Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Неделни беседи'.

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Форуми

  • Петър Дънов - беседи - стар правопис
    • Беседи - стар правопис
    • Томчета с беседи
    • Други книги със стар правопис
    • Молитви
    • Други материялии информация за стария правопис
    • Форум за споделяне на работа.
    • Паневритмия
  • Други книги със стар правопис
    • Други книги със стар правопис

Търси съвпадения в...

Търси резултати които...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последна актуализация

  • Start

    End


Филтриране по брой...

Регистриран

  • Start

    End


Група


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Location


Interests


Отговорете на въпроса

  1. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето От книгата Трети младежки събор „И обхождаше Исус всичка Галилея“, 5-8.07.1925 г., Първо издание: София, 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето И обхождаше Исусъ всичка Галилея „И обхождаше Исусъ всичка Галилея, та поучаваше въ съборищата имъ и проповѣдваше благовѣстието на царството, и изцѣляваше всѣка болесть и всѣка немощь между народа.” (Ев. Матея 4:23) Въ разумния свѣтъ има единъ великъ законъ, който опрѣдѣля отношенията на всички разумни сѫщества. Този великъ законъ въ науката наричатъ развитие, еволюция. Еволюцията подразбира движение, а движението е първиятъ потикъ на живота въ извѣстна посока. Втората стѫпка, това е самиятъ животъ, който показва, че животътъ използува това разумно движение. И глупавиятъ се движи, и разумниятъ се движи, само че разумниятъ има цѣль. Тъй щото, когато умътъ е насоченъ въ извѣстна разумна насока, това показва, че той има за цѣль постигане на нѣкакво свое разумно желание. Често и въ съврѣменната окултна наука употрѣбяватъ думата „желание” въ двояко значение. Ние говоримъ за желанието въ принципаленъ смисълъ. Ние не говоримъ за илюзиитѣ. Илюзиитѣ, това сѫ проекции, сѣнки на нѣщата. За сѣнкитѣ нѣма да говоримъ. Въ сѣнкитѣ нѣма реалности. Тукъ може да се спра да обясня разликата между сѣнка и реалность. Ако ви предложа една круша отъ мраморъ, или отъ олово или отъ желязо, или отъ восъкъ, какво ще ви ползува тази круша? Ако ви прѣдложа единъ хубавъ самунъ отъ восъкъ, или отъ гипсъ, или отъ хубава пръсть, какво ще ви ползува този хубавъ самунъ? – Нищо. Слѣдователно, това сѫ илюзии, това сѫ залъгалки за малкитѣ, за глупавитѣ дѣца. И когато азъ видя, че нѣкое малко момиче се занимава съ своитѣ кукли, считамъ, че то е едно отъ малкитѣ глупави дѣца. То е единъ отъ онѣзи глупави ангели, който, като не разбира работитѣ на небето, Господь го пратилъ на земята да се учи, да се занимава съ играчкитѣ. Не мислете, че е лошо да се занимава човѣкъ съ сѣнкитѣ. Нѣма нищо лошо въ това, но сѣнкитѣ изразяватъ живота на страданията. Каквото и да вложите въ вашата кукла отъ восъкъ, тя е безъ душа, безъ сърце, безъ мисъль, безъ мозъкъ; тя не може да даде никакъвъ отгласъ на това, което вие мислите, на това, което вие искате. Слѣдователно, тя ще бѫде ехо на самия васъ, а това е най-тягостното нѣщо въ свѣта. Подъ думата „красивъ свѣтъ” разбирамъ свѣта и на единството, и на множеството. Подъ думата „множество” разбирамъ, когато цѣлото множество живѣе въ закона на съгласието. Сега, да опрѣдѣля думата съгласие. Подъ съгласие, азъ не разбирамъ съгласуване между двама души на почва на нѣкакъвъ интересъ, на нѣкаква търговска сделка, или нѣкаква търговска операция, защото това съгласуване е врѣменно, а разумното съгласуване е една бръмка въ живота. То е свързване. И тази бръмка върви прѣзъ цѣлата еволюция на човѣка. Слѣдователно, всѣка една разумна постѫпка, въ каквато насока и да е, било въ материалния свѣтъ, било въ духовния свѣтъ, или въ Божествения свѣтъ, това сѫ скачени халчици, скачени верижки за подигане на човѣшката душа. Какво означава думата подигане? Да кажемъ, че се качите нѣкѫдѣ горѣ, но седнете тамъ. Това не е подигане. Подигане на човѣшкото съзнание е състояние, когато човѣкъ схваща правилно закона на Любовьта. Първиятъ признакъ на великия законъ на Любовьта е жертвата. Човѣкъ, който не е научилъ закона на жертвата, не може да познае закона на Любовьта. Подъ думата „жертва” азъ не подразбирамъ тази жертва, която хората правятъ сега. Може да пожертвувашъ едно агне, но това не е жертва. Може да изядешъ нѣкого, това не е жертва. Въ жертвата се съдържа слѣдното качество: този, който жертвува, всѣкога живъ остава, и колкото повече го ядатъ, толкова повече се размножава. Този, който се жертвува, расте. Казва нѣкой: изядоха ме. Не, това вече не е жертва. Жертвата подразбира дълбоко познаване закона на Любовьта. Вслѣдствие кривото разбиране закона на жертвата, съврѣменнитѣ религиозни хора, като сѫ изопачили този свещенъ езикъ на небето, нѣматъ ония идеи, които даватъ онзи висшъ потикъ на душата да се развива правилно. Защото всѣка лъжлива мисъль, всѣко лъжливо чувство се отразява върху човѣшката душа. Казватъ, че Христосъ ходилъ въ Галилея. Какво прѣдставлява въ сѫщность Галилея? – Галилея не е нѣкоя голѣма область, напротивъ една малка область. Галилея е символъ на разумното въ човѣка. Слѣдователно, когато ние искаме да кажемъ, че нѣкой човѣкъ е разуменъ, казваме, че той живѣе въ Галилея. Затова Христосъ се нарича Галилеянинъ – разуменъ човѣкъ. Всѣки разуменъ човѣкъ живѣе въ тази область. Слѣдователно, въ природата има една разумна область. За да може човѣкъ да влѣзе въ тази область, неговото съзнание трѣбва да се подигне. „И обхождаше Исусъ всичка Галилея, та поучаваше въ съборищата имъ и проповѣдваше благовѣстието на Царството”. На кое царство? – На Божието Царство. По какво се отличава Царството Божие отъ всички други царства? То се отличава по това, че прѣзъ всички вѣкове въ него има една непрѣривность; въ него нѣма прѣсѣкулки. Земнитѣ царства се качватъ и падатъ, държавнитѣ имъ мѫже изчезватъ. Въ Царството Божие всички поданици, които Го съставляватъ, не умиратъ. Това е една привилегия за тѣхъ. Да бѫдешъ поданикъ на Царството Божие, отъ Божествено гледище, не е нѣщо мѫчно, не е и нѣщо непостижимо, затова то съставлява идеалъ за всинца. Тъй че всички ваши копнежи, които имате за наука, за изкуство, за музика, за скулптура, всички краснорѣчиви оратори, всичко това, въ сравнение съ този идеалъ, сѫ залъгалки за дѣцата, въ които нѣма нищо сериозно. Туй е единъ признакъ, по който се отличаватъ поданицитѣ на Царството Божие и тия на земнитѣ царства. Щомъ човѣкъ тукъ мисли за изкуство, като отиде въ Царството Божие, ще намѣри друго изкуство. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: щомъ е тъй, ако между това изкуство и онова на Царството Божие нѣма никаква връзка, тогава да не правимъ нищо тука. Не е така. По-добрѣ да вършимъ нѣщо, отъ колкото да спимъ постоянно. Има хора, които постоянно седятъ и мечтаятъ, като онѣзи моми и момци, които въртятъ палцитѣ си и мислятъ само какъ ще се оженятъ, въ какви палати ще живѣятъ, какъ ще се наредятъ и т.н. Въртенето на палцитѣ нѣкога е имало смисълъ, но днесъ е изгубило този си смисълъ. Нѣкои въртятъ очитѣ си. Защо си въртятъ очитѣ? – За да видятъ нѣкого, да видятъ нѣщо. Идете въ нѣкоя обсерватория. И тамъ ще видите какъ астрономътъ върти очитѣ си прѣдъ своята трѫба, прѣдъ своя телескопъ. За 24 часа все ще намѣри нѣщо въ своя телескопъ. Какво ще намѣри? – Или нѣкоя комета, или нѣкоя звѣзда, или нѣкое слънце съ своитѣ спътници. Значи всѣки отъ васъ е въ своята обсерватория. Все търси нѣщо. Вѣщиятъ, умниятъ астрономъ ще избере свѣтлата нощь за своитѣ наблюдения; онзи глупавиятъ ще избере тъмната мъглива нощь. Нѣкой се върти натукъ-натамъ, търси нѣщо. Какво търсишъ? – Търся нѣщо, но не мога да го намѣря. Че какъ ще го намѣришъ? Ти го търсишъ въ тази мрачна, тъмна нощь. Не е свѣтло, за да намѣришъ, каквото търсишъ. Та казвамъ: стремежитѣ на единъ разуменъ човѣкъ трѣбва да бѫдатъ строго опрѣдѣлени. Сега мнозина културни хора очакватъ новата култура да дойде по единъ опрѣдѣленъ начинъ. Свѣтътъ очаква единъ день цѣлото общество да се подигне. Религиознитѣ хора очакватъ да дойде Духътъ, Богъ да се прояви по единъ или по другъ начинъ. Но врѣмето за проявлението на Бога не съвпада съ механическото врѣме. Часовницитѣ на небето, и часовницитѣ на земята сѫ двѣ различни величини. Когато на земята е день, на небето има съвсѣмъ друго състояние. Когато хората на земята сѫ весели, ядатъ и пиятъ, на небето ни най-малко не мислятъ, че тия хора сѫ културни. Небето трѣбва да плаща за хората на земята, които ядатъ и пиятъ. Тѣ ядатъ и пиятъ за смѣтка на небето. Какво означава яденето и пиенето? – Яденето и пиенето въ свѣта е прѣдаване на духовната енергия, която се възприема отъ храната. Човѣкъ трѣбва да се храни съ такава храна отъ която да може да придобива духовна сила, необходима за неговото развитие. Яденето трѣбва да бѫде постояненъ процесъ, а не както тукъ на земята – прѣривенъ – ядешъ и послѣ пакъ огладнѣешъ. Всички противорѣчия въ живота произлизатъ именно отъ въпроситѣ: кога ще ядемъ и какво ще ядемъ. И какъ се разрѣшаватъ въпроситѣ най-послѣ? – Нахранимъ се, пакъ огладнѣемъ; отново ядемъ, наситимъ се, пакъ огладнѣемъ и т. н. Въ физическо отношение нѣщата се съвпадатъ съ тази прѣривность. Въ духовно отношение, обаче, има една непрѣривность. Въ физическия свѣтъ, нѣкой пѫть мислимъ, че работимъ съ Бога, а нѣкой пѫть мислим, че не работимъ съ Бога, виждаме, че сме изгубили Духа. Това сѫ положения, несъвмѣстими съ самия животъ. Човѣкъ не може да изгуби живота си; човѣкъ не може да изгуби духа си, човѣкъ не може да се отклони отъ пѫтя си, който Богъ му прѣдначерталъ. Слѣдователно, каквото и да вършимъ въ нашия животъ, ако този ни животъ нѣма смисълъ за самитѣ насъ, има смисълъ поне за другитѣ. Куклата сама не може да знае защо е създадена, но дѣтето което играе съ нея, знае защо е създадена тази кукла. Дѣтето казва: тази кукла е създадена за мене, да развивамъ своитѣ чувства съ нея. Тъй че, ако ние не разбираме смисъла на нашия животъ, има други, по-разумни сѫщества отъ насъ, които разбиратъ защо сме създадени. Въ нашия животъ има двѣ направления, отъ една страна ние сме обектъ на ангелитѣ, които развиватъ своя животъ, а отъ друга страна ние сме обектъ за самитѣ насъ. Каква е цѣльта на този обектъ? Вие имате живота, имате и храната си. Мнозина отъ васъ иматъ всичко, каквото живота може да имъ даде, а при това пакъ не сѫ доволни? Защо не сте доволни? Значи има нѣщо, което ви липсва. Човѣкъ не е добилъ сѫщественото, което му трѣбва. Нѣкои хора може да сѫ вкусили само отъ това сѫщественото, но вкусването е единъ прѣривенъ актъ въ живота. Нѣкой казва: прѣдчувствувамъ нѣщо, прѣдвкусвамъ нѣщо. Да, но вкусването е посока, къмъ която ние се движимъ. Писанието казва: „Опитайте ме и вижте, че съмъ благъ”. Защо трѣбва да вкусимъ? – За да видимъ Божията благость. Обаче ако ние се спремъ върху думата вкусване, ще извадимъ едно съвсѣмъ механическо заключение за живота; ще видимъ, че животътъ може да се вкуси, както вкусваме една круша, или една ябълка. Нѣкой пѫть можемъ да вкусимъ и отъ единъ невидимъ плодъ. Напримѣръ, нѣкой щастливъ човѣкъ напише едно съчинение, или направи нѣкоя хубава кѫща и си казва: слѣдъ като умра, 100 или 200 години слѣдъ смъртьта ми, какъ ли ще се произнесатъ хората, като гледатъ кѫщата ми? Какво ли ще кажатъ за мене? И този човѣкъ се радва прѣдварително, прѣдвкусва отъ удоволствието, че ще харесатъ кѫщата му. Човѣкъ може да си фантазира за кѫщитѣ, които е направилъ и оставилъ на своитѣ близки, но всички тѣ не сѫ нищо друго освѣнъ единъ паметникъ. Питамъ: единъ паметникъ можа ли да увѣковѣчи човѣка? Всички слънчеви системи, които сега сѫществуватъ на земята, не сѫ нищо друго, освѣнъ паметници. Нашата земя е сѫщо единъ паметникъ. На какво? – На човѣческото падение. Слънцето е паметникъ на човѣшкото въздигане и изкупление. Сириусъ, тази по-далечна звѣзда, е паметникъ на човѣшкото развитие, на човѣшката култура. Всички тия системи си иматъ своето прѣдназначение. Въ тѣхъ живѣятъ напреднали сѫщества, по-напрѣднали въ своята възрасть отъ насъ понеже сѫ излѣзли много по-рано отъ Бога. Тѣхната мѫдрость е толкова велика, че културата на съврѣменнитѣ хора, въ сравнение, напримѣръ съ културата на Сириуса, е още въ своитѣ пелени. Съврѣменнитѣ хора прѣдъ сѫществата на Сириуса не сѫ даже и като дѣца. Единъ день, когато нашата слънчева система завърши своето развитие, своята еволюция, ще мине прѣзъ пѫтя на Сириуса. Всички сѫщества не сѫ отъ една и сѫща категория. За да разберете тази вѫтрѣшна връзка, която сѫществува между всички небесни тѣла, трѣбва да сте въ едно по-напрѣднало съзнание. Три вида слънчеви системи има споредъ мене. Една отъ слънчевитѣ системи изразява материялния свѣтъ – най-грубитѣ желания, които сѫществуватъ въ всички сѫщества. Другитѣ слънчеви системи сѫ направени отъ по-фина духовна материя и спадатъ къмъ духовния, ангелски свѣтъ. Слѣдъ врѣме, когато вашитѣ духовни очи започнатъ да се развиватъ, вие ще виждате всички свѣтове. За сега нашитѣ астрономи виждатъ само материялнитѣ свѣтове. Нѣкои астрономи прозиратъ, че въ пространството, нѣкѫдѣ далечъ, сѫществуватъ други планети, но тѣ едва ги виждатъ съ своитѣ телескопи. Третитѣ слънчеви системи, това сѫ Божественитѣ свѣтове, които сѫ създадени отъ най-висша, най-фина Божествена материя. Човѣкъ ще мине прѣзъ всички тия слънчеви системи. Слѣдователно, ние сме въ прѣдверието на този великъ козмически свѣтъ. Нашата земя е на границитѣ на козмоса. Цѣлата наша слънчева система се намира на това мѣсто. Тъй щото, единъ день, когато вашето съзнание се подигне, и вие минете отъ една слънчева система въ друга, съ по-висша култура отъ сегашната, ще имате съвсѣмъ други понятия за нѣщата. Сега се заражда другъ въпросъ: когато влѣзете въ другия свѣтъ, ще се познавате ли? – Ще се познавате разбира се. Въ този свѣтъ хората познаватъ ли се? – Именно въ този свѣтъ хората не се познаватъ. Познанието се добива само чрѣзъ закона на Любовьта.Само ако обичашъ, можешъ да познаешъ. Безъ обичь, безъ любовь не можешъ да познаешъ никого. Обичьта, Любовьта е която може да хвърли Свѣтлина и топлина въ една душа да се разтвори, за да я познаешъ. Богъ ни познава по закона на Любовьта. Да не мислите, че Богъ ни познава механически. Не, ние сме излѣзли отъ Бога, и Той ни се радва, понеже имаме сѫщия образъ като Неговия. За да познавашъ нѣкого, трѣбва да има образъ. На едно мѣсто апостоль Павелъ казва: „На мѫки съмъ, докато се роди образа на Христа въ мене”. Значи, всѣки човѣкъ трѣбва да има Христовия образъ. А какъ се познаватъ хората днесъ, като нѣматъ този образъ? Безъ този образъ тѣ не могатъ да се познаватъ. За сега всѣки човѣкъ прѣдставя единъ образъ, едно съдържание, но безъ ценность; една мисъль, но безсмислена; една форма, но неоформена. Разумниятъ човѣкъ е вече оформенъ. Когато дойде въ него онзи свещенъ трепетъ на сърцето, страхътъ изчезва. Едно отъ качествата на разумния човѣкъ е, че той нѣма страхъ. Страхътъ е изключенъ отъ него. Той не мисли какво ще стане съ него, какво ще кажатъ хората за него. Въ него има благоразумие. Въ благоразумния човѣкъ има една характерна черта, той знае, че Богъ никога не се измѣня, днесъ да е единъ, утрѣ – другъ. Любовьта, която Богъ изпраща къмъ всички сѫщества, излѣзли отъ Него, е еднаква и непрѣривна. Като казвамъ, че Любовьта на Бога е еднаква, разбирамъ еднаква не по количество, а по качество. Ако седна на обѣдъ да ямъ и една муха кацне на паницата ми, какво подразбирамъ отъ това? Азъ ямъ и мухата яде въ това врѣме. И тя вкусва отъ яденето, възхищава се и казва: „Отлично е това ядене!” Пъкъ и азъ съмъ доволенъ. Питамъ: колко мухи могатъ да се наядатъ заедно съ мене отъ паницата ми? Мухата казва: „Туй ядене е заради менъ”. И азъ казвамъ: туй ядене е заради менъ. Мухата обикаля около паницата, кацне нейде по лицето ми, на яденето, но азъ махна съ рѫката си и я прогоня. Послѣ тя пакъ кацне, азъ пакъ махна съ рѫка да я прогоня. Тя е умна, казва ми: „Ако махашъ толкова много съ рѫката си, и ти нѣма да се наядешъ, и азъ нѣма да се наямъ. Остави ме на мира, че и азъ, и ти да се наядемъ”. Сега, каква е философията, която трѣбва да извадимъ отъ този примѣръ? Ако дойде нѣкой човѣкъ около моето ядене, и азъ правя опити да го отблъсвамъ, това значи, че се занимавамъ съ дребни работи. Не се занимавайте съ дребни работи въ живота си. Не си махайте рѫката! Гледамъ, като дойде нѣкой въ това събрание, вие казвате: защо е дошелъ този, той нищо не разбира? Не се занимавайте съ този въпросъ! Казвате: ами онзи защо е влѣзълъ въ музикалното училище? Не се занимавайте съ този въпросъ! Ами този защо почналъ да пише? Писатель нѣма да става! Не се занимавайте съ този въпросъ! Остави тѣзи нѣща, не махай съ рѫката си! Нека тази мушичка се наяде! Това е благородство на душата. Пъкъ ако искашъ да не те смущаватъ мухитѣ, тогава не ги пущай въ кѫщата си! Да се занимавашъ съ дребни работи въ живота си, това е една велика опасность. Тази опасность не е въ сила да ни поврѣди, но тя, по причина на неразбиране основния законъ на живота, усилва нашитѣ страдания и ги прѣвръща въ мѫчения. Богъ, Който е създалъ свѣта, създалъ го е за своитѣ дѣца и Му е приятно, като гледа всички тия хора, всички тия мушички, че сѫществуватъ. Богъ се радва на всичко. Той не гледа на нѣщата тъй, както ние гледаме. Ние може да прѣзираме нѣкой волъ може да прѣзираме нѣкой конь, да казваме: е, този конь, този волъ! За Бога, обаче, тази душа, която е затворена въ форма на конь, на волъ, има смисълъ, има съдържание. Богъ гледа на бѫдещето. Ако вие разгледате развитието на човѣка отъ първоначалния моментъ до послѣдната му стадия като човѣкъ, и прослѣдятъ всичкитѣ 400,000 форми, прѣзъ които е миналъ, нѣма да намѣрите никакъвъ признакъ отъ сегашната му човѣка форма. Ако се спрете именно на първия моментъ отъ неговото развитие и го сравните съ послѣдната му форма, когато се е опрѣдѣлилъ като човѣкъ, нѣма да намеритѣ нищо, което да напомня сегашното му състояние. Отъ тази първоначална форма, докато се дойде до сегашното развитие на човѣка, сѫ се минали милиарди години, а този милиарденъ животъ сега се е съкратилъ на деветь мѣсеца. За въ бѫдеще този деветь-мѣсеченъ периодъ може да дойде само до една минута. Значи, за въ бѫдеще човѣкъ може да мине всичката своя еволюция не въ деветь мѣсеца, а само въ една минута. Тъй че цѣлото му развитие ще бѫде съ интенсивность равна на една минута. Вие ще кажете: какъвъ ще бѫде този животъ въ една минута? Тази минута е Божествена. Знаете ли отъ колко хиляди векове се състои такава една минута? Въ Божествения часовникъ хиляди наши години съставляватъ само една такава Божествена минута въ живота. Интенсивна е тя! „И обхождаше Исусъ Галилея”. Галилея значи разумния животъ. Защо обхождаше Исусъ Галилея? – Исусъ обхождаше Галилея, за да види всички несъобразности въ живота и да ги изправи. Христосъ е дошълъ на земята, да види, защо хората страдатъ и защо умиратъ. Всички съврѣменни хора все роптаятъ. Всички търсятъ свободата, а при това не сѫ свободни. Всички хора иматъ училища, а при това не сѫ културни. Защо? Защото истинската Божествена култура изключва всѣко насилие. Цѣлата земя е пълна съ насилия. И между животнитѣ, и между растенията, и между хората, навсѣкѫдѣ сѫществуватъ насилия. Това не е правилно, това е борба между тѣхъ, борба за сѫществуване. Само между неразумнитѣ хора сѫществува насилие, само тѣ воюватъ помежду си. Слѣдователно, онзи истински Божественъ животъ подразбира разумность, а разумностьта изключва всѣко насилие. Съврѣменнитѣ философи казватъ, че човѣкъ докато не се усъмни, не могълъ да разсѫждава, не могълъ да философствува. Други пъкъ казватъ, че човѣкъ, за да добие вдъхновение и умътъ му да почне да работи, непрѣменно трѣбвало да изпуши една цигара. Наоколо му трѣбвало да се дигне малко димъ, и тогава умътъ му да започне да се проявява. Трети пъкъ казватъ, че докато човѣкъ не изпие една чаша винце, не могълъ да добие вдъхновение да пише. И тогава, за потвърждение на мисъльта си привеждатъ капацитети, които, като изпивали едно, двѣ или повече кила вино, могли да напишатъ нѣкой хубавъ романъ или нѣкое философско съчинение. Азъ пъкъ зная тукъ въ България, казваха за единъ професоръ, че слѣдъ като изпивалъ най-малко около три килограма бира, написвалъ нѣщо цѣнно изъ науката. И наистина, той оставилъ много цѣнни изслѣдвания за насѣкомитѣ. Не, това сѫ лъжливи положения. Азъ зная за насѣкомитѣ много повече, отколкото кой да е професоръ естественикъ, безъ да съмъ пилъ най-малко даже. Като гледамъ усилията на съврѣменнитѣ естественици, поусмихвамъ се малко и казвамъ: има и други начини, достѫпни за изучаване на живата природа. Това не е самохвалство, но казвамъ, че има и други установени пѫтища за изучаване на природата, не отъ мене, разбира се, но отъ Бога. И слѣдователно, ние, разумнитѣ хора, трѣбва да вървимъ по този именно пѫть установенъ отъ Бога. Нашитѣ начини за изслѣдване на живата природа сѫ изкуствени. Значи, не е тютюнътъ, който кара хората да мислятъ. Не е и виното, което кара хората да мислятъ. Азъ не съмъ противъ виното, обаче ферментитѣ, които прѣдизвикватъ ферментацията на гроздения сокъ, оставатъ въ виното извѣстни отрови. Тѣзи отрови поврѣждатъ човѣка. Тия отрови се съдържатъ не само въ бъчвитѣ, но и въ мислитѣ на човѣка. Всѣка човѣшка мисъль може да ферментира и да образува вино. Не мислете, че само бъчвитѣ сѫ пълни съ винце. Въ невидимия свѣтъ сѫщо има хиляди бъчви, отъ соковетѣ на които вие искате да пиете. Въ умствения свѣтъ, въ сърдечния свѣтъ има много бъчви, отъ соковетѣ на които сѫщо искате да пиете. Има вино на любовьта, вино на младитѣ, отъ което всички сте пили. Като пиете отъ него, дигнете знамето нагорѣ, извадите ножа и казвате: герой съмъ азъ! Всички казватъ: герой е този човѣкъ, пише той, поетъ е станалъ! Обаче за колко врѣме? Слѣдъ 2 - 3 години туй вино изчезва отъ човѣка, вдъхновението му се изпарява, той наведе глава надолу, започва да размишлява, философъ става. Нѣкои казватъ: както и да е, но приятни сѫ тия нѣща. Кои нѣща сѫ приятни? Азъ правя слѣдното сравнение: ако ви дамъ единъ диамантъ, който тежи 10 килограма и ви кажа да го закачите на врата си, какво благо ще придобиете отъ този диамантъ? Той е голѣмъ, като нѣкоя диня, и тежи при това. Ще кажете: е, ще го продамъ. Добрѣ, но не е за продаване той. Какво ще правите, ще го носите ли? За предпочитане ли е? За предпочитане е да имате единъ диамантъ голѣмъ като лешникъ, или най-много като орѣхъ. Ако питате мене, азъ бихъ прѣдпочелъ единъ диамантъ голѣмъ като орѣхъ или като лешникъ, защото ще мога да го погледвамъ, да му се порадвамъ. А този голѣмиятъ като диня, какъ ще го нося на врата си? Голѣмиятъ диамантъ е за боговетѣ, за голѣмитѣ герои. Човѣкъ, който може да носи такъвъ диамантъ, трѣбва да има ръстъ най-малко 100 километра височина и 25 километра широчина въ гѫрдитѣ си. Такъвъ великанъ трѣбва да бѫде той! Какво мислите, какви сѫ боговетѣ? Въ свѣта има такива голѣми богове, че ако рекатъ да седнатъ нѣкѫдѣ, земята не може да ги побере. Какво мислите тогава? Ще кажете: това е приказка изъ 1001 нощь. „И обхождаше Исусъ Галилея” – разумния животъ. Това, което ви говоря, сѫ вметнати изречения, вметнати думи. Тия думи изразяватъ нѣкои наши желания, които сѫ толкова голѣми, че сѫ несъвмѣстими съ възможноститѣ, които този животъ ни прѣдставя. Нѣкой момъкъ иска нѣкоя хубава мома. Казвамъ: тази мома е като онзи голѣмия диамантъ, тежи 10 килограма, какъ ще я носишъ на врата си? Малка, малка ти трѣбва, като нѣкой орѣхъ. Нѣкоя мома иска нѣкой хубавъ момъкъ. Казвамъ: голѣмъ, голѣмъ е той за тебе, трѣбва ти нѣкой малъкъ, като орѣхъ, или като лешникъ. Тя казва: не, безъ него не мога да живѣя. Казвамъ: отъ него ще умрешъ. Умирамъ отъ него, умирамъ безъ него. Защо ще умрешъ за него? Животътъ не седи въ физическитѣ блага. Като обикнешъ една душа, тя нѣма да има никаква тяжесть въ себе си. Душата, обаче, може да бѫде тежка колкото земята; една душа може да бѫде тежка колкото слънцето; една душа може да бѫде тежка колкото цѣлата слънчева система; пъкъ една душа може да тежи и колкото цѣлия козмосъ. Това е допустимо. Защо? Защото душата прѣдставлява интенсивностьта на силитѣ, които дѣйствуватъ въ нея. Това значи, че въ човѣшката душа има сили, които сѫ въ състояние да движатъ цѣлия козмосъ. Когато казваме,че човѣкъ може да завърти земята, подразбираме, че душата е, която върти земята. Ако взема да ви доказвамъ какъ се движи земята какъ се върти, това ще прѣдизвика цѣлъ катаклизъмъ въ съврѣменната наука. Ученитѣ хора казватъ, че земята се върти, но какъ се е завъртѣла, тѣ не знаятъ това нѣщо. Не е лошо, че не знаятъ. „И обхождаше Исусъ Галилея”, Галилея това е нашия разуменъ животъ. Ние сме галилеяни, сега навлизаме въ този разуменъ животъ. За онѣзи разумни, съзнателни души, които се стремятъ къмъ Бога, които искатъ да знаятъ какви трѣбва да бѫдатъ отношенията имъ къмъ Бога, е дошълъ вече Христосъ. Не е въпросътъ за заблужденията на миналитѣ вѣкове. Не се спирайте върху въпроса, какъ трѣбва да се служи на Бога. Съ Любовь трѣбва да се служи на Бога! Ами какво нѣщо е Любовьта? – Любовьта е сила, която дава живота. Какво нѣщо е животътъ? – Животътъ създава съзнателното движение. Какво нѣщо е съзнателното движение? – Съзнателното движение дава съзнателни чувства. Какво нѣщо е съзнателното чувство? – Съзнателното чувство дава съзнателна мисъль. Това сѫ положения, които мога да обобщя логически. Обаче съврѣменната логика казва, че ако една отъ прѣдсилкитѣ на логическото заключение не е вѣрна, и цѣлото заключение не е вѣрно. Азъ пъкъ казвамъ? Прѣдсилката може да е вѣрна, може и самото заключение да е вѣрно, но мисъльта може да не е вѣрна. Има много заключения, които сѫ вѣрни на земята, но не сѫ вѣрни за самата Истина. Нашата логика не е логика на небето. Тогава казваме така: България е държава. Въ нея живѣе единъ народъ, който трѣбва да сѫществува. За да сѫществува този народъ, трѣбватъ му срѣдства. Тѣзи срѣдства Богъ му ги е далъ, слѣдователно той има право, по който и да е начинъ, отъ кѫдѣто и да е, да си ги вземе. Че България е държава, така е. Че трѣбва да живѣе, така е. Но нейнитѣ държавници научили ли сѫ законитѣ, правото на небето? Тѣзи държавници, които до сега управляваха България, питали ли сѫ Бога, какъ да управляватъ? Тѣзи свещеници, тѣзи проповѣдници, които проповѣдватъ Словото Божие навсѣкѫдѣ питали ли сѫ Бога, какъ да проповѣдватъ? Тѣзи ученици, които учатъ, новото учение, питали ли сѫ Бога, какъ трѣбва да го изучаватъ и какъ трѣбва да го проповѣдватъ, да го прилагатъ въ живота си? Нѣкой казва: азъ съмъ питалъ. Ама какъ само единъ пѫть? Чудна работа! Не само веднъжъ трѣбва да питате. Вие, като влѣзете въ университета, само веднъжъ ли питате професоритѣ за уроцитѣ си? Само единъ пѫть ли сте чули лекция? Казватъ нѣкои срамота е да се молимъ на Бога, срамота е да вѣрваме. Не, не така. Благородното въ човѣка е неговата мѫдрость. Благородното въ човѣка е неговата интелигентность. Благородното въ човѣка е неговата вѣрность. Благородното въ човѣка сѫ неговитѣ добри постѫпки, неговото добро сърце, а не едно да мислимъ, а друго да вършимъ. Не, вѫтрѣшнитѣ ни и външни отношения, къмъ кого и да е, трѣбва да бѫдатъ правилни, абсолютно чисти. Често, като кацне една муха на паницата ми, азъ разсѫждавамъ, разговарямъ се съ нея, питамъ я: какъ си? Нѣкои казватъ: какъ, може ли човѣкъ да се разговаря съ мухитѣ? – Може. Въ крѫга на тѣхното развитие, тѣ сѫ много интелигентни. Нѣкоя муха кацне на паницата ми и казва: „Ще бѫдешъ тъй добъръ да ми позволишъ да си хапна малко отъ яденето ти, азъ не съмъ много отъ лакомитѣ, ще видишъ, съ колко малко се задоволявамъ. Пусни ме само на края на паничката ти, да си вкуся малко. Нали знаешъ, че всички блага сѫ все Божии?” Казвамъ: има право тази муха. Защо да не си хапне? Какво има отъ това? И по нѣкой пѫть, кога дойдатъ много мухи на паницата ми, азъ не ямъ, отстѫпвамъ си яденето на тѣхъ. Защо правя това? – Имамъ свои съображения. Тѣзи мухи послѣ се произнасятъ за мене: „Този господинъ е много добъръ човѣкъ, ние имаме особено мнѣние за него. Той ни даде хубаво угощение.” И защо иматъ такова хубаво мнѣние за мене? Защото съмъ отстѫпилъ яденето си. Слѣдъ това, тѣзи мухи, за да изкажатъ благодарностьта си къмъ мене, кацватъ по носа ми, по лицето ми, благодарятъ ми. Чудни сѫ хората по нѣкой пѫть, когато ми говорятъ за моралъ! Ами че тѣзи мухи не водятъ чистъ животъ! – Защото наоколо имъ е само нечистота. Азъ казвамъ на мухитѣ: много добрѣ, вие извършихте една отлична длъжность въ този свѣтъ! Сега нѣма да се спирамъ да обяснявамъ, каква длъжность вършатъ мухитѣ въ свѣта. Естественицитѣ иматъ думата за това нѣщо. „И обхождаше Исусъ Галилея”. То значи, че Исусъ обхожда нашия животъ, разглежда какви сѫ нашитѣ мисли и чувства. Исусъ живѣе въ нашия животъ, но не и въ нашето тѣло. Човѣкъ може да живѣе въ тѣлото си, и извънъ тѣлото си. Какъ разбирате тази мисъль? Както човѣкъ може да живѣе въ кѫщата си и извънъ кѫщата си, така може да живѣе въ тѣлото си и извънъ тѣлото си. Човѣшката душа има това свойство, че може да се смалява, може и да се разширява, да става голѣма колкото слънцето, колкото цѣлата слънчева система. Това зависи отъ мисъльта на човѣка. Казвамъ: по закона на внушението вие може да си внушите да станете не физически голѣми, а духовно силни. Ако концентрирамъ силно мисъльта си, азъ ще мога да дигна своята лупа въ въздуха. Нѣкой казватъ: азъ имамъ силна мисъль, всичко мога да направя съ нея. Питамъ: можете ли съ мисъльта си да дигнете тази лупа? – Не мога. Тогава не се самозаблуждавай. Е, други нѣща мога да вдигна. Какви? – Сламки. Че кой не може да дигне сламката? Въ какво седи нашата философия? Можешъ ли, като духнешъ върху единъ човѣкъ да го дигнешъ въ въздуха? Не казвамъ да го дигнешъ съ нѣкоя бомба, но така да го подигнешъ, че този човѣкъ прѣзъ цѣлия си животъ да ти е благодаренъ, че си го дигналъ въ въздуха. Това е разумна мисъль, която сѫществува въ свѣта, и която всичко може да направи. Ние не трѣбва да си губимъ цѣнното врѣме за глупави работи. За какво трѣбва да го употрѣбимъ? – За сѫществени нѣща. Сега да опрѣдѣля, кое е сѫщественото нѣщо у насъ. Музикантътъ трѣбва да опрѣдѣли, кое е сѫщественото въ неговата музика. Художникътъ трѣбва да опрѣдѣли, кое е сѫщественото въ неговото художество. Свещеникътъ, учительтъ, майката, бащата трѣбва да опрѣдѣлятъ, кои сѫ сѫществени нѣща въ тѣхния животъ. Въ всѣки човѣкъ има нѣколко сѫществени мисли. Тѣ сѫ мѣродавнитѣ, основнитѣ мисли. Тия мисли сѫ всичко три, а всички останали се групиратъ около тия три основни мисли, споредъ великия законъ на живота. Само че отъ преди 2,000 години и до сега съврѣменното християнство още не е направило една положителна връзка между Бога и себе си. Частична връзка има въ църквата, но положителна връзка между Бога и всѣки едного отъ васъ още нѣма. Онѣзи, които сѫ направили тази връзка, не живѣятъ въ църквата, тѣ оставатъ още невидими, незнайни за обществото. Тѣ сами още не смѣятъ да излѣзатъ, да се изявятъ предъ обществото, защото ще бѫдатъ опозорени. Даже и тази проповѣдъ, тази бесѣда, която днесъ ви държа, ще се подложи на критика. Ще кажатъ не е така, както казвате, науката е доказала това по другъ начинъ. Хубаво, какво е доказала вашата наука? Колко пѫти увеличава вашия микроскопъ? – Най-много 3,000 пѫти. Добрѣ, азъ пъкъ имамъ единъ микроскопъ, съ който се увеличава нѣколко милиарда пѫти, и съ този микроскопъ може да се видятъ много невидими работи. Той увеличава толкова пѫти, че могатъ да се видятъ и най-отдалеченитѣ слънца. Това сѫ твърдения за мене, но и всички вие може да опитате тия нѣща. Кога? – Когато развиете въ себе си тия дарби, които Богъ е вложилъ въ вашата душа. Но за това нѣщо отъ васъ се изисква разумность. Въ тази разумность трѣбва да изчезне всѣко съмнѣние. Разумнитѣ нѣща сѫ строго опрѣдѣлени. Вземете, за примѣръ съврѣменната математика. Вие изреждате числата 1, 2, 3 и т. н. дохождате до 9 и казвате, че 9 е по-голѣмо отъ единицата. Туряте послѣ при единицата числото 9. Тогава ставатъ 19. Питамъ сега, кое е по-голѣмо, единицата или 9-тѣ? – Единицата. Защо единицата е по-голѣма? – Тя изразява степень, градация. Значи единицата е първостепенно число. Слѣдъ единицата туряме, напримѣръ 5, 6 и т. н., но колкото повече тѣзи числа се отдалечаватъ отъ единицата, толкова повече се намаляватъ. Защо? Защото тѣ сѫ части на едно цѣло. Живи сѫ тия числа. Слѣдователно, въ абсолютната, истинска наука, всѣко число е живо. Всѣко число, което сѫществува въ своята абсолютна стойность, прѣдставлява едно разумно сѫщество. То не може да се измѣня въ своята форма. Послѣ ние имаме други, механически числа, съ които работимъ, тъй нареченитѣ проекционни числа. Какво прѣдставляватъ тия числа? Ако работите съ тази механическа математика, какво ще разрѣшите? Какво ще разрѣшите, ако знаете колко кости има въ моето тѣло? Какво отъ това, ако знаете, колко мускули, колко клѣтки има въ тѣлото ми? Това не е наука. Но ако дойдете до онази абсолютна наука, тогава тия числа ще иматъ за васъ значение. Защо? Защото азъ съмъ въ тия числа. Тѣзи числа и азъ сме едно и сѫщо нѣщо. Като кажа единица, азъ вече разбирамъ едно разумно сѫщество. Всѣко число си има свое име и затова, като извикаме единицата или двойката по тѣхнитѣ имена, тѣ веднага ще се отзоватъ, и като дойдатъ, ще се разберемъ. Какво означава двойката? – Двѣ половини отъ единицата. Какво означава тройката? – Три части отъ единицата. Какво означава четворката? – Четири части отъ единицата. Какво разрѣшаватъ половинкитѣ? Какво разрѣшаватъ частитѣ отъ единицата? – Нищо не разрѣшаватъ. Половинкитѣ частитѣ показватъ, че трѣбва да се сглобятъ въ едно цѣло и да изразяватъ това цѣло. Въ тази жива математика числата нито се събиратъ, нито се изваждатъ, нито се умножаватъ, нито се дѣлятъ. Тѣ не се събиратъ, а при това въ тѣхъ има събиране. Тѣ не се изваждатъ, а при това въ тѣхъ има изваждане. Тѣ не се умножаватъ, а при това въ тѣхъ има умножение. Тѣ не се дѣлятъ, а при това въ тѣхъ има дѣление. Това сѫ разумнитѣ събирания, изваждания, умножения и дѣления. И споредъ този великъ законъ, когато извадишъ едно число по Божественъ начинъ, ти усѣщашъ радость въ себе си. Когато единъ праведникъ бръкне въ джоба си и извади нѣщо, той изпитва такава радость, каквато изпитва онзи светия, който пожертвувалъ своя скѫпоцѣненъ камъкъ, даденъ му отъ Учителя, да го пази, за живота на единъ човѣкъ. Дохожда при него една бѣдна вдовица и му казва: продаватъ сина ми робъ. Той е верующъ, но нѣмамъ срѣдства да го откупя. Какво да се прави? Светията погледналъ камъка и си помислилъ: кого да пожертвува, камъка или сина на вдовицата? Въ това врѣме чува единъ вѫтрѣшенъ гласъ, който му казва: дай този камъкъ! Светията пакъ си помисля: дали не ми говори нѣкой дяволъ? Гласътъ повторно му казва: „Дай този камъкъ на вдовицата, той е заради нея, тя ще го пази”. Той бръква въ пазвата си, изважда камъка, подава го на бѣдната вдовица, като й казва: „Вземи този камъкъ, той е заради тебе, азъ 20 год. го държа”. И ако при васъ дойде нѣкой вашъ бѣденъ братъ, който страда, дайте му този камъкъ, нека го продаде, да откупи сина си. Но вие всѣкога трѣбва да провѣрявате, кой ви говори. Вие всѣки пѫть може да знаете, дали ви говоря Истината или не, дали моята беседа е права или не. Всѣки музикантъ, всѣки виртуозъ може да знае, дали свири право, или не. Музикалното ухо не лъже никога. Човѣшкото сърце не лъже никога. Човѣшкиятъ умъ не лъже никога. Човѣшката душа не лъже никога. Човѣшкиятъ духъ не лъже никога. Това сѫ обши положения, разбирате ли? Вие казвате: нашиятъ умъ е развѣй прахъ. Не е така. Умътъ, който Богъ ни е далъ, е Божественъ, разбирате ли? Извѣяни сме ние, които не разбираме, които не знаемъ, какъ да го нагласяваме. Казвате: сърцето ни е развалено. Не е така. Има едно сърце, което не е развалено. Ако това сърце е развалено, би ли казалъ Богъ: „Сине мой, дай ми сърцето си!” Защо е на Бога едно развалено, едно миризливо сърце? Значи, човѣшкото сърце е единъ скъпоцѣненъ камъкъ отъ първа степенъ. Ами че ако азъ дойда и поискамъ сърцето ви, защо да не ми го дадете? Вие ще бѫдете въ положението на този светия, при когото дошла бѣдната вдовица и му казала: дай ми сърцето си, да откупя сина си! Ако тази вдовица поиска сърцето ви, защо да не й го дадете? Ако единъ твой бѣденъ братъ ти каже: дай ми сърцето си! – защо да не му го дадешъ? Ами че този твой братъ е единъ човѣкъ, когото никой не обича, всички се сипятъ върху него, хулятъ го, никой не му е казалъ до сега една сладка дума. Дай му сърцето си и му кажи: „Братко, въ тебе има нѣщо хубаво, нѣщо добро, ти си една отлична душа! И азъ съмъ готовъ, или готова, да извърша за тебе всичко онова, което Богъ иска”. Не разбирайте нѣщата по човѣшки, буквално, а по духъ, защото буквата убива, а духътъ дава животъ. „И обхождаше Исусъ Галилея, та благовѣствуваше Царството Божие”. Сега вие казвате: какво е приложението на този стихъ? Той е билъ Христосъ, Той е билъ Исусъ, затова е могълъ да стори това нѣщо. Ами че ако Исусъ е дошълъ на земята, и ако Богъ ни свързва съ Него, значи Богъ съизволява къмъ насъ. Това е една привилегия за насъ. Богъ ни се изявява чрѣзъ цѣлата вселена, но ние не Го разбираме. Богъ ни се изявява чрѣзъ слънцето, но ние не Го разбираме. Богъ ни се изявява чрѣзъ плодоветѣ, но ние не Го разбираме. Богъ ни се изявява чрѣзъ водата, но ние не Го разбираме.Най-послѣ Той изпраща единъ простъ посланикъ на земята и му казва: „Иди, кажи на тѣзи дѣца, защо слънцето грѣе, защо земята се върти, защо плодоветѣ зрѣятъ, защо рѣкитѣ текатъ. Иди покажи на тѣзи души, че моята Любовь не е човѣшка любовь, че моята Любовь не се измѣня; че азъ, прѣди и слѣдъ вѣковетѣ, си оставамъ единъ и сѫщъ. Грѣховетѣ на хората не ме измѣнятъ. Ако тѣхнитѣ грѣхове сѫ толкова тежки, колкото и цѣлата земя, или колкото и цѣлата вселена, азъ ще ги дигна съ малкия си пръстъ въ въздуха. Заради тѣхнитѣ грѣхове азъ нѣма да ги намразя.” Това е характеръ въ Бога! А сега нѣкой казва: Богъ не ме обича. И Христосъ казва на едно мѣсто въ Писанието: „Ще отидатъ въ вѣчния огънь”. Какво означава вѣчния огънь? – Вѣчниятъ огънь е наука, училище, дѣто Господь праща хората да се учатъ. Но Писанието на друго мѣсто казва: „Нѣма да отнема милостьта си отъ тѣхъ. И въ вѣчния огънь да ги пратя, нѣма да отмахна отъ тѣхъ Любовьта си”. Ако адътъ е наистина толкова страшенъ, защо Богъ изпрати Христа тамъ? Страшенъ е адътъ, но Христосъ не изгорѣ. Христосъ отиде въ ада и казваше: „Братя, излѣзте отъ тука“! И мнозина излѣзоха съ Него заедно. „И обхождаше Исусъ Галилея”. Сега, има много мисли, които ви смущаватъ. Много отъ васъ сѫ млади, нѣкой отъ васъ сѫ стари, а други сѫ на преклонна възрасть, но нѣма нищо отъ това. Най-красивиятъ животъ иде сега. Нѣкоя жена казва: ами че азъ до сега не можахъ да се разбера съ мѫжа си. Твоятъ мѫжъ сега иде! Ти отъ сега нататъкъ ще се оженишъ, както трѣбва. Този мѫжъ, който иде сега, е много красивъ. Нѣкой казва: азъ до сега не съмъ намѣрилъ Учителя си. Учительтъ сега иде. Ами вие до сега не сте имали никакви братя и сестри. Братята и сестритѣ ви отъ сега ще дойдатъ. Дѣ сѫ вашитѣ братя? Идете въ тукашнитѣ хали, ще видите, че вашитѣ братя сѫ закачени на куки, надолу съ главата висятъ. Казвате: а, тъй било, закачени сѫ за краката нашитѣ братя! Да, продаватъ ги вашитѣ братя тамъ на кило. Не само въ халитѣ, но и по улицитѣ и то, не само въ София, но и по цѣлия свѣтъ – навсѣкѫдѣ продаватъ вашитѣ братя. По цѣлия свѣть бѣсилки правятъ, за да ги бесятъ. Въ затвори ги затварятъ. Казватъ: такава е волята Божия! Лѫжа е това! Никаква воля Божия не е това! Това което сега сѫществува, е изопачена култура. Богъ, онази велика Любовь на жертвата, казва: „Вие ще имате помежду си разумна Любовь!” Не трѣбва да се ожесточавате помежду си, но като пуснете нѣкой братъ отъ затвора, ще му кажете: слушай, братко, ти ще обичашъ враговетѣ си и ще имашъ доблестьта да научишъ, че и по другъ начинъ можешъ да воювашъ. Стани господарь на твоитѣ мисли, стани господарь на твоитѣ чувства, стани господарь на онова благородното, което Господь ти е далъ! Тъй трѣбва да гледате на нѣщата! Вие казвате: да се нагодимъ споредъ сегашното общество. Да се нагаждате споредъ сегашното общество. Тогава именно нѣма да се разбирате. Да се нагаждате споредъ онова Божествено общество, споредъ великитѣ Божествени закони, това разбирамъ. Любовьта ни трѣбва да бѫде като Божията Любовь. Богъ казва: „Вашитѣ грѣхове нѣма да измѣнятъ моето естество, нѣма да измѣнятъ мнѣнието ми за васъ”. Ние казваме: каквото и да става въ сегашното общество, то нѣма да измѣни нашитѣ убѣждения. Вие казвате: какъ търпи Богъ тия нѣща. Казваме: както Богъ търпи всичко това, така и ние ще търпимъ. Нима Богъ нѣма сила да спре тия нѣща? Богъ е турилъ всички сили въ дѣйствие, ще спре тия нѣща. Азъ нѣма да обяснявамъ, защо Богъ търпи всичко. Богъ е приготвилъ една голѣма реторта за българския народъ. И васъ ще турятъ тамъ. Слѣдъ като излѣзете отъ тази реторта, ще минете прѣзъ още деветь реторти, а като излѣзете отъ послѣдната, десетата реторта, други българи ще бѫдете. Прѣзъ тия реторти ще минатъ всички държавници, всички свещеници, всички майки и бащи. Излѣзете ли отъ тамъ, никакви бѣсилки нѣма да има вече въ България. Туй нѣщо ще опитатъ всички българи, ще видятъ, дали моитѣ думи сѫ вѣрни или не. Това нѣщо може да бѫде слѣдъ 10 години, слѣдъ 100, слѣдъ 1000, слѣдъ 2000 години; не, 1000 години нѣма да се минатъ и всичко това ще се провѣри. Най-много 1000 години давамъ срокъ, за да се провѣрятъ моитѣ думи. Отъ днешнитѣ саби нищо нѣма да остане. Тѣ ще се прѣвърнатъ на орала и съ тѣхъ ще оратъ земята. За въ бѫдеще само съ земята ще се воюва. Отъ затворитѣ нѣма да остане нищо. Тукъ тамѣ ще остане нѣкой паметникъ отъ тѣхъ, и хората ще ходятъ да гледатъ, както днесъ обикалятъ музеитѣ да гледатъ старинитѣ. И отъ сѫдилищата ще останатъ по нѣкой такива паметници. Ще гледатъ сѫдиитѣ, какви сѫ били по-раншнитѣ сѫдилища. И отъ съврѣменнитѣ бѣсилки пакъ ще останатъ нѣкои такива паметници, които хората ще ходятъ да гледатъ и ще казватъ: много културни сѫ били нѣкогашнитѣ хора! Всичко това ще бѫде като на прѣдставление. „И обхождаше Исусъ Галилея и казваше на разумнитѣ хора: „Живѣйте, както Богъ изисква. Любете враговетѣ си!” Сега казватъ: „Какъ врага си да любя? Куршумъ ще му тегля!” Ами че кога ти стана врагъ? Кога овцата стана врагъ на вълка? Какво зло му е направила, че я яде? Вълкътъ подписва една присѫда на овцата и казва: „Тази овца е осѫдена да умре”. Защо? – За да живѣя азъ. Какво зло му е направила? – Никакво. Защо тогава я яде? Защото вълкътъ иска да живѣе по-добрѣ. Извадете тогава своето заключение! Вие ще кажете: прѣди 2,000 години, когато дойде Христосъ и говори на тия хора, тѣ бѣха прости, затова не можа да живѣе между тѣхъ. Да, ами като говори на насъ, културнитѣ хора, колко Го разбрахме? Азъ ще ви накарамъ да ми докажете, въ какво седи съврѣменната култура, въ какво седи истинската култура. За да се провѣри степеньта на развитието на съврѣменната наука, ще направимъ слѣдния опитъ. Ще изпратимъ при тия учени хора една майка, която е изгубила своето дѣте, или нѣкой ученикъ, който е изгубилъ своята майка, или нѣкой народъ, който е изгубилъ своитѣ видни хора и ще имъ кажемъ: нали имате култура, нали имате знания, възкресете тази дъщеря, тази майка или тѣзи видни хора, за които жалятъ! – Ама не можемъ. Защо? Дѣ сѫ вашитѣ знания? – Ами че тия хора отидоха при Бога! Не, лесно се отървате вие. Ако тия хора бѣха отишли при Бога, тѣ щѣха да се научатъ на умъ и разумъ, но не сѫ отишли при Бога, тѣ живѣятъ още тукъ на земята. Тѣхното положение азъ уподобявамъ на онзи синъ който иска да замине за странство, но майка му го много обича, плаче, не го пуща. Бащата настоява да замине синътъ и най-послѣ рѣшаватъ да замине. Името на този синъ е Христо. Окичатъ го съ вѣнци, даватъ му въ рѫцѣтѣ букети, тръгватъ за гарата. Взима си сбогомъ съ майка си, съ баща си, съ всички, които го изпращатъ, и тренътъ потегля. Майката се силно разтревожва, едва я отдѣлятъ отъ гарата; бащата я завежда дома полумъртва, припаднала въ несвѣсть, залива я съ вода и я докарва въ съзнание. Синътъ, обаче, стигналъ не стигналъ на първата станция, връща се дома си. Майката, дошла въ съзнание вече, оглежда се, вижда сина си въ кѫщи. Прегръща го, радва се, че се върналъ. Синко, върна ли се отъ странство? Не, не е ходилъ никѫдѣ, той е тукъ при васъ. Това не е култура! Ние сме отъ тѣзи хора, които заминаваме само на 4 километра разстояние къмъ небето и скоро пакъ се връщаме назадъ. И слѣдъ всичко това казватъ за нѣкого, че отишълъ при Господа. Не, азъ не съмъ видѣлъ още нито единъ човѣкъ, който де е отишълъ при Господа. Колко български държавници обикалятъ все изъ България, а вие мислите, че сѫ отишли при Бога. Тѣ си живѣятъ тукъ измежду васъ, и политика се развиватъ. Нѣкои отъ тѣхъ не можешъ да ги убѣдишъ, че сѫ умрѣли. Тия хора ще ги видишъ, че още спорятъ, дали има задгробенъ животъ, или не. Срещна нѣкой свещеникъ отъ онзи свѣтъ, питамъ го: има ли задгробенъ животъ, или нѣма? – А, нѣма. Срещна нѣкой писатель въ невидимия миръ, като духъ сега, питамъ го: не забѣлѣзвашъ ли, че въ сегашния ти животъ има нѣкаква несъобразность? – Да, забѣлѣзвамъ нѣщо особено: денемъ срѣщамъ познатитѣ си, поздравлявамъ ги, снемамъ имъ шапка, но тѣ не искатъ да ми отговорятъ. Цѣли диванета сѫ! Вечерно врѣме ги срѣщамъ, поздравяваме се, разговаряме се. Казвамъ му: приятелю, не е така. Ти се намирашъ въ другъ свѣтъ, не си между живитѣ хора на земята. Ще кажете, че окултната наука изяснява нѣщата тъй или иначе. Може, но азъ обяснявамъ нѣщата тъй, както ги виждамъ сега, а не както ги описва нѣкоя философия. Свѣтътъ е пъленъ съ ненапреднали души, които трѣбва да се освѣтлятъ. И ние, които живѣемъ тукъ на земята, трѣбва да имаме толкова свѣтла мисъль, че да освѣтлимъ всички тия души и да имъ дадемъ потикъ да се развиватъ. Въ тия религиозни събрания, които ставатъ тукъ, около всѣки единъ отъ васъ има много ненапрѣднали души, които искатъ да се освѣтлятъ, да се подигнатъ. Нѣкой пѫть се усѣщате скърбни, песимистично настроени. Това сѫ души, които обикалятъ около васъ и искатъ да имъ помогнете. Тѣ хлопатъ на вашитѣ врати и казватъ: помогнете ни! Крайна бѣднотия има около насъ! Вие казвате: не, не знамъ какво ми стана, много ми е тѫжно. – Това сѫ вашитѣ дѣди и прадѣди, които ви искатъ помощь. Исусъ, ходеше изъ Галилея, за да покаже на хората, че тѣхнитѣ убѣждения сѫ криви. Проповѣдваше имъ, че има единъ Богъ, около Когото трѣбва да се обединятъ всички. Вие ще ми проповѣдвате, че молитвата е безполезна. Не, молете се и къмъ Бога се обърнете! Гледате нѣкой писатель пише, но вие не виждате, че около него обикалятъ до 100-ина ненапреднали, некултурни души отъ невидимия свѣтъ, и всѣка отъ тѣхъ се изрежда и му казва: пиши, пиши това нѣщо! Напише той едно изречение, дойде друга нѣкоя душа, казва му: напиши това! Дойде трета, четвърта, изредятъ се всички и най-после той привърши съчинението си. И всички хора казватъ: излѣзе едно хубаво философско съчинение, за просвѣта на българския народъ! Да, съчинение на 100 глупави души, които не знаятъ своя пѫть къмъ Бога, а пишатъ. Не, има и други светещи души! Въ момента, когато сте въ мракъ, когато сте нападнати отъ нѣкои ненапрѣднали души, ще дойде една отъ тия свѣтли души и ще ви каже: Богъ е Любовь, Богъ е Мѫдрость, Богъ е Истина – ще ви внуши една нова мисъль, една нова идея и вие ще се подигнете. Тия свѣтли души казватъ: погледни нагорѣ! Ние ще бѫдемъ съ тебъ! Това сѫ помощници, ангели хранители на човѣчеството. Въ всѣко отношение, въ всѣко направление тия напреднали души ви заобикалятъ. Благодарение на това, че сме заобиколени съ такива души, нашиятъ животъ може да сѫществува. Затова всички трѣбва да бѫдемъ съ чисти сърца, съ свѣтли умове, за да могатъ душитѣ, умоветѣ и сърцата ни да станатъ олтарь на тия свѣтли души, на тия напрѣднали наши братя, за да работятъ съ насъ заедно. Сега Христосъ е тукъ на земята, въ църквата е Той, но не въ тази официална църква. Между душитѣ на хората е Той. Не само Той, но и всички ония напрѣднали души, които сѫ пострадали за това учение, работятъ заедно съ Него. Всички ще имате положителна вѣра, да опитате това учение, да видите, че Богъ е Любовь, която внася онази истинска топлина и разширява съзнанието. Богъ е Мѫдрость, която внася онази истинска свѣтлина и тласка човѣчеството къмъ знание. Науката се дължи на Божествения Духъ. Любовьта пъкъ е силата, която постоянно коригира. Ако не бѣше тая Божия Любовь, отъ хората нищо не би останало. При това, Богъ е Истина, която дава истинската свобода. Нѣма сила, която може да Му се противопостави. Всичко друго единъ день ще се стопи. Какво ще остане тогава? – Ще остане онази чиста, кристална вода, въ която ще може да се живѣе. Всички утайки ще паднатъ на дъното, а ще остане онази хубава, фина материя, въ която ще живѣемъ. Днесъ прѣдъ насъ седи великиятъ въпросъ – да познаете Бога. Азъ не казвамъ, че не познавате Бога. Познавате Го, молили сте се на Бога, но да познавашъ слънцето въ мѣсецъ декември и да го познавашъ въ мѣсецъ май, това сѫ двѣ различни положения на слънцето. Да познавашъ Бога като Любовь е едно нѣщо, и да познавашъ Бога въ онази студенина на зимата е друго нѣщо. Слѣдователно, Любовьта трѣбва да събуди душитѣ ни. Азъ бихъ желалъ между всинца ви да се образува една вѫтрѣшна връзка на Любовь, да има взаимно уважение и почитание помежду ви, да зачитате вашитѣ добри чувства. Азъ забѣлѣзвамъ въ новото движение тукъ въ България една лоша черта, тя е, че нѣма зачитане. Окултно движение, а започва да се раздѣля на особени мнѣния. Нѣма нищо отъ това, но важното е, че Любовьта нѣма дѣление. Нѣма човѣкъ въ България, който да проповѣдва Любовьта по-добрѣ отъ мене. Нѣма човѣкъ въ България, който да свети повече отъ мене. Мислите ли, че има нѣкой другъ това е заблуждение. Азъ мога да свѣтя като Христа, не по-вече отъ Христа. Азъ мога да свѣтя като Бога, не по-вече отъ Бога. И като казвамъ, че свѣтя като Христа, азъ се радвамъ, защото това е Божията свѣтлина. Не казвамъ, че тази свѣтлина е моя. Не, Божия свѣтлина е тя! Азъ свѣтя като Бога. Защо? Защото Богъ е вѫтрѣ въ мене. И вие можете да свѣтитѣ като Бога. Ако Богъ е въ всинца ни ние ще се обичаме. Какъ ще се обичаме? - Ще има помежду ни взаимно уважение и почитание. Нима азъ мога да ви заблуждавамъ? Нима азъ трѣбва да ви използувамъ и слѣдъ това да кажа: тия глупавитѣ нищо не разбиратъ. Не, азъ казвамъ: понеже вие не можете да използувате тази свѣтлина и топлина, затова ще туря малко облаци надъ васъ, та да я използувате съобразно вашитѣ сили. Единъ день ще можете да използувате всичката свѣтлина. За сега всинца трѣбва да се стремите къмъ абсолютната свобода! Не подразбирамъ слободията, но абсолютната свобода. Азъ съмъ за нея. Всѣки отъ васъ ще бѫде разуменъ да се жертвува за Истината; всѣки ще бѫде разуменъ да се жертвува за Мѫдростьта; всѣки ще бѫде разуменъ да се жертвува за Любовьта. И ще бѫдемъ готови сега, още днесъ, всички да изнесемъ великото дѣло, да проповѣдваме за този великъ, живъ Господь, Който е направилъ вселената заради насъ и отъ благодарность да покажемъ, че както Той се жертвува за насъ, така и ние сме готови да се жертвуваме заради Него. И Този великъ Господь, Този Учитель ще дойде за всѣки едного отъ насъ. Та казвамъ: този Христосъ, Този Божественъ Духъ е навсѣкѫдѣ. За менъ не е важенъ въпросътъ, къмъ коя категория ще принадлежитѣ. За менъ формитѣ на религиитѣ не означаватъ нищо. Не че тѣ не сѫ нищо, но не сѫ тѣ, които разрешаватъ въпроса за Царството Божие. Православието не може да разреши въпроса за Царството Божие. Не е протестантизмътъ, който ще разреши въпроса за Царството Божие. Не е католицизмътъ, който ще разреши въпроса за Царството Божие. Това сѫ форми, които само приготовляватъ човѣчеството. Единственото нѣщо, което може да разрѣши този въпросъ, това е Божиятъ Духъ. Само този великъ Божественъ Духъ ще обнови свѣта, и този Духъ дѣйствува сега въ васъ. Тогава, нека не си правимъ илюзии. Нека отворимъ сърцата си за тази свѣтлина, която иде отгорѣ, защото чрѣзъ нея Богъ действува въ насъ. Нека създадемъ една нова форма и да покажемъ на съврѣменното общество, че ние седимъ по-горѣ отъ него и по умъ, и по сърце, и то не само привидно, а фактически. Азъ мога да раздамъ всичкото си имане, но това още не е жертва. Жертвата е единъ вѫтрѣшенъ актъ. Да се пожертвуваме вѫтрѣшно, това значи ние да отворимъ душата си за цѣлия свѣтъ. Разумностьта е нѣщо вѫтрѣшно. Само между двѣ души, които се обичатъ, може да се възстанови онази връзка на Любовь. Не казвамъ, че трѣбва да прѣзирате другитѣ хора, но казвамъ, че трѣбва да обходите всичка Галилея, да обходите всички разумни души. Затова именно сте дошли въ свѣта. Да не мислите, че сте дошли само да се родите и да умрете, да ви погребатъ, да ви турятъ единъ надписъ отгорѣ, или пъкъ да напишете нѣкоя книга за човѣчеството. Не, най-великото нѣщо за всѣки едного отъ васъ въ живота ви е да изпълните волята Божия. Тъй както Христосъ е отишълъ въ Галилея да изпълни волята Божия, така и вие трѣбва да носите тая свѣтлина. Онѣзи отъ васъ, които сѫ разумни, могатъ да изпълнятъ волята Божия, а онѣзи, които считатъ, че не сѫ разумни, могатъ да кажатъ, че не сѫ въ състояние да изпълнятъ волята Божия. За тѣхъ въпросътъ седи малко по-другояче. И тъй, трѣбва да схванемъ, че мощното въ свѣта, това е Богъ, а Богъ е Любовь, която не се мѣни. Богъ всѣкога мисли заради насъ. Пакъ ще ви потвърдя, че въ Бога има такова силно, непрѣривно желание ние да израснемъ, да се развиваме, да имаме непрѣодолимъ стремежъ за знания, и то, не привидни знания, но такива, чрѣзъ които да разбираме живота. Въ Бога има непрѣривно желание да сме свободни и тогава да дѣйствуваме. Дѣто и да отида азъ, трѣбва да имамъ тази истинска свобода въ себе си, че да я прѣдамъ и на другитѣ. Тогава, дѣто отида азъ, и Богъ да бѫде съ мене. Човѣкъ, който отива да проповѣдва нѣщо, а Богъ не е съ него, това не е проповѣдване. Тази проповѣдъ нищо не струва. Ако азъ служа на Бога, а Богъ не е съ мене, това не е никакво служене. Значи, ние трѣбва да бѫдемъ навсѣкѫдѣ съ Бога. Дѣто отидемъ, Духътъ Божий трѣбва да бѫде съ насъ, и ний трѣбва да бѫдемъ съ Духа. Само тогава думитѣ ми ще иматъ смисълъ. И сега думитѣ, които азъ ви говоря, иматъ смисълъ. Та повтарямъ: нашитѣ грѣхове, нашитѣ заблуждения не сѫ въ сила да измѣнятъ Любовьта на Бога къмъ насъ. Той е готовъ мигновено да заличи грѣховетѣ ни, стига да има такова желание и въ самитѣ насъ. Щомъ има въ насъ това желание, Богъ всѣкога ги заличава. Въ това може да бѫдете увѣрени. Но ако вие грѣшите съзнателно, това не е хубаво. Защо? Защото Богъ ще заличи грѣховетѣ ви, но вие пакъ ще страдате. Щомъ вие знаете, че Богъ е добъръ, любящъ, но съзнателно злоупотрѣбите съ тази Любовь, вие ще страдате. У васъ трѣбва да има туй съзнание, да не злоупотрѣбявате съ Божественитѣ блага, да не злоупотрѣбявате съ Любовьта Божия. Не трѣбва да изпитвате Бога! Всѣко насилие върху кое и да е сѫщество, е насилване на Бога, изнасилване на Божия Духъ. Благородно е човѣкъ да не насилва Духа Божий у когото и да е! У насъ трѣбва да има това благородство! Само така ще можемъ да дадемъ потикъ на новата култура. Ако съединимъ умоветѣ си, волята сии, тогава всички ще бѫдемъ близки, безъ да сме близки. Ако не направимъ това, тогава ще бѫдемъ далечъ единъ отъ другъ, макаръ и по форма да сме близки. Защо? Защото само волевитѣ разумни мисли, желания и дѣйствия съединяватъ хората. И така, именно, ние ще бѫдемъ една мощна сила да извършимъ волята Божия още сега. И при това, този е най-важниятъ моментъ въ нашия животъ. По-важенъ моментъ отъ сегашния може да има, но бѫдещето се опредѣля отъ сегашното, отъ него зависи. Каквато насока вземете въ сегашния си животъ, тя ще опредѣли бѫдещето ви. Прѣди 2000 години Христосъ обхождаше Галилея. Защо? – Да ви намѣри и да ви говори. Той ви говори тогава. Знаете ли какво ви говори? Ще си припомните сега. На всинца ви, които сте тукъ, ви е говорилъ Христосъ. Всички вие сте Галилеяни. Прѣди 2,000 години Христосъ ви е срещналъ и ви е говорилъ. Вие сте забравили, какво ви е говорилъ, но ще си спомните. Нѣкой може да каже: дали ще си спомня? – Стига да искате. Има нѣща които хората много лесно си припомнятъ. Кои? Нѣща, които иматъ да взиматъ, лесно си ги припомнятъ, а нѣща, които иматъ да даватъ, лесно ги забравятъ. Запримѣръ, хората лесно забравятъ своитѣ дългове. Но ако нѣкой обещае да ви даде 100,000 лева, ще забравите ли? Ако нѣкой има да дава 100,000 лева, скоро ги забравя. Сега, азъ искамъ да си спомните за онова красивото, което Христосъ ви е говорилъ, а не за вашитѣ дългове. Дълговетѣ ви, това е за Бога, а вие обърнете онзи листь дѣто имате да взимате. Христосъ преди 2,000 години ви е говорилъ слѣдното: „Ще настанатъ по-благоприятни условия за въ бѫдеще. И това което ви казвамъ днесъ, посѣйте го, то ще израсне и ще даде своитѣ плодове. Тогава моитѣ думи ще се изяснятъ, ще станатъ по-ясни, по-разбрани.” И обхождаше Исусъ всичка Галилея, изцѣляваше всички болести, изцѣляваше всички бѣснуеми, изцѣляваше всички тѫги, скърби и страдания. Да се прѣмахнатъ всички тѫги, скърби и страдания, които измъчватъ човѣшката душа, това е мощното въ свѣта! И нека останатъ само тия мъгли, само тия облаци по небето, които сѫ необходими за нашето растене. Всички други бури и сътресения трѣбва да се премахнатъ. Затова иде днесъ Христосъ на земята! Затова Богъ праша великия, мощния си Духъ, да подигне съзнателнитѣ души! Не сте само вие, на които Христосъ е говорилъ, Христосъ е говорилъ още на хиляди души. И сега Той ги посѣщава и имъ казва: „Врѣме е вече!” Вие казвате: дошло ли е врѣмето? – Дошло е вече. Нѣма врѣме да се чака. Врѣмето за възкресение е дошло! И да видимъ, кой отъ васъ ще възкръсне пръвъ. Отъ сега вече очаквайте, да видимъ, кой ще възкръсне пръвъ. Да видимъ днесъ кой ще възкръсне; утрѣ кой ще възкръсне. Очаквайте възкресението тъй, както бубитѣ очакватъ излизането отъ пашкула. Казвате: ама дали ще излѣземъ такива, каквито сме сега? Не, съвсѣмъ други ще бѫдете. И апостолъ Павелъ казва: „Не живѣя вече азъ но Христосъ живѣе въ мене.” „И обхождаше Исусъ всичка Галилея и благовѣствуваше Царството Божие” И всѣки единъ отъ васъ трѣбва да проповѣдва Царството Божие! Всички спорове между васъ да прѣстанатъ! Не е въпросътъ за църквитѣ, не е въпросътъ за народноститѣ – въпросъ е за Царството Божие. Има ли Царство Божие, всички вие, и всички църкви ще се благословятъ. Нѣма ли Царство Божие, всички въпроси ще пропаднатъ. Сега, като се върнете дома си, у васъ, внесете Царството Божие въ душитѣ си! Спомнете си бесѣдата, която Христосъ ви е говорилъ прѣди 2,000 години. Помислете върху нея день, два, три, и каквото си припомните, ще ви зарадва, ще осмисли живота ви, и вие така ще се подигнете, че ще благодарите на свѣтлината на този день. Нека днешниятъ день остави върху насъ своето благословение на Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина! * Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 5 юли, 1925 г. въ гр. София.
  2. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Плодътъ на дървото „А плодътъ на Духа е: любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосердие, вѣра, (23) кротость, въздържание; противъ таквизъ нѣма законъ“. (Гал. 5:22,23) По отношение на живота, всѣко дърво отъ плода си се познава, и всѣки човѣкъ отъ своята мисъль. Вселената не е създадена за мъртвитѣ хора, нито за глупавитѣ сѫщества. Свѣтътъ не е създаденъ за модернитѣ дами. Свѣтътъ не е създаденъ за декадентитѣ философи. Свѣтътъ не е създаденъ за днешнитѣ религии. Свѣтътъ не е създаденъ за днешнитѣ държавници, за днешнитѣ народи. Свѣтътъ е създаденъ за възлюбленитѣ на Бога, а другитѣ живѣятъ по благодать, отъ любовьта къмъ възлюбленитѣ. Нѣкои ни питатъ: тогава, какво търсите вие въ свѣта? Питамъ ви: вие какво търсите въ свѣта? Свѣтътъ не е за васъ. Писанието казва да не любимъ свѣта, а Богъ възлюби свѣта! Значи, ние не трѣбва да любимъ свѣта, а Богъ самъ възлюби свѣта! Едно противорѣчие има тука. Има нѣщо изопачено въ това изречение, или не е казано тъй, както трѣбва, или не е написано, както трѣбва. Въ Писанието на едно мѣсто се казва: „Не се съобразявайте съ модата на този вѣкъ!“ Всѣки вѣкъ си има своя специална мода за живѣние; всѣки вѣкъ си има свои теории, свои схващания, свой врѣмененъ моралъ. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Думата „дърво“ произтича отъ единъ старъ коренъ, не е славянска дума. Дървото означава онзи първиченъ, Божественъ животъ. Коренътъ на думата „дърво“ произтича отъ думата „дѣва“. Въ английски езикъ произтича отъ думата „тера“ – tree (трий); въ гръцки езикъ отъ числото „три“. „Тера“ значи земя, а земята пъкъ означава животъ. Тъй че дървото означава първичния животъ. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Има лъжливи дървета, има и истински дървета. Свѣтътъ днесъ е пъленъ съ лъжливи дървета. Виждали ли сте вие красиви хора? Тѣхъ мога да уподобя на ония хубави цвѣтя, които никога не увѣхватъ. Тѣ всѣкога сѫ весели и разноцвѣтни: синички, червенички, зеленички. Изобщо въ свѣта по нѣкой пѫть посаждатъ цвѣтята въ саксии и ги понапръскватъ съ разни парфюми, та не можешъ да познаешъ, кои сѫ истински и кои не сѫ истински. Поставете пчелата срѣщу тѣхъ, тя ще ви покаже, кое цвѣте е истинско, и кое не. Отъ истинското цвѣте медъ бере, отъ изкуственото – нищо. Тия цвѣтя, отъ които пчелата не може да събира медъ, мога да уподобя на нѣкакви човѣшки изобрѣтения. Казватъ: човѣкътъ е направилъ фонографа. Какво нѣщо е човѣшкиятъ фонографъ? Фонографътъ прѣди да заговори, шуми, съска и при това не е толкова ясенъ. Фонографътъ е отпечатъкъ на човѣшката рѣчь и то въ изопачена форма. Ако тия плочи се изоставятъ 5–6 години безъ употрѣбление и слѣдъ това се завъртятъ, не зная, дали биха могли да произведатъ сѫщата човѣшка рѣчь, както сега. Но, да оставимъ това нѣщо, изобрѣтението на фонографа е все пакъ крачка напрѣдъ. Ние се възхищаваме отъ изкуството на фонографа. И дѣйствително, и менъ ме възхищава фонографа, но не толкова това колело въ него, което се върти и възпроизвежда рѣчьта, колкото мисъльта, която е накарала една игла да говори. Какъ се е дошло до това изобретение, това ме интересува. Този, който изнамѣрилъ фонографа, е взелъ въ съображение човѣшкия езикъ. И човѣшкиятъ езикъ е една подобна игла, само че по-широка. Иглата на фонографа е малка и остра, а отъ човѣшкия езикъ може да се направятъ нѣколко стотинъ хиляди игли, подобни на тия отъ фонографа. Тъй щото и по съдържание, и по количество, иглата на съврѣменния фонографъ не може да се сравнява съ човѣшкия езикъ; и рѣчьта, която произвежда фонографа, не може да се сравнява съ рѣчьта която излиза отъ плочитѣ на човѣшкия мозъкъ. Питамъ: ако е чудно изкуството на онзи, който накаралъ една игла да говори, не е ли още по-чудна онази висша интелигентность, която отпечатила човѣшката мисъль върху плочитѣ на мозъчнитѣ клѣтки? Вие още не сте се замислили върху това, какъ се произвежда човѣшката мисъль, какъ минава прѣзъ мозъчнитѣ нервни влакна и какъ най-послѣ се прѣдава прѣзъ гортана въ видъ на гласъ. Върху колко работи вие не сте се спирали! Тия нѣща за васъ сѫ толкова прости, колкото да направитѣ една баница. Казвате: баница е това! При това, я да те накарамъ да наточишъ една баница, тогава ще видишъ! Нѣкои ме запитватъ: какво мислишъ? – Мисля, какъ може да се направи баница отъ просо. Мисъльта на нѣкой хора е такава, че баница не можешъ да направишъ отъ него. Боза отъ него става, но баница – никога! Право сѫ опрѣдѣлили житото и царевицата на просото, каква е неговата задача. Единъ день житото и царевицата, като заминали за екскурзия, оставили просото да храни свѣта. То ги запитало: каква длъжность ми оставяте? – Да хранишъ свѣта. На баница мога ли да ставамъ? – Ти на хлѣбъ стани, че за баница не мисли! Просото не може да става на баница. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Значи, въ всѣко растение има едно качество, че то расте постоянно къмъ слънцето, има стремежъ нагорѣ. Сѫщеврѣменно въ това растение има и стремежъ къмъ центъра на земята, двояко се развива. То разбира законитѣ на слънцето, разбира и законитѣ на земята. Азъ нѣма да се спирамъ да ви говоря за това. Има редъ митове върху произхода на растенията. Единъ день, когато съврѣменнитѣ хора станатъ по-просвѣтени, по-духовни или по-мистични, тѣ ще разбератъ дълбокия смисълъ, който се крие въ растенията. Човѣка по нѣкой пѫть наричатъ растение. Богъ го уподобява на растение. Той казва: „Отъ плода си се познава“. И дѣйствително, като се разгледа човѣкъ чисто органически, той е двояко растение. Въ него сѫществуватъ двѣ растения, които се прѣплитатъ. Клонетѣ на едното растение сѫ горѣ въ мозъка, а коренчетата – долу въ стомаха. Коренитѣ на другото растение сѫ въ симпатичната нервна система, или въ тъй наречения стомашенъ мозъкъ, а клонетѣ му отиватъ горѣ въ мозъка, тъй щото тѣзи двѣ растения сѫ прѣплетени. И между това двойно растение, именно, живѣе човѣкътъ, като мисляще сѫщество. Значи, щомъ растението прѣстане да расте, и животътъ прѣстава. Щомъ човѣкътъ прѣстане да мисли, по сѫщия законъ и растението умира. До тогава, докато човѣкъ мисли, и растението живѣе. И обратното е вѣрно. До като човѣкъ живѣе, до като има чувства въ сърдцето си, до като има мисъль въ ума си, той е човѣкъ. Когато сърдцето на човѣка изсъхне, той прѣстава да е растение. И когато мисъльта въ човѣшкия мозъкъ прѣстане, той прѣстава да е мисляще сѫщество. Какво става тогава отъ него? – Той минава въ Нирвана – едно състояние безъ съдържание. И мнозина отъ съврѣменнитѣ хора искатъ да живѣятъ въ Нирвана, т.е. да не мислятъ, да не чувствуватъ, да не страдатъ – искатъ невъзможното. Тѣ искатъ да бѫдатъ радостни, безъ да бѫдатъ скърбни; искатъ да мислятъ, безъ да чувствуватъ. Това сѫ двѣ невъзможни нѣща. Да чувствуватъ, значи да мислишъ; да мислишъ, значи да чувствувашъ. Когато чувствувашъ, ти носишъ товаръ, а когато мислишъ, другъ носи твоя товаръ. Слѣдователно, тежката работа въ този свѣтъ – какъ трѣбва да прѣживѣемъ и какво трѣбва да мислимъ, това е прѣдоставено на Бога. Богъ, великиятъ създатель на цѣлата вселена, мисли за всичко това, а ние носимъ малкия товаръ на ежедневния ни животъ. Този товаръ е само за насѫщния хлѣбъ. Ние мислимъ за ежедневния животъ, а въ сѫщность, нашиятъ товаръ е само за това, какво трѣбва да ядемъ. Сегашната ни философия не е нищо друго, освѣнъ „философия на хлѣба“. Каквото и да говоримъ, каквито култури и теории да разглеждаме, ние сме хора на хлѣба – нищо повече! Проповѣдници, философи, или каквито други и да сме, ние изучаваме още „хлѣбъ нашъ насѫщний, дай ни го намъ днесъ“. Това е, което се изучава днесъ. Слѣдователно, цѣлата днешна наука е съсрѣдоточена все около хлѣба, какъ да се гарантираме, какъ да се осигуримъ. И дѣйствително, хлѣбътъ съдържа всички необходими елементи за живота. Ако единъ пороченъ човѣкъ изучава тази философия, нищо нѣма да успѣе. Защо? Защото ние още не сме изучили съдържанието на хлѣба. Ние още не сме изучили езика или живота на житото. Ние още не сме изучили живота на всички онѣзи растения, които ни помагатъ да живѣемъ. Ние още се спираме върху единъ отъ стиховетѣ на Писанието и казваме: „И направи Богъ человѣка отъ пръсть по образъ и подобие свое и духна въ ноздритѣ му дихание“. Значи, Богъ се уподобява на човѣкъ, като насъ. Колко дни е работилъ Богъ върху човѣка, за да го създаде отъ тази каль? Тъй щото, Богъ е билъ скулпторъ. Богъ вдъхналъ дихание въ ноздритѣ на този човѣкъ, и той станалъ жива дута. Тъй се прѣдава на съврѣменното човѣчество въ светената книга легендата за създаването на първия човекъ. Отъ коя раса е останала тази легенда? – Отъ семититѣ, четвъртата подраса. Тѣ сѫ хора крайни материалисти. Отъ тия хора днесъ като остатъкъ се явяватъ китайцитѣ, хора, които даже и за Бога нѣматъ име. Когато китайцитѣ искатъ да кажатъ нѣщо за Бога, казватъ „тау“ – това означава небето. За тѣхъ всичко на небето горѣ е Богъ. У евреитѣ пъкъ, когато Яковъ отивате при своя роднина Лавана, той сънува единъ сънь, видѣ Бога и Му каза: „Тамъ, дѣто ме водишъ, благоволи да ми дадешъ овци и говеда, а пъкъ азъ като се върна, ще Ти направя единъ малъкъ олтарь и жертва ще Ти принеса“. И дѣйствително, Яковъ направи олтарь на Бога, даде десятъка си отъ овцитѣ въ жертва. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Плодътъ опрѣдѣля качеството на растението. Азъ ще засегна духовния животъ. Онези отъ васъ, които сѫ родени отъ Духа, ще взематъ дълбокия смисълъ на тази философия. Онѣзи отъ васъ, които още не сѫ родени отъ Духа, а сѫ въ ембрио, въ зачатие, ще вземете живота, а онѣзи отъ васъ, които сега се приготовляватъ отвънъ, които съставляватъ тази каль, отъ която Богъ за въ бѫдаще ще прави хората, ще гледате пръстьта да бѫде по-доброкачествена. Колкото е по-доброкачествена пръстьта, толкова по-добъръ хлѣбъ може да стане отъ нея. Твърдата пръсть, за която говори Христосъ, това е хлѣбътъ, който има отношение до стомаха. Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“. Това се отнася до сърдцето на човѣка, „а живата вода“ подразбира единъ още по-високъ животъ отъ хлѣба. Хлѣбътъ трѣбва да се прѣвърне на вода, а водата трѣбва да се превърне на Духъ. Затова и въ Писанието е казано: „Ако се не родите отъ вода и Духъ, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. Значи, водата е потрѣбна за сърдцето, а Духътъ – за ума. Слѣдователно, ако се съединятъ тия два полюса – умътъ, който е почва за човѣшката мисъль, и сърдцето, което е почва за човѣшкитѣ чувства, ще се образува човѣшката душа, или съзнателното човѣшко его. Сега, мнозина отъ васъ сте много обрѣменени отъ сегашнитѣ проявления на живота, т.е. сегашниятъ животъ е толкова важенъ за васъ, че поглъща всичката ви мисъль. Вие мислите, че това, което имате, това, което знаете, съставлява цѣлия животъ. Прѣдставете си положението на онова малко дѣте, което сега учи въ училището и направете аналогия съ себе си. То отива на училище, и учительтъ му открива буквата „а“. Връща се отъ училище, разправя на майка си, какво е научило. Взима плочата, пише, изтрива, казва на майка си: наука е това! Буквата „а“ е това! Значи тази буква му отваря вратата за разбиране на живота. Майката се обръща къмъ другитѣ които сѫ около нея, казва имъ: е, нека се радва, дѣте е. Питамъ: ами кое е по-високото за майката въ дадения моментъ? Майката казва: азъ трѣбва днесъ да прѣсѣя брашното, да омѣся хлѣба. Елате тукъ да видите, какъ се мѣси хлѣбъ! И почва тя да проповѣдва. Замѣсва всичкото брашно, покрие го отгорѣ и го оставя да втасва. Най-послѣ запали пещьта си. Взима слѣдъ това едно яйце, разбива само желтъка му и намазва съ него хлѣба, за де се лъсне кората му и казва: това е хлѣбъ! Хлѣбътъ е началото на живота. Дѣцата въ кѫщи казватъ: това е хлѣбъ! Учительтъ казва: това е „а“! Значи, тази първа буква е хлѣбътъ. Дѣтето казва само мамо хлѣбъ! Мѫжътъ дойде въ кѫщи, казва: жено, хлѣбъ! Учительтъ казва: хлѣбъ! Проповѣдникътъ казва: хлѣбъ! Защо всички искатъ хлѣбъ? Защото, ако нѣма хлѣбъ, растене нѣма, мисъль нѣма. Значи, има нѣщо сѫществено въ живота. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Какъвъ е този плодъ на живота? Най-първо човѣкъ трѣбва да има разположение на чувствата си. Всѣки трѣбва да се стреми да има това разположение. Човѣкъ трѣбва да си лѣга съ разположение; да става съ разположение; да яде съ разположение. Азъ не казвамъ, че човѣкъ трѣбва да мисли съ разположение на чувствата си. При мисъльта, законътъ е обратенъ. Мисъльта не се проявява при разположение на духа. Най-хубавата мисъль се проявява при обратния законъ, а разположението е необходимо за живота. Когато човѣкъ развива живота си, той трѣбва да има разположение на духа, за да може животътъ му да се оформи. Щомъ животътъ образува тия форми, отъ които мисъльта се проявява, тогава именно ще дойдатъ най-силнитѣ налѣгания въ живота, тогава именно ще дойдатъ скърбитѣ, страданията. Скърбитѣ и страданията сѫ Божественитѣ рала, които разораватъ почвата и създаватъ благоприятни условия да поникнатъ Божественитѣ сѣмена на Добродѣтельта. Само така се ражда мисъльта. Кое заставя да мисли онази майка, на която прѣдстои да ражда? Дѣтето. Това дѣте, щомъ влезе въ почвата, т.е. въ утробата на майка си, заставя я да мисли, пъкъ ако ще да е най-глупавата майка. Когато една птичка ще снесе яйцата си, тя веднага започва да мисли, дѣ да направи гнѣздото си, какъ да го направи. Щомъ се нареди, тя знае вече, колко врѣме да лежи върху яйцата си, знае какъ да отглежда малкитѣ си, всичко това знае. Разбира тя тѣзи закони! Всички тия грижи внасятъ въ нея Божествени мисли. Та казвамъ: при страданията този законъ нѣма нищо общо съ живота. Животътъ, напротивъ, трѣбва да се прояви въ нѣжни, хармонични чувства. Въ какво седатъ хармоничнитѣ чувства? Ще ви дамъ едно малко сравнение. Въ живота има три категории фактори. Тѣ сѫ слѣднитѣ: вземете за примѣръ хартията на която се напечатва нѣкоя свещена мисъль. Тази хартия е направена отъ хора, които не се интересуватъ, не искатъ да знаятъ, какво ще се печати на нея. Значи, качеството на тази книга не зависи отъ онзи, който пише, а отъ онѣзи работници, които сѫ я правили въ фабриката. Тия работници сѫ първата категория фактори въ живота. Слѣдъ това идваме до онзи мислитель, който започва да пише върху хартията. За да изрази своята мисъль, той извиква нѣкой по-висшъ духъ, който му диктува. Значи, единиятъ диктува, другиятъ пише. Тъй че, какъ е замислена тази книга, какъ е написана, това не зависи отъ самия авторъ, който слага името си върху книгата, а отъ този, който е диктувалъ. Сѫщностьта, която е вложена въ книгата, е самата мисъль, и не зависи отъ автора. Този, който прѣдава тази мисъль, той е вториятъ факторъ. Слѣдователно, онѣзи фактори, които сѫ създали нашето тѣло, нашето сърдце и нашия умъ, произтичатъ отъ три категории интелигентности. Ето защо, когато мислимъ само за тѣлото си, ние сме свързани съ най-нисшата интелигентность въ природата, съ първата категория фактори – съ работницитѣ. Тѣзи сѫщества ще ни покажатъ най-хубавитѣ ястия, ще ни научатъ, какъ да приготвимъ храната си, какъ да я добиваме. Тѣ, обаче, нѣма да ни покажатъ извора на живота. Втората категория сѫщества уподобявамъ на тия, които сѫ писали книгата. Тѣ ще ни покажатъ пѫтя на живота, т.е. вѫтрѣшното съдържание. Тѣ сѫ още по напрѣднали отъ първитѣ въ своята еволюция, но не могатъ да ни кажатъ нищо за онази велика Божествена мисъль, която е прѣдшествувала образуването на материялния свѣтъ, образуването на силитѣ въ живота. Най-послѣ идваме до третата категория сѫщества, които сѫ създали човѣшката мисъль. И понеже човѣкъ сега е свързанъ съ тия сѫщества, за това той се нарича „сѫщество на мисъльта“, но за въ бѫдаще той ще измѣни това си име и ще се нарича „човѣкътъ на Любовьта“ или „възлюбления синъ на Любовьта“. Съ мисъльта си той трѣбва да се съедини съ Божествената Любовь, за да стане цѣлъ човѣкъ, защото за сега човѣкътъ е половинъ. Въ сегашния човѣкъ има борба между неговия духъ и неговата плъть. Защо? Защото вѫтрѣ въ него става единъ процесъ на обновление. Когато този процесъ се завърши въ насъ, тогава ние ще съзнаемъ, че можемъ да бѫдемъ господари на себе си. За сега ние не сме господари на себе си, насъ всѣки може да ни подкупи. Онѣзи, които сѫ родени отъ вода и Духъ, тѣзи думи не ги засѣгатъ, но тѣ се отнасятъ за онѣзи, които не сѫ родени още. Слѣдователно, ние можемъ да се подкупимъ отъ малкитѣ работи. Нѣкой казва: азъ не се подкупвамъ. Вие не говорите Истината! Не е грѣхъ, дѣто човѣкъ се подкупва, но казвамъ, че той може да се подкупи съ една ябълка, съ едно бонбонче, съ една карфичка, съ едни фини чорапи, съ една хубава шапка, съ едни обуща или съ едно стихче посветено въ негово име и т.н. Мога да ви приведа хиляди начини, чрѣзъ които хората се подкупватъ. Дай на човѣка да си хапне нѣщо, дай му една малка стаица, съ хубаво, меко легло, и той веднага се подкупва. Хората лесно се залъгватъ. Лошото не е въ залъгването, но въ това, че когато ни залъгватъ, ние лесно се продаваме, а мислимъ, че сме осигурени. Никой отъ насъ не е осигуренъ! Ние сме въ една пѣсъчлива почва, но много наши приятели – евангелисти, теософи, окултисти, хората на новото учение ни проповѣдватъ, че сѫ намѣрили Бога. Питамъ: въ какво седи новото учение? Основата на новото учение, това е великата Божия Любовь, великата Божия Мѫдрость и великата Божия Истина – живата Любовь, живата Мѫдрость и живата Истина, всадени и проявени въ сърдцата, въ умоветѣ, въ душитѣ и духоветѣ ни. Слѣдователно, ако ти си човѣкъ отъ новото учение, тогава азъ казвамъ: плодътъ на Духа, на туй Великото е Любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость, въздържание и много други. Павелъ не ги изброилъ точно, той турилъ като качества на Духа деветь категории, но всѣка категория съдържа още по три качества, та ставатъ всичко 27. Сумата на цифритѣ 2 + 7 = 9. Питамъ тогава: кои сѫ другитѣ двѣ качества, които влизатъ въ категорията на Любовьта? Вие мислете за другитѣ категории, азъ нѣма да се спирамъ върху тѣхъ. И тъй, лошото не е въ това, че ни залъгватъ, но ние се самоизлъгваме, че сме намѣрили истинския пѫть, че сме намѣрили Истината. По нѣкой пѫть азъ се наблюдавамъ и така проучвамъ хората. Защо? Защото ретроспективно, чрѣзъ отражение на хората въ себе си, виждамъ какви сѫ. Дойде нѣкой човѣкъ, приказва ми и азъ се вдълбоча въ себе си, поставямъ се въ едно пасивно състояние, за да видя, какво е трептението на неговото сърдце, какви сѫ неговитѣ мисли, изобщо каква е степеньта на неговото развитие. Като влѣза тъй въ неговото положение, азъ почвамъ да мисля като него, да чувствувамъ като него, зарегистрирамъ неговия животъ, записвамъ всичко и си казвамъ: познавамъ този човѣкъ. И всѣки който ме види, казва: ето, видишъ ли този? Казвамъ: да, азъ го видѣхъ, но и вие трѣбва да го видите. Погрѣшката на единъ човѣкъ е погрѣшка на хиляди сѫщества, и доброто на единъ човѣкъ е добро на хиляди сѫщества. Въ този свѣтъ ние не живѣемъ за себе си. Въ този смисълъ, индивидуално, светии нѣма. Светията е колективно сѫщество, въ което Богъ живѣе. Хора, у които Богъ не живѣе, не могатъ да бѫдатъ никакви светии, а не тъй както вие разбирате. Хора, у които Любовьта не живѣе тъй, както Богъ е опрѣдѣлилъ, какви сѫ? Хора, у които Мѫдростьта не живѣе тъй, както Богъ е опрѣдѣлилъ, какви сѫ? Хора, у които Истината не живѣе тъй, както Богъ е опрѣдѣлилъ, какви сѫ? – Такива хора не вѣрватъ въ никакъвъ Господь! Какъвъ Господь ще иматъ тѣ? Ами че съврѣменната европейска война показва, какъвъ Господь иматъ тия хора. Тѣхниятъ Богъ е като старитѣ езически богове, които се биятъ, които иматъ сѫщитѣ страсти, като хората. И при това, съврѣменнитѣ християнски народи се осмѣляватъ да казватъ, че иматъ Господь. Срамота е да казватъ така, никакъвъ Господь нѣматъ тѣ! Хора, които признаватъ Бога, за които Богъ е живъ, казватъ като Христа: „Благъ е този Господь“. И христовитѣ ученици, като съврѣменнитѣ хора, като отидоха да проповѣдватъ въ едно село и не ги приеха, казаха: „Учителю, остави ни да пометемъ, да изгоримъ тия хора, за дѣто не ни приеха. Ти си Учитель, ние апостоли“. Христосъ имъ каза: „Този Господь, на Който азъ служа, не е като старитѣ езически богове, Той е Богъ на Любовьта, Богъ на Мѫдростьта, Богъ на Истината. Синъ человѣчески не е дошълъ да погубва души, но да спасява. Има други начини, по които можемъ да ги изгоримъ“. Сега, старайте се да не разбирате мисъльта въ изопачена форма. Страданието въ свѣта е допуснато, за да се създаде човѣшката мисъль. Нека има страдания, но никога да не въздѣйствуваме на една душа, съ цѣлъ да я спремъ отъ пѫтя, който Богъ ѝ е опрѣдѣлилъ. Нито себе си, нито другитѣ! Често, ние се опълчваме противъ хората, защото грѣшатъ. Разрѣшете въпроса, защо вие грѣшите. Ето главниятъ капиталенъ въпросъ, който трѣбва да разрѣшите. Казвате: защо онзи грѣши? – Не е въпросътъ защо грѣши онзи, ами ти защо грѣшишъ. Защо онзи мисли така? – Не е въпросътъ, защо той мисли така, ами ти защо мислишъ така. Нима твоята мисъль е безпогрѣшна? Хубаво, въ едно отношение ти го прѣвъзхождашъ, но въ друго отношение ти си по-долу отъ него. Всички така разрѣшаватъ въпроса, защо хората грѣшатъ, защо мислятъ така, а не се спиратъ да разрѣшатъ този въпросъ по отношение себе си. Въ сѫщность, ето единъ въпросъ, който трѣбва да разрѣшатъ. Често хората на новото учение, хората на новитѣ течения, казватъ: трѣбва да се даде свобода на всички! Но тия хора на новото учение, както ги виждамъ тукъ въ България, сѫ крайно натрапливи хора. Азъ виждамъ въ нѣкои съврѣменни писатели, музиканти, художници, свещеници, владици, проповѣдници, царе, князе, въ нѣкои просвѣтени хора, ужъ хора на новото учение, голѣма натрапчивость. По-натрапливи хора отъ тия на новото учение нѣма. Ако отидешъ въ дома на единъ простъ, свѣтски човѣкъ, той ще се отнесе братски, но ако отидешъ въ дома на единъ ученъ човѣкъ, на единъ човѣкъ отъ новото учение, и нарушишъ едно отъ правилата му, че не си изтрилъ обущата си, ще ти каже: Господине, навънъ, моятъ домъ не е домъ за каль! Азъ похвалявамъ този човѣкъ, право е да се грижи за чистотата на дома си, но трѣбва да знае, че има външна каль, има и вѫтрѣшна каль – има външна култура, има и вѫтрѣшна култура. Сега, да ви приведа единъ анекдотъ, случилъ се въ България въ врѣме на освобождението. Отива единъ български селянинъ при единъ лѣкарь. Лѣкарьтъ билъ жененъ, и този день жена му го раздразнила нѣщо, та билъ малко неразположенъ. Селянинътъ влиза въ стаята му и казва: „Господинъ докторе, жена ми е нѣщо болна, има огненица, силна треска, моля ти се да ми услужишъ, нѣкакви цѣрове да ми дадешъ“. Цѣрове ли? – удря една плѣсница на селянина, послѣ още една и му казва: „На ти лѣкарства за жена ти“! Бре, смръднаха ме тѣзи нови лѣкарства! Си казва селянинътъ. До сега и майка ми, и баба ми бѣха болни, но други лѣкарства имъ се даваха. Да те пази Господь отъ тѣзи нови лѣкарства! Да не дава Господь да лѣкува човѣкъ жена си! Ще употрѣбя това лѣкарство за жена си, да видя какъ ще ѝ подѣйствува. Връща се дома си посрѣща го жена му, пита го: „Носишъ ли ми лѣкарство?“ – Нося ти. – Е, дай да видя какво е! Удря ѝ той една силна плѣсница. – Чакай, чакай, стига толкова! Тя се разлюлява отъ тази плѣсница, влиза въ стаята и започва да плаче. Случва се, обаче, че наскоро оздравѣва. Е, казва си селянинътъ – помогна това лѣкарство, заслужава си. Господь здраве да дава на този лѣкарь, жена ми оздравѣ отъ това лѣкарство! Наука е това! Не се минава и два мѣсеца, отива той въ града и си спомня за лѣкаря. Казва си: „чакай отъ благодарность да му занеса двѣ пуйки и да му кажа, че жена ми оздравѣ отъ неговото лѣкарство“. Влиза при лѣкаря, той го запитва: „Какво искашъ?“ – Прѣди два мѣсеца дохождахъ при тебъ, да ми дадешъ лѣкарство за жена ми. Е, та какво? – Ти ми даде едно лѣкарство, и тя оздравѣ отъ него. Азъ употрѣбихъ само едното, другото остана. – Да, това е наука, това бѣха отъ скѫпитѣ лѣкарства, тѣ даватъ добъръ резултатъ, казалъ докторътъ. Въ сѫщность, той забравилъ, отъ какво била болна жената на този селянинъ и какво лѣкарство ѝ далъ. Като видѣлъ, че селянинътъ носи двѣ пуйки, поканилъ го да седне и се разположилъ. – Ама, господинъ докторе, единиятъ лѣкъ остана у мене – казва селянинътъ. – Е, ще го върнешъ, щомъ не ти трѣбва, защото той е отъ скѫпитѣ лѣкове. Селянинътъ става, удря втората плѣсница на лѣкаря и си излиза. – Ако жена ми се разболѣе втори пѫть, пакъ ще дойда при тебе. Като останалъ лѣкарьтъ самъ, опомва се отъ плѣсницата и се поухилва малко. Та и ние нѣкой пѫть съ тази наша философия на живота разсѫждаваме, дѣйствуваме, все като този лѣкарь. Не е виновенъ той. Това е за пояснение на въпроса. Съ това не искамъ да кажа, че сме лоши, но или ученикътъ, или майката, или жената, все ще се намѣри нѣкой, който да ни разгнѣви, и послѣ, като ни разгнѣви, ще излѣемъ гнѣва си на всѣки пръвъ, който ни излѣзе насрѣща. Но постѫпкитѣ ни се връщатъ послѣ обратно. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“, казва Христосъ. Отдѣ идатъ горчивитѣ плодове на нашия животъ? Страданията, които ни сполетяватъ въ живота, отдѣ идатъ? По нѣкой пѫть жената не ни обича, ученицитѣ не ни обичатъ, дѣцата не ни обичатъ, окрѫжающитѣ не ни обичатъ, всички не ни обичатъ. Питамъ: защо е всичко това? Ще кажете: хората сѫ лоши. Това не е разрѣшение на въпроса. Ако хората сѫ създадени отъ Бога, какъ е възможно да сѫ лоши? Я ми обяснете това нѣщо! Когато животътъ не се проявява въ своето Божествено естество, а се проявява по човѣшката мисъль, той е всѣкога лошъ. Лошевината произтича отъ това, че ние искаме да употрѣбимъ Божествения животъ за човѣшки изгоди, и вслѣдствие на това този животъ лесно се изпарява. Прѣди нѣколко дни азъ взехъ въ едно шишенце етеръ и го запушихъ отгорѣ съ малко памучецъ. Слѣдъ извѣстно врѣме отидохъ да го взема, но го нѣмаше тамъ. Имало една малка дупчица, и той изфирясълъ отъ тамъ. Така и ние, по сѫщия начинъ, затваряме Божествения животъ въ едно шишенце, туряме му запушалка, но слѣдъ врѣме виждаме, че го нѣма. Божествениятъ животъ казва: не можете да ме държите затворенъ въ шишенце. Азъ ще си намѣря и най-малката дупка ще излѣза отъ тамъ. Така и ние мислимъ за свобода, за широкъ просторъ въ нашия животъ. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Първия плодъ на Духа, това е Любовьта. Отъ основното разбиране на Любовьта зависи смисъла на вашия животъ; отъ основното разбиране на Любовьта, зависи и вашето щастие. Сега вие ще кажете, че разбирате Любовьта. Азъ бихъ желалъ да дойде при менъ този, който казва, че разбира Любовьта и да я опрѣдѣли. Нека опрѣдѣли, какъвъ е животътъ при Любовьта. Тамъ, дѣто има Любовь, има и животъ. Дѣто има животъ, има и радость. Гледашъ, нѣкоя домакиня, въ чийто домъ царува Любовьта, цѣлъ день пѣе, всичко въ кѫщи е въ хармония – дѣцата ѝ сѫ радостни, мѫжътъ ѝ е радостенъ и слугитѣ ѝ сѫ радостни – всички въ кѫщи сѫ радостни. Щомъ Любовьта излѣзе отъ кѫщи тя ходи съ сгърчени вѣжди, намръщена, отваря Писанието и като нѣкой моралистъ рови се въ отдѣлни стихове, цитира, кой какъ писалъ, за какво писалъ и т.н. Все ще намѣри нѣкакви специални стихове за случая и ще ги цитира, като казва: така е писано въ Евангелието. Та когато пророцитѣ сѫ писали въ тази книга, и тѣ сѫ имали такива настроения. Когато чета плачъ Иеремиевъ, виждамъ онзи пророкъ плаче ли, плаче! Защо? – Понеже заробиха евреитѣ. Той казва: „Господь ни направи играчка на тия да имъ свиримъ“ – и написа много тѫжни работи. Господь имъ казва: „Когато ви казахъ да живѣете тъй, както трѣбва, вие не живѣхте. Ето додѣ ви доведе вашиятъ глупавъ животъ: да ви заробятъ Вавилонянитѣ. Ето отдѣ иде вашата скърбь“. Идватъ сегашнитѣ християни и казватъ: знаете ли какво е писалъ пророкъ Иеремия? Пророкъ Иеремия отивалъ въ плѣнъ, но ти, който не си въ плѣнъ, какво разбирашъ отъ неговото положение? – Разбирамъ. Нищо не разбирашъ! Казвате: Давидъ писалъ псалми. Да, Давидъ писалъ псалми, но защо? – Гонѣше го царь Саулъ, гонеше го, като нѣкой заякъ. Бѣгаше той, ти си седишъ на мекото легло. Тъй че, за да разберете плача Иеремиевъ, за да разберете псалмитѣ на Давида, трѣбва да минете прѣзъ тѣхната опитность. Но и това още е човѣшко учение, не е Божествено. Евреитѣ трѣбваше да се подигнатъ, а не да плаче Иеремия за тѣхъ. Туй е една слабость. И Христосъ си поплака, което показваше, че въ Него имаше една чувствителна душа. Христосъ, като дойде между евреитѣ, казва имъ: „Искахъ да ви помогна, но не ме разбрахте“ – и заплака. Сълзитѣ на Христа не изразяваха слабость, но съ това той имъ казваше: „Както азъ плача, така ще плачете и вие“. Казвате: това е слабость! Не е слабость! Не е слабость. Истинскиятъ пророкъ, който говори на хората, трѣбва да имъ каже, какво ще стане. Съ сълзитѣ си Христосъ казваше на евреитѣ: „Тъй ще плачете вие хиляди години, понеже не приехте моето учение“. Нѣкои ми казватъ: Учителю, въ сърдцето ми нѣщо плаче. А, плаче нѣщо въ сърдцето ти! Казвамъ: ти си единъ израилски пророкъ, който не прие Христовото учение. Ще плачешъ, и ще плачатъ всички около тебъ. Всички онѣзи, които не възприематъ Любовьта; всички онѣзи, които не възприематъ Мѫдростьта; всички онѣзи, които не възприематъ Истината, ще плачатъ не само единъ день, но още хиляди години ще плачатъ. И деньтъ, въ който възприематъ Любовьта, ще дойде истинската радость – „скърбьта имъ ще се прѣвърне на радость“. До тогава има да изтекатъ деветь категории сълзи. Азъ бихъ желалъ да проучите характера и състава на тия сълзи. Тѣ се различаватъ по състава си. Когато човѣкъ плаче отъ скърбь, отъ тѫга или отъ радость, сълзитѣ сѫ различни. Когато човѣкъ плаче отъ любовь, отъ милость, сълзитѣ пакъ се различаватъ. Нѣкой казва: Господи, азъ плакахъ. Господь казва: „Вижте, защо е плакалъ този!“ – Въ шишенцето ми има сълзи. Вижте въ шишенцето му, сълзи има. Като разгледатъ сълзитѣ му, казватъ: „Разбрахме за какво е плакал“. Другъ нѣкой казва: „Вижъ ме, Господи, че плача“. Господь казва: „Разгледайте тия капки, които се лѣятъ отъ очитѣ му, за какво сѫ! Защо е плакалъ, отъ любовь ли, отъ радость ли, отъ скърбь ли, отъ що“. Това се знае въ невидимия свѣтъ. Изобщо, има деветь категории сълзи, деветь категории страдания и деветь категории радости. „Облѣ се“, казватъ, „сърдцето ми съ кръвь“. Действително, облива се сърдцето съ кръвь. Когато скърбишъ, облива се, но и когато се радвашъ, пакъ се облива. И когато любишъ и си милостивъ, и когато мразишъ, пакъ се облива сърдцето съ кръвь. Казва се въ Писанието: „плъть и кръвь нѣма да наслѣдятъ Царството Божие“. Да кръвьта на плътьта нѣма да наслѣди Царството Божие, но кръвьта на Духа ще Го наслѣди. Плътьта сама нѣма да наслѣди Царството Божие, но плътьта и Духътъ заедно ще Го наслѣдятъ. Тогава, какъ ще разберете думитѣ на Йова, който казва: „Пакъ съ плътьта си ще видя Бога“. На друго мѣсто Христосъ казва: „Въ второто битие вие ще дойдете съ менъ“. Кое е второто битие? Казва се: „Ще имъ отнема каменното сърдце и ще имъ дамъ ново сърдце отъ плъть, което ще бѫде толкова нѣжно, че Богъ ще напише на него Своя Законъ“. Значи това сърдце ще бѫде толкова благородно, толкова фино, че върху него Богъ ще напише своя законъ и както ние, така и всички сѫщества, ще четемъ отъ него. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Какъвъ е тогава смисълътъ на живота? – Смисълътъ на живота е, че можешъ да живѣешъ за себе си, можешъ да живѣешъ за другитѣ, можешъ да живѣешъ и за Бога. Има деветь категории животъ, но тия три категории сѫ важни – да живѣешъ за себе си, за другитѣ и за Бога. Вижте най-послѣ, че наистина, не може да се живѣе самъ, все искашъ да имашъ при себе си поне едно сѫщество. Най-голѣмото геройство на първия човѣкъ въ рая е било това, че слѣдъ като видѣлъ, че самъ не се живѣе и обмислялъ много години този въпросъ, най-послѣ едва се рѣшилъ да каже: „Господи, самъ не се живѣе“. Адамъ билъ голѣмъ аристократъ, макаръ нѣкой мислятъ, че билъ простъ човѣкъ. Слѣдъ като Господь го поставилъ да живѣе въ рая и да се занимава съ животнитѣ той прѣгледалъ всички и си казалъ: „Азъ нѣмамъ другарь, съ когото да дружа, съ тѣхъ не мога да дружа тѣ сѫ нисши сѫщества, тѣ нѣматъ никаква култура“. Пъкъ той трѣбваше да дружи сѫ животнитѣ, трѣбваше да ги учи. Адамъ си казалъ: Господь създаде всичко много умно; и мене и животнитѣ, но едно нѣщо не Му дойде на ума: на мене, този богатия човѣкъ не даде другарь„. Щестлавие имаше въ Адама. Господь го чу, поусмихна се малко и си каза: “Ще имашъ другарь„. И действително Адамъ имаше вече другарь. Той си казваше: “Така, нека излѣзе моята избраница отвънъ, да видятъ славата, величието ми, да видятъ какъвъ великъ човѣкъ съмъ, какво благоволение имамъ прѣдъ Бога„. Това бѣше едно щестлавно чувство, което той криеше въ себе си. Господь му каза: “Другарка ще имашъ!„ Като я видѣ, той каза: “Плъть отъ плътьта ми, кость отъ костьта ми!„ Обаче, тази жена, направена отъ плъть и кости, не бѣше като Адама. Тя си каза: не, братко, не съмъ азъ плъть отъ плътьта ти, ще ти докажа, че и въ мене има малко-много умъ“. И му доказва. Отива тя при дървото, което ѝ посочва змията, и казва на Адама: „Ти си голѣмъ страхливецъ! На животнитѣ давашъ умъ, обработвашъ градината, а те е страхъ да бутнешъ онова дърво!“ „Не може, Господь е забранилъ да се бута това дърво“ – прѣподава ѝ Адамъ първиятъ урокъ на послушание. „Ти си плъть отъ плътьта ми, кость отъ костьта ми, нѣма да буташъ това дърво, ще ме слушашъ!“ – Колко си лѣковеренъ ти! Азъ ще бутна това дърво и ще ти покажа, че не съмъ плъть отъ плътьта ти и кость отъ костьта ти. Ще ти покажа, че съмъ жена, която мисли. Азъ мисля, че и ти ще дойдешъ подиръ мене. Както мисля азъ, това мислишъ и ти„. И двамата нарушиха закона на послушанието и съгрѣшиха. Слѣдъ сгрѣшаването у Адама се пробужда друго едно чувство: въ него нѣмаше доблестьта да остави жена си сама да бѫде наказана по Божиитѣ закони, но си каза: хайде, и азъ ще страдамъ съ нея, да намаля малко страданията ѝ“. Въ него имаше борба, казваше си: „Да оставя ли рая, или да отида съ нея? Съ нея тежко, но безъ нея по-тежко. Тя ми взе сърдцето и кѫдето и да отида, самъ не мога. И въ рая сега животътъ е тежъкъ. Хайде, ще отида съ нея, поне жертва ще направя, че каквато ще да става!“ Жената сгрѣши, а той се лиши отъ благата. Господь не ги изпѫди, но ги прати вънъ отъ Божественото училище, да растатъ и да се развиватъ. И тъй, 8,000 години вече откакъ вие се намирате извънъ рая, но всичко сте забравили. Всички сегашни жени по цѣлия свѣтъ бѣха събрани тогава въ Ева вѫтрѣ като душички, и всички сегашни мѫже по цѣлия свѣтъ бѣха събрани вѫтрѣ въ Адама като душички. Всички мѫже и жени заедно гласувахте и сгрѣшихте. А сега всѣки мѫжъ казва: е, този Адамъ! И всѣка жена казва: е, тази Ева! Не, не мислите право, всички заедно сгрѣшихте, всички бѣхте тамъ. Всѣки отъ васъ трѣбваше да каже: не, азъ не давамъ думата си, не се съгласявамъ, не искамъ да постѫпя така. Разрѣшението на въпроса сега седи въ признаванието ви. Кажете: „Господи, сгрѣшихме! Ние не упазихме Твоитѣ велики закони на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Ще ги упазимъ сега“. Туй е благородството на човѣка! Всѣки човѣкъ трѣбва да мисли, какъ да изправи своя миналъ животъ. Какъ ще го изправи? Азъ гледамъ, нѣкой отишълъ въ църква и тамъ се моли, моли на Господа, но при това, като дойде да дѣйствува спрѣмо хората, не знае какъ да постѫпи. Колко лесно ние се раздразняваме въ живота! Колко лесно се съблазняваме! Има единъ законъ: никой никого не може да излъже! Помнете това! Човѣкъ самъ себе си може да излъже. Защо? Защото всѣки човѣкъ разбира много добрѣ своитѣ интереси. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, когато искатъ да ни убѣдятъ че могатъ да ни излъжатъ! Вземете, запримѣръ, гѫската, хвърлете ѝ нѣщо, което не яде, напримѣръ бобъ или друго нѣщо, ще видите, че тя въ първо врѣме се нахвърля, но веднага се отстранява. Хвърлете ѝ царевица напримѣръ, тя ще се хвърли и ще почне да яде. Значи, тази глупава гѫска, както вие мислите, познава законитѣ. Не, тази гѫска не е тъй глупава, както мислятъ хората. Върви единъ голѣмъ патарокъ съ своята възлюблена и съ 12 малки патенца. Тя върви напрѣдъ съ патенцата, а той подирѣ ѝ. Затичва се единъ плъхъ слѣдъ тѣхъ и хваща едно отъ патенцата. Обръща се веднага патарокътъ, хваща съ клюна си плъха и го издига въ въздуха. Отива съ него въ рѣката, потапя го въ водата и го изважда, пакъ го потапя и изважда, дава му лекция, докато плъхътъ най-послѣ казва: „Пусни ме, моля ти се, втори пѫть нѣма да ямъ патици“. И слѣдъ всичко това казватъ, че гѫската била глупава, а ние умнитѣ хора, по нѣкой пѫть вършимъ такива голѣми глупости! Не, тази глупава патка поне маже да хвърчи! Тази глупава патка поне може да си намазва тѣлото и крилата съ мась, та като влиза въ водата, да не прониква навѫтрѣ, прѣдпазва я отъ намокряне. Ние, съврѣменнитѣ културни хора, нѣмаме даже и туй изкуство на патицата. Можемъ ли ние да намажемъ така нашето тѣло и кости, че грѣхътъ да не прониква навѫтрѣ въ насъ? Дѣ е нашата мась, съ която можемъ да се защищаваме отъ грѣха? Патката намѣри онзи великъ законъ да се прѣдпазва отъ студа, като си направи мекъ, топълъ пухъ за тѣлото. Дѣ е нашиятъ пухъ да ни прѣдпазва отъ студа? Значи, ние не сме толкова интелигентни, колкото си мислимъ. Сега, всѣки се спира въ себе си и казва: азъ имамъ изкуство. Какво изкуство имашъ? – Цигуларь съмъ, мога да свиря. Че и азъ зная да свиря. Питамъ: когато имашъ умраза къмъ нѣкого, или когато таишъ едно горчиво чувство въ душата си, свирилъ ли си на тази умраза съ цигулката си, че да я прѣвърнешъ на една кротка мечка безъ букаи? Свирилъ ли си на това горчиво чувство, че да го прѣвърнешъ въ сладко чувство? Ако твоята музика не може да стори това, ти не си цигуларь, твоята музика е много слаба. Нѣкой казва: азъ съмъ знаменитъ художникъ, имамъ хубави картини въ странство, изложени въ най-добритѣ галерии. Хубаво, щомъ е така, нарисувалъ ли си такава картина, че като я види нѣкой разбойникъ или прѣстѫпникъ, да се отврати отъ себе си? Опита ли по този начинъ силата на твоето художество? Нарисува ли умразата и Любовьта, та да видишъ резултата отъ тия двѣ картини? Азъ не съмъ срещналъ до сега художникъ, който да е нарисувалъ умразата и Любовьта и да съпостави тия два типа. Нека художникътъ нарисува тия двѣ картини така художествено, че като погледнешъ умразата, да умрешъ отъ нейното въздѣйствие върху тебе, а като погледнешъ Любовьта, въ тебе да се зароди животъ и желание да дадешъ отъ този животъ и на всички други. Тази смѣна въ състоянията да стане едноврѣменно при вида на тия двѣ картини. Това е изкуство! Когато въ тебъ нѣщо бушува, когато се боришъ съ умразата въ себе си, тя те гори и произвежда страдания, а ти казвашъ: гори ме нѣщо! – Погледналъ си къмъ умразата. Слѣдъ това Господь ти казва: я погледни къмъ Любовьта! Ти погледнешъ къмъ Любовьта, оживишъ се и казвашъ: нѣщо гори въ мене. Да, и умразата гори, и Любовьта гори, само че умразата гори, изгаря и разрушава, а Любовьта гори, съгражда и животъ дава. Такива трѣбва да бѫдатъ истинскитѣ картини на умразата и на Любовьта. Това е изкуство! Така трѣбва да рисувате всички. А сега, вие казвате: рисуваме ние. Да, азъ искамъ всички вие да бѫдете велики художници, велики музиканти! Нѣкой казва: азъ днесъ съмъ вдъхновенъ, говоря краснорѣчиво. Ами защо само днесъ си вдъхновенъ? Не само днесъ, но всѣкога трѣбва да бѫдешъ вдъхновенъ отъ Божественото, и всѣка твоя дума да произвежда чудеса. Всѣка твоя дума трѣбва да произвежда чудеса върху самия тебе! Вие говорили ли сте на себе си? Азъ цѣня хората по това, не какво ви говорятъ, не какво говорятъ на мене, но какво говорятъ на себе си. Не е важно, какво говоря на васъ, то не е говоръ, но какво говоря на себе си. Когато говоря на себе си, по-краснорѣчивъ човѣкъ отъ мене нѣма. Вие чували ли сте какъ говоря на себе си? То е слово! И това слово само азъ го чувамъ. Когато говоря на васъ, това е обикновена рѣчь, но когато говоря на себе си, тогава да ме чуете! Когато говоря на себе си, не говоря много, съкращавамъ бесѣдата си, говоря най-много 5–10 минути и едва издържамъ този говоръ. До сега съмъ достигналъ до 10 минути най-много. Щомъ си говоря 10 минути, казвамъ: стига толкова, доволенъ съмъ отъ своята рѣчь. Защо? Защото тя е Божествена въ себе си. Нѣкой ме запитватъ: какъ се справяшъ съ хората, когато говорятъ противъ тебъ? – Говоря на себе си. Ами като нѣмашъ парички? – Говоря на себе си. Ами като нѣмашъ легло? – Говоря на себе си. Най-красивото нѣщо въ свѣта е човѣкъ да говори на себе си! Казвамъ: всички трѣбва да говоримъ на себе си и отъ сърдцата ви да блика Любовь, и то не само врѣменно, не само къмъ хората, а постоянно и то къмъ всички сѫщества изобщо. Минавамъ покрай едно дърво, виждамъ на нѣкое мѣсто една гѫсеница, спра се при нея и размишлявамъ: какъвъ примѣръ дава тя! Въ нея съзирамъ усилено движение на нейния духъ да се подигне. Но каква работа се изисква за това! И това е една малка гѫсеница! Онзи великъ Божественъ животъ ми казва: „Ти разбирашъ ли, защо този червей пълзи“? Нѣкои казватъ за къртицата: къртица е това! – и я отминаватъ. Божествения Духъ пита: „Ти разбирашъ ли, защо тази картица рови изъ земята? Ти разбирашъ ли, защо птицитѣ хвърчатъ? Ти разбирашъ ли, защо растенията растатъ? Ти разбирашъ ли, защо е това разногласие и тази хармония въ живота?“ – Това е великото въ живота, което трѣбва да разберешъ и проучишъ. Когато вашитѣ сърдца се изпълнятъ съ Любовь, само тогава ще разберете смисъла, който е скритъ въ тия нѣща. Всички трѣбва да разбирате, но не като онзи светия, който не разбралъ смисъла на своето служене. Какъвъ трѣбва да бѫде вашиятъ моралъ? Ако ти си светия, посвѣтилъ живота си на Бога, живѣлъ 20 години въ пустинята и при тебе дойде единъ богатъ български землевладѣлецъ и ти каже: слушай, остави тия глупости, да живѣешъ въ пустинята, ела да ми прѣкопаешъ лозята, азъ имамъ толкова и толкова декари, ще ти дамъ 200,000 лева за това. Съгласишъ ли се на това прѣдложение, всичката ти святость отива на вѣтъра. Това не е моралътъ, който трѣбва да слѣдвате вие. Но ако ти се съгласишъ да работишъ безъ пари и кажешъ: братко, азъ не се нуждая отъ пари. Може да дойда да ти помогна, но послѣ пакъ ще се върна. Кажешъ ли така, ти си святъ човѣкъ, у тебе има моралъ. Такъвъ трѣбва да бѫде и вашиятъ моралъ! Готови ли сте вие като този светия да направитѣ нѣкое добро безъ пари, вие сте възлюбленитѣ дѣца на Бога. Кажете ли: азъ направихъ толкова добрини на този човѣкъ, но той не е признателенъ – вие не сте възлюбленъ синъ на Бога. Ти признателенъ ли си? Всички вие сте непризнателни. Въ васъ не се е събудило туй благоговѣйно чувство на светията. Нѣкой казва: защо Богъ ме е създалъ такъвъ? – Недоволенъ е той отъ живота си и отъ положението, което има. Казвамъ: Богъ ти е далъ толкова дарби, но ти още не си ги разработилъ. Ти не си обработилъ твоя умъ. „Всѣко дърво се познава отъ плода си.“ И сега, азъ желая, онѣзи отъ васъ, които искате да носите туй свещено име „ученици на Новото Учение“, или, онѣзи, които искате да носите туй свещено име „носители на Любовьта, Мѫдростьта и Истината“, тъй ги наричамъ азъ, бѫдете образци! Бѫдете онази запалена свѣщь, въ която нѣма абсолютно никакъвъ димъ, абсолютно никакъвъ остатъкъ, която гори и издава онази мека свѣтлина, която носи животъ и възкресение на всички хора. Всѣки отъ васъ може да бѫде една такава запалена свѣщь! Онѣзи отъ васъ, които сте родени вече отъ Духъ и вода, идете да бабувате на тия, които скоро ще се родятъ! Нѣкои отъ васъ сега сѫ заченати, а трети сега се приготовляватъ за това зачатие. Работници трѣбватъ на свѣта! Ние нѣма какво да се занимаваме съ това, какво се пише въ нашата преса, какво се пише въ чуждитѣ вѣстници. Работа се изисква отъ всички! Нѣкой казва: азъ не съмъ толкова красивъ, черничъкъ съмъ малко. Другъ казва: очитѣ ми не сѫ тъй хубави! Азъ зная единъ алхимически начинъ, по който мога да ви направя красивъ, но първо трѣбва да сте родени отъ Духъ и вода. Защо? – Трѣбва да сте готови да запазите тази красота. Каква полза ще имате, ако ви се даде едно богатство и послѣ ви го отнематъ? Това ще бѫде голѣмо нещастие за васъ. Слѣдователно, отъ васъ се изисква да бѫдете силни и крѣпки, да можете да задържите онова благо, което имате. Тогава никой не ще може да ви отнеме благото, което Богъ ви е далъ. Азъ наричамъ герой онзи, на когото никой не може да отнеме Любовьта. Азъ наричамъ герой онзи, на когото никой не може да отнеме Мѫдростьта. Азъ наричамъ герой онзи, на когото никой не може да отнеме Истината. Нѣкои казватъ: отнеха ми Любовьта! Моми и момци се оплакватъ: отнеха ми любовьта! Нѣкой ви я отне? На кое мѣсто я отнеха? – Изгубихъ любовьта си, отивамъ въ ада! – казва нѣкой. Какъ, любовьта си ли изгуби? Ти ходишъ да търсишъ любовьта въ нѣкой момъкъ или мома тамъ нѣкѫдѣ изъ горитѣ. Не, въ момъкътъ нѣма да намеришъ любовьта. Че и той самъ я търси! Тогава, кой при кого ще я намѣри? Това не е Любовь, Любовь за Любовь не се жени. Мѫдрость за Мѫдрость не се жени. Истина за Истина не се жени. Разберете това! Сърдцето и умътъ се съединяватъ, за да служатъ на Бога. Да се жени човѣкъ, това значи да се съединятъ двѣ души, за да служатъ на Бога, да изпълнятъ Неговата воля. Разбирате ли това? Хората не се женятъ за свое удоволствие. Това е проституция! Женитбата е съединяване на двѣ души да служатъ на Бога. Съединимъ ли се въ името на тази Любовь – да служимъ на Бога – всинца ще бѫдемъ едно цѣло и единъ духъ и тогава въ всинца ни ще дѣйствуватъ великитѣ закони на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Само тогава ще дойдемъ до онова истинско оженване на хората. Тогава нѣма да търсимъ, кѫдѣ е мѫжътъ, кѫдѣ е жената. Ако мѫжътъ ти е съ Любовьта, той е благословенъ мѫжъ. Ако мѫжътъ ти е съ Мѫдростьта, той е благословенъ мѫжъ. Ако мѫжътъ ти е съ Истината, той е благословенъ мѫжъ. И ако жена ти е съ Любовьта, тя е благословена жена. Ако жена ти е съ Мѫдростьта, тя е благословена жена. Ако жена ти е съ Истината, тя е благословена жена. Ако синъ ти, дъщеря ти, приятельтъ ти или който и да е, е съ Любовьта, Мѫдростьта и Истината, тѣ сѫ благословени. „Всѣко дърво се познава отъ плода си“. Ако вие сте родени отъ Духъ и вода, проявете се! Онѣзи, които не сѫ родени, родете се! Това е новиятъ зовъ къмъ свѣта. Насъ ни трѣбватъ хора не съ ограничени умове, сърдца, души и духове. Насъ ни трѣбватъ хора, братя и сестри, съ сърдца любящи, съ умове свѣтли, съ души благородни и съ духове възвишени. Това е, което ще ни сближи, ще ни направи истински герои въ свѣта. Азъ наричамъ герой онзи, на когото сабята никога не се троши. Азъ наричамъ герой онзи, който никога не умира. Азъ наричамъ истински мислитель онзи, на когото мисъльта свети и озарява свѣта. Азъ наричамъ човѣкъ на новото учение, на новия животъ онзи отъ сърдцето на когото извира Любовь, която носи животъ за всички. Азъ харесвамъ въ извора една отлична черта – неговото пълно безкористие. Той хиляди години наредъ извира и никога не казва „дайте“! Но, кой какъ дойде при него, той все казва: „братко, идвайте, взимайте си когато и колкото искате!“ Този изворъ е заради васъ. Той минава прѣзъ села и градове, пои гори и градини, всички пои и чисти, докато най-послѣ се влѣе въ морето. Тази е отличната черта на извора, която трѣбва да бѫде черта и на родения отъ Духъ и вода, животътъ на когото трѣбва да минава прѣзъ ония наскърбени души и ги утѣшава. Който нѣма този животъ въ себе си, какъ ще утеши тия наскърбени души? Той ще каже: е, Господь казалъ така. Не, не е казалъ Господь така. Родениятъ отъ Духъ и вода, като види наскърбени души, нѣма да каже, волята Божия е такава, а ще ги утѣши. Нѣкоя майка плаче. Той ще я пита: защо плачешъ? – Дѣтето ми умрѣ. – Не плачи то сега ще дойде. Ще тропне сѫ прѫчицата си и дѣтето пристига. – Ето, твоятъ Драганчо е живъ. Друга майка плаче. Защо? – Нейната мила Марийка умрѣла. Той тропне пакъ съ прѫчицата си, и Марийка дойде. Майката е радостна, и всички въ кѫщи се радватъ. Това прави новото учение – възкресява мъртвитѣ души! Тъй е, ще дойдатъ всички тия духове отъ пространството. Затова казвамъ: ние живѣемъ въ единъ великъ свѣтъ! Ние живѣемъ при особени условия. Доста сме се скитали, доста тази умраза, това не разбиране между насъ. Ако сте българи, бѫдете отъ тия новитѣ българи, които ще кръстимъ сега! Бѫдете носители на новото учение, бѫдете Синове на Любовьта, на Мѫдростьта и на Истината! Бѫдете растения, които отъ плода си да се познаватъ! Бѫдете хора, които отъ мисъльта си да се познаватъ! „Плодътъ на Духа е Любовьта!“ Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 28 юни 1925 г. въ гр. София.
  3. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа И оздравѣ дъщеря ѝ „И оздравѣ дъщеря ѝ отъ онзи часъ“. (Матея 15:28) Тия послѣдни думи отъ стиха азъ считамъ като единъ разуменъ резултатъ. „И оздравѣ дъщеря ѝ отъ онзи часъ“. За да оздравѣе дъщерята на тази хананейка, това показва, че тази жена имаше нѣколко цѣнни качества. Тя бѣше разумна жена, въ нея нѣмаше онова болезнено честолюбие. При това тя имаше голѣмо смирение, познаваше своето положение и се задоволяваше съ най-малкото, което можеше да ѝ се даде. Въ живата природа има единъ великъ законъ, който опрѣдѣля положението на всички тѣла, положението на всички сили и положението на всички разумни сѫщества. Затова природата цѣли да постави всѣки едного на неговото мѣсто. Това е красивото въ живота! Сега, ако нѣкой ви запита, кога дойдохте на земята, нѣкои отъ васъ ще кажете, че сте дошли прѣди 10 години, други прѣди 20, трети прѣди 30, четвърти прѣди 40–50–60 години. Питамъ: каква интелигентность може да има въ единъ човѣкъ, у когото паметьта се простира до 40–50 години само? Отъ прѣди колко години се родилъ на земята, това и единъ волъ помни. И мухата помни отъ прѣди колко врѣме се е родила. Човѣкътъ казва: има около 40–50 години отъ какъ съмъ се родилъ на земята, но прѣди това нищо не помня. Какъ е възможно при това, единъ човѣкъ, който не знае откѫдѣ е дошълъ, да се явява като философъ, който пише голѣми трактати, дава направление въ живота на човѣчеството, показва имъ какъ да живѣятъ? Не само това, но по нѣкой пѫть този философъ се осмѣлява да покаже на хората пѫтя къмъ невидимото, къмъ Бога. Това сѫ съврѣменнитѣ наши философи, съврѣменнитѣ наши държавни мѫже. Желанието, което тѣ иматъ, да покажатъ пѫтя на човѣчеството, не е лошо, но нека покажатъ онзи истински пѫть, който да има резултати. „И оздравѣ дъщеря ѝ отъ онзи часъ“. Здравието, това е единъ плюсъ на живота. Въ човѣка има три състояния: едното наричамъ естествено състояние, което е здравето. Второто състояние наричамъ природно, или състояние на живата природа и третото състояние наричамъ разумното състояние на човѣшкия животъ. Здравето, значи, спада къмъ естественото състояние. То е основата, върху която човѣкъ трѣбва да започне живота си. Тази хананейка се приближава при Христа и Му казва, че дъщеря ѝ, идеалътъ на нейния животъ, злѣ страда отъ бѣсъ. Всѣка майка живѣе за своята дъщеря, и всѣки баща живѣе за своя синъ. Нѣкои ще кажатъ: ами ние, които нѣмаме синове и дъщери? Все имате нѣкѫдѣ нѣкоя дъщеря, или нѣкой синъ. Онази майка, която нѣма своя дъщеря, все ще намери да осинови нѣкоя друга. Онзи баща, който нѣма свой синъ, все ще намѣри да осинови нѣкой чуждъ синъ. Най-послѣ, всѣки ще намѣри по една свещена идея въ себе си, за която да живѣе. Слѣдователно, това е цѣльта, това е смисълътъ, къмъ който човѣкъ трѣбва да се стреми. Ние трѣбва да разбираме върху какви закони почива здравето. Здравето почива върху почвата, на която живѣемъ и върху храната, която приемаме. Щомъ човѣкъ не възприеме онази естествена храна, която е необходима за тѣлото му, непрѣменно идватъ неестественитѣ болезнени състояния, за лѣкуването на които съврѣменната медицина е посвѣтила цѣлия си животъ. Питамъ: при всичкитѣ усилия на милионитѣ лѣкари по цѣлия свѣтъ да лѣкуватъ хората, сполучили ли сѫ да ги излѣкуватъ? Статистиката показва, че болеститѣ не само не намаляватъ, но се и увеличаватъ. Вземете, запримѣръ, прѣсаждането, което съврѣменната медицина употрѣбява като методъ за прѣдотвратяване заболѣването отъ шарка. Статистиката показва, че онѣзи дѣца, които се прѣсаждатъ, умиратъ повече, отколкото ония, които не сѫ прѣсадени. Изобщо не присаденитѣ дѣца по-малко заболѣватъ, по-малко умиратъ. При това, има единъ законъ, споредъ който, ако не дадешъ твоето дѣте да го присадятъ, да го ваксиниратъ, считатъ те невѣжа и те държатъ подъ отговорность, че не вървишъ въ пѫтя на науката. Статистиката, обаче, показва, че въпрѣки това резултатитѣ не сѫ по-благоприятни. Каква е тази наука? Човѣкъ трѣбва наистина да се присажда, но чрѣзъ какво? – Чрѣзъ храната. Ако лѣкаритѣ искатъ да подобрятъ положението на човѣчеството, трѣбва да сѫ въ състояние да опрѣдѣлятъ, отъ каква храна се нуждае организъма. Приема ли човѣкъ тази храна, никаква болесть не може да го хване. Не приема ли тази храна, която му е необходима всѣкаква болѣсть ще може да го хване. Отъ този законъ изваждаме правилото, че човѣкъ се храни не само съ хлѣбъ, но и неговиятъ умъ се нуждае отъ здравословна храна. Много хора заболяватъ умствено. Отъ какво? – Отъ неестествени идеи. Има идеи, които не реагиратъ еднакво благоприятно върху всички хора. Вземете, запримѣръ, какъ се отразява върху нѣкои хора идеята, има ли Господь, или нѣма Господь. Запитватъ нѣкого: какво знаешъ, има ли Господь? – Нищо не зная. Казвамъ тогава: има животъ, нѣма животъ; има пари, нѣма пари; има здраве, нѣма здраве. Това сѫ все противоположности. Казватъ: какво значи това нѣщо? Казвамъ: внесълъ си пари въ банката, отидешъ да си извадишъ отъ тѣхъ, но ти казватъ, че нѣма никакви пари. Какво ще бѫде твоето състояние? Това е едно лъжливо състояние, което ние, съврѣменнитѣ хора, прѣкарваме въ живота си. Има и редъ други лъжливи състояния, които всички хора, безъ изключение, прѣкарватъ. Всички се намиратъ подъ еднакъвъ знаменатель. И религиознитѣ, и свѣтскитѣ хора. Виждамъ ги въ живота, всички се проявяватъ като герои. Кога? – Когато иматъ пари. Нѣкой внесалъ 200,000 лева въ банката, отиде да вземе частъ отъ тѣхъ, но предварително чете въ вѣстникъ, че банка „Гирдапъ“ фалирала. Наведе надолу глава този човѣкъ, отчае се. На другия день сѫщия вѣстникъ пише: имаме погрѣшка, че банка „Гирдапъ“ е фалирала, а друга нѣкоя банка. Питамъ: защо този вѣстникъ наведе главата на този човѣкъ, и сѫщиятъ този вѣстникъ изправи главата на този човѣкъ? Това състояние ние изпитваме всѣки день. Казвамъ: има вода, нѣма вода. Нѣкое цвѣтенце нѣма вода, изсъхне, наведе надолу главата си. Нѣкой нѣма хлѣбъ, наведе надолу глава, като цвѣтенцето. На другия день чете въ вѣстника, че банка „Гирдапъ“ не е фалирала, и той казва: нашето сѣмейство е спасено! Има Господь значи. Питамъ сега: Господа ние ли създадохме? Ученитѣ искатъ да кажатъ, че хората сами сѫ създали идеята за Бога. Много хубаво, отлично е това нѣщо. Нека дойдатъ тия хора и докажатъ, че това е така, че тѣ сѫ сѫздали идеята за Бога. Ние се нуждаемъ отъ такива хора. Нека тѣзи хора дойдатъ и спасятъ човѣчеството, ние ще ги туримъ на чело. Ако тѣзи хора дѣйствително измислиха идеята за Бога, нека сега измислятъ друга нѣкаква идея, какъ да станатъ хората добри. Тогава между хората ще има добродѣтели, нѣма да има войни, нѣма да има раздори, мѣжду тѣхъ ще сѫществува истинско братство. Щомъ съврѣменнитѣ учени не могатъ да измислятъ такава идея, право ли е, че хората измислиха идеята за Бога? Смѣшни сѫ съврѣменнитѣ хора, като казватъ, че ние не говоримъ логически, че нѣмаме логика въ своитѣ разсѫждения. Когато азъ кажа думата слънце и убѣдя хората, че има слънце, въ сѫщность азъ ли го създадохъ? Тази идея азъ ли я създадохъ? Не, мухитѣ имаха идея за слънцето прѣди азъ да говоря за него, понеже мухитѣ се явиха по-рано отъ слънцето, така че тази идея тѣ я сѫздадоха. Мухитѣ сѫ по стари отъ човѣка, и млѣкопитающитѣ сѫ по-стари отъ човѣка. Днесъ ученитѣ хора казватъ, че стариятъ човѣкъ оглупѣвалъ. Прави сѫ тѣ, защото наистина много стари хора оглупѣватъ, но азъ казвамъ, че много млади хора се раждатъ глупави. Учени ли се раждатъ младитѣ? – Не. Обаче, ако младиятъ е роденъ глупавъ, глупавъ си остава. И като старъ, пакъ глупавъ остава. Младиятъ роденъ мѫдъръ, мѫдъръ остава. Така е законътъ. Тъй че, когато говоримъ за слънцето, ние не го създаваме; когато говоримъ за Бога, ние не Го създаваме. Идеята за Бога, па и самъ Богъ си сѫществува. Ние трѣбва да разбираме дълбокия смисълъ, какво нѣщо е Богъ и да не размишляваме като външнитѣ хора. Богъ нѣма никаква форма. Единственото нѣщо, което трѣбва да знаемъ за Бога е, че Той съзнателно внася живота. Тамъ, дѣто прониква Божествения Духъ, Той внася сила, здраве, мощь, крѣпость и интелигентность. Слѣдователно, ако тази Свѣтлина не сѫществува въ човѣшкия умъ; ако тази Добродѣтель не сѫществува въ човѣшкото сърдце, идеята за Бога не е проникнала. Ние въ такива богове не вѣрваме, тѣ сѫ мъртви богове. Въ такива богове вѣрватъ всички езически народи. Каква е идеята ми? Турете прѣдъ единъ идолъ нѣкой боленъ, ще видите, че колкото и да седи тамъ, той нѣма да оздравѣе. Запалетѣ една свѣщица прѣдъ нѣкой боленъ, той нѣма да оздравѣе. Тази запалена свѣщица нѣма да излѣкува болния. Но ако поставите единъ боленъ на действието на слънчевитѣ лѫчи, той ще оздравѣе. Слънчевитѣ лѫчи носятъ животъ въ себе си. Всѣки може да опита тия лѫчи, всѣки може да опита Божествената мисъль въ свѣта. Тя е мощна. Тази мисъль върви периодически, по извѣстни закони. Тази хананейка се приближава при Христа, съзнава, че Той е носитель на тази Божествена идея и Му казва: „Помилуй ме, помогни ми!“ Христосъ ѝ казалъ: „Азъ не съмъ пратенъ до езичницитѣ, а само до израилския народъ.“ Съ това Той иска да каже, че езичницитѣ сѫ глупави, а израилтянитѣ сѫ разумни хора. Значи, за езичницитѣ още не е дошло врѣмето. Тя доказва на Христа, че е умна жена, като Му казва: „Да, но Ти знаешъ, че и псетата ядатъ трошицитѣ отъ трапезата на господаря си“. Христосъ позна, че тази жена е умна и ѝ каза: „Жено, да ти бѫде споредъ вѣрата!“ „И оздравѣ дъщеря ѝ отъ онзи часъ“. Ще ви приведа накратко единъ малъкъ разказъ отъ една съврѣменна европейска писателка. Този разказъ се отнася до Христа, когато билъ на около 12 годишната си възрасть. Завела го майка му да разгледа Ерусалимския храмъ въ цѣлото си величие, и той, като всѣко малко момченце, се заинтересувалъ да го разгледа хубаво. Развела го тя навсѣкѫдѣ и най-послѣ му показала една прашасала трѫба. То я запитало: каква е тази трѫба? – За тази трѫба има прѣдание, че който може да свири на нея, ще бѫде най-великиятъ човѣкъ, който ще управлява свѣта. Ами защо е прашасала тази трѫба? – Никой до сега не е свирилъ на нея. Отива по-нататъкъ въ храма и вижда една сабя, турена на двѣ крайнини подъ една пропасть. Христосъ запитва: какво означава това нѣщо? – Това означава пѫтя за рая, къмъ Бога. Никой до сега не е миналъ прѣзъ този пѫть. Който мине по този пѫть, той ще научи хората да вървятъ къмъ Бога и да се обичатъ. Като го развеждала изъ храма, най-послѣ го довела до двѣ много красиви колони, тъй слѣпени една до друга, че никой не могълъ да се промъкне. Какво означава това нѣщо, запитва Исусъ? – Това означава вѣчната Правда. Който може да мине прѣзъ тѣзи колони, той ще даде на свѣта единъ законъ, чрѣзъ който да се управлява. Ами защо и тия колони сѫ прашасали? Никой до сега не е минавалъ прѣзъ тѣхъ. Никой до сега не е могълъ да мине прѣзъ ножа, нито прѣзъ тези колони, нито пъкъ е могълъ да свири на тази трѫба. Излизатъ най-послѣ отъ храма, но слѣдъ малко Исусъ се връща отново, иска самъ, по-спокойно да разгледа тия работи. Влиза въ храма, доближава се до колонитѣ, мисли си, какъ може да се мине прѣзъ тѣхъ. Не се минава много врѣме, единъ богатъ търговецъ довежда една бѣдна вдовица въ храма прѣдъ първосвещеника и му казва: тази вдовица ми дължи пари. Но азъ се заклевамъ, че както тѣзи колони не могатъ да се отворятъ, така и тя не може да ми се издължи. Ако тя може да ми плати, нека се отворятъ тия колони! Исусъ слуша този разговоръ, разбира, че жената е права и се помолва тихо на Бога: „Господи, нека се отворятъ колонитѣ!“ Доближава се до колонитѣ, тѣ се отварятъ и той минава. Отива при първосвещеника и му казва: видишъ ли, че колонитѣ се отвориха! Мнозина отъ васъ може да се заинтересуватъ, какъ е станала тази работа, но питамъ ви: мѫчили ли сте се вие като Исуса да минете прѣзъ тѣзи двѣ колони? Приближава се после Исусъ до сабята, разглежда я и размишлява. Тъкмо по това врѣме пристига единъ бѣденъ, послѣденъ сиромахъ, носи една болна овца, която иска да принесе жертва за болния си младъ синъ. Свещеникътъ му казва: „Мойсеевиятъ законъ казва, че не можешъ да принесешъ такава жертва на Бога, не се приема. Ако може нѣкой да мине върху тази сабя, само тогава ще може да се приеме жертвата ти.“ Исусъ чува това нѣщо, наскърбява се за болното момче и започва да се моли на Бога: „Боже, покажи, че може да се мине прѣзъ този пѫть!“ Минава Исусъ върху сабята и съ това показва на свещеника, че Господь приема въ жертва и болнитѣ овци. И това чудо станало. Най-послѣ дохожда Христосъ до трѫбата и размишлява. Въ това врѣме идва единъ младъ момъкъ, езичникъ, при първосвещеника и му казва: „азъ съмъ евреинъ, искамъ да влѣза въ школата.“ Езичници не се приемали въ школата, затова той излъгалъ. Казва му свещеникътъ: „Не може, ти не си евреинъ.“ „Искамъ да влѣза въ тази школа!“ Не може. Исусъ слуша това и се моли на Бога: „Господи, покажи, че и други, освѣнъ евреитѣ, могатъ да влѣзатъ въ Твоето царство!“ Свещеникътъ казва на езичника: „Ако се намѣри нѣкой да засвири на тази трѫба, ти ще бѫдешъ приетъ въ школата.“ Исусъ се помолва на Бога, приближава се до трѫбата и започва да свири. Съ това показва, че и езичницитѣ могатъ да влѣзатъ въ Царството Божие. Вие казвате: това само Христосъ, може да го направи. Не, това всѣки може да направи въ живота си. За да ни се простятъ грѣховетѣ, трѣбва да се мине прѣзъ колоната. За да ни се приеме жертвата, трѣбва да минемъ по острието на сабята. И за да влѣземъ въ училището, трѣбва да свиримъ на тази трѫба. Трѫбата е най-разумниятъ езикъ, чрѣзъ който може да се говори на човѣшката душа. Ние посвѣщаваме 15–20 години отъ живота си само да се учимъ. Не е лошо учението, то си е на мѣсто, но трѣбва да го прилагаме. Ние трупаме милиони. Защо ни сѫ тѣ? Въ гроба си нѣма да ги носимъ. Още въ този свѣтъ трѣбва да ги използваме. Добрѣ, вие искате сега да влѣзете въ Школата. Защо? – Да се учите. На какво? – На вѣчната Божия Правда. Правдата е една необходимость. Всѣки единъ писатель, за да пише добрѣ, трѣбва да бѫде справедливъ. Има единъ законъ, който гласи: всѣки писатель, който напише една незаконна, лъжлива строфа, рѫката му ще изсъхне. Този законъ ще се приложи. А всѣки писатель, който напише една свещена дума, едно свещено прѣдложение, чрѣзъ което да научи хората на добро, ще се благослови. Па този писатель и рѫцетѣ му, и краката му, и умътъ му ще се разработи. Ще знаете вече този законъ: всѣки писатель, който въ името Божие каже една лъжа и поведе хората въ кривия пѫть, езикътъ му ще изсъхне за цели 10 поколения. Казвате: строгъ е този законъ. Не е строгъ този законъ, той е законъ на Любовьта. Всѣкой отъ васъ, който не се храни, краката му не отслабватъ ли? Слѣдователно, за въ бѫдеще, всѣки който не говори Истината, умътъ му нѣма да се храни, и той ще отслабне. И ние, съврѣменнитѣ хора, не можемъ да разсѫждаваме правилно, защото не говоримъ Истината. Ние не обичаме Истината. Казвате: съ Истината не може да се живѣе, когато съ лъжата можемъ да разбогатѣемъ. Казвамъ: покажете ми единъ народъ отъ историческитѣ врѣмена и до днесъ, който да е разбогатѣлъ съ лъжата! Всички народи сѫ лъгали, но сѫ и пропаднали. Свѣтътъ е пъленъ само съ лъжи и то лъжи отъ най-ученитѣ хора и отъ най-религиознитѣ. Дойде нѣкой светия, говори, говори Истината и най-послѣ казва: чакай да кажа поне една лъжа! То нѣма да мине безъ лъжа, ами да му пусна края! Цѣлъ животъ посветилъ на Бога, и накрая каже една лъжа. Случи се, обаче, че тази лъжа разруши всичко. Нѣкой казва: чакай да кажа една лъжа, не може безъ нея. Не, и съ лъжа може, и безъ лъжа може. Може съ лъжа, но ще бѫдешъ куцъ, слѣпъ, хромъ, сакатъ, хилавъ и нѣмъ. Може и безъ лъжа, и тогава ще бѫдешъ богатъ и уменъ. Не лъжешъ ли, щастието ще дойде въ тебе. Нѣма изключение отъ това. Ако ние искаме да съградимъ една истинска култура, никаква лъжа не трѣбва да допущаме въ себе си. Ние трѣбва да мислимъ само за Истината. И като лъжешъ, ще казвашъ: не, Истината ще говоря, Истината ще говоря. Като повтаряшъ 20 години наредъ, че все Истината ще говоришъ, най-послѣ ще я проговоришъ. Знаешъ ли какъ ще я проговоришъ? Едно момче, било още на три години, прѣживѣва нѣкакъвъ страхъ и отъ това онѣмѣва. Като станалъ момъкъ на 21 години, баща му го пазарява слуга при единъ български чорбаджия. Момъкътъ всичко чувалъ, но не могълъ да говори. Единъ день господарьтъ му го праща въ гората да набере дърва. Идватъ горскитѣ стражари и го хващатъ въ момента когато сѣче дърва. Кой ти позволява да сѣчешъ дърва? Той не могълъ да имъ отговори нищо, понеже билъ нѣмъ. Хваща го единъ отъ стражаритѣ и му удря единъ страшенъ бой, но той все мълчалъ. Стражарьтъ продължава да го бие. Най-после, отъ силно напрѣжение да проговори и да се помоли да не го биятъ, момъкътъ успѣлъ да проговори и казалъ: мо-мо-моля ти се не ме бий! Слѣдъ този бой, момъкътъ се връща дома си радостенъ, че може да говори и забравилъ, че толкова години наредъ не могълъ да говори. Така ще бѫде и съ васъ. Като дойде онзи горски стражарь, като почне да ви налага, ще проговорите Истината и ще кажете: мога да говоря Истината! Чудни сѫ хората, като казватъ: не може съвсѣмъ безъ лъжа, поне най-малката лъжа, но все трѣбва да се каже нѣкаква лъжа. Нѣкой казва: ами представете си, че си на моето положение, какъ ще говоря Истината? Представи си пъкъ, че и ти си на моето положение! Не, друго нѣщо е важно. Представи си, какво ще бѫде твоето положение, когато се явишъ предъ Бога и почне да те сѫди и тебе, и свѣта за лъжа! Той ще каже: я да дойде тамъ Иванъ Стояновъ! Какво направи отъ толкова милиони години насамъ, като те пращахъ на земята да се учишъ? Господь нѣма да говори тъй като мене, още по-страшно ще говори. Ще ти се разтреперятъ и парцалитѣ отъ страхъ и ще проговоришъ. Нищо нѣма да остане у васъ отъ страхъ. Казвате: азъ искамъ да ямъ и пия. Не, смисълътъ на живота не е въ яденето и пиенето. Господь е започналъ вече да затваря стомаситѣ на хората. Богъ затвори стомаха на най-богатия американецъ – Рокфелеръ и цѣли три години той се хранилъ само съ овесена чорба. Той казвалъ: цѣли три години ме храниха съ овесена чорба, като конь. Нѣкои казватъ: ние да имаме милионитѣ на Рокфелера, че за друго нѣма какво да мислимъ. Питамъ: ако слѣдъ като си свършилъ четири факултета, Господь ти отнеме ума, колко ти струватъ знанията? Ако Господь ти отнеме силата, колко ти струва пехливанството? Сега нѣкои отъ васъ сте по-насърчени, казвате: ние тръгнахме вече въ този пѫть. Радвамъ се, че сте тръгнали въ пѫтя, но това още не е достатъчно. Чудни сте, вие хората, съ своитѣ разсѫждения! Не може да разсѫждавате така. Питамъ: може ли човѣкъ да мине прѣзъ рѣката и да не се окваси? – Не може. Казвамъ: има едно изключение, може човѣкъ да мине прѣзъ рѣката и безъ да се окваси, но кога? – Когато мине прѣзъ моста. Вие мислите, че като минете прѣзъ рѣката и се оквасите, та това е нѣкаква философия. Казвамъ: който минава прѣзъ плитки води, всѣкога се намокря, а който минава прѣзъ дълбоки води, всѣкога сухъ остава. Защо? Защото само плиткитѣ рѣки сѫ безъ мостове, а дълбокитѣ рѣки сѫ съ мостове. Слѣдователно, всѣки човѣкъ който лъже е една малка рѣчица безъ мостове, а който казва Истината е една голѣма, дълбока рѣка съ мостове. Затова нѣма защо човѣкъ да лъже. Колко струватъ моитѣ разсѫждения, щомъ не говоря Истината? Колко струватъ и твоитѣ разсѫждения, щомъ и ти не говоришъ Истината? Казвамъ тъй: безъ мостъ мокъръ ще бѫдешъ, съ мостъ сухъ ще бѫдешъ. Безъ мостъ боленъ ще бѫдешъ, съ мостъ здравъ ще бѫдешъ. Защо? Който минава безъ мостъ, ще се накваси, ще се върне потенъ, ще се простуди, а онзи, който е сухъ, никога не заболѣва. Българитѣ иматъ друга една поговорка: „Мокриятъ отъ дъждъ не се бои“. Вѣрно е, че мокриятъ не се бои отъ вода, но отъ болесть го е страхъ. Да се върнемъ къмъ стиха, въ който Христосъ казва: „Иди си дъщеря ти оздравѣ!“ Въ живота си ние трѣбва да спазваме онази велика идея, за която сме дошли. Подъ тази велика идея азъ разбирамъ човѣшката душа, която трѣбва да пазимъ винаги здрава. Човѣкъ който обича душата си, ще се грижи за нея. Ако тази езичница-хананейка прѣтърпѣ толкова страдания за своята дъщеря и получи нейното оздравѣване, колко повече ние въ този свѣтъ трѣбва да прѣтърпимъ всички страдания, за да може нашата душа да оздравѣе! И когато душата ни оздравѣе, всички състояния, които сега сѫществуватъ въ свѣта, ще се измѣнятъ. Сега ние сме весели, но само приврѣменно. Азъ зная, че всички хора сѫ весели, но кога? – Когато иматъ пари. Много хора сѫ весели, когато сѫ намѣрили онзи, който ги обича. Всички хора, които иматъ противоположни състояния на споменатитѣ, все сѫ скърбни. Майка, която изгубва дѣтето си, е скърбна. Търговецъ, който изгубва паритѣ си, е скърбенъ. Чиновникъ, който е уволненъ, с скърбенъ. Свещеникъ, който нѣма кому да проповѣдва, е скърбенъ. Азъ бихъ желалъ да видя единъ уволненъ чиновникъ, който се радва. Азъ бихъ желалъ да видя единъ проповѣдникъ, който, като нѣма кому да проповѣдва, се радва. Азъ бихъ желалъ да видя нѣкой, който нѣма пари въ джоба си и се радва. Вие казвате: какъ така само съ пари човѣкъ може да се радва! Да направимъ единъ опитъ! Ще туря на гърба ви единъ чувалъ отъ 100 кгр. злато, а пъкъ азъ ще взема на гърба си единъ празенъ чувалъ. Споредъ закона, вие нѣма да сваляте отъ гърба си този чувалъ, той е ваша собственость, пъкъ азъ съмъ безъ собственость. Тръгваме заедно изъ пѫтя и се разговаряме. Кой отъ двамата ще бѫде по-веселъ? Вие ще кажете: ама това сѫ изключителни случаи. Да, изключителни случаи сѫ тѣ, но това е философията на живота. Туй което е вѣрно за физическия животъ, не е вѣрно за духовния животъ. Благото на земята не е благо и за небето. Щастието на земята не е щастие и за небето. Тамъ резултатитѣ сѫ обратни. Слѣдователно, жителитѣ въ небето нѣматъ понятие, какво нѣщо е скърбь. Какво нѣщо е радостьта и за нея нѣматъ понятие. Слѣпи сѫ тѣ въ това отношение, невѣжи сѫ. Обаче, какво нѣщо е блаженството, тѣ го знаятъ. Нашитѣ радости сѫ чужди за тѣхъ, и нашитѣ скърби и нещастия сѫ чужди за тѣхъ. Тѣ нищо не виждатъ. Напримѣръ, когато единъ човѣкъ скърби, че въ вѣстника писало, какво банка „Гирдапъ“ фалирала, или пъкъ, когато този човѣкъ се радва, че банка „Гирдапъ“ не е фалирала, тѣ нищо не разбиратъ отъ това. Банката си е банка за тѣхъ, тѣ нищо не виждатъ. Тѣ не виждатъ никакви причини, които да ги правятъ радостни или скърбни. При даденъ случай, като се върти колелото, ние се движимъ нагорѣ; при другъ случай, като слиза колелото надолу, и ние слизаме надолу. Такова е нашето състояние. Ангелитѣ сѫ невѣжи, тѣ не знаятъ сѫщо и какво нещо е грѣхъ. Тѣ не знаятъ още, какво нѣщо е опрощение на грѣховетѣ. Вие казвате, знаешъ ли, толкова врѣме се моля за опрощение на грѣховетѣ си! Тѣ въ това отношение не сѫ учени, не могатъ да влѣзатъ въ нашето положение, понеже не знаятъ, какво нѣщо е човѣкъ да се моли за прощѣние на грѣховетѣ си. Ние въ това отношение, можемъ да имъ бѫдемъ професори. Тѣ казватъ: тази наука за сега не ни трѣбва. Единъ день, когато Господь ни прати на земята, тогава ще ви имаме предъ видъ, ще ви потърсимъ да ни проповѣдвате тази наука, но за сега ще ни оставите свободни. Питамъ: този животъ,който ние сега живѣемъ, сѫщественъ ли е? – Не е сѫщественъ. Слѣдъ 50–60 години вие ще се измѣните, и отъ сегашното ваше положение нѣма да остане ни поменъ. Отъ сегашното ви величие нищо нѣма да остане. Какъ мислите, каква ще бѫде тогава вашата философия? - Ами като душа ще бѫда! Хубаво, правилъ ли си опитъ да видишъ, какво нѣщо е твоята душа? Правилъ ли си опитъ да се молишъ за здравието на тази душа? Тази идея, – да се сродимъ съ нашата душа – трѣбва да проникне въ цѣлото ни сѫщество. Ние и нашата душа, тия двѣ понятия трѣбва да се слѣятъ. Трѣбва да се сродимъ съ душата си! За сега тѣ сѫ двѣ различни нѣща. Безъ душа ти не можешъ да имашъ никакъвъ образъ, никаква идея. Безъ душа ти не можешъ да се движишъ на никѫдѣ ще бѫдешъ една малка клѣтка турена на дъното на океана и ще съзнавашъ само, че си едно малко, голо съзнание. Ако си съ душа, цѣлиятъ свѣтъ, ще се открие прѣдъ тебе. Тази езичница-хананейка прѣдставлява именно тази идея, скрита дълбоко въ нашата душа. Христосъ искаше да опита тази жена, до колко душата ѝ живѣеше въ нея, и тя отговори на Христа: „Господи, азъ съмъ готова да заема всичкитѣ положения, минала съмъ прѣзъ всѣкакви мѣста.“ И наистина, тя показа на Христа, прѣзъ какви мѣста е минала. Та казвамъ: онѣзи, които сѫ влѣзли въ този пѫть, трѣбва да разбиратъ, какво нѣщо е духовниятъ животъ. Всички казватъ, че на свѣта трѣбва да се проповѣдва едно учение, да знаятъ какъ да живѣятъ. Азъ нѣма какво да ви уча на търговия, вие я знаете. Нѣма да ви уча, какъ да строите кѫщи и по колко стаи да имате, вие знаете това по-добрѣ отъ мене. Всички тия материални нѣща вие сами знаете, нѣма какво да ви уча. Послѣ, какъ се възпитаватъ малкитѣ дѣца, и това знаете. Дѣтската душа вие я знаете. Питамъ ви: какво нѣщо прѣдставлява дѣтската душа? Казвате: душата, това е сборъ отъ различни функции. Какъ, душата била сборъ от разни функции? Казвамъ: не, това е една влашка мамалига, една каша. Ами какво нѣщо сѫ функциитѣ? Нѣкои казватъ: функциитѣ, това сѫ зависимости. Ами отдѣ се вмъкнаха тия функции? Сърдцето имало своитѣ функции. Отъ дѣ дойдоха тия функции? Тъй било наредено, да се свива и разпуща. Тъй наредила природата. Тъй казватъ нашитѣ учени хора. Туй, което ученитѣ хора казватъ, то е само единъ фактъ. Туй сърдце като се свива, кара кръвьта да се качва нагорѣ. Ако останеше на човѣшкото сърдце да движи кръвьта нагорѣ и да я изпраща по цѣлото тѣло, човѣкъ до сега сто пѫти би умрѣлъ. Има друго нѣщо, което кара кръвьта да се движи по тѣлото на човѣка. Човѣшкото сърдце въ този процесъ е само единъ ортакъ, то бие тѫпана, а другъ се мѫчи. Азъ тъй зная работата. Не казвамъ, че сърдцето не върши никаква работа. Напротивъ, отлична работа върши то, но не е сърдцето, което кара кръвьта да се движи по тѣлото. Не е и човѣшкиятъ мозъкъ, който създава човѣшката мисъль. Не е и човѣшкиятъ организъмъ, въ който живѣе душата. Нѣкои казватъ: въ това тѣло живѣе човѣшката душа. Не, човѣшката душа не живѣе въ това тѣло. Ако би живѣла тамъ, то би прокопсала тя. Тѣлото е само една врѣменна станция за душата. Човѣшката душа живѣе въ единъ такъвъ великолѣпенъ палатъ, който ако бихте видѣли, ще кажете, че това е нѣкаква вълшебна приказка отъ книгата „1001 нощь“. Ако бихте влѣзли въ тѣлото на душата, въ този палатъ, то слѣдъ като се върнете и разкажете всичко, което сте видѣли, ще ви турятъ въ Александровската болница, да ви прѣглеждатъ тамъ като нервноболенъ. Питамъ тогава: какво е прѣдназначението на съврѣменната религия? Да ни научи да вѣрваме въ Бога ли? Какво е тогава прѣдназначението на вѣрата? – Прѣдназначението на вѣрата е да крѣпи нашия умъ. Какво е прѣдназначението на нашия умъ? – Да ни научи да живѣемъ добрѣ, разумно. Какво е прѣдназначението на нашия разумъ? – Да подтикне нашето сърдце къмъ добродѣтели. Какво е добродѣтельта? Защо ни е тя? – Добродѣтельта е основа на нашия земенъ животъ. Слѣдователно, тя е необходима за всинца ни. И докато човѣкъ не добие за себе си тѣзи добродѣтели, той не може да си спомни, не може да разбере своето минало. До сега, въ България съмъ срещалъ само двама души, които знаятъ отъ кога сѫ дошли на земята и при какви условия. Питамъ единия отъ тѣхъ: кога си дошълъ на земята? – Родихъ се въ първата епоха на ледения периодъ и затова темпераментътъ ми е студенъ. Той описва дрехитѣ на майка си и на баща си – всичко помни. Питамъ другия: ами ти кога се роди? – Когато изтичаше ледения периодъ, въ началото на горещия периодъ, затова темпераментътъ ми е горещъ. Родихъ се въ една малка колибка. Това научни твърдения ли сѫ? – Научни, разбира се. Отъ тия научни твърдения азъ мога да напиша цѣла история. Ако хората само отъ една костъ на нѣкое прѣдпотопно животно описватъ цѣлата епоха, условията, при които е живѣло то и редъ други свѣдения, защо и азъ да не мога отъ тия научни данни на този, който живѣлъ въ ледената епоха, и на този, който живѣлъ въ горещата епоха да опиша тѣхния животъ, тѣхната история, и при това да вѣрвамъ на всичко това? За мене тѣзи данни сѫ вѣрни, научни. Азъ казвамъ на единия: ти въ това врѣме бѣше едно овчарче, пасеше овцитѣ и се хранѣхте съ мѣсо, което печаха въ специални за това пещи. Казвате: това вече сѫ приказки отъ 1001 нощь. Може да бѫдатъ вѣрни, може да бѫдатъ и невѣрни. Турцитѣ казватъ: олабелиръ. Въ математиката тия нѣща сѫ възможности, вѣроятности. Но ние ще дойдемъ постепенно до нѣщата, споредъ както се изявяватъ. Нашиятъ животъ носи своето минало, своето настояще и въ зародишъ и своето бѫдаще. За да измѣнимъ живота си правилно, ние трѣбва да зачитаме законитѣ на живата природа. Има единъ естественъ правиленъ начинъ на мислене. Азъ като мисля, като говоря, зная въ дадения случай право ли говоря, или не; право ли мисля, или не. И всѣки единъ отъ васъ знае право ли говори, или не. Никога не се извинявайте прѣдъ себе си, че не знаете, дали това, което мислите е право, или криво. Когато мисъльта ви е права, турете я настрана; когато е крива, турете я пакъ на страна. Това изисква природата отъ всинца ви! Съзнанието ви всѣкога трѣбва да бѫде будно. Нѣкой пѫть може да кажете нѣщо прѣувеличено, а нѣкой пѫть може да кажете нѣщо намалено. Не, вие ще казвате нѣщата тъй, както ги е турила природата. Вчера говоря съ една сестра, тя има едно богословско вѣрую за Бога и ми казва: азъ искамъ да изпълня волята Божия, но зная, че и добритѣ, и лошитѣ нѣща все Богъ ги е поставилъ, тъй че азъ не съмъ виновна за нищо лошо, което върша и което се поражда въ мене. Не само тя, но и много други мислятъ, че Господь вършилъ грѣховетѣ и прѣстѫпленията чрѣзъ тѣхъ, а тѣ сѫ свѣтии. Пъкъ азъ ви казвамъ, че този Господь, който върши грѣхове, е много дребнавъ и азъ мога да ви го опиша. Той е човѣкъ, подобенъ на насъ, съ мустаци и съ брада. Ако мислите, че Господь прави грѣхове и убива хората, той не е Господь. Азъ за Бога имамъ друго мнѣние. Богъ е Този, Който дава животъ на хората. Богъ е Този, Който дава разумъ на хората. Онзи, който убива хората, не е Господь. Не е грънчарь онзи, който смачква тѣстото, направя отъ него форми и слѣдъ това ги разваля. Истински грънчарь е този, който омесва добрѣ тѣстото и направя отъ нѣго най-хубави и доброкачествени форми. Не е писатель онзи, който само драска и слѣдъ това кѫса написаното. Истински писатель е този, който пише най-хубавитѣ съчинения, и тѣ оставатъ безсмъртни за вѣчни врѣмена. Не е художникъ онзи, който само цапа съ боитѣ и съ четкитѣ си. Истински художникъ е този, който може да рисува най-велики творения. Чудни сѫ хората, като мислятъ за Господа, че Той правилъ грѣхове. Казвамъ: сестра, съ този умъ ти никѫдѣ нѣма да отидешъ. За Господа вие трѣбва да имате едно правилно мнѣние, една свещена идея. Нѣма да мислитѣ, че Господь прави грѣхове и прѣстѫпления. Вие ще кажете: Господь е най-умното, най-мѫдрото, най-великото сѫщество, но азъ, съ своя глупавъ умъ, не мога да Го разбера. Имамъ, обаче силното желание да Го разбера. Христосъ имаше това разбиране. Той казваше: „Вие ме наричате благъ, но чакайте, още не сте ме видѣли. Единъ день, като взема камшика, ще ме видите“. Ако ви гладя и мажа, ще имате мнѣние за мене, че съмъ святъ човѣкъ, но ако и азъ единъ день взема камшика, ще си измѣните мнѣнието за моята святость. Азъ виждамъ хората, разбирамъ ги. Азъ употрѣбихъ два метода: употрѣбихъ и лошия методъ и добрия методъ. Едно нѣщо разбрахъ, че хората не разбиратъ отъ добрия методъ. Днесъ и лошо да направишъ, и добро да направишъ, все лошо го тълкуватъ. Вземете едно малко момиченце и го отглеждайте въ кѫщи, възпитавайте го и наблюдавайте, като почне да отраства, какъ ще разсѫждава върху нѣщата. Ако тази мома не я осиновите, ще си каже: има си тукъ крушка опашка. Или, ако нѣкоя жена прѣвързва нѣкого, той ще си каже хъмъ… Давашъ пари нѣкому, ще си каже: хъмъ… Говоришъ за Бога някому ще си каже: хъмъ… Всички знаятъ все това хъмъ… хъмбъкъ. Хубаво, това е вѣрно. Едно нѣщо, което зная азъ е това, че въ всѣки човѣкъ, даже и въ най-голѣмия прѣстѫпникъ, въ извѣстенъ моментъ се пробужда нѣщо благородно въ душата му. Това именно благородното въ всѣки човѣкъ, то е Божественото, което се пробужда. Пробуди ли се Божественото въ всѣки човѣкъ, тогава ние казваме: този е пѫтьтъ, по който трѣбва да вървите. Отъ тази хананейка ние трѣбва да научимъ урока си. Първо трѣбва да имаме абсолютно смирение въ душата си. И послѣ, нека запазимъ достойнството си, но какъ? Нѣкой казва: азъ имамъ честолюбие, достойнство, гордость. Нека имамъ достойнство, нека бѫда гордъ, но това достойнство да не бѫде опетнено отъ нищо. Да бѫдешъ гордъ въ това, че никога не си казалъ една лъжа! Да бѫдешъ гордъ въ това, че никога не си онеправдалъ нѣкого! Да бѫдешъ гордъ въ това, че никога не си изнасилилъ нѣкого! Да бѫдешъ гордъ въ това, че си заставалъ всѣкога къмъ страната на слабитѣ! Но да бѫдешъ гордъ въ твоето насилие, това не е достойнство. Нѣкой казва: азъ имамъ достойнство. Достойнството седи въ това, да служишъ на Бога въ името на великата Любовь. Ти можешъ да бѫдешъ търговецъ въ свѣта, но да си гений. Ти можешъ да бѫдешъ лѣкарь, жена, дѣте всичко можешъ да бѫдешъ и всичко можешъ да опиташъ, но трѣбва да бѫдешъ господарь на всички форми, отъ нищо да не те е страхъ. Да си толкова уменъ, че въ каквото положение на живота и да изпаднешъ, и при най-беднитѣ условия да живѣешъ, и при най-богатитѣ условия да живѣешъ, да можешъ да ги използвашъ разумно. Това е великата наука, къмъ която трѣбва всѣки да се стреми. А сега, всѣки отъ васъ иска майка му и баща му да сѫ богати. Съ пари ли? Не може. Господь иска баща ти да бѫде богатъ съ добродѣтели и съ умъ. Що се отнася до пари, бѣденъ е човѣкътъ. Какво ще прѣдпочетешъ? – Умътъ и сърдцето на баща си, но не и неговитѣ звонкови пари. И тъй, силата въ свѣта Господь дава само на онѣзи, които Го любятъ. Такъвъ е законътъ. Богъ дава сила, Богъ дава знания на онѣзи, които Го обичатъ отъ дълбочината на сърдцето си и сѫ готови да вършатъ Неговата воля. Да не мислите, че тъй лесно ще постигнете това нѣщо. Не, обаче, при каквито условия и да застанете, не трѣбва да се обезсърдчавате, а да си кажете: азъ ще живѣя за Бога. Какъ? Ако съмъ търговецъ, ще продавамъ по-евтино. Ако съмъ слуга, добрѣ ще извършвамъ работата си. При каквито положения и да се намирате, не трѣбва да ви е страхъ. Ами че ако азъ стана слуга при нѣкой милионеръ, още на втората година той ще раздаде половината отъ богатството си. Азъ ще му кажа: не трѣбва на мене да дадешъ богатството си, раздай го за Бога, раздай го на сиромаситѣ! Ще служа при него, ще го науча да дава и ще си излѣза тъй, както влѣзохъ. Това значи служене на Бога! Хемъ ще му измивамъ тиганитѣ, хемъ ще го науча да дава. Ако остана и втората година да служа при него, нито той, нито азъ ще имаме пари въ джоба си. Ще тръгнемъ двамата безъ петь пари въ рѫка, ще се прѣдставимъ като слуги при нѣкой богатъ човѣкъ и на третата година ще станемъ трима. Така, година слѣдъ година ще се увеличаваме и ще продължаваме работата си. Питамъ: ако свѣтътъ така осиромашѣе, сиромахъ ли ще бѫде? – Не, богатъ ще бѫде. Тогава ние ще имъ кажемъ: ние имаме пълната вѣра, управлявайте вие това богатство! Тъй трѣбва да бѫде. А сега, богатитѣ трѣбва да ги пазимъ. Отъ кого? – Отъ сиромаситѣ. Сиромаситѣ трѣбва да ги пазимъ. Отъ кого? – Отъ богатитѣ. Изнасилватъ се едни други. Не, ние не разбираме още онзи великъ Божественъ законъ, а при това казваме: Господь има! Не, нашата душа трѣбва да оздравѣе. Всѣки трѣбва да намѣри Христа и да каже: Учителю, да оздравѣя сега! Христосъ каза на тази хананейка: „Жено, голѣма е твоята вѣра! Иди си, да бѫде моето благословение съ тебъ. Дъщеря ти ще бѫде здрава.“ Та сега и ние ще се молимъ да изпрати Господь повече добри писатели, повече добри и честни търговци, повече добри хора, добри майки, бащи, слуги – за всички се молете. Молете се, та като дойде всѣки на мѣстото си, душата му да бѫде здрава. Сега всички казватъ: кога ще дойде Царството Божие? Казвамъ: Царството Божие вече е дошло. Вие само отворете кепенцитѣ си! Азъ виждамъ много ангели, които отъ 4–5 мѣсеца тропатъ на вашитѣ кепенци. Отворете ума си да ги приемете. Тѣ минаватъ покрай васъ и ми казватъ: „Не ни отварятъ вратитѣ си“. Нѣкои сестри ме запитватъ: Учителю, кога ще дойде Царството Божие? Кога ще дойде нѣкой ангелъ при мене? Казвамъ: този ангелъ е дохождалъ 100 пѫти до сега при васъ. – Ами азъ не съмъ го чула. Кой ти е виновенъ? Азъ ги виждамъ. Ако дойде още единъ пѫть, нѣма да дохожда повече. Не казвайте така! Казвамъ: за нѣкой ще дойде още само единъ пѫть, а за други – още 99 пѫти ще дохожда. Само не спете, бѫдете будни! Казвате: не мога да разбера какво иска да каже учительтъ. Ако ви поканя на моята трапеза и на единъ отъ васъ, като на вегетариянци дамъ ябълки, круши и други плодове, а на други, които обичатъ по-пищна храна и сѫ месоядци, дамъ хубави пражоли или друго нѣщо подобно, трѣбва ли да ви кажа, какъ да ядете? Не, ще ви кажа: заповѣдайте! Вие като седнете, ще вземете ножа и вилицата и ще започнете сами. И вегетариянцитѣ, и месоядцитѣ сѫ виртуози въ тази работа. Ще бѫде смѣшно, ако азъ взема ножа и започна да ви уча и ви питамъ: научихте ли какъ да ядете? Ще кажете: научихме. Знаете ли въ този случай на какво ще замязате? Ще замязате на онзи царь, на когото единъ циганинъ рѣшилъ да занесе отъ своитѣ череши въ една табла. Като ги носилъ по пѫтя, отъ врѣме на врѣме си хапвалъ по една черешка и като стигналъ до царя, останала само една черешка въ таблата. Влѣзълъ при царя, прѣдложилъ му черешката, но царя го запитва: какъ се яде това нѣщо? Циганинътъ показалъ какъ се яде черешата, изялъ и послѣдната, а за царя не останало нищо. Тъй се свършили всичкитѣ череши. Царьтъ, това сме ние, глупавитѣ хора въ свѣта. Като ни донесатъ едно благо, ние казваме: я ни покажете, какъ се яде това нѣщо! Слѣдъ като ни покажатъ, не остава нищо, и трѣбва да чакаме втората година, докато получимъ пакъ сѫщото благо. Дъщеря ви трѣбва да бѫде здрава. Вашата душа трѣбва да бѫде здрава! Всички хора трѣбва да имате здрави души! Я разгледайте лицата си! Всички сегашни хора сѫ болни; лицата, мускулитѣ имъ сѫ загрубели; всички сѫ недоволни. Казватъ: темпераментътъ ми е такъвъ. Казвамъ: или си въ ледената епоха роденъ, че си малко студенъ; или си въ горещата епоха роденъ, че си малко сприхавъ, но при студения топлината трѣбва малко да се увеличи. Не е лошо да си роденъ въ зимно врѣме; не е лошо да си роденъ и пролѣтно врѣме; не е лошо да си роденъ и прѣзъ лѣтото, както не е лошо да си роденъ и прѣзъ есеньта. Важното е, че вие трѣбва да разбирате условията на този великъ животъ. Вложете въ умъ си мисъльта, че всички ме разбирате. Нѣкой казватъ: не ви разбираме. Тъй както ви познавамъ, азъ виждамъ, че всички ме разбирате много добрѣ, само нѣкой казватъ, че още не имъ е дошло врѣмето. Да, не е ви дошло врѣмето, но ако ви поканя на угощение, дошло ви е врѣмето. Ако не ви поканя на угощение, врѣмето не е дошло още. Когато азъ съмъ при васъ, врѣмето е дошло; и когато вие сте при мене, врѣмето е дошло. Когато азъ дойда при васъ, врѣмето е дошло; когато вие дойдете при мене, врѣмето е дошло. За Бога врѣмето е дошло. Между Бога и васъ трѣбва да има една вѫтрѣшна връзка. Богъ идва, за Него врѣмето е дошло. И за васъ врѣмето трѣбва да дойде. Когато дойде Богъ, трѣбва да Го приемемъ. Нѣкой братя и сестри казватъ: да ни остави Господь поне още 10–15 години за да се приготвимъ. Ти си приготвенъ. Приготовлението не става по единъ физически начинъ. То е единъ духовенъ процесъ, който става моментално и извънъ врѣмето и пространството. За да се приготвишъ, ще ти вземе 1/1000-на часть отъ секундата. Нѣкои хора, като станатъ сутринь, усѣщатъ, че сѫ изминали голѣмо пространство и казватъ: за мене врѣмето е дошло. За нѣкои пъкъ е обратниятъ процесъ. Станатъ сутринь, казватъ: за мене врѣмето не е дошло. И едното е вѣрно и другото е вѣрно. И тъй, сега вие ме разбирате. Тия ваши колони нѣма да бѫдатъ така слѣпени, че никой да не може да мине прѣзъ тѣхъ. Не, първо вие ще минете и послѣ всички други ще минаватъ. Освѣнъ това, пѫтьтъ ви нѣма да бѫде толкова остъръ. Това острие показва, че вие не сте толкова честни. Затова Господь е направилъ толкова остъръ ножа, че да плаши всички, които минаватъ за Царството Божие. За сега пѫтьтъ е тѣсенъ. Но когато станете добри, тогава широкъ ще бѫде този пѫть. Когато прѣдъ прозорцитѣ ви има желѣзни пръчки; азъ зная, какви хора сте. Когато влѣза въ домоветѣ ви и видя пушки, ножове, кобури, револвери, азъ зная какви сѫ хората. За всинца ви е необходима само онази живата Любовь, онази живата Мѫдрость, онази живата Истина. „Иди“, казва ѝ Христосъ, „дъщеря ти е здрава!“ „Идете въ дома си!“ Това сѫ думитѣ, които е казалъ Господь на онѣзи, които сѫ искали по закона на смирението. Кѫдѣ въ дома си? – Не въ свѣта, но въ онзи палатъ, въ вашата душа. Дъщеря ви сега е здрава – това е резултатъ. Щомъ идете дома си, вие ще имате бѫдеще. Ако сте боленъ, ще станете отъ леглото си; ако сте старъ, ще се подмладите; ако сте сиромахъ, ще забогатѣете; ако сте глупавъ, ще поумнѣете; ако сте писатель и не можете да напишете два реда и се оплаквате, че сте изгубили въодушевлението си, ще се вдъхновите и ще започнете да пишете леко и хубаво. Азъ въ въодушевлението не вѣрвамъ, а въ вдъхновението. Въодушевлението е за день и половина, а вдъхновението е постоянно. Вдъхновение трѣбва да иматъ нашитѣ писатели и поети! Вдъхновение трѣбва да иматъ не само писателитѣ и поетитѣ, но и всички хора. Кой каквато работа върши, вдъхновение трѣбва да има. Та сега като се върнете дома си, всички да напишете слѣднитѣ нѣколко реда: Азъ, Иванъ Стояновъ, запримѣръ, колективно име е то, и дома ми, отъ сега нататъкъ ще живѣемъ въ закона на Любовьта. Въ нашия домъ отъ сега нататъкъ ще царува Божията Мѫдрость. Божията Истина ще ни дава свѣтлина, и ние ще ходимъ въ Неговата Свобода за сега и прѣзъ всичкитѣ врѣмена. Да бѫде Името Божие благословено прѣзъ всичкитѣ вѣкове! – Аминъ! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 21 юни 1925 г. въ гр. София.
