Jump to content

Ани

Moderators
  • Мнения

    2667
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

Мнения публикувано от Ани

  1. „Новото начало“, Утринни слова, 13 година, (1943 г. – 1944 г.),

    стар правопис, издание от 1944 г., София

    Книгата за теглене - PDF

    Съдържание

    Новото начало

    23. Псаломъ

    Апостолъ Павелъ казва: „Докато бѣхъ дете, мислѣхъ по детински; щомъ станахъ мѫжъ, напуснахъ детинското“. Наистина, човѣкъ трѣбва да напусне детинското. За кое детинско се говори? Има нѣщо детинско въ човѣка, което той трѣбва да напусне, но има нѣщо детинско, което трѣбва да задържи въ себе си за вѣчни времена. За това детинско Христосъ казва: „Царството Божие е на децата“. Детето носи въ себе си възможноститѣ и условията за растене. Каква е разликата между детето и възрастния? Детето е сѣме, едва посѣто или още непосѣто. То не е изникнало, не се е разлистило, не е цъвнало, не е дало плодъ. Стариятъ е узрѣлъ плодъ, който виси на дървото и чака, или да го вземе нѣкой, или да падне на земята. Ако го вземе нѣкой, ще го опита и познае. Ако никой не го вземе, ще падне на земята, дето го очаква смърть. Сѣмката му ще се посади и следъ време ще израсте отново. Каквото става на земята, сѫщото става и въ невидимия свѣтъ. Привидно нѣкои нѣща се губятъ, но въ сѫщность, нѣма загуба въ природата. Нѣщата се само видоизмѣнятъ, но не се губятъ, нито създаватъ. Губи се нереалното, а реалното остава за вѣчни времена.

    Какво виждаме въ човѣшкия животъ? Детето се ражда здраво, весело: то расте, става юноша, сѫщо здравъ, веселъ. Колкото повече години минаватъ, човѣкъ постепенно губи силитѣ, здравето си и заболява. Каква е разликата между здравното и болезненото състояние на човѣка? Здравиятъ е доволенъ отъ всичко: отъ яденето, отъ съня си, отъ водата, отъ въздуха, отъ хората, които го обикалятъ. Болниятъ е недоволенъ — нищо не може да го задоволи. Хапне нѣщо, неприятно му става ; легне да спи, недоволенъ е — обръща се на една, на друга страна, не може да заспи. Нѣкой му говори, той не иска да слуша, какво му се говори. Окрѫжаващитѣ го дразнятъ, приятелитѣ му сѫ неприятни. Здравиятъ гледа на всичко, като на реалность; болниятъ отрича реалностьта. Дето и да отиде, той се намира като въ небрано лозе. Поговорката „Намирамъ се като въ небрано лозе“, въ смисълъ, че се намирашъ въ трудно положение, трѣбва да се корегира. Не е лошо да се намѣришъ въ небрано лозе — има какво да ядешъ. Лошо е, ако се намѣришъ въ обрано лозе. И да искашъ да си хапнешъ нѣщо, нѣма какво, всичкото грозде е обрано.

    Христосъ казва: „Ако не станете като децата, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Има нѣщо хубаво въ детинството, което трѣбва да се запази до старини. Детското трѣбва да ни радва и въ детинството, и въ напредналата възрасть. Приятно е на майката да има здраво, жизнерадостно дете и, който го види, да каже: Прилича на майка си. Не е приятно да видишъ едно болно, хилаво, плачливо дете и, който го види, да каже: Прилича на майка си. Има деца своенравни, разглезени, по цѣла нощь не спятъ — плачатъ, сърдятъ се, крѣскатъ. Тѣ сѫ генерали, управляватъ майка си, баща си — само тѣхнитѣ заповѣди се чуватъ.

    Единъ нашъ познатъ, докторъ, ми разправяше опитностьта, която ималъ съ своето малко, дете. Една вечерь майката отишла на концертъ, а детето оставила на бащата, той да се занимава съ него. По едно време детето се събудило и започнало да плаче. Бащата го взелъ на рѫце, разхождалъ го по цѣлата стая, но то не преставало да плаче. Сварилъ му кашичка, далъ му да яде, то пакъ не преставало да плаче. Люлялъ го, пѣсни му пѣлъ, приложилъ всички методи, които познавалъ като лѣкарь — детето продължавало да плаче. Обърналъ се за помощь къмъ всички светии, които познавалъ — детето не млъквало. Понеже бащата се занимавалъ съ спиритизъмъ — викалъ духоветѣ — и това не помогнало. Най-после му дошло на ума да прочете „Отче нашъ“. Щомъ прочелъ молитвата, детето млъкнало и заспало. Докторътъ казваше: Никога въ живота си не бѣхъ челъ молитва така, както въ тоя случай. Силна бѣше молитвата ми затова даде резултатъ.

    Защо молитвата на хората не дава всѣкога резултатъ? — Защото не е силна, не е искрена. Нѣкой се моли, но вѫтре въ него нѣщо крѣска, не му дава покой. Такава молитва не е на мѣсто. Докато нѣщо крѣска и вика въ тебе, мисъльта ти не може да се предаде. Като заспало детето, бащата се успокоилъ и започналъ да мисли, какво му дала тая опитность. Той позналъ силата на молитвата. Отъ друга страна, разбралъ, че не е правъ, когато се ядосалъ на жена си, дето оставила детето на него. Нѣщо започнало да крѣска и негодува въ него, както въ детето. Докато крѣсливото дете въ него не млъкнало, и детето не млъкнало. Съ молитвата първо той се успокоилъ, а после детето.

    Сегашнитѣ хора се оплакватъ отъ страдания и нещастия. — Коя е причината за страданията имъ? — Еднообразието въ живота. Тѣ търсятъ щастието тамъ, дето го нѣма. Тѣ търсятъ щастието въ материалния животъ: искатъ да бѫдатъ добре облѣчени, добре нахранени, добре приети между хората;  да иматъ файтонъ или автомобилъ на разположение, да посещавать театри и концерти; да бѫдатъ млади, здрави, да не боледуватъ; да иматъ хубави кѫщи, добре мебелирани. Хубаво е всичко това, но на земята такова щастие не може да се постигне. И да имашъ всичко това на разположение, пакъ нѣма да бѫдешъ щастливъ. Хората ще ти завиждатъ, ще се питатъ, какъ си придобилъ това богатство. Ще кажатъ, че съ кражби си разбогатѣлъ. После, кравитѣ и овцетѣ ще те сѫдятъ, че си одралъ кожата имъ, остригалъ си вълната имъ, издоилъ си млѣкото имъ. И горитѣ ще те сѫдятъ, че си ги изсѣкълъ. При това положение, можешъ ли да бѫдешъ щастливъ?

    Човѣкъ може да бѫде щастливъ само при три случая: когато знае, какъ да носи любовьта, мѫдростьта и истината. Другояче казано: Да знае, какъ да постѫпва съ ума, съ сърдцето и съ душата си. Умътъ ще му даде свѣтлина, сърдцето ще му даде топлина, а душата ще му даде сила. Безъ свѣтлина, безъ топлина и безъ сила нищо не се постига. Това е все едно, да живѣете въ красивъ свѣтъ, съ хубави плодни градини, безъ да опитвате плодоветѣ; минавате край чисти, буйни извори, но ви е забранено да пиете вода; влизате въ голѣми, богати магазини, пълни съ скѫпи дрехи, но нѣмате право да си купувате дрехи; обикаляте освѣтени салони, дето пѣятъ и свирятъ видни пѣвици и музиканти, но нѣмате право да влѣзете вѫтре да ги слушате. Навсѣкѫде има училища, университети, дето се преподаватъ различни науки, но вие нѣмате право да ги посещавате. Какво щастие е това? Красивъ е свѣтътъ, който ви обикаля, но не можете да се ползувате отъ неговитѣ блага.

    Помнете: Щастието е въ самия човѣкъ —- въ свѣтлината на неговия умъ, въ топлината на неговото сърдце и въ силата на неговата душа. Това щастие носи здраве и сила за човѣка. За да запази здравето си, а съ това и своето щастие, той не трѣбва да допуща въ ума си нито една отрицателна мисъль, и въ сърдцето си нито едно отрицателно чувство. Дойде ли една отрицателна мисъль до ума ви, оставете я вънъ. Колкото пѫти да хлопа, не ѝ отваряйте. Мълчете си вѫтре и не питайте, кой е тамъ. Така хлопаше на вратата ми единъ старъ човѣкъ, който продаваше яйца. Той бѣше 90 годишенъ дѣдо, носѣше яйца само на мене, защото му плащахъ скѫпо. Тогава яйцето струваше единъ-два лева, а азъ му давахъ по десеть лева на яйце. Понеже ценя малкитѣ нѣща плащахъ му скѫпо. Нѣкога го оставяхъ да хлопа, безъ да му отворя. Чета, занимавмъ се, нѣмамъ време да отварямъ вратата. Той започваше да хлопа все по-силно, докато най-после, или азъ отстѫпя, като му отворя, или той — отиваше си. Така провѣрявахъ, докога ще тропа и какво ще направи, ако не му отворя. Ще питате, защо съмъ постѫпвалъ съ него така. Споредъ мене, той и азъ сме едно. Той стои отвънъ, хлопа и мисли, че е нѣщо, вънъ отъ мене. Азъ седа вѫтре и чета, но зная, че съмъ едно съ него. Това означава, че добритѣ и лошитѣ страни на хората се включватъ въ всѣки човѣкъ.

    Представете си, че нѣкой пѣе една пѣсень. Всѣка пѣсень има свое ехо. Каквато е била пѣсеньта, такова е и нейното ехо. Ако не си пѣлъ добре, и ехото ще бѫде такова. Въ ехото слушашъ себе си, но като не знаешъ, отде иде то, възмущавашъ се, не си доволенъ отъ пѣенето. Често ние сме недоволни отъ отражението на нѣщата и казваме, че това или онова не е правилно, не е хубаво. Така си пѣлъ. Пѣй хубаво, за да бѫде и отражението хубаво. Следъ това слушай, да видишъ, какво ще бѫде ехото. Изпѣй пѣсеньта два - три пѫти, докато самъ бѫдешъ доволенъ отъ ехото. Не се гнѣви на това, което самъ си създалъ. Нѣкой се гнѣви за нищо и никакво. Върви по улицата, удари се въ нѣкой камъкъ и се разгнѣви. — Защо се гнѣви? — Че камъкътъ се изпрѣчилъ на пѫтя му. Той трѣбваше да го махне отъ пѫтя си, преди да бѣше се ударилъ въ камъка, още като го види отдалечъ.

    Много нѣща има въ свѣта, които трѣбва да се турятъ на мѣстата имъ. Да поставишъ нѣщо на своето мѣсто, трѣбва да има подбудителна причина за това. Една отъ подбудителнитѣ причини въ живота е парата. Давашъ на  нѣкого десеть лева да свърши една работа — не иска да я свърши; давашъ му 50 лв., пакъ не иска; давашъ му сто лева, започва да мисли, да я свърши, или не; като му дадешъ 200—300 лв., веднага свършва работата. Колкото повече плащашъ, толкова по-добре се върши работата; колкото по-малко плащашъ, толкова по-зле се върши работата. Въ духовния свѣтъ нищо не се плаща. Тамъ размѣнната монета е любовьта. Който не разбира тоя законъ, счита, че като му направишъ нѣколко добрини, длъженъ си всѣкога да му правишъ добро. Ако единъ пѫть не му услужишъ, сърди се. Ако единъ пѫть не му дадешъ, пари колкото иска, пакъ се сърди. Той не се задоволява съ десетина лева, най-малко сто лева иска. Ако му дадешъ сто лева, следния пѫть иска двеста лева. После иска триста лева и постепенно увеличава. Съ малко не се задоволява и така те погледне, като че иска да каже: Знаешъ ли, кой съмъ? Казвамъ: Зная, кой си, но ти не знаешъ, кой съмъ азъ. Като постѫпвамъ по единъ или другъ начинъ съ хората, азъ имамъ възможность да ги позная. Ако и тѣ изучаватъ себе си, ще видятъ, че между всички явления и прояви въ живота сѫществува известна зависимость: едно явление предизвиква друго.

    Единъ виденъ професоръ по музика срещналъ една бедна, даровита мома, съ хубавъ гласъ, но съ слаба воля; сама тя не могла да прояви своя талантъ. Професорътъ решилъ да ѝ помогне. Той я взелъ подъ свое покровителство и съ своята силна мисъль и воля успѣлъ да събуди въ момата желание да пѣе. Тя започнала да пѣе и въ скоро време се проявила като добра пѣвица. Професорътъ тръгналъ съ нея изъ Европа да дава концерти. Въ присѫтствието на професора тя се проявявала отлично. Щомъ той отсѫтствувалъ, тя не излизала на сцената. Единъ момъкъ се влюбилъ въ нея, но като виждалъ, че професорътъ я придружавалъ навсѣкѫде, той започналъ да ревнува — гледалъ на професора като на препятствие въ своя животъ. Единъ день той успѣлъ да се качи на сцената и убилъ професора. Отъ тоя моментъ момата престанала да пѣе.

    Хората мислятъ, че пѣвецътъ е самостоятеленъ, не зависи отъ никого. Човѣкъ е зависимъ; неговитѣ прояви зависятъ отъ други сѫщества. Щомъ се прекѫсне тая зависимость, преставатъ и проявитѣ. Тая зависимость опредѣляме съ думитѣ „идеалъ, връзка на човѣшката душа съ Бога, или съ нѣкое свѣтло същество. Човѣкъ трѣбва да съзнава присѫтствието на свѣтлото сѫщество въ себе си и да уповава на него. Прекѫсне ли се тая връзка, животътъ се обезсмисля. Тъй щото, когато говоримъ за любовьта, разбираме, именно, връзката на човѣшката душа съ Бога. Любовьта на човѣка къмъ Бога е първото условие за проява. Значи, любовьта ми къмъ Бога е условие, въ което азъ мога да се проявя. Любовьта на Бога къмъ мене е условие, при което Богъ се проявява въ мене. Да се радваме, когато Богъ се проявява въ насъ, защото и Той се радва, когато ние се проявяваме въ Него. Да живѣешъ добре, значи, да обичашъ Бога. Безъ любовь къмъ Бога, нѣма съзнателенъ животъ.

    Има две положения въ живота: да обичашъ, или да те обичатъ. Кое отъ дветѣ положения е по-добро? Добре е да обичашъ, добре е и да те обичатъ. Първо Богъ ни обича; нашата любовь е последствие на Неговата. Началото на нѣщата е Божията Любовь, краятъ е човѣшката любовь. Казано е въ Писанието: „Азъ съмъ алфа и омега, т. е. начало и край на нѣщата“. Следъ всѣки край иде ново начало. Божията любовь подразбира начало на нѣщата, т. е. условие за проява. Когато ние се проявяваме, въ Бога се заражда ново начало. Съ други думи казано: Нашиятъ край е ново начало на Божиитѣ прояви. Ето защо, когато човѣкъ започне да мисли, че нѣма какво да прави, иде новото начало. Вие сте изпратени на земята, като артисти, да представите Божиитѣ интереси. Като изиграете ролята си, ще слѣзете отъ сцената; други ще продължатъ ролитѣ ви, а вие ще станете публика.

    Когато се говори за любовьта, нѣкой казва, че хората го обичатъ. Какъ познава това? Кое е вещественото доказателство, че нѣкой ви обича? Той е досѣтливъ, има предъ видъ нуждитѣ ви и всѣкога ги задоволява. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да давашъ отъ любовь. Важно е, да давашъ на време. Само Богъ дава така. Небето, съ звездитѣ и слънцата, е създадено за хората, да се учатъ и ползуватъ отъ тѣхъ. Всичко, каквото хората сѫ пожелали, Богъ имъ го е далъ. Какво се иска отъ тѣхъ? Да принесатъ отъ плодоветѣ на благата, които сѫ получили. Една свѣтла мисъль, едно благородно чувство и една възвишена постѫпка сѫ плодове, които можемъ да принесемъ на Бога. Казано е въ Писанието, че Богъ е възлюбилъ истината въ човѣка. Подъ „истина“ разбираме оценяване на всички възможности, вложени първоначално въ насъ. Който не ги оценява, не може да бѫде доволенъ. Докато е дете, то не се радва на детинството си, но иска да порасне, да стане голѣмъ. Като порастне, вижда, че има много работа, която не може да свърши самъ и решава да се ожени. Той разчита на жена си и на децата си, очаква на тѣхъ, но остава излъганъ. Най-после казва: Да се оженятъ децата, да останемъ съ жената сами, тогава ще работимъ по-добре. И тукъ оставатъ излъгани. Внучетата трѣбва да се гледатъ: ту едното се разболѣе, ту другото, и тѣ пакъ нѣматъ време да помислятъ за себе си. Какво щастие можете да очаквате при такива условия? Далъ ти е Богъ едно дете - момиченце — не си доволенъ; даде ти момченце — пакъ не си доволенъ Какво повече искашъ? Искашъ ли да имашъ 12 синове, като Яковъ? Той имаше 12 синове, но работитѣ му пакъ не вървѣха добре.

    Яковъ изигра брата си Исава, затова напусна бащиния си домъ и отиде при чичо си Лавана. Тукъ той се влюби въ дъщеря му Рахилъ, за която работи седемь години. Но чичо му го излъга; вмѣсто Рахила, даде му по-голѣмата си дъщеря — Лия, която имаше болни очи. Човѣкъ съ болни очи не обича истината. Яковъ трѣбваше да работи още седемь години за Рахила. Еврейскиятъ законъ не позволява по-младата сестра да прежени по-старата. — Кое е старото въ свѣта? — Това, на което очитѣ сѫ развалени. Както Яковъ излъга брата си и взе първородството му за една чиния леща, така Лаванъ излъга него, даде му Лия — чиния леща вмѣсто Рахила. Така Лаванъ продаде и дветѣ си дъщери на Якова, съ което му показа, че е търговецъ. Единъ день Яковъ реши да напусне Лавана и тръгна на пѫть—да се прости съ брата си и да заживѣятъ заедно. Той взе дветѣ си жени и дветѣ си робини и тръгна къмъ бащиния си домъ.

    Човѣкъ има единъ умъ и едно сърдце — две жени. Въ мѫжа и умътъ, и сърдцето сѫ женски; въ жената обратно: и умътъ, и сърдцето сѫ мѫжки. Понѣкога умътъ и сърдцето на мѫжа сѫ мѫжки. Тогава той е мѫжъ. Човѣшкиятъ умъ се занимава съ отражението, съ сѣнката на нѣщата, а не съ тѣхната реалность. Умътъ изучава външнитѣ условия на живота, сърдцето — вѫтрешнитѣ условия, на душата — тѣхната сѫщность. Ако се водите само по ума, ще имате хубави нѣща — кѫщи, автомобили, градини, но все ще ви липсва нѣщо. Мислите ли, че яденето, сготвено отъ единъ здравъ и отъ единъ боленъ човѣкъ ще бѫде еднакво вкусно? И двамата знаятъ да готвятъ, и двамата ще турятъ едно и сѫщо масло, но яденето, сготвено отъ здравия, има единъ вкусъ, а отъ болния — другъ вкусъ. Ако прокаженъ човѣкъ ушие една дреха, непремѣнно ще внесе нѣщо отъ болестьта си въ дрехата. Платътъ на дрехата може да бѫде много хубавъ, но проказата на шивача ще мине и въ васъ. Ако сте взели пари на заемъ отъ човѣкъ, който ги е кралъ и насилвалъ бедни вдовици, неговата психическа проказа ще влѣзе въ васъ.

    Казвамъ: Храната, както и благата, които идатъ отъ невидимия свѣтъ, трѣбва да минаватъ презъ чисти рѫце. Хлѣбътъ, водата, въздухътъ трѣбва да бѫдатъ чисти. Ако всички хлѣбари и търговци бѣха чисти, другъ порядъкъ щѣше да има въ свѣта. Сега навсѣкѫде се натъквате па нечистота. Какво може да излѣзе отъ единъ нечистъ свѣтъ, какъвто е сегашниятъ? Нищо друго, освенъ противоречия. Какъвъ е изходниятъ пѫть на всичко това? Представете си, че единъ виденъ пѣвецъ дава концертъ. Събератъ се нѣколко дѣца, влѣзатъ въ салона и започнатъ да дрънкатъ съ тенекии. Той пѣе, а тѣ дрънкатъ. Какво ще чуете отъ пѣсеньта му? Ще ви бѫде ли приятно това пѣене? Децата ще развалятъ пѣенето. Често човѣкъ допуща палави деца въ Божественитѣ работи, съ което развалятъ красивото въ тѣхъ. Божественото не позволява да му се дрънка съ теникии. Който си позволи това, скѫпо плаща.

    Преди нѣколко деня дойдоха да ми се оплачатъ отъ една болна сестра, доста възрастна, че говорила лоши работи, карала се съ всѣки, който я посещавалъ. — Коя е причината за това? — Понеже сестрата се готви да замине за другия свѣтъ, около нея се събрали заминалитѣ ѝ роднини и се каратъ. Тѣ искатъ да я обератъ, да взематъ всичкото ѝ богатство. Като видятъ, че нѣкой иде да я види, тѣ го пѫдятъ, страхуватъ се да не вземе и той нѣщо отъ нея. Като видите, че нѣкой изгуби съзнание и почне да хърка, казвате, че той умира. Въ сѫщность, той не хърка, но роднинитѣ му, които искатъ да го обератъ. Нѣкои отъ вашитѣ роднини сѫ благородни, а нѣкои сѫ груби, каратъ се, сърдятъ се помежду си, кой повече да вземе. Тѣ говорятъ отвѫтре, а не болниятъ. Тѣ приличатъ на грамофонни плочи. Една плоча иска да вземе дрехитѣ на болния; друга плоча иска обувкитѣ; трета плоча иска паритѣ му. За да не се каратъ роднинитѣ на болния, още преди да се разболѣе, той трѣбва да ги извика и да имъ каже: Докато съмъ живъ, не позволявамъ да ме безпокоите. Щомъ замина за другия свѣтъ, тогава ще дойдете да вземете, каквото ви трѣбва.

    Въ една отъ своитѣ притчи, Христосъ обръща вниманието на хората, да не се каратъ за имане. Ако господарьтъ даде часть отъ богатството си на своитѣ слуги, тѣ трѣбва да работятъ, да увеличатъ богатството и да не се каратъ, кой взелъ по-голѣма часть. И вие, преди да заминете за другия свѣтъ, извикайте роднинитѣ си, дайте, каквото сте имали, и кажете имъ да не се каратъ помежду си. Не оставяйте наследници следъ заминаването си. На всѣки човѣкъ е дадено преизобилно. Разчитайте на това, което Богъ ви е далъ, а не на онова, което може да дойде отвънъ. Гледай вечерь звездитѣ и луната, радвай се на свѣтлината имъ, но не разчитай на тѣхъ. Горко на оня, който разчита на свѣтлината и на топлината на звездитѣ. Тѣхната свѣтлина не е даже една милиардна часть отъ свѣтлината на слънцето. Единствената свѣтлина, на която можемъ да разчитаме, е тая, която иде отъ слънцето. Единственитѣ блага, на които можемъ да разчитаме, това сѫ ония, които идатъ отъ Бога. Нѣкой ти направи една малка услуга — радвай се на тая услуга. Малка е тя, никой не знае за нея, но нѣщо Божествено е скрито тамъ. Всѣка радость, която преживявашъ, се дължи на радостьта на оня, който е направилъ една услуга. Той се радва, затова и ти се радвашъ. Чистата радость подразбира, че услугата е направена по закона на любовьта.

    И тъй, каквото правишъ, прави го въ името на Бога. Вънъ отъ Бога, всѣко добро или всѣка услуга е праздно шише. Това е човѣшкиятъ порядъкъ. Шишето може да е красиво отвънъ, но е праздно. Въ Божествения порядъкъ шишетата сѫ пълни. Тамъ всѣка форма отговаря на своето съдържание. Въ човѣшкия порядъкъ може да турятъ съдържание въ шишето, но обикновено между външната форма и съдържанието нѣма съответствие. Ако шишето отвънъ е красиво, съдържанието му е лошо. Трѣбва ли следъ това да се питашъ, защо си недоволенъ? Много естествено, съдържанието на шишето ти е лошо. Следователно, ако си недоволенъ, ще знаешъ, че си въ човѣшкия порядъкъ; ако си доволенъ, живѣешъ въ Божествения порядъкъ. Ако си свѣтски човѣкъ и си доволенъ, живѣешъ въ Божествения порядъкъ и си по-близо до Бога, отъ оня религиозенъ, който е всѣкога недоволенъ. Религиозниятъ иска да стане по-добъръ, отколкото е, да мине за праведенъ. Това е невъзможно. Никой не може да стане по-добъръ, отколкото е въ действителность. Едно се иска отъ човѣка: да проявява доброто, което е вложено въ него. Той е толкова добъръ, колкото проявява доброто. Ако проявя проявява доброто, по-добъръ е; по малко това повече, по-малко е добъръ. Задачата на човѣка е да прояви любовьта, която е вложена въ него; да прояви мѫдростьта, която е вложена въ него; и най-после, да прояви истината, която е вложена въ него.

    Когато хората не знаятъ, какъ да постѫпватъ, настройватъ се помежду си и не могатъ да се търпятъ. Чудя се на хората. Котката знае, какъ да постѫпва и да разполага господаря си, а тѣ не знаятъ. Котката се умилква, гали се, мърка, и господарьтъ ѝ дава млѣкце да си хапне. Нѣкой човѣкъ, вмѣсто да предразположи приятеля си, настройва го срещу себе си. Отива при приятеля си, иска сто лева на заемъ, съ обещание следъ петь деня да ги върне. Не само че не ги връща, но иска още двеста лева и казва, че следъ десеть деня ще му ги върне. Следъ десеть деня отива пакъ при него, иска още триста лева. Приятельтъ му, недоволенъ отъ него, не го приема вече въ дома си и постепенно измѣня отношенията си. И двамата не постѫпватъ правилно. Първиятъ обещава и не изпълнява. Той не трѣбва да обещава, щомъ нѣма възможность да изпълни обещанието си. Вториятъ бърза, не дочаква края на нѣщата. Ако той имаше търпение, първиятъ щѣше да плати дълга си. Ще кажете, че не го платилъ следъ петь деня, както обещалъ. Въ човѣшкия порядъкъ въпроситѣ се разрешаватъ по буква. Обаче, въ Божествения порядъкъ буквата нищо не разрешава. Петь човѣшки дни не отговарятъ на петь Божествени. Единъ Божественъ день отговаря на хиляда човѣшки години. Следователно, ако Богъ ти каже да чакашъ единъ день, ще чакашъ хиляда години. Ако приемате нѣщата по буква, ще чакате само единъ день и, като не стане това, което ви обещаватъ, ще мислите, че сѫ ви излъгали.

    Като изучавамъ сегашнитѣ хора, виждамъ, че тѣ сѫ преждевременно остарѣли. — Защо? — Защото не говорятъ истината. Ще кажете че понѣкога си служите съ бѣла лъжа. И бѣлата лъжа не е позволена. Младата мома се кара съ майка си, но като види възлюбения си, веднага се усмихва. Началникъ се кара на своитѣ служители. Щомъ види по-голѣмъ началникъ отъ себе си, усмихва се. Това е бѣла лъжа; това е неестественъ животъ. Казвашъ, че трѣбва да се проявишъ такъвъ, какъвто си. Какъвъ трѣбва да бѫдешъ? Споредъ меие, ти трѣбва да се проявишъ споредъ законитѣ на любовьта, на мѫдростьта и на истината. Ти трѣбва да се проявишъ съобразно законитѣ на живота, който произлиза отъ любовьта; ти трѣбва да се проявишъ споредъ законитѣ на знанието, което произлиза отъ мѫдростьта; ти трѣбва да се проявишъ споредъ свободата, която произлиза отъ истината. Ако не се проявишъ по тия закони, животътъ ти не е Божественъ. Не бързай да се произнасяшъ за хората и за тѣхнитѣ постѫпки. Какво лошо има въ това, че си далъ на нѣкого петьдесеть лева, които не могълъ да върне на време?

    Единъ мой познатъ ми разправяше следната опитность. Случило се, че нѣколко месеци билъ безъ работа. Единъ день бръкналъ въ джоба си и намѣрилъ само единъ левъ. Той си казалъ: Както съмъ гладенъ, мога да си купя само едно симидче, да задоволя малко глада си. Въ това време видѣлъ единъ просекъ, който се отправялъ къмъ него. Нѣщо отвѫтре му казало: Дай тия пари на просека. Дадохъ последния си левъ и останахъ безъ петь пари въ джоба си и гладенъ. Вървя и си приказвамъ: Ако не бѣхъ далъ лева на просека, щѣхъ да си купя единъ симидъ да не гладувамъ. Сега съмъ и гладенъ, и безъ работа. Ходя немилъ - недрагъ по улицитѣ. Въ това време нѣкой ме извика. Обръщамъ се да видя, кой ме вика. Оказа се, единъ мой приятель отъ детинство, съ когото не бѣхъ се срѣщалъ десетина години, ме видѣлъ отдалечъ и пожелалъ да ме спре. Заговорихме се, и той ме покани да отидемъ въ дома му, да се нахранимъ. Отидохме, нахранихме се добре и следъ това му казахъ: Приятелю, благодаря, че ме нахрани. Останалъ съмъ безъ петь пари въ джоба и безъ работа. — Не се безпокой, нѣма да останешъ гладенъ. Ще ти дамъ нѣкаква служба. И така стана. Следъ два-три деня той ме назначи на служба. Казвамъ: Давай щедро, съ любовь, и не се страхувай, нѣма да останешъ гладенъ.

    Другъ случай. Единъ българинъ свършилъ но музика въ Франция. Върналъ се въ Варна, родния му градъ, и започналъ да търси работа. Докато намѣри подходяща служба, той се съгласилъ да занимава богати варненски деца по музика и танци. Единъ бащи останалъ недоволенъ отъ работата на учителя и настроилъ другитѣ бащи противъ него. Така той остеналъ безъ работа и често гладувалъ. Единъ день го срещналъ единъ неговъ приятель и го поканилъ у дома си на обѣдъ. Доволенъ отъ обѣда, той благодарилъ на приятеля си и си отишълъ. Скоро следъ това, той се назначилъ на служба — секретарь при тогавашния валия турчинъ. Случило се, че неговиятъ приятель, който го угостилъ въ единъ отъ труднитѣ моменти на живота му, билъ обвиненъ като комита и задържанъ въ полицията. При обиска, въ дома му намѣрили нѣкакви подозрителни писма. Като научилъ това, секретарьтъ прегледалъ писмата и унищожилъ всички ония, които го издавали като комита и опасно лице. Така го освободилъ отъ отговорность. Следъ това секретарьтъ срещналъ приятеля си и му казалъ: Обѣдътъ, който ми даде, те спаси.

    Казвамъ: Правете добро, и не се страхувайте. Доброто ще ви изведе на добъръ край. Нѣма по-хубаво нѣщо за човѣка отъ това, да се държи за Божествения порядъкъ. Ако се вгледате въ живота, ще видите навсѣкѫде въ вѫтрешностьта прояви на Божествения порядъкъ. Само повръхностьта му е кална, нечиста. Щомъ се махне кальта, съдържанието — Божественото, остава чисто. Съдържанието на всички хора е Божествено. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който не иска да живѣе добре. Обаче, дойде ли до прилагането, тамъ срѣща мѫчнотии. Не е мѫчно да пѣешъ, но когато времето се изстуди, гърлото истива, и гласътъ излиза дрезгавъ. Причината е малка, но не си спазилъ правилата, които гърлото изисква. Човѣкъ е добъръ по естество, но умътъ и сърдцето му трѣбва да знаятъ правилата на живота и да ги спазватъ. Ако тѣ не спазватъ тия правила, и волята не се проявява правилно. Когато умътъ и сърдцето иматъ нуждната чистота, и волята действува добре. Ако умътъ и сърдцето не сѫ чисти, волята е слаба и неразумна. Когато умътъ се оздрява отъ Божествената свѣтлина, а сърдцето — отъ Божествената топлина, волята се изявява съ всичката си сила и мощь и разумно ги използува. Който живѣе въ Божествената свѣтлина и топлина, пречиства кръвьта си и се освобождава отъ всѣкакво нервно разстройство. Ако не приемашъ правилно свѣтлината и топлината, самъ се натъквашъ на различни болести.

    На какво се дължатъ болеститѣ? — На противоречия въ човѣшкия умъ и въ човѣшкото сърдце. Тия противоречия сѫ резултатъ на старитѣ човѣшки разбирания. Като знаешъ това, не искай отъ човѣка невъзможното. Не е лесно да бѫдешъ пѣвецъ. Да желаешъ да пѣешъ е едно, да бѫдешъ пѣвецъ е друго. За това се искатъ условия, създадени преди нѣколко поколѣния. Освенъ това, майката и бащата трѣбва да сѫ музикални, да предадатъ своята музикалность на децата. Окрѫжаващата срѣда, публиката, сѫщо трѣбва да бѫде музикална. Публиката предразполага пѣвеца, дава му импулсъ да пѣе. Ако не го обича, той не може да пѣе. Следователно, за да бѫде нѣкой пѣвецъ, трѣбва да се спазватъ следнитѣ условия: майката и бащата да сѫ музикални, да иматъ разположение къмъ музиката; пѣвецътъ да има сѫщото разположение и музикалность, и публиката да е музикална и да обича пѣвеца. Значи, предразположение на ума, на сърдцето и на душата къмъ музиката създаватъ добри условия за развитието на човѣка.

    И тъй, за постигане на доброто е нуждно вѫтрешно разположение къмъ него. Не е достатъчно да се говори: Да живѣемъ добре, да бѫдемъ щедри. Какво значи, да бѫдешъ щедъръ? Ако дадешъ последния си левъ, щедъръ ли си? Ако вземешъ пари на заемъ отъ нѣкого, за да помогнешъ на другъ, щедрость ли е това? Ти можешъ да давашъ само отъ онова, което е въ джоба ти. Ако нѣмашъ, ще кажешъ истината. Срамъ ли те е да кажешъ, че нѣмашъ? Ако дадешъ всичко, каквото имашъ, и тръгнешъ да търсишъ за себе си оттукъ-оттамъ, това не влиза въ Божествения порядъкъ. Джобътъ ти е празенъ, но можешъ да дадешъ поне едно житно зърно на нѣкого и да кажешъ : Посѣй това житно зърно, и следъ три-четири години ще станешъ богатъ. Той взима житното зърно, но не е доволенъ. Казва: Ще ме залъгва съ едно житно зърно! Това зърно струва повече отъ сто лева, които може нѣкой да ти даде.

    Помнете: Въ Божественото се крие тайната на живота. Житното зърно е Божествено сѣме — въ него е животътъ. Имашъ единъ диамантъ въ джоба си, или на пръстена си. Малъкъ е той, но струва десетки хиляди. Той струва повече отъ паритѣ, които си вложилъ въ една банка. Паритѣ не носятъ здраве, а диамантъть, като скѫпоцененъ камъкъ, допринася нѣщо за здравето ти. Богатство, което не допринася нищо къмъ свѣтлината на нашия умъ, къмъ топлината на нашето сърдце и къмъ силата на нашата душа, не е истинско. Всѣка мисъль, всѣко чувство, всѣка постѫпка трѣбва да допринасятъ нѣщо къмъ нашия умъ, нашето сърдце и нашата душа. Ако нищо не допринасятъ, тѣ сѫ безполезни.

    Мнозина се оплакватъ, че сѫ остарѣли вече, не могатъ да работятъ. Ако сте остарѣли и поумнѣли, благодарете за това. На небето само старитѣ хора и старитѣ нѣща свѣтятъ. Тѣ носятъ опитноститѣ на незапомнени времена. Слънцето и свѣтлитѣ звезди сѫ стари, отдавна проявени. Тъмнитѣ звезди, които още не свѣтятъ, сѫ млади, непроявени деца. Тѣ причиняватъ голѣми пакости и неприятности. Това виждаме и въ живота. Всички деца сѫ причинили и продължаватъ да причиняватъ неприятности на родителитѣ си и на окрѫжаващитѣ. Майката носи деветь месеца детето си въ утробата и презъ това време непрекѫснато го убеждава, че трѣбва да излѣзе вънъ. Тя го убеждава, то не иска, докато най-после се съгласи да излѣзе.

    Казватъ: Родило се дете на свѣта. Майката си знае, какъ го е родила и презъ какви мѫчнотии е минала. Понѣкога детето излиза преждевременно. Ако излѣзе на време, то започва да опитва любовьта на майка си: плаче, сърди се, цапа се. Майката го мие, чисти, облича, съблича, пѣе му, храни го, приспива го — велико търпение проявява тя къмъ него. Тя си мисли: Гений ще стане това дете. И вие трѣбва да имате търпението на майката, да понасяте съ любовь вашитѣ мисли и чувства. Тѣ сѫ малки деца, причиняватъ ви неприятности. Единъ день, когато съзнаять положението си, ще свѣтнатъ. — Еди-коя си се червисала и напудрила. — Имайте търпение, ще се измие. Това се дължи на желанието въ нея да се представи такава, каквато не е. Това е желанието на дете, което не се е проявило още. Нѣкога, като ми цѣлуватъ рѫката, гледамъ червена боя. Отде е дошла? Зная, отде е, но никого не сѫдя.

    Бѫдете радостни при всички противоречия на живота. Само при голѣмитѣ противоречия се изявява Божията Любовь. Само при голѣмитѣ противоречия се изявява Божията Мѫдрость. Само при голѣмитѣ противоречия се изявява Божията Истина. Следователно, когато изпаднете въ голѣми противоречия, тогава, именно, действува Божественото. Така Богъ създава великото въ свѣта. Колкото повече страда човѣкъ, толкова по свѣтло бѫдеще го очаква. Колкото по-усилено и съзнателно работятъ умътъ и сърдцето на човѣка, толкова по-широки хоризонти се отварятъ предъ него. Като знаете това, не бѣгайте отъ страданията, които разумниятъ свѣтъ ви изпраща. Благодарете на Бога не само за доброто, но и за изпитанията и мѫчнотиитѣ, на които се натъквате. Нѣма зло въ свѣта, което Богъ да не е превърналъ на добро. Единъ день и безлюбието, и страданието, и противоречието ще се превърнатъ на добро. Какво направи Иовъ при голѣмитѣ противоречия? Какво постигна? — Позна Бога. Следвайте неговия примѣръ.

    Жена му, приятелитѣ му го изкушаваха, искаха да го спънагъ, но той издържа.

    Казвамъ: Благодарете на Бога и като здрави, и като болни. Кой се моли по добре: здравиятъ, или болниятъ? Какъвъ човѣкъ си, ако не се молишъ като здравъ, сѫщо и като боленъ? Какъвъ човѣкъ си, да не се радвашъ на богатството си и да не скърбишъ при скръбьта си? Да скърбишъ, това значи, да изправяшъ работата. Какво прави майката, когато детето й се оцапа? Наскърби се, но веднага взима коритото, сипва топла вода и го изчиства. Следъ единъ - два часа то пакъ се нацапа. Тя пакъ го изчисти, преоблѣче и, като види, че е чистичко, пригърне го и го цѣлуне — радва му се. Като скърби, тя оправя работата. И вие правете така. Измийте вашитѣ изцапани мисли и желания и ги цѣлунете. Нашитѣ мисли и желания сѫ деца, които ни предаватъ добри уроци. Каквито и да сѫ тѣ, да благодаримъ на тия деца.

    Четете двата псалома, 91 и 23, и не се страхувайте. Ще видите, че каквото и да ви се случи, всичко ще се превърне на добро.

    Питате: Какво да се прави съ мѫчнотиитѣ? — Ще работите, докато ги преодолѣете. Видниять майсторъ-цигуларь е миналъ презъ голѣми мѫчнотии. Ако не е миналъ презъ такива мѫчнотии, не би станалъ великъ цигуларь. Днесъ, каквато мѫчнотия и да срещне въ музиката, той лесно се справя съ нея. И видниятъ художникъ, като рисува, не срѣща мѫчнотия, която да не може да преодолѣе. Добриятъ говоритель знае, де да поставя всѣка дума. Тия хора сѫ минали презъ мѫчнотии и страдания, а днесъ мнозина търсятъ лекъ пѫть за придобиване на блага. И, като не успѣватъ, сърдятъ се, крѣскатъ. — Кога крѣска човѣкъ? — Когато има работа съ глухи хора. Всички хора не сѫ глухи, но запушватъ ушитѣ си, не искатъ да слушатъ крѣскането на неразумнитѣ. Други затварятъ очитѣ си, минаватъ за слѣпи, не искатъ да виждать погрѣшкитѣ на хората. Трета категория хора обичатъ да свиватъ веждитѣ си. — Защо правятъ това? — Мислятъ, решаватъ важни въпроси. Казватъ, че лицето на едни хора е гладко, а на други — набръчкано. Питамъ: Кое отъ дветѣ лица е по-съдържателно? Въ гладкото лице капиталътъ не е вложенъ въ обръщение, не донася никакъвъ приходъ. Въ набръчканото лице капиталътъ е въ обръщение. — Трѣбва ли да имаме бръчки? — Зависи, какви сѫ бръчкитѣ. Има разумни бръчки, които донасятъ приходи. Има бръчки, образувани отъ неправилно начупени линии. Тѣ не донасятъ никакъвъ приходъ. Тѣ говорятъ за вземане-даване, за обръщение на капиталъ, който има или малъкъ приходъ, или загуба. Това подразбира голѣма фирма съ малка печалба.

    Казватъ за нѣкого: Той е отличенъ философъ, или отличенъ богословъ. Всички хора сѫ отлични. И Ева бѣше отлична жена, но направи една погрѣшка; сѫщевременно тя направи и едно добро. И Адамъ направи една погрѣшка, но направи и едно добро. Всички говорятъ за грѣхопадането, за погрѣшката на Адамъ и Ева, но никой не знае доброто, което тѣ направиха. Адамъ направи едно епохално добро. И Ева направи едно епохално добро. Само небето знае доброто, което тѣ направиха, и то е записано. Нe се спирайте само върху погрѣшкитѣ на хората. Намѣрете доброто, което сѫ направили и правятъ, и мислете върху него. Не говорете за любовьта, която сте изгубили ; говорете за любовьта, която сте спечелили. Не говорете за мѫдростьта, която сте изгубили; говорете за мѫдростьта, която сте спечелили. Не говорете за истината, която сте изгубили; говорете за истината, която сте спечелили. Спечелената любовь, спечелената мѫдрость, спечелената истина на Адама сѫ по-велики, отколкото изгубенитѣ.

    Какво трѣбва да се прави сега? Отговарямъ: Следвайте пѫтя на Христа. Христосъ дойде на земята като Синъ Божи и живѣеше скромно, безъ файтони и автомобили, безъ кѫщи. Той ядѣше заедно съ митаритѣ и грѣшницитѣ, безъ да ги осѫжда. Само веднъжъ взе камшикъ въ рѫка и изгони търговцитѣ отъ храма. Добре е понѣкога човѣкъ да се разгнѣви, да събори маситѣ на търговцитѣ въ храма и да ги изгони вънъ. Следователно, ако искате да следвате Христа, ще живѣете като Него.

    Не се сърдете на майка си и на баща си. Не се гнѣвете на брата си и на сестра си. Ако искате да се гнѣвите, ще ви кажа, какъ да изявявате своя гнѣвъ. Единъ българинъ отъ Варненско отишълъ въ града да си купи чехли. Обиколилъ всички чехлари, но никой не се наемалъ да му ушие чехли — ималъ много голѣмъ кракъ. Най-после той отишълъ при единъ турчинъ - чехларь, дано тамъ му взематъ мѣрка. Турчинътъ му далъ единъ чифтъ, втори чифтъ, но никой не ставалъ. Ядосанъ, той му казалъ: Да се махашъ, калъпсъсъ, нѣма чехли за тебе! Българинътъ се ядосалъ, но премълчалъ. Излѣзълъ на четири километра вънъ отъ града, тамъ се спрѣлъ, обърналъ се къмъ града и извикалъ: Сенъ калъпсъсъ синъ! Олекнало му отъ обидата и се върналъ назадъ. И вие, като се разгнѣвите на нѣкого, излѣзте четири - петь километра вънъ отъ града, спрете се и извикайте: Сенъ калъпсъсъ синъ !

     *

    4. Утринно Слово отъ Учителя, държано

    на 31 октомврий, 1943 г. 5 ч. с. София. — Изгрѣвъ.

  2. „Новото начало“, Утринни слова, 13 година, (1943 г. – 1944 г.),

    стар правопис, издание от 1944 г., София

    Книгата за теглене - PDF

    Съдържание

    Плодоветѣ на Духа

    I. Посл, къмъ Коритянитѣ, 13 гл.

    Въ 13 глава отъ I. послание къмъ Коринтянитѣ се говори за плодоветѣ на Духа. Любовьта е плодъ на Духа. Всѣки плодъ има смисълъ, когато се яде. Следователно, и любовьта се осмисля, когато се яде. Ако любовьта не се яде, не принася никаква полза. Като изядешъ единъ плодъ, той трѣбва да се асимилира, да проникне въ кръвьта, да даде добъръ резултатъ. Дето животътъ се развива правилно, тамъ резултатитѣ сѫ добри.

    Често се говори за бита на единъ народъ. Думата „битъ“ има две значения. Биятъ нѣкоко съ тояга и казватъ, че тоя човѣкъ е битъ. Говори се и за битъ на нѣкой народъ. Подъ „битъ“ на народа се разбира сборъ отъ неговитѣ нрави и обичаи. Битъ човѣкъ и битъ на народа сѫ две различни понятия. Боятъ плаши хората; въ сѫщность, отъ боя сѫ излѣзли много блага. Не е страшенъ боятъ, но трѣбва да знаешъ, какъ да биешъ. И свѣтлината бие, и въздухътъ бие, и водата бие, но боятъ на свѣтлината е милване, боятъ на въздуха е милване. Понѣкога въздухътъ се гнѣви, и тогава не милва, но удря. Тогава кѫса лиcтa, чупи клончета, изкоренява дървета. Ако свѣтлината на слънцето те бие, радвай се, защото човѣкъ ще станешъ. Едно се иска отъ човѣка: да разбира нѣщата правилно. Колкото и да се разбиратъ нѣщата правилно, все има нѣщо неразбрано за човѣка. Ако се вгледате въ религиозния животъ на човѣка, и тамъ ще намѣрите нѣщо неразбрано. Ако се вслушате въ езика на детето, и тамъ ще намѣрите нѣщо неразбрано. Малкото дете вижда запалената свѣщь, сочи съ рѫка къмъ нея, говори нѣщо, но никой не го разбира. Следъ това то туря пръста си въ свѣщьта и се опарва. Като се опари два-три пѫти, майката го предпазва да не тури пакъ пръста си въ свѣщьта, като му казва ,,гъшъ“. Чуе ли тая дума, то разбира вече значението ѝ и не пипа свѣщьта. И възрастнитѣ, като не разбиратъ значението на думата „гъшъ“ не се пазятъ отъ опарване. Не туряй пръста си тамъ, дето не трѣбва. Любовьта учи човѣка, де да пипа и де да не пипа.

    Хората отсега нататъкъ трѣбва да се заематъ съ изучаването на любовьта. За коя любовь говоря? Не говоря за обикновената любовь, която започва съ много обещания, а съ малко дѣла. Младиятъ момъкъ обещава на момата цѣлъ свѣтъ, а накрая и дрипи не ѝ дава; той обещава на момата да се жертвува за нея, но, като умре тя, казва: Всичко се свършва вече. Следъ гроба нѣма животъ, нѣма никакви задължения. Той гледа часъ по-скоро да я погребе, да си отиде, отдето е 

    дошла. Въ първо време тя е божество за него; щомъ умре, става обикновено сѫщество. Оня, когото заравятъ въ земята, и остава тамъ за дълго време, не е никакво божество. Той отива на оня свѣтъ да се пречисти. Както момъкътъ постѫпва съ момата, така и момата постѫпва съ момъка. Следъ това всички хора говорятъ за добъръ животъ.

    Мнозина проповѣдватъ, че трѣбва да се живѣе добре, да бѫдемъ добри, да се обичаме. Това не е проповѣдь. Любовьта трѣбва да я слушате, както слушате видния цигуларь или пѣвецъ на сцената. За любовьта не се говори; колкото и да се говори за нея, все неразбрана остава. Какво ще разберешъ за музиката, ако само се говори за нея? Ако слушашъ музика, колкото и да не си музикаленъ, все ще разберешъ нѣщо. Остане ли само да слушашъ, какво говорятъ за музиката, трѣбва да бѫдешъ много музикаленъ, за да разберешъ нѣщо. Само оня може да говори за музиката, който я носи въ себе си. Той трѣбва да говори музикално, да взима тоноветѣ вѣрно, и всѣка дума да бѫде на мѣстото си. Никакво двусмислие не се позволява въ думитѣ на говорителя. Всѣка дума, изказана отъ него, трѣбва да има само едно значение. Ако нѣкой каже, че е гладенъ, жаденъ, или боленъ, ние разбираме само едно нѣщо. Каже ли нѣкой, че е здравъ, добъръ, или силенъ, пакъ разбираме едно нѣщо. Кой човѣкъ е силенъ? Силенъ е най-умниять, най-добриятъ човѣкъ. Силата е резултатъ на ума и на сърдцето, т. е. на свѣтлия умъ и на доброто сърдце.

    Често се говори за истината и за мѫдростьта. Никой не може да придобие истината, ако не разбира любовьта; никой не може да придобие мѫдростьта, ако не разбира живота. Не можешъ да разберешъ свѣтлината, ако нѣмашъ свобода. Свободата е резултатъ на живота и на знанието. Животътъ не може да се прояви безъ свобода. И свободата не може да се прояви безъ живота. Значи, свободата е условие за проява на живота; и животътъ е условие за проява на свободата. Обаче, и като свободенъ, и като несвободенъ, ти ще живѣешъ. Когато турятъ нѣкого въ затворъ, свободенъ ли е? — Той не е свободенъ, но живѣе. И затворникътъ живѣе, и свободниятъ живѣе. Разликата между двамата е само въ това, че затворникътъ очаква времето, когато ще го пуснатъ на свобода. Смъртьта е затворъ, а животътъ — свобода. Най-лошиятъ затворъ въ Битието е смъртьта. — Кой може да избави човѣка отъ тоя затворъ? — Животътъ.

    „Ако говоря съ человѣчески и ангелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ медь, що звънти, или кимвалъ, що дрънка.,, (— 1 ст.). Ако съмъ най-доброто дърво въ свѣта, а плодъ нѣмамъ, нищо не съмъ. Ако съмъ най-хубавиятъ хлѣбъ, а никой не ме яде, нищо не съмъ. Ако хората ме ядатъ, това показва, че съмъ хубавъ, доброкачественъ хлѣбъ. Добротата на хлѣба не е въ неговата външность, но въ съдържанието му.

    „ Ако имамъ пророчество и зная всичкитѣ тайни и всѣко знание, и ако имамъ всичката вѣра, щото и гори да премѣствамъ, а любовь нѣмамъ, нищо не съмъ.“ (— 2 ст.). Любовьта се отличава отъ всички добродетели като пръвъ плодъ на Духа. Безъ любовь никаква добродетель не може да се прояви.

    „И ако раздамъ всичкия си имотъ за прехрана на сиромаситѣ, и ако предамъ тѣлото си на изгаряне, а любовь нѣмамъ, нищо не се ползувамъ.“ (— 3 ст.)

    „Любовьта дълготърпи“ — търпението е първиятъ плодъ на любовьта. „Благосклонна е“ — вториятъ плодъ. „Любовьта не завижда“ — третиятъ плодъ. „Любовьта не се превъзнася, не се гордѣе“ — четвъртиятъ плодъ.

    „А сега оставатъ тѣзи тритѣ — вѣра, надежда, любовь, но най-голѣма отъ тѣхъ е любовьта.“ (— 13 ст.).

    Много се говори за любовьта, но малко се прилага тя. Тая е причината, дето хората се отегчаватъ отъ говоренето. Ако не искашъ да се отегчавашъ и да отегчавашъ другитѣ, не слушай да ти говорятъ едно и сѫщо нѣщо; и ти не говори едно и сѫщо нѣщо. Приемай и слушай само онова, отъ което имашъ потрѣба. Яжъ, когато си гладенъ. За какъвъ гладъ се говори? Ние не разбираме само физическия гладъ. Може да си гладенъ за животъ, но животътъ е разбранъ и осмисленъ само при любовьта. Безъ любовь животътъ нѣма смисълъ, и безъ животъ любовьта нѣма смисълъ. Като се проявява, животътъ изявява любовьта. Нѣкои се възмущаватъ, че животътъ не протича, както тѣ искатъ. Това е невъзможно. — Защо? — Тѣ сѫ още деца въ разбирането си.

    Събрали се керемидчия, градинарь и жетварь и отишли заедно при Господа да молятъ за хубаво време. Керемидчията пожелалъ сухо време, да се сушатъ керемидитѣ му; градинарьтъ пожелалъ дъждъ, да се напоятъ градинитѣ му; жътварьтъ поискалъ ясно и топло време, да узрѣе житото му, по-скоро да го ожъне. Господ ь имъ отговорилъ: Вие искате едновременно три различни нѣща. Съгласете се помежду си, кое желание да задоволя първо и тогава елате повторно при мене. Ако времето е сухо, градинарьтъ ще остане недоволенъ ; ако е дъждовно, керемидчията ще роптае. Правилно разбиране е нуждно на хората.

    Казвате, че искате да живѣете въ миръ и съгласие. Не е лошо това, но условия сѫ нуждни за миренъ животъ. Не е лошо да вали дъждъ, не е лошо сухото време, не е лошо и чистото ясно небе, но времето трѣбва да се смѣня, а човѣкъ да е готовъ всѣки моментъ да се ползува отъ него. Устойчивость, издържливость се иска отъ хората. Ако човѣкъ боледува, да знае, защо боледува; ако гладува, да знае, защо гладува. Какъ ще разберешъ положението на болния, ако никога не си боледувалъ? Какъ ще разберешъ състоянието на гладния, ако никога не си гладувалъ? Трѣбва нѣкога да боледувашъ, да знаешъ, какво нѣщо е болесть; трѣбва да гладувашъ, за да познавашъ глада; трѣбва да жадувашъ, за да познавашъ жаждата. Трѣбва да опиташъ безпаричието, бедностьта, за да влизашъ въ положението на бедния и на страдащия. Докато е въ утробата на майка си, детето е обвито въ царска мантия, въ тънко було. Щомъ се роди, свалятъ мантията му и го пущатъ голо въ свѣта. Докато е въ утробата на майка си, детето е свързано съ нея, тя го храни; щомъ излѣзе отъ утробата, отрѣзватъ пѫпа му и скѫсватъ външната връзка съ майката. Тая връзка помага при дишането на детето. Като се скѫса връзката, детето започва да диша само и заплаква.

    Ще кажете, че знаете, какъ се ражда детето, не е нуждно да ви се говори. Много нѣща знае човѣкъ, но и много нѣща не знае. Въ ранната си възрасть, когато се занимавахъ съ музика, слушахъ видни музиканти, имахъ мнение за тѣхъ. Технически не разбирахъ всичко, но вѫтрешно разбирахъ музиката, виждахъ, кѫде е силенъ музикантътъ и какво му липсва. Като започнахъ да свиря, разбрахъ, какво, именно, липсва на музиканта. Разбрахъ, кѫде се крие мѫчнотията въ свиренето. Достатъчно бѣше нѣкога да тегля само единъ лѫкъ, за да разбера, че нѣщо не ми се поддава. Другъ пѫть съ едно теглене на лѫка излиза нѣщо хубаво. Това показва, че и при свиренето има специално време, наречено музикално време. Изкуство е да знаешъ, кога времето е музикално и тогава да свиришъ. Ако за мене времето не е музикално, азъ ставамъ слушатель, а други свирятъ; ако за мене времето е музикално, азъ свиря, а другитѣ ме слушатъ. Слушате нѣкого да свиря и казвате, че той има добъръ тонъ.

    Какво представя тонътъ? — Трептение. Трептението е форма, начинъ за изразяване на музиката, а не е тонъ. Подъ „тонъ“ разбираме разумното начало въ свѣта. Тонътъ трѣбва да има първо посока па движение. Тая посока води къмъ нѣкакъвъ разуменъ центъръ. — На кого ще свиришъ? — На нѣкое разумно същество — на канара нѣма да свиришъ. Ще свиришъ на сѫщество, което дава отзвукъ на твоето свирене. Тонътъ се нуждае отъ срѣда, презъ която да минава. Срѣдата трѣбва да бѫде чиста, спокойна, тиха. Добъръ проводникъ на тона е етерътъ. Тонътъ се нуждае още отъ чистота. Казвате, за нѣкой музикантъ, че има чистъ тонъ. Чистиятъ тонъ преодолява всички противоречия. Значи, основенъ, истински тонъ е тоя, който има посока на движение, срѣда и чистота. Въ духовно отношение, основниятъ тонъ на живота е любовьта. Безъ любовь тонъ не може да се произведе; безъ вѣра тонъ не може да се произведе; и безъ надежда не може да се произведе тонъ. Трептенията на основния тонъ на любовьта сѫ много ситни, и презъ етера се разнасятъ по цѣлия свѣтъ. Когато азъ пѣя на земята, и най-малката звезда въ вселената чува моята пѣсень.

    Ще кажете, че това е теория. Не, това е фактъ. Подъ „звезда“ разбирамъ всѣко разумно, музикално сѫщество. Нѣма музикално сѫщество въ свѣта, което да не се вслушва въ всѣки тонъ, отдето и да иде той. Понѣкога ти си радостенъ, безъ да знаешъ причината. Радостьта ти се дължи на музиката, която възприемашъ отъ слънцето. Нѣкое сѫщество отъ слънцето пѣе, а ти слушашъ. Следователно, всѣка радость е резултатъ на възприемането на хармонични тонове отъ пространството. Всѣка скръбь е резултатъ на възприемане на дисхармонични тонове отъ пространството. Дисхармонията дразни ухото, а дразненето причинява мѫчение и скръбь. Когато опитниятъ капелмайсторъ махне съ прѫчицата си, дисонансътъ се превръща въ хармония. Ние казваме тогава, че скръбьта се е превърнала въ радость. Да любишъ единъ човѣкъ, това значи, да му пѣешъ. Не можешъ да обичашъ човѣка, ако не му пѣешъ. Това се забелязва навсѣкѫде въ живота. Проследете промѣната, която става съ нѣкои упорити деца, когато пораснатъ и се влюбятъ. Момчето е било своенравно, мрачно, неотзивчиво, но щомъ се влюби, става весело, по цѣлъ день пѣе. И момичето, като се влюби, става приветливо, услужливо, припѣва си, започва да се гизди, да мисли за своята външность.

    Мнозина се запитватъ, дали въ тѣхното сърдце има условия за любовьта. Достатъчно е да драснете първата клечка кибритъ и да опитате, може ли да се запали огъньтъ на вашето сърдце. Щомъ се запали огъньтъ, никой не е въ състояние да го угаси. Колкото майки и бащи сѫ правили опитъ да изгасятъ огъня въ сърдцето на своитѣ синове и дъщери, не сѫ успѣвали. Не се опитвайте да гасите Божествения огънь! Видите ли, че гори, оставете го да върви въ своя пѫть. Не се стремете да изгасите слънцето! Не се стремете да изгасите звездитѣ! Това е огънь, който нито се пали, нито се гаси. Той е най-приятниятъ огънь въ свѣта. — Заслужава ли даденъ човѣкъ моята любовь? — Нѣма човѣкъ, нито живо сѫщество въ свѣта, което да не заслужава да бѫде обичано. — Грѣшенъ е тоя човѣкъ, не заслужава да бѫде обичанъ. — И грѣшникътъ заслужава да се грѣе на Божието слънце. Слънчевата любовь изпраща еднакво своята свѣтлина и топлина на всички живи сѫщества на земята. То грѣе и топли еднакво гълѫба и змията, тигъра и овцата. За него нѣма достойни и недостойни сѫщества.

    Съвременнитѣ хора трѣбва да се освободятъ отъ своитѣ ограничени разбирания и моралъ. Лесно се казва, че тоя или оня човѣкъ е лошъ. Какво, въ сѫщность, е лошевината? Кой човѣкъ е лошъ? Лошевината не е външно качество. Лошъ ли е тоя, който обича да яде чесънъ? Устата му дълго време мирише на чесънъ. Въ приказкитѣ отъ „Хиляда и една нощь“ се разказва за една царска дъщеря, въ която се влюбилъ царскиятъ синъ, но по една малка причина не могли да се разбератъ и се раздѣлили. Той обичалъ да яде чесънъ. Единъ день, когато трѣбвало да се срещне съ нея, той хапналъ малко чесънъ, но миризмата на чесъна не могла да избѣгне отъ чувствителното обоняние на царската дъщеря, която органически не понасяла тая миризма. Възмутена отъ поведението на своя възлюбенъ, тя го изпѫдила отъ дома си. — Въ кого е вината? — И въ двамата. Царскиятъ синъ трѣбваше да знае, дали неговата възлюбена обича чесънъ, или не. Ако не обича, трѣбваше да се откаже отъ желанието си да яде чесънъ, особено когато се срѣща съ нея. Тя казала: Не искамъ мѫжъ, който не се съобразява съ моитѣ желания. И царската дъщеря трѣбваше да отстѫпи, да претърпи първия пѫть, докато дойде до едно разбирателство съ своя възлюбенъ.

    Хората, изобщо, не обичатъ нечиститѣ работи. Добре е това, но тѣ трѣбва да се пазятъ еднакво и отъ външната, и отъ вѫтрешната нечистота. Любовьта не търпи никаква нечистота. Тази е причината, дето влюбенитѣ обичатъ да се миятъ и чистятъ; тѣ се обличатъ хубаво, съ чисти дрехи; пишатъ си писма на бѣла или розова хартия, съ красивъ почеркъ. Ще кажете, че това сѫ глупави, младежки работи. Не е така. Цѣла философия, цѣла наука има въ любовнитѣ писма на младитѣ. Момъкътъ пише на момата: Ти си божество за мене. Откакъ те видѣхъ, цѣлъ свѣтъ се отвори предъ очитѣ ми. Живѣя съ радость, съ надежда за свѣтло, велико бѫдеще. Докато я обича, той разкрива сърдцето си предъ нея, и тя се радва, чувствува се щастлива. Щомъ престанатъ да се обичатъ, свѣтътъ се разрушава предъ тѣхъ, и двамата ставатъ нещастни.

    Питамъ: Какво ще стане съ насъ, ако Богъ се оттегли или ни напусне? Слънцето, звездитѣ, луната ще изгаснатъ; дърветата и цвѣтята ще изчезнатъ предъ очитѣ ни; красотата на вселената ще изчезне; животътъ ни напълно ще се помрачи. Тъй щото, ние живѣемъ, защото Богъ е въ насъ. Ако Той се оттегли отъ насъ, веднага ще дойдатъ нещастията и смъртьта. Всесиленъ е Богъ, въ единъ моментъ може да разруши цѣлата вселена, но никога нѣма да направи това. Той никога нѣма да ни постави на ненуждни страдания. Той има желание да ни учи, да разберемъ, защо живѣемъ и защо е създаденъ свѣтътъ. Всичко, което Богъ е създалъ, е ценно. Не се противете на Божествения порядъкъ. Другъ е въпросътъ, ако се натъквате на човѣшкия порядъкъ. Дойдете ли до Божествения свѣтъ, тамъ не се позволява да влѣзе човѣкъ съ обувки, съ немити рѫце и крака, съ нечисти дрехи. Ще измиете лицето, рѫцетѣ и краката си три пѫти; ще облѣчете нови, чисти дрехи, ще обуете нови обувки и така ще влѣзете въ Божествения свѣтъ. Ще внесете въ ума си чисти, свѣтли мисли, въ сърдцето си — чисти, благородни чувства и така ще влѣзете въ Божествения свѣтъ. Когато хората изучатъ законитѣ на тоя свѣтъ и заживѣятъ по тия закони, свѣтътъ ще се превърне на рай — никаква война нѣма да сѫществува. И тогава, като се помолите на Бога, Той веднага ще прекрати войната.

    Днесъ всички се питатъ, кой ще победи въ сегашната война. Казвамъ: Майкитѣ и бащитѣ ще победятъ. Ония милиони хора, които умрѣха на бойното поле, трѣбва да се преродятъ. Това ще направятъ майкитѣ и бащитѣ, а не воюващитѣ. Майкитѣ и бащитѣ, братята и сестритѣ ще оправятъ свѣта и ще освободятъ угнетенитѣ и нажаленитѣ. Трѣбва да се създаде ново поколѣние, нови синове и дъщери. Това ще направятъ всички майки и бащи : рускитѣ майки и бащи, английскитѣ майки и бащи, японскитѣ майки и бащи, германскитѣ майки и бащи — всички майки и бащи по лицето на земята. Тѣ ще победятъ. Съ други думи казано: Божественото ще победи, то ще оправи свѣта. Майката е символъ на любовьта, бащата— на мѫдростьта. Значи, любовьта и мѫдростьта отъ една страна и истината — отъ друга страна ще победятъ свѣта и ще го оправятъ. Това, което руши и разваля нѣщата, не е Божествено.

    Сега се говори за правда въ свѣта. Какво струва правдата безъ любовьта? Тя има отношение къмъ живота дотолкова, доколкото любовьта се изявява. Праведенъ е оня, който изявява любовьта си въ живота, т. е. който служи на Бога. Казано е въ Писанието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърдце, съ всичката си душа и съ всичката си сила.“ — Кой може да люби така? — Силниятъ, здравиятъ, умниятъ и добриятъ човѣкъ. Той има любовь въ себе си. Каквато работа започне, може да я свърши. — Може ли да проповѣдва Словото Божие? -— И това може, защото разполага съ различни методи. Вмѣсто да говори на хората, той може да свири. Да свиришъ съ любовь, разбирамъ проява на съзнателния животъ. За тоя животъ е потрѣбна свѣтлина, топлина, свобода и сила. Любовьта е майка на тоя животъ, мѫдростьта — неговъ баща, а истината — негова възпитателка.

    Съзнателниятъ животъ подразбира жертва, която почива на закона на даването. Какво ще даде на хората невежиятъ? На какво ще ги научи? Какъ ще свири той, като не разбира това изкуство? Какъ ще оре, като не знае, какво нѣщо е орането? Следь всичко това, той се осмѣлява да каже, че изоралъ нивата си. Изоралъ я, благодарение на воловетѣ и на ралото си. Воловетѣ теглятъ, ралото прави браздитѣ, а той казва, че самъ изоралъ нивата си. Не се говори така. Другъ казва: Азъ мога да любя. Какво значи да любишъ? Да любишъ, това значи, да предавашъ на ближния си благата, които си приелъ, така Чисти, както сѫ били. Носишъ единъ пликъ отъ Господа до своя ближенъ, но искашъ да знаешъ, какво има въ него. Отваряшъ плика и започвашъ да четешъ. Това не се позволява. Само оня има право да чете писмото, който го праща. Следователно, ще го предадешъ, безъ да се подадешъ на изкушение, и ще се радвашъ, че си изпълнилъ задачата си правилно. Тогава и двамата ще се радватъ: оня, който носи писмото, както и оня, който го получава. Не можешъ да се радвашъ, ако слънцето не изгрѣва. Изгрѣващето слънце е писмото, което всѣки день се отваря и прочита отъ оня, който отива да го посрѣща. Като залѣзва, слънцето затваря писмото си и отива да се чете на друго мѣсто. Когато изгрѣва и залѣзва, слънцето разнася писмото по цѣлия свѣтъ, да го четатъ всички, да видять, какво Богъ е вложилъ въ него. Всички блага идатъ отъ слънцето.

    Мнозина не разбиратъ Писанието и казватъ, че човѣкъ пе трѣбва да се покланя на нищо. Покланянето подразбира влюбване. Не трѣбва ли човѣкъ да се влюбва? Все ще се влюби въ нѣщо, все ще напише едно любовно писмо. Слънцето чете любовнитѣ писма на хората и ги носи по свѣта, като казва: Ето любовьта. Като грѣе, слънцето говори за любовьта. И човѣкъ, както слънцето, трѣбва да изявява любовьта, която е вложена въ него. Като изявява любовьта на своя умъ, на своето сърдце и на своята воля, човѣкъ трѣбва да знае, че изявява любовьта на Оня, Който живѣе въ него. Изявявайте Бога въ себе си и не мислете, че нѣма подобни на васъ. Подобни на тебе има много, но подобни на Бога нѣма. Естествено е да има подобни на тебе. — Защо? — Защото ти се оглеждашъ, въ ближния си като въ огледало. Ако се гледашъ въ едно огледало, ще видишъ само единъ образъ — само лицето си. Ако искашъ да видишъ гърба си, ще вземешъ две огледала. Колкото повече огледала имашъ, толкова повече образи ще получишъ. Така ще се оглеждашъ отъ всички страни. Който не разбира закона на отражението, казва, че едно огледало е достатъчно. Не е достатъчно едно огледало, най-малко две огледала сѫ нуждни: въ едното ще видишъ лицето си, въ другото — гърба си. Когато стрижатъ косата на нѣкого, пакъ употрѣбяватъ две огледала. Остане ли само съ едно огледало, трѣбва да се задоволи съ това, което бръснарьтъ каже. Щомъ и той вземе едно огледало въ рѫката си, ще види, какъ е остриганъ отзадъ. Не разчитай само на думитѣ на бръснаря. Често неопитни момчета могатъ да те направятъ за смѣхъ. Разправяше ми единъ старь човѣкъ, какъ го остригало едно младо, неопитно момче. Взело ножицитѣ и стригало, дето му попадне. Като се погледналъ стариятъ въ огледалото, уплашилъ се: на мѣста косата му била по-дълга, на мѣста по-кѫса, а нѣкѫде, до кожата остригана.

    Момчето кълцало съ ножицитѣ, както му попаднало.

    Като наблюдавамъ проявитѣ на любовьта на сегашнитѣ хора, виждамъ, какъ се кълцатъ едни-други. Като не знаятъ да стрижатъ, тѣ взиматъ ножицитѣ и рѣжатъ, както имъ попадне. Така тѣ накълцватъ умоветѣ и сърдцата си — не знаятъ да стрижатъ. Като се научите да стрижете, тогава прилагайте изкуството си. Като се научите да говорите музикално, по любовь, тогава говорете. Докато не сте научили едно изкуство, както трѣбва, не бързайте да се проявите. Азъ разбирамъ добре музиката и, въпрѣки това, не пропущамъ случая да слушамъ видни музиканти и пѣвци. Всѣки музикантъ влага нѣщо особено въ музиката, което заслужава да се чуе. Всѣка пѣвица има нѣщо особено въ пѣенето : една се отличава по своя тембъръ, друга — по мекия си и чистъ тонъ. Има пѣвици, които влагатъ душата си въ пѣенето. Човѣкъ може да пѣе и да свири добре, ако се свърже съ разумния свѣтъ. Той може да мисли и чувствува правилно, ако се свърже съ разумния свѣтъ. Като се свържешъ съ разумния свѣтъ, благата на живота протичатъ по естественъ начинъ. Ако не можешъ да направишъ тая връзка, ще пренасяшъ благата на части, както носишъ вода съ кофи да поливашъ градината си. Водата трѣбва сама да дохожда при тебе, да тече непреривно. Остане ли ти да я пренасяшъ отъ едно мѣсто на друго, това значи, да се натъквашъ на мѫчнотии и страдания.

    Плодоветѣ на Духа съ: Любовь, радость, миръ, дълготърпенис, благость, кротость, въздържание. Радостьта има отношение къмъ ангелския свѣтъ, мирътъ — къмъ човѣшкия свѣтъ, а дълготърпението — къмъ животинския свѣтъ. Дълготърпението е слизане дълбоко въ материята. Всички живи сѫщества се нуждаятъ отъ благость, милосърдие, кротость, въздържание. Веднъжъ видѣхъ една змия, хванала една жаба. Тъкмо се готвѣше да я глътне, азъ се приближихъ до нея и мислено ѝ казахъ: Въ мое присѫтствие не позволявамъ да ставатъ престѫпления. Ще пуснешъ жабата и ще продължишъ пѫтя си. Змията се опита да ми възрази, че дълго време дебнала жабата, не ѝ се иска да я пусне, но най-после се съгласи — пусна жабата и се скри нѣкѫде между камънитѣ. Ще кажете, че змията не може да говори. Азъ говоря съ духа, който е въ змията, а не съ нея. Змията е форма, въ която се крие нѣкакъвъ духъ. Той разбра, че въ мое присѫтствие не позволявамъ да се вършатъ престѫпления. Следъ мене той е свободенъ да прави, каквото иска.

