Jump to content

Della

Moderators
  • Мнения

    18
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

Относно Della

  • Ранг
    Member

Profile Information

  • Gender
    Not Telling
  1. Беседи от Учителя, държани в Окултната школа на Всемирното Бяло Братство (1920), София 1920 СЪДЪРЖАНИЕ 1. Кротостьта и смирението. 2. Електричеството и магнетизъмътъ. 3. Мѫчението.
  2. 1928_04_22 За сѫдба дойдохъ

    От томчето "За сѫдба дойдохъ" Сила и живот, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание За сѫдба дойдохъ. „Азъ за сѫдба дойдохъ на този свѣтъ.“ Иоана 9:39. Тия Христови думи иматъ отношение само къмъ ония хора, у които се е пробудило възвишеното и благородното. По-добра дума въ български езикъ, която да изразява понятието „сѫдба, сѫдене“ нѣма. Да сѫдишъ човѣка, това се счита за голѣмо негово нещастие. Сѫдбата, обаче, има и друго прѣдназначение: тя рѣшава и благото на човѣка. Когато нѣкой бѣденъ човѣкъ е онеправданъ, сѫдбата, именно, рѣшава да му Се даде правото. Сегашниятъ свѣтъ, въ своята цѣлокупность, е създаденъ върху едно велико начало, което показва, че между всички области на живота, или между всички негови проявления, далечни или близки намъ, има тѣсна връзка. Когато се говори за връзка, трѣбва да се знае, че връзка се прави между разумни явления. Всѣко явление има своя причина и послѣдствие. Ние можемъ да раздѣлимъ явленията на три категории: материални явления, въ проявлението на които съзнанието не взима участие, но има малко съприкосновение съ тѣхъ; духовни явления, въ проявлението на които съзнанието дѣйствува отвънъ. Напримѣръ, стрѣлката на часовника, която опрѣдѣля точно движението на земята, не съзнава това нѣщо. Тукъ съзнанието дѣйствува отвънъ. Часовникътъ върши работата си правилно, безъ да съзнава, какво върши, но неговата работа се оцѣнява отъ други сѫщества извънъ него, съ високо съзнание. Третата категория явления сѫ Божествени, при които съзнанието участвува отвънъ и отвѫтрѣ. Тѣ прѣдставляватъ сѫщинскитѣ явления. Този родъ явления обединяватъ и материалнитѣ, и духовнитѣ явления въ себе си. Съврѣменната наука засѣга само двата рода явления — материалнитѣ, въ които съзнанието не участвува, и духовнитѣ, при които съзнанието участвува само отвънъ. Такова явление прѣдставлява работата на часовника, който дѣйствува автоматически: дрънка, буди господаря си. Дѣ е неговото съзнание? — Въ господаря му. Възъ основа на това, ученитѣ казватъ: всички хора сѫ автомати, тѣ извършватъ работитѣ си автоматически и слѣдъ като умратъ, всичко се свършва съ тѣхъ. Това казва и часовникътъ: „Ако не ме навиете, азъ ще спра, нѣма да ви бѫда полезенъ.“ Сега, въ тия врѣмена, които прѣживѣваме, всички хора се интересуватъ живо отъ това, какво ще кажатъ ученитѣ за землетресението. За да не покажатъ своето невѣжество, ученитѣ казватъ, че ставали нѣкакви размѣствания на пластоветѣ, че огънь имало въ земята и т. н. Казвамъ: така е, и размѣстване на пластоветѣ става, и огънь въ земята има, но сѫщинската причина на землетресенията не е нито въ размѣстването на пластоветѣ, нито въ вѫтрѣшния огънь на земята. Когато нѣкоя жена накладе огънь на огнището и тури отгорѣ тенджерата съ вода и месо да ври, питамъ: огъньтъ, отъ самосебе си ли се накладе? Тенджерата отъ самосебе си ли дойде? Месото отъ самосебе си ли влѣзе въ тенджерата? — Не, причината на всичко това се крие другадѣ. Така и много отъ съврѣменнитѣ учени, като ги питатъ, дали пакъ ще стане землетресение, тѣ казватъ: науката още не може съ положителность да прѣдскаже това. Сеизмографътъ опрѣдѣля само това, което е вече станало, близо или далечъ нѣкѫдѣ, но не може да прѣдскаже, какво има да стане. Днесъ свѣтътъ се намира въ сѫщото положение, въ каквото нѣкога бѣ царь Навуходоносоръ, който сънува сънъ, но не можа да го запомни. Той извика всички мѫдреци отъ царството си да му го изтълкуватъ, но никой не можа да стори това. И пророкъ Данаилъ се натъкна на сѫщото противорѣчие, въ което изпаднаха всички мѫдреци на царь Навуходоносора. Обаче, у Данаила имаше мѫжество, имаше вѣра. Той се обърна къмъ Господа, да му разкаже съна на царя. Съ молитвата си Данаилъ отиде да почерпи свѣдения отъ явленията на Божествения свѣтъ. Тия явления сѫ отъ Божественъ характеръ. Така трѣбва да постѫпятъ и съврѣменнитѣ учени хора. Тѣ трѣбва да направятъ крачка напрѣдъ! Нека отправятъ своята молитва къмъ Бога, да Го помолятъ да имъ обясни причинитѣ на днешнитѣ явления. Тѣ се спиратъ прѣдъ вратата на Царството Божие и философствуватъ. Не, врѣме е да се изтълкува съня на царя, да се изтълкуватъ новитѣ явления, които ставатъ въ живата разумна природа. Цѣлата европейска култура, всички съврѣменни хора сѫ се спрѣли прѣдъ материалния и духовния свѣтъ и не прѣдприематъ рѣшителна крачка напрѣдъ. Питамъ: защо ставатъ землетресенията въ България? Защо се вари месото на огъня? — Все трѣбва да има нѣкаква причина затова. Защо колятъ вола? — И затова има нѣкаква причина. Защо умиратъ хората? — И затова има нѣкаква причина. Нѣкои казватъ: така е наредилъ Богъ. Не, това не е философия. Азъ, като чета свещенитѣ книги, въ които се говори за създаването на свѣта, абсолютно никѫдѣ не съмъ срещналъ да се говори за смъртьта. Въ Божествения езикъ думата смърть не сѫществува. Хората сами създадоха тази дума. Тя сѫществува само въ човѣшкия езикъ. Въ Божествения езикъ не сѫществува и думата землетресение. И тази дума създадоха хората. Причината за землетресенията, въ коя и да е часть на земното кълбо, сѫ всички живи сѫщества. Тѣ създаватъ землетресенията. Чудни сѫ хората, като търсятъ причината на землетресенията другадѣ, а не въ себе си. Отрицателнитѣ мисли, чувства и дѣйствия на хората влияятъ върху земята тъй, както експлозивнитѣ вещества, които, като турятъ подъ нѣкоя канара, тя се разрушава. Достатъчно е само да се тури запалка на тия вещества, и всичко надъ тѣхъ хвърква изъ въздуха. Така се произвеждатъ и землетресенията. Казвамъ: всички учени хора, слѣдъ като заминатъ за другия свѣтъ и нѣма какво да правятъ, слизатъ долу въ земята, на дълбочина 5 — 10 — 15 — 20 клм., и като намѣрятъ тамъ избухливитѣ вещества, запалватъ ги и казватъ: да става каквото ще съ България! Казвате: това научна теория ли е? — Толкова научна, колкото сѫ научни и теориитѣ на съврѣменнитѣ геолози. Ние можемъ да опрѣдѣлимъ точно, ще стане ли землетресение въ София, или нѣма да стане. Землетресенията, които станаха въ Чирпанъ и Пловдивъ, показаха, че тамъ нѣмаше десеть души праведни. Азъ имъ казвамъ това нѣщо въ очитѣ. Намѣрете десеть души праведни, и землетресението ще мине и ще замине, безъ да причини голѣми нещастия. Нѣма ли десеть души праведни, землетресението ще стане и голѣми нещастия ще причини. Тия десеть души праведници сѫ десеть опорни точки, които гарантиратъ извѣстна стабилность. Ако въ едно сражение нѣмаме разумни генерали, може ли това сражение да се спечели? Ако въ една държава нѣма десеть разумни управници, може ли тази държава да се оправи? Ако въ единъ университетъ нѣма десеть разумни, добри професори, може ли той да сѫществува? Ако въ астрономията, като наука, нѣма десеть души учени хора, които да я подържатъ, може ли тя да се развива? Сега, въ тия врѣмена, ако ме слушате, най-добрѣ е човѣкъ да мълчи, да наблюдава явленията и да ги проучава. Отъ прѣди години още азъ имахъ силно желание да избавя българитѣ отъ страданията, които днесъ дойдоха. И землетресението спрѣ до София. Обаче, ако българитѣ не измѣнятъ поведението си спрѣмо небето, ако не се рѣшатъ да служатъ на Бога, страданията и изпитанията ще дойдатъ. Трѣбва да знаете, че на първо мѣсто духовенството е отговорно за тия катастрофи въ България. Слѣдъ това отговорностьта лежи върху управляващитѣ, въ широкъ смисълъ на думата, и най-послѣ върху всички останали хора: учители, майки, бащи, млади и стари. И ако всички тия фактори въ свѣта не изпълнятъ волята Божия, ние не сме отговорни за нищо. Питамъ: какво може да се очаква отъ единъ народъ, поданицитѣ на който се изтрѣбватъ едни други помежду си? Какъвъ примѣръ даватъ българитѣ въ това отношение? Съ какво могатъ да се похвалятъ тѣ? Едно врѣме турцитѣ ги клаха и изтезаваха, и тѣ се оплакаха за това прѣдъ цѣла Европа. Но какъвъ отговоръ ще даде днесъ българскиятъ народъ прѣдъ Бога, като се изтрѣбватъ и колятъ сами помежду си? Казвате: еди-кой си човѣкъ не подържа държавата, обявява се противъ нея. Питамъ: какъ може този човѣкъ да се обявява противъ държавата, отъ която е единъ удъ? Какъ може краката ми да бѫдатъ мои врагове? Какъ може очитѣ ми да бѫдатъ мои врагове? Това не може да бѫде, немислимо е! Българинъ на българинъ врагъ не може да бѫде. Такъвъ е Божиятъ законъ! Всѣки, който каже противното, не говори Истината. Въпросътъ не е само за българитѣ, но и за всѣки човѣкъ, който се обявява противъ цѣлото човѣчество. Такъвъ човѣкъ е неговъ врагъ. Христосъ казва: ,,Азъ за сѫдба дойдохъ въ свѣта.“ Христосъ е дошълъ за сѫдба, да тури редъ и порядъкъ въ свѣта, да внесе разумно разбиране за живота. Нѣкои хора мислятъ, че свѣтътъ, както и цѣлата земя, е създадена само заради тѣхъ. Не, на първо мѣсто земята е създадена за Бога, на второ мѣсто — за ангелитѣ и на трето мѣсто — за насъ. Оттукъ ние извличаме три важни положения за насъ, а именно: цѣлото е създадено за главата, главата — за дробоветѣ, а дробоветѣ — за стомаха. Главата е Богъ, дробоветѣ сѫ ангелитѣ, а стомахътъ сме ние. Най-послѣ има и другъ единъ свѣтъ — свѣтътъ на дебелитѣ и тънкитѣ черва. Той е чистилището, адътъ. Всѣки човѣкъ носи този адъ въ себе си. Червата съставляватъ ада у човѣка, дѣто живѣятъ всички паднали и грѣшни духове, всички демони. Нѣкои питатъ: какво нѣщо е адътъ и дѣ се намира той? Казвамъ: адътъ се намира въ червата на човѣка. Затова често казватъ за нѣкого: проклетъ е въ червата си! Ето защо, когато съврѣменната наука се заеме да лѣкува нѣкого, най-първо очиства стомаха и червата му. Празни ли сѫ червата на човѣка, лѣкуването му може да започне. Въ това отношение и всѣки народъ има глава, дробове, стомахъ и черва. И ако червата на нѣкой човѣкъ или на нѣкой народъ се задръстятъ, трѣбва ли да се рѣже главата му? Чудни сѫ хората съ своята философия! Ще ви приведа случая, станалъ още отъ най-стари врѣмена, съ единъ българинъ. Той рѣшилъ да се ожени, избралъ и момата, но не знаелъ, какъ да разрѣши единъ важенъ въпросъ съ своята булка, която била неимовѣрно висока, около 2 ½ метра. Въ това врѣме у българитѣ сѫществувалъ обичаятъ да вървятъ съ изправени глави, да не се навеждатъ. Прѣзъ врата ли ще минаватъ, или дѣто и да е, главитѣ имъ трѣбвало да бѫдатъ изправени нагорѣ. Дошло редъ булката да влѣзе прѣзъ вратата на кѫщата, дѣто живѣелъ момъкътъ. Какво било очудването на всички, когато вратата на кѫщата се указала низка за булката! Какъ да влѣзе? Обичай е главата да не се навежда. И българинътъ, като циганина, трѣбвало да каже: ,,И чука си продавамъ, и чергата си продавамъ, но обичаятъ си не измѣнямъ.“ Всички започнали да мислятъ, какво да направятъ, за да вкаратъ булката прѣзъ вратата. Като помислили, че трѣбва да се отрѣже главата ѝ, за да я вкаратъ вѫтрѣ, взели да плачатъ, да тѫжатъ, каква ще е тази булка безъ глава. Приближава се най-послѣ при сватбаритѣ единъ старъ, разуменъ българинъ и имъ казва: „Азъ ще ви покажа начинъ, какъ да вкарате булката прѣзъ вратата, но ще ми позволите ли да се кача на врата ѝ? — Позволяваме. Той се качилъ на врата ѝ, и тя, безъ да ще, се навела. Тогава той казва на сватоветѣ: „Хайде, теглете сега булката навѫтрѣ!“ Потеглили я тѣ, и булката влѣзла. Както виждате, по единъ простъ начинъ се прѣмахнало нещастието, което щѣло да сполѣти тия стари българи. По сѫщия начинъ и съврѣменнитѣ хора сѫ се възгордѣли, не навеждатъ глава, и казватъ: ние сме разрѣшили всички въпроси въ свѣта, никакъвъ Господъ не сѫществува, ние управляваме свѣта, ние имаме право да сѣчемъ глави, затова всѣки трѣбва да се подчинява на нашитѣ закони. Но землетресението дойде, качи се на гърба на българина и каза: теглете го сега вѫтрѣ! Какво иска да ни каже днесъ землетресението? — Да влѣзете прѣзъ вратата на Царството Божие. Сега всички хора и народи седятъ прѣдъ тази врата и казватъ: обичай е да не си навеждаме главата, не можемъ да минемъ прѣзъ вратата, низка е за насъ. Казвате: много пострадахме отъ землетресението. Не, още не сте пострадали. Ако София пострада, тогава ще бѫде лошото. Засега страдатъ малко само краката и стомаха на България, но главата трѣбва да се пази. Пострада ли главата на България, тогава ще бѫде най-голѣмото нещастие. И азъ казвамъ днесъ на българския народъ: нека цѣла София излѣзе вънъ да се помоли на Бога. Защо чакатъ само на свещеницитѣ? Нека софиянци не чакатъ никакви православни свещеници, никакви евангелски проповѣдници, нека сами излѣзатъ подъ открито небе и да се помолятъ на Бога, да се обърнатъ къмъ Него, да видятъ, какъ Богъ ще ги послуша! А тѣ седятъ и философствуватъ, дали има Богъ, или не; дали ще ги послуша Той, или не. Тѣ отиватъ да питатъ ученитѣ хора, ще има ли землетресение, или не. Казвамъ: ако грѣшите, ще има землетресение; ако не грѣшите, никакво землетресение нѣма да има. Когато евреитѣ разпнаха Христа, стана голѣмо землетресение, и завѣсата на храма се разкѫса. Едно трѣбва да знаятъ съврѣменнитѣ хора: избиването на добритѣ хора винаги произвежда землетресения. Ние можемъ да обосновемъ това нѣщо научно. Какъ, именно, се обясняватъ землетресенията? — Тѣ сѫ резултатъ на отрицателнитѣ човѣшки мисли, чувства и дѣйствия. Човѣшката мисъль е въ състояние да измѣни лицето на земята. Въ това отношение, колективната мисъль на българитѣ е много силна, много активна. У българитѣ е складирана голѣмо количество разрушителна енергия. Ще ви приведа единъ примѣръ, отъ който се вижда резултатътъ на тази разрушителна енергия. Прѣди години въ варненската градина, край морето, бѣха поставили желѣзни пейки за сѣдане. Не се минаха и двѣ години слѣдъ това, тия пейки бѣха разрушени. Хората, които сѣдаха на тѣхъ, ги разрушиха безъ пила, безъ никакъвъ инструментъ. Какъ стана това? — Благодарение на излишната електрическа енергия у българитѣ, която е въ състояние да развинтва бурмитѣ. Сега, да оставимъ този въпросъ настрана. Важно е, какво трѣбва да се прави днесъ. Често запитватъ: защо идватъ нещастия и страдания въ свѣта? Казвамъ: доказано е, че прѣзъ всички епохи на човѣчеството, страданията и нещастията сѫ идвали като резултатъ отъ прѣстѫпване на Божественитѣ закони. Едно нѣщо, което знаемъ съ положителность е слѣдното: нѣма случай въ цѣлата история на човѣчеството да сѫ пострадали хората, когато сѫ изпълнявали волята Божия. И всички трѣбва да признаемъ, че българитѣ не живѣятъ, както трѣбва. Надъ тѣхната съвѣсть лежатъ редица грѣхове и прѣстѫпления. Тѣ гониха гърцитѣ отъ България, биха ги, палиха имъ кѫщитѣ и т. н. Азъ не ги сѫдя за това, небето ги сѫди — и сѫдбата е започнала вече. Едно врѣме българитѣ бѣха измѫчвани, бити, затваряни отъ турцитѣ, но не взеха поука отъ това положение. Нека знаятъ, че тѣ не сѫ невинни. Ще кажете ами за гърцитѣ нѣма ли да дойде възмездие? — И за тѣхъ ще дойде. — Ами за сърбитѣ? — И за тѣхъ ще дойде. — Ами за англичанитѣ? — И за англичанитѣ ще дойде. — Ами за французитѣ? — И за французитѣ ще дойде. Нѣма да остане народъ въ цѣла Европа, комуто справедливо да не се въздаде за дѣлата! Въ втората глава отъ книгата на пророкъ Данаила се говори за съня на царь Навуходоносора, който бѣ възпроизведенъ и разтълкуванъ отъ пророка. Сънътъ, който царьтъ видѣлъ, бѣ слѣдниятъ: „Великъ образъ, на който главата бѣ отъ чисто злато, гѫрдитѣ и мишцитѣ му — отъ сребро; коремътъ и бедрата му — отъ мѣдь; голенитѣ му — отъ желѣзо, а нозѣтѣ му — една часть отъ желѣзо и една отъ каль. Слѣдъ това се отсѣче камъкъ безъ рѫцѣ и удари образа въ нозѣтѣ му, които бѣха отъ желѣзо и каль и ги съкруши... Камъкътъ, който удари образа, стана планина голѣма и изпълни всичката земя“. Краката на образа, направени отъ каль и желѣзо, прѣдставляватъ европейската култура. Голѣмиятъ камъкъ, който удари нозѣтѣ на този образъ и ги съкруши, прѣдставлява Божията сѫдба, разумното, което иде въ свѣта. Този голѣмъ камъкъ ще съсипе всички съврѣменни стари разбирания и схващания и въ науката, и въ обществения животъ и ще създаде нова наука, нови отношения, които ще почиватъ на здрава, положителна основа. И тъй, казвамъ: петната, които се явиха на слънцето, имаха връзка съ землетресенията. Ние знаемъ, какво нѣщо е слънцето и защо ставатъ извѣстни пертурбации въ него. Слънцето е единъ разуменъ центъръ, но и земята прѣдставлява нѣщо разумно. Не само на повърхностьта на земята, но и въ вѫтрѣшностьта ѝ живѣятъ разумни сѫщества. Какво ще кажете на това отгорѣ? Какво ще кажатъ съврѣменнитѣ учени, ако имъ се каже, че като се проникне на дълбочина 1000 километра въ земята, ще се достигне до една празнина отъ около 1000 километра? Слѣдъ нея иде друга една топка, като малка земя, която се върти постоянно. Надъ тази топка живѣятъ други разумни сѫщества. Кой може да опровергае тази теория? Който смѣе да я опровергае, ще му кажа да слѣзе долу, да провѣри. Ще кажете: нали долу има огънь? — Да, на дълбочина около 1000 километра отъ земната повърхность има огънь, но този въпросъ не ни интересува. За въ бѫдеще ученитѣ хора ще знаятъ разни методи, какъ да слизатъ въ земята и ще могатъ да провѣрятъ тия истини. Ние не тълкуваме явленията безразборно, или както не сѫ въ дѣйствителность. Ние сме за Истината, споредъ която земята е великъ живъ организъмъ, въ който живѣе една възвишена разумна душа, съ съзнание, каквото има и човѣкътъ. Въ Писанието се казва, че когато земята не може да търпи сѫществата, които живѣятъ върху нея, тя започва да набръчква кожата си. Кожата е нейната кора, нейнитѣ пластове, които сѫ живи. Въ кората на земята дѣйствуватъ редъ сили, които ученитѣ хора наричатъ „силови линии.“ Христосъ казва: ,,Азъ за сѫдба дойдохъ въ свѣта“. Вие трѣбва да знаете, че ако между васъ се намѣрятъ десеть души праведници, тѣ ще бѫдатъ въ състояние да спасятъ София. Ако тия десеть души се намѣрятъ било въ православната църква, било въ евангелската църква, било въ еврейската църква, безразлично отъ коя църква ще бѫдатъ, ние ще имъ благодаримъ. За насъ е важно София да се спаси, да има десеть души богаташи, които да вложатъ своитѣ капитали въ Божествената банка, да кредитиратъ за София. Да не мислите, че праведнитѣ хора сѫ бѣдни. Не, бѣдниятъ човѣкъ не може да бѫде праведенъ. Праведнитѣ хора сѫ дошли на земята да извършатъ нѣкаква специална работа и да придобиятъ опитность. Тѣ сѫ дошли отъ друга нѣкаква система и разполагатъ съ цѣлата земя — могатъ да живѣятъ тукъ, колкото години искатъ и, като си свършатъ работата, ще си отидатъ, отдѣто сѫ дошли. Богати сѫ праведнитѣ хора, Синове Божии сѫ тѣ! Всѣки човѣкъ, който е Синъ Божий, той има капитали, разполага съ цѣла слънчева система. Хората мислятъ, че праведницитѣ, светиитѣ сѫ бѣдняци, които се уединяватъ въ нѣкои пещери или въ нѣкои гори и тамъ прѣкарватъ живота си въ постъ и молитва, а отъ врѣме на врѣме се срѣщатъ съ нѣкои хора и имъ прѣдсказватъ, колко души сѫ въ кѫщи, колко отъ тѣхъ има живи и колко умрѣли, богати ли сѫ или бѣдни, колко отъ овцитѣ имъ сѫ изгубени и т. н. Разказватъ имъ още за онзи свѣтъ, за наказанията и за благата въ свѣта и редъ други нѣща. Казвамъ: това е лесна работа. Така могатъ да прѣдсказватъ и всички врачки въ България, които гледатъ на кафе, както и всички обикновени мѫдреци. Въ София има двама такива видни гледачи на кафе. Тѣ взели своитѣ джезвета, спрѣли се нѣкѫдѣ прѣдъ Витоша и прѣдсказватъ, кому какво ще се случи. Обикновено този родъ гледачи могатъ да врачуватъ и прѣдсказватъ на всички, но не и на себе си. Тѣ не могатъ да прѣдскажатъ, какво ще се случи на самитѣ тѣхъ. Сѫдбата на българския народъ прѣдсказали, но своята не могли да прѣдскажатъ. Доколкото зная отъ тѣхнитѣ прѣдсказания, сѫдбата на България не е лоша. „Азъ за сѫдба дойдохъ въ този свѣтъ“. Казвамъ: въ всѣки едного отъ васъ трѣбва да се пробуди истинско желание да добиете Божественото знание. Въ всѣки човѣкъ трѣбва да се събуди желание да има глава, т. е. да бѫде свързанъ съ Бога, съ Мѫдростьта, да знае нѣщата, да изработи въ себе си единъ сеизмографъ. Сегашната наука не знае, какво има да се случи, тя не може да прѣдсказва събитията съ положителность. Божествената наука може да прѣдсказва всичко. Отъ двѣ-три години насамъ азъ постоянно говоря за землетресенията, за събитията, които прѣдстоятъ да дойдатъ. Азъ имамъ точни данни за тия нѣща, които станаха, както и за тия, които ще станатъ за въ бѫдеще. Казвате: не трѣбва да се говори на хората така, да не се плашатъ. Да, нѣма защо да се плашатъ хората, но казвамъ: има една наука, споредъ която нѣщата сѫ точно опрѣдѣлени, но тя не е фатална наука. Споредъ тази наука, при извѣстни условия, нѣкои страдания и злини могатъ да се отстранятъ, или да се отложатъ, а могатъ и да се ускорятъ — това зависи отъ живота на хората. Единъ домъ може да се разруши, а може и да се съгради. Единъ народъ може да се разруши, а може и да се създаде. Това е въ рѫцѣтѣ на самия народъ, въ рѫцѣтѣ на неговитѣ управници. Казвамъ: въ свѣта, обаче, трѣбва да има абсолютна справедливость! Въ България трѣбва да има идеална справедливость! Въ българските затвори не трѣбва да остане затворенъ нито единъ праведенъ човѣкъ. И най-послѣ, Правдата трѣбва да се приложи въ свѣта, да не остане нито единъ бѣденъ човѣкъ, който да си въздъхва, да се чувствува онеправданъ и да се пита: нѣма ли Господъ въ свѣта? Въ България не трѣбва да има бѣдни хора. Ние можемъ по десеть пѫти на день да вдигаме рѫцѣтѣ и да се молимъ, но тази молитва не хваща мѣсто. Праведникътъ, като се моли на Бога, трѣбва да иска отъ Него да му покаже, дѣ има нѣкоя страдална душа, за да ѝ помогне. Това значи молитва! Щомъ намѣрите такава душа, ще ѝ кажете: не се обезсърдчавай, има животъ, има добри хора въ свѣта! Казвамъ: всѣки човѣкъ трѣбва да развива своето вѫтрѣшно радио, да бѫде въ прѣмъ контактъ съ невидимия свѣтъ. Цѣнна придобивка е днесъ радиото въ свѣта. То върши голѣма услуга на човѣчеството. Вземете примѣра съ двамата германски авиатори, които прѣлетѣха океана съ своя аеропланъ, но прѣтърпѣха една малка изненада: бензинътъ имъ се свърши, и тѣ слѣзоха съ аероплана си на единъ леденъ островъ. Тѣ имаха на разположение радио. Веднага си послужиха съ него, и отъ Америка имъ пристигна помощь. Ако свѣтскитѣ хора правятъ това, нима духовнитѣ хора не могатъ да си послужатъ съ своето невидимо радио и да се обърнатъ за помощь къмъ Бога, къмъ Онзи, Който имъ е подарилъ животъ? Щомъ сме въ връзка съ Бога, помощьта веднага ще дойде. Достатъчно е само да отправимъ своето радио къмъ Него. Кажемъ ли на Бога, че нашиятъ аеропланъ не работи, и помощьта отъ Него веднага ще пристигне. Слѣдователно, когато ви дойдатъ нѣкои малки нещастия, благодарете за тѣхъ, защото вие не знаете, какви по-голѣми нещастия би могло да ви се случатъ. Землетресението, което стана въ Пловдивъ на 18 априлъ, 9 ч. в. бѣше опрѣдѣлено да стане срѣдъ нощь, но това, което можахме да направимъ ние, бѣше да го ускоримъ, да стане 2 — 3 часа по-рано, за да се избегнатъ по-голѣмитѣ нещастия. Добритѣ хора въ България прѣдотвратиха голѣмитѣ нещастия. Ако имаше повече добри хора, тѣ съвсѣмъ щѣха да спратъ землетресението. Казвате: голѣмо нещастие ни сполетѣ. Не казвайте, че нещастието е голѣмо. Благодарете и за него! Ако разбирате смисъла на страданията и нещастията, ще видите, че тѣ сѫ едно благо за българския народъ. Философия е да разбирате смисъла на страданията! Благодарете, че Богъ намали нещастието на България на 1/100 отъ това, което бѣше прѣдвидено да дойде. Ако то бѣше дошло съ такава сила, съ каквато бѣше опрѣдѣлено, щѣше да помете всички хора: въ Чирпанъ и въ Пловдивъ нѣмаше да остане нито една жива душа. И всички села наоколо щѣха да бѫдатъ унищожени. Но Господъ каза: „Засега тия хора нека се стреснатъ малко, тѣ сѫ още болни, не могатъ да издържатъ голѣми нещастия.“ Та казвамъ: тия страдания, които дойдоха въ България чрѣзъ землетресенията, сѫ голѣмо благо за българитѣ, да се стреснатъ малко, да прѣстанатъ ежбитѣ между тѣхъ, да се осмисли живота имъ, да изчезне различието между богати и бѣдни и т. н.. Днесъ си богатъ, но утрѣ, като дойде землетресението и ти изгубишъ кѫщата си, паритѣ си, дѣ ще отиде твоето богатство? Какво ни показва землетресението? — Че българитѣ трѣбва да бѫдатъ демократични. Щомъ дойде землетресението, всички излѣзоха подъ открито небе, всички сѫ подъ общъ знаменатель. Прѣди нѣколко години още казахъ на българитѣ да излизатъ сутринь да се молятъ на Бога подъ открито небе, но тѣ казаха, че това било идолопоклонство, нѣмало защо да излизатъ прѣди изгрѣвъ на слънцето и т. н.. Не всички хора трѣбва да гледатъ нагорѣ, да отправятъ ума и сърцето си къмъ Бога. Не, казвамъ, че не трѣбва да ходятъ на църква. Нека ходятъ на църква, но слѣдъ това да излѣзатъ подъ открито небе и тамъ още веднъжъ да се помолятъ на Бога. Направятъ ли това, никакво землетресение нѣма да дойде. Но ако тѣ се молятъ въ своитѣ църкви, както сега, още много землетресения ще дойдатъ. Азъ не казвамъ на българитѣ да съборятъ църквитѣ си. Не, нека ги освѣщаватъ, но поне 4 — 5 пѫти прѣзъ годината да излизатъ сутринь рано подъ открито небе да се помолятъ на Бога, да Му благодарятъ за живота, за здравето и за благоденствието, което имъ е далъ. Такъвъ трѣбва да бѫде тѣхниятъ идеалъ! Нѣкои питатъ: какво е новото учение? — Новото учение изисква да имашъ една възвишена идея, да живѣешъ за Бога, за своята глава, да имашъ здравъ мозъкъ, да бѫдешъ свързанъ съ Бога, съ това, което не виждашъ. Послѣ, постепенно ще слизашъ къмъ това, което се оформява и най-послѣ ще дойдешъ до хората и ще ги обикнешъ. Ти не можешъ да обичашъ хората, докато не обичашъ Бога. Защо? — Понеже Любовьта, като велика сила, иде отгорѣ. При това, за да обичашъ нѣкого, нужни сѫ условия. Този, когото ти обичашъ, не може да почувствува и възприеме твоята любовь, ако нѣма затова необходимитѣ условия. Прѣдставете си, че главата и краката на този, когото обичашъ, сѫ свързани съ едно менгеме. Какъ ще говоришъ на този човѣкъ за любовь? Какъ ще те разбере той? Какъ ще може да те слуша? За да те слуша и разбере, ти трѣбва да освободишъ главата и краката му отъ менгемето, да му прочетешъ 5 глава отъ Исайя, да чуе, какъ се изразява злото. И тогава, ако нѣкой те пита, има ли Господъ, или не, ще му кажешъ: ела, азъ ще ти покажа, има ли Господъ, или нѣма. Болниятъ какъ познава, дали има Господъ, или нѣма? Ако си лѣкарь, ще кажешъ на болния: ела съ менъ, азъ ще ти покажа, има ли Господъ, или нѣма. — Какъ ще ми докажешъ? — Ако вѣрвашъ, още сега ще бѫдешъ излѣкуванъ; Господъ може да направи това. Тогава, бутнешъ болния на 4-5 мѣста, и въ нѣколко часа той е здравъ, изправенъ на краката си. — Сега вѣрвашъ ли въ Бога? — Вѣрвамъ. Какъ ще докажешъ на бѣдния, има ли Господъ, или нѣма? Ако си богатъ, ще му кажешъ: ела при менъ, азъ имамъ цѣръ противъ твоята болесть. Ще бутнешъ тукъ-тамъ, ще му помогнешъ и ще кажешъ: въ името Божие азъ ти давамъ това, отъ което се нуждаешъ. Докато човѣкъ е сиромахъ, казва: има Господъ! Забогатѣе ли, казва: нѣма Господъ! Съврѣменнитѣ учени хора пъкъ се срамуватъ да признаятъ, че има Господъ. Азъ не говоря за този Господъ, който днесъ се проповѣдва. Ама имало нѣкакви противорѣчия въ свѣта. Тѣ сѫ послѣдствия отъ нашия животъ. Ако въ червата на хората се събиратъ много нечистотии, природата не е виновна затова. Ние, които сме яли повече, отколкото трѣбва, сами сме виновни. Ние не сме се въздържали, вслѣдствие на което става задръстване въ червата, и лѣкарьтъ като дойде, казва: „Очистително дайте на този боленъ!“ Мислите ли, че въ другитѣ области на човѣшкия организъмъ не става задръстване? — Задръстване става и въ сърцето, и въ ума на човѣка, т. е. става подпушване на неговитѣ мисли и чувства. Та казвамъ: първото нѣщо, което се изисква отъ всѣки човѣкъ е да тури като основа въ живота си великата сила — Любовьта, и да може при най-голѣмитѣ изпитания въ живота да издържа, безъ да губи доброто разположение на душата и на духа си. Да запазишъ любовьта си, когато си богатъ, това всѣки може, но да я запазишъ при най-голѣмата мѫчнотия и при най-лошитѣ условия — това е изкуство. Напримѣръ, дойде нѣкое голѣмо землетресение, всички хора бѣгатъ, криятъ се — само човѣкътъ на Любовьта седи спокойно, не бѣга, не се крие. Днесъ хората бѣгатъ и безъ землетресения. Прѣди години, въ една отъ варненскитѣ църкви, на разпети петъкъ се събрали много хора. По едно врѣме се чува нѣкакво бучение, като землетресение, и единъ отъ присѫтствуващитѣ извиква: „Землетресение!“ — всички хора отъ църквата хукватъ да бѣгатъ навънъ. Въ тази паника били изпотѫпкани и избити около 20 души. Излизатъ вънъ — никакво землетресение. Тази паника се прѣдава по всички църкви въ Варна, като по радио, и всички хора избѣгали вънъ отъ църквитѣ. Та тѣзи отъ васъ, които иматъ въ себе си свещената идея за Бога, да направятъ крачка напрѣдъ! Ако любовьта ви не се увеличава всѣки день съ по единъ градусъ, вие не сте на правия пѫть! Ако разумностьта ви не се увеличава всѣки день съ по единъ градусъ, вие не сте на правия пѫть. Увеличава ли се любовьта ви всѣки день съ по единъ градусъ, вие сте праведни хора. Мнозина се оплакватъ, че любовьта имъ постепенно изчезвала. Това, което изчезва, което прѣстава и се намалява, не е любовь. Любовьта, въ своитѣ прояви, е непрѣривна; тя всѣки моментъ се усилва. Апостолъ Павелъ казва: „Кой може да ни отдалечи отъ Бога, отъ Любовьта Христова? — Никоя сила не е въ състояние да стори това. Ако вие се проникнете дълбоко отъ тази идея, животътъ ви ще стане щастливъ. Напримѣръ, сега, между хората се явяватъ редъ противорѣчия, задаватъ се въпроситѣ, кого да обичаме и кого не? Казвамъ: може да се обича само добриятъ и разумниятъ човѣкъ, а на глупавия и на неразумния може да се докаже закона, че чрѣзъ злото въ себе си той прѣпятствува на своето развитие. Въ прочетената глава на пророкъ Данаила се говори за съня на царь Навуходоносора, който Данаилъ изтълкувалъ по слѣдния начинъ: главата на този образъ, която била отъ злато, прѣдставлявала вавилонското царство. Гѫрдитѣ му били отъ сребро. Това било асирийското царство. Коремътъ и бедрата, му били отъ мѣдь, това е царството на Александъръ Велики. Коленитѣ му били отъ желѣзо. Тѣ прѣдставлявали римската империя. Краката му били една часть отъ желѣзо, а другата отъ желѣзо и каль. Тѣ прѣдставлявали сегашната култура — културата на европейскитѣ държави. И тъй, вие ще бѫдете зрители на това, което става. Нѣма защо да ви разправямъ, какво ще стане. Азъ съмъ ви казвалъ и другъ пѫть, че това, което ще става на земята е велико и славно. За добритѣ, за разумнитѣ хора то ще бѫде години на юбилей. Христосъ казва: „Когато видите, че всички тия събития ставатъ, трѣбва да знаете, че настава часа на вашето освобождение.“ Пробуждане на съзнанието е нужно да стане! Всички катастрофи, които сега ставатъ, всички смущения, които идватъ, всичко се извършва съ цѣль да се пробуди човѣшкото съзнание. Само по този начинъ хората ще си подадатъ рѫка. И европейскитѣ народи ще си подадатъ рѫка едни на други, но сега тѣ още не сѫ дошли дотамъ, да прѣмахнатъ прѣградитѣ, които сѫществуватъ между тѣхъ. Ако Германия, Франция, Англия се съединятъ въ едно, нима малкитѣ държави покрай тѣхъ нѣма да изправятъ живота си? Засега между народитѣ може да се постави, ако не напълно идеаленъ, поне сносенъ животъ. Идеалниятъ животъ ще дойде за въ бѫдеще. Всички, които ме слушатъ, трѣбва да пожелаятъ да дадатъ примѣръ на сносенъ животъ, и да не чакатъ спасението да дойде отвънъ. Всѣки човѣкъ трѣбва да работи усилено съ мисъльта си. И ако всѣки човѣкъ е единъ отъ десетьтѣ мѫдреци на Навуходоносора, щомъ се обърне къмъ Бога и Го попита, какво трѣбва да прави, ще получи отговоръ. Това става по вѫтрѣшна свобода. Всѣки човѣкъ, който е дошълъ до новата область на живота, трѣбва да бѫде едно възвишено, Божествено дѣте. Той ще бѫде, въ широкъ смисълъ на думата, „човѣкъ“, освободенъ отъ своя вѫтрѣшенъ егоизъмъ, съ съзнание, че може да обича, може да мисли. Само такъвъ човѣкъ може да приложи правилно всичко, което му е дадено. Той може да прави погрѣшки, но никой нѣма да го сѫди за тѣхъ. Погрѣшки правятъ и ученитѣ хора, погрѣшки правятъ и разумнитѣ хора, погрѣшки сѫ правили и светиитѣ, но злото не е тамъ. Злото е въ отлагането, когато хората казватъ: ние не искаме да живѣемъ, не искаме да работимъ и да се учимъ, животътъ нѣма смисълъ. Днесъ Провидѣнието поставя цѣлото човѣчество, цѣлата съврѣменна култура на изпити. Ние сме въ послѣдната фаза на тази култура. Всички народи, всички хора, у които съзнанието е пробудено, сѫ поставени на единъ вѫтрѣшенъ духовенъ изпитъ. И всѣки, който има любовь въ душата си, ще има миръ въ себе си, нѣма да се смущава отъ условията, но ще се намира подъ великия Божи Промисълъ. Та казвамъ: въ тия врѣмена е потрѣбно истинско, положително знание. Казватъ. че при сегашнитѣ землетресения много хора сѫ полудѣли отъ страхъ. Да, ще полудѣятъ, тѣ сѫ прѣдъ неизвѣстность, а неизвѣстностьта е страшно нѣщо! Щомъ дойде землетресението, човѣкъ се намира прѣдъ голѣма катастрофа, той мисли, че е въ рѫцѣтѣ на единъ разбойникъ, който го коли. Отъ какво се плаши човѣкъ? — Отъ неразумното. Човѣкъ се плаши отъ разбойника, отъ звѣра — мечка, вълкъ и др., защото въ тѣхъ нѣма разумность. Може ли да се плашимъ отъ разумния човѣкъ? — Не, на него ще имаме упование. Значи, въ свѣта има великъ Промисълъ, велика Божия Любовь, която обединява хората. Богъ ги обединява, злото ги разединява. Съврѣменнитѣ хора, като видятъ, че двама души се обичатъ, не могатъ да търпятъ и казватъ: какво сѫ намѣрили помежду си, че се обичатъ? Питамъ: кой човѣкъ, споредъ васъ, заслужава вашата любовь? Допуснете, че имате двѣ моми: едната бѣдна, скромна — простичко облѣчена, а другата богата — хубаво облѣчена, съ накити и гирлянди. Коя отъ двѣтѣ ще заслужи вашата любовь? — Тази, която е богата съ добродѣтели; тя може да бѫде и бѣдната, и богатата мома. Всѣка душа, въ своето първично състояние, е едно богатство. Знанието, което душата носи въ себе си, това сѫ нейнитѣ хубави, скѫпи дрехи и накити. Ако една мома е разумна, богатитѣ дрехи и скѫпитѣ накити идватъ отпослѣ. Често хората казватъ: този човѣкъ не вѣрва като насъ, той има съвсѣмъ друго вѣрую. Но сѫществува законъ, споредъ който най-мѫчното нѣщо въ свѣта е да обичашъ човѣка, който вѣрва напълно като тебе, или който мяза въ всѣко отношение на тебе. Не изисквайте, щото всички хора да мислятъ точно като васъ, да сѫ напълно като васъ. Вие трѣбва да знаете, че ако се обича нѣкой човѣкъ, или ако се уважава, то е за неговата специфична мисъль, различна отъ мисъльта на всички други. Това е красивото въ човѣка! Неговото специфично вѣрую, неговата специфична мисъль, това е единъ красивъ брилянтъ, единъ красивъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Той е различенъ за всички хора. Ще ви опрѣдѣля, какво нѣщо е този брилянтъ или този скѫпоцѣненъ камъкъ. Срѣщате единъ голѣмъ юнакъ, който носи на гърба си чувалъ съ сто килограма злато, или съ скѫпоцѣнни камъни. Вие сте слабъ, хилавъ човѣкъ, но казвате: и азъ бихъ желалъ да нося този чувалъ. Питамъ: за тебе ли е този чувалъ? — Не, ти можешъ да носишъ на гърба си чувалъ съ десеть килограма тяжесть. Този, който носи стотѣ килограма на гърба си, той е юнакъ, заслужава да носи чувала съ златото. Но и вие, които носите десеть килограма на гърба си, сте герои по отношение другъ нѣкой, който може да носи само единъ килограмъ. И той, като ви погледне, ще каже: герой е този човѣкъ! Има други сѫщества пъкъ, които носятъ само по единъ милиграмъ на гърба си. Като погледна къмъ всички сѫщества, намирамъ, че всички сѫ герои — все носятъ нѣщо на гърба си, и то всѣки споредъ силата си. Това е специфичното за всѣки човѣкъ; то е неговиятъ брилянтъ, неговиятъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Казвамъ: всѣки човѣкъ има въ себе си извѣстна добродѣтель, извѣстна способность, специфична за самия него, поради която, именно, той е цѣненъ прѣдъ Бога, и прѣдъ хората. И ако вие заличите въ себе си красивото, вашето специфично хубаво и добро нѣщо, за което Богъ ви цѣни, небето — познава, а хората — обичатъ, това ще ви причини смърть, или най-малко ще опетни живота ви. Когато хората опетняватъ своята Божествена, своята свещена идея въ себе си, животътъ имъ се помрачава и изгубва смисълъ. Казвамъ: измийте тази каль, която сте поставили върху своята свещена идея, и животътъ ви веднага ще придобие смисълъ. Обаче, всички трѣбва да знаете, че нѣма сѫщество въ свѣта, което би могло да разруши основната, свещената идея, която Богъ е вложилъ въ душата ви. Душата може да страда, може да мине прѣзъ ужасни страдания, може да гори въ най-голѣмия огънь, но ще мине и замине, безъ да се засегне, и ще каже: минахъ прѣзъ голѣми страдания, велика опитность придобихъ и пакъ излѣзохъ благополучно. Благодаря на Бога за благата, които по този начинъ придобихъ! И тъй, ако вървите по Божия пѫть, ще видите, че въ всички нѣща има великъ Божи Промисълъ. Напримѣръ, вие може да живѣете въ висока, нѣколко етажна кѫща, но живѣете ли правилно, вършите ли волята Божия, землетресението ще мине и замине, но вашата кѫща нѣма да се събори. Много кѫщи наоколо ще се разрушатъ, но ако ангелътъ е турилъ рѫката си на вашата кѫща, тя ще остане здрава, непокѫтната, ще стърчи като канара около развалинитѣ. Какво ще кажатъ ученитѣ хора на това отгорѣ? Казвамъ: праведенъ човѣкъ живѣе тамъ! Ако той е единъ отъ десетьтѣ праведни хора, неговата кѫща нѣма да се засегне нито на йота. И въ Писанието е казано сѫщото. Но какво се изисква отъ хората сега?— Вѣра. Обаче, вѣрата имъ не трѣбва да бѫде като вѣрата на онази българка баба, която имала прѣдъ прозореца на кѫщичката си една малка каменна могилка, за която, като ѝ прѣчила сутринь да вижда изгрѣването на слънцето, молила се на Бога да я прѣмѣсти отъ нейното мѣсто. Като ставала сутринь и виждала, че могилката все още седи на своето мѣсто, казвала си: „Точно така излѣзе, както си мислихъ!“ Тя се молила на Бога могилката да се прѣмахне, но въ себе си казвала: я ще стане така, я не. Толкова била нейната вѣра. По сѫщия начинъ и вие правите опити и казвате: Господъ мене ли ще слуша? Щомъ Господъ не те слуша, трѣбва да знаешъ, че не живѣешъ добрѣ и ще се заемешъ да изправишъ живота си. Не те ли слуша Господъ, това показва, че ти нѣмашъ обработено сърце, нѣмашъ свѣтълъ умъ и ще се молишъ на Бога, ще работишъ върху себе си, докато придобиешъ тия нѣща. Нѣма да разправяшъ на другитѣ, че не си добъръ човѣкъ, но ще признаешъ това само за себе си и тайно въ душата си ще се молишъ на Бога да ти помогне въ работата. Работишъ ли за изправянето на своя животъ, Господъ ще те слуша и ще отговаря на молитвитѣ ти. Нѣкои питатъ: защо сѫ страданията въ свѣта? Ще ви обясня съ единъ примѣръ. Върви единъ бѣденъ човѣкъ по пѫтя и вижда единъ сакатъ прѣдъ него седи, иска помощь. Той нѣмалъ съ що да му помогне, но се помолилъ на Бога за него и си заминалъ. Минава другъ човѣкъ покрай сакатия, ритва го съ крака си и го запитва: „Защо седишъ тукъ? Защо не направишъ опитъ да работишъ, да се движишъ, за да се излѣкувашъ?“ Сакатиятъ слѣдъ това става, започва да се движи полека-лека и се замисля върху това, какъ да изправи своя животъ. Отъ този моментъ винаги благодарилъ въ себе си на непознатия, който, като го ритналъ, станалъ причина да се излѣкува. Та страданията и изпитанията въ живота ни, това сѫ тласъцитѣ, ударитѣ отъ страна на Провидѣнието, които ни подтикватъ къмъ работа, къмъ новъ животъ. Тѣ носятъ извѣстни блага заради насъ. Вие казвате: това сѫ заблуждения. Не, заблужденията сѫ въ сегашния животъ на хората. По-голѣми заблуждения отъ сегашнитѣ нѣма. Заблуждения сѫществуватъ и въ съврѣменната наука, и въ съврѣменната религия. Обаче, има редъ учени хора, които се отличаватъ съ своята искреность. Тѣ изясняватъ фактитѣ, говорятъ по тѣхъ, но дойдатъ ли до нѣкои факти, които не познаватъ, казватъ: тия нѣща още не съмъ разбралъ, не ги познавамъ. Дарвинъ има тази отличителна чърта на искреность. Дойде ли до нѣкой непознатъ фактъ, той казва: „Оттукъ нататъкъ не мога да вървя“. Послѣ срѣща факти, които познава, разбира и продължава да ги обяснява. Така трѣбва да постѫпватъ и съврѣменнитѣ учени. Като дойдатъ до факти, които не познаватъ, трѣбва ли да спратъ до тѣхъ, или като Данаила, да отидатъ при Бога, да Го помолятъ Той да имъ даде своитѣ обяснения и тълкувания? По сѫщия начинъ трѣбва да постѫпватъ и съврѣменнитѣ хора. Дойдатъ ли до извѣстни междини въ живота си, да кажатъ: тия междини не познаваме, трѣбва да ги проучаваме. Казва Христосъ: „Азъ за сѫдба дойдохъ въ този свѣтъ!“ Сега вие какво мислите да правите? Не е въпросътъ да ставате православни, нито теософи, нито окултисти, но да направите връзка съ Бога, съ Първата Причина на нѣщата. У всинца ви трѣбва да има желание да прѣтърпѣвате всичко заради Бога. Страдате ли, страдайте заради Бога! Учите ли, учете заради Бога! Правите ли добро, правете го заради Бога! Азъ не говоря за този Богъ, за когото свѣтътъ страда, но за Онзи Богъ, Който разширява душитѣ, Който дава свѣтлина на съзнанието и освобождава човѣка отъ всички заблуждения и ограничения. „Азъ за сѫдба дойдохъ въ този свѣтъ“. Всички хора искатъ да живѣятъ щастливъ животъ, но въпрѣки това животътъ имъ е пъленъ съ противорѣчия. Докато човѣкъ не си създаде едно положително вѣрую въ себе си, докато не си постави здрави основи въ живота, той не може да бѫде щастливъ. Не е достатъчно само да вѣрвате въ това, което ви говоря, но трѣбва да провѣрявате моитѣ думи. Не се спирайте само върху моитѣ думи, но четете и проучавайте свещената книга, четете книгитѣ на разнитѣ философи, да видите, какво сѫ казали и тѣ. Четете всичко, но доброто дръжте и прилагайте. Всичко опитвайте, стига да намѣрите Истината. Търсете навсѣкѫдѣ скѫпоцѣниятъ камъкъ и като го намѣрите, използувайте го! Азъ не съмъ отъ тѣсногрѫдитѣ, да ви налагамъ да се спрете само тукъ, но казвамъ: наврѣдъ търсете Истината и като я намѣрите, извадете скѫпоцѣннитѣ камъни отъ нея и ги вложете въ вашата душа, въ вашия умъ, въ вашето сърце и работете съ тѣхъ! Казвамъ: единъ езикъ има въ свѣта и едно писмо, по които се чете доброто. Тѣ сѫ човѣшкото лице. На човѣшкото лице е написано и доброто, и лошото. Правдата се пише на човѣшкото лице, и безправието се пише на човѣшкото лице. Истината се пише на човѣшкото лице, и лъжата се пише на човѣшкото лице. Всичко се отпечатва върху човѣшкото лице! Когато злобата, умразата, завистьта и редъ други пороци се загнѣздятъ у човѣка, тѣ хвърлятъ отпечатъкъ върху неговото лице, което започва постепенно да се деформира и обезобразява. Кой е виновенъ за това? — Самиятъ човѣкъ. Когато нѣкой човѣкъ се прѣвива отъ болки въ корема, хората ли сѫ виновни за това негово положение? — Не, той самъ си е виновенъ, взелъ е лоша храна, която разстройва стомаха. За да си обяснимъ всички прояви въ живота, ние вървимъ отъ физическото къмъ духовното, Животътъ, въ всички свои прояви, е цѣлокупенъ. Цѣлокупниятъ ни животъ има смисълъ, когато връзката ни съ Бога е правилна. Азъ разглеждамъ връзката съ Бога като великъ принципъ, който прониква цѣлата природа. Тогава всички принципи отъ материалния и духовния свѣтъ иматъ смисълъ, защото сѫ свързани помежду си. Ако ние прѣкѫснемъ връзката си съ Бога, съ Божествения свѣтъ, тогава и материалниятъ, и духовниятъ свѣтъ изгубватъ смисъла си: личностьта изгубва своя смисълъ; приятелитѣ изгубватъ смисъла си; домътъ изгубва смисъла си — всичко изгубва своя смисълъ. Та казвамъ: ще поставите въ ума си мисъльта, че ще можете да постигнете всичко, което желаете. Вие сте живѣли хиляди години досега, и у васъ има събрана много енергия, много красиви мисли и чувства, но не смѣете да дадете ходъ на тия нѣща, да се проявятъ. Вие постоянно се корегирате и казвате: не е врѣме още да се проявя. Не, дойде ли ти нѣкоя хубава мисъль посрѣдъ нощь — стани и я изпълни. Не казвай, че сега не ѝ е врѣмето. Дохожда ти нѣкоя мисъль да станешъ, да излѣзешъ вънъ и да се помолишъ на Бога. Не отлагай, стани! Или нѣщо отвѫтрѣ ти казва: иди въ еди коя си кѫща, тамъ живѣе една бѣдна вдовица, помогни ѝ! Стани веднага, похлопай на вратата и помогни ѝ! Другъ пѫть нѣщо ти нашепва: прочети еди-коя си книга! Не отлагай, прочети я! Каквото хубаво и добро ти се нашепва отвѫтрѣ, направи го, не отлагай, то е разумно. Въ разумностьта всѣкога има плодъ. Когато запитватъ нѣкой ученъ, какво ще стане съ България, той нека насърдчава хората, а не да ги плаши. Нѣкой казватъ, че толкова и толкова кѫщи ще пострадатъ въ София, толкова и толкова хора ще измратъ и т. н. Казвамъ: всичко това не зависи отъ никаква философия, отъ никакви философи. Само Богъ разполага съ сѫдбинитѣ на София. Той я държи въ рѫцѣтѣ си. Ако я остави въ рѫцѣтѣ на друга сила, София ще изчезне. Но Богъ казва: „Чакайте, не бързайте още!“ Господъ държи София въ рѫцѣтѣ си на вѣзни. Всички софиянци сѫ подъ Негова защита. Слѣдъ землетресението всички софиянци започнаха да говорятъ за Бога, и Той ги пита: „Ще вѣрвате ли въ мене, ще изпълнявате ли моя законъ? Ако обѣщаете, ще изпълните, безъ да се отмѣтате“. Сега Богъ държи София на вѣзни въ рѫцѣтѣ си и я прѣтегля. Той пита всички учени, професори, всички свещеници, всички управляващи, както и всички останали хора: ще вѣрвате ли вече въ мене? — Господи, ще вѣрваме! Достатъчно е Господъ малко да наведе вѣзнитѣ, и всички софиянци отново ще се изплашатъ. Докато Господъ държи София въ рѫцѣтѣ си, никакво землетресение нѣма да стане. Остави ли вѣзнитѣ на земята, землетресението ще дойде, и сѫдбата на София е рѣшена. При това положение азъ вече не отговарямъ, но засега още виждамъ, че Богъ държи София въ рѫцѣтѣ си и казвамъ на софиянци: обърнете очитѣ си къмъ Господа, Който сега ви говори! Не мислете, че само праведнитѣ хора и светиитѣ трѣбва да се молятъ на Бога въ тия врѣмена. Не, всички ще се молите тъй, както и тѣ се молятъ. Както тѣ жертвуватъ своя животъ, така и вие трѣбва да жертвувате своя животъ; както тѣ се лишаватъ отъ много нѣща, така и вие трѣбва да се лишавате. Всички трѣбва да бѫдете праведни хора, всички трѣбва да бѫдете светии и то не обикновени, а първокласни. Азъ бихъ желалъ всички да бѫдете въ Божията рѫка, Той да ви държи. Държи ли ви Богъ, глава нѣма да ви боли и косъмъ отъ главата ви нѣма да падне. Христосъ казва: „Азъ за сѫдба дойдохъ въ този свѣтъ“. Дѣто има сѫдба, има и разумность. Дѣто има разумность, тамъ е Богъ. Дѣто е Богъ, тамъ е вѣчното благо на живота. Бесѣда, държана отъ Учителя на 22. IV 1928 г. София.
  3. 1928_05_06 Гласъ отъ града