  4. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Истинната лоза „Азъ съмъ истинната лоза, и Отецъ ми е земледѣлецътъ“. (Иоана 15:1) Въ природата има три състояния, които засѣгатъ отблизо органическия животъ. Подъ думата „органическо“ всѣкога разбирамъ съзнателното, защото само съзнателното е органическо. Подъ думата „съзнание“ въ широкъ смисълъ, ние разбираме онова вѫтрѣшно единение, което сѫществува между частитѣ на едно живо цѣло. Слѣдователно, въ това отношение има два велики закона, които опрѣдѣлятъ Битието. Азъ ги наричамъ: законъ на цѣлото и законъ на частитѣ; законъ на Безграничното и законъ на граничното. Благото въ свѣта се опрѣдѣля отъ първия законъ, законътъ на цѣлото. Ние наричаме това цѣло „законъ на Бога, законъ на Любовьта“. Безграничното е първото проявление, Любовьта, която се проявява и която всѣкога носи съ себе си благо. Благото пъкъ, това е вѣчната хармония, която включва всички души. Слѣдователно, този законъ прѣдставлява пълнота на духовния животъ, и всѣко зло е изключено отъ него. Вториятъ законъ е законътъ на частитѣ, законътъ на душитѣ, законътъ на индивидитѣ въ свѣта. Отъ втория законъ, отъ закона на ограниченото се ражда злото. Какъ се е родило злото въ свѣта? Законътъ на цѣлото включва частитѣ, но сѫщеврѣменно всѣка часть има законъ за себе си. Когато частьта иска да наложи на цѣлото своя законъ, тогава се ражда грѣха въ свѣта. Когато единъ човѣкъ иска да накара Бога да мисли като него, това е прѣстѫпление. Този човѣкъ седи и си мисли за Господа: защо Господь не мисли като мене? Слѣпъ ли е, не вижда ли, че азъ страдамъ? Защо не ми влѣзе въ положението, жена, дѣца имамъ? Това сѫ редъ разсѫждения, чрѣзъ които хората искатъ да накаратъ Господа да мисли като тѣхъ, да ходи по тѣхнитѣ щения, по тѣхнитѣ своеволия. Такива и редъ други глупости сѫ минавали и минаватъ въ умоветѣ на хората отъ хиляди, хиляди години и до сега. Всички тия глупости сѫществуватъ още отъ памти-вѣка, още отъ рождението на Адама и Ева, въ мозъцитѣ на хората и родиха всички грѣховѣ и прѣстѫпления, които и до днесъ съществуватъ. Човѣкъ се заблуждава като мисли, че неговиятъ законъ е и Божи законъ. Не е така. Когато дойдатъ страданията, тѣ показватъ, че човѣка не е въ съгласие съ първия законъ, съ закона на цѣлото. Нѣкой пита: защо страдамъ? Защото не си въ съгласие съ първия законъ, съ Божия законъ. Защо се радвамъ? Защото си въ съгласие съ Божия законъ. Защо изгубихъ радостьта си? Защото не си въ съгласие съ Божия законъ. Защо придобихъ радостьта си? Защото си въ съгласие съ Божия законъ. Това е опрѣдѣлението на тия два закона, които ще имате прѣдъ видъ. Сега, ще се повърнемъ къмъ тритѣ състояния на човѣка въ разбирането на тия два закона отъ него. Първото състояние, това сѫ чувствата, или материалния свѣтъ. Азъ наричамъ хората на чувствата волевитѣ хора въ свѣта, които се занимаватъ съ близкитѣ нѣща, както мравитѣ се занимаватъ съ прашинкитѣ, да ги прѣнасятъ отъ едно мѣсто на друго. Виждате нѣкѫдѣ единъ земледѣлецъ, който прѣхвърля пръстьта съ ралото отъ едно мѣсто на друго. Той е единъ волевъ човѣкъ. Виждате единъ младъ цигуларь, който цѣлъ день свири съ своята цигулка. Той е единъ волевъ човѣкъ. Той свири: дрънъ, дрънъ. Виждате една млада мома, която свири на пияното: дрънъ, дрънъ. Нѣкой взелъ тъпана, дрънка на него. Вие вземете четката, мажите стаитѣ съ нея. Жената въ кѫщи вземе тигана, нареже въ него лукъ и го пържи на огъня. Това сѫ все волеви хора, които работятъ, правятъ нѣщо съ рѫцѣтѣ си. Онзи писатель, който е седналъ да пише съ перото си, той е волевъ човѣкъ. И той бърка кашата. Пише, пише, малко разтърси перото си, послѣ пакъ го потопи и продължава отново да пише. Така прави и жената, която готви въ кѫщи. Тури малко соль, но послѣ опитва и вижда, че е прѣсолила яденето. Тури му малко водица. Послѣ пакъ соль и т.н. Онзи, който пише, казва: азъ съмъ писатель! Жената, която готви, казва: добрѣ, азъ пъкъ съмъ готвачка! Каква разлика има между единъ писатель и една готвачка? Писательтъ казва: ама мойто е идейно! Готвачката отговаря: ако моето идейно не дойде, твоето идейно не може да се прояви. Ако моето идейно не се прояви въ тигана, може ли да се прояви твоето идейно чрѣзъ перото. Слѣдователно, първо ще се прояви идейното на тигана, а послѣ ще се прояви идейното на перото. Онзи пъкъ, който меси хлѣба, казва: азъ съмъ на първо мѣсто. Може ли да се прояви идейното на перото, може ли да се прояви идейното на тигана, докато не се прояви моето идейно на хлѣба? Хлѣбътъ казва: онзи, който ме слуша, и тиганътъ му върви, и перото му върви, и всичко има. Сега, вие ще се запитате: що отъ това, ако знаемъ всичко туй? Що отъ това! Тамъ именно се раждатъ всичкитѣ нещастия, като мислитѣ, че всичкиятъ ви животъ седи само въ това, да стоите предъ тигана и да бъркате въ него. Това е разбиране само на 1/9 отъ живота. Прѣдставете си, че вие сте най-добрия готвачъ. Слѣдъ като сте готвили, готвили и сте се научили да готвите хубаво, какво сте придобили? Прѣдставете си, че утрѣ вашето състояние се измѣни, минете отъ една форма въ друга, понеже човѣкъ не седи на едно положение, тогава вашето изкуство, готвачество, нѣма да струва нито петь пари. Ами че колко струва онова усилие на гѫсеницата да направи своитѣ челюсти, слѣдъ като е прѣминала въ пеперуда? Значи, има друго нѣщо важно. Слѣдователно, волевиятъ законъ е законъ на материята, азъ го наричамъ „почвенитѣ условия на живота“. Това е животътъ на човѣка, който проучава материята, какви елементи има тя въ състава си. Това сѫ условия, за да се прояви човѣкътъ. Почвата е необходима за коренитѣ на вашия животъ. Ние нѣма да кажемъ, че тигани не ни трѣбватъ, че хлѣбъ не ни трѣбва, но тѣзи нѣща трѣбва да дойдатъ послѣдователно. Всички тия форми, които сега сѫществуватъ въ живота, човѣкъ е заимствувалъ отъ природата, понеже и самата природа готви. Не мислете, че природата нѣма тигани. Отлични тигани има тя! Ако отидете единъ день да видите всичките нейни съсѫди, съ които тя готви, ще видите, че тѣ сѫ отлично направени, само че не сѫ калайдисани, както сѫдоветѣ, въ които ние готвимъ. И послѣ, нейнитѣ тигани сѫ тъй чисти, че никога не става нужда да се измиватъ въ такива омивалници въ каквито миемъ нашитѣ. Идеално измиване има въ природата, но не такова, като нашето. Въ тиганитѣ на природата нѣма никакви нечистотии. Послѣ, природата си приготовлява по особенъ начинъ единъ плодъ, една ябълка, круша или една черешя. Слѣдъ това тя си приготовлява и други плодове, такива именно, които се развиватъ въ земята: картофи, моркови, и редъ други. Всички тия приготовления сѫ необходими. Въ природата има единъ вѫтрѣшенъ планъ. Този планъ обема цѣлия органически животъ, понеже въ цѣлокупностьта на цѣлия органически животъ може да се прояви Божественото съзнание. Божественото съзнание не може да се прояви въ единъ пръстъ; Божественото съзнание не може да се прояви въ едно око; Божественото съзнание не може да се прояви въ единъ носъ; Божественото съзнание не може да се прояви въ една клѣтка. Божественото съзнание може да се прояви въ цѣлокупностьта на човѣшкия организъмъ. Цѣлокупностьта на човѣшкия организъмъ пъкъ е символъ на общия Божественъ организъмъ. Слѣдователно, всѣки ученъ човѣкъ, всѣки духовенъ човѣкъ трѣбва да разглежда нѣщата общо и всестранно. Той не трѣбва да се отдѣля – да мисли, че е най-важния човѣкъ. Той трѣбва да каже: азъ съмъ тъй важенъ, както сѫ важни и всички други. Защо е така? Защото всичкитѣ части на Божественото сѫ еднакво важни. Сега, за да поясня тази си мисъль, ще приведа една малка аналогия, отъ която да схванете съотношенията, които сѫществуватъ между всички нѣща. Тѣзи съотношения сѫ слѣднитѣ: ако една голѣма рѣка се влѣе въ великия Тихи океанъ, какво ще му прѣдаде? Тя все ще му прѣдаде нѣщо, но нѣма да го направи много по-дълбокъ; тя нѣма да го направи плавателенъ; тя нѣма да го направи по-красивъ, но все ще го измѣни въ нѣщо. При всѣко вливане на тази рѣка въ океана, той ще тежи повече. Да кажемъ, че той има извѣстно количество милиона тяжесть, сега ще тежи съ нѣколко килограма повече. Слѣдователно, тази рѣка е предала нѣщо на океана въ тяжесть, въ обемъ, направила е нѣкакво вѫтрѣшно измѣнение въ него. Може ли тази рѣка да каже на океана така: слушай ти трѣбва да знаешъ, че ако азъ не се вливамъ въ тебе, ще прѣсъхнешъ. Ако не ме слушашъ, ако не ходишъ по моитѣ закони, слѣдъ врѣме ще прѣсъхнешъ. Вѣрно ли е това твърдение на рѣката? – Не е вѣрно. Този океанъ нѣма да прѣсъхне. Има, наистина известни отношения между океана и рѣката, но въпросътъ не седи тъй, както го прѣдставя рѣката. Отъ океана излизатъ извѣстни течения, тъй че по-скоро океанътъ може да каже на рѣката: ако азъ не ти пращамъ отъ моитѣ течения, ти по-скоро ще прѣсъхнешъ. Тогава, може ли да намѣрите, какво математическо съотношение има между океана и рѣката? Споредъ законитѣ на природата, въ колко милиона години може да прѣсъхне Великия или Тихия океанъ, и въ колко години може да прѣсъхне една рѣка, голѣма като Амазонската въ Америка? Значи, нашиятъ животъ прѣдставлява малки рѣкички, които се вливатъ въ Божествения животъ (първото положение). Ако нашиятъ животъ се влѣе въ Божествения животъ, какво му прѣдаваме ние? Богъ придобива ли нѣщо отъ насъ? Не, вливането на рѣкитѣ въ голѣмия океанъ означава опрѣсняване водата на тия рѣки. Затова тия рѣки се вливатъ въ океанитѣ и послѣ чрѣзъ изпаряване отново се връщатъ на сушата. Въ този смисълъ, смъртьта не е нищо друго, освѣнъ вливане на малкитѣ рѣки въ Великия океанъ на живота, за да се опрѣснятъ и послѣ пакъ да се върнатъ на земята. Това опрѣсняване става чрѣзъ коренитѣ на живота. Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза“. Туй е реалното, видимото, осезаемото. Съ какви качества се отличава лозата? – Въ лозата има двѣ важни качества: въ нея има извѣстна гъвкавость, а отъ друга страна тя може да се увива – и на високо да се качва, и по низко да ходи. Тия двѣ положения се срѣщатъ въ нея. При каквито условия и да поставятъ лозата, и при най-богатитѣ условия, и при най-бѣднитѣ условия, тя е готова да ги използува. Въ това отношение лозата има двѣ естества. Туй нейно естество, което е включено въ по-гѫстата материя, подобно ли е на това ѝ естество, което е въ по-рѣдката материя? То значи: вѫтрѣшното състояние на лозата въ почвата долу, въ коренитѣ ѝ, такова ли е, каквото е състоянието на проявената лоза? Корѣнитѣ никога не могатъ да дадатъ плодъ. Слѣдователно, хората, които сѫ пуснали своитѣ корени въ живота, азъ наричамъ волеви хора, хора на чувствата. Когато нѣкой пита: защо трѣбва да страдамъ? Защо ми сѫ чувствата? – Азъ му отговарямъ: ако нѣмашъ тия корени, нѣмаше да имашъ възможность да живѣешъ! Чувствата, това сѫ коренитѣ на твоя животъ – ще ги пуснешъ долу, за да извлѣчешъ сокове за по-висшия животъ. Като правя тази аналогия, че човѣкъ трѣбва да мяза на лозата, трѣбва да има нейнитѣ качества, да се увива и да се качва нагорѣ, да слиза надолу, искамъ да ви обърна внимание, да видите, какъ расте тя, какъ се качва по дърветата. Тя чака ли да ѝ помага нѣкой. Не, не чака да ѝ помага никой. Тя като расте, пуща малки жилици, съ които се обвива около близкитѣ прѣдмети. Значи, въ нея има извѣстна интелигентность, не чака никой да ѝ услужва, а сама си помага. Христосъ прави една аналогия между тази лоза на земята и човѣка, като казва: Всѣка добра лоза, която дава хубавъ, доброкачественъ плодъ, господарьтъ ѝ я обрѣзва, и тѣзи пръчки, които не сѫ плодни ги отрѣзва и хвърля настрана, за да могатъ соковетѣ отъ тѣхъ да минатъ къмъ плоднитѣ пръчки и да ги засилятъ. Много хора умиратъ по единствената причина, че сѫ безплодни. Слѣдователно, тѣхнитѣ сокове въ дадена епоха трѣбва да прѣминатъ въ други, плодни хора и да ги засилятъ. Тъй че този законъ за лозата е общъ и за човѣка. Соковетѣ отъ почвата трѣбва да минатъ отъ лошитѣ въ добритѣ пръчки. Ето защо човѣкъ умира. Много лоши хора трѣбва да станатъ жертва за добритѣ хора. Въ края на краищата, на земята ще останатъ само добритѣ хора. Такъвъ е законътъ и тъй ще бѫде. И сега, цѣлата съврѣменна наука ни показва, че всички онези врѣдни месоядни, грамадни, ужасни животни на миналитѣ епохи постепенно сѫ изчезнали и отъ тѣхъ сѫ останали най-благороднитѣ, най-мекитѣ сѫщества. И между хората ще бѫде сѫщия законъ. И между вѣрующитѣ ще бѫде сѫщия законъ. Онѣзи хора, които сѫ искали съ мечъ да се налагатъ на другитѣ, да ги подчинятъ на себе си, нѣма да останатъ. Тѣ постѫпватъ като турцитѣ, които казватъ: „Който не се подчини на Аллаха, долу главата!“. Така и Мойсей е налагалъ своето учение. Той казвалъ: „Който не се подчини на Бога, долу главата! Да се изколятъ всички мѫже, за да не развращаватъ, а да се остави само добитъкътъ, само красивитѣ жени и красивитѣ моми, които могатъ да раждатъ“. И сега, мнозина, които четатъ Стария Завѣтъ, казватъ: така казалъ Господь чрѣзъ Мойсея! Много добрѣ, но когато азъ изпратя единъ свой слуга да изтегли 1,000 златни лева отъ банката въ мое име, а той изтегли 100’000 лева, тогава дѣ е Истината? Богъ ли е казалъ така? Тъй че, когато Богъ каза на Мойсея да каже на евреитѣ да изгонятъ злото отъ себе си и да отидатъ въ Ханаанската земя, Той не разбра Божия законъ. Да се повърнемъ къмъ второто положение, дѣто имаме тъй наречения „образния човѣкъ“, словесния или разумния човѣкъ, човѣкътъ, който мисли. Човѣкъ за да говори, за да може да изкаже едно разумно слово, трѣбва да мисли, затова разумниятъ животъ на хората се изказва чрѣзъ устата. Той се изказва още и чрѣзъ лицето. Образитѣ всѣкога сѫ носители на рѣчьта. Дѣто има образъ, има и рѣчь: дѣто нѣма образъ, нѣма и рѣчь. Нѣкои ще възразятъ на това. Но вижте онзи момъкъ, който, като срещне нѣкоя красива мома, започва да пише, образитѣ въ него започватъ да текатъ. Поезия се ражда! Я покажете на този момъкъ единъ умрѣлъ конь, който се разлага, въ когото нѣма никаква красива форма, вижте, ще пише ли той? Не. Той ще затикне носа си, ще се отдалечи и ще каже: нищо не мога да пиша! Слѣдователно, образитѣ сѫ съзнателно нѣщо. Образитѣ азъ наричамъ разумния животъ, който трѣбва да се прояви чрѣзъ нашата рѣчь, чрѣзъ нашата уста. Образитѣ, това сѫ животътъ на пръчкитѣ, образниятъ животъ, който постепенно израства. Тѣ се обрѣзватъ и даватъ плодъ. Че наистина образниятъ животъ е животътъ на пръчкитѣ се вижда по това, че само слѣдъ като кажешъ една сладка дума на човѣка той дава плодъ. Направете едно добро комуто и да е, кажете му една сладка дума, и този човѣкъ ще ви нагости добрѣ, ще ви приеме дома си – плодъ има вече. И тъй, образниятъ езикъ е необходимъ. Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ него. Като казвамъ, че човѣкъ трѣбва да говори образно, подразбирамъ, че трѣбва да говори разумно. Не трѣбва да се подчинявате на онѣзи горчиви чувства, които се пораждатъ въ вашия животъ. Тѣ сѫ коренитѣ на живота ви. Нѣкой пѫть вие сте неразположени, гнѣвни. Гнѣвътъ е сила, която принадлежи къмъ коренитѣ. Какво трѣбва да правите съ него? Като корени, вие трѣбва да го пращате надолу, а вие го пращате нагорѣ и съ това се подпушвате. Вие като пращате гнѣва нагорѣ, въ една по-рѣдка срѣда, тамъ става експлозия, избухване. Нѣкой казва: защо трѣбва да се гневи? – Не питай защо е дошълъ гнѣва, но не го пущай нагорѣ. Гнѣвътъ е сила, която трѣбва да се пусне надолу. Той казва: азъ съмъ единъ слуга, изпратенъ съмъ и вие ще ми покажете, на кѫдѣ трѣбва да вървя. Отъ чисто психологическо гледище, всѣко гнѣвно състояние показва, че въ живота на човѣка има извѣстни прѣпятствия. Всѣко движение, което се спира, създава топлина. Същото нѣщо е и у човѣка. Ако въ него има едно силно движение и нѣкой го спре, образува се топлина, която се изявява въ гнѣвъ. Гнѣвътъ е една неестествена топлина, която се развива въ човѣка. И тогава ние питаме: какво трѣбва да правимъ? – Праволинейнитѣ движения трѣбва да се прѣвърнатъ въ криволинейни. Слѣдователно, въ човѣка има три крѫга. Въ волевия човѣкъ всички движения трѣбва да отиватъ къмъ центъра на земята. Всички тѣзи материи, всички тѣзи сили трѣбва да се пращатъ надолу въ нашето естество. Въ втория законъ, който включва Любовьта, образния езикъ, разумното въ човѣка, всички тия сили трѣбва да се пращатъ къмъ клонищата, къмъ сърдцето на човѣка. Отъ това гледище, като казва Христосъ, че азъ съмъ истинната лоза, какво подразбирате вие? Подъ думитѣ „азъ съмъ истинната лоза“, Христосъ подразбира: въ мене е истинскиятъ животъ. Всѣки човѣкъ, който иска да живѣе единъ щастливъ, разуменъ животъ, трѣбва да познава тия закони. Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза, и ако не прѣбѫдете върху тази лоза, нѣмате животъ въ себе си“. То значи: ако не възприемете този животъ, нищо не можете да направите. Сега, дали вие познавате Христа, или не, това е безразлично, вие еднакво трѣбва да се подчинявате на тия закони. Защо? Допуснете, че азъ съмъ слѣпъ. Щомъ е така, необходима ли ми е свѣтлината и топлината на слънцето? 3а менъ слънчевата топлина и свѣтлина е тъй необходима, както и за този, който вижда. Тази свѣтлина не е нужна само за очитѣ, тя е необходима и за цѣлия човѣкъ. Ето защо, и онѣзи хора, които нищо не знаятъ за Христа, както и тѣзи, които познаватъ Христа, еднакво трѣбва да се подчиняватъ на Неговитѣ закони. Азъ не взимамъ думата „Христосъ“ въ този смисълъ, както хората Го разбиратъ, но като единъ великъ вѫтрѣшенъ принципъ, който прониква цѣлото Битие. Въ този случай, ние чувстваме че има интелигентность, която работи вѫтрѣ въ насъ. Нѣкой пѫть искашъ да те обича нѣкой, да ти каже нѣкоя хубава, насърдчителна дума. Това е много естествено. Ти търсишъ Божествения лѫчъ да те озари. Нѣкой казва: азъ не искамъ да зная за хората. Това е човѣшкото щестлавие. Ами за какво искашъ да знаешъ? Нѣкой казва: да напуснемъ свѣта! Да напуснете свѣта, това не значи, че трѣбва да напуснете хората. Подъ думата „свѣтъ“, Писанието разбира онѣзи прѣходни форми, които ни заблуждаватъ, които хората сѫ създали въ свѣта, но на които животътъ е кратковрѣмененъ. Допуснете слѣдното изяснение. Влизате въ една кръчма, и кръчмарьтъ ви дава една чаша ракия. Той ви казва: „Вземете тази чаша ракия, тя ще ви даде сила, тя ще ви направи човѣкъ.“ Вие я изпивате, приятно ви е. Слѣдъ това вземете втора, трета, четвърта, пета чашка и започвате неговото учение. Слѣдъ нѣколко години вашиятъ организъмъ съвсѣмъ се разнебити. Кръчмарьтъ не ви е казалъ Истината. Ракията не е храна, тя е човѣшко изобретение. Слѣдователно, има много идеи като ракията, които сѫ опивателни. Туй, което прѣспива човѣшкитѣ души; туй, което прѣспива човѣшкитѣ умове; туй, което прѣспива човѣшката воля, да не върши волята Божия и да не може да възприема възвишеното и благородното въ живота, това е онзи кръчмарь съ чашката. Всѣки единъ отъ васъ има по единъ вѫтрѣшенъ кръчмарь, който е опасенъ въ всѣко отношение. И всѣки единъ отъ васъ може да опита този кръчмарь. Кажете си, че искате да направите едно добро дѣло, че искате да услужите нѣкому, ще видите, какво ще ви каже този кръчмарь. Той ще ви каже: много хубаво мислишъ да направишъ, но чакай малко, ела днесъ да устроимъ едно богато угощение за това, което мислишъ да вършишъ, че слѣдъ това ще го направишъ. Ти направишъ едно такова угощение и започвашъ послѣ да разсѫждавашъ, като онзи циганинъ, който носилъ въ града една кошница съ яйца за продань. Както си вървялъ изъ пѫтя, прѣсмѣталъ си, колко яйца ималъ, по колко ще ги продаде, колко ще спечели отъ тѣхъ. Като видѣлъ, че много ще спечели, зарадвалъ се, подскочилъ, изтървалъ кошницата съ яйцата, счупилъ всички и останалъ и безъ тѣхъ. До като се надѣвалъ, че ще стане много богатъ човѣкъ, той останалъ безъ всѣкаква стотинка. Така и ние, по този начинъ, унищожаваме Божественото, възвишеното въ насъ. Само съ една дума човѣкъ може да унищожи Божественото въ себе си. Понѣкой пѫть той се възгордѣе и каже нѣкому: ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Не е грѣхъ, ако кажешъ „ти знаешъ ли кой съмъ азъ“, но моралътъ седи въ слѣдното. Излиза единъ богатъ търговецъ съ коня си на разходка въ гората. Напълва дисагитѣ си съ злато и скѫпоценности, прѣдъ него минава съ каруцата си единъ бѣденъ, хилавъ човѣкъ. Богатия като го вижда, казва му: ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Какъ смѣешъ да минавашъ прѣзъ пѫтя ми съ своята каруца? Знаешъ ли, че може да ме нападне нѣкой и да ми вземе дисагитѣ съ паритѣ? Слиза отъ коня си и го набива добрѣ. Още единъ пѫть, като видишъ юнакъ като мене, да не му се изпрѣчвашъ на пѫтя. Бѣдниятъ човѣкъ му отговорилъ: Господь здраве да ти дава! Търговецътъ продължава нагорѣ въ планината пѫтя си, но изкача насрѣща му единъ разбойникъ, който чулъ за дисагитѣ съ злато, посочва насрѣща му парабелъ и казва: дай самъ скоро дисагитѣ съ златото, събуй обущата си, дай всичко, което носишъ съ себе си, защото иначе, виждашъ ли този парабелъ, нѣма да ми избегнешъ! Обира го напълно и слѣдъ това го пита: какво мислишъ за мене? – Нехрани майко си, вагабонтинъ си, обра ме, какво ще нося на дѣцата си, на жена си? Той го сваля на земята и го налага добрѣ. Слѣдъ това пакъ го пита, ами сега какво мислишъ за мене? – Много добъръ, отличенъ човѣкъ си, братко! Вземи си сега дисагитѣ и си върви, но ще знаешъ, другъ пѫть, като срѣщашъ такива бѣдни хора по пѫтя си, да не ги биешъ! Туй е, което върши великото въ свѣта. Има една Божествена Правда въ свѣта, която е много точна, и споредъ която, всѣко насилие, което извършимъ въ свѣта, ще ни се върне отгоре. Тогава азъ питамъ: какъ трѣбваше да схване тази работа този богатъ търговецъ? – Той като настигна бѣдния човѣкъ по пѫтя си, трѣбваше да му каже: чакай братко, азъ отъ дълго врѣме те търся. Тѣзи пари, тѣзи скѫпоцѣнности въ дисагитѣ ми, този хлѣбъ въ торбата ми е за тебе: тебе търся азъ. Заповѣдай, седни да си поприказваме малко и да си похапнемъ! Нѣма защо да чакамъ да ме снематъ отъ коня и да ме налагатъ на земята, законътъ е такъвъ. Богатиятъ човѣкъ трѣбва да каже: братко, вземи всичко, каквото имамъ. Азъ искамъ отъ сега нататъкъ да ми бѫде леко на душата. До сега, като имахъ, постоянно трѣперехъ за живота си, а отъ сега нататъкъ искамъ да бѫда свободенъ. Ти ще вземешъ моитѣ грижи. При такава една постъпка, богатиятъ не може да бѫде битъ отъ никого. Ние сме бити въ свѣта. Защо сме бити? Защото не изпълняваме волята Божия, Божия законъ. Третото състояние е символическото. То се отнася до висшия, чисто разумния животъ на човѣка. То е състоянието на символическия езикъ, въ който грѣхътъ е почти изключенъ. Запримѣръ образътъ на една жена може да ви съблазни; образътъ на единъ мѫжъ може да ви съблазни; много образи може да ви съблазнятъ, но единъ геометрически триѫгълникъ, единъ геометрически квадратъ, единъ геометрически петоѫгълникъ не могатъ да ви съблазнятъ. Единъ геометрически крѫгъ може ли да ви съблазни? – Не може. Една символическа единица, съ която математицитѣ смѣтатъ, не може да ви съблазни, защото въ нея, както и въ всички геометрически форми се излива чистата мисъль. Слѣдователно, когато човѣкъ дойде до третото състояние, когато иска да се избави отъ свѣта, отъ неговото влияние, той трѣбва да почне да изучава символическия езикъ на природата. То е чистото, възвишеното, Божественото. Или, казано на другъ езикъ, човѣкъ ще влѣзе въ онази Божествена свѣтлина, която ще озари душата му. Тогава отношенията, които сѫществуватъ между хората, ще бѫдатъ ясни. Важното положение, което сѫществува въ свѣта, при условията на сегашното ни развитие е това, дѣто Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза“. Ние не успѣваме всѣкога въ живота си, защото избираме методи, които не съотвѣтствуватъ на нашето сегашно развитие. Сега ще ви приведа една аналогия, единъ разказъ. Нѣкой си древенъ сѫдия, нареченъ Хари Хамзибенами, осѫжда двама учени, дворцови хора, прѣстѫпници, на смъртно наказание. Но понеже въ тази държава не сѫществувало смъртно наказание, той ги осѫжда на слѣдното до животъ наказание: да се движатъ тия двама души заедно въ своя животъ, безъ да се спиратъ нѣкѫдѣ, защото споредъ тамошнитѣ закони не могло да се затварятъ хората въ затвори. На единия прѣстѫпникъ било опрѣдѣлено да носи на гърба си 100 кгр. жито безъ да го сваля, на другия било опрѣдѣлено да носи на главата си една въшка, безъ да я сваля. Повикватъ двамата прѣстѫпници и имъ прочитатъ присѫдата, като ги оставятъ свободни, всѣки да си избере, което иска отъ двѣтѣ наказания. По-учениятъ, по-умниятъ си избира по-лекото наказание, а именно, да носи на главата си въшката, безъ да я свали до края на живота си. За втория вече нѣмало изборъ. За него останало да носи житото на гърба си, което наказание му се видѣло доста тежко. Първиятъ, който избралъ въшката, като по-леко наказание, се при смѣлъ на втория. Тръгнали да вървятъ заедно, такова било наказанието имъ. Този, който носилъ чувала, постоянно се молилъ на Бога. Господи, азъ съзнавамъ, че направихъ едно прѣстѫпление, но моля ти се, покажи ми единъ начинъ, какъ да си облекча положението, много е тежъкъ чувалътъ съ 100 кгр. жито на гърба ми! Въ присѫдата, обаче имало едно облекчение, въ този смисълъ: тѣ ще могатъ да се освободятъ единъ день отъ наказанието си, ако се явятъ хора, които да поискатъ тѣхния товаръ. По никакъвъ другъ начинъ не могатъ да се освободятъ отъ товара си. Той все продължавалъ да се моли на Господа, да го освободи отъ товара му. Молилъ се на Бога, казвалъ: Господи, помогни ми, обѣщавамъ да ти служа отъ всичкото си сърдце! Не се минава много врѣме, Господь изпраща единъ човѣкъ, който го запитва: какво носишъ въ този чувалъ? – Жито. Дай ми тогава отъ твоето жито единъ килограмъ да го посѣя. Той бръква въ чувала си и му дава единъ килограмъ. Поотдъхна си малко и благодари на Господа. Този човѣкъ се обръща къмъ другия пѫтникъ и го запитва: ами ти какво носишъ? – Въшка. А, не ми трѣбва въшка. Вървятъ по-нататък, и дѣто минатъ, все ще се спре нѣкой човѣкъ да ги запита какво носятъ. И когато чуятъ, че първиятъ носи чувалъ съ жито, поискватъ отъ него по единъ килограмъ. Като запитватъ втория какво носи и чуятъ, че носи въшка, отсраняватъ се съ думитѣ: не ни трѣбватъ въшки! Така продължавали тѣ да вървятъ 2–3 години и въ това врѣме, отъ житото на първия останали само 30 кгр., а въшкитѣ на главата на втория се увеличавали отъ день на день все повече и повече, и въ което село и да влизали, никѫдѣ не го приемали. Отъ житото, обаче, всѣки се силилъ да си вземе по-малко, така че товарътъ на този човѣкъ всѣки день олеквалъ. А за другия казвали: въшки има той, не го приемайте! Въшката, това е крайното материалистическо схващане за живота. Въшката това е грѣхътъ, който хората носятъ. Всѣки иска да живѣе охоленъ животъ, та по какъвто начинъ и да е. Всѣки казва: да ямъ и да пия, това е смисълътъ на живота. Не, въшката представлява материалистическиятъ животъ, а чувалътъ, това е духовниятъ животъ. Всички добри хора, всички светии носятъ тѣзи чували, носятъ своитѣ благословения. И този, който избира най-лекия пѫть, избира въ сѫщность най-опасниятъ пѫть. Да носишъ една въшка 100 години, това е най-опасното нѣщо. Благословение е да носишъ единъ чувалъ отъ 100 кгр. жито! То ще тѣ запознае съ всички хора. И тъй, Христосъ казва: „Азъ съмъ истинната лоза, и всѣка пръчка, която не прѣбѫдва на мене, отрѣзва се.“ То значи, че тази лоза ще се подложи на извѣстно обрѣзване и обработване. „Ако не прѣбѫдвате на мене“, това подразбира, че човѣшкото трѣбва да прѣбѫдва на Божественото. Ако сегашниятъ ни животъ не е тѣсно свързанъ съ Божествения; ако всѣки день нѣмаме туй съзнание да извършваме волята Божия, както онзи, който носи житото на гърба си, а носимъ онази въшка и искаме съ нея да се отървемъ лесно, на кривъ пѫть сме. Нѣкой казва: ние не носимъ въшки. Ами когато си неразположенъ, какво показва твоето неразположение? Всѣко неразположение е въшката. Онзи, който носи въшката, ще го видишъ постоянно прави гимнастика: чеше се натукъ-натамъ. Онзи пъкъ, който нѣма въшки, държи си рѫцетѣ нагорѣ, свободенъ е. Та въ духовно отношение ще разсѫждавате правилно и ще бѫдете разумни. Щомъ вземате да се чешете, ще снемете въшката отъ главата си и ще турите чувала съ житото на гърба си. Тамъ е спасението сега. „Азъ съмъ истинната лоза, и Отецъ ми е земледѣлецътъ“. Когато въ насъ се яви това великото, хубавото желание да служимъ на Бога отъ Любовь и безъ страхъ, това е Божественото. Когато ние почнемъ да служимъ на Бога разумно, разумно да изпълняваме Божия законъ, това говори, че въ насъ е събудено вече Божественото. Мнозина отъ васъ казватъ: ние сме служили на Бога. Въ служенето на Бога има различие. Въ природата нѣма еднообразие, въ нея сѫществува вѣчно разнообразие. Като четете Словото Божие, всѣки новъ день ще го разбирате по различенъ начинъ. Има нѣкои които сѫ чели Словото Божие и сега пакъ го четатъ и ми казватъ: „Едно нѣщо разбрахме отъ Него, че колкото повече Го четемъ, всѣки день откриваме по нѣщо ново въ Него.“ Защо е така? Защото Словото Божие е живо. И въ природата сѫщо така има единъ вѣченъ растежъ. Словото Божие е вѫтрѣ въ насъ. Ние всѣки день се промѣняме въ нашитѣ схващания. Тѣзи схващания сѫщо сѫ вѫтрѣ въ насъ. Тази лоза, т.е. Словото Божие трѣбва да даде плодъ. Кои сѫ плодоветѣ на Духа? Писанието казва: „Плодъ на Духа е Любовьта“. Първиятъ плодъ който човѣкъ трѣбва да възприеме, е Любовьта. Когато човѣкъ влѣзе въ свѣта на чувствата, т.е. въ материялния свѣтъ, ще се създаде извѣстна промѣна. Каква трѣбва да бѫде тази промѣна? – Материята ще почне да се организира. Когато този плодъ влѣзе въ нашия душевенъ животъ, той ще роди красотата. Когато този плодъ влезе въ нашия умъ, той ще създаде онова велико желание въ насъ да изпѫдимъ съвършено лъжата. Ние трѣбва да разсѫждаваме правилно. Човѣкъ може да събира хората, безъ да се събира. Може да сте събрани на едно мѣсто, безъ да сме събрани. Може да има умножение, безъ да се умножаватъ хората. Може да има дѣление, безъ да се дѣлятъ хората. Може да има изваждане, безъ да се изваждатъ хората. Всички процеси на живота, които ставатъ вѫтрѣ въ насъ, трѣбва да бѫдатъ реални. Ти казвашъ: азъ ще направя това или онова. Казвашъ, но не го направяшъ. Направи го! Не го ли направишъ, това е събрание, безъ да е станало нѣкакво събрание. Когато нѣкой човѣкъ тури чувала на гърба си и почне да се моли и да дава, този човѣкъ азъ наричамъ „добриятъ човѣкъ“. Ти имашъ тяжесть, скърбь, мѫчно ти е нѣщо – ще давашъ отъ чувала си. Господь казва: „Излѣзъ!“. – Ама азъ не съмъ разположенъ! – „Излѣзъ този день вънъ и давай отъ чувала си!“ Не излѣзешъ ли, този чувалъ ще те смъкне долу. „Азъ съмъ истинната лоза,“ казва Христосъ. Истинната лоза не седи отвѫтрѣ, а отвънъ. Тя трѣбва да се пече на Божественото слънце. И тъй, имате три състояния. Вие трѣбва да упражнявате вашата воля, да обработвате вашия животъ. Не задържайте повече материални блага отколкото ви трѣбватъ. Нѣкой казва: насъ не ни трѣбватъ материални блага. Не, това е крива философия! Значи другитѣ братя да работятъ за васъ материално, а вие да седите на готово. Така казва и вълкътъ: азъ не ямъ трѣва. Трѣва не яде, но месо яде. Кое е по-умно, трѣва ли да се яде, или месо да се яде? Овцата е по-умна отъ вълка. Ние казваме: не ни трѣбва материалното. Не ни трѣбва, но щомъ ни дадатъ материално, веднага го туряме въ джоба си. Всичко въ живота е чисто. Ще работишъ съ трудъ и постоянство и ще знаешъ, че всичко, което си извършилъ, изработилъ си го самъ и съ това си изпълнилъ волята Божия. Всички трѣбва да работимъ за Бога въ свѣта. Да кажемъ, че нѣкой отъ васъ е чиновникъ въ банката. Ще кажешъ: Господи, понеже Ти установи тази държава и всѣка власть е Твоя, а въ тази държава азъ съмъ чиновникъ, азъ ти благодаря, че ме остави на тази работа да ти служа. Какво искашъ да направя днесъ? Ами че всѣки отъ васъ може да направи едно малко добро. Да кажемъ, че нѣкому не идва на умъ, какъ да рѣши извѣстна задача. Слѣдъ като свършишъ своята работа иждиви половинъ часъ заради него! Другъ примѣръ. Ти си господарка въ една кѫща, искашъ да направишъ нѣкое добро. Молишъ се на Бога, казвашъ: Господи, покажи ми, какво да направя днесъ заради Тебе! Тази господарка има една слугиня въ кѫщи, но този день слугинята не може да свърши сама работата си. Нека господарката ѝ помогне, нека ѝ покаже, какъ да свърши по-скоро работата си. Слѣдъ като ѝ помогне, туй, което е направила заради нея, нека не го тури на смѣтката на слугинята си, нека ѝ даде повече, да я поощри въ работата. А сега, ние се чудимъ, какво да направимъ заради Господа. Искаме съ единъ замахъ да поправимъ свѣта, съ единъ замахъ да станемъ добри. Такъвъ законъ не сѫществува. Ако сѫществуваше такъвъ законъ, ние нѣмаше какво да очакваме, съ единъ замахъ щѣхме да станемъ добри. Ако това нѣщо можеше да стане съ единъ замахъ, Господь би казалъ само двѣ думи, и всичко щѣше да се измѣни. Пъкъ ние не сме и най-лошитѣ хора въ свѣта. Лошото е една капка въ океана. Извънъ земята всички сѫ добри. Чудни сѫ хората, като казватъ: какъ Господь не поправи свѣта? Онзи въ болницата казва: Господь ще поправи свѣта. Свѣтътъ вънъ отъ болницата е поправенъ, и вие, които сте въ болницата, ще се поправите. Азъ не се запитвамъ, кога ще се поправи свѣта, но питамъ: кога вие ще излѣзете отъ болницата? Кога вие ще излѣзете отъ този свѣтъ, отъ земята и ще отидете въ обѣтованата земя, дѣто хората сѫ здрави? Кои сѫ здравитѣ хора? – Които живѣятъ въ добродѣтелитѣ, които носятъ чувалъ съ жито. А тѣзи, които носятъ въшки и пари въ дисагитѣ, които чакатъ да ги биятъ, не сѫ отъ много умнитѣ хора. Тия хора носятъ тояги да биятъ всѣки бѣденъ по улицата. „Азъ съмъ истинната лоза“. Това е положението, което всѣки единъ духовенъ човѣкъ трѣбва да схване въ себе си. Нѣма какво да се реформиратъ болницитѣ! Сега всички хора които сѫ въ болницитѣ, искатъ да излѣзатъ отъ тамъ часъ по-скоро, но за това трѣбва да имъ се слугува. На едни отъ тѣхъ гръбначния стълбъ е парализиранъ на други друго нѣщо. Какво ще се прави съ тия хора? Може ли да се създава законъ за болницата? Служители трѣбва на тия хора! Законъ може да сѫществува за здравитѣ, за умнитѣ хора. И слѣдователно, изпълнението на законитѣ въ свѣта трѣбва да става само отъ духовнитѣ хора. Само тѣ могатъ да ги изпълняватъ. Хората на свѣта не могатъ да изпълняватъ законитѣ. Азъ мога да изпълня закона безъ стражари, нѣма защо да ме биятъ, да чакамъ да ме сѫдятъ. Нѣкои чакатъ сѫдътъ да имъ наложи това, или онова. Азъ мога да сѫдя по-добрѣ. Азъ мога да нося 100 клгр. жито на гърба си, нѣма какво да чакамъ да ме товарятъ други. Всѣки човѣкъ самъ трѣбва да приложи закона. И тогава, азъ прилагамъ слѣдния моралъ. Нѣкой пѫть казвамъ, че и азъ правя погрѣшки! Вие казвате: а, и Учительтъ прави погрѣшки! Знаете ли какви сѫ моитѣ погрѣшки? Седя нѣкѫдѣ, виждамъ, че едно бѣдно момиченце си има 10 лева. Единъ апашъ се приближава, иска да му вземе паритѣ. Споредъ закона, на който служа, азъ не му казвамъ съ думи: не обирай това момиченце! Съ мисълта си само му казвамъ: не обирай това момиченце! Той казва: и на мене ми трѣбватъ пари. Втори пѫть му кажа. Трети пѫть му кажа, но той ги взима. Това малко момиченце започва да работи, да изкара тия пари. Веднажъ азъ видѣхъ това прѣстѫпление. Азъ съмъ вече съучастникъ и трѣбва да изправя прѣстѫплението. Длъженъ съмъ вече да платя вмѣсто него. Тогава азъ казвамъ на момиченцето: вземи тѣзи 10 лева, този който ги взе е мой другарь. Така и всѣки отъ васъ е длъженъ да изправи прѣстѫплението на този, когото е видѣлъ, че го върши. Казва Христосъ: „Азъ съмъ истинната лоза“. Всѣка една пръчка така трѣбва да се насади въ вѣчната Добродѣтель, че да могатъ Добродѣтелитѣ на Божията Любовь, Божията Мѫдрость, Божията Истина, Божията Правда да минатъ отъ лозата въ насъ и да просветнатъ дѣлата ни прѣдъ человѣцитѣ. Тогава вашиятъ животъ ще стане красивъ, ще дойде Божията радость въ насъ. Къмъ това трѣбва да се стремимъ, това е цѣльта на нашия животъ. Скърбите, това сѫ само единъ методъ. Скърбьта всѣкога показва, че си изгубилъ нѣщо. Не е лошо човѣкъ да скърби. Скърбьта всѣкога те подтиква да намѣришъ загубеното. Щомъ го намѣришъ, ти си радостенъ. Ето защо, всѣки трѣбва да се присади на тази лоза, да бѫде обрѣзанъ и да даде плодъ; да разбира законитѣ на великата Божия Любовь. Само така ще дойде въ насъ закона на вѫтрѣшния миръ. Този миръ нѣма да го чакате да дойде отвънъ, той още сега може да дойде. Още днесъ ще дойде този миръ. Сега, като излѣзете от събранието, желая да видя всѣки едного отъ васъ съ чувалъ на гърба! Азъ като излѣза, гледамъ хората, носятъ ли чували на гърба си, или не. „Азъ съмъ истинната лоза, и Отецъ ми е земледѣлецътъ“. Христосъ, това е Любовьта, която се проявила въ свѣта. Отецъ, това е великото, възвишеното, разумното, което е изпратило тази Любовь въ свѣта. Ние, това сме плодътъ на възвишеното. Слѣдователно, плодътъ трѣбва да носи качествата на Духа въ себе си. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 14 юни 1925 г. въ гр. София.
  5. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Съ Духъ и огънь „Той ще ви кръсти съ Духъ Светъ и съ огънь“. (Матея 3:11) Съврѣменното човѣчество, както въ миналото, така и въ настоящето, се отличава съ една негативна, отрицателна чърта, а именно съ нетърпѣнието, или както го наричатъ те – съ бързането. Това бързане не е каквото е бързината на свѣтлината, но то е бързане, както бърза онзи, когото коремътъ боли; както бърза онзи когото кракътъ боли; както бърза онзи, на когото паритѣ сѫ откраднати или кѫщата му е запалена. Всички хора бързатъ. Нетърпѣнието показва една положителна чърта, но изразена въ отрицателенъ смисълъ, а именно – крайно користолюбие, съ което се отличава човѣкътъ. Богъ казалъ на човѣка да завлада всичко, но по единъ разуменъ начинъ, а той разбралъ, че трѣбва да усвои, да завлада всичко само за себе си и да разполага съ него, както си иска. Вслѣдствие на това се зародили онѣзи желания, които сега сѫществуватъ у хората и ги спѫватъ на всѣка стъпка. Всички хора бързатъ да станатъ богати. Защо? – За да могатъ да живѣятъ добрѣ, да ядатъ и да пиятъ изобилно, да се обличатъ съ хубави дрехи, да си купуватъ хубави чепичета, да се разхождатъ свободно по лицето на земята отъ единия край до другия и слѣдъ туй да кажатъ: наживѣхме се! Това изобщо е най-обикновениятъ идеалъ, който хората иматъ. Щомъ вземемъ да имъ говоримъ нѣщо по-високо, тѣ казватъ: остави тѣзи работи, тѣ сѫ отвлечени, тѣ сѫ непостижими, тѣ сѫ неразумни нѣща. Ти кажи нѣщо близко, близко до живота. Чудното е, че съврѣменнитѣ хора говорятъ за близкитѣ нѣща до живота, а нѣматъ самия животъ. Кое е близкото нѣщо до живота? – Близкото нѣщо до живота е разумното. Животътъ е проявление на една отъ най-великитѣ сили въ свѣта. И слѣдователно, по живота ние ще изучаваме тази велика сила не само като движение, но като една разумна проява. И тъй, нетърпѣнието въ съврѣменнитѣ хора, въ всички свои разклонения, показва именно този вѫтрѣшенъ, азъ го наричамъ, органически недѫгъ въ човѣшкото развитие – користолюбието. Той произтича отъ простия фактъ, дѣто хората мислятъ, че знаятъ, какво нѣщо е животътъ. Всѣки разсѫждава, мисли, казва за себе си: азъ съмъ човѣкъ. Но я го запитайте, въ какво седи човѣкътъ, кои сѫ качествата му? – Достойнство имамъ. Добрѣ, въ какво седи човѣшкото достойнство? Ти казвашъ: азъ съмъ човѣкъ, значи азъ мисля. Щомъ мисля, азъ имамъ достойнство. Хубаво, като имашъ достойнство, честенъ човѣкъ ли си? Една отъ основнитѣ чърти на достойниятъ човѣкъ е честностьта. Най-първо отъ устата и отъ ума на достойния човѣкъ не трѣбва да излиза абсолютно никаква лъжа. Като каже една дума, трѣбва да я изпълни, въ нея да нѣма двѣ мѣрки. Въ всички наши съврѣменни разбирания, както и въ разбиранията на миналитѣ, и на настоящитѣ философи, има два вида схващания: едни които сѫ обичали Истината и сѫ живѣли далечъ отъ обикновения свѣтъ и тамъ се подвизавали; други, които сѫ създали площадната, обществената философия и споредъ нея сѫ рѫководели човѣчеството. Какви ли не чудновати философи се явили! Тѣ сѫ вдъхнали сегашната философия на човѣчеството. Споредъ сегашнитѣ си разбирания хората казватъ: човѣкъ се ражда, за да умре. Каква философия има въ това? Хубаво, тогава, споредъ тази ваша философия, казвамъ: онзи великъ художникъ е направилъ своята картина, за да я разруши. Онзи великъ цигуларь е направилъ цигулката, за да я счупи. Онази майка е родила онова дѣте съ хубавата главичка, за да я смаже. Онзи учитель, който е повикалъ ученицитѣ си да ги учи, най-послѣ ще ги набие и ще ги изпѫди навънъ. Питамъ: какъвъ смисълъ има такава една философия съ такива крайни заключения? И най-послѣ хората казватъ: ти трѣбва да знаешъ какъ да смѣташъ и какъ да го сметнешъ. Какво значи това, да знаешъ какъ да сметнешъ нѣкого? – То значи, да знаешъ, какъ да излъжешъ. И днесъ, една отъ най-хубавитѣ науки, математиката, хората сѫ я направили като срѣдство да лъжатъ другитѣ съ нея. Всички учени хора лъжатъ все съ математиката. Казватъ за нѣщо: толкова струва. Ти като сметнешъ послѣ, виждашъ, че не струва толкова. Питамъ тогава: защо ни е науката? – Да знаемъ какъ да смѣтаме хората. Защо ни е геометрията? – Да знаемъ какъ да правимъ здания, да затваряме хората въ тѣхъ. Защо се раждатъ хората? – Да се биятъ, да ставатъ герои. Това е друга лъжлива философия. Хубаво, слѣдъ като се набиятъ, каква философия има въ това? – Върнатъ се по домоветѣ, единъ съ счупена глава, другъ съ счупени крака, трети съ счупени рѫце и т.н. И въпрѣки всичко това, хората казватъ: човѣкъ трѣбва да се бие, за да придобие нѣщо благородно. Това е за тѣзи философи, които сѫ учили хората на площадната философия. Тѣзи философи сѫ създали такива вѣрвания, които сѫ вплели хората въ невѣрни нѣща. Това не сѫ ония философи, които сѫ учили хората на истинската философия. Това не сѫ философитѣ, които сѫ разбирали дълбокия смисълъ на живота. Въ Писанието се казва: „Той ще ви кръсти съ Духъ Святъ и съ огънь“. Подъ името „Духъ Святъ“ разбирамъ, че човѣкъ трѣбва да се самоопрѣдѣли. Само когато се даде едно име на човѣка, Иванъ, Драганъ, Стоянъ или Петко, тогава той е кръстенъ. Когато ученитѣ хора изслѣдватъ, запримѣръ, извѣстни типове растения и ги изучаватъ добрѣ, само тогава ги кръщаватъ съ извѣстни имена и считатъ, че сѫ изучени. Слѣдователно, всѣко едно разумно сѫщество трѣбва да има име, съ което може да се назове. Затова, въ великата Божествена наука, всѣко сѫщество, което има име, е разумно. То само трѣбва да си тури това име. Великиятъ цигуларь самъ трѣбва да се кръсти, че е великъ цигуларь, а не да чака отвънъ да го кръстятъ. Казва Писанието: „Той ще ви кръсти съ Духъ Свѣтъ.“ Под думата „святъ“ се разбира онзи разуменъ духъ въ човѣка, който ще го опѫти въ разбирането на вѫтрѣшния дълбокъ смисълъ на живота. За сега, въ самия животъ има много усложнения, много сложни въпроси за разрѣшение. Животътъ не е задача, която можемъ да изучимъ за една, за 100, за 1’000 или даже и за нѣколко милиона години. Той е задача, която само вѣчностьта, въ своитѣ проявления, може да разрѣши. И когато ние разрѣшимъ тази задача въ нейната първа степень, какво нѣщо, е физическия животъ на земята, ние ще разберемъ до извѣстна степень, какво нѣщо е и великата Мѫдрость, която подига съврѣменното човѣчество. Иоанъ Кръститель, който бѣ дошълъ малко прѣди Христа бѣ запознатъ съ основата на дълбоката окултна наука, съ Божественото учение. Той не е билъ отъ проститѣ, отъ невѣжитѣ пророци. Той е билъ просветенъ, училъ се е въ едно отъ училищата на древностьта. И за Христа казватъ, че не се училъ въ никое училище. Съ това искатъ да кажатъ, че безъ да се училъ, е знаялъ. Това е друга площадна философия. Не. Христосъ прѣди хиляди години е билъ въ едно отъ най-виднитѣ училища, или въ една отъ най-знаменититѣ школи. Христосъ самъ твърди, че както Отецъ ме е училъ, туй върша. То значи, че той се училъ тамъ, дѣто другитѣ площадни философи не сѫ се учили. Богъ Го е училъ. И всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се учи. Кѫдѣ? – При Бога. Да се учишъ при Бога разбирамъ да минешъ тази школа, въ която има единство. Най-добритѣ професори, най-добритѣ учители сѫ въ тази школа. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да намѣри тази школа. Тази школа не мяза на нашитѣ университети. Въ нея нѣма никакви хипотези и теории. Когато въ тази школа искатъ да измѣрятъ, колко е разстоянието отъ земята до слънцето, както това правятъ нашитѣ учени, тамошнитѣ професори, заедно съ ученицитѣ си тръгватъ отъ земята и въ осемь минути врѣме сѫ на слънцето. Следъ други осемь минути сѫ вече на земята и казватъ, че разстоянието между земята и слънцето е точно еди-колко си километра, нито съ единъ милиметъръ повече или по малко. Толкова точни сѫ тѣхнитѣ измѣрвания! Ако искатъ да знаятъ, колко е разстоянието отъ земята до Сириуса, пакъ ще тръгне една експедиция отъ земята, съ бързина по-голѣма отъ първата и ще направятъ най-точни физически изчисления и ще се върнатъ. И тукъ изчисленията имъ ще бѫдатъ точни, нито съ единъ милиметъръ повече или по-малко. Запитватъ се още, дали въ нѣкоя планета има разумни сѫщества, или не. За да провѣрятъ, пакъ изпращатъ една експедиция, която скоро се връща назадъ и казва: ние видѣхме и знаемъ. При сегашнитѣ изслѣдвания съ телескопитѣ, нѣкои учени казватъ, че на Марса имало прокарани канали; други казватъ, че нѣма такива канали. Едни казватъ, че тия канали сѫ направени отъ разумни сѫщества, а други казватъ, че не сѫ ги правили разумни сѫщества. Всичко това е едно хубаво забавление. А сега, срѣщамъ нѣкого и го питамъ: защо тази дама е турила тази синя панделка отзадъ на главата си? – Отдѣ да зная? Казвамъ: все трѣбва да има нѣкаква подбудителна причина. Това или ще е нѣкаква парижка мода, или ще е нѣкакъвъ символъ. Срѣщамъ нѣкой господинъ, турилъ черна връзка, облекълъ черни дрехи, питамъ: защо този господинъ е облекълъ всичко черно? – Не зная. Казвамъ: навѣрно майка му, или баща му, единиятъ отъ тѣхъ ще е умрѣлъ. Какво общо има смъртьта на майка му, или на баща му съ черния цвѣтъ? При смъртни случаи черния цвѣтъ е на мода; у нѣкой народи пъкъ, когато умре нѣкой, носятъ бѣли дрехи. И туй е мода. Туй е външно, криво разбиране на живота. Ние мислимъ, че като се облечемъ съ бѣли дрехи, може да станемъ добри; или като се облечемъ съ черни дрехи, може да се отречемъ отъ живота. Не, това е криво схващане на живота. Едни хора казватъ: трѣбва да се откажемъ отъ свѣта! Други казватъ: трѣбва да влѣземъ въ свѣта! Че кога си билъ извънъ хората? Какъ ще се скриешъ отъ тѣхъ? Ами че ти, самиятъ човѣкъ, си едно множество отъ хора! Въ тебе има милиарди човѣчета, събрани на едно мѣсто и всички дигатъ шумъ. Тѣ си иматъ народно събрание, и царь си иматъ, който имъ заповѣдва. Отгорѣ на всичко вие казвате: да се освободя отъ тѣзи хора? Кѫдѣ ще отидешъ? Други казватъ: не, човѣкъ е единъ организъмъ. Какъвъ е този организъмъ? – Той се състои отъ множество клѣтки, които постоянно работятъ у човѣка. Да, и тѣзи малки клѣтки, както виждате, разбиратъ химия, разбиратъ физика, разбиратъ закона за размножение, разбиратъ нѣщо отъ медицината, сами могатъ да се лѣкуватъ – отъ какви ли работи още не разбиратъ. Когато се охлузи нѣкѫдѣ кожата ви, тѣзи малки, глупави клѣтки, както ги мислитѣ вие, веднага могатъ да я заздравятъ отгорѣ, а разумниятъ, учения човѣкъ, като си удари рѫката, не знае, какъ да се лѣкува, ще търси разни билки. Удари ли рѫката си, разни лапи ще туря, празъ лукъ, квасъ, съ какво ли не ще я налага, но не се лѣкува отвънъ. Тия глупавитѣ клѣтки, споредъ васъ, се лѣкуватъ отвѫтрѣ. Тѣ иматъ по-добри, по-солидни знания, отколкото умнитѣ, ученитѣ хора, които се лекуватъ отвънъ. Питамъ тогава: кой е по-уменъ? На насъ, съврѣменнитѣ хора, ни трѣбва малко повече смирение, да знаемъ, че не сме отъ много умнитѣ хора. Не сме и отъ много проститѣ, но трѣбва да знаемъ, че малко знаемъ. По негативенъ начинъ всѣки може да смѣта, но дойдемъ ли до положителната страна, до Истината, тамъ хората не знаятъ да смѣтатъ. Кажи на нѣкое дете да ти каже нѣщо, то така ще те сметне, такава голѣма лъжа ще измисли, че ще се чудишъ, отдѣ я взело. Но я му кажи да ти каже Истината, ще ти отговори: да говоришъ Истината, е невъзможно при сегашнитѣ условия на живота! Всички ще те считатъ смахнатъ човѣкъ. И при това заблуждение, което сега сѫществува, всички площадни философи казватъ, че Истината била горчива, а щомъ е горчива, не маже да се казва, понеже ще огорчи устата ти. Слѣдователно, не е позволено да се говори. Лъжата пъкъ била сладичка, затова лъжете, колкото искате. Защо хората лъжатъ? Защото лъжата била сладка. Защо хората не казватъ Истината? Защото Истината била горчива. Не, лъжата именно е горчива, а Истината – сладка. Разправяше ми единъ приятель единъ интересенъ случай за едного. Познавалъ той единъ бѣденъ човѣкъ, който често гладувалъ и единъ день, понеже му се много дояло, отива въ една гостилница и се помолва на гостилничаря да му даде отъ най-хубавитѣ яденета и най-хубавото старо вино. Слагатъ му на масата, наяжда се хубаво, но дохожда врѣме да плаща, нѣма нито петь пари въ джоба си. Казва му гостилничарьтъ: слушай, ти като си безъ петь пари въ джоба, защо не яде само едно блюдо, яде ли се толкова нѣщо безъ пари? Той прибързва да излѣзе навънъ, но гостилничарьтъ го настигва съ едно дърво и го набива хубаво. Стои вънъ замисленъ и си казва: добрѣ е, когато се яде, но лошо е, когато трѣбва да се плаща. Мислитѣ ли, че има нѣкой отъ васъ, който да не е битъ въ гостилницата? Я ми покажете единъ уменъ човѣкъ въ свѣта, който да не е битъ! Покажете ми едно дѣте, което майка му да не е била! Покажете ми единъ младъ човѣкъ, който да не е направилъ поне единъ скандалъ въ свѣта! Ще ми кажете, че само простиятъ, само бѣдниятъ човѣкъ прави скандали. Ако нѣкой бѣденъ, простъ човѣкъ прави скандали, и да го биятъ разбирамъ, но азъ мога да ви приведа множество факти, дѣто хора отъ най-високо положение сѫ правили по-голѣми скандали отъ тия, които правятъ проститѣ. И простиятъ може да направи скандалъ, и високостоящиятъ може да направи скандалъ. Значи, не сѫ вѫншнитѣ условия на живота, които опрѣдѣлятъ постѫпкитѣ на хората. Насъ искатъ да ни убѣдятъ, че външнитѣ условия на живота диктуватъ нѣщата. Това е една площадна философия, която въ основата си не е вѣрна. Нѣкой казватъ, че външнитѣ условия ни заставятъ да постѫпимъ тъй, или иначе. Напримѣръ, казватъ, че условията сѫ заставили орела да яде месо. Така е, но питамъ тогава: кой заставя гълѫба да яде житни зрънца? Не живѣе ли и той при сѫщитѣ условия, при които живѣе и орелътъ? Какъ е възможно, като живѣятъ при едни и сѫщи условия, орелътъ да яде месо, а гълѫбътъ – житни зрънца? Казвамъ: и у животнитѣ има извѣстни убѣждения за живота. Гълѫбътъ има много по-високо понятие за живота отъ орела; той носи по-висока култура въ себе си. Орелътъ е царь на птицитѣ, но е глупавъ. Че е глупавъ, виждаме по това, че не сѫ го взели за символъ на Свети Духъ въ религията. Военнитѣ го взиматъ като символъ на сила; руситѣ сѫщо го взиматъ като символъ на сила, но щомъ дойде до религиознитѣ форми въ религията, тамъ взиматъ като символъ гълѫба. Щомъ искаме да изпратимъ нѣкоя птица като делегатъ при Бога, не изпращаме орела, но гълѫба. Господь казва: „Орелътъ нека ходи по земята, нека участвува на бойнитѣ полета, но въ моето царство такива месоядци не приемамъ.“ Казваме: условията на живота сѫ такива. Ако единъ гълѫбъ може да издържи при всички условия на живота, да се храни съ зърнена храна, това показва, че въ него има идея. Азъ говоря за идеята на гълѫба. Тогава, ние съврѣменнитѣ религиозни хора, може ли да се убѣждаваме едни други, да се оправдаваме, че условията на живота били такива? Казвамъ: братко, засрами се отъ гълѫба! Единъ гълѫбъ, съ много по-бѣдни условия на живота отъ тебе, е съумѣлъ да води единъ по-чисть и порядъченъ животъ отъ тебе, а ти създаденъ по образецъ и подобие Божие, правишъ хиляди прѣстѫпления и създавашъ хиляди страдания на другитѣ. Дѣ е твоятъ образъ Божий? Казвашъ: азъ имамъ вѣрвания. Да, имашъ вѣрвания на орела, но не и вѣрванията на гълѫба. Вѣрвания иматъ хората на всѣкѫдѣ. Азъ раздѣлямъ хората, споредъ тѣхнитѣ вѣрвания, на орли и гълѫби. Кажетѣ ми сега, кои се размножаватъ повече, орлитѣ или гълѫбитѣ? Прѣди 15 години азъ правихъ своитѣ научни изслѣдвания въ шуменско тамъ, въ околностьта, на една скала бѣха се размножили толкова много орли, че селянитѣ се чудиха, какъ да се отърватъ отъ тѣхъ. Най-послѣ се сѣщатъ да натопятъ една мърша въ нѣкоя отрова и да я оставятъ за храна на орлитѣ. Всички, които яли отъ нея, се отровили, но най-голѣмиятъ, най-силниятъ отъ тѣхъ се търкалялъ дълго врѣме по земята, докато най-послѣ се спасилъ. Казвамъ: това сѫ героитѣ на съврѣменната наука. За този орелъ казватъ, че отъ тогава не сѫ го виждали вече да ходи и да търси мърша изъ тази область. Виждали сѫ го да ходи отъ едно мѣсто на друго, да си лови нѣщо живо за храна, но отвикналъ се поне отъ това, да яде мърша. Така и за насъ съврѣменнитѣ хора, трѣбва да ни дойдатъ много голѣми страдания, за да поумнѣятъ главитѣ ни, да се отвикнемъ да ядемъ мърша, като тия орли. Тази храна, която употрѣбяваме, не е Божествена. Тѣзи условия на живота ние сами ги създадохме. Обаче ние, които вѣрваме, казваме, че човѣкъ е по-силенъ отъ условията на живота, понеже сегашнитѣ условия, при които се намира той, сѫ сѫздадени отъ него. Нима онзи човѣкъ, който съгражда кѫща и задлъжнѣва, не създава самъ своитѣ условия? Нима онзи пияница, когото майка му родила съ здраво тѣлосложение и отличенъ умъ, слѣдъ 10–20 години не измѣня той самъ своитѣ условия, не покваря самъ своя организъмъ? Всѣки самъ си създава условията. Пияницата казва: е, такива сѫ условията, трѣбва да пия. Не, не сѫ такива условията, а ти самъ ги създаде. Туй е едно площадно разбиране на живота, това е една площадна философия. Азъ сега говоря на мѫже и на жени, понеже тази ваша площадна философия може да ви покоси. Въ площадната философия на живота се криятъ всички онѣзи отрови, които днесъ рушатъ обществото. Съ тази философия днесъ правятъ само опити и казватъ: трѣбва да се опитваме. Добрѣ, трѣбва да се правятъ опити, но разумни, а тия разумни опити може да се правятъ само по метода на гълѫба. Подъ думата „гълѫбъ“, азъ разбирамъ културата на онова вѫтрѣшно безкористие. Месоядството е признакъ на голѣма алчность. Азъ съмъ правилъ редъ наблюдения върху трѣвопаснитѣ, и върху месояднитѣ животни и като ги сравнявамъ психологически, виждамъ, че месояднитѣ животни сѫ крайно жестоки. Единъ паякъ даже, колкото и малъкъ да е, и той е крайно жестокъ. Онази муха, която попадне въ паяжината му, бръмчи, иска да се освободи, но той я убива, изсмуква, послѣ изхвърля навънъ и казва: друга да дойде на нейното мѣсто! Паякътъ постѫпва като нѣкой касапинъ, който взима единъ волъ, втори волъ, забие ножа въ врата имъ и ги закаля. Тѣ мучатъ, той не обръща внимание. Казва дайте трети, четвърти и т.н. И най-послѣ, за свое оправдание, казва: какъ тъй, нали обществото трѣбва да живѣе! Нима обществото на гълѫба не трѣбва да живѣе? И тъй, сегашнитѣ страдания въ живота на всѣки човѣкъ индивидуално се дължатъ на прѣдшествуващи причини отъ миналото. Понеже природата сама по себе си е разумна, тя държи отчетъ за всички наши постѫпки. Най-важното и най-мѫчното нѣщо въ свѣта е човѣкъ да създаде своя индивидуаленъ животъ. Създадешъ ли разуменъ, индивидуаленъ човѣкъ, тогава дома, обществото и човѣчеството много лесно може да се създадатъ. Съврѣменнитѣ хора искатъ да създадатъ, да прѣорганизиратъ най-напрѣдъ човѣчеството, послѣ обществото, слѣдъ това дома и най-послѣ човѣка. Този пѫть, обаче, не е правиленъ. Ще ви приведа слѣдното разяснение. Вземете най-виднитѣ музиканти, които сѫ завършили своето музикално образование, добрѣ владѣятъ това изкуство и образувайте отъ тѣхъ какъвто искате оркестъръ, ще видите, че въ 10–15 минути или половинъ часъ, ще имате най-добрия оркестъръ, съ най-хубави изпълнения. Достатъчно е капелмайстора да дигне своята пръчица и всичко върви по медъ и масло. Защо? Защото всѣки отъ тѣхъ знае отлично своята партитура, всѣки разбира своята наука. Я съберете пъкъ хора, които не разбиратъ нищо отъ музика и се опитайте да образувате отъ тѣхъ оркестъръ! И десеть най-видни капелмайстори да дойдатъ да ги дирижиратъ, ще видите, какво ще излѣзе. Само ще се дига шумъ, ще казватъ: чакайте, чакайте! – Но нищо нѣма да излѣзе. Вие сѫщо казвате: чакайте да видите, какъ ще излѣзе тази работа! Не, съ чакане нищо не става. Щомъ кажешъ „чакай“, подразбира, че не знаешъ да свиришъ. Щомъ не знаешъ да свиришъ, никакъвъ оркестъръ не става. Ние искаме да разрѣшимъ единъ отъ великитѣ въпроси, има ли животъ, или нѣма. Ами че ти живѣешъ, какво ще разрѣшавашъ този въпросъ? Е, бѫдещъ животъ дали има? Какво разбирате подъ бѫдещъ животъ? Подъ бѫдещъ животъ подразбирамъ единъ по-разуменъ животъ. Ти си една мравя и казвашъ: мога ли да живѣя въ друга форма? – Можешъ. Въ каква форма? – Можешъ да живѣешъ въ формата на една пчела, на единъ гълѫбъ. Възможно ли е? – Възможно е. Прѣкарамъ тази мравя подъ една, подъ друга форма – подъ формата на една пчела, или единъ гълѫбъ. Тя почва постепенно да се разширява и хвръква. Ако ви кажа, че тази мравя е еди-коя си мравя отъ еди-кой си мравунякъ, ще ме повѣрвате ли? Ще кажете: докажи, какъ тази мравя е станала гълѫбъ! Какъ ще ви го докажа? Ако азъ река да ви доказвамъ, че между гълѫбътъ и змията има извѣстна връзка, че тѣ си мязатъ, че тѣ сѫ отъ единъ и сѫщъ родъ, само че змията е безъ крила и безъ крака, а гълѫбътъ е съ крила, съ крака и съ пера, ще ме повярвате ли? Ако смъкнете крилата, краката и перата на гълѫба, той е цяла змия. Онѣзи, които изучаватъ естествена история, могатъ да провѣрятъ тази истина. Това се отнася само до формата на нѣщата. Затуй подъ „нисше“ ние разбираме всичко това, което не съдържа елементи на разумния животъ. Като говоря за змията, азъ разбирамъ нисшето, алчностьта. Змията като хване една жаба, цѣла я глътне. Жабата плаче, моли ѝ се, но тя не иска да знае. Затова я наричатъ змия. Гълѫбътъ като се приближи до нѣкое житно зърно, самото зрънце му казва: братко, глътни ме! Всички зрънца се радватъ, защото въ гълѫба има една висша култура, въ която тѣ могатъ да се подигнатъ. Житнитѣ зрънца сѫ разумни души, азъ мога да се разговарямъ съ тѣхъ. Ще кажете: и това го бива! Житнитѣ зрънца били разумни души! Щомъ у житнитѣ зрънца нѣма души, и у хората нѣма души. Азъ мѫчно мога да се съглася съ васъ, затова пъкъ поддържамъ: ако у човѣка има душа, и у житното зрънце има душа. Азъ още не съмъ видѣлъ, кѫдѣ сѫ душитѣ въ съврѣменнитѣ хора. Щомъ иматъ души, тѣ трѣбва да обичатъ! Щомъ единъ човѣкъ убива своя ближенъ, дѣ му е душата? Когато единъ ножъ се натъкне въ тебе и те убие, плаче ли за тебе? Не, моята разумна рѫка никога нѣма да влѣзе въ тебе и да те убие, но ножътъ – може. И ако моята рѫка е разумна, ако азъ съмъ разуменъ човѣкъ, никога нѣма да причиня комуто и да е страдания, защото тия страдания ще бѫдатъ едноврѣменно и мои страдания. Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че страданията и радоститѣ сѫ за смѣтка на тия, които страдатъ и се радватъ. Не е така, обаче. Сега, за да обясня тази си мисъль, ще ви приведа единъ митологически разказъ, или една митологическа приказка, която сѫществува въ разни форми. Тя е отъ източенъ произходъ, създадена нѣкѫдѣ въ Египетъ, или въ Индия. Като тази приказка има такива и въ България. Интересното въ нея е слѣдното: нѣкоя си царска дъщеря, много красива мома, била чрѣзмѣрно измѫчвана отъ своята мащеха, затова била принудена да избегне отъ нея и да се крие въ едно подземие на една планинска мѣстность, дѣто останала да живѣе. Но и тамъ младитѣ момци не я оставили на спокойствие, тръгнали подиря ѝ, да слѣдятъ дѣ се е скрила. Загрижили се тѣзи момци, какъ да я извадятъ отъ тамъ, затова взели единъ слѣдъ другъ да ѝ прѣдлагатъ рѫката си, да ѝ обѣщаватъ хубави условия за живѣние. Нѣкои отишли при нея пѣшъ, други съ коне и като стигнали на мѣстото, дѣто била скрита, извикали я по име. Тя се казвала Халикязъ. Първиятъ като стигналъ на мѣстото, извикалъ: Халикязъ, излѣзъ да видимъ твоята красота! Тя била много умна и още на първия отъ дошлитѣ герои казала: да станешъ на камъкъ! Той станалъ до поясъ на камъкъ. Втори пѫтъ извикалъ: Халикязъ, излѣзъ да видя твоята красота! – На камъкъ да станешъ! Той се прѣвърналъ на камъкъ до колене. Трети пѫть извикалъ: Халикязъ, излѣзъ да видя твоята красота! – На камикъ да станешъ! Той цѣлъ се прѣвърналъ на камикъ. Така се превръщали на камъни единъ по единъ, всички млади момци, които идвали да ѝ прѣдложатъ рѫката си, докато цѣлата мѣстность била покрита съ камъни – все отъ тѣзи велики герои – и тя останала да си живѣе спокойно въ тази мѣстность. Питамъ сега: какво искалъ да изрази този, който създалъ този митологически разказъ, още недовършенъ напълно, съ избѣгването на тази мома отъ дома ѝ, и затварянето ѝ въ това подземие? Защо тя станала причина тѣзи млади герои да тръгнатъ подирѣ ѝ да я търсятъ? Този философъ или баснописецъ въ своя разказъ е скрилъ една велика Истина, която само разумни хора могатъ да разбиратъ. Всѣки човѣкъ въ свѣта, който иска да сѫществува, трѣбва да разбира положението, което Христосъ изказва въ стиха: „Кѫща, съградена на канара, на камъкъ, не се разсипва; кѫща, съградена на пѣсъкъ, се разсипва“. Какво искала да каже тази красива мома на всѣки младъ момъкъ, който идвалъ да я търси съ думитѣ „на камъкъ да станешъ“? Тя искала да му каже: ти можешъ ли да съградишъ своята кѫща на камъкъ? Ако той разбираше тѣзи нейни думи, щѣше да имъ въздѣйствува и нѣмаше да стане на камъкъ. Но като не разбираше, той стана на камъкъ. И дѣйствително, въ сегашната наука, по закона на внушението, краката на човѣка може да се прѣвърнатъ въ камъкъ. Гръбначниятъ стълбъ на всѣки човѣкъ, днесъ може да стане толкова коравъ, че да носи на нѣго желѣзо, безъ да се счупи. Чрѣзъ закона на внушението човѣкъ може да стане твърдъ като желѣзо. Онзи, който го е втвърдилъ, пакъ по закона на внушението, може да го направи толкова мекъ, че отъ най-малкото бутване да усеща страдания. Това сѫ само прояви въ съврѣменната наука. Нѣкои казватъ, че внушили нѣкому да направи това, или онова нѣщо. Не, това сѫ велики закони, които дѣйствуватъ въ нашия умственъ свѣтъ, и ние трѣбва да знаемъ, какъ да съградимъ живота си разумно. Слѣдователно, ако ти отхвърлишъ отъ себе си онзи Божественъ законъ, онзи Божественъ моралъ и приемешъ, че всичко въ свѣта е глупаво, ти самъ си внушавашъ и единъ день ще направишъ отъ себе си единъ глупакъ. Ако кажешъ, че всички хора сѫ глупци, и ти ще станешъ като тѣхъ. Помни, че ти трѣбва да мислишъ за хората, че сѫ благородни. Ти трѣбва да мислишъ за човѣшкитѣ души, че сѫ разумни, само че въ проявата си като хора тѣ вървятъ по единъ кривъ пѫть, заблудили сѫ се. И тъй, когато ти казвашъ, че всички хора сѫ глупави, то подразбира, че само ти си уменъ човѣкъ, нали? Че ако Богъ създаде всички тия хора, съ които ние можемъ да се споразумѣемъ, то какъ може да сѫ глупави? Ако азъ мога да се споразумѣея съ васъ, като ви говоря една Истина, то и всички вие помежду си можете да се споразумѣете, може да се разберете. Ако ние можемъ да живѣемъ индивидуално, ако можемъ да живѣемъ единъ възвишенъ животъ, ще можемъ да минемъ прѣзъ всички изпитания, ще надделѣемъ себе си, ще прѣодолѣемъ надъ смъртьта. Защото, ако човѣкъ не може да прѣодолѣе надъ смъртьта, ако не може да я хване за гушата, това е робство. Първата задача въ живота ни е да хванемъ смъртьта за гушата, да водимъ сражение съ нея и да я побѣдимъ. Какъ? Писанието казва, че Христосъ побѣдилъ смъртьта. Онзи, който не разбира закона, казва, че като дойде Христосъ на земята, смъртьта и Него хвана. Да, но Писанието казва, че Богъ Който живѣеше въ Христа, Го възкръси, че Богъ живѣе въ него. Ние казваме: азъ трѣбва да живѣя за себе си. Никой не може да живѣе за себе си. Да живѣя за себе си, значи да имамъ въ себе си туй великото, Божественото, да съзнавамъ, че съмъ човѣкъ, че Богъ живѣе въ мене, да взимамъ участие въ този творчески принципъ и да се интересувамъ отъ всичко, което става не само по земята, но и по слънцето, и по цѣлия свѣтъ, навсѣкѫдѣ изобщо. Нѣкой казва: не ме интересуватъ другитѣ. Какво те интересува тогава? – Да се оженя младъ, да намѣря нѣкоя богата мома, съ парички, съ хубава кѫща; послѣ, да си родя нѣколко дѣца, да ги пратя въ странство да свършатъ нѣкоя наука и слѣдъ това да ги назначи нѣкѫдѣ чиновници. И слѣдъ всичко това, той мисли, че е човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие Божие. Ами онази птица, която сѫщо като тебе живѣе подъ слънцето, не е ли свършила толкова работа, колкото и ти? Казвате: ами ние трѣбва да се грижимъ за себе си! Че кой не се грижи за себе си? Азъ наблюдавамъ всѣка сутринь у насъ въ двора птицитѣ. Най-първо, като стане птичката сутринь, тя не се мие веднага като човѣка, но започва да си търси храната. Слѣдъ като се наяде, втората работа на птичката е да си направи тоалета. Започва да се чисти, да си глади перцата. Като си направи тоалета, третата работа е да си намѣри мѣсто за легловища. Като си намѣри и легловище, вече е доволна. И птицитѣ правятъ такива разузнавателни експедиции, както и хората. Тѣ изпращатъ 2–3 птици да обикалятъ, да видятъ, дѣ има хубава вода, нѣкой чистъ изворъ, дѣ има хубаво грозде, хубави ябълки, круши и като разгледатъ цѣлата мѣстность наоколо, отиватъ да съобщятъ на останалитѣ. И тѣ, като единъ роякъ, всички заедно отиватъ въ откритата мѣстность. Казватъ: птицитѣ не разбиратъ нищо. Какъ да не разбиратъ? – Много добрѣ разбиратъ. Ние, които сме създадени по образъ и подобие Божие, мислимъ ли, че като родимъ 2–4 дѣца и ги отгледаме, сме изпълнили волята Божия? – Не. Първото нѣщо, което се казва въ Писанието е: „Придобийте разумния принципъ, а слѣдъ това завладайте земята, плодете се и размножавайте се!“ Подъ тия думи, да завладатъ земята, да се плодятъ и размножаватъ, се подразбира проявлението на човѣка въ неговото множество така, че въ всички хора да вижда своето проявление. Единъ день, като се събере човѣкъ въ своя плодъ, да вижда, че плодътъ на всички хора е у него. Слѣдъ това, да вижда, че всички хора могатъ да се събератъ въ неговото тѣло. И тъй, всички души могатъ да се събиратъ въ едно тѣло. Както въ моето тѣло се събиратъ милиарди сѫщества, така и въ свѣта могатъ да живѣятъ много хора заедно. Всички хора на земята могатъ да се събератъ въ единъ общъ организъмъ. Този организъмъ наричатъ организмътъ на голѣмия човѣкъ, на великия човѣкъ, на козмическия човѣкъ, нареченъ Адамъ Кадмонъ въ когото нищо не умира, но всичко се измѣнява. Той взима грижата за всички сѫщества, които съставляватъ неговия организъмъ. Та сега, при тѣзи условия, въ които живѣемъ, благото на единъ народъ зависи отъ индивидитѣ, които го съставляватъ. Въ всѣки индивидъ, въ всѣка душа трѣбва да има този мощенъ стремеж – да бѫде разумна. Писанието казва: „Той ще ви кръсти съ Духъ Святъ и съ огънь“. Кой ще ви кръсти? Иоанъ кръсти Христа съ вода, но отпослѣ кръстиха Христа отгорѣ съ Духъ. Значи, не е единъ кръстникътъ, който кръщава. Онзи великиятъ, Който създаде свѣта, Той кръщава и казва: „Твоето име отсега нататъкъ е слѣдното“. Той ти дава цѣлата програма на твоя животъ, какво трѣбва да вършишъ. Тъй, както ме слушате, вие казвате: а, животътъ е много строгъ. Не, великъ е животътъ! Ами че ако ти знаешъ да свиришъ хубаво, това не е ли животъ? Ако ти знаешъ да рисувашъ хубаво, това не е ли животъ? Ако ти знаешъ да отглеждашъ лозитѣ и да ги използвашъ разумно, това не е ли животъ? Да имашъ лозе, градина и да ги отглеждашъ добрѣ, а не тъй както сега ги обработвашъ, за да ги използвашъ само, това не е ли животъ? Да обработвашъ лозя, това е добрѣ, но трѣбва да знаешъ изкуството да правишъ тѣхнитѣ сокове сладки, а не да ги прѣвръщашъ въ вино. Ако можехме да задържаме всички тия плодове отгорѣ на дървото, не щѣше ли да бѫде живота ни по-добъръ? И ако всички ние, мѫже и жени се съберемъ въ единъ домъ, и прѣкараме живота си разумно, въ любовь, не щѣше ли да бѫде това нѣщо по-хубаво? А сега, хората се измѫчватъ въ домоветѣ си, кой да бѫде първиятъ, кой да бѫде господарьтъ. Все ще има господарь и слуга. Нѣкой пѫть, обаче, господарьтъ става слуга, и слугата става господарь – това зависи отъ условията. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, който и другъ пѫть съмъ привеждалъ, за онзи англичанинъ лорд. Единъ английски лордъ пѫтува къмъ Австралия съ дъщеря си и съ единъ отъ своитѣ вѣрни слуги. Въ врѣме на пѫтешествието става едно корабокрушение, и той, съ дъщеря си и слугата си едва успѣватъ да се спасятъ на единъ отъ островитѣ на Велики океанъ. Слугата ималъ въ себе си една малка торбичка съ нѣколко житни зрънца. Като излѣзли на този островъ, рискували да измратъ отъ гладъ, понеже нито лордътъ, нито дъщерята могли да работятъ. Само слугата знаелъ да работи, затова веднага разоралъ часть отъ земята, посадилъ житнитѣ зрънца и въ скоро врѣме тѣ дали своя плодъ. Цѣли десеть години прекарали на този островъ, прѣзъ което врѣме слугата заповѣдвалъ, той билъ господарьтъ, а лордътъ и дъщерята били слугитѣ. Слѣдъ десеть години се връщатъ въ Англия, и тогава слугата станалъ пакъ слуга, а лордътъ станалъ господарь. Такова било положението, което заемали тѣ въ свѣта. Нима онази майка, която служи на своето дѣте, не е слугиня? Дѣтето заплаче въ 12 ч., въ 1 ч. и казва на майката: стани? – И тя става. Едно малко дѣте въ кѫщата заповѣдва и на майката, и на бащата, и на брата, и на сестрата – на всички, които сѫ наоколо него. Защо? Голѣмъ ли е този господарь? – Не е. Единъ день дѣтето става слуга, бащата става господарь. Единственото разумно нѣщо е да имаме този Святи Духъ въ себе си, да имаме този разуменъ животъ и да разберемъ, какъ трѣбва да поправимъ живота си. Ние очакваме за въ бѫдеще да дойде нѣкой да ни спаси. Казваме: все трѣбва нѣкой да спаси свѣта. Прѣди 2,000 години дойде Христосъ да спаси свѣта, но отъ тамъ насетне дойдоха и нещастията. Кои не дохождаха да спасятъ свѣта, но спасиха ли го? Въ Индия дохождаха и Кришна и Буда но спасиха ли го? – Не го спасиха. Между мохамеданитѣ дойде Мохамедъ. Спаси ли свѣта? – Не го спаси. Ние казваме, че еди-кой си дошълъ да спаси свѣта. Не, спасението на свѣта още не е дошло; за сега се приготовляватъ само условията за това спасение. Когато всички хора приематъ великия Духъ въ себе си, тогава ще дойде спасението. И сега насъ ни заблуждаватъ, като казватъ, че тѣзи, които сѫ на земята, още не сѫ спасени, а онѣзи, които сѫ въ онзи свѣтъ, сѫ спасени. Запитала овцата дѣ сѫ моитѣ дѣца, дѣ сѫ моитѣ агънца? Казали ѝ: тѣ сѫ на онзи свѣтъ, много добрѣ сѫ тамъ. Излъгали я. Какъвъ ти онзи свѣтъ сѫ видѣли? Тѣ сѫ въ червата на нѣкого натъпкани. Ние не вѣрваме на такива философи. Ние не искаме да ни направятъ на жамбонъ и да ни пратятъ въ онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е тукъ. Азъ бихъ искалъ да видя спасението на хората въ онзи свѣтъ. Ако спасението можеше да стане на онзи свѣтъ, великитѣ учители нѣмаше да слизатъ на земята. Понеже тѣ идватъ на земята, тукъ трѣбва да бѫдемъ спасени. Ние искаме, дѣто живѣемъ, тамъ да бѫдемъ спасени. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: моето вѣрую, моитѣ познания, моето положение въ свѣта не ми позволява да приема това нѣщо. Твоето вѣрую? Че какво вѣрую имашъ ти? – Азъ вѣрвамъ въ единъ Богъ. Много добрѣ. – Азъ вѣрвамъ, че Богъ е въ три лица. Първото лице на Бога е Любовьта, проявена въ живота; второто лице на Бога е Мѫдростьта, проявена въ знанието; третото лице на Бога е Истината, проявена въ свободата – на всички хора еднакво трѣбва да се даде свобода. Като казвашъ, че вѣрвашъ въ единъ Богъ, тури ли това троеличие на Бога въ своя животъ? Имашъ ли животъ, знание и свобода въ действията си? Слѣдователно, чрѣзъ твоя животъ, чрѣзъ твоитѣ знания ти никога не трѣбва да противодѣйствувашъ на Божественото, а да бѫдешъ въ хармония съ него. Туй разбирамъ подъ вѣрване въ Троеличния Богъ. Казва се въ Писанието: „Ще ви кръстя съ Духъ святъ“. Нѣма по-хубаво нѣщо въ свѣта отъ това, човѣкъ да възприеме този Божественъ Духъ. Когато човѣкъ дойде до това състояние, отъ душата му ще падне единъ голѣмъ товаръ, ще почувствува голѣма лекота. Въ ума му ще просветне голѣма свѣтлина. Прѣдставете си, че вие които ме слушате, казвате: дали това нѣщо е вѣрно, или не? Изпитвате ли лекота? Имате ли свѣтлина въ ума си? Нѣмате ли тѣзи нѣща въ себе си, каквито доказателства и да ви привеждамъ, все ще има у васъ едно съмнѣние. Ако днесъ ви нахраня много добрѣ, ще си кажете: да днесъ ни нахрани добрѣ, утрѣ може да ни натири. Утрѣ пакъ ви нахраня. Ще се усъмните за слѣдния день. Съмнѣнието върви всѣкога въ стѫпкитѣ ни. Цѣлиятъ животъ е пъленъ съ съмнѣния. Вѣрваме ли ние въ Бога, Който ни е далъ животъ? Вѣрването ни въ живота ние обясняваме по разни начини. Казваме, че природата ни е дала живота, родителитѣ сѫ ни дали живота, а това, че Богъ ни обича, че Богъ ни е далъ живота, че Богъ ни е далъ всички блага, отричаме. И всички криви тояги, всички криви заблуждения на площаднитѣ философи въ свѣта, отдаваме все на Бога. Една сестра казва: всичко е отъ Бога! Добрѣ, ако дѣйствително всичко е отъ Бога, тогава защо ме критикувате. Значи, каквото и да говоря азъ, каквото и да върша, то е все отъ Бога. Ако мислите така защо ме критикувате? Казвате: ами защо се обхождашъ така? Обходата ти не е Божествена. Значи, щомъ върша нѣщо по вашата воля, то е по Бога; щомъ върша нѣщо по моя воля, не е по Бога. Това не е философия. Щомъ казвате, че всичко е отъ Бога, тогава, каквото и да върша, и по ваша воля, и по моя воля, споредъ васъ, все трѣбва да е отъ Бога. Ако между твоята воля и моята воля има дисхармония, Богъ е отвънъ; ако между твоята воля и моята воля има съгласие, Богъ е отвѫтрѣ. Той е третиятъ между насъ. Ако между твоята любовь и моята любовь се заражда една умраза, едно състезание, Богъ е отвънъ; ако между твоята любовь и моята любовь става едно сливане, ако се образува едно цѣло, Богъ е отвѫтрѣ. Ако между твоето знание и моето знание има една дисхармония, едно състезание и не можемъ да се разберемъ, ние сме на лѣво отъ Бога, Богъ е вънъ отъ насъ; ако между твоето знание и моето знание има едно съгласие, Богъ е отвѫтрѣ. Слѣдователно, въ вѫтрѣшната хармония се явява Божественото. Когато Божественото се яви въ човѣка, той става мощенъ силенъ. Азъ слѣдя това нѣщо. Ако нѣкой отъ васъ само за единъ моментъ би почувствувалъ Божието присѫствие, тъй както го разбирамъ азъ, тъй както съмъ го изпитвалъ, то ако мръднете само пръста на рѫката си въ една разярена тълпа, която върши хиляди прѣстѫпления, всичко ще замлъкне, всичко ще утихне. Ако въ този моментъ се намѣрите прѣдъ една 100,000-на армия, добрѣ въорѫжена съ топове, пушки, и вие само помръднете пръста си, всичкитѣ топове ще млъкнатъ. Такова велико нѣщо е Божественото, което работи въ свѣта! Не мислете, че Богъ, Който се проявява въ свѣта, е нѣщо слабо. Не, Богъ вижда, разбира нашитѣ глупави разсѫждения, нашата площадна философия и само се поусмихва, т.е. ще ме извините, че употрѣбявамъ този изразъ за Бога. Това е само единъ символиченъ изразъ. Богъ не се усмихва, въ Него има нѣщо велико! Той като вижда, че нѣкой се мисли за голѣмъ философъ, напѫчилъ се, едва ли може да дигне на гърба си 100 кгр., казва: ако на гърба на това дѣте бихъ турилъ цѣлата земя, какво ли би станало съ него? Когато нѣкой каже, че е герой, азъ считамъ, че трѣбва да е въ състояние да носи цѣлата земя. Герой, който може да носи цѣлата земя на гърба си, азъ считамъ, че е герой отъ трета степень. Този пъкъ, който може да носи на гърба си цѣлата земя, слънцето и всичкитѣ му спѫтници, считамъ герой отъ втора степень. Този, който може да носи на гърба си цѣлата земя съ десеть слънца и спѫтницитѣ имъ, той е герой отъ първа степень. Питамъ: ако сте герой въ България отъ първа степень, можете ли да носите земята съ десеть слънца и спѫтницитѣ имъ на гърба си? – Не мога. Тогава ти не можешъ да разрѣшишъ най-важнитѣ въпроси въ живота. Азъ който мога да нося земята на гърба си, казвамъ на българитѣ: слушайте вие може ли да се примирите? Кой си ти? Тебе ли ще слушаме? Щомъ не ме слушате, ще разтърся земята. Слѣдъ като я разтърся 4–5 пѫти, слѣдъ като унищожа тия ваши пушки, топове, пакъ ще ви питамъ: ще ме слушате ли? – Ще слушаме. Какъ нѣма да слушате? Ще слушате, и оттатъкъ ще минете. Ще кажа: слушайте новото учение! Отъ сега нататъкъ не се позволява на хората да се биятъ. Защо? – Ще разтърся земята. Така бихъ постѫпилъ, ако бяхъ единъ отъ третостепеннитѣ герои. Казвате: кѫдѣ сѫ тѣзи герои? Ще дойде единъ отъ тѣзи герои, които могатъ да носятъ земята на гърба си. Този герой ще оправи свѣта. Този герой се приготовлява сега, и всички ясновидци виждатъ, че турятъ земята на гърба му. Вие ще видите този герой и ще знаете името му. Като дойде този герой, ще кажа на хората: Господь ми каза отъ сега нататъкъ да живѣете въ миръ и съгласие. „Да живѣете въ миръ и съгласие“. – Това е учението на великитѣ Учители отъ памти-вѣка и до сега. Като се разтърси земята, всичко ще разберете. Това нѣщо ще бѫде, и всички ще го видите. Като го видите, всички ще поумнѣете. Отъ сърдцето ви ще изчезне старата култура на орела; всички ще станете гълѫби и съ крилѣтѣ си ще се дигнете изъ въздуха. Ако сте змии, всички ще бѫдете смазани на каша въ дупкитѣ си; ако пъкъ сте гълѫби, ще хвръкнете и Господь ще каже: ето моитѣ умни дѣца! Затуй ви казвамъ сега, че на всички ви трѣбва да израстнатъ крилца. Той ще ви кръсти съ Духъ святъ, съ туй разумното великото. Ние трѣбва да вѣрваме въ това! Първото нѣщо въ свѣта е човѣкъ да разбере и да опита Любовьта. Съ Любовьта трѣбва да направимъ единъ великъ опитъ, но не трѣбва да се боите и да казвате: какво ще бѫде положението на България? Какво ще бѫде съ човѣчеството? – Какво ще бѫде положението на обществото? – Какво ще бѫде положението на България, какво ще бѫде положението на вашия домъ, това сѫ второстепенни въпроси. Важното е, какво ще бѫде съ нашата душа. Това е великиятъ въпросъ, който трѣбва да разрѣшимъ не само за себе си, но и за всички други души. Въпроситѣ за човѣчеството, за България, за обществото, за дома ни, това сѫ въпроси, които отъ хиляди години се разрѣшаватъ и които не сѫ разрѣшени и до сега. Щомъ, обаче, разрѣшите въпроса за вашата душа, тогава ще раздаватъ на всички ви съотвѣтнитѣ партитури и всѣки ще влѣзе въ оркестъра и ще започне направо да свири – ще знае своята часть. Затова днесъ се проповѣдва на хората разумния животъ. „Той ще ви кръсти съ Духъ Святъ и съ огънь.“ Огъньтъ е едно велико благословение, едно прѣчистване. Всички трѣбва да се подигнемъ! Въ какво? – Въ Любовьта. Всички трѣбва да просветнемъ! Въ какво? – Въ Мѫдростьта. Всички трѣбва да се разширимъ! Въ какво? – Въ Истината. Нѣма ли да бѫде хубаво, като се срещнемъ да се познаемъ? Вие казвате, запримѣръ, че ме познавате. Но ако ме срѣщнете слѣдъ 20 години, и азъ съмъ хвърлилъ брадата си, изглеждамъ 25 годишенъ, вие дори нѣма да подозирате, че това съмъ азъ. Ще кажете: дали е той, или не? Вие казвате сега, че се познаваме. Не, не се познаваме. Нашитѣ костюми постоянно се мѣнятъ, понеже сме на сцената, а това го изисква тази пиеса на живота. И тия, които сѫ публика, по сѫщия начинъ, сѫ различно костюмирани и често мѣнятъ костюмитѣ си. Нашитѣ костюми съотвѣтствуватъ на това, което е написано върху тѣхъ. Единъ день, когато излѣземъ вънъ отъ театъра, дѣто нѣщата не сѫ написани, ние ще се явимъ въ истинската си форма, която не се мѣни. Тогава ще се яви Божественото. И тъй, човѣшкото трѣбва да се снеме, да се види онова великото, Божественото. Виждашъ нѣкой човѣкъ навъсенъ, сърдитъ, недоволенъ е отъ нѣщо. Нѣкому устата се изкривила, една изкривена усмивка се носи по лицето му; нѣкому очитѣ се изкривили; нѣкому ушитѣ разхвърлени на една, или на друга страна. И слѣдъ всичкото това казватъ: красивъ човѣкъ е този! Не, ушитѣ трѣбва да бѫдатъ на мѣстото си – Мѫдрость трѣбва да има у човѣка. Носътъ трѣбва да бѫде правъ, на мѣстото си да е – трѣбва да мирише човѣкъ само хубавитѣ работи. Човѣкъ не трѣбва да мяза на орела. Защо ноктитѣ на краката въ орела сѫ закривени? Защо яде мърша. Той хемъ съ краката си, хемъ съ клюна си я разкѫсва. Като забие клюна и нектитѣ си, нищо не остава отъ жертвата. Не, правъ носъ ще имашъ. Какъвъ е клюнътъ на гълѫба, завъртѣнъ ли е? – Правъ клюнъ, правъ носъ трѣбва да имашъ, а не завъртѣнъ надолу. Закривениятъ надолу клюнъ или носъ означава песимизъмъ. Очитѣ ви, които изразяватъ Истината, трѣбва да бѫдатъ отворени, всѣки да познае, че сте човѣкъ на когото може да се разчита. Като срешнешъ човѣка, да знаешъ, че той ти е братъ. Всѣки за себе си трѣбва да каже: харесвамъ очитѣ си, харесвамъ носа си, защото съмъ Божественъ. Всѣки самъ себе си трѣбва да харесва. А сега вие се погледнете и казвате: не се харесвамъ. Не, ти ще измѣнишъ условията на живота си, ще бѫдешъ доблестенъ поне като гълѫба. Прѣзъ хилядитѣ години, прѣзъ които е миналъ той, и при добритѣ, и при лошитѣ условия на живота си, не ялъ месо. Колкото пѫти и да сѫ го учили да яде месо, той все казвалъ: не, азъ имамъ убѣждения! Така и ние трѣбва да казваме: азъ имамъ убѣждения, служа на Бога на Любовьта, на Мѫдростьта, на Истината, на Правдата, на Добродѣтельта, не искамъ да ямъ месо. Ще бѫда гълѫбъ, нѣма да върша прѣстѫпления. Ама ще ви колятъ хората! Нима не колятъ орлитѣ? Ама вълкъ трѣбва да бѫдешъ! Нима вълцитѣ не ги убиватъ? Нима вълцитѣ не умиратъ? Ама мечка трѣбва да бѫдешъ! Нима мечкитѣ не умиратъ? Ама силенъ като лъвъ трѣбва да бѫдешъ! Нима лъвътъ не умира? Оставете тази площадна философия! Ако трѣбва да бѫдешъ лъвъ, бѫди, но лъвъ на Любовьта, лъвъ на Мѫдростьта, лъвъ на Истината, лъвъ на Правдата, лъвъ на Добродѣтельта. Такива велики лъвове трѣбва да има! Такива лъвове трѣбва да бѫдете всички! И ако трѣбва да бѫдете орли, бѫдете орли на Любовьта, орли на Мѫдростьта, орли на Истината, орли на Правдата, орли на Добродѣтельта. Това значи да се кръстите отъ Духъ Свети, да се кръстите въ Истината. Такива лъвове азъ бихъ желалъ да бѫдете! Не отъ онѣзи лъвове, които прѣскачатъ въ кошаритѣ вѫтрѣ! Не отъ онѣзи орли, които слизатъ отъ небеснитѣ височини въ нѣкой дворъ, да сграбчатъ нѣкоя кокошка нѣкое пиле или нѣкоя дребна домашна птица. Не, не, идейни орли трѣбва да бѫдете – орли на високата мисъль въ свѣта! Да имате широкия просторъ на орела, царьтъ на птицитѣ, но въ този царь да има доблесть! Има такива орли въ свѣта. „Ще ви кръсти съ Духъ Святи.“ Сега, мнозина отъ васъ ще се кръстите. Нѣкои отъ васъ сте кръстени, но вие още не знаете. Така и дѣтето, колко врѣме слѣдъ като го кръстятъ, си знае името? Дѣтето го кръщаватъ на първия, втория или на третия мѣсецъ, но едва слѣдъ 2–3 години си знае името. Та вашиятъ кръстникъ трѣбва да дойде, да ви каже какво ви е името. Слѣдъ като ви кръсти, трѣбва да знаете, каква е Божествената програма и да живѣете споредъ нея, да живѣете споредъ живота на гълѫба, споредъ Духътъ Свѣти. Тогава ще минете въ нова фаза, ще бѫдете хора, създадени по образъ и подобие Божие и Господь ще каже: „И видѣ Господь, че всичко, което е направилъ този човѣкъ е добро, защото е положилъ Неговия законъ, законътъ на Любовьта“. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 12 априлъ 1925 год. въ гр. София.
  6. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Рѫката сѫблазнява „(8) и ако те съблазнява рѫката ти или ногата ти, отсѣчи ги и хвърли ги отъ себе си: по-добрѣ ти е да влѣзешъ въ живота хромъ или клосенъ, а не съ двѣ рѫцѣ и сѫ двѣ нозѣ да бѫдешъ хвърленъ въ вѣчния огънь.“ (Матей 18:8) „Ако те съблазнява рѫката ти“ … Вие ще намѣрите този стих нѣкѫдѣ изъ Евангелието. Нашата рѫка може ли да ни съблазнява? – Възможно е. Всѣка вѣщь, всѣки прѣдметъ, всѣка сила, или всѣко тѣло, които ние владаме, може да ни съблазнятъ, но тази съблазънь може да произведе една неприятность, или едно нещастие за нашия животъ. Преди повѣче отъ 40 години синътъ на единъ български свещеникъ, нѣкѫдѣ изъ варненско, въ село Николаевка, едноврѣмешната Хадърча, ималъ свой пистолетъ, или както го казватъ турцитѣ, чифте, като тия, съ които си служатъ военнитѣ, и една вечерь взима пистолета си и го напълва съ голѣми, едри куршуми. Посрѣдъ нощь, обаче, той става, изважда ядрата отъ пистолета и го напълва съ съчми. Сутриньта изсипва и съчмитѣ отъ своя пищовъ и оставя въ него само дрипитѣ и го туря на пояса си. Прѣзъ деня отива на купището, или както го казватъ хорището, и тамъ се сважда съ момцитѣ. За да ги наплаши, той изважда пистолета си и го насочва срѣщу тѣхъ. Щрака, но пищовътъ не хваща. Туря тогава гърлото на пищова прѣдъ устата си, за да види, какво има въ него и духва, но като духналъ, пищовътъ този пѫть изгърмява въ устата му. И какво става? – Очитѣ му изпѫкватъ, ставатъ голѣми, като на жаба, лицето му се обезобразява, като на нѣкой канибалистъ. Този младъ момъкъ не умрѣ, той се излѣкува, но прѣзъ цѣлия си животъ помни съблазъньта на своя пищовъ. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който има рѫка, която го съблазнява, тя е неговиятъ пищовъ. Рѫката е изразъ на разумното въ човѣка. Само разумнитѣ хора иматъ рѫка. Само разумнитѣ хора иматъ огнестрѣлни орѫжия. Само тѣ могатъ да носятъ огнестрѣлни орѫжия. И боговетѣ иматъ огнестрѣлни орѫжия. Понеже човѣкъ минава прѣзъ голѣмите свѣтове, минава за голѣмъ, иска да се мѣри съ боговетѣ, затова и той носи орѫжия. Трѣбва да посѣтите нѣкоя културна страна, да сте на мѣстото на нѣкой отъ тѣзи великани, или както ги наричатъ безстрашнитѣ, т.е. да сте на мѣстото на онѣзи, които отъ нищо не се страхуватъ, които сѫ надъ всичко, да видите, как бихте се чувствували. Ако питате българина какъвъ е, той ще ви каже, че е отъ тия безстрашнитѣ, които отъ никакво орѫжие не се боятъ. Но я да почнатъ да падатъ ония гранати отъ орѫдия около него, ще се види колко е отъ безстрашнитѣ. Да му мисли този, който е близо до гранатитѣ! Питамъ: въ какво седи красотата на човѣшкия животъ? Въ разрушението ли, или въ съграждането? Въ лъжата ли, или въ Истината? Въ Мѫдростьта ли, или въ глупостьта? Въ Правдата ли, или въ неправдата? Съврѣменнитѣ хора казватъ: самата природа така е наредила нѣщата. Дѣйствително, така ги е наредила природата, но ако за всичко, което става въ свѣта, казваме, че природата го е наредила, азъ съжалявамъ тази природа. Ако природата, наистина, е наредила всичко, което става въ свѣта, то хората съ право искатъ да я завладатъ; право е понятието имъ за нея, че могатъ да я завладатъ. Това не е природа, това е произволъ, това е анархия, това е хаосъ. Подъ „хаосъ“ се подразбира нѣщо неорганизирано. И всички съврѣменни философски системи започватъ все отъ хаоса. Тѣ искатъ да докажатъ, че нѣкога въ пространството сѫществувалъ хаосъ, безпорядъкъ и отъ този безпорядъкъ е произлѣзълъ порядъка. Турците казватъ: ела, синко, да видя, какъвъ е умътъ ти, какво е твоето схващане за живота. Това значи, че отъ голѣмия безпорядъкъ на яйцето е излѣзло пилето. Въ това нѣщо нѣма никаква философия. Пилето е излѣзло отъ самия порядъкъ на яйцето. Въ този видимъ, най-голѣмъ безпорядъкъ, или хаосъ, както го наричатъ, седи най-голѣмия порядъкъ. Ученитѣ казватъ, че отъ този безпорядъкъ въ пространството материята е почнала да се събира. Не, тази материя никакъ не се е събирала, нѣмало е откѫдѣ да се събира, тя е била събрана. За устройството на съврѣменния свѣтъ и за материята трѣбва да имаме малко по-друго схващане. Ние имаме съвсѣмъ други схващания за материята и за нейното устройство, за елементитѣ и за цѣлата природа изобщо. Нашитѣ схващания сѫ различни отъ тия, които съврѣменнитѣ учени хора иматъ. За сега, съврѣменнитѣ хора ще минатъ съ тия елементи, които иматъ и познаватъ. Защо? Защото споредъ сегашнитѣ разбирания, сегашнитѣ теории въ химията, запримѣръ, сѫ единъ костюмъ, съ който сѫ облѣчени елементитѣ. Тѣ могатъ да бѫдатъ облѣчени съ синь, черенъ или сивъ костюмъ, споредъ както могатъ да бѫдатъ облѣчени и самитѣ хора. Онзи Петко, или онзи Драганчо, съ какъвто костюмъ и да го облѣчешъ, съ синь, черъ или сивъ, все сѫщиятъ ще си остане. Не е тамъ сѫщностьта на нѣщата. Нѣкои казватъ: знаешъ ли каква е послѣдната теория? Каква е послѣдната теория на науката не зная, но зная, каква е послѣдната мода. Азъ зная, че хората носятъ фракове, които отзадъ сѫ разцѣпени; азъ зная, каква е послѣдната мода на женскитѣ шапки: като ги нахлупятъ, съвършенно закриватъ челото си; азъ зная, че споредъ послѣдната мода, обущата сѫ толкова остри отпрѣдъ, че мязатъ на рогитѣ на воловетѣ. Азъ зная още послѣдната мода на какво? – На лансоветѣ, които носятъ съврѣменнитѣ хора. Въ турско врѣме хората носѣха толкова голѣми и дебели кордони, че можеше да се обѣси човѣкъ на тѣхъ, а днесъ сѫ толкова тънки, толкова деликатни, че едва единъ паякъ може да се окачи на тѣхъ. Казватъ: деликатни сѫ, защото култура има въ хората. „Ако рѫката ти те съблазнява“. Ако твоятъ неразуменъ животъ те съблазнява и ти дава едно криво разбиране, една изкривена теория, чрѣзъ която твоятъ умъ, твоето сърдце и твоята воля се заблуждаватъ, хвърли тази теория, тя не ти е потрѣбна. Ако ти имашъ една мѣрка въ живота си, чрѣзъ която като мѣришъ, не можешъ да измѣришъ твоята кѫща и като викашъ нѣкой майсторъ, и той като мѣри съ твоята мѣрка, остава половин метъръ разстояние до гредитѣ, защо ти е тази мѣрка да ти създава беля на главата? „Ако рѫката ти те съблазнява, отсѣчи я!“. Всѣко нѣщо, което ни съблазнява, трѣбва да се отхвърли. Разумниятъ човѣкъ не трѣбва да се съблазнява отъ нищо. Онзи човѣкъ, който се съблазнява, той е своенравно дѣте; той е, споредъ мене, некултуренъ, простъ, невъзпитанъ човѣкъ; той е човѣкътъ, у когото нѣма никаква любовь; той е човѣкътъ, у когото нѣма никаква вѣра; той е човѣкътъ, у когото нѣма никаква надежда. Той е човѣкътъ, който се съблазнява отъ всичко. Слѣдователно, всѣка съблазънь трѣбва да се изхвърли. Отъ дѣ да се изхвърли? – Отъ нашия умъ. За да бѫде човѣкъ силенъ, не трѣбва да се съблазнява. До тогава, докато човѣкъ се съблазнява въ свѣта, той е слабъ, той не може да расте и да се развива. Всѣка съблазънь е велика спънка въ правилния развой на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърдце. Между всички съврѣменни учени хора виждаме да става една пертурбация. Едни доказватъ едно, други доказватъ друго. И тия хора се чудятъ, най-послѣ, какъ е възможно, всички наблюдаватъ нѣщата подъ микроскопъ, а едни виждатъ едни нѣща и ги доказватъ по единъ начинъ, други виждатъ други нѣща и ги доказватъ по другъ начинъ. Сега, съврѣменниятъ ученъ свѣтъ разделилъ хората на два лагера. Еднитѣ казватъ, че въ природата има разумность, а други казватъ, че въ природата нѣма никаква разумность. Послѣднитѣ казватъ, че единственитѣ разумни сѫщества въ свѣта, това сме ние хората, които създаваме своитѣ теории. И споредъ това, всѣки, който живѣе съгласно тия учени теории, ще прокопса. Е хубаво, отъ толкова хиляди години хората живѣятъ споредъ теориитѣ на своитѣ учени хора, прокопсаха ли? Нима египтянитѣ не живѣха споредъ теориитѣ на своитѣ учени хора? Прокопсаха ли? Нима асирийцитѣ не живѣха споредъ теориитѣ на своитѣ учени хора? Прокопсаха ли? Нима индийцитѣ не живѣха споредъ теориитѣ на своитѣ учени хора? Прокопсаха ли? Нима гърцитѣ, римлянитѣ не живѣха споредъ теориитѣ на своитѣ учени хора? Прокопсаха ли? Нима съврѣменнитѣ учени хора въ свѣта днесъ не живѣятъ споредъ теориитѣ на своитѣ учени хора? До тогава, докато сѫществуватъ теории и хипотези и хората се рѫководятъ отъ тѣхъ, свѣтътъ нѣма да прокопса. И всѣки единъ човѣкъ, на когото животътъ е пъленъ съ хипотези и теории, той е една празна кратуна. Ще ме извините за силното изречение, но ако бих казалъ празна тиква, още по-добрѣ щѣхъ да изразя мисъльта си. Азъ мисля, че вие сте толкова благородни, нѣма да се обиждате отъ този силенъ изразъ; то не се отнася до васъ. То се отнася само до онѣзи, на които главитѣ сѫ пълни съ теории и хипотези. Азъ прѣдполагамъ, че вашитѣ глави не сѫ пълни съ теории и хипотези; слѣдователно, то не се отнася до васъ, нѣма защо да се обиждате. Азъ искамъ да обясня факта, защо хората страдатъ. Въ съврѣменния свѣтъ всичкото нещастие седи все въ тѣзи теории и хипотези. И въ вѣруюто на хората има хипотези: хипотезата за Бога, хипотезата за Духа Божий, хипотезитѣ за човѣшкия умъ, за човѣшкото сърдце, за човѣшката душа, хипотезата за човѣшката кръвь, както и за самия човѣкъ. Всичко това е все хипотези. Е, кѫдѣ е този човѣкъ, я ми кажете! Ще кажете: ето този, когото виждаме, че ни говори, той е реалниятъ човѣкъ. Хубаво, утрѣ този човѣкъ се стопи като ледъ. Я ми кажете, дѣ ще намѣря този реалниятъ човѣкъ? Ние вѣрваме въ хората, но кога? Докато хората не сѫществуватъ, ние вѣрваме въ тѣхъ, но когато хората почнатъ да сѫществуватъ, ние не вѣрваме вече въ тѣхъ. Когато водата замръзне, ние казваме, че по нея може да се ходи, вѣрваме въ нея. Но утрѣ, когато ледътъ се стопи, казваме, че той е изчезналъ. Не, самата вода е минала въ ледъ, минала е отъ едно състояние въ друго – нищо повече. Течното състояние е естественото състояние на водата, а ледътъ, това е едно хипотетическо състояние на водата. Кога се е образувалъ ледътъ въ свѣта? – Когато земята е изгубила своята естествена топлина на полюситѣ си. Слѣдователно, отъ липсата на топлина по полюситѣ на земята се образувалъ леда. Единъ день, когато земята придобие тази си естествена топлина, ледътъ ще изчезне и нито поменъ нѣма да остане отъ него. Питамъ ви: тогава дѣ ще търсите този ледъ? – Ще го търсите въ водата. Водата считамъ като символъ на живота, защото животътъ се намира въ сѫщо такова състояние, въ каквото и водата. Думата „вода“ не е българска. Тя не може да се прѣведе. Отъ какво произлиза думата вода? Отъ „вади“ ли? Не, тя е една отъ много съдържателнитѣ думи, която не може да се прѣведе на български езикъ. На български езикъ нѣма такъв прѣводъ. Но, да оставимъ сега, откѫдѣ е произлѣзла думата вода, защото ще дойдем до хипотези, а тѣ сѫ опасни. Слѣдователно, разумниятъ животъ не трѣбва да допуща никаква хипотеза, никаква теория! Като казвамъ, че разумниятъ животъ не трѣбва да допуща хипотези и теории, не разбирамъ, че тѣ абсолютно не трѣбва да сѫществуватъ. Не, нека животътъ си мисли за теории и хипотези, но само като една скица, която не е толкова важна. Всѣка една теория и хипотеза може да води къмъ извѣстна Истина, но това е само едно приготовление. Какви сѫ послѣднитѣ теории и хипотези за живота, ние можемъ да споримъ по тѣхъ. Каква е послѣдната теория и хипотеза за произхода на човѣка, как е произлѣзълъ той, за всичко това ученитѣ искатъ да ни убѣдятъ, че човѣкъ е произлѣзълъ отъ една много малка клѣтка. Тогава слушайте, азъ ви доказвамъ, че всички слънца въ вселената сѫ произлѣзли отъ единъ микроскопически атомъ. Ще ми повѣрвате ли? Как така е дошло на ума на тази първична клѣтка да построи човѣка? Казватъ: е, това е едно съвпадение, едно съчетание на нѣщата. Не, това сѫ хипотези и съчетания на този ученъ човѣкъ. Други учени ще дойдатъ да ни доказватъ разумностьта на природата. Как ще я докажатъ? Тѣ я доказватъ съ редъ хипотези и теории. Ние трѣбва да прѣстанемъ да се занимаваме съ доказване на нѣщата. Ние влизаме въ една нова область. До сега вие сте учили изкуството да доказватѣ нѣщата и го знаете вече. Всѣка жена може да докаже на мѫжа си, че месото, което е купилъ той, не е хубаво. Какъ? – Като му го сготви безъ да го кълца. Той почва да го дъвче, но не може да се справи съ него. Тя му казва: нали ти казахъ, че това месо не е хубаво? И наистина, това месо може да бѫде отъ нѣкой 15 годишенъ волъ, или отъ нѣкоя стара свиня. Тя му казва: азъ нали ти казахъ, че трѣбваше да купишъ по-крѣхко месо. Мѫжътъ казва: е, азъ като бѣхъ при касапина, той ми доказваше, споредъ своитѣ теории, че този волъ е младъ. Пъкъ и азъ имамъ свои теории. Да, но ти като го ядеш сега, доказваш, че този волъ е старъ. Какъ доказвашъ това нѣщо? – Като го ядешъ и не можешъ да го сдъвчешъ хубаво. Какво заключение може да се извади отъ това доказателство? – Че старото месо мѫчно се дъвче, а младото месо лесно се дъвче. Какво доказахте изобщо съ това? – Че месото или се дъвче, или не се дъвче. А пъкъ сега азъ казвамъ: слушайте, дъвчете една крѣхка круша! Тя е всѣкога млада, никога не остарява. Въ крушитѣ има едно свойство, че тѣ никога не остаряватъ, тѣ всѣкога сѫ млади, все по на шесть мѣсеца. Азъ не говоря за дървото на крушата, но за самата круша, за нейния плодъ, който всѣкога е само по на 5–6–7 мѣсеца, повече не може да седи. Значи, крушата е всѣкога млада, тя не може да бѫде на повече отъ една година. Въ плодоветѣ вие всѣкога можете да бѫдете сигурни, тѣ не могатъ да бѫдатъ на повече отъ една година. А като кажемъ, че сѫ прѣсни, то значи, че сѫ само по на 1–2–3 мѣсеца. Ако въ нашия разуменъ животъ влѣзатъ тия, до сега сѫществуващи, теории и хипотези, той ще бѫде старъ животъ – животъ на разрушени форми. Запримѣръ, азъ често съмъ засѣгалъ въпроса за частната собственость, но интересно е, какъ сѫ го разбрали нѣкои отъ моитѣ ученици. Запримѣръ, единъ отъ моитѣ ученици отива въ дома на нѣкой братъ, който има единъ чувалъ съ орѣхи, и започва самъ да си взима постоянно отъ тѣхъ. Яде си свободно отъ тѣхъ и казва: нѣма вече частна собственость! Ако нѣма частна собственость и ако ядешъ отъ този чувалъ, то и всички други трѣбва да ядатъ отъ него. Та това именно е частна собственость! Този ученикъ, като изключва частната собственость за другитѣ, самъ влиза въ частната собственость. Той, като обсебва чувала, признава частната собственость за себе си, а за другитѣ не я признава. Да не признавамъ частната собственость, азъ разбирамъ, като имамъ нѣщо за себе си, да дамъ и на другитѣ да ядатъ отъ него. Идея трѣбва да има човѣкъ при отхвърляне частната собственость отъ себе си! Щомъ той е привилегированъ, а за другитѣ не признава тази привилегия, това не е правилна философия вече. Слѣдователно, ако постѫпваме и разсѫждаваме по този начинъ, ние ще разпрѣдѣляме неправилно благата, които Богъ ни е далъ въ този свѣтъ. Тогава ще каже нѣкой: е, какъ трѣбва да се живѣе споредъ това учение? Всички ние трѣбва да живѣемъ разумно, споредъ както изискватъ тѣзи велики закони, чрѣзъ които животътъ е нареденъ. Въ този свѣтъ Богъ всичко е промислилъ заради насъ. Основнитѣ нѣща за живота сѫ промислени. Отъ какво се нуждае умътъ, това е промислено; отъ какво се нуждае сърдцето, това е промислено; отъ какво се нуждае тѣлото, всичко това е промислено. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да намѣри това, което е промислено заради него. Той ще употрѣби своя животъ тъй разумно, както постѫпва бащата на онзи младъ момъкъ и на онази млада мома, когато имъ порѫчва нови дрехи при нѣкой виденъ шивачъ или шивачка. Той ще даде една записка на дъщеря си и ще ѝ каже: ще отидешъ при еди-коя си шивачка да си вземешъ дрехитѣ, които ти порѫчахъ. Послѣ ще каже на сина си: ще отидешъ при еди-кой си шивачъ да си вземешъ дрехитѣ, които ти порѫчахъ. Това е благовъзпитанъ баща. Защо не остави той шивачката и шивачътъ да донесатъ дрехитѣ на сина и дъщерята дома имъ? Защото, ако шивачътъ и шивачката сами дойдатъ да донесатъ дрехитѣ, то освѣнъ че ще трѣбва да имъ се заплати за работата, но още трѣбва да имъ се заплати и труда, който ще направятъ, като ги донесатъ. Той казва: азъ не разполагамъ съ излишни пари, затова вие ще отидете сами да си ги вземете. Синътъ и дъщерята ще кажатъ: колко е скѫперникъ нашиятъ баща! А вие? Да, вие сте отъ благороднитѣ! Щомъ баща ви е скѫперникъ, и вие сте скѫперникъ; щомъ баща ви е глупакъ и вие сте глупакъ. Нѣкой казва: баща ми е такъвъ-онакъвъ. Ами ти нали излѣзе отъ него? И сега нѣкой казва: свѣтътъ е много глупаво устроенъ. Щомъ свѣтътъ е глупаво устроенъ, и ти си първокласенъ глупакъ. Ако природата е глупава, и ти си глупавъ, нищо не ти вѣрвамъ. Безуменъ е свѣтътъ: казва нѣкой. Щомъ свѣтътъ е безуменъ, ти си два пѫти по-безуменъ. Така разсѫждаваме ние. Не, азъ съмъ ученъ. Добрѣ, покажи своята ученость! Какво си показалъ на свѣта? Написалъ си едно съчинение за нѣкой бръмбарь, за нѣкоя микроба. Какво показва микробата? Може ли хората да се ваксиниратъ така, че никога да не умиратъ? Днесъ дѣцата до извѣстна възрасть ги ваксиниратъ, но въпрѣки това все умиратъ. Ученитѣ искатъ да ни кажатъ, че намѣрили нѣкакъвъ серумъ, който като се впръсне въ кръвьта на дѣтето, то придобивало имунитетъ, приспособявало се къмъ тази болесть и не се заразявало отъ нея. Въпрѣки това, обаче, ние виждаме, какъ дѣцата умиратъ именно отъ тази болесть, срѣщу която има изнамѣренъ такъвъ серумъ. И сега, всѣки човѣкъ, който не ваксинира дѣтето си, той е извънъ границитѣ на науката, той се счита ретроградъ. Да, но това не е наука! Азъ бих желалъ, слѣдъ като турятъ инжекция на нѣкое дѣте, слѣдъ като го ваксиниратъ, да може да живѣе още приблизително 500 години. А сега, слѣдъ като направятъ една инжекция на това дѣте, слѣдъ 5 години умира. Това не е наука, това сѫ хипотези на лѣкуването, това сѫ теории на лѣкуването. „Ако те съблазни рѫката ти, отсѣчи я и я хвърли навънъ!“ И тогава, дойдатъ нѣкои и ме питатъ: трѣбва ли да се лѣкувамъ? Казвамъ: не, ти не трѣбва да се лѣкувашъ. Ами какво трѣбва да правя? – Трѣбва да живѣешъ разумно, съгласно Божиитѣ закони. Ти ще живѣешъ съгласно Божиитѣ закони. Ако можешъ да прѣчистишъ своя умъ, да внесешъ въ себе си онази солидна мисъль, да мислишъ, че Божествениятъ свѣтъ е разуменъ, че Божествениятъ свѣтъ е чистъ, че извънъ сегашния проявяващъ се свѣтъ сѫществуватъ множество разумни сѫщества, които сѫ много близо до тебе, ти ще живѣешъ съгласно Божиитѣ закони. Тия висши разумни сѫщества всѣкога могатъ да ни се изявятъ. За изяснение на своята мисъль ще приведа единъ примѣръ. Знаменитиятъ Учитель на Индия, Кришна, който сега е станалъ почти божество, който влиза и въ троеличието на индийската теология и философия, живѣлъ на земята въ плъть и кръвь, ималъ единъ възлюбленъ ученикъ. Единъ день този ученикъ казва на Учителя си: „Учителю, азъ те виждамъ като единъ обикновенъ човѣкъ, но моля ти се, покажи ми да видя твоята слава, да те видя такъвъ, какъвто си“. Кришна му се открива и той вижда, че всичкото пространство на вселенната, отъ Божия Прѣстолъ до земята, всичко било изпълнено съ славата и величието на Кришна. Като се явилъ при Учителя си, ученикътъ казалъ: „Благодаря ти, че разбрахъ смисъла на живота“. Кришна му казва: „Ще запомнишъ, че това, което ти открихъ, не го открихъ нито за твоя умъ, нито за твоето сърдце, но за онова благородно чувство, което трептеше въ твоята душа“. Сега, нѣкои ученици, съ своята ученость, казватъ: да ни се открие Учительтъ, да Го познаемъ. Не, никога! Има нѣщо по-високо въ свѣтъ отъ познаването. Гръцкитѣ философи сѫ казвали: „Да познаешъ свѣта, това е смисълътъ на живота“. Не, въ свѣта има нѣщо по-високо отъ познанието, то е да любишъ. Въ познанието има единъ страхъ. Ти искашъ да познаешъ нѣкого, дали е той, или не, но въ тебе има едно съмнѣние, едно колебание. Въ познаването ти най-напрѣдъ искашъ да познаешъ нѣкого, а послѣ да се проявишъ. Любовьта изключва всѣка теория и хипотеза. Въ нея нѣма страхъ. Азъ не говоря, че трѣбва да изключите всички теории и хипотези, но говоря за сѫщностьта на живота. При сегашния животъ, при сегашнитѣ условия, при сегашното знание, вие трѣбва да имате теории и хипотези, но казвамъ: ако искате да се домогнете до онзи вѫтрѣшенъ смисълъ на живота, ако искате да се освободите отъ ограниченията на живота, отъ онзи вѫтрѣшенъ гнетъ, който сѫществува сега въ свѣта, вие трѣбва да любите. Кого? – Да любимъ Бога, понеже Той е Любовь, която ни се изявява. Слѣдователно, ние трѣбва да бѫдемъ носители на тази Любовь, трѣбва да изявимъ Божията Любовь въ свѣта. Въ тази Любовь именно не може да сѫществува никаква теория, никаква хипотеза. Щомъ дойдемъ до това положение, ние ще бѫдемъ много внимателни въ нашия езикъ. Знаете ли, какво нѣщо е внимателниятъ езикъ? Знаете ли, какво нѣщо е благородната обхода? Нѣкой казва: е, да се отнасяме благородно. Азъ наричамъ човѣкъ съ благородни обходи този, който би постѫпилъ спрѣмо другитѣ тъй, както би постѫпилъ и спрѣмо себе си. Той да е толкова внимателенъ, че като се постави въ извѣстно положение, да почита и другитѣ тъй, както почита и себе си. Такъвъ човѣкъ нѣма да ти говори никакви хипотези и теории, нѣма да ти казва: приятелю, азъ те много обичамъ, имамъ особено разположение, имамъ високо понятие за тебе, готовъ съмъ да се жертвувамъ напълно за тебе, азъ познававамъ твоята майка и твоя баща, тѣ бѣха знатни, благородни хора и т.н. Такъвъ човѣкъ нѣма да развива тѣзи теории и хипотези. Не, приятелю, моето приятелство не се обосновава на познанството на твоята майка и твоя баща. Тази любовь азъ я нося отъ памти-века. Тази любовь е сѫществувала прѣди този и онзи свѣтъ. Прѣди да бѣше този свѣтъ, азъ бѣхъ – нищо повече. Ще кажете: това сѫ теории и хипотези. Да, за васъ може да е така, но за менъ не е така. И азъ нѣма какво да ви доказвамъ. Вие сега ще кажете: знаете ли какво казва Учительтъ? Учительтъ казва, че азъ сѫществувамъ нѣкѫдѣ и съмъ сѫществувалъ прѣди да е сѫществувалъ този свѣтъ. Не, ти трѣбва да чувствувашъ това сѫществуване въ себе си, самъ трѣбва да го изпиташъ. Щомъ кажешъ, че си сѫществувалъ прѣди този свѣтъ, ти трѣбва да имашъ еднаква мѣрка спрѣмо всички хора. Ти трѣбва да имашъ спрѣмо всички сѫщества, отъ най-голѣмите до най-малкитѣ, еднакви отношения. Ти не трѣбва да правишъ никаква разлика между всички сѫщества. И къмъ бръмбаритѣ, и къмъ хората, и къмъ ангелитѣ трѣбва да имашъ еднакви отношения. Ама ще кажешъ сега, че това сѫ хипотези. Не, въ ангелския свѣтъ, едно отъ най-малкитѣ пръстчета на единъ ангелъ мисли толкова, колкото единъ нашъ философъ. Какво ще кажете отгорѣ на това? Ще кажете, че това е хипотеза. Да, хипотеза е това, теория е това. Мисли повече! Че ако главата може да мисли, и пръстътъ може да мисли. Ако главата може да мисли, и гръбначниятъ стълбъ може да мисли, и цѣлото тѣло може да мисли. Нещастието въ насъ сега зависи отъ това, че само главата мисли, а останалитѣ части на тѣлото само чувствуватъ. Вслѣдствие на това се заражда всичката дисхармония въ свѣта. Слѣдователно, ние трѣбва да се повърнемъ къмъ онова първоначално положение, въ което сме били. Ние сме изгубили нѣщо отъ себе си, а знаемъ, че когато една вѣщь изгуби нѣкое свое качество, тя става мека. Когато единъ човѣкъ изгуби своето органическо желѣзо, той става мекъ. Това нѣщо се забѣлѣзва въ всички хора. Малокръвието въ хората се дължи на това, че въ тѣхъ има малко органическо желѣзо. Но и обратниятъ процесъ е вѣренъ. Натрупването на голѣмо количество органическо желѣзо въ човѣшката кръвь, ражда по-голѣма опасность. И многото е опасно, и малкото е опасно. Въ кръвьта трѣбва да има толкова желѣзо, колкото ни е потрѣбно. Питамъ тогава: когато великата природа е създавала човѣка, какво е имала прѣдъ видъ, споредъ нашитѣ сегашни схващания? – Тя е имала прѣдъ видъ да го научи да се не съблазнява отъ нищо. Тя е имала прѣдъ видъ да го научи да вѣрва въ нейнитѣ велики закони и да живѣе тъй, както тя иска. И всички страдания въ свѣта, отъ прѣди хиляди години още, както и сега, не сѫ нищо друго, освѣнъ коригиране на всички хипотези и теории, създадени отъ човѣка. Човѣкъ въ рая създаде една хипотеза и теория, вънъ отъ рая – създаде друга теория и хипотеза. Хората и въ врѣмето на пророцитѣ имаха хипотези и теории; и въ врѣмето на Христа имаха хипотези и теории; и въ наше врѣме иматъ хипотези и теории; и за въ бѫдеше пакъ ще иматъ хипотези и теории. И най-послѣ хората казватъ: този свѣтъ никога нѣма да се оправи! Прави сѫ, азъ съмъ съгласенъ съ тѣхъ, но питамъ: кой свѣтъ нѣма никога да се оправи? – Сегашниятъ свѣтъ, обоснованъ на хипотези и теории никога нѣма да се поправи. Една бъчва, която е направена отъ гнили дъски и гнили обрѫчи, никога нѣма да се поправи. За едно дърво, което е проядено отъ голѣми червеи, казватъ: отъ това дърво нищо нѣма да стане. Прави сѫ. Тѣзи червеи ще покосятъ дървото. Тѣзи червеи сѫ хипотезитѣ и теориитѣ въ него. Нѣкои казватъ: човѣкъ трѣбва да се усъмни, за да стане ученъ. И тогава всѣки си задава въпроса: азъ ще живѣя ли, или ще умра? Отговарятъ: ще умрешъ. Щомъ е така, въ човѣка се явява друга съблазънь, другъ моралъ. Той казва: щомъ ще умра, нека поне да си поживѣя свободно, да си поямъ и попия. Защо трѣбва да ставамъ сутринь рано и да отивамъ по горитѣ на работа, щомъ нѣма другъ свѣтъ, щомъ нѣма бѫдещъ животъ? Нека поне да си отямъ и отпия! Тъй създаде човѣкътъ други теории и хипотези. Той казва: нѣма Господь въ свѣта. Добрѣ, но при това разрѣшение на въпроса идва друго стълкновение. Туй стълкновение се заражда възъ основа на теорията, че нѣма другъ животъ и затова всѣки иска да си поживѣе, както трѣбва, но съ това се явява единъ голѣмъ недостигъ – това не достига, онова не достига. Тогава пъкъ се явява друга теория, че има бѫдещъ животъ. Тази теория цѣли да насочи умоветѣ на хората къмъ Бога, та като живѣятъ по-скроменъ животъ, да остане нѣщо повече за тия, които искатъ да благуватъ въ живота. Но азъ казвамъ: ако една вѣра се основава на хипотези и теории, тя не е вѣра. И ако едно безвѣрие се основава на хипотези и теории, и то не е вѣрно. Нека безвѣрникътъ да е безвѣрникъ, но това му безвѣрие да не е обосновано на теории и хипотези! Нека единъ човѣкъ има животъ, но такъвъ, който да не е обоснованъ на теории и хипотези! Нека има вѣрующи, но такиви, чийто животъ, чиято вѣра да не е обоснована на теории и хипотези! Казва Христосъ: „Ако рѫката ти те съблазнява, отсѣчи я и я хвърли отъ себе си“. Значи, ние трѣбва да се освободимъ отъ всички онѣзи лъжливи теории, които имаме за живота и да внесемъ въ него само онова свѣтлото, Божественото, което може да ни подигне. Сега ще се спра да обясня от кѫдѣ произтича реалностьта на нѣщата. Допуснете, че имате едно портокалено дърво, насадено въ една хубаво, модерно направена каца. Този портокалъ се развива добрѣ, дава хубави плодове. Азъ отивамъ често къмъ това дърво, попипвамъ кацата, обикалямъ около нея. Прѣдставете си, че тази каца има извѣстно съзнание, извѣстна чувствителность. Какво би помислила тя за себе си, като ме вижда да обикалямъ често около нея и да се грижа за дървото вѫтрѣ? Тя ще помисли, че се ползува съ извѣстна привилегия прѣдъ мене, и че всичкото почитание, което азъ отправямъ къмъ дървото, се дължи на нея. Тя ще си мисли, че азъ като я попипвамъ и наглеждамъ, то е защото заема особено почетно мѣсто, а нѣма да подозира даже, че това внимание е благодарение на портокала, който е въ нея. Тя ще си каже: ако азъ не бѣхъ умна и видна, нѣмаше да бѫда на това почетно мѣсто. Има нѣщо въ мене, за което моятъ господарь ме държи. Второто положение пъкъ е заблуждението, въ което може да изпадне дървото. То като ме вижда, че обикалямъ около него, ще си каже: този господарь държи тази каца само заради мене. Не, азъ имамъ това почитание къмъ портокала, къмъ плода, който ще се яви въ послѣдствие. Дървото, въ което има съзнание, си мисли, че тази привилегия се дължи на него и че ако не е то, кацата ще бѫде изхвърлена навънъ. Право е дървото, но ако този портокалъ не даваше плодъ, азъ и него щѣхъ да изхвърля навънъ тъй, както щѣхъ да изхвърля и самата каца. Слѣдователно, за плода е всичко. Утрѣ този плодъ узрѣе и въ него има съзнание и казва: ако азъ не съмъ на това дърво, тази каца и това дърво, сами по себе си, нѣмаше да иматъ смисълъ, щѣха да бѫдатъ изхвърлени навънъ. Правъ е плодътъ. Това е третото положение, което може да се яви въ дадения случай. И тъй, плодътъ казва: азъ съмъ! Да, но ако този плодъ е безвкусенъ, ако той не е полезенъ за живота, ще кажа: нито кацата, нито дървото, нито плода – всичко навънъ! Тогава? – Нова каца, ново портокалово дърво, новъ плодъ! Азъ искамъ плодъ вкусенъ, който да носи необходимитѣ сокове за живота. Слѣдователно, и невидимиятъ свѣтъ гледа тъй реално на насъ. Но сѫщия начинъ, всѣки човѣкъ заема тия три положения въ себе си. И казва Христосъ: „Азъ съмъ лозата, вие пръчкитѣ. Всѣка лоза, която не дава плодъ, отсича се“. Този плодъ за кого е? – Има кой да се нуждае отъ този плодъ. Този плодъ нѣма да бѫде за насъ. Този плодъ е за онѣзи по-висши, по-напрѣднали сѫщества отъ насъ, благодарение на който плодъ тѣ взиматъ грижитѣ, за да можемъ ние да се развиваме правилно и да живѣемъ разумно въ този свѣтъ. Вие ще кажете: това е една хипотеза. Азъ до сега не съмъ виждалъ Бога. Ангелъ съмъ виждалъ, но Бога – никога. – И Богъ си видѣлъ, и ангелъ си видѣлъ, но слѣпъ си билъ – нищо повече. Ти искашъ да схванешъ Бога въ една малка форма. Не, азъ казвамъ, че Богъ се проявява въ разумното въ свѣта. Ще дойде врѣме, когато всичкитѣ хора въ свѣта ще виждатъ проявитѣ на Бога. Има извѣстни свѣтли, разумни лѫчи, които идватъ отъ слънцето. Може да направимъ опитъ съ тѣхъ. Въ дадения случай тѣзи лѫчи може да се увеличаватъ, а може и да се намаляватъ. Като направимъ този опитъ, ще видимъ, че между тѣзи лѫчи на слънцето и между насъ има извѣстно разумно общение. Всѣки отъ васъ може да направи този опитъ, но това е една велика и дълбока наука, която се отдава главно на този, който има прѣчистенъ умъ и прѣчистено сърдце. И дѣйствително, този човѣкъ трѣбва да носи ума на нѣкой ученъ. Съврѣменнитѣ учени хора азъ ги похвалявамъ въ едно отношение, а именно въ тѣхното голѣмо търпѣние. Това е една похвална чърта за тѣхъ. Единъ ученъ човѣкъ се спира цѣли 20–30 години да изучава една малка бубулечица. А ние, съврѣменнитѣ религиозни хора, които се занимаваме съ най-великия въпросъ, казваме: тази работа нѣма да я бѫде! – И напущаме този въпросъ. Дайте ни нѣщо ново! А кое е новото? – Новото, което вие подразбирате, азъ го намирамъ само въ това еднообразие, отъ което нашиятъ животъ постоянно се покваря. И тъй, разумниятъ животъ изисква положителни знания, положителни чувства. Въ положителнитѣ чувства нѣма терзания. Запримѣръ, азъ говоря нѣщо, а нѣкой казва: какво искаш да ми кажешъ, не те разбирамъ. Ти си боленъ, азъ ти давамъ цярь. Ти ме питашъ: какво искашъ да ми кажешъ съ това шише? Казвамъ: ти си боленъ, отъ три мѣсеца търсишъ лѣкарь, ето ти това шише, взимай по три лъжици на день отъ него. Това иска да ти каже моето шишенце. Ама може ли това? – Опитай! Азъ мога да ти кажа, какъ се е образувало това лѣкарство, какъ дѣйствува то; мога да ти изнеса редъ медицински теории и хипотези, но ти казвамъ; взимай по три лъжици на день, нито повече, нито по-малко. Опитай и ще видиш резултата! Ти вземешъ отъ това лѣкарство, излѣкувашъ се и послѣ казвашъ: така се е случило, тъй е наредила природата, едно съвпадение станало. Добрѣ, за да се увѣримъ въ единъ фактъ, ние ще трѣбва да направимъ единъ, два, три, 99 опити и тогава да говоримъ, дали той е вѣренъ, или не. Слѣдователно, всѣки човѣкъ трѣбва да прави своитѣ опити до тогава, докато се убѣди въ истиностьта на извѣстно положение. И законътъ, който извади отъ тѣзи си опити, трѣбва да го тури като едно свещено правило въ живота си и да се не колебае повече. Щомъ дойдемъ до такива резултати, нѣма какво да се убѣждаваме, нѣма какво да се колебаемъ, а ще слушаме и ще разбираме, както въ музиката. Музиката е едно изкуство, единъ добъръ методъ, който ни показва, какъ трѣбва да работимъ. Щомъ дойде онзи великиятъ музикантъ и засвири, всички размишляватъ, всички слушатъ и се ползуватъ. За въ бѫдеще, когато се научимъ да говоримъ хубаво, рѣчта ни ще бѫде тъй музикална, че като говоримъ, ще изпитваме приятность. Тази рѣчь ще внася въ насъ животъ и здраве, и всички ще се насърдчаваме въ Божественото. Най-първо трѣбва да се отвори ума на човѣка и да се разшири неговото сърдце. А сега, при тази фаза, въ която се намирате, който и да ви проповѣдва, както и да ви говори, все ще бутне нѣкое болно мѣсто. Както и да говоришъ, колкото уменъ и да си, все ще засегнешъ нѣкого въ неговото вѣрване. Ние трѣбва да се опростимъ съ всички онѣзи вѣрвания, които не сѫ ни причинили до сега никакво благо и да придобиемъ една непоколебима вѣра – вѣра въ единъ Богъ, въ единъ Господь, Който може да внесе въ насъ онова вѣчно благо, което да осмисли живота ни. Азъ мисля, че всички вѣрующи, по цѣлия свѣтъ, трѣбва да подигнатъ именно това вѣрую – вѣра въ Онзи Абсолютенъ, Великъ Господь, Който е Богъ на Любовьта. Тѣ трѣбва да подигнатъ Неговото знаме, да турятъ Любовьта като основа на живота и посрѣдствомъ нея да създадатъ едно смекчающе влияние между богатитѣ. Богатитѣ, на които ние проповѣдваме Любовьта, трѣбва да станатъ разумни и да раздадатъ излишека отъ своето богатство на сиромаситѣ. Сиромаситѣ пъкъ, които сѫ били лишени, като възприематъ Любовьта, като възприематъ тѣзи блага, повече да се не съблазняватъ, а да се заематъ за работа. Слѣдователно, сиромаситѣ трѣбва да работятъ безъ принуждение, и богатитѣ трѣбва да раздадатъ богатството си безъ принуждение. Дойдемъ ли до положение да ставатъ нѣщата въ свѣта съ принуждение, ние ще имаме насилие. Тогава бѣднитѣ ще се каратъ да работятъ съ насилие, и богатитѣ ще се каратъ да работятъ съ насилие. Прѣди години, въ града Ню-Йоркъ, се бѣше образувало едно политическо вѣрую, подъ название Тяминихолъ. Тѣ бѣха една политическа клика, която обираше гражданитѣ на града Ню Йоркъ по всички правила на културата. Единъ отъ тѣхъ обикаля цѣлия градъ, научава се кои граждани сѫ извѣстни като голѣми богаташи и имъ пише по една бѣлѣжка: въ срокъ отъ четири дни ще внесешъ на еди-кой си адресъ 100,000 долари. Пише на другъ: слѣдъ два дни ще внесешъ на еди-кой си адресъ 200,000 долари. На трети пише: слѣдъ единъ день ще внесешъ на еди кой си адресъ 250,000 долари. Отъ четвърти иска 300,000 долари и т.н. Комуто отърва, нека се откаже да изпрати исканитѣ пари – ще срещне всички прѣпятствия. И така, въ продължение на нѣколко години, тия хора забогатѣха, милионери станаха. Най-послѣ се яви единъ проповѣдникъ, малко смахнатъ го намѣриха, но обиколи той цѣла Америка, проучи въпроса и слѣдъ това, съ цѣлъ редъ проповѣди, изнесе насилията, които правѣше тази партия и успѣ да подигне духа на американцитѣ, да произведе цѣлъ прѣвратъ противъ насилницитѣ. Тия хора се разбѣгаха натукъ-натамъ изъ Европа, но най-послѣ американцитѣ успѣха да се освободятъ отъ тѣхния тероръ. Това става въ една просвѣтена Америка, а какво става у насъ въ България, това Господь знае. Защо? – Всички искатъ да бѫдатъ велики, всички искатъ да живѣятъ единъ щастливъ животъ на хипотези и теории. Азъ ви питамъ, възъ основа на единъ отъ основнитѣ закони: онази майка, която нѣма любовь, ражда ли дѣца? Онзи слуга, който нѣма любовь, слугува ли на господаря си? Онзи войникъ, който нѣма любовь къмъ отечеството си, воюва ли на бойното поле? Онзи служащъ, който нѣма любовь къмъ работата си, заема ли се съ нея? Днесъ сѫществуватъ навсѣкѫдѣ кражби и насилия. Защо? Защото липсва любовьта. Всичко онова хубаво, което сѫществува въ този свѣтъ, то е все благодарение на тази любовь. Сегашниятъ свѣтъ е каца съ много добри обрѫчи, но дъскитѣ сѫ изгнили. Ако дъскитѣ черудясватъ, какво ще стане съ самата каца? – Маслото отъ нея ще се разлѣе. Сегашнитѣ хора не могатъ да видятъ това нѣщо. Хората казватъ: едно врѣме нашитѣ дѣди и прадѣди живѣха религиозенъ животъ, тѣ бѣха честни хора. Да, бащитѣ и дѣдитѣ ви бѣха по-честни хора, отколкото сте вие. Тѣ държаха на думата си. Вашитѣ бащи не даваха пари съ полица, ами въ тайно даваха нѣкому пари и послѣ, като наближи врѣме да ги връща, този човѣкъ не го търсятъ съ сѫдебенъ приставъ по нѣколко пѫти, ами самъ ги донася. Който даваше, и който взимаше паритѣ, всѣки отъ тѣхъ разбираше задължението си и затуй всѣки живѣеше добрѣ. Сегашнитѣ хора мислятъ, че сѫ станали по-умни. Не, не сѫ станали по-умни. Отъ всички страдания, които хората прѣтърпѣха, придобиха една опитность, но разумностьта въ тѣхъ ще дойде, когато се съградятъ новитѣ условия на живота. Азъ не говоря за външния животъ, но за вѫтрѣшния животъ въ насъ. Какво ще бѫде положението на Англия, на Франция, на Германия, това е второстепененъ въпросъ за менъ, но сега, като сѫществувамъ тукъ на земята, за менъ е важно да свърша своята работа, та единъ день, като ме повикатъ отъ тукъ, да съмъ готовъ. Най-първо ние трѣбва да знаемъ, че не сме членове на тази земя. Както единъ ученикъ, който слѣдва едно училище, не е членъ на това училище, а слѣдва докато го свърши, така сме и ние. Послѣ този ученикъ минава въ друго училище, а на негово мѣсто дохожда другъ. Значи, ние сме дошли тукъ на земята, като въ едно училище, да служимъ на своитѣ идеали, да влѣземъ въ другитѣ царства и да служимъ на Бога. Слѣдователно въ свѣта само Господь е Господарь. И всички хора, които сега управляватъ свѣта, сѫ само врѣменно, единъ день Господь и тѣхъ ще повика. Господь е Господарь на всички, а сегашнитѣ хора мислятъ, че Господь нѣма да ги повика. Не, въ свѣта има една велика Божия Правда, за която нѣма никакви теории и хипотези. На всички хора трѣбва да се отдаде правото. Всички хора, които Богъ е пратилъ на земята, иматъ еднакво право да живѣятъ. Никому не е позволено да отнима правата на човѣка, които Богъ му е далъ. Божията Правда седи въ това, да зачитаме свещено Великитѣ Божии Закони. Ако пъкъ искаме да туримъ друго право въ свѣта, ние ще бѫдемъ езичници. Такива бѣха и езическитѣ богове. Ако изпълняваме Божиитѣ Закони, тогава за насъ ще има само единъ Богъ на Любовьта, на Мѫдростьта, на Истината, на Правдата и на Доброто. Този Богъ гледа еднакво къмъ всички хора. Слѣдователно, всѣко насилие, което се върши отъ когото и да е, не е угодно на Бога. И ако Той търпи, това не е отъ слабость. Той търпи всички насилия, но и всичко пише. Има Божии служители, има Царство Божие! До сега всички хора сѫ мислили, че Божествената Свѣтлина може да се спре. Не, Божествената Свѣтлина не може да се спре. Апостолъ Павелъ съизволявалъ въ убиването на Стефана, но когато Стефанъ умрѣ, той накара Павла да работи за него, да му свърши работата. Когато биха апостолъ Павла петь пѫти, той каза: „Братя, съ голѣми страдания ще влѣземъ въ Царството Божие“. Питаха го: хубаво ли е да те биятъ? – Не, много е лошо. Тогава още единъ пѫть не съизволявай въ убиването на своитѣ братя. Той разправяше, какви страдания е прѣкаралъ по морето между лъжливитѣ братя. Да, свѣтътъ е пъленъ съ лъжливи братя. Нѣкой пѫть, като вървя изъ улицитѣ, чувамъ нѣкои да казватъ: този съ дългата коса е анархистъ, той развращава хората. Да азъ ги развращавамъ, а тѣ ги възпитаватъ. Азъ научихъ свѣта да краде, да лъже, нали? Казватъ, че щѣлъ да дойде антихристъ. Че той навсѣкѫдѣ сѫществува! Отъ 8,000 години сѫществува антихристъ. Въ свѣта се избиха повече отъ 25 милиона хора. Това Христосъ ли го направи? Отъ 2,000 години антихристъ е на земята. Той коли, бѣси, убива и всички казватъ: да се пазите отъ дявола! Нѣкой бие жена си, изпѫжда я навънъ; баща изпѫжда сина си; братъ брата си убива и всички казватъ: да се пазите отъ дявола! Азъ се чудя на това вѣрую. Нѣкои казватъ: знаешъ ли кой говори тамъ, въ този салонъ? Дяволътъ говори тамъ! – Казватъ тѣ. Азъ се радвамъ, че тукъ говори дяволътъ, а въ всички други църкви говори Христосъ! Да, и като проговори този Христосъ, 25 милиона хора измрѣха на бойното поле. Като говори този Христосъ, навсѣкѫдѣ въ свѣта ставатъ кражби, убийства, насилия, па и букаи носятъ хората! Това може да е религия на единъ народъ, това може да е неговъ стремежъ, но не се лъжете, това не е Божествено учение. Не, това не е учението на Бога, не е учението на Христа! Прѣдъ насъ такива лъжи не минаватъ. Азъ говоря въ името Божие. И този Богъ, за Когото говоря, ще разтърси земята и тогава ще познаете, дали азъ говоря Истината, или не. Писанието казва: „Още веднъжъ Господь ще разтърси земята, и всѣка жива тварь ще познае, че има Правда въ свѣта; всѣка жива тварь ще познае, че има Мѫдрость въ свѣта; всѣка жива тварь ще познае, че има Истина въ свѣта; всѣка жива тварь ще познае, че има Любовь въ свѣта; всѣка жива тварь ще познае, че има Добродетель въ свѣта“! Има на какво да се обоснове човѣкъ! Братъ за брата не е вълкъ, а братъ за брата е ближенъ, съ когото той може да сподѣли двѣ сладки думи, съ когото той може да раздѣли своя залъкъ хлѣбъ. Туй, което ви говоря, се отнася до вѣрующитѣ, то не се отнася до свѣта. Свѣтътъ нека си върви по своя пѫть. Азъ говоря за онѣзи, които проповѣдватъ името Христово, за онѣзи, които постоянно държатъ Неговия кръстъ, за онѣзи, които въ Неговото име вършатъ всичко. Казвамъ: да прѣстанатъ вече съ тия работи! Нека всички хора по цѣлия свѣтъ, не само тукъ въ България, знаятъ, че Богъ сѫществува въ свѣта, и хората ще познаятъ това нѣщо! Казватъ: да, но трѣбва да има готови хора! Не, вие ще тръгнете изъ свѣта и ще кажете всичко на хората. Казвате: още не сме готови. Ами кога ще бѫдете готови? – Не сме израсли още. Че кога ще израстете? – Не му е дошло врѣмето още. Кой ви каза, че още не е дошло врѣмето? Знаете ли на какво мяза вашата работа? Вие, които ме слушате, мязате на ония двама паралитици, които лежали цели 20 години въ болницата. Дойде нѣкой лѣкарь да ги прѣгледа, казва: нѣма да ги бѫде, но давайте имъ поне да четатъ нѣкоя книга за Бога, да се разсѣйватъ, да минава по-леко врѣмето. Дойде другъ лѣкарь и той казва сѫщото. Лежатъ тия двама болни на леглата си и се разговарятъ: голѣма неправда има въ този свѣтъ, нѣма кой да ни помогне! Единъ день, цѣлата болница се запалва, и всички бързатъ да спасятъ по-надеждно болнитѣ, а двамата паралитици забравятъ въ стаята имъ. Като ги напекълъ огъня, тѣ бързо скачатъ отъ леглата си и си казватъ единъ-другъ: „Братко, да бѣгаме навънъ“! Не забѣлѣзали, какъ и двамата се намѣрили вънъ отъ болницата и си казали: слава Богу, че се запали болницата, за да оздравѣемъ. Това, дѣто били болни, туй е резултатъ на тѣхнитѣ хипотези и теории. Веднъжъ забравили всичко, тѣ излизатъ вънъ. Така ще бѫде и съ васъ. Тази болница ще изгори, и вие ще изкочите навънъ. Господь не създаде този свѣтъ само за болници; Господь не създаде този свѣтъ, за да се лѣкуватъ хората. Казватъ: е, да има благодѣтели въ свѣта, та както и да е! Не, Господь не създаде свѣта за благодѣтели, Господь създаде свѣта само за работа. Всѣки трѣбва да работи, а не да се труди. Свещено нѣщо е работата! Всѣки, който е дошълъ на земята, трѣбва да работи съ всичкото свое съзнание, а не да става робъ на труда. Всички трѣбва да работятъ, да улесняватъ живота си единъ другъ и взаимно да си помагатъ. Ние можемъ да улеснимъ своя животъ, отъ насъ зависи. Казвате: кога ще дойде Христосъ? – Когато изгори болницата. Кога ще дойде Христосъ? – Когато прѣстанатъ всички теории и хипотези. Кога ще дойде Христосъ? – Когато прѣстанете да очаквате да дойде нѣкой благодѣтель да ви донесе пари. Кога ще дойде Христосъ? – Когато прѣстанете да вѣрвате, че въ богатството, въ кѫщитѣ седи щастието. Христосъ ще дойде, когато ние съзнаемъ, че сме Синове на Бога, изпратени на земята да Му служимъ. Христосъ ще дойде, когато съзнаемъ, че сме Синове на Божията Любовь. Всѣки, който може да схване, какво нѣщо е да бѫде Синъ Божий, да служи на Баща си съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и сила, той ще бѫде готовъ да жертвува всичкия си животъ за Бога Живаго, и каквото и да стане въ свѣта, той ще казва: има Единъ въ свѣта, за Когото можемъ да жертвуваме живота си и всичко, което имаме. За никого другиго не трѣбва да жертвуваме живота си. Жертвуваме ли живота си за другиго, ние сме на кривата страна. Това е новото. Въ насъ трѣбва да се запечати тази идея. Сега, запримѣръ, вашиятъ баща е заминалъ за другия свѣтъ; синъ ви, или дъщеря ви сѫ заминали за другия свѣтъ, и вие ме питате, как сѫ. Лесна работа е да разберете това нѣщо. Но, ако ви кажа, какъ може да се съобщавате съ умрелитѣ, ще се дигне цѣлъ скандалъ. Ще кажете: какъ, какъ смѣе този човѣкъ да заблуждава хората! Не, азъ казвамъ: нѣма умрѣли хора въ свѣта. Когато човѣкъ умре, той започва да живѣе сѫщински животъ. Когато азъ съмъ единъ голѣмъ егоистъ и мисля само за себе си, тогава именно азъ съмъ мъртавъ. Но до колкото азъ влизамъ въ страданията на другитѣ хора; до толкова, до колкото азъ чувствувамъ, че страданията на другитѣ хора се вливатъ въ моята душа; до толкова, доколкото азъ чувствувамъ тѣхния зовъ, долавямъ тѣхната нужда и искамъ да имъ помогна въ това положение, дотолкова само азъ разбирамъ, че живѣя, че съмъ единъ живъ организъмъ, че въ послѣдния день Богъ ще ни възкръси. Този день е близо, много близо! Вие седите и казвате: колко е близо? – Много е близо, но нѣма да ви кажа, колко е близо. За опрѣдѣляне на тази близость азъ ще си послужа като единица мѣрка съ бързината на вашата мисъль. Ученитѣ хора, като мѣрка за измѣрване на бързината, си служатъ съ бързината на свѣтлината, а бързината на мисъльта е по-голѣма отъ бързината на свѣтлината. Слѣдователно, този день е много близо за всички онѣзи, на които мисъльта е бърза, а за онѣзи, на които мисъльта е мудна, които спятъ, този день за тѣхъ е много далечъ. Тѣ ще чакатъ, може би, още хиляди и хиляди години, а за другитѣ, чиято мисъль се движи бързо, скоро ще дойде този день. Христосъ казва: „Въ послѣдния день азъ ще ги възкръся“. Кои? – Които се движатъ съ тази бързина. Това сега е поетическата страна на стиха, а вѣруюто е, че Духъ Божий живѣе въ насъ, и всѣки отъ насъ трѣбва да съзнава, че е гражданинъ на великото Божие Царство, и нека чувствува радость и веселие въ себе си, да се не съмнѣва. Борете се всички съ съмнѣнието, изхвърлете го вънъ отъ душата си! Изведнъжъ нѣма да го побѣдите. Още дълги години ще се борите съ съмнѣнието и съблазъньта, но най-послѣ ще ги победите. На лицето ви ще дойде онази мека свѣтлина, ще знаете, че Богъ живѣе въ васъ. Тогава всѣки единъ отъ васъ ще носи новото. Носете го, работете, но всѣко сѣменце нека падне на своето мѣсто! Азъ гледамъ, нѣкой поетъ написалъ нѣщо, питамъ го: защо не напечатишъ нѣщо отъ своитѣ стихове? – Не съмъ ги довършилъ още. Не, всѣки стихъ самъ за себе си, е завършенъ. Много поети сѫ оставили само единъ стихъ въ живота си. Ами вие знаете ли, кой е този поетъ, който е написалъ изречението „Богъ е Любовь“? То не е казано отъ Бога. Богъ не е казалъ за себе си, че е Любовь. Ще бѫде смѣшно, азъ да възпѣвамъ себе си! Онзи, който е написалъ това изречение, самъ е опиталъ, че Богъ е Любовь. Тази дума всѣкога внася въ човѣшката душа повече сила, отколкото всѣка друга дума. Когато човѣкъ е наскърбенъ и изговори това изречение, този стихъ внася животъ въ него. Значи, има Единъ, Който може да внесе въ тебе сила. Значи, има Единъ, Който прѣзъ всички врѣмена, прѣзъ всички култури на миналото и днесъ, въ каквото положение и да се намирашъ, само Той е въ сила да ти помогне. Та сега вие трѣбва да се надѣвате на Този Господь на Любовьта. Той е, Който може да ви въздигне и възкръси. И казва Писанието: „Да възкръсне Господь и да се разпръснатъ враговете Му“. Какво се подразбира подъ думитѣ „да възкръсне Господь“? Дѣ е смисълътъ на тия думи? Подъ тия думи се разбира множеството. Когато Господь възкръсне въ всѣки едного отъ насъ, тогава ще се разпръснатъ и враговетѣ Му. Думитѣ „да възкръсне Господь“ не се отнасятъ за Господа, Който е живъ. Сега всички чакатъ да възкръсне нѣкѫдѣ Господь и да се разпръснатъ враговетѣ Му. Той е възкръсналъ, но въ насъ трѣбва да възкръсне Господь, а за да възкръсне Господь въ насъ, ние сме ангелитѣ на земята, които трѣбва да отвалимъ плочата, която е на гроба на нашия Господь. Туй е, което и вие трѣбва да направите сега. Ти си турилъ една грамадна плоча на гроба на твоя Господь, Той хлопа отвѫтрѣ и ти казва: „Отвори, отмахни тази плоча“! Вие казвате: „Господи, почакай малко, азъ още не съмъ завършилъ работитѣ си!“ И този вашъ Господь отново си легне, лежи цѣли три дни, дълги тежки дни! Азъ казвамъ: стани, отвори тази плоча! Тогава ангелитѣ ще кажатъ: ето единъ достоенъ служитель, Синъ на Бога Живаго, който може да отвори вратата на Баща си! Ами че това не е ли почить? Когато бащата иде, нека синътъ се завтече да му отвори. Азъ съжалявамъ онѣзи синове, които чакатъ бащата самъ да си отвори вратата. Синътъ трѣбва веднага да скочи, да отвори вратата на баща си и да каже: татко, заповѣдай! Това сѫ синоветѣ, които трѣбва да отворятъ плочитѣ на гроба на своя Богъ. Всички ние трѣбва да скочимъ, да отворимъ вратата на Баща си и да кажемъ: „Влѣзъ Господи, само Ти си Единиятъ, Който носишъ благословение за синоветѣ си“! Христосъ казва: „Азъ и Отецъ ми ще дойдемъ, ще направимъ жилище въ васъ и ще ви се изявимъ“. Това сѫ Великитѣ Слова, Великитѣ Истини, които ще внесатъ свобода въ свѣта. И тъй, ако рѫката ти те съблазнява, отсѣчи я отъ себе си, отхвърли отъ себе си тази съблазънь! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 5 априлъ 1925 г. въ гр. София.