    Първиятъ плодъ на Духа е любовьта. Хората сѫ дошли едва до опаковката на любовьта. Тѣ сѫ далечъ отъ съдържанието на любовьта — до Божията Любовь. Христосъ казва: „Както ме е Отецъ възлюбилъ, така и азъ ви възлюбихъ“. Следователно, не можемъ да познаемъ любовьта, докато не опитаме любовьта на Бога къмъ насъ. Много блага е далъ Богъ на хората, много любовь е излѣлъ къмъ тѣхъ, но тѣ още не сѫ Го познали, поради което сѫ недоволни отъ живота. Богъ вижда това, търпи и чака времето, когато хората ще се пробудятъ. Богъ е дълготърпеливъ и милостивъ. Той знае, че недоволството, мѫчението, страданието сѫ временни нѣща. Само любовьта и радостьта сѫ вѣчни. Казано е въ Писанието; „Ще изтрия сълзитѣ имъ и нѣма да помена грѣховетѣ имъ“.

    Стариятъ свѣтъ заминава, новъ свѣтъ се създава. Каквото става въ свѣта, е за добро. Посаждашъ единъ орѣхъ, който следъ време се пропуква и отъ него израства ново, младо растение. Вѣгьрътъ огъва клонетѣ на младото дърво, снѣгътъ ги навежда къмъ земята, докато единъ день дървото заякне и устоява иа всички несгоди и вѣтрове. Който яде отъ плодоветѣ на тоя орѣхъ, трѣбва да благодари. Докато нашата любовь не даде плодъ, както орѣхътъ, не можемъ да разберемъ Божията Любовь. Христосъ казва : „Който ме яде, той има животъ въ себе си“. Никой не може да яде Христа, но ще яде плодоветѣ на Неговия животъ. Следователно, давайте на хората отъ плодоветѣ на своята мисъль, на своитѣ чувства и постѫпки, за да ви разбиратъ. Само така ще се радвате на плодоветѣ си, както и на плодоветѣ на своитѣ ближни.

    Изучавайте музиката, както азъ съмъ я изучавалъ. Като изучвавахъ музиката, намѣрихъ погрѣшкитѣ на музикантитѣ, разбрахъ, де грѣшатъ. Питатъ ме, свиря ли Бахъ, Бетовенъ или Моцартъ. Намирамъ, че не съмъ дошълъ до тѣхъ. Свиря нѣкакъвъ Бетовенъ или Бахъ, но мой Бетовенъ, мой Бахъ. Въпрѣки това, азъ познавамъ класическата музика, зная, отде Бетовенъ е черпилъ своята музика. Азъ се интересувамъ отъ истинския оригиналъ, а не отъ преводитѣ, които музикантитѣ сѫ направили. Бетовенъ, Бахъ, Моцартъ сѫ направили сполучливи преводи. И азъ свиря мои, оригинални работи; понѣкога правя преводи, по-близки или по-далечни отъ оригинала. Като работихъ върху музиката, намѣрихъ доста музикални времена, отъ които разбрахъ, дали свиря правилно, или не. Когато попадахъ точно на музикалното време, достатъчно бѣше да посвиря 10—15 минути, за да се оправи времето: облацитѣ се разпръсваха, и небето ставаше чисто, ясно. Ако има голѣма суша, пакъ свиря. Тогава небето се заоблачава, дохожда дъждъ. Съ свиренето си мога да примирявамъ хората. Ако не мога да примиря двама души, които се каратъ и биятъ, не съмъ свирилъ хубаво. Доброто свирене е въ състояние да подобри нѣщата, да премахне мѫчнотиитѣ и противоречията въ пѫтя на всѣки човѣкъ.

    Сѫщиятъ законъ действува и въ любовьта. Нѣкой казва: Азъ обичамъ. Щомъ обичашъ, всички противоречия въ живота ти, временно поне трѣбва да престанатъ. Ако не изчезнатъ, ти не обичашъ, както трѣбва. Обаче, има противоречия, които сѫ необходими за развитието на твоя умъ и на твоето сърдце. Тѣ сѫ на мѣстото си. Да бѫдешъ кротъкъ и да не вършишъ никаква работа, това не е желателно. Каква работа ще свърши единъ слабъ, хилавъ конь, на който ребрата се броятъ отдалечъ? Кротъкъ е тоя конь, не рита, но и работа не върши. За предпочитане е здравиятъ конь, който рита, но върши работа, отколкото хилавиятъ, който кротува и нищо не работи. Нѣкои хора, като остаряватъ, ставатъ кротки, добри, но нищо не работятъ. Това не е право. Стариятъ трѣбва да работи. Че е старъ, че не може вече да работи, това не го оправдава. Дѣдото казва: Когато бѣхъ младъ, работихъ; сега ще почивамъ. Като младъ си вършилъ доста пакости и глупости. Сега пъкъ ще работишъ, безъ да причинявашъ на кого и да е пакости. На млади години си грѣшилъ, на стари години ще работишъ и ще изправяшъ погрѣшкитѣ си. Това е правило, което забелязахъ и при свиренето. Когато взимахъ нѣкой тонъ неправилно, другитѣ музиканти свирѣха добре, чисто. Ако нѣкой отъ тѣхъ грѣшеше, азъ свирѣхъ правилно. Дълго време упражнявахъ ухото си въ слушане, докато схванахъ това съотношение между хората. Тѣ едни-други се корегиратъ. Като научихъ законитѣ на музиката, и азъ свирѣхъ добре, и другитѣ музиканти свирѣха добре. Така се създаде оркестърътъ — всички свирѣхме заедно. Когато капелмайсторътъ дирижираше, все се намираше нѣкой да грѣши. Щомъ отсѫтствуваше капелмайсторътъ, никой не грѣшеше. — Защо никой не грѣшеше? — Нѣмаше кой да поправи погрѣшката. И да грѣши нѣкой, погрѣшката минаваше незабелязано.

    Много хора се отегчаватъ отъ живота на земята, искатъ да отидатъ въ другия свѣтъ. Тѣ не знаятъ, че и тамъ ще работятъ. Ще ги поставятъ въ оркестъръ и ще изискватъ отъ тѣхъ да свирятъ безъ погрѣшки — тамъ оркестрантитѣ свирятъ безъ капелмайсторъ. Тамъ никой не се занимава съ погрѣшкитѣ на другитѣ — не искатъ да се петнятъ. И азъ необичамъ да се занимавамъ съ погрѣшкитѣ на хората, да не петня ума и сърдцето си. Погрѣшкитѣ сѫ каль, която се чисти мѫчно. Докато има капелмайстори, всѣкога ще има противоречия и погрѣшки. Богъ е допусналъ противоречията, за да се изправятъ хората. Погрѣшкитѣ се изправятъ само на земята. Ето защо, когато нѣкой ангелъ иска да изправи нѣкоя своя погрѣшка, слиза на земята въ човѣшка форма. Щомъ изправи погрѣшката си, отново се връща на небето и заема мѣстото си между ангелитѣ. Много ангели има на земята, дошли да изправятъ погрѣшкитѣ си. И вие сте дошли на земята да изправите погрѣшкитѣ си и да се научите да мислите, да чувствувате и да постѫпвате правилно. Само така човѣкъ ще оцени благата, които Богъ му е далъ. Велико нѣщо е да срещнешъ човѣкъ, който цени благата, защото и той самъ е благо за другитѣ. Като любишъ човѣка, и той ще те люби. Тогава неговото благо е твое, и твоето благо е негово.

    Какво представя любовьта? Тя е пробенъ камъкъ; тя е ключъ, който отваря всички затворени врати. Прилагайте любовьта като потикъ на своя умъ и на своето сърдце. Любовьта е първиятъ плодъ на духа. Когато соковетѣ на тоя плодъ, проникнатъ въ вашия умъ и вашето сърдце, вие ще се освободите отъ противоречията на живота. Казано е въ Писанието: „Дето е Духътъ, тамъ е свободата“. Казано е още, че истината освобождава човѣка. Истината е врата, презъ която Духътъ минава и носи свободата. Казано е: „Ще изпрати Богъ Духа си“. Когато Духътъ влѣзе въ васъ, ще роди първо любовьта. Щомъ приемемъ любовьта, като плодъ на Духа, и ние ще се хранимъ съ нея, и окрѫжаващитѣ ще се хранятъ.

    Сега азъ прочетохъ 13 гл. отъ I. Послание къмъ Коринтянитѣ, а вие прочетете 5 гл. отъ посланието къмъ Галатянитѣ, за плодоветѣ на Духа. Работете съзнателно върху себе си, безъ да се самоосѫждате. Ако направите една погрѣшка, радвайте се. Като я изправите, радвайте се два пѫти повече. Самоосѫждането не е Божествено качество. Понѣкога причината за погрѣшкитѣ е вънъ отъ човѣка. Нѣкой иска да каже нѣщо на приятеля си, който е далечъ отъ него. За да се чуе гласътъ му, той трѣбва да вика, защото външната срѣда е шумна. Като вика много, гласътъ излиза нехармониченъ. А въ всѣка дисхармония има нѣкаква погрѣшка, нѣщо фалшиво. Кой е виновенъ за тая погрѣшка: оня, който говори, или шумътъ въ външната срѣда? Голѣмиятъ шумъ се дължи на грубата срѣда. Ти викашъ, крѣскашъ, за да те чуятъ и, ако никой не те чуе, ставашъ нервенъ, гнѣвишъ се. После се извинявашъ, че си нервенъ.

    Какво нѣщо е нервностьта? Кога е нервенъ човѣкъ? — Когато има да плаща дългове, а нѣма съ какво да ги плати. Бръкне въ джоба си, нищо не намира. Богатиятъ бръкне въ джоба си и веднага вади, колкото му трѣбватъ. И бедниятъ, и богатиятъ не сѫ на правъ пѫть. Тѣ не трѣбва да чакатъ последния моментъ да си платятъ дълга, но два-три деня преди срока да отидатъ при своя кредиторъ и да се изплатятъ. Не чакайте кредитора да ви търси, но вие идете при него да оправите смѣткитѣ си. Ако си беденъ и не можешъ да платишъ дълга си, помоли се на кредитора да отложи плащането. Той ще чуе молбата ти, но ти трѣбва да бѫдешъ внимателенъ, да не го карашъ да те търси въ дома ти и да се връща назадъ празенъ. Законътъ е сѫщъ и при изправяне на погрѣшкитѣ. Като направишъ една погрѣшка къмъ нѣкого, не чакай тоя човѣкъ да дойде при тебе, тогава да се извинишъ, но ти го намѣри, иди въ дома му и тамъ се извини. Като видѣ Богъ, че хората не искатъ да се изправятъ, не сѫ готови да обърнатъ погледа си къмъ Него и да искатъ извинение, изпрати своя Единороденъ Синъ на земята, да имъ покаже пѫтя за примиряване. Хората могатъ да се примирятъ само чрезъ любовьта; тѣ могатъ да се спасятъ само чрезъ любовьта — другъ пѫть нѣма. Безъ любовь нищо не се постига.

    Казано е: „Ако не ядете плътьта ми и не пиете кръвьта ми, нѣмате животъ въ себе си“. Всѣки трѣбва да се храни отъ плодоветѣ на любовьта. Само така ще се създаде нова вселена. Само така ще се придобие вѣченъ животъ.

    „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единннаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото си изпратилъ“.

    *

    3. Утринно Слово отъ Учителя, държано

    на 24 октомврий, 1943 г., 5 ч. с. София. — Изгрѣвъ.

  3. „Новото начало“, Утринни слова, 13 година, (1943 г. – 1944 г.),

    стар правопис, издание от 1944 г., София

    Книгата за теглене - PDF

    Съдържание

    Синовно отношение

    Лука, гл. 5

    Въ пета глава отъ Евангелието на Лука, 19 стихъ, е казано: „Понеже не намѣриха мѣсто, отдето да внесатъ болния, възлѣзоха на покрива, и презъ керемидитѣ го спуснаха съ одъра предъ Исуса“. Ако днесъ човѣкъ се осмѣли да отвори покрива на нѣкого и оттамъ да спусне болния, ще го дадатъ подъ сѫдъ. Ние похваляваме тия хора за смѣлостьта имъ. Голѣма е била тѣхната смѣлость, но и кѫщата не е била много солидна. Ако покривътъ е билъ като сегашнитѣ, не биха могли да го отворятъ. Смѣлъ трѣбва да бѫде човѣкъ въ доброто, даже и да сгрѣши. За предпочитане е да бѫде смѣлъ, отколкото страхливъ. Понѣкога и страхътъ е на мѣсто. Ако заекътъ срещне мечка, трѣбва ли да прояви смѣлость, да се бори съ нея? Той трѣбва да разчита на краката си и да бѣга. Тукъ се изисква разумность, а не смѣлость. Трѣбва ли човѣкъ да бѣга отъ пчелата? Смѣшно е да бѣгашъ отъ пчелата. Спри на мѣстото си, вдигни главата си и духни къмъ нея. Тя се плаши отъ вѣтъра. Щомъ духне вѣтъръ, пчелитѣ се скриватъ въ кошеритѣ. Обаче, не е позволено на пчеларитѣ да опушватъ съ димъ кошеритѣ, за да взиматъ меда. Това е насилие, а насилието води къмъ зло.

    Стремете се къмъ доброто въ живота. Всѣки день трѣбва да внасяме нѣщо ново въ живота, колкото и да е малко то. Вижте, какъ художникътъ започва своята картина. Ако рисува човѣкъ, той първо поставя основнитѣ чърти: челото, носа, брадата. Като направи скицата, всѣки день прибавя по нѣщо къмъ портрета. Той постепенно дохожда до най-малкитѣ подробности. Ако художникътъ бърза да свърши картината си въ единъ день, нищо не е постигналъ. Само скицитѣ ставатъ бързо. Има художници, които сѫ майстори на скици, но малцина могатъ да нарисуватъ човѣка такъвъ, какъвто е. Гледашъ единъ портретъ, виждашъ, че добротата на тоя човѣкъ е пресилена. Той е представенъ по-добъръ, отколкото е въ действителность. Нѣкой художникъ нарисувалъ нѣкого по-смѣлъ, по-красивъ, отколкото е въ сѫщность. — Отъ кого зависи това? — Отъ художника. Смѣлиятъ художникъ предава своята смѣлость на човѣка, когото рисува. Страхливиятъ художникъ предава своя страхъ на човѣка, когото рисува. Какъвто е характерътъ на художника, такива сѫ и неговитѣ картини.

    Казвамъ: Мнозина ме слушатъ, малцина ме разбиратъ. Това зависи отъ разбирането. Всѣки разбира споредъ своята мѣрка. Не е лошо това, но понѣкога вие съкращавате тая мѣрка. Съ единъ или съ два милиметра, но все ще я съкратите. — Защо става така? — Защото бързате. Кое е по-добре: да увеличава човѣкъ нѣщата, или да ги намалява? Това се опредѣля отъ случая. Ако ти е дошълъ гостъ и пожелаешъ да го нагостишъ, дай му изобилно ядене, да остане доволенъ. Когато се хранишъ, никога не преяждай. На госта ще дадешъ изобилно, да не мисли, че си скѫперникъ. Къмъ себе си ще бѫдешъ строгъ, нѣма да преяждашъ, а къмъ госта си щедъръ. Не мисли, че той ще те ощети. Колко ще изяде единъ човѣкъ? Може ли да изяде единъ хлѣбъ? Има хора, които ядатъ много, но тѣ се срѣщатъ рѣдко. Тѣ минаватъ за голѣми герои.

    Разправятъ за единъ българинъ, отъ Варненско, че могълъ да изяде цѣло агне. При единъ случай той изялъ едно агне, което тежало 12 кгр., два килограма хлѣбъ и единъ килограмъ халва. Дали е истина това, или преувеличено, не се знае. Агнето може да е тежало 12 кгр., но съ кожата, съ вѫтрешноститѣ — неочистено. Като се одере кожата му и очисти, ще тежи по-малко, 7—8 килограма най-много. Има нѣщо преувеличено въ тоя фактъ, но има и нѣщо вѣрно. Срѣщатъ се хора, които ядатъ много и около тѣхъ се създаватъ легенди. Българинътъ обича да преувеличава и да намалява — това е негова чърта. Единъ американски писатель описалъ два интересни случая за хора, които ядатъ много.

    Единъ американецъ влѣзълъ въ едно сиротопиталище и изялъ закуската, приготвена за 70 деца. Другъ американецъ изялъ яденето, приготвено за 20 души. И двамата надминаватъ българина, който изялъ едно агне.

    Трѣбва ли човѣкъ да яде много? — Това не е въ съгласие съ законитѣ на природата. Чрезъ яденето тя опитва хората. За да ги изпита, на едни дава много, на други — малко. Може ли слонътъ да се задоволи съ едно кило оризъ? Десетки килограми оризъ сѫ нуждни, за да се нахрани. Какво ще прави бащата, ако синътъ и дъщерята ядатъ като слона? Той ще се види въ чудо, не може да ги задоволи. Въ бѫдеще човѣкъ ще яде малко. За да дойде до това положение, той трѣбва отсега да намалява количеството на храната. Сегашниятъ човѣкъ работи извънъ мѣрката, съ цель да осигури яденето. Днесъ голѣмъ процентъ отъ хората умиратъ отъ преяждане и отъ пресиленъ трудъ за осигуряване на прехраната. Тѣ ядатъ бързо, не правятъ подборъ въ хранитѣ. Това изтощава и разстройва организъма. Малъкъ процентъ отъ хората умиратъ отъ други болести.

    Помнете: Яденето е великъ процесъ, свързанъ съ любовьта. Който не яде съ любовь, самъ се излага на страдания. Който яде бързо и преяжда, самъ се излага на страдания. Споредъ една статистика, 95% отъ хората страдатъ отъ преяждане, отъ недоволство. Тѣ ядатъ и не благодарятъ — все намиратъ нѣщо, отъ което сѫ недоволни: яденето било пресолено, постно; хлѣбътъ билъ твърдъ или недопеченъ. Хигиената на яденето изисква отъ човѣка да благодари за хлѣба и за яденето, които му се даватъ. Не съмъ срѣщалъ човѣкъ, който да благодари на Бога за всичко, което му е дадено. Който не благодари, всѣкога ще се натъква на лошъ хлѣбъ и на лошо ядене. Въ това нѣма никакво изключение. Подобното подобно привлича. Любовьта привлича хубавото, красивото, чистото, а безлюбието — лошото, нечистото. Когато хората грѣшатъ, яденето имъ е лошо. Когато хората се биятъ, яденето имъ е лошо.

     Съвременнитѣ хора се биятъ, милиони хора се убиватъ, но всичко това не е волята на Бога. Това не е въ съгласие съ законитѣ на природата, нито е опредѣлено да стане. Понеже хората се отклониха отъ законитѣ на любовьта, на мѫдростьта и на истината, войната дойде като естествено последствие на това отклоняване. На това се дължи и намаляването на дажбитѣ. Днесъ хлѣбътъ се намали, захарьта, месото, маслото сѫщо се намалиха. Днесъ най-здравитѣ хора отиватъ на бойното поле, да правятъ окопи, бункери, укрепления. Казватъ за нѣкого, че е лошъ. Не е лошъ, но е войникъ на бойното поле, въорѫженъ е, воюва. Безъ да иска, ще те докосне съ орѫжието си.

    Казватъ за нѣкого, че работитѣ му не вървятъ добре. Много естествено, умътъ му е заетъ съ ненуждни работи. Вмѣсто да се занимава съ велики и красиви нѣща, той впрѣга ума си въ работи, които го изтощаватъ. Човѣкъ трѣбва да воюва, но за това се изисква умъ, доброта и сила. Ако не си най-уменъ, най-добъръ и най-силенъ, не воювай съ никого. Има смисълъ да воювашъ, ако си въорѫженъ. Съ какво трѣбва да се въорѫжишъ? Какъ трѣбва да воювашъ? Следъ сегашната война милиони мѫже и жени трѣбва да работятъ усилено, най-малко 30 години, за да изправятъ погрѣшкитѣ, които сѫ направили. Милиони майки трѣбва да работятъ, за да изправятъ погрѣшкитѣ на войната. Не е лесно да се родятъ толкова синове и дъщери, които да замѣстятъ числото на убититѣ. Това сѫ сравнения, отъ които се виждатъ последствията на войната.

    Казвате, че само неразумнитѣ хора се биятъ. Не е въпросъ само за външната война. Страшна е външната война, но по-страшна е вѫтрешната. Единъ човѣкъ се разгнѣви и, безъ да съзнава, убива милиони клетки въ себе си. Скаратъ се или се сбиятъ двама души, двойно число клетки умиратъ. Това е излишно разпиляване на енергия. Гнѣвътъ разрушава човѣшкия организъмъ. Като се разгнѣви, човѣкъ отпада, губи енергията си. Нѣкой се оправдава, че наследилъ гнѣва отъ майка си или отъ баща си. Сѫщевременно казва, че е роденъ отъ Бога и следва пѫтя на Христа. Това е невъзможно. Не може да се родишъ отъ Бога и да се гнѣвишъ. Христосъ си послужи само веднъжъ съ камшикъ, да изгони търговцитѣ отъ храма, и повече не повтори. Като влѣзе въ храма и вдигна камшика, Той рече: „Ревностьта къмъ тоя домъ ме изяде“. Съ вдигането на камшика, Христосъ искаше да каже, че човѣкъ трѣбва да изхвърли своитѣ лоши мисли, чувства и желания навънъ. Така трѣбва да се разбира постѫпката на Христа. Ако мислите, че Христосъ ималъ намѣрение да изгони лошитѣ хора отъ църквата, свѣтътъ никога нѣма да се оправи. Съ камшикъ свѣтътъ не се оправя. Лошитѣ хора въ църквата представятъ ония сѫщесша въ човѣка, които тьргуватъ съ Божественото. Който иска да служи на Бога, самъ трѣбва да се заеме да очисти своя храмъ. И тогава, като влѣзе Христосъ въ неговия храмъ, нѣма да вдига камшика си, да гони търговцитѣ. Нѣкой се извинява за погрѣшкитѣ си. Нѣма нищо лошо въ погрѣшкитѣ, но човѣкъ трѣбва да знае, защо грѣши. Въ тъмнината се допущатъ всѣкакви погрѣшки. Обаче, свѣтлината не допуща нито една погрѣшка. Ако грѣшишъ, ще знаешъ, че живѣешъ въ тъмнина. Ако не грѣшишъ, живѣешъ въ свѣтлина. Съвременното човѣчество трѣбва да се поправи. Божествениятъ свѣтъ е добъръ, но човѣшкиятъ свѣтъ е разваленъ. Хората сѫ го развалили, и тѣ сами трѣбва да го поправятъ. — Кой ще оправи свѣта? — Добритѣ хора. Както въ невидимия свѣтъ има добри и лоши сѫщества, така и въ човѣшкия свѣтъ има добри и лоши хора. Първиятъ Адамъ, който бѣше създаденъ по образъ и подобие на Бога, бѣше добъръ и праведенъ. Обаче, вториятъ Адамъ, който бѣше направенъ отъ пръсть, носѣше грѣха въ себе си, затова сгрѣши. И Ева, направена отъ реброто на Адама, сѫщо сгрѣши. Всѣки мѫжъ и всѣка жена, направени отъ пръсть, иматъ слабостьта да ядатъ повече, отколкото имъ е нуждно. Нѣкои казватъ, че човѣкъ е направенъ отъ каль. Не, той бѣше направенъ отъ най-хубавата пръсть, а не отъ каль. Частицитѣ на тая пръсть бѣха издържливи и трайни. Впоследствие, когато човѣкътъ сгрѣши, тѣ изгубиха своята чистота и трайность. Така се създадоха различнитѣ болести и тумори, отъ които хората и доднесъ страдатъ. Ако се питате, защо идатъ болеститѣ, ще знаете, че тѣ сѫ резултатъ на отслабване на любовьта, мѫдростьта и истината; болеститѣ сѫ резултатъ на намаляване силата на живота, знанието и свободата. Който иска да бѫде здравъ, трѣбва да увеличи количеството на любовьта и енергията въ себе си. Възприемайте повече енергия отъ слънцето, ако искате да бѫдете жизнерадостни. Радвайте се на изгрѣващето слънце, ако искате да продължите живота си.

    Мнозина се отдаватъ на грижитѣ си и не обръщатъ внимание на слънцето, което изгрѣва. Заети само съ себе си, тѣ сѫ недоволни отъ слънцето, отъ неговата топлина и се оплакватъ, че то силно грѣе и ги изгаря. Да благодаримъ на слънцето! Безъ него злото щѣше да бѫде по-голѣмо. Злото, нещастието и страданието сѫ резулгатъ на човѣшкия животъ. Богъ не създаде орѫжието — човѣкъ го създаде. Човѣкъ злоупотрѣбява съ благата, които слънцето създава, и казва, че слънцето е причина за нещастията. Слънцето създава изобилно блага, но човѣкъ, като не може да отвори сърдцето си, задържа ги само за себе си, докато се развалять и започнатъ да гниятъ. Гнилитѣ и развалени ябълки се продаватъ евтино, но тѣ носятъ болести. Прѣсното млѣко и масло се продаватъ скѫпо, по 400—500 лв.; развалятъ ли се, бързатъ да ги продадатъ. Пазете се отъ стари, развалени храни. Пазете се отъ стари, развалени мисли, които евтино се продаватъ.

    Стремете се къмъ правитѣ и нови мисли, които никога не се продаватъ. Добритѣ чувства и желания, както и добритѣ постѫпки сѫщо не се продаватъ. Който се е опиталъ да продаде една добра мисъль, едно добро желание или една добра постѫпка, всичко е изгубилъ. Мислитѣ, желанията и постѫпкитѣ сѫ живи и съзнателни. Щомъ почувствуватъ, че господарьтъ имъ мисли да ги продаде, тѣ веднага го напущатъ. Стихътъ отъ Писанието, въ който се казва, че Богъ ще изпрати Духа си, се отнася до посещението на човѣка отъ добритѣ мисли, чувства и постѫпки. Духътъ внася красивото и възвишеното въ човѣка. Да мисли човѣкъ, че може безъ Духа да се прояви, това е криво разбиране, крива мисъль. Божиятъ Духъ, като жива енергия, слиза отгоре и действува върху човѣшката душа. Мощень е Божиятъ Духъ, мощна е Неговата енергия. Тя повдига угнетения, оживява мъртвия, оздравява болния. Когато Духътъ те посети, ако кажешъ на болния, че ще оздравѣе, най-много следъ два деня той ще стане отъ леглото си. Кажи на обезсърдчения, че животътъ му ще се осмисли, той ще вдигне увисналата си глава и ще тръгне смѣло напредъ. Мощна е Божията мисъль. Тя върши чудеса.

    На какво се дължи обезсърдчаването? — На отрицателната мисъль на окрѫжаващитѣ. Както физически силниятъ човѣкъ може да те хване за рѫцетѣ и завърже съ вѫже, да не мръднешъ отъ мѣстото си, така и отрицателната мисъль на окрѫжаващата срѣда може да те скове и ограничи. Отрицателнитѣ сили могатъ да заведатъ човѣка, дето пожелаятъ. Нѣкой казва, че въ умствения свѣтъ поне може да бѫде свободенъ. Зависи, подъ чие покровителство се намира. Ако е подъ влиянието на отрицателната мисъль, той не може да бѫде свободенъ. Ако е подъ покровителството на любовьта, на мѫдростьта и на истината, той е свободенъ. Вънъ отъ любовьта, вънъ отъ мѫдростьта и вънъ отъ истината, никаква свобода не сѫществува. Търсите ли свобода, ще я намѣрите въ любовьта, въ мѫдростьта и въ истината. Търсите ли свобода, ще я намѣрите въ живота и въ знанието. Въ свободата има животъ, въ свободата има знание. Свобода, която не носи животъ, не е истинска. Защо е свободенъ човѣкъ, глупости ли да върши? Ако можешъ да подобришъ живота си и да се освободишъ отъ противоречията на ума и на сърдцето си, ти си свободенъ човѣкъ. Ако не можешъ да постигнешъ това, ти не си свободенъ.

    Животътъ освобождава човѣка. Задъ живота стои любовьта, а задъ любовьта — Божиятъ Духъ. Дето животътъ, любовьта и Духътъ не присѫтствуватъ, тамъ нѣма свобода. Ако животътъ, любовьта и Духътъ не присѫтствуватъ въ човѣка, той не е свободенъ. Свободата иде чрезъ свѣтлината. Както свѣтлината е свободна да прониква навсѣкѫде, така и ние трѣбва да бѫдемъ свободни. Свободата иде чрезъ въздуха. Както въздухътъ се движи свободно, така и ние трѣбва да бѫдемъ свободни. Свободата иде чрезъ водата. Както водата тече свободно, така и ние трѣбва да бѫдемъ свободни. Както хлѣбътъ минава свободно презъ живитѣ сѫщества, така и ние трѣбва да бѫдемъ свободни. Затова Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето. Който ме яде, той има животъ въ себе си,,. Живъ е хлѣбътъ, живо е житното зърно. То говори на човѣка, както Богъ му говори отвѫтре. Крушата, ябълката сѫщо сѫ живи. И тѣ говорятъ на човѣка.

    Нѣкои религиозни очакватъ Христа да дойде отвънъ, да имъ говори. Христосъ е въ светлината, въ въздуха, въ водата, въ хлѣба и въ плодоветѣ. Не Го търсете отвънъ. Достатъчно е да приемешъ хлеба съ любовь, за да ти проговори. Яжъ плодовете съ любовь, за да ти проговорятъ. Човекъ може да проповѣдва чрезъ плодовете. Посади нѣколко плодни дървета, отгледай ги съ любовь и, кой какъ мине, давай по единъ плодъ. Така ще проповѣдвашъ по-добре, отколкото съ думи. Който иска да стане проповѣдникъ, нека отгледа 20—30 плодни дървета и да раздава на всѣки уморенъ и ожаднѣлъ пѫтникъ. Ще кажете, че това е губене на време. Кой не си е губилъ времето? Кой не е съжалявалъ за изгубеното време? Ако си изгубилъ часть отъ времето си за непотрѣбни неща, дай малко време и за отглеждане на нѣколко плодни дървета, да видишъ, какъвъ резултатъ ще имашъ. Сѣйте изобилно сѣмена въ живота си и знайте, че времето ви не е изгубено. Това обновява и подмладява човѣка. Новото учение изисква млади, жизнени хора, способни за работа. Да се подмладишъ и обновишъ, това не значи, че ще живѣешъ вѣчно на земята. Ако живѣешъ 120 години, това е достатъчно. Повече отъ 120 години не може да се живѣе на земята, нѣма условия за това. Като живѣешъ 120 години, ще напуснешъ тѣлото си, както събличашъ старата си дреха. Ще съблѣчешъ дрехата си и ще благодаришъ на клеткитѣ, които сѫ работили за тебе цѣлъ животъ.

    Мнозина гледатъ на тѣлото си като на временна машина; щомъ тя престане да работи, всичко се свършва съ нея. Не е така. Милиарди клетки има въ човѣшкия организъмъ, които сѫ живи, съзнателни и организирани, както хората се организиратъ. Вижте, какъ днесъ, въ войната, се организиратъ милиони хора, които изпълняватъ специфична работа. Всѣки върши работата си точно на време, съ пълно съзнание за своето задължение. И войната крие нѣщо добро въ себе си. Външно войната се води отъ хората, но задъ тѣхъ се крие нѣщо друго. И конетѣ взиматъ участие въ войната, но другъ ги напѫтва. Коньтъ не отива доброволно на война, господарьтъ му го кара. Както конникътъ възсѣда коня и го управлява, така и духоветѣ възсѣдатъ хората и ги каратъ да се биятъ. Кога ще се свърши войната? — Когато конницитѣ слѣзатъ отъ хората. Докато сѫ на гърба имъ, войната ще продължава. Обикновено войнитѣ ставатъ вечерь, въ тъмнина, когато хората не виждатъ, че ги възсѣдатъ. Невъзможно е презъ деня да става война. Сега на земята владѣе нощь. Тази е причината, дето съзнанието на обикновенитѣ хора е въ тъмнина. Напримѣръ, ако въ мирно време убиешъ човѣкъ, ще те сѫдятъ, ще те затворятъ и скѫпо ще платишъ за престѫплението, което си направилъ. Ако въ време на война убиешъ 10—20 души, ще минешъ за герой, за което ще получишъ кръстъ за храбрость. — Какво показва това? — Че личниятъ моралъ е по-високъ отъ обществения.

    Когато се говори за съзнанието на народитѣ и на цЬлото човѣчество, виждаме, че тѣ сѫ останали назадъ. Много трѣбва да се работи върху съзнанието на единъ народъ, за да се повдигне до нуждната висота. И отдѣлниятъ човѣкъ не е прогресиралъ много. Въпрѣки това, нѣкои хора се опитватъ да пророкуватъ. Често се чува пророчеството на тоя, на оня, кой народъ ще победи въ сегашната война. Ново слънце ще изгрѣе! То се приближава вече къмъ земята. Щомъ се яви първиятъ лѫчъ на това слънце, войната ще престане. Тогава хората ще разбератъ, че не трѣбва да се биятъ. Право ли е двама братя да се биятъ? Тѣ се биятъ, защото сѫ пияни. Като изтрезнѣятъ, ще си подадатъ рѫка. Днесъ се биятъ християнски народи. Какво ще спечелятъ отъ войната? Ще видятъ, че не сѫ разбрали още Христовото учение. Както евреитѣ не приеха на времето Христовото учение, така и сегашнитѣ християни не разбраха Христа. Да се биешъ, това не е въ съгласие съ Христовото учение. Войната е остатъкъ отъ езичеството. Казано е въ Писанието: „Той отначало бѣше отцеубиецъ.“ За кого се говори въ тоя стихъ? — За чернитѣ братя, последователи на черната ложа.

    Помнете: Любовьта изключва убийството. Човѣкъ нѣма право да убива. Грънчарьтъ, който прави грънцитѣ, има право да ги чупи. Обаче, чиракътъ, който само помага, нѣма това право. Следователно, ако войната е отъ Бога, на мѣсто е; ако е отъ хората, не е на мѣсто. Има ли право коньтъ да ритне човѣка и да го убие? Ако си позволи това, куршумъ го чака. Въ съзнанието си човѣкъ минава презъ една тъмна нощь — кали юга. Попадне ли въ тая нощь, той може да извърши най-голѣмото престѫпление. Външно човѣчеството има добри условия за развитие, но вътрешно то минава презъ тая тъмна нощь — кали юга. Дълъгъ е периодътъ на тъмната нощь. Той започна отъ съгрѣшавапето на първитѣ човѣци и продължи до времето на Христа. Христосъ дойде на земята да каже на хората, че това тъмно време изтича. Сегашното време е край на кали юга, край на черния вѣкъ. Като изтече това време, ще настѫпи свѣтлиятъ вѣкъ на човѣчеството. Идатъ вече свѣтлитѣ братя на земята. Иде новото време въ свѣта. Нѣкои отъ свѣтлитѣ братя ще се въплътягь, други ще се вселятъ. И еднитѣ, и другитѣ ще бъдатъ видими. Тѣ ще разрешатъ всички въпроси правилно. Тѣ ще напишатъ: Не е позволено на хората да се биятъ. Какво допринася войната? Хиляди и милиони хора умиратъ, хиляди и милиони хора се осакатяватъ. Всички тия хора сѫ гласували за войната. Днесъ всички следятъ съ интересъ, кой ще победи: германци, руснаци, италианци, или англичани. Пророцитѣ предсказватъ едно, вестницитѣ пишатъ друго — всички очакватъ края на войната.

    Казвамъ: Горко на ония хора и на ония народи, които не вървятъ въ Божия пѫть ! Това е пророчество. Богъ е противъ ония синове на непослушанието, които не вършатъ Неговата воля. Въ това отношение, всички хора сѫ подъ единъ знаменатель. Предъ Бога и германци, и руснаци, и италианци, и англичани — всички сѫ на едно стѫпало. Предъ Бога всички народи сѫ непослушни. Всѣки народъ преследва своитѣ лични интереси, а не интереситѣ на Божието Царство. Така е било, така е днесъ, но бѫдещето носи новото. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ първо ще има предъ видъ интереситѣ на Бога, а после своитѣ. Всѣки ще разбере, че това, съ което разполага, не е негово. Слънцето, отъ което се ползуваме, наше ли е? Растенията, цвѣтята, камънитѣ, въздухътъ и водата, съ които се ползуваме, наши ли сѫ? Земята наша ли е? Ние сме дошли на земята като наематели, и Богъ ни изпитва. И като живѣемъ, това ще ни се въздаде. Нѣкои желаятъ да победятъ германцитѣ, други — англичанитѣ, трети — руснацитѣ. Защо желанието на хората е различно? Азъ бихъ желалъ любовьта да победи; азъ бихъ желалъ мѫдростьта да победи; азъ бихъ желалъ истината да победи. Азъ бихъ желалъ животътъ, знанието и свободата да победятъ. Азъ бихъ желалъ движението, учението и работата да победятъ. Когато любовьта победи, животътъ ще дойде; когато мѫдростьта победи, знанието ще дойде; когато истината победи, свободата ще дойде. Това е истинската победа. Тая победа трѣбва да желаемъ всички. Ако човѣшкото победи, какво ще придобиемъ? Едни ще бѫдатъ потиснати, а други — свободни. Това не е победа.

    Свѣтскитѣ хора иматъ право да разчитатъ на себе си; тѣ иматъ право да мислятъ, както искатъ, но духовнитѣ хора не могатъ да мислятъ като тѣхъ. За духовнитѣ хора е не само погрѣшно да мислятъ криво, но и грѣшно е. Ние трѣбва да се молимъ да дойде свѣтлината, да изгрѣе тоя день. Свѣтлината трѣбва да озари всички народи, да съзнаятъ, че пѫтьтъ, по който вървятъ, не е правъ. Тѣ трѣбва да разбератъ, че методитѣ, съ които си служатъ, не сѫ човѣчни. Ако двама души искатъ да се биятъ, нека се замѣрватъ съ ябълки. Единиятъ да подхвърли една ябълка, другиятъ да подхвърли една ябълка и, който може да удари съ повече ябълки, той ще излѣзе победитель. Ще кажете, че е глупаво да се биятъ хората съ ябълки. А да се биятъ и убиватъ, както сега, е умно. За предпочитане е да воювашъ съ ябълки, отколкото съ сегашнитѣ орѫжия.

    Сегашнитѣ хора лесно се обиждатъ. Не се отнесли съ нуждното внимание къмъ нѣкого, и той веднага се възмущава. Казва: Знаете ли, кой съмъ и отде ида? Знаете ли, на коя държава съмъ посланикъ? Ако си посланикъ на една държава, трѣбва да зачиташъ законитѣ на тая държава, и тя ще зачита твоитѣ права. Следователно, и ние, като дохождаме на земята, трѣбва да зачитаме нейнитѣ закони. Само така тя ще зачита нашитѣ права. Само така ще има правилна обмѣна между земята и насъ. Какво виждаме днесъ? Срѣщатъ се двама души, не се познаватъ, а се критикуватъ. Не е лошо да критикувашъ, но ако познавашъ нѣщата. Какво означава думата „критика“? Тя е съставена отъ две думи: крие и тика. Значи, критикътъ крие и тика нѣщата напредъ. Критикътъ скрива истината, а вади логическото заключение напредъ. Ще доказва, че нѣкой е правъ, защото билъ обиденъ. Какво представя обидата? — Муха, която безпокои човѣка. Той може лесно да се справи съ мухата. Достатъчно е да духне, и ще се освободи отъ нея. Ако не вложишъ мисъль и чувство въ духането, нищо нѣма да постигнешъ.

    Единъ нашъ познатъ, отъ търновскитѣ села, крайно религиозенъ, решилъ да опита силата си, да види, доколко е напредналъ. Като се разхождалъ край селото, видѣлъ единъ бикъ между говедата и си помислилъ: Ще хвана бика за рогата и ще му заповѣдамъ да не реве. Приближилъ се до него, хваналъ го за рогата и му казалъ: Въ името на Господа Исуса Христа, заповѣдвамъ ти да мълчишъ! Съ едно мръдване бикътъ го повалилъ на земята. Говедарьтъ видѣлъ, какво става, и веднага дошълъ на помощь на нашия познатъ. Ако не бѣше говедарьтъ, апостолътъ нѣмаше да остане живъ. Питамъ: Трѣбва ли човѣкъ да се бори съ бикъ, за да опитва силата си? Бикътъ нека си реве. Неговото мѣсто е между говедата. Нека си пасе спокойно, а ти мини край него, безъ да го закачашъ.

    Казвамъ: Не се занимавайте съ злото въ себе си. Не го пѫдете. Не е ваша работа да се борите съ него. Само любовьта може да се бори съ злото. Само мѫдростьта може да се бори съ злото. Само истината може да се бори съ злото. Ако любовьта, мѫдростьта и истината не могатъ да ви спасятъ отъ злото, никаква сила не може да ви помогне. Любовьта, мѫдростьта и истината сѫ сили, които излизать оть Бога и работятъ за нашата свобода. Да приложимъ любовьта за основа, да освободи живота. Да приложимъ мѫдростьта за основа, да приемемъ знанието. Да приложимъ истината за основа, за да станемъ свободни. Ако не приложимъ любовьта въ живота си, никакво знание, никаква свобода не можемъ да придобиемъ.

    Знание е нуждно на съвременнитѣ хора, да разбиратъ, какво мѣсто да заематъ, какви врьзки да правятъ помежду си. Тръгнешъ съ нѣкого, туришъ го отъ лѣвата си страна, той заема дѣсната; туришъ го надѣсно, той заема лѣвата страна. Той не разбира, че ако върви отлѣво, ще изгуби разположението си. Много пѫти съмъ правилъ опити съ своитѣ приятели, но тѣ, като не разбиратъ, какво правя, постѫпватъ по своему. Не е безразлично, дали ще вървишъ отъ лѣвата или дѣсната страна на човѣка. Нѣкой седне на края на трапезата и се чувствува обиденъ. Повечето хора се борятъ за първитѣ мѣста. И въ времето на Христа двама отъ ученицитѣ Му, Заведеевитѣ синове, пожелаха единъ отъ тѣхъ да седне отлѣво на Христа, а другиятъ — отдѣсно. Който иска да седне отлѣво или отдѣсно на Христа, трѣбва да има знание. Правило е: ако умътъ работи повече въ човѣка, тури го отъ лѣвата си страна; ако сърдцето му работи повече, тури го отъ дѣсната си страна. Ако не спазвате тия правила, често ще изпадате въ противоречия. Дѣсната страна на човѣка е свързана съ свѣтлината, а лѣвата — съ топлината. Нѣкои хора обичатъ топлината, а други не обичатъ да стоятъ на топло. Който обича топлината, трѣбва да стои надѣсно, дето е свѣтлината. Който обича свѣтлината, има права мисъль; той трѣбва да стои налѣво. Само така ще се оправятъ работитѣ. Сърдцето има нужда отъ помощьта на ума, а умътъ — отъ помощьта на сърдцето. Умътъ и сърдцето се нуждаятъ отъ помощьта на душата и на духа. Духътъ следи, наблюдава, какво прави човѣкъ и тихо му нашепва: Не постѫпвашъ добре. Ако постѫпва добре, пакъ му нашепва: Добре постѫпвашъ. Колкото и да се оправдавашъ за постѫпката си, той казва : Нищо не те оправдава. Колко трѣбва да продавашъ стоката си? Колкото струва, толкова ще я продавашъ — нито повече, нито по-малко. Защо ще преувеличавашъ нѣщата? Ще продавашъ крушитѣ или ябълкитѣ толкова, колкото струватъ. Тежка, хубава била крушата. Колкото да е голѣма една ябълка или круша, ще тежи 200 — 300 гр. — единъ килограмъ не тежи. Понѣкога и природата, когато възпитава, увеличава или намалява нѣщата. Обаче, човѣкъ трѣбва да има ясна представа за нѣщата, да ги вижда такива, каквито сѫ въ действителность. Всѣки трѣбва да се вслушва въ ума, въ сърдцето си, да не излиза отъ рамкитѣ на своето естество. Какво правятъ сегашнитѣ хора? Тѣ не слушатъ ума, сърдцето, душата си и очакватъ да излѣзе нѣщо особено отъ тѣхъ. Това е невъзможно. Нищо не може да стане повече отъ това, което Богъ е създалъ. Той създаде свѣта. Какво повече може да направи човѣкъ? Богъ е работилъ милиарди години за създаването на свѣта, и още милиарди години ще работи върху него. Това не се иска отъ човѣка — търпение се иска отъ него. Трѣбва да свършишъ една работа за единъ часъ — не скѫсявай времето, нито го увеличавай. Ако скѫсишъ или увеличишъ времето, работата нѣма да се свърши добре.

    Едно се иска отъ човѣка: Всѣка мисъль, всѣко чувство и всѣка постѫпка да произтичатъ отъ любовьта, отъ мѫдростьта и отъ истината. Тогава и той ще се ползува отъ мисъльта, отъ чувството и отъ постѫпката си, но и окрѫжаващитѣ ще се ползуватъ. Както азъ се ползувамъ отъ хубавата вода, така и околнитѣ ще се ползуватъ. Както азъ се ползувамъ отъ чистия въздухъ, така и околнитѣ ще се ползуватъ. Посрѣщайте светлината съ любовь, за да се ползувате отъ нея. Ще кажете, че слънцето грѣе силно. Не гледайте слънцето, когато грѣе силно. Гледайте го сутринь, когато изгрѣва. При това, има особенъ начинъ за възприемане на слънчевата свѣтлина, не само чрезъ очитѣ. Малко хора могатъ да използуватъ правилно свѣтлината, въздуха и водата. Повечето хора дишатъ само съ дробоветѣ си. Има и другъ начинъ на дишане — чрезъ астралното тѣло, или чрезъ етерния двойникъ. Съветвамъ едного да прави шесть вдишки, шесть задържания на въздуха и шесть издишки. Той ме пита, не може ли по-малко отъ шесть. Другъ ме пита, не може ли повече отъ шесть. Първиятъ иска да съкрати вдишкитѣ, вториятъ иска да ги увеличи. И двамата не разбиратъ правилно закона за дишането. Азъ взимамъ числото шесть като число на Венера, да смекчи нѣщата — всичко да става по пѫтя на най-малкото съпротивление. При любовьта нѣщата ставатъ съ най-малки разноски. Вънъ отъ любовьта, разноскитѣ се увеличаватъ. Любовьта не обещава голѣми резултати. Тя започва съ малки величини, съ малки сѣменца, които поставя при благоприятни условия. Въ скоро време тѣ порастватъ, ставатъ голѣми дървета, които даватъ изобилно плодъ. Който прави голѣми кѫщи, той не се движи по закона на любовьта — другъ законъ го рѫководи. Безъ любовь нѣма животъ, нѣма знание, нѣма свобода. Безъ любовь нѣма движение, нѣма учение, нѣма работа.

    Какво представя любовьта? — Разумно отношение на Бога къмъ насъ. Чрезъ това отношение ние възприемаме Божията мисъль, Божието чувство, Божията сила. — Какво носи любовьта за човѣка? — Всички права. Тя дава истинска свобода. Чрезъ любовьта човѣкъ опредѣля своето синовно отношение къмъ Бога. Откажешъ ли се отъ любовьта, ти губишъ правата си, губишъ свободата си, губишъ синовното си отношение къмъ Бога и ставашъ слуга. На слугата се плаща, а на сина се отговаря съ любовь. Синътъ става наследникъ на баща си. И слугата, и синътъ сѫ на мѣстото си, но всѣки трѣбва да знае своето мѣсто, своитѣ права и задължения. Ако искате да станете наследници на любовьта, ще работите по нейнитѣ закони. Ако искате да ви плащатъ, ще станете слуги.

    Казвамъ: Отворете покрива на вашата кѫща, да се освѣти тя. Има кѫщи, които не се освѣтяватъ добре — прозорцитѣ имъ сѫ малки. За да се освѣтяватъ, както трѣбва, отворете и покрива имъ. Бихъ желалъ и вашитѣ глави да се освѣтяватъ не само чрезъ очитѣ ви, но и чрезъ покрива ви. Човѣкъ е на правъ пѫть въ живота си, когато започне да приема свѣтлината и отъ горната часть на главата си. Ония отъ васъ, които желаятъ да работятъ съзнателно, нека направять опитъ, да видятъ, колко мисли, колко чувства и колко постъпки се възприематъ по пѫтя на любовьта. Всѣки трѣбва да знае за себе си, колко отъ неговитѣ мисли и чувства се възприематъ и прилагатъ съ любовь. Кажешъ ли, че нѣкой е лошъ, ти не живѣешъ по закона на любовьта. Отъ гледището на любовьта нѣма лоши нѣща въ свѣта. Ако яденето, което ядешъ, е горещо и изгори устатата ти, яденето ли е лошо, готвачътъ ли е лошъ, или ти самъ си виновенъ за това. Погрѣшката е въ готвача, ако не те е предупредилъ. Погрѣшката е твоя, ако ядешъ бързо. Обаче, яденето е добре сготвено. Това, което хората наричатъ зло, не е нищо друго, освенъ горещо ядене. Не бързай, почакай малко, да истине яденето, и тогава яжъ. Казватъ за нѣкого, че е много студенъ човѣкъ; за другъ казватъ, че е много горещъ. Вината е въ рѫката. Ако рѫката ти е студена, не се рѫкувай съ хората, докато не се стоплишъ; ако рѫката ти е гореща, не се рѫкувай, докато не се разхладишъ; ако рѫката ти е влажна, пакъ не се рѫкувай, докато не се изсуши. Не е добре рѫката на човѣка да бѫде много суха. Рѫката на болния е или гореща, или студена. Следователно, ако и твоята рѫка е много гореща, или много студена, това показва нездравословно състояние.

    Кое е естественото състояние на човѣка? Естественото състояние на човѣка изисква свѣтълъ умъ и топло сърдце. Не е естествено сърдцето на човѣка да истива; не е естествено умътъ му да потъмнява. Избѣгвайте студенината на сърдцето. Избѣгвайте тъмнината на ума. Не яжте много гореща храна. Не яжте и много студена храна. Спазвайте тия правила, за да бѫдете здрави, бодри и силни.

    *

    2. Утринно Слово отъ Учителя, държано

    на 17 октомврий, 1943 г., 5 ч. с. София. — Изгрѣвъ.

  4. „Новото начало“, Утринни слова, 13 година, (1943 г. – 1944 г.),

    стар правопис, издание от 1944 г., София

    Книгата за теглене - PDF

    Съдържание

    Двата пѫтя

    Ще прочета 5 гл. отъ Евангелието на Матея.

    Много пѫти сте чели тая глава и мислите, че я знаете. Човѣкъ знае нѣщата, само когато може да ги прави. Докато не се е научилъ да ги прави, той нищо не знае. Колко нѣща сте чели върху музиката, колко пѫти сте пѣли, но докато не се научите да взимате вѣрно тоноветѣ, не знаете, какво е музика, нито какво е пѣене. Всичко въ природата пѣе: и растенията, и дърветата, и птицитѣ, и животнитѣ, но грамадна разлика има между пѣенето на еднитѣ и на другитѣ.

    Прочетената глава представя една малка часть отъ голѣмата беседа, която Христосъ държалъ на времето. Тя е часть отъ едно цѣло, което може нѣкога да се възстанови.

    Казва се: „Не тропай на едно мѣсто“. — Кога не се тропа на едно мѣсто? — Когато играятъ хоро. Ако младиятъ момъкъ и младата мома играятъ на хорото и тропатъ само на едно мѣсто, това не е хоро. Който играе хоро, трѣбва да обикаля хорището. Другъ е въпросътъ, ако се играе рѫченица, но и при рѫченицата има движение напредъ и назадъ, въртене, махане съ кърпа.

    Казва се за нѣкого, че е религиозенъ. Въ какво се заключава религиозностьта ? Кой човѣкъ е религиозенъ? Сѫществуватъ два вида религиозни хора: едни играятъ хоро, а други — рѫченица. Така, именно, тѣ се състезаватъ. И еднитѣ, и другитѣ искатъ да минатъ за праведни. Това е невъзможно. Не е лесно да станешъ голѣмъ, не е лесно да станешъ дълбокъ. Кой може да придобие дълбочината на океана ? Казватъ за нѣкого, че е набоженъ — Кой човѣкъ е набоженъ? — Който има благоговѣние. Въ Индия има милиони богове. Ако си набоженъ, можешъ ли да служишъ на толкова богове ? Колко време ти е нуждно, да служишъ на всѣки богъ по единъ день? При това, на всѣки ще служишъ по особенъ начинъ. Ти служишъ на единъ Богъ и не можешъ да се справишъ, а какво ще стане, ако трѣбва да служишъ на много богове? Какво значи да служишъ на много богове и какво — да служишъ на единъ Богъ? — Много богове подразбира много идеи. Единъ Богъ — една идея. Какъ ще служишъ на болния ? — Изкуство е да служишъ на боленъ. Трѣбва да знаешъ, кога и какъ да го повдигнешъ, да го обърнешъ, да смѣнишъ дрехитѣ му, да го завиешъ, да му донесешъ на време вода и храна. Деликатно трѣбва да го пипашъ, да не му причинишъ болка. Както и да го пипашъ, той казва: Внимавай, боленъ съмъ. Днесъ малко хора сѫ деликатни и внимателни.

    Много отъ съвременнитѣ хора иматъ необузданъ езикъ, не говорятъ добре. Тѣ говорятъ безсмислени и невѣрни работи. Изучаватъ Библията невѣрно; тълкуватъ я невѣрно и я нрилагатъ невѣрно.

    Нѣкой мисли, че нѣма другъ като него. Правъ е, нѣма другъ човѣкъ като него. Той е особенъ екземпляръ, нѣма подобенъ на него. Ако е праведникъ, нѣма другъ да мисли по сѫщия начинъ; ако е грѣшникъ, нѣма като него грѣшникъ. Всѣки човѣкъ е особенъ екземпляръ. Понѣкога праведниятъ е по-лошъ отъ грѣшника, а грѣшникътъ — по-добъръ отъ праведния. Какво ще кажете на това ? Нѣкой иска да стане виденъ, богатъ, всички да говорятъ за неговото богатство , за кѫщата, за нивитѣ, за говедата му. Смѣшно е да уповавашъ на богатството си. Кѫщата ти е хубава, говедата ти сѫ здрави, угоени, но това се отнася до тѣхъ. И това не е лошо, но направи онова, което нивата прави. Бѫди и ти добъръ като нивата си. Въ какво се заключава доброто на нивата? Тя се отличава съ безкористие. Каквото изработи и каквото расте на нея, нищо не задържа за себе си. Сѣешъ жито, нивата го възраства. Ожънешъ нивата, съберешъ житото, а за нея оставяшъ само стърнището. Задето се е мѫчила, ти ѝ давашъ стърнищата. Следъ това казвашъ: Азъ съмъ по-добъръ отъ нивата. Така постѫпвашъ и въ живота. Ядешъ отъ чуждото, отъ онова, което другитѣ сѫ изработили, и минавашъ за добъръ човѣкъ. За бедния, който работи цѣлъ день, казвашъ, че умътъ му не достига, затова е беденъ. Питамъ : Чий умъ е по-добъръ — на оня, който забогатява, или на оня, който обеднява; на оня, който пълни хамбара си, или на оня, който го изпразва ? Положението на оня, който пълни хамбара си, въ едно отношение е добро, а въ друго отношение — лошо. Като пълни хамбара си, той си създава неприятели. Оня, който изпразва хамбара си, минава за несретникъ или за будала, но съ това той си създава приятели. Всички го обичатъ и познаватъ. Ако си богатъ, ще те обичатъ за пълния хамбаръ, а не за тебе.

    Мнозина се запитватъ, какъ да обичатъ даденъ човѣкъ. Много просто: ще го обичате за хамбара му. Срѣщашъ младъ момъкъ, здравъ, уменъ, красноречивъ. Младата мома се влюбва въ него. — Защо се влюбва? — За пълния му хамбаръ. Той е богатъ, здравъ, разуменъ, хубаво говори, обещава да ѝ купи нови обувки, копринена рокля, да я разхожда съ автомобилъ, да я води въ странство. Тя ще се разхожда, а слугинята ще работи. Следъ това, казватъ, че тая жена обича мѫжа си. Обича го, докато хамбарътъ му е пъленъ. Щомъ се изпразни хамбарътъ, тя го изпѫжда отъ кѫщата и му казва: Да си вървишъ, не обичамъ празенъ хамбаръ. Той плаче, че възлюбената му го напуснала. — Защо го напуснала? — За да отиде на работа, да напълни хамбара си. Това е кривата философия на живота, която не трѣбва само да се констатира. Така постѫпватъ хората и въ религиозния си животъ. Моли се човѣкъ на Бога и казва за себе си, че е религиозенъ. Защо се моли?

    Единъ дервишъ отишълъ на баня и, споредъ тогавашното разбиране, като Божи служитель, не трѣбвало да се занимава съ пари, затова не носѣлъ нищо въ джоба си. Окѫпалъ се хубаво и излѣзълъ оть банята. На вратата го спрѣлъ баняджията и го запиталъ: Кѫде отивашъ? —Отивамъ си вече, благодаря, окѫпахъ се хубаво. — Тая работа не става съ благодарность, ще платишъ за банята. — Нѣмамъ пари. — Като нѣмашъ пари, защо си дошълъ да се кѫпешъ ? — За Бога, пусни ме! — Ти си дервишъ, трѣбва да знаешъ законитѣ — ще платишъ. Поне 20 пари ще дадешъ, не може безъ нищо. Дервишътъ започналъ да се моли: Господи, или ми дай 20 пари да си платя, или събори банята. И наистина, случило се нѣщо особено: съборила се банята, вдигналъ се голѣмъ шумъ. Баняджията се втурналъ да види, какво е станало, а въ това време дервишътъ си отишълъ. По пѫтя той видѣлъ, че единъ ходжа се моли и му казалъ: Азъ зная, за какво се молишъ. — За какво се моля ? — За пари, искашъ отъ Господа да ти даде нѣщо. И азъ се молихъ на Господа само за 20 пари. Той предпочете да събори банята, отколкото да ми даде пари. Господъ не се занимава съ пари.

    Сега и вие се молите. Нѣкой ви донесе нѣщо, и вие казвате, че Господъ послушалъ молитвата ви. Вие получавате отговоръ на молитвата, но не защото се молите. Въпросътъ е съвсемъ другъ. Направили сте добро на нѣкого. Тоя човѣкъ вижда, че се нуждаете отѣ нѣщо и, за благодарность, ви отговаря пакъ съ добро. Нѣкои мислятъ, че Богъ е горе нѣкѫде, на небето. Тѣ се молятъ, и Той оттамъ отговаря на молитвата имъ. Това е заблуждение, невежество. Молишъ се за пари невежество е това; молишъ се за дрехи, за обувки — невежество е това. Набожниятъ, като говори за любовьта, знае, че тя разрешава всички противоречия. Това, което не разрешава противоречията въ живота, не е любовь. Може да е нѣкакво състояние, което наричатъ любовь, обичь, но не е истинска любовь. Да любишъ, това значи, да живѣешъ, да те грѣе слънцето презъ деня. Да обичашъ, значи, да се грѣешъ вечерь на месечината. Какво ще придобиешъ, ако се грѣешъ на месечината ? Плодоветѣ не зрѣятъ на месечината; и благословения не идатъ отъ нея. Когато слънцето грѣе, благословенията идатъ на земята. Понѣкога и отъ месечината идатъ благословения, но тѣ се различаватъ отъ тия на слънцето. Който не разбира законитѣ на живота, не прави разлика, отде идатъ благословенията. Ако искашъ да работишъ, ще отидешъ на слънцето; ако искашъ да почивашъ, ще отидешъ на месечината. Не можешъ да се грѣешъ на слънцето и да почивашъ. Слънцето не обича да се грѣятъ хората на неговитѣ лѫчи и да почиватъ. Който иска да почива, нека се грѣе на месечината. Тя обича всички да се грѣятъ на нея и да почиватъ, а не да работятъ. Който отива на месечината, трѣбва да почива.

    Хората се дѣлятъ на свѣтски и религиозни. Докато е свѣтски, човѣкъ работи: прави кѫщи, прекарва пѫтища, строи фабрики, прокарва желѣзници. Като стане религиозенъ, той престава да работи и мисли само за почивка. Той казва : Азъ работихъ много, сега трѣбва да почивамъ. Той посещава концерти и театри, разговаря се, почива. И вие, които ме слушате, сте религиозни хора. Едно ви е нуждно — знание, да се научите да говорите истината. Никога не допущайте въ ума си една невѣрна мисъль, въ сърдцето си — едно невѣрно чувство и въ душата си — една невѣрна постѫпка. Не давайте ухо на всичко, което се говори отвънъ. Нѣкой слуша всичко, каквото се говори отвънъ, и го приема сто на сто вѣрно.

    Преди нѣколко деня дойде единъ човѣкъ отвънъ и каза, че вечерьта ще има бомбардировка. Богатитѣ се уплашили много, задигнали часть отъ богатството си и забѣгнали въ близкитѣ села. Може да има бомбардировка, но може и да нѣма. Болниятъ може ли да те бомбардира? Здравиятъ може да те бомбардира, но болниятъ — никога. Ако болниятъ каже, че ще дойде да работи на нивата ти, не вѣрвай на думитѣ му; ако здравиятъ ти каже това, можешъ да разчиташъ на него. Двама религиозни се разговарятъ: единиятъ е безъ работа, а другиятъ заема висока служба. Първиятъ моли втория да го назначи на служба. — Бѫди спокоенъ, на мене разчитай; имамъ много познати, все видни хора, ще ти услужа. Първиятъ чакалъ нѣколко седмици, но не получилъ отговоръ на молбата си. — Защо? — Виднитѣ хора отсѫтствували. Докато разчиташъ на видни хора отъ Англия, Америка, Русия, да дойдатъ и да ти помогнатъ, много време ще чакашъ. Не разчитай на видни хора. Който разчита първо на видни хора, а после на себе си, той служи на много богове.

        Разчитай на себе си, на онова, което ти самъ можешъ да направишъ. Ако съмъ цигуларь и отида въ нѣкое село, нѣма да разчитамъ на беднитѣ и на богатигѣ хора, но ще започна да свиря и така ще се запозная съ тѣхъ. Въ дадения случай, цигулката ще ми помогне повече, отколкото да се хваля съ богатството си или съ високото положение, което заемамъ. Хората не се интересуватъ отъ богатството ми, нито отъ високото ми положение, но отъ свиренето ми. Не говори нищо за себе си. Иди при нѣкой боленъ и му помогни да се излѣкува. Той веднага ще те пита: Имашъ ли нѣкакъвъ цѣръ, да ми помогнешъ? Азъ не се нуждая отъ хора, които сѫ обиколили свѣта, но се нуждая отъ истински учени, които могатъ да ми помогнатъ. Ако си оня, който носи цѣра, ти си добре дошълъ.

    Често казвате, че имате любовь. Ако вашата любовь въ даденъ случай не може да даде утеха на ума ви, каква любовь е тя? Ако вашата любовь не може до даде утеха на сърдцето ви, каква любовь е тя ? Ако вашата любовь не може да даде утеха на душата ви, каква любовь е тя ? Ще кажете, че се молите на Бога. Молитва, която не произлиза отъ любовь, не е истинска. Молитва безъ любовь е кална вода, образувана отъ пороя. Отъ такава молитва нищо не остава. Ако глухъ човѣкъ свири на цигулка, той не може да се радва на свиренето. Който свири, трѣбва да свири за себе си, пръвъ той да се радва на свиренето си. Щомъ той се радва, и другитѣ ще се радватъ. Ако самъ не се радва, и другитѣ не могатъ да се радватъ. И пѣвецътъ трѣбва да пѣе за себе си. Каквото правите, правете го първо за себе си. Затова Христосъ казва: „Боленъ бѣхъ, не ме посетихте; гладенъ бѣхъ, не ме нахранихте“. Запитаха Христа: „Кога, Господи, си билъ боленъ и гладенъ?“ Христосъ отговаря: „Който направи това на едипъ отъ малкитѣ, на мене го е направилъ, и той носи благословението. Който не го е направилъ на единъ отъ малкитѣ, и на мене не може да го направи. Той самъ се излага на ограничения.“

    Мнозина искатъ да отидатъ на небето, безъ да знаятъ тамошния езикъ. Ако кажатъ „добъръ день“, трѣбва да знаятъ езика на небето; кажатъ ли на другъ езикъ „добъръ день“, ще ги върнатъ назадъ. Тамъ не се говори нито на български, нито на френски, нито на английски. Тамъ се говори езикътъ на любовьта. При това, какъ ще погледнете Господа? Ако Го погледнете, както сега гледате, пакъ ще ви върнатъ назадъ. Това е по човѣшки казано. Не е лесно да отидешъ на небето. Не е лесно да станешъ царь. Нѣкой иска да стане царь, всички хора да го почитатъ. Какво е направилъ за човѣчеството, за народа си, за да го почитатъ ? Той не е създалъ свѣта, не е създалъ народа си. Той разчита на онова, което миналото е изработило.

    Всички хора разчитатъ на миналото. Тѣ говорятъ за миналия си животъ, но на миналото не трѣбва да се разчита. Трѣбва ли да се разчита само на онова, което Христосъ е говорилъ преди две хиляди години? Той е говорилъ на тогавашнитѣ хора, а сегашнитѣ трѣбва да посѣятъ Словото Му, да опитатъ неговия плодъ. Ако не направятъ това, тѣ сѫ на кривъ пѫть. Въ времето на Христа любовьта е била такава, каквато е и днесъ. Каже ли нѣкой, че не може да обича, това показва, че трѫбичката му е тѣсна. Въ времето на Христа тѣснитѣ трѫбички пущаха малко вода, но и сегашнитѣ трѫбички не пущатъ повече. Обаче, голѣмитѣ и широки трѫби и днесъ пущатъ толкова, колкото и въ времето на Христа. Какво може да излѣзе отъ една градина, която се полива съ тѣсни трѫбички? Оня, който е поливалъ съ Словото Божие, той носи Божествената свѣтлина, топлина и сила въ себе си. Той озарява човѣшкитѣ души. Той не знае, какво нѣщо е болесть, недоимъкъ, лоша дума. Дето минава, всички му правятъ пѫть. И кучетата отстѫпватъ предъ него.

    Минавамъ презъ едно село. Отдалечъ още виждамъ нѣколко кучета, които се готвятъ да ме лаятъ. Понеже не искамъ да ме лаятъ, турямъ рѫката си въ джоба, изваждамъ единъ геврекъ и, като дойда до тѣхъ, начупвамъ геврека, давамъ на всички по едно парче. Тѣ ме поглеждатъ недовѣрчиво, съ което искатъ да кажатъ: Вѣрно ли е това ? Наистина ли ни давашъ геврекъ, или ще последва друго нѣщо? Много пѫтници сѫ минавали презъ селото ни, но сѫ ни давали такива ритници, отъ които хълбокътъ ни още носи тѣхнитѣ следи. Казвамъ имъ: Опитайте ме, ще видите, какъ ще постѫпя съ васъ. Тѣ взиматъ геврека и съ погледа си ми говорятъ, че не вѣрватъ още. Много пѫти трѣбва да мина презъ селото, за да разбератъ, какъвъ човѣкъ съмъ. Отъ единъ пѫть тѣ не правятъ заключение. Вѣрвамъ, че ще иматъ възможности да ме опитатъ. Колкото пѫти мина презъ тѣхното село, все ще имъ давамъ по нѣщо.

    Помнете: Докато е на земята, човѣкъ постоянно се изпитва. Нѣкой прави добро и говори за това, което е направилъ. Той трѣбва да се запита, за кого е направилъ доброто. Ако посѣешъ нивата си, на кого правишъ добро: на нивата, или на себе си ? Като ожънешъ житото, ти се ползувашъ отъ него. Посадишъ едно плодно дърво, което следъ нѣколко години даде плодъ. Кой се ползува отъ плода: дървото, или ти ? Като знаете това, не казвайте, че правите добро. Преди да казвате, колко добрини сте направили, запитайте се, дало ли е плодъ доброто, което сте направили, и ползуватъ ли се близкитѣ ви отъ тия плодове. Докато доброто не дава плодъ, то не ползува нито насъ, нито нашитѣ близки.

    Често седа въ стаята си и се чувствувамъ неразположенъ. Търся причината за неразположението и намирамъ, че нѣкой паразитъ ме безпокои. Отде е дошълъ той? Или нѣкой гостъ ми го е пренесълъ, или азъ съмъ го донесълъ отнѣкѫде. Питамъ тоя паразитъ, защо е влѣзълъ въ мене да ме безпокои. Той отговаря, че му е дотегнало между хората, дошълъ да ме чуе, какъ говоря. Слушалъ за мене, че съмъ говорилъ хубаво. Питате: Паразититѣ говорятъ ли? Казвамъ: Това е алегория, отъ която и вие ще научите нѣщо. Паразититѣ сѫ плодове на човѣшката мисъль. По тѣхъ познавате, какъвъ е човѣкътъ. Кога се почесва човѣкъ по главата? — Когато мисли много. Искамъ отъ нѣкого да ми направи една услуга. Безъ да мисли, той веднага ми услужва. Искамъ отъ другиго услуга, но той започва да се почесва и мисли, да направи ли услугата, или не. Щомъ видя това, отказвамъ се отъ молбата си. И банкерътъ мисли много, да даде ли пари на заемъ, или да не дава. Ако искашъ пари отъ нѣкой банкеръ и видишъ, че той се почесва отзадъ по врата, откажи се отъ неговата услуга. Тоя день не е щастливъ. Ако вземешъ пари отъ банкера, работата ти ще пропадне. Излѣзъ отъ кантората и се пази, тоя день да не взимашъ отъ никого пари на заемъ. Ако правишъ заемъ въ петъкъ, паритѣ ще се пръснатъ. Ако взимашъ пари въ вторникъ, ще се скарашъ съ съседитѣ си. Изобщо, не взимай пари отъ човѣкъ, който се почесва отзадъ по главата. Ще кажете, че той може да е щедъръ. Рѣдко ще срещнете щедри хора. За непотрѣбнитѣ нѣща тѣ сѫ щедри, но дойде ли до потрѣбнитѣ, тамъ нѣма никаква щедрость. Всички даватъ щедро гнилитѣ плодове, но здравитѣ задържатъ за себе си.

    Кѫде се проявява щедростьта на човѣка? — Въ любовьта. Като люби, човѣкъ дава отъ себе си най-ценното. Това, което е ценно за него, е ценно и за другитѣ. Кое е ценното за човѣка? — Здравето. Следователно, ще подържашъ здравето си и ще го пазишъ. Азъ съветвамъ всѣки здравъ човѣкъ да отива поне единъ пѫть въ месеца при лѣкарь да го преглежда. На болния казвамъ да отива при Господа, при Него да се лѣкува. Единствениятъ, Който може да помогне на болния, е Богъ — никой другъ. Какво ще допринесатъ хората на болния? Нищо особено. Тѣ ще му говорятъ небивали нѣща, които повече ще го разстроят, отколкото да му помогнатъ. Време е вече да отворимъ новъ листъ въ живота. Ако говоря за любовьта, а краката ми не я разбиратъ, тя не е дошла още. Когато любовьта дойде въ мене — и главата, и рѫцетѣ, и краката, и сърдцето, и душата ми — всѣка клетка на моето тѣло знае, че любовьта цари въ менъ. Цѣлото тѣло трѣбва да се радва на любовьта. Очитѣ ми трѣбва да се радватъ на любовьта; ушитѣ ми трѣбва да се радватъ на любовьта; устата ми трѣбва да се радва на любовьта. Всички хора трѣбва да се радватъ на любовьта. Каква любовь е тая, на която никой не се радва? Това значи, да проповѣдвашъ на хората онова, което не познавашъ.

    Казвашъ: Да обичаме Бога ! Какъ ще накарашъ човѣка да обича Бога, ако не си го научилъ да обича тѣлото си, което Той му е далъ ? Какъ ше се молишъ на Бога, ако самъ измѫчвашъ тѣлото си? Ти боледувашъ, изнасилвашъ клеткитѣ си, ядешъ, пиешъ чрезмѣрно, а следъ това викашъ къмъ Бога за помощь. Какво ще Му кажешъ, като дойде Той при тебе и види, че не си живѣлъ, както трѣбва ? Ти не си далъ нуждната храна на тѣлото си, не си поелъ въздухъ, както трѣбва, не си поелъ свѣтлината, както трѣбва. Ти не си постѫпилъ честно съ себе си: не си постѫпилъ честно нито съ ума, нито съ сърдцето, нито съ душата си. Какъвъ човѣкъ си ти тогава? Вървишъ намръщенъ, съ свити вежди, недоволенъ си отъ всички. Може ли при това положение да не боледувашъ и да не страдашъ ? За да се освободишъ отъ болестьта и страданието, потърси Бога. Само Той може да Ти помогне. Нѣкой иска Христосъ да го посети. Христосъ ще те посети само тогава, когато си съвършено самъ, и никой не може да ти помогне. Ако искашъ да познаешъ Христа, това може да стане само тогава, когато се намирашъ предъ най-голѣмото изпитание, когато никой не може да ти помогне. Христосъ е последниятъ, който ще те посети. Той е началото и краятъ на твоя животъ. Богъ посещава човѣка два пѫти презъ живота му: когато се ражда и когато напуща земята. Онзи, Който те праща на земята, и Онзи, Който те посреща въ другия свѣть, е Богъ. Хората сѫ въ междината, дето работятъ всичко, каквото имъ попадне.

