Ани

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Следъ това Ще прочета 2 глава отъ пророкъ Йоилъ. Ще взема само две думи отъ 28 стихъ: „И следъ това”. При самитѣ мѫчнотии въ живота, човѣкъ трѣбва да опредѣли своето положение. Той си има единъ естественъ стремежъ, както всѣко живо сѫщество се стреми да намѣри своето мѣсто и условия, при които може да живѣе и да се проявява; то е единъ вѫтрѣшенъ, естественъ процесъ. Азъ го наричамъ Божественъ процесъ, помощь на човѣка да живѣе, понеже животътъ, това е изразъ на Божествения животъ; само тамъ, дето е Богъ, има животъ; дето го нѣма Богъ, нѣма животъ. Какво нѣщо е животътъ? Въ присѫствието на Бога е животътъ. Тамъ, дето Богъ го нѣма, нѣма животъ. Съвременнитѣ хора все спорятъ - дали има Богъ или не. То е схоластично разглеждане. Въпроситѣ: дали има вода или не, и дали има Богъ или не, сѫ различни; съвсемъ другъ е смисълътъ на тѣзи понятия. Дали тамъ има вода или не, сѫществува отначало едно предположение; и следъ като провѣрите, ще извадите единъ изводъ, че нѣма вода тамъ, провѣрено е опитно, нѣма вода; това е така наречениятъ логически изводъ. Логическитѣ изводи, това сѫ отражения на нѣкакви истини, но отражението въ едно огледало не е никаква действителность. Въ огледалото има ли нѣкаква реалность? Виждате, човѣкъ се мърда въ огледалото, но въ огледалото нѣма никаква дължина, нѣма никакъвъ свѣтъ - сѫществува, но нищо не сѫществува. Сѫществува едно - отражението. По огледалото можемъ да намѣримъ реалностьта, точно обратно перпендикулярно, въ противоположна посока. Тогава, когато ние казваме „всичко е суета на свѣта”, това е отражението. Споредъ индуската философия, този свѣтъ е отражение; Майя - значи, реалниятъ свѣтъ е въ обратна посока на материалния. Материалниятъ свѣтъ е резултатъ, една проява, той е дотолкова реаленъ, доколкото се отразява вѫтрѣ въ огледалото. Следователно може да поставя нѣкакво противодействие и да не остане отражението. Ако отражението го нѣма въ огледалото, това ни най-малко не показва, че реалностьта не сѫществува. Сѣнката може да изчезне, но реалностьта ще остане; но никога въ свѣта не може да има сѣнка, задъ която нѣма реалность. Тъй щото онѣзи, които казватъ, че „всичко е суета”, както е казалъ Соломонъ, не сѫ прави. Трѣбва да изтълкуваме - какво значи суета. Суета значи - да не разбирашъ нѣщо. Търсишъ реалностьта на нѣщата тамъ, дето я нѣма - суетишъ се. Търсишъ живота въ удоволствията на земята - тамъ никога нѣма да го намѣришъ. Въ удоволствието животъ нѣма. Сега, когато азъ говоря така, ще кажете: „Човѣкъ не трѣбва ли да има удоволствия?” Той не трѣбва да се заблуждава въ удоволствията, ние идваме до крайность. Нѣкой твърди, че трѣбва да се яде много. Не, не трѣбва да се яде много. Нѣкой казва, че никакъ не трѣбва да се яде - и той не е правъ. Ще ядешъ умѣрено, толкова, колкото трѣбва. Единъ законъ има, споредъ който, всѣки единъ знае, колко трѣбва да носи. Всѣки единъ човѣкъ знае, колко трѣбва да яде. Затова не се иска никакво педагогическо наставление, защото малкитѣ птици и животинкитѣ, които нѣматъ учители по педагогия, знаятъ какъ да се хранятъ много добре. Птицитѣ не знаятъ ли какъ да ядатъ? Инструктори нѣматъ за това, но тѣ сѫ много досетливи. Когато майката кълве, тѣ броятъ, колко пѫти удря въ земята и отъ туй кълване изваждатъ своето заключение, колко трѣбва да ядатъ. Следователно тѣ знаятъ да разбиратъ туй хлопане, да го дешифриратъ, както стенографитѣ дешифриратъ; всичката педагогия е тамъ. Следъ като се влюбишъ, какво ще стане? Тамъ е сега, че ти още не си се влюбилъ. Ти още не знаешъ какво нѣщо е влюбването. „Азъ виждамъ едного, че се е влюбилъ.” Нищо не си видѣлъ. Туй нищо не значи. Може да знаешъ това, което си билъ; това, което не си билъ, никога не може да го знаешъ, ти само предполагашъ, че знаешъ. За примѣръ, нѣкой казва: „Азъ разбирамъ отъ хиромантия, отъ физиогномия, разбирамъ отъ математика, отъ геометрия”. Създаденъ си да разбирашъ, но като казвашъ, че разбирашъ математика, много казвашъ. Не разбирашъ какво нѣщо е математика и не си разбралъ положението, защото, ако ти знаешъ математика, ти ще бѫдешъ единъ великъ човѣкъ. Ако знаешъ геометрия, ти ще бѫдешъ единъ гениаленъ човѣкъ. Щомъ не си нито едното, нито другото, ти не разбирашъ нито математика, нито геометрия. Математиката е наука за разумнитѣ сили, които функциониратъ въ времето. Геометрията е наука за материята, отъ която всичко се създава. Геометрията се занимава съ материята. Математиката се занимава съ силитѣ. Туй не е въ противоречие съ сегашното опредѣление, сегашнитѣ учени хора отиватъ въ сѫщата посока. Вземете единъ физиогномистъ. Ако му представите нѣкой човѣкъ, който има носъ, дълъгъ 7 см., веднага ще каже, че този човѣкъ има силенъ умъ, но ако му дадете широчината - отдолу на носа - 5 см., той ще каже, че този човѣкъ е здравенякъ, че има плътно тѣло. Веднага ще извади заключение, че тѣлото е плътно, но че и умътъ е силенъ. Широкиятъ носъ не показва силенъ умъ, но показва плътно тѣло. Дългиятъ носъ показва силенъ умъ. Сега нѣкой ще каже: „Докажи това”. Ако вие вземете една окрѫжность и въ нея впишете единъ квадратъ, ще видите, че той се допира въ 4 точки на окрѫжностьта, въ другитѣ точки не се опира. Питамъ: вписаниятъ квадратъ въ окрѫжностьта равенъ ли е на самата окрѫжность? Не е равенъ. Ако вие впишете една окрѫжность въ единъ квадратъ, тогава окрѫжностьта ще докосне ония части на квадрата, които, въ първия случай не се допиратъ до окрѫжностьта. Защо има различие? Онзи, който не знае, ще иска механически да го обясни, но то е само по отношение пространството. Перспективно нѣщата какъ се представятъ? Една линия се показва дълга, понеже е близо, друга се показва, че е кѫса, понеже е далече. Слънцето, за примѣръ, се показва, че е много малко; тогава, ако вие заключавате невѣрно, ще се чудите, какъ е възможно, това малко слънце да освѣтява цѣлата земя. Кѫде е реалностьта? Не, отъ дължината на слънчевитѣ лѫчи се заключава за силата на слънцето. Лѫчитѣ показватъ разумностьта на слънцето, съ които то освѣтява земята. Следователно, отъ това гледище, слънцето представя разумна сила, която Богъ е поставилъ въ пространството, направилъ го то да свети на земята. Може да ви свети само разумниятъ човѣкъ, когато постави една свѣщь нѣкѫде. Тази свѣщь не е дошла сама да свети, тя може да свети, но задъ нея седи нѣкой, който иска да ви свети. Нѣкой ще ви постави трапеза, ще ви сложи хлѣбъ, но задъ хлѣба седи този, който иска да ви услужи. Следователно всичко въ материалния свѣтъ е изразъ на една Разумность, която седи задъ материята. Задъ всичко туй има нѣкой, който обича хората на земята. Задъ земята седи Единъ - по човѣшки говоря - Когото вие не виждате. Такава е обстановката и вие трѣбва дълго време да я търсите, да я изучавате. Този, който ви обича, той ще направи туй заради васъ. Питамъ сега: какъвъ е смисълътъ на живота? Вие имате глава, защо ви е вашата глава? Или защо ви сѫ вашитѣ гърди? Защо ви е стомахътъ? Защо ви сѫ краката, рѫцетѣ? Сега ще направя сравнение. Въ една окрѫжность имате два диаметъра, които сѫ равни, но въ една елипса двата диаметъра не сѫ равни. Единиятъ е по-дълъгъ, другиятъ е по-кѫсъ. Какво означава това? Човѣкъ нѣма крѫгла форма, но има елипсовидна форма. Следователно дължината на човѣка спрямо земята е перпендикуляръ. Човѣкъ е перпендикуляръ спрямо центъра на слънцето и центъра на земята. Туй показва неговата интелигентность. Дължината на тази елипса показва неговата разумность, а широчината показва неговата чувствителность. Животнитѣ иматъ обратния процесъ. Тѣхнитѣ чувства сѫ по-широки, отколкото тѣхната интелигентность. Животнитѣ се отличаватъ по това отъ хората, че иматъ повече чувства, отколкото имъ трѣбватъ, а иматъ по-малко умъ, отколкото имъ трѣбва. Въ човѣка има повече умъ, отколкото му трѣбва и по-малко чувства, отколкото му трѣбватъ. И тогава, между животнитѣ и човѣка трѣбва да има едно отношение, една обмѣна. Човѣкъ, като не знае какъ да направи тази търговска обмѣна, той почва да коли животнитѣ, да ги яде. Той яде животнитѣ, за да вземе тѣхнитѣ чувства, т. е. туй, което не му достига, да го вземе. Но той е хваналъ кривия пѫть, неразбиране е това. Отъ друга страна, животнитѣ, като имъ трѣбва още интелигентность, и тѣ изяждатъ човѣка, за да придобиятъ това, което имъ липсва. Животнитѣ ядатъ човѣка и човѣкътъ яде животнитѣ. Но нито животнитѣ сѫ станали по-умни, нито хората сѫ станали по-чувствителни. Това сѫ общи разсѫждения. Азъ не искамъ да ви кажа да вѣрвате въ това. То е само единъ показалецъ. Азъ имамъ три барометъра, единъ пишещъ барометъръ, единъ обикновенъ и единъ отъ кристали, и намирамъ, че този, отъ кристалитѣ, е по-чувствителенъ, единъ отъ най-хубавитѣ, които имамъ. Той 10 часа по-рано показва промѣните, които ще станатъ. Понѣкога пишещиятъ барометъръ показва, че времето ще бѫде лошо, а кристалниятъ показва, че следъ единъ часъ времето ще се подобри. Кристалитѣ сѫ се изгубили, а другиятъ още продължава да показва, че времето е лошо. Сега, азъ тълкувамъ това, разговарямъ се съ барометъра. Казвамъ: „Какво казвашъ ти?” Той казва: „Онзи професоръ не е довършилъ наукитѣ си. Това, което азъ зная, той не го знае. Макаръ да има 8 барабана, това сѫ 8 секретаря, но той не знае, което азъ зная.” Тѣзи кристали сѫ живи вѫтрѣ, тѣ иматъ своята интелигентность, само че интелигентностьта имъ е извънъ физическия животъ. А другиятъ барометъръ е направенъ съ лостове. Интелигентностьта е и въ другия, и въ този свѣтъ. И затова той по нѣкой пѫть се влияе и казва: онзи е извънъ, но и съ кристалитѣ се влияе. Сега да обяснимъ нѣщата. Външниятъ свѣтъ има за насъ дотолкова смисълъ, доколкото ние можемъ да обяснимъ нашия животъ и да си послужимъ съ туй знание за напредването на нашия умъ и за облагородяването на нашитѣ чувства. Трѣбва да живѣемъ, а ние не сме живѣли още на земята. Най-великитѣ хора сѫ казали, че 8 хиляди години досега, хората не сѫ живѣли. Туй е било животъ на вѣчни страдания и промѣни. Има радости, но, въ края на краищата, всичката радость, която ще добиемъ, всичко туй ще се вземе и ние ще се върнемъ обратно у дома си, безъ петь пари. Ти ще дойдешъ на земята, ще направишъ изобилно грѣхове, престѫпления; ще се върнешъ при Бога, да се разкайвашъ, ще искашъ пакъ новъ кредитъ. Ти казвашъ: „Пропадна търговията.” Господъ ще тѣ погледне, ще тѣ погледне пакъ, ще се поусмихне и ще каже: „Дайте му малко кредитъ. Пратете го пакъ на земята, наново да учи.” Нѣкой ще каже, че училъ по математика, по геометрия, музикантъ билъ, поетъ билъ, художникъ билъ и т. н., но работата не е вървѣла. Тѣзи нѣща трѣбва добре да се разбиратъ. Да ви приведа единъ митъ за паяка. Азъ сега нѣма да се спирамъ върху произхода на паяка. Сиязъ Спанзу билъ единъ царски синъ, който се занимавалъ съ окултната наука и дълбокото познание. Като Соломона и той искалъ да разкрива тайнитѣ на природата, да достигне до крайното познание, да нѣма познание, което да не знае. И му останала само една точка да разрѣши, една отъ великитѣ задачи въ свѣта. Да тури редъ и порядъкъ въ живота си. Но едно нещастие се случва. Единъ день, той вървѣлъ замисленъ и изгубилъ пѫтя си - не може да се ориентира, накѫде да тръгне. Срѣща една млада мома, много красива, една отъ най-красивитѣ моми. Като я погледналъ, затупкало сърдцето му. Казва й: „Можешъ ли да ми покажешъ пѫтя, изгубихъ се.” Тя му показва пѫтя, но той като се върналъ, вече загубилъ точката. Рече да разрѣши великата тайна на живота, дойде до последната точка - не може да прочете; рече да мисли - момата изпѫкне въ ума му. Туй, което хората наричатъ „влюбилъ се е”. Отива той при момата и казва: „Слушай, ти ми показа онзи пѫть, по който се загубихъ, на менъ ми остава само една точка да разреша, но ти седишъ на тази точка отгоре, не зная какво да правя, азъ се влюбихъ въ тебе. Този въпросъ искамъ да го разреша. Ти какво казвашъ? На моята любовь не можешъ да откажешъ.” Тя му казва: „Може, само при едно условие.” „Какво е туй условие?” „Ще направишъ една нишка, една тънка нишка; да бѫде толкова тънка, че по-тънка отъ нея да не сѫществува. И тази нищка да се не кѫса, никой да не е въ състояние да я скѫса. Когато образувашъ тази нищка, ела при менъ, ти ще имашъ моята любовь.” Излезълъ той замисленъ и оттамъ насетне, този Сиязъ Спанзу, все ходѣлъ и мислѣлъ, какъ да усвои туй тъкачество. И досега той не може да намѣри начинъ, да образува такава тънка нищка, която да не се кѫса. И досега човѣкъ, отъ хиляди години, не може да направи тази нищка. Влюбилъ се е, но нѣма тази нищка. Ние, съвременнитѣ хора, се намираме въ туй положение. Направили сме тази нищка, много тънка е тя, но се кѫса. Но има нѣщо въ насъ, което се кѫса. Или туй, което ние наричаме неустойчивость въ любовьта. Туй го наричамъ неустойчивъ човѣкъ, не може да разчиташъ на него. Дълга е нищката, тънка е, хубава, но не е устойчива, кѫса се. Като направишъ тази тънка нищка, която да се не кѫса, въпросътъ е разрѣшенъ. И Писанието ето какво казва: „И следъ това ще излея Духа си надъ всѣка плъть, и ще пророчествуватъ синоветѣ и дъщеритѣ ви, старцитѣ ви ще видятъ сънища, юношитѣ ви ще видятъ видения.” Сега онзи, който разбира великия вѫтрѣшенъ смисълъ, не е човѣкъ, който да се влюби. Защото всѣко начало има край и всѣки край има свое начало. Ако твоето начало не образува единъ край, ти не си на правата посока, но ако твоятъ край не образува едно начало, ти си пакъ на кривата страна. Писанието казва: „Азъ съмъ Алфа и Омега” - другиятъ край е едно ново начало. Всѣко ново начало води къмъ единъ край. Подъ „край” разбирамъ завършване, разрешаване на една задача. За да се яви на друго мѣсто началото. Другата задача е следната. Вие сте се влюбвали не само веднъжъ, и много пѫти ще се влюбвате, докато дойдете дотамъ - да се влюбите въ Онзи, Който ще ви даде тази задача. Вие казвате: „Да обичаме Господа”. Може. Сега когото и да обичате, за въ бѫдеще тази програма трѣбва да се приложи, и когато направите една тънка нищка, тогава ще имате моята любовь. Така казва момата. Момъкътъ и той ще каже сѫщото. Питамъ тогава, колко хора ще има, които биха се оженили? Хората тогава ще бѫдатъ дѣвствени. Понеже сега не сѫ направили тази нищка, както трѣбва, женятъ се, кѫсатъ се нищкитѣ и домътъ не е устойчивъ. Кой е кривъ? Създадешъ единъ домъ, една нищка, която се кѫса - ти не си разрѣшилъ задачата. Ти разрѣши задачата, както я разрѣши Сиязъ Спанзу. Ти имашъ право да се женишъ; това е единъ изводъ на старата мѫдрость. Не изводъ, да се обезсърдчавате. Обезсърчението вие си го носите, въ това отношение сте специалисти. Ако е за обезсърчение, азъ съмъ готовъ да се уча отъ васъ. Но, ако е да не се обезсърдчавате, вие трѣбва да се учитѣ отъ мене. Да не се обезсърдчава човѣкъ - то е цѣла наука; вие ще дойдете при менъ да я учитѣ. Щомъ наближи да умирате, вие се обезсърдчавате. Щомъ осиромашавате, пакъ се обезсърдчавате. Щомъ ви е страхъ отъ студа, вие се обезсърдчавате. Щомъ ви е страхъ отъ огъня, се обезсърдчавате. Щомъ ви е страхъ отъ височина, отъ дълбочина, отъ паякъ, отъ лъвъ, отъ тигъръ - отъ какво ли не се бои човѣкъ - вие се обезсърдчавате. Слабостьта на човѣка е обезсърдчението. А при това, човѣкъ е казалъ, че е много срѫченъ герой. Азъ ги гледамъ, носятъ кръстъ за храбрость. Нѣкой пѫть казвате: „Много сѫ храбри тия страхливци.” Единъ храбъръ човѣкъ, споредъ менъ, той е герой, може да помогне на своя народъ. Ако е храбъръ въ науката, пакъ може да помогне. Това е задача на героя. Всѣка една майка трѣбва да бѫде храбра и героиня. Всѣки баща трѣбва да бѫде храбъръ, да помогне. Азъ не вземамъ сегашното положение. Но азъ говоря за онова положение, което е въ природата, което се изработва отъ сѫщества, минали една еволюция, която човѣкъ не е сънувалъ. Апостолъ Павелъ като се пренесълъ въ тѣхния свѣтъ, не вижда сѫщества, но казва: „Нито око е видѣло, нито ухо е чуло онова, което Богъ е приготвилъ за онѣзи, които Го любятъ.” Има единъ свѣтъ, който ви чака и вие даже не можете да предполагате, какъвъ е този свѣтъ. Сѣнката не може да влѣзе въ огледалото, но това не показва, че този свѣтъ го нѣма. Това не е наука, да отричате нѣщо, което не виждате или не разбирате. Отричането не е наука. Съмнѣнието не е наука. Безвѣрието не е наука. Вѣрата - да. Вѣрата е единъ завършенъ резултатъ въ свѣта. Единъ отъ великитѣ резултати, който нѣкога е образуванъ въ свѣта, то е вѣрата. Безъ този разуменъ резултатъ не можешъ да служишъ на Бога. Не да вѣрвашъ въ обикновенитѣ работи. Ти въ обикновеното не може да вѣрвашъ, ти може да вѣрвашъ само въ необикновеното. Може да вѣрвашъ само въ разумното. Питамъ, въ какво може да вѣрвашъ? „Въ смъртьта.” Кой отъ васъ е виждалъ смъртьта? По какво се отличава смъртьта отъ живота? Ученитѣ казватъ, че сърдцето на човѣка при смъртьта спирало. Може сърдцето да спре и човѣкъ да живѣе въ тѣлото. Тази дръжка (Учительтъ показва лупата), клеткитѣ на туй дърво сѫ живи. Ако тѣ умратъ, тя ще се разпадне, тогава тази дръжка нѣма да бѫде на моята лупа. Този металъ и той умира, и той ще се разпадне. Но докато има сцепление, всѣко сцепление показва, че има извѣстенъ вѫтрѣшенъ, разуменъ стремежъ. Какъвъ е? Може този стремежъ да не е като нашия. Но все има единъ стремежъ, единъ животъ има. И ние мислимъ, и Богъ има мисъль, но Божиитѣ мисли се различаватъ отъ нашитѣ мисли. Богъ като мисли, Той мисли за всички едновременно; ние когато мислимъ, мислимъ само за себе си, тази е разликата. Мислимъ само за себе си. Богъ мисли за всички, понеже въ него живѣятъ и се движатъ всички. Сега, като говоря върху този предмѣтъ, азъ не искамъ вие да изоставите нѣкои ваши възгледи. Казвате: „Трѣбва ли да напуснемъ този животъ?” Когато казвамъ, че трѣбва да се напуснатъ извѣстни възгледи, разбирамъ, че трѣбва да напуснете въ себе си извѣстни болѣзнени състояния, да се освободите отъ болеститѣ, да остане истинскиятъ животъ. Болестьта се дължи на чужда материя, на чуждъ животъ, на по-нисшъ животъ, който се е вмъкналъ у васъ. Той е паразитъ. Всѣка една болесть е паразитно състояние въ човѣка. Всичкитѣ болести, кѫдето и да сѫ - въ мускулитѣ, въ коститѣ, въ нервната система, въ стомаха - дето ги наричатъ язви - това сѫ все живи сѫщества, които изтеглятъ соковетѣ на вашия животъ. Следователно трѣбва да се освободите отъ този нисшъ животъ, да го турите на мѣсто, той нѣма право да живѣе у васъ като паразитъ; и грѣха, въ туй отношение, азъ го считамъ за единъ отъ голѣмитѣ паразити, които всѣкога сѫ сѫществували. Може да сѫществува. Грѣхътъ е единъ голѣмъ паразитъ. Сега, не искамъ да се спирамъ и да говоря върху злото, защото туй, за което човѣкъ мисли, отъ него нѣкой пѫть се заразява. Грѣхътъ, този паразитъ, ужасно се размножава. Само тъй, като се докосне вѫтрѣ, е ужасно. Съ най-малкото докосване - съ мисъль, съ чувство, съ пипане, по който и да е начинъ, грѣхътъ се предава. Той е по-страшенъ отъ проказата, по-страшенъ е отъ сифилиса. Ако ти дадешъ на единъ човѣкъ, който е престѫпникъ, да ушие булчинската дреха на една мома, тази булка ще свърши нещастно, трагично. Ако вие дадете на единъ шивачъ - престѫпникъ дреха на единъ младъ момъкъ, който встѫпва въ бракъ, и той ще свърши фатално. Ако дойде въ кѫщата ви единъ свещеникъ, свързанъ съ грѣха, вие ще свършитѣ фатално, или ако е боленъ отъ проказа, вие ще свършитѣ фатално. Ако четете една книга, написана отъ писатель, заразенъ отъ проказа, вие ще свършитѣ фатално. Казвате: „Какво трѣбва да се прави?” Споредъ менъ, единъ поетъ, когато пише, трѣбва да бѫде изпълненъ съ най-възвишени чувства и мисли. Когато единъ художникъ рисува, трѣбва да свещенодейства. Единъ говоритель - когато говори, свещенъ трѣбва да бѫде неговиятъ езикъ. Единъ човѣкъ, който отива да прави добро, или, който гледа една жена, свещени трѣбва да бѫдатъ неговитѣ очи, свещени трѣбва да бѫдатъ неговитѣ уши. Това е дълбокиятъ смисълъ на живота. Ще каже нѣкой, може ли да бѫде това? Може. Ние сме се отклонили отъ онзи, правия пѫть и вървимъ по единъ пѫть на смъртьта. Всѣки тѣ учи да вървишъ въ единъ пѫть, по който ще изгубишъ и последното богатство, което имашъ. Казвашъ: „Трѣбва да се живѣе на Земята.” Че животътъ, който сега живѣешъ на Земята, то е едно голѣмо робство! Ти, отъ сутринь до вечерь, се мѫчишъ за какво ли не. Пари нѣмашъ, стая нѣмашъ, вѫглища нѣмашъ, отвънъ е студено, чакашъ нѣкое благотворително дружество да ти помогне. Тия нѣща сѫ хубави, не сѫ лоши, може нѣкой да се притече за твоитѣ нужди, нѣкои се притичатъ. Пристигналъ онзи, младиятъ момъкъ, при своята възлюбена, когато неговиятъ врагъ отрѣзва главата й; тя си отваря очитѣ и казва: „Кѫсно е!” Питамъ, отрѣзаната глава какво ще прави? Ако имашъ знанието на нѣкой светия, да туришъ главата, може да зарасне, но ако нѣмашъ знанието? Не се ли случва нѣкога, единъ човѣкъ, който е живѣлъ честенъ животъ, да измѣни възгледитѣ си за живота и да каже: „Отсега нататъкъ нѣма да живѣя тъй както досега, оставямъ честния животъ, ще живѣя другояче.” Тогава питамъ, какво се добива? Нищо не се добива. Ти изгубвашъ и последното, което имашъ - разумностьта. Тукъ ние ще дойдемъ до едно противоречие. Казваме: трѣбва ли да работимъ за човѣчеството? Трѣбва да работимъ, но какъ трѣбва да се работи за човѣчеството? За обществото, за дома? По този начинъ, по който ние работимъ, много сѫ малки резултатитѣ. Две хиляди години, откакъ е християнската култура, но всички християни сѫ се отдалечили отъ онова, което Христосъ е проповѣдвалъ преди две хиляди години. Хората сѫ се отдалечили отъ методитѣ, които Христосъ е препорѫчвалъ. Църквата проповѣдва едно учение, но то е далече отъ това, което проповѣдва християнството. Свещеницитѣ проповѣдватъ всичко, но не и това, което Христосъ е училъ. Никѫде не се проповѣдва любовь къмъ Бога. Що значи любовь къмъ Бога? Да бѫде човѣкъ проводникъ на Божията мисъль, на Божиитѣ добродетели, да бѫде човѣкъ проводникъ на Божията Мѫдрость, на Истината, да има еднакво отношение къмъ всичко, което Богъ е създалъ. Това разбирамъ една религия, която може да помогне на своя народъ. Ако хората разбиратъ така, да бѫдатъ проводници на доброто, положението въ свѣта ще се подобри. Ако всѣки поетъ проповѣдва това, ако всѣки философъ проповѣдва това - проводници да бѫдете на Божественото, сигурно свѣтътъ би ималъ другъ видъ. Сегашниятъ животъ въ съгласие ли е съ строя на природата? Казвате, несъобразно е моето учение. Хубаво, но сегашнитѣ работи съгласни ли сѫ съ великия законъ на Живата природа, отъ която всичко черпимъ, съгласенъ ли е сегашниятъ животъ съ законитѣ на Бога? Когато проповѣдвате, че Той направилъ небето и земята, съгласенъ ли е Той? България има единъ представитель въ Божието Царство. Англия си има едно посолство, Америка си има посолство. Де е посолството на Царството Божие? Нѣма никакво посолство. Значи, скѫсани сѫ отношенията. Както съ Съвѣтска Русия. Не само въ България е така. И Англия нѣма посолство. Духовенството иска да каже, че ние сме една религия. Тѣ казватъ, че ние сме „посолство”, но какъ тъй: Едно посолство, което е посолство на небето, българското посолство, да има нужда отъ българска държава. Тогава, английското посолство, ще има ли нужда България да го издържа? Англия издържа своето посолство. Ако една държава не издържа своето посолство, тя е закѫсала съвсемъ. Ако духовенството, което представя Небето, се нуждае държавата да го поддържа, то е закѫсало. Моятъ изводъ е това. Искаме да правимъ истински изводи, една истина да се изнесе, както трѣбва. Казвате: „Не е право туй учение!” Съгласенъ съмъ. За менъ е право учението. Задъ логическото заключение има една друга истина, която трѣбва да излезе. Всѣко едно заключение трѣбва да има единъ изводъ, но трѣбва да има и свое приложение, и единъ вѫтрѣшенъ опитъ. Този опитъ всички вие можете да имате. Ще правите опити. Нѣкой иска чудеса. Оставете голѣмитѣ чудеса, които Христосъ е правилъ, но има малки чудеса и вие съ тѣхъ трѣбва да започнете. Имате тайната, Богъ ви я е далъ, знаете какъ да си помогнете, а вие се смущавате, страхувате се, ходите и викате лѣкарь да ви нацърка съ инжекции. И това не е лошо, но най-после ще прибѣгнете до лѣкарь, когато самъ не можете да си помогнете. Разбира се, когато полудѣе човѣкъ, трѣбва да го свържатъ съ вѫжето. На престѫпника трѣбва да