамъ човѣкъ, който има нула грошъ, защото нито има да взима, нито поне има да дава. И фарисеятъ прави сравнение и казва; „Благодаря Ти, Господи, че не съмъ като другия, грабитель“. Казва му Господь: „Ако бѣхъ те турилъ на негово мѣсто, какво щѣше да бѫдешъ?“ Нѣкога единъ ангелъ, като гледалъ отъ Небето какъ единъ човѣкъ грѣши, обърналъ се къмъ Господа и Му рекълъ: „Какъ търпишъ тази низка тварь? Азъ да бѣхъ на Твое мѣсто, бихъ очистилъ земята отъ нея“. Господь пратилъ ангела на земята да се въплъти и го оставилъ въ сѫщото положение, и ангелътъ направилъ два пѫти повече грѣхове отъ онзи човѣкъ, когото той осѫждалъ. Та човѣкъ не бива да осѫжда хората за дѣянията имъ отъ онова мѣсто, на което е поставенъ, защото на тѣхно мѣсто и той би ги направилъ. Идвали сѫ при мене мнозина и сѫ почвали тъй: „Ние не сме толкова лоши хора, ние сме възпитани, защото сме отъ знатенъ родъ“. — „ Не се съмнѣвамъ въ думитѣ ви, азъ въ душата си дълбоко вѣрвамъ въ това, което ми говорите; ние всички сме се отъ знатенъ родъ, азъ това подържамъ; но вашитѣ и моитѣ дѣди и прѣдѣди не сѫ били тъй благородни, както вие и азъ ги мислимъ; мнозина отъ тѣхъ сѫ били голѣми нехранимайковци, прѣстѫпници, злосторници и послѣдни вагабонти; свидѣтелството, което Господь е написалъ за тѣхъ, вие и азъ го носимъ отгорѣ си. Нѣщата може отвънъ да иматъ извѣстна благовидность, но отвѫтрѣ тѣ нѣматъ съотвѣтно съдържание. Че нашитѣ дѣди и прадѣди не сѫ били такива чисти, както прѣдполагаме, това показватъ ония лоши черти, които сме наслѣдили отъ тѣхъ, които най-малко два пѫти на день проявяваме. Ако дѣдо ти и баба ти, баща ти и майка ти сѫ били чисти и добри, като ангели, откѫдѣ сѫ тия черти и лоши проявления въ твоя животъ? Ако въ извѣстна течность турите малко горчивина или отрова, тя ще се забѣлѣжи и прояви; ще се познае, че въ доброто има примѣсено нѣщо лошо“. Та хора съ философията на този фарисей може да ги наречемъ консервативни, отъ консерваторската партия, хора, които иматъ високо мнѣние за себе си. Не е лошо да има човѣкъ високо мнѣние за себе си; стига то да е право и да нѣма нѣкакъвъ примѣсъ отъ горчивина. Най-голѣмъ консерваторъ и регулаторъ въ природата е азотътъ, който спира всѣко горѣние, задушва всѣкакъвъ животъ. Азотътъ е най-стариятъ, най-уравновѣсениятъ елементъ въ природата. Но, ако би останала природата само съ него, всичко щѣше да бѫде мрътвило. При все това, органическиятъ свѣтъ има да му благодари много. . . Фарисеятъ се обръща къмъ Бога, не да му помогне да изглади нѣкои грапавини отъ неговия характеръ — ни най-малко — той само благодари, че не билъ като другитѣ хора: хулитель, обирникъ, убийца, прѣлюбодѣецъ. Именно, като книжникъ и философъ, той трѣбваше да се спре върху причинитѣ, които пораждатъ хулителството, обирничеството, убийството, прѣлюбодѣйството. Когато срѣщнемъ нѣкои хора, които стоятъ, да кажемъ, по-долу отъ насъ, споредъ Христовото учение не бива да ги осѫждаме въ своята душа, а да извлѣчемъ урокъ, да намѣримъ причинитѣ, които сѫ ги довели до това низко положение, и, ако има нѣщо отъ тѣхъ въ насъ, да го изкоренимъ. Защото онзи, който е положилъ великитѣ закони въ живота, казва: „Не сѫдете, да не бѫдете сѫдени“. Въ тия думи има дълбокъ смисълъ, и, който ги е проумѣлъ, се е домогналъ до великия законъ на човѣшкото благо. Съврѣменнитѣ зоолози изучватъ животнитѣ и сѫ дали на свѣта много цѣнни работи, но никой още не е проучилъ дълбокитѣ причини, които ги създаватъ; така: защо, напримѣръ, нѣкои иматъ рога, а други не; защо нѣкои се влѣкатъ, а други ходятъ на четири крака; защо нѣкои ядатъ месо, а други пасатъ трѣва; защо сѫ лишени отъ човѣшката интелигентность. А за това има дълбоки и основни причини, то не е така произволно, както може нѣкой да помисли. Когато хората разбератъ тия дълбоки причини, ще дойдатъ до тази разумна философия, върху която ще се съгради бѫдещиятъ строй на обществото — „зората на новата цивилизация“. Цѣлата съврѣменна цивилизация почива върху възгледитѣ на фарисея — тя е фарисейска цивилизация. Тази цивилизация, дѣто хората се отличаватъ по форма, по външность, по етикеция, се е родила въ далечното минало на Египетъ, Индия, Вавилонъ, Китай, Персия, Иудея, Гърция, Римъ. Тя е днесъ и въ Европа облѣчена въ красива християнска мантия. Не казвамъ, че тя въ своитѣ основи е нѣщо лошо, но казвамъ, че формата всѣкога трѣбва да има въ себе си извѣстно съдържание; вънъ отъ това формата си остава една проста черупка, въ която могатъ да живѣятъ само паразити. Казватъ: „Той има чудни очи“, Та що отъ това? „Красиви сѫ“. Въ какво състои тѣхната красота? „Ама блѣскави сѫ, приятни сѫ“. Въ какво именно сѫ приятни? Нѣкому носътъ билъ хубавъ, приличенъ. Въ какво състои тази хубость? Устата му били хубави, правилни. Въ какво отношение? има у хората схващания за извѣстни нѣща, които не можемъ да изкажемъ, именно, че въ чернитѣ очи, или въ синитѣ, или въ сивопепелявитѣ, или въ зеленикавитѣ, или въ кестенявитѣ, има извѣстни скрити сили. Ако погледне човѣкъ съ черни очи, ще произведе извѣстна мисъль; ако погледне съ кафяви, — извѣстно настроение и т. н. Хора съ сини очи сѫ хладни. Тѣ сѫ като небе чисто, но хладно, студено. Такива хора не сѫ за земята. Въ тѣхъ вѣра сѫществува, но тѣ сѫ се родили прѣждеврѣменно. Може-би, тѣ сѫ хората, които тепърва ще дохаждатъ. Азъ говоря за ония сини очи, които сѫ изразъ на небето. Прѣданието говори, че Христосъ ималъ такива очи. За нѣкого казватъ: „Устата му сѫ красиви като роза“. Какво сѫ устата? Тѣ сѫ изразители на човѣшкото сърце — да-ли е човѣкъ съ меко или кораво сърце; показватъ доколко човѣкъ е интенсивенъ и откровенъ. У ония, които иматъ хубавъ апетитъ, ще забѣлѣжите, че бърнитѣ сѫ въздебелички. То е физиологически законъ. Повечко кръвь приижда, затова сѫ и дебелички и червени. Като вкусятъ яденето, кажатъ: „Ха, това е приятно“, и по лицето имъ блѣсне деликатна, едва уловима усмивка; тя оповѣстява, че въ тѣхната душа има туй разположение. Ако вземемъ човѣкъ съ красивъ носъ, той е изразъ на човѣшката интелигентность и умъ; да-ли носътъ е правъ или закривенъ, да-ли е римски типъ или гръцки — това има дълбокъ смисълъ. Външниятъ обликъ на лицето не е безъ значение, при това, то е изразитель сѫщо на външния животъ на човѣка. Ако вникнемъ въ едно човѣшко лице и видимъ, че то нѣма симетрия, че едната негова вѣжда не е като другата, едната по-развита, другата по-издадена, ако има извѣстна дисиметрия, това показва, че има въ него нѣщо неуравновѣсено. Като поставите една права линия, ще се увѣрите да-ли и вашиятъ носъ е на мѣстото си. Носътъ е барометъръ, топломѣръ, който показва въ какво състояние е вашиятъ умъ. Когато машиниститѣ каратъ една машина, има единъ уредъ, който показва атмосферното налѣгане въ котела, и споредъ това показване тургатъ повече вѫглища за увеличаване на парата, или, ако тя е излишна, я изпущатъ. Вие спирали ли сте се нѣкой пѫть да си дадете трудъ, като машиниститѣ, да видите въ какво състояние е вашата пара — вашето сърце? Господь ви е поставилъ за това носа. Идете прѣдъ огледалото, попитайте вашия умъ, и той ще ви разправи въ какво състояние е сърцето. Като се огледатъ очитѣ ви, ще видите какво е състоянието на вашата душа. Единственото, което никога не лъже и не може да лицемѣри, сѫ очитѣ. Затуй, когато човѣкъ нѣкой пѫть иска да излъже, замижва или туря рѫка на очитѣ си. Дѣтето съзнава, че майката, като го погледне, ще познае, че лъже, и затуй си туря рѫката на очитѣ. Когато фарисеятъ се молѣше, Христосъ го гледаше и му казваше: „Твоята душа е размѫтена, твоитѣ праотци не сѫ живѣли такъвъ чистъ животъ, както ти си въобразявашъ. Ти мислишъ, че не си като другитѣ хора, но въ миналото си билъ като тѣхъ, па и сега не си много далечъ отъ тѣхния уровенъ“. Както и да изтълкуваме този фактъ, да-ли споредъ учението на индускитѣ философи за прѣвъплътяването; или споредъ учението на египетскитѣ мѫдреци за трансмигрирането; или споредъ учението на кабалиститѣ и окултиститѣ за еманирането (изтичането) и усъвършенствуването на духа; или споредъ съврѣменното философско учение за наслѣдственостьта безразлично. Тия учения и теории сѫ само помагала за насъ, да си уяснимъ нѣкои нѣща по-добрѣ, да ни станатъ явленията на човѣшкия животъ по-ясни и по-разбираеми. Обаче, основниятъ принципъ, лежащъ въ основата на всички нѣща, си остава всѣкога единъ и сѫщъ, по който начинъ и да обясняваме и тълкуваме неговитѣ проявления. Великиятъ законъ на причинитѣ и слѣдствията, на дѣянията и възмездията, никога не казва лъжа той всѣкога говори абсолютната истина. Ако си добъръ, пише въ книгата на живота, че си добъръ; ако си лошъ, пише, че си лошъ. Ако говоришъ истината, пише въ книгата на живота, че си говорилъ истината; ако лъжешъ, пише, че си лъгалъ. Ако помагашъ на ближнитѣ си, самопожертвувашъ се за народа си, работишъ за благото на човѣчеството, служишъ на Бога отъ любовь, пише това въ книгата на живота: ако изнасилвашъ ближнитѣ си, прѣдателствувашъ спрѣмо народа си, спъвашъ развитието на човѣчеството, изневѣрвашъ на Бога — пише така въ сѫщата тая книга. Той пише безпощадно своитѣ показания за човѣшкитѣ постѫпки: върху челото, върху носа, върху устата, върху лицето, върху главата, върху рѫцѣтѣ, върху пръститѣ и върху всичкитѣ други части на човѣшкото тѣло — всѣка кость е свидѣтелство за или противъ насъ. И тази история на човѣшкия животъ ние четемъ всѣки день. Въ нейнитѣ минали страници е отбѣлѣзанъ животътъ на всички наши праотци: за нѣкои отъ тѣхъ е писано, че сѫ били ужасни прѣстѫпници, крадци и разбойници. Като разгъваме нейнитѣ страници и прослѣдваме линията, по която сѫ дошли: Авраамъ, Исаакъ, Яковъ, Давидъ, Соломонъ и много други, намираме тамъ тѣхнитѣ постѫпки напълно отпечатани. За Авраама намираме, че е билъ човѣкъ правдивъ, много уменъ, човѣкъ съ широко сърце, съ голѣма вѣра, съ възвишенъ духъ, запознатъ съ дълбоката мѫдрость на Божественитѣ наредби за великото бѫдеще на човѣчеството. За Якова намираме, че първоначално е билъ човѣкъ двуличенъ, хитъръ, егоистъ, който съ лъжа и измата сполучва да отнеме първородството на брата си, и едва къмъ триесеть и третата му година въ него става прѣвратъ, слѣдъ като слугувалъ на чича си Лаванъ четирнайсеть години за двѣтѣ му дъщери: тогава именно става въ него една промѣна за добро. За Давида знаемъ, че е билъ човѣкъ смѣлъ, рѣшителенъ, съ отличенъ природенъ и поетиченъ умъ; но е ималъ особена слабость къмъ красивитѣ жени. Съ измама взема жената на Урия, отъ който день започватъ вече неговитѣ изпитания. И смѣлиятъ пророкъ Натанъ не се е поколѣбалъ да го изобличи направо въ лицето и да му покаже лошитѣ послѣдствия, които тоя законъ ще напише за него въ своята книга за бѫдещето потомство. За Соломона е казано, че е ималъ отличенъ философски умъ, съ добро, но покварено сърце, съ извънмѣрно силни чувства и страсти, голѣмо тщеславие и слаба воля, първокласенъ епикуреецъ въ ядене и пиене и удоволствуване съ жени. Христосъ знае това. Знае какъ е живѣлъ и неговиятъ родъ, и, когато хората Му казватъ: „Учителю благи“, възразява имъ: „Защо Ме наричате благъ? — Благъ е само единъ Богъ“. Иска да каже: „Фамилията, отъ която Азъ съмъ роденъ, не е толкозъ благородна, както вие мислите. Защото Богъ има друго мѣрило, което вие изпущате. Той изисква пълна чистота въ всѣко отношение. Мнозина отъ тази фамилия не сѫ живѣли тъй, както е било угодно на истинския Богъ, Чиято воля Азъ испълнявамъ“. Та затова се обръща къмъ фарисея и му казва: „Ти и себе си лъжешъ, и хората, и Бога: много отъ твоитѣ праотци сѫ вършили прѣстѫпления, и затова ти нѣмашъ право да казвашъ: „Азъ не съмъ като тия. И понеже нѣма смирение въ твоята душа, твоята молитва не може да бѫде приета, и ти не може да бѫдешъ оправданъ. Вие фарисеитѣ сте изопачили Божия Законъ, като сте турили лицемѣрието отгорѣ Му за покривало. Прѣстанете да се прѣдставяте за такива, каквито не сте, понеже Богъ не е човѣкъ, който може да се лъже отъ външния ви видъ; Той гледа на вашето сърце и споредъ него ви оцѣнява“. Сега, да се обърна къмъ другия типъ — къмъ митаря. Имате човѣкъ съ срѣденъ ръстъ, въздебеличъкъ; крака възкѫси, рѫцѣ дебели, пръсти сѫщо въздебели и заострени, лице валчесто; стомашна система прѣкрасно развита — обича да похапнува повечко и да попийнува. „Прѣдстои ми дълъгъ пѫть да извървя, азъ трѣбва да имамъ храна“- — така си философствува той, и затова става бирникъ; отъ тукъ ще изпроси, отъ тамъ ще вземе и пооткрадне, напълва си торбата. „Ти правишъ като мене, ще извинишъ, може да го смѣтнешъ за кражба, но трѣбва ми. Не искашъ да ми го дадешъ, ще си го взема насила или открадна“. Казахъ — митарьтъ има лице възвалчесто, вѣжди дебели, брада отдолу широка — каквото прѣдприеме, съ успѣхъ го свръшва. На възрасть е между 40 — 45 години. Брада съ черни рошави влакна, мустаци сѫщо — бѣлѣгъ на голѣма горещина; носъ развитъ, възкѫсъ, дебелъ, широкъ въ крилата си — признакъ на добра дихателна система; човѣкъ на чувствата, импулсивенъ, като дѣте, всѣкога може да изкаже своята радость; като му дръпне половинъ кило винце, може да скача и се радва; като изтрѣзнѣе, почва да плаче, че жена му била болна. Слѣпоочнитѣ области силно развити; уши възголѣми, почти като Толстоевитѣ, като на човѣкъ, който краде, взема, но и дава — „бащата и майката крадѣха, хайде азъ да дамъ, да облагодѣтествувамъ, дано Господь да ни прости грѣховетѣ“. Очи има кафяви или винени бѣлѣгъ на естествена мекота и добродушие, които чакатъ само своето врѣме да се проявятъ. Глава правилно развита, като главата на Сократа. Има отлично развити домашни и обществени чувства, силно религиозно чувство, отзивчиво чувство на милосърдие, правилно разбиране на живота, отличенъ умъ, лишенъ отъ софистика, силно развита съвѣсть, която му показва грѣшкитѣ, и той не се свѣни да ги изповѣдва и прѣдъ Бога, и прѣдъ човѣцитѣ, и прѣдъ себе си. Нѣма прѣдвзети възгледи за своето благородство. Има религия, но въ нея той е поставилъ образа на Добрия Богъ, а не своя. Всѣкога вѣрва, че този Добъръ Господь ще го изведе на видѣло. Има повече вѣра въ Него, отколкото въ себе си. Има правилна философия: не се сравнява съ по-низкостоящитѣ отъ него крадци и вагабонти, а казва: „Господи, като гледамъ Тебе, ангелитѣ, светиитѣ, какво съмъ азъ? трѣбва да се повдигна, трѣбва да бѫда като Тебе. Грѣшникъ съмъ; дѣди, прадѣди и азъ човѣци не станахме; ямъ, пия, но съмъ станалъ като свиня; прости ми, че не мога да използувамъ благата, които Си ми далъ“. И какво казва Христосъ? Този човѣкъ, който съзнава грѣшкитѣ си, има единъ възвишенъ идеалъ, единъ день той ще надмине фарисея. Какъ може да бѫде това? Богатитѣ хора се уповаватъ само на своитѣ ренти или доходи, нищо не работятъ, а само бистрятъ политиката, обществения животъ. Други, които ставатъ сутринь рано, работятъ по 10 часа на день, иматъ несполука слѣдъ несполука въ живота, но постоянствуватъ и слѣдъ години придобиватъ знания и ставатъ видни хора. Сега, между васъ — ще извините — има и отъ двата типа. Но, понеже Христосъ дава двата противни полюса, азъ ви казвамъ, вземете доброто отъ единия и отъ другия и създайте, благородния фарисейски и митарски характеръ едноврѣменно; създайте третия типъ на християнина, на новия човѣкъ. Тази е моята мисъль. Казвате: „Толкова грѣшенъ ли съмъ въ своя животъ, какъ мога азъ да бѫда фарисей? обиждашъ ме“. Ще ви кажа една истина. Когато доде нещастие въ живота, казвате: „Защо, Господи, това нещастие? има други, които сѫ по-голѣми грѣшници отъ мене.“ Тогава не сте ли на мѣстото на фарисея — човѣкъ, който спори съ Господа? Господь ще ви каже: Ти си много праведенъ, но знаешъ ли колко безобразия сѫ извършили твоитѣ дѣди, съ които едно врѣме си билъ съдружникъ? Ей тукъ имашъ полица, подписана прѣди толкозъ години, трѣбва да я изплатишъ.“ — „Ама азъ не помня“. — Нищо не значи. Въ Моята книга е отбѣлѣзана. Тя не лъже“. Доде нещастие върху васъ, благодарите — „малко е то“, тогава вие сте на мѣстото на митаря. И Христосъ ще ви каже; „вие ще отидете въ дома на Отца“. Вие осѫждате нѣкой пѫть фарисеитѣ — „тѣ сѫ неискрени хора“, но знаете ли, че вие, които осѫждате фарисеитѣ, сте съврѣменнитѣ фарисеи? Извадете поука за себе си отъ характера на този фарисей, да нѣмате неговитѣ лоши черти, или, ако ги имате, да ги изкорените, да не вървите изъ пѫтя на негативния животъ. Какво сѫ имали дѣдо ви, баба ви, баща ви, майка ви, това нищо нѣма да ви ползува. Знаете приказката за гѫскитѣ, които нѣкой каралъ къмъ града. Гѫскитѣ рекли на пѫтника: „Какво безобразие отъ този господинъ! подкаралъ ни като ято, не знае, че нашитѣ прадѣди освободиха едно врѣме Римъ“. „А вие какво направихте?“ казалъ пѫтникътъ. „Нищо“. — „Тогава вие сте достойни, за да се варите въ гърне“. Дѣдо ви, баща ви, били такива високи, благородни хора, но вие какво сте? Нѣмашъ благороденъ характеръ — придобий го, Дѣдо ти, баща ти може да сѫ ти оставили извѣстенъ капиталъ, но ти можешъ да го опропастишъ, изгубишъ. И въ религиозно отношение ако се спремъ, има религиозни фарисеи: „Азъ съмъ отъ православната цръква“, „азъ съмъ отъ евангелската цръква“, „азъ съмъ отъ католишката цръква“, „азъ съмъ свободномислящъ“. — „Радвамъ се, че си православенъ, че си евангелистъ, че си католикъ, че си свободномислящъ; но имашъ ли благороднитѣ черти на Иисуса?“ — „Нѣмамъ ги“. — „Не си православенъ, не си нито евангелистъ, не си никакъвъ. Придобий ги, за да бѫдешъ такъвъ“, „Ама азъ съмъ свободомислящъ“, — „имашъ ли благороднитѣ черти на честнитѣ свободомислящи хора? Подъ думата „свободомислящъ“ разбирамъ човѣкъ, който е приятель на истината. Не си ли такъвъ, ти си първокласенъ лъжецъ“. Често хората казватъ: „Ти си отличенъ човѣкъ“. Хората отъ съврѣменното общество се събиратъ трима - четирма на едно мѣсто и почнатъ да се хвалятъ съ благородство, съ отличия: „Твоето съчинение ние четохме и сме въ възторгъ“. Замине, почнатъ: „Той е първокласенъ глупакъ“. Замине вториятъ, почнатъ и по неговъ адресъ сѫщото. Замине третиятъ, и той билъ такъвъ и онакъвъ. Като остане единъ, той, разбира се, нѣма да каже нищо лошо за себе си. Не се лъжете отъ това, което казватъ хората, защото тѣ по вашъ адресъ могатъ да кажатъ много неприятни работи. Никой не казва истината. Ваши неприятели ще ви кажатъ: „Ти си вагабонтинъ, лъжецъ, калпазанинъ“ — тѣ говорятъ по-скоро истината, отколкото онзи, който ви ласкае: „Ти си благороденъ“. Може да си добъръ, но не толкозъ; да не мислишъ, че си отличенъ. Нѣкой пѫть вървишъ изправенъ, махашъ си рѫцѣ и бастунъ, като че-ли си разрѣшилъ нѣкоя велика задача на Архимеда; мислишъ, че като тебе нѣма другъ човѣкъ; ако си митарь, казвашъ си: „Азъ ще управлявамъ свѣта“. Христосъ казва: „Слушай, прѣди години твоитѣ дѣди и прадѣди управляваха, и азъ помня, че тамъ въ моя тевтеръ е написано, че тѣ сѫ извършили прѣстѫпления; може да влѣзешъ и ти въ тоя пѫть, не се самонадѣвай“. Затуй, въ каквото положение и да се намираме, трѣбва да имаме за идеалъ само Господа Бога. Въ този свѣтъ ще срѣщнемъ много горчиви работи. Може да срѣщнемъ нашъ приятель, който ни обича и ще ни каже нѣкои нѣща, които сѫ вѣрни; не казвамъ, че трѣбва да подозираме, че всички сѫ лъжци, не; но, ако 100 души ви похвалятъ, между тѣхъ може да ви кажатъ истината само трима; другитѣ ще ви кажатъ истината или много грубо, или въ много ласкателна форма двѣ крайности. Истината не е тамъ, а е въ онзи срѣденъ пѫть — като вземете добритѣ черти на фарисея, неговия отличенъ умъ, схващането и порядъка, а отъ митаря неговото милосърдие, дълбоката религиозность, вѫтрѣшното съзнание да познава погрѣшката си и да се стреми да изправи живота си. И въ сѣмействата тия митарь и фарисей ги има — мѫжътъ фарисей, жената митарь. Мѫжътъ отъ високо потекло, богатъ, строенъ, красивъ благороденъ човѣкъ, както го наричатъ, а жената отъ просто сѣмейство, баща ѝ и дѣдо ѝ неучени хора — простаци; той, като я погледне, казва: „Знаешъ ли отъ какво положение съмъ те извадилъ?“ и тя се посгуши. Нѣма какво да прави, ще се сгуши и сготви: всѣко помръдвене съ пръстъ отъ фарисея, че не е сготвила хубаво — „такава проста, невъзпитана жена азъ не ща“ — я заставя да плаче и да слуша. Такъвъ митарь не искамъ въ кѫщата си“. На друго мѣсто жената е фарисей, а мѫжътъ митарь; тя излиза отъ богата фамилия, баща ѝ издигналъ мѫжа ѝ, който билъ чиракъ при него — „не знаешъ ли съ какво благоволение съмъ те взела; не знаешъ какъ да се облачашъ, какъ да си туришъ връзката, не знаешъ какъ да се изсекнешъ“. Ужасни формалисти сѫ тия фарисеи, когато започнатъ да изреждатъ. Сега, и двамата, както единиятъ, така и другиятъ, иматъ нужда да изправятъ живота си. Христосъ, като казва, че митарьтъ е по-оправданъ отъ фарисея, иска да каже, че и митарьтъ не е напълно правъ, но че въ неговитѣ мисли за живота, за Божествения редъ, има по-добро схващане, отколкото у фарисея. Той иска да каже, че единъ день този митарь ще седи много по-високо отъ фарисея. Ако не искате вие да се смирите, Господь ще ви смири, защото Той гордѣливитѣ смирява, а смиренитѣ въздига. Гордостьта и смирението сѫ синоними на тия двама хора — фарисеятъ и митарьтъ. Вие не знаете какво може да се случи съ васъ въ бѫдещето; всичкитѣ ваши благородни черти и всички ваши дѣди и прадѣди не могатъ да ви спасятъ. Прѣди години въ Англия, мисля, въ Лондонъ, единъ отъ най-богатитѣ и виднитѣ англичани влѣзълъ въ своитѣ подземия да разгледа съкровищата си и по една случайность затваря вратата подиръ себе си, като оставя ключа отвънъ. Като изходилъ цѣлото свое богатство и му се порадвалъ, поискалъ да излѣзе, но се видѣлъ затворенъ. Седѣлъ день, два, три, наоколо му злато, богатство огромно, но не могълъ да излѣзе, нито да се обади Най-сетнѣ билъ принуденъ да прѣдаде душа въ туй мѣсто, като оставилъ такава бѣлѣжка: „Ако имаше нѣкой да ми даде само едно парче хлѣбъ, бихъ му далъ половината отъ богатството си“. Ако единъ день нѣкакъ се случи да бѫдете затворени, като този богаташъ, въ подземията на вашитѣ благородни дѣди и прадѣди, едно кѫсче хлѣбъ може да ви спаси. Затова Христосъ казва: „Хлѣбътъ може да ви спаси, а не тия нѣща, за които се борите“. И знаете ли, че много хора умиратъ така, затворени въ себе си? Хора отчаяни се самоубиватъ. И кой се самоубива? Не се самоубиватъ митари, а сѐ фарисеи. Поети, художници и държавници казватъ: „Насъ свѣтътъ не можа да оцѣни, не можа да оцѣни съчиненията ни — произведенията, картинитѣ“, и се самоубиватъ. Сѐ тия фарисеи, тия благородно мислящи, съ правилни лица и червени бради, изобщо се самоубиватъ. Фарисеитѣ въ България не сѫ съ червени бради; азъ ви говоря за еврейскитѣ фарисеи, тѣхъ описвамъ; нашитѣ щѣхъ да опиша другояче. И българскитѣ мязатъ на тѣхъ, само че въ нѣщо се различаватъ. Но, понеже думата ми е не за българскитѣ, а за еврейскитѣ фарисеи, то правете заключение за българскитѣ и търсете тия типове. Какъ ще ги търсите? Моята бесѣда е да приложите това практически въ живота си. Съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ, че човѣкъ, за да успѣе, трѣбва да има воля. Въ волята има трояко проявление — волята може да бѫде; 1) своеволие; 2) воля, която има прѣдъ видъ само нашитѣ интереси, само интереситѣ на нашия народъ, и 3) воля, която има прѣдъ видъ интереситѣ и на нашето общество и народъ, и на човѣка, и на Бога. Послѣдната воля, която обема въ себе си всички задължения, които имаме къмъ този свѣтъ, воля такава, че нѣма никоя сила, която може да ни отклони отъ нашия дългъ, — тя е воля добра. Воля да работишъ за славата Божия и човѣчеството, за народа си, за дома си и за повдигането на своя характеръ — това е воля. Нѣкои казватъ: „Ти трѣбва да имашъ благороденъ умъ“. Умъ, който схваща своето отношение къмъ Бога, умъ, който е заетъ да приложи въ живота възвишенитѣ мисли — това е благороденъ умъ. Имате всичкитѣ зародиши за това. „Ама носътъ ми не е такъвъ, какъвто искамъ“. Ще се развие. Погледнете онѣзи малки пиленца въ гнѣздата, които нѣматъ още пера, какъ чакатъ майка си, и, щомъ тя се зададе, тѣ отварятъ уста, рекатъ: „чърррк“! и хопъ! майка имъ втикне въ устата имъ червейче. И двайсетъ пѫти на день: „чърррк“! и пакъ отваратъ устата. Колкото повече тия пиленца се молятъ: „чърррк“! толкова повече червейчетата падатъ въ устата имъ. И почнатъ сега и крилца да растатъ, и най-послѣ тѣ хвъркватъ. По сѫщия законъ трѣбва и вие да вървите, да си отваряте устата — да се молите. Ако не ги отваряте, вие сте фарисеи, и Христосъ ще ви каже: „Свѣтътъ не е за васъ, Царството Божие не е за васъ, бѫдещето не е за васъ“. Туй иска да каже Христосъ. Има хора, които не обичатъ да отварятъ устата си, само мълчатъ. Разбирамъ да мълчишъ, но кога? Когато си гнѣвенъ, когато искашъ да обидишъ човѣка, когато завиждашъ; но, когато си радостенъ, когато трѣбва да се каже утѣшителна дума, отвори устата си и я кажи. Отваряте ли си устата, когато ще възпитавате дѣцата? Ето въпросътъ, който се слага прѣдъ васъ. Вие възпитавате дѣцата си като фарисеитѣ; да не баратъ сѫдинитѣ, да се не оцапатъ, дори да не си наквасятъ рѫцѣтѣ — майката ще ги измие; да имъ купи бащата нови обувки, часовници, кордончета. Бащата трѣбва да стане робъ на този фарисей. Като доде вечерь бащата, намусатъ му се: „Скоро, искаме това, искаме онова“, и той се сгуши. Защо е казалъ Христосъ: „Горко вамъ, книжници и фарисеи“? И въ домоветѣ, при дѣцата си, и въ черквитѣ, всѣкѫдѣ проявяваме тия черти на фарисеитѣ и се чудимъ защо царството Божие не идва. И отгорѣ на това укори: „Калпавъ свѣтъ, калпаво общество, свещеници такива, онакива, учители лоши, управници лоши“, а той? — светия! И ти си такъвъ, като ония, които укорявашъ. Спри и остави тия нѣща, защото майка ти е при тебе; щомъ кажешъ „чърррк“! хопъ! ще получишъ храна. Тия нѣща може да ви се виждатъ смѣшни, но тѣ сѫ велики истини; тѣ сѫ дребни работи, но трѣбва да вземемъ поука отъ примѣра. Въ сравнение съ небесния животъ, ние сме голаци, и Господь постоянно ни праща майката съ тия червеи; поздрави майка си, защото ти носи храна. Колко мѣсто е обиколила тя, докато намѣри единъ червей! Какъ да благодаримъ на Бога, Който всѣки день мисли за насъ и ни доставя храна? Всѣка сутринь да казваме и ние „чърррк“! — да Му се молимъ. Знаете ли какво значи то? То има дълбокъ смисълъ. Какво съдържа това „чърррк“!? Ако бѣхте го знаяли, щѣхте да знаете думитѣ, съ които говори Небето. Много кѫса дума, но съдържателна. И сега вие сте въ храма; Христосъ се обръща къмъ васъ и ви пита: „Какъ се молите — да-ли като този фарисей, или като митаря? Какъ ще излѣзете въ свѣта и ще започнете работа, като фарисея или като митаря? И вие сте отъ сѫщата каль“. Но Христосъ иска да каже да не бѫдемъ фарисеи. Менѣ ми е гръмнала главата отъ тия фарисеи. Ако има нѣщо въ свѣта, което да безпокои, то сѫ тия фарисеи. „Ама еди-кой-си ималъ такива черти“. Зная; какво да правя? Чакай да очистя себе си, че тогазъ хората. Чакай да очистя своитѣ въшки, че тогазъ на другитѣ. Защото, инакъ, ако отида при него, онзи, който има по-малко, ще хване отъ мене. „Ама трѣбва да го възпитаме“. Чакай първо себе си да възпитамъ. „Ама трѣбва да проповѣдвате“. Ако взема прѣждеврѣменно да проповѣдвамъ, ще заблудя хората. „Излѣзъ и кажи това и това“. Какво ще кажа? Да лъжа хората ли? Когато излазяшъ, трѣбва да кажешъ великата истина и съ думи и съ живота си. Туй подразбира Христосъ. Когато почнемъ да учимъ, трѣбва да работимъ сѫщеврѣменно съ думи и съ живота си. Азъ много харесвамъ онѣзи съврѣменни учители, които, кога прѣподаватъ нѣкой прѣдметъ, физика или химия, веднага започватъ съ опити: кислородъ тъй се добива, онова тъй става. Влѣзешъ въ дърводѣлницата, учительтъ разправя и теория и практика. Влѣзешъ въ шивачницата — сѫщо. Христосъ казва на християнитѣ: „Влѣзте и вземете вашия аршинъ и ножицитѣ“. Нѣкои трѣбва да захванатъ съ игла, че послѣ съ ножици. Кои сѫ тия ножици? То е вашиятъ язикъ. Когато почнете да кроите и шиете, по-хубави ножици отъ вашия езикъ нѣма. Когато започнете да рѣжете налѣво и надѣсно, безъ да мислите, вашитѣ ножици не сѫ на мѣстото. „Не трѣбва ли да говоримъ“? Трѣбва, но на мѣстото. Защото, ако говорите не на мѣсто, рѣжете, безъ да мислите ще се изхаби платътъ. Не говоря всичко това за обезсърчение. Не искамъ да ви кажа, че вие сте роденъ фарисей, но че имате разположението на фарисея. Всички го иматъ. И хубаво е да го имате до извѣстна степень. Но, когато почнете да казвате: „Господи, благодаря Ти, че не съмъ като другитѣ“, фарисеятъ е живъ въ васъ, и мѫчно можете да се освободите отъ него. Той живѣе въ тила, въ темето, въ ушитѣ въ главата, въ носа, въ вѫтрѣшната страна на очитѣ. Този фарисей кѫдѣ ще го намѣрите? Въ всички ваши черти и проявления. И тъй, сега Христосъ ни пита: „Кой е най-правиятъ начинъ, по който можемъ да принесемъ молитвата си прѣдъ Бога?“ Тази молитва Той подразбира въ обширния смисълъ — въ полза на обществения животъ. Нѣкои разбиратъ, че истинска молитва може да се принесе само въ черква. Вижте, тази молитва, която ще принесете въ черква, има ли извѣстна връзка съ сѣмейния животъ, може ли да ви помогне? И тази черква трѣбва да я намѣрите, дѣ е тя? Учительтъ най-първо прѣподава на ученицитѣ за извѣстни елементи и ги оставя сами да разрѣшатъ задачата, да намѣрятъ отношенията на извѣстенъ законъ. Казва се на едно мѣсто въ Посланията: „Вие сте храмъ Божи“. Ако ние сме храмове Божи, като влѣземъ въ тайната ни стаица прѣдъ Бога, какъ трѣбва да влѣземъ? Ако влѣземъ като фарисея, Христосъ ще ни каже: „Не сте постигнали цѣльта си“. Ако влѣземъ като митаря и признаемъ погрѣшкитѣ си, обѣщаемъ, че ще ги изправимъ, ние ще сполучимъ и ще чуемъ Христовия отговоръ: „Ти си оправданъ, имашъ бѫдеще“. Може-би учительтъ да намѣри въ тетрадката много погрѣшки, ученикътъ не трѣбва да каже: „Колко е дребнавъ — само три погрѣшки“! Той може да я зацапа, може да задраска 4 — 5 думи, и ученикътъ да каже: „Развали ми тетрадката“. Да, ама ако искашъ да бѫдешъ съвършенъ, ти трѣбва да му се благодаришъ, че ти е обърналъ вниманието и на тия погрѣшки, защото тритѣ погрѣшки може да станатъ повече. Изправи ги, не ги оставяй. Защото погрѣшката е като въшката: ако я оставишъ, едната въ седмицата може да навъди хиляди. Доста е една погрѣшка да изпрати човѣка на позорния стълпъ. Доста е, по сѫщия законъ, една добродѣтель да ви издигне въ Небето и да ви постави между ангелитѣ. Дайте условията, и, ако една постѫпка е погрѣшна, ще ви снеме, ако е добродѣтелна, ще ви въздигне. Слѣдователно, обръщайте внимание, както върху една добродѣтель, тъй и върху една погрѣшка. Ако у единъ човѣкъ, който е водилъ пороченъ животъ, е останала само една добродѣтель, то е онова вѫженце, пуснато въ бурното море на живота, за което ако се хване, може да излѣзне на сушата. Слѣдователно, послѣдната погрѣшка, която може да остане, е много лоша, за да погуби човѣка, както послѣдната добродѣтель е много силна, за да спаси човѣка. Тѣ сѫ, които могатъ да измѣнятъ нашия животъ. То е законъ. И затова Христосъ казва: „Не бивайте немарливи“. У фарисея имаше по-благородни черти, отколкото у митаря; той седѣше въ много отношения по-високо, но имаше една послѣдна грѣшка гордостьта, която можа да го смъкне въ ада. Митарьтъ бѣше голѣмъ грѣшникъ, но бѣше му останала най-послѣдната добродѣтель — смирението, и той каза: „Азъ ще работя за спасението си“, и затова Богъ даде благословение нему, защото той имаше надеждата, че ще се поправи въ бѫдеще. Питамъ ви тази сутринь; Вие дѣ сте въ послѣдната ваша погрѣшка, или въ послѣдната ваша добродѣтель? Ако сте въ послѣдната погрѣшка, азъ ви съжалявамъ; пазете се, вие сте на опасно мѣсто въ живота. Ако сте въ послѣдната ваша добродѣтель, вие сте на сигурно мѣсто, и азъ ви ублажавамъ: вие сте на сигурна канара, дръжте се за тази послѣдна добродѣтель, и Христосъ ще върви съ васъ. (Бесѣда, държана на 5. октомврий 1914 г. Въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца! „А колко е по-добъръ человѣкъ отъ овца! Затова е дозволено да прави нѣкой добро сѫботенъ день“. Ев. Матея 12: 12. Трѣбва да благодаримъ на еврейскитѣ фарисеи,че сѫ прѣдизвикали Христа да каже такава велика истина; другояче Той не би я казалъ. Хора, крайно формалисти, които комаря прѣцѣждатъ, а камилата поглъшатъ, хора специалисти, виртуози да откриватъ и изтъкватъ чуждитѣ грѣшки — фарисеитѣ не могли да си обяснятъ какъ тъй да може да се нарушава сѫботата. Споредъ тѣхното схващане, споредъ закона Мойсеевъ, сѫботата трѣбваше да се прѣкарва въ почивка и бездѣйствие. Евреитѣ разбираха почивката своеобразно, както именно и българитѣ разбиратъ недѣлята. Българинътъ ще вкара воловетѣ си въ хлѣва, ще остави ралото подъ хамбара, ще се облѣче добрѣ, ще си тури калпака и ще отиде въ кръчмата, дѣто още съ влизането си ще извика: „Дай самъ половинъ кило винце: днесъ е недѣля. Шесть дни трѣбва да работимъ, а седмия день ще пиемъ — ще се веселимъ“. Подобни схващания имаха и евреитѣ за сѫботата. И Христосъ ги изобличава, като прави едно сравнение: „Ако вашата овца, казва имъ Той, падне сѫботенъ день въ нѣкоя яма, на-ли ще я извадите; и не, разбира се, отъ обичь къмъ овцата, а за да не пострада вашиятъ интересъ. Но, щомъ трѣбва да направите добро на човѣкъ, който се нуждае отъ помощь, повдигате голѣмъ въпросъ, че въ сѫбота не трѣбвало да се възстанови неговата рѫка“. Христосъ прибавя и нѣщо повече — „а колко е по-добъръ човѣкъ отъ овца“, сир. колко по-високо стои разумното сѫщество отъ неразумното. Ако вие за вашия стомахъ готвите 4 — 5 часа на день, за да го нагостите, понеже постоянно блѣе, и казвате: „Да не го измѫчвамъ, да го понахраня“, защо, когато се касае до разумното сѫщество, до човѣка, да се повдигне именно неговата мисъль, неговото сърце, казвате: „Въ сѫбота това не става, има за него врѣме, нека чака“? Христосъ туря двѣ условия, като казва: „Както вие се грижите за вашата овца, по сѫщия законъ трѣбва и Азъ да се грижа за разумното. Както вие изваждате вашата овца изъ ямата, така и Азъ съмъ дошълъ на земята да освободя тия разумни сѫщества — да ги изведа изъ ямата“. На онзи човѣкъ рѫката била схваната. Знаете ли що значи да е схваната рѫката? Неговата воля е била парализирана, и Христосъ казва: „Искамъ да възстановя неговата воля, да може той да дѣйствува свободно, да прилага своята мисъль, своето чувство, защото на земята той е пратенъ да работи. Да-ли това ще бѫде въ понедѣлникъ, вторникъ, срѣда или сѫбота, когато и да е, Азъ ще изпълня Своята мисия“. А такава работа, която не нарушава Божествения Законъ, може да извърши всѣки, защото почивката е прѣдназначена само за тѣлото, а не и за духа. На земята почиватъ само мързеливитѣ, и тѣ почиватъ всѣки день. А трудолюбивитѣ казватъ: „Когато се върне Христосъ при насъ, тогава ние ще си починемъ“. Тъй трѣбва да схваща работата истинскиятъ християнинъ. Има единъ основенъ принципъ, който ние трѣбва да имаме прѣдъ видъ; има извѣстни закони, които трѣбва да разбираме. И не само да ги разбираме, но и да ги прилагаме въ живота си. Безъ това приложение, всѣко учение, всѣка религия, каквато и да бѫде, е безплодна. Едно растение не е достатъчно само да изникне, да израсте, да се развие, да цъвне, да завърже плодъ, но този плодъ трѣбва и да узрѣе. Само когато плодътъ узрѣе, постигната е цѣльта на това растение. Слѣдователно, по сѫщия законъ човѣкъ може да се роди, расте, развие и завърже, но, ако не узрѣе въ него плодътъ, неговиятъ животъ е безплоденъ. Христосъ развърза рѫката на човѣка — възстанови неговата воля. Ако четете тази глава по-надолу, ще забѣлѣжите, че при Иисуса довели единъ бѣснуемъ, единъ слѣпъ и единъ нѣмъ и че Той и тѣхъ излѣкувалъ. Тия нѣща сѫ свързани. Кои сѫ: бѣснуемиятъ, слѣпиятъ и нѣмиятъ? Може да кажете, че тия работи сѫ били само въ врѣмето на Христа. Но има ги и въ наше врѣме. За малко ще се спра и приведа, единъ примѣръ и съ него ще обясня смисъла, който Христосъ е вложилъ въ тия думи. Има единъ разказъ за царь Соломона, въ който се говори, че Соломонъ повикалъ единъ вѣщъ принцъ на духоветѣ, за да му помага въ построяването на храма. Този принцъ, обаче, слѣдъ като го научилъ какъ да построи храма, поискалъ да се докопа и до неговия прѣстолъ. Когато Соломонъ узналъ това, хваналъ този духъ, затворилъ го въ една стомна, запечатилъ я съ своя печатъ и я хвърлилъ въ морето. Слѣдъ като поседѣлъ десетина години въ морето, този принцъ обѣщалъ на онзи, който отвори стомната, за да излѣзе, да му даде най-хубавата жена на свѣта. Никой не я отворилъ. Минали се сто години, той прави пакъ обѣщание: на онзи, който отвори стомната, ще му даде не само най-хубавата жена, но и най- добритѣ дѣца. Пакъ никой не се явява. Минаватъ други 100, 200, 300 години — пакъ обѣщание: на онзи, който го извади, не само ще му даде най-хубавата жена и най-добритѣ дѣца, но и ще го направи най-учения човѣкъ. И за този късметъ никой не се явява сега. Прави друго обѣщание: на онзи, който го избави, не само ще му даде всички обѣщани по-рано нѣща, но и ще го направи царь на земята. Пакъ не се явява никой. Слѣдъ 500 години рекълъ: „Който отсега нататъкъ ме избави, него ще убия“. Минава врѣме, единъ рибарь отива да лови риба, хвърля своята мрѣжа, хваща стомната и я изважда. Помислилъ си, че въ нея трѣбва да има богато съкровище. Почва да я разпечатва и когато я отпушилъ, взело да излиза изъ нея черенъ димъ и по едно врѣме се явява фигурата на принца, който рекълъ: „Азъ съмъ обѣщалъ да убия оногова, който ме извади изъ стомната. По-напрѣдъ бѣхъ обѣщалъ това и това, никой не се яви; кой ти е кривъ сега? такава ти е сѫдбата“. Рибарьтъ си помислилъ: „Що ми трѣбваше да отпечатвамъ тази стомна!“ но по едно врѣме рекълъ на принца: „Не вѣрвамъ, че ти си излѣзълъ изъ стомната. Ти трѣбва да ми докажешъ най-първо, че си излѣзълъ изъ стомната, и тогава ме убий“. — „Въ стомната бѣхъ“. — „Не си билъ въ стомната“. — „Въ стомната бѣхъ“. — „Не си билъ. — „Бѣхъ“. — „Докажи“. Духътъ започналъ да влиза отново въ стомната и, когато влѣзълъ цѣлъ, рибарьтъ веднага запушилъ стомната и рекълъ: „Ако обѣщаешъ първитѣ нѣща, ще те пусна“. Такъвъ е животътъ. Дойдете на този свѣтъ; той е море, хвърлите своята мрѣжа, хванете риба и спечелвате. Когато имате тия благоприятни условия да наловите риба, васъ ви нѣма; когато додатъ условия на страдания, бѣдствия, вие тогава хвърляте вашата мрѣжа и изваждате стомната съ лошия духъ. Въ тази приказка ще забѣлѣжите една противоположность. Макаръ и приказка, тя показва, че всѣки животъ има благоприятни и неблагоприятни условия. Трѣбва да разбираме законитѣ, за да използуваме благоприятнитѣ условия. Ако попаднемъ, като рибаря, подъ неблагоприятни условия, ще пожънемъ смърть. Да се повърна къмъ думитѣ на Христа, които Той е казалъ, когато довели при Него единъ бѣснуемъ, другъ слѣпъ и другъ нѣмъ. Бѣснуемиятъ, слѣпиятъ и нѣмиятъ — тѣ сѫ вѫтрѣ въ васъ. Тукъ всички мязате на ангели, колко сте красиви, набожни, но нѣкой бѣснуемъ влѣзе въ васъ и изъ день въ день почва плачъ и скърцане съ зѫби; мѫжътъ, дѣцата бѣгатъ — „майката побѣснѣла“. Вие разумнитѣ трѣбва да прострете рѫка, за да изцѣрите бѣснуемия, като кажете: „Миръ вамъ!