  7. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Въ който градъ влѣзвате (8) И въ който градъ влѣзвате, и ви прииматъ, яжте което ви прѣдлагатъ, (9) и изцѣлявайте болнитѣ които сѫ въ него, и казвайте имъ: „Наближило ви е Царството Божие.“ (Лука 10:8,9) Какво трѣбва да казва човѣкъ, когато го питатъ? – Наближило е царството Божие. Това е поетическо изражение. Ако бихъ ви казалъ, че е наближило изгрѣванието на слънцето, не подразбирамъ, че е изгрѣло слънцето. Ако ви кажа, че пладнѣ е наближило, не подразбирамъ, че е дошло пладнѣ, но близо е вече. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да бѫде силенъ. Въ какво трѣбва да седи силата на човѣка? – Силата на човѣка трѣбва да седи въ неговия вѫтрѣшенъ животъ, въ неговото вѫтрѣшно разбиране на живота, въ онова вѫтрѣшно схващане, въ което да нѣма абсолютно никакво колебание, абсолютно никакво съмнѣние. Защото въ Божествения свѣтъ, или въ свѣта на вѣчната хармония нѣщата могатъ да се изразяватъ по много начини, но всички сѫ еднакво хармонични, еднакво се допълватъ. Вие може да изразите една музикална пиеса по много начини, но въ всички начини има нѣщо общо – нейната музикалностъ, една музикална пѣсенъ, сама по себе си, не може да бѫде пѣсенъ, ако не е музикална. Защо? Защото пѣсенъ и музикална пѣсенъ е едно и сѫщо нѣщо. Значи, между тоноветѣ трѣбва да има едно вѫтрѣшно съзвучие, едно вѫтрѣшно съотношение, едно прѣливане. Навсѣкѫдѣ въ всички нѣща трѣбва да има едно прѣливане. Слѣдователно, всѣки, който може да пѣе тъй, че да изрази нѣщо чрѣзъ пѣнието, ние го наричаме добъръ пѣвецъ. Сѫщото нѣщо е и въ закона на говоренето. Между всички думи трѣбва да има извѣстно съотношение. Ние, съврѣменнитѣ културни хора, мислимъ, че знаемъ да говоримъ. Азъ като разглеждамъ по нѣкой пѫтъ Писанието, тази свещена книга, или като разглеждамъ нѣкои поетически творби, виждамъ; че тия поети, писатели и пророци сѣ имали най-добри желания да изразятъ Божественото, но думитѣ въ съврѣменния езикъ не сѫ въ състояние да изразятъ тия идеи. Нашиятъ езикъ не е достатъчно развитъ. Впрочемъ, не само нашия езикъ, но който и да е езикъ сега на земята не е тъй развитъ, за да прѣдаде тия възвишени идеи. За въ бъдеще ние очакваме да имаме единъ езикъ по-хубавъ, по-изразителенъ, въ който сърдцето ще има прѣобладающе влияние. „Въ който градъ влѣзете“. Градъ може да се образува само отъ разумни хора. Друго-яче, ако нѣма разумность, ще се образува единъ конгломератъ, тъй като изъ между скалитѣ има множество набутани частици, безразборно разхвърляни. Тия частици може да образуватъ такива цѣли градове. Не, подъ думата „градъ“ разбирамъ съвокупность отъ разумни същества, събрани на едно мѣсто. Казвайте: „Наближило е Царството Божие!“ То значи: наближиха онѣзи условия, при които човѣшката душа може да прояви онова скритото въ себе си. Животътъ може да прояви своята скрита сила въ него само при слънчевата свѣтлина. Човѣшкия умъ може да се прояви само при великитѣ мисли. Да кажемъ, че въ нѣкоя страна се яви нѣкой великъ поетъ, или нѣкой великъ художникъ, или нѣкой великъ музикантъ, какво значение ще иматъ тия велики хора за тази страна? – Тѣ ще ѝ дадатъ великъ потикъ. Азъ не говоря за обикновенитѣ свирци, за обикновенитѣ музиканти. Аз не говоря за обикновенитѣ художници, за обикновенитѣ писатели и поети. Азъ говоря за необикновенитѣ писатели, художници и музиканти – къмъ тѣхъ трѣбва да се стреми човѣкъ. Сега, вие, които сте на земята, може да кажете: ами азъ мога ли да бѣда единъ великъ поетъ? – Можешъ, защо не! Ако имате едно правилно схващане за величието на живота, можете да бѫдете единъ великъ поетъ. Великиятъ поетъ не прѣдставлява нѣщо единично. Поетътъ не е една нишка. Запримѣръ, какъ опрѣдѣляме ние човѣшката сила? Въ какво седи тя? Допуснете, че азъ ви вързвамъ съ една нишка, съ едно конче, но това конче се скѫсва. Казвамъ: силата ви е по-голѣма отъ едно конче. Слѣдъ туй ви завързвамъ съ двѣ кончета, но и тѣ се скѫсватъ. Казвамъ: силата ви е по-голѣма отъ два конеца. Следъ туй ви вързвамъ съ три, четири, петь и повече кончета, но всички ги скѫсвате. Казвамъ; силата ви е по-голѣма отъ тия конци. Най-послѣ азъ ви вързвамъ съ 1,000 конци, но тѣхъ вече не скѣсвате. Казвамъ: хилядата конци сѫ по-силни отъ васъ. Ние можемъ да увеличимъ тия конци на 10,000 и повече, за да опитаме силата ви. Нѣкой казва: азъ имамъ вѣра. Питамъ: на колко конеца се равнява твоята вѣра? Вѣрата на единъ конецъ, или вѣрата на два конеца, или вѣрата на три и повече конци? Вие вѣрвате, че може да се излѣкувате отъ онази обикновена треска, но като дойде тифузната епидемия, вашата вѣра не може да ви излѣкува. Казвате: не може. Такива факти имаме съ Мойсей, когато се явилъ при Фараона, египетския царь. Праща го Господь да избави еврейския народъ, но му казва: „Азъ ще ожесточа сърдцето на Фараона, и той нѣма да пусне евреитѣ“. Мойсей си мислилъ, че само една дума като каже на Фараона, и той веднага ще пусне евреитѣ. Отива при Фараона. Пита го той: въ чие име идешъ? – В името на Иехова. Е, на колко хора Той е Богъ? – Той е Богъ на Авраама, на Исаака, на Якова. – Такъвъ Богъ между насъ не зная, ние имаме по-силни богове и на това основание не мога да пусна Израиля. Мойсей се почуди, какъ е възможно това нѣщо! Тогава той хвърли своята тояга прѣдъ лицето на Фараона, и тя се обърна на змия. Веднага Фараонъ извика своитѣ мѫдреци по лицето на царството си и каза: „Ще видишъ, че и моитѣ мѫдреци не по-малко знание иматъ отъ тебе“. Дойдоха тѣ, и наистина прѣвърнаха тоягитѣ си въ змии. Но змията на Мойсея се обърна и нагълта змиитѣ на всички мѫдреци. Фараонъ каза: ти можешъ да си вървишъ, съ такива фокуси азъ не пущамъ израилския народъ. Мойсей пристѫпи до четиритѣ чудеса, които и мѫдрецитѣ правиха, но най-послѣ Фараонъ призна, че Мойсей има повече знания. Фараонъ се постара по единъ или по другъ начинъ да подкупи Мойсея, но не можа. Когато дойде до десетото чудо, той го подкупваше съ сребро, съ какво ли не. Прѣдлагаше му да остане въ Египетъ, но Мойсей каза: „Не, азъ съмъ пратенъ отъ Иехова да изведа израилския народъ“. Упоритъ човѣкъ бѣше Мойсей. И слѣдъ като направи послѣдното чудо, Фараонъ каза: „Пуснете този човѣкъ, защото, ако седи още въ Египетъ, той ще направи цѣлата земя пуста“. Та, като дойде Божественото, човѣкъ трѣбва да му се подчини. Нѣкой пѫтъ ние се ожесточаваме на Божественото въ насъ. Казва Фараонъ: Нѣма да пусна израилския народъ! Не, ще се подчинишъ! Така е и съ всички хора. У тебе има единъ благороденъ импулсъ да схванешъ нѣщата, да се подчинишъ, но си казвашъ: не азъ имамъ извѣстни възгледи, извѣстни схващания. Идва, обаче, Божественото въ васъ, идва Мойсей. Той е страшенъ човѣкъ. Като направи своитѣ чудеса, цѣлата земя опустоши. Най-послѣ ти се рѣшавашъ да дадешъ ходъ на Божественото, на благородното въ себе си. Тогава дохожда спасението на твоята душа. Казва се въ прочетения стихъ: „Въ който градъ влѣзете, казвайте, че е наближило Царството Божие“! Казвамъ: Царството Божие, това сѫ великитѣ условия, приготвени за човѣшката душа. Един отъ основнитѣ закони на Царството Божие е, че всички граждани въ него иматъ еднакви права, еднакви задължения. Значи, този великъ идеалъ, който сегашнитѣ хора усѣщатъ въ себе си, този ламтежъ къмъ нѣщо велико, това е Божественото, това е Царството Божие. Напримеръ, нѣкои искатъ да бѫдатъ поети. Азъ съмъ виждалъ мнозина младежи, като влѣзатъ въ гимназията, или като се запишатъ въ университета, между многото свои занятия отиватъ постоянно да се упражняватъ, да пишатъ поезия. Като имъ дойде вдъхновението, напишатъ си нѣщо, и послѣ единъ на другъ си го четатъ. Нѣкои от тѣхъ сѫ отлични произведения, нѣкои отъ тѣхъ сѫ дѣтински, но всѣки мисли, че е написалъ нѣщо цѣнно. Послѣ, между тия ученици и студенти има и рисувачи, музиканти и др. Нѣкои отъ тѣхъ, когато учительтъ имъ прѣподава урокъ по аритметика, тѣ се занимаватъ съ други работи, рисуватъ неговия образъ. Нѣкой нарисува образа на учителя си и послѣ го прѣдава на съкласника си, пита го: какъ, мяза ли на учителя? Учительтъ прѣподава урокъ, рѣшава задача, а той си рисува. Другъ пѫтъ учительтъ прѣподава другъ урокъ, а нѣкой ученикъ си пѣе, съчинява си нѣщо по музика. Пита го учительтъ: защо дигашъ шумъ? Ученикътъ пъкъ си мисли, че съчинява нѣщо много важно. Така постѫпватъ ученицитѣ съ своитѣ учители и професори. Единъ си пише поезия, другъ си рисува, трети си съчинява нѣщо по музика, а професорътъ прѣподава своитѣ уроци. Нѣкой пѫтъ става това нѣщо, но трѣбва да има смисълъ въ тия дѣйствия. Не е лошо, че всѣки човѣкъ иска да се прояви, но въ това проявяване трѣбва да има смисълъ. Питамъ: ако водата извира, какъвъ е нейниятъ стремежъ? – Да протече. Ако дървото пониква, какъвъ е неговиятъ стремежъ? – Да расте. Ако човѣкъ се ражда на земята, какъвъ е неговиятъ смисълъ въ живота? Все трѣбва да има единъ конкретенъ смисълъ. Казвамъ: изворъ, който извира безъ да тече; дърво, което никне безъ да расте; човѣкъ, който се ражда безъ да мисли и човѣкъ, който умира безъ да издъхне; свещеникъ безъ да служи на Бога, поетъ безъ да пише, художникъ безъ да рисува, има ли смисълъ въ всичко това? Нѣкой казва: е, азъ въ ума си рисувамъ. Човекъ който рисува въ ума си той отвънъ ще рисува. Човекъ, който пѣе въ душата си, той и отвънъ ще пѣе. Човѣкъ който служи на Бога въ душата си, той и отвънъ ще служи. Такива сѫ великитѣ закони. Значи, наближило е Царството Божие! За кого е Царството Божие? – За разумнитѣ души. Тази идея трѣбва да се схване добрѣ. Мнозина очакватъ единъ по-добъръ животъ извънъ земята, но какъвъ смисълъ ще има този животъ, ако нѣма никакви отношения къмъ настоящия? Всички казватъ: ние трѣбва да се освободимъ отъ този животъ и да влѣземъ въ другия животъ. Всички казватъ, че този животъ е лошъ. Питамъ: въ какво седи лошото на този животъ? Или въ какво седи доброто на този животъ? – Лошото и доброто, това сѫ наши схващания. Ако ние сме добри, и ако нашитѣ отношения единъ към другъ сѫ добри, казваме, че животътъ е добъръ. Ако нашитѣ отношения единъ къмъ другъ сѫ лоши казваме, че животътъ е лошъ. Но какъвъ е животътъ самъ по себе си? Прѣдставете си, какво ще бѫде положението на едно агне, което се изгубва нѣкѫдѣ въ гората и попада между вълцитѣ? Какъ ще го посрещне това вълче общество? Какъ мислите, ще му кажатъ ли „добрѣ дошло“. Ще му постелятъ ли, ще му дадатъ ли храница? – Всичкитѣ вълци ще се зарадватъ, но каква ще бѫде тѣхната радость? Всѣки ще каже: и на мене малко отъ това агънце. Всѣки вълкъ ще иска по една малка частица отъ това агънце. Добрѣ дошло ли ще бѫде то? Всеки вълкъ ще иска да приеме цѣлото агънце вѫтре въ себе си, но като не може, ще иска да вземе поне една частица отъ него. Това приемане ли е сега? Добрѣ, да вземемъ обратния случай. Изгубва се единъ вълкъ нѣкѫдѣ изъ гората и попада въ едно стадо овци, отива им на гости. Тия овци ще го приематъ ли? – Не, всички ще се разбѣгатъ, не дочакватъ дори да го видятъ. Щомъ го видятъ, всичките удрятъ на бѣгъ а само нѣкои отъ тѣхъ, по-смѣлитѣ, ще му тропнатъ съ кракъ, ще кажатъ: защо си дошълъ? Всички овци ще се разбѣгатъ, нито една нѣма да го приеме. Защо? Защото овцитѣ сѫ изгубили вѣра въ вълцитѣ. Слѣдователно, ако ние изгубимъ вѣрата си въ хората, имаме вече отношенията на вълка къмъ овцата. Ако пъкъ въ насъ има тази алчность, каквато видимъ, да го вземемъ само за себе си, всѣки да има дѣлъ, ние ще се намѣримъ въ положението на агнето между вълцитѣ. Сега, всѣка система, всѣка религия, всѣко учение, които сѫществуватъ въ свѣта, иматъ висока задача. Казвате: какво е прѣдназначението на религията, какво е прѣдназначението на християнството, на будизъма напримеръ? И наистина, всички се запитватъ: каква е цѣлта на християнството? Всички свещеници трѣбва да си дадатъ отчетъ на този въпросъ. Каква е целта на будизма? И всички ще спорятъ помежду си. Кой е правиятъ? Не, конкретно трѣбва да се отговори. Какво е основното учение, каква е основната идея? Като ти дойде единъ будистъ на гости, какво трѣбва да ти каже? Единъ будистъ не трѣбва да се различава по нищо отъ тебе въ твоето вѫтрѣшно вѣрую, въ твоето стремление къмъ Бога. Всѣки будистъ е християнинъ. Не мислете, че ако речете да изтълкувате будизма, че ще намѣрите много голѣма разлика. Думата „будистъ“ има почти сѫщото значение, каквото и думата християнинъ. Едно врѣме, когато Буда е тълкувалъ своето учение на хората, условията сѫ били малко по-други отъ тия, въ които е живѣлъ Христосъ. И Буда, както и Христосъ, прѣпорѫчва на хората да се примиряватъ съ страданията. По кой начинъ? – Да се слѣятъ съ Бога. Туй е, което тѣ наричатъ да влѣземъ въ Нирвана. Нѣкои казватъ: какъ, човѣкъ да живѣе въ Нирвана! Да живѣе въ Нирвана, значи да изгуби своя индивидуаленъ животъ. Да, човѣкъ трѣбва да изгуби своя индивидуаленъ животъ. Когато 10–20 малки рѣкички влѣзатъ въ една по-голѣма рѣка, изгубватъ ли своя индивидуаленъ животъ? – Да, изгубватъ го. Тѣ го изгубватъ външно, повидимому, но вѫтре въ голѣмата рѣка тѣ сѫществуватъ. Послѣ, когато тази рѣка се влѣе въ морето, сѫществува ли? – Съществува. Човекъ като изгуби своя животъ, сѫществува ли? – Сѫществува. Има едно условие при което човѣкъ може да запази своята индивидуалностъ. В това условие има три методи, чрѣзъ които човѣкъ може да добие своето безсмъртие. Човѣкъ трѣбва да бѫде изразителъ на висшата Божествена Любовь, която е носителка на живота. За да се прояви този животъ, той трѣбва да има Мѫдрость и Истина. Това сѫ отвлѣчени въпроси. Сега ще ви направя едно малко сравнение, да видите какви отношения трѣбва да има между Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Ще взема за примѣръ водата. Водата има три състояния. Едното е жидкото ѝ състояние, то е нормалното, естественото ѝ състояние. Отъ лѣво имаме твърдото състояние на водата, т.е. замръзването ѝ; отъ дѣсно имаме параобразното състояние на водата. Значи, водата може да стане твърда, като изгуби своята температура. Водата може да стане и параобразна, като увеличи своята температура. Е, въ какво седятъ тѣзи два живота, въ какво се проявява той между свѣта на жидката материя и между свѣта на твърдата материя? Прѣдставете си, че вие имате вода, а нѣмате твърда почва. Вие казвате: най-важното нѣщо въ свѣта е водата. Добрѣ, приемамъ това, но прѣдставете си, че нѣмате почва, кѫдѣ ще отиде всичката тази вода? Допуснете сега, че имате животъ въ себе си. Отъ Божествено гледище животътъ е подобенъ на водата – нищо повече. Такава е аналогията. Какво е отношението на водата къмъ твърдата почва и къмъ въздухообразната материя, такива сѫ и отношенията на Любовьта, Мѫдростьта и Истината въ живота. Любовьта е естественото състояние на водата въ живота. Мѫдростьта прѣдставлява твърдото ѝ състояние, а Истината прѣдставлява параобразното състояние на водата. Слѣдователно, за да може водата да се прояви, трѣбватъ ѝ и твърда, и параобразна материя. Водата проявява своитѣ качества само въ твърдата почва, понеже тамъ растатъ всички сѣменца. Като прониква прѣзъ почвата, тя постоянно ги полива. Въ течното си състояние, обаче, водата може да засегне само тѣхнитѣ корени. Слѣдователно, прахътъ отгорѣ на цвѣтята не може да се очисти отъ тази вода. Необходимо е значи частъ отъ тази вода, да се прѣвърне въ пара, да се охлади въ въздуха и въ видъ на капчици да падне на земята и да измие листенцата и цвѣтоветѣ отъ натрупалия се по тѣхъ прахъ. Но всичката вода не може да се прѣвърне въ пара; и всичката вода не може да се прѣвърне въ ледъ. Законъ има за това. Сега вие като срѣщнете нѣкой мѫдъръ човѣкъ, казвате: този човѣкъ е голѣмъ мѫдрецъ и като такъвъ, нему любовь не трѣбва. Не, Мѫдростьта излиза отъ Любовьта. Мѫдростьта е едно състояние на Любовьта – нищо повече. Истината е пара, която се получава пакъ отъ водата при изпаряването ѝ. Значи, Истината е едно състояние на Любовьта – пара. Мѫдростьта е въ лѣво, Истината е въ дѣсно. Туй вѫтрѣшно разбиране е необходимо за вашия умъ, за да можите да си съставите една ясна прѣдстава за вѫтрѣшнитѣ наредби на вашия животъ и да го направитѣ такъвъ, какъвто трѣбва. Крайната цѣлъ на вашия животъ е да принесе онѣзи плодове, които сѫ необходими за вашето подигане. Азъ не искамъ да считате, че ако отидете при нѣкоя каца съ медъ и го погледнете, близвате малко съ пръстъ, та това е животъ. Да ви кажатъ, че това е медъ и послѣ да ви лишатъ отъ туй благо, това не считамъ животъ. Не е въпросътъ само да близнете отъ този медъ, но вие имате право да го употрѣбите. Казано е въ стиха: „Въ който градъ влѣзете, казвайте, че е наближило вече Царството Божие“. Сега всички седите и чакате. Азъ ви казвам: наближило е за васъ Царството Божие! Вие казвате: ще дойде ли Христосъ? Аз ви казвам: Мѫдростьта е за васъ. – Ще има ли нѣкой да ни учи? Казвамъ: Истината е за васъ. – Има ли нѣкой да ни даде тази свобода? Това е неразбиране на нѣщата. Истината, сама по себе си, носи свобода. Мѫдростьта, сама по себе си носи устой вѫтрѣ въ човѣка. А когато дойде Онзи, Той ще ни научи. Кога ще дойде Той? – Когато ние възприемемъ Царството Божие въ себе си. Щомъ ние приемемъ Царството Божие въ себе си, тогава ще дойде и господарьтъ на това царство. Да възприемемъ Бога въ, себе си, това е една отъ най-великитѣ Истини въ свѣта. Това е единъ отъ най-великитѣ моменти въ живота ни. Всички сѫщества въ свѣта, отъ най-дребнитѣ до най-великитѣ, не желаятъ нищо друго, освѣнъ да ги посѣти Господь за единъ много кратъкъ моментъ. Да ви посѣти Господь само за една минута, или даже само за една секунда, това е най-великиятъ моментъ за душата ви. И това посѣщение, колкото и кратко да трае, ще кажа на вашъ езикъ, ще ви държи топло прѣзъ цѣлата вѣчность, докато свѣтътъ сѫществува. Сега ще ви приведа единъ примѣръ, за да обясня една от своитѣ главни мисли. Той е слѣдниятъ: въ миналото, още въ прѣдисторически времѣна, сѫществували двѣ царства, двѣ раси въ свѣта. Еднитѣ сѫ били хора светящи, а другитѣ сѫ били тъмни хора, хора на тъмнината. И еднитѣ, и другитѣ, обаче, сѫ били еднакво умни и мѫдри. Царьтъ на светящитѣ хора се казвалъ Ормуздъ-Дей. Царьтъ на чернитѣ се наричалъ Ариманъ-Таадъ. Това е митология, останала въ персийското учение. Въ царството на Ариманъ-Таада сѫ сѫществували всички най-финни, най-усъвършенствувани орѫжия и всѣкакви задушливи газове. Тамъ имало голѣми ограничения, навсѣкѫдѣ владѣялъ редъ и порядъкъ, но редътъ и порядъкътъ на онези наши съврѣменни фабрични издѣлия, редътъ и порядъкътъ на онѣзи колелета, които се движатъ въ фабрикитѣ. Тамъ всичко било хармонично, но тежко на онзи, който дойде подъ зѫбцитѣ на тия колелета! Той да му мисли! Хората отъ царството на Ормуздъ-Дея се ползували съ пълна свобода. Между тѣзи двѣ царства имало постоянни войни, но нито еднитѣ нито другитѣ могли да побѣдятъ. Всичкитѣ най-усъвършенствувани орѫжия, които поданицитѣ на царь Ариманъ-Таада могли да изобрѣтятъ, щомъ влизали въ царството на Ормуздъ-Дея, се прѣвръщали на пара. Всичкитѣ им коне, колесници, картечници, всичко се разтопявало въ царството на Ормуздъ-Дея, прѣвръщало се въ пара. Тогава тѣ сѫ имали хиляди пѫти по-усъвършенствувани картечници, отколкото тия, които сегашнитѣ културни хора иматъ. Сегашнитѣ сѫ играчка на тогавашнитѣ. Нѣкои мислятъ, че само сега има такива усъвършенствувани орѫжия. Какви страшни картечници е имало тогава! Ние виждамѣ, какви голѣми огньове, какви силни електрически токове има по небето. Тѣ сѫ употрѣбявали тогава тия токове, които и днесъ могатъ да се прилагатъ. Нѣкои отъ васъ казват: какво трѣбва да правимъ? – Ще работитѣ споредъ правилата на поданицитѣ на Ормуздъ-Дея. Ще прѣвръщате всички вещества на въздухообразни и лѫчеобразни – нищо повече! Това е силата на праведния. И Христосъ, на едно мѣсто отъ тази глава, казва: „Ето, азъ ви пращамъ, като агнета между вълцитѣ, не взимайте нито тържикъ, нито друго нѣщо въ себе си!“ Защо? Защото ще ви обератъ. А тъй, като нѣмате нищо, нѣма какво да ви обиратъ. Като имате щомъ ви срещнатъ разбойници, ще взематъ всичкитѣ ви нѣща. Тръгнете ли съ скѫсани дрехи, съ скѫсана шапка, съ скѫсани обуща, като най-последенъ бѣднякъ, като ви видятъ въ този видъ, ще кажатъ: бѣднякъ е той, оставете го да си върви! Ако тръгнете съ единъ модеренъ цилиндъръ, съ най-хубави дрехи и обуща, ще кажатъ, спрѣте този, има какво да се вземе отъ него! Хората днесъ не могатъ да разбератъ, че се намиратъ въ една неприятелска страна и казватъ: защо трѣбва да се отрека отъ богатството си? Ще се отречешъ, и оттатъкъ ще минешъ. Смъртьта, това е царството на Ариманъ-Таада. Когато умирате, вие сте въ тѣхното царство. Тѣ ще взематъ всичко. И тогава Христосъ казва: „Прѣвърнете се…“ На какво? – Прѣвърнете се на едно въздухообразно вещество. Тъй бѣше и съ Христа. Хванаха Го и Го заковаха на кръста. Сѫщитѣ тия поданици на Ариманъ-Таада Го сѫдиха. Пилатъ бѣше единъ отъ тѣхнитѣ членове. Еврейскитѣ свещеници сѫщо бѣха негови поданици. Тѣ произнесоха смъртната присѫда, но какво стана послѣ? Христосъ имъ даде тѣлото си, но възкръсна. Той се прѣвърна на какво? – Той прѣвърна материята на тѣлото си въ лѫчиста материя, минаваше прѣзъ врати, и никой не можеше да Го види, да Го хване. Римскитѣ закони не можеха никѫдѣ да хванатъ Христа. Той веднага изчезваше, ставаше невидимъ и тѣ питаха: накѫдѣ отиде Христосъ? – Нагорѣ. Лошото е, че Христосъ сега и нагорѣ, и надолу, навсѣкѫдѣ отива. Сега поданицитѣ на Ормуздъ-Дея приготовляватъ една атака на този свѣтъ. Знаете ли каква атака? Тѣ вече сѫ приготвили своитѣ батареи и ще ги пратятъ къмъ този свѣтъ. Тѣ ще прѣвърнатъ всички въ параобразно състояние и изведнъжъ ще освободятъ свѣта отъ неговитѣ грѣхове. И всички вие, които ще минете прѣзъ този Божественъ огънь, ще освободите душитѣ си и ще бѫдете свободни отъ робство. Ние казваме: всички хора ще трѣбва да прѣминатъ прѣзъ този огънь. „Наближило е Царството Божие!“ Царството Божие е едно параобразно състояние, което трѣбва да прѣмине прѣзъ нашитѣ сърдца, прѣзъ нашитѣ умове, прѣзъ нашитѣ души. Великъ е само онзи народъ, който има такива хора, такива поети, които могатъ да казватъ: „Наближило е Царството Божие!“ Запитайте който и да е писатель, който и да е поетъ, дали има другъ, по-широкъ животъ отъ този? Тѣ ще ви кажатъ: не, нѣма другъ животъ, освѣнъ сегашниятъ. Нима днешниятъ день е най-важен? Не, днешниятъ день не е най-важенъ, не е и най-голѣмъ. Слѣдователно, колкото повече отиваме къмъ сѣверъ, днитѣ все повече и повече се увеличаватъ и като дойдемъ на сѣверния полюсъ, имаме най-голѣмиятъ день. Азъ зная, че имаме дни много по-голѣми, отколкото тия на сѣверния полюсъ. Има мѣста въ козмоса, дѣто слънцето грѣе съ милиарди години наредъ, има мѣста пъкъ, дѣто слънцето като залѣзе веднъжъ, съ милиарди години е все нощь. Какъ бихте си обяснили всичко това, ако се намѣрихте въ единъ такъвъ свѣтъ, дѣто деньтъ е дълъгъ милиарди години? Прѣдставете си само едно слънце, което е 75 милиона пѫти по-голѣмо отъ нашето, а нашето слънце е единъ милионъ и половина пѫти по-голѣмо отъ нашата земя, и тази земя се огрѣва отъ това голѣмо слънце! Каква прѣдстава бихте имали вие за всичкитѣ нѣща тогава? Прѣдставете си, че тия разумни сѫщества отъ това слънце дойдатъ на нашата земя, ще има ли караница тогава между хората? – Нѣма да има никаква караница. Писанието казва за тази земя: „Веселѣхъ се на тази обитаема земя“. Има въ свѣта една обитаема земя, въ която поданицитѣ на царь Ормуздъ-Дея, или чедата Божии ще могатъ да живѣятъ. И тъй, сегашнитѣ вѣрующи хора трѣбва да изработятъ своитѣ възгледи за живота. Кои възгледи? Не е въпросътъ до нашитѣ външни вѣрвания. Не е въпросътъ за външната страна на православието, на евангелизма, на католицизма, на будизма, или на какво и да е друго вѣрую. Въпросътъ се отнася до вѫтрѣшната страна на живота. Не е въпросътъ да бѫдемъ българи, французи, или германци, или каквито и да е. Това е външната страна на въпроса. Има единъ вѫтрѣшенъ въпросъ, който трѣбва да рѣши всѣка една душа, понеже слѣдъ 20 или 30 години вие ще се измѣните и ще влѣзете въ новитѣ условия на живота. Вие отъ сега трѣбва да изучавате небесния езикъ. Нѣкои ще кажатъ: когато дойде Христосъ, ще ни научи. Когато дойде Христосъ? Че какво е това разбиране? Христосъ казва на своитѣ ученици: „Идете и проповѣдвайте Евангелието на всичкия свѣтъ, и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на века.“ Тогава защо Го очаквате отгорѣ? Значи, споредъ сегашнитѣ схващания на религиознитѣ хора, Христосъ и светиитѣ сѫ горѣ на небето. Кой е тук тогава? Само грѣшнитѣ хора ли? Като казва Христосъ на ученицитѣ си да отидатъ и да проповѣдватъ Евангелието какво значи? – Да отидатъ да проповѣдватъ само на грѣшнитѣ хора, които сѫ тука на земята. Тогава, на кого ще проповѣдвамѣ, и кой ще проповѣдва? И дѣйствително, споредъ туй разбиране ако останатъ глупавитѣ хора да проповѣдватъ, само глупави работи ще се проповѣдватъ. Значи Христосъ е въ този великъ свѣтъ, който засѣга душитѣ на всички хора. И така, за всѣки единъ отъ васъ, който иска да се посвети на това учение, казватъ: той не е правовѣренъ. Въ какво седи правовѣрието? Нека имаме една норма за правовѣрието. Кой човекъ е правовѣренъ? Правовѣренъ човѣкъ, споредъ мене, е този, който не отнима живота на другитѣ хора, на подобнитѣ си. Споредъ мене, правовѣренъ човѣкъ е този, който носи свѣтлина на подобнитѣ си. Споредъ мене, правовѣренъ човѣкъ е този, който носи свобода на подобнитѣ си. Под „подобни“ разбирамъ всички онѣзи сѫщества, въ които има съзнание. Има нѣкой нѣща, дѣйствително, въ които нѣма съзнание. Единъ изсъхналъ клонъ, запримѣръ, нѣма съзнание въ себе си. Ако отрѣжешъ единъ клонъ отъ нѣкоя лоза и видишъ, че отъ него текатъ сълзи, значи въ него има животъ. Разумниятъ лозаръ казва на тази пръчка: „Ти ще повърнешъ своитѣ сокове надолу къмъ коренитѣ и тогава ще проектирашъ своя животъ въ останалитѣ три пръчки, които азъ оставихъ на лозата“. По този начинъ азъ съмъ дошелъ до слѣдното заключение: всѣки поетъ, всѣки музикантъ, всѣки художникъ е сборъ отъ велики души. За да се прояви единъ великъ поетъ, трѣбва хиляди гениални души да се събератъ на едно мѣсто. За да се прояви единъ великъ художникъ, трѣбва хиляди разумни, гениални души да се събератъ на едно мѣсто. За да се прояви единъ великъ музикантъ, трѣбва хиляди разумни души да се събератъ на едно мѣсто и да се изразятъ чрезъ него. За да се прояви единъ великъ Учитель, трѣбва всички разумни души да се събератъ въ него. Нѣкой отдѣлятъ Христа, разглеждатъ Го като нѣщо отдѣлно. Не. Христосъ е съвокупность на всички разумни души. И когато се казва въ Писанието, че за обръщането на една грѣшна душа къмъ Бога, настава голѣма радость между ангелитѣ, какво се подразбира? Това подразбира, че Христосъ прави тѣсна връзка между душитѣ. Кои сѫ ангелитѣ? – Всички онѣзи разумни души, които живѣятъ заедно съ Христа. Голѣма радость настава между всички души, когато нѣкой грѣшникъ възприеме учението на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Сега мнозина отъ насъ много се запитватъ: обича ли ме Христосъ? Този въпросъ ми се вижда много чуденъ. Когато слънцето изгрѣе, и азъ туря гърба си къмъ него да ме грѣе, на мѣсто ли е въпросътъ дали слънцето ме обича? – Щомъ слънцето грѣе, обича те, разбира се. Отворилъ съмъ една книга на слънчевата свѣтлина, чета я и питамъ: дали ме обича слънцето? – Щомъ се ползувашъ отъ неговата свѣтлина и можешъ да четешъ книгата, обича те, разбира се. Всѣка възвишена и благородна мисъль, която прониква въ тоя умъ; всѣко благородно и възвишено чувство, което прониква въ твоето сърдце и всѣко възвишено и благородно желание, което прониква въ твоята душа, това е Христосъ, Който прониква. Той е единъ възвишенъ, колективенъ Духъ, единъ колективенъ импулсъ. Това не си ти. Туй, дето казвашъ: азъ направихъ това нѣщо, азъ написахъ това стихотворение – това е дяволското въ свѣта. Ами, че за да напишешъ това стихотворение, ти изяде четири кокошки, изпи три кила вино, изяде една хубава баница. Добре, като казвашъ, че ти си го направилъ, направи това нѣщо безъ кокошкитѣ, безъ виното, безъ баницата. Не мога. Тогава, признай това и кажи въ себе си: азъ, кокошкитѣ, винцето и баницата написахме това стихотворение. Това е учението! Трѣбва да знаете, че сегашното християнство дължи своя животъ на живота на онѣзи хиляди мѫченици, които сѫ се пожертвували за благото на другитѣ. А сега хората се спиратъ и казватъ: кой е праведенъ? – Праведни хора сѫ само тѣзи които сѫ пожертвували своя животъ за другитѣ. Това нѣщо ние трѣбва да признаемъ и да не мислимъ, че сегашния животъ, който имаме, е нашъ. Не, ние дължимъ своятъ животъ на другитѣ. Нѣкой казва; азъ имамъ право да мисля, както искамъ. Не съмъ ли свободенъ? Да, братко, ти трѣбва да знаешъ, че си само единъ конецъ отъ цѣлото вѫже. Ти дължишъ твоя умъ, твоитѣ мисли и чувства на хиляди други братя, които ти помагатъ. Не мислете, че въ великото Бѣло Братство има нѣкакви амбиции, като нашитѣ. Не, когато нѣкой замисли да напише нѣщо, веднага много Бѣли Братя се събиратъ около него и казватъ: чакай да му помогнемъ! Тѣ се радватъ на всѣко нещо, което излезе отъ перото на когото и да е. Не мислете, че всичко, което напишете, е най-хубавото, най-гениалното. Нѣкой пѫть нарисувате нѣкой картина и мислитѣ, че е най-гениална. Не, не е така. Вие за въ бѫдеще именно ще напишете, ще рисувате и то все по-хубави и по-хубави нѣща. На земята ще пишете и ще рисувате красиви човѣци, а на небето ще пишете и ще рисувате красиви ангели. На земята ще пишете човѣшка поезия, на небето ще пишете ангелска поезия. На земята ще рисувате човѣшки картини, на небето – ангелски. Азъ говоря само за поезията и художеството, но има хиляди и милиони работи още, съ които може да се занимавате. Сегашнитѣ хора не могатъ да се убѣдятъ въ това, че на небето има работа за всички души. Тѣ казватъ: азъ не мога да бѫда поетъ, художникъ или музикантъ, тогава какво ще бѫда? Изредятъ още нѣколко такива поетически работи и казватъ най-послѣ: е, тогава работникъ ще бѫда, ще става единъ обикновенъ работникъ. Но знаете ли, че и най-обикновенитѣ работници въ това велико царство на Ормуздъ-Дея сѫ по-велики отъ всички наши най-велики философи и поети? Какво ще кажете на това отгорѣ? Всѣки единъ отъ тѣхъ може да напише нѣщо много по-красиво и велико, отколкото всѣка една строфа която би написалъ най-великия поетъ тукъ на земята. А при това, тѣ заематъ такова скромно положение! Тѣ знаятъ, че въ вечностьта има редъ условия, при които човѣкъ може да се прояви. Има единъ законъ за това, но ти ще чакашъ своето врѣме – нѣма да бързашъ. За всѣка душа Богъ е опрѣдѣлилъ единъ моментъ, когато трѣбва да се прояви. За този моментъ тя трѣбва да чака хиляди и милиони години. Ще дойде твоятъ день, когато ще ти кажатъ: излезъ да се проявишъ! И тогава всичкото небе ще се прояви чрезъ тебе. Готовъ ли си за този моментъ? А сега, ще излѣзешъ нѣкѫдѣ на сцената, ще издекламирашъ едно стихотворение отъ Вазова, или отъ когото и да е, и ако не можешъ да го издекламирашъ добре, или ако го забравишъ, ще ти кажатъ: слѣзъ отъ сцената! Но когато ти издекламирашъ това, което небето иска чрѣзъ тебе, тогава и ти ще останешъ доволенъ отъ себе си, и другитѣ ще останатъ доволни отъ тебе. Слѣдователно, всѣки единъ отъ насъ трѣбва да бѫде готовъ за този великъ моментъ. Този великъ моментъ не е само за насъ, но и ангелитѣ се приготовляватъ за него. Когато Богъ обедини всички въ едно цѣло, тогава ще дойде часътъ да се проявите. Тогава ще дойде вашиятъ день. Нѣкои хора обичатъ да се обличатъ добрѣ, да иматъ хубави дрехи. Хубаво е всичко това, но все още не знаете, какво нѣщо е хубавата дреха. Нѣкоя дама казва: булската дреха е хубава. Не, ще дойде день когато ще облѣчете най-хубавата дреха, която ще ви задоволи. Единъ день Богъ ще ви даде най-хубавия умъ, най-красивото сърдце, най-разумната душа. Тогава духътъ ви ще се облѣче въ най-красивата дреха и така ще излѣзете на сцената. Това нѣщо засѣга малко вашето щестлавие и вие казвате: хайде да видимъ! Не, ще дойде день за всички съврѣменни хора, когато ще бъдатъ облечени въ Божествения животъ. Това именно трѣбва да бѫде въ насъ, като единъ импулсъ. Всички трѣбва да казвате: „Наближило е вече Царството Божие!“ Между хората трѣбва да има миръ! И ние казваме: ние сме противъ орѫжията, не употрѣбяваме никакво орѫжие. Да ние нѣма да употрѣбимъ едно орѫжие като днешнитѣ, но ще употрѣбимъ друго. Какво оръжие ще употрѣбимъ? – Нашето орѫжие е такова, че когато срещнемъ единъ убитъ човѣкъ, ние го въздигаме, ние го възкресяваме. Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ духовникъ, който много обичалъ каймакъ, но жена му била по-голѣма любителка на каймака отъ него, та докато той се наканилъ да хапне, жена му го изпрѣварвала. Цели 30 години той самъ си квасилъ млѣкото, но щомъ се приготвело, жена му веднага успѣвала да обере каймака. Най-послѣ единъ день той взима гърнето съ подквасеното млѣко, занася го въ църквата и тамъ го заключва. Обаче жена му и тамъ успѣва да го намѣри. Отключва църквата, намира млѣкото, обира каймака и за да прикрие постѫпката си, взима съ пръстъ малко отъ млѣкото и намазва мустацитѣ на иконата свети Никола, да изглежда, какво свети Никола изялъ каймака. Връща се свещеникътъ, търси млѣкото, намира го, но каймакътъ пакъ липсва. Поглежда, вижда на мустацитѣ на свети Никола слѣди отъ млѣко. „А“, казва той, „не се надѣвахъ на тебе, свети Никола! – Цѣли 30 години ти служа, и ти да ми изядешъ каймака! Повече нѣма да ти служа.“ Забѣгва той изъ свѣта, съ цѣлъ да намѣри лесенъ начинъ да се прѣхранва и да яде каймакъ, свободенъ отъ жена си и отъ свети Никола. Обаче свети Никола искалъ да му даде единъ добъръ урокъ и тръгва подирѣ му, като старецъ, и го запитва: накѫдѣ отивашъ синко? Разправилъ му той своята история: бѣхъ религиозенъ човѣкъ, но обичах каймакъ да си похапвамъ. Жена ми постоянно го изядаше и азъ скрихъ гърнето съ млѣкото отъ нея въ църквата, но въ мое отсѫствие свети Никола го изялъ, затова азъ се отказахъ да му служа повече и забѣгнахъ и отъ него. – Е, случватъ се такива работи, грѣшни сѫ хората, казва му старецътъ. Тръгва старецътъ съ него. Наближаватъ едно село. Казва му старецътъ: остани съ мене въ това село. Отиватъ въ една кѫща. Запитва свети Никола: имате ли нѣкое болно дѣте? – Имаме. Влиза той вътрѣ, прѣглежда дѣтето, поисква едно корито и топла вода и започва да кѫпе дѣтето. Като го измилъ, нарѣзва го на части: корема му, краката, изважда очите му, отрѣзва ушитѣ – изобщо, нарѣзалъ го като нѣкой хирургъ. Следъ това взима всѣка частъ отъ тѣлото му, и го поставя на своето мѣсто. Дѣтето изведнажъ възкръснало, оживѣло. Свещеникътъ като гледалъ всичко това, казалъ си: „ето една много лесна работа, ще мога да постѫпвамъ и азъ така“ и лесно ще си изкарвамъ каймака. На другия день той казва на стареца: старче, азъ бързамъ, имамъ малко работа, та ще те оставя. Той искалъ да отиде въ друго нѣкое село, самъ да лѣкува, та по този начинъ да си искарва пари за каймакъ. Свети Никола му казалъ: добрѣ, синко, когато се намѣришъ въ нѣкакво затруднение, повикай ме, азъ ще дойда. Раздѣлятъ се и свещеникътъ отива въ съсѣдното село. Влиза въ една кѫща и пита: имате ли нѣкое болно дѣте? – Имаме. Влиза той вътрѣ и започва да го лѣкува тъй както видѣлъ отъ стареца. Нарѣзва дѣтето на части, нарежда всѣка частъ на своето мѣсто и чака да се съживи дѣтето. Чака, но частите, не се залѣпватъ, дѣтето не се съживѣва. Той се намира въ затруднение и скоро извиква свети Никола. Дохожда старецътъ, нарежда частитѣ на дѣтето, възкръсява го и му казва: „Трѣбва да знаешъ, че свети Никола не яде каймакъ!“ И ние, съвременнитѣ хора, сме отъ тѣзи, които искаме отъ Господа това-онова и като не ни го даде, отказваме се отъ убѣжденията си и казваме: въ нищо не вѣрвамъ вече, отказвамъ се отъ Бога, всичко въ този свѣтъ е празна работа. Не, това е заблуждение. Кое е вѣрно тогава? Има нѣщо вѣрно въ този свѣтъ. Има едно дълбоко убѣждение въ всѣка душа, то е убѣждението за Царството Божие. Казвайте: „Наближило е въ насъ Царството Божие!“ И сега, и преди 2,000 години Христосъ е проповѣдвалъ и казвалъ: „Идете проповѣдвайте Словото Божие. Азъ ще бъда съ васъ до скончание вѣка“. И казва се въ другъ стихъ: „Ако вие прѣбѫдете въ мене, и азъ ще прѣбѫда въ васъ. Дѣто бѫдете събрани двама или трима души въ мое име, и азъ ще бѫда между вас. И каквото попросите въ мое име, ще ви се даде. Тогава азъ и Отецъ ми ще направимъ жилище за васъ“. Вие може да тълкувате тия стихове по единъ, или по другъ начинъ, по който Богъ се изявява на своитѣ избрани. Единъ великъ музикантъ се изявява само на своитѣ избрани, на своитѣ способни ученици. Великиятъ художникъ, или поетъ, или скулпторъ се изявява само на своитѣ способни, на своитѣ най-даровити ученици. На обикновенитѣ си ученици той не се изявява. Слѣдователно, ако ние сме готови да пожертвуваме своя животъ, сили и здраве, както и всичко друго заради Господа, ние ще бѫдемъ въ състояние да прѣтърпяваме всички мѫчнотии и страдания въ този свѣтъ, безъ да се усъмнимъ въ Бога. Въ насъ има една възвишена и благородна душа. Защо да се съмнѣваме въ Бога? Кой е причината на всички наши страдания, които сѫществуватъ сега въ свѣта? Богъ ли е причина, или ние сами? Кой е причина на онѣзи вѫтрѣшни страдания и терзания? Ние казваме че дяволътъ ни мѫчи. Как може да ни мѫчи дяволътъ? Или ние се мѫчимъ, или дяволътъ ни мѫчи. Когато нѣкой момъкъ се влюби въ нѣкоя мома, кой го мѫчи? Дяволътъ ли го мѫчи, та плаче? Не, той самъ се мѫчи, иска нѣщо, което не е позволено. Хубаво, ако малкото братче се влюби въ окото на своето сестриче и поиска да му го извади, на мѣсто ли е тази любовь? Ако другото братче се влюби въ другото око и каже: Дай да го извадя – това на мѣсто ли е? Какво ще стане съ сестричето? – Ще ослѣпѣе. Послѣ, пакъ дойде братчето, иска ухото му. Слѣдъ това другото. Защо? Защото се влюбило въ него. Оставете се отъ тази любовь, която заробва хората. Тази любовь сѫществува въ свѣта. Вие сте я опитвали. Ако искате, може да я прилагате, но дойдете ли до Божествената Любовь, която създава живота, вие трѣбва да имате едно опрѣдѣлено понятие. Тя не създава противорѣчия въ живота. За сега постѫпвате по човѣшки, но когато дойде Божественото въ васъ, то ще внесе Божествената Любовь, която ще ви направи силни, мощни. Тя ще направи вашитѣ мисли устойчиви. Непрѣменно трѣбва да имате тази любовь въ душата си! Тя започва съ слѣдното: запримѣръ, дойде при васъ нѣкой вашъ братъ и ви прочете двѣ строфи, които написалъ. Влѣзте въ положението му, зарадвайте се, като че вие сте го писали! Вие слушате, недоволни сте, казвате: защо да не съмъ азъ! Нѣкой направилъ една рисунка, покаже ви я. Зарадвайте се, не казвайте защо да не съмъ азъ? Нѣкой придобилъ нѣкакво наслѣдство. Зарадвайте се за него! Нѣкой се облѣкалъ хубаво. Зарадвайте се за него! Ами че една птица може да бѫде по-хубаво облѣчена, отколкото ние самитѣ. Туй е вѫтрѣшното безкористие, което всѣки християнинъ трѣбва да храни въ себе си. Ние трѣбва да считаме мислитѣ, чувствата и желанията на своитѣ братя като наши собствени; да бѫдатъ за насъ тъй свещени, както сѫ и нашитѣ. А сега? Дойдемъ до нѣкой православенъ, или евангелистъ, или будистъ и веднага казваме: той е антихристъ. Защо? Защото не е въ православната църква. Като че Христосъ е влѣзълъ въ православната църква! Като че въ православната църква свещеницитѣ не се биятъ съ кандилницитѣ! Че кой свещеникъ служи на Бога безъ пари? Ще кажете: напада ни! Не, покажете вие вашето учение! Покажете вашия Учитель! Покажете вашия идеалъ прѣдъ свѣта! Нека не се позори Христосъ! Не ви нападамъ азъ, но вие сквернитѣ Христовото име. Каквито и да бѣха евреитѣ, но тѣ поне почитаха Мойсея. А вие съ каква почить ще се похвалите днесъ? Съ какво се почита днесъ Христосъ между Християнскитѣ народи? Казва се въ Евангелието: „Не противи се злому! Ако те ударятъ отъ едната страна, дай си и другата страна! Любете враговетѣ си! Да възлюбишъ ближния си, както себе си! Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце!“ Всичко това изпълнено ли е? Щомъ дойде да се каже една Истина, казватъ: Истината е горчива. Не, азъ не казвамъ, че Истината е горчива. Споредъ мене, Истината е нѣщо сладко. Когато азъ говоря на хората за Истината, азъ говоря едноврѣменно и за Любовьта и за Мѫдростьта, и за Правдата, и за доброто, и за мира – изобщо между хората трѣбва да сѫществуватъ тия добродѣтели. Ти можешъ да бѫдешъ французинъ, англичанинъ, германецъ, българинъ, или какъвто и да е, но какво ти прѣпятствува да живѣешъ съ всички хора любовьно? Даже и съ едно агне, и съ една кокошка, и съ едно дърво, нищо не ни прѣпятствува да живѣемъ по човѣшки. Между едно дърво и тебе има една връзка. Това дърво нѣкога може да ти бѫде полезно. Туй че нѣкое сѫщество е животно или растение, то се отнася само до външната страна на въпроса, до формата. Това сѫ само външни отношения. Външнитѣ отношения, формитѣ трѣбва да се изключватъ. Важното е вѫтрѣшната връзка. Казвате: има една православна църква. Радвамъ се, нека има една православна църква, но нейнитѣ богомолци трѣбва да иматъ сърдца чисти, като най-бистритѣ извори, а не мѫтни. Азъ зная, че бистритѣ извори идатъ отъ дълбоко, а мѫтнитѣ извори идатъ отъ плиткитѣ мѣста. Слѣдователно ако има свѣтлина, нека бѫде най-хубавата свѣтлина, отъ която човѣшкитѣ очи да не ослѣпяватъ. Човѣкъ може да ослѣпѣе даже и при слънчева свѣтлина, ако гледа дълго врѣме на слънцето. Има една свѣтлина, при която ние не можемъ да ослѣпѣемъ. Казва Писанието: „Наближило е Царството Божие“. И тогава у всинца ни трѣбва да се събуди само една велика идея. Гдѣ сѫ нашитѣ братя? Гдѣ сѫ нашитѣ сестри? Питамъ: какъ ще си обясните слѣдния фактъ, слѣдното противорѣчие? Единъ човѣкъ до вчера ви е величаялъ, до вчера ви е любилъ, а утрѣ се обръща противъ васъ и говори най-грознитѣ, най-сквернитѣ нѣща. Сѫщия човѣкъ ли е той? Не е сѫщиятъ човѣкъ. Има множество на съзнанието. Онзи вашъ приятель, който ви обичаше, и който живѣеше въ това тѣло, изчезва и сега въ сѫщото тѣло дохожда да живѣе другъ, който ви мрази. Този послѣдния е отъ царството на Ариманъ-Таада. Той може да ви припише такива прѣстѫпления, каквито и не сте сънували. Азъ зная много такива случаи. Нѣкой пѫть, нѣкой каже на нѣкой мѫжъ: знаешъ ли, азъ видѣхъ жена ти съ еди-кой си на разходка. Изведнъжъ космитѣ на този човѣкъ настръхватъ. Жена му нѣкѫдѣ въ университета посещава лекции, учи се, а той се безпокои. Питамъ, какъ е възможно такова съмнѣние? Това човѣшката душа ли е, която може така да се прояви? Азъ се чудя, какъ може човекъ така да изопачи фактитѣ! Азъ зная много свещеници, които съзнателно изопачаватъ Истината. Това не са свещеници, това не сѫ свѣтли духове, това не сѫ поданици отъ царството на Ормуздъ-Дея. Един човѣкъ, който може да ми снеме главата; единъ човѣкъ, който може да ми извади сърдцето; единъ човекъ, който може да се подиграе съ мене, азъ не го считамъ за свой братъ. Нито мене може да считате за вашъ братъ, ако и азъ постѫпвамъ така. Азъ считамъ за братъ този, който може да ме извади отъ тинята. Ако азъ извадя една жена отъ тинята и за да я извлѣка отъ тамъ я пригърна, а тя послѣ говори лошо за мене, казва, че съмъ я пригръщалъ, питамъ: тази жена спасена ли е? Щомъ тази жена допуща, че съ нея се върши прѣстѫпление, такава жена лесно се подкупва. Тази жена заслужава ли спасение? Не, тя пакъ отива въ тинята, тя не е спасена. Азъ се чудя съ хората при тия имъ прояви! Това наричамъ множественостъ. Азъ имамъ другъ терминъ за това нѣщо: сродна двойственостъ на човѣшкото съзнание. Това не е Божественото. Щомъ въ съзнанието на единъ човѣкъ има раздвояване, щомъ той може да говори и така, и иначе, това не е Божествено. Когато дойде Царството Божие въ васъ, ще има само една мисъль. Това значи да познаваме себе си. По нѣкой пѫть ти чувствувашъ, че въ тебе се яви нѣщо странно, ти излъжешъ себе си и при това казвашъ: интересътъ ми диктува така да постѫпя. Не ти ще отхвърлишъ този интересъ. Това не си ти, нищо повече. Този твой интересъ ще те погуби. Знай, че Любовьта иде само отъ Бога. Ти увѣренъ ли си, че онзи, който ти казва, че те обича, та това е любовь? Ами ако азъ те любя като единъ вълкъ, тогава? Ако е въпросъ за любовь, нека бѫде истинска любовь, нека ти говори съ езика на любовьта. Всинца вие трѣбва да проповѣдвате: „Наближило е Царството Божие!“ Нека тази любовь бѫде между братята, нека бѫде между приятелитѣ, нека бѫде между вѣрующитѣ, нека бѫде между всички и навсѣкѫдѣ! Нѣкой казва, че билъ роденъ отъ Бога. Чудни сѫ тия хора, които казватъ, че били родени отъ Бога, а при това нѣматъ никакви плодове. Какво ще бѫде, ако нѣкой казва, че е роденъ отъ Бога, а роденитѣ отъ него сѫ вълчета? Не, Христосъ е казалъ прѣди вѣковетѣ: „Дървото се познава само по плодоветѣ си“. Всѣки човѣкъ се познава по своитѣ дѣла; всѣки човѣкъ се познава отъ своитѣ чувства, отъ онова възвишеното и благородното въ него. Ние не живѣемъ за хората, ние живѣемъ въ единъ Божественъ свѣтъ, прѣдъ лицето на онѣзи наши братя, между които единъ отъ първороденитѣ е Христосъ. Говоря ви за Христа, понеже Него познавате. Христосъ е изразъ на Любовьта, на абсолютното безкористие. Да бѫдешъ християнинъ, значи да бѫдешъ абсолютно безкористенъ – нищо повече. Нѣмашъ ли туй съвършено безкористие, ти не можешъ да бѫдешъ християнинъ, ти може само да носиш името християнинъ. Абсолютно безкористие и пълна любовь! Да любишъ Бога съ всичкото си сърдце, да любишъ ближния си като себе си и да любишъ враговетѣ си, това е християнското учение. Чудни сѫ постѫпкитѣ на съврѣменнитѣ хора. Менъ ми разправиха случаи отъ църковнитѣ събори. Какъ може да се обясни това противоречие? Тамъ нѣкои сѫ казвали: човѣкъ, който се гнуси отъ вино и отъ месо, да се изхвърли отъ църквата! Това сѫ гръцки разбирания. Не е Латинската раса, която може да донесе на свѣта една по-висока култура. Римлянитѣ не донесоха нѣкаква висока култура. Тѣ оставиха само едно римско право, което внесе насилието въ свѣта. Единствениятъ народъ, който носи сила, това е саксонската раса. Въ тѣхъ моралнитѣ чувства сѫ силно развити, но за въ бѫдеще ние желаемъ да имаме единъ народъ, въ който моралнитѣ чувства да бѫдатъ още по-силно развити. Христосъ казва: „Проповѣдвайте, че е наближило Царството Божие“. Сега, въ цѣлия свѣтъ се образува едно ядро отъ хора: англичани, французи, германци, американци, китайци, японци, българи, сърби, турци, черни, па и всѣкакви, които образуватъ една нова раса въ свѣта, единъ народъ съ по-други схващания отъ сегашнитѣ, съ другъ моралъ. Кой групирва всички тия хора? – Ормуздъ-Дей, или ще кажемъ, че Христосъ ги групирва, или закона на Любовьта, или великиятъ Божественъ законъ ги привлича, за да се опознаятъ и работятъ заедно. Какво име ще се даде на тази сила, която ги привлича, то е все едно. Най-после азъ казвамъ: българитѣ могатъ ли да дадатъ единъ контингентъ отъ такива хора? – Могатъ. Нека всички благородни хора отъ православната, или отъ евангелиската, или отъ католическата църкви, нека всички свещеници и владици да излѣзатъ на сцената! Не е въпросътъ за този за онзи. Нека всички излѣзатъ. Нали всички сѫ християни? Това е Христовото учение, да се проповѣдва Любовьта. Туй учение е обзело цѣлия свѣтъ. И ако българитѣ не изпратятъ тамъ свои поданици, тѣ ще изгубят. Онѣзи народи, които изпратятъ тамъ свои поданици, името имъ ще се запише въ това велико царство, а онѣзи които не изпратятъ свои поданици, името имъ ще се зачеркне, и отъ тѣхъ поменъ нѣма да остане. Казва Писанието отъ прѣди хиляда години: „Онѣзи народи, които не служатъ на Бога, нѣматъ никакво бѫдеще“. Слѣдователно, трѣбва да има единъ вѫтрѣшенъ моралъ, единъ вѫтрѣшенъ животъ, който може да сплоти този народъ. Ами че всѣки единъ народъ е като единъ организъмъ! Кое е най-видното въ човѣка? – Главата. Кое е най-красивото? – Лицето. Кое е най-изразителното? – Очитѣ. Кое е най-подвижното? – Рѫцетѣ и краката. На първо мѣсто значи е човѣшката глава. Глави трѣбва да иматъ съврѣменитѣ християни! Казва Писанието: „Глава на църквата е Христосъ.“ Църквата, това е тѣлото на Христа, а всички хора съставляватъ членове на тази църква. Значи отъ главата иде всичко! Тъй че онѣзи идеи, онѣзи мисли, които проникватъ въ църквата, тѣ сѫ сѫщинскитѣ. Та, казвамъ: оставатъ ви три нѣща, които трѣбва да внесете въ себе си. Вие ги имате, но като кажете, че сте християни, че сте новородени, това подразбира, че трѣбва да растете. Радвамъ се, че сте новородени, но казвамъ: трѣбва да израснешъ, братко още повече. Нѣкой казва: азъ съмъ работилъ. Радвамъ се, братко, но още повече трѣбва да работишъ. Азъ съмъ писалъ. – Още повече ще пишешъ. Азъ съмъ рисувалъ. – Още повече ще рисувашъ. Всички вие трѣбва да се стремите да приготвите вашето бѫдеше. Има единъ славенъ моментъ, за който трѣбва да се приготовлявате. Радвайте се за вашето бѫдаще, радвайте се за това, което ви чака! Когато срещнете единъ уменъ човѣкъ, нека ви причини радость; когато срещнете единъ красивъ човекъ, нека ви причини радость; като срещнете единъ човѣкъ съ характеръ, нека ви причини радость! Щомъ видимъ нѣщо хубаво, нѣщо добро, нѣщо възвишено и благородно, въ каквото и да е отношение, нека ни причинява радость. Казва Писанието: „Молете се единъ за другъ, да ви се изцѣлятъ всички недѫзи“! Единство трѣбва сега на хората! Единство въ Любовьта, а туй единство е множество. Единство въ Мѫдростьта, а тази Мѫдрость е множество. Единство въ Истината, но тази Истина е множество. Единство въ Правдата, но тази Правда е множество. Единство въ Добродѣтельта, но тази Добродѣтель е множество. Въ всичкото това множество хората трѣбва да помогнатъ на себе си, трѣбва да помогнатъ и на другитѣ. Това е което Христосъ е донесълъ въ свѣта; това е, което се проповѣдва и сега „Наближило е Царството Божие“! Туй Царство Божие сега е прѣдъ вашия прагъ. И ако вие доброволно не отворите вратата на вашето царство, единъ день тази врата ще стане параобразна, кѫщата ви ще стане параобразна и вие ще останете безъ стаи, безъ врати и безъ прозорци. И тогава Истината може да дойде за васъ, но тази Истина нѣма да ви ползува. Доброволно трѣбва да пожертвувате всичко за Царството Божие! И тъй, въ който градъ и да влѣзете, кажете: „Наближило е Царството Божие“. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 29 мартъ 1925 г. въ гр. София.
  8. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Да се не смущава сърдцето ви! „Да се не смущава сърдцето ви: вѣрвайте въ Бога, и въ мене вѣрвайте!“ (Иоана 14:1) Въ свѣта има три вида смущения: еднитѣ смущения сѫ отъ чисто материяленъ характеръ, засѣгатъ тѣлото; другитѣ смущения сѫ отъ чувственъ характеръ, засѣгатъ сърдцето, а третия видъ смущения сѫ отъ умственъ характеръ, засѣгатъ ума ни. „Да се не смущава сърдцето ви“, всичко това е лесно. И тогава, за това смущение Христосъ прѣдписва цѣрове. Какви сѫ цѣроветѣ? – За да не се смущава сърдцето ви, вѣрвайте въ Бога! И послѣ? – Въ мене вѣрвайте! Смущението изобщо парализира организма, парализира чувствата, парализира и ума. И много отъ органическитѣ болести се дължатъ на едно вѫтрѣшно органическо смущение. Много отъ болеститѣ се дължатъ на смушения на чувствата; много отъ болеститѣ се дължатъ на смущения на ума, значи тѣ сѫ умствени смущения. Когато болеститѣ се дължатъ на умствени смущения, тѣ засѣгатъ мускулната система, засѣгатъ и бѣлитѣ дробове. Когато смущенията сѫ повече отъ чувственъ характеръ, тѣ засѣгатъ сърдцето ни черния дробъ, дихателната система и кръвоноснитѣ сѫдове. Туй вцѣпеняване на кръвоноснитѣ сѫдове, отъ което хората често умиратъ прѣждеврѣменно, се дължи на тия вѫтрѣшни смущения, които поврѣждатъ нервната ни система. Ето защо Христосъ има право да казва: „не се смущавайте“, т.е. избѣгвайте всички родове смущения. Нѣкой казва: не може да се избѣгнатъ тия смущения. Питамъ: майка ти съ думата „не може“ ли те роди? Колко врѣме се мина, докато ти внушиха тази дума „не може“! Ти първо се роди съ плача. Заплака прѣдъ майка си и ѝ каза: дай ми да ямъ защото азъ трѣбва да живѣя. Ти трѣбва да работишъ заради мене. Това бѣше твоята първа заповѣдъ. Може да се възпроизведе единъ разговоръ между майката и дѣтето. Дѣтето казва: „Понеже ти обѣща, че ще ме обичашъ, че ще ме любишъ, трѣбва да работишъ заради мене. Ти си любовьта азъ съмъ животътъ, произлѣзълъ отъ тебе. Работи, защото азъ искамъ да живѣя!“ Това сѫ аргументи много на мѣсто. Ако майката се смущава, дали ще може да отгледа дѣтето си, тя именно ще го проводи на онзи свѣтъ. Често смущенията ставатъ причина да се образуватъ извѣстни подпушвания на енергии, които текатъ въ човѣшкото тѣло: въ неговото сърдце, въ неговия умъ – изобщо въ цѣлата нервна система. Човѣкъ е единъ акумулаторъ, или единъ кръстопѫть, дѣто се прѣплитатъ милиони козмически течения. Човѣкъ прѣдставлява единъ такъвъ вѫзелъ. Въ математическо отношение азъ си прѣдставлявамъ човѣка на земята, като една отъ най-сложните формули. И всѣки, който може да разгадае отношенията на тази формула, всѣки, който може да я прѣведе въ геометрически изразъ, той ще има една представа за човѣка. Казва Христосъ: „Да се не смущава сърдцето ви!“ Често, смущенията внасятъ въ насъ единъ видъ киселини и ние изгубваме най-хубавитѣ си чувства за много маловажни работи. Когато идваме въ физическия свѣтъ, ние си начертаваме единъ планъ, който не сме въ състояние да извършимъ, нито пъкъ е задача въ живота ни. Запримѣръ, у нѣкого може да се яви идеята да стане най-силниятъ човѣкъ въ свѣта, затова трѣбва да работи за развиване на здрави, яки мускули. Е, до колко единъ човѣкъ може да бѫде силенъ? До колко може да дига тяжести? Азъ зная, че най-силниятъ човѣкъ е билъ американецъ, и той могълъ да дига два коня и едно конче. Дали е имало по-силенъ човѣкъ отъ него, не зная. Казватъ: силенъ човѣкъ е той! Че колко е силенъ? Единъ човѣкъ да може да дига два коня и едно конче, това сила ли е? Не, днесъ има машини, които могатъ да дигатъ тяжести 100 пѫти по-голѣми отъ тия, които може да дигне единъ човѣкъ. Значи, ние имаме единъ мащабъ, по който можемъ да мѣримъ силитѣ си. Човѣкъ въ физическо отношение не може да се хвали съ силата си. Той е слабъ. Туй, съ което човѣкъ може да се хвали, това е духовната му сила. Тамъ той трѣбва да настоява, тамъ трѣбва да се развива. Силенъ ли е човѣкъ въ духовно отношение, той ще бѫде силенъ и въ всѣко друго отношение, а това е важното. Но, идватъ смущенията. Отъ какво произлизатъ смущенията? – От безвѣрие. Сега, ще ви приведа единъ окултенъ разказъ, за да обясня мисъльта си. Да не мислите, че този разказъ е измислен. Не, той е дѣйствителенъ, прѣдполага се да е станалъ нѣколко хиляди години прѣди Христа, въ 9-тата династия на Египетъ. Тогава живѣлъ нѣкой си знаменитъ адептъ, нареченъ Муса-Бентамъ. Нѣкои мислятъ, че това име е измислено. Не, то е име, което е сѫществувало. Трѣбва да знаете, че нищо не е измислено. Всичко въ свѣта сѫществува, и не може да се измисли. Ако нѣкой се наеме да измисли нѣщо, което не е сѫществувало и което не е казано отъ никого, азъ още сега му давамъ 1,000 лева. Въ свѣта нѣма нищо ново. Всичкитѣ нѣща сѫществуватъ. И тъй, всички велики адепти минаватъ единъ курсъ на посвѣщение, та и този Муса-Бентамъ трѣбвало да държи изпитъ за своето трето посвѣщение. Всѣко едно посвѣщение е свързано съ извѣстенъ родъ сили, въ които човѣкъ като влѣзе, трѣбва да знае, какъ да манипулира съ тѣхъ. Ето защо това било единъ тежъкъ изпитъ. Ако той издържи изпита си, ще влѣзе въ единъ новъ свѣтъ, ще му се отворятъ нови пѫтища, ще му се откриятъ нови способности и чувства, чрѣзъ които ще може да вижда вече, а не да ходи слѣпешката. Той ще вижда реално, и ще бѫде единъ човѣкъ и на реалното, и на идеалното – на реалното, което е постигнато, и на идеалното, което не е постигнато. Задъ туй реално има друго реално и т.н. Учительтъ завежда своя ученикъ Муса-Бентамъ на една отъ най-опаснитѣ планински мѣстности и му казва, какви мѫчнотии ще срещне. Първата мѫчнотия ще бѫде слѣдната: като вървишъ по този пѫть, ще срещнешъ една голѣма змия. Ако можешъ да я побѣдишъ, ти ще продължишъ по-нататъкъ пѫтя си, но ако не можешъ да я победишъ, тя ще те нагълта и съ тебе всичко ще се свърши. Но когато тази змия се приближи, ти ще видишъ да се върти около нея единъ гълѫбъ. Въ това врѣме ти ще бѫдешъ смѣлъ, ще хванешъ змията за врата и ще я удушишъ, но не се бой! Тогава той му дава едно шише съ нѣкаква течность, която се нарича елемента „вуаръ“. Ще вземешъ тази течность и ще намажешъ очитѣ на змията, докато се свърши течностьта. Щомъ свършишъ течностьта, силата на змията ще мине въ тебе, и гълѫбътъ ще тръгне подирѣ ти. Тръгне ли гълѫба съ тебе, ти си извършилъ своята побѣда. По-нататъкъ, въ продължение на пѫтя си, ще срещнешъ единъ отъ най-голѣмитѣ лъвове въ свѣта и ако не го побѣдишъ, той ще те разкѫса на парчета. Но, когато се приближишъ при този лъвъ, ще срещнешъ едно агне, което обикаля около този лъвъ. Ти ще се хвърлишъ върху лъва, ще го хванешъ смѣло за ушитѣ. Слѣдъ това, ето вземи това шишенце, въ него има другъ единъ елементъ, въ видъ на течность, наречена „ерунъ“, и съ нея ще намажешъ очитѣ на лъва. Като свършишъ течностьта, агнето ще тръгне подирѣ ти. Тръгне ли агнето подирѣ ти, побѣдата е направена, ти си изкаралъ изпита и ще можешъ да продължишъ пѫтя си. По-нататъкъ, като продължишъ пѫтя си, ти ще срещнешъ единъ черенъ, най-силниятъ бикъ въ свѣта, съ остри рогове, и ако не можешъ да го побѣдишъ, той ще те наниже на рогата си. Около този бикъ ще видишъ да се движи една крина съ жито и бикътъ я гледа. Ти ще хванешъ смѣло бика за рогата, ще намажешъ очитѣ му съ течностьта „раунъ“ и като се свърши всичката течность, ще видишъ, че крината съ житото ще тръгне съ тебе. Тръгне ли съ тебе, значи ти си побѣдилъ. Най-послѣ ще дойдешъ до прѣдѣлитѣ на посвѣщението си, но ще трѣбва да влѣзешъ прѣзъ царската врата. Прѣдъ царската врата ти ще видишъ да седи единъ страшенъ воинъ, съ сабя въ рѫка, и ако можешъ да го побѣдишъ, ще влѣзешъ въ царската врата; ако не можешъ да го побѣдишъ, главата ти ще отскочи отъ рамѣнѣтѣ ти. Около този воинъ ще забѣлѣжишъ да обикаля една красива дѣвица. Тогава ти ще хванешъ този воинъ, и ето ти тази течность, наречена „амуитъ“, ще намажешъ очитѣ на този воинъ съ течностьта, и когато се свърши тя, ще видишъ, че красивата дѣвица ще тръгне съ тебе. Това показва, че побѣдата е твоя, и силата на този воинъ ще мине въ тебе. Така сѫ правили древнитѣ пророци, така сѫ правили древнитѣ мѫдреци, като искали да опишатъ тайнитѣ, които сѫ скрити вѫтрѣ въ човѣка. Сега ще ви оставя вие сами да си помислите върху този разказъ. Но азъ казвамъ: всички страсти, които се бушуватъ въ човѣшкото тѣло, трѣбва да се побѣдятъ по единъ, или по другъ начинъ. Какъ ще се побѣдятъ? – Като взематъ участие всичкитѣ тия четири елемента. Тѣ сѫ: вуаръ, ерунъ, раунъ, и амуитъ. Имате ли тия четири елемента, ще побѣдите вашитѣ страсти. Всичкитѣ тия четири елемента съвокупно прѣдставляватъ вѣрата. Тия четири елемента, съ които се намазватъ очитѣ на змията, на лъва, на бика и на воина, това сѫ гълѫбътъ, агнето, крината съ жито и красивата дѣвица, които тръгватъ слѣдъ насъ. Колко струва една крина жито, вие знаете. Какво струва свѣтътъ безъ красива дѣвица, и това знаете. Нищо не струва свѣтътъ безъ красива дѣвица! Вие знаете, че когато Богъ постави първия човѣкъ въ рая, заобиколи го съ най-хубави дървета, съ най-сладкопойни птици, но на Адама стана тежко на сърдцето и дълго врѣме плака, и най-послѣ изказа една велика мѫдрость, че безъ другарка не може. Какво ще прави самъ въ рая, кой ще го утѣшава, съ кого ще сподѣля? Богъ като чу тѫгата му, направи му другарка, създаде Ева. Тъй казва прѣданието. Че е плакалъ Адамъ, това е вѣрно, понеже и днесъ плаче. Вие виждали ли сте мѫжъ, който плаче? Казватъ, че гениалнитѣ хора не плачели. Да плаче човѣкъ, това не е слабость, това е изразъ на човѣщина. Плачътъ е едно благородно чувство. Да плачешъ, но на мѣсто! Христосъ, единъ гениаленъ човѣкъ, единъ великъ човѣкъ, Синъ Божий Го наричатъ, и Той плака, и Той пролѣ сълзи. Защо? Не можа ли безъ сълзи? Само единъ ангелски умъ може да оцѣни колко струватъ тия Христови сълзи. Когато Христосъ плака, тия сълзи не паднаха на земята, ангелитѣ ги събраха въ едно шишенце. Тия сълзи прѣдставляватъ една цѣнна, лѣковита есенция. Христосъ не плака много, прѣдполагамъ да паднаха около 10 капки само отъ очитѣ му, но тия капки сѫ лѣковити. Ето вече 2,000 години, какъ свѣтътъ се лѣкува съ тия 10 капки. Тѣ подържатъ живота на цѣлото човѣчество, лѣкуватъ рани, измиватъ болки. Вѣрвайте въ Бога! Въ съврѣменната система на възпитание има една отрицателна страна и всички хора се запитватъ: ама защо трѣбва да вѣрваме? – Трѣбва да вѣрвашъ, защото си слабъ. Ще кажете: какъ, азъ да съмъ слабъ? – Ами че слабъ си, разбира се. Ако нѣкой отъ васъ мисли, че е силенъ, нека не яде. Защо трѣбва да ядешъ? – Защото си слабъ. Като не ядешъ три дни, отслабвашъ. Като не пиешъ вода 5–6 дни, отслабвашъ. Слѣдователно трѣбва да ядешъ, понеже си слабъ; трѣбва да пиешъ вода понеже си слабъ; трѣбва да вѣрвашъ, понеже си слабъ. И тъй, за да се избегне тази слабость, трѣбва да вѣрвашъ. Вѣра непрѣменно трѣбва да имашъ. Вѣрата е една връзка, по която протичатъ онѣзи Божествени сили въ душата ни. Вѣрата е едно разположение на чувствата. Щомъ човѣкъ обърне погледа си къмъ Бога, въ него веднага започватъ да текатъ онѣзи Божествени енергии, онзи Божественъ нектаръ на живота. Природата е много щедра, много благородна. Тя дава въ изобилие. Не се изисква голѣма философия, за да добиете тази благодать. Хората мислятъ, че колкото по-учени ставатъ, толкова повече придобиватъ тия дарби. Тѣ придобиватъ повече критически умъ и мислятъ че вѣрата може да се замѣни съ разума. Разумътъ има своето практическо приложение въ физическия свѣтъ, той тамъ играе роля, а вѣрата се занимава съ единъ свѣтъ много по-високъ, отколкото е свѣтътъ на разума. Вѣрата е отъ другъ характеръ. Не казвамъ, че разумътъ не е потрѣбенъ, не казвамъ, че трѣбва да влѣзе въ противорѣчие съ вѣрата, но казвамъ: ако вложите вѣрата въ вашия разумъ, той ще се усили още повече, т.е. смущението ще се прѣмахне, и вие ще придобиете онази мощна сила, която е потрѣбна за вашето развитие. Вие сте прѣтърпѣвали онова душевно състояние, когато седите и мислите, че никой не ви обича, че сте нещастенъ, че дѣцата ви нѣма да се изучатъ, че мѫжътъ ви не върви въ правия пѫть, че приходитѣ ви сѫ малко и т.н. Питамъ: въ това ли седи сѫщностьта на живота? Азъ не мога да си обясня, какъ е възможно, ние разумнитѣ хора, да живѣемъ при едно сѫщество толкова благородно, толкова разумно и възвишено, а при това да мислимъ, че То ни е забравило и че Неговото намѣрение е само да ни смущава и изтезава! Азъ не зная, отдѣ е изпъкнала тази мисъль въ вашия умъ! Хиляди години сѫ изминали, докато човѣшкиятъ умъ се изопачи и го срѣщаме въ този видъ, какъвто днесъ ни се прѣдставлява. Ако се ражда у насъ прѣплитане, то се дължи на съвсѣмъ други причини. Ако си зададете задачата, защо трѣбва да се вълнува океана, какво ще отговорите? Трѣбва ли да се вълнува океана? Да се вълнува 10–15–20–50–100 метра отгорѣ, това е потрѣбно, но да се вълнува отъ дъно, това не трѣбва да става. Туй вълнение е потрѣбно не само за водата, то е потрѣбно и за въздуха. Тъй, че не трѣбва цѣлиятъ океанъ да се размътва а само отгорѣ, по повърхностьта. Слѣдователно, ако отгорѣ въ вашия животъ дойдатъ смушения, тѣ не сѫ опасни. Христосъ когато казва да не се смущава сърдцето ви, Той разбира това смущение, което измива основитѣ на живота. Хората казватъ: нѣма Господь, животътъ нѣма смисълъ. Мислишъ ли така, ти измивашъ основитѣ на своя животъ. Ти си първокласенъ глупецъ. Като казвашъ, че животътъ нѣма смисълъ, питамъ: на какви факти се базирашъ? – Че кѫщата на Ивана, на Петко, на Драгана, на еди-кого си изгорѣла. Затуй ли животътъ нѣма смисълъ? Ами, ако те туря въ нѣкой модеренъ затворъ, или ако те пратя да живѣешъ въ гората, какво би прѣдпочелъ? Пъкъ ако те туря въ едно подземие, много добрѣ украсено, безъ, обаче да прониква свѣтлината, хубаво ли ще ти бѫде? Всичко това е резултатъ на съврѣменната култура. Всички пѫтни съобщения, тренове, параходи, фабрики, всички човѣшки изобрѣтения, това сѫ само начини за упражнение на човѣшкия умъ. Въ това, обаче, не е смисълътъ на живота. Човѣкъ трѣбва да гради кѫщи, да прави фабрики, за да се изостри неговия умъ. Всички работи, които човѣкъ прави, всички приспособления по земледѣлието или въ каквото и да е направление, всичко служи на човѣка за развиване на неговитѣ способности. Мислите ли, че онова малко ваше момиченце, което е взело своята кукла и ѝ прави рокличка, управлява я съ пръчица, та това е послѣдната дума на науката? Мислите ли, че тази кукла ще разрѣши всички въпроси на свѣта? Това момиченце казва: мамо, вижъ моята кукличка! Това момиченце мисли ли, че ще разрѣши задачата на живота? Мислите ли, че онази майка, като роди едно дѣте, ще разрѣши всичкитѣ задачи на живота? Азъ гледамъ, една майка като вземе своето дѣте на рѫцѣ, носи го и казва: вижте моето дѣтенце! Като че въ лицето на нейното дѣтенце е изразенъ цѣлия свѣтъ! Една овца сѫщо може да вземе своето агънце и да каже: вижте моето дѣтенце! И една крава може да си вземе теленцето и да каже: вижте моето дѣтенце! И една пчеличка може да вземе своята малка какавидка; и една пеперуда може да вземе своята малка какавидка сѫщо, но всичко това разрѣшава ли въпроситѣ? Това сѫ само упражнения въ свѣта. Това не е подигравка въ живота. Ако ние влѣземъ въ една иерархия на сѫщества отъ по-висока култура, които сѫ завършили своя земенъ животъ, съ какво ще се похвалятъ тѣ? Павелъ казва: „Азъ ще се похваля съ Господа, нѣма да се похваля съ сина си, съ дъщеря си“. Да се похваля съ Господа, това е мощно! Да се похваля съ всички добри хора на земята, а не съ единъ човѣкъ. Една майка, като види своето дѣте, трѣбва да вижда въ неговото лице милиони дѣца, и да се радва на всички. Радва ли се само на своето дѣте, тя не разбира смисъла на живота, тя се смущава. Утрѣ умре това нейно дѣте, тя ще каже: Господи, защо така жестоко ми нарани сърдцето, защо ми отне дѣтето? Да се не смущава сърдцето ви! Дѣ бѣше до вчера твоята дъщеря? Дѣ бѣше ти прѣди да те роди майка ти? Дѣ бѣше майка ти, прѣди да се роди нейната майка? Ами дѣ бѣше майката на майка ти? Вѣрующитѣ трѣбва да си зададатъ този въпросъ. Нѣкои отъ васъ сте на правата посока, а нѣкои казватъ: да се спасимъ само ние вѣрующитѣ! Не, не е така. Въ едно събрание, каквото е това, ние трѣбва да проектираме нашия умъ, нашето сърдце къмъ всички онѣзи, на които сърдцата трептятъ; да обърнемъ умоветѣ си къмъ онзи великъ Господь, Който е далъ на всички животъ; да се обърнемъ къмъ всички онѣзи братя, които сѫ завършили своето развитие, които изпращатъ Любовьта си къмъ насъ и мислятъ за насъ. Та, съ тия сѫщества трѣбва да се свържемъ. Съ тѣхъ ще се похвалимъ, съ множеството, а не съ единството. И тукъ на земята, и тамъ горѣ на небето, на всички слънчеви системи, както и на нашата слънчева система, навсѣкѫдѣ мислятъ за насъ. Ще кажете: какъ, и на другитѣ слънчеви системи мислятъ за насъ? Сега трѣбва да докажемъ на ученитѣ хора, че единственото най-щастливо мѣсто не е нашата земя. Ученитѣ хора казватъ, че земята била една градина, отъ която Господь щѣлъ да насади цѣлата вселена. Много голѣма привилегия си давате! Ами че може да има друга нѣкоя планета, която да служи за разсадникъ на цѣлата вселена. Не, нашата земя е единъ скроменъ разсадникъ на Божествения животъ, и тя се развива споредъ условията, споредъ степеньта на нейното състояние. Азъ разглеждамъ земята като единъ голѣмъ университетъ, съ множество стаи и съ малки и голѣми лаборатории. Въ тия стаи се учатъ младежи отъ I, II, III, IV курсове. Христосъ, като се обръща къмъ своитѣ ученици, казва имъ: „Да се не смущаватъ сърдцата ви!“ Между сегашнитѣ хора, млади и стари, геройство нѣма. Вие искате, кѫдѣто и да отидете въ свѣта, да ви окичатъ съ лаврови вѣнци, съ панделки, като нѣкой булки, да ви посрѣщнатъ съ рѫкоплѣскания, съ ядене и пиене и да нѣма никаква работа. Не, не е така. Ядене и пиене ще дойде на друго мѣсто. Свѣтътъ не е създаденъ само за ядене и пиене. Я ми кажете, кой отъ васъ до сега е ялъ сладко? Слѣдователно, ние сме слѣзли въ единъ свѣтъ, на който самата материя, самитѣ сили влизатъ въ конструкцията на нашия умъ и на нашето сърдце и прѣтърпѣватъ една промѣна. Всички тия сили ние трѣбва да ги разгледаме внимателно и за насъ да отдѣлимъ само тия отъ тѣхъ, които ни сѫ потрѣбни. Каквото спечелва всѣки единъ отъ васъ, спечелва го най-първо за себе си, а послѣ, отъ припечеленото, може да даде и на другитѣ свои близки. Казва Христосъ: „Да се не смущава сърдцето ви!“ Най-важна роль въ смущението играе внушението. Нѣкой ви казва, запримѣръ: а, вие не разбирате нищо по този въпросъ. Другъ ви казва: вие не разбирате нищо по този въпросъ. Изредятъ се 10 души единъ слѣдъ другъ да ви казватъ сѫщото, че не разбирате нищо по този въпросъ. По кой въпросъ? – За Бога. И започва тогава: чакай, азъ да ти кажа своето мнѣние за Бога. Е, какво е твоето мнѣние? – Отъ 2,000 години християнскиятъ народъ все разисква въпроса за Бога и то това, което не е важно. Важно е, че Богъ е Любовь, и Любовьта ражда живота. Христосъ носѣше въ свѣта този разумен животъ, който даде единъ тласъкъ на една нова култура. Тази нова култура носи сплотяване между хората, тя внася вѣра на човѣка въ себе си, въ Божественото, както и вѣра на другитѣ. Когато срещна нѣкой менъ ме радва доброто, което виждамъ въ него, а не мисля, какъ да го надхитря, какъ да го изиграя. Да се радвамъ на благородието въ човѣка, това наричамъ култура. Има една благородна чърта въ човѣка, споредъ която той всѣкога може да постъпва справедливо. Христосъ, като се обрѫща къмъ ученицитѣ си казва: Да се не смущавате, и да не смущавате другитѣ съ вашитѣ проповѣди. Не говорете глупости, защото съ това смущаватѣ другитѣ! Най-първо говорете на хората разумно и ясно. Богъ е Любовь и тази Любовь е разумна. Въ Божията Любовь нѣма абсолютно никаква жестокостъ. Ако сѫществува жестокостъ, тя се дължи на съвсѣмъ други причини. Ще дойде день, когато ние ще се подчинимъ на закона на Любовьта. Да ви обясня картинно, какъ седи този въпросъ. Ако единъ листъ се откѫсне отъ дървото и падне на земята, той ще има ли сѫщитѣ отношения, каквито иматъ другитѣ листа къмъ дървото? Този листъ е обезвѣрения листъ. Всѣки листъ, който падне отъ дървото, остава при корена му. Щомъ изгубишъ вѣрата си, ти си единъ падналъ листъ отъ дървото. Ще се намеришъ долу при корена на дървото и тамъ ще минешъ една послѣдователна метаморфоза. Ще минешъ прѣзъ процеса на разлагането, на гниенето, ще се всмукнешъ отново отъ коренитѣ и послѣ ще излѣзешъ на повърхностьта, като клонче, като листъ, или като цвѣтъ. Ако и тогава не запазишъ своитѣ отношения къмъ дървото, пакъ ще се откъснешъ отъ него и ще се намеришъ долу при коренитѣ. Казватъ: обезвѣришъ ли се, ще паднешъ отъ дървото. Питамъ: каква философия има въ този листъ, който се откѫсналъ отъ дървото? Цѣлото човѣчество прѣдставлява едно дърво, и всѣки единъ отъ васъ е единъ листъ на това дърво. И забѣлѣжете, че всѣки човѣкъ самъ себе си може да откѫсне отъ този организъмъ. Никакъвъ вѣтъръ, никакви бури, никой не може да го откѫсне. Самъ той може да скѫса нишкитѣ на своя животъ. Каква философия има въ този животъ? Като дойдатъ вѣтроветѣ, ще се търкаляшъ налѣво-надѣсно; като те питатъ, защо се търкаляшъ, ще кажешъ, защото съмъ глупавъ. Не, ти се търкаляшъ, защото не вѣрвашъ. Защо съмъ сиромахъ? Защото не вѣрвашъ, ти си при коренитѣ долу. Нѣкой казва: азъ съмъ падналъ. Какво да правя? Падналитѣ хора не могатъ да се спасятъ, както тѣ искатъ. По другъ начинъ могатъ да се спасятъ. Азъ не мога да те взема да те залѣпя горѣ на дървото, но трѣбва да минешъ прѣзъ една строга дисциплина. Като сте горѣ да дървото, казвамъ ви: пазете се да не паднете отъ клонищата! Азъ не говоря за обезсърчение, но мнозина хора мислятъ, че като паднатъ отъ дървото, ще може да ги взематъ като сухъ листъ и да ги залѣпятъ на самото дърво. Не, сухитѣ листа не могатъ да възкръснатъ. Туй листо, веднъжъ паднало отъ дървото, трѣбва напълно да се разложи. Ние виждаме сѫщия законъ и при човѣка. Човѣкъ като умре, неговото тѣло трѣбва съвършено да се разложи. Втори пѫть този човѣкъ пакъ може нѣкѫдѣ да се прѣроди. Нѣкои не приематъ, че човѣкъ може да се прѣражда. Не е въпросътъ, дали единъ човѣкъ може да се прѣроди, или не. Нѣщата независимо отъ всичко това си сѫществуватъ въ природата. Той нѣма да бѫде въ сѫщата форма, каквато е ималъ въ първо врѣме, но ще се яви въ една нова форма. Той нѣма да има първата форма на листа. Защо? Защото навсѣкѫдѣ въ природата сѫществува голѣмо разнообразие. Вие не можете да намѣритѣ на едно дърво два листа, които да сѫ подобни. Онѣзи, които сѫ ботаници, нека разгледатъ внимателно листата на едно и сѫщо дърво, и ще видятъ, че всички се различаватъ по нѣщо. Голѣмо разнообразие сѫществува въ цѣлата природа. Нѣкога може да си билъ единъ клонъ, обърнатъ къмъ югъ; втори пѫть може да си единъ клонъ, обърнатъ къмъ сѣверъ. Изобщо, положението ти може да бѫде всѣкога различно. Слѣдователно, все ще има една малка разлика въ вашата форма, въ вашитѣ схващания, въ вашитѣ разбирания. При всѣко ново явяване ти ще бѫдешъ сѫщиятъ, плюсъ нѣщо ново. Тъй че при всѣко заминаване, при всѣко ново идване, у човѣка се прибавя единъ малъкъ плюсъ, едно ново нѣщо. Той ще има сѫщото съзнание, плюсъ нѣкакъвъ малъкъ придатъкъ къмъ първото съзнание. Туй е красивото! Сега главниятъ въпросъ е: защо не трѣбва да имаме смущения? Понеже Писанието казва, че смущението е пѫть къмъ страха, то щомъ човѣкъ почне да се смущава, страхътъ ще дойде, а щомъ дойде страхътъ, краката на човѣка се продължаватъ и той става бързоходецъ. Туришъ ли на изпитъ нѣкой човѣкъ за неговитѣ идеи, ще видишъ, че той е неспособенъ да издържи. Слѣдователно, смущението, страхътъ създава една пертурбация въ ума. Страхътъ прѣдизвиква една пертурбация и въ сърдцето. Щомъ се смути ума, идва смущение и въ сърдцето и най-послѣ волята, кормилото на живота изгубва своето направление и човѣкъ почва да бѣга. Бѣгането е много смѣшно. Човѣкъ тогава изпада въ комично положение. Разправиха ми единъ случай, станалъ въ Стара-Загора, още въ турско врѣме. Разнася се слухъ, че въ Стара-Загора идва турска кавалерия. Населението, силно изплашено, хуква да бѣга. Удариха къмъ Казанлъкъ, нагоре къмъ Стара-планина – бѣгатъ, турска кавалерия ги гони. Проточили се краката имъ бѣгатъ. Врѫщатъ се послѣ, и какво виждатъ? – Никаква кавалерия не е минала прѣзъ града имъ. Сѫщото и въ духовния животъ, и тамъ краката на хората се продължаватъ. Христосъ казва: „Да се не смущаватъ сърдцата ви! Имайте вѣра!“ То значи: имайте стабилитетъ! Ще вѣрвате въ Бога, ще вѣрвате, че въ Него нѣма измѣна и промѣна. Ще вѣрвате и въ единственото, и въ множественото число на Бога. Ще вѣрвате, че всички, които сѫ вѣрвали въ Бога, сѫ завършили своето развитие. Ще вѣрвашъ, че по този начинъ и ти ще завършишъ своето развитие и ще влѣзешъ въ това общо братство. Туй е красивото въ свѣта, да видишъ добритѣ, умнитѣ хора и тѣ да ти говорятъ. Азъ съмъ срѣщалъ музиканти, тупти имъ сърдцето да чуятъ, да срѣщнатъ музикантъ подобенъ на себе си; художници, чиито сърдца сѫщо туптятъ да срещнатъ подобенъ на себе си художникъ; срѣщалъ съмъ и поети такива. Всѣки иска да срещне равенъ на себе си, и като се срѣщнатъ тѣ взаимно, единъ другъ си даватъ потикъ. И като срещнете човѣкъ съ вѣра, да си давате потикъ въ вѣрата, а не да започнете да спорите, има ли Господь, или нѣма. Казвате: науката чрѣзъ своите доводи е доказала че сѫществува Господь. Бре, много нѣщо доказала науката! Тя дошла да доказва, че има Господь, а не може да направи човѣка безсмъртенъ. Ако науката е доказала, че има Господь, и ако ние дѣйствително вѣрваме въ това, Любовьта трѣбва да дойде въ насъ. Щомъ дойде Любовьта ще има веченъ животъ, а вѣчниятъ животъ ще бѫде достояние за всѣки едного. Като не можемъ да разрѣшимъ въпроса, ние оставяме тия работи за другия свѣтъ, и казваме: е като отидемъ на другия свѣтъ, тогава ще ги разрѣшимъ. Кой е онзи свѣтъ! – Онзи свѣтъ е свѣтътъ, въ който Богъ живѣе. Кой е онзи свѣтъ? – Онзи свѣтъ е този свѣтъ. Този свѣтъ е една малка проекция, единъ малъкъ секторъ отъ тозъ великъ свѣтъ отъ тозъ великъ животъ. Ами че и ние може би сме една малка проекция отъ Бога! И казватъ ученитѣ хора, окултиститѣ, че когато Господь направилъ свѣта, оставилъ едно малко мѣсто праздно и се чудилъ съ какво да го изпълни. Най-послѣ направя хората и ги оставя да живѣятъ на земята. Тъй щото Господь направилъ хората и за свое забавление, и за забавление на ученитѣ духове. Когато нѣкои ангели, нѣкои архангели нѣматъ съ какво да се занимаватъ, тѣ ще помилватъ хората, ще се забавляватъ съ тѣхъ. Казвате: какъ, ние за забавление ли сме? – Да, за забавление! Ние сме играчка и за червеитѣ, и за мухитѣ, и за комаритѣ, и за бълхитѣ, за всички. Че кой отъ васъ е свободенъ! Кой отъ васъ не е послужилъ за играчка на другитѣ? Евреитѣ едно врѣме казваха: ние сме свободни поданици, никому играчка нѣма да станемъ. Тѣ бѣха цѣли 400 години подъ египетско иго, изядоха толкова камшици, като роби бѣха условени да правятъ тухли на своитѣ господари, а послѣ казватъ: ние сме свободни! Казва имъ Христосъ: „Който прави грѣхъ, дяволътъ му е баща“. Щомъ мислите така, тъй е. Ние трѣбва да съзнаемъ Истината, и да опрѣдѣлимъ нашитѣ отношения къмъ Бога. Тази умраза, това невѣрие, което се е създало, всички тия отрицателни качества, които се образували у васъ, могатъ да се прѣмахнатъ. Тогава ще дойде благородното въ васъ, ще можете всички заедно да заработите за Бога и нѣма какво да се лъжете. Азъ ще дойда на нивата ви да работя, отъ тамъ мога да дойда въ дома ви да помогна нѣщо и нищо нѣма да ви искамъ, даромъ ще работя. Това разбиране ще дойде, когато ние станемъ хора отъ съвсѣмъ друго естество, а не такова, каквото днесъ имаме. При сегашното си разбиране, при сегашния складъ на мисли, това не може да стане! Кога може да стане? Слѣдъ като се новородимъ. Павелъ казва: „Ние нѣма да умремъ, а ще се измѣнимъ“. Българитѣ казватъ: „Всѣки да бута въ своята кесия“. Добрѣ, и азъ съмъ съгласенъ съ тѣхъ, всѣки да бута въ своята кесия. Защо не? Прѣди всичко, всички хора не сѫ еднакво възпитани, не сѫ еднакво родени. Христосъ казва: „Вѣрвайте въ Бога; вѣрвайте и въ мене!“ Подъ „мене“ Христосъ подразбира тия разумни братя, които съ своята мисъль живѣятъ въ насъ. Забѣлѣжете слѣдния фактъ: когато трѣбва да извършишъ нѣщо много велико въ свѣта, всѣкога ще настане една вѫтрѣшна борба въ тебъ, ще дойдатъ разни видове мисли. Нѣкой вѫтрѣ въ тебе ще те съвѣтва едно, други ще те съвѣтва друго, трети ще те съвѣтва съвсѣмъ различно нѣщо. Единъ слѣдъ другъ ще се изреждатъ да те съвѣтватъ, какъ да постѫпишъ. Тази борба ще се продължи нѣколко дни, нѣкога повече, докато най-послѣ рѣшишъ да постѫпишъ по единъ или другъ начинъ. Най-послѣ Господь ти казва: „Избери най-доброто отъ това, което твоитѣ братя те съвѣтваха!“ Ти изберешъ най-доброто и така постѫпишъ. Вчера, единъ ученикъ, който отива въ педагогическата гимназия, ми разправяше за единъ урокъ на малкитѣ дѣца въ отдѣленията. Учителката казва на двѣ момченца отъ своитѣ ученици: „Божко, излѣзъ да напишешъ едно знаме!“ Излиза Божко, написва знамето и си отива на мѣстото. Казва на втория ученикъ: „Богданчо, я напиши и ти едно знаме!“ Излиза и той, написва знамето, отива си на мѣстото. Учителката пита другите дѣца: „Хубави ли сѫ тия знаменца?“ Една отъ ученичкитѣ ѝ дига рѫка. „Какво ще кажешъ ти Лалке?“ – И двѣтѣ знамена не съ хубави. „Излѣзъ тогава да напишешъ ти едно знаме!“ Излиза Лалка, написва и тя едно знаме. Пита я учителката ѝ. Я вижъ сега, твоето знаме хубаво ли е? Отдалечава се Лалка малко отъ дъската, разглежда своето знаменце и веднага, засрамена, си навежда надолу очитѣ. Защо? – И нейното знаме не е хубаво, даже е по-лошо отъ това на нейнитѣ двѣ другарчета. Така и ние, нѣкой пѫть разглеждаме идеитѣ на другитѣ хора и казваме: тия идеи не струватъ нищо. Прави сте, но като излѣземъ и напишемъ, или изкажемъ нашитѣ идеи, виждаме, че и тѣ не сѫ отъ най-хубавитѣ. Погледаме се и казваме: и нашитѣ не сѫ хубави, т.е. не сѫ такива, каквито трѣбва да бѫдатъ. И тогава идва смущението въ душата ни и казваме: защо азъ да съмъ толкова глупавъ? Защо азъ да съмъ толкова невѣжа? Защо азъ да не мога да се изказвамъ, да говоря? – За да можешъ да говоришъ, трѣбва очитѣ ти да изпъкнатъ, като на жаба. За това трѣбва да се молишъ на Господа. Защо азъ не мога да мисля? – Ще се молишъ на Господа да ти се развие центъра отпрѣдъ на челото повече. Защо не мога да си въобразявамъ? – Ще се молишъ на Господа, да ти даде условия да се разшири челото ти. Защо Любовьта ми къмъ Бога е малка? – Ще се молишъ на Господа, да ти даде условия да се издигне главата ти надъ ушитѣ повече. Човѣкъ трѣбва да расте въ всѣко направление. Ще се молишъ на Бога за всѣки единъ недѫгъ, който имашъ, и Той ще прати онѣзи по-висши братя при тебе да те посъвѣтватъ, какъ да се поправишъ. Казва Писанието: „Ще бѫдете съвършени, ще се стремите къмъ съвършенство!“ Всички смущения произтичатъ отъ факта, че ние мислимъ за себе си, че сме съвършени, а когато влѣземъ въ живота и видимъ своитѣ слабости, веднага се смущаваме. И туй не е вѣрно. Всички ние сме много добри хора. Азъ виждамъ навсѣкѫдѣ много добри наредби. Умни сме ние, но какъ? – Въ сравнение съ другитѣ по-малки сѫщества отъ насъ. Една мравя е умна, но при мравитѣ, а не и при човѣка. Единъ волъ е уменъ, но при воловетѣ, а не и при човѣка. И човѣкъ е уменъ, но при хората при подобнитѣ си. Ако дойдемъ да се сравняваме съ ангелитѣ, ние не сме умни. Та, при подобнитѣ си, всинца сме умни. Какъ не! Хиляди, милиони, па и цѣли поколения мрави биха били готови да жертвуватъ всичкото си богатство, и всичко, което иматъ, за да придобиятъ поне единъ човѣшки пръсть. Ако биха се събрали хиляди мрави, тѣ не биха имали нито една хилядна отъ таланта, който единъ човѣкъ има. Азъ уподобявамъ мравитѣ на малки поточета и казвамъ: ако бихте събрали всички тия поточета и образувате една рѣка, тази рѣка не би могла да обърне нито веднъжъ човѣшкото колело. Какво богатство има въ човѣшката душа при това седимъ, смущаваме се, не искаме да признаемъ тази Истина. Ние сме богати и чакаме. Какво чакаме? – Да умремъ и като отидемъ на другия свѣтъ, Господь да ни надари. Мравята като умре, пакъ си е мравя. Човѣкъ като умре, пакъ си остава човѣкъ, ангелъ не става. Той може да отиде между ангелитѣ, но ангелъ не става. И мравитѣ живѣятъ между насъ тукъ на земята, въ кѫщи влизатъ, но хора не ставатъ. Азъ гледамъ, въ кѫщи ми идватъ мрави, обикалятъ около сладкото, баратъ книгата; послѣ обикалятъ около смокинитѣ, бератъ ги, сподѣлятъ заедно съ мене, съ мене ядатъ, но тѣ не сѫ културни хора, все мрави си оставатъ. Така и ние, можемъ да отидемъ на небето, да бараме сладкото, гърнетата на ангелитѣ, но пакъ хора си оставаме. Ние правимъ толкова погрѣшки съ своето незнание! И тъй, отъ всинца ви се изисква вѣра! Сега азъ се обръщамъ къмъ васъ и ви поздравлявамъ съ 25-тата година. Днесъ слънцето минава въ сѣверното си полушарие. Сѣверното полушарие прѣдставлява емблема на Истината. То е емблемъ на друго едно слънце – сърдечното слънце, което се намира въ лѣвото ни полушарие. Та въ насъ трѣбва да се зароди онова непрѣодолимо желание на свобода: свобода органическа, свобода умствена и свобода сърдечна. Съ тази свобода ние трѣбва да работимъ за всички. Всѣка вечерь като си лѣгаме, ние трѣбва да проектираме мислитѣ си къмъ цѣлия свѣтъ; трѣбва да проектираме мисъльта си къмъ Бога, и когато Той усѣти, че ние дѣйствително вѣрваме въ Него, Той ще подѣйствува за доброто на всички хора, за доброто и на насъ. Така работи Божествениятъ законъ. Богъ никога не насилва хората. Имайте прѣдъ видъ слѣдното правило: ако ти затворишъ кепенцитѣ на твоята стая, Божествената свѣтлина никога нѣма да влѣзе въ стаята ти. Друга свѣтлина може да влѣзе, но не и тази. Твоитѣ очи винаги ще останатъ затворени за Божествената свѣтлина. Отворишъ ли кепенцитѣ, тя сама ще влѣзе. Слѣдователно, щомъ се махне смущението, което поражда подозрѣнието, тази свѣтлина е въ твоитѣ очи. Ти се смущавашъ, дали този те обича, дали онзи те обича, дали синъ ти може да свърши, дали мѫжъ ти ще бѫде живъ и т.н. Смущавате се за нищо и никакво. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ за единъ отъ ученицитѣ, името му нѣма да кажа, и вие нѣма да ми вързвате кусуръ, че говоря за нѣкого. Не, азъ ще кажа нѣщо много хубаво за него. Прѣди години азъ бѣхъ въ града Б. Единъ отъ ученицитѣ се разболѣлъ, но много сериозно, викатъ го вече въ онзи свѣтъ. Азъ се спрѣхъ въ неговия домъ. Той е жененъ човѣкъ, има жена и дѣца. По едно врѣме идва неговата другарка при менъ уплашена, разтревожена и ми казва: моятъ другаръ отива вече, бере душа. Какво ще правя азъ сама съ тия малки дѣца! Дано Господь го помилва, че да поживѣе поне още 2–3 години, да поизрастнатъ малко дѣцата! Отивамъ азъ при него, приближавамъ си ухото близо до сърдцето му, слушамъ. Азъ имамъ много остро ухо. И какво чувамъ? Той се моли Богу, но така искрено, така сърдечно. Отивамъ при жена му и казвамъ: твоятъ другаръ не отива на онзи свѣтъ. Този ученикъ именно сега е на правия пѫть. Утрѣ ще бѫде бодъръ и веселъ. На другия день вече кризата му минава, той се ободрява и ми казва: никога въ живота си не съмъ се молилъ тъй усърдно, както сега. Този братъ изпъди смущението отъ сърдцето си. Сестрата пъкъ се смути. Ето защо Богъ казва на този човѣкъ: ти ще живѣешъ не само още 2–3 години, но още много можешъ да живѣешъ. И дѣйствително, той и до сега е живъ. „Да се не смущава сърдцето ви“. Ще се молитѣ, и много усърдно ще се молитѣ. И азъ казвамъ: ние, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да се срамимъ отъ смущенията си. Ще кажешъ: защо да се моля? – Ще се молишъ, като малкитѣ дѣца. Ще кажешъ: защо тъй? – За да се подигнешъ въ душата си, да забравишъ всичко минало, да дойде Божията благодатъ въ тебе, да те очисти, да ти даде онази радость, онзи миръ, които ще ти дадатъ нова свѣтлина, новъ импулсъ за работа, за обичь къмъ хората, за всичко възвишено и благородно. Казвате: ама азъ не съмъ разположенъ! Оставете това животинско състояние на разположение и на неразположение! Пита ме единъ: накъдѣ трѣбва да се обръщамъ, като се моля: На изтокъ, на западъ, на сѣверъ или на югъ? Казвамъ му: представи си, че си въ единъ затворъ и отъ тамъ те вадятъ, за да те бѣсятъ, но ще те бѣсятъ съ краката нагоре. Ще се молишъ ли? – Ще се моля. Какъ? – Въ каквото положение и да се намирамъ. Ами прѣдстави си, че те обърнатъ съ очитѣ надолу. Какъ ще се молишъ? – Съ очитѣ надолу. Значи, въ каквото положение и да те поставятъ, ще се молишъ, и то по всичкитѣ правила. Ще се молишъ и съ главата надолу, и съ очитѣ надолу, както намѣришъ. При всички трудни положения въ живота си, човѣкъ трѣбва да се моли, да не го е срамъ. И тъй, вѣра ви трѣбва! Азъ не съмъ за онова лековѣрие, което хората считатъ вѣра. Азъ съмъ за онази искреность, за онази абсолютна искреность, която трѣбва да живѣе въ душитѣ на всички. Нѣкой пита: обичашъ ли ме? Азъ държа на слѣдното положение: като ви кажа, че ви обичамъ, въ тази дума да има съдържание, пълнота, а не да ви казвамъ само на думи. Като ти кажа, че те обичамъ, ти веднага ще кажешъ: щомъ ме обичашъ, дай ми 1,000 лева! Добрѣ, ето ви даже и 10,000 лева. Ще кажете: а, пипнахме го! Кажи ни сега, обичашъ ли ни? Да, щомъ ти кажа, че те обичамъ, тогава и азъ ще те питамъ, обичашъ ли ме, и азъ ще ти кажа, че имамъ нужда отъ пари. Ще кажа на нѣкоя сестра: обичашъ ли ме? – Обичамъ те. Дай ми тогава 1,000 лева. Кажа на друга сестра: щомъ ме обичашъ, дай ми 1,000 лева! Отъ всички поискамъ по 1,000 лева. Колко души сте тукъ? – Около 400–500 души. Тогава, като взема отъ всинца ви по 1,000 лева, ще станатъ около 400–500,000 лева. Мислите ли, ако сега пусна една подписка помежду ви, всѣки да ми даде по 1000 лева, та нѣма да кажете: е, въ такава проповѣдь не вѣрвамъ. Да се не смущава сърдцето ви! Въ такава проповѣдь не вѣрвате, а вѣрвате въ една проповѣдь безъ пари. Тъй е, прави сте ако ви проповѣдвамъ безъ пари, това разбирате, но ако ви проповѣдвамъ за 1,000 лева ще се намѣрите въ чудо. Не, азъ не искамъ да ви смущавамъ, но казвамъ, че въ васъ трѣбва да има една вѫтрѣшна готовность. Като дойдемъ до Бога, въ насъ трѣбва да има една вѫтрѣшна увѣреность. Божията дума да не правимъ на двѣ! Онзи Божественъ импулсъ, онѣзи благородни чувства и желания, които се зараждатъ въ душата ни, трѣбва да ги изпълнимъ. Каквито благородни чувства и желания да дойдатъ, изпълнете ги. Тѣ нѣма да ви костуватъ много. Нѣкой пѫть може да ви костуватъ 1,000 лева, нѣкой пѫть 500, нѣкой пѫть 100, а нѣкога може и 5 лева, дори и 5 стотинки – изпълнете ги! „Да се не смущава сърдцето ви!“ Сега, на първо мѣсто ще хванете змията; послѣ ще хванете лъва; послѣ бика и най-послѣ ще хванете война. Хванете ли ги, ще дойде слѣдъ васъ гълѫба, послѣ агнето, слѣдъ него крината съ жито и най-послѣ красивата дѣвица. Въ мисъльта ви веднага ще дойде онази младата мома. Не, подъ младата мома азъ разбирамъ абсолютната чистота, въ която нѣма никаква скверность. Абсолютна чистота има, когато душата е дѣвствена, чиста отъ всѣкакви пороци. Изпитвали ли сте какво нѣщо е да бѫдете свободни отъ грѣхъ? Азъ бихъ желалъ за единъ день поне, или за единъ часъ да почувствувате, какво нѣщо е чистотата, какво нѣщо е да се освободи душата отъ всички свои пороци и съ единъ широкъ замахъ да разпери крилата си да излезе отъ сферата на този земенъ животъ, да се освободи отъ нейнитѣ окови и да погледне съ очитѣ на Онзи, чиято велика Мѫдрость е навсѣкѫдѣ, и съ която той разрѣшава всички въпроси. Не мислете, че Богъ ще ни остави роби. Не, Той е рѣшилъ да ни даде свобода! Той е, Който воюва заради насъ. Ние имаме единъ, Който воюва за насъ. Има още мнозина, които воюватъ зарадъ насъ. Това сѫ нашитѣ Бѣли Братя, които сѫ извадили своитѣ ножове, и силата е съ тѣхъ. Отдавна тѣ сѫ хванали змията ѝ, гълѫбътъ е съ тѣхъ; отдавна тѣ сѫ хванали лъва, намазали сѫ очитѣ му, и агнето е съ тѣхъ; отдавна тѣ сѫ хванали бика, намазали сѫ очитѣ му, и крината съ жито е съ тѣхъ; отдавна тѣ сѫ хванали воина, намазали сѫ очитѣ му, и младата, красивата дѣвица е съ тѣхъ. Чистотата е съ тѣхъ! Тѣ сѫ ония братя, отъ сърдцата на които блика Любовь, радость и животъ. И благодарение на този тѣхенъ импулсъ вие живѣете. Вие казвате: какво нѣщо е Христосъ? – Христосъ е единъ колективенъ умъ. Христосъ сѫществува като единица, но сѫщеврѣменно Христосъ е единъ великъ колективенъ умъ. Не е само това, че Христосъ е билъ Синъ Божий. Не само въ единството ще Го търсимъ. Не е само въ единствено число Христовото име. Христосъ прѣдставлява всичкитѣ Синове Божии, на които отъ душитѣ и сърдцата блика животъ и Любовь. Всички Синове Божии, като че сѫ едно съединение, въ което се проявява Богъ. Единъ день и вие можете да бѫдете Синове Божии. Не само единъ день, но този часъ още може да бѫдете Синове Божии. Казвате: ами не сме като тѣхъ. Чудни сте вие! Всѣки единъ листъ на дървото има своята важность. Разбирате ли това? Всѣки единъ цвѣтъ, всѣки единъ листъ, всѣко едно клонче на Божественото дърво сѫ еднакво важни, не е въпросътъ въ голѣмината имъ. Това сѫ служби, които всѣки единъ заема въ свѣта. Знаете ли каква е вашата служба? Азъ, като погледна на единъ човѣкъ, виждамъ, каква велика служба му е опрѣдѣлилъ Господь. И тази служба никой не може да му я вземе. Тази служба, на която Богъ ви е поставилъ, можете да я свършитѣ само вие, никой другъ, и вие сте длъжни да я свършите. Ето защо вие сте важни. Ако не бѣхте важни, щѣха да ви изхвърлятъ, но тази служба е важна и трѣбва да се изпълни. Затова въ всѣки едного отъ васъ трѣбва да има единъ импулсъ да бѫде честенъ, смѣлъ, да се не смущава. Ще хванешъ змията за врата, иначе тя ще те глътне. Ще хванешъ лъва за ушитѣ, иначе ще те разкъса. Ще хванешъ бика за рогата, иначе ще те набоде. Ще хванешъ най-послѣ и воина, иначе ще ти отсѣче главата. Ами че това е геройство. Ще бѫдешъ смѣлъ, нѣма да се смущавашъ! Ще хванешъ змията за врата, защото гълѫбътъ е тамъ. – Гълѫбътъ е емблемъ на Божествения Духъ. Той представлява невинностьта. При змията човѣкъ трѣбва да има невинность. Ще хванешъ лъва, защото тамъ е агнето. – Агнето е емблемъ на кротостьта. При лъва човѣкъ трѣбва да има кротость. Ще хванешъ бика за рогата, защото тамъ е крината съ жито. – Житото е емблемъ на търпѣние. При бика човѣкъ трѣбва да има търпение. Всѣки, който иска да бѫде търпеливъ, трѣбва да яде по 100 грама сурово, неварено жито, като го раздѣля три пѫти на день, по 30 грама. Ще го дъвчете дълго врѣме въ устата си докато се сдъвче добре. Два часа слѣдъ ядене на житото ще пиете гореща вода. Тъй се придобива търпението. Най-послѣ ще хванете воина, защото тамъ е красивата дѣвица, т.е. чистотата. И тъй, имате невинность, кротость, търпѣние и чистота. Това сѫ качествата на вѣрата, чрѣзъ които се побѣждаватъ недѫзитѣ на този свѣтъ. Казва Христосъ: „Вѣрвайте въ Бога! Да се не смущаватъ сърдцата ви!“ Вѣрвайте въ Бога, като единиченъ принципъ! Вѣрвайте и въ мене! Вѣрвайте и въ всички ваши Братя, които работятъ за васъ. Тогава Божията Любовь ще се излѣе върху васъ, и побѣдата ще бѫде на ваша страна, понеже тя е страната на всички Синове Божии. Тѣ ще господствуватъ. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 22 мартъ 1925 г. въ гр. София.
  9. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Той повелѣва на слънцето „За да бѫдете синове на Отца вашего който е на небеса; защото Той повелѣва на слънцето си да изгрѣва на злитѣ и на добритѣ, и дава дъждъ на праведнитѣ и неправеднитѣ“. (Матея 5:45) Ако се зададе тема, да се опрѣдѣли, какво нѣщо е човѣкътъ, философитѣ ще дадатъ едно свое опрѣдѣление, ученитѣ хора ще дадатъ второ опрѣдѣление, религиознитѣ и проститѣ хора ще дадатъ трето опрѣдѣление – всѣки има свое разбиране, свое опрѣдѣление за човѣка. Нѣкой ще каже: човѣкътъ е едно живо сѫщество. Да, но сѫщо тъй съ живи и мравкитѣ, сѫщо тъй сѫ живи и птицитѣ, сѫщо тъй сѫ живи и дърветата. Животътъ е общо качество за всички живи сѫщества. Че човѣкъ е едно живо сѫщество, има нѣщо вѣрно въ това, но че и у човѣка има единъ особенъ животъ, какъвто въ животнитѣ нѣма и това е вѣрно. Второто твърдение, което хората даватъ за човѣка е слѣдното. Тѣ казватъ: човѣкъ е едно мисляще сѫщество. Мислящи сѫщества сѫ и животнитѣ. Да, но у човѣка има едно особено качество въ мисъльта, каквото нѣма въ другитѣ животни. Най-послѣ ще кажатъ, че човѣкъ е едно морално, едно духовно сѫщество. Такова нѣщо може да се каже и за животнитѣ. У човѣшкия моралъ, обаче, има нѣщо особено. Още отъ най-древни врѣмена хората сѫ се спирали да опрѣдѣлятъ, какво нѣщо е човѣкътъ и сѫ казвали, че човѣкътъ е сѫщество, което мисли. То е едно общо опрѣдѣление. Изобщо, мѫчно е да се даде дефиниция, какво нѣщо е човѣкътъ. Сега темата ни не е за човѣка, но понеже човѣкътъ разглежда Божитѣ работи, то по отношение на Божитѣ работи ние ще разгледаме човѣка. Животнитѣ се отличаватъ по това, че иматъ настроения – крайна промѣнчивость има въ тѣхъ. У животнитѣ нѣма установенъ моралъ. Тѣхниятъ моралъ се отнася само до кожата имъ. Когато не засѣгашъ кожата на животнитѣ, тѣ сѫ крайно морални, но щомъ засегнешъ кожата имъ, въ тѣхъ вече не остава никакъвъ моралъ. Животнитѣ мислятъ, докато не сѫ се уплашили, но щомъ се уплашатъ, въ тѣхъ не остава абсолютно никаква мисъль. Всичката имъ мисъль се прѣвръща въ едно скороходно движение. Слѣдователно, настроението е състояние на животнитѣ – животинско състояние е то. Нѣкои хора казватъ: азъ имамъ настроение. Казвамъ: ти си въ едно животинско състояние. Въ настроенията всѣкога влизатъ страститѣ, а страститѣ сѫ една неустойчива срѣда. Елементитѣ, които образуватъ страститѣ сѫ въ едно прѣходно състояние, въ състояние на прѣсъздаване. Страститѣ, които се бушуватъ вѫтрѣ въ животнитѣ, сѫ свързани съ извѣстни процеси, които ставатъ въ самата природа, понеже природата твори единъ новъ свѣтъ. Кѫдѣ е този свѣтъ? – Не го знаятъ. Азъ не говоря за тази природа тукъ на земята, но за великата природа. Една нова вселена се твори. И всичко това, което остава като излишъкъ при създаването на този по-висшъ свѣтъ, се изпраща долу на земята. Този остатъкъ, този излишъкъ влиза въ животнитѣ и образува тази вѫтрѣшна пертурбация, която ние наричаме страсти. Страстьта образува настроението; настроението образува вѣтропоказательтъ, който показва четиритѣ главни посоки въ свѣта. Този уредъ наричатъ компасъ. Казватъ, че компасътъ показвалъ правата посока. Не, компасътъ не е толкова точенъ. Той показва правата посока само за умнитѣ хора. Ако го занесешъ на северния полюсъ, показва една посока; ако го занесешъ на екватора, показва друга посока. Ако вземете единъ отъ нашитѣ часовници и тръгнете съ него да направитѣ едно крѫгосвѣтно пѫтешествие, той по никой начинъ нѣма да ви покаже право врѣмето. Тъй щото, има извѣстни величини, съ които ние, съврѣменнитѣ хора, боравимъ, но тѣ иматъ значение само за извѣстно мѣсто, и за извѣстно врѣме. Нѣкой казва: азъ боравя съ величината на часовника. Да, но това е една мѣстна величина съ която се измѣрва врѣмето само въ България, но не и другадѣ. Когато нашиятъ часовникъ въ България показва шестъ часа, на друго мѣсто имаме другъ нѣкой часъ. Нѣкои казватъ: е, земята е такава. Че земята е такава това е другъ въпросъ. Не е лошо, че хората иматъ двѣ противоположни величини. Всѣко число има свое отражение; всѣко число има своя проекция. И тъй, ние сме свързани съ животнитѣ – има връзки между животнитѣ и насъ. Въ какво седи тази връзка? – Ние сме подобни на тѣхъ по настроения, по страсти. Нѣкой казва: какъ, азъ да бѫда подобенъ на животнитѣ! Има, обаче, подобие между човѣка и други сѫщества. Човѣкътъ е свързанъ и съ ангелитѣ. Като говоря за ангелитѣ, азъ разбирамъ сѫщества, които сѫ по-организирани отъ насъ, които иматъ хиляди пѫти по-устойчиви тѣла отъ нашитѣ. Тѣхнитѣ тѣла сѫ образувани отъ лѫчиста материя. Слѣдователно единъ ангелъ може да владѣе своето тяло така, че да бѫде видимъ и невидимъ, споредъ както пожелае. Единъ ангелъ може да пѫтува съ голѣма свобода прѣзъ пространството. Сега, не е въпросътъ да ви доказвамъ, гдѣ сѫ ангелитѣ, кѫдѣ живѣятъ и какъ живѣятъ. Ангелитѣ живѣятъ въ така наречения „петоизмѣримъ свѣтъ“ въ свѣта на петьтѣ измѣрения. Ние живѣемъ въ единъ свѣтъ отъ три измѣрения; духоветѣ пъкъ, т.е. тия отъ хората, които заминаватъ за другия свѣтъ, живѣятъ въ свѣта на четиритѣ измѣрения. Нѣма да ви обяснявамъ това нѣщо математически. То е една дълбока задача. Днесъ нѣма автори, които да сѫ писали по този въпросъ. Слѣдователно, съ ангелитѣ ние сме свързани по закона на разумностьта. Разумностьта е качество на ангелитѣ и се изпраща отъ тѣхъ при творението, при създаването на тази нова вселена. Отъ изобилието на своята разумность тѣ изпращатъ къмъ земята. Казва се въ Писанието: „Ще изпратя Духа си, и Той ще ви научи“. На какво ще ни научи? – На разумность. У насъ подъ думата „духъ“ се разбира друго нѣщо. Надъ тази разумность седи закона на Любовьта. Значи връзката между Бога и насъ е Любовьта. Споредъ мене, настроението, това е една срѣда; разумностьта, това е друга срѣда; Любовьта, това е трета срѣда. Значи тия три срѣди ни свързватъ съ три велики свѣта. За да може човѣкъ да разбира дълбокитѣ замисли на живата природа, трѣбва да е свързанъ съ тѣзи три велики свѣта. Азъ говоря само за онѣзи отъ васъ, които се интересуватъ за своето бѫдеще. Вие може да имате критически умъ, този умъ ви е потрѣбенъ, но въ критиката си трѣбва да бѫдете разумни. Да критикувашъ, значи да сравнявашъ, да уподобявашъ, да търсишъ Истината. Да критикувашъ разумно, това не значи да търсишъ погрѣшкитѣ на хората, но да търсишъ правия пѫть. Познание трѣбва! Нѣкои мислятъ, че критиката е основно нѣщо; нѣкои мислятъ, че хората трѣбва да се съмнѣватъ. Не, съмнението не е положително качество, то е негативно качество въ човѣшката природа. Щомъ човѣкъ се усъмни, почва да мисли. Но, споредъ менъ, по-големо прѣимущество е човѣкъ да вѣрва, отколкото да се съмнѣва. По-правдоподобно е човѣкъ да се обнадежва, отколкото да се обезсърдчава. Запримѣръ, вие се съмнѣвате, дали има бѫдещъ свѣтъ, или нѣма. Оставете този бѫдещъ свѣтъ! Съмнѣвашъ ли се въ свѣта, въ който живѣешъ? – Не се съмнѣвамъ. Мислишъ ли, че можешъ да излѣзешъ извънъ този свѣтъ, въ който сега живѣешъ? Казвашъ: е, като умра единъ день, всичко ще се свърши съ мене. Добрѣ, като умрешъ, кѫде ще отидешъ? Великиятъ законъ въ самата наука казва, че нищо въ природата не се губи. Щомъ е тъй, ти като човѣкъ не можешъ да се изгубишъ. И като умрѣшъ, пакъ ще живѣешъ, пакъ ще мислишъ. Ще ви приведа една малка аналогия, за обяснение на мисъльта, че и като умрѣшъ, пакъ ще живѣешъ и ще мислишъ. Допуснете, че водата която е въ въздухообразно състояние, се намира нѣкѫдѣ изъ пространството. Така ли остава тя? – Не, отъ дѣйствието на студа, тази пара се прѣвръща въ вода, сгѫстява се. Най-напредъ тази вода сѫществува като пара, подвижна е, но послѣ вслѣдствие промѣната, която става съ нея въ пространството, тя се прѣвръща въ вода. Нѣкои мислятъ, че горѣ въ пространството е много тихо. Не, не е така. Тамъ ставатъ голѣми атмосферни промени. Горѣ въ пространството има голѣми електрически и магнетически бури. Тия именно бури сѫ, които движатъ нашата земя. Тѣ могатъ да завлѣкатъ всѣки едного. Азъ нѣма да обеснявамъ тѣзи нѣща. Тѣ се отнасятъ до чиста научната страна на въпроса, но ще се спра само върху физическата страна на цитирания стихъ: „Защото Той заповѣдва на слънцето да изгрѣва и на добритѣ, и на злитѣ“. Кой е този, който заповѣдва? Виждали ли сте Го до сега? Кажете, какъвъ му е образътъ? – Само Любовьта може да ни даде единъ малъкъ отѣнъкъ на Божия образъ. Ако ние сме разумни, съ своята разумность ще можемъ да видимъ Бога. Можемъ да Го видимъ, но какъ? – Чрѣзъ проявитѣ, които виждаме навсѣкѫдѣ въ разумната природа. Всичко въ природата е много разумно направено. По направата на единъ часовникъ ние можемъ да сѫдимъ за техника, който го е направилъ, но самиятъ техникъ не можемъ да видимъ. Ние, като разглеждаме природата отъ научно гледище, ще видимъ, че въ нея има една разумность, но нѣма да видимъ, Онзи, който я създалъ. За Бога не можемъ да имаме абсолютна никаква прѣдстава. Речемъ ли да си създадемъ нѣкаква прѣдстава за Него, тя ще бѫде фалшива, невѣрна. Съставимъ ли си нѣкакъвъ образъ за Бога, той ще бѫде подобенъ на насъ: ще му туримъ очи, носъ, коса, брада, която ще бѫде руса, черна или бѣла и ще кажемъ: младиятъ или стариятъ Господь. Понеже ние сме млади или стари, туряме едно такова качество на Бога, че Той е младъ или старъ. Не, това е човѣшка философия. Така говорятъ обикновенитѣ хора, а философитѣ ще говорятъ за абсолютното. Какво е абсолютното, тѣ не знаятъ. Тия учени хора мязатъ на онзи испански поетъ, който написалъ едно малко съчинение, написалъ едно хубаво стихотворение, възпѣлъ нѣщо въ природата, но когато го попитали, какво иска да каже съ тази поезия, каква мѫдрость крие въ нея, той казалъ: и азъ самъ не зная. Писахъ нѣщо, но не зная какво изразява то. Та, често ученитѣ хора пишатъ нѣщо, но сами не знаятъ какво изразява написаното отъ тѣхъ. Това е право отъ тѣхна страна, дѣто не разбиратъ, какво сѫ писали. Какво показва това нѣщо? – Ако ние сме творители на нѣщата, ще разбираме смисъла имъ. Значи, ако нѣкой пише нѣщо, той пише по вдъхновение. Ти напишешъ едно изречение, или едно стихотворение на френски езикъ. Питатъ те: какво написа? – Не зная. Може да напишешъ едно стихотворение на английски, или на какъвто и да е другъ езикъ. Запитватъ те: какво значи това? – Не зная. Попитайте нѣкой, който знае френски или английски езикъ, той ще ви приведе смисъла на стихотворението. И тъй, Богъ е, който заповѣдва на слънцето. Това е физическата страна. Слѣдователно, този, който заповѣдва на слънцето да грѣе, Той е заповѣдалъ и на насъ да дойдемъ на земята. Той е заповѣдалъ да имаме тѣла; Той е заповѣдалъ да имаме глави; Той е заповѣдалъ да имаме дробове; Той е заповѣдалъ да имаме стомаси; Той е заповѣдалъ да имаме рѫце, крака, нервна система; Той е заповѣдалъ да имаме всичко. Философията на живота седи въ това, щото ние, като хора, да се разберемъ. Щомъ Богъ е заповѣдалъ за всичко това, въ какво седи тази заповѣдъ? – Разумна е тази заповѣдъ! Ако слънцето изгрѣва, за себе си ли изгрѣва? Не, слънцето изгрѣва заради насъ. То е слуга на Господа. Господь му казва: „Ти всѣка сутринъ ще изгрѣвашъ на земята. Ще раздавашъ отъ своитѣ физически блага на всички мои твари, на всички мои дѣца“. Вие питате: тъй ли е това нѣщо? Голѣми философи сте вие, но не знаете най-елементарнитѣ работи. Разправятъ за единъ английски философъ, който написалъ едно отлично съчинение по философия на английски езикъ, но разправя за себе си, че билъ толкова слабъ математикъ, та когато се отнасяло за нѣкаква най-дребна смѣтка, викалъ жена си и малкитѣ си дѣца, да смѣтатъ зарадъ него. Той писалъ чисто философски работи, написалъ една много хубава книга по френология, върху „естеството на човѣка“, но математическиятъ му центъръ, билъ слабо развитъ. Той казвалъ: азъ по математическитѣ си способности не мога да се мѣря даже и съ дѣцата си. Ако всичкитѣ ми способности бѣха така развити, както и математическитѣ, щѣхъ да бѫда цѣлъ идиотъ. Тъй щото, въ едно отношение човѣкъ може да бѫде философъ, а въ друго отношение – дѣте. Има философи, които сѫ цѣли дѣца. Има жени, които съ свършили по готвачество и каквото имъ дадешъ да сготвятъ, всичко могатъ, но я ги тури да разрѣшатъ единъ мораленъ въпросъ, ще ти кажатъ: за това нѣщо не ме питай! За готвене всичко мога, но по моралнитѣ въпроси нищо не зная. Мѫжътъ на тази жена вечерьта донесе една торба съ злато – задигналъ я отъ нѣкѫдѣ, и пита жена си: да задържа ли тази торба, или да я върна назадъ? – Задръжъ я! Да я задържи значи, да сготви нѣщо отъ нея. Но, ако на тази жена, донесатъ развалено месо да сготви нѣщо, ще каже: вънъ скоро това месо! То не е за готвене. Щомъ се отнася за готвене, всичко разбира и знае; щомъ се отнася за паритѣ, казва, нека останатъ тия пари въ кѫщи, макаръ че сѫ миризливички. Сега, нѣкои хора, за оправдание на това положение, казватъ: е, слабъ му е ангелътъ на човѣка, какво да се прави? Не, главата на този човѣкъ отгорѣ е слаба, затова е слабъ и прѣдъ торбата съ злато. Френолозитѣ много добрѣ разрѣшаватъ този въпросъ. Тѣ казватъ, че съвѣстьта у всички хора не е еднакво развита; разумностьта не е еднакво развита; чувството на сравнение на уподобяване не е еднакво развито; музикалното чувство не е еднакво развито; математическитѣ способности не сѫ еднакво развити. Милосърдието не е еднакво развито; вѣрата не е еднакво развита; надеждата не е еднакво развита; смѣлостьта, рѣшителностьта, всички тия способности и чувства не сѫ еднакво развити въ всички хора. Кой какво работилъ, това и придобилъ. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: защо свѣтътъ е така лошо наредень? Тук въ София, прѣди нѣколко години, единъ българинъ си направилъ една хубава, двуетажна кѫща, съ всички удобства, но понеже направилъ малко дългъ, турилъ въ първия етажъ кираджии, които му плащали доста голѣмъ наемъ. Тия кираджии, били доста немарливи, и въ продължение на двѣ години развалили кѫщата на този човѣкъ. Всички лампи изпочупили, цѣлата инсталация и канализация развалили и съ това довели кѫщата до неузнаваемость. Като дошли втори кираджии, намѣрили всичко развалено, изпотрошено и си казали: ама че голѣмъ простакъ билъ този господинъ, тъй калпаво направилъ кѫщата си. Не, не е простакъ този човѣкъ, простаци сѫ били първитѣ кираджии. Този човѣкъ, чиято е кѫщата, бѣше уменъ човекъ. Така и Богъ, Който създаде свѣта, е много уменъ, но ние, които бѣхме първитѣ кираджии на този свѣтъ, сме простацитѣ; ние развалихме всичко, и днесъ търсимъ виновника на тѣзи поврѣди извънъ насъ. Казваме: защо Господь създаде така глупаво свѣта? – Майкитѣ и бащитѣ развалиха тия форми, които Богъ създаде, за да живѣятъ въ тѣхъ разумнитѣ души. Съврѣменната наука е констатирала това нѣщо. Запримѣръ, ако една жена е брѣменна и въ това си положение има най-тежки изживѣвания, запримѣръ въ нея се поражда желание да отмъсти, да открадне, да убие, а не се поражда мисъль за Бога, то дѣтето, което се роди, ще бѫде единъ прѣстѫпникъ, ще мяза на нея. Като казвамъ, че ще мяза на нея, разбирамъ, че ще изразява всичкитѣ нейни състояния въ даденото положение. Слѣдователно, когато държавата иска да подобри своитѣ поданици, за такива майки трѣбва да създава най-добри, най-благоприятни условия. Държавата, обаче, днесъ не се грижи за тия нѣща. Днесъ, само слѣдъ като се родятъ прѣстѫпницитѣ тя се загрижва да създаде нѣкакви институти за прѣстѫпницитѣ дѣца. Не, прѣди да се родятъ дѣцата, държавата трѣбва да се погрижи за тия дѣца, бѫдещи нейни поданици. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, когато говорятъ за държавата! Ами че всѣка държава е единъ общъ, колективенъ организъмъ! Всѣка държава е сглобена отъ много кириши, камъни, тухли, дървета и отъ какви ли не още материяли. Много и разнородни материяли влизатъ въ нея! Пъкъ освѣнъ тѣхъ, има и много скоби, които свързватъ материялитѣ. И всички тия скоби трѣбва да бѫдатъ здрави. Ако се поставятъ скоби, безъ да има дървета, въ които да се забиватъ, какво ще стане съ това здание? – Ще рухне. Слѣдователно, сѫщиятъ законъ е и по отношение на човѣка. Ето защо, ние започваме отъ човѣка. Хората днесъ искатъ държавата да бѫде солидна. Добре но отъ какво е образувана държавата? Нали е образувана отъ много хора? Ето защо ние трѣбва да се обърнемъ къмъ себе си, да опрѣдѣлимъ отношенията си, къмъ Бога. Да видимъ дали Го познаваме или не. Има единъ начинъ, по който можемъ да се ползуваме отъ Божествената енергия. За мене не е важно да зная колко е голѣмо слънцето, но е важно да се ползувамъ отъ неговата енергия. Какво ще бѫде положението ви, ако си прѣдставите, че се намирате въ първата, въ втората или въ третата епоха при създаването на свѣта? Всѣки день, това е една епоха, а вие знаете, че Богъ направилъ слънцето едва въ четвъртия день. Нѣкои учени казватъ, че въ това врѣме около земята имало такава голѣма мъгла, та нищо не се виждало. Всичко било само облаци, мъгли. Но по това врѣме се явили голѣми бури, които се движили съ бързина 10,000 клм. въ часъ и успѣли да размахнатъ тия мъгли, тия облаци така, че на небето се явило слънцето. Това врѣме религиознитѣ хора наричатъ „деньтъ на създаване слънцето“. То било четвъртия день при създаване козмоса. Тъй се говори за явяването на слънцето за пръвъ пѫть на земята. Значи, благодарение на тѣзи голѣми бури се явило слънцето. Но сега, да не дава Господь да се явятъ такива голѣми бури! Ако сега се яви такава буря, всички хора ще плаваме изъ въздуха – и църкви и училища, всичко ще лети изъ въздуха. Голѣма каша ще настане! Такава каша имало и тогава, когато се разгонвали облацитѣ отъ лицето на земята. Този законъ е вѣренъ именно въ това отношение, че когато въ човѣка прѣдстои да се създаде нѣщо ново, нѣщо много велико, нѣщо много хубаво, въ него наставатъ такива именно бури, такива пертурбации, докато въ четвъртия день въ него изгрѣе слънцето. Това става около 30-тата му годишна възрасть. Всички сте били млади, изживѣвали сте разни състояния и въ резултатъ казвате: животътъ нѣма смисъль. Всичкитѣ ви идеали, всичко хубаво пропада, но най-послѣ слънцето у васъ изгрѣва, вие се подигате и казвате: има слънце въ живота, има смисълъ да се живѣе! Казва се въ Писанието:„ Той заповѣда на слънцето да грѣе и на добритѣ, и на злитѣ.“ Мислите ли, че днешнитѣ мѫчнотии, които сѫществуватъ въ свѣта, сѫ произволни? Ние казваме: Защо хората сѫ толкова жестоки? Азъ казвамъ: защо майкитѣ сѫ толкова жестоки? Споредъ мене не трѣбва да се наказватъ дѣцата, а трѣбва да се наказватъ майкитѣ и бащитѣ. Азъ зная единъ случай, който потвърдява тази идея. Единъ баща, отъ Варненско нѣкѫдѣ, отива да запише дѣтето си на училище. Дѣтето му било много сприхаво. Бащата казва на учителя: „Ще те моля, когато дѣтето ми се провини въ нѣщо, не го наказвай, но почакай, азъ отъ врѣме на врѣме ще идвамъ при тебе, да наложишъ това наказание върху менъ. Но ще бѫдешъ съ мене много строгъ, тъй, като учитель, нѣма да ме щадишъ. Колкото пръчки се слѣдватъ на сина ми, ще ги наложишъ върху менъ.“ Послѣ се обръща къмъ сина си и му казва: „Синко, ще гледашъ да правишъ по-малко бели, за да освободишъ и моя гърбъ отъ удари.“ Ние, съврѣменнитѣ хора, разрѣшаваме въпроса, какъ трѣбва да се живѣе. Не трѣбва да разрѣшаваме въпроса, какъ трѣбва да се живѣе, но какъ трѣбва да се раждаме. Ние трѣбва да разрѣшаваме въпроса, какви майки трѣбва да имаме, какви бащи трѣбва да имаме. Като говоря майки, азъ не разбирамъ „майка“ въ обикновения смисълъ на думата. Днесъ у всички културни хора, у всички европейски народи има една слабость, всички искатъ да женятъ своитѣ дъщери и синове. Защо да ги женятъ? Въ природата сѫществува слѣдния законъ: не се позволява на кое и да е сѫщество да дойде на земята, докато нѣма условия за него. То трѣбва да чака. Има много души, които трѣбва да чакатъ, нѣма благоприятни условия още за тѣхъ. Гдѣ трѣбва да чакатъ? – Въ другия свѣтъ. Отлично е тамъ! По нѣкой пѫть у насъ се явява желание да се размножаваме повече, отколкото трѣбва. Ами знаете ли, какво нѣщо е размножаванието? Идете въ Китай да видите, колко гѫсто е тамъ населението! У тѣхъ има едно желание да изчезнатъ едни, за да дойдатъ други, нови хора. Затова тѣ често се молятъ на Бога, да дойде нѣкаква катастрофа, да настане нѣкакъвъ катаклизъмъ, та да измратъ нѣколко милиона хора изведнажъ. Тѣ смѣтатъ това нѣщо за нѣкакво благословение. Ако у насъ стане такова масово измиране на хора, то е цѣлъ ужасъ, цѣлъ адъ. Ако отидете въ Китай, ще видите, какъ тия хора сѫ направили кѫщитѣ си по саловетѣ на рѣкитѣ – тъй гѫсто е населението. Мѣсто си търсятъ хората! И при всички тия условия, желанието на хората да се размножаватъ, е необяснимо. Ние искаме да се размножаваме физически, но въпросътъ не седи въ физическото размножаване, въ физическото създаване. За човѣка е важно, слѣдъ като създаде физическото си тѣло, да се погрижи за развиване на сърдцето, за развиване на своя умъ и най-послѣ да даде потикъ за развиване на моралнитѣ си чувства. Само така той ще се прояви като човѣкъ. Питамъ: гдѣ е благородната страна на човѣка? Всички съврѣменни хора сѫ способни на едно: да се докачатъ. Въ това сѫ майстори. Да се каратъ, да правятъ свади, за това сѫ майстори всички хора. Това е не само съ обикновенитѣ хора, но и съ религиознитѣ. Свѣтскитѣ, хора се биятъ вънъ, по улицитѣ, а религиознитѣ хора се биятъ вѫтрѣ, въ кѫщи. Нѣкой религиозенъ човѣкъ слѣдъ като набие жена си на общо основание, послѣ ще ѝ каже: ще мълчишъ, нѣма да ме компрометирашъ нѣма да казвашъ, че те бия, защото азъ служа на Бога. Послѣ, ще намѣри нѣкой стихъ отъ Писанието, ще каже: женитѣ трѣбва да се подчиняватъ на мѫжетѣ си. Тъй казва Господь! Нѣкѫдѣ пъкъ жената набие мъжа си и послѣ цитира нѣкой стихъ отъ Писанието: мѫжътъ трѣбва да обича жена си; ако не я обича, бой, дърво му се пада. Това сѫ аргументи, доказателства, но физически. Казвамъ: дѣто мѫжътъ е силенъ, той налага, той цитирва стихове; дѣто жената е силна, тя налага, тя цитирва стихове. Какво се разрѣшава по този начинъ? – Нищо. Писанието казва: „Богъ заповѣдва на слънцето да грѣе еднакво и на добритѣ, и на злитѣ.“ Подъ това слънце се разбира разумния животъ въ хората. Това слънце трѣбва да бѫде разумно, затова Господь му заповѣдва да грѣе и за добритѣ, и за злитѣ хора. Ако това слънце не изгрѣваше, ако нѣмаше разумность въ свѣта, всички хора щѣха да се смразятъ, нѣмаше да има никакво развитие. И тъй, когато става въпросъ за състояния, ние трѣбва да разбираме своитѣ състояния. Има различни състояния, и ние трѣбва да знаемъ, постоянни ли сѫ тия наши състояния, или прѣходни. Прѣдставете си, че имате едно прѣходно състояние, като това на леда. Какво ще донесе това ви състояние? Нѣкой казва: сърдцето ми е студено. Какво ти трѣбва? – Топлина. Слѣдъ като се стоплишъ, казвашъ: изгори ме тази любовь. Какъ! Любовьта те изгори! Любовьта никога не гори. Любовьта е най-великата, най-разумната сила въ човѣка, и слѣдъ като проникне въ него, тя му дава по възможность най-благороднитѣ, най-възвишенитѣ пориви на духа. Любовьта, споредъ моитѣ схващания, най-първо е достояние на великитѣ Учители; послѣ е достояние на великитѣ адепти, на великитѣ ученици на великите вѣрующи, на великитѣ оглашени и най-послѣ на всички съврѣменни хора. Но тази любовь, едва като сѣнка засѣга съврѣменнитѣ хора. Нѣкой казва: ти знаешъ ли, какъ ми е пълно сърдцето съ любовь! Охъ, умирамъ за тебе! Готовъ съмъ да се жертвувамъ за тебе. И пише на приятеля си: всичко съмъ готовъ да направя за тебе! Слѣдъ двѣ години пакъ му пише: Повече да не стѫпвашъ въ кѫщата ми! Питамъ: какъ е възможно човѣкъ да се измѣни толкова много? Какъ е възможно да се обърне толкова много сърдцето му? Златото желѣзо може ли да стане? Желѣзото злато може ли да стане? Водата ледъ може ли да стане? – Може, но при извѣстни условия. Кога? – Ако водата е на сѣверния полюсъ, може да стане на ледъ; ако водата е на екватора, на ледъ не може да стане. Питамъ: водата на пари може ли да стане? – Може. Кога? – Ако е въ котела и отдолу пещьта я нагрѣва. „Може“ и „не може“ да стане нѣщо, това зависи отъ условията. Можемъ ли да бѫдемъ разумни? – Можемъ. Кога? – Когато сме свързани съ ангелитѣ. Можемъ ли да имаме настроения? – Можемъ. Кога? – Когато сме свързани съ животнитѣ. Можемъ ли да се любимъ? – Можемъ. Кога? – Когато сме свързани съ Бога. Само тъй ние можемъ да разберемъ единичностьта и множеството. Въ свѣта има два велики процеси, които азъ уподобявамъ на състоянията на нашето съзнание. Единъ отъ процеситѣ се крие въ подсъзнанието, за който говори и съврѣменната наука. Той е Божественъ процесъ, азъ го наричамъ „множественъ процесъ“. Туй, което мислятъ великитѣ, напрѣдналитѣ сѫщества въ природата – боговетѣ, ангелитѣ, архангелитѣ, херувимитѣ, серафимитѣ – всичката енергия на тѣхната мисъль се разпрѣдѣля изъ цѣлия козмосъ, и всичко това се нарича „подсъзнание“. То прѣдставлява единъ общъ процесъ. Казвашъ: нѣщо въ подсъзнанието ми работи. Имашъ желание да направишъ нѣщо хубаво, велико – то се дължи на тия сѫщества въ тебе. Казвашъ, азъ имамъ подсъзнание. То значи: азъ съмъ въ връзка съ тия висши сѫщества. Вториятъ процесъ се крие въ съзнанието, което се срѣща и въ всички животни и растения. То е сѫщо така единъ множественъ процесъ. Значи, подсъзнанието е единъ процесъ, въ който живѣятъ, мислятъ и дѣйствуватъ всички висши сѫщества, а съзнанието е единъ процесъ, въ който живѣятъ, мислятъ и дѣйствуватъ всички нисши сѫщества. Той е процесъ присѫщъ на всички животни, растения и човѣка. Самосъзнанието пъкъ е единственото нѣщо, съ което ние сами работимъ. Той е единиченъ процесъ. Когато работи въ тебе съзнанието, ти се наемашъ да пишешъ по нѣкой въпросъ. Пишешъ: тъй казалъ Кантъ, Шопенхауеръ, Толстой. Всичко това не е твое, ти си просто единъ компилаторъ, пишешъ, какво сѫ казали другитѣ. Но когато дойдешъ до положение ти самъ да мислишъ, тогава оставашъ всички философи на страна, искашъ да разберешъ въпроса самъ, по своему. Тогава имашъ самосъзнание. То е Божественото съзнание, което прониква въ човѣка. Самосъзнанието е индивидуаленъ процесъ. Много рѣдки сѫ моментитѣ, когато Божественото сѫзнание прониква въ насъ. Когато Божественото сѫзнание проникне въ насъ, ние ще го чуемъ като вѫтрѣшенъ гласъ. Има моменти въ живота ви, когато това съзнание ще ви проговори. Този моментъ въ вашия животъ ще бѫде епохаленъ. Той ще бѫде най-красивиятъ моментъ. Щомъ това съзнание ви проговори, вие ще си кажете: едно врѣме бѣше това, но въ сънъ ли бѣше, въ будно състояние ли бѣше, видѣхъ нѣщо особено, чухъ нѣщо особено… Това нѣщо не може да се схване отъ вашия умъ. То е нѣщо Божествено! Комуто е проговорило това съзнание, въ него като че нѣщо се отваря, и той вижда отношенията, които сѫществуватъ между този, който му е проговорилъ и него самия. Тогава, между Бога и него се образува една връзка, която никой не може да разкѫса. Нѣма сила, която може да разкѫса тази връзка. И най-великитѣ грѣшници сѫ свързани съ Бога. Защо изглежда, че сѫ безъ Бога? – То е, защото нѣкой пѫть човѣкъ иска да се отдалечи отъ Бога, да се разходи изъ свѣта. Тогава Богъ разпуща тази нишка. Тя се продължава много и човѣкъ е вече свободенъ да върви накѫдѣто иска. Такъвъ човѣкъ върви, върви и най-послѣ, като се умори, казва: кѫдѣ вървя азъ? – И пожелава да се върне отново къмъ Бога. Богъ взима тогава макаричката си и започва да навива този конецъ, докато тази душа отново се приближи при Него. Нѣкой казва: изгубенъ съмъ! Не, тѣзи конци никой не може да кѫса. Тѣ никога не се кѫсатъ. Всички души сѫ свързани съ такива конци. Въ това отношение, окултиститѣ казватъ, че тия конци, между Бога, и душитѣ сѫ скъсани. Не, понеже всѣка душа е единъ лѫчъ отъ Бога, никога не се кѫсатъ нейнитѣ конци. Възвишеното, благородното, което имаме въ себе си, е Божественото въ насъ, и то никога не се губи. Защо трѣбва да го отричаме, защо трѣбва да се съмнѣваме въ Бога? Сега, нѣма защо да ходимъ да питаме, какво е казалъ Петко, Драганъ, какво казалъ този-онзи философъ. Не, онова, което азъ нося въ своята душа; онова, което ми дава достойнство, като човѣкъ, то е онзи импулсъ въ мене, който ме кара да съзнавамъ, че въ мене има нѣщо Божествено. То е Богъ, Който живѣе въ мене. Този моментъ, въ който азъ съзнавамъ, че съмъ човѣкъ, че имамъ връзка съ Бога, това е Божественото въ мене; това е, което ми казва, че и азъ имамъ право да живѣя като всички хора, да се ползувамъ отъ общитѣ блага, които Богъ е далъ; това е, което ме убеждава въ великата Правда на свѣта, за която азъ нѣма да се кълня, а съ живота си ще изнеса; това е, което ще ме увѣри, че азъ съмъ гражданинъ на великото Божие Царство. Ако ние пазихме великитѣ закони на Царството Божие, какви правилни лица, какви красиви очи, какви правилни устни щѣхме да имаме! А сега, като погледна хората, на какво мязатъ? – Устата имъ сѫ криви, носоветѣ имъ сѫ криви, очитѣ имъ сѫ криви, вѣждитѣ имъ сѫ криви, челата имъ сѫ криви, и слѣдъ всичко това казватъ: красиви сѫ днешнитѣ хора! Красиви тѣла иматъ. Вие още не знаете, какво значи красиви тѣла! Всички мускули у човѣка иматъ опрѣдѣлена дължина, иматъ опрѣдѣлени размѣри на дѣйствие. За всѣки човѣкъ е опрѣдѣлено, какво трѣбва да бѫде челото му, какъвъ трѣбва да бѫде носътъ му, какви трѣбва да бѫдатъ очитѣ му. За всѣки човѣкъ има единъ специаленъ моделъ, по който трѣбва да бѫде направено тѣлото му; за всѣки човѣкъ има единъ моделъ въ умствения свѣтъ, по който трѣбва да бѫде направенъ мозъка му; за всѣки човѣкъ има единъ моделъ, по който трѣбва да бѫде направено сърдцето му; за всѣки човѣкъ има единъ моделъ, по който трѣбва да бѫдатъ създадени чувствата му; за всѣки човѣкъ има единъ моделъ, по който трѣбва да бѫде направена душата му. Душата и тя има своя форма. Душата има това свойство, че може да обема всичко, значи може да стане голѣма, колкото цѣлиятъ козмосъ. Душата има туй свойство, че може да става толкова малка, да я не вижда никой. Вие това не знаете. Сега, вие седитѣ въ това събрание и си казвате: азъ съмъ толкова нещастенъ! Казвамъ: не, ти си много богатъ! А, богатъ! Не ми говори! Като казвамъ, че е богатъ, не вѣрва на думитѣ ми, но ако му дамъ една торба съ английски златни на заемъ, ще вѣрва, че е богатъ. Споредъ мене, на човѣка пари могатъ да се даватъ само на заемъ, а не като милостиня. Унижение е за човѣка да му се даватъ пари като милостиня. Като дамъ нѣкому пари на заемъ, щомъ дойде врѣмето, той ще ми ги върне. Сега всички проповѣдватъ, че трѣбва да се дава милостиня на хората. Не, съ това не съмъ съгласенъ. На заемъ може, но милостиня да се дава на човѣка, не съмъ съгласенъ. „И Господь заповѣда на слънцето да изгрѣва и на добритѣ, и на злитѣ“. Защо? – За да имаме всички изобиленъ животъ въ себе си. Слънцето носи животъ на хората, но не може да ги направи добри. Онзи, който прави хората добри, това е Богъ. Той внася разумния животъ въ тѣхъ, и тази разумность ги прави добри. Често изобилието на слънцето ражда всички спорове въ свѣта. И дѣйствително, слънцето е виновно за много работи. Ако нѣмаше слънцето въ свѣта, хората щѣха да бѫдатъ въ кѫщитѣ си, нѣмаше да ставатъ никакви убийства. Какви убийства щѣха да ставатъ въ свѣта безъ слънчевата свѣтлина и топлина? Стои човѣкътъ въ кѫщата си, свилъ си рѫцѣтѣ на юмрукъ, замръзналъ цѣлъ не може нищо да хване. И най-голѣмиятъ юнакъ да е, ще седи въ кѫщи, ще свие рѫцѣтѣ си, не ще може да управлява никакъвъ револверъ. А като изгрѣе слънцето, всички се раздвижатъ, стоплятъ се, захвърчатъ онѣзи ми ти куршуми, гранати, всички се биятъ, чува се: бумъ-бумъ! „И заповѣда Господь на слънцето да изгрѣва и за добритѣ, и за злитѣ“. Казва Господь на слънцето: „Кажи на тия хора по-малко да се биятъ, да дойде умътъ въ главата имъ, защо тѣ не разбиратъ смисъла на живота“. Казвамъ: като дойдемъ до самия животъ, ние трѣбва да разбираме вѫтрѣшната му страна. Сегашниятъ животъ, който живѣемъ, се намира прѣдъ една нова фаза. Вие нѣма да останете въ това положение. Прѣдставете си, че сте слуга при единъ господарь, условенъ сте при него за три години. Слѣдъ три години този господарь ще ви прѣдаде смѣтката и ще ви каже: повече нѣмамъ нужда отъ васъ! И дѣйствително, вие сте свързани тукъ на земята само за извѣстно врѣме. Слѣдъ три години господарьтъ на земята ще ви повика и ще ви каже: повече нѣмамъ нужда отъ васъ! Той ще ви прѣдаде смѣтката, вие ще си купите билетъ и ще се върнете. Кѫдѣ ще се върнете? На онзи свѣтъ. И Христосъ, когато бѣше на земята, казваше на ученицитѣ си: „Отивамъ да ви приготвя мѣсто и когато ви приготвя, ще дойда да ви взема“. Та, всичкиятъ споръ, който сега сѫществува въ свѣта, е чисто духовенъ. Ние, съврѣменнитѣ културни хора, трѣбва да разберемъ онѣзи велики Божии закони, които работятъ въ умоветѣ ни. Защо трѣбва да ги разберемъ? – Понеже искаме да бѫдемъ здрави, искаме да бѫдемъ щастливи, искаме да бѫдемъ умни, искаме да имаме религия. Много добрѣ, нека имаме религия, но тази религия да бѫде религия на Любовьта! Искаме да имаме училища. Нека имаме училища, но тия училища да бѫдатъ училища на Мѫдростьта! Искаме да имаме общественъ строй, искаме да имаме закони. Нека имаме общественъ строй, нека имаме закони, но всичко това нека почива на една Абсолютна Божия Правда! Този въпросъ майкитѣ ще го разрѣшатъ. Кои майки? – Бѫдещитѣ майки, а не сегашнитѣ. И религиознитѣ хора трѣбва да проповѣдватъ повече на майкитѣ. Често ни запитватъ: вие какво проповѣдвате. Трѣбва ли хората да се женятъ, или не трѣбва? Когато Господь създаде свѣта, каза на първитѣ хора да завладатъ птицитѣ, рибитѣ, животнитѣ. Какво подразбираше съ това? – Той подразбираше, че те трѣбва да завладатъ всички нисши елементи въ себе си. Затова Господь постави Адама въ райската градина, направи го градинарь, да изучава растенията. Слѣдователно, при сегашното състояние, въ което се намираме, ние трѣбва да изучаваме растенията, да изучаваме бѫдащата наука за нашето развитие. Всѣко едно растение, и при най-неблагоприятни условия, знае какъ да извлича отъ коренитѣ си потрѣбнитѣ за него сокове. Въ тѣзи корени живѣе умразата, завистьта, злобата. Тѣ сѫ ненужни материали. Но, когато ние се научимъ, какъ да извличаме тѣзи сокове, какъ да ги прѣработваме и ненужнитѣ за насъ прѣпращаме назадъ въ почвата ние ще разберемъ, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията ни съ по-напрѣдналитѣ отъ насъ братя. Сега, всѣки отъ васъ иска да живѣе между по културни хора. Хубаво е това желание, но по-културни хора отъ ангелитѣ азъ не зная. Слѣдната фаза, въ която ще минемъ, е фазата на ангелитѣ. Щомъ влѣземъ въ тази фаза, сегашнитѣ груби тѣла, които имаме, ще се измѣнятъ органически. Тѣ ще бъдатъ създадени отъ една по-фина материя. Какъ ще се създаде тази по-фина материя? – Чрѣзъ религиитѣ. Всички сегашни религии не сѫ нищо друго, освѣнъ единъ методъ, чрѣзъ който съ молитви, съ съзерцания да може да се добие тази нова материя, чрѣзъ която нашето тѣло да се обнови. Това нещо не може да дойде само по себе си. Тѣзи хора, които въ миналото се молили, които живѣли въ пустинитѣ единъ чистъ и свѣтъ животъ, както и тия учени хора, които сѫ работили усилено съ мисъльта си, сѫ помагали, както на себе си, така и на цѣлото човѣчество, именно въ това направление – работили сѫ за неговото повдигане и усъвършенствуване. Та, всѣки отъ васъ трѣбва да работи за своето подигане. Не е въпросътъ, въ какво вѣрватъ другитѣ хора. Нѣкой пѫть вие казвате: еди-кой си човѣкъ не вѣрва. Не, въ всички хора има единъ вѫтрѣшенъ стремежъ, само че едни хора вѣрватъ въ видими нѣща. Други сѫ дошли на по-висока степенъ на развитие, и тѣ вѣрватъ въ нѣща, които сѫ видими, но вѣрватъ и въ нѣща които умътъ може да постигне. Трети видъ хора вѣрватъ въ всичко това, но вѣрватъ и въ самата Любовь. Нѣкои хора казватъ: азъ въ Любовьта не вѣрвамъ. Това сѫ хората, достигнали до положение да вѣрватъ въ видимото, да вѣрватъ въ това, което умътъ може да постигне, но не вѣрватъ само въ Любовьта. Щомъ ние заговоримъ за Любовьта, тѣ казватъ: какво се говори тамъ за любовь, каква е тази любовь? – Тѣ разбиратъ любовьта на взимания и давания. Любовьта е най-високото състояние, което може да се намѣри въ човѣка. Ако Любовьта би дошла у насъ само за единъ день, ние бихме разполагали съ всички богатства, съ които земята разполага. Ако Любовьта би проникнала само за единъ день у насъ, ние бихме видѣли всичкитѣ богатства на земята. Ако Любовьта би дошла само за единъ день, всички сърдца на хората биха се отворили. Ако Любовьта дойде въ нѣкой човѣкъ само за единъ день, той ще бѫде готовъ да жертвува хиляди и милиони. Ако Любовьта дойде у тебе само за единъ день, всѣки ще бѫде готовъ да гарантира за тебе и съ единъ, и съ милионъ лева. Съ такова довѣрие би се ползувалъ ти прѣдъ всѣки едного! Чудно ли е това? Азъ зная хора скѫперници, които не сѫ готови да дадатъ нито петь пари за когото и да е, но влюбятъ ли се, ще ги видишъ, че сѫ готови да жертвуватъ 1–2–3 милиона лева за тази жена. Азъ зная единъ богаташъ американецъ, който, като се влюбилъ, далъ 100 милиона лева на тази жена. Жертвува човѣкътъ! Защо? – Има нѣщо, което иска той. Видимо ли? – Не, не е видимо. А какво е то? – То е Любовьта. Ами че онова, което ни свързва, не е ли Любовьта? – Любовьта е. Онова, което ни свърза не е ли разумностьта? – Разумностьта е. Когато чувствуваме, че нѣкой ни обича, ние имаме особено разположение къмъ него. И всички ние трѣбва да се научиме на това изкуство, да бѫдемъ носители на Любовьта. Всички ние трѣбва да отворимъ душитѣ си, за да може туй Божествено слънце да изгрѣ, въ насъ. Три слънца трѣбва да изгрѣятъ едноврѣменно въ насъ: едното слънце е физическото слънце; второто слънце е умственото слънце и третото слънце е Божественото слънце, слънцето на Любовьта, което изгрѣва въ душитѣ ни. Когато тѣзи три слънца съединятъ силата си, тогава ще се образува разумния човѣкъ. Когато лѫчитѣ на физическото слънце, когато лѫчитѣ на слънцето на ангелитѣ и когато лъчитѣ на Божественото слънце, или слънцето на Любовьта, почнатъ въ насъ, тѣ ще ни прѣсъздадатъ, и нашитѣ глави ще се видоизмѣнятъ. Сега, напримѣръ, мнозина мислятъ, че сѫ много добри. Азъ наричамъ добъръ, идеаленъ човѣкъ този, който е снизходителенъ къмъ всички хора, който не прави разлика между никого и който обича всички хора разумно, т.е. вѫтрѣшно, въ себе си. А сега, ние обичаме този, който ни обича. Всѣки прави това. Който не вѣрва като насъ, ние не го обичаме; който не мисли като насъ, ние не го обичаме. Не, идеалниятъ човѣкъ, да го обичатъ, или не, той мисли за всички, той грѣе за всички, като слънцето. Каквото и да мислимъ за слънцето, то постоянно изпраща на всички своето благословение. Живо е това слънце! Каквато умраза и да имаме, слънцето на Любовьта постоянно изпраща своитѣ лѫчи. Каквото и да мислимъ за Бога, дали Го признаваме, или не Той отъ хиляди, отъ милиони години изпраща своето благословение за всички. И всички питатъ: какъ търпи Господь тия хора! Че Господь не търпи само васъ! Отъ вашата земя, по-надолу, има още много сѫщества, които сѫ 100 пѫти по-лоши отъ васъ. И тѣхъ търпи Господь. Подъ тѣхъ има други, които сѫ 1,000 пѫти по-лоши. И тѣхъ търпи Господь. Хората не сѫ най-лошитѣ сѫщества въ свѣта, има и по-лоши сѫщества отъ тѣхъ. Вие ги наричате дяволи. Великъ е Господь! Той, като погледне ни тия сѫщества потегли се малко, позамълчи. Какво означава всичко това? Съ това Той казва: „Ще поумнѣятъ единъ день тия дѣца“! Богъ разбира дълбокитѣ причини, знае, защо сѫ лоши тия сѫщества. Но, има нѣщо, на което се радва Господь. Надъ насъ има сѫщества, които сѫ 100 пѫти по-добри отъ насъ. Надъ тия сѫщества пъкъ има други, които сѫ 1000 пѫти по-добри отъ първитѣ. И Господь погледне къмъ добритѣ, погледне къмъ лошитѣ и казва: „Много сѫ добри дѣцата ми“! Тогава, взима Той отъ добритѣ дѣца и дава на лошитѣ; пъкъ и отъ лошитѣ взима и дава на добритѣ. Промени прави Той! Затова тия дѣца негодуватъ и казватъ: много е търпеливъ Господь! „Защо Господь заповѣдва на слънцето да изгрѣе и за добритѣ и за злитѣ.“ Казва Христосъ: „Бѫдете съвършени, като е съвършенъ Отецъ вашъ небесни!“ Въ малъкъ размеръ и ние можемъ да бѫдемъ съвършени. Кога? – Слѣдъ като влѣземъ въ Духа на Истината. Тогава ние ще имаме единъ новъ стремежъ, едно ново разбиране за самия животъ. Не казвамъ, че трѣбва да напуснемъ сегашния си животъ. Не, по никой начинъ не трѣбва да го напуснемъ. Ти искашъ да напуснешъ живота си, но така не се напуща той. Ти като имашъ да давашъ, бѣгашъ отъ градъ въ градъ, но кредиторътъ ти не те напуща, върви слѣдъ тебе, търси те. Не можешъ да се освободишъ лесно отъ него. Онзи, който има да взима отъ тебе, търси те, обича те той. Ти заминавашъ за единъ градъ, той подирѣ ти. Каквото има да си вземе, ще го вземе и слѣдъ това ти казва: сега можешъ да отидешъ, кѫдѣто искашъ. Питамъ: ако лошитѣ духове ни прѣслѣдватъ и ни правятъ пакости, защо правятъ това? – Иматъ да взиматъ отъ насъ. Пъкъ когато нѣкои добри духове ни помагатъ, защо правятъ това? – Иматъ да ни даватъ. Тъй седи въпросътъ. Слѣдователно, и еднитѣ и другитѣ ни търсятъ. И еднитѣ идватъ съзнателно, и другитѣ идватъ съзнателно. Еднитѣ казватъ: вие ни дължитѣ, и трѣбва да ни се изплатите. Другитѣ казватъ: ние ви дължимъ, и трѣбва да ви се изплатимъ. По сѫщия законъ и вие трѣбва да гледате да се изплатите. Сега нѣкой казва: не ми се живѣе. Че отъ тебе ли зависи да живѣешъ? „Не ми се работи.“ че отъ тебе ли зависи да ти се работи? – Не зависи отъ тебе. Ще работишъ и оттатъкъ ще минешъ. Я онази млада булка работи ли ѝ се? – Не, но само като си помисли за своя възлюбленъ, става и работи. Войникътъ казва: не ми се работи. Да, но като помисли за началство, работи и не се спира. Учительтъ като помисли за ученицитѣ си, работи. Ученикътъ като помисли за учителя си, работи. Свещеникътъ като помисли за пасомитѣ си работи. Кой е свободенъ въ този свѣтъ? – Всички ние сме свързани въ този свѣтъ, роби сме на условията. За въ бѫдеще ще имаме такъвъ строй, дѣто хората ще работятъ безъ пари, отъ любовь ще работятъ. Туй ще бѫде най-красивото нѣщо! „И заповѣда Господь на слънцето да изгрѣва и на добритѣ, и на злитѣ“. Три слънца трѣбва да изгрѣятъ едноврѣменно! Тѣзи три слънца сѫ изгрѣли вече въ свѣта. И ако всѣки единъ отъ васъ може разумно да повелѣва вѫтрѣ въ себе си, ще намѣри единъ начинъ, по който да се домогне до великата Истина. И колко красива е тази Истина! Но всички ние се спираме въ своитѣ стари вѣрвания. Всички ние се спираме въ своитѣ стари знания. А въ свѣта трѣбва да се внесе вече нѣщо ново. Човѣкъ, който е излѣзълъ отъ животинското царство, трѣбва да прѣкрати съ настроенията. Никакви настроения повече! Той трѣбва да остави настроенията на страна и да бѫде разуменъ. Всѣки отъ васъ, който не иска да се спъва, трѣбва да бѫде разуменъ, да борави съ двѣ велики сили, съ двѣ велики величини, а именно съ разумностьта, и съ Любовьта. Всичко въ свѣта трѣбва да се прѣустрои. Ако вие бихте повѣрвали въ това, вашитѣ очи биха се отворили. Азъ бихъ желалъ да се отворятъ очитѣ ви. Но кога? – Когато бѫдете силни, за да не се уплашите. Защото, има хора, на които, като се отворятъ очитѣ, умътъ имъ се разбърква, и тѣ полудѣватъ. Вие трѣбва да бѫдете толкова силни, че никакъ да не се уплашите отъ този новъ свѣтъ, който ще се яви прѣдъ васъ. Да допуснемъ, че прѣдъ васъ се яви нѣкой ангелъ отъ небето, даде своитѣ разпореждания да направитѣ нѣщо и си замине. Въ първиятъ моментъ, като видите, че ангелътъ го нѣма ще се усъмните. Най-първо ти ще се почувствувашъ въодушевенъ, ще излѣзешъ вънъ, ще разкажешъ на единъ, на втори, на трети, че ти се явилъ единъ ангелъ, но всички ще ти казватъ: защо си толкова будала да вѣрвашъ въ тия работи? Първиятъ ти каже, че не си съ всичкия си умъ. Вториятъ потвърди сѫщото, третиятъ – сѫщо, и най-послѣ ти се усъмнишъ. Не, онзи при когото се яви ангелътъ, трѣбва да има сила, вѣра въ себе си да не се разколебава отъ ничие мнѣние. Той трѣбва да настоява и да казва: при мене снощи дойде единъ ангелъ и ми каза, че ще придобия такава сила, че ще мога да дигна единъ човѣкъ въ въздуха за краката и да го държа правъ като свѣщь. Ще му кажатъ: ти не си съ ума си. Не съмъ съ ума си ли? Хваща единъ човѣкъ и го дига въ въздуха. Сега съ ума си ли съмъ? – Не си. Хваща го отново обръща го надолу съ главата и го пита: сега съ ума си ли съмъ? – Съ ума си. Този човѣкъ казва на другитѣ: голѣма сила имаше този господинъ, но като че не бѣше съ всичкия си умъ. Послѣ отива при нѣкой ученъ и му казва: снощи се яви при мене единъ ангелъ и ми каза, че ще мога да разрѣшавамъ най-труднитѣ математически задачи. Този ученъ казва: а, този човѣкъ не е съ ума си. Ангелъ му се явилъ! Даватъ му трудни задачи, започва да ги рѣшава. Този ученъ казва, не зная, дали му се явилъ ангелъ, или не, но рѣшава човѣкътъ и най-мѫчнитѣ задачи, много знае. Отива най-послѣ при единъ духовенъ човѣкъ и му казва: сноши ми се яви единъ ангелъ и ми каза, че какъвто боленъ и да се яви прѣдъ менъ, ще мога да лѣкувамъ. Съмнѣвашъ ли се? – Съмнѣвамъ се. Добрѣ, доведете ми нѣкои болни. Довеждатъ при него единъ паралитикъ, единъ слѣпъ и на всички помага. Паралитикътъ излѣкува, на слѣпия очи отваря. Тогава духовниятъ казва: дали се явилъ ангелъ на този човѣкъ, или не, не зная, обаче той лѣкува паралитици, очи на слѣпи отваря и т.н. Най-послѣ правовѣрнитѣ ще кажатъ: нѣкой дяволъ е дошълъ въ него, та всичко може да върши. Ако този дяволъ може да дига човѣкъ въ въздуха; Ако този дяволъ може да решава и най-сложнитѣ математически задачи, ако този дяволъ може да лѣкува паралитици, да отваря очи на слѣпи, тогава гдѣ е Божественото, гдѣ е мощното у човѣка, което може да прави всичко? Никакъвъ дяволъ не се крие въ тѣзи прояви! Азъ зная, какво може да прави дяволътъ. Дяволътъ знае да чупи крака на хората, но никога не ги прави; дяволътъ знае да размѣства умоветѣ на хората, но да решава задачи не знае. Ако живѣете по дяволски, дяволътъ иска хората да бѫдатъ идиоти – нищо повече. Всѣки стремежъ за знание, за свѣтлина, за свобода, за прогресъ, за Любовь, това сѫ импулси на великия Божественъ Духъ. И всѣки човѣкъ, който мисли друго-яче, не е на правата страна. Казвамъ: когато срещнете когото и да е съ такива благородни пориви, признайте, че въ него се проявява Божественото. Силенъ е този човѣкъ, наистина, защото ангелътъ му е говорилъ. Виждашъ, че нѣкой дига нѣкого въ въздуха, кажи си: вѣрвамъ му една трета. Вѣрвамъ, че му се явилъ ангелътъ. Виждашъ, че този човѣкъ рѣшава всички задачи. Кажи си: вѣрвамъ му двѣ трети, вѣрвамъ, че му се явилъ ангелътъ. Виждашъ го, че лѣкува всѣкакви болни. Кажи си: вѣрвамъ му три трети, вѣрвамъ, че му се явилъ ангелътъ. Вѣрвай му както вѣрваше на този, който дошълъ да дава сеанси въ военния клубъ и показва нѣкои опити на хипнотизаторство. Казва: „allez-passez“ – и махне съ рѫката си. Той очи отваря, паралитици лѣкува и т.н. Радвай се, че този човѣкъ всичко знае. Тия хора, които сѫ били хипнотизирани, послѣ дойдатъ въ съзнание и казватъ: дали е вѣрно всичко това, което видѣхме, или не е вѣрно? Съмнѣнието идва веднага. Нѣкои ще повѣрватъ, ще бѫдатъ радостни, но нѣкой ще кажатъ: чакай да не бързамъ да се произнеса, че ще ме направятъ лудъ. Добрѣ, кое е реално? Ако те хвана за рѫката ти, това реално ли е? Ако гледашъ съ очитѣ си, това реално ли е? Ако държишъ една малка ледена буца, реална ли е тя? Ами, ако тя се стопи, реална ли е? Сѫщината на нѣщата не се мѣни, но формата на нѣщата се мѣни. Ледътъ се е прѣвърналъ въ вода. Слѣдователно, ако се мѣни нѣщо, то е само формата, а сѫщината на Любовьта, която ние разбираме, разумното нѣщо, при всички случаи остава едно и сѫщо. Събератъ се нѣкои хора и ми казватъ: ти си на правата посока. Хубаво, ако азъ живѣя едноврѣменно и на земята, и на небето, и въ коренитѣ, и въ клонищата, и познавамъ, кое е право и кое не, тогава, на себе си ли да вѣрвамъ, или на тия хора, които казватъ, че не съмъ на права посока? Тѣ казватъ: нищо не виждамъ! Азъ казвамъ: всичко виждамъ! Тѣ казватъ: ама ти не си съ ума си. Азъ казвамъ: азъ съмъ съ ума си но вашия умъ не е събуденъ, много облаци и мъгли има около него. Трѣбва да се явятъ въ васъ тѣзи бури, съ бързина на движение около 10,000 клм. въ часъ, да разгонятъ облацитѣ и мъглитѣ, та да се яви това слънце въ душата ви и да повѣрвате. Има нѣщо скрито въ дълбочината на душата ви, което говори, което рѣшава всичко. Има единъ вѫтрѣшенъ гласъ въ васъ, който ви казва: стани, събуди се, какво си спрѣлъ! Прѣстани да вършишъ прѣстѫпления! Прѣстани да ядешъ толкова много! Нѣкой обича да се облича много богато. Този гласъ казва: прѣстани да се обличашъ толкова богато! Прѣстани да градишъ кѫщи! Нека другъ гради, ти имашъ достатъчно. Ти се питашъ, дали съмъ съ ума си? Когато този вѫтрѣшенъ гласъ ти казва да прѣстанешъ да градишъ кѫщи, питамъ се: дали съмъ съ ума си? Когато ти казва да градишъ, не се питашъ, дали си съ ума си. Кое положение е вѣрно? – Въ Божественитѣ нѣща има единъ моментъ, който всѣкога е вѣренъ. Когато Божественото въ човѣка говори, на лицето му се явява една приятна свѣтлинка, погледътъ му става милъ, нѣщо благородно и възвишено се заражда въ него. Не, познавамъ азъ този Божественъ Духъ; познавамъ, кога говори Божественото. Когато човѣкъ лъже, на лицето му се изразява мракъ, тъмнина. Нѣкой човѣкъ си остави нѣкѫдѣ торбата съ паритѣ, забравилъ я. Азъ намеря тази торба. Веднага Божественото въ менъ заговори, азъ стигна този човѣкъ, кажа му: братко, ти си забравилъ торбата съ паритѣ си, вземи я, тия средства сѫ твои. Ако у мене говори човѣшкото, като намѣри тази торба, ще я взема и ще си кажа: тѣзи пари сѫ мои, Господь е промислилъ за мене. Не, за мене или за него, това е все едно, азъ трѣбва да постѫпя честно. Когато Божественото говори въ мене, кѫдѣто и да съмъ, въ гората или въ свѣта на тайно или на явѣ, навсѣкѫдѣ трѣбва да проявя своя характеръ. И като учитель, и като свещеникъ – навсѣкѫдѣ ще проявя своя характеръ. Божественото е единъ импулсъ, който се проявява въ всички моменти въ живота ми при каквото положение и да се намирамъ. Слънцето грѣе, но никой не се запитва, защо Господь днесъ е заповѣдалъ на слънцето да грѣе. Кой отъ васъ до сега, се е запиталъ, защо грѣе слънцето? Кой отъ васъ е благодарилъ за това? Вие имате здраво тѣло, но всички сте неблагодарни. Не се запитвате, кой ви дава това здраве, този животъ. Нѣкой отъ васъ иматъ вѣра, но азъ не съмъ доволенъ отъ тази вѣра. Единъ отъ рускитѣ царе е правилъ опити, да опита послушанието на своитѣ войници. Войникътъ дойде до опасното мѣсто, трѣбва да се хвърли отъ тамъ, прѣкръсти се, но не смѣе, отдръпне се назадъ. Другъ нѣкой, който е по-смелъ, готовъ на послушание, дойде до опасното мѣсто, хвърли се. Тъй трѣбва да е съ всеки, който е рѣшилъ да се жертвува за своята идея. И Писанието казва: „Господь ще заповѣда на ангелитѣ си на рѫцѣ да те подигатъ.“ Това ще бѫде, но кога? – Когато Господь ти заповѣда да се хвърлишъ а не когато дяволътъ ти заповѣда. Сега Господь е заповѣдалъ на слънцето да грѣе зарадъ насъ. Животътъ, който Богъ ни е далъ, е даръ отъ Него. Но какво сме направили ние за този нашъ Баща? Цѣлиятъ свѣтъ трѣбва да си даде отчетъ за това нѣщо! Казваме: ние сме българи. Че сме българи, то е хубаво, но да бѫдемъ българи на разумностьта и на Любовьта! Можешъ да си англичанинъ, но да бѫдешъ англичанинъ на разумностьта и на Любовьта! Можешъ да си французинъ, но да бѫдешъ французинъ на разумностьта и на Любовьта! Може да си американецъ, или какъвто и да е, всички народи трѣбва да съградятъ живота си върху разумностьта и Любовьта. Щомъ е така, въ цѣлия свѣтъ ще настане една вътрешна хармония! Съврѣменниятъ свѣтъ е, който създаде този небивалъ до сега строй. Казвамъ: ето защо ние сме, които трѣбва да поправимъ този свѣтъ. Онзи машинистъ, който кара машината, отъ него зависи пѫтницитѣ да пристигнатъ благополучно до Варна. Той е, който ще я закара. Онзи капитанъ, който управлява парахода, отъ него зависи да го закара на врѣме на пристанището. Онзи учитель, който се наема да води единъ класъ, отъ него зависи добриятъ успѣхъ на класа. Онзи свещеникъ, който се наема да просвѣщава хората духовно, отъ него зависи, какво духовно въспитание ще имъ даде. Всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде на мѣстото си! Онази жена, която се наема да стане майка, още прѣди да роди дѣцата си, отъ нея зависи, каква насока въ живота ще им даде. Отъ съврѣменната наука, прѣдъ която сме се спрѣли, зависи, какви плодове ще имаме. Ние сме се спрѣли прѣдъ отрицателната посока въ живота. Ние искаме физическо подобрение, но най-напрѣдъ трѣбва да стане духовно подобрение съ човѣка. Най-първо трѣбва да дойде изобилието въ свѣта. То ще донесе Любовьта, слѣдъ туй разумностьта и най-послѣ ще дойдатъ всички блага. По този пѫть ще дойде подобрението на цѣлото човѣчество. А сега, всички казватъ: за да се поправятъ хората, трѣбва физическо подобрение. Направете опитъ и ще видите, какъ ще се поправи свѣта. Вземете примѣръ отъ животинското царство, прослѣдете всички сѫщества отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ и ще видите, че това сѫ методи, начини, по които работи великата жива природа. Когато разглеждамъ единъ волъ, азъ не гледамъ на него като на волъ, но гледамъ, какъ е направенъ, каква форма има, какви сѫ неговитѣ роги т.н. Менъ ме интересува, какво иска да изрази природата чрѣзъ тази форма – изобщо, какъ работи тя. Когато гледамъ на растенията, за мене всѣко растение е единъ методъ, чрѣзъ който разумната природа работи, говори нѣщо. Това сѫ научни методи. Имашъ да разрѣшавашъ една задача. Колкото и да е мѫчна, все ще намѣришъ единъ начинъ за разрѣшение. Ще се възползувашъ отъ начина, по който вълкътъ разрѣшава своята задача за глада. Как я разрѣшава той? Вълкътъ, когато се намѣри при най-неблагоприятнитѣ условия на живота си и не може да си намѣри храна, отива въ гората, разравя коренитѣ на нѣкои дръвчета и се храни съ тѣхъ. Господь казва: лошиятъ човѣкъ ще се отстрани съвсѣмъ, нищо нѣма да яде. Само така ще поправи живота си. Щомъ вълкътъ въ критически моментъ прибѣгва до трѣвата, това показва, че едно врѣме се хранилъ съ трѣва. Туй че днесъ се храни съ месо, това е една негова слабость. Овцата има друга слабость. Тя нагазва най-хубавата трѣва и я смачква. Кокошката пъкъ има друга слабость. Тя разхвърля съ краката си всичкото жито и тогава се обръща да го кълве. Въ всички животни има по една слабость, но тѣ иматъ и нѣкои благородни чърти. Въ вола запримѣръ има една благородна чърта. Той по целия день оре на господаря си и търпи всички несгоди. Така и ти ще бѫдешъ търпеливъ – нищо повече. Ще бѫдешъ работливъ като пчелата. Ще бѫдешъ постояненъ въ идеитѣ си като дървото. То съ хиляди години седи съ забита глава въ земята. Вѣтърътъ го брули, вѣе, но то не се помръдва. Щомъ имашъ една идея, ще бѫдешъ като дѫба, никой да не може да те отклони. Та, казвамъ: природата трѣбва да се изучава по този начинъ. Ако биха се дали такива обяснения на младото поколѣние, то би се намирало на другъ пѫть. Ако майкитѣ биха давали такива обяснения на синоветѣ и на дъщеритѣ си и ако учителитѣ биха възпитавали така ученицитѣ си, резултатитѣ щѣха да бѫдатъ други. Всичко това би дало единъ новъ импулсъ на човѣчеството. „И заповѣда Господь на слънцето да изгрѣва и на добритѣ, и на злитѣ.“ Азъ се радвамъ, че Богъ заповѣдва на слънцето да грѣе. И днесъ слънцето грѣе на всички онѣзи, които отварятъ кепенцитѣ си. Отворете и вие кепенците на вашитѣ умове! Ако имате религия, нека бѫде най-възвишената! Ако имате едно вѣрую, нека бъде най-правото вѣрую! Ако имате наука, нека бѫде най-правилната наука! Ако имате едно тѣло, нека бѫде най-здравото тѣло! Три нѣща трѣбва да има човѣкътъ, който е на физическото поле: най-напрѣдъ той трѣбва да има здраво тѣло. Послѣ – просвѣтенъ умъ; и трето – една възвишена, благородна душа, въ която се крие такава религия, която да обхваща цѣлото човѣчество, безъ нѣкаква разлика. И тъй, ние съ ангелитѣ ще се свържемъ чрѣзъ разумностьта, а съ Бога ще се свържемъ чрѣзъ Любовьта. Щомъ имаме Любовь, Богъ е въ насъ; щомъ има идеалность, ангелитѣ сѫ въ насъ. Щомъ проявяваме Любовьта, ние сме въ Бога; щомъ проявяваме разумностьта, ние сме съ ангелите. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 15 мартъ, 1925 г. въ гр. София.
  10. Ани