    Единично издание, 1928 г. от цикъла неделни беседи "За съдба дойдох" - 11 серия Книгата за теглене на PDF От томчето "За сѫдба дойдохъ" Сила и живот, XI серия, т.3,(1928), Издание 1929 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание Гласъ отъ града. „Гласъ на метежъ иде отъ гра­- да; гласъ отъ храма; гласъ на Гoспода, Който прави въздаяние на неприятелитѣ си."*) *).Исаия 66:6 Като четете 66. глава отъ пророкъ Исаия, вие ще се прѣнесете въ врѣмето прѣди 2500 години. Въ шестия стихъ отъ прочетената глава се изтъкватъ три различни положения: „Гласъ на метежъ иде отъ града; гласъ отъ храма; гласъ отъ Гос­пода, Който прави въздаяние на неприятелитѣ си". „Гласъ на метежъ иде отъ града“. Градътъ прѣдставлява материалния свѣтъ, съвокупность отъ всички материални нужди, които произвеждатъ сегашното стълкновение между хората. „Гласъ отъ храма“. — Това е гласътъ на различнитѣ религии въ свѣта, които сѫ раздѣли­ли човѣчеството. Това е гласътъ на хора съ раз­ни религиозни убѣждения, които разискватъ върху въпроса, кое вѣрую въ свѣта е най-право. „Гласъ отъ Господа, Който прави въздаяние на неприятелитѣ си“. — Този е гласътъ на въз­вишеното, на Божественото, което туря нѣщата въ редъ и порядъкъ. Сега, запримѣръ, Господъ говори въ България. По какъвъ начинъ? — Чрѣзъ землетресенията. Който се интересува,какво нѣ­що прѣдставляватъ землетресенията, ще знае, че Господъ говори чрѣзъ тѣхъ. Ученитѣ казватъ, че такова разтърсване на земята, каквото сега стана,се е случвало само единъ пѫть досега. Тѣ не съобщаватъ, по кое врѣме е било първото раз­търсване на земята, но казватъ, че нѣкога въ ми­налото е било първото силно разтърсване на зе­мята и сега е второто. Такива пропуквания на зе­мята, като сегашнитѣ, се случватъ едва втори пѫть. Сегашнитѣ пропуквания заематъ голѣми раз­стояния въ диаметъръ, а на дълбочина достигатъ около 25 клм.. Като правя своитѣ изчисления, намирамъ, че грамадната енергия, която сегашното землетресение произведе, се равнява на число, съ­ставено отъ единица и 30 нули. Грамадна енергия се разви при това землетресение! Ако тази енер­гия се използува разумно, като електрическа енер­гия, тя би могла да движи всички фабрики въ свѣта, или би могла да освѣтява цѣлия свѣтъ въ продължение на 10,000 години. Ако българитѣ могатъ да я използуватъ разумно, тѣ биха могли да я изпратятъ по цѣлия свѣтъ и да станатъ най-богатъ народъ въ свѣта. Богъ ги осигурява за 10,000 години, но българитѣ сами трѣбва да разбератъ и съзнаятъ това благо, за да могатъ пра­вилно да го използуватъ. Ония отъ тѣхъ, които по­страдаха отъ землетресението, излѣзоха вънъ на палатки, треперятъ на дъжда и на студа и си каз­ватъ: „Какво става? Какво значи това?“ Казвамъ: това е гласътъ на Господа. Отъ редъ години проповѣдници имъ говориха, тълку­ваха имъ Словото Божие, казваха имъ, че идатъ врѣмена на изпитания, но тѣ не искаха да чуятъ, намираха, че тия проповѣдници били глупави, смах­нати и т. н. Редъ учени имъ прѣдсказваха тия врѣмена, обаче, и за тѣхъ казваха, че тия учени нищо не знаятъ, докато най-послѣ Господъ имъ проговори и ги изпрати навънъ. Питамъ: сега въ коя църква ще се молятъ хората? — Нѣма църк­ва, въ която могатъ да се молятъ. Въ коя джамия ще се молятъ? — И джамия нѣма, въ която мо­гатъ да се молятъ. Страхъ ги е да влѣзатъ вѫтрѣ. Въ коя наука ще вѣрватъ? — Нѣма наука, на коя­то могатъ да уповаятъ. Запитватъ ученитѣ, професоритѣ, ще има ли още землетресения, или нѣма да има повече. Отдѣ ще знаятъ професоритѣ? Сега Господъ разтръсва земята! Единственъ Той знае, кога ще има землетресение. Ученитѣ, за обяснение на землетресенията, изнесоха слѣдния фактъ: причината на землетресенията се крие въ грамадната енергия, която се произвежда отъ тър­кането на частицитѣ на двѣтѣ голѣми плочи, съ грамадни плоскости, които се движатъ една срѣщу друга. Едната плоча е наречена фино-скандинавско-сибирска и се движи отъ сѣверъ къмъ югъ; другата плоча е наречена африкано-арабско- индустанска и се движи отъ югъ къмъ сѣверъ. Казвамъ: тази грамадна енергия не се произвеж­да отъ плочитѣ, но тѣ сами се движатъ, като ледени планини, отъ Божествена сила, отъ Божествена енергия. Тѣ се намиратъ въ обятията на тази сила и подъ нейния тласъкъ се движатъ въ двѣ противоположни посоки една на друга. Защо едната плоча се движи отъ сѣверъ къмъ югъ, а другата отъ югъ къмъ сѣверъ? — Желанието на цѣла Европа и на цѣла Азия е да бѣгатъ отъ полюситѣ и да отиватъ къмъ екватора. Ученитѣ хора трѣбва да направятъ изчисления,съ колко километра Европа се е отдалечила отъ полюса. Европа ще стане по-топълъ материкъ. И двѣтѣ плочи се движатъ къмъ екватора. Това е символъ, знамение на врѣмето. Съврѣменниятъ човѣшки егоизъмъ, който е образувалъ високи снѣжни пла­нини, е достигналъ вече върха на своето развитие. И тия снѣжни планини днесъ трѣбва да се стопятъ! И въ Писанието се казва, че всички ледени планини ще се стопятъ. За кои ледени планини се говори тамъ? — За леденитѣ планини, създадени отъ мислитѣ и чувствата на човѣшкия егоизъмъ. „Гласъ на метежъ иде отъ града". — Това е гласътъ на човѣшкия стомахъ, който разрѣшава економическия въпросъ, какво ще ядемъ и какво ще пиемъ, какъ ще се обличаме, въ каква кѫща ще живѣемъ и т. н. Всичко това е необходимо, но тия въпроси сѫ външни. Има важни, сѫществени въпроси, които стомахътъ не може да разрѣши. „Гласъ отъ храма". — Това е гласътъ на чо­вѣшкото сърце. Всѣки човѣкъ иска да бѫде обичанъ. Право е това. Защо? Когато човѣкъ е обичанъ, животътъ му добива смисълъ. Като обичашъ, ти осмисляшъ живота си; когато хората те обичатъ, тѣ осмислятъ твоя животъ. Това подраз­бира, че хората ти създаватъ условия да направишъ нѣщо. Защо е необходима обичьта за човѣка? — Обичьта е ограда на човѣшката градина, въ която хубавитѣ плодни дървета, посадени отъ памти-вѣка, ще могатъ да растатъ и да се развиватъ правилно. Ето защо, всѣки човѣкъ, който не е обичанъ, нищо не може да създаде. Обаче, не е достатъчно само да бѫдешъ обичанъ, но и ти самъ да обичашъ. Защо? — Да обичашъ другитѣ, значи да сѣешъ отъ тия хубави плодни дървета въ твоята градина. Какво ще се ползувашъ, ако градината ти е хубаво заградена, но не си посѣлъ въ нея нито едно плодно дръвче? — Тя ще бѫде пълна съ тръне и бодили. Или, какво ще се ползувашъ, ако си посѣлъ въ градината си хубави плодни дръвета, но не е заградена? — Всички животни, които те заобикалятъ, всички противодѣйствуващи сили на твоето развитие ще влѣзатъ въ градината ти и ще изядатъ всичко. И тъй, съврѣменните народи въ цѣла Евро­па трѣбва да съзнаятъ, като главни фактори въ живота си, слѣднитѣ двѣ положения: всѣки народъ да проявява любовьта си къмъ другитѣ народи, но и тия народи отъ своя страна да проявяватъ любовьта си къмъ дадения народъ. Днесъ Богъ изпитва любовьта на европейскитѣ народи къмъ българитѣ, като имъ казва: „Много е дадено на васъ, сега идете вие да помагате!“ Съврѣменното човѣчество се нуждае отъ честни управници, отъ честно духовенство. Тѣ сѫ поставени отъ Бога да управляватъ, да рѫководятъ хората, затова носятъ на съвѣстьта си голѣма отговорность. Прѣдъ кого? — Има една власть въ свѣта, прѣдъ която тѣ ще даватъ отчетъ. Всички тия хора трѣбва да знаятъ, че тѣ не сѫ главнитѣ фактори въ свѣта. И за тѣхъ има затвори и сѫдилища, както и за обикновенитѣ хора. Ако нѣкой министъръ не изпълни длъжностьта си, както трѣбва, и за него има сѫдъ и затворъ; и той е отговоренъ за дѣлата си. Тѣ създаватъ едни закони, други анулирватъ, но дохожда день, когато ще се намѣрятъ въ затвора, дѣто ще имъ кажатъ: „Опитайте сега върху себе си законитѣ, които вие сами създадохте!“ Да бѫдешъ министъръ въ нѣкоя държава, то е равносилно на това, да свършишъ университетъ. Всѣки разуменъ министъръ трѣбва да знае, че е отговоренъ за своитѣ дѣла. Той трѣбва да знае още, че законитѣ, които създава, засѣгатъ и него самия. Проповѣдвашъ нѣкое учение. Ще знаешъ, че това учение засѣга и тебе. Всички философи — отъ миналото и настоящето — твърдятъ, че въ живота, между всички нѣща, сѫществува вѫтрѣшна връзка. „Гласъ отъ Бога, Който дава въздаяние на неприятелитѣ си“. — Това е гласътъ на Божественото, което говори въ всѣки човѣкъ. Най-първо човѣкъ трѣбва да бѫде честенъ и справедливъ! Да бѫдешъ честенъ, значи да служишъ на себе си, на своята личность, на човѣшкото. Да бѫдешъ справедливъ, значи да служишъ на Божественото начало въ себе си, на Бога. Само така човѣкъ може да се ползува отъ благата, които Богъ му е далъ. За да може човѣкъ да опита благата, които храната му дава, той трѣбва да има здравъ стомахъ; за да може да опита благата, които облѣклото му дава, той трѣбва да има здраво тѣло. Какво е прѣдназначението на човѣшкия стомахъ? — Стомахътъ трѣбва добрѣ да смила храната и правилно да използува образуванитѣ въ него хранителни сокове. Ако човѣкъ мисли, че трѣбва да яде за удоволствие, да стане пъленъ, той не е използувалъ добрѣ своя стомахъ. Има хора, които тежатъ 80 — 100 — 150, а понѣкога достигатъ и до 250 клгр. тежесть. Питамъ: защо имъ е толкова месо? Казватъ за нѣкого: този човѣкъ е тежъкъ. Добрѣ е човѣкъ да бѫде тежъкъ, но при дадени условия. Да бѫде тежъкъ, когато ходи по земята, тази тежесть има смисълъ; но когато падне въ водата, тази тежесть е опасна. Още по-опасно е, когато нѣкой човѣкъ падне отъ високо, отъ нѣкой аеропланъ. Ако двама души съ различни тежести, единиятъ тежи 100 клгр., а другиятъ единъ грамъ — паднатъ отъ височина 5 — 10 клм. отъ нѣкой аеропланъ, кой отъ тѣхъ ще се избави отъ смъртьта? - Разбира се, че онзи ще се избави, който тежи единъ грамъ. Когато се казва, че хората трѣбва да се обичатъ, ние подразбираме, че тѣ трѣбва да се облѣкатъ въ Божественъ животъ. Казвате: богатитѣ хора се обличатъ добрѣ. Богатството не седи само въ паритѣ. Тия богати хора не се считатъ за разумни само затова, че иматъ срѣдства, пари. Истински богати хора сѫ тия, които иматъ съдържание. Тѣхното богатство днесъ може да е въ потенциално състояние, но единъ день тѣ ще разполагатъ съ милиони. Тия хора, които цѣлъ животъ мечтаятъ за богатство, мязатъ на онзи циганинъ, който, като турилъ на главата си гърне съ млѣко за продань, започналъ да си мечтае: „Ще продамъ млѣкото и съ паритѣ, които спечеля, ще си купя яйца; отъ яйцата ще се излюпятъ пиленца. Като пораснатъ пиленцата, ще ги продамъ, и съ паритѣ отъ тѣхъ ще си купя една патица, която слѣдъ врѣме ще има малки патенца. Като пораснатъ патенцата, ще ги продамъ и съ спечеленитѣ отъ тѣхъ пари ще си купя единъ волъ. Слѣдъ врѣме и него ще продамъ и ще си купя единъ конь.Послѣ ще се облѣка хубаво, ще се кача на коня и по пѫтя си ще срещна царската дъщеря, която ще се влюби въ мене. Ще се оженимъ, ще ни се родятъ дѣчица, които ще ни радватъ.“ Тъй увлеченъ въ мечтитѣ си, той подскочилъ, гърнето съ млѣкото паднало отъ главата му и се счупило. Сега вече той останалъ по-бѣденъ, отколкото билъ по-рано. Хубаво нѣщо сѫ мечтитѣ, но други сѫ мечтитѣ на хора, родени богати, които разбиратъ сѫщината на живота. Обаче, да мечтае човѣкъ, като този циганинъ, това е заблуждение. Има хора, които отпослѣ ставатъ богати, а има такива, които се раждатъ богати. Тия послѣднитѣ сѫ царски синове, които считатъ цѣлия козмосъ като условие за своето развитие. „Гласъ на Господа, Който дава въздаяние на неприятелитѣ си.“ Като говоримъ за гласа на Господа, разбираме положението на разумнитѣ хора, които осмислятъ всички нѣща и отдаватъ право на всички сѫщества. Не е достатъчно човѣкъ само да мисли правилно, но и да живѣе правилно; не е въпросътъ, дали живѣе добрѣ, или не живѣе добрѣ, важно е да живѣе. Благородството на човѣка седи въ това, да бѫде справедливъ. Справедливостьта не подразбира строгость. Справедливиятъ човѣкъ е строгъ първо къмъ себе си и казва: „Азъ трѣбва да възприема Божията Любовь и отъ придобитото благо да дамъ и на своитѣ ближни.“ По този начинъ човѣкъ може да разчита и на любовьта на своитѣ ближни. Нѣкой пита: „Защо трѣбва да обичамъ?“ — За да оградишъ градината, въ която си сѣлъ. — Ами защо трѣбва хората да ме обичатъ? — За да се създадатъ благоприятни условия за растежа на всичко, което си посѣлъ въ градината. Казвамъ: когато човѣкъ се проникне отъ тѣзи двѣ положения — да бѫце обичанъ и да обича — той ще може да изяви Божията Любовь на земята. Тогава и Богъ ще живѣе въ всѣки човѣкъ. Дойде ли Божествената Любовь у човѣка, той е готовъ вече на всички жертви, малки и голѣми. Не е ли готовъ човѣкъ на жертви за Бога, той ще се намѣри въ голѣми противорѣчия: ще се ражда и умира, ще бѫде младъ и ще остарѣва, ще изгубва смисъла на живота си и т. н. Живѣе ли човѣкъ въ Божията Любовь, той постепенно се приближава къмъ закона на безсмъртието. Законътъ на безсмъртието поставя всички хора подъ еднакъвъ знаменатель. Когато при мене дойде нѣкой мой приятель, азъ ше постѫпя съ него тъй, както съ себе си: отъ моята чаша нѣма да пие, на моето легло нѣма да спи, отъ моето ядене нѣма да яде, но за моя приятель ще имамъ специална чаша, специално легло, специална храна — всичко ще бѫде най-хубаво и приготвено специално за него. Колкото мои приятели дойдатъ, за всички ще имамъ специални чаши, завивки, легла, храна и т. н. За всѣки мой приятель ще имамъ нови нѣща. Това изисква Божествениятъ животъ. Употрѣбите ли една чаша два пѫти, ще чуете гласъ, който иде отъ града, гласъ на метежъ. Употрѣбите ли една чаша три пѫти, ще чуете гласъ отъ храма. Употрѣбите ли най-послѣ една чаша четири пѫти, ще чуете гласъ отъ Господа, Който ви казва, че не разбирате Неговитѣ закони. И тъй, когато съврѣменнитѣ хора се намѣрятъ въ противорѣчия, веднага започватъ да търсятъ Бога, като ходятъ по църкви, палятъ свѣщи и т. н. Обаче Богъ казва: „По този начинъ вие не може да разрѣшите противорѣчията на вашия животъ. Вие трѣбва да измѣните чувствата и мислитѣ си“. —Какъ? — Като вървите паралелно съ моитѣ чувства и мисли и като постѫпвате тъй, както азъ постѫпвамъ. Днесъ всички живѣемъ въ Божията Любовь. Всичко, което виждаме на небето — слънцето, мѣсеца, звѣздитѣ — всичко това е проявената Божия Любовь, Която казва: „Азъ създадохъ всичко заради васъ. Посѣйте най-красивото и най-великото въ своитѣ градини и ще се ползувате отъ всички Мои блага.“ Но какво казватъ на това отгорѣ съврѣменнитѣ хора? — Тѣ искатъ всичко да имъ се докаже. Ученитѣ хора — геолози, биолози, астрономи и други — искатъ да имъ се докаже, че наистина цѣлата вселена е създадена отъ Бога и търсятъ, дѣ е Неговиятъ прѣстолъ. Казвамъ: това е гласъ на метежъ, който иде отъ града. Много отъ съврѣменнитѣ учени и философи сѫ хора на физическия животъ, хора на стомаха. Какво казватъ религиознитѣ?— Братство, братство, но сиренето трѣбва да се купува съ пари. Така е, паритѣ сѫ нужни въ живота, нищо не се дава даромъ, но въ свѣта трѣбва да сѫществува правилна обмена. Христосъ казва: „Даромъ сте приели, даромъ давайте!.“ Това се отнася до благата, които идатъ отъ Бога, но по отношение благата на хората, трѣбва да сѫществува правилна обмѣна. Има хора, които обичатъ само да взиматъ, а нищо не даватъ. Ние наричаме тия хора „щерни“. Въ този случай, имаме два вида хора: щерни и извори. Ако нѣкой човѣкъ е щерна, въ него ще се налѣе извѣстно количество вода, която слѣдъ врѣме ще се излѣе и ще трѣбва отново да се пълни. Остане ли тази вода за по-дълго врѣме въ него, тя ще се развали. Ако пъкъ нѣкой човѣкъ е изворъ, той постоянно ще тече, и водата въ него винаги прѣсна ще бѫде. Какво щастие, какъвъ животъ иматъ тия хора, които мязатъ на щерни? Тѣ се осигуряватъ, пълнятъ щернитѣ си съ вода, но до кога ще трае това осигуряване? Утрѣ заминатъ за другия свѣтъ и виждатъ, че никаква осигуровка не може да ги спаси. По този начинъ всѣки човѣкъ ще бѫде повиканъ за другия свѣтъ и ще разбере, че съ своята философия не е придобилъ нищо. Единъ день българскиятъ царь попада между простото население нѣйдѣ изъ България, и една бабичка се приближава къмъ него и започва да се оплаква отъ положението си: „Синко, много бѣдствуваме, рискуваме да умремъ отъ лишения и сиромашия.“ — Нищо, бабо, ще се оправи работата, не се безпокой! Ама ще измремъ отъ гладъ. Питамъ: защо е този страхъ отъ смъртьта? Какво лошо има въ това, че ще умремъ? Въпросътъ не седи въ това, че ще умремъ, но да умремъ като разумни сѫщества, които могатъ да обичатъ и да бѫдатъ обичани. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ живота на българскитѣ учители, случилъ се въ нѣкой отъ провинциалнитѣ градове. Единъ отъ учителитѣ въ този градъ изпраща свой ученикъ при учителката на сѫщото училище, дѣто и той прѣподавалъ, да го сватосва. Ученикътъ отива при учителката и започва да й говори за добрината, за красотата на своя учитель и т. н. Учителката го изслушва и слѣдъ това го запитва: „Защо ми говоришъ за учителя си, а не говоришъ за себе си?“ Значи, учителката се влюбила въ ученика, а не въ учителя. Така и нашитѣ съврѣменни философи говорятъ за природата, за Бога, за всичко това, което не знаятъ, но нищо не говорятъ за себе си. Казвамъ: дали светѣтъ е добрѣ създаденъ или не, не се занимавайте съ тия въпроси. Говорете за себе си! Не ставайте сватове на хората, не се наемайте да ги жените! Всѣки човѣкъ е въ състояние самъ да се ожени. Работата на ученика не седи въ това да жени учителя си. Учительтъ, който го учи, самъ може да се ожени. Защо учительтъ изпраща своя ученикъ да го сватосва? — Той искалъ да му даде единъ урокъ, и по този начинъ да го изпита. Учителката пъкъ казва на ученика: „Азъ не мога да се оженя за учитель, който изпраща своя ученикъ да го сватосва“. Питамъ: кой ще ни покаже сега пѫтя? Дѣцата ли ще дойдатъ? Синоветѣ ли ще учатъ бащитѣ си? Дъщеритѣ ли ще учатъ майкитѣ си? Ученицитѣ ли ще учатъ учителитѣ си? Ние ли ще учимъ Бога, какво трѣбва да прави? Нѣкой пита: защо Господъ създаде свѣта? Казвамъ: азъ ще ви отговоря, защо Господъ създаде свѣта, но вие ми кажете, защо страдате отъ ставенъ ревматизъмъ, защо имате невралгия въ лѣвото полушарие на мозъка си, защо сте кѫсогледъ, защо сърцето ви е пълно съ умраза и т. н.? Ако можете да отговорите на тѣзи въпроси, вие имате положителна философия въ живота си. Човѣкъ трѣбва да знае причинитѣ за всичко това, не е достатъчно само да каже, че така е роденъ. Той трѣбва да прѣвърне тия отрицателни величини въ положителни. Всѣка положителна и отрицателна величина въ свѣта има свой произходъ. Ако между двама души се зароди умраза, има причини за това. Умразата се ражда между двѣ еднакви величини съ еднакви стремежи, но въ противоположни посоки. Напримѣръ, двѣтѣ голѣми плочи на земята се движатъ въ противоположни посоки, като се стремятъ къмъ екватора, при което се произвежда това голѣмо сътресение на земнитѣ пластове. Силитѣ на тѣзи двѣ плочи сѫ въ голѣма вжтрѣшна борба помежду си. Слѣдователно, когато двама души се движатъ отъ своитѣ полюси къмъ екватора, непрѣменно ще се създаде вѫтрѣшна умраза, едно вѫтрѣшно сътресение. „Гласъ на метежъ иде отъ града; гласъ отъ храма“. Ако съврѣменнитѣ религиозни хора се помолятъ и землетресението спре, тѣ ще кажатъ на проститѣ и на нерелигиознитѣ хора: „Виждате ли, щомъ се помолихме ние, и землетресението се прѣкрати. Ако не бѣхме ние, положението ви щѣше да бѫде лошо. Затова, вие трѣбва да ни слушате“. — Не е така. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ трѣбва да бѫде самъ за себе си свещеникъ и да се моли на Бога. Това изисква новата религия! Това изисква разумниятъ животъ! Мнозина казватъ: „Ние сме учени хора, не е достойно за насъ да се молимъ.“ Казвамъ: който не се моли, не може да се нарече човѣкъ. Слѣдъ землетресението,нѣкой ученъ обяснявалъ на слушателитѣ си, какъ става землетресението, кои сѫ причинитѣ за землетресенията и т. н.. Той разказвалъ, какъ се огъвали пластоветѣ, но въ този моментъ станало землетресение, и този ученъ пръвъ избѣгалъ навънъ и казалъ: „Божия работа е това!“ Защо избѣгалъ навънъ? — Отъ страхъ. Сега, азъ ви говоря, и вие ме слушате, но знаете ли, дали ще има землетресение, или нѣма да има? Ако този часъ стане едно силно землетресение, вие ще останете ли тукъ да ме слушате, или ще избѣгате вънъ? Ако землетресението е отъ първа и най-много до пета степень, може да ме слушате, но ако е отъ шеста до девета степень, не зная колко души биха останали да слушатъ бесѣдата. Вие ще питате: дали ще има още землетресения, или нѣма да има? — Опрѣдѣлено е, дали ще има землетресение, или нѣма да има. Ако ви кажа, че зная това, веднага ще ме питате какво зная, ще ставатъ ли още землетресения, или нѣма да ставатъ? Който знае това нѣщо положително, той е тихъ и спокоенъ, отъ нищо не се смущава. Нѣкога вънъ има силенъ вѣтъръ, но азъ зная, че той ще прѣстане слѣдъ половинъ часъ. Хората бѣгатъ, криятъ се, азъ седя тихъ и спокоенъ, наблюдавамъ врѣмето. Другъ пѫть вали силенъ дъждъ, излива се като изъ ведро. Всички хора тичатъ, криятъ се подъ стрѣхи, подъ дървета. Азъ излизамъ, не взимамъ чадъръ съ себе си. Които ме виждатъ, че излизамъ безъ чадъръ, чудятъ се, казватъ: липсва нѣщо на този човѣкъ! Обаче, не се минаватъ и десеть минути, и дъждътъ спира. Другъ пѫть деньтъ е горещъ, не се седи вънъ. Азъ излизамъ, взимамъ си дреха, чадъръ, а хората сѫ леко облѣчени. Слѣдъ малко врѣме на небето се явяватъ тъмни облаци, започва да вали, и врѣмето се изстудява. Азъ предвиждамъ, какво ще бѫде врѣмето. Единъ мой приятель ми разправяше слѣдното: „Единъ день излизамъ на разходка съ единъ свой познатъ, ученъ човѣкъ, който минаваше за астрономъ. По едно врѣме отъ западъ се зададе единъ тъменъ, черенъ облакъ. Питамъ своя познатъ: „Какъ мислишъ, ще вали ли дъждъ? — Да, ще вали и хубаво ще ни измокри. Казвамъ му: „Не, нѣма да вали, защото има едно условие, което ще попрѣчи на облака. — Кое е това условие? — Понеже мѣсечината е пълна, тя ще раздѣли облака на двѣ — едната половина ще отиде на югъ, а другата половина на сѣверъ и нѣма да капне нито една капка дъждъ. И наистина, слѣдъ малко облакътъ се раздвои и не валѣ. По-нататъкъ азъ не му обяснихъ причинитѣ за това явление, но му обърнахъ внимание върху факта, че съврѣменнитѣ хора не познаватъ всички явления, които ставатъ въ природата. Когато въ врѣме на пълнолуние по небето има дъждовни облаци, дъждътъ закѫснява съ 24 часа. Луната произвежда извѣстни колебания въ водните капки.“ Казвамъ: животътъ, който прѣкарваме на земята, и условията, които Богъ ни е далъ, трѣбва да се използуватъ разумно. Всички хора трѣбва да знаятъ, че благата, които иматъ, сѫ дадени отъ Бога. Нещастията, страданията въ свѣта сѫ допуснати пакъ отъ Бога. Въ края на краищата, обаче, всѣки човѣкъ ще разбере, че Божията Любовь седи надъ всички страдания и нещастия, както и надъ злото въ свѣта. Ето защо, всѣки, който отива при Бога, получава двоенъ дѣлъ. Ако кракътъ ,му е счупенъ, Богъ ще каже: „Дайте му по-хубавъ кракъ!“ Ако окото му е извадено, Той ще каже: „Дайте му по-хубаво око!“ Любовьта всѣкога дава на човѣка повече, отколкото той е изгубилъ. Колкото повече страда човѣкъ, толкова по-добрѣ е за Божественото въ него. Хора, които сѫ страдали повече, сѫ по-благородни отъ тия, които не сѫ страдали толкова. Питамъ: коя земя е по-добра: ораната или неораната? Кой хлѣбъ е по-хубавъ: омѣсениятъ или неомѣсениятъ?Кой плодъ е по-вкусенъ: зрѣлиятъ или незрѣлиятъ? Като знаете тия факти, защо искате нѣща, които днесъ не сѫ полезни за васъ? Защо искате щастие, богатство, когато тия нѣща нѣма да ви ползуватъ? Богатството на човѣка седи въ любовьта, която той може да прояви въ даденъ случай къмъ нѣколко лица. Ако единъ човѣкъ още, като стане сутринь, може да обикне десеть души изъ цѣлия свѣтъ, съ всичкото си сърце, той може да стане богатъ. Ако човѣкъ може да обикне десеть души, както трѣбва, той може да стане и ученъ. Слѣдователно, нашиятъ успѣхъ въ свѣта зависи отъ любовьта, която проявяваме къмъ другитѣ. Любовьта е динамическа сила, която може да прѣустрои човѣшкото тѣло, човѣшкото сърце, човѣшкия умъ и човѣшката воля. Казва се въ Писанието: „Ще имъ дамъ нови сърца". Каменното, жестокото сърце на съврѣменния човѣкъ трѣбва да се видоизмѣни, да придобие нова, по-хубава, по-финна материя. Божественото Слово, което слушате всѣки день, трѣбва да стане за всички хора жива, положителна наука. Постигне ли ви нѣкакво нещастие или страдание, трѣбва да знаете, какъ да си помогнете. Намѣрите ли се прѣдъ нѣкой неразрѣшенъ въпросъ, веднага трѣбва да направите връзка съ по-висши и разумни сѫщества отъ васъ, отъ които да получите отговоръ на въпроса. Вие трѣбва да бѫдете напълно убѣдени въ това, дали правилно сте направили тази връзка. Често ви говоря за невидимия свѣтъ, но вие убѣдени ли сте въ неговото сѫществуване? Имате ли радио въ себе си, вие ще можете да се разговаряте съ сѫществата отъ този свѣтъ и нѣма да се съмнявате въ това, което ви се говори. Азъ не говоря за обикновеното радио, съ което съврѣменнитѣ хора си служатъ, но подразбирамъ вѫтрѣшното радио, което всѣки човѣкъ има, но трѣбва да го развие, за да може да се ползува отъ него. Съобщенията съ това радио не могатъ да ставатъ всѣкога, когато човѣкъ пожелае. Соломонъ е казалъ: „За всѣко нѣщо въ свѣта има опрѣдѣлено врѣме“. Сѫщиятъ законъ се отнася и за радиото, съ което хората си служатъ днесъ. Има редъ причини, които прѣпятствуватъ на хората да се съобщаватъ съ това радио, когато искатъ. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който иска да развие или възстанови дѣятелностьта на своето духовно радио, най-първо трѣбва абсолютно да изключи съмнѣнието отъ себе си. Изключи ли се съмнѣнието, хората ще чуватъ гласове отъ невидимия свѣтъ, ще могатъ да се разговарятъ и съ ангелитѣ. Днесъ ученитѣ хора правятъ опити да чуятъ гласа на атомитѣ. Съ помощьта на микрофонитѣ, които усилватъ звука три милиарда пѫти, тѣ сѫ успѣли да доловятъ гласа на атомитѣ. По сѫщия начинъ ще чуятъ и гласа на микробитѣ.Единъ день, съ още по-усъвършенствувани микрофони, ученитѣ хора ще успѣятъ да чуятъ мелодичния гласъ на ангелитѣ, на светиитѣ, на гениитѣ отъ другия свѣтъ. Мнозина ще кажатъ: тия работи не сѫ за насъ. — Кои работи сѫ за васъ? Ако вие сте богатъ човѣкъ, който има въ касата си 10,000 златни монети и всѣка сутринь ги прѣброява, послѣ заключва въ касата и на другия день повтаря сѫщото, какво ще спечелите отъ тѣзи пари? Прѣзъ цѣлия си животъ броите тѣзи пари, въздъхвате прѣдъ тѣхъ, радвате имъ се, но тѣ пакъ си оставатъ 10,000 монети. Ако вие прѣзъ цѣлия си животъ сте мислили, какъ да приложите Божията Любовь и Божията Мѫдрость и сте намѣрили начинъ, какъ да се съобщавате съ невидимия свѣтъ, вие сте разрѣшили вече една отъ задачитѣ на своя животъ. Това ще ви повдигне прѣдъ лицето на Бога и ще израстете прѣдъ собственитѣ си очи. Че другитѣ хора ви считатъ глупавъ, невѣжа—това нищо не значи. Вие знаете, че имате такова изкуство, каквото другитѣ хора нѣматъ. Какво по-хубаво отъ това, човѣкъ да намѣри магическата прѫчица и да се движи съ нея навредъ изъ свѣта? Като срещнете такъвъ човѣкъ, ще го питате: дѣ живѣешъ? - Дѣто очитѣ ми видятъ, дѣто Богъ ми е опрѣдѣлилъ. — Гладенъ не ходишъ ли? — Не. Всѣкога съмъ ситъ. Дрехи за обличане имашъ ли? - Имамъ, каквито пожелая и когато пожелая. - Какъ постигашъ всичко това? — Съ магическата си прѫчица. Удрямъ съ нея, и веднага прѣдъ мене се изпрѣчва голѣмъ, хубавъ палатъ. Влѣза вѫтрѣ, измия се, прѣоблѣка се, стопля се, нахраня се и отнозо удрямъ съ прѫчицата. Палатътъ изчезва. Неприятели имашъ ли?— Нѣмамъ. Ами приятели имашъ ли? Имамъ. Докато магическата прѫчица е въ рѫката ми, всички добри хора сѫ съ мене. Изгубя ли тази прѫчица, изгубвамъ всички приятели. Тогава всички хора ми ставатъ не­приятели. И ако нѣкой човѣкъ се оплаква, че е нещастенъ, че изгубилъ приятелитѣ въ живота си, казвамъ: този човѣкъ е изгубилъ своята магическа прѫчица. Когато Мойсей бѣше на Синайската гора и слѣзе от тамъ съ скрижалитѣ,върху които бѣха написани Божиитѣ заповѣди, Богъ му каза: „Ще пазишъ тѣзи скрижали да не се счупятъ. Не ги ли опазишъ, свѣтътъ ще изпадне въ голѣми нещастия и изпитания, а ти самъ ще се намѣришъ въ чудо“. Обаче, Мойсей не можа да издържи на тази заповѣдь. Когато слѣзе отъ Синайската гора и отиде между своя народъ, той видѣ, че въ негово отсѫтствие евреитѣ си бѣха направили свой идолъ — златно теле — и скачаха наоколо му. Мойсей бѣше голѣмъ патриотъ. Душата му се наскърби отъ постѫпката на евреитѣ, че бѣха изневѣрили на Бога, затова хвърли скрижалитѣ и ги строши. И тъй, тия двѣ плочи, за които ученитѣ казватъ, че се движатъ и отиватъ къмъ екватора, за да се намѣстятъ, това сѫ плочитѣ на Мойсея, които той строши. Сега се пише новъ законъ на земята. Мойсей повторно иде на земята, носи двѣтѣ плочи, за да ги възстанови, да покаже прѣдъ свѣта написанитѣ отъ памти-вѣка Божии закони, Божии заповѣди. Щомъ се възцарятъ Божиитѣ закони на земята, тя ще прѣстане да се тресе. Питамъ: какво ще кажатъ ученитѣ хора на това отгорѣ? Каквото и да кажатъ тѣ, свѣтътъ трѣбва да знае, че двѣтѣ плочи, за които говорятъ съврѣменнитѣ учени, това сѫ двѣтѣ плочи на Мойсея, скрижалитѣ, които той строши. Когато тѣзи двѣ плочи се съединятъ и отидатъ къмъ екватора, земята вече нѣма да се тресе. Екваторътъ прѣдставлява Божия законъ великата Божия Любовь. На първата плоча Богъ пише: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила.“ На втората плоча Богъ написа всички граждански закони: „Не убий, не кради, не прѣлюбодѣйствувай и т. н.“. Казвамъ: сѫщо така у всѣки човѣкъ има двѣ плочи, които се движатъ къмъ екватора, и отъ това движение ставатъ вѫтрѣшнитѣ землетресения. Отъ редъ години се проповѣдва на съврѣменнитѣ хора, че въ свѣта ще станатъ коренни прѣобразования, отъ които всички хора, учени и прости, ще поумнѣятъ. Нѣма да остане човѣкъ въ свѣта, комуто дъската да не се намѣсти. Въ 20. глава на Откровението, 1 — 2 стихъ се казва: „И видѣхъ, че слизаше отъ небето ангелъ, който имаше ключа отъ бездната и верига голѣма въ рѫката си. И улови змея, староврѣменната змия, който е дяволъ и сатана, и върза го за тисящи години“. Мнозина отъ религиознитѣ и ученитѣ хора намиратъ, че писаното въ тази глава, по врѣме и събития, съотвѣтствува на 20. вѣкъ. Днесъ свѣтътъ се управлява отъ Луцифера. Ангелътъ, обаче, знае законитѣ на небето и на земята, затова хваща Луцифера и го вързва съ верига за тисящи години. Но той не седи миренъ: рита, чупи плочитѣ, разтръсва земята. Тъй щото, землетресението въ България показва, че дяволътъ се вързва. Нѣкои питатъ: кога ще прѣстане землетресението? — Когато завържатъ дяволътъ много добрѣ, да не може да рита, да не върши зло, да стане безопасенъ за хората. И сега, между многото теории за причинитѣ на землетресенията, имайте прѣдъ видъ и послѣдната, която ви казахъ. Ако знаете повече, това ще е добрѣ за васъ. Българитѣ казватъ: „Отъ много глава не боли“. Човѣкъ трѣбва да знае да съпоставя фактитѣ. При съпоставяне на фактитѣ, трѣбва да се спазва слѣдния законъ: когато фактитѣ се съпоставятъ разумно, свѣтлина се произвежда. Не се ли съпоставятъ разумно, свѣтлина не се произвежда. Ра­зумното съпоставяне на фактитѣ изисква вѣрность въ мислитѣ, при което се забѣлѣзва, че между всички явления въ свѣта сѫществува тѣсна връзка. Това показва, че въ свѣта едноврѣменно работятъ разумни сили, които се подчиняватъ на една Висша Разумна сила.Слѣдователно, всѣко нѣщо, което става въ свѣта, не е произволно. То има свое прѣдназначение, свой дълбокъ смисълъ. „Гласъ отъ Господа, Който дава въздаяние на неприятелитѣ си“. Днесъ българитѣ, както и всички народи по цѣлия свѣтъ, трѣбва да се научатъ да разбиратъ този гласъ и да Го слушатъ. Тъй щото, всички хора, които още се осмѣляватъ да лъжатъ и да крадатъ, или да не извършватъ службата си къмъ своя народъ честно, ще бѫдатъ, като сатаната, вързани отъ ангела за тисящи години. Които не вѣрватъ, ще се увѣрятъ. Тѣ ще бѫдать свидѣтели на тия врѣмена и ще видятъ, че Богъ не позволява да се вършатъ прѣстѫпления въ Неговия домъ. Братъ брата си не може да убива! Братъ сестра си не може да изнасилва! Синъ срѣщу баща си, или дъщеря срѣщу майка си не може да възстава! Всѣки, който иска да бѫде „човѣкъ“ въ пълния смисълъ на думата, трѣбва да има свещено понятие за Бога. Дойде ли ви нѣкаква мисъль за Него, сърцето ви трѣбва изцѣло да трепне, а душата ви да се изпълни съ великата Негова Любовь. Погледнете ли къмъ небето, съ всички негови свѣтила, погледнете ли къмъ хората и къмъ всички живи сѫщества, да почувствувате, че въ всичко това се проявява Божията Любовь, навредъ прониква Божиятъ Духъ. Нѣкои казватъ: ние искаме да видимъ Бога. — Какъ ще Го видите? Да допуснемъ, че вие живѣете покрай морето, и нѣкой вашъ приятель ви пише, че ще ви посѣти. Вие излизате на брѣга и отдалечъ наблюдавате съ бинокълъ приближаването на парахода. Виждате ли веднага вашия приятель?— Не. Най-напрѣдъ виждате само дима на парахода. Послѣ едва забѣлѣзвате мачтата и най-послѣ виждате и парахода. Обаче, приятельтъ си още не виждате. Щомъ параходътъ спре на брѣга, вие виждате вече своя приятель. Казвамъ: ние не виждаме никакво землетресение, отъ което съврѣменнитѣ хора се плашатъ. Ние виждаме нѣщо красиво, което иде въ свѣта. За разумнитѣ хора землетресението е гласъ на Господа. Той говори сега въ България и по цѣлия свѣтъ. Землетресението въ България се прѣдизвиква отъ пристигането на единъ грамаденъ параходъ, съ грамадна енергия, който носи своето голѣмо благословение за българския народъ. Понеже българитѣ сѫ малко своенравни, този параходъ иде, като великъ тѣхенъ Учитель, да ги поразтърси малко. Когато тѣ Го послушатъ и изправятъ живота си, земята ще се олегне, и ще се възстанови първоначалния редъ и порядъкъ. Землетресението е законъ, който възстановява хармонията въ свѣта, уравновѣсява противодѣйствувашитѣ сили на земята. Когато всѣки човѣкъ поотдѣлно се обърне къмъ Господа съ всичкия си умъ и съ всичкото си сърце, и когато всички народи поотдѣлно се обърнатъ къмъ Господа съ всичкото си сърце и съ всичкия си умъ, и когато най-послѣ цѣлото човѣчество се обърне къмъ Господа съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърце, съ всичката си душа и сила, тогава и землетресенията ще прѣстанатъ. Всички хора, всички народи съставлявагъ едно цѣло. Докато всички живѣемъ въ това цѣло, еднакво ще познаваме Божия законъ, еднакво ще изпълняваме Неговата воля и въ резултатъ на това всички ще живѣемъ въ закона на свободата. Въ закона на цѣлото всѣки човѣкъ, всѣки народъ ще има възможность да се прояви отдѣл­но, като човѣкъ, като народъ, и да реализира всички красиви копнежи на своята душа отъ незапомнени врѣмена на битието. Който иска да има домъ, ще има; който иска да има другари, ще има; каквото пожелае, ще го придобие; при това, всичко ще бѫде направено отъ най-фина материя — нито ще се разваля, нито ще се изцапва и т. н. Ще кажете: „Това сѫ приказки отъ 1001 нощь.“ —Не, това не сѫ приказки. Това нѣщо може да стане още този моментъ, но всички ще трѣбва да на­пуснете тѣлата си и да излѣзете навънъ. Ако прѣди 2 - 3 години бѣха казали на чирпанлии и пловдивчани всички да излѣзатъ вънъ и да отправятъ една обща молитва къмъ Бога, не биха послушали, нѣмаше да излѣзатъ. Но сега, когато стана землетресението, вѫтрѣ въ десеть секунди, всички излѣзоха навънъ. Защо? — Понеже Господъ говори сега. Ако не бѣха излѣзли, щѣха да останатъ затрупани подъ кѫщитѣ си. Страшно е живъ човѣкъ да бѫде затрупанъ подъ земята! Нѣма по-страшно нѣщо отъ това, да знаешъ, че ти си затрупалъ подъ своята мисъль и своитѣ желания, всички блага, които Богъ ти е далъ, безъ да си ги излолзувалъ разумно. Нѣма по-голѣмо блаженство отъ това, да съзнаешъ, че разумно си изпълнилъ всичко онова, за което си роденъ. И тъй, този е пѫтьтъ, къмъ който трѣбва да се стремятъ всички добри хора. Всичко добро въ свѣта може да се постигне. Не мислете, че красивиятъ, добриятъ животъ иде отъ само себе си. Работа се изисква! Религиозниятъ човѣкъ работи чрѣзъ религията; учениятъ човѣкъ работи чрѣзъ науката. Обаче, както религията, така и науката сѫ само частично проявление на живота. Тѣ сѫ само частични вѫтрѣшни връзки на цѣлокупния животъ. На небето, въ Божествения свѣтъ религия не сѫществува. Тамъ сѫществува само Любовь. Понеже Любовьта не може да се прояви на земята, затова на земята се проявява религията. И сега, ако искате да изпълните волята Божия, непрѣменно трѣбва да замѣстите религията съ Любовьта. Тогава всѣки, който ви обича, ще бѫде свещеникъ и служитель въ вашия храмъ. На този свещеникъ и служитель вие нѣма да плащате. Това разбираме ние подъ думитѣ: „Даромъ ще работите“. Даромъ ще работите, но въ името на Любовьта. Такъвъ е животътъ на разумнитѣ хора. Научите ли се да живѣете на земята съобразно законитѣ на Любовьта, нѣма да се минатъ много години, и ще ви задигнатъ въ другъ нѣкой свѣтъ. Послѣ и от тамъ ще ви задигнатъ, ще пѫтувате каго пѫтникъ отъ свѣтъ въ свѣтъ, дѣто ще прѣбивавате за малко врѣме. Земята е послѣдното ви жилище, затова върху нея ще си правите врѣменни кѫщи. Вие ще се радвате на тия врѣменни кѫщи, но като гледате небето, слънцето, мѣсеца и звѣздитѣ, ще знаете, че ви очаква животъ по-хубавъ, по-красивъ отъ земния. Да живѣете на земята, а да мечтаете за небето, това е истинската поезия въ живота. Казвате: „Ние искаме да бѫдемъ богати, да си поживѣемъ малко на земята.“ Живѣйте, както искате, но не забравяйте благата, които ви очакватъ въ небето. „Гласъ на метежъ иде отъ града“. Този гласъ на метежъ постоянно се чува отъ нѣкои хора. Обаче, отъ добритѣ хора не излиза този гласъ на метежъ. Нека прѣстане вече да се чува този гласъ на метежъ отъ града! „Гласъ отъ храма“. Нека и този гласъ отъ храма, гласъ на неразбории и смутъ въ сърцата, гласъ на разни религиозни възгледи, прѣстане да се чува! „Гласъ на Господа, Който дава въздаяние на неприятелитѣ си“. Нека се чува гласа на Господа, Който туря всичко въ редъ и порядъкъ. Всички страдания на нашитѣ физически тѣла, всички изпитания и противорѣчия на нашитѣ сърца и умове, това е гласъгъ на Господа, Който казва: „Нека всички ваши мисли, чувства и желания въ живота ви вървятъ успоредно съ моя животъ! Прави правете пѫтищата Господни!“ Беседа, държана отъ Учителя,на 6, V. 1928 г. София
  4. 1931_12_06 Жалъ ми е за народа