му турятъ букаи, да го затворятъ, но така се правятъ голѣми разноски, то не е практиченъ методъ. Ти се безпокоишъ, не знаешъ какъ да се успокоишъ, забравилъ си какъ сѫ се успокоявали хората едно време. Ако азъ съмъ учитель въ едно училище или въ една гимназия, ето какво бихъ препорѫчалъ на ученицитѣ. Всѣки единъ ученикъ въ десния джобъ да си има една най-чиста кърпа, съвършенно чиста; съ нея леко, нѣжно да пипнете носа си, не да го хванете грубо и да се секнете грубо, че всички да ви чуятъ. Съвременнитѣ хора трѣбва да се научатъ, да знаятъ какъ да си пипатъ носа. Една отъ най-великитѣ тайни е тази, какъ да пипате носа. Искате да знаете кѫде е Разумниятъ свѣтъ. Вие имате една станция, едно радио за връзка съ него - това е носътъ. Ще го хващате леко. Нѣкой пѫть нѣкой българинъ казва: „Сърби ме носътъ.” Казвамъ: като го сърби носътъ, или ще се ядосва, или пари ще му искатъ, или нѣщо друго. Мене, щомъ ме сърби дясната ноздра, пари вземамъ. Другъ казва, че носътъ сърби ли го, непремѣнно се ядосва. А пъкъ менъ, сърби ли ме носътъ, следъ нѣколко дни получавамъ една сума. Откѫде знае този носъ, че паритѣ ще дойдатъ? Носътъ е станция; отъ Разумния свѣтъ казватъ, че сега ще имашъ единъ чекъ. Питамъ сега: тази велика, хубава станция, която Господъ е поставилъ на лицето ти, защо ти да не си благоразуменъ, ами теглишъ насамъ-натамъ носа си, чоплишъ го, дърпашъ го - ти нарушавашъ единъ редъ. Нѣмашъ право да се държишъ невнимателно съ носа си! Ти ще имашъ всичкото уважение къмъ него, като че се намирашъ предъ нѣкой владика; съ благоговение ще погледнешъ тази станция и ще кажешъ: „Моля да благоволите, имамъ да разрешавамъ сложенъ въпросъ, какво трѣбва да се направи въ дадения случай? Ще туришъ рѫката си на носа, ще я подържишъ, и нѣма да се мине дълго време, и ще дойде великата мисъль, ще ти свѣтне въ душата и ти ще си разрешишъ въпроса. Ти ходишъ този да питашъ, онзи да питашъ. Попитай носа си! Той ще ти каже по-лесно. Попитай носа си, защото той е свързанъ съ твоя умъ. Ще каже нѣкой, това е заблуждение. По-голѣмо заблуждение е да питашъ този-онзи, което тѣ не знаятъ. Какво трѣбва да бѫде възпитанието на разумнитѣ хора? Ние имаме велико благо - човѣшкото лице. Имаме една картина. Питамъ: какъвъ е този образъ, това човѣкъ ли е? Писанието казва, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие. Казвамъ: не е човѣкъ това. „Че какъ да не е?” Този човѣкъ, образъ на Бога ли е? Ти се мислишъ за Господъ. Всички хора трѣбва така да живѣятъ, че образътъ имъ наистина да прилича на Божий. Образътъ на всички хора е образъ на Господа. Кѫдето и да го видите, Богъ е въ тѣхъ. На кого е този образъ? Казвамъ, не е мой. То е честность. Щомъ кажа, че е мой, значи е частна собственость. Нѣкой казва: „Ти не искашъ да кажешъ истината.” Казвамъ: човѣкъ, за да намѣри своята истина, той трѣбва да измѣни начина на своитѣ разсѫждения, да не е никакъ заинтересованъ. Азъ, въ дадения случай, не съмъ заинтересованъ, менъ съвсемъ други работи ме интересуватъ. „Следъ това” какво? Ти ще признаешъ, че онова, което имашъ, то не е твое. Нищо повече. Ще признаешъ, че си часть, или удъ, или органъ, или чувство, или душа, или духъ. Мисли каквото искашъ, но ти влизашъ въ една система, въ единъ организъмъ разуменъ, имашъ свое предназначение, своя работа, своя функция. Мисли както искашъ. Но дотолкова, доколкото ти изпълнявашъ правилно ония наредби, които ти сѫ дадени, ти си на почтено мѣсто. Въ деня, въ който ти започвашъ да мислишъ, че ти си всичко, вече си въ кривата посока въ свѣта. Всички хора искатъ да бѫдатъ щастливи. Тѣ трѣбва да се обичатъ едни други, за да сѫ щастливи. Казвате: „Този се е влюбилъ въ еди-коя си жена.” Азъ го срѣщамъ, хващамъ го за рѫката и казвамъ: Много се радвамъ, че си се влюбилъ въ еди-коя си жена, но залюби всички жени и ще бѫдешъ по-щастливъ. „Може ли?” Може. Богъ ти показва, че както обичашъ едната жена, така можешъ да обичашъ всичкитѣ жени. Той не е, който обича, Богъ обича. Защо се противите на Божията работа? Богъ обича всички. Защо ще противодействате на Божията Любовь, на Божието проявление? Може да услужвате. Нека Богъ да се прояви. Стига Богъ да сe проявява чрезъ васъ - какво по-хубаво? Вие затворите този изворъ, искате да го спънете, казвате за нѣкого, че той не трѣбвало да обича, или, че щѣлъ да я вземе. Щомъ я вземе, ще покаже, че неговата любовь не е любовь. Коя любовь, която влиза въ него, е завладѣла човѣка? Всѣка вода влиза, услужва на човѣка и си отива. Кой хлѣбъ е завладѣлъ свѣта? Всѣки хлѣбъ влиза у насъ, да ни помогне, помага и си отива, нѣма желание да ни завладѣва. Да завладѣешъ, това е частна собственость, това сѫ такива амбициозни изречения, такива мъгливи идеи, дето казватъ гърцитѣ - завладѣлъ свѣта. Утре умира, завладѣлъ ли е свѣта? Себе си не могълъ да завладѣе, ще владѣе хората! Свѣтътъ отъ никого не се владѣе! Единствениятъ владетель въ свѣта, това е Богъ, а подъ думата „Богъ” разбираме Любовьта. Любовьта е, която завладѣва свѣта, Знанието е, което завладѣва свѣта, Истината е, която завладѣва свѣта. Защото въ Истината ние разбираме широкия просторъ, въ който човѣкъ може да действа. Знанието, силитѣ, качествата сѫ, които действатъ вѫтрѣ въ менъ, а Любовьта, това е великиятъ животъ, който прониква въ цѣлото Битие. Въ всичко има животъ. Подъ думата „Богъ” азъ разбирамъ туй Сѫщество, което навсѣкѫде се проявява. Като видишъ едно дърво, да ти трепне сърдцето, да се зарадвашъ, че Богъ се проявява. Да видишъ, че твоятъ Господъ и Господъ на дървото е единъ и сѫщи. Той ще ти каже: „Направи ми една услуга, на Мене,” - ти ще полѣешъ дървото и ще се радвашъ, че си могълъ да помогнешъ. Като минешъ покрай изсъхнало цвѣте - полѣй го. Да се радвашъ, че си направилъ една услуга. Ако ти не си въ състояние да помогнешъ на една мушица, която се дави и има нужда отъ твоята помощь, питамъ тогава, на кого ще помогнешъ? Ти, за да помогнешъ на своя приятель, трѣбва да влѣзешъ въ него, да видишъ, каква нужда има. Ти може да му купишъ обуща, а той има нужда отъ шапка, може да има нужда отъ обуща, а ти да му купишъ палто. Може да нѣма нужда отъ палто, но да има други нужди. Той има една нужда - ти трѣбва да проникнешъ въ душата му и когато намѣришъ неговата нужда, да я задоволишъ. Тогава той казва: „Човѣкъ е този.” Това разбирамъ любовь. Та ние, съвременнитѣ хора, трѣбва да се разбираме. Въ човѣка има две естества, едното естество е добро. Нѣкой пѫть азъ ще ви говоря върху доброто естество на човѣка. Има и едно лошо естество у човѣка. Какво е лошото естество? Тѣ сѫ оплѣтени, свързани сѫ тѣ. Единъ законъ има, и нищо не може да тѣ освободи отъ него: докато си на земята и живѣешъ, и едното тѣ кредитира, и другото тѣ кредитира. Всѣки ще плаща. Доброто иска своитѣ лихви, и злото иска своитѣ лихви. Великъ законъ е това. Ти не можешъ да се освободишъ отъ него. Нѣкой казва: „Азъ ще се освободя отъ злото.” Така говори, защото не разбира. Щомъ дойде доброто естество на човѣка, той има едно възходящо състояние, мисли за небето, всичко е широко, умътъ има цель. Другото естество на човѣка е обратно: ти мислишъ да завладѣешъ хората; затвори правишъ, букаи имъ слагашъ на затворницитѣ; искашъ да ги бѣсишъ, да ги колишъ, на пастърма да ги правишъ. Това е лошото естество на човѣка. Минавамъ азъ покрай месаритѣ и гледамъ, окачени тия сѫщества, а тѣ сѫ радостни, че има стока, че търговията ще върви. Веднъжъ гледамъ - благородна, красива дама влиза въ саламджийницата. Преди да купи саламъ, чертитѣ й бѣха изопнати, напрегнати, малко приличаше на уплашено животно, въпреки че бѣше красива. Следъ като взе салама, пакъ се измѣни лицето й, тури маската, изразътъ й се успокои. Дойде нѣкой въ името на Бога, моли се, но гледа паритѣ ти кѫде сѫ. Следъ като ти задигналъ паритѣ, и той се изпарилъ, нѣма го никѫде. Този животъ въ човѣка, това е лошото естество. Човѣкъ, който мисли само за себе си, е лошъ. Какъ не му мине презъ умъ да бръкне въ джоба си, или да отвори кесията си и да тури въ джоба на нѣкой беденъ, или на нѣкоя вдовица, нѣкой левъ; но де каквото има, туря го въ своя джобъ. Питамъ: какво разбиране има животното относно даването? Вземамъ това въ много широкъ смисълъ. Виждамъ единъ човѣкъ, който е щастливъ, усмихнатъ, но на менъ не ми е приятно да го виждамъ, въпреки че е засмѣнъ, че е развеселенъ. Не ми е приятно. Каже нѣщо хубаво, пакъ не ми е приятно. Бащата казва за сина си: „Той много-много да се не вдига.” Бащата го е страхъ отъ сина, да не се възгордѣе, майката я е страхъ отъ дъщерята, защото дъщерята, като се възгордѣе, ще каже: „Майко, ти си много проста.” Синътъ като се научи много, ще каже, че баща му е простъ. Синътъ не може да бѫде по-ученъ отъ баща си никога, и дъщерята не може да стане по-учена отъ майка си. Сега, азъ вземамъ майката въ положителенъ смисълъ. Ако вие турите едно сѣме въ земята, земята не е майка на сѣмето. Ако вземете едно яйце отъ една кокошка и го турите подъ нѣкоя гѫска, да го излюпи, гѫската не е майка на туй пиле. Вие искате да направите гѫската майка, но и тя се чуди - за майка минава - заведе малкитѣ патета въ водата и казва за пилето отъ кокоше яйце: „Не е мое това дете.” Като че ли другитѣ сѫ нейни. „Майка” и „баща” е само Онзи, Който е далъ първоначалния подтикъ, отдето сме произлезли. Този, отъ който сме взели всичкитѣ тѣзи стремежи, дарби и способности, Той е бащата, Той е майката всѫщностъ. Тѣзи, временнитѣ работи, които минаватъ и отминаватъ, то е - както земята минава за майка на сѣмето, както гѫската минава за майка на кокошето яйце. Излюпятъ се тия яйца и едни отиватъ по водата, а други по сушата. Ако ти имашъ единъ синъ и той не върви въ твоитѣ пѫтища, тогава какво трѣбва да мислишъ? Сега, азъ не искамъ да пръскамъ противоречие въ свѣта. Цельта ми не е това. Но казвамъ: Ние сме измѣнили цѣлия естественъ ходъ на нѣщата. Има едно голѣмо противоречие въ самитѣ насъ. Ние се боримъ. И досега се боримъ, дали е нѣкой въ правия пѫть или въ кривия пѫть, дали служи на Бога или не служи на Бога, дали има Господъ или нѣма Господъ. Постоянно има хора, които се мѫчатъ. Нѣкой мисли, че е на правия пѫть. Нѣкой пѫть казвате: „заблудиха ме”. Постоянно промѣни ставатъ, но главното въ живота не е само вѣрата въ Бога. Защото Богъ не е едно сѫщество механическо, отвънъ, то е самиятъ Животъ. Да разбирашъ смисъла на човѣшкия животъ, да разбирашъ смисъла на твоитѣ мисли, на твоитѣ чувства, да разбирашъ смисъла на любовьта, на знанието, на истината - туй е да се домогнешъ до онова истинско понятие за Бога. Ако въ свѣта се проявява единъ Господъ, тогава трѣбва да се проповѣдва, че въ свѣта трѣбва да се тури редъ и порядъкъ, и този порядъкъ трѣбва да бѫде еднакъвъ по възможность за всички. Всички нѣма да бѫдатъ на една степень, но да се даде една възможность на природата; всѣки да има възможность и да му се покаже пѫтя, по който трѣбва да работи. Въ природата този законъ е така. Засега той сѫществува извънъ земята, сѫществува този редъ, но на земята хората иматъ малко обикновени възгледи. Та казва Писанието: Този пророкъ преди три хиляди години е предвидилъ това, което сега ще стане, и то ще стане, той е видѣлъ тия картини. Нѣкой казва: „Какъ ще бѫде?” Ще го видите, но всичко туй, което ще дойде, то е животътъ. Животътъ не седи въ свѣтлината, животътъ не седи въ една революция, животътъ не седи въ една промѣна. Животътъ седи въ туй, новото, което ще дойде да се прояви. Новото, което ще дойде, ще засѣгне и насъ. Чистиятъ въздухъ е важенъ до толкова, доколкото може да има отношение къмъ мене, доколкото мога да се ползвамъ отъ него. Храната е важна до толкова, доколкото мога да се ползвамъ отъ нея. Следователно, отъ всички блага, които сѫществуватъ въ свѣта, ние трѣбва да се ползваме. Не само общо да казваме: „Трѣбва да бѫдемъ добри.” Това е много общо казано. Азъ опредѣлямъ доброто: То не е нѣщо механическо. Доброто, това е основа на живота. Ти трѣбва да бѫдешъ добъръ, понеже безъ доброто не можешъ да живѣешъ. Ти ще направишъ добро, доброто не е вънъ отъ тебе, доброто е основа на живота. Следователно, ти трѣбва да бѫдешъ добъръ, за да имашъ онзи животъ, който търсишъ. Ти трѣбва да любишъ, понеже, ако ти не любишъ, животътъ не може да дойде у тебе. Ти трѣбва да имашъ любовь къмъ мѫдростьта, понеже, ако нѣмашъ любовь къмъ тази мѫдрость, знанието нѣма да дойде и свѣтлина не може да имашъ. Ти трѣбва да бѫдешъ добъръ, да обичашъ истината, понеже, ако не обичашъ истината, свободата нѣма да дойде. Най-първо, ние всички трѣбва да се освободимъ. Да имаме една пълна, вѫтрѣшна свобода въ живота. Свобода не отвънъ, но отвѫтрѣ. Туй е възможно. Ако не знаешъ какъ да пипашъ носа си, ще създадешъ своето робство. Носътъ е толкова важенъ, нѣма да го пипате грубо! Чрезъ носа Богъ вдъхва дихание въ човѣка. Чрезъ диханието човѣкъ става жива душа. Ако Богъ чрезъ носа е благоволилъ да прати своето дихание, какъ смѣешъ ти да си чоплишъ носа, или да го пипашъ грубо? Отъ него зависи твоята интелигентность. Ако ти хванешъ тъй грубо носа си, цѣлата философия, цѣлиятъ вѫтрѣшенъ апаратъ разваляшъ. Трѣбва да имашъ почить, като опѫвашъ носа си. Твоятъ носъ е отражение на Небето; като изгубишъ носа си, изгубвашъ цѣлото Небе. Носътъ е една проекция на твоя умъ. Милиони години сѫ били нуждни на природата, докато се образува този носъ, „туй, малкото носле.” Благодари, че не е голѣмъ сомунъ, благодари, че е малъкъ, че въ него има голѣма сила. Ако ти знаешъ какъ да се отнасяшъ съ него, съ своя носъ, ти ще бѫдешъ отъ голѣмитѣ щастливци, ти ще бѫдешъ гениаленъ, ще бѫдешъ поетъ, ще бѫдешъ музикантъ, ще бѫдешъ силенъ, всичко ще направишъ. Сега, какъ ще ме разберете? Вие ще питате какъ да пипате носа си. Не да го галите. Най-първо ще се помолите, ще кажете: „Господи, благодаря ти, че си ми далъ носъ.” Вие ще кажете, че носътъ ви е кѫсъ. Оставете вашитѣ заключения. Като започнете да мислите така, носътъ ще стане точно такъвъ, какъвто трѣбва да стане, а като не мислите така, затова не е станалъ правиленъ. Едно сѣме има възможность да стане добро; ако му дадешъ условие, то ще стане. Напримѣръ, ти имашъ сбутанъ носъ - развалилъ си носа си съ твоитѣ мисли, съ твоитѣ желания, съ твоето бутане. Носътъ не е само да образува секрети. Колкото повече секрети има въ носа, това показва, колко излишни нѣща има да се изхвърлятъ навънъ. Тѣзи секрети сѫ филтъръ, презъ който минаватъ всички нечистотии отвънъ; ако не бѣше този филтъръ, досега хората биха изчезнали. Вие не оцѣнявате носа си, не оцѣнявате ушитѣ си, не оцѣнявате очитѣ - това огромно богатство, не оцѣнявате вашето лице. Донѣкѫде само нѣкои хора оцѣняватъ лицето. А ушитѣ, брадата, рѫцетѣ - могатъ да се изучаватъ. Рѫцетѣ сѫ отлични, краката сѫ отлични. Но носътъ е единъ положителенъ центъръ, цель университетъ е; университетъ, въ който свещени работи се криятъ - дори не усѣщате какво притежавате. Много нѣщо зависи отъ човѣшкия носъ. Следъ това - човѣшката уста е изразъ на онова, което умътъ е създалъ. Устата е единъ изразъ на онова, което мисленето е оформило и тогава, нашата уста ще бѫде такава, каквато носътъ я е направилъ. Цѣла наука сѫществува, въ която се изучаватъ устата, носътъ, вѣждитѣ, коситѣ, очитѣ и т. н. Високо напреднали сѫщества се занимаватъ съ носа ни, съ устата, съ линиитѣ на устата, съ брадата. Всичко говори за степеньта, за развитието на човѣшкия умъ. Вие не сте изучавали устата каква дебелина има, после, какъвъ цвѣтъ има. Следъ туй ще дойдатъ очитѣ, челото на човѣка. Челото е мѫдрецътъ. Носътъ е младиятъ човѣкъ на 33 години. Отъ носа надолу, това е малкото дете. Брадата, това е малкото дете, което припка още. Челото е стариятъ човѣкъ на 120 години, който има знания. И всичко туй съставя едно цѣло въ придодата. Въ природата, стариятъ по нѣкой пѫть носи мозъкътъ, но не показва нищо навънъ; така както, вечерно време, стариятъ човѣкъ си снема брадата и я туря на масата - отдолу е единъ младъ момъкъ; сутринь пакъ си тури брадата - предъ хората той е старъ, а отдолу е младъ, а пъкъ онзи, възрастниятъ, той съжалява, че не е достигналъ до онова изкуство, че може да тури мозъка и да го носи. Той казва: „Единъ день и азъ ще мога да бѫда младъ. Да остарѣя, значи другитѣ хора да знаятъ, че азъ съмъ старъ, а пъкъ азъ да зная, че съмъ младъ.” Старитѣ хора вечерно време отиватъ да помагатъ. Любовни работи вечерно време търсятъ. Вие ще кажете: „Ходятъ по гуляи, срѣщи съ младитѣ моми, любовни работи правятъ, пишатъ любовни писма, цѣла нощь не спятъ.” Какъ ще ме разберете съ вашия умъ? Когато си младъ, вечерно време какво правишъ? Чудни сте. Пишешъ любовно писмо и пишешъ отъ дълбочината на сърдцето: „Обичамъ тѣ. Готовъ съмъ да се жертвамъ за тебе.” Като обичашъ, ще обичашъ, да нѣма думата други значения. Обичашъ или не обичашъ. Сега, азъ искамъ да остане у васъ чистата човѣшка мисъль и какво трѣбва да бѫде чистото човѣшко сърдце. Всѣкога да се освобождаваме отъ изопачени мисли и отъ изопачени познания, които сега навредъ се ширятъ. Човѣкъ, като се освободи отъ заблужденията, ще почувства, че сякашъ е смъкналъ единъ товаръ, ще се намѣри въ единъ свѣтъ красивъ, поетиченъ, безъ никакви противоречия. Това ще бѫде, може би, бѫдещата жива религия на хората, която ще ги обедини въ една цель. А следъ това, когато достигнатъ до това познание, Богъ ще изпрати Духа Си. Духътъ е Божественото Начало. Ще се съединимъ и нищката на този, царския синъ, тогава нѣма да се скѫса. Ще се намѣри тази нищка, която не се кѫса. Връзката между всички хора ще бѫде здрава и така устойчива, че смъртьта нѣма да може да я скѫса и хората нѣма да могатъ да умиратъ. Азъ ви оставямъ сега съ мисъльта - да имате голѣмо уважение и почитание къмъ вашия носъ, да си носите по една хубава носна кърпичка, копринена, да не пипате грубо, но като помислите, да кажете: „Свѣто мѣсто е носътъ.” Като помислишъ нѣщо лошо или искашъ да направишъ нѣщо лошо, помисли за носа си, пипни го съ нужното уважение и гледай какво носътъ ще каже - той ги усѣща, помирисва нѣщата и право оцѣнява. Всѣко едно престѫпление въ свѣта се отбелязва въ тази станция, както въ барометритѣ се отбелязва времето. Вие ще попитате: алегорично или въ букваленъ смисълъ говоря. Точно тъй, както ви го казвамъ. Спасението на човѣка е отъ Бога. Богъ действа вѫтрѣ въ насъ, а не отвънъ. Отвънъ свѣтътъ, както е създаденъ, той е завършенъ свѣтъ - съ слънцето, земята и сѫществата, които сѫ минали. Ние действаме въ единъ много малъкъ крѫгъ, но въпреки това, трѣбва да свършимъ своята наука. Трѣбва да влѣземъ въ по-висши рамки. Азъ бихъ желалъ всички да бѫдемъ свободни. Сега какво ви очаква? Нѣма разрѣшение. Погледнете се въ огледалото и казвате: „Остаряхме.” Хубаво, щомъ сте остарѣли, по-хубаво отъ това не може да има, но като остарявашъ, вечерно време да излизашъ отъ тѣлото навънъ. Като остарѣешъ и не можешъ да излезешъ, ти си инвалидъ. Вечерно време ще напуснешъ тѣлото, ще се разходишъ, ще излезешъ, прикритъ като младъ момъкъ, ще се видишъ съ своитѣ приятели, ще направишъ визита. Ще кажешъ: „Снощи той идва при мене, той се подмладилъ, каза си името, хвърлилъ си брадата.” Хората вечерно време виждатъ дѣдо си. Една сестра ми разправяше, че нейниятъ синъ много обичалъ баща си. Бащата заминава за другия свѣтъ. На другата вечерь, явява се засмѣнъ на сина си и му казва: „Слушай, азъ съмъ много добре, ходя навсѣкѫде, ти за менъ не се безпокой.” Имаше отъ Чирпанъ единъ господинъ, началникъ бѣше, той ми разправяше. Заминава майка му; насънъ му казва: „Азъ съмъ тукъ, въ този свѣтъ, много добре, да не безпокоишъ съ твоитѣ плачовѣ. Трѣбва да се заемешъ да живѣешъ много добъръ животъ, да напуснешъ туй пиянство. Тукъ живѣемъ по другъ начинъ, не както живѣятъ на земята.” Сега, азъ не искамъ да проповѣдвамъ единъ площаденъ моралъ. Азъ не искамъ да проповѣдвамъ едно външно благочестие, азъ съмъ за онзи моралъ: каквото мисли човѣкъ, това да чувства и така да постѫпва. Моралътъ да бѫде еднакъвъ: и въ мислитѣ, и въ чувствата, и въ постѫпкитѣ, свободно. Щомъ направишъ една погрѣшка - коригирай се; защото човѣкъ непремѣнно ще направи погрѣшка. Азъ за погрѣшкитѣ на хората не държа никакъвъ отчетъ, но за онѣзи благородни стремежи, които има у насъ, да вървимъ въ правия пѫть. Младото поколѣние или всички религиозни хора така трѣбва да се възпитаватъ. Тѣ чакатъ Христосъ да дойде на земята. Като дойде Христосъ, какво ще учи хората? Той казва: „Ако ме любите, ще опазите моя законъ.” Казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ.” „Азъ съмъ пѫть на Онзи, Който говори въ мене”. „Туй слово не е мое, но на Онзи, Който ме е пратилъ.” Нѣкой пѫть ще дойде Христосъ и ще ви пита: „Познаватѣ ли ме?” Вие какво ще кажете? Ще започнете да се съмнявате и да казвате: „Мяза на Христа.” Писанието казва: „Като свѣткавица ще дойде.” Христосъ като свѣткавица ще дойде, но трѣбва да бѫдемъ разумни. Онзи Христосъ, който дойде на Земята, той нѣма да стане богаташъ, милионеръ, патриархъ, царь. Той нѣма да има предвидъ никакви титли. Ако това желае, той не е Христосъ. Христосъ ще дойде да спаси свѣта съ любовь, да помогне, всички да се повдигнатъ и да бѫдатъ братя и сестри помежду си. „Онзи, който изпълнява волята на Отца ми, той ми е майка, братъ, сестра.” Туй значи братъ. Такъвъ единъ широкъ замахъ и такова вѫтрѣшно разбиране е ималъ за нѣщата! Това е Христосъ! Като дойде Христосъ, ще се измѣни цѣлиятъ ти животъ и възгледитѣ ти сѫщо. Ти ще станешъ силенъ човѣкъ, духовенъ човѣкъ и ще можешъ да направишъ не само малкитѣ работи, но и голѣмитѣ работи ще направишъ. Следъ това? „Следъ това” ще се влюбишъ. „Следъ това”, ще тѣ изпѫдятъ навънъ като единъ новаторъ и ще кажатъ: „Той вече не е българинъ”. Значи онѣзи, които вѣрватъ криво, сѫ българи, а тия, които вѣрватъ право, не сѫ българи. Азъ съжалявамъ единъ народъ, който има криви хора. Всѣки единъ народъ въ свѣта, който и да е, всички хора трѣбва да бѫдатъ прави, всички трѣбва да бѫдатъ хора на Любовьта. Това е патриотизъмъ. Другото е кудкудякане. Кокошката снесе яйце, пѣтелътъ кукурига. Единъ направилъ доброто, другитѣ кудкудякатъ. Такова кудкудякане въ природата не се позволява. Както жената мисли, така и мѫжътъ трѣбва да мисли. Азъ съмъ говорилъ доста за издигането на жената, дори - да има такава специална беседа: „Издигнете жената”. Следъ като се повдигне жената, тогава ще говоря за повдигането на мѫжа. Следъ като се повдигне жената, тогава ще имаме основа да се повдигне мѫжътъ. Следъ като се повдигне сестрата, бихъ говорилъ какъ да се повдигне братътъ. Следъ като се повдигне братътъ, бихъ говорилъ какъ да се повдигне слугата. И следъ това - какъ да се повдигнатъ господаритѣ. Това е наука, постепенно повдигане трѣбва, изведнажъ нѣма да стане. То не може съ единъ замахъ, не е разрѣзване на Гордиевия вѫзелъ. Участва вѫзелътъ въ свѣта. Трѣбва да се сплотите, да направите една силна основа. Азъ съмъ за червисване и то - съ любовь. Турете бѣлило, но свѣтлината турете за бѣлило. Червисвайте се, бѣлосвайте се, но червилото свържете съ любовьта, бѣлилото свържете съ свѣтлината, да ви обичатъ всички. Бѫдете свободни, покажете се като жени въ свѣта. Ева значи - дъщеря на Бога. Адамъ, значи, е обикналъ дъщерята на Бога. Тогава ималъ всичкото вдъхновение. Намѣрилъ я за отлична, затупкало сърдцето му. Той ималъ любовь къмъ Ева. Вие се смѣете. Много голѣма любовь ималъ Адамъ, че като съгрѣшилъ, казалъ на Господа: „Кѫдето пратишъ нея и азъ ще ида”. Господъ го изпитвалъ. Но той не можелъ да се откаже отъ нея, казва: „Каквато е нейната сѫдба и моята ще бѫде такава.” Господъ, като казалъ на жената да си върви, и Адамъ тръгналъ подиръ нея, и плакалъ. Обича я. Права ли е Ева, да се оплаква отъ Адама и отъ любовьта му? Той, осемь хиляди години, върви подиръ нея и плаче. Жената поглежда, върви напредъ. Герои сѫ и двамата. Жената пада, и той следъ нея пада. Азъ бихъ желалъ сега да видя мѫжа - герой въ въздигането на жената. Казвамъ: Тази е сериозна работа. Въ падането на жената виждамъ геройството на мѫжа. Сега трѣбва да видя геройството на мѫжа и въ въздигането на жената. Да обърнемъ единия листъ: Издигнете жената, за да се издигне и мѫжътъ. Следъ това? Следъ това, като се издигне жената, ще се издигне и мѫжътъ. 22 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 28 февруари 1932 г., 10 ч. с. София - Изгрѣвъ.