    1925_03_08 Моето царство

    От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Моето царство Отговори Исусъ: „Моето царство не е отъ този свѣтъ“. (Иоана 18:36) Има само единъ истински пѫть за разбиране на Истината, а не много пѫтища. Многото пѫтища, това сѫ притоци на единия пѫть. Нѣкои казватъ, че въ царството Божие може да се влѣзе прѣзъ много пѫтища. – Може. И привеждатъ онази поговорка, че всички пѫтища водятъ за Римъ. Не, само чрѣзъ единъ пѫть може да се отиде до Римъ, не чрѣзъ много пѫтища. За развиване на органическитѣ сѫщества има само единъ пѫть. Начинитѣ, срѣдствата сѫ различни, но единъ е пѫтьтъ, по който животътъ идва въ свѣта. Всички онѣзи хора, у които съзнанието е пробудено, които искатъ да разрѣшатъ не задачата за небето, но които искатъ да разрѣшатъ задачата на земята, задачата на земния животъ, трѣбва да я разрѣшатъ по пѫтя на Истината. По нѣкой пѫть сѫ много смѣшни разсѫжденията на всички хора изобщо: както разсѫжденията на всички философи, тъй и разсѫжденията на всички вѣрующи хора. Запримѣръ, човѣкътъ, на когото Господь е далъ очи да вижда, както и свѣтлина да различава, казва: дали ще мога да виждамъ, като излѣза вънъ? Чудно нѣщо! Че отъ тебе зависи! Не си слѣпъ, очи имашъ, свѣтлина имашъ, излѣзъ вънъ! Да задава такъвъ въпросъ нѣкой човѣкъ, който нѣма здрави очи, разбирамъ, но да го задава човѣкъ, който има здрави очи, това е смѣшно. Пита нѣкой: дали ще намѣря Истината, дали ще намѣря пѫтя къмъ Бога? И слѣдъ туй си отговаря: този пѫть е непостижимъ, не трѣбва да се ходи по него. Изисква се дълго врѣме, изискватъ се много жертви; по-добрѣ човѣкъ да си седи въ кѫщи. Кои даватъ такъвъ отговоръ? – Така отговарятъ ученитѣ дѣца, философитѣ дѣца. Защо? – Всѣкога, когато майката иска да свърши нѣкоя много важна работа, дѣтето ѝ казва: мамо, не ходи на работа, стой си тукъ. Господь ще промисли за насъ, все ще ни пусне нѣщо отнѣкѫдѣ. Ами че като ти е далъ Господь рѫцѣ, Той е промислилъ за тебе. Ами че като ти е далъ очи Господь, е промислилъ за тебе. Ами че като ти е далъ умъ Господь, е промислилъ за тебе. Ами че като ти е далъ Господь сърдце, е промислилъ за тебе. Ами че като е вложилъ Господь воля въ твоята душа, Той е промислилъ за тебе. Смѣшно е, когато нѣкой, като седне на трапезата, дѣто му сложили нѣкое хубаво ядене, пита: дали ще мога да ямъ отъ това ядене? – Опитай се! Слѣдователно, всѣки може да яде, стига да се опита. Азъ не съмъ виждалъ човѣкъ, който не може да яде. Само умрѣлитѣ не ядатъ, но по нѣкой пѫть, вечерно врѣме, и тѣ хлопатъ, искатъ да ядатъ. Значи, и умрѣлитѣ ядатъ, само че не ядатъ като живитѣ хора, но по свой начинъ. Ще ви приведа единъ смешенъ фактъ. Прѣди нѣколко години, единъ българинъ, милджия, отъ ново-загорскитѣ села, идва при менъ да се освѣдоми за Истината, да намѣри Божия пѫть, но гледамъ, въ неговия умъ седи мисъльта, какъ да използува моята дарба, да научи гдѣ има пари, та като му кажа, гдѣ има пари, да отиде да ги разкопае и да си поправи работитѣ. Каза ми: еди на кое си мѣсто отъ 20 години азъ търся имане и отъ прѣди една година успѣхъ да изкопая единъ трапъ отъ половин километър дълбочина, но нищо не можахъ да намѣря до сега. Казвамъ му: ако ти бѣше използувалъ тия 20 години, за да прѣкопаешъ и обработишъ едно лозе отъ 10–20 декара, до сега щѣше да имашъ голѣмо богатство. Но, казали му нѣкои, че нѣкѫдѣ си има заровено голѣмо богатство, и той търси. Дълго врѣме се молилъ, молилъ на Бога, да му покаже, гдѣ е заровено това богатство. Една вечерь сънува слѣдния сънь: дохожда при него единъ ходжа, който му казва: ела слѣдъ мене, азъ ще ти покажа, кѫдѣ е заровено имането. Тръгва той слѣдъ ходжата, и тъкмо дохожда до онова мѣсто, дѣто били заровени паритѣ, прѣдъ него се изпрѣчва единъ българинъ комуто ималъ да дава нѣколко хиляди лева. Казва му: плати ми дълга си! – Остави ме сега, послѣ ще ти платя, този ходжа ми показва, гдѣ има заровено имане. – Не, сега ще ми платишъ! Остави ме, моля ти се, ще пропусна случая. – Не, или сега, или нѣма да те пусна. Заглавичкватъ се двамата, и той, като се стресва, събужда се, поглежда наоколо си, нѣма ходжата. Гдѣ се намѣри този българинъ съ дълга си? Такива сѫ нашитѣ разсѫждения, като на този българинъ, който дохожда да си иска дълга. Та, този малджия ме пита: ти не можешъ ли да ми кажешъ гдѣ е това мѣсто, което ходжата искаше да ми покаже? Стремежътъ за богатство е единъ вѫтрѣшенъ потикъ. Ние, обаче, трѣбва да изяснимъ на хората въпроса, защо искатъ да бѫдатъ богати. Защо нѣкои хора искатъ да бѫдатъ знатни въ свѣта? – Иматъ извѣстенъ вѫтрѣшенъ стремежъ. Защо нѣкои хора искатъ да бѫдатъ музиканти, писатели, поети? – Иматъ извѣстни потици за това. Кога сѫ се зародили тия потици, и какъ сѫ се зародили, съврѣменната наука не може да ни даде правилни разумни обяснения. Тя не може да обясни произхода на потицитѣ, които сѫществуватъ въ човѣшката душа. Ние мислимъ, че всичко е само отъ този свѣтъ, че само земниятъ животъ може да разрѣшава въпроситѣ. Ако е така, питамъ: какви социални въпроси може да разрѣши единъ вълкъ? Какви социални въпроси могатъ да разрѣшаватъ млѣкопитающитѣ изобщо? Какви социални въпроси може да разрѣши единъ орелъ, или единъ гълѫбъ, или една овца, или една гургулица, или една риба? Тѣ нали живѣятъ на земята? Щом всичко се рѣшава на земята, тѣ трѣбва да могатъ да разрѣшаватъ земнитѣ въпроси. Послѣ, когато дойдемъ до онзи инстинктъ, който сѫществува у животнитѣ, ние мислимъ, че той е така механически наслѣдень у тѣхъ. Не е така. Съврѣменната наука не може да ни покаже, прѣди колко хиляди години паякътъ се научилъ да тъче своята тънка нишка; съврѣменната наука не може да ни покаже, гдѣ и как се е научилъ паякътъ да образува тази толкова лѣпкава и издържлива течность, съ която тъй да споява нишкитѣ си, че и най-едритѣ мухи и бръмбари да се ловятъ на нея, безъ да я кѫсатъ. Кога е научилъ той това изкуство? И днесъ, при това си изкуство, като си прави тѣзи нишки, мисли ли? – Мисли, разбира се, но неговата мисъль е съвършенно ограничена. Питамъ тогава: между този паякъ, който тъче така своята мрѣжа, и между единъ човѣкъ, който гради своята кѫща и си отглежда овци, говеда, има ли нѣкаква разлика? – Нѣма разлика. Паякътъ тъче мрѣжата си, за да лови мухи и да се храни съ тѣхъ; и човѣкътъ сѫщо: гради кѫщи, отглежда овци, говеда, за да се храни. Значи нѣма разлика. Когато паякътъ хване една муха, вие казвате: тичайте, че паякътъ хвана една муха! Какво право има той да лови мухитѣ? Казвамъ: когато вие хванете една овца и тя блѣе, какъ оправдавате своята постѫпка? – Оправдавате я по разни начини. Материалистътъ казва: необходимо е тя да умре, да се жертвува заради мене. Религиознитѣ хора казватъ: тъй е наредилъ Господь! Щомъ Господь е опрѣдѣлилъ за васъ, да колитѣ овцитѣ, така е наредилъ и за паяка, да лови мухитѣ. Сега идва великото противорѣчие на живота. Ние искаме да бѫдемъ свободни. Какъ да бѫдемъ свободни, когато не знаемъ Истината? Може ли онзи човѣкъ, на когото ушитѣ не сѫ здрави, да слуша, да бѫде свободенъ? Може ли онзи човѣкъ, на когото умътъ не е отворенъ, не е просветенъ, да бѫде свободенъ да разрѣшава онѣзи сѫществени въпроси, необходими за благото на неговия животъ? Дѣто и да сте днесъ на служба, или въ каквато партия, или въ каквото религиозно общество да сте членъ, турете вашитѣ разбирания за живота малко настрана ще видите, че всичко зависи отъ способностьта, която притежавате, всичко зависи отъ вашата сила. Питамъ: отъ гдѣ ще вземете тази сила? Христосъ отговаря на Пилата: „Моето царство не е отъ този свѣтъ“. Всички съврѣменни хора искатъ да установятъ едно царство на земята и за това царство се биятъ. Христосъ казва: „Моето царство не е отъ този свѣтъ“. Въпросътъ е ясенъ. Ние нѣма какво да се занимаваме съ онзи прѣвратъ, който става въ свѣта. Защото, ако единъ човекъ убива едного, той убива вторъ, другъ пъкъ убива трети, четвърти и т.н. милиони хора може да се избиятъ, както сѫ избити, пъкъ и още толкова хора може да се избиятъ, обаче свѣтътъ по този начинъ не се оправя. Това е методъ само за царствата на земята. Това изискватъ само царствата на земния животъ. Христосъ казва: „Моето царство не е отъ този свѣтъ“. Нашите закони не сѫ за тия мѣрки, да се биятъ хората. Ето, азъ съмъ на ваше разположение, казва Христосъ, може да биете, колкото искате. И какво опита Христосъ на земята? – Опита, до колко римската империя бѣше справедлива. Римлянитѣ имаха най-добритѣ закони тогава, даже и до днесъ у насъ се изучава римското право. „Моето царство“, казва Христосъ, „не е отъ този свѣтъ“. Царството подразбира най-разумното нѣщо, което може да се прояви у човѣка. Имаме царства растителни, имаме царства животински, имаме царства и човѣшки. Слѣдователно, отъ всички тѣзи царства до сега на най-висока степенъ на развитие седи царството на човѣшкия духъ. По неговия образъ сѫ се създали всички други царства. Всѣки се стрѣмелъ да внесе този образъ вѫтре въ своята държава. Сега нѣкои хора иматъ съвършено прѣвратни мнѣния, прѣвратни разсѫждения. Смѣшно е запримѣръ това, което съврѣменната медицина, съврѣменната наука, подържа: че при всѣка най-малка болка трѣбва да се прави операция. Прѣдставете си че ме заболи най-малкия пръстъ и отида, та се покажа на нѣкой лѣкарь. Той казва: работата ще се усложни, затова, за да не загине цѣлата рѫка, а отъ тамъ и цѣлото тѣло, трѣбва да се отрѣже пръста. Хубаво, за да се запази цѣлото тѣло, отрѣжатъ ми единия пръстъ, оставамъ съ четири пръста. Работата не се свършва съ това. Има другъ законъ: тази болка ще се прѣнесе по симпатия и на другата рѫка. Слѣдъ нѣколко години ме заболява най-малкия пръстъ на другата рѫка. Какво ще направятъ? – И него ще отрѣжатъ. Послѣ? Слѣдъ врѣме ще ме заболи вторъ пръстъ. И него ще отрѣжатъ. И тъй, пръстъ слѣдъ пръстъ ще ме заболяватъ и ще ги рѣжатъ единъ слѣдъ другъ. Добрѣ, слѣдъ всичко това, какво ще се добие? Всѣки ще каже: това е глупава работа! Глупава работа, но това е, което съврѣменнитѣ хора, разумнитѣ хора на 20 вѣкъ, вършатъ. Това вършатъ всички културни християнски народи. Защо? Тѣ знаятъ и виждатъ, че не е разумно, но казватъ: трѣбва да се отрѣже този пръстъ! И цитиратъ тогава стиха, дѣто Христосъ казва: „Ако те съблазни окото ти, извади го! Ако те съблазни рѫката ти, отсѣчи я“! Е, хубаво, ако изтълкуваме буквално Христовитѣ думи, ние ще извадимъ ужасенъ моралъ. Ами че Христосъ на друго мѣсто казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Какъвъ моралъ ще извадимъ отъ тия думи? Какъ ще разберемъ Христовото учение? Слѣдователно, всички онѣзи думи, съ които Христосъ си е служилъ, сѫ иносказателни. Запримѣръ, Той употрѣбява думитѣ: „Ако се не родите отъ Духъ и вода“. Какво означава водата за онѣзи, които не сѫ запознати съ онази дълбока източна философия? – Нищо особено. Не, водата е носителка на живота. Тя означава онова възвишено състояние, на Нирвана, онова будическо, онова мистическо състояние, въ което е вложенъ животътъ, въ което е вложено безсмъртието. Значи, водата изразява будическото състояние, будическото тѣло на човѣка. Казватъ: „водица“ – будическо. Слѣдователно, ако не се роди нѣкой отъ онова будическо състояние, нѣма да има животъ въ себе си. Казва се: отъ вода родень. Какво означаватъ у нас думитѣ „отъ вода родень“? Щомъ се обърне нѣкой къмъ Господа, както това става у баптиститѣ, запримѣръ, веднага ще му кажатъ: хайде сега да те потопимъ въ вода! Потопяватъ го три пѫти въ водата. Не, не се раждатъ така хората. Родениятъ отъ Бога не умира; родениятъ отъ човѣка умира. Това е важното! А сега какво правятъ? Кажатъ нѣкому: ела при насъ, ще се родишъ! Казватъ за нѣкого: той се роди отново. Защо, какъ? – Потопили го въ вода. Не се минатъ 5–6 години, гледашъ го, той се върналъ въ свѣта. Казватъ: какъ стана тази работа? – И отъ „роденитѣ“ става тази работа. Не става така тази работа, има нѣщо, което не е разбрано. За да се роди единъ човѣкъ, не е достатъчно да го потопишъ въ водата. Това е кѫпане, разбирате ли вие? Това не е раждане! Има много философи, които разрѣшаватъ въпроситѣ както баптиститѣ, както проповѣдницитѣ. Потопятъ човѣка нѣколко пѫти въ водата и го направятъ философъ. И послѣ цитиратъ: тъй казва еди-кой си философъ. Философитѣ на древностьта сѫ говорили отлични работи, но трѣбва да се разбира тѣхния езикъ. Тѣзи философи не сѫ били глупави хора. Дълбочина имало въ тѣхъ! Нѣкои отъ тѣхъ сѫ били отлични хора, живѣли сѫ единъ напълно трезвъ, напълно чисть животъ. Тѣ сѫ пожертвували живота си за своитѣ идеи. И всѣки отъ васъ, който живѣе за една идея, а не е готовъ да умре за нея, той не разбира нищо отъ тази своя идея. Философията, изобщо, е единъ методъ за подигане на човѣчеството. И тогава вѣрующитѣ, религиознитѣ, проповедницитѣ сѫ намѣрили единъ стихъ отъ Писанието, който казва: „гледайте да не ви заплете нѣкой съ свѣтската мѫдрость, защото знанието възгордява“. Слѣдователно, туй което ви е казало Писанието, дръжте го и не се бойте! Така може да е за дѣцата; така може да е за онѣзи, които се хранятъ съ млѣко, но онѣзи, които искатъ да разбератъ Истината, не може да мислятъ така. Христосъ разрѣши единъ важенъ въпросъ, като казва: „Моето царство не е отъ този свѣтъ.“ Е, какво е това царство, на какво е основано? – Това царство има само една врата. Сега нѣкои може да ми възразятъ, че Иоанъ казалъ, какво това царство имало четири врати. Иоанъ е правъ, но азъ казвамъ: това царство има само една врата, прѣзъ която хората излизатъ и влизатъ. Само една врата има за това царство! Може да има и друга врата но тя е за ангелитѣ; прѣзъ нея тѣ слизатъ и възлизатъ къмъ Бога. Азъ мога да обясня думитѣ на Иоана, Защо това царство има четири врати, но ние не можемъ да влѣземъ прѣзъ тѣзи четири врати; за нас има само една врата, прѣзъ която можемъ да влѣземъ въ царството Божие. И Христосъ казва: „Само родениятъ отъ Духъ и вода може да влѣзе въ царството Божие“, т.е. въ туй будическо поле, въ туй будическо тѣло. Въ туй будическо тѣло царува Любовьта. Слѣдователно, на мой езикъ прѣведено, Христосъ казва тъй: всѣки човѣкъ, който не е родень отъ Любовь и Мѫдрость, не може да влѣзе въ царството Божие. Този човѣкъ, който се роди по този начинъ, отъ вода и духъ, майка му нѣма да живѣе отвънъ. Неговата майка ще живѣе вѫтрѣ въ него. И неговиятъ баща ще живѣе вѫтрѣ въ него. Слѣдователно, той ще бѫде самъ родень. Той нѣма да има никакви външни заблуждения. Ще го питатъ хората кѫдѣ е майка ти? – У мене. Кѫдѣ е баща ти? – У мене. Хората ще кажатъ: какъ тъй! Нашитѣ майки и бащи сѫ отвънъ, тѣ се раждатъ и умиратъ. – Може, но моитѣ майка и баща не се раждатъ, ни умиратъ. Слѣдователно, нѣкои питатъ: гдѣ е Господь? – Въ душата ми. Гдѣ е душата ти? – Тя е въ връзка съ тѣлото ми. Като говоря за тѣлото, азъ не разбирамъ тѣлото въ букваленъ смисълъ. Азъ мога да бѫда и въ тѣлото, и извънъ тѣлото. Азъ съмъ въ този салонъ, азъ съмъ и извънъ този салонъ. Азъ съмъ въ слънчевата система, азъ съмъ и извънъ слънчевата система. Азъ съмъ въ козмоса, азъ съмъ и извънъ козмоса. Разбирате ли, какво значи това? Разбирате ли, каква е тази философия? – Ще я разберете. Извънъ земята съмъ; извънъ слънчевата система съмъ; извънъ козмоса съмъ. Кѫдѣ съмъ? – Моето царство не е отъ този свѣтъ. Защо? Защото всичкитѣ свѣтове съставляватъ царствата на материялния свѣтъ. Това сѫ училища за упражнения. И когато въ невидимиятъ свѣтъ на нѣкой духъ дотегне тамошния животъ, казано на нашъ езикъ, явява се у него желание за едно малко разнообразие; тогава го пращатъ да слѣзе малко на земята. Когато иска малко почивка, облича се въ материална дреха и дохожда тукъ на земята въ извѣстна форма, и послѣ, като се върне горѣ, казва: направихъ отлична разходка въ едно отъ земнитѣ царства. Вие сега ще ми кажете: ама туй, което говоришъ вѣрно ли е? Азъ ще ви запитамъ: ами туй, въ което вие вѣрвате тъй ли е? Вие ще ми кажете: ама туй, което ти мислишъ, вѣрно ли е? И азъ ще ви запитамъ: ами туй, което вие мислите, вѣрно ли е? – Не е вѣрно. И продължавате: щомъ нашето не е вѣрно, и твоето не е вѣрно. Не, въ математиката има единъ законъ: двѣ нѣща въ единъ и сѫщъ моментъ не могатъ да бѫдатъ невѣрни. Щомъ едното е невѣрно, другото е вѣрно. Ако вие сте на правата страна, азъ съмъ на кривата. Ако вие сте на кривата страна, азъ съмъ на правата. Има такъвъ законъ, и въ него нѣма никакво изключение. Туй можемъ да докажемъ и математически, можемъ да докажемъ и геометрически. Понеже нѣщата на физическото царство, въ което живѣемъ, сѫ илюзорни, недѣйствителни, нереални, тѣ сѫ и промѣнчиви. Затова ти не можешъ да се основавашъ на твоето богатство; ти не можешъ да се основавашъ на твоето щастие. Слѣдователно, по сѫщия законъ, реално е само туй, за което Христосъ говори. Реално е само онова царство извънъ земята; реално е само онова царство извънъ слънчевата система; реално е само онова царство извънъ козмоса. И сегашнитѣ учени хора се намиратъ прѣдъ едно безизходно положение, запитватъ се: дали сѫществуватъ други свѣтовѣ, освѣнъ тия, които ние виждаме? Добрѣ, какво ще кажете вие, когато видитѣ, какъ ангелитѣ насочватъ телескопитѣ отъ своя свѣтъ и наблюдаватъ звѣздитѣ, слънцето и други небесни тѣла? Нѣкои отъ васъ може да не вѣрватъ, че сѫществуватъ ангели, че могатъ да си служатъ съ телескопи и да си правятъ своитѣ научни изслѣдвания. Може да не вѣрватъ, но фактъ е, че тѣ насочватъ своитѣ телескопи и наблюдаватъ. Какво ще кажете тогава? Тѣхното небе, и нашето небе едно и сѫщо ли е? – Не е. Това сѫ разсъждения само за онѣзи отъ васъ, у които съзнанието е пробудено; вие трѣбва да знаете, че има велики въпроси, съ които трѣбва да се занимавате и да рѣшавате; да се радвате, че знаете, какво има неразрѣшени въпроси, въ които седи щастието на земята. Щастието ви, богатството ви не е въ това, което имате сега. Знаете ли на какво мяза сегашното ваше богатство? Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, който ми разправяше единъ мой приятель. Дълго врѣме се молилъ той на Бога, дано му изпрати пари по нѣкакъвъ начинъ. Най-послѣ, една вечерь, въ врѣме на сънь, идва единъ ходжа при него, донася му една торба съ злато и му казва: чухъ молбата ти, дръжъ тѣзи пари! Хваща той тази торба, държи я здраво и си казва: е, помогна ми най-послѣ Господь. Но, като се събужда, какво вижда? – Хваналъ чаршафа на леглото си и го държи. Всичкото ви богатство е въ вашия чаршафъ. Щомъ се събудите, ще видите, че то е една илюзия. Човѣкъ казва: азъ мисля, че всички въпроси сѫ разрѣшени. Да, мисли, че всички въпроси сѫ разрѣшени, докато е въ рѫцѣтѣ му торбата съ златото, но като се събуди, въ будния си животъ вижда, че това е чаршафътъ въ рѫцѣтѣ му. Питамъ: какъ станаха паритѣ на чаршафъ? Нѣкои отъ васъ казватъ: ние да си имаме парички та да видите зло ли ще ни е? Азъ ще ви задамъ слѣдния въпросъ: прѣдставете си, че вие сте на Титаникъ, този голѣмиятъ английски параходъ, който потъна прѣди нѣколко години въ Атлантическия океанъ, и азъ ви дамъ една голѣма торба отъ 30 клгр. злато, да осигуритѣ баща си, майка си, жена си, дѣцата си, па и себе си, добрѣ ли ще ви бѫде? Ще се радвате ли, че сте осигурени? А, ще се осигурите! На дъното на океана ще отидете! Ония вълни тамъ на океана ще ви научатъ на много работи. Азъ не искамъ да извадите криво заключение, че трѣбва да напуснете живота, но искамъ да ви спра на мисъльта, да разсѫждавате разумно. Прѣдставете си, че съ този параходъ ние влѣземъ въ океана и се намираме надъ развалнуванитѣ вълни. Питамъ: можемъ ли да разрѣшаваме въпроситѣ на Канта, или въпроса коя църква е най-права – дали тази на православнитѣ, или на протестантитѣ или на католицитѣ, или на баптиститѣ, будиститѣ, или кои и да сѫ други? При вълнитѣ може ли да се разрѣшаватъ такива въпроси? Може ли да разрѣшаваме, кое царство отъ сѫществующитѣ на земята ще вземе надмощие? Не, избавлението, спасението е най-съществениятъ въпросъ въ този моментъ. Нито православието, нито евангелизъмътъ, нито католизъмътъ, нито будизъмътъ, нито българщината, нито кой и да е другъ въпросъ въ този моментъ може да представлява въпросъ за разрѣшение. Първиятъ потикъ въ този моментъ е да спася живота си, който Богъ е вложилъ въ мене. Да освободя живота си и да излѣза на брѣга; да излѣза вънъ отъ тази опасность! – Това е първото нѣщо, което сѫществува въ моята мисъль и въ цѣлото ми сѫщество. Слѣдъ като стѫпя на брѣга, тогава ще ми дойдатъ на ума другитѣ въпроси. Слѣдъ като излѣза благополучно на брѣга, ще се зароди у мене едно щестлавие, ще кажа: чакай сега да опиша всичкитѣ свои страдания! И започвамъ да пиша: тръсъ-тръсъ-тръсъ лети онова перо по гладката хартия! Описвамъ патилата си прѣзъ 4–5 дневното си прѣкарване на Титаникъ. Всички четатъ и казватъ: геройство! Не, половината отъ това не е вѣрно. Той ще пише, че въ този моментъ се молилъ за България; че въ този моментъ се молилъ за спасението на църквата; въ този моментъ се молилъ за евангелизъма; въ този моментъ се молилъ за примиряването на църквитѣ и т.н. Това е бошъ-лафъ, празни приказки! Вѣрното е, че въ този случай, когато е билъ въ вълнитѣ, той мислилъ единствено, как да се избави, а слѣдъ като е стѫпилъ на брѣга, мислилъ е за всички останали работи. Въ водата, въ мѫчнотиитѣ мислимъ друго яче, а извънъ мѫчнотиитѣ мислимъ пакъ друго яче. И дѣйствително, за да намѣримъ пътя, Господь трѣбва да ни тури при едни велики изпитания, за да имаме само единъ методъ, по който да Го търсимъ и да Го намѣримъ. Христосъ казва: „Моето царство не е отъ този свѣтъ“. Слѣдователно, Неговото Царство е истинското Царство, основано на Любовь и на Мѫдрость. В тази Любовь нѣма прѣсищане, както въ любовьта на земята. Тукъ на земята хората се прѣсищатъ много скоро, и всички хора страдатъ отъ прѣсищане. Дойде ви единъ приятель, вие го угощавате, приемате го много добрѣ, много любезно. Постои една седмица, и вие му се насищате, казвате: дано си отиде вече, доста тия угощения. Той започва да се свива, стѣга го нѣщо и си казва: трѣбва да си вървя вече, прѣкалихъ го. Любовьта ви може да изтрае една, двѣ седмици, най-много 20 дни, и ако приятельтъ ви е доста неблагоразуменъ, вие започвате да казвате: ние искаме да отидемъ малко на курортъ; ще ни извините, но условията сѫ такива. Жената, дѣцата малко не сѫ добрѣ, иматъ нужда отъ бани, отъ чисть въздухъ, отъ малка промѣна; иначе нѣмаме нищо противъ да ни погостувате още – ще ни извините. Туй не е вѣрно, това е една малка лъжа. Въ туй отношение, нѣмаме право така да постѫпваме. Любовьта е внимателна. Едно отъ великитѣ качества на Любовьта, на Истината е това, че тя е много внимателна, гледа да не станемъ никому досадни. Благородство трѣбва да имаме! Азъ сега говоря за хора, които се познаватъ. Нѣма какво да се лъжемъ. Дойде нѣкой казва: какво мислишъ? – Мисля туй, което Любовьта изисква; мисля туй, което Мѫдростьта изисква. Казватъ: да не мислишъ нѣщо криво. Ако азъ поддържамъ една крива мисъль въ ума си, тя ще ме подигне ли? – Не, ще пострадамъ. Всѣко едно прѣстѫпление, което направи човѣкъ, не го подига, но го погубва. Може да кажемъ, че всички криви разбирания, всички криви убѣждения у насъ произтичатъ отъ нееднаквото разпрѣдѣление на материята въ нашето тѣло. Материята, силитѣ у насъ не сѫ еднакво разпрѣдѣлени. Питамъ: ако въ нашата кръвь се намѣри повече желѣзо, какво ще стане? Ще искате да се биете непрѣменно. Онѣзи дѣца, у които има повече желѣзо, все ще намѣрятъ нѣкого, върху когото да опитатъ силата си: ту свои братчета, ту свои сестричета, или нѣкои другарчета изъ махалата все ще има скубане коси, все ще има пръснати глави. Казватъ: много буйно е туй дѣте! Казвамъ: повече желѣзо има. Слѣдователно, въ желѣзото се крие тази взривна сила. Други хора пъкъ сѫ много подозрителни. Въ тѣхния организъмъ има повече олово. То внася тази подозрителность, тази отрова въ тѣхъ. Е, какво да се направи съ тѣхъ? – Ще извадите излишното олово отъ ума имъ. Какъ? – Има методи за това. Да допуснемъ, че въ кръвьта на нѣкого има чрѣзмѣрно мѣдъ, бакъръ, какво ще породи тя. – Неустойчивость въ чувствата. Нѣкои питатъ: отъ какво се ражда неустойчивостьта въ човѣшкитѣ чувства? – Отъ излишната мѣдъ, отъ излишния бакъръ въ кръвьта, който прѣдизвиква тия отравяния. Затова хора, у които ставатъ такива отравяния отъ излишния бакъръ, трѣбва да ги калайдисатъ, за да ги прѣдпазятъ отъ смърть. Така правятъ и съ бакъренитѣ сѫдове. Всички тия елементи сѫществуватъ въ човѣка, но въ извѣстни пропорции. Единствениятъ елементъ, който за сега произвежда най-малко страдания на човѣка, то е присѫтствието на златото въ неговата кръвь. То е елементътъ на слънцето. Златото произвежда алчностьта въ човѣка – желанието му да има, да придобива все повече и повече. Който има много злато, има стремления само да печели да трупа. Тъй щото, всички елементи, всички метали специално, сѫществуватъ несъразмѣрно разпрѣдѣлени въ човѣшката кръвь, въ неговата нервна система, въ клѣткитѣ му. Всички метали, тъй несъразмѣрно разпрѣдѣлени въ организма на човѣка, произвеждатъ тия дисонанси, тия дисхармонии, които виждаме днесъ въ свѣта. Това нѣщо сѫ учили още въ врѣмето на египтянитѣ, още въ врѣмето на Трисмагистерсъ, както и въ врѣмето на старитѣ християни. Тази наука сѫ изучавали, съ цѣль да знаятъ, какъ да се обновяватъ, какъ да неутрализиратъ врѣдното влияние на елементитѣ въ организма си. И когато богатитѣ се стремятъ къмъ богатство, ние не разбираме това външно богатство. Нѣкой направи днесъ една кѫща, утре я продаде, иска да спечели. Направи втора и нея продаде, за да спечели още. Той може да направи много кѫщи, да ги продава една слѣдъ друга, да спечели и милиони отъ тѣхъ, но за насъ, това не е богатство. Онзи излишекъ, който човѣкъ има въ своята кръвь, трѣбва да го остави на природата, тя да разполага съ него както знае, а за себе си да остави само този материялъ, който е необходимъ за неговата кръвь, който е необходимъ за поддържане на неговия животъ. И тъй, казвамъ: тия учени хора, които сега изучаватъ живота на растенията, живота на животнитѣ, правятъ едно опущение, което за въ бѫдеще трѣбва да избегнатъ. Запримѣръ, чета въ нѣкоя биологическа книга, че нѣкои микроби имали по 120 стомаха. Казвамъ: на една такава малка микроба защо ѝ сѫ толкова стомаси? Ние съ единъ стомахъ едва се справяме, а тѣ съ 120 стомаси какво правятъ, какъ се справятъ? И тогава, една вечерь въ класа на младитѣ казвамъ: едно врѣме е сѫществувалъ единъ паякъ съ 25 милиона очи. Тѣ ме питатъ: възможно ли е това? Не, азъ измислихъ това. Въ сѫщность, има сѫщества, които иматъ 25 милиона очи, но не се отнася това до този паякъ. Въпросътъ за този микроскопически паякъ седи друго-яче. Подъ 25 милиона очи азъ разбирамъ силата, интенсивностьта на зрѣнието, съ което човѣкъ може да прониква въ нѣщата. И казва Христосъ: „Моето царство не е отъ този свѣтъ“. Вашето царство е да убивате, да осѫждате хората. Вие имате войници, силни народи сте, броите милиони хора, а моето царство почива на съвсѣмъ други принципи, на миролюбиви принципи. Сега нѣкои си мислятъ: тия хора все за Бога говорятъ, все за благочестиви минаватъ, но тамъ, подъ тѣхната овча кожа, вълци се криятъ. Тѣ сѫ вълци, облѣчени съ овчи дрѣхи. Хубаво, може да е вѣрно, може и да не е вѣрно. Кое е вѣрното обаче? Вълкътъ си е вълкъ, макаръ че е съ овча кожа облѣченъ; и овцата си е овца, макаръ че е съ вълча кожа облѣчена. Нѣщата не могатъ да се измѣнятъ. Въ даденъ моментъ човѣкъ не може да бѫде и вълкъ, и овца; или е вълкъ или е овца. Питамъ: въ този моментъ, когато Христосъ казалъ на Пилата, че моето царство не е отъ този свѣтъ, какво искалъ да каже Той? Той самъ обяснява по-надолу: ако моето царство бѣше отъ този свѣтъ, и моитѣ слуги, като васъ щѣха да се биятъ заради мене. Онѣзи, които ме обичатъ, тѣ сѫ съ мене, тѣ ще носятъ моитѣ тегоби, но ние не си отмъщаваме, ние не убиваме. Сега, нѣкои отъ васъ ще направятъ слѣдното възражение: ако невидимиятъ свѣтъ е толкова силенъ, защо не поправи свѣта. Невидимия свѣтъ, това царство, за което говори Христосъ, може да поправи свѣта, но у човѣка има една чърта, която Богъ му далъ, тя е свободата, да се проявявя свободно. Човѣкъ е свободенъ на своитѣ избори. Това е човѣщина! Разбирате ли? Ако Богъ би лишилъ човѣка отъ рѫцѣ, отъ крака и би му далъ само мозъкъ, само едно голо съзнание, какви прѣстѫпления би правилъ той! Прѣдставете си, че човѣкъ има едно въздухообразно тѣло, какво прѣстѫпление би могълъ да направи съ него? – Никакво. Но ако той има тѣло, каквото е сегашното, той би могълъ да извърши хиляди прѣстѫпления на подобнитѣ си. Слѣдователно: престѫплението не е физически актъ, то е духовенъ актъ. Най-първо човѣкъ намисля да направи нѣщо, послѣ го пожелава и най-послѣ го реализира. Слѣдователно, физическиятъ свѣтъ е свѣтъ на провѣрка. Когато Богъ иска да опита, какво мислятъ нѣкои отъ напрѣдналитѣ сѫщества, т.е. тѣ сами да се опознаятъ, Той ги изпраща въ физическия свѣтъ, тамъ да се видятъ, кой какво струва. Значи, материялниятъ свѣтъ е една провѣрка и за добритѣ, и за лошитѣ хора. Тъй щото, когато питате, защо сте дошли на земята, ще знаете, че сте дошли да се опознаете, какви сте – нищо повече. Това е цѣлата Истина. Съвършени трѣбва да бѫдемъ! Като се позная, че съмъ човѣкъ, трябва при всички изпитания на живота си, да служа само на Бога, да слѣдвамъ само една идея, и като мина прѣзъ всички изпитания и не се подамъ нито по умъ, нито по сърдце, нито по воля на всички изкушения, ще позная какъвъ съмъ. Изкушенията ще дойдатъ, нищо отъ това. Онѣзи вълни, които се бушуватъ прѣдъ насъ на парахода, нека се бушуватъ, но параходътъ трѣбва да си върви напрѣдъ, нека цепи тия вълни и да отива къмъ онова пристанище, дѣто ще намѣри своето спасение. Параходътъ ще се подига, нагорѣ надолѣ, ще се клати на лѣво-на дѣсно отъ тия вълни, но нѣма нищо, нека се подига, нека лавира, но той не трѣбва да допусне, щото водата да влѣзе вѫтрѣ въ него. Туй е Божественото. Само така вие ще се намѣрите въ Царството Божие. Не се лъжете! Вие още въ този си животъ знаете, какви сте. Има единъ великъ законъ, има едно велико правило, въ което нѣма никакво изключение: Богъ знае всичкитѣ помисли не само на хората, но и на всички възвишени сѫщества. Нѣма мисъль, която да не е разкрита прѣдъ Неговия свещенъ погледъ. И туй, което Богъ знае, изправя. Нѣкой ще каже: а, знае! Да, всичко, което се крие въ най-голѣмитѣ дълбочини и въ най-скрититѣ гънки, е извѣстно на Бога. Когато ти си седишъ тамъ въ кѫщи и размишлявашъ нѣщо, Божествениятъ гласъ отвѫтрѣ ти казва: не си правъ. Ти открадна паритѣ на брата си, ще ги върнешъ! Говоришъ лошо противъ брата си. Този гласъ отвѫтрѣ ти казва: ще поправишъ погрѣшката си. Ти убивашъ нѣкого, направишъ това-онова. Този гласъ отвѫтрѣ все ти говори: не направи добрѣ, сгрѣши. Ще поправишъ погрѣшката си! Защо ставатъ хората нервни? Какво показва съврѣменната нервность? – Това сѫ прѣстѫпленията на хората, които говорятъ вѫтрѣ въ тѣхъ. Цѣлата бѣла раса е станала нервна. Защо? – Отъ прѣстѫпленията си. Мѫже, жени и дѣца, всички сѫ нервни днесъ. Защо? – Отъ прѣстѫпленията си. Казватъ хората: майка ми ме роди неврастеникъ. Не, ти съ своя лошъ, съ своя непорядъченъ животъ създаде своята неврастения. Но, казва нѣкой, изгубихъ имането си, затова станахъ нервенъ. Съ изгубването на имането ти, Господь те постави въ положение да изкарашъ своето прѣстѫпление на лице, и така да изкупишъ грѣховетѣ си. Когато мѫчишъ другитѣ хора, не помисляшъ за тѣхъ, а когато тебе мѫчатъ, ти викашъ, плачешъ. И ние казваме: нашето царство не е отъ този свѣтъ. Ако нашето царство е отъ царството на Любовьта, ние трѣбва да побѣдимъ. Казва Христосъ: „Азъ побѣдихъ свѣта.“ И всѣки християнинъ трѣбва да побѣди свѣта. Чрѣзъ какво? – Чрѣзъ Любовь и чрѣзъ Истина. Всѣки християнинъ да се не съблазнява отъ онѣзи блага на подкупъ. Е, хубаво, ако отидешъ съ онѣзи, които сега властуватъ, какво ще спечелишъ? Слѣдъ тѣхъ ще дойдатъ други на власть. Ако отидешъ съ новитѣ, какво ще спечелишъ? – И тѣ ще си отидатъ. Въпроситѣ не се разрѣшаватъ така, т.е. тѣ могатъ да се разрѣшатъ и по този начинъ, но ние служимъ на Бога, ние служимъ на една свещена Правда, и Божия законъ казва: безъ прѣстѫпление! Богъ казва: моитѣ поданици трѣбва да бѫдатъ абсолютно честни! Моитѣ поданици трѣбва да бѫдатъ абсолютно чисти! Моитѣ поданици трѣбва да бѫдатъ хора на абсолютната Любовь; моитѣ поданици трѣбва да бѫдатъ хора на абсолютната Мѫдрость; моитѣ поданици трѣбва да бѫдатъ хора на абсолютната Истина! И всѣки единъ отъ тѣхъ трѣбва да помага на своитѣ братя, безъ никаква разлика, както ние правимъ на земята. Питамъ: ние, българитѣ, като единъ малъкъ народъ, които отъ толкова хиляди години се трудимъ, какво направихме? Евреитѣ, които сѫществуватъ отъ толкова хиляди години, станаха ли голѣмъ народъ? Не, толкова хиляди години, отъ какъ излѣзоха отъ Египетъ и се скитатъ по лицето на земята, не само че не станаха голѣмъ народъ, не само че не се подигнаха, но дори се изгубиха. Има единъ законъ на „размножението“, при който се спазва известна пропорция. Колко милиона хора трѣбваше да бѫдатъ евреитѣ до сега? Евреитѣ сѫ единъ ученъ народъ, единъ способенъ народъ, но те се намѣриха въ трудно положение въ врѣмето на Христа, не можаха да рѣшатъ тази важна задача. Българитѣ сѫ попаднали въ сѫщото положение и вървятъ сега по тѣхния пѫть. Четете историята на евреитѣ, четете и историята на българитѣ, ще намѣрите една аналогия въ тѣхния животъ. И българитѣ рѣжатъ глави, и евреитѣ така рѣжѣха глави. Евреитѣ избиха едно свое племе и оставиха отъ тѣхъ само 400 души, но послѣ имъ домилѣ на сърдцето. И Мойсей, още като ги извеждаше отъ пустинята, се оплака отъ еврейския народъ и каза: съжалявамъ, че Господь не имъ даде сърдце да разбератъ Истината. Евреитѣ сѫ хора съ дебели вратове, съ дебели глави. Но, казва той: ще отънѣятъ главитѣ ви, Господь ще ви прѣкара прѣзъ такива страдания, прѣзъ такива тѣсни врати, че ще разберете Истината и ще бѫдете носители на онова, което имахте и на онова, което опитахте. Христосъ казва: „Моето царство не е отъ този свѣтъ.“ Ние искаме да разрѣшимъ една велика задача, но утрѣ умираме и изгубваме живота си. Каква полза отъ това? – Единъ день нѣма да остане нищо отъ нашия животъ. Единъ американски астрологъ е прѣдсказалъ, че България, изобщо частъ отъ Балканския полуостровъ, щѣлъ да пропадне при нѣкакво землетресение. Възможно ли е това? – Възможно е, може да стане. „Моето царство не е отъ този свѣтъ“, казва Христосъ. И между религиознитѣ хора има едно вѫтрѣшно съревнование. Прочетете живота на Лаотце и Конфуций, ще намеритѣ подобно едно съревнование. Лаотце билъ ученъ, великъ мѫдрецъ, а Конфуций отивалъ да слуша тази велика Мѫдрость. Като слушалъ думитѣ на този мѫдрецъ, позналъ, че билъ великъ учитель. Най-първо той го запиталъ за много въпроси, но слѣдъ това станалъ мълчаливъ, прѣстаналъ да го запитва, дълго врѣме мълчалъ, станалъ скърбенъ, тѫженъ въ себе си. Лаотце го запитва: защо не говоришъ Конфуций? Сега ще ви дамъ едно малко разяснение. Ние се радваме, когато майка ни е жива, когато баща ни е живъ. Щомъ умратъ тѣ, ние си туряме черно и ставаме замислени. Защо? – Изгубили сме онзи вѫтрѣшенъ потикъ, който ни дава вдъхновение – нѣмаме вече вдъхновение. Значи, майка ни и баща ни заминаха за нѣкѫдѣ, и ние ставаме скърбни. Какво казва Конфуций? – Учителю, намирамъ се въ едно противорѣчие. Ако твоята мисъль бѣше тъй бърза, както е бърза рибата въ морето, азъ бихъ я достигналъ; ако твоята мисъль бѣше тъй бърза, както бѣгането на най-бързоногия еленъ, азъ бихъ я достигналъ; ако твоята мисъль бѣше тъй бърза, както хвърчението на птицата, азъ бихъ а достигналъ, но тя е далечъ извънъ облацитѣ, т.е. извънъ този свѣтъ. Затуй, имамъ право да бѫда тѫженъ, скърбенъ, че не мога да те достигна. Така мислилъ Конфуций преди толкова хиляди години за своя учитель. Да достигне нѣкога учителя си, той считалъ това нѣщо за невъзможно. Ние сме въ сѫщото положение, когато се намираме прѣдъ живота на Христа. И Христосъ нѣкой пѫть ни пита: защо си днесъ тъй тѫженъ, мълчаливъ, отъ дълго врѣме не говоришъ, много си замисленъ? Какво ще кажете на Христа? – Господи, не можемъ да живѣемъ, не можемъ да чувствуваме тъй, както ти живѣешъ и чувствувашъ. Не можемъ да мислимъ тъй, както ти мислишъ. Твоята мисъль седи горѣ на небето, а ние сме долу на земята. Какво ще ви каже Христосъ? Не се казва, какво е казалъ Лаотце на Конфуций, но азъ ще ви кажа, какво казва Христосъ. На онѣзи които Го обичатъ, Христосъ казва: „Ако вие тръгнете въ пѫтя на Любовьта, за васъ ще дойде единъ ангелъ, който ще ви подигне на крилѣтѣ си, и вие ще разрѣшитѣ този въпросъ.“ Всѣки отъ васъ, който иска да мисли като Христа, може да мисли: всѣки отъ васъ, който иска да чувствува като Христа, може да чувствува. Казва Писанието: „Ще изпратя Духа си.“ Като дойде Духътъ ще ви научи, какво трѣбва да правитѣ, ще ви подигне извънъ този свѣтъ. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Вие не сте отъ този свѣтъ, и азъ не съмъ отъ този свѣтъ.“ Слѣдователно, този въпросъ се рѣшава само по любовенъ начинъ, то не значи да се отречемъ отъ свѣта. Този свѣтъ е потрѣбенъ, необходимъ, трѣбва да знаемъ, какви сме, трѣбва да се познаемъ, а само въ този свѣтъ ще стане това. Търговецъ си, бѫди истински търговецъ! Лѣкарь си, бѫди истински лѣкарь! Свещеникъ си, бѫди истински свещеникъ! Каквото звание и да имашъ, стегни се, работи и за нищо друго не мисли! Каквито и да сте, бѫдете си, въпросътъ се рѣшава по съвсѣмъ другъ начинъ! Христосъ казва: „Моето царство не е отъ този свѣтъ.“ И тъй, онѣзи отъ васъ, които искате да разрешитѣ великия въпросъ трѣбва да си кажете въ себе си: нашето царство не е отъ този свѣтъ. Образътъ на този свѣтъ прѣхожда. Въ свѣта иде другъ единъ свѣтъ: други хора идатъ, друга култура иде, друга наредба иде. Сега, като казвамъ, че идатъ други хора, нѣкой мислятъ, че тѣ ще бѫдатъ пакъ като сегашнитѣ. Ако бѫдатъ като сегашнитѣ, тѣ ще вложатъ сѫщитѣ закони, законитѣ на насилието. Не, онѣзи хора, които ще дойдатъ, нѣма да бѫдатъ отъ „мира сего“, тѣ ще дойдатъ отъ духовния свѣтъ. Апостолитѣ, слѣдъ като се молиха дълго врѣме, отъ невидимия свѣтъ слѣзоха хиляди духове въ видъ на огнени езици, вселиха се въ тѣхъ, и оттогава тия Христови ученици отидоха да проповѣдватъ. Така и днесъ ще дойдатъ тия съ огненитѣ езици, и ще влѣзатъ въ ония хора, които сѫ готови. И тогава, въ свѣта ще има такова движение, каквото хората не сѫ виждали и помисляли до сега. Въ свѣта ще настане редъ и порядъкъ, и хората ще се свѣстятъ. Вие си казвате: е, ще ги видимъ ние. Да не мислите, че отъ нѣкѫдѣ другадѣ ще дойдатъ тѣ. Не, отгорѣ ще дойдатъ, и като дойдатъ, ще внесатъ миръ и свѣтлина въ човѣшкитѣ души. И когато дойдатъ тия хора отгорѣ, съ онова възвишено съзнание, нѣма да създадатъ такива закони, като сегашнитѣ, но – други закони и ще кажатъ: не се живѣе по този начинъ, а по другъ начинъ. И апостолъ Павелъ, който е прѣдвиждалъ това нѣщо казва: „Всички нѣма да умремъ, но ще се измѣнимъ.“ Сегашнитѣ хора ще се измѣнятъ, и тогава ще настане една реалность. Ще станешъ една сутринь и ще бѫдешъ нито Иванъ, нито Петъръ, нито Иоанъ богословъ, нито апостолъ Петъръ, но ще имашъ ново име, което ти е дадено отгорѣ, отъ небето. Ти не ще бѫдешъ вече нито Петъръ, нито Драганъ, защото на човѣка, каквото име и да му дадешъ, все човѣкъ си остава. И Ангелъ и Христосъ да му туришъ името все сѫщиятъ си остава. Името му може да е Христо, но сърдцето му не е Христовото; името му може да е Христо, но умътъ му не е Христовъ; името му може да е Христо, но волята му не е Христова. Безъ докачение но да не се заблуждаваме! Има едно свещенно име, което Богъ ни е турилъ. Ние сме Синове на Бога. Когато дойде този моментъ, ние ще знаемъ туй свещено име, което Богъ ни е турилъ, което сме носили първоначално. Като си спомнишъ туй свещено име, което ти е дадено отъ Бога, отъ твоя Баща, ще кажешъ: моето царство не е отъ този свѣтъ. Тогава ще дойде туй вѫтрѣшно просвѣтление въ човѣка, и той ще бѫде готовъ да направи всичко, което може. Той ще бѫде силенъ, понеже цѣлото небе ще бѫде съ него. За всичко това, обаче у насъ трѣбва да дойде туй велико съзнание. У васъ сега може да се зароди въпросътъ, дали това нѣщо е вѣрно? Чакай да го провѣримъ: да видимъ, какво казватъ другитѣ философи. Нѣмамъ нищо противъ. Вие можете и сега да четете философитѣ, може да ги четете и слѣдъ като се обърнете. Ако четете съврѣменната философия при свѣтлината, която сега имате, ще имате едно разбиране; ако я четете при обикновената свѣтлина, ще имате друго разбиране. И азъ чета дескриптивна геометрия, и азъ чета математика, и тия науки иматъ за менъ съвсѣмъ другъ смисълъ отъ обикновения, друго-яче ги разбирамъ. Нѣкои казватъ: ама тъй не се мисли, има другъ начинъ, по който трѣбва да се мисли. Най-послѣ, това е математика! Да, сегашната математика, прѣдставлява въ онзи свѣтъ такова нѣщо, каквото е аритметиката, смѣтането въ първитѣ отдѣления. Съ сегашната математика, съ нейнитѣ задачи малкитѣ дѣца на небето си играятъ, лесно ги рѣшаватъ. Прѣдставете си, какви сѫ тѣхнитѣ задачи! Казватъ: математиката е положителна наука. Да, но коя математика? Математиката на онова царство е положителна наука. Въ нея линиите не се прѣкѫсватъ, тѣ се проектиратъ въ цѣлата вечность; тѣ сѫ безъ начало, и безъ край. И тогава нѣкои казватъ, че врѣмето може да се съкрати, че пространството може да се съкрати. Може да разсѫждавате колкото искате, но доколкото азъ зная, нашитѣ философи не сѫ дали една опрѣдѣлена дефиниция за врѣмето и за пространството. Ако тѣ разбиратъ врѣмето и пространството, трѣбва да го владатъ. Туй, което човѣкъ разбира, трѣбва да го влада. Туй, което човѣкъ не разбира, не го влада. И тъй, единственото нѣщо, което трѣбва да разберемъ, е туй свещено име, което Богъ ни е далъ. „Нашето царство не е отъ този свѣтъ.“ Тази е мисъльта, върху която ви оставямъ да мислите. Като размишлявате върху нея, ще дойде повече свѣтлина. Вие искате да разрѣшаватѣ въпроси, които свѣтътъ отъ хиляди години е рѣшавалъ и не е могълъ да разрѣши. Нѣма да се разрѣшатъ лесно тия задачи. Коренитѣ на едно дърво не разрѣшаватъ задачитѣ. Ако тѣзи корени не излѣзатъ на повърхнината отгорѣ, нѣма да се разрѣшатъ тия задачи. Съврѣменнитѣ хора отиватъ къмъ центъра на земята, въ крива посока сѫ, затова нѣма да разрѣшатъ задачитѣ. Въ тѣзи корени се ражда другъ единъ потикъ – къмъ слънцето. Въ този новъ потикъ именно се раждатъ листата, цвѣтоветѣ, плодоветѣ. Тѣ създаватъ другъ животъ, друга култура. Значи, въ човѣшката душа има два стремежа, двѣ подраздѣления. Вие казвате: не може безъ корени. Да, не може безъ корени. Ако си растение, безъ корени не може, и безъ клоне не може. Слѣдователно, ще разрѣшишъ тия двѣ противорѣчия въ живота. Ние вече не сме въ коренитѣ, излѣзохме отъ коренитѣ и сме въ клонетѣ. „Нашето царство не е отъ този свѣтъ“. Ти ще станешъ клонъ на дървото и така ще разрѣшишъ задачата. Иначе не можешъ да я разрѣшишъ. Защото земята е приела всичкия животъ отъ слънцето. Всичкото богатство, което земята притежава, е дошло отъ слънцето, отъ невидимия свѣтъ. Всички наши мисли, всички наши чувства сѫ дошли отъ невидимия свѣтъ. И тъй, нека останатъ въ ума ви думитѣ: „Моето царство не е отъ този свѣтъ“! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 8 мартъ 1925 г. въ гр. София.
  11. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Сега скърбь имате „Така и вие сега скърбь имате, но азъ пакъ ще ви видя, и ще се възрадва сърдцето ви, и радостьта ви никой нѣма да отнеме отъ васъ“. (Иоана 16:22) Скърбьта, това е спѫтница, другарка на живота. Така и радостьта е друга спѫтница, другарка на самия животъ. Разбира се, ние за живота ще говоримъ въ по-другъ смисълъ отъ този, подъ който съврѣменнитѣ учени хора разбиратъ думата животъ. Подъ думата животъ ние разбираме не това, което се проявява и изчезва. Ако животътъ се проявява като свѣтлината въ една малка лампичка и послѣ изчезва, като завъртимъ ключа, това не е животъ. Хората казватъ: такива сѫ законитѣ на свѣтлината, да изчезва и да се проявява. Не, такъвъ законъ на свѣтлината нѣма. Това е законъ на хората. Само тѣ се проявяватъ така. Само тѣ сѫ направени така, да се явяватъ и изчезватъ. Отварятъ своитѣ кепенци, свѣтва въ стаята имъ. Затварятъ кепенцитѣ си, настава тъмнина. Това е законъ, който азъ не признавамъ. Това нѣщо азъ мога да докажа на хората. Но нѣкой пѫть хората казватъ, че слънцето изгрѣва и залѣзва. Не, слънцето не изгрѣва и не залѣзва. То изгрѣва и залѣзва само затова, защото хората живѣятъ на земята, но за онѣзи сѫщества, които не живѣятъ на земята, за тѣхъ слънцето не изгрѣва, и не залѣзва. Ако живѣете въ центъра на земята, за васъ слънцето нѣма да изгрѣе никога; но ако се дигнете надъ земята, за васъ слънцето нѣма да залѣзе никога. Та, когато хората изучаватъ живота, тѣ го изучаватъ отъ своето лично становище и казватъ: азъ съмъ убѣденъ, така мисля така съмъ схваналъ. Такива убѣждения имате вие. И слѣдъ всичко това, съврѣменнитѣ хора говорятъ за своитѣ убѣждения. Казватъ: моитѣ убѣждения сѫ такива и такива. Че такива убѣждения имаха твоятъ дѣдо и твоятъ прадѣдо. Твоитѣ убѣждения сѫ убѣждения на дѣдо ти! Ама азъ така разбирамъ истината. Какво разбирашъ ти? И дѣдо ти така разбираше Истината. Като дойдатъ до научнитѣ изслѣдвания, до най-новитѣ методи на лѣчение, хората казватъ: днесъ така се лѣкуватъ хората. Да, но и при стария начинъ на лѣкуване хората умираха, както и при новия начинъ на лѣкуване. Това, което днесъ хората наричатъ лѣкуване, не е лѣкуване, то е залъгване. Тѣ като лѣкуватъ, лѣкуватъ нѣкого, най-послѣ го изпратятъ на онзи свѣтъ, съвършено го излѣкуватъ. И старитѣ сѫ лѣкували така, и новитѣ лѣкуватъ по сѫщия начинъ. Различаватъ се само по това, че старитѣ сѫ давали едно утѣшение на болния, а новитѣ даватъ друго утѣшение. И болниятъ все си отива утѣшенъ, че ще го излѣкуватъ. Отъ гдѣ идватъ тия погрѣшки? Щомъ човѣкътъ на земята падне все трѣбва да има кой да го подигне. Отъ тукъ да извадимъ и другото заключение: щомъ човѣкъ се разболѣе, несъмнѣно трѣбва да има нѣкой, който да го лѣкува. Христосъ казва: „Скърби ще има въ свѣта“. И дѣйствително, сегашниятъ животъ е животъ само на скърби, т.е. не изключително на скърби, но скърбьта е прѣобладаващиятъ елементъ. Тази мисъль трѣбва да държите въ ума си, за да имате правилно разрѣшение на живота. Животътъ, въ сегашната си фаза, разрѣшава една отъ най-труднитѣ задачи: да прѣвърне скърбьта въ радость. И Христосъ казва: „Сега имате скърбь“. Защо? Защото азъ ви оставямъ и си заминавамъ. Послѣ азъ отново ще ви видя и ще имате нова радость, която никой не може да ви отнеме. Подъ думата „радость“ разбираме онзи възвишенъ Божественъ животъ у човѣка, онова велико съзнание въ него, съ което той прониква цѣлата природа, изучава нейнитѣ сили и закони. Сега, азъ ще се спра малко, ще прѣкѫсна мисъльта си. Тъй както прѣкѫсвамъ мисъльта си, има една нелогическа връзка, както когато нѣкой крои, вземе ножицитѣ, но послѣ изведнъжъ спира. Спре се седи мисли. Казватъ: защо се спрѣлъ? – Нѣкакъвъ новъ теркъ му дошло на умъ, нѣкакъвъ новъ моделъ иска да внесе. Радостьта, това е сѫщественото, къмъ което ние се стремимъ, но ако не разбираме законитѣ на скърбьта не ще може да се домогнемъ до самата Истина, да разберемъ, какво нѣщо е радостьта. Скърбьта всѣкога подразбира или загуба на онази реалность която ние сме притежавали, или пъкъ неизползуване, въ пряма смисълъ на онѣзи блага, които ни сѫ дадени. Слѣдователно, въ тази смисълъ, всички ние имаме тази скърбь. Онзи ученикъ, който се учи въ гимназията; или онзи студентъ, който се учи въ университета; или онзи докторъ, който се готви за своята теза, за своя докторатъ; или онзи музикантъ когото не приематъ въ академията, все си иматъ скърби. Питамъ: скърбьта на академика такава ли е, каквато скърбьта на доктора? Скърбьта на доктора такава ли е, каквато е скърбьта на студента? Скърбьта на студента такава ли е, каквато е скърбьта на ученика въ гимназията? Скърбьта на ученика въ гимназията такава ли е, каквато е скърбьта на ученика въ отдѣленията? Сега, да ви дамъ друго обяснение. Прѣдставете си, че въ единъ голѣмъ, великолѣпенъ театъръ се дава едно, рѣдко по своето естество, прѣдставление, на което сѫ дошли отъ цѣлия свѣтъ най-добритѣ артисти-музиканти. И по този случай, на мнозина граждани, които успѣватъ да се вредятъ, се раздаватъ свободно, гратисъ билети. Всички, които иматъ билети, постепенно навлизватъ, навлизватъ, но театърътъ се изпълня, и половината публика остава навънъ. Тия, които оставатъ вънъ сѫ недоволни. Казватъ: какъ така да останемъ вънъ! Недоволни сѫ, защото не сѫ влѣзли вѫтрѣ да видятъ, какво става. Тѣ вдигатъ шумъ отвънъ – недоволни сѫ. Тия пъкъ, които сѫ влѣзли вѫтрѣ, иматъ друго недоволство. Недоволството се заражда отъ това, че едни сѫ взели първитѣ мѣста, а тѣ стоятъ прави. Тѣ казватъ: какъ така, ние да стоимъ прави, а другитѣ да седятъ на първитѣ мѣста! Различни недоволници има въ свѣта: едни, които стоятъ вънъ; други, които сѫ влѣзли вѫтрѣ, но стоятъ прави. Питамъ: отъ кои недоволници искате да бѫдете вие? – Разбира се, за прѣдпочитане е да бѫдете отъ послѣднитѣ. По сѫщия законъ нѣкои хора влизатъ въ нѣкое братство и казватъ: какъ така, защо да не ни приематъ? Ние не сме ли хора? – Недоволни сѫ. Защо сѫ недоволни? – Че нѣмало за тѣхъ столове. Казвамъ: вашата скърбь е една, а скърбьта на другитѣ е друга. Гдѣ е радостьта? На земята нѣма радость, скърбь има. Радостьта произтича отъ другъ единъ законъ, който примирява нѣщата. Слѣдъ това прѣдставление се дава единъ великолепенъ банкетъ. Масата е така наредена, че на всички се даватъ еднакви кърпи, еднакви прибори, мѣстата сѫ еднакво почтени, тъй че, кѫдѣто и да се седне, все е първо мѣсто. Питамъ: сега ще има ли скърбь? – Не, музика ще има: „трака-трака“ – всички започватъ и всички весели ставатъ. Казвамъ: докато сте вънъ или вѫтрѣ, седящи или прави, все ще има скърбь, но щомъ седнете на трапезата, на която велики блага има сложени, тогава ще има радость. Свѣтътъ сега е пъленъ съ такива ужасни разочарования. Сегашнитѣ хора трѣбва да опишатъ, какво нѣщо сѫ страданията, но въ тѣхната истинска форма, а не да ги прѣувеличаватъ. Прѣдставете си страданието на една майка, която родила дѣте, и то слѣдъ 5–6 години умира! Прѣдставете си страданието на онзи лѣкарь, който свърши два факултета и ослѣпява! Прѣдставете си страданието на онзи виденъ философъ, комуто се парализирва мозъкътъ, а той едва успѣва да напише половината отъ своя наученъ трудъ! Прѣдставете си страданието на онзи великъ музикантъ, комуто нѣкой счупва рѫката! И държавници, и царе, и всички хора сѫ изложени на такива велики разочарования. Това е и съ млади, и съ стари. Питамъ тогава: гдѣ е радостьта въ живота? Ще кажешъ: азъ съмъ младъ. Да, но ще остарѣешъ. Не само че ще остарѣешъ, но прѣдъ тебе ще се яви онзи стариятъ бирникъ, смъртьта, ще задигне всичко и ще те остави голъ. Тя ще те изпѫди отъ земята, и нѣма да ти даде даже пѫтенъ билетъ да си отидешъ. Такъвъ крадецъ е смъртьта! Всичко ти взима и не ти оставя пари да си купишъ даже единъ билетъ за пѫтуване, но ти казва: Господь да се грижи за тебе! Вие не сте умирали, да знаете, какво нѣщо е смъртьта. Сега хората казватъ: човѣкъ, докато се движи, живѣе, а като прѣстане да се движи, той умира. Чудна логика! Тогава всички желѣзници, които се движатъ по линиитѣ, живи ли сѫ? Въ човѣка дѣйствително има движение, но има външенъ и вѫтрѣшенъ животъ. Ако единъ човѣкъ прѣстане да се движи външно, физически, а се движи вѫтрѣшно, тогава какво ще кажете? Съврѣменнитѣ учени не признаватъ това. Тѣ казватъ: като спре сърдцето на нѣкой човѣкъ, той умира. Да, сърдцето му е спрѣло, но който знае какъ да го подвижи, той ще може да събуди отново живота. Вземете единъ спрѣлъ часовникъ. Вземе го нѣкой човѣкъ въ рѫката си, бутне го тукъ-тамъ съ игла, но не върви. Защо не върви? Този човѣкъ не знае какъ да го бутне. Но, я го дайте на нѣкой майсторъ, той ще знае, какъ да го бутне. Тъй е и съ човѣшкото сърдце – има лѣкари, които знаятъ какъ да го бутнатъ. Щомъ го бутнатъ, и то тръгва. И Христосъ срещна една майка, на която дѣтето бѣше умрѣло. Той бутна сърдцето му, и то оздравѣ. Христосъ отиде при гроба на умрѣлия Лазаръ и му каза само една дума: „Лазаре, стани!“ Лазаръ тръгна. Сърдцето на този човѣкъ тръгна само отъ една дума. Ученитѣ ще кажатъ, че Лазаръ не билъ умрѣлъ, но заспалъ летаргически сънь. Хубаво, този човѣкъ е лежалъ три дни въ гроба. Но, ако Христосъ може да направи да тръгне сърдцето на човѣкъ, който е лежалъ цѣла година въ гроба, какво ще кажете тогава? – Е, и то е летаргически сънь. Сегашнитѣ хора сѫ смѣшни въ своитѣ възражения. Ние, съврѣменнитѣ хора не вѣрваме въ това, което трѣбва да вѣрваме, а вѣрваме въ това, въ което не трѣбва да вѣрваме. Ние вѣрваме, че отъ едно малко сѣменце, или отъ една малка клѣтка може да се развие цѣлъ животъ на нѣкое по-висше, или по-нисше сѫщество, изобщо, а не вѣрваме, че въ природата сѫществува единъ законъ на висша интелигентность, единъ законъ на висша разумность, който управлява всичко въ свѣта. Отъ разумното разумно се ражда. Отъ живота животъ се ражда. И всѣкога проявениятъ животъ седи надъ непроявения. Има една интелигентность, която надминава нашата интелигентность. Какъ мислите, какви сѫ понятията, мислитѣ, разбиранията за живота на тия сѫщества, които стоятъ по-долу отъ човѣка? И дѣйствително, ако вземемъ тази лѣствица, на която стои човѣкътъ слизаме и се качваме по нея, ще видимъ, че има цѣла иерархия отъ сѫщества, по-горѣ и по-долу отъ него. Това сѫ души, това сѫ разумни сѫщества, които мислятъ, които иматъ свои разбирания. Като те срещне нѣкое куче, или нѣкой волъ, по очитѣ ти ще прочете, каква е твоята мисъль. Като те погледне нѣкоя птичка въ очитѣ, ще те познае, дали мислишъ да хвърлишъ нѣкой камъкъ върху нея или не. Слѣдователно, има едно вѫтрѣшно разбиране между всички сѫщества. Ние казваме: е, това сѫ животни, това сѫ птици. Да, но като дойдемъ до самия човѣшки животъ, ние пакъ не се разбираме. Може ли да обясните, защо хората не се разбиратъ? Ето една философска теза, на която съврѣменнитѣ педагози, съврѣменнитѣ възпитатели, съврѣменнитѣ философи трѣбва да отговорятъ научно, да обяснятъ, кои сѫ причинитѣ, дѣто хората не се разбиратъ. Двама братя, родени отъ една майка, не се обичатъ. Друга майка ражда двама сина, но тѣ се обичатъ. Защо е така? – Има си причини. Въ свѣта има единъ великъ законъ, който управлява тия нѣща. Слушаме произведението на нѣкой великъ музикантъ, цѣлото творение е хармонично. Който знае да пише музикални произведения, трѣбва да умѣе да съчетава тоноветѣ. Защото има тонове, хармонични сами по себе си; има тонове нехармонични. Два тона, три тона, четири тона, петь тона, десеть и повече тонове могатъ да бѫдатъ хармонични сами по себе си. Щомъ сѫ хармонични, между тѣхъ всѣкога става сливане, разширение на тѣхния обемъ. Други тонове, сами по себе си сѫ нехармонични. Въ какъвто акордъ и да ги туримъ, тѣ не могатъ да се слѣятъ. Слѣдователно, всички хора, които сѫ излѣзли отъ Бога, сѫ произлѣзли отъ една гама, но не отъ такава гама, каквато ние познаваме, образувана отъ седемь тона, а отъ една гама, съставена отъ 35 милиона тонове, и то все първоначални. И между тия 35 милиона тонове има съчетание! И какво съчетание има между всички тия 35 милиона сѫщества! Всички тия сѫщества излизатъ постепенно отъ Бога, всички не се раждатъ едноврѣменно. Казвате: всички хора излѣзоха отъ Бога. Да, всички излѣзоха отъ Бога, но между всички има такава разлика, каквато между долно „до“ и горно „до“ на октавата. Има разлика въ трептенията. Не можете да намѣрите двѣ сѫщества въ свѣта, които да сѫ еднакви. Между хората има една голѣма вѫтрѣшна разлика. Слѣдователно, на хората трѣбва едно вѫтрѣшно съчетание. Отъ кѫдѣ произлиза дисхармонията въ този свѣтъ? – Неестествената любовь въ съврѣменния свѣтъ е родила дисхармонията. Когато единъ мѫжъ се жени само за пари; когато единъ мѫжъ се жени само за чернитѣ очи на една жена; когато единъ мѫжъ се жени само за червенитѣ устни на една жена; когато единъ мѫжъ се жени само за нейния хубавъ носъ; когато единъ мѫжъ се жени само за нейнитѣ хубави пръсти; когато единъ мѫжъ се жени само за нейното тѣло, всѣкога ще се раждатъ такива хубавички „ангелчета безъ крилца“. Това е една прѣстѫпна любовь, за която хората се наказватъ. Природата не търпи такива нѣща! Казватъ, че природата била глупава, че въ нея нѣмало разумность. Съврѣменнитѣ хора искатъ да завладатъ природата, да ѝ заповѣдватъ. Каква пръчица има тази природа! Тя наказва своитѣ дѣца, като имъ казва: „Дѣца, ще слушате моитѣ закони, ще ги изпълнявате. Ако не, скърби ще имате, и то не обикновени скърби, но такива отъ 35 милиона градуси, че ще се стопите подъ тѣхната температура“! И сега, съврѣменнитѣ хора питатъ: какво трѣбва да правимъ? – Нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ черни очи; нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ червени уста; нѣма да обичате човѣка заради неговия носъ; нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ хубави пръсти; нѣма да обичате човѣка заради неговото тѣло; нѣма да обичате човѣка заради неговитѣ пари, нито заради неговото положение. Тогава ще ви дамъ едно правило, което далъ Христосъ на ученицитѣ си. То е слѣдното: „Бѫдете разумни като змиитѣ и незлобливи като гълѫбитѣ!“ но, разумность като тази на змиитѣ не спасява хората. Че кой отъ свѣтскитѣ хора не е разуменъ? Ами че онзи апашъ тамъ, който се скрилъ нѣкѫдѣ и те причаква, като е скроилъ своя планъ, не е ли разуменъ той? Какъ разумно те обира! Но Христосъ казва: „Бѫдете незлобливи като гълѫбитѣ!“ Значи, Той съчетава разумностьта на змиитѣ и незлобието на гълѫбитѣ, за да произведе единъ новъ тонъ. Тогава, за да разберете живота, казвамъ: вие трѣбва да бѫдете честни за себе си, а не за другитѣ, да се подигнете като човѣци. Ако искате да имате прави отношения спрѣмо хората, бѫдете справедливи спрѣмо всички сѫщества. Бѫдете интелигентни спрѣмо природата, защото ако не сте разумни да разбирате нейнитѣ закони, нѣма да можете да се качвате на нейнитѣ високи върхове, нѣма да можете да прѣбродвате нейнитѣ океани. Тъй че трѣбва да бѫдете интелигентни спрѣмо природата, да научитѣ нейнитѣ закони, за да ви оцѣнява тя, а не хората, че сте интелигентенъ човѣкъ. И най-послѣ, бѫдете благородни спрѣмо всички! Тия четири правила ви сѫ необходими: честенъ къмъ себе си! Справедливъ къмъ другитѣ! Интелигентенъ спрѣмо природата! Благороденъ къмъ всички! Искашъ да онеправдаешъ нѣкого. Спри се въ себе си и си кажи: ще бѫда честенъ, нѣма да опетня своето име. Дойдешъ до отношенията си къмъ другитѣ, кажи: да бѫда справедливъ! Дойдешъ до природата, кажи: ще бѫда интелигентенъ! Отъ тази интелигентность зависи не само твоето развитие, но и развитието на цѣлото поколѣние слѣдъ тебе. Дойдешъ ли до всички души, кажи: ще бѫда благороденъ! Сега, Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици, които сѫ разбрали Неговото учение и имъ казва: „Скърбь ще имате!“ Той се занимавалъ съ тѣхъ, училъ ги да разбиратъ скърбьта, да знаятъ кои сѫ причинитѣ за нейното явяване. Слѣдователно, скърбьта ни може да я отнеме, само единъ нашъ приятель. Само едно разумно сѫщество може да отнеме твоитѣ скърби. Прѣдставете си, че вие вървите, замисленъ сте и падате въ нѣкой дълбокъ кладенецъ, нѣкѫдѣ въ планината. Питамъ ви: какво чувствувате долу? Първо изпитвате единъ ужасъ, казвате: всичко се свърши съ менъ! Имате една неутѣшима скърбь. Но слѣдъ васъ върви вашиятъ приятель съ вѫже въ рѫка и ви пита: ти долу ли си? – Долу съмъ. Като чуете гласа на вашия приятель, казвате: ти тукъ ли си? – Тукъ съмъ. Той спуща едно вѫже и почва да ви тегли нагорѣ. Веднага вашата скърбь се прѣвръща на радость. Питамъ ви: слѣдъ като излѣзете отъ кладенеца, помните ли скърбьта си? – Вие помните скърбьта си, помните и кладенеца. Но, кое е онова, което силно се е запечатило въ вашия умъ? – Вашиятъ приятель. Слѣдователно, вашата скърбь е станала причина да се прояви сърдцето на вашия приятель, да разберете, колко той е внимателенъ, колко той е благороденъ къмъ васъ. Тъй че, въ всичкитѣ наши скърби, въ всичкитѣ наши страдания ние ще научимъ велики уроци, ще имаме една велика наука, отъ която ще разберемъ, до колко Богъ е внимателенъ къмъ насъ, колко великиятъ Божественъ Духъ се грижи, мисли заради насъ. Азъ опрѣдѣлямъ Бога тъй: единственото сѫщество, което всѣкога, въ всички моменти, мисли заради насъ; единственото сѫщество, което никога не ни забравя. Слѣдователно, всички страдания, всички скърби, всички ужаси въ живота ни сѫ само за това, да опитаме великата Любовь на Бога къмъ насъ, да разберемъ, че Той може да ни избави отъ всички скърби въ живота ни. Това ще разберемъ въ края на краищата. Нѣкои казватъ: я ми кажете какво нѣщо е Господь? – Това сѫщество, което мисли за тебъ отъ памти вѣка, отъ какъ свѣтътъ е създаденъ, докато се свърши това е Богъ. Като казвамъ, докато се свърши свѣтътъ, не разбирамъ, че той дѣйствително се свърши, но разбирамъ цѣлия периодъ отъ врѣме, отъ какъ си излѣзълъ отъ Баща си, докато се върнешъ при Баща си. За мене свѣтътъ тогава се свършва. За мене е важно да разбера Този, Който прѣзъ всичкото врѣме на моето странствуване постоянно ми е писалъ. Пише ми Господь: „Синко, какъ си, какъ минавашъ, близкитѣ ти какъ сѫ?“ Често запитвате: защо идватъ ангелитѣ? – Пощальони сѫ тѣ, носятъ писма отъ Бога. Когато Господь иска да изпрати едно важно писмо до нѣкого, за да не изпадне въ чужди рѫцѣ, Той изпраща специаленъ ангелъ пощальонъ да донесе туй писмо и да го врѫчи направо въ рѫцѣтѣ на този комуто е опрѣдѣлено. Сега, като ме слушате, ще си кажете: седналъ той на насъ, ученитѣ хора, на насъ, културнитѣ хора, да ни разправя за нѣща, които не сѫ били. Какво ще кажете, ако азъ разтворя корема на нѣкой човѣкъ и започна да ви разправямъ за неговите чърва, за жлъчката му и слѣдъ това отново го зашия? Ще кажете, че това е една реалность, ще вѣрвате на всичко, което ви говоря. Добрѣ, но като отворя онази велика книга и започна да ви разправямъ за нѣкой ангелъ който носи писмо отъ Бога, за онзи свѣтъ, въ това не вѣрвате. Кое е по-важно, обаче въ дадения случай? – При една болесть, операцията е важна; но, когато си здравъ, а имашъ една неизцѣрима скърбь, този ангелъ е най-важниятъ. Този ангелъ идва всѣкога. Това не е илюзия. Когато дойде единъ ангелъ, всѣкога донася радость. Неговото идване се отличава. Ние не подхранваме илюзиитѣ на нѣщата. Ако дойде единъ ангелъ въ човѣка, неговата интелигентность трѣбва да се повиши. Изобщо, въ него, при такъвъ случай става една коренна промѣна. Ако нѣкой каже, че при него е дошълъ единъ ангелъ, а при това не е станалъ по-уменъ, това е една илюзия. Реалностьта всѣкога извършва една коренна промѣна въ човѣка: тя усилва човѣшката интелигентность, усилва човѣшката любовь, усилва любовьта му къмъ Истината. Ще ви разправя единъ отъ фантастичнитѣ, отъ въображаемитѣ разкази. Ние наричаме тия разкази символи. Живѣлъ единъ царь, нареченъ Бенъ-Адетъ и дъщеря му Зебру-Меди. Въ царството на този Бенъ-Адетъ законитѣ били много строги, и за най-малкото прѣстѫпление всѣки се наказвалъ съ смъртно наказание. Всѣки, който прѣяждалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който се усмихвалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който въздъхвалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който се оплаквалъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който не работилъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който не си лѣгалъ точно на опрѣдѣленото врѣме, въ 9 часа вечерта, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, въ джоба на когото се намери празна кесия, безъ златна парица, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който пѫтувалъ босъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки, който ходилъ гологлавъ, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣки мѫжъ, който казвалъ лоша дума на жена си, се наказвалъ съ смъртно наказание; всѣка жена, която казвала лоша дума на мѫжа си, се наказвала съ смъртно наказание. Такива били законитѣ въ царството на Бенъ-Адета. И турцитѣ иматъ думата „адетъ“. Всички поданици въ неговото царство се намирали въ много тежко положение. Прѣдставете си, какъвъ ще е билъ животътъ въ туй царство! Вие, съврѣменнитѣ хора, се оплаквате отъ сегашнитѣ режими. Хората въ България се оплакватъ отъ своето сегашно положение. Туй, което става сега въ България, е цвѣте прѣдъ положението на поданицитѣ отъ царството на Бенъ-Адета. Казвате: какво става въ България! Не, България още не е дошла до такова окаяно положение. По едно врѣме дъщерята на този царь се влюбила въ единъ царски синъ, нареченъ Бенъ-Адетъ-Исабетъ, който дошълъ да живѣе въ това царство. Като дошълъ въ царството, успѣлъ да убѣди Бенъ-Адета, да направи единъ опитъ, да даде свобода на своя народъ. До неговото дохождане всички тия поданици викали къмъ Бога, искали да имъ помогне, да ги извади отъ това угнетено състояние. Най-послѣ великитѣ Учители изпратили този царски синъ Бенъ-Адетъ-Исабетъ, да внесе новия законъ въ царството. Той веднага издава слѣдния манифестъ: Отъ сега нататъкъ всички хора сѫ свободни да се проявяватъ тъй, както искатъ; тъй както Господь ги е създалъ. Всѣки е свободенъ да си лѣга когато иска, и да спи, колкото иска; всѣки може да се смѣе, колкото иска; всѣки е свободенъ да носи, или да не носи пари въ джоба си; всѣки е свободенъ да ходи гологлавъ или босъ, както иска. Изобщо всѣкиму се давала свобода да прави това, което сърдцето му искало. Настанала велика радость въ свѣта. Всички излѣзли съ праздничнитѣ си дрехи да ликуватъ и да благодарятъ на Бога, че изпратилъ Бенъ-Адетъ-Исабетъ, да направи тази коренна промѣна въ свѣта. Излѣзли единъ день Бенъ-Адетъ-Исабетъ съ царската дѫщеря да се разхождатъ и тя му казала: азъ съмъ ти много благодарна, че дойде въ нашето царство да внесешъ радость въ сърдцата на всички хора, и отъ благодарность поискала да му цѣлуне рѫка, но за голѣмо свое очудване, вижда, че той се обръща на една голѣма чешма, отъ която текло изобилно вода. Веднага тя се напива отъ тази вода, забравя, че чешмата била човѣкъ. Казва си: гдѣ ли остана Бенъ-Адетъ-Исабетъ? Не изказала още това, вижда Исабета, но чешмата я нѣма вече. Тази вода тъй задоволила нейната жажда, че поискала още да пие, но усѣща реалностьта вѫтрѣ въ себе си. Вървятъ по-нататъкъ, мръква се вече – настава вечерь. Тя му разказва: „Много съмъ благодарна, че дойде въ нашето царство, внесе радость за всички“. Въ това врѣме въ нея се явява желание да го пригърне, да го цѣлуне и да му благодари за всичко, но веднага се намира въ единъ великолѣпенъ палатъ, съ отлично освѣтление. Тя забравя за Бенъ-Адетъ-Исабета, и започва да чете една книга, която намира въ този палатъ. И чете слѣдующето: Исабетъ Бенъ Адетъ-Бенъ Адетъ Исабетъ. Какво ще разберете сега отъ него? Тя веднага почва да философствува, да разсѫждава, какъ се намѣрила тукъ, но изведнъжъ се съмва, палатътъ изчезва отъ прѣдъ очитѣ ѝ, и прѣдъ нея се явява Бенъ-Адетъ-Исабетъ. Гдѣ оставатъ тия имена? – Днесъ и двамата сѫ живи. Бенъ Адетъ е стариятъ човѣкъ. Бенъ-Адетъ-Исабетъ е новиятъ човѣкъ. Какво отношение има между тия двамата, между стария и новия човѣкъ? Вие ще кажете: стариятъ да умрѣ! Не, стариятъ човѣкъ е бащата на младия. Нѣкои взиматъ стихове отъ Писанието и казватъ, че стариятъ човѣкъ е онази стара форма на грѣха. Не, стариятъ човѣкъ не е човѣкътъ на грѣха. Това е кривъ прѣводъ. Стариятъ, проявениятъ, мѫдриятъ, умниятъ човѣкъ става основа, за да се прояви Божествениятъ, разумниятъ човѣкъ, който прилага и схваща разумнитѣ закони. Стариятъ човѣкъ, е човѣкътъ който за своята честность може да пожертвува всичко въ свѣта; човѣкътъ, който за справедливостьта къмъ другитѣ е готовъ да пожертвува всичко въ свѣта; човѣкътъ, който за интелигентностьта си къмъ природата е готовъ да пожертвува всичко въ свѣта; човѣкътъ, който за благородството спрѣмо всички души е готовъ да пожертвува всичко въ свѣта. Това е стариятъ човѣкъ! Слѣдователно, въ свѣта се явяватъ двѣ нѣща: жаждата, която трѣбва да се утоли съ живота и разумностьта която трѣбва да се утоли съ свѣтлината. Значи, насъ ни трѣбва вода и изобиленъ животъ – нищо повече. Щомъ си недоволенъ, трѣбва ти животъ; щомъ си завистливъ, трѣбва ти свѣтлина. Ние всѣкога завиждаме на хората. Тази вселенна, въ която живѣемъ е тъй създадена, че за всинца ни има изобилно вода и изобилно свѣтлина, която можемъ да възприемаме. Не завиждайте. Радвайте се като срещнете нѣкой човѣкъ, въ който има вода, въ който има животъ. Като видите човѣкъ пъленъ съ знания, радвайте се, че въ него има свѣтлина. По-хубаво да живѣемъ между живитѣ хора, отколкото между мъртвитѣ. Ще ви прѣдставя другъ единъ реаленъ примѣръ изъ сегашния животъ. Той се отнася до поета Винсонъ и неговия ученикъ Камринъ. Винсонъ написва едно поетическо съчинение, което мислилъ да издаде, обаче неговиятъ ученикъ успѣва да подкупи единъ отъ слугитѣ му, да вземе съчинението му и го издава като свое. Издава го и туря подписа си отдолу. Другитѣ поети отиватъ при Винсона и му казватъ: „Господинъ Винсонъ, вижте новия поетъ, който се явилъ съ своитѣ великолѣпни стихове!“ Той имъ казалъ: „Да, отлични сѫ тѣзи стихове, азъ поздравлявамъ новия поетъ съ тѣхъ“. Лицето на Винсона ни най-малко не се измѣнило отъ думитѣ на другаритѣ му. Той искрено поздравилъ новия поетъ. Идея има въ Винсона! Ще обясня, какво се е случило по-нататъкъ. Слѣдъ 10 години Винсонъ написва едно още по-хубаво съчинение, което издава самъ. Сега вече сравняватъ първото и второто съчинение и разбиратъ какво е станало. Знаменития Винсонъ пакъ се проявява. Това е единъ изпитъ въ живота, разбирате ли? Когато вие изнесете една велика Истина, дайте ѝ мѣсто да върви, не туряйте името си. Силата не е въ нашия подписъ. Вие сте само изразители на Божественото. Въ музиката въ науката, въ свѣщенодѣйствието, или кѫдѣто и да е, вие сте изразители само на великото. Богъ турилъ ли си е нѣкѫдѣ името, да се знае, че отъ Него сѫ излѣзли тия нѣща? Навсѣкѫдѣ пишатъ: Толстой тъй казалъ; Кантъ тъй казалъ; Ибсенъ тъй казалъ; Христосъ тъй казалъ; Павелъ тъй казалъ и т.н. Казватъ: това сѫ велики хора, богове. Да, всинца сме богове, но какви? Има малки богове, има и велики богове въ свѣта. Не, въ свѣта има само единъ Богъ, Който единствено се проявява, а всички други сѫ Неговитѣ Синове, изразители на Неговата Велика Любовь, на Неговата Велика Мѫдрость, на Неговата Велика Истина, които разпраща навсѣкѫдѣ по всички слънчеви системи, както и на нашата слънчева система, както и на нашата бѣдна земя. Нашата земя е една забавачница, ние имаме още страдания на поданицитѣ отъ царството на Бенъ-Адета. Но врѣме е вече да дойде Бенъ-Адетъ-Исабетъ, царскиятъ синъ. Като дойде Бенъ-Адетъ-Исабетъ, ще каже: „Отъ сега нататъкъ всѣки човѣкъ да живѣе тъй, както намира за добрѣ“. Това е Божията Любовь, Божественото въ насъ. Като казвамъ, че Богъ е въ насъ, ние не подразбираме външния законъ. Не, Богъ ще заговори въ душитѣ на всички. И като видимъ Неговото Лице, ние ще бѫдемъ въ положение на Забру-Меди, ще пиемъ отъ извора на живота и ще четемъ при свѣтлината на Мѫдростьта великата книга Бенъ-Адетъ-Исабетъ и Исабетъ-Бенъ-Адетъ. Тия думи сѫ толкова свещени, че не заслужава да се прѣведатъ. На български езикъ не могатъ да се прѣведатъ. Нѣма такава свещена дума, съ която биха могли да се замѣнятъ, затова, колкото схванете. Вие може да схванете нѣщо, когато у васъ има единъ потикъ да вѣрвате. Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като повѣрватъ, за тѣхъ вече не трѣбва наука, не трѣбва изкуство. Чудни сѫ хората съ своитѣ вѣрвания за Бога и за вѣрата! Че не е ли този великиятъ Богъ на Мѫдростьта, Който е създалъ всички свѣтове; не е ли Той, Който е създалъ ангелитѣ? Не, има друга наука, има друга музика, има друга поезия, има друго изкуство, има други свѣтове, хиляди пѫти по-хубави отъ тѣзи около насъ, има други организми, хиляди пѫти по-хубави отъ човѣшкия – има какво да се учи. Нѣкои казватъ: като човѣшкиятъ организъмъ нѣма подобенъ. Не, човѣшкиятъ организъмъ още не може да се похвали съ своята организация. Ако вие погледнете съ микроскопъ на съврѣменния човѣкъ, ще видите въ кръвьта му, въ мозъка му толкова нечистотии! За да се прѣчисти тази материя трѣбва електрически токъ най-малко отъ 35 милиона волтажа. Тази материя, така трѣбва да се прѣчисти, че човѣкътъ да може да мисли тъй, както мисли единъ ангелъ тукъ на земята. Като се приложи въ съврѣменната наука този начинъ на прѣчистване, ние бихме дошли вече до реални, видими резултати. Въ химията тогава ще могатъ да се правятъ опити още по-изкусно, отъ тия които днесъ правятъ. Това нѣщо можемъ да постигнемъ въ всички отрасли на науката и да видимъ новитѣ резултати. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Скърби ще имате въ свѣта, но азъ послѣ ще ви видя, ще се зарадва сърдцето ви, и радостьта ви никой нѣма да отнеме“. Не мислете, че съ тия строго научни тези, върху които можемъ да философствуваме, можемъ да се спасимъ; не мислете, че съ онѣзи, строго научни истини и теории, каквито има на изтокъ, каквито има и въ Европа, още неиздадени, останали отъ древностьта, или пъкъ съ онѣзи научни съчинения по математика или геометрия, ще се спасятъ хората. Тѣ сѫ потрѣбни, но това сѫ занимания за най-разумнитѣ хора. Само единъ великъ математикъ може да разбере тия математически истини. Само единъ музикантъ, и то не отъ обикновенитѣ, може да разбере тая музика. За музиката се иска душа! За поезията се иска душа! Въ великитѣ отрасли се искатъ велики души, които да разбератъ, какво нѣщо е науката, какво нѣщо е музиката или какво нѣщо е поезията. Това е, което подразбиралъ Христосъ подъ думитѣ, „радостьта ви никой нѣма да отнеме“. Опитайте се нѣкой пѫть да повлияете на окрѫжающата срѣда за добро. Защо не? Вие чакате да дойде спасението нѣкѫдѣ отгорѣ. То е физическата страна. Слънцето не може да направи хората умни. Слънцето може да даде само животъ на хората, но не и разумность. Когато изгрѣе слънцето, майката се приготовлява да даде урокъ на дѣтето си; разбойникътъ си приготвя пушката; вълкътъ се готви да разглежда, кѫдѣ има повече овци, та да ги нападне. Защо слънцето дава такива различни резултати? Значи, слънцето дава животъ, но не може да направи сѫществата добри. Не, има друго нѣщо въ слънцето, което още не е дошло. Въ слънцето има другъ, особенъ елементъ, който за сега е изгубенъ. Той иде сега! Той е Бенъ-Адетъ-Исабетъ. Въ сегашното слънце има животъ, но този животъ не е разуменъ. Седятъ хората и спорятъ, има ли Господь, или нѣма. Двама американски студенти, които скоро щѣли да свършатъ университетъ, единиятъ медикъ, другиятъ богословъ, спорятъ, дали има Господь, или нѣма. Единиятъ подържа, че нѣма Господь; другиятъ подържа, че има. Пѫтуватъ тѣ и се разговарятъ. Експресътъ минава надъ единъ мостъ, но се събаря въ рѣката, и двамата американски студенти се намиратъ на дъното на рѣката. Тамъ тѣ разрѣшиха въпроса, има ли Господь, или нѣма. И единиятъ, който поддържаше, че има Господь, и другиятъ, който отричаше, се намѣриха на дъното на рѣката. Какво разрѣшиха тѣ? Считамъ за смѣшно да се разисква върху въпроса, има ли Господь, или нѣма. Ще бѫде смѣшно да доказвамъ на единъ човѣкъ, че майка го е родила. Не, нѣмамъ никаква майка, азъ самъ се родихъ. Да, слѣдъ като те роди майка ти, и ти вече можеше самъ да се родишъ. Нѣма никаква философия въ това. Скърбь, казва Христосъ ще имате, понеже дѣцата се родиха такива, каквито майкитѣ не ги искаха. Ученитѣ ще иматъ скърби, понеже ученицитѣ имъ не излѣзоха такива, каквито ги искаха. Управницитѣ иматъ скърби; свещеницитѣ иматъ скърби. Всички хора иматъ скърби. Отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ сѫщества, всички иматъ скърби. Но когато дойде онзи Божественъ лѫчъ, Божественото въ човѣка, като срещнешъ единъ човѣкъ ще знаешъ, че те разбира, че той има за тебе такова убѣждение, каквото и ти за себе си. Тогава ще дойде радостьта въ човѣка. Да имашъ единъ приятель, но не само приятель на думи, а образецъ – туй е най-хубавото въ свѣта! Този твой приятель трѣбва да бѫде внимателенъ, досетливъ, да има всички отлични качества. Този приятель трѣбва да бѫде поетъ, музикантъ, уменъ човѣкъ, философъ. Този приятель трѣбва да съдържа всичко най-хубаво въ себе си, да разбира твоята душа и да я пази тъй свята и чиста, както пази и своята душа. Това наричамъ азъ приятель – приятель въ всичкитѣ условия на живота ти. И казва Христосъ на своитѣ ученици: „Азъ послѣ ще ви видя“. Христосъ имъ каза още: „Азъ имамъ голѣми страдания“. И Христосъ мина прѣзъ страдания. Тогава, помнете, че всички страдания, които минавате сега, това сѫ само условия, за да познаемъ Първата Причина въ свѣта, да познаемъ разумното въ себе си, да познаемъ Бога. И когато Го познаемъ, ще се яви тази радость. Сега, още сега ще се яви тази радость. Всѣки единъ отъ васъ би опиталъ въ миниатюръ тази радость. Азъ не искамъ да излагамъ този принципъ, но казвамъ, че всѣки отъ васъ ще опита туй разумното въ свѣта. Разправяше ми единъ лѣкарь слѣдния фактъ: „Слѣдъ като лѣкувахъ единъ човѣкъ дълго врѣме, употрѣбявахъ ту единъ, ту другъ методъ, прилагахъ методитѣ на най-виднитѣ професори, на най-виднитѣ учени, обаче положението на този боленъ отъ день на день се влошаваше. Азъ обичахъ този човѣкъ и прѣдпочитахъ да умра вмѣсто нѣго. Тогава не вѣрвахъ въ нищо. Къмъ Бога да се обърна, не знаехъ какъ, другъ пѫть не бѣхъ се молилъ. Най-послѣ, обаче, си казахъ: Господи, ако сѫществувашъ, покажи ми единъ начинъ, какъ да излѣкувамъ този боленъ! Получихъ отговора на молитвата си, приложихъ новъ методъ и успѣхъ.“ И дѣйствително, дошло му на умъ да употрѣби едно просто лѣкарство, което нѣма да ви кажа, но отъ тамъ насетнѣ здравето на този боленъ се подобрило, той се съвзелъ напълно оздравелъ. Този боленъ не оздравѣ отъ лѣкарствата, но когато лѣкарьтъ се обърна къмъ Бенъ-Адетъ-Исабета. Отъ тогава проработва въ него този законъ и дава своитѣ добри резултати. Този методъ е много прость. Слѣдователно, ние, съврѣменнитѣ хора се нуждаемъ само отъ едно: да се обърнемъ къмъ Бога. Ако всички държавници биха се обърнали къмъ Бога съ молба: Господи, ние употрѣбихме всички методи за поправянето на свѣта, кажи ни единъ начинъ, по който да оправимъ свѣта! Но молятъ ли се отъ сърдце, този методъ ще дойде. Той е много прость, но като го приложатъ, ще дойде Господь въ свѣта и ще помогне на хората. Този законъ ще проработи и въ държавата, и въ църквата и въ училищата – навсѣкѫдѣ. Казватъ нѣкои: Господь не се занимава съ духовни въпроси. Не, занимава се Той, но не тъй, както духовницитѣ. Господь се занимава съ науката, но не тъй както ученитѣ. Господь се занимава съ философия, но не тъй, както философитѣ. Нѣкой считатъ свещеника за нѣщо особено. Какво значи на български езикъ думата свещеникъ? То значи: проявениятъ човѣкъ търси, ище нѣщо. Българитѣ подъ свещеникъ подразбиратъ святъ човѣкъ – неръ де Шамъ, неръ де Багдатъ. Свещеникътъ е човѣкъ, който се проявява, който търси Истината, който трѣбва да изпълнява волята Божия. Проповѣдникътъ е човѣкъ, който разправя на хората Истината, разказва имъ, какъ трѣбва да живѣятъ. Който иска да служи на Бога, трѣбва да служи даромъ, а не за нѣкакви пари, да се надѣва на онѣзи 10–20,000 лева. Който иска да служи на свѣта, на хората, то е другъ въпросъ, но който иска да служи на Бога, трѣбва да служи отъ Любовь. Любовьта взима всичко, и Любовьта дава всичко. Да не мислите, че азъ даромъ ще работя за васъ. Не, азъ или всичко ще взема, или нищо. Не мислете, че даромъ ще мине. Съ даряване на една риза кръстникъ не се става. А сега, като дадатъ на кръстника една риза, казватъ: дарили го. Подъ „риза“ азъ разбирамъ друго нѣщо. Когато нѣкой подпише една полица, какво разбирамъ подъ тази полица? Тази полица трѣбва да бѫде подписана отъ човѣкъ, който има тяжестъ. Това азъ разбирамъ да подпише нѣкой за мене полица. Ако би се подписалъ заради васъ Рокфелеръ въ Америка, знаете ли, колко струва неговия подписъ? Този подписъ струва милиарди, понеже голѣми богатства има той. Богъ казва: „Азъ ви написвамъ на своята рѫка“. Питамъ, знаете ли, колко струва подписа на Бога? Той струва толкова, колкото струва и цѣлата вселена. Питамъ тогава: какво има да се съмнявате въ Бога. Писанието казва, че Господь ви написалъ на своята рѫка. Но вие, малкитѣ философи, седите и философствувате: Господь едва ли ще се занимава съ мене! Той за мене ли ще се грижи? Еди кои си философи тъй казватъ! Тия ваши философи да дойдатъ да се учатъ наново. Този подписъ струва толкова колкото цѣлата вселенна. Всѣки единъ отъ васъ може да направи този опитъ, да провѣри тази велика Истина. Но този човѣкъ, който ще прави опита, трѣбва да бѫде абсолютно честенъ, абсолютно справедливъ, абсолютно интелигентенъ, абсолютно благороденъ. Той трѣбва да бѫде човѣкъ, който е готовъ всѣки моментъ да изпълни волята Божия. Всѣки единъ отъ васъ може да направи този опитъ. Като направитѣ първия опитъ, като се срещнемъ, ние ще се разберемъ тъй, както се разбиратъ великитѣ музиканти въ единъ оркестъръ. Вие разбирате ли това нѣщо? Можете ли да се разбирате като нѣкой велики музиканти? Като седнете тамъ 30–40–50–100 първи цигулки, че като засвирятъ, като че една цигулка свири… Като засвирятъ ония 100 алта цигулки, като че една цигулка свири. Като засвирятъ онѣзи 100 тенора, като че единъ теноръ свири. Като засвирятъ онѣзи 100 баса, като че единъ басъ свири. Въ единъ симфониченъ оркестъръ не свирятъ 100 баса, но азъ ги взимамъ тъй, това е малко прѣувеличение. И въ музиката има извѣстни пропорции. Но, каква точность, какво изпълнение има! Майстори сѫ тия хора! Друго нѣщо има въ този симфонически оркестъръ. Като се вслушашъ въ него, като че нѣщо отдолу свири, като че се разлива нѣкаква хармония и пакъ се губи; приближава се и се отдалечава. Владѣятъ тия хора своето изкуство! Подъ тѣхнитѣ тонове като че забравяшъ всичко и казвашъ: колко е хубаво да се живѣе! Приятенъ е животътъ! Има смисълъ да се живѣе! Но, колко скърби имаха тѣзи музиканти, колко пѫти се кѫсаха тѣхнитѣ струни! И затова днесъ всички казватъ: „Коренитѣ на знанието сѫ горчиви, но плодоветѣ – сладки“. Въ началото ще имате скърбь, а въ края ще имате радость. Сега, азъ искамъ всѣки единъ отъ васъ да има своя цигулка, че като засвирите всички подъ онзи хармониченъ тактъ на великия капелмайсторъ, да се проявите като майстори и така да засвирите, че вашата скърбь да се прѣвърне на радость! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 1 мартъ 1925 г. въ гр. София.
  12. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа И пишеше на земята „И пакъ се наведе долу и пишеше на земята“. (Иоана 8:8) Съврѣменниятъ културенъ свѣтъ, или културнитѣ хора на 20 векъ, желаятъ всичко да имъ е понятно. Нѣкои даже мислятъ, че всичко знаятъ. Ако попитате виднитѣ богословци да ви кажатъ нѣщо за Бога, тѣ ще ви говорятъ за тайнитѣ на Бога; въ колко лица е Той; какъ е станало изкупването на човѣчеството; какъ е слѣзълъ Христосъ на земята и редъ други философски работи може да ви говорятъ, но я ги запитайте, какво е писалъ Христосъ на земята, не знаятъ. Единствениятъ отговоръ, който ще ви дадатъ е, че това не влиза въ плана на спасението, слѣдователно, за него не трѣбва да се говори. И дѣйствително, Христосъ е написалъ свещени думи, които не могатъ да се вмѣстятъ въ тази книга, която сѫ ни оставили пророцитѣ, защото щѣха да се опорочатъ. Пишеше Той дълго врѣме на земята и изтриваше написаното. Работата е, че това, което е написалъ Христосъ на земята, е накарало всички онѣзи грѣшници, праведници, фарисеи и садукеи, да излѣзатъ навънъ изъ храма и да оставятъ жената сама. И като си подигна Христосъ главата и погледна, нѣмаше никой въ храма. Може да ме запитатъ: що ни интересува насъ това, какво става прѣди 2,000 години? Тази жена била заведена при Христа, и го запитвали, дали трѣбва да я сѫдятъ, или да ѝ простятъ, защото споредъ Мойсеевия законъ трѣбвало да ѝ се наложи смъртно наказание. За какво? – Че престѫпила закона, а трѣбвало да се подържа моралътъ. Чудно е, какъ именно иде туй раздвояване! Мойсей пише въ закона си „не убий“, а при това, въ наказателния законъ за морала, онѣзи, които прилагатъ Мойсеевия законъ, подразбиратъ, че трѣбва да убиятъ една грѣшница. „Убий“, това е човѣшкото. „Не убий“, това е Божественото. Вземете кое и да е дѣте, и му дайте една кукла, или какъвто и да е прѣдметъ, то ще я строши, на парчета ще я направи. Дайте му една книга, то ще я вземе и колкото свещена да бѫде тя, ще я скѫса, ще я направи на парчета, ще я зацапа. За него тази книга не струва нищо; то ще я скѫса и ще ви каже: дайте ми друго нѣщо! И най-послѣ, ако запитате този многоученъ философъ, вашия любезенъ, този, когото вие наричате „вашето ангелче“: какво научи? – То е научило само едно нѣщо – да тегли и да дере. Вие ще кажете: това е съ малкитѣ дѣца, ние сме възрастни. Питамъ: хубаво, вие като сте възрастни, какво сте научили? Може да кажете, че сте научили много работи. Много работи сте научили, но сѫщественото въ живота не сте научили. Най-сѫщественото въ живота не е научено. А кое е туй сѫщественото? – Философитѣ още не могатъ да си дадатъ отговоръ. Съврѣменнитѣ хора се запитватъ за несѫществени работи: безконечна ли е вселената, или е конечна; безгранична ли е или е гранична. И съврѣменнитѣ изслѣдователи казватъ, че дошли до заключение, че вселената е гранична и конечна и твърдятъ, че нѣма другъ свѣтъ понеже вселената е конечна. Но трѣбва да знаете, че конечнитѣ нѣща сѫ сѣнка на безконечнитѣ. Тъмнината е сѣнка на свѣтлината. Всѣки отъ васъ може да създаде тъмнина. Тъмнината е конечна, а свѣтлината е безконечна – нищо повече. И всѣки отъ васъ може да направи една кѫща така, че да не влиза свѣтлина – значи, да я ограничи отъ свѣтлината. Слѣдователно, тъмнината е конечна а свѣтлината – безконечна; вие не можете да я ограничитѣ. Вие не можете да затворите вашата кѫща, да не излиза отъ нея свѣтлината. Тя все ще си изтича, ще излиза навънъ. И тъй, материялниятъ свѣтъ е конеченъ, както и тѣлото е конечно, но азъ казвамъ: тази вселена, която вие си прѣдставяте, може да се увеличава и смалява. Сега, ние можемъ да ви дадемъ друга философия, да ви кажемъ, споредъ окултната философия, какъ се опрѣдѣлятъ границитѣ на вселената. Вселената не е малка. Казватъ, че радиусътъ на тази вселена е 100 милиона слънчеви години. Можете да си направите едно изчисление. Щомъ свѣтлината изминава 300,000 километра въ една секунда, колко милиона километри ще измине тя за една година? Това число, което ще се получи, се нарича една „свѣтлинна година“. Значи, такива 100 милиона години се изискватъ, за да мине свѣтлината отъ единия край на вселената до другия. Тогава нѣкои питатъ: ами задъ нея какво има? Въ този именно въпросъ, който не знаете, седи хубавото. Задъ вселената има другъ видъ свѣтове. Но въ това незнание има красота. Има незнание, което човѣшкиятъ умъ не може да обхване. Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че нашитѣ очи сѫ съвършени, че знаемъ всичко, каквото виждаме. Не, даже въ музикално отношение, въ зрително отношение, ние още не можемъ да схванемъ различнитѣ тонове и различнитѣ цветовѣ. Когото и да запитате днесъ, ще ви каже, че дѫгата има само седемъ цвѣта. Не е вѣрно това, дѫгата има повече отъ седемь цвѣта. За сега, обаче, сѫ само седемъ. Има животни, които схващатъ само три цвѣта; други, които схващатъ само четири цвѣта, а хората сѫ дошли до положение да схващатъ седемьтѣ цвѣта. Когото и да питате ще ви каже, че дѫгата има седемъ цвѣта – тритѣ отъ които сѫ основни, а четиритѣ – производни, т.е. допълнителни. Това е въ обикновената наука, въ конечната наука. Въ необикновената, въ безконечната наука, краскитѣ сѫ безконечни, т.е. трептенията, които образуватъ тѣзи краски, нѣматъ граници. Тогава питамъ: какъ бихте си обяснили движението на материята, ако нѣкой математикъ би казалъ, че онази първоначална сила, която е създала всичко въ свѣта, се движи така бързо, че едноврѣменно се намира въ всички свои части? Значи, въ една секунда тя изминава цѣлия свѣтъ и се намира въ всѣка една частица на материята. (Мнозина отъ слушателитѣ кашлятъ). Е, разбира се, че ще кашлитѣ; не само вие тук, но всички на общо основание, ще кашлятъ. Защо кашлятъ? – Когато хората не могатъ да разрѣшатъ единъ философски въпросъ, всѣкога кашлятъ. Когато нѣкой дължи нѣкому, кредиторътъ дохожда да си получи дълга. Какво прави длъжникътъ? – Почесва се, покашля се, казва: хмъ… и най-послѣ отлага. Но, съ кашлицата не се разрѣшаватъ въпроситѣ. Що е кашлицата? – Кашлицата е простуда. А що е простудата? – Простудата показва, че организмътъ е изгубилъ своята първоначална жизнена сила, или е изгубилъ трептенията, при които здравето може да се прояви. Слѣдователно, подигнете вашата мисъль къмъ Бога, свържете се съ Него, и кашлицата ви ще спре, ще изчезне. Заповѣдайте на кашлицата си да спрѣ! Ще кажете: е, ще повикаме нѣкой лѣкарь! Не, въ свѣта има само единъ лѣкарь! Всички други лѣкари сѫ асистенти на този Великъ лѣкарь; тѣ трѣбва да слушатъ Неговия гласъ. И азъ разбирамъ, че в свѣта има само единъ проповѣдникъ; всички други проповѣдници трѣбва да слушатъ Неговия гласъ. Всички хора говорятъ съ асистента на този проповѣдникъ. Въ свѣта има само единъ свещеникъ; всички други свещеници сѫ само асистенти на този великъ свещеникъ. Въ свѣта има само единъ владика; всички други владици сѫ асистенти на този великъ владика. Въ свѣта има само единъ патриархъ; всички други патриарси сѫ асистенти на този великъ патриархъ. Въ свѣта има само единъ мѫдрецъ; всички други мѫдреци сѫ асистенти на този великъ мѫдрецъ, и всички трѣбва да изпълняватъ добре своята длъжность. Сега, нека допуснемъ, че това сѫ общи фрази, които иматъ отношение къмъ насъ. Всѣки отъ васъ трѣбва да се интересува за себе си. Нѣма нищо по-велико отъ това, човѣкъ да реши задачата на своята душа, задачата на своя животъ. Това е най-великото! Човѣкъ, който може да рѣши задачата, смисъла на своя животъ, той разрѣшава смисъла на целия козмосъ за себе си – нищо повече! Нѣкои питатъ, какво нѣщо е човѣкътъ? Това е единъ великъ въпросъ. Ще те питатъ нѣкои, какво мислишъ. Ще се наведешъ долу къмъ земята и ще пишешъ. Какво е челъ Христосъ? – Той разгръщалъ великата книга на живота и прашинкитѣ, които намѣрилъ тамъ, увеличилъ. Въ тѣхъ намѣрилъ причинитѣ, щото тази жена е съгрѣшила, и защо е доведена прѣдъ Нѣго. Слѣдъ това Той намѣрилъ начинъ, методъ, какъ тази жена да поправи своята погрѣшка. Какъ ще може да я поправи? – По Божественъ начинъ, а не по човѣшки начинъ. Е питамъ: въ съврѣменния културенъ свѣтъ, когато хванатъ една такава жена въ прѣстъпление, какъ ще я сѫдятъ? Ние трѣбва да отговоримъ по сѫщия начинъ: който е безгрѣшенъ, нека хвърли камъкъ върху нея! Има ли безгрѣшенъ човѣкъ на земята? – Такъвъ човѣкъ нѣма. Слѣдователно, никой нѣма право да убива, защото, който убива, законътъ засѣга и него. Ще кажете: това засѣга само външния свѣтъ, а насъ, праведнитѣ, не засяга. Правдата не е монополъ. Сега можешъ да бѫдешъ праведенъ, а слѣдъ една минута, или слѣдъ една секунда, можешъ да изгубишъ тази правда. Правдата трѣбва да се възстановява всѣки моментъ, защото всѣкога можемъ да я загубимъ. Казватъ: ама нали Богъ оправдава хората. Да, Богъ оправдава хората, но да притежавашъ Правдата, то е друго нѣщо. Правдата е качество на Духа. Правдата е нѣщо вѫтрѣшно. Тя е единъ вѫтрѣшенъ процесъ въ човѣка. Да бѫдешъ справедливъ, значи, да знаешъ, какъ да постѫпишъ при всѣка твоя мисъль, при всѣко твое чувство и при всѣко твое дѣйствие. Да бѫдешъ справедливъ, значи да знаешъ, какъ да постѫпишъ като мисляше сѫщество, като разуменъ културенъ човѣкъ. Ами че ти единъ день ще дойдешъ въ съприкосновение съ други културни сѫщества. Нѣма да бѫдешъ както сега. Нѣкои казватъ, че Бѣлото Братство е въ България. Голѣма честъ е направило то на България, ако мислитѣ, че то е тукъ. Всемирното Бѣло Братство не може да избере единъ такъвъ малъкъ народъ за свое седалище. То не е избрало нито Англия, нито Франция, нито Германия, нито Русия, другаде си има свое седалище. Единственото нѣщо, което сега сѫществува въ свѣта, то е Всемирното Бѣло Братство. Всички други хора: писатели, свещеници, проповѣдници, философи, всички тѣ сѫ служители на Бѣлото Братство. И културата, правдивостьта въ свѣта се подтикватъ все отъ тѣхната мощна сила, отъ тѣхния мощенъ духъ. Когато Христосъ дойде на земята, тия велики Бѣли Братя, изпратиха отъ небето единъ полкъ ангели, служители тѣхни, да пѣятъ. Слѣдъ тѣхъ дойдоха тия трима мѫдреци, адепти отъ изтокъ, да се поклонятъ на Христа. И тѣ бѣха тѣхни служители. И нѣкои казватъ: Бѣлото Братство въ България не вирѣе. Българитѣ трѣбва да знаятъ, че свободата имъ е дадена отъ Бѣлото Братство. И ако съгрѣшатъ, Бѣлитѣ Братя ще се разправятъ съ тѣхъ. Нѣма народъ, съ който тѣ да не могатъ да се разправятъ. Нека запомнимъ това нѣщо всички! Това трѣбва да се отпечати въ умоветѣ ви. Бѣлото Братство не е нѣщо видимо, то не е секта, не е църква, то е нѣщо живо, извънъ тѣзи покварени условия, въ които живѣятъ хората. Тъй както живѣятъ хората сега, това, което имаме, това не е братство. Въ една отъ миналитѣ бесѣди азъ опрѣделихъ: братъ е онзи, който отъ излизането си отъ Бога до връщането си при Бога, прѣзъ всичкитѣ сѫществувания ти е билъ братъ. Братъ ти е този, който прѣзъ всичкитѣ условия на живота си е бил готовъ да се жертвува за тебе. Братъ е този, който те е обичалъ, както себе си. И всичко това го прави не по насилие, но съ великото съзнание на онзи Божественъ Духъ, който живѣе въ душата му. И ако всинца имате такъвъ идеалъ, вие само тогава ще бѫдете ученици и служители на това велико Всемирно Братство. Сега, нѣкои казватъ: ние можемъ да ви изпѫдимъ отъ България! Ако е въпросъ за изпѫждане, питамъ: кого ще изпѫдите? Тази земя не е българска, тя е на Господа. Земята на англичанитѣ не е английска, тя е на Господа; подъ наемъ, подъ аренда е дадена тя. И тъй, навелъ се е сега Христосъ и пише на земята. Пише Той за всички, пише за тия прѣстѫпления, които сега се вършатъ въ свѣта, пише Той, по какъвъ начинъ може да се оправи човѣчеството. И всички вие искате да знаете, по какъвъ начинъ може да се оправи човѣчеството. – Само по единъ начинъ може. Всички тия братя, които работятъ, тѣ сѫ отъ седемъ йерархии, отъ седемъ категории. Едни отъ тяхъ принадлежатъ на Любовьта, наричатъ се „Братя на Любовьта“. Други отъ тѣхъ принадлежатъ на Мѫдростьта, наричатъ се „Братя на Мѫдростьта“. Тѣ подържатъ науката и изкуството, носятъ знание на човѣчеството. Трети отъ тяхъ се наричатъ „Братя на Истината“. Тѣ внасятъ свобода въ човѣшкитѣ умове и сърдца, внасятъ свобода въ технитѣ мисли и чувства. Тѣ внасятъ онази свобода, която прави човѣшкия духъ, човѣшката душа, човѣшкия умъ, и човѣшкото сърдце напълно свободни – свободни въ пълната смисълъ на думата. Други се наричатъ „Братя на Справедливостьта“, които носятъ Правда на човѣчеството, и които се разправятъ съ онѣзи невидими блага, отъ които съврѣменнитѣ хора иматъ нужда. Други братя се наричатъ „Братя на добродѣтельта“. Други се наричатъ „Братя на Красотата“. И най-послѣ идватъ послѣднитѣ, които се казватъ Иеховисти. Това не сѫ сѫщинскитѣ имена на тия Братя. Азъ не мога да ги произнеса, защото тѣ сѫ свещени. Всички тия Братя не сѫ така обикновени, не мислете. Всѣки единъ отъ тѣхъ може да дигне земята на рѫката си и да я хвърли въ пространството като една топка. Такова знание иматъ тѣ! Тѣ могатъ да дигнатъ земята съ рѫката си, защото задъ тѣхъ седи нѣщо още по-мощно, на което тѣ сѫ служители. И когато нѣкои мислятъ, че могатъ да се разправятъ съ тия Братя, това показва, че тѣ не разбиратъ онзи дълбокъ смисълъ, който се съдържа въ понятието „Бѣлъ Братъ“. Когато единъ отъ тѣзи Братя се явилъ на Мойсей въ огнения пламъкъ, казалъ му: „Изуй обущата си, защото мѣстото на което седишъ е свято“. И когато Христосъ се наведе на земята, Той призова тѣзи Братя. Вие ще кажете: Христосъ беше Господь. Да, но когато Христосъ слезе на земята, Той остави всичката си сила и слава на тия Братя, а самъ слезе като слуга, да покаже на хората, какъ трѣбва да живѣятъ. Сега се говори за издръжливостьта на Христа, има едно прѣдание, до колко е вѣрно, не се знае, споредъ което, вечерьта, когато Христосъ билъ заведенъ на изпитъ въ преторията, римскитѣ войници му се подигравали и му ударили 80,000 удара. Слѣдъ това му дадоха да носи кръста си до Голгота, който Той не можа да изнесе, а остави на половината пѫть, като поиска нѣкой да му помогне. Кой отъ васъ би ималъ силата, да издържи толкова удари? Кой отъ васъ би ималъ силата слѣдъ тия удари да изнесе своя кръстъ поне до половината пѫть? Това може да направи само човѣкътъ на търпѣнието. Отъ тия удари Христосъ изчислилъ, до колко тогавашното човѣчество е било възвишено и благородно. И тия благородни хора се подигравали съ единъ човѣкъ, като Христа! Питамъ: Христосъ, въ днешния свѣтъ на по-голѣмо почитание ли е? Вие, служителитѣ Христови, Неговитѣ ученици, които Го обичате сега, които говорите, че Той е Богъ, че Той е Синъ Божий, че Той е човѣкътъ на Любовьта, изпълнили ли сте Неговия законъ? Не говоря за закона на обществото, но за закона на Любовьта; показали ли сте любовьта си къмъ своитѣ братя на земята? Знаете ли, колко бѣдни, колко страждущи искатъ любовь отъ насъ? Всѣка една бѣдна вдовица, всѣки единъ страждущъ, всѣко едно обезсърдчено сираче, искатъ да чуятъ по една сладка дума, искатъ да имъ кажешъ, че има условия за тѣхното спасение отъ положението имъ още сега, а не за въ бѫдеще, защото животътъ е сега. Когато Христосъ се наведе долу и пишеше, Той подкрепи една паднала жена и я попита: „Не те ли осѫди никой“? Никой, Господи. „Нито азъ те осѫждамъ. Иди, и не грѣши повече, не слѣдвай грѣха! “Отъ какво произлиза грѣхътъ? Защо грѣшатъ женитѣ? – Отъ слабость. Защо грешатъ мѫжетѣ? – Отъ слабость. Това е възпитание. Въ съврѣменния свѣтъ има едно противорѣчие. Всички казватъ: не може безъ грѣхъ, не може безъ лъжа. Какъ така, не може безъ лъжа? Какво добро е внесла лъжата въ свѣта? Какво добро е внесълъ грѣхътъ въ свѣта? Но, казва нѣкой, че ако излъже, нѣма да изгуби имането си. Питамъ: кой е спечелилъ своето имане чрѣзъ лъжа? Не изгубва ли човѣкъ чрѣзъ лъжа всичкото свое имане? Ние засѣгаме принципално въпроса. Азъ не говоря за тази обикновена, площадна лъжа, но има една принципална лъжа, за която се сѫди човѣкъ, а именно за лъжливитѣ ни отношения къмъ Бога. Отношенията ни къмъ Бога трѣбва да бѫдатъ вѣрни и истинни! И ако ние имахме това широко сърдце, каквото Христосъ ималъ, щѣхме да разберемъ, въ какво седятъ тия вѣрни и истинни отношения къмъ Бога. Нима мислите, че много отъ нашитѣ мисли, които имаме, не сѫ отъ тия лъжливитѣ, отъ тия, които ви заблуждаватъ? Много отъ нашите фарисеи и садукеи ни донасятъ такива мисли, и ни казватъ: ти си учитель, хвърли тия мисли за Бога навънъ! Тогава вие казвате: тъй е писано споредъ Мойсеевия законъ. Съврѣменнитѣ християни казватъ: Като не може човѣкъ да живѣе по Бога, нека поне удари на широко! Защо? Защото съгрѣшихъ, напихъ се. Че какво отъ това? Може да си се напилъ единъ пѫть, но повече не пий! Започни съ мисъльта, че нѣма да пиешъ година, двѣ, десетъ; дръжъ тази мисъль постоянно въ главата си, докато най-послѣ станешъ господарь на онзи вѫтрѣшенъ недѫгъ, който те мѫчи. Станешъ ли господарь на своя недѫгъ, това е, което те похвалява прѣдъ тия твои Братя. Всѣки недѫгъ, който имаме, е грѣхъ. Този именно грѣхъ, който седи въ тебе, те ограничава. Ти ще се покажешъ на свѣта, че съзнавашъ, какво задъ тебе седи една реалность, задъ която се крие Богъ, и че ти имашъ сила да се поправишъ, да надделѣешъ този недѫгъ. Религиознитѣ хора казватъ: само Христосъ може да ни помогне, само Христосъ може да ни спаси, затова ние ще седимъ и ще Го чакаме. Ами че какво ви е донесло това чакане отъ 2,000 години? Запримѣръ, ти си единъ грѣшникъ. Отчаялъ си се, обезсърдчилъ си се, нѣщо отъ вѫтрѣ ти казва, че отъ тебе човѣкъ нѣма да стане. Христосъ ти казва: стани! Въ това врѣме именно Христосъ пише вѫтрѣ въ тебе. Какво пише? Разгледали ли сте тия думи? Ако бихте могли да разгледате, да прочетете тия думи, тѣ биха хвърлили такава свѣтлина върху васъ, че умътъ ви ще просветне, ще се изпълни съ необикновена свѣтлина; душата ви ще се изпълни съ необикновена радость, и вие щѣхте да разберете дълбокия смисълъ на това, което Христосъ е писалъ. Не само е писалъ Той, но и мислилъ. И не само тогава е писалъ Христосъ, но и сега Го виждаме често, често да пише. Азъ Го виждамъ да пише на земята все сѫщия стихъ. Ще кажете: какво пише Той? Когато слънцето изгрѣва сутринь, какво пише Той? Били ли сте на изгрѣвъ, виждали ли сте какво пише слънцето? Ще кажете: а, това е идолопоклонство! Ние не искаме да ходимъ на изгрѣвъ. Хубаво, на обѣдъ поне го гледайте! Какво иска да ни каже слънцето, като изпраща своята свѣтлина всѣки день? Послѣ, азъ ви запитвамъ другъ сѫщественъ въпросъ: защо трѣбва да ядете? Казвате: е, трѣбва да се живѣе. Не може ли човѣкъ безъ ядене? Заключението, което можемъ да извадимъ отъ сегашното си състояние е, че не можемъ безъ ядене. Можете ли вие да обясните, какво значи яденето, пиенето вода, мисленето, чувствуването и дѣйствуването? Това сѫ все формули, които трѣбва да се прѣведатъ и осмислятъ. Какво значи яденето? Когато единъ човѣкъ осмисли яденето, той ще разбере основния законъ, който е вложенъ въ него. При яденето важно е това, че ти трѣбва да имашъ 32 зѫба и да дъвчешъ. Ами ако сѫществуваше въ свѣта единъ законъ, споредъ който, всѣки който яде да се накаже съ смъртно наказание, какво бихте казали? Ами че и въ тази жена имаше едно подобно желание, каквото е желанието на хората да ядатъ. У нея имаше едно желание да изяви своята любовь, да си има единъ мѫжъ, както и всички други жени, да си роди едно дѣте. Тя имаше една желание въ себе си, турено ѝ отъ природата, но туй желание бѣше изопачено. Заради това ѝ желание искаха да я убиятъ. Сега, ако бихте турили този законъ за смъртното наказание и при случая, когато нѣкой човѣкъ прѣяде, вие трѣбваше да кажете: „Учителю, благи, ние намѣрихме единъ човѣкъ, който е прѣялъ, а споредъ Мойсеевия законъ се казва, че всѣки такъвъ човѣкъ трѣбва да се убие съ камъни, ти какво ще кажешъ“? Христосъ казва: „Този отъ васъ, който не е прѣяждалъ, нека хвърли камъкъ върху него“! Питамъ: „има ли смисълъ да се накаже такова едно прѣстѫпление съ смърть“? Не, Христосъ даде на тази жена нѣщо цѣнно. Той ѝ каза: „Иди и възлюби Господа“! Христосъ не ѝ каза точно тия думи, но я попита: „Осѫди ли те нѣкой, жено? – Никой, Господи! Нито азъ те осѫждамъ. Иди, и не съгрѣшавай повече“! Христосъ разбираше великия законъ, знаеше, кѫдѣ сѫ спънкитѣ на тази жена, затова ѝ каза: Иди и възлюби Господа! Ще каже нѣкой: това не е ли насърчение на грѣха? Не, Той ѝ каза: „Иди и не съгрѣшавай повече“! То значи: иди и възлюби Господа! И, ако съврѣменнитѣ хора правятъ прѣстѫпления въ какво и да е направление, то е защото нѣматъ любовь. Тѣхната любовь е конечна, гранична, не е онази любовь, на която можешъ да разчиташъ. На какво мяза човѣшката любовь? Влѣзешъ въ една гостилница, портмонето ти е пълно съ английски звонкови. Ти влизашъ, стоишъ правъ, но веднага всички келнери, като те видятъ, разтичатъ се наоколо ти, взиматъ ти шапката, дрехата, закачватъ ги, услужватъ ти, и ти давашъ на този-на онзи подаръкъ. Отличенъ човѣкъ си за тѣхъ! И ти казвашъ: много хубава гостилница! Такава е сегашната култура на любовьта! Но я влѣзъ въ тази гостилница съ скѫсани дрехи, безъ петь пари въ джоба си и вижъ какъ ще те посрещнатъ! Опитай се само два пѫти да влѣзешъ! Тогава, питамъ те: тебе ли посрѣщатъ, или паритѣ ти? – Паритѣ ти, разбира се. Ти си ученъ човѣкъ, свършилъ си два факултета, финансистъ и философъ си, или бактериологъ и геологъ, или пъкъ си нѣкакъвъ химикъ, всички те посрещатъ добрѣ, сниматъ ти палтото, треперятъ за тебе, отличенъ човѣкъ си. Но утрѣ почне да отслабва нервната ти система, паметьта ти се губи, умътъ ти не е толкова ясенъ, и ти казвашъ: напуснаха ме хората. Кого напущатъ? – Палтото ти. Добрѣ, другъ случай: ти си благочестивъ човѣкъ, лѣкарь си, можешъ да лѣкувашъ всѣкакви болести. Отваряшъ очи – слѣпи проглѣдватъ, лекувашъ сърдцебиене, коремоболие и редъ други болести. Всички казватъ: този е святъ човѣкъ! Почитанъ си, всички ти сниматъ палтото, уважаватъ те. Въ всѣка кѫща ще има караница за тебе, кѫдѣ да отидешъ. Но, тази твоя дарба се прѣкратява, не може да лѣкувашъ повече. Не само, че не можешъ да лѣкувашъ, но всички казватъ: тогова не искаме вече! Питамъ: гдѣ остана почитанието на хората? Гдѣ е човѣкътъ? Въ знанието ли, въ неговата видима доброта ли, въ паритѣ ли? – Истинскиятъ човѣкъ е онзи, който рѣшава правилно великитѣ задачи на земята. Азъ наричамъ лѣкарь онзи, който може да лѣкува себе си. Азъ наричамъ ученъ човѣкъ онзи, който може да учи себе си. Този човѣкъ нѣма само да учи, но и ще слуша своя учитель, ще възприема свѣтлината. Знаете ли какво е изкуството на свѣтлината? – То е тъкачество. Всички наши клѣтки, които се считатъ толкова невѣжи, иматъ едно изкуство, което ние не знаемъ. Тѣ знаятъ да тъкатъ платъ отъ свѣтлината. Питамъ: ако азъ извадя единъ такъвъ платъ, изтъканъ отъ свѣтлиннитѣ лѫчи, какво ще кажете вие? Ако ви кажа: ето единъ слънчевъ платъ, знаете ли на какво ще мязате. Ще ви приведа единъ разказъ, прѣдаденъ въ разни анекдоти. Единъ отъ древнитѣ велики хора, виденъ богаташъ, искалъ да има една дреха, която така да се изтъче, че да не е пипната отъ човѣшки рѫце. Най-послѣ той казва: давамъ голѣмо богатство на този, който може да изтъче тази дреха, безъ да пипнатъ рѫцѣтѣ му нѣщо върху нея. Явяватъ се двама тъкачи, казватъ: ние ще я изтъчемъ. Турятъ стана си и започватъ. Прѣхвърлятъ сувалкитѣ прѣзъ въздуха, тъчатъ. Праща той двама отъ слугитѣ си, да видятъ, какъ върви работата. – Добрѣ върви. Праща още единъ пѫть слугитѣ си, казватъ: отлично платно! Отива той самъ да провѣри, нищо не вижда, но казва: отлично платно! Изтъкаватъ платното, скрояватъ му една дреха. Излиза той съ нея изъ улицитѣ и всички му казватъ: отлична дреха! Най-послѣ го вижда едно дѣте и казва: този човѣкъ е голъ! Като ви изтъка единъ платъ отъ свѣтлината, ще замязате на голия човѣкъ. Защо? Защото нѣщата иматъ смисълъ, само когато се виждатъ. За да се разбератъ нѣщата трѣбва да се видятъ. Туй, което не виждате, не е реално заради васъ. Обаче, туй, което е реално за мене, не е реално и за васъ. Ако ви кажа, че тукъ имамъ единъ свѣтлиненъ платъ, ще ми повѣрвате ли? Отгдѣ знаете, може да ви изпитвамъ? Ако го виждате, добрѣ; но ако не го виждате, нѣма ли да бѫдете въ положението на онзи човѣкъ, който билъ голъ? Ако ви кажа, че сега въ рѫцѣтѣ си имамъ единъ платъ и ви питамъ, дали го виждате, какво ще кажете? Азъ да ви кажа истината: никакъвъ платъ нѣмамъ, но казвамъ, че онѣзи клѣтки вѫтрѣ въ насъ изтъкаватъ свѣтлината. Слѣдователно, хубавата часть на нашето тѣло, съ която живѣемъ, мислимъ, чувствуваме и дѣйствуваме е изтъкана отъ лѫчитѣ на слънцето. А онази грубата часть на нашето тѣло не е изтъкана отъ лѫчитѣ на слънцето. Значи, това, което мисли и чувствува у насъ, е направено отъ лѫчитѣ на свѣтлината. Това прѣдставлява невидимия, свѣтлия човѣкъ въ насъ. Когато единъ ясновидецъ погледне на човѣка, той вижда именно този човѣкъ, който издава свѣтлина отъ себе си – свѣтлиятъ човѣкъ е той. Видимиятъ човѣкъ пъкъ е материалниятъ човѣкъ, въ който се проявява духовния. Сега Христосъ пише на земята и казва на тази жена: „Възлюби Господа!“ Знаете ли вие изкуството да възлюбишъ човѣка? Азъ често чета по романитѣ, какъ нѣкоя мома възлюбила нѣкой момъкъ и послѣ го разлюбила; или нѣкой момъкъ залюбилъ нѣкоя мома и послѣ я разлюбилъ. Залюбилъ и разлюбилъ. Значи, въ земната любовь има два момента: залюбване и разлюбване. Послѣ идва друго залюбване. Една мома не може два пѫти да залюби онзи момъкъ, който веднъжъ я е разлюбилъ. Каквото и да говори, истината е тази: тя не може два пѫти да залюби този момъкъ. Азъ казвамъ на момцитѣ: онази мома, която ви е залюбила и разлюбила, не може втори пѫтъ да ви залюби. Азъ казвамъ на момитѣ: онзи момъкъ който ви е залюбилъ и разлюбилъ, не може втори пѫть да ви залюби. Любовьта не може да се възвърне по никой другъ начинъ, освенъ чрѣзъ искрено разкаяние. И на женитѣ казвамъ: онзи мѫжъ, който ви е залюбилъ и разлюбилъ, втори пѫть не можете да го залюбите. Азъ казвамъ и на мѫжетѣ: онази жена, която ви е залюбила и разлюбила, не може втори пѫть да я залюбите. Каквото и да ви говорятъ тѣ, всичко това сѫ празни приказки. Като четете Евангелието, ще видите, че споредъ мѫчнотиитѣ въ живота, любовьта на мнозина ще охладнѣе, значи нѣма да иматъ сила да издържатъ. Питамъ тогава: заслужава ли да залюбите нѣкой човѣкъ? – Не. Защо не заслужава? Заслужава ли, като ви залюбя, да ви издигна на височина около единъ километъръ, както се издига единъ орелъ, и отъ тази височина да ви пусна долу, като ви разлюбя? Каква е тази любовь? Да залюбишъ нѣкого, значи да го издигнешъ на голѣма височина; а да го разлюбишъ, значи да го пуснешъ отъ тази височина надолу. Каква философия има въ това? Казватъ за нѣкого: нека го залюби нѣкой, че да му дойде ума въ главата! Не, освѣнъ че нѣма да му дойде ума въ главата, но ще изскочи дори отъ главата му. Ако залюбването може да вкара ума въ главата, това е една неразумна философия въ живота. Разправяха ми за любовьта на единъ младъ слуга, който се влюбилъ въ своята господарка. Той билъ малко момче, 10 годишно, и тъй нѣжно се влюбилъ въ своята господарка, че никому не откривалъ това свое чувство. Въ свободното си врѣме той се качвалъ на едно високо дърво и тамъ написвалъ името на своята господарка, както и своето име. Едва следъ 100 години, когато отсѣкли това дърво, намѣрили тамъ написани неговато име и това на своята господарка. Това с единъ хубавъ примѣръ за любовьта: той живѣлъ при своята любовь близо, всичко жертвувалъ за нея, безъ да подозира тя. А вие сега, по 100 писма пишете на вашитѣ любими: ахъ, умирамъ, не мога безъ тебе! Има една хубава формула за живота: Любовьта ражда доброто въ свѣта. Защо съгрѣшила тази жена? – Грѣхътъ показва, че въ нея имало криво разбиране за любовьта. Ние сега ще рѣшимъ единъ социаленъ въпросъ. Всички социални и религиозни общества, обаче, рѣшаватъ сѫщиятъ въпросъ, въ смисълъ: да се изпѫди и убие тази жена! Но Христосъ казва: „Всички, които искате да убиете тази жена, трѣбва да възлюбите Господа, да внесете Неговата Мѫдрость, Неговата Истина, Неговата Любовь, Неговата Правда, Неговата Красота и да бѫдете единъ къмъ другъ тъй благи, както е благъ Господь“. Туй е истинското рѣшение на онзи социаленъ въпросъ. Индивидуално, вѫтрѣшно този въпросъ е рѣшенъ. По другъ начинъ, какъ ще го рѣшите? Нека има и друго рѣшение, азъ не искамъ да налагамъ на всички ви това рѣшение, но онѣзи, на които съзнанието е събудено, които сѫ узрѣли, трѣбва да убѣдятъ цѣлия свѣтъ, че съврѣменниятъ строй трѣбва да се измѣни, по какъвто и да е начинъ. Хората трѣбва да се убѣдятъ, да имъ се каже, че е дошло врѣме, когато въпроситѣ трѣбва да се разрѣшаватъ съ любовь. И ако ние не направимъ това, ако ние закѫснѣемъ, въпросътъ пакъ ще се разрѣши, но вече не въ наша полза. Този въпросъ нѣма да се рѣши отвънъ. За насъ е важно да се запали първиятъ вѫгленъ, и отъ него ще се запалятъ всички други вѫглени. Азъ бихъ желалъ, сегашнитѣ млади и стари, млади въ Любовьта, а стари въ Мѫдростьта, да бѫдатъ запалени вѫглени! Подъ „стари“ не подразбирамъ слаби. Убѣждавайте хората, че е дошло врѣме да се рѣшаватъ всички въпроси съ любовь, но не съ тази обикновена любовь, която вие познавате. Не, всички въпроси трѣбва да се рѣшатъ съ знание и мѫдрость; всички въпроси трѣбва да се рѣшатъ съ свобода и истина; всички въпроси трѣбва да се рѣшатъ съ доброта; всички въпроси трѣбва да се рѣшатъ съ справедливость; всички въпроси трѣбва да се рѣшатъ съ красота. Ами че то е голѣмо безобразие, да вземемъ единъ човѣкъ, да му туримъ въже на врата и да го обѣсимъ на бѣсилка. Единъ човѣкъ, когото Богъ е създалъ, да вземемъ и да го туримъ на бѣсилка! Туй е едно велико прѣстѫпление, и ние да можемъ да го гледаме спокойно! Всѣки единъ отъ насъ трѣбва да се обърне къмъ Господа, да Го призове съ всичкото си сърдце, и чакъ тогава Богъ ще дойде. Казватъ: е, обѣсили го, да не е грѣшилъ! Ами че утрѣ, или слѣдъ двѣ прѣраждания и тебе ще обѣсятъ. Че кой отъ васъ не е билъ обѣсванъ? Азъ като гледамъ сегашнитѣ хора, виждамъ, че всѣки единъ отъ васъ е билъ и обѣсванъ, и застрѣлванъ. Като си правя своитѣ изчисления, азъ виждамъ, колко милиони, колко милиарди хора сѫ били избити! Цѣлата земя е послана само отъ кости. Но свѣтътъ оправи ли се? – Не. Сега, какво разбиратъ онѣзи, които сѫ на власть, то е другъ въпросъ, но ако ние вѣрваме, че всѣка власть е дадена отъ Бога, тогава, каква е волята на Онзи, който е далъ всѣка власть? Ако вѣрваме въ Бога ние можемъ да рѣшимъ този въпросъ само съ Любовьта. Най-послѣ, ако управляващитѣ любятъ този народъ, азъ не подразбирамъ цѣлото човѣчество, тѣ би трѣбвало да приложатъ законитѣ на това Бѣло Братство, и така въпросътъ ще се рѣши по единъ любовенъ начинъ. Онѣзи, у които съзнанието е пробудено, които вѣрватъ въ това Братство, трѣбва да си подадатъ рѫка. Не външно, но вѫтрѣшно убѣждение трѣбва да има въ тѣхъ! Съврѣменното християнство се гради само на своитѣ мѫченици; всички добродѣтели, величието на всички народи се гради само върху живота на тѣхнитѣ мѫченици. Какъ става това? Безъ Христа ли? Ето една паднала жена седи прѣдъ Христа, и Той ѝ казва: „Иди, жено, и не съгрѣшавай повече“! Той пише: „Вие трѣбва да рѣшите тѣзи задачи по Любовь“. Ако всички ние си подадемъ рѫка по любовь, по братски, не ще ли можемъ да живѣемъ? По любовь не можемъ ли да рѣшимъ задачитѣ? Туй, което единъ човѣкъ не може да направи, двама могатъ да го направятъ. Туй което двама души не могатъ да направятъ, трима души ще могатъ да го направятъ. Туй, което трима не могатъ, четирма ще могатъ. Туй, което четирма не могатъ, петима, 100-ина, 1’000, 10’000, 100’000, милиони хора, съединени въ едно, могатъ да го направятъ. Всички хора, цѣлото човѣчество, съединени въ едно, подъ свѣтлината на този Божественъ Духъ, всичко могатъ да направятъ. Питамъ тогава, какво трѣбва да чакаме ние? Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: азъ съмъ жена, мене Господь ме е турилъ да гледамъ кѫщата. Въ кѫщата ли те е турилъ Господь? Я ми кажете, въ коя кѫща те е турилъ Господь? Ако е така, защо онази твоя бедна сестра Господь не турилъ и нея въ кѫщата? Като разбирамъ, че Богъ е абсолютната Правда, то ако бѣше турилъ тебе въ кѫщи, щеше да тури и всички други хора въ кѫщи. Понеже всички хора не сѫ въ кѫщи, то значи, това нѣщо не го е направилъ Господь, а сѫ го направили хората. Ако ти си влѣзълъ въ тази кѫща, ти самъ си я съградилъ, не я съградилъ Господь. Нека разберемъ, че всички нѣща не сѫ направени отъ Бога. И Христосъ се наведе долу на земята и пишеше. Сега, азъ не искамъ да хвърлямъ сѣнка върху тия нѣща, но казвамъ, че погрѣшкитѣ трѣбва да се изправятъ. Но хората казватъ: тѣлото и на праведния, и на грѣшния все въ земята ще отиде. Да, така е, но има едно различие въ смъртьта за тия двама души. Господь ще събере тѣлото на праведния човѣкъ въ едно шишенце, и въ онзи свѣтъ ангелитѣ отъ нѣговото тѣло ще направятъ една хубава ваза. Отъ тѣлото на праведнитѣ хора ще направятъ по една хубава ваза и ще кажатъ: тази ваза е направена отъ тѣлото на праведния. А отъ тѣлото на грѣшния нѣма да остане никакъвъ помень, ще го хвърлятъ на сметьта. Казва нѣкой: е, азъ ще умра, и праведниятъ ще умре. Да, но отъ моето тѣло ще направятъ една хубава ваза, а отъ твоето тѣло нищо нѣма да направятъ. Казватъ: е, такъвъ е животътъ. Какъвъ е животътъ? Божествениятъ животъ, самъ по себе си е чисть. Питамъ сега: кое е онова, което трѣбва да ни подигне въ очитѣ на другитѣ? Азъ се чудя, запримѣръ, като наблюдавамъ хората и чета мислитѣ имъ. Тѣ си казватъ: този човѣкъ тамъ, какво ни говори, какво иска да ни лъже? Казвамъ: научете се да мислите право! Азъ бихъ желалъ да видя, какво разбирате вие подъ думата „Истина“. Който и да е отъ васъ, елате при мене, да направимъ единъ опитъ и да видимъ, кой говори Истината. Правдата азъ я разбирамъ съвсѣмъ друго-яче. Врѣме е вече, когато ние трѣбва да бѫдемъ искрени. Въ нашитѣ очи всѣки човѣкъ трѣбва да прочете човѣшкото; душата трѣбва да проглежда прѣзъ тѣхъ. Като си погледна очитѣ, азъ трѣбва да съмъ доволенъ отъ себе си, отъ очитѣ ми да лъха искреность, и азъ да зная, че къмъ всички постѫпвамъ тъй, както и къмъ себе си. Нѣкой казва: ти къмъ мене не постѫпвашъ тъй, както къмъ себе си. Ти яде кокошка, а на мене не даде. Да, вѣрно е, не постѫпвамъ справедливо, ядохъ кокошка. Прѣди половинъ часъ я изядохъ, но тя бе развалена и ми разстрои стомаха, та не искамъ да дамъ и на тебе отъ нея. На тебе ще дамъ отъ хубавитѣ плодове: ябълки, грозде съ препеченъ хлѣбецъ. Слѣдователно, ние трѣбва да бѫдемъ искрени, да не прѣдаваме отъ нашитѣ погрѣшки и на другитѣ, но да имъ прѣдадемъ нѣщо хубаво отъ себе си. И когато срещна нѣкого, когото обичамъ, ще поискамъ да изпълня душата му съ любовь, духа му съ знание и мѫдрость, съ красота, доброта и съ справедливость, та да се зарадва душата ми при тази срѣща. Това нѣщо трѣбва всички дълбоко да го пожелаемъ, та като се срещнемъ, да се зарадваме и да си кажемъ: братко, радвамъ се, че те срещнахъ; радвамъ се, че те видѣхъ. Само така ние ще можемъ да се подигнемъ. Нека се радваме единъ на другъ тъй, както се радваме на слънцето, което изгрѣва; както се радваме на една хубава мѣстность, прѣзъ която пѫтуваме; както се радваме на една хубава ябълка; както се радваме на единъ хубавъ изворъ, при който можемъ да си починемъ и да се разхладимъ. Така трѣбва да бѫде, когато срещнемъ една душа! Така трѣбва да бѫде, когато се срѣщаме ние, за да можемъ да си помогнемъ въ тия усилни врѣмена на страдания, за да можемъ да прѣтърпяваме и понасяме всичко. Ние казваме: е, като отидемъ на онзи свѣтъ! Че онзи свѣтъ е този свѣтъ! Въ дадения случай ти си въ онзи свѣтъ! Господь ти казва: покажи любовьта си къмъ онзи твой братъ! Вие, като излѣзете отъ тука, казвате: имаше нѣкой философски работи, но бѣха много забъркани, та не разбрахме, какво искаше да каже. Ще ви кажа, какво искамъ да разберете. Като срещнете първата бѣдна жена, спрете се въ себе си и ѝ кажете двѣ сладки думи! Като срещнете първото сираче кажете му двѣ сладки думи. Като срещнете първия затворникъ, кажете му двѣ сладки думи, донесете му отъ дома си малко хубавъ хлѣбъ, малко плодове! Като срещнете първия фалиралъ търговецъ, първата паднала жена, спрете се въ себе си и имъ кажете двѣ сладки думи! Като срещнете първото куче, на което кракътъ е счупенъ, спрете се да го прѣвържете; ако не можете да сторите това нѣщо вие сами, платете нѣкому 20 лева, за да го прѣвърже! Видите нѣкѫдѣ нѣкой волъ, който тегли нѣкоя много натоварена кола и не може да я изкара. Платете 100 лева, купете нѣщо отъ товара, за да го освободите. Отидете въ нѣкоя гора, тамъ нѣкой сѣче дърветата. Питай колко искатъ за това дръвче, което въ този моментъ сѣкатъ. Кажи: колко искашъ, приятелю? – 20 лв. Плати 20 лева на този човѣкъ, но спаси живота на дървото. Покажете любовьта си! Ще кажете: а, съ такива работи ще се занимаваме! Ами съ какви? Това е великото въ свѣта, за което Господь се радва. Такъвъ трѣбва да бѫде нашиятъ животъ! – Животъ на чистота, животъ на святость, животъ на любовь, животъ на знание и мѫдрость, животъ на свобода и истина, животъ на справедливость, животъ на доброта и красота, животъ, който обема всичката пълнота. И тогава, пише Христосъ на тази велика книга; блаженъ е онзи, който изпълнява волята Божия. Блаженъ е онзи, който не се съблазнява въ противорѣчията на живота. Блаженъ е онзи, когото грѣховетѣ на брата му не го отчуждаватъ. Блаженъ е онзи, който всѣкога може да даде право комуто и да е, безъ да се съблазнява. Блаженъ е, пише по-нататъкъ Христосъ…! И колко пѫти, като срещна нѣкой добъръ братъ евангелистъ, прибързва да ме пита: ти вѣрвашъ ли въ Христа? Вѣрвашъ ли въ Господа нашего Исуса Христа? Казвамъ му: знаешъ ли, какво пише Христосъ на земята? Срещне ме нѣкой свѣщеникъ, пита ме: ти защо не идвашъ въ църква? Свѣщи трѣбва да палишъ! Казвамъ: братко, азъ се радвамъ на това изкуство, но вие го знаете много по-добрѣ отъ мене. Едно врѣме и азъ палихъ свѣщи, но сега искамъ да науча друго нѣщо: искамъ да науча изкуството, всички свѣщи, които се палятъ въ църква, да не гаснатъ вече; и кандилата сѫщо да не гаснатъ. И друго: всички свѣщи, които горятъ въ църква, да не димятъ; и всички кандила, които се палятъ, сѫщо на не димятъ. Всички свѣщи и кандила да да горятъ, безъ да гаснатъ и безъ да димятъ – това е най-важното изкуство! Това наричамъ азъ истинско палене на свѣщи и на кандила! Като запалишъ една свѣщь, какъвто вѣтъръ, или каквато буря и да духа, да не може да се загаси. Това човѣкъ може ли да направи – човѣкъ е. Това проповѣдникъ може ли да направи – проповѣдникъ е. Това свещеникъ може ли да направи – свещеникъ е. Това верующъ може ли да направи – верующъ е. Това ученикъ може ли да направи – ученикъ е. Когато човѣкъ иска да се жени, нека запита своя възлюбленъ: можешъ ли да запалишъ една свѣщь, която да не гасне? – Мога. Е, запали я тогава! Ако я запали и не угасва при никаква буря и при никакъвъ вѣтъръ, ожени се за този човѣкъ, не се бой, ти ще можешъ да живѣешъ съ него добрѣ прѣзъ цѣлия си животъ. Не може ли да запали такава свѣщь, това вече не е женидба, това е продажба. Изгасва ли свѣщьта на когото и да е отъ васъ общо правило е: не се женете, не е позволено отъ Бога! Като казвамъ да не се жените, подразбирамъ да не се жените по човѣшки, а да се жените по Бога, по Божествено. Защо? Защото азъ не вѣрвамъ въ свѣщи и кандила, които гаснатъ и димятъ. Азъ вѣрвамъ въ свѣщи, които не гаснатъ. Азъ вѣрвамъ въ кандила, които не гаснатъ. Азъ вѣрвамъ в хора, които като палятъ свѣщи, свѣщитѣ имъ не гаснатъ. Азъ вѣрвамъ въ всички свещеници, проповедници, въ всички хора по цѣлия свѣтъ, по цѣлото земно кълбо, на които свѣщитѣ не гаснатъ. Казвамъ имъ тогава: братко, азъ вѣрвамъ въ тебе, защото ти си научилъ великия законъ на земята. Азъ вѣрвамъ въ твоята душа. И казвамъ: отъ сега нататъкъ правете опити, научете се да запалите поне една свѣщь, която да не гасне! Това е, което пишеше Христосъ. Блажени кои? – Блаженъ е онзи, на когото умътъ е запаленъ и не гасне. Блаженъ е онзи, на когото сърдцето е запалено и не гасне. Блаженъ е онзи, на когото душата гори и не гасне. Блаженъ е онзи, на когото духътъ гори, свѣти и не гасне. Блажени сѫ всички мѫже и жени; блажени сѫ всички дѣца; блажени сѫ всички слуги и царе; блажени сѫ всички свещеници и проповѣдници; блажени сѫ всички онѣзи, на които свѣщите и кандилата не гаснатъ! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 22 февруари, 1925 г. въ гр. София.