    http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/178-%7B?%7D/ ЖАЛЪ МИ Е ЗА НАРОДА* *)Матея 15:32 Когато нѣкой човѣкъ иска да говори или да спори, той все търси нѣкакъвъ поводъ. Сега, и азъ търся , нѣкакъвъ поводъ, да говоря върху извѣстенъ въпросъ. Като поводъ за говорене взимамъ темата: „ „Жалъ ми е за народа.“ И дѣйствително, жалъ ми е за народа Учительтъ може да каже, че му е жалъ за наро­да ; свещеникътъ може да каже, че му е жалъ за народа ; сѫдията може да каже, че му е жалъ за народа. Обаче, отъ съжаление до съжаление има разлика. И Христосъ каза, че му е жалъ за народа, но Той доказа, опрѣдѣли, защо съжалява този народъ и се зае да му по­могне. Не е достатъчно да съжалявашъ нѣкого на думи само, но това съжаление трѣбва да се изрази и въ дѣла. Исусъ призва ученицитѣ си и рече: „Жалъ ми е за народа“ защото три деня вече седятъ при мене и нѣматъ какво да ядатъ; а да ги разпусна глад­ни, не ща, да не би да прѣмалѣятъ по пѫтя“. За тази цѣль Христосъ се зае да даде едно угощение на народа. „Жалъ ми е за народа“. Думата жалъ, жалость изразява нѣкаква идея. Човѣкъ все трѣбва да жали нѣкого. Нѣкога той жали себе си, нѣкога — другитѣ. Естествено е човѣкъ да жали, да съжалява нѣкого. Да съжалявашъ, това значи да се лѣкувашъ.Прѣстане ли човѣкъ да жали, той се намира въ неестествено по­ложение. Сухитѣ дървета никого не жалятъ. Умрѣлитѣ хора никого не жалятъ. Изпадналитѣ търговци никого не жалятъ. Болнитѣ хора никого не жалятъ: Тия хора се намиратъ въ анормално състояние и казватъ : насъ нищо не ни интересува. Който казва, че отъ нищо не се интересува, той не говори истината. Защо? — Защото, като стане въ­просъ за ядене и пиене, той се интересува; като стане въпросъ за печелене на пари, той пакъ се интересува. Възможно е нѣкои ра­боти да не го интересуватъ, но има причини за това. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ не се ин­тересува отъ истината; другъ не се интересу­ва отъ правдата; трети не се интересува отъ знанието. Защо ? — Има причини, които заставятъ човѣка отъ едно нѣщо да се интере­сува, а отъ друго да не се интересува. За да се интересува човѣкъ отъ нѣщо, той трѣбва да си отговори на всички въпро­си, които възникват въ ума му. За тази цѣлъ той трѣбва да работи. Учительтъ прѣподава извѣстенъ прѣдметъ на ученицитѣ си, но дойде ли до нѣкои практиче­ски задачи по този прѣдметъ, тѣ непрѣменно трѣбва да се рѣшатъ. Доколкото ученицитѣ се интересуватъ отъ тия задачи, дотолкова тѣ ще ги рѣшатъ правилно. Ако не се инте­ресуватъ отъ тѣхъ и оставатъ на този, или на онзи да ги рѣши, тѣ ще ходятъ и ще се връщатъ отъ училище, но ще останатъ недоучени, невѣжи. За такива хора турцитѣ казватъ: „Теле дошълъ, волъ си отишълъ". Тази поговорка не е за българитѣ. Смисьлътъ, който ориенталецътъ влага въ едно изрече­ние, е различенъ отъ този, който европеецътъ може да разбере. Защо? — Защото европейскитѣ езици сѫ аналитични, а източнитѣ — образни. Подъ думата „животно" турчинътъ разбира сѫщество, което не мисли за високи работи. Отъ сутринь до вечерь волътъ, напримѣръ, мисли само за ядене. Щомъ се наяде, той казва: нищо повече не ме интере­сува. Смисьлътъ на живота е въ яденето. И наистина, волътъ не се интересува нито отъ наука, нито отъ музика, нито отъ изкуство, Ако има нѣщо благородно въ животнитѣ, то се дължи на останки оть минала култура, прѣзъ която тѣ нѣкога сѫ живѣли. Обаче, въ този животъ животнитѣ нищо не сѫ придобили. Мнозина мислятъ, че съ дреси­рането на животнитѣ се придобива нѣщо. Не, дресировката е амалгама, която е поста­вена върху обикновеното стъкло, да го прѣвърне на огледало. Дресировката не е реал- ность. Реални нѣща сѫ тия, които се отнасятъ до самия характеръ; реални нѣща сѫ тия, които сѫ качества, атрибути на живота. „Жалъ ми е за народа“. Казвате: какво се разбира подъ думата „народъ“? Ако подъ думата „народъ“ разбирате сборъ отъ хора, отъ пѣсъчинки или отъ сѣменца, това не е народъ. Подъ думата „народъ“ се разбира сборъ отъ копнеещи души, съ пробудено съ­знание, отъ които зависи бѫдещето на човѣ- чеството. Тѣзи души сѫ носители на новото. За този народъ, именно, говори Христосъ. На този . народъ трѣбва да се даде това, което майката дава на дѣтето си. Защо майката дава толкова много на дѣтето си.? Защото тя вижда, че въ това дѣте има дарби и способности, на които трѣбва да се дадатъ условия да се развиватъ. На сѫщото основание и съврѣменнитѣ хора трѣбва да пазятъ народа, този сборъ отъ разумни души, защото въ тѣхъ е вложено красивото, вели­кото. И тъй, трѣбва да свържете мисъльта за народа съ красивото, съ великото въ живота. Кои нѣща могатъ да се свързватъ? Обикно­вено хората свързватъ началото на нѣщата съ тѣхния край. Животъ, въ който не могатъ да се свържатъ двата края, той се намира въ безизходень пѫть. Въ такъвъ жи­вотъ, нѣма ннкакъвъ прогресъ никакво развитие. Всѣки човѣкъ, който има начало на живота си, а нѣма край, той нищо не може да постигне. Който пъкъ има край на живо­та си, а нѣма начало, и той нищо не по­стига. На това основание човѣкъ трѣбва си изработи нова философия за живата. Запримѣръ, да вземемъ идеята за младия и за стария човѣкъ. Какво разбиратъ съврѣменнитѣ хора подъ думитѣ младъ и старъ чо­вѣкъ? Тѣ опрѣдѣлятъ младия и стария човѣкъ, споредъ броя на годинитѣ. Можете ли споредъ съврѣменнитѣ научни теории да опрѣдѣлите отдѣ започва началото на младостьта и старостьта и дѣ свършвать? Казвамъ: краятъ на младостьта е начало на старостьта, а краятъ на старостьта начало на мдадостьта. Слѣдователно, човѣкъ е младъ само до зенита на слънцето, до обѣдъ. Започне ли слънцето да слиза надолу, къмъ пладне, той започва да става старъ. Всѣко друго опрѣдѣление за младия и за стария чо­вѣкъ е механическо и не е съгласно съ законитѣ на природата. Всѣка наука, всѣка култура, която не върви паралелно съ законитѣ на разумната природа, тя е осѫдена на изчезване, на смърть. Сѫщото се отнася и до живота на човѣка: младиятъ, който не може разумно да използува свояте младостъ, той преждеврѣменно остарява; стариять, който не може разумно да използува старостьта си, той преждеврѣменно умира. Да остарѣешъ преждеврѣменно, това подразбира да изгубишъ най-красивото въ живота си; да умрешъ преждеврѣменно, това подразбира да изгубишъ най цѣнното — живота. Питамѣ: каква е задачата на младия човѣкъ? — Да живѣе споредть законитѣ на младостьта. Каква е задачата на стария? — Да се подмлади. Въ това седи смисъла на живота. Ако човѣкъ мисли, че като се роди веднъжъ трѣбва да расте, да бѫде младъ извѣстно врѣме и слѣдъ това да остарѣе и да умре, той не разбира смисъла на живота. То е все едно да се качишъ на върха на една планина, да поседишъ известно врѣме тамъ и слѣдъ това да слѣзешъ. Въ материалния свѣть е така, човѣкъ .трѣбва да се качина върха на една планина и слѣдъ това да слѣзе, но въ духовния свѣтъ законитѣ сѫ други. Тамъ нѣма смисълъ човѣкъ да се качва на планината и послѣ да слиза. Понеже законитѣ въ духовния свѣтъ се различаватъ отъ тия на физическия, затова хората казватъ: защо животътъ не върви гладко? Най-новитѣ научни теории твърдятъ, че веществото, съ което е изпълнено пространството, нѣма еднаква гѫстота навсѣкѫдѣ, вслѣдствие на кое­то не е еднакво разпрѣдѣлено. Слѣдователно, дѣто веществото е по-рѣдко, тамъ съпроти­влението е по-малко; дѣто веществото е по- гѫсто, съпротивлението е по-голѣмо. Сѫщи- ятъ законъ се отнася и за свѣтлината. Това може да се докаже съ редъ математически формули. Всѣко нѣщо трѣбва да се докаже. Не е достатъчно само да се твърди, че нѣщо е морално, или че е религиозно. Така и бабитѣ знаятъ. Лесно е да се каже, напримѣръ, че това е морално, или че не е морално. То трѣбва да се докаже! Въ сѫщность, какво нѣщо е моралъть? Сега ще приведа единъ примѣръ за морала на съврѣменнитѣ хора. Когато Го- сподъ създалъ свѣта, направилъ и пеперудата. Единъ день тя пожелала да слѣзе на земята, за която цѣль Богъ я изпратилъ съ нѣкакве ми­сия. Като слѣзла на земята, тя хвърчала нагорѣ-надолу, извършвала дадената й задача, но по едно врѣме трѣбвало да мине покрай паяжината на единъ голѣмъ паякъ. Като я видѣлъ тъй красива, той се захласналъ въ нея и казалъ: моля те, кацни на една отъ моитѣ жички. Ако кацнешъ, ще ми направишъ най-голѣмото добро, което нѣкое сѫщество досега е могло да ми направи. — Не мога имамъ важна работа. — Моля те, кацни, голѣмо добро ще ми направишъ. Най-послѣ тя се съгласила да направи едно добро на паяка и кацнала на па­яжината му. Кацнала и тамъ останала, не могла повече да излѣзе. Паякътъ започналъ да се оглежда налѣво-надѣсно, да не види нѣкой, какво ще прави. Въ това врѣме ангелъ Израилъ миналъ покрай пеперудата и чулъ, че тя викала за помощь. Този ангелъ билъ изпратенъ на земята съ специална мисия, да направи нѣкакви научни изслѣдвания, за коя­то цѣль носилъ въ рѫката си една книга. Споредъ закона на ангелитѣ, той трѣбвало да държи книгата съ двѣтѣ си рѫцѣ, да не я изпусне. Като чулъ зова на пеперудата за помощь, той се замислилъ, по какъвъ начинъ да й помогне. Ако рече да я хване съ рѫката си и да я освободи отъ паяжината, той трѣбва да държи книгата само съ едната си рѫка. Да направи така, той ще изгуби нѣщо велико, което ще костува цѣлия му животъ. Ако не й помогне, пакъ лошо. Спрѣлъ се ангелътъ на пѫтя и започналъ да мисли, какъ дa спаси пеперудата. Най-послѣ намѣрилъ единъ начинъ: обърналъ се къмъ паяка и го запиталъ, какво говори съ пеперудата. Пая­кътъ отговорилъ: искахъ малко да се поше­гувамъ, да се поразговоря съ пеперудата, но тя се уплаши и започна да вика за по­мощь. Паякътъ излъгалъ. Тогава ангелътъ му казалъ: двѣтѣ жички, на които сѫ стѫпили крачката на пеперудата, показватъ мѣрката, отъ която зависи успѣха на твоя животъ. Ако откѫснешъ тѣзи двѣ жички оть паяжината си, ти ще намѣришъ мѣрката нa твоя животъ и щастието ще те слѣдва навсѣкѫдѣ. Изпълнишъ ли това, то е единстве­ното нѣщо, което може да те направи щастливъ. Паякътъ откѫсналъ двѣтѣ жички, на които пеперудата стѫпила, и тя хвръкнала. И досега паякътъ показва тази мѣрка и съ­жалява, че го излъгали. Той казва: да не бѣхъ послушалъ ангела щѣхъ повече да спе­челя, поне щѣхъ да изямъ пеперудата. Той и до днесь мѣри съ тази мѣрка, но все не може да разрѣши живота. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да намѣри една мѣрка въ живота си, която, като при­ложи, да бѫде щастливъ. Днес, всички хора търсятъ тази мѣрка. Намѣрятъ една мѣрка, приложатъ я, укаже се, че не е тази, която търсятъ. Намѣрятъ друга мѣрка, и тя не под­хожда. Тѣ все мѣрятъ живота си, като паяка, но и до днесъ не сѫ го разрѣшили. Още не сѫ намѣрили истинската мѣрка. Паякътъ съжа­лява, че не изялъ пеперудата, но ако бѣше я изялъ, досега нито единъ паякъ нѣмаше да остане живъ. Какво по-голѣмо нещастие отъ това за рода на паяка? Той трѣбва да бла­годари, че се намѣри ангелъ Израилъ да го посъвѣтва, какво да прави, та всички паяци да останатъ живи. Всѣки трѣбва да знае, че има само една мѣрка въ живота, която непрѣменно трѣбва да се намѣри. Тя е идеалътъ, къмъ който всѣки се стреми. Христосъ казва „Жалъ ми е за народа“. Да съжалявашъ нѣкого, това е отрицателенъ методъ. Кой е положителниятъ методъ? — Да се радвашъ. Тогава трѣбва да се каже: „Радвамъ се за народа.“ Кое е по-хубаво: да ти е жалъ за народа, или да се радвашъ за народа ? — Да се радвашъ за народа е по- хубаво, отколкото да ти е жалъ за него. Ко­га се радва човѣкъ за народа? Сега, азъ ис­камъ хората да мислятъ по новъ на­чинъ. Мислятъ ли така, тѣ ще разбератъ ко­га трѣбва да се радватъ за народа. Ако съврѣменнитѣ хора не дойдатъ до новия на­чинъ на мислене, тѣ нѣма да иматъ абсолютно иикакво понятие за любовьта, за мѫдростьта, за истината, за живота и за смисъла му. Тѣ ще ядатъ и пиятъ, ще се раждатъ, ще растатъ, ще остаряватъ, ще имъ проповѣдватъ за задгробния животъ, но всичко това сѫ смѫтни идеи. Отъ тѣзи идеи въ ума на човѣка се образува една каша, и той изпада въ комично положение. Комичното е тамъ, че и тия, които вѣрватъ въ живота, умиратъ, както и тия, които отричатъ живота. Като умре нѣкой, който отрича живота, направятъ му гробъ, съ хубавъ паметникъ и пишать отгорѣ: тукъ почива еди-кой си великъ чо­вѣкъ. Питамъ: щомъ не вѣрватъ въ задгроб­ния животъ и казватъ, че слѣдъ смъртьта, човѣкъ изчезва, защо го търсятъ въ гробищата? Смѣшно е да се копае тамъ, дѣто нѣма имàне. Да се копае тамъ, дѣто знаятъ, че има заровено имане, разбирамъ. Да копаятъ там, дѣто ще излѣзе вода, разбирамъ; да копаятъ тамъ, дѣто нѣма вода, не разбирам. То е все едно да търсите човѣка въ гроба. Ако вѣрвате, че слѣдъ смъртьта чо­вѣкъ изчезва, защо го търсите въ гробищата? Ако пъкъ вѣрвате, че и слѣдъ смъртьта си човѣкъ живѣе, тогава извикайте го по теле­фона, да ви се обади. Щомъ мислите, че е живъ трѣбва да влѣзете въ връзка съ него. Въ Стария Завѣтъ, въ врѣмето на царь Саула, се говори за жени бѣсовъпрошателки, които се разговаряли съ духове. Понеже съ своитѣ прѣдсказания, тѣ внасяли смутъ въ сърцата на хората, Саулъ издалъ законъ противъ тѣхъ, съ който сгрого се прѣслѣдвало всѣко пред­сказание. Единъ български ясновидецъ ходилъ по селата да прѣдсказва на хората, какво има да имъ се случи. На единъ отъ селянитѣ се изгубила диканята, и той прѣдсказалъ, че тя се намира въ олтаря на църквата. Наистина, диканята се намѣрила въ олтаря, но затова му ударили такъвъ бой, че той и до днесъ не може да го забрави. Той казалъ на близкитѣ си: още веднъжъ нѣма да прѣдсказвамъ, дали има диканя въ олтаря или не. Да оставимъ този въпросъ настрана, но казвамъ: днесъ много отъ съврѣменнитѣ хора вършатъ голѣми прѣстѫпления все въ името на Бога, въ името на любовьта, мѫдростьта и истина­та. Въ това отношение, азъ дѣля хората на двѣ категории: безвѣрници и вѣрващи Първитѣ сѫ безвѣрници отвънъ, а вѣрващи отвѫтрѣ. Тѣ сѫ материалиститѣ. Втората катего­рия сѫ вѣрващи отвънъ, а безвѣрници от- вѫтрѣ. Тѣ сѫ съврѣменнитѣ религиозни хора. Днесъ безвѣрието е проникнало не само въ България, но по цѣлия свѣтъ. Не е лошо чо­вѣкъ да бѫде безвѣрникъ, не е лошо човѣкъ да бѫде и вѣрващъ, но при извѣстни усло­вия. Материалистъть кадва: азъ не вѣрвамъ въ нищо. Ти не вѣрвашъ въ , Бога, но вѣрвашъ въ злото, въ силата, въ паритѣ, въ се­бе си. Значи, ти отричашъ едно, а вѣрвашъ въ друго. Религиозниятъ казва: азъ вѣрвамъ само въ Бога. Това значи: ти вѣрвашъ въ Бога, а не вѣрвашъ въ себе си, въ паритѣ, въ силата и въ редъ външни прояви на жи­вота. И едната, и другата вѣра прѣдставя сухъ клонъ на нѣкое дърво. Този клонъ може ли да донесе нѣщо ? Той остава за винаги сухъ клонъ, който нищо не допринася на човѣка. Сухиятъ клонъ на дървото е сухата вѣра въ живота. Колкото е важно безвѣрие­то на материалиста, толкова е важна вѣрата на религиозния. И едното, и другото, нищо не донасятъ на човѣка. Казвамъ: жива, абсолютна вѣра е ну­жна за човѣка. Тази вѣра съставя часть отъ цѣлото. Тя е живъ клонъ отъ цѣлото дърво. Този клонъ се развива, пуща листа и цвѣтове и въ края на краищата дава плодове. Живата вѣра е атрибутъ на човѣшкото развитие. Безъ нея човѣкъ не може правилно да се раз­вива. Вѣрата е проводникъ, срѣда, въ която човѣкъ живѣе. Тя е законъ, по който човѣшкиятъ умъ работи. Безъ тази вѣра нито учениятъ става ученъ, нито материалистътъ мо­же да работи, нито набожниятъ осмисля жи­вота си, Всѣки човѣкъ име вѣра, споредъ раз­биранията си. Въ щирокъ смисълъ на думата, вѣрата сѫществува въ човѣка като вѫтрѣшна необходимость, като вѫтрѣшенъ принципъ. Тя не е нѣкаква отвлѣчена идея. Вѣрата е възможность за проявление на човѣшкия умъ. Най-възвишеното въ човѣка е неговиятъ умъ. Да мисли човѣкъ това е най-голѣмото благо за него. Да мисли човѣкъ, това е най-голѣмата дарба, дадена му отъ Бога. Питамъ: какви трѣбва да бѫдатъ мислитѣ на човѣка? Мислитѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, свѣтли и прави. Нечиститѣ мисли сѫ условие за всички болести и неща­стия въ живота. Съврѣменнитѣ учени говорятъ за електрично и магнетично поле на дѣйствие, но тѣ разбиратъ само външната, материалната страна на въпроса. Физицитѣ казватъ, че енергиитѣ на електричеството вървятъ по прави линии, а тѣзи на магнетизъма — по криви, вълнообразни линии. Слѣдователно, срѣдата, въ която се движатъ електричнитѣ сили е по-рѣдка отъ тази, въ която се движат магнетичиитѣ сили. Обаче, дѣто се образува по­ле на електрична дѣятелность, едноврѣменно съ него се образува и магнетично поле. Оттамъ, щомъ се усилва дѣятелностьта на електричното поле, усилва се и дѣятелность­та на магнетичното. Тази дѣятелность не е еднообразна. Дѣятелностьта на електриче­ството не е такава, каквато е дѣятелностьта на магнетизъма, но между електричеството и магнетизъма има тѣсна връзка. Споредъ този законъ, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на електричното поле, тѣ указватъ извѣстно влияние върху него. Той постепенно започва да изтънява, става сухъ, нервенъ, губи мазнинитѣ си, и всички казватъ за него, че е неврастеникъ. Обаче, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на магне­тичното поле, той започва да увеличава мазнинитѣ въ тѣлото си, постепенно надебелява, лицето му става като мѣсечина, а той цѣлъ заприлича на буре. И при едното, и при дру­гото положение има опасности. Човѣкъ не трѣбва да бѫде нито много сухъ, нито много пъленъ. И двѣтѣ положения сѫ крайности въ живота. И тъй, крайното изтъняване е полюсъ на електричеството; крайното надебеляване е полюсъ на магнетизъма. Въ сѫщность, какво нѣщо е електричество, и какво магнетизъмъ, точно не се знае. Съврѣменнитѣ учени знаятъ, че въ отрицателния полюсъ на електри­чеството се явява свѣтлина, но този полюсъ сѫщеврѣменно е поле на магнетична дѣятелность. Слѣдователно, свѣтлината се явява въ полето на магнетизъма. Старитѣ окултисти наричатъ положителното електричество мѫжки принципъ, а отрицателното — женски. Подъ думата „мѫжки принципъ" не се раз­бира мѫжъ, но се разбира силния принципъ. Подъ думата „мѫжъ" мнозина разбиратъ сѫщество, което има мустаци и брада. Ако мустацитѣ сѫ отличителниятъ бѣлѣгъ на мѫжа, какво ще кажете за нѣкои женски животни, които иматъ мустаци? Смѣшно е да се взиматъ космитѣ за характеренъ бѣлѣгъ на мѫжа. Други хора опрѣдѣлятъ мѫжа по вѣждитѣ, по челюститѣ и по редъ още външни бѣлѣзи. Тѣ казватъ, че вѣждитѣ на мѫжа били по- дебели отъ тия на жената ; челюсти­тѣ му били по-издадени отъ тия на жената и т. н. Не, това не сѫ качества, по които мѫжътъ може да се опрѣдѣли. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да дойдатъ до сѫщественото, до истинското знание въ живота. Какво може да имъ даде сьврѣменното знание, или съврѣменната религия, ако тѣ нѣматъ отношение къмъ нея? Ако нау­ката или религията нѣма извѣстно отношение къмъ мене, ако не може да ми даде свѣтлина, да осмисли живота ми и да ми даде потикъ къмъ възвишеното въ свѣта, защо ми е тази наука, или тази религия? Ако безвѣрието не може да осмисли живота ми, за­що ми е то? Ако безвѣрието осмисля живо­та ми, то е на мѣстото си. Който е безвѣрникъ отвънъ, той е вѣрващъ отвѫтрѣ. Съ такъвъ човѣкъ и азъ съмъ съгласенъ. По-добрѣ е човѣкъ да носи вѣрата отвѫтрѣ, а без­вѣрието отвънъ, отколкото вѣрата отвънъ а безвѣрието отвѫтрѣ. Сега, ще приведа единъ примѣръ за единъ архиерей отъ миналитѣ епохи, кой­то отвънъ билъ вѣрващъ, а отвѫтрѣ — безвѣрникъ. Жената на единъ отъ добритѣ прия­тели на архиерея умрѣла, и той отишълъ при него, да потърси утѣха за голѣмата си скръбь. Той казалъ: голѣма е скръбьта ми, иде ми да се самоубия. Не мога да живѣя безъ жена си. Архиереятъ му отговорилъ: не ста- вай такъвъ будала! Ти трѣбва да знаешъ, че щомъ човѣкъ умре, всичко съ него се свър­шва. Яжъ и пий, весели се въ живота; жени много има, не е само една. Азъ съмъ се убѣдилъ въ това, което ти говоря. Животътъ е само на земята! Умре ли човѣкъ, всичко се свършва. Това, което проповѣдвамъ, се от­нася до простата маса. Питамъ: защо този архиерей не изповѣда убѣждението си прѣдъ своитѣ пасоми, а имъ проповѣдва това, въ което не вѣрва? Въ този случай, безвѣрникътъ, който открито пише своитѣ убѣждения въ вѣстницитѣ, седи по-високо отъ архиерея, който не смѣе да изповѣда своето дълбоко убѣждение. Съ това азъ не осѫждамъ архиерея, защото и той си има свои схващания, но казвамъ, че той е актьоръ, който играе на сцената. Нима ак- тьорътъ, който играе роля на умиращъ и страда, мѫчи се, плаче, дѣйствително страда? Нѣкой умиращъ страдалъ, мѫчилъ се, а актьорътъ на сцената се сили да покаже, какъ страдалъ този умиращъ. Слушалъ съмъ въ странство видни проповѣдници, знаменити капацитети по духовната наука, които говорятъ съ голѣмо краснорѣчие, искать да покажатъ на хората, какъ страдалъ Христосъ на кръста. Казвамъ: много лесно е човѣкъ да покаже на хората, какъ страдалъ Христосъ. Който иска да разказва на хората за стра­данията на Христа, той прѣдварително трѣбва да е изпиталъ тия страдания. Достатъчно е да забие четири гвоздея въ рѫцѣтѣ и крака­та си, за да разбере страданията на Христа. Нѣкой казва, че обича Христа. Питамъ: ти, който толкова много обичашъ Христа, защо не се откажешъ отъ удоволствията на живота и тръгнешъ като Него отъ село въ село да проповѣдвашъ учението Му? Ти седишъ въ стаята си и разисквашъ върху това, което Христосъ никога не е проповѣдвалъ. Ако Христосъ дойде днесъ въ свѣта, Той ще се очуди на онова, което съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ въ Негово име. Въ свѣта сѫществува единъ великъ законъ, който не трѣбва да се измѣня. Който се е опиталъ да измѣни този законъ, той е строшилъ главата си. Този великъ законъ е канара, въ която всички гърнета до едно се строшаватъ. Хиляди царе, князе, проповѣдници, владици, учени и прости сѫ строшили главитѣ си въ тази канара. Защо? — Защо­то всички се стремятъ да разрѣшатъ важнитѣ въпроси на живота, безъ да знаятъ пра­вилния начинъ за разрѣшението имъ. Запримѣръ, защо трѣбва да се доказва на хо­рата, какъ страдалъ Христосъ? Не е важно да се доказва на хората, какъ страдалъ и какъ умрѣлъ Христосъ. Прѣди всичко, Христосъ ни­кога не е умиралъ. Той опита смъртьта, но не умрѣ. Днесъ Христосъ е между хората, въ църквитѣ, говори, проповѣдва, но всички Му казватъ: почакай още малко, не е врѣме за тази работа. Не слизай още да поставяшъ новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Ние не сме си отживѣли. Младата мома казва на Христа: почакай малко, азъ не съмъ срещнала още своя възлюбенъ. Майката, на която прѣдстои да ражда, казва: не бързай толкова, азъ още не съмъ родила. Студентътъ казва: по­чакай малко, докато свърша наукитѣ си. Астрономътъ казва; почакай малко и менъ, искамъ да напиша своята научна теория. Казвамъ: тия хора не разбиратъ, защо Хри­стосъ иде при тѣхъ. Когато Христосъ отива при младата мома, Той иска да я накара да се замисли, кой е истинскиятъ й възлюбенъ. Когато отива при майката, Той иска да й ка­же: знаешъ ли какъ трѣбва да отгледашъ дѣтето, което ще родишъ ? Богъ ти изпраша това дѣте, а ти трѣбва да се научишъ да го гледашъ. Като отива при астронома, Той му казва: като пишешъ тази научна теория, знаешъ ли, защо Богъ създаде свѣта ? Можешъ ли да подигнешъ човѣчеството съ своята теория? Като отива при богослова, който пише нѣкакъвъ трактатъ за началото на Битието, Христосъ и на него казва: не бързай да довършишъ своя трактатъ. Знаешъ ли съ какъвъ въпросъ си се заелъ? Сега, и вие можете да ме запитате: как­во искате да ни кажете? При единъ знаменитъ учитель се приближава единъ апашъ, неговъ ученикъ. Това се случило въ Лондонъ. Учительтъ запиталъ ученика: какво искашъ отъ менъ? — Ще ти отговоря слѣдъ единъ день. Ученикътъ си заминалъ, безъ да каже нѣщо на учителя си. Слѣдъ заминаването му, учительтъ веднага бръкналъ въ джоба си и видѣлъ, че златниятъ му часовникъ изчезналъ. Той намѣрилъ ученика си и му казалъ: така ли трѣбваше да постѫпишъ съ менъ, да оберешъ учителя си? Ученикътъ отговорилъ: учителю, азъ държахъ изпитъ прѣдъ тебъ. Бѣхъ си казалъ, че ако мога да те обера, значи, добрѣ съмъ научилъ занаята си. Учительтъ му казалъ: ти си добъръ ученикъ, затова, подарявамъ ти моя часовникъ, не го искамъ назадъ. Ти го заслужавашъ. Казвамъ: азъ не се спирамъ върху лошата страна на живота, но похвалявамъ този ученикъ, поне­же е могълъ да обере своя учитель. Затова учительтъ му казалъ: не е достатъчно само да откраднешъ часовника, но трѣбва да си служишъ съ него, да го използувашъ правил­но. Щомъ можешъ да го използувашъ пра­вилно, азъ ти го подарявамъ. Това подраз­бира : ако можешъ да вземешъ истината и да я приложишъ въ живота си, ти си добъръ ученикъ. Казвате: ние искаме да знаемъ истина­та. Питамъ: защо ви е тази истина, ако не може да ви служи? — Ние искаме знание. — Защо ви е това знание, ако не може да ви служи? — Ние искаме любовь. — Защо ви е тази любовь, ако не може да ви служи? Ако истината, знанието, любовьта и свобода­та могатъ да ви служатъ, тѣ сѫ добрѣ дошли, за васъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора иматъ лични разбирания за живота. Всичкитѣ имъ дѣйствия сѫ насочени къмъ придобиване ли­чни блага. Казвамъ: въ свѣта лично благо не сѫществува и не може да се постигне. То сѫществува врѣменно само, но не и постоян­но. Смисьлътъ на живота не е въ личното благо. Който живѣе за своето лично благо, той самъ се обезличава. Това не значи, че човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ лично благо, но ако той мисли, че постигането на това благо разрѣшава всички въпроси въ живота, той се самозаблуждава. Когато чо­вѣкъ напусне земята, дѣ оставатъ обще­ственото положение, богатство, знание, които той е придобилъ? Когато човѣкъ остарѣе, дѣ остава неговата младость? Стариятъ трѣбва да се подмлади, а младиятъ — да запази младостьта си. Смисьлътъ на вели­кия животъ седи въ трансформиране, въ прѣвръщане на енергиитѣ отъ едно по­ле въ друго, при което електричнитѣ сили могатъ да се прѣвърнатъ въ магнетични, а магнетичнитѣ — въ електрични. Въ при­родата сѫществува законъ за прѣвръщане на енергиитѣ. Всички колебания, всички промѣни, кои­то ставатъ въ природата, се дължатъ на външни закони. Прѣди 15—20 години говорихъ на хора­та за връзката, за отношенията между слънчевитѣ петна и явленията на земята, но тѣ казваха, че това е глупава работа, нѣкаква фантазия. Обаче, съврѣменнитѣ учени се убѣдиха, че дѣйствително, между слънчевитѣ петна и живота на земята има разумна връзка. Запримѣръ, съ увеличаването петната на слънцето се увеличаватъ броя на браковетѣ, плодородието, землетресенията, пожаритѣ, убийствата и т. н. Връзката между петната на слънцето и явле­нията на земята е разумна, съзнателна, а не механическа. Когато отидете на бойното поле и наблюдавате, какъ гранатитѣ се пукатъ ед­на слѣдъ друга, това явление привидно из­глежда механическо, но задъ всѣка граната седи едно разумно сѫщество, което рѫководи това дѣйствие по извѣстни правила и за­кони. Колкото сѫществата, които взиматъ участие въ войната, сѫ по-разумни, толкова по-правилно става тя. При това, трѣбва да се знае, че разумниятъ човѣкъ е всѣкога по- силенъ отъ глупавия. Нѣкой казва: не си струва човѣкъ да живѣе. Не, така може да говори само онзи, който не разбира основния законъ на живо­та. Защо не струва да се живѣе ? Защото имало зло въ свѣта. Когато се говори за злото и за доброто, човѣкъ трѣбва да има прѣдъ видъ слѣдния законъ: злото въ нача­лото е силно, на края е много слабо. Зло­то въ началото всичко придобива, а на края всичко изгубва. Доброто въ начало­то е крайно слабо, а на края е всесилно. Доброто въ началото почти всичко губи, а на края почти всичко печели. Който жи­вѣе съ доброто, въ началото ще губи, въ края ще печели; който живѣе съ злото, въ началото ще печели, въ края ще губи. Както виждате, азъ съмъ гадатель. Казвате: какъ знаешъ това? — Зная го, както зная, че 2X2=4. Прѣди години срѣщамъ единъ варнен­ски адвокатъ, който минаваше за голѣмъ философъ, и той ми казва: само животътъ на земята е реаленъ. Прѣдъ видъ на това, веднъжъ човѣкъ живѣе на земята, той трѣбва да се осигури. Трѣбва ли да бѫде играчка на живота? Възъ основа на горния законъ, азъ му казвамъ: нѣма да мине много врѣме, и ти ще изгубишъ всичко, което имашъ днесъ. Слѣдъ това въ тебъ ще стане голѣмъ прѣвратъ, ще измѣнишъ начина на живота си.— Това не може да бѫде! Ти само си приказвашъ; не си, гадатель. — Самъ ще опиташъ това. Ще провѣришъ думитѣ ми, и като ме срещнешъ нѣкой день, ще кашешъ, дали съмъ правъ, или не. На онзи, който живѣе съ до­брото, казвамъ: днесъ ти си бѣденъ човѣкъ; трънъ да завъртишъ въ кѫщата си, нѣма дѣ да се закачи. Обаче, слѣдъ 20 години най-много, ти ще имашъ всичко. — Отдѣ зна­ешъ? — Това е моя работа. Твоя работа е, когато думитѣ ми се сбѫднатъ, да се увѣришъ, че съмъ билъ правъ. Това е наука, която не е дошла на готово, но съмъ я придобилъ съ дълго изучаване на природата, на разум­ния животъ. Само по този начинъ азъ съмъ дошълъ до строго опрѣдѣлени закони. Азъ мога да ви кажа, че прѣди менъ е имало хора, които сѫ изучавали природата и жи­вота, а мога да ви кажа, че прѣди менъ не е имало другъ човѣкъ. Азъ съмъ първиятъ човѣкъ въ свѣта. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че е много казано. Ако кажа, че прѣди менъ е имало много хора, тогава не е много казано. Какво вие ще кажете, не е важно за мене. Всѣки може да каже за себе си сѫщото. Христосъ каза: „Прѣди да бѣше Аврамъ, азъ бѣхъ". Значи, Аврамъ дойде слѣдъ Христа. Това подразбира пробуждане на Не­говото съзнание. Азъ не говоря за своето име, но за вѫтрѣшното азъ, което е било въ началото на Битието, което е сѫществувало въ Бога още прѣди създаването на свѣта. Въ този смисълъ, всѣки може да каже „азъ". Азъ, ти, той, това сѫ имена на едно и сѫщо лице. Тѣ се отнасятъ до онѣзи, кои­то разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Казвате нѣкому: ти си лошъ човѣкъ; ти си първокласенъ будала. Той веднага се докача. Защо трѣбва да се докачашъ? Прѣ­ди всичко ти не знаешъ, кой е този „ти", за когото се говори. Има единъ „ти", който е много лошъ, но кой е той, не знаешъ. Нека се изправи прѣдъ тебъ, да го видишъ. Ако нѣкой ви каже, че ти, Иванъ, или Драганъ си много лошъ човѣкъ, кажете му: моля ви се, господине, изнесете конкретно една моя постѫпка, да видя, кому съмъ направилъ зло, кого съмъ спъналъ въ пѫтя, на кого паритѣ съмъ изялъ и т. н. Който иска да го­вори истината, конкретно трѣбва да говори. Въ истината има единъ строго опрѣдѣленъ моралъ, който не търпи абсолютно никаква критика. Вънъ отъ истината има много мо­рални положения. Тѣзи положения хората наричатъ моралъ. Такъвъ моралъ иматъ и животнитѣ. Запримѣръ, лисицитѣ въ сѣверния полюсъ подържатъ слѣдния моралъ: ко­гато една лисица само се допре до нѣкоя ко­кошка и не успѣе да я изяде, допре ли се друга лисица до сѫщата кокошка, първата не посѣга къмъ нея. Тя счита кокошката собственость на първата лисица. Както виждате, за лисицата нѣма писанъ законъ, нѣма стражарь, който да я слѣди. Тя казва: не трѣбва да бутамъ тази кокошка, тя не е моя; азъ нѣмамъ право на нея. Казвамъ: ако Провидѣнието подложи съврѣменнитѣ хора на изпитъ, да провѣри, до дѣ сѫ стигнали въ своитѣ морални разби­рания, той ще бѫде слѣдниятъ. Прѣдставете си, че единъ пролѣтенъ день, когато трѣвата се е хубаво раззеленила, цвѣтята разцъвтѣли, птичкитѣ запѣли своитѣ сладкопойни пѣсни, хора отъ всички съсловия — царе, князе, духовни лица, сѫдии, адвокати, писатели, поети, бѣдни и богати, учени и прости, мѫже, жени и дѣца — сѫ тръгнали на разходка. Обаче, по нѣкаква случайность, тѣ всички сѫ закѫсали и нѣматъ нищо въ себе си, нито хлѣбъ, нито пари. Тѣ виждатъ на пѫтя една голѣма тор­ба съ английски златни стерлинги. Какво ще направятъ тия хора? У всѣки ще се яви же­лание да вземе торбата за себе си, да се осигури. Питамъ: каква култура е тази, ко­гато всѣки мисли само за себе си? Въ даде­ния случай всѣки трѣбва да погледне на тор­бата съ злато като на торба съ орѣхи и ка­то мине покрай нея, да си вземе по единъ-два орѣха за споменъ и да продължи пѫтя си. Правилно е всѣки да си вземе по единъ орѣхъ само. Вземе ли два орѣха, той върши прѣстѫпление. Такъвъ е законътъ на приро­дата. Когато нѣкой човѣкъ влѣзе въ една градина, споредъ законитѣ на природата, той трѣбва да си откѫсне само една ябълка; ако откѫсне двѣ ябълки, той върши прѣстѫпление. Ще кажете: какво може да на­прави човѣкъ съ единъ орѣхъ, или съ една ябълка? Едно врѣме плодоветѣ не били като сегашнитѣ; тѣ били много по-голѣми. Съ единъ орѣхъ човѣкъ се е нахранвалъ. Едно-врѣмешнитѣ ябълки сѫ били голѣми, всѣка ябълка е тежала по два килограма. Това е само за обяснение, не искамъ да ви заставя непрѣменно да вѣрвате. Нѣкои ябълки сѫ тежали и по десеть килограма, само че опашкитѣ имъ сѫ били жилави. Сега, ако искамъ да повѣрвате, трѣб­ва да ви доказвамъ тия нѣща, както единъ гръцки попъ доказвалъ на своитѣ пасоми единъ стихъ отъ Евангелието. Той имъ цитиралъ стиха, въ който се казва, че Христосъ нахранилъ нѣколкохиляденъ народъ съ петь хлѣба и двѣ риби. За да убѣди слушателитѣ си въ истинностьта на този фактъ, той ка­залъ : братя християни, вие трѣбва да знаете, че тѣзи петь хлѣба не сѫ били като сегаш­нитѣ ; тѣ били голѣми като могили. Между слушателитѣ имало единъ овчарь, който, ка­то чулъ тия обяснения на попа, свирналъ съ уста. — Защо свиришъ? Какво искашъ да кажешъ съ това ? Овчарьтъ отговорилъ: не се очудвамъ, че хлѣбоветѣ били голѣми като могили, но се чудя, каква ли е била устата на пещьта, въ която се пекли тия хлѣбове! Нѣкои отъ съврѣменнитѣ научни теории мязатъ на тия попски обяснения. Понѣкога вие искате да направите нѣщата, както трѣб­ва, но примѣсвате желанията си, вслѣдствие на което не успѣвате. Всѣки човѣкъ трѣбва да има непрѣодолимо желание да изнесе истината въ нейната вѫтрѣшна чистота. Ако човѣкъ вѣрва въ Бога, а умира, каква е тази вѣра ? Ако човѣкъ страда и върши грѣхове, а обвинява Бога за тия страдания, безъ да Го е видѣлъ, какъвъ моралъ е този ? Това показва, че човѣкъ е забравилъ добринитѣ, които Богъ му е направилъ. За обяснение на послѣдната мисъль, ще приведа слѣдния примѣръ. Единъ бѣденъ, добъръ човѣкъ седѣлъ край пѫтя, дѣто мина­вали много пѫтници, да ги прѣдупрѣждава, да бѫдатъ внимателни, защото всрѣдъ пѫтя се отворила една голѣма дупка. Миналъ единъ пѫтникъ, и бѣдниятъ човѣкъ му казалъ: не минавай оттукъ, опасна е работата. Пѫтникътъ послушалъ, отбилъ се отъ пѫтя си. Слѣдъ него миналъ единъ богатъ човѣкъ, добрѣ облѣченъ, съ бастунъ въ рѫка и не забѣлѣзалъ, че прѣдъ него зяе голѣма дупка. — Стой, не минавай оттукъ! Опасна е работата. Богатиятъ казалъ: какъ смѣешъ да ме спирашъ въ пѫтя ми? Азъ съмъ свободенъ да мина, отдѣто искамъ. Ти знаешъ ли, кой съмъ азъ? — Не е важно, кой си, не минавай прѣзъ този пѫть! Богатиятъ не послушалъ, продължилъ да вър­ви. Слѣдъ петь минути бѣдниятъ чулъ отъ ду­пката викъ за помощь. Той отишълъ до ду­пката и казалъ на богатия: ти знаешъ ли кой съмъ азъ ? Азъ съмъ онзи, който ти каз­ваше да не минавашъ оттукъ, но твоята де­бела глава не искаше да чуе истината. — Моля, извинете ме, изкълчихъ крака си, по­могнете ми! — Още веднъжъ, като мина­вашъ прѣзъ този пѫть, да слушашъ, като ти казватъ, че има опасно мѣсто. — Ще слушамъ, но сега, какво да правя? — Ще те извадимъ, но ще почакашъ малко. Сега и ние казваме на съврѣменнитѣ хора да не минаватъ по опасния пѫть, но тѣ казватъ: кой ви тури тукъ да проповѣдвате? Не е ваша работа, отдѣ ще минемъ ние. Сво­бодни сме, да вървимъ, по който пѫть искаме. Знаете ли, кои сме ние? Обаче; като се намѣрятъ въ дупката, сѫщитѣ тия хора викатъ за помощь. Тогава ние казваме: знаете ли пъкъ ние кои сме? Ние сме онѣзи, които ви прѣдупреждавахме, да не вървите по този пѫть. Слѣдователно, слушайте всѣки, който е поставенъ на опасния пѫть и ви прѣдупреждава, да не минавате прѣзъ него. Този чо­вѣкъ е човѣкъ на истината Той много пѫти ви е правилъ добро. Не забравяйте добро­то, което ви е направилъ. Слушате ли гласа на истината, вие ще се доберете до правата философия, до истинската наука. Тя ще ви разкрие вѫтрѣшния смисълъ на живота. Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа.“ И насъ ни е жалъ за хората, когато вървятъ въ единъ пѫть, който ги съсипва, унищожава. Насъ ни е жалъ, когато виждаме, какъ се съсипватъ възвишенитѣ мисли у младитѣ. То­ва не значи, че младиятъ трѣбва да стане иезуитъ. Думата иезуитъ е много сполучливо избрана. Тя означава човѣкъ, който лъже. Задача на всѣки човѣкъ е да стане Христовъ ученикъ. Нашата цѣль не е да направимъ хо­рата вѣрващи. Ние искаме всѣки човѣкъ да развие въ себе си възвишеното, благородно­то, съ което е роденъ и което носи въ себе си. Въ съврѣменнитѣ хора има много лоши качества, които не сѫ присѫщи на тѣхното естество, но сѫ присадки, отпослѣ дошли. Ще кажете: условията сѫ били такива, че сѫ бла- гоприятствували за тия присадки. Какъ сѫ дошли тия присадки, не е важно. Задача на всѣки човѣкъ е да отчупи тия присадки отъ своето естество и да се освободи отъ тѣхъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ, че Богъ е създалъ свѣта такъвъ, какъвто го виждаме. Това е първото заблуждение. Богъ не е съз­далъ свѣта такъвъ, какъвто вѣрващитѣ го мислятъ, нито такъвъ, какъвто материалиститѣ го мислятъ. Други пъкъ казватъ, че условията на живота сѫ причина за неуспѣхитѣ, за неуредицитѣ. И това е заблуждение. Прѣди. всичко, условията сѫ създадени отъ хората. Слѣдователно, нито Богъ е виновенъ за не­успѣхитѣ въ свѣта, нито условията. Човѣкъ е факторъ въ живота. Щомъ е така, той може да измѣни условията на живота, той може да ги подобри. Когато много рѣки се съединятъ на едно мѣсто, тѣ образуватъ море. Когато разумнитѣ хора се съединятъ на едно мѣсто, тѣ носятъ благото на цѣлото човѣчество. Ра­зумни хора сѫ тия, които служатъ за прогре­са на цѣлото човѣчество. Прогресътъ не е само за отдѣлния индивидъ, нито пъкъ за улеснение сегашния ни животъ. Той се отна­ся за цѣлото човѣчество и за неговото бѫде- ще. Когато видимъ единъ човѣкъ, не е до­статъчно само да кажемъ, че той е пълничъкь, червеничъкъ и облѣченъ съ хубави дрехи. Добрѣ е човѣкъ да се облича хубаво, но ако неговитѣ дрехи ставатъ причина той да изгуби живота си, тѣ не сѫ на мѣстото си. Ако човѣкъ облѣче дрехитѣ на прѣстѫплението, на неправдата, на лицемѣрието, на за­блуждението, казвамъ: хвърли тѣзи дрехи, тѣ носятъ твоето нещастие. Ние не сме за скѫсанитѣ дрехи, но за дрехитѣ на добродѣтелитѣ. Въ това отношение, хората изпадатъ въ двѣ крайности: или добрѣ се обличатъ, или скѫсани ходятъ. Българинътъ, напримѣръ, когато иска да се прѣдстави за светъ, за праведенъ човѣкъ, той се облича съ скѫсани дрехи. Много такива светии съмъ виждалъ, но скѫсанитѣ дрехи нищо не донасятъ. Единъ отъ ученицитѣ на Сократа, за да покаже на своя учитель, че познава добрѣ учението му, отишълъ при него съ скѫсани дрехи. Сократъ му казалъ: твоята гордость се познава и по скѫсанитѣ ти дрехи. Нѣкой казва: трѣбва да бѫдемъ благоугодни на народа. Какъ да бѫдемъ благоугодни, съ скѫсани дрехи ли? Не, богатство се изисква. Който отива при народа, той трѣбва да му даде нѣщо, а не да взима отъ него. Който дава на народа, а не взима отъ него, той е истински неговъ благодѣтель. Благодѣ- тельтъ трѣбва да даде богатство на своя народъ; той трѣбва да внесе въ него животъ, свѣтлина и свобода. Който туря юлари, гемове на своя народъ и го прави трѣвопасно животно, той не е неговъ благодѣтель. И слѣдъ това той ще каже, че този народъ е нахраненъ, задоволенъ. Ние не сподѣляме тази идея, тя не е Божествена. Животнитѣ могатъ да мислятъ така, но да мисли така съврѣменниятъ културенъ човѣкъ на 20 вѣкъ, не е позволено. Това е грѣхъ, това не е човѣщина, това не е истина. Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа“. Това значи: жалъ ми е за народа, че има такива пастири; жалъ ми е за народа, че има такива учители; жалъ ми е за народа, че има такива управници; жалъ ми е за на­рода, че има такива наставници; жалъ ми е за народа, че има такива майки и бащи. Питамъ: ако Христосъ дойде днесъ, слѣдъ 2,000 години, въ какво положение ще намѣри съ­врѣменниятъ християнски свѣтъ? Ще намѣри ли, че този свѣтъ седи по-високо отъ еврей­ския народъ, за когото казваше, че му е жалъ? Много нѣщо още трѣбва да се внесе въ този свѣтъ. Въпросътъ е обаче, за разумнитѣ хора, които трѣбва да дойдатъ. Ние не трѣбва да очакваме спасението на свѣта по механически начинъ. Спасението на свѣта зави­си само отъ единъ моментъ — всички хора да запалятъ свѣщитѣ си. Запаленитѣ свѣщи, това сѫ човѣшкитѣ умове, които трѣбва да свѣтятъ отъ чисти, трезви мисли. Ние трѣбва да туримъ чувствата си въ едно магнетично поле. Сърцето е магнетично поле; умътъ е електрично поле. Какъвто е умътъ на човѣка, такова ще бѫде и сърцето му; каквото е сър­цето му, такъвъ ще бѫде и умътъ. Слѣдователно, каквито сѫ умътъ и сър­цето на човѣка, такива ще бѫдатъ и по- стѫпкитѣ му. Защо ? — Защото материалниятъ свѣтъ е изводъ, резултатъ на общото дѣйствие на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърце. Всичко, което имаме днесъ, е ре­зултатъ на нашитѣ мисли и чувства отъ прѣди хиляди години. Вслѣдствие на това бѫдещиятъ животъ може да се прѣдскаже още днесъ. Обаче, хората трѣбва да знаятъ, че тѣ не сѫ единственитѣ фактори въ свѣта. Ученитѣ хора сѫ се домогнали до единъ родъ лѫчи, които проникватъ въ науката, въ изкуствата, въ живота и указватъ влия­ние върху тѣхъ. Отдѣ идатъ тия лѫчи, и тѣ не знаятъ. Какво име да имъ дадатъ, сѫщо така не знаятъ. Тѣ забѣлѣзватъ, че въ тия лѫчи има извѣстна разумность. Въ това отношение, и съврѣменнитѣ учени ще дойдатъ до индийската философия, споредъ коя­то се допуща сѫществуването на едно разум­но слънце въ козмоса. Слѣдователно, всички промѣни, които ставатъ въ нашата слънчева система, се дължатъ на лѫчитѣ на това ра­зумно слънце. Туй подразбира стиха, който Христосъ нѣкога е казалъ: „Събудете се вие, които спите! Събудете се вие, мъртвитѣ!“ Пертурбациитѣ въ свѣта се дължатъ, именно, на тия лѫчи, които будятъ съзнанието на хората. Христосъ казва: „Послѣдниятъ день ще ги събудя“., Идать Божественитѣ лѫчи, които ще събудятъ мъртвитѣ, ще ги изкаратъ вънъ отъ гробоветѣ имъ. И на васъ, които се колебаете, демократи ли да станете, земледѣлци ли да станете, народняци ли да станете, казвамъ: никакви не ставайте! „Жалъ ми е за народа“. Жалъ ми е за земледѣлцитѣ, които нищо нѣматъ; хамбаритѣ имъ сѫ празни, дрехитѣ имъ нищо не струватъ. Жалъ ми е за радикалитѣ, радикалътъ на които нищо не може да донесе. Въ радикалитѣ има радикални числа. Всѣка пар­тия трѣбва да има една основна идея, която да я отличава като партия. Демократътъ трѣбва да мисли и чувствува правилно. Той трѣбва да има чистъ и свѣтълъ умъ, както и чисто и свѣтло сърце. Сѫщото се отнася за всѣка партия. И тогава, като срещнете единъ демократъ, земледѣлецъ, народнякъ, или нѣкой отъ попска партия да ви е прият­но, че сте го срещнали. Това не значи, че партиитѣ не сѫ на мѣстото си. Всѣка партия не е на мѣстото си, когато тя е болна, хила­ва, когато лѣкари я гледатъ, когато нейнитѣ водители, депутати умиратъ отъ разривъ на сърцето или отъ други болести. Здрава ли е партията, тя е на мѣстото си. Нито водителитѣ на партиитѣ трѣбва да умиратъ, нито майкитѣ, които раждатъ. Младитѣ майки и бащи трѣбва да бѫдатъ здрави. Казвамъ: жалъ ми е за майкитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за бащитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за учителитѣ, които уми­ратъ; жалъ ми е за всички, които умиратъ.Какво трѣбва да се прави тогава ? Отъ всич­ки се изисква нова идея, нова мисъль. Новитѣ мисли, които сега се проповѣдватъ, сѫ идвали много пѫти при васъ, но вие сте се колебали, да ги приемете, или не. Вие трѣб­ва да усилите вѣрата си, защото тя е ваше наслѣдство. Всѣко нѣщо трѣбва да се опита, да се провѣри. Ако мислите, че като богати ще влѣзете въ небето, вие се заблуждавате; ако мислите, че като сиромаси ще влѣзете въ небето, вие пакъ се заблуждавате. Бѫдещата култура нѣма да бѫде нито на буржуазията, нито на пролетариата. Кой съз­даде буржуазната партия, и кой пролета­риата? Паритѣ създадоха буржуазната пар­тия, а безпаричието — пролетариата. Всич­ки забогатѣли пролетарии станаха буржуа, а всички осиромашели буржуа станаха про­летарии. Бѫдещата култура трѣбва да бѫде култура на свободнитѣ хора. Буржуата и пролетариитѣ трѣбва да сподѣлятъ идеята на братството, да се считатъ братя. Тѣ не се родиха нито буржуа, нито пролетарии, но се родиха братя помежду си. Такова трѣб­ва да е бѫдещето разбиране на хората. Дойдатъ ли хората до това разбиране, и войната между тѣхъ ще изчезне. Днесъ войнитѣ ставатъ не само на бойното поле, но и въ домоветѣ. Прѣди нѣколко деня дойде при менъ една млада жена за нѣкакъвъ съвѣтъ. Тя казва: не зная, какво да правя. Оженихме сестра си за единъ младъ човѣкъ, когото счи­тахме за много благороденъ. Обаче, указа се, че той билъ много ревнивъ. Ожениха се, ходиха въ странство, върнаха се, но той все сѫщъ си остана. Отъ ревность й приписва най-голѣми прѣстѫпления. Докато сестра ми бѣше при майка ни, гледаха я като писано яйце, а сега й се приписватъ недостойни ка­чества. По цѣли дни седи затворена въ кѫщи, никѫдѣ не излиза, не я пуща да се срещ­не съ живъ човѣкъ.И този човѣкъ минава за културенъ! Проповѣдва свобода на хората, а жена си ограничава, държи я като робиня. Коя е причината за тази ревность? — Ревностьта е атавистическо чувство, останало у човѣка отъ минали сѫществувания. Това е желанието на богатия да хване сиромаха, или желанието на вълка да хване овцата и да я изяде. Колкото и да вика овцата, щомъ вълкътъ я хване веднъжъ, той я разкѫсва и изяжда. Слѣдователно, отрицателнитѣ прояви на хората се дължатъ на редъ атавистически чув­ства у тѣхъ. Съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ безлюбие. Казвате: какво нѣщо е любовьта? Майката жали за дѣтето си, понеже има лю­бовь ; учительтъ жали за ученика си, понеже има любовь; приятельтъ жали за приятеля си, понеже има любовь. Ако любовьта не влѣзе между хората, да подигне възвишеното и благородното у тѣхъ, нищо не може да се постигне. Азъ не съмъ за онова моментално, механическо подобрение на свѣта. Не е въ- просътъ да се подържа привидно добрата стра­на на хората, защото, като се пишатъ жития­та на светиитѣ, запримѣръ, задъ добрата имъ страна се крие опаката. Въ този смисълъ, тѣ не могатъ да бѫдатъ авторитети. Прѣди го­дини, като правихъ своитѣ научни изслѣдвания, отидохъ въ единъ монастиръ. Тамъ ме заведоха въ една стая, дѣто имаше черепи на калугери, заминали за онзи свѣтъ. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ били добри, отлични хора, и като калугери, тѣ сѫ били на мѣстото си. Запитаха ме: отдѣ знаешъ това? — Всичко е написано на главата на човѣка. Единъ день и по вашитѣ глави може да се чете всичко, което е напи­сано. Като правихъ изслѣдванията си, азъ си носѣхъ свѣщица, която запалвахъ и туряхъ въ черепа. Питаха ме, защо турямъ свѣщьта вѫтрѣ. — Като турямъ свѣщьта вѫтрѣ, по този начинъ познавамъ, на кои мѣста черепътъ е по-тънъкъ. Тънкитѣ мѣста на че­репа показватъ, че въ тия области човѣкъ е работилъ повече, отколкото въ другитѣ. Щомъ поставя свѣщьта въ черепа, веднага чета написаното на главата, а тѣ мислятъ, че правя нѣкаква магия. По главата човѣкъ може да чете своето минало, както и това на другитѣ. Казвамъ: когато човѣкъ внася чисти и свѣтли мисли въ ума си, добри и свѣтли же­лания въ сърцето си, той ще може да га­дае своето минало, настояще и бѫдеще. Ко­гато Христосъ дойде на земята, Той имаше прѣдъ видъ една велика цѣль, а именно: Той искаше хората да познаятъ Бога. Богъ не е прѣдметъ на невѣжитѣ. Ако Богъ е създалъ цѣлото човѣчество, ако Богъ е създалъ този великъ свѣтъ, съ толкова разумни сѫщества въ него, това показва, че Той има грандиозенъ умъ. Щомъ е така, Богъ е помислилъ и за човѣка. Той нѣма да го остави вѣчно да живѣе на земята. Единъ день училището на земята ще се затвори за човѣка и ще го изпратятъ въ други свѣтове да се учи. Опрѣдѣлено е, колко години може да остане чо­вѣкъ въ земното училище. Ако той прогре­сира, ще го изпратятъ въ по-високъ свѣтъ, тамъ да се учи. Ако на земята не прогреси­ра, ще го върнатъ назадъ, въ по-низъкъ свѣтъ, въ по-гѫста материя. Това може да е така, а може и прѣдположение да е, обаче, сѫще­ственото за васъ е да мислите трезво, безъ да се тревожите. Имайте вѣра, която всѣки день можете да опитвате. Ако имате тази вѣра, ще опитате, че въ свѣта сѫществува разумна обичь между хората. Като приложите тази обичь и тази вѣра, когото срещнете, ще го познавате. Който има тази обичь и тази вѣра въ себе си, той ще може да се справи и съ най-голѣмия разбойникъ. Единъ нашъ приятель разправяше една своя опитность. Една вечерь пѫтувалъ прѣзъ една гора и се забъркалъ изъ нея. Като се луталъ натукъ-натамъ, попадналъ въ една разбойническа банда. Той веднага схваналъ, какви сѫ тѣзи хора, и започналъ да се рѫкува съ тѣхъ, като имъ казалъ: много благодаря, че попаднахъ между толкова добри хора! Ако бѣхъ останалъ самъ въ гората, може-би щѣхъ да бѫда разкѫсанъ отъ мечки, а между васъ съмъ напълно спокоенъ и сигуренъ. Той си поговорилъ това-онова съ тѣхъ, и сутриньта всички станали да го изпращатъ. Ни­кой нищо не взелъ отъ него. На раздѣляне съ тѣхъ, той имъ казалъ: да ви оставя нѣщо отъ благодарность. Вие ме приехте много добрѣ. — Нищо не искаме отъ тебъ. Ние сме доволни, че имахме такъвъ гостъ, като тебъ. Отъ дълго врѣме не сме имали такова посѣ- щение. Човѣщината изисква да те приемемъ, както трѣбва. Казвамъ: ако човѣкъ безъ вѣра попадне въ такава банда, той ще изгуби присѫтствието на духа си, ще мисли, че е загубенъ. Не, тукъ дѣйствува единъ великъ законъ на Битието, който нарежда такива случаи въ живота на човѣка, или като прѣ- пятствия, за усилване на вѣрата, или като условия за сближаване на хората. И тъй, когато хората казватъ, че човѣкъ за човѣка е вълкъ, това е едната страна на живота. Неразумното въ свѣта кара хората да бѫдатъ едни за други вълци, а разумното въ свѣта прави хората едни за други прия­тели. Желая на всички да иматъ разумното въ себе си! Казвамъ: радвамъ се за народа, че има какво да яде, да пие и да живѣе добрѣ. * 10. Бесѣда отъ Учителя, държана на 6 декември, 1931 г. Изгрѣвъ.
  5. 1936_03_22 Отецъ ме люби