“; както отъ една дума на Христа бѣснуемиятъ излѣзълъ изъ човѣка, тъй и вие можете да кажете тѣзи думи и да изцѣлите болния. Когато почнете да храните вашитѣ коне въ хлѣвоветѣ, тѣ почнатъ да ритатъ, безъ да мислятъ, че наоколо има дѣца; какво трѣбва да правите? Трѣбва да кажете, като българина „пш“! и да го дръпнете за юздата. Юздата — това е законъ. Всѣко неразумно сѫщество трѣбва да има юзда. На разумното му се дава рѣчь да говори. Слѣдователно, трѣбва да излѣкувате въ себе си този бѣснуемъ. Тази овца е станала въртоглава, тя е бѣсна; трѣбва да я излѣкувате. Слѣпа е. Хората казватъ: „Ама ние не сме слѣпи“. Вѣрвамъ, може-би, вие не сте: но има много, които сѫ. Попитали една жена, която не знаяла да чете, и тя рекла: „Синко, слѣпа съмъ, слѣпа!“ Не можете ли на тази жена да отворите очитѣ? Отворете ги. Учителитѣ сѫ хора, които отварятъ очитѣ на слѣпитѣ; тѣ сѫ чудотворци; пратите сина си при тѣхъ, слѣдъ 10 — 15 години го връщатъ съ отворени очи. И на глухия и нему трѣбва да пробиете ушитѣ, да чуе и схваща. За човѣкъ това е лесно, възможно, защото има разумъ. Затуй Христосъ казва: „Колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца!“. Въ какво състои животътъ на овцата? Да пасе трѣва, за да си покрие гърба съ малко вълна и да даде млѣко и по нѣкой пѫть да блѣе насрѣща ви. Ще кажете какво разумно нѣщо има въ това блѣение. Нѣкои съврѣменни хора сѫ като овцитѣ. Постоянно блѣятъ: братъ отъ брата се оплаква, слуги се оплакватъ отъ господари, и господари — отъ слуги; 365 дена прѣзъ годината сѐ една и сѫща пѣсень пѣятъ. Такъвъ животъ не е ли постоянно блѣене? Христосъ казва: „Колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца“, защото човѣкъ може да мисли. Неговата рѫка трѣбва да бѫде развързана; бѣсниятъ вѫтрѣ въ него трѣбва да бѫде излѣкуванъ; неговата слѣпота трѣбва да се отмахне, и слухътъ му да се възстанови. Туй иска да каже Христосъ съ тия думи. Той казва на фарисеитѣ: „Вие не разбирате основния Божественъ Законъ, и Азъ зная защо вие искате хора съ вързани рѫцѣ; вашитѣ интереси диктуватъ да имате недѫгави хора; вие казвате за слѣпия: „По-добрѣ да е слѣпъ, за да не вижда нашитѣ прѣстѫпления“; за глухия: „Въ нашъ интересъ е да бѫде невѣжа“. И ако има хора които не обичатъ просвѣщение, това става по извѣстни практически съображения. Христосъ, обаче, твърди обратното: Той казва, че на сакатитѣ трѣбва да бѫдатъ развързани рѫцѣтѣ; бѣснитѣ, слѣпитѣ и глухонѣмитѣ трѣбва да бѫдатъ излѣкувани. Той иска умни хора, които да разбиратъ и да вършатъ волята Божия. Българската дума „мѫжъ“ има дълбоко съдържание: тя произлиза отъ санскритската дума „манасъ“, която означава сѫщество, което мисли; затуй хората казватъ „бѫди мѫжъ“, сир. сѫщество, което мисли, разсѫждава, което има воля да върши това, което е добро. Това значи да бѫдешъ човѣкъ. И бѫдете увѣрени въ тоя законъ, че човѣкъ не може да има воля, ако не върши добро. Нѣкои казватъ: „Азъ имамъ воля“. Ако пусна едно колело отъ върхъ Витоша, ще се търкаля надолу, но то не може да върви нагорѣ къмъ върха. Отъ планинския върхъ рѣка съ устремъ слиза надолу, но тя не може да възлѣзе нагорѣ. По сѫщия начинъ повечето хора се търкалятъ и вървятъ надолу. А само човѣкъ, който може да се качи на планината, само такъвъ човѣкъ има воля; той може да прѣмахне и побѣди извѣстни спънки и съпротивления. И Христосъ се обръща къмъ евреитѣ и казва: „Вие не трѣбва да бѫдете овци, не трѣбва да бѫдете като сѫщества, които се търкалятъ само надолу, както рѣкитѣ и камънитѣ, но трѣбва да бѫдете хора, които се възкачватъ нагорѣ къмъ Бога, да изпълнявате, значи, Неговата воля“. Това е искалъ Той да имъ каже. Тѣ Го разбираха. И въ съврѣменния животъ хората постоянно слизатъ, търкалятъ се отъ Витоша надолу и се питатъ защо сѫ нещастни. Всѣки, който се търкаля надолу, е нещастенъ. Щастливъ е човѣкъ, когато почне да се възкачва. Докато човѣкъ не почне да мисли и разсѫждава, той е нещастенъ; почне ли да мисли и разсѫждава, става щастливъ, и невъзможнитѣ по-рано нѣща въ живота почватъ да ставатъ възможни. Скритата мисъль, която Христосъ влага въ тия думи, има за насъ велико значение. Когато Богъ е казалъ въ първата глава на Битието, че е направилъ човѣка по Неговия образъ и подобие, Той е искалъ човѣкъ да мисли и дѣйствува, както Богъ мисли и твори, да има воля; а подобие значи да уподобяваме нѣщата, сир. да правимъ разлика между доброто и злото, да произвеждаме хармония. Да мислимъ и дѣйствуваме — това е Божественъ принципъ, който Господь е вложилъ въ насъ. И всѣки, който не мисли и дѣйствува, както Богъ му повелява, нѣма образа Божи, той е овца. Ние не казваме, че овцата е лоша, но казваме, че прѣдназначението на овцата е да пасе и да дава млѣко и вълна, когато пъкъ прѣдназначението на човѣка е съвсѣмъ друго; той е създаденъ, за да управлява всички сѫщества, да регулира атмосферата, да регулира всички други елементи, да уреди земята. Той трѣбва да стане единъ добъръ господарь, а може да стане такъвъ, само когато разбира туй, което Богъ е вложилъ въ него. Сега, често запитватъ: „Ти християнинъ ли си? — Какво разбирашъ подъ тази дума? — Вѣрвашъ ли въ Христа? — Вѣрвамъ, че Христосъ е дошълъ. Тъй вѣрвамъ, както вѣрвамъ, че рускиятъ царь нѣкога е идвалъ въ България. — Що отъ това? Вѣрвате ли, че вашиятъ ученикъ днесъ е ходилъ на училище? — Вѣрвамъ“. Но тази вѣра трѣбва да отиде малко по-далечъ; азъ ще попитамъ ученика: „Ти слушалъ ли си днесъ учителя какво говори? — „Не съмъ“. Ще му кажа: „Азъ слушахъ неговата лекция и зная повече работи отъ тебе“. И тогава ще кажете: „Ти си схваналъ мисъльта“. Хората казватъ: „Вѣрваме, че Христосъ е дошълъ да спаси свѣта“. Хубаво, двѣ хиляди години сѐ това проповѣдвате; но какъ ще го спаси? — „Пролѣлъ кръвьта си, за да откупи хората“. Е добрѣ, когато единъ български земледѣлецъ купи отъ пазара единъ чифтъ волове, какво прави съ тѣхъ? Туря имъ по единъ оглавникъ, слага имъ хомота на врата, взема ралото, остена и ходи на нивата. Вѣрвашъ въ Христа, но, ако си въ положение на овца и не се впрегнешъ на работа, служишъ ли на Христа? Ти вѣрвашъ, че е дошълъ; много добрѣ, но слушашъ ли Го? Не. Азъ те съвѣтвамъ да отидешъ и да слушашъ Христа, като говори въ Своето училище, да разберешъ Неговото учение и да го приложишъ въ живота си. Отъ хората не искамъ ни най-малко да изхвърлятъ туй, което иматъ. Туй, което сега имате, то е, че вие сте още въ отдѣленията; но вие 30 — 40 години сѐ букваря учите, и този букварь е станалъ вече на парцали. Долу вашитѣ буквари, вземете читанкитѣ. Разбирамъ човѣкъ да държи букваря една, двѣ, три години, но 100 години да срича сѐ букваря, това не разбирамъ. „Читанкитѣ“, казва Христосъ, „вземете сега“. А на онѣзи, които сѫ свършили читанкитѣ, казва: „Долу читанкитѣ! вземете граматиката, аритметиката, физиката, химията, Законъ Божи и тръгнете напрѣдъ. Доста това блѣение“. — „Вѣрвашъ ли, че Христосъ е дошълъ“! Повече нѣщо се изисква отъ васъ. Слушайте какво говори Христосъ и научете туй, което Той е донесълъ. Тогава само ще научите дълбокия смисълъ на този животъ. И когато имате способностьта да мислите, да дѣйствувате и да създавате, вие имате прѣимушество скрито въ себе си, имате богатства, рудница, която трѣбва да разработите — вашия умъ, вашата воля. Питамъ ви сега: работили ли сте върху вашия умъ и вьрху вашата воля или досега само сте блѣели надъ вашия букварь? Ако Христосъ, Който иде, направи ревизия въ вашитѣ домове, ще провѣри напълно да-ли сте се занимавали. Азъ не подразбирамъ ония, обикновенитѣ кѫщи, които сте направили, а ония, въ които сега живѣете, съ които сега сте дошли тукъ. Христосъ ще види да-ли въ тия килийки, въ тия стаи има разумна човѣшка мисъль и дѣйствие или има овчи извержения. И този послѣденъ торъ е хубавъ, но грѣхота е единъ човѣкъ, когато баща му го е пратилъ на училище, на когото е далъ всичкитѣ условия да стане разумно сѫщество, да остане вънъ и да блѣе. И когато ангелитѣ слѣзатъ и пакъ се върнатъ на Небето да рапортиратъ за хората, какво ще кажатъ горѣ? — „Долу тѣ още блѣятъ“. Туй блѣене кога-да-е ще се прѣвърне въ говоръ. И сега Христосъ, като иска да направи тази овца да бѫде разумна, защото има условия да бѫде такава, турга тия два принципа единъ до другъ и казва, че тази вълна на овцата трѣбва да се изпреде и отъ нея да се направи платъ. Овца всѣки може да стриже; но вълната ѝ трѣбва да се изработи. Па и вълната, ако не се остриже наврѣме, ще опада, както листата на дърветата. Та трѣбва вълната да се прибере, да се прѣработи и да се изтъче отъ нея платъ — нашитѣ мисли и желания трѣбва да се прѣвърнатъ въ дѣйствия, и тогава ще могатъ да се облѣкатъ голитѣ хора. Кога именно човѣкъ оголѣ въ рая? Когато оглупѣ, когато стана овца и заблѣя; когато неговата рѫка осакатѣ, когато неговата жена се поддаде и напусна цѣломѫдрения животъ за външния блѣсъкъ на нѣщата, а той самиятъ послѣдва този примѣръ, та и двамта се отдадоха на разпуснатъ животъ. Тогава оглупѣха, изгубиха своето зрѣние, своето правилно сѫждение. Христосъ казва сега: „Азъ дойдохъ на земята именно за тоя човѣкъ, който е направенъ по образъ и подобие Божие; да развържа неговитѣ рѫцѣ, да може да изпълнява Божия Законъ. Вие, които досега сте пасли свинетѣ на тоя свѣтъ, като сѫ ви забранявали и рожковетѣ, какво очаквате още? — пѣсеньта на пѣвцитѣ ли: „Господи, упокой душу раба твоего?“ Да упокои Господь душата ви между свинетѣ ли, между рожковетѣ на тоя свѣтъ? Не, вземете тояжката си, вземете торбата си и хайде на пѫть къмъ бащиния си домъ, къмъ бащиното училище, което Господь е приготвилъ за васъ“. Христосъ ви съвѣтва да турите настрана букваря и читанката и да вземете граматиката; тя е полезна наука, тя учи какъ да говоримъ и четемъ правилно, кѫдѣ да поставимъ ѣ или е, я или а, ъ или ѫ. Отъ всички се иска правилна мисъль, правилно сѫждение, правилно чувствуване, правилно дѣйствуване. Да бѫде животътъ ни красивъ и добъръ и по форма и по съдържание и — както е казано прѣди двѣ хиляди години: „Бѫдете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ Небесни“ — ето лозунгътъ за новия животъ, къмъ който трѣбва да се стремимъ — то е Божественъ Законъ, но въ това отношение отъ насъ се изисква малко по-голѣмо усилие. И азъ похвалявамъ свѣтскитѣ хора въ едно отношение. Една дама, която се приготвува да отиде на нѣкоя вечеринка или на балъ или въ театъръ, гледайте колко трудъ полага въ стаята, въ която се облича: цѣлъ часъ тя се обръща насамъ-нататъкъ, огледва си лицето, носа си, рѫцѣтѣ си — всичко да е въ изправность. Азъ я похвалявамъ. Но вие, христянитѣ, колко пѫти сте седѣли прѣдъ вашето огледало да огледате и изправите вашия характеръ? Казвате: „Безъ огледало мога“. Трѣбва ви огледало. Вземете примѣръ отъ тая свѣтска дама. Азъ подържамъ огледалото, но сърдечното и умствено огледало: като се огледате въ него, всичко да е въ изправность. Тогава само да се явите прѣдъ Господа. Да не мислите, че Господь ще ви приеме на Небето тъй, както сте, не. Свѣтскитѣ хора разбиратъ това много по-добрѣ. И затуй Христосъ казва: „Синоветѣ на този вѣкъ сѫ по-умни“. И освѣнъ че не бива да ги осѫждаме, но трѣбва да вземемъ отъ тѣхъ много добъръ урокъ. Въ всѣко отношение прѣпорѫчвамъ свѣтскитѣ хора, защото даватъ отлични примѣри и по схващане и по енергия и по приготовление. Ако бихме взели тѣхния примѣръ да го приложимъ въ духовния свѣтъ, щѣхме да стоимъ по-горѣ, отколкото сме сега. Казвате: „Тѣхнитѣ работи сѫ глупави, това намъ не трѣбва, онова не трѣбва“. Е, какво ви трѣбва — Небето ли? Но Небето не иска глупави хора. Ако не можете да съградите каменна кѫща, какъ можете да съградите единъ характеръ, който иска много голѣми усилия? Нѣмашъ хилядо лева да съградишъ кѫща, а искашъ да съградишъ великолѣпенъ характеръ! И когато казва Господь да не обръщате внимание на свѣтскитѣ работи, подразбира това: когато сте изградили една, двѣ, три кѫщи, казва: „Доста вече, ти си специалистъ, сега искамъ отъ тебе да съградишъ твоята сърдечна кѫща. И като се научишъ какъ да съградишъ своята сърдечна кѫща, съгради умствената си кѫща“. Сѫщиятъ законъ по аналогия трѣбва да върви отдолу нагорѣ. Затуй казва Христосъ: „Колко по-горѣ стои човѣкъ, който мисли, който може да развива своя характеръ, отъ една овца, която постоянно пасе и блѣе!“. Съврѣменниятъ свѣтъ иска: „Хлѣбъ, хлѣбъ!“ — този викъ се чува отъ всѣкѫдѣ. И овци ни трѣбватъ, защото ни даватъ вълна; но, ако цѣлата земя би била изпълнена само съ овци, нѣмаше да има никаква хармония. Подразбирамъ, че въ насъ разумниятъ елементъ трѣбва да вземе върхъ надъ неразумния, животинското трѣбва да се замѣни съ човѣшкото. Навсѣкѫдѣ се чува прѣрекание: „Той е животно“. Не е лошо да е човѣкъ животно; но има нѣщо по-високо отъ животнитѣ. За овцата да е животно е въ реда на нѣщата, но не и за човѣка. И въ Писанието е казано: „жива душа“ и „животворящъ Духъ“, Който иска да научи, да облагороди, да спаси човѣчеството и ученицитѣ му, призовани на туй поприще, да съдѣйствуватъ на Христа: Той иска да Му помагатъ умни хора — човѣци, които знаятъ добрѣ да градятъ споредъ всички правила на Божествената наука, хора, въ умоветѣ на които благото на „Царството Божие“ седи на пръвъ планъ. Сега трѣбватъ такива човѣци, които не се съблазняватъ, нито се заблуждаватъ отъ външната привидность на нѣщата. Допущамъ, че нѣкои свещеници не извръшватъ своята длъжность, както трѣбва, но азъ ги не осѫждамъ — това е тѣхното разбиране, а трѣбва да се завзема азъ да направя туй, което на мене се налага. Ако постоянно стоимъ на едно мѣсто и ги осѫждаме, а ние сами занемаримъ своитѣ длъжности, каква полза може да има отъ това? Никаква. То ще бѫде като онзи учитель, който не е прѣдалъ урока на ученицитѣ си, и затова иска да ги накаже. Нека прѣминемъ въ стадията на разумното живѣние, което има за цѣль подобрението на всичкитѣ народи, на цѣлото човѣчество. Трѣбва да имаме прѣдъ видъ човѣшката душа, дома, обществото, народа, човѣчеството — всички тия категории Христосъ ги включва; всичко туй съставя едно цѣло. Домътъ е по-голѣмъ индивидъ; обществото — по-голѣмо отъ дома; народътъ е още по-голѣмъ отъ обществото, а човѣчеството — още по-голѣмо отъ народа. Затова се стремимъ отъ малкитѣ нѣща къмъ по-голѣмитѣ, сир., отъ животинското къмъ разумното проявление. Христосъ, като туря тази мисъль прѣдъ васъ, „колко човѣкъ стои по-горѣ отъ овца“, смѣта, че човѣкъ е по-способенъ да гради и съгради своя животъ. Първото нѣщо, като се върнете у дома, е да започнете да излѣкувате бѣснуемия; второто, което трѣбва да направите, е да отворите очитѣ на вашия слѣпъ; третото — да отпушите ушитѣ на вашия глухъ; четвъртото — да развържете рѫката на този, на когото е вързана — да турите вашия умъ въ дѣйствие. Тя е една сериозна задача; правила имате, ще направите рѣшението. Разбира се, може да минатъ день, два, три, но, ако постоянствувате, ще я рѣшите. И когато рѣшавате, резултатитѣ ще покажатъ какъ трѣбва да работите. Ако всѣкога учительтъ би рѣшавалъ задачата на ученика, послѣдниятъ никога не би се научилъ да смѣта. Учительтъ зададе една, двѣ, три, четири, петь задачи и каже: „Слѣдующия пѫть ще ми донесете тия задачи рѣшени“. И цѣлъ свѣтъ около насъ е сѐ задачи, които Господь е прѣдоставилъ на насъ да рѣшимъ. Въ главата, която прочетохъ, Христосъ е турилъ много задачи. Азъ се спрѣхъ върху една, другитѣ сѫ много по-тежки — по сложното тройно правило. Азъ сега ви давамъ задачата само съ четиритѣхъ прости дѣйствия — събиране, изваждане, умножение и дѣление. Щомъ влѣзете въ сложното тройно правило, тамъ работата е малко по-трудна, но съ четиритѣхъ прости дѣйствия може да я рѣшите много добрѣ. Нѣкои отъ васъ казватъ: „Не знаемъ да събираме“. Ще се научите. Двѣ ябълки и още двѣ правятъ четири. Не знаете съ какви да се събирате — мѫжътъ не знае съ каква жена да се събере. Послѣ иде изваждането: мѫжътъ се оженва за една жена, не я харесва, иска да я парясва — не знае какъ да изважда. Не е врѣме сега да се изважда. Намножатъ му се дѣца, иска да ги изпѫди, защото не били умни. Трѣбва да ги научи. Какъвъ великъ законъ се крие въ тия четири правила: да знаешъ какъ да събирашъ, какъ да изваждашъ, и така нататъкъ! То е дълбока наука, която съ хиляди години седи прѣдъ хората. Ние сме научили само механическата страна на смѣтането. Когато почнемъ да се събираме съ светиитѣ, съ ангелитѣ, когато се съберемъ съ Бога, тогава ще научимъ истинкото събиране. Единъ грошъ и още единъ грошъ правятъ два гроша; но, ако въ събирането има и минусъ и плюсъ? Нѣкои казва: „Мога да събирамъ“. Ама какъ — съ плюсъ или съ минусъ? „Имамъ“ казва, „минусъ двѣ хиляди лева“. Колко врѣме ти трѣбва да работишъ, за да ги изплатишъ? „Имамъ плюсъ двѣ хиляди лева“. А, ти си богатъ човѣкъ, може да располагашъ и да правишъ добро на други. Този е основниятъ законъ на Христа. Тази овца вие ще съберете и ще извадите; тя ще ви даде елементитѣ. Ако посѣтите единъ овчарь, той ще ви научи основния законъ на събирането и изваждането: като подсири млѣкото, една часть ще събере, друга ще извади вънъ. Ако знае какъ да извади непотрѣбното, той ще спечели, ако не знае, ще изгуби. И вие, ако знаете какъ да подсирите вашето млѣко, какъ да събирате едното и какъ да изваждате другото, когато доде да балансирате вашата смѣтка, ще кажете: „Сега имаме печалба“. Имате ли загуба, това показва, че не сте употрѣбили онзи разуменъ принципъ на Христа, а сте били овца, която е само пасла и блѣла прѣзъ всичкото врѣме. Овцата, като види вълка, тропа съ кракъ: иска да му каже: „Трѣбва да се махнешъ отъ тукъ; не знаешъ ли, че азъ паса?“ Но той се хвърля и я изядва. Толкозъ е тя умна! И вие, когато видите дявола, недѣйте му тропа съ кракъ: той не се плаши; той се плаши само отъ хора, които иматъ умъ и воля, рѫцѣтѣ на които сѫ развързани. Затуй Христосъ доде да развърже рѫката на човѣка и да му даде сила да се бори съ вълка — съ дявола. И вълцитѣ иматъ право да ходятъ по свѣта, да упражняватъ своитѣ зѫби, но и ние имаме право да употрѣбимъ срѣщу тѣхъ своя умъ и своята воля. Тѣ иматъ право да ядатъ, но и ние имаме право да имъ извадимъ зѫбитѣ; тѣ иматъ право да упражняватъ своитѣ нокте, но и ние имаме право да имъ ги изрѣжемъ. Изкоренете зѫбитѣ на този дяволъ и изтръгнете неговитѣ нокте. И, като направите дявола овца, да ви дава вълна и млѣко, не бойте се, може въ слѣдующата стѫпка да го направите волъ, да му турите оглавникъ и да го накарате да оре. И казва Христосъ въ друга една задача, че духътъ, като излизалъ отъ човѣка, билъ много неспокоенъ и, ако се върне назадъ, той е седемь пѫти по-лошъ отъ прѣди. Всички онѣзи глупави хора сѫщо ставатъ седемь пѫти по-лоши. И затуй Христосъ казва: „Азъ дойдохъ да спаса разумния човѣкъ“, не за животнитѣ, а за човѣка. Та именно туй спасение на дълбокото християнско учение трѣбва да приложимъ въ нашия животъ, да бѫдемъ образецъ съ своя умъ и съ своето сърце, домътъ ни да бѫде идеална градина — това е задачата на нашия животъ. Затуй почнете да работите, и нека всѣки да работи вѫтрѣ въ себе си. Когато на българина доде нѣкой приятель на гости, той го взема и му показва какво има въ своето стопанство, какъ той е нареденъ, и приятельтъ му го похвалява и се радва; единъ день ще доде Господь отъ Небето, кѫдѣ ще Го разведете вие? Плѣвнята ви, хамбарътъ ви сѫ съборени, черквата и училището сѫщо. Ако Той намѣри всѣко нѣщо тукъ въ редъ и порядъкъ, ще каже: „Ето човѣкъ, който е работилъ разумно“. Това е мисъльта, която Христосъ прѣдставя прѣдъ васъ тази сутринь — „колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца“. (Бесѣда, държана на 28. септемврий 1914 г. въ София.)

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Необходимостьта да познаваме Бога. „А вѣченъ животъ е това, да познаватъ Тебе, Единаго Истиннаго Бога, и пратения отъ Тебе Иисуса Христа“ Ев. Иоанъ 17: 3. Животътъ е най-естествениятъ и най-силенъ стремежъ на човѣшката душа; той е богатството, което тя желае да припечели. Този стремежъ сѫществува не отсега, а отъ хиляди и милиони години, и то не само въ човѣка, но и въ другитѣ млѣкопитающи, въ птицитѣ, въ рибитѣ и дори въ растенията. Различие има само въ методитѣ за добиване на живота у тия разни сѫщества. Да додемъ до човѣшкия стремежъ къмъ животъ — той засѣга насъ, важенъ е за нашето развитие. Вие влизате, напр., въ едно музикално училище, не само да слушате, но и да се учите. Даватъ ви цигулка, даватъ ви лѫкъ, поставятъ ви струни на цигулката, научаватъ ви какъ да я нагласявате; даватъ ви учитель да ви учи на основнитѣ правила на музиката, и почвате да упражнявате вашия умъ, вашитѣ рѫцѣ, вашитѣ пръсти. И по тоя начинъ, съ течението на врѣмето, вие усвоявате изкуството на единъ отличенъ виолонистъ. По сѫщия законъ Господь иска да ни научи да усвоимъ метода, начина да придобиемъ живота. Човѣкъ е притежавалъ нѣкога вѣченъ животъ, но го е изгубилъ. Изгубилъ го е по една проста причина, и сега се стреми да изправи своята грѣшка. Тази негова грѣшка е причинила смъртьта, и само когато човѣкъ е почналъ да изпитва постоянното разрушение на своята душа, на своя умъ, на своето сърце, на своя организъмъ, на всичко онова, което гради, само тогава той е разбралъ какво нѣщо е изгубилъ. Въ първата глава на Битието се казва, че Богъ поставилъ човѣка въ рая и му казалъ да обработва и да използува всичко въ него, но му запрѣтилъ да се докосва само до едно дърво — дървото за познаване доброто и злото. Обаче, човѣкъ поискалъ да направи единъ малъкъ опитъ на непокорство, и съ този опитъ започнала по-напрѣдъ жената. Казва се въ тази глава, че змията се увила около дървото на познанието и почнала разговоръ съ Ева, като ѝ задала въпроса: „Какъ така, вие като сте господари на рая и се ползувате отъ всички райски дървета, да не се ползувате и отъ дървото, което крие въ себе си велика тайна?“ Жената запитала отъ своя страна: „Каква тайна?“ — „Ако ядете отъ това дърво, ще имате познанието на Бога, ще знаете защо живѣете, ще познавате доброто и злото, ще бѫдете много силни на земята, тъй както Богъ е силенъ“. И въ жената се заражда тогава тщеславие, и тя си казва: „Да стана като Бога — това е моето горещо желание“ и откѫсва отъ запрѣтения плодъ, вкусва отъ него и сетнѣ отива и убѣждава мѫжа си, та и той вкусва. И вслѣдствие на това, Писанието казва, двамата оголѣли — видѣли се голи. Кога хората оголѣватъ? Нѣкой богатъ баща умира и оставя на сина си пари, чифлици и гори. Синътъ се запознава съ другари, тръгва по разходки и веселби, изхарчва всичко и оголѣва — оголѣва не туку-тъй, а отъ ядене, пиене и лѣность. Това ни навежда на мисъльта, че Адамъ и Ева сѫ яли дълго врѣме отъ това дърво и почватъ да залагатъ рая, и тогава Господь имъ казва: „Какво залагате, вашъ имотъ ли е това? Скоро вънъ! Отсега нататъкъ съ трудъ и потъ на челото ще изкарвате прѣхраната си, за да се научите на този великъ законъ — да оцѣнявате живота, който ви давамъ“. Човѣкъ лесно може да обѣднѣе. Единъ американски милионеръ, бащата на когото оставилъ двайсетина милиони долара наслѣдство, ималъ слабость къмъ цвѣтята и започва да събира разни цвѣтя изъ всичкитѣ крайща на земята; пращалъ дори специална експедиция за нѣкои особено рѣдки цвѣтя; слѣдъ нѣколко десетки години изхарчилъ всичко, каквото ималъ, и, когато умрѣлъ, трѣбвало да го погребатъ на общински разноски. Но вие ще попитате: „Какъ човѣкъ може да изгуби своя животъ?“ Ще ви кажа какъ. Имате синъ, здравъ и читавъ, свършилъ въ странство, но се заражда въ неговия умъ да стане великъ, славенъ, да има Св. Георгиевски кръстъ; той казва: „Азъ ще отида да се бия за слава“ и отива; единъ куршумъ го ударва; приема славата, но изгубва живота си Адамъ и Ева сѫ пожелали такъвъ единъ кръстъ, и Господь ги пратилъ на бойното поле. Излизатъ отъ рая, отиватъ да завладѣятъ свѣта, но изгубватъ вѣчния си животъ. Сега да се„ върнемъ къмъ Христовата мисъль. Да харчимъ пари, да изгубимъ живота си — знаемъ, но да спечелимъ живота — не знаемъ. Христосъ е дошълъ тъкмо да ни научи какъ да спечелимъ изгубения животъ. Ще развия именно тази мисъль прѣдъ васъ. Христосъ казва: „Азъ съмъ животътъ“. По какво се отличава животътъ отъ другитѣ сили? Той е една сила, която строи, въздига, съединява, обединява, дава радость и веселие на човѣшката душа. Въ послѣдния стихъ отъ главата, която ви прочетохъ, сѫ важни три думи: „животъ“, „познание“ и „Богъ“. Животътъ е цѣльта, къмъ която се стремимъ, познанието е методътъ за постигането на тая цѣль, а Богъ е срѣдата или условията, отъ които можемъ да черпимъ тоя животъ. Този въпросъ има двоякъ смисълъ: азъ мога да развия прѣдъ васъ неговата чисто философска страна, мога да ви обясня неговия биологически произходъ, неговата физиологическа или психическа проява и т. н., но това нѣма да ви ползува, тъй както ако на единъ гладенъ човѣкъ не му дамъ хлѣбъ да яде, а почна да му разправямъ: какъ е приготвенъ хлѣбътъ, отъ какво брашно е направенъ, коя жена го е замѣсила, какъ го е пекла, какви елементи той има, какъ сѫ ги намѣрили химицитѣ въ лабораторията и т. н. Човѣкътъ казва: „Азъ съмъ гладенъ, дай ми да ямъ. Че жена го е мѣсила, не ми трѣбва да знамъ. Че има такива или онакива елементи, сѫщо не искамъ да зная. Единственото нѣщо, което ме интересува сега, е да се нахраня, че слѣдъ това ще мога да те слушамъ да ми приказвашъ за тия работи“. Та и ние ще кажемъ сега на философа: „Не искаме да знаемъ отъ какви елементи е съставенъ животътъ, какъ и отъ какво е той замѣсенъ, какъ е произлѣзълъ; искаме да се нахранимъ, да ядемъ отъ вѣчния животъ, че послѣ можемъ да разискваме съ васъ, колкото врѣме щете, върху тия нѣща; сега искаме да се избавимъ отъ тази смърть“. И мисля, че това е правилното разрѣшение на въпроса. Какъ можете да придобиете вѣчния животъ? Вие не сте още живѣли. Вие мислите, че живѣете и казвате: „Азъ живѣя“. Вие, наистина, имате животъ, но той не е вашъ; той е животъ заложенъ; утрѣ ще се яви онзи, на когото дължите, ще прѣдстави полицата за дълга ви, ще ви тури въ затвора и ще вземе живота ви. Ще ви сложатъ на носилка, и попътъ просто ще доде да потвърди присѫдата, като ви прочете една заупокойна молитва, да ви помене Господь въ Своето Царство, сир. да бѫде милостивъ къмъ васъ; слѣдъ това, пѣвцитѣ ще изпѣятъ установената пѣсень и ще ви заровятъ. Какво е това да заровятъ човѣка? То значи да го затворятъ долу въ тъмницата, за да изплати своя дългъ. Всѣки, който, вмѣсто да отиде да изплати дълговетѣ си, отива да търси Георгиевски кръстъ, бива заравянъ въ земята, да изплати първомъ своя дългъ, да се научи да придобива своя животъ. Всички хора плачатъ, когато умре нѣкой тѣхенъ близъкъ; но плачъ не спасява: онзи, който има да взема отъ насъ, колкото и да плачемъ, нѣма да се смили, а ще каже: „Плати си дълга“. И смъртьта, когато дойде, казва: „Азъ не искамъ вашитѣ сълзи, а искамъ да си платите дълга — вие ми дължите“. Сега, необходимо е да знаемъ основния законъ на живота, за да се освободимъ отъ смъртьта. Ще ви приведа единъ примѣръ за изяснение на това. Въ врѣмето на българското робство, въ епохата на еничеритѣ, нѣкой си турчинъ даалия, пехливанинъ, завладѣлъ цѣла една мѣстность и турилъ цѣлото население въ страхъ и трепетъ. Кого дѣ хване бие, трепе, наранява и убива — съ това той навсѣкѫдѣ се хвали, че гяуритѣ плаши. Никой отъ мѣстното население не смѣялъ гласъ да издигне, всички се на Бога молѣли отъ това зло да ги избави. Всички мѫже носѣли бѣлѣзитѣ на турския даалия. Но никой не смѣялъ глава да повдигне. Всѣки отъ страхъ своя яремъ носѣлъ. Единъ день минава прѣзъ това мѣсто младъ български овчарь, спретнатъ и обутъ, съ кривакъ въ рѫцѣ. Влиза въ една гора, съглежда го отдалечъ турскиятъ даалия и му извиква: „Ей гяуръ, стой! Кой ти позволи тукъ да минавашъ?“ — „Азъ съмъ чобанинъ, стадо си прѣкарвамъ“. — „Я хвърляй тая тояга“. — „Но азъ ти я нося подаръкъ — тя е пълна съ злато. Моята баба ми каза, че дѣдо ми отъ рая я донесълъ. Тя никога не ме е лъгала и пѫтя ми е управяла“. — „Гледай, тоя серсемъ гяуринъ какви глупости говори! Ще ти кажа азъ тебѣ отъ кой рай е излѣзла, отъ вашия или отъ нашия! На нея твоята глава азъ ще набуча“. Обаче, смѣлиятъ овчарь, съ първия още замахъ сабята на пехливанъ даалия на двѣ строшва; отъ втория замахъ, дѣсната му рѫка съвсѣмъ увисва; третиятъ замахъ лѣвия кракъ на двѣ прѣчупва, и пехливанинътъ даалия на земята се срутва. „На-ли ти азъ казахъ, че моята тояга всѣкога право казва, че отъ рая е излѣзла? Засега ти стигатъ тия три думи, които отъ нея научи. Богъ добрѣ плаща. Втори пѫть като мина, моята тояга ми пакъ казва, още три думи ще ти кажа и главата ти ще смажа“. — „Вѣрвамъ, отговорилъ пехливанинътъ даалия, въ твоята тояга. Нейнитѣ думи въ живота си ще прилагамъ. Мога ли вече азъ да се противя на такава тояга, която отъ рая излѣзва и всѣкога право казва? Нека отсега нататъкъ раята да бѫде свободна, такава е волята на Аллаха“. Привождамъ този поетически разказъ да обясня една истина въ народна форма. Този турчинъ — това е смъртьта. Раята — това сме ние човѣцитѣ. Има ли мѣсто въ свѣта, кѫдѣто този пехливанинъ да не е влизалъ? Има ли домъ отъ него непосѣтенъ? Какво говорятъ кръстоветѣ по гробоветѣ? Всички въ тоя свѣтъ за пехливанина даалия приказватъ, за неговитѣ подвизи майки и бащи говорятъ. Има цѣли томове, писани за неговата история, за неговата сила. Всички една пѣсень пѣятъ — непобѣдимъ е въ тоя свѣтъ нашиятъ пехливанинъ даалия. И ако нѣкой се опита да каже, че е възможно да се освободимъ отъ него, веднага чуваме думитѣ — Ти лудъ ли си, съ всичкия умъ ли си? Това е невъзможно, ние не вѣрваме; това сѫ празни думи, глупави фрази, младежки илюзии“. Но достатъченъ е този български младъ овчарь, съ своята тояга излѣзла изъ рая, която лъжа не казва, съ три удара срѣщу ножа, въ дѣсната рѫка и въ лѣвия кракъ на даалията да опровергае лъжливата теория, че пехливанинътъ даалия е непобѣдимъ. Обаче, трѣбва мѫжество, трѣбва воля за такава гигантска борба. Но ще възрази нѣкой и каже: „Азъ не виждамъ какъвъ дълбокъ смисълъ може да има въ тоя обикновенъ примѣръ“. Да, вие сте правъ, отъ вашето гледище, понеже не си задавате трудъ да приведете нѣщата въ редъ. Но, ако въ тая формула се крие слѣдната истина, тогава какво бихте казали? Ако именно този младъ овчарь прѣдставлява разумния непокваренъ човѣкъ; ако неговата баба прѣдставлява Божествената любовь, която постоянно говори въ нашата душа, че свободата е човѣшко право; и ако дѣдото прѣдставлява Божествената мѫдрость, която изнася тоягата, сир. Божественитѣ закони, и я повѣрява въ рѫцѣтѣ на това разумно сѫщество да брани своята душа отъ заробване; и ако ножътъ прѣдставлява природнитѣ сили въ разрѣзъ на човѣшкия прогресъ; и ако рѫката показва покваренята човѣшка воля, а лѣвиятъ кракъ поквареното човѣшко сърце; — ние мислимъ, че, като се реагира върху тия сили въ дадена посока, можемъ да отстранимъ разрушителнитѣ дѣйствия. Въ този именно смисълъ трѣбва да се разбиратъ думитѣ: „Който побѣди докрай, той спасенъ ще бѫде“. Побѣдата е условие за придобиване на живота. И думитѣ Христови: „По-силниятъ, като влѣзе въ дома на силния и го върже, само тогава може да разграби неговия домъ“ подразбиратъ сѫщата идея. Затова е необходимо онова знание, което може да ни запознае съ законитѣ на тоя процесъ за придобиване на живота. Жена, която иска да изтъче платъ, прѣди всичко трѣбва да знае да опере и изпреде вълната; да приготви своя станъ, своитѣ нищелки, бърдо, ватали и слѣдъ това да наснове основата и да я навие на кросното, да я опне и да почне тъкането споредъ опрѣдѣленитѣ правила на това изкуство. Совалката постоянно трѣбва да се хвърля ту отъ лѣвата, ту отъ дѣсната страна, да носи жичкитѣ на вѫтъка, които, като се прѣплетатъ съ основата, образуватъ желания платъ. Художникъ, който иска, да нарисува нѣкоя цѣнна картина, трѣбва да разбира законитѣ на това изкуство, да разбира съчетанието на боитѣ и да владѣе своята четка. Скулпторъ, който иска да извае нѣкоя велика статуя, трѣбва да владѣе своя чукъ. Който гради кѫща, трѣбва да знае какъ да я съгради, издигне и нареди. Лѣкарь, който иска да стане знатенъ и полезенъ, трѣбва да познава отблизо елементитѣ, които лѣкуватъ болнитѣ. Учитель, който учи и възпитава, трѣбва основно да познава човѣшката душа, човѣшкия умъ и да постѫпва съобразно съ тѣхъ. Сега и човѣкътъ християнинъ, който иска да придобие вѣчния животъ, трѣбва да познава основата на тоя животъ и да прилага законитѣ, по които той се добива. Животътъ може да се уподоби на платъ, който трѣбва първомъ да изтъчемъ и слѣдъ туй да облѣчемъ. Той е първата дреха, съ която трѣбва да се обвие човѣшкиятъ духъ. Когато изхабимъ тоя платъ, ние оголѣваме отвънъ. Това оголѣване го наричатъ морално падане. Христосъ ясно казва: „Вѣченъ животъ е да познавате Бога“. „Да Го познавате“, ето тайната на придобиването вѣчния животъ. Но ще ме попитате: „Нимà ние не познаваме Бога?“ Ако бихте Го познавали въ Христовия смисълъ, не бихте умирали. Но, ще ми възразите, кой не умира? Ами че това е то, което опровергава хорското твърдение, че познаватъ Бога. Но, ще ми кажете, че и Христосъ умрѣ. Не, Той не умрѣ, а въскръсна и се показа на Своитѣ любими. Когато вие умрете, ще въскръснете ли да се явите на своитѣ? Ето важниятъ въпросъ за васъ. Вие може да имате понятие за Бога на нѣкой философъ, на нѣкой пантеистъ, на нѣкой материалистъ, на нѣкой църковникъ, но то нѣма да внесе въ васъ вѣчния животъ — онова вѣчно начало, онова вѣчно благо, къмъ което се стремимъ, което съставлява вашата цѣль. Вънъ отъ това, вие ще бѫдете въ положението на болникъ, който нощно врѣме се припича на луната и очаква тя да го стопли; или на гладенъ, който отдалечъ наблюдава хубавитѣ сомуни, или на жаденъ, който отдалечъ си въобразява, че пие бистра вода, и си казва: „Азъ я познавамъ“. Казвамъ ви: това не е познание, това е понятие за външната сѣнка на нѣщата. Когато придобиете истинското „познание за Бога“, вѣчниятъ животъ ще бѫде осѫщественъ въ вашата душа; тогава ще посрѣщате смъртьта като тоя младъ овчарь. И надъ вашия гробъ нѣма да стои надписътъ: „Тукъ е заровенъ младъ и зеленъ, когото смъртьта покоси“. Но да се повърна пакъ на прѣдмета и да поясня въпроса съ една малка аналогия. Всѣко живо сѫщество иска срѣда и условия, при които да може да живѣе: за растенията е необходима почва, влага, свѣтлина; за рибитѣ е потрѣбна водата, извънъ която тѣ не могатъ да живѣятъ; за птицитѣ, млѣкопитающитѣ, човѣка, срѣдата за тѣхния животъ е въздухътъ. Тази аналогия е вѣрна и по отношение на човѣшкитѣ външни чувства. Срѣдата за човѣшкото око е свѣтлината, за ухото — звукътъ, за носа — миризътъ, цвѣтята, които постоянно изпущатъ ония етерни трептения, които съставятъ храната на това чувство. Срѣдата за вкуса е храната, всички онѣзи органически вещества, сокове, които постоянно се вливатъ и даватъ животъ. Ако сега се качимъ още повисоко по тая лѣтвица, ще забѣлѣжимъ какъ дѣйствува този великъ законъ. Срѣдата, въ която може да живѣе нашето сърце, това сѫ желанията; срѣдата, въ която човѣшкиятъ умъ може да живѣе и се развива, това сѫ мислитѣ: безъ мисли човѣшкиятъ умъ се атрофира, безъ желания човѣшкото сърце тъй сѫщо. Срѣда за човѣшката воля е силата, дѣятелностьта и енергията за работа: безъ работа волята се атрофира. По сѫщия законъ на сравнението, срѣда за човѣшката душа е Богъ. Затова и Писанието казва: Въ Него живѣемъ, движимъ се и сѫществуваме“, чрѣзъ Него душата може да добие своя първоначаленъ животъ — да се облѣче въ безсмъртието. Слѣдователно, Богъ е една вѫтрѣшна срѣда, едно вѫтрѣшно условие, една вѫтрѣшна сила, отъ която постоянно трѣбва да черпимъ. Напримѣръ, както нашитѣ очи сѫ свързани съ свѣтлината, нашитѣ дробове — съ въздуха, както нашиятъ стомахъ е свързанъ съ устата, за да се храни, така и нашето сърце и нашиятъ умъ сѫ двѣ срѣдства, чрѣзъ които душата може да приема живота. Това сѫ подготвителни срѣди за Божествената срѣда — всемирното Божествено съзнание, въ което е потопена нашата душа. Вѣрно е, че всѣкога, когато едно сѫщество губи връзката съ своята срѣда, то се излага на смърть, сé едно да-ли то е растение, риба, птица, млѣкопитающе или човѣкъ — законътъ еднакво дѣйствува. Христосъ, Който дълбоко е разбиралъ тоя законъ, настоява, че е необходимо да познаваме Бога, или, казано на наученъ езикъ, че е необходимо да имаме връзка съ своята срѣда. Но, ще кажете вие: „Ние ще Го познаемъ, когато отидемъ на онзи свѣтъ“. Онзи свѣтъ — това е Богъ. Хора, които мислятъ, че, като умратъ, ще отидатъ на онзи свѣтъ, приличатъ на онзи синъ прѣстѫпникъ, който, като го затварятъ, си казва: „Отивамъ да видя баща си“. Въ затвора ли ще видите вашия баща? Вие ще идете въ мѣстото на изправлението. Въ оня свѣтъ нѣма да отидете при Небесния вашъ Отецъ. За да отидете тамъ, трѣбва да побѣдите смъртьта, да излѣзете изъ затвора, да сте свободни. Затуй Христосъ казва въ прочетената глава отъ Евангелието: „Азъ съмъ вратата“, и на друго мѣсто: „Онзи, който прѣзъ Мене влѣзе и излѣзе, и паша ще намѣри“. Я ми кажете, вие влѣзвали ли сте прѣзъ тази врата и излизали ли сте навънъ прѣзъ нея и какъ сте направили това? Ако ви попитамъ за кѫщата на нѣкой вашъ приятель, вие ще кажете: „Външната порта на неговата кѫща се намира на западъ, а вѫтрѣшната — къмъ сѣверъ или югъ; ще опишете и колко е голѣма, каква боя има и какъ се затваря. Всички църковници казватъ: „Христосъ е врата“. Щомъ Христосъ е врата, я ни освѣтлете отъ какво е тя направена — отъ дърво ли или отъ желѣзо, отъ злато или отъ сребро; отъ скѫпоцѣнни ли камъни или отъ нѣщо друго; съ какви брънки е закачена и на какви основи почива? „Ама, ще кажете, то е въ прѣносенъ смисълъ“. Хубаво, направете прѣводъ на тази врата, какво е Христосъ, въ какъвъ смисълъ Той е врата? Ще кажете: „Христосъ ни спаси“. Какъ ни спаси? „Той умрѣ за насъ“. Умрѣлъ може ли да спасява? „Ама възкръсна“. Какъ е възкръсналъ? „Чрѣзъ Божествения животъ“, Значи, Христосъ е билъ съединенъ съ Бога, познавалъ е Бога и чрѣзъ това познаване на Бога Той побѣди смъртьта, възкръсна и дойде при нашитѣ души Сега Той е при насъ. По-напрѣдъ 33 години Той бѣше затворенъ заедно съ насъ и Той ни научи какъ да излѣземъ отъ този затворъ, какъ да побѣдимъ смъртьта и злото. Христосъ сега е отвънъ — въ оня свѣтъ при Отца на свѣтлината. Той иде да посѣти нашитѣ умове, нашитѣ сърца, и свѣтътъ ще Го види съ ония три удара: срѣщу ножа, въ рѫката и въ крака. Той ще срути всички лъжливи учения. Кои сѫ тия лъжливи учения? Тѣ сѫ ония елементи, мисли, желания, дѣйствия, които разрушаватъ човѣшкото щастие, човѣшкия умъ, човѣшкото сърце, човѣшката душа, човѣшкия духъ, които всѣватъ смърть, анархия и робство навсѣкѫдѣ и сковаватъ нашия животъ. А кое е учението на живота? То сѫ всички ония елементи, които даватъ щастие, благо, доброта, просвѣщение, които въздигатъ човѣшкия духъ, човѣшкото сърце и внасятъ въ него обичь и любовь къмъ всичко — това е живиятъ Христосъ. И затуй Той казва: „За да имате тия основни елементи, които да внесатъ въ васъ животъ вѣченъ, непрѣмѣнно трѣбва да познавате Бога“. Въ свѣта трѣбва да се воюва. Но съ кого? Съ смъртьта. Обаче, трѣбва да се разбира правилно това изкуство. Другояче, постоянно ще ни слѣдватъ грѣшкитѣ. Ще ви кажа какъ: Една майка, българка, праща сина си, мисля, въ Германия да се учи: била жена доста заможна, всѣки мѣсецъ пращала на сина си по 3 — 4 — 500 лева, но това било малко, паритѣ не му стигали: единъ день той пише на майка си да му изпрати 1000 лева; тя обаче му пише: „Нѣмамъ пари, ще гледашъ да намѣришъ нѣкоя малка работа“; но синътъ ѝ заявява: „Ако не ми пратишъ пари, ще се самоубия“; тогава тя, възмутена, му пише тъй: „Самоубий се, азъ ще плюя на твоя гробъ: не искамъ синъ, който е страхливецъ, който не иска да работи който се бои отъ работа въ борбата съ живота и иска да живѣе като баба“. Думитѣ не сѫ точни, но сѫ въ този смисълъ Синътъ се опомва. И тази телеграма е поставена днесъ въ рамки, и на въпроси той отговаря: „Тя ме спаси“. Значи, въ свѣта трѣбва да воювате съ елементи на смъртьта. А какъ ще побѣдите? Само по единъ начинъ: като познаете Бога — началото на живота. Но вие ще ме попитате пакъ: „Какъ можемъ да се домогнемъ до това начало?