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Моята любовь нѣма да премине Ще взема 24–та глава отъ Матѣя, 35-ти стихъ. „Небето и земята ще преминатъ, но моитѣ думи нѣма да преминатъ”. Много пѫти се говори за истината. Какво нѣщо е истината? Азъ бихъ далъ единъ наученъ отговоръ. Истината е това, което едновременно ограничава и освобождава човѣка. Първото положение: истината е това, което ограничава човѣка. Това е, което въ старата философия наричатъ инволюция, то е отиване отъ свободата къмъ ограничението, слизане. Това ученитѣ хора го знаятъ. Онѣзи, които не сѫ учени, тѣ не знаятъ, за тѣхъ трѣбва да се обяснява. Другото положение, сегашното: истината е това, което освобождава човѣка отъ ограничението, отъ инволюцията. Това е еволюцията, възлизането на духа. Така че, еволюцията е нѣщо друго: човѣкъ започва отъ най-долното мѣсто, додето е достигналъ, надолу отъ това положение той повече не може да отиде. Следователно всѣки човѣкъ се връща тамъ, отдето е излезълъ. Всѣки трѣбва да слѣзе тамъ, дето е билъ по-рано. Защо е това слизане и качване? Нѣма защо да се обяснява. То може да се обясни така: имате една кѫща на два етажа, имате стълба, по нея ту ще се качвате, ту ще слизате. Защо? Защото имате работа и на двата етажа. Вие живѣете на втория етажъ, имате работа - ще слизате на земята; като свършите работата на земята, ще се качвате на горния етажъ. Това сѫ все условия. На другия день пакъ ще слѣзете и ще се качите. Всѣкога ще има слизане и възлизане. Та тѣзи промѣни, които ставатъ въ живота сѫ естествени. Нѣкой пѫть вие искате да не се направи нѣкаква промѣна. То е невъзможно. И самиятъ животъ иска промѣни. Промѣнитѣ сами по себе си сѫ едно отъ Божественитѣ качества на живота. Да се промѣнятъ нѣщата хармонично, то е щастие, да се промѣнятъ дисхармонично, то е нещастие. Следователно дали човѣкъ е щастливъ или нещастенъ, ние казваме: нѣкои хора влизатъ отъ щастието къмъ нещастието, а други отъ нещастието къмъ щастието. Защото нѣщата винаги носятъ въ себе си ограничения. Може да се запитате, не може ли другояче свѣтътъ да се създаде. Така е създаденъ. Нашиятъ свѣтъ е така създаденъ. Има други свѣтове, които сѫ създадени по другъ начинъ. Въ природата не сѫществува само единъ начинъ. Ние мислимъ, че като хората на земята нѣма други. Така е по отношение на нашата земя, а по отношение на другитѣ земи ние сме само едно разнообразие, което е на мѣстото си. Сега, ние може да мислимъ, че като човѣшката култура нѣма друга, това е наше лично схващане, обаче дали е така, то е другъ въпросъ. Христосъ казва: „Небето и земята ще преминатъ, но моитѣ думи нѣма да преминатъ”. Божиитѣ думи, онова, което Богъ е намислилъ да извърши, то трѣбва да стане тъй, нѣма изключение въ онова, което трѣбва да стане. Сега, трѣбва да се разбере онзи основенъ законъ на живота. Може да е личенъ, семеенъ, общественъ, държавенъ. Законътъ, който регулира живота, е единъ и сѫщъ навсѣкѫде. Туй, което се отнася за единъ човѣкъ, се отнася за всѣки другъ, за всѣки домъ, за всѣко общество, понеже всѣки домъ е направенъ отъ живи сѫщества, които трѣбва да живѣятъ. Две сѫщества образуватъ единъ домъ. Ако единъ народъ е отъ 5 милиона, другъ е отъ 10 милиона или 100 милиона, нѣкои народи сѫ още по-голѣми, китайцитѣ напримѣръ, сѫ 400 ÷ 500 милиона; и всѣки отъ тѣзи народи, всички тѣзи сѫщества се регулиратъ отъ единъ и сѫщъ законъ. Всички тѣзи народи съставятъ едно разнообразие, макаръ че това разнообразие повидимому изглежда като еднообразие. Който изучава ботаника ще види, че едно растение като расте измѣня формата си, разнообразие има, обаче всички клончета съставятъ едно цѣло, една и сѫща сила регулира всичко. И ако започнатъ отгоре да заболѣватъ клончетата, листата, туй показва, че това е състояние на цѣлото дърво. Когато листата сѫ зелени и клончетата сѫ зелени, туй показва, че цѣлото дърво е добро. Така и хората и обществата боледуватъ. Когато единъ народъ започне да боледува, така и цѣлото човѣчество може да боледува. Сега цѣлото човѣчество минава презъ една фаза, която е неизбѣжна. Нищо не е въ състояние да измѣни този ходъ. Причинитѣ сѫ отъ далечното минало. Нѣкой може да каже, че ние, хората сме причина за това. Не сме само ние причината. Че ставатъ земетресения, има и хиляди други причини. Ние може да допринесемъ нѣщо за земетресенията, но причинитѣ сѣдятъ още по-далече. Може донѣкѫде ние да допринасяме за земетресенията, но какви сѫ причинитѣ всѫщностъ? И най-ученитѣ хора, философитѣ, не сѫ могли да ги разгадаятъ. Понеже ако биха могли да ги разгадаятъ, ако знаеха причинитѣ, би могло да се намѣри лекъ за тази болесть. Отъ Божествено гледище има лекъ. Отъ Божествено гледище има цѣръ и сега ние отиваме къмъ излекуване. Невидимиятъ свѣтъ е приготвилъ мѣсто за избавление. Сега въ пространството ние се намираме въ най-неблагоприятнитѣ условия. Мѣстото, дето се намираме въ пространството, то ражда този безпорядъкъ. Ние се намираме сега въ едно мѣсто на разрушение. Тѣзи нѣща, които ставатъ, се дължатъ на извѣстни отломъци. Отъ пространството падатъ патрони, снаряди върху Земята, и всѣка година се посрѣщатъ по десетина милиона такива снаряди. Единъ день ще дойдемъ въ по-хубаво мѣсто и тогава ще настане миръ. Въ туй пространство, въ което сега пѫтуваме, ние се намираме въ опасность, то е както въ Атлантическия океанъ, презъ който пѫтуватъ параходи и се намиратъ въ опасность отъ леденитѣ планини. Сега се изисква онази вѫтрѣшна вѣра, която да даде стабилность на човѣка. Човѣкъ не трѣбва да се бои отъ външнитѣ прояви, които ставатъ, нѣма какво да се боимъ отъ една буря, отъ промѣните на бурята. Дали е 35° студъ, или 40°, или 50°, нѣма какво да се боимъ отъ измѣненията на температурата, които ставатъ въ природата. Когато на едно мѣсто температурата се повдига, на друго мѣсто спада. Когато на едно мѣсто на Земята има приливъ, на друго мѣсто има отливъ. Когато въ една страна е день, въ друга е нощь. Противоположности има. Когато едни хора сѫ щастливи, други страдатъ, бедствуватъ. Така е било винаги. Когато Римската империя е достигнала до върха си, много други народи сѫ страдали. Можемъ да кажемъ, че сегашната епоха на човѣшкото развитие се намира подъ най-благоприятнитѣ условия, понеже всички народи иматъ гори-долу малко свобода. За въ бѫдеще ще иматъ по-голѣма свобода. Въ съзнанието на хората се заражда една нова идея на човѣщина, че всички народи трѣбва да иматъ извѣстна социална свобода, за да може всѣки да се развива правилно. Всички резултати, които се зараждатъ въ сегашното време, тѣ сѫ най-важното, за което може да се говори. Има нѣща, които представятъ увлѣчение за човѣшкия умъ. За примѣръ, може да ви чета нѣкой разказъ, нѣкой романъ за нѣкоя млада мома или нѣкой младъ момъкъ, или романъ за нѣкой старецъ или нѣкоя стара баба, или романъ за нѣкой царь или царица. Разни романи има. Всѣки човѣкъ може да създаде романъ за своя животъ, но да е реаленъ. Всѣки единъ разказъ, който обяснява човѣшкия животъ, донѣкѫде е реаленъ. Казвамъ: има извѣстни познания, които насъ не ни интересуватъ, или ни интересуватъ само до извѣстна степень. Какво тѣ ползува цель хамбаръ пъленъ съ жито, ако ти не можешъ да се ползувашъ отъ това жито? Какво тѣ ползува печениятъ хлѣбъ по фурнитѣ, ако ти не употрѣбявашъ този хлѣбъ? Та нѣщата сѫ дотолкова реални за насъ, доколкото иматъ отношение къмъ подобрението на живота. Тази е основната идея, която Христосъ прокарва навсѣкѫде - че трѣбва да изпълнимъ волята Божия. Единственото реално нѣщо, то е волята Божия, върху която почива човѣшкиятъ животъ, върху която почива семейството, домътъ, народътъ, върху която почива цѣлото човѣчество. Богъ е туй великото, въ което ние живѣемъ и се движимъ, и сѫществуваме. Но въпреки тази реалность, ние нѣмаме ясна представа какви сѫ отношенията на Бога спрямо насъ и какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ отношения къмъ Него и къмъ ближнитѣ ни. Ние нѣмаме още една правилна философия, опредѣлена. Разнитѣ религии до извѣстна степень даватъ едно упѫтване, но то е временно. Въ най-древнитѣ времена, за да умилостивятъ Бога сѫ принасяли човѣшки жертви, следъ това сѫ принасяли въ жертва животни. Сега ние минаваме съ по-малко разноски, съ много малко разноски, дотамъ сме достигнали. А за да се служи на Бога, изисква се едно приложение, не такава жертва, а трѣбва да се принесе въ жертва човѣшкото сърдце. Не туй човѣшко сърдце да се изгори, не да се унищожи, но да се посвѣти на Бога. Единствената култура за въ бѫдеще ще бѫде културата на въздигнатото и очистено човѣшко сърдце. Преди да дойде тази култура, ние имаме да въздигнемъ човѣшкия умъ. Културата на ума е необходима, понеже умътъ може да бѫде помощникъ за въздигането на сърдцето. Ако четете свещенитѣ книги, ще видите, че никѫде не се казва: „Сине мой, дай ми ума си,” но се казва: "Дай ми сърдцето си”. Умътъ е отъ една най-възвишена материя, която не се покваря. Сърдцето на човѣка загазва, всичкитѣ противоречия, съблазни, зависти, омраза - всичко това произтича отъ човѣшкото сърдце. Сега, подъ думата „небе” Христосъ разбира онзи възвишенъ животъ, а подъ „земя” разбира земния животъ. „Небето и земята ще преминатъ” - това значи, че земниятъ животъ единъ день ще има друго отношение къмъ насъ, тъй както бащата измѣня отношението си къмъ своя синъ. Докато е малко детето, бащата има едно отношение, щомъ стане възрастенъ, отношението става по-разумно. Значи единъ день отношенията на Небето спремо Земята ще се измѣнятъ! Засега отношенията на Невидимия свѣтъ сѫ достатъчно строги по отношение на Земята. Ние казваме: война. Най-ужасна война има въ свѣта. Всѣка година измиратъ 35 милиона хора, въ 10 години това сѫ 350 милиона, а въ хиляда години! А нѣкои говорятъ за миротворство. Умиратъ тия 35 милиона души, и не само стари хора, но и млади, деца по на единъ мѣсецъ, по на една година, на десеть години, млади и стари - 35 милиона! Защо? Никой не знае. Сега се проповѣдва да нѣма война. То е палеативна работа. Докато смъртьта въ свѣта не се махне, ние всѣкога ще бѫдемъ изложени на тази постоянна война. Когато азъ говоря, че ние сме противъ войната, това значи, че ние сме противъ грѣха. Трѣбва да се премахне грѣха! Сѫществува ли грѣхътъ, никакви външни ограничения не сѫ въ състояние да отмахнатъ войната. Казвамъ: миротворството въ свѣта ще дойде само тогава. Защото въ една война като Европейската 6 милиона хора бѣха избити. Какво сѫ 6 милиона въ сравнение съ 35 милиона, които умиратъ всѣка година? Казватъ, че имало още 25 милиона загинали, 25 милиона плюсъ 6 милиона, ставатъ 31 милиона. Тази война принесе толкова жертви! И като прибавимъ тѣзи отъ Общоевропейската война - за 4 години се избиха 35 милиона, и всѣка година измиратъ по 35 милиона, ще пресмѣтнете колко сѫ станали, като си отидете въ кѫщи. Ние сме за онази идея, която ще внесе у насъ великия животъ, разбирателството. Защо? Трѣбва ли да живѣемъ или трѣбва да умремъ? Като умремъ, трѣбва ли да бѫдемъ мъртви или да оживѣемъ? Питамъ, ако Богъ ни е създалъ и ако ни е далъ животъ, защо нѣкой трѣбва да ни лиши отъ този животъ? Писанието казва така: „Богъ не благоволява въ смъртьта на грѣшника”. Той я допуща като една необходимость по причина на човѣшката свобода. Но отъ гледището на Бога свободата седи въ това, че Той постоянно има работа да възкресява тѣзи хора. Богъ постоянно ги възкресява. Всѣка година Господъ възкресява по 40 милиона. Значи петь милиона възкресява повече, отколкото смъртьта задига. Тъй, щото животътъ има надмощие. Та казвамъ: Възкресението отдавна е започнало, частично възкресение, а ще дойде и общо възкресение, когато ние ще можемъ да бѫдемъ свободни отъ онази вѫтрѣшна зараза, която сега произвежда голѣмата дисхармония. Всичко се дължи на грѣха. Вземете единъ домъ, става извѣстно смущение, извѣстно недоразумѣние между майката и бащата, между братята и сестритѣ. Въ едно общество, въ една държава имате извѣстенъ редъ; но започватъ потайно да работятъ, искатъ да снематъ правителството, нѣкой пѫть по законенъ редъ, нѣкой пѫть по незаконенъ редъ, ставатъ революции. Въ свѣта сѫ ставали хиляди революции и свѣтътъ си върви по сѫщия начинъ. Хората вѣрватъ, че като стане една революция, ще стане нѣщо по-добро. Ще измратъ повече хора, повече ще бѫдатъ избити, ще се създаде повече работа, Господъ да ги съживи отново. Никаква революция не постига това, което Богъ изисква. Защото и онѣзи, които властватъ, и онѣзи, които искатъ да снематъ властващитѣ, нито еднитѣ, нито другитѣ изпълняватъ волята Божия. Онѣзи, които искатъ да снематъ една власть, не сѫ питали Господа съгласенъ ли е съ това, такава ли е Божията воля. И онѣзи, които управляватъ, и тѣ не сѫ питали, съгласно ли е всичко това, което се върши, съ волята Божия. Той ги гледа отгоре. И въ най-тайнитѣ мѣста Той вижда какво се върши. Нищо скрито-покрито нѣма предъ Него. Той вижда и разбира. И нѣма да остане нито едно престѫпление въ свѣта, което да се не изправи. Да оставимъ тѣзи нѣща на страна. Религиознитѣ мислятъ, че като сѫ религиозни, това стига. Не само човѣкъ да е религиозенъ, да носи само единъ надписъ, или да носи диплома, че е свършилъ медицина, а като го викатъ, не може да излекува болния. Защо му е тази диплома? Казва Христосъ: „Небето и земята ще преминатъ”. Значи този редъ, който сега сѫществува, ще мине, ще се замѣсти съ единъ редъ по-добъръ. Идването на всички велики Учители въ свѣта е, за да се обнови сегашниятъ свѣтъ, да му се даде едно ново направление. Какъ човѣкъ може да се обнови? За примѣръ, вие седите въ този салонъ, всички дишате, нѣкой пѫть се набира повече вѫглена киселина. Какво се изисква да се направи? Да се отворятъ прозорцитѣ, да дойде повече въздухъ. Или ходите въ една тъмна нощь, какво се изисква? Повече свѣтлина. Щомъ дойде външната свѣтлина, веднага вие се ориентирате. Та човѣшката душа сега се нуждае отъ повече свѣтлина. Ние не поддържаме извѣстенъ редъ на нѣщата съ думи; ние поддържаме, че има единъ естественъ редъ, има единъ Божественъ редъ на нѣщата, споредъ който всѣки човѣкъ трѣбва да се изявява свободно. И цѣлото човѣчество върви по единъ опредѣленъ законъ. Всички философи трѣбва да поддържатъ това. Има единъ Божественъ пѫть, по който трѣбва да се върви. И този пѫть е еднакъвъ за всички безъ разлика. Той не е за едного единъ, за другиго другъ. Но въ Божествения пѫть по-голѣма отговорность носятъ онѣзи, които знаятъ. Единъ светия носи по-голѣма отговорность, отколкото едно дете. Ако детето направи една погрѣшка, и светията направи погрѣшка, светията ще бѫде повече наказанъ отколкото детето. Когато Богъ изпрати Йона въ Ниневия да проповѣдва, и като не изпълни наказанието си, Господъ каза на Йона: „Има повече отъ 15 хиляди деца, които не знаятъ коя е лѣвата и коя дѣсната рѫка, заради тѣхъ трѣбваше да се спаси Ниневия”. А пъкъ Йона бѣше недоволенъ заради своитѣ лични чувства, да не говорятъ хората: ето, яви се единъ самозванъ пророкъ, лъжецъ който ни изплаши. Каквото каза, не стана. Изплашиха се и царь, и деца, и изправиха се. Йона казва на Господа: „Като си искалъ да ги прощавашъ, нѣмаше нужда да ме пращашъ да проповѣдвамъ”. Тогава Господъ го изпита. Огря го слънцето, израстна една тиква и Йона си каза: „Да има поне листъ на тиквата, да ми направи сѣнка” Господъ заповѣдва на единъ червей да прояде тиквата и тя изсъхна. Йона започна да протестира: „Едно малко наслаждение имахъ, единъ листъ и ни го взе и него”. Господъ му каза: „Тебе ти е жаль за единъ листъ, а азъ не трѣбваше ли да пожаля толкова деца”? Та сега ние съвременнитѣ хора, имаме разни понятия за изпълнението на волята Божия. Старитѣ възгледи сѫ стари, миналото си е минало, то си е донесло своето. Настоящето и бѫдещето сѫ най-важнитѣ. Робството минало, богатството минало, славата минала, и е допринесла нѣщо, но тя нѣма повече да ни ползува. Единъ човѣкъ, който вчера е ялъ, ако днесь не яде, утре не яде, той вече не се интересува, че вчера е ималъ хубавъ обедъ. И днесь трѣбва да има. Каква трѣбва да бѫде настоящата храна? Отъ онѣзи удове, които ние хранимъ въ себе си, зависи нашето благодѣнствие. Има извѣстни мисли, извѣстни желания, извѣстни постѫпки въ свѣта, които носятъ животъ въ себе си. Мислитѣ, които ние възприемаме, тѣ не се създаватъ отъ насъ. Има мисли, които идатъ отъ невидимия свѣтъ, отъ напредналитѣ сѫщества, които сѫ безсмъртни. Тѣ ни изпращатъ своитѣ мисли, своитѣ желания, своитѣ постѫпки като единъ даръ. Ако разбираме този вѫтрѣшенъ законъ, ние можемъ да използуваме тѣхната мисъль, можемъ да използуваме тѣхнитѣ желания и постѫпки, за да туримъ въ себе си редъ и порядъкъ, по сѫщия начинъ, както вие взимате камъни отъ Витоша и знаете какъ да си направите кѫща! Ако знаете закона, ще знаете какъ да си турите основи, или отъ дървета ще си направите греди. Ако ние знаемъ този вѫтрѣшенъ законъ на тия мисли, на тия чувствувания, трѣбва да създадемъ нѣщо по-хубаво отъ това, което създаваме. Често ние не използуваме тѣзи Божествени мисли, а използуваме тѣзи ограниченитѣ, които сѫ изостанали отъ разни човѣшки култури. Защото нѣкой пѫть, когато човѣкъ умира, той оставя своята мъртва мисъль, мъртво чувство и мъртва постѫпка на земята. Възприемешъ ли неговитѣ мъртви мисли, мъртви чувства и мъртви постѫпки, ти веднага почвашъ да чувствашъ онова голѣмо нещастие вѫтрѣ въ себе си. Съвременнитѣ изследователи показватъ, че черничевитѣ и сливовитѣ дървета, които сѫ около гробищата, често сѫ заразени: болеститѣ на заровенитѣ тамъ хора се предаватъ на тази материя, която всмукватъ дърветата чрѣ(езъ коренитѣ си и минаватъ въ плодоветѣ. При сегашнитѣ условия злото е тамъ, кѫдето хората не го съзнаватъ. Ако на земята се увеличатъ грѣшнитѣ, тѣ като умиратъ, оставятъ своитѣ мисли въ растенията, и растенията, които ги възприематъ отъ тѣхъ, заразяватъ се. Та грѣшнитѣ като умиратъ, оставятъ проказата си тукъ, до извѣстна степень тѣ се ползуватъ, но за живитѣ хора става зле. Сега нѣкои сѫ дошли до идеята да изгарятъ умрелитѣ. По-хубаво е това. Мисля, това е една по-хубава философия. Но на земята да се изгарятъ и да се събере и дима имъ, защото има друга опасность тогава, че като се изгори проказата, тя заразява чрезъ своя димъ. Тази пещь тъй трѣбва да бѫде направена, че газоветѣ не трѣбва да влизатъ въ въздуха, да не дишатъ хората заразенъ въздухъ. Споредъ менъ нито трѣбва да ги горятъ умрелитѣ, нито да ги заравятъ въ земята. Ако мене биха попитали, азъ бихъ казалъ всички умрѣли да се поставятъ на студъ 270°. Още не сѫ дошли хората до такъвъ студъ, наближаватъ до 200°. Туй ще бѫде едно спасително срѣдство. Колко звѣрове вѫтрѣ ще останатъ! Единъ день, както казва Писанието, когато дойде времето, цѣлата земя ще се запали и изгори, тогава ще се ликвидира съ всичко. Ние нѣма да бѫдемъ на земята. Но при сегашнитѣ условия - на студъ. Ние не сме за горинето на хората. По-безопасно е горинето, защото при заравѣнето по-лесно се предава заразата. Но и единиятъ, и другиятъ методъ нищо не допринасятъ. То е външна форма. Трѣбва да се проповѣдва една нова философия - по кой начинъ хората могатъ да се избавятъ отъ смъртьта, по кой начинъ може да се продължи животътъ! За да се продължи животътъ, необходимо е сегашнитѣ страдания да се понамалятъ. Ние страдаме чрезмѣрно, съ което разрушаваме своята нервна система. После, условията на живота сѫ толкова лоши, че се зараждатъ въ насъ най-лошитѣ мисли и желания за отмъщение; изгубваме вѣрата си. Въ туй отношение не разбирамъ да подозирашъ всички хора въ престѫпление. Това е едно анормално състояние. Въ природата сѫществува една наука, която за въ бѫдеще трѣбва да се тури въ приложение. Пуснете единъ апашъ въ една тъмна стая, веднага въ него ще се зароди желание да задигне нѣщо, понеже е тъмно. Почнете да пущате свѣтлина. Колкото повече се увеличава свѣтлината, той ще почне да се безпокои. Щомъ прозорцитѣ сѫ отворени, щомъ свѣтлината е непоносима, той почва да се озърта, тази свѣтлина попада въ неговата мисъль. Значи всѣко престѫпление, всѣко зло може да се роди при недоимъкъ на свѣтлина въ човѣшкия умъ. Вие може да направите единъ опитъ. Единъ човѣкъ, който е тръгналъ да извърши престѫпление, внесете малко свѣтлина въ неговия умъ - той веднага ще почне да се спира, да се озърта, дали сѫ го видѣли. Щомъ нѣма свѣтлина, той е смѣлъ, рѣшителенъ въ пѫтя си. Та казвамъ: Престѫпленията въ свѣта почиватъ върху една разумна сила, която първоначално е влѣзла въ свѣта. Всѣки единъ, който върши престѫпление, той мисли, че може да подобри живота си. Това е лъжа, самоизмама. Нѣма престѫпникъ, който да не мисли, че като свърши престѫпление, ще подобри своя животъ. Ако вие можете да премахнете тази самоизмама, ако можете да премахнете тази илюзия въ ума на човѣка, той може да живѣе по-трезвъ животъ. Всички престѫпления ставатъ по единствената причина, че човѣкъ мисли, че ще подобри живота си. А животътъ чрезъ престѫпления не може да се подобри. Защото всѣко престѫпление е нарушение на великия Божественъ законъ на хармонията. Сегашнитѣ хора нѣматъ ясна представа за тѣсната връзка, която сѫществува въ цѣлата природа. Защото всички живи сѫщества, растения, животни, тѣ сѫ изложение. Вие минавате презъ една мѣстность, край нѣкой изворъ виждате едно цвѣте много красиво, у васъ се заражда желание да откѫснете това цвѣте, мислите да го занесете на вашата майка; на баща си, или на нѣкой вашъ приятель, или на нѣкой вашъ възлюбенъ. Или видитѣ нѣкое животно лежи, мислитѣ туй животно да го занесете на нѣкой вашъ близъкъ. Но тѣзи цвѣтя, тѣзи животни сѫ изложение: велики художници, невидими за насъ, тукъ сѫ изложили своитѣ художествени произведения. Много пѫти се случва, че за откѫсването на едно цвѣте, нѣкои хора сѫ плащали съ живота си. Ти ще занесешъ цвѣтето на майка си, но ще платишъ съ живота си; ще занесешъ цвѣтето на баща си, но ще платишъ съ живота си; ще занесешъ цвѣтето на сестра си, но ще платишъ съ живота си; ще занесешъ цвѣтето на брата си, но ще платишъ съ живота си. Комуто и да го занесешъ, ще платишъ съ живота си. Хората казватъ, че това е една случайность, и вие ще кажете, че това е една случайность. Но знаете ли за тѣзи живи алпийски рози колко хора сѫ станали жертва? За да могатъ една такава алпийска роза да я снематъ, плащатъ съ живота си. Питамъ тогава, защо ни е едно растение или едно животно, за което ще заплатимъ съ живота си? Въ дадения случай чий животъ е по-скѫпъ - на това животно ли или твоятъ животъ е по-цѣненъ? Ти ще откѫснешъ едно цвѣте, но веднага ще има смъртна присѫда, четатъ ти присѫдата. Както единъ разбойникъ може да тѣ окошари - има пушка, ще тѣ отвлѣче, .