    "ОТЕЦЪ МЕ ЛЮБИ" - Две утринни беседи изнесени от Учителя на 22 март 1936г в София. Издание на печатница "Задруга", Врабча 1, София 1936г. Книга за теглене на PDF - стар правопис Съдържание на книжката - стар правопис Отецъ ме люби. „Затова Отецъ ме люби, защото азъ полагамъ душата си, за да я взема пакъ".*) *) Йоана 10:17 „Затова Отецъ ме люби". Да имате лю­бовьта на Бога, това е великото въ свѣта. Човѣкъ не може да има никакви постижения, докато не познава великото въ свѣта и дока­то великото не го познава. Въ живота си човѣкъ може да се на­тъкне на две опасности: да отива съ голѣмъ сѫдъ при чешма, която слабо тече, капка по капка; да отива съ малъкъ сѫдъ при го­лѣмъ изворъ, който кара воденици, тепавици. Въ първия случай той ще чака цѣлъ день, докато сѫдътъ му се напълни. Въ втория слу­чай сѫдътъ му скоро ще се напълни, и той ще ходи много пъти до извора, ще губи времето си, за да достави вода за своитѣ нужди. Това сѫ две несъобразности, две неестествени по­ложения, на които хората често се натъкватъ въ живота си и не знаятъ, какъ да се справятъ. Коя е причината за тѣзи несъобразно­сти? — Неразбирането на живота. Неразбира­нето пъкъ се дължи на заблужденията на хо­рата. Тѣ се намиратъ на кръстопѫть, не знаятъ, кой пѫть да поематъ. Човѣкъ лесно се заблуждава. Ако дадатъ на човѣка единъ скѫпоцененъ камъкъ и едно житно зърно, той ще предпочете скѫпоценния камъкъ предъ житното зърно. Защо? — Защото, ако прода­де скѫпоценниять камъкъ, съ паритѣ отъ него ще купи хиляди килограма жито. Обаче, въ реалния, въ духовния, въ съвършения свѣтъ житото не се купува и продава съ килогра­ми. Тамъ житото не се държи въ хамбари. Тамъ житото е увиснало на дървета, както виждате на земята ябълки, круши, лимони, портокали, увиснали по клонетѣ на своитѣ дървета. Тамъ житнитѣ зърна биватъ отъ раз­лична голѣмина. Това сѫ сравнения, съ които искамъ да изясня идеята си, безъ да имамъ предъ видъ да вѣрвате като мене. Азъ не искамъ да вѣрвате като мене, защото моята вѣра почива на велики опитности, на безброй опити. Дали вѣрвате въ това или не, то е ваша работа. Когато изнасямъ истината предъ хората, азъ говоря само това, което зная и което съмъ опиталъ. Що се отнася до васъ, всѣки ще си прави такива заключения, каквито знания има. Знанията пъкъ зависятъ отъ опититѣ, които човѣкъ прави. Знание безъ опитъ не сѫ ществува. Докато не е опиталъ горчивината, човѣкъ не я познава, не знае, какво нѣщо е горчивина. Докато не е опиталъ сладчината, човѣкъ не знае, какво нѣщо е сладчина. Чо­вѣкъ не знае, какво нѣщо е добро, какво нѣщо е любовь и какво — свобода, докато не ги е опиталъ. Що е свобода? Въ физически смисълъ на думата, подъ свобода разбираме онова положе­ние, при което всички органи на човѣшкия организъмъ сѫ вънъ отъ всѣкакви ограни­чения или препятствия. Ако погледнете кра­ката на свободния човѣкъ, тѣ се движатъ ле­ко, бързо, безъ никакво вѫтрешно препят­ствие. Свобода, въ сърдечно отношение, раз­бираме всѣко чувство, което излиза отъ човѣшкото сърдце, да се излива тихо, спокойно, безъ бури и сътресения. Свобода въ умственъ смисълъ на думата разбираме, всѣка мисъль на човѣка да следва точно своя опредѣленъ пѫть, безъ колебания и смущение. Щомъ се яви нѣщо, което стѣга било неговитѣ чувства или мисли, той вече не е свободенъ. Въ сво­бодата всѣко нѣщо е на мѣстото си. Щомъ нѣщата, или явленията се мѣнятъ, тѣ сѫ извънъ свѣта на свободата. Гледате една жена, че ту се смѣе, ту плаче. Защо?— Актьоръ е тя, играе на сцената. Като слѣзе отъ сцената, тя казва, че много е плакала. Тя е плакала, докато е била на сцената. Щомъ слѣзе отъ сцената, плачътъ престава. Децата плачатъ най-много. Защо? — Искатъ да постигнатъ нѣщо. Като видятъ, че не могатъ лесно да постигнатъ нѣкое свое желание, тѣ веднага започватъ да плачатъ. Съ сълзитѣ си тѣ намазтватъ вѫжето, да се хлъзга по-лесно. Кога­то нѣкой намаже едно копринено вѫже съ хубаво масло, той има предъ видъ нѣщо. Въ турско време, когато закачвали нѣкого на бесилка, намазвали вѫжето съ сапунъ, да прилегне по-добре на врата на онзи, когото бесятъ. Колкото по-дебело и ненамазано било вѫжето, толкова по-мѫчно прилѣгало около врата на онзи, когото бесятъ. Ще кажете, че това е знание. Ако знанието ви се простира дотамъ, какъ по-лесно и сигурно да обесите човѣка, това не е никакво знание. Въ такъвъ случай по-добре вѫжето да не се намазва, т. е. по-добре да нѣмате това знание и да не обес­вате хората. Ако плачътъ поставя човѣка въ положението на актьоръ, той не е на мѣстото си. Обаче, ако плачътъ облагородява чув­ствата въ човѣка, той е на мѣстото си. Нѣ­кой плаче, защото не е ялъ нищо, или защо­то изгубилъ паритѣ си; другъ плаче, защо­то жена му го напуснала; нѣкоя майка пла­че, защото дъщеря й пристанала на нѣкого; нѣкой плаче, че счупилъ крака си. Питамъ: кой плачъ е на мѣстото си? Или въ кой отъ тия нѣколко случая нещастието на човѣка е най-голѣмо? Най-голѣмо е нещастието на онзи, който е счупилъ крака си. Той усѣща най- голѣма болка. Неговата болка е реална, все ки я чувствува. Колкото се отнася до онзи,, който изгубилъ паритѣ си, или до онзи, кого­то жена му го напуснала, тѣхната болка не е толкова реална, не е толкова осезаема и за окрѫжаващитѣ. И тъй, реални страдания сѫ тѣзи, кой­то човѣкъ усѣща всѣки моментъ. Че нѣкой взелъ паритѣ на нѣкого, това не е реално страдание, защото не е свързано съ самия чо­вѣкъ. Може би нѣкой търговецъ си въобразя­ва, че е обранъ. Ще кажете, че този човѣкъ плаче, не може напразно да си въобразява, че го обрали. — Какво отъ това, че плаче? Как­то плаче, така може и да се смѣе. — Какъ? Срѣщамъ този търговецъ и му казвамъ: Знаешъ ли, че довечера ще дойде този, който те обралъ, и ще ти донесе две торби вмѣсто една? Той е богатъ човѣкъ, искалъ само да те из­пита, затова е взелъ торбата съ паритѣ ти. На следния день срѣщамъ сѫщия търговецъ, но вече засмѣнъ, доволенъ и ми казва, че получилъ две торби съ пари.—Както виждашъ всичко е станало за добро. Ако не бѣха те обрали, днесъ нѣмаше да имашъ две торби пари. — По-добре,да не бѣха ме обирали. Ко­га е по-добре да обератъ човѣка: когато потъва въ морето, или когато е на сушата? Ако нѣкой носи на гърба си торба съ злато и потъва въ морето, за предпочитане е да го обератъ, докато е въ водата още. Той ще из­губи златото, но ще спечели живота си. Ко­гато човѣкъ потъва въ морето, добре е да се намѣри нѣкой да го освободи отъ торбата съ златото. Когато излиза на сухо, добре е то­гава торбата съ златото да бѫде окачена на гърба му. Такава е философията на живота. Човѣкъ трѣбва да изучава философията на новия животъ. За тази цель той трѣбва да възприема новитѣ идеи и да ги прилага. Съвременнитѣ хора живѣятъ съ стари идеи отъ миналото. Тѣ трѣбва да ги изучаватъ, но да не се спиратъ върху тѣхъ, да не ги преповтарятъ. Тѣ се спиратъ върху събития станали преди хиляди години и ги преповтарятъ. За примѣръ, преди осемь хиляди години нѣкой човѣкъ билъ поставенъ въ рая, но не издържалъ на тамошнитѣ условия, не издържалъ на обещанието, което далъ на Бога, вследствие на което билъ изпѫденъ отъ рая. Като слѣзълъ въ свѣта, той ялъ и пилъ, направилъ голѣми дългове. Отъ това време насамъ всички хора повтарятъ сѫщата история: нарушаватъ обещанието си, изгубватъ добритѣ условия на живота, вследствие на което и до днесъ плащатъ дългове. Дойде нѣкой, при васъ и ви казва: Плати дълга си! — Кой дългъ? — Койтo остана отъ Адамъ и Ева. Питате: какво трѣбва да направимъ, за да се освободимъ отъ този дългъ? — Откажете се отъ пѫтя, по кой­то сѫ ходили Адамъ и Ева, и тръгнете по но­вия пѫть. Иначе, докато ходите по тѣхния пѫтъ дълго време още ще плащате. Сега ще приведа единъ примѣръ за единъ български чорбаджия, но искамъ да не се, обиждате. Ще изнеса факта, както е въ дей­ствителность Този чорбаджия живѣлѣ въ едно село между Варна и Шуменъ. Той далъ на заемъ на единъ турчинъ осемь крини жито. Оба­че, следъ като турчинътъ плащалъ осемь го­дини на чорбаджията, останалъ да дължи още 80 крини. Какво ще кажете на това отгоре? Каква лихва трѣбва да е искалъ чорбаджията отъ турчина, за да могатъ осемь крини жито следъ, осемь години да нараснатъ на 80 кри­ни? Това било българинъ! Да изплащашъ цѣли осемь години и следъ това да дължишъ още 80 крини! Така не може да постъп­ва нито българинъ, нито французинъ, нито англичанинъ, нито германецъ, нито китаедъ, нито японедъ. Никой човѣкъ не може да по­стъпва така. Това не е човѣщина. Ще кажете, че това е отрицателна страна на човѣка. Да, това е отрицателна чърта на човѣка, но не и негово качество. Това е атавизъмъ, остатъкъ отъ миналото на човѣка. Дѣдото или прадѣдото на нѣкой човѣкъ билъ голѣмъ пияница, и сега внукътъ или правнукътъ му приема въ наследство тази отрицателна чърта и ста­ва пияница. Като гледатъ това, родителитѣ се оправдаватъ и казватъ: Нашиятъ синъ е приелъ по наследство този порокъ отъ дѣдо си. Нѣ­ма какво да се прави. — Не, има какво да се прави. Човѣкъ може да се справи съ своето лошо наследство. Като работи съзнателно вър­ху себе си, той лесно ще се освободи отъ то­ва лошо наследство. Съвременнитѣ хора трѣбва да работятъ върху себе си, да се освободятъ отъ всички лоши чърти, наследени отъ памти вѣка още. Ще каже нѣкой, че се занимава съ анатомия, биология и редъ още науки. Каквото и да из­учава, човѣкъ все още борави съ минало­то. Анатомията на човѣшкия организъмъ не е нищо друго, освенъ устройство и функция на неговитѣ органи отъ миналото. Биологията е сѫщо наука, която изучава функциитѣ на човѣшкия организъмъ отъ неговия миналъ животъ. Ако днесъ разглеждате черепа на човѣка, вие ще изучите неговия миналъ животъ: какъ е живѣлъ, съ какво се е занимавалъ и т. н. При това, като изучавате черепитѣ на различнитѣ народи, на различнитѣ раси, вие можете да ги сравнявате и да правите разли­ка между едни и други. Черепътъ на негъра, на китаеца, на европееца се различаватъ единъ отъ другъ. По черепа на бѣлия човѣкъ се вижда, че той има по-добри заложби отъ тия на черния. Ще каже нѣкой, че все сѫ човѣци. — И черниятъ, и бѣлиятъ сѫ човѣци, но отъ чо­вѣкъ до човѣкъ има голѣма разлика. Първо­начално думата „човѣкъ" е подразбирала ми­слещо сѫщество, което разполага съ благо­родни чувства. Сѫщиятъ този човѣкъ е станалъ причина за всички нещастия въ свѣта. Ако проследите историята на човѣшкото раз­витие, ще видите, че за всички злини, за всич­ки нещастия въ свѣта причина е човѣкътъ. Това е фактъ, въ който всѣки може да се убеди отъ личенъ опитъ. Сега, не взимайте нѣщата буквално, но разсѫждавайте. Математицитѣ боравятъ съ числа. Тѣ правятъ сѣчения, плоскости, изчисляватъ ги, турятъ ги на работа. Но всичко това тѣ разрешаватъ съ числа. Химицитѣ изучаватъ елементитѣ, образуватъ различни съеди­нения, като ги турятъ въ известни реакции; отъ друга страна тѣ откриватъ нови елементи, изучаватъ свойствата имъ. За основа на всич­ката имъ работа, обаче, служатъ елементитѣ. Следователно, както математицитѣ боравятъ съ числа, химицитѣ — съ елементи, така и вие трѣбва да приложите въ действие своята права мисъль, за да разрешите задачитѣ на своя животъ. Каквото и да ви се говори, как­то и да ви се говори, прилагайте своята пра­ва мисъль като мѣрка на нѣщата. Въ всѣко нѣщо търсете научната страна, за да се пол­зува те отъ него. Когато Богъ създалъ земята, на небето било устроено изложение на всичко онова, което било направено. На изложението дошли представители отъ всички свѣтове, отъ всички царства, които сѫществували по това вре­ме. Между всички ангели, които присѫтствували на изложението, билъ и падналиятъ ангелъ — Луциферъ. Той седѣлъ важно, съ свое­то величие, и разглеждалъ всичко онова, което Богъ е създалъ. По едно време той видѣлъ едно малко, дребно сѫщество, подобно на синапово семе. Указало се, че това сѫщество билъ човѣкътъ. Господъ видѣлъ, че Луциферъ не обърналъ внимание на това малко сѫще­ство, не се спрѣлъ да го разгледа отблизо, затова го запиталъ: Видѣ ли човѣка? — Видѣхъ едно малко, дребно сѫщество, но не се спрѣхъ да го разгдеждамъ.— Вѣрвашъ ли, че отъ него ще излѣзе нѣщо?—Не вѣрвамъ. Отъ синаповото семе нищо не може да излѣзе. Та­кова нѣщо е човѣкътъ въ моитѣ очи. — Мно­го нѣщо ще излѣзе отъ това сѫщество. — Не вѣрвамъ да излѣзе нѣщо — отговорилъ Лу­циферъ. Обаче, заради невѣрието си, Луци­феръ трѣбвало да напусне небето и да слѣзе да се скита по свѣта. Като го запитвали, за­що напусналъ небето, Луциферъ отговарялъ: Едно време имаше изложение на небето. Ме­жду всичко създадено отъ Бога, бѣше и чо­вѣкътъ —малко, дребно сѫщество, като синапово семе. Господъ ме запита: вѣрвашъ ли, че отъ това сѫщество ще излѣзе нѣщо? Азъ казахъ, че нищо нѣма да излѣзе отъ него. Той ме убеждаваше, че ще излѣзе нѣщо, но азъ не повѣрвахъ на думитѣ Му. Заради невѣрие­то ми ме изпѫдиха отъ небето. Голѣма пакость ми създаде това малко сѫщество! Като слѣзохъ на земята, скитахъ се самотенъ отъ едно мѣсто на друго и видѣхъ единъ день едно голѣмо сѫщество, че работи, създава, твори. Почудихъ се, кое ще е това сѫщество, което не познавамъ. Разбрахъ, че това билъ човѣкътъ — онова малко синапово семе, което преди хиляди години не ми вдъхна никакво довѣрие. На­истина, отъ малкото синапово семе излѣзе виденъ, знаменитъ човѣкъ, когото Богъ поста­ви въ рая, тамъ да живѣе и да се развива. Отъ този моментъ Луциферъ си поставилъ за цель да изкара човѣка отъ рая, да отнеме щастието му. Той си казалъ: На времето човѣкътъ стана причина да ме изпѫдятъ отъ небето, а сега азъ ще стана причина да го изпѫдятъ отъ рая. Обаче, има разлика между пакостьта, която човѣкъ е направилъ на Луцифера и тази, която Луциферъ е направилъ на човѣка. Човѣкътъ съвършено несъзнателно, безъ никаква омисъль е станалъ причина да изпѫдятъ Луцифера отъ небето. Невѣрието на Луцифера е причина за нещастието му. Лу­циферъ, обаче, съвсемъ съзнателно се е заелъ да отнеме щастието на човѣка. Съ влизането си въ рая, Луциферъ ималъ желание да внесе своето безвѣрие между първитѣ човѣци. Той успѣлъ въ желанието си. Като видѣлъ Ева въ рая, започналъ да й разправя своята опитность: Едно време за своето невѣрие азъ изгубихъ щастието си. Не повѣрвахъ, че отъ едно малко семенце може да излѣзе нѣщо. Оттукъ научихъ закона, да не казвамъ, че отъ малкитѣ нѣща не може да излѣзе нѣщо. За­това и на васъ сега казвамъ: Вкусете отъ пло­да на дървото за познаване на доброто и злото и вѣрвайте, че отъ него всичко може да стане. Като вкусите отъ този плодъ, вие ще станете богове, ще придобиете голѣми опитности и знания. Сега пъкъ азъ ви казвамъ: Вѣрвайте, че отъ това дърво, именно, нищо нѣма да излѣзе. Върху това дърво било написано на един старъ езикъ следното: Не яжъ отъ плодоветѣ на дърво, на което не знаешъ, какви сѫ цвѣтоветѣ му, нито миризмата на неговитѣ цвѣтове, нито свѣтлината, на която плодоветѣ му сѫ зрѣли, нито пъкъ вкусътъ имъ познавашъ. Ева знаела този надписъ, много пѫти го е чела, но не вѣрвала, че действително е така. Наистина, Ева не е била въ времето, когато дървото цъвтѣло, за да види, какви сѫ цвѣтоветѣ му, каква е миризмата имъ; тя не е би­ла и въ времето, когато плодътъ узрѣвалъ, да види на каква свѣтлина зрѣе. Обаче, трѣбвало да вѣрва въ написаното. Когато змията предложила на Ева да опита плода на забра­неното дърво, тя вкусила отъ него, но не останала много доволна. Защо?— Плодътъ билъ още зеленъ. Ева знаела, че едно отъ правила­та на рая гласѣло: никога не яжъ зелени плодове. Въпрѣки това, тя вкусила отъ плода, предложила отъ него и на Адама, и по този начинъ се облѣкла съ зелена рокля. Всички трѣбва да знаете, че плодътъ на злото е зе­ленъ. Въ първо време той е горчивъ, после става киселъ, и следъ дълго време узрѣва, става сладъкъ. Тъй щото, ако искате да опитате злото, чакайте го да узрѣе, да стане плодътъ му сладъкъ. И ако тогава го вкуси­те, поне нѣма да умрете. Сега, това сѫ стари работи. Каквото и да говорите, както и да чувствувате, каквото и да мислите, това сѫ все стари работи, вър­ху които не трѣбва да се спирате. Единстве­ното ново въ свѣта, това е Божията Любовь, която иде сега. Тя представя плодъ, който всѣки може да опита и да се задоволи. Кой­то хапне отъ този плодъ, той изпитва въ се­бе си нови сили, новъ потикъ на животъ. Любовьта Божия е онази сила, която дава условия за растене на човѣшкото сърдце, на човѣшкия умъ, на човѣшката душа и на човѣшкия духъ. Това е реалното въ свѣта. Следователно, ако искате да знаете, що е реалность, казвамъ: Настоящето, младостьта е реалностьта въ живота. Тя подмладява човѣка. Значи, миналото състарява, а настоящето подмладява човѣка. Сега, азъ не говоря нѣща, въ които без­условно трѣбва да вѣрвате. Опитвайте нѣщата и тогава вѣрвайте. Вѣрвайте на своя личенъ опитъ. Всички имате опитностьта, че докато вѣрвате и живѣете съ миналото, остарявате и умирате. Щомъ вѣрвате въ сегашното и съ него живѣете, вие се подмладявате. Вземете, за примѣръ, вѣрата на съвременнитѣ религио­зни хора. Тѣ вѣрватъ, че Христосъ дошълъ на земята, проповѣдвалъ на хората, страдалъ, билъ разпнатъ на кръстъ и следъ три деня възкръсналъ. Въпрѣки своята вѣра въ Христа, и тия хора страдатъ, умиратъ, мѫчатъ се, както и ония, които не вѣрватъ въ Бога и въ Христа. Какво учение е това, което не може да издиг­не хората на по-високо стѫпало отъ онова, на което седатъ обикновенитѣ хора? Или учение­то на Христа не е право, или хората не го разбиратъ и не могатъ да го приложатъ. Хри­стосъ не дойде на земята, за да покаже на хората, че тѣ трѣбва да страдатъ. Той дойде на земята да накара хората да вѣрватъ въ любовьта, въ живота и да възстановятъ връз­ката си съ Бога. Страданието е само методъ за изкупление, а Христовото учение е учение на любовьта. Любовьта пъкъ е методъ за въз­становяване на правилнитѣ първични отноше­ния между душитѣ. Днесъ всичко има въ свѣта, но едно нѣ­що само нѣма — любовь нѣма. Нѣкой казва: Всичко имамъ. — Всичко имашъ, но едно само ти недостига. — Какво ми недостига? — Лю­бовь нѣмашъ. — Ама азъ се мѫча. — Щомъ се мѫчишь, любовь нѣмашъ. Любовьта съ мѫ­чение не се достига. Най-лесното нѣщо за постигане е любовьта. Когато придобиешъ лю­бовьта, въ тебе нѣщата ще ставатъ маги­чески. Нѣма по-мѫчно, по-страшно нѣщо за човѣка отъ това, да върши нѣщо безъ любовь. Туй се отнася не само за хората, но и за боговетѣ. Ако Богъ е всесиленъ, това се дължи на обстоятелството, че Той върши всичко съ любовь. Казано е: „Богъ е любовь".. Съвременнитѣ хора не вѣрватъ въ лю­бовьта. Зашо? — Защото тѣхнитѣ мисли, чув­ства, постъпки, както и животътъ имъ сѫ преплетени. Тѣ сѫ преплели Божественото съ човѣшкото, вследствие на което не ги различаватъ и считатъ отрицателнитѣ човѣшки про­яви за Божествени. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ направи нѣкаква пакость на своя съседъ, и последниятъ пита: Защо Богъ ми причини то­ва зло? Защо Той допусна този човѣкъ да ми причини тази пакость? Питамъ: защо вие допу­снахте този човѣкъ да ви напакости? Този чо­вѣкъ по естество е комарь, той не може да не хапе. Дойде единъ комарь при васъ, кацне на носа ви и ви ухапе. Кой е виновенъ за то­ва? Щомъ видите комаря, чукнете го съ пръстъ, и той ще отхвръкне настрана. Нѣма защо да се разправяте съ комаря, или да го възпита­вате, че не трѣбва да хапе. Погрѣшката на комаря пъкъ седи въ това, че той не е искалъ разрешение отъ васъ да хапе или не. Той трѣбва да дойде близо до васъ и да каже: Господине, гладенъ съмъ. Ще ми позволите ли да посмуча малко кръвчица отъ рѫката ви? Ако му позволите, само тогава той има право да кацне на рѫката ви, да забие хобота си въ нея и да посмучи малко кръвь. Той ще смучи, а вие ще мълчите. А тъй, безъ позволе­ние, като разбойникъ, да кацне на рѫката ви и да смучи кръвь, това е престъпление. Тъй щото, и вие трѣбва да знаете този законъ: Никога не правете нѣщо безъ позво­лението на другитѣ хора. Даже и добро да правите, пакъ искайте разрешение. За примѣръ, намислили сте да направите едно добро на нѣкого. Идете при този човѣкъ и му кажете: Азъ намислихъ да ви направя едно добро. Съ­гласни ли сте за това? Ако този човѣкъ даде съгласието си, направете му добро; ако не даде съгласието си, откажете се отъ това добро. Макаръ и рѣдко да се случава, но вие можете да обидите човѣка и съ доброто, кое­то му правите. Обаче, съ злото, което прави­те, всѣкога можете да обидите човѣка. Сле­дователно, дали добро или зло мислите да пра­вите, питайте човѣка. Запримѣръ, нѣкой намислилъ да обере брата си. Какво трѣбва да направи? Той трѣбва да отиде при него и да му каже: Намислихъ да обера касата ти. Ка­кво ще кажешъ? — Не позволявамъ. Скоро да излѣзешъ вънъ! Ако пъкъ братъ ти позволи да го оберешъ, той самъ ще ти даде ключа отъ касата си и ще ти каже: Ето, вземи клю­ча. Отключи си, вземи, колкото пари искашъ, и ми върни ключа назадъ. Едно е важно за то­зи, който обира: той трѣбва да знае изкуство­то, какъ да отваря и затваря касата и колко пари да вземе. Като слушате да се говорятъ такива нѣща, ще кажете, че въ тѣхъ нѣма никаква ло­гика. Кои нѣща сѫ логически? Лoгически нѣща сѫ ония, които ставатъ по взаимно спо­разумение; логически нѣща сѫ ония, които не произвеждатъ никакво противоречие между онзи, който взима и онзи, който дава. Когато въ отношенията на двама души, единиятъ е недоволенъ отъ другия, това показва, че въ тѣхната мисъль нѣма логика, а въ отноше­нията имъ липсва справедливость. Ако броятъ на хората, които сѫ въ общение се увелича­ва, и всички сѫ доволни едни отъ други, то­ва показва, че мисъльта имъ е логична, а връз­ката между душитѣ имъ е правилна и хар­монична. Помнете следното нѣщо: никога не каз­вайте, че онова, което вие мислите, е най-пра­во. Никой човѣкъ не може да бѫде мѣрка за другитѣ. Всѣки човѣкъ може да бѫде абсо­лютна мѣрка за себе си, но не и за другитѣ. Умътъ на човѣка, неговата мисъль може да бѫде мѣрка за него само, но не и за други­тѣ. Ако той пожелае да наложи своята ми­съль на другитѣ, кѫде ще отиде тѣхната ми­съль? Кѫде ще отиде тѣхниятъ умъ? Ако искате да наложите мисъльта си върху нѣкой човѣкъ, вие трѣбва да го запитате: Позволявашъ ли моятъ умъ, моята мисъль да бѫде мѣрка за твоя умъ, за твоята мисъль? Този човѣкъ ще отговори: Ако ти позволявашъ моятъ умъ да бѫде мѣрка за твоя умъ, азъ ще се съглася на твоето предложение. Сѫщиять въпросъ може да се зададе по отношение на вашето сърдце, но ще получите сѫщия отговоръ. Ще каже нѣкой: Вѣрвай на думитѣ ми! — Никой човѣкъ не може да вѣрва на думитѣ ви, ако и вие не вѣрвате на неговитѣ. Единствениятъ, който абсолютно вѣрва на чо­вѣка, това е Богъ. Ако всички хора се произнесатъ за нѣкого, че отъ него нищо нѣма да излѣзе, единственъ Богъ ще вѣрва, че отъ този човѣкъ ще излѣзе нѣщо. Той не вѣрва само, но положително знае, че отъ този чо­вѣкъ ще излѣзе нѣщо. Ако Богъ вѣрва, че отъ нѣкой човѣкъ нѣма да излѣзе нѣщо, това значи, че Той приема злото въ себе си. Когато Богъ вѣрва, че хората ще станатъ добри, това показва, че злото е вънъ отъ Него. Въ Бога зло не сѫществува. Следователно, когато човѣкъ приема, че нѣ­кои нѣща не могатъ да се изправятъ, или не мо­гатъ да станатъ, това показва, че той е допусналъ злото въ себе си. Като знае това, човѣкъ трѣбва да гледа положително на нѣщата. Ка­квато мисъль, каквото чувство да минатъ презъ човѣка, или каквато постѫпка да извърши, той трѣбва да знае, че сѫ добри. Колкото и лоши да сѫ привидно, въ края на краищата тѣ ще станатъ добри, т. е. ще работятъ за добро. Това е единъ важенъ психологически законъ, който има приложение въ човѣшкия животъ. Ако не мислите така, вие не можете да учи­те не можете да се развивате правилно. Ка­кво виждаме въ живота? — Точно обратното. Въ която църква да влѣзете днесъ, навсѣкѫде ще чуете да се говори, че човѣкъ е грѣшенъ, че ще влѣзе въ ада на вѣчни мѫки и страда­ния и т. н. Да казвате, че човѣкъ е направилъ известни погрѣшки, разбирамъ, но да твърдите, че човѣкъ е непоправимъ, това е криво заклю­чение. Че е грѣшилъ човѣкъ и продължава да грѣши, да върши престѫпления, за това имаме редъ факти, редъ данни и доказателства. Но какви данни имате, че човѣкъ е непоправимъ? Да изправя и съзнава погрѣшкитѣ си, това е при­вилегия дадена само на човѣка. Тази привилегия го отличава отъ всички други животни. Въ пѫтя на своето слизане на земята, човѣкъ се е от клонилъ отъ правата посока на движението си, вследствие на което е направилъ много грѣшки и престѫпления. Ако не е така, какъ бихте си обяснили произхода на месояднитѣ животни? Какъ се създадоха рибитѣ, както и нѣкои птици, които сѫщо сѫ месоядни? Всич­ки животни, изобщо, представятъ фази, презъ които човѣкъ е минавалъ въ процеса на свое­то развитие. Когато започне да възлиза наго­ре, човѣкъ ще съзнае погрѣшкитѣ си и ще за­почне да ги изправя. Сега, азъ нѣма да се спирамъ върху въпроса за злото, физиологически да обяснявамъ неговия произходъ. Както и да го обясня, вие нѣма да го разберете и ще извадите криви заключения. За васъ е важно, какво въ сѫщность представя човѣкъ. Какъ е произлѣзло злото, това не трѣбва да ви интересува. Чо­вѣкъ е съставенъ отъ три сѫщности: духъ — висша разумность, висшето начало въ човѣка; душа — втората сѫщность и умъ—тре­тата сѫщность. Що се отнася до човѣшкото сърдце и до човѣшката воля, това сѫ произ­водни, т. е. второстепенни величини. Значи, човѣкъ е съставенъ отъ три сѫщности: духъ — първично начало; душа — вторично начало и умъ. На наученъ езикъ казано: духътъ пред­ставя изпъкнало огледало, което разпръсва свѣтлина. Душата представя вдлъбнато огле­дало, което приема свѣтлина. Умътъ обра­ботва свѣтлината. Значи, първо духътъ иде въ свѣта и изпраща свѣтлина навсѣкѫде. По­сле душата иде да възприеме тази свѣтлина. Умътъ пъкъ, като колективно, недѣлимо нача­ло въ човѣка, започва да обработва приетата свѣтлина. У всички хора умътъ е единъ и сѫщъ, недѣлимъ, обаче на различни степени на развитие. Като казвамъ, че умътъ на човѣка е не­дѣлимъ, вие ще се натъкнете на известно про­тиворечие и ще кажете: Какъ е възможно моятъ умъ да е общъ съ ума на всички хора? Тамъ е заблуждението, именно, когато човѣкъ мисли, че неговиятъ умъ или неговиятъ духъ е нѣщо съвършено различно и отдѣлно отъ общия духъ, отъ общия умъ на козмоса. Хри­стосъ казва: „Всичко, каквото е на Отца ми, мое е. Каквото ме е Отецъ научилъ, това пра­вя. Не дойдохъ да изпълня моята воля, но волята на Онзи, Който ме е проводилъ на земята". Мнозина мислятъ, че иматъ свои раз­бирания, своя воля, която трѣбва да изпълняватъ. — Не, щомъ сте дошли на земята, вие първо ще изпълните волята на своята майка и на своя баща. Това е по човѣшки казано, но другояче не може. Запримѣръ, чия воля ще изпълни малкото вълче? То ще изпълни волята на майка си и на баща си. Нищо дру­го не може да излѣзе отъ малкото вълче, освенъ единъ обикновенъ, или най-много единъ талантливъ вълкъ. За да измѣни своята приро­да, това вълче трѣбва да претърпи голѣми промѣни, коренно да се видоизмѣни. Сѫщота може да се каже и за човѣка. За да излѣзе вънъ отъ волята на своитѣ родители и да е готовъ да изпълни волята Божия, човѣкъ трѣб­ва да се откаже отъ старитѣ си възгледи. Човѣшкитѣ възгледи сѫ стари, изгнили вѫ­жета, съ които човѣкъ не може да се кач­ва на високо. Най-малкото напрежение е въ състояние да ги скѫса. Който разчита на ста­ритѣ си вѫжета, той неизбѣжно ще падне на земята заедно съ тѣхъ. За да не падате, смѣнете старитѣ вѫжета съ нови, здрави и на тѣхъ разчитайте. Вѫжето представя вѣрата и надеждата, за които човѣкъ се хваща и крепи при противоречията на умствения или на физическия животъ. Нѣма по-здраво вѫже за умствения свѣтъ отъ вѫжето на вѣрата. И нѣма по-здраво вѫже за физическия свѣтъ отъ вѫжето на надеждата. Докато е здравъ умствено, човѣкъ има вѣра. Докато е здравъ физически, човѣкъ има надежда. И обратно: докато има вѣра, човѣкъ е здравъ умствено. Докато има надежда, той е здравъ физиче­ски. Щомъ изгуби вѣрата и надеждата си, чо­вѣкъ отслабва и умствено, и физически. Вѣра­та и надеждата на човѣка не се губятъ, а отслабватъ. Това отслабване наричаме въ оби­кновения животъ изгубване на вѣрата и на­деждата. Като изучавате химическитѣ елементи отъ гледището на тѣхното вѫтрешно, духовно влия­ние върху човѣшкото развитие, ще дойдете до заключение, че само два елемента сѫществуватъ въ цѣлата химия: злато и сребро. Среброто лѣкува човѣшкитѣ недѫзи, а злато­то внася животъ въ човѣшкия организъмъ. Единиятъ чисти, изнася навънъ, а другиятъ внася и пълни човѣка. Въ това отношение златото и среброто представятъ полюси на живота. Всички останали елементи, като желѣзо, живакъ, мѣдь, калай сѫ научили чо­вѣка на нѣщо добро, но сѫщевременно сѫ го научили и на лоши работи. Като ученици, вие трѣбва да изучавате свойствата на всички елементи, но не както сегашнитѣ химици ги изучаватъ. Съвременнитѣ химици изучаватъ само материалната страна на елементитѣ и тѣхнитѣ съединения. Тѣ не се занимаватъ съ тѣхнитѣ органически и пси­хически свойства. А когато се говори за зла­тото отъ окултно гледище разбираме ос­венъ физическитѣ, още и органическитѣ, и психическитѣ му свойства. Следователно, за да се ползува отъ силитѣ на златото, човѣкъ трѣбва да знае методитѣ, чрезъ които да транс­формира физическото злато въ органическо и органическото — въ психическо. Само при то­ва положение той ще разбере златото като носитель на живота. Въ астрологическо отно­шение златото е свързано съ слънцето, а сре­брото — съ луната. Значи, всѣки елементъ е свързанъ съ известна планета. Но да оставимъ този въпросъ настрана, защото, колкото и да се говори по него, все недоизказанъ остава. Какъ може да се докаже, че златото носи животъ? За да се докаже това твърде­ние, трѣбва да се направятъ редъ опити. На­правете следния опитъ: идете при нѣкой боленъ, който има висока температура, около 41°, и турете на главата му единъ наполеонъ, Нѣма да мине много време, и температурата му ще спадне съ една-две десети отъ гра­дуса. Следъ малко турете на главата му още единъ наполеонъ. Температурата му ще спад­не съ още нѣколко десети отъ градуса. Кол­кото повече увеличавате наполеонитѣ, толкова и температурата по-бързо ще спада. Като ту­рите на главата на болния седемь-осемь наполеона, температурата му ще стане нормална. Това е фактъ, опитанъ и провѣренъ, не е са­мо теория. И други опити могатъ да се правятъ съ златото. Запримѣръ, въ кръвьта на нѣкой тежко боленъ може да се впръсне една хилядна часть отъ милиграма органическо зла­то, за да видите, че състоянието на болния ще се подобри. Какво по-голѣмо доказател­ство искате отъ това? Голѣмо е въздействие­то на органическото и психическото злато вър­ху човѣка. Велика наука е това, но тя не се дава даромъ. Тази наука, това изкуство може да се даде само на онзи човѣкъ, който е въ сила да издържи на следнитѣ три нѣща: да бѫде вѣренъ на своя духъ, да бѫде вѣренъ на своя­та душа и да бѫде вѣренъ на своя умъ. Ако човѣкъ не може да обещае, че ще изпълни тия три нѣща, нищо не може да му се повѣри. Азъ мога да повѣря това изкуство само на онзи, който е готовъ да изпълни тѣзи три поло­жения, защото въ този случай азъ и той едно сме: неговиятъ духъ е мой духъ; неговата ду­ша е моя душа, неговиятъ умъ е мой умъ. И обратното е вѣрно: моятъ духъ е неговъ духъ, моята душа е негова душа и моятъ умъ е не­говъ умъ. И тогава, каквото той прави за се­бе си, прави го и за мене; и каквото азъ пра­вя за себе си, правя го и за него. Ако той се обезвѣрява, ще въздействува и на мене. А като вѣрвамъ азъ, ще въздействувамъ и на него. „Затова Отецъ ме люби". Съвременнитѣ хора търсятъ любовьта, търсятъ и свободата, но по механически начинъ. Тѣ мислятъ, че като придобиятъ богатство и знание, едновре­менно съ това ще станатъ свободни. Ако е така, тогава богатитѣ, ученитѣ хора трѣбваше да бѫдатъ свободни, отъ никого независими. Така ли е въ сѫщность? Ако е за светость, тогава всички свещеници, всички проповѣдници трѣбваше да бѫдатъ най-свети хора. Вѣр­но е, че свободниятъ човѣкъ трѣбва да бѫде богатъ, ученъ, светъ, но това сѫ вѫтрешни, а не външни качества. Кой е истински ученъ, истински богатъ и светъ човѣкъ? Като говоря за учени, за богати и за свети хора, азъ включвамъ и себе си между тѣхъ. Тъй щото, когато трѣбва да се изпита силата, вѣрата, знанието и светостьта на хората, едновремен­но съ тѣхнитѣ качества ще се изпитатъ и моитѣ качества, да видимъ, кой ще издържи, кой представя чисто злато и кой — фал­шиво. Какъ се познава умниятъ човѣкъ? Ко­гато въ дома на единъ уменъ човѣкъ влѣзе единъ разбойникъ, съ ножъ въ рѫка, умниятъ трѣбва да му каже: Какво искашъ, братко, отъ мене? — Искамъ пари. Ти си богатъ човѣкъ, трѣбва да отдѣлишъ отъ богатството си и за другитѣ хора. — Да, азъ забравихъ, че съмъ богатъ човѣкъ. Ето, вземи ключа, отво­ри касата и разполагай съ паритѣ ми, както искашъ. Разбойникътъ се замисля, отваря ка­сата и взима една малка часть отъ паритѣ. Следъ това дава ключа на умния човѣкъ и приятелски се раздѣля съ него. Това значи уменъ човѣкъ. За такъвъ човѣкъ ножътъ въ рѫката на разбойника не е стоманенъ, но книженъ. Ще кажете: Кѫде ще му отиде краятъ, ако всички постѫпватъ по този начинъ? Питамъ: Ами като не постѫпватъ хората по то­зи начинъ, докѫде сѫ дошли? Това, което хо­рата вършатъ, пакъ е добро, но не е онова добро, къмъ което всички се стремятъ. Важно е човѣкъ да постѫпва свободно. Всѣка него­ва постѫпка трѣбва да е продиктувана отъ вѫтрешна свобода, т. е. отъ свободата на неговата душа. Ако съ своитѣ възгледи и раз­бирания за живота, човѣкъ излѣзе извънъ зе­мята и влѣзе въ духовния свѣтъ, тамъ ще минава за анормаленъ. Какво разбираме подъ думата „анормаленъ"? Анормални нѣща сѫ тия, които излизатъ извънъ мѣрката. И въ математиката има анормални величини, които наричатъ несъизмѣрими, т. е. величини, които не се подаватъ на обикновена мѣрка. Запримѣръ, взимате едно число, или една дробь и започвате да я дѣлите. Тъй я дѣлите, ина­че я дѣлите, но все недѣлима остава. Това не значи, че тя е абсолютно недѣлима, но не се подава на дадена система на действия, на изчисления; обаче, при друга система, тя се подава на дѣление. Тъй щото, когато една дробь или едно число е недѣлимо, то съставя елементъ отъ другъ свѣтъ, отъ друга система. Всички числа, които сѫ недѣлими на физиче­ския свѣтъ, се отнасятъ къмъ другъ свѣтъ. Недѣлимостьта имъ на физическия свѣтъ представя запушено отвърстие къмъ този свѣтъ. Умнитѣ хора вървятъ въ пѫть, който води къмъ нормаленъ животъ; обикновенитѣ хора вървятъ въ пѫть, който води къмъ анормаленъ животъ. Това сѫ въпроси за разсѫждение. Дали вѣрвате въ тѣхъ, дали ви сѫ приятни, това е другъ въпросъ. Вие сте на театъръ, гледате, какъ главниятъ актьоръ играе. Той е употрѣбилъ всичкитѣ си усилия, да изнесе ролята си добре. Какъ се отразява тази роля на васъ, той не се интересува. За актьора е важна идеята, която изнася. Когато музикантътъ сви­ри, за него е важно, какъ ще изнесе идеята, която е вложена въ музикалната пиеса. Кога­то нѣкой ораторъ говори, той гледа, колкото е възможно по-добре да изнесе идеята си. Сѫщото може да се каже и за слушателя. Слушательтъ се интересува повече за идеята, която музикантътъ, художникътъ и ораторътъ изнасятъ, а не толкова за това, какъ е изне­сена тази идея. Следователно, сѫщественото въ всѣко нѣщо е идеята, която е вложена въ него. Щомъ намѣрите сѫщественото, можете да се спрете и върху второстепеннитѣ нѣща. Кое е сѫще­ственото за всѣки човѣкъ?—Любовьта Божия. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да знае, че има Единъ, Който го обича. Христосъ казва: „Затова Отецъ ме люби, за­щото азъ полагамъ душата си и мога да я взема". Силата на човѣка седи въ мисъльта, че има нѣкой, който го обича. Кой е този нѣ­кой? Или Богъ трѣбва да люби човѣка, или ближниятъ му трѣбва да го люби, или той самъ трѣбва да се люби. Ако е лишенъ и отъ тритѣ нѣща, човѣкъ се отчайва, изгубва смисъла на живота. Причината за обезсърдчаването, за отчаянието на човѣка се дължи на изгубване­то на тѣзи три точки. Нѣма защо човѣкъ да се обезсърдчава. Щомъ е дошълъ на земята, идването му е обусловено отъ любовьта на нѣкого: или Богъ го люби, или ближниятъ му го люби, или той самъ се люби. Онзи, който ви люби, слиза до сѫщото поле, до сѫщия уровенъ, на който сте и вие. Човѣкъ не може да не се обича. Какво представя човѣкъ? Човѣкъ е онзи, който разбира положението на своя духъ, на своята душа и на своя умъ. Човѣкъ е онзи, който вѣрва на своя духъ, на своята душа и на своя умъ. Духътъ е неговиятъ Богъ, душа­та — неговиятъ ближенъ, а умътъ — самиятъ човѣкъ. Подъ „ближенъ" въ широкъ смисълъ на думата разбираме природата. Тя представя онази велика необятность, въ която живѣемъ и се движимъ. За тази природа, именно, всич­ки говорятъ. Въ този смисълъ всички я схващатъ и разбиратъ като свой ближенъ. Кой бѣше ближенъ на онзи, когото разбойници хванаха и биха? — Самарянинътъ. На когото и да направите добро, вие сте неговъ ближенъ. Ко­муто направите добро, той ще ви благодари и ще оцени добротата ви. Който прави добро заради самото добро, той е въ единства съ всички души. Който помага, който прави добро, той всѣкога се рѫководи отъ Божественитѣ закони. Въ този случай, и онзи, който помага е доволенъ, и онзи, на когото помагатъ, е доволенъ. Съ това крѫгътъ на доброто за дадения моментъ е завършенъ. Следователно, като знаете това, не се от­казвайте да помагате, да правите добро. Не се отказвайте да работите за Великото въ свѣ­та; не се отказвайте да работите за своя бли­женъ; не се отказвайте да работите за себе си. Съ други думи казано: работете за развизане на своя умъ, за придобиване на знания; работете за своята душа, която е мѣсто на любовьта; работете и за своя духъ, който е мѣсто на мѫдростьта. Като разберете нѣщата по този начинъ, вие ще разберете смисъла на сегашния животъ, ще разберете свойствата на въздуха, който дишате и издишате. Когато придобиете знанието на вашия духъ — на мѫдростьта, знанието на вашата душа— на любовь­та и свѣтлината на вашия умъ, вие ще придо­биете всичко онова, което е потрѣбно за ва­шето развитие. Християнскитѣ народи могатъ да придобиятъ това още днесъ. Ако всички народи и общества, държавници и управници, владици и свещеници, майки и бащи, учители и ученици, господари и слуги биха повѣрвали въ това, свѣтътъ щѣше да се оправи, безъ никакви мѫчнотии и недоразумения. Понеже хората не вѣрватъ въ това, свѣтътъ върви въ единъ особенъ пѫтъ. Хората сѫдошли до по­ложение да дѣлятъ косъма на две. Какво виждаме въ съвременния свѣтъ? — Навсѣкѫде недоволство. Единъ богатъ чо­вѣкъ си направилъ голѣма, хубава кѫща, но не е доволенъ, иска по-голѣма да си направи. Единъ сиромахъ си направилъ малка колибка, но и той не е доволенъ, за по-голѣма мечтае. Добри, естествени сѫ желанията на хората, но разбиранията имъ сѫ криви. Какво ще при­даде голѣмата кѫща на нѣкой човѣкъ, ако съ нея той събужда отрицателни чувства въ ок- рѫжаващитѣ? Съ своята умраза, съ своитѣ отрицателни чувства, тѣ ще го уморятъ пре­ждевременно. Ако нѣкой човѣкъ си направи мраморенъ палатъ, кой какъ мине покрай него, ще каже: „ Отде е взелъ този човѣкъ тол­кова пари да направи такъвъ палатъ? Непре­менно ги е кралъ отнѣкѫде. Невъзможно е човѣкъ по честенъ пѫть да издигне такъвъ домъ. Не е въпросътъ, дали ще повѣрватъ въ честностьта на човѣка, но изобщо, мраморнитѣ кѫщи не сѫ хигиенични, Въ бѫдеще кѫщитѣ ще се правятъ отъ стъкло. Презъ тѣхъ ще минаватъ ултра-виолетовитѣ лѫчи на слънцето, за­това тия кѫщи ще бѫдатъ хигиенични. Съ помощьта на пердета, хората ще регулиратъ свѣтлината, ще пущатъ повече или по-малко, споредъ желанието си. Това нѣма да стане днесъ, или утре, но единъ день, когато човѣчеството дойде до по-висока степень на развитие. Казвате: Кога ще дойде времето, хората да живѣятъ въ стъклени кѫщи ? Споредъ мене това време е дошло вече. Достатъчно е човѣкъ да се качи на планината, за да се намѣри вед­нага въ такава кѫща. Щомъ види, че иде нѣ­кой, той ще скрие кѫщата си. Тази кѫща може да се скрие въ черупка на лешникъ. Като замине човѣка, той пакъ ще извади кѫщата си, ще я простре, ще влѣзе въ нея и отъ време на време ще подава главата си навънъ. Какъвъ е този лешникъ, нѣма да обяснявамъ. Ако река да се спирамъ върху него, ще изгубя много време. Ще кажете, че това сѫ отвлѣчени ра­боти. Тѣ сѫ толкова отвлѣчени днесъ, колкото отвлѣчени сѫ били на времето си въпроситѣ за желѣзницитѣ, които днесъ обикалятъ земята, за аеропланитѣ, съ които хвърчатъ изъ въз­духа, за металитѣ, които днесъ се обработватъ и прилагатъ въ живота. Умъ се иска отъ човѣка, за да може да изнамѣри и открие ме­талитѣ, скѫпоценнитѣ камъни, стъклото и да ги приложи въ живота. Това, което сега ви говоря, е отвлѣчено и невъзможно. Обаче, единъ день то ще бѫде възможно и ще се ре­ализира. Ще дойде день, когато хората ще живѣятъ въ кѫщи, направени отъ стъкло. Сега ще ви разкажа накратко една при­казка отъ „Хиляда и една нощь“. Въ тази при­казка се говори за единъ царь, който ималъ трима синове: Хюсейнъ, Хасанъ и Мехмедъ. И тримата братя били влюбени до безумие въ своята красива братовчедка. За да реши пра­вилно въпроса, за кого да иска красивата си внучка, бащата казалъ единъ день на синоветѣ си: Тръгнете тримата по свѣта, да намѣрите такъвъ предметъ, подобенъ на който не сѫществува. Който отъ васъ намѣри такъвъ пред­метъ, той ще вземе красивата братовчедка. Пръвъ тръгналъ Хюсейнъ, най-голѣмиятъ синъ. Той стигналъ въ едно далечно царство, и вед­нага започналъ да търси изъ пазаритѣ нѣкакъвъ особенъ, рѣдъкъ по свойствата си предметъ, подобенъ на който да нѣма по цѣлия свѣтъ. Като обикалялъ пазаритѣ, най-после той видѣлъ, че единъ човѣкъ продава едно малко килимче, на видъ просто и много обикновено. — Колко искашъ за това килимче ? — Само 15,000 лв. — Много скѫпо. То е тол­кова обикновено. Едва ли струва нѣколко гро­ша. — Ако продължавашъ да се пазаришъ, ще искамъ за него 20,000 лв. — Какво особено има въ това килимче? — Слушай, съ това килимче ти можешъ да постигнешъ много нѣщо. Достатъчно е да седнешъ на него, и кѫдето пожелаешъ да отидешъ, тамъ ще се намѣришъ. — Щомъ е така, да направимъ опитъ. Сѣдатъ и двамата на килимчето и тръгватъ да пѫтуватъ. Като видѣлъ, че килимчето, наистина, притежава особени свойства, Хюсейнъ веднага далъ 15,000 лв. и го купилъ. Следъ Хюсеина, тръгналъ на пѫть Хасанъ. И той отишълъ далечъ отъ бащиното си цар­ство, да търси особенъ предметъ, невиденъ и нечуванъ до това време по свѣта. Като посещавалъ пазаритѣ, срещналъ най-после единъ човѣкъ, който държалъ въ рѫката си една трѫба. Той веднага запиталъ: продавашъ ли тази трѫба? — Продавамъ я. — Колкр струва ? — 15,000 лв. — Много искашъ. Тя едва струва стотина гроша. Защо искашъ толкова много за нея? — Тя не е обикновена трѫба. — Въ какво се заключава нейната особеность ? — Достатъчно е да погледнешъ презъ тази трѫба, за да видишъ, какво се върши по свѣта. Съ нея може да се гледа надалечъ и наблизо. — Ето, вземи тогава 15,000 лв. Хасанъ погледналъ презъ трѫбата, съ намѣрение да види, какво прави баща му, и видѣлъ всич­ко, каквото го интересувало. Той купилъ тръ­бата и доволенъ отъ това, че намѣрилъ особенъ предметъ, тръгналъ на пъть къмъ цар­ството на баща си. Дошло най-после редъ и за Мехмеда да тръгне за странство, въ далечни страни, да търси нѣкакъвъ особенъ предметъ. Като обиколилъ всички пазари, срещналъ най-после единъ човѣкъ, който носилъ само една ябълка въ рѫката си. — Къде носишъ тази ябълка? запиталъ Мехмедъ, — Продавамъ я. — Колко искашъ за нея? — Първоначална цена 15,000 лв. — Защо е толкова скѫпа ? Може ли за една ябълка да се иска 15,000 лв. ? — Тя е особена ябълка. Съ нея могатъ да се лѣкуватъ всички болести, — Щомъ е така, ето, вземи 15,000 лв. Азъ искамъ да притежавамъ тази ябълка. Пръвъ тръгналъ къмъ бащиното си цар­ство Хюсеинъ; втори тръгналъ Хасанъ, а трети Мехмедъ. Като се срещнали тримата братя, всѣки по отдѣлно започналъ да разправя за особения предметъ, който могълъ да намѣри въ странствуването си. Като показали предметитѣ си, и тримата решили да отидатъ при своята братовчедка, да й покажатъ, съ какви придобивки се връщатъ отъ странство. Братов­чедка имъ живѣела далечъ отъ тѣхъ. За да стиг- натъ при нея, трѣбвало да се пѫтува цѣлъ месецъ. Обаче, преди да тръгнатъ, вториятъ братъ казалъ: Почакайте да погледна презъ трѫбата, да видя, какво прави братовчедката. Като погледналъ презъ трѫбата, той видѣлъ, че бра­товчедка имъ била тежко болна, на смъртно легло. Тѣ решили помежду си, часъ по-скоро да стигнатъ при нея, да й помогнатъ. Хюсейнъ казалъ: Не се безпокойте, всички ще седнемъ на килимчето, и веднага ще се намѣримъ при нея. Мехмедъ добавилъ: Азъ пъкъ ще я излѣкувамъ съ моята ябълка. Тримата братя сед­нали на килимчето, и веднага се намѣрили предъ леглото на своята братовчедка. Мехмедъ й предложилъ ябълката, и тя оздравѣла. Тримата братя почнали да спорятъ поме­жду си кой има най-голѣмо право за красивата братовчедка. Хасанъ, който носѣлъ трѫбата, казалъ: Братовчедката се пада на мене, защото, ако нѣмахъ тази трѫба, нѣмаше да видимъ, че тя е болна и нѣмаше да прибързаме да й помогнемъ. Хюсейнъ казалъ: На мене се пада братовчедката, защото, ако нѣмахъ килим­чето, трѣбваше цѣлъ месецъ да пѫтуваме, а презъ това време тя можеше да умре. Мехмедъ добавилъ: Какво щѣше да стане съ братов­чедка ни, ако азъ не носѣхъ ябълката, която я излѣкува? Азъ имамъ най-голѣмо право за нея. Колкото и да спорили помежду си, кой има по-голѣмо право да притежава красива­та братовчедка, въпросътъ и досега още не е разрешенъ. Следователно, този въпросъ остава на васъ, вие да го разрешите. Питамъ: на кого принадлежи красивата мома ? — Красивата мома, както и всичко кра­сиво въ свѣта, принадлежи едновременно и на духа, и на душата, и на ума. Тѣ сѫ така пре­плетени, че едно безъ друго не могатъ. Това, което е благо за духа, едновременно е благо и за душата, и за ума. Духътъ, душата и умътъ представятъ една троица помежду си. Като знаете това, не правете разлика между духа, душата и ума. Мнозина искатъ да знаятъ, какво нѣщо е любовьта. Споредъ мене, за любовьта не се говори. Тя само се опитва. Какво ще говорите за огъня? Ако се доближите до запалена печка, можете да изпитате приятно или непри­ятно чувство — зависи отъ разстоянието, на което се намирате. Обаче, ако поставите пръ­ста си въ огъня, той непременно ще изгори, а най-малкото — силно ще ви припари. Тъй щото, не се оплаквайте, не казвайте, че лю­бовьта гори. Вие знаете вече, кога любовьта гори. Любовьта гори хората, но и слънцето ги гори. Често младитѣ моми се оплакватъ, че изгорѣли, почернѣли отъ слънцето. Ако знаятъ истината, тъкмо на това тѣ трѣбва да се радватъ. Защо ? — Защото слънцето изтегля онази черна материя, която е вѫтре въ човѣка, из­нася я навънъ и внася въ него здраве. По този начинъ слънцето прави човѣка отвънъ черенъ, а отвѫтре — бѣлъ. Следователно, всѣка мома, която почернява отъ слънцето, лесно се подава на лѣкуване отъ него. Щомъ не почернява, това показва, че слънцето не може да я лѣкува, има нѣщо болезнено въ нея, кое­то не се подава на лѣкуване. Оттукъ можемъ да извадимъ заключението: ако живо- тътъ може да почерни нѣкой човѣкъ, това по­казва, че въ него има нѣщо добро; ако животътъ не може да почерни човѣка, въ нега има нѣщо особено. Коя земя, коя пръсть дава най-добро жито ? — Черноземътъ. Бѣлата пръсть — варьта, бѣлата глина сѫ добри за мазане, за бѣлосване. И тъй, не е важно за човѣка да разбере, какво нѣщо е любовьта, но той трѣбва да живѣе въ любовьта, да изявява Божията Любовь навънъ, и то въ нейната пълнота. Силата на човѣка седи въ любовьта, която той може да опита и да приложи въ ума, въ душата и въ духа си. Въ ума си той ще приложи лю­бовьта като знание, въ душата си — като чувство, а въ духа си — като сила. Съ тази трояко проявена любовь, човѣкъ ще може да се освободи отъ всички мѫчнотии въ живота си. Всички хора трѣбва да правятъ опити въ това направление. Не е достатъчно само да се питате едни други: вѣрвашъ ли въ Бога, или не? Всѣко нѣщо, въ което човѣкъ вѣрва, трѣбва да се опита. Само по този начинъ вѣ­рата може да се усилва. Ученицитѣ на Христа се обърнаха къмъ Него съ думитѣ: „Учителю, придай ни вѣра". Христосъ имъ отговори: Вѣ­рата се усилва чрезъ опита. Когато се опитватъ нѣщата, тогава тѣ ставатъ вѣрни. Вѣрата трѣбва да се опитва. При всѣки несполучливъ опитъ, вѣрата на човѣка отслабва, но сѫще­временно го подтиква къмъ новъ опитъ. Щомъ направи единъ сполучливъ опитъ, вѣрата на човѣка се усилва. За да не отслабне вѣрата на човѣка, той трѣбва да мисли, да разсѫжда­ва, къмъ какви опити да пристѫпва. Не пра­вете опити, съ които вѣрата ви може абсолютна да отслабне. Не правете опити, съ които вѣ­рата ви може да фалира. Ще приведа единъ примѣръ за изясне­ние на последната мисъль. Единъ руснакъ, на име Арсименко, обичалъ да чете Евангелието и да размишлява върху него. Отъ време на време той проповѣдвалъ предъ известна пу­блика. Случило му се единъ день да проповядва на нѣкои хора за вѣрата и попадналъ на примѣра отъ Евангелието, дето се говори за чудното отваряне очитѣ на слѣпия. Тамъ се казва, че Христосъ плюлъ на земята, направилъ кашица, съ която намазалъ очитѣ на слѣпия, и последниятъ тутакси прогледалъ. Арсименко толкова много се въодушевилъ отъ този при­мѣръ, че се изпълнилъ съ вѣра въ себе си и казалъ: Като свърша проповѣдьта си, ще излѣза вънъ и на слѣпия, който седи обикно­вено предъ това здание, ще му кажа: Въ име­то на Господа Исуса Христа заповѣдвамъ ти да прогледашъ! Щомъ свършилъ проповѣдьта си, той взелъ Евангелието въ рѫка и се запѫтилъ къмъ слѣпия. Като приближилъ къмъ него, веднага се разколебалъ и казалъ: Ами ако това не стане? Той отдръпналъ решение­то си, вследствие на което и досега въпросътъ стои откритъ. Арсименко не искалъ да направи опита, защото почувствувалъ въ себе си, че вѣрата му ще претърпи фалитъ. Сьвременнитѣ хора правятъ сѫщия опитъ. Тѣ взиматъ Евангелието въ рѫка и тръгватъ за опредѣленото мѣсто. Щомъ доближатъ до него, тѣ казватъ: Ами ако не стане? — Напра­вете опита, и не се страхувайте! Ако излѣзе сполучливъ, добре; ако не излѣзе сполучливъ, пакъ добре. Какво отъ това, че сте направи­ли единъ несполучливъ опитъ? На кой ученъ още първиятъ опитъ е излѣзълъ сполучливъ? Колко несполучливи опити сѫ претърпѣли ученитѣ! Не само първиятъ, но и вториятъ, и стотниятъ имъ опити сѫ излизали несполуч­ливи, и тѣ сѫ продължавали да постоянствуватъ, неуморно да работятъ. Колко видоизмѣнения е претърпѣла идеята за хвъркането изъ въздуха. Въ първо време тази летеща маши­на имаше перки, после криле, докато днесъ я виждаме въ формата на сегашнитѣ аероплани и цепелини. Колко видоизмѣнения е претърпѣло и ще претърпѣва още човѣшкото вѣрую за сѫществуването на другъ свѣтъ, за сѫществуването на Бога! Не е лесно да се домогне човѣкъ до абсолютната истина по всички важни въпроси за живота и смъртьта. Мнозина подържатъ мисъльта, че другъ животъ извънъ физическия не сѫществува. Това твърдение е относително. Човѣкъ се от­личава отъ другитѣ животни по своето само­съзнание, което обхваща единъ свѣтъ много ограниченъ. Вънъ отъ неговото самосъзнание, вънъ отъ неговия свѣтъ сѫществуватъ още много създания и свѣтове. Чрезъ самосъзнанието си, човѣкъ е достигналъ до най-голѣмата интенсивность на радоститѣ и на скърбитѣ, но не е намѣрилъ още пѫтя на спасе­нието си, нито пѫтя на своята сила. Докато живѣе въ самосъзнанието си, човѣкъ ще се ражда и умира, ще скърби и ще се радва. Чувате, че днесъ нѣкой се е родилъ; на дру­гия день чувате, че нѣкой умрѣлъ, отишълъ на онзи свѣтъ —Доколко този човѣкъ е оти­шълъ на онзи свѣтъ, това трѣбва да се провѣри. Когато човѣкъ влѣзе въ свръхсъзнанието, съ­знанието му се разширява, страданията му го напущатъ, и той започва да живѣе въ лю­бовьта. Когато хората влѣзатъ въ областьтя на свръхсъзнанието, тѣ се свързватъ помежду си чрезъ любовьта. Засега и въ най-свещенитѣ отношения между хората, каквито сѫществуватъ въ нѣкои семейства, въ нѣкои организации и общества, връзката не почива на любовьта. И тамъ още сѫществува свещениятъ егоизъмъ. Наистина, кѫде е любовьта на синоветѣ къмъ бащитѣ, и на дъщеритѣ къмъ майкитѣ? Кѫде е любовьта на родителитѣ къмъ децата ? Ако влѣзете въ нѣкое религиозно общество, и тамъ нѣма да намѣрите хора съ дълбоки, непоколебими убежде­ния. Любовьта трѣбва да свързва хората. Които се обичатъ, тѣ иматъ едно и сѫщо вѣрую. И които иматъ едно и сѫщо вѣрую, тѣ се обичатъ. Когато любовьта не е естествена връзка между хората, тѣ сѫ наклонни взаимно да се ограничаватъ. Истинско, естествено огранича­ване е онова, което човѣкъ самъ си налага. То е ограничаване по свобода, по любовь. Всѣко ограничаване на човѣка, което иде от­вънъ, е насилие. Докато хората ви огранича­ватъ, вие не сте свободни. Ние не говоримъ за онази любовь, за онази вѣра и за онази свобода, които сте опитвали, ние говоримъ за тази любовь, за тази вѣра и за тази свобода, които не сте опитвали. „Затова ме люби Отецъ, понеже полагамъ дущата си и мога да я взема". Смѣлъ и решителенъ е билъ Христосъ. Това се изисква и отъ насъ. Богъ е доволенъ отъ насъ, когато вижда, че сме смѣли и решителни. И при най-голѣмитѣ страдания ние трѣбва да бѫдемъ смѣли и решителни. Ако човѣкъ е смѣлъ и решителенъ, ако има положително знание за живота, и въ затворъ да го турятъ той ще намѣри една малка дупчица, и оттамъ ще излѣзе. Ако го окачатъ на вѫже да го бесятъ, вѫжето ще се скѫса, и той пакъ ще бѫде свободенъ. Въ вериги да го оковатъ, веригитѣ ще се стопятъ, и той ще излѣзе вънъ отъ тѣхъ. Ако рекатъ да го застрелятъ, той ще стане малъкъ като атомъ, и не ще могатъ да го улучатъ. — Ама ние трѣбва да имаме това знание. — Да, трѣбва да го имате. Това знание е знанието на новото учение: Знанието на духа, знанието на душата, знани­ето на ума. Съ това знание разполагатъ само Синоветѣ Божии. Никой не може да се нарече Синъ Божий, докато не победи смъртьта. Който стѫпи върху смъртьта и я подчини на себе си, той може да бѫде свободенъ, той може да се нарече Синъ Божий. Първата спънка въ живота на човѣка е смъртьта; втората спънка е грѣхътъ, а третата — заблуждението. Човѣкъ трѣбва да се справи съ тия три спънки, за да придобие свободата си. Колкото и да казва човѣкъ, че вѣрва въ Бога, че Богъ живѣе въ него, щомъ умира, неговата вѣра не е истинска. Какъ е възможно, Богъ, Който носи безсмъртието и живѣе въ тебе, да те прави смъртенъ? — Вѣрвамъ въ Христа. — Защо умирашъ тогава? Това сѫ заблуждения, противоречия, които трѣбва да разрешите. Щомъ ги разрешите, вие ще се освободите отъ тѣхъ. Днесъ всички хора говорятъ за любовьта. Нѣкой казва на приятеля си: Много те обичамъ, сърдцето ми гори за тебе. — Радвамъ се, че сърдцето ти гори. Питамъ: какво ще стане съ огъня на твоето сърдце, ако капнатъ само една капка вода въ него ?— Ще изгасне.—Каква любовь е тази, която отъ първата капка вода изгасва? Сърдца, които горятъ отъ истинска любовь, нищо не е въ състояние да ги изгаси. Не вѣрвайте въ онази любовь, която отъ една капка вода изгасва. Вѣрвайте само въ онази любовь, която никаква вода не може да изгаси и която никога не се измѣня. Колкото повече вода сипвате върху тази любовь, толкова по вече тя се разпалва. Дето царува любовьта, тамъ нѣма смърть, нѣма сиромашия, нѣма невежество. Дето любовьта царува, тамъ има животъ, знание и свобода; тамъ сѫществува вѣчна радость и веселие. Сега на всички ви предавамъ поздравъ отъ вашия Баща. За да разберете, кой е Той, извикайте вашитѣ бащи и майки на зе­мята и пожелайте да ви кажатъ истината, тѣ ли сѫ вашитѣ бащи и майки или не. Истинскитѣ майки и бащи трѣбва да бѫдатъ на мѣстата си. Ако не могатъ да отговорятъ на този въпросъ, тѣ не сѫ ваши майки и бащи. Единъ е вашиятъ Баща, една е вашата Майка. Единъ е вашиятъ Учитель. Азъ държа за онзи Учитель, който желае доброто ви и работи за васъ, както за себе си. Азъ не съмъ за онзи учитель, който знае само да мѣта вѫжета на вратоветѣ ви, да ви впрѣга и да ви кара по цѣли дни да работите на нивата му. Свѣтътъ е пъленъ съ такива учители, съ такива майки и бащи. Имайте единъ Учитель, който е въ състояние да внесе въ умоветѣ ви свѣтлица. Имайте една Майка и единъ Баща, които ще внесатъ въ сърдцата ви любовь, а въ умоветѣ ви — мѫдрость и знание. Само този Учитель, само тази Майка и този Баща ще бѫдатъ въ състояние да ви освободятъ отъ всички несго­ди, отъ всички мѫчнотии и противоречия. Желая ви, тази година да се освободите не сто на сто отъ мѫчнотиитѣ, отъ болеститѣ и страданията си, но поне 50 на сто. Желая ви да забогатѣете не сто на сто, а 50 на cтo. Желая ви да реализирате всички свои стремежи постепенно, не изведнъжъ, и то не сто на сто, а само 50 на сто. Желая ви да постигнете всичко, къмъ което душата ви се стреми, но само 50 на сто. „Затова Отецъ ме люби". Беседа отъ Учителя, държана на 22 мартъ, 1936 г. 10 ч. с. София. — Изгрѣвъ.
  6. 1936_03_22 Което Богъ е съчеталъ