     Сегашнитѣ хора не разбиратъ дълбоко нѣщата. Мнозина казватъ за себе си, че всѣки день се разговарятъ съ Господа. Преди известно време дойде при мене единъ младъ, съ бѫдеще човѣкъ, който ми каза, че се разговарялъ съ Господа. Зная, какъ се разговарялъ. Той мисли върху нѣкой въпросъ, разговаря се съ себе си и счита, че Богъ говори съ него. Той се самозаблуждава. Миналъ край една градина съ хубави, зрѣли плодове, пожелалъ да си откѫсне единъ плодъ и твърди, че нѣщо му казвало отвѫтре, да си хапне отъ тия плодове. Това, което му проговорило отвѫтре, е неговото желание, е не гласътъ на Бога. Когато Богъ проговори на нѣкого, всички се радватъ. Ако откѫснешъ единъ плодъ само за себе си и казвашъ, че е твой, Господъ не ти е проговорилъ. Да задържашъ нѣщата само за себе си, това е човѣшко желание. Срещнешъ единъ боленъ, радвашъ се. Срещнешъ единъ здравъ, не се радвашъ. Какво разбиране е това? Трѣбва да се радвашъ и на болния, и на здравия еднакво. Радвай се и на невежия, и на учения. Радвай се и на тоя, който знае да свири, както и на оня, който не знае да свири. Който знае да свири, ще весели оня, който не може да свири. И двамата ще бѫдатъ доволни. Учениятъ ще говори на простия; здравиятъ ще помага на болния; музикантътъ ще свири на оня, който не знае да свири. Това е Божественото. Всичко, каквото можешъ да направишъ за другитѣ отъ любовь, е Божествено. Ако нѣкой ти говори съ любовь и желание да ти помогне, Богъ говори чрезъ него.

    И тъй, ако искашъ да учишъ музика, ще търсишъ човѣкъ, който познава музиката въ нейната дълбочина. Ако си боленъ, ще търсишъ здравъ човѣкъ, който живѣе съ Бога. Всѣки здравъ човѣкъ, който живѣе въ съгласие съ Божиитѣ закони, може да лѣкува. Колко отъ сегашнитѣ лѣкари, като хванатъ само рѫката на болния могатъ да го излѣкуватъ? Това може да направи само оня лѣкарь, който е абсолютно здравъ и е свързанъ съ Бога. Отъ него изтича жизнена, магнетична сила. Ако болниятъ се лѣкува при такъвъ лѣкарь, той оздравява. Какво виждаме днесъ ? Болни лѣкари лѣкуватъ болни; болни религиозни хора, които сами не сѫ разрешили въпроситѣ си, учатъ здрави хора. Следъ това и еднитѣ, и другитѣ се чудятъ, защо нѣматъ успѣхъ. Невъзможно е боленъ да лѣкува болния, нито невежиятъ да просвѣщава невежия. Невъзможно е човѣкъ, който самъ не е разрешилъ важнитѣ въпроси въ живота си, да просвѣщава другитѣ.

    Христосъ казва: „Бѫдете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ небесни.,, Нѣкой казва, че иска да бѫде съвършенъ, да прилага правдата. Нѣма по-страшно нѣщо отъ правдата. — Защо? — Защото правдата има две страни. Отъ една страна тя сѫди човѣка, задето не се училъ да свири; отъ друга страна тя го сѫди, задето не свири правилно. Разбере ли, че нѣкой не иска да учи, тя заповѣдва да го затворятъ. Щомъ се яви въ него желание да учи, тя го освобождава.

    Сега азъ ви говоря като на ученици и желая да ме разбирате. Приятно е да говоришъ на нѣкого, който те разбира. Като говоря, нѣкои се запитватъ, какво искамъ да кажа. Значи, тѣ не разбиратъ беседитѣ. Защо не разбиратъ? — Защото беседитѣ ми сѫ обвити въ нѣколко опаковки. Това правя съзнателно, за да не ги цапате. Рѫцетѣ, мислитѣ ви не сѫ чисти. Дойде нѣкой да слуша беседа, но се съмнява въ думитѣ ми, подозира ме. Щомъ се съмнява и подозира, и азъ му се отплащамъ по нѣкакъвъ начинъ — опаковамъ беседата. Той се чуди, защо нищо не разбира. Много естествено — боленъ е тоя човѣкъ. Какъ може да слуша и възприема правилно оня, който страда отъ коремоболие? Той се върти въ леглото, не може да се успокои. Това е адътъ на земята. Следъ това ще каже, че Господъ го е забравилъ. Не го е забравилъ Господъ, но той е забравилъ Господа. Болниятъ се обръща къмъ Господа съ думитѣ: Господи, защо си се отдалечилъ отъ мене? Какъ ще се отдалечи Богъ, когато Писанието казва, че Той изпълва цѣлата вселена? Следователно, не Богъ се отдалечава отъ насъ, а ние отъ Него. Стремете се къмъ новото, за да изправите мисъльта си.

     Въ какво се заключава новото? Ти си недоволенъ, гнѣвенъ, не знаешъ, какво да правишъ. Запитай се, защо си недоволенъ, какво искашъ. Ти си богатъ — недоволенъ си; имашъ добъръ слуга — пакъ си недоволенъ. Докато не се научишъ да служишъ на другитѣ и да ги обичашъ, никога нѣма да бѫдешъ доволенъ. Ако не можешъ да служишъ на слугата си и не го обичашъ, и той не може да ти слугува и да те обича. Безъ любовь служене не може да има. Богъ създаде свѣта съ любовь. Той посещава хората съ любовь и на всѣкиго дава по нѣщо. Ако си градинарь и отглеждашъ различни плодове, дето отивашъ, носи по една кошница отъ своитѣ плодове съ любовь. Ти самъ ги носѝ, не оставяй на другитѣ да ги носятъ, защото ще ги оцапатъ. Всички недоразумения между хората се дължатъ на безлюбието. Дето е безлюбието, тамъ недѫзитѣ се отхранватъ, както селянитѣ отхранватъ прасетата. Какво правятъ съ своитѣ угоени прасета? Продаватъ ги — търговия въртятъ съ тѣхъ. Нѣкой мисли, какъ да скрие своя недѫгъ. Недѫзитѣ не се скривать, но се изправятъ. Отвори сърдцето си за доброто, и недѫзитѣ ще те напуснатъ. Джобътъ ти е пъленъ съ пари — давай и не желай да казватъ за тебе, че си добъръ. И това не е лошо, но по-добре е да давашъ, безъ да очаквашъ похвала. Може и да не давашъ, и това не е лошо, но даването и недаването произвеждатъ два различни резултата. Другъ е въпросътъ, ако не давашъ на пияницата пари.

    Преди години бѣхъ въ Америка, въ Ню Йоркъ. Веднъжъ ме срещна единъ човѣкъ, започна да ми говори на английски, да описва положението си: Ималъ болна жена, деца, беденъ билъ, не могълъ да ги гледа. Дадохъ му нѣщо, и той се отби въ една кръчма. Следъ два часа го срѣщамъ пакъ. Спрѣ ме и започна да се оплаква отъ положението си. Той не ме позна, но азъ го познахъ и му казахъ, че не обичамъ хора, които лъжатъ. Щомъ искашъ пари за пиене, кажи си истината, азъ и така ще ти помогна. Следъ това го заведохъ въ една гостилница, дадохъ една сума на гостилничаря и казахъ : Дайте на господина ядене срещу тия пари. Ако не иска да яде, оставете го свободенъ, да си върви, а вие задръжте паритѣ за себе си, Често хората се натъкватъ на желания, подобни на тия на пияницата. Роди се въ васъ едно желание, и вие искате да му услужите. Това желание ви казва, че има жена и деца, иска да му помогнете. Обаче, то не говори истината. Не задоволявайте това желание въ себе си. То не иска да прави добро. Помагай на всѣки човѣкъ, който е готовъ да прави добро. Отложи помощьта си къмъ оня, който е готовъ за доброто. Законъ е да се дава, но той е за разумнитѣ. — На кого трѣбва да се дава ? — На оня, който ви обича. На оня, който не ви обича, нищо не давайте. Христосъ казва: „Ако имашъ две ризи, дай едната на своя ближенъ.“ Това се отнася до оня, който люби. Само любещиятъ дава така и само на любещия можешъ да дадешъ. Даването изключва насилието. Който изисква насилствено, той е крадецъ и разбойникъ. Даването става по закона на свободата. И доброто става по закона на свободата. Съ други думи казано: Нѣма законъ, който може да застави човѣка да дава и да прави добро. Хората на любовьта сѫ крайно внимателни, никога не искатъ повече, отколкото имъ трѣбва.

    Единъ дервишъ срещналъ на пѫтя си единъ бей. Спрѣлъ го и помолилъ да му услужи съ малко пари. Беятъ отворилъ кесията си, въ която имало лири, сребърни и медни пари, и казалъ на дервиша: Заповѣдай, вземи, колкото ти сѫ нуждни. Дервишътъ погледналъ къмъ кесията и взелъ само 20 пари. — Вземи повече — казалъ беятъ. — Благодаря, толкова ми трѣбва. Ако взема повече, това е лакомство. Казвамъ: Човѣкъ, който мисли да се осигурява за месеци и години, не прилича на дервиша. Днесъ ти се нуждаешъ отъ свѣтлина, въздухъ, вода и отъ хлѣбъ. Отъ тебе се иска само едно: да живѣешъ споредъ закона на любовьта. Тогава, както се е погрижила любовьта за днешния день, така ще се погрижи и за утрешния. Това, че хората се оплакватъ и роптаятъ, се дължи на миналото. Сега хората воюватъ, биятъ се помежду си. — Защо? — Искатъ да турятъ новъ редъ въ свѣта. Тѣ не знаятъ, че новиятъ редъ сѫществува. Кой може да наложи тоя редъ? — Слънцето. Кой може да накара земята да дава добри плодове? — Слънцето. Може ли месечината да накара земята да дава добри плодове? — Не може. На болния тя дава почивка, но не може да въздействува на земята, да я застави да дава плодове. Не разчитайте на малкитѣ лампички. На тѣхната свѣтлина не могатъ да зрѣятъ плодове и да оправятъ работата на хората. Само слънцето носи благословение на земята. Само слънцето на живота е въ състояние да оплоди земята и възрасти сѣмената на твоята душа, да развие твоята мисъль.

    Често хората се питатъ, кѫде отива човѣкъ, като нанусне земята. При Бога ли отива? Де ще отиде и какъ ще го приематъ, това се опредѣля отъ земния му животъ. Както е живѣлъ на земята, такъвъ ще бѫде животътъ му и въ другия свѣтъ. Ако нѣкой е водилъ нечистъ животъ на земята, като отиде въ другия свѣтъ, нѣма да го приематъ въ чиститѣ апартаменти, но ще го пратятъ на баня да се изчисти. Като излѣзе отъ банята, ще го подложатъ на огънь отъ 50 милиона градуса топлина, да изгорятъ въ него и последнитѣ нечистотии и да свѣтне. Ако главичката на една карфица се постави на тоя огънь, всичко около него ще изгори. Тоя огънь е нуженъ, за да унищожи всички вредни елементи, всички паразити, всичко нечисто и да остане само Божественото, на което може абсолютно да се разчита. Въ свѣта нѣма по голѣмъ огънь отъ огъня на любовьта. Който люби, той е миналъ презъ огъня на любовьта; той знае, какво значи огънь отъ 50 милиона градуса. Тоя огънь съгражда, а не руши. Който не се ползува отъ благата на любовьта, прави и себе си, и окрѫжаващитѣ нещастни. Безъ любовь щастие не сѫществува. Всички нѣща, придобити безъ любовь, носятъ нещастие и страдание. Значи, страданието и скръбьта идатъ по пѫтя на безлюбието. а радостьта и благата — по пѫтя на любовьта.

    И тъй, сѫществуватъ два пѫтя: лѣвъ пѫть — на безлюбието и дѣсенъ — пѫть на любовьта. Ако вървишъ по пѫтя на любовьта, ще имашъ единъ резултатъ; ако вървишъ по пѫтя на безлюбието, ще имашъ другъ резултатъ. Любовьта произвежда единъ родъ явления, а безлюбието — съвсемъ другъ. Който не разбира любовьта, казва: И безъ любовь може. Единъ день ще се движишъ въ пѫтя на любовьта, а на другия день — въ пѫтя на безлюбието. Значи, единъ день налѣво, на другия день — надѣсно. Влѣзешъ ли веднъжъ въ пѫтя на любовьта, тамъ ще останешъ. Който не иска да върви заедно съ тебе, покажи му лѣвия пѫть. Всѣка мисъль, която не е съгласна съ тебе, да върви въ лѣвия пѫть; всѣко чувство, което не е съгласно съ тебе, да върви въ лѣвия пѫть; всѣка постѫпка, която не е съгласна съ тебе, да върви въ лѣвия пѫть. Всички добри мисли, чувства и постѫпки, които сѫ съгласни съ тебе, вървятъ въ пѫтя на любовьта. Това, което е въ съгласие съ човѣшката душа, иде отъ Бога. Това, което не е въ съгласие съ човѣшката душа, не е отъ Бога. Казано е въ Писанието: „Блажени нищитѣ духомъ. Блажени кроткитѣ. Блажени нажаленитѣ. Блажени милостивитѣ. Блажени, които гладуватъ и жадуватъ за правдата. Блажени миротворцитѣ“. Като четешъ блаженствата, и ти трѣбва да бѫдешъ отъ тия блажени.

    „Блажени нищитѣ духомъ. Блажени миротворцитѣ“. Можешъ да бѫдешъ нищъ духомъ, безъ да си миротворецъ. Само оня е миротворецъ, който носи миръ между хората. Може ли да се нарече миротворецъ оня, който не внася миръ между хората? Стремете се да бѫдете блажени, да придобиете блаженствата като сѣмена въ живота. Сладки сѫ плодоветѣ на блаженствата.

    Помнете: Както блаженствата иматъ плодове, така и Духътъ има плодове. Напримѣръ, любовьта е плодъ на Духа. За коя любовь се говори ? — За творческата, за любовьта, която съгражда и която носи свѣтлина. Изгрѣващето слънце подразбира любовьта. Често слънцето е скрито въ облаци. И облацитѣ, и дъждътъ сѫ потрѣбни. Какво прави земедѣлецътъ, ако нѣма влага и дъждъ? Българинътъ знае, че ако една година нѣма дъждъ, гладъ го очаква. Както житото има отношение къмъ влагата, така и сърдцето има отношение къмъ любовьта. Любовь, която не повдига сърдцето, не е истинска. Ако сърдцето не се храни съ любовь, не може да се прояви. Душа, която не се храни съ любовьта, не може да се прояви. Духъ, който не се храни съ любовьта, не може да се прояви.

    Днесъ всички говорятъ за любовьта, въпрѣки това сѫ недоволни, бедни, страдащи. И вие сте въ сѫщото положение. Очаквате да отидете на оня свѣтъ, тамъ да се задоволите и разбогатѣете. Чудно нѣщо, толкова години ви говоря за любовьта, но и доднесъ не сте я приложили! Идете тогава на другия свѣтъ и вижте, какво ще научите тамъ за любовьта. Ако на земята не възприемете и приложите любовьта, на другия свѣтъ нищо нѣма да научите. Нѣкои се страхуватъ отъ любовьта, да не ги заблуди. Любовьта е чиста, бистра вода Чистата вода не причинява пакости. Колкото пѫти и да минавашъ презъ чиста вода, тя нѣма да ти причини никаква пакость. Обаче, мѫтната, нечиста вода, всѣкога оставя нѣщо лошо въ човека. Добриятъ човѣкъ е чиста вода, която носи благословение за всички. Дружи съ добъръ човѣкъ, и не се страхувай. Лошиятъ човѣкъ, съ своитѣ мисли и чувства, все ще остави нѣщо лошо въ тебе. Пази се отъ дружба съ лошъ човѣкъ. Ако чрезъ Божественото въ себе си не можемъ да внесемъ чистота въ свѣта, какво сме придобили? Любовь, която не носи чистота, не е истинска. Любовь, която не носи здраве и благословение, не е истинска. Любовь, която носи чистота, здраве и блага на хората, е истинска, Божествена любовь. Стремете се къмъ тая любовь, и то доброволно, безъ насилие. Ако ви насилятъ, това е безлюбие. Казвате, че се страхувате да проявите любовьта си къмъ нѣкого, да не се качи на главата ви. Зависи, кого сте обикнали. Ако обичате муха, тя ще се качи на главата ви. Ако обичате конь, вие ще се качите на него. Различавайте хората, за да знаете, какъ да проявявате любовьта и какво да давате на всѣки човѣкъ. Колкото и да говоришъ за любовь на мухата, все муха ще остане. Тя постоянно ще те безпокои: ще каца на носа ти, на лицето ти, докато я изхвърлишъ навънъ. Не можешъ да направишъ мухата любеща, добра и щедра.

    Какво се иска отъ човѣка на любовьта ? Ако искашъ да придобиешъ любовьта, ще пожелаешъ свѣтълъ умъ, добро сърдце, широка душа и силенъ духъ. Само любовьта внася свѣтлина въ ума. Само любовьта внася мекота въ сърдцето. Само любовьта внася широта въ душата и сила въ духа. Желая ви да бѫдете умни, добри, широки и силни, да не се оплаквате отъ живота. Ако заболѣете, хванете болестьта и я изхвърлете навънъ. Ако ви заболи кракъ, намажете го съ дървено масло, помилвайте го и кажете: Толкова години си ми служилъ безкористно, сега и азъ ще ти послужа. Дайте почивка на крака си, безъ да се страхувате отъ болката. Ако не постѫпвашъ благородно съ себе си, никога не можешъ да проявишъ благородство къмъ окрѫжаващитѣ. Ако не постѫпвашъ благородно съ своитѣ рѫце, крака, очи, уши, носъ, какъ ще постѫпвашъ съ другитѣ хора ? Както се отнасяшъ съ себе си, така ще се отнасяшъ и къмъ другитѣ хора. Едно е нуждно на сегашнитѣ хора — добра обхода.

     Съвременниятъ свѣтъ е пъленъ съ пѣвци, музиканти и учени. Много пѣвци и музиканти има, но всѣки трѣбва да се запита, като пѣе и свири, раждатъ ли се повече плодове. Ако дърветата даватъ изобилно плодове, пѣвцитѣ и музикантитѣ сѫ пѣли и свирили добре. Не раждатъ ли дърветата много плодове, музикантитѣ не сѫ свирили добре, и пѣвцитѣ не сѫ пѣли хубаво. Нѣкой казва, че обърналъ много хора къмъ Бога. Какъ ги е обърналъ и какво е обърналъ въ тѣхъ? Ако обърналъ кесиитѣ имъ, а сърдцата имъ не е обърналъ, това не е никакво обръщане. Другъ е въпросътъ, ако обръщате пълната кесия на човѣка, който се дави. Тежката кесия ще го отнесе на дъното на морето. Тежка е човѣшката кесия. Има звезди въ вселената, на които материята е 22,000 пѫти по-тежка отъ материята на водорода. Какво ще стане съ васъ, ако вземете една малка часть отъ тази материя? Ще се намѣрите на дъното на океана. Ако кесията на човѣка е отъ такава материя, той веднага ще потъне въ водитѣ на океана. И следъ това трѣбва да дойде другъ човѣкъ отвънъ, да го спаси отъ смърть. Следователно, за да не потъва, човѣкъ се нуждае отъ леки мисли, леки чувства и леки постѫпки, да не се претоварва неговата кесия.

    Стремете се къмъ любовь, която носи свѣтлина за ума. Стремете се къмъ любовь, която носи мекота и топлина за сърдцето. Стремете се къмъ любовь, която разширява душата и усилва духа. Тая любовь прави човѣка щедъръ, готовъ на всѣкакви услуги и жертви. Това е истинската, правилна любовь къмъ Бога. Такива хора сѫ нуждни за България, за Франция, за Русия, за Англия, за Америка, за цѣлия свѣтъ. Това сѫ хората, които ще служатъ на новото, на бѫдещия редъ въ свѣта.

    Радвайте се на слънцето. Радвайте се на месечината. Радвайте се на звездитѣ. Радвайте се на всичко, което сѫществува въ свѣта. Радвайте се на малкитѣ работи, както се радвате и на голѣмитѣ.

    *

    1. Утринно Слово отъ Учителя, държано

    на 10 октомврий, 1943 г. 5 ч. с., София. — Изгрѣвъ.

  5. "Новото начало"

    „Новото начало“, Утринни слова, тринадесетa година, (1943 г. – 1944 г.), стар правопис, издание от 1944 г., София

    Книгата за теглене - PDF

    Съдържание на беседите от томчето:

    1. Двата пѫтя, 10 октомври 1943 г.

    2. Синовно отношение, 17 октомври 1943 г.

    3. Плодоветѣ на Духа, 24 октомври 1943 г.

    4. Новото начало, 31 октомври 1943 г.

    5. Бѫдете съвършени, 14 ноември 1943 г.

    6. Право мислене, 21 ноември 1943 г.

    7. Човѣшка и Божествена любовь , 28 ноември 1943 г.

    8. Безопасниятъ пѫть, 5 декември 1943 г.

    9. Най-великата наука, 12 декември 1943 г.

    10. Блажени нищитѣ, 19 декември 1943 г.

    11. Божията воля, 26 декември 1943 г.

    12. Възприемане и предаване, 2 януари 1944 г.

    13. Божествениятъ день , 9 януари 1944 г.

  6. МОК

    Служене, почить и обичь

    „Служене, почить и обичь“, 1-24 лекции отъ Учителя на Младежкия окултенъ класъ, 9-та година, т.I, (1929 г. - 1930 г.). Първо издание. София, 1940 г.
    Книгата за теглене на PDF

    (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev )

    Съдържание на томчето:

    1. Служене, почить и обичь, 30.08.1929
    2. Смѣна на състоянията, 6.09.1929
    3. Отношения къмъ Природата, 13.09.1929
    4. Удължени и скѫсени линии, 20.09.1929
    5. Три идеи, 27.09.1929
    6. Органично злато, 4.10.1929
    7. Права и крива линия, 11.10.1929
    8. Съпоставяне на нѣщата, 18.10.1929
    9. Здраве, богатство и учение, 25.10.1929
    10. Външни и вѫтрешни условия, 15.11.1929
    11. Природни гами, 22.11.1929
    12. Природна философия, 29.11.1929
    13. Психологически разборъ на явленията, 6.12.1929
    14. Смѣни въ природата, 13.12.1929
    15. Изпълнение и отлагане, 20.12.1929
    16. Собственикъ и наематель, 27.12.1929
    17. Пѫтища на природата, 3.01.1930
    18. Функции на човѣшкия организъмъ, 10.01.1930
    19. Самосвѣтеща лампа, 17.01.1930
    20. Възпитание на волята, 24.01.1930
    21. Навреме и на мѣсто, 31.01.1930
    22. Напрежение, 7.02.1930
    23. Човѣкъ и Природа, 14.02.1930
    24. Разумность и доброта, 21.02.1930

  7. От томчето "По Бога направени"
    Съборни бесѣди, 1929 год.
    Първо издание, София, 1938 г.
    Книгата за теглене на PDF
    Съдържание

    ПО БОГА НАПРАВЕНИ

    ( текстът е обработен за сайта от Георги Касапов )

    „Който прави Истината, иде
    къмъ видѣлината, за да се явятъ
    дѣлата му, че сѫ по Бога направени“.*)

    *) Иоана 3:21.

    Човѣшкиятъ животъ се опрѣдѣля отъ двѣ състояния, които произвеждатъ два различни резултата, а именно: добро и зло, видѣлина и тъмнина, истина и лъжа. Тия думи изразяватъ Истината, скрита въ самия животъ. За истинския животъ, както и за сѫщината на живота, може да се говори само тогава, когато той се прѣчисти отъ всички примѣсени къмъ него елементи, които го развалятъ и опетняватъ. Сѫщото нѣщо може да се каже и за водата. За свойствата на водата може да се говори само тогава, когато тя се освободи отъ всички примѣсени и разтворени въ нея вещества, които измѣнятъ и развалятъ вкуса ѝ. Съврѣменнитѣ хора още не сѫ опитали и не знаятъ, какво нѣщо е чистата вода, въ абсолютния смисълъ на думата. Колкото и да е чиста водата, която иде отъ въздушното пространство, веднъжъ минала прѣзъ въздуха, а послѣ и прѣзъ земнитѣ пластове, тя съдържа вече въ себе си примѣси или утайки отъ органически и неорганически вещества. Колкото и да сѫ чисти пѣсъчнитѣ пластове, прѣзъ които водата се филтрува, тѣ все пакъ съдържатъ въ себе си извѣстно количество нечистотии. Ето защо и най-чистата вода съдържа поне минимално количество примѣси или разтворени вещества. Затова, именно, съврѣменнитѣ хора търсятъ най-чиста вода по планинскитѣ мѣста. Ако водата, при пѫтуването си изъ земнитѣ пластове, изгубва своята първоначална чистота, колко повече възможности има за живота, да изгуби и той своята първоначална чистота. Животътъ, който излиза отъ Бога, е чистъ, но слѣдъ като мине прѣзъ гѫстата материя, той придобива различни утайки, вслѣдствие на което изгубва своитѣ първични свойства и своята чистота. Тази е причината, дѣто съврѣменнитѣ хора сѫ недоволни отъ своя животъ.

    Мнозина казватъ: азъ съмъ неразположенъ, азъ съмъ тѫженъ, азъ нѣмамъ успѣхъ въ живота си, животътъ ми нѣма смисъль. Това сѫ обикновени фрази, съ които човѣкъ иска да се утѣши. Обаче, не е достатъчно само човѣкъ да се утѣшава или да констатира нѣкои свои състояния, като добри или лоши, но той трѣбва да знае причинитѣ и послѣдствията на явленията, както и нѣкои методи за изправяне на лошитѣ, дисхармонични състояния. Ако човѣкъ може само да констатира нѣкое свое тежко състояние, а не знае, какъ да го прѣвърне въ добро, той ще мяза на онзи лѣкарь отъ турско врѣме, който лѣкувалъ всички болести по единъ начинъ — намазвалъ болното мѣсто отгорѣ съ мехлемъ. Но отъ този мехлемъ болеститѣ не се прѣмахвали, нито пъкъ се намалявали. Слѣдъ лѣкуването съ мехлемъ, въ медицинската практика се явиха и други лѣчебни срѣдства, като пенкелеръ, панацея, които употрѣбяваха за всички болести, но при все това болеститѣ не само че не се намалиха, но отъ день на день се увеличаватъ. Днесъ медицината си служи съ редъ лѣкарства, въ които се съзира усилието на човѣшкия духъ да се освободи по нѣкакъвъ начинъ отъ болести, страдания — изобщо, да се освободи отъ ограничителнитѣ условия на живота. Въ това отношение съврѣменнитѣ хора мязатъ на конетѣ. Когато духатъ силни бури и вѣтрове, коньтъ намѣсто да върви напрѣдъ, той отстѫпва назадъ. Вследствие на това, ако единъ конь се намира до брѣга на нѣкое море, когато задухатъ силни вѣтрове, той започва да отстѫпва назадъ и пада въ морето. Сѫщото се случва и съ хората, когато искатъ да избегнатъ отъ нѣкое зло. Тѣ искатъ да се освободятъ отъ едно зло, а попадатъ на друго. Питамъ: какво се изисква тогава отъ човѣка, за да избегне злото? — Будно съзнание. Спасението на човѣка седи въ неговото будно съзнание и въ чистия животъ, който прѣкарва на земята.

    Казвамъ: ние не говоримъ за живота, който човѣкъ самъ е опетнилъ. Това е личенъ въпросъ, съ който въобще не се занимаваме. Ние говоримъ принципално за живота, като велико постижение, къмъ което човѣшката душа се стреми. Въ човѣшкото естество едноврѣменно функциониратъ нѣколко течения на живота. Едното течение е физическиятъ животъ, въ който състоянията на човѣка лесно се смѣнятъ. Този животъ се отличава съ голѣма неустойчивость. Другото течение е духовниятъ животъ въ който има нѣщо възвишено и благородно, нѣщо устойчиво. Третото течение е Божествениятъ, Вѣчниятъ животъ, който регулира всички нѣща и явления, като дава пълна стабилность на човѣка. Въ този животъ човѣкъ знае, прѣдвижда и разполага съ нѣщата. Каже ли, че ще направи нѣщо, той го изпълнява. Наука е това! Човѣкъ, който живѣе въ Божествения свѣтъ, навредъ носи своето благословение. По това, именно, той се отличава отъ човѣка, който живѣе въ обикновения, въ физическия свѣтъ.

    Въ това отношение, когато правимъ екскурзии, ние не се интересуваме толкова отъ външната форма на планинитѣ, канаритѣ, изворитѣ и рѣкитѣ, колкото отъ въпроса, какви разумни сѫщества сѫ минали прѣзъ тия мѣста и какво сѫ оставили. Отъ външния видъ на тия мѣста се опрѣдѣля степеньта на развитието на разумнитѣ сѫщества, които сѫ минавали покрай тѣхъ. Ние се интересуваме само отъ тия разумни сѫщества, които седятъ на по-високо стѫпало въ развитието си отъ насъ, и затова наблюдаваме и изучаваме картинитѣ, които тѣ сѫ изложили въ природата. Съврѣменнитѣ художници взиматъ платна, четки и бои и нарисуватъ една, двѣ или повече картини, като ги оставятъ на хората да имъ се любуватъ и да учатъ по тѣхъ.

    Въ миналото, обаче, художницитѣ не сѫ рисували по този начинъ. Тѣ не сѫ разполагали съ платна, четки и бои, за това сѫ рисували картинитѣ си върху канаритѣ и планинитѣ. За да се разбератъ тѣхнитѣ картини, трѣбва да се гледатъ отдалечъ, на разстояние около 10 — 15 километра. При това за да се разбере дълбокия имъ смисълъ, тѣ трѣбва да се гледатъ при специални разположения, при специални условия. Напримѣръ, трѣбва да се знаятъ редъ закони, които опрѣдѣлятъ, както височината, така и наклона на извѣстни върхове. Щомъ е така, тогава не е безразлично, дали даденъ връхъ ще бѫде по високъ или по-низъкъ отъ другъ нѣкой. Освѣнъ това, въ планинскитѣ мѣста има извѣстни центрове на тежестьта, които опрѣдѣлятъ посоката на силитѣ въ тия планини. Вслѣдствие на това, въ всѣки планински връхъ има специално движение на частицитѣ. При това движение силитѣ се стремятъ да запазятъ извѣстно равновѣсие. Когато се наруши равновѣсието между силитѣ въ единъ планински връхъ, той започва постепенно да се руши. Благодарение на това, едни отъ върховетѣ на планинитѣ, като Мусалла на Рила и други нѣкои, постепенно започватъ да губятъ своето равновѣсие, а други планински върхове го възстановяватъ. За въ бѫдеще едни планини ще се рушатъ, а други ще се възстановяватъ. Въ послѣднитѣ се образуватъ нови центрове, които привличатъ нови енергии, нови сили, вслѣдствие на което тия планини растатъ и се развиватъ, както и хората. По сѫщия начинъ расте и дъното на моретата. За човѣка, който разбира вѫтрѣшния, дълбокия смисълъ на живота, всички явления криятъ въ себе си или задъ себе си извѣстна разумность. Той вижда подобна разумность и въ теченията на рѣкитѣ, езерата и моретата. Много религиозни хора, обаче, обясняватъ нѣкои явления по механически начинъ, но механиката не разрѣшава въпроситѣ. Защо? — Понеже въ механическитѣ действия нѣма разумность. Питамъ: има ли нѣкаква разумность въ зѫбцитѣ на двѣ Колела, които влизатъ едно въ друго? Ако разумностьта е въ самитѣ зѫбчести колела, то при счупване на единъ отъ тѣхнитѣ зѫбци, колелата сами би трѣбвало да изправятъ тази поврѣда. Щомъ не могатъ да поправятъ счупения зѫбецъ, ние казваме, че разумностьта седи вънъ отъ тѣхъ.

    Вие казвате: Богъ е направилъ човѣка, а сѫщеврѣменно Той е създалъ и живота. Вѣрно е, че Богъ е направилъ земята, слънцето, мѣсеца, звѣздитѣ и всички останали небесни свѣтила, а най-послѣ е направилъ и човѣка, но въ никой случай не можемъ да кажемъ, че Той е създалъ и живота. Създаването на живота не е механически процесъ. Слѣдователно, човѣкъ има еднакво отношение и къмъ земята, и къмъ слънцето, като тѣла, направени отъ Бога. Значи, първото отношение на човѣка е къмъ Първичната Причина на нѣщата, а послѣ къмъ всичко онова, което Тя е създала. Затова е казано въ Писанието: „Човѣкъ не трѣбва да се кланя на слънцето, но и слънцето не трѣбва да се кланя на човѣка“.

    Казвамъ: що се отнася до външната страна на цѣлокупния животъ, той може да се разглежда като общъ, сложенъ организъмъ, съставенъ отъ безбройно число колела. Всѣки човѣкъ, като индивидъ съставлява часть отъ този организъмъ. Докато е въ този организъмъ и се върти заедно съ всички колела, той се мисли много нѣщо. Счупи ли се, обаче, единъ отъ зѫбцитѣ на колелата, той разбира вече, че силата не е у него и започва да се чуди, да мисли, какво да прави. Казвамъ единъ отъ зѫбцитѣ на колелата се счупи. — Какво да правя? — Ще чакашъ, докато дойде нѣкой великъ майсторъ да поправи счупения зѫбецъ. Той може да го поправи, а може и да го извади, да го хвърли навънъ и вмѣсто него да тури здравъ. Ще кажете: какъ е възможно да ме извадятъ навънъ? — Да, човѣкъ може да бѫде изваденъ навънъ, и като зѫбъ отъ нѣкое колело, и като колело, да се прѣтопи и да се постави отново въ другъ нѣкои организъмъ. Отъ вѣщия, отъ великия майсторъ зависи формата, която може да ви се даде. Трѣбва да знаете, че вие още не сте господари нито на своята форма, нито на своя животъ. Вие се намирате още подъ опекунството на Великия законъ. Казвате: ние сме свободни. — Не прѣди всичко вие не сте свободни нито отъ въшкитѣ, нито отъ бълхитѣ, нито отъ комаритѣ. Едва седнете нѣкѫдѣ, и усѣщате вече, че нѣщо ви е ужилило. Не само по низкитѣ мѣста има паразити, които безпокоятъ човѣка, но тѣ се срѣщатъ и по високитѣ мѣста. Въ Рила, напримѣръ, около езерата, на височина 2400 м, се срѣщатъ особенъ родъ мухи, които кацатъ по човѣка и силно го жилятъ. На ужиленото мѣсто се образува подутина, подобна на ужилено отъ паякъ или отъ пчела. Тѣзи мухи внасятъ въ организма на човѣка особена течность, която дѣйствува лѣчебно.

    „Който прави Истината, иде къмъ видѣлината“. Този стихъ не е правилно прѣведенъ. Истината не може да се прави. Смисълътъ на този стихъ подразбира „който обича Истината“. Ако думата „прави“ се изтълкува кабалистически, споредъ буквитѣ, отъ които е съставена, първата буква „п“ въ тази дума, е на мѣстото си. Тя означава да възприемешъ нѣщо. Втората буква „р“ не е на мѣстото си. Тя означава да хванешъ нѣщо съ рѫката си. Въ този смисълъ Истината не може да се хваща съ рѫка, но се възприема съ ума. Буквата „а“ е на мѣсто употрѣбена. Истината внася Правдата въ свѣта. Дѣто нѣма Истина, нѣма и Правда. Сега хората искатъ да внесатъ първо Правдата, правото въ свѣта, а послѣ Истината. Това е. невъзможно. Първо ще възприемете Истината, а тя ще внесе Правдата. Всички нѣща се развиватъ по единъ послѣдователенъ редъ.

    И тъй, ние говоримъ за живота, споредъ сегашното му развитие. Ние не го разглеждаме теоретично. Въ това отношение физическиятъ, духовниятъ и Божествениятъ животъ прѣдставляватъ извѣстенъ родъ сили. Тѣзи три вида животъ, като течения на общия животъ сѫ, свързани единъ съ другъ. Тамъ, додѣто човѣкъ е достигналъ днесъ, той прѣдставлява една малка часть отъ общия развой. За въ бѫдеще човѣкъ ще се измѣни още повече, па и трѣбва да се измѣни, за да дойде до правитѣ, положителни разбирания на живота и на природата. Днесъ всѣки човѣкъ има извѣстно вѣрую, което иска да наложи и на другитѣ, да имъ докаже, те тъй, както той мисли, е най-право. Той може да наложи своето вѣрую, своитѣ разбирания и на другитѣ само тогава, когато има за тѣхъ абсолютни, положителни доказателства. Напримѣръ, френолозитѣ казватъ, че дългиятъ носъ е признакъ на интелигентность. Обаче, не всѣкога дългиятъ носъ опрѣдѣля интелигентностьта на човѣка. Извѣстно е на всички, че съ целзиевия термометъръ се опрѣдѣля температурата. По аналогия на горното твърдение, че отъ дължината на носа зависи интелигентностьта на човѣка, трѣбва ли да вадимъ заключение, че и отъ дължината на термометъра ще зависи неговата точность при измѣрване на температурата? Отъ какво зависи точностьта на термометъра? — Отъ правилното му приготовление. Има ли нѣкаква неправилность, или грѣшка въ приготовлението на термометъра, тя се изразява въ неточното измѣрване на температурата.

    Отъ друга страна френологията твърди, че ако носътъ е късъ и широкъ, това показва извѣстна дѣятелность въ чувствата. Тази широчина на носа може да се дължи на нѣкакъвъ физиологически дефектъ въ човѣка. Значи, законътъ, който опрѣдѣля интелигентностьта и дѣятелностьта на чувствата въ човѣка, е вѣренъ само тогава, когато дължината на носа е резултатъ на усилена умствена дѣйность, а широчината му — резултатъ на усилена дѣйность на сърцето. Когато умътъ не е работилъ интенсивно и когато сърцето не е работило усилено, дължината и широчината на носа сѫ привидно явление; тѣ сѫ образувани по механически начинъ, като резултатъ на нѣкакво натрупване. Въ този случай, доказателствата за дължината и широчината на носа излизатъ невѣрни. Това показва, че дължината на носа, която дѣйствително опрѣдѣля интелигентностьта на човѣка, трѣбва да бѫде точно опрѣдѣлена мѣрка, а не произволна. Сѫщото се отнася и до широчината на носа. Освѣнъ това, когато се опрѣдѣля интелигентностьта и дѣятелностьта на чувствата у човѣка, трѣбва да се взематъ прѣдъ видъ общата конструкция на носа, кожата му, мускулитѣ му и редъ още обстоятелства. Мускулитѣ на носа въ интелигентния човѣкъ сѫ устроени по особенъ начинъ и се отличаватъ отъ тия на неинтелигентния човѣкъ. Въ носа на интелигентния човѣкъ има извѣстна красота. Природата обича красотата и всѣкога се стреми къмъ създаване на красиви форми.

    Ще кажете: кой свѣтъ е красивъ? Умствениятъ. Той е свѣтъ на красотата: Той създава формитѣ. Щомъ дойдемъ до чувствения свѣтъ, чувствата указватъ влияние върху широчината на носа. Дойде ли се до нормалната мѣрка за широчината на носа, казваме, че този човѣкъ е благороденъ. Значи, по широчината на носа се опрѣдѣля благородството на човѣка. Каквото чувство и да се зароди въ човѣшкото сърце, веднага се отразява на носа, забѣлѣзва се леко мръдване на мускулитѣ. Най-скрититѣ чувства, които минаватъ прѣзъ сърцето на човѣка, винаги се отразяватъ въ мускулитѣ на носа. Въ това отношение носътъ е пълно отражение на чувствата у човѣка. Всички чувства на човѣка се отразяватъ върху носа, тъй както картинитѣ на кинематографа се отразяватъ върху платното. Дойдемъ ли до очитѣ пъкъ, тамъ вече нѣма абсолютно никаква лъжа. Който иска да скрие нѣщо, не остава друго освѣнъ да затвори очитѣ си. Когато дѣцата искатъ да излъжатъ, да скриятъ нѣщо отъ родителитѣ си, тѣ затварятъ очитѣ си. И слѣдъ всичко това ние мислимъ, че може да има нѣщо скрито-покрито. Не, навсѣкѫдѣ, дѣто има скрита вода, тя излиза на повърхностьта — и прѣзъ най-малкитѣ шупли ще излѣзе навънъ.

    Казвамъ: отъ гледището на Божествения свѣтъ, нѣма скрити, нѣма тайни нѣща. Не се минава много врѣме и всичко, което човѣкъ е таилъ дълбоко въ себе си, излиза навънъ. Затова, именно, отъ всички се изисква чистота — чистъ и святъ животъ. Това може да се постигне само когато човѣкъ изпълнява не своята воля, а волята Божия. Сѫщото нѣщо Христосъ е казалъ въ единъ отъ стиховетѣ на Господнята молитва „Да бѫде волята Ти, както на небето, така и на земята!“ Значи, жителитѣ на небето изпълняватъ вече волята Божия по единъ естественъ пѫть. Всички разумни сѫщества, които живѣятъ на небето, иматъ будно съзнание за това, което вършатъ, и сѫ доволни, че изпълняватъ волята Божия тъй, както трѣбва, за да служатъ като образецъ на жителитѣ отъ земята. Обаче съврѣменнитѣ хора, като не знаятъ правилния начинъ за изпълнение на волята Божия, искатъ чрѣзъ принуждение, чрѣзъ насилие да изпълнятъ този редъ, да изпълнятъ тази висша воля. Тѣ създаватъ закони, правилници, но волята Божия пакъ не се върши. Когато хората изпитватъ моменти на щастие, това не е резултатъ на земния животъ. Земниятъ животъ прѣдставлява редица отъ страдания и нещастия. Защо? — Защото той е непрѣкѫснато нарушение на Великия Божи законъ. Слѣдователно, радоститѣ, щастието въ живота на хората идатъ отъ небето, отъ Божествения свѣтъ. Прѣкѫсне ли се връзката съ този свѣтъ, страданията идатъ. Значи, страданията и нещастията идатъ отъ земята, а щастието и радоститѣ — отъ небето.

    И тъй, ако хората очакватъ щастие и радость отъ земята, тѣхното положение може да се изрази съ българската поговорка: „Трай, коньо, за зелена трѣва!“ Очаквате ли радость и щастие, обърнете погледа си нагорѣ, къмъ висшия свѣтъ! Това е въ реда на нѣщата. Растенията очакватъ своето спасение отъ слънцето. Хубавото, красивото за растенията иде отъ слънцето, а не отъ земята. Хубавото, красивото за водата иде отъ слънцето, а не отъ земята. Хубавото и красивото и за хората иде отъ слънцето, отъ този великъ свѣтъ, а не отъ земята. Всичко хубаво и велико иде отъ свѣта, дѣто се изпълнява волята Божия. Той е свѣтъ на редъ и порядъкъ. Съзнанието на тия сѫщества тамъ е тъй будно, така добрѣ развито, че тѣ знаятъ, прѣдвиждатъ и разбиратъ всичко. Тѣ знаятъ причинитѣ и послѣдствията на нѣщата, затова нито спорятъ, нито се разправятъ помежду си, нито се мѫчатъ да убѣждаватъ другитѣ. Щомъ видятъ нѣкой човѣкъ, тѣ вече го познаватъ.

    Велико нѣщо е познанието! Да познавашъ човѣка, това не значи да измѣришъ границитѣ му, до колко той е голѣмъ или малъкъ. Познаването на нѣщата не се опрѣдѣля съ измѣрване на тѣхната голѣмина. И вѣчностьта не се опрѣдѣля съ измѣрване на нейната голѣмина. За вѣчностьта нѣма мѣрка. Подъ думата „вѣчность“ се разбиратъ тия условия на живота, които никой не може да ограничи. Вѣчностьта, безконечностьта не може никога да се свърши. Тя съдържа въ себе си всички красиви възможности. Има вѣчность, която е минала вече; има вѣчность настояща; има и вѣчность бѫдеща. Това, което е минало за насъ, за други сѫщества е настояще, а за нѣкои — бѫдеще. Тѣзи въпроси сѫ отвлѣчени, и мнозина отъ васъ може да не се интересуватъ отъ тѣхъ. Които не се интересуватъ отъ тѣзи въпроси, иматъ право за това. Защо? — Всички хора не сѫ на еднаква степень на развитие. Въ духовно отношение нѣкои хора сѫ въ първо отдѣление, тѣ едва сега изучаватъ буквитѣ и само тѣхъ разбиратъ. Други сѫ въ второ отдѣление, трети — въ трето, въ четвърто отдѣление, а нѣкои сѫ въ класоветѣ на прогимназията или гимназията. Обаче, има дѣца отъ първо отдѣление, които се считатъ голѣми, и тѣ се държатъ като важни авторитети. Тѣ едва смѣтатъ отъ 1 — 10 и мислятъ, че много знаятъ. Дѣйствително, много нѣщо е да знае човѣкъ да смѣта отъ 1 — 10. Животътъ на земята се включва въ тия числа.

    Животътъ на всѣки човѣкъ се опрѣдѣля съ една математическа формула отъ числата 1 — 10 Ако вървите по закона на инволюцията и броите отъ 1 — 10, това е Божествениятъ животъ; като слизате отгорѣ, отъ 1 — 100 е животътъ на ангелитѣ; отъ 1 — 1000 — животътъ на хората, а отъ 1 — 10,000 — животътъ на млѣкопитаещитѣ и така може да дойдете до 100,000, до 1,000,000 и повече. Всички тия числа прѣдставляватъ крѫгове, и всѣки крѫгъ има свои по-малки подраздѣления. Всѣки по-голѣмъ крѫгъ, съ своитѣ подраздѣления прѣдставлява редъ възможности, но всѣки отъ тѣхъ съставлява единъ вѫтрѣшенъ крѫгъ на безпрѣдѣлния животъ, който теософитѣ наричатъ абсолютенъ, безпрѣдѣленъ, безконеченъ. Този животъ нѣма нищо общо съ живота на по-малкитѣ крѫгове. Тѣ трѣбва да се нагласяватъ споредъ него. Или изразено съ контрастенъ езикъ: нито ние познаваме Безпрѣдѣлния, нито Той ни познава. Какво ще кажете на това отгорѣ? Обаче, Този, Когото ние познаваме, и който насъ познава, само Той познава Безпрѣдѣлния. Значи, Богъ, на Когото ние се кланяме, познава Безпрѣдѣлния. Тъй щото между това Начало, което ние познаваме, има друго Начало. Той е Безпрѣдѣлниятъ Богъ, Който ни свързва въ едно цѣло. Тази идея е малко странна, даже и малко страшна. Кога се страхува човѣкъ? — Когато се качи на нѣкоя висока канара и пожелае оттамъ да скочи. Ако той нѣма крила, съ които да хвръкне, опасно, страшно е положението му; ако има крила, ще хвръкне, дѣто иска, и нѣма да се плаши. Що сѫ крилата? — Знанието. Който има знания, той може да хвърчи безъ страхъ.

    Казвамъ: вие трѣбва да вложите въ съзнанието си новитѣ идеи, които ви изнасямъ сега, за да подобрите съ тѣхъ живота, който Богъ е вложилъ въ душитѣ ви. Какво прѣдставлява човѣшката душа? — Тя може да се уподоби на прѣкрасна градина, добрѣ заградена наоколо съ зеленина, а вѫтрѣ посѣта съ най-доброкачествени плодни дървета. Човѣкъ е градинарьтъ, който я обработва. Питамъ: какво ще излѣзе отъ тази прѣкрасна градина, ако нѣма вода, да се полива? Въ този случай водата прѣдставлява живота. Отъ нея зависи плодородието на градината, което може да се използува, както за благото на самата душа, така сѫщо и за благото на нейнитѣ ближни. Ако човѣкъ самъ стане причина да се отбие нѣкѫдѣ водата, градината вече запустява, оградата ѝ се срутва, дърветата изсъхватъ, и тя става вече свърталище на добитъка. Тия животни започватъ да я наторяватъ съ своитѣ извержения. Ние наричаме това наторяване страдание. Това наричаме още и карма или зла сѫдба. Слѣдъ врѣме тия страдания ще се махнатъ, и отново животътъ ще потече, ще се възстанови пакъ прѣкрасната градина. Докато дойде това врѣме, обаче, ще се изпитатъ лошитѣ послѣдствия на този торъ. Нѣма по-страшно нѣщо отъ нечистотиитѣ въ живота! Говедата не заравятъ своитѣ извержения, както това правятъ свинетѣ, а оставятъ на хората, тѣ да свършатъ тази работа. Свинетѣ пъкъ вършатъ тази работа не отъ нѣкакво високо съзнание, а по силата на своя навикъ да ровятъ и разравятъ. Като ровятъ и разравятъ земята, тѣ случайно заравятъ и своитѣ извержения. Волътъ, напримѣръ, като натори земята съ своитѣ извержения, казва на господаря си: „Слѣдъ като наторихъ нивата ти, впрегни ме сега да я изора“. Като я изоре, само тогава вие ще разберете смисъла, философията на живота.

    Това е символъ, който трѣбва да обърнете, да анализирате, за да намѣрите вѫтрѣшния смисълъ, скритъ въ него. Вие трѣбва да дадете такъвъ изразъ на този символъ, какъвто математиката дава на числата. Сѫщото се отнася и до буквитѣ. Всѣка буква има свой опрѣдѣленъ изразъ. Въпросътъ не е въ това, скоро да получите крайни резултати, крайни цѣли. Първо за васъ е важно да дадете изразъ на всѣко число, на всѣка буква, на всѣко явление въ живота, и слѣдъ това да очаквате крайни резултати. Всѣка буква, всѣко число прѣдставлява единъ методъ. Вие искате да подобрите живота си. Какъ ще го подобрите? Трѣбва да намѣрите такъвъ методъ, че като го приложите въ живота си, да получите добри резултати. Казвате нѣкому не грѣши! — По какъвъ начинъ, какво трѣбва да направя, за да не грѣша? Толкова пѫти съмъ правилъ усилия да не грѣша, но пакъ грѣша. Вие запитвате: има ли, наистина, нѣкакъвъ сигуренъ методъ, чрѣзъ който човѣкъ да не прави грѣхове? — Има, разбира се. Много примѣри сѫ дадени, остава само да ги приложите.

    Сега ще ви приведа единъ примѣръ за потвърждение на мисъльта, че човѣкъ може да намѣри начинъ да не грѣши. Единъ турчинъ, отъ Шуменско нѣкѫдѣ, билъ голѣмъ пияница. Той правилъ много опити, да се отвикне отъ тази слабость да пие. Какво ли не правилъ той? И Корана челъ, и се заричалъ да не пие, и все пакъ пиелъ, не могълъ да се откаже отъ пиенето. Най-послѣ, като видѣлъ, че самъ не може да се поправи, казалъ си: „Алахѫн иши“ — Божия работа е това! На Бога оставямъ всичко.“ Като си казалъ така, пакъ се запѫтилъ къмъ кръчмата да пие. Това било вечерь, къмъ 11 часа. Той се обърналъ къмъ кръчмаря и му казалъ: „Иване, дай ми четвъртъ кило ракия!“ Кръчмарьтъ, по погрѣшка, вмѣсто ракия, налѣлъ четвъртъ кило газь. Турчинътъ надигналъ шишенцето и бързо го изпилъ. Като разбралъ, че вмѣсто ракия изпилъ четвъртъ кило газь, той рекълъ на кръчмаря: „Иване, Иване, какво направи!“ — и на часа излѣзълъ отъ кръчмата. Отъ тозъ моментъ той прѣстаналъ да пие. Газьта го излѣкувала. Газьта има резултатъ само тогава, когато Алахъ я дава. Това значи: газьта лѣкува само тогава, когато е употрѣби разумно. По този начинъ между кръчмаря и турчина се образували отношения, а газьта послужила като връзка за тия отношения. Кръчмарьтъ му казалъ: „Слушай, азъ съмъ кръчмарь и не пия, а ти не си кръчмарь и пиешъ. Щомъ азъ мога да се въздържамъ, ти още повече можешъ да се въздържашъ“. Значи, чрѣзъ кръчмаря Богъ освобождава турчина отъ слабостьта му да пие.

    И сега, щомъ кажемъ нѣкому да не грѣши, трѣбва да намѣримъ начинъ, методъ, този човѣкъ да не грѣши. Кажемъ ли нѣкому да прави добро, пакъ трѣбва да му покажемъ начинъ, какъ да прави доброто. Казвамъ: ако въ новата наука употрѣбяваме старитѣ методи, ние ще имаме стари резултати. Казвате: да се обичаме! — Какъ ще се обичате? Казвате: така трѣбва да се обичаме, че да сме готови да правимъ добро едни на други. — И като се обикнете, и като сте готови да си правите добро, пакъ злото може да се яви. Напримѣръ, една мома обиква друга нѣкоя. Идва трета и казва на първата: ти мислишъ ли, че тази твоя обичь ще ти донесе нѣкакво добро? Първата мома поглежда нѣкакъ особено, мило къмъ своята любима. Третата ѝ казва: какво я поглеждашъ така особено? Особено ще я поглежда, разбира се. Какво означава този особенъ погледъ? — Той означава интенсивность на чувствата. Котката, напримѣръ, поглежда особено къмъ мишката. Защо? — Чувствата ѝ сѫ интенсивни по отношение на мишката. И птичката, кацнала нѣйдѣ на дървото, поглежда особено къмъ котката, но котката поглежда за едно нѣщо, а, птичката — за друго. При всѣки даденъ случай човѣкъ може да се намѣри въ положението или на котката, или на птичката. Човѣкъ трѣбва да разрѣши въ себе си въпроса, каква роля играе котката, и каква — птичката.

    Отъ чисто практическо гледище, човѣкъ не трѣбва да се занимава съ отрицателнитѣ сили на тъмнината, защото тѣ го демагнитизиратъ, и той изгубва своята вѫтрѣшна сила. Когато човѣкъ наблюдава нѣкое отрицателно дѣйствие, той се опетнява. Виждашъ ли, че бѣсятъ, или убиватъ нѣкого, не гледай, не петни душата си! Помоли се за този човѣкъ и се постарай да си създадешъ нѣкакъвъ красивъ образъ, нѣкаква красива форма въ ума. Създай въ ума си една картина за доброто на този човѣкъ, та да му помогнатъ отъ невидимия свѣтъ, да отворятъ пѫть на душата му. Слѣдователно, нека остане въ вашия умъ една картина за доброто, за благото на този човѣкъ. Речете ли да разправяте на този, на онзи за това, което сте видѣли, вие вече сте се опетнили. Ако двама братя или двѣ сестри отъ новото учение се скаратъ или сбиятъ, тѣ непрѣменно ще почувствуватъ нѣкаква вѫтрѣшна тѫга въ себе си. Тѣ изпитватъ тѫга, защото се наранили вѫтрѣшно, и трѣбва да прѣвържатъ раната си.

    Казвамъ: да се каратъ или да се биятъ хората, това е старъ начинъ на дѣйствие. Докато хората прилагатъ старитѣ методи въ живота си, тѣ нѣма да иматъ никакви положителни постижения. Резултатитѣ на тѣзи методи сѫ остаряване и дисхармония въ всичко. Новото общество не може да почива на стари методи. Старитѣ методи сѫ изгнили вече греди, които не могатъ да издържатъ нова постройка. Мнозина казватъ: Господъ може да направи всичко. Така е, Богъ може всичко да направи, но ако утрѣ не задоволи вашитѣ желания и очаквания, вие сте готови да се откажете отъ Него. Богъ, Великото начало на живота, може да направи всичко, което включва въ себе си пълнота и съвършенство. Той има изборъ въ своитѣ дѣйствия, макаръ че има свобода да направи, каквото иска. Неговитѣ дѣйствия, обаче, сѫ всѣкога разумни и съвършени.

    На какво трѣбва да се базира разумностьта, изобщо? Когато нѣкой човѣкъ ме хвали, това показва, че той очаква сѫщо така да бѫде хваленъ отъ мене. Когато нѣкой ме обича, и той очаква да бѫде обичанъ. Когато нѣкой ми подарява нѣщо, и той очаква подаръкъ отъ мене. Това сѫ правила безъ изключения. На какво основание трѣбва мене да хвалятъ, а азъ да не хваля? Защо азъ трѣбва да бѫда обичанъ, безъ да отговоря на другитѣ пакъ съ обичь? Въ такъвъ случай, ако искамъ да бѫда свободенъ, трѣбва да наредя нѣщата на това мѣсто, което е най-безопасно. Напримѣръ, ако искамъ да чета, а нѣмамъ свѣщь, ще почакамъ, докато другъ нѣкой запали свѣщьта си. Тогава азъ ще чета свободно на неговата свѣтлина, безъ да се задължавамъ да го хваля, дѣто той е запалилъ свѣщьта за себе си. Другъ е въпросътъ, ако азъ помоля този човѣкъ да запали свѣщьта си специално за мене, или пъкъ, ако той ме помоли да запаля свѣщьта си специално за него.

    Сега вие трѣбва да схващате правилно новитѣ вѣения, новитѣ отношения, които Богъ има къмъ васъ, както и къмъ всички ония, които влизатъ въ новата култура. Подъ думата „нови отношения“ разбирамъ отношения, несѫществували до сега. Ще ви приведа единъ простъ примѣръ за изяснение на мисъльта си. Нѣкоя майка има само едно дѣтенце, което много обича. Тя постоянно го милва, гали, цѣлува, пригръща — радва му се. Когато дѣтенцето и стане седемгодишно, тя го изпраща на училище, да се учи. Учительтъ вече има съвсѣмъ други, нови отношения къмъ това дѣте. Той не може да го милва и пригръща, както правѣла майката. Неговата задача, като учитель, е съвсѣмъ друга. Тукъ се зараждатъ отношения между учитель и ученикъ. Ако учительтъ има въ отдѣлението си 30 — 40 дѣца и постѫпва съ тѣхъ, както майкитѣ имъ постѫпватъ, питамъ: колко часа трѣбва да има той на разположение, докато изпълни тази процедура? Когато майката пригръща дѣтето си, тя го храни, дава му нѣщо. Значи, когато човѣкъ иска да живѣе, той трѣбва да се храни; когато човѣкъ иска да мисли, той трѣбва да учи. Слѣдователно, при майка си дѣтето живѣе, а при учителя си — учи.

    Казвамъ: всѣки човѣкъ, който се стреми къмъ новъ животъ, той влиза въ нова область — въ закона на безсмъртието, дѣто отношенията между хората сѫ съвсѣмъ нови. Тия отношения сѫ абсолютно чисти. На небето и дѣцата живѣятъ въ тия отношения и ги спазватъ. Досега азъ срещнахъ въ България само едно дѣте, момиченце, съ такава абсолютна чистота въ погледа му. Въ очитѣ му имаше нѣщо Божествено, което единствено е въ състояние да внесе красивото и великото въ свѣта. Срещнете ли това дѣте, то събужда желание въ васъ, и вие да бѫдете като него. Неговиятъ погледъ говори за една свободна, богата душа.

    И тъй, всѣки, който обича Истината, трѣбва да придобие ново вѫтрѣшно състояние. За постигане на това състояние, човѣкъ трѣбва да има голѣма вѫтрѣшна прозорливость, досѣтливость, да разбира, кое е приятно и кое неприятно на хората. Спрѣмо душитѣ на хората той трѣбва да бѫде много внимателенъ. Тъкмо тази чърта липсва у българитѣ. Българинътъ е крайно нахаленъ. Надали има другъ народъ, за когото може да се каже сѫщото. Като общо правило, българинътъ не знае, какво нѣщо е любовь и уважение къмъ личностьта на човѣка, а още повече къмъ душата. Когато българинътъ проявява къмъ нѣкого уважение или почитание, непремѣнно той има нѣкаква користолюбива цѣль Българинътъ рѣдко може да направи нѣщо безкористно. Ако той не може да извърши нѣщо отъ любовь, нека го направи поне отъ обичь къмъ Истината.

    Казвамъ: българитѣ трѣбва да се борятъ съ този вѫтрѣшенъ недѫгъ — нахалството, за да се подигнатъ. Този недѫгъ може да се изправи само по единъ начинъ — когато човѣкъ обикне Бога. Като говоря за обичь, за любовь къмъ Бога, азъ не разбирамъ този Богъ, Който живѣе на небето, нито Този, Който живѣе въ хората, но подразбирамъ Бога, Който сега иде въ свѣта. Младиятъ момъкъ нѣма да се влюби въ стара баба, която прѣдставлява живота на миналото; той нѣма да се влюби въ женена жена, която прѣдставлява сегашния животъ, но ще се влюби въ чистата дѣвствена мома, която никога мѫжъ не е познала. Тази мома прѣдставлява бѫдещия животъ — животътъ на новата култура. Това е правилното положение на нѣщата, което всички съврѣменни хора трѣбва да разбиратъ. Тъй както хората вѣрватъ днесъ въ Бога, това не е вѣра. Това е животъ на интересъ. Кой не вѣрва въ една богата банка? Да вѣрвашъ въ нѣкоя банка само затова, че всѣки день имашъ възможность да теглишъ пари отъ нея, това е вѣра чрѣзъ принуждение, вѣра отъ интересъ. Споредъ индуситѣ истинската вѣра въ Бога подразбира сливане съ Него. Това не е точно опрѣдѣление на вѣрата. Споредъ насъ сливането съ Бога подразбира да гледашъ на нѣщата тъй, както Той гледа. Затова се изисква абсолютна чистота, съ нищо да не опетнявашъ Божественото въ себе си.

    Когато се говори за Бога, Когото не познавате, това е философско положение, което може да смути донѣкѫдѣ съзнанието на обикновения човѣкъ. Ние не говоримъ за това Начало, което вие познавате въ смъртьта, но говоримъ за това Велико Начало въ Вѣчния животъ, което вие още не познавате. Може ли да се нарече лѣкарь този човѣкъ, който продължава живота ви само съ нѣколко дни? Може ли да се нарече майка тази жена, която ви дава животъ само за 30—40 години? Може ли да се нарече баща този човѣкъ, който самъ изялъ и изпилъ всичко, а за сина си нищо не оставилъ? И сега, ако знаете законитѣ за раждането и прѣраждането, всѣки отъ васъ ще може да опрѣдѣли, на кое мѣсто ще се прѣроди. Ако нѣкой баща има 5 — 6 сина, въ слѣдния животъ той ще се прѣроди чрѣзъ този синъ, когото най-много обича. Като има прѣдъ видъ това, той оставя на своя любимъ синъ най-много наслѣдство: кѫщи, ниви, пари. Той прави това съ користолюбива цѣль: като дойде втори пѫть на земята, да бѫде богатъ. На останалитѣ синове, които не обича толкова много, или никакво наслѣдство не оставя, или много малко, съ което иска да каже: азъ нѣма да се прѣродя чрѣзъ васъ, за това не ви оставямъ нищо. По сѫщия начинъ постѫпва и майката, когато има нѣколко дъщери. Една отъ дъщеритѣ си тя обича най-много и всичко, каквото има, дава на нея, защото иска да се прѣроди чрѣзъ нея. Туй не е за осѫждане, защото такъвъ е вѣчниятъ планъ на живота. Това ще се повтаря и прѣповтаря дотогава, докато човѣкъ се изчисти отъ своя егоизъмъ и отъ користолюбието си. При тази користолюбива любовь, когато бащата се прѣроди чрѣзъ своя любимъ синъ, той ще бѫде отгледанъ отъ него по всичкитѣ правила на съврѣменното възпитание. Той ще тегли отъ сина си такъвъ каишъ, какъвто никога не е виждалъ и не е чувалъ. Всѣки човѣкъ въ живота си ще минава прѣзъ страдания дотогава, докато дойде до абсолютно безкористие.

    Слѣдователно, първото нѣщо, което се изисква отъ всѣки едного, е да има въ съзнанието си високо понятие за Бога. Като имаме прѣдъ видъ всички съврѣменни религиозни вѣрвания за Христа, за светиитѣ, за онзи свѣтъ — всички тия вѣрвания трѣбва да се прѣчистятъ! Отъ тѣхъ хората сѫ направили една сплавь, една амалгама, вслѣдствие на което си прѣдставляватъ нѣщата тъй, както никога не сѫ били. Днесъ се говори за Христа, за християнството, но питамъ: какво е било християнството въ своя първоначаленъ периодъ? Какъвъ е билъ Христосъ и какъ е проповѣдвалъ? Христосъ ходѣлъ скромно облѣченъ, съ сандали на краката си. Какъ стана тогава, че Неговитѣ избраници днесъ служатъ на Бога съ мантии и съ корони на глава? На врѣмето си Христосъ работилъ безъ заплата. Какъ се нареди днесъ, Неговитѣ избраници да получаватъ такива голѣми заплати? Азъ се чудя на всичко това.

    Какъ ще обясните тѣзи факти отъ научно гледище? Ако една овца проявява качества, каквито майка ѝ не притежава, питамъ: отдѣ се явиха тѣзи качества въ овцата? Когато видя единъ катъръ, азъ зная, че майка му е била кобила, а бащата — магаре. Ето защо, когато човѣкъ даде ходъ на нѣкоя чисто животинска или човѣшка проява въ себе си той трѣбва да знае, че или баща му, или майка му е причина за това. Въ единия отъ тѣхъ е имало нѣкакво неестествено проявление. Ако не е така, отдѣ може да дойде този грѣхъ? Слѣдъ всички грѣхове и прѣстѫпления, които съврѣменнитѣ хора вършатъ, най-послѣ тѣ казватъ: ние сме отъ Бога родени. Питамъ: какъ е възможно да сте родени отъ Бога, а грѣхове и прѣстѫпления вършите?

    Не говорете така! Не обвинявайте Бога за вашитѣ грѣхове и прѣстѫпления! Когато вършите грѣхове и прѣстѫпления, Богъ хиляди пѫти ви казва: „Не правете това, защото не е право, не е добро!“ Вие чувате гласа Му, и пакъ вършите своето. Защо Го обвинявате тогава? Кажете си: азъ самъ направихъ този грѣхъ и ще понеса послѣдствията му.

    Въ единъ женски монастиръ живѣли нѣколко калугерки съ своята игуменка. Калугеркитѣ обичали да ядатъ печени яйца, но не имъ позволявали. Тѣ търсили начинъ, какъ да задоволятъ това свое желание. На една отъ тѣхъ идва на умъ, да пекатъ яйцата на свѣщь. Намислила и го приложила. Този начинъ се указалъ практиченъ, и затова, незабѣлѣзани отъ никого, тѣ го прилагали често. Игуменката видѣла единъ день, какъ калугеркитѣ, скрито отъ нея, пекатъ яйца на свѣщь. Тя се почудила и казала: „Отдѣ се намѣри този дяволъ, да ги научи да пекатъ яйца на свѣщь?“ Дяволътъ, като чулъ, че се хвърля такова обвинение върху него, казалъ: „Напразно ме обвинявате! Азъ за пръвъ пѫть чувамъ подобно нѣщо, да се пекатъ яйца на свѣщь“. Значи, и князътъ на свѣта за пръвъ пѫть вижда такова изкуство. Въпросътъ не е за грѣха. Грѣхътъ е миналъ вече своето врѣме.

    Днесъ ние трѣбва да знаемъ да градимъ. Ние сме зидари, и съ чукове въ рѫка трѣбва да градимъ Божественото здание! Единъ ще циментира, другъ каль ще бърка, трети — греди ще дѣла. Всѣки ще прави, каквото може, но всички заедно ще градимъ. — Ама азъ вѣрвамъ въ Бога! — Не е въпросътъ въ вѣрването. Всички трѣбва да градимъ! Отъ всички се иска работа. Минаха ония врѣмена на безработица. — Ама азъ те обичамъ! — — Какво отъ това? Че обичашъ, толкова по-добрѣ за тебъ. То е условие да работишъ, да служишъ на Бога. И затова, казвамъ: дошло е врѣмето да работите на Божественото здание! Който не е готовъ, нѣма да бѫде взетъ за работникъ, понеже ще развали Божествения планъ. Той скоро ще се умори и ще каже: нека дойде другъ да гради! — Не, така не може. Всички трѣбва да бѫдете майстори. Правете всичко за Бога. На Бога служете, себе си почитайте, ближния си обичайте! Да обичате ближнитѣ си, значи да имъ помагате, като имъ давате потикъ да свършатъ работата си по-скоро и по-добрѣ.

    Значи, всички на работа! Начинътъ, по който сте работили досега, е добъръ, но има вече новъ, по добъръ начинъ за работа. Новиятъ начинъ се заключава въ абсолютното спазване законитѣ на разумната природа. Напримѣръ, когато правимъ екскурзии, понѣкога дъждъ вали, вѣтъръ вѣе, и нѣкои казватъ: Защо Учительтъ не разсѣе облацитѣ, да не вали дъждъ? Защо не спре вѣтъра и не заповѣда на слънцето да грѣе? — Не, азъ съмъ много внимателенъ спрѣмо природата. Азъ не промѣнямъ нито вѣтроветѣ, нито дъжда спирамъ, но се нагаждамъ съ тѣхъ. Като срещна приятелитѣ, които създаватъ вѣтроветѣ и дъждоветѣ, поразговарямъ се малко съ тѣхъ и имъ казвамъ: виждамъ, че искате да ни окѫпете и да ни провѣтрите малко, но гледайте да не ни окѫпете и провѣтрите по вече, отколкото трѣбва. Азъ никога не имъ заповѣдвамъ, искамъ тѣ сами да се сѣтятъ, какво трѣбва да направятъ. Ако не разбератъ, какъ трѣбва да постѫпятъ, казвамъ: тѣхна работа е това! Тѣ вършатъ работата си, както разбиратъ, а пъкъ азъ трѣбваше да избера съотвѣтно врѣме за екскурзия. Не трѣбваше да отивамъ на екскурзия тъкмо този день, когато приятелитѣ поливатъ тамъ. Ако съмъ направилъ нѣкаква погрѣшка въ изчисленията и въ такъвъ день, именно, тръгна на екскурзия, обръщамъ се къмъ тѣхъ внимателно, като имъ казвамъ: ще бѫдете така добри, да задържите поливането си за още нѣколко часа. Човѣкъ не трѣбва да заповѣдва, но трѣбва да бѫде внимателенъ.

    Казвамъ: въ отношенията ни се изисква пълно съобразяване съ онова, което живата природа върши. Обаче, въ природата има извѣстни прояви, които не сѫ Божествени. Само срѣщу тия прояви ние реагираме. Напримѣръ, явяването на нѣкой голѣмъ, опустошителенъ циклонъ, или на голѣми порои, които причиняватъ наводнения, и редъ други стихии, тѣ не сѫ Божествени явления. Причинитѣ за тия стихийни явления сме ние, хората, които съ нашия неправиленъ животъ, създаваме единъ неестественъ редъ на явленията въ природата. Всѣка планинска мѣстность, въ която владѣе чистота и святость, може да изпрати срѣщу насъ бури и вѣтрове, ако се опитаме съ нѣщо да нарушимъ нейнитѣ правила и закони. Сѫществата, които населяватъ тия мѣста, могатъ да ни изгонят, и ние ще се принудимъ да слѣземъ въ по-низкитѣ мѣста.

    Мнозина мислятъ, че могатъ да вършатъ на планината, каквото искатъ. Не е така. Чистота се изисква отъ човѣка! Въ природата сѫществува законъ за абсолютна чистота: чистота въ мисли, чувства и дѣйствия. Не се плашете отъ този законъ! Съ страхъ човѣкъ не се спасява, но той трѣбва да знае, че сѫществува единъ Божественъ законъ, който регулира всички явления въ живота и природата. Напримѣръ, ако отидете въ нѣкоя планинска мѣстность, населена отъ нимфи, и се опитате да развалите тѣхнитѣ градинки, ще влѣзете въ стълкновение съ този законъ, който регулира явленията, и вие непрѣменно ще пострадате. Тия нимфи избиратъ най-хубавитѣ мѣста въ планинитѣ и ги покриватъ съ цвѣтя и зеленина. Тѣ ги поливатъ, обработватъ и наглеждатъ, както домакинята обработва своята градина. Нимфитѣ подържатъ градинкитѣ си съ своята обичь. Ако врѣмето е сухо, безъ дъждъ, тѣ носятъ специално за тѣхъ вода и ги поливатъ. Та когато минаваме прѣзъ такива планински мѣстности, трѣбва да бѫдемъ много внимателни. Сутринь, когато наблюдаваме изгрѣва на слънцето, а вечерь — звѣздитѣ, пакъ трѣбва да бѫдемъ внимателни. На земята се забѣлѣзва едно слабо клатушкане, вслѣдствие на което ние нѣмаме всѣкога едно и сѫщо отношение къмъ слънцето, мѣсеца и звѣздитѣ. Такива промѣни ставатъ не само на земята, но и въ атмосферата. Нѣкога въздухътъ е по-гѫстъ, а другъ пѫть — по-разреденъ; нѣкога е по-сухъ, а другъ пѫть — по-влаженъ. Навсѣкѫдѣ въ природата се забѣлѣзва една малка промѣна. Понѣкога слънцето и звѣздитѣ не изпращатъ къмъ земята нужното количество свѣтлина, отъ която ние се нуждаемъ. Има случаи пъкъ, когато ние не можемъ да възприемемъ направо слънчевата свѣтлина. Тя трѣбва да мине прѣдварително прѣзъ специални трансформатори, да се смекчи, и тогава да дойде до нашитѣ очи. Обаче, ние трѣбва да знаемъ, по кое врѣме да излизаме сутринь. Ще кажете: добрѣ е да се излиза сутринь при зазоряване — Не, има случаи, когато не е добрѣ да се излиза сутринь при зазоряване.