“ То е най-лесното нѣщо. Да кажемъ задушавате се; какво правите? Отворите уста и дишате. Трѣбва чрѣзъ носа да поемете въздухъ. Тъй, за да имаме животъ, трѣбва да имаме познание, а за да имаме познание, трѣбва да имаме свѣжъ умъ, който да възприема, да се движи. И когато постоянно възприемате съ ума си ония добри, възвишени мисли, както постоянно поемате чрѣзъ носа въздухъ, вие сте на пѫть къмъ този вѣченъ животъ, който търсите. Ако направите единъ малъкъ опитъ всѣки день да калите вашата воля — като додатъ лоши мисли и желания, да ги отпѫждате и да възприемате само добритѣ мисли и желания, въ една година отпорѣ вие можете да извършите надъ себе си чудеса: не ще има спънка която да се не подчини на туй усилие на вашата воля. Сега, разбира се, който иска да придобие безсмъртието, трѣбва да има силна воля въ истинския смисълъ на думата. Ама казвате: „Не мога“. — „Който не може, ще отиде тамъ — въ затвора“. Тъй е писано въ Божествената книга. Като кажешъ: „Не мога“, Богъ казва: „Затворете го, Азъ ще го науча да може“. Нѣма другъ изходенъ пѫть. Това е нашата сѫдба. Ако искаме да се съединимъ съ Бога, да живѣемъ съ Него, да придобиемъ вѣченъ животъ, непрѣмѣнно трѣбва да слугуваме Нему — другояче пакъ ще се слугува, но на кого? на дяволитѣ, на князетѣ на този свѣтъ, които ще ни впрѣгатъ по три пѫти на день. Ще вземе дяволътъ камишкъ и ще каже „диий“! Не искашъ ли да работишъ за Господа — плюуусъ! Най-сетнѣ кажешъ: „Нѣма какво да се прави — ще се работи“. Разбира се, защото има тояга, бой. Спрешъ ли се, хайде пакъ заплющи камшикъ. Това сѫ двата пѫтя „Азъ не искамъ да слугувамъ на Господа“. — Щомъ не искашъ да слугувашъ на Господа, ще имашъ другъ господь. „Искамъ да бѫда свободенъ“. — Лъжешъ се: нѣма свобода на този свѣтъ; свобода има само онзи, който е съединенъ съ Бога; който има съзнателенъ животъ, той е свободенъ. Нѣкой пѫть казвате: „Азъ се разгнѣвихъ, наговорихъ му туй и туй“, Мислите, че сте постѫпили много умно Наддумали сте! Кой е наддумалъ? Кого ще наддумашъ? „Набихъ го“. Какво ти платиха за това? Нищо. Утрѣ пъкъ тебе ще набиятъ. Каква е тази свобода: днесъ ти биешъ, утрѣ тебе биятъ; днесъ ти удушвашъ, утрѣ тебе удушватъ? Това не е свобода. Христосъ казва: „Трѣбва да се запознаете съ основния принципъ на познанието“. Азъ искамъ да приложите това, което ще ви кажа. Вие идете въ черква, изправите се, скръстите рѫцѣ, затворите очи, прѣнесете се и се молите Богу; излѣзете вънъ отъ черква — всичко това вие забравите. Хората отвънъ казватъ: „Този човѣкъ ходи въ черква, той, е набоженъ, излѣзе вънъ, животътъ му другъ“. Значи, не сте намѣрили правия, истинския пѫть на спасението. Ама казватъ: „Христосъ дойде и ни спаси“. Христосъ спасява умнитѣ и добритѣ. Никога Той не спасява лошитѣ и глупавитѣ хора. Спасява умнитѣ и добритѣ, които послушатъ и изпълнятъ Неговото учение. На първо мѣсто Христосъ ни учи какъ трѣбва да работимъ за себе си. Той казва: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“. Пѫтьтъ - това е методъ, истината — това е вашиятъ умъ, чрѣзъ който вие трѣбва да се запознаете съ нѣщата, кои сѫ добри и кои лоши, животътъ — това е изкуство, съ което вече знаете какъ да направите плата да се облѣчете съ него. Направете съ васъ единъ малъкъ опитъ, Боленъ сте, нервенъ сте, неразположенъ сте, дѣцата ви не сѫ добри. Оставете дѣцата на мира, не се безпокойте за тѣхъ помислете малко за себе си. Защо сте нервенъ, защо сте неразположенъ за това има дълбоки причини. Ако ми кажете „жеденъ съмъ“, ще ви река „напийте се“, „гладенъ съмъ“ — „нахранете се“. - „Ама какъ ще пия, нѣма чаша“. — „Колѣничи при този планински изворъ, ето елементътъ, който може да уталожи твоята жажда“. — „Не искамъ да колѣнича“. — „Ще колѣничишъ, инакъ, ще стоишъ жаденъ“. — „Ама моитѣ панталони, които сега съмъ купилъ, ще се окалятъ“ — „Ако искашъ да упазишъ твоитѣ нови панталони, ще останешъ жеденъ. По-хубаво е да колѣничишъ, да се окалишъ, за да усѣтишъ благата на водата“. — „Гладенъ съмъ“. — „Ела съ мене“; завеждамъ го въ една стая — „Ето ти хлѣбецъ, ще седнешъ на земята и ще се нахранишъ“. — „Ама не съмъ наученъ по този начинъ да се храня, менѣ ми трѣбватъ вилушка, ножъ, паница“. — „Остави ти вилушката, ножа, паницата, ей нà този хлѣбъ ще вземешъ, ще го разчупишъ съ рѫцѣ и ще се нахранишъ“. — „Ама ще ме видятъ хората. Срамота е“. — „Щомъ те е срамъ, ще останешъ гладенъ. Ако те е срамъ да ходишъ на училище съ букварь, невѣжъ ще останешъ“. Та, когато единъ човѣкъ е повиканъ да слѣдва Христа, не трѣбва да казва „какво ще рекатъ хората“, а трѣбва да се приближи до Христа, да приложи Неговото учение и ще стане силенъ. Дяволътъ ни се заканва, защото сме слаби. Азъ не искамъ да сте слаби, а да се нахраните — какъ? — да нахраните вашия умъ, вашето сърце. Да придобиете животъ вѣченъ — това значи да знаете да нахраните не само своето тѣло, но и своето сърце, своя умъ, своята душа, своя духъ. То е методъ на хранене, споредъ дълбокото Христово учение. И тази сутринь азъ бихъ турилъ туй заглавие на моята бесѣда: „Какъ да се научимъ да се хранимъ“. Вие сте се научили само да дъвчите и много хубаво владѣете това изкуство. Сега започнете отъ тамъ нататъкъ: турете блюдото и нахранете вашето сърце, нахранете вашия умъ, нахранете и вашия духъ. И като се нахраните така, ще ви кажа, че сте много умни, че сте усвоили Христовото учение и че ще придобиете вѣченъ животъ, понеже знаете какъ да се съедините съ Бога. Азъ поставямъ този въпросъ на опитна почва, говоря ви за нѣща, които разбирамъ, за нѣща, които самъ съмъ опиталъ. Единственото нѣщо, което ви спъва, то е че се колебаете, философствувате: „Какъ стои тази работа“. Когато става дума за практическия животъ, философия нѣма. Повикали сте една жена да ви научи да предете и тъчете; „Ама не мога“. — „Ще можешъ“; най-напрѣдъ нѣма да стане туй както трѣбва, но постепенно, отъ день на день, слѣдъ седмица, слѣдъ мѣсецъ, вашата прежда ще стане по-тънка; слѣдъ туй ще се научите какъ да насновавате; подиръ това ще доде и самото тъкане. Не мислете, че всичко изеднъжъ ще тръгне по медъ и масло; ще имате спънки, но, ако постоянствувате, ще се научите. Първиятъ вашъ опитъ нека бѫде слѣдното: постарайте се за една-двѣ минути да държите вашия умъ свободенъ, да не мислите за обикновенитѣ - изтъркани нѣща на ежедневния животъ. Вие казвате: „Азъ спрѣхъ да мисля, не мисля за нищо“, ама прѣзъ ума ви минава баба ви, дѣцата ви, кокошки, волове, дърва, камъни, и вие мислите, че сте свободни. Въ вашия умъ сѫществува цѣлъ хаосъ — тамъ сѫ: баба ви, майка ви, дѣцата ви — всички. Кажете най-сетнѣ: „Азъ искамъ да бѫда свободенъ, днесъ ще мисля за Господа — великата любовь на живота, всички вънъ въ двора, вие тукъ ще играете и ще ме оставите свободенъ, понеже имамъ много важна работа“. Опитайте се първия пѫть само двѣ минути. Ама дѣцата ще додатъ, ще се биятъ, ще плачатъ; нека се биятъ, нека плачатъ; двѣ минути забравете ги и посветете туй малко врѣме да мислите само за Господа на любовьта. Ето изкуството — най-малкото. Ама, ще кажете, това е много лесна работа. Не е май лесна. Слѣдъ туй опитайте се петь минути, десеть минути. Та най-напрѣдъ Христосъ иска да изпѫдите изъ сърцето си воловетѣ, кокошкитѣ, конетѣ, вълцитѣ, лисицитѣ, които сѫ оцапали вашето светилище. Знаете ли кои сѫ тия вълци и лисици? У васъ има лисици и вълци; азъ ги виждамъ; хемъ съ дълги опашки, съ червена козина, съ голѣми зѫби и некти. Вашата умраза — това е вълкъ, вашето лицемѣрие — това е лисица. Защо ви е тази лисица, каква полза ще ви принесе тя? Никаква. Изпѫдете всичко навънъ и турете въ себе си редъ и порядъкъ. Тогава ще повикате вашия свещенникъ: „Ела, служителю на Бога живаго, облѣчи се съ твоята одежда, вземи кадилницата си, съ която възнасяшъ своя темянъ къмъ Бога“. Ще повикашъ и владиката на твоя животъ. А кой е този владика? Твоятъ духъ. Ще повикашъ и пѣвцитѣ. Кой сѫ тѣ? Твоитѣ добри чувства и желания. Ще кажешъ: „Елате да запѣемъ, да служимъ на Господа въ този издигнатъ храмъ“, и тогава ще дойде Христосъ и, като намѣри това събрание свободно отъ онѣзи, които продаваха въ него гълѫби и тѣмъ подобни, изпѫдени навънъ отъ него, Той ще каже: „Миръ вамъ! доде деньтъ на вашето възкресение, днесъ ще бѫдете съ Мене въ рая“. Вие знаете ли дълбокия смисълъ на думитѣ на онзи разбойникъ, разпънатъ отъ дѣсната страна на Иисуса: „Господи, помени ме въ Царството Твое!“ Той бѣше човѣкъ, който бѣ изпѫдилъ съ своя камшикъ навънъ всички гадове, и затова Иисусъ му рече: „Ти си човѣкъ, който ще бѫде съ Мене днесъ въ рая“. Изпѫдете изъ себе си всички гадове, свини, лисици, вълци. А другиятъ отъ разбойницитѣ, разпънатъ отъ лѣвата страна на Христа, какво каза? „Ако наистина си Синъ Божи, слѣзъ и ни освободи“. — Какъ ще го освободи, когато той не е изпѫдилъ изъ себе си всичкитѣ гадове, когато той е робъ на своя егоизъмъ? Мисля, че ме разбирате: говоря ви много ясно. Искамъ да ви говоря тъй, както, може-би, никога не сѫ ви говорили. Първото нѣщо е да се научите да обичате Господа, и тази обичь ще ви свърже съ Него. Имате хиляди случаи да се съедините съ Него и да направите живота си щастливъ. И когато се съедините съ Него и влѣзете въ вѣчния животъ, въ васъ всичко ще се прѣобрази и всичко ще доде на своето мѣсто. И тъй, турете си за задача първо за двѣ минути, послѣ за петь минути да изпѫдите чуждитѣ мисли изъ себе си и, слѣдъ като останете самъ, почнете въ туй дълбоко съзърцание да размишлявате върху тази велика проблема: защо сте на земята, защо сте неразположени, защо нѣмате благородни мисли и сърдце, защо нѣмате воля да разрѣшите извѣстенъ въпросъ, и Христосъ ще ви отговори. Той ще отговори въ тази форма: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ; значи, когато изпѫдите всичко навънъ и приемете въ себе си Мене, когато познаете за Богъ Моя Отецъ, Който живѣе въ Мене, Който е далъ животъ вѣченъ Менѣ, ще даде такъвъ и вамъ“. Трѣбва да приемемъ Христа въ себе си, за да се свържемъ съ Бога. И Християнството само тогава има смисълъ, когато се научимъ да побѣждаваме този животъ, за да придобиемъ оня, който е именно цѣненъ за насъ, защото донася знание, сила, благородство въ нашитѣ чувства, щастие, дава сила на духа да побѣждаваме всичко. Да прѣстане страхътъ въ свѣта отъ бѣднотия. То е Христовото учение. Страхувате се отъ смъртьта. Посрѣщнете я, като кажете: „Ще се боримъ съ нея“. Може да поискатъ да ви турятъ въ затвора; кажете въ себе си; „Ще се боримъ противъ оня, който носи смъртьта, чрѣзъ силата на Онзи, Който живѣе вѫтрѣ въ насъ, — чрѣзъ Единаго Истинаго Бога“. Може да се опълчи противъ васъ цѣлиятъ свѣтъ; може да ви плашатъ; не се плашете. Човѣкъ, който се плаши, не може да стане гражданинъ на Царството Божие. Вие сега воювате въ свѣта и, когато отидете на Небето, ще ви дадатъ по единъ Георгиевски кръстъ, който ще бѫде кръстъ живъ. Вие ще се върнете, и тогава Христосъ ще ви каже: „Ела ти, добри рабе, който си воювалъ на бойното поле“. Човѣкъ страда съ хиляди години, но той не е страдалъ за човѣчеството, за правдата; досега е страдалъ сé за себе си, за волове, коне и пр. Най-послѣ, трѣбва да страда за Христа. Въ това страдание вие ще намѣрите истинския животъ. И затова апостолъ Павелъ казва: „Ако се уподобимъ въ страданието съ Него, ще се уподобимъ и въ възкръсението“; понеже Богъ по сѫщия начинъ, както възкръси Христа, ще възкръси и насъ, като живѣемъ за Него. Да оставимъ да се всели Духътъ Христовъ въ насъ, да познаемъ Истиннаго Бога и да придобиемъ вѣченъ животъ. Тогава ще излѣземъ да работимъ за нашитѣ по-малки братя и сестри, и тѣ да се научатъ на изкуството да придобиятъ богатството на тоя Божественъ животъ. (Бесѣда, държана на 21. септемврий 1914 г. Въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Миръ вамъ! „А вечерьта въ тоя день, първиятъ на седмицата, когато вратата на кѫщата, дѣто се бѣха събрали ученицитѣ Му, стояха затворени, поради страхъ отъ Иудеитѣ, дойде Иисусъ застана посрѣдъ и имъ каза: „Миръ вамъ“. Ев. Иоанъ 20: 29 Безсмъртие това е стремежъ на човѣшката душа, идеалъ, къмъ който тя се стреми и желае всѣкога да го осѫществи.Човѣшката душа живѣе на земята, за да намѣри пѫтя на безсмъртието. Безсмъртието се урегулирва отъ единъ великъ Божественъ Законъ, законъ, който човѣкъ трѣбва да проучи и приложи въ всички области на своя животъ. И въ този смисълъ ние трѣбва да се учимъ постоянно, да намѣримъ ония условия, при които безсмъртието може да сѫществува, Човѣкъ може да бѫде безсмъртенъ и да изгуби своето безсмъртие, може да бѫде смъртенъ и да придобие безсмъртие. Смърть и безсмъртие — това сѫ двѣ положения. На наученъ езикъ — безсмъртието е равновѣсие на нѣщата, на силитѣ, които дѣйствуватъ въ природата. Смъртьта е изгубване на това равновѣсие.Безсмъртието заключава въ себе си съединение, хармония; смъртьта — разединение, несъгласие, дисхармония.Когато хората желаятъ безсмъртие, трѣбва да знаятъ какво именно то съдържа въ себе си. Когато влѣзете въ една съврѣменна концертна зала,за да послушате единъ симфонически оркестъръ, ако имате тази способность да наблюдавате,вие ще видите,че най-първо, когато дойдатъ свирачитѣ съ своитѣ инструменти, които сѫ повече струнни, тѣ ги изваждатъ изъ кутиитѣ, слѣдъ това почватъ да нагласяватъ цигулкитѣ, да опрѣдѣлятъ тоноветѣ на жицитѣ, които сѫ опнати нѣкои повече, други по-малко. Въ това нагласяване има извѣстно съотношение. И слѣдъ като нагласятъ инструментитѣ по извѣстни тонове, тогава взематъ лѫка и започватъ да свирятъ, Знаете ли колко врѣме трѣбва на единъ цигуларь, за да може да влѣзе въ единъ симфонически оркестъръ, за да може да владѣе своя инструментъ, своя лѫкъ? Най-малко трѣбва да посвети 12 години на специално обучение.У насъ обикновено казватъ, че онзи, който свири на цигулка,е циганинъ, — такова е прозвището на цигуларитѣ. Но въ този инструментъ има извѣстна емблема. Можемъ да кажемъ, че цигулката е най-съвършениятъ инструментъ, който отъ 300 години, откакъ великиятъ майсторъ Страдивариусъ го е направилъ,не е прѣтърпѣлъ измѣнения, защото почти е достигналъ своето съвършенство.Цигулката мога да уподобя на човѣшката душа: въ нея има четири струни и единъ лѫкъ, Цигулката — това е човѣшката душа; струнитѣ — това сѫ четиритѣ човѣшки темперамента. Човѣшката воля можемъ да смѣтнемъ за лѫкъ. Единъ цигуларь, когато отиде да си купи струни, ще каже; „Дайте ми еди-коя струна ми, ла, ре или солъ“ и, когато се завърне въ кѫщи,той знае кѫдѣ да тури всѣка отдѣлна струна. Въ човѣшкото естество има, казахме, четири темперамента — холериченъ, флегматиченъ, сангвиниченъ и нервенъ — това сѫ четири състояния у човѣка. Тѣ съотвѣтствувамъ на човѣшката душа, умъ, сърце и животъ, Това сѫ четири главни струни, които трѣбва да знаемъ какъ да навиваме и отпущаме. И, когато нагласяваме своя умъ и своето сърце, трѣбва да знаемъ да ги нагласяваме на единъ и сѫщъ тонъ. Въ цигулката четиритѣ жици сѫ нагласени на четири различни тона, като между всѣка жица има сѫщо четири различни тона, сир. всѣка послѣдующа жица е съ четири тона по-високо стегната отъ прѣдидущата, Като нагласите цѣлата цигулка, имате 4X4=16 тона, стѫпала, по които струнитѣ сѫ нагласени Когато цигуларьтъ нагласи своята цигулка, взема лѫка и започва да свири.И цигулката е именно единствениятъ инструментъ,на който се свири на кръстъ, инструментъ, който образува най-приятната музика, който съ тоноветѣ си най-много се приближава до човѣшкия гласъ. Слѣдователно, когато нагласите вашата цигулка и вземете лѫка, вие образувате онзи кръстъ, отъ който сега се плачете и казвате: „Защо, Господи, ни даде този тежъкъ кръстъ!“Азъ ви казвамъ,че Господь ви е далъ единъ прѣкрасенъ инструментъ, но не знаете какъ да го нагласявате, и поради това го носите на гърба си като тежъкъ товаръ. Снемете го и почнете да го нагласявате да свири. И когато апостолъ Павелъ казва: „Азъ ще се похваля съ кръста“, какво вие подразбирате? Азъ виждамъ навсѣкѫде хора, които носятъ тия кръстове,виждамъ ги по черквитѣ и навсѣкѫдѣ,но не съмъ видѣлъ човѣкъ да свири на кръста си. Влѣзете въ концертна стая и виждате, че на свиренето на кръстъ хората рѫкоплѣскатъ, безъ да мислятъ, че и тѣ иматъ кръстове, страданията, че и тѣ свирятъ. Но най-важното въ това свирене на кръстъ е пазенето на тактъ. Като вдигне капелмейсторътъ своята пръчица и замаха съ нея, всички трѣбва да внимаватъ и да се рѫководятъ отъ него. И движението на лѫковетѣ ни причинява извѣстна приятность, защото лѫковетѣ вървятъ по извѣстно правило. Та,когато дойдемъ до дълбокия вѫтрѣшенъ смисълъ на живота,когато нагласимъ неговитѣ струни - умътъ, сърцето, душата, живота, и като впрегнемъ въ работа лѫка — човѣшката воля,чрѣзъ Духа на Капелмейстора,Който ще вдигне Своята пръчка,ние ще създадемъ най-приятната музика въ живота си.Забѣлѣжете, че кръстътъ е велико благословение, съ което Господь ни посѣщава на земята: отъ него излиза най-великата симфония, музика, пѣние, което се нарича спасение.Въ такова пѣние е спасението. Когато Христосъ страдаше на кръста, ангелитѣ горѣ, на Небето, не плачеха, а пѣеха.Всички затворници въ ада се радваха, че иде тѣхниятъ Спаситель. Сѫщо и когаго Той се роди на земята, ангелитѣ дойдоха да извѣстятъ идването Му пакъ съ пѣение. Значи, когато се създаваше този Инструментъ, тѣзи Струни, този Лѫкъ на нашата вѣра, ангелитѣ пѣеха горѣ, на Небесата. Съврѣменниятъ християнинъ казва: „Горко ни! Земята е плачевенъ долъ, животътъ е брѣме, нѣма смисълъ“. За глупавитѣ хора, които не знаятъ и не желаятъ да свирятъ, които не знаятъ да стѣгатъ своитѣ струни, който не слушатъ Капелмейстора, за тѣхъ, наистина, животътъ е безъ смисълъ; но за онѣзи, които могатъ да нагласятъ своята цигулка и да свирятъ, за тѣхъ животътъ има голѣмъ смисълъ. И цигуларитѣ, които свирятъ тъй приятно, получаватъ много голѣма плата — по 4 — 5 — 6 — 700, 1000 лева на мѣсецъ, само като движатъ своя лѫкъ, Христосъ често дохажда при васъ и пита: „Знаете ли да свирите?“ Когато азъ питамъ човѣка: „Знаешъ ли да страдашъ?“ подразбирамъ: „Знаешъ ли да свиришъ?“ Не искашъ да страдашъ значи — ти не искашъ да свиришъ. Онѣзи, които не знаятъ да свирятъ, сѫ мрачни; въ тѣхъ нѣмамъ надежда. Казватъ: „Човѣкъ, който пѣе, свири, зло не мисли“. Човѣкъ, който страда, значи — той пѣе и свири въ живота и се спасява. Цигуларь, който свири, гладенъ остава ли? Който не знае, ще проси. Който знае и седне нѣкѫдѣ да свири, той получава заплата отъ хората. Който знае да страда, той гладенъ никога нѣма да остане. И забѣлѣжете, хората всѣкога се притичатъ да помогнатъ на оногова, който страда, тъй както даватъ на цигуларя. Когато азъ остана да послушамъ какъ нѣкой свири, а другитѣ гледатъ само лѫка какъ се движи, азъ чувамъ и гласа на цигуларя и виждамъ да-ли той се е научилъ да свири или сега се учи. Ако се учи, той е новакъ, сега му прѣподаватъ уроци, но слѣдъ 12 години той ще бѫде въ симфоническия оркестъръ, и тогава вие ще плащате скѫпо за единъ билетъ, да го слушате... Сега, когато ние научимъ този великъ законъ, да пѣемъ и да свиримъ, казано на модеренъ езикъ, или да страдаме, въ християнски смисълъ казано, - тия думи за мене иматъ едно и сѫщо значение - чрѣзъ страданието ние ще се доберемъ до онзи великъ законъ, безсмъртието — въ него е всичката хармония, въ него нѣма дисхармония. Христосъ, Който иде на земята, иде да научи хората какъ да пѣятъ и свирятъ. Той, ще ви научи какъ да стѣгате струнитѣ на вашата душа. Струната на душата е ми, най-горната струна, на ума — ла, на сърцето - ре, на живота - солъ. Ето първиятъ урокъ, който ще ви даде Христосъ. Много пѫти се питатъ хората: „Защо Господь ми в далъ това калпаво сърце?“ Да-ли сърцето е калпаво или ти си калпавъ! Казватъ: „Защо Господь ми е далъ този глупавъ умъ?“. Умътъ ли е глупавъ или ти си глупавъ! „Защо е далъ Господь този безсмисленъ животъ?“ Да-ли животътъ е безсмисленъ или ти не знаещъ защо е. Страданията — това сѫ законитѣ, чрѣзъ които Господь дѣйствува за нашето развитие. Ние трѣбва да пѣемъ и свиримъ — да чувствуваме и мислимъ. Да мислишъ значи да свиришъ; да чувствувашъ значи да пѣешъ. Сега, ако двама съсѣди нагласятъ цигулкитѣ си и почнатъ да свирятъ, ще бѫде много приятно. Азъ прѣди година посѣтихъ една фамилия; бащата, майката, синътъ, дъщерята — всички свирѣха; бащата взелъ цигулката, синътъ — баса и т. н.; всички иматъ съ какво да се занимаватъ. Повечето съврѣменни хора, мѫжътъ, жената, дѣцата, не знаятъ да свирятъ и, като не вършатъ друго, почватъ да се биятъ. За тѣхъ, разбира се, животътъ е безсмисленъ. Христосъ казва: нагласете вашитѣ цигулки, теглете вашитѣ лѫкове, научете се да свирите; като се съберете вечерно врѣме, вземете да свирите или пѣете подъ тактъ една пѣсень, че послѣ друга, трета, четвърта. Нахранете се, почнете пакъ. Легнете да спите; на другия день хайде пакъ на работа въ живота. Сега, ще кажете: „Каква свръзка има това съ Христовото възкресение“? Съврѣмениятъ християнинъ разисква въпроса за възкресението и казва:„Когато отида на Небето, тогава ще се науча на всичко“. Това е за онзи свѣтъ. Ами за този свѣтъ какво трѣбва да правимъ? Тамъ е нелогичностьта въ разсѫжденията на хората. За този свѣтъ сме много умни, но за онзи не. Когато единъ момъкъ иска да учи въ единъ университетъ, може ли да хвръкне и да влѣзе направо отъ кѫщи въ него? Трѣбва първо да прѣмине прѣзъ забавачницата, послѣ прѣзъ отдѣленията, класоветѣ на гимназията, да се подготви да разбира висша наука, че тогава да влѣзе въ университета. Сега, защо ни е пратилъ Господь на земята и какво е тя? Това е забавачница, отдѣления на едно училище, които трѣбва да прѣминемъ. Ако не ги свършимъ, какъ ще влѣземъ въ класоветѣ? Като отидемъ на онзи свѣтъ, мислите ли, че ще ни приематъ въ класоветѣ? Не, по никой начинъ. Думата „възкресение“ заключава една велика идея въ себе си. Тя съдържа Божествени тайни. Да възкръснешъ — това значи да бѫдешъ господарь на всички елементи, на всички сили, на всички мисли, на всички желания, на всички свои дѣйствия. И какъ човѣкъ може да възкръсне, когато не е господарь на всички тия нѣща? Когато васъ една жаба, едно змийче може да уплаши, какъ вие се готвите за възкресение? Когато вие на земята не можете да понесете най-малката мѫка и да послужите на Господа, какъ можете да възкръснете? Ако единъ цигуларь трѣбва да иждиви 12 години постояненъ 1-10-часовъ трудъ на день, за да се научи да свири, ние, християнитѣ, колко трѣбва да свиримъ, за да се научимъ на Христовото възкресение? Една отъ слабоститѣ на съврѣменната цръква е, дѣто мисли, че всичко съ даръ може да се получи. Господь може да ни даде цигулка, струни, лѫкъ даромъ, и учитель може да ни хване и за него да плати, но ние е трѣбва да иждивяваме на день 10 часа, да се научимъ да свиримъ — упражнението трѣбва да бѫде отъ насъ. И онзи, който не може да се упражнява така,той е човѣкъ лѣнивъ, неспособенъ, той не е достоенъ за Царството Христово. Когато Христосъ казва на своитѣ ученици:„Миръ вамъ!“, ако бихъ ви изтълкувалъ тази фраза въ нейния широкъ смисълъ,то значи сѫщото както,когато капелмайсторътъ вземе нѣкоя симфоническа ария, махне съ пръчката и всички изеднъжъ слушатъ и започнатъ да свирятъ. Когато и Христосъ казва: „Миръ вамъ!“, всѣки трѣбва да се приготви съ своята цигулка, съ своя лѫкъ и да слуша този Божественъ тактъ, който отъ едина край на свѣта до другия постоянно се движи.Всички хора пѣятъ и свирятъ прѣдъ Господа.Той ги инспектира. Онзи, който не се е научилъ да пѣе,криви си устата. Плаченето — това е криво пѣене.Въ смѣха устата се издигатъ малко нагорѣ, а при плача се накривяватъ надолу. Онзи,който плаче, е младъ, още не се е научилъ да пѣе И тъй, плачътъ е криво пѣене, което,впрочемъ, е подготовка за добро пѣене. Не е лошо да плачешъ, защото слѣдъ врѣме този плачъ ще се прѣвърне въ много хубаво пѣене. Ама горко е на човѣка. Ще бѫдемъ снизходителни: той ще се научи да пѣе. Съ тази нова енергия, която Христосъ внесе въ свѣта съ Своето възкресение, показа пѫтя на туй Божествено изкуство — спасението.И затова именно трѣбва да изучвате Евангелието усръдно. Вие казвате; „Това не разбирамъ, онова не разбирамъ, туй е потрѣбно, онуй не е потрѣбно, това е право,онова не е право“.Питамъ кое е право? Нѣкои хора не искатъ да страдатъ, не искатъ да пѣятъ,други не искатъ да работятъ. Какво искатъ, тогава? Плачътъ е едно упражнение; той е прѣминаване къмъ пѣене. Мотиката и тя сѫщо има своя тонъ. Да работишъ съ мотика, да я вдигашъ и слагашъ — това значи да биешъ тѫпанъ. А трѣбва да се бие тѫпанътъ. Вдигашъ брадва и я слагашъ - това сѫ звънцитѣ въ една музика, И когато вдигашъ мотиката и копаешъ, и тогава трѣбва да мислишъ, трѣбва да си казвашъ: „Господарьтъ ме гледа — трѣбва да зная ритмически да слагамъ тази мотика“. Сѣчи дърва, но ги сѣчи по всички правила на изкуството. Ние казваме: „Това е безсмислено, онова е безсмисмено“. Че, тогава, кое има смисълъ въ живота? Най-малкитѣ нагледъ работи, на които отдаваме най-малко значение, иматъ най-голѣмо съдържание въ себе си. Възкресението е единъ процесъ, който Духътъ Божи извръшва въ нашия животъ, единъ великъ процесъ, чрѣзъ който Богъ възстановява тази първоначална хармония. Единъ день, когато вашитѣ уши се отворятъ и почнете да слушате малко повече и по-отдалечъ, отколкото сега слушате — сега тѣ сѫ много дебели, нѣмате даже музикална способность, схващате само най-грубитѣ тонове — вие ще забѣлѣжите, че въ цѣлата вселена се движатъ извѣстни тонове, които прѣдметитѣ — изворитѣ, дърветата, листата — издаватъ, и ще чуете велика музика, която се разнася отъ едина край на свѣта до другия, и тогава ще разберете вѫтрѣшния смисълъ на живота. И Христосъ чрѣзъ Своето възкресение иска да ви въведе въ тая концертна зала. Той ще плати за васъ, ще ви даде по единъ билетъ, но ще имате ли ухо да разберете тази Божествена музика, когато влѣзете въ онази зала и видите онзи концертъ, онова свирене? Това е вѫтрѣшниятъ дълбокъ смисълъ на Христовото възкресение. Това е животътъ, който се развива между ангелитѣ, отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ. Навсѣкѫдѣ въ свѣта има туй Божествено проявление, и, понеже не можемъ да намѣримъ тази вѫтрѣшна връзка, ние считаме, че между всички явления нѣма връзка. И когато чуете думитѣ: „Миръ вамъ!“ трѣбва да сте готови, какво ще ви заповѣда Капелмейсторътъ да свирите — да пѣете ли или да - плачете. Когато Господь вдигне Своята пръчка и каже: „Миръ вамъ!“ мѫжътъ, който не знае да пѣе, почва да вика, и неговото пѣние вече се нарича биене. И той бие тѫпана, но го бие накриво. Жената, и тя по нѣкой пѫть бие накриво тѫпана. Господь казва: „Ти не си научилъ да биешъ тѫпана, еди-кой тонъ не вземашъ вѣрно, не си оправилъ гласа си, нагласи, постегни малко струнитѣ на своя животъ, на своята душа“. Пакъ каже: „Миръ вамъ!“ и започвате да свирите. „Чакай! пръститѣ не слагашъ правилно на цигулката“ — пакъ ще те спре. Ще кажешъ:„Омръзна ми вече!“ Но трѣбва да разберешъ, че изкуство се придобива съ голѣмо търпѣние и трудолюбие и че за мързеливитѣ нѣма Небе. Затуй Господь казва: „Ако не станете възприемчиви като дѣцата, нѣма да влѣзете въ Царството Небесно“; защото дѣцата иматъ желание да изучатъ нѣщата, а възрастнитѣ казватъ: „Намъ това не ни трѣбва, онова не ни трѣбва“, и най-послѣ се прѣгърбятъ надолу, станатъ като въпросителна, земята ги привлича и ги заравятъ въ нея. Господь казва: „Понеже тази цигулка не е хубаво направена, турете я долу, пакъ наново да се направи Ще я сглобятъ пакъ, и ще излѣзе наново въ свѣта, за да започне пакъ да се учи — Господь е рѣшилъ всѣки отъ васъ да се научи да пѣе и свири. Той не иска на Небето дѣца, които не искатъ да се научатъ да пѣятъ и свирятъ. И апостолъ Павелъ казва, че се прѣнесълъ на третото небе и чулъ нѣщо, което не може да се изкаже съ човѣшки езикъ. Той е чулъ пѣене и свирене. Иоанъ сѫщо е казалъ, че е чулъ пѣене и свирене. Тази е мисъльта, която искамъ да ви оставя.Знаете ли кой е основниятъ тонъ на вашата душа? Знаете ли да нагласявате вашата цигулка? Научете се да я нагласявате. Всѣка сутринь, като станете, нагласете вашата нервна система. Малко сте разсърдени, тревожни — това показва, че цигулката ви не е нагласена.Спрете се,нагласете я.И така,като я нагласявате постепенно, вашитѣ тревоги ще изчезнатъ. Какъ ще нагласите вашата нервна система? Ще отидете да се помолите — молитвата,това е нагласяване. Нѣкои питатъ: „Защо трѣбва да се молимъ?“ Да нагласите цигулката си. Щомъ така нагласите цигулката си, ще кажете на Бога:„Моята цигулка е нагласена“, и Господь ще ви каже: „Започнете работата на деня“. И мирътъ ще влѣзе посрѣдъ васъ, и работата ви ще спори. И жената нѣкой день не нагласява хубаво цигулката и почне да бие ту това, ту онова дѣте; разбира се, тоя день музиката не върви добрѣ. Казва: „Защо ми даде Господь тия дѣца? Колко сѫ опачни!“ Да-ли дѣцата сѫ опачни или майката, то е въпросъ. Другъ день, когато е нагласена цигулката, всичко върви добрѣ, а дѣцата сѫ сѫщитѣ. Та има нѣщо разгласено. Затуй, първото нѣщо, което трѣбва да правимъ сутринь, е да се молимъ — да нагласимъ своя умъ, своето сърце, своята душа, своя животъ, и така да се явимъ прѣдъ Бога на работа. Да бѫдемъ благодарни и да кажемъ; „Ние днесъ научихме хубаво урока си по пѣние и свирене, и нашиятъ Татко, като се върне, ще бѫде благодаренъ отъ насъ“. Христосъ е дошълъ да види какъ пѣемъ и свиримъ на земята. Той е прикованъ на кръста, и 500 милиона хора днесъ пѣятъ и свирятъ на този кръстъ, който, откакъ е дошълъ, е далъ съвършената цивилизация. И тъй, Християнството е Божествена музика, Божествено пѣние Научете се да пѣете и свирите на него; добрѣ нагласете цигулкитѣ си, правилно движете лѫка си и слушайте заповѣдитѣ на Капелмейстора. Всичкиятъ свѣтъ ще върви по този Божественъ законъ, и вие ще се приготвите за другия свѣтъ, за другия животъ, който иде. (Бесѣда, държана на 11. септемврий 1914 г. въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Важностьта на малкитѣ нѣща. „Гледайте да не прѣзрете едного отъ тѣзи малкитѣ, защото ви казвамъ. че ангелитѣ имъ на небесата винаги гледатъ лицето на Отца Моего, Който е на небесата“. Ев. Матея 18: 10 Изобщо хората отъ двата пола иматъ стремежъ къмъ велики нѣща, къмъ голѣми работи; всѣки, по една вѫтрѣшна слабость, прѣзира малкитѣ работи. Даватъ ви едно петаче, казвате: „Не струва нищо;да сѫ хилядо, 10, 100 хиляди лева, разбирамъ,но петаче — азъ не съмъ просякъ!“ Даватъ ви единъ орѣхъ — „Ти ме обиждашъ; да ми дадешъ 5 — 10 кгр., разбирамъ, но съ единъ орѣхъ ти, господине, подигравашъ ли се съ мене?“ Като се стремимъ къмъ голѣми работи, ние гледаме да се запознаемъ и съ високостоящи хора — съ царе, министри-прѣдседатели, началници, учени,философи; за по-низкостоящитѣ социално хора казваме: „Той е невѣжа, простакъ!“ Отъ едина до другия край на нашия животъ виждаме прѣзрѣние къмъ малкитѣ работи и търсене само на голѣми нѣща. Но Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и ги прѣдупрѣждава да не прѣзиратъ малкитѣ. Защо? „Не ги прѣзирайте, защото вие обиждате тѣхнитѣ ангели, които имъ служатъ на небесата. Ако прѣзирате тия малкитѣ, вие прѣзирате ангелитѣ, на които малкитѣ сѫ дѣца.“ Когато искаме да разцѣпимъ едно дърво, най-първо издѣлваме малки остри клинове, и тѣ, като влѣзатъ, отварятъ мѣсто за голѣмитѣ. Ако клиноветѣ бѫдатъ голѣми и тѫпи, какъ ще се забиятъ? Тъй че, малкитѣ нѣща отварятъ пѫть на голѣмитѣ. И въ свѣта цѣлиятъ процесъ на развитието върви отначало съ тия дребни нѣща, които вие прѣзирате; на тѣхъ се дължи всичкиятъ прогресъ на вселената. Ние казваме, че ралото цѣлъ свѣтъ храни, че, като изоре орачътъ добрѣ нивата и я посѣе, тя дава голѣмо плодородие. Това е тъй, но не бива да забравяме и ролята, която играятъ ония милиарди червейчета, който сѫщо прѣораватъ нивата. Понеже сме възпитани тъй, че да прѣзираме слабитѣ, ние, и като влѣземъ въ Християнството, носимъ, подъ овчата кожа, инстинктитѣ на вълка, и вижъ, че по едно врѣме подъ тая невинна прѣмѣна си покажемъ своитѣ нокти; не забравяме своитѣ стари навици: щомъ нѣкой ни вземе единъ грошъ скоро прошение въ сѫда. Открадне ли 9 — 10 хиляди лева — „А, браво!“ му речемъ. Обаче, онзи, който краде много, не е придобилъ този навикъ изеднъжъ; най-напрѣдъ той е взелъ отъ баща си едно петаче, послѣ — единъ гологанъ, послѣ — грошъ, петь гроша, десеть гроша и т. н. Въ всѣко отношение този законъ е вѣренъ. Когато прѣзираме малкитѣ причини, ние пропущаме голѣмитѣ послѣдствия въ работата. Мога да кажа, че всички сегашни наши нещастия, общи и частни, се дължатъ на това прѣзрѣние на малкитѣ нѣща въ миналото. И затуй Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и имъ казва да не прѣзиратъ „тия малкитѣ“. Сега, кои сѫ „тия малкитѣ“? може нѣкой да каже: това сѫ нашитѣ дѣца. Вѣрно е, че сѫ нашитѣ дѣца. Но, като дойдемъ да приложимъ напълно Христовия законъ, ще видимъ, че има и много други работи, които не бива да се прѣзиратъ. „Не прѣзирайте тия малкитѣ!“ — ще ви обясня смисъла, който е скритъ въ тия думи, Единъ индусъ дава на сина си единъ орѣхъ и го накарва да направи изслѣдване върху него; синътъ счупва орѣха и го изяда. „Какво съдържа орѣхътъ?“ попиталъ слѣдъ това бащата. — „Нищо особено — малко ядки, приятни на вкусъ“. Индусътъ пита пакъ сина си:„Не намѣри ли въ този орѣхъ нѣщо друго?“ — „Нищо“. — „Синко, въ този орѣхъ се крие велика сила и,ако не бѣ го изялъ,а бѣ го посадилъ въ земята, би израсло отъ него голѣмо дърво,и ти би видѣлъ величието на туй малко нѣщо, което е зародишъ на голѣмо нѣщо“. Господь ви праща една малка мисъль, една ябълкова сѣмка, вие речете: „Тя е нищо“ и я захвърлите; но Господь казва: „Попитайте каква сила съдържа тя, посадете я, и вие ще видите какво дърво ще израсте отъ нея“. Именно, поради туй постоянно прѣзиране на малкитѣ мисли, сме дошли до това положение и казваме, че свѣтътъ е лошъ. Ние сме най-умнитѣ! Христосъ казва: „Не прѣзирайте тѣзи малки нѣща, не се стремете къмъ голѣмитѣ, научете се да разпознавате каква сила се крие въ малкитѣ нѣща и ги използувайте: тѣ ще ви помогнатъ да добиете голѣмитѣ“. На-ли и вашата кѫща е съградена все отъ малки, микроскопични зрънца, сгѫстени. Върху тия малки нѣща, като житното зърно, плодоветѣ и други дреболии, почива нашиятъ ежедневенъ животъ, Това е по отношение на тѣлото; но и по отношение на ума именно малкитѣ мисли и желания причиняватъ радость и веселие въ живота. Нѣкой пѫть се смѣемъ на дѣцата,че ги занимавали дребни мисли; не мислитѣ,а зрънцата, които спомагатъ за развитието на голѣмитѣ нѣща, сѫ дребни. А защо не трѣбва да прѣзираме малкитѣ; защо не бива да прѣстѫпимъ втората Божествена заповѣдь: „да любимъ ближнитѣ си“? Всѣко живо сѫщество, което има отношение къмъ нѣкого, което принася полза, не трѣбва да го прѣзираме. Може това сѫщество да е гълѫбъ, кокошка, овца,волъ,конь, магаре, за всѣко отъ тѣхъ има книга, въ която се пише:днесъ сте натоварили магарето съ толкова,утрѣ съ толкова — тамъ се пише, и като му прѣсмѣтне Господъ по 5 лв. на день,слѣдъ 100 години — ако речемъ, че ви е служило прѣзъ цѣлъ животъ — какъвъ капиталъ ще имате да му плащате? Единъ день ще се озовете, като оня длъжникъ, че му дължите 10 хиляди таланта.Ще кажете: „Азъ не помня“; но Господь е записалъ въ книгата, че дължите толкова. Тъй че, всинца ние дължимъ на тия малкитѣ. Сегашното наше развитие, сегашнитѣ наши мисли, сегашнитѣ наши желания ние дължимъ на тия малкитѣ, за които говори Христосъ, и,слѣдователно,като имъ дължимъ,трѣбва да имаме любовь къмъ тѣхъ,да знаемъ, че сѫ работили за насъ и че ние трѣбва да работимъ сега за тѣхъ. И пѫтемъ ще кажа нѣщо за една загадка. Често сѫ ме запитвали: защо ангелитѣ се интересуватъ за хората, какво общо иматъ съ тѣхъ. Едно врѣме, когато ангелитѣ сѫ били въ нашето положение, като хора на земята, ние сме били въ положението на животни и сме имъ служили, тѣ ни дължатъ много, и сега Господь ги кара да ни се отплащатъ. Сѫщо и великитѣ ангели не прѣзиратъ по-малкитѣ свои събратя, защото послѣднитѣ сѫ работили за тѣхъ. Вие може да имате слуга невѣжа, но не знаете отношенията на този слуга къмъ васъ, защо Господь го е докаралъ въ вашия домъ. Връзката ви съ него не е отсега; този слуга много пѫти е бивалъ въ вашия домъ; вие не знаете, но Господь знае; той, можеби, много пѫти е избавялъ живота ви отъ погибель; слѣдователно, трѣбва да имате всичката любовь и снизхождение къмъ него. И тогава си обясняваме този великъ Божественъ Законъ — да имаме любовь къмъ по-малкитѣ. Любовьта не е за великитѣ хора, за ангелитѣ, за светиитѣ, тя е за малкитѣ, дребнитѣ, бѣднитѣ, пропадналитѣ братя. Ето защо у майката се развива такава силна любовь къмъ дѣтето;тя го обича по силата на този Божественъ Законъ, че трѣбва да го обича.Обича го ей-тъй по единъ вѫтрѣшенъ огънь, защото Господъ инкогнито е влѣзълъ въ него.Вие искате да видите Господа,а когато Той дойде въ това дѣте, вие казвате: „Защо, Господи, ми даде това дѣте?“ Всѣки день викате Господа и всѣки день Го пѫдите. И минавате за умни хора! Такова поведение държите не само вие, но и цѣлъ свѣтъ. Господь всѣки день ви опитва ума, да види колко Го обичате и колко говорите истината. Едно врѣме, когато свѣтътъ се развалилъ,разнесло се,че Господь тръгналъ по земята,да види какъ живѣятъ хората, и послѣднитѣ рекли: „На небето сега нѣма Господь, нѣма кой да ни контролира, ще живѣемъ по-свободно“. Господь вижда на едно мѣсто, че единъ продава слѣпъ конь и че казва на купувача;„Вѣрвай Бога, не е слѣпъ“. — „Като се вѣришъ въ Бога, ще повѣрвамъ“ и купува коня. Господь минава край една кѫща и вижда, че единъ мѫжъ налага жена си: „Заради Господа — прости!