    От книгата "Устойчиви величини". Утринни Слова (1935–1936). Първо издание от 1943 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето От "ОТЕЦЪ МЕ ЛЮБИ" - Две утринни беседи изнесени от Учителя на 22 март 1936г в София. Издание на печатница "Задруга", Врабча 1, София 1936г. Книга за теглене на PDF - стар правопис Съдържание на книжката - стар правопис Което Богъ е съчеталъ „Онова, което Богь е съчеталъ человѣкъ да не разлѫчва."*) *) Марка 10:9. „Което Богъ е съчеталъ". Христосъ е изказалъ този стихъ по единъ външенъ поводъ, който се наблюдава въ всѣкидневния животъ на хората. Той има дълбокъ вѫтрешенъ смисълъ. „Онова, което Богъ е съчеталъ". Какво е съ­четалъ Богъ?—Връзката между духа и душата. Значи, за да не изгуби сѫщественото въ жи­вота, човѣкъ не трѣбва да разваля тази връзка. Фарисеитѣ запитали Христа: „Дали е просте­но на мѫжъ да напусне жена си?" Христосъ имъ отговорилъ: „Онова, което Богъ е съчеталъ, човѣкъ не трѣбва да разлѫчва". Това значи: докато духътъ на човѣка е свързанъ съ ду­шата, той никога не може да напусне жена си. Щомъ тази връзка се скѫса, мѫжътъ всѣкога може да напусне жена си. Сега ще ви дамъ следнитѣ мисли за ориен­тиране въ живота. Когато обикновенитѣ хора въ свѣта управляватъ, всички останали спятъ. Когато талантливитѣ управляватъ, обикнове­нитѣ хора се събуждатъ. Когато гениалнитѣ управляватъ, всички хора ставатъ. Най-после, когато светиитѣ управляватъ, всички хора започватъ да работятъ. Следователно, докато човѣкъ спи, обикновени хора го управля­ватъ; щомъ се пробуди, талантливи хора го управляватъ; щомъ става, гениални хора го управляватъ; щомъ започне да работи, светии го управляватъ. Това сѫ вътреш­ни състояния, които всѣки човѣкъ преживя­ва. Всѣки човѣкъ минава презъ тѣзи състоя­ния. Докато обикновени мисли и чувства занимаватъ човѣка, той заспива. Щомъ талантливитѣ се проявяватъ въ човѣка, той се про­бужда. Прояви ли се гениалностьта въ човѣ­ка, той става отъ леглото и започва да се облича. Когато човѣкъ стане светъ, свѣтлината на деня го огрѣва, той започва да рабо­ти. За да започне работа, човѣкъ трѣбва да даде пѫтъ на светиитѣ въ него да управля­ватъ. Той не трѣбва да се стреми къмъ светийство, но да се остави светии да го упра­вляватъ. Мнозина се стремятъ да станатъ све­тии. Тамъ е тѣхната погрѣшка. Да желаете светии да станете, това е човѣшко раз­биране.Обаче, да желаете вие да работите, а гении и светии да ви управляватъ, това е Бо­жествено разбиране. Щомъ имате таково раз­биране, ще получите Божието благословение. Тъй щото, самъ по себе си, човѣкъ не може да бѫде нито обикновенъ, нито талантливъ, нито гениаленъ, нито светия. Но ако оста­ви обикновени хора да го управляватъ и се занимава съ обикновени мисли и чувства, той е обикновенъ; и като обикновенъ, той ще яде, ще пие и ще спи. Ако остави талантливитѣ да го управляватъ, той ще се пробуди отъ сънь. Ако остави гениалнитѣ да го упра­вляватъ, той ще стане отъ леглото си и ще се облѣче. Ако остави светиитѣ да го упра­вляватъ, той ще започне да работи, ще бѫде едно съ тѣхъ. „Онова, което Богъ е съчеталъ, человѣкъ да не разлѫчва". — Защо? — Защото той не може да направи нѣщо по-умно отъ Бога. Чо­вѣкъ не трѣбва да седи и да мисли, какво самъ да направи. Колкото и да мисли, нищо ново нѣма да измисли, но да се заеме волята Божия да изпълни, т. е. да реализира онова, което Богъ е съчеталъ. Какво прави ученикътъ по рисуване? Той взима модела, който учительтъ му е далъ, и започва да рисува. Никой ученикъ не може да измисли по-добъръ моделъ отъ този, който му е даденъ. И никой човѣкъ не е създалъ и не може да създаде по-добъръ човѣшки моделъ отъ този, за който се каз­ва, че е създаденъ по образъ и подобие Бо­жие. Досега никой художникъ не е могълъ да нарисува онзи човѣшки образъ или моделъ, за който е казано въ Битието, че Богъ го е създалъ по образъ и подобие свое. Много чо­вѣшки образи сѫ рисувани досега, отъ видни художници, но всички сѫ далечъ още отъ първообраза. „Онова, което Богъ е съчеталъ". Щомъ Богъ е съчеталъ нѣщо, на сѫщото основание и човѣкъ е изпратенъ на земята да направи нѣшо въ духа на това, което Богъ е съчеталъ. Които не разбиратъ този законъ, тѣ могатъ да изпаднатъ въ заблуждение, да мислятъ, че всичко могатъ да направятъ. Обаче, казано е въ Писанието: „Цѣлиятъ свѣтъ лежи въ рѫцетѣ на лукавия". Това значи: цѣлиятъ свѣтъ лежи въ заблуждения, въ изкушения. Вслед­ствие на заблужденията хората нѣматъ ясна представа за живота. Защо? — Защото нѣматъ любовь. Безъ любовь човѣкъ не може да има ясна представа за живота. Безъ любовь животътъ е неразбранъ, непознатъ за човѣка. Безъ любовь животътъ е мѫчение. Любовьта е не­обходима за човѣка, за да познае живота. Че страдалъ човѣкъ, че се мѫчилъ, че ималъ не­приятности, това сѫ илюзии въ живота. Илюзиитѣ сѫ на второ мѣсто. На първо мѣсто е любовьта, която ражда живота. — Главата ми побѣлѣ отъ страдания. — Ти се лъжешъ. То­ва не сѫ никакви страдания. Твоитѣ страда­ния и мѫчнотии сѫ отъ книга направени. Разбойникъ влѣзълъ въ дома на единъ богатъ човѣкъ, извадилъ срещу него ножа си и му казалъ: Скоро дай пари! — Моля ти се, не ме убивай! Колко искашъ? Ще ти дамъ, колкото искашъ, но животътъ ми само пощади. Богатиятъ далъ известна сума на разбойника, и по този начинъ спасилъ живота си. Следъ това разправялъ на приятелитѣ си, че безъ малко животътъ му щѣлъ да отиде. Разбойникъ влѣзълъ въ дома му, съ ножъ въ рѫка. — Знаешъ ли, че този ножъ бѣше книженъ? — Тъй ли? Да знаехъ, че е така, азъ самъ щѣхъ да се разправя съ него. Сега и на васъ казвамъ: Ножътъ, съ кой­то апаши и разбойници ви плашатъ, е книженъ. Страданията ви пъкъ не сѫ нищо дру­го, освенъ трици. Нѣкой страдалъ, защото нѣмалъ пари; другъ — защото нѣмалъ жена; трети — защото билъ боленъ; четвърти — за­щото никой не го обичалъ. Слушате нѣкой да се оплаква, че майка му, баща му, братъ му, сестра му не го обичали, всички го изостави­ли. Отде знае това? Влѣзълъ ли е той въ сърдцето на майка си или на баща си да знае това? Единственото нѣщо, което човѣкъ знае, е това, което мисли. За да познае човѣкъ, да­ли нѣкой го обича или не, той самъ трѣбва да има любовь. Ако любовьта е въ неговото сърдце, той ще освѣти сърдцата на другитѣ и ще разбере, обичатъ ли го тѣ или не. Освенъ любовьта другъ пѫть нѣма. Тя разкрива всич­ки тайни. Какъ ще разберете живота на дру­гитѣ хора, ако не ги обичате? Единствената мѣрка въ живота е любовьта. Безъ любовь, като Божествена мѣрка, животътъ всѣкога ще остане неразбранъ. Който има любовь въ себе си, той разполага вече съ онази мѣрка, съ която може да мѣри всички нѣща. Който е придобилъ любовьта, той се е домогналъ до щастието въ живота. Дето е любовьта, тамъ е щастието. Въ това нѣма никакво изключе­ние. Казватъ нѣкои, че любовьта била празна работа. — Не, въ безлюбието е празнотата, а въ любовьта — пълнотата на живота. Докато имате въ себе си любовьта, като мѣрка на жи­вота, вие всѣкога ще имате миръ, спокойствие, радость, веселие. Ако изгубите едно отъ тия качества, вие сте изгубили мѣрката си.—Какво да правя тогава? — Намѣри мѣрката си и по­стави я на мѣсто! Представете си, че влизате въ една тъм­на изба безъ свѣщь. Какво ще стане съ васъ? Ще се спънете нѣкѫде и ще паднете. Ако влѣзете съ запалена свѣщь въ избата, никакво спъване нѣма да има. Следователно, каквото представя запалената свѣщь за физическия свѣтъ, такова нѣщо представя любовьта за сърдцето. Само любовьта е въ състояние да разреши мѫчнотиитѣ ви. Любовьта е пѫть за разрешаване на труднитѣ задачи въ живота на човѣка. Съ други думи казано: Любовьта е пѫть за сърдцето. Мѫдростьта пъкъ е пѫть за ума. Човѣкъ не може да разбере, да оцени, да придобие знание и да го приложи, ако не е мѫдъръ. Нѣкои хора обичатъ да говорятъ много, да заставятъ другитѣ да вѣрватъ въ това, въ което и тѣ сами не вѣрватъ. Тѣ искатъ да заставятъ другитѣ хора да мислятъ върху това, което и на тѣхъ не е ясно, не го разбиратъ. Това е невъзможно. Направете опитъ въ това отношение и ще се увѣрите, че е така. Човѣкъ може да предаде мисъльта, знанието си на другитѣ хора, когато самъ той разполага съ такова знание, съ такава мисъль, които предъ нищо не се разколебаватъ. Единъ англичанинъ прекаралъ въ Индия цѣли 20 години и научилъ само едно изкуство, т. е. придобилъ само едно знание: да разгон­ва кучета. Като се върналъ въ Англия, отишълъ въ Лондонъ, дето се срещналъ съ единъ английски лордъ. Като разправялъ на лорда за това, което придобилъ въ Индия, последниятъ пожелалъ да направятъ опитъ. Деньтъ и часътъ за опита били опредѣлени. Лордътъ пристигналъ съ своитѣ 40 кучета, поро­да булдогъ, които били много свирепи. Англичанинътъ пристѫпилъ къмъ опита. Застаналъ на едно мѣсто и мислено описалъ око­ло себе си окрѫжность. Следъ това лордътъ започналъ да пуща срещу него едно по едно кучетата си, като сѫщевременно ги насъсквалъ. Първото куче излѣзло, хвърлило се къмъ англичанина, но той веднага му изсвирилъ по особенъ начинъ. Кучето стигнало са­мо до мислено прекараната линия и тамъ се спрѣло. Излѣзло второ, трето, четвърто куче, но като чули това изсвиркване, всички се спирали предъ проектираната линия. Всички 40 кучета се събрали на едно мѣсто, лаели, но не могли да пристѫпятъ крачка напредъ. Достатъчно било англичанинътъ да изсви­ри по специфиченъ начинъ, за да хукнатъ всички кучета назадъ. Това е истинско зна­ние—да изсвиришъ съ уста, и кучетата да се разбѣгатъ. Ако кучетата не бѣгатъ отъ ваше­то изсвиркване, вие нѣмате никакво знание. Какво представятъ нещастията и мѫчнотиитѣ въ свѣта? — Това сѫ свирепитѣ кучета, които лаятъ около васъ. Какъ можете да се справите съ тѣхъ? — Като имъ изсвирите. Ако при изсвирването успѣете да ги разгони­те, вие разполагате съ истинско, положително знание. Колкото и да философствувате, какви­то теории да изнасяте, ако не можете да се освободите отъ кучетата, вие нѣмате мѣрката на знанието — на мѫдростьта, нито мѣрката на любовьта. А тъй, да предполагате само, че имате знание, това не е вѫтрешно, дълбоко знание. Това е външно знание само, което всѣки моментъ можете да изгубите. Положи­телно знание е това, съ което човѣкъ разпо­лага всѣки моментъ и може самъ да го при­ложи, безъ да очаква помощь отъ хората, безъ да очаква тѣхното удобряване. Сега, да дойдемъ до истината. Истината е мѣрка за свободата. Човѣкъ не може да бѫде свободенъ, докато не е намѣрилъ мѣр­ката на истината въ себе си. Свободата е вѫтрешна, а не външна проява. За да бѫде свободенъ, човѣкъ трѣбва да бѫде живъ; по­сле, той трѣбва да разполага съ мѣрката на любовьта, на мѫдростьта и на истината. Щомъ има тѣзи нѣща въ себе си, той ще бѫде силенъ. Какъ може човѣкъ да придобие свобо­дата си? Чрезъ съзнателна работа върху себе си. Всѣки трѣбва да разчита на себе си, самъ да извоюва свободата си. Свободата, която човѣкъ търси, не може да дойде отвънъ. Ако е въпросъ за външна свобода, човѣкъ лесно може да я добие. Господарьтъ може да на­прави слугата си външно независимъ, но съ то­ва той ще отнеме вътрешната му свобода. Свободата се придобива при условия­та, при които човѣкъ се намира. Докато е на леглото си и очаква помощь отъ лѣкаря, болниятъ не е свободенъ. Ще дойде единъ лѣкарь, ще му даде нѣкакво лѣкарство, което временно само ще го успокои. Ще дой­де другъ лѣкарь, ще му даде второ лѣкарство, което ще влоши положението му. Бол­ниятъ, обаче, не е свободенъ нито въ първия, нито въ втория случай. Човѣкъ трѣбва да бѫ­де лѣкарь самъ на себе си. Докато не сте лѣкарь на себе си, вие не можете да бѫдете свободни. Докато човѣкъ не създаде вѫтрешна, интимна връзка между духа и душата си той не може да бѫде свободенъ. Тази връзка наричаме връзка съ Бога, съ Първата Причи­на на нѣщата. Безъ тази свещена връзка, чо­вѣкъ не може да очаква онова вѫтрешно един­ство въ себе си. Отъ това единство зависи бѫдещето развитие на човѣка. Отъ вѫтрешното единство въ човѣка зависи придобиване на ония блага, къмъ които той се стреми. Та­ка трѣбва да се разбира истината. Които не разбиратъ истината, тѣ очакватъ първо свѣтътъ да стане добъръ, а по­сле хората. Нѣма защо свѣтътъ да става добъръ. Свѣтътъ представя съвокупность отъ хора. Когато всѣки човѣкъ поотдѣлно стане добъръ, цѣлиятъ свѣтъ ще стане добъръ. Всич­ки хора пъкъ живѣять и се движатъ въ Бога, Който е създалъ свѣта. Следователно, всѣки човѣкъ има условия въ себе си да стане до­бъръ. Който разбира Божиитѣ пѫтища и ги следва, той е едно съ Бога — никой не мо­же да го ограничи. Богъ е всѣкога свободенъ. Казано е въ Писанието: „Дето е Духътъ, тамъ е свободата. Дето е Духътъ, тамъ е истината. Истината прави човѣка свободенъ". Всички съвременни хора търсятъ свободата. Цѣлиятъ свѣтъ воюва за свобода. Въ всѣки домъ има споръ за свобода: мѫже, жени, деца—всич­ки се борятъ за свобода; слуги и господари — сѫщо се борятъ за свобода. Обаче, тъй както съвременнитѣ хора търсятъ свободата, този въпросъ ще остане неразрешенъ. Свѣ­тътъ самъ нѣма да разреши тази задача, нито вие можете да разрешите задачата на свѣ­та. — Защо е така? — Защото този въпросъ е колективенъ и принадлежи на разреша­ване отъ цѣлото човѣчество. Цѣлото човѣчество търси нѣщо. То търси нѣкаква обща идея, която да го повдигне. Каква е тази идея, никой не знае. Никой човѣкъ не може да на­ложи една идея на другитѣ. Всѣки самъ мо­же да си наложи нѣкаква идея. Само при то­ва положение човѣкъ може да бѫде свобо­денъ. Ако нѣкой пита, какъ може да бѫде свободенъ, това показва, че той не е готовъ, още за свобода. Докато човѣкъ пита, какъ трѣбва да гледа, това показва, че той е слѣпъ. Щомъ престане да пита, какъ трѣбва да гле­да, той вече е прогледалъ. Щомъ вижда, той може да се движи свободно: Тогава той тръг­ва съ всички заедно, и кой каквото му посо­чи, всичко вижда. Той тръгва по градове, по села, по гори и планини — свѣтътъ обикаля. Докато човѣкъ пита, какъ трѣбва да чува, той е глухъ. Щомъ престане да пита, какъ трѣбва да чува, той вече е съ отворени уши, всичко може да чува. И тъй, отворете очитѣ си сами, безъ да очаквате да дойде нѣкой отвънъ да ви ги отвори. Да отвори човѣкъ самъ очитѣ и ушитѣ си, това е негово собствено право, дадено му отъ самата природа. Трѣбва ли да чакате сутринь да дойде вашиятъ слуга отвънъ да от­вори очитѣ ви? Ако човѣкъ самъ може да отвори очитѣ си, трѣбва ли да очаква спа­сението му да дойде отвънъ нѣкѫде? Има из­вестни условия за спасението на човѣка от­вънъ, но пълно, истинско спасение иде отвѫтре. Това се отнася до онѣзи, които разбиратъ, които сѫ посадени вече въ земята и които иматъ условия да растатъ. Онѣзи, кои­то не разбиратъ, тѣ ще останатъ само съ стремежа си въ потенциално състояние, въ каквото състояние се намира житното зърно въ хамбара. То има стремежъ да расте, но условия нѣма за това. Обаче, като го посади­те на нивата и го поставите на неговото мѣсто, то ще започне да расте отъ само себе си. Това житно зърно е въ състояние да съз­даде друго, подобно на себе си. Ако житно­то зърно е способно да израсте и да даде плодъ, подобенъ на себе си, колко повече чо­вѣкъ може да направи това! Когато човѣкъ се натъкне на страдания, това е признакъ, че той е излѣзълъ вече отъ Божествения хамбаръ и е посѣтъ на Божествената нива. И следъ това на човѣка не остава нищо друго, освенъ да расте, да цъвти и плодъ да вързва. Само така той ще получи Божието благословение. Значи, докато сте въ хамбара, никакви стра­дания нѣмате. Щомъ ви посадятъ на нивата, страданията ще дойдатъ. Докога ще имате стра­дания?—Докато узрѣете. Щомъ узрѣете, стра­данията ви ще престанатъ. Следователно, чо­вѣкъ страда, докато е на земята. Когато мине въ другия свѣтъ, земнитѣ страдания изчезватъ. И тъй, страданията, които хората иматъ, сѫ временни. Разликата между хората на зе­мята не седи въ това, че едни страдатъ, а други — не, но въ голѣмината на страдания­та: нѣкои страдания сѫ по-голѣми, а други — по-малки. Колкото по-голѣми сѫ страдания­та, толкова по-голѣмо е растенето. Запримѣръ, дѫбътъ има по-голѣми страдания отъ житното зърно. Житното зърно узрѣва за шесть месеца и следъ това се скрива въ хам­бара, когато дѫбътъ следъ сто или двеста години едва може да се върне въ хам­бара. Дълго време дѫбътъ остава вънъ, на голѣми изпитания. Ако погледнете кората на дѫба, ще видите, че тя е силно напукана. — На какво се дължи това? — На голѣмитѣ външни несгоди. Сега ще говоря за онова, което е вло­жено у васъ, а не за онова, което въ бѫдеще може да спечелите. Онова, което въ бѫдеще можете да спечелите, това е лотарийна игра; за васъ сѫ важни богатствата, които днесъ имате въ себе си, които можете да обработите и използувате. Всѣки отъ васъ има въ себе си по единъ изворъ на любовьта, на мѫдро­стьта и на истината. Дръжте се за тѣзи из­вори и ползувайте се отъ тѣхъ разумно. Това не значи още, че вие ще бѫдете съвършени, самостоятелни, че нѣма да имате никакво от­ношение къмъ хората. Всѣки изворъ е въ връзка съ други извори. Значи, водата отъ вашитѣ извори ще се съедини, ще се слѣе съ водата на другитѣ извори и ще образува голѣмо море. Следователно, дръжте се за онѣзи из­вори, които сѫ у васъ, за да се свър­жете съ тѣзи души, съ които си хармонирате. За да расте и да се развива правилно, човѣкъ всѣки день трѣбва да се свързва по­не съ една напреднала душа. Връзката на чо­вѣка съ напредналитѣ души е първото усло­вие за растене. Мнозина мислятъ, че като постигнатъ съвършенство, ще се уединятъ, и ни­кой нѣма да ги смущава. Кой може да сму­щава човѣка? Само глупавиятъ може да сму­щава. Тъй щото, ако нѣкой се смущава, това показва, че глупавитѣ, обикновенитѣ съще­ства въ него управляватъ. А вие знаете, че когато глупавитѣ, обикновенитѣ упра­вляватъ, хората спятъ. Когато талантливитѣ управляватъ, хората се пробуждатъ. Когато гениалнитѣ управляватъ, хората ставатъ отъ леглата си и започватъ да се обличатъ. Ко­гато светиитѣ управляватъ, хората започватъ да работятъ. Това сѫ четири състояния, презъ които всѣки човѣкъ минава. Ще запитате, дали тия нѣща сѫ вѣрни. — Азъ говоря само това, което абсолютно зная, което съмъ провѣрилъ и изпиталъ не само веднъжъ, но безброй пѫти. — Какъ можемъ да се увѣримъ въ това? — Като из­учавате себе си, като изучавате ближнитѣ си. Щомъ се свържете съ единъ човѣкъ, вие ще познаете, дали той е отъ обикновенитѣ, отъ талантливитѣ, отъ гениалнитѣ, или отъ све­тиитѣ. Същевременно ще познаете, дали единъ човѣкъ спи, дали се е пробудилъ, дали е станалъ или е започналъ вече да работи. Кога човѣкъ заспива? — Когато се унесе отъ нѣ­каква мисъль. Запримѣръ, нѣкой си купилъ единъ лотариенъ билетъ и започналъ да мечтае, че ще спечели единъ милионъ лева. Както си мечтае, така заспива. Ще дойде нѣкой следъ това да му говори нѣщо на ухото. Човѣкътъ спи. Какво ще му говорите? Оставете го спокоенъ. Това показва, че обикновенитѣ хора го управляватъ. Не говорете на човѣкъ, който спи, защото и вие ще минете за спещъ, за чо­вѣкъ, когото обикновенитѣ управляватъ! Ко­гато се събуди, тогава му говорете. Сега ние говоримъ за закона на лю­бовьта, като връзка между душитѣ. Когато се направи тази връзка, животътъ на хората ще потече по естественъ начинъ. Тогава никой никого нѣма да изнасилва, да измъчва. Всички хора ще си помагатъ взаимно. Законътъ на любовьта изисква взаимна помощь между хората. Когато хората се свържатъ съ закона на мѫдростьта, свѣтлина ще потече въ умоветѣ имъ. Тогава никой нѣма да се спъ­ва. Пѫтьтъ имъ ще бѫде освѣтенъ. Когато хора­та се свържатъ съ закона на истината, тѣ ще бѫдатъ свободни. Необходимо е човѣкъ да бѫде свободенъ. Безъ животъ, безъ знание и безъ свобода човѣшкиятъ духъ и човѣшката душа не могатъ да растатъ, не могатъ пра­вилно да се развиватъ. Това сѫ велики заповѣди, написани на човѣшката дуща. И тъй, когато човѣкъ се намѣри предъ голѣми изпитания, нека не търси знанието отвънъ нѣкѫде, но да се вдълбочи въ себе си и самъ да чете онова, което лю­бовьта, мѫдростьта и истината сѫ написали въ него. Това е написано отъ рѫката на не­говия вѣченъ Баща. Това е изказалъ Христосъ съ думитѣ: „Както ме е Отецъ научилъ, така говоря“. Това се разбира отъ думитѣ, изказа­ни отъ Христа: „Всички ще бъдатъ научени отъ Бога“. Да бъдете научени отъ Бога, не значи да станете господари. — Не, тогава ще започне истинскиятъ животъ, който хората търсятъ. Когато слънцето изгрѣва, и очитѣ на човѣка съ отворени, той ще види благото, свѣтлината на деня. Ако очитѣ му съ затво­рени, той ще остане слѣпъ за това благо. Ко­гато Божествениятъ Духъ изгрѣе и намѣри човѣка съ петь, съ седемь отворени сѣтива, Той ще излѣе върху него всички свои благо­словения. Това значи да живѣе човѣкъ безъ законъ, написанъ отъ човѣшка ръка. Какво по-велико състояние отъ това? Тогава човѣкъ нѣма да се стреми ни къмъ талантливость, ни къмъ гениалность и светийство, но душата му ще бъде проникната отъ желание да бъде Синъ Божий. Ще дойде день, когато всички хора ще бъдатъ Синове Божии. Когато всички хора работятъ и се съобразяватъ съ законитѣ на любовьта, мѫдростьта и истината, тѣ ще станатъ Синове Божии. Да бъдете Синове Бо­жии, това значи, Божието да стане ваше, а вашето — на Бога. Това значи, всички хора, всички души да се обединятъ въ едно цѣло. Кога ще стане това? — Още днесъ може да стане. Не е нужно светии да станете, но да оставите светиитѣ да ви управляватъ. Светиитѣ трѣбва да ви управляватъ, а вие — да работите. Още днесъ всички можете да бъдете Синове Божии, въ смисълъ да имате синовни отношения къмъ Бога. А що се от­нася до работата, за това се изисква много време. Да добие човѣкъ външни знания, за това се изисква много време. За вътрешното знание, обаче, не се иска много време. Доста­тъчно е човѣкъ да се вдълбочи въ себе си, за да прочете онова, което отъ вѣкове е написа­но въ него. Така той ще опита и приложи онова, което знае. Безъ това вдълбочаване и проучаване на себе си, човѣкъ всѣкога ще разваля хубавитѣ работи. Даде ли ви се прѣсенъ, хубавъ хлѣбъ — опитайте го. Не мисле­те много върху него. Какво правятъ съвременнитѣ хора? Като получатъ такъвъ хлѣбъ, тѣ тръгватъ отъ съседъ на съседъ да покажатъ, какво съ получили. Този съседъ ще пипне хлѣба, онзи съседъ ще го пипне, дока­то най-после съвсемъ го изцапатъ. Не давай­те хлѣба си въ ръцетѣ на чуждитѣ хора. — Ами ако нѣкой нѣма хлѣбъ? — Богъ е далъ въ ръцетѣ на всѣки човѣкъ по единъ хлѣбъ. Щомъ е създалъ човѣка, Той го е осигурилъ. Като обичате Бога, вие ще запазите хлѣба, който ви е даденъ отъ Него. Който е позналъ любовьта, мѫдростьта и истината, той никога нѣма да остане гладенъ. Щомъ гладътъ на човѣка е задоволенъ, той е свободенъ, може да работи. Следователно, хлѣбътъ, който е даденъ на човѣка, е заради него. Ще кажете, че това е егоистично. Никакъвъ егоизъмъ нѣма тукъ Следъ като човѣкъ изяде хлѣба си и го преработи, той го превръща на плодно дърво, отъ плодоветѣ на което всѣки пѫтникъ, всѣко дете има право да си вземе. Не само хо­рата, но и птичкитѣ, и животнитѣ ще могатъ да ядатъ отъ тѣзи плодове. Като изяде опредѣления за него хлѣбъ, човѣкъ може да се превърне на дойна крава, отъ млѣкото на коя­то всички могатъ да се ползуватъ. — Какъ, кра­ва да стана, хората да ме доятъ! Споредъ мене кравата е изворъ, който постоянно бли­ка и раздава своето благо. Мѫчно ли е на из­вора да тече? Страшно е положението на извора, когато престане да дава. Докато дава, той е доволенъ, щастливъ. Щомъ престане да дава, той изгубва вече щастието, доволството си. Когато говоримъ за Божествената крава, ние разбираме Божественото млѣко, което из­вира отъ недрата на Великия Духъ, Който храни човѣшкитѣ души. Това е вътрешно съ­стояние, което може да изпита всѣка душа. „Онова, което Богъ е съчеталъ, човѣкъ да нe разлѫчва". Какво е съчеталъ Богъ? — Той е съчеталъ възгледитѣ на душата и на духа, отношенията между тѣхъ. Тѣзи сѫ новитѣ възгледи, които правятъ човѣка свобо­денъ. Ние имаме предъ видъ съвършената, пълната свобода, която съдържа въ себе си три качества: животъ, знание и свобода. Кой­то има тѣзи качества въ себе си, той влиза въ новия животъ — въ възкресението. Въз­кресението е нова фаза на живота, новъ жи­вотъ, който изключва всички страдания, всич­ки мъчнотии и недоразумения. Преди да влѣзете въ живота на свободата, въ живота на въз­кресението, вие не можете да бъдете свобод­ни отъ вашитѣ мъчнотии и страдания. Докато сте още въ стария животъ, страда­нията неизбѣжно ще ви следватъ. Временно страданията могатъ да отстъпятъ отъ човѣка, но следъ това пакъ ще го посетятъ. Въ но­вия животъ, обаче, страданията сами по себе си изчезватъ. Както слънчевата свѣтлина и топлина топятъ леда и снѣга, така свѣтлината на новия животъ стопява и отстранява отъ пътя на човѣка всички мъчнотии и страда­ния. Казано е въ Писанието за Бога: „Ще изтрия сълзитѣ имъ и нѣма да ги помена. И ще ме познаватъ отъ малъкъ до голѣмъ". Казано е още: „Нито oкo е видѣло, нито ухо е чуло онова, което Богъ е приготвилъ за ония, които Го любятъ". Велики работи е приготвилъ Богъ за онѣзи, които Го любятъ. Обаче, докато дойдатъ до тѣзи велики рабо­ти, тѣ трѣбва да минатъ презъ земята, като презъ велико училище. Страданията и мъчнотиитѣ, които човѣкъ минава, идатъ за него­во добро. Така той трѣбва да гледа на тѣхъ, за да победи докрай. Кой ще победи свѣта? — Здравиятъ, а не болниятъ. Кой ще победи свѣта? — Живиятъ, а не мъртвиятъ. Кой ще победи свѣта? — Учениятъ, който разполага съ творческо знание, а не невежиятъ. Кой ще победи свѣта? — Свободниятъ, който носи въ знание, произлѣзло отъ мѫдростьта и свобода, произлѣзла отъ истината. Сега, желая на всички да бѫдете носи­тели на новия животъ, на пълната свѣтлина и на съвършената свобода. Желая ви да изпълните волята Божия и да не разлѫчвате онова велико съчетание, кое­то Богъ е поставилъ между вашия духъ и ва­шата душа. Това значи да станете Синове Божии. Желая ви да бѫдете Синове Божии! „Богъ е Духъ, и Божиятъ Духъ носи свобода" Беседа отъ Учителя, държана на 22 мартъ, 1936 г. 5 ч. с. София. — Изгрѣвъ.
  7. "ОТЕЦЪ МЕ ЛЮБИ" Две утринни беседи изнесени от Учителя на 22 март 1936г в София. Издание на печатница "Задруга", Врабча 1, София 1936г. Книга за теглене на PDF - стар правопис Съдържание на книжката - стар правопис 1. Което Богъ е съчеталъ 2. Отецъ ме люби 1. Което Бог е съчетал - нов правопис 2. Отец ме люби - нов правопис
  8. "Великото в живота" Съборни беседи от Учителя, държани август 1934 г. на Витоша (Яворови присои). Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето - нов правопис Съдържание на томчето - стар правопис Животъ, знание и свобода.* *Йоана 3:1 — 13. Съвременниятъ свѣтъ страда отъ дезорганизиране. Защо? - Защото въ разбиранията на съвременнитѣ хора за живота нѣма единство, което да ги сплотява. Изобщо, всички хора уреждатъ жи­вота си тъй, както разбиратъ. Каквото и да говорятъ, както и да се изявяватъ външно, вътрешно всѣки постъпва, както разбира. Колкото и ка­квото да се проповѣдва на вълка, все вълкъ си остава. Той си знае своето. Колкото и каквото да се проповѣдва на овцата, въ разбиранията си тя пакъ овца си остава. Въ нѣкои отношения мнозина даватъ овцата за примѣръ. Наистина, по характеръ тя е мека, нѣма грубия характеръ на въл­ка, но е нечиста. Дето живѣе, тамъ остава нечистотиитѣ си. Азъ взимамъ вълка и овцата като два типа въ живота. Нѣкои хора иматъ разбирания и характеръ като тия на вълка, а други - като на овцата. Отрицателната чърта на вълка е грубостьта, а на овцата - нечистотата. Положителната чърта на овцата е щедростьта: тя дава млѣкото, вълната си, а понѣкога и децата си. Вълкътъ, обаче, не е щедъръ. Добрата чърта на вълка е, че не дава мѣсто на паразити въ себе си. Паразититѣ се страхуватъ отъ вълка. Ако направите кожухъ отъ вълча кожа, никакви паразити нѣма да влѣзатъ въ него. Енергията на вълка е потрѣбна за природата. Ако вълкътъ не бѣше полезенъ, при­родата не би го търпѣла, той не би съществувалъ. Веднъжъ съществува, той има известно предна­значение, както за природата, така и за човѣшкия животъ. Каменарьтъ, който троши камънитѣ, желѣзарьтъ, който кове желѣзото, земедѣлецътъ, който оре земята, се нуждаятъ отъ енергията на вълка. Тази енергия е необходима навсѣкѫде, де­то трѣбва да се пробива пѫть.И обратно: тамъ, дето силитѣ трѣбва да се организиратъ, е необхо­дима енергията на овцата. Съвременниятъ свѣтъ се нуждае отъ органи­зиране. За тази организация е нужно начало. Хората наричатъ това начало Богъ. Като атри­бути, присѫщи на това начало сѫ: животъ, знание и свобода. Значи, животътъ, знанието и свободата излизатъ отъ това вѣчно Начало, отъ Бога. Чо­вѣкъ може да добие животъ, знание и свобода само отъ Бога - отъ никое друго сѫщество не може той да добие тѣзи нѣща. Всичкитѣ погрѣшки на хората се заключаватъ въ това, че търсятъ жи­вота, знанието и свободата тамъ, дето тѣ не сѫществуватъ. Вследствие на това, въ тѣхъ се зара­жда вѫтрешно недоволство. Вѫтрешното недовол­ство е признакъ на това, че хората не вървятъ въ правия пѫть. Нѣкой казва, че е недоволенъ отъ живота. — Той е недоволенъ отъ живота, защото го нѣма въ себе си. Другъ е недоволенъ отъ зна­нието, защото го нѣма въ себе си. Трети пъкъ е недоволенъ отъ свободата, защото я нѣма въ себе си. Ако има въ себе си живота, знанието и сво­бодата, които изтичатъ отъ Бога, той щѣше да бѫде напълно доволенъ. Като се говори за доволството, мнозина се натъкватъ на мисъльта, че доволниятъ човѣкъ нѣма потикъ за работа. Не, тази мисъль е погрѣшна. Животътъ започва съ доволството. Трѣбва човѣкъ да е доволенъ отъ всичко, което му е дадено, за да нѣма какво да го смущава. При това положение той ще има една строго опредѣлена цель, къмъ която ще се стреми. Каква ще бѫде тази цель? Каква е цельта на художника? - Да рисува. Ако той не може да рисува, да копира природата, какъвъ художникъ ще излѣзе отъ него? Каква е цельта на техника? - Да мисли, докато изнамѣри такава форма, която съответствува на принципа, който иска да впрегне на работа. Ако вие не можете да впрегнете великитѣ принципи на живота, на знанието и на свободата на работа, какъвъ смисълъ ще има вашиять животъ? Безъ това разбиране за живота, за знанието и за сво­бодата, колкото и да се стремите къмъ тѣхъ, тѣ ще бѫдатъ нѣщо външно за васъ — дреха, накитъ, съ които можете само да се представите, безъ да внесатъ въ васъ нѣкакво вѫтрешно, дълбоко съдържание и смисълъ. Въ сѫщность, животътъ има външна страна, но тази негова страна не представя още истинския животъ. Истинскиятъ животъ е нѣщо постоянно, установено, което не се подава на никаква промѣна. Въ ка­квато форма и да се постави, голѣма или малка, животътъ не се измѣня, той остава единъ и сѫщъ, Съвременнитѣ хора искатъ да измѣнятъ живота си, вследствие на което нѣкой мисли, че е успѣлъ да направи това и казва, че измѣнилъ живота си. Това е криво разбиране. Животътъ никога не се измѣня. Когато казвате, че искате да измѣните живота, това подразбира, че търсите такава фор­ма, въ която може той да се прояви. Ако не намѣрите форма, съответна на неговитѣ изисквания той ще се прояви, както знае. Щомъ се говори за живота, въ връзка съ него се повдига въпросътъ за човѣка. Що е човѣкъ? - Човѣкъ е сѫщество, което мисли. Това е общъ изводъ. Съ други думи казано: всѣка мисъль, при­ложена въ живота, е изразъ на човѣка. Ако не може да прояви своя животъ, своето знание и своята свобода, човѣкъ се намира още въ заро­диша, въ зачатието на своята форма. Христосъ казва: „Ако Отецъ ми е съ васъ, вие ще правите дѣла, каквито и Той прави." Сле­дователно, вие нищо не можете да направите, ако Богъ не е съ васъ. Не мислете, че можете да за­ставите Бога да дойде при васъ. Не, вашата за­дача е само да не противодействувате на Бога - нищо повече. Какво правите вие? Отъ една страна Му противодействувате, а отъ друга - искате да Му покажете начинь, пѫть, какъ да се прояви въ васъ. Това е човѣшка работа. Всичката филосо­фия на живота се заключава въ следното: Не противодействувайте на Бога, когато се проявява въ живота, въ знанието и въ свободата.- Какъ се изразява това противодействие? - Който не люби, той противодействува на Бога. Който противодействува, той се излага на вѫтрешна борба, отъ която излиза победенъ. Когато слабиятъ воюва съ силния, той всѣкога остава победенъ, стъпканъ. Ако невежиятъ се бори съ знаещия, той всѣкога ще бѫде стъпканъ. Ако робътъ се бори съ сво­бодния, той сѫщо така ще бѫде стъпканъ. Когато нѣкой ви тъпче, трѣбва да намѣрите причината за това. Като размишлявате и наблюдавате себе си, ще видите, че причината се дължи на факта, че или не любите, или не учите, или нѣмате стремежъ къмъ свободата. Свободата обича истината, знанието - мѫдростьта, а животътъ - любовьта. Ако нѣмате любовь въ себе си, животътъ въ васъ не може да се развива; ако нѣмате обичь къмъ мѫдростьта, знанието въ васъ не може да се раз­вива; ако нѣмате любовь къмъ истината, вашата свобода не може да се прояви. Този е единствениятъ методъ да проявите живота, знанието и свободата. Сега всички трѣбва да се стремите къмъ из­работване на вѫтрешни методи за работа. Всички очакватъ да дойде нѣкой отвънъ, да ги научи на нѣщо. Учительтъ може да предаде нѣкакъвъ урокъ на ученицитѣ си, но ако тѣ не приложатъ това, което имъ е предадено, знанието ще остане не­разбрано за тѣхъ. За учителя, или за професора е ясно това, което преподава, но ако ученицитѣ му не учатъ и не прилагатъ, това знание ще остане безпредметно. Тѣ нѣма да се домогнатъ до онова, което имъ е потрѣбно въ живота. Мно­зина мислятъ, че ще дойде день, когато ще се освободятъ отъ ограниченията въ живота, ще влѣзатъ въ Царството Божие, дето царува радость, миръ и веселие. Вѣрно е това, но работа се из­исква отъ всички. Затова, именно, азъ ви давамъ методъ, който може да ви помогне за постигане на вашитѣ идеали. Щомъ приложите този методъ, още днесъ можете да влѣзете въ Царството Бо­жие, още днесъ Богъ, светиитѣ, ангелитѣ, добритѣ хора могатъ да посетятъ дома ви. Кога ще дойде това нѣщо за другитѣ хора, не е важно. За васъ може да дойде още днесъ. Какво искате: да дойде Царството Божие за всички хора изведнъжъ, или да дойде първо за васъ? Едно трѣбва да знаете: Царството Божие е дошло отдавна за свѣта, за Цѣлото, защото Богъ живѣе въ Цѣлото. За частитѣ, обаче, частно за човѣка, Царството Божие още не е дошло. Като части, хората трѣбва да се обединятъ въ едно цѣло, да се организиратъ, за да разбератъ великия законъ на живота. Мнозина подържатъ идеята, че Богъ е непостижимъ, че не обръща внимание на тѣхъ, като малки величини въ живота. Питамъ: Защо вие обръщате внимание на малкия си пръстъ? - Защото е часть отъ рѫката ви, а тя - часть отъ цѣлото тѣло. Ако този пръстъ се отдѣли отъ рѫката ви, и да искате, не можете да му обърнете внимание. Следователно, докато сте часть отъ Бога, Той всѣкога ще ви обръща внимание. Щомъ сте часть отъ Бога, вие всѣкога ще бѫдете на работа. Затова е казано: „Ние сме съработници съ Бога." Който е съзналъ тази истина, той никога не може да противодействува на Божията работа, на Божия планъ. И като свърши работата, която му е опредѣлена, човѣкъ може да си почине. Въ почивката само той е свободенъ. И тъй, животъ, знание и свобода - за физи­ческия животъ. Любовь, мѫдрость, истина - за духовния животъ на човѣка. Всички хора говорятъ за любовьта, като основа на живота и къмъ нея се стремятъ. Майката обича детето си. Защо? - За­щото има нѣкаква връзка къмъ детето си. За зна­нието ли го обича? - Не. Детето се ражда невежо, не знае да говори, постепенно се учи да приказва. Та­кова, каквото е детето, майката го обича. Често въ хората се заражда желание да бѫдатъ силни, учени, богати, независими, равни на Бога. Ако постигнатъ всичко това, ще излѣзе, че Богъ е несъвършенъ. Тѣ едва ли не мислятъ, че всичко могатъ да постигнатъ. Едно трѣбва да се знае: детето символизира онова начало въ човѣка, което се стреми къмъ развитие, къмъ усъвършенствуване. Тази е причината, заради която майката обича детето си. Тази е причината, заради която Богъ обича човѣка. Майката вижда въ детето си ония сили, способности, които Богъ е вложилъ въ него и се радва, че единъ день то ще се повдигне, ще израсте. Тя казва: Каквато съмъ азъ, такова ще стане и моето дете. Започва да прави опити съ него, - единъ, два, три, петь, десеть, докато единъ день види, че детето започва да проявява живота, знанието и свободата по сѫщия начинъ, както тя ги проявява. Докато е при майка си, детето се развива свободно, безъ да се спира върху въпроса, дали тя го обича, или не. То не се съмнява въ обичьта на майка, си и затова расте. Който мо­ментъ се усъмни въ любовьта й, то се спъва и престава да се развива. Сѫщото може да се каже и за васъ. Който моментъ се усъмните въ любовьта на Бога, ваше­то развитие спира. Ако слуша майка си, детето ще постигне всичко, каквото тя желае. Щомъ постигне това, което майката желае, то ще по­стигне и своитѣ желания. Това е законъ. Следо­вателно, ако и вие работите за постигането на Божиитѣ желания, ще постигнете и своитѣ. Който разбере този законъ, той трѣбва да го приложи, да види неговитѣ резултати. За тази цель впрег­нете страданията, недоразуменията, лошитѣ мисли, чувства и постѫпки на работа! Впрегнете всички вълци, мечки, тигри въ васъ на работа! Не ги избивайте, но работа имъ дайте! Вие сте пуснали вашитѣ вълци и овце на свобода, да правятъ, каквото искатъ. Вълцитѣ, поради своята грубость и жестокость, сѫ унищожили часть отъ живота. Овцетѣ, поради своята нечистота, сѫ изцапали всички мѣста, дето кракътъ имъ е стѫпалъ. За да не ставатъ тия нѣща, впрегнете и вълцитѣ, и овцетѣ на работа! Кой е най-голѣмиятъ вълкъ въ човѣка? - Не­доволството. Коя е най-голѣмата овца въ човѣка? - Доволството. Вълкътъ е недоволството, а овцата - доволството. Азъ взимамъ вълка и овцата като образи, върху които да размишлявате. Тъй щото, дойде ли при васъ недоволството - вълкътъ, впрег­нете го на работа. Дойде ли доволството - овцата, впрегнете я на работа. Само по този начинъ ще изпълните волята Божия и ще придобиете три нѣща, необходими за васъ: животъ, знание и свобода. Изпѣйте пѣсеньта „Богъ е Любовь." 4. Беседа отъ Учителя, държана на 15 августъ, 1934 г. 5 ч. с. Витоша — (Яворови присои.)
  9. "Великото в живота" Съборни беседи от Учителя, държани август 1934 г. на Витоша (Яворови присои). Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето - нов правопис Съдържание на томчето - стар правопис Противоречия и възможности.* *Деяния на Апостолитѣ, 7 гл. Въ човѣшкото естество сѫществуватъ три голѣми противоречия и три голѣми възможности, отъ които произтичатъ всички нещастия и блага за човѣка. Отъ противоречията произтичатъ всички страдания, а отъ възможноститѣ — всички блага. То­ва е такава философия, за предаването на която сѫ нужни не само день-два, но най-малко хиляда годи­ни. Тѣзи хиляда години сѫ необходими за предава­нето само на една лекция отъ цѣлата философия. Представете си тогава, колко години сѫ необхо­дими за цѣлата философия! За да си представи човѣкъ, каква е тази философия, нѣкои учени я сравняватъ съ вѣчностьта. Какво нѣщо е вѣчностьта? За да си съставите понятие за вѣчностьта, ще приведа аналогията, съ която си е послужилъ единъ отъ древнитѣ мѫдреци. Той казва: За да имате понятие за вѣчностьта, представете си една голѣма земя съ 400 хиляди мили дължина, 400 хиляди мили широчина и толкова дебелина. Тази зе­мя е нѣщо подобно на голѣмъ островъ, на кой­то всѣка година прелита една птица; тя взима по една малка частица отъ нея и я занася на друго мѣсто. Колкото време се употрѣби, за да се пре­несе земята на това мѣсто, толкова време трае първата секунда на вѣчностьта. Често вие се натъквате на известни противо­речия, но не знаете тѣхния произходъ. Сѫщо така изживявате известно недоволство, скръбь, умраза, но отде сѫ дошли тия чувства, тия състояния, не знаете. Напримѣръ, вие не знаете, че умразата е отъ висока култура. Защо? — Защото съще­ствата отъ низка култура, каквото е, напримѣръ, глистея, не познаватъ това чувство. Да мразишъ, да завиждашъ, за това се изисква доста висока култура. Само умниятъ човѣкъ е способенъ да мрази, да завижда, да върши престѫпления. За да направи едно престъпление, понѣкога човѣкъ мисли години, планува, решава, до­като най-после го извърши. Умъ се иска за престѫпленията. Колко време е мислилъ човѣкъ, до­като направи ножа! Да се направи единъ ножъ, съ такава форма, каквато днесъ има, това съставя цѣла епоха въ развитието на човѣчеството. Който пръвъ е измислилъ ножа, той е ималъ предъ видъ благото, спасението на човѣчеството. Наистина, ножътъ и до днесъ е благо за човѣка, но сѫщевременно той е и негово нещастие, защото го за­робва. Отъ една страна ножътъ може да спаси човѣка, а отъ друга — да го зароби. Тази работа прилича на спасителя на единъ търговецъ, който дошълъ ужъ да го спасява, а го насилилъ и взелъ паритѣ му. Това се разправя въ единъ анекдотъ. Двама разбойници нападнали единъ търговецъ, съ цель да го обератъ. Въ това време дошълъ трети, съ желание да освободи търговеца отъ разбойницитѣ. Той изпѫдилъ разбойницитѣ и завелъ тър­говеца у дома си, като му казалъ: Сега ще ми дадешъ всичко, каквото имашъ въ себе си и ще благодаришъ, че те избавихъ отъ рѫцетѣ на разбой­ницитѣ.— Какво добро направилъ той на търговеца? И той постѫпилъ като двамата разбойници. Ако търговецътъ се бѣше противопоставилъ да му даде паритѣ, които ималъ въ джоба си, и той щѣше да постѫпи като разбойницитѣ. Казвамъ: характерътъ на хората се познава при изпитанията въ живота. Много родители, напримѣръ, се радватъ на малкитѣ си деца, считатъ, че тѣ сѫ ангелчета. Дайте на едно отъ тия ангел­чета една ябълка и после му я поискайте назад, ще видите, доколко това дете е ангелче. Казвате за нѣкой човѣкъ, че е светия. Дайте на този чо­вѣкъ една кѫща и следъ време се опитайте да му я вземете. Този светия веднага ще каже: Защо взимате кѫщата ми? Нали за Бога я дадохте? То­ва не е светийство. Нѣма защо да задържа той кѫщата за Бога. Богъ не се нуждае отъ никакви кѫщи. Истинскиятъ светия ще каже: Заповѣдай, братко, вземи кѫщата си. Азъ и безъ кѫща мога да живѣя. Изобщо, въ даването човѣкъ се изпитва. Нѣкой даде нѣщо, или направи нѣкакво добро и после казва: Много дадохъ, излъгахъ се. — Това показва, че ти си съгрѣшилъ. Когато човѣкъ дава повече или по-малко, отколкото трѣбва, и въ два­та случая грѣши. Той трѣбва да дава точно, кол­кото е опредѣлено. Когато прави добро, човѣкъ никога не трѣбва да съжалява, но всѣкога съ радость да си спомня, че е направилъ нѣкакво добро. Ближниятъ, на когото е направилъ доброто, сѫщо така съ радость трѣбва да си спомня за направеното добро. Истинско добро е това, което предизвиква радость въ Бога, въ ближния ти и въ самия тебе. Ако при всѣко направено добро едновременно не се предизвика тази тройна радость, то не е напра­вено, както трѣбва. Въ 7 гл. отъ Деянията на Апостолитѣ се го­вори за историята на еврейския народъ, за живота и изпитанията на Иосифа. Отъ цѣлата глава се вижда, какви сѫ били тогавашнитѣ евреи. Яковъ ималъ 12 сина, единъ отъ които билъ Иосифъ. Той сънувалъ два съня, които разказалъ на баща си и на братята си, съ което събудилъ тѣхната зависть: тѣ го продали на търговци, които оти­вали за Египетъ, а следъ това напръскали дрехата му съ кръвь отъ животно, да докажатъ на баща си, че Иосифъ билъ изяденъ отъ звѣръ. Съ това тѣ дали добъръ урокъ на Иосифа, да разбере, какъ може 11 братя да му се покланятъ, какъ може баща да му се кланя. Иосифъ вѫтрешно проявилъ щеславие. Не е трѣбвало да разказва той сънища­та си нито на братята си, нито на баща си. Съни­ща сѫ това, тѣ не сѫ нѣщо реално. Обаче, братята му завидѣли, какъ е възможно да дойде день, когато тѣ да му се поклонятъ. Отъ втория сънь пъкъ ба­ща му се докачилъ и казалъ: Нима ти ще ни станешъ господарь, че ще трѣбва и азъ, и майка ти, и братята ти да ти се покланяме? Днесъ всички хора правятъ сѫщата грѣшка, като тази на Иосифа и на 12-тѣ отци на Израиля, неговитѣ братя. Иосифъ ималъ известни слабо­сти, за които трѣбвало да отиде въ Египетъ, а после да лежи две години въ затворъ. Когато билъ въ дома на Фараона, невидимиятъ свѣтъ го поставилъ на изпитъ, да се опита цѣломѫдрието му. Той избѣгалъ отъ изкушението, но вината му се заключавала въ това, че не събудилъ въ жената възвишени и благородни чувства, а лоши, низки чувства. Това показва, че и въ него имало нѣщо криво. Кривото се заключавало въ това, че не билъ много уменъ. Може ли да се нарече уменъ човѣкъ онзи, който, като срещне своя приятель, започне да му отваря каситѣ си, библиотекитѣ си, да показва, колко богатства, колко знания има? Съ богатствата, съ знанията си, той излага своя приятель на изкушение. Следователно, не излагайте приятеля си на изкушение съ вашитѣ богатства и знания. Това, което Иосифъ преживѣ, трѣбваше да стане. Така се изпитва всѣки човѣкъ. Хиляди го­дини трѣбваше да минатъ, за да се разбере, защо, именно, Иосифъ е пострадалъ отъ братята си и отъ Фараона. Хиляди години още има да учите! Дълго време още птицата ще отива и ще се връ­ща, ще пренася зрънце по зрънце земята, докато отъ старата земя се създаде нова. Казвате: Не можаха ли тия нѣща да се избегнатъ? — Всичко, което е станало, трѣбваше да стане. Ако не бѣха станали тия нѣща, нѣмаше какво да четете и да учите. Тъй щото, по-добре е, че всички тия нѣща сѫ станали, макаръ и съ своитѣ противоречия, отколкото да не бѣха ста­нали. Това, което Иосифъ не можа да довърши, други дойдоха следъ него и го свършиха. Съ това, което стана, се разкриха грѣховетѣ и слабоститѣ на Иосифа и на братята му. Като отидоха при Иосифа да купуватъ храна, той ги постави на изпитъ — задържа при себе си най-малкия си братъ, Вениаминъ, а останалитѣ пусна да си отидатъ. Тѣ започнаха да плачатъ, да се разкайватъ и да говорятъ помежду си: Каква напасть ни сполетѣ! Ние продадохме брата си, но ето, днесъ иде въз­мездие за нашето престѫпление. — Колко години трѣбваше да минатъ, докато тѣ съзнаятъ въ себе си престѫплението, което сѫ извършили по отно­шение на брата си! Едва тогава тѣ се изповѣдаха предъ баща си за стореното отъ тѣхъ съ Иосифа. Тогава и Иосифъ имъ разказа своитѣ изпитания и погрѣшки. И най-после заключи: Отсега нататъкъ всички ще вървимъ по Божиитѣ пѫтища и нѣма повече да грѣшимъ. Следователно, всѣки чо­вѣкъ, всѣки народъ, който не върши волята Божия, е осѫденъ на голѣми страдания. Питамъ: ако днесъ, три хиляди години отъ времето на Иосифа, ви дадатъ задача като него­вата, какъ ще я решите? Или, ако следъ измина­ването на две хиляди години следъ Христа, ви дадатъ задача като Неговата, какъ ще я решите? Много отъ съвременнитѣ християни, като се натъкнатъ на нѣкое малко страдание, едва го понасятъ. Страданията сѫ за героитѣ. Който не страда, той не може да бѫде герой. Първото страдание, което се дава на човѣка, показва, че въ него има условия да стане герой. Страданията повдигатъ човѣка, правятъ го силенъ, мощенъ, великъ. Яко не страда, човѣкъ нищо не може да постигне. Ко­гато нѣкой страда, Божественото въ него му на­шепва: Не се смущавай, отъ тебе човѣкъ ще стане. Страданията сѫ скѫпоценни камъни, които украсяватъ човѣка. Който види тия камъни върху човѣка, той изпитва въ себе си желание да ги обсеби, да ги открадне. Болката, която човѣкъ изпитва при страданието, се дължи не толкова на това, че страда, колкото на факта, че се чувствува разпънатъ: отъ една страна го теглятъ отвънъ, да му взематъ скѫпоценния камъкъ — страданието, отъ друга страна той тегли, да задържи тази скѫпоценность за себе си. Който не разбира смисъла и цената на страданието, той казва: Защо ми се даде това страдание? Мнозина смѣсватъ страданието съ мѫчението и съ труда. Страданията представятъ обвивкитѣ на Божественитѣ ценности, които въ бѫдеще ще красятъ главитѣ ви. Ако страданията не сѫществуваха, хората щѣха за винаги да останатъ голи, сухи кости, отъ които нищо не можеше да излѣзе. Ако можеше безъ страдания, нито Христосъ, нито апостолитѣ, нито мѫченицитѣ биха страдали. Страда­нията сѫ сѫществували и преди Христа,и въ Не­гово време, а сѫществуватъ и днесъ. Който върви по пѫтя на разумнитѣ страдания,той върви въ Бо­жествения пѫть.Да мисли човѣкъ, че може и безъ страдания, това значи да е взелъ крива посока въ живота. Едно трѣбва да знаете: следъ всѣко стра­дание, следъ всѣка скръбь иде радость, съответна на скръбьта. Колкото голѣма е била скръбьта, тол­кова голѣма ще бѫде и радостьта. Радостьта иде всѣкога, следъ като човѣкъ занесе страданието на неговото мѣсто. Какво значи да занесе човѣкъ страданието на неговото мѣсто? Да занесешъ стра­данието на мѣстото му, това значи да го изтърпишъ до край.Щомъ изтърпишъ страданието до край, ти придобивашъ онази скѫпоценность, която се съдържа въ него. Щомъ придобиешъ тази скѫпоценность, радостьта иде вече като естествено последствие на придобивката. Тази е философията на страданието. Всичко друго, вънъ отъ страда­нията и радоститѣ, е преходно, временно. Нѣкога и страданията ще престанатъ, но днесъ, при се­гашното развитие на хората, тѣ сѫ необходими. Сега всички трѣбва да бѫдете герои. Като ви дойде нѣкое страдание, не бързайте да го хвър­лите на земята, но кажете: Безъ страдания на земята не може. Пѣешъ ли, носи страданието. Работишъ ли, носи страданието. Имашъ да давашъ, носи страданието. Обиратъ те, носи страданието. Мѫчатъ те, носи страданието. Каквото и да става съ тебе, носи страданието и напредъ върви! Нѣкой се оплаква, че пострадалъ много.— Отъ какво пострадалъ? Борилъ се съ котка, и тя оставила следи по лицето му. Или се борилъ съ куче, което сѫщо така оставило следи по лицето му. Може да се е борилъ и съ лъвъ, който оставилъ следитѣ си по тѣлото, по дрехитѣ му. Най- после човѣкъ може да се бори и съ дявола. Какво оставя дяволътъ? Той оставя своята чернота. Като излѣзе отъ борбата си съ дявола, човѣкъ почер­нява, погрознява и започва да съжалява, че е влѣзълъ въ борба съ него. Каквото и да прави, човѣкъ трѣбва да се бори съ дявола. Той е голѣмъ майсторъ въ борбата. Всички се отвръщаватъ отъ дявола, а въпрѣки това всѣки день дружатъ съ него. Тукъ ще го видите да чука чаша за здраве съ нѣкои добри хора. Тамъ ще го видите, че влѣзълъ въ съдружие съ нѣкой богатъ търговецъ. Всички се радватъ на веселостьта му, на сладко­думието му, на доброжелателството му — не го познаватъ хората. Защо?—Защото тѣ си го представятъ особенъ, не като човѣка, вследствие на което попадатъ въ неговитѣ примки. Следъ като създаде редъ неприятности, той ще дойде да ви съжалява, че сте пострадали много, че сѫ ви излъгали и казва: Да бѣхъ дошълъ при васъ, нѣмаше да пострадате така. Като разберете единъ день, че дявольтъ ви е създалъ всички нещастия, вие се връщате пакъ къмъ старата философия и казвате: Защо стана така? — Защото другояче не можа да стане. За подобни случаи, турцитѣ казватъ:„Или си отваряй очитѣ,или ще ти ги отворятъ!" Съ други думи казано: Или разбирай, какъ ставатъ нѣщата, или ще те накаратъ да разберешъ. Съвременнитѣ хора сѫ дошли до положение, да работятъ главно за себе си. Добро е това, но то съставя една трета отъ цѣлата работа.Други сѫ отишли по-нагоре, тѣ работятъ освенъ за себе си, още и за ближнитѣ си. Това съставя две трети отъ цѣлата работа. Най-после човѣкъ трѣбва да работи и за Бога, да завърши цѣлия крѫгъ на работата. Значи, човѣкъ трѣбва да работи въ три направления: за себе си, за ближния си и за Бога. Или, обратно: за Бога, за ближния си и за себе си. Отдето и да започне работата, резултатътъ ще бѫде единъ и сѫщъ. Всѣки трѣбва да държи въ съзнанието, въ ума си мисъльта за тѣзи три ра­боти — да работи едновременно за себе си, за ближния си и за Бога. Ако работи изключително за себе си, човѣкъ се намира въ областьта на свещения егоизъмъ, отдето идатъ всички страдания и нещастия. Свещениятъ егоизъмъ не носи нищо добро за човѣчеството. Досега хората сѫ работили за себе си повече, отколкото трѣбва. Едва сега тѣ започватъ да работятъ за ближнитѣ си. Време е вече хората да започнатъ работа за Бога. Като работятъ за себе си, мнозина мислятъ,че работятъ за Бога. Какво значи да се работи за Бога? Хиляди години трѣбва да се разправя на хората, какво значи работа за Господа. За да работи за Господа, първо човѣкъ трѣбва да отиде при Него, да Го проучава, да види, какъ Той работи. Не можете да работите за Бога, докато сами не видите, какъ Той работи. Щомъ започнете да работите като Бога, вие работите вече за Него. Докато дойдете до тази работа, дълго време трѣбва да учите, какъ Богъ работи. Тъй щото, когато работите за Бога, ще се учите отъ Него, какъ Той работи. Като работите за ближния си, ще се учите отъ него, какъ той ра­боти. Като работите за себе си, сѫщо така ще се учите отъ себе си. По този въпросъ вие сте спе­циалисти, по-голѣми авторитети отъ васъ не сѫществуватъ. Що се отнася до работа за себе си, всички сте генерали. Щомъ дойде до работа за ближния и за Бога, тамъ сте обикновени войници. Засега бихъ желалъ да станете генерали въ рабо­тата си за ближния. Колкото се отнася до работа за Господа, това е въпросъ на близко или далеч­но бѫдеще — отъ васъ зависи. И тъй, за когото и да работите — за себе си, за ближния си или за Бога, поставете любовьта за основа на всѣка работа! Страданието е работа, радостьта — почивка. Следователно, дойде ли стра­данието на гости въ дома ви, поканете го любезно,усмихнете му се и кажете:Много те очаквахъ, много плакахъ за тебе, но заслужава да се плаче. Какво ви струва да се усмихнете на страда­нието? Нѣкой ви обралъ. Трѣбва ли да страдате за това? Като срещнете този, който ви обралъ, усмихнете му се и кажете: Заповѣдай и другъ пѫть. Ако имахъ повече, още бихъ ти далъ. — Това значи герой! Сега, нека всѣки отъ васъ си избере поне по едно нѣщо за приложение отъ това, което говорихъ тази сутринь. Много нѣща има за прило­жение, и то най-разнообразни. Нека всѣки си избере нѣщо, но ще внимавате да не се яви между васъ вѫтрешно недоволство.Това недовол­ство може да се дължи на обстоятелството, че нѣкой задигналъ най-хубавитѣ дрехи, а за другитѣ не останали такива. Другъ пъкъ задигналъ единъ скѫпоцененъ пръстенъ, или златенъ часовникъ, или златно перо за писане, или сребърна лъжица, чаша, или нѣкакъвъ скѫпъ приборъ за ядене. Нека всѣки си избере това, което му е нужно, а не това, на което всички се нахвърлятъ. Ако ви трѣбва лъжица, вземете я; ако ви трѣбва пръстенъ, вземете го; ако ви трѣбва огърлица, вземете я. Всѣки да си вземе това, което за дадения случай му е необходимо. Който иска да се жени, той непременно трѣбва да има огърлица. Безъ огър­лица човѣкъ не може да се жени. Когато посаждатъ житото въ земята, става годяването му. Като покълне, става сватбата му. Когато започне вър­шитбата, хорото се върти. И най-после, когато житото се смели и приготви на хлѣбъ, щастието иде. Значи, тогава невѣстата, младата булка влиза въ устата на хората, които започватъ да я дъвчатъ. Следователно, когато житото страда, вие се смѣете, радвате се. Тази е първата усмивка, която човѣкъ е направилъ. Като слушате да ви се го­вори така, вие казвате, че ви залъгватъ. Какво значи залъгването? Залъгване е, когато ви обещаватъ нѣщо, а не го даватъ. Щомъ ви дадатъ обе­щаното, това вече не е залъгване, то е нѣщо реално. Човѣкъ търси любовьта и, ако не я намѣри, казва, че го залъгватъ. Щомъ намѣри лю­бовьта, той е доволенъ вече, защото се е домогналъ до нѣщо реално. Залъгването е методъ. Докато заставятъ детето да отиде на училище, залъгватъ го, даватъ му това-онова. Щомъ влѣзе въ училището, започватъ вече да го учатъ. И презъ периода на ученичеството, ученикътъ пакъ се залъгва. Съ какво ? — Съ хубави бележки, съ награди, съ свидетелства. Всички тия нѣща сѫ все залъгалки. Хубави сѫ залъгалкитѣ, но най-добро отъ всичко е знанието, което човѣкъ придобива. Истинско знание е това, което човѣкъ всѣкога може да употрѣби, както за свое благо, така и за благото на другитѣ. Всичко друго, което не може да използува за свое и за общо благо, не е знание. Въ прочетената глава, въ лицето на мѫченика Стефана виждаме герой, когото убиватъ съ камъни, но той прощава, като се обръща къмъ Бога съ думитѣ: „Господи, прости имъ, тѣ не знаятъ, какво правятъ." Стефанъ разбираше смисъла на страданието. Той гледаше на страданието като на скѫпоценность. Ако хвърлятъ камъкъ върху нѣкой обикновенъ човѣкъ, той ще каже: Убиха ме! Мене ли намѣриха да убиватъ съ камъни?- Нѣкога ще ви биятъ съ малки камъни, а нѣкога съ голѣми. Съ каквито камъни да ви биятъ, вие трѣбва да имате предъ видъ философията на страданията и геройски да понесете всичко. Кога­то влизате въ нѣкоя градина съ плодове, вие оти­вате при една ябълка, откѫсвате най-голѣмата, най-зрѣлата и красива ябълка и казвате: Отлична е тази ябълка. Защо не постѫпвате по сѫщия начинъ и когато ви замѣрятъ съ нѣкой голѣмъ камъкъ? Вземете този камъкъ въ рѫката си, сти­снете го, превърнете го въ скѫпоцененъ и го дайте на онзи, който ви е ударилъ съ него. По този начинъ вие ще победите. Какъ постѫпвате днесъ, когато нѣкой ви удари съ камъкъ? Навеждате се, взимате камъка и го хвърляте върху неприятеля си. И той се навежда, взима още единъ камъкъ и ви удря съ него. Така се започва престрелка, хвър­ляне на камъни отъ дветѣ страни, както децата си играятъ съ топки. Казвамъ: бѫдете герои да носите страданията си. Вие викате къмъ Христа, молите се да ви по­сети. Но ако Христосъ дойде при васъ, едва ли ще Го изтърпите единъ день. Ще Му кажете: Го­споди, можешъ вече да си отидешъ, защото, откакъ дойде при насъ, голѣми нещастия ни сполетѣха. Защо сте недоволни отъ Христа? — Защото, когато дойде въ домоветѣ ви и намѣри пълни шишета, Той ще каже: Изпразнете това шише, изпразнете онова шише! Като не знаете, какво по-натътъкъ ще прави Той съ празнитѣ шишета, вие казвате: От­какъ дойде Христосъ въ дома ни, оголѣхме, кѫщата ни се изпразни. Обаче, Христосъ прилага единъ великъ методъ: старото излива, а ново, чисто налива. Нали и вие постѫпвате така? Когато при васъ дойде нѣкой ученикъ, дадете му една хубава кни­га. Когато гладенъ човѣкъ дойде при васъ, давате му отъ най-хубавия хлѣбъ, съ който и вие се хра­ните. Когато жаденъ човѣкъ дойде при васъ, давате му оть най-хубавата вода, която и вие пие­те. И най-после, когато приятельтъ ви дойде при васъ, давате му най-хубавата мисъль, която държи­те за себе си. Какво приятелство е това, ако вие не можете да имате помежду си най-хубави мисли и чувства ? Истинскиятъ животъ седи въ чистотата. Много лоши мисли и чувства могатъ да минатъ покрай васъ, но вие не трѣбва да ги пущате да влъзатъ вѫтре. Това е геройство. Срѣщате мечки, вълци — не се възмущавайте отъ тѣхъ. Има три вида мечки: външни, вѫтрешни и Боже­ствени мечки. Сѫщо така има и Божествени коне. Напримѣръ, пророкъ Илия се възнесе на небето съ огнена колесница, съ три Божествени коня. Това сѫ отвлѣчени работи, които не сѫ за всички хора. Тѣ сѫ само за възрастнитѣ. Голѣмитѣ, дълбокитѣ книги сѫ за ученитѣ хора, а за васъ сѫ малкитѣ книги, букварчетата. Често съвременнитѣ хора задаватъ въпроса: Не можа ли Христосъ да не страда? — Азъ не се занимавамъ съ този въпросъ, защото зная, че Онзи, Който е създалъ свѣта, е предвидилъ всичко. Той наредилъ нѣщата разумно. Следователно, стра­данията на Христа сѫ разумни и на мѣсто. Който намира, че е могло да се избегнатъ страданията на Христа, нека той направи опитъ, да създаде новъ свѣтъ, споредъ неговитѣ разбирания. Ако наблюдавате вашия вѫтрешенъ свѣтъ, ще видите, че и тамъ е предвидено да страда Христосъ. Ко­гато грѣшите, Христосъ страда въ васъ. Апостолъ Павелъ казва, че Христосъ е разпнатъ втори пѫть. Какво значи това ? Това подразбира, че докато грѣшатъ, хората все още продължаватъ да разпъватъ Христа въ себе си. Хората се възмущаватъ отъ евреитѣ, че преди две хиляди години разпнали Христа, но въпрѣки това тѣ и до днесъ още продължаватъ да Го разпъватъ въ себе си. Нѣкои пъкь се съмняватъ, наистина ли Христосъ е билъ разпнатъ. За да се освободи отъ съмнението въ себе си, човѣкъ трѣбва правилно да мисли. Сега азъ ви съветвамъ да не се лакомите за голѣми нѣща, но всѣки да си вземе по едно букварче и да започне да учи. Какво трѣбва да бѫде това букварче ?— Букварче на щастието. Всички търсятъ щастието и ще го намѣрятъ въ това бу­кварче.Въ днешната беседа има едно букварче на щастието. Намѣрете го, вземете го и започнете да учите. Другитѣ нѣща отъ беседата оставете за после. Започнете да изучавате азбуката на щастие­то. Кога може да бѫде човѣкъ щастливъ?—Човѣкъ може да бѫде щастливъ, когато езикътъ му не е много дълъгъ. Човѣкъ може да бѫде щастливъ, когато не се сърди, не се кара, не се гнѣви. Чо­вѣкъ може да бѫде щастливъ, когато не е ревнивъ. Щастливъ е онзи, който се влюбва само за день и половина. Защо?—Защото влюбването е вън­шната страна на любовьта. Влюбването е дреха на любовьта, която всѣки день може да се смѣня. Едно трѣбва да знаете: който истински иска да бѫде щастливъ, той трѣбва да се държи здра­во за любовьта. Любовьта е сѫщественото въ жи­вота. Тя носи животъ. При любовьта човѣкъ расте и се развива, а при влюбването се смалява. Като се влюби, човѣкъ губи отъ теглото си и тежи два пѫти по-малко, отколкото преди влюбването. Щомъ се влюби, следъ единъ день и половина той вече се е стопилъ, олекналъ е. Който се топи и сма­лява, той се е влюбилъ; който расте и се увелича­ва, той люби. Изкуство е човѣкъ да се влюбва. По-голѣмо изкуство е човѣкъ да люби. Единъ търговецъ се влюбилъ въ една княжеска дъщеря и, за да разположи княза къмъ себе си, поканилъ го единъ день на обѣдъ. Като се свършилъ обѣдътъ търговецътъ казалъ: Втори пѫть нѣма да помисля да давамъ обѣдъ на княза. Защо? Прескѫпо му струваль този обѣдъ. Търговецътъ ка­залъ: Ако дамъ още единъ обѣдъ на княза, нищо нѣма да остане отъ мене. Всичкото ми имане ще отиде. И себе си да продамъ, нищо нѣма да по­стигна. Такова нѣщо е влюбването. Не желайте нѣща, които заробватъ! Ако едно желание може да ви допринесе нѣщо, има смисълъ да го подхранвате. Но ако едно желание може да ви лиши отъ свободата, отъ най-ценното въ живота, защо ви е то ? Затова, правете разлика между желанията си. Наблюдавайте, кои желания даватъ свобода, кои заробватъ и кои ограничаватъ. Свободниятъ човѣкъ самъ се ограничава. Това е негово право. Който не е свободенъ, той пъкъ се заробва и, като се зароби, трѣбва да дойдатъ други да го освобождаватъ. Значи, свободни­ятъ самъ се ограничава, самъ се освобождава. Който не е свободенъ, други го заробватъ, други го освобождаватъ. Затова, казвамъ: Ограничавайте се, безъ да се заробвате! Това е ваше право. Въ това седи силата на човѣка. Това е законътъ на любовьта. „Проявената Любовь на Духа, про­явената Мѫдрость на Духа, проявена­та Истина на Духа, носятъ пълния жи­вотъ на Бог а, на Единния, Вѣчния Богъ на живота." 3. Беседа отъ Учителя, държана на 12 августъ, 1934 г.,5 ч. с. Витоша. — (Яворови присои).
  10. 1934_08_08 Граници на живота

    "Великото в живота" Съборни беседи от Учителя, държани август 1934 г. на Витоша (Яворови присои). Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето - нов правопис Съдържание на томчето - стар правопис Граници на живота.* *1 Петрово Послание, 4 гл. Когато четете Библията, трѣбва да имате предъ видъ две нѣща: духътъ и плътьта: Духътъ подраз­бира вѫтрешния смисълъ и съдържание на про­четеното, а плътьта — буквата, външната му форма. Плътьта подразбира промѣнливия, неустойчивия животъ. Духътъ — Вѣчното, Божественото начало на нѣщата. Духътъ и плътьта коренно се различаватъ, но като се говори за тѣхъ, човѣкъ не трѣб­ва да се спира много, да ги разграничава, какво е плътьта, и какво духътъ. Въ плътьта се криятъ условия за всички видове престѫпления. Обаче, не смѣсвайте страданията причинени отъ престъпления­та, съ вѫтрешнитѣ, по-високитѣ страдания. Стра­данията сѫ преходенъ периодъ отъ плътьта къмъ духа. Страданията сѫ граници между плътьта и духа. Който не може да мине презъ тази граница, той не може да влѣзе въ духа. Нѣкой се смущава, без­покои, защо му идватъ страдания. Aко не страда, човѣкъ не може да мине отъ неустроеното, отъ нечистото, отъ държавата на плътьта къмъ мѣстото на духа. Въ нечистотата, въ неустроеното нѣма животъ. Следователно, смъртьта царува въ плътьта, а животътъ — въ духа. Какво е смъртьта и какво—животътъ? Смърть­та е сѣнка на живота. Обаче, не за всѣкиго смърть­та е сѣнка. Смъртьта е сѣнка за праведния, адъ за грѣшния. И страданието не е за всѣкиго. Единъ се мѫчи, другъ се труди, а трети страда. Който страда, само той минава отъ плътьта въ духа, отъ неразумния въ разумния животъ, който е организиранъ. Разумниятъ животъ е безъ противоречия, безъ сѣнки. Когато боледува отъ нѣкаква болесть, човѣкъ се намира въ страданията на плътьта. Ка­то страда, по този начинъ той изучава законитѣ на живота. Всѣка болесть показва, че е нарушена нѣкоя добродетель. Болката на очитѣ, на главата, на гърдитѣ, на стомаха, както и на всички остана­ли удове въ организъма, показва, че тия удове сѫ лишени отъ нѣщо. Щомъ придобиятъ това, което имъ липсва, здравословното състояние ще се възстанови. Така трѣбва да гледа човѣкъ на всички явле­ния въ живота. Съвременнитѣ хора искатъ да разбератъ смисъла на живота. Смисълътъ на живота е въ това, да живѣешъ. Ако не живѣешъ, какъвъ смисълъ може да има животътъ? Ако не живѣете, а говорите за смисъла на живота, все едно, че сте взели Библията и размѣствате буквитѣ й, или чоплите съ игла всѣка буква, да видите, какво има подъ нея. Какво ще остане отъ Библията? Библей­ска каша. При това положение, вие трѣбва да намѣрите онѣзи, които сѫ писали Библията на вре­мето си, тѣ да ви помогнатъ. Сѫщото нѣщо става, когато размѣствате въ ума си всички ваши поня­тия за живота и за природата. Това не е нищо дру­го, освенъ сѫщата библейска каша. Често вие мислите, че сте постигнали нѣщо, че много сте придобили. На другия день, обаче, обръщате всичко съ главата надолу и се чувствувате грѣшенъ. Какъ ще си обясните това противо­речие? Единъ моментъ се чувствувате чистъ и светъ, добъръ човѣкъ, а следния моментъ се чув­ствувате нечистъ, грѣшенъ и лошъ. Ще изясня това противоречие съ следния примѣръ. Майка облича детето си съ чисти дрехи. Отдето мине, на всички обръща внимание, всички му се радватъ. Покрай това дете минава друго, което носи въ рѫка кофа съ нечиста вода. Вдига кофата съ нечистата вода и я излива върху детето съ новитѣ дрехи. Отъ то­зи моментъ, кой какъ мине покрай него, бѣга на­страна. Това дете започва да се чувствува нечисто, грѣшно. Питамъ: въ сѫщность, то по-грѣшно ли е сега, отколкото преди заливането му съ не­чистата вода? Вѫтрешно то е пакъ толкова чи­сто, колкото и по-рано, но външно, дрехитѣ му сѫ нечисти. Детето трѣбваше да бѫде толкова пред­видливо и умно, че отдалечъ още да схване, какво мисли другото, съ кофата въ рѫка, и да избѣга отъ него. Кое е това дете? Дяволътъ. Когато сре­щнете дявола, не се хвалете предъ него, че имате нови дрехи. Той всѣкога носи въ рѫката си кофа съ нечиста вода, и щомъ види нѣкой чистъ, добре облѣченъ човѣкъ, залива го съ нечиста вода. Сре­щнете ли дявола, отдалечъ още бѣгайте отъ него. Казвате: Какво представя дяволътъ? Дяво­лътъ е символъ на злото, на изкушението, на отрицателното въ живота. За да не правите връзка съ дявола, не мислете за него. За каквото мислите, съ това се свързвате, това привличате. И когато мразите нѣкого, вие пакъ се свързвате съ него и го привличате къмъ себе си. Вие не обичате злото, но то казва: Колко време сте живѣли при мене! Колко време сте ми слугували! Защо днесъ ме избѣгвате? Защо сте толкова непризнателни ? Забравихте ли, че азъ ви научихъ да разбирате свѣта? Така изрежда дяволътъ своитѣ заслуги по отношение на хората. Той не е невежа, не е простъ, той е първокласенъ философъ, благодаре­ние на което изопачава доброто въ човѣка. Щомъ влѣзе въ него, той разбърква ума, сърцето и во­лята му, вследствие на което човѣкъ вижда свѣта наопаки. Казвате: Щомъ е така, защо е създаденъ дяволътъ? — Не питайте това, но задайте си въ­проса, защо вие сте създадени. Дяволътъ е свободенъ да мисли и да разбира, както иска, за това вие не сте отговорни. Вашата отговорность се отнася до самитѣ васъ. Когато дяволътъ дойде при васъ да ви изкушава, вие ще му кажете: „Махни се, сатана, оттукъ. Азъ мисля, както Богъ мисли, и върша Неговата воля." Яко не мислите така, страданията едно следъ друго ще ви следватъ. Това не значи още, че човѣкъ не трѣбва да из­учава живота и на по-низкитѣ отъ себе си сѫще­ства. Той има право да прониква въ живота на сѫщества по-низки отъ себе си, но трѣбва да бѫде внимателенъ, да не падне въ тѣхния животъ. Защо? Защото този животъ не отговаря на него­вия и ще му причини голѣми мѫчнотии и страда­ния, докато излѣзе отъ него. И тъй, духътъ е Божественото начало въ човѣка, което организира, работи и повдига него­вия животъ. Той води човѣка къмъ онази пълнота на живота, къмъ която се стреми неговата душа. Само въ живота на духа човѣкъ ще придобие истински знания: познаване на Цѣлото и позна­ване на частитѣ. Цѣлото се познава отдалечъ, а частитѣ — отблизо. Понѣкога вие искате да из­учите Цѣлото отблизо и се приближавате къмъ него. Цѣлото по никой начинъ не може да се из­учи отблизо. Защо? Защото отблизо се изучаватъ само частитѣ. И тогава, като се приближите до частитѣ, една отъ тѣхъ ще хвърли сѣнка предъ очитѣ ви, и вие ще видите само нея. Тази малка часть, обаче, не представя Цѣлото. Напримѣръ, като мислите за добрия човѣкъ, вие казвате, че добъръ е само онзи, който прави добро. Добриятъ човѣкъ не прави само добро, но той мисли добре и чувствува добре. Има още редъ качества, които опредѣлятъ добрия човѣкъ. Вие даже не сте помисляли, не сте сънували, какво нѣщо е добриятъ човѣкъ. Апостолъ Павель е казалъ: „Нито око е виждало, нито ухо е чувало това, което е приготвено за онзи, който люби Бога." Сѫщото може да се каже и за добрия човѣкъ: „ Нито на умъ е дохождало на човѣка, какво нѣщо е доброто." Велико нѣщо е доброто! Да живѣешъ въ доброто, значи да живѣешъ въ рая. Мнозина се интересуватъ отъ живота въ рая и питатъ: И въ рая ли отношенията между хората сѫ такива, каквито на земята? Има ли въ рая мѫже и жени, майки, бащи и деца, както на зе­мята?— Ако си представяте живота въ рая, като този на земята — отношения между мѫже и жени, майки, бащи и деца — и животътъ тамь ще бѫде сѫщата каша, като тази на земята. Докато сте на земята, доволни или недоволни, вие ядете кашата, която майка ви бърка. Нѣкога сте доволни отъ тази каша, а нѣкога не сте доволни. Защо? За­щото има сладки каши, има и горчиви каши. Всички желаятъ сладкитѣ каши. Сега, размишлявайте върху живота на небето, и нека всѣки отъ васъ си представи този животъ и после да го опише. Нѣкои искатъ да си представятъ, какъ живѣятъ сѫществата на небето. За да разберете живота на небето, първо трѣбва да забравите отношенията, които сте имали помежду си, като жители на земята. Тамъ ще видите, че вашитѣ майки, бащи, братя и сестри не сѫ били никакви майки, бащи, братя и сестри. Това сѫ отношения между кукли. Щомъ забравите тѣзи стари отношения, ще започнете да изучавате новитѣ отношения—отношения между душитѣ. Когато забравите старитѣ си бащи, майки, братя и сестри, тогава само ще намѣрите своя истински Баща; тогава само ще намѣрите опорната точка въ жи­вота; тогава само ще намѣрите смисъла на живота. Докато живѣете на земята, вие ще имате нужда и отъ майка, и отъ баща, и отъ братя, и отъ сестри. Кой отъ кого има нужда: майката отъ детето, или детето отъ майката ?—Детето, разбира се. Защо?—Защото е слабо. Детето нѣма сила да се облѣче, да се изпере, да се нахрани. Когато е чиста, дрехата може да се изпере само съ студена вода. Обаче, когато е нечиста, нужно е топла вода и сапунъ. Защо е нуженъ сапунътъ? Да раз­тваря мазнинитѣ. Тъй щото, когато поставятъ чо­вѣка на огънь, това показва, че той има много мазнини, много непотрѣбни вещества. Сама по себе си, ризата е чиста, но въ междинитѣ й сѫ вмъкнати мазнини, утайки, които сѫ непотрѣбни и трѣбва да се изчистятъ, да се изхвърлятъ навънъ. Празнитѣ пространства, шуплитѣ на ризата сѫ не­обходими, защото презъ тѣхъ минава въздухъ, който прониква въ тѣлото. Щомъ се запушатъ шуплитѣ съ нечистотии, ризата непременно трѣбва да се изпере. Иначе, въздухътъ не може да про­никва презъ тѣлото, и отъ това организъмътъ се разстройва. Когато нечистотиитѣ, кальта, утайкитѣ въ човѣшкия организъмъ се увеличатъ, Боже­ствената Любовь не може да прониква вѫтре, а съ това се създаватъ редъ нездравословни състояния. Само Божията Любовь носи здраве за човѣка. Нѣкои хора обичатъ да затварятъ прозорцитѣ на кѫщитѣ си. Това е все едно, да запушватъ шуплитѣ на своитѣ ризи, да не влиза презъ тѣхъ въздухъ. Не, благодарете когато шуплитѣ на дрехитѣ ви сѫ отворени, за да стане провѣтряването правилно. Когато ви дойде едно страдание, това не е нищо друго, освенъ отваряне на нѣколко хиляди пори въ човѣшкото тяло. Като се видите въ това положение, казвате: Какво ли ще излѣзе отъ мене? Радвайте се на тия отворени пори! Всички хора говорятъ за здравето, препорѫчватъ разни методи за запазване на здравето, си, но като дойдатъ до опититѣ, виждать, че това, което сѫ проповѣдвали и разбирали, сега не го разбиратъ. Докато е здравъ, човѣкъ препорѫчва тър­пение на другитѣ хора, казва имъ да търпятъ, ако искатъ да се излѣкуватъ. Щомь тѣ заболѣятъ, проповѣдьта имъ пропада. На другитѣ проповѣдватъ търпение, а тѣ сами не могать да търпятъ. Силата на човѣка седи въ следното: самъ да из­пълни това, което на другитѣ проповѣдва. Всѣка болесть служи за изпитание на човека, да провѣри неговото търпение. Болестьта не е нищо друго, освенъ инспекторъ, който дохожда да провѣри и изпита, какъ е устроено тѣлото на даденъ човѣкъ, каква е издържливостьта на нѣкои удове отъ организма му и т. н. Той провѣрява, дали тѣлото е укрепнало, или не. Всѣко изпитание има за цель да опита човѣка, какво и колко нѣща е придобилъ въ живота си. Казвате: Докога ще идватъ изпитанията и страданията въ живота ни ? — Докато се усъвършенствувате. Невидимиятъ свѣть не търпи никакви дефекти. Докато човѣкъ грѣши, докато има дефек­ти, все ще има нѣкой да го ревизира. Всѣка погрѣшка въ живота на човѣка трѣбва да се отстра­ни, т. е. да се изправи. Защо? — Понеже сега се строи нѣщо съвършено ново, което трѣбва да бѫде безъ погрѣшки. Вие не виждате новото, кое­то се строи въ васъ, вследствие на което изпадате въ голѣми противоречия. Безъ новото, което сега се строи, никой не може да бѫде щастливъ. До­като новото се съгради, вие ще удряте, ще чукате, ще плащате данъци. Съгради ли се новото, никакъвъ чукъ нѣма да се чуе, никакъвъ данъкъ нѣма да се плаща. Мнозина питатъ, не може ли безъ страдания. Да се задава такъвъ въпросъ, то е все едно, да се пита, не може ли безъ рѫце, безъ крака, безъ очи, безъ уши? И безъ рѫце може, и безъ крака може, и безъ очи може, и безъ уши може, но какво ще остане тогава отъ човѣка ? Едно трѣбва да имате предъ видъ: каквото стра­дание, или противоречие ви дойде, намѣрете не­говия смисълъ. Каквато болка ви дойде, намѣрете нейния смисълъ. Всички противоречия, страдания, болки не сѫ нищо друго, освенъ чистене. Чисте­нето пъкъ е процесъ на животъ. Дето има жи­вотъ, тамъ има и чистене. Следователно, страданията, противоречията сѫ граница за преминаване отъ единъ животъ въ другъ. Човѣкъ не може да влѣзе въ Божествения животъ, докато не мине презъ страданието, като процесъ на чистене. Който се чисти, той минава въ държавата на духа, той става свободенъ гражданинъ. Радвайте се,тогава, на чистенето. — Кол­ко време ще се чистимъ? — Това не трѣбва да ви интересува.—Дълго време ли ще трае процесътъ на чистенето? — Колко време се употрѣбява за изпиране на една нечиста риза ? Нѣкои могатъ да изператъ ризата си само за половинъ часъ, но отъ търкане могатъ да я скѫсатъ. Други пъкъ мо­гатъ да я изператъ въ продължение на нѣколко часа, като я киснатъ предварително въ сапунена вода; после я ператъ съ сапунъ въ нѣколко води, докато най-после я изсушатъ и изгладятъ. По-до­бре перете ризата си бавно, да не я скѫсате ско­ро. Не се отегчавайте отъ работата си. Духътъ, който живѣе въ васъ, не се отегчава, затова и вие не трѣбва да се отегчавате. Духътъ ви казва:Не бързайте, не се смущавайте, имайте търпение, азъ самъ ще свърша тази работа. Въ погрѣшкитѣ си хората сѫ бавни, а щомъ дойде до изпра­вянето имъ, тѣ бързатъ, искатъ моментално да ги изправятъ. Както бавно, продължително сѫ грѣшили, така ще се въорѫжатъ съ търпение, бавно ще изправятъ погрѣшкитѣ си. Много време се изисква за съграждане на доброто въ човѣка: не единъ, два, или нѣколко деня, но години сѫ ну­жни за това. Всѣка добродетель, която човѣкъ е изработилъ въ себе си, се е подхранвала, съгра­ждала съ години наредъ. Това не става въ единъ день, нито въ една година, или въ единъ животъ. Не само това, но хиляди разумни сѫщества сѫ работили върху човѣка, помагали сѫ му, за да изгради въ себе си красивото, великото, което днесъ виждаме. Нѣкои казватъ, че духътъ всичко ще донесе. — Духътъ всичко ще донесе, но какво ще правите, ако нѣмате мѣсто въ себе си да ту­рите това, което той носи? И свѣтлината носи много нѣщо на мравката, но какъ я използува тя? Тя ще задържи въ себе си толкова свѣтлина, кол­кото е нейната възприемчивость. И обикновениятъ човѣкъ възприема свѣтлината, и светията въз­приема свѣтлината, обаче, всѣки я използува споредъ степеньта на своето развитие. Стремете се да разширявате съзнанието си. Казвате: Не се ли е разширило досега съзнанието ни? Да задавате такъвъ въпросъ, това значи да живѣете въ закона на ограничението. Разширява­нето на съзнанието е непреривенъ процесъ, свързанъ съ повдигането на човѣка. Колкото по-високо се повдига човѣкъ, толкова и хоризонтътъ на неговото разбиране и знание трѣбва да се раз­шири. Той трѣбва да разбира закона на Цѣлото и закона на частитѣ. Цѣлото е Богъ, частитѣ сѫ всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най- голѣмитѣ. Щомъ разбере тѣзи два закона, човекъ може да опредѣли своитѣ отношения къмъ Цѣлото и къмъ неговитѣ части. Всѣки моментъ частьта мѣни своята служба, своето мѣсто, тя не остава два момента на едно и сѫщо мѣсто; постоянно се движи къмъ Цѣлото, да се учи отъ Него. Тя заема мѣстото и службата на различни органи. И вие, като части на Цѣлото, откакъ сте слѣзли на земята, досега сте заемали различни служби, вследствие на което сте се измѣнили много. Въ първо време сте заемали малки служби, но кол­кото по-нагоре сте се качвали, толкова по-голѣми служби сте заемали, съ по-голѣми и тежки отго­ворности, докато сте дошли до положението, при което днесъ се намирате. Сега казвате: Остарѣхме вече, не можемъ повече да работимъ. — Какво нѣщо е старостьта? Старостьта показва, че службата на човѣка е голѣма, товарътъ му — тежъкъ, обиколенъ е съ много хора, и затова казва, че не знае, какво да прави. Вие сте остарѣли по единствената причина, че сте се занимавали съ много работи. Злото не е въ това, че сте остарѣли, но като сте остарѣли, не сте могли да изперете дрехитѣ си. Знаете ли, колко е мѫчно, старъ човѣкъ да пере дрехитѣ си? Виждали ли сте, какъ старъ човѣкъ пере дрехитѣ си? Малкото дете и стариятъ си приличатъ въ едно отношение, а именно: малкото дете и стариятъ човѣкъ сами не могатъ да се ператъ. Сегашнитѣ хора мислятъ, че сами се ператъ. Не, тѣ се лъжатъ. Съвременнитѣ хора сѫ деца, които и до днесъ още майкитѣ и бащитѣ имъ ги ператъ. Тѣ мислятъ, че сѫ силни и сами могатъ да се ператъ. Не, майкитѣ и бащитѣ имъ ги ператъ. Майкитѣ и бащитѣ имъ, това е Духътъ, Който ги пере. Щомъ Той се оттегли, тѣ ще видятъ, че представятъ или малко дете, или стари дѣдо и баба. Стариятъ трѣбва много да работи. Обаче, като мисли, че не може да работи, той туря товара си на чуждитѣ гърбове. Истинското положение, въ което човѣкъ трѣбва да се намѣри, е това, което Христосъ е изказалъ въ стиха: „Ако не станете като децата, нѣма да влѣзете въ новия животъ, въ Царството Божие." Съ други думи казано: Ако не станете като малкитѣ деца, нѣма да преминете презъ границитѣ на страданието, за да влѣзете въ царството на Духа. Време е вече да влѣзете въ това царство. Ето защо, не гледайте на страданията като на мѫчение, но като на пре­ходни състояния, които водятъ отъ скръбь къмъ радость. Сега, размишлявайте върху това, което ви се каза днесъ. И каквото намислите, то ще ви остане. Ваше е само това, което можете да въз­приемете отъ всичко казано, а не това, което ви се е дало. Изпѣйте пѣсеньта „ Богъ е Любовь." 2. Беседа отъ Учителя, държана на 8 августъ, 1934 г. 5 ч. с. Витоша—(Яворови присои).
  11. "Великото въ живота" Съборни беседи отъ Учителя, държани августь 1934 г. на Витоша (Яворови присои). Издание 1934 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето: 1.Великото въ живота, 5 августъ 1934г 2.Граници на живота, 8 августъ 1934г 3.Противоречия и възможности, 12 августъ 1934г 4.Животъ, знание и свобода, 15 августъ 1934г
  12. 1934_08_05 ВЕЛИКОТО ВЪ ЖИВОТА