    Спремъ ли се, обаче, прѣдъ тия специални случаи, ще дойдемъ до фанатизъмъ. Природата не търпи никакъвъ фанатизъмъ. Понеже всички центрове въ природата се мѣнятъ всѣки часъ, човѣкъ трѣбва да бѫде винаги буденъ, готовъ на поста си, като капитанъ на своя параходъ — всѣки день да прави нови изчисления, всѣки день да се приготовлява за нови условия. И благата, които Богъ ни изпраща всѣки день, трѣбва да знаемъ, какъ най-правилно да ги употрѣбимъ за съграждане на нашето тѣло. Напримѣръ, вие искате да бѫдете обичани, да имате влияние надъ хората. Питамъ: какъ можете да придобиете това, ако вашата нервна система е разстроена? Ако вие сте нервни и постоянно се дразните, какъ ще можете да обичате и да ви обичатъ? Вие трѣбва да бѫдете като банкеръ, организмътъ ви постоянно да бѫде пъленъ съ магнетична сила. Не сте ли богати съ такава сила, нервни ли сте, хората ще ви избѣгватъ. Ако трѣбва да влѣзете въ съобщение съ такива хора, това на право не може да стане. Съ тѣхъ направо вие не можете да се разговаряте. Между тѣхъ и васъ непрѣменно трѣбва да дойдатъ редъ други сѫщества, които да смекчатъ тѣхната енергия, да я трансформиратъ. За такива хора Писанието казва: „Лошитѣ съобщения развалятъ добритѣ нрави“. За добритѣ хора, съ мекъ характеръ и богати съ магнетична сила, Писанието казва: „Добритѣ съобщения поправятъ лошитѣ нрави“.

    Сега, прѣдъ насъ седи една положителна, нова наука, ново учение. Не е достатъчно само да твърдимъ, че трѣбва да бѫдемъ добри, благородни, че сме хора на новото учение и т. н. Въ какво се заключава новото учение? — Новото учение се изразява въ опрѣдѣлено, положително служене на Бога; въ почитъ къмъ себе си, да знаешъ на всѣка стѫпка, че си човѣкъ; и въ постоянна обичь къмъ ближнитѣ си. Новото учение включва въ себе си една опрѣдѣлена, положителна наука, която може да се приложи въ живота. Новото учение дава на хората новъ начинъ за самовъзпитание, чрѣзъ който тѣ могатъ да видоизмѣнятъ лицето си, да го направятъ красиво и хармонично. Повечето отъ съврѣменнитѣ хора сѫ хилави, болни. Тѣ трѣбва да прѣустроятъ цѣлия си организъмъ, но за това се изисква голѣмъ капиталъ. Най-първо човѣкъ трѣбва да прѣустрои своето сърце, своя умъ, своята воля, а слѣдъ това и своята душа, като внесе въ нея всички необходими елементи, съ които тя трѣбва да работи. Слѣдъ като е работилъ върху своя умъ, върху своето сърце, върху своята воля и върху своята душа, човѣкъ ще остави душата си свободно да работи и ще каже, като пияния турчинъ: „Божия работа е това!“ Каже ли така, нека наблюдава, какъ Богъ работи. Сега, съ тѣзи ѫгли, които имате по лицата си, съ тѣзи вѫзли по пръститѣ си, съ този хилавъ организъмъ, вие не може да влѣзете въ Царството Божие. Трѣбва напълно да прѣустроите организма си. И само по този начинъ, съ обновенъ, здравъ организъмъ, вие ще видите, какъ Богъ работи и ще разберете, за кой Богъ ви говоря. Азъ ви говоря за този Господъ, Който иде сега въ свѣта. За Него се казва въ Писанието: „Послѣдния день ще напиша своя законъ въ сърцата имъ, и тѣ ще ме познаятъ“. Свѣтътъ още не познава този Господъ, именно. Засега Той има повече отъ 40 имена, които сѫ написани въ Библията, но всички сѫ опетнени. Затова Той даде на Мойсея ново име за себе си. Вие какъ ще Го наречете? Христосъ Го нарече Отецъ, съ което искаше да каже, че Богъ има еднакви отношения къмъ всички хора, като Баща къмъ синоветѣ си. Хората, обаче, нѣматъ еднакви отношения къмъ Бога. Нѣкой казва: Богъ ме изостави съвсѣмъ; на едни даде богатство, на други — знания, а на мене — нищо.

    Христосъ дава два образци за отношения на баща къмъ синоветѣ си и обратно. Единъ баща ималъ двама синове. По-младиятъ синъ поискалъ отъ баща си своето наслѣдство и отишълъ въ свѣта да си поживѣе, дѣто изялъ и изпилъ всичко. Като изялъ всичко, той дошълъ до съзнание, че сгрѣшилъ и рѣшилъ да се върне при баща си. Той си казалъ: „Азъ мислѣхъ, че животътъ при баща ми е тежъкъ и затова пожелахъ да се отдѣля на свобода, но указа се, че този животъ билъ по-тежъкъ“. Върналъ се той при баща си, разкаянъ и смиренъ, като му казалъ: „Прости ме, татко, азъ се връщамъ при тебе, но не съмъ достоенъ да се нарека твой синъ; моля те, приеми ме за твой послѣденъ слуга“. Баща му се зарадвалъ, приелъ го много добрѣ и въ честь на неговото връщане заповѣдалъ на слугитѣ си да заколятъ и опекатъ едно отъ най-угоенитѣ телета.

    Сега започва изпита за по голѣмия синъ. Той минавалъ за чистъ и святъ, работѣлъ съ усърдие и любовь на баща си, но сега, като видѣлъ радостьта на бащата за връщането на по-малкия му братъ, въ него се събудила ревность, зависть, и той казалъ на баща си: „Толкова години азъ ти работя, но ти никога не закла за мене теле. Сега, като дойде братъ ми, ти се развесели и заповѣда да заколятъ за него най-угоеното теле.“ Баща му отговорилъ: „Синко, всичко, което имамъ е твое. Ти можешъ всѣкога, когато пожелаешъ, да си заколишъ не едно, но колкото искашъ телета, всички сѫ твои. Братъ ти нѣма нищо, той бѣше изгубенъ и се намѣри.“ Значи, голѣмиятъ синъ се възгордява, но не съзнава грѣшката си. Малкиятъ синъ съзнава погрѣшката си и се смирява. Питамъ: кой отъ двамата синове е на правата страна? Малкиятъ синъ, който се е разкаялъ, задѣто напусналъ баща си, е на по-правъ пѫть отъ голѣмия синъ. Чувствата на бащата и майката не се даватъ по законъ, но по любовь.

    Слѣдователно, новото положение въ свѣта изисква всички да бѫдемъ синове Божии. Щомъ сме синова Божии, всички трѣбва да имаме еднакви отношения помежду си. Сега не е въпросътъ, какъ трѣбва да се отнасятъ хората къмъ менъ. Важно е, какъ азъ трѣбва да постѫпвамъ, какви трѣбва да бѫдатъ моитѣ отношения къмъ Бога, къмъ душата ми и къмъ моитѣ ближни. Че не ме приели нѣкѫдѣ добрѣ, това не ме интересува. Отъ всѣкого се изисква да държи смѣтка за своитѣ постѫпки и отношения, а не за отношенията и постѫпкитѣ на другитѣ. Каквото прѣдприема човѣкъ, той трѣбва да се запита дълбоко въ себе си, какъ трѣбва да постѫпи. Пѫтува ли за нѣкѫдѣ, той трѣбва да се запита, кой пѫть да вземе. Божественото начало въ човѣка ще му отговори накѫдѣ да върви, кой пѫть да вземе и т. н. Често при екскурзии, много екскурзиянти изгубватъ пѫтя и се забъркватъ по тази причина, именно, че не се допитватъ до Божественото въ себе си. Тѣ си проектиратъ нѣщо по човѣшки, било това, че избиратъ по-кратъкъ и лесенъ пѫть, било че иматъ прѣдъ видъ нѣкаква економия въ пѫтя, и въ края на краищата оставатъ изненадани: вмѣсто по-евтино, пѫтьтъ имъ излиза по-скѫпъ, вмѣсто по-кратъкъ — по-дълъгъ. Така става, когато човѣкъ не се вслушва въ своя вѫтрѣшенъ гласъ. Обаче, Провидѣнието дѣйствува така, че всѣка неприятность прѣвръща въ приятность, всѣко зло — въ добро.

    Всѣко противорѣчие въ живота на човѣка е една прѣдпазителна мѣрка. Чрѣзъ това дадено противорѣчие, нѣкои по-напрѣднали ваши братя искатъ да ви помогнатъ. Ще знаете, че въ свѣта има единъ опрѣдѣленъ, Божественъ пѫть. Слѣдва ли човѣкъ този пѫть, косъмъ нѣма да падне отъ главата му. И оттамъ, всѣко противорѣчие, всѣко страдание и всѣка болесть въ живота на човѣка е резултатъ на отклонение отъ този пѫть. Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора! Виждамъ единъ боленъ човѣкъ, легналъ на гърба си, отчаянъ, обезсърдченъ, очаква смъртьта си. Той не се замисля, не прониква малко по-дълбоко, да види, че има нѣщо по-високо отъ обикновения животъ, въ който се движи. Той не подозира даже, че всичко се нарежда отгорѣ, че има единъ Великъ законъ, който регулира всички нѣща въ живота. Всички хора трѣбва да дойдатъ до съзнание, да разбератъ, че има една Велика разумность, която управлява свѣта.

    Питамъ: въ какво седи силата на човѣка? — Силата на човѣка седи въ интереса, който той проявява, както къмъ своята работа, така и къмъ Божията. Въ това отношение, ако всички хора се заинтересуватъ отъ Божията работа, свѣтътъ ще се оправи. Ако оставимъ свѣта самъ да се прѣустройва и съгражда, нищо нѣма да се постигне. Ние сме зидари на новото, и затова отъ насъ се изисква съграждането на новия свѣтъ. Днесъ ние поставяме основитѣ на Божественото здание, върху което ще градимъ съ вѣкове. Стариятъ редъ и порядъкъ, стариятъ моралъ ще мине и замине, новъ иде вече. Съграждането на новото започва отъ днесъ и ще продължи съ хиляди години. Мнозина бързатъ, искатъ по-скоро да видятъ, какво ще излѣзе. — Тази работа не става съ бързане. Казвате: отдѣ ще вземемъ планъ за Божественото здание? Казано е: „Както е на небето, така ще бѫде и на земята“. Значи, моделътъ е на небето. Единъ день, когато се отвори небето, вие ще видите, какъ трѣбва да се гради. Имайте вѣра въ това, което ви говоря, защото е Божествено. Ако вѣрвате въ него, косъмъ нѣма да падне отъ главата ви.

    Казвамъ: ако вървите по Божия пѫть, порои и наводнения нѣма да има, циклони и разрушения нѣма да има. Всички порои, наводнения, бури и землетресения се дължатъ на нарушения, отклонения и опълчаване срѣщу Великия Божи законъ. Обаче, всички трѣбва да знаятъ, че земята принадлежи на Господа. Ако нѣкой мисли, че може да прави, каквото си иска, той се лъже. Всѣки, който се опълчава срѣщу Божественитѣ закони, нищо добро не го очаква; всѣки, който е въ съгласие съ тия закони, прѣдъ него се откриватъ всички възможности на живота за добро. Ние сме за живота. Всѣки животъ има свои добри и лоши страни. Защо и за какво, ние оставяме този въпросъ настрана, не го обясняваме. Тъй както е създаденъ свѣтътъ, всички явления въ него могатъ да се обяснятъ само по единъ разуменъ, Божественъ начинъ. Единъ день вие ще бѫдете свидѣтели на всичко, което ви говоря. Тогава ще видите, какъ Богъ оправя работитѣ. Планътъ е вече направенъ. Казано е въ Писанието: „Старото ще си отиде, и Богъ ще създаде нова земя и ново небе“. Отъ невидимия свѣтъ ще дойдатъ готови работници за прѣустройване на свѣта, а вие ще бѫдете тѣхни помощници. За това врѣме, именно, и вие се приготовлявате.

    Нѣкои отъ съврѣменнитѣ религиозни хора вѣрватъ, че като умре единъ християнинъ, той отива на небето да блаженствува: по цѣлъ день пѣе и свири. Казвамъ: ако този християнинъ отиде на небето съ своето свирене, нищо нѣма да направи. На небето, именно, той ще се учи да свири правилно. Обаче, небето не е мѣсто само за свирене. Тамъ душитѣ се учатъ и да свирятъ, и да пѣятъ, и да ядатъ, и да пиятъ правилно, но, прѣди всичко, то е мѣсто за работа. Ще кажете: щомъ е така, дошло е врѣмето да не слугуваме вече на фараона. — Да, но фараонъ не е нѣкѫдѣ вънъ отъ васъ. Най-лошиятъ фараонъ е вѫтрѣ въ васъ. Колко духовни сестри и братя сѫ още фараони! Колко свещеници и владици сѫ още фараони! Нѣкой иска да ме разбере, какъвъ човѣкъ съмъ, какво прѣдставлявамъ отъ себе си. Когато нѣкой иска да ме разбере, какъвъ човѣкъ съмъ, азъ взимамъ чукъ въ рѫка, давамъ и на него такъвъ, и казвамъ: ела при мене и двамата заедно ще чукаме, ще градимъ. Работата ще покаже, какъвъ съмъ, и кой съмъ. Двама художници, двама музиканти, двама поети, двама религиозни, които работятъ заедно, всѣкога ще иматъ резултатъ и ще се познаятъ. Тѣ сѫ зидари. Когато двама души се молятъ, тѣ градятъ нѣщо. Ако единиятъ се моли, другиятъ ще слуша; той се учи, какъ трѣбва да се моли. Има факири въ Индия, които чрѣзъ музика влияятъ на змиитѣ. Като засвирятъ на своя дървенъ инструментъ, подобенъ на флейта, всички змии се събиратъ наоколо имъ. Мнозина могатъ да свирятъ, но не могатъ да събиратъ змиитѣ наоколо си.

    Нѣкѫдѣ изъ България, единъ ходжа ималъ способностьта съ свиренето си да събира гѫсеницитѣ отъ дърветата. Единъ българинъ се оплакалъ на ходжата, че дърветата въ градината му били нападнати отъ гѫсеници. Ходжата обѣщалъ, че ще му помогне да ги събере на едно мѣсто. И, наистина, единъ день той отишълъ въ градината на този българинъ и започналъ да свири. Въ скоро врѣме гѫсеницитѣ отъ дърветата започнали да лазятъ надолу и се събрали на едно мѣсто. Българинътъ, като ги видѣлъ така събрани, веднага се приготвилъ да ги убие, но ходжата го задържалъ, като му казалъ: „Изхвърли ги вънъ нѣйдѣ, далечъ отъ градината си, защото, ако ги убиешъ, тѣ ще се наплодятъ много повече“. Съ свиренето си ходжата имъ показалъ, че дърветата не сѫ мѣсто, дѣто тѣ могатъ да живѣятъ. Слѣдователно, както българинътъ искалъ да постѫпи съ гѫсеницитѣ, по сѫщия начинъ и съврѣменнитѣ хора искатъ да унищожатъ злото, грѣха въ себе си. Не, човѣкъ трѣбва да посвири на злото, на грѣха, както ходжата свири на гѫсеницитѣ, и да му каже: това мѣсто не е за тебе. То е за Бога. Този е новиятъ начинъ, по който Божиятъ Духъ работи върху душитѣ на хората.

    И тъй, всички хора трѣбва да иматъ вече новъ идеалъ. Това, което тѣ наричатъ любовь къмъ Бога, ние наричаме служене на Бога. Обичате ли нѣкого, вие трѣбва да му служите вече по новъ начинъ. Отсега нататъкъ всѣки трѣбва да прилага въ живота си служенето по новия начинъ, като вѫтрѣшна работа върху себе си. Слѣдъ служенето иде: почитъ къмъ себе си, и най-послѣ — обичь къмъ ближния. Това означава стиха: „Който прави Истината, дѣлата му сѫ по Бога направени“. Той подразбира: ако служишъ на Бога, ако почиташъ себе си и ако обичашъ ближния си, твоитѣ богатства ще останатъ у тебе, никой не може да ти ги вземе.

    Сега, желая на всички да развиете дарбитѣ си, които Първичната Причина е вложила въ васъ. Всичко друго нека ви служи като вѫтрѣшно помагало. Затова се изисква силна мисъль и възвишени чувства. Ако не можете да направите вѫтрѣшна връзка съ Великия Принципъ на живота, за да Го познаете, нищо нѣма да постигнете. Познанието на Този Принципъ трѣбва да мине въ Вѣчния Животъ, като необходимо условие за неговото задържане. Вѣчниятъ Животъ изисква такова служене на Бога, както ангелитѣ Му служатъ. Като необходимъ елементъ за Вѣчния Животъ е абсолютната чистота. Безъ нея нищо не може да се постигне. Казано е въ Писанието: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога“. Който само веднъжъ види Бога, той всичко може да възприеме.

    Слѣдователно, безъ служене на Бога, безъ почитъ къмъ себе си и безъ обичь къмъ ближния, нищо не може да се постигне. Това сѫ елементарни, основни правила за земния животъ, безъ които той не може да се прояви. Мойсей проповѣдваше на евреитѣ любовь къмъ Бога, но това учение бѣше недостѫпно за тѣхното развитие и тѣ, вмѣсто да проявятъ любовь и служене къмъ Бога, тѣ го приложиха къмъ себе си. Обаче, да служишъ на себе си, това е старо учение. Ние поставяме новъ редъ на нѣщата обичь къмъ ближния, почитъ къмъ себе си и служене на Бога. Само чрѣзъ служенето ние ще проявимъ Любовьта по новъ начинъ. Проявимъ ли така Любовьта, и чистотата ще дойде у насъ. Щомъ дойде чистотата, ние ще имаме нова, положителна наука, съ нови правила и методи. Ако ви се даде тази наука още сега, тя ще ви създаде голѣми затруднения. Вие не сте готови още за нея. Прѣдставете си, че ви се дадатъ извѣстни познания, да разбирате човѣка по чъртитѣ на лицето, или по нѣкои бѣлѣзи на главата. Като срещнете нѣкой човѣкъ, вие ще кажете: азъ познавамъ този човѣкъ, зная го какъвъ е. Нали виждамъ очитѣ, ушитѣ, носа рѫцѣтѣ му — достатъчно ми е това!

    Казвамъ: знание безъ чистота е въ състояние повече да ви спъне въ живота, отколкото да ви подигне. Мнозина биха дали всичко, каквото иматъ, само да постигнатъ истинското ясновидство. Обаче, да бѫде човѣкъ ясновидецъ, изисква се голѣмо самообладание, както и здрави, положителни знания. Ако очитѣ на хората биха се отворили прѣждеврѣменно, животътъ имъ напълно би се развалилъ. Тъй щото, тѣ трѣбва да благодарятъ, че нѣматъ още тази дарба. За този, който вижда, а сѫщеврѣменно и разбира нѣщата, ясновидството има смисълъ. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да се прѣчисти окончателно, да освободи съзнанието си отъ всички криви положения и възгледи за живота. Ако нѣкой мѫжъ е ясновидецъ и вижда, че неговата жена има отношения съ други мѫже, той трѣбва да знае дълбоката причина на тѣзи отношения. И обратно: ако жената вижда, че нейниятъ мѫжъ има отношения съ други жени, и тя трѣбва да разбира причинитѣ на неговото положение. Питамъ: виновна ли е нѣкоя жена, ако управлението на затвора, дѣто е поставена за нѣкаква грѣшка, я тури между нѣколко мѫже прѣстѫпници? Ще кажете, че не е трѣбвало да грѣши тази жена. — Добрѣ, вѣрно е, че не е трѣбвало да грѣши, но станало е вече това нѣщо. Какво трѣбва да се прави сега? Ако нѣкой е въ затвора, това ни най-малко не показва, че той дѣйствително е прѣстѫпникъ. Често прѣстѫпницитѣ въ затвора живѣятъ по-добрѣ, отколкото свободнитѣ хора.

    Прѣди години, въ Варна дойде при мене една паднала жена, която се оплакваше отъ положението си, отъ тежкия животъ и казваше, че не иска повече да живѣе така. Наистина, страшно нѣщо е да падне човѣкъ! Още по-страшно е да падне една жена! Тя продължи по-нататъкъ: „Азъ не смѣя да влѣза въ никое общество, не смѣя да отида и на църква. Дѣто влѣза, всички е считатъ като прокажена. Какво да правя сега. Искамъ да си направя една малка кѫщичка и да заживѣя честно и почтено. Има единъ, който ме обича“. — Дръжъ се тогава за него. Всѣкога трѣбва да има поне единъ човѣкъ, който да ви обича. Той ви носи спасението. Богъ ни обича по единствената причина, че иска да ни спаси, да ни избави отъ положението, въ което се намираме. Въ този смисълъ, всѣки човѣкъ може да каже: има поне Единъ, Който ме обича. Тази жена ми казваше: „Постоянно се оплаквахъ, протестирахъ срѣщу сѫдбата си, но най-послѣ се обърнахъ къмъ Господа и казахъ, „Господи, на Тебе се оставямъ, покажи ми пѫтя, по който трѣбва да вървя. Не мога да живѣя повече така“. Това е тъмната страна на нейния животъ. Свѣтлата страна на живота ѝ се заключава въ това, че всичкото зло ще се прѣвърне въ добро, и скръбьта ѝ ще се прѣвърне въ радость. Единъ день, когато човѣкъ напусне тѣлото си, ще му дадатъ ново тѣло, по-добрѣ организирано, и тогава всѣко зло ще се прѣвърне на добро.

    Сега, всички вие ще бѫдете зидари въ новата култура. Не се заблуждавайте отъ врѣменнитѣ, отъ прѣходнитѣ нѣща. Всичко старо ще прѣмине, и новото ще дойде, но врѣме се изисква. Хиляди години се изискватъ, докато новото израсне и даде плодъ, за да видите, какво Богъ е скрилъ въ вашитѣ души. Съ васъ заедно ще работятъ и светии, и ангели, и праведници, и добри хора, и гении, и талантливи хора, като художници, музиканти, учени и др.. До това врѣме вие нѣма да се смущавате, да се обезсърдчавате, но ще работите и ще очаквате новото, на което ще бѫдете свидѣтели. Въ Божията Любовь нѣма нито измѣна, нито промѣна. Въ този животъ всичко се прѣвръща въ добро. Божествениятъ свѣтъ е прѣдвидилъ за васъ нѣщо много по-хубаво отъ това, което днесъ имате. Вие ще се освободите отъ всички недѫзи, слабости и спънки въ живота си. Ако имате спънки, тѣ се дължатъ единствено на васъ. Въ Първичната Причина се криятъ всички възможности за добро.

    Нѣкои ще ви запитатъ, въ какво седи новото учение. Вие ще имъ отговорите, че новото учение се заключава въ служене на Бога, въ почитъ къмъ себе си и въ обичь къмъ ближния. — Ама вие вѣрвате ли въ Христа? За какъвъ Го считате? — Не е въпросъ, какво ние мислимъ за Христа и дали вѣрваме въ Него. По този въпросъ най-добрѣ могатъ да ви освѣтятъ всички ония, които минаватъ за християни. Днесъ Христосъ се е заловилъ на работа. Съ чукъ въ рѫка Той работи по зданията, гради, събаря, не чака да Му се създадатъ благоприятни условия. Въ Писанието е казано, че Христосъ седи отдѣсно на Отца. Това значи: Христосъ е седналъ отдѣсно на Любовьта и чрѣзъ закона на Мѫдростьта учи хората, какъ трѣбва да живѣятъ и да работятъ. Сутринь Христосъ срѣща нѣкой човѣкъ тѫженъ, обезсърдченъ, нѣма работа и го запитва: какво искашъ? Защо си тѫженъ? — Нѣмамъ работа, нѣмамъ пари да храня себе си и сѣмейството си. — Не се безпокой, вземи чука и ела заедно съ мене на работа! Отиватъ двамата при единъ богатъ човѣкъ, и Христосъ му казва: дай на този човѣкъ работа и му плати 50 — 60 лева надница! Ако този бѣденъ човѣкъ е шивачъ, Христосъ ще го заведе при нѣкой голѣмъ майсторъ — шивачъ и ще му каже: този човѣкъ иска да работи. Дай му часть отъ твоитѣ порѫчки. И като се залови на работа, нека той каже: Господи, както азъ шия тази дреха, така и Ти ми приготви една нова дреха, да се зарадвамъ и да Те прославя. Шиешъ ли дреха на нѣкой човѣкъ, вложи въ нея всичкитѣ си благопожелания и благословения, та като облѣче той дрехата си, да каже: нѣщо хубаво има вложено въ моята дреха. Да бѫде благословенъ този, който я шилъ! Постѫпи ли шивачътъ така, неговиятъ клиентъ и втори пѫть ще го потърси. Когато фурнаджията мѣси хлѣбъ, нека вложи въ него най-доброто си разположение, че който хапне отъ този хлѣбъ, да остане доволенъ, и втори пѫть да иска да си купи отъ сѫщото мѣсто. Този хлѣбъ трѣбва да оживѣе въ съзнанието на всѣки, който го е опиталъ, и подъ негово влияние да каже: отсега нататъкъ рѣшавамъ да живѣя добъръ и чисть животъ. Когато майсторътъ гради кѫща, той сѫщо така трѣбва да остави въ нея своитѣ добри влияния, че като влѣзе притежательтъ ѝ, да каже: отсега нататъкъ искамъ да живѣя новъ животъ, да се прѣродя. Само по този начинъ можете да подкрѣпвате хубавото и доброто въ свѣта. Ние сме дошли на земята, именно, за това — да подкрѣпваме и развиваме доброто. Всѣки отъ насъ е малка станция, на която могатъ да се спиратъ възвишенитѣ сѫщества, които идатъ отъ невидимия свѣтъ да извършатъ извѣстна работа. Прѣзъ насъ ще прѣминатъ тѣ и на насъ ще си починатъ. Душата и духътъ на човѣка сѫ тъкмо такива станции, спирки или огнища, дѣто Божиитѣ работници ще спиратъ.

    Днесъ всички имате Божията подкрѣпа, както и подкрѣпата на Христа, на всички светии, на всички велики Учители, на Всемирното Бѣло Братство, както и на възвишенитѣ сѫщества, завършили своето развитие. Всички ще работимъ за съграждане на новата култура и като я съградимъ, само тогава можемъ да кажемъ, както е казалъ слѣпецътъ въ врѣмето на Христа: „Едно врѣме бѣхъ слѣпъ, но сега виждамъ ясно“. Всичко, каквото Богъ сѣе, израства. Всичко добро и възвишено, което желае душата ви, ще се постигне, но съзнанието ви трѣбва да бѫде будно, да не се прѣкѫсва връзката.

    Ние можемъ да ви обяснимъ новото учение и по другъ начинъ, въ друга форма, но има една вѫтрѣшна опасность за васъ, която седи въ слѣдното: ако малко дадешъ на човѣка, той отслабва; ако много му дадешъ, той се прѣсища. На всѣки човѣкъ трѣбва да се даде толкова, колкото му е нужно. Да познавашъ хората и да знаешъ, какъ да постѫпвашъ съ тѣхъ, не е лесно нѣщо. Това е наука! Срещнешъ ли растение, животно или човѣкъ, които иматъ нужда отъ тебе, ти трѣбва да знаешъ, какъ да имъ помогнешъ. Не знаешъ ли, какъ да имъ помогнешъ, по-добрѣ не се заемай; не разваляй хубавото, което има въ тѣхната душа. Не размѣствай Божественото въ хората и не мисли, че ти можешъ да го наредишъ по-добрѣ, отколкото Богъ го е поставилъ. Задачата на всѣкиго е да обърне човѣка къмъ Бога, ако може да направи това, и слѣдъ туй да започне да го кърми. Новороди ли се той, по-нататъкъ работата е лесна. Да записвашъ хората като членове на едно или на друго братство, това не е обръщане къмъ Бога. Ние не се нуждаемъ отъ членове. Ние не се нуждаемъ отъ бързо обръщане на хората. Ако е въпросъ за членове, ако е въпросъ да обръщаме хората, и крадецътъ може да обръща джобоветѣ. Обръщането на джобоветѣ, обаче, не е добро, въ него нѣма никакъвъ моралъ.

    Сега ще ви дамъ двѣ противорѣчиви мисли, върху които трѣбва да разсѫждавате. Тѣ сѫ слѣднитѣ: вие сте много добри, безъ да знаете, че сте добри; сѫщеврѣменно сте и много лоши, безъ да знаете, че сте лоши. Лошото въ човѣка се изразява въ човѣшкото, понеже той гледа и мисли само за себе си. И тогава, неговото добро не е добро и за другитѣ. Слѣдователно, това добро за въ бѫдеще ще му причини хиляди нещастия и злини. Запримѣръ, светията може да причини хиляди пѫти по-голѣми злини и нещастия на хората, отколкото единъ грѣшникъ. Ако светията каже на хората, че пѫтьтъ, по който вървятъ, не е правъ и нѣма защо да вѣрватъ въ Бога, той може да ги разколебае напълно и да ги доведе до абсолютно обезсмисляне на живота. Казвамъ: ако единъ голѣмъ параходъ не е направенъ, както трѣбва, при всѣко нещастие въ морето или въ океана, ще пострадатъ стотици и хиляди хора. Ако, обаче, една малка лодка се обърне и потъне въ морето, ще пострадатъ само 4 — 5 души. Ето защо човѣкъ трѣбва да има нѣщо стабилно въ себе си, което, при всички условия, да остава неизмѣнно. И когато влизате въ Божествения пѫть, да не се рѫководите отъ чужди влияния, но отъ единственото дълбоко убѣждение на вашата душа, че въ този пѫть ще намѣрите вѣчното, неизмѣнното начало на живота. Другъ пѫть, освѣнъ този, нѣма. Ако човѣкъ може да се грѣе на слънцето, той ще може да се грѣе и на огъня, ще може да се грѣе и на свѣщьта, но свѣтлината и топлината, която слънцето изпраща, не може да се сравни съ свѣтлината и топлината, която огъньтъ и свѣщьта изпущатъ навънъ. Когато има слънце, ти можешъ да се грѣешъ и на огънь, но когато нѣма слънце, и на огънь не можешъ да се грѣешъ.

    Доброто въ човѣка е Божественото начало. Слѣдователно, Божественото за насъ е тъй необходимо, както и слънчевата свѣтлина. Дръжте въ себе си всѣко учение, което е съгласно съ Божествената свѣтлина. Дойдете ли до нѣкое отклонение, спрете. Всѣки день ние сме изправени не само прѣдъ себе си, но и прѣдъ Божието лице. И затова, когато човѣкъ направи нѣкаква погрѣшка, той веднага трѣбва да я корегира.

    И тъй, сега всички сте добри. Азъ желая доброто у васъ да възрасне, да станете съвършени. Сѫщеврѣменно ви желая и лошото, което имате, да стане торъ на доброто. Нека то натори нивитѣ ви, да дадатъ изобилно плодъ. Не се безпокойте за вашитѣ ниви и лозя — този торъ ще имъ бѫде въ полза, тѣ ще дадатъ повече плодъ.

    Сега, дръжте въ ума си мисъльта: служене на Бога, почитъ къмъ себе си и обичь къмъ ближния! Това е една велика задача за разрѣшение, която прѣдстои на всички. За да се осѫществи и приложи тази задача въ живота, отъ васъ се изисква абсолютна вѣра и чистота.

    Божията Истина е образъ на Божията Любовь!

    Бесѣда отъ Учителя,

    държана на 25 августъ 1929 г.

     

  8. "Благословена между женитѣ"

    Рилски бесѣди - 1930 г.

    "Благословена между женитѣ", бесѣди отъ Учителя, дадени на ученицитѣ презъ лѣтото на 1930 г., Седемьтѣ рилски езера. Първо издание, София, 1930 г.
    Книгата за теглене на PDF

    (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev )
    Съдържание:

    1. Благословена между женитѣ, 17 август 1930 г.
    2. Виждане и съзнаване, 19 август 1930 г.
    3. Носител на Божиитѣ мисли, 19 август 1930 г.
    4. Познава гласа Му, 20 август 1930 г.
    5. Божествена връзка, 21 август 1930 г.
  9. "Вѣчното благо"

    Съборни беседи - 1943 г.


    "Вѣчното благо". Съборни беседи отъ Учителя, държани презъ лѣтото на 1943 г., Издание 1944, София.
    Книгата за теглене PDF

    (текстовете от книгата са обработени за сайта от Георги Касапов )

    Съдържание:

    1. Вѣчното благо, 15 август, 1943г.
    2. Сѫщественото въ живота, 15 август, 1943г.
    3. День на Любовьта, 22 август, 1943г.
    4. Новото въ живота, 22 август, 1943г.
    5. Гласътъ на душата, 23 август, 1943г.
    6. Жилища на човѣшката душа, 27 август, 1943г.
    7. Раждането, 29 август, 1943г.
    8. Единствената сила, 29 август, 1943г.
    9. Номеръ първи, 1 септември, 1943 г.
    10. Проявенъ и непроявенъ, 3 септември, 1943 г.
    11. Блаженствата, 5 септември 1943 г.
    12. Новата присадка, 5 септември 1943 г.
    13. Възприемане и предаване, 8 септември 1943 г.
    14. Хармония въ живота, 10 септември, 1943 г.
    15. Пѫтьтъ къмъ изтокъ, 12 септември, 1943 г.
    16. Изворъ на Любовьта, 12 септември, 1943 г.
    17. Добри плодове, 15 септември, 1943 г.
    18. Четиритѣ правила, 3 октомври, 1943 г. 
    19. Проявениятъ животъ, 3 октомври 1943 г. 
    20. Сито и дармонъ, 2 януари 1944 г.
  10. Отворени форми

    „Отворени форми“. Лекции отъ Учителя на Младежкия окултенъ класъ, 8-та година, т.II, (1928-29 г.). Пѫрво издание, София, 1943 г.
    Книгата за теглене на PDF

    (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev )

    Съдържание на томчето:

    1. Отворени форми, 8.03.1929
    2. Периодичность в живота, 15.03.1929
    3. Азбуката на Природата, 5.04.1929
    4. Истинска опора, 12.04.1929
    5. Живитѣ линии на съзнанието, 19.04.1929
    6. Преводи въ Природата, 26.04.1929
    7. Външни и вѫтрешни методи, 3.05.1929
    8. Добрата дума, 10.05.1929
    9. Единство въ живота, 17.05.1929
    10. Законъ на доволството, 31.05.1929
    11. Естественото състояние, 6.06.1929
    12. Лесно и мѫчнопостижими нѣща, 14.06.1929
    13. Свѣтътъ на ограниченията, 28.06.1929
    14. Обикновено и Божествено съзнание, 5.07.1929
    15. Специфичната свѣтлина и топлина, 12.07.1929
    16. Вѣрниятъ образъ, 26.07.1929
    17. Мълчание и говоръ, 2.08.1929
    18. Абсолютна и относителна реалность, 9.08.1929
    19. На планината, 16.08.1929

  11. Божественитѣ условия

    Божественитѣ условия“, 1 - 28 лекции на Младежкия окултен клас, 8-та година, т.I, (1928-29 г.), държани от Учителя П.Дънов. Първо издание, София, 1942 г. Второ издание, 1992 г.
    Книгата за теглене на PDF
    (1942)

    (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev )

  12. "Царскиятъ пѫтъ на душата"

    Рилски беседи - 1935 г.

    (текстовете от книгата са обработени за сайта от Георги Касапов )


    "Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя, държани при Седемтѣ рилски езера прѣзъ лѣтото на 1935 г. Първо издание, София, 1935 г.
    Книгата за теглене на PDF


    Съдържание:

    Седемтѣ рилски езера, 1935
    1. Радвайте се, 6.08.
    2. Царскиятъ пѫтъ на душата, 7.08
    3. Младъ, възрастенъ и старъ, 9.08
    4. Две естества, 11.08.
    5. Божествениятъ рѫбъ, 12.08.
    6. Новораждане, 14.08.
    7. Несъвмѣстими нѣща, 16.08
    8. Пробни страдания, 18.08.
    9. Ценность на нѣщата, 21.08.
    10. Проява на Любовьта, 23.08.
    11. Сочни храни, 25.08.

    София, Изгрев, 1935
    1. Ще дойде отвѫтре, 1.09. (сложен текст)
    2. С человѣчески езици, 1.09. (сложен текст)
    3. Стари и нови разбирания, 2.09. (сложен текст)
    4. Всичко е за добро, 3.09. (сложен текст)
    5. Отворени книги, 4.09. (сложен текст)
    6. Кристализиране на човѣшката душа, 6.10. (сложен текст)
  13. Младежки окултенъ класъ - 7 година

    Божествената мисъль


    „Божествената мисъль“, 30 лекции на Младежкия окултенъ класъ, 7-та година, (1927-28 г.). Издание, София, 1942 г. Второ издание, 1993 г.
    Книгата за теглене на PDF
    (1942)

    (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev )

    Съдържание на томчето:

    1. Божествената мисъль, 4.09.1927 Проверена от Мария Панова
    2. Великитѣ хора, 11.09.1927 Проверена от Мария Панова
    3. Качества и линии на красотата, 18.09.1927 Проверена от Мария Панова
    4. Линиитѣ на ума и сърцето, 25.09.1927 Проверена от Мария Панова
    5. Значение на линиитѣ, 16.10.1927 Проверена от Мария Панова
    6. Научни изследвания, 23.10.1927 Проверена от Мария Панова
    7. Съответствие на величинитѣ, 30.10.1927 Проверена от Мария Панова
    8. Психически анализъ, 6.11.1927 Проверена от Мария Панова
    9. Целесъобразни срѣди, 13.11.1927 Проверена от Мария Панова
    10. Скритите сили, 20.11.1927
    11. Мѣрки в живота, 27.11.1027
    12. Лѫчъ на пробуждане, 4.12.1927
    13. Химия и алхимия, 11.12.1927
    14. Естествена срѣда, 18.12.1927
    15. Човѣшки и природни енергии, 25.12.1927
    16. Реалното в човѣка, 1.01.1928
    17. Разумно ограничение, 8.01.1928
    18. Творецъ на сѫдбата си, 15.01.1928
    19. Животътъ въ формитѣ, 22.01.1928
    20. По пѫтя на природата, 25.03.1928
    21. Практически правила, 1.04.1928
    22. Будниятъ день, 20.04.1928
    23. Смирението, 27.04.1928
    24. Дветѣ посоки, 4.05.1928
    25. Методи за хранене, 11.05.1928
    26. Растене и развитие, 18.05.1928
    27. Правилно дъвчене, 25.05.1928
    28. Втичане и изтичане, 1.06.1928
    29. Тънкиятъ конецъ и дебелото вѫже, 8.06.1928
    30. Търпение и безстрашие, 15.06.1928

  14. Скръбь и радость

    „Скръбьта ви ще се промѣни на радость“.

    Иоана 16:20.

     

    Съврѣменната култура ние я опрѣдѣляме „култура на скръбьта“. И това е красивата ѝ страна. Отвънъ виждаме тия прѣкрасни здания, желѣзници, кѫщи, столове, всѣкакви удобства, ядене, пиене, всичко туй, но при всичко това тя е култура на скръбьта. Ще кажете: какъ може да бѫде култура на скръбьта? Нима онази птичка, която е затворена въ онзи златенъ кафезъ, въ туй ограничено положение, мислите, че е щастлива въ този кафезъ? Тя си има храничка и водичка, но нѣма никаква свобода. Има размѣръ на движение само половинъ метъръ, седи тя и си пѣе. Казватъ: колко хубаво пѣе! Да, но тази пѣсень е пѣсень на велика тѫга! Нима мислите, че онази мишка, която се е хванала въ онзи капанъ вѫтрѣ, въ който си има пастармица и обикаля около нея, та е щастлива? Казвате: пастармица си има! Да, но този капанъ е капанъ на скръбьта! И азъ виждамъ онѣзи хора въ хубавитѣ кѫщи и си казвамъ: това сѫ кафези на затворени птички, пѣятъ тамъ вѫтрѣ. Гледашъ, нѣкоя сестра си покаже главата изъ прозореца, погледне като нѣкоя мишка и послѣ пакъ клюхне и си каже: „Ще се живѣе тукъ, нѣма накѫдѣ!“ Интересно е, че всички писатели, поети, философи искатъ да ни убѣдятъ, че по-хубаво нѣщо отъ този кафезъ нѣма. И музиканти, всички ще ни пѣятъ, ще ни казватъ, че да имаме кѫщица, кафезъ, нѣма по-хубаво нѣщо отъ това! Какво показва това? — Че въ външния свѣтъ има студъ. И днесъ не само хората, но и птичкитѣ, и животнитѣ, все тази култура носятъ, все така сѫ убѣдени, все така мислятъ. Културниятъ човѣкъ не се е освободилъ отъ това. Тогава идватъ по-напрѣднали, говорятъ ни за друга култура, говорятъ ни за другъ моралъ, говорятъ ни за нравственость, за щедрость, за това-онова. Можемъ ли да направимъ живота си щастливъ при тѣзи условия? Нѣкои казватъ, че това е неизбѣжно. Въ математиката има единъ законъ на вѣроятноститѣ за разрѣшение, и единъ законъ на вѣроятноститѣ за неразрѣшение — има възможности. Азъ ги наричамъ възможности и разрѣшения на една задача при избиране само на единъ пѫть. При всички възможности само една е идеалната възможность, при която животътъ може да се реализира въ своята пълнота.

    И сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме оставени да избираме тѣзи възможности на свобода. На човѣка прѣдстои да избира своята възможность. Ние се оплакваме отъ сѫдбата, оплакваме се отъ обществото, оплакваме се отъ Бога, отъ всичко се оплакваме, всѣки индивидъ плаче и пъшка. Питамъ тогава: кой е виновниятъ? Нѣкой пѫть ще посочатъ еди-кой си министъръ. Не е той виноватъ. Чудни сѫ тѣзи хора! Казватъ: еди-кой си сѫдия дошълъ и осѫдилъ нѣкого. Да, но прѣди него, бившиятъ сѫдия сѫщо осѫждалъ. Прѣди този министъръ имаше другъ, прѣди този генералъ имаше другъ, и всички, които сѫ дошли слѣдъ тѣхъ вървятъ по единъ и сѫщъ пѫть. Кой е основниятъ принципъ? Казватъ: бацилъ влѣзълъ, прѣдизвикалъ тази болесть. Не, не, отдѣ дойдоха тѣзи бацили? Какъ се създадоха условия, за да се явятъ тѣзи бацили? Отдѣ сѫ тѣ, какъ се развиха? Ние се спираме и търсимъ близкитѣ причини. Казваме: тия сѫ причинитѣ. Не сѫ тамъ причинитѣ, въ туй близко явление. Хубаво, ако азъ забия единъ желѣзенъ клинъ въ едно дърво, клинътъ ли е виновенъ? Не е той причината. Той е единъ войникъ, който казва: „забиха ме“. Излѣзъ навънъ! — И да искамъ, не мога да излѣза. Който ме забилъ, той ще ме извади.

    И тъй, всичката хубость на съврѣменната култура седи въ скръбьта, всичкиятъ ѝ капиталъ е само въ скръбьта. Казватъ: какъ, култура е това! Колко удобства, колко учрѣждения, колко банки се създаватъ! А, банки се създаватъ! Ако въ това седи културата! Прѣди 15 години въ Америка имаше едно състезание между двама милиардери. Скарали се, казали си по една обидна дума и започватъ война. И двамата иматъ акции. Започватъ една борсова война. Единиятъ понижава акциитѣ на другия, и всички, които иматъ акции при него, започватъ да ги продаватъ, за да не изгубятъ. И другиятъ прави сѫщото. Играятъ си и двамата. Но въ тази борсова война повече отъ 5000 богаташи измрѣха: едни полудѣха, други се издавиха, убиха. И послѣ, не мина много врѣме, тѣ се помириха. Е, питайте ги, защо се обидиха? — За нѣкаква малка думица, пропаднала честьта имъ. Тѣ не искатъ да знаятъ, че за тѣхъ пропаднаха толкова души. И то не болни хора, но хора съ здрави умове. И на всичко това казваме, че сме осигурени. Питамъ: вашитѣ банки сигурни ли сѫ? Въ Америка има едни спестовни банки, тъй ги наричатъ у насъ, а у тѣхъ сѫ наречени „спасителни банки“, букваленъ прѣводъ. Слѣдъ като си внесешъ паритѣ у тѣзи спасителни банки, погледнешъ, че слѣдъ нѣколко години и банката се спасила и ти си се спасилъ. Дѣйствително, банката остава безъ пари, но и ти се спасявашъ отъ грижи. Една американка, като била единъ день на събрание, чула, че проповѣдникътъ говори за спасението. Тя си казала: „Е, азъ прѣди 10 дни се спасихъ“. Какъ? — Имахъ 15000 долари въ една банка, но тази банка се спаси и азъ се спасихъ. Освободихъ се отъ скърби и неволи. Е, такава е волята Божия“! И безъ пари може. Отиватъ паритѣ, а тя казва: „Спасихъ се“. И дѣйствително, всички велики Учители, които идватъ въ свѣта, проповѣдватъ на хората, че нищо не трѣбва да иматъ, т. е. всички трѣбва да се задоволяватъ само съ насѫщния хлѣбъ за деня, за утрѣ не трѣбва да мислятъ. Туй учатъ тѣ. Но тѣхнитѣ ученици, синове и дъщери на този свѣтъ, бащи и майки, друго учение учатъ. Какъ казватъ тѣ? Всѣка майка казва на дъщеря си: „Ти, дъще, слушай, трѣбва да се осигуришъ!“ Майката дава уроци на дъщеря си. Бащата казва на сина си: „Ти трѣбва да се спасишъ, не трѣбва да бѫдешъ толкова глупавъ човѣкъ“. Дойде великиятъ Учитель, Той другояче обърне. Казвате: какъ! Майка ми и баща ми другояче учатъ. Не, ти не трѣбва да се осигуряватъ! Питамъ тогава: кой е на правата страна? Майката и бащата сѫ прави! Азъ ще ви обясня, че тѣ сѫ прави, тѣ искатъ да забогатѣятъ. Майката казва: „Дъще, нашата култура е култура на скръбьта. Ти ще станешъ богата, ще имашъ кѫща, за да разберешъ скръбьта, за да разберешъ живота. Ще се оженишъ, за да изпиташъ „скръбьта“. Дойде нѣкой великъ Учитель, казва: „Не, нѣма да се женишъ“. Всички велики Учители казватъ, че не трѣбва да се женишъ. И великиятъ Учитель е правъ. Ще ви кажа защо великиятъ Учитель е правъ. Майката казва: „Ти ще се оженишъ, скръбьта ще трѣбва да учишъ“. Ще ти турятъ вѣнецъ на главата. Този вѣнецъ е вѣнецъ на скръбьта! Всѣки единъ цвѣтъ е откѫснатъ цвѣтъ. Казватъ за момата, че ѝ туряли цвѣтя. Откѫснати рози, откѫснати цвѣтя — това сѫ цвѣтя на скръбьта. И при това, майката казва, че добрѣ се е наредила дъщеря ѝ, работата ѝ е уредена. Не, не, не само че не се е уредила, но сега настава часътъ на скръбьта. И какво учатъ майкитѣ дъщеритѣ си? — Много хубаво учение! Нека забогатѣватъ! И азъ казвамъ: нека забогатѣватъ, съ малко не може, съ милионъ, два, три, десеть и повече! Колкото повече забогатѣешъ, толкова по-добрѣ ще научишъ скръбьта — ще имашъ, и ще загубишъ. Лъжливостьта въ това учение е тамъ, дѣто майката мисли, че като има дъщеря ѝ кѫща, като взима единъ красивъ момъкъ, че ще е щастлива. Колкото момъкътъ е по-хубавъ, толкова по-нещастна ще бѫде дъщерята, толкова по-добрѣ ще научи скръбьта. Колкото по-здравъ е, толкова повече жени ще има. Красивиятъ момъкъ съ една жена не се задоволява. Ще ми говорите за моралъ! Азъ ще бѫда смѣлъ и рѣшителенъ. Азъ бихъ желалъ да видя единъ момъкъ или една мома, които да сѫ цѣломѫдрени. Не привидно да сѫ цѣломѫдрени, но принципално, вѫтрѣ, въ душата си. Азъ не говоря за външностьта на нѣщата. Който и да е отъ насъ, въ себе си трѣбва да признае тази велика Истина. Ама ще кажете: толкова низко да съмъ падналъ! Азъ съмъ като другитѣ хора, азъ не виждамъ своята чернота. Да, защото слънцето не е огрѣло. Всички съврѣменни хора се оглеждатъ въ тъмнина. Чернота съ тъмнина си приличатъ, но чакай да изгрѣе слънцето, ще видишъ на какво мязашъ, ще видишъ каква е твоята мутра. Какво подразбирамъ подъ думата „мутра“? Тя малко не е поетическа дума, нали? Но тя е изразителна дума. Въ съврѣменния нашъ езикъ нѣмаме изразителни думи. Езикътъ на поезията, и той не е изразителенъ. Езикъ, който не прѣдава идеитѣ, той не е изразителенъ. Вижъ, грубиятъ езикъ, той е много изразителенъ. Когато нѣкой ти каже нѣкоя обидна дума, ти високо подскочишъ отъ земята, засегне те. Щомъ говоря за любовь, за обичь, казвашъ: съ тѣзи празни, дѣтински работи нѣмамъ нищо общо. Щомъ ти кажа лъжецъ, вагабонтъ, казвашъ: а, защо ме обиждашъ?“ Е, питамъ тогава: гдѣ е смисълътъ на нашия езикъ? Казвамъ: това не е правило за всички хора. Има хора, които правятъ изключение.

    „И скръбьта ви“, казва Христосъ „ще се прѣвърне на радость.“

    Ще примиримъ тѣзи двѣ противорѣчия. Нашата култура е култура на скръбьта. Единъ братъ въ вѣстникъ „Лѫчъ“ се обръща къмъ всички, прави цѣлъ единъ поменникъ, като казва: „Оставете сега вегетарианството, оставете вашитѣ идеи, вижте сега, вашитѣ страждущи братя искатъ помощь. Че това е Христовото учение! Христосъ ще сѫди свѣта. За какво? — Боленъ бѣхъ, не ме посѣтихте; гладенъ бѣхъ, не ме нахранихте; жаденъ бѣхъ, не ме напоихте“. Правъ е този братъ. Защо е правъ? — Защото нашиятъ свѣтъ е свѣтъ на скръбьта. Не е лошо, скръбьта е нѣщо хубаво, приятно. Скръбьта, това е приготовление. Сега, като ви говоря, че скръбьта е приготовление, разбирамъ, че тя е подготовителна страна къмъ истинския животъ, който иде. Е, мислите ли, че за въ бѫдеще, когато ще градимъ кѫщитѣ, ще има нужда да сѣчемъ дърветата? Не, трѣбва да прѣстане сѣченето на дърветата, трѣбва да прѣстане убиването на хората и затварянето имъ въ затвори, трѣбва да прѣстане убиването на животнитѣ! Всичката тази култура съ своитѣ приоми и методи е неприложима за истинския животъ. Методитѣ ѝ сѫ неприспособими. Ние говоримъ за истинския животъ. Вземете съврѣменнитѣ религиозни и не религиозни хора. Еднитѣ говорятъ за Бога, другитѣ Го отказватъ и спорятъ. Какви схващания иматъ тѣ за Бога? Еднитѣ казватъ, че има Господъ, другитѣ казватъ, че нѣма Господъ. Но и еднитѣ и другитѣ, въ своитѣ дѣйствия, иматъ едни и сѫщи методи. Онзи, който проповѣдва за Бога, по сѫщия начинъ ще те заколи, по сѫщия начинъ ще те одере, по сѫщия начинъ ще те изтезава, както и онзи, който не вѣрва въ Бога. Питамъ тогава: въ какво седи разликата на тази култура, въ която едни подържатъ, че има Господъ, а други, че нѣма Господъ. Не е вѣрно, че нѣматъ Господъ. И еднитѣ и другитѣ иматъ Господъ. Еднитѣ иматъ единъ Господъ, когото не виждатъ, а материалиститѣ иматъ единъ Господъ, когото виждатъ. Тѣ казватъ: „Ето нашиятъ Господъ! Върху него ходимъ, ядемъ и пиемъ.“ Като дигне едно шишенце, казва: „Ето нашиятъ Господъ“. Въ дърветата, въ яденето, въ пиенето, въ всичко го виждатъ. Другитѣ казватъ: „Това е пантеизмъ“. „Е, гдѣ е вашиятъ Господъ?“ — Нашиятъ всичко е създалъ, и небето, и земята. Но всичкитѣ иматъ едни и сѫщи методи. Е, казватъ, дайте на бѣднитѣ! Че кога не се е давало на бѣднитѣ? Но свѣтътъ пакъ не се е справилъ. Защо? — Ние още не сме научили онзи дълбокъ смисълъ на скръбьта. Ако ние знаяхме какво нѣщо е скръбьта, ако тази скръбь би оставила всичкитѣ свои отпечатъци въ насъ, друго щѣше да бѫде. Ами че всички ние искаме при сегашнитѣ условия на земята да бѫдемъ щастливи. Най-голѣмото заблуждение, което сега сѫществува е, че при сегашнитѣ, дадени, условия ние искаме да бѫдемъ щастливи — нѣщо, което е абсолютно невъзможно. Всѣки единъ щастливъ моментъ е послѣдванъ отъ една голѣма скръбь. Четете Шопенхауера, вземете Толстоя, всички прокарватъ тази нишка. И онзи философъ, който говори, че на земята има щастие, той не говори истината. Трѣбва да знаете, че слѣдъ всѣки моментъ на щастие идва единъ великъ моментъ на скръбь. Таманъ отгледашъ една красива, хубава мома, 21 годишна, свършила наукитѣ си, вижъ, зародила се отъ нѣкѫдѣ една епидемия на малария или чума, улови дъщеря ти, и гледашъ, въ 5 — 10 дни, очистила и дъщеря ти, и синъ ти, а ти съ такава мѫка си ги отгледалъ. Викашъ лѣкари, консулиуми, и най-послѣ тѣ констатиратъ смъртьта, казватъ, че е станало разривъ на сърцето. Лѣкаритѣ, за утѣшение на майката и бащата, констатиратъ, каква е болестьта. А тѣ оставатъ сами, като кукувица. Днесъ убиятъ нѣкого, ще дойдатъ лѣкаритѣ, ще го разрѣжатъ, ще константиратъ, какъ е станала смъртьта. Е, хубаво, каква философия има въ това? Ще съставятъ единъ актъ, ще го подпишатъ, ще кажатъ: „Намѣрихме какъ стана това“. Стане нѣкое нещастие, война, всички вѣстникари ще дойдатъ, ще констатиратъ какъ стана тази война. А че толкова милиони хора сѫ избити, нищо отъ това! Ние намѣрихме причината. Отвори се друга война, пакъ ще дойдатъ хората, ще констатиратъ, какъ се отворила, кои сѫ причинитѣ. Ще имаме най-послѣ една наука „история“, която показва пѫтя въ развитието на човѣчеството. Пѫтътъ на човѣчеството! Това е смѣшна философия, да мислятъ, че историята показва пѫтя на човѣчеството! Историята показва само безпѫтието на съврѣменното човѣчество. Като вземете всичкитѣ видове идеалисти, всички хубаво разсѫждаватъ, но азъ казвамъ: вие още учите науката на човѣшкото безпѫтие. Ще дойде нѣкой великъ проповѣдникъ, ще се качи тамъ на амвона горѣ, и като дигне рѫката си, като започне да проповѣдва, да описва какъ страдалъ Христосъ, какъ Го заковали, сълзи ще има, всички ще плачатъ. Всички хора отъ 2000 години насамъ все плачатъ, какъ така да разпнатъ този любящия Христосъ, какъ да не Го познаятъ! Толкова жестоки хора! А ние, съврѣменнитѣ хора, светии сме, благородни! У насъ убийства, затвори, разпъвания нѣма. И азъ се чудя на едно нѣщо. Азъ се чудя на това човѣшко коравосърдечие, което сега сѫществува. И седнали нѣкои философи да ми разправятъ за Бога, за това, за онова. Оставете сега своитѣ разсѫждения! Оставете тия заблуждения! — Тогава остави и твоитѣ. Ще оставя не само моитѣ, но и твоитѣ заблуждения. Ама, казва, ти си набоженъ. —Ама ти си отъ мене по-набоженъ! Защо? — Понеже моитѣ вѣрвания, моятъ Богъ нѣматъ никаква тяжесть. А твоятъ е толкова тежъкъ, не можешъ да го дигнешъ. Моятъ Господъ на гости може да ми дойде, може да се смалява и да се разширява. А твоятъ е толкова голѣмъ, че не може да дойде. Това е игра на думи. Ако повикашъ земята на гости, ще ти дойде ли? — Нѣма да ти дойде. Ако повикашъ слънцето на гости, ще ти дойде ли? Нѣма да ти дойде.

     

    И тъй, тази култура на скръбьта ние искаме да я направимъ култура на радостьта. Че човѣчеството успѣвало, това-онова, не е важно. Има нѣща, въ които успѣва човѣчеството, но азъ виждамъ този успѣхъ на друго мѣсто. Азъ виждамъ този успѣхъ само въ единици хора, въ благородни хора. Ще ви дамъ единъ примѣръ, да видите, гдѣ седи това благородство. Той е единъ митъ или едно прѣдание, не казвамъ, че е реалность. Говори се за единъ римлянинъ по произхождение, който се наричалъ Сафио Бертручио. Дълга история ималъ той. И сега, тия отъ васъ, които не сѫ запознати съ окултната философия, които вѣрватъ, че човѣкъ за пръвъ пѫть идва на земята, мислятъ, че човѣкъ изведнъжъ, като нѣкоя гѫба е излѣзълъ отъ земята, и всичкитѣ му способности, неговото щастие и нещастие зависятъ само отъ този му животъ. Това е ваше схващане, обаче, фактитѣ не седятъ така. Кѫсогледитѣ хора виждатъ нѣщата отблизо, далекогледитѣ ги виждатъ отдалечъ. Кои сѫ прави? — И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави. Еднитѣ виждатъ туй, което е близо при тѣхъ, а другитѣ виждатъ туй, което е надалечъ. По този начинъ, сегашниятъ нашъ животъ е едно звено отъ редъ други сѫществувания. И сега, азъ нѣма какво да доказвамъ тия сѫществуваня. У насъ законътъ е такъвъ. Казваме: ела и вижъ! Но, за да дойдешъ и видишъ, трѣбва да имашъ очи. Ще ми кажете: ние имаме очи. Е, вика ви единъ съврѣмененъ лѣкарь, единъ бактериологъ и ви казва: „Ела и вижъ!“ Но този бактериологъ има начинъ на гледане. Той тури подъ една леща едно стъкалце и казва: „Тукъ има сѫщества“. — Не виждамъ нищо. Не виждашъ нищо? „Азъ не вѣрвамъ“. Казва му този ученъ лѣкарь - бактериологъ: „Азъ искамъ да те накарамъ да гледашъ по моему, но ще ме слушашъ ли?“ Ще те слушамъ. „Ще гледашъ, както азъ гледамъ. Тури си едното око на лещата, като мене, другото закрий!“ — Ама ти искашъ да се подигравашъ съ мене! „Послѣ говори, сега ще гледашъ, както азъ гледамъ“. — Поглеждамъ, цѣлъ свѣтъ се открива! Поглеждамъ извънъ лещата, нѣма нищо. Ама ти да не ме хипнотизирашъ? Туй да не е магия?“ Простъ човѣкъ е той. Казва му учениятъ: „Това сѫ бацили“. — Ти съ мене искашъ да си играешъ ли? „Азъ искамъ да ти покажа, че това не е игра. Ще взема малко отъ тази капчица, ще нацъркамъ подъ кожата ти, да видишъ, дали има нѣщо въ тази течность. Слѣдъ 24 часа ще видишъ каква температура ще имашъ“. — А, температура! „Е, малко ще цръкна. Готовъ ли си на това?“ Слѣдъ като му цръкна, казва: „Брей, не било илюзия това!“ Опасни нѣща сѫ тия!“ Сега, ще дойде нѣкой отъ този свѣтъ, ще каже: „Слушай, дали е вѣрно това или не е вѣрно?“ Ние имаме много начини за доказване на нѣщата, само че ще имате търпѣние за тия доказателства. За насъ не е въпросъ, дали тия доказателства сѫ  вѣрни или не, въпросъ е, че ние имаме другъ методъ, чрѣзъ който тази скръбь може да се прѣвърне на радость.

     

    Ще дойда сега до Сафио, за да обясня мисъльта си. Той билъ изпратенъ отъ своя Учитель за 20 години на уединение. Това е било единъ голѣмъ изпитъ, като на ученикъ отъ една мистическа школа. Дали вѣрвате въ мистицизъмъ и окултизъмъ, то е другъ въпросъ. Съврѣменнитѣ хора вѣрватъ въ реалното. Ще се спра на думата „реалность“. Ето какъ я опрѣдѣлямъ. Реално е това, което свързва всички свои части въ едно цѣло. То свързва, прониква всичкитѣ свои части, и никаква друга външна сила не може да измѣни съотношението на тѣзи части. И когато ние говоримъ за Бога, като принципъ, като Любовь, ние подразбираме туй, което свързва всичкитѣ живи души въ едно цѣло, безъ то само да се измѣни и промѣни. Ще кажете: защо да не се промѣня? — Има извѣстни промѣни, които ние не удобряваме. Ако азъ те туря като едно живо дърво въ печката, какво ще кажешъ? Ще кажешъ: искамъ да се промѣня. — Въ горенето промѣни и измѣни може да има, но въ истинския животъ има само растене, само придобиване на добродѣтели. И тогава, азъ опрѣдѣлямъ друга една максима. Съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние искаме да бѫдемъ свободни“. Азъ казвамъ: въ свѣта има само единъ случай, дѣто човѣкъ може да направи нѣщо безъ Бога. — То сѫ прѣстъпленията. Слѣдователно, всичкитѣ наши прѣстѫпления, каквито и да

     

    сѫ тѣ, които ние вършимъ на този свѣтъ, ние ги вършимъ безъ Бога, и Богъ не е въ тѣхъ. Богъ не е въ тѣзи прѣстѫпления, но понеже Богъ е Любовь, вѣчность, то въ Неговото разположение Той чака. И единъ день, когато ни прѣкара прѣзъ горивото на тѣзи страдания, до единъ милионъ, два милиона, три милиона, 10 и повече милиона градуса огънь, нашитѣ глави ще узрѣятъ. До това врѣме Той ще ни чака. На нѣкои хора главитѣ ще узрѣятъ въ единъ день, на други въ два, на трети въ година, а за нѣкои трѣбватъ най-малко 10 години, докато имъ узрѣятъ главитѣ. Ще узрѣятъ главитѣ ви! И азъ имамъ едно изражение: въ 10 години главитѣ на хората ще узрѣятъ. Слѣдователно, има едно нѣщо, което човѣкъ може да направи безъ Бога, то е грѣхътъ. И тамъ, дѣто има грѣхъ, дѣто има страдания, скърби, мѫчения, ние мислимъ, че дяволътъ е тамъ. Да оставимъ този дяволъ, но азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ цилиндри, съ фракове; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ щикове, съ пушки; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ отрови, съ всички перифернелии. Ние търсимъ дявола, но кой ще те заколи? — Братъ ти тегли ножъ. За отечеството ще те заколи. Все за отечеството, за народа, за религията. Ама безъ клане не може ли? — Може.

     

    Да се върнемъ сега къмъ Сафио. Праща го неговиятъ Учитель 20 години на уединение и му казва: „Ще научишъ единъ великъ законъ, и само тогава ще минешъ къмъ втората стадия на своето посвѣщение, да разберешъ смисъла на истинския животъ, да видишъ какъ ще дойде радостьта на този свѣтъ. Сега ти живѣешъ въ единъ свѣтъ отъ скърби, трѣбва да завършишъ своя изпитъ, да опиташъ най-голѣмитѣ скърби, и ако издържишъ, ще минешъ въ по-горно положение. Като христианинъ, изпраща го въ пустинята, дѣто 20 години отлично се подвизавалъ. Изпокѫсалъ си дрехитѣ, обущата, съвършено оголѣлъ. Той билъ единъ отъ виднитѣ римски патриции, отъ високо произхождение билъ. Единъ день се заражда у него желание да се пооблѣче и си казва: „Е, хубаво е да има човѣкъ едно топло облѣкло, пъкъ и едни здрави обуща, изпоядоха ме тия животни“. Тия животни тамъ, въ пустинята не го считали за постникъ, за светия, използували неговитѣ крака, хапѣли го. „Толкова години вече, дотегна ми тази храна, все круши, ябълки, сливи“. Дошла му тази мисъль въ главата и започва да си разсѫждава: „Имамъ такова желание, намирамъ че е законно, най-послѣ душата ми го иска. Двадесеть години живѣя тукъ, моля се, моля се, никакъвъ гласъ. Нито ангелитѣ, никой не дохожда при мене — всѣки дойде и си замине“. Той ималъ много знания, затова идва единъ день при него единъ отъ виднитѣ римски патриций, чийто синъ билъ на умиране. Идва той при Сафио, като при прочутъ постникъ и му казва: „Дайте помощь на сина ми“! Сафио отива при болния, и съ едно махане на рѫцѣтѣ прѣмахва болестьта. Съ едно махане на рѫцѣтѣ маха болестьта, но своята скръбь не може да прѣмахне. Този патриций останалъ много доволенъ отъ Сафио и като мислилъ, какво да му направи отъ благодарность, направилъ му едни много хубави дрехи, обуща, шапка, приготвилъ му много хубаво ядене, и всичко туй му изпратилъ въ златни и сребърни сервизи. Сафио, като видѣлъ всичко това, казалъ си: „Е, имало добри хора на свѣта“. И тъкмо мислилъ да се облѣче, понахрани и понарадва, ето идва единъ бѣденъ, казва му: „Голъ съмъ, нѣмашъ ли една дрешка?“ Той погледналъ, погледналъ, въздъхналъ си и казалъ: „Нѣма де се носятъ дрехитѣ“. Взима ги и му ги дава. Слѣдъ него идва другъ единъ босъ, казва: „Босъ съмъ, обуща нѣмашъ ли?“ — Е, че отидоха гащитѣ, отидоха; хубавата римска тога и тя отиде, но и обущата ще отидатъ. Дава и тѣхъ, въздъхва си. Не се минава много врѣме, единъ гологлавъ идва, иска шапка. Дава и шапката си. Казва си: „Е, поне яденето ми остава“. Не се минава много, идва една одърпана мома, гладна. Дава ѝ яденето и си въздъхва. Поглежда, едно парченце хлѣбъ му остава. Мисли си: „Поне малко хлѣбецъ ще си хапна“. Оставатъ още и сервизитѣ. Той ги гледа. Минава една римлянка, казва му: „Отче, помогни ми, моятъ възлюбенъ не иска да ме вземе, иска прикя, нѣкакви златни сѫсѫди, нѣкакви чаши“. Въздъхва си Сафио, дава и тѣхъ. Остава само съ малкото парченце хлѣбъ. Но, ето гледа, идватъ отвънка птички, накацватъ около него, започватъ да чуруликатъ, и тѣ искатъ. Отдѣля и за тѣхъ, но остава и за себе си едно малко парченце. Току изведнъжъ, изъ дупката се явява една малка мишка, казва: „За мене нѣма ли?“ Дава и ней, и той остава безъ нищо. Тежъкъ е животътъ! — Не е тежъкъ. Той въздъхва дълбоко, намира се прѣдъ една дилема. Тогава се явява неговиятъ Учитель, Христосъ, но не тъй, както вие си мислите, че ще се яви Христосъ. Явява се Христосъ при него, поглежда го, усмихва му се и казва: „Ти прѣмина добрѣ изпита, азъ съмъ доволенъ отъ тебе“. Знаете ли какво е станало вѫтрѣ въ този Сафио? — Той веднага се намира въ една прѣкрасна вила, въ която всичкитѣ дървета били обкичени съ хубави плодове. Веднага се намира между своитѣ приятели, които го обичатъ. За него била сложена хубава трапеза. Вижда и дрехи, приготвени за него много по-хубави, отколкото онзи римски патриций можеше да му приготви. Има нѣщо тайно въ природата, което ще се разкрие въ свѣта. Казватъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? — Има единъ начинъ, но този начинъ вие го искате още сега. Какъ го искате? — Както съврѣменнитѣ момци искатъ нѣкоя мома. Нѣкой съврѣмененъ момъкъ иска да се жени, но казва на момата: „Азъ ще се оженя за тебе, но ще ми броите тукъ 100,000 лева“. Седятъ майката и бащата, казватъ: „Не може ли по-долу?“ — Не може, 100,000 златни лева искамъ. Той седи, попътъ до него, правятъ договоръ. А отвънка седятъ кръстника и други, чакатъ. Е, нѣма какво, ще се дава. Ще се дава, и оттатъкъ ще минете. Сто хиляди ще броите! Като дадатъ майката и бащата 100,000 лева, казватъ: „Е, толкова взе“. Не само че взе 100,000 лева, но взе и вашата дъщеря, която струва милиарди. И чудното е, какъ тѣзи майки и бащи продаватъ дъщеритѣ си! Не само че даватъ толкова пари, но я даватъ отгорѣ жертва на този момъкъ, да я коли. Ние, съврѣменнитѣ хора, плащаме на този човѣкъ да я вземе, а отгорѣ и да я коли. Той ще вземе паритѣ и ще ходи, ще пие, ще развратничи, и на всичко това отгорѣ родителитѣ казватъ: „Осигурихме я!“ Е, гдѣ сѫ тѣзи осигурени сѣмейства днесъ? Не, не искамъ да кажа нѣщо лошо, може би това да е една крайность, но това е единъ горчивъ фактъ вѫтрѣ въ дълбочинитѣ на самия животъ. При такива условия какъ може да бѫде животътъ щастливъ? Азъ не съмъ противъ мѫже и жени. Законътъ е единъ и сѫщъ. И момъкътъ може да бѫде така продаденъ, както и момата. Продаване е, когато единъ човѣкъ изгуби въ себе си най-възвишеното, най-благородното. Какво остава тогава у човѣка? Нищо не остава въ него. Какво, нима единъ момъкъ, който влиза въ единъ лошъ животъ, не се продава? И за каква цѣна, той си знае! Казвамъ: този момъкъ не само че се продава, но и много евтино се продава. И сега, ние ще седимъ въ народното събрание, по амвонитѣ на църквитѣ, и отъ тамъ ще говоримъ за моралъ, за поправянето на България. И отъ тамъ всички се провикватъ: „Разсипаха нашето отечество!“ Разсипаха нашето отечество! Че вие отечество не сте имали! Азъ наричамъ отечество онзи домъ, дѣто братъ брата не е убилъ, дѣто братя и сестри живѣятъ въ любовъ. Ами че ако вие се намирате въ едно отечество, както въ дома на Давида, дѣто братята постѫпватъ малко подругояче, какъ ще наречемъ този домъ?

    „И скръбьта ви ще се промѣни на радость“.