“;той ѝ прощава. Тия двамата се явяватъ послѣ на Небето и казватъ: „Ние, Господи, на земята проповѣдвахме Твоето име“. Та и съврѣменнитѣ хора викатъ Господа,когато искатъ да продадатъ нѣкой слѣпъ конь и когато искатъ да биятъ жена си. Свещеницитѣ викатъ: „Вѣрвайте въ Господа“; но Господь какво ще имъ каже? „Не ви познавамъ, защото вие употрѣбихте Моето име не за Моята слава,а за да лъжете хората, да вършатъ извѣстни прѣстѫпления и да ги покриватъ“. Именно тия малки работи създаватъ нещастията. Вие имате слѣпъ конь, искате да го продадете въ името на Бога, но гледайте и дръжте смѣтка за онова, което вършите. Знаете ли кой е този слѣпъ конь? Той е вашето тѣло. И сѐ противъ него говорятъ хората и се него наказватъ; всички казватъ, че то е криво. Че е тѣлото виновно. Единъ се напилъ въ кръчмата и казалъ: „Не давайте на коня да яде“; той грѣши, а наказва коня. Не прѣзирайте тѣлото и не смѣсвайте плътьта съ вашитѣ желания, съ вашитѣ похоти. Отъ тѣхъ трѣбва да се отречете, а не отъ плътьта, защото то значи да се отречете отъ всички мисли и дѣла, които ставатъ чрѣзъ нея. И не бива да измѫчвате вашето тѣло — този храмъ, който Господь е създалъ. Слѣдователно, къмъ вашето тѣло трѣбва да бѫдете много снизходителни, защото, докато то е здраво, можете да работите. Сега, Христосъ, като казва „тѣхнитѣ ангели“, подразбира ония умни сѫщества, които държатъ смѣтка за нашитѣ постѫпки. Това, което наричаме „съвѣсть“, то сѫ тия ангели, които живѣятъ въ насъ и които отбѣлѣзватъ всѣка наша постѫпка, добра или лоша, и които казватъ: „Ти направи добрѣ“ или „ти направи злѣ“ Обидишъ нѣкого, ангелътъ му ти казва: „Твоята постѫпка не е права“. Ти почнешъ да се извинявашъ: „Ама, извини, малко бѣхъ нервенъ, неразположенъ, такива сѫ условията“. Че си въ такова състояние, това нѣма нищо общо съ правилото,че не бива да прѣзирашъ тѣзи малкитѣ, върху които почиватъ Божественитѣ закони. Тия малки работи по нѣкой пѫть причиняватъ и голѣми ползи и голѣми врѣди. Единъ вълкъ разправялъ, че билъ юнакъ и че между животнитѣ той билъ царь; лисицата му рекла: „Не се хвали толкова, защото, ако комарь влѣзе въ твоя носъ, ще те ужили, и нищо не можешъ му направи“.„Като духна съ носа, ще изхвръкне“, отговорилъ вълкътъ. Единъ день влѣзълъ комарь въ носа му, ужилилъ го, внесълъ зараза, и вълкътъ умрѣлъ. И въ нашия животъ често малкитѣ причини въ едно или друго отношение може да съдѣйствуватъ на нашето развитие, но може и да ни спънатъ. Причинитѣ, които ни правятъ добри и лоши, не сѫ сами по себе лоши; лошо е тѣхното употрѣбление. Вземете за примѣръ въздуха: ако го поставите въ дробоветѣ, ще прѣчисти кръвьта, и ще бѫде човѣку приятно отъ това прѣчистване; но ако го поставите въ стомаха, ще образува коремоболие — едно и сѫщо нѣщо въ двата случая произвежда двѣ тъкмо противни дѣйствия. Ако вземете да внесете въ стомаха вѫгленъ въ разтворено състояние, ще причини приятность, но, ако го поставите въ дробоветѣ, той ще отрови, Слѣдователно, подъ тия малки нѣща, за които говори Христосъ, че не бива да ги прѣзираме. Той разбира цѣлокупния човѣшки животъ, съ който ние сме тѣсно свързани. Напр., ако бихъ ви попиталъ: можете ли да кажете какъ сѫ се сформирали вашето тѣло, вашето сърце, вашиятъ умъ, можете ли да кажете, какъ сѫ станали тия нѣща? Първоначално човѣкъ, когато се е появилъ на земята, не е билъ грамаденъ, а микроскопиченъ, но при извѣстни условия се е развилъ и е станалъ човѣкъ, който е сега милионъ пѫти по-грандиозенъ, отколкото е билъ. Неговата сила първоначално е била скрита въ зародишъ. Така, и въ съврѣменния нашъ животъ мисъльта съдържа велика Божествена основа, и, ако тя падне на добра почва, може да възроди нашия животъ. Туй, което ние наричаме „възраждане“, сѫществува като законъ на духа. Той е онзи вѫтрѣшенъ Божественъ процесъ, който въздига и обновява човѣшкото сърце, човѣшкия умъ, човѣшката душа, човѣшкия духъ. Това е процесъ на възлизане отдолу нагорѣ. И въ този Божественъ стремежъ се изработва нашето повдигане, избавление и спасение, Ето защо всички сѫщества, отъ най-голѣмитѣ до най-малкитѣ, се стремятъ да се обновятъ, да се повдигнатъ, и въ младостьта се крие процъвтѣването на човѣшката душа. Когато говоримъ,че трѣбва да бѫдемъ снизходителни къмъ малкитѣ, то произхожда отъ принципа да не огорчаваме Господа, защото, когато огорчаваме единъ човѣкъ, не огорчаваме собствено него,а Господа, Който е въ него.Па и когато правимъ добро, ние помагаме на Господа. Когато помогнемъ нѣкому,и неговиятъ ангелъ,който е на Небето,ще бѫде въ наша услуга.Слѣдователно, ако искаме да имаме приятели на Небето, трѣбва да слугуваме на малкитѣ, и тѣхнитѣ бащи, ангелитѣ на Небето, ще ни приематъ въ своя домъ и ще ни нагостятъ, ще бѫдемъ като у дома си. Услуга за услуга, любовь за любовь — така е свѣтътъ. Сега, знаете ли защо Христосъ се е обърналъ съ тази мисъль къмъ Своитѣ ученици? Прѣзирането — туй състояние трѣбва да изпѫдите изъ своята душа. Напр., срѣщате единъ човѣкъ, когото не познавате; въ васъ се заражда прѣзрѣние,че той, можеби, стои по-долу отъ васъ; ако само констатирате невѣжество и му помогнете, то е друго, но, ако го прѣзрете, внасяте отрова.Отъ прѣзрѣнието се е родилъ съврѣменниятъ аристократизъмъ,каститѣ — едни благородни, други неблагородни, едни богати, други сиромаси. Ако разбираме отношенията на нѣщата, ще видимъ, че не трѣбва да ни е срамъ отъ бѣднотията, защото тя е служба, дадена намъ да я носимъ: трѣбва да бѫдемъ малки, трѣбва да бѫдемъ бѣдни, за да станемъ богати. То сѫ два противоположни полюса, между които именно лежи развитието. И всѣкога движението е отъ по-голѣмитѣ къмъ по-малкитѣ, сир. Господь всѣкога се стреми къмъ дребнитѣ, Той не се занимава съ велики работи. Той е направилъ свѣта, но управлението на цѣлия свѣтъ не Му прави толкова удоволствие, колкото, когато се занимава съ дѣцата. Неговата работа е, когато види хората, че грѣшатъ, да ги учи, и съ това Той дава и намъ примѣръ, да не прѣзираме малкитѣ, а да ги търпим и да ги поучаваме — това е нашата почивка. Когато учительтъ се занимава съ своитѣ ученици, това му прави удоволствие, и той похвалява ученицитѣ, когато се учатъ. Светиитѣ, свещеницитѣ се занимаватъ съ грѣшницитѣ, за да ги обърнатъ къмъ Господа. И задачата на всинца ни е да обръщаме погледъ къмъ слабитѣ хора и къмъ дребнитѣ нѣща. Когато нѣкой каже: „Не мога да си почина“, азъ разбирамъ, че той се занимава съ голѣми работи, съ голѣми мисли. Какъ ще си почине, ако си тури на гърба тежка за силитѣ му раница — отъ 10, 20, 50 кгр. злато? Като остави въ раницата само единъ наполеонъ, ще види какъ ще си почине. И сега Господь идва да каже: „Долу раницитѣ!“ — да освободи свѣта отъ тѣхъ; долу орѫжията, които разрушаватъ умоветѣ ви и сърдцата ви, всички трѣбва да станете като дѣца: да не прѣзирате малкитѣ работи, които Азъ съмъ създалъ. Господь иска да повърне хората къмъ онова чисто първоначално състояние, което хората наричатъ подивяване, но което въ сѫщность не е подивяване. Азъ желая хората така да подивяватъ, „Дивъ“ на санскритски значи „чистъ“, Нека станемъ чисти и се приближимъ къмъ Бога, вмѣсто да огрубѣваме и да ставаме зли. Бихъ желалъ цѣлиятъ свѣтъ день по-скоро да подивѣе, да стане чистъ, благороденъ, да не прѣзира малкитѣ нѣща, който Богъ обича, и да тури любовьта, правдата, мѫдростьта, истината и силата на онова високо мѣсто, на което тѣ трѣбва да стоятъ. Тамъ е спасението. (Бесѣда, държана на 3, августъ 1914 г. въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Законътъ на служенето. „Който Ми служи, нека Ме послѣдва, и дѣто съмъ Азъ, тамъ ще бѫде и Моятъ служитель. А който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Ев. Иоанъ гл. 12: 26. Навѣрно, мнозина ще си зададатъ въпроса какъвъ смисълъ може да се крие въ думитѣ: „А който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Свѣтътъ има разни стремежи: съврѣменнитѣ хора се стремятъ да добиятъ знания, богатства, земи, кѫщи, слава, величие, сила — иматъ стремежъ къмъ много работи. Иисусъ настоява само върху едно нѣщо: върху служенето — човѣкъ да знае какъ да слугува. Слуга — ето една прозаична дума, която ни изобразява най-низкото обществено положение. Но има различни слуги — въ нѣкоя бирария, въ нѣкоя кръчма, въ нѣкоя кухня, въ театъра, въ университета, въ министерствата и т. н. Въ извѣстенъ смисълъ всички хора сѫ слуги, само че не всички признаватъ това. И тъй, въ свѣта има два вида служители: едни, които разбиратъ своитѣ длъжности и знаятъ какъ да ги изпълняватъ, а други, които не знаятъ какъ да слугуватъ. Послѣднитѣ наричаме обикновено управляющи хора, господари, които седятъ и чакатъ други да имъ слугуватъ, учатъ другитѣ какъ да работятъ и слугуватъ. Всѣки иска да бѫде въ първата категория — господарь. Християнското учение, обаче, поставя диаметрално противоположното на тоя принципъ; то поставя именно принципа, че, който иска да бѫде господарь, трѣба да бѫде слуга; то казва, че Синъ Божи не дойде да Му послужатъ, а да послужи. Ние сме заставени по закона на необходимостьта да бѫдемъ слуги. Нѣкой казва: „Азъ съмъ господарь“; не, той се лъже, ако мисли, че е свободенъ, че на никого не слугува; той служи най-малко на стомаха си, който го заставя да върши работа, която не му е винаги приятна — да му сготви хубаво, да яде и да сдъвква храната много добрѣ, защото, ако не му слугува така, стомахътъ ще повърне назадъ храната и ще го накаже; ще му каже: „Ти трѣбва да ми служишъ добрѣ, инакъ — ще те уволня“. Нѣкои мислятъ, че само господарьтъ уволнява слугитѣ си, но и стомахътъ уволнява господаря си. Я попитайте лекаря какво прави стомахътъ, когато не му слугуватъ добрѣ; да видите какъ той уволнява господаря си! Служенето е едно качество. Колко нещастия произтичатъ въ свѣта отъ това,че не знаемъ какъ да служимъ! Когато майката се научи да отгледва своитѣ дѣца, когато учительтъ се научи да прѣподава на своитѣ ученици, когато властьта се научи какъ да слугува на населението, да удовлетвори неговитѣ нужди, да създаде закони, необходими за неговото развитие, свѣтътъ ще има по-друга физиономия, отколкото сега. Съврѣменната цивилизация е поставена днесъ на голѣма изпитня: милиони хора се викатъ да слугуватъ въ армиитѣ — нѣкои носятъ четки, други турятъ барутъ въ топоветѣ, огнестрѣлни гранати, други държатъ малки нишки и, като ги опнатъ, създава се гръмъ, други сѫ служители на коне; всичко това е пакъ служене. Тия слуги каква участь ги очаква? Всички тия глави, крака, мишци ще бѫдатъ раздробени, разбъркани, ще станатъ на каша. Това хората наричатъ цивилизация, култура; съ него съврѣменнитѣ народи ни казватъ: „Намъ не ни трѣбва Господь — науката ще ни издигне“. Обаче, ето на какво ни научи тя — да бѫдемъ корави, да правимъ пушки и гранати. Да, науката ни докара до този изпитъ, да направимъ една опасна проба, и сега Небето ни изпитва съ служенето, което ни се налага. Свѣтътъ изисква свои слуги да му слугуватъ, и Господь изисква сѫщо своето. Христосъ казва:„Който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Ние сѐ уреждаме работитѣ си, а тѣ сѐ неуредени оставатъ. Заболѣваме, викаме лѣкари да ни лѣкуватъ, но, при все това, смъртьта ни задига. Съграждаме кѫща, туряме стражари, за да не ни заграбятъ богатствата, но най-сетнѣ ни ги заграбватъ. Христосъ казва: "Толкова хиляди години сте служили на този вашъ принципъ и виждате послѣдствията му; ако, обаче, служите на Мене, ще видите смисъла на вашия животъ“. Ние трѣбва да служимъ тъй, както Христосъ не дойде да Му послужатъ, а Той да послужи. Трѣбва хората да станатъ служители на по-слабитѣ, на по-немощнитѣ. Не трѣбва да туряме лоши хора да слугуватъ на свѣта. Знаете ли защо съврѣменното общество е развалено? Майкитѣ, които трѣбва да възпитаватъ сами дѣцата си, оставатъ възпитанието имъ на развалени и невѣжи слугини, а сами тѣ отиватъ по театри, балове, бирарии; и други удоволствия. Развратнитѣ и невѣжи слугини на какво ще научатъ дѣцата? На това, което тѣ знаятъ. Слугинитѣ възпитаватъ съврѣменнитѣ дѣца не само въ България, но и въ Франция, Германия, Америка — навсѣкѫдѣ. Не казвамъ, че всички слугини сѫ развратни, но по-голѣмата часть отъ тѣхъ сѫ такива по причина на своитѣ господари. Ако майкитѣ биха били слугини(въ пълния смисълъ на думата) на своитѣ дѣца въ пѫтя на отгледването и възпитанието имъ, свѣтътъ би ималъ друга физиономия. Сѫщо и ако бащата би билъ възпитатель на своитѣ синове. Щомъ бащата и майката напущатъ своитѣ длъжности и оставятъ на невѣжи слугини, които не разбиратъ въ какво се състои животътъ, да възпитаватъ дѣцата имъ, а тѣ отиватъ да се наслаждаватъ въ свѣта, резултатитѣ ще бѫдатъ лоши. Слугинята не може да възпита дѣтето, още и защото не го е родила и нѣма любовь къмъ него. Тя си казва: „Ако господарката се разполага въ бирарията, защо азъ да ѝ гледамъ дѣцата?“ Ще ви обясня въ какво състои слугуването, какви качества трѣбва да има единъ слуга. Той трѣбва, прѣди всичко, да има благородно сърце, да бѫде чувствителенъ, отзивчивъ, да бѫде смиренъ, да бѫде човѣкъ пластиченъ — да може къмъ всички условия да се приспособява; при това трѣба да бѫде работливъ, а не мързаливъ. Животътъ е взискателенъ, и ние трѣбва да му слугуваме както трѣбва. Когато съврѣменниятъ шивачъ сбърка нѣкоя дреха и не може да я ушие както трѣбва, връщатъ му я, и той плаща и плата и всички загуби; сѫщото е и съ природата: тя ни дава единъ платъ — животътъ, който имаме, е единъ видъ платъ — и ни казва: „Скройте и съшийте тая дреха“, и ако не можемъ да я съшиемъ добрѣ, тя ни глобява. Ако искаме да се научимъ какъ да слугуваме, трѣбва да се обърнемъ къмъ Христа, Той да ни научи. Слугата трѣбва да бѫде много уменъ: глупавъ човѣкъ не може да слугува както трѣбва. Учителитѣ, свещеницитѣ — и тѣ сѫ слуги. Ако учительтъ разбира своето призвание, най-напрѣдъ трѣбва да разбира дѣтската душа, за да знае какъ да упѫти дѣтето къмъ наука. Свещеникътъ трѣбва да разбира душата на своитѣ пасоми, за да може да имъ даде съотвѣтната храна за тѣхното сърце. Трѣбва да притежаваме и друга една черта — да имаме голѣмо търпѣние. Мнозина наричатъ търпѣливитѣ хора „волове“ — „той е, казватъ, волъ“. Да бѫдешъ търпѣливъ не значи да бѫдешъ волъ; търпѣнието е разуменъ актъ; за да можемъ да прѣтърпимъ външнитѣ несгоди на живота, трѣбва да имаме вѫтрѣшно равновѣсие на душата, сърцето и ума. Ще ви кажа единъ примѣръ за единъ математикъ отъ миналитѣ вѣкове. Той работилъ 20 години върху извѣстни изчисления, по тѣхъ ималъ вѫтрѣ въ стаята си разхвърлени разни книжчета и винаги заключвалъ стаята си; единъ день забравилъ да я заключи, слугинята влиза да разтреби стаята, вижда много книжки разхвърлени по пода, взима всички листчета, хвърля ги въ печката и ги изгаря — прѣчиства хубаво стаята. По едно врѣме се връща математикътъ и попитва „Кѫдѣ сѫ разхвърленитѣ листчета? — „Турихъ ги въ печката; вижте какъ сега е хубаво наредено“,„Такова нѣщо другъ пѫть да не правишъ“ — това било отговорътъ на математика. Ние слугуваме като тая слугиня — събираме листчетата, това не струва, онова не струва, хайде въ печката. Този ученъ човѣкъ, чийто 20-годишенъ философски трудъ пропадналъ, не е постѫпилъ както бихме постѫпли ние, а е показалъ едно търпѣние за примѣръ: не направилъ друго, а ѝ рекълъ само: „Другъ пѫть да не го правишъ“. Сега вие се намирате въ такъвъ периодъ — вашата кѫща е отворена, слугинята събира всички листчета, ще ги видите единъ день изгорѣли въ печката и, когато намѣрите кѫщата очистена по правилата на вашата слугиня, какво ще ѝ кажете? Азъ зная, че ще има плачъ — „Господи, азъ ли съмъ най-грѣшниятъ? Тази сѫдба само на мене ли даде?“ И ние смѣтаме, че сме хора, които разбираме Божествения Законъ! Ние трѣбва да кажемъ, като този философъ — „Моля, другъ пѫть да не правишъ туй“. А, отъ своя страна, да си вземемъ за задача да държимъ нѣщата си въ поредъкъ, да не оставяме стаята отворена и на произвола на слугитѣ. Сега, Христосъ казва: „Който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Всинца вие мислите се за тоя свѣтъ, за тия прѣходни работи, мислите да уредите тукашнитѣ, сѣмейнитѣ си работи, а много важни въпроси оставяте неуредени — отношенията ви къмъ вашия Господарь, Който единъ день ще ви повика да дадете отчетъ. И деньтъ иде. Знаете ли слѣдъ нѣколко години кѫдѣ ще бѫдете? Знаете ли въ това врѣме какво ще се разрази въ Европа? Какво ще бѫде положението? Не знаете. Съврѣменниятъ свѣтъ ще бѫде много прѣчистенъ, ще му бѫде турена хубава инжекция за повдигане на новъ животъ. Хората, които идватъ на помощь на цивилизацията, трѣбва да приложатъ Христовитѣ принципи, да се научатъ какъ да слугуватъ, и ония, които не знаятъ да слугуватъ тъй, както иска Христосъ, нѣматъ шансъ за развитие. Дарвиновата теория казва, че прѣживѣватъ само способнитѣ, здравитѣ хора. Дѣйствително, ще прѣживѣятъ само ония, които сѫ духовно и морално здрави; ще прѣживѣятъ и тѣлесно здравитѣ, ако иматъ тази вѫтрѣшна морална сила. Не се самозаблуждавайте да мислите, че здравето седи въ извѣстно затлъстяване на лицето и изобщо на тѣлото — човѣкъ да има по-голѣма гуша, по-голѣмъ коремъ, да бѫде по-шишкавъ, да яде повече. Ако цѣлиятъ животъ се прѣкара само въ ядене и пиене, не е ли то едно болѣзнено състояние? На единъ човѣкъ отъ 100 кгр. колко килограма храна му трѣбва? Зная за една англичанка, която изядала по 9 кгр. хлѣбъ, друга, която изядала хлѣба и кафето, приготвени за 72 дѣца; туй е болѣзнено състояние. Не съмъ противъ яденето, но съврѣменнитѣ хора мислятъ, че всичко се заключава въ яденето. И наистина, то отнема една трета отъ живота ни, защото отъ сутринь до вечерь само за ядене слугуваме: сутринь мислимъ какво да пиемъ, да-ли чай или млѣко, да-ли млѣкото да бѫде приготвено съ какао по нѣмски, или съ кафе по турски, съ каймакъ ли да бѫде или безъ каймакъ; едва сме закусили, почваме да мислимъ за обѣдъ какво да ядемъ, ще има ли пиле или говеждо, съ какво ще бѫде сготвено, съ домати ли или съ тиквички, месото накълцано ли да бѫде, да-ли ще има това или онова; свършимъ обѣда, почнемъ да мислимъ какво ще има за вечеря. Нѣкой пѫть сме задоволени, други пѫть не. Постоянно правимъ измѣнение на храната. И наистина, храненето е станало цѣла готварска наука, по която хората отиватъ да се специализиратъ. То е хубаво, но то не е крайната цѣль на живота. Силата на една храна, която може да използува нашиятъ стомахъ, не зависи отъ това — какъ тя е сготвена. Да не мислимъ, че, като туримъ повечко солчица, пиперъ и масло, храната ще бѫде по-здрава — всичко това е за нашия вкусъ, за устата. За да изпитаме една храна да-ли е добра, трѣбва да видимъ като постои половинъ часъ въ стомаха, какво е разположението на тоя послѣдния: щомъ има малка тяжесть на стомаха, малко неразположение, стомахътъ казва: тази храна не съотвѣтствува на вашето здраве, не мога да ви дамъ потрѣбнитѣ сокове. Утрѣ пъкъ казваме: „Я да му туря повечко, за да усиля работата му“, докато лѣкаритѣ констатиратъ разширение на стомаха. Съврѣменнитѣ хора живѣятъ само за стомаха си, и затова чрѣзмѣрната имъ работа е погълната само отъ чувства и мисли за него. Учительтъ прѣподава въ училището и мисли колко пари ще вземе — 300 ли лева или 400, и колко ще употрѣби за храна и за туй и онуй. Всичкиятъ въпросъ е сложенъ само за яденето, и слѣдъ туй се чудимъ защо не можемъ да се издигнемъ като учители и свещеници. Всички гледаме, какъ да поставимъ тѣлото въ по-здравословно състояние — каква храна да му дадемъ, какво жилище да му направимъ; всички работимъ за външната обстановка на нѣщата, но никой не се спира да помисли за вѫтрѣшната страна на човѣшкия животъ. Както нашето жилище трѣбва да е наредено хубаво, така трѣбва да бѫде въ редъ и нашиятъ умъ. Ако е потрѣбна хигиенична кѫща за нашето тѣло, сѫщо така трѣбва да бѫде хигиенично обставено и нашето сърце. Не считамъ уменъ човѣкъ оня, който има хигиенична кѫща, а нѣма хигиенично обставено сърце. Та, когато осѫждаме крайноститѣ, ние обръщаме голѣмо внимание на слугуването само на извѣстни външни нѣща, когато би трѣбвало на първо мѣсто да обръщаме внимание на своя умъ и на своето сърце, па тогава вече на своето тѣло. Само ако така съграждаме живота си, ще имаме Божието благословение. Христосъ казва: „Ако нѣкой слугува на Мене да си прѣдложи сърцето“: Той е дошълъ на земята именно да обработи човѣшкото сърце. Туй обработване въ какво състои? Всички ония бурени, недѫзи на нашия животъ да бѫдатъ отстранени. Вие отъ дълго врѣме сте християни, всички Христа слѣдвате, но, ако Той ви повика на изпитъ сега, колцина отъ васъ бихте издържали изпитъ върху търпѣнието и смирението, ако ви даде да разрѣшите задачата не само теоретично, но и практично, или пъкъ върху другитѣ човѣшки добродѣтели: правдата, любовьта, истината, мѫдростьта? Мислите ли, че не бихте пропаднали на изпита? Дали ви обичатъ хората, вие го разбирате,но дали вие обичите другитѣ, не сте го разбрали. Щомъ Господь изисква да обичаме другитѣ хора, въ тази обичь трѣбва да отидемъ до самоотречение. Казваме често: „Изядоха ме тия хора,ограбиха ме!“ Ами ние не ограбихме ли Господа — всички тия богатства, които намираме тукъ на земята? Господь е сега слѣзълъ на земята и казва на всички свои слуги, които сѫ крали и лъгали:„Доста тия кражби и лъжи, елате, дайте смѣтка!“ това е днешната европейска война. Господь казва: „Дайте отчетъ за онова, което съмъ ви далъ, какъ сте го използвали. Мнозина ще кажатъ, че икономически условия сѫ наложили тази война:Германия малко земя имала и затуй се била. Ако Германия има малко земя, Русия и Англия малко ли иматъ? Значи, не е въпросътъ за земя — има нѣщо друго, което липсва на хората. Всѣки иска да стане господарь, всѣка раса, която се издига, иска да господарува, всѣки народъ иска да бѫде господарь надъ всички други народи, и затова всички дохождатъ до сблъсвания. Ако всички хора имаха за рѫководитель Христовия принципъ, да слугуватъ на човѣчеството, ако всѣки имаше своя сфера на работа и би принесълъ своята лепта на човѣчеството, не щѣше да има никакви спорове. Сега всички се въорѫжаватъ, за да иматъ господство. Ние казваме:„Колко сѫ глупави тия, които воюватъ!“ Но това, което става сега, то става всѣки день съ насъ: влѣзте въ една кѫща и ще видите какво става; взематъ се двама млади, оженятъ се,всички хора се радватъ — „Ето една двойка, която ще заживѣе въ миръ и съгласие;“ видишъ слѣдъ 2 — 3 мѣсеца жената разчорлавена, мѫжътъ сѫщо - биятъ се въ кѫщи; жената иска да заповѣдва, а мѫжътъ казва: „Азъ съмъ господарь на кѫщата“. Обаче, и двамата се заблуждаватъ: нито единътъ е господарь, нито другиятъ е такъвъ, а и двамата сѫ слуги. „Ама казано е: мѫжътъ е глава“. Да бѫдешъ глава не значи да бѫдешъ господарь; да бѫдешъ глава значи да бѫдешъ уменъ слуга и, като по-старъ отъ жена си, да я научишъ какъ да слугува, и да кажете и двамата: „Ние сме слуги на нашия Господарь; ние двама може да бѫдемъ наказани, но азъ ще ти кажа какъ трѣбва да се върши тази работа“. Това е въ алегориченъ смисълъ, но то става ежедневно въ свѣта. Да оставимъ мѫжа и жената. Нѣкой пѫть сме недоволни, роптаемъ противъ себе си — защо? — казваме: „Нѣмамъ воля, не мога да направя това и онова“. „Защо нѣмашъ воля; нали си господарь на себе си; каква е причината?“ „Нѣмамъ умъ“. „Какъ да нѣмашъ умъ; коя е причината да нѣмашъ умъ? Трѣбва да има нѣкаква дълбока причина“. На какво се дължи туй вѫтрѣшно раздвояване на човѣка? Дължи се на това,че ние сме дошли въ противорѣчие съ Господа, съ Великия Законъ. И когато човѣкъ всѣкога идва въ противорѣчие съ Божествения Законъ, повдигатъ се тия вѫтрѣшни мѫки, туй раздвояване, умътъ му се смущава, не знае що да прави, обхващатъ го лоши мисли и желания, които не съставляватъ истинската Божия сила, и животътъ взема друга окраска. Лошитѣ желания и мисли сѫ като змия, която постоянно обвива и изсмуква човѣка, докато всички сокове, които могатъ да хранятъ ума и сърцето, прѣстанатъ да ги хранятъ и вече се почувствува парализиране. Знаете ли какво правятъ мечкаритѣ, които разиграватъ мечки? Даватъ на мечката съвсѣмъ малко брашънце и ѝ турятъ на бърната голѣма брънка, та, като я подръпнатъ, да се подчинява и да не бѫде опасна. Трѣбва и на тази наша мечка да туримъ халка и синджиръ на долната бѣрна и да ѝ даваме малко брашънце, за да не се развиятъ у нея ония инстинкти, които сѫ опасни. Вземете колко хора сѫ подлудѣли отъ искането да станатъ богати; спечелятъ хиляда, 10 хиляди, 50 хиляди, 100 хиляди, единъ милионъ,10 милиона—не се насищатъ. Трупатъ, трупатъ богатства; защо имъ сѫ? Това нѣма никакъвъ вѫтрѣшенъ смисълъ. За да се обогатятъ, хората почнаха сега да учатъ и нови начини, чрѣзъ магнетизъмъ и внушение да влияятъ на хората, да въздѣйствуватъ на тѣхнитѣ мисли и дѣйствия. Едно врѣме ходѣха разбойницитѣ изъ горитѣ съ пушка, сега тѣ сѫ срѣдъ градоветѣ и носятъ съ себе други срѣдства, за да ограбватъ ближнитѣ си. Казватъ, че въ Ню-Йоркъ трима американски хипнотизатори заставили мислено единъ банкеръ да подпише чекъ отъ 15 хиляди долара, и той даде паритѣ. Начинитѣ на кражбитѣ се измѣниха. Всички искатъ да иматъ тази дарба, тази власть въ свѣта; но знаете ли какво нещастие тя докарва? Привеждалъ съмъ този примѣръ и други пѫть. Въ една стара басня се говори, че единъ човѣкъ искалъ да има такава сила въ своитѣ рѫцѣ, че, каквото пипне, злато да стане. Казвалъ си; „Ако я придобия, за цѣлия свѣтъ ще бѫде добрѣ“. Единъ ангелъ му казалъ:„Ако бѫде послушана твоята молба, ще бѫдешъ ли всѣкога доволенъ?“ — „То ще бѫде най-голѣмото щастие за мене“. — „Да бѫде споредъ желанието ти“ И когато този човѣкъ влиза въ кѫщи, маситѣ, книгитѣ, чашитѣ — всичко станало на злато. Излѣзълъ въ двора, камънитѣ, дърветата — всичко се прѣвърнало въ злато. Рекълъ си: „Нѣма да бѫда вече слуга, господарь ще бѫда. Жено, ние сме хора щастливи“. Слага жената трапезата, слага супа, хлѣбъ, сѣдатъ тѣ и дѣцата имъ да ядатъ, мѫжътъ хваща лъжицата, тя става злато; бръква въ супата, и тя става злато; хваща хлѣба, и той става злато; побутва масата, и тя става злато; побутва жената, и тя става злато. По едно врѣме хваналъ се за главата и почналъ да моли Господа да го избави отъ това голѣмо нещастие. Ето докѫдѣ могатъ да доведатъ лакомството и безумието. Ние може да имаме тази сила, но тя ще ни погуби живота. Богатството е вѫтрѣ въ насъ, а не вънъ отъ насъ; то не седи въ нашата физическа сила. Силата на човѣка не седи въ неговитѣ мускули, а въ онова деликатно и нѣжно чувство, което може да развие всички други сили. И Богъ е така направилъ свѣта, че природата се подчинява на една най-слаба нагледъ сила — любовьта. Тя е толкова нѣжна и деликатна, а въ сѫщность всичко управлява. Когато любовьта влѣзе въ човѣка, тя го разглобява и прѣобразява. Вземете единъ мѫжъ, който е билъ много слуги и слугини; по едно врѣме той омеква и всичко жертвува, за да прави добро. Каква е тази сила, която завладѣва човѣка? Онзи принципъ, за който казва Христосъ —„Който служи на любовьта, той слугува Менѣ“; това подразбира Христосъ — „Този слуга ще има всичко, което Азъ имамъ“. Хората търсятъ истината, и Христосъ турва тази истина въ живота, въ онова синапово зърно. Ако туримъ тази малка подкваса, любовьта, въ сърцата си и въ сърцата на ближнитѣ, на дѣятелитѣ, на управляющитѣ, тя ще прѣобрази цѣлия свѣтъ. Незачитането на Христовото учение създаде въ свѣта сегашния катаклизъмъ. Въ туй сблъсване и биене Господь е турилъ млѣкото въ мѫтилката, и хората се блъскатъ ту нагорѣ, ту надолу, докато излѣзе маслото на повръхностьта; маслото ще бѫде употрѣбено за ядене, а другото ще остане мѫтеница — едни ще станатъ масло, други мѫтеница. И маслото и мѫтеницата Господь ще употрѣби за своитѣ добри цѣли. Сега, зависи кой отъ насъ кѫдѣ ще попадне, обаче сѫдбата на всинца ни е рѣшена — или въ маслото или въ мѫтеницата. Христосъ се обръща къмъ юдеитѣ и ги пита кои искатъ да бѫдатъ Негови ученици. Нѣкои отъ насъ казватъ: „Азъ съмъ вѣрующъ, вѣрвамъ въ Христа“. Ония, които само вѣрватъ Христа, тѣ сѫ слушатели; Неговиятъ въпросъ, обаче, се отнася къмъ онѣзи, които искатъ да приложатъ Неговия Законъ! Ако можете да се спрете и да размислите върху думитѣ „слугувамъ на Христа“; ако би се опитали цѣла година да научите да слугувате на Христа, бихте научили великата тайна на тия думи, която не може да се каже тукъ. Тя е много проста, но трѣбва да имате свѣтлина, Христосъ да ви даде тази свѣтлина, условията, при които може да се развива тя; само Той може да ви я даде. Азъ мога да ви дамъ сѣменца, но условията, за да израстатъ тѣ, може да даде само Христосъ. Туй чувство на любовь не зависи отъ нашитѣ сили и желания, то зависи отъ този контактъ, който бихме имали съ Христа. Нѣкои питатъ: „Кѫдѣ е Христосъ“, и Го очакватъ отъ небето. Христосъ е вече въ свѣта, и послѣдниятъ го чува, Той идва по два начина. Той има двѣ лица: едното е благо — „миръ вамъ“,а другото навѫсено — съ огънь, пушки и топове. Сега Той вика: „Докарайте онѣзи, които не послушаха Моето учение, да изпитатъ горчивинитѣ на непослушанието. Не искатъ на Мене да слугуватъ, нека изпитатъ всички горчивини на своитѣ дѣла. Всѣки да пожъне това, което е посѣялъ“, както не можемъ да простимъ единъ прѣстѫпникъ, който е избилъ сума невинни дѣца,а го наказваме. Христосъ се обръща и казва: „Ако нѣкой слугува на Мене,Мене да послѣдва“. И вие казвате „Лесно е да се послѣдва; можемъ да Го послѣдваме и да Му кажемъ: „Учителю“; но Той може да ви отговори; „Не защото искате учението Ми, казвате това, а защото се нахранихте отъ хлѣба и рибата“. Ще ви попита: „На нѣкой боленъ помогнахте ли, излѣкувахте ли го?“ За да слугува човѣкъ на Господа, не трѣбва Него да търси и Нему да слугува, а на Неговитѣ „по-малки братя“. Хората искатъ отъ Бога да направи тѣхнитѣ жена и дѣца да сѫ здрави, да имъ даде пари, да иматъ положение. Двѣ хиляди години ей-туй е слугуването на Господа. И сега Той пита Европа върху туй: „Вие толкова години какво направихте за Мене?“ И ако се яви Христосъ, вие какво ще Му кажете? Мислете, какво ще Му кажете върху това — какво сте направили за Него. Ние можемъ да бѫдемъ спокойни при тѣзи събития, които застрашаватъ цѣлия свѣтъ. За насъ е важно да знаемъ въ коя категория ще попаднемъ. Мнозина сте искали да видите Христа; наближава деньтъ, когато те Го видите нѣкои отъ близо, други отъ далечъ; нѣкои само горѣ на облацитѣ. И затуй казвамъ: моментитѣ, които прѣживѣвате, сѫ най-трудни за васъ. Ако отсега нататъкъ имате илюзията да постигнете туй или онуй, много се лъжете. Азъ ви давамъ съвѣтъ: малкото врѣме, което остава да се научите да слугувате на Господа, за да не ви завари неприготвени. Да не мислите, че има още врѣме; нѣма никакво врѣме; за цѣлото туй поколѣние нѣма врѣме. И дѣца, и възрастни, и свещеници, и управляващи, и царе — всички трѣбва да се научатъ да слугуватъ на Господа; ако не — мѫтеница ще станатъ. Млѣкото е вече издоено отъ кравата. Какво разбирате, че искамъ да ви кажа? Че млѣкото е излѣзло изъ плътьта и че Господь вече ще извади маслото изъ него. Тази крава виждаме всинца; издоената крава това сме ние. Ако Богъ толкова хиляди години ни кани, какъ трѣбва да ни намѣри на земята, като се върне? Бащата, когато се върне и намѣри дѣцата въ кѫщи, че сѫ се хванали за коситѣ и се биятъ, какво ще помисли? Че майката не ги е възпитала добрѣ. Всѣки има противъ нѣкого по нѣщо: хората сѐ се сѫдятъ, обикновени граждани, учители, свещеници, либерали, консерватори, тѣсни и широки социалисти, между религия и учители и наука — всѣкѫдѣ има раздѣление на възгледитѣ; но ние трѣбва да дойдемъ до убѣждението да отхвърлимъ всичко онова, което трови нашия животъ, и въ този поне моментъ да се примиримъ, да станемъ тихи и спокойни, да очакваме съ смирение великото събитие, което настѫпва. Досега хората питаха има ли другъ свѣтъ или нѣма; настава единъ моментъ, когато Небето ще каже има ли духове или нѣма, има ли ангели или нѣма; до нѣкоя година ще видите има ли Господь или нѣма; ще видите може ли Господь да оправи свѣта или не може. Ако нѣкой не вѣрва, нека почака и ще провѣри. Съ аргументи нѣма да ви говоря сега — умнитѣ ще разумѣятъ това, което казвамъ. Който не ще, ще остане въ бѫдеще пакъ да се учи наново. Сега въпросътъ за васъ. Христосъ иска всинца вие да Му слугувате — онѣзи, които искатъ да Му бѫдатъ ученици, да Му слугуватъ въ широкъ смисълъ:да слугуватъ на страждущитѣ, на хора, които сѫ смутени, натѫжени, да повдигнатъ тѣхния духъ. Има хора отчаяни и се питатъ:„Какво ще стане съ насъ? — да имъ покажете истинския пѫть. Ще ви приведа единъ примѣръ и съ него ще заключа. Спира се единъ пѫтникъ въ единъ отъ голѣмитѣ хотели на града Ню-Йоркъ. Влиза въ една стая, въ която имало и другъ единъ пасажеръ; той ималъ навика да спи много дълбоко; прѣзъ нощьта хотелътъ се запалва; става единиятъ пасажеръ и отива при сънливия и му вика: „Ставай, че хотелътъ гори“; той му отговаря: „Махай се, остави ме да спя спокойно“; „Ставай, ти казвамъ, че хотелътъ гори“, настоявалъ първиятъ; другиятъ става, взема че го изтласва навънъ, затваря вратата и пакъ лѣга да спи; огъньтъ обхваща хотела, най-послѣ виждатъ го на покрива, че вика за помощь, но нѣма кой да му помогне. И вамъ ви казвамъ: този хотелъ, въ който живѣете врѣменно, гори, и ви съвѣтвамъ: спасявайте се, защото послѣ ще се качите на покрива и ще викате за помощь, но не ще има кой да ви помогне. Когато ви казватъ, че хотелътъ гори, облѣчете се и излѣзте вънъ. Всичко това, което гори, ще се срути, всички тия нѣща, които сѫ спъвали човѣшкия прогресъ, ще бѫдатъ съборени, и тогава върху развалинитѣ Господь ще съгради нѣщо добро. Да не мислите, че животътъ ще се свърши. Идва епоха по-величава, отколкото е имало досега, и ние можемъ съ радость да очакваме това свѣтло бѫдеще. Отъ тия бури, които идватъ да дезинфекциратъ, да прѣчистятъ свѣта, не трѣбва да се боимъ ни най-малко. Трѣбва да благодаримъ на Бога, че тѣ идватъ. И нѣма защо да се стараемъ да ги прѣдотвратимъ, па и никакъ не можемъ ги прѣдотврати; тѣ ще минатъ и ще принесатъ своето добро. Само трѣбва да бѫдемъ готови, когато дойде Христосъ, Който идва — за нѣкои е дошълъ, за нѣкои ще дойде тепърва, — когато дойде да ни каже думитѣ; „Който слугува на Мене, Мене да послѣдва, да Го послѣдваме. Ще Го послѣдвате ли или не? Въ това послѣдване ще намѣрите идеала на индивида, на дома, на обществото, на народа и на цѣлото человѣчество: то е смисълътъ на човешкия животъ тукъ на земята. (Бесѣда, държана на 27. юлий 1914 г. въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Сънищата на Иосифа. „А Иосифъ видѣ сънь, и приказа го на братията си: и възненавидѣха го още повече“. Битие 37: 5-11, 39: 1 — 23. Често въ живота си задаваме въпроса: защо по нѣкой пѫть ни се случватъ нещастия? Изобщо се смѣта, че хората страдатъ и изплащатъ нѣкои прѣгрѣшения отъ настоящето или отъ миналото, и търсятъ причината на това. Виждаме, че животътъ се е изразилъ тъй върху Иосифа поради два съня, които той разправилъ на братята си. Разбира се, тѣ изтълкували сънищата, че той билъ съ тайни замисли и задни цѣли, и, за да не имъ стане глава, заражда се въ тѣхъ мисъльта да го прѣмахнатъ. И, както виждате, това не сѫ чужди хора, а собствени братя. Така, тѣ при първия удобенъ случай го хващатъ и продаватъ на исмаиляни, които пъкъ го прѣпродаватъ на единъ египтянинъ, и тогава захващатъ изпитнитѣ за Иосифа — Богъ изпитва неговия характеръ. Животътъ на човѣка не е нищо друго, освѣнъ изпитни — тѣ сѫ пробниятъ камъкъ, съ който се изпита характерътъ на човѣка. Най-цѣнното нѣщо въ душата на човѣка е неговиятъ характеръ, който трѣбва да мине прѣзъ огъня — изпитнитѣ. И само когато мине прѣзъ тоя огънь и устои на всички изпитни, само тогава може да се каже, че човѣкъ има характеръ цѣненъ, устойчивъ, вѣченъ — има вѣченъ домъ, въ който може да живѣе: характерътъ, това е човѣшкиятъ домъ. Ние виждаме, че върху Иосифа идватъ напасти една слѣдъ друга; подиръ тия напасти отъ двата съня идватъ и други, за които говори гл. 39, а именно, понеже той билъ красивъ момъкъ, жената на господаря му се влюбва въ него; тя иска да се удоволствува, но той ѝ казва: „Не, господарьтъ ми е далъ всичко въ моитѣ рѫцѣ, освѣнъ тебе, ти си негова собственость, негово право, и азъ не мога да сторя тоя грѣхъ прѣдъ Бога“. Ние виждаме, че въ душата на тоя младъ човѣкъ царува Господь — всѣко нѣщо, което иска да извърши, той по-рано прѣтегля съ тази мѣрка, дали е право, дали е угодно на Господа или не. Той знаеше неприятноститѣ, които можеше да произтекатъ отъ неговия отказъ да изпълни волята на една такава жена, но пакъ прѣдпочете да страда, отколкото да съгрѣши. Подиръ тази изпитня, наистина, той намѣри затвора. Но Господь и тукъ му помага. Ако прѣгледате цѣлата повѣсть въ тази глава, ще видите, че Богъ не го оставя, а го извежда изъ затвора чрѣзъ тълкуване на други два съня на египетския царь. Когато минаваме прѣзъ изпитни, ние не знаемъ прицѣлната точка, къмъ която Богъ се стреми. Вие искате да отидете на Небето, но, ако нѣкой ви запита какво разбирате подъ думитѣ „Небе“ или „Рай“, не знаете да му отговорите точно. Вие имате за Небето извѣстна идея, но тя е за васъ толкова неопрѣдѣлена, както сѫ били неопрѣдѣлени и ония два съня въ ума на Иосифа. И наистина, какво отношение сѫ могли да иматъ снопетѣ, слънцето, луната по отношение на него? Но тѣ показваха стечението на извѣстни бѫдещи събития — продаването му, изкушението му отъ жената, затварянето му въ тъмница, избавянето му и въздигането му. Сега, кое е това царство и тази жена? Египетъ е царството, въ което ние живѣемъ, а жената на царедвореца, която ни изкушава, е свѣтътъ. Вие сте слуги, които сте продадени, като сте изпѫдени отъ вашитѣ братя,намирате се въ Египетъ, и жената на този царедворецъ ви прѣдлага да се удоволствувате съ нея — свѣтътъ ви прѣдлага извѣстни блага и ви изкушава. Не е злѣ човѣкъ да се удоволствува, но има нѣща забранени. Когато Адамъ бѣше въ Рая, Господь му каза да яде всичко,само единъ плодъ му забрани,и за непослушанието му дойдоха всички страдания.И въ този свѣтъ има нѣща забранени и, ако вие се опитате да ядете отъ забранения плодъ, непрѣмѣнно ще дойде страданието.Колцина хора обичатъ да пипнатъ паритѣ на други: потрѣбни имъ сѫ за кѫщи,за удоволствия,за разходки въ странство.Иосифъ,обаче, не е гледалъ така на въпроса; той можеше да има благоволението на жената на царедвореца, но си помисли: „Азъ прѣдпочитамъ да имамъ благоволението на Бога,отколкото благоволението на една чужда жена“.Свѣтътъ е жена, която не принадлежи намъ.