    "Великото в живота" Съборни беседи от Учителя, държани август 1934 г. на Витоша (Яворови присои). Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето - нов правопис Съдържание на томчето - стар правопис Великото въ живота. Деяния на Апостолитѣ, 6 гл. Съзнанието на съвременния човѣкъ трѣбва да се отличава главно съ три качества: будность, схватливость и широта, т. е. то трѣбва да обхваща, да обема всичко въ себе си. Великото, хубавото и красивото въ живота е за великитѣ души. Великото въ свѣта се постига само въ Божията Любовь. Който живѣе въ Божия­та Любовь, само той може да се нарече великъ. Сега ще изнеса нѣколко примѣра отъ всѣкидневния животъ на хората. Какво трѣбва да на­правите,ако искате да се надтичвате съ нѣкой конь?Колкото силно да тичате, коньтъ все ще ви над­мине.Ако искате да се състезавате съ него, трѣбва да се качите на гърба му.Тогава и вие ще пре­пускате толкова бързо,колкото и коньтъ.Ако искате да се надпреварвате съ нѣкой тренъ,той ще ви надмине. За да не останете назадъ отъ трена, вие трѣбва да се качите на него, и тога­ва ще се движите съ сѫщата бързина, съ ка­квато той се движи. Ако се надпреварвате съ свѣтлината, вие ще останете далечъ отъ нея. Щомъ искате да бѫдете наредъ съ нея, трѣбва да се качите на нейната колесница. При това положение, вие ще се движите съ сѫщата бързина, съ ка­квато свѣтлината се движи. Следователно, не се надпреварвайте съ любовьта! Не разисквайте върху въпроса, кой колко любовь има. Това е неразбранъ въпросъ. Да се занимавате съ въпроса, колко и каква любовь има човѣкъ, това е материалистическо разбиране на любовьта. Представете си единъ голѣмъ изворъ, който извира отъ нѣкоя планина и се влива въ морето. По цѣлия пѫть, дето изворътъ тече, сѫ наредени безброй дървета. Какъ мислите, кои отъ дърветата първи ще усѣтятъ любовьта на из­вора? Първи ще усѣтятъ любовьта на извора ония дървета, които сѫ най-близо до него. Останалитѣ, които стоятъ подалечъ отъ извора, трѣбва ли да плачатъ, да съжаляватъ, че любовьта на извора не е достигнала до тѣхъ? Тѣ трѣбва да чакатъ съ търпение, да дойде до тѣхъ любовьта на извора. Не трѣбва да се блъскатъ едни въ други, да се състезаватъ помежду си. Тѣ трѣбва съ търпе­ние да чакатъ момента, когато любовьта ще се излѣе и върху тѣхъ. Съ чакането тѣ нищо нѣма да изгубятъ. Дойдете ли до любовьта, казвамъ: Чакайте любовьта ще ви посети. На сѫщото осно­вание казвамъ: Чакайте Господа, Той самъ ще ви посети. Не се надпреварвайте, не се състезавайте помежду си, кой пръвъ да отиде при Господа, и кой повече да вземе отъ Него. Той сам ще дой­де при всѣки отдѣлно и ще му даде, колкото му е нужно. Слънцето ли дохожда при насъ, или ние отиваме при него? Горко на човѣка, ако остане на него, всѣка сутринь да отива при слънцето! Слънцето иде при насъ, а ние само го посрѣщаме. Ще кажете, може би, че не разбирате тази мисъль.- По-добре, че не разбирате. Неразбира­нето се дължи на противоречивото естество въ човѣка, което постоянно го отдѣля отъ Бога. Ронливо, неустойчиво е човѣшкото естество. То е по­добно на мазилката, на керемидитѣ на кѫщитѣ. Измажете добре кѫщата си, но щомъ завалятъ дъждове, снѣгове, мазилката постепенно изчезва. Не се минава година, и вие отново трѣбва да из­мажете кѫщата си. Току-що наредите нови кере­миди, дойдатъ бури, вѣтрове, които ги събарятъ, и вие отново трѣбва да ги нареждате. Питамъ: трѣбва ли това да ви обезсърдчава? Не обръщайте внимание на външната мазилка, както и на керемидитѣ на кѫщата! Това сѫ временни, преходни нѣща въ свѣта. Не обръщайте внимание на усмивкитѣ, на погледитѣ на хората! И това сѫ пре­ходни нѣща. Ама очитѣ на еди-кой си човѣкъ свѣтѣли. Какво отъ това? Вечерь всички прозорци на кѫщитѣ сѫ освѣтени отъ лампитѣ, но денемъ ни­кой прозорецъ не свѣти. Какво лошо има въ това, че денемъ прозорцитѣ на кѫщитѣ не свѣтятъ? Ако свѣтятъ, нощь е; ако не свѣтятъ, день е. Ако всички хора сѫ въ кѫщи, зима е; ако сѫ вънъ, лѣто е. Животътъ има смисълъ само тогава, когато се разбере неговата дълбочина, неговата сѫщина. Когато въ живота ви ставатъ нѣща, каквито вие не желаете и не очаквате, не считайте, че сѫдбата, или Господъ се е опълчилъ противъ васъ. Преди всичко, вие не знаете, какъ трѣбва да ставатъ нѣщата. Ако Богъ ви запита, какво добро же­лаете да ви даде, надали ще можете да отгово­рите, както трѣбва. Всѣки ще поиска нѣщо, но доколко е сѫществено това нѣщо, и той не знае. Следъ като опита това, което е пожелалъ, само тогава той ще разбере своята погрѣшка. Следо­вателно, докато не разбере смисъла на живота, човѣкъ всѣкога ще иска нѣща, които не му сѫ нужни. И само следъ като ги опита, ще види погрѣшкитѣ си. Какво иска гладниятъ?-Хлѣбъ. Ка­кво иска жадниятъ? - Вода. Що се отнася до меко легло, до топли завивки, това сѫ второстепенни нѣща. Гладниятъ и жадниятъ се нуждаятъ първо отъ хлѣбъ и вода, а после отъ меко легло и топ­ли дрехи. Какво трѣбва да прави човѣкъ като за­доволи глада си?-Да работи. Значи, гладниятъ спи, а ситиятъ е буденъ и работи. Така е на небе­то, а на земята е точно обратно: гладниятъ е буденъ, а ситиятъ спи. Живиятъ е подвиженъ, а мъртвиятъ мълчи. На земята мълчаливитѣ минаватъ за мѫдри, а въ небето - за мъртви. Външно, това сѫ противоречиви положения, но въ сѫщность тѣ криятъ дълбокъ смисълъ въ себе си. И тъй, великото въ живота е необятната Бо­жия Любовь, която е само за великитѣ души. Само великитѣ души възприематъ Божията Любовь. Едно отъ качествата на тази Любовь е следното: тя изпѫжда навънъ всѣко недоволство, което бу­шува въ човѣка. И тогава, човѣкъ става силенъ, мощенъ, радостенъ. Той не се плаши отъ нищо въ свѣта, готовъ е за всѣкаква работа, готовъ е да слугува на всички хора. Той намира сми­съла на живота въ любовьта, въ служене на всички сѫщества, отъ най-малки до най-голѣми. Съвременнитѣ хора, обаче, разбиратъ любовь­та по съвсемъ другъ начинъ. Тѣхната любовь е любовь на земята. Тя е наречена земна любовь, а тази любовь носи разочарования въ всички на­правления. При тази любовь човѣкъ всичко губи: и знание, и сила, и богатство, и здраве. Какво му остава тогава? Остава му само възпоменанието, че е обичалъ нѣкого, и че нѣкой го обичалъ. Какво остава на трапезата, следъ като хората се нахранятъ? Ако сѫ месоядци, на трапезата оставатъ само кокалитѣ, а месото се изяжда. Ако сѫ плодоядци, въ първо време трапезата е красива, пълна съ зрѣли, вкусни плодове, но щомъ плодоветѣ се изядатъ, нищо не остава отъ тази кра­сота. Ризата, която човѣкъ е носилъ цѣла седмица на гърба си, трѣбва да се свали, да се тури въ вода и да се изпере. Отъ дългото носене, тя се е изцапала, и непременно трѣбва да се изпере. Не само ризата, но всѣко нѣщо, което се употрѣбява, претърпява промѣни. На физическия свѣтъ всички нѣща се промѣнятъ. Само любовьта е неизмѣнна. Питамъ: какво можете да очаквате отъ физи­ческия свѣтъ, въ който непрестанно се извършватъ промѣни? Като не знаятъ законитѣ на физи­ческия свѣтъ, съвременнитѣ хора се безпокоятъ отъ постояннитѣ промѣни, на които се натъкватъ. И наистина, въ даденъ моментъ вие сте разполо­жени, мислите, че всичко можете да направите. На следния моментъ сте неразположени по духъ, тѫжни, скръбни сте. Коя е причината за тази внезап­на промѣна на състоянията ? Докато сте въ Боже­ствения тренъ, вие сте радостни, весели, мислите, че всичко можете да постигнете. Щомъ слѣзете отъ този тренъ, веднага ставате тѫжни, скръбни и се обезсърдчавате. Единъ български селянинъ за пръвъ пѫть се качилъ на тренъ. Отъ време на време поглеждалъ отъ прозорцитѣ, радвалъ се, че се вози. За моментъ тренътъ спрѣлъ на една малка станция, и той слѣзълъ да си купи круши. Трѣбвало продавачътъ да му върне нѣколко стотинки, и той останалъ да чака, презъ което време тренътъ профучалъ край него и го оставилъ на спирката, тѫженъ, недоволенъ, че пропусналъ трена. И тъй, който слѣзе отъ Божествения тренъ и го пропусне, той веднага става тѫженъ, скърбенъ. Тъй щото, когато сте скръбни, ще знаете, че сте слѣзли отъ Божествения тренъ и сте оста­нали на нѣкоя спирка, или гара, и то само за нѣколко стотинки, които търговецътъ трѣбва да ви върне. Качите ли се веднъжъ на Божествения тренъ, и трѣбва да слѣзете на нѣкоя гара, вслу­швайте се да не удари звънецътъ, и тренътъ да тръгне. Качете се на трена, преди да е ударилъ звънецътъ. По-добре е да не слизате. Докато тренътъ пѫтува, гледайте презъ прозореца, и щомъ дойдете до последната гара, тогава слѣзте. Яко не спазвате това правило, противоречията въ живота никога нѣма да престанатъ. При сегашнитѣ разби­рания на хората, при сегашното имъ съзнание, противоречията винаги ще ги следватъ. Щомъ съзнанието имъ се измѣни, и противоречията ще изчезнатъ. Ако нѣма хлѣбъ винаги ще има гладни хора, а заедно съ това и противоречия. Ако има изобилно хлѣбъ и гладни хора нѣма да има. Щомъ нѣма гладни хора, и противоречията ще изчезнатъ. Ако нѣма вода, винаги ще има жадни хора. Щомъ има жадни хора, и проти­воречия ще сѫществуватъ. Когато водата дой­де въ изобилие, нѣма да има жадни хора, а заедно съ това и противоречията ще изчезнатъ. Изобилието е едно отъ условията за разрешаване на противоречията въ живота. Това разрешаване е вѫтрешно, а не само външно. Отъ хиляди го­дини насамъ, хората сѫ разрешавали редъ въпро­си и противоречия въ живота, но все е останало нѣщо неразрешено. Защо? Защото тѣ сѫ ги раз­решавали по външенъ начинъ, а всички външни нѣща сѫ изложени на промѣни. Ако проследите живота въ всички направле­ния, ще видите, че има нѣща, които се измѣнятъ, и други, които не се измѣнятъ. Напримѣръ, всички външни закони не зависятъ отъ човѣка, вследствие на което постоянно се измѣнятъ. Вѫтрешнитѣ закони, обаче, зависятъ отъ човѣка и не се измѣ­нятъ. Като казвамъ, че вѫтрешнитѣ закони зави­сятъ отъ човѣка, разбирамъ Божественото въ него. Следователно, вѫтрешнитѣ закони сѫ Божествени. Външнитѣ закони пъкъ сѫ създадени по образеца на Божиитѣ, но едни òтъ тѣхъ сѫ по-близо, а други — по-далечъ отъ оригинала. Възъ основа на това, ако има противоречия въ живота, тѣ сѫ само външни. Затова, като се натъкне на нѣкакво противоречие вѫтре въ себе си, човѣкъ съзнава, че то е външно, привидно. Казвате, че човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие. — Какво представя Богъ? Дето Богъ се явява въ пълнотата си, противоречията моментално изчезватъ. Когато Богъ се яви, на земята или на небето, въ ада или въ рая, всички сѫщества се измѣнятъ. Щомъ се оттегли и остави хората, духоветѣ и божествата свободни, противоречията пакъ ги нападатъ. Дето е Богъ, никакви противоречия не сѫществуватъ. Дето Богъ отсѫтствува, противоречията присѫтствуватъ. Защо при Бога нѣма противоре­чия? Понеже Той задоволява нуждитѣ на всички сѫщества, и тѣ преставатъ да се смущаватъ. Ако болниятъ оздравѣе, има ли за какво да се сму­щава? Ако сиромахътъ забогатѣе, има ли за какво да се смущава? Ако слабиятъ стане силенъ, има ли за какво да се смущава ? Ако грозниятъ стане красивъ, има ли за какво да се смущава? Значи, щомъ се задоволятъ нуждитѣ на хората, тѣ преставатъ да се смущаватъ. Смущаването, безпокойствието е резултатъ на незадоволенитѣ човѣшки нужди. Въ прочетената глава отъ Деянията на Апостолитѣ се казва: „И презъ тия дни стана роптание отъ елениститѣ върху евреитѣ, че въ повседневното раздаване на потрѣбноститѣ, тѣхнитѣ вдовици оставали непригледани. На това, дванадесетьтѣ свикаха множеството на ученицитѣ и рекоха: Братя, изберете между васъ седемь души, които да поставимъ за тази потрѣба." Казвамъ: Всѣки отъ васъ трѣбва да избере тѣзи седемь души въ себе си, които да уредятъ материалнитѣ му работи. Всички спорове, протести и роптания въ свѣта произтичатъ все за материални работи. Апостолитѣ казвали: „Подобава ли на насъ, като се грижимъ за материалнитѣ работи, да се отдалечимъ отъ Словото Божие?" И вие трѣбва да изберете въ себе си седемь души, които да уреждатъ материалнитѣ ви работи. — Щомъ материал­нитѣ работи на хората се уреждатъ добре, всички спорове между тѣхъ изчезватъ. Всички спорове ставатъ все за ядене и пиене. Добро нѣщо е яденето и пиенето, но когато става по Бога. Щомъ не става по Бога, между хората се явяватъ спо­рове и недоразумения. Сега, дошли на планината, ние се радваме на красивитѣ гледки. Тукъ нѣмаме салонъ, както въ града, вѣтъръ вѣе, но имаме други преимуще­ства. Споредъ мене, вѣтърътъ е онази любеща майка, която нѣжно пѣе на децата си и тихо ги събужда да отидатъ на работа. Съвременнитѣ религиозни и духовни хора работятъ, учатъ, подвизаватъ се, ходятъ по планинитѣ, търсятъ начини, чрезъ които да изразятъ своето служене на Бога. По този начинъ тѣ тър­сятъ правия пѫть за това служене. Много сѫ тия пѫтища. При това, всѣки день опредѣля новъ и по-правъ пѫть отъ вчерашния. Наистина, какво по-красиво нѣщо за човѣка отъ това, да служи и да живѣе за Онзи, Който му е далъ животъ? Кой е Той, всички Го познаватъ. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не Го познава. Всички хора искатъ да бѫдатъ радостни, весели, здрави, богати, учени, силни и т. н. Хубаво е това, но то отъ Бога иде. Който влѣзе въ пълнотата на Божията Любовь, той ще придобие всичко, каквото желае. Когато получи всичко, каквото душата желае, човѣкъ е готовъ вече да служи на хората. Докато не е влѣзълъ още въ пълнотата на Божията Любовь, той не е готовъ на никакво служене. Щомъ запо­чне да служи на хората, т. е. на ближнитѣ си, човѣкъ придобива щастието. Който не служи на хората, той не може да бѫде щастливъ. Тъй що­то, две направления сѫществуватъ въ служенето: човѣкъ започва отъ себе си, постепенно оти­ва къмъ ближнитѣ си и най-после къмъ Бога. Или, обратно: започва отъ служене на Бога, постепенно отива къмъ ближнитѣ си и най-пос­ле къмъ себе си. Която посока и да избере човѣкъ, все къмъ едно мѣсто води. И дветѣ посо­ки сѫ прави. Сега, за да не изгубите тѣзи две посоки на движение, пазете се главно отъ вѫтрешното недо­волство, на което сѫ изложени всички хора. Азъ наричамъ това недоволство „хрема, кихавица, не­разположение въ живота.“ Недоволството не е опасна болесть, но отъ него произтичатъ редъ усложнения въ организъма на човѣка. Ако всички хора разбираха любовьта правилно, недовòлствата, противоречията и мѫчнотиитѣ щѣха да престанатъ. Отъ хиляди години насамъ, хората все уреждàтъ работитѣ си, но въ края на краищата пакъ недо­волни оставатъ. Защо? Защото тѣ искатъ по човѣшки начинъ да турятъ редъ и порядъкъ въ свѣта. А това е невъзможно. Казвате, че поне въ природата има редъ и порядъкъ. Не е така. Вълкъ хване овца, задуши я и я изяде. Де е тукъ редътъ и порядъкътъ? Змия хване жаба и я изяде. Жа­бата крѣка, но змията не иска да знае. Де е тукъ редътъ и порядъкътъ? Де е законътъ? Това не е само при тѣзи два случая, но ако проследите жи­вота на всички сѫщества, ще видите, че навсѣкѫде се разиграва една и сѫща история. Въ цѣлата природа има нѣщо, което се мѫчи, въздиша и стене. При тѣзи противоречия хората не знаятъ още, какъвъ ще бѫде крайниятъ резултатъ. Обаче, всички учени, всички велики хора и светии, които съзнателно сѫ изучавали природата, виждатъ, че всичко въ нея работи за добро. Паралелно съ злото, съ страданията и нещастията, съ противоре­чията, сѫществуватъ други разумни сили, които превръщатъ всичко въ добро. Мнозина се оплакватъ отъ страданията, искатъ да ги избегнатъ. Страданията сѫ изпити, на които се подлагатъ всички хора. Нѣкой носи торба, въ която има единъ сухъ хлѣбъ. Срѣща гo другъ, взима торбата, изважда отъ нея хлѣба и заминава. Първиятъ започва да плаче, да скърби, че му взели сухия хлѣбъ. Едва изминалъ сто крачки, дохожда трети, взима празната торба и туря въ нея едно кило топълъ, прѣсенъ хлѣбь. Какво по- хубаво отъ това? Сухиятъ хлѣбъ се замѣства съ прѣсенъ, топълъ хлѣбъ. Такова нѣщо представятъ страданията — взимане на сухия хлѣбъ. Радоститѣ пъкъ представятъ донасяне на топълъ, прѣсенъ хлѣбъ вмѣсто сухия. Който не вѣрва въ смѣната на скърбитѣ съ радости, казва: Ами ако никой не ми донесе топълъ хлѣбъ? — Щомъ су­хиятъ хлѣбъ изчезне, топлиятъ непременно ще дойде. Ако житното зърно не се посади въ земята, нѣма да даде никакъвъ плодъ. Сухиятъ хлѣбъ трѣбва да се вземе, за да дойде вмѣсто него топълъ. Ако въ живота на човѣка не дойдатъ страдания и противоречия, хубавото, красивото и великото никога нѣма да дойдатъ. Такава е реалностьта въ живота. — Защо е така? — Когато дойде топлиятъ хлѣбъ, тогава само ще ви кажа, защо изчезна сухиятъ. Преди да е дошълъ топлиятъ хлѣбъ, нищо нѣма да говоря. Ще чакате съ търпе­ние, докато пристигне мекиятъ, топлиятъ хлѣбъ. Въпросътъ не е въ това, че страдате. Важно е, като страда човѣкъ, да придобие нѣщо. Има смисълъ да страда човѣкъ, но да придобие нѣщо. Щомъ придобие нѣщо, страданията изчезватъ, а придобива радость и животъ. Смисълътъ на жи­вота се заключава въ всѣкидневнитѣ придобив­ки. Всѣки день трѣбва да имате по една малка придобивка. Това е вѫтрешното разбиране на живота. Къмъ него трѣбва всѣки да се стреми. Докато дойдете до вѫтрешно, дълбоко разбиране на живота, всѣки отъ васъ ще го схваща, споредъ както е одарèнъ. Тази е причината, че днесъ всички хора не разбиратъ еднакво живота. Както и да разбирате живота, по отношение на Вели­кото вашето разбиране е право, но не и по отно­шение на обикновеното, на малкото, каквото е човѣкътъ. Проявената Любовь на Духа, про­явената Мѫдрость на Духа, проявена­та Истина на Духа, носятъ пълния жи­вотъ на Бога, на Единния, Вѣчния Богъ на живота Беседа отъ Учителя, държана на 5 августъ, 1934 г. 5 ч. с. Витоша—(Яворови присои.)
  13. 1920_01_16 Надеждата

    "ТРИТѢ ОСНОВИ НА ЖИВОТА", 3 бесѢди, 1920-1921 г. Първо издание : 1921г София Съдържание: 1. Любовьта - 27 февруарий 1921, София 2. ВѢрата- 6 мартъ 1921 г., София 3. Надеждата -16 януарий 1920 г., Русе ДѪНОВ ТРИТѢ ОСНОВИ= = НА ЖИВОТА БЕСѢДИ (По стенографски бѣлѣжки) СОФИЯ Печатница на Книгоиздателство „СЛОВО", Л. Д-во 1921 III. Надеждата. „А сега оставатъ тѣзи тритѣ : вѣра, надежда, любовь". Азъ изхождамъ отъ едно ново становище. Има три положения, върху които ще се спра: лю­бовьта, вѣрата и надеждата. Любовьта може да се разгледа като стремежъ, но може да се разглежда още и като чувство, и като сила, и като принципъ. Вѣрата, и тя може да се разглежда и като стре­межъ у човѣка, и като чувство, и като сила, и като принципъ. Надеждата, и тя може да се разглежда и ката стремежъ, и като чувство, и като сила у човѣка, и като принципъ. Любовьта, вѣрата и надеждата разглеждамъ като принципи. Хората често примѣсватъ тѣзи три понятия — любовь, вѣра и надежда, безъ да ги раздѣлятъ. Любовьта обхваща всичко, т. е. цѣлото простран­ство - битието, нищо не може да избѣгне отъ нея. Вѣрата обхваща врѣмето, а надеждата — резултатитѣ, които изтичатъ отъ тѣзи двѣ сили. Съ други думи: любовьта обхваща вѣчностьта, т. е. безкрай­ния животъ, всички възможности. Въ любовьта смърть нѣма. Вѣрата обхваща условията при които този животъ се развива, а надеждата осъществява резултатитѣ. Това сѫ процеси, които вървятъ послѣдователно. Хората, у които има надежда, вѣра или любовь, иматъ особени признаци. Нѣкой човѣкъ е песимистъ, ходи съ наведена глава, недоволенъ е. Защо ? — За­щото надеждата у него е слабо развита, нѣма това чувство, принципътъ слабо дѣйствува у него. За такъвъ човѣкъ казвамъ: У него нѣма надежда. Едно отъ качествата на надеждата е, че, когато е силно развита у човѣка, тя произвежда радость. И Писанието казва :„Въ надеждата бивайте радостни.“ Качество на вѣрата е, че тя произвежда упование. Когато вѣрваме въ нѣкого, ние имаме упование въ него. Качество на любовьта е, че сме готови да се жертвуваме за оня, когото обичаме. Не смѣсвайте любовьта, вѣрата и надеждата. Нѣкои мислятъ, че между тѣхъ нѣма разлика, че тѣ сѫ едни и сѫщи нѣща. Щомъ се обезсърчишъ въ живота, надеждата е слаба въ тебе; щомъ се съмнѣвашъ, вѣрата е слаба; щомъ не можешъ да обичашъ, лю­бовьта е слаба. Когато нѣкой човѣкъ каже, че не може да обича, това показва, че принципътъ на лю­бовьта е слабо застѫпенъ въ него. Ще бѫде смѣшно, когато нѣкой парализиранъ човѣкъ каже: „Азъ не мога да ходя.“ — Разбира се, че не може да ходи, защото неговата вѣра е парализирана, той не може да разполага съ нервитѣ си. Нѣкой казва : „ Да оби­чашъ е глупаво.“ Питамъ : Ами кое е разумно? Ако любовьта е едно глупаво качество на живота, кое е умното? —Е, да седнешъ да си похапнешъ, да си попийнешъ хубаво! Че то е най-глупавото я ! Като гледашъ онзи волъ, напълнилъ устата си, прѣжива ли, прѣжива. Това красиво ли е? Гледашъ онази красива мома, напълнила устата си, яде, криви мускулитѣ на лицето си. Това красиво ли е ? Яденето има смисълъ само при любовьта. Хубавата мома, като яде, казва: „Азъ ще ямъ, да се поп-равя, за да бѫда хубава, да бѫда обичана.“ Яденето, пиенето, това сѫ само обекти, това сѫ само срѣдства. Човѣкъ трѣбва да яде, за да възстанови силитѣ си. Слѣдователно, любовьта, вѣрата, надеждата, това сѫ вѫтрѣшни принципи на съ­знателния животъ. Тъй ги схващайте. Може да напра­вите опитъ съ тѣхъ. Това не е учение, което почива само на теория, а учение, което може да се опитва всѣки день. И тъй, любовьта, вѣрата и надеждата не сѫ ед­накво развити у всички хора; у нѣкои любовьта е силно развита, у други — вѣрата, а у трети — надеждата. Апостолъ Павелъ, който дълбоко е познавалъ окултизма и мистицизма, казва: „А сега оставатъ тѣзи тритѣ — вѣра, надежда, любовь, но най-голѣма отъ тѣхъ е любовьта.“ А азъ казвамъ, че двѣтѣ крила на любовьта сѫ вѣрата и надеждата, или вѣрата и на­деждата — това сѫ рѫцѣ на душата. Отрѣжете ли тѣзи рѫцѣ, всичко е свършено. И тъй, надеждата е принципъ, който примирява всички противоположности на физическия свѣтъ, тя борави съ видимия свѣтъ, съ свѣта на промѣнитѣ и измѣнитѣ. Слѣдователно, кога се надѣваме ние?— Ко­гато имаме дъщери, синове,земи, кѫщи, пари, вложени тукъ-тамѣ. Надеждата схваща нѣщата отблизо, тя схваща настоящето, и не очаква слѣдъ години, а слѣдъ нѣколко часа. Това е едно отъ нейнитѣ качества. Слѣдователно, човѣкъ, у когото надеждата е силно развита, очитѣ му сѫ отворени, той всичко вижда, кѫдѣ ходи, какво прави, обхваща всичко. Извадите ли надеждата отъ него, и очитѣ му ще се затворятъ. Човѣкъ, който ходи съ затворени, примрѣжени очи, е съ слаба надежда. Виждали ли сте, какво прави кот­ката, когато стои прѣдъ нѣкоя дупка да пази мишкитѣ? Понеже обекта на нейната надежда го нѣма, тя стои съ затворени очи, докато хване мишката, но, като я хване, отваря очитѣ си и казва :„Е, това има смисълъ, може и да си поиграя съ тази мишка.“ Вие казвате: „Тази мишка е нещастна.“ Тази мишка е въ рѫцѣтѣ на своя любовникъ. Той ще си поиграе съ нея и ще каже:„Вмѣсто да правишъ пакости на хората, и да те гонятъ, ела при мене, влѣзъ вѫтрѣ.“ Улавя я и я изяжда, снима дрехитѣ й. Вие казвате: „Котката изяде мишката.“ - Азъ казвамъ:„Мишката отиде на гости у котката.“ Защо? — Защото се обичатъ. Дайте u една жаба, нѣма да я изяде. Виждалъ съмъ нѣкой пѫть, котката си поиграе, поиграе съ мишката и я пусне; казва: „ Хайде отъ мене да замине, днесь не съмъ готова да те приема на гости“. Ние трѣбва да схващаме надеждата, този прин­ципъ, понеже той е необходимъ при сегашнитѣ условия на живота. Съврѣменнитѣ хора сѫ забъркали своитѣ понятия, тѣ сѫ изгубили връзката съ Бога, т. е. усъ­мнили сѫ се въ него, има ли Господь или не: Ще бѫде чудно да си задаваме въпроса, има ли слънце или не. Ако слънцето изчезне, и свѣтлината ще из­чезне. Веднъжъ свѣтлината сѫществува, и слънцето сѫществува, защото свѣтлината е изявление на слън­цето. Щомъ любовьта сѫществува между хората, и Богъ сѫществува, защото любовьта изтича отъ Бога. Щомъ любовьта изтича отъ Бога, вѣрата възниква, а вѣрата е носителка на живота. Безъ вѣра божествениятъ животъ не може да се проектира тукъ на земята; слѣдователно, тя е нишка, принципъ, който развива разумния, съзнателния животъ. Съзнателниятъ животъ никога не може да се развива безъ вѣра. Тя е застѫпена у всички хора по единъ или другъ начинъ. Надеждата пъкъ реализира този животъ, тя е сила, която дава форми на нѣщата. Слѣдователно, всѣки отъ васъ, който иска да има здраво тѣло, здравъ мозъкъ, да бѫде красивъ, непрѣмѣнно трѣбва да има надежда. Надеждата оформява тѣлото. Почнемъ ли да губимъ надежда, гърдитѣ ни, мозъкътъ, тѣлото изгубватъ своята симетрия Тогава човѣкъ казва: „Не ми се яде, не ми се живѣе“, докато най- послѣ той заминава въ другия свѣтъ, или пъкъ слиза въ гроба. Що е гробътъ? — Това сѫ ограниченитѣ съ­стояния, въ които се намираме. По-лошо нѣщо отъ гроба нѣма. Най-голѣмиятъ затворъ — това е гробътъ. Да ви пази Господь отъ гробъ! И псалмопѣвецътъ казва: „Нѣма да остави прѣподобния си да види изтлѣние“. А ние сега казваме: „Гробъ ни чака“. Гро­бътъ — това е най-глупавото вѣрване. Ще бѫде смѣшно, когато на нѣкой човѣкъ му излѣзатъ циреи, и той казва, че има такива. Нѣма защо да вѣрваме въ циреитѣ. Всички съврѣменни хора, понеже сѫ изгубили съществената мисъль, говорятъ все за ци­реи. И сега ние се учимъ единъ другъ, че ще отидемъ въ гроба. Майката не казва на дъщеря си: „Дъще, ще отидешъ при Бога, при ангелитѣ да се учишъ“, а й казва: „Дъще, ти днесъ си красива, но утрѣ ще остарѣешъ, ще погрознѣешъ, и ще оти­дешъ въ гроба, при червеитѣ“. Това сѫ човѣшки схващания. Често ме запитватъ: „Има ли задгробенъ животъ?“ Казвамъ: Отъ ваше гледище, задгро­бенъ животъ нѣма, въ гроба не виждамъ животъ. Извънъ гроба има животъ, но въ гроба нѣма. Въ гроба има такива терзания, каквито човѣкъ не е виждалъ. Който е прѣкаралъ 10—15 години въ гроба, и, слѣдъ като излѣзе отъ тамъ, го каратъ да направи нѣкое прѣстѫпление, казва: „Ти билъ ли си въ гроба“? — „Не.— Азъ съмъ билъ, и днесъ за нищо въ свѣта нѣма да влѣза отново въ него“. Човѣкъ, който е билъ веднъжъ въ гроба, има силата и опитностьта на американеца, който се спусналъ съ бъчва отъ Ниагарския водопадъ. Той искалъ да опита силата на Ниагарския водопадъ, и затова взелъ една бъчва, чубуръ, осмолилъ я отвѫтрѣ, влѣзълъ въ нея, и се спусналъ отъ височина около 200 стѫпки Като излѣзълъ отъ тоя чубуръ, казалъ: „И цѣлъ свѣтъ да ми дадатъ, втори пѫть не влизамъ въ него“. Азъ ви казвамъ: гробътъ, за който хората мислятъ, е единъ чубуръ, отъ който единъ пѫть като излѣзете, послѣ и цѣлъ свѣтъ да ви даватъ, нѣма да искате отново да влѣзете въ него. Гробътъ — това е старо вѣрване. Новото учение не вѣрва въ никакви гробища. Ново­то учение вѣрва, че, дѣто има любовь, вѣра и на­дежда, като принципи, тамъ животътъ е вѣченъ. Ко­гато тѣзи принципи не дѣйствуватъ, тогава се обра­зува гробътъ, и човѣкъ усѣща страдания. Прѣдставете си единъ младъ човѣкъ парализиранъ. Какво е неговото положение? — Мѫчи се. Защо? — Защото има желание, като другитѣ, да излѣзе всрѣдъ приро­дата, но не може. Онзи, който има слабъ стомахъ, и той се мѫчи. Защо? — Защото не може да осѫществи желанията на стомаха си. Надеждата е принципъ, който отваря свободния входъ на нашия животъ на земята. Тя е принципъ, който не пита: ти англичанинъ ли си, германецъ ли си, българинъ ли си, отъ каква партия си, или дали си православенъ, евангелистъ или какъвъ и да е другъ. Ти може да си българинъ или англичанинъ, и пакъ да ти е разваленъ стомахътъ. Ама нѣкой казва: „Азъ съмъ православенъ“. Стомахътъ ти здравъ ли е? — Не. Тогава не си такъвъ. — Но азъ съмъ евангелистъ. — Стомахътъ ти здравъ ли е? — Не. — Не си такъвъ. Тамъ, дѣто има надежда, стомахътъ е здравъ; тамъ, дѣто има вѣра, гърдитѣ сѫ здрави; тамъ, дѣто има любовь, мозъкътъ е здравъ. Не си ли здравъ, любовьта, вѣрата и надеждата въ тебе сѫ парализирани. Сега хората чакатъ възкресение. Какъ ще те възкръси Христосъ, когато вѣрвашъ въ гро­бища? Какъ ще те възкръси Христосъ, когато казвашъ „Като умра, тъй ще ме облѣчете, еди - кой - си свещеникъ да ме опѣе, тъй да ме погребете и т. н.“ Какъ ще те възкръси Христосъ, когато нѣмашъ вѣра, надежда и любовь? Надеждата казва: „Ти ще вѣрвашъ само въ единъ Христосъ, въ животъ, дѣто има вѣра, надежда и любовь, и дѣто нѣма никакви гробища.“ Като вѣрвашъ въ такъвъ животъ за тебе нѣма да има никакви ограничения. Хората казватъ: „Докажи това нѣщо“. Смѣшно е да доказвамъ! Прѣдставете си единъ слѣпъ човѣкъ, ко­муто доказвамъ, че има свѣтлина. Той казва: „Не я разбирамъ, тъмно ми е“. Пипна очитѣ му, прогледва, питамъ го: Какво виждашъ? — Свѣтлина. — Искашъ ли доказателства? — Не искамъ. — Тръгни да ходишъ! Сега вѣрвашъ ли? — Вѣрвамъ. — Защо? — Защото не се спъвамъ. Сега хората казватъ: „Докажи“! — Нѣмамъ врѣме, моето врѣме е скѫпо. Азъ ще пипна очитѣ ви и ще ви питамъ: Какво виждате? — Виж­даме окрѫжаващитѣ прѣдмети, иматъ такава и така­ва форма. — Тръгнете по пѫтя. Спъвате ли се? — Не. — Тогава имате вѣра. Господари ли сте на себе си, имате надежда. Всѣки човѣкъ, който изгубва на­деждата си, става робъ на земята. Страхливцитѣ, които се обезнадежватъ на бойното поле, тѣ се прѣдаватъ. Търговецъ, който има страхъ, ликви­дира 100 %, а който има надежда, той не се прѣдава. Когато човѣкъ има надежда, за него всичко е възможно. Това не сѫ само празни думи, вие имате хиляди случаи да провѣрите това въ живота си. Нѣ­кой казва: „Азъ вѣрвамъ въ Христа, Христосъ ми проговори, вече не се съмнѣвамъ въ Бога“. Тъй сѫ ми казвали нѣкои православни или евангелисти. Утрѣ започне да куца, яви се ревматизъмъ въ крака му. Вика лѣкарь, казва му: „Господинъ докторе, как­во има на крака ми?“ Не пита, какво ще каже Хри­стосъ за крака му, а лѣкаря. Лѣкарьтъ прави една ин­жекция, втора, но кракътъ не оздравѣва. Казвамъ: Дѣ е вашата вѣра, дѣ е вашата надежда? Ако имашъ надежда, ще кажешъ на ревматизма: „Ти ще отидешъ въ палцитѣ, послѣ въ рамото, оттамъ — въ другото рамо“, ще го разхождашъ изъ тѣлото си, и най-послѣ ще му обърнешъ внимание, че е сбъркалъ пѫтя си и трѣбва да си отиде, да не прави пакости въ тѣлото ти, и ревма-тизмътъ ще изчезне. Онѣзи болести, които не може да прѣмѣствате отъ едно мѣсто на друго въ организма си, много мѫчно се лѣкуватъ. Слушалъ съмъ да ми се оплакватъ мѫже и жени, че иматъ нѣкаква болесть, която се мѣсти. — Щомъ се мѣсти, ходи отъ едно мѣсто на друго, не се плашете, тя лесно ще мине. Ако болестьта се загнѣзди въ васъ, тури си темелъ, това значи, че иска да става собственикъ. Щомъ се мѣсти болестьта, тя прави опити, като нѣкой инженеръ, дали може да се настани, и дѣ да се настани. Всички болести въ насъ сѫ живи сѫщества, които искатъ да си направятъ мѣсто за живѣене. Ако въ насъ дѣйствуватъ тѣзи три принципа — любовьта, вѣрата и на­деждата, ние щѣхме да бѫдемъ силни да бранимъ своята, свобода. Съврѣменнитѣ хора не сѫ се научили още да боравятъ съ своя свѣтъ. Ако не можешъ да побѣдишъ единъ микробъ, една малка мѫчнотия, какъ ще побѣдишъ голѣмитѣ? Какъвто се проявява човѣкъ въ малкитѣ си работи, такъвъ е и въ голѣмитѣ. Нѣ­кой казва: „Азъ не вѣрвамъ въ Бога“ — Богъ не иска вѣра безъ любовь. Безъ любовь не може да вѣрвашъ въ Бога. И надежда безъ любовь не може да има. За да вѣрвате въ Бога, първо трѣбва да го любите. А за да любите човѣка, първо трѣбва да го познаете, тъй че, съ човѣка ще започнете по обрат­ния законъ. Съ Бога ще започнете по закона на лю­бовьта, а съ човѣка по закона на надеждата. Май­ката може да познае своето дѣте само, слѣдъ като го роди, а като види, какви таланти, какви способ­ности се криятъ въ него, обиква го. Защо сме дошли на земята въ този врѣмененъ животъ? Ще кажете: „Е, и майка ми, и баща ми се родиха, живѣха, умрѣха и погребаха ги“. Като отиде нѣкой въ Англия, въ Америка, казватъ му: „Ела да видишъ гроба на майка ми, на баща ми“. Казвамъ: Това сѫ тѣхнитѣ гробо­ве, но майка ти и баща ти не сѫ тамъ. Съ години ние държимъ тѣзи гробища, тѣзи паметници. Майка ти не трѣбва да живѣе въ гробищата, а да я но­сишь въ сърцето си, въ себе си. Нѣкой пита: „Дѣ е майка ти?“ Казвамъ: Ако любя, азъ съмъ майка, ако вѣрвамъ — азъ съмъ баща, ако се надѣвамъ — братъ и сестра съмъ. Ако не любишъ, ти търсишъ майка си на гробищата. Съ тѣзи вѣрвания и схваща­ния мислимъ, че сме много напрѣднали. Питаме се: „Кога ще се оправи свѣтътъ ?“ — Свѣтътъ може да се оправи въ единъ день. Външ­ниятъ свѣтъ е много оправенъ, добъръ е той, но нашиятъ вѫтрѣшенъ свѣтъ, като е изопаченъ, казваме: „Кога ще се оправи външниятъ свѣтъ?“ И тъй, за да се оправи свѣтьтъ, като практически методъ е — всѣки отъ васъ да приложи тѣзи три принципа за себе си. За мене е безразлично, къмъ коя църква принадлежите, какви сѫ вашитѣ вѣрва­ния, надѣвания, азъ засѣгамъ въпроса принципално. На първо мѣсто човѣкъ трѣбва да има духъ, мисъль, душа, да е пъленъ съ чувства, да влиза въ положението на всѣко сѫщество. Всѣки човѣкъ има животъ въ себе си, който може да се проявява въ него­вото тѣло, защото на земята животъ безъ тѣло не може да се прояви. Какъ ще докаже нѣкой, че въ него има любовь, дали само съ сладкитѣ си думи ? Ако мислимъ така, ще мязаме на онзи руски князъ, който обѣднѣлъ и се оженилъ за една красива бѣдна мома. „Ну, поцѣлуемся“ — цѣлуватъ се — пър­вия день. „Ну, поцѣлуемся“ — втория день. Сѫщото и третия день, но съ това само не се живѣе. — Хлѣбецъ, млѣчице трѣбва. Цѣлувката не значи любовь. На тѣзи влюбени трѣбва да се сложи малко хлѣбъ. Тъй казва и Господнята молитва: „Хлѣбъ нашъ насѫщний, дай го намъ днесъ“. Въ нея не се иска чай, кафе, а само хлѣбъ. И тъй, за да проявимъ своята любовь на земята, необходимо е да дадемъ отъ нея на онѣзи, които се нуждаятъ отъ лю­бовь. А любовьта се проявява въ нѣкоя услуга, въ какъвто смисълъ и да е: или съ една сладка дума, или като нахранишъ нѣкого, или като го нагледашъ, когато е боленъ, или като дойде нѣкой при тебе, и му окажешъ всичкото си довѣрие. Ние въ отношенията помежду си внасяме само недовѣрие. Дойде нѣкой при насъ, иска ни пари на заемъ, казваме му: „Нѣмамъ“. Кажи истината — имамъ пари, но не мога, не искамъ да ти дамъ. Защо не му давашъ? — Защото не вѣрвашъ въ него, и мислишъ, че ще те излъже. Съ това не съзнавашъ, че правишъ пакость и на себе си, защото единъ день ще изпаднешъ въ сѫщото по­ложение, нѣма да иматъ и въ тебе довѣрие. Я пи­тайте, какво усѣща нѣкой мѫжъ, въ когото жена му е изгубила вѣра, или какво е положението на жена, въ която мѫжътъ нѣма вѣра? Тѣзи мѫжъ и жена бѣгатъ отъ кѫщи, намиратъ се на парила. Всички мѫчения въ свѣта произтичатъ все отъ недовѣрие. Когато нѣкой не вѣрва въ тебе, това значи, че той се е усъмнилъ въ тебе. Нѣкога чувствувашъ една обида, една тѫга, това показва, че си изгубилъ лю­­бовьта на оня, който те е обичалъ, той е затворилъ любовьта си за тебе. Когато слѣземъ въ физическия свѣтъ, надеждата е, която осѫществява нѣщата. Ние сме слѣзли и казваме реалниятъ свѣтъ. Кой е реалниятъ свѣтъ? Всички хора искатъ много ниви, много кѫщи. Добрѣ е да имате една кѫща, една нива, една градина. Добрѣ е да имате една кѫща, едно- тѣло, което никога да не умира. Да имате една нива, то значи — едно сърце, въ което да насаждате всичко. И тъй, кѫщата, това е човѣшкото тѣло, нивата — човѣшкото сърце, а градината — човѣшкиятъ умъ. Трѣбва да имаме ниви, градини, но не като ония, които ималъ единъ гръцки попъ. Насадилъ една нива и казалъ: „Да знаешъ, че попъ господарь имашъ“. — Да, като тебе господари 100 имахъ, отъ които 99 отнесохъ“. И ние обсебваме ли, обсебваме кѫщи, градини, а послѣ казваме: „Дали ще има кой да ни зарови“ ? — Да, ще има, ще има. Намирамъ много правдоподобно, когато жената оплаква мѫжа си: „Иване, Иване, не трѣбваше ли по Бога да живѣешъ?“ А това значи: ти ще изплатишъ грѣховетѣ си, та, като дойдешъ втори пѫть, да не грѣшишъ. Нѣкои казватъ: „Плаче отъ обичь“. Досега не съмъ виждалъ човѣкъ да плаче отъ обичь. Жена, кога ражда, плаче ли? — Не. Когато изгуби дѣтето си, тогава плаче. Когато изгубишъ любовьта на мѫжа си, тогава плачешъ, а когато придобиешъ любовьта му, тогава се радвашъ. Когато дойде мѫжътъ въ кѫщи, казватъ: „Има голѣма радость, сега има лю­бовь“. Това е реално схващане на нѣщата. Ние сме изгубили понятията за нѣщата и говоримъ на единъ непонятенъ езикъ. Господь казва: „Обичайте се, лю­бете се!“ Нѣкои казватъ: „Докажи, какво нѣщо е любовь“. Мога да ви докажа. Ще взема нѣкого, ще му вържа рѫцѣтѣ и краката съ по едно вѫже, ще му ударя 25, ще го потѫпча отгорѣ и ще го попитамъ: Какво е това ? — Терзание. Послѣ ще му развържа рѫцѣтѣ и краката, ще го нахраня, ще го цѣлуна. Какво е това? — Това е любовь. За да разберете любовьта, трѣбва да опитате върху си двѣ противо-положни състояния. Така постѫпва и приро­дата. Изгубишъ кѫща, ниви, майка, баща, дѣца, казвашъ: „Побѣлѣ ми главата, какви сѫ тѣзи стра­дания?“ Слѣдъ това идвать майка ти, баща ти, нагостяватъ те. Започва Господь да ти показва, какво е вѣра, надежда и любовь. Вложете любовьта въ мозъка, вѣрата — въ гърдитѣ си, а надеждата — въ стомаха си. Когато ядете, яжте съ надежда. Азъ не съмъ противъ яденето. Трѣбва да се яде, но нито много, нито малко. Казвамъ: Човѣкъ, който иска да живѣе съ надежда, трѣбва да не яде много, да не прѣяжда. Нѣкой пѫть, като хапнешъ малко, казвашъ: „Защо не си доядохъ?“ Но, като хапнешъ повече, чувствувашъ отвращение. Законътъ на на­деждата говори на майкитѣ: „Яжъ, мама, яжъ“, но дѣтето послѣ се разваля. Казвамъ: Отъ много надѣване (отъ глагола „надѣвамъ се“), отъ много обли­чане дѣтето ти най-послѣ заболѣва. На какво при­лича вашата надежда ? Еврейскиятъ царь Давидъ, като отишълъ на бой, срѣщналъ Голиата и казалъ: „Азъ ще се бия съ него“. Отива при царь Саула и му съобщава за рѣшението си. Царьтъ му дава шлемъ, копие, лѫкъ. Надѣналъ ги на себе си, но отъ тяжестьта имъ не билъ свободенъ да дѣйствува. Сваля всичкия товаръ, взема своята прашка съ 12 камъчета, отива на бойното поле, бие се съ Голиата, и успѣва. Така и майката мисли като Саула : дойде синътъ ѝ, тури му броня, шлемъ, копие, но слѣдъ нѣколко мѣсеца той заболѣва, натоваренъ е много. Малко храна давайте на вашитѣ дѣца! Мал­кото се благославя въ природата. Многото, прѣсищането въ свѣта — това е единъ грѣхъ. Онѣзи, които живѣятъ по закона на надеждата, трѣбва да иматъ само необходимото въ живота. Когато имашъ да оброботвашъ вълна, купи 1 кгр. и я обработи, а не 100—200 кгр. Инакъ, вие ще се намирате въ поло­жението на онзи селянинъ, който, като разбогатѣлъ, станалъ грубъ, взималъ имотитѣ на своитѣ съселяни. Една вечерь сънува единъ живъ сънь: прѣзъ селото минава една голѣма кола, пълна съ злато и впрег­ната съ нѣколко чифта волове. Всички селяни се доближавали до колата съ една малка чинийка въ рѫцѣ, сипвали имъ въ тѣхъ злато и си отивали. Богатиятъ селянинъ, като вижда това, казва си: „Ето случай да разбогатѣя повече!“ Отива въ избата, из­важда единъ голѣмъ сандъкъ, и отива при човѣка, който раздавалъ златото. Казва му: „Господине, ча­кай, и азъ искамъ“. Добрѣ, ще ти дамъ, но ще легнешъ на гърба си, ще турищъ сандъка върху гърдитѣ си, и ще ти сипвамъ въ него злато, докато можешъ да носишъ, и ще се обадишъ. „Добрѣ, азъ ще нося“.Турятъ му 1, 2, 3, 4, 5,10, 15 лопати, той все мълчи. Най-послѣ той едва диша, задушва се и почва да вика. Оставете този сандъкъ върху му, нека носи послѣдствията на своята лакомия! Като се събудилъ, той разбралъ, че този сандъкъ не му трѣбва, а трѣбва да раздаде своето богатство. Цѣлъ, пъленъ сандъкъ е много. Сегашниятъ животъ е тежъкъ, тежъкъ. Азъ виждамъ — мнозина отъ васъ иматъ много такива сандъци и искатъ да имъ турятъ по­вече. Добрѣ, но, ако ви турятъ, не ще може да но­сите. Вие трѣбва да имате любовь, вѣра и надежда въ себе си, за да спечелите повече. Тази любовь, вѣра и надежда трѣбва да употрѣбите за благото на ближнитѣ си. Надеждата е принципъ, който при­надлежи на всички живи сѫщества, даже и на най-малкитѣ бубулечки, слѣдователно, отъ никое живо сѫщество не трѣбва да се отнеме този прин­ципъ на сѫществуване. Щомъ вървишъ по пѫтя, и настѫпишъ една бубулечка, ти си я лишилъ отъ надеждата й. Нѣма да се мине много, и нѣкой по- юнакъ отъ тебе ще те лиши отъ твоята надежда. И тъй, Павелъ казва: „Оставатъ тритѣ — вѣра, надежда, любовь, но най голѣмата отъ тѣхъ е лю­бовьта“. Сега, понеже живѣете на земята, започнете съ осѫществяването на тази надежда. Въ какво? — Да се надѣвате, че можете да станете добри, умни здрави, богати. Богати въ какво ? — Въ добродѣтели. Да се надѣвате, че можете да поправите вашия животъ. Споредъ мене, сиромашията и богатството, това сѫ двѣ велики благословения, които Господь дава на чо­вѣка. Богатитѣ хора на половина признаватъ, че бо­гатството е благословение. Сиромаситѣ не признаватъ че сиромашията е благословение. Защо е благословение? — Защото вашето дѣте, което отива на училище, е сиромахъ, то има условие да се развива, неговата торба може да се напълни. А старецътъ, стариятъ човѣкъ не може да разбогатѣе. Той казва: „Азъ много зная“. Какво ще разправямъ на този старъ дѣдо, който е богатъ? Той ще ви разказва, че има опитность, играелъ много години на хорото, много моми любилъ. Учительтъ не може да разказва на богатия човѣкъ. За­това Христосъ казва: „Ако не станете като малки дѣца, не може да влѣзете въ Царството Божие“, т. е. не може да използувате живота. И тъй, дѣцата богатѣятъ, а старитѣ хора осиромашаватъ, и не трѣбва да разказватъ своитѣ истории, а да учатъ. Богатитѣ хора създаватъ условия да ги мразятъ другитѣ. За тѣхъ казватъ: „Тѣ сѫ богати, но кой знае, колко сѫ крали, кой знае какъ се разбогатѣли тѣхнитѣ бащи и дѣди!“ Когато си бѣденъ, създавашъ условия да те любятъ хората и да работишъ. Бѣдниятъ човѣкъ всѣкога мисли, какво да работи, и кѫдѣ да отиде да ра­боти. И затова бѫдещиятъ свѣтъ ще бѫде за бѣднитѣ, а не за богатитѣ хора. Да прѣведа думата „бѣ­денъ“ — за дѣцата. За богатия човѣкъ се казва, че ще отиде на гробищата. Дѣдото остарѣва, и като отиде на другия свѣтъ, той казва: „Азъ вече старъ не ставамъ“. Затова въ онзи свѣтъ, въ божествения свѣтъ стари хора нѣма, а въ този свѣтъ има стари, има богати хора. Сегашнитѣ дѣца казватъ: „ Е, да стана като дѣда си!“ Младитѣ моми искатъ да станатъ като бабитѣ си. Никакви баби, никакви дѣдовци не ви трѣбвать, глупаво нѣщо е да бѫдешъ като тѣхъ. Въ Писанието думата „старъ“ се срѣща често, но тя има тамъ друго значение. Думата „старъ човѣкъ“ е санскритска дума,и означава проявения човѣкъ, т. е. човѣкъ, който има мѫдрость, знание, и е полезенъ за другитѣ. А ние разбираме подъ „старъ“ човѣкъ онзи, който е окуфѣлъ. Той е дѣдо, не е старъ човѣкъ. Утрѣ казватъ за него: „Е, този дъртакъ“. Майката приема съ радость дѣцата, а тѣ казватъ: „Нѣма да се махне този дъртакъ“. Една майка въ Варна ми разказваше: „Имамъ четири дъщери, съ най-голѣмъ трудъ ги изучихъ, а послѣ ми казваха, че съмъ глупава, проста. Да, докато ги изучихъ, добра бѣхъ, а послѣ станахъ глупава“. Това сѫ съврѣменнитѣ дъщери. Тѣ сѫ дъщери на безнадеждието. И тъй, надеждата е потрѣбна, за да примири противорѣчията. Вие не може да прими­рите слѣднитѣ противорѣчия: защо едни сѫ богати, учени, а други — сиромаси, прости. Само надеждата може да примири тѣзи противорѣчия. Вие мислите, че за първи пѫть сте дошли тукъ на земята. Не, всички вие, които сте тукъ, имате дълга история въ миналото. Нѣкои отъ васъ не искатъ да признаятъ своето ми­нало. Защо ? Когато дѣдото или бащата на нѣкого е оставилъ много дългъ, питатъ младия: „Ти отъ тѣх­ния родъ ли си, внукъ ли си на еди-кого-си?“ — „Не, не съмъ отъ тѣхния родъ“. Да, защото дѣдото има много борчове. Но, когато бащата или дѣдото е богатъ, синътъ казва: „Азъ имамъ дѣлъ тукъ“. Който не при­знава миналото, значи, че има много тевтери, много дългове, а трѣбва да ги плати честно и почтено. Нѣ­кой казва: „Не съмъ сѫществувалъ въ миналото“.— Да, защото досега сто пѫти си фалиралъ. А ти казвашъ: „Не казвайте, че съмъ живѣлъ, че азъ съмъ сѫщиятъ човѣкъ“. Не, ще признаешъ, че имашъ да плащашъ, и ще се изплащашъ полека-лека. Дойде нѣкой слуга при васъ, и ви обере. Той е онзи, на когото въ миналото ти си сторилъ сѫщото. Нѣкой за­пали кѫщата ти. Той е онзи твой кредиторъ отъ ми­налото, на когото имашъ да давашъ. Сега ще питате: Защо Господь създаде така свѣта? Питамъ ви: Вие защо подписахте тѣзи полици? Вие сте искали да станете богати, а послѣ питате, защо Господь до­пусна тѣзи полици. Полицитѣ — това сѫ дяволски изобрѣтения. Човѣкъ може само своя сегашенъ трудъ да използува, а не и за бѫдеще да взима. Взимайте малко, и не продавайте вашето бѫдеще. Мисли само за днесъ, за утрѣшния день не мисли. Това е божественото учение. Онзи, който нѣма надежда, казва: „Какъ да направя тази работа ?“ Започва да мисли за утрѣ, за други день, слѣдъ 20 години. Въ какво си сигуренъ ти слѣдъ 20 години, какво знаешъ за тогава ? Ти не си господарь, ти си слуга, утрѣ господарьтъ ти може да те извика. Законътъ на надеждата е такъвъ: ако днесъ прѣкарате добрѣ, по всички пра­вила на божест-вения законъ, има надежда и всички останали дни да прѣкарате по сѫщия начинъ Ако днесъ сгрѣшите, всички останали дни ще прѣкарате по сѫщия начинъ. Слѣдователно, бѫдещиятъ день ще бѫде такъвъ, какъвто е днешниятъ. Не казвайте: „Е, днесъ сгрѣшихъ, но утрѣ ще се поправя“. Не, днесъ, а не утрѣ. Когато човѣкъ замисли да се жени, въ него е надеждата. Дойде момъкътъ, гощаватъ го всички, но той е недоволенъ, казва: „Азъ утрѣ ще рѣша“, отказва днесъ да даде думата си, не приема момата. Остане ли за утрѣ, той отказва. Момата, която остава утрѣ да отговори, и тя се отказва. Ти рѣшавашъ ли се да вземешъ днесъ момата? Оставишъ ли за утрѣ, нищо нѣма да излѣзе. Нѣкои казватъ: „Като си оправя работата днесъ, отъ утрѣ започвамъ да живѣя по Бога“. Работитѣ ни сѫ оправени; това е лъжливо учение, че ще трѣбва ние да ги оправяме. Когато единъ ученикъ отиде въ училището да се учи, майка му и баща му сѫ оправили работитѣ. На него не му трѣбва търговия, а учение. И когато Гос­подь ни праща на земята, той казва: „Синко, азъ те пращамъ на земята да се учишъ, наредилъ съмъ работитѣ ти, за тѣхъ не мисли“. Ако синътъ каже: „Ами майка ми, баща ми може да умратъ“. — Май­ката, бащата, това сѫ вѣчни принципи, които никога не умиратъ. Когато майката отиде на другия свѣтъ, тя ще промишлява за своитѣ дѣца много по-добрѣ, отколкото ако е тукъ, затова безразлично е, дѣ е тя. И тъй, надеждата е единъ отъ великитѣ прин­ципи на земята, безъ който земниятъ животъ не може да се разрѣши добрѣ. Вложете въ дѣцата си надеждата, да имъ сѫ чисти рѫцѣтѣ и сърцата, и да знаятъ, че тѣлото, което иматъ, е единъ храмъ, за който дѣцата трѣбва да даватъ отговоръ. Не оставяйте дѣцата си въ нечистотия! Човѣкъ, който има надежда, ходи всѣкога спретнатъ, хубаво облѣченъ, очитѣ му сѫ винаги отворени, радостни, ве­сели. За да развиете надеждата въ дѣцата си, ка­райте ги да бѫдатъ радостни. Какъ? — Създайте имъ такива забавления, които внасятъ радость въ душитѣ имъ. Този законъ е не само за дѣцата, но и за мѫже, и за жени. Мѫжетѣ да създаватъ ра­дость за женитѣ си, а женитѣ — за мѫжетѣ си. Нѣма ли закона на надеждата въ свѣта, идва обезсърчаването, а въ безнадеждието се раждатъ всички съврѣменни злини, ставаме кисели, недоволни. Мѫжътъ е недоволенъ, че жена му е прѣсолила яденето, сърди се, казва й: „Ти прѣзъ плетъ не си ли виж­дала?“. Гнѣвътъ му отъ жената минава на дѣцата. На другия день мѫжътъ донесълъ лошо месо, же­ната се сърди, хвърля го, казва му: „Ти прѣзъ плетъ не си ли виждалъ?“ Съврѣменнитѣ хора мязатъ на английския реформаторъ Веслей, който се оженилъ, но три деня слѣдъ това каза на другаря си: „Не си струва човѣкъ да се жени“. Да, когато човѣкъ изгуби надеждата, да се не жени. Мома или момъкъ нѣматъ ли надежда, да се не женятъ, това бихъ имъ прѣпорѫчалъ. Иматъ ли надежда, ще има въ кѫщата имъ миръ и радость. А днесъ хората казватъ: „Тѣзи млади сега не могатъ да живѣятъ, но послѣ ще се спогаждатъ“. Не, сега, сега ; каквато е лювовьта отначало, такава ще бѫде и въ края. Тъй говори законътъ на надеждата. Отъ стано­вището на любовьта трѣбва да схванемъ врѣмето, отъ вѣрата — пространството, а отъ надеждата — всички методи, начини, чрѣзъ които този животъ може да се развива. Ако една жена не знае да на­режда кѫщата си, нѣма надежда; ако единъ ученикъ не може да свири, нѣма надежда; ако единъ попъ не може да служи, нѣма надежда. Ти имашъ упо­вание въ себе си, че може да направишъ нѣщо съ тази надежда. Нѣкой казва: „Какъ мислишъ, дали вѣрвамъ въ Бога ?“ — Чудна работа, азъ трѣбва да отговарямъ, дали той вѣрва! Ами отвори кисията си и вижъ! Пита ме, има ли пари. Отвори кисията си, и ще видишъ. Отвори сърцето си и вижъ, има ли нѣщо тамъ. Ако имашъ нѣщо въ него, имашъ надежда. Отвори ума си, и ако имашъ нѣщо вѫтрѣ, имашъ вѣра. Като ме срѣщнатъ хората, питатъ ме: „Ти вѣрвашъ ли ?“ — Въ нищо не вѣрвамъ. „Какъ, безвѣрникъ ли си?“ — Азъ познавамъ само надеждата, вѣрата и любовьта. Вѣрванията, любенията, надѣванията, тѣзи нѣща съмъ ги забравилъ, съ тѣхъ нѣмамъ взимане — даване. Съ тѣхъ иматъ работа само онѣзи, които сѫ изгубили любовьта, тѣ въздишатъ, искатъ любовь. Като имашъ любовь, ти си съ нея. Като любишъ нѣкого, то значи да имашъ само едно прозорче и прѣзъ него да гледашъ. Това е криво схващане. Вие ще бѫдете любовь, вѣра и на­дежда. Вие ще вѣрвате, ще имате надежда, че всѣки човѣкъ може да се подигне. Когато имашъ единъ приятель, който вѣрва въ тебе, ти имашъ крилѣ. Когато у нѣкой приятель изгубишъ вѣра, ти се обезсърчавашъ. Когато говоря за невидимия свѣтъ, моитѣ и ваши­тѣ разбирания по това сѫ диаметрално противопо­ложни. Всички нѣща, които сѫ далечъ отъ насъ, сѫ невидими, а всички, които сѫ близо, сѫ видими. Слѣдователно, далечнитѣ нѣща отъ насъ, за които трѣбва да пѫтуваме, сѫ невидими. Но, ако се отдалечимъ отъ видимия свѣтъ, и той става невидимъ. Значи, видимиятъ и невидимиятъ свѣтъ подразбиратъ пространството. А сегашнитѣ хора подразбиратъ невидимия свѣтъ като нѣщо невъзможно. Свѣтътъ, къмъ който се стремимъ, наричатъ невидимъ, а азъ го прѣвеждамъ далеченъ свѣтъ. Човѣшкиять животъ, който е далеченъ за една мравка, е невидимъ животъ за нея. Такъвъ е за насъ, напримѣръ, ангелскиятъ животъ. Когато дойдемъ до положението да раз­бираме и чувствуваме като тѣхъ, ще разберемъ този животъ. Той е прѣкрасенъ. Тамъ нѣма смърть, нѣма свещеници, търговци, сѫдилища. Ще кажете: „Ами тогава какво има?“ Че сѫдията какво прави? — Праща хората въ затвора. Търговецътъ какво прави ? — Като нѣкой бирникъ, хване нѣкого, обере го. Въ онзи свѣтъ има братство и сестринство. Като отидешъ тамъ въ нѣкой дюкянъ да си купишъ нѣщо, търговецътъ нѣма да ти иска пари, но ще ти каже: „Голѣмо удоволствие ще ми направишъ да си вземешъ, каквото искашъ, безъ пари.“ Ако дадешъ пари на търговеца, той ще се обиди, и ще ти каже да си излѣзешъ вънъ. Вземешъ ли даромъ, той ще те покани и другъ пѫть да отидешъ при него. Онзи свѣтъ е приложилъ надеждата именно въ този смисълъ, а въ физическия свѣтъ схващанията сѫ тък­мо обратното. Ако отидете въ ангелския свѣтъ ще ви­дите, какви красиви, стройни хора има тамъ, не приличатъ на васъ. Като отидете при тѣхъ, ще кажете : „Да бѣгаме оттукъ, този свѣтъ не е за насъ.“ За­това религията е наука, която учи хората на законитѣ на любовьта, вѣрата и надеждата. А днесъ хората учатъ всичко, но не и тѣзи нѣща. И тъй, надеждата е бѫдещата велика наука, която ще осмисли живота на земята, ще ни научи, какъ да прѣустроимъ училищата, сѫдилищата, какъ да се хранимъ. Въ този бѫдещъ свѣтъ гробища нѣ­ма да има, и тогава Христосъ ще дойде. Тази земя, въ която сега живѣемъ, ще се прѣустрои. Този свѣтъ ще потъне подъ водата, нови континенти ще се създадатъ, новъ въздухъ ще има. Ако Христосъ дойде сега на земята, какво ще намѣри? Всѣки ще го посрѣщне съ едно прошение — коя отъ мѫжа си се оплаква, кой отъ брата си, кой отъ сестра си. Хри­стосъ ще каже: „Азъ не идвамъ съ тази цѣль- да сѫдя хората, азъ идвамъ да донеса миръ, любовь,вѣра и надежда. Сега свѣтътъ се сѫди, а нѣма Хри­стосъ да го сѫди, той дава нова заповѣдь на лю­бовь и пита: „Когато дойде Синъ человѣчески на земята, ще намѣри ли вѣра, ще намѣри ли хора готови да възприематъ това учение?“ Той казва: „Ако имате любовь, ще упазите моето учение, ще приложите тѣзи три велики закона“. Свѣтътъ ще се подобри, има условия за подобряването му. А днесъ се говори за нѣкаква сѫдба, но това е странично учение. Сега нѣкои казватъ: „Свѣтскитѣ хора сѫ невѣрующи, нѣмаме надежда въ тѣхъ“. Е, то-гава нека евангелиститѣ, нека католицитѣ приложатъ това уче­ние. Но и между тѣхъ има недоразумѣния. Какво е това служене! Питамъ: Вие, евангелисти, католици, търговци, доктори, адвокати, такива ли сте се роди­ли? Не, отпослѣ сте си турили тѣзи фирми. Тогава, защо сѫ тѣзи недоразумѣния? Като разберемъ основно, защо сме дошли на земята, ще можемъ да приложимъ великия законъ на надеждата, и нѣма да питаме: има ли Господь или не, а ще питаме: при­лагаме ли законитѣ на любовьта, вѣрата и надеж­дата? Прилагаме ли тѣзи закони, разбрали сме, защо сме дошли, и недоразумѣнията ще изчезнатъ. А сега какво правятъ хората? — Сгрѣшилъ нѣкой, хайде 3—4 години въ затвора, или църквата го от-лѫчва. И всички хора все свѣта оправятъ! И които вѣрватъ въ Бога, и които не вѣрватъ въ Бога, все колятъ и бѣсятъ. Казвамъ: И еднитѣ и другитѣ сѫ подъ ед- накъвъ знаменатель: и ти, който вѣрвашъ въ Бога ме обирашъ, и ти, който не вѣрвашъ въ Бога, ме обирашъ. Каква разлика има между тѣхъ? Ако вѣрующиятъ ме обира, а невѣрующиятъ не ме обира, казвамъ, че въ този послѣдния има нѣкакъвъ прин­ципъ, нѣщо хубаво въ душата му, което хората не виждатъ. Ето защо бихъ желалъ, ние да постѫпваме малко по другояче. Това учение е потрѣбно за васъ, вие трѣбва да живѣете на земята, трѣбва да бѫдете здрави, щаст­ливи и блажени. Каквото искате да направите, не може да го осѫществите, ако нѣмате любовь, вѣра и надежда. Всичко е скрито въ тѣзи три велики принципа — любовь, вѣра и надежда. Ако ги разбирате правилно, ако ги разработвате въ себе си, ще бѫдете силни, мощни, ще имате радость, упование и сила въ живота си; Това е учението, което Христосъ е проповѣдвалъ, като е дошълъ да примири хората съ Бога. Какъ? — Като ги научи, какъ да живѣятъ. Това не е вѣрване, а е велико изкуство. Нѣма по-велико из­куство на земята отъ това да се научишъ, какъ да живѣешъ. Това трѣбва да научимъ! Млади, стари, майки, бащи, сестри, братя, приятели, господари, слуги, всички трѣбва да се научатъ да живѣятъ раз­умно, да има миръ и съгласие между всички. И тъй, приложете това учение, напуснете всички ваши стари възгледи, т е. не ги изхвърляйте, а ги турете като торъ. На вашитѣ стари вѣрвания при­саждайте нови клончета. Всичко въ свѣта трѣбва да се използува. Тази опитность, която имате, е отлична, направете крачка напрѣдъ! Приложете закона на надеждата, да бѫдете всѣкога радостни, и да не знаете, какво е обезсърчение. И послѣденъ бѣднякъ да станешъ, пакъ да не се обезсър-чишъ, защото въ твоята душа ще има нѣщо, което никоя сила не може да ти го отнеме. Вие имате сили скрити богатства въ себе си, които съврѣменната наука дори и не подозира, макаръ че ги констатира. Има нѣща, които човѣкъ не може да научи отъ книгитѣ. Ако едно дѣте се под­ложи на магнетиченъ сънь до пета степень, въ него ще се развиятъ особени способности, и това дѣте може да ви каже, какво става въ Америка, може да опише болестьта на нѣкой боленъ, и съ това да прѣдпише най-ефикаснитѣ лѣкарства. Какъ става това? — Човѣшката душа още не се е напълно проявила; у човѣка има сили, които чакатъ най благоприятни условия за развиване. Ако вие се освободите и влѣзете въ свободата на божествения животъ, ще научите всичко. Ако схващате Бога като всеобемна любовь въ която животътъ може да се прояви, ако го схва­щате като сѫщество, което гледа съ най-голѣмо бла­говоление къмъ най-малкитѣ и най-голѣмитѣ сѫ­щества, той ще ви въздигне. Схващате ли Бога като сѫщество, което само чака да наказва, той нѣма да ви помогне. Схващайте го като сѫщество на благость, сила, въ което нѣма смърть. При такова разбиране на Бога, въ васъ ще влѣзатъ двата принципа на вѣра и любовь. Слѣдъ 20—30 години Богъ ще ви повика при себе си да види, какво сѫ нау­чили неговитѣ дѣца, и послѣ пакъ ще ви прати на земята. За всички има работа. Като види, че сте научили уроцитѣ си, ще ви прати да служите въ великата вселена. Въ този животъ всѣка душа ще задоволи всички ламтежи, които тя има. Нѣма же­лание на душата, което тя да не може да осѫществи. Но кога ? — Когато свършимъ това велико училище, въ което се изучава законътъ на надеждата. Бихъ желалъ всички, които слушате за надеж-дата, да излѣзете оттукъ радостни. Имате ли радость, всичко е до­бро у васъ. Мома, която пѣе, работитѣ й вървятъ добрѣ, лесно мете, работи. Отвори прозорцитѣ, ве­село й е. Нѣкоя мома мълчи, лошо е положението ѝ, изгубила е надеждата си. Затова бихъ желалъ, каквото и да правите, да пѣете. Стари, млади пѣйте! Който иска да бѫде младъ, трѣбва да пѣе, да се радва. Прѣстанешъ ли да пѣешъ, твоята работа е свършена, ти си една баба или единъ старъ дѣдо, и всички казватъ: „Богъ да го прости!“ Ще дойдатъ твоитѣ роднини, ще те оплачатъ Казвамъ: Да, Богъ да те прости, защото не знаеше да пѣешъ и да се радвашъ. Ако не искате да ви поливатъ върху гроба, да ви четатъ молитви, пѣйте, радвайте се! И тъй приложете надеждата въ живота си. Въ надеждата нѣма меланхолия, скърбь отчаяние. Въ нея има само радость и веселие. По това се познава този божест-венъ принципъ. Бесѣда, държана въ гр. Русе на 16. януарий 1920 г.
  14. 1921_03_06 ВѢрата