    Кога? — Когато ние, като този Сафио вѫтрѣшно се освободимъ, а не да дойде нѣкой да ни налага нѣщата отвънъ. Всѣки да дѣйствува споредъ Любовьта Христова. Не само това, да се доберешъ до Любовьта Христова, но да можешъ съвършено да се отречешъ отъ себе си, да стане въ ума, въ сърцето и въ душата ти такъвъ единъ прѣвратъ, че да се почувствувашъ напълно свободенъ. Ние можемъ това да го направимъ, ние сме способни да го направимъ. И когато ние казваме, че чрѣзъ Бога всичко можемъ, това значи, че чрѣзъ Любовьта можемъ. А Любовьта, това е единственото наше стяжание, единствениятъ нашъ капиталъ, единственото наше наслѣдство, което можемъ да придобиемъ. Докато не придобиемъ Любовьта въ свѣта, всичкитѣ наши усилия ще бѫдатъ напразни. Нѣкои казватъ, че не познаватъ Любовьта. Човѣкъ, който умира, той не познава Любовьта! Най-първо човѣкъ трѣбва да стане безсмъртенъ. Сега ще ми възразите: „Може ли човѣкъ да не умира?“ Нима, когато ми взематъ кѫщата азъ умирамъ? Мога да си излѣза. Нима, когато ми взематъ дрехитѣ азъ оставамъ голъ? — Не. Нима, когато ми взематъ тѣлото, азъ умирамъ? Съвсѣмъ други понятия имаме ние. Вие виждали ли сте, какво красиво нѣщо е човѣшката душа? Ако е за форма, за красота, формата на една човѣшка душа съ нищо не може да се сравни въ свѣта. Ако мога да изнеса прѣдъ васъ единъ фактъ, той е слѣдующиятъ: когато Богъ погледне върху формата на човѣшката душа, и Той ще се зарадва. Толкова велика е тя! Красота има въ човѣшката душа, каквато въ никое друго сѫщество въ свѣта. Тогава нѣкои питатъ: „Защо Христосъ слѣзе отъ небето?“ — Той не слѣзе за хората. Той слѣзе да помогне на тази велика душа. Заслужава да се види тази душа! И слѣдователно, на насъ проповѣдватъ единъ моралъ: да залюбимъ човѣшката душа! Да, но вие трѣбва да видите колко е красива тази човѣшка душа, колко е велика! Като видишъ у брата си душа страждуща, душа подобна на тебе, само тогава ще може да се проповѣдва милосърдие. А сега, казвашъ: а, той е единъ простакъ! Да, простакъ. При сегашнитѣ условия, при тѣзи разбирания, въ които живѣемъ, заблуждения, и само заблуждения! Сега, ще имъ говоря за какво? — Ще имъ говоря за булскитѣ дрехи. Да, но булскитѣ дрехи, това не е сѫщностьта на нѣщата.

    И тъй, какъ ще се прѣвърне вашата скръбь въ радость? Ако нѣкой отъ васъ е много нещастенъ, нека направи единъ опитъ. Ако нѣкой отъ васъ постѫпи подобно на Сафио, той ще опита. Не трѣбва да напуснете службата си. Нѣкои мислятъ, че ако напуснатъ службата си, ако се отрекатъ отъ дома си, този е начинътъ за постигане щастието. Ако е въпросъ за отричане, азъ не бихъ проповѣдвалъ въ този домъ. Истинското отричане е човѣкъ да се отрече отъ себе си. Знаете ли какво значи човѣкъ да се отрече отъ себе си? — То значи, човѣкъ да се отрече отъ всички свои лъжливи и покварени мисли, чувства, желания и дѣйствия на миналото, за които той е пожертвувалъ хиляди и хиляди хора. Да се отречешъ отъ стария животъ на прѣстѫпления, това значи да се отречешъ отъ себе си. Да се откажешъ отъ туй низкото себе, себе си на користь, себе си на лъжа, на умраза. Отъ туй да се отречешъ и тогава да познаешъ въ себе си, какво? — Онова възвишеното, благородното, което въздига човѣка.

    Сега, нѣкои отъ васъ сте облѣчени въ женска форма, нѣкои сте облѣчени въ мѫжка форма. Казватъ: тя е жена. Е, що е женската форма? Гдѣ сѫ онѣзи писатели, които могатъ да опишатъ, какво нѣщо е жената? Казватъ: той е мѫжъ. Е, въ какво седи мѫжеството? Азъ наричамъ мѫжъ онзи, който може да застане на страната на слабитѣ. Азъ наричамъ жена само онази, която може да прѣвързва ранитѣ на страждущитѣ. И тъй, мѫжътъ всѣкога трѣбва да застане на страната на слабия, на онеправдания. Това е мѫжъ! Това е благородство. А всички жени трѣбва да се заематъ да прѣвързватъ на хората не само тѣзи обикновенитѣ рани, но и необикновенитѣ. Послѣ, когато нѣкой ме прѣвързва, да не казвамъ: ти си длъженъ. Не, като ме поглади една такава рѫка, да ѝ благодаря. Сега, този Сафио, слѣдъ като далъ всичко, намѣрилъ се въ една борба, и отъ очитѣ му потичатъ двѣ сълзи. Това сѫ сълзи! И когато ти прѣвързвашъ нѣкого, той трѣбва да почувствува, че има една душа, която му служи, и отъ благодарность да му потекатъ двѣ сълзи. Това е заплатата! Тия двѣ сълзи иматъ смисълъ. И когато онзи силниятъ застане прѣдъ слабия и го защищава, отъ очитѣ на слабия да потекатъ двѣ сълзи и да каже: „Братко, благодаря ти“. Това е човѣчество! Може ли да се установятъ между насъ тѣзи отношения, ще дойде и истинската философия на живота.

    Красивиятъ животъ ще дойде, само когато ние прѣвърнемъ скръбьта въ радость. Скръбьта и радостьта вървятъ по единъ великъ законъ. Азъ ви казахъ, че въ свѣта има сѫщества, които знаятъ само какво е радость. Тѣ сѫ ангелитѣ. За тѣхъ скръбьта е непонятна. Тѣ знаятъ причинитѣ на човѣшката скръбь. А ние знаемъ една малка радость и една малка скръбь. Междинитѣ на тѣзи двѣ нѣща не ги знаемъ. Ангелитѣ знаятъ една голѣма радость и една малка радость. Междинитѣ не ги знаятъ. Падналитѣ духове, падналитѣ ангели знаятъ една малка скръбь и една голѣма скръбь. А човѣкътъ се отличава и отъ еднитѣ, и отъ другитѣ по това, че у  него тия двѣ състояния, радость и скръбь, сѫ прѣплетени. Нѣкой казва: развали се настроението ми. Има единъ музикаленъ законъ, споредъ който между тоноветѣ винаги има една малка междина. Нѣкой пѫть си много щастливъ, имашъ едно малко щастие, но вѫтрѣ въ него виждашъ една малка междина, казвашъ: чакай да слѣза въ това благо, тогава ще се кача въ голѣмата радость. Но знаете ли на какво мязаме тогава? Единъ младъ момъкъ отъ древностьта натоварва своята камила съ много скѫпоцѣнности и отива да посѣти своята възлюбена. Минава прѣзъ пустинята. Вижда по пѫтя една много красива кожа, като тѣзи рускитѣ самурени кожи, и си казва: „Е, и тази кожа ще взема“. Взима я, но не я носи самъ, а я туря на гърба на камилата. Отъ голѣмата тяжесть гърбътъ на камилата се счупва, и този младиятъ момъкъ остава всрѣдъ пѫтя. Ние сме отъ тѣзи хора, за една кожа по пѫтя, готови сме да счупимъ гърба на камилата. Но, между една малка радость и една малка скръбь винаги произтича едно малко нещастие. Между тѣзи двѣ течения веднага се почувствува една скръбь. Сега, други, които сѫ въ скръбьта, виждатъ една малка междина, казватъ: „Толкова съмъ страдалъ, и тукъ беля, и тамъ беля, чакай поне тукъ, въ тази междина да влѣза, по-голѣмо отъ скръбьта не е!“ Турне се тамъ. Слѣдъ малко излѣзе, и той се очуди, че се хваналъ за радостьта. Казва: „Слава Богу, че влѣзохъ“. Тѣзи нѣща постоянно ставатъ, а ти мислишъ, че сѫ случайни. Тръгва единъ младъ момъкъ, обиденъ отъ другаря си, да му отмъсти. Носи револверъ, по-рано носѣха боздуганъ, а сега револверъ, туря го въ джоба си, върви и си мисли: какво ли ме очаква? Онзи, при когото отивамъ, и той си има револверъ, може той да сполучи и да ме убие. Обаче, по пѫтя го срѣща неговата възлюбена, прѣоблѣчена като една бѣдна жена, съ вуалъ на лице, и съ приправенъ гласъ му казва: „За Бога, помогни ми“! Той се спира и си казва: „И тъй - тъй отивамъ на онзи свѣтъ, не зная дали ще се върна живъ, поне да помогна“. Спира се прѣдъ жената. Тя го хваща за рѫка. Нѣщо топло има въ тѣзи рѫцѣ. Поглежда въ очитѣ и, тя снема вуала си. Веднага той изважда револвера, хвърля го на страна и казва: „Отказвамъ се отъ тѣзи прѣстѫпления“. Защо ставатъ прѣстѫпленията въ свѣта? — Вие знаете. Азъ нѣма да обяснявамъ. Всѣки единъ отъ васъ знае. Такова трѣбва да бѫде вашето поведение. И то е буквата на нѣщата.

     

    Сега какъ мислите, какъ ще се яви Христосъ днесъ? Тъй, както прѣди 2000 години ли? Азъ ви питамъ: Христосъ, като се яви, мустаци и брада ще има ли? Женитѣ идеализиратъ Христа съ златни коси, съ кѫдри, съ хубава мантия, съ туй-онуй. Мѫжетѣ малко другояче си Го прѣдставляватъ. Кой Христосъ вие очаквате въ свѣта? Христосъ ще те срѣщне на пѫтя съ револверъ въ рѫка, ще те хване за рѫцѣтѣ, ще снеме булото си, ще те погледне въ очитѣ и ще ти каже: „Прѣди толкова хиляди години те срѣщнахъ. Ти прѣди едно сѫществуване бѣше пръвъ министъръ едикѫдѣ си, и знаешъ ли колко прѣстѫпления направи като такъвъ? Дадохме ти условия, това-онова, но ти не ги използува разумно“. Ще ти разправи цѣлата история и ще те пита: „Ти искашъ ли да обърнешъ колата и да вървишъ по правия пѫть, или искашъ да вървишъ още по пѫтя на страданията?“ Ти ще извадишъ своя револверъ и ще го захвърлишъ. Другъ револверъ има въ свѣта! Може да убиешъ човѣка, безъ да го умъртвишъ; може да го завладашъ, безъ да го поробвашъ; може да вземешъ паритѣ на човѣка, безъ да го оберешъ. Нима онзи, който залюби нѣкого не му става робъ? Но не, не е въпросътъ за тази ваша любовь. Момата като залюби нѣкого, прави се, че не го разбира. Той ходи подирѣ ѝ, изъ градината, слѣди я навсѣкѫдѣ, а тя си прави забавления. Слѣдъ туй се обърне малко, поусмихне се, а той продължава да ходи подирѣ ѝ — забавление си правятъ. Нѣкои питатъ: „Какво правятъ младитѣ“? Майката казва: „Играятъ си изъ градината“. Опасна е тази любовь! Това не е възвишената любовь, това е човѣшката любовь. Онзи, който обича, прѣзъ ума му никога не трѣбва да мине една противна мисъль. Образътъ на този, когото обичашъ трѣбва да бѫде тъй свещенъ, както твоятъ образъ и да не внесешъ никакво петно върху него. Това азъ разбирамъ да обичашъ единъ човѣкъ! Това е максима. Който може, комуто е дадено, така трѣбва да обича. Комуто не е дадено, ще седи въ съврѣменния свѣтъ на страдания. И тогава, какво ще стане съ васъ? — Ще орете нивитѣ. Азъ казвамъ, че нѣма млѣкопитающи въ съврѣменния свѣтъ. Какво прѣдставляватъ съврѣменнитѣ млѣкопитающи? — Тѣ сѫ нѣкогашнитѣ видни философи, писатели и поети, които сега оратъ нивитѣ на хората. Знаете ли това? Може да имъ наредите хиляди имена, но това сѫ все философи, писатели, проповѣдници, архимандрити. Отъ хиляди години Господъ ги е турилъ на това положение и имъ казалъ: „Да знаете какъ трѣбва да се проповѣдва въ свѣта!“ Не само тѣхъ, но и сегашнитѣ ще тури на това мѣсто. Ако ме чуятъ, ще кажатъ: какво говори заради насъ! Ние говеда ли сме? Да, азъ бихъ желалъ съврѣменнитѣ хора да сѫ като говедата. Слава Богу, говедата не се избиватъ поне. Ритатъ се, но не се убиватъ. Съврѣменнитѣ говеда не развратничатъ, не блудствуватъ, не пиянствуватъ. Казватъ: говеда сѫ тѣ! Нека видимъ добрата имъ страна. Една кравица спокойно си дава млѣкото и никому зло не върши.

    Не, днесъ ние трѣбва да се спремъ, защото сме прѣдъ една дилема. Ние сме прѣдъ прага на една велика пропасть. И ако се мръднемъ още една стѫпка, ще бѫдемъ въ тази голѣма пропасть. Ние се намираме прѣдъ крайния прѣдѣлъ на възможности за животъ. И ако, като онзи цигуларь, не вземемъ камертона и нагласимъ цигулката си по тона на онзи основенъ камертонъ, а я опнемъ съ половинъ тонъ нагорѣ, жицата веднага ще се скѫса. Хората днесъ сѫ обтегнали много своитѣ струни. И тази неврастения, това разтройство се дължи на туй, че хората сѫ обтегнали своитѣ струни. Запитватъ: „Какъ ще се излѣкува тази неврастения“? — Ще развъртишъ тази клечка, на която е завита струната. Не е само въ завъртването на клечката, но и въ развъртването. Ще я развъртвашъ, докато дойде до онзи основенъ камертонъ. Ще развъртвашъ, благородно е. Развъртването е въ полза на хората. Тази клечка се е завъртѣла повече, отколкото трѣбва. Ще развъртишъ назадъ до естествения тонъ на камертона. Ще направишъ едно прѣдставление и ще отстѫпишъ. И всички ние не се нуждаемъ отъ настѫпване, ние сме завъртѣли добродѣтелитѣ, а сега се нуждаемъ отъ отстѫпване — ще отвъртваме клечката. Казватъ за нѣкого: отвъртѣла се клечката му. Че кое е по-опасно? Азъ казвамъ: да се развърти клечката е по-добрѣ, отколкото да се завърти. Кое състояние е по-хубаво? — Щомъ отвъртватъ струната, тя е здрава, нѣма да се скѫса, но щомъ я завъртвашъ, тя ще се скѫса. Нѣкому дошло на ума да си раздаде имането. Казватъ: развъртѣла се клечката, мръднала му дъската! А онзи, който задига имането на другитѣ хора, неговата клечка била на мѣсто, завъртѣна била! А, той е благороденъ човѣкъ, казватъ. Едно врѣме бѣше бѣденъ, но сега нѣма като него другъ. Да, нѣма като него другъ!

    Питамъ: при тѣзи условия, какъ ще се оправи свѣтътъ? Ако рече човѣкъ да говори Истината, дойдатъ при насъ богати, говорятъ ни по единъ начинъ; дойдатъ сиромаси, говорятъ ни по другъ начинъ. Мислите ли, че Истината е при богатитѣ. — Не е. Мислите ли, че Истината е при сиромаситѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е при ученитѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е въ църквата? — Не е. Ще ме извините, това е мое лично мнѣние. Мислите ли, че Истината е при окултиститѣ? — Не е. Никѫдѣ я нѣма Истината днесъ. Защо? — Този свѣтъ е свѣтъ на страдания и смърть, свѣтъ на разлагане. А тамъ Истината не може да дойде. Съврѣменнитѣ хора говорятъ за Истина. Не, ние можемъ само да изнесемъ единъ фактъ като истина, но за Истината, ние смъртнитѣ хора, не можемъ да говоримъ. И седнатъ сега хората отъ разнитѣ школи да ни говорятъ за Истината. Слушайте, приятели, азъ зная тази Истина, зная я и не искамъ нито себе си да лъжа, нито васъ. Вие можете само да изнесете единъ фактъ, но, докато като този Сафио не изпитате дълбочината на всичкитѣ страдания, докато не се откажете отъ всичкитѣ ваши минали животи, докато не се домогнете да възприемете тази висша Любовъ, до тогава не можете да бѫдете свободни. Нѣкой ще каже: има добри хора днесъ. Добритѣ хора, които разбиратъ този законъ, навсѣкѫдѣ могатъ да си пробиятъ пѫть. Ама какъ ще живѣятъ? Има хора, на които, като имъ снемете дрехитѣ и ги оставите безъ петаче, тѣ ще обиколятъ свѣта, и приятели ще си създадатъ. Ще кажете: а, той има приятели отъ другия свѣтъ. Отъ кой свѣтъ? — Отъ свѣта на безсмъртието.

    Нѣкой пѫть азъ говоря съ живата природа. Казвате: какъ може човѣкъ да говори съ живата природа? Какъ може? Ами азъ, като зная езика на българина, не мога ли да говоря съ него? — Мога, разбира се. Като зная езика на англичанина, не мога ли да се разговарямъ съ него? — Мога. Така сѫщо мога да се разговарямъ съ животнитѣ, така мога да се разговарямъ и съ растенията. Всѣки си има езикъ. Азъ ще се спра при растенията и ще поговоря съ тѣхъ. Тѣхниятъ езикъ не е като нашия. Всички сѫщества си иматъ езикъ, иматъ си начинъ на съобщение. Въ тази жива природа ние сме дошли до една фаза, която трѣбва да прѣминемъ. Сега, споримъ за своитѣ вѣрвания, но има една спънка, която спира умоветѣ на хората, за да дойдатъ до правия пѫть.

    „Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“.

    И азъ желая сега, всички вие да направите единъ малъкъ опитъ. Не защото азъ говоря това, го желая, но понеже всички вие сте обѣщали туй. Азъ желая всички вие да сте доблестни и да изпълните вашето обѣщание. Нѣма нито единъ отъ васъ, който да е изпълнилъ своето обѣщание. Казвамъ и на мѫжетѣ, и на женитѣ: вие сте обѣщали! Вие се намирате прѣдъ прага на единъ прѣходенъ животъ. Да не мислите, че отсега нататъкъ ще добиете нѣщо. Нищо нѣма да добиете. Отъ сега нататъкъ клечкитѣ ви ще се развъртватъ. Отъ сега нататъкъ ще дойде нѣщо по-лошо за хората. Понеже до сега е имало изобилие, отъ сега нататъкъ нѣма да има такова изобилие, ще дойде единъ недоимъкъ. Тогава какво ще правите? Ако сега не напълните вашитѣ стомни, като тия, които туриститѣ носятъ, какъ ще минете пустинята? Вие ще минете прѣзъ пустинята, както еврейскиятъ народъ, и ще пѫтувате 40 години. Това е само като единъ символъ. Ще обикаляте изъ пустинята, ще се роди едно недоволство у васъ, ще се яви желание за ядене, за пиене, за това-онова. И сега всички хора сѫ като въ пустинята. Като се срѣщнатъ, все за ядене говорятъ. Обикалятъ, туй-онуй, месцето било скѫпо, хлѣбътъ билъ скѫпъ, дрехитѣ, шапкитѣ, навсѣкѫдѣ скѫпотия. И като седнемъ вечерно врѣме, казваме: какво ще се прави? Ами, ако единъ день българскитѣ пари достигнатъ до положението на германскитѣ марки, питамъ ви тогава: какъвъ ще ви бѫде халътъ? Е, какъ се прѣпитаватъ сега германцитѣ? Какъ се прѣпитаватъ! По-рано работиха и имъ плащаха по 10 лева, а сега работятъ, но имъ плащатъ милиарди. Единственото нѣщо, което носимъ въ себе си, това сѫ чувствата, мислитѣ и способноститѣ и нѣма защо да се боимъ. Ето кѫдѣ е сигурностьта. Докато човѣкъ ги носи съ себе си, нѣма защо да се бои. И азъ казвамъ: докато въ свѣта сѫществуватъ добри и разумни хора, нѣма защо да се боимъ. И като влѣза въ единъ домъ на брата си, азъ трѣбва да се радвамъ, за туй, което има вѫтрѣ. А сега казватъ, да вземемъ богатството на богатитѣ, и да го раздадемъ на сиромаситѣ. Пакъ ще има караница. Не, по братски трѣбва да се споразумѣятъ. Между богати и сиромаси трѣбва да се възстановятъ братски отношения, и богатиятъ да почувствува бѣдния, като свой братъ, и бѣдниятъ да почувствува богатия, като свой братъ. Това е, което трѣбва днесъ да се насажда между хората. Всички други методи сѫ употрѣбявани, употрѣбявани отъ памтивѣка, и всички сѫ дали само единъ резултатъ. Туй е, което трѣбва да се проповѣдва. Само тѣзи разумни отношения на любовь могатъ да ни спасятъ отъ бѫдещата катастрофа. Тя ще дойде. Разумниятъ свѣтъ има една максима. Нѣма да си поплюятъ. Вие още не познавате Бога, познавате Го само като Любовь. Трѣбва да се върнемъ въ онази култура, да питате атланската раса, какъвъ е Богъ. Тѣ Го опитаха. Тѣ сѫ затворени въ дъното на Атлантическия океанъ, и още не сѫ освободени тѣзи души. Разбирате ли? Ще кажете: тъй е. Да, това е моето лично мнѣние. За тѣзи работи сега има спорове. Нѣкои разправятъ за онзи свѣтъ, какво видѣли тамъ. Азъ не говоря какво съмъ видѣлъ. Въ това отношение нищо не съмъ видѣлъ. Има едно виждане, но трѣбва да живѣешъ въ другъ единъ свѣтъ, да имашъ отношения съ тия разумни сѫщества и да постѫпвашъ разумно.

    „Скърбитѣ ви ще се промѣнятъ на радость“.

    Сега, азъ ви желая едно: вие, културнитѣ хора на скръбьта, да прѣминете въ културата на радостьта, защото бѫдещата култура е култура на любовь и радость. Слѣдователно, сегашната ви гама е миньорна. Нея вече научихте, специалисти сте, достатъчно е. Сега остава мажорната гама, гамата на Любовьта, но не тази мажорна гама, която употрѣбяватъ музикантитѣ. Тя е едно посмѣшище, нея само въ войнитѣ я употрѣбяватъ. Въ тази мажорна гама на Любовьта, за която ви говоря, нѣма игри, нѣма кълчене, въ нея има дълбочина и височина. И когато вие влѣзете въ тази гама, тогава ще я разберете. А днесъ, който и да е съврѣмененъ поетъ не може да пише за радостьта, не я познава той. Ние трѣбва да влѣземъ въ туй чувство на радостьта, красиво е то! Когато свѣтътъ влѣзе въ радостьта, знаете ли какво ще остане отъ този свѣтъ? Ще ви прѣдставя една картина. Тази обвивка, която ви затваря, ви държи като въ затворъ. Прѣдставете си, че съ хиляди години сте живѣли въ този затворенъ замъкъ. Какво не сѫ правили, за да ви освободятъ! Много сѫ идвали да ви освободятъ, но никой не е могълъ.

    Идва най-послѣ великиятъ Учитель, който казва: „Радостьта ще ви освободи“. И като турите въ дѣйствие тази радость, този замъкъ постепенно ще почне да се топи, топи, отънява, почватъ да капятъ капки, и всичко това, което е служило като прѣграда между васъ, ще се размахне. И прѣдъ васъ ще се отвори този свѣтъ на радость и веселие. Този свѣтъ се различава отъ свѣта на скръбьта. Свѣтътъ на скръбьта е свѣтъ на изкуство, той е създаденъ отъ човѣка, а свѣтътъ на радостьта е създаденъ отъ Бога. Свѣтътъ на скръбьта го създадоха човѣцитѣ и духоветѣ, а свѣтътъ на радостьта го създаде Богъ. Слѣдователно, въ сегашната епоха ние живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ човѣцитѣ, а въ бѫдещата епоха ще живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ Бога.

    И казва Христосъ: „Азъ ще ви видя, вие ще се зарадвате, и радостьта ви никой нѣма да я отнеме“. Кой ще ви види? — Ще ви види вашиятъ възлюбенъ или вашата възлюбена. И когато видите вашата възлюбена или вашия възлюбенъ, сърцето ви ще трепне. Азъ взимамъ това въ най-чистия, въ най-красивия смисълъ. Кой ще ви види? — Ще ви срѣщне майка ви, ще ви срѣщне този вашъ приятель, когото не сте виждали отъ хиляди години. И тогава не само вашето, но и неговото сърце ще заиграе. Азъ бихъ желалъ сърцата на всички така да затрептятъ. И това врѣме е сега.

    „Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“. Ще ми кажете: възможно ли е? — Възможно е. Слѣдъ, колко хиляди години? Никакви хиляди години! Сега, днесъ започва тази радость! Ама не по този начинъ, който вие знаете. Вашата радость е само една сѣнка на тази радость. А сѣнкитѣ показватъ кѫдѣ е тази реалность. И нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ пустинята единъ свой приятель; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ майка си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ баща си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ братъ си, сестра си, възлюбената си, да срѣщнешъ всички онѣзи, които обичашъ и които те обичатъ!

    Нѣма по-хубаво нѣщо въ свѣта отъ това, да срѣщнешъ своя Учитель!

    „Скръбьта ви ще се промѣни на радость!“

    Всички вие бѫдете носители на културата на радостьта! Бѫдете носители на културата на Любовьта!

     

    Бесѣда, държана на 23/ХІІ 1923 г.

  15. ПОСЛЕСЛОВИЕ

                Книгата е романъ, а не история — това казвамъ за ония читатели, които биха искали да познаятъ въ героитѣ — личности.

                При това трѣбва да попълня фактическата страна съ една подробность: — романътъ е написанъ презъ 1916 година1), когато, като тежко раненъ офицеръ, изживѣвахъ дни, които можеше да бѫдатъ последни.

                Непознавахъ и не бѣхъ и чувалъ дори тогава за тия духовни срѣди, къмъ които сега принадлежа — това за тия, които биха намѣрили нѣкакво противоречие между тогавашнитѣ ми и сегашнитѣ ми разбирания.

                Смѣтамъ, че нѣкой отъ „новитѣ“ хора сѫ още действующи лица на днешното време. Може би, даже сѫ още по-рѣзко очертани, макаръ и вече задъ кулиситѣ на общественниятъ животъ — чакащи само „своето“ време....

                Не ги осѫдихъ нѣкога, още по-малко ще сторя това сега. Но нека искренно се надѣваме, че погрѣшкитѣ на това минало нѣма да се повтарятъ. Дано нерадостнитѣ страници на тия спомени останатъ само като отбѣлязвание на нѣщо, което е било неминуемо за тогава — предвѣрие на свѣтло бѫдаще, което несъмнено нашиятъ народъ заслужава — и ще го има!

    Любомиръ Лулчевъ

    Изгрѣва — София

    14. I. 1937 г.

    1) И всички стойности оставихъ както си бѣха — споредъ тогавашнитѣ индекси на ценности, които сѫ съ около 10 — 20 пѫти (за 1915 г.) по-низки отъ сегашнитѣ.

     

     

     

  16. Скърби и радости

                Стефановъ се научи още на другия день за арестуването на Поповъ. И изведнажъ, като че ли стана другъ. Усмивка огрѣ лицето му и рязсѣяностьта му изчезна. Той бѣше все сѫщия, предишния, любезно усмихнатъ човѣкъ, какъвто го помнѣха и познаваха мнозина. Сѣкашъ, нѣкаква отдавна запъната пружина се откачи и тая скрита енергия, която натѣгаше цѣлото му тѣло и душа — се освободи. Той се чувствуваше по-веселъ и като че ли отърванъ отъ голѣма тежесть.

                Сънътъ му стана по-спокоенъ, а погледътъ му — по свѣтълъ. Като че ли невидимо летящитѣ надъ него души на Комитата и Асенъ бѣха вече задоволени и живота му отърванъ отъ тежката задача, която сѫдбата бѣше сложила върху му. Той и самъ не чакаше, че така лесно ще се умири, ще изчезне това постоянно безпокойство, отъ което толкова време не можеше да се отърве. Сега вече не бѣгаше отъ хората, отъ своитѣ познати, които тъй бѣха свикнали съ него. Тамъ, кѫдето не можеше да помогне съ скромнитѣ си средства, той се мѫчеше да допълни съ благитѣ думи, които никога не му липсваха. Вече се чувствуваше все сѫщия предишенъ человѣкъ, който мислѣше твърде малко за себе си, на когото бѣше чуждо уединението и бездействието.

                Той си идѣше рано, преседяваше доста до главата на умиращия Вѣнкинъ баща, който изкашлюваше всѣки день по малко отъ живота си, гледаше, а понѣкога и милваше хубавата руса коса на Вѣнка. И хлътналитѣ ѝ петнисти страни му се струваха не тъй противни, както по рано. Той носеше лекарства на нуждающитѣ, приготовляваше мазила, разтриваше ги самъ, когато трѣбваше, всѣкога предупредителенъ и неженъ, както въ миналото. Когато недостигащия въздухъ бъркаше на бащата да разправя приказкитѣ си, той го замѣстваше. Неговитѣ истории бѣха не по-малко дълги, макаръ и не тъй сложно замислени. Но това не бъркаше на Вѣнка да бѫде предоволна. Тя искаше царетѣ да сѫ силни и добри, а царицитѣ съ бѣли лица и накичени съ корони глави. А това не бѣше никакъ мѫчно. Всредъ обстановката на една стая, въ която мизерията се обаждаше отъ всѣки кѫтъ, отъ всѣка вѣщъ, той рисуваше разкошнитѣ палати на нечувани царе въ далечни земи, гдето всичко е добро и слънцето никога не залѣзва. Неговитѣ силни царе търсѣха своитѣ царкини презъ голѣми планини, минаваха презъ дълбоки морета за да ги хванатъ за рѫцетѣ и поведатъ предъ всички.

                Понѣкога царетѣ бѣха странници, изгубени всрѣдъ снѣгътъ и покрити съ дрипи. Добритѣ царици, за които нещастието и мѫкитѣ на другитѣ бѣха сѫщо тъй болезнени, както тѣхнитѣ собствени, обикаляха свѣтътъ за да изтриятъ сълзитѣ и кажатъ хубавитѣ думи за утѣха всѣкиму, който имаше нужда отъ тѣхъ. Тѣ намираха дрипавия царь, измѫченъ отъ рани и го церѣха безъ да го знаятъ кой е. И, когато той оздравяваше, изпращаха го незнайникъ, за да го посрещнатъ очудени като всемогѫщъ царь, който идѣше съ несмѣтнати дарове...

                Другъ пѫть царския синъ тичаше следъ многоглавъ змей, поглъщащъ хората отъ царството му. Той го гонѣше презъ далечни и пусти гори, летѣше следъ него въ облацитѣ, тичаше въ подводнитѣ палати на морския царь, проникваше подъ деветьтѣхъ долни земи, гдето живѣятъ само чернитѣ хора и най-после го хващаше, отсичаше една по една многото му глави, кръвьта на които течеше като рѣка по свѣта...

                Въ такива моменти следящата го съ голѣмъ интересъ Вѣнка плескаше своитѣ костеливи дългопръсти рѫце като малко дете, на което сѫ направили неизказано удоволствие...

                А тамъ, не далечъ отъ тѣхъ, близо до машината, винаги седѣше майката, която нѣмаше време кога да си дигне главата, шиеше бързо нѣщо чуждо, често пѫти омокряно отъ сълзитѣ ѝ. Нему бѣ мѫчно да намѣри думи за да ѝ помогне или я утеши. Мѫчно можеха помогнатъ тѣ тамъ, гдето животътъ пѣеше ежедневната си пѣсень, въ която нѣмаше нито едно мило слово. Мълкомъ само нѣкога, той поднасяше нѣщо купено отъ пазаря, което се досѣщаше че липсва. Тя сѫщо тъй мълкомъ го поемаше. Нейниятъ насълзенъ погледъ му казваше повече отъ всѣкакви думи. Па и той нѣмаше нужда отъ тѣхъ. Въ него бѣ се събудилъ стариятъ, предишенъ „бай Никола“, когото всѣкѫде посрѣщаха засмѣни погледи и протегнати рѫце.

                И бай Григоръ търсѣше по-често обществото му отколкото всѣкога преди. Той повече мълчеше, но Стефановъ знаеше тѫгата му и подвеждаше разговора за Тодоръ. Старецътъ го проклиняше по хиляди начина за гдето зачерни името му, но все пакъ не се уморяваше никога да говори за него. Едничката радость и надежда му бѣ, че нѣкога, на нѣкой царски праздникъ, неговия Тодоръ ще получи отново свободата си.

                — Сега да ми падне то, псето неедно, да го науча азъ него вуйчо ли съмъ или пънъ?.. Една крачка безъ менъ нѣма да го пусна ла ходи. Събрания ли? — ще го събера та нѣма да се види. — Ти, Колче, ще му намѣришъ една булка, да го прибера азъ него край себе си, че старини идатъ — завършваше той винаги.

                Стефановъ се само усмихваше.

                — Намѣрилъ съмъ на себе си, бай Григоре...

                — Та що? Само рѫка да махнешъ, двайсе ще изтичатъ! Че като тебъ човѣкъ... гдето се е рекло ти си половинъ докторъ, ами... Твоята е лесна — не си поискалъ, не е станало. Ами моятъ, моятъ хаирсъзинъ една ли е, две ли сѫ години, — и клати глава той.

                — Ще минатъ много лесно, бай Григоре, ще минатъ. Па и царя при голѣми праздници... — и разговора започваше своя нескончаемъ крѫгъ, безъ да се уморяватъ да говорятъ и двамата за това.

                Другъ пѫть идѣше Трайко и изпълваше малката му стая съ дебелиятъ си гласъ, който звучеше до късна презнощь. Той не се уморяваше да спори. И, когато Стефановъ не се съгласяваше за нѣщо съ него, той мъкнѣше дебелитѣ черковни книги, ровѣше се нетърпеливо въ тѣхъ, тълкуваше текстове по най-своеобразенъ начинъ, превеждаше славянскитѣ думи тъй странно, че Стефановъ не знаеше да се смѣе ли или да спори по-нататъкъ. И все пакъ Трайко си отиваше винаги предоволенъ. Той почиташе Стефановъ за твърде ученъ человѣкъ и съгласието му да признае това или онова негово тълкувание на нѣкой нищо не значещъ текстъ, смѣташе като важенъ свой успѣхъ, който съ дни следъ това цитираше: — Питай бай Никола!

                Една вечерь само Стефановъ бѣше страшно неразположенъ — това бѣ когато получи отговоръ на своето писмо отъ Асеновата майка. То бѣ пълно съ такава тѫга и благодарность, че той се смути премного, душата му се препълни съ жаль и той плака дълго, захлюпилъ глава върху възглавницата си. Самъ той не можеше да си даде отчетъ защо. Тия треперящи редове на дългото писмо му спомняха неволно неговита бѣлокоса майка. Отъ тамъ мисъльта се пренесе, че той самиятъ можеше да бѫде на Асеновото мѣсто, а тия вопли на убито отъ тѫга сѫщество — да пише тя — неговата майка! Никога человѣческия животъ не му се е струвалъ тъй безпомощенъ, а събитията — независящи отъ неговата воля, както въ тоя моментъ. Ако бѣ поискала сѫдбата — можеше да бѫде той...

                А майката на Комитата дори нито отговори. Тя бедната, може би, незнаеше да пише. А и що ли би могла да каже? Колко ли е плакала тя върху тия вѣщи, които той ѝ изпрати? А, може би, и отъ тѫга да е умрѣла? Кой ще утеши последнитѣ ѝ часове, кой ще подпомогне днитѣ на старостьта ѝ? Като самотно дърво всрѣдъ изсечена гора ще простира тя погледа и рѫце на всички страни — и никой не ще ѝ помогне, никой не ще ѝ каже блага дума. Възможно е даже да я прокълнатъ, че е родила разбойникъ... Тѣ ще забравятъ кръвьта, съ която е ръсилъ усоитѣ на Македония, както я забравиха и тия, които го покачиха на вѫжето... Дори, напротивъ, смѣтнаха че той, опитниятъ, немигащъ предъ нищо комита, е истинскиятъ главатарь... — И тя ще трѣбва да слуша обидни думи въ последнитѣ дни на своята безпомощна старость!.. Той си представяше нейнитѣ треперящи рѫце, които сѫ прегръщали Ванковитѣ вещи, които изпрати и които тя е оплаквала, оплаквала... Нали можеше и неговата майка да получи неговитѣ дрехи така?

                И той хълца като дете, което е събирало тѫги отъ дълго време, а нощьта му е дала възможность да ги изплаче на свобода...

                Той писа пакъ и на дветѣ майки и плака отъ милость надъ тия редове, въ които се величаеха синоветѣ имъ мѫченици. Който и да прочетѣше писмото на Ванковата майка, колкото и малко да разбереше тя отъ него, все пакъ банкнотитѣ турени вѫтре, щѣха да ѝ напомнятъ, че има добри хора, които събираха многото верисии, които нейниятъ синъ е оставилъ... Тя щѣше да научи, че честни хора, на които нейниятъ Ванко е услужвалъ съ своитѣ пари, ще ги връщатъ на неговата майка — тъй че тя нека не мисли за последнитѣ си дни...

                А на Асеновата той напомняше величието на неговата душа и я викаше да бѫде горда българка съ сѫщитѣ усилия, както и нейна баба, която е гледала нѣкога, безъ да капнатъ сълзитѣ ѝ, обесениятъ поради своята буйна натура, нетърпящъ никакво иго, мѫжъ. Той ѝ пишеше за последнитѣ му дни, не такива каквито бѣха, а каквито мислѣше, че трѣбваше да бѫдатъ: — единъ мѫченикъ на свои идеи, които, може би, сѫ твърде лоши, но въ които Асенъ вѣрваше, както светцитѣ вѣрваха въ своятъ Богъ...

                И, когато свърши писмата си, той бѣше вече по-спокоенъ и, сѣкашъ, по-малко самотенъ въ свѣта. Тия кѫсчета книга като че бѣха рѫце, които той протягаше презъ пространството на две истински скърбящи души. Тѣхнитѣ сълзи бѣха негови, тѣхнитѣ мѫки — негови мѫки — какво трѣбваше човѣку повече за да бѫде близъкъ? Той разбираше вече себе си. Колкото и странно да бѣ това, той виждаше свѣта презъ своитѣ детски очи, които въ всѣка жена виждаха майката, а всѣки човѣкъ близкиятъ тѫгуващъ „чичо“ на раннитѣ му години, въ които най-често изпъкваха насълзенитѣ очи на майка му.

                Но Поповъ? Ами тя, която го изостави така неочаквано? Та що? Знае ли той сѫдбата си? Поповъ — това бѣ дългъ! Нима го мразеше?

                Той търси въ душата си и сега, но тамъ нѣма нито капка умраза къмъ него. Имаше само едно „трѣбва“, което шепнѣше по-скоро на инстинкта му, отколкото на разума, и на което той се подчиняваше безотчетно!

                А тя, може би, стори по хубаво като го напусна. Навѣрно, не го е обичала. А какво би станало, ако тя срещнѣше човѣкътъ, когото трѣбваше да обикне по-кѫсно, когато тя щѣше да е вече женена? Нали всѣки човѣкъ има нѣкой други, когото трѣбва да срещне въ своятъ животъ и който ще махне само съ рѫка — и той ще тръгне подире му безъ да мисли за миналото, нито за бѫдащето? Нали така хората понѣкога растатъ съ години далечъ единъ отъ другъ, а се виждатъ само веднъжъ, разбиратъ се само съ погледъ и вече свързватъ живота си за винаги?

                Така трѣбва да е всѣки — инъкъ оставила ли би го тя? Тъй е трѣбвало да бѫде!

                То е било лошо, но е могло да бѫде и по-лошо. И той си представляваше че би билъ жененъ. И тая картина му се вижда вече тъй невъзможна, че дори се усмихва. Каква смисълъ има вече за него женидбата?

    Той никога не ще вече да обича, нито пъкъ биха го обичали. Всѣкога женитѣ, които се приближаватъ, като че ли не намиратъ въ него нищо, което да ги интересува — и го оставятъ...

                Ето и Фани. Той си спомня всѣка подробность и му се струва, че е билъ грубъ и невнимателенъ къмъ нея. Защо ѝ върна тогава цвѣтята? Нима това не бѣше чувство на оскръбения, пренебрегнатия, когато тя престана да иде, когато видѣ, че помощьта ѝ е ненуждна вече? Можеше ли, или по право трѣбваше ли да се сърди за това, когато бѣ нуждно само да ѝ благодари за голѣмитѣ грижи и безспокойства, когато тя бѣше се отдѣлила отъ своятъ охолекъ животъ, за да се посвѣти нему, нуждаещия се...

     

     

                Съ треперяща рѫка натисна той звънеца и излѣзлата слугиня го покани тутакси. Вратата му отвори сама Фани. Тя му стисна силно рѫката.

                — Най-после! — каза тя и нейнитѣ очи го следѣха внимателно, като се мѫчеха да хванатъ и наймалката промѣна въ лицето му.

                — Азъ мислѣхъ вече, че ти никога не ще дойдешъ. И тъй ми бѣше мѫчно... Много пѫти искахъ да дойда и те видя тамъ, но не бѣхъ сигурна, че ще те намѣря... Пъкъ и бѣше ми неловко. А и други причини ме възпираха... Седни де — какво ме гледашъ така? Нечакахъ никого. И, ако бѣше нѣкой другъ, не бихъ го приела безъ да се облека. Но тебъ смѣтамъ, че мога и така да приема.

                Той я изгледа внимателно и лицето му стана червено. Това говорене на „ти“, ударението което направи на „тебе“, му прозвуча странно и неприятно. Да, значи, ако това бѣше високиятъ офицеръ, ти би се кичила дълго предъ огледалото, преди да излезѣшъ предъ него...

                Но за този, на когото тя е видѣла всичкитѣ долни дрехи и обръщала скромния гардеробъ; на когото голитѣ дъски бѣха тъй неприятни, та за да ги прекрие трѣбваше да си донесе килимъ отъ своята собствена кѫща, а и видътъ на малката стая — тъй мизеренъ, та има нужда отъ нейнитѣ цвѣтя — предъ него тя можеше да се яви както и да е, той трѣбваше да търпи, да понася тая небрежность, безъ ни най-малкиятъ знакъ на неудоволствие!

                Стана му страшно тежко, но той се помѫчи да не даде възможность тя да забележи това. Па и нейната външность нѣмаше нищо, което да му направи неприятно впечатление. Напротивъ, тая синя сатенена престилка даваше възможность да изпъква кокетната ѝ фигура и красивитѣ форми по-релефно, отколкото всѣко друго облекло. Малко разрошавенитѣ коси ѝ даваха видъ на младо, току що тичало момиче.

                — Нотитѣ тъкмо си редѣхъ, когато ми казаха, че искашъ да ме видишъ. Просто не ми се вѣрваше на ушитѣ. А защо не седнешъ?

                — Азъ дойдохъ за малко, — каза Стефановъ, — като се мѫчеше да си припомни фразитѣ, които бѣ си редилъ на умътъ и смѣташе да ѝ каже. — Въ единъ труденъ моментъ на моятъ животъ, Вий ми услужихте твърде много, както никой други на свѣта... освенъ, може би, моята майка... Азъ се чувствувамъ задълженъ да изкажа всичката си благодарность.

                — Че вий сторихте това вече отдавна — каза му тя, като тоя пѫть натърти на „Вий“ недоволно.

                — При това менъ се струва, че има да уредимъ и нѣкой смѣтки отъ миналото, — каза той смутенъ и млъкна.

                — Да, и менъ се струва сѫщото — каза тя и като му посочи стола, презъ лицето ѝ мина облакъ. Моля ви се седнете, следъ нѣколко минути само ще бѫда на разположението ви.

                Той седна мълчаливо и се загледа въ бързитѣ ѝ движения. Тя срѫчно премѣстваше цѣли купове ноти отъ една на друга страна, ровѣше ги и отново ги нареждаше. После тя изведнъжъ ги захвърли и като стана, малко зачервена, изправи се предъ него, погледна го, примъкна единъ столъ и седна на среща му.

                — Тѣхъ може и после — каза тя.

                — Ами защо?.. Че Вий си гледайте работата... можеше и азъ да ви помогна, ако искахте... Вие толкова пѫти...

                — Не, азъ и другъ пѫть ще ги търся. А сега да видимъ смѣткитѣ си, — каза тя сериозно.

                — Докато съмъ билъ боленъ...

                — Оставете сега това. До като сте били болни... Това ще говоримъ после. Да видимъ какво направихте като оздравѣхте?

                — Какво съмъ направилъ? — попита очудено Стефановъ — защото не можеше изведнъжъ да се сети за какво именно тя искаше да му спомни.

                — Видите ли азъ и това ще ви спомня по после... ако вие поискате.

                — Не, азъ настоявамъ да ми кажете.

                — Настоявате!

                — Моля.

                — Това е дълго. И то не е тъй важно...

                — При все това.

                — Не, оставетете... Помните ли ми вий записката?

                — Отговорътъ на моето писмо?

                — Да на него, съ което вий ми връщахте тия малки спомени, които бѣхъ Ви оставила... — посочи тя на цвѣтята върху етажерката близко до прозореца — Спомняте ли си ги?

                — Да, тѣ сѫ на най горния редъ.

                — Да, тѣ сѫ. — Азъ мислѣхъ да Ви напомнятъ за менъ и Ви ги оставихъ. Но види се Вий тъй бързо искахте да се отървете отъ всичко, което Ви спомняше за менъ, че побързахте при първата възможность да се отървете и отъ тѣхъ.

                — Не азъ... не бѣше така — промълви смутенъ Стефановъ — тѣ си бѣха ваши и азъ...

                — Да и Вий... Знаете ли какво направихъ когато ги получихъ?

                — Навѣрно, сте се разсърдили много.

                — Не... собствено, разсърдихъ се... но и плакахъ. Стефановъ се почувствува неловко.

                — Извинете, госпожице, азъ виждамъ че съмъ постѫпилъ много нетактично, простете ми.

                — Не, азъ плакахъ и по други причини... Ти не искашъ да ме разберешъ — мина тя пакъ на „ти“. — Въ твоята стая има нужда отъ цвѣтя!

                Стефанову стана пакъ неприятно. Това „ти“ му звучеше нѣкакъ покровителствено, безъ всѣкаква близость — поне нему му се струваше така — и докосваше болна струна въ душата му.

                — Азъ съмъ свикналъ да харесвамъ стаята си и безъ цвѣтя и съ открити дъски на пода. Мойтѣ крака сѫ научени да стѫпятъ по тѣхъ, безъ да сѣщатъ нѣкакво неудобство.

                — Не всѣкога е било така. Вашата кѫща нѣкога е съперничила съ дворецъ по разкошъ. Може би, ти малко помнишъ, но моятъ татко знае добре това, защото е познавалъ отблизко баща ти.

                — Това е било нѣкога, госпожице. Това нѣкога си е отишло и азъ не бихъ искалъ да си го спомнямъ вече...

                Настана мълчание. Тя премѣташе изъ пръститѣ си престилката въ очевидно смущение.

                — Азъ съмъ страшно виновна предъ васъ, — каза му тя най сетне.

                Той я изгледа очудено.

                — Присвоихъ си права, които никой не ми даваше... собствено... какъ да кажа... И моятъ баща мислѣше...

                — Нищо не разбрахъ, — каза Стефановъ недоволно.

                — Вий помните ли какво Ви писахъ?

                — Да, Вашата загадъчна записка я имамъ още — бръкна той въ джобътъ си.

                — Готовъ ли сте да понесете новата неприятность, която бихъ Ви казала? Собствено тѣ сѫ две, но едната е важна за Васъ, а другата за мене... Чувствувате ли се достатъчно силенъ?

                Стефановъ слушаше нетърпеливъ.

                — Не може ли безъ тѣзи предговори, госпожице

                Тя го изгледа. И въ нейнитѣ очи имаше нѣщо? което го накара да съжелява за грубостьта си. Пръвъ пѫть, сѣкашъ, ги виждаше! Въ тѣхъ имаше нѣщо ново — и той не можеше да си даде отчетъ какво именно.

                Тя стана и отвори една кутийка отъ етажерката, взема нѣкаква книжка и седна срещу му. Тя мълча доста, на нѣколко пѫти като че ли искаше да му заговори, дори отваряше уста — и не почваше. Лицето ѝ бледнѣеше и тя правѣше видими усилия да се завладѣе. И най-после му каза:

                — Вашиятъ братъ!.. и повече нищо не можа да добави. И нѣмаше нужда. Нейнитѣ сълзи, които се стекоха внезапно по ѫглитѣ на очитѣ ѝ закапали бързо върху рѫцетѣ, му казаха повече отъ всѣкакви думи. Той сети какъ изтърпна цѣлото му тѣло, гърдитѣ му останаха безъ въздухъ и можа само да викне: — Братко мой, братко мой — и закри очи съ рѫце.

                Той плачеше като дете. Тя бѣше дигнала престилката и си триеше очитѣ, цѣлата треперящa отъ нездържани ридания.

                Минутитѣ минаваха мълчеливо. По нѣкога само той викаше своятъ братъ по име, като че ли той можеше да го чуе отъ далечината... И, когато се поуспокои, тя му подаде телеграмитѣ. И изправила се до него, гладеща несъзнателно кѫдравитѣ му коси, му разправяше съ гласъ прекѫсванъ отъ сълзи, които тя триеше като малко дете съ обърнатата си дланъ...

                — Ти бѣше въ несвесъ... И ако само можеше нѣщо да се направи! Но тѣ и дветѣ телеграми бѣха дошли почти заедно... Съ едната съобщаваха смъртьта, съ другата погребението му... Ако само това бѣ възможно... азъ щѣхъ да искамъ да го докаратъ тукъ... моятъ баща би направилъ... но бѣше късно...

                Азъ взехъ тия телеграми и тръпнехъ всѣки день. Менъ бѣ страшно. Чувствувахъ, че трѣбва да ти ги кажа, а нѣмахъ сила... Искаше ми се да те видя, а струва ми се, че не бихъ понесла погледа ти... Ти би прочелъ въ него това. което криехъ... което не трѣбваше да знаешъ — затова не дойдохъ вече...

                Видѣхъ те веднъжъ — ти вървѣше самъ. Главата ти бѣ дигната. Азъ бѣхъ следъ тебъ... И мислѣхъ да те настигна — и не смѣехъ... Колко пѫти съмъ искала да дойда... И тъй страшно ми бѣ, а чувствувахъ, длъжна бѣхъ да ти го кажа. Всѣки миналъ день азъ се упреквахъ, че укривамъ отъ тебъ — и все пакъ съ страхъ чакахъ идването ти. Желаехъ да те видя — и се молѣхъ дано не дойдешъ... Каква мѫка само изживѣхъ въ тия дни!..

                — Бедниятъ ми братъ, бедниятъ ми братъ! — въздишаше Стефановъ тресящъ се цѣлъ. — Далечъ отъ всички, безъ никого... И сега дори гробътъ му ще е нейде въ чужда земя, гдето ни едно колѣно не ще се преклони надъ него... И той заплака отново.

                — Бѫди мѫжъ! — каза му тя. — Азъ всѣкога съмъ мислила, че си такъвъ. Мѫчно е да изгубишъ братъ, но твоитѣ сълзи сѫ вече безполезни. Тѣ не могатъ нищо му помогна. Дори и по-рано да бѣ знаялъ това, което е било вънъ отъ човѣшката възможность, не би го преодолѣлъ и ти самиятъ. И моятъ баща каза сѫщото... Той те помни като дете — познава татко ти ...

                — Бѫди твърдъ, Никола, бѫди мѫжъ! — говорѣше му тя надвесена близо до него.

                Пръвъ пѫть казваше тя името му и той неволно дигна глава. Нейнитѣ заплакани, почервенѣли очи го гледаха съ такова участие, каквото той помнѣше само въ майчиннятъ си взоръ. И чудно и странно му стана нѣкакъ, че тя можеше така да гледа! Като че ли тая Фани, съ тия простички и не натруфени дрехи бѣше друга, нѣмаше нищо общо съ онова отънало въ разкошъ момиче, което обичаше да му вика „мой химико“ и да се закача така подигравателно. Нѣмаше и тия очи, които, сѣкашъ, се надсмиваха всѣкиму. Напротивъ, нейнитѣ треперещи горещи рѫце му гладѣха кѫдравата коса и чело съ жестъ, който му напомни детинството. Неволно подчиняващъ се на импулсъ, той ѝ хвана рѫката и я допре до устнитѣ си.

                — Ти си тъй добра, Фани, тъй добра!.. И той като наведе глава, замисли се дълбоко. А тя стоеше неподвижна права до него, несмѣеща да мръдне, съ силно туптящо сьрдце...

                Когато той стана да си върви, тя му стисна силно рѫката.

                — Сега азъ вече ще искамъ по-често да те виждамъ. Нали ще дохождашъ?

                Той само климна съ глава и тръгна, но когато вече стигна до вратата, обърна се.

                — Вий бѣхте ми казали...

                — Говори ми на „ти“! — помоли го тя.

                — Ти ми обеща още нѣщо да ми кажешъ — тъкмо сега си спомнихъ. Кажи ми и него сега. Колкото и неприятно да е то, не ще ми причини по-голѣма тѫга отъ тази, която имамъ. Кажи ми го!

                — Не, не — и тя отстѫпи назадъ — не! остави го за другъ пѫть... Тогава ще бѫде по-удобно.

                — Не, бѫди спокойна, азъ имамъ достатъчно сили. Тѫгата е превърнала сърдцето ми въ камъкъ. Азъ бихъ понесълъ всичко.

                — Ти — да, но азъ бихъ ли могла?

                — Ти ли? — очуди се той, че защо ти?

                — Ами ако ми откажешъ?

                — Какво?

                — Наистина ли ти до сега не разбра какво? Не ти ли казаха моитѣ дълги дни, бдѣни надъ тебъ, когато се борѣше съ смъртьта, моятъ погледъ?.. Или тѣ сѫ ти казали, но ти не си ги чулъ... Защото, може би, твоето сърдце е дадено другиму? — И тя го гледаше съ страшно напрегнатъ погледъ, а устнитѣ ѝ трепериха, като че бѣ готова всѣки мигъ да заплаче.

                Той хвърли шапката си ни пода и разтвори рѫце. Съ неразбранъ вопълъ отъ радость и сълзи тя го пригърна...

     

     

  17.  

    Сгромолясване.

                Хилядитѣ се топѣха въ рѫцетѣ на Поповъ като снѣгъ — и което бѣше по-лошо, повидимуму съвсемъ безполезно. Имаше нѣщо странно въ тия несполуки, които го следваха неумолими, като заклети врагове. Всѣкога отъ начало тръгваше добре. Хилядитѣ караха да се отварятъ много затворени врати и усмихва не едно намръщено лице. Той ходѣше, говорѣше, убеждаваше. И, гдето не стигаше това — купуваше. И все пакъ, когато трѣбваше да се използва отъ това, да види реални резултати отъ своитѣ усилия, сблъскваше се съ нѣщо силно, неочаквано, неотразимо. Паритѣ понѣкога се връщаха, думитѣ се взимаха назадъ, обещанията се забравяха много скоро. И той се намираше отново тамъ, отъ гдето бѣше почналъ. Дори и по-лошо, защото всѣки день виждаше намаляващитѣ се шансове за успѣхъ. Опасностьта пъкъ напротивъ растѣше. Макаръ и нерешителни, гласове противъ него се чуваха вече много по-често. И което бѣше по-страшното — вече и въ редоветѣ на самата му партия! Наистина, предъ него всички още държеха този покоренъ видъ на куче, което ближе рѫката, защото не може да я ухапе, но той знаеше, че при първото извръщане на глава, тѣ всички ще се нахвърлятъ върху му. Ясно бѣше вече за него, че отъ день на день играта му ставаше все по безнадеждна и всѣки денъ пустинята около него расте. И все пакъ, това му се струваше недостатъчно. Съ дързостьта на отчаеникъ, той сипеше хилядитѣ на Павловъ, пръскаше ги като нищо не значущи прахулинки, безъ жаль и безъ смѣтка. Та и когато гинѣше той, самиятъ, що значеха нѣколко стотинъ хиляди лева, които и безъ туй не бѣха негови? Паритѣ за него, като че ли отдавна бѣха изгубили своето реално значение. Стотинитѣ хиляди, получени безъ никакво усилие по разни странични пѫтища, милионитѣ държани му на разположение, но къмъ които той напраздно протѣга рѫце напоследъкъ, го караха да гледа на тѣхъ само като една двигателна сила, съ която би могло много да се направи.

                Мечтитѣ за почивка бѣха си отишли заедно съ бурята, която се скланяше все по-близко и по-близко надъ главата му всѣки день. Неговитѣ жадно згърчени пръсти се протѣгаха къмъ неизчерпаемата каса на приятеля му все по-често и по-често. А сумитѣ растѣха. Отъ десятки тѣ станаха на стотина — и все пакъ изчезваха като шепа снѣгъ, хвърлени въ огънь — безъ никаква видима следа! Положението му на звѣръ, който чувствува заграждащата го отъ всички страни хайка, му ставаше все по ясно. Въ тоя стягащъ се яко обръчъ около му, той сѣщаше неумолимата рѫка на малкиятъ бѣлобрадъ президентъ, чието опитно око не пропускаше нито една, даже най малка грешка. И, когато той се яви предъ него, президента го гледаше съ своитѣ сиви неспокойни очи, но въ тѣхъ нѣмаше нищо тревожно. Напротивъ, когато случайно го погледнѣха, въ тѣхъ можеше да види само човѣкъ боящъ се, че ще проникнатъ въ мисъльта му, но ни най-малъкъ страхъ. Колко кѫсо време бѣ се минало, а всичко тъй много се бѣ измѣнило! Поповъ и сега се държеше високомѣрно, дори надуто, решителенъ, фрапиращъ, както всѣкога. Но тънката усмивка на президента, играта на ноздритѣ му показваше, че той добре го разбира и Поповъ напраздно се мѫчи да му направи впечатление съ своитѣ думи. Тѣ бѣха изгубили, сѣкашъ, всѣкаква стойность за него. И това дразнѣше още повече Поповъ. Той търсѣше силни думи и колкото по добре звучеха, толково по-кухи и безъ съдържание се струваха. Президентътъ драскаше спокойно книгата предъ себе си не смущаванъ ни най-малко отъ тѣхъ.

                — Вие тикате страната въ страшна пропасть! Азъ разбирамъ усилията ви да ме отстраните отъ своя пѫтъ, но грамадна отговорность ще падне върху главитѣ ви.

                — Това зная още отъ момента, когато пръвъ пѫть поехъ властьта, преди десетки години. Нито минута не е престанало това съзнание въ менъ и нѣма защо да ми го напомняте.

                — Но тия моменти сѫ изключителни и вие самъ сте безсиленъ и още по-безсиленъ ще бѫдете да съвладѣете съ събитията. Вамъ липсва подържката на народа.

                — Азъ имамъ и тая на твоята партия!

                — Нѣколко отцепници...

                — Които при това сѫ болшинство.

                — Това не е вѣрно, конгресътъ ще ви покаже.

                — На васъ сигурно — на менъ вече това е достатъчно ясно.

                — Вие ще се сгромолясате страшно единъ день.

                — Възможно е, но то ще бѫде само на другия, следъ като вие сторите това.

                Погледътъ му избѣгваше тоя на Поповъ, но думитѣ му звучеха като на човѣкъ, който добре знае какво говори. Въ тѣхъ имаше решителностьта, които стариятъ политически мѫжъ често проявяваше въ своя животъ. Поповъ го познаваше много добре. Той знаеше вече, че за него не ще има никакви отстѫпки, но все пакъ попита.

                — Е, що мислишъ да ми сторишъ?

                — Какво би ми сторилъ ти самъ, ако бѣхъ на твоето мѣсто? — запита го президента бързо. — Ти самъ разбирашъ. Ние се познаваме не отъ вчера съ тебъ... За двама ни България е твърде тѣсна... Имаше време, когато азъ честно ти подавахъ рѫка. Ти я отхвърли, поиска борбата. Ето пожъни и плодоветѣ. Богъ ми е свидетель само за тия мѫчителни часове, които преживѣхъ отъ тогава. Ти отхвърли тая рѫка, която ти носѣше приятелство, нѣма да я имашъ и когато поискашъ милость.

                — Та нима ти си въобрази, че съмъ дошълъ да искамъ милость отъ тебъ? — Не! Никога! Азъ искахъ едно разбиране само.

                — Кѫсно е вече!

                — Ти говоришъ това, само защото мислишъ, че съмъ безсиленъ, но лѫжешъ се, азъ имамъ още зѫби!

                — Като тия що показа въ Казиното ли? Ще ги извадимъ и тѣхъ, бѫди спокоенъ.

                Президентътъ стана и го изгледа съ очи, които мѣтаха хладенъ блѣсъкъ, като върхове на страшно остри мечове. На Поповъ се стори като че ли това бѣ другъ човѣкъ, по-високъ, по-силенъ.

     Поповъ, — каза му той високо съ известна доза тържественость, — твоята игра е проиграна окончателно! Тебъ не остава нищо друго освенъ — като честенъ играчъ, да ликвидирашъ.

                — Това ще видимъ!

                — Пази се да не видишъ това твърде късно, когато ще бѫде вече безъ изходъ...

                Поповъ го изгледа страшно.

                — Азъ ще умѣя да си проправя пѫть, когато поискамъ, бѫди спокоенъ!

                Когато излѣзе Поповъ, президентътъ отри потьта отъ челото си и въздъхна съ облекчение...

     

     

     

                Поповъ тичаше отъ врата на врата и почти всички намираше затворени. Той вече знаеше противника си, но това не му помогна ни най-малко. Той бѣше безсиленъ да намѣри новъ ключъ тамъ, гдето бѣше пипнала опитната рѫка на президента. А намираше го на всѣкѫде. И винаги успѣлъ преди него. Като че нѣкакво проклятие бѣше го сполетѣло тия дни, та винаги закѫсняваше. Тамъ кѫдето трѣбваше да бѫде пръвъ, се чувствуваше вече измѣстенъ. Думитѣ му се посрѣщаха съ хладна усмивка, съ недовѣрчиво клатене глава. И всѣкога чуваше почти една и сѫща дума: — „Безполезно!“

                Като че той бѣше коръбъ, осѫденъ на загиване тъй сигурно, че всѣки считаше и най малкото усилие за спасението му за безсмисленно. Това изпълваше душата му съ озлобление. Съ усилията на давящъ се, той повтаряше многократно отхвърленитѣ си молби, настояваше, ставаше нахаленъ, сочеше и обещаваше голѣми суми. И когато не стигаше — заплашваше... Но и самитѣ заплашвания хлопаха по сѫщата затворена врата. Неговитѣ суми срещаха други по голѣми, които ги правѣха безполезни, а заплашванията действуваха още по малко. Дори тѣ имаха отрицателни резултати: — почнаха да му отказватъ всѣкакво обяснение. Вратата на легациитѣ, въ които той бѣ свикналъ да се мисли за свой човѣкъ, не се отвориха въпреки многобройнитѣ му настоявания. Писмата му не получаваха отговоръ, а на телефона винаги звучеше: — „г-нъ министра е много заетъ“! И той, който самъ бѣ давалъ такива отговори на своитѣ посетители, добре знаеше какво значатъ — и все пакъ настояваше, защото въ тия тежки минути на своя животъ, той като че ли бѣ изгубилъ мѣрка на приличието, на възможното!

                Поисканата ауденция бѣ му отказана подъ благовиденъ предлогъ. Съ скърцане на зѫби го изслуша той. И въ дъното на душата си се заклѣ да не забрави никога това. И все пакъ въ твърде учтива форма напомни за предложението, което бѣ му направено нѣкога да бѫде назначенъ за пълномощенъ министеръ. Но макаръ и малко, миналото време бѣ измѣнило всичко твърде много — това съ което нѣкога го бѣха молили, сега намираха твърде много, ако му го предложеха. И той чакаше съ озлобена душа отъ день на день отговорътъ, който никога нѣмаше да дойде...

                А мълвата въ туй време кръстосваше столицата, прикачаше хиляди подробности къмъ дребулиитѣ, а понѣкога и къмъ несѫществуващи „факти“ отъ неговия животъ... Самотенъ крачеше той въ мѫчнитѣ часове изъ своя посивѣлъ отъ пушека на цигаритѣ му кабинетъ. По нѣкога надничаше и въ голѣмиятъ салонъ, но тамъ нѣмаше вече никой. Като че ли кѫщата бѣ умряла сама и погълнала всичкитѣ звукове — като че бѣ само единъ обширенъ гробъ. Неговитѣ роднини бѣха си заминали вече, а Маня той не виждаше съ дни. Залисанъ съ работа, той не всѣкога идѣше на обѣдъ. А и когато дойдеше не всѣкога я намираше. Когато се срѣщнеха случайно, той виждаше погдедътъ ѝ хвърленъ като върху съвсемъ чуждъ человѣкъ. Отъ него вѣеше страшенъ хладъ и мъртвина. Той се боеше нощемъ да се приближи до леглото ѝ, като че ли тя щѣше да го отхвърли, да го оскърби съ нѣщо много страшно, за което той не би намѣрилъ думи да се оправдае, нито усилия да го откаже...

                Като че ли самиятъ той бѣше най чуждъ въ тая кѫща, гдето понѣкога се мѣркаше мълчаливия сега Баро или високата фигура на Павловъ, когото той самиятъ избѣгваше предъ мисъльта за страшниятъ въпросъ, който би могълъ да му зададе за многото изхарчени суми, количеството на които всѣки день растеше... Мѫкитѣ разпъваха душата на Попова и той само стискаше съ безсилна злоба юмруци.

                Понѣкога въ кѫсна презнощь, мислѣше дори за самоубийство — тъй безизходно му се виждаше положението. Но когато дълбоко замисленъ, си спомняше миналото, той отхвърляше бързо тая възможность да тури край на всичко и се порицаваше като малодушенъ. Събитията се редѣха въ послушното му възпоменание едно следъ друго съ всичкитѣ подробности на прекрасната му память. И все пакъ, тамъ въ тѣхъ му се струваше че имаше нѣкога и нѣщо повече, което сега липсваше вече. Кое бѣше това, което го правѣше тогава по сигуренъ въ изхода на бѫдащето? Дали защото бѣше по малко виновенъ? Не, престѫплението и тогава не бѣше по малко страшно! Или тѣ, другитѣ, които трѣбваше да го сѫдятъ имаха по малко доказателства за вината му?

                Едва ли! Какво собствено иматъ тѣ и сега?

                Нищо почти. Едно дѣло, което той ще съумѣе да обърне както и другъ пѫть въ безкраенъ процесъ, който ще се разтѣгне до тогава, докогато обстоятелствата го повикатъ да стане отъ подсѫдимъ — министеръ — както е било вече въ миналото...

                Но всичко това е защото самиятъ той е другъ — остарѣлъ е вече... По рано бѣ по младъ, пъленъ съ сили. А сега всичко минало се е натрупало невидимо върху му и му тегне страшно.

                Колко много има въ него укрито отъ хорскитѣ очи!

                И все пакъ то тегне върху него! Той го сѣщаше и съ страхъ мислѣше за него въ тия безсънни нощи когато дочакваше синкавата студена свѣтлина на зимния день въ своятъ кабинетъ. Но това бѣха само моменти на слабость, които си отиваха заедно съ минаването на нощьта. Деньтъ донасяше заедно съ болката на главата и стиснатитѣ съ озлобение зѫби — опомнянето... Слънчевитѣ лѫчи събуждаха заспалото за малко презъ неспокойната нощь желание за властвуване. И то раждаше страшна енергия въ нервното му тѣло. Той започваше съ нови сили деньтъ, който не знаеше що му носи, очакващъ винаги сполука и приключващъ го съ неуспѣхи, които се редѣха като че ли безконечни...

                И за всѣки миналъ день той мислѣше като за най-лошъ, очакващъ да го посрещне една усмивка на щастието въ новиятъ — и всѣка вечерь го изпращаше съ сѫщото проклятие, както и досегашнитѣ.

                И, когато виждаше безнадеждностьта на усилията си, той временно се затваряше въ бюрото си надъ купищата отдавна напуснатата работа и въ нея търсѣше утеха. Но забравата идѣше само временно. Когато тя минѣше, оставаше само изтощението. И той се самообвиняваше много следъ това, че прахосва силитѣ си за ненуждното, тъкмо когато тѣ му сѫ най-необходими. Тогава той захвърляше всичко и тръгваше безцелно. Често и пешкомъ.

                Сипещия се въ лицето му снѣгъ му охлаждаше челото. И крачещъ така, той намираше малко успокоение въ нѣкоя еднична макаръ и случайно попаднала му въ съзнанието мисъль, която повтаряше по хиляди пѫти, безъ да прониква дори въ съдържанието ѝ. Нему се струваше въ тия минути като че ли е трупъ вече, а ходенето — една случайность. Непрекѫснатата еднообразна мисъль го люлѣеше, сѣкашъ, въ невидими обятия и унасяше нѣкѫде, кѫдето е по спокойно.. И колко пѫти той самъ не можеше си даде отчетъ за далечното разстояние, което изминаваше въ такива случаи.

                Но, когато животътъ му напомняше реалностьта си, или неочаквано изпъкваха старитѣ му мисли, извиквани неволно отъ нѣщо, тогава той бързо се обръщаше, почти тичаше назадъ, наемаше първата му попаднала кола и се връщаше въ кѫщи. Бързо минаваше той пуститѣ коридори и бѣгаше въ кабинета си, почти винаги съ наивна надежда че докато го е нѣмало, тамъ на масата е дошло нѣкое писмо, станало е нѣкое събитие, което е измѣнило всичко къмъ хубаво.... Другъ пѫть го нападаше безогледенъ страхъ. Той се качеше съ подвиващи се крака и задъханъ не смѣеше дълго време да се косне до натрупанитѣ телеграми и писма, въ които нѣмаше нищо друго, освенъ това, което той отъ дни получаваше — молба или натяквание, а често и ругатни отъ непознати, но не по малко безцеремонни писачи.

                Той се чувствуваше отъ день на день по малко господаръ на нервитѣ си и сериозно помисли за лекуването си. Но, когато поисканиятъ паспортъ му бѣ отказанъ, той се почувствува страшно засегнатъ. Той дори не каза нито дума на очакващия бури Баро. Неговото кѫсо „добре“ — смути дори Барото, който не бѣ свикналъ тоя человѣкъ да се прекланя предъ чуждитѣ воли. И, когато видѣ наведената глава на Поповъ и мълчаливо неподвижния му погледъ следъ това, пръвъ пѫть въ неговото вѣрно сърдце се косна съмнението. И той излѣзе стѫпващъ на пръсти прегърбенъ, като че остарѣ за нѣколко минути...

                Мисъльта да замине съ чуждъ паспортъ го съблазни само за мигъ. Той знаеше вече, че това е невъзможно, че него, навѣрно, го следятъ и едно бѣгство би го окончателно и за винаги компрометирало безъ да му помогне нѣщо. Той самъ разбираше много добре играта на своятъ противникъ и ни най-малко не се очудваше. Право бѣ казалъ президента — самия Поповъ не би изпустналъ и най малката възможность да му стори сѫщото! Тѣ и двамата се знаеха толкова добре, че прличаха на играчи, които играеха съ отворени карти. Затова и Поповъ никакъ не се очуди, когато единъ день по телефонътъ въ бюрото му съобщиха, че току що е издадена заповѣдь за арестуването му.

                — Вече? — каза си той странно спокоенъ, като сложи слушалката. Нека — той, сѣкашъ, инстиктивно бѣ разбралъ, че борбата сега вече е излишна и че трѣбва да чака днитѣ, когато тя щѣше да бѫде възможна.

                Като орелъ, дълго борилъ се въ буритѣ, той свиваше изморенитѣ си и обезсилени вече крила, до като дойдатъ слънчевитѣ дни, които ще му позволятъ да ги разпери. И все пакъ той ще ги прострѣ въ висинето, тамъ гдето сѫдбата му е дала мѣсто.... Но тежко ви тогазъ! И той засочи юмруци на невидимитѣ си врагове. После си спомни за недовършеното писмо на масата му, което би могло да имъ каже повече, отколкото би искалъ — и тръгна спокойно къмъ кѫщи. Белитѣ снѣжинки го посипаха тутакси. Той бѣ странно спокоенъ. Като че ли туй решение най-после туряше точка на всичкитѣ безпокойства, ограничаваше фронта на борбата, опредѣляше бѫдащето. А до тогава?..

                До тогава той щѣше да има време и сили....

                Той се качи по безлюднитѣ стълби на кѫщата си. Тѣ му се сториха съвсемъ чужди. Та и той никога не се е връщалъ въ тия ранни часове предъ обѣдъ. Килимитѣ и постилкитѣ по стѫпалата сѫ дигнати, цвѣтята и палмичкитѣ размѣстени, купища книги и хвърлени метли стоятъ по срѣдата. Вратитѣ на салона сѫ отворени съвсемъ и тамъ се чува хлопане и мѣстене на тежки предмети.

                — Чистятъ! — мисли си машинално той и се качи леко по стълбитѣ, които го очудваха съ своятъ страненъ видъ. Не си спомня отъ години да ги е виждалъ така. Той влѣзе въ кабинета си, намѣри недовършеното си писмо, направи го на малки кѫсове, усмихващъ се.