Утрѣ,като си направи удоволствието, тя може да ви захвърли. Вашата външна красота е, отъ която тя се привлича къмъ васъ. Съврѣменното заблуждение лежи въ слѣдното нѣщо. Когато хората ни почитатъ повидимому,ние се заблуждаваме, като мислимъ, че това е за нашитѣ достойнства. Имаме единъ пѣвецъ знаменитъ, прославенъ, но всички почитатъ само неговия пѣвчески талантъ, неговото гърло; развали ли се неговиятъ ларинксъ, изхвърлятъ го, като дрипа. Всичкото почитание се отдава на една малка ципица на гърлото му. Сѫщо, имаме единъ великъ цигуларь; всички го уважаватъ, докато той може да движи лѫка; парализира ли се неговата рѫка, никой не иска да чуе за него. Може да сте красивъ проповѣдникъ, но всички ще ви слушатъ, докато говорите сладкодумно; когато вашиятъ гласъ стане дрѣзгавъ и прѣгракне, ще ви кажатъ: не искаме проповѣдникъ безъ гласъ. Жената, докато е красива, всички я обикалятъ; изчезне ли ѝ красотата, кажатъ: „Нека друга дойде на нейно мѣсто“, Иосифъ знаеше тази самоизмама отъ нѣщата и той реализираше само нѣща вѫтрѣшни, нѣща устойчиви, вѣчни, които всѣкога може да дадатъ миръ на човѣка, и той да има по този начинъ благоволението на Бога. Ние трѣбва да бѫдемъ внимателни къмъ малкитѣ причини, които именно докарватъ нещастията. Ако Иосифъ не бѣ казалъ съня си на братята си, това нещастие не би го сполетило. Задава се въпросъ: не би ли дошло то при други случаи? Има изпитни, които не може да се избѣгнатъ. Нѣма да ви разправямъ за тия вѫтрѣшни закони, а ще кажа, че има нѣща абсолютно опрѣдѣленн отъ Бога. Ако речемъ да избѣгнемъ отъ малкитѣ, ще дойдатъ голѣмитѣ. За да можемъ да неутрализираме страданията, трѣбва да вземемъ урокъ отъ поведението на Иосифа. Ни най-малко не бива да се самозаблуждаваме, че, ако днесъ сме добрѣ, утрѣшниятъ день нѣма да измѣни нашия животъ и да ни донесе нещастия, които никакъ не сме очаквали. Сѫдбата или Провидѣнието е опрѣдѣлило прѣзъ какви изпитни да мине човѣшкиятъ животъ. И тия изпитни сѫ необходими. Защо сѫ необходими? Ще ви дамъ само едно сравнение. За да минете една дълбока рѣка, вамъ е необходима лодка; за да прѣхвърлите океана, вамъ е необходимъ параходъ; тъй, и за да се прѣведете отъ единъ свѣтъ въ други, ви е необходимъ този параходъ, който се нарича вѣра. И тия изпитни и нещастия сѫ сѫщо необходими — тѣ сѫ горивото, това е вашиятъ пѫтенъ билетъ. Всѣки, който иска да измѣни пѫтя на необходимия законъ, е глупавъ човѣкъ. Всѣки, който казва: „Защо Господь ми даде тия страдания?“, който роптае, е глупавъ човѣкъ въ пълния смисълъ на думата. Всѣки, обаче, който каже: „Искамъ да науча тѣхния смисълъ“, и е благодаренъ на тѣхъ, той е уменъ човѣкъ. Забѣлѣжете: когато сполетиха Иосифа нещастията, той не възропта, а ги посрѣщна съ радость въ душата си и благодари Богу, че, като се издигна въ двора на господаря си до положение да има всичко, не се възгордѣ. Като му даде господарьтъ много по-голѣми блага, той не се съблазни отъ ония, които му прѣдлагаше жената, понеже той си каза: „Азъ имамъ да изпълня единъ законъ — не трѣбва да грѣша“. Значи, удоволствието въ този смисълъ е грѣхъ. Въ що състои грѣхътъ? Всѣко нѣщо, което не ражда, нѣма плодъ, или зародишъ, въ себе си, е грѣхъ. Една жена, която сводничи, блудствува, безъ да ражда, прави грѣхъ. Зачатието изкупва грѣха. Всѣко дѣйствие, което не носи животъ въ себе си, е прѣстѫпно прахосване на божествената енергия.Когато нѣкой ви кара да направите грѣхъ, той иска да прахосате своята божествена енергия. Пиете чаша вино — на слѣдния день ви боли глава; какво сте придобили? По-благороденъ да сте станали — не е.Защо да желаемъ и вършимъ нѣща, които не придаватъ нищо на нашия характеръ?Всинца трѣбва да се ограничимъ само въ рамкитѣ на ония удоволствия, които сѫ позволени, законни, естествени. Напр., вземете едно момче и момиче, които играятъ на кончета и на кукли — тия нѣща имъ принасятъ извѣстни удоволствия, а отъ друга страна сѫ и възпитателни, приготвятъ ги за други служби. Тъй, и за по-възрастнитѣ има въ живота извѣстни удоволствия, които сѫщо могатъ да ги ползуватъ. Обаче, има и удоволствия, които всѣкога носятъ съ себе си разрушение на човѣшкитѣ чувства, на човѣшкитѣ сили, на човѣшкото спасение. Неестествениятъ животъ, тъй наречената скрита, незаконна любовь, която упражняватъ нѣкои мѫже и жени, дѣйствува разрушително и върху сърцето и върху ума имъ. Вие обичате нѣкого, запитайте се, угодно ли е това Богу, принася ли полза на този, когото обичате, дали не развращавате неговата душа и неговия умъ. Иосифъ бѣше младъ, неопетненъ; една развратена жена поискала да го оскверни, но той не се поддаде на нейното изкушение, за да опетни името си, отъ което ако бѣ се поддалъ — ни поменъ нѣмаше да остане. Забѣлѣжете, първо жената, Ева, бѣ турена на изпитание и не устоя, а слѣдъ туй — и нейниятъ мѫжъ; сега се туря мѫжътъ на изпитание. Тази сѫщата змия бѣ, която изкуси Ева въ градината: — „ Вижъ, ако вкусишъ отъ това дърво, какви знания, каква сила ще имашъ, ще станешъ като Бога“; Ева се поддаде и каза: „За слава азъ съмъ готова, мога да го сторя“, защото то бѣше формено изневѣрване. Тази сѫщата змия се прѣдстави и на Иосифа въ формата на жена и му каза: „Ела съ мене“; но той ѝ каза „не“. Слѣдъ това дойдоха страданията, но дойде и издигането. Мѫжътъ и жената прѣдставятъ два принципа, двѣ велики сили, разумни, които дѣйствуватъ: едната сила наричаме активна, другата — пасивна, едната — дѣйствующа, другата — възприемчива — два процеса въ природата, които се смѣняватъ. Богъ не всѣкога дава, понѣкога взема. Той въ едно отношение дава, въ друго взема. Отъ една страна, океанътъ изпраща влага на сушата, отъ друга, чрѣзъ рѣкитѣ тази влага пакъ се връща въ океана. Въ този смисълъ мѫжътъ и жената сѫ два принципа, които работятъ — единътъ принципъ творчески, наричанъ мѫжъ, Богъ, вториятъ пасивенъ, наричанъ жена или Господь — то е сѐ едно. Слѣдователно, трѣбва да бѫдемъ и въ двата момента на живота вѣрни на тия принципи. Ако свѣтътъ изисква да добиемъ блага, ще ги добиемъ само когато устоимъ на този възвишенъ божественъ принципъ. Ако сте вѣрни нему, всички мечти и желания на вашия умъ и на вашето сърце може да се постигнатъ. Ще ги постигнете само по единъ начинъ — чрѣзъ Бога: само Той може да задоволи вашитѣ мисли и желания. Майката отхранва дѣтето, учительтъ възпитава ученика; както дѣтето не може безъ майката да се отгледа и израсне, така и ученикътъ не може да се научи безъ своя учитель. Иосифъ слушаше гласа на своя Учитель, Който бѣ въ него, — на Бога, Който го учеше да спазва великия законъ на движението и раздвижването на живота. Всичкиятъ нашъ стремежъ въ живота трѣбва да бѫде насоченъ къмъ това — да развиемъ нашия характеръ. Какъ? Характерътъ е сглобенъ отъ мисли и чувства, отъ, положителни сили. Живота не трѣбва да разбираме тъй, както го схващатъ нѣкои сега — въ тия ограничени рамки, както го схваща единъ ученъ, единъ докторъ, единъ философъ, не; ние трѣбва да разберемъ живота тъй, както Богъ го е ограничилъ. Всички хора виждатъ нѣщата отчасти: съврѣменната наука показва само едната часть на нѣщата; гениятъ на единъ талантливъ музикантъ обхваща само една малка часть пространство, умътъ на единъ философъ — сѫщо; силата на единъ здравъ човѣкъ е ограничена само въ неговитѣ мускули. Но казватъ нѣкои: „Силенъ по умъ“. Силенъ по умъ човѣкъ може да бѫде само тогава, когато неговата сила е въ свръзка съ всичкитѣ божествени закони и когато той е въ хармония съ всички сѫщества, които го заобикалятъ — отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ. Тогава неговиятъ силенъ, мощенъ характеръ може да направи всичко, понеже всички сѫщества му съдѣйствуватъ. Когато сме въ разрѣзъ съ тия божествени закони, явява се туй противорѣчие въ нашия умъ и всички несполуки, които срѣщаме въ живота. Защо нѣкога не сполучваме? Ние се двоумимъ; искаме да направимъ добро, безъ да прѣцѣняваме, че това, което вършимъ, не е добро. Ние мислимъ, че това, което тъкмимъ, е умно и че то ще се реализира; въртимъ го насамъ, въртимъ го нататъкъ, напрѣдъ, назадъ, а то не става. Нѣкога се чудимъ защо не напрѣдваме и защо нашата паметь ослабва, защо е тѫпа. Ние сами постоянно разбръкваме издъно нашия животъ. Бива да размѫтишъ водата, когато ловишъ риба, но да я размѫтвашъ постоянно, и когато си изловилъ всичката риба, не бива. Често жената се разгнѣвява на мѫжа и му мѫти водата.„Какво искашъ? Рокля? Хайде, на ти рокля“, каже мѫжътъ. Обистри се езерото. Утрѣ жената пакъ иска да хване риба — пакъ размѫтва водата: сега вече иска копринена рокля, часовникъ, да отиде на разходка. „Хайде, нà“, ѝ отговаря мѫжътъ. Но този мѫжъ единъ день пропада, нѣма пари и — какво прави? — взема, че избѣгва. Значи, езерото прѣсъхва и изгубва рибата си и дори водата си. Какво тогава жената ще мѫти? Да мѫтимъ постоянно живота, да смущаваме себе си — това не значи да разбираме живота. Ще мѫтимъ, ще мѫтимъ, най-послѣ ще умремъ. Дали сте помислили какво нѣщо е смъртьта? Нарисувана е въ картинитѣ — човѣкъ състоящъ отъ кости и съ коса въ рѫка. Провѣрили ли сте, дали е така? „Не; майка ми и баба ми сѫ ми разказвали, че е така“. Може-би туй да е вѣрно, но разбрали ли сте смисъла на тия кости, защо смъртьта е прѣдставена като човѣкъ безъ мускули? Трѣбва да бѫдете чисти като коститѣ, които сѫ бѣли; значи, трѣбва да бѫдете добродѣтелни. Всѣко нѣщо, което не е чисто, ще бѫде изхвърлено; само добродѣтельта нѣма да бѫде закачана. Имате, слѣдователно, една емблема, за да не бѫдете, засѣгани. Прѣстѫпите ли Божия законъ, всѣкога ще бѫдете закачани. Страхъ отъ наказание човѣкъ трѣбва да има прѣди, а не слѣдъ съгрѣшаването. Плачътъ не спасява човѣка; спасението седи въ организирането на нашия умъ, на нашето сърце и на нашето тѣло. Това е нашата задача на земята. И за това нѣщо ние имаме единъ отличенъ примѣръ въ стария завѣтъ - най-великия характеръ въ лицето на Иосифа, И когато четемъ тѣзи глави отъ Битието, трѣбва да изучимъ добрѣ характера на Иосифа, Да не мислимъ, че той е билъ глупавъ; той е билъ много уменъ, и затова, както виждате, баща му го е обичалъ; обичьта всѣкога се дължи на мѫдростьта. Но Иосифъ е ималъ сѫщеврѣменно и благородно сърце. Баща му е съзнавалъ това, но братята му сѫ мислили, че баща му го обича зарадъ нѣкои външни качества. И сѫ го продали. Но, при каквито условия и да го турѣха, характерътъ му щѣше пакъ да го издигне, както и го издигна. Поради неговитѣ цѣнни качества, господарьтъ му го поставя на високо мѣсто; друга една изпитня го туря въ затвора, но и тамъ се издигва, и най-послѣ Господь го изважда отъ затвора, дѣто той прѣкарва чели ли сте колко? — двѣ години, опрѣдѣленото за изпитание врѣме. А кой е вашиятъ затворъ? Вашето сегашно тѣло. Трѣбва единъ день да излѣзете изъ този затворъ, мръсенъ, нехигиениченъ. Досега вие сте се причащавали, но не знаете каква емблема прѣдставя отъ себе си виното. Хлѣбарьтъ трѣбваше да бѫде посѣченъ, а виночерпецътъ — възстановенъ на своята служба — единиятъ принципъ въ живота, активниятъ, всѣкога трѣбва да се жертвува. А виното трѣбва да влѣзе да разхлади живота. То има голѣма сила, но, понеже съврѣменнитѣ хора не сѫ приготвени прѣдварително, се възбуждатъ отъ него: тѣ нѣматъ такъвъ организъмъ, за да го използуватъ. Когато виното влѣзе въ шишето и почне да ферментира, шишето се пуква. Но да се повърнемъ къмъ характера на Иосифа Виждаме, че въ него е имало трѣзвенъ, разсѫдливъ умъ, който схваналъ какви сѫ основнитѣ закони на живота. Той е ималъ благородно сърце и не е искалъ по никой начинъ да изневѣри на обѣщанието, което е далъ на Бога. — „Азъ съмъ далъ честна дума на господаря си, а тъй сѫщо и на Господа, да Му служа вѣрно и не мога да Му изневѣря“. Слѣдователно, той не е билъ такъвъ момъкъ, който да върви по течението на лошитѣ наклонности и желания; въ всички случаи той се е водилъ отъ благородни пориви и е ималъ сърце и умъ уравновѣсени. За да може Господь да живѣе въ насъ, трѣбва нашиятъ умъ и нашето сърце да се намиратъ въ съгласие, да сѫ уравновѣсени. Породи ли се между тѣхъ разногласие, Господь не живѣе въ насъ. Има мѣста, които прѣкарватъ въ анархия, както сега е въ Сърбия и въ цѣлия свѣтъ, понеже умътъ и сърцето на хората не сѫ въ съгласие, защото всички искатъ да взематъ повече, а никой не дава; всѣки има за цѣль да ограби ближния си, и поради това винаги има сблъсквания между тѣхъ. То е общъ законъ, както между малкитѣ, тъй и между голѣмитѣ сѫщества. Мнозина искатъ да живѣятъ. Нѣкои сѫ още при бащитѣ си и разправятъ какви сънища сѫ видѣли, други сѫ въ втората категория — продадени отъ братята си въ Египетъ, въ двора на този високъ царедворецъ, дѣто сѫ изложени на изкушенията на неговата жена, трети сѫ въ затвора. Най-доброто положение е да излѣзете прѣдъ Фараона. Но, за да излѣзете прѣдъ Фараона, трѣбва да минете прѣзъ три етапа — то сѫ три училища, три курса: първиятъ при бащата, вториятъ при тази жена, която го изпитва, доколко е цѣломѫдренъ, и Иосифъ даде много добъръ изпитъ — остави дрехата си и избѣга чистъ. Какво значи да оставишъ дрехата си? То значи да оставишъ намѣталото на душата си — плътьта. Свѣтътъ ти казва, като онази жена: „Ела съ мене, азъ съмъ много хубава; инакъ, ще влѣзешъ въ затвора“; изпитва те, да-ли ще се изкусишъ или ще слѣдвашъ Божия законъ. А трѣбва да се лишишъ отъ всички блага, които те съблазняватъ, да побѣдишъ изкушенията и да слѣдвашъ Божия законъ. Вѣрвайте въ Бога, имайте вѣра въ Него, и васъ непрѣмѣнно ви очаква велико бѫдеще, като Иосифа. Върху това не може да има двѣ мнѣния. Азъ ви показвамъ тукъ, какъ единъ младежъ, който върви по пѫтя, който му посочва Богъ, се издига, отъ положението на единъ обикновенъ овчарь, до най-високото положение въ Египетъ — не съ кражби, лъжи и убийства, а съ самоотречение прѣдъ страданията и съ пазене Божия законъ. Слѣдователно, мѫдростьта и знанието, които можете да имате въ вашия умъ, добротата, която можете да имате въ вашето сърце — само тѣ могатъ да ви помогнатъ. Никога не се лъжете отъ външни нѣща, които може да примамятъ вашитѣ очи, каквито и да бѫдатъ тѣ — черни или руси. За да бѫдатъ вашитѣ рѫцѣ или вашето лице такива или други, това зависи отъ вашето сърце: каквито ви сѫ умътъ и сърцето, такава кѫща ще си създадете, такива прозорци ще имате на нея. Всѣкога може човѣкъ чрѣзъ своя умъ и своето сърце да измѣни външното свое обществено положение — отъ сиромахъ да стане богатъ. Но ще го измѣни, само когато спазва божественитѣ закони. Ако пристѫпимъ да разгледаме втората часть отъ характера на Иосифа,когато братята се явили при него, ще видимъ,че той не си е отмъстилъ, а плакалъ заедно съ тѣхъ и изливалъ всичката своя любовь къмъ тѣхъ. Слѣдователно, ако въ нашия животъ нѣкой ни е направилъ пакость, не бива да му отмѣрваме съ сѫщата мѣра. Да мислишъ зло, да си отмъстявашъ, да одумвашъ — това не е характеръ; характеръ е да прощавашъ, само така може да се издигнешъ до степень на благородство. И този примѣръ ние виждаме въ Христа когато бѣше на кръста и Го подиграваха, Той рече: „Прости имъ, Господи!“ Ще дойде врѣме и ще ви попитатъ: „Простили ли сте на онѣзи, които ви оскърбиха, които ви продадоха?“ Единъ баща казва на своя синъ: „Ти нѣма да станешъ човѣкъ“; синътъ отива въ странство да се учи, връща се, издига се въ обществото, става управитель, и първата му работа била тая: праща нѣколко души стражари; задигатъ баща му, докарватъ го при него, и синътъ го запитва?„Е, какво мислишъ нѣма ли да стана човѣкъ?“ Баща му тогава казалъ:„Това, което направи, умно ли бѣше, така ли трѣбваше да ме докарашъ тука — да ме плашишъ? Ти си неразуменъ човѣкъ, който не знае какво прави. Ти трѣбваше да ми пратишъ каляска,да ме доведе“. Този е начинътъ, който употрѣбяваме и ние — искаме да плашимъ хората. „Да ми даде Господь сила,азъ зная какъ да управлявамъ- ще бѣся“. Хиляди години хората се тая метода държатъ — всички се биятъ, и всѣка кѫща плаче.А колко се е подобрилъ свѣтътъ? Ни най-малко. Само любовьта е, която може да внесе благородни елементи въ човѣшката душа. И наказанието ползува дотолкова, доколкото е наложено отъ любовь да се изкоренятъ лошитѣ нѣща. Но онзи, който чрѣзъ своята операция рѣже здраво месо, не е уменъ хирургъ, а глупавъ. Слѣдователно, когато дойдете въ живота, ето какво трѣбва да правите: да съблюдавате основния законъ — между вашия умъ и вашето сърце да има равновѣсие. Мнозина се съмнѣватъ дали има Богъ. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: „Вѣрваме, че има“. Но, ако ви поставѣха на мѣстото на Иосифа, щѣхте да кажете: „Ако имаше Богъ, нѣмаше да ме тури въ затвора. Да ме вземе отъ баща ми, отъ майка ми, братята да ме продадатъ — туй Богъ ли е? Не вѣрвамъ“. Трѣбва да приемате всички страдания отъ Божията рѫка и, когато дойдатъ, трѣбва да се радвате: страданията сѫ ония камъни, съ които ще издигнете стѫпалата на вашата кѫща; тѣ ще образуватъ вашия характеръ; тѣ сѫ съединителната нишка между човѣка и Бога; само чрѣзъ тѣхъ може да се мине отъ единъ свѣтъ въ други по-добъръ. И по-добро нѣщо отъ страданията за вашето издигане нѣма въ този свѣтъ Дѣйствително, вамъ сѫ противни страданията, но въ сѫщность тѣ сѫ най-голѣмитѣ благословения. Когато една душа е страдала дълго врѣме, страданията ще дадатъ своя плодъ, и тя ще почне да се радва. Ако коренитѣ на дърветата не изсмукваха соковетѣ, щѣхме ли да се ползуваме отъ сладки плодове. Ако майката не страдаше, ако не носѣше въ утробата си, би ли имала дѣтенце да му се радва? Ако бащата не направи самоотречение на своя индивидуаленъ животъ, би ли се радвалъ? Учитель, който не полага усилия, може ли да има ученици да го уважаватъ? Кой, като е лежалъ на гърба си, е билъ занесенъ на Небето и поставенъ тамъ на високо положение? Отъ едина до другия край на свѣта животътъ е сглобенъ само отъ страдания, Тѣ сѫ като дѣланията на скулптора, който създава чрѣзъ тѣхъ една статуя.Когато научимъ дълбокия смисълъ на страданията,ще разберемъ,че това е процесъ,който изработва нашия характеръ. И когато ударимъ съ чукъ послѣднитѣ удари за доизработване на нашия характеръ, тогава ще прѣстанатъ мѫченията и ще излѣзе великата статуя на нашия животъ.Ние се готвимъ да отидемъ на Небето.Какво ще занесемъ тамъ? Своя характеръ - той е нашето богатство. Вие обичате да сте мѫжъ или жена красиви, стройни, съ благородни обноски, но, като влѣзете въ свѣта, какво ще кажатъ хората,ако не сте благородни по характеръ?Ще кажатъ ли,че въ вашето лице виждатъ човѣкъ съ добродѣтели? Когато човѣкъ нѣма красива вънкашность, а има здравъ умъ и добро сърце,хората викатъ: „Ето човѣкъ съ характеръ“.И това е най-добрата похвала, която може да ни отдаде свѣтътъ, Ако имаме такъвъ умъ и такова сърце, свѣтътъ ще се нуждае отъ насъ. Въ Египетъ прѣзъ врѣмето на Фараона имаше много знатни египтяни; защо Фараонъ не тури тѣхъ на първо мѣсто, а тури единъ чужденецъ? За неговитѣ хубави черти ли? Не. За неговия умъ и за неговата доброта. Ако сме като него, свѣтътъ ще ни отреди сѫщото мѣсто;ако сме глупави, и свѣтътъ ще ни изхвърли. Сегашнитѣ хора се осланятъ тъкмо на противното: казватъ: човѣкъ не трѣбва да бѫде добродѣтеленъ, защото добродѣтельта била глупость. Не разбиратъ какво казватъ: външнитѣ, чуждитѣ нѣща и на Великдень се взематъ; характерътъ, обаче, вѣчно ще остане у насъ — той е именно цѣнното. Днесъ вие се намирате въ сѫщитѣ изпитни — вие сте разтревожени, както египтянитѣ прѣзъ врѣмето, когато Иосифъ е живѣлъ; не знаете какво може да се случи утрѣшния день. Сѫдбата, бѫдещето не е въ вашитѣ рѫцѣ. Какъвъ обратъ ще взематъ събитията, не можете да прѣдвидите. Но сѫдбата би била въ ваши рѫцѣ, ако имате вѣра и упование на Бога така, както Иосифъ ги е ималъ. Тогава вие непрѣмѣнно ще измѣните вашата сѫдба, дѣто и да сте, въ каквото положение и да ви поставятъ — като маслото, вие ще излѣзете надъ водата. Първото нѣщо за това е да не се боите и безпокоите; трѣбва да имате смѣлость и рѣшителность, да не сте страхливи. Страхътъ трѣбва да отстѫпи мѣсто на благоразумието. Трѣбва да се колебаете, само когато не сте рѣшили извѣстенъ въпросъ, да-ли е правъ или не, но, когато сте го рѣшили и смѣтате, че е правъ, непрѣмѣнно трѣбва да го обявите и да го отстойвате. Иосифъ тури въпроса прѣдъ жената ребромъ — „съ тебе това не мога да направя“. Лошитѣ — послѣдици, наистина, дойдоха — хванаха го и го туриха въ затвора, но Богъ бѣше съ него. При съграждане на характера е необходимо търпѣние. То е основата на нѣщата. И ние виждаме въ характера на Иосифа именно голѣмо търпѣние: той никакъ не се е тревожилъ въ затвора, работилъ, училъ, готовъ да прѣтърпи всичко. Търпѣнието е една черта въ характера, съ която човѣкъ не се ражда, но която се придобива съ усилия. Всички страдания въ свѣта иматъ за цѣль само да сформиратъ у насъ търпѣнието,да се научимъ да търпимъ,да бѫдемъ хладнокръвни, да гледаме съ вѣра на бѫдещето и, каквито несгоди и разочарования да имаме, никога да не се обезсърчаваме. Момата може да каже: „Моитѣ мечти сѫ да се омѫжа споредъ моя идеалъ“, а като се омѫжи, казва: „Моятъ животъ спира“. Не, тя е въ началото на живота. Нѣкои казватъ: „Изгубихъ си паритѣ“. — Що отъ това? Ти си въ началото на своя животъ—нищо не си изгубилъ. „Изгубихъ си здравето“. — Ти си въ началото на своя животъ: друго здраве ще добиешъ. Въ каквото положение и да бѫдемъ поставени, ние трѣбва да търпимъ и да се уповаваме на Бога до послѣдна минута. Тази вѣра трѣбва да бѫде дълбока въ всичкитѣ ни работи. Нѣкои искатъ да иматъ добро общество, да сѫ заобиколени съ добри хора. Иосифъ, като чужденецъ, живѣеше между чужди хора, но той съумѣ съ своето сърце и съ своя умъ да направи отъ тия хора добри приятели. Ама казватъ нѣкои: „Хората сѫ грѣшни“ — Отъ тия грѣшници именно си създайте приятели: въ тѣхъ има благородни души. Съврѣменниятъ християнинъ казва: „Той не е вѣрующъ, той е още зеленъ“.— Ами че, докато не бѫде зеленъ, може ли да узрѣе?Нѣщата,които изникватъ изъ земята, първо сѫ зелени, не узрѣватъ веднага. Зеленината е процесъ, чрѣзъ който се изсмукватъ соковетѣ, и, когато се набератъ,почва зрѣенето. „Ама обижда ме, че съмъ билъ зеленъ“. — Много добрѣ, че си зеленъ; той не те обижда; ако си благороденъ човѣкъ, съ трудъ единъ день ще узрѣешъ. Който не е зеленъ, не може да узрѣе. Ако не е зеленъ, ще бѫде сухъ; а въ сухото нѣма процесъ на развитие. Ако сте зелени, азъ ви сърадвамъ: то е благородна черта да бѫдете зелени; когато узрѣете, ще станете жълти като злато. Всички обичатъ паритѣ — узрѣването. Има нѣкои хора, които не сѫ узрѣли. Паритѣ знаете ли какво сѫ? Да сте узрѣли. Животътъ състои въ постепенно развитие на зеленината до узрѣването; този постепененъ процесъ се нарича въ науката еволюция, развитие. Той е необходимъ, докогато всички хора завършатъ процеса на развитието и придобиятъ всички знания и всичката доброта на своето сърце. Когато придобиятъ всички тия сокове, Господь ще изпрати своята благодатъ, и плодоветѣ у васъ ще узрѣятъ, Тогава ще се яви Господь. Когато сте още зелени, той отъ далечъ гледа на васъ; когато узрѣете, непрѣмѣнно ще дойде и ще откѫсне вашитѣ зрѣли плодове, защото тѣ сѫ потрѣбни Нему. Когато почнете да разбирате, да отдѣляте сѫщественитѣ работи отъ несѫщественитѣ, прѣходнитѣ отъ трайнитѣ, когато вашиятъ характеръ се изработи и заякне, когато тия плодове по дърветата на вашата градина почнатъ да узрѣватъ, тогава вие ще бѫдете извадени изъ затвора и прѣдставени прѣдъ Господаря на тоя свѣтъ да си кажете тълкуванието за двата съня на живота и ще изнесете истината не като затворници, а като свободни. Тогава истината ще ви бѫде вѣнецъ на главата, а снопето на нивата ще ви се поклонятъ, и слънцето и луната и единадесетьтѣ звѣзди на Небето ще ви поздравятъ. И ще разберете тогава дълбокия смисълъ на земния животъ. Тогава Господь ще се яви, и ще се въдвори царството Божие на земята. (Бесѣда, държана на 20. юлий 1914 г. въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Любовьта. „Ако говоря съ човѣчески и ан- гелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь,що звънти, или кимвалъ що дрънка“. I. Кор 13: 1. Думата „любовь“ е станала много прозаична въ устата на хората; дотолкозъ прозаична, че нѣма вече никакъвъ смисълъ. Когато нѣкоя дума изгуби своя смисълъ, избезсолява, а всичко онова, което избезсолява, нѣма въ себе си сила и, вслѣдствие на това, въ него настава упадъкъ. Въ органическия свѣтъ, когато извѣстна храна влѣзе въ стомаха и не може да реагира правилно върху него, образува се едно състояние, което лѣкаритѣ наричатъ „мѫчно храносмилане“ и което, отъ своя страна, произвежда извѣстна неприятность на самото тѣло. Този законъ е вѣренъ, не само по отношение на физическия свѣтъ, но и по отношение на умствения животъ: когато ни се прѣдстави една мисъль, която не може да реагира върху нашия мозъкъ, и умътъ ни не може да я възприеме, образува се и у насъ сѫщото състояние. Тъй става и съ човѣшкото сърце: когато едно желание влѣзе въ сърцето на човѣка и не може да реагира върху него, а сърцето, вслѣдствие на това, не може да го възприеме, образува се пакъ едно подобно състояние. Човѣшкото естество има трояко разбиране върху нѣщата. Вземете единъ плодъ, ябълка червена, пъстра, красива; най-първо нейната форма мами вашитѣ очи: ще вземете, ще я обърнете откъмъ едната, послѣ откъмъ другата ѝ страна и ще си съставите чрѣзъ очитѣ, споредъ нейната външна форма и цвѣтъ, извѣстно понятие за нея. Слѣдъ като вашитѣ очи свършатъ този процесъ, ще приближите ябълката до носа си, да видите да-ли издава нѣкакъвъ миризъ, и вашето обоняние ще опрѣдѣли качеството на тоя миризъ. Когато вашето обоняние свърши своята работа, ще поискатъ вашиятъ езикъ и вашитѣ зѫби да опитатъ ябълката, и тѣ ще направятъ послѣдната операция върху горката ябълка — ще развалятъ нейната красива дреха, и отъ тази пъстра прѣмѣна нѣма да остане нищо; езикътъ ще каже: „Тази ябълка е вкусна“. Тъй и любовьта има въ живота трояко проявление по отношение на хората, и поради неразбиране нейнитѣ съотношения се ражда онова криво схващане за нея, което сѫществува у хората. Едни казватъ, че тя е чувство, други — сила, трети илюзия и т. н. Какъвто е умътъ на човѣка, такъвъ му е и халътъ, дѣто се казва; слѣдователно, споредъ него ще бѫде и схващането му за любовьта. За да познаете сѫждението на единъ човѣкъ върху извѣстенъ въпросъ, вижте какво той говори и пише; за да познаете една жена, посѣтете я, вижте домътъ ѝ какъвъ е; за да познаете една готвачка, влѣзте въ кухнята ѝ и вижте какво и какъ готви; за да познаете единъ войникъ, пуснете го въ бойното поле; за да познаете единъ учитель, трѣбва да го видите въ училището; единъ свещеникъ — въ църквата и т. н. Всѣко нѣщо трѣбва да бѫде изпитано на неговото мѣсто. Слѣдователно, когато дойдемъ да говоримъ за значението на любовьта въ обширенъ смисълъ, разбира се, не всички ще сте готови да разберете това, което мога да ви кажа, и, за да мога да прѣдамъ тази мисъль, да ви бѫде понятна, трѣбва да я облѣка въ проста форма. Мога да говоря на езикъ непонятенъ вамъ, не защото имамъ желание да бѫда неразбранъ, но защото има причини, поради които езикътъ ми може да бѫде неразбираемъ. Когато се роди едно малко дѣте, майката първо му дава млѣко, послѣ, като поотрасте то, приготвя му жидка храна, сетнѣ му сдъвква, и то, отъ своя страна, първо смучи и гълта млѣкото, и много му е приятно; за да му даде майката, обаче, по-твърда храна, трѣбва да му изникнатъ зѫби: инакъ, ще се развали стомахътъ му. Но прѣди растенето на зѫбитѣ става извѣстенъ процесъ — дѣтето боледува. И тогава майката си казва: „Дѣтето има огница, да-ли нѣма да умре, ще викамъ лѣкарь“; обаче, когато зѫбитѣ израстатъ, това състояние минава. И въ човѣшкия животъ се явява сѫщо такова състояние — когато му дадатъ твърда храна, любовьта, той прѣминава прѣзъ процеса на страданията. Слѣдователно, когато казваме „страданията сѫ необходими“, подразбираме, че е необходимо да ги минемъ, да израснатъ нашитѣ зѫби, за да можемъ да се нахранимъ съ тази твърда храна. Какви сѫ тия зѫби — послѣ мога да ви ги изтълкувамъ; но сега ви казвамъ, че, щомъ почнатъ вашитѣ страдания въ свѣта, то е признакъ, че сѫ почнали да ви никнатъ зѫби, Когато минете прѣзъ този процесъ, вие сте вече сформирани, имате 32 зѫба, сте въ възрастьта на Христа — 32 години. Сега, да направя единъ малъкъ разборъ, какъ апостолъ Павелъ е схващалъ любовьта. За да разберемъ любовьта, трѣбва да сравнимъ това понятие съ противоположнитѣ нему понятия. Когато човѣкъ иска да опише нѣкой прѣдметъ, трѣбва да намѣри отличителнитѣ му бѣлѣзи; описва, напр., единъ конь, една крава, овца, вълкъ и т. н. — трѣбва да намѣри бѣлѣзитѣ, които отличаватъ едно отъ друго всѣко отъ тия животни. Въ описанието правимъ разборъ обикновено на външната страна, но можемъ да направимъ разборъ и на вѫтрѣшнитѣ особености, като изтъкнемъ разликитѣ, които сѫществуватъ между тѣхъ. Въ съврѣменния свѣтъ всички хора искатъ да сѫ краснорѣчиви оратори, понеже всѣки знае, че единъ ораторъ съ силата на словото може да влияе на тълпата. Но апостолъ Павелъ казва; „Ако имамъ всички краснорѣчия, които човѣшкиятъ езикъ може да добие, нѣщо повече, дори ако имамъ краснорѣчието на ангелитѣ, а не разбирамъ любовьта, нищо нѣма да ме ползува“: отношението ще бѫде сѫщо такова, както когато гледаме една ябълка само отъ вънъ. Сега всѣки у насъ се запитва каква ще бѫде неговата сѫдба и оная на България? Ако можехте да пророкувате, всички ще се стекатъ да ви питатъ, и вие ще бѫдете на почитъ, ако вашето пророчество се сбѫдне. Но апостолъ Павелъ казва: „И ако имамъ пророчество, и зная всичкитѣ тайни и всѣко знание, и ако имамъ всичката вѣра, щото и планини да прѣмѣствамъ, а любовь нѣмамъ, нищо не съмъ“. Тия нѣща, които ставатъ днесъ, не съставятъ живота. Можете да мѣстите планини и градове, можете да разпрѣдѣляте цѣли царства, но всичко това е само външната страна на живота. И по-долу апостолъ Павелъ още казва: „И ако раздамъ всичкия си имотъ за прѣхраната на сиромаситѣ и ако прѣдамъ тѣлото си на изгаряне, а любовь нѣмамъ, нищо не се ползувамъ“. Значи, дори да имаме всички дарби, които апостолъ Павелъ оповѣстява, а сме лишени отъ любовь, ние сме лишени отъ най-важното.Не че тия нѣща не струватъ, но сѫ само външната страна на човѣка,не засѣгатъ,човѣшката душа.И той започва по-нататъкъ да описва положителнитѣ качества на любовьта. Първото нейно качество е дълготърпѣнието. А знаете ли смисъла на търпѣнието? То е основниятъ стълпъ на живота. Имате ли търпѣние, можете да постигнете всичко; нѣмате ли го, нищо нѣма да постигнете въ живота. Човѣкъ съ търпѣние е като корабъ съ котва; човѣкъ безъ търпѣние е като корабъ безъ кормило. Именно това е отличителното свойство на любовьта. Затова е казано: „Богъ е любовь“, понеже Той е дълготърпѣливъ. Дълготърпѣнието е признакъ на великата любовь, която Богъ храни къмъ насъ. Ако Той нѣмаше тази любовь, не би ни изтърпѣлъ досега; не би изтърпѣлъ нашето невѣжество и нашитѣ низости и отдавна би очистилъ свѣта отъ насъ. Та,съ каквато работа и да се заемемъ, каквито блага и да искаме да добиемъ въ живота,за насъ търпѣнието е безусловно необходимо. Мнозина казватъ: „Търпѣнието — това е волщина“. Не, търпѣнието е велико качество, и въ човѣшкия характеръ нѣма по-благородна черта отъ него.Търпѣнието не се ражда съ човѣка, трѣбва да се добие;любовьта може да ни дойде даромъ,но търпѣнието трѣбва да го придобиемъ. А страданието е единъ процесъ, чрѣзъ който може да се придобие търпѣнието; този е методътъ за придобиване на търпѣние. За да търпимъ, трѣбва да сме заквасени съ три основни качества: мѫдрость, истина и добродѣтель. Защо майката прѣтърпѣва извѣстни грѣшки на своето дѣте, а гледа да го възпита? Тя прѣдвижда,че то,макаръ и да има своитѣ слабости, ще стане въ бѫдеще великъ човѣкъ, човѣкъ, полезенъ на своя домъ и на своята родина. Именно, като прѣдвижда това, майката си казва: „Азъ за това дѣте ще се изложа на всички несгоди и ще прѣтърпя всички негови слабости“. И тя умно постѫпва. Търпѣливиятъ човѣкъ е уменъ и прѣдвижда бѫдещето. Вземете една мома; когато не е още омѫжена, тя държи рѫцѣтѣ си много чисти, не иска да ги накваси дори съ вода, маже ги съ парфюми; но, когато се омѫжи, не се стѣснява да ги намаца вече въ парфюма на дѣтенцето, и дори това ѝ е приятно. Какво намира тя въ това дѣте? Какво я привръзва къмъ него. Да го прѣтеглишъ ще излѣзе само нѣколко килограма. Въ него има една божествена душа, която привлича любовьта на майката дотолкозъ, щото тя съ своето дълготърпѣние е готова въ всичко да му угоди, грижи се по всѣкакъвъ начинъ за него. Ако останѣше да го отгледа мѫжътъ, той би го захвърлилъ, би казалъ: „Тази работа не е за мене“. Слѣдователно, всѣка работа въ този свѣтъ, за да можемъ да я свършимъ, непрѣмѣнно трѣбва да имаме любовь - тя е великъ факторъ въ сърцата на ония, които я иматъ. Говоря ви върху любовьта въ нейния широкъ смисълъ; не ви говоря за сѫщностьта ѝ. Нѣкои хора считатъ любовьта за едно усѣщание, за едно приятно разположение на сърдцето. Това не е любовь, защото човѣкъ може да пийне половинъ кило винце, пакъ ще му стане приятно на сърцето;за извѣстни болки правите извѣстни разтривки и отъ тѣхъ сѫщо усѣщате извѣстна приятность;но това не е оная приятность, която дава любовьта. Когато човѣкъ ви люби, може нѣкой пѫть да ви причини и болка: любовьта едноврѣменно причинява и страдание и радость — то е нейно свойство.Тя е сила съ двѣ острила: тя милва всички, но и наказва всички. И какъ ви наказва? Като се отдѣли отъ васъ, ставате тѫженъ и казвате: „Нещастенъ съмъ“. Защо сте нещастенъ? Отъ отсѫтствието на любовьта. Азъ съмъ щастливъ — защо? — защото любовьта присѫтствува въ мене. Но любювьта казва и друго — търпѣнието е пѫтьтъ по който тя може да дойде въ човѣшкото сърце. Дълготърпѣнието създава условия да се прояви любовьта. Безъ търпѣние любовьта не може да дойде у насъ. То е първото основно качество — авангвардъ на нейното идване. Когато усвоите туй търпѣние въ неговото широко разбиране, вие ще видите, че то е голѣма сила въ рѫцѣтѣ на смѣлия, на рѣшителния човѣкъ — такъвъ човѣкъ има велико бѫдеще прѣдъ себе си. Сега, ще оставя думата „благосклонность“ — тя е положителната, активната страна на любовьта, когато дълготърпѣнието е пасивната, съхранителната страна, при която имате да издържите извѣстенъ товаръ; благосклонностьта е любовь готова да гради, да направи услуга нѣкому,комуто и да е — срѣщнете единъ просякъ, иска да му направите извѣстна услуга, направете я; единъ вашъ приятель има благородни черти, иска да му направите извѣстна услуга, направете му я, макаръ той и да не е отъ вашето убѣждение и вѣра, Искаме хората да ни обичатъ и да бѫдатъ учтиви, а често ние нарушаваме това правило, и освѣнъ че нѣмаме търпѣние, но често не показваме поне дължимата къмъ хората обикновена благосклонность. Нѣкои казватъ, че обичатъ нѣкого,а говорятъ на други лошо за него.Ехото на това говорене единъ день ще се чуе, защото, каквото човѣкъ посѣе, това и ще пожъне; ако посѣе ябълка, ябълки ще събере; ако посѣе тръне, тръне ще пожъне. Не говоря какви трѣбва да бѫдатъ моитѣ отношения къмъ васъ, всѣкога гледамъ какви трѣбва да бѫдатъ отношенията ми къмъ Бога, къмъ любовьта, сир. къмъ онова, какво се изисква да сторя спрѣмо своитѣ братя. Какъ ще разбера моитѣ постѫпки, то е второстепененъ въпросъ, важно е за мене да-ли съмъ приготвенъ, да-ли мога да изпълня онзи основенъ законъ, който любовьта ми налага — мога ли да бѫда търпѣливъ, както тя иска, мога ли да бѫда благосклоненъ, както тя желае. Това е нужно за всѣкиго едного, за цѣлия свѣтъ, за онѣзи, които дѣйствително иматъ сърце. Онѣзи, които не разбиратъ това — тѣхъ ще оставя. Нѣкои питатъ: „Какво ще стане съ лошитѣ, грѣшнитѣ хора?“ Това, каквото ще стане съ камънитѣ, съ мравкитѣ, съ малкитѣ бубулечки. Па, нима мислите, че положението на мравкитѣ е по-лошо отъ вашето? Тѣ сѫ хиляди пѫти по-щастливи отъ васъ: тѣ не усѣщатъ тия страдания, които вие усѣщате. Трѣбва да съжаляваме само ония хора, въ които се е пробудило божественото съзнание, които ризбиратъ любовьта, доброто и злото, които страдатъ и се терзаятъ. Нѣкои хора казватъ: „Менѣ не ми върви въ свѣта азъ съмъ нещастенъ човѣкъ“. Отговарямъ: „Защото любовьта не те е посѣтила, затова си нещастенъ“. „А защо не дохажда?“ — „Защото си нетърпѣливъ“. — „Ама мѫча се да бѫда търпѣливъ“. Хубаво, почналъ си“. — „Пакъ не ми върви“.Защото не си благосклоненъ“. Ще кажете: „Тия нѣща сѫ много хубави и лесни да ги направи човѣкъ, ще ги направимъ“; но не ги правите. Азъ ви казвамъ като лѣкарь: „Всинца сте болни“; защото не съмъ срѣщалъ човѣкъ здравъ въ пълния смисълъ на думата; напълно здрави сѫ само светиитѣ и ангелитѣ, които живѣятъ на Небето; хората сѫ болни разбира се, не въ еднаква степень. Единъ лѣкарь, като влѣзе въ кѫщата ви, ще ви каже: „Вашата кѫща не е хигиенична, защото е на сѣверъ; ще излѣзете отъ тая стая ще се прѣмѣстите въ южна; трѣбва да държите прозорцитѣ доста отворени, за да влиза чистъ въздухъ и свѣтлина; ще промѣните постелката; ще обърнете внимание на храната и т. н.“. И любовьта казва сѫщото — „Вашата стая е на сѣверъ, нехигиенична,трѣбва да влѣзете да живѣете въ южна стая, дѣто слънцето може да ви огрѣе“, сир. тя иска да каже:„Трѣбва да бѫдете търпѣливи и благосклонни“. Тя казва: „Това сѫ моитѣ двѣ рѫцѣ, съ които постоянно работя — тѣ сѫ рѫцѣтѣ на любовьта“. И знаете ли колко струватъ тия двѣ рѫцѣ? Неоцѣними богатства. Когато имате тия рѫцѣ, вие сте въ състояние всичко да работите. Повтарямъ, за да израстатъ вашитѣ духовни рѫцѣ, трѣбва непрѣмѣнно да имате търпѣние и благосклонностъ. Щомъ се откажете отъ тия двѣ качества, и външитѣ ваши органи не могатъ да реагиратъ, па и вѫтрѣшнитѣ не могатъ да се развиватъ, за да се проявятъ добродѣтели. А защо трѣбва да бѫдете добродѣтелни? Защото добродѣтелитѣ ще ви донесатъ всички необходими материали за съграждане на вашата кѫща, ще ви донесатъ всички ония сокове, които сѫ потрѣбни за вашето израсване. Добродѣтельта не е нѣщо отвлѣчено, а е нѣщо реално, което винаги е въ състояние да гради. Та затуй, онѣзи отъ васъ, които могатъ да разбиратъ, трѣбва да схванатъ въ какво се състои търпѣнието въ пълния смисълъ на думата - не онова търпѣние да понасяшъ обиди: то още не е търпѣние; тайната на търпѣнието е, когато човѣкъ ви обиди, да намѣрите въ обидата добрата страна и да я използувате. Обидата — това е единъ много коравъ орѣхъ, който ви е далъ нѣкои; вие трѣбва да го счупите, да извадите ядката отвѫтрѣ и да я изедете. И ако можете така да се храните, вие ще станете напълно здравъ. Хората, когато говорятъ лошо за васъ, когато ви охулватъ, тѣ ви даватъ храна, и, ако умѣете да използувате тая храна, ще бѫдете прѣдоволни. Хората ви хвърлятъ твърди камъни; вие трѣбва да ги разчупите, защото вѫтрѣ въ тия камъни има съкровища, които можете да използувате и съ това да се обогатите. Като отидете у васъ, почнете да размишлявате и да се молите на Господа да разберете търпѣнието. Досега много хора се занимаватъ съ глупави работи, много християни искатъ да бѫдатъ велики, знаменити, да иматъ много знания. Хубаво, знанията сами по себе ще дойдатъ, стига да бѫдете човѣци да умѣете да ги възприемете и използувате; тѣ може да бѫдат и като сила, която може да облагодѣтелствува васъ и вашитѣ ближни, стига да умѣете да ги използувате както трѣбва; но може да бѫдатъ и като раница на гърба на човѣка. Любовьта не завижда. Значи, за да видите дали ви е посѣтила истинската любовь, трѣбва да се поизпитате дали не завиждате. Завиждате ли — нѣмате любовь. Любовьта трѣбва да сѫществува вѣчно въ нашитѣ дѣла: тя е потрѣбна и въ тоя нашъ животъ и въ слѣдващия и въ по-другъ животъ, и, колкото по-нагорѣ отиваме, толкова по-дълбокъ смисълъ ще намѣримъ въ нея. Трѣбва отсега да хванемъ този пѫть: други пѫть за Небето нѣма. Ще кажете: „Този пѫть е труденъ, не може ли безъ него?