    "ТРИТѢ ОСНОВИ НА ЖИВОТА", 3 бесѢди, 1920-1921 г., Първо издание : 1921г София Съдържание: 1. Любовьта - 27 февруарий 1921, София 2. ВѢрата- 6 мартъ 1921 г., София 3. Надеждата -16 януарий 1920 г., Русе ДѪНОВ ТРИТѢ ОСНОВИ= = НА ЖИВОТА БЕСѢДИ (По стенографски бѣлѣжки) СОФИЯ Печатница на Книгоиздателство „СЛОВО", Л. Д-во 1921 II. Вѣрата. „ А сега оставатъ тѣзи тритѣ : вѣра, надежда, любовь “1). Днешната ми бесѣда ще бѫде върху втория прин­ципъ на човѣшкия животъ — вѣрата. Азъ вземамъ думата вѣра, понеже нѣмаме по добра дума отъ нея, вземамъ я въ най-широкъ смисълъ. И правя различие между „вѣра” и вѣрване. Въ вѣрата не може да има никакви противорѣчия Тя изключва всѣко съмнѣние. А вѣрванията допущатъ наполовина съмнѣния. Може да вѣрвашъ, че ще станешъ добъръ, но може да вѣрвашъ, че ще станешъ и лошъ; може да вѣрвашъ, че ще живѣешъ, но може да вѣрвашъ и че ще умрешъ. Днесъ хората се въздигатъ, страдатъ и умиратъ все отъ вѣрвания. Свѣтътъ е пъленъ съ вѣрвания. Всички учени и ре­лигиозни хора учатъ само вѣрвания. Но това вѣр­ване не е донесло нито спасението, нито свободата, нито знанието, нито любовьта, които очакваме, — за­щото е вѣрване. Не казвамъ, че вѣрването е лошо, но то е само прѣдговоръ на вѣрата. Ще засегна вѣрата отъ четири гледища, а именно ще я разгледамъ като стремежъ подсъзнателенъ въ сърцето, като чувство съзнателно въ душата, като сила самосъзнателна въ ума, и като принципъ свръхсъзнателенъ въ духа, или, съ други думи, научно ка­зано, като стремежъ въ подсъзнанието, като чувство въ съзнанието, като сила въ самосъзнанието и като принципъ въ свръхсъзнанието. ____________________ 1). I послание къмъ коринтянитѣ, 13 глава. Сега спазете тѣзи съотношения. Азъ ще говоря по въпроса принципално- Нѣмамъ за цѣль да защищавамъ никаква ограничена кауза, никакво ограни­чено учение. Цѣльта ми е да говоря за истината тъй, както си е. Вѣрата е принципъ на човѣшкия умъ. Значи, началото на човѣшкия умъ — това е вѣрата, или, въ другъ смисълъ казано, умътъ е съграденъ върху основитѣ на вѣрата. Вѣрата свързва човѣшкия умъ и интелектъ съ хармонията въ природата и му дава потикъ за развиване и изучване законитѣ на би­тието Сега, като ме слушате, бѫдете тъй добри, да оставите настрана само за единъ часъ всички ваши прѣдубѣждения; не да ги захвърлите, а да оставите ра­ницата съ вашитѣ вѣрвания и заблуждения настрана, докато ви поолекне, а послѣ като ме изслушате, пакъ си я турнете на гърба и си вървете. Нѣмамъ нищо противъ това. Иначе, ще заприличате на онзи българинъ съ тежкия товаръ, който билъ настигнатъ по пѫтя отъ единъ коларь. Коларьтъ, като вижда, колко е тежъкъ товарътъ на пѫтника, прѣдлага му да се качи на колата. Пѫтникътъ се качилъ на колата, седналъ въ нея, но товара си не свалялъ отъ гърба. „Свали си товара, приятелю, и го остави настрана въ колата“, му казва коларьтъ. — „Не искамъ да ти правя затруднения“, отговаря пѫтникътъ.—„Не, ти менъ не затруднявашъ, а себе си. Моето желание е, то­варътъ да слѣзе отъ гърба ти. Азъ приехъ тебе и товара ти, еднакво да си почивате, и за двама ви има достатъчно мѣсто въ моята кола“. Като се качимъ на тази божествена кола, ние трѣбва да свалимъ то­вара си, и да си отпочинемъ. Слѣдователно, всѣки отъ васъ, който иска да има просвѣтенъ умъ, въ ка­квото и да е направление, който иска да изслѣдва природата въ каквато и да е область, трѣбва да се стреми да изучи живата природа, трѣбва да има вѣра. Азъ не съмъ отъ ония, които казватъ, че трѣбва да се стремимъ и да се развиваме само въ една посока. Философски казано, всички посоки създаватъ една истинска посока, която е Истината. Затова ние трѣбва да се стремимъ въ всички посоки, защото отъ гле­дището на вѣрата всички посоки сѫ добри. Може въ нѣкои отъ тия посоки да дойдатъ и страдания, но тѣ сѫ пѫть за изправяне. Когато дойдатъ върху ни тия страдания, тѣ показватъ нарушение, въ ми­налото, на божественитѣ закони, елементитѣ, съзву­чието на божествения свѣтъ, отъ което нарушение на ума се е родило злото въ сегашния свѣтъ. И отъ неразбиране, ние постоянно се питаме, отъ що е това зло? Ако вие прѣрѣжете една електрическа жица отъ инсталацията, въ която постоянно тече електри­чески токъ, и я уловите съ рѫцѣтѣ си, знаете ли, какво ще стане съ васъ? Тази жица е безопасна, докато си стои спокойно, но вземете ли да я прѣрѣзвате, тя става опасна. Ако стоите върху единъ кюнецъ отъ канализацията, вие сте на безопасно мѣсто, но речете ли: „Чакай да пробия една дупка, да видя, какво има въ кюнеца“, вие ще пострадате и трѣбва да бѣгате надалечъ. Защо ? — Защото про­бихте кюнеца, и течението на водата се измѣства, тя ще ви залѣе. Съврѣменнитѣ хора сѫ интересни : тѣ, като малкитѣ дѣца, носятъ длета и казватъ: „Хайде тукъ да пробием кюнеца, хайде тамъ“. Като дойде опасностьта, казватъ: „Бѣгайте сега!“ Нѣкой химикъ-професоръ стои въ лабораторията, държи ре­тортата, прави опити, пукне се ретортата, пръсва се течностьта, бѣга професорътъ настрана, всичко се разваля. Казвамъ : Този професоръ е пробилъ кю­неца. Не е само този начинътъ за изслѣдването, има и другъ начинъ за изслѣдване. Когато искате да тонирате вашия умъ, да го прѣчистите, непрѣмѣнно трѣбва да внесете въ васъ вѣрата. Нѣкой ще възрази: „ Съ вѣра нищо не става“. Всичко, съ вѣра става, а нищо безъ вѣра не става. Докато имате вѣра, вашиятъ умъ ще бѫде здравъ, силенъ, гениаленъ, всичко може да направи. Въ момента, когато напуснете вѣ­рата, умътъ ви ще се раздвои, въ него ще се образуватъ пукнатини, и вие сте изгубени. Знаете ли, какво става съ такива хора ? — Започватъ една работа, единъ часъ работятъ, отчайватъ се, работитѣ имъ не вървятъ. Дойде пакъ вѣрата, пакъ започнатъ рабо­тата. Работятъ единъ часъ, отново я напущатъ. И тъй, въ свѣта едни хора работятъ, а други стоятъ по кафенетата, въртятъ си палцитѣ, не работятъ. Изгу­били сѫ вѣрата! Какво да се прави съ тѣзи хора ? — Внесете вѣрата въ ума имъ, и тѣ сѫ спасени. Азъ ще ви приведа единъ окултенъ разказъ, който трѣбва да имате всѣкога въ ума си, когато разсѫж- давате върху вѣрата. Въ древно врѣме имало единъ царски синъ, който се влюбилъ въ една слугиня, която била много умна, интелигентна и красива. Рѣшилъ да се ожени за нея. Момата се зарадвала много и си казала: „Сега животътъ ми има смисълъ, този царски синъ ще ми достави всичко, за което съмъ мечтаела". Тя си въобразявала, че ще има прѢкрасни палати, съ много стаи, дѣто ще й прислужватъ придворни дами, фрейлини и пр. Той наистина й направилъ голѣмъ палатъ, и, освѣнъ това, ù обѣщалъ всичко, за което тя си мечтаела, но, като се оженили, той й казалъ: „Моля ти се, въ моя палатъ не искамъ да имамъ никакви слугини, за да не ми напомнятъ за твоя низъкъ произходъ. Ти сама ще чистишъ тоя палатъ и ще нареждашъ всичко.“ Когато вѣрата се появи въ човѣшкия умъ, умътъ ще ти каже: „Азъ не искамъ въ моя палатъ да има слугини“. Кои сѫ тѣзи слугини? Вие не знаете нѣщо и казвате си: „Чакайте да видя, какво е казалъ еди- кой авторъ, какво е казалъ Кантъ!“ И Кантъ е човѣкъ като тебе, може да е изказалъ много хубави мисли, но не трѣбва напълно да се осланяшъ на него. Какво е казалъ Кантъ въ съчинението си: „Кри­тика на чистия разумъ“? — Той е казалъ, че нѣщата сѫ непостижими. Това е 50% вѣрно. За човѣкъ, който има вѣра, всичко въ свѣта е постижимо. Слѣдователно, постижими ли или непостижими сѫ нѣ­щата, това зависи отъ вѣрата, вѣрата обема врѣмето, а врѣмето е процесъ на божествения разумъ, то е такть на божествената хармония. Вѣрата опрѣдѣля отношенията на тоноветѣ, съчета-нията вѫтрѣ въ тази божествена хармония; тя опрѣдѣля още и съотноше­нията на нашитѣ мисли. Всѣка мисъль е тонъ въ нашия умъ. И ако имаме вѣра, всичкитѣ наши мисли ще образуватъ една величествена божествена хармония. И тъй, вѣрата трѣбва да започне отъ сърцето, въ вашето подсъзнание, тамъ трѣбва да се вложи този свѣтълъ лѫчъ на разумния стремежъ. Като си лѣгашъ вечерь, вложи въ ума си слѣднята мисъль: вѣрата, въ която азъ живѣя, ще внесе божествената хармония въ стремежитѣ на моето сърце. Легни си съ тая мисъль, съ пълно упование въ твоето подсъзнание. Не философствувай, не мисли за послѣдствията. Когато посѣешъ нѣкое житно зърно въ земята, не мисли, какъ ще израсне. То само по себе си ще извърши своята работа. Ако седнешъ при него и мислишъ, какъ ще израсне, дали ще израсне или не, и почнешъ да го разравяшъ и заравяшъ, ти ще го развалишъ, ще го спънешъ, ще попрѣчишъ на развитието му. Така и нѣкои хора възприематъ една божествена мисъль, но започнатъ да разсѫждаватъ, дали тя е божествена или не. Оставете тази мисъль да израсне въ вашето съзнание! Докато една мисъль не порасне, не започне да се развива, не цъвне, не завърже, не даде плодъ, и тоя плодъ не узрѣе, не я бутайте: не може да се познае, дали е божествена или не, не може да познаете божестве­ната истина, която е вложена въ нея. А за това нѣщо е необходимо врѣме. Врѣмето е изразъ на истината. Дѣто нѣма врѣме, нѣма истина. Лъжата всѣкога съкра­щава врѣмето. Всички, които заематъ пари отъ бан­кери съ кратки срокове, не прокопсватъ. Тѣ си промѣнятъ полицитѣ на всѣки три мѣсеца. Из-носно е полицитѣ да бѫдатъ съ дълги срокове. Въ съврѣменната мисъль всички учения иматъ кѫси срокове. Ние не вѣрваме въ кѫситѣ срокове, а вѣрваме само въ дългитѣ срокове. Ние считаме дългия срокъ за едно закрѫглено движение на енергията вѫтрѣ въ душата. Второто проявление на вѣрата е като чувство въ съзнанието. Това значи : въ даденъ моментъ ти да чувствувашъ, че твоята мисъль не може да бѫде мисъль, докато не се проектира въ материалния свѣтъ. Тази мисъль трѣбва да добие правилна форма, защото пра­вилното мислене не е нищо друго, освѣнъ мисъльта ти да има правилно съчетание съ законитѣ, въ които живѣешъ. Ако мисъльта ти не добие правилна форма, ще прилича на грозна жена, а грознитѣ хора не ги обичаме. Слѣдователно, грознитѣ форми произвеждатъ въ ума ни дисхармонично впечатлѣние. Красотата е едно ка­чество на мисъльта, затова мисъльта въ насъ трѣбва да бѫде красива. Ако ти не чувствувашъ, че твоята мисъль е права, ще започнешъ да я провѣрявашъ съ други хора, но съ това ще изпаднешъ въ друга крайность. Защо? — Защото и тѣ може да се намиратъ въ сѫщото състояние. Тогава, какъ ще провѣришъ, дали твоята мисъль е права или не? Слѣдова­телно, първото нѣщо, което трѣбва да имашъ прѣдъвидъ, е слѣдното: да вѣрвашъ, че твоята душа чув­ствува нѣщата правилно. Душата никога не лъже, въ душата на човѣка нѣма никаква лъжа. Третото проявление на вѣрата е въ силата на ми­съльта. Вашата мисъль трѣбва да има сила, вѫтрѣ въ нея трѣбва да има движение и разширение, т. е. тя трѣбва да бѫде производителна, да можешъ да свършишъ всѣка работа съ нея. Вие може да опитате силата на вашата мисъль. Ако вашата мисъль е правилна и върви хармонично въ всѣко отношение, т. е. има правиленъ стремежъ въ сърцето, правилни чувствувания въ душата, правилно разрѣшение въ ума, тогава, ако имате каквато и да е рана на рѫката си, като съсрѣдоточите мисъльта си върху нея, тя бързо — въ 5-10 ми­нути, или въ 1 —2 деня, споредъ раната, — ще заздравѣе. Всички катастрофи, които ставатъ сега и въ об­ществената, и въ политическата, и въ научната обла­сти, се дължатъ на туй разстройство на нашия умъ, който не е турилъ вѣрата за база въ живота. Ние живѣемъ съ вѣрвания въ свѣта. Отдѣ дохаждатъ всички катастрофи въ свѣта ? — Тѣ дохаждатъ отъ това, че ние сме се усъмнили въ Бога, въ великия законъ на любовьта, и казваме, че Богъ не е любовь, и че човѣкъ за човѣка е вълкъ. А този вълкъ Богъ го е създалъ. Тогава, каква философия, какъвъ смисълъ има животътъ, когато най възвишеното нѣщо въ свѣта ние наричаме вълкъ? А вълкътъ е отрицание на лю­­бовьта, отрицание на вѣрата. Слѣдователно, всѣки човѣкъ може да стане вълкъ. Щомъ изгубите любовьта си, вие сте единъ форменъ вълкъ, мечка, тигъръ, ли­сица, защото тѣзи диви животни сѫ отрицателни качества на великата добродѣтель, която наричаме любовь. Вѣрата пъкъ опрѣдѣля, защо ние страдаме. Казвамъ: Ти си изгубилъ любовьта си, затова си вълкъ. „Какъ ще се поправя ?" — Като внесешъ любовьта въ сър­цето си, тя ще внесе вѣрата, и ти ще се повдигнешъ, ще бѫдешъ единъ ангелъ да служишъ въ божествения свѣтъ. Въорѫжете ума си съ вѣра, а не съ вѣрва­ния, защото вѣрванията сѫ религиозни, езически си­стеми, които се явяватъ като резултатъ отъ опититѣ на миналото. Съврѣменнитѣ религии сѫ единъ опитъ за изправяне на човѣчеството. Азъ не ги осѫждамъ, но казвамъ, че всички религии иматъ стремежъ да помагатъ на човѣ-чеството. И всички велики учители дохождатъ между това човѣчество, за да го издигнатъ, за да му помогнатъ, понеже сѫ служители на великия божественъ законъ, но тѣхнитѣ послѣдователи сѫ изопачили тоя законъ, спрѣли сѫ се само на външната му страна и така сѫ изопачили живота. Тѣ сѫ създали така вѣрва-нията. Дохожда лѣкарьтъ и ти казва: „Въ мене вѣрвай, азъ ще ти помогна". Започва: днесъ една инжекция, утрѣ друга, изхарчишъ много пари, но нищо не помага. Дойде попътъ, опѣе те. Не, не, въ такъвъ лѣкарь да не вѣрвашъ, а само въ онзи, който носи въ себе си любовьта като принципъ. Ако лѣкарьтъ или приятельтъ ти носи тоя принципъ на любовьта въ себе си, при­еми го, но, ако не го носи, може той да бѫде учитель, свещеникъ, лѣкарь, затвори вратата си за него, не го приемай, нека остане вънъ. Писанието казва: „Безъ вѣра не може да се угоди на Бога. Азъ прѣвождамъ тѣзи думи тъй: безъ умъ, безъ мѫдрость не може да се угоди на Бога. Кои дѣца радватъ родителитѣ? Нали умнитѣ,послушнитѣ дѣца? Глупавото, пакостното дѣте не радва родителитѣ си. Всѣки, който внася радость и веселие, той е уменъ. Умнитѣ синове и дъщери, ум­нитѣ приятели, учители, свещеници, тѣ сѫ хората на вѣрата. Като запиташъ сега тѣзи хора, дали има задгробенъ животъ, тѣ се съм-нѣватъ и казватъ: „Кой знае? науката още не го е доказала“. Но кой е по-напрѣдналъ: науката ли или ние? Ами кой създаде нау­ката, тя ли насъ или ние нея? Ние сме като старитѣ езически народи, които си създаваха образъ като тѣхъ, падаха на колѣнѣ прѣдъ своя идолъ Ваалъ и го молѣха: „Покажи ни, дѣ е истината?" Така и ние 8,000 години се молимъ на науката да ни покаже, дѣ е истината. Нищо нѣма да ни покаже тя. Има една наука, на която трѣбва да разчитаме, тя е божестве­ната наука, науката на човешкия духъ на любовьта, на която вториятъ принципъ е вѣрата. Тя е неизмѣнна наука, не се мѣни. Съврѣ-менната наука е човѣшка, тя е наука на вѣрванията, на хипотезитѣ. А въ наука-та на вѣрата всичко е опрѣдѣлено точно, математически; въ нея всѣки тонъ е на мѣстото си, както въ музиката, както въ математиката, всѣко число е на мѣстото си ; въ нея всичко е точно прѣдвидѣно, както въ техниката, както въ организма. Ние каз­ваме, че стомахътъ не е интелигентенъ, работи чисто механически. Не, той е. отличенъ химикъ. Като му дадете нужнитѣ условия, той работи много по-добрѣ, отколкото нашитѣ химици. Въ него влиза храната не­обработена, несмлѣна, и веднага той отдѣля съотвѣтни сокове за смилането, разтварянето на хранитѣ. Слѣдъ нѣколкочасова работа, тъй смлѣната храна прѣминава въ червата, за да си задържатъ тѣ отъ нея което имъ е потрѣбно, и послѣ се разнася чрѣзъ кръвьта- по цѣлия организъмъ. И бѣлитѣ дробове не сѫ едно духало, както нѣкои казватъ, и тѣ работятъ по извѣстни закони, сѫщо така и мозъкътъ си свършва добрѣ работата. А ние, съврѣменнитѣ хора, които се мислимъ за умни, интелигентни, какви ли глупости не правимъ. Мѫжътъ, като не може да изправи жена си, набие я ху­баво. Учительтъ, като не може да поправи ученика, из­пъжда го вънъ отъ училището. Свещеникътъ като не може да изправи паството си, отлѫчва го отъ църквата, обявява пасомитѣ си за еретици. Държа- вата не може да поправи нѣкои отъ поданицитѣ си, хайде въ затвора, хайде на бѣсилката. И всички съврѣменни държави правятъ специални заведения за провинилитѣ се свои поданници. Това сѫ заведения на вашитѣ глупости, за които ще ви сѫдятъ! Тъй пише горѣ, въ невидимия свѣтъ. Това сѫ полици, които единъ день ще се плащатъ. Да не мислятъ разнитѣ министри и властвуващи лица, че единъ день нѣма да отговарятъ за ония стотици и хиляди хора, които тѣ сѫ затворили въ тъмница! Не, небето и земята ще прѣминатъ, но нито една рѣзка отъ закона не ще се измѣни, докато не дойде всичко въ първоначалното си състояние. Тъй е било отъ памтивѣка, ще бѫде и до скончание вѣка. И не само въ България, но и навсѣкѫдѣ. Като говоря за скончание на вѣка, разбирамъ свършването на нашитѣ глупости, и началото на божествената хармония въ свѣта, на онази велика мисъль, за която ви говоря. И като се срѣщнемъ, тогава нѣма да питаме: ти вълкъ ли си или не? Казвамъ: „Опитай ноктитѣ ми, опитай зѫбитѣ ми!" Ако имамъ такива, вълкъ съмъ, ако нѣмамъ, не съмъ вълкъ. А тази вѣра, благородното, разумното въ човѣка, не позволява да имашъ никакви нокти, никакви зѫби. Ноктитѣ — това е кривата мате­матика.Когато вълкътъ изгуби любовьта си, та не може да разшири своята мисъль, той застава на пѫтя, чака да мине нѣкоя овца, да я хване и да я изяде. Защо постѫпва така? Той казва: „Както вие, господа, имате право да си купувате консерви отъ вашитѣ дюкяни, така и азъ имамъ право да си купя отъ бо­жествения дюкянъ единъ консервъ, затова отварямъ запушалката и го изяждамъ“. Но въ божествения свѣтъ е забранено да се ядатъ консерви. Тамъ нѣма никакви консерви. Споредъ божествения законъ, вълкътъ, като срѣщне овцата, трѣбва да каже: „Азъ съмъ много гладенъ, можешъ ли по закона на любовьта да се пожертвувашъ за мене"? Ако овцата се съгласи, той може да я изяде; ако не се съгласи, ще почака да мине втора, трета, докато се намъри нѣкоя да се пожертвува. Ако не се съгласи никоя овца, той ще се нахрани съ корени. Едно врѣме така е живѣлъ вълкътъ, това ще ви го докажа. То не е фигура, а великъ законъ. Когато постои вълкътъ 7 — 8 дни гладенъ, казва си: Колко съмъ глупавъ, че едно врѣме азъ другояче се хранѣхъ! Отива въ гората и се нахранва съ корени. Ако не се е хранилъ нѣкога така, отдѣ ще му дойде тази мисъль? Значи, той е живѣлъ и при други условия. И сега насъ, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да ни остави Господь де­сетина дни гладни, за да ни научи, че и по другъ начинъ може да се живѣе. Ще отидемъ въ гората, ще извадимъ сладки коренчета, и ще се нахранимъ. И така може да се живѣе. А съврѣменнитѣ лѣкари ще ни обясняватъ, какви елементи сѫ необходими за на­шия организъмъ, какви сѫ елементитѣ на консервитѣ, и чрѣзъ какви храни ще си ги доставимъ. Не съмъ противъ това, но то не е култура. Имайте прѣдъ видъ, че всѣка органическа храна, която употрѣбявате, колкото чиста и да е тя, винаги носи своитѣ отрови и причинява отлагания. Нѣма сѫщество, което да не умре, щомъ се храни съ органическа храна. И човѣкъ почналъ да умира, откато е взелъ да се храни съ такава храна, защото въ всѣко органическо сѫ­щество има чисто и нечисто поляризиране. Наблюда­вайте, какъ котката изяжда мишкитѣ. Тя улови една мишка и изяжда всичко въ нея. Ако котката, която е такава чистица, би яла както трѣбва, тя би живѣла много повече. Тя казва: „Споредъ нашата наука, азъ не мога да се бавя, да губя врѣме, гладна съмъ, затова те изяждамъ цѣла“. Така и мѫжътъ, дойде си отъ работа и казва на жена си: „Скоро, скоро, гладенъ съмъ“. Ако не е сготвено, да му мисли жената! Това не е наука. Ние трѣбва да започнемъ съ тия основни нѣща въ живота. Сега ви остава да се запознаете съ вѣрата като принципъ, та да разберете онова нейно проявление, което примирява всички противорѣчия въ живота. Ще ви покажа, какъ се явяватъ противорѣчията. Напримѣръ, двама млади се любятъ. Когато любовьта се проявява като принципъ, и двамата сѫ готови да бѣгатъ отъ дома. Казвамъ: „Герои сѫ и двамата.“ Като се роди първото имъ дѣте, и майката започне да го кърми, вижда наоколо си, че условията сѫ не­благоприятни, забѣлѣзвашъ — любовьта между тѣхъ почва постепенно да охлажда. Защо? — Защото тѣ не сѫ разбрали любовьта въ всичкитѣ й страни, въ дълбокия й смисълъ, че тя трѣбва да се поддържа съ интелигентность. Когато една птичка прави гнѣздото си върху клонетѣ на дърветата, тя избира такива клончета, които сѫ запазени даже и отъ най-слабия вѣтъръ, и отъ буритѣ. Тъй че, тя го съгражда много по-умно отъ всѣки инженеръ. Тя схваща, дѣ сѫ благоприятнитѣ условия за съграждане на гнѣздо, и тамъ снася яйцата си. А съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние можемъ и безъ гнѣздо, безъ добри условия да снесемъ яйцата си“. И наистина, снасятъ ги, но послѣ отиватъ да ги излюпватъ въ „Майчинъ домъ“. Това е култура на кукувицитѣ — тѣ снасятъ яйцата си въ чуждо гнѣздо. Питайте нѣкой естественикъ, отдѣ се е зародила идеята въ кукувицата да снася яйцата си въ чужди гнѣзда, а да не си прави сама гнѣздо? Нѣкой ще отговори: „Господь е наредилъ така“. Не, Господь не е казалъ това. Има много кукувици, при това интелигентни, които снасятъ своитѣ яйца все въ чужди гнѣзда. Знаете ли свойствата на кукувицата? Тя избира гнѣзда на слаби птички, та, като се излюпи кукувичето, то, като по силно, изхвърля другитѣ малки птичета отъ гнѣздото. Така постѫпвате и вие съ ва­шитѣ идеи. Казвате: „Ще снеса въ чуждо гнѣздо“. Снесете идеята си въ чуждо гнѣздо, изхвърляте дру­гата, но вашата е пакъ кукувича. Сега разрѣшете, какво означава тази кукувица. Ако ти приемешъ една божествена мисъль и ако тя не те научи, какъ да се туришъ въ хармония съ божествения законъ въ при­родата, ако не внесе любовь къмъ хората, какво те ползува тя, защо ти е тази мисъль? Една мисъль може да ти донесе и съмнѣние. Слѣдователно, безъ вѣра не може да се служи въ любовьта, безъ вѣра не може да се угоди на Бога на мѫдростьта. Като прочетете 8. глава отъ Притчитѣ, отъ 29. стихъ надолу, ще видите, че тамъ се говори за мѫ­дростьта, а тукъ говоримъ за вѣрата. „Когато полагаше закона си на морето — Да не прѣстѫпятъ водитѣ повелението му,(Водата, морето, това е съврѣменниятъ свѣтъ) Когато нареждаше основанията на земята (Подъ “основание на земята“ се разбиратъ нашитѣ и всички органически тѣла), Тогазъ бѣхъ при него и устроявахъ всичко; И азъ му бѣхъ наслаждение всѣки день, И веселѣхъ се всѣкога прѣдъ него. Веселѣхъ се на обитаемата негова земя; И наслаждението ми бѣше съ человѣчеокитѣ синове. (Тукъ се говори не за сегашнитѣ човѣшки си­нове, а за тогавашнитѣ, които сѫ живѣли съ вѣра - носителка на любовьта) Сега, прочее, послушайте ме, о чада; И блажени сѫ, които пазятъ пѫтищата ми. Послушайте поучение и ставайте мѫдри, И не отхвърляйте го. Блаженъ е този човѣкъ, който ме слуша, И бди всѣки день при моитѣ двери, И очаква при стълповетѣ на вратата ми. Защото, който ме намѣри, ще намѣри животъ, И ще вземе благосповение отъ Господа; „Който ме намѣри", това значи: който намѣри вѣрата, ще намѣри живота, нѣма да се усъмни, отъ него ще изчезне всѣко съмнѣние, ще дойде въ него ново съзнание, ще се възпламени нова интелигентность и ще каже: „Сега вече разбирамъ смисъла на живота“ А който съгрѣши противъ мене, своята душа онеправдава: Всички, които ме мразятъ, обичатъ смъртьта“. Сегашчитѣ хора казватъ: „Може и безъ вѣра“. Не, не, съ бевзѣрие не може. Казвамъ: Не трѣбватъ вѣрвания, а вѣра. Безвѣрието и цѣрата, това сѫ два полюса, защото безвѣрникътъ може да стане и вѣрующь, а човѣкътъ на вѣрата не може да се по­ляризира. Вѣрата е свързана съ човѣшкия умъ, съ човѣшкия интелектъ, а умътъ е свързанъ съ диша­нето. И понеже ние се намираме на границата на една нова еволюция въ свѣта, направили сме единъ ѫгьлъ отъ 180°. Пѫтътъ, който сме извървѣли отъ деня на излизането ни отъ божествената хармония, е пѫть на слизане. Сега ние сме до дъното и започ­ваме другата половина на тоя крѫгь, прѣдстои ни да изминемъ другъ ѫгьлъ отъ 180°. Този е законътъ на еволюцията, при който ще изучавате нѣщата отдолу нагорѣ, когато досега сте ги изучавали отгорѣ надолу. Само по този начинъ ще имате една опитность много по реална отъ по раншната, по-достѫпна за вашия умъ. Затова всички източни твър­дения трѣбва да се провѣрятъ отъ ново становище. Опитноститѣ на източнитѣ и западнитѣ народи трѣбва да се провѣрятъ. И еднитѣ, и другитѣ сѫ 50 % вѣрни. И тамъ ще влѣзе вѣрата. Всѣка мисъль и всѣка наука трѣбва да се провѣрятъ на опитъ, и нищо да се не взима на довѣрие. Вярата подразбира жив опитъ, но опитътъ не става по единъ начинъ. Ако искашъ да провѣришъ една музикална пиеса, ще намѣришъ единъ опитенъ музикантъ,а не нѣкой обикновень, и отъ него ще разберешъ, дали тази музика е правилна. Ако искашъ да разберешъ свойствата на материята, ще намѣришъ нѣкой ученъ химикъ, който не пробива кюнци и не прави експлозии, и отъ него ще искашъ да ти даде първитѣ упѫтвания върху великитѣ закони на материята. Материята, това е. една реалность. Въ нейнитѣ сегашни форми тя е прѣходна; слѣдователно, ако се уповаваме на тѣзи форми, ние се лъжемъ. Сегашнитѣ й форми ще прѣминать къмъ други, които ще бѫдатъ реални. Сегашнитѣ наши мисли сѫщо сѫ прѣходни; всичкитѣ ни сегашни раз­бирания сѫ само единъ прѣдговоръ къмъ онова пра­вилно разбиране, което ще дойде. Съ тѣзи си думи не искамъ да кажа, че сте невѣжи или простаци, че не разбирате нѣщзта, но само конста-тирамъ, че причината на вашето невѣжество се дължи на това, че нѣмате вѣра. А вѣрата е свързана съ вашия умъ. Слѣдователно, онзи, който нѣма вѣра, не може да има правилно развитъ умъ, а оттамъ, не може да има и правилно дишане, защото умътъ е свързанъ съ дишането. Умнитѣ хора плавно й хармонично дишатъ. Мисъль, която въздѣйствува на дишането, тя е права. Наблюдавайте нѣкоя красива жена или мѫжъ, здрави по воля, сърце, умъ, и ще забѣлѣжите красотата и пластичностьта въ дишането имъ! Който не диша правилно, и мисъльта му е непра­вилна. Нѣкой писатель ще пише нѣкоя статия, за­почва да размишлява, издишва издълбоко, послѣ диша неравномѣрно, става, изважда табакерата, направя си цигара, разхожда се изъ стаята, пакъ сѣда, пише.... Статията е готова. Критиката започва да говори: „Еди-кой-си написалъ отлична статия“. — На­писалъ димъ! Самата статия е толкова вѣрна, кол­кото и димътъ на цигарата му. Написалъ статия, какъ да се поправи обществото. Прѣди да започне ста­тията, той казва: „Чакай да се прѣкръстя!“ Кръсти се. Не, приятелю, кръстътъ показва, какъ да носишъ мѫчнотиитѣ. Когато направишъ кръстъ и кажешъ: „Во имя Отца“, запитай се: моята глава знае ли да мисли правилно? „И Сина“ — любовьта дѣйствува ли въ сърцето ми? „И светаго Духа“ — силата на Бога въ мене ли е? Това значи да направишъ кръ­ста, и да прочетешъ „Во имя Отца“ — Кръстътъ е нѣщо вѫтрѣшно. Нѣкой казва: „Да се прѣкръстимъ!“ Да, да се прѣкръстимь съ главата, съ сърцето и съ силата си. Като се прѣкръстите, кажете си: „Дали Господь на мѫдростьта е въ ума ми, имамъ ли вѣра?“ По какво се отличава човѣкъ съ вѣра отъ другитѣ, у които нѣма вѣра? По това, дали има страхъ. Въ вѣрата нѣма страхъ Нѣкой казва: „Да викаме лѣкарь“. Ако викашъ лѣкарь отъ страхъ, че си боленъ, ти ще умрешъ; ако го викашъ съ вѣра, като твой братъ, твой приятель, ще оздравѣешъ. Като викашъ лѣкаря съ страхъ, и лѣкарьтъ ще се уплаши, и той ще каже, че положението е опасно, самъ не се рѣшава да лѣкува. Викатъ втори лѣкарь, и той казва сѫщото. Викатъ трети, събиратъ се на консултъ, и най-послѣ и тримата казватъ:“Я ще оздравѣè, я не“- И това ще замяза на положението на онзи циганинъ който казвалъ: „Азъ съмъ много ученъ, знамъ, дѣ има вода. Въ онзи долъ я има вода, я не“. Е, че такава- наука всѣки я знае: „Я ще оздравѣе, я не“, „може да е добра, може да не е добра“. Старитѣ казватъ: „Ние знаемъ, може да е много добра, но може и да не е добра“ Тѣ не казватъ като циганина, напримѣръ, я е вѣрно, я не, но казватъ: „Може да е вѣрно, може и не.“ Нѣкой пита: „Ти какво мислишъ за моята мисъль?“ — Е, може да е добра, вѣрна“. Не, може, а трѣбва да е вѣрна. И тогава казваме: „Не знамъ, кой ще бѫде спасенъ“. Не, знамъ кой ще бѫде спасенъ; знамъ, кой ще влѣзе въ цар­ството Божие; знамъ кого Господь е избралъ;знаятъ го и всички онѣзи, които иматъ вѣра. Нѣма скрито покрито за вѣрващия. Скрито - покрито има, но кога? Само въ прѣстѫпленията, само тѣ се криятъ. И добритѣ дѣла трѣбва да сѫ тайни. Въ този свѣтъ и добритѣ и лошитѣ хора трѣбва да се криятъ. Защо? Само злото е скрито. Лошиятъ човѣкъ се крие да не го хванатъ и затворятъ въ тъмница. Добриятъ, богатиятъ човѣкъ се крие, да не го подведатъ подъ членъ 4 отъ закона, та да му кажатъ „Ти си неприятель на народа, хайде въ дрънголника“. Ето защо сега богатитѣ отричатъ, че сѫ богати, а едно врѣме хората се хвалѣха, че сѫ богати, че иматъ пари. Днесъ всички богаташи искатъ да минатъ за сиромаси. Защо? Защото има членъ 4. Това нe е правилно мислене, това не е философия на жи­вота. Волътъ, който оре на нивата и раздѣля браздитѣ, казва: „Азъ съмъ, който, ора“. Да, защото има остенъ; а орачътъ е, който носи Закона. И азъ мисля, че ние сме минали това учение на остена. Сега е уче­нието на вѣрата. Споредъ новото учение, всѣки самъ трѣбва да опита своята мисъль, вѣрна ли е. Ще прѣдставя мисъльта си на брата си, и ще го оставя той да я възприеме Той нѣма да ме пита, вѣрна ли мисъльта ми. Защо? — Защото азъ съмъ опиталъ мисъльта си 99 пѫти. Не само азъ, но хората отъ 8000 години насамъ сѫ опитвали този великъ законъ. И вие може да го опитате. Днесъ ви говоря за вѣрата. Кажете: „Ние ще живѣемъ съ вѣра“. Внесете въ себе си вѣрата, и започнете да работите съ нея. Не мислете, какъ гледатъ хората на васъ, дали сте интелигентни или не. Е, хубаво, като сте интелигентни, ще ви дамъ да рѣшите една задача: ai : а = bi : b = ci = с. Какво ще разберете отъ тази за­дача? Тя е задача, която опрѣдѣля отношенията на невидимия свѣтъ къмъ видимия. Когато става извѣстно явление въ физическия свѣтъ, съотвѣтно явление става и въ невидимия. Такъвъ е законътъ. Когато единъ човѣкъ се ражда на земята, едноврѣменно съ него другъ се ражда на небето. Когато нѣкой умира на земята, и на небето умира нѣкой. Когато единъ човѣкъ умира на земята, за небето той се ражда, т. е. за да отиде единъ човѣкъ отъ земята на небето, трѣбва другъ да дойде на земята. Тѣ се замѣстятъ. Между величинитѣ има извѣстно съотношение. Нѣкой пита: „Защо трѣбва да умирамъ?“ — Не, нѣма да умрешъ, но казвамъ: рѣшено ти е да се родишъ въ другия свѣтъ, а другъ да се роди на земята. Ще ка­жете: „Дотукъ те слушахме, но оттукъ нататъкъ нѣма да те слушаме“. Не настоявамъ да приемете това като една положителна истина, а като единъ символъ, но ще го провѣрявате и ще разберете, че има извѣстно съотношение между духовния и физи­ческия свѣтъ. И тъй, ще разгледате, каква е вѣрата ви въ под­съзнанието, въ съзнанието, въ самосъзнанието и въ свръхсъзнанието. Когато отъ вашата душа изчезне всѣкакво съмнѣние умраза, лъжа, и тѣ излѣзатъ на повръхностьта, кажете си: „Не, съ тази величина вече немога да боравя“. Кажете ли си така, това показва, че вѣрата е турила въ сърцето ви своя пръвъ коренъ. Вѣ­рата има свръзка съ ритмичното дишане. Затова индуситѣ се стремятъ да дищатъ ритмично, като искатъ понѣкога да регулиратъ своята мисъль отгорѣ надолу, а западнитѣ още не знаятъ това: тѣ иматъ стремежъ- отдолу нагорѣ. Забѣлѣзано е, че у охтичавитѣ хора дишането става бързо, ритъмътъ на дишането имъ е късъ, слѣдователно, смѣната на енергиитѣ у тѣхъ е неправилна, което значи, че между вѣрата и мисъльта има борба. Отъ какво се ражда охтиката ? — Или отъ страхъ, или отъ умраза. Всѣка мома може да стане охтичава: вземете й любовника, лишете я отъ на­деждата, че ще има другъ, и у нея ще се яви стѣснение, умраза, и тя ще стане охтичава. Тя казва: „Безъ този момъкъ не мога да живѣя.“. Тамъ е заблу­ждението. Не, твоятъ момъкъ е въ твоя умъ. Той е твоята любовь. Ако момата срѣщне момъкъ отъ фи­зическия свѣтъ, който й съотвѣтствува, нека го вземе, но, ако не срѣщне такъвъ, по добрѣ е да си живѣе сама. Първиятъ любовникъ на ума е сърцето. Залюбятъ ли се двамата, това е правилната женитба. Но момата, казва:.Този вѫтрѣшенъ любовникъ нѣма да ме храни, а външниятъ, външниятъ.“ —Не, външниятъ ще те прѣдаде. Вие, мѫже и жени, които сте опи­тали този законъ, които сте се женили, щастлив ли сте, разрѣшили ли сте правилно този въпросъ ? — Не. Вие мязате на знаменития английски реформаторъ Иоанъ Веслей, който се оженилъ за своята възлюблена и слѣдъ три дни казалъ:„Не си струва човѣкъ да се жени.“ И това го казва единъ великъ човѣкъ, рефор­маторъ! Умътъ е първиятъ възлюбленъ. Той ще ти донесе свѣтлина, Този възлюбленъ ще намѣри външни форми, за да се изрази. Тогава пъкъ сърцето на момъка ще намѣри своята възлюблена отвънка и ще стане едно правилно кръстосване. Когато умътъ на момъкъ се прѣкръстоса въ сърцето на мома, става добра, истинска женитба на физическия свѣтъ. А днесъ всѣки момъкъ търси мома, и обратно. Намѣри мома, започне да й чете какво е написалъ. Тя се възхищава. Той казва:“А, гений съмъ азъ.“ Когато мо­мата изказва своитѣ въжделенни чувства, той й казва: „Колко си наивна!“ Каже ли й така, да стои далечъ отъ него. той не е за нея, у него нѣма ритмично ди­шане. Ще кажете: „Ще ни изкарашъ кирливитѣ ризи.“ — Да, тази вода, която иде сега въ свѣта, ще ви изкара всички кирливи ризи. Ами като натопите кир­ливитѣ ризи въ топлата вода и ги варите, кирьта нали кипва, и изплува отгорѣ? Слѣдователно, като насадите правилната мисъль въ ума си, тя ще изкара всички недѫзи. Не мислете, че моята бесѣда има прѣдъ видъ вашитѣ погрѣшки! Това нѣма нищо индивидуално къмъ васъ. Но ви казвамъ, че, ако искате въ бѫдеще животътъ ви да бѫде хармониченъ, вложете вѣ­рата въ себе си, измѣнете мисленето си и започнете да изправяте миналото си. Всички ваши мисли и же­лания, наслоени у васъ отъ редъ минали сѫществувания, може да се изправятъ само чрѣзъ закона на лю­бовьта въ човѣшкия духъ и чрѣзъ закона на човѣшкия умъ. Когато любовьта проникне отдолу нагорѣ, отъ сърцето въ душата, отъ душата въ ума и от- тамъ въ човѣшкия духъ, ще има хармония, движение въ двѣ посоки— двѣ противоположни течения. Когато двама души се рѫкуватъ, нали подаватъ отъ двѣ мѣста рѫцѣтѣ си; това е движение, въ което има едноврѣменно двѣ противоположни течения. Ако въ момъка мисъльта и дишането сѫ правилни, въ него става пра­вилно течението и, ако сте ясновидецъ, ще забѣлѣжите, че отъ рѫката му по направление къмъ ума ще изтича една свѣтлина. Ако чувствата на момата сѫ правилни, ще видите, че отъ нея излиза една бѣла, мека свѣтлина, окрѫжена съ една много тънка, розова краска. Тѣзи двѣ свѣтлини, на момъка и на момата, като се срѣщнатъ и се съединятъ, ще образуватъ божествена вълна. Какво чувствуватъ тѣзи млади? Казватъ:„Ние сме готови двамата заедно да се боримъ въ свѣта и да се жертвуваме.“ Тогава при това положение и бабитѣ ще възкръснатъ. Защото стари хора нѣма. Стари хора сѫ онѣзи, които сѫ изгубили оня първиченъ законъ на вѣрата, и тѣ умирать отъ гладъ. Хербертъ Спенсеръ казалъ: „ Когато обмѣната на енергиитѣ въ организма става неправилно, човѣкъ бързо остарява и може да умре скоро, а когато става правилно, т. е. колкото харчи, толкова и печели, той може да живѣе 100, 200 и по-вече години“. Азъ не поддържамъ такъвъ възгледъ, защото смисълътъ на живота не се състои въ неговата продължителность, а въ неговото разумно приложение. Христосъ казва :„Азъ дойдохъ, за да дамъ животъ и да го иматъ прѣизобилно“. Като знаемъ какъ да съчетаваме силитѣ на сърцето, душата, ума и духа си, това може да направимъ и на себе си, и на приятепитѣ си. За това Христосъ казва :„ Ако двама души сѫ събрани въ мое име, трѣбва да иматъ една цѣль.“ Това сѫ хората, които трѣбва да иматъ любовь. Богъ е любовь и всички хора се движатъ къмъ любовьта, но сѫщеврѣменно искатъ да бѫдатъ богати щастливи, а това почива на извѣстни закони. И тъй дишането трѣбва да бѫде ритмично. До­пуснете ли, обаче, въ себе си умразата или лъжата, дишането ви ще се измѣни. Достатъчно е човѣкъ да допусне въ себе си стотина такива мисли и желания, за да му се причини апоплектиченъ ударъ. Натрупването на тѣзи мисли ще подѣйствува на дишането, ди­шането на сърцето, и животътъ веднага ще се прѣкрати. Защо ? — Защото този човѣкъ не е мислилъ и дишалъ правилно. Отъ невидимия свѣтъ ще изпратятъ комисия, която ще каже: Този човѣкъ не е мислилъ правилно,“ и ще му види смѣтката. Безъ вѣра не може да се угоди на Бога, безъ вѣра не може да се служи на човѣчеството, безъ вѣра не може да служимъ на ближния си, безъ вѣра не може да служимъ и на себе си. Деньтъ, въ който човѣкъ изгуби вѣрата си, и той е изгубенъ. Трѣбва ви вѣра положителна, вѣра въ своитѣ мисли и чувства, а не въ чуждитѣ. Азъ не говоря за яйца­та на кукувицата. Кои сѫ вашитѣ мисли ? — Това, което е родено отъ Бога, то е наше, общо е, а онова, ко­ето е родено отвънъ, то е кукувичино яйце. Нѣкой иска да направи голѣма кѫща, да даде голѣмо уго­щение, но горко на кокошкитѣ, които ще участвувтъ, които ще пострадатъ за това угощение. Това е навсѣкѫдѣ въ свѣта. Единъ народъ ще стане богатъ, но за негова смѣтка другъ ще осиромашѣе. Това не е пра­вилно, то не е култура. Слѣдователно, като се изо­пачи закона на вѣрата, народитѣ се израждатъ. Цѣли народи, цѣли племена, материци и раси изчезватъ. Ако хората мислятъ така още 100 години и сегашната раса и всички европейски народи ще оглупѣятъ, ще се изродятъ. Като се изродятъ тѣ, ще дойде нова раса, която ще тури единъ новъ редъ на нѣщата, затова първото нѣщо е да изправимъ мисъльта си, да туримъ въ насъ вѣрата. За сега ще оставимъ народитѣ, ще оставимъ закона на еволюцията да си върви по своя пѫть, а въ вашата душа не искамъ да остане абсолютно никакъвъ страхъ. Страхътъ оставете вънъ! Да ви е страхъ, само когато грѣшите, а когато правите добро, да не ви е страхъ. Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ само, какво ще стане съ насъ. Нищо лошо нѣма да стане. Онзи, който ни е пратилъ на земята, любовьта, която ни е родила, която е първото нѣщо на свѣта, ще ни на­прави безсмъртни. Дрехитѣ ни може да се измѣнятъ, но това не е смърть. Това сѫ вариации, това сѫ пѣние, божествена хармония на нѣщата. Най-първо, потрѣбна е вѣрата, за да измѣните всички свои ми­сли. Постарайте се при първия урокъ да внесете въ себе си хармония. Имате извѣстно болезнено състоя­ние, кажете си: „За да поправя това си състояние, зависи отъ вѣрата, за това ще измѣня вѣрванията си въ вѣра, и ще туря хармония въ мислитѣ си.“ Съединете се съ всички хора, и кажете :„Всички хора по земята сѫ добри, всички закони сѫ правилни, нѣма изключения. Смъртьта е нѣщо прѣходно въ свѣта.“ Ако прило­жите този законъ въ ума си, нѣма да мине и единъ, два или три часа, или споредъ сериозностьта на болестьта нѣколко дни, и болестьта ви ще изчезне. По сѫщия начинъ може да провѣрите дали мисъльта ви е пра­ва. Опитайте този законъ и когато имате ревматизъмъ въ крака си, не бързайте да викате лѣкарь, а провѣрете дали можете чрѣзъ мисъльта си да прѣнесете боле­стьта въ ръката си и отъ тамъ да я изхвърлите навънъ. Ако дѣйствувате чрѣзъ вѣрата си, ще прѣмѣ- ствате токоветѣ на вашето електричество и магнетизъмъ отъ едно мѣсто на друго въ организъма си, и ревматизъмътъ ви ще мине. Ревматизъмътъ — това сѫ натрупани мисли, затлъстяването — това сѫ пакъ мисли. Човѣкъ, който много мисли, ще започне и да чуствува много. Това показва, че у такъвъ човѣкъ сърцето дѣйствува много. Ако нѣкой много яде и не работи, ще затлъстѣе много, и скоро викатъ лѣкарь. Затлъстяването е единъ признакъ, че мислитѣ и чув­ствата, не сѫ правилни. Сѫщия законъ е и за сухитѣ хора. Сухитѣ сѫ много активни. Не, всичко трѣбва да бѫде умѣрено. Дойде ли у васъ една мисъль, не я спирайте, а проявете я, дойде ли едно чувство, про­явете го. Работете, не се отказвайте отъ работа. Така ще влѣзете въ връзка съ великия божественъ законъ. Ако срѣщнете нѣкой старецъ падналъ на пѫтя, а вие сте студентъ или учитель, бързате за работа, не се спирате. Нищо, спрете се, помогнете му съ как­вото можете. Или видите, че се биятъ двѣ дѣца, плачатъ, спрете се, примирете ги. Да не ги набиете, на имъ дайте по единъ левъ или грошъ, или ако има­те ябълки, по една ябълка. Посъвѣтвайте ги да не се биятъ. И обърнете имъ внимание, че сѫ братчета, че и двамата сѫ прави. Така примирени, тѣзи дѣца всѣкога ще ви слушатъ. Ще извършите една добра работа. Но ако ги примирявате, и имъ обяснявате, че не сѫ на правата страна, нѣма да ви разбератъ. И двамата сѫ на правата страна. Между васъ, религиознитѣ, има много да плачатъ. За какво ? — За грѣховетѣ си. Свѣтскитѣ хора пъкъ плачатъ, че умрѣлъ нѣкой отъ тѣхъ. Ученицитѣ плачатъ, че сѫ пропаднали на изпита, професоритѣ плачатъ, че сѫ изгубили мѣстото си. Всички плачатъ, защото не мислятъ правилно. Постарайте се да внесете въ дишането си ритмичность, правилность. Дойде ви нѣкоя правилна мисъль, провѣрете веднага, правилно ли се извършва дишането у васъ? Всѣка мисъль, която дава потикъ. въ живота ви, е правилна. Вие дишате съ прѣкѫсване, но това е една неправилность, отъ която трѣбва да се освободите. Ако дишате така, ще ви сполети нѣкое нещастие. Забѣлѣжете, че, когато дишате не­правилно, сърцето ви бодне, трепне отъ врѣме на врѣме. Таково трепване става и съ овцитѣ на нѣкой овчарь, когато прѣдстои да имъ се случи нѣкакво нещастие. Ако овцитѣ прибързать и се спратъ вне­запно, овчарьтъ знае, че нѣма да се мине нѣколко часа, и нещастието ще стане. Ако вашитѣ мисли и чувства бѣгать отъ едно мѣсто на друго, както ов­цитѣ, трѣбва да сте на поста си, да знаете, че крадецътъ е близо до васъ. И тъй, вѣрата е единъ живь принципъ на ума. Само чрѣзъ нея ще можемъ да узнаемъ всички тайни, които сѫ вѫтрѣ въ природата. Знаемъ ли тѣзи тайни, ще можемъ да обновимъ и живота си. Това нѣма да стане въ 1, 2 или 10 години, но вѫтрѣ въ 100 годи­ни ще стане. И тъй, тѣзи два принципа — любовьта и вѣрата, трѣбва да ги съединимъ Ние трѣбва да съчетаемъ силата на духа, на ума, на душата, на сърцето, като стремежъ на сърцето въ подсъзнанието, като чувство на душата въ съзнанието, като сила на ума въ самосъзнанието, и като принципъ на духа въ свръхсъзнанието, и въ това съчетание ще дойде но­вата мисъль, която може да ни обнови. И тогава ще забѣлѣжите, че, когато се срѣщнатъ двама души, у които има такова обновление, тѣ може да се търпятъ. Нѣма ли това обновление, тѣ не може да се търпятъ. А това е много естествено, защото и двамата сѫ не­гативни или по сърце, или по душа, или по умъ, или по духъ. Всѣкога трѣбва да има хармония и допъл­ване, т. е, когато умътъ дѣйствува у момъка, въ мо­мата трѣбва да дѣйствува сърцето; когато- у момъ­ка дѣйствува духътъ, въ момата трѣбва да дѣй­ствува душата. Само така ще има пълна хармония, пълно съчетание. Дѣто и да сѫ тѣзи хора, между тѣхъ винаги ще има едно съчетание. Влѣзе ли една и сѫща мисъль въ двамата, ще има дисхармония, разединение. Всѣка мисъль има едно движение отъ сѣверъ къмъ югъ и отъ изтокъ къмъ западъ Това прѣдставлява човѣка. Иначе, винаги ще има едно кръстосване. Това сѫ сили на сърцето, сили на ду­шата, сили на ума и сили на духа. Силитѣ отъ ума слизатъ къмъ сърцето, т. е. отъ главната нервна си­стема слизатъ къмъ симпатичната нервна система, а оттамъ възлизатъ къмъ главата. Тамъ, дѣто става това прѣплитане, се образува новъ потикъ. Слѣдователно, срѣщнете ли човѣкъ, билъ той мѫжъ или жена, съ когото мислитѣ ви се прѣплитатъ правилно, ще почувствувате извѣстна хармония, и у васъ ще се родятъ или нови мисли или нови чувства. Яко нѣма между васъ тази хармония, ще се върнете у дома си обрѣмененъ, ще ви заболи глава. Това не говори, че тѣзи хора сѫ лоши, но вие трѣбваше да постѫпите по другъ начинъ. Зимно врѣме съ бѣли, леки дрехи ли ще се облѣчете? Лѣтно врѣме съ дебели дрехи ли ще се облѣчете? Когато отивате при човѣкъ, който живѣе въ зимата на своя животъ, ще облѣчете дебелитѣ си дрехи. Когато отивате при човѣкъ, който живѣе въ своето лѣто, ще се облѣчете съ свѣтли, леки дрехи. Вие ще се съобразявате, кѫдѣ и по кое врѣме отивате, и не мислете, че хората сѫ лоши Лоши хора въ свѣта нѣма, въ положителенъ смисълъ. Лоши хора, споредъ менъ, сѫ онѣзи, които иматъ много торъ и крито грабятъ наготово. Какво грабятъ? - Доброто на другитѣ хора. Добри хора сѣ тѣзи, които даватъ, а лоши хора сѫ ония, които вземать. Разбойникътъ стои въ гората, чака да мине нѣкой. Минава човѣкъ, който е работилъ цѣли 3—4 години, за да спечели нѣщо и нахрани дѣцата си. Взима му паритѣ, ограбва го. И тъй, въ свѣта сѫществуватъ два метода за ограбване: бавенъ и бързъ. Напримѣръ, искашъ да вземешъ паритѣ на единъ човѣкъ. Започвашъ да го убѣждавашъ. Отивашъ първия день при него, говоришъ му, не се съгласява. Отивашъ втория день, пакъ го убѣждавашъ — не се съгласява. Най-послѣ успѣвашъ да му вземешъ паритѣ. Той казва: Излъга ме този човѣкъ! Бързиятъ начинъ е оня на апаша: когато отидешъ при нѣкого съ револверъ въ рѫка, и той самъ казва: „Взимай, взимай, по-скоро!“ Така не се губи врѣме. Бързиятъ методъ е врѣденъ Всички сегашни хора постѫпватъ споредъ него, носятъ си револвера и казватъ: „Дай си паритѣ, ти ще работишъ, а азъ ще почивамъ,“ а въ божия законъ е писано: Всинца ще работимъ, и еднакво ще дѣлимъ благата. Всѣки ще работи, споредъ кол­кото може, и никой никого не трѣбва да използува. Туй е законътъ на вѣрата. Като ви говоря за вѣрата, казвамъ, че на зе­мята живѣятъ и други сѫщества, много умни, които вие не виждате. Сега ще навлѣза въ друга область, дѣто х : у = xi: yi. Послѣдното отношение xi: yi прѣдставлява отвлѣчения свѣтъ. Тѣзи сѫщества сѫ по-умни, по-интелигентни отъ васъ, тѣ сѫ усвоили законитѣ, които напѫтватъ нашия животъ и дѣйствуватъ между насъ Каквото и да мислите, каквото и да проектирате, тѣ сѫ между васъ. Вие сте подъ тѣхното влияние. Мислите, какъ да разрѣшите единъ въпросъ. Тѣ се борятъ, и тѣ го разрѣшаватъ. Не мислете, че тѣзи хора сѫ сѣнки, тѣ сѫ реални хора, материализирани, облѣчени сѫ съ тѣла, и има на­чинъ да говорите съ тѣхъ, а не сѫ сѣнки. За да ме разберете по-добрѣ, ще ви приведа едно сравнение. Прѣдставете си, че се намирамъ прѣдъ единъ мравунякъ. Мравкитѣ си иматъ извѣстенъ редъ на нѣ­щата, носятъ си това-онова въ мравуняка. Поставя бастуна си въ мравуняка имъ, дигне се голѣмъ шумъ между мравкитѣ, нѣкой имъ разстройва мравуняка. Казватъ си: „Въ природата ставатъ нѣкои сътресения, естествени сили влияятъ“. А тѣзи сили сѫ моятъ ба­стунъ. Послѣ туря пръста си между тѣхъ, нѣкоя мравка ме ухапва. Прѣдставете си, че у нѣкоя мравка дойде мисъльта, че тукъ има нѣкое разумно сѫщество, което имъ прѣчи, далечъ ли е тя отъ истината? Слѣдователно, по отношение на тѣзи грамадни хора, за които ви говоря, ние сме като мравкитѣ. Азъ мога да ви докажа, че тѣ сѫществуватъ, като туря между васъ тѣхния бастунъ, и ви размърдамъ. Може да направите опитъ, да видите тѣхния бастунъ. Стоя единъ день прѣдъ единъ мравунякъ и съ лупата си фиксирвамъ свѣтлината точно къмъ пѫтя на мравкитѣ. Тѣ отиватъ къмъ свѣтлината, но, като ги парне, отскачатъ. Казватъ си: „Какво е това явление, нѣщо много свѣтло, но пари“. Наобикалятъ ме мравкитѣ, разсѫждаватъ наоколо ми цѣлъ концертъ Чудятъ се на това явление. Казвамъ имъ: „Азъ съмъ, позна­вате ли ме?“ Често и тѣзи голѣмитѣ хора, умнитѣ ги наричамъ азъ, фокусиратъ съ хората, както и ние правимъ съ малкитѣ мравки. Тѣ сѫ рѣшили да поправятъ свѣта: дадена имъ е власть отгорѣ, даденъ имъ е и планъ, и сега тѣ ще разоратъ. Това нари­чамъ азъ новъ редъ и новъ порядъкъ въ свѣта, това, което тѣзи сѫщества ще донесатъ. Като ме слушате сега, вие си казвате: „Ако това е истина, голѣма лъжа е“. „Бу сахи иса, чокъ яландъръ“, както гласи турската пословица. Ако имате вѣра, ще направите опитъ, и ще се увѣрите, но, ако имате само вѣрвания, ще кажете споредъ турската пословица: „Ако това е истина, голѣма лъжа е“. Не, не е лъжа това. И тъй, да се повърнемъ къмъ мисъльта си. Тази първична интелигентность, която трѣбва да дойде въ свѣта, произтича оть Бога; отъ тоя първоизточникъ иде сега нова вълна, която хората трѣбва да приематъ. Казватъ: „Богъ вдъхналъ душа въ човѣка“. Сега Богъ прави нови вдишвания. Въ хиляди години Богъ единъ пѫть вдишва. Ще разберете двата принципа, че Богъ е всеобемна любовь, която обгръща всички сѫщества, че Богъ е всеобемна ин- телигентность. Тази интелигентность ще се прояви споредъ естеството на всѣко сѫщество. Трѣбва да има едно разнообразие, но и въ всинца насъ трѣбва да има тази божествена хармония. Подложете на опитъ учението, направете дишането си ритмично, внесете въ сърцето си, въ душата, въ ума и въ духа си, както и въ подсъзнанието, съзнанието, самосъз­нанието и свръхсъзнанието си мисъльта да видите тѣзи сжщества, и вие ще ги видите. Когато видите тѣзи сѫщества, вие ще намѣрите вашитѣ учители, вашитѣ братя и сестри. Тѣ сѫ благородни сѫщества и тъй високи въ своитѣ постѫпки, и така изпълняватъ Христовото учение, че вие и понятие нѣмате отъ всичко това. Когато отидете въ дома имъ на гости, ще ви приематъ като по-малки свои братя, ще ви дадатъ най-добрия приемъ, и ще ви изпратятъ въ този свѣтъ, да носите новото учение. При сегашното ви състояние, съ тѣзи умове, сърца и души, които имате, не може да ги видите. Вашето небе е облачно. Съмнѣнието, което имате, дали това сѫществува или не, показва, че не може да служите на вѣрата, на този Господь, който е вѫтрѣ, въ васъ — подразбирамъ душата ви. И тъй, безъ вѣра не може да се угоди на Бога, на любовьта. Вие не сте още вѫтрѣ въ тѣлото си, а сте извънъ него. Тѣлото на човѣка за неговата душа е още само като катедрата за про­фесора — качи се на нея, прѣподаде урока си, прѣстои всичко 2—3 часа, и слиза. Човѣкъ само врѣменно живѣе въ тѣлото си, дѣто си има и катедра. Ду- хътъ слиза въ тѣлото само въ извѣстно врѣме, за извѣстни часове и минути, докато прѣподаде уроцитѣ си. Но душата е нѣщо велико! Нѣкои ме питатъ: „Като е толкова велико, голѣмо нѣщо, какъ се събиратъ толкова души въ свѣта?“ Велика душа е она­зи, въ която има интенсивна, широка любовь и пра­вилна мисъль. Душа, въ която нѣма любовь, нѣма правилна мисъль, тя е малка. Не е въ външната форма, не е въ голѣмото шише. Светецътъ може да живѣе въ колиба, а прѣстѫпникътъ — въ палатъ, но не е палатътъ, който създава гения, нито колибата, която създава невѣжеството. Слѣдователно, вие трѣбва да измѣните мисъльта си, за да измѣните свѣта. Всички ние колективно създадохме нашата мисъль, нашитѣ тѣла, като ги изопачихме. Пакъ колективно ще работимъ, за да се върнемъ къмъ първоначалното съзнание, като се съединимъ съ тоя великъ законъ. Днесъ врѣмето е ясно, свидѣтель на това, че, ако приемемъ новото учение, ще имаме тази свѣтлина. То свидѣтелствува за мене, но азъ и така съмъ щастливъ и богатъ, а вие трѣбва да придобиете това за васъ и ще го прѣдадете на вашитѣ дѣца, на вашето поколѣние, а сега вашитѣ почернѣли лица и побѣлѣли косми говорятъ друго нѣщо. Азъ бихъ желалъ да Ви побѣлѣватъ космитѣ, но не отъ страхъ, а отъ любовь. Когато косата се измѣня отъ любовь, тя приема разни краски. Когато нагорещяватъ желѣзото, то става свѣтло, а когато истине — става черно Всички, на които коситѣ сѫ черни, трѣбва да побѣлѣятъ. Питате, защо остарявате. Ами вѫглищата, които сѫ изгорѣли, нали трѣбва да нагорещатъ желѣзото? Значи, енергията отъ вѫглищата минава въ желѣзото. Затова трѣбва да донесемъ малко вѫглища. Не мислете, че е лошо да имате черни коси. Чернитѣ коси, чернитѣ очи показватъ, че тѣзи хора сѫ още въ сѣнка, свѣтлината още не е проникнала въ тѣхъ. Такива хора не сѫ грѣшници, но въ тѣхъ има складирана енергия, която отпослѣ ще се прояви, тѣ очакватъ въ бѫдеще да цъвнатъ и узрѣятъ. А хора съ бѣли коси показватъ, че сѫ цъвнали и узрѣли. Младъ, старъ, умирания, раждания, това, казано въ другъ смисъль, значи: да любишъ и да мислишъ. Любовьта, това е началото на живота. Мисленето, — това е възрастниятъ човѣкъ, който е разбралъ смисъла на живота, и затова него­вата глава е почнала да побѣлѣва. Безъ вѣра, безъ този умъ не можешъ да служишъ на Бога. Азъ оспорвамъ мнѣнието, че много умъ и знание не ни трѣбватъ. Не, намъ ни трѣбва единъ божественъ умъ, божествени разбирания, да разбираме висшата мате­матика, биологията, астрономията, естественитѣ науки, и то, въ всичкитѣ имъ съотношения, да разбираме, какъ сѫ свързани животнитѣ, растенията. Нищо въ свѣта не е безъ смисълъ, затова трѣбва да обикнемъ всѣко дърво, растение, всѣко животно, и като се явимъ при всѣко отъ тѣхъ, да му прѣдадемъ добри мисли. Не мислете, че нѣщата въ свѣта сѫ лоши. За да станатъ лоши, ние сме станали причина. Ето защо трѣбва да се заемемъ да поправяме тоя свѣтъ отвънъ навѫтрѣ. И тъй, започнете да поправяте мисъльта си, страститѣ си. Има страсти, които изгарятъ. Често съмъ слушалъ мома да казва: „Изгори ме той“. Да, този токъ, който момъкътъ изпраща на момата, може да бѫде толкова силенъ, че да я убие моментално. Чув­ствата на нѣкоя майка може да бѫдатъ толкова силни, че да изгорятъ дѣтето. Трѣбва да знаемъ, какъ да чувствуваме, какъ да мислимъ. Мисъльта и чувството понѣкога биватъ толкова силни, че могатъ и да въз- кръсятъ нѣкого. Чувствата могатъ да убиватъ и възкръсяватъ, и едното и другото е вѣрно. И сега силитѣ въ природата сѫ подчинени на човѣшкия умъ. Ако искате да се ползувате отъ този законъ, трѣбва да имате вѣра и любовь, и Богъ ще ви даде новъ начинъ да провѣрявате нѣщата. Тогава ще кажете: „Моята мисъль е права“. А сега казвате: „Я има вода, я не“. Това е вѣрата на циганина. Вложете любовьта и вѣрата, направете единъ опитъ, и тогава ще разбе­рете въпроса по-подробно. Азъ бихъ започналъ да ви обяснявамъ всичко това математически, съ съврѣменната алгебра и геометрия, но колцина отъ васъ ще ме разберете? Кой професоръ по математика е успѣлъ досега да убѣди ученицитѣ си въ вѣрностьта на своитѣ теории? Учатъ теории, много правила, но дойде ли да ги приложатъ въ живота, не знаятъ какъ. Казвамъ: «новото учение», и ние знаемъ, какъ да приложимъ една енергия въ органическия животъ. Като казвамъ „ние“, подразбирамъ бѣлитѣ братя, които живѣятъ между насъ. Азъ ги слушамъ сега, като каз­ватъ : «Нѣкои отъ тѣзи ученици може да станатъ до­бри, а други — не. Нѣкои отъ тѣхъ ще бѫдать уче­ници, а други — оглашени». Ако ги приемете, тѣ ще ви помогнатъ, и вие ще станете носители на новата кул­тура, новото небе и новата земя, които сега се създадаватъ. Тази нова мисъль казва на свѣта: „Въ ума ви не трѣбва да има абсолютно никаква лъжа“. Приемешъ ли нѣкакви хипотези, дръжъ ги като такива, но въ ума си трѣбва да държишъ онѣзи истини, кои­то сѫ абсолютно доказани. Тази работа съ вѣра става. И да знаешъ едно: откѫдѣ си дошълъ и кѫдѣ отивашъ. Откѫдѣ сте дошли ? Казвате: «Родиха ме». Помнишъ ли деня и часа на твоето раждане ? — Не, майка ми, баба ми го казватъ. «Зная, че ще умра». Отдѣ знаешъ? «Вѣрвамъ». Не, това е вѣр­ване, а не вѣра. Ние, като насочимъ нашата мисъль, знаемъ, кога сме родени, знаемъ, кога ще оставимь този свѣтъ, знаемъ, отдѣ започва физическиятъ свѣтъ и докѫдѣ се простира, знаемъ, отдѣ започва духов- ниятъ и докѫдѣ се простира. Затова ви трѣбва единъ отличенъ умъ, като у Христа. За да бѫдете чисти, умни, възвишени хора, герои въ свѣта, необходима ви е вѣра, чрѣзъ която се добива всичко. Тя е едно отъ качествата на ангелитѣ. Това качество и хората трѣбва да го придобиятъ. Съ вѣрата започва новата култура. Приложете сега вѣрата и любовьта, тя за­почва съ врѣмето, а врѣмето е тактъ на божията хармония, а хармонията е вѫтрѣшниятъ смисълъ на жи­вота. Това е учението за вѣрата, което Христосъ е проповѣдвалъ на свѣта. «Ако имате вѣра, колкото едно синапово зърно, ще можете и планина да прѣмѣствате“. «Повѣрвай, ще бѫдешъ спасенъ ти и домътъ ти». И тъй, вѣрвайте въ вашия умъ, който ще упражни влия­ние върху дишането, което трѣбва да бѫде ритмич­но, а не съ хъркания. Турете волята си чрѣзъ ми­съльта, за да направите живота си щастливъ. Ще ви приведа сега единъ разказъ отъ Толстоя. Занесли на единъ царь едно житно зърно, голѣмо като кокоше яйце. Царьтъ заповѣдалъ да повикатъ най-стария човѣкъ отъ града, да го пита, дали той помни отъ своето врѣме такова едро жито. Едва довели този старецъ, подпрѣнъ на двѣ патерици. Попиталъ го царьтъ за житото, но той отговорилъ: «Въ мое врѣме не е ставало такова жито, питайте баща ми». Идва бащата, старецъ, подпрѣнъ съ една патерица, вижда житото и казва: «Въ мое врѣме не е ставало такова жито, питайте баща ми». Идва бащата, строенъ, добъръ старецъ, безъ всѣкаква патерица, по­глежда житото и казва: «Да, такова зърно въ нашитѣ години растѣше, съ него се хранѣхме» Царьтъ запитва този старецъ: „Защо ти, който си най-старъ по години отъ всички, ходишъ тъй изправенъ и безъ патерици, синъ ти съ една патерица и внукъ ти съ двѣ?» Старецътъ отговорилъ: «Това е така, защото въ тѣхъ вече не расте това житно зърно». И тъй, когато тази права мисъль е расла въ хората, тѣ ходѣха безъ па­терица, когато тя се изопачи — съ една патерица, а ко­гато не остана поменъ отъ нея — съ двѣ патерици. Царьтъ запитва стареца: «Ами съ пари ли го купу­вахте?» — «Въ наше врѣме пари нѣмаше», отговаря старецътъ. И тъй, азъ ви давамъ това кокоше яйце, това житно зърно, вѣрата, съ която хората едно врѣме се хранѣха. Приемете го, насадете го и живѣйте съ него, и вие ще имате въ ума си най-хубавитѣ мисли, ще бѫдете здрави, а нервностьта, безмислието въ жи­вота, страданията, всичко ще изчезне, и ще кажете: «Сега има смисълъ да се живѣе, добрѣ е и за насъ, и за цѣлото човѣчество» Животътъ на българския народъ, на учителитѣ и на свещеницитѣ ще се осми­сли само тогава, когато вѣрата на хората слѣзе въ своята първична сѫщина, да не възбужда никакво съмнѣние. Тогава ще разберете ония задачи отъ вис­шата математика и геометрия, които сега сѫ неизвѣстни на хората. Бесѣда,държана въ София на 6 мартъ 1921г.
  15. 1921_02_27 Любовьта