ще тѣ обере, ще ти вземе братството, така и ти като откѫснешъ едно цвѣте, може да тѣ изхукатъ. Това сѫ изключителни условия. Така сѫщо е и съ престѫплението. За примѣръ, при бащата е изпратенъ синътъ. Бащата нѣма право да се разпорежда съ него, както иска. Той нѣма право да го бие за каквото и да е. Абсолютно справедливъ трѣбва да бѫде. Синътъ, като направи едно престѫпление, може да го накажатъ за една погрѣшка, но да има една справедлива идея. Ако и на майка му дойде на умъ за каквото и да е да го наказва, тя ще пострада. Много бащи като наказватъ синоветѣ си, плащатъ съ живота си. Защото този синъ, който е изпратенъ на земята, той има и други, които се грижатъ за него. Христосъ казва: „Пазѣте тѣзи малкитѣ, защото тѣхнитѣ ангели гледатъ лицето на Бога”. Ти имашъ синъ, ако постѫпишъ несправедливо, ти разрушавашъ неговия животъ - ще платишъ съ живота си. Ще се лишишъ отъ своята свобода. И обратното отношение е вѣрно. Ако синътъ упражни насилие върху баща си, той ще плати съ живота си. Ако синътъ или дъщерята упражнятъ насилие върху майка си, и на тѣхъ се случва сѫщото. Та казвамъ, какви трѣбва да бѫдатъ онѣзи велики отношения между синове и бащи, между бащи и синове, между майки и дъщери, между дъщери и майки, между господари и слуги, между слуги и господари. Слугата може да изнасили господаря си, но ще плати съ живота си. Законътъ еднакво действува въ природата. Богъ изисква редъ и порядъкъ навсѣкѫде. Туй е за разумнитѣ хора. Много хора, които сѫ разумни, спасяватъ живота си. Мене ми разправяха за единъ български ловецъ. Иде една мечка насрѣща му. Той вдига пушката си, тя се спира, гледа го; тя иска да му каже: какъ искашъ, азъ ли да се отбия или ти да се отбиешъ отъ пѫтя. Тя като се спира, той вдига пушката си, после тя минава, спуща се, хваща го, откѫсва му рѫката и заминава. Наказание е това, нищо повече, Но какво се постига съ пушката? Изгубва рѫката си. Не бѣше ли по-добре за този ловецъ да се отмести нѣкѫде въ гората и да каже на мечката: Заповѣдай. Ще каже той, че има достойнство, има пушка. Но ти като човѣкъ съ достойнство, защо позволи да ти откѫснатъ рѫката? Не стана ли по-лошо за тебе? Въ свѣта има редъ. Всичкитѣ нещастия, които сега ни сполетяватъ, причинитѣ имъ сѫ отдавнашни, наследствени сѫ отъ дѣди и прадѣди. И ние още търпимъ туй нарушение, неспазването на Божия законъ. Казва Писанието: „Моитѣ думи нѣма да преминатъ”. Значи всичко туй, което Богъ е написалъ, ще се изпълни. Богъ изисква отъ всѣки единъ човѣкъ, въ когото е вдѫхналъ дихание, да живѣе както трѣбва. Не живѣе ли ще му даде всичкитѣ нещастия - може да бѫде ангелъ, може да бѫде грѣшникъ. Ако рече да поправи живота си, неговата сѫдба ще почне да се измѣня. Щомъ се намираме въ единъ прогресивенъ периодъ въ развитието на човѣчеството, всѣки день трѣбва да допринася нѣщо въ живота. Има нѣща законни, има нѣща незаконни. Законно е туй, което допринася благо и на менъ самия, и на другитѣ. Ако моята любовь допринася благо на менъ и на окрѫжаващитѣ, тази любовь е законна; ако моята любовь не е законна, тя не допринася нищо на другитѣ. За примѣръ, имамъ желание да пия вино, но моята любовь къмъ виното, моето пиянство не допринася нищо на домашнитѣ ми - на баща ми и майка ми, на брата ми, на сестра ми, на децата ми, ако съмъ баща, на цѣлия домъ тя не допринася никакво благо. Тогава кръчмарьтъ нѣма защо да продава виното. Законътъ е: да се приложи Божията Любовь въ живота. Та сега, за вѣрващитѣ е този законъ. Вѣрващитѣ очакватъ да се поправи свѣтътъ. Чудно е, че сегашнитѣ хора вѣрватъ и очакватъ свѣтътъ да се поправи, Богъ да го поправи. А Богъ очаква най-първо религиознитѣ хора да се поправятъ, добритѣ хора, разумнитѣ хора да се поправятъ, че да дойде едно цѣлокупно добро въ живота. Трѣбва да дойде единъ идѣенъ животъ. Защото българинътъ казва: „Съ единъ камъкъ кѫща не става”. Съ единъ добъръ човѣкъ свѣтътъ не се поправя. И съ десеть души не се поправя. Но когато всички хора решатъ да живѣятъ добре, свѣтътъ може да се поправи. Оправянето на свѣта разбирамъ, че ние може да живѣемъ единъ добъръ животъ. Нѣма да има тогава нещастни хора въ свѣта, нѣма да има смърть, нѣма да има плачъ, нѣма да има войни. Какво ще има тогава? Войнитѣ ще бѫдатъ замѣстени съ дѣятелность, съ подемъ. За въ бѫдеще пакъ ще има войни, но какъ? Ще се събератъ, ще направятъ една война, ще стрѣлятъ съ празни куршуми. Следъ това нѣма да има нито единъ убитъ, ще се прекрати всичко и ще кажатъ: Много добре свърши войната. И азъ ви казвамъ: Преди години, въ миналото столѣтие, така е рѣшилъ въпроса единъ китайски адмиралъ. Между руситѣ и китайцитѣ имало едно несъгласие. Руската флота била въ китайски води. Срѣщатъ се дветѣ флоти и адмиралътъ веднага изпраща единъ свой адютантъ при руснацитѣ, казва: „Може да разрѣшимъ войната много добре. Ще се биемъ, но ще гърмимъ съ празни снаряди, ще свършимъ добре работата и ще се оттеглимъ”. Сега хората не сѫ още готови за такава война. Ако единъ хвърля празни фишеци, а другъ пълни, тогава не върви. Хората още нѣматъ съзнание. Защото всѣки народъ иска да стане великъ на гърба на другитѣ народи. Азъ не искамъ да зная, че величието на единъ народъ можело да бѫде величие на цѣлото човѣчество, на цѣлия свѣтъ. Едно съчетание, една пропорционалность трѣбва да има. Ако моята рѫка стане голѣма за смѣтка на другитѣ части на тѣлото, тогава се получава една анормалность. Рѫцетѣ трѣбва да бѫдатъ толкова голѣми, колкото имъ е опредѣлено. Щомъ едната рѫка е по-малка отколкото трѣбва, то е пакъ анормално състояние. Ако човѣшката глава тежеше 50 кг, какво би станало съ васъ? Човѣкъ нѣма да бѫде въ състояние да носи такава глава. Ако тѣлото стане толкова голѣмо, колкото на старовременнитѣ мамонти, а главата голѣма колкото на една муха, какво би станало? Често съмъ слушалъ да казвате: „Не си струва човѣкъ много да мисли”. Но ти ще мислишъ правилно, за да поддържашъ формата на своята глава. Ти ще поддържашъ идеята за красотата, ще поддържашъ идеята за добротата, ще поддържашъ идеята за всички добродетели. Тѣ сѫ строителни сили, които строятъ. Ти ако поддържашъ доброто въ себе си, ще подпомогнешъ строежа на твоето тѣло. Здравето на твоя стомахъ зависи отъ доброто ти. Здравето на твоитѣ дробове зависи отъ твоята любовь. Човѣкъ обича ли съ нормална любовь, никога не може да заболѣятъ гърдитѣ му. Единъ човѣкъ, който е справедливъ, той никога не може да изгуби силата на ума си, да полудѣе, да се разстрои нервната му система. Само ако е несправедливъ, той може да се разболѣе, да заболѣе мозъкътъ му и нервната му система. Ако ти мислишъ доброто, ако разбирашъ онзи редъ на нѣщата, по който вървятъ добродетелитѣ, ти ще знаешъ какъ да съграждашъ въ себе си своето тѣло. Несправедливъ ли си, рѫцетѣ ще заболѣятъ. Нѣмашъ ли добродетели, краката ще сѫ болни. Да кажемъ, че имашъ любовь къмъ Бога. Но любовьта къмъ Бога не трѣбва да погълне цѣлия ти животъ - ти тогава ще разбирашъ по човѣшки. Ако ти се влюбишъ въ Бога и забравишъ всичко, и ако се влюбишъ въ една мома и забравишъ всичко, това е равносилно. Всичко - колкото трѣбва. Всѣко прекалено нѣщо не е нормално. Нѣкой се влюби въ Бога и за нищо друго не мисли. Нѣкой се влюби въ една мома и за нищо друго не мисли. Тогава по какво се отличава тази любовь отъ Божията любовь? По това, че като обичашъ една мома, ако тя е безсъвѣстна, ще тѣ накара да работишъ заради нея. Ти ще й дадешъ всичкото си имане, тя пакъ ще е недоволна и ще казва: „Това ми купи, онова ми купи”. Ти ще давашъ, ще давашъ и единъ день като нѣма какво да давашъ, тя ще тѣ натири и ще каже: „Стига, азъ съмъ сита, нека дойде другъ да ме обича”. Тази любовь подразбира да има какво да дадемъ. Казвамъ: Ние като се влюбимъ въ Бога, ние ли трѣбва да Му дадемъ, или Той трѣбва да ни даде? Щомъ се влюбимъ въ Бога, трѣбва да се яви у насъ желание да Му служимъ, да работимъ за Него. Яви ли се туй желание, любовьта въ насъ е активна. Не се ли роди това желание, любовьта ни къмъ Бога не е естествена, даже въ закона на молитвата. Сега, ние искаме да изнесемъ закона на молитвата. Тъй както се изнася сега, не е нѣщо вѣрно. Да си разправяшъ предъ Бога своитѣ грѣхове, не зная каква молитва е тя. Каква нужда има Богъ да му разправяшъ своитѣ грѣхове? Счупи ти се кракътъ, защо ще разправяшъ на Господа, че кракътъ ти се счупилъ? „Заболя ме главата, Господи”! „Заболяха ме дробоветѣ, Господи”! Това ме заболя, онова ме заболя - като погледнешъ, Господъ е пъленъ съ молитви за счупени крака, за болни глави, за болни дробове, за изкьлчени рѫце. Не зная, обаче, колко молитви може да се намѣрятъ, съ които човѣкъ благодари на Господа, съ които да каже: „Господи, благодаря Ти за всичко, отъ сърдце и отъ душа Ти благодаря”! Все ще има единъ недоволенъ. Едва на десеть милиона ще се намѣри единъ, който да благодари, отъ сърдце и душа да е благодаренъ. Недоволството е -характерно за човѣка. Благодарностьта е едно велико качество. Нѣкой иска да намѣри последната теория. Последната теория е приложението на любовьта въ живота. Всѣка любовь, която усилва съзнанието и дава повече свѣтлина, е правилна любовь. Всѣка любовь, която помрачава човѣшкия умъ, е неправилна. Всѣко знание, което увеличава любовьта, е правилно знание. Това сѫ диагнози. Казвате: „Едно време имахъ повече любовь, а сега нѣмамъ”. Значи знанието ви не е правилно, защото между любовьта и знанието има извѣстно отношение. Знание безъ любовь, то никога не може да се приложи. Ако пъкъ нѣма знание, любовьта какъ ще се приложи? Все трѣбва да има знание. Знанието е едно срѣдство, съ което ти можешъ да повдигнешъ живота си. За да се повдигне този животъ, непремѣнно най-първо ти трѣбва да преустроишъ главата си. За примѣръ, като ходитѣ, нито единъ отъ васъ не мисли какъ трѣбва да ходи; не ходишъ, както иска Господъ да тѣ види. Има една поза, която човѣкъ трѣбва да държи - винаги изправенъ. Отидешъ при .Господа съ наведена глава надолу, отидешъ при Господа съ наведена глава надѣсно или налѣво, отидешъ при Господа съ наведена глава назадъ. Това сѫ четири активни положения, това сѫ отклонения. Като тѣ види Господъ така, вижда, че ти си въ едно развълнувано море. За да се постави главата ти налѣво, твоитѣ чувства сѫ взели надмощие въ тебе. За да се постави главата ти надѣсно, твоятъ активенъ умъ е взелъ надмощие. За да се постави главата назадъ, твоитѣ лични чувства сѫ взели надмощие; за да се постави главата ти напредъ и надолу, твоята крайно користна любовь е взела надмощие. Значи, ако си наведенъ напредъ, ти си користолюбивъ, ако е наведена назадъ главата, ти си гордѣливъ, ако е надѣсно, твоятъ умъ е взелъ надмощие, ако е налѣво, ти мислишъ само да се удоволствашъ. Това може да е по наследство само. Нѣкой казва: "Гледай му ти ума. Наведена глава налѣво, женска работа е туй." Иска да каже: Не си навеждай главата така настрани, нищо нѣма да направишъ. Хубаво трѣбва да се изправишъ - стѣгнатъ, чистъ, спретнатъ, опънатъ, пластиченъ. Българинътъ иска да каже: "Дигни си главата, какво си тръгналъ така, ще се препънешъ нѣкѫде". Онзи, който не разбира законитѣ, казва: "Туй нищо не значи, важно е правилно да мисля". Ти не можешъ да мислишъ правилно, ако главата ти е налѣво, или ако е надѣсно, или назадъ. За да мислишъ правилно, ти трѣбва да изправишъ главата си, да е точно между слънцето и земята, да е перпендикулярно поставена спремо земята. Като има тази посока, ти ще намѣришъ въ духовния свѣтъ една точка, която ще образува триѫгълника на твоята мисъль. Щомъ намѣришъ тази точка, веднага въ твоето съзнание ще се яви една мисъль. Въ съзнанието си веднага ще почувствувашъ едно просвѣтление. Щомъ човѣкъ придобие туй вѫтрѣшно равновѣсие, той е радостенъ и веселъ. Щомъ като изгуби туй равновѣсие въ себе си, той не знае къмъ коя посока да се движи. Ние, съвременнитѣ хора губимъ туй вѫтрѣшно равновѣсие. Погледнемъ се нѣкой пѫть, наведемъ главата си, плачемъ. Поолеква ни малко. Децата като поплачатъ, поплачатъ, поолеква имъ, но следъ часъ пакъ изгубятъ своето равновѣсие. Като казва Христосъ: „Преминаването на земята”, това е нашиятъ правиленъ животъ, „Преминаването на небето”, това е нашиятъ Божественъ животъ. Ще се смѣнятъ тия двата живота, но думитѣ, Разумното Слово, което гради въ насъ, то нѣма да премине, докато всичко не уреди и изпълни тъй, както трѣбва. Та мисъльта, която искамъ да внеса у васъ, е следната: Едно практическо приложение! Допуснете, че ви заболи корема; неразположението произтича отъ земята, отъ една неестествена храна. Коремътъ може да тѣ заболи отъ прекръстосването на две неестествени желания въ слънчевия вѫзелъ; прекръстосването на две неестествени мисли може да произведе пакъ коремоболие. Тѣ се различаватъ по степеньта. Ако чувствата действатъ, болкитѣ сѫ много силни, ако мислитѣ действатъ, може да пиешъ малко топла вода и изведнъжъ коремоболието може да се премахне. Може да се премахне коремоболието, но болката не е изчезнала отъ твоето тѣло. Тази болка ще се пренесе въ твоята глава; нѣкой пѫть ще се пренесе въ слѣпитѣ очи, другъ пѫть може да получишъ мигрена, отпредъ половината глава да тѣ боли. Какъ ще се освободишъ? Тия вещества отдолу, тѣзи течения, които сѫ произвели болката въ корема, по нервната система произвеждатъ сѫщото напрежение гори, въ мозъка. Ще дойде лѣкарь, ще вземешъ единъ прахъ, два, три, ще настане едно вѫтрѣшно притѫпяване на нервната чувствителность, после като мине действието на лѣкарството, болката ще се усили. За да се освободишъ отъ болката, ти трѣбва да измѣнишъ живота си. Изменението на живота седи въ следното. Ще ви дамъ едно просто обяснение. Имашъ да вземашъ отъ нѣкого десеть лева. Тия пари сѫ употрѣбени; този човѣкъ е беденъ, закѫсалъ, всичко сѫ му продали, съ трънъ да забодешъ въ кѫщи, нѣма какво да вземешъ. Какво трѣбва да правишъ въ дадения случай? Вземи тефтера си и зачеркни дълга на този човѣкъ, прости му. Той е закѫсалъ, ако ти го държишъ въ ума си, той винаги ще произвежда въ тебъ едно нещастие. Ти зачеркни дълга и кажи: „Хайде, оставямъ ги, за Господа, единъ подаръкъ. Подарявамъ му ги”. Кажи: „Подарявамъ на този човѣкъ десеть хиляди лева, Господъ да го благослови”. Не само нѣма да искашъ паритѣ, но считай едно щастие че си ги подарилъ на този човѣкъ. Какво ще стане? Ще изчезне главоболието, ще изчезне коремоболието. Ако коремоболието не изчезва, то е по причина, че не искашъ да простишъ паритѣ на този човѣкъ. Ако е богатъ, дай го подъ сѫдъ, искай му ги съ лихвитѣ, не му прощавай. Ако е беденъ, прости му. Богатиятъ трѣбва да се научи на редъ и порядъкъ, понеже има да плати. Този, сиромахътъ, остави на Господа. Казва Господъ: „Той закѫсалъ съвсемъ, остави му ги сега”. Господъ ще ти ги плати. Отъ този день, понеже ти освѣщавашъ Божия законъ, постѫпвашъ справедливо, и Богъ ще постѫпи съ тебъ справедливо, ще измѣни живота ти. Следъ като простишъ, не спомѣнавай вече, че имашъ да взимашъ отъ човѣка, да не тѣ сполети нѣщо друго. Но най-мѫчното нѣщо въ свѣта е да забравишъ погрѣшкитѣ на хората. Това е най-мѫчната работа! Мѫчно е да забравишъ. Нѣкой пѫть пакъ ще дойде този дяволъ, ще изскочи въ ума ти, ще наруши мира ти поне за день, два, три. Този законъ сѫществува сѫщо между народитѣ, между обществата, повдига се омраза между много хора, или въ едно семейство, или въ единъ човѣкъ. Тогава, въ сегашния животъ трѣбва да бѫдемъ силни да се справимъ съ омразата. Любовьта къмъ Бога трѣбва да вземе връхъ надъ всички недѫзи. Но не отъ страхъ. Понеже ти си богатъ, допусни, че имашъ сто души длъжници, които иматъ да ти даватъ по хиляда лева - сто хиляди лева. Ти си наследилъ едно наследство отъ сто милиона лева, какво ти коства да простишъ сто хиляди лева? Ако искашъ да вземешъ стотѣ хиляди лева, това е неправилно приложение на закона на любовьта. Ти на онѣзи, които иматъ да ти дължатъ, като имъ простишъ, прати имъ още по хиляда лева и кажи „Менъ Господъ ме е благословилъ, прощавамъ ви и ви изпращамъ още по хиляда лева”. Тогава ти ще имашъ единъ придатъкъ въ себе си. Този законъ, ако така го приложишъ, ако го прилагашъ всѣки единъ день, не само лично на тебъ ще се оправи животътъ, но и на цѣлия ти домъ. Но въ момента е важно дали се изпълнява волята Божия. Всѣки день това може да се провѣрява. Какво нѣщо е умирането? Като почнешъ да умирашъ, почвашъ да забравяшъ, почватъ да се стѣсняватъ крѫговетѣ, докато дойдешъ до единъ тѣсенъ крѫгъ, дето сѫ майка ти, баща ти, братъ ти, сестра ти; най-после и тѣхъ ще забравишъ, ще дойдешъ до единъ още по-тѣсенъ крѫгъ, дето си самъ, остава само твоето съзнание, като че нищо не сѫществува друго въ свѣта. Тогава предъ тебъ, ще изпѫкнатъ всички твои постѫпки, желания, онѣзи отношения, които си ималъ къмъ всички хора; цѣлия си животъ, който си прекаралъ на земята, ще видишъ като на филмъ: Ще се чудишъ отде изпѫкна този твой свѣтъ, хемъ съ всички подробности. Нито баща, нито майка - ти самъ гледашъ своя животъ, което не може да си обяснишъ. Ти влизашъ въ другия свѣтъ и мислишъ, че ще тѣ посрѣщнатъ ангелитѣ, светиитѣ. Такова посрѣщане има, но за онѣзи, които сѫ разбрали разумния животъ, които сѫ вървѣли по Божия пѫть. Има посрѣщане съ вѣнци, съ музика, съ модерни таксита, съ небесни колесници. Има и такива работи, още отъ земята да ви взематъ съ огнена колесница, като Илия. Тогава нѣма да има нужда да ви заравятъ както сега въ земята. Сега за умрѣлия казватъ, че той отива да си почине. Едно противоречие: ние вѣрваме, че този човѣкъ отива въ другия свѣтъ, но едновременно вѣрване, че той е въ тѣлото си тукъ, въ земята. Ние пущаме тѣлото въ земята, за да може земята да го изпрати въ небето. Защото най-благоприятното мѣсто, това е небето. Ако вие заровите единъ светия, следъ десеть дни нѣма да намѣрите нищо отъ тѣлото, но ако заровите единъ грѣшникъ, ще видите, че нѣма кой да му занесе тѣлото, всичко ще остане тукъ. За тѣлото на светията има кой да се грижи, той ще си го вземе. Та идеята, която трѣбва да остане у васъ, е следната. Има единъ опитанъ начинъ за човѣшката мисъль при сегашното състояние, за да се освободимъ до извѣстна степень отъ онова анормално състояние, което ни измѫчва. Не само обикновенитѣ хора, но и религиознитѣ хора постоянно се измѫчватъ за нищо и никакво. Много пѫти мислишъ, че Богъ е неразположенъ спремо тебъ. Това не е неразположение на Бога, но нѣкой човѣкъ е неразположенъ спремо тебъ, той е толкова силенъ въ мисъльта си, че неразположението му спремо тебъ, неговата мисъль тѣ измѫчва. Вижте онзи влюбения момъкъ - при най-малкото неразположение на неговата възлюбена, цѣлата кѫща се върти ту на една, ту на друга страна, свива го сърдцето, боли го, опасна работа. Най-малкото неразположение на онзи, когото обичате, може да произведе цель адъ у васъ. Следователно любовьта е само тогава любовь, когато не произвежда никакво страдание. Онази любовь, която произвежда страдание, тя не е истинската любовь, която ние очакваме. Онази мисъль, която произвежда страдание, не е мисъль. Онази мисъль, която произвежда безпокойство, не е мисъль. Ако вие имате единъ приятель, въ когото се съмнявате, отношенията между васъ и вашия приятель не сѫ хармонични, нито вие го разбирате, нито той ви разбира. Но ако вие имате въ него пълна вѣра, ако той въ васъ има пълна вѣра, любовьта ви е нормална. Ние казваме, че Господъ ще оправи свѣта. Кога ще го оправи? Щомъ ние искаме да го оправи, би трѣбвало да Му съдействуваме, а не да гледаме безучастно. За сега сме зрители само. Какъ се оправя единъ човѣкъ? Проследете този процесъ. Вижте какъ се измѣня неговото лице, изразътъ на лицето, очитѣ другояче говорятъ. Онзи човѣкъ, който служи на Бога, има нѣщо друго, особено въ тона си, въ движенията си, отличава се отъ другитѣ. Когато дойде единъ човѣкъ да би иска своитѣ пари, гласътъ му е единъ, но когато дойде да ви услужи, носи нѣщо въ торбата си, гласътъ му е другъ, другояче говори. Като дойде да вземе нѣщо, поставя се като господарь, казва: „Господине, вие ми обѣщахте това, онова” - започне да ви чете цель помѣникъ. Когато иде като единъ братъ, който иска да ви помогне, въ държанието му се крие една деликатность; вие се усѣщате разположенъ, и действително, цѣлиятъ ви домъ ще бѫде радостенъ и веселъ. Той носи благословение съ себе си. Казвамъ: ние всички можемъ ли да бѫдемъ носители на тази доброта, която Богъ има, или на туй богатство, което Той има? За примѣръ, мнозина отъ васъ искате да бѫдете богати. Може да ви направимъ богати. Отивате при единъ царь съ молба, той веднага ви подписва и казва: „Дайте му два милиона”! Единъ подписъ и работата е веднага свършена. Но следъ като ви подпише, какво ще направите съ тѣзи пари? Ако на васъ биха ви дали десеть милиона, какво ще направите съ тѣхъ? Отде ще започнете най-първо? Помислете, ако ви дадатъ десеть милиона, какво ще направите? Разрешите тази задача. Азъ не зная колко души отъ васъ ще разрешатъ правилно тази задача. Нѣкои отъ васъ най-първо ще си направите хубава кѫща, други ще си направите хубави дрехи, трети ще си направите хубави обуща, шапки; други ще си купите книги, други ще си купите автомобилъ, други ще си купите билетъ да ходите въ Америка, други ще си купите аеропланъ да отидете въ Шанхай. Но това не е разрѣшение на въпроса. Десеть милиона ако получите, какво трѣбва да направите? Десеть милиона златни, то е ценность! Десеть милиона въ злато! Златото е живо, то е равноценно на извѣстни разумни сѫщества, които сѫ работили. Нѣмаме право да разполагаме съ златото, както искаме. Голѣмото нещастие въ съвременния свѣтъ е, че хората не знаятъ какво да правятъ съ златото. Голѣмо нещастие е, че тѣ не знаятъ какво да го правятъ и го турятъ въ земята, а употрѣбяватъ книжни пари. Но положението още повече се влошава. За тази книга има да разправятъ, че тази книга се дължи на живи сѫщества, тѣ сѫ отговорни за тази книга, на която сѫ написани всички престѫпления. Нѣкой човѣкъ се моли на Бога; другъ казва: „Да изобличимъ другитѣ, държавата трѣбва да уредимъ”. На Бога трѣбва да се молимъ, но трѣбва ни едно истинско знание, какъ трѣбва да постѫпимъ спремо Бога. Ако ние считаме Бога като нашъ баща, отношенията ни къмъ Него трѣбва да бѫдатъ като на синъ къмъ баща. Задачата на сегашнитѣ хора е да опредѣлятъ отношенията си къмъ Бога! Както единъ синъ трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ баща си, така всѣки единъ религиозенъ човѣкъ трѣбва да опредѣли своитѣ отношения къмъ Бога. Тогава каквото и да му се случи, нѣма да се яви нито сѣнка отъ съмнѣние, че то е за негово добро. Писанието казва: „Всичко, каквото се случва на онѣзи, които любятъ Бога, ще се превърне за тѣхно добро”. Кой отъ васъ вѣрва въ това? Четете го, но като дойде една неприятность, казвате: „Какво ли съмъ сгрѣшилъ предъ Господа, какво ли съмъ направилъ?” При сегашнитѣ условия мѫчнотиитѣ сѫ изпитателно срѣдство, да ни опитатъ любовьта, доколко обичаме Господа. Изпитана е нашата любовь, на млади и стари. Жени се младъ момъкъ за млада мома - изпитва го Господъ какъ ще се отнесе къмъ момата. Жени се млада мома за младъ момъкъ - опитва я Господъ какъ ще се отнесе къмъ момъка. Раждатъ дете - изпитва ги Господъ, какво възпитание ще му дадатъ. Изпитва Господъ единъ слуга, да види какъ ще се отнесе къмъ господаря си. Всички положения въ свѣта, каквито и да сѫ, сѫ само изпитания. Ученикъ си, изпитва тѣ учительтъ. Далъ ти е Господъ единъ учитель, да види какъ ще оцѣнишъ този свой учитель, да види какъвъ манталитетъ имашъ, какво е твоето разбиране. Често ти ставашъ като едно божество, казвашъ: „Свѣтътъ е лошъ, майка ми е лоша, баща ми, учителитѣ, братътъ, сестрата сѫ лоши”. Значи ти остана единственъ светия въ свѣта. Отношение трѣбва да имаме, да получимъ силата на Божията Любовь. Сега ще дойде другата слабость: ние мислимъ, че като се влюбимъ въ Господа всичко ще се оправи. Най-първо, като се влюбите въ Него, Той ще ви лиши отъ всичкото ви богатство. Ако сте най-голѣмъ богаташъ, Той ще ви направи последния сиромахъ. Като вземе отъ васъ всичко, ще почне по малко да ви дава и вие непремѣнно ще имате историята на Йова. Йовъ най-първо мислѣше: „Не съмъ ли азъ, който върша волята Божия?” Защо подложиха Йова на изпитание? Има едно предание, то е следното. Йовъ даде угощение на приятелитѣ си, и пошушна на единъ отъ тѣхъ: „Нѣма на земята другъ, който да обича тъй Господа, както азъ”. Пъкъ дяволътъ го дочулъ. Като имало съвѣтъ при Господа, дошла тази весть до Бога, че на земята нѣма другъ човѣкъ, който да обича Господа като Йова. Дяволътъ искалъ да обърне внимание на това. Казва му Господъ: „Ти ходилъ ли си да видишъ тази работа, че нѣма другъ човѣкъ да ме обича като Йова?” Той казва: „Ти не си го поставилъ на изпитъ да видишъ любовьта му. Дай го на мене, азъ да го изпитамъ този самохвалко”. Една хвалба на Йова, „азъ обичамъ Господа”, какво му струваше? Отиде имането му, отиде кѫщата му, отидоха децата му, дойдоха болести върху него. Той се слиса, казва: „Мислехъ, че обичамъ Господа, а Неговата любовь къмъ мене кѫде е? Съвсемъ ме забрави”. Той се колебаеше, искаше да приказва съ Него. Та работата е тамъ, че и вие казвате: „Колко обичамъ Господа! Щомъ ви чуятъ, веднага ще отиде имането ви, кѫщата ви. Страшно нѣщо е да се изпитва любовьта на човѣка. Нѣма по-голѣмъ изпитъ. Той може да изгори. Затова преждевременно не се изпитвайте, не подлагайте вашата любовь на изпитъ. Нека остане най-после. Като изпитате всичко и нѣма какво да изпитвате, тогава последно опитайте това. Кажѣте: „Обичамъ Господа, както никой другъ”. Кажѣте това и ще имате една опитность. Дойде времето и пакъ наново рече Богъ да изпита Йова. На вториятъ пѫть като дошълъ, Йовъ далъ пакъ угощение на приятелитѣ си, но казва: „Колкото за любовьта си къмъ Бога, ще си помисля малко дали да се изкажа”. Разбралъ той и казва: „За Любовьта си къмъ Бога ще помисля дали да говоря”. Има нѣщо вѫтрѣ въ него. Казалъ му Господъ: „Не говори за свещени работи, но само ти да си ги знаешъ”. Когато обичашъ Бога, това е актъ само между твоята душа и Бога, на хората не казвай. Кажешъ ли го на хората, ще патишъ. Нека само между Бога и тебе да сѫществува този актъ. На хората не казвай нищо, не се произнасяй. Та казва Христосъ: „Небето и земята ще преминатъ, но моята любовь нѣма да премине, докато всичко това не се сбѫдне”. 21-ва недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 21-ви февруари 1932 г. 10 ч. София, Изгрѣвъ.