“ — Не може. Безъ него всѣкѫдѣ другадѣ можемъ да влѣземъ, но не и въ Царството Божие. Любовьта не завижда, на неправдата не отговаря съ неправда, на злото не отвръща съ зло, всичко прѣтърпѣва. Разбира се, не казвамъ, че завистьта, че гордостьта нѣма да посѣтятъ никога нашето сърдце; по нѣкой пѫть ще дойдатъ, като гости, но и затуй нѣма да ни сѫдятъ; работата е, да не правимъ приятелство съ тѣхъ. Но нѣкой пѫть се хванемъ рѫка за рѫка съ завистьта и казваме за хората: „Той е лошъ, трѣбва да се пазите отъ него“ и правимъ живота на човѣка нещастенъ. Застистьта не е нѣщо отвлѣчено, както виждате, това сѫ сѫществата, които сѫ добили отрицателни качества; дори има на земята хора, които сѫ олицетворение на завистьта. Само слѣдъ като научимъ тия двѣ качества - търпѣнието и благосклонностьта — ние ще научимъ историята на нашия животъ, ще научимъ защо сме слѣзли на земята. Пакъ ще ви наведа примѣра съ житното зърно, че въ свѣта нѣма отъ всички сегашни плодове по-примѣрно отъ житното зърно: ако искате да изучите процеса на търпѣнието, вижте търпѣнието на житното зърно. Безъ търпѣние ще имате разочарование. Много хора нѣма да ви повѣрватъ. Ще кажете: „Мене не ме слѣдватъ хората“. Защо ще ви слѣдватъ: хората не сѫ родени васъ да слѣдватъ? Ще слушатъ вашето учение,но да ви слѣдватъ—никога. Питате често;„На кого сте послѣдователь?“; на хората, наистина,може да бѫдете послѣдователи, но понѣкога може да бѫдете излъгани, когато, ако бѫдете послѣдователи само на Бога, нѣма да бѫдете никога излъгани.Единъ е пѫтьтъ, и Исусъ Христосъ го казва:„Азъ съмъ пѫтьтъ“. Ако не те слѣдватъ хората,ще рече, ти не си въ пѫтя.Може да каже нѣкой:„Азъ не вѣрвамъ“ и да тръгне по другъ пѫть;но единъ день безъ друго ще се убѣди, че този е пѫтьтъ; животътъ ще му го каже, защото той е единъ великъ изпитъ. Ама ще кажете; „Убѣди ме,че тогава“. „Не искамъ да те убѣждавамъ. Азъ ти казвамъ, че този хлѣбъ, който ти давамъ, той ще те нахрани“. — „Ама кажи ми отъ какви елементи е съставенъ, съ каква вода е замѣсенъ“. — Нѣмамъ врѣме. Ще вземешъ ли хлѣба да ядешъ?“„Не искамъ“. Турямъ го въ торбата и заминавамъ. Ще запитате сѫщо: „Какво е любовь, отъ какви елементи е тя съставена?“ Ако много запитвашъ, ще я туря въ торбата, ще я метна на гърба и ще тръгна на пѫть по-нататъкъ; ще ти кажа: „Нѣмамъ врѣме да разправямъ сега тия въпроси“. Животътъ е нѣщо положително — опитайте, вземете наяжте се отъ този хлѣбъ и ще видите. Любовьта е храна на живота: безъ нея не може да се живѣе и да се постигне нѣщо въ свѣта. Нѣкои хора иматъ твърдѣ смѫтно понятие за любовьта било по отношение на търговия, било въ учение, било въ война. Всѣкѫдѣ трѣбва да имаме любовь; тя е велика сила. И тази сила, съ която азъ повдигамъ туй стъкло сѫщо е любовь. Сѫщата тази сила може да се тури и въ единъ топъ, да хвърли граната и да убие сума хора, може да се прояви въ землетресение, може да разруши дори и цѣлата земя, може да създаде и единъ свѣтъ. То е отношение въ нейното употрѣбление — какъ се употрѣбява извѣстна сила. Любовьта е една сила, която чрѣзъ извѣстно регулиране може да се използува. Хората сѫ себелюбиви — като дойде любовьта, искатъ да я затворятъ въ себе си. Но, ако тя бѣше затворена въ насъ, ще разруши нашитѣ стѣни и ще излѣзе навънъ. Въ такова жилище, въ каквото искаме да я затворимъ, не може да стои. И се ражда смърть. Смъртьта е процесъ на разрушение на всѣкаква егоистична мисъль и желание; съ нея Богъ разрушава всички огради, въ които лошитѣ духове сѫ се вградили. Нашето сърце и нашиятъ умъ трѣбва да иматъ всички условия, за да я възприематъ. Тя е тиха, спокойна, но сѫщеврѣменно съ своитѣ дѣйствия тя е сила ужасна. Когато сме въ хармония съ нея, свѣтътъ е блаженство; не сме ли въ хармония, нѣма по-опасна сила въ природата отъ любовьта. И затова хората отъ практика казватъ: „Който много обича, много и мрази. Колкото тя е силна въ положителната страна, толкова е силна въ отрицателната; затова трѣбва да бѫдемъ съ нея много внимателни. Когато я имаме, да не дѣйствуваме отрицателно, защото тя тогава дѣйствува разрушително явяватъ се болести, страдания, разрушение на цѣлото общество. Мнозина казватъ, че Господь е любовь и, като любовь, не трѣбва да наказва. Господь, като е толкова благъ, е въ сѫщото врѣме и взискателенъ. Като ни види недоволни, казва: „Турете му единъ килограмъ на гърба“. Ние питаме: „Защо ми турятъ тази тежесть?“ Но Той, безъ да отговори, казва: „Турете му още единъ килограмъ“. — „Ама не мога да нося“. — „Турете му още единъ килограмъ“. И като ни притисне така, не можемъ да мърдаме. Тогава почваме да казваме: „Господи! Прости ми“ — „Снемете му единъ килограмъ“, отговаря Господь. Повтаряме молбата — „Снемете му още единъ килограмъ“; колкото повече се молимъ, толкова повече килограма ни се снематъ отъ гърба. И като снеме всичката тежесть Господь ни попитва: „Е, научи ли урока?“ — „Научихъ го хубаво“. — „Ако искашъ да не те товаря вече, трѣбва да бѫдешъ благосклоненъ и търпѣливъ спрѣмо околния свѣтъ, къмъ всички, които сѫ около тебе, както и тѣ къмъ тебе трѣбва да бѫдатъ благосклонни и търпѣливи; тия малки твои братя може да грѣшатъ, но ти трѣбва да имашъ търпѣние, както азъ търпя; въ деня, въ който прѣстъпишъ закона, ще почна пакъ да те товаря“. —„Не мога да нося“. — „Ще носишъ“. Азъ ви казахъ какъ можемъ да се освободимъ отъ нашия товаръ. Всѣки отъ сърце трѣбва да каже на Господа: „Азъ съмъ благодаренъ отъ душа и сърце за всичко, което Си ми далъ“; защото Богъ е далъ на всѣки човѣкъ хиляди блага, но той не знае какъ да използува тия блага — „Вода гази, жаденъ ходи“. Много търговци сѫ недоволни — защо? защото имали 10 хиляди лева и не имъ стигали. Като имъ дадешъ 20 хиляди, пакъ не имъ стигатъ; дадешъ имъ 50 хиляди, 100 хиляди, пакъ сѫ недоволни. Знаете ли съврѣменното човѣчество на какво мяза? Сигурно сте чели за онзи рибаринъ,който намѣрилъ едно красиво око. Попитали го: „Колко искашъ за това око?„ — „Колкото то тежи“. „Прѣтеглете го“. Турили 10 грама, окото недоволно, турили 20 грама — пакъ недоволно, турили 100 грама — недоволно, турили единъ килограмъ, 100 кгр., 1000 кгр., 10000 кгр., всичкото злато — окото останало пакъ недоволно. „Какво ще правимъ — не може да се изплати?“ взели да се питатъ. Най-послѣ повикали единъ старъ мѫдрецъ и го попитали: „Какво да правятъ“. — „То е много лесна работа—отговорилъ мѫдрецътъ — вземете малко пръсть и посипете окото“. Направили това,и кѫпонитѣ съ окото се вдигнали нагорѣ.И Господь единъ день, като ни види недоволни,ще каже:„Турете пръсть на очитѣ му“,и ние вече ставаме доволни.Както ние често обичаме да подсоляваме и подпиперяваме нашето ястие, така и Господь, като не сме доволни, ще ни тури малко соль или пиперъ, за да ни направи доволни. Защото животътъ не седи въ многото, което имаме, а въ онова, което можемъ да използуваме въ даденъ моментъ, и въ това — да бѫдемъ благородни отъ туй, което Богъ ни е далъ. Тогава Богъ ще ни даде още по-голѣми блага. Та, тази глава отъ апостола трѣбва да я приложимъ въ практическия животъ: да почнем да работимъ и да бѫдемъ полезни на своитѣ братя, които сѫ около насъ. Ние сме като въ училище — учимъ нѣщата; не сме като въ разсадникъ. Цръквата е голѣмъ разсадникъ; тамъ може всичко да посѣешъ; училището е, обаче, градина, въ която трѣбва да се посѣятъ само нѣща, които ще принесатъ полза.Въ училищато трѣбва да се научимъ какъ да обработваме и насаждаме хубавитѣ и полезни нѣща. И по отношение на училището има една връзка между сърцето и ума — ние трѣбва не само да разсаждаме, но и да култивираме и покажемъ ония основни закони, по които трѣбва да се развива животътъ. Казвате: „Защо Богъ не ми е далъ по-голѣми способности, по-голѣма сила, повече пари?“ — Азъ виждамъ много причини за това. Защото, колкото пѫти ви е пращалъ на нивата, васъ, вашитѣ дѣди и прадѣди, да работите, вмѣсто да се завземете да обработвате умоветѣ и сърцата си, вие сте се занимавали съ вкуса на запрѣтеното дърво, да правите все нови и нови опити, които сѫ костували всичкия вашъ капиталъ. Колкото пѫти сте идвали цѣлокупно на тая нива, вмѣсто да работите, вие сте бѣгали и сте се връщали при Него и сте се молили пакъ да ви даде нѣщо наготово. Вие сте като ученици, които бащата и майката искатъ да направятъ учени, а тѣ не се учатъ, бѣгатъ отъ училището; мнозина отъ васъ сѫ бѣгали отъ това божествено училище. Казвате: „Туй нѣщо не може да се изкара на глава, ами хайде да го ударимъ прѣзъ просото“. Много пѫти сте говорили това, па и сега може да го кажете; но то не е умно нѣщо. Онзи, който иска да научи божествения законъ, да приеме една по-висока степень, да се издигне въ областьта на светиитѣ, отъ гдѣто да гледа ясно на живота, и Господь да гледа благосклонно на него, непрѣмѣнно трѣбва да свърши божественото училище на земята съ зрѣлостенъ изпитъ. Въ това свръшване седи благото на всѣкиго. Неподготвени въ тоя свѣтъ, ще карате коне, ще орете, ще трошите камъни, ще правите пѫтища, докато научите онова, което конетѣ, ралото, камънитѣ и пѫтищата ви учатъ — да се подготвите за Царството Христово.Непослушнитѣ дѣца Господь ги туря камъни да трошатъ,а на послушнитѣ дава благородни занятия. Ще кажете: „Тежко е това учение!“ Да, вѣрно, за мързеливитѣ, съгласенъ съмъ, че е тежко; но за прилежнитѣ, за трудолюбивитѣ и смиренитѣ — то крие богатства. Знаете ли защо червеятъ е въ земята, жабата въ водата, птицата въ въздуха и човѣкътъ посрѣдъ тѣхъ? Това сѫ четири велики положения на живота. Но, ще ми кажете: „Това сѫ нѣща отвлѣчени“. — Не сѫ отвлѣчени; това сѫ четири велики истини, които ви показватъ тѣсния пѫть — пѫтя на Божията мисъль. Той е тѣсенъ — вѣрно; но за това нѣщо има дълбоки причини, които сега не мога да обяснявамъ. Тѣ лежатъ извънъ границитѣ на тоя свѣтъ. Но да се повърна на думата „любовь“, която хората сѫ обезсолили, извратили; потъпкали сѫ нейната доброта, нейната красота и сѫ развалили нейната звучна хармония дотолкозъ, че сега сѫ останали само нейнитѣ дрѣзгави звуци, които дращатъ ухото ни. И ние си казваме: „Любовь — това сѫ илюзии на живота, празни мечти на младитѣ и зелени моми и момци, които гонятъ неуловимата сѣнка на живота“. Да, сѣнка; но задъ тая сѣнка има реалность, отъ която произтича сокътъ на живота, отъ който душата постоянно утолява своята жажда, както утрудениятъ пѫтникъ при студения и бистъръ планински изворъ. Какво неоцѣнимо богатство, какви знания сѫ скрити въ тая едничка дума! И ако хората знаеха какъ да я произнасятъ правилно, тъй, както тя е произнесена първоначално отъ Божествената уста, всичко наоколо имъ щѣше да се усмихва и съ умиление да, слуша тоя небесенъ зовъ. Тѣ щѣха да иматъ магическия жезълъ на древнитѣ мѫдреци, прѣдъ силата на който всичко се е прѣкланяло за добро. Мнозина ще кажатъ; „Какво щастие е, човѣкъ да притежава тоя жезълъ!“ Вѣрно, най-голѣмото щастие, което човѣкъ може да добие на земята. И може да го добие, стига да иска да се стреми непрѣодолимо къмъ това благо. Сега само това ще ви кажа: ако вземете първо да изучите търпѣнието въ живота — всѣкога и всичко да прѣтърпѣвате съ смирение и радость — ще намѣрите истината. Съ вашето нетърпѣние и лоши мисли създавате една тежка атмосфера въ вашата кѫща. Жената недоволна, защото мѫжътъ взималъ 150 лв.;това иска,онова иска — желания, желания, желания; а кой ще работи заради васъ, кой другъ ще ви ги достави, а не вие сами? Напр., ако всички поискатъ да иматъ пълни хамбари, безъ да работятъ, отдѣ ще ги взематъ? Благата се добиватъ мѫчно — съ трудъ. Затуй трѣбва да бѫдемъ доволни отъ онова, което Богъ, въ Своята велика Мѫдрость, е благоволилъ да ни даде. Не ви съвѣтвамъ никога да слушате хорски съвѣти. Може да извлѣчете извѣстна поука отъ тѣхъ, но всѣки трѣбва да слуша онзи съвѣтъ, който Богъ е вложилъ въ неговата съвѣсть. Вижте какво казватъ хората и, ако то е въ съгласие съ онова, което Господь ви казва вѫтрѣшно въ вашата съвѣсть, послушайте ги; ако не, не слѣдвайте чужди съвѣти никога. Ако искате да бѫдете свободни отъ грѣшки, непрѣмѣнно трѣбва да слушате Господа: всѣки единъ, който не слуша Господа, не е уменъ човѣкъ, а е робъ на своитѣ външни влѣчения, на хората, на всички. Вие търсите Господа — кѫдѣ? Той е у васъ, въ вашия умъ, въ вашето сърце, Той се проявява въ тия двѣ дарби. Слушайте добрѣ ума си и сърцето си — чрѣзъ тѣхъ Господь ви говори. Ама нѣкои ще ви проповѣдватъ, че умътъ и сърцето сѫ развалени. Не е право. Ако нашиятъ умъ и нашето сърце бѣха развалени, съ какво ще познаемъ Господа? Има нѣща у насъ развалени, но не всичко е развалено. И азъ ви питамъ: ако не вѣрвате на своя умъ и на своето сърце, на кого ще вѣрвате? Ако вашиятъ умъ и вашето сърце сѫ развалени, като моето, защо ще вѣрвамъ въ васъ? Въ кого трѣбва да вѣрваме? Въ Господа,Който живѣе въ насъ. И когато вѣрваме на себе си, ще вѣрваме и на своя братъ. Който не вѣрва въ Господа, Който живѣе въ него, не може да вѣрва на другитѣ хора. И онзи, който не е благосклоненъ къмъ ближнитѣ си, не е угоденъ Богу. Затуй Господь казва да обичаме ближнитѣ си. А вашиятъ ближенъ е нараненъ, разпнатъ, прикованъ на кръста. Не е вашиятъ Господь на небето; вие сте Го приковали. Че туй е истина,четете Евангелието.Вашето спасение ще стане не иначе,а чрѣзъ това приковаване — търпѣние и благосклоность. Тогава ще дойде вашето освобождение. Ще кажете: „Това е мѫчна работа“.Не е мѫчна.Не се бойте. Да те приковатъ на кръста е приятна работа. Господь хиляди години търпи приковаването. „Да не пострадаме?“ — Нѣма да пострадате. Хората, които ги е страхъ отъ страдания, ние не ги искаме въ училището ни. Вие трѣбва да благодарите на Бога за тия страдания: тѣ сѫ пратени отъ Него. И тия страдания, които сега ви се даватъ, вие ги заслужвате, вие сте достойни за тѣхъ. Ако Христосъ не бѣ носилъ този тръненъ вѣнецъ, ако не бѣ прикованъ на кръста, какъ щѣше да прояви тази любовь? Бихте ли Го обичали днесъ, ако искаше и би живѣлъ като царь? Вие Го обичате, защото бѣ прикованъ на кръста за нашето спасение. Затуй отсега нататъкъ бѫдете герои, не се страхувайте отъ страдания, а казвайте на свѣта, че сте мѫже и че не единъ кръстъ, а десеть сте готови да носите. Единъ се оплакалъ, че кръстътъ, който носѣлъ, билъ много тежъкъ; Господь рекълъ:„Вземете му го“ и го ввелъ въ една голѣма зала и му рекълъ: „Въ тази зала има голѣми и малки,златни, сребърни, желѣзни и каменни кръстове, избери си единъ“: човѣкътъ, като ходилъ, ходилъ, намѣрилъ единъ малъкъ кръстъ и рекълъ: „Туй кръстче искамъ“. — „Ами че това е кръстътъ, който ти носѣше досега; този кръстъ бѣхъ ти далъ“, рекълъ Господь. Та, често ние прѣувеличаваме нашитѣ страдания. А тѣ сѫ пѫтътъ на нашето възлѣзване къмъ Бога.И затуй, когато нѣкой страда, да си казваме: „Той е грѣшникъ, който се спасява“. Азъ го ублажаваиъ и му казвамъ: „Братко, ти си по-близко до Небето;бихъ желалъ да бѫда на твоето мѣсто“.Когато нѣкой каже: „Азъ не съмъ видѣлъ страдания“, азъ му казвамъ: „Ти си още зеленъ“. Зеленото е приятно, но, когато почне да зрѣе, дохаждатъ страданията. Сега вземете тази мисълъ въ себе си, давамъ ви я за размишление отъ страна на Господа:когато ви дойде страдание,да се радвате и да благодарите на Господа, че ви обича, та ви го праща.Страданията сѫ признакъ на Любовьта Божия, и нека всинца да носимъ този кръстъ.Затуй и на цѣлокупния български народъ, като душа, Господь му даде тия страдания,да усвои тия двѣ велики качества — дълготърпѣнието и благосклонностьта. „Ама, казвате, гърцитѣ и сърбитѣ сѫ такива, онакива“. — Нищо — не обръщайте внимание, вие си научете урока за вашето спасение, а какви сѫ тѣ, оставете: тѣ нищо не сѫ спечелили, и тѣ ще дойде врѣме да учатъ този урокъ, който вамъ е даденъ по-рано, за което трѣбва именно да благодарите, а не да роптаете.„Насъ ни разпнаха“. — „Нѣма нищо — вие сте по-близо до Мене“, отговаря Господь, „другитѣ не сѫ; тѣ сѫ сега далечъ, но и тѣ ще дойдатъ на това мѣсто“. Когато ви разпнатъ, тогава ще влѣзете въ Царството Божие. Затуй нека се радваме, че имаме нѣщо повече на тоя свѣтъ. Нека всинца бѫдемъ послѣдователи Христови и достойно да носимъ това име на земята — християни. Какво ще кажатъ други, да оставимъ настрана. Нека бѫдемъ дълготърпѣливи и благосклонни и да изпълняваме дълга си къмъ Бога тъй, както го разбираме въ нашитѣ чисти мисли и желания. И въ тоя великъ пѫть никога да не се спъваме, а да воюваме смѣло, рѣшително, и да насърчаваме всѣкиго, който воюва заедно съ насъ. Това е силата, съ която ще надделѣемъ сегашнитѣ мѫчнотии. (Бесѣда, държана на 6. юлий 1914 г. въ София)

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Талантитѣ. „И едному даде петь таланта, другиму два, а другиму единъ — всѣкиму споредъ силата му“. Мат. 25: 15 Ще ви говоря върху 15.стихъ отъ 25. глава на Евангелието отъ Матея. Нѣма съмнѣние, много пѫти сте чели тази глава, спирали сте се върху талантитѣ да размишлявате; може-би, сте правили и извѣстни заключения, нѣкои отъ които сѫ били по-близо до истината, други — по-далечъ. Ще взема този стихъ въ неговия обикновенъ смисълъ. Когато Иисусъ е изказвалъ едно изречение или притча, ималъ е прѣдъ видъ основната божествена мисълъ, божествения законъ, т е. той не е говорилъ, само за да намѣри поводъ да говори, но е изказвалъ извѣстни истини. Сега, може да си зададемъ въпроса: защо на едного е далъ петь таланта, на другиго два, а на послѣдния единъ? Това случайно ли е или е обмислено? Въ природата всички нѣща, които Богъ е създалъ, не сѫ случайни — нищо нѣма случайно. Ние казваме за много нѣща, че сѫ станали „случайно“, когато не можемъ да си ги обяснимъ. Срѣщаме единъ човѣкъ и си казваме, че случайно го срѣщаме. Единъ отъ законитѣ на живота казва, че нашата срѣща се обуславя отъ извѣстни прѣдшествующи причини, които сѫ ни докарали да се срѣщнемъ. Като не знаемъ закона, казваме, че се срѣщаме случайно безъ никаква причина, но това не е така. Какво трѣбва да разбираме подъ думитѣ: петь таланта, два таланта, единъ талантъ? Има три вида хора: едни, които отговарятъ на петьтѣ, други — на двата, а трети — на едина талантъ. Сега, кои сѫ тия на едина талантъ? Тѣ сѫ ония, които живѣятъ само за себе си. „Да ядемъ по три пѫти на день, да пийнемъ, да си полегнемъ, за да ни стане тѣлото по-гойно, и да се обличаме хубаво — ето за това, казватъ тѣ, сме дошли на тоя свѣтъ“. Тѣ сѫ хора егоисти, безплодни, безсѣменни — хора съ единъ талантъ. А кой сѫ съ два? Човѣкъ, който се е оженилъ — той е единътъ талантъ, а жена му — другиятъ. Събиратъ се двама и спечелватъ още два таланта — раждатъ имъ се дѣца; ставатъ четирма, и казватъ: „Господи, ние използувахме двата таланта; отгледахме дѣца и спечелихме още два“. То е въ първия смисълъ. Въ втория смисълъ, тѣ сѫ хора, които живѣятъ за своя домъ, за обществото, за народа. Ония съ петь таланта притежаватъ вече нѣщо повече. Петьтѣ таланта съотвѣтствуватъ на нашитѣ петь чувства; значи, хора, на които всички чувства — зрѣнието, слухътъ, обонянието, вкусътъ и осезанието — сѫ на мѣстото. Тѣ сѫ хора съ прави сѫждения и заключения за всичко, що Богъ е създалъ: разбиратъ природата, разбиратъ нѣщата, разбиратъ причинитѣ и слѣдствията; Тѣ сѫ учители на свѣта, тѣ живѣятъ за цѣлото човѣчество. Сега, да направимъ едно малко прѣсмѣтане на даденитѣ таланти: имаме 1+2+5=8 таланта. Числото 8 произволно ли е? Не; то е число на труда. Писанието казва, че Господь направи свѣта въ 6 дни; на седмия день си почина. Слѣдъ всѣка почивка идва новъ работенъ день. Ние сме въ осмия день. И Господь е казалъ на хората: „Ето, Азъ направихъ свѣта, сега започва вашиятъ день, работете, и Азъ единъ день ще дойда да ревизирамъ вашата работа“. Ние живѣемъ въ осмия день и, понеже не знаемъ какъ да работимъ, правимъ грѣшки. Но Господь казва: „Работете, вървете напрѣдъ, грѣшки, разбира се, ще правите“. Кой учитель не очаква ученицитѣ му да кѫсатъ книги и да нашущавятъ училището? Коя жена, която шъта, не нашущавя? Кой бояджия нѣма да се нацапа, като боядисва? Кой човѣкъ, който работи, нѣма да се окирливи и окѫса дрехитѣ си? Въ пѫтя на нашето развитие не бива да искаме невъзможното, трѣбва постоянно да очакваме промѣна и изхабяване. Плашите се отъ смъртьта. Но що е смърть? Смъртьта е овехтяване, скѫсване на нашата дреха. Такъвъ е законътъ. Тѣлото постепенно се измѣня. Писанието казва: „Господь направи човѣка по свой образъ и подобие“; да, божествениятъ планъ е такъвъ; но, понеже той е оставилъ на насъ да работимъ, да си създадемъ мозъкъ и сърце, характеръ, да се възпитаме, то при, изпълнение на този божественъ планъ, това, че ще ошушавимъ, ще пооцапаме наоколо, нищо не значи. Когато се гради кѫща, върху мѣстото има разхвърлени камъне, тухли, пѣсъкъ — много работи; но, слѣдъ като се изгради кѫщата, всичко това се очиства, и тогава хората влизатъ да живѣятъ въ нея. Слѣдователно, ние сега сме въ периода на осмия день и градимъ. И въ туй градене три категории хора работятъ: едни, които иматъ по единъ талантъ, други — по два, трети — по петь. Сега, нека дойдемъ да съберемъ тия таланти на онзи, който е спечелилъ отъ петьтѣхъ още петь — ставатъ десеть, отъ двата още два — четири, ставатъ всичко 14 и съ едина заровенъ въ земята — 15. Добрѣ, отъ това число като извадимъ даденитѣ 8, колко сѫ спечеленитѣ? 7. Какво означава числото 7? Казахме, почивка. Сега имаме закона, мисъльта, която Христосъ е скрилъ вѫтрѣ, която мисъль схваща само онзи, който знае Писанието — именно, че онзи, който иска да почива, трѣбва да е работилъ и че който не е работилъ, не бива да почива, защото Господь, като е работилъ шесть дена, на седмия е почивалъ. Ние често казваме: „Кога ще си почина!“; още не си почналъ да работишъ, каква почивка търсишъ? Едва си дигналъ мотиката на рамо и искашъ почивка! Слѣдъ като прѣкопаешъ цѣлото лозе, тогазъ трѣбва да искашъ, и ще дойде почивката. Трѣбва да разберемъ основния божественъ законъ, че почивката е резултатъ на работата. Само ония ще бѫдатъ радостни, весели, които сѫ работили; па и Христосъ го казва; „Онѣзи, които сѫ работили, ще влѣзатъ въ радостьта Господня; всички блага, които Азъ имамъ, ще иматъ и тѣ“. А какво е казалъ на онзи, който не е работилъ, а скрилъ таланта въ земята? „Вземете му едина талантъ и го дайте на онзи, който има петь, а него изхвърлете вънъ, въ тъмнината, да се научи тамъ да работи“. Коя е тази външна тъмнота? Червеитѣ, които работятъ долу въ земята. Ако не се научите да работите, Господь ще ви направи червеи и ще ви тури въ земята да работите въ тъмнота, додѣто се научите да работите. Всички ония, които искатъ да философствуватъ върху божествения законъ, ще опитатъ да-ли тия думи сѫ прави или не. Азъ ви говоря тази сутринь върху този основенъ законъ: трѣбва да работимъ. И само когато работимъ за Бога, то е работа; когато работимъ за себе си, то е трудъ. Работата подразбира знание; онзи, който е взелъ петь таланта, има петь чувства — нему Господь е далъ всички способности и необходими знания; и онзи, който има два таланта, и той притежава способности съобразно съ своитѣ знания. Ще направя още едно сравнение. Съ едина талантъ това е човѣкъ, който мяза на единъ минералъ, който не може да се размножи — той винаги остава единъ. Въ него слънчевата свѣтлина може да се прѣчупва много добрѣ, но той не може да бѫде разумно сѫщество. Когато вашето сърце, се втвърди като минералъ, вие сте човѣкъ, който имате само единъ талантъ. И тамъ се крие опасностьта, защото Писанието казва: „И ще ви отнема каменното сърце“. А този единъ талантъ трѣбва да се прѣобърне и да почне да ражда и се развива. Другитѣ таланти се подразбиратъ — життото зърно,растителниятъ животъ, който стои малко по-високо отъ минералитѣ и който се размножава и припечелва. Красивитѣ минерали какво могатъ да ни доставятъ въ живота? Бихме измрѣли всички, ако останѣше отъ тѣхъ да живѣемъ. Благодарение на житното зърно, което носи два таланта, благодарение на трудолюбието и благодарение още на ония петь таланта, способности, които притежава нашиятъ умъ за по-висшъ духовенъ животъ, който показва какъ трѣбва да разработваме благата, които Богъ ни дава, можемъ да се избавимъ отъ много бѣди въ този свѣтъ. Ние трѣбва да си задаваме въпроса, какво значи това „всѣкиму по силата“; то значи, че всѣки отъ насъ трѣбва да знае своята сила. Често хората казватъ: Азъ искамъ да имамъ по-голѣми дарби, по-голѣми способности“. Хубаво. Ако ти ония дарби, които имашъ, не си използувалъ, не знаешъ какъ да ги разработвашъ, кой ще ти даде повече? Всѣки отъ насъ има толкова дарби, че, ако бихме ги разработили, тѣ сѫ достатъчни да създадатъ основа за петь таланта. А петь таланта малцина иматъ. Азъ вѣрвамъ, че повечето отъ васъ, които ме слушате тукъ, имате по два таланта; дори положително мога да кажа, че всинца имате по два таланта. Но, ако прѣвърнете тия два таланта въ четири, ще бѫде друго. А какво означава числото 4? Че трѣбва да намѣрите процеса на прѣчистването на вашия животъ. Имате нужда отъ вода, но тя е мѫтна, на-ли трѣбва да намѣрите срѣдство да я прѣцѣдите? Ако я пиете съ кальта, ще ви поврѣди. Значи, числото 4 е божествениятъ процесъ, чрѣзъ който нашитѣ желания и мисли въ този свѣтъ се прѣцѣждатъ. Онзи, който има два таланта, трѣбва да работи дотогава, докогато направи една цѣдилка... А знаете ли колко тя струва? Попитайте единъ млѣкарь, идете въ една мандра и попитайте онѣзи, които правятъ сирене, какво остава въ цѣдилката. Прѣзъ нея може да излѣзе само суроватката. Вашата цѣдилка е вашиятъ критически умъ, който трѣбва да имате за нѣщата на живота. Когато казватъ за нѣкого, че е критикъ, трѣбва да подразбирате, че той има цѣдилка, въ която, като тури да прѣцѣжда нѣщо, цѣнното остава, а непотрѣбното пада долѣ. Зависи какво прѣцѣждате; ако прѣцѣждате сирене, то остава въ цѣдилката; но, ако прѣцѣждате вода, чистата, бистрата вода ще излѣзе отъ филтъра, а мѫтокътъ ще остане въ него. Цѣдилката ви трѣбва да има двѣ сѫществени качества, значи, два таланта: когато употрѣбите едина талантъ, цѣнното трѣбва да остане въ цѣдилката; когато употрѣбите втория талантъ, цѣнното трѣбва да излѣзе извънъ нея. Ще направя друго сравнение. Цѣдилката съ сиренето — това е вашиятъ житенъ хамбаръ, водата извънъ цѣдилката — това е вашето жито, посѣто вънъ, на нивата — въ живота. Първиятъ талантъ трѣбва да се ползува отъ плода, който ви е далъ Богъ, а втория талантъ трѣбва да посѣете — да работите съ него. Въ свѣта имате разни прѣдназначения; нѣкой пѫть вие въ своитѣ прѣдприятия сполучвате, други пѫть не; това ни най-малко не трѣбва да ви обезсърчава, защото, който има малко таланти и иска да придобие повече, трѣбва повече да работи. Такъвъ е законътъ. Опасно е за онзи, който има единъ талантъ и не е никакъ работилъ съ него. Първото нѣщо, което се изисква отъ насъ, е да знаемъ какъ да работимъ. Азъ ви казахъ, че вие имате два таланта; ще попитате кои сѫ тѣ. Вашиятъ умъ и вашето сърце — това сѫ два таланта. Но, ще кажете: „Въ какво мога да употрѣбя моя умъ?“ — На нѣкой човѣкъ тамъ на пѫтя му се счупва колата, минавате отъ тамъ, имате знания, поправете му колата; той ще ви бѫде признателенъ, а нѣкога, на реда си, той ще ви помогне. Въ случая и вие печелите. Вториятъ талантъ — то е вашето сърце. Нѣкой човѣкъ е боленъ; вашето сърце трѣбва да ви накара да го споходите и да му прислужите. Двата таланта — това сѫ коренитѣ на нашия животъ. Подъ сърце трѣбва да разбираме коренитѣ на нашия животъ, а подъ умъ — клонищата и листата отвънъ. Вие знаете, че въ природата сѫществува едно съотношение между коренитѣ и клончетата. На всѣко клонче съотвѣтствуватъ малки коренчета долу въ земята, и, когато долу изсъхне нѣкой коренъ, изсъхва горѣ и съотвѣтниятъ клонъ. Законътъ, който трѣбва да спазвате, е този; да знаете, че, ако у васъ изсъхне едно желание, ще изсъхне непрѣмѣнно и една мисъль; ако изсъхнатъ двѣ ваши желания, ще изсъхнатъ двѣ мисли, ако изсъхнатъ три желания, ще изсъхнатъ три мисли, и единъ день, когато вашитѣ чувства се атрофиратъ съвършено, ще изсъхнатъ всички клончета, и вие ще се прѣвърнете въ човѣци, които иматъ само единъ талантъ. Да вземемъ човѣкъ, който има петь чувства зрѣние, слухъ, обоняние, вкусъ и осезание — каква роля играятъ тия чувства въ нашия животъ? Тѣ сѫ петьтѣ врати, прѣзъ които човѣкъ влиза въ тоя свѣтъ, чрѣзъ които ние изпитваме природата, петь области, отъ които можемъ да черпимъ богатства. Човѣкъ, лишенъ въ пълния смисълъ на думата отъ слухъ, е глупавъ човѣкъ; да си лишенъ психически отъ зрѣние, значи да си лишенъ отъ възможность да видишъ истината; да си лишенъ отъ обоняние въ психическо отношение, значи да си лишенъ отъ своя интелектъ; да си лишенъ отъ вкусъ, значи да си лишенъ отъ любовь и т. н. — такива нѣща можемъ изброи доста. Всѣко наше сѣтиво съотвѣтствува на една велика божествена добродѣтель, и всѣки отъ насъ трѣбва да наблюдава да-ли чувствата му сѫ въ хармония съ неговото сърце, да-ли сѫ въ свръзка съ истината. Ако погледнемъ на този свѣтъ, той е облѣкло на истината; видимиятъ свѣтъ е изразъ на истината; въ всѣки листь, камъче, изворъ, скала има велики уроци; вѫтрѣ сѫ скрити велики знания. О, какви истини може природата да ни разкрие! Вземаме едно камъче, потъркаляме го и го захвърляме — казваме, че то нищо не струва. Не сме разбрали смисъла на това камъче. Или вземаме едно цвѣте, поокѫсаме листата му и го захвърляме — нищо не струва; не сме разбрали смисъла на това цвѣте. Да дойдемъ сега на нашия слухъ; чуемъ думата „любовь“ — тя е едно цвѣте. Разбрали ли сме смисъла на тази дума — какво тя значи? Не. „Що е“, се питаме; — „нищо“, и захвърляме го. Чуемъ думата „истина“ и казваме: „то е празна дума“. Кое е, тогава, най-важно за насъ? „Човѣкъ да си похапне и, слѣдъ като си похапне, да си пийне една чашка винце“, казватъ нѣкои. Що се отнася до задоволяване на вкуса, то е вѣрно; но всичко не се заключава въ яденето. Наистина, човѣкъ трѣбва да се храни, но по този законъ за петьтѣ таланта трѣбва да се храни съ петь вида храна — всѣко чувство трѣбва да се храни съ своята съотвѣтна храна; не го ли хранимъ така, то се атрофира. Виждате, че християнството е една наука; то не е за забавление. И знаете ли каква наука е християнството? То е една велика школа, съ своитѣ отдѣления, класове, университети, академии, и всѣки, който идва да слуша въ нея, трѣбва да разбира това, което слуша. Азъ не искамъ хора съ единъ талантъ, които сѫ го заровили; въ училището, въ което прѣподавамъ, искамъ хора съ два таланта. Защо? Защото не искамъ да си губя врѣмето въ безплодна работа. Бихте ли обичали да развъждате въшки или бълхи? Това сѫ сѫществата съ единъ талантъ. Всички паразити сѫ хора съ единъ талантъ, тунеядци, лѣнивци, които живѣятъ само на гърба на другитѣ, които ги очаква голѣмо наказание. Изпитвайте духоветѣ; когато дойде единъ духъ, първо вземете и го изучете; ако е съ два таланта, приемете го и го нагостете; ако е съ единъ талантъ заровенъ, недѣйте го приема; съ единъ талантъ ли е — вънъ: той е въшка, бълха, той е единъ вълкъ, който не можете облагороди. Ама нѣкои казватъ: „Този човѣкъ може да се облагороди“; азъ казвамъ, че той може само въшки да развъжда. Какъ е постѫпилъ господарьтъ съ оня, който е ималъ единъ талантъ? Взелъ и го изпѫдилъ вънъ, за да го научи да работи. Не бива никога да насърчаваме човѣка съ единъ заровенъ талантъ; трѣбва да му кажемъ: „Тебе, приятелю, те очаква най-голѣма опасность въ живота“. Не бива да го лъжемъ, а трѣбва да му кажемъ истината. Често казваме: „нѣма нищо“. Имашъ дѣте; видишъ ли, че има единъ талантъ, изпѫди го вънъ. Нека отиде да се лута изъ свѣта. Ще кажете: „Не е ли това жестоко?“ Вземете му таланта, защото не е знаялъ да го оползотвори. Имате синъ съ единъ талантъ, пращате го въ странство да слѣдва по философия или медицина или по нѣкое изкуство; той ви пише „Татко, прати ми 4 — 500 лева, защото ми трѣбватъ за това и онова“, а въ сѫщность взема паритѣ и гуляе по шантанитѣ; минаватъ 2 — 3 — 7 — 10 години, синътъ не свръшва, бащата си каза: „ А, то е много дълбока наука“; похарчва по него 20 — 30 хиляди лева и очаква отъ него много нѣщо; слѣдъ 7 или 10 години синътъ се връща, но, освѣнъ дѣто не припечепилъ знания, освѣнъ дѣто похарчилъ толкова срѣдства, той се връща съ 10 градуса по-долу, съвсѣмъ разкапанъ, развратенъ въ мислитѣ и желанията си, и тогава бащата казва: „Защо, Господи, ми го даде?“ Да-ли Господь ти го е далъ или ти самъ го взема? Когато единъ крадецъ открадне петачета, които не вървятъ, да-ли онзи, който ги е ималъ, е виноватъ? Не, самъ крадецътъ, който ги е открадналъ. Често, когато нѣкой краде отъ Господа, задига онова, което не струва. Разбира се, съ своята бесѣда азъ не искамъ да ви плаша, защото моята цѣль не е такава. Когато единъ ученикъ е въ училище, когато той се въвожда въ лаборатория за експеритентални опити, учительтъ трѣбва да му обясни свойствата на разнитѣ нѣща и да му каже, че, ако не внимава, единъ опитъ може да му костува много скѫпо. Защото мнозина отъ невнимание сѫ изгубвали своето зрѣние и други сѣтива. Нека приложимъ Христовото правило въ обществения животъ. Често ме питатъ: „Защо България страда?“ Ами че вие поставяте начело на управлението за министъръ-прѣдседатель човѣкъ съ единъ талантъ, и искате той да оправи България; че какъ ще я оправи? Този човѣкъ, както казва Христосъ, трѣбва да се смъкне и изхвърли вънъ. За поста министъръ-прѣдседатель се изисква човѣкъ съ петь таланта, не даже съ два. Хора съ два таланта би трѣбвало да бѫдатъ жандарми, войници; офицеритѣ трѣбва да иматъ по четири таланта; генералитѣ и министритѣ — по петь, а за царетѣ, които заематъ най-високитѣ мѣста въ държавата, трѣбватъ десеть таланта. България страда. — защото начело на управлението ѝ не се поставятъ хора съ петь таланта; често сѫ поставяни съ единъ, и слѣдъ това ги викатъ и ги сѫдятъ; както виждате, и сега ги сѫдятъ. Тия, които сѫ крали, сѫ глупави, но пъкъ и ония, които сѫ ги турили на власть, сѫ още по-глупави. Единъ човѣкъ уславя негоденъ слуга и очаква отъ него добра работа, а послѣ се чуди какъ не се е свършила работата. Трѣбва да се чудимъ по-скоро на господаря. И сега въ България ние се нуждаемъ отъ хора съ два, четири, петь, десеть таланта. Имаме ли ги, ще бѫдемъ пръвъ народъ въ свѣта; не ще има мѫчнотии и спънки за насъ; дори всички държави да се опълчатъ протвъ българския народъ, нѣма да успѣятъ. Тогава — азъ ви увѣрявамъ — никакво нещастие не би ни сполетило. Затуй молете се да се създадатъ такива хора. Тѣ ще дойдатъ. Да туримъ тия таланти — два, четири, петь и десеть — въ работа. И най-сетнѣ, питамъ: защо ни е този умъ, който ни е далъ Господь? Най-първо той е една цѣдилка. Прѣцѣдихте ли съ нея млѣкото? Знаете ли какъ да го подквасите и подсирвате? Да приложимъ въ живота тоя законъ за прѣцѣждане. Често се оплакватъ: „Нѣмамъ приятели въ свѣта!“ Защо нѣмате приятели? Когато ми кажете: „Нѣмамъ нито единъ приятель“, азъ вече мога да се усъмня и да кажа, че вие сте човѣкъ съ единъ талантъ. Ако кажете: „Мене никой не ме обича“, азъ ще си направя заключение, че сте човѣкъ съ единъ талантъ, който сте заровили всичко божествено въ земята; човѣкъ егоистъ, който живѣе за себе си, заслужва да бѫде безъ приятели, да бѫде вънъ, въ тъмнота. Това е, което казва Христосъ съ тия таланти. Ще попитате: „Хубаво, каква е тази подкваса, съ която трѣбва да работимъ?“ - Вие я имате, но трѣбва да знаете какъ да подквасвате, да подсирвате млѣкото. Ако млѣкото е много студено, може ли да се подкваси? Не може. Ако е много горещо може ли? Пакъ не може Трѣбва да спазвате единъ основенъ законъ при подквасването: трѣбва да имате добри чувства, добри желания, да подквасвате човѣка съ добра мая, да го подквасвате така, че да не се вкисне, да го заквасвате съ истината, и ако го заквасите съ нея, вие сте хора съ два таланта, тогава ще имате четири, а като имате четири таланта, вие сте вече хора спасени, значи, сте минали прѣзъ закона на Иисуса, прѣзъ процеса на самоусъвършенствуването, очистването отъ лоши желания. Това сѫ двата таланта, които трѣбва да приложите въ живота си. Може да сте слушали и други проповѣди върху талантитѣ. Тѣ означаватъ пари, способности, сила; тѣ сѫ нѣщо обективно, не субективно. Талантътъ е всѣкога сила, внесена извънъ, която може да ни се даде и пакъ да ни се вземе. Талантитѣ не може да бѫдатъ никога притежание на човѣка, тѣ сѫ принадлежали и принадлежатъ само на Бога, и Той ги дава и взема, споредъ както ние постѫпяме. Раждате се на земята, дава ви два таланта и ви казва: „Работи! ако спечелишъ още два, ще ги умножа, ще ти дамъ петь, ще влѣзешъ въ Моята радость“. Па дори кога ви е далъ само единъ талантъ, и за него има мѣсто въ свѣта: ако такъвъ човѣкъ каже, че иска да спечели още единъ талантъ, ще се избави. И когато виждаме, че такъвъ човѣкъ прави усилия и страда, това показа, че иска да спечели още единъ талантъ, защото, когато човѣкъ страда, въ него страда онова първоначално грѣшно сѫщество, което има само единъ талантъ. Такъвъ човѣкъ трѣбва да мине отъ единицата, отъ своето „азъ“, отъ своя егоизъмъ къмъ божествената любовь и самопожертвоването: Човѣкъ, който има само единъ талантъ, трѣбва да се самопожертвува, за да спечели два. Да обработите сърцето и ума си — това значи да имате два таланта, е петь — да развиете всички ваши чувства въ съвършенство. Развитието на всички тия чувства знаете ли какво нѣщо е? Мнозина гледатъ, но не виждатъ, слушатъ, но не чуватъ, вкусватъ, но не разбиратъ благото. Напр., когато човѣкъ вкуси хлѣбъ, казва ли нѣкога: „Господи! благодаря Ти за хлѣба, който Си ми далъ, благодаря Ти за живота, който внасяшъ чрѣзъ него въ мене?“ Ако не благодарите, това показва, че не само не сте разбрали какво нѣщо е вкусъ, но не сте разбрали и защо е направена тази уста. Тя е потрѣбна, за да влѣзе въ нея първо животътъ на любовьта, който е основа на всичко. Задръжте тия мисли въ себе си: Ако Господь ви е далъ единъ талантъ, молете Му се да бѫде съ васъ и да ви даде два — тамъ е спасението. Христосъ дойде да спаси свѣта, да спаси повече ония, които иматъ единъ талантъ. Но знаете ли колко скърби Му костуваха тия мързеливци? Много скѫпо. Ако човѣкъ има единъ талантъ, оставете го на Господа; азъ ви казвамъ, изпѫдете го. Защо? Защото само Господь е, въ състояние да го излѣкува, да го спаси; вие не сте въ положение да направите това. Като ви казвамъ; „Изпѫдете го навънъ“, искамъ да му направите съ това добро, за да намѣри Господа, защото, като се държи за васъ, той никога нѣма да работи; като се намѣри изоставенъ, той ще се обърне къмъ Господа и ще бѫде спасенъ. Не му давайте да яде, нека гладува 2 — 3 — 5 дена; нека се помѫчи малко — какво има! Какъ тъй? Дѣтето по колко пѫти плаче прѣзъ деня? Ако не плаче, майка му нѣма да го нахрани. Хора съ единъ талантъ — въ тѣхъ нѣма животъ; колкото мрътвото тѣло може да работи, толкова и човѣкъ съ единъ талантъ. Колкото може единъ скѫперникъ да пожертвува, толкова може да помогне човѣкъ съ единъ талантъ. Казвамъ на всички ви, които сте тукъ, които имате по два таланта; ако замязате на такъвъ човѣкъ и се прѣвърнете въ единъ талантъ, ще направите велико прѣстѫпление. Вие сте хора, които можете да имате по четири, и когато ви намѣри Господь, че работите, и вие му кажете: „Съ двата таланта, които ми даде, Господи, припечелихъ още два“, Той ще каже: „Добри рабе, влѣзъ въ Моята радость!“. (Бесѣда, държана на 27. априлий 1914 г. въ София).