                — То е ненуждно, ненуждно вече...

                И, като отваря прозореца, той го разсейва. Малкитѣ парченца се размѣсватъ съ тихо падащитѣ снѣжинки и полетяватъ заедно надолу...

                Шумътъ на току-що спиращъ автомобилъ му привлича вниманието. Нима вече? Той дига рамена. Та що? — Нека! И той си запаля цигарата. Рѫцетѣ му треперятъ леко. Той ги напъхва въ джобоветѣ и спокойно вика: — Влѣзте!

                Пристава влиза страшно смутенъ. Той среща насмѣшливъ погледъ и това кара думитѣ да бѣгатъ отъ паметьта му. Той бъбре несвързано:

                — Извинявайте, знаете... дългъ... служба... Трѣбва да дойдете съ насъ.

                — А защо не ме арестувате въ кѫщи? Вий бихте могли да турите стражарь.

                Поповъ знае, че това нѣма да бѫде, а все пакъ го казва. Удоволствие му е, сякашъ, да гледа тоя смутенъ приставъ, който пипа нервно дрехата си, закопчващъ и откопчващъ все едно и сѫщо копче.

                — Не може, не даватъ... дългътъ... службата — трѣбва да ни придружите, — повтаряше той като кукла съ разваленъ механизъмъ, все едни и сѫщи думи.

                — Сега, веднага ли? — попита Поповъ.

                — Да, да, ей сегичка! Долу чака автомобила — купе, затворено е! — добави той бързо, като че съобщаваше нѣщо важно, радостно.

                Поповъ се усмихна.

                — Добре, а сега една минута само да се обадя на жена си.

                — Господинъ Поповъ, ама такова... недейте да се опитвате... кѫщата се пази...

                — За какъвъ ме вземашъ ти? — каза му презрително Поповъ, като го изгледа съ грозенъ погледъ и отмѣсти отъ вратата.

                Пристава се сви като шибнатъ и добави смутено;

                — Дългътъ знаете, г-нъ Поповъ, не се сърдете...

    Поповъ излѣзе въ коридора. Искаше да попита нѣкого за Маня, но нѣмаше никой. Той отвори леко вратата на синьото салонче, гдето Маня най-често сѣдѣше и надникна. Мислѣше, че нѣма никой и искаше да прекрачи и влѣзе да види въ спалнята, когато погледа му пада въ едина ѫгълъ. Той доотвори вратата, нѣмъ, съ изблещени очи, направи крачка напредъ, прострѣ рѫце молитвенно. А после приклекна, като да получи страшенъ удъръ въ гърдитѣ, закри лице и изтича навънъ залитащъ безъ да каже нито дума...

                Маня изпище истерично и се измъкна изъ обятията на Павловъ.

                — Мълчи! — викна той грубо, — азъ съмъ му платилъ!

                Тя коленичи, захлупи очи въ креслото и зарида съ гласъ. После, като скочи внезапно, олюляваща се, тя излѣзе въ коридора, отиде въ кабинета и се огледа: — нѣмаше никой.

                Тя разтвори прозореца и се надвеси. Покрива на едно купе се пренесе и изчезна задъ ѫгъла...

                — Станиславе! — крѣсна диво тя — и се събори до прозореца.

                Бѣли снѣжинки влизаха увлѣчени отъ вѣтъра и тихо се редѣха по разкошната ѝ коса...

     

     

  18. Борби и усилия

     

                Животътъ на Стефановъ доби страненъ видъ: като че ли вѣчно нѣкой го преследваше. Той си идѣше винаги на пръсти, стѫпваше леко въ коридора, влизаше бързо въ стаята и се заключваше. Понѣкога хлопаха. Той мълчеше. Викаха го или му натискаха бравата — той не се обаждаше. Сѣкашъ, бѣ привидение, което се боеше, че всѣки погледъ може да го разсипе, както слънчевиятъ лѫчъ гони сутрешнитѣ сѣнки. Понѣкога той лежеше облеченъ върху студеното си легло, другъ пѫть забравяше, че е заключилъ и ходѣше отъ стена до стена въ стаята си. И, ако тогава го изненадваше хлопане, той се спираше и стоеше неподвиженъ, мълчеше по часове, боящъ се, че може да бѫде отново чутъ. Ходѣше на работа, но тъй не редовно, че въпрѣки всичкитѣ му предишни добри качества, господаря му не се стесняваше да го порицава сега. И тоя, който по-рано се смущаваше отъ единъ кривъ погледъ, сега не искаше и да знае отъ упрецитѣ за нередовность, които му се правѣха. Той ги слушаше съ спокоенъ погледъ, като че ли то се касаеше за другъ нѣкой. Въ душата му се бѣше нѣщо вкаменило. Нови мисли я бѣха обърнали, сѣкашъ, въ бойно поле, гдето се кръстосваха много мѫки. Но въ едно бѣ той постояненъ: — преследването на Поповъ. Той не се спираше предъ нищо. Когато му не стигаха фактитѣ, той молѣше, увѣряваше. Той караше хората да му се чудятъ, но все пакъ го изслушваха. Въ неговиятъ маниеръ да убеждава, да търси доводи въ това, което самъ току що разправяше, имаше нѣщо детски наивно. Нѣкои мислѣха, че това постоянство се дължи на партизанска злоба или лична ненависть. Тѣ не можеха да разбератъ, че той смѣташе това само като единъ актъ на справедливость, дѣлъ въ отговорностьта за една кървава случка, която той бѣ безсиленъ да предодврати. Той говорѣше това, което мислѣше, че трѣбва да каже — безъ да се грижи, че то трѣбва да се доказва и че не стигатъ само увѣренията, които съ нищо не можеше да подкрепи. И, когато му искаха доказателства за това, което говорѣше, той имъ сочеше кръвьта по пода на Казиното, като че тя можеше нѣщо да каже; къмъ голѣмитѣ стени на Централния затворъ, гдето отдавна бѣха престанали да сѫществуватъ Комитата и Асенъ. Нему му бѣше чудно, когато му кажеха, че всичко говорено и писано трѣбва да се доказва. Та нима трѣбва да се доказва, че нощьта е тъмна? Говорѣха му за закони, за сѫдъ, а той настояваше само на едно като лунатнкъ: — Поповъ е виновенъ!. Той има дѣлъ въ предстѫплението — трѣбва да има дѣлъ и въ наказанието, като инспираторъ на всичко това, на което другитѣ бѣха само прости изпълнители. Когато едни нещѣха да го слушатъ, той отиваше при други. Отказваха ли му въ една редакция, той отиваше въ друга. Ако искаха, той измѣняваше до нейде написаното, но никога не се отказваше да го твърди. Той се свижда съ много полицейски чиновници, говори на следователи, разпитваха го мнозина, самичъкъ разправяше на още повече. И всѣкога свършваше съ въпроса: — Що може да му се стори? И всички дигаха само рамѣне. Но, следъ като той прекѫсна публично речьта на Попова, намѣриха се хора, които го слушаха по-внимателно. Тѣ се рѫководѣха отъ своитѣ партизански съображения, но що го интересуваше него това? Нали Поповъ най-после щѣше да получи това, което трѣбваше? Напраздно бѣха увещанията на Тодоровъ. Когато тѣ не стигаха, той го заплашваше. И всѣкога срѣщаше една и сѫща хладна упорита решителность, гранича ща почти съ ненормалность. Стефановъ бѣ готовъ на всичко, стига Поповъ да получи заслуженото. За всички околни той стана манякъ, человѣкъ на когото втълпената идея-фиксъ разваля сѫществуванието и го прави негоденъ за нищо. И безъ това не многочисленитѣ му другари се отдръпнаха отъ него, а тѣзи, които останаха, той избѣгваше. Та нали не можеше да пусне нищо въ рѫцетѣ имъ, които по навикъ му протѣгаха? А и когато тѣ само го гледаха, той знаеше да чете нѣмитѣ имъ молби. И това правѣше сѫществуванието му страшно. Не знаещи, че и самъ той се нуждае отъ всичко, тѣ се чудѣха на неговата блѣдость и странение отъ хората. Тѣ не можеха разбра, защо той ги лишава отъ обществото си, следъ като бѣ ги лишилъ отъ помощьта си? Това имъ бѣ странно.

                Тѣ понѣкога дълго време стоеха въ студения коридоръ, чакащи отговора му. Вѣнка най-често отъ всички, Трайко не рѣдко, а по-нѣкога дълго мърморѣше и хазаина. Той му хлопаше и проклинаше, ту говорѣше тихо, разправящъ му нѣщо или съблазняващъ го съ червеноглавитѣ си бутилки... Но той мълчеше въ своята стая, свилъ се, почти спрѣлъ дишането си. Никой, никой не му трѣбва. До когато не свърши своятъ дѣлъ въ живота, той не би трѣбвало да има радость, нито почивка, както нѣкога Христосъ въ пустинята.

                Но днитѣ си минаваха. Той ги не различаваше почти. Тѣ всички бѣха се слѣли въ една мисъль, та бѣха посивѣли еднообразно до неузнаваемость. Само писмото отъ Фани и срѣщата съ Вѣнка разнообразѣваха и отдѣлѣха нѣкои моменти отъ тѣхъ. На неговото ясно писмо, въ което я молѣше да си приеме обратно даденото и да му съобщи изхарчената за него сума до като е билъ боленъ, Фани му отговаряше съ загадачни редове: „Когато мислишъ, че нещастията ти сѫ малко и ти си достатъчно силенъ да понесешъ още — ела при менъ!“

                Какво желаеше да каже тя съ туй? Той искаше веднага, щомъ получи това писмо да отиде, но го спрѣ мисъльта, че тя, може би, подъ нещастие разбира голѣмината на сумата, която той ѝ дължеше! Та нали тя има случай да види много добре неговата сравнителна бедность? И той не отиде. Когато дори следъ дни я срещна до двореца заедно съ високия хубавъ офицеръ, сѫщиятъ, който нѣкога ѝ обръщаше нотитѣ — Стефановъ се направи даже, че не я познава, — извърна глава и я отмина. И когато после пакъ се обърна — той видѣ, че и тя се бѣ обърнала, спрѣла и го гледаше. Но той замина още по-бърже. Що ли би могла да му каже?

                Той бѣ решилъ никога вечъ да не ходи, никога да не говори съ нея. Та и какво общо има между него и тия хора, на които той тъй случайно се вмъкна въ живота?

                Тъй си мислѣше, а все пакъ не минаваше день, колкото и да гонѣше възпоменанието, да не наднича при него, по хиляди начини мисъльта за Фани. Всѣки день неговата решителность да не се среща вече съ нея му се струваше все по-твърда, а все пакъ загадъчнитѣ редове не го оставяха на спокойствие. Какво ще му каже тя? Какво може да му каже? И защо то ще бѫде нещастие? Защо му пише на „ти“, когато всѣкога му говорѣше на „вий“. Хиляди пѫти се наричаше той „дете“ за тия празни въпроси — и все пакъ му бѣ приятно да си ги задава, макъръ отговоритѣ да не можеше никога да получи. Погледътъ му избѣгваше хората, като че ли се боеше, че тѣ ще разбератъ тѣзи малки дребни въпросчета, които го тревожеха, когато имаше другъ страшно голѣмъ въпросъ, който чакаше своето разрешение...

                Той стѫпаше леко по стълбата, бързо мина коридора и все пакъ не можа да се отърве отъ срѣщата. Вѣнка го чакаше въ ѫгъла. Тя се прилепи до него.

                — Ти все ни се сърдишъ, бай Никола, — каза му тя и въ гласътъ ѝ имаше такава мѫка, че това го трогна.

                — Не, Вѣнче, защо? — и безъ да ще той я погледна и наведе очи. Знаеше, че това сиротно семейство, на което затворътъ бѣше отнелъ синътъ, а смъртьта се готвѣше да отнесе главата, имаше нужда отъ утѣха, думитѣ на която липсваха въ него... Гледаше и нея съ петнистото лице, дълбоко подсечени очи и увеличенъ коремъ, гдето едно бѫдещо човѣшко сѫщество, чакаше своето време да види свѣта, неподозираше мизерната обстановка, която ще заобиколи неговата люлка.

                Той я хвана подъ рѫка:

                — Не, Вѣнче, защо ще ти се сърдя? — повтори той.

                — Но ти се криешъ отъ насъ. Азъ те чувахъ, тропахъ. а ти не отваряшъ. И, ако ти си боленъ нѣщо, кажи, азъ може да ти туря пакъ кърпи. А сега татко е зарѫчалъ, иска да те види... Азъ чакамъ толкова време, а и тъй ми е студено. Той ме изпѫди. Ако ти не искашъ да дойдешъ...

                — Защо да не дойда? — каза Стефановъ и тръгна съ нея. Тя му отвори вратата. Баща ѝ лежеше завитъ съ палтото си. Въ стаята бѣ топло, но той треперѣше. Той се нахвърля върху му съ толкова много въпроси, че Стефановъ нѣмаше време кога да му отговори. А и той, сѣкашъ, не чакаше отговоръ. Нему му бѣше приятно да размѣни нѣколко думи съ нѣкого и той се възползваше безпирно отъ тая възможность. Стефановъ се задоволяваше само да клима.

                — Та, какво, безумници сѫ всичкитѣ, — говори той дишащъ бързо. — Махни се, казватъ, дрипльо, отъ тука, каква книга? Азъ имъ разправямъ за васъ — Върви, каже, си го търси! Нахални хора! Ами колко страници мислишъ ще бѫдатъ?... Дриплю.. простаци! А знаятъ ли тѣ, че ще си отидатъ, ще изчезнатъ съ своитѣ хиляди, съ своитѣ кѫщи, съ своитѣ дребни неволи, а тамъ въ една библиотека или музей ще остане моята мисъль въ вѣки вѣковъ? Тия малки приказки, които азъ съмъ писалъ ще ги четатъ може би, когато отъ тия, които ме нарекоха „дриплю“ нѣма да остане ни трохица, кокалъ отъ скелета имъ? Че моята мисъль затворена въ тѣхъ ще приживѣе паметницитѣ отъ мраморъ и статуитѣ отъ бронзъ?! Азъ съмъ беденъ дриплю, но въ менъ има, както ти ми каза веднажъ, помнишъ ли, Божа искра? Азъ не вѣрвамъ въ тоя Богъ, който Трайко иска да гори свѣтътъ съ огънь и жупелъ — но Този, който дарява хората съ хубави приказки...

                Стефановъ го слуша търпеливо, а после му говори дълго. За Тоя голѣмъ Творецъ, когото хората често забравятъ и Когото сѫ измѣстили съвсемъ изъ всѣкидневния си животъ, до толкова, че въ тѣхъ не е останало за Него никакво мѣсто, никаква свободна минута, даже само за помисъль...

                Вѣнка го слуша сѫщо тъй внимателно, както и майката, която шиеше. И той говори за Неговата всеблагость, за добрината Му. Говори вдъхновенъ отъ мисъльта, че тамъ наведена низко, една изморена душа, чийто мѫки не сѫ престанали отъ години, го слуша. Една майка, която е изгубила синътъ си, губи дъщеря си и присѫствува на всѣкиминутното умирание на своя мѫжъ... Той говори тихо, като че ли разправя нѣкоя странна приказка. Гласътъ му е тихъ, но думитѣ силни:

                — Ще се изправи Христосъ до вратата на своето царство и ще простре своитѣ изранени рѫце, отъ които кръвь ще капе. И ще каже: — „Елате вий, на които рѫцетѣ сѫ изранени като моитѣ, защото вашитѣ мѫки сѫ и мои мѫки! Елате вие, на които тѫгитѣ ви бѣха сестри нераздѣлни отъ първитѣ дни до последнитѣ, защото вие минахте своитѣ тегла тамъ долу“.

                „А вий, които се веселихте всѣки день, които ме разпъвахте всѣки часъ, отново идете и познайте мѫкитѣ сега, защото тѣ сѫ неминуемъ дѣлъ на такъвъ животъ!.!“

                Приказва той увлѣченъ, като нѣкой пророкъ на тая чужда за него тема... Чути фрази отъ нѣкѫде, четени още като юноша нѣкога отъ Евангелието па и по-кѫсно, когато буйния Трайко го е викалъ на лютъ споръ въ дългитѣ зимни вечери, се редятъ сами, сѣкашъ, отговарящи, като че ли на една необходимость на собствената му душа... Той и самъ чувствуваше нужда отъ утешително слово. И той се вслуша самъ въ гласътъ си, като да чува нѣкоя хубава музика, за която е ламтѣло отдавна ухото му.

                Съ вперени въ него очи го слушаше лежащиятъ. Вѣнка го гледа право въ устнитѣ съ унесъ, като че ли спи съ отворени очи. Низко наведена майката бързо боде съ иглата шиенето, по което по нѣкога капятъ тихо едритѣ ѝ сълзи...

  19. Помощь.

     

                — Не, не, Баро, остави ме на мира — качеше се бързо по стълбитѣ Поповъ — кажи имъ че имамъ друга работа.

                — Тѣ сѫ по-важна работа, за житото, г-нъ министре — вървѣше подире му той.

                — За какво ще да сѫ — не мога, разбери!

                — Азъ ще имъ кажа да почакатъ тогава — наведе Барото глава.

                Поповъ влезе бързо въ кабинета си. Той започна да вади нѣкои папки отъ чекмеджетата, бъркаше нервно вѫтре, преглеждаше набързо изваденитѣ книжа, отдѣляше ги на страна внимателно, кѫсаше други. Нѣкои дори накѫсани на малки парчета му се виждаха още опасни. Той ги вадѣше отново и ги кѫсаше на още по дребни. И когато кошътъ бѣ пъленъ, той прати слугинята да ги хвърли въ огъньтъ — и започна отново. Минаваха часове, а той все ровѣше книгитѣ си, късаше писма... И когато и последното чекмедже бѣше прегледано, той въздъхна съ облекчение, протегна уморенитѣ си рѫце и стана. И всичко му се струваше като да бѣше кошмаренъ сънь. Можеше ли единъ день, почнатъ съ такова хубаво слънце да свърши съ буря? Какъ ликуваше въ първитѣ часове, когато избухна кървавиятъ инцидентъ въ Казиното! Тогава той тичаше, разпореждаше се между жертвитѣ на смъртьта, покосени всрѣдъ цвѣтята на едно веселие. Той бѣше хладнокръвенъ тамъ, гдето всички бѣха изгубили главитѣ си, помагаше, когато всички само се суетѣха... И какви глупци! Тѣ сами щѣха да се издадътъ!.. Но не бѣ ли по-добре ако и той самъ би се съгласилъ да го отложи, защото не бѣше дошълъ тоя, за когото бѣ устроено? Но Поповъ каза че трѣбва... да се скриятъ следитѣ... Хубаво се скриха...!.. Гърмътъ и трѣсъкътъ ги направиха видими за всички.

                Спомня си той блѣдитѣ лица на Маня и другитѣ при мисъльта, че само нѣколко минути ако бѣха дошли по-рано, както настояваха всички, всичко би било свършено, тѣ биха лежали на кървавия подъ... После тѣ всички въ кѫщи пиха шампанско за своето избавление, а само той — за своето тържество. Нали само той едничъкъ знаеше страшния смисъль на тоя гръмъ — една отъ думитѣ на неговитѣ желания — негова собственъ гласъ.!

                И сега дори той стиска юмрукъ ядно. Смаяни, оплашени, всички бѣха изгубили умътъ си. На сутриньта София кипѣше. Страшни слухове за тъмни организации, за руски нихилисти, за тайнствени маски, се носѣха една презъ друга. Министритѣ бѣха уплашени, въ двореца смутени, а стохилядната уста на столицата питаше ежеминутно: — „Кой“? — и не получаваше никакъвъ отговоръ. Полицията треперѣше сама, градоначалника билъ изгоненъ, приставитѣ стоящи около казиното арестувани, стражаритѣ на постъ разпитвани по десетина пѫти — но все пакъ станалото си оставаше загадка на нощьта, родено сѣкашъ ненадейно всрѣдъ шума на единъ балъ подъ човѣшката маска... Неговата „Борба“ нададе тревоженъ викъ и всичкитѣ не привителствени вестници го подеха:

                „Убиваха всрѣдъ столицата масово, атентати се приготовляваха всрѣдъ града подъ носа на полицията и никой нищо не знаеше. Въ страната нѣма сигурность, недостойници сѫ които пазятъ реда, както и тия, които сѫ ги назначили и покровителствуватъ“.

                „Или може би атентата е не върху хората, а върху тѣхнитѣ политически стремежи — провокаторска постѫпка за да се упражни влияние тамъ, гдето трѣбва, предлогъ да се суспендиратъ гражданскитѣ свободи, а подъ тревожния викъ на заплашеното Отечество и проектираното военно положение, да се постигнатъ тъмни партизански цели, тикне безвъзвратно Родината ни отново въ кърви! Нека се пазятъ хората, които случайностьта е повикала да държатъ сѫдбинитѣ на Отечеството си! Има още честни хоравъ тая страна!“

                Помни той всѣка дума, защото самъ писа тази статия, за която говорѣха всички на другия день. Президента го повика при него си, говори му за важнитѣ моменти на държавата, помѣна му дори за коалиция... Почвата подъ краката му още треперѣше страшно и той, въ тия първи моменти на смущение, бѣ готовъ на много отстѫпки. Поповъ дори се виждаше министеръ, салонътъ му почна пакъ да се препълва отъ забравени просители и нови приятели, когато всичко тръгна полека, неочаквано, на друга посока. ..

                А отъ нѣкое време като че ли вървѣше вече къмъ сгромолясване. Като камъкъ отъ нѣкой върхъ, който започваше своето падане съ едва видимо помръдване — и който свършваше съ бързината на свѣткавицата! А тъй страшни бѣха миналитѣ дни за правителството и такова тържество за него. И когато всички бѣха изгубили надежда, предлагащи напусто хиляди левове томува, който открие нѣщо по атентата, необмисленитѣ думи на единъ бѣха послужили за началото, за нишката, която разплете цѣлия чорапъ! И тръгна...

                Разпититѣ вървѣха бързо. Ареститѣ следваваха единъ следъ другъ. Отново той усети безпокойството да надниква надъ рамото му, а по после да му стане нераздѣленъ другаръ...

                Отначало той бѣше спокоенъ. Атентаторитѣ се държаха добре. Следствието мина, а заедно съ него и напрежението на обществото. Напраздно „Борба“ се мѫчеше да подържа тревога и да държи непримиримъ езикъ. Нервитѣ на обществото, като че ли бѣха преуморени отъ тая дълга тайнственость и искаха почивка, нѣкакво разрешение — и всички го виждаха въ бързия сѫдъ. Той започна при грамадно стичане на тълпата.

                Кога и какъ изпъкна неговото име всредъ показанията? Кой го промълви най напредъ?

                Той се надсмиваше, когато му говорѣха това, но въ душата му тревогата свиваше вече своето гнѣздо. После дойдоха показанията на Ирена, която неочаквано се нахвърли съ хиляди сами по себе си нищо незначущи подробности, но които мѣтайки сѣнка върху него, добавяха думи за хилядоустата мълва, която и безъ туй се свързваше вече съ името му. Припомниха се случки отъ миналиятъ му животъ. Името на Елени се поменуваше заобиколено съ нови подробности: шепнѣха се невъзможности и имъ се вѣрваше, защото атмосферата ги правѣше вѣроятни, а репутацията на Поповъ —възможни. А и политическитѣ му противници не спѣха. Замаени отъ неочаквания ударъ, тѣ мълчеха доста. Но когато съзрѣха и най-малката възможность да хвърлятъ отговорностьта другиму, тѣ стовариха всичката тяжесть върху му. И ако не викаха гласно изъ колонитѣ на вестницитѣ, гдето държаха загадъченъ езикъ за неоткрити още престѫпни фактори, то по кафенетата шушнѣха своитѣ ужъ тайни, известни само тѣмъ и подклаждаха голѣмиятъ шумъ около името на Поповъ И всичко промѣни отношенията си. Просителитѣ, които бѣха за него тъй вѣренъ барометъръ на всичко, оредѣха. Поздравитѣ станаха по-малко внимателни, рѫкостисканията — по-малко сърдечни. Започнаха да му се. подмѣтатъ закачки, а нѣкой отъ партизанитѣ настояваха да реагира открито на тая подземна борба. И той обещаваше, но все отлагаше, поне до тогава, до когато устата, които можеха да го изобличатъ млъкнатъ за всѣкога...

                И когато Комитата и Асенъ увиснаха на вѫжето, той въздъхна съ облекчение — и напразно. Изпъкна опасностьта отъ тамъ, отъ гдето я чакаше още по-малко: — ненадейно изгуби политическата подръжка на групировката на сили, която следваше до сега. Интригитѣ на другитѣ политически мѫже, навѣрно бѣха проникнали до самитѣ дворци на дипломатическитѣ министри и той трѣбваше да почувствува много скоро това! Този ударъ бѣ толкова страшенъ, колкото неочакванъ. Но той не дойде самъ. Когато подъ натиска на тия неприятности, той въ сѫщия тоя още разкъртенъ салонъ на Казиното държа голѣмо политическо събрание, цѣлящъ да отхвърли тъмнитѣ интриги, които се трупаха отвсѣкѫде върху му, той получи бламъ. Когато увлѣчени всички въ красивиятъ потокъ отъ думи, съ които той ги обайваше, слушаха най-внимателно, той бѣ прекъснатъ. Спомня си още онзи бледенъ младежъ, който стана неочаквано за всички, всредъ настѫпилата тишина — и думитѣ му звучътъ още тъй силно въ ушитѣ:

                — „Каине, ти още питашъ, кой може открито да те обвини, да те нарече убиецъ? Не чувашъ ли гласътъ на кръвьта, която вика отъ пода на тоя салонъ? Ако не стига тоя гласъ на невиннитѣ, то нека тогава присъединя и моятъ. Азъ ви казвамъ предъ всичкитѣ: — „Вий сте убийца, макаръ никого да не сте убили“...

                Но Барото си знаеше работата. Той заедно съ още нѣколко други го изхвърлиха вънъ безъ да му дадътъ нито дума да каже повече. Той много лесно отблъсна тия обвинения въ убийство — щомъ самиятъ му обвинитель говорѣше, че никого не е убилъ. Но все пакъ сѣнката около му растѣше, лѣгаше все по-дебела и по-дебела.

                И когато този момъкъ излезе съ подписътъ си тъй несръчно да го обвинява, той се само усмихваше. Неговиятъ отговоръ бѣше странно спокоенъ и силенъ. логически и красивъ. — И все пакъ въ душата на хората не остави никакво впечатление. Напротивъ тия недобре мотивирани обвинения на Стефановъ като че ли говорѣха на всѣкиго по-силно, по-дълбоко на самото сърдце. И всѣки сѣкашъ си казваше както и самиятъ Поповъ: — Незнаелъ какъ да го напише!...

                А думитѣ, силнитѣ думи въ устата на Поповъ, като че ли губѣха всѣкакво значение вече за другитѣ, като че ли бѣха стрели, които падаха вмѣсто въ цельта, предъ самитѣ крака на стрелеца. Всичко вървѣше противъ него, всичко... Той сѣщаше стесняващия се крѫгъ около му. И това раждаше въ него най-противоположни чувства. Понѣкога той треперѣше отъ нетърпение за борба, заканваше се, кроеше хиляди планове за отмѫщение; другъ пѫть навелъ глава, гледаше безмълвно пода съ затѫпѣло съзнание и тиха болка въ душата си.

                И Маня е тъй странна! Нейниятъ погледъ избѣгва неговия или пъкъ го следи въпросително. И той чувствува, че се бои отъ нея. Тя вече не му дава тия силни потици, както нѣкога... Всичко, всичко около му е друго...

                А неговитѣ противници не спѣха нито минута. Тѣ бѣха проникнали, сѣкашъ въ плановетѣ му. Вмѣсто вреда, атентата имъ помогна. Съ твърда рѫка тѣ дадоха на атентаторитѣ дължимото, успокоиха обществото и, въвели военно положение, като необходимо за да предупредътъ подобни екцесии въ неуравновесени типове, още повече че момента на остритѣ политически борби бѣ дошълъ, тѣ вече се готвѣха да турятъ рѫка и на събраното жито! Нѣколкото опита да имъ се противодействува излѣзоха неуспѣшни. Дьо Фори ходѣше като лудъ, увещаваше го на день по десетина пѫти по телефона, но не даваше вече никакви пари. Той смѣташе и тия изгубени. Напраздно Поповъ му обясняваше, че нѣколко стотина хиляди лева, хвърлени добре, биха могли да спасятъ милионитѣ. Той само клатѣше недовѣрчиво глава и продължаваше да се окайва. При това не избираше думитѣ си, а и Поповъ не скѫпѣше отговоритѣ. И тѣ винаги завършваха съ силна и при това съвсемъ безполезна караница. Всѣки день Поповъ се чувствуваше по самотенъ, по изоставенъ. Като че ли нѣкой зълъ духъ, невидимо за него самиятъ, отстраняваше хората, приятелитѣ, познатитѣ. Тѣ ставаха по сдържани, избѣгваха дори да го виждатъ, а противницитѣ — смѣли. Днесъ даже следователя го вика по поводъ писаното отъ Стефановъ. Той бѣше прѣкомѣрно любезенъ, извиняваше се много. Но кой ще му гарантира, че тѣ нѣма да се осмѣлятъ нѣкой день да нахълтатъ и тукъ въ самиятъ му кабинетъ, разровятъ книгитѣ му, а може би и него самиятъ...

                Че защо? — става той сърдито отъ стола — Защо? Тѣ нѣма нищо да намѣрятъ. Тѣхнитѣ прокурори ще хлопатъ по затворени врата — усмихва се той, гледащъ купа книги въ кошътъ. Никога нищо! Дори ако тѣ подигнатъ въпроса за събираното жито, както вече нѣкои го предупредиха — толкова по добре.

                Толкова по добре — крачи той изъ кабинета. Ще станатъ смѣшни.

                — Повече буря, повече огънь! Азъ нѣма отъ що да се боя. Дори ако се съборя най после — нѣка дори трѣсъкътъ на моето падане бѫде тъй страшенъ, че тѣ да нѣматъ възможность и смѣлость да ликуватъ! Тѣзи рѫце сѫ още здрави — протегна ги той — нека дойдатъ! Колко и да сѫ силни — нѣма да ме превиятъ!

                И той крачи изъ стаята, гледащъ отъ време на време часовника си. Мѫчнитѣ времена ще си идатъ — както всичко си отива. Тѣ ще иматъ своя върхъ — и следъ това вече ще се усмихне щастието... Колкото по лошо, толкова по добре! — Най после, когато дойде най лошото...

                — Влѣзъ! — каза той високо.

                Павловъ му подава рѫка.

                — Твоята бележка получихъ малко кѫсно — отъ тамъ и неточностьта ми — погледна си той часовника.

                — Ний тукъ не работимъ съ такава точность съ каквато ти си свикналъ — усмихна се Поповъ.

                Запушиха мълчаливо. Поповъ се разхождаше. Павловъ го наблюдаваше крадешкомъ.

                — Моето положение не е никакъ блестяще — каза Поповъ неочаквано. Предговоритѣ му се струваха съвсемъ излишни. Тия вдълбочени остри очи, като че ли прочитваха всичко направо въ самата му мисъль.

                — Знамъ! — кимна му кѫсо Павловъ.

                — И то може да стане по лошо.

                — Твърде вѣроятно е.

                Тѣ млъкнаха пакъ. Поповъ се разхождаше и пушѣше силно. Противоположни чувства се борѣха въ душата му и той сѣкашъ търсѣше подходящи изрази. Острия следящъ го погледъ го смущаваше. Струваше му се че той чете мислитѣ му, още преди да сѫ добре формирани въ главата му, голи, открити, каквито човѣкъ ги само мисли, но никога или поне изцѣло не казва.

                — Моето положение е такова, че азъ мога да бѫда извиканъ всѣки день за министръ... или за затворникъ.

                — Струва ми се то е твърде отдавна такова.

                — Ти си ми другаръ отъ детинство и не виждамъ защо да скривамъ това.

                — Ти повтаряшъ само това, което всички наоколо ти говорятъ.

                — Нима?

                Павловъ му само климна съ глава. Поповъ се усмихна горчиво.

                — Азъ забравямъ колко зложелатели имамъ и съ какво злорадство тѣ всички чакатъ.

                И той започна да се разхожда отново.

                — Тъкмо сега азъ имамъ нужда отъ моитѣ искренни приятели, колкото и малко да сѫ тѣ — каза Поповъ съсредоточено. Тъкмо въ най-мѫчнитѣ времена отъ живота ми тѣ сѫ най-нужднитѣ, най-малко и най-близки!

                — Въ живота приятели нѣма — каза студено Павловъ. Има хора, които сѫ вълци единъ за другъ.

                — И това го казвашъ ти! — очуди се Поповъ неприятно изненаданъ — когото съмъ смѣталъ за за най-близъкъ приятель?

                — Но това е истината. И защо ти би ме смѣталъ за такъвъ? Само защото преди двадесеть години сме дѣлили юношескитѣ лудории ли? Защото случайно сме се родили въ единъ и сѫщи градъ и улица? Та какво общо имаме ние помежду си?

                Поповъ отстѫпи крачка назадъ.

                — И това ти ми говоришъ?

                Павловъ го гледаше право въ очитѣ.

                — Нима то те чуди? Азъ мислѣхъ всѣкога, че ти гледашъ по-реално на хората... Я помисли съ сѫщата охота ли би ме нарекълъ ти твой приятель, ако азъ окѫсанъ, бледъ, немощенъ бѣхъ ти протегналъ рѫка за милость предъ твоята врата?

                — Защо ми говоришъ това сега? Или защото предугади, че азъ тъкмо съмъ, който бихъ протегналъ рѫка къмъ тебе? Че последнитѣ ми надежди градѣхъ върху ти?... Наистина като че ли ми е винаги сѫдено напоследъкъ да преживѣвамъ само разочарования — и той се тръшна тежко на стола.

                Настана мълчание.

                — Толкова ли е безнадеждно положението ти както казвашъ? Азъ мислѣхъ, че ти още имашъ ресурси — каза внимателно гледащия го Павловъ.

                Поповъ заклати само глава.

                — Ти бѣше едничката надежда, вече всичко бѣхъ изпиталъ... Никому повече не се надявамъ...

                — Добре — стана Павловъ отъ мѣстото си. Азъ ще ти дамъ, но и ще искамъ.

                — Сериозно? — стана и Поповъ — ще ми помогнешъ ли? Въ тоя труденъ часъ нѣколко хиляди стотици лева биха спасили всичко — милионитѣ и хората около менъ... менъ самия. Азъ вѣрвахъ, че ти ще ми помогнешъ... Ти си екцентриченъ човѣкъ — тъй много и неочаквано ме отчая!

                — Ще дамъ стотици хиляди... милионъ, ако трѣбва.

                — Милионъ!

                — Да, милионъ... но азъ ще поискамъ страшна цена.

                — Каква?, дръпна се назадъ Поповъ.

                — Когато дойде времето, азъ ще ти я кажа.

                — Разбирамъ — ти ще чакашъ да стана министъръ! Добре, добре... Азъ нѣма никога да забравя въ какво мѫчно за менъ време ми помагашъ. Колкото и скѫпа да е цената на твоята помощь, все ще е малко!

                — Това ще видимъ, каза му важно Павловъ.

                Поповъ сѣти страшна студенина въ погледа му.

    И дори когато Павловъ бѣше отдавна излѣзълъ, Поповъ спираше понѣкога своитѣ радостни мисли при възпоменанието на този погледъ. Какво ли ще иска той? Може би нѣкоя концесия предприятие въ което ще пласира своитѣ богатства? Милионъ даже! Той разчиташе само на стотица хиляди, а му откриха неочаквано кредитъ отъ милионъ! Колко много може да се направи сега въ насъ съ този милионъ! Сега тѣ ще чуятъ гласътъ му. Той е още силенъ, нека се пазятъ. И той крачеше бързо, бързо изъ кабинета. Ще млъкнатъ много гласове, ще затвори много уста тоя милионъ! И когато седне на министерското кресло...

                — Влѣзъ! — Какво? Хм...

                Високъ бѣлокосъ старецъ пристѫпя важно и се изправи до самата маса. Поповъ направи крачка назадъ. Рунтавитѣ побѣлѣли вежди криеха крѫгли голѣми очи, които гледаха съсредоточено. По дългата открита шия личеха мускули подобни на вѫжета. Лицето му бѣ покрито съ много тънки бръчки. Дълбоката рѣзка между веждитѣ му даваше строгъ видъ, а късо остриганата гъста бѣла коса окрѫжаваше високо прерѣзаното съ бръчки чело.

     Защо дойде? — попита го Поповъ троснато. Трѣбва ли ти нѣщо? Азъ съмъ казалъ всичко да ти даватъ...

                — Трѣбва ми, — каза стареца тежко и гласътъ му бѣ строгъ, както и цѣлото му лице. — Трѣбвашъ ми ти! Понеже зная, че не ще дойдешъ при менъ, дойдохъ азъ.

                Поповъ го измѣри съ погледъ.

                — Струва ми се, че вече турихме отдавна край на всичко.

                — Не още. Азъ ида да изпълня последнята си бащинска длъжность:— да те попитамъ кѫде отивашъ?

                — Пакъ ли ще почваме старитѣ истории? Нали веднажъ за винаги турихме точка?

                — Да, така е. Но когато идатъ такива страшни дни за България...

                — Какво започна пакъ да бълнувашъ? Какви страшни дни?..!

                — Ще ти кажа, небързай. Не забравяй, че за тая земя твоя дѣдо сложи коститѣ си, — а азъ най-хубавитѣ си години въ Анадолскитѣ затвори.

                — Това е стара пѣсень...

                — И все пакъ ти никога нe я помнишъ.

                — Какво собствено искашъ ти? Защо си дошълъ пакъ да ме безпокоишъ?

                — По длъжность, Станиславе, — дългътъ на баща ме зове и азъ пакъ ти повтарямъ: — Кѫде отивашъ?

                — Глупости, — дигна рамѣне Поповъ. — Старческо безумие бихъ рекълъ! Защо се бъркашъ въ моитѣ работи?

                — Казахъ ти вече два пѫти. Защото ти си тръгналъ по единъ страшенъ пѫть.

                — То е моя работа!

                — Не е само твоя. Ако бѣше така, азъ не бихъ пошавналъ пръста си, защото отъ този моментъ, когато ти ми показа вратата...

                — Ти самъ си го направи, забраваше, че азъ бѣхъ не дете, а министъръ на България.

                — И все пакъ ти бѣше мое дете... Петѣхъ минали години не показаха ли ти, че всичко, което стана азъ го предвиждахъ много по-рано? Непотвърдиха ли събитията думитѣ ми?

                — Една случайность!

                — Дали? Ти си въ състояние и слънцето да не виждашъ, когато не искашъ. Познавамъ те добре. Но ти си длъженъ да ме изслушашъ. Ти не си самъ. Следъ тебъ върви една партия, върви частъ отъ Българския народъ, отъ хора нищо не виновни, вѣрващи въ твоята сѫдба. Кѫде ги водишъ ти? Кѫде водишъ тая окървавена земя, която не си е отдъхнала отъ токущо миналата война?

                — Не говори глупости, азъ ли я водя? Нима азъ съмъ нѣкакъвъ въ тая държава? Водятъ я другитѣ, а азъ само гледамъ... и съжелявамъ, че не мога да я водя. Това е.

                — Тѣ я водятъ къмъ войната, а ти я тикашъ къмъ безредието!. Азъ незная кое бихъ нарекалъ по страшно...

                — Какво искашъ да кажешъ съ това?

                — Станиславе, за тая земя, за тая свобода, която имаме ние сега, сѫ се пролѣли въ миналото много сълзи и кърви... Знаешъ ли колко много? И все пакъ недостатъчно... Но ний я получихме даръ — и затова тъй малко я ценимъ! Другитѣ народи сѫ я извоювали стѫпка по стѫпка — намъ харизаха свободата... Неподговени още достатъчно, недорасли да я извоюваме — ний всички се втурнахме да използваме нейнитѣ блага... Ний зарѣзахме всичко — семейство и частния животъ, ако щешъ, и посветихме скромнитѣ си сили на политическия животъ. Всрѣдъ борби ний не можахме да ви възпитаме. Ний ви оставихме умразата, безъ да ви дадемъ нужднитѣ характери... Старото поколение враждуваше и се борѣше съ ярость, новото — съ всички средства. А това значи край на нашето Отечество, Станиславе, край на самостоятелния животъ!

                — Новото време иска нови хора, съ нови похвати. И напраздно ти мислишъ, че вий сте имали повече въ себе си, отъ колкото имаме сега ний. Политическата борба се налага и не виждамъ въ какво искашъ да ме упрекнешъ.

                — Политическата борба, Станиславе, както всѣка борба иска честни хора, па били тѣ ново или старо поколение. А честна борба ли е, ако ти не избирашъ средствата, съ която си служишъ, ако ти приготовлявашъ гладна смърть на Родната си земя, ако ти хвърляшъ въ кръвь самата ѝ столица и причинявашъ смърть на невинни хорица?..

                — И ти вѣрвашъ на всички тѣзи клюки и мълви?

                — Азъ не вѣрвамъ, азъ зная, Станиславе... Азъ те познавамъ много добре за да не се съмнявамъ, нито минута... Ти не се спирашъ предъ нищо... Но мисли, че иде часътъ, въ който за всичко ще жалишъ... Ще проклинашъ и себе си, и менъ, който ти е далъ животъ... Остави всичко и се махни отъ България, догде не е още късно.

                — Нѣма ли да престанешъ? Стига вече! — скочи ядосанъ Поповъ. Почти всѣкога, когато мисля че се открива новъ пѫть въ живота ми, ново стѫпало къмъ успѣхъ, все ти ще дойдешъ, като стара врана да ми кобишъ злото. Махни се отъ пѫтя ми веднажъ за винаги! Разбери, азъ ще вървя, тъй както азъ разбирамъ живота си. Ще мина презъ хиляди трупове, ако трѣбва; ще постеля пѫтя си съ кърви и сълзи, ако стане нужда половината отъ страната ще изпепеля, но останалата половина ще бѫде туй, което искамъ! Кѫдето трѣбва ще купувамъ, кѫдето мога — ще премахвамъ дори съ смърть пречкитѣ. И даже, ако сатаната се съгласи — съ него ще стана ортакъ — и пакъ ще постигна туй, което искамъ! Дръжъ съветитѣ за себе си. Стой си тамъ, кѫдето самъ пожела и не се препречвай на пѫтя ми, защото азъ не ще се спра предъ нищо — разбери това! Всѣки, който застане на пѫтя ми, ще бѫде съборенъ, унищоженъ...

                — Това го казвашъ на менъ, твоя баща?

                — Да, това сѫ последнитѣ ми думи къмъ тебъ! — каза на гледъ вече спокойно Поповъ.

                Стареца вдигна тържествено своитѣ треперещи рѫце къмъ небето, разтърси ги застрашително и викна съ страшенъ тонъ:.

                — Непожали невиннитѣ и не знаешъ предѣлъ на твоята жажда! Дано никога се не наситишъ на нищо! Нека Богъ ме чуе — бѫди тогава проклетъ! Нека кръвьта на твоя дѣдо и моитѣ сълзи те задушатъ и ти ненамѣришъ никога вече покой за душата си!.

                Поповъ се изсмѣ пресилено високо.

                — Изкуфелъ си, старче! Забравяшъ, че менъ недействуватъ такива театралности. Ний сме нови хора и старото е престанало да ни плаши!

                — Нови хора ли? Такива престѫпници сѫ имали всички времена... но ще дойдатъ страшни дни, въ които ти всичко ще си спомнишъ, — каза стареца тежко и като тръсна глава, обърна се бавно и излѣзе.

                — Глупакъ, — викна подире му Поповъ, — развали ми само хубавото настроение.

                Той седна тежко на стола си и се замисли. Думитѣ на баща му още звучеха въ ушитѣ... Черни сѣнки надвиснаха въ мисльта му. Той подпре глава — и се унесе дълбоко.

     

  20. Сиви дни

                Стефановъ отмѣтна завивката си и се огледа.

                — Много топло, каза той.

                Вѣнка се надвеси надъ него и му изтри челото.

                — Не е топло. Вижъ вънъ каква буря е. Погледни къмъ прозореца, цѣлъ е затрупанъ съ снѣгъ... И тъй силно вие вѣтъра, чувашъ ли го?

                — Колко е часътъ?

                Тя отиде, взе отъ масата часовника и му го поднесе. — Вижъ!

                Той помълча.

                — Фани нѣма да дойде...

                — Нѣма. Тя всѣкога идѣше по-рано... Може вѣтъра и снѣга да ѝ сѫ попречили... А когато ти бѣше боленъ тя идеше. И коситѣ ѝ, и клепачитѣ ѝ биваха покрити съ скрежъ — мънички иглички. Като че ли бѣше замръзналата царска дъщеря въ оная книжка, гдето ти ми я даде веднажъ. Тупаше си рѫцетѣ, тупаше... А тѣ замръзнали... плачеше даже. Много бѣше студено, но азъ ѝ туряхъ после топла вода и тя ги потапяше веднага...

                — Сега турила ли си?

                — Ето каната е на печката.

    Млъкнаха. Тя чоплѣше книжката си, като обръщаше листъ по листъ и ги заничаше. Вѣтъра вѣе съ такава сила, че стъклата на прозореца треперятъ отъ него и завеситѣ се леко клатятъ.

                — Много е силенъ — каза тихо Стефановъ.

                — Много.

                — Тя не ще дойде.

                — Нѣма.

                — Колко дена бѣхъ боленъ азъ? — пита я изведнажъ Стефановъ, като току що дошълъ му на умъ въпросъ.

                — Колко? — чуди се и сама Вѣнка. То бѣха дни и нощи, дни и нощи — чете тя по пръститѣ си — 11 или 18 — толкова — вдига тя рѫце нагоре съ разперени пръсти.

                — Колко?

                — Незная, азъ ще питамъ мама. Но много дни бѣха. И азъ ги забравихъ... Че защо трѣбва да се четътъ днитѣ? Тѣ всѣкога вървътъ единъ следъ други. Понедѣлникъ, после вторникъ — никога не се губятъ. А паритѣ се губятъ... Комитата...

                — А кѫде е Комитата? — пита бързо Стефановъ. Защо не дойде до сега поне веднажъ? И той ли е боленъ?

                Вѣнка поклати глава отрицателно. — Не, тѣ всички сѫ тамъ при стражаритѣ.

                — Кѫде при стражаритѣ?

                — Незная. Тамъ нѣкѫде. Мама знае. Ще имъ отрежатъ главитѣ.

    Менъ Трайко ми каза. И на Асенъ, и на бати, и на Тодоръ, и на онзи голѣмия сухия человѣкъ... И на Комитата. Всички сѫ ги прибрали тамъ... А Комитата какъ викаше, когато го хванаха! Двама души не можеха го държа. Довлече ги чакъ тукъ, отвори вратата, ний се изплашихме... Вика ти — „Сбогомъ, бай Никола, сбогомъ“ — А ти нищо — мѣташъ се само и викашъ нѣщо на сънь...

                Но Стефановъ я не слушаше. Въ главата му летѣше мисъль следъ мисъль. Внезапно той бѣ открилъ тамъ една липса на впечатления, единъ тъменъ промеждутъкъ, въ който смѫтно се мѣркаше фигурата на Ванко. Той напъваше мисъльта си, триеше полустаналъ своето набърчено чело и все пакъ възпоменанията бѣгаха като вода между недобре прилепнали пръсти на шепата... Той си спомня, че се бори съ Комитата, но защо? После тича, но защо?..

                — Главитѣ имъ ще отсѣкътъ. Самиятъ царь казалъ. Мама знае, тя плаче постоянно... И на бати Проданъ сѫщо. Тѣ правили бомбитѣ съ Асенъ... питай Трайко.

                — Бомбитѣ!

    Огненъ лѫчъ прорѣза сѣкашъ съзнанието му за мигъ.

                — Бомбитѣ, Казиното! — и всичко до последна подробность израства въ представата му. И свѣтлината бликаща отъ прозорцитѣ, и вълнитѣ на буйния валсъ — и стражарътъ, който го водѣше... Той силно меришеше на вино — спомня си неволно Стефановъ. А после           Той сѣща какъ главата му започва наново да бучи гърдитѣ му се свиватъ отъ недостигащъ въздухъ.

                — Има ли много убити? — пита той съ треперящъ гласъ.

                — Много... Незная... казватъ имало. Земята се потърсила... Мама по-добре знае. Ти нали тамъ си билъ?.. И тебъ те ударило вижъ — бута му тя челото.

                Той пакъ се замисля. Да, той помни гърмежа, но после? Какво е било после? Какъ си е дошълъ той тукъ въ стаята? Защо е дошълъ тукъ, а не е отишълъ тамъ, кѫдето тъй много искаше?

                Напрѣгаше мисъльта си, а тамъ нѣмаше никакъвъ отговоръ на тия въпроси. Нѣкаква черна пропасть сѣкашъ зѣеше предъ него и напразно силѣше погледа си да съзрѣ нѣщо...

                — Азъ искамъ да ги видя, Вѣнче.

                — Кого? — запита го тя изненадана, защото я прекъсна неочаквано, когато тя тъкмо му разправяше за хубавитѣ къдри на Фани.

                — Тѣхъ.

                — Кой? Коситѣ ѝ ли?

                — Не, какви коси? Комитата, Асенъ... и другитѣ.

                — Не може. Мама колко ходи... Бай Наумъ е казалъ, когато може ще я извика.

                — И азъ искамъ, непременно искамъ да ги видя!

                — Добре, азъ ще кажа на мама и тя ще те заведе. Но само когато е хубаво времето. Доктора каза, че трѣбва да полежишъ още малко.

                — Не Вѣнче, азъ ще стана. Азъ съмъ здравъ вече. Иди вижъ дали майка ти е тукъ и ѝ кажи да дойде за малко.

                Вѣнка остави книжката и излезе. Стефановъ съ усилие стана и започна да се облича, но рѫцетѣ му треперяха, копчетата не попадаха на мѣстото си. Краката му се подгъваха, а цѣлата стая се люлѣеше, като да се намираше въ нѣкой корабъ. Цѣлъ запъхтѣнъ, съ потно чело, той седна полуоблеченъ на леглото си. Чувствуващъ, че всѣки моментъ може да му стане лошо, той наклони главата си и я сложи на възглавницата.

                — Нѣма мама... Ти си станалъ! — плѣсна Вѣнка рѫце. Можешъ ли да ходишъ? Лицето ти е сѫщо като на царь, бѣло като захарь — сѫщо като на Фани, когато дойде най-напредъ. А защо гледашъ тъй? Искашъ ли нѣщо? Той се усмихна горчиво.

                — Станахъ като дете, Вѣнка, не мога се изправи на краката си...

                — Че нищо. И тати не може. Ти не кашляшъ, а той все трепери и кашля. И не може да стане. Азъ мисля и той би станалъ... Той казва, че всичко е дето не си го разтривалъ и не си му давалъ ти лѣкарства.

                — Ще му дамъ, Вѣнче!

                — Зная, но и ти сѫщо не можешъ да ходишъ. — Я стани, хваща го тя и го изправя. Ама че стой де! Голѣмъ си, пъкъ като малко дете... или като тати когато е пиянъ...

                — Напива ли се пакъ? — попита бързо Стефановъ.

                — Не е, преди... незная колко дни — мама знай, бѣше се напилъ и ходѣше като тебъ сега. Но ти не си пиянъ, нали? Отъ болестьта ти е твоето. Тя се спрѣ внезапно. — Какво ще каже доктора? Той е такъвъ сърдитъ, пресърдитъ и все вика безъ него нищо да не правимъ. Я легни си... и тя го тика къмъ леглото. Легни си! Завий се добре да не те види, че си облеченъ. Ама лежи де, инакъ ще те тикна. Азъ съмъ по-силна... Ти и по-напредъ се борѣше съ менъ... Спишъ, пъкъ се боришъ. Чудно нѣщо, нали? Азъ не бѣхъ виждала по рано. Пъкъ си много силенъ. Азъ плача и те тикамъ... И най-лесно знаешъ ли какъ е бай Никола? Легни! Ха тъй. Пъкъ азъ седѣхъ ей така върху тебъ. И ти тогава не можеше да ставашъ, защото те огъвахъ хубаво съ завивката.

                — Стани Вѣнче, помоли я той.

                — Тежа ли? А тогава цѣлъ се подигаше.

    Стефановъ поиска една отъ книжкитѣ ѝ. Тя му ги донесе нѣколко. Това бѣха повечето книжки за деца. Той избра една отъ тѣхъ и започна да чете. Но следъ нѣколко страници само се хвана че чете, но не разбира четеното. Самитѣ редове играеха предъ очитѣ му, смѣсваха се и той губѣше смисъла и възможностьта да отдѣля дума отъ дума. Той сложи книгата върху лицето си и се унесе. Нѣкакво тропане го събуди. Той позна почукването отъ тояжката на бай Григора.

                — Какъ си Колче? Оздравѣ ли? Казахъ на оная чорла да ми каже кога оздравѣешъ — никой не се сѣти за менъ. Зеръ, сакатъ човѣкъ, що имъ трѣбва? Кога е за искане... вижъ друго, орли да ги извлѣкътъ — надвеси се той надъ сами него и го побутна по челото съ мъзолестата си рѫка, която силно треперѣше.

                — Благодаря, бай Григоре, добре съмъ вече. А ти какъ си?

                — Младея, момче, младея. Тоя пангалозинъ дето ме окраде, паритѣ ми взе, но ми помогна... Кръвь ми пусна. То види се това ми трѣбвало на болестьта — по-леко ми стана!

                И действително той ходѣше по-малко прегърбенъ.

                — Видѣ ли? — наведе се той бързо и взе бутилката отъ пода — какво вино съмъ ти донесалъ? Да бѣше го пилъ — петь дни по-рано да си оздравѣлъ. Ама то се случилъ единъ докторъ, нищо не разбира. Простакъ и половина! Ти си пийни, Колче... Чакай — дай, мари, една чаша — и той като отвори едното стъкло, напълни му я. — По-малко! — Вижъ само какви искри пуща.

                Стефановъ пийна нѣколко глътки и сѣти лицето си да се зачервява.

                — Пийни си после пакъ! На, обърна се той грубо къмъ Вѣнка — иди го занеси на баща си, сврака такава! — Чувамъ че и той щѣлъ да гибердяса — подаде ѝ той бутилката. Азъ ще ти донеса друго пакъ, Коле. Имашъ и още една, посочи му я той.

                — Благодаря, каза Стефановъ, благодаря ти, бай Григоре. Като твоето вино никѫде не съмъ пилъ.

                — Не си пилъ зеръ... Благодаришъ... всички благодарите, ама не се сещате за мене... Само като ви потрѣбвамъ тогава! — бай Григоре това, бай Григоре онова — вълци ви яли...

                — Ехъ такива сме, нали ни знаешъ, бай Григоре.

                — Ти не си, азъ за другитѣ казвамъ, тѣ сѫ кучета... ти си друго... То и ти си такъвъ, но все по-човѣщина има въ тебе. Пийни си още една глътка.

                — Стига, бай Григоре, слабъ съмъ още.

                — Стига добро на душманинъ, а на тебъ не стига. Пийни си! За два дена на крака, ако те не дигне, ей где съмъ. Никакво лѣкарство... това си е чиста кръвь. Я ела насамъ бе, Ерусалимска чавко, обърна се той къмъ нѣкого, когото Стефановъ не бѣше забелѣзалъ до сега.

                — Моля ви се, господине — каза повикания и направи крачка напредъ.

                — Добъръ день, господине. Извинете, че ида, но господинътъ ме доведе.

    Стефановъ го изгледа. Това бѣше съвсемъ непознатъ, елегантно облѣченъ младъ човѣкъ, съ извити вежди и голѣмъ закривенъ носъ, който грозѣше доста малкото му жълто мускулесто лице. Подъ мисцата той държеше голѣмъ коженъ портофейлъ, а въ рѫката —великолепна шапка.

                — Вижъ, Колче, — обърна се стареца къмъ него — дошла е тая чавка стана половинъ часъ...

                — Господине, не ме обиждайте. Азъ не съмъ чавка — каза момъка раздразнано. Ако паричнитѣ отношения на моя баща ме заставятъ да идвамъ и изплащанията не сѫ ви толкова приятни, кажете, има сѫдъ, но недейте обижда. Хубави бѣха паритѣ, а ний сме лоши...

                — Кой? Вашитѣ ли, пари бе, маскара, тропна съ бастунъ бай Григоръ. Азъ отъ тебе пари! Келавъ хайванинъ! Не съмъ ли изхранилъ баща ти бе, чавко? Ти не си ли на Морду Табака синъ?

                Момъка климна съ глава.

                — Е, какво ще ми се перчишъ, тогава? Я питай баща си бе, кучетата да ядътъ главата ти, вчерашно хлапе, кой го е хранилъ като слѣпъ до като бѣше мазно дрипаво еврейче и скиташе изъ сокацитѣ на чаршията? Я го попитай веднажъ ли, година ли е било, кога е спалъ въ хана ми въ турско време още и нищо не ми е плащалъ, бе хайрсъзъ. А ти ми се перчишъ, като да си везиръ въ Стамбулъ... Да дигна бастуня, че да те заловя, отгоре надолу...

                Момъка отстѫпи предъ заплашително вдигнатата тояга.

                — Зная, господине, каза той виновно — всичкото това баща ми е казалъ. Но вий и самъ разбирате такива работи така не ставатъ. Полицата си е полица, търговска дума — търговска. Трѣбва да си платите.

                — Азъ ще ти платя, та ще ме поменувашъ — каза му стареца и очитѣ му свѣтнаха грозно. — Какво съмъ видѣлъ отъ тебъ та да ти платя? Ти си търсишъ белята.

                — Чакай, бай Григоре — намеси се Стефановъ — какво има, господине?

                — Моля ви се, съвсемъ проста работа. Господинътъ, посочи той, има една полица при нашата кѫща за 10,000 лева и трѣбва да я плаща, това е.

                — Кой азъ ли? — скочи бай Григоръ — твои пари? Отъ тебъ мръснико!

                — Седни си де, посегна на него Стефановъ. — Кой е взелъ тия пари? Виждате тукъ има недоразумение.

                — Какво недоразумение, господине? Ето полицата — извади я бързо той отъ портофейла. Ето и подписа му, ето и порѫчителитѣ. Ето тукъ пише Григоръ Симеоновъ. Ето и порѫчителитѣ: Тодоръ Николовъ и Руси Ивановъ.

                — Нито съмъ чувалъ даже такова име. Първия е моя непрокопсаникъ сестриния ми синъ, ами втория кой ще е? И кой е взелъ сега тия пари?

                — Кой? Вий.

                — Азъ! — скочи стареца — ти си лудъ!

                — Вижте какво, азъ не бѣхъ тамъ, баща ми е билъ самъ. Дошълъ е вашия синъ.

                — Азъ нѣмамъ синъ.

                — Е незная, вашия роднина. Баща ми ви знае боленъ човѣкъ, правили сте му такива добрини — и далъ веднага паритѣ.

                — Това не е мой подписъ. Азъ до сега въ живота си нищо не съмъ подписвалъ — каза бай Григоръ като разглеждаше полицата. — Ха момче, върви си търси паритѣ на когото си ги далъ.

                — Добре. Сѫдътъ ще покаже...

                — Ще каже зеръ, че сте диванета и не сте и погледнали, че това не е мой подписъ.

                — Кой е подписалъ тогава?

                — Кой? Или Тодоръ или онзи другия му непрокопсанъ приятель... Тѣ влѣзоха всички на мѣстото си... до единъ. И нека! Да ги избѣсятъ до единъ, скакалци такиви! Бомби ще хвърлятъ, хора ще биятъ... малка имъ е Македония, вълци имъ яли главитѣ...

                — Е какво ще правите сега, ще плащате ли или не? — запита го стоящия не далечъ господинъ.

                — Ти какво ще кажешъ, Колче?

                Стефановъ помълча.

                — Ако не е твой подписа, нѣма защо да плащашъ — каза той следъ време — азъ тъй мисля. Ако нѣкой е фалшифициралъ, нека отговаря.

                — Така Колче, така момчето ми. Кой каквото е дробилъ да сърба!

                — Е значи нѣма да дадете нищо? Искате да протестираме полицата?

                — Та това не е полица, а проста хартия за насъ! — каза Стефановъ. Вий и сами знаете, че подписани съ чужда рѫка полици не важатъ нищо.

                — Господине, не слушайте — приближи се той съ решителность и дори се досегна до рамото на стареца. — Платете, инакъ ще се каете! Ще има сѫдъ, ще ви влачимъ... Ще вземемъ сума разноски. Платете по-добре сега!

                Бай Григоръ го изгледа съ дълбокохлътналитѣ си черни очи и стана.

                — Да ти платя бе чуджумъ, каза той неестественно деликатно.

                И като дигна неочаквано бастуна си, заслага го бързо бързо, по неочакващия нищо подобно банкерски синъ.

                — На, на, на! Чакай де, кѫде бѣгашъ? — викна той подире му, не съмъ ти платилъ още всичко! И вратата не затвори пустия му шашкънинъ! Той ми разправя, разправя, проглуши ме. Знамъ, че не съмъ взималъ пари отъ него, сѣтихъ се веднага, че ще е уйдорма на моя прокопсаникъ... Но пакъ, рекохъ, тебъ да питамъ... Отъ него пари ще вземамъ!... — седна той тежко на стола срещу Стефановъ — когато азъ съмъ хранилъ баща му като псе, огънь да ги гори...

                — А где е сега Тодоръ, бай Григоре? — попита го Стефановъ за да промѣни разговора.

                — Где? въ хапсаната! Кучета ги яли... И твоятъ роднина и всички... барабаръ. Орезилиха ми кѫщата, тия кучета! Колко пѫти само имъ ровиха стаята, да ги бѣше убилъ Господь — и тенекенца нѣкакви намѣриха, всичко дигнаха. И книгитѣ — и всичко — все важно било. Свини!

                Ще прибиватъ хората... и женитѣ... гарги месата имъ да отвлечътъ... Майкитѣ имъ камъни да сѫ родили, а не тѣхъ!... Кѫщата ми посрамиха, на стари години по полиция да ме разкарватъ! Че и само мене ли? Кажи че всички отъ тукъ. Само ти, гдето бѣше тежко боленъ, та не те закачаха. Ами Колче ти знаешъ ли колко вземътъ адвокатитѣ за едно дѣло да защищаватъ?

                — Защо?

                — Така, питамъ.

                — Споредъ дѣлото бай Григоре и паритѣ — по 500 — 600 лева.

                — Отвлѣкоха ме псетата. За свещи и тамянъ да ги дадътъ! — извика стареца като стана. На четири адвоката 3800 левчета отидоха, огънь да ги гори! Майка имъ да бѣше ги одушила преди да ги роди 3800 левчета, Колче! — Па да имъ помогнаха поне нѣщо... и той седна пакъ и наведе глава, горчиво тръскащъ я.

                — Мислехъ да взема адвокатъ само на мой Тодоръ, па гледамъ ония... Кой ще имъ вземе? Кой ще се погрижи за тѣхъ?... Дано вълци да ги бѣха изѣли, чума да бѣше ги налегнала — разлюти се той отново, та да бѣха ми останали парицитѣ...

                Стефановъ му стисна мъзолестата груба рѫка съ своитѣ две.

                — Бай Григоре, дано Богъ ти върне хиляди пѫти повече... и...

                — Да ви върнатъ васъ въ гробищата! — издърпа си сърдито стареца рѫката, като стана и се запѫти къмъ вратата. Обрахте ме, хайдути съ хайдути... Чумата да ви е отвлѣкла — тропаше той съ тояжката си като излизаше.

                На вратата се спрѣ

                — Чакай баре лампата да ти свѣтна, че ти май не можешъ да ставашъ... кучета те яли. Гледай скоро да се привдигнешъ! Срамота е, младъ човѣкъ си — отвори той вратата. — Кажи на оная чорлавата да дойде да ѝ дамъ една бутилка още, ама ти да си я пиешъ, чу ли? Ти самъ, кучета те яли! — захлопна той силно вратата и повлече крака по коридора, мърморещъ нѣщо сърдито. Стефановъ само се усмихна ....

    . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

                Започнаха дни сиви, обикновенни, пълни съ еднообразни преживѣлици. Той вече ставаше и четѣше съ часове, но доктора не му позволяваше още да излиза. Живота му бѣше страшно еднообразенъ. Фани вече не се върна. Той мислѣше дори, че може би тя самата е заболѣла, но Тодоровъ, дошълъ да го види, го увѣри въ противното. Вѣнка се явяваше сѫщо тъй рѣдко вече. Едничъкъ Трайко му услужваше. Но затова пъкъ имаше предостатъчно време за мислене. И той често оставаша започната страница за да се отдаде на вихара мисли, които го обхващаха. Колкото повече оздравяваше толкова по ставаше нетърпеливъ, толкова повече тѫгата му се увеличаваше. Ужасяваше го и мисъльта му, че той харчеше вече пари, които му бѣха оставени по милость на хора чужди съвсемъ. Въ рѫцетѣ, които се протѣгаха къмъ него по навикъ, той нѣмаше какво да сложи... Вѣнка съ своята полуумна наивностъ му каза, че би идвала по често, ако имаше млѣко, а той не купуваше вече... Когато научи, че дървата които горятъ въ печката му сѫ на бай Григоръ, той престана и да отоплява стаята. По цѣлъ день стоеше намѣтнатъ съ палтото си всредъ стаята си и мислѣше, мислѣше до болка силно. Той прехвърляше по хиляди пѫти миналото презъ ума си — и всѣкога едно му ставаше по ясно и по ясно: — тѣзи хорица, които полицията излови, които сега трѣперятъ нѣкѫде въ ареста, не сѫ най-голѣмитѣ виновници. Задъ тѣхъ се криеше други, една друга рѫка, една друга мисъль, която тѣ само изпълниха. Но какво трѣбваше да прави той? Какво можеше? — питаше се Стефановъ по стотици пѫти на день въ тия дълги сиви дни, които почваха съ студената стая и свършваха съ студеното легло. Какво трѣбваше? — това е всичко: — което трѣбва, това и ще може, нуждно е да го може! — И той крачеше въ студената стая, съ измръзнали пръсти, заврѣни дълбоко въ джобоветѣ. И сѣкашъ всѣка стѫпка по мекия килимъ му казваше името на тая, която нѣкога му го изпрати и която тъй лесно го забрави. Та нима тя за него е дошла? Нали тя и други е гледала и на други е помагала въ миналитѣ дни, когато е била милосердна сестра? А килимътъ? А цвѣтята? Та защо не? И килимътъ и цвѣтята! Тя би ги дала всѣкиму, както и тия пари, които бѣ му оставила и отъ които харчеше още. Какво бѣше той за нея? Единъ беденъ, твърде беденъ въ сравнение съ нея, боленъ человѣкъ, комуто тя се чувствуваше задължена да помогне съ нѣщо — съ нѣщо, което ней е излишно. И когато нуждата отъ нея мина, тя си изчезна, както и доктора, както и всички други. По рано тя го закачаше, подиграваше се — той си спомня смѣющитѣ ѝ се очи — и му става много неловко, като да ги вижда пакъ. Но това е било нѣкога, когато той бѣше за нея загадка, интересенъ човѣкъ... А сега тя знае за него всичко, дори всѣко копче отъ ризата му, която е сабличала при разтриването му... И той крачи изъ стаята и на душата му е страшно тежко. Какво може да направи той съ своитѣ слаби рѫце, нечакащъ отъ никого помощь, нѣмащъ почти никого близъкъ?... Кой щѣше да му помогне, когато всички му бѣха чужди? А тѣзи, които бѣха по рано близо до него, сами се нуждаеха сега отъ неговата помощь...

                Какво ще направи той? Какво може да направи?.

                — Боже! — ходи той изъ стаята бавно, тежъкъ товаръ ми опредѣли Ти! Дай ми поне достатъчно сила да го изнеса до край! Научи ме да приемамъ свѣтътъ такъвъ какъвто е! Да устоя срещу буритѣ, както до сега съмъ устоявалъ! Бѫди милостивъ! — и той ходѣше пакъ и пакъ. Неговата душа по детски се връщаше всредъ безпомощието въ което се намираше къмъ Тоя, Който всичко можеше...

                Той сви килимътъ отъ земята, тури при него и саксиитѣ съ цвѣтятата и като седна до масата, започна да пише. Когато свърши, той извика Трайко и като му каза адреса на Фани, помоли го да ѝ ги предаде, ако може ней лично. Следъ това той размѣсти и кутиитѣ по масата, дрехитѣ въ гардероба. По всѣкакъвъ начинъ искаше да се отърве отъ всичко, което му напомняше за нея. И всѣ пакъ, когато крачеше по голитѣ дъски на пода, той неволно си спомняше, че тукъ лежеше килимъ и този килимъ бѣше му дала тя, Фани, която сѫщо като нѣкогашната го остави и изчезна... Всѣкога е така, мисли си той, всѣкога когато тѣ дойдатъ близко до менъ, тѣ се разочароватъ и си отиватъ за винаги... А и защо той мисли, че Фани е могла да има нѣкакви чувства?... Тъй много се иска винаги на едно младо сърдце да чуе друго да бие въ унисонъ съ него! А това всичко, разбира той, е само мисъль, мечта на неговото болно, гладно за обичъ сърдце. Та не спомня ли си той на каква случайность дължи запознаването си? И какъ се държеше тя, когато той я посети въ кѫщи? Кѫде бѣше тази екцентрична госпожица, която си позволяваше толкова работи въ салона на Поповъ? Въ кѫщи тя бѣше важна, хубава домакиня, която говорѣше, сочеше, обясняваше, а очитѣ ѝ винаги се надсмиваха. Дали не бѣше го повикала само да му покаже голѣмитѣ си богатства и разкошна обстановка? А той, бедния, мислѣше тогава, че е за него, за личностьта му бѣ тоя интересъ... Както и сега при боледуването... А тя бѣше тъй сдържана тогава, тъй важна, като че ли никога не бѣ се закачала. И тия две госпожици — по предишната въ салона на Маня, която му викаше „мой химико“ и тая, която тъй еднообразно му отговаряше съ „да“ и „не“ — бѣха съвършено различни. Тамъ имаше и други въ нейния салонъ — и тя бѣ съ тѣхъ, може би, по внимателна, защото нѣкой отъ тѣхъ бѣха и действително хубави хора...

                Спомня си и втория пѫть, когато въпреки вричането си да не стѫпва — отиде пакъ. Нейното свирене на пияното... когато презъ всичкото време следъ това тя се не отдѣляше отъ онзи хубавия високъ офицеръ, който ѝ обръщаше листоветѣ на нотитѣ.. Мислеше ли тя тогава дори, че Стефановъ сѫществува въ свѣта? А той бѣше само на нѣколко крачки отъ нея, свитъ въ единия ѫгѫлъ, гледащъ, недоумѣющъ защо тя тъй много изпълня душата му, дори когато още не бѣ му нищо казала, нищо обещала?... Все сѫщото — илюзии — е било до сега всичко въ живота му, затова сѫ и разочарованията. Строението на мечтитѣ рухва винаги при първото още допиране на живота. И това допиране е станало. Толкова дни вече тя не се вести!

                — Нека — мисли си той — тя получи обратно своето.! Каква нужда имамъ азъ отъ него? Моятъ животъ е миналъ безъ цвѣтя и килими — тѣ неѝ сѫ били нуждни, на нейниятъ наученъ на това погледъ, а не мене. Нека си ги вземе! Тоя подъ по който е капала дори кръвьта му, спомня си той, му е милъ като старъ приятель. И той крачи изъ студената стая...

    . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

                Майката на Вѣнка не говорѣше нищо. Нейната висока, увита презъ глава фигура, хвърляше понѣкога, когато минаваше край уличнитѣ лампи, дълга чудновата бѣгаща сѣнка върху бѣлия снѣгъ. Следъ нея стѫпяше тежко стражара, а съ неувѣрени крачки следъ тѣхъ — Стефановъ.

                — Умори ли се, господинъ Никола? — обърна се стражара къмъ него. Устата си затуляй, че тоя студъ...

                — Нищо, бай Науме, отговори Стефановъ дишащъ тежко, — снѣгътъ малко ме измори — дълбокъ. Нали трѣбва да се уча на ново — забравихъ да ходя.

                — Тъй е то болестьта... — и тѣ закрачиха пакъ. Тая вечеръ ще ги каратъ въ Централния затворъ.

                Тамъ има много церемонии. А тукъ ще се видите по-лесно. Отъ кога всички искатъ, молятъ се, да те видатъ. Казвамъ имъ: — боленъ е човѣка.... Идвахъ два пѫти и не ме пуснаха даже при Васъ. Па и у насъ има церемонии. Грозно. Не може всѣкога, но сега следъ като произнесоха присѫдата, друго е... Па и вие какво... то се казва кой не ви познава? Вѣрвамъ даже и самия следователь би разрешилъ по рано да ги видите — говори бай Наумъ и се обръща отъ време на време. — По насамъ, че тука е дълбоко съвсемъ.. Пустия снѣгъ валѣ, валѣ, па не пита, че има сиромашия....