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Да известятъ на ученицитѣ Му Ще взема последнитѣ думи отъ 8 стихъ на 28 гл. отъ Евангелието на Матѣя: „Да известятъ на ученицитѣ Му.” Не е въ многото, въ малкото е скрито богатството. Не е въ богатството, въ сиромашията е животътъ. Не е въ здравето, въ болестьта е животътъ. Контраститѣ трѣбва да се разбиратъ. Трѣбва едно ново разбиране, една нова философия. Всички контрасти сѫществуватъ по причина на самата реалность. Ако нѣма животъ, нѣма да има ни богатство, ни сиромашия. Богатството е резултатъ на живота, и сиромашията е резултатъ на живота. Защо човѣкъ трѣбва да се оплаква? И здравето, и болестьта сѫ резултатъ на живота. Не е въпросъ само да се констатира болестьта, и тя си има свой смисълъ. Ако теглимъ единъ човѣкъ и се увеличава неговото тегло, ние знаемъ, че той забогатѣва, като го теглимъ и той олеква, знаемъ, че той осиромашава. Има сѫщо една норма, едно тегло на нормалното здраве и отъ това дали се увеличава или се намалява, знаемъ човѣкъ здравъ ли е или не. Ако теглото на човѣка е подъ тази норма, започватъ болеститѣ. Всѣка болесть има специфични мѣрки, по теглото може да се знае болестьта. И здравето си има мѣрки; здравето не е отъ едно качество, то е отъ разни качества, всѣко здраве има различни мѣрки. Ние казваме: той е здравъ човѣкъ. Но отъ какво качество е здравето му? Или казваме: той е боленъ. Каква е специфичната болесть, трѣбва да има мѣрки. Тия мѣрки сѫ необходими, тѣ сѫ важни. Защото ако знаешъ мѣркитѣ, тежеститѣ, ти си ученъ човѣкъ. Ако не знаешъ мѣркитѣ, и да си здравъ, ти си невѣжа. Ти чувствашъ, че си здравъ, но не знаешъ защо си здравъ; боледувашъ, не знаешъ защо боледувашъ - ти си първокачественъ невѣжа. Казватъ: той е богатъ. Но той не знае защо е богатъ. Сиромахъ е - не знае защо е сиромахъ; ученъ е - не знае защо е ученъ; невѣжа е - не знае защо е невѣжа; лошъ е - не знае защо е лошъ; добъръ е - не знае защо е добъръ. Та казвамъ: най-хубавото нѣщо е да се извести. „Известете на ученицитѣ.” Известието е отъ разни категории, има радостни известия, има и скръбни известия. Въ единия и въ другия случай човѣкъ се различава. Радостниятъ човѣкъ прилича на свѣщь, най-първо не гори, но като му кажатъ радостната весть, той веднага свѣтне, свѣщьта се запалва. А скръбниятъ човѣкъ е горяща свѣщь, грѣе, и като му кажатъ скръбната весть, той изгасва. Единиятъ се запалва, другиятъ изгасва. Скръбнитѣ хора горятъ, радостнитѣ не горятъ. Всѣки радостенъ човѣкъ като му кажатъ скръбьта, съвсемъ изгасва, побледнява лицето му, отслабва, погледътъ му става мѫтенъ, главата си навежда, не е така бодъръ, върви като пияница, вкѫщи е неразположенъ, не може да говори, не е въ духа си. „Оставете ме, казва, на спокойствие, искамъ да размишлявамъ.” Каква мисъль има, той нѣма никаква мисъль. Каква е мисъльта на скръбния човѣкъ? Нѣкой казва, че въ скръбьта човѣкъ мисли. Какво ще мислишъ, когато ти се забие нѣкой трънъ въ петата? Ще мислишъ само за него. Ходишъ, не можешъ да извадишъ тръна, мислишъ за тръна. Всичката философия е тамъ. Или си осиромашалъ, казвашъ: „Изгубихъ паритѣ си, осемь хиляди, десеть хиляди!” - повтаряшъ все едно и сѫщо. После, изпѫдили тѣ като чиновникъ, ще разправяшъ налѣво и надѣсно, не туй станало причина, онуй станало причина. Едно и сѫщо нѣщо повтаряшъ, повтаряшъ. Какво има да го разправяшъ? Нѣкой свири на сцената и не излезе както трѣбва, започва да разправя, че времето било влажно, публиката не го разбрала, салонътъ не билъ отопленъ - разправя, разправя. Като не може първия пѫть, опитай втори пѫть! Съвременниятъ свѣтъ е свѣтъ на разочарованитѣ деца. Понеже имъ обѣщали куклички за Великденъ, но станало чудо, не дошли кукличкитѣ, сега цѣлиятъ въпросъ е за куклитѣ. Шумъ се вдига навсѣкѫде, всѣки се оплаква, че не му достига яденето, или че не било на мѣсто, дрехитѣ не били на мѣсто, шапката не била на мѣсто, връзката, общественото положение, после, не го признали своитѣ - навсѣкѫде разочарования. Обаче има една радостна весть въ свѣта. Тя е магическа. „Идете известете на ученицитѣ Му.” - радостната весть, че Учительтъ имъ, който билъ мъртъвъ, оживѣлъ! Той казва: „Даде ми се всѣка власть на небето и земята. Отсега, каквото искате, ще бѫде. Досега не можеше, но отсега на васъ, моитѣ ученици, каквото искате, ще ви бѫде.” Питамъ: това не е ли радостна весть? Не е ли радостно за онзи, който е закѫсалъ, да му кажатъ: „Нѣма плащане, кредитъ има отпуснатъ.” Веднага си изправя главата. Нѣкой учитель закѫсалъ, назначаватъ го директоръ нѣкѫде въ нѣкоя гимназия. Нѣкой музикантъ закѫсалъ - назначаватъ го въ операта нѣкѫде, или професоръ въ музикалната академия. На нѣкой писатель му даватъ голѣма премия. Нѣкоя майка е тѫжна, казватъ й: „Талантливо е детето ти, гениално е” - майката се радва. Радостни вести има. Най-радостната весть въ свѣта е, когато единъ човѣкъ, който е билъ осѫденъ на смърть, го освобождаватъ и му даватъ граждански права. Казва ангелътъ: „Идете и известете на ученицитѣ Му.” Та при сегашния животъ има една наука, съ която всички трѣбва да се занимавате. Всички други нѣща сѫ временни, нищо не се постига съ тѣхъ. Раждането има смисълъ само съ разбирането на ония отношения, които сѫществуватъ между човѣшката душа и най-великото. Трѣбва да се домогнете до сѫществения животъ. Сѫщественото въ свѣта е това: да имашъ пълна самоувѣреность, не само временна, външна, но самоувѣреность вѫтрѣ въ ума си, самоувѣреность въ сърдцето си, самоувѣреность въ волята си. По нѣкой пѫть ние сме самоувѣрени, но нашата самоувѣреность е механична - ти уповавашъ на външни причини, които не сѫ сигурни. Сегашниятъ физически свѣтъ е толкова изменчивъ, че нищо не е сигурно. Ние живѣемъ въ единъ свѣтъ, въ който нищо не е сигурно - нито кѫщата е сигурна, нито здравето, нито честьта, нищо абсолютно не е сигурно. Досега не съмъ срѣщалъ нито единъ човѣкъ, който да се е осигурилъ. Има едно осигуряване, но ние се намираме въ временнитѣ залъгвалия на живота. Хубаво е както ни залъгватъ, така залъгватъ и животнитѣ, и кокошкитѣ, така залъгватъ и хората, така се залъгватъ всички. Ти може и като учитель да се залъгвашъ. Станешъ учитель, учишъ хората, единъ день обаче заминешъ, уволнятъ тѣ отъ гимназията; следъ туй дойде последното уволнение - четатъ ти една надгробна пѣсень, нѣколко попа тѣ опѣятъ, държатъ речи, турятъ надгробенъ надписъ: „Тукъ почива единъ великъ герой.” Азъ не зная какъ може герой да почива въ земята. Сега на васъ ще ви дамъ нѣколко сравнения. Изнесълъ съмъ една нова представа за живота. Представете си единъ милиардеръ, отъ тѣзи голѣмитѣ американски милиардери, нѣколко души сѫ тѣ. Умира тоя милиардеръ, че му направятъ чисто злато ковчегъ, окичатъ го съ чисто златни пръстени, диаманти, всичко туй; ковчегътъ затворенъ. Всѣки, който гледа си казва: „Въ какъвъ ковчегъ сѫ го турили, да ми падне поне частица отъ това злато!” Умира другъ, голѣмъ беднякъ, турили го на четири дъски, даже не сѫ рендосани, той съ скѫсани дрехи лежи въ сандъка. И богатиятъ милиардеръ лежи и слуша какво хората говорятъ - само за сандъка, и бедниятъ и той слуша какво говорятъ, казватъ: „Горкиятъ човѣкъ, въ какъвъ сандъкъ сѫ го турили, пъкъ дрехитѣ му какви сѫ скѫсани!” Питамъ: какво го ползва богатия, че сандъкътъ му е златенъ, и какво го ползва онзи бедния неговиятъ беденъ сандъкъ? И двамата сѫ затворници. Кажѣте ми, какво е разрѣшението на въпроса? Тия двамата души сѫ били нѣкога ученици на нѣкой великъ Учитель и сѫ го напуснали, казвайки: „Неговото учение не може да донесе щастие въ свѣта, ние ще осиромашѣемъ, ако го приложимъ.” Напуснали го. Защо единиятъ е въ златенъ ковчегъ, а другиятъ въ дървенъ? Защото тоя въ златния ковчегъ има повече знания, другиятъ по-малко, но и двамата сѫ напуснали Учителя си. И онзи, който знае много, и онзи, който знае малко, и двамата сѫ въ сандъци - заради славата на свѣта. Казватъ: „Какво ще ходимъ да страдаме, да проповѣдваме ново учение, ние нѣма да ходимъ да гонимъ Михаля” - по български говоря. Хубаво, не гонятъ ли тѣ Михаля, вѫтрѣ въ сандъка? Туй е по-лошо отъ Михаля. Сега кажете, какъ ще се разрѣши този въпросъ? Идва единъ отъ тѣхнитѣ братя, отъ тѣзи, които много знаятъ, при богатия, изправя се при него и казва: „Слушай, давашъ ли ми този сандъкъ, ако ти дамъ животъ и тѣ извадя отъ него?” И чува гласъ, който му отговаря : „Давамъ сандъка, само ме извади изъ него!” Той го изважда и му взема сандъка. Тогава отива при другия ученикъ и казва: „Давашъ ли своя сандъкъ, трѣбва ми.” „Давамъ сандъка и всичко каквото имамъ, само ме извади!” И двамата излизатъ изъ сандъцитѣ навънъ. Но бедата е, че въпросътъ не се е разрѣшилъ още. Понеже има едно дѣло, заведено противъ престѫпленията имъ, хващатъ ги и двамата за тѣхнитѣ престѫпления, осѫждатъ ги на вѣченъ затворъ - милиардера за сто години и бедния за сто години. Турятъ имъ окови по десеть килограма на краката, само че на богатия турятъ златни вериги, а на сиромаха турятъ вериги отъ желѣзо. Турятъ и двамата въ една килия, разхождатъ се тамъ. Онзи богатиятъ е тщеславенъ, казва: „Моитѣ букаи сѫ златни, твоитѣ сѫ отъ желѣзо, има кой да ти ги направи.” Но въпросътъ е тамъ, че разрѣшението не седи и въ тия букаи. Питамъ: какво го ползватъ богатия милиардеръ едни букаи отъ десеть килограма злато, когато туй злато не може да го употрѣби? Той спи съ тѣхъ, става съ тѣхъ, дрънкатъ, само дето дрънкането на златото е малко по-друго, отколкото на желѣзото. Обаче идватъ двама тѣхни приятели и единиятъ пита богатия: „Азъ ще тѣ освободя отъ затвора, но какво ще направишъ съ своитѣ букаи?” Онзи мисли. Ако рече, че като излезе на свобода ще стане банкеръ, той ще намѣри отново затвора. Но ако каже: „Като излеза отъ затвора ще продамъ букаитѣ и колкото пари взема ще ги дамъ на беднитѣ” - въпросътъ съ него е разрѣшенъ. Този богатиятъ разрешава въпроса - той раздава паритѣ и отива да работи. Идва приятельтъ при другия, съ желѣзнитѣ букаи, казва: „Азъ ще тѣ освободя, но какво ще направишъ съ своитѣ букаи?” Ако каже, че ще направи орѫжия, повече да се биятъ хората, той пакъ ще намѣри затвора. Ако каже, че ще направи рала да оре земята, той право е разрѣшилъ въпроса. Желѣзото трѣбва да оре земята, златото - да помага на беднитѣ. Преведете вие тѣзи символа. Ще кажете: „Парички да има.” Съгласенъ съмъ, безъ пари не може. Единъ свещеникъ ми каза: „Безъ пари и умрелъ човѣкъ не се погребва, не му се четатъ молитви. Много лесно се четатъ, когато има пари, колкото повече даватъ, по-лесно се четатъ молитви.” Знание, трѣбва на хората. Знание, което да облекчи страданията на беднитѣ. Тия страдующитѣ хора не сѫ бедни, но сѫ невѣжи. Невежи сѫ, защото когато сѫ бедни разбиратъ живота по единъ начинъ, а когато сѫ богати - по другъ. Неразбирането на съвременнитѣ богати е създало ада. Нито богатитѣ разрешаватъ въпроса, нито беднитѣ. Богатиятъ казва: „Туй богатство Господъ ми го е далъ, ще ямъ и ще пия.” Бедниятъ казва: „Тази сиромашия е отъ Бога.” Щомъ богатството ти е дадено отъ Бога, употрѣби го за Него! Че сиромашията е дадена отъ Бога, това е право, но че сиромахътъ е недоволенъ, тамъ е неразбирането на въпроса. Защото законътъ въ свѣта е: никой не може да стане богатъ, който не е билъ сиромахъ; никой не би могълъ да стане здравъ, който не е билъ боленъ; никой не би могълъ да стане светия, който не е билъ грѣшникъ, и никой не може да стане грѣшникъ, който не е билъ светия; никой не може да стане сиромахъ, който не е билъ богатъ. Така седи въпросътъ. Така трѣбва, това не е произволно. Той е единъ актъ, трѣбва да се разреша. Ние седимъ и се оплакваме отъ сиромашията. Сиромашията е цѣла наука, богатството е цѣла наука, страданието това е наука; радостьта това е наука. Това сѫ елементи, съ които човѣкъ трѣбва да борави. Да кажемъ, ти си лошъ човѣкъ. Лошевината въ какво седи? Ония сили, които Богъ ти ги е далъ, не знаешъ какъ да ги употрѣбишъ. Може да идешъ на бойното поле да се биешъ, може да биешъ ученицитѣ като учитель, може да гонишъ зайцитѣ. Иди на бойното поле, извади ножа, умри за свободата на отечеството! Но нѣкой казва: „Не ми се мре. Не е така. Азъ не харесвамъ сегашнитѣ герои, тѣ не сѫ герои на бойното поле, всичкитѣ насила ги заставятъ да идатъ на бойното поле. Азъ бихъ желалъ единъ, който умира за отечеството, самъ да иде. Сега искашъ не искашъ, трѣбва да умрешъ. Това не е геройство. Когато нѣкой влиза въ затвора, казва: „Влизамъ.” Влизашъ, защото тѣ заставятъ, самъ не отивашъ вѫтрѣ. Нѣкой казва: „Азъ съмъ сиромахъ.” Той не е герой, понеже тази сиромашия му е наложена. Нѣкой е богатъ - той не е герой, богатството му е наложено, той не го е спечелилъ, останалъ е отъ баща му този товаръ. Азъ не разбирамъ богатъ човѣкъ натоварения. Човѣкъ трѣбва самъ да течели това богатство. Питамъ сега: кой милионеръ, може да спечели нѣкакво грамадно богатство? Богатството е колективенъ трудъ на души, които сѫ вървѣли по известна траектория, единъ отъ тѣхъ е представитель на този животъ. Туй богатство не е за тебе. Ти имашъ богатство - то е разрешаване на единъ духовенъ въпросъ. То не е щастие. Щастието седи въ разумното употрѣбление на туй богатство. Ако разбирашъ закона на богатството, трѣбва да имашъ знание; ако имашъ знание, трѣбва да имашъ мѫдрость, да знаешъ какъ да го употрѣбишъ. Задъ мѫдростьта трѣбва да седи онази любовь, съ която сърдцето ти трѣбва да се отвори. Казвамъ, законътъ е такъвъ: въ богатството животътъ всѣкога се съкращава, въ сиромашията животътъ се продължава. Следователно, сиромашията сѫществува като благоприятно условие на живота. Богатството пъкъ на всѣки единъ човѣкъ зависи отъ страданието. Ще кажете: какъ така? Между богатството и сиромашията има отношение, както между клонищата и коренитѣ на едно дърво. Отъ здравината на коренитѣ зависи здравината на клонищата. Ако не можете да поставите такава връзка - на сиромашията съ коренитѣ, на богатството съ клонитѣ, не разбирате правилно въпроситѣ. Сочностьта на клонищата зависи отъ сочностьта на коренитѣ. Най-първо започватъ коренитѣ, после клонищата. Въ живота най-първо излизатъ коренитѣ. Най-първо сѫществува сиромашията въ свѣта, най-първо сѫществува невѣжеството. Ние ще оставимъ сега идеята за Бога. Едно дете не се ражда изведнъжъ като философъ, невѣжа се ражда и постепенно се пробужда неговото съзнание. Вие когато се раждахте, знаехте ли нѣщо, и следъ колко години дойде вашето съзнание? Де бѣхте тогава, вие не си задавате въпроса, откѫде сте дошли и какъ се събудихте. Отъ какво се събуди този човѣкъ? Казвамъ: за да разбирате сега живота, трѣбва да разберете мѣстото си въ него, вашия социаленъ животъ или вашето предназначение не тъй, както българитѣ разбиратъ. Всѣки народъ има свое разбиране, свое право на сѫществуване, едно правилно разбиране на живота, една вѫтрѣшна правилна философия, съ която човѣкъ може да разполага. Ти не може да имашъ единъ щастливъ животъ, докато въ тебъ сѫществува една неприязнени мисъль, която носи отрова въ себе си. Ти не може да вървишъ смѣло въ пѫтя, ако въ петата ти има забитъ трънъ. Трѣбва този трънъ да го извадишъ. Или имашъ едно знание - трѣбва да знаешъ начина какъ да бѫде огрѣнъ твоя умъ, че да нѣма въ него нито една лоша мисъль. Нека сѫществуватъ лошитѣ мисли отвънъ. Щомъ една мисъль може да наруши спокойствието на твоя умъ, ти си слабъ човѣкъ, ти си убоденъ отъ тръна; щомъ едно лошо чувство може да надуши благородството на твоето сърдце, ти си убоденъ; щомъ една постѫпка може да наруши решимостьта на твоята воля, ти си слабъ човѣкъ. Нѣкой казва: „Богъ ще оправи работитѣ.” Оправя ги Господъ. За глупавитѣ, за невежитѣ, за упорититѣ, за своенравнитѣ, за онѣзи, които не искатъ да изпълнятъ Божия законъ - тѣ сѫ създали ада. Нѣкой мисли, че като умре човѣкъ ще иде въ ада. Той и сега е въ ада. Кой отъ васъ не е ходилъ въ ада? После, искашъ да бѫдешъ въ небето. Щомъ си добъръ, щомъ имашъ свѣтли, хубави мисли и желания, ти си въ небето - ти си радостенъ, веселъ. Небето е мѣсто на любовь. Щешъ имашъ едного да любишъ, ти си на небето, като нѣма кого да любишъ, ти си въ ада. Когато всички тѣ обичатъ въ кѫщи, небето е тамъ. Когато тѣ мразятъ въ кѫщи, адътъ е тамъ. Когато въ една държава навсѣкѫде тѣ гонятъ, адътъ е тамъ; когато пѫтьтъ ти е отворенъ и навсѣкѫде тѣ обичатъ, раятъ е тамъ. Има една истина, но въпросътъ за истината не може да се разрѣши така както е туренъ. Въпросътъ не е правилно поставенъ. Ние въ свѣта очакваме една свобода, но тази свобода нѣма да дойде. Ние вървимъ по единъ кривъ пѫть на разбиране. Свободата въ свѣта нѣма да дойде по този начинъ, както ние очакваме. Вземете младия момъкъ, който очаква една мома да го обича; какво му дава поводъ да мисли, че тя ще го обича? Кое трѣбва да обича въ него? Или момата очаква момъкътъ да я обича. Кое момъкътъ трѣбва да обича въ момата? Синътъ очаква бащата да го обича; майката очаква синътъ да я обича, но кое до му даде поводъ да обича майка си? Азъ вземамъ общо, не вземамъ ония криви разбирания. Въ живота на съвременното семейство не се разбира единъ основенъ законъ. „Радостното известие”. За да дойде Христосъ, да възкръсне, радостната весть трѣбва да се разпространи навсѣкѫде, трѣбва да не остане мѣсто, дето да не дойде. Този, когото очакваме да възкръсне, Той сега иде. Никоя жена, никоя мома не се жени за момъкъ кой да е. Онзи, за когото се жени, той е нейниятъ възлюбенъ. Туй е моето мнѣние, азъ ще ви го докажа. Въ дома майката обича сина повече отколкото дъщерята, а бащата обича повече дъщерята. Неговата възлюбена, заради която той се е оженилъ, е дъщерята. Майката се е оженила за сина, заради него се е оженила. Тя го прегръща, макаръ да знае, че нейниятъ мѫжъ е ревнивъ. Ако прегърне нѣкой мѫжъ отвънъ, ще има скандалъ, но тъй като нейниятъ възлюбенъ е дошълъ въ едно малко дете, тя го прегръща. И бащата прегръща своята дъщеря. И двамата се радватъ. Когато се родятъ една дъщеря и единъ синъ, бащата има своята възлюбена и майката има своя възлюбенъ. Следователно майката винаги въздиша за сина си, тя го носи на рѫце, при сърдцето си го държи. Нѣкой пѫть, ако се случи бащата да обича сина повече, азъ зная сигурно: той ще накара сина да се ожени и снахата, която ще дойде, той ще обича повече отколкото сина. Като види снахата трепери, казва: „Много е хубава”. Но той се пази отъ сина. Вие трѣбва да разбирате дълбочината на живота. Ако ние не разбираме живота, ще имаме противоречия, ще търсимъ щастието тамъ, дето не сѫществува. Така и между сестра и братъ има взаимна любовь. Ако въ единъ домъ имате две деца, синъ и дъщеря, които се обичатъ, ако тѣхната любовь е чиста, непремѣнно и любовьта между майката и бащата ще бѫде чиста. Децата ще заставятъ родителитѣ да се обичатъ. Ако братътъ и сестрата не се обичатъ,зная, че между мѫжа и жената има нѣщо. Азъ не зная дали има нѣкакво изключение отъ това правило. Та казвамъ: въ всѣки единъ домъ, преди да се оженятъ, хората трѣбва да се молятъ на Бога. Въпросътъ е сега като се оженятъ, дали по-напредъ да се роди мѫжко дете или женско. Най-първо въ свѣта се роди мѫжко - Адамъ бѣше първото дете, което се роди въ Божествената фамилия, Ева бѣше второто дете, което се роди - сестрата. Има единъ еврейски митъ, който кабалистически нѣма да ви разяснявамъ. Този митъ поддържа, че жената се е образувала на гърба на мѫжа, и Адамъ дълго време я носилъ на гърба си; и колкото и да искалъ да я види, все не можелъ, била съ лицето обърната на обратната страна. Цѣли 21 години той я носилъ на гърба си. Господъ единъ день го приспалъ и тамъ дето били споени, скѫсалъ тая нишка. Адамъ, като я видѣлъ, зарадвалъ се и рекълъ: „21 години тѣ носихъ, но не съжалявамъ, струва си.” Това е едно еврейско предание. Сега ще оставимъ другото противоречие, отъ онова неразбиране, което се заражда между хората въ свѣта, поради което се разрушава домътъ. Ако се зароди споръ между ума ти и твоето сърдце, веднага твоятъ домъ, твоята воля ще се осакати. Защото въ дадения случай волята играе роля на дете. Сърдцето е майката, умътъ е бащата, волята е детето. Казватъ, че човѣкъ чрезъ волята прави всичко. И въ живота детето стимулира; когато се роди едно дете, бащата е мощенъ, работи, майката е мощна, всички работи вършатъ въ името на детето. Тамъ дето нѣма деца казватъ, че животътъ нѣма никакъвъ смисълъ. Но всѣки единъ човѣкъ ражда, тъй е направенъ свѣтътъ, че никой въ свѣта не е бездетенъ. Всѣки човѣкъ, който не иска да люби, той е бездетенъ; всѣки човѣкъ, който не обича истината, той е бездетенъ. И тогава казвамъ: всѣки единъ, който обича любовьта и търси любовьта, той не е бездетенъ, въ този домъ има дете. Всѣки единъ, който обича, който е добродетеленъ, въ дома му се е родило дете. И обратна посока има. Въ втория родъ по наследство престѫпленията раждатъ деца на престѫпление, любовьта ражда деца на добродетели. Следователно отъ хората зависи, отъ тѣхнитѣ мисли. Злото въ свѣта всѣкога произтича отъ факта, когато човѣкъ започне да живѣе за себе си. Това е създало злото въ свѣта. Питамъ: ако кракътъ живѣе за себе си, ако колѣното живѣе само за себе си, знаете ли какво би станало? Дърво ще станете. Най-първо кракътъ, колѣното, рѫцетѣ, живѣятъ за цѣлото и после живѣятъ за себе си. Когато се казва, че трѣбва да живѣемъ за Бога, това е идеята - Той е цѣлото въ свѣта, отъ което зависи нашето щастие. Ти не можешъ да бѫдешъ щастливъ, ако тая идея за Бога е вънъ тебе, ако въ себе си ти не Го съзнавашъ. Ако ти не съзнавашъ Бога въ себе си, ще мязашъ на единъ сухъ клонъ, тогава ще разберешъ, че знание не може да имашъ, нищо не може да тѣ интересува. Ще тѣ интересува само твоята личность. Ще се гледашъ въ огледалото за дрехитѣ, за връзката, за обущата. Твоята философия може да бѫде тогава като на Настрадинъ Ходжа, който казва: „Като умре жена ми, половината свѣтъ ще се свърши, като умра азъ, цѣлиятъ свѣтъ умира.” Сега, въпросътъ седи другояче. Въ свѣта смъртьта е привидна. Смъртьта е лишаване отъ граждански права. Смъртьта е затворъ, лишаване отъ всички възможности. Смъртьта подразбира: сѫществувашъ въ битието, но нѣмашъ никаква възможность да се проявишъ. То е смъртьта. Животътъ е да придобиешъ своитѣ граждански права и да можешъ да се проявишъ. Животътъ носи най-добритѣ блага. Ти въ живота имашъ всичкитѣ възможности. Ако можешъ да обикнешъ Този, Който ти е далъ тоя животъ, ти по права линия можешъ да постигнешъ всичко, което желаешъ. Питамъ: за въ бѫдеще какъ би се създалъ домътъ, та любовьта между хората да се не наруши? Или, любовьта въ семейството, между братя и сестри, слуги и господари, учители и ученици какъ ще се създаде? Сега е създадено едно отношение, но това е отношение на насилието, никой не е свободенъ. „Идете и кажете на моитѣ ученици.” Този редъ на нѣщата мина, стариятъ редъ мина – „идете и научѣте ги на новото учение.” Християнството трѣбваше да се проповѣдва, всичкитѣ проповѣдници трѣбваше да го научатъ. Обаче тѣ проповѣдваха какво учение? Сега сѫ основали една църква, която е за малцинството. Всѣки гледа да се осигури, да се спаси и за себе си мисли. Грѣшникътъ мисли за себе си, свещеникътъ мисли за себе си, владиката мисли за себе си, всички въ църквата мислятъ само за себе си. Постоянно има плачъ, страдания, плачъ, страдания, моления, въздишка. Това не е смисълъ на живота, това не е християнство? Дойде нѣкой при мене измѫченъ, изтормозенъ и казва: „Съгрѣшихъ” Казвамъ: Браво! Ако бѣше единъ боленъ човѣкъ, инвалидъ, ти не можеше да съгрѣшишъ. Казва: „Какво трѣбва да правя?” Поправи каквото си направилъ, тогава ще ти кажа два пѫти „браво”. Всѣки, който прави грѣхъ, е силенъ, а който изправя грѣха си, е два пѫти по-силенъ. Може да ме пита нѣкой: „Защо трѣбва да греша?” - За да познаешъ силата си. Ние предполагаме, че има безгрѣшенъ свѣтъ. Дайте ми единъ човѣкъ, който не е грѣшенъ. Отде се прѫкна грѣхътъ въ райската градина? Богъ ги създаде така, че имаше възможность, човѣкъ имаше сила да направи единъ грѣхъ. Богъ казва: „Направихте грѣха, идете да го поправите.” Като ги изпѫди изъ райската градина, имъ каза: „Поправете грѣха, и като го поправите, Азъ ще ви приема”. Ние сме вънъ отъ рая, за да изправяме прегрѣшението. Сега се разкайваме за това прегрѣшение. Преводътъ не е правиленъ. Ако азъ бихъ превелъ Библията, ще кажа тъй: „Изпрати ги Господъ вънъ да поправятъ грѣшката си и да се върнатъ въ Райската градина”. Хубаво, не е лошо, който разбира, все сѫщиятъ законъ е. Тъй седи великата истина. Ние питаме: защо дойде грѣхътъ въ свѣта? - За да се покаже нашата сила - А защо трѣбва да се разкайваме? - За да увеличимъ силата, да бѫдемъ два пѫти по-силни. Животътъ седи въ двойната сила. Човѣкъ, който не е двойно силенъ, човѣкъ, който нѣма достатъчно сила да изправи своята погрѣшка и да остане още толкова сила за едно добро, той е слабъ човѣкъ. Тогава казвамъ на другитѣ: Браво, че си сгрѣшилъ, но ако не изправишъ грѣха си, зле си направилъ. Казва нѣкой: „Ама защо да страдамъ?” - Защото не си изправилъ грѣха. Вие философствате, казвате: "Трѣбватъ условия.". Какви бѣха условията въ Райската градина дето накараха хората да грешатъ? Питамъ: когато една жена има единъ възлюбенъ и като види другъ момъкъ, залюбва го, кой дяволъ я кара да върши това? Каквото намѣри въ единия, и въ другия ще намѣри, и въ единия има толкова любовь, колкото и въ другия. Всичкитѣ мѫже сѫ направени по единъ калѫпъ, и всичкитѣ жени сѫ направени по единъ калѫпъ. Мѫжътъ най-първо ще ти покаже най-хубавата си страна, въ края ще покаже всичкото лошо. И жената е сѫщата, нищо повече. Животътъ е тъй, че ние въ началото изказваме най-хубавото, като се срѣщнемъ сме учтиви, а накрая започваме да си потриваме рѫцетѣ и казваме на гостенина: „Мислите ли да седите дълго време?” Много жени съмъ слушалъ да казватъ за мѫжетѣ си: „Окешилъ се е въ кѫщи, стои, какво да го правя;” „Окешилъ се” не е литературна дума, този, който се е окешилъ, все при огнището стои, той все седи на кьоше. Казвамъ положителната философия на живота е: да отговаряме на онова, за което хората ни любятъ. Като дойде нѣкой при менъ, азъ искамъ да му кажа, че не трѣбваше да се залюбва. Често нѣкой ми казва: „Азъ много Ви обичамъ.” Казвамъ: какво ми обичате? Той като ми казва, че ме обича, азъ зная защо. Дойде нѣкой, говори за любовьта, че трѣбва да се живѣе братски. Зная защо говори така. Погледна - обущата скѫсани, шапката скѫсана. Като говори за любовьта, той вече има нѣщо въ ума си. Ако бѣше богатъ, хичъ нѣмаше да говори за любовьта. Ако е милиардеръ, ще иска да покаже богатството си, хичъ не иска да говори за любовьта. Когато говоримъ за любовьта, ние сме сиромаси; когато не говоримъ за любовьта, ние сме богати. Когато сме недоволни отъ любовьта, ние сме онѣзи сиромаси, които не я разбираме. Когато умниятъ отъ мѫдрость стане надутъ, и той не разбира мѫдростьта. Трѣбва да се разбира любовьта въ свѣта и трѣбва да се разбира мѫдростьта