  13. От книгата "Послѣдното мѣсто". Недѣлни бесѣди. издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Послѣдното мѣсто „Но кога те поканятъ, иди и седни на послѣдното мѣсто, за да ти рече, кога дойде този който те е призвалъ: Приятелю, възлѣзъ по-горѣ. Тогазъ щешъ има слава прѣдъ тѣзи които сѣдатъ съ тебе наедно.“ (Лука 14:10) Учението на съврѣменния свѣтъ е учение за заемане първото мѣсто. Да седнешъ на послѣдното мѣсто, и да седнешъ на първото мѣсто, и въ двата случая трѣбва да имашъ знания. Защото, ако всичко, което съставлява човѣка, се събере само въ главата, ще имаме човѣкъ само отъ една глава. При това положение, съ какво ще ходи човѣкъ, съ какво ще работи, съ какво ще диша, съ какво ще яде? – Той ще бѫде само глава – голѣма, разумна глава. Ако човѣкъ вземе послѣдното мѣсто, значи главата влиза вѫтрѣ въ самото тѣло. Какво ще бѫде тогава положението на човѣка? Сега, имайте прѣдъ видъ, че Христосъ казва: „Вземи послѣдното мѣсто, за да вземешъ първото мѣсто“! Той не казва: „Вземи първото мѣсто, за да вземешъ послѣдното мѣсто“. Това нѣщо и военнитѣ го знаятъ, за което си иматъ и своя тактика. Това нѣщо и богатитѣ го знаятъ; това нѣщо и ученитѣ хора го знаятъ; това нѣщо и духовнитѣ хора го знаятъ. Обаче Христосъ въ смисъла на този стихъ е внесълъ една малка, скромна идея. Този стихъ не съдържа много нѣщо. Върху него може да се каже много малко нѣщо. Този стихъ не е отъ богатитѣ стихове. Азъ го наричамъ бѣдна почва, която трѣбва да се тори, да се полива, да се прѣработи, за да може да даде нѣщо. Христосъ казва: „Когато тѣ поканятъ на свадба, седни на послѣдното мѣсто“! Защо трѣбва да заемаме послѣдното мѣсто? Често, въ геометрията се опрѣдѣлятъ проекциитѣ на разнитѣ силови линии, които дѣйствуватъ въ разни посоки, въ разни направления – въ лѣво – въ дѣсно, нагорѣ – надолѣ. По нѣкой пѫть 6–7 линии, като се срещнатъ означаватъ сили, които дѣйствуватъ въ разни посоки. Тѣзи силови линии не могатъ да дойдатъ до едно споразумѣние, освѣнъ ако иматъ една равнодѣйствующа, която да ги приведе въ една посока, за да се образува едно движение. Това е необходимо, за да видимъ каква е реалностьта на нѣщата въ това движение. Слѣдователно, разнороднитѣ енергии трѣбва да се прѣвърнатъ въ еднородни. Какво разбираме подъ думата еднородни? Тази дума е двузначеща. Въ най-ограниченъ смисълъ, това значи, че тия сили трѣбва да иматъ една посока на движение. Запримѣръ, всички овци сѫ еднородни. По какво? Че всички пасатъ трѣва. Всички вълци сѫ еднородни. По какво? – че всички ядатъ месо. Всички риби сѫ еднородни. По какво? – Че живѣятъ въ водата. Разбира се, тия чърти, било за овцата, било за вълка, било за рибата, не сѫ толкова сѫществени, но азъ изваждамъ слѣдното заключение: ние трѣбва да вѣрваме въ реалностьта на нѣщата, въ реалностьта на живота. Питамъ: въ какво седи реалностьта на живота? Тази реалность въ тѣлото ли е? Тази реалность въ чувствата, които ние прѣживѣваме ли е? Тази реалность въ мисъльта, която имаме, ли е? И тъй, въ свѣта има три вида реалности, които трѣбва да се опрѣдѣлятъ. Първата реалность азъ наричамъ „реалность на движение“. Въ туй движение има промѣни и измѣни на формитѣ, то се отнася само до материялния свѣтъ. Туй движение се нарича „движение на прѣсѣкване“, т.е. движението не е непрѣривно, а прѣривно. Всички сили на физическия свѣтъ дѣйствуватъ на прѣсѣкулки, движението въ тѣхъ не е постоянно. Ако една граната се хвърли, тя може да полети на 10–15–20–50–100 километра разстояние, но все пакъ ще падне нѣкѫдѣ, все ще се прояви тази реалность. Нашата земя, която се движи изъ пространството, е сѫщо едно ядро изхвърлено, но единъ день и тя ще прѣстане да се движи, ще се измѣни, ще остарѣе, ще почне да се разкапва и ще изчезне, а на мѣстото ѝ ще се яви друга земя. Отъ тази земя, на която сега живѣемъ, нѣма да остане нито поменъ. Ще кажете: докажи това! Мога да го докажа, но не въ единъ часъ, а ми трѣбватъ най-малко 5–6 часа да ви доказвамъ съ математически, съ геометрически данни прѣсичанията на всички тия линии, плоскости, отношенията, които сѫществуватъ между тѣхъ. Втората реалность азъ наричамъ „реалность на увеличение“. Въ увеличението се забѣлѣзва едно характерно свойство, че въ него има съдържание. Туй свойство на тѣлата срѣщаме и въ физиката. Азъ взимамъ думитѣ движение, уголѣмяване и разширение малко въ специфична форма. Втората реалность се отнася до нашитѣ чувства, до духовния свѣтъ. Тази реалность има посока на дължина и на ширина. Въ нея движението на дължината е непрѣривно, но въ движението си на широчина е ограничена. Запримѣръ, една рѣка е ограничена въ широчината си, но дължината и не е ограничена. Тази рѣка се движи непрѣривно, нейното движение не може да се ограничи. Тя най-послѣ ще се влѣе въ океана, и слѣдъ като се влѣе въ океана, пакъ ще продължава своето движение. Слѣдователно, въ втората реалность движението на дължина е непрѣривно, но на широчина е прѣривно – все ще се усѣти нѣкакво ограничение на чувствата. Много хора въ свѣта се поврѣждатъ. Отъ какво? – Отъ разширение на своитѣ чувства. Въ чувствата трѣбва да има стрѣмежъ, но никога чрѣзмѣрно разширение. Увеличаватъ ли се чрѣзмѣрно, образува се едно ограничение, а послѣ се явява едно вѫтрѣшно движение, едно вѫтрѣшно въртене. Туй психологически е вѣрно. Много хора заболѣватъ именно по тази причина, че не могатъ да реализиратъ туй чрѣзмѣрно проявление на чувствата си. За да могатъ тия имъ чувства да се реализиратъ, трѣбва да иматъ цѣль, къмъ която да се стремятъ, да се движатъ. Или, съ други думи казано, човѣкъ трѣбва да обича нѣкого. Ние обичаме Бога. Мислите ли, че единъ день може да постигнете Бога? Не, ние можемъ да се влѣемъ въ Бога, но никога нѣма да Го разберемъ. Не се изисква отъ насъ да разберемъ Бога. Ние можемъ да познаемъ Бога, но да Го разберемъ, нѣма защо. Бога по форма не можемъ да разберемъ. Най-послѣ, какво ще разберете отъ Бога? Той нѣма форма, нѣма тѣло, а е единъ чистъ, святъ Духъ – чиста, абсолютна свѣтлина. Той е основа на всѣко нѣщо. Ако искашъ да разберешъ Бога, да обхванешъ Божественото, ти ще изгубишъ съзнанието си, ще паднешъ въ единъ вѣченъ сънь, всичката ти енергия ще се разлѣе. Третата реалность азъ наричамъ „реалность на разширение“. За да разберете, по какво се отличава тя отъ другитѣ форми, ще ви дамъ една специална форма. Прѣдставете си, че имате една обикновена соба, пълна съ въглища. Прѣди да сѫ запалени вѫглищата, тѣ сѫ ограничени въ собата, но слѣдъ като се запалятъ, собата вече не може да ги ограничи; топлината, която се образува отъ тѣхъ, се лѫчеизпуска по всички посоки. Тѣзи лѫчи могатъ ли да се ограничаватъ отъ самата соба? – Не. Слѣдователно, въ третата реалность, никой не може да ограничи влиянието на нѣщата. Затова казваме, че човѣкъ може да бѫде свободенъ само въ своята мисъль. Никой не може да ограничи влиянието на мисъльта. Въ движението си човѣкъ може да се ограничи, само ако се движи много бързо по извѣстенъ наклонъ и въ това си движение срещне нѣкаква прѣграда. Щомъ дойде до една прѣграда, той ще спре. Щомъ чувствата на човѣка прѣдставляватъ вода, то въ движението на чувствата си, той може да има удължаване, уголѣмяване може да има завиване на една или друга страна. Нѣкои казватъ: този човѣкъ кръшка много. Въ дължината си една рѣка може да кръшка, може да прави завивания отъ тукъ-отъ тамъ, но тя има цѣль, иска да постигне своето намѣрение. Когато хората казватъ за нѣкого, че много кръшка, то значи, че не изпълнява своя мораленъ дългъ. Това не е право. Нима онѣзи, които не кръшкатъ, изпълняватъ своя мораленъ дългъ? Вземете онази жаба, която не кръшка, която не крѣка въ водата, изпълнява ли тя своя дългъ? Тя не крѣка, защото чака да дойде нѣкоя муха наблизо до нея, или да кацне на нея, и тя да я глътне. Изгубватъ се мухитѣ една по една въ нейната уста. Казватъ: какъвъ философъ е тази жаба! Да, философъ е тя, но вижте я, колко кръшка тя, като я хване нѣкоя змия! Когато се доближи нѣкоя змия до жабата, и тя кръшка като мухата. Жабата казва: „Тази наука е много лоша.“ Като е лоша, не гълтай мухитѣ цѣли! Това значи: гълташъ ли, ще те гълтатъ. Защо змията гълта жабата цѣла? – Защото и жабата гълта мухитѣ цѣли. Има единъ законъ въ природата: съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се отмѣри. Сега, ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Единъ великъ Учитель изпраща своя ученикъ да се учи да плава. Ученикътъ запитва: животътъ не може ли да мине безъ плаване? – Не може, отговаря Учительтъ. Плаването е една необходимость, и ако ти не се научишъ да плавашъ, то единъ день ще ти потрѣбва въ живота, и като не умѣешъ да плавашъ, ще изгубишъ живота си. Ученикътъ казва: „Азъ нѣмамъ свободно врѣме да отивамъ сега да се уча да плавамъ. Имамъ много важна работа. Поканенъ съмъ да заема единъ много важенъ постъ. Плаването е нужно за моряцитѣ. Ти ми кажи друго нѣщо!“ Обаче, като заелъ тази велика длъжность въ живота, направилъ едно прѣстѫпление и го подвели подъ отговорность. Той хукналъ да бѣга, да се укрива, но като бѣгалъ, дошълъ до една рѣка, която трѣбвало да прѣплава. Като не знаялъ да плава, потъналъ въ рѣката и се прѣвърналъ въ единъ хубавъ шаранъ, който тежѣлъ 10 килограма. Туй е лошото, че не се умира. По едно врѣме, рибари го хванали и го турили на една пиростия да го пекатъ. Сега му дошло на ума за неговия Учитель, който го каралъ да се учи да плава. Запитва той Учителя си: Учителю, защо ми даде тази беля, това нещастие? Защо ми се струпа всичко това на главата? – Защото не се научи да плавашъ. Така и вие сега, казвате, че страдате много. Но задали ли сте си въпроса, като философи, като християни, като разумни сѫщества и най-послѣ като българи защо страдате? Дайте си единъ философски отговоръ на този въпросъ. Най-послѣ казвате: е свѣтътъ е такъвъ! Свѣтътъ е лошъ. – Това не е философия. Това не е разрѣшение на въпроса. Свѣтътъ е създаденъ все отъ културни сѫщества. Има други причини, които създаватъ страданията. Слѣдователно, ако ти не знаешъ да плавашъ ще изгубишъ живота си. Азъ прѣвеждамъ тази мисъль: ако твоитѣ чувства нѣматъ опрѣдѣлена посока на движение, ако твоитѣ чувства не се стремятъ къмъ Бога, ти ще станешъ шаранъ, ще те пекатъ на пиростия; а пъкъ ако разбирашъ Бога, ще имашъ опрѣдѣлено движение, ще можешъ да владашъ водитѣ. Тъй че, който отива къмъ Бога, ще има свобода, ще има движение въ себе си, ще влада водата, т.е. ще познава реалностьта на нѣщата. Който живѣе въ водата, ограничава се отъ нея, а който живѣе извънъ нея, влада водата. Слѣдователно, за да владаме извѣстна реалность, трѣбва да сме извънъ нея. Съврѣменнитѣ хора казватъ: безъ кѫщи не може, и безъ парици не може. Не е въпросътъ въ паритѣ. Не е въпроса и въ кѫщата. Когато ние искаме да убѣдимъ съврѣменнитѣ хора, че може и безъ кѫща. Тѣ казватъ: какъ, безъ кѫща! – Не може безъ кѫща. Когато казваме, че може безъ кѫща, подразбираме, че нѣма да живѣете като рибитѣ въ водата, а ще живѣете извънъ водата и ще я употрѣбявате само когато искате. Въ дадения случай ти ще бѫдешъ господарь на положението си. И тъй, човѣкъ трѣбва да заеме послѣдното мѣсто. Послѣдното мѣсто е физическиятъ свѣтъ. Отъ физическото трѣбва да започнете. Вие трѣбва да изучите физическия свѣтъ въ неговата пълнота, та като разбирате, физическия свѣтъ, когато дойде вашиятъ Учитель, ще може да ви прѣдаде по-висока наука, ще се качите една стѫпка по-нагорѣ. Азъ гледамъ, дойде нѣкой при мене, челъ Библията отъ единия край до другия, та като дошълъ до Откровението, пита: какво искалъ да каже евангелистъ Иоанъ? Е, то е много лесна работа. Азъ нѣма да тълкувамъ думитѣ на Иоана, но ще извикамъ свети Иоанъ и ще му кажа: кажи на този човѣкъ, какво си искалъ да кажешъ. Азъ вѣрвамъ, че евангелистъ Иоанъ е живъ. Нѣкой казватъ: какво е искалъ да каже Христосъ? Азъ нѣма какво да коментирамъ Христовитѣ думи. Азъ се занимавамъ съ други работи, съ които хората не се занимаватъ, размишлявамъ върху великитѣ Божии думи въ свѣта. Това е най-естествено! Нѣма защо да ходя да прѣпятствувамъ на хората, да се занимавамъ съ работи, съ които и тѣ се занимаватъ. Тамъ, дѣто мѣстото е посадено, отлично е. Тамъ, дѣто хората сѫ обработвали, нѣма защо и азъ да ходя. Има много други мѣста необработени. Сега, разработени ли сѫ въ нашето естество всички мѣста? Всички искаме да имаме отличенъ животъ, да бѫдемъ добри. Но знаете ли законитѣ на доброто? Знаете ли, какво нѣщо е доброто, само по себе си? Има една окултна формула, която гласи, че доброто се ражда отъ Любовьта. Какъ? Онзи земледѣлецъ, който иска да сѣе житото, трѣбва да знае начина, по който се сѣе житото! Трѣбва да знае още и врѣмето, по което се сѣе, а при това трѣбва да избере и най-хубавото сѣме. Ние казваме: „трѣбва да бѫдемъ добри“, или „трѣбва да се любимъ“. За Любовьта вие вече имате извѣстно понятие. Питамъ: тази любовь, която свѣтътъ разбира, любовь ли е? – Не е. Любовьта е една реалность извънъ физическия свѣтъ. Дѣйствително, когато дойде Любовьта въ свѣта, тя произвежда врѣменно движение и постоянно движение, врѣменни течения и постоянни течения, врѣменни разширения и постоянни разширения, но самата Любовь не е нито въ движенията, нито въ увеличенията, нито въ разширенията – тя е извънъ всичко това. Любовьта е извънъ нашата воля, извънъ нашето сърдце, извънъ нашия умъ – тя има само допирни точки, въ които се проявява. Често вие се намирате подъ едно заблуждение и казвате: Любовьта е вѫтрѣ въ мене. – Това е човѣшко разбиране. Любовьта не е вѫтрѣ въ тебе. Ако Любовьта бѣше вѫтрѣ въ тебе, най-първо ти нѣмаше да бѫдешъ такъвъ човѣкъ, какъвто се проявявашъ. Но какво познаваме, че Любовьта е вѫтрѣ въ насъ, и вънъ отъ насъ? Какво трѣбва да разбираме, когато казваме, че Любовьта е вѫтрѣ въ насъ, или вънъ отъ насъ? – Ако Любовьта бѣше вѫтрѣ въ насъ, както нѣкои казватъ, ние трѣбваше да имаме вѣчната топлина, никога не трѣбваше да истиваме. Трѣбваше да имаме вѣчната свѣтлина и никакво зло не трѣбваше да сѫществува въ душата ни. Но понеже Любовьта дѣйствува вънъ отъ насъ, има единъ процесъ на истиване, вслѣдствие на което се заражда едно гниене. Това, което свѣтътъ днесъ изживѣва, азъ го наричамъ „процесъ на гниене“ метаморфозиране на материята отъ едно състояние въ друго, вслѣдствие на което става една вѫтрѣшна пертурбация. Всички съврѣменни хора заболѣватъ и търсятъ начини за своето лѣкуване чрѣзъ лѣкаритѣ, а не търсятъ причинитѣ на болѣститѣ въ нѣкакви дълбоки, вѫтрѣшни процеси. Въ окултната наука, обаче, ние гледаме друго-яче на болѣститѣ; ние гледаме друго-яче на злото, на доброто, на Любовьта. Слѣдователно, при сегашнитѣ условия, Любовьта действува врѣменно отвънъ, докато човѣшкиятъ организъмъ свикне, понеже при сегашния си съставъ организмътъ не може да изнесе тия силни движения, тия силни уголѣмявания, тия силни разширения, които произвежда Любовьта. Слѣдователно, отвънъ трѣбва да дойдатъ тѣзи нѣжни движения, тѣзи нѣжни уголѣмявания, тѣзи нѣжни разширения. И тъй, Любовьта трѣбва да дойде отвънъ – отъ слънцето, отъ звѣздитѣ, отъ хората, отъ растенията. И когато казваме, че човѣкъ се влияе, туй е влиянието, за което се говори. Отъ великото ние приемаме една малка топлинка. Второто заблуждение, което се явява въ свѣта, зависи отъ желанието ни да заемаме първитѣ мѣста. За да изясня мисъльта си, ще ви приведа единъ интересенъ примѣръ. Графъ Бармуци, младъ, ученъ човѣкъ, който се занимавалъ съ окултнитѣ науки, ималъ три автомата, които могли да говорятъ. Когато ставалъ сутринь, първия автоматъ му казвалъ: господарю, ти си силенъ, красивъ, младъ човѣкъ, като тебе нѣма другъ подобенъ, използувай своята младость! По обѣдъ, вториятъ автоматъ му казвалъ: господарю, ти си най-учениятъ човѣкъ въ свѣта, като тебе нѣма другъ, използвай своята ученость! Къмъ вечерьта третиятъ автоматъ му казвалъ: господарю, ти си най-благородниятъ човѣкъ, съ най-чиста, съ най-фина кръвь, като тебе нѣма вторъ по свѣта, използвай своето благородство и твоята добрина! Така живѣлъ графъ Бармуци цѣли 40 години. Единъ день му дошла една нова идея и си казва: какъ тъй, вие казвате, че съмъ младъ, че съмъ ученъ, и че съмъ добъръ и благороденъ човѣкъ. Младъ бѣхъ, но сега не съмъ тъй младъ, както едно врѣме, и не можахъ да използвамъ своята младость. Ученъ бѣхъ, но не можахъ да използвамъ своята ученость, тя не можа да се увеличи. Добъръ бѣхъ, но моята доброта не можа да се увеличи. Той врътва ключа, и веднага се явява първиятъ автоматъ, който изказва изречението: ти си най-младиятъ и най-красивиятъ човѣкъ, но знай, че скоро ще остарѣешъ. Хубава е тази философия; както виждамъ, нататъкъ отива си казва графа. Къмъ обѣдъ идва вториятъ автоматъ и му казва: ти си най-учениятъ и най-свѣдущиятъ човѣкъ, но знай, че скоро ще остарѣешъ и тогава ще оглупѣешъ. Най-послѣ, вечерьта идва третиятъ автоматъ и му казва: ти си най-благородниятъ и най-добриятъ човѣкъ, но знай, че като остарѣешъ, ще изгубишъ своето благородство и своята доброта. Питамъ графъ Бармуци: при първото твърдение, че е младъ, разрѣши ли въпроса? Що отъ това, че е младъ човѣкъ? Използва ли своята младость? Че е ученъ човѣкъ, що отъ това? Използва ли своята ученость? Че е добъръ, че е благороденъ човѣкъ, що отъ това? Използва ли своята доброта, своето благородство? Че е младъ, добрѣ, но какъ трѣбва да използва своята младость? Ето единъ много важенъ въпросъ. Че е ученъ, разбирамъ но въ какво отношение трѣбва да използва своята ученость? Че е благороденъ добрѣ, но въ какво отношение трѣбва да използва своето благородство. Това сѫ въпроси, които трѣбва да разрѣши всѣки самъ за себе си, и отъ правилното разрѣшение на тия въпроси зависи неговото развитие. Ако ние сме млади и чакаме другитѣ да разрѣшатъ въпроса, какъ да използуваме нашата младость, ние ще имаме най-голѣмитѣ изпитания. Това, че нѣкой е младъ, показва, че той носи въ себе си една велика задача, която трѣбва да разрѣши. Е, младъ съмъ, казва нѣкой. Всѣки младъ е на изпитание въ свѣта. Майката казва на младия си синъ: синко, гледай да се събирашъ съ другари, да ходишъ на театъръ, на концертъ, на балове; пъкъ гледай да си намѣришъ нѣкоя другарка за живота, но непрѣменно да има парички! Майката е първиятъ автоматъ, който дава възпитание на своя младъ синъ. Свършва синътъ въ странство, връща се дома си, и бащата, вториятъ автоматъ му казва: ехъ, синко, ти си много по-ученъ отъ мене; въ наше врѣме нѣмаше такива училища, нѣмаше такива учени, като тебе. Използвай твоето знание, ти знаешъ какъ. Казвамъ, ето вториятъ автоматъ, който дава лошъ съвѣтъ на своя синъ. Той дава лошо учение. Въ какво седи това учение? – Утрѣ синътъ изпъди баща си отъ кѫщи, не иска такъвъ простъ баща въ дома си. И тогава бащата дава едно заявление до сѫда, дава сина си подъ сѫдъ, иска сѫдътъ да се произнесе, колко трѣбва синътъ му да плаща. Е, моля ви се, сѫдътъ ли трѣбва да опрѣдѣля, какви да бѫдатъ отношенията между бащата и сина? Ако се остави сѫдътъ да се произнася, какви да бѫдатъ отношенията между бащата и дѣцата, всичко въ свѣта пропада, всичко е свършено. Азъ бихъ употрѣбилъ за случая едно силно българско изречение: всичко ще отиде по дяволитѣ. Но ще кажа малко по-меко: отъ тази философия нищо нѣма да излѣзе. Най-послѣ иде обществото, което казва: ето единъ много ученъ, много религиозенъ, много набоженъ човѣкъ, да му дадемъ единъ високъ санъ. Да го направимъ държавникъ, или нѣкой проповѣдникъ, да проповѣдва на обществото, или нѣкое високо лице. Какво ще се проповѣдва на обществото? Свѣтътъ така нѣма да се поправи. Значи, въ дадения случай обществото се явява като трети автоматъ. Най-послѣ, ние ще се намеримъ въ положението на графа Бармуци, когото запитали: какво трѣбва да се прави, за да може човѣкъ правилно да се развива? Той казва: ще пенсионирашъ своитѣ автомати отвънъ, ще останешъ самъ и като ставашъ сутринь, ще четешъ и ще се молишъ. Какво ще разберешъ отъ четенето? Ще работишъ разумно. Защо ти е молитвата? – Молитвата е единъ законъ на поливане. Азъ сега употрѣбявамъ закона на молитвата, като законъ за поливане. Нѣкой казва: защо трѣбва да се моля? Чудни сѫ хората! Молитвата е единъ символъ! Въ цѣлъ свѣтъ се възнасятъ молитви. Молитвата е единъ символъ, чрѣзъ който се привличатъ всички добри влияния. Слънчевата свѣтлина, слънчевата топлина, дъждътъ, влагата, това сѫ добритѣ влияния при молитвата, за да може да расте всичко онова, което е посѣто. Когато единъ човѣкъ се моли, всичко наоколо му трѣбва да расте и да се развива. Въ това растене трѣбва да има единъ благороденъ и възвишенъ поривъ. Всички богати хора трѣбва да раздадатъ имането си. Нѣкои отъ васъ се плашатъ, като чуятъ да имъ се говори да раздадатъ имането си. Тѣ се боятъ, че ще го изгубятъ. Не е така. Чудни сте вие! Ако онзи голѣмъ китъ би пожертвувалъ голѣмата си глава, голѣмата си уста, съ които би глътналъ всѣки едного, какъ мислите, какво би изгубилъ той? Ако за сметка на това, което пожертвува, придобие една малка човѣшка глава, какво губи? Ако нѣкой философъ дойде и каже на нѣкого: слушай, ти трѣбва да се отречешъ отъ майка си и отъ баща си, да влѣзешъ въ свѣта между хората и да приемешъ тѣхната философия, глупаво ли ще бѫде това негово положение? И когато Христосъ казва да се откажемъ отъ себе си, отъ всичко врѣменно и прѣходно, то значи да се откажемъ отъ своятъ жабешки свѣтъ – да гълтаме мухи, и да добиемъ онази ангелска форма. Че кой отъ васъ не гълта цѣли мухи? Ами че онѣзи агънца, прасенца, кокошки не ги ли гълтате? Колко овци, колко волове сѫ изядени отъ васъ? Нѣкои казватъ: ами че и науката подържа, че е добрѣ да се ядатъ агнета. Религиознитѣ пъкъ казватъ, че въ Писанието било писано, че всичко, което се продава въ месарницитѣ, може да се яде. Какъ, въ Писанието било писано? Че имало ли е месарници тогава? Като ви казвамъ това, да не ви е обидно. Когато ви се каже една Истина, вашитѣ сърдца трѣбва да затрептятъ отъ желание да я чуятъ; и като погледнете на онѣзи ваши братя, които сѫ готови да жертвуватъ всичко, сѫщо така трѣбва сърдцата ви да затрептятъ. Не че у васъ нѣма вѫтрѣшенъ поривъ – има такъвъ, но сѫщеврѣменно има и едно вѫтрѣшно заблуждение. Като казвамъ, че човѣкъ трѣбва да раздаде всичкото си имане, азъ не подразбирамъ, че това раздаване трѣбва да стане неразумно. Азъ съмъ за разумното раздаване. Онзи, който трѣбва да раздаде своето имане, онзи, който трѣбва да се откаже отъ майка си, отъ баща си, отъ жена си, отъ дѣцата си, трѣбва да бѫде най-добриятъ, най-разумниятъ, най-благородниятъ човѣкъ, на когото душата е изпълнена съ трептения за Божията Любовь. И такъвъ човѣкъ, като раздаде имането си, ще знае кому да го раздаде. Какъ ще познаемъ кои сѫ такива хора? Има единъ инструментъ, който още не е познатъ на съврѣменнитѣ учени хора, но съ него си служатъ източнитѣ народи, главно индийцитѣ. Той имъ служи за измѣрване живата енергия у човѣка. Когато умре нѣкой добъръ човѣкъ, въ този инструментъ се усѣща подигане температурата на цѣлото човѣчество. Това показва, че температурата на цѣлото човѣчество се е подигнала на около една десет-милионна часть отъ единицата топлина, взета за основна мѣрка. Тъй както съ калориметритѣ се опрѣдѣля количеството на погълнатата и изразходваната топлина, така и съ този инструментъ се отбѣлѣзва повишението температурата въ организма на цѣлото човѣчество. Когато пъкъ умре нѣкой грѣшникъ, забѣлѣзва се пакъ сѫщата пропорция – температурата тукъ се понижава съ една десет-милионна часть отъ първоначалната температура на общия организъмъ. Благодарение обаче на това, че когато умратъ хиляда лоши хора, температурата се понижава съ една десет-милионна часть отъ единицата топлина, когато пъкъ умре само единъ добъръ човѣкъ, температурата се повишава съ една десет-милионна часть отъ единицата топлина, човѣчеството може да се подържа – иначе то би отишло по дяволитѣ. Какво значи това, че човѣчеството би отишло по дяволитѣ? – То значи, че всички щѣхме да се смразимъ, и никаква култура не би сѫществувала на земята. Благодарение на това, друго нѣщо щѣше да има въ природата. Това сѫ отвлѣчени нѣща, които, ако биха ви се говорили, щѣха да внесатъ нѣщо много добро въ васъ, но щѣха да внесатъ и съмнѣнието. Вие тукъ на земята, считате съмнѣнието като нѣщо невидимо, но ако влѣзете въ духовния въ ангелския свѣтъ, тамъ дѣто става разширение на нѣщата, ще видите, че съмнѣнието прѣдставлява единъ прѣдметъ твърдъ като камъкъ. И въ онзи свѣтъ, както и въ този, сѫществуватъ такива камъни. Когато питаме ангелитѣ, какъ се образуваха тия камъни, тѣ казватъ, че сѫ се образували отъ съмнението на хората. Когато ангелитѣ искатъ да си направятъ една кѫщица отъ камъни, тѣ каратъ хората да се съмнѣватъ, и отъ тѣхнитѣ съмнѣния се образуватъ камънитѣ, съ които си строятъ кѫщитѣ. Ангелитѣ казватъ: ние образуваме въ хората умствени съмнѣния, религиозни съмнѣния, обществени съмнѣния, и когато ни сѫ достатъчни тия камъни, съ които ще строимъ, прѣставаме да ги поставяме на съмнѣния. И затова, чувашъ нѣкой човѣкъ да казва: азъ по-рано се съмнѣвахъ, но сега прѣстанахъ да се съмнѣвамъ – не се съмнѣвамъ вече въ нищо. Сега, да дойдемъ до стиха, дѣто Христосъ казва: „Щомъ те поканятъ на свадба, заеми послѣдното мѣсто“. Послѣдното мѣсто е най-износното мѣсто. То има даже практическо приложение. Човѣкъ, който е заелъ послѣдното мѣсто, не се нуждае да го пази нѣкой отподирѣ му. Кѫдѣто и да ходи, той се намира на най-безопасното мѣсто. За такъвъ човѣкъ всички казватъ: този човѣкъ е незабѣлѣзанъ отъ никого. Въ което общество и да влѣзе, никѫдѣ не го виждатъ. Но незабѣлѣзанитѣ хора, тѣзи, които държатъ послѣдното мѣсто, сѫ хората, които движатъ свѣта. Питамъ: каква сила на сцѣпление има водата? Силна ли е тя? Всички ще кажатъ, че сцѣплението между частичкитѣ ѝ не е голѣмо. Обаче, така ли е? Може да я биете, да я сѣчете, да я направите на хиляди частици и така да я разхвърлите изъ пространството, но нѣма да се мине много врѣме, и всички тия частици пакъ ще се съединятъ въ едно. Вие не можете да правите интриги съ водата. Нѣкой пѫть хората искатъ да правятъ интриги съ своето учение, тъй както се опитватъ да правятъ и съ водата. Тѣ боядисватъ водата на синьо, на червено, на зелено и разхвърлятъ частицитѣ ѝ изъ пространството, но послѣ, като се съединятъ отново всичкитѣ частици, водата е пакъ безцветна. Тя казва: азъ не се лѫжа, на нищо не се подавамъ. Слѣдователно, отъ наше гледище, водата е жива. Тогава, какъ ще се разберемъ ние? Като казвамъ, че водата е жива, какво подразбирамъ? Азъ не говоря за външното проявление на водата, за онѣзи елементи, които я образуватъ – всичко това не е вода, тъй както тѣлото на човѣка не е човѣкътъ. Знаете ли какво е съдържанието на водата? – Въ водата се крие единъ вѫтрѣшенъ, Божественъ, разуменъ животъ. Нѣкои казватъ: е, водата е нѣщо неорганично, мъртво, не е като човѣка. Но, я да се лишимъ ние отъ водата за 1–2 мѣсеца, или за една година, да видимъ, каква култура ще имаме! Като пѫтувашъ изъ пустинята и носишъ своето празно шишенце, какво ти струва всичката философия на Канта, на Шопенхауера, на Павла? Казватъ ти: Кантъ! – Вода! Шопенхауеръ! – Вода! Павелъ! – Вода! Вода, вода, разбирате ли! Не е до външната страна на учението на Павла, нито до външната страна на философията на Канта, или на Шопенхауера. Христосъ, който е разбиралъ дълбоко смисъла на тази вода, казва: „Ще имате единъ изворъ вѫтрѣ въ себе си, отъ който ще извира тази вода“. Подъ изворъ Той е разбиралъ великата Истина. „И живиятъ хлѣбъ сѫщо ще бѫде въ васъ“. Слѣдователно, въ себе си ще носите два елемента, на които ще бѫдете господари – вода и хлѣбъ. Сега, нѣкои ни срѣщатъ и ни питатъ: ти въ какво вѣрвашъ? – Вѣрвамъ въ много работи. Вѣрвамъ, че паритѣ сѫ сила. Вѣрвамъ, че война безъ орѫжие не може да се води. Вѣрвамъ, че търговски операции безъ голѣми капитали не могатъ да ставатъ. Вѣрвамъ, че фабрикитѣ безъ вѫглища и безъ пара не могатъ да работятъ. Вѣрвамъ, че желѣзницитѣ, безъ машиниста не могатъ да вървятъ. Вѣрвамъ, че човѣкъ безъ глава не може да живѣе. Вѣрвамъ, че човѣкъ безъ стомахъ, безъ гърди, безъ сърдце, безъ нервна система не може да живѣе. Вѣрвамъ, че човѣкъ безъ умъ не може да прояви своята мисъль. Азъ вѣрвамъ въ хиляди други нѣща, но въ всички тия вѣрвания, кое е сѫщественото, което би ми опрѣдѣлило едни правилни отношения къмъ Бога, къмъ себе си и къмъ своя ближенъ? И затуй, азъ дойдохъ до заключението, че у човѣка има само една мисъль, само едно чувство и само едно дѣйствие, като негови, а всичко друго е чуждо. Имамъ ли само една мисъль, това е моето богатство. Нѣкой казва: какъ тъй, да имамъ само една мисъль! – Да, ще имашъ само една мисъль. Нима онзи цигуларь, който носи своята хубава цигулка Страдивариусъ на гърба си и знае да свири хубаво, има много мисли? Нима онзи банкеръ, който носи въ касата си хиляди и милиони левове, има повече отъ една мисъль? – И двамата иматъ само по една мисъль. Кой, обаче, е по-силенъ? Цигуларьтъ като отиде въ село, отваря цигулката си и започва да свири, всички хора се събиратъ наоколо му, щедро даватъ. Защо? – Той отваря сърдцата на хората съ своето свирене. Банкерътъ като отиде въ нѣкое село, никой нищо не му дава, всички искатъ да взематъ нѣщо отъ него, всички искатъ да направятъ нѣкакви операции съ него. Банкерътъ е силенъ само поради паритѣ си, но взематъ ли паритѣ му, изгуби ли богатството си, прѣсѣкватъ се силитѣ му, всичко отива на вѣтъра. Всичкото богатство на цигуларя е въ самия него. Ако ме биха попитали, какво бихъ желалъ да стана – цигуларь, или банкеръ? – Ще отговоря: цигуларь. Като свиря, и мене ще ми е приятно, и на окрѫжаващитѣ сѫщо. Хемъ моето сърдце отварямъ, хемъ сърдцето на окрѫжаващитѣ. Банкерътъ носи само ключоветѣ си и като дойде прѣдъ касата си, цѣла наука знае, колко пѫти да отваря – 1, 2, 3, 5 и повече пѫти; и като дойде да затваря – пакъ сѫщото изкуство прилага. Въ него всичко е подъ ключъ. Питамъ: защо прави така? – Е, покритото млѣко котка го не ближе. Значи, много котки има! Какво означаватъ затворенитѣ каси? Азъ изваждамъ отъ това нѣщо свое заключение. Всички съврѣменни хора казватъ, че сѫ морални, а при това каситѣ имъ сѫ все затворени. Азъ бихъ желалъ да срещна една държава, на която каситѣ да сѫ отворени. Не казвамъ, че това може да стане днесъ, но това заключване на каситѣ, показва, какъвъ е моралътъ на съврѣменнитѣ хора. Ако каситѣ сѫ отворени и нищо не се губи, ще кажа: браво, у тѣзи хора има убѣждения, има моралъ. Дойде нѣкой при нѣкоя отворена каса, побутне паритѣ, нищо не взима и пакъ я затваря. Отиде при друга нѣкоя каса, погледне паритѣ, побутне ги, пакъ я затвори. Азъ бихъ считалъ тъкмо тия хора за възвишени, за благородни. Но, разбира се, при сегашнитѣ условия, паритѣ поставятъ хората на изкушения. И злото е тамъ, че хората иматъ слабость прѣдъ златото тъй, както младитѣ момци прѣдъ нѣкоя мома. Този момъкъ вземе единъ наполеонъ, като своя любовница, послѣ вторъ, трети, пети, до 40–50–100 наполеона, и кой какъ мине покрай него, наполеонъ е, хубава мома е, намигне на всѣки наполеонъ, тури го въ джеба си, зеръ дълга му е рѫката и казва: хайде сега съ тебе да направя познанство. И така минава отъ една на друга, докато най-послѣ казва: да си върви тази младата мома, отдѣто е дошла! Но, тази красивата мома, Господь така я е направилъ, че въ края на краищата никой не може да я изведе. Тя се скрива въ земята, и всички момци оставатъ на понедѣлникъ. И като ги пита Господь, какво правихте до сега, тѣ казватъ: ходихме да крадемъ моми. Слѣдъ всичко това хората питатъ: има ли онзи свѣтъ? – Разбира се, че нѣма. Защото, като отидете на онзи свѣтъ, ще трѣбва да дадете отговоръ на вашитѣ майки, бащи, дѣди, какво сте правили тукъ на земята. За прѣдпочитане е да нѣма онзи свѣтъ. Кой е онзи свѣтъ? – Онзи свѣтъ е истинскиятъ свѣтъ. Христосъ казва: „Когато те поканятъ на свадба, седни на послѣдното мѣсто!“ Свадбата при сегашнитѣ условия е изопачена. Всички идеи, които едно врѣме Христосъ е изказалъ, единъ день ще се носятъ изъ свѣта. Но ние трѣбва да се повърнемъ къмъ онзи чистъ, непороченъ животъ, какъвто човѣкъ е ималъ още въ самото начало на своя животъ. Тъй трѣбва да се очистимъ, че въ лицето на всѣка една жена да виждаме една благородна душа. Като се качишъ на единъ високъ планински върхъ, не можешъ да наблюдавашъ планината. Ако искашъ да наблюдавашъ планината, трѣбва да слѣзешъ долу, и отъ тамъ да я гледашъ. Щомъ се качишъ на планината, ти можешъ да наблюдавашъ звѣздитѣ, мѣсеца, но не и самата планина. Тъй че, ако искате да разберете живота, отдолу трѣбва да го гледате, да вземете послѣдното мѣсто, и отъ тамъ ще го изучавате основно. Нѣма да се инервирате, нѣма да се разчувствувате, нѣма да плачете. Плачете ли сълзитѣ на вашитѣ очи трѣбва да донасятъ благословение. Тѫжите ли, говорите ли, изобличавате ли, всичко това трѣбва да донася благословение. Всѣки единъ актъ въ насъ, трѣбва да внася нѣщо ново въ нашата душа. Такова трѣбва да бѫде положението на всѣки единъ човѣкъ. Ще кажете: възможно ли е? – Всички тия нѣща сѫ възможни. Нѣкои оспорватъ въпроса, дали Христосъ е сѫществувалъ на земята като личность, или не е сѫществувалъ. Не е въпросътъ въ това, дали Христосъ е сѫществувалъ, или не. Този въпросъ ние сега го провѣряваме. Ние не говоримъ по това, какъвъ е билъ Христосъ прѣди 2,000 години. Това не е реалность. Ние говоримъ за онази реалность, която сега се проявява, която е Божествена. Тази реалность, която сега провѣряваме, има еднакви отношения къмъ всинца ни. Тя произвежда движение, тя произвежда уголѣмяване, тя произвежда и разширение. Тя дава потикъ на нашата воля, да се проявява на прѣсѣкулки; тя дава увеличение на нашитѣ чувства; тя дава разширение на нашия умъ по смисълъ. Благодарение на тѣзи три реалности, науката расте и се развива. Растенето е законъ на разширение. Хиляди хора сѫ ангажирани съ тази научна мисъль, и ние трѣбва да благодаримъ на Бога за това. Тѣ работятъ за доброто на човѣчеството. Не мислете, че азъ говоря за онѣзи учени хора, които сѫществуватъ днесъ въ науката. Не, азъ говоря за онѣзи учени хора, които привидно минаватъ за прости хора, които науката не познава като учени, но които сѫ просвѣтени, които сѫ пожертвували цѣлия си животъ само за работа. Азъ говоря за онѣзи хора, които сѫ просвѣтили ума си за духовенъ животъ, въ най-широкъ смисълъ на думата. Въ такава мисъль азъ включвамъ всички онѣзи благородни потици за правене добро, които сегашното човѣчество има. Въ тази мисъль азъ включвамъ и всички енергични хора, които правятъ пѫтища, улици, които съграждатъ градове. Въ всички тия хора, които сѫ посвѣтили живота си за Бога, за благото на цѣлото човѣчество работи и е работилъ Божиятъ Духъ. Ние сме само противъ онѣзи хора, които и въ Божествения свѣтъ не сѫ искрени, и въ духовния свѣтъ не сѫ искрени, и въ физическия свѣтъ не сѫ искрени. Ние не обичаме лъжата. И всѣки човѣкъ, който работи въ физическия свѣтъ честно, ние сме съ него, ние го похваляваме. Всѣки човѣкъ, който работи въ духовния свѣтъ честно, както и всѣки човѣкъ, който работи честно, безъ изопачение на своята мисъль въ умствения свѣтъ, ние имаме къмъ него нашето почитание, нашата любовь и уважение. Къмъ всички тия хора ние ще имаме уважение, почитание, любовь, и всѣкога ще приемаме тѣхното мнѣние. Дали тѣ ще се проявятъ въ науката, въ образованието, въ изкуството, въ музиката, ние съ радость ще отворимъ тѣхната книга и ще четемъ. Всички тия хора, отъ памти-вѣка и до сега които работиха отъ душа, въ пълната смисълъ на тази дума, не взеха първото мѣсто, а послѣдното мѣсто. Кои взеха първото мѣсто? Ако оставимъ едно перце надъ водата, то ще остане на повърхностьта ѝ, нѣма да потъне, но ако пуснемъ едно парче злато въ водата, то ще потъне на дъното. Хората, които търсятъ богатството, нѣма да взематъ перцата, които плуватъ по повърхнината на водата, а ще взематъ златото – тѣ него търсятъ по свѣта. Онзи, който намѣри това злато, това богатство, казва: слушай, приятелю, излѣзъ отгорѣ. На перцето пъкъ казва: ти остани отдолу! Цѣнното и отдолу да е, пакъ ще го извадятъ отгорѣ; а безцѣнното и отгорѣ да е, пакъ ще го махнатъ. Значи, всички трѣбва да имаме тази вѫтрѣшна цѣнность. Туй, което прави човѣка благороденъ, то е любовьта му къмъ Истината. Такъвъ човѣкъ ще бѫде свободенъ въ всѣки единъ свой актъ. Запримѣръ, азъ често наблюдавамъ хората, виждамъ, че нѣкой човѣкъ иска да направи добро на нѣкой просекъ. Да му даде една малка помощь. Бръкне въ джоба си, но гледа, извадилъ една банкнота отъ 20 лева. Погледне я, погледне я, размисли се и пакъ я туря въ джоба си. Азъ наричамъ благороденъ човѣкъ този, който като бръкне въ джеба си и улови нѣщо, колкото голѣмо, колкото цѣнно и да е, да го даде, безъ да гледа. Всѣки, който вземе да размишлява, да се колебае, дали да даде, или не, споредъ мене, не е добъръ, не е свободенъ човѣкъ. Освѣнъ това, и нашето сърдце трѣбва да бѫде свободно въ своитѣ проявления. Нашитѣ отношения къмъ хората трѣбва да иматъ цѣль. Трѣбва ли да мислимъ, какви сѫ хората, когато се проявяваме къмъ тѣхъ? Нашитѣ отношения къмъ хората не трѣбва да бѫдатъ външни, но вѫтрѣшни, да нѣма лицеприятие. Онова ухилване, онова свѣтване на очитѣ, азъ не считамъ за нѣкакъвъ благороденъ потикъ. Азъ мога да срещна нѣкой човѣкъ и да му се усмихна, да не си поклатя главата даже, но да имамъ единъ свещенъ образъ за него, и да държа въ душата си неговия образъ като писано яйце. Питамъ: кое е по-хубаво: да те държа въ душата си, като единъ свещенъ образъ, или да ти се поусмихна, а послѣ да зацапамъ образа ти? Най-послѣ, ние трѣбва да имаме онази свещена мисъль въ главата си, че знанието, което имаме, е храна за нашия умъ. Любовьта внася животъ въ насъ, а Мѫдростьта внася храна за ума ни. Като казвамъ, че знанието е храна за нашия умъ, то значи, че трѣбва да се раздаде на всички хора, т.е. то трѣбва да прѣставлява за всички хора срѣдство за хранене. Мѫдростьта е, която донася вѫтрѣшно тия срѣдства. Всички хора въ това отношение трѣбва да бѫдатъ разумни. И Христосъ казва: „Ако искашъ да бѫдешъ разуменъ, заеми послѣдното мѣсто!“ На послѣдното мѣсто седятъ най-ученитѣ, най-възвишенитѣ хора. Най-великитѣ адепти сѫщо тамъ ще ги намерите. Като дойде Христосъ, кое мѣсто зае? – Послѣдното. И всички велики Учители, които идватъ сега на земята, сѫ скрити, нѣма ги, и тѣ сѫщо заематъ послѣднитѣ мѣста. А ония хора, които сега управляватъ свѣта, които сѫ на чело, заематъ първитѣ мѣста, но когато дойде Великиятъ Господарь, който е направилъ свѣта, ще каже: „Приятели, вие, които бѣхте до сега на послѣднитѣ мѣста, елате да заемите първитѣ мѣста, елате да си вършите работата!“ Слѣдователно, ще дойде единъ Божественъ день, въ който ще стане нѣщо. Сегашнитѣ хора не можемъ да ги убедимъ, че и въ Бога има проявление. Само че, за да се прояви Богъ, изисква се врѣме. Хората се молятъ, молятъ и Богъ всичко слуша, но трѣбва цѣлото човѣчество да се моли най-малко 2,000 години, за да се прояви Богъ. Всички Му се молятъ, молятъ и най-послѣ казватъ: Господи, не ни ли чувашъ? Господь чува всичко, но чака да си свършатъ хората молитвата, и когато си свършатъ молитвата, Той само ще помръдне рѫката си, и всичко ще се свърши. Запримѣръ, има единъ анекдотъ, споредъ който се разправя, че когато Господь създавалъ човѣка, взелъ най-хубавата пръсть, омѣсилъ я, и направилъ отъ нея човѣка и го оставилъ да съхне. Дълго врѣме съхналъ този човѣкъ, обаче единъ негърски проповѣдникъ проповѣдвалъ на слушателитѣ си, че Господь сушилъ човѣка само три дни. Не, дълго врѣме го сушилъ. Всички възвишени разумни сѫщества – ангели, архангели, серафими, херовими, минавали покрай човѣка и го побутвали, дано тръгне, но не успѣли. Най-послѣ казали на Господа: не тръгва този човѣкъ, Господи. Нека стане чудо, най-послѣ! Господь се поусмихналъ, нищо не имъ казалъ. Приближилъ се до човѣка, вдъхналъ въ ноздритѣ му дихание, и човѣкътъ оживѣлъ. Всички се очудили. За сега, всички хора лежатъ на гърба си и питатъ: кога ще се оправи свѣтътъ? Ще дойде Господь, но този пѫть нѣма да духне въ носа на хората. Защо нѣма да духне въ носа? Защото първиятъ пѫть Господь духналъ въ устата на човѣка и видѣлъ резултата. Втори пѫть духналъ въ носа и видѣлъ, какъвъ е резултатътъ. Сега вече Господь ще духне въ очитѣ на хората. И като духне въ очитѣ имъ, първитѣ ще станатъ послѣдни, а послѣднитѣ – първи. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 15 февруари, 1925 г. въ гр. София.
  14. Настанало е Царството Божие "Настанало е Царството Божие". Недѣлни бесѣди. Сила и Животъ. Седма серия, т.1 (1924–1925). Издание Русе 1925 год. Книгата за теглене на PDF Съдържание Настанало е царството Божие 19 октомври 1924 г. Раздай всичко! 26 октомври 1924 г. Роденитѣ 2 ноември 1924 г. Блаженъ този рабъ! 9 ноември 1924 г. Градоветѣ Содомски и Гоморски 16 ноември 1924 г. Да угоди на народа 23 ноември 1924 г. Който се учи 30 ноември 1924 г. Ти си! 7 декември 1924 г. Да Го посрещнатъ 14 декември 1924 г. Миротворци 21 декември 1924 г. Които гладуватъ 28 декември 1924 г. Моята заповѣдъ 4 януари 1925 г. Тѣсниятъ пѫть 11 януари 1925 г. Замъждѣло свѣщило 18 януари 1925 г. Който иска славата 25 януари 1925 г. Азъ Те познахъ 1 февруари 1925 г. Видѣхме звѣздата! 8 февруари 1925 г.
  15. От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Видѣхме звѣздата! „и казваха: Дѣ е що се е родилъ царь Юдейски? защото звѣздата му видѣхме на изтокъ, и дойдохме да му се поклонимъ“. (Матея 2:2) Изобщо, звѣздитѣ се отличаватъ по своята свѣтлина. Онѣзи, които проучаватъ небеснитѣ тѣла сѫ ги класифицирали на степени: първостепенни, второстепенни, третостепенни и многостепенни. Всѣка звѣзда се отличава по своя блѣсъкъ. Звѣздата, е символъ въ човѣшкия езикъ. Какво ни интересува, ако виждаме една звезда на грамадно разстояние отъ насъ? Тъй отдалечена отъ насъ, ние виждаме само една малка свѣтлинка отъ нея? Или пъкъ, какво може да е интересувала тази звѣзда мѫдрецитѣ на изтокъ, които сѫ я видѣли, та сѫ отишли да се научатъ изкуството, какъ да се рѫководятъ отъ нея въ живота си. Какво нѣщо е свѣтлината? – Свѣтлината е носителка на великото въ Божествения свѣтъ. Проявленията на разумния животъ се отличаватъ всѣкога съ появяване на свѣтлина. И тогава ние различаваме степеньта на разумния животъ по степеньта на свѣтлината. Колкото свѣтлината, която прониква, е по-ярка, по-мека и освѣтлява и осмисля живота ни, толкова повече тя е носителка на една по-висша интелигентность. Въ туй отношение окултната наука се отличава отъ официалната наука по това, че окултната наука твърди, какво свѣтлината произтича отъ живота. Разумниятъ животъ ражда свѣтлината. Слѣдователно, отъ това гледище, всичката свѣтлина, която сѫществува въ пространството показва, че въ природата сѫществува разумность. Степеньта на културата, до която е достигнала съврѣменната наука, показва, че тя още не е могла съ очитѣ си да види по-хубави, по-свѣтли звѣзди отъ тия, които днесъ е видѣла и проучила. Тя не вижда още тия звѣзди, които могатъ да видятъ висшитѣ, разумнитѣ сѫщества въ свѣта. Вие може да възразитѣ на това нѣщо, може да откажете сѫществуването на такива свѣтли, хубави звѣзди. Добрѣ, азъ ще ви попитамъ: нима мислитѣ, че мравитѣ ще видятъ съ очитѣ си онѣзи звѣзди, които ние виждаме? – Тази свѣтлина на звѣздитѣ е непонятна за тѣхнитѣ очи. Тѣ не могатъ дори да си представятъ една такава висока философия, една такава висока култура, споредъ която да познаватъ и да виждатъ звѣздитѣ и тѣхната свѣтлина. Даже и за насъ трѣбва да се яви нѣкакъвъ Айнщайнъ, който да ни доказва нѣкаква нова теория, а именно, че сѫществуватъ особени звѣзди. Всѣки ще каже: кѫдѣ сѫ тѣ, я да ги видимъ! За да можемъ да видимъ нѣщата, трѣбва да се поставимъ въ извѣстно положение. Ако искашъ да видишъ слънцето въ неговото величествено изгрѣване, трѣбва да се качишъ на единъ високъ планински връхъ и отъ тамъ да го наблюдавашъ. Ако си въ нѣкоя долина, нѣма да го видишъ. Ако пъкъ си въ нѣкой затворъ, съвсѣмъ нѣма да го видишъ. Това доказателство ли е, че слънцето не е изгрѣло? Слѣдователно, съ явяването на тази звѣзда на изтокъ, мѫдрецитѣ сѫ опрѣдѣлили, че е дошло нѣкое разумно сѫщество въ свѣта, че е дошълъ нѣкой посланикъ отъ невидимия свѣтъ. Онѣзи, които не разбиратъ този законъ, казватъ: гдѣ е това сѫщество, което се е родило? – Разумнитѣ сѫщества не се раждатъ тукъ на земята. Тѣ се раждатъ нѣкѫдѣ далечъ. Нѣкои питатъ: гдѣ се раждатъ тогава? – Тѣ се раждатъ въ другъ единъ свѣтъ, за който хората даже и понятие нѣматъ. Ние, разумнитѣ хора, нѣма за какво да споримъ. Това сѫ научни, математически данни. Всѣки, който има туй знание, ще може да се домогне до тази истина. Само по математически начинъ, обаче не можемъ да се домогнемъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ въ това отношение голѣми фанатици. Не само ученитѣ хора, но и религиознитѣ хора не сѫ достигнали до истинското знание. Тѣ като кажатъ „вѣрвай въ Бога“, мислятъ, че знаятъ всичко. Тѣ сѫ толкова голѣми профани, толкова голѣми невѣжи! Нѣкои казватъ: насъ не ни трѣбва знание. Защо не ни трѣбва знание? Защото нѣкой казалъ въ Свещеното Писание, че знанието възгордява, а Любовьта назидава. Значи, ако знанието възгордява, не ни трѣбва знание, а ни трѣбва любовь. Азъ ще ви възразя по слѣдния начинъ. Да допуснемъ, че любовьта е водата, а знанието – твърдата почва. Ако нѣмаше твърдата почва, какво щѣхте да поливате съ водата? Какви градинари щѣхте да бѫдете? Какво щеше да полива вашата любовь? Не, друго нѣщо е искалъ да каже апостолътъ; криво е прѣведенъ смисълътъ на неговитѣ думи. И сега това нѣщо се учи криво, защото хората всѣкога обичатъ да изопачаватъ Истината. Тѣ изопачаватъ Истината по простата причина, понеже очитѣ имъ, като не сѫ приспособени къмъ тази силна свѣтлина, каквато прѣдставлява Истината, съзнателно турятъ една или друга прѣграда, за да отслабятъ дѣйствието ѝ върху очитѣ си, та по този начинъ да не ги дразни. Ако на хората се каже самата Истина, тѣ ще полудѣятъ. Единъ французки ученъ казалъ веднъжъ: ако на съврѣменнитѣ парижани бихъ казалъ Истината, половината отъ тѣхъ ще полудѣятъ. Това нѣщо може да ви се вижда чудно. Като казвамъ, че ще полудѣятъ, не подразбирамъ полудяване въ абсолютната смисълъ на думата че ще си изгубятъ ума, но ще станатъ като халосани. Мислите ли, че ако вие приемете въ стомаха си онова вино, което е стояло въ бѫчвата цѣли 20 години, та ще можете да ме слушате така, както сега ме слушате? Не, ще има скачане, дигане рѫцѣ нагорѣ-надолу, махане кърпи, както българитѣ правятъ. Защо? Българитѣ казватъ, че виното като влѣзе въ стомаха не седѣло тъй спокойно, както когато е въ бъчвата. То като влѣзе въ организма, все ще се прояви. Значи, въ виното има извѣстни динамически сили, които се проявяватъ. Тогава, какво заключение може да се извади отъ това нѣщо? – Че хората прибързаха съ правенето на виното. Тѣ започнаха да го правятъ много рано, а трѣбваше да чакатъ още дълго врѣме; трѣбваше да се мине поне още 4,000 години, докато хората дойдатъ до положение да пиятъ винения сокъ. Сега, като се напиятъ съ вино ставатъ пияници. Днесъ имаме въздържателни дружества, въ които се проповѣдва да не се пие вино. Не сѫ виновни хората, че се опиватъ – не сѫ готови още, за да го използуватъ разумно. Онѣзи скрити сили въ виното дѣйствуватъ по особенъ начинъ върху организма на хората и произвеждатъ този резултатъ. Слѣдъ 4,000 години, обаче, слѣдъ този дълъгъ периодъ отъ врѣме, виното ще внесе нѣщо ново въ човѣшкия животъ. Сега, мене ме интересува това, че всѣки човѣкъ си има по една звѣзда. Туй, което радва човѣка е неговата звѣзда. И когато ще се роди нѣкое дѣте, майката трѣбва да знае, дали роденото дѣте ще бѫде добро и гениално по неговата звѣзда. Звѣздата трѣбва да прѣдсказва неговото раждане. Ако се яви звѣздата, това е отлично явление; ако пъкъ не се яви, това дѣте ще бѫде единъ автоматъ, едно сѫщество безъ душа. И тъй, всички добри хора се отличаватъ по това, че иматъ звѣзди. Първото нѣщо за единъ ясновидецъ, за единъ човѣкъ, у когото е развито шестото чувство е това; той трѣбва да вижда звѣздитѣ на всички хора, били тѣ по-малки, или по-голѣми. Нѣкой пѫть тѣзи звѣзди седятъ надъ главитѣ на хората, нѣкой пѫть прѣдъ челата, а нѣкога тия звѣзди сѫ голѣми като слънца. Сега ще кажете: ами защо ние не ги виждаме? Слѣдъ 4,000 години и вие ще ги виждате. Нѣкои отъ васъ ще ги виждатъ слѣдъ 4,000 години; други – слѣдъ 2,000 години; трети – слѣдъ 1,000 години; четвърти – слѣдъ 500 години, а нѣкои може да ги виждатъ и тази година още. Това е въпросъ на врѣмето, то нищо не значи. За да се прояви човѣшката душа, се изисква врѣме, за да се създадатъ съотвѣтни органи въ човѣка. Тази материя, която сега има човѣкътъ, трѣбва да се прѣорганизира. Само така можемъ да разберемъ величието на Божествения свѣтъ. Сега казвамъ: звѣздитѣ сѫ, които внасятъ въ насъ новитѣ идеи. Когато една звѣзда блѣсне въ човѣшкия умъ, човѣкъ веднага се изпълва съ едно въодушевление. Когато една звѣзда блѣсне въ човѣшкото сърдце, той се изпълва съ друго въодушевление. Звѣздитѣ сѫ едни отъ най-добритѣ признаци. И тогава, апостолъ Павелъ казва: „Ще се похваля съ кръста Христовъ.“ Азъ пъкъ допълнямъ: азъ ще се похваля съ Христовата звѣзда. Христосъ не можа да изнесе този кръстъ, съ който се хвалеше апостолъ Павелъ. Той падна отъ тяжестьта на този кръстъ и трѣбваше други да Му Го носятъ. Тежъкъ е кръстътъ, а при това много голѣми почести му се даватъ! И ако нѣкой каже нѣщо противъ кръста, веднага всички ще се подигнатъ противъ него. Но кой отъ васъ не търси помощъ за кръста си? Като ви дойде нѣкоя болѣсть, веднага търсите единъ, двама, трима души лѣкари, или нѣкои ваши приятели, да ви носятъ кръста. Вие молитѣ баща си, майка си, вашитѣ братя, сестри или нѣкои ваши приятели да ви освободятъ отъ кръста ви. Слѣдователно, въ моитѣ очи, кръстътъ е една сила, която работи само съ гѫстата материя, съ неорганизираната материя, затова всѣки човѣкъ, който иска да се бори съ материялния свѣтъ, трѣбва да се бори чрѣзъ кръста. Ние създадохме този кръстъ съ страданията, които сега имаме и съ това прѣдизвикахме тази Божествена сила да се прояви не като звѣзда, а като единъ тъменъ кръстъ. Тъй прѣвърнахме ние свѣтлата звѣзда въ единъ тъменъ кръсть. Когато Христосъ се роди на земята, ангелитѣ поставиха звѣздата Му на небето, яви се Неговата свѣтлина, и съ това искаха да Му кажатъ: „Така ще внесешъ свѣтлина и миръ въ сърдцата на всички хора, да се радватъ.“ Еврейскитѣ учени, обаче, като видѣха тази свѣтлина, казаха на Христа: „Ние не искаме тази свѣтлина!“ Затова тѣ Му дадоха въ рѫцѣтѣ двѣ дървета и създадоха кръста. Сега, разбира се, съ това азъ не искамъ да отрека силата на кръста. Човѣкъ може да разбира кръста само чрезъ закона на търпѣнието. Който нѣма търпѣние, никога не може да разбере, какво нѣщо е кръстътъ. Кръстътъ, това е търпѣнието. Значи търпѣнието е основното качество на кръста. Човѣкъ, който иска да знае, какво нѣщо е кръстътъ, трѣбва да бѫде търпѣливъ като вола. Човѣкъ, който иска да разбере свѣтлината, трѣбва да бѫде мѫдрецъ. Свѣтлината, това е сила, вложена въ човѣшката душа. Тази звѣзда, която се яви на изтокъ, бѣше жива; не мислете, че бѣше нѣкое мъртво тѣло. Тя прѣдставлява сборъ отъ живи сѫщества, слѣзли съ своитѣ факли, за да оповѣстятъ идването на Христа. Слѣдователно, всички свѣтли тѣла, които виждаме по небето, сѫ живи, разумни сѫщества, които изпращатъ своята свѣтлина. И слънцето, което изпраща своята свѣтлина отгорѣ, е резултатъ на множество разумни сѫщества, които изпращатъ своята разумность въ видъ на свѣтлина. Не мислете, че това трѣбва да се доказва. За насъ нѣма двѣ мнѣния по този въпросъ. За насъ това нѣщо е доказано, а съврѣменната наука може да си го доказва, колкото иска. Да се доказватъ нѣщата отново, това може. Единъ платъ който е мѣренъ единъ пѫть, може да се мѣри и 100 пѫти още. Но и 100 пѫти да се мѣри, той си има вече една опрѣдѣлена дължина и широчина. Слѣдователно, онова хубавото, великото и мощното въ човѣшкия животъ, е звѣздата. И всѣки единъ отъ васъ може да знае, дали свѣтлината на неговата звѣзда се увеличава, или потъмнява. Защото свѣтлината на тия звѣзди по нѣкой пѫть се увеличава, а по нѣкой пѫть намалява. По нѣкой пѫть тия звѣзди толкова потъмнѣватъ въ своята свѣтлина, че ставатъ тъмни, като нашата земя. Нашата земя е паднала звѣзда. Мѣсечината сѫщо е паднала звѣзда. Венера, Марсъ, Юпитеръ, всички тия едноврѣмешни богове сѫ все паднали звѣзди въ нашата слънчева система. Само слънцето още е запазило своя разуменъ животъ, затова указва благотворно влияние върху човѣшкия организъмъ. Това е една аналогия, но ние трѣбва да вземемъ въ внимание вѫтрѣшния смисълъ на тази аналогия. Азъ не взимамъ нейната материялна страна. Силата на една свѣщъ не е въ материяла, не е въ лойта, отъ която е направена, но въ свѣтлината, която излиза отъ нея. Силата на водата не е въ шишето, което я съдържа, но въ самата вода. Шишето е само единъ акумулаторъ, а водата, която е въ него, е важна. Нашата сила не е въ тѣлото ни, но въ силитѣ, които се криятъ въ него. Ако разгледате човѣшкото тѣло отъ чисто физиологическо гледище, ще видитѣ, че то не прѣдставлява нѣкаква разумность. Ако отворите мозъка на единъ човѣкъ, какво ще стане? – Ще видитѣ, че интелигентностьта му съвсемъ ще се изгуби. Като наблюдавате, ще видите, че въ този мозъкъ ставатъ извѣстни приливи и отливи. Ако отворите само едно малко отверстие въ мозъка на нѣкой човѣкъ и му дадете да чете нѣкоя хубава книга, ще забѣлѣжитѣ, че когато у човѣка започнатъ да работятъ тия скрити сили, самиятъ мозъкъ се подига нагорѣ-надолу. Щомъ дѣятелностьта на човѣшкия мозъкъ почне да отслабва, тия сили се изгубватъ, мозъкътъ отново спада и се скрива, като въ една коруба. Ето защо Господь е турилъ човѣшкия мозъкъ въ такава една твърда коруба, за да може да издържа този вѫтрѣшенъ напоръ. Слѣдователно, онѣзи хора, които изучаватъ човѣшкитѣ способности, ги изучаватъ по коститѣ на черепа. Това мѣсто на костьта, дѣто човѣшкиятъ мозъкъ дѣйствува енергично, изтънява. Защото, не мислете, че човѣкъ приема свѣтлината само прѣзъ очитѣ си, той я приема и прѣзъ коститѣ си. Тази часть на костьта, прѣзъ която е минавало повече свѣтлина, е по-тънка. По това може да се познае, дали нѣкой човѣкъ е билъ по-интелигентенъ, или по-прость; да ли е ималъ любовь къмъ ближнитѣ си, къмъ Бога, къмъ приятелитѣ си, къмъ дома си, или е нѣмалъ. Слѣдователно, историята на единъ умрѣлъ човѣкъ може да се познае по-добрѣ, отколкото историята на единъ живъ човѣкъ. Всичко това е очертано въ човѣка. Свѣтлината на вашия животъ се обуславя отъ интенсивностьта на вашитѣ мисли. Всѣки човѣкъ въ свѣта се познава по свѣтлината на неговия животъ. Свѣтлината въ разумния Божественъ свѣтъ се различава по своята интенсивность. Азъ говоря за разумнитѣ хора, за разумния животъ. Всѣки единъ човѣкъ, като влѣзе въ разумния свѣтъ, по свѣтлината му се познава, откѫдѣ иде и какъвъ животъ живѣе. Добриятъ животъ е изразенъ въ него; лошиятъ животъ – сѫщо. Когато вие отидете въ духовния свѣтъ, тази свѣтлина ще ви посрещне. Свѣтлината, това е вашето богатство. Всичкитѣ ви минали животи, и всичкитѣ ви бѫдещи животи сѫ зависили и ще зависятъ отъ свѣтлината на вашата звѣзда. Тази звѣзда е съкровището на вашия животъ; тази звѣзда е смисълътъ на вашия умъ; тази звѣзда е смисълътъ на вашето сърдце. Когато Христосъ дойде на земята, тази звѣзда дойде съ Него заедно. И ако сега рече да дойде втори пѫть на земята, тази звѣзда пакъ ще се яви заедно съ Него. Отъ изчисленията, които правятъ ученитѣ, тази звѣзда този пѫть ще бѫде 10 пѫти по-ярка, отколкото е била прѣди 2,000 години. Тя ще бѫде ярка, но за кого? – Само за онѣзи умове, само за онѣзи сърдца, които сѫ готови да видятъ Божественото. Въ живота ни има нѣща, които сѫ важни само за разумния човѣкъ. Този животъ, който ние сега прѣкарваме, остава ли слѣдъ насъ? – Не. Туй което не остава, не е сѫществено. Съ какво може да се похвали една воденица, която мѣли житото? Това жито остава ли въ нея? Не, камъкътъ на тази воденица постоянно се изтърква, изтърква, докато воденичарьтъ тури новъ камъкъ. Споредъ тази философия, питамъ какво печели този камъкъ на воденицата? – Нищо, той се изхабява само. Е, ако нашитѣ мисли, ако нашитѣ чувства, ако нашата воля се изхабяватъ, какво печелимъ ние? Ако нѣкой човѣкъ е станалъ на 100 години и въ своята старость той нѣма доблестьта да носи своитѣ идеи, нѣма сила да носи своитѣ убѣждения, въ какво седи придобивката на този дълъгъ животъ? И днесъ хората казватъ: да живѣятъ младитѣ! Азъ казвамъ да живѣятъ старитѣ! Хората сѫ изопачили тия нѣща. Младитѣ нѣма какво да живѣятъ, старитѣ да живѣятъ! Младитѣ сѫ излѣзли отъ старитѣ. Защо тогава да останатъ младитѣ, а старитѣ да не живѣятъ? Това е една крива философия. Значи, слѣдъ като главата е образувала моя коремъ, моятъ стомахъ, да кажа: да живѣе коремътъ, стомахътъ, тѣлото ми, бабамъ, пъкъ главата ми да умрѣ! Не, това.не е право. Когато казвате „да живѣятъ младитѣ“, това не е права философия на живота. Младитѣ сѫ стомахътъ, коремътъ, тѣлото на човѣка, а старитѣ сѫ главата. Ако оставимъ свѣта на разположение на младитѣ, тѣ биха го разрушили така, както онзи младиятъ конь изпотрошилъ всички грънци въ колата. Единъ младъ конь гледалъ, какъ единъ старъ конь слизалъ отъ единъ наклонъ съ една каруца, пълна съ грънци. Гледалъ го, гледалъ го и най-послѣ му казалъ: слушай, защо така бавно слизашъ, едва вървишъ, остави на мене азъ да ги сваля! Какво ще направишъ? – Го запиталъ стариятъ конь. – Остави на мене, ще видишъ. Впрегналъ се той въ каруцата и съ голѣма бързина полетѣлъ отъ височината. Бързо свалилъ той грънцитѣ долу, но нито едно гърне не останало здраво. Питамъ тогава: кой се бие въ кръчмата – старитѣ хора, или младитѣ? – Младитѣ хора. Много малко стари хора, съ побѣлѣли коси и бради, ще видите да се биятъ въ кръчмитѣ. Все младитѣ се биятъ. Младитѣ казватъ да знаете, ние сме! Да, вие сте, разбира се! Азъ не засегамъ младитѣ съ цѣль да ги обидя. Нѣкои хора казватъ: да сме млади! „Да сме млади,“ азъ подразбирамъ, да сте материялисти. Материята въ нашия организъмъ трѣбва да се организира. Ние трѣбва да разбираме великитѣ закони въ живота. Онзи младиятъ човѣкъ трѣбва да дойде въ положението на разумния човѣкъ. Младиятъ човѣкъ трѣбва да стане разуменъ, и стариятъ човѣкъ трѣбва да стане разуменъ. Стариятъ човѣкъ, който е билъ младъ и е станалъ разуменъ, това е втората стадия на живота. Онѣзи, които иматъ бѣли коси на главата си, ще кажатъ: ние сме стари. Ако бѣлитѣ косми правѣха главитѣ мѫдри, тогава всичкитѣ волове, които сѫ бѣли, трѣбваше да бѫдатъ мѫдреци. Казватъ нѣкои: ние сме побѣлѣли хора, стари сме. Лесно е възражението на тази философия. Не е бѣлината, която прави човѣка мѫдъръ. Подъ думата „бѣлина“ азъ разбирамъ свѣтлината, която излиза отъ живота. Разумниятъ животъ е отражение на вѫтрѣшния човѣкъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде благороденъ въ своитѣ прояви, а не да говори едно, друго да разбира. Всички вие ще се убѣдите, че въ свѣта има една разумна материя, азъ говоря на вашъ езикъ, която прониква 8ъ всички клѣтки по цѣлото ни тѣло, за която материя ние даже и не подозираме. Тази материя сега ни чака. Около тази разумна материя има друга една разумна сила, която обгръща и двѣтѣ. Тази разумна материя и тази разумна сила обгръщатъ външно всички клѣтки и проникватъ прѣзъ всичкитѣ най-малки частици на нашия организъмъ. Туй нѣщо не е достѫпно още за съврѣменната наука. По нѣкой пѫть хората запитватъ: какъ ще се поправи свѣта? Невидимиятъ свѣть, самъ може да поправи свѣта, но ако невидимитѣ сили рекатъ да побутнатъ, да заработятъ, върху съврѣменнитѣ хора, отъ тѣхъ нищо нѣма да остане. Азъ ще ви кажа, защо именно невидимиятъ свѣтъ не иска да тури въ дѣйствие туй мощното, съ което разполага, за да поправи свѣта. Отъ съврѣменно гледище, знаете ли на какво мяза свѣтътъ? – На пудра, съ която нѣкоя съврѣменна дама се пудри, за да стане по-бѣла, по-благородна. Вмѣсто да се пудри отвѫтрѣ, тя се пудри отвънъ. Прѣдставете си, че изнеса тази пудра, тъй както е въ кутийката, вънъ на вѣтъра, какво ще остане отъ нея? – Само една кутия ще остане. Ако пъкъ водата лисне по лицето на тази дама, какво ще стане съ пудрата ѝ? – Ще се измие. Значи, съврѣменнитѣ хора, отъ гледището на невидимия свѣтъ, мязатъ на тази пудра. Казвамъ: тази пудра ще се тури въ малко вода, за да стане на тѣсто. Отъ това тѣсто ще стане едно ново замѣсване, ще се извърши единъ новъ процесъ въ свѣта. Въ природата сѫ ставали такива процеси много пѫти. И сега иде единъ такъвъ великъ процесъ. Спасението на свѣта седи именно въ това, да се замѣси нѣщо ново отъ тази пудра. Азъ взимамъ тукъ пудрата като символъ, понеже е бѣла. Разглеждамъ я въ по-високъ смисълъ, отколкото тя външно прѣдставлява. Дамитѣ не турятъ пудрата въ стомаха си, турятъ я на лицето си, за да прѣдставятъ нѣщо по-хубаво. Отъ тази пудра ще се направи едно тѣсто, отъ което ще се сформирува новиятъ човѣкъ. Казва се, че Господь, за да направи човѣка, взелъ отъ най-хубавата, най-фината пръсть, каквато могълъ да намѣри нѣкога въ рая. Не зная, колко врѣме е работилъ Той, но направилъ човѣка по свой образъ и подобие и му вдъхналъ животъ. Този сѫщиятъ Господь, днесъ пакъ започва нѣщо ново. Нѣкои отъ религиознитѣ, отъ ученитѣ хора нѣматъ смѣлостьта да се изкажатъ по въпроса, какъ е направенъ човѣкътъ. Нѣкои отъ европейскитѣ пророци прѣдаватъ думитѣ на Бога: „Ще имъ отнема каменното, плътското сърдце и ще имъ дамъ ново“. Е, хубаво, ново сърдце въ старъ мѣхъ може ли да се тури? Казва Христосъ: „Ново вино въ нови мѣхове трѣбва да се тури.“ Азъ не казвамъ, че думитѣ на пророцитѣ не сѫ вѣрни, но онѣзи, които сѫ правили прѣвода сѫ си казали: хайде за сега да кажемъ само това, че на човѣка ще се даде ново сърдце, а другото да не казваме. Защо да не кажемъ, че всичко въ човѣка ще се измѣни? Сега съврѣменнитѣ хора, възъ основа на тия думи отъ писанието, считатъ, че тъй, както сѫ, съ това тѣло ще могатъ да възкръснатъ. Е, прѣдставете си тогава, че нѣкой човѣкъ, като умрѣ, тежи 70 клгр., другъ – 80 клгр., трети – 100 клгр., четвърти – 120 клгр. Съ кое тѣло ще възкръснатъ тия хора? Ако хората възкръсваха съ тия тѣла, съ които умираха, тѣ щѣха да бѫдатъ такива, каквито сѫ сега. Ами че онова тѣло отъ 80 клгр. нали ще иска храна? Всичкиятъ споръ въ свѣта сега не е ли все за хлѣба? Хората казватъ: хлѣбъ; хлѣбъ! Прѣдставете си пакъ, че новото тѣло ще се нуждае отъ малко храна по количество, нѣма да има никакъвъ излишъкъ въ него, а при това ще бѫде мощно, ще има голѣмо вѫтрѣшно изобилие! „Защото звѣздата Негова видѣхме на изтокъ, и дойдохме да Му се поклонимъ.“ Мѫдрецитѣ, които дойдоха да се поклонятъ на Христа, отъ хиляди години сѫ чакали да дойде този великъ Учитель, за да учи разумнитѣ хора. Подъ името „разумни хора“ азъ разбирамъ най-благороднитѣ хора. Такива хора могатъ да бѫдатъ всѣки християнинъ, всѣки протестантинъ, всѣки православенъ, всѣки мохамеданинъ. Всѣки благороденъ, всѣки разуменъ човѣкъ трѣбва да има една звѣзда! Нека всѣки носи каквото име иска, противъ името ние нѣмаме нищо, но като каже, че е православенъ, нека е православенъ, нека има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е евангелистъ, нека е евангелистъ, но да има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е мохамеданинъ, нека е мохамеданинъ, но да има тази звѣзда! Като каже нѣкой, че е будистъ, нека е будистъ, но да има тази звѣзда! Нека всѣки си носи името, но да има тази звѣзда, да е човѣкъ, който мисли, който отговаря за своитѣ постѫпки, не прѣдъ обществото, обаче, а прѣдъ Бога. До сега, на земята не е имало обществено мнѣние, а може би и слѣдъ хиляди години нѣма да има такова. Нѣкои казватъ: какво ли ще каже общественото мнѣние? Гдѣ е вашето обществено мнѣние? При създаването на сегашнитѣ войни имаше ли обществено мнѣние? Ако всички европейски народи, които воюваха имаха звѣзди, тѣ, като християнски народи, като носители на Божествената Любовь, биха ли направили тия войни? – Нѣмаше да има никакви войни. Обаче, тѣхнитѣ звѣзди бѣха потъмнѣли, и тѣ създадоха войнитѣ. Съвсѣмъ други нѣща ги бѣха заблудили, и тѣ мислиха, че свѣтътъ ще се оправи чрѣзъ войнитѣ. Свѣтътъ по този начинъ освѣнъ че не се оправи, но още повече се забърка. И сега, какви ли чудноватости не направиха, какво ли не създадоха съ тия войни? Нѣкои казаха: да се рѣжатъ главитѣ на хората! Само така свѣтътъ ще се оправи. Добрѣ, да се рѣжатъ, но какъ ще се рѣжатъ? Да отидешъ на лозето да отрѣжешъ една лоза, трѣбва да си майсторъ, трѣбва да знаешъ, какъ и какво да се рѣже. Ако рѣжете на общо основание, това изкуство ли е, това лозарство ли е? Азъ не зная, защо хората мислятъ, че трѣбва да си рѣжатъ главитѣ! Въ Божествения свѣтъ такъвъ законъ не сѫществува. Въ свѣта сѫществува единъ законъ – законътъ на Божията Любовь – който трѣбва да пазимъ свещено, защото за нарушенията му всички сме отговорни. Всѣки е отговоренъ за Божественото, което разваля. Не само сега, но и слѣдъ 10 години, и слѣдъ 100 години, и слѣдъ 1,000 години никой не може да ни освободи отъ тази отговорность. Казва Писанието: „Всѣко дърво, което Богъ е посадилъ, никой не може да изкорени.“ Сега, другата погрѣшка въ васъ е, че онѣзи които сѫ тръгнали въ този пѫть, се нуждаятъ не само отъ свѣтлина, но и отъ разяснения, да разбератъ, че само разумниятъ животъ е, който дава свѣтлината. Азъ разбирамъ „разуменъ животъ“ не въ обикновенъ смисълъ. Ако азъ стана ученъ човѣкъ въ обикновенъ смисълъ, това нѣма да поправи свѣта. Ако азъ съмъ обикновенъ лѣкарь, обикновенъ религиозенъ човѣкъ, обикновенъ свещеникъ, обикновенъ държавникъ, това нѣма да поправи свѣта. Ако това дѣйствително можеше да поправи свѣта, до сега ние сме имали хиляди учени хора, и въ старата, и въ сегашната култура, но свѣтътъ още не е поправенъ. За поправянето на свѣта се изисква нѣщо друго! Вие казвате, че вѣрвате въ Бога, но като подложатъ вѣрата ви на изпитъ, тогава ще се провѣритѣ. Вѣрвате, но ако нѣкой каже, че вашата вѣра е слаба, вие бихте се докачили. Самиятъ животъ постепенно провѣрява, до колко е силна вашата вѣра. Колко пѫти се усъмнявате въ Бога и казвате: дали има Господь, или азъ самъ си Го създавамъ; дали вѣрвамъ, или не вѣрвамъ. Колко пѫти си задавате такива въпроси, но си прѣмълчавате. Вие трѣбва да разрѣшите ребромъ въпроса, но си казвате, като онзи циганинъ: въ този долъ, я има вода, я нѣма! Я има Господь, я нѣма! Азъ казвамъ: не е въпросътъ въ съмнѣнията. Има Господь! Нѣмането вода на едно мѣсто, показва, че водата извира на друго мѣсто. Не можемъ да отричаме нѣща, които не сѫществуватъ. Не можешъ да мислишъ за нѣща, които нѣматъ никаква реалность. Всѣко нѣщо, въ каквато форма и да е, колкото изопачено и да е, все има нѣкаква причина за това нѣщо. Слѣдователно, ние трѣбва да дойдемъ до първичната причина на нѣщата. И тъй, сега ще потърсимъ причината на нѣщата. Ще ви дамъ едно малко обяснение, за да видите, кѫдѣ седи вашето заблуждение въ свѣта. Между васъ има много благородни хора, и като ме слушате, у васъ се поражда силно желание да се подигнете. У васъ по нѣкой пѫтъ се явява смѣлость и рѣшителность, да сторите това, но все отлагате. Най-послѣ рѣшите въ себе си: отъ тази година нататъкъ азъ ще живѣя единъ добъръ, чистъ животъ. Колко хубаво започвате. Влѣзете въ нѣкое религиозно общество, общувате съ всички тамъ, но не се мине много врѣме, откажете се отъ този животъ. Прѣди нѣколко дни дойде при мене единъ българинъ, младъ човѣкъ и ми казва: моля ви се кажете ми, какво е вашето мнѣние за квакеритѣ? – Мнѣнието ми за тѣхъ е това, че тѣ сѫ най-добритѣ хора въ Англия. Само добро мога да кажа за тѣхъ. Защо ме питате? – Искаме да привлѣчемъ вниманието на квакеритѣ, да изберемъ 7 души измежду насъ, да съставимъ едно малко общество отъ квакери, та споредъ правилата имъ, да помагатъ и на българитѣ. Казвамъ: знаете ли, какво е учението на квакеритѣ? – До сега не съмъ се интересувалъ, но отъ скоро врѣме се интересувамъ; зная, че са противъ войната. Не, тѣ не сѫ само противъ войната, нѣщо по-основно има въ тѣхъ, тѣ иматъ една вѫтрѣшна опитность. Всѣки единъ отъ тѣхъ се стреми да е въ прѣма връзка съ Бога, съ невидимия свѣтъ. Като влѣзете между тѣхъ, ще забѣлѣжите едно гробно мълчание: седятъ и размишляватъ. Квакерътъ никога не говори, докато не знае нѣщо. Когато нѣкой се вдъхнови и му дойде една свѣтла идея, тогава само говори; иначе, всички мълчатъ и мълкомъ се разотиватъ. Това е външната страна на живота имъ, но въ тѣхния животъ има едно вѫтрѣшно, дълбоко убѣждение. Квакерътъ никога не лъже! Въ тѣхния животъ има единъ елементъ на разумность. Тѣ сѫ благородни души. Квакерътъ е готовъ да раздаде всичкото си имане, но никога нѣма да каже една лъжа. Ако у англичанитѣ има една чърта на честность, тя се дължи именно на квакеритѣ. Това е отлична чърта! Единъ младъ англичанинъ, квакеръ, отличенъ писатель, билъ въ Италия, въ Римъ, и при единъ случай наблюдавалъ, какъ единъ италиянецъ искалъ да се самоубие. Изважда револвера, туря го къмъ устата си, пакъ го отстранява. Отново го туря къмъ устата си, послѣ пакъ го изважда – не се рѣшава да се самоубие. Квакерътъ влиза при него, запитва го: защо не искашъ да живѣешъ? – Заборчлѣхъ не мога да се оправя, затова и не ми се иска да живѣя. Колко дължишъ? – Еди-колко си, отговаря италиянецътъ. Квакерътъ изважда единъ чекъ прѣдъ него, подписва го и му казва: заповѣдай тия 200,000 шилинга за твоя револверъ. Този револверъ е цѣненъ за мене, а за тебе животътъ е цѣненъ. При това, виждамъ, че ти си много страхливъ човѣкъ. Въ тебе нѣма убѣждения, ти не смѣешъ да се самоубиешъ. Азъ ще ти покажа другъ, по-хубавъ начинъ, по който ще можешъ да умрѣшъ, и то съ слава да умрѣшъ. Това правятъ квакеритѣ, тъй постѫпватъ тѣ съ хората. Днесъ нѣкой казва: да отидемъ на бойното поле! Нека откѫснатъ краката ни, но да умрѣмъ достойно за народа си! Не, не се умира така. Азъ бихъ желалъ единъ човѣкъ да се жертвува за народа си, но какъ? – Съ словото, да подигне народа си въ морално отношение. И този човѣкъ слѣдъ това да остане живъ, да не умира! Неговиятъ животъ да влѣзе като една потенциална сила въ цѣлия народъ. Това е жертва за народа! Кога ще стане това? – Когато дойде повече свѣтлина въ съзнанието на хората. Отъ свѣтлина се нуждаемъ ние! Всичко това е мимоходомъ казано. Сега, да се повърна къмъ своитѣ разсѫждения, като ви приведа единъ интересенъ примѣръ, който се случилъ нѣкога въ миналото. Единъ прочутъ адептъ, нареченъ Земанъ Зебу, трѣбвало да рѣши една задача, дадена му отъ неговия Учитель. Турцитѣ тълкуватъ името Земанъ Зебу, по слѣдния начинъ. Съ това име тѣ наричатъ всѣки човѣкъ, който е закѫснѣлъ въ своето развитие и бърза да поправи живота си, иначе ще остане назадъ. Слѣдователно, Земанъ Зебу билъ поставенъ отъ учителя си на единъ изпитъ, който трѣбвало да разрѣши правилно. Изпитътъ се състоялъ въ слѣдното: Учительтъ му го свързалъ съ 10 нишки на живота, който той трѣбвало да разкѫса, за това именно дошълъ на земята. Учительтъ му казва: ти ще видишъ, какъ сѫ свързани тѣзи нишки и ще ги развържешъ по най-разуменъ начинъ. Само тогава ще дойде въ тебе новата свѣтлина и ще разберешъ смисъла на живота. Единъ день Заманъ Зебу се въодушевлява, вижда около себе си 10 свѣтли нишки и си казва: дошло му е врѣмето вече! Изважда ножицитѣ си и се готви да реже. Улавя първата нишка, натиска я съ ножицитѣ си, готви се да я отрѣже, но веднага отпрѣдѣ му изкача една хубава, млада мома, която му казва: моля ти се, не ме рѣжи. Ако ме отрѣжешъ, ти си на погрѣшната страна. Майка ми ме изпрати тукъ на земята да се уча и да работя. Ти си единствениятъ човѣкъ сега, който можешъ да ми дадешъ животъ. Ако ти ме отрѣжешъ, всичко се свършва съ мене, моето развитие се спира. Погледналъ я той и си казва: хубаво хайде нека отъ мене замине – оставя нишката, не я отрѣзва. Вижда втората нишка улавя я, туря ножицитѣ да я отрѣже, но изведнъжъ изкача единъ младъ, хубавъ момъкъ и му казва: моля, моля, недѣй ме рѣза! Тъкмо се срещнахме съ тази мома, ще завържемъ приятелство съ нея. Отложи рѣзането за другъ пѫть. Помисля си той и си казва, хайде, нека отъ менъ да замине! И така нишката не отрѣзва. Вижда той третата нишка, улавя да я рѣже и тъкмо поставя ножицитѣ, когато прѣдъ него, изкача единъ художникъ съ своитѣ четки и бои и му казва: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ съмъ въ послѣднята стадия на своето развитие, довършвамъ своята картина. Отрѣжешъ ли ме, ще се спре развитието на цѣлото човѣчество. – Хайде отъ менъ да замине! И този пѫть не отрѣзва нишката. Улавя четвъртата нишка, иска да я рѣже, но изведнъжъ прѣдъ него изкача единъ генералъ, въ военна униформа, казва му: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ проектирамъ отъ великитѣ планове за спасението на човѣчеството. Ако ме отрѣжешъ, ще осакатиш цѣлото човѣчество, затова остави ме да реализирамъ плана си. – Добрѣ, нека отъ менъ да замине! – И тази нишка оставя. Улавя смѣло петата нишка – ще рѣже вече. Но, ето, явява се единъ жрецъ съ своята тояга, съ одеждата си – готовъ за служене Богу. Моля, моля, не ме отрѣзвай! Азъ извършвамъ една отъ най-важнитѣ служби въ свѣта – служба Богу. Азъ произнасямъ една отъ най-необходимитѣ молитви. Ако прѣрѣжешъ нишката на моя животъ, нѣма кой да се моли за човѣчеството. – Хайде, нека отъ менъ да замине! – Оставя и тази нишка. Най-послѣ, туря ножицитѣ на шестата нишка. Отъ нея изкача единъ мѫдрецъ, който му казва: моля ти се, недѣй ме рѣза! Азъ пиша една цѣнна, книга, събралъ съмъ материялъ отъ хиляди години. Искамъ да остава тази книга за бѫдещето поколѣние. Ако отрѣжешъ тази нишка, какво ще стане съ моята книга? Не ме отрѣзвай, бѫди тъй добъръ! – Хайде, нека пакъ отъ менъ да замине! Улавя седмата нишка, но веднага излиза единъ народенъ учитель. Моля, моля, ще бѫдешъ тъй добъръ да ме изслушашъ: отъ редъ сѫществувания азъ съмъ посвѣщавалъ живота си за възпитанието на дѣцата и днесъ тъкмо открихъ единъ великъ планъ, единъ великъ методъ за възпитанието на дѣцата, който искамъ да внеса въ свѣта за приложение. Ако туришъ ножицитѣ и ме отрѣжешъ, отиде цѣлото възпитание, свърши се съ човѣчеството! – Е, хайде отъ менъ да замине! – Оставя и тази нишка. Слѣдъ това, улавя осмата нишка, готовъ да рѣже. Изкача единъ слуга: моля, моля, толкова врѣме съмъ билъ слуга, но никога не съмъ слугувалъ тъй, както трѣбва. До сега азъ бѣхъ лъжецъ, крадецъ, но намѣрихъ единъ много добъръ господарь, добрѣ се отнася съ менъ, добрѣ ми плаща, затова искамъ да водя единъ честенъ, добъръ животъ. Ако ме отрѣжешъ, ще пропадна за винаги. – Хайде, нека отъ менъ да замине! – Оставя и него. Хваща деветата нишка. Излиза единъ артисть съ своята арфа. Моля ти се, не ме рѣжи! Азъ създадохъ една пѣсень, съ която ще мога да укротявамъ, да умиротворявамъ хората. Мисля да тръгна изъ свѣта, да пѣя и да свиря, да го поправя. Ако отрѣжешъ тази нишка, ще спрешъ не само процеса на моето развитие, но развитието и на цѣлото човѣчество. – Хайде и този артистъ да мине! Най-послѣ, туря ножицитѣ на десетата нишка, но веднага изкача една майка съ дѣтенце на рѫцѣ. Моля, моля, недѣй ме рѣза! До сега азъ помѣтахъ всичкитѣ си дѣца и едва сега родихъ първото си дѣтенце. Ако отрѣжешъ нишката ми, отиде и дѣтенцето ми, отивамъ и азъ. – Хубаво, нека и този пѫть отъ менъ да замине! – Оставя и послѣдната нишка. Питамъ сега: всички тия апелирания на 10-тѣ души, не бѣха ли на мѣстото си? – Бѣха. Затова именно Земанъ Зебу остави всички тия нишки и се върна назадъ при Учителя си. Да, но той разрѣши ли въпроса? – Не го разрѣши. Всичкитѣ тия нишки – момата, момъкътъ, мѫдрецътъ, жрецътъ, учительтъ и другитѣ останали, не сѫ били сѫществени нѣща, тѣ сѫ били фиктивни положения, тѣ сѫ били той самиятъ. Трѣбваше да тури ножицитѣ и да отреже нишкитѣ – нищо повече! Но, той билъ страхливецъ. Учительтъ му казва: ще знаешъ, че слѣдъ 2,000 години ще ти дамъ другъ изпитъ, по-страшенъ отъ сегашния. Днесъ всички съврѣменни хора се спрѣли прѣдъ изпита на Земанъ Зебу. Който конецъ речешъ да рѣжешъ, все ще излѣзе нѣкой и ще ти каже: чакай, чакай! Турцитѣ казватъ, че като се ударятъ огнилото и кремъкътъ единъ въ другъ, и огнилото, и кремъкътъ се изтъркватъ. Тѣ си правятъ такива запалки отъ прахань. Удрятъ съ кремъка по огнилото, докато праханьта се запали. Тъй правятъ и българитѣ. Тѣ постоянно изваждатъ кремъка и праханьта, съ който си служатъ за огниво, и по този начинъ разрѣшаватъ въпроситѣ си. Днесъ разрѣшаватъ нѣкой въпросъ, но го оставятъ неразрѣшенъ. Утрѣ разрѣшаватъ другъ въпросъ, пакъ неразрѣшенъ го оставятъ. И най-послѣ, чувате да казватъ за нѣкой човѣкъ: Господь да го прости! Добъръ човѣкъ бѣше. Казвамъ: да много добъръ човѣкъ бѣше, но като Заманъ Зебу не можа да разрѣши задачата си. Сега да се повърнемъ къмъ стиха. Когато Христосъ дойде на земята, яви се тази звѣзда, и когато Христосъ възкръсна, явиха се още повече звѣзди. Тѣзи който описваха звѣздитѣ, не ги описаха както трѣбва. Тѣ прикриха малко нѣщо. Казаха, че върху апостолитѣ паднали огнени езици, огнени пламъци и тѣ приели вдъхновение. Не, дойдоха тия свѣтящитѣ звѣзди, който пуснаха толкова свѣтли лѫчи, толкова свѣтлина, че стана едно съединение между невидимия и видимия свѣтъ, между апостолитѣ и небето. Когато тази жива звѣзда, тази жива свѣтлина обсеби една душа, тя не се колебае, не се съмнѣва вече. Въ душата на такъвъ човѣкъ настава единъ отъ великитѣ моменти, който той едва ли нѣкога е прѣживѣвалъ. Въ него се заражда едно велико, благородно, нѣжно чувство. Туй чувство е толкова нѣжно, толкова деликатно, че такъвъ човѣкъ въ всѣко отношение е мощенъ, силенъ. Апостолъ Павелъ на едно мѣсто казва: „Всички ние чрѣзъ силата на Словото Божие може да побѣждаваме“. За Христовото учение казватъ: тази звѣзда, туй учение е разумното слово Божие. Отъ свѣтлината излиза Словото. Законътъ е много вѣренъ. Тамъ, дѣто има свѣтлина въ човѣшкия умъ, разумното Слово може да се вмѣсти. Тамъ, дѣто има свѣтлина въ човѣшкото сърдце, Любовьта може да се вмѣсти. Свѣтлина трѣбва на всички хора! И всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се заеме да работи за да дойде тази свѣтлина. До когато звѣздата ти грѣе отгорѣ, ти си радостенъ и весель. Но, щомъ направишъ едно прѣгрѣшение, веднага дойде тъмнина, скърбь, и ти не виждашъ свѣтлината. Щомъ не виждашъ свѣтлината, ти веднага се уплашишъ, всичко пропада и тръгвашъ назадъ. Дойде ли звѣздата, веднага пакъ се подигашъ. Тази звѣзда, която Христосъ носѣше, показваше благото на еврейския народъ. Христосъ дойде между този народъ и той имаше Божието благословение, слѣдъ Христа, какво благословение имаше? – Еврейскиятъ народъ прѣкара най-ужаснитѣ страдания, каквито единъ народъ може да прѣживѣе. Тѣ се мѣстиха отъ едно мѣсто на друго, прѣкараха робство, гонения, голѣми мѫчения, обири, какво ли не. И когато Титъ прѣвзе Ерусалимъ, слѣдъ Христа, той е разпналъ повече отъ 60,000 души евреи на кръсть. Тъй че пѫтьтъ отъ Ерусалимъ до Римъ бѣше покритъ само съ кръстове. Защо? Защото тѣ създадоха единъ кръстъ за своята звѣзда. Туй ожесточение отъ страна на Тита другояче не може да се обясни. Когато Флавий Йосифъ описва историята на еврейския народъ, той не може да си обясни, какво помрачение трѣбва да е дошло у евреитѣ, за да прѣдадатъ Христа. Когато евреитѣ бѣха обсадени въ единъ малъкъ римски градецъ около Ерусалимъ, за да не паднатъ роби, дванадесетъ души отъ тѣхъ убиха около 12,000, а послѣ избраха помежду си единъ, който да убие останалитѣ 11, и най-послѣ и той се самоуби. Геройство е това, но по обратенъ пѫть. Това наричамъ азъ „геройството на отчаянието“. Много пѫти, когато нѣкой си тегли куршумъ, това не е геройство, това е умопомрачение. А ние хвалимъ такъвъ човѣкъ! Не, този човѣкъ, който иска да умрѣ, не е герой. Човѣкъ, който умира, трѣбва да умрѣ съзнателно. И като умрѣ, да бѫде живъ. Онзи човѣкъ, който като умрѣ, не е живъ, той е умрѣлъ безвъзвратно. Ние похваляваме само тази смърть, която носи животъ слѣдъ себе си. И онѣзи хора, който умиратъ, а не възкръсвать, сѫ изгубени хора. Подъ думата „смърть“ Въ най-широкъ смисълъ ние разбираме оживѣване отново. Езикътъ на Писанието въ този случай е слѣдниятъ: отъ смърть трѣбва да минемъ въ животъ. Значи, новиятъ животъ се изразява въ това, че при прѣминаването отъ стария къмъ новия животъ, ще се прѣмине прѣзъ смъртьта. И сегашнитѣ страдания сѫ прѣдвѣстникъ на този новъ животъ, за който е нуждно тази финна материя, отъ която трѣбва да се образува бѫдещето тѣло на човѣка. Такъвъ единъ процесъ сега става и въ мозъка, и въ сърдцето на човѣка. Сега ще ви попитамъ: по какво се познава единъ човѣкъ? Какъ ще познаете единъ вашъ приятель? Какво обичате вие въ човѣка? Въ всѣки човѣкъ ние обичаме нѣщо хубаво – една Божествена чърта има въ него, една особеностъ. Тогава, кого ще наречете вашъ приятель? Азъ наричамъ приятель този, който не само въ единъ животъ ми е приятель, но който ми е билъ приятель отъ момента на излизането си отъ Бога, до момента, въ който се връща при Бога – прѣзъ всичкитѣ свои сѫществувания, както египтянитѣ наричатъ това нѣщо пришелствуване на душата. Приятель е този, който прѣзъ всичкитѣ перипетии на живота си ти остава вѣренъ. Това азъ наричамъ приятелство; това азъ наричамъ братство; това азъ наричамъ благородни души! Това, което сега сѫществува, не е приятелство, то е интересъ. Тъй го опрѣдѣляме ние. Слѣдователно, въ всѣки човѣкъ има една чърта тъй неизмѣнна, както Богъ е неизмѣняемъ. Питамъ: ако имаме такава една неизмѣняема чърта въ себе си, какъвъ щѣше да бѫде нашиятъ животъ? Не че нѣмаме такава чърта, но ние днесъ се намираме въ положението на Земанъ Зебу. Ако той бѣше отрѣзалъ всички тия 10 нишки друго нещо щѣше да се яви. Ако не освободятъ онзи балонъ пъленъ съ газъ отъ вѫжетата, който го държатъ вързанъ за земята, какво ще стане съ него? – Не ще може да хвръкне нагорѣ въ въздуха. Но, щомъ го освободятъ отъ тѣзи връзки, който го държатъ свързанъ за земята, той ще литне нагорѣ въ пространството къмъ своето мѣстоназначение. Ако вие не се освободите отъ връзкитѣ на земята, съ който сте се обвързали, накѫдѣ ще отидете? – Цѣлъ день ще седите прѣдъ тевтеритѣ си, ще пишете: еди-коя си стока колко лева струва; въ еди-кой си градъ, прѣзъ еди-коя си година, колко хора сѫ родени, и колко умрѣли – мѫже и жени; еди-колко сѫ се оженили, и колко развели и т.н. За всички тия нѣща постоянно се държи статистика. Е, какъ ще се оправи свѣта, я ми кажете! На съврѣменнитѣ хора е необходима тази звѣзда на разумность! Подозрѣнието, споредъ мене, не е наука; умразата, споредъ мене, не е наука; злобата, споредъ мене не е наука; убийството, споредъ мене, не е наука; злословието, споредъ мене, не е наука. Всички тия нѣща не съставляватъ наука, това правятъ и животнитѣ! Ами че ако искате да знаете, азъ виждамъ тази сѫщата война, която вие водите, и между най-малкитѣ сѫщества. Какви войни има между тѣхъ! Герои сѫ тѣ! И по-нисшитѣ животни, сѫщо както и хората, си турятъ знаци за храбрость. Това, което вършимъ ние, вършатъ и животнитѣ. Казвате: ние се отличаваме. Че по какво се отличавате? Нека се отличимъ по нѣщо! Ако азъ се бия, и животнитѣ се биятъ; ако азъ ямъ месо, и животнитѣ ядатъ месо; ако азъ ямъ трѣва, и животнитѣ ядатъ трѣва; ако азъ ритамъ, и коньтъ рита; ако азъ бода нѣкой човѣкъ съ рогата си, и волътъ боде; ако азъ ухапя нѣкого съ зѫбитѣ си, и кучето хапе. Или, ще кажете, че хората иматъ картечници? Че и пчелитѣ сѫ направили своята картечница, даже по-рано отъ хората. Тѣхната картечница е пълна съ жидкость. Опитали ли сте, съ какво е пълно тѣхното жило? Знаете ли въ какво смѣшно положение изпада човѣкъ, или нѣкое силно животно прѣдъ жилото на пчелата? Единъ день, единъ праведенъ човѣкъ изпадналъ въ една гѫста гора, и единъ лъвъ почналъ да го гони. Той взелъ да се моли на Господа. Господь казалъ на двѣ пчели да отидатъ да го защитаватъ. Тѣ ужилили лъва въ носа, и този герой, бабаджанко, билъ принуденъ да се върне отъ пѫтя си съ надутъ носъ и почналъ да си маха главата. Да, двѣ пчели ужилиха този лъвъ и туриха ума на мѣстото му, като му казаха: ти нѣма да гонишъ този праведенъ човѣкъ, защото, ако го гонишъ, слѣдниятъ пѫть ще дойдемъ четири. Тѣ не го убиха, а го ужилиха. Та, и ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ, че можемъ да направимъ всичко. Ти гонишъ нѣкого. Господь ще каже на двѣ пчели да те жилнатъ въ носа. Нѣма да те изпрати на бойното поле да ти прѣрѣжатъ краката, но ще ти изпрати двѣ пчели – едната ще те ужили въ лѣвата страна, другата – въ дѣсната. И като те жилнатъ, ти ще се върнешъ дома си съ надутъ носъ. Жена ти ще те пита: какво стана на носа ти? Да го наложимъ съ нѣщо? – Пчела ме ожили. Ето единъ разуменъ, смисленъ животъ. Звѣздата е това! Всички ние, които говоримъ за единъ възвишенъ, благороденъ, разуменъ животъ, трѣбва да го приложимъ, и да покажемъ на хората въ свѣта, че дѣйствително Богъ ни е пратилъ на земята. Българитѣ си пишатъ своята история, казватъ, че Царь Крумъ туй направилъ, Симеонъ Велики туй направилъ. Гдѣ е този Крумъ, гдѣ е този Симеонъ Велики? – Симеонъ Велики умрѣлъ отъ разривъ на сърдцето, че не могълъ да постигне своитѣ планове. Българитѣ трѣбва по друго нѣщо да се отличаватъ, а не по успѣхитѣ отъ своитѣ войни. Българскиятъ Симеонъ Велики още нищо не е направилъ. Българскиятъ Крумъ още не се е родилъ. Това, че Крумъ отрѣзалъ главата на гръцкия императоръ и пилъ наздравица съ нея, още нищо не значи. И това днесъ се прѣдава на поколѣнията! Не, не е туй, което възпитава хората. Азъ говоря за народи, които сѫ християнски, а не езически. Сега трѣбва да се внесатъ между народитѣ и между обществата онѣзи принципи за доброто, които могатъ да внесатъ култура, подемъ между тѣхъ. Не е важно, какво можемъ да разстройваме. Да разстройва всѣки може. Не се изисква за това много умъ, нито голѣмо изкуство. Истинската наука седи въ възприемането и прилагането на разумния животъ. Този разуменъ животъ не може да се отдѣли отъ религиозния, не може да се отдѣли и отъ обществения. Питамъ: вие, които се грижите за народа, въ какво се проявява тази ви грижа? Народътъ самъ се грижи за себе си. Онзи българинъ, който оре, грижи се за себе си, кой не се грижи за себе си. Всѣки човѣкъ се грижи за себе си, но ти не убивай вѣрата на този човѣкъ. Казвашъ му: защо си толкова будала, че се жертвувашъ за народа си, да орешъ? Онзи търговецъ си гледа добре работата, но ти му казвашъ: защо си толкова будала, подигни малко цѣнитѣ на стоката си, та въ малко врѣме да спечелишъ, повече пари. Учитель си, гледашъ си добрѣ работата, но дойде при тебе нѣкой, каже ти: защо си толкова будала да живѣешъ въ този прахъ съ тия дѣчурлига? Карай малко по-халтаво, прѣзъ купъ за грошъ! Какъ, нима това е учителство? Една работа, която не може да се извърши разумно, съ любовь, това не е работа, това е наемничество. И тъй, питамъ ви сега: кои мислятъ доброто на българския народъ? Азъ харесвамъ тези двѣ пчели, които жилнали лъва, безъ да го уморятъ. Жилнали го да поумнѣе. Но, да казвате, че старитѣ трѣбва да си вървятъ, а да останатъ младитѣ, това не е права философия. Младитѣ сѫщото казватъ. Значи, тѣзи, които носятъ главитѣ – Мѫдростьта и знанието, да си вървятъ, а младитѣ – тѣлата – да останатъ. Тѣзи хора, които даватъ такава една насока при възпитанието, сѫ на кривъ пѫть. Тѣ мислятъ, че между младите и старитѣ нѣма никаква връзка. Тѣ мислятъ, че между стомаха и главата нѣма никаква връзка; тѣ мислятъ, че стомахътъ е много важенъ. Въ тия си разсѫждения отиватъ до една крива философия. И съврѣменитѣ лѣкари отдаватъ хранителностьта на тѣлото на зарзавата, на месото, но въпрѣки това болеститѣ се увеличаватъ. Защо се увеличаватъ болеститѣ? – Най-първо хората сѫ изгубили правия начинъ да се хранятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да пиятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да мислятъ; хората сѫ изгубили правия начинъ да чувствуватъ. Сега всичко въ насъ е изопачено, и ние виждаме нѣщата тъй, както не сѫ. Нека дойде сега нѣкой, да ви покаже, какъ трѣбва да се живѣе! На, питайте нѣкой отъ съврѣменнитѣ учени, ще видите – колкото учени хора има, толкова и теории. Ние, подъ думата „Христосъ“ разбираме онзи великъ Божественъ Духъ, който е слѣзълъ отгорѣ, за да покаже разумния животъ на човѣчеството. Този Духъ сега не е скритъ. Съ тази материя и сила, която съдържа въ себе си, Той е проникналъ и обгърналъ всички клѣтки на човѣшкия организъмъ. Той дѣйствува вѫтрѣ въ насъ и приготовлява пѫтя ни. Когато ние сме въ тихо, спокойно настроение на Духа, тази звѣзда проговаря вѫтрѣ въ насъ. Ние още не разбираме езика на Духа. Разумниятъ Божествениятъ Духъ говори на нашъ езикъ и казва: „Пѫтьтъ, по който вървишъ, нѣма да те изведе на добъръ край“. Ама какво трѣбва да се прави? Този Духъ като срещна Савла, каза му: „Савле, пѫтьтъ по който си тръгналъ, не е добъръ. Кой си Ти Господи? – Азъ съмъ Исусъ съ звѣздата, човѣкътъ, който донесохъ новото Божествено учение. Ти си тръгналъ по единъ пѫть на насилие. Трѣбва да се върнешъ назадъ и да пожертвувашъ своя животъ за благото на своитѣ братя“. И той каза: „Слушамъ, Господи, какво искашъ отъ мене?“ – Иди сега при Ананий, и той ще те освѣдоми. Той отиде, започна живота на Христа и каза: „Ще се похваля съ кръста Христовъ“. Друго е подразбиралъ Павелъ подъ тия думи. Той искалъ да каже: ще се похваля съ разумното Слово на Христа, ще се похваля съ Духа Христовъ, който носи свѣтлина за човѣчеството, свѣтлина въ нашия животъ. Значи, свѣтлина ни трѣбва въ живота! И тъй, тѣзи мѫдреци, които дойдоха въ Ерусалимъ, произведоха цѣла суматоха. Не само тогава тѣ произведоха такава суматоха, но и днесъ хората се смущаватъ отъ сѫщото нѣщо. Казватъ: ако това учение се приеме, какво ще стане съ свѣта? Ако между хората има любовь, ако между хората дойде едно взаимно разбиране, то нѣма да дойде по единъ външенъ процесъ, по единъ външенъ пѫть. Това ще дойде по единъ вѫтрѣшенъ пѫть. Нѣкои искатъ да се организиратъ. Организирането не е нѣщо механическо. Организирането е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Трѣбва да се знаятъ законитѣ, какъ да се организира човѣкъ. При това, свѣтътъ е организиранъ! Нима мислите, че Онзи, Който е създалъ свѣта, не го е организиралъ? Всѣки човѣкъ, у когото съзнанието е пробудено, принадлежи къмъ този организиранъ свѣтъ. Всѣки човѣкъ пъкъ, у когото съзнанието не е пробудено, тепърва ще трѣбва да се организира. Сега външниятъ свѣтъ се организира а хората, които вѣрватъ въ Христа, сѫ организирани. Но, за каква вѣра, говоря азъ? Не говоря за обикновената вѣра, а за необикновената – за вѣрата на Любовьта, вѣрата на Мѫдростьта, вѣрата на Истината; вѣрата на Любовьта, която внася вѣчния животъ, прави човѣка щастливъ; вѣрата на Мѫдростьта, която внася свѣтлина, разкрива невидимиятъ свѣтъ въ неговата пълнота и вѣрата на Истината, която внася свобода въ човѣшкия животъ. Това сѫ сили, съ които трѣбва да работимъ. Какъ ще оправите живота си за въ бѫдаще? Вие сте баща, майка, имате синове, дъщери, какъ ще ги възпитате? Запримѣръ, вие сте офицеръ, имате подчинени. Тия хора сѫ сили, въ които вие ще можите да работитѣ. Знаете ли, каква анархия би се създала, ако тия сили се откажатъ да се подчинятъ на вашата воля? Сѫщата тази анархия, аномалия би се създала и въ човѣшкото тѣло. Вие трѣбва да влѣзете между вашитѣ подчинени, да работитѣ, за да внесете онова високо разбиране и съзнание. Влѣзете въ вашето тѣло, обаче кракътъ ви се отказва да се подчини на вашата воля. Умътъ заповѣдва, кракътъ не изпълнява. Щомъ кракътъ се отказва да работи, той е парализиранъ. Щомъ всички органи се отказватъ да работятъ да се подчинятъ на човѣшката воля, какво става съ този животъ? – Умира. И тъй, тази звѣзда, която се явила на изтокъ, внесла между хората разумния животъ. Тия три мѫдреца, които сѫ отишли да се поклонятъ на Христа, сѫ били разумни. Тѣ се разговаряли съ Христа. Всички вие мислите, че тѣ като отишли при Христа, видѣли едно малко бебенце, дали Му подаръцитѣ си и се върнали назадъ. Не е така. Нѣма много да ви говоря, но ще ви кажа само едно нѣщо: тѣ се разговаряли съ Христа. Той имъ прѣдаде великата Мѫдрость и знание, които тѣ прѣдадоха въ Индия. И сега това знание се пази тамъ. Индийскиятъ народъ е единствениятъ народъ на земята, който може да пази свещенитѣ работи. Нито англичанитѣ, нито американцитѣ, нито французитѣ, нито кой да е другъ народъ могатъ да пазятъ свещени тайни. Само индуситѣ могатъ да ги запазватъ, затова тамъ се занесе на съхранение великото, свещено учение. Ето защо, толкова хора отъ Европа отиватъ въ тия светилища да се учатъ. Тия светилища не сѫ нѣкакви видими храмове. Не, въ Индия има такива храмове, за които хората днесъ нищо не знаятъ. Значи, има нѣкаква особена свѣтлина. Вие виждали ли сте тази свѣтлина? Разправяше ми единъ младъ българинъ слѣдната своя опитность: намирамъ се, казва той, една тъмна нощь, усамотенъ, въ едно отчаяно положение, готовъ да се самоубия, но отправямъ ума си къмъ Бога, съ молба, да ми дойде свѣтлина, да освѣтля пѫтя си. И какво виждамъ тогава? – Доста далечъ прѣдъ мене се движи едно голѣмо, свѣтло кълбо. Азъ вървя и то прѣдъ мене, но постепенно положението се все повече и повече измѣня. Най-напрѣдъ то бѣше по-далечъ, послѣ взе да се приближава, докато почувствувахъ една приятна, мека, свѣтлинка и познахъ Бога въ душата си. Отъ тозъ моментъ азъ си казахъ: разбирамъ, какво нѣщо е животътъ! Отъ това кълбо почна да излиза гласъ, който ми каза: „Готовъ ли си, какво мислишъ да правишъ“. Вие ще кажете сега, това сѫ приказки само. Не, това не сѫ приказки, това сѫ само реалности. Та, казвамъ: азъ бихъ желалъ всички вие да имате тази свѣтлина и да ви проговори тя. По нѣкой пѫть вие интуитивно чувствувате, схващате, че нѣщо ви говори въ ума или въ сърдцето, но то е тъй разбъркано! Единъ день обаче, тази свѣтлина ще ви проговори, ще знаете отъ кѫдѣ иде каква посока има. Сегашнитѣ ясновидци казватъ, че Господь имъ говорилъ. Но, отъ кѫдѣ ви говори Господь? Едни казватъ, че Господь имъ проговорилъ отъ главата, други – отъ ума, трети – отъ сърдцето, четвърти – отъ гърлото, отъ очитѣ, отъ гърдитѣ и т.н. Е, и вие сега, кажете, отъ гдѣ ви приговаря Господь? Казвамъ: отъ много мѣста говори Господь, но само едно мѣсто има, отъ което като проговори Господь, вие ще знаете вече онази велика Истина, която ще ви направи човѣкъ, по образъ и подобие Божие. И тъй, за обикновенитѣ хора Господь говори отвсѣкѫдѣ, а за необикновенитѣ, за просветенитѣ има само едно мѣсто, само единъ начинъ, по който Господь говори. Само тѣзи три велики мѫдреци видѣха тази свѣтлина, тази звѣзда и отидоха да ѝ се поклонятъ. Азъ бихъ желалъ, и вие днесъ да видите тази звѣзда, да ви проговори тя и да разберете великия идеалъ за вашия животъ, да разберете, какъвъ е вашиятъ стремежъ и да кажете: Заслужава да се служи на Бога! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 8 февруари, 1925 г. въ гр. София.
  16. Ани