                Въ участъка бай Наумъ разговаря доста съ стражаритѣ, които пазѣха при вратата, после влѣзе той, а следъ него Стефановъ и майката на Вѣнка. Слаба електрическа лампа едва мъжделѣе. Насѣдалитѣ на леглата ставатъ. Стефановъ стои при вратата въ недоумѣние. Бай Наумъ прави крачка напредъ.

                — Ха, вижте се, поприказвайте си — върти се той неловко всредъ стаята — и после неочаквано излиза бързо вънъ.

                Майката се приближава страхливо при Продана.

    Той я гледа мълчеливо. Тя го пригръща, но той се мѫчи да се измъкне отъ рѫцетѣ ѝ. Тя го хваща и примъква къмъ прозореца, на когото стъклата сѫ покрити съ вадулици и нечистота, говорѣща му нѣщо тихо презъ сълзи, които я каратъ да се задушва и тресе цѣла. Стефановъ стои срещу Комитета единъ мигъ, въ следующия Ванко го е прегърналъ и наклонилъ главата си на рамото му, трептящъ като въ треска,

                — Бай Никола, бай Никола — мълви той само като малко дете, което е ридало прекомѣрно и се задаша отъ плачъ — изгориха ме, бай Никола, изгориха ме — и излъгаха ме... Така ли мислѣхъ?.. Затова ли турскитѣ куршуми ме пожалиха на бѣсилка да умремъ, на българска бѣсилка, бай Никола, викна истерично Комитата, като го притискаше при себе си...

                Стефановъ се мѫчеше да му каже нѣщо и не намираше думи. Челюститѣ му бѣха се сключили. Сълзитѣ го душеха. Той се боеше, че първиятъ звукъ, който ще излѣзе отъ гърлото му, ще бѫде не дума за утешение, а вопълъ на отчаяние. Той само го гладѣше по лицето, като да бѣ малко дете, а отъ очитѣ му тихо се ронѣха сълзи. Миналото бѣ му направило този човѣкъ по-близъкъ отъ братъ и той чувствуваше страшно силна болка. Дори невѣроятно му бѣ, че всичко това е действителность! Прекаралъ въ боледуване толкова дни, той бѣше чуждъ на голѣмия шуменъ процесъ, не бѣ ималъ възможность да следи страшнитѣ подробности — и сега това му се струваше само като единъ сънь, когото изтръпналата му отъ ужасъ душа виждаше на яве. Той остава Комитата за малко и като направи крачка напредъ, подаде рѫка на Асенъ, който до тогава мълчаливо го гледаше. Той я стисна съ дветѣ си рѫце.

                — Благодаря ти, че дойде да те видя. Ти си, може би, едничкия човѣкъ, който струвашъ повече отъ другитѣ... и майка ми. Ако нѣкога можешъ и ти се случи... недей я заминава, както не отмина и менъ...

                — И мойта майчица... бай Никола, кому я оставамъ? — викна истерично Комитата — и като му хвана едната рѫка, захлюпи лице надъ нея. Стефановъ стоеше правъ, треперящъ цѣлъ. Асенъ му стискаше до болка другата рѫка.

                — Тебъ азъ направихъ най-голѣмо зло отъ всички въ моятъ животъ. Ти никога не ми отвърна освенъ съ добро. По-рано не мислѣхъ никога за това, но отъ какъ всичко се измѣни — много пѫти. Престани съ своитѣ глупави подсвирвания! — обърна се той ядно къмъ Тодоръ, който отъ нѣмане работа или да се покаже по-равнодушенъ, подсвиркваше нѣщо.

                — Заповеди не приемамъ отъ никого! — казва той нахално и като дигна кракъ възъ кракъ, започна отъ ново. Като тигаръ се хвърли върху му Асенъ. И ако не бѣше го задържалъ Стефановъ неговитѣ ядно протегнати рѫце биха се сключили около шията му...

                — Мръсникъ, бъбрица... Азъ още не съмъ ти отмъстилъ за глупавитѣ ти бръщолевения, които докараха всички ни тукъ. Но не е още късно. Май не ще дочакашъ да лежишъ дванадесетьтѣхъ си години!

                — То тамъ не се знае — каза Тодоръ надуто, като се отмѣсти за всѣки случай по-надалечъ. — Вуйчо ми има достатъчно. — Стига си ревалъ! — ритна грубо той отъ своя страна Русо, който седналъ направо на пода, свелъ колѣне до брадата си, издаваше нѣкакви нечленораздѣлни звукове. Той не отвърна нищо. Само го изгледа съ очитѣ на болно животно и като се сви още повече, замълча. Настана тишина. Чуваше се само плача на Продановата майка и силнитѣ дишания на Комитата.

                Вънъ нѣкой режеше дъска и шумътъ като че ли бѣше до самата стая, тъй ясенъ, монотоненъ проникваше, сѣкашъ звучеше въ всичкитѣ ѫгли едновремено. Нѣкой извика нѣкого неразбрано. Бързи тежки стѫпки проечаха — и утихна всичко. Хлопна се врата. Глухо издрънка телефоненъ звънецъ. Трионътъ започна еднообразния си звукъ. — — — — — — —

                — Благодаря ти, за всичко, което ти стори за менъ — протегна му пакъ рѫката си Асенъ. Ний съ тебе сме твърде различни хора. И дори не се разбираме... Но азъ те обичахъ — каза той, като наведе ниско глава... Твоятъ пѫть въ живота е другъ съвсемъ — и моятъ сѫщо — той се и свършва вече... може би утре или други день... Но азъ не съжелявамъ. Азъ знаехъ сѫдбата си и не ми е жалъ... Ние сме новитѣ хора въ тоя животъ — гдето всичко е старо...

                — Асене, какво ново донесохте въ тоя животъ освенъ смърть? — възкликна Стефановъ треперящъ цѣлъ.

                — А какво ни въздадоха намъ? — гледаше го той право въ очитѣ.

                — А нима вий чакахте друго?

                Асенъ вдигна рамене мълчаливо. Като го тури да седне до Комитата, Стефановъ се намѣсти между тѣхъ и ги пригърна, свелъ главитѣ имъ до сами лицето си...

     

  21. Между два свѣта

                Стефановъ си отвори очитѣ. Сѫщото това бѣло, неопредѣлено небе, сѣкашъ, изпълваше всичкия му видимъ хоризонтъ. Нѣкакви топли вълни го плискаха и милваха — и той пакъ се унесе. Все еднакво: — бѣло безкрайно, меняващо се. Като че ли бѣга съ страшна бързина на нѣкѫде. Всичко лети! Само той е спокоенъ — сѣща че лежи въ хвърковато легло. То се носи на нѣкѫде, люлѣещо се — както децата ги люлѣятъ! А главата му е стегната съ обръчи.

                Топълъ вѣтъръ го носи на крилетѣ си, брули го по ушитѣ. И нему е тъй хубаво, че той си затваря бързо очитѣ. Всичко тъй скоро тича на нѣкѫде. Той се носи, отива заедно съ голѣма бѣла рѣка, по брѣговетѣ, на която стоятъ познати нему. Но на всички лицата сѫ тъй забулени, като съ нѣкаква сутришна мъгла. Ето Комитата, спомня си той. Какви сѫ му голѣми очитѣ и веждитѣ и зачервеното му лице и напънатата жила на челото, която тупа, тупа!... Главата му е надъ сами него. Какви голѣми очи!

                И всичко това си отива. Бѣга рѣката, носи се нѣкѫде страхотно бързо, а топлия вѣтъръ го брули по ушитѣ.

    Колко е приятно, какъ е хубаво само ако въздуха му достигаше! А всичко това върви тъй бърже, тъй бърже.

                ...Това е Маня.. - Главата ѝ става голѣма, голѣма... очитѣ ѝ сѫ внимателни и дълбока бръчката между веждитѣ... и пакъ изчезва.

    Тодоровъ ли? Той... и той е на брѣга. Ето заминава го далечъ и по-далечъ.

                А кой е това? Фани? Фани или Тя? Не, не е Тя. Това е Фани... И тя гледа. И всички гледатъ. Колко сѫ чудни всички! По между тѣхъ и него има стъклена стена, дебела, много дебела — той всичкитѣ ги вижда, дори устнитѣ имъ какъ мърдатъ — и все пакъ не чува нищо! Тѣ сѫ тамъ на брѣга, а той е върху рѣката. Тя го носи все по-бързо и по-бързо.

                Други е на брѣга. Кой е този?

                Человѣкъ, който има очила и му маха нѣщо съ рѫце. Кой ли е този? Никога не го е виждалъ.

                А това нима е Вѣнка? Чудно! Защо всичкитѣ хора му се показватъ само съ една глава и то тъй голѣма? Па и Вѣнкината глава е голѣма, дълга, никакъ или едва прилича на тая, която той помни. Очитѣ ѝ сѫ заобиколени съ голѣми черни крѫгове, лицето изпито и дълго, нѣкакви, странни петна... Не, това е друга, не е Вѣнка... И всичко отива все по-бързо и по бързо нѣкѫде — и изведнажъ нищо!... — всичко отихва. Нѣщо черно го поглъща. Може би, мигъ, може би, часове... Той нищо не знае, Но пакъ започватъ страннитѣ глави да се носятъ надъ него и да вижда мърдащитѣ имъ устни, безъ да чува нѣщо.

                Все по-бързо и по-бързо!... Ето носи го пакъ тоя тъй страненъ потокъ, гдето всрѣдъ шумъ и гръмъ изчезва всичко. Огънь посипа главата му. Въ гърдитѣ му се набодоха хиляди ножове едновременно и той застена съ отворени очи.

                Съ страшна бързина се пренесе на нѣкѫде бѣла завеса, раздра се и надъ него се показа познато лице.

                Да, това е Фани! Чудесно!

                Тя слага рѫката си на челото му, туря нѣщо тамъ. Но гърдитѣ — кой е набилъ тия игли, които чувствува при всѣко дишане? Той изохква неволно. Ето сѫщото нѣщо. Устнитѣ ѝ мърдатъ, но все сѫщата стъклена стена има между него и нея! Той не чува нищо и затваря пакъ очи...

                И, когато ги отваря отново, въ стаята свѣти лампа. Главата му го боли страшно. Много чукове удрятъ едновременно отъ всички страни. А и самата му глава, като че ли е надувана, станала грамадна и той нѣма сили да я помръдне.

                Въ гърдитѣ му е все сѫщото — тамъ има много игли и нѣщо кипи въ тѣхъ, свири и хърка. Той се залюлява. Веднага надъ него се надвеся глава. Той гледа нѣколко мига — и затваря пакъ очи — все сѫщитѣ разтеглени черти и блѣдо лице на Вѣнка. Когато ги отваря, вижда само челото ѝ. То е покрито съ нѣкакви петна, като че боядисвано, но все пакъ то е нейното. Очитѣ — сѫщитѣ. Да, това е тя. Той я вика по име. Тя веднага се надвесва.

                Тя е. Машинално прави усилие да стане, но това му е съвършенно невъзможно. Като че ли тѣлото му е отъ олово — съвсемъ не му се подчинява. Той за моментъ чувствува, че потъ покри челото му и пресегна да се изтрие. Вѣнка го възпрѣ.

                — Вѣнка, — викна я той втори пѫть. Тя тури пръстъ на устата и каза нѣщо — и той пакъ не можа да разбере. Нему му се струваше тъй чудно, че я вижда, вижда устнитѣ ѝ тъй близо до себе си, а не разбира нищо. И той наново затваря очи. Тежка забрава го налѣга, болки пълнѣха гърдитѣ му и все сѫщото летение на нѣкѫде далечъ и надолу... Все побърже и по-бърже. И пакъ сѫщата бѣла завеса предъ очитѣ му бѣга съ страшна бързина, раздира се и отъ тамъ се показва лицето на Фани.

                Колко е чудно сега това! И като, че ли всичко му е познато: лампата надъ него, стаята, тикането на часовника — тъй тихо е въ стаята, дори пламъка на печката се чуе. Той протѣга тежка рѫка къмъ Фани и рѫцетѣ му са досѣгатъ до коститѣ ѝ. Тя го гледа сериозно, съсрѣдоточено. Това му е чудно — фигурата не изчезва! И той обръща глава къмъ нея. Това е Фани — тя има и тѣло, не е само главата!

                — Фани, Фани! — казва той тихо, — и тя се навежда близо до него. Той мисли, че вика, а тя едва разбира думитѣ му! А такова страшно усилие му струва всѣка една отъ тѣхъ!

                — Какво? — пита го тя — и той чува!

    И струва му се, че се мами, че това е една отъ фигуритѣ, видени нѣкѫде и сега ще изчезне. Той затваря очи. И, когато ги отваря — надъ него нѣма никой.

                — Фани! — вика той по-силно.

                Никой. Па и какъ тъмно е въ стаята!.. Само пламачетата отъ печката играятъ по стената. Ту блѣсватъ, ту се гонятъ и изчезватъ. А часовника тика, сѣкашъ, много силно. Главата му вече не го боли толкова. Той се мѫчи да се огледа кѫде е. По печката, по кавора, разбира, че е въ стаята си. Но защо лежи? Кога легна той? Защо е тъй тежко тѣлото и гърдитѣ му така мѫчно дишатъ? — като че ли сѫ потиснати съ хиляди килограми?

                Вратата се отваря. Той обръща глава. Влиза нѣкой. Лампата свѣтва отведнажъ. Вѣнка е, но колко е отслабнала и какъ чудноватъ е цѣлиятъ ѝ изгледъ. Тя оставя веднага книгата си на масата и бърза при него.

                — Сега си по-добре, нали? — пипа му тя челото. Той и доктора каза, че днесъ — утре всичко ще ти мине. Най-важното е кризата, казва. А какви сѫ докторитѣ! — говорятъ все такива никакви думи, които не се разбиратъ... А защо ги говорятъ тѣ тогава, пита се?

                — Ти си още слабъ, не трѣбва да говоришъ — каза доктора. Азъ ще ти чета, ако искашъ, но по-добре спи. Искашъ ли млѣко? Не щешъ... Тогава азъ ще го изпия. Ний, бай Никола, много малко вечеряхме... тъй, малко съвсемъ... И татко не е добре. Той лежи вече. Да видишъ колко много кръвь му тече отъ гърлото... Кашля, кашля, че като бликне... А мама все плаче... И за мене плаче, и за него и за бати Проданъ, за всичкитѣ плаче. Па и пари нѣма никакъ. Отъ какъ си пъкъ боленъ, нещатъ приказкитѣ на тати никѫде. Той ходилъ да имъ ги носи въ редакцията на „Борба“ —изпѫдили го. Той казва, че, сигурно, защото не е добре облеченъ и тѣ не вѣрватъ, че той, окъсания човѣкъ, може да пише такива хубави работи. Бедния татко! И чепицитѣ му бѣха тъй скѫсани, той стѫпваше на пръститѣ си... знаешъ какъ кашля? Азъ му дадохъ твоитѣ чипици. Доктора каза, че ти нѣма да ходишъ никѫде, до като лежишъ — и азъ му ги дадохъ. Не най-хубавитѣ, лаченитѣ, а другитѣ. Защото ти нали знаешъ, бай Никола, той трѣбва да отнася ошитото по кѫщитѣ, а вънъ е тъй голѣмъ снѣгъ! Нали не се сърдишъ за това?

                — За кое? — пита Стефановъ.

                — За чипицитѣ си. Азъ пъкъ ще ти ги върна, защото той малко ходи съ тѣхъ и се разболѣ. Нѣма вече отъ твоитѣ хапчета и кашлицата много се усили. Па и кръвьта бѣше много. Ти отъ какво мислишъ да е? Отъ носа знамъ, че тече — и менъ ми е текло, но него отъ вѫтре нѣкѫде, отъ устата... или ти недѣй говори! Ти мълчи, азъ ще ти казвамъ каквото изкашъ. Доктора каза тъй. Смѣшенъ човѣкъ, все се оглежда изъ стаята, като да търси нѣщо. На менъ казва, че съмъ била чуденъ индивидъ. Разправихъ му, че въ портрета ще бѫда „водна лилия“, а той се смѣе. Че какво има смѣшно? Пъкъ за тебъ казва, ако те не гледаме внимателно може да умрешъ! И все току си бута очилата, безъ тѣхъ, казва, не виждамъ нищо. Проклетъ човѣкъ. Дупчи те съ игли ей тукъ по краката. Азъ не давахъ, карахъ се, а той казва, че нѣма нищо, трѣбвало — и не болѣло. А какъ може да не боли, нали съ всѣка игла като се ободе человѣкъ така боли?.. Ето вижъ какъ ми е подуто, сочи му тя единия си пръстъ. А тебъ те дупчиха и наливаха много нѣща въ краката и рѫцетѣ, ти викаше, а азъ плачехъ, но не ме слушаха. Фани казва...

                — Кой? — вдигна си главата бързо Стефановъ, но скоро се сѣти умалѣлъ и я сложи на възглавницата си отново. — Фани ли каза — запита той повторно.

                — Тя. Тя идва само следъ пладне, а азъ седя, когато си отиде вечерьта и сутринь до като дойде.

                — Наистина ли, Вѣнке?

                — Какво наистина? — пита го тя очудѣно.

                — Иде ли тукъ Фани?

                — Иде ами. Нали ти казвамъ всѣки день иде...

                — Но какъ? Защо?

                — Какъвъ си чуденъ!.. Защото си боленъ. Ти да видишъ най-напредъ когато дойде.. доведе ги Комитата. И още единъ човѣкъ високъ съ брада. Докторъ му викатъ, ама не знае да цери. Стои само и се чуди, пипа те. Да знаешъ само, бай Никола, какво бѣше...

                — Разправи, бе Вѣнке, отъ началото разправи — моли я той, като търси да ѝ хване рѫката.

                — Вижъ, бай Никола, тукъ имашъ и бомбони, — поднесе му тя една кутийка. Донесоха ги отдавна, но ти не можешъ да ядешъ. Азъ съмъ взела само две, ето тѣзи празднитѣ мѣста. Не сѫ най голѣмитѣ има и други. Много сѫ хубави. Меки...

                — Яжъ ти, Вѣнке, всичкитѣ ги вземи.

                — Съ кутийката ли?

                — Съ кутийката, съ всичко само ми кажи... разправи ми.

                — Ами ти недей говори, че инакъ може да се случи нѣщо лошо, може би, пакъ ще трѣбва да те дупчатъ съ игли — ти какво мислишъ?

                — Вѣнка, разправи ми отначало... за Фани...

                — Мълчи де, азъ всичко ще ти разправя. Азъ стоя тукъ до кѫсно. И даже две нощи спахъ тамъ — сочи му тя единия ѫгълъ до печката.

                — Горкичката ти, а защо, Вѣнка?

                — Доктора каза, че трѣбвало непременно да има човѣкъ. Искаше мама. Азъ не дадохъ. Можехъ и азъ. А и тѝ тъй викаше, не можеше да се спи. Трѣбваше постоянно да ти турямъ мокри кърпи и снѣгъ на челото. Ти все искаше да станешъ да тичашъ. Крещѣше... а, мама трѣбваше да спи. Тя работи цѣлъ день, защото нѣма кой да ѝ помага — и азъ не мога, а и бати...

                — А не бѣ ли ти студено, Вѣнке? — прекѫсна я той.

                — Не, че азъ палихъ печката. А и тамъ виждашъ ли твоето вѣхто палто? — Бѣхъ си послала, а отгоре съ новото ти и съ тоя шалъ. То кажи, че не спахъ — ти чакъ на съмване се умири. То скоро бѣше.

                — Бедната Вѣнка! Ти трѣбва много да си се измѫчила?

                — Че защо? То не бѣше никакъ мѫчно. Но ти си по силенъ отъ мене и много ме блъскаше, искаше все да вървишъ нѣкѫде... Пъкъ казватъ, бай Никола, че за менъ било много вредно да ме блъскатъ защото... казватъ, знаешъ ли, ужъ... щѣла съмъ да имамъ дете — такова малко бебе било тукъ — посочи тя стомаха си, който бѣ значително издутъ — може ли това? И какъ може да стои то тамъ? Сигурно ме лъжата. Нали, бай Никола?

                Той погледна петнистото ѝ лице и му стана така жалъ за това полуумно сѫщество, че сълзи дори изпъкнаха на очитѣ му. Несъзнателно той ѝ хвана рѫка и я целуна.

                — Ти си мѫченица, Вѣнче, дано Богъ бѫде милостивъ къмъ тебе.

                — Защо мѫченица, бай Никола? Нали казаха „водна лилия“? Водна лилия е по добро, мисля азъ.

                Той не отговори нищо.

                — Дай ми малко вода, помоли я той следъ нѣкое време.

                — Вода ли? — очуди се тя. Не зная да ти дамъ ли? Доктора е казалъ млѣко, но азъ го изпихъ. Ето тукъ има, но неварено, ако искашъ... Или по добре ето на, има две бутилки вино. Бай Григоръ ги донесе. Вижъ отъ най хубавото сѫ. Три пѫти идва догдето бѣше боленъ. И псува, кълне... Дава виното и зарѫча ти да го пиешъ. Доктора каза — не може! Щѣха да се сбиятъ тукъ. Зарѫчалъ е щомъ ти стане добре да го викаме да те види. Само Фани не гълчи, била като гѫлабица, а на менъ вика „пачавра“. Защо, бай Никола? И той не е добъръ човѣкъ. А виното му е доста добро. Вижъ какви червени капачки има отгоре.

                — Остави това, Вѣнче, разправи ми за Фани, нали обеща?

                — Но недей говори де! — Азъ ти обещахъ и всичко ще ти разправя отъ самото начало... инакъ ще ти стане пакъ лошо. Доктора казва. Той е смешенъ човѣкъ, но всичкитѣ казватъ, че трѣбва да се слуша даже и Фани.

                — Добре, добре.

                — Слушай, азъ ще ти разсправя, каза тя когато видѣ нетърпеливиятъ му жестъ.

                — Иде сутриньта рано Комитата. Азъ си обувамъ чорапитѣ, а тѣ сѫ скѫсани, бай Никола. Ето тукъ и тукъ! — сочи му тя. — Обувамъ ги, говоря на мама а тя бърза и шие, шие. Тя все шие, не зная кога спи. Влиза Комитата такъвъ единъ страшенъ, каленъ. Гледа ни, мига, иска да каже нѣщо, мърда уста, ей такъвъ— криви ги — и не може нищо да каже. А отъ очитѣ му гледаме, сълзи... Много смѣшенъ бѣше. Засмѣхъ се, а мама скочи. Дръпна го знаешъ, ей тъй тръска го, пита го какво има? А той току иска да каже нѣщо — и не може, — Умира каже, тамъ...

                — Кой?

                — Той.

                — Кой той?

                — Бай Никола, казва. И мама изплака и азъ изпищѣхъ. Ами какъ ти да умирашъ, че защо?.. Изтичахъ боса. Мама те съблича, а ти дърво цѣло си — не мърдашъ. Азъ плача, викамъ те: бай Никола!!! — Ти — нищо. Затворилъ очи, стисналъ зѫби, каленъ, по очитѣ ти кръвь, гърлото ти разкървавено. Комитата те разтривалъ по шията и те издраскалъ.

                Стефановъ се пипа по врата.

                — Е, то мина вече. Но тогава не знаехме, нито азъ, нито мама. Комитата седналъ до печката, ама плаче, плаче ти казвамъ, като малко дете. Питамъ го нѣщо — нито дума! Отвори уста да каже, разиграятъ му се устнитѣ, па като ревне... И азъ по него... И плакахме... плакахме... Трайко доведе докторъ. Той сърдитъ, псува, гълчи, разправя. Мама слуша, а ти охкашъ, все се мѣташъ. Насъ ни страхъ да те погледнемъ. Разтриватъ те, а ти се мѣташъ. Не могатъ те задържа.

                Мислимъ — умирашъ вече! И плача въ ѫгъла. И азъ и Комитата.

                А доктора ни хвана и двама ни, та вънъ — и менъ и Ванко — като кучета ни изхвърли и затвори. Ванко клекна до вратата и заплака. А мене ми бѣше студено и си отидохъ. Вижъ какъ ми сѫ скѫсани чорапитѣ. А азъ бѣхъ само съ единия чорапъ, ей този — посочи му го тя.

                — Добре, добре Вѣнче, по нататъкъ какво стана?

                — Какво? Мама дойде, клати глава и все сълзитѣ и текътъ. Кога ли ней не ѝ текътъ? Взе си работата дойде тукъ. Азъ да стоя при тати. Казвамъ му че сѫ те убили. Той псува. Защо казва най напредъ книгата не си му направилъ, че тогава — и кашля и той. Подиръ пладне отивамъ и азъ. Мама имаше работа, каза ми какъ да ти мокря глава та. Седя.

                Гледамъ, отваря се вратата: Комитата, следъ него онази високата госпожа, виждалъ си я, хубава госпожа. Отъ салона, името ѝ забравихъ. Тя идва само два пѫти. Най напредъ — и после. Следъ нея върви Фани. Ама толкова ѝ бѣло лицето — бѣло като снѣга. Мислѣхъ: — това е царкиня сѫщо — и такава хубава! Никога не бѣхъ я виждала. Води ги онзи човѣкъ съ черната брада, гдето ужъ е докторъ, а не може да цери, казва че ти го знаешъ — твой приятель. Тича Фани надъ тебе, гледа те и другата госпожа... сѫщо и доктора. Какъ приказва той дебело: бу, бу, бу.

                — Ти ли го гледашъ? — пита.

                — Азъ, казвамъ.

                — Умѣешъ ли?

                — Че какъ да не умѣя? Бай Никола всѣки умѣе да го гледа, той е толкова добъръ човѣкъ!

                А той ми се усмихва. Разпитватъ ме други нѣма ли? Казвамъ: азъ и Комитата... После Фани се съблече, нагласи ти леглото, дрехитѣ, масата, накара ме да дигнемъ сандъка, ама като си отидоха другитѣ — тогава. Тя остана. Вижъ колко хубаво сега ти е наредено.

                — Фани ли?

                — Тя и азъ. Двамата. Ето и това го тя изпрати. Комитата го донесе.

                — Кое? — пита Стефановъ

                — Ей този килимъ — подигна го тя — ти не си го виждалъ. Лежи си, азъ ще го дигна още. Той е голѣмъ доста и вижъ колко хубавъ. Тя плаща и за всичко — и за млѣкото...

                — Какъ? — стана той, подигналъ се на рѫка. Защо плаща тя? А нѣмамъ ли азъ?..

                — Назная, казаха нѣмало. Мама знае. Фани всичко плаща, има много пари. Богата е като царица! Но е много лоша: — като каже доктора да те дупчатъ съ игла — и тя казва. Азъ плача, а тя казва да те мушкатъ. Азъ ѝ викамъ, че тя не знае колко си добъръ, инакъ нѣма така да те мѫчатъ. Само лошитѣ хора се мѫчатъ, а ти си много добъръ... Тя ме разпитва. Всичко ти реди и даже менъ помага да се среша. И знаешъ ли, тя ми каза да се пазя, да ме не бутатъ, че било вредно: — бебе имало тукъ! А то може ли това?

                Стефановъ мълчеше. Въ неговия мозъкъ липсваха каточели други впечатления, освенъ откѫслечни фрази, които се носѣха нѣкѫде изъ далечината. Значи той наистина е видѣлъ Маня, Фани, Тодоровъ и другитѣ. Това сѫ били лицата, които сѫ надничали...

                Фани въ неговата стая! Тя да реди, да го гледа, да плаща за него! Тая горда мома, която обичаше тъй много да го усмива и по нѣкога да го измѫчва и която той тъй малко познава!

                Спомня си той за тѣхната наредена кѫща въ която изобилието и изящностьта се допълваха — и му стана стеснително, срамно, мѫчно за себе си, за това положение, въ което е билъ и което е правило нейната помощь необходима... Неговата малка ненаредана стайца ѝ се е видѣла пуста, неприветлива — и тя е побързала да изпрати тоя хубавъ килимъ... Голитѣ дѫски сѫ шокирали погледа ѝ, правили сѫ нетърпими часоветѣ, които е трѣбвало да прекара при него.

                И самиятъ божемъ редъ на стаята му ѝ е билъ сѫщо тъй неприятенъ. Тя всичко е измѣнила. Дрехитѣ му сѫ прибрани въ гардероба и той не зѣе по обикновенно му. Многобройнитѣ пакети, кутийки и книги сѫ наредени по масата. Върху малкото долапче се вижда нова покривка. А вмѣсто вестницитѣ и паежинитѣ по прозорцитѣ сѫ наредени хубави саксии съ цвѣтя. Повече той не може да види. И цѣлиятъ се чувствува изморенъ, измѫченъ, разстроенъ.

                Вѣнка му говори още нѣщо, но той неслуша вече. Нейниятъ гласъ му действуваше механически, успокоява бурнитѣ му мисли и тѣ полека се улѣгатъ. Тамъ остава само една: Фани е била тукъ въ тая стая надъ него и може би той съ собственитѣ си рѫце е буталъ свѣтлитѣ ѝ коси... Тая мисъль го изпълва съ сладость и той затваря очи. А Вѣнка говори, говори...

                Когато отвори очитѣ си, бѣше вече свѣтло въ стаята. Нѣкой му пипаше челото. Непознатъ човѣкъ го питаше дали му е по добре. Стефановъ отговори утвърдително, като го гледаше внимателно. Да, той го е виждалъ. Тая брадичка, тия очила. Той е единъ отъ тия, които виждаше на брѣга, когато го носѣше потокътъ... Да, сега е по-добре, леко му е, само е слабъ още.

                — Това е нищо — каза доктора — виждате и лицето му вече почна да се поправя — обърна се той къмъ нѣкого. Взе да взима нормаленъ цвѣтъ почти... Силна натура, това е!.. Следъ нѣколко дена ще бѫде съвсемъ здравъ.

                — Дай Боже! — отговори нѣкой — и Стефановъ потръпна, вдигна бързо глава — и видѣ Фани. Той ѝ прострѣ бързо дветѣ си рѫце. Тя го гледаше внимателно и като че ли пръвъ пѫть очитѣ ѝ не се смѣеха. Тя му протегна рѫка просто и той я хвана мълчаливо. Тя се изчерви цѣла.

                — Благодаря Ви, госпожице — каза съ развълнуванъ гласъ Стефановъ — Вий направихте за менъ повече отъ колкото една сестра би направила за братъ си.

                — Въ всѣки случай малко по-малко отъ нея — каза Фани, като полупрегърна стоящата задъ нея Вѣнка и я притегли напредъ. За менъ бѣше лесно, защото презъ балканската война азъ съмъ гледала вече ранени и болни и знаехъ. Ами това бедно сѫщество?

                — Защо бѣдно сѫщество казвате, Фани? — обърна се Вѣнка фамилярно и отчасти недоволно. Вий бѣхте ми обещали да ми казвате „Водна лилия“. На портрета ще съмъ такава...

    Стефановъ стисна и ней рѫката.

                — Благодаря ти Вѣнка — каза той — Дано Богъ ти върне за туй добро, което ми направи. И ти се измѫчи.

                — Че какво, то не бѣше никакъ мѫчно — пресече го Вѣнка. Ти лежеше азъ четѣхъ. Фани ми даде тъй хубави приказки... А и азъ пиехъ млѣкото.. нали винаги идвахъ гладна... А млѣкото е много вкусно — добави тя като наведе глава...

  22. Карнавала на смъртьта

                — Защо? — попита Стефановъ.

                — И самъ разбирашъ, че не всичко е удобно по телефона да се говори. Изобщо, важно е. Ела щомъ свършишъ работата! Ще те чакамъ. Но разбери, че е нѣщо неотложно, важно и дойди! — настояваше Тодоровъ. Работата не е моя лична, това разбери!

                Стефановъ затвори телефона замисленъ, а следъ това отиде въ задната стая на магазина и започна да рови натрупанитѣ книжа и каталози.

                — Какво можеше да бѫде друго, ако не това за което му говори Поповъ? Може би вече момента е дошълъ. Или пъкъ ще му сѫ потрѣбни нѣкои сведения?

                Той прелистя замисленъ дебелото рѫководство по химия и се загледа въ страницитѣ му. По нѣкои отъ тѣхъ имаше бележки съ моливъ, нѣкои формули, дати и дори фрази, които му напомняха нѣщо отъ миналото. Тамъ имаше имена на другари, нѣкои отъ които вече бѣха умрели, други бѣха се пръснали по широкия свѣтъ и Богъ знае само дали биха се срещнали пакъ... Имаше и нейното име... И всѣкога до сега, той се мѫчеше да го преминава набързо съ затворени очи. Като че ли събитията въ миналото се бѣха свързали само съ нея. Той дори мислѣше, имаше моменти отъ неговия животъ, когато това болезнено минало му се струваше безвъзвратно умрѣло, дълбоко погребано подъ пепела на изтлѣлата му душа. Но това бѣха моменти само. Колчемъ се досѣгнѣше до това болно мѣсто, винаги чувствуваше, че тамъ нѣкѫде вѫтре го боли, че външната корица съ която е покрита тая рана е временна, а долу нѣкѫде тя си е все така жива и болезнена... И когато се мѫчеше да намѣри причинитѣ за това, той не довършваше никога анализа до край. Мисъльта, че е предпочетенъ другъ предъ него, въпрѣки всѣкакво очакване, го измѫчваше по-малко отъ всичко. Но той не можеше да се примири съ идеята за нея, не можеше да си представи изцѣло промѣната станала въ нейната душа, когато тя трѣбваше да остави него и да тръгне съ другъ. Неизпитвалъ нищо подобно, той мислѣше, че то трѣбва да е борба ужасна, мѫчителна и истински я съжаляваше. Той познаваше свѣта и жената тъй повръхностно гледащъ ги презъ собствения си възгледъ върху всичко, че намираше може би мѫченичество тамъ, гдето имаше само една вѣтърничавость и суетность... Неговитѣ илюзии винаги взимаха по-скоро образитѣ на действителностьта и дори изпъкваха по-релефно въ съзнанието му, отколкото самата реалность.

                Дълбокитѣ мисли идваха въ съзнанието му случайно. Ежедневния трудъ бѣ запълвалъ винаги живота му и той му се виждаше такава очевидна цель на живота, та всички други разисквания по тоя въпросъ смѣташе съвършенно за излишни, несхождащи се съ самия животъ. Въ своята не сложна душа, той чуствуваше проститѣ истини на человѣчеството, казани преди хиляди години отъ Богочеловѣка не само като едни красиви фрази, а необходимость въ живота, навикъ на самата мисъль, внушена му отъ неговата кротки и набожна майка. Тѣ бѣха скѫтани дълбоко въ душата му. И всичко друго което по кѫсно четѣше или трупаше отъ книгитѣ, оставаше нейде на страна всѣкога, когато трѣбваше да направи или предприеме нѣщо. Тогава всичкитѣ знания, четени отъ дебели многословни книги изчезваха и той действуваше като въ сънъ, сѣкашъ не по своя воля, като дори недопускаше и за минута мисъль че може да се постѫпи друго яче.

                Той гледаше страницата предъ себе си съ немигащъ погледъ — Ами Фани?, безъ да ще, изпъква предъ мъсъльта му тя съ пристиснати смѣющи се очи. Колко добра би била тя ако не обичаше да се подиграва, да се надсмива... И все пакъ...

                — Хей Стефановъ, хайде, викна весело другаря му. Нѣма ли да заговѣеме ний тая вечерь?.

    Той го изгледа очудено.

                — Ще затваряме вече!

                — Стана ли време? — погледна бързо часовника си Стефановъ.

                Той прибра дветѣ дебели книги подъ мишницата си и се запѫти къмъ редакцията на вестника, гдето щѣше да го чака Тодоровъ.

                — Мислехъ вече че не ще дойдешъ, каза му редактора. Защо ти сѫ тѫ тия книги?.

                — Ами... трѣбватъ ми — смути се Стефановъ.

                — Най напредъ моитѣ поздравления — каза му той — и му стисна рѫката.

                — За какво? — гледаше го изненаданъ Стефановъ.

                — Ще ти кажа, но дай ми обещание, че ще изпълнишъ и тогава.

                — Какво?

                — Каквото ти поискамъ. Смѣтай, че азъ самия съмъ обещалъ да сторимъ това, отъ твое и отъ мое име, тъй че това го искамъ..

                — Ако е по силитѣ ми...

                — По лесно отколкото мислишъ. Вѣрвамъ ще ти направи и удоволствие.

                — Добре, тогава.

                — Бѣхъ при Маня. Не се мръщи де. Чуденъ човѣкъ си наистина. Тамъ бѣше и госпожица Фани. Тя взема отъ мене обещание, че ще отида довечера на маскирания балъ заедно съ тебе.

                — Съ менъ?!

                — Е, та що? Какво се толкова чудишъ?.. То ще бѫде праздненство невиждано въ София. Даже самия царь ще присѫтствува! Но най важно е че тя каза.. Знаешъ ли какво? — че безъ тебъ нѣма да отиде — нощьта ще ѝ се види твърде тъмна, ако нѣма нейния химикъ!..

                — Подиграва се, по обикновенно.

                — Да прощавашъ. Дано и ние да разбираме малко нѣщо отъ женски сърдца. Тукъ работата е съвсемъ сериозна. Въпреки нейнитѣ лекомислени приказки, тя изглежда сериозно увлечена, — затова и те поздравихъ.

                После и Маня самата ме е разпитвала за тебе толкова пѫти. Всичко ми дава да разбера, че отъ тебе се сериозно интересуватъ....

                — Ти знаешъ Тодоровъ, колко сѫ ми приятни тия работи.

                — И все пакъ никой безъ тѣхъ неможе, нали? Маня ще бѫде облечена като индийска принцеса. Павловъ ѝ далъ костюмъ — действително нѣщо фантастично. Той самиятъ ще бѫде облеченъ като раджа. Поповъ не зная какъ ще е .. Фани не иска да си каже маската, но ще я видимъ. Ето що. Въ 11 часа всички трѣбва да пристигнемъ въ Попови, маскирани разбира се. Отъ тамъ съ автомобили ще ни откаратъ цѣлата група въ Казиното. До колкото разбрахъ само, Поповъ искаше да отидемъ следъ 12 часа, но Маня иска по рано. Мисля че ще пиемъ най напредъ чай въ Попови, той поне настояваше ... Но както и да е. И тъй въ 11 часа...

                — Невъзможно, братко, каза Стефановъ —азъ нѣма да дойда.

                — Какъ? — стана отъ стола си Тодоровъ ядосанъ. — И следъ като ми даде дума? И следъ като си каненъ да придружишъ една отъ най хубавитѣ госпожици на столицата?! Ти не си човѣкъ! Ти си дърво, пънъ! Срамота, че сме отъ единъ градъ съ тебе, срамота че си българинъ, че си мѫжъ.. Пуплювко..

                — Е защо се сърдишъ сега? — попита го кротко Стефановъ.

                — Не искамъ да ми говоришъ повече нищо!.. Азъ какво съмъ? — Приятель ли съмъ ти или куче? Азъ дума ли съмъ далъ, че ще те заведа или какво? Какъ тъй?

                — Ама разбери бе, човѣкъ Божи, какъ мога да ида на костюмиранъ балъ, когато азъ нѣмамъ най-напредъ никакъвъ другъ костюмъ освенъ тоя на гърбътъ ми?

                — Нѣмашъ костюмъ... А попиталъ ли си ме? Азъ дано съмъ ималъ грижата за това... Веднажъ те каня, обещалъ съмъ, то се разбира отъ само себе си... Ти ще пратишъ Комитата да дойде 9—9 и половина часа въ кѫщи. Ако ме нѣма тамъ, майка ми е тамъ. Ще вземе костюма, ще го облечешъ, ще си хванешъ единъ файтонъ и въ 11 часа ще бѫдешъ въ Попови. Разбра ли?

                — Но ти само знаешъ...

                — Нищо не знамъ, разбери, нищо! Неща нищо да ми противоречишъ! Какво е това? Веднъжъ и азъ като хората съмъ обещалъ нѣщо и ти искашъ да ме искарашъ на лъжа. Що за приятель си ми тогава? Какво ще кажатъ за менъ: — той две пари не дава за него, не иска и да го знае...

                — Ама какъ може така?.. азъ нито знаехъ.

                — Вече нали знаешъ?

                — Не съмъ готовъ.

                — Ще се приготвишъ.

                — Но най-важното ти самъ знаешъ много добре че азъ не обичамъ такива зрелища и веселия.

                — Е това ли ще е първото нѣщо, което не обичашъ и ще го направишъ? Нима единъ другаръ и една хубава госпожица не заслужаватъ тая малка жертва? Въ тебъ сѣкашъ не тупти сърдце бе — скара му се той изведнажъ. Че менъ да ме покани такава хубава госпожица, азъ не на балъ, ами посредъ зима на върхъ Витоша бихъ я придружилъ! Хайде върви вечеряй и помни добре какво ти порѫчахъ! Инакъ знай, че не ще те смѣтамъ вече за човѣкъ и неща да говоря повече съ тебе.

                Стефановъ прибра двата дебели тома съ покорния видъ на бито дете, а Тодоровъ се усмихна леко като го гледаше. — Право, тебъ ако ти се не скара човѣкъ...

                — Вижъ бе Тодоровъ, започна пакъ умолително Стефановъ, но другаря му безъ да иска да чуе дума повече, нахлюпи му шапката, обърна го и го затика къмъ вратата говорящъ му: — Върви вечеряй, прати за дрехитѣ и въ 11 часа, въ Поповъ! Инакъ дявола ще те вземе! Сбогомъ — и да не съмъ човѣкъ ако не дойда да те измъкна изъ самото ти легло!

                И той блъсна ядосано вратата следъ него.

                Стефановъ вървѣше изъ полутъмнитѣ улици, подигащъ отъ време на време тежкитѣ книги.

                Какво мислѣше, а какво излезе! Балъ! Да отиде? Какво ще търси тамъ? Охолни хора ще се веселятъ... А може би и тѣмъ не ще е тъй весело, а отъ скука да отиватъ. Нали хората повече отъ скука търсятъ подобнитѣ си? И тази Фани! Дали наистина тя така е казала? А ако Тодоровъ самъ иска да устрой това? Не би го направилъ... Той е шегаджия, но не би го направилъ. Сигурно иска да не е самъ.

                Пъкъ най после може би... — той подига пакъ клонящитѣ да паднатъ книги и не довършва мисъльта си. И какъвъ ли ще е тоя костюмъ, който ще му пратятъ? Навѣрно палячо — съ такива дрехи най често се маскиратъ. Или разбойникъ нѣкой съ голѣма шапка и бѣло перо. Че отъ где е намѣрилъ той такъвъ костюмъ? Кой знае какъвъ ще е вехтъ — подъ наемъ сигурно. Но ако той му не хареса може да вземе отъ Комитата, нали той има четнишки костюмъ, когото пази като очитѣ си. Само че Комитата е май по едъръ отъ мене—мисли Стефановъ и крачи замисленъ.

                Той намѣри ключа на стаята си закаченъ по обикновенному надъ печката въ стаята на Комитата, но тамъ нѣмаше никого. Стаята е неметена съ дни. Купчина бѣла прахъ нѣкакава и лъскави обрезки отъ тенекия покриватъ тукъ тамъ пода. Леглата сѫ разхвърлени, а на масата доста натрупени книги.

                Машинално Стефановъ взема нѣкои отъ тѣхъ и ги прелиства. Много подчертани редове му показватъ съ какво внимание сѫ четени. Всички тѣ представляватъ странна смесь: „Що е изкуство“ на Толстоя се мѫдреше до „Санинъ“ на Арцибашевъ. Свѣтло жълтитѣ корици на „Що е Анархизъмъ“ — и „Гладъ“ на Кнутъ Хамсунъ! Десятки дребни книжници „за народа“ на български и руски, томове съ гръмки заглавия му напомняха веднага за Комитата и дори досмѣша го като си помисли за ужаса съ който той говорѣше обикновено за книгитѣ. Омачканитѣ имъ листове показваха достъпно ясно, че сѫ били вече въ рѫцетѣ му и той е потилъ ниското си чело надъ неразбираемитѣ имъ редове, които той едва сричаше. Стефановъ влезе въ студената си стая, като хвърли разсѣянъ погледъ.

                Види се Комитата не се е връщалъ — помисли той, инакъ печката би горѣла. И като приклекна до нея, започна да я пали. Той туряше книжки, тресчици, редѣше замисленъ дървата бавно, като че ли вършѣше нѣкоя много важна операция. И когато я подпали, все още клечеше, на пода до нея гледащъ пламачетата въ отверстията на вратитѣ ѝ. Но като на пукъ, печката не искаше да се подхване. Кълбета бѣлъ димъ започнаха да излизатъ отъ всички страни и пламачетата изчезнаха. Той се наведе да духа. Закашля се и стана. И чакъ тогава се сети че на тръбата има капаче, което трѣбва да се отвори. Скоро огъня запламтѣ. Той седна на единъ столъ до печката и се отдаде на своитѣ мисли, следящъ пламачетата. И тъй бѣше се унесълъ, че не забелеза влѣзлия Комита, освенъ когато го чу да му казва надъ самата глава:

                — А ти си запалилъ печката. Азъ тъкмо за това идехъ.

                — Седни, каза му разсѣяно Стефановъ.

                Комитата подръпна сандъчето, въ което редѣха дървата, отвори печката, тури нѣколко, а следъ това седна върху него и прострѣ рѫцетѣ си да ги грѣе. Безъ да ще, Стефановъ се взрѣ въ тѣхъ. Като че ли никога по-рано не бѣше ги виждалъ. Тѣ бѣха нечисти, напукани, възловати. Ноктитѣ криви и неправилни. Много и различни белези ги кръстосваха по всички посоки. Тѣ самитѣ бѣха достатъчни да разправятъ дългата история на мизерията и скитничеството.

                — Какви ли теготи е преминалъ той? — помисли си Стефановъ, при все че знае достатъчно отъ живота му.

                Какви сме ний хората! Мѫкитѣ на цѣлия день, на много дни, изтезанията и нещастията, които сѫ разкривили тия нокти и оставили белези по рѫцетѣ, се разправятъ винаги съ най-малко думи отъ истински страждущитѣ...

                И само той ли е? Колцина сѫ още като него? Мълчеливи хора, за които живота е мащеха, человѣци, раждащи се съ мазоли на рѫцетѣ си — и той неволно му ги хваща съ братска нежность.

                — Изтиналъ си, Ванко?

                — Ба, не много. Не е много студено — дръпна си той рѫцетѣ.

                — Гледамъ те, рѫцетѣ ти много изпобити —мазоли иматъ.

                — То тия дни падна малко повечко работа — погледна си той самъ рѫцетѣ.

                — Залови ли се и ти? — запита го Стефановъ съ любопитство, защото знаеше неговото отвращение къмъ постоянната работа, която той често започваше и почти винаги завършваше съ скандалъ. Неговата буйна кръвь малко понасяше заканитѣ и хоканията, на които сѫ винаги щедри господаритѣ...

                — Ами какво да правя? — отговори Ванко — трѣбва...

                — Така е Ванко. Работата трѣбва повече отъ всичко!... Тя е самиятъ животъ. Леностьта споредъ менъ е болесть. Здравиятъ организъмъ иска работа, сѫщо тъй както иска и храна. Труда може, па и трѣбва да е приятенъ. Плащатъ ли ти поне добре?

                Комитата махна рѫка неопредѣлено.

                — То такава работа... — каза той нѣкакъ недоволенъ и се наведе да види печката.

                За неговата комитска душа всѣка работа е унизителна — си помисли Стефановъ — и добави:

                — Затова толкова дни не съмъ те виждалъ. Па никого май отъ васъ не съмъ виждалъ.

                — Какъ, ами печката нали всѣка вечерь я паля?

                — Палишъ, но тебъ не виждамъ.

                — Тая вечерь си подранилъ малко, та затова. Иначе азъ пакъ щѣхъ да я запаля — и тогава щѣхъ да излѣза.

                — Разгеле Ванко, имамъ една молба да отидешъ на едно мѣсто.

                — Може — каза Ванко.

                — Нали знаешъ Тодоровъ, редактора, кѫде живѣе?

                — Зная, тамъ при Позитано на кюшето.

                — Тамъ. Ще отидешъ, ако е тамъ, добре — погледна си Стефанъ часовника — ако го нѣма, ще намѣришъ майка му и ще ѝ кажешъ: — Дрехитѣ, кажи, гдето ще се облича г-нъ Стефановъ за маскирания балъ, можешъ ли запомни? — бала, кажи, въ Казиното, дето ще ходи — да ги даде — и ги донеси!

                Комитата го гледаше съ напрегнатъ погледъ и широко отворена уста.

                — Ама кой ще ходи въ Казиното, ти ли?

                — Азъ, азъ зеръ... Чудно ли ти е? Искатъ други да отидемъ... И една хубава, хубава госпожица, Ванко.

                Какво ти е? — каза Стефановъ тревожно, като видѣ, че той нѣкакъ странно се сви и седна на мѣстото си и като съненъ протри очитѣ и челото си. Лошо ли ти е нѣщо? Отъ печката е може би.

     Нищо, нищо, каза Ванко, като тръсна глава, смъкна шапката си и започна да си трие съ цвѣтна кърпа челото.

    Стефановъ го гледаше съ безпокойство. — Може би си изтиналъ?

                — Нищо, бай Никола, нищо, думаше Комитата, като си триеше челото така упорно, като че ли искаше да махне нѣщо отъ тамъ.

                Стефановъ му хвана рѫката — нѣмаше температура. Челото му бѣше влажно. — Настиналъ си ти, Ванко. Това е всичкото. Не се пазишъ. Свикналъ си да ходишъ както завърнешъ, а времето е така променливо. И той като му налѣ чаша вода, измъкна нѣкакво лѣкарство отъ една отъ многобройнитѣ кутии по масата и му го поднесе — Вземи Ванко, това ще те пооправи малко. Но най-добре е да се затоплишъ довечера.

                Ванко се противѣше, но Стефановъ настояваше. Ванко взема съ голѣмата си рѫка чашата, погледна го нѣкакъ продължително и като тури лекарството въ устата си, изпи водата отведнъжъ. Стефановъ седна отново на стола, като продължаваше да го гледа загрижено.

                — Не се гледашъ добре, Ванко, не се пазишъ никакъ, започна той отново, спомнилъ си вида на леглото му. Завивката ти е тъй тънка, днесъ я гледахъ. Вижъ купи си тамъ нѣкой юрганъ или нѣкое вехто войнишко одеало. Тамъ има доста пари, — посочи той къмъ кутийката. Напоследъкъ ти нищо не вземашъ вече!

                — Ехъ, бай Никола, взимамъ... Па и да ти кажа, досрамѣло ме е вече... Ти сега за менъ не се грижи. Азъ колко пѫти съмъ спалъ и на планинитѣ и всрѣдъ снѣга... И веднажъ ли сме си лѣгали у кальта и изъ локвитѣ, умрѣли за сънь... Тая пуста Македония!.. Ако можеха камънитѣ ѝ да говорятъ...

                — Истина, Ванко, ти си цѣлъ мѫченикъ. Какво не си патилъ въ твоя животъ? Какъ ли не си се измѫчвалъ...

                — Само азъ ли съмъ се измѫчвалъ, бай Никола? Колко хора сѫ като менъ, че и по-лошо... Менъ поне не ме осакатиха. Надупчиха ме тукъ тамъ, ама баре мога да работа, когато трѣбва. А то други каквото осакатѣха...

                — Ехъ Ванко, никой не знае сѫдбата си, но все хубаво е да се попредпазва човѣкъ, инакъ може да заболѣе. А болестьта идва лесно, а мѫчно си отива. Настинешъ за день, лекувашъ се години и все половина човѣкъ си оставашъ.

                — Ехъ, тъй си е — съгласи се Ванко. — Живѣешъ — и какъ? Цѣла мѫка. Азъ като си спомня по рано какво ми бѣше рамото, какъ ме въртѣше, като че ли ме мушкаха съ огнени шишове. Цѣлъ день офкамъ, а като наближи нощь, като че ли смъртьта ми идваше. А съ твоето лѣкарство за две недѣли поменъ не остана. То гдето го думатъ, за пара лѣкъ, ама нали го не знаешъ?

                — Всѣкога е такъ, Ванко, но по добре е да не става нужда. И най-доброто лѣкарство, ако помогне на едно мѣсто, ще развали на друго. Оправя сърдцето, разваля стомаха. Помогне на рамото, развали нѣщо друго! Добре че разваля по-малко, а поправя повече, а то инакъ...

                Млъкнаха и двамата. Всѣки като че ли се унесе въ мисли на които пѣнието на пламака въ печката пригласяше. Нѣкѫде въ голѣмата кѫща се отваряха и затваряха врати, чуваха се хлопания, далечни и неразбрани думи, а по прозорцитѣ чукаше дребенъ дъждъ и снѣгъ гоненъ отъ вѣтъра. Приятната топлина на печката унасяше на сънь. Нейнитѣ пламачета разправяха нѣщо, което всѣки отъ двамата разбираше по своему. Вдадени въ свойтѣ мисли, тѣ забравиха всичко друго... Дърво въ печката се събори и презъ отверстията на вратата се посипаха купъ искри. Стефановъ се стресна. Той изгледа неопредѣлено наоколо си, после изведнажъ извади часовника си и свирна отъ изненада.

                — Вече е много кѫсно... Ще искашъ ли да отидешъ за дрехитѣ?

                Ванко мълчеше, навелъ глава.

                — Може би не ти добре, Ванко?

                — Не ми е толкова добре, Бай Никола. Па и ти кѫде ще ходишъ? Вънъ е такава лапавица.

                — Какво да правя? — заразхожда се Стефановъ — Ти не може, па и не трѣбва да излизашъ, щомъ казвашъ, че е такова лошо време... Най хубаво е да не излизашъ. Ти постой тукъ ако щешъ, ако не пъкъ запали си печката оттатъкъ — както искашъ, но пази се!

                — Добре, добре бай Никола. Но и ти недей излиза. Времето е толкова лошо! Азъ ще стоя ако искашъ тукъ при тебе. Тая вечерь е заговезни, се вика. И ти и азъ си нѣмаме свой... ще си поговоримъ таманъ.

                — Не може, Ванко. Трѣбва непременно да отида. Обещахъ. А ти стой тука на топло. Азъ самъ ще отида въ Тодоровъ. Тамъ и ще се облека, па ще видя после какъ ще я наглася.

                — Азъ бихъ рекълъ да не ходишъ, каза му Ванко и въ гласътъ му имаше нѣщо, което накара Стефановъ да го изгледа.

                — Че защо?

                — Така, послушай ме и ти веднажъ. Азъ толкова пѫти сѫмъ те слушалъ...

                Недей мърда никѫде тая вечерь. Не е хубаво, заговезни сѫ най после!

                Стефановъ вдигна рамене.

                — Чуденъ си, Ванко. Веднажъ въ годината ще отида и азъ нѣкѫде и тебъ взе да ти се зловиди. Какво има ако отида и азъ заедно съ хората?

                — Нищо, ти иди кѫде щешъ, най после, но въ Казиното тая вечеръ нѣмашъ работа.

                — Е, каква е тая фантазия сега отъ тебъ? Защо пъкъ въ Казиното да не отида — засмѣ се Стефановъ.

                Ванко гледаше мрачно надолу. Веждитѣ му бѣха свити и жилитѣ на челото — подути. Изглежда че въ неговата мисъль ставаше силна борба.

                — Бай Никола — каза той и гласътъ му звучеще пресипнало. Отъ толкова време ме познавашъ, не само отъ тебъ лошо не съмъ видѣлъ, ами правилъ си ми толкова добрини, като на братъ и повече. Нищо не си ми искалъ, а всѣкога си билъ готовъ да ми помогнешъ... Не зная какъ да ти кажа... Послушай ме и ти веднажъ. Най после кажи си както щешъ: — Комитата може и да е пиянъ, и боленъ и бълнува... бръмбари му влѣзоха въ главата, ама послушай ме веднажъ...

                — Е, защо бѣха тия дълги предговори?

                — Моля те, недей излиза тая вечерь.

                — Що за капризъ? Право да ти кажа Ванко, карашъ ме да мисля, че си му дръпналъ повечко.

                — Може, бай Никола. Мисли каквото щешъ, но послушай ме.

                Стефановъ го изгледа внимателно, но не можеше по нищо да разбере на какво се дължи тая упоритость въ Комитата. Той рѣдко се напиваше и всѣкога още отъ вратата се разбираше състоянието му по пѣснитѣ и громкитѣ му псувни, които на лѣво и на дѣсно раздаваше. А сега той не изглеждаше да е пилъ повече отъ колкото трѣбва. Па и умно говорѣше до сега!..

                — Ти остави всички твой странности, каза му той недоволно. Погрей се хубаво. Ето тамъ чайника, запари си чай, затопли се и си легни! Остави и менъ веднажъ като хората да се повеселя.

                И Стефановъ си взе шапката.

                Ванко скочи.

                — Бай Никола, ти нѣма да отидешъ! — викна комитата и въ гласътъ му зазвучаха нечувани до сега ноти.

                Това съвсемъ неочаквано поведение възмути Стефановъ.

                — На какво прилича това? — каза той ядосано, като го отблъсна.

                Но Комитата се изправи предъ него още порешително.

                — Бай Никола, ти нѣма да ходишъ тая вечерь, ти казвамъ!

                — Отъ пияници разрешение нѣма да искамъ, викна Стефановъ ядосанъ.

                И като хвана Комитата съ жилеститѣ си рѫце, отмѣсти го на страна. Но последниятъ се вкопчи здраво въ него.

                — Нѣма да те пусна!

                — Ти си лудъ!

                — Нека!

                — Пусни ме! Ще извикамъ. И да не съмъ човѣкъ, ако не те предамъ на полицията. Че какво е това безобразие?.. Въ собствената ми стая...

                — Нищо не е... за твое добро, недей излиза...

                — Взелъ те дяволъ, глупакъ съ глупакъ! — каза Стефановъ — и като напъна силитѣ си, оттласна го наново на страна. Ванко го държеше здраво, зграбилъ го презъ кръста.

                — Е, ще се боримъ ли сега?

                — Ако трѣбва...

                Стефановъ гледаше лицето му, обрасло съ брада до самитѣ очи, съвсемъ близко до своето. Неговитѣ крупни черти бѣха като че ли застинали въ нѣкаква безумна решителность. Очитѣ му избѣгваха неговия погледъ, а дългата му коса бѣ се разрошавила по всички посоки...

                — Трескавъ или лудъ? — помисли си изведнажъ Стефановъ и го облада ужасъ. Той напъна всичкитѣ си сили за единъ моментъ отблъсна го крачка назадъ — и той се препъна въ стола. Събориха се и двамата на пода. Ванко си удари челото на едно дърво и отъ тамъ потече струица кръвь. Стефановъ се измъкна бързо отъ рѫцетѣ му. Ванко скочи и се хвърли като котка въху него, когато той отваряше вече вратата. За Стефановъ бѣ вече ясно че има работа съ ненормаленъ човѣкъ — и той нададе викъ. Ванко го пусна веднага. Стефановъ се обърна.

                — Още сега напускай стаята ми, ако не искашъ да те последва нѣщо лошо! Твоитѣ необузданости ги проявявай друго яче и съ твоитѣ приятели, а не съ менъ! Капризи не съмъ наклоненъ да изпълнявамъ!

                Ванко стоеше съ наведена глава и отпуснати рѫце. Кървава струйка бѣ потекла по челото, извиваше се се надъ веждата и се вмъкваше въ голѣмата му брада. Въ цѣлия му видъ имаше толкова отчаяние, че Стефанову стана жалко за него.

                — Самъ си търсѣше, — каза той като измъкна памукъ отъ една кутийка и бързо отри челото му. — държъ тъй да спре! Ето, малко спиртъ. Щипе ли? Нищо, ще мине скоро. Поседни тука!

                — Бай Никола, — каза тихо Ванко, — чакай малко!

                — Ти какво, пакъ ли започна?

                — Ела седни! Всичко ще ти разкажа. Клетва съмъ давалъ, но за тебъ като е... Па и то клетва ли е безъ кръстъ?.. Ела, седни тукъ!

    Стефановъ го слушаше въ недоумение, държащъ си шапката въ рѫка.

                — Казвай и така, азъ ще слушамъ.

                — Бай Никола, нека Богъ ма сѫди на клетвата ми гдето престѫпямъ. Твоятъ роднина Асенъ и Проданъ и онзи Тодоръ и дългия, Русо ли му викатъ, — за-, почна тихо Комитата, като стоеше до печката. — Тѣ и азъ...

                Нѣкой похлопа на вратата и веднага Трайко надникна вѫтре.

                — Викаше ли нѣщо, господинъ Стефановъ?

                — Викахъ зеръ, но той Комитата дойде и сега ми не трѣбва никой, — каза Стефановъ.

                — Менъ се стори нѣщо друго че е, като че ей тъй за помощь ли нѣщо, какъ да кажа...

                — Сторило ти се е.

                — Може. Тъкмо ютилдисвахъ, бѣхъ се замислилъ... чувамъ... Не можехъ остави желѣзото изведнажъ...

                — Нищо, нищо, не се безспокой, — каза му Стефановъ.

                — Извинявай, — и главата бързо изчезна.

                — Е-и? — Запита Стефановъ,

                — Ний всички направихме дружество — „Свободни хора“ го нарекохме. Въ това дружество, както ти казахъ, влизахме всички, освенъ Трайко. Него Асенъ не даде да го викаме. Асенъ бѣше и председателя. Заклехме се всички, който издаде нѣщо да бѫде убитъ отъ другитѣ безъ милость, като куче.

                — Слушай Ванко, говори по бърже, защото времето върви, а азъ имамъ много малко още.

                — Нищо, слушай, бай Никола. Не бързай. Туй което ти разправямъ може да ми струва живота. На правихме това дружество „анархистично“ така му думатъ. Най-напредъ тѣ криеха отъ менъ. Всѣка вечерь шушукатъ си нѣщо съ Проданъ. Една вечерь азъ слушамъ, говорятъ, мѣрятъ — разбрахъ — царя искатъ да убиватъ съ бомба.

                — Детинщини! — каза Стефановъ презрително.

                — Чакай, не бързай. Чувамъ ги най-подробно си разправятъ и какъ ще турятъ бомбата, какъ ще посрещнатъ автомобила на царя... Слушамъ знаешъ — и не смѣя да мръдна. Цѣла нощь съмъ мислилъ. Какво да правя? Мислихъ най-напредъ тебъ да кажа. А какво можешъ ти? Нищо! А Поповъ е голѣмъ човѣкъ. Съ царя се вижда всѣкога... Най-после що да го убиватъ? И отидохъ та му казахъ. Той ми е старъ познатъ.

                — Поповъ? — запита вече заинтересуванъ Стефановъ.

                — Той ми каза, че трѣбва да влѣза въ тѣхното дружество, да му съобщавамъ всичко за да може да се използва за Македония. Водихъ и Асенъ при него.

                — Какъ! Асенъ при Поповъ! — очуди се Стефановъ.

                — Да. Той му говори дълго, какво — незная. Менъ ме не оставиха вѫтре. После когато ходихъ пакъ при Поповъ, ми каза да слушамъ въ всичко Асенъ, защото той каквото прави все за добро ще е.

                — Кой? Поповъ ли каза това?

                — Да. той ми каза, че царя ни билъ се съгласилъ да остави Македония на Сърбитѣ срещу пари... разбирашъ... и за това да слушамъ Асенъ за всичко. А Асенъ и Проданъ правѣха бомби по-рано още, ако си спомняшъ — и ти ги завари веднажъ!

                — Да, спомнямъ си. Мислѣхъ нѣщо работите.

                — Тѣхъ правѣха, тънки сплеснати за коремитѣ да се вържатъ, а после ги измѣниха. Направихме други голѣми отъ чугунъ. Проданъ ги донесе отъ нѣкѫде праздни, а Асенъ ги пълни съ шекеръ, и други работи, забравихъ имъ името. Шесть направиха. Три бѣха въ моето легло, а три криехме въ Асеновото. А въ туй време Асенъ ни намѣри работа въ Казиното. Тамъ редѣхме дървчета, борчета, михме пода.

                — И Асенъ?

                — И Асенъ, и Тодоръ, и Русо и азъ — само че тѣзи хора много дрънкатъ, нищо не мислятъ. Русо и Тодоръ де. Само току се поглеждатъ говорятъ голѣми думи, а не работятъ нищо. На два, на три пѫти щѣха да ги изгонятъ.

                — После, после? Говори по-бърже! — подканяще го Стефановъ, Ванко напротивъ като че ли разтѣгаше нарочно разказа си за да спечели време.

                — Ти слушай, бай Никола, азъ гледамъ да не пропусна нѣщо. Това е... Гласихме салона съ много лампи и клончета. И стаички такива малки направихме. Имаше още майстори. За царя направихме красивъ столъ. А тая вечерь преди да си дойда тукъ, ний всичко както трѣбваше намѣстихме, фитилитѣ сѫ скрити добре. Две бомби подъ самия му столъ, а една отъ дѣсната му страна въ ѫгъла. И тая вечерь, щомъ той дойде, бай Никола, — каза важно Ванко, той ще играе последната си игра. Паритѣ, които ще вземе отъ Македония ще му послужатъ за погребение. И затова те молихъ толкова да не отивашъ, защото тамъ ще стане нѣщо страшно, каквото никой не е виждалъ!

                Стефановъ слушаше като на сънъ. Всичко това му се струваше нѣкаква приказка. Хиляди мисли, бързи като свѣткавица се кръстосваха подъ пламналото му чело.

                — И всичко това е вѣрно, Ванко? — запита той и гласътъ му треперѣше, а дишането му бѣше станало бързо, като въ заморенъ отъ тичане човѣкъ.

                — Всичко до последнята дума... Тъй вѣрно, както е вѣрно, че паритѣ, взети отъ продажбата на Македонската земя, ще му донесътъ смърть. И, може би, вече сѫ я донесли... Затова и ти казахъ, и молихъ и възпирахъ да не отивашъ тамъ!

                Стефановъ го гледаше съ погледъ, който не виждаше вече нищо. Въ ушитѣ му шумѣха и съскаха хиляди гласове.

                — Тъкмо за това трѣбва да бѫда тамъ! — каза той като направи бърза крачка. Дано неговата кръвь се не струпа на главата ти, Ванко!

                Ванко посегна да го хване, но той излитна съ шапка въ рѫка. Ванко погледа нѣколко минути полузатворената врата, взе си шапката бавно отъ пода, отвори и затвори машинално печката, а после като че взе нѣкое решение, запѫти се бързо къмъ коридора. По стълбитѣ той слѣзе пипнешкомъ, а на улицата се спрѣ и загледа. Нищо не се виждаше. Самотни фенери се мѣркаха съ свѣтли крѫжила, подъ които изпъкваха понѣкога минувачи. Вѣтъра вѣеше и пръскаше дъждъ, размѣсенъ съ снѣгъ. Той погледна на една на друга страна, а после се затири изъ тъмнината...

                А Стефановъ тичаше, цапащъ изъ локвнтѣ, държащъ шапката си въ рѫка. Снѣгътъ го биеше въ очитѣ, мокрѣше главата и разкопчаното му палто се развѣваше. Той цапаше всрѣдъ улицата безъ да сѣща дори, че може да върви и по тротоара. Не далечъ той видѣ файтонъ и се затири подире му. Бѣше наближилъ доста, когато пуснаха конетѣ, види се, по бърже, разстоянието почна да се увеличава помежду имъ. Той му викна. Никой не отговори. Вѣтъра виеше страхотно между многобройнитѣ телеграфни жици, протегнати надъ улицата. Самотни фигури се мѣркаха само тукъ-таме, стѫпващи неувѣрено въ кальта. Оглеждаше се, понѣкога спираше и триеше натрупания по коситѣ си снѣгъ. Два пѫти се подхлъзна и падна — и чакъ тогава видѣ въ рѫцетѣ си носената шапка и се сети да я нахлюпи. По лицето му при воднитѣ и снѣжни струни потекоха и кални, но той нито помисляше за тѣхъ. Страшната мисъль, че тамъ всѣки моментъ може да се осѫществи дѣлото на едни безумци, да паднатъ десятки въ нищо невинни хорица, го караше да губи всѣкакъвъ контролъ надъ себе си.

                — Може ли това, може ли? — питаше се той гласно почти, като безуменъ, залитащъ отъ умора. — Това е чудовищно... невъзможно! То е престѫпление. Това е безчовѣчие! — и той пакъ тичаше. Гърдитѣ му хриптятъ вече, въ гърлото нѣщо го души. Инстинктивно той тегли яката си, мѫчи се да я разширочи, сѣкашъ.

                — Боже, дай ми сили! — си повтаря той нѣкогашни детски молитви. — Боже, помогни ми! — И той тича изъ локвитѣ.

                Краката му се преплитатъ вече и той се събаря до прозореца на единъ затворенъ магазинъ. Въ ушитѣ му пукатъ нѣкакви страшни шумове — въ самия мозъкъ, сѣкашъ. А и той се е разтопилъ и вмѣсто него огънъ има подъ челото. Той граби шепа снѣгъ и смучи, а после си трие и лицето. Диша съ пълни гърди. Невидимата рѫка, която го стискаше за гърлото, като че ли го отпуща малко. Той става и залитайки, тръгва пакъ.

                А, може би, всичко е вече кѫсно? Безумцитѣ сѫ турили огъня и отлетѣли възъ Бога всички. И Фани в Маня...

                Той пакъ усилва крачкитѣ си. И всичко това е станало на кѫсове безжизнена материя — „Земя еси и земя ще бѫдешъ“!— спомня си той обичнитѣ думи на Трайко, съ които по нѣкога му е дотѣгалъ.

                — Земя сте — И Маня и Фани... И какво ли сѫ мислили тѣ?.. Нима Богъ може да позволи това да стане? Нѣма ли Провидение въ този свѣтъ? Не, има Богъ, има Провидение! — и той крачи все по бързо. Вече не е далечъ. Тълпи хора вървятъ изъ улицитѣ. Нѣкой отиватъ по сѫщата посока. Дори му се видѣ, че нѣкой бѣха маскирани. Други го изглеждаха и обръщаха по нѣколко пѫти следъ него, но той не забелязваше. Струваше му се, че никога не ще мине разстоянието отъ джамията до Казиното. Като че ли всѣка крачка го отдалечаваше вмѣсто да го приближи. Въ „Търговска улица“ още свѣтеше тукъ-таме нѣкоя витрина, но хората бѣха повече. Той вървеше като человѣкъ, на когото сѫ взели всичката мисъль, освенъ едно „трѣбва“, което го караше да търси успокоение въ тичането, безъ самъ да знае какво ще прави. Когато бѣше предъ Палата, той се спрѣ въ нерешителность. Сърдцето му биеше страшно. Да отиде ли въ Поповъ или въ Казиното? Дигна погледъ — часовника на дружеството сочеше 11 и половина. Той наведе низко глава като осѫденъ. Краката му се плъзнаха омекнали, сѣкашъ бѣха чужди съвсемъ.

                Когато наближи още повече Казиното и до него се донесоха ясно звуковетѣ на валса, та му поолекна.

                Приближи се. Осветлената съ много лампи вѫтрешность на Казиното, хвърляше широки потоци свѣтлина върху чернитѣ стебла на дърветата.

                Хора влизаха и излизаха. Фаетони и автомобили спираха и заминаваха. Нѣкои се редѣха единъ задъ други. Стефановъ се промъкна напредъ и изкачи на стѫпалата.

                — Дойде ли вече царя? — обърна се той къмъ единъ отъ тия, които стояха близо до входа и бѣха безъ маски. Последния го погледна съ любопитство. Изкаляното лице и облѣкло на Стефановъ, разкривена та му шапка, която се бѣ деформирала съвсемъ отъ натрупаната по нея каль и снѣгъ, правѣха странно впечатление. Очитѣ му хлътнали, а лицето му зачервено, обляно съ дъждъ и поть, пущаше ясно видима пара.

                — Не е, — каза му попитания съ явна ирония — но щомъ дойде ще му доложимъ, че сте го търсили и той, вѣрвамъ, ще бѫде особено зарадванъ. А сега, господине, мина той въ сериозенъ тонъ — отдръпнете се отъ входа и или вървете та си довършете пиенето, или си легнете въ кѫщи, но запомнете въ кѫщи, а не въ нѣкоя локва, — обърна го той леко и го избута долу по стѫпалата.

                Стефановъ се подчиняваше, като да бѣ малко дете. Групи маскирани влизаха и излизаха. Нѣкой надничаха само съ любопитство като да следѣха промѣнило ли се е времето или, може би, очакваха нѣкого — и бѣгаха пакъ вѫтре. А валсътъ люлѣеше своитѣ вълни. Стефановъ се заслуша неволно. И страшна тѫга изгони беспокойството и запали душата му. А, може би, всички тия красавици, накичени и веселящи хора, танцуватъ върху вулканъ, който всѣки моментъ може да избухне.