въ свѣта. Нѣкой казва: „Азъ съмъ свършилъ училище.” Че като си свършилъ какво има, азъ преди тебе свършихъ. „Азъ 20 години се подвизавамъ въ християнския животъ.” Азъ четиридесетъ родини се подвизавамъ, какво има въ четиридесетъ години, има други, които сто, сто и двадесетъ години се подвизаватъ. Адамъ деветстотинъ години се подвизава, той имаше знания, не бѣше невѣжа човѣкъ. Ние съжаляваме, че умре преждевременно, не можа да остави изкуството на дългия животъ. Тогава хората на 50 ÷ 60 години бѣха малки деца, тѣ бѣха щастливи, майкитѣ ги носѣха на рѫце деветдесетъ години; на 120 години детето бѣше като на 12 години наши. Пъкъ сега вече ще се измѣни цѣлиятъ законъ, детето още две-три годишно иска да се освободи, а птицитѣ и още по-малки. Сега, вие сте заети съ сегашното разбиране на живота и живѣете съ илюзиитѣ, но това сегашно схващане е голѣмо разочарование за всички - и за вѣрующи, и за невѣрующи. Защото вѣрующитѣ започватъ да се съмнѣватъ дали има Господъ или нѣма. После, единъ младъ човѣкъ мѫчно се моли, но и стариятъ като поостарѣе мѫчно се моли, потрие се, погледне, казва: „Ако имаше Господъ, щѣше да ми помогне, молихъ се, молихъ се, побѣля ми главата, нѣма го” - и сърди се той нѣкому, отрича и Бога, и всичко, понеже нѣмало кой да му помогне. Ако и вие така мислитѣ, една опасность има. И стариятъ трѣбва да се моли, както и младиятъ. Представете си, дойде нѣкой при васъ и каже: „Азъ видѣхъ Учителя.” Мнозина като идатъ около мене, приказватъ: „Видѣхъ Учителя.” Следъ туй ги гледамъ - биятъ се. „Видѣхъ Учителя” и въ сѫщото време казва: „Ти имашъ да ми давашъ, да ми върнешъ паритѣ.” „Видѣхъ Учителя”, - а се женятъ и следъ единъ мѣсецъ и двамата разочаровани. Това не е никакво виждане на Учителя! Има едно свещено виждане въ свѣта: ти ще живѣешъ, ще престанешъ да умирашъ, смъртьта трѣбва да изчезне. Ти като видишъ Учителя, всичкитѣ бръчки на лицето ти ще изчезнатъ, твоитѣ отрицателни мисли ще изчезнатъ, твоитѣ отрицателни желания ще изчезнатъ, въ тебъ ще остане една мощна сила, каквото кажешъ, ще стане. Когато видишъ Учителя, ако твоето небе е тъмно като нощь, слънцето ще изгрѣе. Ще изгрѣе слънцето, понеже ти ще се повдигнешъ, ще го видишъ. Защото слънцето не обикаля около земята, слънцето се върти отгоре надъ нея, слънцето прави отгоре единъ крѫгъ, понеже земята е наклонена на 23°, тя се върти около своята ось, слънцето и то се върти, тази работа така може да отива, но има мѣсто, на което ще дойде до една точка, дето ще има всичкитѣ положения, нѣма да имате изтокъ, западъ, югъ. Кѫщитѣ ще се огрѣватъ отвсякѫде. Казвамъ: има едно вѫтрѣшно прозрѣние въ душата, когато човѣкъ става като ясновидецъ - той вижда кѫде е слънцето; той всѣкога вижда слънцето, нѣма залѣзъ за него. Той знае какво ще бѫде неговото бѫдеще, Знае какво е било миналото, знае настоящето. Той вижда нѣщата както сѫ и не се плаши отъ тѣхъ никакъ. Той не се плаши отъ вълка, защото знае какво означава вълкътъ. Всички вълци въ свѣта, всички месоядни сѫ резултатъ на едностранчивото разбиране, че трѣбва да живѣятъ само за себе си. Вълкътъ е емблема на крайния човѣшки егоизъмъ, който изповѣдва сегашното човѣчество. Вълкътъ изяжда всичко възвишено и благородно. Какво нѣщо е овцата? Това сѫ алтруистичнитѣ чувства, туй, което жертва отъ себе си. Нѣкой казва: „Човѣкъ не трѣбва да жертва всичко.” Тогава трѣбва ли да разполага съ всичко? Кой човѣкъ, живѣлъ само за себе си, какъвто и да е, е станалъ безсмъртенъ? Даже ония напреднали сѫщества, които измѣниха на своето първоначално състояние, и помислиха, че могатъ безъ Бога, изгубиха туй първично състояние. Първитѣ хора отъ Рая искаха да живѣятъ самостоятелно вънъ отъ Бога, да бѫдатъ като Него самостоятелни - това бѣше изкушение, оттамъ дойде голѣмото нещастие въ свѣта. Ние искаме да се върнемъ при Бога, но по търговски начинъ. Ние искаме Господъ да ни стане единъ слуга, каквото пожелаемъ, Той да го изпълни. Ще Го почитаме, и ще се молимъ, но каквото поискаме, Той трѣбва да го направи; ако не го направи, тогава не вѣрваме въ Него. Питамъ: защо сѫ на Господа тия поклони? Защо ти е едно дете, което ще ти заповѣдва това да правишъ и онова да правишъ? Коя майка би искала да роди едно дете само да й заповѣдва отъ сутринь до вечерь, да иска да се изпълняватъ неговитѣ капризи? Кой баща и коя майка ще искатъ такова дете? Или кой учитель ще иска да има ученици, които да учатъ каквото тѣ искатъ, тѣ да му диктуватъ какво трѣбва да направи? Не е така. Ние не създадохме свѣта, свѣтътъ е създаденъ по единъ опредѣленъ начинъ. Вие, които ме слушате, приемате това. Но както и да е, свѣтътъ не го създадохме ние. Ти искашъ, имашъ претенции, но запитай се: какво съмъ създалъ азъ? Всѣки единъ отъ васъ да каже това. Не да се обезсърдчишъ, но да признаешъ какво си създалъ въ свѣта. Даже ако вземете едно изкуство, вземете поезията - хиляди хора сѫ работили върху нея, а вие четете наготово. Вземете музиката: вие сте музикантъ; но всичко, което имате е наготово, свирите и пѣете наготово, лично нищо не сте допринесълъ за музиката. Имате голѣми претенции, казвате: „Азъ разбирамъ отъ музика.” Какво разбирате отъ музика? Азъ казвамъ, че разбирамъ отъ музика, ако когато засвиря, дърветата започнатъ да играятъ, или когато започна да свиря, се махнатъ всички облаци; азъ разбивамъ отъ музика, ако когато започна да свиря, умрелите станатъ. Кой може да свири така? Никой. Азъ разбирамъ единъ музикантъ като започне да свири, ако се каратъ хората, да престанатъ. Разправятъ за древностьта, имало такива хора, които като засвирятъ, воюващитѣ страни преставатъ да се биятъ, всѣки споръ престава. Това е музика, това е пѣене. Или, дойде мѫжътъ малко неразположенъ - жената да запѣе. Запей му една пѣсень, а не да му викнешъ. Ти викнешъ сега така, сякашъ барабанъ биешъ. Да викнешъ, но като Адѣлина Пати, та още отдалече който тѣ чуе, да му трепне сърдцето, и ако твоятъ мѫжъ идва отъ работа мраченъ, той ще се развѣсели веднага. Пъкъ ти не пѣешъ. И мѫжътъ като дойде, види ли жената неразположена, да вземе цигулката, да засвири. Ще има ли споръ въ кѫщи тогава, я ми кажете? Вие сега казвате: „Господъ всичко ще оправи.” Какъ ще поправи Господъ свѣта, я ми кажете? За да поправи свѣта, трѣбва да прати своитѣ ангели съ тѣхнитѣ арфи. Като дойде единъ такъвъ ангелъ въ кѫщи, кѫдето се скарали мѫжътъ съ жената, като дрънне на арфата и започне да свири, дойде съзнанието - жената се изправи, после и двамата се наведатъ, започнатъ да плачатъ, казватъ: „Съгрѣшихме.” Ангелътъ свири, прегърнатъ се двамата докато е той при тѣхъ. Като замине ангелътъ мѫжътъ казва: „Не е тази, която търсихъ въ живота”; като дойде ангелътъ, казва: „Тази е”. Въ свѣта въ всѣка една кѫща непремѣнно има единъ ангелъ, който свири, виждали ли сте го? Вие може да питате азъ виждалъ ли съмъ го. Въ всѣка една кѫща любовь безъ пѣене и безъ свирене не може да има. Музика трѣбва! Да обичашъ нѣкого, значи да го виждашъ като ангелъ. Често той се проявява не само като ангелъ, но важното е да влага въ всичко изкуство, красота и да пръска навредъ красотата. Този когото обичашъ, той има Божествена дарба въ себе си. Що е красотата въ свѣта? Тази мома е красива, вие сте красиви дотогава, докато има единъ ангелъ у васъ, който свири. Като престане ангелътъ да свири около васъ, вие сте грозенъ. Докато свири ангелътъ около васъ, вие сте добъръ, престане ли да свири, вие сте лошъ. Казватъ въ такъвъ случай: „Духътъ дошълъ.” Този духъ като дойде, той работи, пѣе, свири вѫтрѣ. Писанието казва; „Пѣйте и възпѣвайте Господа!” Но най-първо ние се срамуваме да пѣемъ. Сега, въ Евангелието по съвсемъ другъ начинъ е разправѣна тая история. А азъ ще ви приведа онзи примѣръ, който и другъ пѫть съмъ го казвалъ. Случката е изъ американския животъ. Едно малко, 12-годишно момче ходѣло на съживителни събрания. Тамъ богомолцитѣ обичатъ да пѣятъ, всѣки се показва такъвъ какъвто е, нѣма лицеприятие. Върнало се момчето, пѣе. Казва на баща си, старъ консерваторъ: „Татко, защо не пѣешъ?” „Азъ, казва, синко, се утвърдихъ, на млади години съмъ пѣлъ.” Детето се чуди, какъ се е утвърдилъ. Единъ день качва се бащата заедно съ сина на единъ кабриолетъ; по едно време коньтъ се спира, не върви. „Татко, казва детето, коньтъ се утвърди.” Всички ние искаме да пѣемъ, но да ни платятъ. Пей, дай хвала на Бога! Пей, че днесь Богъ се е проявилъ! Публика не търси. Публиката е посторонно нѣщо. Дойде ти наумъ на пѫтя да пѣешъ - пѣй! „Какво правишъ?” „Пѣя.” „Ще тѣ слушатъ хората, ще ти се смѣятъ.” Чудни сте вие! Че какво има, нека се смѣятъ. Азъ ще пѣя, тѣ да се смѣятъ. Убѣждение трѣбва да има човѣкъ. Онзи, който има туй убѣждение, ще има велика дарба. Не искате да ви се смѣятъ, защото сте тщеславни. Казва нѣкой: „Азъ мога да направя това.” Можешъ, ако имашъ вдъхновението. Ако дойде въ тебе вдъхновението на ангела, една Божествена мисъль, приеми я въ твоя умъ. Дойде въ ума ти нѣщо възвишено: „Не живѣй както досега си живѣлъ, бѫди малко по-добъръ”. - Ти почвашъ да споришъ съ себе си, казвашъ: „Условията сѫ такива. Ако откажа съвѣта, който ти ми давашъ, какво ще стане съ мене?” Днесь реагирашъ, утре реагирашъ, и туй сѫщество отъ невидимия свѣтъ се оттегли; и ти кажешъ: „Животътъ нѣма смисълъ”. Когато дойде тази фаза, кажи: „Дошълъ е Учительтъ.” Кой е дошълъ? Сега ще ви приведа другъ примѣръ. Въ единъ американски параходъ двама американци се каратъ за една голѣма торба злато. Влиза единъ отъ капитанитѣ и казва: „Какво правитѣ?” „Не можемъ да се разберемъ за паритѣ, кому принадлежатъ.” „Параходътъ потъва, господа. Следъ два часа параходътъ ще потъне!” Тѣ решаватъ въпроса за кесията, кой да вземе паритѣ, а параходътъ потъва. Ти седишъ, разрешавашъ единъ въпросъ. Ако дойдатъ да кажатъ, че нашата земя потъва, катастрофа ще има, питамъ тогава, всичкото недоволство кѫде ще иде? Нали преди 20 година мина Халѣевата комѣта, изплашиха се хората, че може да засѣгне земята. Откакто мина и земята хаиръ не видя, всичкитѣ тия раздори настанаха. Но иде друго въ свѣта: дъщерята, която е мъртва, ще оживѣе; синътъ, който билъ мъртъвъ, ще оживѣе; всички твои приятели ще оживѣятъ, ще дойдатъ; онова знание, което си загубилъ, ще се завърне. Всичкиятъ този свѣтъ ще се изпълни съ живота, който трѣбва да се завърне, да се завърне въ онова положение, въ което нѣкога сме били. Казвате: старость. Знаете ли какво нѣщо е старостьта? То е натрупване на излишенъ материалъ върху човѣшката душа, върху онова, което сѫществуваше изначално въ човѣка. Дѣдо ти, прадѣдо ти казватъ: „остарѣхме”; баба ти, прабаба ти казватъ: „остарѣхме”; хиляди поколѣния казватъ „остарѣхме, остарѣхме” - и ти започвашъ да мислишъ така. Казватъ: „Ти, синко, ще остарѣешъ”. Най-после и ти казвашъ: „остарѣхъ”, - ако не можешъ да се справишъ съ всичкитѣ тия поколѣния, съ това знание. Най-първо ние трѣбва да се убедимъ, че въ Любовьта седи безсмъртието. Дойдешъ ли до положението да се зароди въ тебъ онзи чаровенъ моментъ - да почувствувашъ какво нѣщо е Любовьта, единъ моментъ да преживѣешъ само въ нея ти е достатъчно за цель животъ. Вие сте го преживявали, нѣма нѣкой отъ васъ - азъ говоря една истина, - който да не го е преживявалъ само за нѣколко минути, когато е билъ готовъ да се примири съ цѣлия свѣтъ. Било е то на млади години, казвате, какво заблуждение. Не, тя е била самата реалность, тогава красиви сте били. Вие се усъмнявате въ тая реалность. Бащата казва: „Ти съ тия глупави работи не се занимавай”. Умнитѣ работи сѫ, отъ които остаряваме ние. Умнитѣ работи сѫ, отъ крито идатъ всички караници, спорове, недоразумѣния. Кое е онова, което разрешава въпроса? Животътъ въ насъ на какво се е обърналъ - на едно вѫтрѣшно нещастие. Да оставимъ външнитѣ препятствия, едно вѫтрѣшно нещастие постоянно ни трови. Казва нѣкой: „Има единъ другъ свѣтъ.” Казва единъ старецъ: Знаешъ, синко, тъмно е, нищо не виждамъ. Казватъ, че има другъ свѣтъ, но азъ не зная има ли го, нѣма ли го. Сега, въпросътъ за оня свѣтъ е въпросъ за една опитность. Христосъ е възкръсналъ. Този е единъ отъ философскитѣ въпроси. Възкръсналъ е, нищо повече. Възкресение има и то ето какво значи да се освободи човѣкъ отъ ограниченията на смъртьта. Следъ като се връща Христосъ, казва: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята.” Който слуша това учение, който е мой ученикъ, той върви по този пѫть на Христа. И бѫдещитѣ наши учения може да ги уредимъ споредъ любовьта, която имаме къмъ Бога. Въ всинца ни трѣбва да поставимъ идеята да имаме отношения къмъ Този, Който ни е далъ живота. Не тъй, както сѫ го кръстили хората. Има едно вѫтрѣшно разбиране за Бога, което всѣки носи въ душата си, азъ апелирамъ къмъ него, не къмъ вашитѣ понятия. Има едно понятие за Бога, но има и едно разбиране, рѣдко идва то. Дръжте се за туй вѫтрѣшно разбиране. На всинца въ душата ви има едно - вие търсите нѣкой да ви обича. Нѣма нѣкой отъ васъ, който да не иска да го обичатъ. Свещено право е да искате да ви обичатъ. Трѣбва да признаемъ, че трѣбва да има нѣкой да ни обича. Понеже ние живѣемъ, значи има нѣкой да ни обича. Безъ любовь не можемъ да живѣемъ; безъ огънь дървата не могатъ да горятъ, безъ свѣтлина растенията не могатъ да растатъ, безъ вода рѣкитѣ не могатъ да текатъ. Знанието, което имаме, животътъ, който се проявява въ насъ - всичко това е, защото има нѣкой, който да ни обича. На тази обичь ние дължимъ сегашния животъ. Питамъ: какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ отношения къмъ Този, Който ни обича? И ние трѣбва да го обичаме. Обичьта ражда обичь. Ако ние се научимъ да обичаме Този, Който пръвъ ни обича, тогава нашата любовь къмъ окрѫжаващитѣ по единъ естественъ пѫть ще се проява. Ако любовьта ни къмъ Бога е правилна, и любовьта ни къмъ нашитѣ ближни ще бѫде правилна; ако любовьта ни къмъ Бога е неправилна, и къмъ ближнитѣ ни нѣма да бѫде. Казвамъ една радостна весть: има кой да ви обича! Този, който ви обича, може да ви извади отъ златния ковчегъ; този, който ви обича, може да ви извади отъ затвора. Този, който ви обича, може да ви извади отъ сиромашията, болеститѣ и всичкитѣ недѫзи, които имате въ свѣта. Той е въ сила да ви извади отъ всѣка мѫчнотия. Тогава откѫде ще дойде спасението? Ние вече въ Евангелието имаме нѣколко примѣра. Апостолъ Петъръ имаше желѣзни вериги; като дойде ангелътъ, каза: „стани!” и като бутна веригитѣ, тѣ паднаха. Като дойдоха при вратитѣ, отвориха се. Казва му ангелътъ: „Иди сега и не се връщай въ затвора”. Дойдешъ до едно отчаяние въ живота, мислишъ, че нѣма смисълъ да живѣешъ - защо не опиташъ вѣрата си? Нѣкой дойде при менъ, казва: „Учителю, помоли се за мене”. Азъ съмъ майсторъ, азъ зная да се моля, но и вие трѣбва да се научите. Мога да помогна нѣкому, но въпросътъ седи въ туй, че той самиятъ трѣбва да знае да се моли. Защото единъ учитель като предаде една лекция на ученицитѣ, ако тѣ не залѣгатъ да я изучатъ, какъ ще знаятъ? Учительтъ нищо нѣма да научи отъ лекцията, но ученикътъ ще научи. Казвамъ: всички трѣбва да бѫдете готови, да имате съзнание да възприемете Божията Любовь, която идва въ васъ. Ние сме се превърнали на камъни, тази Любовь се пръска, не може да проникне въ насъ и да ни ползва. Ние при това богатство, което имаме, умираме отъ гладъ. При голѣмата Любовь, която сѫществува въ свѣта, умираме отъ безлюбие. Ти чакашъ нѣкой милъ погледъ. Кѫде търсишъ любовьта? Ще ви държа нѣкой пѫть една лекция, какво трѣбва да правите. Ако никой не тѣ обича, дошло е време ти да обичашъ. Щомъ сте осиромашели, дошло е време да станете богати. Ще се опретнете, ще плюете на рѫцетѣ си да работитѣ. Мѫжътъ, щомъ не го обича жена му, да се опретне на работа, да измие паницитѣ, да измете кѫщата, да каже: „Каквото заповѣдвашъ, това ще направя.” И каквото му заповѣда съ всичкото смирение да го направи. Другъ може да каже: „Азъ като работя така, ще ми падне престижа.” Какво ще ти падне престижътъ? Ако любишъ, твоятъ престижъ ще се повдигне; ако любишъ, твоитѣ цѣнни книжа ще се повдигнатъ. Нѣкой казва, че билъ герой. Геройство вънъ отъ Любовьта не признавамъ. Нѣкой ще каже, че билъ свободенъ. Вънъ отъ Любовьта никаква свобода не сѫществува. Ако ти не обичашъ, нищо не можешъ да проявишъ. Туй за менъ е една аксиома. Сѫществуватъ анормални нѣща, но има и истинско знание. Азъ съмъ срѣщалъ хора отъ едната и отъ другата категория. Има хора, на които сърдцето е запалено, иматъ знание. Любовьта седи вѫтрѣ въ тѣхъ. Азъ съмъ срѣщалъ богати хора, на които сърдцата сѫ запалени отъ любовь, готови сѫ хората, изработени сѫ вече. Наскоро, преди години, единъ американецъ раздава всичкия си имотъ на беднитѣ, отишълъ да живѣе по другъ начинъ, съ трудъ да изкарва хлѣба си. Една американка го последвала, и тя раздала имането си. Отиватъ и й съобщаватъ: „Голѣмо наследство имате, отъ 15 ÷ 20 милиона”. Тя казва: „Защо ме безпокоите съ това?” Ще кажете, колко е глупава. Не зная. Какво по-голѣмо богатство отъ съкровището на една душа? Ако имашъ единъ човѣкъ, който да тѣ обича, ти струвашъ повече, отколкото най-богатия царь. Ако имашъ единъ човѣкъ, на който въ всички случаи на живота си да разчиташъ - разбирамъ обичь не външно - той въ васъ да вижда свѣтълъ ангелъ въ небето, да има за васъ отъ най-хубавитѣ, възвишени мисли - туй е повече отъ всѣко богатство, то е животътъ! Вие въздишате за небето - това е то небето. Когато Христосъ бѣше на земята, Любовьта Му къмъ човѣчеството бѣше такава, че всичко каквото имаше, даде го. И досега Христосъ, при всичкитѣ тия престѫпления, които сѫществуватъ на земята, не се е поколѣбалъ въ ума си, да каже: „Тия хора сѫ лоши, не заслужаватъ моята любовь.” Две хиляди години вече, азъ както виждамъ, Христосъ не се е разколебалъ. Той вѣрва, че хората не знаятъ Божественото, но единъ день ще познаятъ, че туй, което ги е училъ, тъй както е живѣлъ, за тѣхъ е добъръ примѣръ, че туй е животътъ, че този е пѫтьтъ да се изпълни Волята Божия. Той казва: „Азъ не дойдохъ да направя своята воля, но Волята на Този, Който ме е изпратилъ.” Този, който разполагаше съ всичко, нѣмаше като слуга где глава да подслони. Обущата му не бѣха много хубави, само по еврейски, една малка подмѣтка съ нѣколко ремѫчета; имаше и една тога еврейска; но бѣше вглѫбенъ въ една мисъль - да направи всичко за благото на човѣчеството. Всичкитѣ страдания, които ще дойдатъ въ свѣта, сѫществуватъ отъ сегашното безлюбие. Христосъ казва: „Намѣрихъ разрѣшението за безлюбието, идете и известѣте на моитѣ ученици, че отсега задачата е разрѣшена”. Ако нѣкой отъ васъ не знае какво е разрѣшението, може да му покажемъ едно мѣсто. Но азъ зная, че вие го знаете. Вие ще кажете: вѣрата. Не е вѣрата. Вие ще кажете: знанието. Не е знанието. Войникътъ може да има пушка, може да има ножъ, може да има всичко, но войникътъ има едно качество въ себе си, благодарение на което всички тия орѫжия маже да се употрѣбятъ - онази сила, която е скрита въ него, съ която той може да употрѣби орѫжието. Ако тази сила въ себе си нѣма, ако не знае какъ да го употрѣби, всичкото орѫжие може да има, каква полза? Има нѣщо скрито въ човѣка, което вие трѣбва да разкриете. Туй наричамъ разумното, Божественото въ човѣка, то е хубавото, то е вѫтрѣ въ васъ. Следователно, не търсете отвънъ Любовьта. Събуди ли се Любовьта, срѣдствата ще дойдатъ. „Радостната весть” е тази: Онзи, който ви обича, е живъ, той е излезълъ изъ гроба! Споредъ менъ има една детска радость, когато децата скачатъ; това не е радость. Има и една особена радость, която е достояние на всички сѫщества, тя е пълна съ благость. Тази, особената радость за менъ е най-важна. Никога въ нея нѣма абсолютно никакво противоречие. Човѣкъ може да е скръбенъ и пакъ да е радостенъ. Човѣкъ може да е недоволенъ и пакъ да е радостенъ. Човѣкъ може да е лошъ и пакъ да е радостенъ. Този човѣкъ, като е самъ, има спорове вѫтрѣ въ себе си, има нѣщо въ живота, което разрешава; но като дойде при него едно сѫщество, душата му се прелива, пъленъ е съ любовь, готовъ е да направи най-голѣмото добро. Като замине това сѫщество, пакъ разрешава въпроситѣ си добре. Който и да дойде, богатъ, сиромахъ, еднакво е разположена неговата душа. Азъ мога да кажа, че неговата радость е, както радостьта на слънцето. Слънцето като види една мома, поусмихне се; като види малка глиста, поусмихне се; като види заекъ, растение, поусмихне се; и на стари, и на млади, на всички се усмихва слънцето. Едно уподоблѣние знаемъ, по-добро уподоблѣние нѣма: нашата радость трѣбва да бѫде като радостьта на човѣкъ, който може да извести: „Изгря слънцето, дойде пролѣтьта, дойде свободата, дойде любовьта, дойде мѫдростьта, дойде безсмъртието!” Тѣ сѫ новитѣ вѣсти, които сега идатъ въ свѣта. Казва Христосъ: „Идете известѣте на моитѣ ученици да ме срѣщнатъ въ Галилѣя”. Галилѣя, това е възвишеното, разумното, това е мѣстото на човѣшката душа. Сега казвамъ: всички вие трѣбва да имате туй разбиране, великото, хубавото разбиране. Да бѫдете омели, рѣшителни, не да очаквате като пишете, да ви напълнятъ отвънъ. Вие чакате да станете добри. Вие сами трѣбва да станете добри. Добъръ е този, който може да направи добро. Споредъ менъ ето въ какво седи доброто, силата въ какво седи. Ти седишъ, дойде ти една мисъль: „Стани и направи едно добро.” Кому ще направишъ добро посрѣдъ нощь? Ако азъ съмъ на ваше мѣсто, ще взема стомната, ще ида до чешмата, ще ида до едно дърво, ще излея стомната и пакъ ще се върна. Или ще дойде пакъ мисъль: „Стани, направи добро.” Срѣднощъ, всичкитѣ хора спятъ, но азъ имамъ куче, което зъзне; ще взема коматъ хлѣбъ, ще му дамъ, или ще му туря малко слама да лѣгне. То е добро. Изведнъжъ нѣма да го туря въ стаята, то нѣма да разбере, за да разбере силния контрастъ, потрѣбно е друго. Като му дамъ хлѣба, ще разбере, че има отношения. Азъ искамъ кучето да бѫде свободно, азъ не искамъ да измѣня неговитѣ условия. Въ кѫщи сега може да се радва, но утре като го изнеса вънъ ще бѫде по-нещастно. Като му дамъ хлѣбъ, ще кажа: „Ти си по-голѣмъ герой, отколкото азъ.” Като го потупамъ, това куче ще бѫде доволно. Това е сѫщество, на което е приятно да стои предъ кѫщата, то има двойна енергия да издържи студа, има специфична сила, съ която си пази топлината. Човѣкъ нѣма тия специфични сили, птицитѣ ги иматъ, растенията сѫщо. Човѣкъ само при рѣдки случаи може да издържа лоши условия. Казвамъ: ще му помогна при неговитѣ условия на живота. Ние трѣбва да бѫдемъ силни въ малкитѣ работи, не въ голѣмитѣ работи. Представете си, идва при васъ единъ човѣкъ, иска ви хиляда лева. Следъ като вземе паритѣ, разправя: „Не може ли азъ да не плащамъ?” И двамата сте християни. Какво трѣбва да се прави? Онзи, който взема паритѣ, трѣбва да ги върне, нищо повече. Азъ съ даването на паритѣ образувамъ дисхармония. Този човѣкъ, на когото съмъ заелъ паритѣ, той се огрѣши, азъ съмъ го турилъ въ пѫтя на изкушението. Той трѣбва да ми даде хилядата лева. Азъ ако искамъ истински да му услужа, ще му ги изпратя по нѣкакъвъ начинъ, безъ да знае той, че азъ му ги изпращамъ, да не се усѣща, че е задълженъ. Тогава и той ще се издигне, и азъ. Единъ день азъ мога да кажа: „Сега отъ мене да мине, хайде, вече ти ги прощавамъ.” Тия пари не сѫ мои. Пари не се прощаватъ. Туй е дълбоко вѫтрѣшно разбиране. Въ любовьта се изисква, когато направимъ една услуга нѣкому, да не засегнемъ неговата свобода; неговата душа да не се усѣща накърнена. Ако азъ не постѫпя спрямо него както спрямо себе си, тогава моята любовь не е съвършена. Ще каже нѣкой, че на менъ Господъ не ми говорѣлъ. Хубаво, азъ ви казвамъ: азъ съмъ роденъ отъ Господа. Ако така говоримъ, всинца сме родени отъ Господа, но има отъ насъ и дважъ родени. Ти си веднъжъ роденъ, азъ съмъ дважъ роденъ. Какво ще кажете ? Тѣ сѫ непонятни работи. Хората ни залъгватъ въ сегашния животъ, че ние умираме въ страдания, турятъ паметникъ. Но ние не знаемъ защо отиваме, защо сме дошли на земята. Ако рече нѣкой да каже истината, всички ще се опълчатъ противъ него. Защо се опълчватъ хората? Азъ да ви кажа защо. Защо се опълчватъ красивитѣ моми противъ онази мома, която се жени за най-красивия момъкъ? Не че я мразятъ, но всѣка мома иска да вземе този момъкъ за себе си. Когато искашъ да кажешъ истината на хората, казватъ: „Не си ти, азъ трѣбва да кажа истината.” Ти ще кажешъ, азъ ще кажа, кажете и вие - всички ще кажемъ. Но трѣбва да я кажемъ. Азъ позволявамъ и двадесетьтѣ моми да обичатъ момъка, ако могатъ да се разбератъ и двадесетьтѣ моми може да се оженятъ за единъ момъкъ. Но да ви представя моята идея. 20 клонища може да живѣятъ на едно дърво, туй е едно цѣло. Но ако една отъ тѣхъ иска момъкътъ да бѫде само за нея, другитѣ и тѣ ще искатъ. Ако всички се окачатъ, че станатъ клонища, той ще стане дънеръ, тѣ хубави, красиви клонища. 20 моми като се влюбятъ и той се ожени за всички тѣхъ, той ще стане дърво, ще тури главата отвѫтрѣ въ земята, ще ражда най-хубавитѣ сочни плодове. Казвамъ: това е едно дърво, за което се ожениха тѣзи 20 красиви моми и сега ражда плодъ. Има ли тогава смисълъ? Има смисълъ. Ама какъ може да се оженятъ така? Тогава и 20 момци може да се оженятъ за една мома, пакъ ще бѫдатъ дърво. Момата ще бѫде долу въ земята. Това е една дълбока философия на живота. Ако ти за любовьта не си готовъ да пожертвашъ всичко въ свѣта, ти не можешъ да разбирашъ живота. Това не е любовь. Човѣкъ трѣбва да бѫде готовъ да жертва. Не да напусне живота, а въ всичкитѣ противоречия да види красивото, хубавото. Между светии всички може да живѣятъ лесно. Вие всички сте светии. Вие искате да ме измамите, че не сте светии. Светии сте, само че не проявявате светията. Азъ ви зная. За примѣръ, нѣкой пѫть седи при мене нѣкоя баба, че ме залъгва седи тя индиферентна старуха. Нѣкой пѫть азъ закачамъ нѣкоя баба. Искамъ да ви изнеса една истина. Една баба казва: „Дотегна ми животътъ, много съмъ лъгана.” Казвамъ: „Сега бабо, представи си, че Господъ тѣ направи една царска дъщеря на 21 години, така окичена съ пръстени, а азъ съмъ царски синъ.” Бабата току се поухили. Може да имате вѣра въ мене. „Синко, казва, дали това може да бѫде?” Че това е именно въ живота. Две души може да се слѣятъ въ едно. Че това е любовь. Когато две души се слѣятъ въ едно, ражда се гений. Когато се сливатъ душитѣ, раждатъ се гениалнитѣ хора въ свѣта. Като се слѣятъ три души заедно, образуватъ светия. Като се слѣятъ хиляди души въ едно, ражда се тогава Учитель. Съ сливането на ония възвишени души, чрезъ които Богъ се проявява въ свѣта, образувана цѣлата вселена. Любовьта въ свѣта е потрѣбна за спасението му. Любовьта е само, която иде спаси човѣчество. Това е новото Учение. Като дойде Любовьта, хлѣбъ ще има, свобода ще има. Всичкитѣ ще ги научи Господъ. Идете, известѣте на моитѣ ученици, нека идатъ да научатъ всичкитѣ народи на това Учение на Любовьта. 20 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 14 февруари 1932 г. София, Изгрѣвъ.