    "ТРИТѢ ОСНОВИ НА ЖИВОТА", 3 бесѢди, 1920-1921 г., Първо издание : 1921г София Съдържание: 1. Любовьта - 27 февруарий 1921, София 2. ВѢрата- 6 мартъ 1921 г., София 3. Надеждата -16 януарий 1920 г., Русе ДѪНОВ ТРИТѢ ОСНОВИ= = НА ЖИВОТА БЕСѢДИ (По стенографски бѣлѣжки) СОФИЯ Печатница на Книгоиздателство „СЛОВО", Л. Д-во 1921 I. Любовьта. “Най-голѣма е любовьтa”1. „Богъ е любовъ”. Ще говоря тази сутринь върху единъ стихъ, който турямъ за основа на великата божествена наука въ свѣта, а именно върху стиха: „Богъ е любовь". Ще кажете вие: „Това го знаемъ"! Да, отчасти, но не въ неговата пълнота. Азъ ще ви задамъ една математическа задача, едно математическо съотноше­ние. Ще започнемъ съ неизвѣстнитѣ: x:y = xi:yi и. w: m = е : а. Послѣднята пропорция — това сѫ елементитѣ на висшата духовна математика, на живата математика. Иксътъ, това е една величина отъ види­мия, отъ реалния, отъ материалния свѣтъ. И този х може да се опрѣдѣли много лесно. Какъ? — Ще работите. Ще ви дамъ друга една задача, а тя е слѣднята: отъ два срѣщуположни града излизатъ двѣ ядра войници, срѣщатъ се и се поздравляватъ. Еднитѣ запитватъ другитѣ: „Колко сте вие на брой?“ Вторитѣ отговарятъ: „Ако единъ отъ васъ дойде при насъ, ще станемъ два пѫти повече отъ васъ“; а първитѣ имъ казватъ: „Ако единъ отъ васъ дойде при насъ, ще станемъ, колкото сте вие“. Онзи, който знае математическитѣ правила, веднага ще намѣри, на колко е равенъ х и на колко у. А слѣдъ като разрѣшите, на какво е равенъ х, т. е. видимиятъ, материалниятъ свѣтъ, тогава ще минете къмъ духовния свѣтъ — xi: уi. Това сѫ отвлѣчени истини. „Богъ е любовь“. Азъ вземамъ любовьта като принципъ. Вънъ отъ любовьта ние не познаваме Бога, той е само въ любовьта. Понеже любовьта е до- ___________ 1). I. послание къмъ коринтянитѣ, 13: 13. стѫпна за всички сѫщества, нѣма органическо съ­щество, нѣма жива материя въ свѣта, която по единъ- или другъ начинъ да не е тѣсно свързана съ лю­бовьта и да не се влияе отъ нея. Слѣдов., ние позна­ваме Бога въ любовьта, и този Богъ на любовьта не е вънъ, не е само въ вселената, а е и вѫтрѣ въ насъ. Въ Писанието една отъ заповѣдитѣ казва: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ и съ всич­ката си сила". Разбирате смисъла на тази заповѣдь. Ще разгледамъ любовьта отъ четири гледища: като стремежъ, като чувство, като сила и като принципъ. Любовьта като стремежъ дѣйствува въ сър­цето, като чувство — въ душата, като сила— въ ума и като принципъ — въ духа, а това е цѣлиятъ цикълъ на човѣшкото развитие отначало докрай. Като се съединятъ началото и краятъ на едно мѣсто, образува се едно ново начало; това ново начало,като се събере съ своя край, ще образува друго- ново начало, слѣдователно, това е единъ вѣченъ процесъ въ божествения свѣтъ, безъ край и безъ на­чало. Любовьта като стремежъ има свое начало. Напр., нѣкоя мома си стои спокойно въ кѫщи, нищо не я тревожи, но единъ день тя срѣща нѣкой младъ момъкъ, веднага въ нея се явява стремежъ, започва да става неспокойна. Сѫщо това става и съ момъка. Значи, настѫпва началото на тѣхното безпокойствие.: Азъ казвамъ: „Идва началото на тѣхната любовь на стремежъ". Какъвъ е краятъ? — Оженятъ се, народятъ имъ се дѣца. Това свършъкъ ли е на живота? — Не е. Сега настѫпва второто проявление на лю­бовьта, проявлението й като чувство, и тя дѣйствува на душата. Това е по-висока степень на развитие. Чувството се проявява между приятели и братя. Слѣдователно, всѣки, който има приятель, братъ, трѣбва да е миналъ прѣзъ първия огънь на любовьта. До­като не стане това, не може да изпиташъ второто- проявление. Братството е основано на любовьта като чувство, чието проявление е въ душата. Чрѣзъ чув­ството става поляризирането. Стремежътъ — това сѫ коренитѣ въ физическия свѣтъ, а чувството — това сѫ клонищата. Стремежътъ върви къмъ центъра на земята, а чувството — къмъ Бога. Любовьта като сила се проявява само въ светиитѣ, въ Христа, въ хора, които сѫ готови да защищаватъ една божествена кауза. Не може да имашъ любовьта, ако въ тебе нѣма умъ. Ето защо, всички онѣзи, които сѫ възприели истината и искатъ да защищаватъ любовьта, иматъ силата на Христа, силата на свèтиитѣ и запечатватъ любовьта си съ жертви. Любовьта като принципъ встѫпва едвамъ сега въ свѣта. Тя обгръща всичко. До любовьта като сила има и умраза,и привличане,и отблъсване,и гладене,и дращене. Въ любовьта като принципъ нѣма никакви противорѣчия. Тя примирява всички противорѣчия въ свѣта, за нея нѣма зло, а всичко е добро, възвишено. Всѣки отъ васъ, който иска да разбере смисъла на живота, не трѣбва да бѣга отъ него, а трѣбва да прѣмине прѣзъ всичкитѣ му стадии, а именно прѣзъ коренитѣ, прѣзъ клонетѣ, прѣзъ цвѣта, който е си­лата на любовьта, и да опита плода му, който е принципътъ на любовьта. Като минешъ послѣдователно прѣзъ коренитѣ, клонищата и цвѣта на любовьта, ще дойдешъ най-послѣ въ принципа — до плода на любовьта, и той ще ти даде смисъла. И тамъ е без­смъртието — свѣтъ, въ който нѣма смърть, а има възкресение. За тази любовь се казва въ Писанието, че тя е връзката на съвършенството. И тъй, вие не може да разберете любовьта, докато не разберете своето сърце, докато не раз­берете елементитѣ и силитѣ, които се криятъ въ него. Вие не може да разберете любовьта, докато не разберете чувствата, елементитѣ и способноститѣ на вашия умъ. Вие не може да разберете любовьта, докато не разберете стремежитѣ и силитѣ на вашия духъ. Изучването на любовьта е една велика наука, съ която новото небе и новата земя ще се занимаватъ. Любовьта е първиятъ ведикъ принципъ на Бога, чрѣзъ който Той се проявява. Азъ не искамъ да ви говоря по този въпросът само на теория, но ще ви докажа, че любовьта има съотношение къмъ сърцето като стремежъ, къмъ душата като чувство, къмъ ума като сила и къмъ духа като принципъ. Слѣдователно, всѣки отъ васъ може да знае, каква е неговата любовь. Какъ? — По биенето, по пулсирането на вашето сърце. Пулсътъ на сърцето — това е тактътъ на любовьта. Кръво­обращението е сѫщо въ връзка съ любовьта. Въ деня, когато човѣкъ прѣстане да люби, и сърцето, прѣстава да тупа. Когато нѣкои мразятъ, това е не­гативната страна на любовьта. Тогава се явява сърце­биене. Сърцето понѣкога бие повече, а понѣкога по-малко. Хората наричатъ това състояние „сърце­биене„, а азъ казвамъ, че законътъ на любовьта въ такива хора не дѣйствува правилно. Какъ ще се поправите? — Влѣзте въ вашето сърце, въ вашитѣ чувства, въ силата и въ принципитѣ на любовьта, ре­гулирайте ги, и ще изпитате такава радость, каквато само светиитѣ и праведнитѣ сѫ изпитвали. Сърце­биенето ви ще изчезне. Тази наука е необходима, за васъ. Азъ ще бѫда много принципаленъ, и отвлѣченъ, и реаленъ, по въпроса, който разглеждамъ. Напримѣръ, понѣкога почувствувате любовьта като стремежъ и си казвате: „Хайде да се цѣлунемъ“. Тогава събиратъ се двама, радватъ се единъ на другъ като гугутки и... цапъ! — цѣлуватъ се. А слѣдъ това казвате: „Охъ, какво направихме"! Азъ не казвамъ, че цѣлувкитѣ сѫ лошо нѣщо, но въ всѣка цѣлувка трѣбва да има съдържание на любовь. Всѣка цѣлувка, въ която нѣма любовь, е прѣстѫпление, а всѣко прѣстѫпление носи слѣдъ себе си нещастие или за сърцето или за душата. Азъ не съмъ отъ онѣзи, които казватъ, че е грѣшно да се цѣлу­ватъ хората; може да се цѣлувате, но какъ? — Ще се спрете, ще застанете прѣдъ Бога и ще запитате: „Господи, мога ли да изкажа твоята любовь?“ Ако Господь ви проговори и каже: „Изкажи любовьта ми“, тогава може да се цѣлунете. Но, ако отидешъ въ името на Господа, туришъ подписа Му и не дадешъ никаква любовь, това е прѣстжпление, за което Гос­подь ще те държи отговоренъ. Това е то кармата, кармичното прѣстѫпление съ любовьта отъ хората, които си играятъ съ лъжливата любовь. Христосъ е изявление на тази велика любовь. Слѣдователно, когато говоря за Христа, считамъ го не като единъ отвлѣченъ принципъ, а като реално въплъщение на любовьта. Любовьта не е нѣщо отвлѣчено, а е нѣщо реално, тя има форма, съдържа­ние и смисълъ. Който познава любовьта, ще познае и свѣта. Ние познаваме свѣта чрѣзъ любовьта. Дѣто има любовь, има и животъ, има движение, въ нея всичко започва да Живѣе. А дѣто нѣма любовь, не може да има животъ. И когато е казано, че Богъ е любовь, съ това се опрѣдѣля, че, ако има любовь, ще има проявление на Бога. Нѣкой ти казва: „Азъ те обичамъ". Съ какво, съ стремежа ли, съ чувството, съ силата или съ принципа на любовьта? Тѣ сѫ раз­лични положения. Не трѣбва да лъжемъ. Той ще ти отговори: „Обичамъ те съ стремежа на любовьта, или съ чувството на любовьта или съ силата на любовьта“. Когато у тебе дойде силата на лю­бовьта, въ ума и въ мислитѣ ти ще настане ясность. Имашъ ли любовьта на чувствата, ако си тѫжень, веднага ще станешъ благъ и радостенъ, ще бѫдешъ готовъ за всички пожертвувания. Ако при тебе дойде човѣкъ, у когото има стремежа на любовьта, той ще те направи активенъ. Дъщеря ви, която до онзи день е била кротка като агне, погледнешъ я — гледа къмъ земята, надолу. Тя иска да се прояви и казва: „Азъ искамъ да слѣза въ материята, да науча живота“. Казваме: „Не трѣбва да грѣшимъ.“ — Нищо, така само ще разберемъ елементитѣ на любовьта. Въ стре­межа прѣгрѣшенията сѫ неизбѣжни. Ние трѣбва да имаме въ себе си стремежа и силата на любовьта. Въ любовьта има двѣ поляризирания: като стремежъ и като чувство, които проявления сѫ на физическия свѣтъ, и като сила и като принципъ, които проявле­ния принадлежатъ на божествения свѣтъ. Това сѫ двѣ велики проявления на любовьта. Вие сте учили физиология. Кой е правилниятъ пулсъ на сърцето? Това нѣма да ви дамъ наготово, правете си свои наблюдения и забѣлѣжете при всички ваши разположения, колко пѫти сърцето удря въ минута. Ще започнете сь една велика наука. Слѣдете, при ритъма на отклонението, между колко удара ва­рира сърцето; при единъ отливъ и приливъ на сърцето, какъвъ ѫгьлъ ще се образува. Този ѫгълъ ще бжде приблизително равенъ на 60° — законътъ на човѣшката еволюция. Когато имате приятно разполо­жение на душата, пакъ четете броя на пулсиранията на сърцето. Напримѣръ, нѣкоя мома има стремежъ къмъ нѣкой момъкъ. Нека прѣсмѣтне, колко туптения прави сърцето й въ една минута, като го срѣщне. По тупането на сърцето си тя ще може да опрѣдѣли, дали той ще устои въ любовьта и или ще я излъже, ще опрѣдѣли неговитѣ бѫдещи отношения и т. н. Слѣдъ като се раздѣлятъ момата и момъкътъ и отпаднатъ духомъ, нека пакъ прѣсмѣтнатъ броя на туптенията на сърцето. Като се усъмните въ нѣкого, пакъ изчислявайте, колко тупте­ния прави сърцето ви. Забѣлѣзвайте си тѣзи числа. Започнете да работите съ висшата математика. Защо, като се срѣщнатъ момъкъ и мома, които иматъ стре­межъ единъ къмъ другъ, сърцето имъ трепва? — Много естествено, трѣбва да трепне. Яко сърцето не трепне, нѣма животъ въ него. Майката, когато е брѣменна, нали усѣща трепване, заиграване на дѣтето въ утробата й? Тогава тя почва да се радва. Трепването показва че божествениятъ животъ,идва, и Господь пита: „Ти готова ли си да възприемешъ този животъ и да го обработишъ?" По същия начинъ Господь пита и момата и момъка. А момата нищо не иска да знае. Тя си мисли за шапки, за рокли, какъ да си нареди кѫщата, а за трепването на сърцето нищо не мисли. Пъкъ трепването е важно, а другитѣ нѣща сѫ второстепенни. Тази наука, за която ви говоря, е реална, работете съ тѣзи числа. Дохождате слѣдъ това въ втората стадия на лю­бовьта. Имате приятель, когото обичате съ най-чисти, безкористни чувства. Забѣлѣзвате нѣщо интенсивно въ васъ, слѣдете биенето на сърцето. Намѣрете тѣзи съотношения. Това ще бѫде у (игрекътъ) отъ пропор­цията. Изчислете, какво е биенето на вашето сърце, когато вашиятъ приятель или братъ е близо до васъ или далечъ отъ васъ. Има една разлика. Настѫпва третата стадия на любовьта, т. е. лю­бовьта като сила. Напримѣръ, четете живота на нѣкой светия, или се срѣщате съ човѣкъ, който е готовъ да се жертвува за нѣкоя идея, за човѣчеството, и затова се отдѣля отъ майка, баща, напуща кѫща, веднага сърцето ви трепва. Прочетете броя на трепванията на сърцето и пакъ ще разберете. Като ме слушате да ви говоря това, ще ми възразитè: „Е, сега съ та­кива ли работи ще се занимаваме, има по важни въ­проси отъ тѣзи“. — Не, по-важни нѣща нѣма. Яко умѣете да регулирате вашето сърце тъй, както Богъ отначало го е създалъ, то ще регулира вашия умъ, а умътъ ще ви даде условия на духа да се прояви. Всичко това е свързано едно съ друго. Изпуснете ли най малкото, ще изпуснете и най-голѣмото. Между малкитѣ и голѣмитѣ величини има съотношение. Това, което въ божествения свѣтъ е единица, въ физиче­ския е множество, а това, което въ физическия свѣтъ е единица, въ божествения свѣтъ е множество. Много естествено е това. Въ божествения свѣтъ, напримѣръ, изтича една много голѣма рѣка като единица, и като слиза на физическия свѣтъ, всѣки си отбива една малка вадичка отъ нея и образува една рѣкичка; тѣзи малки рѣкички, като отиватъ къмъ божествения свѣтъ, се събиратъ и образуватъ една голѣма рѣка. И тъй, всѣка дисхармония въ сърцето ви е дисхармония въ любовьта ви, и то: или въ стремежа,или въ чувствата, или въ силата на вашата лю­бовь. Ако дисхармонията е въ стремежа ви, ще търсите причината въ сърцето си; ако дисхармонията е въ чувствата ви, ще търсите причината въ душата си; ако дисхармонията е въ силата ви, ще търсите при­чината въ ума си. Слѣдователно, дисхармонията на вашето сърце, на вашия животъ, ще търсите въ тѣзи три области — въ сърцето си, въ Душата си и въ ума си. Имайте прѣдъ видъ, че любовь безъ умъ не може да се прояви, тя не е за глупавитѣ хора. Глупавитѣ хора никога не сѫ чувстаували любовь. Всич­ки сѫщества, които сѫ лишени отъ любовь, сѫ ли­шени и отъ интелигентность, а всѣко сѫщество, което има любовь, е интелигентно. Въ сѫщества, у които нѣма любовь, тя се проявява като механически законъ — движение, растене отвънъ навѫтрѣ. А у онѣзи, които иматъ любовь, растенето става отвѫтрѣ навънъ. Слѣдователно, у учени хора, въ които нѣма любовь, които иматъ знания и събиратъ свѣдѣния, цитиратъ отъ различни мѣста, у тѣхъ движението е отвънъ. Хора, у които има любовь, растатъ отвѫтрѣ- навънъ, възприематъ тази храна и я обработватъ. Ние, като гледаме на хора съ много знания, но безъ любовь, казваме: „Този човѣкъ нѣма голѣма любовь къмъ брата си“. Най важно отъ всичко е да имаме единъ приятель, когото да обичаме. Кой е този прия­тель? - Той е Христосъ. Срѣщнете нѣкой учитель, оби­квате го. Кой е този учитель? — Христосъ. Въ неговия умъ ще намѣрите смисъла на живота. Нѣкоя мо­ма има стремежъ къмъ нѣкой момъкъ. Отдѣ произ­тича този стремежъ?—Христосъ е въ този стремежъ и той не лъже никога. Онзи, който не лъже никога, наричамъ Христосъ, а онзи който лъже и въ стремежитѣ, и въ чувствата, и въ силата, той е антихристъ. Онзи, у когото стремежътъ, въ сърцето е правиленъ, чувствата въ душата правилни и силата въ ума е пра­вилна, той е Христосъ. Въ любовьта не се допуща абсолютно никаква лъжа. И онзи, който би се опиталъ да оскверни тази любовь, той носи проклятието, при­ема кармически нещастие, а съ това се започва и па­дането отъ любовьта. И тъй, като разрѣшите тѣзи числа, ще намѣрите, на колко е равенъ X и У. Игрекъ (У) 3aпитвa X: „Колко сте вие?“ X отговаря: „Ако единъ отъ васъ дойде при насъ, ние ще бѫдемъ два пжти колкото васъ, но, ако единъ отъ насъ дойде при васъ, ще станемъ толкова, колкото сте и вие“. Значи X = 7, У = 5. То­ва ще бѫде така, ако задачата се отнася до числото- 10; но, ако отъ У къмъ X отиватъ не единъ, а 10, тогава X ще бѫде равенъ на 70, а У = 50. Като разрѣшите това първо уравнение, ще пристъпите къмъ божестве­ното уравнение, дѣто ще търсите, божественитѣ X и У на какво сѫ равни. Онѣзи отъ васъ, които не сѫ запознати съ математиката, ще намѣрите нѣкой математикъ да ви запознае съ въображаемитѣ, имагинарнитѣ числа. Ще кажете: „Е, съ тези ли иксовеще се занимаваме сега" ? — Ами че всѣки отъ васъ е единъ голѣмъ иксъ! Ще ви докажа това нѣщо. Я ми кажете, знаете ли часа, въ който сте дошли, знаете ли, откѫдѣ сте дошли и кѫдѣ отивате ? — Не знаете, не по­мните, кога сте родени. За Христа говорите, но не го знаете. Исторически го познавате, но като любовь, като принципъ, не го познавате. Опитали ли сте лю­бовьта като сила, като принципъ? Имали ли сте опитностьта на светия? Опитали ли сте прѣживѣванията на човѣкъ, който е готовъ да жертвува всичко За приятеля си? Нѣкои от васъ иматъ тази опитность. За стремежа на любовьта - тамъ всинца сте герои, признавамъ ви правото. Като се говори за стремежа на любовьта, нея я познаватъ около 500 милиона души; като се дой­де до чувствата, тази любовь я познаватъ около единъ милионъ души, а като се дойде до силата на любовьта, едвали ще се намѣрятъ въ свѣта десеть хиляди души, които да я познаватъ. И тъй: 500 милиона, единъ милионъ и десеть хиляди. Отъ тѣзи числа мoжeтe да съставите три уравнения. „Богъ е любовь“. Трѣбва да започнемъ пра­вилно съ любовьта. Не търсете Бога въ небето, но тъй, както дѣтето търси майка си, и както цвѣтята — земята. Спуснете корени дълбоко, влѣзте въ материал­ния свѣтъ. Слѣдъ като слѣзете 5, 10, 15, 20 метра надолу, у васъ ще се яви желание да се поляризи­рате, и да се качите нагорѣ. Тѣзи двѣ противопо­ложни посоки създаватъ желание за растене нагорѣ и надолу. По този законъ ние примиряваме материа- листитѣ съ идеалиститѣ. Тогава въ свѣта идватъ материалиститѣ, или, както ги наричатъ, безбожнитѣ хора, у които има стремежъ. Първитѣ се спущатъ дъл­боко въ материята, тѣ никога, не сѫ видѣли слън­цето. Тѣзи хора сѫ коренитѣ, а идеалиститѣ — това сѫ клонетѣ. Но, ако нѣмаме материалисти, никога не щѣхме да имаме идеалисти. Идеалиститѣ казватъ на материалиститѣ: „Работете долу днесъ, но единъ день вие ще се качите горѣ, ще познаете, че има Богъ, а ние ще разберемъ, че има мѣсто, дѣто нѣма любовь.“ Не е все едно да те бодатъ съ игла или да те гладять съ рѫка. Казватъ :„ Еди-кой-си момъкъ цѣлуналъ нѣкоя мома." Кое е по-добрѣ: да я ухапе, да я набие, или да я цѣлуне? Когато цѣлунешъ нѣкого, то значи : по-добрѣ е да те цѣлуна, отколкото да те ухапя или одраща, както постѫпвахъ едно врѣме, когато бѣхъ вълкъ. Слѣдов., цѣлувката е едно избавление, да не причиняватъ хората рани. „Едно врѣме съмъ правилъ ужасни прѣстжпления, а сега ще те цѣлуна, за да видишъ, че нѣмамъ нокти, нѣмамъ зѫби, каквито имахъ тогава". Момата казва: „Колко е хубавъ моятъ възлюбленъ!“ Защо е хубавъ ? — Защото любовьта е влѣзла въ тоя вълкъ и го е укротила. Излѣзе ли си любовьта отъ сърцето му, той става пакъ вълкъ. Че то е така, се вижда отъ това, когато я напусне. Започва да говори лошо за нея, търси начинъ да й отплати, иска да я набие, става цѣлъ звѣръ. А момата купува витриолъ, хвърля го въ лицето му, прави го нещастенъ прѣзъ цѣлия му животъ. И казватъ слѣдъ това: „Колко е благороденъ човѣкъ!“ — Да, благороденъ е, докато има любовь въ сърцето му, а като излѣзе тя отъ него, никакво благородство нѣма, той е цѣлъ демонъ. Това сѫ хората, лишени отъ лю­бовь. Нѣма защо да имъ се сърдимъ, тѣ изпитватъ такива страдания и мѫчения, съ каквито ние не сме запо­знати. Всички грѣшници, прѣстѫпници изпитватъ голѣми мѫчения. Вие още не сте изпитвали любовь, не я познавате въ всичкитѣ й проявления. Вашата любовь е достигнала дотамъ, да не дращите съ ноктитѣ и да не хапете съ зъбитѣ си. Любовьта трѣбва да се прояви у васъ и като чувство, т. е. не само да не хапе и дращи, но и да дава нѣщо отъ себе си. Майката е изпитвала тази любовь. Тя казва: „Едно врѣме азъ удушвахъ отъ любовь, но сега, хайде, мама, хайде, хапни си“ — и туря рожбата си отъ едната гърда на другата. Какво нѣщо е кърменето? То е цѣла наука. Азъ прѣпорѫчвамъ на майкитѣ и на бащитѣ да изучватъ кърменето. Наблюдавайте, какъвъ е този законъ на кърменето. Гледайте вашето дѣте, дали ще ви ущипе, дали плаче, дали ще ви хапе, и отъ това ще познаете, отъ каква еволюция е то. Сега да се върнемъ къмъ основния законъ: „Богъ е любовь“. Вложете въ себе си мисъльта: Богъ е любовъ въ Неговото първично проявление. Нѣма друго проявление на Бога освѣнъ любовьта. Разбе­рете ли тоя първи принципъ, ще разберете всички послѣдващи принципи; не разберете ли първия прин­ципъ, нищо друго не може да разберете. Слѣдователно, на всинца ви прѣпорѫчвамъ да, се върнете къмъ първия принципъ, да разберете Бога като любовь. Схванете ли първия принципъ, ще схва­нете и втория — принципътъ на мѫдростьта, или на вѣрата. Любовьта е принципъ на сърцето и душата, а вѣрата — на ума и на духа. Това е поляризиране. Вѣрата произтича отъ любовьта. Тя е втори принципъ ; теософитѣ го наричатъ „будхи“, еманация на втория Логосъ, създаване условия за животъ. Само умътъ (интелигентностьта) може да създаде истински условия за правилния, възрастващия животъ. Само умниятъ, интелигентниятъ човѣкъ може да се развива пра­вилно. Глупавиятъ не може. Нѣкои ще кажатъ „Знанието възгордѣва“. Не, знание безъ любовь възгор­дѣва, а знанието съ любовь облагородява, знание безъ първия принципъ възгордѣва, т. е. става болѣзнено. Англичанитѣ казватъ: „Гордѣлива плъть, болѣзнена плъть“, т. е. такава, която не може да се лѣкува. То се отнася за човѣкъ, който много знае, но у когото нѣма любовь. И тъй, този Господь, когото туряме за основа на сърцето, на душата, на ума и духа, това е Богъ на любовьта. Той е основата на любовьта. Като обиколи любовьта прѣзъ всички тѣзи мѣста, образува се единъ голѣмъ крѫгъ. Слѣдователно, прѣнасяйте лю­бовьта си отъ сърцето въ душата, отъ душата въ ума, отъ ума въ духа и се съединете съ Бога. Това съ четири велики свѣта. Сърцето — това е астралниять свѣтъ; душата — това е христианскиять рай-теософитѣ го наричатъ „девакана“; а любовьта като сила — това е менталниятъ свѣтъ. Като влѣзете въ умствения свѣтъ, (тамъ ще срѣщнете сѫщества, които се занимаватъ специално съ любовьта като сила). Любовьта като прин­ципъ — това е свѣтъть на духа, т. е божествениятъ -свѣтъ. Като влѣзете въ този свѣтъ, ще се качите при Бога, и само, като се качите тамъ, ще може по единъ опитенъ начинъ да разберете, защо става всичко това. Само тамъ ще може да разрѣшите всички мѫчнотии, и ще разберете дълбокитѣ причини на всичко, което сега става. По единъ опитенъ начинъ ще раз­рѣшите всичко. Сега не се блѣщете да видите нѣщо, -отвънка нищо нѣма да видите, а просто отправете ума, мисъльта си къмъ душата си. Ще ви дамъ единъ методъ за работене. Имашъ единъ братъ, единъ приятель, запитай се: „Готовъ ли съмъ за този свой братъ да дамъ половината отъ своето богатство, мога ли да го оставя да разполага съ всичко, което имамъ ?“ Правете най-напрѣдъ маневри въ себе си, да се провѣрявате, й слѣдъ 5 или 10 години дайте едно сра­жение. Нѣкои отъ васъ могатъ още първата година да дадатъ едно сражение, а нѣкои слѣдъ 10 години, и тогава ще опитате любовьта като чувство. При тѣзи проявления на любовьта ще разберете всичко, което Богь дава, ще разберете нѣща, които не е позволено да се казватъ. Азъ ви моля, не се стремете да изказ­вате любовьта си. Бѫдете естествени! Нѣкой казва на другиго: „Азъ много те обичамъ“. Този твой другарь те моли за една услуга, но не се минаватъ и десеть минути, откакъ ти си изявилъ своята любовь, и вече отказвашъ да услужишъ. Въ такъвъ случай по-добрѣ не казвай, че обичашъ. Кажешъ ли, че обичашъ нѣкого, ти ангажирвашъ Бога,но не дадешъ ли възможность Той да се прояви, ти си навличашъ карма, вършишъ прѣстѫпление. По-добрѣ, мълчи! Като влѣза въ една кѫща, не казвамъ, че обичамъ хората въ нея а седна на послѣдното мѣсто, и ако има нѣкой бо- ленъ, не каззамъ, че ще го излѣкувамъ, а го питамъ, , какво го боли, откога го боли, взема пълно уча­стие въ болестьта му, и той оздравѣва. Започватъ домашнитѣ му да говорятъ: „Ами знаете ли, кой го из- лѣкува? знаете ли, какъ го излѣкува и т. н.?“ На всичко това азъ мълча, азъ се радвамъ, че моятъ Богъ се е проявилъ. Вие направите нѣкому добро, помогнете му, а послѣ казвате: „Да не бѣхъ азъ, той бѣше изгубенъ, благодарение на мене той се под- крѣпи и т. н.“ Знаете ли, на какво мязате ? Въ Америка има една секта (Christian Scientists), която поддържа, че въ свѣта материята не сѫществува и че болеститѣ сѫ фиктивни. При единъ отъ членоветѣ на тая секта до­хожда единъ господинъ съ единъ счупенъ кракъ да му се помогне на болката. Той му казва: „Ти трѣбва да знаешъ, че материя не сѫществува, и да си внушишъ мисъльта, че кракътъ ти не е счупенъ, и нѣма да имашъ никакви болки.“ Болниять се е върналъ въ кѫщи, мѫчилъ се е дълго врѣме да си внушава ми­съльта, че кракътъ му не е счупенъ, че нѣма болки, и най-послѣ успѣлъ — излѣкувалъ се. Американецътъ го срѣща и му казва: „Сега да ми заплатишъ за лѣкуването, благодарение на мене вече не страдашъ“. Пациентътъ отговаря: „Прѣдстави си, че ти е запла­тено 10,000 долара“. — Каквото е лѣкуването, такъво е и плащането. Тя е сѫщата наука. Той поддържа, че нѣма болести, нѣма страдания — сѫщата ще бѫде и отплатата. Когато боравимъ съ реалния свѣтъ, ще боравимъ съ факти: фактъ съ фактъ. Я когато говоримъ за отвлѣчени нѣща, тамъ отвлѣчено на отвлѣчено ще отговаря Не може да разберемъ божестве­ния свѣтъ, докато не разберемъ реалния. И тъй: Богъ е любовь, а любовьта е връзка на съвършенство. На какво се дължатъ всички раздори, които ставатъ сега въ свѣта ? Ще ви приведа единъ окултенъ разказъ, които вие сами ще разтълкувате и прило­жите въ живота, като знаете, че нѣмамъ ни най- малко намѣрение да засегна нѣкого, но ви давамъ начинъ, какъ да тъчете, какъ да работите. Когато Господь направилъ свѣта, явява се водата при него и го запитва: „Какво е моето прѣдназначение?“ — Ще слѣзешъ долу да поливашъ цвѣтята, дърветата, за да цъвтятъ и зрѣятъ, ще поишъ земята и всичко, което е по нея“. Слиза тя на земята и започва да извършва службата си. Слънцето, като я видѣло, влюб­ва се въ нея и захваща да я тегли нагорѣ, кара я да се изпарява. Като се качила горѣ въ простран­ството, взели да се каратъ за нея. Отъ тази прѣпирня водата се смразила и въ видъ на снѣгъ отново пада на земята. Водата се зарадвала за тази хубава, бѣла прѣмѣна, обаче единъ волъ излѣзълъ отъ своя яхъръ, и, като вижда земята покрита съ снѣгъ, запитва се: „Какво е това бѣло, но студено ?“ Погледалъ, позамислилъ се, и оставилъ изверженията си върху снѣга. Водата се наскърбила, задѣто волътъ нацапалъ прѣмѣната й. Другиятъ й любовникъ, който се скаралъ за нея съ слънцето, когато тя била горѣ, въ простран­ството, казва на слънцето: „Сега може да си я вземешъ, менъ не ми трѣбва сега тя“. Водата се оплакала на слънцето, задѣто пострадала тъй жестоко. Слънцето пекнало силно, стопило снѣга, и водата се просмукала отъ земята, откѫдѣто наново като чисти, студени извори ще излѣзе пакъ на повръхностьта на земята. Извержението на вола се обърнало на торъ, върху който израсли най-хубавитѣ плодни дървета. Мислете върху този разказъ. Бѣлото ще се стопи, а изверже­нието ще стане торъ, върху който ще израснатъ ху­бави плодни дървета. Слѣдователно, тѣзи двѣ противорѣчия въ свѣта ще се примирятъ. Слънцето, като стане любовникъ, ще напече и ще донесе радость. Любовьта като напече, всички недоразумѣния ще изчезнатъ, и злото и доброто ще се примирятъ; отъ студената вода ще излѣзатъ чисти, кристални извори, които ще утоляватъ жаждата на уморенитѣ пѫтници, а отъ изцапаната дреха ще израснатъ хубави плодове. Слѣдователно, отъ гледището на любовьта, всич­ки страдания, които сега прѣживѣваме, ще се прѣвърнатъ въ една велика, стройна наука за човѣшкото сърце, душа, умъ и духъ. Заемете се да разрѣшите тази задача: w: m = е: а. Това сѫ четиритѣ проя­вления на любовьта. Въ любовьта w: m = е: а. Съ това ще турите основа на новата наука на жи­вота, на възпитанието. Ще започнете, както цигуларьтъ, не само да нагласяте своята цигулка, но и да знаете да свирите, защото любовьта е най-великата ария, симфония въ свѣта, и, който може да свири и пѣе върху това, което тя е написала, той е истински човѣкъ, ангелъ, светия, Богъ И сега въ бѫдеще ще се учимъ да пѣемъ и свиримъ въ любовьта. Когато сме наскър­бени, нѣма да казваме, „колко сме нещастни“, а ще казваме, че сме въ минорно настроение. Когато сме ра­достни, ще казваме, че сме мажорно настроени. Минорната гама — това е стремежъ надолу, мажорната — стремежъ нагорѣ, а хроматическата гама — това сѫ процеси, които отиватъ отгорѣ надолу и отдолу нагорѣ. Сега, като излѣзете отъ тукъ, искамъ да оста­нете съ идеята — да разберете любовьта като стре­межъ, като чувство, като сила и като принципъ. Биенето на сърцето има влияние косвено върху дишането, а дишането има косвена връзка съ кръво­обращението и прѣчистването на кръвьта. Ето защо всички съврѣменни болести се пораждатъ отъ неправил­ното разбиране на любовьта, отъ неправилното ди­шане, окисляване въ организма. Слѣдоаателно, всички тѣла у човѣка се заразяватъ отдолу нагорѣ, затова трѣбва да работимъ въ тѣзи четири области, за да прѣчистим душата си. Въ христианството се казва, че трѣбва да се покаемъ. Покаянието е стремежъ да прѣчистимъ сърцето, значи, то се отнася до стремежа на любовьта. Слѣдъ това идва раждане и новораждане, то се отнася до чувствата на любовьта, до ду­шата, посвещението — до ума, и най-послѣ идва въз­кресението, то се отнася до силата на духа, сир. до любовьта като принципъ. И тъй, въ любовьта има два процеса: въ сърцето и въ душата, въ ума и въ духа. Като мислите прѣзъ тѣзи процеси, ще ми­нете прѣзъ всички степени на вашето развитие. Ра­ботете едноврѣменно въ сърцето, въ душата, въ ума и въ духа си. Между ума и духа има едно прѣкръстосване, защото умътъ е мѫжътъ на сърцето, а душата е невѣстата на духа. Когато казваме, че Богъ е създалъ човѣка по свой образъ, това значи, че го е създалъ по образа на своята любовь, защото трѣбва да знаете, че любовьта е първиятъ образъ на Бога. Тъй че, думитѣ „по образъ“ значатъ „по любовь“. Единъ красивъ образъ — то е неговата любовь. Позна­вате ли любовьта, познавате и божието лице. Не по­знавате ли любовьта, Богъ за васъ е безличенъ. „По подобие“, това значи „по умъ“. Когато се каже, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие, подразбира се, че е направенъ по любовьта и мѫдростьта на Бога. Слѣдователно, ако искаме да при­личаме на Бога, трѣбва да имаме неговата любовь и мѫдрость. Вториятъ процесъ е слизането на човѣка, сгрѣшаването. Въ този човѣкъ сърцето е отъ пръсть, то е промѣнчиво. Слѣдъ това Богъ му вдъхналъ дихание на животъ, то е вториять процесъ — слизането на душата и духа въ физическия свѣтъ. Това, което ви давамъ, е, за да работите върху него, а не за философия. Между него има много незказано, много неизвѣстни. Това е една велика бо­жествена наука, а туй, що ви говорихъ, е само кратко прѣдисловие, въведение въ великата наука на лю­бовьта. Проучете това въведение, спрете се върху четиритѣ отдѣла: на сърцето, на душата, на ума и на духа. Това сѫ четири области на този великъ свѣтъ, който Богъ е създалъ. Ние сме призовани да опитаме този Богъ и да го проповѣдваме на свѣта. Има само единъ Господь, той е Господь на любовьта като стремежъ, като чувство, като сила и като прин­ципъ. Никаква друга философия, никаква друга ре­лигия не сѫществуаа. Любовьта като принципъ е въ всичко и надъ всичко. И тъй, ако ме пита нѣкой, какъвъ съмъ, отговарямъ: Азъ принадлежа на лю­бовьта като принципъ, познавамъ Бога само като единъ образъ, служа на Бога, а неговото изявление е Христосъ. Любовьта — това е материализираниятъ Христосъ, а материализираниятъ свѣтъ е материали­зираната любовь на Бога. Цѣлиятъ физически свѣтъ е едно изявление на Бога, материализиране на Бога. И слѣдов., като познаемъ физическия свѣтъ, ще познаемъ Бога. Не си създавайте илюзии да искате да напуснете този свѣтъ и да отидете въ по-добъръ. Като го напуснешъ, кѫдѣ ще отидешъ? Не роптай противъ този свѣтъ, а вижъ божественото въ своя братъ. Ще кажешъ: „Защо Богъ е създалъ този грѣшникъ, този блудникъ?“ Не, вникни, спри се, нѣ­кой волъ е изхвърлилъ изверженията си върху него, но що отъ това? Слънцето, като пекне, ще го из­качи пакъ нагорѣ. Не се смущавайте, нека грѣшатъ хората. Този свѣтъ е отлично, хармонично създаденъ; азъ всѣкога се радвамъ, като го гледамъ. Като гледамъ това извержение, казвамъ си: Много хубаво е то, върху него ще израснатъ най-хубавитѣ плодни дървета. А отъ този нацапанъ снѣгъ какви хубави студени извори ще се образуватъ, когато го пекне слънцето! Ще примиримъ и едното, и другото състо­яние. Ако си бѣлъ и студенъ не се обезсърчавай; ако си единъ волъ и правишъ понѣкога пакости, пакъ не се обезсърчавай. Това сѫ символи, които означаватъ една велика истина. Ако не можешъ да разберешъ доброто въ най малкото му проявление, какъ ще го разберешъ въ най-великото? Ако не можешъ да прѣцѣнишъ една капка вода, какъ ще прѣцѣнишъ по­вече? Прѣцѣнете Бога като любовь и не му се сър­дете. Всѣки день дръжте се нагорѣ и го питайте: „Из­лъга ме възлюблениятъ като стремежъ, изцапа ме“. Той ще ви отговори: „Ти си въ стремежа на любовьта, качи се една стѫпка по-горѣ“. Качишъ се една стѫпка по горѣ и казвашъ: „И тукъ ме излъгаха, и братъ ми не е такъвъ, какъвто го мислѣхъ“. Да, и тукъ ще намѣришъ едно противорѣчие. Тогава изкачи се горѣ въ ума си. Като се качишъ въ принципа на любовьта, тамъ ще намѣришъ причината на всички нѣща, които ставатъ, и всичко ще разберешъ. Питате: „Какъ да се примиримъ, примири ни ти“. Азъ не съмъ дошълъ да ви примирявамъ. Скарате се, викате мене. Като извършихте грѣха, питахте ли ме? Не е наука да примирявашъ. Азъ проповѣдвамъ една велика наука на любовьта. Нѣкой изхвърлилъ извержеиията си върху другиго. Добрѣ е направилъ. Нѣкой е студенъ. Добрѣ е и това. Това е единъ процесъ. Азъ проповѣдвамъ любовьта въ великъ смисълъ, любовь активна, любовь на цѣлувки, но съ съдър­жание, любовь на чувства, но интенсивна, благородна, любовь на сила, но да има въ тази сила свѣтлина. Кѫдѣто и да влѣземъ, да има любовь! Когато видя, че нѣкоя душа страда, азъ не плача за нея, не се сърдя на вола, че я нацапалъ, но й казвамъ: Сестричко, изпари се, качи се по-горѣ, или стопи се, влѣзъ въ земята,слѣзни по-долу, не се смущавай. Това е великата наука на любовьта, която ще разрѣши всичко. Това, което виждате сега въ свѣта, противорѣчията въ домоветѣ и обществата, това е единъ врѣмененъ процесъ, който се дължи на неразби­ране на любовьта. Върху това трѣбва да се спремъ Сега искамъ отъ васъ да мислите, да се стре­мите да имате горещи сърца, да бѫдете герои, да не ви е страхъ отъ любовь. Всички да сте пълни съ чувства, а да не сте като баби. Всички да разми­шлявате, искамъ да бѫдете философи, а не да прѣдъвквате, кой какво казалъ, кой ученъ какъ мисли по този или онзи въпросъ и т. н. Бихъ желалъ всички да имате сърца, души, умове, които да дѣйствуватъ. Като се срѣщнемъ тогава, ще има между насъ пълна обмѣна. Това е новото учение. Всичко старо да се забрави. Не се противете, не спорете. Нѣмаме врѣме сега за спорене. Ще кажете: „Еди-кой-си волъ оставилъ тамъ нѣщо отъ своитѣ извержения“. Това го зная. Кажете си: „Всѣки отъ насъ има велика мисия въ свѣта, трѣбва да бѫдемъ герои, да бѫдемъ по образъ и подобие на Бога, й тогава всички наши братя, заминали прѣди милиони и милиарди години, ще се съединятъ съ насъ“. Тѣзи братя сѫ серафимитѣ — братя на любовьта ; херувимитѣ — братя на хармонията; прѣстолитѣ — на волята; господствата — на радостьта, интелигентностьта; силитѣ — на движението и растенето ; властитѣ — братя на външнитѣ форми, изкуст­вото; началствата — братя на врѣмето, състоянието и такта; архангелитѣ — на топлината, огъня ; ангелитѣ — носители на живота и растителностьта, тѣ приготовляватъ живота. Послѣдния — десетиятъ чинъ ще заематъ напрѣдналитѣ човѣшки души. Да се съединимъ съ тѣзи братя, всички заедно ще засвиримъ, и Христосъ тогава ще каже, ще чуемъ неговия гласъ: „Елате вие дѣца, благословени отъ Отца моего, и наслѣдете новото царство, новото небе и новата земя на любовьта, които съмъ приготвилъ за васъ“. Това е учението на любовьта. (Бесѣда, държана въ София, на 27. февруарий 1921 г.).
×