                Но царя го нѣма още, мисли си той машинално, подпрѣлъ се до едно дебело дърво, гледащъ пѫкащитѣ у входа хора. А тамъ играятъ. Нѣкой негодникъ нѣкѫде е готовъ — и тѣхната смъртъ лети надъ тѣхъ...

                Той се сепна изведнажъ. Трѣбва да се направи каквото и да е, трѣбва! Нима той затова тича толкова — да гледа само какъ ще дойде смъртьта? А какъ е възможно? — мина това презъ умътъ му. Не бѣше ли то само една разстроена фантазия на Комитата? А, може би, той бѣше пиянъ, трескавъ! Нима тоя салонъ, тия хора...

                Не, — тропна той съ кракъ — въпрѣки всичко това, смъртьта лети надъ тѣхъ! Тя ще дойде, макаръ и лампитѣ да сѫ много и музиката да свири тъй весело. Тя ще надникне и тукъ, гдето я най малко чакатъ, както и тамъ гдето оплакватъ всѣка нейна прииждаща крачка... Колко и да е странно и невѣроятно, и нечовѣшко, то ще стане! Всѣки моментъ може цѣлата тая свѣтлина да помръкне и заедно съ нея ще огаснатъ толкова взорове! Но, ако това е така, би ли дошълъ Поповъ самиятъ? Би ли изложилъ жена си и себе си?

                И изведнъжъ той се сепна — спомни си за казаното отъ Тодоровъ и му стана още по страшно. Настръхналъ цѣлъ, той се приближава до предишния младежъ и като сваля шапка, говори му бързо съ развълнуванъ гласъ.

                — Господине, извинете моля, бѫдете тъй добри и кажете ми, дойде ли семейството на Станиславъ Поповъ, бившия министъръ Поповъ.

                Запитания го изгледа насмѣшливо.

                — Да не сте и вий отъ неговото семейство? Ето сега ще ви кажа — и той излѣзе следъ малко отъ вѫтре, придруженъ отъ единъ стражаръ.

                — Я, моля те, вижъ го тоя веселия господинъ! По-рано търсѣше царя, сега пита пъкъ за министритѣ. Види се забравилъ е кѫде живѣе... Поиспроводи го малко до нѣкѫде...

                Стражара дигна бързо за почесть, свали си бѣлитѣ рѫкавици и като хвана Стефанова подъ мисцитѣ, повлече го навънъ.

                — Слушайте, господине, азъ търся по важна, много важна работа г-нъ Поповъ! Да не съжалявате после...

                — Добре, добре, върви само, — тикаше го стражара, — Насърбалъ си се, като казакъ...

                — Азъ не съмъ пилъ нищо, — спрѣ се Стефановъ.

                — Зная, нищо съвсемъ... подиграваше се стражара — нито капка вода ... Набедили те.

                — Слушай, не се подигравай! Казвамъ ти, имамъ нужда да видя Поповъ, разбери това. Ето — спрѣ се той и взе да търси изъ джобоветѣ си. — Ето — подаде му той банкнота — Иди го намѣри само и му кажи за една минута да излѣзе. Или не... вижъ го само, ако той е тукъ съ семейството си — и нищо не му казвай. Само ела ми обади!

                — Добре, добре — каза стражара, като взе банкнотата и я мушна въ джобътъ си.

                — Азъ ще чакамъ тукъ.

                — Не, по нататъкъ, по нататъкъ, — влечеше го той. И когато го доведе до вратата на музея, той го пусна, блъсна го неочаквано съ думитѣ:

                — Ха, по дяволитѣ, омитай се, пияницо!

                Стефановъ, изненаданъ, политна по очи — и се струполи на земята въ снѣга. Стражара го изгледа изкриво и замина бързо.

    Стефановъ лежеше, като въ полусънь. Надеждитѣ му, възкръснали тъй неочаквано, че може да се види съ Поповъ, или дори само отъ присѫтствието му да разбере до колко всичко бѣше вѣрно — си отиваха тъй неочаквано... И какво бѣше направилъ той на стражара, та постѫпи така? Страшна мѫка нахлу въ гърлото му, стисна го и той сети че се задъхва. Сълзи избликнаха отъ очитѣ му и се смѣсиха съ уличната вода. Той плачеше, като дете, задъхващъ се, безъ да може да се въздържи, безъ да има дори достатъчно въздухъ въ гърдитѣ.

                Всичкитѣ мѫки тая вечерь му се струваха тъй невѣроятни, тъй неприготвена бѣха заварили душата му, че той бѣше изгубилъ всѣкакъвъ контролъ надъ себе си! Дори не се сѣщаше да стане отъ локвата, въ която го тикнаха...

                Изведнажъ единъ страшенъ гръмъ потърси земята. Стефановъ изкрещѣ, като смъртно раненъ человѣкъ, скочи като безуменъ и полетѣ напредъ. Като нѣкой слепецъ той се удари въ ѫгъла на една кѫща и се строполи по очи въ безсъзнание.

  23. Котка и мишки

                — Ти, Ванко, иди малко долу, азъ после ще те повикамъ, — каза Поповъ, като посочи столъ на Асена. Последния седна, държащъ въ рѫцетѣ си каскета. Цѣлата му фигура дишаше самоувѣреность.

                — Искахъ да ви вида, г-нъ Георгиевъ, по много причини. Вашето близко минало ме интересува толкова, колкото и сегашното ви. Зная, научихъ отъ вашитѣ познати достатъчно за васъ и тъкмо затова поискахъ да дойдете тукъ.

                — Дойдохъ, — каза кѫсо Асенъ.

                — Преди да говоримъ друго бихъ искалъ да ви уясна една работа. Въпросътъ е за бащината ви кѫща. Тъй или инъкъ — не, това е мое желание да ви уясна — каза той като видѣ жестътъ, който направи Асенъ. — Право или криво вашиятъ баща остана да ми дава доста пари по тѣзи дѣла. Азъ, за всѣки случай, бѣхъ извадилъ изпълнителни листове. Това е самата процедура, неминуемия ходъ на едно дѣло, което трѣбва да се свърши. Заедно съ много други изпълнителни листове стоѣха и вашитѣ въ мойтѣ папки, безъ да мисля нѣкога да ги реализирамъ. Менъ ми се искаше да мисля, че баща ви самиятъ, единъ день ще е въ състояние да уреди смѣткитѣ си. Но кантората, въ която поради много работа, съ която съмъ претрупанъ, не влизамъ съ месеци, я оставихъ на моя пълномощникъ. И види се, първата му работа ще е била, безъ дори да ми обади, да започне съ такива не платени стари смѣтки. И азъ много съжалявамъ, че и вашето семейство е пострадало така.

                — А отъ где знаете всичко това? — попита Асенъ.

                — Отъ разни източници. И това бѣше именно, което ме накара да ви обясня сѫщината на работата.

                — Нѣма нужда отъ извинения, — каза Асенъ.

                — Пардонъ, азъ не се извинявамъ, защото преди всичко нѣма на лице постѫпка, за която да се иска извинение. Дори, ако бѣхъ постѫпилъ тъкмо тъй, както вий сте мислили, че постѫпвамъ, то азъ само съмъ влизалъ въ прерогативитѣ, дадени ми отъ закона на страната. Въ постѫпката ми нѣмаше нищо, което да бѣ некоректно или по-добре да кажа, противоморално.

                — Какъ? Нима вий намирате за морално да изхвърлите едно семейство отъ родната му кѫща, да тикнете малолѣтни деца на улицата всрѣдъ изхвърленитѣ имъ дрехи и то предъ една зима, която започваше? Наистина, днешното общество е толкова изгнило, че гнилотата се смѣта вече за нормално.

                — Видите ли вий цените постѫпкитѣ по тѣхната сѫщность, азъ по тѣхната относителность. Вий го намирате лошо, не морално — напълно съмъ съгласенъ съ васъ, но законно, това и вии не можете да отречете. Може законитѣ да сѫ най-лоши, държавата съвършенно гнила и все пакъ мѣркитѣ за законно или не, ще бѫдатъ такива, каквито ги предпише държавата. Морала и закона не се схождатъ, особено въ днешнитѣ държави. Това е известно вамъ тъй добре, както и менъ.

                — Да, азъ го разбрахъ макаръ и не тъй отдавна. Когато държавата застана на страната на насилника, когато грубитѣ стражарски рѫце ни изхвърлиха отъ роднитѣ ни легла и стаи, тогава въ моята мисъль стана много ясно това, което нѣкога бѣхъ чувалъ да проповѣдватъ социалиститѣ: — Че насилието е основния законъ въ днешната държава. И първиятъ импулсъ бѣше — да ви въздамъ за насилието насилие. Благодарение моето неблагоразумие пострада другъ човѣкъ...

                — Зная, — кимна съ глава Поповъ.

                — Единъ благороденъ човѣкъ бихъ казалъ, ако душата му не бѣ тъй много еснафска и пълна съ предразсѫдаци. Отъ тогава азъ четохъ и мислихъ много. Странната ми сѫдба да бѫда до сега нелегаленъ, защото азъ се крия отъ полицията по случката въ родния ни градъ, ме накара, даде ми възможность да се срещна съ хора, подобни на менъ и разбера най-лесно и най ясно психологията на днешното общество, и неговиятъ законъ и моралъ. И азъ видѣхъ, че насилието е основата му и моралътъ му е сѫщо така насилие върху свободната воля на хората.

                Поповъ му кимна утвърдително. Той хитро завлече разговора на тема, която го интересуваше и сега се задоволяваше да удобрява мълчаливо.

                — Видѣхъ опакито на тоя блѣстящъ медалъ, който се нарича днешното общество, и който въ действителность е само варакосанъ картонъ. Но това виждатъ не всичкитѣ, а само малцинството, новитѣ хора на днешното време. Нѣкой отъ тѣхъ, както социалиститѣ мислятъ, че трѣбва да се събуди съзнанието на всички, да се организиратъ... една надежда, която иска години и, може би, десятки години... Капка по капка виръ става, казватъ тѣ, а не виждатъ, че тѣ ще умрътъ преди да дочакатъ да стане локва! Не. Това не е психологията на истински свободнитѣ хора, а само на почувствувалитѣ си веригитѣ роби.

                Истински свободнитѣ хора казватъ на всички: — Стига! Стига насилие, стига безправие! И когато ги насилятъ, тѣ отговарятъ на него съ още по-голѣмо насилие — клинъ съ клинъ се избива! Безредието ражда страха, а страхливитѣ винаги се подчиняватъ най-лесно. Негоднитѣ, непочувствували още положението си, трѣбва да се стреснатъ, да се събудятъ и когато добиятъ възможность да се учатъ — да ги научимъ. А нищо по-добро отъ едно дѣло — макаръ и въ очитѣ на другитѣ да е безумно. Робитѣ харесватъ робскитѣ дѣла. Когато времената се смѣнятъ — новитѣ хора ще си спомнятъ и за насъ. И дори ако умре человѣкъ при това — съ самата смърть той ще говори на хиляди други, които утре ще повторятъ сѫщото. На насилието — съ насилие! Само слабитѣ търсятъ думитѣ и молитвитѣ. Всичко е на по-силния! Нѣкога азъ мислѣхъ да забия камата въ вашитѣ гърди — погледна го Асенъ изъ подъ вежди — но то бѣше, сѣкашъ, много отдавна. Сега виждамъ, че вий сте били твърде малка цена на моятъ животъ. Азъ трѣбва да го размѣна съ нѣщо по-скѫпо отколкото сте вий, съ нѣкой по-голѣмъ насилникъ. Колкото въ него желанието е по-голѣмо да налага своето насилие, толкова по-голѣмо трѣбва да бѫде и противодействието. Ето защо ний групата на „Свободнитѣ хора“ решихме да почнемъ отъ най-горе.

                — Зная, — кимна съ глава Поповъ и колкото да сме различни въ разбиранията си, азъ мисля че сте на правъ пѫть.

                — Азъ щѣхъ да убия Комитата за неговото подслушвание, ако това не бѣ именно тъй, както той ми каза.

                — Кое?

                — Че вий не ще ни издадете никога, а даже може да ни бѫдете полезенъ съ нѣщо.

                — Видите ли, и азъ тъкмо туй искахъ да ви кажа. Въ нашата държава има наистина едно насилие, въ нейната основа, както въ всѣка модерна държава. Но покрай него има и друго, не това на законитѣ, а на една лична воля, която се налага върху всичко. Това е насилие връхъ самото насилие, не съ благородната цель да го възпре, както сте си задали вий, а напротивъ, да го направи още по-голѣмо. И вий правилно сте преценили отъ где трѣбва да почнете — обезвредява се винаги главата най-напредъ — другото само или почти само ще престане да живѣе.

                — Ний сме решили да сторимъ това, г-нъ Поповъ на всѣка цена! Какво значи живота на единъ человѣкъ предъ тържеството на една идея? Дори самиятъ животъ е така безсмисленъ при мисъльта на подобна жизнена задача... Въ единъ моментъ главата е смазана, тѣлото на змията ще е още живо, ще се вие, но нейнитѣ зѫби ще бѫдатъ вече счупени. Дѣлата ще родътъ героитѣ, а героитѣ, — новитѣ свободни хора, които ще устроятъ свѣта върху истинската свобода, въ която насилието нѣма да има никакво мѣсто.

                — Вие ми правите отлично впечатление, господинъ Георгиевъ. Вий се изразявате така логично че заразявате человѣкъ съ идеитѣ си.

                Асенъ, който и безъ това бѣше се доста зачервилъ, пламна цѣлия. Неочакваната похвала го доста смути и той мълча дълго.

                — Комитата е неинтелегентно момче, и азъ малко разбрахъ отъ това, което, мислите да правите. Той всѣки пѫть го разправя най различно... Доколкото зная приготовлявете една или две бомби.

                — Две имаме готови, — каза Асенъ. Видите, г-нъ Поповъ, азъ ви говоря тъй откровенно, защото бѫдете увѣрени, че ако нѣщо стане съ насъ и ни побъркате на плановетѣ, нищо не ще ви отърве отъ смъртьта! Илюзии въ това отношение не си правете никакви! Ний имаме две както ви казахъ. Тѣ сѫ направени по моя идея. Иматъ плоски форми и биха могли да се препашатъ до корема, безъ да се познаватъ отъ вънъ. Може да бѫдатъ направени съ фитилъ или съ друга подпалка. Напримеръ, малко сѣрна киселина, която като се разлѣе ще даде моменталенъ взривъ.

                — Пардонъ, за една минута, а взривното вещество?

                — Азъ имамъ вече приготвена взривната смесъ.

                — Нима вие знаете да я приготовлявате?

                — Научихъ се, че то не е никакъ мѫчна работа. Има рѫководство за това.

                Поповъ хлопна ядосанъ по масата.

                — Това животно Комитата нищо не ми е казалъ! Защо преди единъ день поне не знаехъ това? Изложихъ се само напраздно. Менъ тъй много ме смущаваше мисъльта за взривното вещество... При това азъ мислѣхъ, че то е нѣкоя сложна работа, иска специалисти...

                — Има различни... но има и прости, които вършатъ много добра работа.

                — Опитвали ли сте?

                — Колко пѫти! Та това и Комитата знае, нали по-рано пълнѣха и комититѣ сами бомбитѣ си.

                — Теле! Нито дума не ми е казалъ за това. Никога не съмъ се интересувалъ отъ тѣзи технически подробности. А надеждно ли е това средство?

                — Какъ надеждно?

                — Искамъ да кажа достатъчно ли е силно за цельта? А сѫщо може ли безопасно да се манипулира съ него? Да не би да избухне тъкмо когато го не чакате и съ това да разкрие само плановетѣ ви?

                — Въ това отношение бѫдете спокоенъ. То нѣма да избухне нито минута по-рано отъ колкото трѣбва и силата му е предостатъчна да хвърли автомобила въ въздуха.

                — Какъ, вие мислите въ автомобила да я хвърлите?

                — Не, понеже тѣзи бомби иматъ сплескана форма, тѣ могатъ да се привържатъ на корема. При преминаване на автомобила человѣка се хвърля подъ колелетата. Въ тоя моментъ бомбата ще избухне, защото ще се разлѣе сѣрната киселина, която ще я накара и да избухне...

                Настана дълго мълчание.

                — Струва ми се, въ вашиятъ планъ има доста работи, които го правятъ мѫчно изпълнимъ.

                — Кои напримѣръ? — попита бързо Асенъ. Азъ напротивъ, мисля, че тоя планъ е тъкмо, който най-лесно може да се изпълни. Всѣкога въорѫженъ съ бомбитѣ азъ мога да чакамъ сгодния случай...

                Поповъ заклати отрицателно глава.

                — И ще бѫдете напраздно жертва, нищо друго. Вий сами трѣбва да знаете, че шофьоритѣ му сѫ едни отъ най-опитнитѣ. Съ рискъ да счупи машината, той ще я спрѣ или отклони на страна. И вий ще станете само напраздна жертва.

                — А нима вий мислите, ако хвърля бомбата ще бѫде по-добре?

                Самъ не мога никога да бѫда, а между хората винаги ще ме забележатъ и възпратъ. Ако се хвърли нѣкѫде отъ високо, нѣкой прозорецъ, може и да не случи. А и да случи, — какъ мога се добра до тоя прозорецъ?... Мисля, че моятъ начинъ си остава тъкмо най-подходящия. А безъ жертви не може нищо...

                Поповъ клатѣше отрицателно глава.

                — Жертви да, но само необходимитѣ. Другитѣ, излишнитѣ, не трѣбва да си иматъ мѣстото. А какво ще кажете напримѣръ, за една бомба, на която фитилътъ ще бѫде добре разчетенъ, поставенъ на скрито мѣсто нѣкѫде, кѫдето ще дойде той.

                — Това е несъмнено по-хубаво, но тогава ще има още повече случайности. Той може да не дойде, може да закъснѣе и бомбата избухне не когато трѣбва. Ако това се знаеше, то дори адска машина би могла да се постави, много проста адска машина съ часовникъ. Но този планъ иска повече време, иска възможность да се разполага съ самото помещение, а ний нѣма да имаме никога тая възможность.

                — А ако ви я дамъ?

                — Вий? — стана Асенъ. — Стига да можете — и азъ наистина ще повѣрвамъ, че въ душата ви се гнѣзди свободенъ человѣкъ, въпрѣки всичкия ви животъ до сега.

                — Даже азъ ще ви кажа нѣщо повече. Па вий и сами бихте се сетили, ако знаехте фактитѣ, тъй както ги зная азъ.

                Подиръ две недѣли въ Казиното ще се дава маскиранъ балъ. Художници ще украсяватъ вѫтрешностьта. Ще има отдѣлни сепарета...

                — Значи тамъ? — попита Асенъ бързо.

                Поповъ само кимна съ глава.

                — Но какъ? Кой ще ме допустне тамъ? Какъ бихме се снабдили съ билети, навѣрно тѣ ще сѫ съ покани. Освенъ ако вий ми дадете вашата... Подъ маската никой не би ме позналъ. И азъ бихъ могълъ въ всѣки моментъ да се приближа... Да, това е много хубаво! Така е по-добре. Подъ маската ще мине всичко. Азъ ще хвърля бомбата въ краката му...

                — Тамъ ще окичватъ се зелинена и драперии — продължи спокойно Поповъ, като да не бѣ чулъ нищо отъ това, което говори Асенъ. За тая зеленина ще трѣбватъ работници. Тѣ ще я трупатъ на една, на друга, на трета страна... На опитния работникъ зеленината, флагчетата, вензелитѣ, разкошнитѣ кресла ще кажатъ много — стига да внимава. И, ако той не е самъ толкова по добре. Две очи гледатъ добре, четири още по добре, а осемъ — по сигурно. Три-четири души всѣкога могатъ да работятъ заедно — и да направятъ други около тѣхъ излишни. И тогава подъ зеленината, „карнавалнитѣ конфети“, фитилитѣ на които да бѫдатъ изведени презъ стената въ градината... Около казиното ще има невлѣзли маски, нѣкои отъ тѣхъ ще гледатъ на прозорцитѣ. Единъ отъ любопитнитѣ може да бѫдешъ ти или нѣкой другъ. Подъ чуждото картонено лице никой не би никого позналъ. А нѣкой, когато трѣбва, ще ти даде знака отъ вѫтре. Ти ще запалишъ огъня и карнавала ще стане...

                — Това ще бѫде истински карнавалъ... Ний можемъ да останемъ най-последни дори и отъ работницитѣ, които ще измиватъ пода и тогава...

                — И тогава азъ мисля че ще имате достатъчно съобразителность да не пропуснете нищо, — каза Поповъ.

                Асенъ се наведе и замисли за нѣкое време. Поповъ драскаше нѣщо машинално на масата и го гледаше внимателно.

                — Това наистина е много по добре — каза Асенъ като тръсна глава. — И казвамъ го не защото ще спася живота си, а защото действително това е много по ефикасно въ всѣко отношение. Всредъ веселието, всредъ безгрижието на единъ лудуващъ салонъ, страшния трѣсъкъ на отмѫщението! Това наистина ще е огнена феерия, истински карнавалъ! Виждамъ наистина, че Комитата е ималъ право, вий сте проницателенъ человѣкъ и Вашата мисъль схваща и решава много по бързо отколкото моята.

                — То е само защото познавамъ повече факти. Ако ги познавахте и вий, и вий щѣхте да предвидите.

                — Надали. Толкова време вече съмъ мислилъ върху това — и не само азъ — и нищо не можахме измисли повече. Тоя планъ сякашъ бѣ ни отнелъ възможностьта да мислимъ какво и да е друго. Бомбата и автомобила... И колко мѫки само ни струваха тия особени бомби докато ги направимъ, рѫцетѣ си изпогорихъ — посочи му той пръститѣ си. А сега... Да... Колкото повече мисля, толкова по добре разбирамъ преимуществото на Вашия планъ.

                — Той е и вашъ толкова, колкото и мой. Вий ще намислите подробноститѣ, ще го обсѫдите, ще разпредѣлите ролитѣ всѣкиму — и когато го изпълните, менъ ще остане тъй малъкъ дѣлъ отъ заслуга, че по добре ще е ако я окончателно забравите.

                — Ако това е вашето желание... — каза Асенъ като го погледна внимателно.

                — Не, но азъ мисля дори всѣко най дребно начинание трѣбва да има само единъ шефъ, комуто да дължи осѫществяването си. Улицата, случайность, погледа на неподозиращия нищо човѣкъ, случайно казаната дума — всичко това може да послужи за първопричина да се роди една идея, но може ли да претендиратъ тѣ за нѣкаква заслуга?

                Изпълнительтъ е всичко. А тамъ, кѫдето отъ него се иска и рискъ и безумие и величие на душата, отиващи до себеотрицание въ името на една идея, тамъ думитѣ, случайната мисъль на единъ страниченъ човѣкъ, не могатъ да иматъ никакво отношение, никаква заслуга!

                Ето защо нека всичко изхожда отъ истинския шефъ, тоя, който безъ никакво замисляне бѣ готовъ да сложи живота си. Азъ лично мога само да адмирирамъ васъ и подобнитѣ ви. Въ тоя търговски животъ, гдето всичко се цени, купува и продава, вий сте едничкитѣ, които давате всичко най скѫпо, безъ да искате нѣщо въ замѣна! Вий имате себеотрицанието на древнитѣ апостоли и мѫченици. И колкото и неправа да ви смѣтатъ идеята за която се жертвувате — тя ще се наложи! Азъ зная твърде добре, че досегашния ми животъ разбиранията ми, закоравѣлата ми душа и както вий го нарекохте — еснафщината ми, не ми позволяватъ да ви последвамъ, но съ всичкото си сърдце ви желая истински успѣхъ! И дано, вашата победа внесе преснота въ живота и малко повечко истина.

                Поповъ говорѣше станалъ. Неговитѣ очи пламтяха. Турилъ едната рѫка по навикъ отзадъ, той съ другата правѣше широки плавни жестове. Предъ гледащия го вторачено Асенъ, израстваше прочутия адвокатъ, който по навикъ защищаваше всѣка кауза, която за момента му трѣбваше. Но Асенъ разбираше думитѣ тъй както тѣ звучаха въ собствената му душа, хвъркаше съ неговитѣ красиви фрази и се чувствуваше опияненъ отъ висотата на своята жертва, която Поповъ му сочеше. И когато въ стаята прозвучаха последнитѣ му думи, той скочи отъ стола си и като хвърли несъзнателно шапката си на пода, сграби съ две рѫце протегнатата му рѫка и я тръсна съ все сила.

                — Благодаря, благодаря, г-нъ Поповъ! Колко малко ви познаватъ всички! Какъвъ поривъ, каква свѣтла душа имате вий! Още малко усилие и вие ще бѫдете може би единъ отъ първитѣ въ нашитѣ редове.

                — Защо? За да заема мѣстото на много по достойни като васъ или подобнитѣ ви? Не, ний сме вече стари. Нашето поколение преживѣ зенита си. То отива къмъ своятъ залѣзъ и никога не ще заеме мѣстото, което по право Ви принадлежи. Енергия и благоразумие! Твърдость да свършите до край предприетото — и той му стисна втори пѫть рѫката.

                Асѣнъ се наведе бързо, взе си шапката отъ пода, благодари още веднажъ и излезе. Поповъ гледа дълго време затворилата се следъ него врата....

                Той намери Маня сама, полулежаща почти на сѫщото мѣсто, гдето бѣше я оставилъ. Тя непомръдна когато той влезе. Нейното лице изглеждаше прозрачно въ тая мечтателна, сѣкашъ студена лунна свѣтлина въ зимни нощи. Той се разхождаше около нея съ нервни стѫпки.

                — Маня, каза той — всичко иде къмъ своята развръска! Азъ вече намѣрихъ рѫце достатъчно силни. Ще разтърся всичко издъно. И когато земята потрепери подъ краката имъ, тамъ въ двореца, ще се сетятъ, че има единъ, който знае да държи въ шепата си цѣлата държава и да повелява на стихиитѣ! Гладътъ ще похлопа на вратитѣ имъ, а смъртьта ще пѣе надъ тѣхнитѣ смаяни глави. И тогава всредъ тоя хаосъ ще си спомнятъ за менъ! И ако не си спомнятъ, азъ самъ ще имъ припомня това. Тукъ има още сили Маня, още... Чувашъ ли ти? Защо мълчишъ?

                 Охъ, азъ съмъ тъй уморена, тъй уморена... каза тя бавно и тихо съ полузатворени очи.

                Той я изгледа продължително.

     

     
  24. Нови проекти

                Стефановъ мислѣше да мине незабелѣзано, но може би поради освѣтлението, което около палата е по-силно, Поповъ го видѣ.

                — Добъръ вечерь, отвърна му той високо, като му направи знакъ съ рѫка да се приближи. Очевидно дамата му дотѣгаше нѣщо съ разговора си и той искаше да използува първиятъ претекстъ да се отърве. Тя бѣше елегантно облѣчена. Говореше настойчиво, като тръскаше маншона си при всѣко изречение. Като че ли му четеше нотации и се мѫчеше да не изпуска погледътъ му. Той, напротивъ, се въртѣше нервно, искаше да си тръгне, но тя изглежда не му позволяваше. Стефановъ се приближи нѣколко стѫпки, когато въ мисъльта му мина въпросътъ: — ами ако така само му се е сторило, че той го вика! И той се поспрѣ въ нерешителность, когато съвсемъ недвусмисления знакъ на Поповъ го покани отново. Дамата изглеждаше развълнувана, неспокойна и като че ли ядосана. Нейнитѣ думи достигаха твърде откъслечно до Стефановъ за да може да си състави какво да е понятие за разговора, но едно бѣ несъмнено, че тя искаше на всѣкаква цена да изтръгне едно обещание отъ Поповъ. Тя настояваше. Той, напротивъ, като че ли се мѫчеше да я успокоява, но колкото говореше той ниско, толкова тя повишаваше гласътъ си. И когато той ѝ подаваше рѫка за сбогомъ, тя не искаше да я поеме.

                — Да го смѣтамъ ли за обещано? — попита тя високо.

                — Добре знаешъ, че то не зависи само отъ менъ. Но всѣки случай той нека дойде у кѫщи.

                — Той нѣма да дойде — каза тя отсечено — ти знаешъ защо... И гледай после да не съжалявашъ... Последнитѣ думи бѣха казани съ тонъ, въ който имаше повече заплашвание, отколкото напомняние. Поповъ ѝ стисна рѫката безъ да каже нѣщо. Тя тръгна бързо, поспрѣ се на нѣколко крачки, като да имаше намѣрение да се върне пакъ, но види се намѣри го за излишно — и си тръгна отново. Поповъ хвана Стефановъ подъ рѫка и направи доста крачки мълчаливо, като почукваше съ бастона си.

                — Има хора, които мислятъ, че трѣбва постоянно да искатъ — каза най-после той, като да казваше гласно мисъль, въртѣла се изъ мозъкътъ му — познахте ли я?

                На отрицателния отговоръ, Поповъ продължи: — повече отъ два месена бѣха командировка въ Парижъ, тя и мѫжътъ ѝ, който бѣше голѣмъ чиновникъ. Сега е уволненъ и трѣбва да му търся пакъ мѣсто и то пакъ добро... И всички сѫ така. Всички искатъ. А тъй имъ е тежко когато не имъ услужишъ. И всѣки казва: „азъ само това едничко поискахъ“. Не мисли, че всѣки иска все по едно, а тѣ сѫ стотина, които искатъ. А отъ где? И дори ако бѣхъ поне на власть. Ами сега кой иска да ме слуша? Всѣки си има за всѣкѫде преди всичко свои хора.

                — Изглежда, че не е лесно да бѫде човѣкъ шефъ на партия — каза Стефановъ и въ гласътъ му звучеше нѣкакво наивно страхопочитание предъ тежката участь на човѣка, който го държеше подъ рѫка.

                — И да Ви кажа ли г. Стефановъ, Вий ми се струвате едничкия, който идете понѣкога въ кѫщи безъ нѣкаква преднамѣреность. Другото всичко все иде да иска. Този за нѣкакво предприятие, други за нѣкаква служба, трети третото...

                Стефановъ усети че се зачервява.

                — Простете, г. Поповъ, но и азъ не правя това щастливо изключение. И азъ дойдохъ пръвъ пѫть именно отъ желание да помогнете по една работа... братъ ми.

                — Спомнямъ си, но това бѣше нищо. Вий искахте една услуга за дѣло, което само по себе си бѣше право, законно. А какви има отъ тѣзи, които ми дотѣгатъ всѣки день! Ще видите хора на които мѣстото е въ затвора, да молятъ за полицейски длъжности; безъ всѣкакъвъ цензъ да искатъ важни и отговорни мѣста въ държавата; трети въпреки всѣкакви закони и правилници да имъ се даде известна концесия, за която абсолютно нѣматъ право. И що може да стори политическия мѫжъ у насъ? Да се огъва всѣки день, да прави компромиси съ себе си, защото всѣки единъ отъ тѣхъ, ако му не трѣбва днесъ, ще му потрѣбва утре... И въ края на краищата политическия мѫжъ се натрупва съ закононарушения и всѣки бърза да го замѣри съ каль, да злорадства, да го клейми. А кой е кривъ за всичко това? Дали менъ се не иска да бѫда по-добъръ отколкото е политическия ми противникъ? Да бѫда честенъ и вѣренъ на законитѣ, както тѣ изискватъ това отъ всѣки единъ български гражданинъ? Да не употрѣбявамъ голѣмата власть на министра да ги заобикалямъ? Но... ето това „но“... А всѣки единъ отъ тия, които пълнятъ салона... Всѣки мисли, че за него трѣбва да направи изключение и министъръ и законъ! Отъ тамъ и безпорядъка въ нашата страна и политическата развала и партизанщината. Министра не може да падне отъ небето. Нему трѣбватъ избиратели. А тѣ иматъ своя психология, свои искания, срещу които мѫчно се върви, отъ тамъ и покварата. А когато единъ день всичкитѣ тѣзи капки се събератъ, тѣ не падатъ върху тия, които сѫ първопричината, а върху политическия мѫжъ. И ето неговата личность се раздвоява. Едно иска той, неговото разбирание и характеръ, другото налагатъ тѣ, многоглаво чудовище съ безконечни искания, което чудовище когато си на власть е грамадно, а въ опозицията се стопява като пролѣтенъ снѣгъ — партията! И колко често човѣкъ трѣбва да прави не това което иска, благодарение тая партия!..

                Стефановъ слушаше мълчаливъ тия разсъждения, които по-скоро бѣха гласни мисли на Поповъ. Дали наистина тоя разговоръ съ дамата бѣ го така разсърдилъ или той само иска да интимничи съ неизвестна нему цель? Но тая мисъль се мѣрна като свѣткавица и дава мѣсто на друго — искрено съжаление къмъ него. Той самъ като че ли се чувствува силенъ и превъзхождащъ го въ много отношения и най-важно — много по-свободенъ. Кой може нему да му налага така? А всѣкидневния животъ? Та прави ли той компромиси съ него?...

                — Извинете не чухъ — каза бързо Стефановъ. Поповъ бѣше го запиталъ нѣщо, а той замисленъ не бѣ разбралъ.

                — Навѣрно бѣхте вече въ кѫщи — повтори му той въпроса.

                — У васъ? Не, г-нъ Поповъ, отивамъ си дома.

                — А Тодоровъ не ви ли съобщи, че искамъ да ви питамъ нѣщо?

                — Не.

                — Нашето срещане значи е една случайность? Толкозъ по-добре... Той помълча малко. Видите ли какво г-нъ Стефановъ, азъ мисля да поговоря съ васъ по една сериозна работа. Ний много малко се познаваме, но всичко, което чухъ за васъ бѣха само похвали. Вашата скромность е пословична. Поне тъй сѫ ми говорили. Като химикъ вий си разбирате отлично материята, това научихъ отъ самия ви нѣкогашенъ професоръ.

                Стефановъ крачеше съ наведена глава доста смутенъ отъ тия неочаквани похвали.

                — Тъй че, ако потрѣбва человѣкъ съ качества като вашитѣ, азъ смѣтамъ, че мога смѣло да разчитамъ на васъ и че ще оправдаете довѣрието ми. Азъ не ви питамъ за вашитѣ партизански убеждения, защото по всичко личи, че вий сте надъ житейската каль и за васъ партиитѣ не значатъ нищо.

                Стефановъ побърза да потвърди.

                — Видите ли, г-нъ Поповъ, свѣтътъ е тъй малъкъ, нещастията тъй много, че излишно е да си ги увеличаваме съ партизанщината. Да бѫде човѣкъ партизанинъ, трѣбва преди всичко да сѫществуватъ идейни партии. Извинете ме, но мисля като изключимъ, може би, социалистическата, другото всичко у насъ сѫ партии не принципални, а само лични.

                — Почти, г-нъ Стефановъ, почти. По тоя въпросъ не бихъ искалъ да споря съ васъ, даже и ако мненията ни се различаватъ съвсемъ. Но искамъ да ви посветя всецѣло върху работата която може да легне върху ви, при условия, разбира се, ако я намѣрите при сърдце. Нѣкогашната дейность на баща ви ме насърдчава въ това отношение. Само азъ ще ви се моля да ми дадете дума, че това всичко ще остане тукъ — чукна той съ бастуна си, — гдето се говори!

                Стефановъ обеща.

                — Вижте какво. Както вече, навѣрно, се досещате, войната хлопа на вратата ни. Тя е по-близо отъ колкото мислятъ, отъ колкото предполагатъ повечето. Азъ имамъ възможность да зная това. Предстоятъ събития, които чакатъ своитѣ дейци. Вий сте още младъ и още много отъ живота е скрито за васъ. Вий отъ събитията знаете това, което се казва на всичкитѣ, а всѣко отъ тѣхъ си има свой импулсъ, свои скрити мотиви...

                — „Все не е това“ — минаха Стефанову неволно въ мисъльта думитѣ на Барото.

                — Въ тая война, която е война на народитѣ, ний трѣбва да се наредимъ, тамъ кѫдето ни е мѣстото. Кѫдето и да е то, това ще видимъ въ следующитѣ дни. Предъ свѣта сега трѣбва да се покаже, че въ заграбена Македония живѣятъ българи. Това може да стане само чрезъ едно народно възстание, или, ако това е невъзможно, чрезъ дейность отъ чети, които ще скѫсатъ мостоветѣ, хвърлятъ желѣзницитѣ въ въздуха въ Гръцка и Сръбска часть отъ Македония. Това движение трѣбва да бѫде спонтанно, като че излиза отъ самия народъ, независимо отъ туй дали ний ще се наредимъ рамо до рамо съ Сърбитѣ, което е съвсемъ невѣроятно, или ще бѫдемъ срещу тѣхъ, което струва ми се, е най-естественното.

                — И менъ се струва сѫщото — каза Стефановъ.

                — Нали? Това движение ще трѣбва да избухне преди войната, вѣроятно, дори то ще бѫде турено като казусъ бели. Тия чети ще иматъ нужда отъ бомби. Ний не можемъ ги купи отъ никѫде. Ако ги вземемъ отъ войсковитѣ части, а до колкото зная и тѣ ги нѣматъ, рискуваме да компрометираме държавата. И дветѣ групировки на силитѣ почти еднакво ни не довѣряватъ. Ето защо ще трѣбва да се фабрикуватъ тукъ въ насъ, а вий сте най-подходящето за цельта лице. Какво ще кажете вий на туй?

                — Господинъ Поповъ, какво мога друго да кажа освенъ „да“, когато въпроса се касае за пъшкаща подъ робство страна? Не ми е по характеръ, нито пъкъ съмъ се занимавалъ специално съ избухливитѣ смеси, но добре ги познавамъ, поне толкова, колкото ще е нуждно...

                — По-рано ний имахме опитенъ пиротехникъ, но умрѣ презъ балканската война. На всѣкиго человѣкъ не може да се довѣри, вий и сами разбирате това. А бомби, макаръ и отъ старитѣ имахме два сандъка и разчитахме на тѣхъ, но тази дама която видѣхте имала глупостьта да ги нахвърля въ канала преди да тръгне за странство. Да се иска отъ нѣкои частни фирми или лица... никога не бихъ се решилъ. Вашиятъ характеръ, миналия животъ на баща ви, който е далъ толкова пари за тия организации, всичко това ме накара да се обърна къмъ васъ.

                — Менъ дори ми е приятно, г-нъ Поповъ, да помогна съ знанието си. Благодаря ви че сте имали тая добра мисъль да ме потърсите.

                Помълчаха малко.

                — Азъ ще ви предупреда, когато стане нужда. Вѣрвамъ васъ не ще ви трѣбва много време да приготвите смесьта? Разбира се, тя трѣбва да бѫде безопасна, поне до колкото сѫ безопасни всички тия смеси за тѣзи, които ще си служатъ съ тѣхъ.

                — Разбира се, азъ ще видя като какъвъ първоначаленъ материалъ имаме въ дрогерията и тогава поточно ще ви кажа.

                — Бързамъ да ви предупредя, че услугитѣ Ви ще бѫдатъ добре платени, г-нъ Стефановъ.

                — Моля, г-нъ Поповъ, това е едничкото, за което нито съмъ помислилъ.

                — Вѣрвамъ ви, защото ми се струва, че ви познавамъ добре вече.

                Тѣ вървѣха мълчеливо доста. Заобиколиха църквата св. Александъръ и започнаха да се връщатъ.

                — Хубаво време, — каза Поповъ, като му пустна лакета, който до тогава държеше.

                — Като че ли тоя топълъ вѣтъръ ще донесе дъждъ, вмѣсто снѣгъ.

                — По всѣка вѣроятность. A propos — каза Поповъ. — Вий имате и роднина нѣкакъвъ тукъ при васъ.

                — Кой?

                — Георгиевъ, нѣкакъвъ младежъ. Ако би имало нужда да бѫде назначенъ на нѣкаква служба...

                — Той собственно бѣше се заловилъ на работа — каза Стефановъ малко смутено, — но не зная право. Отъ нѣкое време не го виждамъ често.

                — Препорѫчаха ми го... Комитата, та искамъ преди да го назнача нѣкѫде да попитамъ за него... Като какъвъ човѣкъ е?

                — Младежъ — какъвъ. Буенъ, необмисленъ дори, бихъ рекълъ понѣкога съ звѣрски наклонности. Но струва ми се би умрѣлъ, но не би отстѫпилъ отъ думата си.

                — Значи може човѣкъ да се уповава на него?

                — Собственно видите ли, това ще зависи отъ работата, която му се възложи. Ако тя му е присърдце. Но все пакъ едно бихъ казалъ за него — той е честенъ человѣкъ, макаръ че по своему нѣкакъ.

                — Е, хора различни и всѣки съ своя идеалъ. Младитѣ хора сѫ като младото вино, ако не ври — вкисва. Трѣбва само да се умѣе да се чака и да се внимава... Кѫде? Но елате, елате. Сигурно въ салона ще има достатъчно разнообразно общество. То никога не липсва. Рано е още за вечеря.

                — Азъ вече вечеряхъ, — каза Стефановъ.

                — И умно сте направили. Азъ не мога вечеря никога по-рано отъ деветь часътъ. Елате, какво ще правите въ кѫщи или въ нѣкое душно кафене? При Маня всѣкога ще намѣрите интересно общество.

                Слугинята имъ каза, че госпожата е въ синьото салонче. Поповъ влѣзе пръвъ, следъ него и Стефановъ. Лампитѣ бѣха забулени съ сини абажури и всичко имаше изгледъ като да бѣ дълбината на нѣкой морски води. Маня полулежеше на едно кресло. Въ нейната поза имаше нѣкаква умора и очакване. Близо до нея бѣше Павловъ. Неговото чисто избръснато лице бѣ червено, а веждитѣ му свити, като че ли я фиксираше. Фани бѣше захапала дълго шарено наргиле и го смучеше съ такава прѣкомѣрна важность и внимание, като че ли това бѣ нѣкаква граната, която всѣки моментъ можеше да избухне. Хеда и Едита бѣха седнали една до друга. На ниско столче до тѣхъ инжинера Минковъ. Цвѣтановъ съ уморенъ изгледъ седѣше на единъ столъ недалечъ и си премѣташе пръститѣ съ изгледъ на наскучалъ се человѣкъ. Маня дигна дългиятъ разноцвѣтенъ чубукъ, който бѣ изправила до себе си.

                — Вижъ какъвъ подарѫкъ имаме! И това нергеле сѫщо. И този, — какво ли да го нарека? — димникъ за опиумъ, отъ Павловъ.

                — Ако знаехъ, че сте любители на такива нѣща, отдавна бихъ ви ги подарилъ. Имамъ доста отъ тѣхъ...

                Поповъ го изгледа и пръвъ пѫть въ главата му мина нечиста мисъль. Нѣкакво тъмно облаче се пренесе надъ душата му. Сѣкашъ, въ позата, въ тия погледи, които се впиваха единъ въ другъ, той прочете нѣщо опасно, змия, която току що излюпена изпълзява, която утре ще има и зѫби...

                — Той ще ни научи да пушимъ хашишъ и опиумъ!

                — Той ще ни каже какъ правятъ магиитѣ индуситѣ, — каза Фани. Елате тукъ химико, — викна тя на Стефановъ, — смукнете само малко да видите какъвъ ароматъ. Не бой се, азъ не съмъ туберкулозна. Харесва ви, нали?

                Смутения Стефановъ искаше нѣщо да каже, но поелъ димъ, се закашля.

                — Ехъ, какво си бебе, — и Фани му обърна гръбъ.

    Маня го запита за братъ му и той безъ да ще се опечали.

                — Може би, му се е случило нѣщо? — попита Маня бързо.

                — О, слава Богу, не още, госпожо, каза Стефановъ, а въ болната му душа се вече редѣха мисъль следъ мисъль. Сигурно тоя въпросъ му се задава за да му се напомни дългътъ... И той се проклиня въ душата си зарадъ отстѫпчивостьта си, която го накара да се съгласи да дойде тукъ, вричаше се да не стѫпи вече никога, до когато не получи възможностьта да се отплати. А Маня, не подозираща нищо, го разпитваше най-подробно. Той се повече бъркаше и отговаряше нелогично. Тя се засмѣ.

                — Вий сигурно сте влюбенъ, — заплаши го тя съ пръстъ.

                Той наведе глава още по-смутенъ.

                — Разбира се, че е влюбенъ, — каза Фани — и то въ никой другъ освенъ въ мене. Ела, химико, тукъ! Седни де, — изтика му тя низката табуретка изъ подъ краката си. — Бога ми, никакъ не ви бива за рицарь, — говорѣше му тя най-сериозно, а само ѫглитѣ на свѣтлитѣ ѝ очи се смѣеха. Косата ѝ, разчорлена малко, огрѣяна отъ свѣтлината отгоре и изотзадъ, ѝ даваше видъ като да бѣ оградена отъ белезникавъ синъ ореолъ. Стефановъ се сконфузи съвсемъ. Той потърси съ очи свободенъ столъ и, като не намѣри, се сви и седна върху малката табуретка. Въ цѣлата му фигура имаше нѣкаква детска покорность. Фани се усмихна.

                — Охъ, мой послушний рицарю, — потупа го тя по рамото.

                Рѫката ѝ леко се допре до страната му и като че ли нагорѣщено желѣзо бѣ — тя цѣлата пламна и се зачерви. Той дигна погледъ презъ глава да я види. Кѫдравата му коса се разсипа малко назадъ. Тя неочаквано го хвана подъ брадата и му обърна главата още по-назадъ.

                — Маня, погледни! Виждашъ ли колко е красивъ така? Не ти ли напомня картината на Тристанъ и Изолда отъ Мюнхенската галерия? Струва ми се, че ще се влюбя въ васъ, Бога ми! — гледаше го тя усмихната. Подъ погледа на всичкитѣ Стефановъ се чувствуваше почти нещастенъ. Той би далъ всичко най-скѫпо, ако това би било нѣкѫде на саме, ако въ тоя жестъ имаше поне малко чувство, а не странности на една екцентрична госпожица, красотата на която му напомняше миналото съ такава тѫга... Този бѣше четвъртия пѫть какъ той се срещаше съ нея, а тя вече се държеше, като стара приятелка. И какъ хубаво би било да слуша думитѣ ѝ, ако не виждаше очитѣ ѝ. А тѣ бѣгаха бърже и се смѣеха така безмълвно, но тъй подигравателно, че той сещаше болка дори.

                — Измѫчи момчето, пустни го! — каза Маня сериозно — вижъ колко се изпоти челото му.

                Действително тамъ капки поть пъкнѣха една следъ друга.

                — О, мой бедни търпеливи химико, — отри му тя съ своята кърпа челото. Навѣрно, нѣкога майка ти те е триела така, когато си се събуждалъ отъ сънь. И менъ така сѫ ме изтривали... И тя леко поглади челото му.

                За минута Стефановъ почувствува, сѣкашъ, топълъ вѣтъръ, че лъхна по него — и пакъ си отмина. И като че ли това не бѣ мигъ, а животъ траящъ дълги слънчеви дни... Той дори затвори очи отъ удоволствие...

                — Не е, братко, тукъ за менъ, но нѣма на кѫде. Тукъ всички сѫ тъй поетични, — чу се гласътъ на Цвѣтановъ, при когото се бѣ изправилъ Поповъ — да твърде много... поетични... добави той. А ний съ тоя нещастникъ тамъ, който вечно изчислява съ своята инжинерска линийка, която можешъ да видишъ и ти— стърчи изъ джобътъ му, ний сме най-лишнитѣ хора тукъ.

                Инжинера го погледна сърдито.

                — Говорете само за себе си.

                — Хе, нещастникъ си и ти, братко, нещастникъ — каза Цвѣтановъ съ нескривана ирония. Напразно поглеждашъ, не си поетиченъ... Не върви на математиката ти... Хората чакатъ приказки да имъ разправяшъ, а ти знаешъ само формули.

                Минковъ извърна недоволенъ глава, стискайки устни. Тази дебелашка интимность го смущаваше много, но той не намираше за уместно да се разправя предъ другитѣ.

                — Наистина, г-нъ Павловъ, вие не свършихте историята си, която разпрявахте. — каза Хеда.

                — Да, — каза Маня — и, струва ми се, бѣше най-важното

                — Края не чухме.

                — Какъвъ край? Тая цѣлата история е само отъ две думи — каза Павловъ, като че ли недоволенъ.

                — Може, но вие не я свършихте!..

                — Брата, по-голѣмия братъ следъ дълги години се връща и намѣрилъ, че най-хубавата жена на племето е взета отъ неговиятъ братъ.

                — До тамъ, до тамъ, — каза и Фани. — Продължете и по-нататъкъ — това изглежда интересна история.

                — Нѣма нищо интересно въ нея, — каза Павловъ — обикновена история между червенокожитѣ индийци.

                — Не сѫ ли измрѣли вече? — попита Поповъ.

                — Не, има цѣли племена, макъръ и не тъй многобройни както преди. Това сѫ обикновени случки тамъ. Ний не сме свикнали, та затова ни се струватъ странни.

                — Нищо, довършете, — каза Маня, като го погледна съ голѣмитѣ си крѫгли очи...

                — Братътъ донесълъ богатства отъ северъ, което копаели бѣлитѣ хора: — златенъ пѣсъкъ, ножове на които острието режало тѣхнитѣ стари мечове, орѫжие, което можело да гърми по нѣколко пѫти, безъ да се пълни... Той ималъ всичко, нѣмало равенъ по богатство въ цѣлото племе — и все пакъ се чувствалъ по-беденъ отъ всички. И събралъ той всичко, което ималъ и го сложилъ при краката на братъ си и казалъ: — „Ето това е всичко, което имамъ. Цѣлото племе намира че то е повече отколкото иматъ всички наедно. Азъ ти го давамъ въ замѣна на твоята жена“.

                — Тамъ е нѣщо обикновено да се смѣнитъ женитѣ или продаватъ, — добави Павловъ, като гледаше виещия се пушакъ отъ цигарата си.

                — Но братъ му не се съгласилъ. Тогава той извадилъ ножътъ си и го забилъ въ сърдцето му... Разказвача, млъкна.

    Мълчеха всички.

                 А тя? — попита Маня.

                — Тя тръгнала подире му и влѣзла въ неговия вигвамъ или кожена палатка.

                — Ако азъ бихъ била не бихъ направила така — каза Фани. Азъ бихъ го одушила, изхапала или съ ножъ бихъ го мушнала.

                — Или самиятъ него бихъ прострела до братъ му, — каза Маня.

                — Не всичко, което се говори — се прави! — каза глухо Павловъ.

                Нѣкакъвъ тъменъ лѫчъ мина, сѣкашъ, презъ сърдцето на Поповъ и то потърпна болезнено. Втори пѫть тая вечерь му се стори, че думитѣ и погледитѣ раждаха змии, които утре ще захапятъ. Но той отгони тая бърза, като свѣткавица мисъль, взема си сбогомъ отъ всички и отиде въ кабинета си. Когато влезе вѫтре и вдигна погледа видѣ до вратата Асенъ и Комитата, които го чакаха прави. Той ги изгледа мълчеливо и седна на стола си.

     
  25. Философи по неволя

                Стефановъ отиваше съвсемъ неохотно на среща съ Барото. Ако не бѣше мѫката отъ мисъльта, че дължи на Маня толкова пари, не би отишълъ никога. Но сега всѣко виждане, среща, макаръ и случайна, или дори споменувание само името ѝ, му напомняше това и той се чувствуваше крайно неприятно, неловко, като да бѣ направилъ престѫпление. При това и паритѣ на бай Григоръ не се връщаха още. Нѣколко пѫти ходи самъ да пита на пощата, но чиновника дигаше само рамене.

                — Когато дойдътъ ще ви известътъ, но има още време. А може би сѫ го намѣрили въпреки неточния му адресъ!..

                Скришна сѣнка легна на душата му.

                Свикналъ до сега да живѣе скромно по възможность, той сѣкашъ не сѣщаше нуждата, поне тъй както другитѣ. Навикналъ да ограничава желанията си, той не чувствуваше тъй остро липсата както мнозинството. При това въ неговиятъ животъ лишенията често пѫти идеха следъ доволствата, та той бѣ започналъ и на едното и на другото да гледа като случайности, твърде маловажни за да смущаватъ душата му. По-късно оскѫдицата често надничаше при него, но и тогава тя бѣ му стара приятелка и твърде малко го безпокоеше. Но сега неочаквано се намѣри предъ двойно задължение: къмъ една жена, която съвсемъ му не бѣ близка и къмъ единъ човѣкъ, който неволно му бѣ помогналъ. Паритѣ той смѣташе, както и да е да върне, но начина по който бѣха изтръгнати го плашеше. Въпреки хубавитѣ думи на Асена, това за него си оставаше кражба. И той всѣка вечерь почти се измѫчваше, напрегайки мисъльта си, да намѣри възможность да повърне паритѣ на стареца, безъ да изложи това лекомисленно момче, което несъмнено е искало да му помогне. Колкото повече размисляваше върху това, толкова по-малко Асенъ му се струваше виновенъ. И все пакъ мисъльта за кражбата тегнеше все повече и повече върху душата му. Колкото и не богатъ, той никога не бѣше идвалъ въ парична зависимость отъ чужди и сега му се струваха тия отношения тъй нетърпими, че не му даваха спокойствие. Да дава човѣкъ излишното, а той всѣкога мислеше, че само излишното дава — му се струваше тъй естествено и необходимо, че дори не можеше намѣри въ мисъльта си представа за противното. Но да получава, това му се виждаше странно. Още по-странно му бѣ невъзможностьта да убеди Асена, че кражбата е нѣщо лошо. Той чувствува сѣкашъ това съ цѣлата си душа — и все пакъ думитѣ му бѣха тъй безсилни да го докажатъ! И той дори не се разсърди, когато Асенъ се подсмиваше. И сѣкашъ отъ тогава Асенъ изгуби всичкото си уважение къмъ него и почна да страни и почти не стѫпяше вече. Стефановъ чувствуваше че въ кипящата душа на Асена взима надмощие неправилното схващание; че репликитѣ му сѫ пресилени и все пакъ думитѣ за възражение му липсваха. Странно му бѣше, че трѣбва да се доказва, че е лошо такова очевидно нѣщо като кражбата! Само мисъльта, че би могълъ да продаде мѣстото и да се изплати, го малко успокояваше. А то напротивъ още първата среща съ Барото го разочарова, въпреки всички препорѫки на д-ръ Тодоровъ. Тая тънка лисича фигура, постояннитѣ му усмивки и потривание рѫце, не му вдъхваха никакво довѣрие, въпреки самоувѣрения видъ на Барото. Той обиколи мѣстото на една и друга страна, гази снѣга, духа си по рѫцетѣ, прави нѣкакви дупки, смѣта ги, спира се тукъ и тамъ, оглежда се насамъ и нататъкъ, като да търсеше нѣщо и най-после, като си правеше нѣкакви смѣтки по пръститѣ, го приближи и му каза:

                — Ти го остави на менъ — само ще трѣбва...

    90 и 18 и 40 ... татъка около 150 —160 лева да се похарчатъ. Види се той забелеза по сѣнката, която премина по лицето на Стефановъ, че тая излишна сума не би се намѣрила така лесно въ джобътъ му, та затова бързо добави.

                — Ти остави на менъ. Дай ми „картъ бланшъ“ при условие, разбира се, че и комисионната ще бѫде прилична. Азъ ще уредя всичко. Ти само ще се явишъ и ще получишъ паритѣ.

                — А като колко?... — запита Стефановъ смутено, може да се нарече прилична комисионна? Простете ми, азъ съмъ съвсемъ невежа, па и не съмъ никога продавалъ по-рано.

                Барото го изгледа съ стиснатитѣ си насмѣшливи очи.

                — То се види по всичко... Но не се безпокойте. Смѣтамъ, че хиляда лева...

                — Какъ? Хиляда лева! — каза бързо изненаданъ Стефановъ. — Та колко мислите, че биха дали за това мѣсто?

                — Не по-малко отъ десеть, а, може би, и повече.

                — Вий се подигравате. Та нима то струва толкова?

                — Ще го направимъ да струва, бѫдете спокоенъ, — хилѣше се той, показвайки му своитѣ едри, почти почернели вече отъ пушене рѣдки зѫби.

                Стефановъ остана съ впечатление, че това е човѣкъ, който повече говори, отъ колкото може да направи и само невъзможностьта му да си помогне самъ, го караше да се съгласи на неговото намѣсване.

                Когато загатна за впечатленията си на Тодоровъ, този, въпрѣки очакванията му, побърза да го успокои. При все това той отиваше съвсемъ неохотно на свиждането. И когато слѣзе отъ трамвая при Павлово, той вече забележи малката фигура на Барото, крачаща важно всрѣдъ снѣга, когато топлиятъ вѣтъръ, духащъ отъ нѣколко дни, бѣше стопилъ тукъ таме. Но когато приближи още повече, Стефановъ се спрѣ недоумѣващъ. Самото мѣсто се бѣ крайно измѣнило. Хубава телена ограда бѣ се протегнала и дори прескочила окопа, който той смѣташе за граница на мѣстото. Но още по-голѣма бѣше промѣната вѫтре. Стефановъ просто не вѣрваше на очитѣ си. Правилно наредени дръвчета отиваха отъ единия край до другия. Тѣхнитѣ стебла бѣха набѣлѣни съ варь, грижливо привързани къмъ набити до тѣхъ колчета. На всѣко отъ тѣхъ висѣше дъсчица съ надписъ на латински. Той обърна една, друга, трета — всички бѣха коректно написани, А — Какъ ти се вижда? — питаше го следъ малко Барото, триещъ по обикновенно му рѫцетѣ си.

                — Та това е цѣла овощна градина!

                — Именно. Погледни само надписитѣ — тѣ сѫ вѣхти. Нарочно съмъ ходилъ въ разсадника. Нѣкои може би значатъ ябълки, а сѫ навързани на круши, но това сѫ подробности. Но впечатлението е добро, нали? Като че отъ години си е било градина тукъ.

                Стефановъ се оглеждаше все по-изненаданъ.

                — А какъвъ е онзи пѣсъкъ и камани тамъ?

                — Какъ какъвъ? Ами не четохте ли въ вестницитѣ? Стефановъ отвори широко очитѣ си.

                — Какво да чета? Нищо не съмъ челъ.

                — Толкова се интересувате тогава ... Ами че това сѫ разкопкитѣ, които сте правили.

                — Кой?

                — Вий!

                — Кога?

                — Много сте недосетливъ човѣкъ вий Стефановъ — взе да тършува той изъ джобоветѣ си. Вижте! подаде му той малко смачканъ вестникъ — още онзи день е печатано. Вече купувачи се обадиха, а той само нищо не челъ.

                Стефановъ грабна бързо вестника и го зачете на мѣстото, което Барото му посочи. Въ не малкото антрефиле се разправяше, че случайно, при копане на кладенецъ, въ реномираната овощна градина на еди кого си, която градина предстои да бѫде продадена поради деление на наследство, сѫ се открили основитѣ на стара постройка и сѫ били намѣрени нѣколко монети отъ римско време.

                — Какъ! — викна докачено Стефановъ — това е подигравка или що?

                — Никаква подигравка! За тия разкопки ще има и въ днешнитѣ вестници макаръ и да смѣтамъ вече ненуждно това. Купувачи се обадиха двама, професоръ Ивановъ и шапкаря Петровъ. Ето и писмата имъ. Тъй като азъ устройвамъ продажбата, а следъ единъ часъ — погледна той часовника си — ще бѫдатъ тукъ, то...

                Стефановъ бѣ крайно възмутенъ и не можеше да намѣри думи, незнаеше какъ да почне и отъ какво.

                — Ами това е цѣлото лъжа — каза най-после той.

                — Кое?

                — Всичко това, монети, разкопки, градина... .

                — Моля, каква лъжа? Това монети ли сѫ? — поднесе му той шепа римски монети.

                — Монети!... попипа ги той очуденъ. — А нима наистина ги намѣри тукъ?

                — Разбира се. Ела. Ето що... — потъна той ядосанъ въ трапа, гдето се валяха голѣми тухлени парчета и измъкна още една. Стефановъ не вѣрваше на очитѣ си.

                — Ами действително ли това сѫ римски тухли?

                — Разбира се, че сѫ римски, отъ крепостната стена при дивизионото стрелбище чакъ съмъ ги донесълъ. И монетитѣ сѫ римски. — Пръсна той наново десетина изъ трапа — доста пари съмъ далъ за тѣхъ. Копахме както виждашъ, кладенецъ, излѣзе... парчета отъ крепостна стена и римски монети!

    Стефановъ, който за минута бѣ повѣрвалъ преди това въ една щастлива случайность, се отдръпна обиденъ.

                — Та това е лъжа, при това много цинична.

                — Кое е лъжа? Монетитѣ ли? — сочеше му той шепата си, каманитѣ ли че сѫ отъ римско време или градината? — направи той широкъ жестъ. Нищо нѣма лъжа! Всичко това е истина — на гледай и пипай! Монетитѣ ще отидатъ въ музея, разкопкитѣ ще ги продължи професора, а градината ще даде своитѣ плодове. Днесъ ще имаме двама купвачи. Утре, когато прочетатъ въ другитѣ вестници за важната монета, (всѣка стара монета е важна!) то ще имаме още десетина купувачи, цената на мѣстото ще подхвъркне, а сѫщо и моята комисионна — затова съмъ се и трудилъ.

                — Но съгласете се, че това е... какъ да ви кажа — подигравка съ хората, измама ако щете, най-долна измама!

                — Тъй ли? — кипна Барото — Кое е измамата тукъ? А менъ когато ми продадоха това палто и ме увѣриха, че било чиста вълна само, а то излѣзе памукъ и вълна — и то не поне свесни, а дрепъ отъ тѣхъ, кому да се сърдя? Измама ли да го наречешъ? — Не, викатъ му търговия! Така е въ живота. Хората ми го поднесоха, гледахъ го, избирахъ го. Стока имъ е. Тѣ можеха да кажатъ, че е и златно, азъ трѣбваше да си отварямъ очитѣ. Сѫщото е и сега тукъ. Ето имъ мѣстото. Азъ може да имъ казвамъ всичко. Тѣ нека гледатъ. Ако обичатъ да купятъ, ако не, тѣхна воля! Каква измама има тукъ?

                — Съгласете се, че тукъ, както щете да го наречете, каквито и да сѫ мотивитѣ, все има съзнателно измамване, даване нѣщо, което съвсемъ не е това.

                — Не е това, не е това... А какво е? Ето земята, градината, римски тухли, римски монети, който иска по-вече здраве! Не било това... Като че ли цѣлиятъ ни животъ не е все сѫщото? Ами нали и ний все купуваме и въ края на краищата винаги все излиза „че не е това“! Дори ний хората все излизаме че не сме това за което ни мислятъ... Па ако щете — и за което си мислимъ и ний самитѣ... Ами... А вий току се завирате съ своето „не е това“.

                — Разберете, азъ не мога.

                — Думи... не можете. Струва ви се само. И това „не е това“ както вий мислите. Знаете ли по какъвъ начинъ ще е взелъ паритѣ тоя, който ще ви ги начете за мѣстото? Дали и той не е продавалъ дребъ вмѣсто вълна, лой вмѣсто масло, или най после, ако щете, мръсната си и мазна душа — за лице на честенъ човѣкъ? Ти сѣкашъ си дете... Та ний никога не получаваме толкова, колкото струва всѣко нѣщо; кога повече — рѣдко; кога по малко — винаги, но никога равно... Та и вий самите мислите, че ви плащатъ колкото изработвате ли? — Никога. По голѣмата частъ отъ трудътъ ви отива за господаря, а вий вземате остатъка. Всѣкога и на всѣкѫде е така, все „не е това“ което ви казватъ. Помислете само повечко. Но вий сте младъ, това е... Па за Бога, знаете ли вий дали, подъ тая черна земя не се криятъ купища злато, скрито въ недрата ѝ, които ще обогатятъ цѣли поколения? Когато продавашъ една шапка, една дреха, едни обуща, — давашъ — и знаешъ какво. А тукъ знаешъ ли? Тогава защо да не искаме толкова, колкото могатъ ни даде? Нали всѣки си прави смѣтката — никому не ще взематъ паритѣ на сила.

                — Азъ не мога — каза тихо Стефановъ, не мога! разберете това — и като си обърна гърбътъ, закрачи изъ снѣгътъ.

                — Не можешъ, че не те е натисналъ глада. Като те понатисне, ще можешъ... — и Барото почна важно да се разхожда изъ импровизираната градина, чакашъ купувачитѣ...

                Стефановъ мина направо презъ полето. Снѣгътъ бѣше се тукъ тамъ стопилъ. На нѣколко мѣста потъна въ копки и краката му се измокриха, но той почти не ги сещаше. Когато стигна една ограда, тръгна край нея, а следъ това излезе на шосето.

                Трамваи го стигаха и заминаваха. Той вървеше съ наведена глава. Много мисли се преплитаха въ неясни образи. Като че ли живота тепърва разгръщаше страницитѣ си предъ него и той съ очудване виждаше че не може да ги чете, не разбира езика му.

                И Асенъ, спомня си той му каза сѫщото — че езицитѣ имъ сѫ различни. Но нима и сега?...

                И той се спира.

                Барото е нѣкакъвъ неуравновесенъ человѣкъ и туй то! Но какъ могатъ други хора да харесватъ постѫпкитѣ му, да го намиратъ твърде практиченъ? И кое хората наричатъ изобщо практично?

                Той се замисля дълбоко. Сѣкашъ никога до сега не бѣ надничалъ въ тая обикновена дума. Той търсѣше съдържанието ѝ, обръщаше я по хиляди начини, мѫчеше се да си спомни части отъ фразата, когато я е употрѣбявалъ. А тя сякашъ бѣгаше, изплъзваше се отъ мисъльта му или оставаше само такова съдържание, че той дори се очуди какъ хората не се обиждатъ, когато ги наричатъ практични! Та нима това всичко е практичность? А где свършва практичностьта и почва измамата? Кое и измама? Да се плати за едно мѣсто повече, отколкото нѣкой мисли че струва, което мѣсто наистина — кой знае това? — може да има въ дълбинитѣ си злато? Или да се плаща, както за неговата работа много по-малко, отколкото въ действителность изработва? Че инакъ пъкъ би ли го държалъ господаря му? Нали той иска да печели?

                Да печели? Дали кражбата и печалбата не сѫ все едно и сѫщо? Дали Барото не е правъ? Че ний хората вземаме все „не това“, което е въ действителность?

                Той върви и всичко му е чудно и странно. Като че ли пръвъ пѫть наднича въ живота си, пръвъ пѫть се замисля за думитѣ, за тѣхната сѫщина. До сега той ги е само говорилъ, а никога не е мислилъ за тѣхъ. Но и дали само той не е мислилъ? Като че ли напротивъ, всички турятъ само условно съдържание на думитѣ, разбиратъ само това, което тѣмъ се иска. Той е челъ толкова книги, възхищавалъ се е отъ тѣхъ, мѫчилъ се е да ги разбере, а никога не е дори помислялъ, че е трѣбвало да почне не съ книгитѣ, а съ самитѣ думи, тѣ сѫ които трѣбва да се разбиратъ...

                Той се спира и обръща. Витоша е надигнала бѣлата си назѫбена глава, сѣкашъ се мѫчи да надникне нѣкѫде. Въ надипленитѣ ѝ гѫрди се раждатъ леки бѣли облачета и пъплятъ бавно.

                Тя е била нѣкога и когато не е имало никой отъ насъ — мисли си той — и ще остане вѣкове следъ насъ! Нашитѣ поколѣния за нея сѫ само дни въ живота ѝ. Колко ли се отекчава, че сѫ тъй еднообразни?.. И той пакъ се обръща и тръгва. Далечъ въ лѣво се вижда голѣмото здание на затвора, а въ средъ града стърчи високото позлатено кубе на църквата. Едното бѣ създадено да оправя душитѣ — другото тѣлата, едното и другото викаше сякашъ при себе си нуждаещитѣ се...

                Какво ли си говорятъ тѣ — тия голѣми здания презъ стрѣхитѣ на многото кѫщи. забулени сега въ лека мъгла? И подъ всѣка една отъ тия стрѣхи живѣятъ хора, практични хора, съ своитѣ мисли, грижи, на които мълчаливия свинксъ на църквата1) никога не ще даде отговоръ, както и многоочестия затворъ не ще може да съзре винаги нуждаещитѣ се отъ него.... И стоятъ тѣ тритѣ — вѣчното на върховетѣ на Витоша и човѣшкото творение, църквата и затвора, единъ срещу други и безмълвно размѣнятъ своитѣ мисли въ тъмнината на нощьта. А въ гърдитѣ имъ, около тѣхъ се притайватъ, гнездятъ, вълнуватъ много и много дребни практични хорица съ своитѣ всѣкидневни грижи...              

                Бѣше вече късно, когато той стигна дома си. Той бѣ вечерялъ неохотно. Па може би и поизморилъ се бѣ. Въ коридора отъ далечъ още чу висока псувня. На полуотворената врата стоеше Трайко, а отъ вѫтре се виждаше малка костелива рѫка.

                — Ще изчезнатъ палатитѣ на Гешовъ и милионитѣ му на прахъ ще станатъ, а това което съмъ писалъ ще остане за вѣчни времена, защото то е частица отъ вѣчното, отъ душата...

                — И все пакъ, крѣсна важно Трайко — казано е — „суета суетъ и всяческая суета“, нищо не остава, всичко си отива.

                Стефановъ се чувствуваше съвсемъ неразположенъ за споръ, затова побърза да си влезе въ стаята, но я намѣри заключена. Той се върна и се вмъкна въ тая на Ванко и Асенъ. Той намѣри цѣла група тамъ. Проданъ и Асенъ кроеха нѣщо отъ тенеке, Ванко седѣше до печката, а Тодоръ —на единъ отъ столоветѣ. Русо бѣ се облѣгналъ съ рѫце отзадъ върху масата и неговата костелива фигура хвърляше дълга сѣнка върху стената. Стефановъ ги поздрави.

                — За ключа ли? — скочи Ванко. Откакъ окрадоха хазаина все ме е страхъ да не надникне нѣкой и въ твоята стая — подаде му го той.

                — Това за машината ли ти е нѣщо? — попита Стефановъ Продана.

                — Да т. е. трѣбва ми нѣщо — смънка той, като се мѫчеше да го скрие подъ масата.

                — Май самоваръ ще си правите, — усмихна се Стефановъ.

                — Да, да, самоваръ, — засмѣ се прекомѣрно весело Тодоръ, като се удряше по бедрата, — само, че който пие веднажъ не ще повтори.

                Асенъ го изгледа строго изъ подъ вежди и той веднага млъкна, като да не бѣ се никога смѣлъ, а Русо дори се наведе и закашля.

                — Кѫде ти е нераздѣлния другаръ? — попита го Стефановъ.

                — Кой, Добревъ ли?

                — Остави го тоя шарлатанинъ — намѣси се Асенъ — той сега е вече чиновникъ.

                — Нима? А ти какъ може да живѣешъ безъ него?

                — Отъ шарлатани нѣма нужда. Истинския человѣкъ е свободенъ като птица и само вѣтъра е неговъ другаръ. Понѣкога и бурята — толкова по-добре! — каза важно Тодоръ.

                — Виждамъ, че другъ вѣтъръ е повѣялъ — каза Стефановъ.

                — Може. И то доста силенъ ще е, та може и съвсемъ да отвѣе нѣкого — каза надуто Тодоръ. Асенъ го погледна отново. Той млъкна. Отъ Стефановъ не избѣгна това. Той вече виждаше кой е новия „другаръ“ на Тодора.

                — Какво прави сестра ти? — попита той Продана за да промѣни разговора. Този го изгледа мрачно. Видимо страдание мина като сѣнка презъ лицето му.

                — Иди я вижъ! — каза му той грубо и въ гласътъ му се чувствуваше скрита вражда. Като че ли безъ да ще бѣше бутналъ най-болното мѣсто на една рана. Стефанову стана неловко и той се почувствува всредъ една враждебна атмосфера. Само виновната усмивка на Комитата му сочеше още, че има человѣкъ, който макаръ и да не може да му помогне нищо или улесни въ разбиране, все пакъ мислѣше съ благодарность за него.

                — А ти, Русо, държишъ ли още дневникъ? — запита Стефановъ. Последния го изгледа презрително и така високомѣрно, като че ли бѣше нѣкой царь, отъ когото искатъ милость.

                — По-рано ний-държахме дневници — издума той важно и пишехме нашитѣ постѫпки. Отъ какъ сме станали свободни хора, другитѣ ще записватъ постѫпкитѣ ни въ своитѣ дневници!

                — Браво! — изплѣска рѫце Тодоръ. Дори Асенъ го погледна съ погледъ въ който личеше задоволство отъ което блѣдото лице на Русо се зачерви на скулитѣ.

                Стефановъ изгледа по редъ това странно общество, дигна неволно рамене и излѣзе.

    ____________________________________________

    1) Църквата Александръ Невски гледана отъ западъ има изгледъ на Свинксъ съ отворена уста. б. а.

     

×
×
  • Създай нов...