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Тѣзи малкитѣ Ще прочета 18-та глава отъ Евангелието на Матѣя. Ще прочета и часть отъ 10-ти стихъ, 18-та глава отъ Евангелието на Матѣя: „Не презирайте никого отъ тѣзи малкитѣ.” Животътъ самъ по себе Си е най-красивото съчетание на една велика разумность. Животътъ е резултатъ на нѣщо. Задъ живота седи нѣщо непостижимо, за което човѣшкиятъ умъ нѣма понятие, но ние се занимаваме само съ този резултатъ отъ непонятното, което е задъ насъ. Следователно туй най-хубавото, макаръ че се оплакваме отъ него, най-хубавото е животътъ. Най-хубавото нѣщо, това е животътъ въ свѣта. И най-лошото е животътъ, споредъ както го мислятъ хората. Всички страдания се раждатъ все отъ живота. Раждане и смърть, падане и ставане - всичкитѣ противоречия сѫ все въ живота. Съвременнитѣ хора сѫ безгрижни по отношение на живота. Богатитѣ иматъ едно понятие, сиромаситѣ иматъ друго понятие за него; ученитѣ хора иматъ едно понятие, невежитѣ хора - друго; добритѣ хора иматъ едно понятие за живота, лошитѣ иматъ друго понятие; силнитѣ иматъ едно понятие, слабитѣ иматъ друго. Всѣки разбира живота отъ своето становище, и всичко това наричатъ „животъ”. Ученитѣ хора сѫ се старали да дадатъ разни дефиниции на живота, но не съмъ намѣрилъ нито една дефиниция, която да отговаря на самата реалность, понеже животътъ е единъ резултатъ. Самиятъ резултатъ не можешъ да го познаешъ, докато не знаешъ причината, отъ която той произтича. Ние сѫдимъ за живота споредъ последствията, които се явяватъ у насъ. Нѣкой пѫть мислимъ, че животътъ е лошъ. Защо? Така го виждаме. Нѣкой пѫть мислимъ, че животътъ е добъръ. Защо? Така ни е достѫпенъ. Следователно животътъ трѣбва да се постави на нѣкоя философия, и на нѣкое дълбоко познание. За да познаешъ живота, не е нужно да бѫдешъ великъ философъ, или нѣкой светия, или нѣкой поетъ, или талантъ. Може да бѫдешъ обикновенъ човѣкъ, много простъ човѣкъ и пакъ да имашъ правилно понятие за живота или за човѣка, да кажешъ: „Добъръ е този човѣкъ”. Така сѫщо учениятъ и невежиятъ, и двамата се отличаватъ въ разбирането на своето щастие. Учениятъ човѣкъ разбира едно, а невежиятъ разбира друго. Учениятъ човѣкъ разбира отъ какво иде плодородието на земята, а простиятъ не разбира. Детето може да се радва на млѣкото, което майка му дава, и майката може да се радва, но между радостьта на майката и тази на детето има голѣма разлика. Майката се радва за едно, детето за друго. Нѣма двама души, които да разбиратъ живота еднакво. Изключение ще е, ако има такива. Нѣма двама души, които могатъ да се радватъ еднакво за едно и сѫщо явление. Пъкъ радостьта и скръбьта сѫ единъ резултатъ на самия животъ. Животътъ е причина за две последствия: скръбь и радость. Защо трѣбва да скърбишъ? Защото живѣешъ. Защо трѣбва да се радвашъ? Защото живѣешъ. Ами после? Ще скърбишъ и после ще се радвашъ. Ами после? Ще скърбишъ. Който може да даде друго опредѣление, нека даде. Може да се дадатъ много дефиниции. Ти се радвай, то е резултатъ на живота. Защото въ твоята радость нѣкой скърби, и въ твоята скръбь нѣкой се радва. Следователно твоята скръбь въ дадения случай не е скръбь за всички, а за нѣкои е радость. И твоята радость не е радость за всички, а е скръбь за нѣкои. Едновременно половината хора се радватъ, а другата половина скърбятъ. Но всѣкога радостьта е по-голѣма отъ скръбьта. Деньтъ е по-голѣмъ отъ нощьта. Туй нѣма да ви го доказвамъ. Но ако се занимавате съ математика, ако премѣрите количеството на тъмнината, защото тъмнината има тежесть, ще се убедите въ това. За една нощь се иждивѣва (т. е. – изразходва) единъ грамъ тъмнина за да се покрие цѣлото земно кълбо съ нея. А въ единъ день се иждивѣва половинъ грамъ свѣтлина. Следователно свѣтлината е повече. Но вие ще кажете: „Отде го намѣри, че е така?" Попитайте ученитѣ хора. Когато говорятъ за атома, кѫде сѫ го намѣрили? Чудни сѫ, питатъ ме, де съмъ го намѣрилъ. Че какъ ученитѣ хора хванаха атомитѣ? Атомитѣ иматъ йони, протони и още много частици, но още по-малки отъ тѣхъ има, които само имена още нѣматъ. За въ бѫдеще нѣкога ще ги кръстятъ. Това, което не е кръстено, ще му сложатъ име. Родено е, но име нѣма. Не го знаемъ кѫде е, но сѫществува. Нѣкой пѫть вие седите и гледате много мрачно на живота. Питате: „Защо съмъ се родилъ, защо живѣя? Защо умирамъ?” Защото животътъ ражда едновременно раждането и смъртьта. Единъ день животътъ намира, че твоята форма не съотвѣтствува на неговото изявление. Животътъ казва: „Да се донесе въ фабриката да се ремонтира”. Ремонтирането го наричатъ „смърть”.. Следъ като го ремонтиратъ, става малко годенъ за живота, веднага отново се роди. Вие не мислете, че само единъ животъ има. Ние на живота не сме фактори, ние сме само гости, поканени на тази велика трапеза, и каквото ти дадатъ, яжъ. Втори пѫть господарьтъ, който тѣ е поканилъ, едва ли при сѫщитѣ условия пакъ ще тѣ покани. Вториятъ пѫть ще седишъ отвънка, ще гледашъ, когато другитѣ ядатъ и пиятъ, ти само ще надниквашъ презъ прозореца, да видишъ кои сѫ тамъ. Ако вие разбирате, животътъ има хиляди други проявления, и именно въ тѣзи проявления е неговата хубость. За примѣръ, вие растете, възприемате живота чрезъ растенето. Докато растете, искате да бѫдете млади. Що е младостьта? Качество на живота на щастливия човѣкъ. Началото на живота е младостьта. Остаряването е качество на разумния животъ. Остарялъ си - дошълъ си на разумното. Ти като мислишъ по младенчески, мислишъ, че старостьта е едно нещастие, понеже имашъ възгледитѣ на младия. Защо като остарѣешъ мислишъ, че си нещастенъ? Казвашъ: „Младитѣ години отидоха”. Ти гледашъ на живота отъ друго гледище. Като остарѣешъ разбирашъ, че животътъ има не само младость, но той има и старость - погледнешъ го и отъ дветѣ гледища. Младиятъ се движи, стариятъ чете, той има свѣтлина. Защо младиятъ се движи? Съвременната наука казва, че движението произвежда огънь, свѣтлина. Следователно младиятъ човѣкъ, следъ като произведе огънь, който трѣбва въ живота, той остарява. А старостьта не е нищо друго, освѣнъ да започнешъ да мислишъ, да четешъ. Казвате: „Не ни трѣбва старость”. Да, но това значи да четете хубави, велики работи. Вие казвате за нѣкого: „Този човѣкъ е остарѣлъ, но не е разбралъ живота”. Стариятъ като разбере живота, тогава има смисълъ старостьта. Защото нѣкои стари хора, следъ като сѫ произвели огънь, сѫ го изгасили съ вода, и повече като нѣматъ сила да запалятъ огъня, зъзнатъ на студа. Защото въ живота има единъ великъ студъ. Недоволството, нещастието, това е студътъ въ живота. Не 35° студъ, но студъ 270° - тъй както ученитѣ хора го казватъ. А азъ казвамъ, че това е студъ 3 000 000°, разбирате ли? За земята е това. Сега не мога да ви го докажа, но ще го вземете за вѣрно. Ако вѣрвате, добре. Дали ще го вѣрвате или не, то не може да се докаже. Турцитѣ казватъ „ола бѣлиръ” - може да е тъй. Дали е тъй или не, то е въпросъ, който остава за бѫдещето; понеже всичко, каквото хората говорятъ, за въ бѫдеще ще се провѣри. Единъ день вие ще видите моитѣ беседи вѣрни ли сѫ или не. Пъкъ единъ день ще видите дали сте живѣли добре или не. Всичко това ще бѫде, ще го видите като на картина. Нѣкой пѫть въ бѫдещитѣ вѣкове ще ви дадатъ едно кино, ще видитѣ кой де е и какъ е. Сега вие ще кажете: „Значи има нѣща невѣроятни”. Възможно е отъ Ваше гледище така да е, възможно е половината да не е вѣрно, възможно е три четвърти да не е вѣрно и една четвърть да е вѣрно, 25 % допустимо. Азъ допущамъ всичко. Онзи, който има пари, всичко може да отпуща, може да отпусне хиляда лева, 2, 3, 4, хиляди и повече, а онзи, който нѣма, нищо не може да отпуща. Той може да вѣрва може и да не вѣрва, но азъ нѣмамъ нужда отъ това. Какво ще ми важи дали вѣрватъ хората, или не? Азъ най-добрата публика съмъ намѣрилъ. По-добра публика отъ себе си досега не съмъ намѣрилъ, а вие сега сте ми гости, искамъ да ви дамъ едно забавление. Може нѣкой пѫть това, което съмъ ви представилъ, да не ви хареса. Ако повикате на гости единъ американецъ и му направите една българска лютеница съ шопски пиперки, онзи американецъ ще обиколи за секунда цѣлата ви кѫща. Една несъобразность е това. Туй въ България се случва. Единъ американецъ, продавачъ на библии, билъ поканенъ отъ единъ българинъ на гости и следъ като Му далъ и една лютеница само отъ люти пиперки, той извикалъ: „Вай, вай!” Българинътъ рекълъ: „Нѣма нищо”. Далъ му после зелева чорба да пие малко. Той седи и се смѣе: „Азъ досега не знаѣхъ какво нѣщо сѫ тѣзи люти чушки”. Въ Америка четохъ, че имало люти краставички, по-люти отъ шопскитѣ чушки. Носятъ ги въ малки шишенца и когато стомахътъ на нѣкого е малко разваленъ, ще откѫсне малко отъ краставичкитѣ като специалитетъ, който лѣкаритѣ даватъ. Единъ проповѣдникъ ималъ слабъ стомахъ, на Западъ нѣкѫде се случило това, носѣлъ си шишенце; извадилъ си малко веднъжъ и съ апетитъ го изялъ. Единъ господинъ до него казалъ: „Господине, може ли да ми услужите съ вашето шишенце?” „Може, на драго сърдце”. Той мислѣлъ, че онзи е достатъчно опитенъ въ тази работа, изглеждалъ единъ доста практиченъ човѣкъ. Вториятъ откѫсва едно голѣмо парче, запълва му се устата и пламва отъ лютивото. Едва могълъ да попита: „Господине, ти какъвъ си? Проповѣдникъ ли си?” – „Че проповѣдникъ съмъ”. „Азъ много пѫти съмъ мислилъ за онзи проповѣдникъ, който носѣлъ огнени камъни. Ти си първиятъ отъ тѣзи, когото виждамъ. Огнени камъни носишъ въ шишенцето". Това е анекдотъ. Има и другъ примѣръ съ двама водители на племена въ Америка, единиятъ младъ, на 25 години, другиятъ старъ. Слагатъ имъ блюдо, турятъ имъ сокъ, нѣщо като нашия хрѣнъ. Американецътъ следъ като вземе месо или нѣщо друго, ще вземе отъ този сокъ да върви месото по-лесно. Младиятъ взелъ малко отъ него и като хапналъ, поизпотилъ се малко. Стариятъ го пита: „Какъ е, хубаво ли е?” „Отлично е”. Стариятъ взима отъ сока, но повече. Започватъ да капятъ сълзи отъ очитѣ му. Пита го младиятъ: „Защо ти текатъ сълзи?” „Спомнихъ си, че миналата година баща ми се удави въ Голоновското езеро.” „Не плачи, защото и ти ще се удавишъ съ баща си.” Съвременнитѣ хора искатъ навсѣкѫде природата да си отвори всичкитѣ врати и всичко да имъ бѫде ясно, понятно. Не, всичкитѣ врати на Природата сѫ затворени, понеже тя е въ движение. Когато нѣкой тренъ се движи, вратитѣ му сѫ затворени. Когато нѣкой параходъ се движи, вратитѣ му сѫ затворени. Когато нѣкой аеропланъ се движи, всичко е затворено. Когато нѣкой човѣкъ излиза отъ кѫщи, той си затваря вратата, затваря си всичкитѣ врати. Но когато тренътъ спре на нѣкоя главна станция, тогава вратитѣ се отварятъ, да излезатъ пѫтуващитѣ вънъ. Та питатъ, когато вратитѣ сѫ затворени, какво трѣбва да прави човѣкъ? Той трѣбва да върши една отъ най-великитѣ работи - той трѣбва да учи, да прави своитѣ наблюдения. Христосъ казва: „Пазѣте тѣзи малкитѣ.” Защо? Защото тѣ живѣятъ на земята, но ангелитѣ имъ живѣятъ при Бога. Следователно, ако туй малкото игнорирашъ, то има задъ себе си единъ великъ принципъ, и тогава ти може да пострадашъ. Ако ти презирашъ живота, значи презирашъ Бога, защото животътъ е едно проявление на Бога. То е най-разумното, което сѫществува. Ако ти презирашъ живота въ неговото проявление, ти се поставяшъ противъ онзи великъ законъ, който ще ти даде голѣмото благо. Ти може да имашъ опитностьта на тѣзи двамата, да плачешъ. Защо? Защото си взелъ малко. Ти искашъ да вземешъ голѣмо парче, но голѣмото повече люти. Първо трѣбва да вземешъ по-малко, докато се приспособишъ. Вземете елементитѣ въ въздуха, човѣкъ се е научилъ да ги понася. Едно сѫщество, което не е свикнало да диша нашия въздухъ, може да се отрови. Човѣкъ постоянно трѣбва да се приспособява къмъ онѣзи отрови, които сѫ въ въздуха. Сѫщо и като се учимъ, ние почваме да се тровимъ. За примѣръ ти имашъ едно знание и казвашъ „наука.” - Науката трѣбва да бѫде другояче построена. Ти когато дишашъ, трѣбва да имашъ едно хармонично съчетание на мислитѣ. Защото ако мисъльта ти не е хармонична, въздухътъ нѣма да тѣ ползува. Мисъльта ти трѣбва да бѫде въ хармония съ чувствата и съ волята. Онѣзи хора, които се разгнѣвяватъ, дишатъ много бързо, у тѣхъ има едно дисхармонично движение на нервната система, която е разстроена. Въ живота човѣкъ трѣбва да изучава новитѣ положения, какъ трѣбва да живѣе. Вие седите и казвате: „Нали така Господъ е направилъ човѣка?” Изучавали ли сте какъ Господъ е направилъ човѣка? Проучили ли сте направения отъ каль човѣкъ, да видите елементитѣ и силитѣ, които сѫ скрити въ него, кои сѫ скрититѣ чувства у него, какво представлява неговата воля, какво представляватъ неговитѣ мисли? Вие казвате: „Това е човѣкъ, който се движи”. Това ни най-малко не е човѣкъ. Туй, което се движи и ходи на два крака като една кукла, това още не е човѣкъ. Неговата глава се върти, за да пази равновѣсие. Ако престане да мисли правилно, той веднага пада на земята. Всѣко падане, всѣко подхлъзване, всѣко преждевременно остаряване въ живота се дължи на една неправилна мисъль, на неправилни чувства и неправилни постѫпки. - Ама другояче не може ли да действуваме? - То е другъ въпросъ, ако можешъ. Но за твоето благо, ако искашъ по-дълго време да си младъ, ти непремѣнно трѣбва да проучвашъ законитѣ на Бога, въ които животътъ седи като единъ резултатъ; понеже този животъ не иде всѣкога тъй изобилно. Ако вие иждивите силитѣ на живота си, после ще усѣтите колко е мѫчно да ги възстановите. Никой не може да ви заеме нѣщо. Никой никому не може да даде. Човѣкъ може да даде хлѣбъ на стомаха, но ако не стане смилане, тази храна е отрова за него. Ти може да дишашъ, но дробоветѣ сѫ толкова нѣжни, въздухътъ трѣбва да е стопленъ, ако не, ти ставашъ инвалидъ. Като затворишъ вратата си, ти ще се учишъ отъ Бога и ще Му благодаришъ за живота, който ти е далъ. Ще искашъ да ти даде едно знание да живѣешъ на земята, както и Той. То е най-хубавото нѣщо! Сега ние като се погледнемъ, виждаме, че сме направили живота си нещастенъ. Земята за напредналитѣ сѫщества е едно отлично забавление. Нарича се забавачница. Най-хубавата забавачница е земята, по-хубава забавачница въ цѣлата слънчева система нѣма. Отлична е. И когато на нѣкой ангелъ нѣкой пѫть му стане много мѫчно, той идва на земята да се повесели. Тѣ идатъ да се повеселятъ съ хората. Като видятъ, че нѣкой плаче - нѣкой мѫжъ, нѣкое дете, или жена, или философъ плаче, взематъ едно шишенце отъ тѣхнитѣ сълзи, че отиватъ въ небето и ги разглеждатъ. „Взехъ, казва ангелътъ, тази вода отъ едно сѫщество на земята, тя изтичаше отъ очитѣ му”. И други ангели се събиратъ и ги разглеждатъ. Тѣ знаятъ причинитѣ защо е текълъ този изворъ. Сега вие казвате, че отъ нещастие плачели хората. Лъжете се, и безъ нещастието човѣкъ плаче. Защото хората плачатъ и въ радостьта. Казвате: „Защото съмъ скръбенъ, затова плача.” „Ами при радостьта защо плачете?” Но причината за плача не е нито радостьта, нито скръбьта. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това да плачете; не да ревѣте. Не спъвайте плача, но рева. Ревътъ е нѣщо второстепенно. Плачътъ е нѣщо възвишено, благородно. Когато човѣкъ иска да изрази най-хубавитѣ си чувства, най-възвишенитѣ, ще му потекатъ сълзи. Ако ти си изразъ на великото, ще плачешъ. То е най-великото разрѣшение. Казвате за нѣкого: „Каква баба е, да плаче за нищо”. Онзи, който не плаче, не билъ баба. Именно трѣбва да съжалявате онзи, който не плаче, защото бабата най-малко плаче. На планинскитѣ върхове пращатъ най-много влага. Нали отъ онѣзи склонове, на които сѫ събрани много снѣгове, като дойде слънцето, ще потече тази влага. Ако изсъхнеха тѣзи върхове, какво щѣше да бѫде положението на долинитѣ? Всичкиятъ прогресъ въ тази забавачница се дължи само на сълзитѣ, не на рева. Азъ не искамъ да вѣрвате въ това. Едно опредѣление: плачътъ е подтикъ на една нова култура. Когато хората престанатъ да плачатъ, ставатъ жестоки, култура вече въ тѣхъ нѣма. Защото култура има тамъ, дето има влага. Култура има тамъ, дето има топлина. Култура има тамъ, дето има свѣтлина. Свѣтлина, топлина и влага, това сѫ тритѣ елемента, които вървятъ заедно. Сълзитѣ, това е влагата на живота. Най-първо имате свѣтли мисли, свѣтли чувства и имате плача на волята. Когато плачътъ е свързанъ съ човѣшката мисъль, съ човѣшкитѣ чувства, тогава той е единъ добъръ резултатъ. Волята ще дойде като единъ разуменъ актъ, който обира плодоветѣ отъ дървото на живота. Колко сѫ подобри тѣзи плодове, които сѫ излезли отъ свѣтлината или отъ човѣшката мисъль, които сѫ излезли отъ човѣшкитѣ чувства и които сѫ излезли отъ човѣшкия плачъ! Обикновено човѣкъ, когато страда или скърби, плаче. Плачътъ е външенъ изразъ на вѫтрешната скръбь, която е свързана съ мислитѣ и съ чувствата. Сега вие искате да живѣете безъ скръбь и безъ страдание, нали така? Такъвъ животъ не може да сѫществува. Той е неразбранъ. Вие не искате едно отъ най-великитѣ блага. Вие считате плача за една слабость. Едно отъ най-великитѣ блага е страданието, скръбьта. Скръбьта, страданието е единъ видъ измѣнение, сгѫстяване. Страданието е най-малкото състояние на човѣшката душа. Човѣшкиятъ духъ слиза на земята да вземе малко скръбь. То е единъ резултатъ, то е една дреха, която духътъ трѣбва да облѣче. Ще знаете, че човѣкъ е създаденъ отъ една субстанция, отъ една есенция. Както и да мислите, той е съставенъ отъ много елементи, макаръ че философитѣ поддържатъ, че човѣкъ е съставенъ отъ една субстанция. Тѣ не знаятъ каква е субстанцията. По субстанция е еднообразенъ, но по проява е много разнообразенъ. Сега, това е въпросъ, по който ученитѣ хора може да спорятъ. Хубаво е, че има за какво да спорятъ и какво да доказватъ. Но ние нѣмаме време за споръ. Когато ядемъ, когато сме на обедъ, нѣма какво да споримъ. Ние ще ядемъ, понеже имаме единъ опитъ въ лабораторията. Вие ще ядете и следъ това ще. правите своитѣ умозаключения, своитѣ спорове дали яденето е било хубаво сготвено или не. Сега ще се усмихвате; ще кажете една дума, ще вземете вилушката, ще хапнете, пакъ ще погледнете въ чинията, пакъ ще вземете една хапка, ще я сдъвчите. И философи, и светии все дъвчатъ. И светията дъвче по сѫщия начинъ. Единъ дъвче отлѣво надѣсно, другъ дъвче дѣсно налѣво и това го считате за нѣщо обикновено. Вие не виждате млѣкопитаещитѣ преживни животни. Когато единъ волъ яде, той преживя, размишлява. Цель процесъ протича въ този волъ докато преживя. Най-хубавото състояние на вола е, когато седне да преживя. Този волъ е великъ философъ, който не е могълъ да разрѣши въпроса въ небето и дошълъ въ забавачницата. Като преживя, казва: „Лесна е тази работа. Тамъ имаше принципи, а тука е резултатъ”. Като преживя, той разрешава въпроса. Като го разрѣши, веднага хвърля рогата, копитата, кожата тукъ, на земята и вече е единъ ангелъ. Тукъ той е билъ единъ ескимосъ, а като отиде въ небето, е нѣщо друго. Вие казвате: „Нашето волче”. Като го погледнете, поусмихнете се малко: „Ди, ди”. Знаете ли какво значи „ди-ди” ? Въ Америка на единъ докторъ богословъ даватъ титлата „диди”. Значи по американски вие сте го произвели вече въ волъ. Всички волове българитѣ сѫ ги произвели въ „диди”. Всѣки български волъ е „диди” - докторъ на орането, докторъ на труда. Българинътъ безъ да знае, го прави. Казва: „Ди, синко”. Много хубава дума е взелъ, за да подкара волътъ да работи – „диди”. Ние, съвременнитѣ хора, трѣбва да обърнемъ внимание на онази вѫтрѣшна красота, която сѫществува въ живота. Този пѫть, по който сега искаме да разрѣшимъ въпроситѣ, то е губене на време. За примѣръ, може да се мажешъ отвънъ, да се червисвашъ. Азъ намирамъ, че е хубаво това нѣщо. То е най-лесно да се бѣлосашъ и червисашъ. Една кѫща, като се намаже съ варь, добре е. Нѣкой казва: „Червисала се е”. Не е лошо. Българскитѣ моми нали си бѣлосватъ кѫщитѣ, взематъ малко червено, сложатъ отдолу. Който ходи да се жени за нѣкоя мома, гледа какъ е боядисала и нашарила кѫщата си. Казва: „Много хубаво е замазана кѫщата, кенари е турила за пердета и тя сама си боядисала кѫщата”. Имаше тукъ една Султана, тя си мажеше лицето. Една сестра ми разправяше следния случай. Имала една книга, подвързана съ хубава червена кожа. Гледа, че книгата губи червения цвѣтъ. Пита се, кѫде отиде червениятъ цвѣтъ? А тя имала една слугиня, която си мажела устнитѣ съ червеното отъ книгата. Цѣла година си червила устнитѣ и развалила книгата. Казвамъ: Това е износенъ, практиченъ методъ. Азъ не правя никакъвъ упрекъ. Този е стариятъ методъ, най-износенъ. Има право всѣки да си боядисва кѫщата. Казвате, нацапалъ се. Може да се е нацапалъ, но той си се харесва така. Момитѣ си нацапатъ устнитѣ и излезатъ на разходка. После, българитѣ обичатъ бѣли и червени моми. Онази мома, която има червени устнички, веднага всички я харесватъ. Има единъ вѫтрѣшенъ процесъ въ живота, по-хубавъ, по-устойчивъ. Защото човѣкъ единъ день нѣма да има червило отвънъ. Тогава и боя нѣма да има. Сега, докато има боя, много хубаво сте боядисани, но единъ день нѣма да има варь, пъкъ и червило нѣма да има. Какво ще правите тогава? Сега на васъ, българитѣ, лаборатории трѣбва да имате, да започнете сами да си произвеждате вашето червило и бѣлило, и да ги туряте на мѣсто. Азъ харесвамъ всѣка мома, която се черви. Азъ харесвамъ повече онѣзи, които се червисватъ, отколкото тѣзи, които не се червисватъ. Азъ ги харесвамъ по това, че сѫ спретнати, не сѫ лениви моми, кѫщата имъ е замазана. Онѣзи, които не сѫ спретнати, кѫщитѣ имъ не сѫ замазани, неглиже ходятъ. Азъ харесвамъ свѣтскитѣ моми, че сѫ спретнати. Другитѣ сѫ лениви, не обичатъ да се докарватъ. Азъ се чудя нѣкой пѫть на философията на хората. Сега правя сравнение, търся причинитѣ. Понеже тукъ е забавачница има какво да се занимавамъ. Когато нѣкоя мома се влюби въ единъ момъкъ, тя се облича, гледа се въ огледалото, вчесва се, отлично работи. Тя на своя възлюбенъ иска да му каже: „Виждашъ ли ме, азъ като влѣза въ дома ти, ще го уредя, вижъ, че съмъ спретната, чиста, не съмъ тъй проста. Зная какъ да уреждамъ. Както себе си уреждамъ, така и тебе ще уреждамъ”. Чудно нѣщо: онзи, който се влюби въ Бога, за нищо не мисли, нито се вчесва, заплеснатъ става. Казва, че се заплѣсва отъ голѣма любовь. Не е вѣрно, любовьта всичко може да направи, но заплѣсване въ любовьта нѣма. Любовьта е единствената сила, въ която човѣкъ не може да се заплесне. Ти не можешъ да се заплеснешъ. То е все едно да ми кажатъ, че гладниятъ като види яденето, може да се заплесне и да не яде. Не може това! Той като види яденето, ще му се отворятъ очитѣ, ще го погледне оттукъ, оттамъ, ще вземе на върха на лъжицата и пакъ ще го остави. Казвамъ: този човѣкъ не е гладенъ, нищо повече. Това не е любовь. Сега, да говоримъ по принципъ. Ти като обичашъ Бога, може да си спретнатъ, може да си хубаво облѣченъ. Азъ ще ви кажа защо, ще ви дамъ едно тълкувание по отношение на живота, защо нѣкои хора сѫ лоши и защо нѣкои сѫ добри. Лошевинитѣ и добринитѣ, това сѫ моди въ небето. Не смѣсвайте. То е външна дреха, съ която ще се облѣчете. Когато нѣкой човѣкъ се влюби въ нѣкого, той го лъже, той се облича хубаво. Който не се е влюбилъ въ Бога, той се облича въ отрицателни качества, въ него ще има зависть, злоба, омраза, хитрина, лукавство - всички тѣзи качества ги носи и си прави черни дрехи. Черно носи да изгори сърдцата на хората. Туй е мода. Когато нѣкой се влюби въ Бога, той ще почне съ добродетелитѣ: той е добъръ, миротворецъ, облѣченъ е хубаво, ще си направи косата, ще се покаже, че не е старъ. Това сѫ две моди. Първата мода въ свѣта считамъ, че е отживѣла работа. И лошитѣ хора сѫ влюбени, и добритѣ хора сѫ влюбени. Защото и онзи, който прави зло, е влюбенъ въ нѣщо. Той прави зло заради любовьта, има нѣкого да обича. Онзи вълкъ, който хойка, 20 кошари обикаля, кой го кара да обикаля кошаритѣ. Онзи разбойникъ, който ходи да обикаля съ своята пушка кѫщитѣ, той казва: „Заради нея всичко ще направя”. Любовь гори сърдцето му. Всѣки, който не дава, му тегли куршума. Та въ това отношение момитѣ трѣбва да предупреждаватъ своитѣ възлюбени. Но и момитѣ сѫ два сорта. Или да преведа: всѣки човѣкъ, който се удоволствува, той служи на злото. Всѣки човѣкъ, който служи на трезвия животъ, той служи на доброто. Щомъ искашъ да се удоволствувашъ, непремѣнно паденията ще дойдатъ. Ти искашъ да бѫдешъ младъ, това е удоволствие. Искашъ да бѫдещъ богатъ, това е удоволствие. Друго нѣщо е стремежътъ въ тебе да добиешъ богатство въ пълния смисълъ - богатство въ своитѣ мисли, богатство въ своитѣ чувства и богатство въ своята воля; после ще имашъ и материални богатства - това е въ реда на нѣщата. Но когато ти искашъ да добиешъ едно материално богатство, безъ да имашъ богатство на твоята мисъль, на твоитѣ чувства и воля, и ще накарашъ другитѣ хора да работятъ за тебе - това е удоволствие. Следъ време тѣ ще станатъ по-умни отъ тебе и ще почнатъ да тѣ измѫчватъ. Вие може да станете нещастни. Психологически е така. Вие искате да имате сега едни установени правила, които обаче не могатъ да оправятъ сегашния животъ. Има единъ неразбранъ животъ въ свѣта, който е произлезълъ отъ любовьта, но единъ животъ, който нѣкога е сѫществувалъ. Злото въ свѣта зависи отъ една много стара култура, която е сѫществувала преди появата на човѣка и на земята сѫ сѫществували други сѫщества. Следъ туй земята е била преобразена, но материята, съ която тѣ сѫ работили, е останала. Следователно ние като сме се облѣкли съ тази материя, тя придава свойства и качества и на насъ, тъй както тѣ сѫ творили. Вие сега ще кажете: „Какво е писалъ Мойсей?” Но Мойсей не е казалъ всичко. Сега религиознитѣ хора се спиратъ върху това какво е казалъ Мойсей. Много малко е казалъ Мойсей. Ученитѣ хора каквото сѫ казали е право. Пророцитѣ каквото сѫ казали е право. Пророцитѣ много малко сѫ казали. Христосъ е казалъ много малко. Казватъ: „Какъ смѣешъ да казвашъ, че е така?” Самъ Христосъ е казалъ: „Има много нѣща да ви кажа, но сега още не сте готови, за въ бѫдеще когато дойдатъ благоприятнитѣ условия, когато вашето съзнание се повдигне, когато Азъ дойда пакъ на земята съ своитѣ избрани, тѣзи нѣща ще бѫдатъ тогава разбрани”. Казвате: „Ние вѣрваме сега буквално”. Ако нѣщо не е съгласно съ евангелието? Има нѣща, които трѣбва да бѫдатъ съгласни, има нѣща, които не трѣбва да бѫдатъ съгласни. Ако туй е законъ, че трѣбва да сме съгласни съ старото, питамъ: Христосъ бѣше ли съгласенъ съ старото? Нѣкѫде бѣше съгласенъ. Мойсей казваше: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ”. До Мойсей бѣше така – „Око за око, зѫбъ за зѫбъ”, има си причини, за да е било така. Христосъ идва и казва: „Ако ти извадятъ едното око, ти дай и другото. Ако тѣ ударятъ отъ едната страна, ти обърни и другата”. Ще преведете сега смисъла: „Ако тѣ ударятъ отъ едната страна, ти обърни и другата”. „Ако ти взематъ горната дреха, дайте си и другата”. Преведете това. Ние придаваме само материаленъ характеръ на казаното. Въпросътъ е и за нашитѣ мисли, за нашитѣ чувства и за нашитѣ постѫпки. Тогава резултатитѣ ще иматъ едно съотвѣтствие, както животътъ е резултатъ на нѣщо разумно. Ние не го знаемъ какво е, но отъ самия резултатъ на живота, който дава радость и страдание, може да предположимъ тѣзи велики сили, които функциониратъ, какви сѫ. Ти имашъ едно