http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/95-%7B?%7D/ От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Явлението на Духа. „А всѣкиму се дава явлението на Духа за полза“ I. Кор. 12: 7. Има много въпроси, които занимаватъ човѣшкия умъ, много, съ които човѣчеството се е занимавало и въ миналото; такива въпроси ще има и въ бѫдеще. Ще ви дамъ едно кратко опрѣдѣлѣние на понятието „духъ“. Много умове иматъ смѫтно понятие за духа. Даже и въ ума на хора, които притежаватъ обширни знания, това понятие е смѫтно. Ще попитате: „Какъ е възможно човѣкъ да бѫде ученъ, а неговитѣ понятия за духа да бѫдатъ смѫтни“? Азъ отговарямъ: много естествено. Ако бѣхте лишени отъ зрѣние и имаше прѣдъ васъ една картина, вие щѣхте да имате за нея твърдѣ смѫтно понятие. Слѣдователно, и на учения човѣкъ понятието за духа може да бѫде смѫтно. Когато разгледваме тоя въпросъ, трѣбва да имаме прѣдъ видъ, дали притежаваме съотвѣтнитѣ чувства и способности да дойдемъ въ съприкосновение съ самата дѣйствителность на нѣщата; защото може да имаме понятие за свѣта и неговитѣ наредби прѣко или косвено, но тия наши понятия ще се различаватъ въ единия и въ другия случай. Ще ви дамъ единъ кратъкъ прѣводъ на думата „духъ“. На български тази дума има четири букви. Ако вземемъ буквата д, тя образува три ѫгла и отдолу буквата п; тритѣ ѫгла показватъ триединството на Бога, тритѣ сили, които се проявяватъ. Буквата у — двата пръста, показалецътъ и срѣдниятъ турени нагорѣ, показватъ, че човѣшката рѫка нѣщо работи. Буквата х, кръстътъ — това е проявлението на онази сила, която дѣйствува въ четири направления: едната линия, която отива нагорѣ, и другата, която я прѣсича, показватъ човѣшкото проявление, т. е. двѣтѣ сили, които не сѫ съгласни, които се кръстосватъ. Като посочимъ единъ пръстъ нагорѣ, това показва, че посочваме къмъ Бога, а когато човѣкъ дойде въ разрѣзъ, това е другата линия на кръста, значи, духътъ слиза и опрѣдѣля туй противорѣчие между Бога и Неговитѣ дѣца. Буквата ъ означава равновѣсието на човѣшкия умъ, който иска да даде на хората да разбиратъ основнитѣ закони. Това тълкувание азъ вадя отъ самитѣ букви на думата. Сега, другото тълкувание на духа е: проявлението на неговата сѫщина. Вземете, напр., свѣтлината, която слиза отгорѣ — това е Духътъ. Слънцето не знаемъ какво е; ученитѣ казватъ, че то се намирало на 92 милиона километра далечъ отъ земята; може да е толкова — не знаемъ; па може да има въ това изчисление нѣколко милиона километра разлика. Ако речемъ да провѣримъ, въпросъ е, дали ще го намѣримъ на тази точка, която ни опрѣдѣлятъ ученитѣ. А какво е вѫтрѣшното състояние на слънцето — дълбока философия. Едни казватъ, че било жидко, други — твърдо. Може да е вѣрно и едното и другото. Но за свѣтлината, която слиза, ние вече имаме реално понятие, понеже виждаме туй, което слиза отъ слънцето и разкрива прѣдъ нашитѣ очи цѣлата земя съ всички прѣдмети на нея. Свѣтлината е Духъ, Който слиза отъ слънцето и има прѣко съприкосновение съ нашия животъ. На това слънце можемъ да уподобимъ и Духа. Той нѣма да слѣзе инакъ, защото, ако слѣзе, ще разтопи, подобно на слънцето, всичко това, което виждаме около насъ; то ще стане на прахъ и пепель, или пъкъ ще се обърне въ газообразно състояние. Затова Богъ казва: „Азъ нѣма да слѣза, а ще проводя прѣзъ пространството Своя Духъ, да принесе на хората Моето благословение“. Ето защо Богъ не иска да слѣзе при насъ, а изпраща Духа Си — свѣтлината. Този Духъ, тази творческа способность е именно, която гради въ насъ. Всичко, каквото притежаваме, Нему се дължи. Тази разумна сила, която се проявява отъ Бога, ученитѣ хора я опрѣдѣлятъ въ видъ на закони, на сила, на сродства между елементитѣ и т. н. — даватъ ѝ разни имена. Но то е една сѫщность разумна, която работи; то е Духъ, Който създава закони. Духътъ има прѣко общение съ нашата душа. Именно чрѣзъ промѣнитѣ, които ставатъ въ нашия душевенъ миръ, ние добиваме понятие за Неговия произходъ. Безъ душата не щѣхме да имаме никакво схващане за Духа. Душата съ своя начинъ на мислене прѣдставя въ насъ Божествения свѣтъ. И ако има у насъ нѣщо божествено то е свѣтлата душа, която мисли. Ето защо, когато говоримъ за човѣка, трѣбва да разбираме нея. Отдѣлете отъ човѣка разумната душа, той остава формено животно съ четири крака; по нищо повече не се различава: яде, спи, има всички нужди и слабости на животното. Духътъ се проявява въ човѣшката душа. Поради това, човѣкъ, въ различие отъ другитѣ сѫщества, ходи правъ. Защо другитѣ животни не ходятъ изправени? Защото сѫ въ разрѣзъ съ Господа. Дѣто тѣ ходятъ на четири крака, то показва, че тѣхната воля е въ контрастъ съ проявлението на Бога. Ще минатъ, може би, хиляди години, и тѣ ще достигнатъ онзи етапъ на човѣка, да се издигнатъ и се изправятъ. Ние сме се издигнали сравнително и се стремимъ да се издигнемъ повече, защото искаме да се приближимъ до Бога и да бѫдемъ въ съгласие съ Него — има желание у насъ да вървимъ изъ божествения пѫть. И ако правимъ грѣшки, правимъ ги не по зла воля, а по други причини, които лежатъ въ нашето минало. Сега, казва се, че този Духъ се дава всѣкиму за полза; въ какво именно състои тази полза? Самата дума „полза“ има извѣстно съдържание, защото всички работятъ за полза. Работникътъ копае лозе, но чака да му платятъ надница 2 — 3 лева; жената работи нѣщо за мѫжа, но и тя очаква отъ него нѣщо за Великдень, за Рождество Христово, за голѣмитѣ празници, за лѣтния сезонъ - всѣки се за полза работи. Нѣкои мислятъ, че животътъ е много идеаленъ; но какво тѣ смѣтатъ идеаленъ животъ? Азъ разбирамъ идеалния животъ така: да има хармония, съгласие въ всички наши отношения. Нѣкои искатъ да живѣятъ на Небето; но кѫдѣ е Небето? Подъ думата „Небе“ разбирамъ едно състояние, дѣто сѫществува пъленъ поредъкъ, дѣто хората спазватъ своитѣ права и задължения единъ къмъ други. Иска единъ човѣкъ да напрѣдне, но ти му прѣчишъ, ти го задържашъ въ напрѣдъка, като му налагашъ свои права, когато трѣбва да съзнаешъ, че имашъ къмъ него задължения. Прочетената отъ мене глава изъ Евангелието показва какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ отношения. „Но има извѣстни безмислени нѣща тамъ“ — ще кажете. Една руска поговорка казва: „И въ беспорядкѣ есть порядокъ“ - и въ безобразието има благообразие, ще кажа. Ще приведа една аналогия, за да разберете отдѣ произтичатъ кривитѣ понятия за нѣщата. Напр., давамъ на едного орѣхъ и му казвамъ да прави изслѣдване върху него. Единъ ще направи изслѣдване върху вкуса му, ще опита неговата външна зелена обвивка, ще го захапе и ще го хвърли. Давамъ орѣха на друго лице, то, вече доста благоразумно, снема горната, зелената му обвивка, обаче, като опитва втората, изпотрошва си зѫбитѣ и го захвърля и той. Давамъ орѣха на трето лице; то, обаче,още по-благоразумно, махва най-горната обвивка, счупва съ камъкъ костеливата черупка, изважда ядката и я изяжда. Ако съберемъ тия трима и ги попитаме какво нѣщо е орѣхъ, единътъ ще каже, че орѣхътъ е плодъ стипчавъ, лютъ, отровенъ; вториятъ — че е плодъ коравъ, който чупи зѫбитѣ на хората, третиятъ — че е нѣщо вкусно и приятно. Тази аналогия може да се приспособи и към нашитѣ погрѣшки: всички нѣща въ свѣта сѫ облѣчени съ обвивки, и, ако нѣмаме достатъчно знания, ние нѣма да намѣримъ сѫщностьта. Храната е потрѣбна за тѣлото, но потрѣбна е храна и за ума и душата; ще рече, трѣбва двояко да се хранимъ. И когато говоримъ, че не е хубаво човѣкъ да прѣяде, разбираме, че еднакво трѣбва да се нахранятъ тѣлото, умътъ и душата. То е цѣлъ троятъ крѫгъ, който образува човѣка. Ето защо и тримата ония, които се произнесоха за орѣха, не сѫ достатъчно умни. Онзи, който изяде орѣха, мисли, че е най-умниятъ. Не! Давамъ орѣха на четвърти, той взема, но, вмѣсто да го изеде, го посажда и слѣдъ 10 или 15 години единътъ този орѣхъ дава хиляди орѣха. Тъй че, имаме четири категории хора въ свѣта, които мѫдруватъ: едни казватъ: „Свѣтътъ е калпавъ, развратенъ, не заслужава да се живѣе“; други казватъ: „Въ него царува егоизъмъ, по-лошъ не може да бѫде“; трети: „Свѣтътъ е хубавъ, приятенъ“; тѣ сѫ по-близо до истината. А четвъртитѣ кои сѫ? Ония, които сѫ влѣзли въ божественото училище и сѫ почнали да се учатъ, т. е. да насаждатъ хубавитѣ нѣща. Най-отличното понятие за човѣка е да знае, че земята е божествено училище, въ което е поставенъ да се учи, да се научи да снема горната и долната обвивка на орѣха, черупкитѣ, и да не изяжда орѣха, а да го насажда. И, когато научи свойствата на всички нѣща, ще разбере сѫщинския смисълъ на земния животъ. И както единъ господарь праща слугитѣ си на лозето да работятъ и имъ дава хлѣбъ и инструменти, потрѣбни за работа, тъй и Богъ е далъ на човѣка мозъкъ, като инструментъ за работа. За какво го е далъ? Камъне ли да чупи или да изпитва горчивата черупка на орѣха? Не, но да се научи да насажда орѣха. „Немà ще ми стане по-добрѣ, ако насаждамъ само орѣхи“, ще каже нѣкой, „нѣма да ми стане по-добрѣ“. Подъ думата „орѣхъ“ трѣбва да разбираме добритѣ мисли, желания и дѣйствия,които можемъ да посадимъ у другитѣ. Тази работа ще ви донесе благоденствие. Когато въ постигане на едно ваше желание срѣщнете извѣстна съпротива, недѣйте се отчайва и недѣйте го захвърля: Богъ е облѣкълъ една мисъль въ 3 — 4 дрехи — може едната да не е благоприятна, но другата ще бѫде благоприятна. Ако снемете лошата дреха, ако посадите вашитѣ мисли въ добра почва, тѣ безъ друго ще дадатъ добъръ плодъ. Азъ тъй гледамъ на свѣта. Злото е привидно; то сѫ външнитѣ обвивки на нѣщата. И хората сѫ привидно лоши. Не че не сѫ лоши, лоши сѫ, но по сѫщина пакъ не сѫ лоши, защото отъ Бога зло не може да излѣзе. Лошото произлиза отъ извѣстни наши отношения, които имаме въ свѣта. Двѣ фамилии живѣятъ въ една кѫща, дѣто има четири стаи; едната фамилия има повечко дѣца, другата по-малко, почнатъ да спорятъ първо за стаитѣ, кой колко стаи да вземе и, вижъ, изеднъжъ се скарали. Питамъ: защо е това скарване за стаи? То е съвсѣмъ нищожна причина. И почне едната фамилия да говори по адресъ на другата фамилия. „Тѣ сѫ хора неразбрани“, а и втората по адресъ на другата — сѫщото. А въ дѣйствителность и едната и другата сѫ неразбрани, защото разбранъ човѣкъ никога не се кара. Тази дума „кара“ произхожда отъ санскритски коренъ: да се карашъ значи да бѫдешъ въ тъмнота. Хора, които сѫ въ видѣлина, не се каратъ. Извѣстно проявление въ нашия мозъкъ помрачава нашитѣ мисли, и тогава послѣдватъ лоши желания. Когато имаме свѣтли мисли, ние сме готови да живѣемъ въ миръ и съгласие; щомъ, обаче, дойде малко помрачение, готови сме да измѣнимъ нашитѣ отношения. Та, злото произлиза отъ помрачаването на човѣшкия умъ. Сега, понеже Господь знае, че на земята сѫществува извѣстенъ мракъ, който причинява врѣда — мракътъ винаги причинява врѣда: ако бихме живѣли постоянно въ мракъ, той щѣше да атрофира всички наши чувства, очи, уши и пр., както има извѣстни риби, които сѫ живѣли съ години въ подводнитѣ пещери и сѫ изгубили способностьта да виждатъ — Той е изпратилъ именно този Духъ да реагира върху насъ, върху нашитѣ мисли и чувства, върху тѣлото, за да мислимъ правилно за нѣщата и да си съставимъ вѣрно понятие за тѣхъ. На първо мѣсто трѣбва да си съставимъ правилно понятие за себе си, сир. какво трѣбва да бѫде нашето отношение къмъ Бога. Споредъ моето схващане, земята е едно училище само за индивидуалната човѣшка душа. Ако има нѣщо реално въ свѣта, то е човѣшката душа. Нѣкои се питатъ „Какво съмъ азъ?“ — Азъ съмъ това, което мисли, това, което чувствува и желае. А всѣка мисъль, всѣко чувство и желание има и своята форма. Когато вие искате да направите едно орѫдие, съ което да убивате хората, какъ го приспособявате? Вземате извѣстни практически съображения, какво то трѣбва да бѫде — да бѫде остро, да може да разрушава. Правите топка за игране на дѣцата; правите ли я остра? Не. Правите я валчеста, гладка, за да не причини врѣда на дѣтето, защото всички нѣща, които сѫ остри, сѫ врѣдни. Казватъ за нѣкого, че ималъ изтънченъ умъ; да, ако е необходимо да воюва, трѣбва да има много тънъкъ умъ и взривни сили — кѫдѣто ударятъ, да съкрушатъ. Но, когато човѣкъ живѣе въ мирно общество, каква нужда и каква полза има отъ такъвъ тънъкъ и остъръ умъ? Па и ако турите въ военно врѣме начело човѣкъ съ тѫпъ умъ, той сѫщо не е на мѣстото си. Ние сме измѣнили хода на нѣщата: турили сме тѫпитѣ нѣща при остритѣ или пъкъ обратното. Азъ не казвамъ, че не трѣбва да се воюва на земята; воюването въ природата има два принципа: единъ, който разрушава, и другъ, който гради. Но въ едина и въ другия има постоянно изтощение. Ние не само когато любимъ, ами и когато мразимъ, се изтощаваме, защото онзи, който мрази, чупи камъне, а, като изтощаваме живота въ чупене на хиляди тона камъне, какъвъ смисълъ ще има за насъ животътъ? Когато постоянно мислимъ зло, постоянно трошимъ камъне. На Господа, впрочемъ, и този материалъ е потрѣбенъ: Той ще използува нашия трудъ да направи гладки пѫтища, и хората косвено ще ни благодарятъ, че сме натрошили потрѣбнитѣ за тѣхния пѫть камъне. Каквото и да вършимъ въ свѣта, нашиятъ трудъ ще бѫде полезенъ, ако не за насъ, то за други. Въ едина случай, ако любимъ, вършимъ работа съзнателна, въ другия случай несъзнателна и, слѣдователно, наградата не може да бѫде една и сѫща. Прочее, ако искате да се прояви Божествената любовь, трѣбва Духътъ да бѫде въ васъ, да Му дадете мѣсто да се прояви. Но Духътъ е много деликатно сѫщество; да не мислите, че ще дойде да чука силно на вашитѣ врата, не; той ще потропа тихичко на вратата на вашето сърце и, ако му отворите, веднага ще измѣни издъно вашия животъ, ще ви покаже какъ да живѣете; ако похлопа на вратата на вашата воля, ще ви каже какво трѣбва да вършите и да го вършите съзнателно. А ако не му отворите, вие ще разберете скоро какво нѣщо сте изгубили. Когато срѣщнете единъ идиотъ, да знаете; че въ миналото, когато Духътъ е потропалъ на неговитѣ врата, той не Му е отворилъ. Казвате за нѣкого, че е глупавъ. Защо? Защото, когато Духътъ е потропалъ нѣкога на вратата на неговия умъ, той Го е отхвърлилъ. Който е жестокъ, да знаете, че, когато Духътъ е потропалъ на неговото сърце, той сѫщо не Го е приелъ. Жестокостьта е като кристалъ, който нѣма мекота. Ала не трѣбва да мислите, че между жестокитѣ хора нѣма понѣкога добри; но изобщо тѣ не сѫ за едно организирано човѣшко общество. И тъй, трѣбва да сме винаги готови да дадемъ мѣсто на Духа да проникне и да се прояви въ всѣкиго отъ насъ. Нѣкои казватъ: „Искаме да видимъ Духа“. Ами че единственото нѣщо, което виждате, то е Духътъ. Той говори, но, понеже вашитѣ уши сѫ тѫпи, не чувате, както, когато говорите на глухи хора, не чуватъ. Искате да чуете; е добрѣ! нагласете ухото си да схваща това, което Духътъ му говори. „Азъ искамъ да видя Духа“. Хубаво, ами ако вашето око е примрѣжено, какъ ще Го видите? Единственото нѣщо, което ние виждаме въ свѣта, повтарямъ, то е Духътъ. Ето това цвѣте, което държа — то е Духъ, и, ако бихте могли да видите, ще съзрете цѣла човѣшка фигура въ него. Сега, защо не виждате? Понеже вашето зрѣние е ограничено, вие виждате само сгѫстенитѣ части, а несгѫстенитѣ не виждате. Напр., нѣкои нѣща ви се показватъ валчести — орѣхътъ; но, ако го посадите, валчесто ли стъбло ще изникне? Веднага ще прояви своята сѫщность. За да познаете нѣщата, трѣбва да ги посадите въ тѣхната почва. И ако можете да посадите това цвѣте по този начинъ, веднага ще видите, че и то е разумно сѫщество. А какво ви говори това цвѣте? Тази краска защо е турена? Тя е турена, за да покаже, че животътъ безъ любовь нѣма смисълъ. И съ хиляди години то говори на хората какво трѣбва да правятъ — че трѣбва да любятъ, че умътъ не трѣбва да бѫде нито много остъръ, нито много тѫпъ. Въ нѣкои случаи трѣбва да бѫде остъръ, но, когато се намирате между умни хора, не е необходимо остроумие. Когато се намирате между неприятели, сърцето трѣбва да бѫде кораво, а между приятели — меко. Трѣбва да знаете какъ да обичате. Когато вземете една роза и я помиришите, двѣ нѣща се проявяватъ: едното — нѣжно благоухание, другото — бодили. Всѣки човѣкъ има своитѣ бодили; но тѣ, разбира се, не сѫ човѣкътъ. Бодилитѣ сѫ за ония условия на живота, когато човѣкъ трѣбва да воюва, да се брани, когато не трѣбва да бѫде много мекъ. Съ дяволитѣ не бива да си давате рандеву; срѣщу тѣхъ трѣбва да имате шипове. Но между приятели вашиятъ барутъ трѣбва да бѫде влаженъ. Има врѣмена, кога трѣбва да бѫде сухъ и кога влаженъ. Какво ще направи мѫжътъ, когато барутътъ му е сухъ и когато жена му всѣки день го задѣва? Когато се оженятъ, трѣбва и двамата да овлажнятъ барута. Прѣдъ свѣта барутътъ ви трѣбва да бѫде сухъ, за всѣка нужда... Това е една алегория, която азъ привеждамъ, за да научите всички тия отношения, които сѫществуватъ въ свѣта. вие имате приятели и казвате, че ги познавате; но, докато не научите едноврѣменно и тъмната и свѣтлата страна на вашитѣ приятели, не ги познавате добрѣ. Искате да бѫдете всѣкога добъръ; трѣбва да бѫдете добъръ при извѣстни условия, а лошъ при други. Когато разгнѣвите приятеля си, трѣбва вече да се защищавате, а, за да се защищавате, трѣбва да знаете да воювате. Ако се борите съ нѣкой неприятель, вие си вършите длъжностьта; ако воювате съ мирни или безорѫжни хора, вършите глупость. Казватъ: „Животътъ е борба“. И мѫжътъ, като се ожени, казва: „Животътъ е борба“. А съ кого воюва? Съ жена си, и жената съ мѫжа си. Народятъ имъ се дѣца, и тѣ четатъ девиза: „Животътъ е борба“ и си казватъ: „Е, ами ние съ кого ще се боримъ — братчетата съ сестричетата“. И започва борба, хванатъ се за коситѣ и, като се разплачатъ, хайде при мама и при тате. Хората иматъ девизъ! Като нѣматъ истински противникъ, тѣ си го създаватъ — мѫжъ съ жена, братъ съ сестра, свещеникъ съ своитѣ пасоми, учитель съ ученицитѣ си. Ето хора, които не разбиратъ живота. Борба трѣбва да сѫществува, обаче съ онази природа, която трѣбва да се подчини. Когато прѣдстои да разрушимъ извѣстна скала въ планината, да пробиемъ тунелъ, разбирамъ да дѣйствуваме така, но да употрѣбимъ тия срѣдства въ организирано общество, не разбирамъ. Туй показва, че хората не разбиратъ отношението, което сѫщестува между тѣхъ и тѣхния духъ, задачитѣ, които имъ налага послѣдниятъ. Апостолъ Павелъ описва въ прочетената глава какво трѣбва да бѫде това отношение. Може да ми зададете въпроса: „Нали сѫществуватъ въ свѣта хиляди отношения?" — Но ние трѣбва да изберемъ само ония, които сѫ благоприятни за насъ. Трѣбва да знаемъ, напр., отношенията на водата къмъ насъ. Ако я туримъ въ стомаха, ще има благоприятни послѣдици; ако, обаче, я туримъ въ дробоветѣ, ще произведе съвсѣмъ други послѣдици. Ако внесемъ въздухъ въ дробоветѣ, ще бѫде благоприятно за насъ, но туримъ ли го въ стомаха, ще произведе точно обратенъ резултатъ и т. н. Нѣщата иматъ отношения къмъ извѣстни удове. Трѣбва да знаемъ кѫдѣ е мѣстото на водата, на въздуха, на свѣтлината, на звука, на мириза. Вие ще кажете: „Ами че тия нѣща ние ги знаемъ — че свѣтлината е потрѣбна за очитѣ, а звукътъ — за ухото“. — Така. Но вие разбирате ли вѫтрѣшния смисълъ на тази свѣтлина? Сутринь, когато изгрѣе слънцето, какво вие си казвате? „Ха, слънцето изгрѣ“. Но, когато нѣкой каже: „Учительтъ иде“, какво подразбиратъ ученицитѣ? Всички се размръдватъ, взематъ книжкитѣ си и насѣдатъ по чиноветѣ. Щомъ изгрѣе слънцето, всѣки отъ насъ трѣбва да вземе своята книжка и да каже: Учительтъ-Духъ иде“ и да седне на чина и да се попита какво трѣбва да върши тоя день. Слънцето казва: „Ще ви прислушамъ, ще ми отговорите, ще ви прѣдамъ, и вие ще ми прѣдадете“. Туй разбира изгрѣването на слънцето. Ако всѣки день можемъ да проучимъ програмата, която нарежда нашиятъ Духъ, животътъ би текьлъ много благоприятно. „Но, ще кажете, днешното слънце мяза на вчерашното — еднакво изгрѣва“. — Не! Азъ не съмъ видѣлъ въ живота си два дена подобни единъ на другъ, и слънцето да изгрѣва еднакво; всѣки день се различава отъ други и всѣки има своята програма. И свѣтлината, която идва, не е една и сѫща: различава се отъ оная, която е дошла прѣди нѣколко дена. Въ туй именно седи величието на Божествения Духъ, Който носи неизброими богатства, невидими свѣтове и разкрива какъвъ е Богъ въ Себе Си. Той е нѣщо велико. Срѣщате единъ приятель и казвате: „Ивана, какъ го оцѣнявате?“ — „Той е високъ 1 1/2 метъръ, или 165 с.м., има гѫсти вѣжди, въздебелички бърни, обича да похапнува и да попийнува“. Но това не е важно. Дойде день вие го обиквате, и за васъ вече изчезватъ неговитѣ дебели бърни, неговитѣ външни, невидими недостатъци — почвате да виждате въ него нѣщо друго. Значи, снемате първата обвивка на орѣха, виждате неговия умъ. Ако го посадите, половината отъ орѣхитѣ, които ще роди, ще бѫдатъ за васъ, другата половина за него. Ако го изедете, какво ще се ползувате? Нѣма да се ползувате нито вие, нито Иванъ. Тъй щото, Духътъ, когато дойде, казва, че всѣки день трѣбва да посѣвате по-добри мисли, по-добри желания. Срѣщате единъ вашъ приятель, и нѣкой пѫть казвате: „Не зная какво да говоря“. Виждате, че хората бъбратъ много, а вие не знаете какво да кажете, или говорите много работи, но не онова, което ви трѣбва. Най-първо трѣбва да посадите орѣха и, слѣдъ като го посадите, тогава може да разговаряте колкото искате. Прѣди да посадите орѣха, недѣйте говори. Онзи, който е работилъ, върне се въ кѫщи и приказва: „Работихъ, уморенъ съмъ, гладенъ съмъ“. Говоренето показва извѣстни отношения, които сѫществуватъ между насъ и нашитѣ дѣйствия. Първото нѣщо, което трѣбва да правите всѣки день, то е да си зададете въпроса: „Какъвъ плодъ трѣбва днесъ да посадя?“ Ако посадите единъ орѣхъ, той слѣдъ врѣме ще принесе своитѣ богатства въ изобилие. Тази притча бихте разбрали, само когато се върнете, както ще се върнете, на онзи свѣтъ, отъ кѫдѣто сте дошли; тогава ще забѣлѣжите каква полза сѫ принесли ония добри желания и мисли, които сте посѣли, добринитѣ, които сте направили на вашитѣ ближни, приятели, жена, дѣца. Сега тия нѣща още ви сѫ тъмни. — Другъ примѣръ. Казвате си: „Този синъ сега азъ го храня, ама кой знае дали ще ме гледа нѣкога?“ „Сега го уча, та, когато остарѣя, да ме гледа“. Не очаквайте да ви гледа, когато остарѣете. Па може и да не остарѣете, може да заминете по-рано отъ него, безъ да стане нужда той да ви гледа. Казва майката: Ехъ, да имамъ дъщеря на стари години да ме гледа“. То е много криво схващане на живота. Дайте възпитание на дѣцата си и не очаквайте за васъ нищо. Ако въ тѣхъ сте посадили добъръ орѣхъ, не само ще ви гледатъ, но и ще ви обичатъ. Когато една майка не е обичана отъ своитѣ дѣца, това показва, че не е могла да ги възпита. Та, първото нѣщо, за да ви обичатъ дѣцата, е, рѫководими отъ този Духъ, да научите дѣцата да ви обичатъ. Ще заключа своята бесѣда съ едно сравнение. Има три отношения, които трѣбва да пазимъ. Въ свѣта сѫществува Богъ, сѫществуваме ние, сѫществува извѣстно общество; нѣкои турятъ на първо мѣсто себе си, като казватъ: „Азъ, послѣ обществото, а накрая Господь“. То е съвсѣмъ криво разрѣшение на въпроса. Други казватъ:„Първо обществото; азъ живѣя за народа, за обществото, послѣ идвамъ азъ, че най-послѣ Господь“. И то е лошо разрѣшение. Трети казватъ: „Първо Богъ, Господь, Духътъ ми, тогава азъ, разумната душа, която трѣбва да служа Нему, че послѣ на обществото, и най-послѣ на себе си“. Ето правилното разрѣшение. Всѣко друго разрѣшение нѣма да бѫде правилно разрѣшение. Всички погрѣшки произхождатъ отъ слѣдното. Искаме да знаемъ, обществото ли е главата, или ние. Ако на едно тѣло туримъ три глави, то нѣма нищо да свърши! Вѣчно нѣма да има съгласие въ кой пѫть да тръгне. Нѣкой пѫть се борите какво да рѣшите; това показва, че имате три глави; отсѣчете двѣтѣ, турете Господа да бѫде глава. Всѣко нѣщо трѣбва да бѫде на мѣстото си. Сега, запитайте се: кой е вашъ глава. Ако кажете, че е Господь, бихъ се радвалъ. Турете Господа начело. А знаете ли какво ще бѫде тогава вашето състояние? Нѣма да има въ васъ двоумѣние, страхъ, трепети, ще имате воля, ще бѫдете смѣли, рѣшителни, умни, добри хора. Ще бѫдете богати въ всѣко отношение — каквото хванете съ рѫка, злато ще става. Нѣкои ги е страхъ отъ паритѣ; само глупавитѣ ги е страхъ. Защо? Защото духомъ сѫ слаби. Знаете какво казва прѣданието за праведния Йовъ — че ималъ червеи и, като ги подарявалъ на нѣкой просякъ, червеитѣ се прѣвръщали въ жълтици. Ако бѫдете и вие като Йова, червеятъ, който дадете, ще се прѣвърне въ злато. Вие често онеправдате червеитѣ, но и тѣ извръшватъ отлична работа въ свѣта, съврѣменниятъ свѣтъ дължи много на тѣхъ. Като ги хване Господь съ рѫка и ви ги даде, тѣ се прѣвръщатъ въ златни монети. А какво е това злато, тази монета, която ви дава Господь? Придобивате знания и опитность. Една умна жена, която вземе сѣрява, мръсна вълна, какво прави съ нея? Изпира я, извлача я, изприда я и изтъча платъ; глупавата, напротивъ, като я види така мръсна, ще я хвърли навънъ. Колко пѫти и Господь ви е далъ Духъ, и вие сте Го отхвърляли! Правилото какво изисква? Като се върнете вечерно врѣме отъ работа, да снемете раницата отъ гърба си и да я оставите въ антрето, всички вземания-давания, които имате, и тѣхъ да оставите въ антрето; да влѣзете въ стаята си свободни, като че въ свѣта нѣма никакви вземания-давания за васъ, и да кажете: „Благодаря на Господа за това, което ми е далъ“; наяжте се хубаво, поблагодарете Му пакъ: и сутриньта, като станете, вземете изново раницата или тевтеритѣ и тръгнете на работа. Ние какво правимъ? Дойдемъ вечерь и си легнемъ съ пълна раница на гърба и цѣла нощь се мѣтаме въ леглото. Духътъ казва: „Снемете раницата си: не ѝ е мѣстото тукъ“. Сѣдаме да ядемъ, тежко ни е; защото имаме раница на гърба си. Трѣбва да я снемемъ и се нахранимъ. Това е то посланието на Духа. Нѣкои хора били грѣшили; оставете този въпросъ вънъ, въ антрето: немà Господь не знае, че хората грѣшатъ; ние ли ще оправимъ свѣта? Има кой да го оправи. Вечерь, като се върнемъ, трѣбва да поблагодаримъ на Бога, че ни е пратилъ между тия грѣшни хора, за да ни дадатъ добри уроци. Като срѣщнемъ такъвъ, трѣбва да му кажемъ: „Много добрѣ си носишъ раницата“. Той е грѣшникъ и въ туй състояние той е човѣкъ съ раница. Единъ день тя ще му слѣзе отъ гърба. Нѣкой е грубъ, киселъ; защо? Защото не е снелъ раницата отъ сърцето си. Други не може да мисли; защо? Нека снеме раницата отъ ума си, и тогава ще мисли добрѣ. Сега, ще приведа още единъ примѣръ и ще заключа. Има двѣ крайности, двѣ противоположности въ дѣйствителния животъ, които трѣбва всѣкога да имаме прѣдъ видъ; това сѫ: доброто и злото — два полюса, крайнитѣ допирни точки на земния човѣшки животъ. Въ старо врѣме нѣкой си царь ималъ двѣ дъщери; голѣмата била много красива и стройна, но имала много лошъ езикъ; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия имъ външни и вѫтрѣшни недостатъци, никой отъ околнитѣ княжески синове не искалъ да имъ прѣдложи рѫка. Загриженъ бащата за бѫдещето на своитѣ дъщери, понеже оставалъ безъ наслѣдници, рѣшилъ да свика съвѣтъ отъ най-мѫдритѣ хора на своето царство, да му посочатъ пѫть отъ това безизходно положение. Между многото добри съвѣти, които прѣдлагали всички, най-стариятъ измежду тѣхъ и, впрочемъ, най-мѫдриятъ далъ слѣдния съвѣтъ: „Ти — казалъ той на царя — ще направишъ една странноприемница въ полза на всички, и първитѣ двама млади мѫже, които дойдатъ въ нея, тѣ ще бѫдатъ твоитѣ двама зетове, които сѫдбата ти отрежда“. Добриятъ баща помислилъ, че, може би, сѫдбата ще се усмихне на побѣлѣлитѣ му коси и ще му изпрати знатни лица, отъ нѣкои царски домове. Когато страннопроемницата била свършена и отворена, първитѣ посѣтители били, дѣйствително, двама млади момци. Обаче, за голѣмо очудване на бащата, единиятъ отъ тѣхъ билъ слѣпъ, а другиятъ — глухъ. Изненаданъ отъ това, царьтъ извиква стария мѫдрецъ и му казва: „Каква е тая работа — единътъ е слѣпъ, а другиятъ — глухъ? Какъ ще я уредимъ — не виждамъ“. — „Ще Ви кажа — отговорилъ мѫдрецътъ — глухия ще ожените за красивата си дъщеря, а слѣпия — за грозната“. Така сторилъ и царьтъ. И наистина, двата брака излѣзли щастливи: дъщеритѣ му добрѣ прѣкарвали. По едно врѣме зетоветѣ почнали да се стѣсняватъ вѫтрѣшно отъ своитѣ недѫзи. Тоя, който билъ глухъ, когато неговата жена викала и сипѣла отгорѣ му всички проклятия, повдигалъ раменѣ и си думалъ: „Така е то, когато е лишенъ човѣкъ отъ едно чувство. Вѣрвамъ, тя говори божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бихъ далъ всичко въ този свѣтъ, само да мога да чуя поне една отъ сладкитѣ ѝ думици“. Слѣпиятъ отъ своя страна, като слушалъ умния и сладъкъ говоръ на своята жена, излиянието на нейната душа, думалъ си: „Колко прѣкрасно сѫщество е тя! Колко хубава трѣбва да е! Но нали съмъ слѣпъ — това е голѣмото мое нещастие въ тоя животъ. Бихъ далъ всичко, да можехъ поне за единъ мигъ да видя външния образъ на това божествено съкровище“. Достига това до ушитѣ на царя, и той повиква стария мѫдрецъ и го помолва да му каже, не може ли нѣкакъ да се измѣни сѫдбата на двамата му зетове, да се избавятъ отъ своитѣ недѫзи. „Може казалъ маститиятъ старецъ — но ще се развали тѣхното щастие и блаженство на земята“. Ако Богъ те е свързалъ съ красивата царска дъщеря и те е лишилъ отъ слухъ, да не ти е жалко, че не чувашъ гласа ѝ. Наслаждавай се отъ вида ѝ и благодари. Не искай да чувашъ думитѣ ѝ, да не би да се огорчишъ и дойдешъ въ противорѣчие съ себе си. Двѣ добрини на земята не може да се събератъ на едно мѣсто. Ако Господь те е свързалъ съ грозната царска дъщеря и те е лишилъ отъ зрѣние, отъ врѣменнитѣ илюзии на земния животъ, пакъ благодари. Наслаждавай се на добрия ѝ говоръ, на сладкия ѝ езикъ; не искай да видишъ нейния външенъ видъ и образъ, защото ще изгубишъ и това, което имашъ. Доброто не всѣкога е облѣчено въ царска мантия. Доброта и красота само на Небето живѣятъ заедно. Тукъ, на тоя свѣтъ, тъй е — добро и зло се редуватъ въ човѣшкия животъ. Ако въ единъ животъ Богъ те свръзва съ злото, благодари Му. Не се утѣснявай. Не знаешъ дълбокитѣ причини защо това е сторено. Знай, че цѣльта е за добро. Съ врѣме ще разберешъ великата любовь на Небето. Ако въ другъ животъ те свърже съ доброто, благодари Му и не желай да облѣчешъ царска мантия и да се любувашъ на своя изгледъ. Не търси да примиришъ доброто и злото въ себе си: то е невъзможно. Това ти се дава, за да се учишъ да познавашъ дълбокитѣ работи на живота на Духа. Твоитѣ недѫзи ще се махнатъ, когато сърцето ти се отвори, Духътъ дойде и душата ти се съедини съ Него. (Бесѣда държана на 20 априлий 1914 г. въ София)

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Житното зърно. „Ако житното зърно, паднало въ земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плодъ“. Ев. Иоанъ 12: 24. Житното зърно е емблемата на човѣшката душа. То прѣдставлява велика история въ развитието на природата. Ако вие можехте да разгърнете листата на житното зърно, да прослѣдите неговата история, щѣхте да разберете напълно историята на човѣшката душа. Както житното зърно пада въ земята и умира, както то пониква, израства и дава сѣме, сѫщото става и съ човѣшката душа. Може би, прѣдъ васъ житното зърно да прѣдставя нѣщо много скромно, нѣщо, което нѣма никаква цѣна — 1/16-хилядна часть отъ килограма: на колко бихте спаднали неговата цѣна, когато единъ килограмъ струва единъ грошъ? — обаче въ житното зърно има сила, възможность, духъ на самоотричане, съ която сила то храни себе си и другитѣ. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никакъ за житното зърно, не знаете каква радость то внася въ васъ, какви мисли то носи. вие не знаете неговия произходъ. Хората не го оцѣняватъ, кокошкитѣ сѫщо — никой не го оцѣнява. Но то е една велика загадка въ свѣта. Сега, какво се крие въ това житно зърно? То е емблема на живота. И ако вземемъ българската буква Ж, съ която начева думата, тя напълно съотвѣтствува на житното зърно — долу двѣ крачета, корени, горѣ двѣ клончета. Като го посѣемъ, то ни показва накѫдѣ трѣбва да се стремимъ. Житното зърно ни казва, че трѣбва да се стремимъ къмъ Оногози, отъ Когото сме излѣзли — къмъ Бога; че, за да се стремимъ къмъ Бога, трѣбва да се разклонимъ, да пуснемъ клончета, да зацъфтимъ, да вържемъ храна за свѣта, т. е. „да помагате и да се жертвувате за своитѣ ближни, както азъ правя“. И затуй казва Христосъ на друго мѣсто: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ, Който съмъ слѣзълъ отъ Небето“. И хлѣбътъ, отъ какво става? Отъ житното зърно. Съврѣменнитѣ хора казватъ, че тѣхниятъ животъ е нещастенъ, всички сѫ недоволни — и царе и князе; като започнете отъ най-високия до най-долния, сѐ искатъ нѣщо и, като имъ се даде, пакъ сѫ недоволни и пакъ искатъ. А попитайте ги защо сѫ недоволни. Търсятъ нѣщо повече. Но нека се обърнемъ къмъ историята на житното зърно. Когато го посѣятъ въ земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово мѣсто? Ще кажете: „Свърши се съ насъ, изчезна нашиятъ животъ, изгни!“ Но въ житното зърно има повече вѣра, отколкото у насъ. Когато е погребано въ почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на слънцето и, щомъ първитѣ негови лѫчи се появятъ, казва си: „Азъ нѣма да умра, азъ ще възкръсна и ще принеса плодъ за други“, и въ него се заражда енергия, и то почва да се стреми къмъ слънцето. Завръзва, узрѣва. Но хората не го оставятъ: взематъ сърпъ и го изрѣзватъ. Неговитѣ страдания не се свръшватъ тукъ: слѣдъ като го ожънатъ, стѣгатъ го въ снопи, послѣ бодватъ го съ вили и го мѣтатъ въ колата, занасятъ го на гумното и го слагатъ едно връзъ друго на голѣми, като планини, купи. Слѣдъ това прѣкарватъ надъ него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бѣхте на негово мѣсто? Прѣзъ този процесъ минава и човѣшкиятъ животъ. Ще попитате: „Защо трѣбва да минемъ прѣзъ всичкия този процесъ?“ — Човѣкъ трѣбва отъ този примѣръ съ житното зърно да извлѣче поука. Минатъ диканята и копитата на коня надъ житното зърно, извадятъ го и го слагатъ въ хамбара. Но мѫкитѣ му и тукъ не се свръшватъ: прѣсѣватъ го, лошитѣ зърна падатъ отдолу, хубавитѣ оставатъ горѣ, турватъ го въ чували и хайде на воденицата, подъ ония два тежки камъка да го търкатъ и смажатъ съвсѣмъ. Ако бѣхте на мѣстото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било животъ и свѣтъ, който Господь създалъ!“ Но житното зърно има велико търпѣние; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждатъ го изъ воденицата на брашно, донасятъ го въ кѫщи, но пакъ не го оставятъ на мира; запретне се пъкъ сега жената съ своето сито, прѣсѣва го, едно хвърля, друго изсипва въ нощвитѣ, туря му квасъ и замѣся хлѣбъ. Вие да сте на мѣстото на житното зърно, ще кажете: „Нашитѣ страдания се свършиха вече“. Не! като втаса, хайде въ пещьта вѫтрѣ, и, като го извадятъ отъ тамъ, виждаме ония хубави съмуни. Ако сте на мѣстото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетнѣ, нашитѣ страдания се свършиха!“ Но, като мине малко, почватъ да чупятъ тия хубави съмуни и да ядатъ. Житното зърно по такъвъ начинъ влиза въ стомаха, образуватъ се сокове, които влизатъ въ нашия умъ, и какво става? Въ нашия мозъкъ се образуватъ велики мисли, въ нашето сърце — нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашитѣ чувства, то се излива въ перото на писатели и поети, излива се въ лѫка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не бѣше прѣкарало процеса на туй развитие, никога не бихме видѣли тия хубави нѣща въ природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме. Затуй казва Христосъ: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ“. А за да бѫде човѣкъ живъ, трѣбва да бѫде въ общение съ своята срѣда, да се впусне въ нея да помага и да му помагатъ. Както житното зърно е минало прѣзъ този процесъ, и ние трѣбва да се жертвуваме по сѫщия начинъ. И жертвоприношението не е толкова тежко. Сега, нека се обърнемъ къмъ историята на Христовия животъ, къмъ историята на еврейския народъ. Какъ ще си обясните това противорѣчие: единъ народъ чака съ хиляди години своя Избавитель, своя Царь да дойде и му даде свобода, а въ това врѣме, когато Той се явява, именно еврейскитѣ първосвещеници и князе се оплакватъ противъ Него? Вие бихте казали, че, ако Христосъ би дошълъ въ наше врѣме, щѣхте да постѫпите по-добрѣ. Съмнѣвамъ се. И ще ви приведа единъ фактъ. Вижте какъ постѫпва мѫжътъ съ жена си и обратното, и ще знаете какъ щѣхте да постѫпите съ Христа. Когато Истината се яви въ свѣта, Тя нѣма да се облѣче въ празнична прѣмѣна, а въ най-скромна дреха, и затова и Христосъ се яви между еврейския народъ въ тази проста форма. Тази е причината, дѣто хората не могатъ да проумѣятъ Истината. Такива сѫ законитѣ на този свѣтъ. Но има и другъ законъ въ свѣта, който се проявява въ слънчевата свѣтлина. Когато слънцето почне да свѣти върху всички зародиши и сѫщества на земята, тази свѣтлина, която у човѣка произвежда радость и веселие, у други произвежда умраза и злоба. Свѣтлината, която у едни докарва разположение, прави други свирѣпи! Свѣтлината и топлината върху единъ вълкъ го каратъ да мисли кѫдѣ може да намѣри овце да ги изеде; като паднатъ сѫщитѣ върху единъ крадецъ, той ще почне да мисли какъ да ви открадне пари; паднатъ ли върху човѣкъ, който се стреми да прави добро, той ще помисли да намѣри нѣкой бѣденъ човѣкъ да му помогне. Дайте едно житно зърно на кокошката, тя ще образува хубави пера; дайте го на свиня, тя ще образува хубава четина; дайте го на вълкъ, той ще образува хубави зѫби и нокте; дайте го на рибата, тя ще образува хубави луспи. Физиолозитѣ не могатъ да обяснятъ този процесъ. Всѣко сѫщество приспособява храната, топлината и свѣтлината съобразно съ своето развитие и понятие. Тоя законъ може да разберете, като опитате тия два противоположни свѣта. Не може да ви се обясни защо у хората сѫществува злото, защо тѣ прѣдпочитатъ умразата прѣдъ любовьта, лъжата прѣдъ истината. Това не можемъ да обяснимъ; много въпроси „защо“ ще останатъ необяснени. Българската дума „защо“ е една въпросителна, която подразбира: „азъ искамъ“. Защо трѣбва да искаме? Има единъ законъ, който казва, че трѣбва да се стремимъ къмъ напрѣдъкъ. Христосъ казва, че, ако житното зърно, паднало на земята, не умре, остава самό на този свѣтъ. Какво нѣщо е самотията въ живота? Самотията е най-тежкото страдание, което може да изпита човѣкъ. Да се размножавашъ — това е смисълътъ на живота. Всички страдания въ свѣта произлизатъ отъ това, че хората искатъ да живѣятъ сами за себе си. Всѣкога злото се ражда отъ това желание да бѫдемъ сами и да станемъ центъръ на свѣта. А въ божественитѣ закони това нѣщо е немислимо. Нашитѣ мисли и желания прѣтърпѣватъ крахове, защото ние ги градимъ на пѣсъкъ. Въ свѣта можемъ да бѫдемъ щастливи, тъкмо когато живѣемъ за Господа. И трѣбва да живѣемъ за Него. Обяснението на това нѣщо намираме и въ самата природа. Когато слънцето изгрѣва сутринь, то изгрѣва за всички, защото то всички обича; то е внимателно къмъ всички сѫщества, отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ, и затова всички отправятъ очи къмъ него. Отъ тамъ иде тази енергия, която ви възкръсява и въздига. Но казва ли ни слънцето, че трѣбва да влѣземъ въ него? То ни казва да се възползуваме само отъ благата, които ни дава, и както то озарява свѣта, така и ние трѣбва да пръскаме свѣтлина, просвѣщение на окрѫжаващитѣ насъ. Въ нашия умъ има нѣкои прѣвратни понятия, които произлизатъ отъ нашия индивидуаленъ животъ. Напр., ако влѣзете въ една кѫща, въ която има само единъ прозорецъ, а има посѣтители 20 — 30 души, вие ще имъ кажете: „Вие нѣмате право, азъ само искамъ да гледамъ“, и когато вие гледате слънцето, всички други ще бѫдатъ лишени отъ неговата свѣтлина, а вие трѣбва да позовете и тѣхъ да го видятъ, да имъ покажете пѫтя да излѣзатъ изъ тази кѫща и да видятъ свѣтлината. Затова не е хубаво човѣкъ да държи много хора при себе си, защото никога не могатъ всички извднъжъ да се ползуватъ отъ слънчевата свѣтлина и топлина. Трѣбва да имъ кажемъ да излѣзатъ вънъ. Затуй казва Исусъ; „Който люби себе си, трѣбва да излѣзе вънъ“; и на друго мѣсто „Който люби баща си и майка си повече отъ Мене, не е достоенъ за Мене“. Та, ако едно сѫщество се приближи много до прозореца, то ще затули цѣлия хоризонтъ за другитѣ. Дръжте се 20 — 30 крачки по-далеко. То е физическата обстановка. Съ това Иисусъ иска да каже, че животътъ не се съдържа въ материалнитѣ блага; тѣ сѫ само едно просто помагало тъй, както учебницитѣ, плочитѣ, писалкитѣ прѣдставятъ помагала за ученицитѣ. Да не мислите, че Господь е приготвилъ за васъ само тия дребни нѣща: Той ви е приготвилъ по-велики нѣща. Попитайте една жаба какви сѫ нейнитѣ схващания за живота; тя ще каже: „Надъ блатото, въ което азъ живѣя, искамъ повечко мухички да хвърчатъ, и да сѫ по-близко, да ги хващамъ“. И когато нѣкога я видите, като че философски гледа и мълчи, тя наблюдава мухитѣ: като дойдатъ по-близо до нея, да може да ги улови. Такова е нейното схващане на живота. Като вървимъ по тази стълба нагорѣ, да не мислимъ, че сме вече на върха на своето развитие: въ тази стълба на развитие между насъ и пѫтя, къмъ който се стремимъ, има още много пѫть да се извърви. Разстоянието между човѣцитѣ и ангелитѣ е толкова голѣмо, има почти такова отношение, каквото има между единъ главочъ, отъ който се е образувала жабата, и човѣка. Отъ гледището на ангелитѣ, ние сме още жабички. Казватъ нѣкои: „Нали хората сѫ направени по образъ и подобие Божие?“ Но тѣ още не сѫ добили такъвъ образъ и подобие. Вие виждате какво вършимъ. За да кажемъ: „Ние сме направени по образъ и подобие Божие“, трѣбва да имаме чертитѣ на Бога. А какви сѫ Неговитѣ черти? Тѣ сѫ Добродѣтель, Любовь, Мѫдрость и Истина. Добродѣтельта изключва злото, любовьта — умразата, мѫдростьта — безумието, истината — лъжата. Изключени ли сѫ тия нѣща у насъ, ние имаме подобие Божие; не сѫ ли изключени, ние сме още жабички. Нѣмамъ нищо противъ тази жаба; тя трѣбва да яде мухи. И защо тя яде мухи? Ще ви кажа. Понеже мухата, като хвърката, живѣе въ едно положение по-високо, то жабата, като има и тя стремежъ да хвърчи изъ въздуха, иска да възприеме вибрациитѣ на мухата, да ги развие и да хвърчи. Защо вълкътъ яде овце? Той трѣбва да яде овце, за да стане кротъкъ, защото, като ядемъ добри работи, ставаме добри. Артисти сѫ правили опитъ, когато сѫ искали да играятъ роль на идеална любовь, да се хранятъ дълго врѣме съ овче месо, защото това месо прѣдразполага къмъ такива чувства. Слѣдователно, вълкътъ има право да яде овце, ако иска да стане кротъкъ. И непрѣмѣнно ще стане такъвъ, защото сега вълкътъ е много по-кротъкъ, отколкото е билъ нѣкога. И дѣто хората ядатъ овце и кокошки, ще ви кажа, че тѣ ядатъ овце, защото искатъ да станатъ хубави, ядатъ и кокошки, защото искатъ да станатъ и крилати като ангелитѣ. И имате право да се храните съ тѣхъ. Злото не е въ яденето. Когато забраняватъ да се яде извѣстна храна, то става отъ съображението да се не причинява страдание на сѫществото, което се употрѣбява за тази храна. Казвамъ, че можете да ядете. Ще отидете въ курника и като хванете кокошката, ако не крѣкне, можете да я заколите и изѣдете. Щомъ изкрѣка, оставете я. Сѫщо и овцата — щомъ заблѣе, оставете я: тя иска да живѣе. Слѣдователно, вие трѣбва да ги питате. Питайте коя овца и кокошка искатъ да живѣятъ въ васъ. Христосъ казва: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ, и, който Ме яде, ще има животъ вѣченъ“. За да можемъ да разберемъ думитѣ Христови, трѣбва да се очистимъ: да очистимъ зрѣнието, да очистимъ и ума си. Нашиятъ умъ е едно прѣкрасно орѫдие, когато знаемъ какъ да го употрѣбяваме; но той е и много опасно орѫжие, когато не умѣемъ да си служимъ съ него. Когато орете съ рало една непосѣта нива, за да я засѣете, това е ваше право; вие вървите по естественъ законъ; Но, когато разоравате една вече засѣта нива, вършите глупость. Нѣкои хора казватъ: „Ние трѣбва да мислимъ и да критикуваме“, защото науката безъ критика не могла. Да критикувате, но какъ? Критика, като хирургията — да изрѣзвате болно мѣсто отъ човѣшкото тѣло, разбирамъ, тя е полезна, но да изрѣзвате здраво мѣсто, не разбирамъ. Да бѫде човѣкъ такъвъ хирургъ не е мѫчна работа: всѣки може, като вземе трионъ, да прѣтрие крака на нѣкого; всѣки отъ васъ има тая способность, но малцина сѫ ония, които знаятъ да вършатъ правилно своята хирургическа операция. За да се научимъ, непрѣмѣнно трѣбва да се обсебимъ отъ закона на добродѣтельта и на любовьта. Когато ви говоря за любовьта, не разбирайте, че азъ проповѣдвамъ едно учение на миръ и спокойствие; човѣкъ, който иска да люби, трѣбва да опита най-голѣми страдания въ свѣта; който не е страдалъ, той не може да изпита този божественъ принципъ на любовьта. За да обичаме Бога, трѣбва да сме готови да се жертвуваме, както Богъ се жертвува за насъ. За да Го познаете, вие казвате: „Господи! дай това, което ни трѣбва“. „Дай, дай, дай!