    1925_02_01 Азъ Те познахъ

    От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Азъ Те познахъ „Отче праведни, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ; и тѣ познаха, че ти си ме проводилъ“. (Иоана 17:25) Това изговори Исусъ, и възведе очитѣ си на небето и рече: Отче, дойде часътъ: прослави Сина си, да те прослави и Синъ ти; (2) както си му далъ власть надъ всѣка плъть, да даде животъ вѣченъ на всички които си му далъ. (3) А това е животъ вѣчний, дѣто да познаятъ тебе единнаго истиннаго Бога, и Исуса Христа когото си проводилъ. (4) Азъ те прославихъ на земята: свършихъ работата която ми даде да върша. (5) И нинѣ прослави ме ти, Отче, у самаго тебе, съ славата която имахъ у тебе прѣди създание мира. (6) Изявихъ името ти на тия человѣци които ми даде отъ свѣта. Твои бѣха, и даде ги на мене, и твоето слово удържаха. (7) Сега познаха че всичко що ми си далъ отъ тебе е: (8) защото словесата които ми даде ти, дадохъ ги на тѣхъ; и тѣ приеха, и познаха наистина че отъ тебе излѣзохъ, и повѣрваха че ти си ми проводилъ. (9) Азъ за тѣхъ се моля: не се моля за свѣта, но за тѣзи които ми даде ти, защото сѫ твои. (10) И всичко мое твое е, и твоето мое, и прославихъ се въ тѣхъ. (11) И не съмъ вече на свѣта, но тѣ сѫ на свѣта, и азъ ида при тебе. Отче светий, упази ги въ името си тия които ми даде, за да бѫдатъ едно както ние. (12) Когато бѣхъ съ тѣхъ на свѣта азъ ги пазѣхъ въ твоето име: тѣзи които ми даде упазихъ; и ни единъ отъ тѣхъ не погина тъкмо синъ погибелний, за да се изпълни писанието. (13) А сега при тебе ида; и това додѣ съмъ на свѣта казвамъ за да иматъ моята радость пълна въ себе си. (14) Азъ имъ дадохъ словото твое; и свѣтътъ ги възненавидѣ защото не сѫ отъ свѣта, както азъ не съмъ отъ свѣта. (15) Не се моля да ги вземешъ отъ свѣта, но да ги упазишъ отъ лукаваго. (16) Отъ свѣта не сѫ както и азъ не съмъ отъ свѣта. (17) Освети ги чрѣзъ твоята истина: твоето слово е истина. (18) Както ти проводи мене на свѣта, и азъ проводихъ тѣхъ на свѣта; (19) и за тѣхъ азъ осветявамъ себе си, да бѫдатъ и тѣ осветени чрѣзъ истината. (20) И не само за тѣхъ се моля, но и за онѣзи които чрѣзъ тѣхното слово ще повѣрватъ въ мене, (21) да бѫдатъ всички едно; както ти, Отче, си въ мене и азъ въ тебе, да бѫдатъ и тѣ въ насъ едно; за да повѣрва свѣтътъ че ти си ме проводилъ. (22) И азъ, славата която ми даде, дадохъ я тѣмъ; да бѫдатъ едно както сме ние едно: (23) азъ въ тѣхъ, и ти въ мене; да бѫдатъ съвършени въ едно, и да разбере свѣтътъ че ти си ме проводилъ, и възлюбилъ си ги както си възлюбилъ мене. (24) Отче, тѣзи които си ми далъ, искамъ дѣто съмъ азъ да бѫдатъ и тѣ съ мене, за да гледатъ славата моя която ми си далъ; защото си ме възлюбилъ прѣди създание мира. (25) Отче праведни, свѣтътъ не те е позналъ, но азъ те познахъ; и тѣ познаха че ти си ме проводилъ. (26) И явихъ имъ твоето име, и ще явя, да бѫде въ тѣхъ любовьта съ която си ме възлюбилъ, и азъ въ тѣхъ. Прочетената глава прѣдставлява кратко извлѣчение отъ една дълга речь, която Христосъ държалъ между своитѣ избрани ученици, които сѫ разбирали вѫтрѣшния смисълъ на учението. „Да Те прослави и синъ Ти“. „Да Те прослави“ – туй е само външната страна на стиха. Онзи, който не разбира добрѣ нѣщата, ще разбере само материялната страна. „Синътъ“, това означава вѫтрѣшното отношение, което сѫществува между човѣшкия и Божествения Духъ. „Както си Му далъ власть надъ всѣка плъть“. Думата „плъть“ подразбира нисшето, животинското у човѣка, или това, което не е организирано. „Власть има“ – то значи: власть има да направи нѣщо, както и грънчарьтъ има власть надъ кальта, да направи нѣщо отъ нея. „И Исуса Христа, когото Си проводилъ“. Нѣкои разбиратъ външната страна на въпроса. Кое е хубавото въ слънцето: неговитѣ прями лѫчи, или когато то дава своя образъ въ рѣкитѣ? – Разбира се, че неговитѣ лѫчи, а не образътъ му, който се отразява въ водата. Топлината и свѣтлината на слънцето, като влизатъ въ нашето тѣло, даватъ своята благодать, а образитѣ, които идватъ отвънъ, спиратъ тази работа. „И Твоето Слово удържаха.“ Тукъ Христосъ изявява нѣщата въ Божествения свѣтъ. Той подразбира всички хора, въ всички епохи на миналото, на настоящето и на бѫдещето, които се съединяватъ въ едно. „И всичко мое Твое е, и Твоето мое“. Нѣкои се спиратъ върху думитѣ „мое и твое“. Питамъ: кой създаде мѣстоименията азъ, ти и той? Човѣшкиятъ духъ ги създаде. Като се каже „азъ, ти, той“, какво се разбира? – Единъ човѣкъ създаденъ въ три лица, т.е. по три начина. „Азъ“ – човѣкътъ, който мисли; „ти“ – човѣкътъ, който чувствува; „той“ – човѣкътъ, който работи. Слѣдователно, тритѣ лица сѫ съединени въ едно. „Азъ“ – главата; „ти“ – гърдитѣ; „той“ – краката. Кой си ти? – Азъ, който мисля; ти, който чувствувашъ; той, който диша. Той, третиятъ е, който отива на нивата да работи, който свършва работата. Тукъ е всичката философия. „Отче, праведний, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ, и тѣ познаха, че Ти си ме проводилъ“. Въ свещената книга има изречения, върху които може да се говори много. Въ свещената книга има и такива изречения, върху които пъкъ може да се говори малко. Върху този послѣденъ стихъ може да се говори малко. Защо? Защото е единъ отъ съдържателнитѣ стихове и изисква повече врѣме. Ако вие изисквате отъ нѣкой художникъ да изрисува една планина, като „Хималаитѣ“, той ще се намѣри въ трудно положение. Най-първо трѣбва да опрѣдѣли своитѣ важни точки, защото мащабътъ ѝ е голѣмъ. За малкитѣ работи всѣки може да говори, то е лесна работа. Ако е да се нарисува една гарга, и малкитѣ дѣца могатъ да я нарисуватъ. Но я ги накарайте да нарисуватъ една голѣма планина, нѣма да знаятъ, какъ и отгдѣ да започнатъ. Колкото се отнася до гаргата, веднага ще я нарисуватъ. „Свѣтътъ не Те е позналъ“. Азъ се спирамъ върху една отъ познатитѣ точки. „Подъ познаване“ – азъ разбирамъ проекцията. Нѣкои питатъ: въ какво седи познаването? – Само висшето, благородното, разумното въ свѣта може да се познава. Онѣзи нѣща, които иматъ образъ и подобие, сѫ разумни. Нѣщата, тѣлата или вещитѣ, въ които функционира живота, могатъ да се познаятъ. Тѣ иматъ свои характерни качества. И тъй, въ какво седи познаването? Христосъ казва: „Въ всичко познахъ, че Ти си ме проводилъ.“ Познаването е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, а провождането е процесъ на движение. Значи, познаването подразбира учение, а провождането – излизане отъ този процесъ, отиване нѣкѫдѣ. Кѫдѣ? – Въ свѣта. Интересно е по какво познаваме хората? Запримѣръ, всѣки отъ васъ казва: азъ познавамъ вълка, познавамъ змията, познавамъ жабата, познавамъ рибата. Съ какво ги познавате? – Съ вашитѣ очи. Ако не бихте имали очи, туй познаване щѣше да стане по другъ начинъ. Наистина, вълкътъ има извѣстна форма, но познаването на вълка по формата му, познаване ли е? Като изречемъ думата „вълкъ“, казвате: познавамъ вълка. Като изречемъ думата „човѣкъ“, казвате: познавамъ човѣка. Въ познаването има категории, степени. При познаването на вълка и на човѣка по форма, нѣма разлика. Туй е повърхностно познаване. Когато Христосъ употрѣбява думата „познавамъ“ то значи да познавашъ, че единъ човѣкъ те люби, че е готовъ да се жертвува за тебе въ всичкитѣ условия на живота; да познавашъ, че онзи учитель е готовъ да ти даде всичкото си познание и да те тури въ правия пѫть. Това е истинско познаване. Слѣдователно, законитѣ на вѫтрѣшното познаване сѫ различни отъ тия на външното познаване. Запримѣръ, всички вие, които ме слушате тази сутринь, ще кажете: ние познаваме този проповѣдникъ. Азъ не отказвамъ това, но то не е дълбоко познаване. Вие ме познавате толкова, колкото познавате Витоша, колкото познавате Мусалла, колкото познавате Дунава, колкото познавате Черно море, Великия или Тихия океанъ, или Индийския океанъ, колкото познавате слънцето, или мѣсечината. Когато лансиратъ една хубава идея за мене, или за когото и да е, казвате: ние познаваме този човѣкъ. Ако кажатъ нѣщо лошо, казвате: ние не познаваме този човѣкъ. Защо въ първия случай го познавате? Защото чрѣзъ този човѣкъ се подигате. Вие искате вашето познанство съ този човѣкъ да е отблизо. Защо? – Туй познаване съдържа въ себе си единъ вѫтрѣшенъ стремежъ за материялни блага. Когато имате приятель, който е забогатѣлъ, станалъ милионеръ и е добрѣ разположенъ къмъ васъ, а вие нѣматѣ нито петь пари, тогава ходите при него, обикаляте го и казвате; той е отличенъ човѣкъ. Отъ гдѣ го познавате? – Вие познавате само неговата кесия, неговата каса. Казвате: а, той е много благороденъ човѣкъ, като него другъ нѣма. Защо? Защото ви посрѣща добрѣ, угощава ви; заклалъ за васъ нѣкоя пуйка, нѣкое прасенце, и вие се посъвземете, радвате се. У васъ като че се заражда закона на жертвата – готови сте да се жертвувате за приятеля си. Но всичко това е само за касата му. Това, обаче, не е познаване. Ако туй е познаване, тогава азъ зная, че и въ животнитѣ има едно подобно познаване, което сѫщо почива на даване подаръци и тѣмъ подобни. Нѣма какво да ви привеждамъ специални случай, но казвамъ, че много пѫти и животнитѣ проявяватъ качества, каквито има у човѣка. И тъй, Христосъ казва: „Азъ те познахъ.“ Кого? – Той познава този първоначаленъ източникъ на живота, познава Бога. А днесъ, съврѣменнитѣ хора, като чуятъ, че нѣкой вѣрва въ Бога, първото нѣщо, което ще помислятъ е, че този човѣкъ е смахнатъ – вѣрва въ Бога. Казватъ: да вѣрвашъ въ Бога, това е попска работа. Чудни сѫ хората, като казватъ, че това било попска работа! Питамъ: поповете ли създадоха Бога? Тогава, ще ви прѣдставя една смѣшна картина. Единъ ученъ човѣкъ минава покрай една рѣка, забива една табела на единъ отъ брѣговетѣ ѝ и пише: тази е най-голѣмата и най-дълбоката рѣка. Тя е еди-колко си дълбока, еди-колко си дълга и еди-колко си широка. Минава другъ ученъ, пише на сѫщата табела: тази рѣка не е най-голѣма. Е, станала ли е тази рѣка по-голѣма? Не, тя си е такава каквато е била по-рано. Първиятъ продължава да върви по течението на тази рѣка, забива втора табела и пакъ пише: тази рѣка е създадена за човѣка. Идва вториятъ ученъ, пише на сѫщата табела: прѣди да сѫществуваше човѣкътъ, рибитѣ живѣеха въ водата, а послѣ дойде човѣкътъ. Първиятъ ученъ върви по-нататъкъ и пише на друга табела: тази рѣка е открита прѣди еди-колко си години, отъ еди-кой си ученъ – пише името му. Пристига вториятъ ученъ, пише: азъ зная, че първата риба, която живѣеше въ тази рѣка, я откри. Кой е по-правъ? – Вториятъ. И наистина, рибитѣ откриха рѣкитѣ и си туриха тамъ яйцата, за да се излюпватъ малкитѣ рибки. Така и ние, съврѣменнитѣ учени хора, мислимъ, че сме открили нѣкои истини. Правя едно сравнение. Ние сме като първия ученъ, който казва, че тази рѣка е най-голѣмата, т.е. това значи, че като съврѣменната наука подобна не е имало. А, не е имало рѣка голѣма като тази! Идва вториятъ ученъ и казва: прѣди падането на човѣка имаше по-висока култура. И двамата спорятъ. Кой е правъ? Но, да оставимъ тия нѣща, тѣ сѫ външната страна на въпроса. Културитѣ не се различаватъ. Културата е една, тя е качество на човѣшкия духъ. Само човѣшкиятъ духъ носи култура въ себе си. Вие не можете да извадите културата вънъ отъ човѣка. Смѣшно е да се опрѣдѣли културата като нѣщо извънъ човѣка. Нима културата на единъ грънчарь, който е направилъ 5–6,000 гърнета седи въ тия гърнета? Не, това сѫ произведения, това сѫ опити на този културенъ грънчарь. Това е идея, която живѣе вѫтрѣ въ него. Никой не знае, защо той е направилъ тия гърнета, но културата не седи въ тѣхъ. Той и безъ да бѣше направилъ тия гърнета, културата бѣше въ него. Сега казватъ: еди-кой си писатель написалъ десятки книги. Ученостьта му не седи въ тия книги. Културата седи много по-дълбоко: въ човѣшкото сърдце, въ човѣшкия умъ, въ човѣшката душа и въ човѣшкия духъ. Азъ употрѣбявамъ тѣзи четири термина, та който ви прилегне – кой въ каквото вѣрва. Нѣкой казва: въ духа не вѣрвамъ – Е, тогава въ душата. И въ душата не вѣрвамъ. – Е, тогава въ ума. – И въ ума не вѣрвамъ. – Е, вѣрвай въ това, което ти прилегне. Двѣ нѣща има, въ които съврѣменнитѣ хора вѣрватъ: въ сърдцето и въ ума. Турятъ си рѫката на лѣвата страна, усѣщатъ пулса, сърдцето имъ бие. Питамъ нѣкого: въ сърдцето не вѣрвашъ ли? – Вѣрвамъ. Легна на лѣвата страна, усещамъ го. А умътъ гдѣ е? – Ето го, тукъ въ главата. Ами душата гдѣ е? – Душата я нѣма на земята. Душата има само една малка проекция тукъ на земята. Тя се явява врѣменно като нѣкоя гостенка на ума и на сърдцето. Щомъ душата посѣти нѣкой човѣкъ, тогава го наричатъ великанъ, вдъхновенъ, благороденъ; но послѣ, като си замине душата, този човѣкъ става обикновенъ. Така е и съ човѣшкитѣ мисли и чувства. Всички мисли, които текатъ въ ума; всички чувства и желания, които текатъ въ сърдцето, идватъ все отъ тозъ великъ изворъ. Този изворъ е душата. Изворитѣ на душата се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е човѣшкиятъ духъ. Изворитѣ на човѣшкия духъ се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е Божиятъ Духъ. Изворитѣ на Бога се поятъ отъ още по-великъ изворъ – отъ Абсолютния, Незнайния Духъ на Битието. За Него никой нищо не знае. Е, сега, какво разбирате съ вашата ученость отъ всичко това? Вашата ученость е въ състояние да забърка ума на всѣкиго. Защо се забърква човѣкъ? Като имашъ два конеца, не можешъ да ги забъркашъ. Но щомъ имашъ нѣколко хиляди конци, можешъ да ги забъркашъ и то така, че не можешъ да ги разплетешъ. Христосъ казва: „Сега познахъ Бога.“ Той познава Бога по едно нѣщо: че Богъ е великата Любовь, ограничила себе си, забравила себе си заради онѣзи малки сѫщества, които живѣятъ въ Него. Въ своитѣ велики планове, Богъ, слѣдъ като създаде всичко, обръща вниманието си отвѫтрѣ навънъ. То значи: Божественото проектира своя животъ навънъ, като дава живота си и на всички души, които сѫществуватъ едноврѣменно въ битието. Азъ ще употрѣбя израза: всички души сѫ вѣчни. Англичанитѣ употрѣбяватъ израза: душитѣ сѫ тъй вѣчни, както и Богъ е вѣченъ. Тѣ не сѫ отдѣлни отъ Него и сѫществуватъ едноврѣменно съ Него въ вѣчностьта. Тѣ вървятъ заедно, живѣятъ въ единъ и сѫщъ животъ, но не сѫ еднакви, различаватъ се. Богъ винаги се различава, и тѣ се различаватъ, а при това, между тѣхъ има тѣсна връзка. Връзката е въ това, че Богъ е Единъ, а тѣ сѫ много. Слѣдователно, съ множеството се означава проявения, ограничения, физическия свѣтъ. Безъ множеството свѣтътъ не може да се прояви. Сега, азъ ще докосна другъ единъ въпросъ. Вие ще разсѫждавате малко, докато дойда до мисъльта си. Съврѣменнитѣ психолози и математици казватъ, че врѣмето и пространството не били реални. Не, врѣмето и пространството сѫ реалности, но врѣмето може да се сгѫстява или съкращава, а може и да се разширява; и пространството може да се сгѫстява и разширява. Ще ви приведа единъ психологически фактъ. Вие сънувате единъ сънъ: тръгвате отъ България за Америка, пѫтувате, стигате тамъ, запишете се въ нѣкое училище, учите, свършитѣ училището, връщате се отново въ България и ставате пръвъ министъръ. Това нѣщо става прѣзъ съня ви, всичко за 3–4 часа, а въ сѫщность, за да го реализирате, изискватъ се много години. Какъ става това, та тъй бързо свършихте изпититѣ си, тъй бързо завършихте университета? Да, има такива сънища. Тъй че, ако азъ дойда да разсѫждавамъ за врѣмето, сѫщо така то е различно за различнитѣ сѫщества. Врѣмето за растенията, въ тѣхната крайна цѣль на развитие, е по-дълго отколкото нашето врѣме. Азъ бихъ спорилъ съ съврѣменнитѣ учени, съ съврѣменнитѣ математици по този въпросъ. Врѣмето на растенията е по-дълго отъ врѣмето на микробитѣ. Врѣмето на микробитѣ е по-дълго отъ врѣмето на млѣкопитающитѣ. Врѣмето на млѣкопитающитѣ е по-дълго отъ нашето врѣме. Нашето врѣме е по-дълго отъ врѣмето на ангелитѣ. Ние нѣмаме еднакво врѣме за разрѣшение на една и сѫща задача. Слѣдователно, какво ще кажемъ за врѣмето и пространството, когато дойде да разрешаваме една задача? Пространството за растенията има единъ видъ, за млѣкопитающитѣ – другъ видъ, за насъ – трети видъ, за ангелитѣ – четвърти видъ и т.н. И всичкитѣ противоречия въ свѣта произтичатъ отъ това, че врѣмето за всинца ни не е еднакво. Събератъ се двама души: единиятъ е по-бързъ, иска всички нѣща да станатъ изведнъжъ; другиятъ казва: е, нищо, полека-лека; или както казватъ турцитѣ: явашъ-явашъ; или както казватъ англичанитѣ: остави го на врѣмето! Питамъ кои сѫ причинитѣ, че единиятъ бърза, а другиятъ кара полека-лека? – Единиятъ иска да съкрати врѣмето, а другиятъ го продължава. Хубаво, ако е вѣрно това, което казватъ ученитѣ, че врѣмето не може да се съкращава, защо искашъ да съкратишъ една реалность? Значи, врѣмето търпи съкращение, търпи и продължение, т.е. разширение. И този човѣкъ, който иска да го съкрати, е правъ, само че не знае методъ и начинъ, какъ да го съкрати. Какъ съкращаватъ въ България врѣмето? Отива нѣкой въ странство, свършва математика или естественитѣ науки и се връща въ България, иска да го назначатъ или професоръ въ университета, или учитель въ нѣкоя отъ първокласнитѣ гимназии, но никой не го познава, нѣма приятель и не го назначаватъ. Отива самъ при министера, казва му, че иска назначение, но министърътъ му казва: ще видимъ. Минаватъ се день, два, три, седмица, мѣсецъ, два три, петь мѣсеца врѣмето се продължава, нѣма никакво назначение. Казватъ му: слушай, понамажи малко колата на началника на просвѣтата най-малко съ 10-ина хиляди златни, да каже нѣколко благи думи за тебе. Щомъ се понамаже колата, врѣмето се съкращава; на другия день се издава заповѣдь, че еди-кой си, свършилъ въ странство съ отличенъ успѣхъ, се назначава на служба еди-кѫдѣ си. Значи, има единъ методъ, по който може да се съкрати врѣмето. И при всичко това ученитѣ ще кажатъ, че врѣмето не се съкращавало. Не, опитътъ показва, че се съкращава врѣмето, но трѣбва да се знае методътъ за това. Малкитѣ дѣца въ училищата, като сбъркатъ нѣщо, изтриватъ погрѣшкитѣ си съ гума. Тѣ правятъ, както нѣкой обикновенъ художникъ, който, като сбърка нѣщо на платното си, бързо взема четката, и отгорѣ върху грѣшката зацапва съ боя. Но какво излиза отъ това? – Направя по-голѣма грѣшка. Какъ постъпва великиятъ художникъ въ такъвъ случай? – Той има специални киселини. Потопи четката въ нѣкоя отъ тѣхъ, бутне внимателно върху платното, дѣто е грѣшката и я изчисти. Той знае метода, какъ да се чисти, какъ да се трансформира грѣшката. И тъй, Христосъ казва: „Азъ Те познахъ.“ За да познаешъ човѣка, трѣбва да си готовъ да пожертвувашъ живота си за него. Ти не можешъ да познаешъ, дали единъ човѣкъ е готовъ да се жертвува за тебе, до като и ти не си готовъ да се жертвувашъ за него, не си ли готовъ да се пожертвашъ за него ти можешъ да казвашъ, че го познавашъ, но това е само празно говорене, празни приказки, но не и дѣла. Онзи който е готовъ да се жертвува, трѣбва да се жертвува не само на думи но и на дѣла. Когато дойдемъ да говоримъ за Бога, трѣбва да се лишимъ отъ всички блага, трѣбва да пожертвуваме всичко за Него. Само тогава ще познаемъ, че въ свѣта има Едно сѫщество, Една реалность, за която струва всичко да се пожертвува. Сега съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като говорятъ за Бога, като Го познаятъ, тогава и наука, и култура за тѣхъ ще прѣстане, всичко ще се заличи. Не е така. Онзи, който познава Бога, ще започне съ една нова наука, съ една нова просвѣта и култура, каквато свѣтътъ дори не е сънувалъ. Всичкиятъ съврѣмененъ потикъ за свобода, за култура, за нова мисъль; всички онѣзи благородни пориви, който се проявяватъ, въ каквото и да е направление, това сѫ потици, мисли на онова велико сѫщество – Богъ – Който работи сега въ свѣта. Нѣкой казва: какъ ще се поправи свѣта? Казвамъ: Богъ ще го поправи. Чрѣзъ кого? – Чрѣзъ насъ. Единъ день вие ще се съвземете, но сега мязате на онзи благородникъ, който билъ отъ рождение лѣнивъ и живѣлъ съ идеята, че не трѣбва да работи, не трѣбва да се движи. Обаче, единъ день го турили на пода въ една стая, дѣто минавалъ силенъ електрически токъ. Токътъ взелъ да го припича и той веднага скочилъ правъ, започналъ да се движи изъ стаята, да стѫпва отъ кракъ на кракъ, да търси изходъ отъ тази стая. Като потропалъ тъй нѣколко часа, казалъ си: е, че движението било много хубаво нѣщо! Тѣзи Божествени токове сѫ започнали да функциониратъ вече въ свѣта. Тѣ идватъ въ видъ на страдания. Тия страдания прѣдизвикватъ въ хората сѫщитѣ чувства, сѫщитѣ изживявания, каквито изпитватъ удавницитѣ, които се борятъ изъ водата, за да се спасятъ. Тѣ изпитватъ голѣми страдания, мѫчения, конвулсии. И днесъ Господь иска да спаси съврѣменния свѣтъ, затова имъ създава такива страдания, които прѣдизвикватъ въ тѣхъ гърчения, конвулсии. Всички питатъ: защо е това нѣщо? – За да дойде Божията Любовь въ насъ, да познаемъ Бога въ себе си и да изпълнимъ Неговата воля. Сега, да разгледамъ второто положение отъ стиха, което е сѫщо така важно. Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ, и както ми каза, тъй свършихъ.“ Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: да, така е било за Христа, но не и за насъ. Не азъ питамъ всинца ви, които ме слушате, както и тѣзи хиляди и милиони хора, които сѫществуватъ по свѣта: кой ви е пратилъ на земята? Задавали ли сте си сами въпроса, защо сте дошли на земята? Защо, по каква причина дойдохте тукъ? Нѣмаше ли друго нѣкое мѣсто, освѣнъ земята? Кой ви изпрати тука? Има по-хубава земя, отколкото тази, на която живѣете. Какъ прѣминахте това мѣсто, докато стигнете до земята? Въ колко часа тръгнахте отъ вашето отечество? Съ кой тренъ пѫтувахте? – Нищо не знаете по тѣзи въпроси. Когато нѣкой човѣкъ тръгне отъ Америка за България и го питатъ, въ колко часа, кой день тръгна отъ Америка, човѣкътъ знае всичко, помни, може да ви отговори. А сегашнитѣ хора, които вѣрватъ, и които не вѣрватъ, че сѫ дошли отъ другъ свѣтъ, нищо не знаятъ. Кога тръгнахте? – Не зная. Кога пристигнахте? – Не зная, Господь знае. Откѫдѣ пристигнахте? – Господь знае. Защо дойдохте? – Господь знае. Когато дойде въпросъ за ядене и пиене, когато се касае да вземете нѣщо отъ припечеленото, казвате: това азъ зная. Има нѣщо, което съврѣменнитѣ хора знаятъ – да бъркатъ въ чуждитѣ кесии и да дѣлятъ богатствата на богатитѣ. Казватъ: е богати хора сѫ тѣ! Богатитѣ хора азъ наричамъ касиери. Какво ще правитѣ съ паритѣ на богатитѣ хора? Ядатъ ли се тѣзи пари? – Не се ядатъ. Паритѣ сѫ една сила, която завлича. Едно врѣме Искъръ минаваше покрай околностьта на София, и когато водата му прииждаше, правѣше голѣми пакости. Често шопитѣ се оплакваха, че Искъръ имъ завлича говедата. Обаче ученитѣ хора впрегнаха неговата енергия, и днесъ тя се използува за освѣтление на София. Не оставяйте паритѣ да ви завличатъ; впрегнете тѣхната енергия, използувайте ги за работа! Вие не можете да вземете паритѣ отъ земята. Единъ день паритѣ ще се върнатъ тамъ, откѫдѣто сѫ извадени. Такъвъ е законътъ, азъ зная това. И вие единъ день ще се върнете тамъ, отъ дѣто сте дошли. Земята е едно царство. И на човѣка, при сегашнитѣ условия, не му се позволява да прѣкара въ това царство повече отъ 120 години. Крайниятъ прѣдѣлъ за живѣене на земята е 120 години. Онѣзи, които управляватъ земята, не позволяватъ повече. Като дойде този прѣдѣлъ, ще те изхвърлятъ вънъ и ще ти кажатъ: хайде, сега ще си вървишъ, повече не можешъ да живѣешъ въ тази държава. Въ Англия, запримѣръ, дойде нѣкой странникъ, постои нѣколко мѣсеца и му казватъ: хайде сега ще си вървишъ! Има изключителни случаи, дѣто нѣкой може да живѣе и повече, но той, въ замѣна на това, дава нѣщо за тази държава. Въ това отношение, хората сѫ много голѣми майстори. Нѣкой пѫть дойдатъ отъ небето, хванатъ нѣкого, искатъ да го задигнатъ, да го взематъ отъ земята. Той започва да се моли: оставете ме, искамъ да работя за Бога. Ако остана, ще работя само за Бога, ще направя туй-онуй. Щомъ е за името Божие, оставятъ го. Слѣдъ 5–10 години пакъ дойдатъ да го взематъ, но той нищо не свършилъ. Започва пакъ да се моли: моля ви се, моля ви се, оставете ме, азъ ще работя за Бога. Оставятъ го. Мине известно врѣме, той нищо не е направилъ. Най-послѣ дойдатъ, взематъ го, изхвърлятъ го навънъ. Той пакъ се моли да го оставятъ. – Не може повече: или праведникъ ще бѫдешъ, или вагабонтъ. Въ свѣта има два вида хора: еднитѣ сѫ крайно добри, а другитѣ – крайно лоши. Срѣднитѣ отъ тѣхъ даже и дяволътъ не ги иска. Азъ казвамъ: когато дяволътъ те иска, пакъ човѣкъ трѣбва да бѫдешъ! Дяволътъ казва: доведете този човѣкъ при мене, той ще бѫде добъръ. Такъвъ човѣкъ и Господь го иска. Той казва: „Щомъ този човѣкъ може да работи при дявола, той и при мене ще може да работи“. Ако единъ човѣкъ е отличенъ слуга при лошия господарь, той и при добрия господарь ще бѫде отличенъ слуга. Това сѫ фигуративни изрази. Христосъ казва: „Разбрахъ, че Ти си ме проводилъ“. Сега вие може да кажете: кой е начинътъ, по който може да се запознаемъ съ Истината? Да се запознаете съ Истината? – Истината е нѣщо свещено. Ние още не можемъ да видимъ Истината. Тя не може да се прояви. За Истината ние сме като слѣпия човѣкъ. Той може да усѣти топлината, но не може да възприеме и свѣтлината. Туй, което, ние възприемаме, не е свѣтлина. Тогава, какво ще кажете? Има сѫщества, които виждатъ на тъмно тъй, както ние виждаме на свѣтло. Слѣдователно, когато говоримъ, че виждаме, азъ подразбирамъ, че се намираме въ свѣтлина, съ която можемъ да виждаме реалностьта. Питамъ ви: съ свѣтлината, която имате, виждали ли сте единъ ангелъ, виждали ли сте едно разумно сѫщество, влѣзли ли сте въ съобщение съ тѣхъ? Питамъ ученитѣ хора, капацитетитѣ: какъвъ е смисълътъ на червения лѫчъ въ дѫгата? Защо го създаде природата? Той е друга проява. Защо е зеления цвѣтъ въ дѫгата? – Той е друга проява. Защо е жълтиятъ цвѣтъ въ дѫгата? – Той е трета проявя. Защо е тъмно-синиятъ, защо е ясно-синиятъ и защо виолетовиятъ цвѣтъ? – Това сѫ все прояви. Седемьтѣ лѫча на дѫгата сѫ сигнали, които се пращатъ отъ седемьтѣ свѣта на небесния, на невидимия свѣтъ за връзка съ земята. Въ тѣхъ има една цѣла азбука, и ако вие виждате, добрѣ, ще забѣлѣжите, запримѣръ, че полето на червения цвѣтъ не е едно и сѫщо, каквото е полето на другитѣ лѫчи. Изобщо, полето на всички лѫчи не е еднакво. Та, казвамъ: съврѣменната наука още не е дошла до положение да ни даде едно правилно обяснение на нѣщата. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че червениятъ цвѣтъ ималъ еди-колко си билиона трептения въ секунда; виолетовиятъ – еди-колко си билиона трептения и т.н., съ това смѣтатъ, че сѫ изучили цвѣтоветѣ на дѫгата. Казвамъ: благодаря за такива научни изслѣдвания. И тогава питамъ: въ колко часа ще пристигне варненскиятъ тренъ, който е излѣзълъ отъ Варна въ еди-колко си часа? Дали е пѫтнишки, или товаренъ тренъ? Учениятъ ще почне да ми изчислява, че колелото на тази машина прави еди-колко си обръщания въ секундата, че еди-колко си вѫглища изгаря, еди-колко си пара се образува и т.н. Казвамъ: хубаво, приятелю, тѣзи изчисления може да сѫ много добри, но не ми сѫ потрѣбни. Азъ искамъ да зная, какво носи този вагонъ, какво е неговото вѫтрѣшно сѫдържание, дали съ него пристигатъ тия разумнитѣ хора, или е товаренъ вагонъ съ вѫглища, или съ говеда за клане. Азъ не искамъ да зная, колко трептения иматъ тия лѫчи на дѫгата, но какво носятъ тѣ. Тѣзи краски на дѫгата сѫ най-голѣмото благословение, което се съдържа въ нея. Дѫгата, цвѣтоветѣ, това е Божието благословение, Божието изобилие, вратата, прѣзъ която идватъ всички блага отъ невидимия свѣтъ. Сега, нѣкои хора отъ съврѣменния свѣтъ взели единъ цвѣтъ отъ краскитѣ на дѫгата и съ това име се кръщаватъ, така се назоваватъ. Запримѣръ, нѣкои взели за символъ червения цвѣтъ, турили го като знаме и се наричатъ „червенитѣ.“ Други взели като символъ портокаления цвѣтъ и се наричатъ „оранжевисти.“ Трети взиматъ за символъ зеления цвѣтъ. Турятъ си хората разни цвѣтове. Хубаво, ако вие носите червения цвѣтъ, носете го, но бѫдете хора на живота! На кой животъ? – На онзи възвишенъ, благороденъ животъ. Да дадешъ живота на човѣка, а не да му го вземешъ – това разбирамъ азъ подъ червения цвѣтъ. Тия хора, които носятъ портокаления цвѣтъ, подразбирамъ да могатъ да дадатъ индивидуалность, съзнание на човѣка. Тия, които носятъ зеления цвѣтъ, значи да дадатъ отъ своето материално благо и на другитѣ. Тия, които носятъ жълтия цвѣтъ, нека дадатъ отъ своята мѫдрость, отъ своето знание и на другитѣ. Тия, които носятъ синия цвѣтъ, това означава Истината, вѣрата въ тѣхъ. Всичкитѣ цвѣтове сѫ Божии благословения, които даромъ си взелъ, даромъ трѣбва да дадешъ. Всички трѣбва да даваме даромъ! Срещатъ се двѣ жени, едната се облѣкла съ червена блуза, другата съ синя, спиратъ се, питатъ се една друга, защо се облѣкли въ такива свѣтли цвѣтове. И сами си отговарятъ: е нали модата е такава! Послѣ модата се измѣни, тѣ се облѣкатъ въ жълто. Защо промѣнятъ цвѣта? – Сега пъкъ парижката мода е такава! Слѣдователно, червениятъ цвѣтъ е на мода, портокалениятъ цвѣтъ е на мода, зелениятъ е на мода – всички цвѣтове вече сѫ станали много обикновени. Всички съврѣменни хора, които се мислятъ толкова добри, сѫ дошли до положението да изопачатъ Божията Истина, и въ името Божие лъжатъ, безъ да ги е срамъ. И кои лъжатъ? – Най-ученитѣ хора лъжатъ: свещеницитѣ, проповѣдницитѣ, владицитѣ, патриарситѣ, учителитѣ – всички лъжатъ, И то не такива обикновени лъжи, но едри крупни лъжи. Всичко е на мода, и лъжата е на мода. Защо трѣбва да се лъже? Ако лъжата може да ни подигне; ако тя прѣдставлява култъ въ живота и донася благо на човѣчеството, можемъ да я туримъ като законъ. Обаче, и за лъжата има законъ: който лъжесвидетелствува, се наказва. Питамъ: онзи Божественъ кармически законъ нѣма ли да подведе подъ отговорность всички ония, които лъжатъ? – Ще ги подведе. Земята и небето ще прииде, но една рѣзка отъ Божия законъ нѣма да се измѣни, докато не се изпълни всичко що е писано. Не мислете, че едно прѣстѫпление, въ какъвто малъкъ видъ и да е, може да мине незабѣлѣзано. Колкото е по-издигнатъ човѣкъ, толкова повече неговитѣ прѣстѫпления ще бѫдатъ забѣлѣзани, толкова неговата отговорность е по-голѣма. Такъвъ единъ примѣръ е даденъ за единъ отъ най-благороднитѣ еврейски царе, царь Давидъ. По-благороденъ царь по сърдце отъ него нѣмаше. Той направи единъ грѣхъ, който му се прости, но много мѫчно се поправи. Отъ тозъ моментъ той не видѣ бѣлъ день въ дома си. Не само това, но кой какъ чете Библията, все това прѣстѫпление чете. Провидението казва: гледайте поведението на този царь и взимайте отъ него примѣръ, защото и върху васъ ще дойде сѫщото. Сега, въ съврѣменния християнски свѣтъ има единъ грѣхъ, една лъжа, която се състои въ слѣдното. Слѣдъ като те убѣдятъ нѣкои, че ти си грѣшенъ човѣкъ и послѣ успѣятъ да те обърнатъ къмъ Бога, започватъ да ти казватъ: ти нѣма да имашъ взимане-даване съ грѣшнитѣ хора, ще живѣешъ само за Бога и ще вѣрвашъ въ туй, въ онуй. Тѣ започватъ да те ограничаватъ. Щомъ тия хора те обърнатъ къмъ Бога, и въ тозъ моментъ Богъ живѣе въ тебе, нека те оставятъ свободенъ, да бѫдешъ рѫководенъ отъ своя умъ, отъ своето сърдце, а тѣхната помощъ да бѫде само едно външно съдѣйствие. Слѣдователно, въ туй, отношение ние трѣбва да си дадемъ пълна свобода. Ние можемъ да се спогодяваме съ всички. Но какъ? – Когато азъ говоря, трѣбва да бѫда искренъ; и когато другитѣ ме слушатъ, сѫщо трѣбва да бѫдатъ искрени. Казватъ нѣкои: ама какво трѣбва да мисля за тебе? – Не трѣбва да имашъ никаква задна мисъль, никаква задна цѣль. Ако азъ имамъ нѣкаква задна цѣль, тя ще се види. Моята цѣль трѣбва да е – да се изтъкнатъ онѣзи отношения, онѣзи връзки, които сѫществуватъ между насъ; да се прѣмахне онази умраза, онова недоверие, което сѫществува между насъ; да се прѣмахне онази злоба, онази алчность, онази жажда за отмъщение, за одумване и изобщо всичко онова, което съсипва всичко възвишено и благородно въ насъ. Какъ ще се прѣмахне всичко това? Вие не може да намѣрите вашето спасение другадѣ, освѣнъ въ самитѣ васъ. Вие нѣма да намѣрите вашето спасение въ никакви църкви, въ никакви университети. Нѣкои казватъ: да, вѣрно е, въ църквата не може да се намѣри никакво спасение. Възъ основа на това пъкъ други казватъ: азъ седя по-горѣ отъ учителя си. Знаете ли на какво мязатъ тия, които казватъ така? Турцитѣ иматъ единъ подходящъ примѣръ за случая. Когато помацитѣ станали турци, били заставени да си направятъ джамия. Ходили тѣ насамъ-нататъкъ изъ гората да си търсятъ дърва, но трѣбвало помежду си да говорятъ все на турски езикъ. Тѣ изпълнявали тази заповѣдь, все турски си говорили, но когато строили джамията си, нѣкой отъ тѣхъ се сбъркалъ, проговорилъ на български езикъ, казалъ: тукъ на върха има нѣщо малко кривичко. Това значи, когато нѣкой каже, че седи по-високо отъ учителя си. Нима, ако азъ седя на първия етажъ, а качатъ нѣкое магаре на третия етажъ, та магарето е по-високо отъ мене? Магарето си е все магаре, то пакъ ще си реве – нѣма да напише нѣкоя хубава книга. Нима онзи орелъ, който лети 4–5,000 метра надъ мене, е по-високо отъ мене? Не мислете тъй. Нѣкой казва: азъ хвърча нагорѣ. Да, докато си ситъ, хвъркашъ нагорѣ, на високо, като орелъ; като огладнѣшъ, ще слѣзешъ на земята да ядешъ. Кажете тогава: гдѣ е вашата философия? Ако въ врѣме на мѫчнотии не можешъ да издържишъ най-малкото страдание, тогава гдѣ е твоята човѣщина, гдѣ е твоята култура? Ако ти, въ врѣме на страдания не можешъ да пожертвувашъ живота си за Бога, а като нѣкой страхливецъ се отричашъ отъ Него и продавашъ Истината, гдѣ е твоята човѣщина? Защо иде смъртьта въ свѣта? Азъ оправдавамъ смъртьта само въ единъ случай. Кога? – Когато пожертвувашъ живота си за Бога. Всѣка друга смърть вънъ отъ Бога, въ моитѣ очи, не е оправдана. Слѣдователно, единственото нѣщо, за което трѣбва да пожертвуваме живота си, е Богъ. Защо? Защото, ако пожертвуваме живота си за Бога, всѣкога ще го намѣримъ; ако пожертвуваме живота си за всѣко друго нѣщо, нѣма да го намѣримъ. И казва Христосъ: „Познавамъ Те“. Значи, влагамъ живота си вѫтрѣ въ Тебе, защото азъ дойдохъ на земята да изпълня Твоята воля, да изявя Твоето величие, Твоята слава прѣдъ свѣта. Христосъ бѣше единъ великъ Учитель, но Той се смири, дойде като единъ простъ слуга, даде единъ великъ примѣръ на свѣта и така свърши своята работа. А сега, у съврѣменнитѣ хора, у съврѣменнитѣ християни, липсва именно тази чърта – смирението. И колко пѫти ние разваляме най-хубавитѣ нѣща, само поради това, че сме се докачили, и никога не мислимъ за Онзи, който ни е пратилъ на земята. Нѣкой пѫть ние мислимъ, че хората могатъ да ни опетнятъ. Ще бѫде смѣшно когато нѣкоя муха остави своитѣ извержения на върха Монъ-Бланъ и мисли, че това ще опетни тази планина. Не, като дойдатъ воднитѣ капки, ще изчистятъ, ще измиятъ всичко и върху планината нѣма да остане никакво петно. Възвишениятъ, чистиятъ човѣкъ, който вѣрва въ Бога, е като планина, и тия плюнки на мухитѣ ще го оцапатъ толкова, колкото сѫ въ състояние да оцапатъ и върха на Монъ-Бланъ. Нѣкои ми казватъ: ти не знаешъ ли, какво говорятъ хората за тебе? Казвамъ: какво говорятъ мухитѣ ли? Знамъ, но то е тѣхна работа, а моята работа е друга. Мухитѣ ще си правятъ своето, и азъ – своето, и така свѣтътъ ще си върви. Ами защо правятъ мухитѣ така? – Съ този въпросъ не се занимавамъ. Ама трѣбва ли да правятъ това? – И съ този въпросъ не се занимавамъ. То е тѣхна длъжность – нищо повече. Сега ще ви дамъ единъ примѣръ за единъ отъ древнитѣ адепти, който изчислявалъ, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Той базиралъ своитѣ изчисления върху постѫпката на единъ вълкъ. Ще ви разправя накратко този разказъ. Адептътъ се наричалъ Бахру-Исава. Той се отдалечилъ да живѣе въ една планинска мѣстность, гдѣто имало много вълци. Всички овчари, който минавали прѣзъ тази мѣстность съ овцитѣ си, все ги губѣли, затова много отъ тѣхъ били принудени да бѣгатъ отъ тази мѣстность. Бахру-Исава се заселилъ именно въ тази планина, и единъ день, като се разхождалъ изъ планината, срещналъ единъ отъ тия вълци, погледналъ го въ очитѣ, и той веднага тръгналъ подирѣ му. Бахру-Исава отива въ колибата си, и вълкътъ иде слѣдъ него – лѣга близо до нозѣтѣ му и го гледа право въ очитѣ. Бахру-Исава му казва: „Слушай, ти трѣбва да преобразишъ живота си. Въ тази планина ще настане единъ прѣвратъ, и всички вълци ще бѫдатъ изтрѣбени. Туй да го знаете! И, ако вие, вълцитѣ, не се прѣвърнете въ овчарски кучета, очаква ви лоша сѫдба.“ На твое разположение съмъ. Каквото ми кажешъ, ще върша. Този вълкъ живѣлъ цѣла година мирно около своя господарь, който си задалъ една задача: да изчисли, колко хиляди години още ще трае злото въ свѣта. Единъ день единъ овчарь като минавалъ съ стадото си прѣзъ тази мѣстность, една отъ неговитѣ овци съ агънцето си се отдѣлила отъ стадото и се изгубила. Вълкътъ миналъ покрай тѣхъ и задигналъ агнето съ себе си. Овцата, майката на това агне, тръгнала подиръ него, блѣе, но вълкътъ носи агнето – той напрѣдъ, овцата подирѣ му. Вълкътъ занесълъ агнето на господаря си, сложилъ го прѣдъ него и му казалъ: „Искамъ да докажа, че стария навикъ, да давя овци, го оставихъ и сега искамъ да спечеля довѣрието ти“. Послѣ отива намира майката, хваща я за врата, довежда и нея прѣдъ господаря си и казва: „Тукъ ще живѣете заедно, а азъ ще бѫда овчарското куче да ви пазя.“ Тогава Бахру-Исава намира въ устата на вълка 10 косми, останали отъ агнето. По тия 10 косми той направилъ своитѣ изчисления, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Питамъ съврѣменнитѣ математици: какъ ще изчислятъ по тия 10 косми, колко врѣме ще трае злото въ свѣта? Бахру-Исава, обаче, направилъ своитѣ изчисления и казалъ така: злото отъ свѣта ще изчезне, когато слънцето изгрѣе три пѫти отъ изтокъ, три пѫти отъ западъ, три пѫти отъ сѣверъ и три пѫти отъ югъ. Значи, имате 3x4= 12. Тъй че още 12 пѫти трѣбва да изгрѣе слънцето отъ четиритѣ различни точки, за да изчезне злото отъ свѣта. И вие сега, като се върнете дома си, изчислете, слѣдъ колко хиляди години ще изчезне злото отъ свѣта. То е общо зло, общо условие. Но казвамъ, че това врѣме може да се съкрати, може и да се продължи. Споредъ вашитѣ изчисления, съ колко може да съкратите туй врѣме? Нали знаете отъ аритметиката, какъ става съкращението на числата? Слѣдователно, вие ще съкратитѣ врѣмето до една секунда. Значи, злото въ човѣка може да трае една секунда, една минута, единъ часъ, единъ день, една седмица, единъ мѣсецъ, една година – отъ васъ зависи, да се продължи ли врѣмето на злото или да се съкрати. Общото врѣме на злото е единъ периодъ, едно общо движение, което включва възможноститѣ на всички сѫщества. Казва Христосъ: „Познахъ Те.“ Въ какво? – Въ онази дълбоката, великата Мѫдрость, която е скрита вѫтрѣ въ човѣка. Ами че вижте само, какво нѣщо е човѣшкото лице! Вие погледнете на него и казвате: е, лице е това! Я разгледайте човѣшкото лице отъ геометрическо гледище и вижте, какви проекции има въ него! Разгледайте, кои мѣста отъ човѣшкото лице означаватъ точки, кои прави и криви линии, кои повърхнини и т.н. И отъ всички тия проекции направете изчисления, да видите, колко милиони години се е строило вашето лице. Тия вдлъбнатини, които имате по лицето си, показватъ прѣзъ какви положения е миналъ човѣкътъ. Това сѫ все математически положения. За да се образува сегашното лице въ човѣка, това показва, че той не е миналъ прѣзъ една епоха на ангелски животъ, но е миналъ прѣзъ редица животи отъ борби, отъ прѣстѫпления, каквито той не може да си прѣдстави. И, ако вие сравните сегашното лице на човѣка съ неговото бѫдеще лице, сегашното ще бѫде като единъ изродъ, ще бѫде едно страшилище. Слѣдъ като човѣкъ се обърне къмъ Бога, той ще се плаши отъ сегашното си лице. Нѣкой пѫть вие мислите, че сте красиви. Не, външно вие не сте красиви. Красотата е нѣщо вѫтрѣшно. Нѣкоя жена, като срещне нѣкой мѫжъ, сърдцето ѝ трепне, уплашва се, отъ него; нѣкой мѫжъ, срещне нѣкоя жена, сърдцето му трепне, уплашва се отъ нея. Нѣкой срещне мечка, вълкъ, уплашва се отъ тѣхъ. Защо? – Страшни сѫ тия лица. Значи, туй лице не вдъхва още любовь, не вдъхва още въ тебе онова довѣрие, онова спокойствие. Защо? – Защото не познава Любовьта, не познава Бога. Когато ме срещне нѣкой и се уплаши отъ мене, коя е причината? Защото не вижда Любовьта въ мене. И когато азъ срещна нѣкое лице и се уплаша отъ него, защо става това? Защото не познавамъ Бога въ него, не познавамъ Любовьта. И днесъ хората казватъ: човѣкъ за човѣка е вълкъ. Вѣрно ли е това положение? – Не е вѣрно. При сегашната култура, тъй както хората се насъскватъ едни срѣщу други, тъй както се възпитаватъ, това изречение е вѣрно, но то не трѣбва да бѫде така. Въ основата си, човѣкъ за човѣка е братъ. И тъй, Христосъ казва: „Познахъ.“ Какво е позналъ? – Че Ти Си ме проводилъ. И всички ние трѣбва да познаемъ, че Богъ ни е проводилъ въ този свѣтъ. И когато съзнаемъ туй учение, трѣбва да го приложимъ на опитъ въ най-малкитѣ нѣща. Азъ мисля, че спасението на свѣта нѣма да стане съ помагането на бѣднитѣ. Като наблюдавамъ хората, азъ считамъ за благороденъ, за културенъ човѣкъ този, който като види, че нѣкоя мравя се дави, е готовъ да ѝ тури една сламка и да я извади отъ водата. Онзи, който може да извади една мравя отъ водата, той може да се обърне къмъ Бога, той има сърдце, благороденъ човѣкъ е. Глѣдамъ, нѣкой човѣкъ полива цвѣтята. Казвамъ: онзи, който може да избави една мравя, който може да полива едно цвѣте, той е благороденъ човѣкъ, той е въ правата посока. Слѣдователно, ние трѣбва да започнемъ отъ малкитѣ нѣща въ свѣта. Щомъ единъ човѣкъ е въ състояние да извършва малки работи, той ще е въ състояние да прави и велики работи. Знанието, което имаме, благороднитѣ чувства, който имаме, това сѫ вече богатство, условия, за да работимъ. Ние седимъ и казваме: азъ не съмъ богатъ. Това е вече алчность. Въ такъвъ случай, азъ бихъ прѣдложилъ на който и да е отъ васъ 10 милиона златни лева само за прѣдната часть отъ мозъка ви. Даже азъ ви давамъ много малко. Както виждате, азъ искамъ да спечеля и то много да спечеля. Не, това нѣщо съ пари не се продава. Онзи, който има този мозъкъ, който познава Бога, нѣма нужда отъ външно злато. Знаете ли, защо нѣма нужда отъ злато? – Цѣлата земя за него е една каса. Щомъ тръгне изъ нея, той знае вече кѫдѣ има пари. Тукъ, въ България, навсѣкѫдѣ има пари. Знаете ли колко заровено злато има въ България? Въ Балканския полуостровъ има заровено на разни мѣста около 20 милиарда злато. Нѣкой пѫть ме запитватъ: ама ти какъ прѣживѣвашъ? – Съ тази каса отъ 20 милиарда злато. Азъ зная кѫдѣ се намира тази каса, разполагамъ съ нея. Нѣкой пѫть, като осиромашея, отида, поизровя си малко отъ това злато. Други ме питатъ: ама отгдѣ се хранишъ? Чудни сѫ хората! Азъ имамъ толкова милиарди злато въ България! Въ Русия – друго злато ме чака. Въ Германия, въ Франция сѫщо имамъ много злато. Като отида въ Германия, бръкна въ тази каса, взема си колкото ми трѣбва. Вънъ отъ това, виждамъ, гдѣ има златни жили въ България; виждамъ, гдѣ има скъпоцѣнни камъни. Чудни сѫ хората, като ме питатъ, отъ дѣ идватъ моитѣ срѣдства. Казватъ: значи ти си единъ отъ готованцитѣ! Че кой отъ васъ не е готованецъ? Всички сме готованци, всички живѣемъ даромъ въ свѣта. Туй е Истината! Всички ние живѣемъ даромъ, отъ Божието благословение. Хората казватъ, че се измѫчватъ, за да придобиятъ прѣхраната си. Не, даромъ живѣемъ всички по благодать. Казватъ за нѣкого, че билъ богатъ. По-богатъ човѣкъ тукъ въ България отъ мене нѣма. Казватъ българитѣ: тъй ли, тогава дай да си платимъ дълговетѣ си! Не, не давамъ. Още два пѫти да ме карате въ обществената безопасность – не, нѣмамъ намѣрение. Нека си седятъ паритѣ заровени. Азъ не съмъ за паритѣ. Хубаво си седятъ тѣ скрити. Ако излѣзатъ на явѣ, ще има много хора избити заради тѣхъ. Тѣ си иматъ своитѣ пазители тамъ. Не, други, още по велики богатства има въ свѣта! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това да имашъ онзи вѫтрѣшенъ миръ, да имашъ онова велико течение на Божията Любовь, да си миренъ и тихъ, да бѫдешъ въ връзка съ всички братя по лицето на земята, да бѫдешъ въ връзка съ всички онѣзи, който сѫ били прѣди тебе и слѣдъ тебе, да се разговаряшъ съ най-умнитѣ хора. А тѣ всички сѫ живи! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да живѣешъ въ единъ свѣтъ, въ който да се разбирашъ съ всички. Нѣкои ще кажатъ: ще бѫде ли то? – Ами то е, сѫществува това нѣщо. Чудни сте вие! Нѣкои питатъ: ами кога ще дойде това врѣме? Казватъ на мравитѣ: знаете ли, че култура има? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Никога нѣма да дойде при васъ, вие ще отидете при нея. На васъ казватъ. Знаете ли, че има ангелска култура? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Нѣма да чакате тя да дойде, вие ще отидете при нея, вие ще отидете при ангелитѣ. Седимъ ние, съ нашитѣ китари, като мравитѣ, чакаме. Не, мравитѣ трѣбва да се измѣнятъ, трѣбва да станатъ хора. И ние, съврѣменнитѣ хора, казваме: кога ще дойде царството Божие за насъ? – Никога! Всички ние трѣбва да се измѣнимъ; всички ние трѣбва да познаемъ Бога, да познаемъ че Той ни е проводилъ. И когато Божията Любовь ни измѣни вѫтрѣшно, когато съвършено ни прѣобрази и прѣвърне отъ положението на буба въ пеперуда, и добиемъ свойството, да не се хранимъ съ сдъвкана храна, тогава ще туримъ едно мѣрило, единъ знакъ въ свѣта. А сега питамъ: какъ ще се поправи свѣта? – Като се приложи този законъ, хората ще видятъ, какъ ще се поправи свѣта. Този законъ може да се приложи даже още сега въ България. Нѣкой апашъ открадналъ пари. Ако съмъ сѫдия, ето какъ ще го осѫдя. Въ продължение на три мѣсеца ще го заставя да се храни само съ топла водица и сухо жито, по 100 грама на день – никаква друга храна. Слѣдъ три мѣсеца ще го пуснатъ отъ затвора, и ще видите тогава, ще краде ли този човѣкъ повече. Нѣкой мѫжъ билъ жена си, изпѫдилъ я. Нѣма защо да го сѫдятъ. Дайте му да яде сухо жито въ продължение на единъ мѣсецъ само, и ще го видите, колко мекичъкъ ще стане. Питате: какъ ще се поправи свѣтътъ? – Нѣма защо да се налагатъ хората съ тояги. Дайте имъ да ядатъ сухо жито, и ще ги видите, какъ ще омекнатъ. Като се храни човѣкъ единъ мѣсецъ съ сухо жито, ще каже: отлично е това жито, придобилъ една отлична идея, разбрахъ, какъ трѣбва да се живѣе. Ще се прѣобрази този човѣкъ! Учитель си, родитель си, имашъ едно непослушно дѣте, остави го да яде една седмица сухо жито! Хубавъ опитъ е това. Майка има нѣкое непослушно дѣте, момче, или момиче, нека го остави една седмица да дъвче житото, и да види, какъвъ ефектъ ще произведе. Питатъ хората: кога ще се поправи свѣтътъ? Казвамъ: когато всички хора почнатъ да ядатъ сухо жито. Слѣдъ като се поправятъ, нека почнатъ да варятъ житото, а послѣ да го пекатъ на хлѣбъ. Сега процеситѣ въ свѣта сѫ обърнати наопаки. Не трѣбва да се прѣкарва житото прѣзъ воденичния камъкъ и тъй да се смила на брашно, а трѣбва да се дъвче сурово. Само така то ще прѣдаде своята мощна сила и ще научи хората, какво нѣщо прѣдставлява законътъ на великото самопожертвуване. Дайте на прѣстѫпника да яде отъ това живо жито – той да дъвче житото, и житото да го дъвче, като влѣзе въ него туй жито, ще го пита: научи ли закона на жертвата? – Научихъ. Е, сега и двамата ще живѣемъ въ миръ и съгласие. Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ“. „Познахъ, че Господь ме прати на земята, да изпълня Неговата воля“. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 1 февруари, 1925 г. въ гр. София.
  17. От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Който иска славата „Който говори отъ самосебе си, иска своята си слава; а който иска славата на Оногози, който го е проводилъ, Той е истински, и нѣма неправда въ Него“. (Иоана 7:18) Въ свѣта трѣбва да сѫществува една мѣрка. Математицитѣ иматъ такава мѣрка. Тя е единицата. Тѣхниятъ аршинъ е мѣрката, съ която започватъ. Отнемете на математицитѣ единицата, и математиката сама по себе си пада. Въ геометрията единицата е точката. За да се проектиратъ нѣщата, трѣбва да има проекция. Изобщо, всички науки си иматъ извѣстни максими, извѣстни единици мѣрки. Изкуствата сѫщо си иматъ мѣрка. И човѣшкитѣ постѫпки си иматъ мѣрка, макаръ че ние сме изгубили всички тия мѣрки. Съврѣменнитѣ моралисти още не сѫ установили една неизменна мѣрка за морала. Запримѣръ, туй, което е морално за индуситѣ, не е морално за европейцитѣ; и туй, което е морално за европейцитѣ, не е морално за индуситѣ. Има нѣкакво различие въ морала. Това нѣщо нѣкои обясняватъ съ културата на хората. Казватъ: по-високо културнитѣ хора. Добрѣ, ако вземемъ една култура въ този високъ смисълъ, не култура като нашата, която има толкова недѫзи, питамъ: въ какво седи тази култура по-високо? Ние можемъ да кажемъ за нѣкоя култура, че е висока: можемъ да кажемъ за нѣкого, че има високъ моралъ, обаче моралътъ трѣбва да бѫде неизмененъ, съвършенъ, а не ту единъ, ту другъ – всѣки день да се мѣни. Значи, въ живата природа сѫществуватъ такива норми, който всѣки живъ човѣкъ трѣбва да знае. Незнанието не ни избавя отъ отговорности, не ни избавя и отъ послѣдствията на страданията. Отъ какво произтичатъ страданията въ свѣта? Ние опрѣдѣляме: всички страдания произтичатъ отъ изгубването на тѣзи норми. Съврѣменнитѣ учени хора, запримѣръ, когато разискватъ закона за наследственостьта; или индуситѣ, който разискватъ закона за прѣраждането; или египтянитѣ, който сѫ разисквали закона за прѣселението на душитѣ, това сѫ все закони, който сѫществуватъ въ природата, не сѫ нѣкаква теория. Туй, че въ живота има нѣкакви противорѣчия, то е другъ въпросъ. Туй пъкъ, че душата странствува, това е фактъ; че душата се облича въ разни форми, това е фактъ; че душата наслѣдва качествата на тѣзи форми, това е фактъ. Слѣдователно, тѣзи факти може да се обяснятъ по единъ или по другъ начинъ. Ако ние искрено търсимъ Истината, тия факти можемъ да разрѣшимъ правилно; ако не сме заинтересувани, не можемъ да ги разрѣшимъ. Значи, въ съврѣменния свѣтъ сѫществуватъ двѣ мѣрки – на търговски езикъ казано – сѫществуватъ двѣ фактури. Въ моралния свѣтъ едната мѣрка сѫществува вѫтрѣ въ насъ, тя е за насъ лично, а другата мѣрка сѫществува за окрѫжаващитѣ. За всички животни, който сѫ подъ насъ, ние имаме една мѣрка, а за самитѣ насъ – друга мѣрка. Щомъ ни сполети нѣкое нещастие, казваме: какъ тъй Богъ да не обърне внимание на насъ, какъ е допусналъ да боледуваме? Нѣкой казва: какъ – тъй азъ да изгубя имането си? Какъ тъй да ми изгори кѫщата? Все този философски въпросъ поставяме. Но, когато азъ чуя, че въ нѣкой дворъ нѣкоя кокошка се оплаква, плаче, търси нѣкой да я спаси, казваме: е, това е другъ въпросъ. Тази кокошка е отлична, много хубава е, тя трѣбва да умрѣ! Защо? – За да се нахранятъ хората. Сега, споредъ сѫщия моралъ, да допуснемъ, че хората сѫ сѫщо такива сѫщества, който разсѫждаватъ, чувствуватъ, мислятъ и живѣятъ въ такива курници. Това е прѣдположение, вмъкнати идеи между другитѣ, но допущамъ го за сравнение, за изяснение на мисъльта си. Единъ день, нѣкои сѫщества, по-висши отъ васъ, даватъ си нѣкакво угощение и казватъ: за това наше угощение, нѣкоя отъ кокошкитѣ въ този курникъ трѣбва да умрѣ! Вие веднага казвате: ама какъ е възможно, тѣзи сѫщества да си позволяватъ това нѣщо? Нали сѫ разумни сѫщества тѣ? Ами и вие нали сте разумни сѫщества, какъ си позволявате да изяждате кокошкитѣ, да ги вадитѣ отъ тѣхния курникъ? Да, но тѣ сѫ кокошки! Ами вие пъкъ сте човѣкъ! Това сѫ разсѫждения, които се зараждатъ отъ вашата лична мѣрка. Ако въ свѣта сѫществува Богъ, ако сѫществува Божията Правда, ако сѫществува Божествена мѣрка за нѣщата, всички противорѣчия въ живота трѣбва да изчезнатъ. Божествениятъ законъ еднакво има прѣдъ видъ всички живи сѫщества. Ще ми възразите, че въ живота има много мѫчнотии. Да оставимъ настрана мѫчнотиитѣ, ние сами ги създаваме; тѣ въ природата не сѫществуватъ, отпослѣ сѫ дошли. Мѫчнотиитѣ не влизатъ въ нашитѣ разсѫждения. Христосъ казва: „Който говори отъ самосебе си, иска своята си слава; а който иска славата на Оногози, който го е проводилъ, той е истински, и нѣма неправда въ него.“ Онзи, който търси славата на Оногози, който го е изпратилъ, който му е далъ ума, сърдцето и живота, той е истински. Нѣкои мислятъ, че човѣкътъ е много нѣщо, че той е създаденъ по образъ и подобие Божие, че той има голѣми привилегии въ свѣта. Че има голѣми привилегии, съ това съмъ съгласенъ, но има и голѣми задължения. Че има голѣми дарби, и съ това съмъ съгласенъ, но има и голѣми отговорности. Питамъ ви сега: какъвъ е човѣшкиятъ моралъ? Азъ ще направя едно малко сравнение. Мислите ли вие, че съ една вощена свѣщъ, или съ една електрическа лампа, съ които си служите, ще може да виждате чакъ до Марсъ, Сатурнъ или Юпитеръ? – Нѣма да можете. Вашата свѣщъ на 10 клм. едва ли ще бѫде забѣлѣзана. Щомъ е така, защо ѝ давате такова прѣимущество? Другъ е въпросътъ за слънцето. Слънцето е видимо не само за нашата планета, отъ свѣтлината му се ползуваме не само ние, но и всички други, по-разумни сѫщества отъ насъ, които съ своитѣ усъвършенствувани телескопи по нѣкой пѫть ни наблюдаватъ, какъ се движимъ, какъ живѣемъ на земята. Тѣ сега виждатъ, че тукъ, въ София, въ този салонъ има събрани хора, които разискватъ нѣкакви философски въпроси, но не могатъ да чуятъ, какво се говори, защото не се интересуватъ. Азъ не ви казвамъ да вѣрвате непрѣменно въ това, може да е така, може и да не е така, но питамъ: всички онѣзи вѣрвания, които вие сте наслѣдили, на какво почиватъ? – Безспорно тѣ почиватъ на единъ великъ законъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, обаче, сме паднали толкова дълбоко въ материята, мислимъ, че материялниятъ животъ е истинскиятъ животъ. Ние разчитаме на видимото, на осезаемото, но то е съвършено прѣходно. Ние отдаваме на материялния животъ голѣма тяжесть. Умътъ, сърдцето ни, всичко у насъ е ангажирано все съ дреболии отъ този животъ. Рѣдко ще се намѣри нѣщо по-високо, което да занимава нашия умъ, нашето сърдце. Ако единъ ясновидецъ би погледналъ въ ума на нѣкой съврѣмененъ човѣкъ, той ще види дрехи, обуща, рокли, яденета, кревати, интриги, бой съ жена му, но едва ли би намѣрилъ нѣкоя свѣтла идея. Нѣкой пѫть хората казватъ за нѣкого: този човѣкъ е идеалистъ. Дайте 100,000 лева на двама идеалисти да си ги раздѣлятъ, ще видите, колко сѫ идеалисти! Веднага ще се яви споръ за тия пари. Защо? Ние мислимъ, че въ имането е всичко. Да, трѣбва да имаме, но какво? Подъ имане, азъ не подразбирамъ да имаме пари. Паритѣ сѫ послѣдствие на човѣшкия умъ. Тогава какво трѣбва да имаме? Имущество ли? – Не. Животъ трѣбва да имаме. Имуществото е послѣдствие на живота. Тази пръсть, този черноземъ, който имаме, е последствие на живота. Тѣзи форми сѫ образувани отъ самия животъ. Слѣдователно, въ основата на живота седи животворния Божественъ Духъ който сформирува нѣщата тъй, както е Нему угодно. Ако има едно сѫщество, което може да сформирува нѣщата въ живота, да ги измѣня, да ги допълня, то е именно този Божественъ Духъ, отъ който е произлѣзълъ първоначално животъ; отъ този животъ пъкъ е произлѣзълъ човѣшкиятъ умъ. И тъй, за да разбираме истинския смисълъ на живота, за да го направимъ щастливъ, за да внесемъ великия моралъ въ него, трѣбва да разбираме великитѣ Божии закони. Само тогава ще могатъ да се развиятъ тѣзи скрити дарби, скрити заложби, тия потенциални сили въ човѣшката душа. Ако ви вкарамъ въ една съврѣменна европейска лаборатория, въ която всички елементи сѫ наредени въ около 10–20,000 малки шишенца, и ви накарамъ да ги побутате, какъ мислите, какво ще бѫде вашето състояние слѣдъ като излѣзете отъ тази лаборатория? Ако хванете едно шишенце пълно съ азотна киселина и го подържите малко, тя ще ви прѣдаде до извѣстна степень своята сила, своитѣ качества. Ако похванете едно шишенце съ сѣрна киселина, и тя ще ви прѣдаде своитѣ качества. Тъй щото, всички вещи, съ които ние, съврѣменнитѣ хора, се занимаваме, упражняватъ извѣстно влияние върху насъ. И за въ бѫдаще, ако искаме да въведемъ едно нормално възпитание въ свѣта, когато се създава едно училище, ще трѣбва да се повикатъ най-добритѣ хора, най-добритѣ майстори да направятъ училището, чиновете, маситѣ, всички пособия. Като казвамъ, че трѣбва да се извикатъ най-добритѣ майстори, не разбирамъ майстори на изкуството, но подразбирамъ добритѣ хора, които, като работятъ, да не си кажатъ една лоша дума помежду. Послѣ тетрадкитѣ, книгитѣ, всички училищни принадлежности, трѣбва да бѫдатъ направени отъ незаинтересовани хора, които да сѫ напълно безкористни. Хората казватъ: е, столоветѣ, маситѣ, може да ги прави кой и да е. Да, до сега тѣ сѫ правени все отъ кой и да е, но виждаме, какво възпитание имаме. Послѣ, искате да си направите една хубава кѫща. Извикайте за това нѣщо не само най-добритѣ майстори по изкуство, но и най-добритѣ по характеръ, по естество, та като градятъ вашата кѫща, да не си кажатъ нито една лоша дума. Иначе, вие може да имате нѣкоя хубава, хигиенична кѫща, но тя ще бѫде пропита отъ лошитѣ неразположения на работницитѣ, около която тѣ сѫ изпили до 100-ина клгр. бира, 50 клгр. вино и ракия, и тази отровена кръвь на работницитѣ е влѣзла, чрѣзъ енергията имъ, въ камънитѣ. По такъвъ начинъ вие никога не ще може да се освободите отъ лошитѣ влияния на тази кѫща. Вие може да учите какъвто моралъ искате, но отъ лошитѣ влияния нѣма да се освободите. Днесъ ви учатъ, че трѣбва да вѣрвате въ Бога, но какъ да приложите тази вѣра, какъ да подобрите живота си, нищо не ви казватъ. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора въ своитѣ разсѫждения! Ако азъ дамъ на най-добрата си предачка най-лошата вълна, то, колкото и да е изкусна тя, не ще може да изпреде лошата вълна – нищо нѣма да стане отъ нея. Мислите ли, че ако дадете на най-великия виртуозъ една дъска съ четири струни, та той ще може на тази дъска да изсвири 7-мата, или 9-тата симфония на Бетховена? Каква симфония ще може да ви изсвири? – То ще бѫде симфония на счупената дъска. Мислите ли, че ние, съврѣменитѣ хора, съ тия хилави тѣла ще можемъ да се занимаваме съ велики работи? Нѣкой казва: азъ искамъ да проникна въ тайнитѣ на природата искамъ да се занимавамъ съ окултна наука. Казвамъ: че какъ мислишъ ти, съ тази счупена дъска ще можешъ ли да изпълнишъ тѣзи велики работи, тази велика симфония? Нѣкой казва: е, азъ имамъ здраво тѣло. Добрѣ, ако е само въ здравото тѣло, защо воловетѣ не се занимаватъ съ нѣщо по-велико, защо не сѫ културни като насъ? Защо слоноветѣ, птицитѣ, мравитѣ, които сѫщо сѫ здрави, не сѫ културни? – Ограничени сѫ тѣхнитѣ форми. Има едно съчетание на сили въ тѣхъ, което не имъ позволява да се развиватъ. Съврѣменнитѣ химици още не сѫ дошли до истинската наука, да изучаватъ материята. Тази материя, която тѣ изучаватъ още не е самата материя. Това е само проекция на материята, но не е още истинската материя. Сила и материя, това сѫ въпроси, които се разискватъ между ученитѣ, но ученитѣ още не изучаватъ силата. Тази сила, която тѣ изучаватъ е само проекция на истинската сила, която се проявява. И самиятъ животъ, който се изучава, не е още истинскиятъ животъ. Той е само проекция на онзи истински животъ въ природата. И съ тѣзи проекции, които изучаваме, ние мислимъ, че имаме сѫщностьта на нѣщата, сѫщностьта на материята. Нѣкой казва: какво нѣщо е материята? – Тя е една проекция, тя е като леда, по който зимно врѣме можешъ да минешъ, а лѣтно врѣме не можешъ. Защо зимно врѣме можешъ да минешъ? – Зимно врѣме има условия за леда, а лѣтно врѣме нѣма. Нѣкои казватъ: азъ мога да направя, каквото искамъ. Не можешъ да правишъ, каквото искашъ. Всѣко нѣщо трѣбва да се прави на врѣме. Ако онзи биволъ лѣга лѣтно врѣме въ локвата, това е отлично за него, той се брани отъ мухитѣ. Мислите ли, че, ако зимно врѣме легне въ локвата и излѣзе отъ тамъ, ще му бѫде приятно? Чудни сѫ хората, като казватъ: какъ, защо да не влѣза въ локвата! Казваме: да, лѣтно врѣме за бивола е добрѣ да влѣзе въ локвата, но зимно врѣме кракътъ му нѣма да стѫпи въ локвата. Ако влѣзе главата му ще пати. Нѣкои питатъ: защо не трѣбва да грѣшимъ? – Зимно врѣме е. Който стѫпи въ локвата, ще изгуби всички проекции на живота си. Казва нѣкой: е, докажи! Ела да ти докажа! Всѣки день, като бие камбаната, какво показва това? – Че единъ день и твоята камбана ще бие, че и твоята проекция на живота се развалила. Ами тогава, гдѣ е сѫщностьта на живота гдѣ сѫ Иванъ, Петъръ, Стоянъ, гдѣ е образътъ имъ? Гледамъ, отъ него останали глава, кости, но всичко това е празна работа. Това ли бѣше Иванъ? Не, ние отъ сега нататъкъ трѣбва да проучаваме истинския животъ. И до тогава, докато ние разсѫждаваме отъ само себе си, до тогава, докато търсимъ своята слава въ свѣта, ще имаме такава култура, като сегашната: навсѣкѫдѣ между хората ще има съмнѣния. Прави сѫ тѣ, но казвамъ: невъзможнитѣ нѣща за слона сѫ възможни нѣща за мишкитѣ и за птицитѣ. Единъ слабъ мостъ, прѣзъ който не е възможно да мине слонъ, понеже ще се строши, по този мостъ могатъ да минатъ хиляди мишки. Нѣкой казва: еди-кой си прави това, и азъ мога да го направя. Не, той е мишка, за него не е забранено да минава по този мостъ. Той може да мине прѣзъ този мостъ колкото пѫти иска, но ти си слонъ, за тебе не е позволено да минавашъ прѣзъ този слабъ мостъ. Тъй щото ние, съврѣменнитѣ хора, се различаваме единъ отъ другъ. Всѣки човѣкъ има извѣстенъ крѫгъ на своята дѣятелность; за всѣки човѣкъ има извѣстни ограничения, който природата е наложила; всѣки човѣкъ, отъ свое гледище, трѣбва да размисли, какъ да употрѣби разумно живота си. Всѣки трѣбва да се опрѣдѣли, своята слава ли търси, или славата на Оногози, който го е проводилъ. Сега, ако ви зададатъ въпроса, отъ гдѣ сте дошли? – Ще кажете: не знаемъ, навѣрно отъ живота. Нѣкои питатъ: кѫдѣ е животътъ? – Общиятъ животъ прониква цѣлата природа, той е едно велико течение, скрито вѫтрѣ въ природата, но истинскиятъ животъ е достѫпенъ само за високо културнитѣ, за високо разумнитѣ сѫщества. Нѣкои питатъ: ами какво нѣщо е смъртьта? Азъ мога да ви обясня смъртьта, умирането, само чрѣзъ закона на аналогията, т.е. чрѣзъ закона на сравнението. Когато една рѣкичка трѣбва да мине прѣзъ пустинята, дѣто топлината е силна, тази малка рѣка не може да достигне до своето прѣдназначение, защото часть отъ водата ѝ се изпарява, а часть отъ водата ѝ се просмуква отъ почвата. Слѣдователно, много хора, на който животътъ протича, т.е. не може да достигне до великия животъ, до великото море, умиратъ; а онѣзи, великитѣ хора, на който животътъ има изобилно притоци, пристигатъ. И всѣки човѣкъ, който иска да се подигне, трѣбва да изучи този великъ законъ въ себе си, да знае: познава ли Оногози, който го е пратилъ на земята. Нѣкой отъ васъ ще каже: трѣбва да има нѣкой, който да ни научи. Всички ви учатъ, че прѣди 2,000 години е дошълъ Христосъ, но я запитайте този, който учи за Бога, дали има едно положително вѣрую? – Не, той нѣма едно положително вѣрую. Я запитайте този, който има една положителна връзка съ Бога дали може да ви каже нѣщо за тази реалность, дали може да ви докаже, че действително е свързанъ съ Бога? Има мнозина вѣрующи, който иматъ тази опитность; има други, който сѫ на пѫть да я добиятъ, но тази опитность се добива чрѣзъ голѣми жертви. Ние, при сегашното си състояние, не можемъ да добиемъ тази истина. Тъй както сме сега въ живота, ние мислимъ, че за да се домогнемъ до тази велика Истина, трѣбва да се лишимъ, да се откажемъ отъ благата на живота. Това не е вѣрно. Ако се домогнемъ до тази велика Истина, животътъ ни ще се осмисли, защото ще придобиемъ и Любовьта, а Любовьта е, която осмисля нѣщата. Забѣлѣжете, има единъ великъ законъ въ Любовьта: онзи, който ви обича и когото вие обичате, ще се радва на малкитѣ нѣща, който му давате. Онзи, който те обича, може да ти даде една малка сѣмка, и ти ще се радвашъ на тази сѣмка, защото отъ нея ще излѣзе нѣщо велико. Само Любовьта може отъ малките нѣща да прави велики работи. Като посадишъ тази сѣмка, слѣдъ година отъ нея ще излѣзе цѣло дърво. Великитѣ нѣща вънъ отъ Любовьта постоянно се смаляватъ, разрушаватъ и въ края на краищата, нищо не остава отъ тѣхъ. Когато нѣмаме Любовьта въ себе си, за насъ великитѣ нѣща постоянно се смаляватъ, а когато имаме Любовьта, отъ този малъкъ животъ се образуватъ великитѣ, Божественитѣ работи, и тогава идватъ великитѣ блага, великата хармония въ живота. Всичко това трѣбва да се опита. Миналата седмица ви говорихъ, че мнозина, искатъ да говорятъ за Истината, като за нѣщо външно обективно. Истината обективно не може да се проучва. И Любовьта обективно не може да се проучва. И Мѫдростьта обективно не може да се проучва. Туй, което ти можешъ да обхванешъ не е Истина, то е само единъ фактъ. Истината е извънъ нашия умъ. Любовьта сѫщо е извънъ нашия умъ. Истината по нѣкой пѫть хвърля своитѣ проекции въ ума, и умътъ по косвенъ начинъ може да я проучава. Мѫдростьта хвърля своитѣ проекции отвѫтрѣ навънъ, т.е. къмъ външния свѣтъ. Какви сѫ тѣзи проекции? Когато Любовьта дойде у насъ, веднага ние се разширяваме, ставаме великани. Когато Любовьта изчезне, ние ставаме дребнички, като мушици. Когато Мѫдростьта проектира своитѣ проекции въ нашия умъ, ние ставаме велики, у насъ се явява единъ великъ замахъ и казваме: велико е това учение! Щомъ, обаче, Мѫдростьта се оттегли, ние ставаме обикновени, малки, дребни. Когато Истината внесе своитѣ проекции въ човѣшката душа, човѣкъ става силенъ, като Христа, може да жертвува живота си за другитѣ, за цѣлото човѣчество. Щомъ Истината оттегли проекцията си отъ човѣшката душа, ние имаме единъ типъ като Юда, който върши престѫпления и послѣ отива да се самоубива. Значи имаме два типа въ свѣта: Юда, който търсеше своята слава и мислеше само за себе си; и Христосъ, който търсѣше славата на Онзи, Който Го е проводилъ. И двамата умрѣха. Христосъ умрѣ по-рано, но възкръсна. Юда умрѣ по-послѣ, но не можа да възкръсне. И единиятъ се размножи, и другиятъ се размножи. Послѣдователитѣ на Юда днесъ не сѫ малко. Казвате: а, послѣдователи на Юда! Ами че послѣдователи сѫ! Навсѣкѫдѣ има послѣдователи на Юда. Слѣдователно, между тѣзи два принципа, който виждаме въ учението на Юда, и въ учението на Христа, има една велика борба, която ние трѣбва да завършимъ. Нѣкои казватъ: е, какво ще се говори за учението на Юда? Нека се запитаме, свободни ли сме отъ влиянията, отъ недъзитѣ на Юда? Когато бръкнемъ въ кисията на нѣкого, когато отнемешъ живота му, имането му, когато го обезчестишъ, когато отнемешъ всичкото му цѣломѫдрие, това не е ли учението на Юда? Когато внесешъ онѣзи велики, дълбоки качества въ душата на човѣка, когато внесешъ онова чувство на самопожертвуване, на себеотрицание въ живота на човѣка, да бѫде той готовъ да жертвува здраве, сили и животъ за другитѣ, не е ли това учението на Христа? Ние казваме: ето единъ човѣкъ, който не разбира живота! Споредъ насъ, въшката, която се качва на главата ми, нищо не работи и живѣе на моята смѣтка, е много културна! Тя казва: нека този човѣкъ работи заради мене. Азъ ще си смуча, ще ямъ готовата храна. Не, въ това нѣма никаква култура! Азъ говоря сега за духовнитѣ хора. Ние трѣбва да се отърсимъ отъ учението на Юда, отъ туй криво разбиране. Какво прѣдставлява Юда? – Той е само единъ символъ. Който говори за себе си, търси своята слава. И тъй, всички ние, за да се разберемъ като хора, като братя, трѣбва да туримъ принципа, учението на Юда долу на опашката, а принципа учението на Христа, Божественото въ насъ – трѣбва да туримъ на първо мѣсто, трѣбва да го поощряваме. Такива хора азъ похвалявамъ. Какви хора? – Бѣднитѣ. Азъ не говоря за тия бѣдни хора, който по наслѣдство, кармически сѫ наслѣдили пороцитѣ на своитѣ дѣди и прадѣди. Азъ не съмъ съгласенъ съ тѣхъ. Азъ говоря за онѣзи бѣдни хора, за онѣзи разумни хора, който доброволно сѫ пожертвували своитѣ богатства, доброволно сѫ станали бѣдни. Тѣ могатъ да бѫдатъ богати, иматъ изкуството за това. Тѣ могатъ да станатъ и художници, и музиканти, но тѣ сѫ пожертвували всичко: своя животъ, своитѣ богатства – и то всичко даромъ. Тия хора азъ наричамъ възпитатели, учители на човѣчеството. Ще дойде день, когато великитѣ музиканти, великитѣ художници ще бѫдатъ Учители на човѣчеството. А сега, за да дойде единъ музикантъ да свири, трѣбва да му се плати. Казвате: е, такива сѫ условията! Да, такива сѫ условията на живота но кои условия? – Общитѣ условия, учението на Юда е такова. Турцитѣ казватъ: който дава пари, който си плаща, слуша великия виртуозъ, а който не плаща, седи отвънъ, нищо не може да чуе. Но азъ казвамъ: има изключения отъ това! Зная за единъ великъ виртуозъ въ Европа, който единъ день, слѣдъ като излизалъ отъ единъ концертъ, минавалъ покрай едно бѣдно момиченце, куцичко и като погледналъ въ очитѣ му, прочелъ нѣкакво особено желание. Пита го: защо седишъ тука? – Искахъ да влѣза въ салона да послушамъ, но нѣмахъ пари. Той се трогва отъ това и го запитва за адреса му. Момиченцето си дава адреса и се отегля. Една вечерь този великъ виртуозъ взима цигулката си и отива въ дома на момиченцето да му посвири даромъ. Слѣдъ като свири, той казва: това бѣше най-щастливиятъ моментъ въ моя животъ. Това бѣше най-хубавиятъ концертъ, който съмъ далъ нѣкога въ живота си. Защо? Защото това малко момиченце разбрало неговото свирене съ душата си. И той свирелъ съ душа. А сегашнитѣ виртуози – дойде нѣкой, даде концертъ, прѣзъ всичкото врѣме слѣди, дали публиката ще хареса свиренето му. Той знае, че ако публиката не хареса свиренето му, втори пѫть нѣма да дойде. И той свири, прави усилия. Защо? – За да дойде публиката и втори пѫть. Онзи пъкъ, който свири безкористно, който изпълнява Божествения принципъ, за него не важи, кой ще дойде. Тукъ не важи количеството, а качеството. Ние, съврѣменнитѣ хора, сѫдимъ за едно учение по хората, който го слѣдватъ, дали учени хора го слѣдватъ, или прости. Азъ бихъ желалъ всички онѣзи учени хора, всички онѣзи благородни хора, всички онѣзи сиромаси, който сѫ пожертвували своитѣ богатства, своя животъ, да слѣдватъ това учение. Азъ ще имамъ всичкото почитание къмъ тѣхъ. Бихъ желалъ всички онѣзи благородни свещеници, всички проповѣдници, да излезатъ на сцената. Нѣкои казватъ, че врѣмето щѣло да подобри нѣщата. Врѣмето отдавна е дошло. Питамъ: прѣди хиляди години, когато дойде туй благоприятно врѣме, кой го използува? – Овцитѣ го използуваха. Защо не го използуваха вълцитѣ? – Има си причини за това. Ние, съврѣменнитѣ хора, защо не използуваме това учение сега? Всѣки ще се оправдае, ще каже: трѣбва да се осигуря. Ако си чиновникъ, имашъ 1,000 лв. мѣсечна заплата, ще искашъ 2,000 или 3,000 лева. Какво отъ това? Допуснете, че имате 100,000 лв. Осигурихте ли се? Не, ни най малко не се осигурихте. Вие се заблуждавате. Нима ако ме затворятъ въ нѣкой затворъ да лежа една година или десетъ години, та е все едно и сѫщо нѣщо? Не, материялнитѣ блага въ този свѣтъ само ще усилятъ страданията ви. Животътъ ви отъ единия до другия край ще бѫде само разочарования. Азъ бихъ желалъ да срещна единъ човѣкъ, на когото животътъ да не е пъленъ съ разочарования. Ние живѣемъ единъ чисто търговски животъ. Майкитѣ и бащитѣ днесъ сѫ търговци въ домоветѣ си. Тѣ отгледватъ дѣцата си, продаватъ дъщеритѣ и синоветѣ си на нѣкой богатъ момъкъ или мома, безъ да мислятъ дали сѫ добри, или не и спокойно си заминаватъ за онзи свѣтъ. Питамъ: кѫдѣ сѫ вашитѣ родители? – На онзи свѣтъ. Имате ли съобщение отъ онзи свѣтъ? – Сега нѣмаме, но за въ бѫдаще ще имаме съобщения. Не, ние още сега можемъ да имаме съобщения съ невидимия свѣтъ. Невидимиятъ свѣтъ е направилъ вече своята послѣдна инсталация. Ние можемъ да направимъ това съобщение. Днесъ науката е успѣла да постигне чрѣзъ безжичния телефонъ да се съобщаватъ хората отъ Парижъ до Лондонъ. По сѫщия начинъ можемъ да направимъ съобщения и ние съ невидимия свѣтъ и да чуемъ, какво се говори тамъ. Само че за всичко това трѣбва да имаме специално разположение на духа. Ще кажете: докажи това! Сега не може да се докаже. Дълги доказателства се изискватъ, за да се докаже всичко това. Когато вие ми говорите, че хората отъ Парижъ могатъ да се съобщаватъ съ тия отъ Лондонъ, и азъ бихъ ви казалъ: докажете! Има единъ законъ, обаче споредъ който, ако развиете въ себе си ясновидството, то, когато ви говоря Истината, ще видите, че отъ мене излиза единъ прѣкрасенъ синъ цвѣтъ, който съ нищо не може да се сравни. Послѣ ще забѣлѣжите, че отъ мене излиза единъ прѣкрасенъ блѣдо-жълтъ цвѣтъ. По всичко това вие ще разберете, че азъ ви говоря Истината. Ако ви лъжа, вие ще забѣлѣжите, че отъ моята душа излиза една тъмнина, заобиколенъ съмъ съ единъ мракъ. Ще кажете: какъ да познаваме, кой ни говори Истината, и кой не? – Ние виждаме нѣщата. Отъ сега нататъкъ ще ходимъ съ виждане. – Само разумниятъ човѣкъ ходи съ виждане. Той знае какъ да насочи своя погледъ, за да произведе тази свѣтлина. Ние сега отлагаме, казваме: врѣмето още не е дошло. Като дойде Христосъ, Той ще ни научи. Що е Христосъ въ свѣта? – Той е Любовьта. Всѣки день Любовьта хлопа на вашитѣ сърдца. Ако вие изгубите този моментъ, ще чакате още нѣколко милиона години, докато дойдатъ други благоприятни условия. Това сѫ вълни. Азъ нѣма да се спирамъ да говоря за тѣзи вѫтрѣшни връзки, които сѫществуватъ между една и друга вълна на битието, които обхващатъ хората и ги водятъ въ вѣчностьта, т.е. не въ вѣчностьта, но ги подигатъ отъ една степень въ друга и разширяватъ тѣхното съзнание. Христосъ казва: „Онзи, който търси славата…“. На кого? – На Онзи, Който го е пратилъ. Питамъ: защо ние да не можемъ да възприемемъ този общъ животъ? Този общъ великъ животъ нѣма да обезсмисли нашия индивидуаленъ животъ. Напротивъ, ще го осмисли. Той ще бѫде единъ притокъ вѫтрѣ въ насъ. Когато Божественото дойде у насъ, то ще обнови живота ни, ще ни създаде единъ организъмъ съ органи много по-приспособени за животъ и дейность, отколкото сѫ сегашнитѣ. Въ сегашното ни положение ние се намираме въ колебание и въ двоумѣние, отъ гдѣ да започнемъ. Днесъ отъ западъ, отъ Англия, отъ Америка много американци, много англичани отиватъ въ Индия да изучаватъ Истината. Обаче най-виднитѣ адепти отъ Индия сѫ убѣдени, че тѣ сѫ дошли до края въ познаването на Истината, затова очакватъ отъ другадѣ да узнаятъ нѣщо повече за Истината. Сами тѣ я търсятъ. Европейцитѣ я търсятъ въ Индия, а индийцитѣ я търсятъ въ Европа. А тукъ, всѣки се сили да отиде въ Индия. Добрѣ, идете тамъ, посѣтете храмоветѣ имъ. Всичко ще намѣрите – разни учения, теории, но туй сѫщинското, за което душата ви копнѣе, къмъ което умътъ ви се стреми, нѣма да намѣрите. Истината, която вие търсите, може да придобиете само при едно условие, а именно: човѣкъ трѣбва да научи великия законъ, споредъ който при удобенъ случай да излиза изъ тѣлото си и да се прѣнася въ единъ далеченъ свѣтъ; тамъ, слѣдъ като научи Истината, ще се върне отново на земята, за да я познае. Сега нѣкои привеждатъ този стихъ отъ Евангелието, дѣто Христосъ взелъ двама отъ своитѣ ученици и ги завелъ на планината. Казвате: на високо мѣсто ги заведе Христосъ. Че колко високо бѣше това мѣсто? Ние знаемъ високитѣ мѣста на Палестина. Да, на много високо мѣсто ги изведе Христосъ! То не бѣше височина 10 клм., не бѣше и 20 клм., не бѣше и 100 клм., то бѣше много високо мѣсто! Ще каже нѣкой: това нѣщо не съотвѣтствува съ разказа въ Евангелието. Единъ човѣкъ на земята не може да свѣтне. На друго мѣсто свѣтва. Тамъ, на планината се явили Илия и Мойсей и се разговаряли съ Христа. Слѣдъ този разговоръ, Христосъ, съ двамата си ученици се върна назадъ. Слѣдователно, ние трѣбва идейно да се подигнемъ. Човѣкъ трѣбва да излѣзе извънъ себе си. Тѣзи опити сѫ правили мнозина. Нѣкои хора, като излѣзатъ вънъ отъ себе си, не искатъ да се върнатъ назадъ, затова не ги пущатъ. Днесъ хората не сѫ достатъчно честни. Ние сме пратени на земята като. Въ затворъ, наказани сме. Понеже нашитѣ пазители отговарятъ за насъ, то за да ни заставятъ да стоимъ тукъ, не искатъ да ни пуснатъ да излѣземъ извънъ тѣлото си. Ако сме достатъчно честни, нѣкой пѫть биха ни пуснали да излѣземъ за малко отъ този затворъ и пакъ да се върнемъ. Индуситѣ казватъ, че ние сме дошли на земята въ този затворъ, за да ликвидираме съ своята карма. Азъ пъкъ казвамъ: ние сме изпратени на земята отъ невидимия свѣтъ, за да научимъ нѣкои уроци, да свършимъ училището. Докато не свършимъ училището, нѣма да ни пускатъ въ другия свѣтъ като неканени гости само за беля на своитѣ майки и бащи. Казва Христосъ: „Който търси славата на Онзи, който го е пратилъ, Той е истински“. Този жарь, да търсите славата Божия, трѣбва да се зароди въ душата ви. Туй желание трѣбва да стане непрѣодолимо. И сега, като ви говоря за Господа, ще кажете: е, пакъ се говори за този Господь, Който разваля свѣта. Има наистина единъ Господь, който разваля свѣта, но азъ не ви проповѣдвамъ за него. Азъ ви проповѣдвамъ за този Господь, Който е направилъ свѣта. Седалището на онзи Господь, който разваля свѣта, е човѣшкиятъ търбухъ, а седалището на този Господь, Който е направилъ свѣта е на друго мѣсто – то е въ човѣшката душа, въ човѣшкия духъ. Тия хора, въ душата, въ духа на които живѣе Богъ, това сѫ онѣзи велики хора, това сѫ гении, Учители на човѣчеството, които сѫ дали най-високото проявление въ музиката, въ поезията, въ изкуството – изобщо въ всички направления. Това сѫ души, които подтикватъ човѣчеството напрѣдъ. Тѣ сѫ имали опитностьта да излизатъ отъ тѣлото си. Слѣдователно, вие, които ме слушате и за васъ не е изключена възможностьта да имате сѫщата опитность. Вие казвате: по благодатъ не може ли? – Не може. Проекциитѣ само ставатъ по благодать. Въ Любовьта има единъ великъ законъ, той е слѣдниятъ: по нѣкой пѫть тя сама се разкрива, но само на онѣзи, които могатъ да я възприематъ и да се ползуватъ отъ нея. За да ви се разкрие Любовьта, трѣбва да прѣминете нѣколко закона: закона на жертвата и закона на самоотричането. Вие казвате нѣкому: раздай имането си! Какъ имането си! Е, напусни жена си и дѣцата си! Какъ, да напусна жена си и дѣцата си! Значи, страхъ ви е. Та ти съ жена ли се роди? – Самъ се роди. И жена ти, и дѣцата ти сами се родиха. Съ това азъ не подронвамъ сѣмейния животъ, но казвамъ, че вие имате криво разбиране за сѣмейния животъ. Докато сѣмейниятъ животъ е поставенъ въ една правилна насока, има смисълъ, но ако не се постави на правилни начала, докато не излѣзе отъ затвора, той прѣдставлява цѣлъ адъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ: който иска да поумнѣе, нека се ожени. Азъ пъкъ казвамъ обратното: който е глупавъ, да се не жени; който е уменъ, нека се жени. Питамъ: ако глупавитѣ хора се женятъ, какви дѣца ще родятъ? Ако се женятъ умнитѣ хора, какви дѣца ще родятъ? Ако трѣбва да се женятъ хората, споредъ мене, трѣбва да се женятъ най-умнитѣ, най-ученитѣ, най-възвишенитѣ, най-благороднитѣ мѫже и жени. Тѣ трѣбва да изпълнятъ този великъ законъ по най-разуменъ начинъ. И тогава тия хора нѣма да бѫдатъ мѫже и жени, тѣ се съединяватъ съ Бога и прѣдставляватъ образъ и подобие Божие. Та, казвамъ: вие трѣбва да търситѣ Истината, която е вложена въ вашата душа. Не ви убѣждавамъ, но казвамъ, че тази Истина е много цѣнна за мене, а сѫщевременно тя е цѣнна и за васъ, като души. Словото Божие, което прѣдставлява тази велика Истина, се състои отъ безбройни сѣмена, които, за да посадя, избирамъ специаленъ методъ. Този методъ е слѣдниятъ: азъ прѣдварително проучвамъ почвата и като видя, че тия сѣменца биха се развили въ тази почва, не ги сѣя. Нѣкой казва: сѣй въ тази почва! Не, въ тази почва ще сѣя други сѣмена, но тия цѣннитѣ нѣма да сѣя. Най-цѣннитѣ сѣмена ще сѣя въ най-хубавата почва. Казвамъ: това учение е учение на свободата. Вие имате сърдца, вие имате умове, вие имате души, вие имате духове – опитайте сами тази велика Истина. Ако се съмнѣвате не пипайтѣ, занимавайте се съ други работи! Ще кажете: врѣмето още не е дошло. Не, онѣзи отъ васъ, които чуятъ първиятъ зовъ, първото хлопане, както вашиятъ приятель хлопа на вратата, не се излежавайте на леглото! Станете изведнъжъ и отворете! Така трѣбва да постѫпи онзи който очаква приятеля си; така трѣбва да постѫпи онази приятелка, която очаква приятелката си. Сега вие ще направите една пермутация, ще кажете: не може ли да се каже, че така трѣбва приятеля да очаква своята приятелка? – Не, такава пермутация не можемъ да направимъ. Защо? Чудни сѫ хората, когато изнасятъ своитѣ криви образи. Човѣкъ, който иска да се домогне до тази велика Истина, трѣбва да знае, какво нѣщо е животътъ; трѣбва да знае, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията му къмъ Бога, и къмъ хората; той не трѣбва да бѫде нито мѫжъ, нито жена. Той трѣбва да съедини тѣзи два принципа въ едно тѣло, да нѣма никакви съблазни. Ще кажете: ами въ онзи свѣтъ нѣма ли жени? – Нѣма. Ами мѫже? – И мѫже нѣма. Въ онзи свѣтъ нѣма нито мѫже, нито жени, тамъ има благородни човѣци, тамъ има само души. Ще кажете: ами какъвъ ще бѫде тогава животътъ? Казва Писанието: „Око не е видѣло, и ухо не е чуло това, което Богъ е приготвилъ за онѣзи, които Го любятъ“. Кое ухо, и кое око? – Очитѣ и ушитѣ на глупавитѣ никога не сѫ видѣли и чули това, което Господь е приготвилъ за тѣхъ. Но очитѣ и ушитѣ на разумнитѣ ще видятъ и чуятъ това, което е приготвено за великитѣ души. Слѣдователно, ние се намираме прѣдъ великата Истина на живота, и трѣбва да я търсимъ. Нѣма по-велико, по-мощно нѣщо въ свѣта отъ това, човѣкъ да намѣри Истината, да търси славата Божия! Слѣдъ като човѣкъ намѣри тази слава, всички нѣща въ живота му ще се наредятъ по единъ хармониченъ начинъ. Само така човѣкъ ще разбере Истината и ще се освободи веднъжъ за винаги отъ робството, въ което се намира. И тогава той ще освободи не само себе си, но ще бѫде въ сила да освобождава и другитѣ хора. Туй, което днесъ считаме за сила, това не е сила. Всѣки се намира подъ едно вѫтрѣшно, морално робство. Всѣки се страхува. Отъ какво? – Че ще умрѣ, а при това пакъ умира. Всѣки се страхува, че ще осиромашѣе, а при това, въ края на краищата, всички осиромашаваме. И при това, знаете ли какъ? Често, у българитѣ има единъ обичай, като имъ говоришъ, цъкатъ. Азъ харесвамъ това цъкане. Какво означава то? – Очудване. Бре, чудна работа! Та, казвамъ: врѣме е вече да отворимъ душитѣ си, за да намѣримъ туй което търсимъ: свобода, щастие, сила, любовь, мѫдрость, знание и редъ други добродѣтели. Тогава ще ни се отвори тази велика завѣса, да видимъ Славата Божия. Псалмопѣвецътъ казва: „Прѣдпочелъ бихъ да прѣкарамъ единъ день въ Божиитѣ дворове, отколкото хиляди години въ шатъра на нечестието.“ Онзи, който търси своята слава, ще бѫде робъ на условията, а онзи, който търси Божията слава, ще бѫде свободенъ. Сега, всѣки единъ отъ васъ, нека се запита дълбоко въ себе си: своята слава ли търси, или славата Божия; отъ себе си ли говори, или отъ Божие име? Нѣкои казватъ: менъ ми говорятъ духоветѣ. Не, не трѣбва духоветѣ да ви говорятъ. Азъ зная единъ само, който може да ни говори за свѣта, а не мнозина. Когато ви говори единъ човѣкъ, той въ сѫщность не е единица. Той е съставенъ отъ милиони, милиарди клѣтки, който взиматъ участие въ говоренето. Когато той говори, всички тѣзи милиарди клѣтки съсрѣдоточаватъ своята дѣятелностъ да изкажатъ разумното Слово, да изкажатъ великата Истина на това сѫщество, което говори. И мозъчнитѣ клѣтки сѫщо съсрѣдоточаватъ своята дѣятелность да изкажатъ Истината на онзи, когото обичатъ, и който иска да я чуе. Когато Богъ иска да каже своята Истина, всички разумни сѫщества се съединяватъ като тѣзи клѣтки, и изказватъ на човѣка туй, отъ което се нуждае. И тъй, ние ще отворимъ умоветѣ си, ще отворимъ сърдцата си, ще отворимъ душитѣ си, ще отворимъ духоветѣ си за великото, за възвишеното. Тогава ще дойде Божествениятъ Духъ, който ще донесе свобода на човѣчеството. Кога ще стане това? – Въ онзи тържественъ день, когато и най-малкитѣ тайни на живота ще се разрѣшатъ. Тогава вие ще се наречете хора на великата нова култура, която се готви. Въ тази култура смърть нѣма да има, тя ще изчезне. Тогава ние ще бѫдемъ свободни, както сѫ свободни онѣзи наши напреднали братя, наречени ангели, арахангели, херувими, серафими. Тия велики братя сѫ произлѣзли все отъ човѣшката раса, но сѫ живѣли при по-благоприятни условия, който използували разумно. Вие не използувахте разумно условията, но днесъ тия велики братя правятъ усилия да ви покажатъ пѫтя, за да добиете тази свобода, която тѣ иматъ, щомъ добиете тази свобода вие ще я дадете и на ония по-малки ваши братя, който я очакватъ. И тъй, всички ще работимъ, докато общата свобода, общата Любовь и общата Мѫдрость обхванатъ цѣлото битие. Тогава всички ще хвалимъ Бога и ще живѣемъ само въ миръ и Любовь! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 25 януарий, 1925 г. въ гр. София.
  18. От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Замъждѣло свѣщило „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи, и отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси, до когато изведе сѫда въ побѣда“. (Матея 12:20) Великото въ природата е достѫпно само за свѣтлитѣ умове. Великото въ Божествения свѣтъ е достѫпно само за хора, които мислятъ. Благородното въ свѣта е достѫпно само за хора, които иматъ сърдце. Възвишениятъ животъ е достѫпенъ само за хора, които иматъ свещена воля, азъ я наричамъ Божествена воля. Има обикновени разбирания за повседневния животъ, има и необикновени разбирания. Обикновеното винаги свършва съ смърть, а необикновеното винаги започва съ животъ. Подъ думата „необикновенъ човѣкъ“ разбираме човѣкъ, който започва съ живота, а подъ „животъ“ разбираме всички онѣзи велики условия, които сѫ скрити въ човѣка. Може да има споръ върху това, какво нѣщо е животътъ, какво е неговото проявление, но върху самия животъ не може да се спори. Много често хората запитватъ за произхода на живота, какъ е произлѣзълъ той. Животътъ нѣма никакъвъ произходъ. Той има начало, но началото не е произходъ. Когато кажемъ, че водата извира отъ нѣкой изворъ, изворътъ е само началото на тази вода, но той не е нейниятъ произходъ, тя тамъ се проявява. Кѫдѣ се образува животътъ, това никой не знае. Даже и най-великитѣ умове, даже и най-великитѣ Учители, не знаятъ нищо за произхода на живота. Това е една загадка. Човѣкъ може да се занимава съ този въпросъ, да запитва какво, що, това му е позволено, но да мисли, че ще разрѣши великата загадка на битието, не е въ състояние. Ако хората биха разрѣшили великата задача на живота, тѣ биха се самоунищожили. Вие може да ми зададете въпроса: защо да не разрѣшимъ една велика задача? Хубаво, опитайте се да я разрѣшите, но азъ ще ви приведа единъ примѣръ, една аналогия, да видите, въ какво положение ще се намѣрите. Тамъ нѣкѫдѣ има една голѣма бомба, като тия, които турятъ въ морето, която съдържа около 100-ина килограма пироксилинъ. Прѣдставете си че тя е изхвърлена на брѣга, а вие искате да разрѣшите тайната, която се крие въ нея и започвате да я чоплите. Какво ще стане съ нея? – Ще я възпламените: Мислите ли, че като възпламените тази бомба, ще разрѣшите въпроса? Не, ще се пръсне бомбата. И какво ще научите? – Всички, които сѫ наоколо ви, ще бѫдатъ избити. Когато хората искатъ да разрѣшатъ въпроса за живота, какво ги интересува? – Искатъ да разрѣшатъ, какво нѣщо е животътъ, какъ трѣбва да се употрѣби той, какъвъ е неговиятъ произходъ. Животътъ произтича отъ Божията Любовь, а Любовьта произтича отъ Духа, но това сѫ само думи, които не разрѣшаватъ въпроса. Какъ произтича живота отъ Любовьта, това никой не знае; какъ произтича Любовьта отъ Духа това никой не знае. Ние можемъ да знаемъ нѣщата отчасти. За да можемъ да разберемъ великото въ природата, трѣбва ни съотвѣтствуващъ езикъ. Учениятъ човѣкъ не може да говори на простъ езикъ. Защо? Азъ взимамъ думата „простъ езикъ“ въ съвсѣмъ другъ смисълъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ, че едно врѣме имало тайни, а сега нѣма тайни. Едно врѣме най-ученитѣ хора въ древностьта говорили на особенъ свещенъ езикъ, а сега вече се говори на единъ езикъ, който всѣки могълъ да разбере. Не е така. Математикътъ говори на единъ свещенъ езикъ! Кой е онзи, който го разбира! Геометрикътъ говори на единъ свещенъ езикъ! Кой е онзи, който го разбира? Ти, като влѣзешъ въ областьта на геометрията, ще се забатачишъ. Съврѣменниятъ химикъ говори на единъ свещенъ езикъ, има си той свои формули Н20. Какъ ще разберете тия формули? Е, ако съврѣменнитѣ учение хора говорятъ на единъ свещенъ езикъ, защото тъй трѣбва да говорятъ, това не сѫ ли тайни? Азъ наричамъ свѣщенъ езикъ, необикновения, разбрания езикъ, а обикновения езикъ наричамъ неразбрания езикъ въ живота. На този послѣдния езикъ ти не можешъ да говоришъ като въ математиката – този езикъ можешъ да го обтѣгашъ и тъй, и тъй. Въ този езикъ ти можешъ да обърнешъ внимание на запетаята, защо не е турена на едно мѣсто, а на друго. Хората казватъ, че всичкото съдържание е въ запетаята. Смисълътъ не е въ запетаята. Азъ мога да напиша едно писмо безъ никакви запетаи, и да има смисълъ въ него; а мога да напиша едно писмо пълно съ запетаи, и да нѣма смисълъ въ него. Ако азъ ви говоря на единъ особенъ езикъ, запримѣръ, кажа ви: „хаушъ-бѫнъ-зутъ“, „хашамаимъ“, какво ще разберете? Ще кажете: е, какво означава това? – Нищо не означава. Туй, което човѣкъ не разбира, нищо не означава. Не, за онзи, който разбира, означава нѣщо, но за васъ нищо не означава. Нѣма какво да го тълкувамъ. И тъй, ние идваме до свещения езикъ на духовния свѣтъ. Книгата, въ която е писано на този свѣщенъ езикъ, азъ наричамъ свещена книга. За да разбира Свѣщеното Писание, човѣкъ трѣбва да има въ себе си единъ ключъ за тия символи. Той не трѣбва да се спъва отъ запетаитѣ – еди-коя си запетая кѫдѣ трѣбва да се постави. Този свещенъ езикъ, на който сѫ писани Божественитѣ нѣща, е строго опрѣдѣленъ. Нѣма по-хубавъ езикъ отъ него! И всички хора, който живѣемъ на земята, се стремимъ къмъ този свѣщенъ езикъ. И англичани, и французи, и германци, и китайци, и японци, всички се стремятъ къмъ този свещенъ езикъ. Ако разчленявате съвременнитѣ езици, ще видите, че основнитѣ срички въ всѣки езикъ сѫ едни и сѫщи на видъ, обаче, има едно различие. Сега азъ нѣма да се спирамъ да разчленявамъ езицитѣ, но ако вие прѣведете всѣки единъ езикъ въ неговата първична основа, ако вземете запримѣръ английски езикъ, тъй богатъ, какъвто е той, едва ли ще намѣрите въ него повече отъ 250 думи съ различни корени. Отъ всеки единъ коренъ може да сѫ произлѣзли 100–200–500–1000 думи. Много ли е това нѣщо? – Не. Значи, туй нѣщо могатъ да го научатъ и дѣцата. Ще кажете: какъ е възможно всички езици да сѫ произлѣзли отъ единъ и сѫщъ коренъ? Ще ви кажа. Посѣйте една сѣмка, която тежи едва нѣколко грама и ще видите слѣдъ това, какъ тази сѣмка ще ви даде толкова листа, толкова разклонения, толкова клончета! Хората и сега пакъ може да спорятъ, но питамъ: гдѣ бѣше скрито всичко това? Отвънъ ли дойде туй нѣщо? – Не, имаше нѣщо скрито въ тази сѣмка – първообразътъ бѣше въ нея, а при посаждането си тя доби онѣзи материали, който ѝ бѣха необходими, за да изрази своитѣ идеи. Когато единъ машинистъ измисли нѣщо, идеята, която измислилъ е скрита въ неговия умъ, а материалитѣ, който му сѫ необходими, за да направи проекция на своята идея въ физическия миръ, той взима отъ свѣта. Слѣдователно, и ние сме една проекция. Нѣкога ние сме били въ пространството като мисъль, като идея, и слѣдъ това въ нашия духъ се явило едно желание да слѣземъ долу, да се явимъ като една проекция. Ние сме събрали материалъ, съградили сме тѣлото си, и както виждате, сега сме се събрали тукъ на земята, въ този салонъ. Какъ сме се проектирали, върху това нѣма да говоримъ. Вие ще кажете: това сѫ философски работи! Не, това сѫ необикновени работи, това е работа на великитѣ умове, който идватъ да работятъ въ свѣта, това е работа на Духа. Казвате: е, философията на живота е обикновена работа. Питамъ: вие научихте ли тази философия? Е, че философията на живота седи въ яденето. Научихте ли яденето? Вълкътъ яде по единъ начинъ, мечката – по другъ начинъ, пеперудата – по трети начинъ. Кой, обаче, е най-здравословниятъ начинъ? Казватъ, че човѣкъ се отличава отъ другитѣ животни по яденето – нѣмало друго животно, което могло да си готви. Дѣйствително, този фактъ може да означава извѣстна култура, но туй което отличава човѣка, не е неговото ядене. Яденето е само едно условие. Подъ думата „човѣкъ“ ние разбираме единъ синтезъ, единъ изводъ на всички прѣдшествуващи форми, на всички прѣдшествуващи животи. Човѣкъ е плодъ, изводъ на всичко което сѫществува сега и въ растителния животъ, и въ животинския животъ. Онѣзи, който не разбиратъ това нѣщо, ще кажатъ: а, това сѫ дървета, онова тамъ сѫ животни! – Като че въ живота на растенията и животнитѣ нѣма туй благородното. Не е така. Въ всѣко едно животно има нѣщо неопетнено, има единъ Божественъ, неопетненъ животъ, но туй нѣщо животното не знае. Въ всѣко растение има единъ обикновенъ животъ, който се проявява, но има и единъ необикновенъ животъ, който не се проявява. Слѣдователно, когато единъ ученъ човѣкъ дойде на земята, той почва да изучава необикновенитѣ нѣща въ живота. И въ растенията той вижда единъ необикновенъ животъ. Сега, азъ ще пристѫпя къмъ прочетения стихъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. Подъ думата „тръсть“ Христосъ подразбира слабитѣ хора въ свѣта, който сѫ като дѣца,които още не могатъ да мислятъ, който още не сѫ застанали на своитѣ крака. „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“ – то значи, че нѣма да имъ даде изведнъжъ такова знание, или такъвъ животъ, който може да ги развали. Той ще имъ даде това, което съответствува на тѣхното развитие – нѣма да смаже никого; ще имъ даде животъ, какъвто могатъ да носятъ, ще се погрижи за всички. „И отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси“ То значи, че колкото и да е слаба мисъльта, свѣщилото, т.е. колкото и да е малка интелигентностьта, която човѣкъ има, нѣма да се угаси. Защото, въ сегашнитѣ религиозни системи има единъ култъ, който отъ хиляди години сѫществува: тѣ всѣкога сѫ се опитвали да угасятъ Божественото въ човѣка. Всички религиозни системи си служатъ съ заплашванията на властьта. Тѣ сѫ прѣдставлявали Божествения свѣтъ такъвъ какъвто не е. Те сѫ заплашвали свѣта съ ада. Има адъ, но Богъ не е създалъ ада. Има рай, но Богъ не е създалъ и рая. Като казвамъ, че Богъ създаде рая, подразбирамъ, че Богъ създаде нѣщо много по-велико отъ рая. Раятъ е само една външна обстановка на нѣщата, а отъ Бога излѣзе нѣщо много по-велико, отколкото човѣкъ може да разбере й да си прѣдстави. Да отидешъ въ рая, значи да отидешъ на едно мѣсто, дѣто нѣма страдания; да отидешъ въ ада, значи да отидешъ на (едно мѣсто) тамъ дѣто има мѫчения, страдания. Отдѣ излѣзе раятъ? – Когато двама души се обичатъ, нали има рай за тѣхъ? Отдѣ излѣзе адътъ? – Когато двама души се измѫчватъ, нали има адъ за тѣхъ? Питамъ: кой създаде раятъ? – Вие. Кой създаде адътъ? – Пакъ вие. Дадохте условия на Бога да се прояви вѫтрѣ въ васъ – това значи рай; спъвахте Бога въ себе си – това значи адъ. Какво означава раятъ? – Всички Божествени условия, който даватъ възможность на човѣка да се освободи отъ онѣзи ограничаващи условия, да освободи човѣшката душа отъ нейния затворъ. Сега за примѣръ, има вѣрующи, има и учени хора, но каква е цѣльта на съврѣменната наука? – Учениятъ иска да стане ученъ, да напише нѣкое видно съчинение, но ако желанието на този ученъ човѣкъ да напише едно съчинение е такова, както когато нѣкому се поревне да си опече една кокошка, каква е разликата между този човѣкъ, който иска да опече кокошката и онзи ученъ, който иска да напише една книга? Туй, което той напише и прѣдстави на свѣта, ще подигне ли човѣчеството? – Това е важното. Сега всѣки човѣкъ трѣбва да изнесе нѣщо отъ себе си. Срѣщамъ нѣкой казва: азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ, нѣмамъ нищо добро'«8ъ себе си. А, нѣмашъ нищо добро! – Това е. лъжа. Тия; хора, който казватъ така, не говорятъ Истината. Тѣзи хора иматъ да даватъ, но казватъ: нѣмамъ нито петь пари. Не, ще си кажешъ Истината: имамъ 5,000 лв. скѫтани нѣкѫдѣ, но ми трѣбватъ за мои нужди. Иначе, като казвашъ, че нѣмашъ петь пари даже, казалъ ли си самата Истина? Казвашъ: азъ съмъ голѣмъ грѣшникъ. Че си грѣшникъ, това е вѣрно, но че нѣмашъ нито петь пари, това не е Истина. Животътъ, който Богъ е вложилъ въ тебе, е единъ капиталъ, и ти трѣбва да работишъ. Имашъ сѫщо и умъ, който трѣбва да работи. Тебе те пратиха на земята да работишъ. Днесъ мнозина взиматъ прѣдъ видъ живота на Христа и Го величаятъ. Казватъ: Христосъ бѣше такъвъ-онакъвъ – хвалебни пѣсни Му пѣятъ. Гърцитѣ иматъ такива хвалебни слова, който държатъ като надгробни рѣчи, когато умрѣ нѣкой. Започватъ тѣ отъ единия до другия край, че покойниятъ билъ такъвъ-онакъвъ – само хубавото изваждатъ за него. Казвамъ: вѣрно е, дѣйствително е така, хубаво е да се говори за умрѣлитѣ хора все хубави работи, но за кои умрѣли? Азъ говоря хвалебни слова само за хора, за които злото е умрѣло, не сѫществува. За такива хора азъ мога да кажа много хвалебни пѣсни и слова, но за онези, у които доброто е умрѣло, а злото живѣе, каква хвалебна пѣсенъ мога да изпѣя, какво хвалебно слово мога да кажа? Но, да се върнемъ къмъ основния принципъ на живота. Всѣки отъ васъ иска да бѫде щастливъ; всеки отъ васъ иска да реализира нѣщо. – Може да бѫде щастливъ, може да реализира желанието си. Индивидуалниятъ стремежъ на душата е на мѣстото си, обаче методитѣ, които съврѣменнитѣ хора полагатъ за това постигане, се различаватъ. Много хора вѣрватъ въ късметъ, въ нищо друго. Майката вѣрва, че ще ѝ се роди нѣкое ангелче, а при това туй вѣрване не се сбѫдва. Дѣйствително, ражда се нѣкое ангелче, но безъ крила. Вие вземете основния законъ на живота и не се лъжете. Вълкътъ не може да роди овца. Отъ риба пеперуда не може да стане. Отъ сомъ човѣкъ не може да стане. Ученитѣ хора могатъ да разправятъ, какъ се прѣвърналъ сомътъ. Че и азъ мога да прѣвърна този сомъ. Ако е за прѣвръщане, лесно може да се прѣвърне. Ние подразбираме, че материята, отъ която човѣкъ е направенъ, се различава отъ материитѣ на всички други животни. Формитѣ, отъ които всѣко животно е направено, сѫ отъ едни специални сили, отъ една специална материя. Слѣдователно, тази материя не може тъй лесно да се трансформира. Не само това, но тъй както наблюдавамъ хората, виждамъ, че всѣки единъ човѣкъ индивидуално е направенъ отъ специаленъ родъ материя. Тъй, щото, като наблюдавамъ двама души, виждамъ, че и тѣ не сѫ еднакви. Въ нѣкои хора има вложено повече злато въ кръвьта имъ, въ други има повече сребро, въ трети има повече желѣзо, въ четвърти има повече мѣдъ и т.н. Ще кажете: е, каква разлика има въ това, че нѣкои хора иматъ повече злато? Голѣма разлика има! Наистина, туй злато не е повече отъ една десеть милионна часть отъ милиграма, но то указва влияние върху характера на човѣка. Ученитѣ хора казватъ, че при изслѣдванията си, които сѫ правили върху кръвьта, не сѫ намѣрили никакво злато. Ако тѣ чакатъ да откриятъ това злато съ вѣзнитѣ, които иматъ, никога нѣма да го откриятъ. Има, обаче, въ кръвьта на нѣкои хора една десеть милионна часть отъ милиграма отъ това живо злато. Туй злато е мощно! Има извѣстенъ родъ материя, отъ която ако ние бихме имали въ кръвьта си, бихме вършили чудеса. Има съврѣменни учени хора, напрѣднали въ своята мисъль, които казватъ, че първичната материя, отъ която е създаденъ свѣтътъ, е била 1,000 пѫти по рѣдка отъ тази на водорода. Първичнитѣ сили, които сѫ функционирали въ тази материя, сѫ били тъй мощни, че ако днесъ би могло да се придобие само единъ грамъ отъ тази материя, би трѣбвало всички фабрики, които сѫществуватъ въ свѣта, да работятъ цѣли 3,000 години, день и нощь. Споредъ тази теория, ако ме попитате, защо е толкова дълъгъ животътъ, ще ви кажа слѣдното: вие трѣбва да живѣете още 3,000 години, за да придобиете не единъ грамъ, а само една десеть милионна часть отъ милиграма. Тогава вие ще бѫдете единъ гений, който ще може да напише нѣщо мощно въ свѣта, и думата му ще бѫде силна. Нѣкой казва: азъ повѣрвахъ въ Господа. Да, ти повѣрва въ Господа, но цѣли 3,000 години трѣбва да работишъ, за да придобиешъ нѣщо отъ тази първична материя на Божественитѣ сили и да можешъ да се проявишъ като човѣкъ. Нѣкой казва: Духътъ може да направи всичко отъ мене. Чудни сѫ хората! Та прѣстани да мислишъ, какво може да направи Духътъ. Духътъ всичко може да направи, но ти какво можешъ да направишъ? Ще кажете: ами ти какво можешъ да направишъ? Ето какво мога азъ да направя. Най-първо ще взема пръсть. Послѣ, ще я мачкамъ тъй, както единъ грънчарь мачка своята глина, отъ която прави грънци. Ако тази пръсть има съзнание, ще каже: какво иска този човѣкъ отъ насъ? Защо ни разедини на толкова хиляди частици? Азъ мълча. Казвамъ: почакайте, донесете малко вода! Като туря вода между тѣзи частици, споя ги, направя отъ тѣхъ едно цѣло тѣло. Тѣзи частици сега ме питатъ: защо ни натъпка, защо направи отъ насъ единъ такъвъ буламачъ, та изгубихме своя индивидуаленъ животъ? – Не е ваша работа, ще чакате! Взема това тѣсто, туря го на едно колело. Казватъ: какво се движи тамъ тази рѫка? – Не е ваша работа! Гледамъ, тия частици дигатъ шумъ: една излѣзе на вънъ, друга слѣдъ нея, казватъ: какъ, философия имаме ние! Азъ не искамъ да зная нищо отъ вашата философия! Е, ами послѣ какво ще ни правишъ. Взема ги, изнеса ги на слънце. Че защо? – Ще ви запозная съ слънцето. Чакайте още малко, печене ще има сега. Запаля своята пещь, туря ги въ нея. Какво става сега съ насъ? Казвамъ: за да се подигне човѣкъ въ свѣта, най-първо трѣбва да го прѣсѣятъ, послѣ да му насипятъ вода, да го тъпчатъ, да го турятъ на колелото, да го сушатъ на слънце, и най-послѣ да го пекатъ въ пещьта. Слѣдъ това казва: какво прѣдназначение имамъ? – Ще те туря на служба. Ще те направя една хубава ваза въ двореца на единъ князъ. Той ще те постави на масата си и въ тебе ще тури едно хубаво цвѣтенце. Ще те питамъ: доволенъ ли си сега? – Много съмъ доволенъ отъ своя господарь. Внимавай тогава да не се счупишъ, защото ще те изхвърлятъ навънъ. Разбра ли сега? – Разбрахъ. Този е великиятъ законъ въ свѣта, прѣзъ който ще минатъ всички души. Всички вие сте слушали тѣзи работи, но идватъ много проповѣдници и ни казватъ, че има единъ лекъ пѫть. Не е така, нѣма лекъ пѫть! Ние ще минемъ прѣзъ най-страшнитѣ изпитания, каквито човѣшкиятъ умъ не може да си прѣдстави. Не се лѫжете да мислите, че този пѫть е лекъ. Тукашнитѣ страдания сѫ нищо. И всички герои на човѣчеството, онѣзи, които завършватъ своята еволюция на земята, слизатъ долу въ ада, отъ тамъ минаватъ. Обаче, този огънь тамъ не ги изгаря. И Христосъ слѣзе въ ада. Той мина отъ едната страна и излѣзе прѣзъ центъра на земята. Той знаеше всички тайни. Нѣкои питатъ: какво има скрито въ земята? Може да знаешъ какво скрито има въ земята. Ще те турятъ на кръста, ще ти заковатъ два гвоздея на рѫцѣтѣ и на краката. Послѣ, ще те свалятъ отъ кръста и ще те турятъ въ гроба, и ако си отъ онѣзи, които могатъ да възкръснатъ, ще научишъ тайнитѣ на земята. Земята ще разкрие своитѣ тайни. Земята не е толкова страшна. Тя има велики богатства скрити въ себе си. Азъ си прѣдставлявамъ земята като единъ великъ Божественъ цвѣтъ, и колкото да е опорочена, както мислятъ нѣкои, тя разкрива този цвѣтъ за възвишенитѣ души само. Тя крие своя Божественъ нектаръ само за великитѣ души. И всѣки трѣбва да слѣзе да пие отъ този нектаръ и да му кажатъ: ти си отъ достойнитѣ дѣца на Бога. Тогава, съ тази придобита велика материя въ себе си, човѣкъ се качва къмъ невидимия свѣтъ и започва пакъ онзи необикновенъ животъ. Слѣдователно, прѣдъ насъ седи едно велико бѫдаще. Нѣкой казва: да бѫда религиозенъ! Да бѫдешъ религиозенъ, това е единъ етикетъ. Ама да бѫда българинъ! Да бѫдешъ българинъ, това е единъ етикетъ. Ама да бѫда англичанинъ! Да бѫдешъ англичанинъ, това е единъ етикетъ. Това сѫ все имена, които отпослѣ дойдоха. Ами че едно врѣме имаше египтяни – тѣ бѣха великъ народъ! Едно врѣме имаше асирийци – тѣ бѣха великъ народъ! Прѣди тѣхъ имаше други, още по-велики култури. Това сѫ все имена, съ които човѣкъ се зове, но въ свѣта има само едно име, съ което човѣкъ може да се назове – то е човѣкътъ на мисъльта – „манасъ“ нареченъ. Той трѣбва да разбира законитѣ, да знае, какви сѫ неговитѣ тѣла, неговитѣ облѣкла, а не само да знае, какъвъ е неговиятъ мозъкъ. Той трѣбва да знае, каква е онази първична материя, въ която функционира мисъльта. Всѣко наше желание, всѣка наша мисъль може да напрѣдватъ въ свѣта, само когато се добива онова Божественото. То се отличава по това, че когато човѣкъ го има, изпитва една малка радость въ душата си, както се радва онзи бѣдниятъ човѣкъ, когато му донесатъ една торбичка съ злато. Човѣкъ, въ когото има Божественото, като погледне въ себе си, зарадва се, знае, че има една валюта неизмѣнна, има нѣщо цѣнно, за което може да работи. Това е първиятъ животъ. И човѣкъ трѣбва да знае, че животътъ, това, което Богъ е вложилъ въ насъ, е единъ великъ даръ, който имаме за сега. Любовьта не е още като единъ даръ въ живота ни. Любовьта е само едно условие въ живота ни, тя идва и си заминава. Тя подкрѣпва само великия животъ въ насъ. Въ този великиятъ животъ пакъ се проявява подсъзнанието, съзнанието и самосъзнанието – то е човѣкътъ, но се проявява още и свърхсъзнанието – то е бѫдащиятъ човѣкъ – възможноститѣ, които сѫ скрити вѫтрѣ въ този животъ, какво трѣбва да стане отъ човѣка. Затова, всѣки единъ човѣкъ трѣбва да развие въ себе си всички онѣзи възможни сили, които сѫ скрити въ него. Той не трѣбва да чака своето спасение отвънъ, то е вѫтрѣ въ него. Божествениятъ законъ работи у всѣки човѣкъ за неговото спасение. Ти имашъ едно желание. Помислилъ ли си, какъ е дошло това желание въ тебе? Ти имашъ една мисъль. Помислилъ ли си, какъ е дошла тази мисъль въ тебе? Ако тази мисъль е дошла отъ великата душа, работи върху нея. Нѣкой казва: Богъ говори на душата ми. Духътъ Божий може да направи всичко отъ мене. Да, Богъ отъ хиляди години насамъ говори на хората по разни начини – нѣкои сѫ Го разбрали, нѣкои не сѫ Го разбрали. Ако ти си отъ тѣзи, които разбиратъ, започни задачата! Не се обезсърдчавай, не обръщай внимание на окрѫжаващата срѣда. Ако онова гърне, което се пече, обръща внимание на огъня, отъ него нищо нѣма да излѣзе. То трѣбва да се мачка, докато стане пълно сцѣпление между частицитѣ му и трѣбва да се пече, докато съзнае, че не може да изгори, а само ще се пече. Печенето е необходимо, за да придобие гърнето едно цѣнно качество. Слѣдователно, сега ние сме въ Божествената пещь – не бойте се, нѣма да изгорите! Не подразбирамъ „печене“, както се пече онази пуйка въ огъня. Не, въ Божествения свѣтъ се пекатъ само живитѣ нѣща. Като се опекатъ, тѣ добиватъ още по-мощенъ животъ. Тия, които се пекатъ тамъ, не умиратъ. Сега, мнозина отъ васъ искатъ да замѣстятъ живота съ Любовьта. Не, Любовьта е сила, която разрушава. Който е добилъ много любовь, се е разрушилъ. Любовьта има много силни вибрации; тя може да се издържи за много малко врѣме. И всички млади и стари, които иматъ работа съ Любовьта, се разкашкаватъ, щомъ дойде тя и казватъ: азъ не мога да мисля за нищо. Защо не може да мисли за нищо? Защото въ него нѣма сформирувани именно тѣзи органи, чрѣзъ които Любовьта може да се прояви. Най-първо човѣкъ трѣбва да се прояви, че тогава ще дойде онзи висшъ животъ, онази възвишена Любовь. Писанието казва: „Богъ толкова възлюби свѣта, че даде своя единороденъ Синъ въ жертва за да не погине всѣки, който вѣрва въ Него“. Апостолътъ пъкъ казва: „Не обръщайте внимание на този свѣтъ! Образътъ на този свѣтъ прѣхожда“. Тукъ имаме едно противорѣчие. Какъ е възможно, Богъ, който толкова възлюби свѣта, да даде Сина си жертва именно за такъвъ единъ свѣтъ, който прѣхожда? Какво значатъ думитѣ „образътъ на този свѣтъ прѣхожда“? – Богъ толкова възлюби този свѣтъ, че го измѣня, обработва го. Божията Любовь измѣня образа на този свѣтъ. Нѣкои тълкуватъ тия думи въ смисълъ, че този свѣтъ ще се развали. Не, нѣма да се развали, но ще се прѣобрази, ще се измѣни, ще се поправи този свѣтъ. Нѣкои казватъ, че Богъ ще накаже хората. Не, нѣма да ги накаже, но ще ги направи по-добри. Кой е онзи грънчарь, който не наказва своята пръсть, отъ която ще направи единъ прѣдметъ? Кой е онзи скулпторъ, който не наказва своята статуя? Кой е онзи музикантъ, които не наказва своето произведение? – Всички наказватъ. Слѣдователно, мощното седи въ нашитѣ мисли, въ нашитѣ желания, а тѣ не сѫ вложени въ нашето тѣло. Нашето тѣло, тъй както е наредено, е само едно условие, при което животътъ се проявява. Вие имате една съврѣменна инсталация. Бутнете бутончето, и крушката веднага свѣтва. Питамъ: тази свѣтлина сега ли се образува, или е била вѫтрѣ въ жицата? – Не, всичкитѣ жици, всичкитѣ бутончета сѫ само условия, за да се прояви тази енергия. Тукъ има едно съчетание на сили, което единъ интелигентенъ духъ е използувалъ. Той прѣкарва тази сила по една малка нишка, и тя се проявява като свѣтлина. Слѣдователно, ние ще се възползуваме отъ една малка нишка, ще бутнемъ едно малко бутонче, и енергията на живота ще се прояви у насъ, като топлина и свѣтлина. Ние трѣбва да бѫдемъ внимателни, за да не би тази наша инсталация да се поврѣди. Знаете ли, колко много струва, докато се създаде една такава сложна инсталация, каквато прѣдставлява човѣкътъ? Ще кажатъ нѣкои: е, майката се мѫчила, докато е родила дѣтето. Дали се е мѫчила майката, или не, не зная, но знайте ли, колко сѫщества отъ умствения свѣтъ сѫ се мѫчили, докато се роди това дѣте въ свѣта? Азъ казвамъ, че умствениятъ свѣтъ е една възвишена страна отъ живота на ангелитѣ. Слѣдъ това, като е слизалъ този човѣкъ надолу, знаете ли, колко сѫщества отъ останалия свѣтъ сѫ се мѫчили, докато му създадатъ тази останала форма? Колко сѫщества сѫ се мѫчили, докато се образува една форма отъ тази необработена, сурова пръсть? И най-послѣ, ние виждаме този човѣкъ въ своята послѣдна стадия, въ своята пълна форма. Тя не е послѣдна форма. Това е само една черупка, която единъ день ще падне, и отъ тази черупка ще излѣзе онзи красивъ орѣхъ, който, като се посѣе въ земята, единъ день отъ него ще поникне онзи голѣмъ, вѣличественъ орѣхъ. Или пъкъ, отъ тази черупка ще падне една сѣмка, която като се развие и поникне, ще покаже своя цвѣтъ и ароматъ. Онѣзи, които се занимаватъ съ Свещеното Писание, ще кажатъ: човѣкъ трѣбва да се обърне къмъ Бога, да се покае и да се новороди. Това сѫ само състояния на живота. За да се новороди човѣкъ, не значи, че неговиятъ животъ още сега трѣбва да се създаде отново, но животътъ му първо трѣбва да се прояви. Онѣзи, които не разбиратъ Писанието, изваждатъ най-криви заключения. Какви сѫ послѣдствията отъ това? Между всички учени въ свѣта, били тѣ религиозни, окултисти, или каквито и да сѫ, тамъ, дѣто истинитѣ не сѫ вѣрни, човѣкъ, като възприеме една отъ тѣхнитѣ истини, слѣдъ 10–15 години въ него настава една реакция, и той започва да се съмнѣва въ тия истини. Съмнѣнието е признакъ, че животътъ, който е вложенъ въ насъ, изисква едно по-високо изявление. Дѣтето въ първо врѣме започва да казва на майка си: мамо, искамъ да отида на училище да се уча. И майката го праща на училище. Не се минава много врѣме, то става недоволно отъ училището. Ние трѣбва да се учимъ! Учимъ се, но дойдемъ до едно положение, че се възгордяваме. Защо е така? Казвамъ: знание, което не е истински прѣдадено, възгордява – паметарство го наричамъ азъ, то не може разумно да се използува. На единъ американецъ умира дѣдо му и му оставя едно наслѣдство отъ 36,000,000 лв. злато. Този американецъ въ това врѣме билъ нѣкѫдѣ на западъ, училъ се. Въ Америка, обаче, той билъ нѣщо като нашитѣ воловари, та, като придобилъ туй богатство, не знаялъ какъ да го използува, давалъ гуляи натукъ-натамъ, ялъ, пилъ, изхарчилъ всичкото богатство, и слѣдъ шесть мѣсеца казалъ: не ми трѣбватъ пари. Качва се той на коня си и си отива въ село. Какъвъ смисълъ има такъвъ животъ съ пари? По нѣкой пѫть хората на земята не мязатъ ли на такъвъ човѣкъ, който изхарчва живота си? Казватъ: е, да си поживѣемъ малко, ние сме млади. И стариятъ дава угощение, и младиятъ дава угощение. Послѣ, като осиромашеятъ казватъ: остарѣхме вече, въ насъ останаха само стари кости, ще се мрѣ. И такъвъ човѣкъ мисли, че е уменъ. Казвамъ: да, остарѣхте, защото изхарчихте богатството си. Азъ съмъ срѣщалъ въ България нѣкои стари, които казватъ: ехъ, синко, 100-годишенъ съмъ вече, много ми е патила главата. Да знаешъ само! Казвамъ: дѣдо я ми кажи нѣщо, какво си научилъ отъ живота? И той започва нищо синко, нищо не научихъ! Казвамъ му: ами ти сега отивашъ нѣкѫдѣ, знаешъ ли си пѫтя? Като си живѣлъ 100 години, поне прочете ли нѣщо отъ книгата, гдѣ отивашъ? – Е, не зная, синко, като въ една мъгла съмъ, много ядохъ и пихъ на земята, нищо не зная за онзи свѣтъ, задигнаха книгата. Е, да сѫ живи поне тия младитѣ. Единъ день младитѣ като остарѣятъ, ще кажатъ: да сѫ живи младитѣ! Да сѫ живи кои млади? Да сѫ живи онѣзи разумни, необикновени млади; да сѫ живи онѣзи разумни необикновени стари! – Това разбирамъ. Казва Христосъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. Защо? – За да се насърдчи всѣка една душа. Въ насъ има единъ аристократски духъ. Срещнешъ една бѣдна душа, тури я на мѣстото и ѝ кажи: Богъ е вложилъ въ тебе нѣщо много хубаво, мощенъ животъ има въ тебе, много нѣщо може да стане отъ тебе, ще вѣрвашъ въ Божественото! Ще дойдатъ страдания, но Божественото въ тебе е по силно, отколкото всички тия страдания, и ти ще се подигнешъ. Ние започваме: е, тѣзи младитѣ сѫ глупави! Като дойдемъ до старитѣ казваме: е, тѣзи старитѣ сѫ обезумѣли! Младитѣ сѫ глупави, старитѣ сѫ обезумѣли. Гдѣ е животътъ? Не, младитѣ започватъ съ силния, съ разумния животъ, а старитѣ съ какво започватъ? – На тѣхъ е свойствена Мѫдростьта. Тѣ сѫ придобили нѣщо отъ живота и трѣбва да покажатъ на младитѣ пѫтя, по който да вървятъ. Като казвамъ, че трѣбва да вѣрваме въ Бога, азъ подразбирамъ съвсѣмъ друго нѣщо. За да вѣрвамъ въ Бога, азъ трѣбва да отворя своята душа – не разбирамъ туй обикновено вѣрване. Има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който умътъ може да се отвори; има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който умътъ може да се възпита – трѣбва да се заемете да работитѣ реално. Има единъ особенъ начинъ, чрѣзъ който сърдцето може да се отвори. Кога? – За всѣко нѣщо има опрѣдѣлено врѣме. Има единъ изкуственъ начинъ, по който хората заставятъ нѣкои цвѣтове да се отворятъ безъ врѣме. Не, всѣко нѣщо трѣбва да цъвне на своето врѣме. Човѣшкиятъ умъ трѣбва да се отвори на врѣме. Човѣшкото сърдце трѣбва да се отвори на врѣме и най-послѣ човѣшката душа сѫщо трѣбва да се отвори на врѣме. Сега всички ние търсимъ богати резултати, наслѣдства, изведнъжъ да придобиемъ тази сила. Може да дойдемъ до заключенията на Павла и да кажемъ, че еди-кои сѫ прави, еди-кои сѫ криви, но всички трѣбва да се учимъ отъ природата. Тя е една велика настойница, затова методитѣ, който употрѣбява природата, ще ни доведатъ до истинскитѣ начини за нашето възпитание. Има известни методи, който сме възприели отъ природата, но сме ги изопачили, а природата може да ни даде цѣнни методи за нашето умствено развитие и за нашия духовенъ животъ. Въ този истински животъ ние ще разберемъ вѫтрѣшния смисълъ на радоститѣ и на скърбитѣ. Чрезмѣрнитѣ радости въ живота винаги носятъ чрѣзмѣрни страдания и чрѣзмѣрнитѣ страдания винаги носятъ чрѣзмѣрни радости. И двѣтѣ състояния, обаче, сѫ неестествени. Защото и радостьта е сила, и скърбьта е сила. Нѣкой казва: много страдамъ! Що отъ това? Скърбьта е сила! Знаете ли отъ какво произтичатъ страданията у насъ? – Всички онѣзи мисли, всички онѣзи желания, на който не сме дали възможность въ миналитѣ си сѫществувания да се проявятъ, сега произвеждатъ страданията. Тѣ сѫ единъ напоръ, на който не е даденъ пѫть, и вслѣдствие на този напоръ се произвеждатъ страданията. Слѣдователно, ако не дадешъ условия да се прояви онзи напоръ въ тебе, то всичко онова, което днесъ ти създава радость и веселие, утрѣ ще произведе страдания, и ти тогава ще разберешъ, кога не си далъ възможность да се проявятъ въ тебе всички Божествени мисли и желания, кога си имъ противодѣйствувалъ. Нѣма нищо по-хубаво отъ това, да бѫдешъ тъй отзивчивъ къмъ всички твои най-малки Божествени мисли и желания, както сѫ отзивчиви малкитѣ дѣца. Затова казва Христосъ: „Ако не станетѣ като малкитѣ дѣца, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Истината и малкитѣ дѣца я разбиратъ; животътъ и малкитѣ дѣца го възприематъ; Мѫдростьта е достѫпна именно за малкитѣ дѣца. И казва още Христосъ: „Укрилъ си Мѫдростьта отъ този свѣтъ, а открилъ си я на младенцитѣ.“ Не на младенцитѣ а на онѣзи, който изпълняватъ Божия законъ. Тѣхъ ги очакватъ велики възможности. Сега всѣки единъ отъ васъ казва: да стана пръвъ министъръ въ България! Че за тебе Господь е опрѣдѣлилъ много по-високъ постъ, отколкото министъръ въ България! Виждамъ, Господь ти е опрѣдѣлилъ да станешъ управитель на една цѣла планета, далъ ти е единъ псевдонимъ и подъ това име ще работишъ, ще правишъ своитѣ изчисления. Питамъ: за кого е тази планета? – За еди-кого си. А ти бѣдниятъ, седишъ като нѣкой плѣнникъ въ България, чакашъ реда си да станешъ министъръ. Защо? – Искашъ да осигуришъ живота си. Чудно нѣщо! Най-голѣмата глупость, която хората сега вършатъ е, дѣто искатъ да се осигурятъ. Долу осигуряването! Това е велико заблуждение! Богъ е свързалъ нашия животъ съ себе си. Той е вложилъ великия животъ въ насъ, ние сме осигурени. Осигуряването не е нѣщо сигурно. Не мислете, че ако имате 5–10 милиона лева въ банката, та сте осигурени! И ти ще умрѣшъ тъй, както и онзи, който нѣма пари. И безъ пари, и съ пари човѣкъ пакъ умира, само че онзи, който умира безъ пари, знае истината, че безъ пари се умира; а онзи, който има пари, знае истината, че и съ пари се умира. Чудни сѫ хората, като казватъ, че еди кой си умрѣлъ отъ гладъ. Не умрѣ отъ гладъ, бе приятелю, но умрѣ, защото не знаеше какъ да яде. Отъ незнание умира този човѣкъ, лишилъ се отъ условията. Азъ често съмъ привеждалъ единъ примѣръ за случая, и сега пакъ ще го приведа: лежи боленъ богатъ човѣкъ, но пъленъ с милиони, готови пари въ банката. Лежи той и изрежда: печена, хубаво зачервена кокошчица ми се яде; послѣ, хубава супица отъ тази кокошчица, че слѣдъ това старо, червено винце ми се пие. Доставя му се всичко, каквото душата му пожелае, но гледа той, горкиятъ; Богъ заключилъ стомаха му, отъ нищо не може да си хапне – иска да го научи на своя великъ законъ. Защо не ядешъ? – Запитватъ го. – Е, не ми се иска. Гледа, гледа горкиятъ човѣкъ, и отъ гладъ умира. Значи, отъ горѣ му повелѣватъ да не яде. Но и бѣдниятъ човѣкъ, и той умира. Лежи и той боленъ и си казва: е, да има една кокошчица, да има малко винце! Да има, но нищо нѣма. Ехъ, какъ е създалъ Господь свѣтътъ! Да съмъ нѣкой богаташъ, нѣмаше да умра, но нали съмъ бѣденъ, осѫденъ съмъ на смърть! Сега всички хора питатъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? Съберете на едно мѣсто и бѣдниятъ, и богатиятъ, който умиратъ. Богатиятъ да каже: ето, братко, азъ имамъ всичко, но не мога да ямъ. Ти пъкъ нѣмашъ, затова яжъ, колкото искашъ. Нека и двамата се убѣдятъ, че не само съ хлѣбъ може да се живѣе, но съ всѣко разумно слово, което е вложено въ човѣшката душа, което изтича отъ човѣшкия духъ. Ние трѣбва да се освободимъ отъ това робство, което сѫществува въ нашия умъ, че трѣбва да осигуримъ живота си. Ние сме осигурени! И щомъ сме осигурени, като видимъ брата си, трѣбва да му се зарадваме. За какво? – За онова великото, Божественото, което е вложено въ него. И азъ съмъ на мнѣние, че ние, за да се познаваме, не трѣбваше да гледаме съ нашитѣ очи. Щомъ гледаме съ тѣзи очи, който имаме, веднага ще влѣземъ въ беля. Ама защо да не се гледаме? Я погледни онази млада жена, която се оженила наскоро, какво ще каже мѫжътъ ѝ? Ще ти каже: господине, кой ти даде право да гледашъ очитѣ на жена ми? Веднага ще те спъне. Ако си затворишъ очитѣ, и прѣзъ затворенитѣ си очи виждашъ нейнитѣ очи и разсѫждавашъ върху тѣхъ, той ще каже: слѣпъ ли е този? – Да, слѣпъ е. Горкиятъ човѣкъ! Ела малко у насъ да разсѫждаваме. Така този човѣкъ е безопасенъ, защото нѣма да вижда жена му. Радватъ му се, угощаватъ го. Но, ако дойде онзи пророкъ да му отвори очитѣ, ще кажатъ: не искаме човѣкъ съ отворени очи. Вънъ! – Изпѫждатъ го. Затова казва Христосъ, че човѣкъ трѣбва да се отрече отъ всичко. Подразбирамъ, че човѣкъ трѣбва да затвори очитѣ си за всичко материялно, не трѣбва да вижда той. Не, ние трѣбва да затворимъ очитѣ си за свѣта въ насъ, а нека да дадемъ ходъ на външния свѣтъ, нека се радваме, че той работи. Ако богатитѣ хора нѣмаха тия кѫщи, знаете ли какво щѣше да бѫде? – Въ горитѣ щѣхте да ходите. Тъй, както е устроенъ свѣтътъ, нека се радваме на туй проявление; а ние, като хора на туй велико Божествено учение, трѣбва да знаемъ, че имаме да разрѣшаваме по-велики задачи, имаме по-високи цѣли. Ти си се влюбилъ. Та нима това е разрѣшение на задачата? Ако ти си се влюбилъ, това е само единъ моментъ отъ разрѣшение задачата на твоя животъ. Ако ти трѣбва да се влюбишъ, трѣбва да се влюбишъ въ Онзи великъ изворъ на живота, който дава разрѣшение на задачата ти. Ако трѣбва да се влюбите, въ какво трѣбва да се влюбите: въ вашата вощена свещъ, или въ слънцето? – Слънцето ще ви даде и свѣтлина и топлина, а вашата вощеница ще ви даде само малко свѣтлинка. Вощеницата ти ли я направи? – Пчелитѣ я направиха. Ти взе малко восъкъ отъ пчелитѣ, направи тази вощеница и казвашъ: да е жива вощеницата ми! Че какъ може да е жива вощеницата ти? Да съмъ живъ азъ! – Да. Да сѫ живи дѣцата ми; да сѫ живи приятелитѣ ми; да е живъ българскиятъ народъ; да сѫ живи англичанитѣ, французитѣ; да сѫ живи всички народи; да сѫ живи всички добри хора на земята; да сѫ живи всички учени хора; да сѫ живи всички хора, които вършатъ волята Божия! „Хаушъ-бѫнъ-зутъ“! Е, какво разбрахте? Не мога да ви го прѣведа. Пъкъ и нѣма защо да ви го прѣвеждамъ. Когато ние ви говоримъ за Христа, подразбираме проявлението на великия животъ въ свѣта, който сега се влива и подига човѣшкитѣ души отъ падналото състояние, въ което се намиратъ; разкрива въ тѣхъ съзнанието и дава потикъ къмъ новъ, истински животъ. Въ цѣлата сегашна култура има едно разнебитване, едно прѣсѣване. Ние се страхуваме отъ това, но то не е страшно. Туй разнебитване се дължи на онзи великъ животъ, който сега се проявява и прѣчиства всичко. И ние трѣбва да се радваме за всичко, което става въ свѣта. Ние не се радваме за страданията на хората, но за онова великото, което се върши. Азъ не се радвамъ когато пекатъ нѣкого, но се радвамъ, че въ него става печене, сцѣпление на частицитѣ, и отъ него ще се направи единъ красивъ сѫдъ. Азъ се радвамъ на онзи, който разсѫждава хубаво, че ще стане единъ великъ човѣкъ, съ когото ще можешъ да размѣнишъ двѣ думи. Радвамъ се на една искрена душа защото въ нея има една свещена мисъль, едно свещено желание, на което ти можешъ да разчиташъ. Свещениятъ, Божествениятъ животъ изисква отъ насъ да бѫдемъ вѣрни. На кого? – Вѣрность къмъ Бога! Ще прѣведа тия думи „Вѣрность къмъ Бога“ – Вѣрность къмъ великия, безграничния животъ, който дава всичкитѣ блага. Подъ думата „Богъ“ хората разбиратъ нѣщо физическо, външно. Не е така. Ще ви приведа единъ примѣръ, за да хвърля малко свѣтлина върху прѣдмета. Често, малкитѣ нѣща въ свѣта ставатъ причина да ни спъватъ въ нашия вървежъ. Вилморъ, туй било псевдонимътъ на единъ писатель, работилъ цѣли 20 години върху една своя научна теза. При него постоянно била дъщеря му Мария Блю. Той обичалъ дъщеря си, ималъ довѣрие въ нея. Всички свои рѫкописи заключвалъ, и ключътъ давалъ на дъщеря си да пази. При него често идвалъ единъ отъ ученицитѣ му, Симонъ Бели, който се влюбилъ въ дъщерята Мария Блю, и единъ день и казва: „Ако ти действително ме любишъ, ще ми направишъ една услуга – ще ми дадешъ тайно единъ отъ рѫкописитѣ на баща си, безъ да знае той това нѣщо. Азъ ще го прочета само, надѣвамъ се той да хвърли свѣтлина въ моя умъ върху известни въпроси.“ Тя се замисля и казва: „Не мога да направя това“ „Ама ти не ме обичашъ тогава!“ – Обичамъ те. „Нали любовьта казва, че трѣбва да се жертвуваме?“ Най-послѣ тя се съгласява, дава му единъ отъ рѫкописитѣ. Ако ние се жертвуваме за единъ, за двама души, това любовь ли е? – Не е любовь. Това е една слабость, както у всички хора. Този ученикъ Симонъ Бели взима рѫкописа, напечатва го въ едно видно списание, като свое произведение и се подписва подъ него. Вилмаръ вижда напечатено своето произведение, подписано отъ еди-кой си авторъ и веднага единъ ударъ въ сърдцето го парализира. Питамъ сега: дъщерята постѫпи ли разумно? – Не. Този ученикъ постѫпи ли благородно? – Не. Ние сме отъ тѣзи „симоновци“, които, като вземемъ Божественото, веднага туряме името си, изнесемъ го като свое. Каквото напишемъ, подпишемъ се отдолу, казваме: това съмъ азъ! Туй, което ти си написалъ, туй, което ти си открилъ, е на Вилмара, не е твое – велики сили отъ природата сѫ работили върху него. Затуй, когато напишешъ нѣщо, не туряй името си. Когато дойде Христосъ, тури ли си името нѣкѫдѣ? – Никѫдѣ. Сега, разбира се, азъ не засѣгамъ писателитѣ, но казвамъ: вие хората, които имате живота, считате, че този животъ е вашъ, туряте си името подъ него и казвате, че имате право да разполагате съ този животъ тъй, както разбирате – Не! Великото, благородното у насъ изисква да употрѣбимъ живота си за туй, за което сме прѣдназначени. Всѣки може да развие мощнитѣ сили въ себе си. Спасението на човѣка е вѫтрѣ въ него, да развие вѫтрешнитѣ си сили. Щомъ се спаси единъ човѣкъ, веднага идва отзвукъ и у всички други души. Щомъ ти повѣрвашъ въ Божественото, което е въ твоя животъ, всички други души сѫ разтворени и се притичватъ да ти помогнатъ – обичатъ те. Всички трѣбва да вѣрваме въ Божественото. Щомъ повѣрваме, това значи да създадемъ единство въ живота, да си подадемъ рѫка единъ на другъ. Това значи, да приложимъ методитѣ, начинитѣ за постигане на Божественото въ насъ. Първото нѣщо, което ви прѣдстои е слѣдното: Всѣки единъ отъ васъ трѣбва да се запита: далъ ли е ходъ на Божественото въ себе си, развилъ ли го е? Ти четешъ нѣкой писатель, но забравяшъ че и ти самъ имашъ нѣщо Божествено въ себе си – твоята душа, на която не си далъ възможность да се прояви. Ти взимашъ една роза, радвашъ ѝ се, усѣщашъ нейния миризъ, доволенъ си отъ аромата ѝ. Кажи си: не трѣбва ли и азъ, като нея, да цъвна, да придобия този ароматъ? Дойде ли пролѣтъ – всички ние трѣбва да цъвнемъ! Второто положение: всички ние трѣбва да завържемъ! Третото положение: всички ние трѣбва да узрѣемъ! И, когато дойде господарьтъ, този великиятъ, мощниятъ, който е вложилъ великия животъ въ насъ, отъ плода ни трѣбва да познае, че действително ние сме работили съ онѣзи методи, съ онѣзи сили, съ които Той ни е надарилъ. Казвамъ: нѣма нищо по-хубаво въ свѣта отъ това, тайно въ душата си да бѫдешъ вѣренъ на Бога. И за Бога се казва, че Той е Истиненъ и Вѣренъ въ всички свои постѫпки. Слѣдователно, нека всички туримъ въ ума си мисъльта, да бѫдемъ истинни и вѣрни на този първиченъ животъ, който е вложилъ всичко въ насъ, за да се прояви Божественото и да се освободимъ отъ сегашнитѣ несгоди въ живота. Този е пѫтьтъ, по който народитѣ, индивидитѣ и душитѣ ще могатъ да извоюватъ своята бѫдаща свобода. Това е Божествениятъ животъ. И казва стихътъ: „Тръсть смазана нѣма да прѣчупи“. То значи, че и най-слабитѣ хора нѣма да бѫдатъ прѣчупени, нѣма да бѫдатъ смазани, но Богъ ще ги подигне. „И отъ ленъ свѣщило замъждѣло нѣма да угаси, докогато изведе сѫда въ побѣда“. То значи, че умоветѣ и на слабитѣ нѣма да угаси. Слабитѣ ще станатъ силни, и тѣзи малкитѣ свѣщици ще се разгорятъ. Единъ день, всѣки отъ васъ ще приеме своето наслѣдство, останало отъ свѣтоветѣ. За сега, обаче, вие ще държите тукъ на земята изпита си. Ще минете прѣзъ пещьта и щомъ издържите послѣдния си изпитъ, ще ви прѣведатъ прѣзъ онова мѣсто, да вземете своето наслѣдство. И казва Писанието: „Ние сме сънаслѣдници съ Христа“. Щомъ си сънаслѣдникъ, ще вземешъ нѣщо, ще видишъ славата Божия, която се е крила. Тогава ще разберешъ, защо си дошълъ на земята, защо си ходилъ тукъ-тамъ, защо сѫ страданията, защо сѫ противорѣчията и тогава ще кажешъ: Великиятъ животъ има великъ смисъль! Животътъ е за необикновенитѣ хора, смъртьта – за обикновенитѣ. Необикновениятъ животъ е за великитѣ души, за силнитѣ души, за благороднитѣ души, които жертвуватъ всичко. Цѣлиятъ свѣтъ сега се нуждае отъ тия души. Вие, които сте призвани, нѣма какво да чакате; всички сте богати. Като се върнете дома си, отворете каситѣ си. Вие казвате: чакайте, ние сме сиромаси. Не сте сиромаси. Сега всѣки ще подпише единъ чекъ, ще каже: това давамъ за Господа! Подъ „даване“, разбирамъ не материално, но духовно. И тъй, нека съдѣйствуваме да се проявятъ и развиятъ въ нашия животъ всички велики желания и мисли, които сѫ вложени въ нашата душа. И Богъ, като види нашитѣ желания и мисли, ще слѣзе отгорѣ, тъй както слънчевитѣ лѫчи слизатъ върху цвѣтята, и ние ще възрастнемъ, ще дадемъ своето благоухание. И тогава ние и Богъ, който е свързанъ съ насъ, ще завършимъ работата, която ни е дадена на земята. Послѣ, Той ще ни даде друга работа, която ще бѫде за Неговото Царство. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 18 януарий, 1925 г. въ гр. София.
  19. Ани