“ — ето какъвъ зовъ се носи отъ единия до другия край на свѣта. И никога паритѣ не сѫ били тъй евтини, както днесъ; всѣки отъ насъ днесъ взима, може-би, 3 — 4 пѫти по-голѣма заплата, отколкото едно врѣме сѫ взимали хората, и пакъ нѣмаме достатъчно. Паритѣ сѫ обезцѣнени, защото нѣма какво да съотвѣтствува на тѣхъ. А то трѣбваше да искаме жито, царевица, круши, ябълки. вие казвате: „Господи! искамъ да бѫда красивъ, искамъ да бѫда богатъ“. вие искате да обсебите много нѣща, а знаете ли, че то е нещастие за васъ, защото, щомъ станете богати, всѣки ще мисли да ви направи зло, и, за да се упазите, ще ви сѫ потрѣбни хора, както богатитѣ американци взиматъ по 3 — 4 гавази да ги пазятъ, защото на всѣка крачка искатъ да ги изнудватъ. А намъ трѣбватъ не богатства, а ония основни нѣща, които правятъ живота добъръ. Ние сме изоставили развитието на своето сърце и, слѣдователно, трѣбва да се повърнемъ къмъ този основенъ принципъ — да развиемъ и облагородимъ сърцето си. Злото не се гнѣзди въ ума, а въ сърцето. Всѣки отъ насъ трѣбва да попита своето сърце какво то желае. Нашето сърце се е покварило по наша вина; ние сме го накарвали много пѫти, като слугинитѣ, да лъже, да мисли зло и т. н. Господь казва въ Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грѣшкитѣ на хората и иска отъ насъ не друго, а да му отворимъ сърцето си, да влѣзе Той въ него. Ще кажете какъ? По сѫщия начинъ, както отваряме прозореца да влѣзе свѣтлина въ нашата стая. Казано е: „стая, кѫдѣто влиза свѣтлина, лѣкарь не влиза, болесть не царува“, или: „кѫдѣто свѣтлина не влиза, отъ тамъ лѣкарь не излиза“; сѫщо тъй въ онова човѣшко сърце, въ което е влѣзълъ Господь, дяволъ не влиза. Господь е именно лѣкарь въ този смисълъ. Лѣкарьтъ, като дойде, каже: „Ти трѣбва да ядешъ повече, трѣбва да пиешъ повече, трѣбва да направишъ еди-какво и еди-какво“, и ние търпимъ, търпимъ, докато най-послѣ гръбнакътъ ни се прѣчупи. Ние често мязаме на онзи камиларь, който пѫтувалъ прѣзъ пустинята и чиято камила едва носила товара; като намѣрилъ на пѫтя една лисича кожа, метналъ я отгорѣ на камилата, но отъ това гръбнакътъ на камилата се прѣчупилъ, и товарътъ останалъ тогава въ пустинята. Гърбътъ на камилата може да носи само извѣстно количество тежина. Камилата — това сме ние: ние сме, които пѫтуваме, и, ако туримъ на гърба си повече товаръ, отколкото можемъ да носимъ, единъ день ще спънемъ своето развитие. Азъ съ това не ви прѣпорѫчвамъ сиромашия; азъ ви прѣпорѫчвамъ богатства въ трояко направление — не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото тѣ могатъ да бѫдатъ щедри. И когато Христосъ казва: „Събирайте съкровища“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя вашъ капиталъ въ Небето, за да може Богъ отъ лихвитѣ да храни бѣднитѣ хора на земята. Не сѫ ангелитѣ, които изработватъ нашето спасение, ние сами трѣбва да извършимъ това. И имаме всичкитѣ условия да го извършимъ. Законътъ не е да бѫдемъ всички еднакво учени; всѣки трѣбва да знае толкова, колкото му е потрѣбно. Нѣкой казва: „Мозъкътъ ми е малъкъ“; азъ му отговарямъ: „Ако не можешъ да гледашъ малъкъ конь, какъ ще можешъ да гледашъ по-голѣмъ; ако имашъ малко сърце и не можешъ да го управлявашъ, какъ ще управлявашъ друго по-голѣмо сърце, което има по-голѣми желания?“ Какво трѣбва да правимъ? Не трѣбва да мислимъ за бѫдещето, а да използуваме всички блага, които ни дава днешниятъ день, за добро; той ни носи всички бѫдащи блага. Законътъ е такъвъ, че Богъ, Който е далъ условия за този день, ще ги даде и за другитѣ: нѣма защо да мислимъ какво ще стане съ насъ въ бѫдаще, а трѣбва да бѫдемъ спокойни; има извѣстни закони, които регулиратъ отношенията на хората. Че може нѣкой да направи пакость, това не е никакъ произволно; то ще стане по самия законъ. Всѣко нещастие, обаче, ще ви донесе благословение; всѣка мѫчнотия ще разкрие за васъ новъ хоризонтъ. Туй можете да провѣрите всѣкога, и затова не трѣбва да се безпокоите за нещастията, които може да ви се случатъ. Нѣкои ме питатъ по политическия животъ на България: „Какво ще стане съ нея?“ — Чудна работа! Че какво е станало сега? На България ѝ правятъ малко разтривка — туй е всичкото. Снели сѫ ѝ малко отъ товара; дали сѫ ѝ нова опитность и задача за разрѣшение. Ние не седнемъ да мислимъ разумно върху законитѣ, които регулиратъ живота, а търсимъ виновнитѣ. Кой е виновенъ, кажете? Виновнитѣ сега нѣма да ги намѣрите. Виновенъ е индивидуалниятъ животъ на човѣка. Когато човѣкъ иска да стане царь на хората, той е виноватъ. И оня, който иска да свали единъ царь, и той е виноватъ. Безразлично е за насъ, кой е царь — единъ или другъ, трети или четвърти: всички вървятъ по единъ и сѫщи пѫть. Не казвамъ, че човѣкъ не трѣбва да желае да стане царь или царица. Но кому? На себе си, на своя умъ, на своето сърце, на своята воля. Какъ сѫ вашитѣ подданици — вашитѣ мисли, чувства и желания, подчинили ли сте ги, турили ли сте редъ и порѣдъкъ въ себе си? вие първи дайте образецъ на свѣта. Какъвъ ще бѫда азъ проповѣдникъ, когато се обръщамъ къмъ хората и казвамъ: „Бѫдете щедри“, а самъ съмъ скѫперникъ; казвамъ; „Не крадете“, а самъ крамъ; казвамъ: „Не лъжете“, а самъ лъжа? Учитель, който учи хората, трѣбва да бѫде моделъ — самъ да дава примѣръ. И Иисусъ, когато слѣзна да учи хората, пръвъ имъ даде модела, и, ако ние усвоимъ Неговото учение, свѣтътъ веднага ще се измѣни. Въ насъ е скрита една динамическа сила, която не умѣемъ да използуваме, защото не знаемъ какъ да работимъ. Единъ трънъ се изпрѣчилъ еднъжъ на едно шосе и заприщилъ пѫтя на хората; минавали пѫтници, удряли го съ криваци, но, колкото го удряли, толкова повече той расълъ, докато почнали да се прѣкатурватъ колата. Намѣрили се всички въ чудо; но дошълъ единъ съ трънокопъ и казалъ: „И азъ да покажа своето изкуство“ и започналъ отдалечъ — отдалечъ да подкопава коренитѣ; трънътъ отначало почналъ да се смѣе и да си дума: „Толкова хора нищо не можаха да ми направятъ, та ти ли ще ме уплашишъ?“ Но търнокопътъ копалъ по-издълбоко, и трънътъ по едно врѣме рекълъ: „Този синъ майчинъ ми намѣри слабото мѣсто“. Докогато и вие не турите търнокопъ да работи въ васъ, всѣкога трънътъ ще ви се смѣе и ще казва: „Азъ ще израсна повече“. Това е една алегория, която трѣбва да схванете. Кой е този търнокопъ? Мислете и намѣрете. Ние трѣбва да бѫдемъ винаги на мѣстото на сѫдия. Напр., въ американската гражданска война довели двама прѣстѫпника, единиятъ билъ слѣпъ, а другиятъ — безъ крака; прѣстѫплението имъ състояло въ слѣдното: ходили да крадатъ ябълки; градинарьтъ ги хваналъ и ги докаралъ прѣдъ сѫдията; но слѣпиятъ взелъ да казва: „Азъ съмъ слѣпъ, азъ не крадохъ ябълки, но си прострѣхъ рѫцѣтѣ и взехъ нѣкои отъ земята“; а онзи, безъ крака, взелъ да вика: „Азъ нѣмамъ крака и не мога да ходя да крамъ“. Сѫдията, слѣдъ като размислилъ, рекълъ: „Турете куция върху гърба на слѣпия“ и добавилъ: „Този, който има очи, е намѣрилъ ябълката, а онзи, който нѣма крака, а има рѫцѣ, е бралъ ябълкитѣ“. И дѣйствително, така сѫ ги хванали. Такъвъ е и човѣкътъ всѣки отдѣлно състои отъ двѣ сѫщества, едното слѣпо, другото безъ крака. Когато Господь ги хване на мѣстопрѣстѫплението, всѣко отъ тѣхъ вземе да казва: „Не съмъ бралъ, не съмъ пипалъ, не съмъ стѫпилъ съ кракъ“; но Господь казва: „Турете едина върху другия“, и така ги сѫди. Кой е този безъ очитѣ? Човѣшкиятъ инстинктъ. Оня безъ краката? Човѣшкиятъ умъ. И двамата кажатъ: Хайде да пооткраднемъ“, качатъ се и тръгнатъ да крадатъ ябълки, и, като ги хванатъ, единиятъ казва: „Защо ме биете?“ и другиятъ казва: „Защо ме биете?“ но и двамата сѫ виновни. Еволюция е потрѣбна за насъ; насъ ни очакватъ по-голѣми блага; но трѣбва да станемъ доста умни, доста добри, да възмѫжеемъ, за да ни се повѣри това наслѣдство. Тия три нѣща, които изброихъ — добродѣтель, правда, мѫдрость — сѫ велики богатства, и, когато вие ги притежавате, ще бѫдете здрави и щастливи. Но, ще кажете: „Какъ можемъ да приложимъ това учение въ свѣта?“ — Не се изисква отъ насъ ние да оправимъ свѣта: свѣтътъ е оправенъ, въ свѣта нѣма анормалности, всичко върви по опрѣдѣленъ редъ; събитията, естествени или политически, знаемъ защо идватъ, нѣма защо да обръщаме туй течение. Но едно е необходимо — индивидуалното изправление на личностьта въ свѣта, била тя мѫжъ или жена. Когато се изправи личностьта, ще се изправятъ нейнитѣ дѣца — синове и дъщери, а когато се изправятъ тѣ, ще се изправятъ и тѣхнитѣ ближни и цѣлиятъ свѣтъ самъ по себе си. Какъвто е квасътъ, такова ще бѫде и заквасеното. Този е принципътъ, който е положилъ Христосъ, и Христосъ дѣйствува, за да се осѫществи той. И както една какавида се подема и се образува по-нататъкъ, така и свѣтътъ ще се подеме и ще се измѣни къмъ по-добрѣ. Въ този свѣтъ има голѣмо безпокойствие, защото всички ония, които не могатъ да завиятъ пашкулъ, се опасяватъ какъ ще прѣкаратъ зимата, която наближава, Прѣобразованието, слѣдователно, трѣбва да стане въ нашия умъ, въ нашето сърце, въ нашата воля, и, когато стане това прѣобразование, ще почувствуваме, че у насъ има извѣстна вѫтрѣшна сила. Ние тогава ще дойдемъ въ съприкосновение съ ония по-висши сѫщества, които сѫ напрѣднали и които наричаме светии. Като влѣземъ въ свръзка съ тѣхъ, нашиятъ умъ ще се просвѣти, както ученицитѣ се просвѣтяватъ между своитѣ учители. Светиитѣ сѫ учители на човѣчеството, и ние всинца трѣбва да се рѫководимъ отъ тѣхъ — тѣ учатъ свѣта какъ трѣбва да живѣе. Но, ще кажете вие: „Кѫдѣ сѫ тия учители; на кое мѣсто сѫ? Ние имъ виждаме образитѣ въ черква“. Всѣко нѣщо си има сѣнката, и по нея ние можемъ да намѣримъ прѣдмета, Вашитѣ желания въ свѣта сѫ една сѣнка, вашитѣ стремежи сѫщо; вие искате да разберете сѫщностьта, трѣбва да вървите по закона — отъ сърцето нагорѣ, къмъ вашия умъ, да мислите за Бога. Какъ да си прѣдставимъ Бога? Ние можемъ да си Го прѣдставимъ като най-добъръ, съвършенъ Човѣкъ, въ Когото нѣма никаква злоба, никаква умраза, Който обича хората, както истински баща обича дѣцата си — такова е отношението на Бога спрѣмо насъ. Какъ мислите вие, Той слуша ли ни сега или не? Той слуша и работи въ нашитѣ умове. Разположението, което имаме всѣки день, се дължи Нему. Както слънцето ни разполага добрѣ всѣки день, когато изгрѣе, така и щастливитѣ минути въ живота се дължатъ на това вѫтрѣшно слънце, което ни е огрѣло. И въ духовния животъ има изгрѣване и залѣзване. На зрѣла възрасть слънцето възхожда - вие сте на пладне, въ старость вие залѣзвате, за да изгрѣете пакъ. Господь ще изгрѣе въ сърцата и умоветѣ на мнозина, но и за мнозина пъкъ нѣма да изгрѣе. Ония, въ които Господь изгрѣе, ще почувствуватъ радость и веселие, а ония, за които нѣма да изгрѣе, ще кажатъ: „За насъ животътъ е нещастие, скръбь, страдание“. Тѣ трѣбва да почакатъ. Защо? Защото нѣма у тѣхъ условия да изгрѣе; защото, ако изгрѣе прѣждеврѣменно, ще бѫде нещастие за тѣхъ. По-добрѣ е сега да си починатъ. Не казвамъ, че ще умратъ — ни най-малко; азъ ви цитирамъ единъ законъ. Когато се говори за залѣзване, всѣки мисли за умиране. Какво нѣщо е умиране? Това е прѣдположение. Всѣки отъ васъ трѣбва да е умиралъ, за да може да разправи какво нѣщо е смърть; а сега само си въобразява. Въ единъ свой разказъ Толстой ето какво говори: Срѣща единъ руски монахъ на 85-годишна възрасть, съ бѣла брада, и го запитва: „Какви бѣха причинитѣ, които те заставиха да станешъ монахъ?“ И монахътъ разправилъ вкратцѣ своята история така: „Азъ съмъ отъ княжеска фамилия; когато бѣхъ между 21 — 25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженятъ за една княгиня; въ това врѣме паднахъ въ летаргически сънь, дойдоха лѣкари, пипаха ми пулса — „сърцето е спрѣло, той е умрѣлъ“ забѣлѣжиха тѣ и рекоха да ме погребатъ; казахъ въ себе си: „нимà това е смъртьта?“ не можехъ да дамъ знакъ, че съмъ живъ; идва годеницата и баща ѝ, и слушамъ той я кани да поплаче — „да кажатъ хората, че си го обичала“, „никога не съмъ го обичала, а обичамъ богатствата му“, отговори тя; а азъ си рекохъ: „ако Господь ме повърне въ свѣта, азъ ще захвана другъ животъ“; колко е тежко да си живъ и да не можешъ да кажешъ, че си живъ; да виждашъ, че плачатъ всички, и не можешъ да кажешъ, че си живъ!“ И колко души сѫ заровени тъй! Нѣма нищо по-тежко отъ това да те заровятъ живъ. Най-голѣмо нещастие е да останешъ съ дни и мѣсеци въ земята и да не можешъ да се освободишъ отъ тѣлото; то е най-тежкиятъ затворъ — адъ! Ако бѣхме чисти, щѣхме да знаемъ кога душата е излѣзла изъ тѣлото, и никога нѣмаше да имаме такива страдания. Слѣдъ като каже лѣкарьтъ, че болникътъ не е живъ, отеднъжъ хората рекатъ: „Вдигайте го!“ Ще му направятъ красивъ ковчегъ и съ пѣсни и музика ще го отнесатъ. Дѣ остава тѣхната любовь? Това е любовьта на ближнитѣ и на обществото! Нѣкой казва: „Азъ ви обичамъ“. Какъ? Както котката обича мишката, или както вълкътъ овцата? И то е любовь. Но то е любовь такава, отъ която свѣтътъ страда. А любовьта, която е потрѣбна на свѣта, е да обичаме другитѣ и да имъ помагаме да бѫдатъ щастливи, както ние сме щастливи. И затуй Иисусъ е казалъ: „Онзи, който вѣрва въ Мене, ще прави това, което Азъ правя, и, който Мене люби, ще го възлюби и Отецъ Мой и ще дойде и направи жилище въ него“. Вие казвате: „Какво ще стане съ България?“ Азъ ви питамъ: „Какво ще стане съ васъ?“ Не знаете, че дяволътъ е взелъ всичката ви собственость, продалъ ви е дори кожата, а питате: „Какво ще стане съ България?“ България — това сте вие. Трѣбва да се молите, да ви помогне Господь да изпѫдите този неканенъ гостъ изъ васъ, да запазите своята собственость, своя умъ и своето сърце. Дяволътъ е виновникъ на тия страдания Не трѣбва да му се сърдите. Азъ го похвалявамъ само въ едно нѣщо — че е много работливъ, не се обезсърчава: ако го изпѫдите изъ една врата, влиза прѣзъ друга; ако не сполучи по единъ начинъ, търси другъ, трети, четвърти. Ето една отлична и насърчителна негова черта. И Господь казва: „Вземете примѣръ отъ него той е учитель на хората, учи ги и ще научи всинца; като ви лъже, лъже, най-сетнѣ вие ще кажете: „Научихме твоитѣ лъжи, и не можешъ вече ни излъга“. Единъ рекълъ на единъ свой приятель: „Моята маймуна не можешъ я излъга“; отива приятельтъ му при маймуната, почва да се прѣструва, че спи, зажумѣва и маймуната, а той задига паритѣ; връща се господарьтъ ѝ и я набива хубаво; втори пѫть маймуната си отваря хубаво очитѣ, не замижва, защото знае, че има дърво. Съ опитностьта, която имаме въ свѣта, слѣдъ страдания, когато дяволътъ дойде, ще му кажемъ: „Моитѣ очи сѫ отворени“. Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съмъ миналъ цѣлия процесъ на житното зърно“, и, когато вашитѣ мисли и вашето сърце се прѣобразятъ и станатъ прѣкрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Богъ ще ви възкреси, тъй както слънцето съживѣва посѣтото житно зърно. (Бесѣда, държана на 23 мартъ 1914 г. въ София).

Сила и Живот, II-ра серия Духът и плътта "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ.-2-ра серия, Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки) в периода 1914, 1915, 1916 и 1917 г.. Издание София,1915 г., Царска Придворна Печатница, (стар правопис). Други издания на книгата : София, 1927, Пловдив 1933 г. Книгата за теглене - PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Духът и плътта. Приливи и отливи в живота, 2 ноември 1914 г. Новото основание, 10 май 1915 г. Великден, 22 март 1915 г. Многоценният бисер, 19 април 1915 г. Учителите, 7 декември 1914 г. Словесното мляко, 16 ноември 1914 г. Стари и нови мехове, 12 юли 1915 г. Свобода на Духа, 23 август 1915 г. Божественият Промисъл, 24 май 1915 г. Истината, 24 април 1916 г. Марта и Мария, 14 януари 1917 г. Растете в благодат!, 7 януари 1917 г. Децата, 11 февруари 1917 г. Блажените, 4 февруари 1917 г.

Сила и Живот, I-ва серия Ето Човекът "Ето Човекът", Сила и Живот - 1- ва серия, неделни беседи държани от Учителя 1914 г. Книгата, която се предлага за теглене на PDF е фототипно копие на изданието от 1915 г. - "Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ. Бесѣди, държани от Дѫновъ (по стенографски бележки). Първа серия. София, Царска Придворна Печатница, 1915. 268 с. (стар правопис) Същата книга е преиздавана през 1924 г. и 1993 г. Книгата за теглене - PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Ето човекът , 16 март 1914 г. Житното зърно , 23 март 1914 г. Явлението на Духа, 20 април 1914 г. Талантите, 27 април 1914 г. Любовта , 6 юли 1914 г. Сънищата на Йосифа, 20 юли 1914 г. Законът на служенето, 27 юли 1914 г. Важността на малките неща, 3 август 1914 г. Мир вам!, 11 септември 1914 г. Необходимостта да познаваме Бога , 21 септември 1914 г. Колко по-горе стои човек от овца! , 28 септември 1914 г. Фарисей и Митар , 5 октомври 1914 г. Условията на вечния живот , 12 октомври 1914 г. Страхът , 19 октомври 1914 г.

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Ето човѣкътъ! „Тогава Иисусъ излѣзе съ трънения вѣнецъ и съ багреницата. И рече имъ Пилатъ Ето човѣкътъ)“ Ев. Иоанъ 19:5. Подъ думата „човѣкъ“ или „человѣкъ“ на български се разбира сѫщество, което живѣе цѣлъ вѣкъ; обаче, въ първообразния езикъ, въ езика, на който е написана тази фраза, „човѣкъ“ има друго значение — значи: Иисусъ, Човѣкътъ, Който иде на земята, Братъ на страждущитѣ. Какво трѣбва да разбираме подъ тия думи? Могатъ ли, като излѣземъ ние прѣдъ свѣта, да кажатъ хората за насъ: „Ето човѣкътъ“? За да се удостои човѣкъ съ това име, трѣбва да съдържа въ себе си четири нѣща: да е богатъ, да е силенъ, да има знания, да има добродѣтели. Ама ще кажете: „Какво дири тукъ богатството?“ — Богатството е почвата, условията, при които може да се развива човѣкъ; то е почвата, въ която се развива силата; послѣдната пъкъ внася топлина и свѣтлина, които въздѣйствуватъ на растенето, на развитието. Като дойдемъ до знанието — то е методътъ, чрѣзъ който трѣбва да се разбира и регулира нашиятъ животъ. Добродѣтельта пъкъ е цѣльта, къмъ която трѣбва да се стремимъ, И често хората задаватъ въпроса; „Какво трѣбва да правимъ?“ — Посѣйте едно житно зърно, и то ще ви покаже какво трѣбва да правите. Ще кажете: „Какъ“. — Турете влага, и слънчевитѣ лѫчи ще покажатъ накѫдѣ се стреми житното зърно — къмъ една посока — къмъ слънцето — изворътъ на живота. И ние, като житното зърно, трѣбва да растемъ — да се стремимъ къмъ Бога. Но може да попита нѣкой: „Когато зърното израсте, стига ли до слънцето? А азъ искамъ да намѣря Бога“. — Тебѣ не ти е необходимо да знаешъ дѣ е Богъ, а само трѣбва да се стремишъ къмъ Него. Зърното е разбрало какво нѣщо е слънцето и е приело това, което желае. Сѫщиятъ законъ важи и за насъ — и ние трѣбва да произведемъ сѫщия резултатъ. Ние трѣбва да бѫдемъ посѣти, животътъ ни непрѣмѣнно ще има мѫчнотии, които съставятъ тия малки, но необходими спънки, както е съ житното зърно — извѣстно налѣгане е потрѣбно, и слѣдъ това ще дойде процесътъ на растенето, знанието, а когато завържемъ плодъ, това вече е добродѣтельта. Слѣдователно, трѣбва да бѫдемъ посѣти, трѣбва да ни се тури малко пръсть, да има малко налѣгане, слѣдъ туй трѣбва да растемъ нагорѣ и да придобиемъ знания, а това знание, слѣдъ като израсте до извѣстна степень, трѣбва веднага да се прѣвърне въ житно зърно. И слѣдъ туй ще прати Господарьтъ да ожънатъ житото, и Той ще отдѣли потрѣбното отъ непотрѣбното — житото отъ кѫклицата. Ние се раждаме, това значи изникваме; растемъ, развиваме се, умираме и ни заравятъ въ гроба, това е тъпкане, върщене. И отъ гумното Господь ще прибере онова, което му трѣбва. Туй съотвѣтствува на плѣвнята и житницата: плѣвата турятъ въ плѣвнята, а зърната — въ житницата. Прочетохъ ви 19. глава отъ Евангелието на Иоана, за да видите четиритѣ нѣща, които Христосъ носѣше на кръста — четири нѣща, които и ние трѣбва да научимъ, като туримъ добродѣтельта на главата, която не бѣше прикована, отъ лѣва страна — знанието, отъ дѣсна силата, а отдолу при краката — богатството, и ние ще имаме тогава разпнатия човѣкъ. Т. е., като приковемъ богатството, силата и знанието, тѣхнитѣ сокове ще възлѣзатъ къмъ главата — къмъ добродѣтельта. Когато Господь иска да направи човѣка добъръ, приковава го на кръста — заковава неговитѣ богатства, сила, знания. А що значи заковаване? Турятъ го въ касата, да го не вземе нѣкой, да не разполага никой съ него, защото Господь ще разполага. Той казва: „Когато Азъ работя, ти ще бѫдешъ спокоенъ“. И, понеже човѣкъ не иска да стои спокоенъ, Господь казва: „Заковете го, за да бѫда спокоенъ, Азъ да работя...“ А когато ни приковатъ на този кръстъ, не бива да плачемъ, защото Господь работи тогава за насъ. Нещастенъ е онзи, който не е прикованъ на кръста. Който иска да се занимава съ него Господь, трѣбва да мине прѣзъ този процесъ на развитие. Говоря ви алегорично. Прѣди тоя процесъ на развитие непрѣмѣнно трѣбва да има вѣра, вѣра непоколебима въ общия божественъ планъ, който има прѣдъ очи всички твари, които Богъ е създалъ. Не трѣбва да се съмнѣваме въ Бога, понеже Той е съвършенъ, всесиленъ; нали и Иисусъ на едно мѣсто казва: „Невъзможното за човѣка за Бога е възможно“. Божественитѣ пѫтища сѫ неизповѣдими. Не бива да се допуща мисъльта, че тия пѫтища може да бѫдатъ изопачени и възпрѣни: то е невъзможно. А когато сме приканени и сме тръгнали въ божествения пѫть, трѣбва да имаме оная проста вѣра, която иматъ дѣцата, и да избѣгваме недостатъци като посочения въ слѣдния разказъ. Въ Англия единъ великъ художникъ искалъ да изрисува картина, въ която да изобрази крайната бѣднотия. Съ дни и мѣсеци обикалялъ той Лондонъ, за да намѣри субектъ, който да подхожда на идеята. Намира най-послѣ едно дѣте окѫсано, което му прилегнало на сърцето, и си казва; „Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!“ Приближава се до него, дава му своята картичка съ адреса и му казва: „Елате слѣдъ четири дена, има да Ви говоря нѣщо“. Това дѣте, като вижда човѣка тъй облѣченъ, дума си: „Какъ ще отида при него така, почти изпокѫсано“, и отива при познати да се пооблѣче и се прѣдстави, както се прѣдставятъ на царетѣ; намира дрехи, облича се и отива у живописеца. „Кой сте Вие?“ попиталъ го художникътъ. — „Азъ съмъ еди-кой“. —„Я си вървете! Ако искахъ такива, облѣчени, има ги съ хиляди. Вие ми трѣбвахте тъй, както Ви видѣхъ тогава“. И ние, когато Небето ни покани на работа, искаме да се облѣчемъ. Обаче, силата не е въ нашитѣ дрехи, шапки, рѫкавици и чепичета, нито въ якитѣ, вратовръзкитѣ и часовницитѣ — тѣ не съставятъ нищо важно; силата е въ нашия умъ, въ нашето сърце, въ благороднитѣ пориви и стремежи да правимъ добро. Когато имаме тия нѣща, другитѣ сами по себе, на свое врѣме, ще дойдатъ. Нима, когато отидемъ на Небето, трѣбва да си вземемъ дрехитѣ отъ тукъ? Господь,когато ни вика на Небето, съблича ни тукъ, Той не иска нашитѣ дрипи, а казва; „Донесете го както си е“. Когато нѣкой умре, всѣки отъ насъ се отвръща отъ него; дори и ония, които сѫ го обичали, казватъ: „Махнете го по-скоро!“ Кѫдѣ е, тогава, тѣхната любовь? Но Господь не се отвръща и казва: „Донесете го, Менѣ ми трѣбва такъвъ, какъвто си е“. И когато ни турятъ въ гроба и ни оставятъ, какво прави Господь? Той почва да говори съ насъ, а не, както нѣкои мислятъ, че умрѣлитѣ се освобождаватъ. Пита ни: „Е, разбра ли живота, разбра ли какъвъ е смисълътъ на живота, който Азъ ти пратихъ?“ Въ този именно разговоръ Господь рисува Своята велика картина, тогава се заражда онзи процесъ: людьетѣ, слѣдъ като изпратятъ човѣка, почватъ да плачатъ и да изреждатъ всичкитѣ негови добри качества — виждатъ божествената картина, която е изобразена въ тия качества. Ние трѣбва да прѣтърпимъ страданнята, които ни идватъ, и да извлѣчемъ поука отъ тѣхъ, Иисусъ съ Своитѣ земни страдания искаше да ни даде примѣръ, че трѣбва да се подчиняваме на този божественъ процесъ. На едно мѣсто казва: „Нимà Азъ нѣмамъ власть да поискамъ Отецъ Мой да изпрати хиляди ангели, да ме избавятъ? Но, ако не изпълня това, за което съмъ дошълъ, какъ ще се повдигнатъ човѣцитѣ?“ Па и самъ Той искаше да се издигне, Вие сте на земята, единъ день и за васъ ще дойдатъ бури, мѫчнотии и, може-би, сѫщата участь, но, когато дойде този часъ, ни най-малко не трѣбва да го считате нещастие, защото тамъ, дѣто нѣма страдание, нѣма и забогатяване; тамъ,дѣто има скърби, има и радости; дѣто има смърть, има и възкресение. И онзи, който не иска да участвува въ страданията на човѣчеството, не ще спечели нищо. Па и що сѫ страданията? Слѣдствия отъ грѣшки, причинени нѣкога по наше неумѣние. Тия именно грѣшки се изправятъ чрѣзъ процеса на страданието. Този процесъ е методъ да се приспособимъ и достигнемъ до ония висши, възходящи трептения, които ни очакватъ на Небето. Трѣбва да се прѣнесатъ сто скърби, за да се понесе една божествена радость. Тогазъ именно ще оцѣнимъ, както трѣбва, онази радость и ще я задържимъ. И затуй Господь започва съ страданията, за да ни кали (както желѣзарьтъ кали желѣзото, за да го направи годно за работа), да издържимъ радостьта, която ще дойде отпослѣ. Всѣки отъ насъ е нуженъ и много нуженъ на Господа. Може за свѣта вие да не прѣдставлявате нищо, да сте една нула, обаче, за Бога сте важна единица. Само Господь, Който ви е пратилъ на земята, оцѣнява вашитѣ страдания, и, слѣдователно,не трѣбва да се безпокоите какво свѣтътъ мисли за васъ; Онзи, Който ви е пратилъ, Той мисли за васъ и ви оцѣнява. За васъ е важно да имате одобрението на Бога. Ако Господь е съ васъ, вие ще бѫдете красиви, а свѣтътъ обича красивото; ако Той е съ васъ, вие ще бѫдете богати, силни, добри, а доброто всѣкога се почита. Сега ще ви говоря за Бога, не като сѫщество, както казватъ философитѣ, отвлѣчено, разпръснато изъ пространството, Който не знаете кѫдѣ е, а за онзи Господь, за Когото проповѣдвамъ, Който мисли за насъ, Който наблюдава, постѫпкитѣ ни, изправя, поправя, наказва, облича, съблича — кара да се раждаме и умираме. Що е умиране? Господь прави операция, вижда, че вие ще изгубите много, скратява процеса на вашия животъ — „за да не направи дългъ повече, вземете му капитала, който съмъ му далъ, врѣмената не сѫ сега благоприятни, оставете го за друго врѣме, доведете го при Мене“. И въ този процесъ ние мислимъ, че свѣтътъ ни е забравилъ. Но, ако свѣтътъ ни е забравилъ, Господь мисли за насъ. А свѣтътъ трѣбва непрѣмѣнно да ни забрави. Една мома никога не може да се омѫжи, ако люби всички момци; трѣбва да избере едного и да каже:„Това е моятъ свѣтъ“. Та и въ живота този фактъ е сѫщо тъй вѣренъ. Вие трѣбва да имате само единъ Господь. Има много богове въ свѣта, които ще искатъ да ви прибератъ; но вие трѣбва да намѣрите вашия Богъ, съ Когото можете да живѣете, да се развивате, богатѣете. Писанието казва: „Богъ не е само на небето; Той живѣе въ сърцата на смиренитѣ“; слѣдователно, първото качество, което трѣбва да придобиете, за да може Той да заживѣе въ васъ, е смирението. Но това смирение не е като смирението на една овца — като ви набиятъ или счупятъ краката, да кажете; „Нѣма какво да се прави!“ Не е смирение, когато ви взематъ всичкото богатство, да кажете: „Ние се смирихме". Смирение е, когато имате всички богатства, сила, знания, доброто, да съзнаете и кажете: „Господи! Ти разполагашъ съ всичко, каквото имамъ“. А сега всѣки единъ прави слѣдното: всички проповѣдватъ Евангелието и сѐ свѣта оправятъ; но, щомъ опре Господъ до тѣхнитѣ прѣпълнени кесии, извикватъ; „А, тамъ не може! Половината, вижъ, можемъ да дадемъ, но всичкото не“. Като дойде до силата, казватъ: „Ти не можешъ да разполагашъ съ всичката ми сила“. Ала, когато се намираме въ нужда, искаме и Го молимъ да ни рѫководи и помогне. Този начинъ на човѣшко разбиране живота прѣобладава въ всички философии отъ хиляди години насамъ. И нашитѣ нещастия идатъ тъкмо отъ това. А Иисусъ съ Своя животъ иска да ни покаже пѫтя. Мнозина християни разбиратъ, че, като станатъ християни, трѣбва да напуснатъ свѣта. Вие можете да се откажете отъ вашитѣ кѫщи, богатства, жени, дѣца, и при все това пакъ да мислите за тѣхъ. Можете да отидете въ нѣкой уединенъ мънастиръ и пакъ да мислите: „Какво ли станаха жена ми, дѣцата ми, кѫщата ми?“ А това значи, че вие не сте се отказали отъ тѣхъ, че не сте свободни. Да се откажемъ отъ нѣщата, не значи да ги забравимъ, а да оставимъ хората свободни — да оставимъ жената да постѫпва, както тя знае, да оставимъ сина да постѫпва, както той знае. Да се откажемъ отъ свѣта, значи да го напуснемъ, да не му прѣчимъ,-нека си върви по своя пѫть, можемъ ли да спремъ течението на рѣката? Трѣбва да я оставимъ да върви по своя пѫть, можемъ да направимъ само едно — да я използуваме. Тъй сѫщо не можемъ да спремъ и живота, а трѣбва само да използуваме нѣщата. И Иисусъ ясно и положително ни казва: „Ако Ме обичате“ — а трѣбва да Го обичаме — никакъ не казва: „Горко вамъ,ако не Ме обичате!“ Не! Господь никога не иска насила жертви отъ насъ. Хората казватъ: „Защо Господь, като е всемогѫщъ, не оправи свѣта?“ — Какъ да го оправи?“ - „Онзи, който лъже, да му изсъхне езикътъ; онзи, който краде, да му изсъхне рѫката“. Ами тогава ние щѣхме да имаме единъ свѣтъ само отъ нѣми и сакати. Какъ мислите — щѣше ли да ни бѫде приятенъ такъвъ единъ свѣтъ, само отъ недѫгави хора? Господь, обаче, дава диаметрално противоположно управление, върви по обратния на този процесъ и казва, че, който иска да бѫде господарь, трѣбва да бѫде слуга. Тоя процесъ състои въ слѣдното. Силнитѣ хора искатъ обикновено всички рѣки да се вливатъ въ тѣхната рѣка; въ доброто, обаче, процесътъ е тъкмо обратенъ — Господь се разлива въ малки рѣкички и, намѣсто Той да ги управлява, оставя тѣ сами да се управляватъ. Може да направите единъ малъкъ опитъ въ вашия домъ. Да излѣзе отъ васъ мисъльта вие да управлявате; турете си на ума да станете слуга — да станете слуга зарадъ Господа, и тогава ще слѣзете на мѣстото на Господа. Търсите Господа на небето, но Той не е тамъ; когато вие пъшкате и страдате, Той е въ васъ. И туй, което хората наричатъ растене, напрѣдване, то е, че въ този процесъ работи Господь. Той е най-добриятъ работникъ. Нѣкои се оплакватъ: „Защо Богъ не вижда нашитѣ страдания?“; но Той казва: „Нѣмамъ врѣме; Азъ съмъ толкова заетъ съ вашитѣ работи, заетъ съмъ съ много по-важни ваши работи; когато остане врѣме, ще се занимая съ вашитѣ външни дребни недоразумѣния“. Туй не е алегория, а дѣйствителность. Има единъ стихъ въ Свещеното Писание, въ който Господь казва: „Азъ бѣхъ на Израиля като натоварена каруца, въ която хората постоянно турятъ всичко“. Страданията, обаче, които тукъ изпитваме, сѫ страдания на Господа; Той страда и плаче въ васъ. Казваме: „Азъ плача, скръбна ми е душата“; но, когато кажемъ: „Господи! прости — азъ Ти причинихъ толкова страдания съ нечисти мисли и дѣйствия“, тогава ще дойдемъ на онзи истински пѫть, който ще ни избави отъ съврѣменното зло. И най-сетнѣ, трѣбва да оставимъ нашия Господь да закрѣпне въ насъ. Ние сме Го свързали съ вѫжета и сме Го приковали. Трѣбва да Го положимъ и оставимъ спокоенъ въ гроба, и Той тогава ще възкръсне и ще ни освободи. И бѫдете увѣрени въ едно нѣщо: ония, които спъватъ пѫтя Му, то сме ние, хората: дяволитѣ не спъватъ пѫтя Господенъ. Понеже Той е положилъ закона на свободата, Той не може, не иска да измѣни тоя законъ, и, докогато не дойдемъ до това съзнание доброволно да се подчинимъ, Той нѣма да ни избави. Трѣбва да проникне въ насъ дълбоко съзнанието да бѫдемъ подобни на Него. Тогазъ нашитѣ богатства, сила, добродѣтели ще употрѣбимъ за въздигане — на кого? — на нашитѣ братя, на нашитѣ ближни. Всѣки отъ васъ трѣбва да търси и цѣни душитѣ на своитѣ братя, а не да обича тѣхнитѣ тѣла. И мога да ви кажа, че Иисусъ, като е дошълъ тукъ, и сега не е напусналъ земята; Той живѣе между човѣцитѣ, работи между тѣхъ и трѣбва вече да възкръсне въ насъ. Да имаме вѣра, но не оная вѣра и онзи страхъ, които имаха евреитѣ — „Ние нѣмаме другъ царь, освѣнъ кесаря“, та, когато този кесарь, слѣдъ нѣколко години, разруши Иерусалимъ и събори храма имъ, тѣ се отказаха отъ него. И сега може да каже човѣкъ: „Кесарь е моятъ царь“, но послѣдствията ще бѫдатъ сѫщитѣ. Нека се повърна. Изпърво трѣбва въ този свѣтъ да живѣемъ, да се подготвимъ; не можемъ да живѣемъ на Небето, защото тамъ топлината и свѣтлината сѫ много ярки. Както градинарьтъ, когато прѣсажда борове, снети отъ високо мѣсто, прави разни прѣсадки, додѣто да ги аклиматизира, тъй и Небесниятъ Отецъ не може да ни вземе отъ тукъ и направо да ни посади въ Райската градина. Дори и нашата училищна система е тъй наредена: най-напрѣдъ трѣбва да минемъ първо отдѣление, че послѣ — второ, по-нататъкъ — класоветѣ, университета и най-послѣ да влѣземъ въ свѣта. То сѫ сѐ методи на културата, къмъ които трѣбва да се приспособи онзи, който иска да напрѣдне. Единъ християнинъ, по моето схващане, не трѣбва да бѫде глупавъ човѣкъ и да казва: „Както даде Господь“. Когато сте изорали нивата си, вие посѣвате жито, защото, ако не посѣете жито, какво ще даде Господь? Бурени и тръне. Обработете лозето, посадете го, и то ще ви даде плодъ И каквато лоза посадите, такъвъ плодъ ще даде — ако посадите долнокачествени пръчки, ще ви даде киселица. Господь даде на вашето дѣте добъръ умъ, но вие какво посадихте въ неговия умъ — дали ония зародиши, които ще дадатъ добъръ плодъ? Ние искаме да бѫдемъ добродѣтелни, силни, богати; можемъ да имаме и добродѣтель, и сила, и богатство, и е потрѣбно да ги имаме: условията, при които тѣ вирѣятъ и може да се развиватъ, сѫ: божествениятъ зародишъ, божествениятъ законъ и божественото равновѣсие. Равновѣсието — това е добродѣтельта, законътъ — това е знанието, условията — това е силата, зародишътъ — това е богатството. Но ще ме попитате:„Какъ ще намѣримъ Господа?“ — Много лесно нѣщо. Единъ искалъ да направи смѣшка и да дразни едного, който му рекълъ: „Ние сме въ градина, въ която има много хубави ябълки“. — „Но азъ не виждамъ нищо“, отговорилъ му другиятъ, като си затворилъ очитѣ; приятельтъ му зашилъ една плѣсница, и онзи прогледналъ и видѣлъ. Тъй и Господь понѣкога ни зашие плѣсница, и ние видимъ. Онѣзи отъ васъ, на които сѫ затворени очитѣ, да искатъ да имъ се отворятъ. Съврѣменниятъ свѣтъ аргументира и казва: „Кѫдѣ е Господь? - Той е и въ дърветата, и въ камънитѣ, и въ земята“; обаче, когато дойде нещастието, всѣки се обръща нагорѣ и вижда, че Той е тамъ, и извиква: „Господи!“ Ето затуй сѫ нещастията — тѣ сѫ плѣсницата, която ни зашива Господь, като ни казва: „Азъ ви създадохъ да гледате, а не да стоите съ затворени очи“. Та ние, за да се издигнемъ, трѣбва да добиемъ състоянието на дѣцата — да търсимъ и да бѫдемъ възприемчиви. Сега ще ви кажа друго нѣщо. Какъвъ е нашиятъ методъ, по който трѣбва да работимъ? Отсега нататъкъ трѣбва всѣкога да сме свързани умствено и сърдечно съ всички хора по земята, защото спасението е въ нашитѣ общи молитви — „съединението прави силата“. А когато умоветѣ и сърцата на хората се съединятъ, тогава ще настѫпи царството Божие на земята. У приятель, когото дѣйствително обичаме, не бива да търсимъ недостатъцитѣ му: и той, като насъ, може да ги има; недостатъцитѣ сѫ външната дреха, съ която е облѣченъ човѣкъ; но човѣшката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши; вашата божествена душа никой не е въ състояние да поквари. Може да се нацапа отвънъ, но вѫтрѣшно не може, понеже Богъ обитава въ нея. А немислимо е да се разруши нѣщо, което Богъ пази. Ние можемъ да се подчиняваме на свѣта, както е казалъ Иисусъ на Пилата, който му рекълъ: „Азъ имамъ власть да те разпна“ — „Подчинявамъ се на онзи, който ти е далъ тази власть, но моята душа е свободна“. Трѣбва да се подчинимъ на врѣменнитѣ страдания; ние не можемъ да ги разберемъ, но, когато умремъ и възкръснемъ, ще разберемъ защо сѫ били тѣ. Всички досега сѫ се терзаяли отъ трепети и страхове въ живота. А това не е животъ. Животъ е, когато човѣкъ е изпълненъ съ благородни чувства. Щастливъ е онзи, който се радва, че е могълъ да направи добро безкористно. Нѣкой ви докачилъ, не му снемате шапка, не се рѫкувате; може и да се рѫкувате, безъ това да е рѫкуване; може да му снемете шапка, безъ това да е зачитане. И обикновено снемаме шапка на по-голѣмъ; но съ това нѣкакъ му казваме: „Можешъ ли ме повиши?“ Има една дяволска риба въ морето, която, каквото срѣщне по пѫтя, сѐ го поздравлява. И човѣкъ хваща нѣкого за рѫка. Защо? Тия дяволски пръсти на човѣшката рѫка много говорятъ; напр., най-малкиятъ казва: „Пари можешъ ли ми дà? Трѣбва търговия да почна. Загуби имамъ отъ нея, ограбенъ съмъ, можешъ ли ми помогна?“ Безименниятъ — „Азъ желая художнишка слава и знания“. Срѣдниятъ — „Азъ искамъ права и привилегии“. Показалецътъ — „Менѣ ми трѣбватъ почитъ и уважение“. Палецътъ — „Азъ искамъ сила и умѣние“. Поздравениятъ, ако може и желае, ще му даде. И тръгнатъ двама, че послѣ трима въ обществото и образуватъ котерия, ала не намиратъ онова, което търсятъ. И най-послѣ дойде Иисусъ и каза: „Това, което вие търсите — богатство, сила знания, доброта — Азъ мога да ви го дамъ. Нѣма никой отъ васъ, който е оставилъ баща си и майка си за Мене и да не е приелъ стократно бѫдещия животъ“. Ето Човѣкътъ, Който може да се рѫкува съ насъ, Който може да ни даде и богатство, и сила, и знания, и доброта. Но хората казаха: „Махнете, разпнете Го“; на което Пилатъ имъ забѣлѣжи: „вие Го изгубвате“. Иисусъ и днесъ седи прѣдъ васъ, и азъ ви казвамъ: „Ето Човѣкътъ, Когото вие търсите, Човѣкътъ, Който само може да внесе спокойствие въ вашитѣ сърца, да ви даде умъ, да ви даде здраве, обществено положение, да ви по- вдигне, да ви покаже пѫтя, да се проясни вашиятъ умъ“. Но вие въ вашето съмнѣние казвате: „Покажете ни Го да Го видимъ!“ — Азъ ще ви приведа едно сравнение. Задава се вечерь отдалечъ човѣкъ съ малка свѣщь, азъ ви казвамъ: „Ето човѣкътъ, който ви носи свѣтлина“; вие, обаче, виждате свѣщьта, не виждате човѣка, него ще видите — кога? — когато изгрѣе слънцето. Търсете сами тая свѣтлина, която носи Човѣкътъ, — тя ще ви помогне да намѣрите пѫтя, по който трѣбва да вървите. Така трѣбва да схващате въпроса. Да ви дамъ едно друго, по-ясно сравнение. Допуснете, че ви ввеждамъ въ една богата, но тъмна приемна, и ви казвамъ: „Това е една стая съ чудни украшения, съ грамадни богатства, тамъ въ онзи ѫгълъ има това, въ другия — туй и туй“. — „Може, ама кой знае, не виждамъ нищо“, възразявате. Внеса ли малка свѣщь, тогазъ близкитѣ прѣдмети почватъ да се очертаватъ; внеса ли още една, прѣдметитѣ по-ясно се очертаватъ; като се увеличатъ свѣщитѣ, стаята постепенно сѐ повече и повече се освѣщава; като свѣтне електрическата лампа, прѣдметитѣ ставатъ ясни, а като дойде дневната свѣтлина, всичко се вижда. Свѣтътъ е като тая стая, и всѣки отъ насъ трѣбва да бѫде свѣтоносецъ, да носи по една свѣщь, и, като влѣземъ всички съ своитѣ свѣщи и ги туримъ една до друга и така увеличимъ свѣтлината, ще видимъ много. Вашитѣ мозъци — това сѫ свѣщи. Азъ не обичамъ хора, които носятъ угасени свѣщи, а само такива, които носятъ запалени свѣщи, като на Разпети Петъкъ. Всѣки отъ насъ самъ трѣбва да бѫде запалена свѣщь. Прѣданъ, любящъ, добъръ човѣкъ е запалена свѣщь И грѣшка голѣма е да бѫде човѣкъ изгасена свѣщь. Питате: „Какво да правимъ“. — Трѣбва да се молите единъ за други, да пращате добри мисли на своитѣ приятели, да се молите за тѣхъ, да искате да бѫдатъ благословени, и Господь, като благослови тѣхъ, ще благослови и васъ. А защо да се молимъ? Прѣзъ лѣтния сезонъ на 1899 г. въ Новопазарско стана голѣма суша; околнитѣ турци отъ 39 села се събиратъ и се молятъ за дъждъ, и завалѣва дъждъ; българитѣ си казватъ: „Богъ, като праща на тѣхъ дъждъ, ще прати и намъ“; обаче, не падна надъ тѣхнитѣ села, и говедата имъ измършавѣха отъ гладъ. Когато хората се молятъ, моли се и ти: и ти трѣбва да си подадешъ прошението; Господь нѣма да държи особена графа за тебе, ако не се молишъ. Молитвата има велика сила, и съврѣменнитѣ хора трѣбва да бѫдатъ хора на молитвата: съ молитвата ще подготвимъ своя умъ и своето сърце. И не за себе си да се молимъ: то е егоизъмъ. — Не искамъ да се занимавамъ съ умоветѣ на хората, моето желание е да се занимавамъ съ тѣхнитѣ сърца, защото всичкото зло се таи въ сърцата. Па и самъ Господь казва: „Сине мой, дай си сърцето“. Трѣбва да започнемъ сега едно прѣчистване, като за Великдень - да отворимъ прозорцитѣ и да измиемъ пода. Всички пъшкаме подъ едно брѣме, всѣкѫдѣ има обща дисхармония, мѫжъ и жена не могатъ да се споразумѣятъ — кѫща дѣлятъ, пари дѣлятъ, жената не е доволна, че мѫжътъ държалъ паритѣ. Дали мѫжътъ или жената ги държатъ — това е безразлично. Спогодете се кой да бѫде касиерътъ. Спорятъ кой да държи първо мѣсто въ кѫщи — дали кокошка или пѣтелъ да пѣе. Що за кокошки и пѣтли? — това не съставлява никаква важность въ живота. — Казахъ, друго е важно. Иисусъ е дошълъ и работи, и когато свѣтлината идва, тя идва постепенно, тихо, безъ шумъ. Той нѣма да дойде като гръмотевица, както нѣкои го очакватъ. — И това може да стане, но тамъ не е Иисусъ. Когато Пророкъ Илия отишълъ въ пустинята и се прѣдалъ на постъ и молитва и когато дошла буря и огънь, а Илия закрилъ очитѣ си, Богъ не е билъ въ бурята и огъня, а въ тихия гласъ, който говорѣлъ. Господь не е въ вашитѣ страдания, въ вашата сила, въ вашитѣ знания. Кѫдѣ е? Въ любовьта. Ако любите, Той е въ васъ. Не любите ли, нѣма Го. И вие трѣбва да любите — туй е законътъ. Ние не любимъ, а чакаме хората да ни любятъ! То значи да седимъ прѣдъ печка и да чакаме да ни донесе другъ дърва да се стоплимъ. Ние, ние сами трѣбва да имаме туй гориво, което да използуватъ и други. Ние, които слѣдваме Иисуса, Който ни е далъ достатъчно сили, трѣбва, най-сетнѣ, да Го пуснемъ да влѣзе въ насъ. Сега, азъ ви оставямъ този Човѣкъ: ще Го приемете ли или разпнете, ще Го пуснете ли или ще кажете: „Не Го искаме“ — този е въпросътъ, който трѣбва да рѣшите. Ако кажете:„Пуснете Го, той е нашъ Господь“, вие сте разрѣшили въпроса, и ще дойде блогословението. И тогазъ ще се изпълнятъ думитѣ на Писанието: „Азъ и Отецъ Мой ще дойдемъ и ще направимъ жилище въ васъ“. Тогазъ свѣтлината ще бѫде въ насъ, и ние всинца ще се примиримъ. (Бесѣда, държана на 16 мартъ 1914 г въ София).