    1925_01_11 Тѣсниятъ пѫть

    От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Тѣсниятъ пѫть „Понеже тѣсни сѫ вратата, и стѣсненъ е пѫтьтъ, който води въ животъ, и малцина сѫ които ги намѣрватъ“. (Матея 7:14) Въ свѣта всичко се свежда къмъ живота. Животътъ е основа на онова велико проявление на битието. Въ живота ние провѣряваме всичкитѣ истини. Какво е битието извънъ живота, това е непознато за човѣка. Разбира се, ние не говоримъ за обикновения, за ограничения животъ, който има обекти. Всѣки животъ, който има извѣстни обекти, е ограниченъ. Слѣдователно, индивидътъ, или човѣкътъ, или душата, които иматъ извѣстенъ обектъ, не могатъ да разбератъ пълнотата на онзи животъ, за който азъ говоря. Щомъ имате обектъ, въ какъвто и да е смисъль, той ви ограничава. Обектътъ е стремежъ къмъ нѣщо материално. Вие се раждате на земята, посвещавате цѣлия си животъ само за да направите една кѫща. Кѫщата, въ този случай, е единъ обектъ. Направите си една кѫща съ 3–4 стаи и се считате радостни и щастливи, че сте сполучили да реализирате това си желание. Не се мине много врѣме, обаче, и вие заминавате отъ свѣта. Другъ нѣкой пъкъ се ражда съ силно желание да свърши гимназия, университетъ и слѣдъ това да заеме високо обществено положение. Това е пакъ обектъ, материяленъ стремежъ въ неговия животъ. Постигнете и това – свършите университета, заемете високо обществено положение и слѣдъ това заминавате отъ този свѣтъ. Тамъ, дѣто сѫществува обектъ, какъвто и да е, въ каквото направление и да е, той спъва човѣка въ разбирането на онази велика Истина, която носи свобода за неговата душа. Или, съ други думи казано, това ще донесе свобода въ живота му, а не за неговата душа, защото за васъ душата е нѣщо непознато; споръ има още за нейното сѫществуване. А върху живота нѣма споръ: и простиятъ, и учениятъ, еднакво го разбиратъ. Учениятъ може да философствува върху живота, простиятъ може да говори за живота, но и единиятъ, и другиятъ, когато си счупятъ крака, еднакво чувствуватъ болката; и единиятъ, и другиятъ, еднакво чувствуватъ радостьта; и единиятъ, и другиятъ, щомъ седнатъ на трапезата, еднакво чувствуватъ благата на храната. Нѣкой може да философствува, да говори че животътъ се изразява въ това, въ онова, но я ми кажете, щомъ се изключи яденето, пиенето, обличането, заемането на разни служби, дишането, гледането, въ какво седи вашиятъ идеаленъ животъ? – Извънъ тия форми животътъ ви не може да се изрази. Не е достатъчно да казвате, че има идеаленъ животъ, но въ какво се изразява този животъ, въ какво се изразява тази идея? Нѣкой пѫть религиознитѣ хора мислятъ, че знаятъ всичко. Какво нѣщо сѫ религиознитѣ хора? – Тѣ сѫ хора, които сѫ свършили училище, безъ да сѫ учени. Тѣ казватъ: като вдъхне веднъжъ Господь въ ноздритѣ на човѣка, откровението ще дойде. Какво нѣщо е откровението? – Е, тъй, напълва се човѣкъ изведнъжъ, като нѣкое шише. Шише ли е човѣкъ? Не, това сѫ думи, това сѫ фрази, празни приказки, които нѣматъ никакъвъ смисълъ. Когато човѣкъ говори разумно, той трѣбва да разбира, какво означава думата „напълване“. Такова напълване и въ природата не сѫществува. Какъ ще се пълни природата? – Цѣлата природа е пълна. Нѣкой казва: азъ съмъ пъленъ. Съ какво? – Съ радость съмъ пъленъ. Но, погледнешъ го, не се мине много врѣме, и радостьта му я нѣма вече. Казва: празенъ съмъ. Другъ пѫть казва: пъленъ съмъ съ скърбь. И пакъ го погледнешъ, не се мине дълго врѣме, и скърбьта я нѣма вече въ него – изпразнилъ се. Питамъ: радостьта може ли да влиза и да излиза? Скърбьта може ли да влиза и да излиза? – Не, скърбьта нито влиза, нито излиза; и радостьта сѫщо – нито влиза, нито излиза. Обаче, за да си изяснимъ добрѣ нѣщата, ние си ги прѣдставяме въ образци, като че радостьта и скърбьта влизатъ и излизатъ. Това сѫ редъ обяснения, които не изразяватъ самия животъ. Върху свѣта вие имате извѣстно познание, но за да се разбере, какво нѣщо е животътъ самъ по себе си, за да се види, какви трѣбва да бѫдатъ отношенията, изисква се повече свѣтлина. Има нѣщо, което спъва хората въ живота и тогава животътъ имъ е изложенъ на извѣстна опасность. Прѣдставете си, че вие пѫтувате вечерно врѣме, въ тъмнина прѣзъ едно планинско мѣсто. Вашиятъ животъ е изложенъ на опасность, и 99% има шансъ да изгубите живота си, ако не сте внимателни. Значи, въ случая тъмнината е, която ви ограничава, и може да ви попрѣчи да постигнете вашитѣ проекти на земята. Идването на свѣтлината, обаче, ще улесни пѫтуването ви. Планинското мѣсто за васъ не е обектъ. Макаръ че хората обичатъ планинитѣ, но те не могатъ да живѣятъ по планинитѣ; макаръ че вие говоритѣ за високитѣ чуки, за Хималайскитѣ върхове, но никой отъ васъ не би желалъ да прѣкара цѣлия си животъ тамъ; макаръ че хората говорятъ за низкитѣ мѣста, но малцина обичатъ да живѣятъ въ долинитѣ. Най-хубавитѣ нѣща ставатъ по тия мѣста, които хората не обичатъ. Защо? Защото природата е разхвърлила благата си навсѣкѫдѣ еднакво. Хубоститѣ на върховетѣ, красивитѣ гледки на високитѣ мѣста, природата е лишила отъ плодове; а липсата на красота въ долинитѣ, природата е допълнила съ благата на плодоветѣ. Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ“! А ние знаемъ отъ живота, че по широкия пѫть се пѫтува лесно. Широкиятъ пѫть може да бѫде и нагорѣ и надолу, затова ако вземемъ Христовитѣ думи въ букваленъ смисълъ, ще дойдемъ до едно противорѣчие. Ще се запитаме: нима широкиятъ пѫть нагорѣ не е прѣкрасенъ? Къмъ каква погибель може да ни води този широкъ пѫть? Но казва Христосъ: „Тѣсенъ е пѫтьтъ на живота!“ Това е така когато се говори за широкитѣ пѫтища, разбира се по отношение на физическия свѣтъ. Въ физическия свѣтъ пѫтищата сѫ широки, а въ духовния свѣтъ пѫтищата сѫ чрѣзмѣрно тѣсни. Тамъ, едва ли може единъ човѣкъ да мине самъ. За да може единъ човѣкъ да мине прѣзъ тѣсния пѫть, трѣбва да бѫде толкова дребенъ, толкова малъкъ, колкото е дребна и малка една слънчева прашинка едва тя може да мине прѣзъ малката врата на духовния пѫть. Всичкитѣ адепти, всички велики Учители сѫ минали прѣзъ този тѣсенъ пѫть. Казва Христосъ: „Малцина сѫ, които ги намѣрватъ“. Хора, у които съзнанието е пробудено, тѣ сѫ взели този пѫть, тѣ сѫ го намѣрили. Понеже съврѣменнитѣ хора не обичатъ мѫчнотиитѣ, тѣ мислятъ, че въ тия мѫчнотии, въ спънкитѣ на живота, въ страданията, се крие нещастието за тѣхъ. Това сѫ само думи, отношения и илюзии, въ които хората се заблуждаватъ. Мѫчнотиитѣ, които иматъ хората въ сегашния свѣтъ, сѫ имъ предадени по наслѣдство, по закона на внушението. Много пѫти хората се страхуватъ отъ това, отъ което нѣма никаква опасность, а не се страхуватъ отъ това, отъ което трѣбва да се страхуватъ. Това е само по отношение на тѣхното разбиране. Запримѣръ, никой отъ васъ не би се уплашилъ, ако му подадатъ една чашка винце. Даже вие ще считате за привилегия това като отидете нѣкѫдѣ да ви почерпятъ съ петгодишно винце. Вие ще благодарите, че сѫ ви направили голѣма честь, като сѫ ви почерпили съ такова винце. При това, такава една чашка винце е една уловка въ живота ви: отъ него може да се разсипе и здравето ви, а може да изгубите и смисъла въ живота си. Отъ това винце всичко се прахосва, изгубва, изпарява като парата. Обаче, ако пуснатъ една малка мишка на масата ви, изведнъжъ ще скочите. Какво страшно има? Всички ще скочатъ да гонятъ мишката. Въ какво е виновна мишката? На мишката приписватъ много лоши качества. Ако мишката нѣкой пѫть прави пакости, тя не ги прави умишлено, но понеже горнитѣ и зѫби растатъ много, та за да ги скѫси, за да се смалятъ, трѣбва да ги търка постоянно въ нѣкои твърди прѣдмети. Така обясняватъ това нѣщо ученитѣ хора. Затова наричатъ мишкитѣ, зайцитѣ „гризачи“. Мишката казва: „Азъ гриза по необходимость, а не отъ любовь къмъ това изкуство“. „Тѣсенъ е пѫтьтъ“ – казва Христосъ. И дѣйствително, хубавитѣ нѣща въ живота се придобиватъ мѫчно. Ония скѫпоцѣнни камъни въ земята не се добиватъ лесно. Тѣ се намиратъ на голѣма дълбочина въ земята и трѣбва специално да се изкопаватъ. Има рудници, дѣто множество рудокопачи по цѣль день копаятъ земята, изкарватъ тия камъни отъ тамъ, и слѣдъ като ги шлифоватъ, продаватъ ги на голѣма цѣна. Слѣдователно, всѣка хубава мисъль, всѣко хубаво чувство, което човѣкъ може да придобие, това сѫ скѫпоцѣнности, заровени нѣкѫдѣ дълбоко. Нѣкой казва: азъ мисля. Да, има обикновени мисли, като обикновенитѣ камъчета, които всѣки подритва. Тѣ сѫ общото, обикновеното мислене. Има и необикновено мислене, необикновени мисли, които сѫ подобни на скѫпоцѣнни камъни, изваждани отъ земята. Тъй че тия необикновени мисли сѫ скѫпоцѣннитѣ, хубавитѣ камъни, заровени въ земята. Кой вижда тия хубави чувства, тия хубави мисли, тъй дълбоко скрити въ човѣка? – Има прозорливи хора, които виждатъ. Тѣ сѫ като нѣкой опитенъ бижутеръ. Веднага различаватъ цѣнното отъ нецѣнното и ги раздѣлятъ. Такъвъ човѣкъ срещне нѣкого и казва: този е обикновенъ човѣкъ, отъ обикновенитѣ камъни. Срещне другъ нѣкой, казва: въ този човѣкъ се крие една отлична, скѫпоцѣнна душа. Скѫпоцѣненъ камъкъ е той! – Започва да го образува. И самиятъ човѣкъ, като съзнае това, започва съзнателно да работи върху себе си. Съврѣменнитѣ хора, обаче, глѣдатъ само на външната страна на нѣщата. Тѣ цѣнятъ човѣка по това, дали той е богатъ, ученъ или силенъ. Дали е богатъ! – Богатството е едно условие за човѣка. Дали е ученъ! – Учението, това е една сила у човѣка. Дали той е богатъ, това значи, дали има условия у него. Дали той е ученъ, това значи, дали той е силенъ. Слѣдователно, въ всички тия нѣща – богатство, учение, сила – ние включваме извѣстенъ вѫтрѣшенъ интересъ, който ни води къмъ живота. Къмъ кой животъ? – Къмъ истинския животъ. Какъ се намира този животъ? Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ къмъ живота!“ То значи: само въ тѣсния пѫть, само въ мъчнотиитѣ се намира истинския животъ. Онзи човѣкъ, който иска да добие истински смисълъ на живота само той ще намѣри тѣсния пѫть. Защо трѣбва да се добие животътъ? Защото, ако не добиете живота, никога нѣма да бѫдете запознати съ проявитѣ на Любовьта. Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че иматъ Любовь. Не, мога да ви докажа и математически, и геометрически, че туй, което хората наричатъ любовь, не е никаква любовь! Това е илюзия на обектитѣ, не е сѫщинската любовь. Жена обича мѫжа си, умира заради него. Защо го обича? – Тя не обича мѫжа си, обича дѣцата си. Но и въ любовьта къмъ дѣцата си, тя пакъ има единъ обектъ: на стари години да я гледатъ. Гдѣ е онази майка, която познава душата на своето дѣте? Понятието „майка“ опрѣдѣлямъ така: майка е само тази жена, която може да вложи една Божествена идея въ душата на своята дъщеря. Майка, която не може да вложи, Божествена идея въ своята дъщеря, не е майка; и баща който не може да вложи една Божествена идея въ своя синъ, не е баща. И всички майки, чиито дъщери не ходятъ по тѣхнитѣ пѫтища, нѣматъ дъщери; и всички бащи, чиито синове не ходятъ по тѣхнитѣ пѫтища, нѣматъ синове; и всички ученици, които не ходятъ по пѫтя на своя Учитель, не сѫ ученици – нищо повече! Всички вие имате по единъ обектъ въ живота си: или кѫщата, или паритѣ, или службата, или дѣцата, или това-онова. Не, не, за да се прояви любовьта, вие не трѣбва да имате абсолютно никакъвъ обектъ! Да имате обектъ, то значи да концентрирате слънчевата свѣтлина въ единъ крайно малъкъ фокусъ, и тамъ да разтопявате мѫчнотопимитѣ и неразтопимитѣ елементи. Питамъ: на този фокусъ плодоветѣ могатъ ли да зрѣятъ? Ако всички прѣдмети, ако всички хора, ако всички живи сѫщества минаваха прѣзъ такива силни фокуси, щѣха ли да сѫществуватъ, можеха ли да живѣятъ? – Всичко, което мине отъ тамъ, ще се стопи. Въ природата не сѫществуватъ никакви обекти. Тя нѣма фокуси, тя разлива свѣтлината. Сега, нѣкои отъ васъ, като се молитѣ, казвате: Господи, Ти не знаешъ ли, че азъ страдамъ? Че какво отъ това? Значи Господь да те има прѣдъ видъ; да бѫдешъ обектъ заради Него. Че и онази кокошка, тамъ въ курника, като я колятъ и тя кряка. Каква разлика има между нея и тебе? – Ама азъ съмъ човѣкъ! Пъкъ кокошката казва: азъ съмъ кокошка! И мене Господь създаде, и тебе Господь създаде – Ама азъ съмъ създаденъ по образъ и подобие Божие! Още по лошо за тебе. Ти, който си създаденъ по Бога, не трѣбва да имашъ обектъ, а само една велика идея трѣбва да имашъ въ ума си. Богъ трѣбва да ти бѫде идеята. Никакъвъ обектъ! Ние говоримъ идейно. Кой е онзи, който е станалъ щастливъ отъ своитѣ кѫщи? Желанието да имате кѫщи е самонасочване на вашитѣ енергии въ извѣстно направление. Нима мислите, че онзи художникъ като нарисува нѣкоя картина ще стане по-красивъ? Не, той се упражнява само, рисува своитѣ проекции. Той нарисува една, втора, трета и повече картини, но ако този художникъ се свърже съ една отъ тия свои картини и прѣстане да рисува други картини, неговото изкуство изчезва. А тъй, той нарисува една картина – захвърля я; послѣ нарисува втора, трета и все ги захвърля. Защо? Защото идейното, великото не може да се тури на никакво платно. И когато ми кажатъ че нѣкой художникъ е нарисувалъ нѣщо велико, казвамъ: не, това е цапало. Ако го погледнешъ, ще видишъ, че действително е така. Нѣкой музикантъ като свири, казватъ: а тази музика е нѣщо Божествено! Какво ти Божествено! Виждали ли сте Божественото, чували ли сте го? Ами че вие не можете да се възхищавате отъ една жива картина, пъкъ се възхищавате отъ нѣкоя рисунка! Че хората на земята сѫ по-красиви отъ картинитѣ, рисувани отъ най-великия художникъ. Човѣкъ е една жива картина. Като наблюдавамъ лицето ви, виждамъ, че то играе, има едно постоянно движение отвънъ навѫтрѣ. Вие още не сте живи, не можете да се владѣете още. Има сили, които отвънъ ви дѣйствуватъ, тъй че вие се движите не по ваша воля. Напримѣръ, нѣкой пѫть подскачате. Защо? Защото има нѣщо което ви е ухапало. Послѣ се гърчите, свивате. Защо? – Стиска ви нѣщо, боли ви коремъ, храносмилането ви не е правилно. Рѫцѣтѣ ти се свиватъ неврастеникъ си. Какъ е станалъ този човѣкъ неврастеникъ, отъ какво се разслабили нервитѣ му? – По простата причина, че той си създалъ толкова много обекти, които сѫ запушили неговата нервна система. Много обекти има той въ ума си и въ сърдцето си. И Христосъ когато училъ хората да се отрекатъ отъ себе си, ето какво подразбиралъ Той. Отричане отъ всички обекти, които спѫватъ твоя животъ! Ти люби дъщеря си, но тя да не ти стане обектъ, отъ който да очаквашъ нѣщо. Единъ турски генералъ разправя слѣдния анекдотъ: той билъ въ Албания, прѣзъ врѣме на херцеговинското възстание, иде при него единъ старъ човѣкъ, на около 70 години, плаче оплаква се на генерала. Защо плачешъ? Баща ми ме би. Генералътъ отива да види бащата. Вижда – човѣкъ побѣлѣлъ, старъ, около сто годишенъ, но работи човѣкътъ въ една работилница, коли прави заедно съ баща си, който пъкъ билъ на 120 години. Генералътъ пита: защо го биешъ? – Не работи! Въ този случай синътъ уповава на бащата, него има за обектъ. Другадѣ, бащата уповава на сина; той пъкъ на своя синъ и т.н. Въ какво могатъ тѣ да си помогнатъ? Въ този случай тѣлото е единъ обектъ. Тѣлото не може да бѫде обектъ! Не уповавайтѣ на това което се измѣня. Слѣдователно, за да бѫде една идея чиста, свята и неопетнена въ ума ви, трѣбва да бѫде свободна отъ всички ония груби, материални форми – обекти. Азъ говоря за онѣзи отъ васъ, които иматъ туй схващане за чистата и свята Любовь на вечната свѣтлина. Казватъ нѣкои: не трѣбва ли да се обичаме? Трѣбва, но какъ? – Безъ материални обекти. Свѣтлината, която обичамъ, мога ли да я похвана, мога ли да я помилвамъ? Значи, могатъ да се обичатъ нѣща и безъ да се похващатъ. Когато у васъ се събуди едно нѣжно чувство, едно нѣжно трептение, можете ли да го хванете и погалите съ рѫцѣтѣ си? – Не можете, но при това то е реално и сѫществено за съзнанието ви. Въпреки всичко, по нѣкой пѫть вие разваляте хубавитѣ нѣща и васъ. Запримѣръ, обичашъ една душа много нѣжно, но по едно врѣме въ ума ти се яви единъ обектъ, ти поставишъ вече единъ обектъ въ своята любовь и прострешъ своитѣ пипала върху нея. Какво става тогава? – Веднага загасишъ тази лампичка на Любовьта. Невидимиятъ свѣтъ е много взискателенъ въ туй отношение. Щомъ види, че ти обичашъ единъ обектъ, завърти крана, загаси свѣтлината, и ти останешъ при Любовьта, въ която нѣма Свѣтлина. И онзи, когото си прѣгърналъ и цѣлуналъ е недоволенъ вече отъ тебе. Защо? Той казва: ти трѣбва да ме обичашъ като Свѣтлината, а това, което направи, е светотатство съ Любовьта. Любовьта не прави душитѣ обекти, а ги оставя свободни. Любовьта на обектитѣ азъ виждамъ въ всички общества, и въ кръчмитѣ – навсѣкѫдѣ въ свѣта. Отива нѣкой богаташъ въ кръчмата съ пълна кесия. Кръчмарьтъ го посрѣща: добрѣ дошѫлъ! Вземи му шапката, закачва му дрехата, поднася му това-онова, казва му: като тебе човѣкъ нѣма! Менъ ми е много приятно, това е привилегия, това е честь за мене да посѣтите кръчмата ми. Обаче, слѣдъ като богаташътъ изпие всичко и нѣма нито петь пари въ джоба си, кръчмарьтъ му дава единъ ритникъ – и хайде навънъ изъ кръчмата! Казва му: азъ не искамъ бѣдни хора. Питамъ: каква бѣше любовьта на кръчмаря? – Любовь съ обекти. Вие какво ще кажете за вашата любовь? Отъ духовно гледище каква е вашата любовь? Гдѣ е вашата любовь? Нали все за любовь приказвате? Ако поставимъ на критика живота ви, гдѣ сѫ вашитѣ послѣдователни постѫпки въ Любовьта? Въ любовьта си, всѣки отъ васъ не постѫпва ли като кръчмаря? Синътъ не е ли изгонилъ майка си и баща си? Има хора на любовьта днесъ, които за една служба сѫ готови да се отрекатъ отъ една свещена идея, отъ Царството Божие, отъ всичко. Отъ всичко се отричатъ, за да запазятъ своето положение. Питамъ: слѣдъ като падне правителството, този депутатъ, който се отрече отъ всичко свято въ себе си, какво е спечелилъ? Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ, и широкъ е пѫтьтъ“! Съврѣменнитѣ хора се плашатъ да си кажатъ Истината. И колкото по-малко говорите за Любовьта, толкова повече Любовь ще имате. И колкото по-малко питате хората за Любовьта, толкова повече Любовь ще имате. Питашъ ли много, казвашъ ли, че любишъ, ти губишъ. Ще бѫде смѣшно, като излеза вечерно брѣме съ свѣщьта си, да ви светя, да ме питате: свѣтишъ ли ми? Казвамъ: слѣпъ ли си? Въ Варненско, единъ българинъ каралъ съ колата си слама да я продава. Минава другъ селянинъ и го пита: какво карашъ? – Дърва! Ами че азъ слѣпъ ли съмъ, нали виждамъ сламата? – Е, като виждашъ сламата, защо ме питашъ? Всички ние се занимаваме съ въпроси, които сѫ разрѣшени. Ти виждашъ сламата и питашъ, какво карашъ въ колата. Ти виждашъ, че хората не се любятъ, но питашъ: обичатъ ли се хората? Хората, които се обичатъ иматъ нѣщо чудно, нѣщо особено написано на лицето си. Азъ не говоря за това лице. Това лице за мене е маска. Друго лице има човѣкъ – свещено лице. И на този свещенъ образъ има написано нѣщо отъ свещената книга Исаваръ. И на свещенитѣ очи на човѣка има написано нѣщо особено. Тѣхниятъ погледъ е свещенъ. Такъвъ човѣкъ, който има Любовьта, ако те срѣщне на пѫтя, ти ще усѣтишъ нѣщо подобно, както когато дойдатъ сутриннитѣ слънчеви лѫчи и те помилватъ. То ще бѫде нѣщо възвишено! Ако ти си ималъ най-лошитѣ пориви и желания, всичко туй изчезва прѣдъ този погледъ. Има такива жени, въ които живѣе тази възвишена Любовь, и тѣ, като срещнатъ мѫжъ страстенъ, съ най-низкитѣ пориви, само като го погледнатъ всичко туй пада, стопяватъ се прѣдъ тѣхниятъ погледъ, и въ него се събуждатъ онѣзи Божествени чувства, които сѫ били скрити нѣкѫдѣ дълбоко въ душата му. Отъ този моментъ, този мѫжъ казва: отъ сега нататъкъ, истински мѫжъ ще бѫда! Азъ ще измѣня живота си. Азъ видѣхъ една жена и зная вече, какво значи Любовь! Тази жена си отминава, не му казва нищо, но той се връща дома си прѣроденъ: срѣщнахъ нѣщо! Е, какво срещна – Една жена, която ми направи такова силно впечатление, че никога нѣма да излѣзе отъ ума ми! Каза ли ти нѣщо? – Нищо не ми каза, но не излиза отъ ума ми. Тази жена не е мислила за него. Тя е била само единъ проводникъ, прѣзъ нея е минала Свѣтлината на Любовьта. Тя е била фокусъ, въ който трѣбвало да изгорятъ страститѣ на този мѫжъ. Всѣка една развратна жена, всѣки единъ развратенъ мѫжъ, това сѫ други фокуси, това сѫ хора на обекти. Жената иска да привлѣче единъ мѫжъ на страната си, и мѫжътъ иска да привлѣче една жена на страната си. Приятели, партии, общества, всички искатъ да привлѣкатъ хората на страната си, да ги направятъ обекти на своето учение. Това не е Божествено учение! Всѣки човѣкъ трѣбва да се остави да се разбива естествено, тъй както е неговата природа. Всѣка ябълка трѣбва да се остави да се развива естествено. Всѣки изворъ трѣбва да се остави самъ да тече. Почнемъ ли да се занимаваме съ него, той се разваля. Често хората казватъ: да направишъ този изворъ по-хубавъ. Турятъ мраморни плочи, ограждатъ го, но изворътъ изгубва своята цѣлебность. По-рано изворътъ нѣмаше този хубавъ видъ, но имаше сила въ себе си. А сега, виждашъ нѣкого – облѣченъ е хубаво, бомбе носи, копринена вратовръзка, заема високо положение, пръвъ министъръ е, но изгубва нѣщо. Какво? – Най-свещеното – Любовьта! Той е недоволенъ отъ себе си. Питамъ: такъвъ човѣкъ, който е недоволенъ, ходилъ ли е по тѣсния пѫть? – Не, той е ходилъ по широкия пѫть. Христосъ обръщалъ вниманието на своитѣ слушатели за този тѣсенъ пѫть. Азъ нѣма да казвамъ Христосъ, но ще го нарека „проповѣдникътъ на Израиля, проповѣдникътъ на Любовьта“, а пъкъ че тогавашнитѣ християни, както и съврѣменнитѣ християни Го наричатъ още Учитель, азъ не зная, до колко съврѣменниятъ свѣтъ може да нарече Учитель този, на когото учението не е изпълнено. Азъ не признавамъ, че съврѣменниятъ християнски свѣтъ сѫ ученици на Христа. И въ туй отношение, Христосъ не е тѣхенъ Учитель. Защото, ако тѣ сѫ ученици, азъ зная, че ученицитѣ трѣбва да живѣятъ съобразно учението на Учителя си. Второ положение: ако ученицитѣ не.ходятъ въ пѫтя на своя Учитель, какъвъ Учитель е той? Слава на майката е нейната дъщеря, но ако дъщерята не може да ходи въ пѫтя на майка си, майката ще страда, ще изкупва грѣховетѣ, ще я заковаватъ на кръста. Днесъ Христосъ още страда на кръста. Не мислете, че Той е свободенъ. И днесъ, въ невидимия свѣтъ другитѣ Учители правятъ упрѣци на Христа, казватъ му: виждашъ ли твоитѣ ученици тамъ долу на земята? На апостолъ Павла, на апостолъ Петра сѫщото имъ казватъ. Единъ день и на васъ ще кажатъ: ето вашитѣ ученици долу, вижте ги! Вие мислите, че сте свободни, и че като умрете, Христосъ ще ви посрещне горѣ, ще ви прѣгърне и ще ви цѣлуне. Не, никакво цѣлуване и прѣгръщане! Ако вие изпълните волята Божия, като отидете въ другия свѣтъ, ще ви обземе една такава Свѣтлина, ще бѫдете толкова весели и радостни, като че имате цѣлия свѣтъ. Накѫдѣто погледнете, навсѣкѫдѣ ще виждате само Свѣтлина – никакъвъ другъ обектъ! Една необятна Свѣтлина ще виждате, навсѣкѫдѣ само Свѣтлина! И себе си нѣма да виждате, нито пъкъ други хора ще виждате, а само Свѣтлина, необятна Свѣтлина! Ще кажете: ами друго нѣщо нѣма ли да има? – Не, тогава хлѣбецъ нѣма да има, винце нѣма да има, но вие ще бѫдете радостни въ себе си. Може да кажете: ама да дойде поне една жена при насъ. Не, като дойде една жена при васъ, тя ще развали Царството Божие. Ако дойде едно дѣте при васъ, и то ще развали Царството Божие. Ще кажете: какъ може да развалятъ Царството Божие? – Ако дойдатъ при васъ, една жена и едно дѣте въ този смисълъ, както вие ги разбирате, тогава тѣ ще развалятъ Царството Божие. За сега, обектъ на хората е земниятъ животъ. Азъ не говоря за земята, азъ говоря за идейния животъ, който се различава коренно отъ земния животъ, защото човѣшката любовь е любовь на обектитѣ. Тъй е, ако живѣешъ по човѣшки, трѣбва да имашъ обектъ, но ако искашъ да живѣешъ по Божествено, ще живѣешъ безъ обектъ! Кое е Божественото, и кое е човѣшко? Ако ти си въ любовьта съ обектъ, ще ми кажешъ тъй: азъ ще те обичамъ като човѣкъ и ще тѣ прѣгърна и цѣлуна, като човѣкъ. Но нѣма да ми казвашъ: душата ми те обича, затова, заради Господа, чакай да те прѣгърна. Не, това сѫ празни работи, празни приказки. У Господа нѣма обекти! Тогава азъ ще ти кажа тъй: слушай, азъ имамъ 100,000 лв. дългъ, щомъ искашъ да ме цѣлунешъ, ще ми платишъ дълговетѣ. Тогава ние ще се намѣримъ въ положението на онази американка, при която въ една тъмна нощь се приближава единъ негъръ – прѣгръща я и я цѣлува. Тя си помислила че е нѣкой американецъ и се разговаряла сладко съ него, обаче, като стигнали до единъ фенеръ, тя вижда, че този господинъ билъ черенъ, негъръ и веднага извиква полицай. Дава го подъ сѫдъ, иска отъ него обезщетение за нанесената и обида. И всички ние, които се движимъ въ тъмнината на нощьта на живота, мислимъ, че всичко онова, което вършимъ е красиво. Но единъ день ще дойдемъ при Свѣтлината. Та казвамъ: отъ гледището на Божествената Любовь, недѫзитѣ на човѣшката любовь могатъ да се изправятъ само тогава, като се внесе Свѣтлината на Божествената Любовь. Законъ е: безъ Бога любовь между хората не може да има! Самъ Христосъ е казалъ: „Дѣто сѫ двама или трима събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Значи, дѣто е Любовьта, или дѣто е Богъ, тамъ съмъ и азъ – тамъ нѣма обектъ, тамъ Любовьта може да се прояви. Любовьта всѣкога подразбира жертва и разумность въ себе си. Тия двѣ нѣща сѫ необходими за Любовьта. Онзи, който има великата Божествена Любовь въ себе си, той е най-силниятъ и най-разумниятъ. „Тѣсенъ е“, казва Христосъ, „Пѫтьтъ“! Е, тѣсенъ е, разбира се. Да кажемъ, че сте учитель нѣкѫдѣ. Ако вие обичате отъ сърдце вашитѣ ученици и почнете да имъ прѣдавате тази Божествена Истина, мислите ли, че днесъ ще ви държатъ въ това училище? Мислите ли, че ако почнете като държавникъ да прилагате тази Любовь, ще ви държатъ на този пость! Даже единъ Толстой, който бѣше такъвъ великанъ, гигантъ като писатель съ своя художественъ стилъ, щомъ се осмѣли да заяви великата идея за Любовьта, всички казаха, че неговата гениалность се потъмнила, че той вече е остарѣлъ и оглупѣлъ. Значи, споредъ схващанията на съврѣменнитѣ хора, всички ония, които иматъ обекти въ живота си, сѫ умни хора, а всички ония, които нѣматъ обекти въ живота си, сѫ малко смахнати, оглупѣли, обезумѣли хора. Днесъ всички питатъ: гдѣ е животътъ? Гдѣ е смисълътъ на живота? – Животътъ е въ тѣсния пѫть; въ тѣсния пѫть е смисълътъ му. Отъ тукъ изваждамъ единъ законъ: ние изгубваме живота си, понеже ходимъ въ широкия пѫть. И колкото повече хората остаряватъ, толкова повече изгубватъ смисъла на живота си. Докато сѫ млади, животътъ за тѣхъ има смисълъ – това погледне, онова погледне, радва се на всичко. Но като остарѣятъ, нищо вече не ги задоволява. Това се дължи все на тия външни обекти. И понеже човѣкъ не е запознатъ съ истинския животъ, той усѣща едно вѫтрѣшно стискане, едно вкисване, едно прѣсищане отъ тия обекти. Сегашниятъ животъ трѣбва да се трансформира и човѣкъ трѣбва да прѣмине отъ едно състояние въ друго. Това е съзнателниятъ животъ; това е, къмъ което ние се стремимъ. Нѣма какво да говоримъ на свѣта, какво искаме. Туй трансформиране ние трѣбва да направимъ, за да опитаме силата на нашия животъ. Защото всѣки единъ животъ се познава по силата, която съдържа въ себе си. За насъ е важно да видимъ, можемъ ли да използуваме условията, при които живѣемъ. Единъ духовенъ човѣкъ, който така разбира живота, който живѣе безъ обекти, той нѣма да употрѣбява вече ралото, той нѣма да си служи съ фабрики. При сегашната култура, фабрикитѣ, огъньтъ, всичко това е необходимо, но ще дойде врѣме, когато електричеството ще измѣсти този димъ, и атмосферата нѣма да бѫде пълна съ сажди, както е сега. По сѫщата аналогия, всички вие, които днесъ ме слушате, и всички ония, които изповѣдватъ Христовото учение, съ какво е пъленъ вашиятъ умъ? – Умътъ ви е пъленъ съ безполезни, безпрѣдметни нѣща, които нѣматъ никаква цѣна; умътъ ви е пъленъ съ идеи и мисли, които носятъ зараза, и то такава зараза, че и бѫдещето поколѣние дори ще бѫде заразено. Туй поколѣние, което иде сега, ще бѫде още по-хилаво отъ сегашното, защото ония идеи, съ които тѣ сѫ заквасени, не носятъ животъ въ себе си. Казва Христосъ: „Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ Това е казано прѣди 2,000 години. Мислите ли, че днесъ този пѫть е станалъ по-широкъ? – Не, той и днесъ е тъй тѣсенъ, както и тогава. Затуй именно трѣбва да се избератъ ония условия, при които да намѣрите това, което ще осмисли живота ви. Сега ще ви приведа една малка легенда отъ първитѣ врѣмена на християнството. Анунцио, младъ, виденъ римски патриций, билъ уважаванъ и обичанъ отъ всички млади въ тогавашното врѣме, особено отъ красивия полъ. Всички млади моми, които идвали при него, казвали: безъ тебе не можемъ да живѣемъ, ти си нашето спасение, само ти можешъ да ни избавишъ. Той имъ казвалъ: много добрѣ, само че азъ ще ви поставя на единъ изпитъ, и ако вие издържите изпита, тогава азъ ще отговоря на вашитѣ чувства. Имайте предвидъ, че Анунцио билъ запознатъ съ християнството, само че билъ таенъ привърженикъ. Той ималъ за Учитель нѣкакъвъ си постникъ – Салвий, който живѣялъ далечъ отъ хората. Салвий билъ на около 100 години и затова повече лежалъ на легло, но отъ врѣме на врѣме пишелъ една книга и то съ кръвь – такова било неговото мастило. Анунцио завеждалъ тия момичета при своя учитель, дѣто по закона на Любовьта, всѣка мома която обичала Анунцио, трѣбвало да се остави да ѝ прѣрѣжатъ една жила на рѫката, за да взематъ малко кръвь, понеже съ човѣшка кръвь трѣбвало да бѫде написана книгата на Учителя Салвий. Вие, като слушате този разказъ, ще кажете: жестоко е това! Но я ми кажете, ония хубавитѣ нѣща въ васъ, не се ли написватъ съ кръвь? Какви страдания трѣбва да се прѣкаратъ, докато се дойде до нѣщо хубаво! Христосъ не написа ли всичко съ кръвьта си? Ами мѫченицитѣ? Послѣ, днешнитѣ изобрѣтатели, днешнитѣ идеалисти не написватъ ли всичко съ кръвьта си? Всичко, което е хубаво, съ кръвь се написва. Хората още не сѫ намѣрили друго вещество, съ което да написватъ хубавитѣ работи. Да се напише нѣщо съ кръвь, това е благословение! Жалко, е обаче, когато се излива мастилото, безъ да се напише нѣщо съ него. Нѣкой пѫть ученицитѣ разливатъ мастилата по чиноветѣ си – туй е жалкото. Разлѣно е мастилото на свещената книга – това е жалкото! Сега ставатъ ясни думитѣ на Христа: „Ако не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Е, какъ ще разберете този стихъ? Буквално ли? – Не. Съ думата „кръвь“ Христосъ иска да означи онова живо Слово, което човѣкъ трѣбва да възприеме отъ духовниятъ свѣтъ. Ако обичашъ нѣкого, ти ще станешъ едно съ него, нѣма да бѫдешъ обектъ за него. Станешъ ли обектъ, ти го излагашъ на изкушение. Нѣща които се виждатъ и пипатъ, се покваряватъ. Човѣкъ самъ се покваря. Въ старо врѣме обвиняваха християнското общество, че правѣло оргии. Да, въ врѣмето на Нерона римското общество правѣше оргии, но християнството изключва външната, физическа любовь. Християнството изключва прѣдметната любовь, понеже тя не може да бѫде постоянна. Дайте ми вие примѣръ отъ историята, дѣто двама души, отъ каквото и да е положение да сѫ били, които да сѫ имали материална връзка и до 100 години да сѫ живѣли тъй непреривно добрѣ, безъ да сѫ си казали една горчива дума. Даже между Христовитѣ ученици имаше голѣма бъркотия, понеже въ тѣхъ се яви извѣстенъ обектъ. Павелъ стана обектъ за езичницитѣ, Петъръ за евреитѣ, и тогава стана едно спречкване, докато най-послѣ Павелъ каза: азъ не съмъ за васъ обектъ, нито Петъръ, нито Аполосъ. Така постѫпватъ и днесъ – на всѣко учение ще турятъ по единъ обектъ, за да го опетнятъ. Божественото учение не може да бѫде обектно! То не е учение на обекта. Християнството не е учение на Христа, то е Божествено учение. Азъ мисля, че ако християнитѣ не носѣха кръстове по себе си, ако въ църквитѣ не държаха Христа на кръста, свѣтътъ щѣше да бѫде по-добъръ, хората щѣха по-малко да се заблуждаватъ. Днесъ хората се заблуждаватъ много. Нѣкой човѣкъ види кръстъ, цѣлуне го, а прѣдъ него седи единъ бѣденъ, него не цѣлува. Ако е за цѣлувка, азъ бихъ прѣдпочелъ да цѣлуна единъ живъ кръстъ, отколкото единъ златенъ въ църквата. Питамъ: какво ви ползува този кръстъ въ църквата? Кръстътъ, това е Божествената Свѣтлина, Божествената Любовь на невидимия, на онзи неосѣзаемия животъ, който влиза въ насъ и ни дава веселие и подемъ. Нѣкой казва: азъ искамъ да видя Бога. Вие можете да Го видите, но не и да Го хванете. Ти можешъ да слушашъ Божествения гласъ. Той ще ти каже така: еди-кѫдѣ си, на еди-коя си улица, ще видишъ една бѣдна жена, ще отидешъ при нея и ще ѝ занесешъ два чувала брашно, дрѣхи, хлѣбъ. Тя и дѣцата ѝ отъ два дни сѫ гладни, викатъ къмъ менъ; затова, ти изпълни моята воля, и сърдцето ти ще се изпълни съ радость. Ти казвашъ: чакай, Господи, да Те видя, кой си! Когато апостолъ Павелъ падна отъ коня си, той чу гласъ, но видѣ ли Господа, видѣ ли Христа? \Не, той видѣ само Свѣтлина. А сега, ще ни прѣдставятъ Христа съ малка брадичка, съ сини очички, съ тънки вѣжди, както другитѣ хора. Искатъ да ни убѣдятъ, че това е разпнатиятъ Христосъ. Никакъвъ разпнатъ Христосъ не е това! Онзи великиятъ Учитель на Любовьта не може да бѫде разпнатъ. Разпнатъ бѣше човѣкътъ, а онзи великиятъ Учитель, който бѣше затворенъ въ тази черупка, казваше: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да положа живота си, но имамъ власть и да взема живота си. Мога да направя това, което азъ искамъ!“ И той казва на Пилата: „азъ съмъ, който разполагамъ съ себе си! Азъ ти заповѣдвамъ да ме разпнешъ! И послѣ пакъ азъ ще заповѣдамъ да ме възкръсятъ“. Туй подразбира Христовата мисъль „имамъ власть“. Казва още на Пилата: „Ще ме разпнешъ, такъвъ е законътъ“! Когато се коронясвалъ рускиятъ царь, патриархътъ отъ синода билъ тъй скроменъ, че не искалъ да му тури короната, но рускиятъ царь му казалъ: „Заповѣдвамъ ти да ми туришъ короната, защото народътъ гледа. Ако азъ я туря, ще кажатъ, че съмъ самозванъ. Ти ще ми я туришъ – нищо повече!“ Чудни сѫ хората, като искатъ да станатъ обекти на Господа. Казватъ: Господи, ти знаешъ ли, колко страдамъ! – Това не е вѣрую, това не е религия! Който мисли за Бога така, той има една обикновена религия, една еретическа религия, която е въздигналъ въ култъ – обектъ е тя за него. Азъ считамъ религия това, когато ти дойдатъ най-голѣмитѣ страдания, да издържашъ и да казвашъ: „Благодаря Ти, Господи, за всичко, което си ми далъ!“ И когато изпаднешъ въ противорѣчия, да кажешъ: „Благодаря ти, Господи, хубаво е всичко туй за менъ“. Срещна нѣкой пияница човѣкъ и му казвамъ отвѫтрѣ: слушай, нѣма да пиешъ повече. – Ама не мога! Ти не си роденъ пияница, отпослѣ си станалъ такъвъ. На нѣкой крадецъ, прѣстѫпникъ, казвамъ: ти не си роденъ крадецъ; ти не си роденъ прѣстѫпникъ, отпослѣ сте станали такива. Други ни накараха. Това сѫ все обекти. Повѣрвайте въ това, което ви казвамъ и ще видите, че слѣдъ като се разрушатъ тия обекти, които сѫ ви въвели въ грѣхъ, вие ще бѫдете свободни. Нѣкои казватъ: безъ пари може ли? – Паритѣ не сѫ ли единъ обектъ? Паритѣ употрѣбявай безъ да мислишъ за тѣхъ! Дръжъ ги отвънъ, не ги туряй въ ума си, да не ставатъ обектъ за тебе. И тъй, Христосъ казва: „Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ И цѣлиятъ свѣтъ днесъ е свѣтъ само на раздори, на лоши думи, на клюкарства, на съмнѣния, на зависть и на умраза. Казвамъ: това не е наука, тия нѣща всички ги знаете. Доблесть е да признае човѣкъ, какво се крие въ него! Ние сега се нуждаемъ отъ хора, които казватъ, какво се крие въ тѣхъ. Да се събуди хубавото у човѣка, това е наука! У всѣки единъ човѣкъ се крие нѣщо хубаво, мощно, Божествено. И всѣки единъ отъ васъ е призванъ за нѣщо Божествено! Вие не сте роби на условията! Условията сѫ врѣменни ограничения, създадени отъ миналитѣ поколѣния. Срѣдата не е спънка за човѣка. Врѣмето и пространството сѫщо не сѫ спънки за човѣка. Въ врѣмето, въ пространството, въ срѣдата и въ условията сѫ скрити всички възможности и сила или качества, съ които човѣкъ може да работи. Слѣдователно, ние трѣбва да бѫдемъ като онзи великиятъ професоръ, който, като влѣзе въ своята лаборатория, знае всѣко шишенце кѫдѣ се намира и започва своитѣ опити и изслѣдвания. Слѣдъ като направи опититѣ си, излиза изъ своята лаборатория. За насъ тѣлото трѣбва да бѫде като една лаборатория, а не мѣсто за постоянно живѣене. Хубаво е понѣкога човѣкъ да напуща своето тѣло и своята лаборатория, понеже въздухътъ тамъ не е тъй чистъ, както отвънъ. И всѣки единъ човѣкъ трѣбва да пази тѣлото си като една лаборатория. Тамъ трѣбва да се правятъ само опити. Защото само въ тѣлото вие ще намѣрите тия елементи, съ които можете да прѣмахнете недѫзитѣ си. Обаче, да не мислите, че безъ тази лаборатория вие не можете да сѫществувате. То е друго, заблуждение. И тогава хората питатъ: азъ като умра ще живѣя ли пакъ? Че животътъ никога не се свършва. Той е единъ у всички хора, не е раздѣленъ. Чудни сѫ хората! Ако азъ взема една голѣма рѣка и я раздѣля на хиляди малки рѣкички, какъ мислите, тази вода ще бѫде ли различна отъ първата? – Като я слѣешъ, тя пакъ се съединява и става една и сѫща. Азъ казвамъ: водата се е раздѣлила, понеже се яви твърда почва помежду ѝ, но като прѣмине тази почва, водата пакъ се побратимява, съединява се. Това пъкъ, че хората сѫ раздѣлѣни, причина за това сѫ материалнитѣ обекти. Казвате: ти не си като мене, и азъ не съмъ като тебе. Казвамъ: и ти си като мене, и азъ съмъ като тебе, само че трѣбва да влѣземъ въ голѣмото море. Тамъ ще видите, че всички иматъ единъ общъ животъ. Общъ животъ ли? Ами че въ общия животъ се криятъ всичкитѣ хубави нѣща. Кое е по-хубаво, да живѣя единъ индивидуаленъ животъ, или да живѣя живота на Бога? Да имамъ 4–5 кѫщи въ София, да имамъ 4–5 дѣца и да мисля постоянно за тѣхъ – за дрехи, за обуща, за кокошки, за пуйки и да кажа: дѣца, азъ за васъ се грижа и за васъ всичко жертвамъ; или, да имамъ онзи великиятъ Божественъ животъ, да участвувамъ въ живота на цѣлия козмосъ, въ живота на всички разумни сѫщества? Това е Божествениятъ животъ – да чувствувашъ радостьта и веселието на всичко живо! Кое е по-хубаво? – Божественото, разбира се! Тогава нашиятъ животъ ще придобие смисълъ. Смѣшни сѫ хората, като казватъ, че въ общия животъ се губи отдѣлното съзнание. Не, именно въ Божественото, въ великия животъ ти ще запазишъ своето съзнание. Ето идеята, която трѣбва да проникне въ вашата душа. И когато тази Божествена Любовь проникне въ васъ, вие другояче ще разбирате нѣщата. Нѣкои сега казватъ: братко, раздай си имането! Не, азъ считамъ насилие да проповѣдвате на хората да си раздаватъ имането. Ако нѣкой е богатъ, азъ нѣма да обърна внимание на това. Считамъ че това сѫ въпроси за него и азъ нѣма защо да се бъркамъ въ работитѣ му. За себе си азъ имамъ други въпроси, които трѣбва да разрѣша. Онзи, който служи на Божията Любовь, нито дума нѣма да каже за богатството на хората. Ако нѣкой е богатъ, ако нѣкой е красивъ, нито дума нѣма да му кажа. Това сѫ условия за него, които той самъ трѣбва да разрѣши. А сега хората се намѣсватъ да уреждатъ чуждитѣ работи и сѫ ги разбъркали. Не, това сѫ все обекти! Ще се върнемъ и ще живѣемъ безъ обекти! Отъ Божествено гледище ще разрѣшаваме нѣщата. Само тогава ще ги разрѣшимъ правилно, и нѣма да имаме страхъ отъ нищо. Нѣкой казва: азъ безъ такова ядене не мога. Защо? По човѣшки живѣешъ, а при това минавашъ за културенъ. Че азъ като изямъ едно симидче, защо да не съмъ благодаренъ? Съ моето симидче, може би, 10,000 пеперуди биха се нахранили. Даже за тѣхъ е много туй симидче. Питамъ тогава: кой животъ е по-красивъ – този на пеперудата, или моятъ животъ? Животътъ който асимилира по-малко материя, а придобива повече сила е по-хубавъ отъ колкото живота който асимилира повече материя а придобива по-малко сила. Какво сме придобили ние отъ многото храна? Гдѣ е нашата сила днесъ? Кой би станалъ мѫченикъ днесъ за Любовьта? Всички треперятъ сега отъ страхъ, единъ на другъ нѣматъ вѣра. Когато единъ постѫпва по единъ начинъ, всички му приписватъ качества, за които не знаятъ, дали сѫ въ дѣйствителность такива. Разбиране трѣбва, дълбоко разбиране на човѣшкия животъ! Азъ, казва нѣкой, го познавамъ, зная какво мисли той. Е, какво мисли? Той мисли тъй, както и ти мислишъ. И тогава вие мязате на онзи руски мукалитинъ, който се прѣоблѣкълъ въ дрехитѣ на единъ руски генералъ и въ този си видъ се явява прѣдъ руския царь и му казва: азъ зная, какво мислишъ ти сега. – Е, какво? Ти мислишъ, че азъ съмъ еди-кой си генералъ. Не, ти се заблуждавашъ, азъ не съмъ този генералъ. Открилъ значи. Ами че когато ти ме осѫждашъ за една моя постѫпка, ти се излагашъ. Азъ не зная ли, какъвъ съмъ? Ако ти ми приписвашъ извѣстни качества, които въ менъ нѣма, не се ли излагашъ ти? И ако ти ми приписвашъ извѣстни добродѣтели, пакъ за себе си говоришъ. Ако ти дѣйствително ми говоришъ Истината, то е съвсѣмъ друго нѣщо. Споредъ менъ, да казвашъ погрѣшкитѣ на хората, това не е Истина. Да казвашъ доброто на единъ човѣкъ – да. Нѣкои казватъ: Истината е много горчива. Споредъ менъ, горчива Истина нѣма. Азъ зная, Истината е най-сладкото нѣщо отъ всички други нѣща. Други казватъ: Истината носи смърть. Не, Истината носи Свобода! Ама Истината умъртвява. Не, и това не е вѣрно. Истината най-първо умъртвява, но послѣ възкръсява. Тя прѣвръща нѣщата отъ едно състояние въ друго. Тогава какъ ще примиримъ тия противорѣчия? Истината не е горчива. Туй, което внася горчивина, не е Истина; туй, което внася смърть, не е Истина. Туй, което дава свобода, е Истина! Туй, което открива пѫтя за Любовьта, това е Истина; туй, което отваря пѫтя за Мѫдростьта, за Милостьта, за кротостьта, за въздържанието, за всичко онова възвишено и благородно въ човѣшката душа, това е великата Истина, която освѣжава човѣка. Това сѫ сили, това сѫ качества на великия човѣшки животъ. Тогава човѣкъ съзнава, че той е едно съ Бога и казва: Господи, Ти си, който мислишъ въ мене, и азъ изразявамъ Твоята мисъль; Ти си Истината въ мене, и азъ проявявамъ тази Истина; Ти си Любовьта въ мене, и азъ изявявамъ тази Любовь. Така говори човѣкътъ на земята, който е ограниченъ въ онази черупка; така говори онзи адептъ, онзи Учитель. Тогава Господь въ своето благоволение ни отговаря. И когато Великиятъ Учитель каже така, той издава голѣма, голѣма Свѣтлина, душата му се изпълня съ единъ великъ трепетъ, съ онзи свещенъ трепетъ, който той разпраща по цѣлото лице на земята, и отъ който хората ставатъ щастливи. Отъ двѣ хиляди години хората казватъ: Господи, не си ли чулъ нашитѣ страдания, до кога ще бѫде това Господи, нѣма ли да дойдешъ при насъ? Ами че Той е дошълъ отъ прѣди 2,000 години още, но вие държите вашата врата затворена. Отъ 2,000 години насамъ Божествената Любовь хлопа на вашитѣ сърдца, но тѣхнитѣ врати сѫ още затворени. Великиятъ изпитъ, който се дава на съврѣменното човѣчество върху Любовьта, не можаха да го издържатъ, Христосъ, тази Велика Любовь, казва: „Трѣбва нова свѣтлина на съврѣменнитѣ хора!“ Онѣзи, които слушатъ, казватъ: туй учение е страшно! Защо? – Е, всичко трѣбва да изгубимъ. Да, всичко трѣбва да се изгуби, за да се добие новото! Ако волътъ не изгуби своитѣ копита, своитѣ рога, своята козина – човѣкъ не може да стане; ако свинята не изгуби своята муцуна, своитѣ зѫби – човѣкъ не може да стане; ако вълкътъ не хвърли своитѣ зѫби, своитѣ некти – човѣкъ не може да стане и т.н. Какво лошо има въ туй? И ако ние, съврѣменитѣ хора, не хвърлимъ лошото отъ насъ, не ще можемъ да разберемъ Божественото. Че и ние имаме рога, въ прѣносенъ смисълъ казано, пъкъ имаме и единъ ножъ – ужасенъ е той. Това е езикътъ, най-страшниятъ ножъ въ свѣта, с който човѣкъ може да убие. И най-страшната рѫка въ свѣта, това е човѣшката рѫка! Запримѣръ, нѣкой е царь, седи прѣдъ мастилото, пише присѫда. И Господь седи прѣдъ този царь, казва му тихичко: прости, не подписвай присѫдата! Царьтъ подписва присѫдата. Господь втори пѫть му казва: прости, задраскай написаното! Най-послѣ царьтъ склони, казва: ще изпълня Твоята воля, Господи! – Задрасква подписа си. Азъ желая сега да видя задраскани писма. Всички имате такива писма предъ себе си. Да се задраскатъ сега тия писма, да се види върху тѣхъ тази линия – красива е тя. Царьтъ писалъ: осѫждамъ на смъртно наказание еди-кой си човѣкъ. И послѣ задрасква присѫдата, казва: Не! – Отменямъ рѣшението си. Красиво е туй задраскване! Каква радость има въ едно задраскано писмо! Когато осѫдениятъ човѣкъ види тази линия, зарадва се. Колко е красиво! Трепне му сърдцето отъ радость – новъ животъ е тя за него. Ако беше видѣлъ писмото по-рано, пакъ щѣше да му трепне сърдцето, но какъ? – Отъ страхъ. Питамъ: вие, като се върнете дома нѣма ли да направите добрѣ, ако задраскате тѣзи писма? Вие ще кажете: колко сѫ жестоки царетѣ! Не, ние за царе не говоримъ. Колко малко ние, хората, разбираме отъ Божията Любовь. И колко малко я проявяваме, при ония възможности, които имаме въ насъ. Всѣки день ни се даватъ хиляди случаи да проявимъ Любовьта, а ние седимъ и казваме: еди кой си свещеникъ не служи добрѣ. Не, отъ това гледище, не сѫ виновни свещеницитѣ. И владицитѣ не сѫ виновни. Това сѫ хора, съ други думи, това сѫ рѣки, минали прѣзъ нѣкой голѣмъ градъ, натрупанъ съ нечистотии и днесъ казватъ: градоветѣ ни оцапаха. Азъ бихъ имъ казалъ единъ начинъ, по който и тѣ и всинца можемъ да се освободимъ отъ тия нечистотии. Какъ? – Прослѣдете промѣнитѣ на водата. Водата може да мине и въ друго състояние. Тя може да стане на пара, пъкъ може да се разложи и на своитѣ елементи и да отиде въ пространството. Като отиде нагорѣ, тя ще стане чиста и свята, и тогава хората ще я използуватъ. Ученитѣ хора забѣлѣзватъ, че водата на земята започва да се намалява. Ако туй намаление започва отъ сега, какво показва това? – Че за въ бѫдаще хората ще се нуждаятъ по-малко отъ обикновена вода; тѣ ще се нуждаятъ отъ необикновена вода, която сега ще се яви. На земята ще дойде нова вода. Тя ще извира сама – ще изтича, и пакъ ще се изгубва. И само отъ извора ще може да я пиете. Рѣки нѣма да има. Тогава какво ще правитѣ, я ми кажете? Какви воденици ще правите на този изворъ? Вие ще кажете: това сѫ само вѣроятности. За васъ – да вѣроятности сѫ, а за менъ – това сѫ велики Истини, които азъ зная. Азъ, като казвамъ за менъ, подразбирамъ безличното, това, което е безъ обекти, Божественото. Казвате си: какво ли мисли нашиятъ Учитель? – Вашиятъ Учитель мисли това, което и Богъ мисли. А какво мисли Богъ, вие не знаете. Богъ мисли да направи една вселена, по-голѣма отъ тази. Той за въ бѫдаще мисли да създаде 10 милиарда слънца, и всѣко слънце да бѫде 10 милиона пѫти по-голѣмо отъ сегашното. И послѣ, Господь мисли да създаде сѫщества още по-велики отъ тия, които днесъ сѫществуватъ. Които отъ васъ сѫ достойни, Богъ ще ви прѣнесе въ тѣзи нови слънца. Ще кажете: тъй ли е всичко това? Ами, я ми кажете, туй, което знаете, колко е вѣрно? Ако азъ подложа вашитѣ знания на една строга критика, какво знаете въ сѫщность? Питате ме, какво мисли Господь. Това мисли Господь, казахъ ви. Вашиятъ умъ може ли да схване това нѣщо? – Не може да го схване. Слѣдъ като се освободитѣ отъ тлѣнното въ васъ, слѣдъ като се освободитѣ отъ тази материя, съ която сте обгърнати, тогава ще разберете великото въ живота, ще се облѣчете въ радость и веселие, и ще си кажете въ себе си: ние знаемъ защо живѣемъ; ние знаемъ защо страдаме; ние знаемъ защо умираме. Подъ думата „смърть“ ние разбираме друго нѣщо, а не обикновената смърть. Тѣсенъ е пѫтьтъ, който води въ живота. Всички вие, които ме слушате, трѣбва да имате единъ трѣзвъ умъ. Вие, казвате: врѣмето не е дошло още. Врѣмето е дошло, то е сега; и слѣдъ 10 милиона години, то е пакъ сѫщото. Врѣмето нѣма да се измѣни. Нѣщата по нѣкой пѫть се повтарятъ, но не въ сѫщата форма. Сега е врѣмето! Туй учение можете да го приложитѣ още днесъ! Тогава ако вземете буквално Христовитѣ думи „раздай всичко“, ще кажете: азъ ще отида да раздамъ всичко. Кому ще го раздадешъ? Азъ държа единъ списъкъ, кой, какво ми е далъ и ще му го върна назадъ. Азъ не се нуждая отъ вашитѣ подаръци. Азъ мога да живѣя и безъ вашитѣ ризи, и безъ вашитѣ килими, а ако съмъ ги приелъ, това правя отъ друго съображение. Това е обикновеното въ свѣта. Ако азъ ви проповѣдвамъ, за да ме облагодѣтелствувате, това е животътъ на единъ волъ. Ако искате да знаете, въ това отношение, бихъ проповѣдвалъ слѣдното нѣщо: слѣдъ като нахранитѣ всички, които ядатъ много, слѣдъ като вие се нахранитѣ, на вашия Учитель ще дадете по възможность най-малкото, туй, което никой не взима. Защо му е тази изобилна храна? Той нека живѣе като Учитель! – Безъ хлѣбъ. Пъкъ и защо му е шапка? Той може и безъ шапка да живѣе, и безъ обуща може да ходи. Та нима като му дадете обуща, ще го обичате повече? Не, азъ не съмъ отъ тѣзи, които си правятъ илюзии отъ това. Но азъ не искамъ да бѫда съблазънъ никому. А сега, кой какъ влѣзе въ моята стая, погледне натукъ-натамъ. Казвамъ: всичко това не е мое, азъ съмъ намислилъ да го върна. Всичко е подаръкъ дадено, азъ го пазя, чуждо е, а чужди нѣща азъ не раздавамъ. Само Господь може да раздава всичко. Питатъ ме: Ами ти какво правишъ? – Азъ гледамъ, какво прави Господь и се уча отъ Него. Бихъ желалъ всички вие да се учите да постѫпвате, както Богъ постѫпва. Това е благородство, това е жестъ на душата! Бѫдете смѣли, смѣли! Казватъ ми нѣкои: тази сестра много си окичила кѫщата. Казвамъ: тази сестра не мисли право. Тя физически си е окичила кѫщата, но духовно не я окичила. На това не обръщайтѣ внимание. Бѫдете благодарни на малкото! Ако те поканятъ, благодари! Ако те поканятъ да седнешъ на земята пакъ благодари! Ако ти дадатъ столъ, пакъ благодари! Доблесть се иска отъ човѣка! Въ всички хора забѣлѣзвамъ изопачаване на мислитѣ. Въ насъ има само една мисъль, нѣма и онде и овде. Съ пари нито въ джендема, нито въ рая отиваме. Ние не вѣрваме въ тази максима, която казва Славейковъ: „Парице, парице, всесилна царице“. Ние сме хора, които вѣрваме въ човѣшкия духъ, въ човѣшката мисъль, въ ония възвишени и Божествени чувства. Ние вѣрваме, че въ всички души има нѣщо хубаво, което ще се събуди. У нѣкои вече се е събудило, а у нѣкои още чака. Сега, нѣкои, като изучаватъ Писанието, казватъ: Господи, прати единъ особенъ ангелъ до мене. И всѣки единъ отъ васъ очаква единъ специаленъ ангелъ. Азъ доколкото зная, Господь е изпратилъ до васъ 100 специални ангели, а вие още чакате. До дѣва Мария Той изпрати единъ ангелъ, и тя веднага се събуди. До васъ други ангели нѣма да дойдатъ повече. Никакви ангели не чакайте вече! Тѣ дойдоха, но вие спѣхте. Сега тѣ ще ви кажатъ: закѫснѣли сте! Тогава какво да правимъ? – Трѣбва да вървимъ въ пѫтя на Божията Любовь! – Нищо повече. Казвате: ще видимъ Христа. Да, да, всички ще Го видите. Когато влѣзете въ новия животъ, т.е. когато минете прѣзъ тѣсния пѫть, ще изгубите всичко – и кости, и мозъци. Господь ще ви прѣкара прѣзъ най-тѣсното мѣсто, че като влѣзете въ другия свѣтъ, нѣма да имате никаква тяжесть. Ще бѫдете тъй прѣчистени, че ще забравите всичко – и кѫща, и дѣца, и учение, и всичко което сте учили. Тогава ще започнете учението си като малкитѣ дѣца, но като дѣца, които разбиратъ живота другояче. Като погледнете небето, ще го разбирате съвсѣмъ другояче. Тогава ще бѫдете по-умни и отъ най-виднитѣ философи на земята. И тъй, ще ви прочета още веднъжъ стиха: „Понеже тѣсни сѫ вратата, и стѣсненъ е пѫтьтъ, който води въ животъ, и малцина сѫ, които ги намѣрватъ“. Въ тѣсния пѫть е великиятъ животъ! Но той е само за силнитѣ хора – само тѣ минаватъ по тѣсния пѫть. И Богъ обича тѣзи, които Му служатъ въ Духъ и Истина. „Отъ сега нататъкъ вие нѣма да се кланяте нито въ Ерусалимъ, нито на тази гора, а ще служите на Бога въ Духъ и Истина“. Това сѫ тия, които обичатъ тази вѣчната свѣтлина, която подига душитѣ къмъ Бога. Само така ние ще дойдемъ до онова велико разрѣшение на въпроситѣ, които терзаятъ душитѣ ви. Великъ е Божествениятъ животъ! Това трѣбва да бѫде стремежътъ на всеки едного. Добритѣ възможности, които сѫ въ васъ, развийте ги вече. И безъ да ви казвамъ, пакъ ще ги развиете. Въ града Елена се настанява единъ руски полкъ. Идва единъ войникъ и казва на началника си, когото заварилъ малко пийналъ: господинъ полковникъ, турцитѣ идатъ! – Ничего! Дохожда втори пѫть, съобщава същото. – Ничего! Трети пѫть съобщава: турцитѣ идатъ! – Ничего! Дохождатъ най-послѣ турцитѣ, и всички казаци удрятъ въ бѣгъ. Не чакайте да дойдатъ турцитѣ, а ги отблъснете, защото ще се нахвърляте долу въ пропастьта. Нѣкои отъ васъ сте въ туй заблуждение, искате да уредите всичкитѣ си външни работи, че тогава да възприемете Божията Любовь. Не, турцитѣ идватъ, а ти ще вземешъ ножа си и ще разрѣшишъ този въпросъ – ще воювашъ за свободата на душата си. Туй е Божественото у васъ, което трѣбва да се събуди. Затова всички трѣбва да имаме само едно убѣждение: Любовь безъ никакъвъ обектъ! Бога да не виждаме въ никаква форма! Христа да не виждаме разпнатъ! Богъ е, който носи животъ въ насъ. Като помислимъ за Него, да почувствуваме животъ въ себе си, да почувстваме подемъ въ мислитѣ и въ желанията си. Животътъ седи въ това: като помисля за Бога, да почувствувамъ най-възвишеното и благородното въ себе си, да почувствувамъ живота. Тогава само ще позная, че Богъ живѣе въ менъ. И всѣки единъ отъ насъ трѣбва да живѣе, че да познае, какво дѣйствително Христосъ е сега на земята, не разпнатиятъ Христосъ, но живиятъ. Живъ е Христосъ на земята! Ще кажете едно врѣме Христосъ бѣше разпнатъ. Да разпнатъ бѣше човѣкътъ, но Христосъ е живъ! „Тѣсенъ е пѫтьтъ!“ Не търсете широкия пѫть! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 11 януарий, 1925 г. въ гр. София.
  20. От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Моята заповѣдъ Ще взема нѣколко интимни думи отъ рѣчьта на Христа къмъ своитѣ ученици. Тая е моята заповѣдь, да имате любовь помежду си както ви азъ възлюбихъ. (Иоана 15:12) Въ паралелъ съ това ще взема едно изречение, прѣводъ отъ свещената книга: „Люби, учи, свободенъ бѫди!“ Разумниятъ животъ, самъ по себе си, трѣбва да се разясни. Туй разяснение е необходимо за човѣшката душа. То е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, важенъ и необходимъ. Затова именно човѣкъ е дошълъ на земята. Земята не е била, и нѣма да бѫде едно постоянно жилище на човѣка. Тя е едно прѣходно жилище. Човѣкъ е гостенинъ тукъ на земята и слѣдъ врѣме ще я напусне. Слѣдователно, при сегашното негово гостуване на земята, той има да научи извѣстни уроци, да придобие извѣстни знания. Той нѣма защо да се оплаква отъ тия уроци, той е пѫтешественикъ. Попитайте онзи англичанинъ, който се качва по високитѣ върхове на Алпитѣ, оплаква ли се отъ мѫчнотиитѣ, които срѣща? Единъ англичанинъ счита за привилегия да мине прѣзъ всичкитѣ мѫчнотии, за да стигне върховетѣ. Нима онѣзи англичани, които искатъ да се качатъ на Хималаитѣ, да стигнатъ върха Евересъ, има защо да се оплакватъ? Не, нѣкои отъ тѣхъ жертвуватъ живота си даже. Онѣзи хора, обаче, които не разбиратъ смисъла на живота, казватъ: не струва човѣкъ да прави толкова усилия. Най-великитѣ нѣща въ живота седятъ именно въ такива условия. Въ какво седи разликата между едно животно и човѣка? – Въ интенсивностьта на тѣхнитѣ усилия. Човѣкъ има високи стремежи въ живота си, а едно животно има обикновени стремежи. Пъкъ и между всички хора пакъ има разлика. Всички хора нѣматъ еднакви стремежи. Нѣкои казватъ: ние съ философия не се занимаваме. Питамъ тогава: съ какво се занимавате? – Съ обикновенитѣ нѣща въ живота. Философията е за философитѣ. Е, нѣма съмнение, че туй изречение е право. Философията е за философитѣ. Мѫдростьта е за мѫдритѣ хора, глупостьта е за глупавитѣ хора. Подъ думата „глупавъ животъ“ разбирамъ единъ обикновенъ животъ, въ който състоянията не сѫ разяснени. Ние не знаемъ, защо трѣбва да живѣемъ. Ние не знаемъ, причинитѣ на страданията. Раждаме се като дѣца, растемъ и остарѣваме, а при това, ако ни запитатъ, защо се раждаме и защо остарѣваме, ще кажемъ: такъвъ е законътъ на природата. Е, какъвъ е този законъ? – Законъ се дава само на разумнитѣ сѫщества, а на неразумнитѣ сѫщества се туря юларъ, никакъвъ законъ не имъ се дава. На воловетѣ не казватъ: новъ законъ се пише. Турятъ имъ юларъ и казватъ: ще вървишъ напрѣдъ! Разумнитѣ сѫщества, които разбиратъ какво нѣщо е законъ, нѣматъ гемъ, нѣматъ юларъ и на тѣхъ се казва: нова заповѣдь се пише; или, тази е моята заповѣдь: „да имате любовь помежду си“. Хората, при сегашнитѣ условия, при които се намиратъ, не могатъ да схванатъ, какво нѣщо е истинската любовь, която, се проявява. Защо? Тия органи, съ които могатъ да я схванатъ не сѫ още съградени у тѣхъ. Прѣдставете си единъ човѣкъ, който има слаби прояви на електричество и магнетизъмъ въ себе си. Какъ се проявяватъ тия сили въ него? – Тѣ се проявяватъ въ видъ на извѣстни течения. Това сѫ сѫстояния на самата жива природа. При слабитѣ прояви едва забѣлѣзваме нѣкакви движения, а при силнитѣ прояви тия движения сѫ много силни и произвеждатъ такъвъ ефектъ, какъвто може да се прѣдизвика отъ силния електрически токъ. Това лесно може да провѣрите въ града Вашингтонъ, гдѣто американцитѣ иматъ два голѣми топа, свързани съ силни електрически батерии, които топове се намагнитизирватъ така силно, че всѣки, който отива тамъ съ нѣкакъвъ желѣзенъ прѣдметъ, или съ обуща съ гвоздеи, трѣбва да ги остави вънъ и така да влѣзе, иначе, ще намѣри обущата си свалени отъ краката. Този магнетизъмъ нѣма да те пита, благороденъ ли си, или простъ. Всѣки, който отива съ обуща, подбити съ гвоздеи, ще намѣри обущата си закачени на топа. Тъй бързо става това, че нѣма врѣме да се сѣтишъ, какъ е станало. Ние нѣкой пѫть се спираме прѣдъ природата и питаме: защо става това нѣщо? Когато отивашъ при единъ такъвъ силенъ токъ, нищо нѣма да питашъ. Ще оставишъ навънъ всичкото желѣзо, което имашъ въ себе си и ще влѣзешъ безъ желѣзо. Значи, магнетизмътъ казва: азъ не искамъ никакви орѫжия. Той взима всичкитѣ ти орѫжия. Човѣкъ, който отива при Любовьта съ желѣзо, по сѫщия законъ ще постѫпятъ съ него и тукъ. Всичкото желѣзо, което е у тебе; всичкото сребро, което е у тебе; всичкото злато, което е у тебе и всичко туй, което те е спъвало въ живота, ще оставишъ на страна и така ще отидешъ при Любовьта. Мнозина запитватъ: ами безъ това не може ли? – Не може. При сегашнитѣ условия на живота има много нѣща, безъ който не може, но въ този великъ законъ на живота, къмъ който се стремимъ ние, разумнитѣ сѫщества, много отъ сегашнитѣ нѣща ще станатъ за насъ непотребни. Тия прѣходнитѣ състояния не трѣбва да считаме за вѣчни, за неизмѣни. Туй, което сега ти служи като една потрѣба, ти го използувай, но не обвързвай сърдцето и ума си съ него, да мислишъ, че като ти е полезно днесъ, ще ти е полезно и слѣдъ вѣковете. Не, за сега само ти е потрѣбно. Обаче въ закона на Любовьта има нѣщо особено, различно отъ това въ обикновената любовь. Обикновената любовь внася разединение и умраза между хората. Сега, нѣкои казватъ: какъ се е родила умразата? Азъ се изразявамъ математически, казвамъ: плюсъ и плюсъ даватъ плюсъ. Плюсътъ означава една положителна сила. Когато хората сѫ положителни, когато и природата е положителна, получава се една положителна величина, която е злото. Когато природата е положителна, а ние сме пасивни, или отрицателни, ражда се доброто. Това сѫ само прѣдположения. Това можемъ да докажемъ на всѣки едного отъ васъ. Запримѣръ, двама млади хора отъ София спорятъ за една хубава кѫща въ града, на много хубаво мѣсто, добрѣ съградена. И двамата сѫ заинтересувани, искатъ да я купятъ. Защо? – И двамата сѫ млади, искатъ да се женятъ, а тѣхнитѣ възлюбени искатъ именно тази кѫща. По-хубава отъ тази кѫща нѣма, затова и двамата се сърдятъ, претендиратъ за нея. Обичатъ тази кѫща и считатъ, че само въ нея е тѣхното щастие, защото и тѣхнитѣ възлюбени я обичатъ. Ако единиятъ отстѫпи, безъ да се бори, ще кажатъ за него: той е малодушенъ, той е баба. За другиятъ пъкъ, който настоява, ще кажатъ: а той е герой! Въ Любовьта има единъ законъ, споредъ който, онзи, който отстѫпва, е юнакъ; а онзи, който не отстѫпва е баба. Вие ще кажете сега: защо е баба? Прѣди 10–15 години отъ Варна излѣзе единъ тренъ, мина прѣзъ Гебедже и продължи по-нататъкъ пѫтя си. Обаче, къмъ Гебедже излѣзе единъ биволъ, наежи се срѣщу машината и каза: никого не пущамъ да мине отъ тукъ! Машинистътъ дава сигналъ – пиу, пиу, но биволътъ не отстѫпва. Машинистътъ пуща машината, и тя минава върху този биволъ, който става само на кожа и кости. Какво спечели този гебедженски биволъ? – Искаше да покаже своето юначество. Що му трѣбваше да стои на пѫтя на тази желѣзница? Тамъ гората е широка, да отиде и да пие вода, колкото иска. Да, но той искаше да покаже своето юначество. Онѣзи, който се противятъ на законитѣ на Любовьта, участьта имъ всѣкога е като участьта на този биволъ. Всѣко едно сѫщество, въ което се поражда желание да тури ограничения въ проявленията на Божията любовь, бива смачквано като този биволъ. Ще ви дамъ друго едно сравнение. Прѣдставете си, че вие отивате при единъ прѣкрасенъ изворъ, при който нѣкой благочестивъ, разуменъ човѣкъ е направилъ една хубава, мраморна чешма, съ хубаво корито, съ хубави широки кранчета. Прѣдставете си сега, че всички тия хора, който отиватъ всѣки день да черпятъ вода отъ този изворъ, рекатъ да си отчупватъ по едно парченце отъ мрамора. Какво би станало съ тази чешма? – Ще се развали. Не е важно да взимаме камъчета отъ тази чешма, но водата на този изворъ е важна. Законътъ на Любовьта казва: ще вземешъ отъ водата на този изворъ, а камънитѣ, които сѫ украшения, ще оставяте незасегнати. Чешмата това е човѣшкото тѣло, а любовьта, която се проявява въ човѣка – това е водата на този прѣкрасенъ изворъ. Ние мислимъ, че като обсебимъ тѣлото, ще придобиемъ Любовьта. Не, Любовьта е извънъ тѣлото, а тѣлото е условие, чрѣзъ което тя се проявява. Каква е разликата между любовьта на една птичка и любовьта на единъ човѣкъ? Нима птичката не защищава своитѣ малки, не се жертвува за тѣхъ по сѫщия начинъ, както и майката защищава и се жертвува за своитѣ дѣца? Ще кажете: да майката се жертвува! По отношение на любовьта, и майката се жертвува, и птичката се жертвува. Любовьта имъ има еднакво проявление, само че по количество майката е единъ голѣмъ изворъ, а птичката – по-малъкъ. По отношение качеството на любовьта, обаче, водата и на голѣмия, и на малкия изворъ е еднаква. Нѣкой пѫть ние мислимъ, че се различаваме въ любовьта си. Туй различие е само привидно. Прѣдставете си единъ голѣмъ изворъ въ периферия, и водата отъ него изтича отъ множество различни цѣви. Да кажемъ, че нѣкой цѣви сѫ прави, други образуватъ разни букви, трети сѫ спиралообразни, четвърти – крѫгообразни, пети дѫгообразни, изобщо съ всевъзможни форми. Сега, прѣдставете си, че нѣкои отъ васъ получаватъ водата отъ една цѣвь, а други отъ друга цѣвь. Какво ще кажете за водата отъ тия различни цѣви? Ще кажете: моята вода е по-хубава. Защо? Защото моята цѣвь не мяза на твоята. Вѣрно е, че тия цѣви не сѫ еднакви, но не сѫ цѣвитѣ, които опрѣдѣлятъ качеството на водата. Слѣдователно, ако единъ човѣкъ има единъ видъ характеръ, другъ човѣкъ – другъ характеръ, нѣкое животно пъкъ – свой особенъ характеръ, любовьта на всички тия сѫщества, обаче, ще се проявява по единъ и сѫщъ начинъ. Въ проявлението на любовьта между хората и животнитѣ сѫществува само тази разлика, че когато любовьта се проявява въ животнитѣ, съзнанието у тѣхъ се пробужда мигновено и послѣ пакъ загасва. А когато любовьта се пробужда у човѣка, съзнанието се проявява и задържа за по-дълго врѣме. Слѣдователно, проявлението на любовьта зависи отъ пробуждането на съзнанието. Какво изисква тази любовь, когато се пробужда нашето съзнание? Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ отъ младитѣ царе въ Европа, чието име нѣма да кажа. Този случай е станалъ прѣди войната. Единъ день този царь излиза на разходка съ своя файтонъ и по пѫтя срѣща единъ дѣдо и една баба, които се подпиратъ на тояжката си, едва вървятъ. Като ги вижда, царьтъ веднага спира файтона си и казва на тия стари хора: „Заповѣдайте, качете се на моя файтонъ да продължите пѫтя си“! Качватъ се тѣ на файтона при него, и той започва да ги занимава. Питамъ какви сѫ били побужденията на този младъ царь, за да спре файтона си, да покачи въ него тия двама старци и да се разговаря по цѣлия пѫть съ тѣхъ? Въ него имаше нѣкакви побуждения. Този дѣдо казва на царя: „Е, синко, благодаря ти, че ме покани въ файтона си, краката ми се бѣха откѫснали отъ умора, всрѣдъ пѫтя щѣхъ да си остана“. – Нѣма нищо, мене ми е приятно, че ми се отдаде случай да ви услужа. И бабата сѫщо казва на царя: „Господь здраве да ти дава, синко, ако не бѣше ти, щѣхме да си останемъ по пѫтя“. – Нѣма нищо, мене ми е приятно, че ви срещнахъ и можахъ да ви услужа. Той ги завежда до кѫщата имъ, взима имъ адреса и казва: „И другъ пѫть бихъ желалъ да ви услужа“. Тѣ му казватъ: „Е, синко, такива хора много рѣдко се срѣщатъ, не знаемъ гдѣ си възпитанъ“. – Не, има добри хора по свѣта, има ги навсѣкѫдѣ. Когато човѣкъ иска да прояви любовьта, той може и като царь да я прояви, може и като простъ, като бѣденъ човѣкъ пакъ да я прояви. Въ тоя случай тия двамата стари хора сѫ били разумни, добри хора! Сега, азъ нѣма да ви разправямъ нищо за разговора, който се е водилъ между тѣхъ. Това е единъ цѣлъ разказъ. Царьтъ е почерпилъ единъ великъ урокъ отъ този разговоръ. Стариятъ дѣдо казва на царя: „Е, синко, добрѣ да живѣешъ! Виждашъ ли моята глава, какъ е побѣлѣла отъ страдания? Много съмъ страдалъ въ живота си, и знаешъ ли защо съмъ дошълъ до туй положение? Гледай ти поне да бѫдешъ изпълнителенъ, и прави на всички тъй, както направи и на насъ. Бѫди тъй услужливъ не само къмъ старитѣ, но и къмъ всички нуждающи се!“ Какво би било отъ васъ, ако въ сърдцата ви би проникнала тази любовь! Не че тази любовь не сѫществува въ васъ, но нѣкой пѫть не искате да я проявите, а за сега проявявате само любовьта, която разединява. Любовьта има еднакво проявление въ всички хора. Когато тя дѣйствува въ човѣка, кара го да люби, да се учи и свободенъ да бѫде. Любовь, която не прави човѣка свободенъ, не е любовь. Любовь, която обвързва човѣка, която носи заблуждения за него, която го спъва и събужда въ него онѣзи отрицателни качества, е положителна любовь, тя не е за насъ. Онази любовь, която сега е потрѣбна на съврѣменното човѣчество, е любовьта, която носи сила вѫтрѣ въ себе си. Тя е любовьта, която трѣбва да внесе миръ, разумность и търпение въ човѣшката душа. Тази любовь трѣбва да внесе себеотрицание въ човѣшката душа. Тази любовь трѣбва да внесе свободна жертва въ човѣшката душа. Когато ние изучаваме самата природа, виждаме, че въ своитѣ прояви тя носи всички благородни качества. И ако нѣкой пѫть ни се показва така груба, то е просто, за да ни упѫти, да ни покаже правия пѫть. Нѣкой пѫть ни прави като дѣцата. Съ това тя иска да каже: ти трѣбва да имашъ духа на младото дѣте. Какъвъ е духътъ на младото дѣте? – То има силна вѣра. Въ него нѣма двѣ мнения. Каквото кажешъ на онова непокварено дѣте, то вѣрва безъ колебание, безъ всѣкакво съмнѣние. Дѣтето, това е човѣкътъ който е готовъ да се учи. Стариятъ човѣкъ е разумния човѣкъ. Стария човѣкъ въ материалнитѣ работи не е готовъ да дава. Той тамъ не е щедъръ, но ако дойде да ти разправя едно-друго, той е готовъ да ти разправя съ часове. Седни при нѣкой дѣдо, ще видишъ, какъ е готовъ да ти разправя това-онова съ часове: но бутнешъ ли този дѣдо за кесията, той казва: не пипай! Умътъ пипай, всичко пипай но кесията не пипай! Вслѣдствие на това, онѣзи, които бутатъ кесията на дѣдото, иматъ много лошо мнѣние за него и казватъ: много стипца човѣкъ е този дѣдо! Дѣдото казва: „Паритѣ развалятъ човѣка, дѣдовото. Ако ти дамъ пари, ти ще отидешъ да пиешъ, това ще направишъ, онова ще направишъ, ще се развалишъ. Ако искашъ, азъ мога да ти дамъ знания“. И готовъ е този дѣдо, това да ти разправя, онова да ти разправя. Но младиятъ, слуша, слуша, току бръкне въ кесията. Този младъ не разбира духа на дѣдото, а дѣдото го разбира. Има млади, които разбиратъ дѣда си, и тогава се образува хармония между млади и стари. Любовь между двама млади не може да сѫществува. Азъ мога да ви докажа това. Двама млади не може да се обичатъ, но младъ и старъ могатъ да се обичатъ. Между тѣхъ може да се завърже най-хубавата, най-идеалната любовь. Дѣдото слѣдъ 4–5 години ще замине, у него, нѣма никаква користолюбива цѣль къмъ младия. Между дѣдото и младия може да се образува такава връзка, че единиятъ и другиятъ добрѣ да се разбиратъ. Слѣдователно, между насъ и природата може да се образува най-интимна връзка. Защо? – Природата е стара. Тя носи всички знания, всички богатства въ себе си, и ние, като млади, които сме дошли, на земята да се учимъ, тя е готова да ни услужи. Но и тя си има своя кесия. Щомъ бутнешъ кесията ѝ, тя казва: а, дѣдовото, не може! И като казватъ, че има нѣща невъзможни, вѣрно е. Защо? – Тия богатства сѫ врѣдни за насъ. Сега, Христосъ се обръща къмъ своитѣ интимни ученици, които Го разбиратъ, и имъ казва: „Да имате любовь помежду си! Отъ това свѣтътъ ще познае, че сте мои ученици“. Кой свѣтъ? – Не този неразумниятъ свѣтъ, но висшиятъ, Божествениятъ свѣтъ. Този висшъ свѣтъ, въ който царува Любовьта, ще познае, че сте мой ученици по това, че Любовьта прѣобладава въ васъ. А щомъ този висшиятъ, Божествениятъ свѣтъ познае, че сте мои ученици, тогава вие ще имате всичкото негово благоволение. И тъй, при сегашнитѣ условия човѣчеството минава въ една нова фаза. Именно тази новата любовь трѣбва да се насади. Туй наричатъ любовь между народитѣ, любовь между обществата. Съврѣменното човѣчество търси единъ методъ, единъ начинъ, по който народитѣ ще могатъ да се споразумѣятъ, но тѣ може да се споразумеятъ само възъ основа на Божествената Любовь. Тя ще дойде по единъ много естественъ начинъ. Всички съврѣменни народи се отличаватъ по нѣкакви качества. Българитѣ, като народъ, се отличаватъ; англичанитѣ, като народъ, се отличаватъ; французитѣ, като народъ, се отличаватъ; германцитѣ, като народъ, се отличаватъ; руситѣ, като народъ, се отличаватъ; китайцитѣ, като народъ, се отличаватъ; японцитѣ, сѫщо като народъ, се отличаватъ. Всички народи се отличаватъ по нѣщо, но за да познаете единъ народъ, трѣбва да живѣете дълго врѣме между него, за да видите, какви сѫ неговитѣ основни качества, които го характеризиратъ, като народъ. Тия характеристики, тия различия, които сѫществуватъ между народитѣ, само любовьта може да ги смекчи, да ги облагороди. Тия отношения, тази непримиримость, която сѫществува въ живота на народитѣ, само Божествената Любовь, само съзнателната любовь може да я изглади. Само тя може да внесе вѫтрѣшния смисълъ въ живота. Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици и имъ казва: „Тази е моята заповѣдь: да имате любовь помежду си!“ Христосъ е говорилъ дълго врѣме на своитѣ ученици, но сега нѣмамъ врѣме да възпроизвеждамъ тази бесѣда. Той ги училъ три години и имъ казвалъ, какви сѫ качествата на Божията Любовь, какви сѫ основнитѣ ѝ правила. И тази любовь си има свои правила. Азъ казвамъ, че едно отъ качествата на тази любовь е като видишъ онзи, когото обичашъ, сърдцето ти да се зарадва. Бащата като види сина си, да се зарадва; майката като види дъщеря си, да се зарадва. Даже хората трѣбва да се радватъ не само на своитѣ ближни, но и на по далечнитѣ отъ тѣхъ. Въ нѣкое сѣмейство кравата се изгубила, нѣма я 4–5 деня, и всички се безпокоятъ за нея, мислятъ си, дали не я изялъ нѣкой вълкъ. По едно врѣме чувашъ, че кравата мучи. Иде, иде кравата – всички ставатъ на крака, посрѣщатъ я. Защо? – Полезна имъ е тя. Само че тази любовь трае за малко врѣме. И сега, при тази Божествена радость трѣбва да се стараемъ да запазимъ любовьта си. Мнозина християни мислятъ, че Любовьта е сила, която може да дойде отвънъ. Не, любовьта може да дойде само отвѫтрѣ, отъ дълбочината на човѣшката душа. Въ тази дълбочина работи човѣшкия духъ, който има всички възможности, всички условия да ти даде тази Любовь. Когато тази Любовь се прояви, Духътъ започва да работи за онази велика Мѫдрость, която е необходима, за да схванемъ смисъла на нашия животъ. Слѣдъ това Той започва да приготовлява условията за свободата, която е висшето, къмъ което се стремимъ. Всички, се стремимъ къмъ какво? – Да се освободимъ отъ онѣзи ограничения, които свѣтътъ ни налага. Свобода има само въ Бога. Като казвамъ „Богъ“ Вие разбирате Бога споредъ вашитѣ вѣрвания. Не, не за това вѣрване ви говоря азъ, не за тази свобода, която вие познавате. Подъ свобода азъ разбирамъ състоянието, което има рибата, когато напусне водата и отиде въ въздуха. Тя може да направи разлика въ това си ново състояние. Прѣдставете си, какво ще бѫде състоянието на една птица, която напуща въздуха и отива въ една още по рѣдка срѣда? Тя ще се усѣти свободна и ще започне единъ още по смисленъ животъ. Така ще се почувствуваме свободни и ние, когато промѣнимъ срѣдата на нашия животъ, когато дойдемъ до една по-висша срѣда, дѣто можемъ да задоволимъ всички свои нужди по единъ естественъ начинъ. Тогава нѣма да работимъ и ще дойдемъ до положението, както пише онзи вѣстникъ: „не работи!“ Не, въ този вѣстникъ „не работи!“ не се подразбира да не работишъ, но се подразбира да не се трудишъ, да не се мѫчишъ. Една срѣда има Божествената Любовь, дѣто твоитѣ нужди се задоволяватъ по Божествено. Ти самъ нѣма да си образувашъ тази срѣда, тѣзи условия, но обществото, окрѫжаващитѣ те хора, ще ти създадатъ тази срѣда. Всички онѣзи, които те заобикалятъ, ще те разбератъ. Ти ще разбирашъ Бога, и тѣ ще те разбератъ: ще живѣешъ въ миръ. Ще кажете: е, какво идеално има въ такъвъ животъ? Какво идеално ли? Око не е видѣло, и ухо не е чуло възможноститѣ, които се съдържатъ въ такъвъ единъ животъ. Първата възможность, която съществува е слѣдната: ти ще имашъ carte-blanche, свободенъ билетъ за пѫтуване. Съ този свободенъ билетъ ти ще имашъ възможность да посѣтишъ всички слънчеви системи, да гостувашъ, дѣто искашъ и по колкото врѣме искашъ, и въ която слънчева система да отидешъ, ще бѫдешъ добрѣ дошълъ. Питамъ тогава: животътъ ще има ли смисълъ? – Ще има, разбира се. Но ще кажете вие: това сѫ далечни работи, това сѫ приказки изъ 1001 нощь. Това сѫ Аладиновитѣ приказки. Не, това сѫ възможноститѣ, къмъ които човѣшката душа се стреми, и които единъ день ще постигне. Това е висшиятъ идеалъ – да се съединимъ съ Бога, да бѫдемъ служители нему, да влѣземъ въ Божествения свѣтъ, да изявимъ любовьта си къмъ Него. Това е, което е скрито въ насъ. То ще ни покаже, въ какво седи Божията Любовь. Ние още не знаемъ, въ какво седи Божията Любовь. Съврѣменнитѣ хора се колебаятъ. И вѣрующи, и невѣрующи се съмнѣватъ. Щомъ дойдатъ прѣдъ едно мѫчение, казватъ: кой знае, Господь, Който е толкова великъ, който се занимава съ такива велики работи, съ едно такова нищожно сѫщество, като мене, ли ще се занимава? Той не може да се занимава съ мене. Ако грѣшишъ, ако вървишъ по своята воля, Богъ не се занимава съ тебе; но ако се стремишъ къмъ Неговата Любовь и вършишъ Неговата воля, колкото и да си малъкъ, колкото и микроскопическа любовь да имашъ, Той те държи въ своя умъ, занимава се съ тебе. И ако нѣкои хора успѣватъ, а други не успѣватъ, ако нѣкои сѫ благородни, а други неблагородни, азъ отдавамъ това на слѣдното нѣщо: колкото повече врѣме Господь те държи въ ума си, толкова повече успѣвашъ, толкова по-благороденъ ставашъ, а колкото по-малко те държи въ ума си, толкова по-малко успѣвашъ, толково по-неблагороденъ си. Нѣкой пѫть като те тури задъ гърба си, въ нищо не успѣвашъ, и всичко ти тръгва назадъ. Тогава и хората те забравятъ и те занасятъ на гробищата. Всички хора, които сѫ на гробищата, сѫ все отъ забравенитѣ. Ако хората мислятъ, че на земята, или на гробищата има почивка, тѣ не разбиратъ смисъла на живота. Ако, слѣдъ като излѣземъ отъ туй малко тѣло, въ което днесъ сме затворени и можемъ да се освободимъ отъ него тъй, както се освобождава бубата отъ пашкула си и хвръква на високо като пеперуда, това разбирамъ. Такъвъ да е смисълътъ на живота, разбирамъ. Ще ти каже нѣкой: ти ще умрешъ! Отговори: не, азъ само ще измѣня своето състояние. Сега, не е въпросътъ да мислимъ, какъвъ трѣбва да бѫде задгробниятъ животъ. Външната страна на духовния животъ е хиляди пѫти по-красива, отколкото на физическия. Вѫтрѣшната страна пъкъ, дѣто Любовьта царува, дѣто Мѫдростьта царува, дѣто Истината царува, е хиляди пѫти по-красива отъ нашия животъ тукъ на земята. И, ако казваме, че духовниятъ животъ не струва, ние сме дошли до края на нашето сѫществуване. Въ такъвъ случай, кажете ми: какъвъ е смисълътъ на този животъ тукъ на земята? – Да яде човѣкъ. Не, въ яденето, което сега употрѣбяваме, има извѣстни горчивини. Ако ти си на бойното поле и те ранятъ на нѣколко мѣста, а слѣдъ това ти дадатъ най-хубавата супица, туй ядене ползува ли те нѣщо, има ли нѣкакъвъ смисълъ? Тукъ те боли, тамъ те боли. Има разлика въ това, когато нѣкой здравъ човѣкъ яде, и когато нѣкой боленъ човѣкъ яде. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме толкова наранени, та казваме, че има нѣщо въ любовьта, което причинява болка, има нѣщо, което липсва въ любовьта. Ние сме толкова изопачени, че като любимъ нѣкого, искаме той да се жертвува заради насъ. На какво основание? За мене, като ученикъ, важи жертвата, която ще направи когато нѣкой учитель, когато нѣкой виденъ ученъ ме повика отъ игрището, иска да напусна играта. Тази жертва има смисълъ, защото този човѣкъ ще ми даде нѣщо. Но, ако този човѣкъ е невѣжа и повика младитѣ въ прашната стая и ги забавлява само, какъвъ смисълъ има тази жертва? Ако този учитель може да даде такива знания на ученицитѣ си, че въ тѣхъ да има смисълъ, да има разбиране на живота, това повикване го разбирамъ. Слѣдователно, когато идемъ при Любовьта, ние казваме: Любовьта е сила въ своето изявление. Тя дава плодове. Това вече го разбирамъ. Въ това има смисълъ. Когато Божествениятъ Духъ дойде, Той казва: „Елате да ви науча, какво нѣщо е Любовьта!“ Духътъ може ли да учи? – Може, разбира се. Че кой учи? Като говоря съ устата си, тя ли говори? Като виждамъ съ очитѣ си, тѣ ли виждатъ? Не, задъ устата ми седи туй невидимото, което говори. Задъ очитѣ ми седи туй невидимото, което вижда. Невидимото говори, невидимото чува, невидимото вижда – то прави всичко. Нѣкой пѫть вие казвате: сърдцето ми тупа, чувствувамъ любовь. Кой може да покаже тази любовь на сърдцето? Казватъ: е, какъ се зачервило лицето! Чудно нѣщо! Като се зачервило лицето, това любовь ли е? Ако е въпросътъ за зачервяване, азъ мога да зачервя и своята соба, азъ мога да зачервя и една книга. Червеното лице не показва любовь, то е едно съвпадение на нѣщата. Червениятъ цвѣтъ на любовьта може да изпѫква като единъ признакъ, но това ни най-малко не показва тази любовь, която носи животъ въ себе си. И тогава падаме въ заблуждение, мислимъ, че сме напипали нѣщата, напипали любовьта и казваме: е, лицето му е червеничко. Хубаво, но слѣдъ двѣ години това лице не е червеничко, а жълтичко и казваме: не е червено вече лицето. Тамъ е погрѣшката, че ти повѣрва въ червеното лице. Ти трѣбваше да повѣрвашъ въ Любовьта, която, когато дойде, не носи червеното лице, но носи единъ свѣтълъ, свѣтящъ образъ, съ единъ мекъ гласъ, съ една разумность въ очитѣ. Когато Любовьта дойде въ кѫщата ти, ще я изчисти, ще ти послужи, ще внесе миръ и радость, и когато си свърши работата, ще си излѣзе навънъ и ще отиде на друго мѣсто. Тя има остро ухо. Щомъ усѣти, че ти имашъ нужда отъ нея, веднага пакъ ще дойде при тебе. Тя повдига хората, насърдчава ги, за да могатъ да понесатъ всичкитѣ мѫчнотии. Тя казва на хората: не бойте се, докато азъ работя въ свѣта, всичко ще е въ редъ, всичко ще се оправи. Сега, като казвамъ, че тя всичко оправя, какво подразбирамъ подъ това? Азъ подразбирамъ, че задъ нея седи Богъ – онзи разумниятъ, великиятъ, непознаваемиятъ, неизмѣняемиятъ за хората, за когото тѣ спорятъ, дали сѫществува, или не. И сега, седнали нѣкои да казватъ за насъ: какво сѫ взели тия хора да говорятъ за Бога? Не, за Бога още не сме говорили. Туй, което хората говорятъ, то още не е за Бога. Азъ бихъ желалъ да чуя нѣкой да говори за Бога, но да говори съ любовь и да бѫде образецъ на Любовьта. Светотатство е да се говори за Бога безъ Любовь! Щомъ отидешъ при единъ човѣкъ, комуто искашъ да говоришъ за Бога, не му говори най-напредъ за Бога, за Любовьта, но му покажи, въ какво седи тази любовь. Започни съ най-малкитѣ нѣща. Изчисти кѫщата му. Гладенъ е, заведи го дома си и го нахрани съ най-скромното ядене. Сипи му малко бобъ. Не го завеждай въ най-хубавата гостилница да го нахранишъ. Това не е любовь. Ти ще проявишъ любовьта си въ най-малкото, и ако съзнанието на този човѣкъ е пробудено, като излѣзе навънъ, той ще си въздъхне свободно, ще подигне погледа си нагорѣ и ще каже: има хора по свѣта, у които живѣе Божията Любовь. Любовьта не прави разлика. Къмъ всички сѫщества, каквито и да сѫ, тя гледа съ еднакво око. А ние нѣкой пѫть гледаме отъ висотата на своето положение къмъ всички други хора и казваме: той не е като мене уменъ, той не е като мене тъй културенъ. Ами ако рече Господь да те погледне отъ висотата на своето положение, какъ ще се почувствувашъ? Той ще погледне на тебе тъй, както ти поглеждашъ къмъ всички други души, въ които Богъ живѣе. Ако видишъ нѣкой заякъ съ счупенъ кракъ, ще му кажешъ: слушай, моятъ братъ не е знаялъ, като ти счупилъ крака, но азъ ще ти помогна. Ти си добро зайче, азъ познавамъ това по голѣмитѣ ти уши. Ще починешъ малко, азъ ще ти поправя крака. Ти нѣмашъ никаква злоба въ себе си, затова ще ти помогна. Голѣмитѣ ти уши показватъ щедрость. Наистина, по нѣкой пѫть прѣгризвашъ коритѣ на дърветата, но то е отъ нѣмай-кѫдѣ. Тъй, че ако ти погледнешъ така снизходително къмъ това зайче, и Господь ще погледне така къмъ тебе. Господь ще каже както постѫпи ти съ това, малко зайче, така ще постѫпя и азъ съ тебе. Вие не можете да избѣгнете този великъ законъ. Както ти си постѫпилъ въ дадения моментъ съ нѣкого, така ще постѫпятъ и съ тебе. Слѣдователно, ако ние искаме да бѫдемъ умни така трѣбва да постѫпваме. Кой отъ васъ не иска да бѫде уменъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде благороденъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде силенъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде способенъ? Кой отъ васъ не иска да бѫде богатъ? Всичко това вие може да имате само при едно условие: когато вие имате моята любовь, можете да разполагате съ това, съ което азъ разполагамъ; и когато ние любимъ Бога, и Той ни люби, можемъ да разполагаме съ всичко, съ каквото и Той разполага. Сега, ние се срѣщаме, и казваме единъ за другъ: той е отъ друго вѣрую. Споредъ мене, има само едно вѣрую – вѣрую въ Любовьта. Азъ бихъ казалъ така: вѣрвамъ въ едната истинска Любовь, която изтича отъ Духа; вѣрвамъ въ едната истинска Мѫдрость, въ която се проявява Духътъ; вѣрвамъ въ едната Истина, въ която се проявява Богъ. Туй е едно вѣрую. Щомъ вѣрвашъ въ всичко това, ти имашъ вече вѣрую. Може да си единъ търговецъ – нищо отъ това. Може да си единъ воененъ – нищо отъ това. Може да носишъ една шашка, но ако Богъ се проявява въ тази шашка, нищо отъ това. Тя ще бѫде едно благословение, ти ще защищавашъ слабитѣ съ нея. Ако ти си учитель, ако ти си свещеникъ, или каквото и да е, и тази любовь се проявява въ тебе, всичката твоя работа, твоятъ езикъ ще бѫде на мѣстото си. Ние казваме: кога ще дойде Господь, да влѣе въ насъ тази Любовь? Господь се проявява всѣки день. Той хлопа на вратитѣ на сърдцата ни, очаква да му отворимъ и казва: „Дѣца, иде вече този день!“ Ученитѣ казватъ: да, ще дойде този день, но по закона на еволюцията. Ние казваме: за нѣкой е дошълъ този день. Нали мнозина отъ васъ сте развъждали бубитѣ. Какво сте забѣлѣзали? Всички въ единъ день ли завиватъ пашкула си? Не, едни завиватъ пашкула си по-рано, а други – по-късно. За нѣкои буби деньтъ е дошълъ. Но, вие не чакайте да излѣзете всички заедно! Ако ти чакашъ да излѣзете всички заедно, врѣмето ти ще мине. Въ този вѫтрѣшенъ стремежъ, именно, трѣбва да проявимъ Божията Любовь. Тази Любовь ни най-малко не изисква да напуснемъ общественото си положение; тази любовь ни най-малко не изисква да напуснемъ обществото, народа си, дома си, жената си, дѣцата си, тя изисква да осмислимъ живота си. Ако ти си жененъ, тя изисква отъ тебе, да покажешъ на жена си, въ какво именно седи Божията Любовь. Тя изисква да покажешъ на приятеля си добрата ѝ страна, да изявишъ прѣдъ него тази Божия Любовь. Запримѣръ, ние често правимъ жертви, но въ тия наши жертви още не седи Божията Любовь. Азъ мога да дамъ на приятеля си половината си имане, но въ това още не седи Божията Любовь. Всичко, което правимъ сега, това е едно предисловие. Има велики нѣща въ Божията Любовь и когато ги правишъ, ти ще ги изнесешъ само прѣдъ себе си и ще считашъ, че това е едно благословение. Ако вие можете да покажете най-малката любовь, първиятъ признакъ, по който ще познаете, че имате Божието благословение, е въ това, че ще ви се открие нѣщо велико. Ако човѣкъ би могълъ да изрази най-малката Божествена Любовь, моментално прѣдъ неговия взорь, като че ли ще се дигне една завѣса и ще види възвишени сѫщества, които живѣятъ въ Любовьта. Те ще му се усмихнатъ и ще кажатъ: „Да, върви по пѫтя! Този е пѫтьтъ, по който и ние вървимъ.“ И слѣдъ това тази завѣса моментално пакъ ще падне. Той ще си помисли дали това е вѣрно, или не; дали това е халюцинация, или не. Хората казватъ: а, това е халюцинация! Че кое не е халюцинация? Утрѣ твоята кѫща може да изгори – това е една халюцинация; паритѣ си може да изгубишъ – това е една халюцинация. Не, има една реалность. Ако тази завѣса всѣки день се вдига, и ти виждашъ всичко онова, което дава животъ, всичко онова, което осмисля нѣщата, ти ще се обезсърдчишъ ли? Тази завѣса пакъ ще падне прѣдъ твоитѣ очи, но вие нѣма да имате никаква тѫга, никаква скърбь. Не че нѣма да имате никаква тѫга, но вие съ радость ще носитѣ вашитѣ страдания. И като дойдете чрѣзъ това учение до тази любовь вие ще имате едно качество, и то е слѣдното: всѣки, който може да прояви Божията Любовь, той ще може да носи цѣлата земя на гърба си. Ще кажете сега: а, ще може да носи земята на гърба си! Да ще може. Щомъ такъвъ човѣкъ може да носи земята на гърба си, той е герой, и никой не може да му прави пакости. Какъ смѣе нѣкой да ми пакости, когато нося цѣлата земя на гърба си? Малко да се поразтърся, ще видите и ще патите. Ще кажа: не ме бутайте, защото азъ нося цѣлата земя на гърба си и тичамъ по нейната орбита! Не ме бутай, защото азъ нося цѣлата земя, отъ менъ зависи вашето щастие. Кой си ти, който носишъ земята? Какво искашъ да кажешъ съ това? – Искамъ да кажа, че ако любите Бога, земята нѣма да се тресе; ако не любитѣ Бога, земята ще се тресе. Онзи, който люби Бога, ще може да носи земята на гърба си. Единъ фигуративенъ изразъ ви казвамъ. Ще кажете: ама че много е казано! Въ Писанието е казано, че Господь държалъ всичкитѣ свѣтове въ шепата си, а азъ казвамъ, че нося земята на гърба си. Господь държи земята въ рѫката си, а азъ – на гърба си. Да държишъ на рѫката си всичкитѣ свѣтове и земята заедно, за това се изисква голѣма сила! Слѣдователно, за да бѫдете силни хора, ще ви кажа, какъвъ опитъ трѣбва да направите. За да се кали единъ християнинъ, за да се кали единъ вѣрующъ, трѣбва да направятъ единъ опитъ. Опитвали ли сте се нѣкой пѫть мислено, да видите, дали можете да носите на гърба си по три, четири, петь до десеть тона тяжесть? Човѣшката сила може да се развие. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, отъ който ще видите, че е възможно това. Единъ хилавъ неврастеникъ, американски студентъ, билъ на едно прѣдставление, въ което единъ отъ американскитѣ ужилисти, който билъ много силенъ му ударилъ една плѣсница, и той се търкулилъ три пѫти на земята. Този американецъ билъ много уменъ и си казалъ въ себе си: ще ти докажа, че не съмъ толкова слабъ. Започналъ този студентъ да изучава живота на ужилиста, да разбере, какъ е придобилъ тази сила, и като разбралъ, заелъ се всѣки день да прави редъ упражнения. Въ продължение на 10 години той добилъ такава сила, че могълъ съ двѣтѣ си рѫцѣ да дига единъ конь съ двѣ малки кончета. Единъ день той отива при този ужилистъ и му казва: ти знаешъ ли кой съмъ? – Не зная. Тогава той го подига съ едната си рѫка въ въздуха и му казва: ето кой съмъ! Кой си, наистина? – Азъ съмъ този, на когото прѣди 10 години ти удари една плѣсница и ме търкули три пѫти на земята. – Ще ме извинишъ, азъ не те познавахъ. Както виждате, човѣкъ, може да развие въ себе си сила. Така може да развие въ себе си и тази мощна сила на Любовьта. А ние безъ да сме развили въ себе си тази сила на Любовьта, казваме: не можемъ. Можемъ да я развиемъ! Ако този хилавъ студентъ може въ продължение на 10 години да развие въ себе си такава сила, че да може съ двѣтѣ си рѫцѣ да дигне единъ конь и двѣ малки кончета, значи всѣки отъ васъ може да развие въ себе си тази сила на Любовьта. Вие казвате: какво нѣщо е Любовьта? Любовьта е сила, съ която можете да носите на гърба си цѣлата земя. Тогава ще казвате: Господи, всичкитѣ страдания, който ми дойдатъ, ще мога да ги нося. И тъй, стихътъ: „Всичко мога да направя чрѣзъ Господа Исуса Христа“ – има вече смисълъ. Всичко можемъ да направимъ. Чрѣзъ кого? – Чрѣзъ Любовьта Божия. Богъ иска вѫтрѣшно да ни се изяви. И Христосъ казва: „Тази е моята заповѣдь: да имате любовь помежду си, и този висшиятъ Божественъ свѣтъ да знае, че сте мои ученици“. На всѣки единъ отъ васъ прѣдстои едно велико вѫтрѣшно учение: да промѣни своя животъ и вѫтрѣшно, и външно – да прѣобрази напълно себе си. Всѣки единъ отъ васъ трѣбва всѣки день да се огледва въ огледалото и да види, дали лицето му се е измѣнило. Не само лицето му трѣбва да се измѣни, но и умътъ, и сърдцето му. Не казвамъ така да се измѣнитѣ, че да се забравитѣ, но всѣки день да усѣщате, че нѣщо благородно, възвишено се влива въ вашата душа, нѣщо ново се заражда вѫтрѣ въ васъ, и вие растете отъ сила въ сила, отъ любовь въ любовь, отъ знание въ знание, отъ свобода въ свобода. Това е великото, къмъ което онѣзи, който любятъ Бога, трѣбва да се стремятъ. Тогава, всичкитѣ ви занятия въ живота, каквито и да сѫ, ще се осмислятъ. И тъй, като имате любовь помежду си, вие ще дойдете до онзи първиченъ животъ, който ще ви освободи по единъ разуменъ начинъ отъ сегашнитѣ ограничения на живота. Слѣдователно, прѣдъ васъ седи една вѫтрѣшна велика наука: Люби, учи, Свободенъ бѫди! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 4 януарий, 1925 г. въ гр. София.
  21. От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Които гладуватъ „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. (Матея 5:6) Каква е била интимната мисъль, която занимавала ума на Христа, когато е произнесалъ тази своя рѣчь на планината? Кои сѫ били подбудителнитѣ причини, които сѫ Го заставили да я произнесе? Има много прѣдположения, но това сѫ само вѣроятности, това сѫ само догадки, тълкувания – едни по-близки, други по-далечни. Има само единъ, който знае, какво е мислилъ Христосъ, той е самиятъ Христосъ. Само Той знае, каква е била интимната мисъль у Него, а ние можемъ само да прѣдполагаме. По нѣкой пѫть ние идваме до убѣждението, че знаемъ нѣщо, като че разбираме живота, като че всичко ни е ясно. И дѣйствително, туй наше състояние е вѣрно. Денемъ всичко виждашъ, пѫтьтъ ти е отворенъ, накѫдѣто погледнешъ – сигуренъ си, смѣлъ, рѣшителенъ си, смѣло водишъ. Щомъ се свечери, обаче, щомъ стане тъмно като въ рогъ, ти веднага се спирашъ, не си тъй смѣлъ вече, почвашъ да се спъвашъ, знанието ти се ограничава. И тъй, нѣкой запитватъ: защо азъ нѣкой пѫть мисля, че зная, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не зная? Психологически азъ обяснявамъ този фактъ така: знаешъ, защото день има у тебе; не знаешъ, защото вечерь има у тебе. Други запитватъ: защо нѣкой пѫть азъ се чувствувамъ тъй смѣлъ, рѣшителенъ, всичко мога да направя, а нѣкой пѫть ми се струва, че нищо не мога да направя? Казвамъ: като изядешъ по 2–3 кокошки, силенъ си, а като ядешъ само сухъ хлѣбецъ, нищо не си. Онзи конь, който яде зобчица, той е силенъ, подскача, подскача; а онзи който яде само сухата слама той си прави своитѣ разсѫждения, защо не може да подскача. Тия двата коня се събератъ, и първиятъ казва на втория: какво си се свилъ, подскочи като мене. – Е, азъ не ямъ като тебе зобъ, ами слама ямъ. Питамъ сега: когато тълкователитѣ създаватъ своитѣ теории, кои сѫ подбудителнитѣ причини за това? Когато извѣстни писатели, извѣстни моралисти, извѣстни философи пишатъ върху нѣкой въпросъ, кои сѫ подбудителнитѣ причини, които ги заставятъ? Интимната им мисъль дава директива, направление на цѣлата имъ работа. Но коя е интимната имъ мисъль? Сега, започватъ философскитѣ разсъждения. Влиза ученикътъ въ училището, да кажемъ въ първи гимназиаленъ класъ, и учительтъ започва да обяснява, що е точка. Учительтъ казва, че точката нѣма никакво измѣрение, не заема никаква часть отъ пространството, но при това сѫществува въ ума ни. Значи, туй, което не заема никакво мѣсто и пространство, сѫществува като нѣкаква идея. Тогава, споредъ нашитѣ схващания, само туй е реално, което заема нѣкакво мѣсто. При всичко това, учительтъ започва да разправя на ученицитѣ си за точката, която не заема никакво пространство. И тогава запитватъ: какво нѣщо е точката? Казвамъ: точката е първото проявление на единъ разуменъ животъ. Е, какво иска тази точка? Послѣ запитватъ: ами какво означава правата линия? Казвамъ: правата линия, това сѫ възможноститѣ на точката. Послѣ учительтъ разправя за плоскостьта, за квадрата. Какво означава квадрата? Той казва: квадратътъ е пространство, затворено отъ четири линии. Азъ казвамъ: квадратътъ, това сѫ възможноститѣ на правата линия. Най-послѣ идваме до 3-то измѣрение, до куба. Какво нѣщо е кубътъ? Кубътъ, това сѫ възможноститѣ на квадрата – нищо повече. Питамъ: сега разбрахте ли всичко това? Въ разбирането трѣбва да има вѫтрѣшни отношения. Да разясня мисъльта си. Учительтъ разправя на ученицитѣ си за числата, говори имъ за 1, 2, 3, 4, 5–10. Пита ги: разбрахте ли? – Разбрахме. Какво? – Разбрахме за числата отъ 1–10. Добрѣ. Отиде си малкиятъ Драганчо въ кѫщи, пише числата отъ 1–10, майката се радва. Да, но тѣзи числа сѫ живи, тѣ не сѫ само символи, тѣ иматъ свои отношения. Когато ние казваме 1+2, какво означава това? – Значи да ги съберемъ. Е, може ли 1+2 да се събератъ? Въ математиката казватъ, че по-голѣмо число отъ единицата нѣма, а учительтъ те учи да събирашъ 1+2, туй малкото число да го сѫберешъ съ голѣмото. Не е ли смѣшно да ви дамъ едно бакърче да съберете морето въ него? Ако тълкувате буквално, какво прѣдставлява събирането на числата 1+2? Това сѫ само отношенията на нѣщата. Има извѣстни условни знаци въ математиката, съ които изразяватъ дѣйствията. Тѣ могатъ да бѫдатъ плюсъ или минусъ, могатъ да бѫдатъ знакътъ за умножение или дѣление. Питамъ: тия числа, 1,2,3, и т.н., тъй както ги пишете, сѫществуватъ ли въ природата? Не, природата си има съвсѣмъ други числа, съвсѣмъ друга азбука. Тя не признава нашитѣ числа. Символитѣ, съ които ние си служимъ, никѫдѣ въ природата ги нѣма. Азбуката, съ която ние си служимъ, нѣма я въ природата. Послѣ, гдѣ срѣщаме въ природата геологията тъй, както ние я знаемъ? Да, писали сѫ ученитѣ, че еди-кой си пластъ билъ тъй прѣчупенъ, еди-кой си иначе, но това доказано ли е? Ние казваме: еди-кой си геологъ го е доказалъ. Може да го е доказалъ, може и да не го е доказалъ. Не, има единъ вѫтрѣшенъ законъ, има извѣстни вѣроятности, които опрѣдѣлятъ нѣщата. Математиката има своя външна страна – това е геометрията. Всички геометрически фигури сѫществуватъ въ природата. Слѣдователно, геометрията е езикътъ на математиката. Ако единъ математикъ не може да прѣвърне своитѣ математически величини въ геометрически форми, той нищо не разбира отъ математиката. Да прѣвърнемъ това нѣщо въ ума си. Какво означава тази мисъль? – Че всѣка една сила, която дѣйствува, трѣбва да и се даде направление. Сега, вие ще ми зададете въпроса: какво отношение иматъ всички тия разсѫждения съ закона: „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ?“ Ами че това е единъ философски въпросъ! Питамъ азъ: защо гладуватъ и жадуватъ хората? Днесъ цѣлиятъ икономически свѣтъ разрѣшава този важенъ въпросъ за глада. И азъ казвамъ: ние имаме цѣль единъ социаленъ въпросъ за глада. Казватъ: трѣбва да се хранимъ. Питамъ: въ коя епоха на човѣчеството гладнитѣ не сѫ хранени? Тѣ всѣкога сѫ били хранени, но въпросътъ пакъ не е билъ разрѣшенъ. Не мислете, че тъй лесно можемъ да разрѣшимъ този въпросъ на глада. Защо? – Гладътъ е една сила въ свѣта, която продължава живота. Азъ не говоря за мѫчението, но казвамъ, че гладътъ е сила въ природата която продължава живота, прави го по-интенсивенъ, а тази интенсивность именно го продължава. Гладътъ внася едно разширение въ живота. Ако схванемъ така въпроса, че гладътъ е едно условие, за да може животътъ да се развива добрѣ, ние сме на права посока, но ако схващаме, че гладътъ е мѫчение, ние сме на крива посока. И тогава ние ще се намираме въ единъ условенъ свѣтъ, въ който нѣма никаква разумность. Нима онази първична разумна сила, която е създала цѣлия козмосъ, която е допуснала да се прояви туй чувство на гладъ, нѣма свой дълбокъ замисъль? Ще умра отъ гладъ, казва нѣкой. Е, то е наше прѣдположение. Умирането въ природата подразбира минаване отъ едно състояние въ друго. Споредъ насъ, това е смърть. При тази смърть нѣкой пѫть става разредяване, нѣкой пѫть сгѫстяване на материята. И при това се явява извѣстна интенсивность на силитѣ, които дѣйствуватъ на всички процеси, които сѫществуватъ въ природата. Трѣбва да дадете едно разумно тълкуване, а не такова, каквото съврѣменниятъ животъ ни налага. Напримѣръ, всички хора искатъ да иматъ удоволствия въ живота. Насищане въ природата сѫществува, но удоволствия не сѫществуватъ. Що е удоволствието? – Удоволствието е сѣнка на насищането. Онзи пияница, който пие чаша слѣдъ чаша, се удоволствува. Влѣзе нѣкой пияница въ кръчмата, дойде подиръ малко другъ, опасно е да имъ се турятъ имена, ще ги наречемъ номеръ едно и номеръ двѣ, ще си кажатъ: хайде сега приятелю, да се чукнемъ за наше здраве! Чукнатъ се, дигнатъ високо чашитѣ си, изпразнятъ ги, това е удоволствие! Една чаша, двѣ, три, четири, че до десеть. Хубаво, какво придобиха, слѣдъ като изпразниха тия чаши? Е, казватъ, да позабравимъ нашитѣ тѫги, нашитѣ скърби. Забравятъ ли ги? – Да, врѣменно ги позабравятъ, но на другия день ги заболява главата, туй-онуй, тѫгата пакъ дойде, пакъ отиде при кръчмаря, дойде номеръ двѣ, номеръ три, наредятъ се: хайде да се чукнемъ! Чукатъ се тѣ, изпразватъ се чашитѣ една слѣдъ друга, но кръчмарьтъ си пише, нищо не пропуща. Погледнешъ, слѣдъ 2–3 години, тия, които се чукали, останали послѣдни голтаци. Събератъ се слѣдъ това номеръ едно и номеръ двѣ и си говорятъ: е, какво ще кажешъ? Какво да кажа? На какъвъ халъ ни докара Господь! А, Господь ви докара на този халь! Кръчмаринътъ ли? Не, номеръ едно и номеръ двѣ сами се докараха на този халъ. Господь никѫдѣ и никога не е създавалъ кръчми. Ние сами си създадохме кръчмитѣ, ние сами създадохме чашитѣ. Туй е едно удоволствие, казвате вие. Да, но то е едно отъ грубитѣ удоволствия. Въ свѣта сѫществуватъ хиляди удоволствия, които разрушаватъ живота. Удоволствието, като единъ малъкъ масажъ, е необходимо, даже въ нѣкои случаи е приятно, но всѣкога човѣкъ трѣбва да бѫде наситенъ. Насищането е смисълътъ въ живота. Слѣдователно, въ човѣка, въ всѣко едно направление трѣбва да има една жажда, единъ гладъ. За какво? – Може да е за хранене, може да е за знание, може да е за добро. Жаждата гладътъ сѫ единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Ако вие нѣмате този гладъ за знание, бихте ли се учили? Ако вие нѣмате този гладъ за духовенъ животъ, бихте ли го търсили? При това, всички искаме да се освободимъ отъ глада. Азъ бихъ казал: не трѣбва да се освобождаваме отъ глада, а трѣбва да го разберемъ. Ако гладуваме, причината сме ние. Гладътъ, който сѫществува не е въ недоимъка на живота. Не, има достатъчно храна, достатъчно хлѣбъ за всички хора. Хората още не сѫ разбрали смисъла на живота. Кога ще го разбератъ? Когато всички ние съзнаемъ, че сме дошли на земята да изпълнимъ волята на Онзи, който ни е далъ животъ. Сега всички хора – и богати, и сиромаси, казватъ: ние нѣмаме ли право да се удоволствуваме въ живота си, както искаме? Не, нѣмате право да се удоволствувате: тъй е писано въ Божията книга. Ти може да гладувашъ и да жадувашъ, но за какво? – За правдата. Та казвамъ: Правдата е единъ вѫтрѣшенъ процесъ за разпрѣдѣляне на всички Божествени блага по всички части на тѣлото. Това е кръвообращението въ човѣка, това е неговата артериална и венозна кръвь, която отива къмъ крайнинитѣ, за да може всѣка клѣтка да приеме и да изпълни задълженията си, които има. Туй е единъ законъ, който сѫществува и за цѣлото човѣчество, и за отдѣлния народъ, и за обществото, и за индивида – да може въ човѣка да става правилно кръвообращение, едно правилно циркулиране на кръвьта, за да не стане нѣкакво подпушване. Това виждаме и въ самия животъ. Нѣкой взиматъ Правдата въ абстрактенъ смисълъ и казватъ: Правдата има ли смисълъ въ живота? Има, разбира се, тя е кръвообращението у човѣка. Че нѣкой пѫть, твоето кръвообращение не върви правилно, това не изключва кръвообращението изобщо. Слѣдователно, и онѣзи най-малкитѣ частици, които сѫ на крайнинитѣ, вслѣдствие на това кръвообращение се хранятъ. Ти трѣбва дълбоко да почувствувашъ глада и жаждата, защото тѣ сѫ езикътъ на Бога. Когато ти чувствувашъ гладъ, когато чувствувашъ жажда, Божественото съзнание взима участие, Богъ разбира този езикъ. Богъ разбира езика на глада и на жаждата, но не разбира езика на удоволствието. Седи онзи бѣдниятъ човѣкъ, който е гладувалъ три дни, гладенъ е той, но Богъ разбира този езикъ и взима нужнитѣ мѣрки, за да му достави храна – хлѣбъ. Когато, обаче, онзи богатия седи и си мисли, какво прасенце, какви патки и пуйки да си приготви за Коледа, този езикъ не е понятенъ за Бога, и тогава Богъ казва: „На този богатия ще наложитѣ глоба“. Сегашнитѣ хора казватъ: е, блазе на богатитѣ! На кои богати? Които се удоволствуватъ? Глоба на тѣхъ! Знаете ли каква глоба имъ се пада? Голѣма глоба ще се наложи на богатитѣ. За тѣхъ ще има чл. 4. Този членъ е отмѣненъ вече отъ законитѣ на земята, но на небето не е отмѣненъ, той тамъ сѫществува. За жаднитѣ, и за гладнитѣ Богъ казва: „На тия хора да се помогне, отъ кѫдѣто и да е, да се задоволятъ тѣхнитѣ нужди, да се наситятъ и да благодарятъ“. Насищането не седи въ онова прѣизобилие, което може да имъ се даде, но то седи въ онази чиста храна, която може да приематъ. Въ какво се състои тази чиста храна? Въ онова добрѣ сварено жито, въ онзи чистъ, хубавъ оризецъ. А какво правятъ хората? Като взематъ малко печено брашанце, че малко захарчица, малко орѣхи, та нашарятъ отгорѣ онова жито. Че взематъ послѣ малко млѣко и съ него сваряватъ ориза. И безъ млѣко може ориза, и безъ захарчица и орѣхи може житото. Ако човѣкъ яде въ такъвъ простъ видъ житото и ориза, ще има ли диабетисъ? – Нѣма да има никакъвъ диабетисъ. Азъ не зная, дали животнитѣ по горитѣ страдатъ отъ диабетисъ. – Не, само културнитѣ хора. Какво значи диабетисъ? – Диабетисътъ е признакъ на това, че хората не изпълняватъ Божия законъ. Всички болести, отъ които ние, съврѣменнитѣ хора, страдаме, не зная на какво би трѣбвало да ги уподобя. Тѣ прѣдставляватъ единъ обвинителень актъ противъ насъ. Небесниятъ прокуроръ казва: „Диабетисътъ, тифусътъ, чумата, хремата и редъ други болести, които лѣкаритѣ познаватъ, сѫ единъ обвинителенъ актъ противъ васъ“. Ние искаме да се освободимъ отъ страданията, отъ болеститѣ, но това сѫ грѣховетѣ на миналитѣ поколения. Ние, съврѣменитѣ хора, изкупваме грѣховетѣ на нашитѣ дѣди и прадѣди. Нашата кръвь не е чиста, както е била едно врѣме. При такава една кръвь, какво може да очакватѣ, какъвъ животъ може да имате, какво щастие ще ви дойде? Гледамъ, дойде нѣкой при мене, страда отъ нѣщо. Виждамъ, че кръвьта му е нечиста и пише за него, че слѣдъ нѣколко мѣсеца ще го повикатъ на онзи свѣтъ. Казватъ за нѣкого: какъ се поправи, надебелѣ въ лицето си този човѣкъ! Казвамъ: за това задебеляване глоба ще му се наложи. Съврѣменнитѣ хора днесъ, като имъ се каже Истината, докачатъ се. Казва нѣкой: ама защо ме плашишъ? Не, азъ ти казвамъ истината. Ти вървишъ по една изгнила греда, която се клати и ти казвамъ като на приятель: не минавай прѣзъ тази греда, не прави опити! Тази греда е гнила, ще се счупи, ти лесно ще се подхлъзнешъ и ще паднешъ долу. Ами какво да правя? Почакай, ще туря здрава греда, и тогава и ти, и дѣцата ти ще минатъ по нея. Ние, съврѣменнитѣ хора, искаме да минемъ прѣзъ тази греда, и не се стремимъ да изправимъ живота си. Казватъ: ама чакай, лѣкаритѣ ще дойдатъ! Нѣмамъ нищо противъ лѣкаритѣ, но и лѣкаритѣ трѣбва да покажатъ на хората, какъ да се живѣе. Всички хора трѣбва да застанатъ на кракъ и да проповѣдватъ поне тази Истина, че всѣки човѣкъ трѣбва да гладува и жадува за Правдата. Правдата, това е едно качество, единъ методъ на милосърдие, на миротворство. За да има миръ, въ която и да е държава, трѣбва да има Правда. Има ли безправие въ една държава, всѣкога въ нея ще сѫществува анархия. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора разискватъ, че еди-кой си билъ причина за анархията въ държавата. Не, отворете страницитѣ на историята въ миналото, въ настоящето, проникнете и въ бѫдащето и ще видите, че безправието, въ която и да е държава, е било причина за тази анархия. Навсѣкѫдѣ закона е единъ и сѫщъ. Щомъ има безправие, веднага ще се яви и анархията. И тъй, когато Христосъ е проповѣдвалъ тази бѣседа, Той далъ 9-тѣ правила, 9-тѣ метода за живота. Първото блаженство е слѣдното: „Блажени натѫженитѣ, защото тѣ ще се утѣшатъ“. Азъ ще ви дамъ само едно малко тълкуване на тия думи. Ако искашъ да се утѣшишъ, нажали се, наскърби се нещо. Изгуби нещо, за да се утѣшишъ. Нѣкой казва: искамъ да ме утѣшатъ. Христосъ казва: „Ако искашъ да тѣ утѣшатъ, стани нажаленъ, поплачи си малко“. Е, казва той, нѣма да ставамъ баба, жена, та да плача! Хубаво, щомъ не искашъ да бѫдешъ баба, тогава нѣма да се утѣшишъ. Кого утѣшаватъ? – Онова малкото дѣтенце въ люлката, като поплаче, като покрѣка малко, дойде майката, побави го, погали го и то я погледне, прѣстава да плаче. Майката казва: хубаво, че си поплака. Ти се понатѫжи малко, изпълни първото Христово правило. „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята“, казва Христосъ. А, втасахме я сега, кроткитѣ щѣли да наслѣдятъ земята! Не, да дигнешъ пушката си, че да извадишъ онѣзи два парабела съ ония ми ти десетина патрона, че кой какъ мине покрай тебе, да се чуди, гдѣ да се дѣне! Тъй казватъ съврѣменнитѣ хора, но Христосъ казва: ако имашъ единъ дѣдо, отъ когото очаквашъ наслѣдство, и отидешъ при него съ пушката си, съ своитѣ патронташи, този твой дѣдо наслѣдникъ ще те направи ли? – Не, наслѣдникъ нѣма да тѣ направи. Той ще си каже: този синковецъ ще изяде всичкото имане. Като отидешъ при дѣдо си, безъ пушка, безъ патронташи, безъ всѣкакви парабели ще му се явишъ. Ще седишъ при него кротъкъ, нажаленъ, ще го пригърнешъ, ще го целунешъ и ще го питашъ: какво искашъ дѣдо? Слѣдователно, за да наслѣдимъ ние земята, която е Божествена, трѣбва да бѫдемъ кротки. Кротостьта е едно велико качество, една велика сила. Кроткиятъ човѣкъ не е слабъ, той е стихия, но се въздържа, знае да влада сърдцето си, знае да влада ума си но не тъй съ юзди. Българитѣ иматъ една пословица, казватъ: „Навий му юларя, че го пусни!“ Азъ не съмъ съгласенъ съ философията на тази пословица. Ако ти искашъ да пуснешъ нѣкого, разрѣжи юларя му и така го пусни, безъ юларь. Ако ти го пуснешъ съ юларь, той ще се развие и тогава е опасно положението му, ще се закачи нѣкѫдѣ. Въ такъвъ случай, защо ще го излагашъ на опасность? Онѣзи хора, които иматъ навитъ юларь, всѣкога сѫ изложени на опасность. Тия, кроткитѣ хора, които подразбира Христосъ, сѫ много по-силни съ своитѣ орѫжия, отколкото съврѣменнитѣ хора съ своитѣ пушки и парабели. Примѣри за такива силни хора имаме въ Индия между йогитѣ. Между англичанитѣ, много отъ тия които се мислятъ силни, прѣдприематъ експедиции по Хималаитѣ, искатъ да се качатъ на върха Евересъ, но слѣдъ като сѫ прѣдприели до сега три експедиции, казватъ най-послѣ: невъзможно е! Тия англичани, които сѫ толкова материалисти, започватъ да разправятъ, че имъ се явявали старци съ бѣли дрехи. Индуситѣ, които ги придружавали, имъ казвали: „Не се качвайте по-нагорѣ, не минавайте надъ тази зона, тия мѣста сѫ свещени“ . Индуситѣ, като дойдатъ до тази зона, умиратъ, но англичанитѣ минаватъ задъ тази зона, явяватъ имъ се тия старци, които имъ казватъ, че слѣдъ 15 дни ще умратъ. Съврѣменната наука мисли, че ѝ е позволено да бърка навсѣкѫдѣ. Наистина, съврѣменнитѣ учени навсѣкѫдѣ сѫ бъркали – и въ човѣшкия стомахъ, и въ сърдцето, и въ мозъка; не е останало мѣсто, кѫдѣто да не сѫ пипали. И слѣдъ всичко това съврѣменнитѣ хора говорятъ за моралъ, говорятъ за честь! Не може да се говори за честь, тѣлото ви е опозорено. Най-първо се излѣкувайтѣ, бѫдете здрави и тогава говорете за моралъ! Има ли болести, нѣма моралъ. Чудно нещо! Нѣкоя жена е разгърдена и, като види нѣкой мѫжъ, скоро бърза да се закрие. Защо? – Безнравствено било! А послѣ, сѫщата тази жена ще я видите на операционната маса, прѣдъ лѣкари и студенти, разглеждатъ я, проучватъ я. Това, че е разгърдена, ние считаме за неморално, а прѣдъ лѣкаритѣ е морално! Не, казватъ, тѣ сѫ лѣкари, това е за опити. Ние не трѣбва да бѫдемъ голи, всички трѣбва да бѫдемъ облѣчени. Ако единъ юнакъ седне на масата за операция, за да го спасятъ лѣкаритѣ, азъ не го считамъ юнакъ, той е най-голѣмиятъ страхливѣцъ. Гдѣ останаха неговата пушка, неговитѣ парабели, неговитѣ патронташи? Нека сега извади парабелитѣ на тия циреи, нека сега имъ свирне! Свирни сега на цирея си! – А, може да се нараня! За себе си държи смѣтка, че може да се нарани, а за другитѣ не мисли. Азъ не го считамъ герой. За себе си има една философия, а за другитѣ – друга. Та казвамъ: когато дойдемъ до истинското учение, голотата трѣбва да изчезне отъ насъ. Да обсебвашъ едно чуждо тѣло за себе си, да се удоволствувашъ съ него, това е прѣстѫпление! Да целунешъ единъ човѣкъ, когато е изстиналъ, да го вземешъ въ кѫщи и да го стоплишъ като майка, това разбирамъ, но да се удоволствувашъ съ нѣговото тѣло, това не го разбирамъ, то е пиянство. Казвате: еди-кой си е мораленъ, еди-кой си не е мораленъ. Що е моралностьта въ човѣка? – Тя се опрѣдѣля отъ единъ вѫтрѣшенъ законъ. Мораленъ е този човѣкъ, който държи твоето сърдце, твоя умъ, твоята душа и твоя духъ тъй свещено въ себе си, както своитѣ. Защо спрямо себе си да имаме единъ законъ и да бѫдемъ снизходителни, а спрѣмо другитѣ не? Еднакъвъ моралъ, еднакви правила трѣбва да имаме и спрѣмо себе си, и спрѣмо другитѣ. Като срещнешъ единъ богатъ и единъ сиромахъ, каква разлика има между тѣхъ? И единиятъ мисли, и другиятъ мисли; и единиятъ чувствува, и другиятъ чувствува. И двамата, обаче, иматъ различно прѣдназначение въ свѣта. И сиромаситѣ сѫ хора благородни, и богатитѣ сѫ хора благородни. Това е служба! Нѣкой пѫть осѫдятъ богатитѣ хора. Азъ не ги осѫждамъ, но ги съжалявамъ. Когато ми говорятъ за нѣкой богатъ човѣкъ, азъ го виждамъ като единъ конь, впрегнатъ въ една каруца, тегли тази каруца, на нея 20–30 кѫщи натоварили, изпотилъ се, горкиятъ! Гледамъ слѣдъ него бѣдниятъ: той погладувалъ, пожадувалъ, но и той тегли каруца, само че празна. Тия двама души трѣбва сами да се разправятъ. Какъ? Азъ разсѫждавамъ: сиромахътъ трѣбва да вземе малко отъ товара на богатия. Дойде богатия до единъ рѫтъ, не може да кара повече, погледа, че следъ него идва сиромаха, нека му каже: братко можешъ ли да вземешъ малко отъ моя товаръ? – Мога, мога. Като стигнатъ до върха на планината, сиромахътъ трѣбва да каже: ако обичашъ да си вземешъ пакъ своитѣ работи, заповѣдай! – Искамъ. Добрѣ ето ги! Тръгва си пакъ сиромахътъ съ своята празна каруца. Питамъ: кое състояние е по-хубаво? философски разгледано, послѣдното състояние е по-хубаво но споредъ васъ не е тъй. Вие казвате: какво се е раздрънкала тази празна каруца? Не си струва тя. И жената като види, че мѫжътъ ѝ се връща съ празна каруца, казва: не съмъ доволна отъ тебе, не си мѫжъ! Прави сте, богатиятъ има здравъ гръбнакъ, може да носи, а сиромахътъ има слабъ гръбнакъ, не може много да носи. Когато гръбнакътъ на сиромаха стане здравъ, и него Богъ ще може да натовари. Господь има толкова материалъ, че всѣкиго може да натовари. Нѣкой казва: е, тъй, да съмъ богатъ! Ученитѣ изчисляватъ, че въ океана има около 10 милиона тона злато. Всѣки човѣкъ по колко килограма злато може да носи? Ако може да носи по 100 кгр., тогава 200 милиона хора трѣбва да се впрѣгнатъ, за да прѣнесатъ всичкото това злато. Щомъ сте жадни за това злато, единъ день, когато ви дойде врѣмето, ще си извадите отъ него. Христосъ казва: „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ земята“. Щомъ наслѣдятъ земята, тя е една реторта, отъ която може да извадите туй богатство. Слѣдователно, само кроткиятъ човѣкъ може да забогатѣва. Само кроткиятъ човѣкъ може да има туй велико търпѣние. Това е вѣрно. Всички учени хора, които сѫ били кротки, сѫ имали този резултатъ. „Блажени милостивитѣ, защото тѣ помилвани ще бѫдатъ“, казва Христосъ. Въ български езикъ думата „помилвани“ се употрѣбява въ различни случаи. Нѣкой осѫденъ може да бѫде помилванъ; и дѣтето може да бѫде помилвано отъ своята майка. Всѣки човѣкъ, който иска да бѫде помилванъ, трѣбва да бѫде милостивъ. Нѣкой казва: азъ не искамъ да бѫда милостивъ. Слушай, ако искашъ да бѫдешъ помилванъ, непрѣменно трѣбва да имашъ милостиво сърдце. Ами че това е едно велико качество у човѣка, това е единъ благороденъ импулсъ! Ние, съврѣменнитѣ хора, изхвърляме най-хубавото, най-благородното отъ себе си и казваме: да бѫдемъ смѣли и рѣшителни! Да, но въ това нѣма никаква философия. Въ какво седи тази смѣлость? Казва Христосъ: „Блажени, които жадуватъ и гладуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. Когато у насъ се зароди тази жажда, да придобиемъ всичко онова възвишено и благородно, за което копнѣе душата ни, тогава Богъ ще дойде: Този е пѫтьтъ. Когато нашитѣ сърдца сѫ така приготвени, само тогава Господь ще дойде да живѣе въ насъ, и когато Той дойде, ще приготви онѣзи велики блага, които очакваме. Ние, съврѣменнитѣ, хора, не сме щастливи, и прѣди насъ не сѫ били щастливи, и когато дойдатъ слѣдъ насъ сѫщо нѣма да бѫдатъ щастливи. Защо? Защото имаме една крива основа въ живота и говоримъ нѣща, които не сѫ вѣрни. Има нѣща вѣрни но не всички. И тогава ние се намираме въ положението на онзи староврѣмененъ герой, който си направилъ една крѣпость срѣщу неприятеля отъ соль и отъ захарь, твърди като камъкъ – това намѣрилъ наоколо си. Но, като дошълъ дъжда, сольта и захарьта се стопили и отворили мѣсто за неприятеля. Въ нашия животъ има слаби мѣста, които всѣкога могатъ да се отворятъ. Тия мѣста сѫ вратитѣ за вашия неприятель. Тѣ сѫ сольта и захарьта. Колкото и да си силенъ, колкото и да си герой, като дойде водата, тя ще ги подмие, ще ги разтвори. Господь е оставилъ за свѣта една врата за сладкия животъ, и една врата за соления животъ, и ако ти си ги заключилъ, а не бѫдешъ кротъкъ, Господь единъ день ще изпрати водата и тѣзи врати ще се отворятъ за неприятеля. Водата ще задигне тия врати и тогава всички отвънъ свободно ще влѣзатъ въ дома ти. Водата, това е Божествениятъ животъ, който иде сега въ свѣта. „Блажени праведнитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ царството Божие“. „Блажени, които жадуватъ и гладуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“. Сега, ще ви приведа единъ малъкъ разказъ, изъ онова митическо състояние на човѣчеството. На нѣкой си царь – Бенамъ Саватъ било прѣдсказано, че въ дома му ще се роди дъщеря, която ще бѫде една отъ най-знатнитѣ и виднитѣ членове въ царството. Тя ще бѫде най-умна, най-благородна, но ще бѫде особена въ своитѣ проявления. Името ѝ ще бѫде Иурания. Българинътъ, като чуе това име, ще каже: е оране трѣбва! Гъркътъ пъкъ ще разбере небето – Урания. Не, името на тази царска дъщеря било Иурания. Слѣдъ като се родила, събрали се най-умнитѣ мѫдреци въ царството да я възпитаватъ. Когато завършила 21 година, своето пълнолѣтие, споредъ тогавашнитѣ обичаи, трѣбвало да се явятъ 10 души кандидати, царски синове, които да направятъ прѣдложение за рѫката ѝ. Единъ отъ учителитѣ ѝ казалъ, че нейниятъ избраникъ трѣбва да има едно качество, а то слѣдующето: той трѣбва да носи въ себе си свещения огънь. Тѣлото му трѣбва да се отваря, и сърдцето му да става олтарь на този свещенъ огънь, който да гори тамъ, а на свѣтлината му тя да чете свещената книга Исаваатъ. Започнали да се изреждатъ кандидатитѣ единъ слѣдъ другъ. Първиятъ дошълъ, донесълъ всичкитѣ си подаръци, и тя го приела въ една своя стая, направена само отъ кристалъ, херметически затворена, и му казала: ти можешъ ли да отворишъ тѣлото си и въ сърдцето ти да се породи онзи свещениятъ огънь? Не, това го нѣма въ мене. Е, тогава ще дойдешъ идущата година. Изпратила този кандидатъ. Дошълъ вториятъ, третиятъ, изреждали се единъ слѣдъ другъ, и тя изпращала всички по сѫщия начинъ – никой не могълъ да направи това, което тя искала. Най-послѣ дошълъ десетиятъ, нейниятъ избраникъ. Той легналъ – ще помислите, че умрѣлъ – не, той отворилъ тѣлото си, отворилъ сърдцето си, и въ него се явява този, свещениятъ огънь, отваря се и тази свещена книга Исаваатъ, и тя вече могла да чете. Уводнитѣ думи били слѣднитѣ: „Възможноститѣ на Любовьта сѫ възможности на живота. Възможноститѣ на живота сѫ възможности на сърдцето. Възможноститѣ на сърдцето сѫ възможности на ума. Възможноститѣ на ума сѫ възможности на душата. Възможноститѣ на душата сѫ възможности на Духа. Възможноститѣ на Духа сѫ възможности на Бога“. И тъй, любовьта въ живота трѣбва да бѫде възможна. Азъ не говоря за тази любовь, която вие разбирате, въ която се зараждатъ подозрения, ограничения, плътски състезания. Това не е любовь, това сѫ примѣси, това е окисляване. Азъ говоря за онази Божествената Любовь, която прониква въ човѣшката душа. Тя носи едно отъ най-великитѣ блага, които човѣкъ до сега не е опиталъ. Любовьта прави човѣка господарь на себе си. Тя не заробва човѣка. Онзи, който те люби, той ще те освободи; а онзи, който те вързва, той те възпитава. Майката може да бѫде емблема на Любовьта. Учительтъ може да бѫде емблема на Мѫдростьта. Кой може да бѫде емблема на Истината? Любовьта може да дойде чрѣзъ майката, само тя може да даде животъ. Мѫдростьта и знанието може да дойдатъ чрѣзъ Учителя, а свободата и Истината чрѣзъ кого ще дойдатъ? Свободата и Истината ще дойдатъ чрѣзъ твоя възлюбенъ, който ще ти отвори свещената книга на Исаавата и отъ тази книга ти ще можешъ да четешъ. Онзи, който отвори тази книга и може да чете отъ нея, веднага ще бѫде свободенъ. Като са пукне онова житно зърно и сѣменцето се разрасне нагорѣ, то е свободно вече отъ този затворъ. Щомъ се пукне туй сѣменце, този разуменъ духъ, който е билъ затворенъ въ него, веднага отива нагорѣ въ невидимия свѣтъ и започва да работи. Въ херметическитѣ, затворенитѣ, станции на всички сѣменца седятъ затворени разумни сѫщества, изучаватъ нѣщо. Вие ще кажете: какъ е възможно въ това сѣменце да е затворенъ единъ духъ? Той е като една точка, безпространственъ, който сѫществува като идея вѫтрѣ въ насъ. Тази идея е извънъ всѣко врѣме и пространство, а влада врѣмето и пространството. Тя е извънъ живота, а влада живота. Тя е извънъ разумностьта, а влада разумностьта. Сега съврѣменнитѣ учени хора разискватъ по въпроса, що е сила? Всѣка една сила е сглобена отъ нѣколко способности. У човѣка, запримѣръ, като се сглобятъ 4–5 способности, правятъ го силенъ, енергиченъ. Силитѣ, енергиитѣ, това сѫ способности. Слѣдователно, елементитѣ на нѣкоя сила може да бѫдатъ отъ умственъ характеръ; елементитѣ на нѣкоя сила може да бѫдатъ отъ сърдеченъ характеръ. Нѣколко морални чувства, събрани заедно, може да образуватъ една сърдечна сила. Тъй че, ако вие разложите една Божествена сила на ума, може да намѣрите вашитѣ способности на ума. Ако разложите една Божествена сила на сърдцето, може да намѣрите вашитѣ чувства. Сега вие разглеждате силитѣ като чувства, а трѣбва да поставитѣ чувствата като сили. Ако разглеждате умственитѣ сили, трѣбва да ги поставитѣ като способности. Прилагане на силитѣ трѣбва. Та, казвамъ: тази свещена книга трѣбва да се изучава. За това нѣщо и старитѣ гърци сѫ казвали: „Човѣкъ трѣбва да се познае“. Тази написана книга е самиятъ човѣкъ. Колко велики нѣща има написани въ вашия мозъкъ, на вашитѣ очи, на вашитѣ вѣжди, на вашия носъ, на вашето лице, на вашето чело! Това е единъ цѣлъ животъ, който се отразява. Е, казватъ, това е лице! Да но колцина отъ васъ сѫ чели тѣзи свещени писма написани на човѣшкото лице? Колцина отъ васъ сѫ могли да прочетатъ онази дълбока скърбь, написана въ душата на нѣкой човѣкъ? Този човѣкъ може да е царь, може да е богатъ, може да има всичко на земята, но той е незадоволенъ, вѫтрѣ въ душата си усѣща една празнина, усѣща гладъ и жажда. Този гладъ, тази жажда въ него, това е Божественото. Благодарение на този гладъ и тази жажда, Богъ ни показва Истината, къмъ която трѣбва да се стремимъ. Туй ние наричаме Богъ, природа и т.н. Когато ние така схванемъ този живия Господь и го разберемъ, Той ще вземе участие въ всичкитѣ наши дѣла. Кога ще вземе Богъ участие въ нашия животъ? – Когато възлюбимъ Бога, когато отворимъ сърдцата си и ги направимъ олтарь, на който да гори този свещенъ огънь на Любовьта и на нейната свѣтлина да четемъ свещената книга. Само тогава Богъ ще ни посѣти. Защо сега Богъ не може да ни посѣти? Защото този огънь никѫдѣ не гори а щомъ не гори той, на какво ще четемъ свещената книга? Ти убеждавашъ единъ човѣкъ, че има Любовь, че има Мѫдрость, че има Истина, а той ти казва, че човѣкътъ трѣбва да яде и да пие. Не, въ яденето нѣма никакъвъ смисълъ, то е само единъ механически процесъ. Какъвъ смисълъ има въ яденето? Гледашъ, нѣкоя красива дама и нѣкой младъ момъкъ седнали да ядатъ и току си кривятъ устата на една на друга страна, изпълняватъ нѣкакво си тайнство. Ние сме смѣшни карикатури прѣдъ небето съ своитѣ разбирания. Дъвкането е свещено, само когато служишъ на Любовьта. Служишъ ли на Любовьта, можешъ да кривишъ устата си. Запримѣръ, азъ дигамъ и слагамъ мотиката на лозето си цѣлъ день, огъвамъ се. Вижъ, туй огъване вече е на мѣстото си. Когато азъ ямъ и съзнавамъ, че трѣбва да пратя туй ядене на онзи, който работи за мене, ще кажа: Господи, ще си кривя устата, но ще изпратя всичкия необходимъ материалъ, за да съградишъ нѣщо въ мене. А сега, нѣкой яде, огъва се, криви си устата, радва се и казва: а, кокошката е сладка! Да, за тебе е сладко, но за нея е горчиво. Ти ядешъ, но на нея не е сладко. Казва: ехъ, сладъкъ е хлѣбецътъ! Да, сладъкъ е, но я да те туримъ на воденичния камъкъ, че ще видишъ! Вие заколите агнето, опечете го и казвате: агнето вече не чувствува болка. Вие се лъжете. Когато нѣщата въ природата не ставатъ съ любовь, има една вѫтрѣшна скърбь, която съ нищо не може да се уталожи. Когато агнето се пече, винаги отъ него оставатъ живи клѣтки, които не могатъ да умиратъ даже и при 300–400 градуса. Тия клѣтки, като влѣзатъ въ тебе, ще те пекатъ, тѣ сѫ живи. Вие казвате: науката е доказала това-онова. Чакайте! Какво е доказала науката? Науката едва е започнала да доказва нѣщата. Азъ бихъ желалъ всички учени хора да иматъ туй смирение, да признаятъ, че има болести въ свѣта и искрено да кажатъ, на какво се дължатъ тѣ. Ще кажете: ама може ли безъ болести? – Може. Ние можемъ да прѣчистимъ своята кръвь и тогава нѣма да боледуваме. Но кога ще бѫде това? – Когато имаме тази свещена Любовь на правдата. Правда трѣбва да има въ всинца ни, справедливи трѣбва да бѫдемъ! Като седя нѣкой пѫть въ стаята си, гледамъ, имамъ на разположение дрехи, ковьори, 10 души да облека. Размишлявамъ си: кой-какъ дойде ще каже, че стаята ми е много добрѣ мобилирана, че би желалъ и той да живѣе тукъ. Казвамъ си: да, това за мене е единъ мобилиранъ затворъ. Ще ме залъгватъ съ една кирлива черга! Смисълътъ не е въ това. Пъкъ нѣкой пѫть гледамъ, отъ печката ми излиза толкова димъ, че пердетата ми ставатъ черни. Казватъ: отлична е стаята му! Не е отлична тази стая, толкова димъ гълтамъ въ нея. Казвамъ си: не ме гледайте въ тази стая. Елате да ме видите въ онази херметическа стая, която е направена отъ стъкло и за която Мойсей казва: „Събуй си обущата“! Когато дойде нѣкой, който ме обича и когото обичамъ, ще го въведа въ тази свещена стая. Нѣкой казва: азъ го обичамъ, така мисля за него. Питамъ: съ коя любовь обичашъ, съ тази въ която има промѣни? Не, въ Божията Любовь нѣма никакви промѣни но има отваряне на сърдца, има веченъ стремежъ за помагане. Христосъ казва: „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Божията правда, защото тѣ ще се наситятъ“. Гладътъ, жаждата, това сѫ едни велики сили, на които трѣбва да дадемъ ходъ, не трѣбва да се плашимъ отъ тѣхъ. Това сѫ качества, свойства вѫтрѣ въ живота. И сега всички трѣбва да жадувате и гладувате не за хлѣбъ, но за онази велика Божествена Любовь, да дойде по-скоро тя въ свѣта. Само тогава ще се разрѣшатъ въпроситѣ въ свѣта. Трѣбва да има абсолютна правда спрѣмо всички хора безразлично. Правдата е отношения на души. Дойде ли правдата, ще се яви онова уважение, онова почитание, което трѣбва да иматъ всички хора единъ къмъ другъ. Тогава нѣма да гледаме единъ на другъ съ прѣзрѣние, но ще бѫдемъ свещени единъ за другъ. Това не значи, че трѣбва да забравимъ себе си, но да туримъ всѣко нѣщо на мѣсто и да познаемъ, кога ще дойде онзи нашъ възлюбленъ. Трѣбва да знаемъ, че всичко, което сега вършимъ на земята, е приготовление за онзи великъ Божественъ животъ, който иде. Трѣбва да знаете, че прѣди повече отъ 20 милиона години човѣкъ е билъ въ едно животинско състояние, не е билъ тъй интелигентенъ, както сега, не е ималъ тия условия да се прояви, миналъ е прѣзъ много форми, докато стигне сегашното си състояние. И отъ сега нататъкъ пакъ ще минава прѣзъ много форми, докато дойде до по-високо положение. Но всички тия форми, прѣзъ които е миналъ, не трѣбва да бѫдатъ едно унижение за него. Като види единъ волъ, трѣбва да отиде при него, да му каже: братко, азъ живѣхъ едно врѣме при васъ, изпълнявахъ сѫщата служба. Баба ми, дѣдо ми сѫщо сѫ минали прѣзъ този пѫть. Много съмъ ви благодаренъ. Послѣ нека го помилва, нека го погали малко. Този волъ много ще се зарадва. Това е философия! А вие ще кажете: а, това говедо! Послѣ, като види единъ конь, нека отиде при него, да го погали, да му поговори сѫщото нѣщо, да му благодари. Като отиде на лозето, нека помилва гроздето, нека му каже, че едно врѣме и той е билъ въ това състояние, затова го разбира. Сѫщо да постѫпи и съ плоднитѣ дървета – ябълки, круши и др. Прѣди много милиони години човѣкътъ е билъ едно плодно растение. Чудни сѫ хората! Казватъ: какъ, азъ да съмъ билъ дърво, азъ да съмъ билъ лоза или нѣкакво животно! Ами тогава, запитвате ли се, отъ гдѣ се породила у насъ тази любовь, това чувство къмъ тия ябълки, круши, грозде и другитѣ плодове? Връзки имаме ние съ тѣхъ, живѣли сме заедно съ тѣхъ, били сме въ тѣхното положение, затова ги обичаме. Ами нали Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие пръчкитѣ, и всѣка пръчка, която не дава плодъ, Отецъ ми я отрѣзва и посажда отново, за да даде повече плодъ“. Не е унижение да бѫдешъ ябълка! Азъ прѣдпочитамъ да бѫда една хубава ябълка, една хубава круша, една хубава лозена пръчка, отколкото да нося единъ патрондашъ. Чрѣзъ тази правда Богъ сега ни учи, какъ да разпрѣдѣляме тѣзи енергии, какъ да служимъ на човѣчеството. Правдата е, която опрѣдѣля отношенията между хората. За въ бѫдаще прѣдъ насъ седи едно велико благо. Тѣзи отъ васъ, които сѫ готови, ще разбератъ тази велика истина, а нѣкои може да кажатъ: не, ти ни кажи сега нѣщо реално, какво трѣбва да направимъ, за да излѣземъ отъ туй безизходно положение. Казватъ: добрѣ, твоето безизходно положение е за 1,000 лв. Ела при менъ, ще ти дамъ 1,000 лв., и ти ще бѫдешъ въ изходно положение. Гостилничарь си, нѣмашъ нито петь пари въ джоба си. Ела при менъ, азъ ще ти дамъ 1,000 лв. Слѣдъ като му дамъ 1,000 лв., той ще ми каже: добрѣ, ти ми даде сега 1,000 лв., но за другия мѣсецъ какво ще правя? Пакъ човѣшкото иде. Ти си осигуренъ за единъ мѣсецъ, нѣма какво повече да се безпокоишъ. Богъ ще промисли по-нататъкъ. Въ насъ трѣбва да има вѣра, че Богъ, който ни е създалъ, ще се погрижи за насъ, ще осигури нашето бѫдеще. Кой е онзи баща, който не се грижи за своя добъръ синъ? Кой е онзи учитель, който не се грижи за своя добъръ ученикъ? Кой е онзи господарь, който не се грижи за своя добъръ слуга? Вие казвате: забравилъ ме е Господь. Не, ще учите! Ако искамъ учительтъ ми да ме люби, ще уча. Ако искамъ майка ми да ми даде животъ, да ме люби, ще я обичамъ, ще я почитамъ отъ всичкото си сърдце, тъй както Бога почитамъ и обичамъ. И тогава, онзи, който ще ни донесе тази свобода, който ще ни отвори онази велика свещена книга да разберемъ тѣзи велики истини, да разберемъ възможноститѣ на живота, върху които трѣбва да размишляваме, това ще бѫде нашиятъ възлюбенъ. Нѣма по-хубаво състояние отъ това, да чувствувашъ Божието присѫствие въ дълбочината на душата си! Ти си боленъ, и Богъ отвѫтрѣ ти казва: „Не бой се, слѣдъ една седмица ще оздравѣешъ“! Ти оздравѣешъ, но пакъ се усъмнишъ. Оплетатъ се твоитѣ материални работи, и Той ти казва: „Не бой се, ще се оправятъ“. И дѣйствително, не мине много врѣме, дѣдо ти умре, остави ти наслѣдство, и твоитѣ работи се оправятъ. Искашъ да се учишъ, да слѣдвашъ нѣкѫдѣ, но срѣдства нѣмашъ. Той ти казва: „Не бой се, ще ти се отвори пѫтя“. Отваря ти се пѫтьтъ. Музикантъ си, обезсърчишъ се. Туй Божественото вѫтрѣ ти казва: „Не бой се, не се обезсърдчавай“! Писатель си, обезсърдчишъ се. Учитель си, обезсърдчишъ се. Майка си, обезсърдчишъ се. Не бой се! Туй Божественото у насъ всѣкога говори. Богъ е, който говори въ насъ, но трѣбва да имаме тазъ беззавѣтна Любовь! Вие казвате: този човѣкъ, тамъ на масата, вѣрва ли въ всичко това, което говори? Този въпросъ, дали вѣрвамъ, или не, се отнася до мене. Азъ не се спирамъ на това, дали вие ще вѣрвате, но казвамъ: опитайте и ще видите! Вземете тази сѣмка, посѣйте я така и така, и ще видите! Има Единъ въ свѣта, който може да взима участие въ вашия животъ! Той е този живиятъ Господь, за когото ви говоря. Той ще бѫде съ васъ въ всичкитѣ положения на живота ви, и при сърдцето ви, и при ума ви. Въ най-мѫчнитѣ моменти на живота ви, Той ви казва: „Не бойте се, работата ви ще се уреди!“ И урежда се работата ви. Сжщото е и съ всѣки единъ народъ. Народитѣ не трѣбва да се самоизтрѣбяватъ съ орѫжия. Господь живѣе въ всички народи, но каквото имъ каже, трѣбва да го слушатъ. Всичко това, което ви говоря, това сѫ думи на великия разуменъ животъ, който всички сте опитали. Азъ проектирамъ извѣстни лѫчи, но тази свѣтлина иде отъ друго мѣсто. Не мислете, че азъ искамъ да играя роля на единъ грамофонъ, но говоря отъ изобилието, въ което живѣя. Азъ оставямъ това изобилие да мине прѣзъ васъ, пъкъ вие ще дадете на другитѣ. Божественото не търпи спънки! Всички ще дадете мѣсто на Бога и ще го обикнете! Само тогава лицата ви ще бѫдатъ млади, хубави, свѣтящи; само тогава погледътъ ви ще бѫде благороденъ, милъ; само тогава всичкитѣ ви работи бързо ще се разрѣшатъ! Та, ако дойде обезсърдчение, радвайте се, не малодушествувайте! Даже и най-голѣми противорѣчия да се родятъ въ живота ви, нека се родятъ! Туй сѫ възможности за проявление на Бога. Даже и въ дъното на ада да отидете, ще познаете, колко е великъ Богъ, ще познаете Неговата Любовь. И когато дойдатъ най-голѣмитѣ нещастия въ живота ви, вложете надеждата, да видите, колко велика е Божията Любовь, Божията Мѫдрость, Божията Истина! Не мислете, че извънъ Бога ще добиете великото. Не, великото се добива само въ Бога. Всички трѣбва да бѫдемъ въ връзка съ Него! Това е смисълътъ на нашия животъ! „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ“, казва Христосъ. Да гладуваме и жадуваме за кого? – За Този, който ни е далъ живота. Да гладуваме и жадуваме за какво? – За благородни чувства. Да гладуваме и жадуваме за какво? – За благородни мисли, за онова възвишеното, великото въ свѣта! Само то ще вложи своята Свѣтлина и Духъ въ насъ, за да разтърси всѣка една клѣтка отъ нашия организъмъ. И като стана сутринъ рано, никаква мисъль за работата си, а първо да отправя душата си къмъ Онзи свещенъ трепетъ на живота! Тогава ще взема мотиката и ще отида да работя на лозето. Любовь къмъ Бога, Любовь къмъ тази абсолютна велика Правда, която е еднаква къмъ всички! – Това е смисълътъ на живота. Това е къмъ което Богъ ни призовава сега всинца – да дойде да живѣе въ насъ и да направлява работитѣ ни. Само така ще разберемъ смисълъ на този животъ, въ който сме потопени. Нѣма по-красиво състояние отъ това! „Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за Правдата, защото тѣ ще се наситятъ съ Божествената Любовь“! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 28 декемврий, 1924 г. въ гр. София.
  22. Ани

    1924_12_21 Миротворци

    От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Миротворци „Блажени миротворцитѣ; защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. (Матея 5:9) Противорѣчиво е днесъ да говоришъ за миротворство, противорѣчиво е да говоришъ за миротворци. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на хората за сиромашия, че трѣбва да бѫдатъ сиромаси. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на съврѣменнитѣ хора за болести. Противорѣчиво е днесъ да говоришъ на съврѣменнитѣ хора за тъмнината. Противорѣчиво е днесъ да имъ говоришъ, че въ свѣта има нѣкакъвъ си Промисълъ, че имало нѣкаква вѣчна Любовь. Всичко това е все противорѣчия. Българитѣ иматъ една пословица, която казва: „Той има кокоши умъ“. Тѣ употрѣбяватъ този изразъ за нѣкой човѣкъ, за когото искатъ да изразятъ нѣщо лошо. Че въ какво е лошъ кокошиятъ умъ? Кокошката не се напива, пари не краде, хора не убива, затвори не гради, несправедливи закони не създава. Тогава въ какво е крива кокошката, та казватъ „кокоши умъ“. Кокошиятъ умъ седи въ слѣдното; като дадешъ на кокошката жито въ една крина, тя почва съ краката си да го рови, разхвърля го навънъ и слѣдъ като го разрови, започва да мисли, че е изровила нѣщо отнѣкѫдѣ. Това показва, че тя не може да използува ония блага, които ѝ се даватъ, а ги разравя. Та, въ туй отношение, когато казватъ „кокоши умъ“, то значи, че и ние, като тази кокошка, не можемъ да използуваме Божиитѣ блага, които ни се даватъ. А нѣкои мислятъ, че кокошката не може да мисли. Не, въ нѣкои отношения тя може да мисли по-добре, отколкото самиятъ човѣкъ. „Блажени миротворцитѣ, защото Синове Божии ще се нарекатъ“. Какво означава думата „миротворци“? Миротворство е едно отъ великитѣ качества. Само на кои? – На великитѣ души, на хората съ характеръ. Миротворството не е качество свойствено на проститѣ хора; то не е свойствено и на обикновенитѣ хора; то даже не е свойствено и на гениалнитѣ хора. То е свойствено само на ония човѣци, които иматъ разумни души. Човѣкъ трѣбва да придобие това качество. Той не се ражда съ него, но той го придобива, той го развива. Ако човѣкъ се раждаше съ това качество, то щѣше да бѫде едно пристрастие, отъ страна на Провидението. И въ това именно е похвалата на човѣка, че той може да го придобие. Сега, онѣзи, които философствуватъ ще кажатъ: тогава гдѣ е Божията благодатъ? Ами че въ какво седи Божията благодатъ? Ако Богъ ще влѣе въ насъ всичко на готово, тогава какъвъ смисълъ има живота ни? Въ такъвъ случай нека Богъ си живѣе самъ, нека самъ се проявява. Нѣкои казватъ: тогава, ние виждаме голѣмо противорѣчие въ това, дѣто се казва, че всичко трѣбва сами да придобиемъ, а пъкъ въ Писанието е казано, че всичко е отъ Бога. Каква е тази ваша философия? Не е въпросътъ тамъ. Това, че ние живѣемъ и се движимъ въ Бога, това е отъ Него, а това, че ние се проявяваме, то е отъ насъ. Нима онази кокошка, която рови съ краката си и изхвърля житото навънъ, та това е отъ Бога? Каква нужда има Богъ отъ това, да рови туй зърно? Като че Богъ не знае туй зърно, та трѣбва да го опитва сега, да се учи? Въ това нѣма никаква философия. Че каква философия има въ това, човѣкъ да съгради една кѫща и послѣ да я събори? Ще кажете: отъ Господа е това. Не, отъ човѣка е това. Нѣкой убилъ нѣкого и послѣ казватъ: тъй направилъ Господь, тъй е наредилъ Той. Ние сме направили това, а послѣ казваме, че Господь го направилъ оправдаваме се. Въ Писанието се казва: че Господь не се изкушава. Каква нужда има Господь отъ това, да убие този или онзи? Каква нужда има Господь да прави затвори? Господь, Който има всичко въ себе си, каква нужда има отъ тѣзи дѣтински промѣни? Слѣдователно, като мислимъ така, ние опорочваме Божието име, ние опорочваме Божията Любовь. Казва се въ Писанието, че Миротворцитѣ ще се нарекатъ Синове Божии. Да бѫдешъ Синъ Божий, това е най-възвишеното положение, което нѣкой може да има по отношение на Бога. Разбира се, като кажемъ, че можемъ да бѫдемъ Синове Божии, веднага ще се родятъ противоречия, съмнѣния: можемъ ли да бѫдемъ Синове Божии, или не? Азъ не обичамъ да споря, дали можемъ да бѫдемъ Синове Божии. Който разсѫждава, и който размишлява, може да разрѣши всички задачи; който не разсѫждава, който не размишлява, никакви задачи не може да разрѣши. Нѣкои ми казватъ: ама азъ не мога да видя това нѣщо. Е, да видишъ, или да не видишъ, то е нѣщо относително. Ако азъ, слѣдъ като седя тукъ въ София, не мога да видя една игла на Витоша, това не е единъ недѫгъ на моитѣ очи. Обаче, азъ мога да стана отъ тукъ, да отида на Витоша и да намѣря тази игла. Тамъ ще я видя. Нѣкой казва: ти си ученъ човѣкъ, вижъ иглата отъ София. Азъ ще ви възразя: ако ти си дѣйствително ученъ човѣкъ ще отидешъ самъ на мѣстото и ще видишъ тази игла отъ близо. Само глупавитѣ хора разглеждатъ нѣщата отдалечъ. Хубаво, щомъ разсѫждавате така, щомъ вашата философия е такава, бѫдете послѣдователни. Турете тогава хлѣба отдалечъ, поглеждайте го отъ тамъ и се наяждайте. Защо влизате въ противорѣчия? Ако това е едно правило въ живота, нека го приложимъ въ всички отношения, нека бѫдемъ послѣдователни въ своята мисъль! Погледни хлѣба отъ половинъ километъръ разстояние и се наяжъ! Да, когато дойде въпросъ за хлѣба, ти го вземешъ въ рѫцѣтѣ си и се вторачвашъ въ него, а щомъ се отнася за друго нѣщо, щомъ се отнася за иглата на Витоша, казвашъ: и отъ тукъ може да се види. Азъ разсѫждавамъ по слѣдния начинъ: когато имашъ да вземашъ пари отъ нѣкого, ти се вторачвашъ, приближавашъ се къмъ него и казвашъ: паритѣ дай по-скоро! Когато пъкъ имашъ да давашъ нѣкому, отдалечавашъ се отъ него. „Интересецъ бабамъ“, казватъ турцитѣ. Но, този интересъ е двоякъ: интересъ когато имашъ да давашъ, и интересъ, когато имашъ да взимашъ. Когато имашъ да давашъ, ти туряшъ нѣщата отдалечъ, а когато имашъ да взимашъ, туряшъ нѣщата наблизо. Въ първия случай казвашъ: колкото по-далечъ, толкова по-добрѣ. Вие ме запитвате: защо този господинъ стои толкова далечъ отъ онзи? Защото има да дава. Ами защо еди-кой си е много близъкъ съ онзи тамъ? Защото има да взима. Казва се: еди-кой си се оженилъ за еди-коя си. Защо? Защото има да взима, та я взелъ въ кѫщата си. Ама защо еди-кой си изпѫдилъ жена си, отдалечилъ се отъ нея? Защото има да и дава. Това сѫ философски разсѫждения, тѣ не сѫ сѫществени, тѣ сѫ само извѣстни положения. И тъй, Писанието казва: „Блажени миротворцитѣ!“. Миротворството е едно качество, което се придобива, но не въ единъ животъ. То е едно качество, за придобиването на което се изисква цѣлата вѣчность. Сега, азъ нѣма да се занимавамъ съ математика, да ви доказвамъ, че за да се развие у васъ миротворството, се изисква едно число отъ години съ множество нули. Но да оставимъ това число, вие нѣма да го разберете. Едно ще знаете, че за да се развие миротворството, изисква се цѣлата вѣчность. Подъ думата вѣчность, азъ разбирамъ, че всички онѣзи добродѣтели, които се проявяватъ въ Божественото естество, трѣбва да дойдатъ и да подкрѣпятъ мира. Мирътъ, миротворството е най-хубавото качество, което човѣкъ трѣбва да има въ себе си. Съ това се отличава ангелскиятъ свѣтъ. Свѣтътъ на мира е ангелскиятъ свѣтъ. Тамъ, дѣто има миръ, само тамъ ще може да има музика, поезия, изкуство, животъ въ своята пълнота. Дѣто нѣма миръ, не може да има никаква култура. Разбирайте „култура“ Въ пълния смисълъ на думата. Писанието казва: „Блажени миротворцитѣ, защото Синове Божии ще се нарекатъ“. Нѣкои казватъ: да примиримъ хората! Не да ги примиримъ, но да ги научимъ на онзи великъ законъ да бѫдатъ миротворци. Да примиришъ хората, това не е изкуство. И сега, ще проповѣдватъ на хората, че трѣбва да бѫдатъ миролюбиви. Християнитѣ трѣбва да бѫдатъ не „миролюбиви“ хора, а „миротворци“ трѣбва да бѫдатъ, въ себе си трѣбва да носятъ това качество. Може да се познае, че тѣ носятъ това качество, ако сѫ Синове Божии. Само Синоветѣ Божии могатъ да бѫдатъ миротворци. Нѣкой казва: азъ примирихъ еди-кой си хора. Че кой не може да примирява? Кой не може да примирява съ тоягата? Но това примирие ли е? Кой не може да омиротворява една страна? Но това миротворство ли е? Не е. „Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Кога? Когато човѣкъ прояви туй качество въ себе си. Вие ще провѣрите това. Щомъ дойде миротворството въ васъ, вие ще турите редъ и порядъкъ на всѣка една ваша мисъль, на всѣко едно ваше желание, на всѣко едно ваше дѣйствие. Туй миротворство ще ви свърже съ Бога, съ небесния свѣтъ, съ светиитѣ. Миротворството ще ви свърже още съ свѣта на ангелитѣ, съ всички слънчеви системи, понеже сте Синове Божии. Слѣдъ като ви свържатъ съ Бога, вие ще бѫдете въ сила да проявите вашето миротворство и отвънъ. „Блажени миротворцитѣ“, казва Христосъ. Онѣзи, които любятъ Христа, вѣрватъ ли въ тия думи? Мене по нѣкой пѫть ме очудватъ хората, когато говорятъ за Любовьта, а не вѣрватъ въ Любовьта. Съврѣменната любовь е такава, че когато нѣкой възлюби нѣкого, не му вѣрва вече. Нѣкой казва за нѣкого: азъ го много обичамъ. Да, защото той ти дължи. Това не е миротворство. Ти имашъ да взимашъ отъ него и постоянно го подозирашъ, че той не може да си изплати дълга. Ти обичашъ нѣщо въ нѣкого, но какво? – Обичашъ онова, което си вложилъ въ нѣго, искашъ да си го вземешъ и слѣдъ като си го вземешъ, казвашъ: за този човѣкъ вече петь пари не давамъ. Въ първо врѣме, за да го залъжешъ малко, казвашъ му: азъ имамъ за тебе добро понятие, ти си добъръ човѣкъ. Да, но това е залъгалка. Обичамъ те, но я ми дай паритѣ! Кога си вземешъ паритѣ, казвашъ: страшенъ вагабонтъ си, азъ вече петь пари ти не давамъ. Това е сегашната култура. Прѣди 2,000 години хората сѫ били такива, и сега сѫ такива. Всичко това ние вършимъ всеки день и не се срамимъ отъ себе си. Ние сме станали толкова дебелооки, че не ни е срамъ. Слѣдъ като кажемъ такава нѣкоя дебелашка, груба, та послѣ казваме: ама че я казахъ! Хубава излѣзе! И сега, религиознитѣ хора, като взематъ нѣкои листове отъ Евангелието, четатъ, прѣлистватъ и казватъ: тъй е казалъ Христосъ, тъй е казалъ апостолъ Павелъ, тъй е казалъ евангелистъ Матей, евангелистъ Иоанъ, пророкъ Исаия и др. Разбра ли ти сега? Казвамъ: ами ти разбра ли? Нито ти, нито азъ сме разбрали още. Щомъ е така, защо ще убѣждаваме единъ човѣкъ да вѣрва въ Бога? Нѣкой казва, че трѣбва да имаме вѣра. Бихъ ви запиталъ: въ какво трѣбва да имате вѣра? Понеже вѣрата е единъ законъ на ума, казвамъ: слушайте, приятелю, ние сме двама души на земята и, за да се разберемъ, ти трѣбва да вѣрвашъ, т.е. трѣбва да събудишъ твоята разумность и интелигентность, и азъ трѣбва да вѣрвамъ, т.е. да събудя своята разумность и интелигентность, та слѣдъ като събудимъ разумностьта и интелигентностьта, която Богъ е вложилъ въ насъ, ние ще можемъ да живѣемъ като разумни сѫщества. Слѣдователно, ние ще видимъ, че сме двѣ разумни сѫщества, които трѣбва да се споразумѣятъ. Вие казвате: ние може да вѣрваме единъ на другъ. Какъ? Хората прѣнасятъ вѣрата въ областьта на чувствата и любовьта, а ние прѣнасяме вѣрата въ другъ единъ свѣтъ, ние я взимаме въ другъ смисълъ. Вѣрата не е любовь. Вѣрата е законъ на ума, на знанието. И апостолъ Павелъ искалъ да докаже, че пѫтьтъ на Мѫдростьта е пѫть на спасението. Чрѣзъ Мѫдростьта хората се спасяватъ, чрѣзъ Любовьта хората добиватъ животъ, а чрѣзъ Истината се освобождаватъ. Отъ какво се освобождаватъ хората. Когато една майка се освободи отъ своето дѣте, какво показва това? Ако единъ човѣкъ може да роди мира въ себе си, като едно свое дѣте, той се освободилъ, той разбралъ дълбокия смисълъ на мира. Какво нѣщо е мирътъ? Мирътъ се явява въ свѣта всѣкога слѣдъ единъ катаклизъмъ, слѣдъ едно голѣмо разбъркване. Та, като дойдатъ разумнитѣ сѫщества да разбъркатъ всичко въ свѣта и послѣ се заематъ да поставятъ всичко въ съчетание, казваме, че въ тази държава има миръ, има редъ и порядъкъ. Редътъ и порядъкътъ сѫ само изводи на мира. И защо много отъ съврѣменнитѣ хора полудѣватъ? Защото нѣматъ миръ. Ами че азъ слѣдя това! Нѣкои религиозни казватъ, че еди-кой си, че еди-коя си полудѣли. Че какъ нѣма да полудѣятъ? Тѣ нѣматъ миръ въ себе си, тѣ нѣматъ любовь въ душата си. Азъ не съмъ срещналъ до сега човѣкъ въ свѣта, който да има миръ, вѣра, надежда и любовь въ душата си и да е полудѣлъ. А хиляди хора съмъ срѣщналъ, които полудѣватъ, защото нѣматъ миръ, вѣра, надежда и любовь въ душата си. Какво нѣщо е полудѣването? – Разбърква се ума имъ, и тѣ ставатъ избухливи вѣщества. Каква е разликата между силата на една бомба и силата или енергията, която иде отъ слънцето? Разликата е тази, че бомбата извѣднъжъ избухва и разрушава всичко на около си, а онѣзи енергии, които идватъ послѣдователно отъ слънцето, постепенно падатъ върху човѣка, като го подигатъ и възрастватъ неговитѣ сѣменца. Слѣдователно, човѣкъ въ даденъ случай може да заеме положението на една бомба, да експлодира и да мисли, че има характеръ. Въ какво седи човѣшкиятъ характеръ? – Човѣшкиятъ характеръ седи въ разумно написанитѣ нѣща въ неговата душа. Когато човѣкъ пази нѣщата, които Богъ е написалъ въ неговата душа, това показва, че той има характеръ. Божествениятъ Духъ и сега още пише въ човѣшката душа. Всички разумни нѣща въ човѣшката душа, които не търпятъ никакво коригиране, никакво поправяне, сѫ написани отъ Божествения Духъ. Той не само че ги е написалъ, но ги е дълбоко врѣзалъ въ душата на човѣка. Това се нарича характеръ! И тъй, мирътъ, миролюбието, което човѣкъ трѣбва да има въ себе си, е едно отъ благороднитѣ качества, чрѣзъ което човѣкъ може да запази своето равновѣсие. Щомъ човѣкъ е миротворецъ, той ще стане Синъ Божий. Щомъ човѣкъ има това качество въ себе си, всички сили ще се балансиратъ въ него, той е човѣкъ, който може всичко да направи. Или, казвамъ другояче: той е човѣкъ, който всичко е направилъ. Често ние казваме: а, азъ мога така да направя, че да оправя България! Смѣшно е това нѣщо – да оправишъ България, да оправишъ Англия, да оправишъ Америка! Азъ казвамъ: ти оправи ли себе си? Азъ съмъ, казва нѣкой, благороденъ човѣкъ. Казвамъ му: ела да живѣемъ единъ мѣсецъ заедно, че ще видишъ, колко сме благородни и двамата. Единъ мѣсецъ ти ще плащашъ и за мене, и за себе си; ти ще готвишъ, а азъ ще ямъ. Прѣзъ това врѣме азъ ще гледамъ на лицето ти, дали то ще се измѣни, или не. Вториятъ мѣсецъ ти ще ме изпиташъ: азъ ще плащамъ, азъ ще готвя, а ти ще ядешъ, и ще гледашъ на моето лице. Ако твоето и моето лице се измѣнятъ, ние не сме миротворци. Но ако твоето и моето лице не се изменятъ ние сме миротворци. Нѣкой казва: азъ направихъ едно добро дѣло. Не, благодари, че въ това дѣло твоятъ умъ и твоето сърдце взеха участие. Благодари, че има възможность да се проявишъ. Азъ нѣма да мисля да нахраня цѣлия свѣтъ но ще помисля само да ми се отдаде случай да направя едно добро дѣло, защото онзи, който е създалъ свѣта е промислилъ за него. Да се заемамъ азъ да промислямъ за цѣлия свѣтъ, това е светотатство! Богъ, който е създалъ свѣта, всичко е прѣдвидѣлъ. Той всичко е промислилъ, и за най-малкитѣ животинки, който живѣятъ въ дълбочинитѣ на океанитѣ, и за най-висшитѣ сѫщества. На всички е далъ условия за животъ. Нѣкои казватъ: защо сѫществува смъртьта, защо ставатъ всички тия промѣни въ свѣта? Това сѫ Божии работи. За всички тия работи ти нищо не разбирашъ и казвашъ: защо сѫществува смъртьта? Вие сте чудни! Богъ другояче гледа на смъртьта; Богъ другояче гледа на всички работи. Ако азъ взема едно парче ледъ и го стопя на огъня, та го прѣвърна въ вода, вие какво ще кажете? Ще кажете: умрѣ ледътъ! Не, това не е философия. Ледътъ се е прѣвърналъ на вода. Питамъ едного: тази вода отъ ледъ ли е станала, или ледътъ е станалъ отъ вода? Той ще каже, че водата е станала отъ ледъ. Не, водата отъ ледъ никога не става, но ледътъ става отъ вода. Нѣкой казва: отъ умразата ще се роди любовь. Това е крива философия. Отъ умразата любовь не се ражда. Отъ любовьта умраза става. Кога? – Когато любовьта е малка. Тогава казвамъ: малката любовь създава леда, а голѣмата любовь създава водата. Малката любовь произвежда леда, и като го пипнешъ, студенъ е, а голѣмата любовь произвежда водата. Слѣдъ туй пъкъ още по-голѣмата любовь създава паритѣ; още по-голѣмата любовь създава пламъкъ и огънь; още по-голѣмата любовь създава свѣтлината, а още по-голѣмата любовь какво създава? – Създава мира? Въ древностьта, при единъ отъ знаменититѣ адепти, Ешавора, се явява архангелъ Аниелъ и му донася двѣ написани книги, като му казва: Въ тия двѣ книги се съдържа знанието на цѣлото човѣчество. Едната книга ще запазишъ за себе си, никой да не я пипа, освѣнъ ти, а другата книга ще оставишъ отвънъ, да се учатъ по нея твоитѣ ученици. И върналъ се тогава ангелътъ въ свѣта на свѣтлитѣ духове. Започналъ тогава Ешавора своята работа. Поканилъ той всички ония на който съзнанието било подигнато, да дойдатъ да се учатъ отъ новата книга. Започнали да идватъ ученици единъ слѣдъ другъ да се учатъ. Всѣки който свършвалъ, трѣбвало да прѣлисти книгата, да прочете най-важното мѣсто и слѣдъ туй да затвори книгата. Обаче, всѣки единъ ученикъ, като намиралъ най-важното мѣсто, толкова се влюбвалъ въ него, че отрѣзвалъ листа, който билъ тъничъкъ и го скривалъ въ себе си. Излизали си ученицитѣ отъ тамъ пакъ единъ по единъ. Това послѣдно прѣлистване на книгата се считало единъ видъ като дипломъ за завършване на училището. Тъй като се изреждали ученицитѣ единъ слѣдъ другъ, година слѣдъ година, книгата се доста смалила. Ученицитѣ, който идвали отпослѣ, казвали на Ешавора: „Тази книга не е пълна, отъ небесния свѣтъ не сѫ се доизказали, забравили сѫ да напишатъ нѣкои нѣща“. Е, казалъ имъ той, недописаното пъкъ вие ще го напишете. Всички тия ученици продължавали все тъй да четатъ отъ тази книга и да си откѫсватъ по единъ листъ отъ най-хубавото мѣсто, което имъ харесва, докато най-послѣ Ешавора забранилъ да се отваря тази книга. И сега, отъ тази книга, за свѣта сѫ останали само два листа: Стария и Новия завѣтъ. И днесъ, всѣки единъ отъ васъ носи по единъ листъ отъ тази книга. Отъ всичкото това знание, което се разпръснало изъ свѣта, станала днешната голѣма галиматия. Тия листа не били номерирани, та не знаятъ хората, кой какво носи, забравили. Сега и въ науката, и въ религията, всѣки пише по цѣли томове върху този листъ, който е взелъ отъ тази книга. Всѣки написва по нѣщо, но откѫдѣ сѫ тия листове? И онѣзи, които сѫ взели листа на миротворцитѣ, и тѣ пишатъ по нѣщо. Но слѣдъ като се биятъ, биятъ хората, най-послѣ казватъ: елате да се примиримъ сега! Уилсонъ даде на свѣта 14 точки за мира – миротворецъ бѣше той! Но, това е външниятъ свѣтъ. Да се върнемъ ние къмъ себе си! ' „Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Сега, нѣкой може да каже така: не съмъ ли азъ Християнинъ? Казвамъ: да, християнинъ си. Не съмъ ли азъ, който вѣрвамъ въ Христа? Казвамъ: да, вѣрвашъ въ Христа. Не съмъ ли азъ, който обичамъ Бога? Казвамъ: да, вѣрвамъ, че обичашъ Бога. Ами не съмъ ли азъ, който служа на отечеството. Да, ти си, който служишъ на отечеството. Не съмъ ли азъ, който обичамъ човѣчеството? Да, ти си, който обичашъ човѣчеството. Азъ питамъ: че коя кокошка не обича своитѣ пиленца, коя кокошка не обича своитѣ яйца? Слѣдъ като снесе едно яйце, куткудяка. Това, че азъ вѣрвамъ въ Христа, това показва само единъ моментъ на вѣрване. Че азъ любя, това показва само единъ моментъ на любовь. Туй, дѣто ние изказваме, че азъ любя нѣкого, какво означава? Сега ли го залюби? – Ами сега, когато го видѣхъ. Казвамъ: ако е така, съжалявамъ. Ако любовьта сега се заражда въ вашитѣ сърдца, това не е любовь. Ако вѣрата сега се заражда въ васъ, това не е вѣра. Азъ мога да нарека тия нѣща любовь, вѣра, но не е така. Ако доброто сега се заражда въ вашата душа, това не е добро. Ако вие запалитѣ една свѣщь и кажете, че вие създадохте тази свѣщь, това не е вѣрно. Тази свѣтлина сега ли се е образувала? – Сега. Не, приятелю, тази свѣтлина си е сѫществувала, тя е била, а сега само се проявява; пъкъ тя още не е проявена въ свѣта въ своята пълнота. Въ древностьта, при единъ вѣрующъ, който живѣлъ 20 години въ една пещера въ пустинята, идва единъ господинъ и вижда, че този постникъ чете Библията на една малка свѣщь. Тогава той му казва: ако ти четешъ Библията на тази малка свѣщь, нищо не ще можешъ да разберешъ отъ нея. Постникътъ му отваря една врата и отъ нея излиза такава блѣстяща свѣтлина, че този господинъ ослѣпѣлъ, не могълъ да издържи на тази свѣтлина. И слѣдъ това той му казва: азъ чета библията при такава свѣтлина, отъ която хората, като не разбиратъ законитѣ, ослѣпяватъ. Свѣщь, която носи свѣтлина и знание за васъ, която носи свобода за васъ, не произвежда никакви противорѣчия. Тази свѣтлина ни свързва съ Бога, съ онзи великъ изворъ на Любовьта. Може ли нѣкой отъ васъ да ми обясни, кои сѫ били побудителнитѣ причини на Божественото естество въ Бога, да създаде всички тия свѣтове? Било ли е необходимо Богъ да създаде тия свѣтове, или въ Него е имало нѣкаква милость? Било ли е врѣме, когато тази вселена да не е сѫществувала? Не, тя всѣкога е сѫществувала. Нѣкои казватъ, че сегашната вселена щѣла да изчезне. Не това сѫ наши прѣдположения. Свѣтътъ всѣкога е билъ, и всѣкога ще бѫде, защото той е едно проявление на Бога, а въ Бога нѣщата сѫ всѣкога послѣдователни. Има промѣни, но нѣщата сѫ всѣкога постоянни. Слѣдователно, нашето сегашно слънце, споредъ както казва Мойсей до четвъртия день при създаването на свѣта го нѣмало. И рече: Богъ – „Да бѫде виделина“ – и стана виделина. А до тогава, споредъ както казва Мойсей, нѣмало слънце. Въ четвъртия день, казва се въ Писанието, Богъ направилъ слънцето и мѣсечината. Какво означава това слънце? То значи, че въ четвъртия день на козмическия човѣкъ се проявилъ човѣшкиятъ разумъ – най-възвишеното нѣщо въ човѣка. Тогава се създалъ умътъ въ този козмически човѣкъ, и той съзналъ, че може да мисли и да работи, както Богъ работи въ свѣта. Това подразбиралъ Мойсей, като казалъ, че въ четвъртия день Богъ създалъ слънцето. Мойсей не говори за това обикновено слънце, защото за насъ въ природата день и нощь нѣма, т.е. днесъ и утрѣ нѣма. Като казваме „днесъ и утрѣ“, то е за онази неразумна природа. Какво отношение има между изгрѣването и залѣзването на слънцето? За разумния човѣкъ тия процеси иматъ съвсѣмъ друго значение. Азъ мога да правя разлика между изгрѣването и залѣзването на слънцето. Въ какво се проявява тази разлика? Когато изгрѣва слънцето на изтокъ, насъ ни радва това нѣщо, но когато залѣзва на западъ, за насъ настава една скърбь. Ами защо да скърбимъ? Когато у насъ слънцето залѣзва, за другитѣ пъкъ изгрѣва, а когато за тѣхъ залѣзва, за насъ изгрѣва. И тъй, има ли изгрѣване и залѣзване на слънцето? – Въ свѣта има само единъ изгрѣвъ. Изгрѣването на слънцето за насъ ние наричаме изгрѣвъ, а изгрѣването на слънцето за другитѣ наричаме залѣзъ. Слѣдователно, когато любовьта се прояви за другитѣ хора, ние казваме: нашата любовь залѣзе вече. Не е така. Ако ти можешъ да пѫтувашъ съ бързината на свѣтлината, ако можешъ да вървишъ съ бързината на това слънце, ще има единъ вѣченъ день, но понеже ние сме материялисти, затова има день и нощь за насъ. Нѣкои казватъ: страшно нѣщо е тъмнината. Питамъ: защо има тъмнина? Азъ другояче гледамъ на тъмнината. Прѣдставете си, че вие сте работници, и като такъвъ, за васъ, работницитѣ, нѣма никакъвъ законъ, който да опрѣдѣля по колко часа на день да работите. Ако нѣма залѣзване на слънцето, какво ще направишъ тогава? – Ще работишъ, докато грѣе слънцето. А тъй, като работникъ, седите при господаря си и му работитѣ, но докато грѣе слънцето, господарьтъ ви не ви пуща да си отидите дома. Щомъ, обаче, залѣзе слънцето, той ви пуща да си вървите дома и казва: хайде върви си сега! Лошо нѣщо ли е тъмнината? Казвамъ: свѣтлината ти дава възможность да работишъ, а тъмнината ти дава възможность да почивашъ. Кое условие е по-добро? Защо господарьтъ ти не иска да работишъ на тъмно? Тъмнината е дошла, за да те освободи, да ти даде възможность да си починешъ. Понеже твоятъ господарь е неразуменъ, Господь е създалъ отвънъ тъмнината, за да те освободи, да си починешъ малко. Господарьтъ ти казва: хайде сега си върви, та утрѣ, като изгрѣе слънцето, ще дойдешъ пакъ да работишъ. Е, ако по нѣкой пѫть въ душата ти дойде една малка тъмнина, това лошо нѣщо ли е? Ти имашъ свѣтлина, радостно ти е на душата, свѣтло ти е на ума, но мразишъ нѣкого и постоянно го носишъ въ ума си. И тъй както ти е свѣтло, кажешъ си: азъ ще му дамъ нѣму! – Кроишъ си разни планове. Е, тази свѣтлина въ дадения случай не ти ли прѣчи? Но, дойдатъ слѣдъ това голѣми страдания, скърби и ти забравишъ този човѣкъ. Питамъ: какво нѣщо сѫ скърбитѣ, страданията? – Тѣ сѫ тъмнина, която е дошла специално за тебе. Е, тази тъмнина не е ли едно добро въ този случай? – Добро е, тя те е оправила въ пѫтя ти, върнала те е отъ лошитѣ ти намѣрения. Кое състояние е по-хубаво сега за тебе? – Второто. И тъй, това, което е тъмнина за насъ, за другитѣ е свѣтлина. Онази свѣтлина, която не може да реагира върху нашитѣ очи, тя се прѣдставлява за насъ като тъмнина, а онази свѣтлина, която реагира върху нашитѣ очи, се прѣдставлява като свѣтлина. Слѣдователно, нашата свѣтлина за другитѣ сѫщества е тъмнина, а нашата тъмнина, която настава вечерно врѣме е свѣтлина за по-напрѣдналитѣ сѫщества. Тъй щото, въ свѣта всичко е свѣтлина. Казва Писанието: „Свѣтлината свѣти въ тъмнината, и тъмнината я не обзе.“ Вие тогава казвате: виждате ли, тъмнината не обзе свѣтлината! Не, евангелистъ Иоанъ, като е писалъ това нѣщо, като окултенъ ученикъ, друго нѣщо е подразбиралъ. Сега, азъ нѣма да се спирамъ да обяснявамъ всичко това, понеже ако се спра да обяснявамъ, вие ще се намѣрите въ положението на онзи бѣденъ човѣкъ, прѣдъ когото се отваря една стая съ най-хубави скъпоцѣнни камъни. Този бѣденъ човѣкъ, като види всички тия скѫпоцѣнни камъни, въ главата му ще дойдатъ всичкитѣ изкушения, и той ще почне да мисли откѫдѣ да влѣзе. Цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ днесъ се намира подъ хиляди заблуждения и християнскиятъ свѣтъ сѫщо се намира подъ такива заблуждения. Нѣкой казва за примѣръ: ами Господь не може ли да оправи тази работа? – Може, какъ не! Е, тогава азъ нѣма повече да ора, да сѣя, да копая. И започва молитвата си. Господи прати ми нѣкой човѣкъ, който да оре, да сѣе, да копае заради мене! Моли се, моли се дълго врѣме. Най-послѣ азъ го чуя, намѣря нѣкой човѣкъ, който да му оре, да му копае и да му пратя. И тогава той си казва: ето, Господь ме послуша. Това нѣщо лесно мога да направя азъ. Защо? – Защото хора за работа все ще се намѣрятъ. Казвамъ на едного: слушай: колко искашъ да ти платя, за да работишъ за онзи? – 100 лева. Хубаво, иди да работишъ! Азъ му изпращамъ този човѣкъ, за да не безпокои Господа. На втория день стане, пакъ безпокои Господа. Пакъ пратя нѣкого. На третия день пакъ се моли. Този пѫть вече не изпращамъ никого. Той си казва: а, днесъ молитвата ми не се чу! Не, у насъ такива моления не ставатъ, такива молитви не се приематъ! Злѣ се молимъ ние, съврѣменнитѣ хора. Работата е едно благословение за насъ. Да орешъ, да копаешъ, да сѣешъ, да жънешъ, да работишъ, това е една привилегия! Ако ти мислишъ, че Господь трѣбва да те освободи отъ ралото, отъ мотиката, зле разбирашъ законитѣ. Та ти още не си работилъ! По малко ще работишъ! Тъй е казано. Ти като влѣзешъ въ училището, изведнъжъ нѣма да свършишъ всичката си работа! По малко, по малко. Днесъ малко, утрѣ малко и т.н. Ама, казва нѣкой, азъ искамъ изведнъжъ да стана чистъ и святъ човѣкъ! – Не може изведнъжъ. Днесъ ще бѫдешъ една вощена свѣщъ, утрѣ ще бѫдешъ двѣ вощени свѣщи, на третия день ще бѫдешъ три вощени свѣщи и слѣдъ врѣме ще имашъ свѣтлината на 100 милиона свѣщи. Като отидешъ на онзи свѣтъ, тази свѣтлина ще бѫде пакъ като свѣтлината на една свѣщъ и ще започнешъ отново да изучавашъ Божия законъ. „Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Миротворството е едно отъ качествата на великитѣ души. Срѣщалъ съмъ нѣкои християни, които казватъ: ние се родихме отъ Бога. Хубаво, родилъ се отъ Бога, а дошълъ да спори съ мене, да ми казва: ти не си на правата страна'. Е казвамъ му, тогава ти не си на правата страна. Ти мене нѣма да ми казвашъ, дали съмъ на правата, или на кривата страна. Дали съмъ роденъ отъ Бога, или не, дали съмъ на правата страна, или не, това азъ зная. Нима волътъ не знае, че е волъ? Той знае това. Азъ на вола нѣма какво да доказвамъ логически, нито математически, че се различава отъ мене. Ще му кажа: ела тукъ при мене, тукъ има огледало. Хайде да застанемъ прѣдъ огледалото! По какво се различаваме сега? Той ще погледне, ще му кажа: на моята глава роги нѣма, на твоята има. Послѣ, азъ имамъ двѣ рѫцѣ и на тѣхъ по петь пръста, а ти имашъ четири крака и на тѣхъ по едно раздвоено копито. Най-послѣ си съблѣка дрехитѣ. По какво се различаваме? Азъ нѣмамъ козина, а ти имашъ козина по цѣлото си тѣло. Е, каква е философията сега. Волътъ пита: кой ми тури рогата? – Ти. Кой ми тури копитата? – Пакъ ти – нищо повече. Ами на тебе кой ти сне рогата? – Азъ. Кой ти сне копитата? – Азъ. Какъ? – Ако ми станешъ ученикъ, ще кажа – нищо повече. Сега, това е една алегория въ нашия животъ. Нѣкой питатъ: какъ ще познаете, кой вѣрва въ Христа, и кой не вѣрва? Какъ ще познаете, кой е роденъ отъ Бога, и кой не е роденъ отъ Бога? Родениятъ отъ Бога грѣхъ не прави, казва Писанието. Родениятъ отъ Бога има въ душата си такава велика Любовь, такъвъ великъ изворъ на любовьта, че никакви противоречия за него не сѫществуватъ. Родениятъ отъ Бога има една такава пръчица, че съ нея всичко може да направи. На него всички хора му сѫ братя – не по тѣла, а по души. Когато ти си роденъ отъ Бога, ти ще се разговаряшъ съ душитѣ на всички хора. Прѣди нѣколко врѣме дойде една сестра и ми казва: искамъ да дойда да спя въ твоята кѫща. Не, ти не ще можешъ да спишъ тукъ. На тебе ти е опрѣдѣлено, гдѣ да спишъ. Този градъ е голѣмъ, иди при тия хора, при които ти е опрѣдѣлено да имъ поговоришъ, и ще те приематъ. Ами какъ да ги намѣря? – Ще ги намѣришъ тъй, както и другъ пѫть си ги намирала. Споредъ вашата философия вие ще кажете: жестоко е това нѣщо! Хубаво, ами защо онзи ангелъ дойде при Корнелий и му каза да отиде въ Кесария и да попита за Петра? На Петра бѣ опрѣдѣлено да поговори, да проповядва на Корнелия. Ангелътъ не се спря да разправя на Корнелия тази велика Истина, но го прати при Петра. Ангелътъ си има по-важна работа. Ангелътъ не се занимава съ забавачница. Това, което казва ангелътъ на Корнелия, се подразбираше така: повикай Петра да ти разкаже това, което хората трѣбва да знаятъ за забавачницата. Той се занимава съ забавачница. И сега, всичкитѣ църкви на свѣта азъ наричамъ забавачници. Всички хора, които се раждатъ, азъ ги наричамъ хора на забавачницата. Е, кое пиле, като се роди, не се радва? Кое теле, като се роди, не се радва? Пилето казва: азъ се родихъ. Телето казва: азъ се родихъ. Човѣкътъ казва: азъ се родихъ. Хубаво, и тримата се родиха, но еднакви ли сѫ и тримата по своето раждане? Пилето казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като пиле. Телето казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като теле. Човѣкътъ казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като човѣкъ. Нѣкой ангелъ казва: азъ се родихъ отъ Бога. Да, роди се като ангелъ. Това е истинската философия, това е дълбокото, вѫтрѣшното разбиране на нѣщата. И тогава, ти като се родишъ като ангелъ, ще имашъ онзи дълбокъ миръ въ себе си, ще бѫдешъ миротворецъ, ще бѫдешъ Синъ Божий, и гдѣто и да отидешъ, ще ти бѫде безразлично. Ти ще бѫдешъ свързанъ съ Бога, ще имашъ свѣтлина, и дѣто и да влѣзешъ между хората, ще бѫдешъ образецъ. Смисълътъ на живота седи въ това, да нѣма противоречия. И тогава, азъ нѣма да се спирамъ да ви убѣждавамъ да вѣрвате като мене. Нѣма защо да вѣрвате като мене. Вие може да си мислите свободно. Вие може да живѣете въ този свѣтъ, въ който и азъ живѣя; и азъ мога да живѣя въ този свѣтъ, въ който вие живѣете, но той да е единъ разуменъ свѣтъ, та като се срещнемъ да се разберемъ. А не тъй, като ме срещне нѣкой, да се стъписа, да се стресне, като да е срещналъ нѣкоя мечка. Нѣкой казва за другиго: ама той е по-ученъ отъ мене. Ами че какво отъ това? Азъ се радвамъ, че той е по-ученъ. Ама еди-кой си е по-уменъ, по-силенъ отъ мене. Че какво отъ това? Като е по-уменъ, като е по-силенъ, той ще ти услужи. Като казвашъ, че нѣкой е по-ученъ, по-уменъ или по-силенъ отъ тебе, значи едно користолюбие се крие въ тебе. Ти си единъ горделивецъ. Ама той ще ме засѣнчи! Ако работата се състои въ това, че еди-кой си щѣлъ да те засѣнчи, какво по-добро отъ това? Азъ ще кажа: приятелю, я ми кажи какъ изработи твоята доброта? Кажи ми методътъ си, по който си я изработилъ, та да мога и азъ да стана по-ученъ, по-уменъ и по-силенъ. Мене ме радва това? А вие казвате: е, азъ отъ него ли ще се уча? Ами отъ кого ще се учишъ? – Отъ своя духъ. Че и кокошката може да каже така: азъ ще се уча отъ своя духъ. Ако се учи отъ своя духъ, какво ще стане? – Кокошка ще стане. И телето може да каже: азъ ще се уча отъ своя телешки духъ. Ако се учи отъ своя духъ, какво ще стане? – Теле ще стане. И човѣкътъ може да каже така: азъ ще се уча отъ своя духъ. Ако каже така, какво ще стане отъ него? – Човѣкъ ще стане. Но, ако нѣкой каже: азъ ще разсѫждавамъ като нѣкой ангелъ, ще се уча отъ него – какво ще стане отъ него? – Ангелъ ще стане. И тъй, Духътъ Божий има степени на проявление. Та, като дойдете до това положение, вие трѣбва да бѫдете толкова чистосърдечни, толкова безпощадни къмъ себе си, толкова искрени въ душата си, толкова истинолюбиви, че въпросътъ за намирането на Истината да бѫде тъй поставенъ у васъ, както Богъ го е вложилъ въ душитѣ ви. По отношение на Бога вие ще се поставите съ всичкото си смирение. Ще кажете въ себе си: азъ искамъ да бѫда миротворецъ, искамъ да бѫда Синъ Божий. Това е най-хубавото качество. Ще каже нѣкой: ама ти не си такъвъ. Нищо, азъ търся методъ. Туй нѣщо азъ съмъ го ималъ нѣкога, и сега искамъ да го намѣря. Всички ще бѫдемъ Синове Божий. Но кога? – Когато бѫдемъ миротворци. Когато проявимъ миротворството въ себе си, това ще бѫде печатъ, че сме Синове Божий. Нѣкои искатъ първо да бѫдатъ Синове Божий, а послѣ да проявятъ миротворството. Не, това не е възможно. Сега, да се повърна къмъ мисъльта си. Тия въпроси, които развивамъ, не трѣбва да ви смущаватъ. Това сѫ само методи, които изяснявамъ, но въ всѣка една бесѣда има една основна мисъль, която трѣбва да остане въ ума ви. Вие идвате при мене и носите своята свѣщь, обаче нѣмате запалка, съ която да я запалите. Питате ме, мога ли да ви я запаля. Азъ мога да ви я запаля, но не обръщайте внимание на моитѣ особености. Азъ мога да бръкна въ джеба си, да извадя една кутийка, да я развия отъ книжката ѝ, но всички тия нѣща ще ги оставите на страна. Вие ще чакате тихо и спокойно. За васъ е важенъ онзи моментъ – да извадя една клечка кибритъ, да драсна и да запаля вашата свѣщь. А това, от гдѣ ще извадя този кибритъ, какъ ще го развивамъ, какво ще ви говоря, какви пояснения, какви допълнения ще ви давамъ, не е важно. Важното е изваждането на клечката кибритъ и запалването на вашата свѣщь. Като запаля свѣщьта ви, ще кажете: радвамъ се, че ми запали свѣщьта, та сега ще можемъ да вървимъ заедно. Казва единъ стихъ отъ Писанието: „Ако трѣбва да запаля своята свѣщь, отъ Словото Божие трѣбва да я запаля, за да гори безъ да изгаря“. А сега ние имаме едно извратено понятие, че всички нѣща, които живѣятъ, горятъ. Да, горятъ, но изгарятъ, а свѣщь, запалена отъ Божествения огънь, гори и не изгасва. Туй вѣчно горение ние наричаме законъ на растене. Ами че ако вие погледнете на единъ човѣкъ, какво прѣдставлява той? – Той е една запалена свѣщь, която расте на Божествения огънь, въ Божествения Духъ вѫтрѣ. Изгасете този огънь, и всѣко растене, всѣко сѫществуване ще изчезне. Ние растемъ при огъня. Сега нѣкой ще ми каже: а, ние трѣбва да се пазимъ отъ огъня! Не! Миротворецътъ не живѣе въ въздуха. Той живѣе въ този Божественъ огънь, въ най-усиленитѣ пламъци. Само такъвъ човѣкъ може да бѫде миротворецъ. Ако вие искате, тъй както си дишате въздуха да бѫдете миротворци, лъжете се, това никога не може да бѫде! Каква е тази ваша философия? Насъ сѫ ни заблудили, че огъньтъ е опасенъ и затова го държимъ само въ печкитѣ си. И за слънцето казваме сѫщото: нека седи то далечъ отъ насъ, защото ако дойде на земята, ще изгори всичко. На тия учени хора, които подържатъ тази теория, азъ казвамъ че на слънцето, въ неговия огънь вѫтрѣ, живѣятъ сѫщества. А, живѣятъ сѫщества! Да, както има риби, които живѣятъ въ водата, както има птици, които живѣятъ въ въздуха, така има и сѫщества, които живѣятъ въ слънцето вѫтрѣ, въ този огънь. Казвате: това науката не е доказала. Казвамъ: моята наука е доказала че въ слънцето живѣятъ сѫщества. Казвате: това е отъ 1001 нощь. Азъ казвамъ: това е книга на 1002 нощи. Азъ имамъ книга на 1003 нощи, на 1004, на 1005 нощи. Туй е книгата на огъня. Блаженъ е онзи който може да живѣе въ огъня. Този свещенъ огънь е, който ще ни очисти отъ всички грѣхове, който ще ни смъкне всички нечистотии, който ще изхвърли тази тъмнина отъ насъ и ще ни направи свѣтли, чисти като кристалъ. По какво се познава чистотата на единъ кристалъ? – Чистотата на единъ кристалъ се познава по това, че той може да прѣчупва свѣтлината. Ако свѣтлината влѣзе въ единъ кристалъ и се прѣчупи, тогава той придобива цѣна. Ако свѣтлината не се прѣчупва, той не струва нито петь пари. Ако твоята душа влѣзе въ тази чистота, и свѣтлината ти не се прѣчупва, колко струва твоята душа? „Блажени миротворцитѣ, защото тѣ Синове Божии ще се нарекатъ“. Що е миротворството? – Миротворството е единъ великъ Божественъ лѫчъ, който излиза отъ дълбочинитѣ на човѣшката душа. Миротворцитѣ ще се нарекатъ Синове Божии, ако издаватъ Божествена свѣтлина която излиза отъ този Божественъ пламъкъ, който е създалъ свѣта. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 21 декемврий, 1924 г. въ гр. София.
  23. От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Да Го посрещнатъ „На утрѣшния день народъ много, който бѣше дошелъ на праздника, като чуха, че иде Исусъ въ Ерусалимъ, (13) взеха вейки финикови, та излѣзоха да Го посрещнатъ, и викаха: Осана! Благословенъ който иде въ името Господне, Царь Израилевъ!“. (Иоана 12:12,13) „Излѣзоха да Го посрѣщнатъ“ – това сѫ най-важнитѣ думи въ стиха. Онова, което има да кажемъ, то не се съдържа въ стиха. Този стихъ е единъ отъ обикновенитѣ стихове. Вижда се, че онзи народъ, който излѣзе да посрещне Исуса, имаше сѫщитѣ стремежи, каквито и вие имате. Значи, въ този народъ имаше всички възможности да разбиратъ Истината, да разбиратъ Любовьта и да я възприематъ, както и сегашнитѣ хора. Смисълътъ на този стихъ, обаче, е въ това, защо този народъ излѣзе? – Да Го посрещне. Ние не се занимаваме толкова съ миналитѣ работи, тѣ сѫ за насъ само една опитность, насъ ни интересува настоящето. Всѣки човѣкъ въ себе си има една свѣтла идея, която по нѣкой пѫть излиза да посрещне. Ние наричаме идеалъ онова великото нѣщо въ насъ, за което имаме единъ свещенъ трепетъ, което очакваме съ години, за да го посрещнемъ. Но у насъ все-таки има извѣстни недоволници, извѣстни фарисеи, учени хора, който казватъ: я си гледайте хала, какво си губите врѣмето, вие се осигурете, туй е за младитѣ. Тъй е, човѣкъ е раздѣленъ въ себе си. Когато у човѣка започне да се развива духовния животъ, въ него се явява една вѫтрѣшна борба. Нѣкои казватъ: безъ борба не може ли? – Не може. Азъ не говоря за онази обществена борба, азъ не говоря за онази борба между пехливани, която по модерному, на културенъ езикъ наричатъ инцидентъ – станалъ нѣкѫдѣ нѣкакъвъ инцидентъ – на български пъкъ казватъ, „случайность нѣкаква“. Е, хубаво, нѣмамъ нищо противъ този инцидентъ, или противъ това, че станало нѣщо, случило се нѣщо. И тъй, всѣки човѣкъ има една свещена идея. Ние нѣкой пѫть се запитваме: защо този народъ не прие Исуса? Съврѣменнитѣ историци не сѫ разрѣшили въпроса. Ако кажемъ, че евреитѣ бѣха некултуренъ народъ, не е вѣрно. Това бѣха хора съ култура, който цѣли 400 години се учиха въ Египетъ. Тѣ имаха една възвишена култура. Тѣ имаха много учени равини, много учени хора, капацитети, както ги казватъ сега. Тѣ имаха такива учени, че каквото кажеха, свѣтътъ се потресваше. Историцитѣ иматъ всичкото добро желание да обяснятъ причинитѣ, защо евреитѣ не приеха Христа, но нѣщата не могатъ да се обяснятъ тъй лесно. Защо? Като се дойде до религиознитѣ, до набожнитѣ хора, като се дойде до духовния свѣтъ, работата се слага малко по-другояче. Религиознитѣ хора казватъ, че Господь управлява навсѣкѫдѣ въ свѣта, че Той е всесиленъ, че Той може да направи това-онова, че животътъ и всичко друго става все по Неговата воля. Той казва: ти ще воювашъ. Съгласенъ съмъ. И щомъ се свърши сражението, ти се върнешъ дома си. Обаче Богъ праща единъ човѣкъ на земята да каже Неговата Истина, но въ дадения случай този сѫщиятъ Господь не иска да му помогне, щото хората да възприематъ, да разбератъ тази Истина. И тогава, този горкиятъ човѣкъ се чуди, защо не го приели. Исаия казва така: „Господи, кой повѣрва въ нашето проповѣдване“? Послѣ, за да се избѣгне друго едно противорѣчие, Исаия сѫщо казва: „Ослѣпилъ си очитѣ имъ, затворилъ си ушитѣ имъ за да не могатъ да видятъ, нито да чуятъ“. Е, хубаво, ако Господь е ослѣпилъ очитѣ имъ и затворилъ ушитѣ имъ, за да не могатъ да видятъ, нито да чуятъ, какво е виновенъ за това народа? Исаия не е виновенъ, вината е въ прѣводчицитѣ, въ тия, който прѣвеждатъ. Сега, азъ не искамъ да произнеса една обвинителна рѣчь, но говоря тъй инцидентно, или прѣведено на български езикъ, на културенъ езикъ, мимоходомъ говоря. Та казвамъ: всѣки човѣкъ, колкото и да е малъкъ, все има по една свещена идея въ себе си, но и въ него се намиратъ тези отрицателни сили. Всички онѣзи разсипани хора, които се отчайватъ отъ живота си, тѣхната идея е разпъната, изгубена, и тѣ си оставатъ немили-недраги. И дѣйствително, всѣки човѣкъ, който остава безъ идея, въ каквото и да е отношение, той все не може да сполучи въ живота си. Човѣкъ и като търговецъ трѣбва да има идея; и като писатель трѣбва да има идея; и като музикантъ трѣбва да има идея; и като художникъ трѣбва да има идея. Въ каквото направление и да е той, все трѣбва да има една идея, която да му дава потикъ. Пъкъ най-послѣ, и кръчмарь да е, трѣбва да има една идея въ себе си; и касапинъ да е, трѣбва да има една идея въ себе си; и воененъ да е, трѣбва да има една идея, която да го подтиква. Работитѣ у насъ седятъ по единъ начинъ, а у други – по другъ начинъ. Казвамъ: коя е основната причина, която ни прѣчи да възприемемъ великата Истина въ свѣта? Възраженията сѫ тѣзи, че ако ние възприемемъ великата Истина тъй, както не сме подготвени, ще имаме голѣми страдания. Това не е вѣрно. Азъ нѣма да оспорвамъ това, но ако прослѣдите Толстоя, който прави своитѣ разсѫждения върху тѣзи думи, ще се увѣрите, че това не е така. Ако казвате, че само религиознитѣ, набожнитѣ хора страдатъ, не сте прави. Онѣзи хора, които не сѫ религиозни, които не сѫ набожни, страдатъ повече. Слѣдователно, когато нѣкой се оправдава, че не може да възприеме тази идея, защото ще страда, казвамъ му: ти и безъ да я възприемешъ, ще страдашъ. Страданията въ свѣта ще дойдатъ като неканени гости. Нали въ съврѣменнитѣ държави има сѫдебни пристави? Е, така и на тебе най-първо сѫдебниятъ приставъ ще ти изпрати единъ червенъ листъ да отидешъ доброволно да си платишъ дълга. Ще се мобилизирашъ съ банкноти, съ звонкови монети отъ тукъ – отъ тамъ, ще отидешъ при сѫдебния приставъ и ще кажешъ: азъ съмъ готовъ да изпълня твоята заповѣдь. И тъй, ти ще воювашъ. Противъ кого? – Противъ дълговетѣ си. Ще има стрѣлба, това-онова и горѣ въ 15–20 минути ще се върнешъ единъ листъ, че почтено си свършилъ сражението, или казано на простъ езикъ – изплатилъ си дълговетѣ си. Въ случай, че доброволно не изплатишъ дълговетѣ си, не приемешъ червения листъ, не му се подчинишъ, тогава ще дойдатъ двама ангели – ще те биятъ и ще те заставятъ да си платишъ дълговетѣ. Искашъ, не искашъ ще ги платишъ. Страданието въ този свѣтъ ще ти изпрати единъ червенъ листъ и ще каже: искамъ да те посѣтя, много се затѫжихъ за тебе. Ако ти не го приемешъ доброволно, то ще дойде по който и да е начинъ. Сега философствуватъ: Можемъ ли да избѣгнемъ страданията – можемъ да ги избѣгнемъ. Има една наука, споредъ която по единъ правиленъ начинъ ние можемъ да избѣгнемъ страданията. Кога? – Когато ликвидираме съ всички свои стари сметки, когато ликвидираме съ всички свои стари вѣрвания, когато ликвидираме съ всички свои стари обичаи, изобщо съ всичко старо и започнемъ съ новото. Само тогава страданията въ свѣта ще прѣстанатъ. Сега, ако ме питате, защо дойдоха страданията ще ви кажа: когато човѣкъ излѣзе отъ Бога и помисли, че може да живѣе безъ Него, всичкитѣ страдания се наредиха слѣдъ него като войници въ бой и отъ тогава насамъ свѣтътъ все страда. Казвате: ами тогава какво трѣбва да направимъ? – Ще мислите, че може да живѣете само съ Бога и отъ тозъ моментъ всички страдания ще прѣстанатъ, т.е. нѣма да прѣстанатъ, но ще започне живота на великата култура, която ще даде единъ великъ импулсъ. Обаче, за да дойде тази велика култура, ние трѣбва да се обърнемъ къмъ онази посока, отдѣто иде Божествената свѣтлина. Вие ще кажете: отгорѣ иде тази свѣтлина. Не, отъ главата вѫтрѣ иде тази свѣтлина. Работи тази глава! За физическия свѣтъ свѣтлината иде отгорѣ, но за насъ хората свѣтлината не иде отгорѣ. Човѣшкиятъ мозъкъ, човѣшката глава е единъ акумулаторъ, отдѣто се прѣдава Божествената свѣтлина. За насъ, тази свѣтлина иде отъ мозъка, отъ сърдцето, отъ душата, отъ духа. Това сѫ все фантастически думи, защото умътъ не се вижда, сърдцето не се вижда; душата не се вижда и духътъ не се вижда. Всички тия думи, съ които си служимъ, сѫ невидими. За сега, има нѣколко думи въ които хората вѣрватъ. Въ ума вѣрватъ, въ сърдцето вѣрватъ, и въ живота вѣрватъ. Въ туй сме заставени да вѣрваме, защото всѣки чувствува болка, всѣки мисли, всѣки живѣе. Тѣзи думи – умъ, сърдце и животъ, сѫ придобили гражданство, но думитѣ душа и духъ не сѫ придобили гражданство. Дали има духъ, дали има душа, това е споръ. Писатели и поети казватъ, запримѣръ: духътъ на този народъ витае надъ него, духътъ на този поетъ витае около гроба си – макаръ да отричатъ, че има духъ. Човѣкъ, самъ по себе си, е единъ затворенъ гробъ, и Христосъ казва: „Вие сте гробища варосани“. Какво търси единъ духъ около гроба си, около мъртвитѣ и тамъ да витае? Значи, макаръ и въ поетическа форма употрѣбени тия слова, показватъ, че човѣкъ, самъ по себе си, прѣдставя единъ затворенъ гробъ. Като е тъй, има вѣрване, че единъ день хората ще излѣзатъ отъ гробоветѣ си. Това е символически езикъ, въ който, ако се впуснемъ, ще има много противорѣчия и отъ едната, и отъ другата страна. За насъ важниятъ въпросъ е да се подигнемъ надъ сегашнитѣ условия, въ които живѣемъ, да се домогнемъ до Божествената Истина, която ни е необходима сега. Дали ти вѣрвашъ, или не, ще живѣешъ по сѫщия начинъ. И който вѣрва яде, и който не вѣрва яде. Хората може да спорятъ, дали трѣбва да иматъ кѫща, или не. Казвамъ: всички все трѣбва да иматъ кѫщи, дѣто да живѣятъ. Може да споришъ върху въпроситѣ за икономическитѣ условия, но все-таки икономическитѣ условия указватъ извѣстно влияние. Ако нѣкой човѣкъ мисли, че икономическитѣ условия не указватъ влияние върху живота, той не разбира законитѣ. Най-първо човѣкъ е свободенъ, отпослѣ се ограничава. Докато ти не си направишъ единъ корабъ, свободенъ си, но въ моментътъ, въ който направишъ единъ корабъ и влѣзешъ съ него въ бурното море, ти вече се ограничавашъ съ своя собственъ корабъ, съ своето собствено произведение. Тогава ти нѣма да се ширишъ свободно въ морето, но най-малкото, поне ще се позатворишъ и нѣма вече да имашъ туй хубаво разположение. Тѣзи вълни ще те хвърлятъ съ твоя корабъ на една, на друга страна, нѣма да искатъ да знаятъ, дали си царь, или си бѣденъ. Тѣ казватъ: ние имаме съвсѣмъ друго прѣдназначение. Съ всички, които влѣзатъ въ морето, постѫпваме по единъ и сѫщъ начинъ. Казва се въ стиха: „Излѣзе народътъ да посрещне Исуса“. Мислите ли, че ако днесъ Христосъ дойде между съврѣменнитѣ хора, тѣ биха Го посрещнали по-добрѣ? Не, работата днесъ е още по-лоша. Най-първо, какъ ще примири Исусъ интереситѣ на тия воюващи страни? Какъ ще имъ докаже, че учението, което носи, ще имъ донесе подобрение? Тѣ веднага ще му кажатъ: докажи! Пакъ ще се подигне въпросътъ: хлѣбъ, хлѣбъ! – Нищо повече. Жито трѣбва? Всѣки градъ трѣбва да се храни. Най-първо икономическиятъ въпросъ ще изпѫкне на сцената, но той не е сѫществениятъ. За да се създаде единъ параходъ, не зависи ли отъ степеньта на културата на човѣка и отъ неговото знание? Този параходъ напълно ще зависи отъ онова знание, което човѣкъ прилага въ построяването на кораба. Колкото този човѣкъ е по-далновиденъ, толкова и неговиятъ корабъ ще бѫде по-хубавъ. Колкото неговата интелигентность е по-слаба, толкова и корабътъ ще бѫде по-слабъ; и като влѣзе въ морето, всички икономически условия ще се сложатъ тъй, че всички провизии ще се развалятъ, и възможно е тогава човѣкъ, при всичкото изобилие на тѣзи припаси да не може да се ползува. Най-послѣ, азъ казвамъ: философията не е тамъ; дали единъ човѣкъ е богатъ, или не. Но питамъ: този богатъ човѣкъ използувалъ ли е богатството си тъй, както трѣбва, или не? Три положения има, въ които богатиятъ човѣкъ трѣбва да използува богатството си. Първото положение: да го използува като индивидъ за себе си, това му се налага. Второто положение да го иждиви за обществото и третото положение да го иждиви за Бога. Добрѣ, ако този човѣкъ се намира въ първото положение, иска да иждиви богатството за себе си, той ще срещне извѣстни ограничения. Запримѣръ, ако неговиятъ стомахъ е разваленъ, той не ще може да яде. Иска му се печена кокошка, иска му се 4–5 килца 10-годишно винце „малага“, донесено отъ Испания. Даватъ му всичко това, не може да го използува. Като изяде печената кокошка и изпие винцето, почне да се тръшка по земята, да се вие на четири. Вземе слѣдъ това малко рациново, прочисти се и послѣ казва: слава Богу, освободихъ се. Но, човѣкъ има крѣпъкъ духъ. Той се поухитри слѣдъ това и казва: тази първата кокошчица имаше нѣщо. Жена ми не бѣше я опекла добрѣ, та стомахътъ ми не можа хубаво да я смѣли, но тази втората ще я задуши вече въ тенджерата. Турятъ кокошката въ тенджерата, задушаватъ я. Но и този пѫть стомахътъ се разстройва. Е, сега пъкъ въ винцето е вината. Добрѣ ще взематъ вино отъ друго мѣсто. Пие отъ това ново вино, но започва пакъ: олеле!… Ту виното виновно, ту кокошката виновна. Мисли си той: защо тѣзи кокошки не седятъ въ стомаха спокойно, но се повръщатъ назадъ? Казвамъ: ти не можешъ и не трѣбва да използувашъ богатството само за себе си. Ако ти си единъ разуменъ човѣкъ, нѣма да използувашъ богатството си така, но ще кажешъ: азъ нѣма да ямъ кокошки, дайте ми малко жито, малко оризецъ, малко овесена чорба, малко тарахана. Защо? – Камшикъ има. И такъвъ човѣкъ, върху когото играе камшикътъ на природата, като дойде нѣкой неговъ приятель, казва: азъ съмъ много скроменъ въ яденето си, почти вегетарианецъ съмъ станалъ. Разбира се, камшикъ има. И сега почти всички вегетарианци сѫ все болни хора. Ами че азъ до сега не съмъ видѣлъ единъ здравъ вегетарианецъ. Тѣ сѫ все болни хора, които искатъ да се лѣкуватъ съ вегетарианство. Това още не е идея. Азъ бихъ желалъ да видя единъ вегетарианецъ, който се е родилъ такъвъ. Всички маймуни сѫ вегетарианци от рождение. Никой не имъ прѣподава, никой не ги кара да не ядатъ месо. Тѣ иматъ отлично разположение, здрави сѫ, обаче щомъ дойдатъ между хората тѣ се научаватъ да ядатъ месо и започватъ да боледуватъ като насъ. Ако една маймуна се върне между другитѣ маймуни, ще имъ каже: не си струва човѣшката култура! Сега, при отричане на богатството при думата „богатъ“, друго нѣщо се разбира. Подъ богатство ние разбираме онази идея, която може да те отдалечи отъ Бога. Ако ти се влюбишъ въ своето богатство, това може да те отдалечи отъ Бога. Злото е там, дѣто има хора, които така се влюбватъ въ паритѣ си, че цѣли 4–5 часа се занимаватъ съ тѣхъ: изваждатъ ги, броятъ ги, пипатъ ги. Но въ тия пари има едно зло – доказано е – тѣ поглъщатъ живота на човѣка. Всички статистически данни доказватъ, че богатитѣ хора сѫ нещастни. Защо? – Парите, които пипатъ, поглъщатъ тѣхнитѣ жизнени сокове. Слѣдователно, колкото по-малко пипа единъ богатъ човѣкъ паритѣ си, толкова по-добрѣ за него. Кой отъ васъ не пипа банкноти? Всѣки пипа, весело му става, но скѫпо му струва това пипане. Вземешъ, запримѣръ 1,000 лв., радвашъ се, но това не сѫ 1,000 лв., ти се мамишъ съ тия книги. Колко струва днесъ курса на паритѣ? Значи, идеята седи въ това, че човѣкъ най-първо трѣбва да има любовь къмъ Бога, къмъ Онзи, който му е далъ първоначалния животъ. Защото, по-голѣмо благо въ свѣта отъ живота нѣма. Най-голѣмото благо въ живота на човѣка е неговиятъ духъ. Духътъ е родилъ второто благо – живота. Третото благо кое е? – То е кръвьта, отъ която зависи неговото здраве. Слѣдователно, духътъ, това е разумното у човѣка. Подъ животъ разбираме всичко туй, което човѣкъ съзнава: да се радва на всички блага, на всичко, което е опиталъ, на здравето си, за да бѫде чрѣзъ тѣлото си въ съприкосновение съ живата природа и да изпита благата, които Богъ му е далъ. Всѣки отъ насъ може да има блага. Никой не ни е забранилъ да имаме блага, но ние съ нашата неразумность си прѣпятствуваме единъ на другъ. Прѣпятствие има между богатитѣ хора, прѣпятствие има и между религиознитѣ хора. Азъ не се чудя, защо бѣднитѣ и богатитѣ хора спорятъ помежду си. Тѣ спорятъ, че еднитѣ иматъ земя, кѫщи, а другитѣ нѣматъ. За мене този въпросъ е разрѣшенъ, но вземете християнскитѣ народи, които подържатъ едно вѣрую, които иматъ единъ Учитель, а като се срещнатъ православни, католици и евангелисти, всички спорятъ помежду си, всички иматъ особени схващания за Христа. Тѣ се запитватъ: ти вѣрвашъ ли че Христосъ е Синъ Божий? – Вѣрвамъ. Вѣрвашъ ли че Христосъ е Богъ? – Вѣрвамъ. Е, тогава ти си отъ нашитѣ. Какво се разбира подъ думата Синъ Божий? Какво се разбира подъ думата Богъ? Думитѣ „Синъ Божий и Богъ“ не рѣшаватъ въпроситѣ. И тъй, този народъ излѣзълъ да посрещне Исуса. Прѣдполагамъ, че всички хора сѫ били разумни. За да посрещнемъ една своя идея, ние трѣбва да бѫдемъ разумни. За да можемъ да я реализираме, сѫщо трѣбва да бѫдемъ разумни. Онзи великъ художникъ, който иска да реализира своята идея, онзи скулпторъ, който иска да реализира своята идея, онзи лѣкарь, който иска да прояви своето изкуство, все трѣбва да бѫдатъ разумни хора. Вслѣдствие отдалечаването ни отъ Бога, като не живѣе Богъ повече въ насъ, въ насъ се заражда първия принципъ – нашата индивидуалность – ние искаме блага само за себе си. И всичкиятъ споръ на земята произтича все отъ стремежа да се задоволи този принципъ. Сега, ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ изъ културата на древния Египетъ. Куханъ-Баръ, тъй се наричалъ единъ великъ жрецъ въ Египетъ, билъ посѣщаванъ отъ мнозина, който искали да се домогнатъ до онова знание, съ което древниятъ Египетъ разполагалъ. Този жрецъ билъ толкова добросъвѣстенъ, че прѣдупрѣждавалъ всички, на какви страдания може да се подложатъ. Той най-първо ги завеждалъ при единъ креватъ съ игли и ги запитвалъ: ще можете ли да изтърпите тия страдания, да ви подхвърлятъ на тия игли, докато ви изтече всичката кръвь? Слѣдъ това ги завеждалъ прѣдъ едно огнище и имъ казвалъ: виждате ли тази пирустия, ще ви прѣобръщатъ, ще ви пекатъ отъ едната и отъ другата страна. Ако може да издържите на тия и на редъ други изпитания, ще ви приематъ да учите великитѣ тайни на школата. Тази школа сѫществува въ цѣлия свѣтъ. Всички ние, съврѣменни хора, сме изложени на единъ великъ вѫтрѣшенъ изпитъ. Богатството и сиромашията, всички болести, всички тия обществени перипетии, който ставатъ сега, указватъ върху индивида голѣмо влияние. За да може човѣкъ да издържи този великъ изпитъ, трѣбва да има една свещена идея. Безъ тази свещена идея ние не можемъ да се домогнемъ до самата Истина. Човѣкъ трѣбва всѣкога да има погледа си прикованъ къмъ каква и да е посока. Ако вие поставите и най-великиятъ художникъ прѣдъ една рамка безъ платно, а въ рѫката си нѣма четка и бои, той не може да прояви своя талантъ. Той може да я замисля въ ума си, но не може да я реализира и всѣкога ще усѣща въ себе си една тѫга. Ако великиятъ музикантъ нѣма прѣдъ себе си единъ инструментъ, чрѣзъ който може да прояви своя талантъ, той ще усѣти вѫтрѣшно една велика тѫга. Ако учениятъ човѣкъ нѣма пособия, нѣма книги, за да работи, той ще усѣти една вѫтрѣшна тѫга. Ако ученикътъ нѣма условия да се учи, ако синътъ нѣма баща и майка, който да го подържатъ, тѣ ще усѣтятъ за всички тия лишения една вѫтрѣшна тѫга, ще почувствуватъ, че тѣхнитѣ идеи не може да се реализиратъ. Защо? – Нѣматъ възможности. Но, туй, платно, този инструментъ, тия книги, тия срѣдства може да се доставятъ, по който и да е начинъ. Въ свѣта, въ който живѣемъ, Богъ ни е далъ всичкитѣ възможности, но често ние сами си прѣпятствуваме. Ако азъ влѣза въ единъ домъ, трѣбва да внеса въ него миръ и спокойствие, трѣбва да се опретна да работя. Но, ако влѣза въ единъ домъ и започна да бия дѣцата, ще бѫда ли добъръ гостъ? – Не. Значи, отъ насъ зависи да използваме разумно всички блага, всички възможности, който ни сѫ дадени. И тъй, у всинца ни трѣбва да има добри обходи. Ние, съврѣменнитѣ хора, сме много лековѣрни, вѣрваме повече на външнитѣ проявления. Ние вѣрваме, че единъ човѣкъ страда много, ако плаче и вика. Не е тъй. Дълбокитѣ страдания на човѣшката душа не могатъ да се изразятъ съ викане. Дълбокитѣ рѣки шумъ не правятъ, малкитѣ рѣкички много шумъ правятъ. Въпросътъ сега е тамъ, дѣто всички казватъ, че свѣтътъ страда много. Кой нѣма страдания? – Всѣки има страдания. Ние сме пратени отъ небето да благуваме ли? – Не, да се учимъ. Въ първо врѣме, човѣкъ за да научи нѣщо, трѣбва да има извѣстни лишения. Лишенията сѫ единъ врѣмененъ методъ. Тия врѣменни лишения, тия врѣменни скърби ще създадатъ въ човѣка единъ характеръ, съ който ще го въведатъ въ царството Божие. Надъ него седи единъ великъ свѣтъ. Ученитѣ хора не се спиратъ прѣдъ този свѣтъ. Ако питамъ всички учени хора, дали тия слънца сѫ населени, ще ми кажатъ, че сега не сѫ населени, а за въ бѫдеще – не знаятъ. Не, тѣзи планети, тѣзи слънца сѫ населени съ сѫщества отъ различна интелигентность. Не е въпросътъ, какви тѣла иматъ тѣ. Тѣ сѫ разумни сѫщества и принадлежатъ къмъ една човѣшка раса. Тази човѣшка раса сѫществува не само на земята, не само на слънчевата система, тя сѫществува и въ Сириуса, тя се намира и въ по-далечни системи. Тази раса постоянно се развива. Слѣдъ като завърши човѣкъ своята работа на земята, какво ще прави? – Ще го пратятъ на друга нѣкоя планета, на небето още нѣма да отиде. Слѣдъ всѣко умиране, ще ходи отъ система въ система, докато се изработи неговиятъ характеръ. Тогава той ще отиде въ другъ единъ свѣтъ, дѣто неговитѣ чувства, сѣтива за физическия свѣтъ ще се затворятъ и ще се отворятъ други чувства, други сѣтива: За сега, обаче, ние сме пратени на земята да изучаваме физическия свѣтъ. Сега, Христосъ, като се явилъ между този народъ, какво искалъ да му каже? Ще кажете: Той е дошълъ да говори за икономическитѣ условия на живота. Не, Христосъ не е дошълъ да урежда икономическитѣ условия, защото този въпросъ е уреденъ. Господь е пратилъ изобилно храна на земята. Ако ние кажемъ, че трѣбва да работимъ, за да живѣемъ, тогава всички тия микроскопически сѫщества сѣятъ ли? – Не сѣятъ, за всички има храна. Питамъ: какво мислите ще бѫде, ако ние, съврѣменнитѣ хора, се откажемъ да оремъ и сѣемъ? Ние мислимъ, че ще умремъ гладни. Нѣма да умремъ гладни, но животътъ ни ще се измѣни. Ние, съврѣменнитѣ хора, ядемъ повече, искаме повече срѣдства, отколкото сѫ ни нужни. Вземете запримѣръ една бѣдна фамилия – мѫжъ, жена и три дѣца, вземете и една богата фамилия – мѫжъ, жена и три дѣца: на богата фамилия не сѫ достатъчни и 10,000 лв. мѣсечно, а бѣдната фамилия минава съ 1,000 лв. Питамъ: какъ е възможно това, еднитѣ да минаватъ съ толкова малко срѣдства, а на другитѣ не стигатъ и 10,000 лв.? Съ какво минаватъ птицитѣ, съ какво минаватъ млѣкопитающитѣ? Ама ще кажете, че тѣ сѫ некултурни сѫщества. Е, въ какво седи нашата култура? Подъ „култура“ азъ разбирамъ извѣстно познаване на Бога. Всѣка една култура се отличава съ извѣстни схващания за Бога, съ извѣстни принципи, които може да се приложатъ. Християнскитѣ народи се отличаватъ съ своята любовь къмъ Бога, т.е. тѣ сѫ приложили Божествената Любовь повече. За в бѫдеще тази Любовь трѣбва де се приложи още повече. Християнскитѣ народи мислятъ, че сѫ достигнали до върха на тази Любовь. Не, не сѫ достигнали до тамъ. Тѣ още нѣматъ условия за приложение на тази Любовь. При това, за въ бѫдеще трѣбва да се изучватъ методи, какъ да се приложи тази Любовь, какъ да се използуватъ не само физическитѣ, но и духовнитѣ блага, които ни сѫ дадени. И тъй, народътъ излѣзе да посрещне Христа. Но явиха се фарисеитѣ и казаха: видите ли Го, отиде свѣтътъ съ Него! Хубаво, ако тогавашниятъ свѣтъ бѣше приелъ Христовото учение въ Неговата пълнота мислите ли, че нашето положение щѣше да бѫде по-лошо? Питамъ: защо тогавашнитѣ учени хора не сѫ били готови да възприематъ Христовото учение? Защо ли? Ще дамъ слѣдната аналогия. Двѣ моми обичатъ единъ богатъ, ученъ, красивъ момъкъ и нито едната успѣва, нито другата. Едната казва: отстѫпи ти. Другата казва: отстѫпи ти. Всѣка иска да има момъка. Тия двѣ моми ще се намѣрятъ прѣдъ онази проблема, прѣдъ която се намѣрилъ Соломонъ, когато се явили прѣдъ него и двѣ майки съ едно дѣте. Едната казва: това дѣте е мое. И другата казва: това дѣте е мое. И двѣтѣ не отстѫпватъ, всѣка иска да вземе дѣтето за себе си. Тукъ се показва мѫдростьта на Соломона. Той, за да изпита, коя е истинската майка на дѣтето, казва: „Раздѣлете това дѣте на двѣ половини и дайте на всѣка майка по една половина!“ Истинската майка я заболѣва сърдцето при това рѣшение и казва: „Не, нека тя вземе дѣтето, но поне цѣло да остане“. Тия двѣ моми сѫ двѣтѣ майки. Питамъ: коя отъ тѣхъ е истинската? – Която отстѫпи. Тази, която иска да се раздѣли дѣтето, е мащехата. Кой е истинскиятъ богатъ човѣкъ? – Който отстѫпва богатството си. Мислите ли че този човѣкъ, който отстѫпва богатството си, е сиромахъ? Не, този, който отстѫпва богатството си, е истинскиятъ богатъ човѣкъ, той има знания. Ако имамъ 100 милиона лева и бихъ ги далъ на българитѣ, всички ще пишатъ добрѣ за мене, ще кажатъ: нѣма такъвъ добъръ човѣкъ като този. Горкиятъ, даде си всичкото богатство, осиромаше! Азъ зная гдѣ се намира всичкото богатство на природата. Сегизъ-тогизъ мога да си разравямъ по малко. Човѣкъ, който служи на Бога, той е въ пълния смисълъ на думата богатъ. Такъвъ човѣкъ никога не може да бѫде сиромахъ. Хора, който сѫ сиромаси, не могатъ да служатъ на Бога. Ще бѫде смѣшно, да живѣешъ при най-богатия господарь, и да бѫдешъ сиромахъ! Да живѣешъ въ най-голѣмото изобилие, и да бѫдешъ гладенъ? Турцитѣ казватъ: и да го видишъ, не вѣрвай! Всичко онова, което насъ ни отдалечава, то е, че ние не вѣрваме въ възможностьта да се свържемъ съ Бога и да работимъ разумно. Можемъ да се свържемъ съ Бога! Богъ обича разумни сѫщества около себе си. Неразумнитѣ Господь ги оставя въ абсолютно пълна свобода, да се учатъ отъ своя животъ. И сега, Господь пакъ ни наблюдава, но ни оставя да се учимъ отъ страданията си. Раждаме се, умираме, идватъ страдания, епидемии, ставатъ катастрофи, плачемъ, молимъ се. Той все ни гледа и казва: „Тѣзи дѣца плачатъ, но не слушатъ“. Всичко това ще се продължава до тогава, докато въ насъ се зароди едно дълбоко желание да изпълнимъ волята Божия не по външни заповѣди, а по дълбоко вѫтрѣшно разбиране. Това е великото въ живота! Това значи да посрещнемъ Исуса, това значи да посрещнемъ Божествения Духъ и да Го възприемемъ вѫтрѣ въ себе си! И тъй, Божествениятъ Духъ слиза! Нѣкои искатъ да Го видятъ съ крилѣ. Не, когато Божествениятъ Духъ ви дойде на гости, вие ще почувствувате единъ вѫтрѣшенъ миръ, една вѫтрѣшна умствена стабилность каквато никога не сте чувствували; при това ще се зародятъ въ насъ нови мисли, нови желания. Въ който день стѫпи Божествениятъ Духъ въ кѫщата ви, сиромашията, всички несгоди ще си взематъ торбичкитѣ и една слѣдъ друга ще си отиватъ и ще ви казватъ: сбогомъ, сбогомъ! Този Духъ ги изпраща една слѣдъ друга и имъ казва: „Вие свършихте вече своята работа, сега азъ започвамъ моята“. Всички ще си отидатъ, а ти ще започнешъ да учишъ новото учение. Нѣкои казватъ: ние трѣбва да докажемъ, че сме добри и невинни хора. Ти не можешъ да докажешъ своята невинность. Йосифъ можа ли да докаже своята невинность, когато жената на господаря му го обвини? Не, тя дори взе дрехата му и каза на мѫжа си: „Този младиятъ евреинъ се подигра съ мене“. Какво направиха съ него? – Затвориха го въ тъмница и го държаха тамъ двѣ години, докато Богъ не го извади. Прѣкараха го прѣзъ училището. Така ще бѫдете поставени и вие. Какъ ще докажете, че сте невинни? Човѣкъ въ себе си трѣбва да знае, дали е виновенъ, или не. Азъ не зная ли прѣдъ себе си, дали съмъ правъ, или не? Слѣдователно, всѣки единъ отъ васъ трѣбва да чака, докато се събуди Божественото въ него, докато Богъ не го посѣти. Богъ ще го посѣти, по който и да е начинъ. То е великото! Ние трѣбва да се примиримъ съ Бога. Нѣкои отъ васъ са се примирили вече и на тѣхъ казвамъ: вие трѣбва да се учите на закона на служенето! Нѣкои казватъ: ние го знаемъ. Казвамъ: тогава, има друго училище. Ще учите закона на Любовьта! – И това прилагаме. Ще учите закона на вѣрата! – И това прилагаме. Ще се учите на великия Божи Духъ! Има велики нѣща, който отъ сега ще започнете да учите. Има много нѣща за прилагане. Опитали ли сте вие, какво нѣщо е законътъ на Любовьта? Щомъ дойдете до положение да дѣйствувате съ закона на Любовьта, да влѣзете въ Него, въ този смисъль, както азъ употрѣбявамъ думата, невъзможно е нѣкой да ви направи пакость, защото въ дадения случай можете да ставате видимъ и невидимъ. Щомъ дойде нѣкой да ви направи пакость, вие веднага изчезвате. Ти си една хубава мома, нѣкой иска да те пригърне, да те цѣлуне. Щомъ помисли това, веднага закона на Любовьта дѣйствува, и тя изчезва. Никой не може да те опетни, никой не може да ти направи бѣда. Иска нѣкой да те обере – не може. Стига да влѣземъ въ закона на Любовьта, ние влизаме вече въ единъ магически лабиринтъ. Нѣкой казва: азъ любя. Питамъ: ти можешъ ли да ставашъ видимъ и невидимъ? Че какъ може това? – Е, ти не си позналъ още Любовьта. Тази любовь, която сега имаме, е чисто човѣшка. Че кой отъ васъ не се гнѣви за нищо и никакво? Нѣкой день имашъ богато разположение на душата си, което струва милиарди, създава ти такава радость и веселие, но нѣкой има да ти дава 1,000 лв. и не иска да ти ги плати – ти веднага кипвашъ. Казвашъ: развали ми разположението! Защо пожертвува щастието си за 1,000 лв? Нѣкой жертвува туй свое щастие, туй вѫтрѣшно богатство за едно ядене, за единъ кривъ погледъ отъ нѣкого, или че нѣкой казалъ нѣщо по нашъ адресъ. Ако ти разбирашъ закона, благодари на Бога, че еди кой си те погледналъ на криво. Нѣкой ти казалъ нѣщо лошо, благодари на Бога. Единъ день пѫтувамъ съ трамвая и единъ господинъ ми казва: Господинъ Дѫновъ, познавате ли ме? – Не ви познавамъ, по човѣшки му говоря. Много злѣ пишатъ вѣстницитѣ за васъ. Защо не ги дадете подъ сѫдъ? Нищо, азъ се радвамъ. Защо? Радвамъ се, че за да пишатъ вѣстницитѣ злѣ противъ мене, говори, че не съмъ ги подкупилъ. Ако пишѣха добрѣ, щѣха да ме обвинятъ, че съмъ ги подкупилъ. Благодаря на вѣстницитѣ, че сѫ честни и почтени, че пишатъ безъ пари. Тъй че щомъ хората говорятъ за тебе лошо ще знаешъ, че тѣзи хора сѫ искрени, не сѫ подкупени, пишатъ отъ сърдце. Ако нѣкой изявява любовьта си къмъ тебе, ще кажатъ: обичатъ го заради паритѣ му. Ако дадешъ нѣкому пари, или друго нѣщо, ще кажатъ: той пише, или говори хубаво за него заради паритѣ му. Пъкъ ако нѣкой те мрази, тукъ поне си сигуренъ, че този човѣкъ е искренъ, съ нищо не си го подкупилъ. Така Господь прави. По нѣкой пѫть Той ни изпрати сиромашията, да види, до колко Го обичаме. Когато сме облѣчени хубаво, когато ни дава пари, казваме: колко е благъ Господь! Като Него нѣма другъ. Послѣ, като дойде сиромашията, казваме: вижъ, този Господь не е толкова справедливъ, види се, че и въ Него има пристрастие. Азъ почнахъ малко да се колебая. Взехъ да чета нѣкаква философия, и тамъ се казва, че въ свѣта нѣма оправия. Зарѣжи му края! Мисля си: какво да се прави тогава? – Почни да бъркашъ въ каситѣ! Тъй се явяватъ онѣзи символи, онѣзи примѣри изъ живота. Отива единъ търговецъ на стока при началника на гарата въ единъ български градъ и му казва: господинъ началникъ, отпусни ми нѣколко вагона да си прѣнеса стоката! – Не може. Аманъ, господинъ началникъ, жена имамъ, дѣца имамъ, услужи ми! – И му показва 10-тѣ си пръста. Какво значатъ тия 10 пръста нагорѣ дигнати? – Ще ти дамъ 10,000 лв., услужи ми. А, казва началникътъ, моля, моля, зимно врѣме е, този човѣкъ има жена, дѣца, услужете му. Веднага дава разпореждания, отпущатъ му вагони. Питамъ сега: при такава една култура, при такова едно разбиране, когато насъ тъй лесно могатъ да ни подкупятъ, какво благо можемъ да очакваме? Вижъ, азъ похвалявамъ този началникъ въ едно отношение. Ако този началникъ само за 10,000 лв. Веднага отпуща вагонитѣ, защо ти, комуто Господь е далъ едно богатство отъ милиарди, не вършишъ волята Божия? Защо спирашъ тия вагони? Тебе Господь ти е платилъ хиляди пѫти повече, защо не вършишъ Неговата воля? Седишъ и мислишъ, дали има Господь, или нѣма. Казвашъ: като отида на онзи свѣтъ, ще провѣря, дали има Господь, или не. Ами че и тамъ има хора, които се съмнѣватъ, дали има Господь, или не; и тамъ има безвѣрници. Човѣшкото безвѣрие е плодъ на човѣшкото разбиране. Щомъ нѣма любовь, разбирането е криво; щомъ има любовь, разбирането е право. Слѣдователно ние мислимъ, че всички нещастия произтичатъ отъ факта, че Богъ иска да наложи волята си върху насъ, да ни направи роби. Даже ние учимъ, че ако вѣрваме въ Бога, нѣма да имаме забавления, музика, ще седимъ като мумии. Не е така. Вие трѣбва да бѫдете единъ крилатъ ангелъ, да видите Божието лице, да познаете какво нѣщо е Божията Любовь, да видите, какво нѣщо е Божествениятъ свѣтъ! Той е такава интенсивность, за каквато нѣмате понятие дори. И, слѣдъ като Господь подпише на този ангелъ единъ свободенъ билетъ, съ който да може да посѣти всички слънчеви системи, да види тамъ какви богатства има, какви култури, какви театри, концерти, каква музика, каква поезия, тогава ще се разбере, че Божиитѣ пѫтища, Божиитѣ планове не сѫ такива, каквито ние ги мислимъ, каквито сѫ на нашата слънчева система. Нашата слънчева система е на опашката. Ние сме въ прѣградието на този великъ Божественъ градъ, още не сме вѫтрѣ. Вие ще ми кажете: какъ ще докажешъ това? Азъ не мога да го доказвамъ, мога само да ви го дамъ като една вѣроятность, може да ви дамъ едни формули, съ които да работите. Ама трѣбва да ни го докажешъ! Какъ мога да ви докажа това нѣщо? То е тъй далечно! Ученитѣ хора доказватъ, че нашата слънчева система е въ прѣградието на млѣчния пѫть. Ученитѣ окулисти пъкъ доказватъ, че нашата култура е една отъ идеалнитѣ култури, но съ тази идеална култура ние създаваме само съмнѣния. Нашата наука е наука на съмнѣнията, на относителнитѣ истини и тогава казваме: материалното е реално само за материята, и духътъ е реаленъ само за духа. Духътъ не признава материята, и материята не признава духа. Има нѣща, които трѣбва да се свържатъ. Материялниятъ животъ и духовниятъ животъ сѫ два живота, между които трѣбва съединителна нишка. Всички онѣзи хора, които иматъ тази съединителна нишка, закона на съотвѣтствието, ще разбератъ, каква е тази връзка между материята и духа. Слѣдователно, сега имаме единъ относителенъ, промѣнчивъ животъ, който се диференцира. Този животъ за въ бѫдаще, слѣдъ милиони години ще стане сѫщественъ. Сега той е въ началото си. Ще ви дамъ една математическа задача: Вие можете ли да умножавате единицата? Не, колкото и да умножавате единицата, тя не се умножава. Можете ли да я събирате? – Не можете. Не можете и да я изваждате. Нѣкой ще каже: какъ да не може? Единица по единица правятъ двѣ единици. Не въ свѣта сѫществува само една единица. Съ какво ще я съберешъ, съ какво ще я извадишъ, съ какво ще я умножишъ? Тогава, отъ гдѣ се явиха другитѣ числа 2,3, 4 и т.н.? – Отъ дѣлението на единицата. Съ другитѣ числа можешъ да събирашъ, да вадишъ, да умножавашъ и да дѣлишъ. Значи, свѣтътъ е произлѣзълъ чрѣзъ дѣление. И ние въ свѣта не събираме съ цѣли числа, а съ дроби, съ частици на единицата. Слѣдователно, първоначално единицата се е раздѣлила и произлѣзлитѣ отъ нея числа се умножаватъ, дѣлятъ и т.н., тъй че ние работимъ съ дробитѣ. Питамъ: при такова едно събиране, изваждане, умножение частитѣ на единицата, каква наука може да имате? Нѣкой казва, че 2+2=4. Казвамъ: да, 2 и 2 прави 4, но 4 е равно на единица. Какъ тъй? По вашата теория всѣка една ябълка е равна на 250 грама. Четири ябълки по 250 гр. правятъ едно кило. Значи, 4=1 кило, равно на единица. Вие казвате, че 4 е по-голѣмо отъ единицата. Казвамъ: при такова едно разбиране, какво понятие може да имате за нѣщата? Ние сега сме се раздробили и всѣки мисли, че е нѣщо много голѣмо. Не, ти си една малка частица отъ единицата въ свѣта. Ти знаешъ ли кога се отдѣли отъ Бога? Помнишъ ли този моментъ? Нѣкой казва: азъ зная много нѣща. Кажи тогава кога се отдѣли отъ Бога? Азъ чувахъ да разправятъ за едно момче отъ България, което казвало, че помни когато майка му се женила то играло на хорото. Е възможно ли е това нѣщо? Всѣки отъ васъ, който чуе тѣзи работи, ще каже: дѣтински приказки сѫ тия нѣща. То не е играло материялно, но като душа, която очаквала да се въплоти, то играло, било около хорото, взело е участие. Ние, съврѣменнитѣ хора, признаваме само нѣща, които ставатъ. Да ви приведа другъ фактъ. Прѣдставете си, че вие сте въ едно здание пълно съ барутъ. Имате една клечка кибритъ, запалите я и и казвате: слушай, азъ ще те туря въ барута, но да не направишъ нѣкоя пакость да се запалишъ внимавай! Питамъ: тази клечица ще послуша ли твоята заповѣдъ? Щомъ я туришъ при барута, тя ще го запали веднага и той ще хвръкне. Така правимъ и ние, съврѣменнитѣ хора. Запалимъ своитѣ клечки, отиваме съ тѣхъ при барута, туряме ги вѫтрѣ и казваме на клечицитѣ: вие нѣма да запалите барута, ще гледате да изпълните волята Божия. Тази клечка не разбира отъ никакъвъ моралъ. Е, какво да се прави тогава? – Ще намокришъ барута, ще запалишъ клечката и тогава ще я приближишъ до барута. Тя ще си гори, а съ барута нищо нѣма да стане. Прѣведете сега тѣзи символи. Какво прѣдставлява барута? – Това е човѣшката алчность, да има човѣкъ всичко въ изобилие. Тази алчность ни е турила всички въ тревога. Когато, обаче, Божията Любовь се приложи между хората разумно, тогава много отъ несгодитѣ, които сега сѫществуватъ въ свѣта, ще се отстранятъ. Защо е дошълъ Христосъ въ свѣта? – Той дойде да скачи хората духовно съ Бога, да направи тази връзка. Ние по плъть сме скачени, но духовно не сме. Обаче, като дойде Христосъ, тогава имаше двѣ компании въ свѣта: окултиститѣ ги наричатъ, компания на Бѣлата Ложа, и компания на черната ложа. Послѣдната нѣмаше интересъ Христосъ да направи една нова инсталация и затова казваше, ние ще се стремимъ, по какъвто и да е начинъ, да развалимъ тази компания. И знаете ли на какво мязаше тази работа? Когато балканскитѣ народи направиха съюзъ помежду си, дойде Австрия и каза: „Ние трѣбва да похарчимъ много милиони, но да развалимъ този съюзъ!“ Питамъ: Австрия, слѣдъ като развали балканската конфедерация, прокопса ли? Не само тогава, въ врѣмето на Христа, бѣше така, но и днесъ хората не искатъ тази нова инсталация. Не я ли приематъ тѣ ще се намѣрятъ въ положението на Австрия. Е, какво отъ това? – Ще страдатъ. И като питатъ, защо е дошълъ Христосъ, казвамъ: Христосъ е дошълъ да направи нова инсталация, да ни научи на този великъ законъ на Любовьта, на послушанието, да вършимъ волята Божия отъ любовь, а не само съ привидни жертви и съ темяни. Христосъ казва: „Темянътъ трѣбва да бѫде въ сърдцето ви, жертвеникъ трѣбва да бѫде сърдцето ви!“ Всичко у васъ трѣбва да бѫде ангажирано съ Божествената Любовь, съ всичко чисто и възвишено. Човѣкъ трѣбва да обича и своитѣ ближни. Кои сѫ вашитѣ ближни? – Не тѣлата, а душитѣ на хората сѫ вашитѣ ближни. Колко ми е приятно, когато срѣщна нѣкоя душа, спрѣла се и говори на друга душа! Срѣщамъ други двама, облечени хубаво, вървятъ заедно, но не се обичатъ. Какво виждамъ? – Тѣхнитѣ души не се докосватъ никакъ, тѣ сѫ студени като ледъ, чужди сѫ единъ на другъ. Сега вие казвате: възможно ли е това ново учение да се приложи при сегашнитѣ условия? – Именно сега може да се приложи. Отъ васъ днесъ не се изисква да отивате по горитѣ. Въ България нѣма скрити мѣста, дѣто да станешъ постникъ. Ако станешъ нѣкой виденъ светия, ще започнатъ да се изреждатъ отъ Европа хора, които ще тѣ фотографирватъ, ще изучаватъ живота ти, ще пишатъ за тебе туй-онуй и ще се намѣришъ въ чудо, въ беля; ще се чудишъ, кѫдѣ да се скриешъ. Тукъ нѣма скрити мѣста, и въ Европа сѫщо нѣма скрити мѣста. Не, има само единъ начинъ, по който можемъ да живѣемъ – той е, да се свържимъ съ Бога! Азъ ви обръщамъ внимание на слѣдующитѣ нѣща. Ако вие се колебаете, ако вие очаквате да придобиете Истината слѣдъ като умрете, това не е наука. Този въпросъ се рѣшава сега, или никога! Азъ мога да ви дамъ два закона, съ които да провѣрявате нѣщата. Всѣки отъ васъ може да провѣри, дали извѣстна истина е права, или не. Какъ? Когато искате да направите нѣкаква връзка съ нѣкой човѣкъ, въ каквото и да е отношение, запримѣръ, да купите заедно кѫща, да направите една търговска сдѣлка, или да станете учитель нѣкому, ако усѣтите вътрѣ въ себе си едно спокойствие, съ този човѣкъ може да вършитѣ работа безпрѣпятствено. Вие ще може да разчитате на него. Опитайте това нѣщо! Ако пъкъ този човѣкъ не може да свърши вашата работа, вие ще усѣтите една вѫтрѣшна тѫга, като че нѣщо стѣга сърдцето ви. Какво показва това? – Че този човѣкъ нѣма да устои. Това е не защото той има зла воля но, толкова може. Съ това стѣгане на сърдцето ви, природата иска да каже, че условията въ живота ви, всичко така ще се стече, че нѣма да успѣете. Тръгнете на пѫть, но сърдцето ви се стѣга нѣщо – не тръгвайте. Ако искате да знаете, дали туй, което ви говоря е Истина или не, вижте, ако нищо не стѣга сърдцето ви, приемете я, изучавайте тази Истина, но ако сърдцето ви се стѣга, не я приемайте, азъ не ви я налагамъ. Тогава изучавайте Библията, изучавайте учението на хората, които сѫ живѣли по Бога. Послѣ, вземете прѣдъ видъ слѣдното правило. Намирашъ се въ нѣкакво изпитание, омоталъ си се нѣкѫдѣ, но ти се дава възможностъ да излѣзешъ отъ това положение. Какъ трѣбва да постѫпишъ? Заплетешъ ли се, направи туй, което не ти е угодно, което не е въ твой интересъ. Направишъ ли туй, което не е въ твой интересъ, ти ще спечелишъ; направишъ ли туй, което е въ твой интересъ, ще изгубишъ. Направете единъ такъвъ опитъ. Запримѣръ, рѣшавате да станете сутринь въ 4 ч., да четете нѣщо, или да размишлявате. Събудите се, но си кажете: хайде, още малко да си поспя. Не, не се подавайте на тази слабость! Въ този случай направете туй, което не ви е приятно. Легнете ли да спите, ще объркате работитѣ си и ще станете неразположени. Като казахъ това на една госпожа, тя ми разправи една своя опитность. Дѣтето ѝ заболѣва отъ око, явява се силенъ отокъ. Мѫжътъ ѝ казва: да му се направи операция. Отиватъ на болницата, лѣкарьтъ прѣглежда дѣтето, намира, че е нужна операция. Казва на майката да остане съ дѣтето, та сутриньта да се направи операцията. Прѣзъ нощьта майката я хваща едно вѫтрѣшно безпокойствие и намисля, като стане сутриньта, да бѣга отъ болницата. Но не искала да легне да спи, да не би да сънува лошь сънъ. Обаче, заспала и по едно врѣме чува кукумявка. Казва си: не, ще бѣгамъ. Започва да разсѫждава, казва си: тази кукумявка може да се обажда за другъ нѣкой боленъ, който умира, но страхува се да пита, дали има нѣкой умирающъ. Къмъ 6 ч. с. рѣшава да си отиде, но веднага идва болничниятъ служащъ да каже, че масата за операцията е готова. Е, ще се отива на операция, си казала тя. Рѣшава се, най-послѣ, и операцията излиза сполучлива. Казвамъ на тази госпожа: ти си постѫпила по сѫщия законъ – направила си туй, което ти е неприятно. Слѣдователно, туй, което е неприятно за насъ, носи едно благо, а туй, което по видимому е благо за насъ, носи нашето нещастие. И тъй, сега се приближаваме къмъ основния законъ. Азъ се обръщамъ сега къмъ васъ като къмъ приятели. Вие сте въ свѣта и имате нужда отъ подкрепа. Нѣкой отъ васъ имате нужда отъ подкрѣпа въ материално отношение – пари нѣмате. Отъ гдѣ ще ги вземете? Нѣкои отъ васъ сте болни. Отъ гдѣ ще вземете здраве? Нѣкои сте изгубили общественото си положение. Какво трѣбва да правите? – Ще имате една основна идея, ще се свържете съ основния законъ на Любовьта, и вашето положение нѣма изведнъжъ да се подобри, но постепенно ще излѣзете отъ това положение, въ което се намирате. Само така ще видите, че въ свѣта има единъ идеалъ, животътъ ви ще придобие единъ вѫтрѣшенъ смисълъ, и вие ще бѫдете полезни не само за васъ, но и за вашитѣ ближни. Затова, всѣки отъ насъ трѣбва да работи на Божественото лозе! Сега, нѣкои може да кажатъ: а, той тъй говори! Не, всички трѣбва да говоримъ така, и съ умъ, и съ сърдце, и съ душа, и съ духъ. Всички трѣбва да бѫдемъ тъй искрени, тъй невинни, както дѣцата. И право е казалъ Христосъ: „Ако не станете като малкитѣ дѣца, не можете да влѣзете въ царството Божие“. За сегашнитѣ хора, за вѣрующитѣ се иска не само вѣра, не само любовь, но се изисква чистота и невинность, които сѫ една вѫтрѣшна връзка между доброто и Истината. За сега между доброто и Истината нѣма връзка, защото доброто е добро за сърдцето, а Истината е Истина за ума. Между ума и сърдцето нѣма връзка. Умътъ мисли едно, сърдцето чувствува друго, а когато дойде тази невинность, тя се свързва съ ума; умътъ се свързва съ душата; душата – съ духа, а духътъ, който носи всички велики блага на козмоса, се свързва съ Бога, и тогава животътъ за насъ придобива смисълъ и казваме: ние сме дошли отгорѣ, за да извършимъ волята Божия и ще я извършимъ тъй, както Богъ изисква. И най-послѣ, като напуснемъ земята и тръгнемъ за онзи свѣтъ, всички наши по-голѣми братя, които сѫ изпълнили волята Божия, които сѫ завършили своето развитие ще кажатъ: ние сме доволни, че извършихте волята Божия, елате съ насъ, ние имаме нова култура, разполагайте съ всичко наше. Туй е фактъ! Тъй ще бѫде съ всички, които сѫ извършили волята Божия! Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 14 декемврий, 1924 г. въ гр. София.
  24. Ани

    1924_12_07 Ти си!

    От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето Ти си! И отговори Симонъ Петъръ и рече: „Ти си Христосъ, Синъ на Бога живаго“. (Матея 16:16) Съзнателниятъ животъ се изразява въ питания и отговори. Тия запитвания не се отнасятъ само до външни лица, но нѣкой пѫть ние запитваме и себе си. Често, слушамъ, нѣкой седи и се запитва: сега какво мислишъ да правишъ? Сутринь домакинята, като стане, запитва се: какво трѣбва да сготвя днесъ? Като се запита, отговаря си: това ще сготвя, онова ще сготвя. Често, единъ запитва – другъ отговаря. Сега апостолъ Петъръ се намира въ положението на ученикъ. Той отговаря на Учителя си, че го мисли, да е Христосъ, Синъ на Бога живаго. Питамъ: слѣдъ като ученикътъ отговори, какво е спечелилъ? Човѣкъ може да отговори правилно, а при това туй е само начало на една работа, която трѣбва да се извърши. Учительтъ може да запита ученика, какъ може да стане извѣстна работа, или какъ може да се разрѣши извѣстна задача. Ученикътъ казва: задачата може да се разрѣши така и така. Но, слѣдъ като ученикътъ е казалъ, какъ трѣбва да се разрѣши задачата, тя още не е рѣшена. Слѣдователно, ученикътъ самъ трѣбва да излѣзе и да започне разрѣшаването на задачата. Често, като ви срещнатъ нѣкои на пѫтя, запитватъ ви: вие какво мислите за Христа? Такъвъ маниеръ иматъ всички евангелисти. Тѣ ще ви запитатъ: ти какво мислишъ за Христа, какъ вѣрвашъ въ Него, за какъвъ го мислишъ? Ако се укаже, че ти мислишъ тъй, както е тѣхното вѣрую, считатъ те за правовѣренъ и можешъ да общувашъ съ тѣхъ. Това е начинъ, методъ. Въ училищата всѣки си има методъ за прѣподаване. Сега, какво означаватъ думитѣ „Исусъ и Христосъ“? – Това сѫ двѣ названия, двѣ имена. Нѣкои казватъ: трѣбва да признаемъ, че Исусъ Христосъ е Синъ Божий. Много добрѣ, съгласенъ съмъ съ това, но има двѣ положения въ свѣта, въ практическия животъ, които човѣкъ трѣбва да разрѣши. Азъ слагамъ прѣдъ васъ два самуна хлѣбъ, направени отъ най-хубавото пшеничено брашно и казвамъ: какви сѫ тѣзи самуни? Нѣкой отговаря: Учителю, това сѫ самуни хлѣбъ, направени отъ най-хубавото пшеничено брашно. Казвамъ: право отговори. Питамъ по-нататъкъ: слѣдъ като позна, че тѣзи самуни сѫ отъ най-хубавото пшеничено брашно какво спечели? Ти отговори правилно, но самунитѣ седятъ при мене. Добрѣ, тѣзи самуни сѫ на трапезата, и ще ги опиташъ, да видишъ, дали отговорътъ ти е правъ, или не. Той самъ трѣбва да опита, дали твърдението, което далъ за тѣзи самуни е право, или не. Та въпросътъ има и друга една страна: не е достатъчно човѣкъ само да познае, че Исусъ Христосъ е Синъ Божий, но и да опита това. Подъ думата „Синъ Божий“, ние прѣвеждаме думитѣ „любовь и животъ“. Тия думи, тъй както се употрѣбяватъ, още не сѫ самитѣ думи. Какъ трѣбва да възприемемъ Любовьта? – Любовьта трѣбва да я възприемемъ чрѣзъ волята. Мнозина искатъ да възприематъ Любовьта само чрѣзъ ума. Не, Любовьта чрѣзъ ума не може да се възприеме. Любовьта е само слуга, и затова, когато иде въ свѣта, трѣбва да се възприема чрѣзъ волята. Слѣдователно, всички онѣзи хора, които иматъ Любовь, сѫ все волеви натури. Когато човѣкъ има извѣстно желание, той свѣта ще прѣброди, но ще го постигне. Това нѣма защо да ви го доказвамъ, вие имате хиляди аргументи, хиляди доказателства въ живота. Въ свѣта има толкова силни доказателства за това, вие сами може да ги прослѣдите. „Ти си Христосъ, Синъ на Бога Живаго“. Сега, може да ви запитамъ: вие мислите ли, че Христосъ, който дойде прѣди 2,000 години дѣйствително бѣше Синъ Божий? Вие може да ми дадете единъ положителенъ, а може да ми дадете и единъ отрицателенъ отговоръ. И единиятъ, и другиятъ отговоръ оставатъ безъ послѣдствие, безъ резултатъ. Защо? Защото има много хора, които отричатъ, че Христосъ е Синъ Божий, а при това живѣятъ единъ добъръ животъ, съобразно Христовото учение. Има много хора пъкъ, които не отричатъ въпроса, положително твърдятъ, че Христосъ е Синъ Божий, но не живѣятъ съобразно Неговото учение. Силата не е въ твърдението или отричането, но въ самия животъ. Сега, въ християнския свѣтъ, подържатъ, че само онѣзи хора ще се спасятъ, които вѣрватъ въ Христа, а онѣзи външнитѣ, езичницитѣ нѣма да се спасятъ. Питамъ: на какво се обосновава това твърдение? Билъ ли е нѣкой съвѣтникъ на Бога, та да знае, кой се спасява, и кой не? Кой отъ тѣзи богослови, философи, учени, проповѣдници сѫ били въ това врѣме, когато Богъ е създавалъ свѣта? Когато Богъ е рѣшилъ да направи човѣка, създалъ го, но съвѣтвалъ ли се е съ нѣкого? Може ли нѣкой отъ свѣтиитѣ да каже, че билъ въ това врѣме при Бога? Всички ще кажатъ: прѣдполагаме, но нищо не знаемъ. Турцитѣ казватъ: олабелиръ – възможно е. Знаете ли, колко сѫ смѣшни тия заключения? Единъ отъ турскитѣ султани поискалъ да се явятъ най-умнитѣ хора при него и да му кажатъ нѣщо, което не може да бѫде, т.е. нѣщо, което султанътъ не може да повѣрва, нѣкоя лъжа. Той опрѣдѣлилъ едно голѣмо възнаграждение на онзи, който му каже една отрицателна истина. И започватъ да се изреждатъ учени философи отъ разни краища. Идва единъ турски философъ, който му казва: „Царю ефенди, майка ми насади едно паче яйце, но като се търкулна това яйце, отъ него излѣзе една камила“. „Олабелиръ – възможно е“, казва султанътъ. Този философъ си заминава. Значи султанътъ не отрича тази истина. Идва другъ единъ философъ и казва на султана: „Баща ми изтръгна единъ косъмъ отъ брадата си, направи го на мостъ, който постави на Дунава, и всичкитѣ наши войници минаха по него“. „Олабелиръ“ казва султанътъ. Трети, четвърти философъ се изредили, кажатъ нѣщо на султана, той имъ каже „олабелиръ“, и тѣ си заминаватъ. Най-послѣ идватъ нѣколко души хамали, носятъ единъ голѣмъ, празенъ кюпъ, който може да събере 400–500 кгр. злато и го слагатъ прѣдъ султана. Този философъ, който намислилъ да му каже една истина, каквато султанътъ искалъ, разказва: „Царю ефенди, баща ти отвори война на московцитѣ и взе на заемъ отъ баща ми този кюпъ пъленъ съ злато. Сега идвамъ да си го взема“. „Не може да бѫде!“ – Казва султанътъ. Защо казва, че не може да бѫде? Защото, ако каже олабелиръ, ще трѣбва да си плати дълга. И тъй, когато нѣкой пѫть ни поставятъ въ едно противорѣчие, въ което трѣбва да платимъ, ние казваме: туй е лъжа, това не може да бѫде! А за всѣко нѣщо, което не ни засѣга, за което нѣмаме отговорность, казваме: олабелиръ! – т.е. това може да бѫде. Христосъ не е една отвлѣчена личность въ свѣта. Подъ думата личность, ние не подразбираме единъ обикновенъ човѣкъ, едно обикновено съзнание. Подъ думитѣ Исусъ Христосъ ние разбираме едно велико, всеобемляще проявление на Божия Духъ, отъ който изтича Любовьта. Отъ тази Любовь се ражда живота, който ние търсимъ. Христосъ не е едно вѣрую, Христосъ е животъ. Христосъ не е една философска система, затова не може да се разбере съ ума. Прѣди всичко, сърдцето трѣбва да разбере Христа, а послѣ ума. Вие може да направите едно малко възражение: защо първо сърдцето трѣбва да разбере Христа, а послѣ ума? За мене това нѣщо е много естествено. Сърдцето, въ дадения случай, е ученикътъ, който трѣбва да разбира, а не учительтъ. Умътъ е учительтъ, затова не той трѣбва да възприеме Любовьта. Сърдцето е, което трѣбва да възприеме Любовьта. Въ сърдцето липсва Любовьта. Слѣдователно, тази велика сила – Любовьта – трѣбва да се възприеме чрѣзъ сърдцето, за да укрепне то. Нѣкои не могатъ да разбератъ това и питатъ: защо не можемъ да възприемемъ Любовьта чрѣзъ ума? Законътъ е такъвъ. Кой трѣбва да яде, ситиятъ или гладниятъ? – Гладниятъ. Кой трѣбва да пие вода? – Жадниятъ. Кой трѣбва да се учи, учениятъ или невѣжиятъ? Учениятъ човѣкъ може ли да се учи! Не може. Невѣжиятъ само може да се учи. Въ свѣта има два вида хора: едни, който се учатъ отъ другитѣ, и втори, който се учатъ сами отъ себе си. Единъ великъ духъ отъ небето самъ се учи. Нему Богъ дава цѣла една слънчева система да я управлява, и отъ резултатитѣ на своята работа той изважда изводитѣ си и самъ се поправя. Докато този духъ оправлява тази слънчева система, до тогава ще сѫществуватъ хората, до тогава ще се учатъ, ще се биятъ, ще разискватъ, има ли граждански права, или не, дали трѣбва да сѫществува България, или не, трѣбва ли да сѫществуватъ другитѣ народи или не и т.н. Всички хора спорятъ, считатъ, че сѫ много важни фактори. Дѣйствително, хората сѫ важни фактори за свѣта, но този духъ, който рѫководи цѣлата слънчева система, се учи отъ тѣзи толкова важни фактори, прави си своитѣ изводи, и слѣдъ като завърши цѣлия процесъ на своето велико развитие, явява се прѣдъ Бога, и казано на вашъ езикъ, дава отчетъ за всичко, което е сторилъ. Той казва: еди-кѫдѣ си моето знание проработи добрѣ, еди-кѫдѣ си не проработи добрѣ. Като дойда втори пѫть, ще го поправя. Има хора, който дълго врѣме трѣбва да ги убѣждавашъ, че сѫ на кривата страна. На нѣкой човѣкъ трѣбва дълго врѣме да му разправяшъ, че грѣши. Той казва: не, азъ съмъ на правата страна. Сега всички съврѣменни хора сѫ все на правата страна, а при това има извѣстни криви положения въ живота. Апостолъ Петъръ, за когото се говори въ стиха, е човѣкъ бързъ по натура, сангвиникъ. У човѣка има една чърта, съ малко трудъ, много нѣщо да добие, и като добие нѣщо, той го държи за себе си, консерваторъ е. Той казва: азъ не обичамъ да дигамъ много шумъ, да дигамъ мотиката. Спечеленото трѣбва да се държи. Консервативнитѣ хора наричамъ хората на малкия трудъ, а либералитѣ – хора на чрѣзмѣрния трудъ. Тѣ много работятъ, но и много харчатъ – ядатъ, пиятъ и казватъ: ще работимъ и ще си платимъ дълговетѣ. И тъй, всѣко едно твърдение въ свѣта трѣбва дълбоко да се възприеме въ човѣшкото съзнание. Човѣкъ все трѣбва да има нѣщо въ живота си, на което да се осланя. Човѣкъ трѣбва да има една прѣобладающа идея въ живота си която да го подтиква. Тази прѣобладающа идея ще бѫде най-високиятъ върхъ, отъ който той ще измѣрва всички други положения. Нѣкой може да те пита защо трѣбва да имаме една идея? – Тя е една необходимость. Защо трѣбва да обичаме? – Обичьта е една необходимость. Защо трѣбва да живѣемъ? – Животътъ е една необходимость. Защо трѣбва да се учимъ? – Учението е една необходимость. Защо трѣбва да работимъ? – Работата е една необходимость. А сега, нѣкой казва: азъ не искамъ да живѣя, искамъ да се самоубия. Самоубийството не е една необходимость. Прѣдставете си, че живѣете въ единъ свѣтъ, непоносимъ за васъ и искате да се хвърлите отъ една висока скала надолу, да се самоубиете. Но онѣзи висши, разумни сѫщества измѣнятъ вашето твърдо вещество въ въздухообразно, и вие падате отъ скалата, като едно леко перце, не можете да се убиете. Послѣ, искате да се хвърлите въ нѣкоя нагорещена пещь, тамъ да изгорите. Но тия сѫщества прѣвръщатъ материята ви въ огнеупорна, и вие не можете да изгорите. Навсѣкѫдѣ търсите смъртьта, но не можете да се самоубиете. Питамъ: защо не можете да се самоубиете? – Не зависи отъ васъ. Нѣкой пѫть е благословение човѣкъ да умре. Защо човѣкъ иска да умре? – Всички хора, които искатъ да умратъ, то е затова, защото иматъ желание да ликвидиратъ съ старитѣ си дългове. И дѣйствително, тѣ забравятъ дълговетѣ си, като умратъ, но законътъ е такъвъ, че слѣдъ като дойдатъ втори пѫть на земята, пакъ ги хващатъ. А дали приемате прѣраждането, или не, това за природата нищо не значи. Нѣкой открадналъ отъ българската държава 10 милиона и избѣгалъ въ странство. Слѣдъ 20 години отново се връща въ България. Властьта забравила ли е това? Не, ще го пипне веднага. Какъ? Изминали сѫ се вече 20 години. Тия 20 години не обезличаватъ ли 10-тѣ милиона? Не обезличаватъ. Ако властьта не прощава, природата е още по-строга въ своитѣ изисквания. Сега, да се повърна къмъ мисъльта си. Вие се намирате на земята, искате лесно да рѣшите своитѣ задачи. Всѣки иска да живѣе добрѣ, но за да живѣе добрѣ, трѣбва да има условия. Какви условия? – Външни и вѫтрѣшни. Азъ ще ви обясня, какви сѫ външнитѣ условия. Хамбарътъ ти е пъленъ съ жито. Това сѫ външнитѣ условия. Слѣдъ като стомахътъ ти приеме туй жито, ще бѫде ли въ състояние да извади отъ него нужднитѣ сокове за работа? Това сѫ вѫтрѣшнитѣ условия. Вие може да възприемете всичкото жито, а стомахътъ ви да не позволява да се прѣработи: може пъкъ стомахътъ ви да работи, но да нѣмате жито. Ето защо, казвамъ: за вашето развитие, външнитѣ и вѫтрѣшнитѣ условия трѣбва да сѫществуватъ едноврѣменно. Външнитѣ условия сѫ отъ Бога, а вѫтрѣшнитѣ условия – отъ насъ. Такъвъ е законътъ. И ако ние, съврѣменнитѣ хора, сме хилави, ако ние имаме такива изопачени възгледи за живота, ако нашето сърдце е така изопачено, това сѫ вѫтрѣшни условия, за които ние сме причината. За това нѣщо нѣма двѣ мнѣния. Това нѣма да го доказвамъ. Ако го доказвамъ, то ще бѫде губене на врѣме. Вслѣдствие на това, идватъ и външнитѣ условия на живота. Често нѣкои казватъ: мене хората не ми помагатъ. Защо не ти помагатъ? Защото въ тебе вѫтрѣшнитѣ условия сѫ изопачени. Защо нѣкой човѣкъ не помага на другъ? Лежатъ двама души въ болницата, болни отъ нѣкоя тежка болесть – и двамата не могатъ да се мръднатъ отъ леглата си. Единиятъ казва на другия: моля ти се, помогни ми да си обуя чорапа! Той не може да обуе своя чорапъ, а другарьтъ му иска помощь отъ него. Смѣшно е това положение! Ами ти защо не си го обуешъ самъ? – Не мога. Че и азъ не мога. Тъй се разговарятъ и двамата, но това е игра на думи. Боленъ на боленъ не може да помогне. Може да се разговарятъ, може да се утѣшаватъ, но физически не могатъ да си помогнатъ. Слѣдователно, събератъ ли се двама души болни тѣ не могатъ да си помогнатъ. Нашитѣ възгледи за живота, и въ ума, и въ сърдцето ни трѣбва да бѫдатъ еднакви. За сега, ние не страдаме отъ умствени изопачавания. Умътъ не е виновенъ за нашитѣ погрѣшки, сърдцето е виновно. Сърдцето го наричатъ мекия принципъ. Ако питате съврѣменнитѣ хора, всѣки иска да живѣе охолно, всѣки иска да живѣе безъ трудъ, всѣки иска баща му да му остави наслѣдство отъ 5–10 милиона лева, да има автомобили на разположение, всѣки иска да има на готово ядене, пиене, а той да ходи като царски синъ. Всички желаятъ това, но възможно ли е? Не е възможно. Всички искатъ да бѫдатъ милионери. Възможно ли е? Не е възможно. При условията, въ които живѣемъ на земята, нѣма толкова злато, а при това, ако всички станемъ толкова богати, кой ще ни слугува? И, ако се намѣрите въ положението на богатитѣ, на силнитѣ хора въ свѣта, знаете ли какво ще бѫде? Вие още не сте опитали положителната страна на богатството, на властьта. Знаете ли, че властьта е хиляди пѫти по-опасна, отколкото сегашното положение, въ което се намирате? Ако човѣкъ има власть да направи това, което иска, знаете ли какво може да причини и на себе си, и на другитѣ? Ще ви приведа единъ примѣръ за единъ ученъ философъ. Това е единъ разказъ съ много вариации. Този философъ живѣлъ въ древностьта, изучавалъ природата, съ цѣль да намѣри онзи алхимически камъкъ, съ който, каквото бутне да го прѣвърне на злато, за да може да подобри живота си. И най-послѣ му се удало да намѣри този философски камъкъ, тъй се прѣдава въ разказа. За да го открие, обаче, той работилъ дълго врѣме, и единъ день му се явява единъ отъ гениитѣ на природата и му казва: „Вие проучихте ли този въпросъ“? – Проучихъ го много добрѣ. Тази сила, която ще ви се даде, можете ли да я употрѣбите правилно и на мѣсто? – Мога, азъ ще я употрѣбя за своето благо и за благото на човѣчеството – дава той своето обѣщание. Тогава гениятъ му дава една пръчица и казва: ще държишъ скрита тази пръчица и ще я изваждашъ, само когато ти потрѣбва. Каквото пожелаешъ, ще бутнешъ съ тази пръчица, и всичко ще стане споредъ твоето желание. Връща се той въ кѫщи, започва да хлопа съ пръчицата на масата, за да се сложи яденето, обаче каквото пипнелъ, всичко се прѣвръщало въ злато: чинии, чаши, вилици, лъжици, ножчета, всичко се прѣвърнало въ злато. Слугитѣ донесли яденето му, но бутналъ съ пръчицата си, и яденето се прѣвърнало въ злато. Донесли му хлѣбъ, бутналъ го по нѣкакъвъ начинъ съ пръчицата, и той се прѣвърналъ въ злато. Дошли жена му, дѣцата му, приятелитѣ му около него, той не си изказва тайната; тѣ, обаче го прегърнали, но по нѣкакво нещастие, доближили се до пръчицата му и се прѣвърнали въ злато. При това нещастие той си казалъ: а, пропуснахъ единъ великъ фактъ. Сега, мнозина отъ васъ си казватъ: е, Господь да ми даде тази или онази сила! Казвамъ: проучилъ ли си въпроса, какъ да манипулирашъ съ нея? – Проучилъ съмъ, разбира се. Да, и ти като онзи философъ ще прѣвърнешъ цѣлия свѣтъ само мумии отъ злато. Питамъ: какво ще правишъ, когато и яденето ти ще се прѣвърне въ злато и не ще можешъ да ядешъ? – Гладенъ ще бѫдешъ. Съврѣменнитѣ хора толкова обичатъ златото и парицитѣ, че всички мислятъ само за тѣхъ, но не знаятъ какъ да прѣвърнатъ тази жажда за злато въ жажда за друго нѣщо. Тази алчность, тази жажда за злато трѣбва да се прѣвърне въ жажда къмъ нѣщо велико, неизмѣнно. Какво нѣщо е великата любовь? – Тя е една сила, недостѫпна за хората. Всички говоримъ за Любовьта, но тя е недостѫпна. Любовьта като сила, трѣбва да се прѣвърне въ животъ, въ най-малката сила, и послѣ, да можешъ по косвенъ начинъ да прѣвърнемъ Любовьта въ злато. Днесъ майкитѣ и бащитѣ прѣдставляватъ една велика лаборатория, въ която се изучава Любовьта. И майкитѣ даже не знаятъ какво нещо е любовь. Какво изучаватъ майкитѣ? Тѣ изучаватъ любовьта въ една отъ нейнитѣ прояви. Сега, гледамъ, мнозина се запалили, казватъ: гори ми сърдцето. Да, но горението не е любовь. То е едно проявление на любовьта. Любовьта не е горение, любовьта не е и животъ. Защо? – Защото въ живота всѣкога има едно ограничение. Въ живота има и радости, и скърби. Нѣкой казва: ако не бѣхъ любилъ, нѣмаше да имамъ скърби. Не, условията въ живота произвеждатъ и радоститѣ, и скърбитѣ. Щомъ си се наялъ, пипнешъ коремчето си и казвашъ: е, добрѣ ми дойде тази печена кокошка. Това разбирамъ животъ! Но утрѣ въ коремчето ти нѣма печена кокошка, нѣма никакво ядене, нѣма винце, казвашъ тогава: мѫчи ме страданието. Не, животътъ изисква съвсѣмъ друго нѣщо. Ние разрѣшаваме много лесно тия въпроси – икономическитѣ условия лесно ги разрѣшаватъ. Всѣка държава отъ хиляди години развива тия икономически условия. И Адамъ разрѣшаваше този икономически въпросъ, за което го изпѫдиха отъ рая. Слѣдъ като разрѣши този въпросъ, жена му каза: да сключимъ единъ земенъ заемъ! Тази змия, която се бѣше обвила около дървото, бѣше единъ посланикъ, изпратенъ да сключи договора за заема. Послѣ Господь запита Адама: „Ти ли си този, който правѣше заеми? Вънъ скоро! Въ Божията държава не се позволява никакъвъ заемъ“. Заемътъ е нѣщо изкуствено. Въ Божието царство всички нѣща сѫ прѣдвидени. Въ Божията държава всички закони, всичко онова, което е необходимо за нашия умъ, за нашето сърдце, за нашето тѣло, всичко е прѣдвидено въ Божия бюджетъ, до най-малкитѣ подробности. Сега, нѣкои казватъ: това търпи доказателства. Да, търпи доказателства. Това е една математическа вѣроятность която може да се докаже по дългия пѫть на опита, а може да се докаже и изведнъжъ. Запримѣръ, по закона на разсъждението, може да познаете, дали единъ човѣкъ е добъръ, или лошъ, слѣдъ много години, а по закона на интуицията, може скоро да познаете, дали единъ човѣкъ е добъръ, или не. Дали ще може да вършите работа съ него, или не. Нѣкой ще каже: какъ е възможно това? Ще обясня идеята си, за да стане достѫпна за вашия умъ. Прѣдставете си, че азъ трѣбва да посѣтя слънцето. Какъ? Допуснете тази вѣроятность, че жителитѣ на слънцето ме канятъ да имъ направя едно посѣщение. Има два начина за отиване на слънцето. Азъ тръгвамъ за слънцето съ бързината на свѣтлината и въ осемь минути съмъ тамъ. Другъ единъ господинъ, мой приятель сѫщо е поканенъ да отиде на слънцето, но той тръгва съ най-бързия тренъ, който пѫтува съ бързина 150–200 клм. въ часъ. Какъ мислитѣ слѣдъ колко години този господинъ ще стигне на слънцето съ този бързъ тренъ? – Ще му вземе най-малко 200 години. Азъ ще стигна само слѣдъ осемь минути, ще поразисквамъ малко съ жителитѣ на слънцето и скоро ще се върна на земята. Туй пѫтуване съ бързия експресъ е нашиятъ разсѫдъкъ. Нѣкой казва: ние разсѫждаваме. Да, ще стигнешъ до слънцето слѣдъ 200 години. Затуй хората казватъ, че опитностьта учила хората. Да, опитностьта на дългия пѫть. Това е до начина на движението. У нѣкои хора съзнанието се движи полека, а у други хора съзнанието се движи бързо. Че, ако вие четете Сведенборга, единъ съвършенъ човѣкъ, у когото религиознитѣ чувства сѫ силно развити, ще видитѣ, че той разправя за работи, за който вие бихте казали: дали всичко това е вѣрно, или не; дали този човѣкъ е съ ума си, или не. Не, това сѫ истински нѣща. Той разправя, какви сѫ ангелитѣ, какъ живѣятъ, какво мислятъ. Слѣдъ туй описва всички хора на земята, въ Англия, въ Франция, въ Африка и другадѣ, описва ги най-подробно, разправя, че ходи при тѣхъ, че се разговаря. Какво ще кажете вие на всичко това? Сведенборгъ казва: „Ако вашитѣ чувства сѫ развити тъй, както моитѣ, вие ще можете да провѣрите тия нѣща“. За да ги провѣри човѣкъ, изисква се единъ организъмъ малко по-другояче устроенъ отъ сегашния. Единъ човѣкъ който обича материалния свѣтъ, не може да влѣзе въ небето, защото неговата материя, неговото съзнание не може да се трансформира тъй лесно. Вземете запримѣръ хора, който отъ 2,000 години вѣрватъ въ Христа, а щомъ дойде нѣкой при тѣхъ, тѣ го запитватъ: ти вѣрвашъ ли въ Христа, и какъ вѣрвашъ? Другиятъ казва: по този въпросъ азъ имамъ малко по-друго мнѣние. Току видишъ, скарали се, спорятъ – не се разбрали. Гледашъ ги, въ обикновения животъ и двамата живѣятъ по единъ и сѫщъ начинъ. Тѣ се различаватъ само въ възгледитѣ си, иначе единиятъ дава пари съ 15% лихва, а другиятъ – съ 20%. Христовото учение въ това нѣщо не се бърка. Христовото учение изключва лихвитѣ. Лихварството не е наука, лихварството не е една необходимость. Ще каже нѣкой: ами отъ кѫдѣ трѣбва да прѣживѣемъ? Тогава и земедѣлецътъ може да каже: ако азъ не ора и не сѣя нивитѣ си, какъ ще се прѣхраня? Ще гладувамъ. Ако пък ора и сѣя, стомахътъ ми ще бѫде пъленъ, хамбарътъ ми ще бѫде пъленъ. Питам: когато Господь създаде свѣта, имаше ли въ бюджета си прѣдвидени банкери и лихвари? Не, банкитѣ и лихвитѣ, това сѫ случайни единици, врѣменни, палеативни срѣдства, както въ търговията, вземашъ пари срѣщу една полица, послѣ отъ тукъ вземашъ да я посрещнешъ, отъ тамъ вземешъ, отъ 4–5 мѣста вземешъ, докато най-послѣ фалирашъ. Питамъ това наука ли е? Ако отидете въ Америка, или кѫдѣто и да е изъ съврѣменния свѣтъ, ще видитѣ, че свѣтътъ навсѣкѫдѣ е майсторъ въ уреждане на такива полици. Казватъ за нѣкого: а, той е голѣмъ финансистъ. Вѫтрѣ въ шесть месеца той отъ тукъ ще вземе пари, отъ тамъ ще вземе, ще направи два, три пѫти прѣвръщания, оборотъ, но най-послѣ казва: е, изчерпи се кредитътъ азъ ликвидирамъ. Това е човѣшката страна на въпроса. Да кажемъ, че нѣкой човѣкъ ми дължи 20,000 лв. Въ сѫщность, този човѣкъ дължи ли ми? Какво съмъ далъ нѣкому? – 20,000 лв.! Че това злато не е мое. Тогава ще мязаме на онзи българинъ тамъ въ провадийско, който дава на единъ турчинъ осемь крини жито на заемъ и слѣдъ осемь години турчинътъ му го изплаща заедно съ лихвитѣ. Обаче, българинътъ като си направилъ по своему смѣтката, намира, че турчинътъ има да му дава още 80 крини. Питамъ: какъ тъй? Каква е тази философия, която е залегнала тъй дълбоко въ живота? Когато дойдемъ до онова вѫтрѣшно разбиране, ще видимъ, че Богъ ни е изпратилъ въ свѣта бѣдни, защото Той изисква нѣщо отъ насъ. Никой нѣма право да залага своя животъ. Никой нѣма право да изопачава своя умъ! Никой нѣма право да изопачава своето сърдце! Защото, ако човѣкъ ги изопачи, той ще страда, ще отговаря за това нѣщо. Отъ какво произтичатъ страданията? Страданията въ свѣта не сѫ нищо друго, освѣнъ знакъ, че ние сме нарушили единъ законъ на разумни сѫщества. Туй показва, че ние сме заобиколени съ разумни сѫщества, и когато прѣстѫпимъ тѣхнитѣ закони, тѣ спиратъ своя бюджетъ по отношение къмъ насъ, ние започваме да страдаме и болеститѣ идватъ. Забѣлѣжете, щомъ човѣкъ прави грѣхове, болеститѣ идватъ. Прѣстане ли да прави грѣхове, рѣши ли да води единъ абсолютно изправенъ животъ, болеститѣ прѣставатъ да го посѣщаватъ. Грѣхътъ е най-ужасната болесть, която може да зарази човѣка. Запримѣръ, азъ мога да мина покрай васъ и да ви кажа, че ви обичамъ! Мога да ви заколя и опеча една хубава кокошка; мога да ви наточа отъ най-хубавото старо вино, но туй винце, тая кокошка не сѫ мои нѣща. Туй винце най-първо бѣше сладко, и човѣкътъ послѣ го направи кисело. Сегашното вино, това сѫ човѣшки сокове. Ще те черпи човѣкъ отъ своитѣ сокове, че ще прокопсашъ. Бихъ желалъ да срещна единъ човѣкъ, който като е пилъ вино, да е прокопсалъ. Защо? Защото това сѫ човѣшки сокове. Ще пиешъ това кисело ферментирало вино, че ще прокопсашъ! Е, какво да правя тогава? – Ще ядешъ гроздето тъй, както е създадено, то е сладко въ този естественъ видъ. Слѣдователно, ние можемъ да направимъ нашия животъ горчивъ и киселъ, каквото е самото вино. Ние, съврѣменнитѣ хора, не мислимъ сериозно върху живота. Имашъ да вземашъ отъ нѣкого и постоянно мислишъ за това. Така животътъ ти вкисва. Вкисва животътъ и на другия. Кажи: заради Бога, заради Любовьта тегля чърта отгорѣ и задрасквамъ този дългъ. Това да сторишъ не за да покажешъ, че си щедъръ, но да постѫпишъ съобразно Божия законъ – заради Бога, заради Любовьта. Тогава и Богъ нѣма да те остави сиромахъ. Забѣлѣжете, въ цѣлата окултна литература въ цѣлата религия, нѣма примѣръ, дѣто човѣкъ да е живѣлъ съобразно Божиитѣ закони и да е умрѣлъ сиромахъ. Такъвъ човѣкъ всѣкога е билъ богатъ. Нѣкой ще каже: ще умра гладенъ. Не, ако живѣешъ споредъ Божиитѣ закони, ако вършишъ волята Божия, ти ще имашъ изобилно отъ всичко. Сега ви моля да не си правите бързи заключения, да не мислите, че това може да стане лесно. За да можемъ да приложимъ Божиитѣ закони, изисква се една абсолютна вѫтрѣшна чистота. Ние, съврѣменнитѣ хора, който сме нечисти, не трѣбва да сѫдимъ, да казваме, че еди-кой си не живѣе чистъ животъ. Не, за да можемъ да сѫдимъ другитѣ хора, за да имъ помогнемъ, най-първо ние трѣбва да бѫдемъ абсолютно чисти и по умъ, и по сърдце. Щомъ имаме тази чистота, тогава ще имаме знания, тогава ще бѫдемъ богати. Въ природата има много ресурси за забогатяване. Ако българитѣ бѣха по-умни хора и бѣха рѣшили да живѣятъ по Бога, не тъй както сега живѣятъ, но истински, както трѣбва, тѣ въ една година отгорѣ щѣха да платятъ дълговетѣ си и никакви репарации нѣмаше да има. Сега ще кажете: кажи ни какъ да си изплатимъ дълговетѣ, че тогава да живѣемъ за Бога. Не, тези нѣща сѫ опитвани, опитвани. Богъ е опиталъ всички народи, всички религиозни хора и се убѣдилъ, че тѣ сѫ пословични съ своитѣ лъжи и неиздържани обѣщания. Книгата въ небето е пълна само съ лъжи и съ неизпълнени обѣщания. Едва тукъ-тамѣ ще срещнете единици, които, като сѫ обѣщали нѣщо сѫ го изпълнили. Нѣкой живѣлъ добъръ животъ 5–6 години, но послѣ казва: е, ще си поживѣя малко. Нѣкой пъкъ живѣлъ прѣзъ цѣлия си животъ разгулно, свободно, но послѣ, 2–3 години къмъ края на живота си започва да живѣе добъръ, чистъ животъ. Не, приятелю, откакъ си се родилъ, докато умрѣшъ, ще живѣешъ единъ чистъ и святъ животъ. Ама може ли? – Може! То не е въ врѣме и пространство. И Христосъ казва: „Това плъть и кръвь не сѫ го открили, Отецъ ми въ тебе го открилъ. И ти слѣдъ врѣме ще разберешъ тази велика Истина. И казва му още: азъ ще ти дамъ ключоветѣ“. Вие ще кажете: на Петра дали ключоветѣ. Не, само онзи има ключоветѣ на рая, който има Любовьта. На всѣки едного отъ васъ Господь може да даде ключоветѣ отъ рая, стига да имате Любовь, стига напълно да сте отдали въ служене на Бога своя умъ, своето сърдце и своята воля. Всѣки такъвъ човѣкъ ще има ключоветѣ на земята и на небето. Ще кажете: а, уреди се вече въпросътъ. Какво ще уреждате? Какво, мислите, означаватъ ключоветѣ? Апостолъ Петъръ отъ 2,000 години изучава все този законъ. Господъ му далъ да държи ключоветѣ, но той си взелъ такава беля на главата съ тѣхъ. Той едва сега започва да разбира този законъ, защо Господь му даде да държи ключоветѣ. Понеже небето желае да помогне на хората, даде на ап. Петра ключоветѣ, та постоянно да слиза, да упѫтва хората къмъ Любовьта. Той наистина отваря вратата, но не за онѣзи, които влизатъ въ рая, а за тѣзи, които слизатъ отъ небето за земята. Ти като отивашъ отъ земята за небето, можешъ да хлопашъ и 10 пѫти на вратата на ап. Петра, но нѣма да го видишъ, той нѣма да ти отвори, но ако слизашъ отъ небето, той ще бѫде първиятъ, който ще ти отвори. Онзи пъкъ, който отваря вратата на ада е Христосъ. Той отваря на онѣзи, които влизатъ въ ада и излизатъ отъ ада. Апостолъ Петъръ отваря на праведнитѣ, а Христосъ – на грѣшнитѣ. Нѣкои казватъ: да запалимъ една свѣщица на апостолъ Петра. И 100 свѣщи да запалите, нищо нѣма да ви ползува. Не, ще запалите тази свѣщь въ вашето сърдце и ще пожертвувате живота си за васъ, и за вашитѣ ближни. За кои ближни? – За онѣзи, които Богъ обича, на които Богъ иска да услужи. Ще кажете: ами защо Господь не ни каже, какво иска отъ насъ. Богъ изисква отъ насъ служители. Вие заставяте хората да ви служатъ съ стражари, съ камшикь, а Богъ изисква отъ насъ служители съ любовь, съ онази вѫтрѣшна прѣданость, безъ никакъвъ ропотъ. Отъ такива работници се нуждае Той! Не че Богъ самъ не може да оправи свѣта, но Той опитва нашитѣ умове, ние какво можемъ да направимъ. Той самъ може да оправи свѣта, но иска и ние да вземемъ участие въ дѣлото Му, за да получимъ дѣлъ. И въ посланието апостолъ Павелъ казва, че ние сме съработници съ Бога. И въ това е величието на Бога, че той ни допуща да вземемъ дѣлъ въ туй велико дѣло. А какво по-велико дѣло отъ това, да опитаме Божията Любовь? Азъ зная, че много отъ васъ иматъ опитности отъ любовьта, но питамъ ви, задържали ли сте я за дълго врѣме? Азъ виждамъ, че нѣкои могатъ да задържатъ любовьта за 1–2 минути, или за 1–2 секунди, или най-много половинъ часъ и слѣдъ това и любовьта изчезва. Вие знаете ли на какво мязате? – На онѣзи дами, които се пръскатъ съ тия хубавите, миризливи парфюми. Срещнешъ нѣкоя дама, хубаво облѣчена, нагиздена, поусмихва се и отъ далечъ мирише на парфюмъ. Дойде възлюблениятъ при нея, казва: колко хубаво мирише! Не мирише тя, теменужката мирише. Казвате: колко хубаво мирише – на розичка! Не мирише тя, розата мирише. Не се лъжемъ ние отъ тѣзи възгледи! Ако тази теменужка, ако тази роза е могла да изкара единъ толкова хубавъ ароматъ, че ние искаме да го обсебимъ за себе си, защо, по сѫщия законъ, ние да не можемъ да култивираме единъ такъвъ живъ ароматъ за нашата душа? Защо ние да не можемъ да култивираме тази роза въ нашето сърдце и да имаме този ароматъ? Можемъ да обработваме тази роза вѫтрѣ въ насъ и да използваме нейния ароматъ. Азъ не съмъ противъ ароматитѣ, но има мъртви аромати, има и живи аромати, които произтичатъ отъ самия животъ. Ап. Петър казва: „Ти си Синъ на Бога Живаго“. Тогава, Христосъ като влѣзе въ насъ, ние трѣбва да вземемъ Неговия образъ. Ап.Павелъ казва на едно мѣсто: „На мѫки съмъ, докато се прѣобрази Христосъ въ мене“. Сега, човѣкъ може да напусне обществото, може да раздаде имането си, може да направи хиляди добрини, но съ туй нѣма да разрѣши въпроситѣ. Ако обаче той възприеме въ себе си Божествената Любовь, ако възприеме Божията Мѫдрость и ако най-послѣ, въ дълбочината на душата си възприеме Божията Истина, той сѫществено е разрѣшилъ въпроситѣ, подготвилъ се е за тия дълбоки истини. Азъ мога да ви разправямъ за тия работи, те не сѫ отвлечени, даже много близки сѫ за васъ, но като ме слушате, ще си кажете: умътъ на този човѣкъ не е на мѣстото си. Ами че и азъ като ви гледамъ, виждамъ, че и вашиятъ умъ не е на мѣстото си. Ами че азъ виждамъ нѣкой отъ васъ слѣдъ двѣ години ще бѫде въ затворъ; другъ нѣкой слѣдъ една година на рѫцѣ ще го носятъ, свещеници ще го опѣватъ, надгробна рѣчь ще му държатъ! Виждамъ, че трети нѣкой ще изгуби цѣлото си имущество. Защо? – Вие мислите, че сте осигорени, че имате обществено положение. Не, вие се лъжете. Обществено положение има само онзи, който люби Бога; обществено положение има само онзи, на страната на когото сѫ ангелитѣ, светиитѣ. Онѣзи, които нѣматъ гребенъ, които съ треска се чешатъ, както казва едно силно българско изречение, тѣ нѣматъ никакво обществено положение. Та, запитватъ сега: по кой начинъ трѣбва да оправимъ живота си? Христосъ, този великъ Божественъ Духъ, и днесъ хлопа на сърдцата на хората и казва: не наживѣхте ли се на вашитѣ глупости? Е, нѣкой седналъ тамъ, пише цѣли томове, цѣли теории върху нѣкои въпроси; другъ нѣкой пише за буболечкитѣ; трети пъкъ изслѣдва газоветѣ, пише нѣщо върху тѣхъ. Христосъ хлопа на сърдцето на историка и пита: ти свърши ли своята история? Хлопа на сърдцето на тоя, който се занимава съ бубулечкитѣ. И пита: ти свърши ли въпроса съ бубулечкитѣ? А ти тамъ, свърши ли въпроса съ газоветѣ? Нѣкои пъкъ иматъ още много хиляди, милиони левове и тѣхъ пита: вие свършихте ли съ паритѣ? А тѣ все пишатъ, пишатъ, бързо смѣтатъ. Нѣкои отъ васъ казватъ: Господи, всичко е добро въ този свѣтъ, но ние сме много бѣдни. И всички днесъ все парици искатъ отъ Христа. Въ църквата като отидешъ, пари искатъ; кѫдѣто и да отидешъ пари и все пари ти искатъ, и ние вече сме се убѣдили, че не можемъ безъ пари. Дѣйствително, тъй както сме направили живота си, тъй е, но трѣбва да внесемъ въ него единъ новъ елементъ – да внесемъ Божествената Любовь въ сърдцата си, да направимъ паритѣ слуги на Любовьта, да видимъ, какъвъ ще бѫде резултатътъ. До това врѣме, паритѣ нека седятъ на мѣстото си. Днесъ, като отидешъ при нѣкой търговецъ и извадишъ кесията си, той казва: азъ имамъ довѣрие въ тебе, честенъ човѣкъ си. Имашъ ли кѫща, честенъ човѣкъ си; имашъ ли ниви, честенъ човѣкъ си. Казвамъ: довѣрие иматъ на кесията ти, на кѫщата ти, на нивитѣ ти, но не и на тебе, а щомъ изгубишъ нивитѣ си, кѫщитѣ си, никой нѣма довѣрие въ тебе. Тогава нѣкой дойде, казва: азъ вѣрвамъ, че ти си добъръ християнинъ. Защо си добъръ? Защото си богатъ. Сега Христосъ задава въпроса: какво мислятъ хората за мене, кой съмъ? Защо ме обичате, затова, че ви давамъ всичкитѣ си блага, или малко по-другояче? Питамъ ви и азъ: защо обичате Господа? Защо Му се молите всѣки день? – За парички – нищо повече! Азъ бихъ желалъ да срещна нѣкой, който се моли безкористно. Нѣкоя мома е горда, но възлюбениятъ ѝ я разлюби. Тръгва тя тогава по църкви, моли се пали свѣщи. Защо? – За да я залюби отново. Нѣкой изгубилъ нѣщо – моли се, плаче. Азъ бихъ желалъ да срещна нѣкоя душа, която да се моли безкористно, вънъ отъ всички материални несгоди, вънъ отъ всички тревоги, та и като я сполетятъ всички нещастия да има благородство въ себе си, да лъха отъ тази душа аромата на розата, на теменужката и да каже: Господи, благодаря Ти! Това значи да познаваме Христа. Вие казвате: ти искашъ да ни научишъ да станемъ сиромаси. Нѣма защо да ставате сиромаси, вие и безъ това сте сиромаси, вие сте роби въ Египетъ, камшикъ има опрѣдѣленъ за васъ. Жена ти възстава, дѣцата ти възставатъ. Защо? – Да работишъ. Ако не работишъ, камшикъ има. Казвашъ: азъ съмъ трудолюбивъ човѣкъ. Трудолюбивъ си, защото иначе камшикъ ще има. Другъ законъ има въ свѣта, споредъ който ще работишъ за жена си, за дѣцата си, за държавата, за всички, но отъ любовь! Любовьта да стане като единъ мощенъ принципъ, като единъ двигатель въ живота ви, та всички тия сили, които създаватъ злото въ свѣта, да се прѣвърнатъ чрѣзъ любовьта въ добро. И тъй, Христосъ запитва Петра: „Ти какво мислишъ за мене?“ Петъръ Му казва: „Ти си Синъ на Бога Живаго“. Азъ бихъ желалъ да се развие у васъ съзнанието, да дойдете до туй ново схващане, да вземете туй ново направление въ живота си, та всѣка тѫга, всѣко страдание да се разтопи, за да могатъ новитѣ условия да влѣзатъ въ вашия животъ. И въ съврѣменната наука има единъ омагьосанъ крѫгъ. Ние изучаваме много нѣща, но въ това изучаване нѣма такова единство, чрѣзъ което да дойдемъ до едно коренно разрѣшение на въпроситѣ, чрѣзъ което умътъ ни да се просветли за възприемане на Божественото учение. Сега има споръ между религия и наука. Никакъвъ споръ не трѣбва да има. Ние произвеждаме спора. Ако религията се прѣвърне на Любовь, тя е на мѣстото си; ако науката се прѣвърне на Мѫдрость, тя е на мѣстото си. Религията азъ наричамъ забавачница за хората, а науката – учителка за възрастнитѣ дѣца. Ако дойдемъ до църквата, тя е забавачница за хората, а държавата – учителка. Това сѫ общи положения, общи принципи, които като схванемъ, ще видимъ, че не може да се явява никакъвъ споръ. Сегашниятъ ни животъ трѣбва да се прѣобрази. Какъ? – Като промѣнимъ възгледитѣ си за живота, а това ще стане, като вложимъ въ него принципитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Щомъ дойдете въ свръзка съ Бога, Той ще ви даде сили да сторитѣ това. Сега, азъ желая да се запознаете съ Христа. Вие познавате Христа, но само външно, вѫтрѣшно още не сте Го познали. Да викате нѣкого у дома си на гости, това не значи, че го познавате; да живѣете 10–15–20 години заедно съ него, и това още не значи, че го познавате, но когато два живота се слѣятъ въ единъ, да стане сливане, то значи познаване. Това нѣщо въ будическото поле се казва сливане. Тогава всички противорѣчия въ свѣта изчезватъ. Човѣкъ вече не вижда злото и започва да работи тъй, както Богъ работи. Трѣбва сливане въ Бога на два живота, на четири живота, на осемь живота, на шестнадесетъ живота и т.н., до като животътъ на цѣлото човѣчество се слѣе въ едно. Тогава ще се образува тази хармония, която сегашнитѣ народи очакватъ. И тъй, за всички е нужно сливане и познаване на Христа вѫтрѣшно като Любовь, познаване на Христа вѫтрѣшно като Мѫдрость и познаване на Христа вѫтрѣшно като Истина. Това е дълбокиятъ смисълъ, който трѣбва да залегне въ всѣки умъ, въ всѣко сърдце, въ всѣка душа и въ всѣки духъ. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 7 декември, 1924 г. въ гр. София.
  25. Ани

    1924_11_30 Който се учи

    От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето неделна беседа Който се учи „А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“. (Галат. 6:6) „Който се учи, и който го учи“, сѫ двѣтѣ важни думи въ стиха, а другитѣ сѫ обяснения и допълнения. Който се учи е ученикъ, а който го учи е учитель. Който се учи е човѣкътъ на земята, а който го учи е Богъ, горѣ на небето. Който се учи е дѣтето, а който го учи е майката. Това сѫ все сравнения. По нѣкой пѫть намъ се вижда, че животътъ е лесенъ за разбиране, то е, защото той така се опростотворява въ ума ни, като че нѣма никакъвъ смисълъ. Защо е така? Защото всички нѣща, който се опростотворяватъ, изгубватъ смисъла си. Нѣкой пѫть животътъ ни се вижда толкова сложенъ, че ние съвсѣмъ се оплитаме. Това сѫ двѣ крайности. По нѣкой пѫть нѣкой ученъ човѣкъ мисли, че всичко знае, а другъ нѣкой мисли, че знае много малко. И двамата сѫ подъ единъ знаменатель, но се различаватъ въ съзнанието си. Онзи, който мисли, че знае много, не е виждалъ човѣкъ по-ученъ отъ себе си, за това мисли така. Онзи пъкъ, който е срѣщалъ по-ученъ човѣкъ отъ себе си, казва: има хора, който знаятъ много, тъй че азъ, въ сравнение сѫ тѣхъ, малко зная. Слѣдователно, за да прави човѣкъ тия сравнения, трѣбва да има едно дълбоко вѫтрѣшно разбиране, не трѣбва да мѣри нѣщата съ себе си. Ако мѣри съ себе си, нѣма защо да прави сравнения. И тъй, казваме: който се учи. Това, да се учи човѣкъ, е едно вѫтрѣшно побуждение, единъ вѫтрѣшенъ стремежъ. Най-великото състояние вѫтрѣ въ човѣка е да се учи. Онзи, който иска да осмисли живота си, трѣбва да се учи. Онзи, който иска да живѣе, трѣбва да се научи, какъ да живѣе, т.е. той трѣбва да добие закона на Любовьта. Сега, всички думи „да се обичаме, да вѣрваме, да имаме знания“ по настоящемъ изискватъ обяснение. Какво значи да знаешъ? Всѣки казва, че знае. Това, което хората знаятъ, не е знание, то е паметарство, т.е. знание по паметь. Еди-кой си челъ нѣкоя книга, еди-кой си челъ нѣкой романъ, еди-кой си челъ нѣкое научно съчинение, запомнилъ нѣщо отъ него и казва: азъ зная. Е, какво знаешъ? – Зная, че земята се върти около слънцето. Ти провѣри ли това? – Не, четохъ въ еди-коя си книга. Тогава ще кажешъ: четохъ въ едно научно съчинение, единъ ученъ казва, че земята се върти около слънцето. Другъ нѣкой казва: азъ зная, че отъ земята до слънцето има 92 милиона мили разстояние. Ами ти измѣри ли го? Не, но зная. Чудни сѫ хората! Другъ нѣкой челъ нѣщо по сѫщия въпросъ и казва, че разстоянието между слънцето и земята е 93 милиона мили. При тия двѣ твърдения се явява разлика отъ единъ милионъ. Казвамъ: какво е това научно измѣрване, което ражда разлика отъ единъ милионъ? Питамъ тия учени: какъ измѣрихте туй разстояние? – Е, въ математиката има извѣстни ѫгли, та измерването става по голѣмината имъ, по дължината на тѣхнитѣ страни. Какви сѫ тия ѫгли, какви сѫ тия страни? Какъ е възможно: единиятъ измѣрвалъ съ ѫгли, другиятъ съ прави линии и да произлѣзе разлика отъ единъ милионъ километри? Какво е това измѣрване на ѫглитѣ? Това е единъ методъ, съ който си служатъ ученитѣ, азъ го наричамъ „методъ на прѣдположение“. Така, въ турски езикъ има извѣстни думи, които се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ, но иматъ различно значение. Турчинътъ като срещне нѣкоя такава дума, казва: не иде на кажемъ тази дума, кажете друга нѣкоя. Той пише, пише, нищо не излиза. Запримѣръ, въ турски езикъ думитѣ лопата, шивачъ и слѣпа коза се пишатъ по единъ и сѫщъ начинъ. Единъ турски началникъ пише до кмета да му се изпратятъ 40 лопатари – хора да ринатъ земя. Кметътъ чете, чете, казва: „На нашия началникъ трѣбватъ 40 кюркчии“. Праща му 40 кюркчии да шиятъ, т.е. 40 шивачи. Началникътъ пише, че не му трѣбватъ шивачи. Кметътъ мисли, мисли, казва си: „Сигурно началникътъ има много работници, та му трѣбватъ 40 слѣпи кози“. Нѣма какво, изпраща му 40 слѣпи кози. Началникътъ пакъ повтаря молбата си: „Изпратете ми 40 лопатари“. Едва при този случай кметътъ се досѣща, че началникътъ иска 40 лопатари, работници и му ги изпраща. Та, сега и ние въ нашитѣ изслѣдвания направимъ една погрѣшка, че втора, че трета, докато се изправимъ. Подъ „знание“ подразбирамъ извѣстни истини, които ние сме провѣрили веднъжъ, дважъ, докато получимъ най-послѣ най-малкия, микроскопически резултатъ. А тѣзи знания, които сте добили само отъ четене, безъ провѣрка, безъ опити, тѣ се отнасятъ до паметьта на човѣка. Ето защо, всички истини, които взимаме отъ другитѣ хора, трѣбва да ги провѣряваме. Когато изучаваме живата природа, трѣбва да я разглеждаме като една книга, оставена прѣдъ насъ за проучване. Всички животни, всички растения, всички звѣзди сѫ Божественитѣ азбука, слогове и прѣдложения на невидимия свѣтъ. Задъ този свѣтъ, който ние виждаме, сѫществува единъ невидимъ, много по-съвършенъ, по-обширенъ отъ видимия. Слѣдователно, туй видимото е азбука, чрѣзъ която можемъ да се домогнимъ до невидимия свѣтъ. Срѣщаме единъ вълкъ и казваме: вълкъ е това! Добрѣ, каква роль играе този вълкъ въ природата? – Много проклето животно е вълкътъ! Защо, въ какво седи неговата проклетия? – Дави овцитѣ. Е, че ако е така, човѣкъ ги дави повече. Какво лошо има въ това? Вълкътъ ще изяде 1–2–3–10 овци, а човѣкъ ще заколи много повече, при това, ще накълца месото имъ и ще го консервира. Значи, и вълкътъ яде овци, и човѣкътъ яде овци, а при това човѣкътъ минава за праведенъ, за светия. Защо вълкътъ да е виноватъ, а човѣкътъ да не е виноватъ? Човѣкътъ е, казватъ, господарь. Слѣдователно, като господарь, той ималъ право да яде овци, а вълкътъ – нѣма. И слушаме ние днесъ всички религиозни хора да казватъ, че въ Писанието било казано, какво всичко живо е създадено за да се яде. Азъ ще направя едно възражение. Когато Господь създаде крушата, какво каза, дървото ѝ ли да ядемъ, или плода ѝ? Питамъ те: ако ти отидешъ да изядешъ една круша съ стеблото ѝ, съ дънера ѝ, какво ще стане съ тази круша? Казватъ: трѣбва да ядемъ! Да, но ще изядешъ само плода на крушата, а сѣменцата ѝ ще посѣешъ. Ако ти изядешъ една круша, а сѣменцата ѝ посадишъ, имашъ право да я ядешъ, но ако опапашъ цѣлата круша, заедно съ сѣменцата ѝ, казвамъ: ти не си нищо друго, освѣнъ единъ червей, който знае само да гризе – ти не си разбралъ смисъла на живота. И сега, нѣкои казватъ: явили се въ свѣта едни неправовѣрни хора. Защо не сѫ правовѣрни? Защото казватъ, че не трѣбва да се яде месо. А тия, които казватъ, че трѣбва да се яде месо, тѣ сѫ правовѣрни! Но, въ първата глава на Битието се казва, че човѣкъ трѣбва да се храни само съ плодове. И казва по-нататъкъ Писанието, че царството Божие не седи въ ядене и пиене. Ами въ какво? – Когато ядешъ, да ядешъ само това, което Богъ е опрѣдѣлилъ и то съ благодарность. Разбира се, това се отнася до вѣрующитѣ хора, до тия, които сѫ умни, които иматъ разбирания. Онѣзи хора, които вѣрватъ въ Бога, азъ ги харесвамъ. Подъ думата „вѣрующъ“ човѣкъ азъ подразбирамъ този, който разбира дълбокия смисълъ на нѣщата. Ако ти внесешъ въ твоя организъмъ храна, която може да отрови кръвьта ти, и съ това да повлияе върху здравето на дѣцата ти, тази храна полезна ли е? Днесъ има споръ между всички лѣкари по въпроса за храната. Едни доказватъ, че месото е врѣдно, а други доказватъ, че не е врѣдно. Азъ казвамъ: има и друго разсѫждение. Медътъ на пчелитѣ е сладъкъ, но не и самитѣ пчели, които сѫ въ кошеритѣ. Човѣкъ може да си вземе малко медецъ отъ пчелитѣ, той е господарь на това, но не е господарь и на самитѣ пчели. Слѣдователно, въ сегашнитѣ условия, при които се намираме, вѣрующиятъ човѣкъ има право да вземе млѣкото на кравата, това му е позволено, но да вземе месото ѝ, това нигдѣ въ Божия законъ не е писано. Азъ говоря за вѣрующитѣ, за онѣзи, които обичатъ Бога. Днесъ хората се оправдаватъ съ това, което се пише въ Светото Писание. Защо? Защото взиматъ тия истини и ги тълкуватъ буквално. Ако вземемъ този стихъ, дѣто Христосъ казва: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми“ – и го тълкувате буквално, какво ще стане? Вие ще се изядете единъ другъ, ще изядете даже и най-святитѣ и най-ученитѣ си хора. Ученицитѣ Христови поставили този въпросъ прѣдъ Христа ребромъ, той да имъ разясни скрития му смисълъ. Христосъ имъ каза: „Този стихъ се отнася до моитѣ думи. Ако не приемете думитѣ ми, които сѫ Словото Божие, Духътъ Божий, и не станатъ ваша плъть и кръвь, вие не може да придобиете животъ вѣченъ“. Съ туй Слово трѣбва да се храните постоянно, и туй Слово трѣбва да излиза отъ устата на онзи, който вѣрва. Ако всички ние схващахме въпроса така живо, ако всички ние обичахме Бога съ всичкото си сърдце, ако Богъ не бѣше за насъ една отвлѣчена единица, едно отвлѣчено сѫщество, за което да споримъ, дали сѫществува или не сѫществува, всичкитѣ наши недоразумения и криви заключения щѣха да изчезнатъ. Сегашнитѣ недоразумения, които сѫществуватъ между хората, произтичатъ отъ факта, че тѣзи хора не сѫ въ връзка съ Бога. Законътъ въ природата е слѣдниятъ: всѣко сѫщество, което не е въ връзка съ Бога, нѣма условия да живѣе. Растенията, които сѫ извънъ почвата, изсъхватъ; рибитѣ, които сѫ извънъ водата, умиратъ; птицитѣ, които сѫ извънъ въздуха, умиратъ. Сѫщиятъ законъ, сѫщата аналогия се отнася и до човѣка. Човѣкъ може да излѣзе вънъ отъ Бога, може да не вѣрва, но въ това невѣрие той ще внесе мракъ и тъмнина въ душата си, ще изгуби свѣтлината си, ще изгуби смисъла на живота си. Та, казвамъ: въ всѣко нѣщо има смисълъ. Запримѣръ, като срещнемъ единъ вълкъ, какво означава вълкътъ, какъвъ смисълъ има той? Срещнемъ мечка. Какъвъ смисълъ има тя? Често ние уподобяваме човѣка на нѣкое животно. Казваме: вълкъ е той, мечка е той, овца е той. Христосъ пъкъ казва за себе си: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ“. Какво означава живиятъ хлѣбъ? Нѣкои наричатъ Христа „Агнецътъ Божий“ – пакъ уподобление правятъ. Какво означава това? И въ този смисълъ, нѣкои народи отъ старитѣ врѣмена, като сѫ разбирали това нѣщо, сѫ се покланяли на нѣкои животни, като сѫ ги считали за символъ на нѣщо велико. Ние се чудимъ, запримѣръ на египтянитѣ, какъ е възможно, тѣ които сѫ били толкова културни да се кланятъ на тѣхния аписъ – животно отъ рода на млѣкопитающитѣ. Нима ние днесъ не се кланяме прѣдъ онази каса, пълна съ златни, звонкови монети? Нима ние не се кланяме прѣдъ онзи богатъ банкеръ? – Покланяме се и прѣдъ пълната каса, покланяме се и прѣдъ богатия банкеръ. При това, като влѣзешъ при него, очите ти сѫ отворени на четири. Защо? Казвашъ: е, нужда имамъ. Сега, въпросътъ не е за външнитѣ хора, да оставимъ тѣхъ на страна, въпросътъ се отнася до вѣрующитѣ, до онѣзи, които вѣрватъ въ Бога. Питамъ: опитали ли сте вие вашата сила, какъ можете да противостоите на паритѣ, да живѣете безъ тѣхъ? Това, че не можете да живѣете безъ пари, не е само едно вѣрую, това е едно внушение. Ученитѣ хора правятъ опити въ това отношение и сѫ забѣлѣзали, че когато се тури една мисъль въ човѣка, той не може да ѝ противостои. Нѣкой пѫть устоява, нѣкой пѫть – не може. И въ живота има такива наклони плоскости, че като те турятъ на някоя отъ тѣхъ, не можешъ да устоишъ. Тамъ е изкушението! Прѣдставете си, че някой иде на срѣща ви съ револверъ, но вие не можете да се браните, нѣма ли да се намѣрите въ изкушение? Прѣдставете си, че нѣкой иска да изнасили жена ви. Вие нѣма ли да извадите револвера и да го убиете? Това сѫ все прѣдположения, нѣща, които може да станатъ, може и да не станатъ. Но, щомъ ти живѣешъ въ Бога, какъ е възможно, да дойде нѣкой да направи едно прѣстѫпление противъ волята Божия? Слѣдователно, ние въ живота си правимъ допущения, прѣдположения за това – за онова и все казваме, че вѣрваме въ Бога. Вие имате дъщери, синове, но си казвате: възможно е тия дѣца да ме не гледатъ на стари години, отгдѣ да зная, затова нека си туря поне малко парици въ банката. Вие уповавате на дъщеря си, на сина си, но уповавате и на паритѣ. Казвате: е, да се намиратъ тамъ малко пари! То значи: като се намиратъ тия пари, все ще се намѣрятъ нѣкои хора, които ще ме гледатъ, ако не заради мене самия, то поне заради паритѣ. И така, спестишъ си 100–200,000 лева. Но, като имашъ тия 100–200,000 лева, нѣма ли да умрѣшъ по сѫщия начинъ, както и ако да ги нѣмаше? – Щеше да умрѣшъ еднакво. И въ края на краищата, какво си свършилъ? Нека разумно погледнемъ на резултатитѣ въ живота. Ама вие казвате: е, азъ да си поживѣя сега, че като умра, като отида на онзи свѣтъ, тогава да бѫде каквото ще. Не, това не е правилно разсѫждение. Слѣдъ като умрѣшъ, ти ще се намѣришъ въ чудо, че пакъ живѣешъ, пакъ имашъ чувства и желания, пакъ имашъ рѫцѣ, крака, тѣло, както и сега: само че туй тѣло, което ще имашъ въ духовния свѣтъ не е тъй гѫсто, тъй грубо, както това, което имашъ на земята. Като се намѣришъ въ онзи свѣтъ, ти ще се очудишъ, ще кажешъ: е, имало другъ свѣтъ! И тамъ ще живѣешъ, ще ходишъ, ще говоришъ, но ще намѣришъ слѣдующата разлика: говоришъ на жена си – не ти обръща внимание; говоришъ на дъщеря си, на сина си – не ти обръщатъ внимание; говоришъ на слугитѣ си – не ти обръщатъ внимание. Разгнѣвишъ се, казвашъ: какъ тъй, тѣзи хора оглушѣли ли сѫ, оглупели ли сѫ, че не ми обръщатъ внимание? Разправяха ми единъ случай за единъ заминалъ за онзи свѣтъ, дали е вѣренъ случай, или не, не зная, но той е слѣдниятъ: нѣкой си дѣдо Стоянъ умрѣлъ. Той не билъ много благочестивъ човѣкъ, напротивъ билъ голѣмъ скѫперникъ, парата дѣлѣлъ на двѣ. Като умрѣлъ, жена му, дѣцата му си въздъхнали свободно и си казали: добрѣ, че дѣдо Стоянъ умрѣ, та да можемъ свободно да си поживѣемъ. Тѣ поканили приятели, сложили богата трапеза, да ядатъ и да пиятъ. Едва се наредили, забѣлѣзватъ, че всичко по масата започва да се разхвърля. Омагьосана е стаята нѣщо, казватъ си. Всички чинии, лѫжици, вилици започнали да се движатъ. Най-послѣ нѣкой отъ сѫсѣдитѣ се досѣтилъ, че това е духътъ на дѣда Стояна, който иска да вземе участие въ угощението. Наредили тогава на масата чиния, вилушка, лъжица и за дѣда Стояна, сипали му ядене, турили му столъ, и слѣдъ като наредили всичко това, дѣдо Стоянъ вече си кротувалъ, нищо не разхвърлялъ. Казватъ: защо този столъ е празенъ? – Не е празенъ, дѣдо Стоянъ седи на него. Нѣкой ще каже: това сѫ приказки отъ 1001 нощь! Че и сегашниятъ свѣтъ е отъ 1001 нощь. Всѣки може да провѣри тѣзи нѣща и да види, до колко сѫ вѣрни. И тъй сегашниятъ човѣшки животъ на земята е крайниятъ прѣдѣлъ на сегашния козмосъ, дѣто всичкитѣ нѣща се посрѣщатъ: у човѣка ще се роди нѣщо по-хубаво, нѣщо ново ще се създаде. Човѣкътъ е крайниятъ прѣдѣлъ, крайната граница на битието. По-долу отъ човѣка ние не можемъ да знаемъ, и по-горѣ, по-далечъ отъ него не можемъ да отидемъ. Надъ насъ има други, по висши сѫщества: ако слѣземъ долу въ ада, и тамъ има другъ свѣтъ. Лошитѣ духове нѣматъ нищо общо съ насъ. Човѣкъ се намира между двѣ противодѣйствуващи сили въ природата. Всѣки е опиталъ това нѣщо. Запримѣръ, някой ви обича, но въ даденъ моментъ не ви направи една услуга. Веднага у васъ се зараждатъ лоши чувства. Отгдѣ дойдоха тѣ? Тѣ не сѫ ваши, тѣ сѫ чужди. Нѣкои мислятъ, че адътъ е образуванъ отъ паднали ангели. Не, той е пъленъ съ сѫщества отъ човѣшката раса. Той е пъленъ съ всички онѣзи хора, които не сѫ изпълнили волята Божия, които сѫ вървѣли по свой пѫть, които сѫ вършили най-голѣмитѣ прѣстѫпления. Тия сѫщества сѫ жителитѣ на ада, затова водятъ най-разгуленъ животъ. Всичкитѣ тия лоши думи, цѣлиятъ този рѣчникъ отъ извратени слова се дължи все на тѣхъ, на лѣво – на дѣсно ги употрѣбяватъ. Тъй че жителитѣ на ада сѫ хора, не сѫ духове. Духоветѣ не знаятъ тѣзи думи. Небето пъкъ е пълно само съ добри хора. Ами че ангелитѣ сѫ все такива добри хора. Казвате: Господь създалъ ангелитѣ. Не, това е едно заблуждение! Господь не създава. Създаването е единъ механически процесъ. Въ свѣта има раждане. Раждането е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, процесъ на Божествения Духъ. Всички напреднали сѫщества сѫ минали по извѣстенъ пѫть на развитие подъ рѫководството на Божия Духъ и сѫ достигнали до тази степень на развитие, въ която се намиратъ. Та, казвамъ: всѣки единъ отъ васъ може да стане ангелъ, може да стане и дяволъ, споредъ както живѣе. И по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човѣкъ може да възприеме единъ добъръ, или единъ лошъ животъ. Нѣкои питатъ: въ какво седи добриятъ животъ? Добриятъ животъ седи въ това, да сподѣлишъ всичко, което имашъ съ своитѣ ближни. Лошиятъ животъ седи въ това, да не сподѣляшъ нищо съ своитѣ ближни. Нѣкои казватъ: ами човѣкъ нали обича своитѣ дѣца, своето сѣмейство? Не, това не е мѣрило, че човѣкъ води добъръ животъ. Че и вълчицата обича своитѣ дѣца, но тази вълчица задига дѣтето на овцата и го занася на своитѣ дѣца, като казва: хайде, мама, хапнете си! Питамъ: каква е тази любовь, за образецъ ли е, Божия Любовь ли е? Слѣдователно, човѣкъ веднъжъ заживѣлъ съ Божията Любовь, веднъжъ просвѣтенъ въ Божия Духъ, живѣе вече добъръ животъ. Защо? Защото Господь едноврѣменно прониква въ всички хора. Тѣлата на всички хора сѫ подъ влиянието, подъ разположението на Бога. Богъ разполага сѫ тѣхъ. Той едноврѣменно има друго едно по-високо проявление. Когато дойде едно сираче въ дома ти, и ти направишъ разлика между него и твоитѣ дѣца, това не е по Бога, Богъ не живѣе вече въ тебе. Ти не трѣбва да правишъ никаква разлика между твоитѣ дѣца и това дѣте. Ти ще се отнасяшъ съ туй дѣте тъй, както съ твоитѣ, разбира се, ако то бѫде скромно. Ти ще бѫдешъ спрѣмо туй дѣте тъй добъръ, както и спрѣмо своитѣ дѣца, защото Духътъ Божий, който живѣе въ твоитѣ дѣца, живѣе и въ туй бѣдно дѣте. Ние, съврѣменитѣ хора, имаме особени схващания за живота, отъ който произтичатъ всичкитѣ наши нещастия въ свѣта. Запримѣръ, често ме запитватъ: защо умрѣ моето дѣте? Защо го взе Господь, трѣбваше ли да умрѣ? Чудни сте вие хората! Това дѣте не бѣше твое. То бѣше единъ ангелъ, изпратенъ отъ небето за 10 години при тебе, да придобие една опитность. Слѣдъ като си свърши работата, слѣдъ като си научи урока, за който бѣше дошло, Господь си го взе. То се върна на небето. Защо ще плачешъ на чуждъ гробъ? Това дѣте не е твое. Другъ примѣръ. Нѣкой взелъ отъ нѣкого 10,000 лева на заемъ и послѣ казва, защо ще ги връщамъ? – Ще ги върнешъ, ползувалъ си се отъ тѣхъ. Чудни сѫ тия майки, като казватъ: защо ми отиде дѣтето? Така да казва единъ вѣрующъ, то значи да не разбира Божия законъ. Това дѣте не е твое, то е ангелче, което трѣбваше да си отиде. Умрѣ ли дѣтето ти, ще кажешъ: Господи, благодаря Ти, че взе моето ангелче, прати ми друго нѣкое. Пъкъ много ангелчета има по свѣта! Щомъ твоето ангелче си отиде, иди въ другъ домъ и кажи: сестро, азъ се радвамъ на твоето ангелче тъй, както и на моето. Пъкъ и нейното ангелче скоро ще си отиде. Че онзи свѣтъ е нѣщо много хубаво! Тамъ има музика, поезия, художество! Тамъ нѣма караници между мѫже и жени, сладъкъ езикъ между тѣхъ сѫществува. Навсѣкѫдѣ слушашъ звученъ, музикаленъ езикъ. Нѣкои казватъ: а, страшно е на онзи свѣтъ! Дали скоро ще умра? Казвамъ: е, да умрѣшъ, хубаво е, но не те искатъ още. Не е добрѣ да умрѣшъ, да заминешъ отъ този свѣтъ безъ да сѫ те повикали, че да чакашъ съ години прѣдъ вратата на онзи свѣтъ. Ти чукашъ, никой не те приема, ти чукашъ никой не те приема. Отъ тамъ ще ти кажатъ: не е врѣме още да дойдешъ въ този свѣтъ, ще се върнешъ назадъ. Това е лошото! Има много такива души, които се скитатъ между този и онзи свѣтъ, че не сѫ нито тукъ, нито тамъ. Това сѫ били все отчаяни хора, които сѫ се самоубили. Сега апостолъ Павелъ се обръща къмъ вѣрующитѣ съ стиха: „Който се учи“. За да разбираме нѣщата, ние всѣкога трѣбва да допуснемъ извѣстни истини, съ които да ги измѣрваме, да ги сравняваме. Да се съмнявашъ, това не е знание. Нѣкой се съмнѣва въ нѣкого, казва: азъ се съмнѣвамъ въ неговата честность. Хубаво, ти, който се съмнѣвашъ, честенъ ли си? Само абсолютно честниятъ човѣкъ може да знае, дали другиятъ на срѣща му и честенъ, или не. Само абсолютно добриятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е добъръ, или не. Само абсолютно разумниятъ може да знае, дали онзи на срѣща му е разуменъ, или не.Този, който не е разуменъ той може само да прѣдполага. Ние трѣбва да бѫдемъ въ връзка съ самитѣ нѣща, или най-малко ние трѣбва да имаме дружба или общение съ нѣкой човѣкъ, за да го познаемъ. Трѣбва да има една малка обмѣна между нашитѣ чувства. Послѣ, като срѣщнемъ нѣкой човѣкъ, казваме: лицето на този човѣкъ е красиво. Въ какво седи красотата на едно лице? – Всѣка една частъ отъ нашето лице трѣбва да бѫде жива, а не мъртва. Лицето ни трѣбва да бѫде тъй подвижно, че отъ всѣка часть на лицето ни да радиира онази Божествена свѣтлина. Отъ всички части на лицето ни трѣбва да излизатъ най-хубавитѣ, най-възвишенитѣ нѣща. То трѣбва да е като единъ рефлекторъ на нашия вѫтрѣшенъ животъ. Въ какво именно седи красотата на нѣкой човѣкъ. – Челото му да бѫде голѣмо. Голямото чело на нѣкой човѣкъ говори за неговия умъ. Нѣкой има голѣма глава. Да, но голѣмата глава не говори за голѣмината на челото, не говори и за ума на човѣка. Главата на нѣкого може и да е малка, и челото му да изглежда малко, но това още не е мѣрката, по която да се сѫди за неговата интелигентность. Голѣмо чело е това, което отговаря на една математическа величина, на една геометрическа форма. Широкото, голѣмото чело показва най-възвишенитѣ мисли у човѣка. Долната часть на лицето показва настроенията, възможноститѣ, съ които човѣкъ може да се прояви. Когато лицето на човѣка е по-голѣмо, за него казватъ: душа има този човѣкъ! Колкото лицето е по-дребно, толкова по-дребнавъ е той. Но, азъ не говоря за онази натрупаность отъ мазнини по лицето, но подразбирамъ онова живо, подвижно лице безъ мазнини. Онзи човѣкъ, на когото лицето е прѣтрупано отъ мазнини всѣки день ще го видишъ, че ту заушка се явила въ него, ту циреи, ту нѣкаква ангина. Не за такова лице говоря азъ, но за онова живото, подвижното, въ което всѣки мускулъ играе. Изразителенъ е такъвъ човѣкъ! И като го погледнешъ, благость диша отъ него, довѣрие ти внася. Въ такъвъ човѣкъ нѣма никакво раздвояване. Азъ гледамъ, нѣкой човѣкъ ме погледне и изведнъжъ бързо си свали очитѣ. Защо? – Страхъ го е да не проникна въ душата му. Нѣма защо да се страхува – азъ отдавна съмъ проникналъ. Ще бѫде смѣшно, почвата да се страхува отъ водата. Водата е проникнала вече въ почвата и постоянно прониква. Водата не създава злото. Нѣкой пѫть тя носи зло, но повече носи благословение за растенията. Слѣдователно, ако този животъ проникне въ насъ, нѣма какво да се плашимъ. Тия очи – това сѫ все прозорци. Нѣкой казва: страшни очи има той. Какво страшно може да има въ тия очи? Нѣма нищо страшно въ свѣта. Ако ние имаме вѣра, че Богъ, съ своята разумность на всѣкѫдѣ царува, и че всички сме заобиколени съ множество свидѣтели, разумни сѫщества, които се интересуватъ, грижатъ за насъ, ние другояче бихме гледали на всички нѣща. Тия сѫщества не ни наблюдаватъ отъ любопитство, но по нѣкой пѫть, когато дигаме голѣмъ шумъ, тѣ се спиратъ, за да ни помогнатъ. Иначе, тѣ се занимаватъ съ своитѣ работи: тѣ сѫ благородни сѫщества. Каквото и да правимъ, ние сме забавление за тѣхъ. Нѣкой пѫть хората се биятъ помежду си и казватъ: Господь не вижда ли, че ми изтръгнаха космитѣ? Тогава Господь изпраща нѣкои отъ тия разумни сѫщества да примирятъ хората. И тъй, ние трѣбва да изхвърлимъ злото отъ себе си, да се освободимъ отъ лошитѣ обходи, а за това трѣбва да се прѣобразимъ коренно. Ти вървишъ по пѫтя, виждашъ, че нѣкой бие вола си. Какво ще направишъ? Азъ бихъ постѫпилъ по слѣдующия начинъ: Ще се спра прѣдъ този човѣкъ и ще му кажа: приятелю, какво носишъ въ колата си? – Е, малко житце, около 3–4 кгр. По колко мислишъ да го продадешъ? – По толкова. Дай ми житото си, азъ ще го купя. Ще взема житото, ще му го платя добрѣ и ще освободя воловетѣ отъ бой. Вие сега ще кажете: ако почна да плащамъ всѣки день за туй, за онуй, на кѫдѣ ще му излѣзе смѣтката? Вие сте чудни хора, като се боите, че ще плащате. Ако почнешъ да плащашъ, всичко около тебе ще протече. Богатството е като единъ изворъ. Ти само не го запушвай, отпуши го, то ще протече. Ние всѣкога туряме прѣгради и затова не успѣваме. Вие казвате: не може да се прави добро. Не, вѣчно ще правишъ добро. Доброто. е единъ вѣченъ изворъ. Ти го отпуши и ще видишъ, какъ той ще протече. Доброто е едно богатство. Нѣкой казва: до сега правихъ добро, но отъ сега нататъкъ нѣма вече да правя добро. Не, ти прави добро всѣкога, не се разкайвай, доброто е вѣченъ изворъ. Казва апостолъ Павелъ: „Онзи, който се учи, трѣбва да научи онѣзи велики нѣща въ природата“. Отъ кого? Кой е учительтъ? – Богъ е, който учи. Той може чрѣзъ много нѣща да те учи. Той може да те учи чрѣзъ жена ти, чрѣзъ дѣцата ти, чрѣзъ учителя ти. Ние чакаме сега да се пенсионираме, че тогава да се заемемъ да работимъ за себе си, за Бога. Азъ слѣдя, правя си своя статистика за тия случаи. Нѣкой казва: мене ми трѣбватъ още 4–5 години, докато се пенсионирамъ. Добрѣ, пенсионира се, но какво става? – Пенсионира се и умрѣ. Не, човѣкъ докато не се е пенсиониралъ, може да работи, има условия за работа, има и стремежъ. Като се пенсионира вече, той не намира цѣль за какво да работи. Нѣкой казва: азъ като остарѣя, тогава ще работя за Бога. Той ще изхарчи всичкитѣ си сили въ единъ непорядъченъ, разгуленъ животъ, и като прахоса всичкия си животъ, тогава съ тояжката си и съ пъшкане, „охъ-охъ“, ще отиде да проповѣдва Словото Божие, ще отиде да лѣкува болни. Не, младитѣ ще ходятъ да проповѣдватъ Словото Божие, тѣ ще говорятъ за Бога. Ще кажете: защо младитѣ само, ами ние, които сме остарѣли какво трѣбва да правимъ? Какво подразбирамъ подъ стари хора? Всѣки човѣкъ, който прави грѣхове, той е старъ, той остарѣва. А всѣки човѣкъ, който се възвръща къмъ любовьта, подмладява. Любовьта подмладява хората. Почнете да обичате Господа и ще се подмладите. Възлюбете вѣрата, почнете да проповѣдвате за Бога, изхвърлете съмнѣнието и лицето ви ще просветне, вие ще се подмладите. Подмладите ли се, тогава и знанието ще дойде. Ще кажете: може ли тия нѣща? – Може, ние сме ги опитали. Турете тази мисъль въ себе си. И тъй, ние дохождаме до слѣдното заключение: животътъ е въ пълно разположение на самитѣ насъ. Щомъ е така, ние можемъ да подобримъ живота си, защото това е волята Божия. Богъ, който живѣе въ насъ, ни казва, че чрѣзъ Него можемъ да подобримъ своя животъ, а не трѣбва да чакаме нашитѣ ближни да подобрятъ живота си, че тогава ние. Всѣки ще подобри своя животъ за себе си и ще приложи закона. Когато всички оправимъ живота си, ще имаме нови отношения единъ къмъ другъ. Тѣзи нови отношения ние не ги знаемъ. Днесъ нѣма отношения между господарь и слуга, и дружба нѣма, но между тѣхъ има една стѣна, която ги дѣли. Днесъ нѣма отношения между Бога и единъ вѣрующъ, който Му служи само отъ страхъ. Днесъ нѣма онова правилно разбиране, съ което трѣбва да се служи на Бога, да се разбира онзи великия законъ. Отъ любовь трѣбва да се служи на Бога! Сега, въ какво трѣбва да се учимъ ние? Ще ви приведа единъ примеръ за единъ отъ древнитѣ царе. Този царь билъ много уменъ, наричалъ се Синусий. Въ своята приемна той ималъ единъ, столъ, украсенъ съ скѫпоцѣнности. Прѣдъ този столъ имало една масичка съ всѣкакви богатства, и онзи, който седнѣлъ на този столъ, ималъ право, слѣдъ като стане отъ него, да вземе каквито богатства иска отъ масичката и да ги занесе дома си. На този столъ имало надписъ: смърть и животъ! Обаче, забѣлѣжително било това, че никой не смеялъ да седне на този столъ. Защо? Подъ този столъ имало нѣкакви дупки, въ който се крияли кобри, който излизали веднага отъ дупкитѣ си, щомъ нѣкой се осмѣлѣвалъ да седне на стола и го ухапвали. Правилото за сѣдането на стола било слѣдното: всѣки, който искалъ да седне на този столъ, трѣбвало да бѫде съ голи рамѣнѣ и голъ гърбъ. Слѣдователно, ако той може да издържи на ухапването на тия кобри, той можелъ да вземе туй богатство, ако не издържи, моментално умиралъ. Мнозина опитвали този столъ и знаяли, какъвъ е. Какъвъ е? – Който обича, нека го опита. И тъй, ние, съврѣменитѣ хора, всѣкога седимъ на този столъ, който носи смърть. Ние желаемъ външни богатства, отъ който умираме. Външнитѣ богатства днесъ раждатъ умраза между хората. Защо? Защото щомъ човѣкъ забогатѣе, той нѣма вече приятели. Даже жена му, дѣцата му не сѫ му вече приятели. Той не може да бѫде напълно увѣренъ, че тѣ го обичатъ. Забогатѣе ли, той е изключенъ за тѣхъ, не сѫществува вече за тѣхъ, тѣ обичатъ неговитѣ пари. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. Добрѣ, то не е голѣма работа. Ще седнете на този столъ и ще забогатѣете. Сега, не трѣбва да вадите заключение, че не трѣбва да бѫдете богати. Има богатства, който трѣбва да придобиете, но трѣбва да знаете Истината, че като седнете на този столъ, и да ви ухапи кобрата, да не умрѣте. Синъ ти, жена ти, дъщеря ти не трѣбва да ламтятъ за туй външно богатство. Като говоря за богатство, азъ разбирамъ онова вѫтрѣшно богатство на Любовьта, на знанието и на Добродѣтелитѣ. Туй е истинското богатство! Има ли го човѣкъ въ себе си, той всѣкога може да бѫде богатъ. Туй богатство почива на слѣдующия законъ: всички онѣзи хора, който сѫ разбогатели по единъ естественъ начинъ въ кръвьта имъ се съдържа злато, и то толкова, колкото е количеството на външното злато, което притежаватъ. На това вѫтрѣшно злато въ кръвьта имъ се дължи богатството. Азъ не говоря за ония богати хора, който врѣменно сѫ разбогатели, по единъ неестественъ начинъ. Щомъ човѣкъ стане богатъ, той трѣбва да внесе едно малко количество злато и въ кръвьта си. Щомъ придобие туй живото злато отвѫтрѣ, той ще привлѣче златото и отъ вънъ. Ще видишъ тогава, какъ този ти носи, онзи ти носи. Значи, за да имашъ външното злато, трѣбва да имашъ туй вѫтрѣшното злато въ кръвьта си. Ако вие придобиете туй външно злато безъ да имате вѫтрѣшното злато въ кръвьта си, тази кобра ще дойде да ви ухапи, и вие ще умрѣте. Коя е тази кобра? – Това е онзи апашъ, разбойникъ, който ще ви ограби, удуши, ще ви вземе всичкото богатство. Имашъ ли туй живото злато, никой не може да ви ограби, да ви окраде. Ами че онзи, който иска да ми краде златото, азъ нѣма защо да го чакамъ да дойде да ме обере въ кѫщи, но ще го срѣщна на улицата и ще му кажа: приятелю, нѣма защо да ме крадешъ, кажи колко искашъ и азъ ще ти дамъ. – Е, 1,000–2,000 лв. Ето, вземи ги, и когато имашъ нужда пакъ ела. Ще му дамъ колкото му трѣбватъ и съ това ще станемъ приятели съ него, нѣма какво да ме краде. При това, има другъ единъ законъ, споредъ който честното богатство никой не може да го краде. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ американския животъ, може да го вземете като анекдотъ или като приказка, съ който се потвърждава този законъ. Единъ християнинъ, бѣднякъ билъ той, често ходилъ на църква, но цѣлата му молитва била все за пари, тъй силно била концентрирана мисъльта му къмъ паритѣ. Той се молилъ на Господа така: Господи, ти знаешъ, че имамъ нужда отъ пари, прати ми парички отнѣкѫдѣ. Азъ ще посветя живота си за Тебе, но помогни ми! Видишъ ли отъ 4–5 години какъ реформирахъ живота си, искамъ да Ти служа, но не ме забравяй, Господи, прати ти парички! Молилъ се, молилъ се и една вечерь, като се връща дома си, вижда прозореца на кѫщата на единъ банкеръ отворенъ и на прозореца сложена една торба съ пари, които банкерътъ, както броилъ, дошло му нѣкакво вдъхновение, отишълъ да се помоли Богу и ги забравилъ. Този бѣдниятъ християнинъ, като вижда торбата съ паритѣ веднага я взима и си казва: благодаря Ти Боже, за гдѣто ми чу молитвата. Занася я дома си и започва да се моли Богу, обаче веднага торбата изпѫква между него и Бога. Спира се и си казва: е, тази вечерь молитвата ми не върви, утрѣ, ще провѣря, да видя дали ще се яви пакъ торбата. На другата сутринь отива при торбата, попипа я малко, порадва и се започва да се моли, казва: благодаря Ти Господи! Моли се, но молитвата пакъ не върви, торбата отново изпѫква. Вториятъ, третиятъ день все сѫщото нѣщо се повтаря. Казва си: Господи, защо ми даде тази торба? Господь му казва: тази торба не е за тебе. Иди, занеси паритѣ на господаря и ги остави, нека той ти даде отъ любовь колкото иска. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ закона на Любовьта. Не е ли придобито чрѣзъ любовьта, то носи смърть и проказа. Всѣко нѣщо трѣбва да се придобие чрѣзъ поть на лицето и чрѣзъ трудъ. Знанието, мѫдростьта, всичко трѣбва да се употрѣби, за да донесе онова вѫтрѣшно богатство. Апостолъ Павелъ казва: „Който се учи“. Е, защо ние да не започнемъ споредъ този законъ и да се постараемъ да уредимъ живота си? Можемъ да уредимъ живота си. Кой ще ни покаже какъ да го уредимъ? – Онзи, който ни учи. И съврѣменнитѣ страдания не сѫ нищо друго, освѣнъ това, че невидимиятъ свѣтъ ни прѣдава горчиви уроци, за да дойдемъ до онова вѫтрѣшно познание, отъ което произтича живота. Не е ли хубаво да прѣкараме единъ животъ въ миръ и съгласие съ самитѣ насъ? Какво по-хубаво отъ това, да станешъ сутринь, да се помолишъ Богу, да ти дойдатъ онѣзи хубави мисли отъ всевъзможенъ характеръ, които ти даватъ потикъ, подемъ, да имашъ миръ въ себе си отколкото да станешъ сутринь, че това те боли, онова те боли, коститѣ те болятъ, подагра имашъ, усѣщашъ се хилавъ, слабъ и лѣкаритѣ единъ слѣдъ другъ току влизатъ и излизатъ отъ дома ти. Това сѫ блага за човѣшката душа. Азъ говоря за онѣзи блага, които може да те ползуватъ – да бѫдешъ богатъ и да се радвашъ, а сѫщо и всички твои близки около тебе да се радватъ, че си и външно, и вѫтрѣшно, по сърдце богатъ. Има и външни, и вѫтрѣшни богатства. Сега, дойдатъ нѣкои, казватъ: нека се откаже този братъ отъ богатствата си. Отъ богатствата си може да се откаже само онзи човѣкъ, който заминава за небето. Този братъ пита: ами какъ ще си раздамъ богатството? Азъ още не заминавамъ за небето. Казвамъ му: е, братко, ти трѣбва да си заминешъ вече, раздай си богатството! Ами ти сигуренъ ли си? Да не ме лъжешъ? Не, още тази вечерь повикай нотариуса и раздай всичко, че утрѣ да не си закъснѣлъ. Защо ще оставишъ другитѣ да дигатъ шумъ слѣдъ тебе? Раздай всичко и си тръгни свободенъ! Ние чакаме другитѣ да уреждатъ работитѣ ни. Не, нашитѣ работи никой не може да ги уреди, освѣнъ ние самитѣ. Богатиятъ човѣкъ нѣма право да оставя синъ му или дъщеря му да му уреждатъ работитѣ, да му оправятъ обърканитѣ тевтери. Защото, ако остави другитѣ да му оправятъ обърканитѣ смѣтки, той ще остане между небето и земята и ще ходи немилъ-недрагъ. Ако остави това на другитѣ, такъвъ човѣкъ ще се намѣри въ положението на онзи български свещеникъ, който взималъ пари отъ хората да имъ споменава имената, но не ги споменавалъ. Събралъ една голѣма торба, пълна съ поменици, но не ги споменавалъ. По едно врѣме умира, но не отива горѣ на небето, а остава да се скита по земята. Идва новъ свещеникъ въ църквата, влиза въ олтаря, иска да служи, но веднага стариятъ свещеникъ му се явява. Новиятъ свещеникъ избѣгва и казва на паството си: „Ще ме извините, не съмъ разположенъ да служа тукъ“ – и си отива. Идва вторъ свещеникъ, но и той избѣгва. Нѣколко души свещеници избѣгали, плашили се отъ стария свещеникъ, който имъ се явявалъ. Послѣдниятъ свещеникъ, който дошълъ, билъ по-смѣлъ, запитва стария свещеникъ, какво иска. Той му показва торбата съ поменицитѣ и му казва: „Моля ти се, прочети всички тия имена, защото не мога да отида нагорѣ“. Когато новиятъ свещеникъ отслужилъ всички тия имена, стариятъ вече прѣстаналъ да се явява. Сега ние казваме: Това сѫ все анекдоти. Не, съ неизпълнението волята Божия човѣкъ се спъва. И колкото по-високо седи човѣкъ въ свѣта, толкова повече се спъва. И царе, и свещеници, и владици, и учители съ неизпълнението волята Божия, съ неизпълнението на онова, което Богъ имъ възложилъ, тѣ се все повече и повече свързватъ и трѣбва да седятъ дълго врѣме на земята, докато се развържатъ. Отговорности има човѣкъ въ този свѣтъ! Слѣдователно, всички хора тукъ на земята се учатъ, всички сѫ дошли въ този пѫть да научатъ единъ великъ законъ, какъ да служатъ на Бога правилно. Щомъ служатъ правилно, тогава, каквито и да сѫ, и царе, и владици, и просяци, и учени, и прости, всички горѣ на небето сѫ на едно мѣсто. Тамъ тѣ сѫ ангели и минаватъ за братя. Тукъ на земята се различаватъ, но на небето сѫ едно и сѫщо нѣщо. И когато говоримъ за братство, ние разбираме братството горѣ на небето, а не тукъ на земята. Тукъ, двама братя раздѣлятъ имането на баща си. Единиятъ взима повече, другиятъ – по-малко. Това братство ли е? Истинскитѣ братя трѣбва единъ другиму да си помагатъ. Сестри, който, се обичатъ, трѣбва да си помагатъ едни други. Между тѣхъ не трѣбва да се яви ни сѣнка отъ зависть. Щомъ си завиждатъ, тѣ не сѫ сестри. Послѣ, говоримъ, че сме българи. Какви българи сме, щомъ се измъчваме единъ другъ? Англичанинъ съмъ, казва нѣкой. Въ англичанитѣ има поне това нѣщо, че тѣ си зачитатъ правата единъ на другъ. Англичанинътъ, когато дойде да се бие, той ще свие юмрука си, ще удари другия по носа и само ще го разкървави. Послѣдниятъ ще се поизчисти и въпросътъ е рѣшенъ. Българинътъ не постѫпва така. Единиятъ ще вземе единъ колъ, и другиятъ ще вземе единъ колъ, че като започнатъ – този удря, онзи удря. Погледнешъ, единиятъ съ счупена рѫка, другиятъ съ счупена глава и се върнатъ дома си – герои. Туй не е разбиране на Божествения законъ. Какъ! Да, това не е никакъвъ Божественъ законъ. Всичкитѣ тия груби нрави трѣбва да се смекчатъ само чрѣзъ този Божественъ законъ на свободата. Всѣки народъ трѣбва да живѣе разумно, споредъ Божия законъ, понеже всѣки народъ е единица, образувана отъ хиляди и милиони хора, отъ който всѣки за себе си трѣбва да живѣе разумно. И тъй, казва апостолътъ: Онзи, който се учи. Какво учи българинътъ отъ толкова врѣме? Да изпълнява Божия законъ ли? Не, пѫтьтъ, по който вървятъ българитѣ отъ толкова врѣме, донесе ли имъ нѣщо добро, спечелиха ли нѣщо хубаво? Защо не спечелиха? Отъ 1912 г. българитѣ все се биятъ. Тѣ не вървятъ въ правия пѫть. Тѣ казватъ: ние ли сме най-голѣмитѣ грѣшници? Не, българинътъ трѣбва да живѣе като българинъ, въ душата на когото трѣбва да има четири качества: да бѫде честенъ, справедливъ, добъръ и интелигентенъ. Въ него трѣбва да прониква Божията Любовь и да каже: Господи, каквото ни дадешъ, ние ще бѫдемъ доволни и ще изпълнимъ волята Ти, не споредъ църквата, а споредъ Твоя законъ на справедливостьта и ще покажемъ на свѣта, че ние разбираме Божията Любовь и Господь царува навсѣкѫдѣ. Между васъ не трѣбва да има никаква зависть, никаква злоба. А днесъ, кой какъ те срещне, пита те: ти православенъ ли си? Добрѣ, ти като си православенъ, разбирашъ ли Божия законъ? Не, въ това православие има неразбиране на Божия законъ. И послѣ, какви ли не други работи се разискватъ кой билъ виновенъ за тази, или онази работа. Никой не е виновенъ. Много народи има на земята, които страдатъ. Българитѣ страдатъ още повече. Всѣки народъ си е самъ виновенъ. Сега вие живѣете между този народъ и, за да му помогнете, трѣбва да разбирате Божия законъ. Писанието казва: „Богъ поругаемъ не бива. Кой каквото сѣе, това и ще пожъне“. Не че въ Бога има нѣкаква умраза или нѣкакво неразположение къмъ когото и да е, но Богъ гледа еднакво спрѣмо всички сѫщества и народи. Когато единъ народъ живѣе съобразно Божиитѣ закони, когато изпълнява волята Божия, Той ще му изпрати разумни управници, разумни духовници, разумни учители, разумни майки, бащи, сѫдии и всичко друго, а когато единъ народъ не живѣе споредъ Божия законъ, тогава Той ще му изпрати такива управници, духовници, учители, майки и бащи, каквито той не е очаквалъ. Сега, ние разглеждаме живота отъ духовно гледище. Този животъ, който живѣемъ, не е още самиятъ животъ, то е само едно проявление на живота, а истинскиятъ животъ ще бѫде слѣдъ като заминемъ отъ земята. Единъ българинъ, който живѣе тукъ на земята, българинъ ли е? Не той, слѣдъ като е живѣлъ единъ добъръ, чисть и святъ животъ тукъ на земята, като отиде на небето, ще бѫде единъ ангелъ и ще се нарече „служителъ Божий“. А сега, туй, дали си българинъ, англичанинъ, германецъ, или какъвъ и да е другъ, това сѫ само символи, които иматъ отношения, тъй както сѫ символи мечката, вълкътъ и другитѣ животни. Всички народи на земята съставляватъ само удове на това великото тѣло, въ което се изпълнява волята Божия. Та, казвамъ: всички вие трѣбва да се повърнете къмъ другъ единъ законъ. Оставете обществото! Тъй, както то се развива, вие не може да го измѣните. Индивидуално ние можемъ да подобримъ, да измѣнимъ своя животъ, и въ подобрението на своя животъ, и нашитѣ окрѫжающи може да се измѣнятъ. Туй подобрение може да стане всѣкога и да се прѣдаде на всѣкѫдѣ. Когато дойде Христосъ въ свѣта, какво бѣше положението на тогавашното човѣчество? – Упадъкъ имаше. Христосъ дойде и съ своя животъ именно даде тласъкъ на човѣчеството. И днесъ 500 милиона хора живѣятъ по-добрѣ, по-културно, отколкото сѫ живѣли въ врѣмето на римската империя. Неговото дохождане даде тласъкъ, подигане на жената. Отъ тогава у жената има единъ по-благороденъ импулсъ, който се дължи на този тласъкъ, който Христосъ донесе. Наистина, има още много работи, които може да се желаятъ, но Христосъ казва: Втори пѫть когато дойда, ще донеса нѣщо ново. Днесъ толкова може да носите, но когато бѫдете готови за нѣщо повече, тогава Духътъ ще дойде, и невидимиятъ свѣтъ ще ви се открие. Този свѣтъ нѣма да ви се открие тъй, както нѣкои казватъ: азъ видѣхъ на сънь нѣщо, но едва си го спомнямъ. Не, онзи свѣтъ ще бѫде тъй реаленъ, тъй отворенъ, ще говорите съ ангелитѣ, съ своитѣ разумни братя тъй, както говорите приятель, съ приятель, учитель съ ученикъ. Тогава ще имате положителни знания. А сега, какво? Събудилъ си се сутриньта, видѣлъ си нѣкакъвъ сънь, но го нѣма. Или, видѣлъ си едно видѣние, но не знаешъ, какво значи. Добрѣ, какъ ще докажете това нѣщо? Ще кажете: е, това е една халюцинация. Хубаво, ами слѣдъ като умрѣ човѣкъ, слѣдъ като се разложи, това не е ли халюцинация? Кѫдѣ отиде този човѣкъ, кѫдѣ отидоха дробоветѣ, мозъка, нервитѣ му? Ако всичко това бѣше реално, гдѣ отиде неговото сърдце, за което казватъ, че люби? Гдѣ отиде неговата топлина, кръвь, неговитѣ мускули? Казватъ, че този човѣкъ се разложилъ, изгнилъ. Ами че този изгнилиятъ човѣкъ, това ли е човѣкътъ? Има нѣщо, което не умира. И тукъ въ този свѣтъ, и въ онзи свѣтъ, това, което не умира, което не се разлага, това е човѣкътъ. То нито остарява, нито се подмладява. Вие седите нѣкой пѫть и казвате, е, старини дойдоха, защо не разбирате Бога. Казвате: е, сиромашия дойде. Защо идва сиромашията? – Защото не работите. Страдания идватъ. Защо идватъ страданията? Защото на сте живѣли споредъ пълнотата на Божията Любовь. Кой отъ васъ е живѣлъ споредъ този великъ Божий законъ, та да е толкова отзивчивъ, като нѣкоя струна, която щомъ бутнешъ, да отговори ясно на тона? Добрата цигулка се познава по това, че като бутнешъ нѣкой тонъ отъ една струна, той веднага зазвучава чисто, ясно. Има нѣкои цигулки, на които тоноветѣ не сѫ вѣрни, позициитѣ сѫщо не сѫ вѣрни. Апостолъ Павелъ казва: „Онзи, който се учи“. На какво трѣбва да се учимъ? Най-първо ние трѣбва да имаме онази абсолютна вѣра. Въ какво трѣбва да имаме вѣра? – Въ онзи живия Господь, който живѣе въ насъ, който сѫществува на всѣкѫдѣ, подъ чието зорко око е всичко, и отъ когото всичко зависи. И тогава като говоримъ за Христа, трѣбва да знаемъ, че Той е Божий посланникъ, дошълъ да изпълни Неговата воля. Такива сѫ били всички пророци. Христосъ е най-възвишеното проявление на Бога. До сега, човѣкъ съ такава любовь, съ такава широчина на душата, отъ която да диша такова пълно безкористие, съ такова забравяне на себе си, като това въ Христа, не се е явилъ. По това именно се отличава Христосъ. Като говоря за Христа, разбирамъ човѣкъ, на когото душата е напълно погълната въ Бога, и Богъ напълно се проявява чрѣзъ него. Да любимъ Бога, значи да се прояви Богъ въ насъ, и ние да се погълнемъ отъ Него. Тогава нѣма да ни е страхъ отъ никакви болести, отъ никаква сиромашия и всѣки моментъ ще бѫдемъ готови да прѣнесемъ всички страдания, всички нещастия съ радость. Каквото ни дойде, да кажемъ: Господи, да бѫде Твоята воля. Тогава, и въ ада, и въ рая да сме, ще знаемъ, че сме съ Него, и Той ще ни избави и възкръси. Това не значи, че трѣбва да бѫдемъ индиферентни, но да забравимъ себе си, да бѫдемъ въ пълно очакване и да провѣримъ този законъ. Христосъ провѣри този великъ законъ на Божията Любовь и съ пълна вѣра се прѣдаде на Бога, като каза: „Боже, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си“. И тъй, ти ще учишъ. Защо? – За Бога. Ще работишъ, ще придобивашъ богатство. Защо? – За Бога. Ще търгувашъ. Защо? – За Бога. Ти трѣбва да употребишъ абсолютно всичко въ свѣта, за да извършишъ волята Божия. Ти трѣбва да направишъ всичко за Божията Любовь, за Бога. Имашъ красота. Защо ти е тази красота? – За Бога. Здраве имашъ. За кого? – За Бога. Всичко ще употребишъ все за Бога. До сега си работилъ за себе си, но отъ сега нататъкъ ще работишъ за Бога. Ще знаешъ, че каквото ти се случи всичко това е, за да се разшири твоята душа. Нѣкой пѫть вие ми казвате: не виждашъ ли нашитѣ страдания? – Виждамъ ги, но виждамъ задъ тия страдания нѣщо хубаво, нѣщо красиво. Пъкъ не страдашъ само ти. Има хиляди милиони сѫщества, които страдатъ заедно съ тебе. Всички хора страдатъ. Хубаво нѣщо сѫ страданията. Защо? – Защото Господь иде и ще даде една обща амнистия, за всички ще има едно благо. Небето иде на помощь, и тогава всички ще бѫдатъ радостни и весели, на всички ще се дадътъ условия за развитие. Казвате: ама въ този животъ ли? – Въ този животъ, сега му е врѣмето. Но още тукъ, докато сме въ плъть ли? – Да, докато сте още въ плътьта си. Царството Божие не е въ материалния свѣтъ, то е вѫтрѣ въ душитѣ ви. Всѣки човѣкъ не може да го види. Царството Божие може да се види само отъ този, който има развити очи, Та, казва апостолъ Павелъ: „Онзи който се учи“. Ние сега се учимъ на хиляди нѣща, на много тежки работи. Всички сме изложени на разочарования. Всички се безпокоимъ отъ мисъльта, какъвъ ще бѫде нашиятъ край. Краятъ на всички хора ще бѫде смърть. Онзи, който се бие на бойното поле, умира; майката умира, бащата умира, синътъ умира, дъщерята умира, приятельтъ умира, всичкото богатство, което имаме ще се разпръсне. Какво ще ни остане отъ живота? Какво реализиране очакваме на земята? Не, Богъ, който ни учи сега, иска да ни покаже, че всичкитѣ блага, които сѫ пратени на земята, Той нѣма да ги прѣкѫсне, но трѣбва да признаемъ, че всичко иде отъ Него. Като отидешъ при единъ богатъ братъ, нѣма да го заплашвашъ съ револвера си, но ще го питашъ: ти познавашъ ли Бога? Ако ти каже, че Го познава, ще му зададешъ другъ въпросъ: ти готовъ ли си да изпълнишъ волята Божия? – Готовъ съмъ. Само при тия условия ти ще му поискашъ това, отъ което имашъ нужда, а не да го оскубвашъ, защото билъ богатъ, у всинца ни трѣбва да се яви тази Любовь, за да познаемъ, че Богъ ни обича. Сега на какво уподобявамъ страданията на сегашното човѣчество? Тия страдания, азъ си прѣдставямъ като една яйцеобразна жилезна черупка въ която всѣки човѣкъ е затворенъ. Въ тази черупка го очаква смърть, затова дойде единъ ангелъ и удари съ чука си върху това яйце, за да го разбие. Ти казвашъ: какво става съ мене, ще ме убиятъ! Ангелътъ удари още единъ пѫть. Ти пакъ казвашъ: какво става съ мене, докога ще се сипятъ ударитѣ на сѫдбата върху мене? – Докато се разчупи туй яйце, и ти излѣзешъ вънъ отъ него. Всички тия страдания, всички нещастия, които изживѣваме не сѫ нищо друго, освѣнъ разчупване черупкитѣ на туй яйце, от което нашитѣ души ще излѣзатъ, за да се съединятъ съ истинския животъ, отъ който сме произлѣзли, и за който сме призвани да живѣемъ. И тъй, стихътъ казва: „А този, който се учи на Словото Божие, нека направи участникъ въ вситѣ си добрини тогозъ, който го учи“. Богъ иска всинца ни да направи участници на онова благо, което е у Него. Затова именно Той ни изпраща всички страдания. Страданията сѫ освобождение отъ връзки, които сѫ сѫздадени въ миналото. Богъ ще скѫса всички връзки и ще остави само една връзка – между Него и насъ. Всичко останало ще бѫде само отношения, а не връзки. Тогава ще има само единъ Господь, а хората помежду си ще бѫдатъ само братя и сестри на небето. Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 30 ноемврий, 1924 г. въ гр. София.
×
×
  • Създай нов...