страдание, не си доволенъ отъ нѣщо. Запитай се най-първо, защо не си доволенъ. Всичко ти е дадено даромъ. Майка ти тѣ храни даромъ, баща ти тѣ храни даромъ, навсѣкѫде всичко даромъ получавашъ. Ти седишъ цель день и правишъ въпросъ, че не си щастливъ. Ти не си щастливъ въ тази забавачница, а ангелитѣ биха се радвали на твоето мѣсто. Десеть ангела биха се поставили на твоето мѣсто, и ти пакъ си недоволенъ. Тѣ като тѣ гледатъ казватъ: „Да идемъ да го замѣстимъ”. Но Господъ казва: „Не, това дете ще остане”. Дохождатъ да Го убѣждаватъ. Той се гнѣви. Въ тази забавачница има вѣрую, има и безвѣрие. Има любовь, детинска - любовь на куклитѣ, любовь на кончетата. Питамъ каква любовь ще има едно момченце, което е възсѣднало кончето? Любовь може да има между две разумни души, които еднакво схващатъ нѣщата. Щомъ човѣкъ е гладенъ, ти участвувашъ въ този гладъ, като го нахранишъ. Този човѣкъ ти е признателенъ. Ако ти не познавашъ неговия гладъ, може да му дадешъ една храна, която не му съотвѣтствува. За примѣръ ако единъ човѣкъ е постилъ 10 ÷ 20 дни и ти му дадешъ една тежка храна, ще му направишъ най-голѣмото зло. Ти ще му дадешъ най-деликатната храна. Въ Германия, като пости нѣкой 30 ÷ 35 дни, най-първо лѣкаритѣ ще му дадатъ едно зърно грозде, дори ще го раздѣлятъ на четири и една четвърть ще му дадатъ първо, после ще дадатъ второ, трето и постепенно ще увеличаватъ храната. Неговитѣ черва, които сѫ били въ инертно състояние, трѣбва да се събудятъ, да започнатъ животъ. Постътъ е много хубавъ методъ за лѣкуване на болести, и на онѣзи болести, които не се поддаватъ на никакво лѣкарство, даже проказа, сифилисъ - ако човѣкъ може да пости по 30 ÷ 35 дни, той ще се пречисти и никакъвъ сифилисъ нѣма да остане у него. Но да издържи 35 дни. Общиятъ гладъ ще развие динамическа сила въ организма. Следъ 35 дни съвсемъ нѣма да ви познаятъ. Казвате: „Ама ще умра”. И безъ това проказата пакъ ще ви умори, но ако постите най-малко 20 ÷ 25 дни, ще живѣете повече. Но какъ да се направи постенето? За всѣко нѣщо има начинъ. Постътъ не може да се установи за всички еднакво. За всѣки човѣкъ има специфиченъ начинъ. Всички хора не може еднакво да постятъ. Всички хора въ едно и сѫщо време не може да започнатъ да постятъ. Защото ако на нѣкой човѣкъ организмътъ му е въ възходящо състояние, той не трѣбва да пости. Организмътъ когато е въ нисходящо състояние трѣбва да почине. Тогава е най-добриятъ постъ, да се освободи отъ всички влияния. Когато човѣкъ е неразположенъ, страда, недоволенъ е, той има нѣгативно състояние. Щомъ имашъ неразположение, волята ти е отслабнала. Страданието показва, че волята ти е отслабнала. Страданията идватъ за тониране, нищо повече. Отъ моето гледище това е тониране. Ако разбирашъ туй, което тѣ тонира, ти ще влѣзешъ въ връзка съ всички ония разумни сѫщества, които тѣ заобикалятъ. Тѣ сѫ невидими. Ще кажете: Има ли невидимъ свѣтъ? - Разбира се. Какво нѣщо е невидимиятъ свѣтъ? Не мислете, че невидимите нѣща, не се виждатъ. За тѣзи, които виждатъ, нѣма невидими нѣща. Понеже тѣ сѫ въ една обстановка по-особена, не всички могатъ да ги виждатъ. Представете си единъ параходъ, който е на 100 ÷ 200 километра отъ васъ, какъ ще го видите? Грамаденъ е той, но далечно е разстоянието. Казватъ, че въздухътъ е невидимъ. Невидимъ е, защото е на далечно разстояние, но ако той слиза на земята, ще го видишъ. Той е грандиозенъ, снаженъ, такъвъ изразъ има на очитѣ, на мускулитѣ, той е грандиозно нѣщо. Той като се намѣри предъ нѣкоя канара отъ десеть тона, съ една рѫка само може да я вдигне. Канарата може да е като Витоша, но въздухътъ само съ едно дихание може да я катурне. Какво нѣщо е въздухътъ? Вашата кѫща като я бутне, ще отхвръкне. Това е въздухътъ. Сила има въ него. Вие считате въздуха нѣщо нѣжно. Въздухътъ е най-мощното, най-силното, най-разумното въ свѣта. И въ него има такива мощни и едновременно толкова нѣжни духове на любовьта, любовьта имъ е толкова силна, че тя не е за насъ. Но сега нѣкой пѫть тѣ чрезъ слънчевитѣ лѫчи изпращатъ любовьта си навънъ. Всѣки единъ лѫчъ тебъ тѣ огрѣва, милва, лѣкува, и ако не бѣше този въздухъ за да ни пази, ние бихме се стопили отъ топлината на слънчевитѣ лѫчи. Какво е лѫчътъ? Едно любовно писмо. Той казва: „Много тѣ обичамъ. Откакъ съмъ тѣ видѣлъ, сърдцето ми тупти”. Ти четешъ писмото и казвашъ: „Какво ли значи това?” Дойде ти една хубава мисъль, изхвърлишъ я. Защо? Всѣки день получавашъ писма и не забелязвашъ колко е хубаво това. Отъ забавачницата на Земята се интересуватъ горе. Вие казвате: „Нещастни хора сме”. Не е вѣрно. Вие сте най-щастливи на земята, това е истината! Най-щастливи сте, понеже Богъ се занимава съ васъ. Ако Богъ, Този най-мощниятъ, най-силниятъ, който е направилъ свѣта, ако Той кѫделя отъ времето си за васъ, тогава защо вие се считате нещастни? Богъ ви обръща внимание, погледне къмъ васъ и казва: „Не бойте се, азъ съмъ намислилъ нѣщо много хубаво за васъ”. Прати ви на друго мѣсто. Като свършитѣ туй училище, Той ви прати въ друго. Погледнете - не Го виждате. Дойде пакъ съмнѣнието, мѫчи ви онзи дяволъ, брадатиятъ. Голѣма брада има той, до пѫпа му е. Космитѣ му сѫ черни, вѣждитѣ му сѫ черни, три пръста дебели, голѣмо лице, а пъкъ устнитѣ му сѫ три пръста дебели и като се изпѫчи, казва: „Слушай, ти тази брада виждашъ ли я?” Има нѣщо въ свѣта, което васъ ви забавлява, и то така, че изгубвате най-хубавитѣ работи. Та ще ви приведа онзи примѣръ. Минава една лисица покрай единъ пѣтелъ, който държи сирене и му казва: „Петльо-дай ми това сирене”. „Защо?” „То не е измито. Ти ще изгубишъ своята красота. Дай ми го, азъ ще го измия въ една вода и като го донеса и хапнешъ отъ него, ти ще станешъ най-великата птица”. Пѣтелътъ дава сиренето, тя го взима и дава на пѣтела малко парченце. Два - три дни тя ходи и мие сиренето, и все по малко дава на пѣтела. Пѣтелътъ казва: „Слушай, по този новия начинъ азъ взехъ да гладувамъ вече. Не го мий повече”. Тя го изяжда. И се оправдава: „Знаешъ ли, че тази вода разтопява сиренето. По-добре е като се измива сиренето, вижъ че съвсемъ се намали парчето”. Най-после пѣтелътъ казва: „Благодаря, азъ дойдохъ до положението да ямъ немито сирене”. Насъ това не ни занимава, дали е станало точно тъй или не. Туй, което е станало, е станало, въ края на краищата свѣтътъ е една забавачница. По стария начинъ нищо нѣма да придобиемъ. Мислите ли другояче, е самоизмама. Ти ще се мѫчишъ, ще страдашъ, това - онова, ще раждашъ деца, и на стари години ще живѣешъ за Бога. Туй е детинска самоизмама. Ти всѣки день живѣй за Бога, ти и децата ти! Не чакай да си направишъ кѫща, да се оженишъ, че овце да си купишъ, че кончета. Свѣтътъ може да мисли така, то е забавление за свѣта, но за разумнитѣ хора то е губене на време. Ти не знаешъ какъ ще свършишъ своя животъ. Сега, ние мислимъ, че животътъ е борба. Това е една дяволска лъжа. Въ свѣта може да е. Че земята е юдолъ (т. е. – долина) на страдание, може да е, но ние хората образуваме страданията. Вижте днешния день. Свети свѣтлината. Щомъ почнахъ да говоря за истината, времето е съгласно съ мене и грейна слънце. Азъ ви говоря истината. Времето съотвѣтствува на свѣтлината, на Истината и носи всичкитѣ блага отвънъ. Въздухътъ е хубавъ, всички вие сте добри, ама по стария навикъ. Знаете ли кой е стариятъ навикъ човѣкъ да бѫде добъръ? Кой е стариятъ навикъ. Пияницата като седи, казва на приятеля си: „Имамъ много сериозна работа. Следъ малко ще дойда”. Нѣму се запалило гърлото. Следъ 5 ÷ 10 минути се върне вече малко кефлия. После пакъ за малко излиза, и пакъ се напие - това е стариятъ навикъ. Вие казвате: „Върна се въ кръчмата на дявала”. Като пие той една чаша мастика или една чаша винце, и стане кефлия. Като пие една чаша мастика, тя може да му даде сила. Досега всички хора сѫ пили - това е стариятъ навикъ. Азъ нѣмамъ нищо противъ виното, даже като се напиятъ, хората ги уважавамъ, че сѫ се напили. Като вървя въ София, срѣщамъ нѣкой пиянъ, блъсне се. Казва: „Извинете, господине, напилъ съмъ се като магаре. Ще ме извините”. Казвамъ: „Магаретата не пиятъ. Много тѣ харесвамъ, много хубаво вървишъ, свободенъ си въ ходенето, не оставашъ хатъръ на улицата, отъ едната страна на улицата до другата вървишъ. Ти си много учтивъ и много добъръ човѣкъ, говоришъ истината. Пийналъ си малко, виното е много хубаво, нали?” Казва: „Хубаво е, отлично е това вино”. „На добъръ пѫть, съ здраве. Гледай, запомни две нѣща: вечерно време да не правишъ инженерство по пѫтя, вечерно време не мѣри улицата. Понеже ако вечерно време го правишъ, нищо нѣма да ти платятъ, че нѣма какво да правишъ после.” Казва: „Разбирамъ, ще работя, искамъ да се отуча отъ това нѣщо. Нѣма да мѣря улицитѣ, разбирамъ.” Всичкитѣ удоволствия, които имаме въ свѣта, ние може да сравнимъ съ удоволствието на една пияница. Има едно неразбиране въ живота, има пияни хора, има религиозни - пияни хора. Въ какво вѣрватъ, и тѣ не знаятъ. Има религиозни по форма само. Въ Бога не вѣрватъ, въ Христа не вѣрватъ. „Братко, ти не си билъ въ моето сърдце, да знаешъ въ какво вѣрвамъ”. Това е неразбиране на работата. Ела съ менъ да ядемъ. Единъ православенъ ми казва; „Ти не си православенъ.” Казвамъ: „Азъ тѣ приемамъ, че ти си много православенъ, радвамъ се, ела сега да сѣднемъ двамата да ядемъ”. Казвамъ му: „Сега ще ядешъ по православному, нали имашъ една нова религия. Азъ искамъ да видя какъ ядешъ. Въ какво седи туй новото. Искамъ нѣщо сѫществено да видя въ тебе”. „Ама месо не ямъ, постя, не разбирашъ ли”. „Хубаво, бобъ ще сваримъ, леща. Искамъ да видя какъ ще вземешъ лъжицата, какъ ще я държишъ, хлѣба какъ ще го дъвчишъ”. „Бързо трѣбва да ядешъ, да ти пращятъ ушитѣ”. „Не, моитѣ уши пращятъ само когато мисля, когато ямъ, никога не пращятъ”, казвамъ азъ. Богъ не е направилъ ушитѣ ми да пращятъ при яденето! Не, полека трѣбва да ядемъ и малко трѣбва да ядемъ. Виждашъ ли този хлѣбъ? Ти вѣрвашъ въ Христа, но Христосъ е въ този хлѣбъ. Не тѣ ли е срамъ да ти пращятъ ушитѣ и да дъвчешъ този хлѣбъ? Ще му дадешъ всичкото уважение и почитание”. „Ама ти не вѣрвашъ въ Христа”. „Ти виждалъ ли си Христа, ти съ Христа приказвалъ ли си? Пъкъ азъ и сега се разговарямъ съ Него и съмъ билъ на угощение съ Него, като нахрани онзи хиляденъ народъ.” Казвамъ: Не сме пратени на земята да споримъ, но трѣбва да служимъ на Бога. Този хлѣбъ ти и азъ го ядемъ тъй, както знаемъ. Но ще благодаримъ на Бога, че имаме единъ Баща, че имаме Учитель, че имаме свѣтлина, че имаме топлина, че имаме вода; ще благодаримъ, че майкитѣ сѫ ни обичали и сѫ ни разбирали. Нито една майка не иска детето й да умре. Казвамъ: православни въ рая нѣмаше; Райската градина имаше една религия. Всичкитѣ тия различия излезоха следъ като изпѫдиха хората отъ рая. Тогава дойдоха всичкитѣ религии, всичкитѣ учения. Но въ рая имаше живи икони. Тамъ нѣмаше никакви свѣщи. Споредъ менъ въ църквата иконитѣ трѣбва да бѫдатъ живи, да нѣма никакви икони нацапани, не искамъ грозни икони, най-красивитѣ жени ще ги турятъ да ги цѣлуватъ, най-красивитѣ мѫже ще ги турятъ да ги цѣлуватъ. Предъ живитѣ икони ще се прекръстимъ, насрѣща имъ. Ако имаме икони, православна да е иконата, ако ти си православенъ. Казва нѣкой: „Много далече отиде”. Азъ съмъ дошълъ много близо. Ако ти не почиташъ туй, което Богъ е създалъ, не може да почиташъ и онова, което човѣкъ е създалъ. Той иска да ме убеди да се възхищавамъ отъ една човѣшка картина. Той не говори истината. Единъ човѣкъ, който не се възхищава отъ това, което Природата е направила, той не може да се възхищава отъ човѣшкото изкуство. Азъ се възхищавамъ отъ единъ художникъ, който е изразилъ една идея на платното, изразилъ е една добродетель на платното - имаме една реалность. Радвамъ се, че той е могълъ да нанесе реалното на платното. Туй ме радва. Неговата картина е написана. Азъ се радвамъ на единъ писатель, че той е могълъ да предаде чрезъ слово това, което вижда и чувствува. Красиви сѫ тѣзи писма. Ако не оценяваме външния животъ, който Богъ е създалъ, какъ ще оценяваме живота на хората вѫтрѣ? Ако не оценяваме всичко въ себе си, какъ ще оценяваме живота на другитѣ хора? Да се радвашъ, че си едно дете въ забавачницата, излезло да поздрави слънцето, да поздрави изворитѣ. Видишъ една звѣздица - поздрави я, кажи й: „На добъръ пѫть!” Сега, казвашъ: „Това е форма, това е камъкъ, това е волъ, това е конь”. Така не се говори. Всѣко едно дърво е една свещена форма, която Богъ е поставилъ и отъ това свещено дърво се хранятъ хората. Всѣко едно животно е свещено, понеже то помага, работи. Не гледай съ презрѣние на тѣзи форми. Богъ ги е направилъ съ своето Слово. То е дѣло на Бога. Богъ е казалъ, тѣ да бѫдатъ. Единъ день ти туришъ петно на картината. Какво ще ти каже художникътъ? – „Господине, не цапай картината.” Мислишъ ли, че единъ день Богъ нѣма да тѣ хване, да ти каже: „Кой ти даде право да цапашъ вола, да цапашъ коня?” Това е на Бога! Ние мислимъ, че имаме право, че всичко ни е дадено. Именно за бѫдещата култура трѣбва само едно възпитание. Това азъ наричамъ християнство. Най-после, като нѣмаме никакво уважение и почитание къмъ човѣка, който носи образа и подобието Божие, единъ човѣкъ, въ когото Богъ е вложилъ своя Духъ, съ какво можемъ да се похвалимъ? Всѣки човѣкъ е плодъ. Кажи му: „Братко, не падай, ти не вървишъ както Богъ тѣ е направилъ”. Азъ не искамъ да ви наведа на мисъльта, че вие не сте добри, както сѫ ви създали. Този свѣтъ е свѣтъ на доброто. Не казвайте, че сте грозни. Не казвате истината. Хубави сте. Единъ ангелъ сте за въ бѫдеще. Като тѣ срѣщна, ще имашъ сила, мощь. „Сега ние сме малки деца”. Нищо не значи. Трѣбва ли да плаче детето, че не е възрастно? Ще плаче, че има нѣщо долно. Нѣща, които лесно се постигатъ, сѫ долни. Не желайте да постигнете нѣщата изведнъжъ. Тѣ иматъ смисълъ, когато постепенно се придобиватъ. Искамъ да остане въ ума ви една мисъль: да благодарите на вашия Баща, Който е направилъ тази земя, че ви е пратилъ тукъ да ядете и пиете, да се радвате, да дишате чистия въздухъ, свѣтлината. Да Му благодарите, днесь да Му напишете едно любовно писмо. Да кажете: „Татко, благодаримъ Ти за всички грижи, които си поелъ за насъ. Много сме добре. Благодаримъ за грижитѣ, които си далъ. Поздрави мама и братята”. Тъй ще напишете. Туй е великото, туй е човѣшкото - да признаемъ, че имаме единъ Баща, да Му благодаримъ за голѣмитѣ грижи, съ които ни е обградилъ, а не само да философствуваме. Има едно учение въ свѣта, което трѣбва да даде импулсъ за наука, за изкуство, за музика, въ всички области, и въ религиозно, и въ божествено отношение, и въ морално. Това е онази велика сила, която ни повдига, за да не бѫдемъ стари, но да бѫдемъ любими деца. Азъ не искамъ вие да станете стари и възрастни, не ви желая това. Азъ искамъ всички вие да бѫдете разумни деца, да бѫдете вѣсели, желая всички да припкате. Нѣма за какво да се грижите откѫде ще вземете хлѣбъ. Онова дете, което е на гърба на майка си, не трѣбва да скърби че хлѣбъ нѣма. Майка му ще му даде. Послушание се изисква отъ всички, нищо повече. Туй е новата философия, така трѣбва да се разбира. А всичко онова, което сега учите, то е остарѣло, то е било важно за нѣкога. Това е новото, което Богъ казва на хората. Казано е въ Писанието: „Ще сътворя нѣщо ново и чудно”. Вие ще се зачудите. „Дѣва ще роди.” „Коя е дѣвата?” Това е човѣшката душа. За бѫдещата култура говорятъ пророцитѣ, за онова братство, за онова велико разбиране, което сѫществува въ свѣта. Тия войни, тия спорове, тѣ сѫ начини за уреждане на въпроситѣ споредъ сегашното разбиране. Сиромаситѣ и богатитѣ - това е тѣхно разбиране. Щомъ се измѣнятъ вѫтрешнитѣ разбирания на хората, и цѣлиятъ животъ, и цѣлиятъ строй ще се измѣни. Първото нѣщо е човѣкъ да съзнава, че има единъ Баща, Който го обича, и да му напише едно любовно писмо. Ако той на баща си не пише любовното писмо, на никого не може да го напише. Къмъ всичкитѣ хора ще имате сѫщитѣ отношения. Единъ човѣкъ, който нѣма това разбиране, и за себе си той ще бѫде нещастенъ. - Тогава защо трѣбва да скърбимъ? Безполезна е нашата скръбь. - Не, скръбьта ви е на мѣсто. Безполезно е вашето твърдение за страданието и скръбьта. Казано е: „Радвайте се”. Страдашъ. Защо? Защото живѣешъ. Радвашъ се. Защо? Защото живѣешъ. Това е най-хубавото опредѣление. Защо скърбя? Защото живѣя. Защо трѣбва да се трудя? Защото живѣя. Защо паднахъ? Защото живѣя. Защо ставамъ? Защото живѣя. Всичко ще опитамъ, но животътъ е мощното въ мене, което може да създаде онзи великъ импулсъ. Нѣма препятствие, което животътъ да не може да преодолѣе. Следователно онова, което е задъ живота, азъ го наричамъ съ една дума, която не изразява самата реалность; азъ го наричамъ любовь. Но думата „любовь” донѣкѫде само показва пѫтя, въ който животътъ иде. Тази дума показва единъ пѫть. И когато хората казватъ „любовь”, тази дума не е понятна. Като кажатъ „любовь”, да пламнатъ хората! Ако тази дума бѣше силна, ако вие разбирахте думата „любовь”, като я произнесе нѣкой, вие трѣбва да пламнете всички, да станете горящи, да свѣтнете. Докато не се запалите, да почнете да горитѣ, вие все ще бѫдете стари. Като се запалите и почнете да горитѣ, тогава вие ще бѫдете млади. За васъ ще дойде Царството Божие, въ което Христосъ ще пребѫдва. 19-та недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 7 февруари 1932 г., отъ 10 ч. София, Изгрѣвъ.

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Проява на живата свѣтлина Ще прочета 5 глава отъ Евангелието на Матѣя - глава за блаженствата. Ще взема само една дума: „Блажени”. Тя е най-положителната дума въ българския езикъ. Съ качествата, които тя изразява, сѫ свързани и други думи: блажени нажаленитѣ, кроткитѣ, гладуващитѣ. Гладътъ е положителна дума. Вие, разбира се, искате да кажа това, което вие искате. Не мога да ви го кажа, нито мога да кажа това, което азъ искамъ. Искамъ да кажа въ дадения случай туй, което трѣбва да бѫде. Защото всѣки единъ човѣкъ си има свои лични възгледи - или сегашни, или на миналото, или на срѣдата, и той мисли, че сѫ негови. И да се потвърди, че туй, което вѣрва, което знае, е право - може, хубаво е. Ако моитѣ възгледи сѫ прави, ако моитѣ мисли сѫ прави, ако вашитѣ мисли сѫ прави и т. н., има единъ законъ: тогава страданието е несъвмѣстимо, нещастието е несъвмѣстимо, противоречието е несъвмѣстимо, беднотията е несъвмѣстима, смъртьта е несъвмѣстима. Казва нѣкой: „Азъ съмъ това, азъ съмъ онова.” Не, страдашъ ли, ти нѣмашъ вѣрую; умирашъ ли, ти нѣмашъ вѣрую. Ще каже нѣкой: Трѣбва да умираме. - Богъ не е Богъ на мъртвитѣ. Че ти като умирашъ какъвъ Господъ имашъ? - Трѣбва да умремъ. - Който грѣши, той умира. Тъй седи въпросътъ. Сега казватъ: „И праведниятъ, и грѣшниятъ трѣбва да умратъ.” - Не, не говорите истината. – „Христосъ умря.” - Христосъ умря заради грѣховетѣ на хората. Ако единъ човѣкъ фалира, фалира заради нѣкога. Нѣкой отъ васъ дойде при мене и казва: „Ти не влизашъ ли въ моето положение, не знаешъ ли, че азъ съмъ нещастенъ човѣкъ?” - Ако ти си последниятъ нещастенъ човѣкъ, моя длъжность е да ти помогна, понеже азъ като уредя твоето нещастие, Царството Божие ще дойде на Земята. Но ти не си последниятъ, следъ тебе идатъ хиляди, мисля за всичкитѣ тѣхъ. Ако уредя само твоитѣ работи, нищо нѣма да уредя. Ако е тъй, кой баща не урежда работитѣ на своя синъ или дъщеря, коя държава не урежда работитѣ на своитѣ поданици? Ако е да пишешъ хубави писма, кой баща не е писалъ хубави писма на своя синъ и дъщеря, но свѣтътъ не се е оправилъ. Какви ли не такива слова на високи хора сѫ казани, и Христосъ е казалъ, но свѣтътъ не се е оправилъ. И защо не се оправи? Защо Господъ не иска да оправи свѣта? Защото е Любовь. Затова не иска да го оправи. Ако не бѣше Любовь, щѣше да го оправи. Вие тогава не разбирате закона. Тъй да се оправи свѣтътъ, както вие искате, то е механически законъ, все едно да се турятъ обрѫчи на кацитѣ. Кацитѣ сѣдятъ правилно, докато сѫ обрѫчитѣ. „Блажени”. - Свѣтътъ не може лесно да се оправи. - По-лесна работа отъ тази нѣма. Но най-лесната работа е най-мѫчна, понеже е работа на всички. Ако всички не се съгласятъ единъ съ другъ, свѣтътъ не се оправя. И свѣтътъ не се оправя по единствената причина, понеже всички сѫщества - и хора, и растения, и животни и риби - всички не сѫ съгласни, нѣматъ едно мнѣние. Рибитѣ мислятъ едно, животнитѣ мислятъ друго, растенията мислятъ трето; и между хората е сѫщото: едно общество мисли едно, друго общество - друго. Ако всичкитѣ хора се съгласятъ, да мислятъ едно, Царството Божие ще дойде. Понеже иска да вземе мнѣнието на всички, Господъ чака. Той иска да види своето Царство, но далъ е разпореждане, всички трѣбва да гласуваме - има законъ, че всички трѣбва да гласуватъ за Царството Божие. Ако всички гласуватъ, ще дойде; ако има единъ, който да не гласува, Царството Божие ще чака. Ето кѫде е мѫчнотията. Господъ не може да престѫпи закона. Казвате тогава: „Да ги намѣримъ колкото души има въ свѣта, които не сѫ гласували, да ги убедимъ.” Сега, туй е проповѣдване. Азъ ви проповѣдвамъ да намѣрите този последния да гласува тия правила, да дойде Царството Божие. Ако не гласува, Царството Божие нѣма да дойде. Ако можеше, то щѣше да дойде. „Блажени.” Въ блаженствата нѣма противоречие. Има единъ отрицателенъ животъ, който сега го имаме. И той е хубавъ, той е животъ за упражнение. Малкитѣ деца трѣбва да се занимаватъ съ нѣщо, но следъ като тия детински упражнения отминатъ, ще дойдатъ упражнения въ училище, да се учимъ. Сега е дошълъ периодътъ на учението. И то не сѫ ни потрѣбни излишни знания, но сѫществени. Ще говоримъ за блаженитѣ. Казватъ: „Той е нисшь духомъ.” Какъвъ е нисшиятъ духомъ ? Нисщиятъ е свободенъ отъ всичкитѣ грѣхове, той нѣма нищо, той седи и мисли въ ума си кой е този последниятъ, който не е гласувалъ за Царството Божие; жаль му е, ходилъ да му говори, пролива сълзи. Онзи казалъ: „Азъ ще си помисля.” Той жали за този последния, той страда - всички гласували, единъ останалъ, не може да го убеди. Блаженъ е, който жали за този последния, който не е гласувалъ за Царството Божие. Вие казвате: „Защо ще жалимъ?” Тоя жали не за себе си, но за другитѣ. Той жали, че хиляди и милиони чакатъ - чакатъ да видятъ какво е мнѣнието, съгласенъ ли е последниятъ да гласува или не. Той мисли дали трѣбва или не трѣбва да се гласува, какви сѫ законитѣ, какви сѫ правата, да не би да дойде нѣщо по-лошо, отколкото е сега. Сега, вие какво мислите, вашето мнѣние какво е? Тази мисъль никому не е идвала на ума, тази мисъль е нова за всинца ви. Близо сме до истината сега, Господъ седи при вратата и казва: „Гласувай, ти си последниятъ.” Ти казвашъ: „Господи, какво може да стане, какво ще направя азъ? Азъ съмъ такова малко сѫщество!” - Отъ тебе зависи, ти като гласувашъ, Царството Божие ще дойде, ти си последниятъ! Ти казвашъ: „Но тази работа кой я знае, нѣкой лошъ духъ има въ менъ, азъ не съмъ толкозъ важенъ въ свѣта.” Ако си последенъ въ едно дѣло, ти си най-важенъ. Когато всички дърва сѫ готови на огнището, най-важна е една малка клѣчка - тя като се драсне, всички дърва се запалватъ. И тогава всичко става: и хлѣбъ се пече, и вариво се вари, и яденето става, и хората се стоплятъ - всичко се нарежда. Ние сега умуваме въ своитѣ размишления - измѣнила се е нашата права мисъль, ние нѣмане една права мисъль за живота. Три фази има, които отличаватъ човѣка въ опита му да познае Истината. Той нѣщата може и да ги вижда по форма, но не може да знае отношението между една форма и друга. Защото въ всички форми има вѫтрѣшно съдържание. И всичкитѣ форми не сѫ изпълнени съ едно и сѫщо съдържание. После, важенъ е смисълътъ, който е туренъ въ туй съдържание - то има смисълъ, и той се различава. Силата - и тя се различава. Казвамъ: въ всѣка една дума, която вие може да изкажете, въ всѣко ваше желание, въ всѣка постѫпка има три фази. Презъ тия три фази трѣбва да минаватъ постѫпкитѣ ви, желанията ви и мислитѣ ви. Тази ваша мисъль трѣбва да придобие форма, външно да стане красива. Това е обаче само една трета отъ Истината. Тази ваша мисъль, следъ като постигне своята форма, трѣбва да придобие съдържание и най-после да дойде вѫтрешниятъ смисълъ. Тѣ сѫ три фази, които сѫ необходими; има и други, но за сегашния животъ, който така не мисли, той не може да се добере до Истината, не може да бѫде благоугоденъ на Бога. Не че Богъ не ни обича, но отношение не можемъ да имаме. Ще кажете: „Какъ да нѣмаме отношение къмъ Бога?” Да кажемъ, единъ цигуларь започне да свири нѣкое класическо съчинение, но вѣрно не свири, нѣма отношение къмъ онзи творецъ - ако Бетховенъ, да кажа, или Бахъ го чуе да свири неговото произведение, той ще направи една гримаса, ще каже: „Не взима вѣрно, не изразява моята идея.” Следователно ние сме хората въ свѣта, които трѣбва да изразимъ Божественитѣ идеи. Искаме ние да изпълнимъ това, което Богъ е написалъ. Ти си единъ изпълнитель - ще изпълнишъ тая часть, която ти е дадена, и добре да я изпълнишъ. Казвашъ: „Постарахъ се да я изпълня.” Нѣма какво да се стараешъ, хубаво ще свиришъ, по всичкитѣ правила, безпогрѣшно. Ще каже нѣкой: „Може ли безъ погрѣшка?” Може, който се учи; който не се учи, не може. „Може” и „не може” сѫ думи относителни. Подъ думитѣ „онзи, който не може” разбираме единъ човѣкъ, който е инвалидъ. Не може да ходи кой? Който има ревматизъмъ въ краката, който има болка въ корема. Не може да ходи кой? Който има болка въ гърдитѣ си. Не може да ходи кой? Който има болка въ мозъка си. Казва: „Какво трѣбва да се прави?” Ревматизмътъ трѣбва да се изхвърли изъ колената; коремоболието трѣбва да се изхвърли изъ стомаха; и болката въ гърдитѣ трѣбва да се изхвърли изъ дробоветѣ; и болката изъ главата трѣбва да се изхвърли. Какъ - то е наука. Много лесна работа, ще отворишъ вратата, ще кажешъ: „Моля, излезте навънъ на чистъ въздухъ, слънцето е изгрѣло, нѣма да ви храня повече; досега бѣхте говеда хранехъ ви съ слама, сега има трѣва.” На този махна юларя, на онзи хомота, пратя ги въ гората, азъ ще остана самъ да изчистя дома. Идущата година ще си помисля дали да ги приема. Вие философстватѣ, какво морално право има ревматизмътъ да ви мѫчи. Човѣкътъ сила има, затова той идва и казва: „Ти си благодетель, научихъ, че си богатъ, имашъ много пари”; сѣдне въ нѣкое шише - въ колѣното, и казва: „Ще платишъ.” „Нѣмамъ време, шишето е затворено.” „Не, ще платишъ, докато не платишъ, не се мърдамъ.” Ще викашъ лѣкарь, лекарьтъ е посрѣдникъ, той ще го убѣждава: „Излезъ вънъ.” Но ревматизмътъ не мърда. Човѣкътъ казва: „То не е твоя работа, остави,” лекарьтъ замине; болниятъ му плати, а болестьта остане. Втори пѫть дойде лекарьтъ, пакъ увещава болестьта да излезе. Най-първо иде съ шише, но болестьта казва: „Не се плаша азъ.” Дадатъ едно лѣкарство, болестьта не излиза. Има единъ начинъ, по който всички болести излизатъ. Той е онзи на „блаженитѣ”. Като дойдешъ при болестьта, казвашъ: „Блажена си ти, сестра, блажена си, че си дошла въ моя домъ.” Като кажешъ: „блажена, че си дошла въ моя стомахъ; блажена, че си дошла въ моитѣ гърди; блажена, че си дошла въ моята глава”, болестьта ще излезе. Ако не й кажешъ „блажена”, болестьта нѣма да излезе. Този новъ начинъ, начинъ непонятенъ, начинъ неразбранъ. Какъ е възможно да кажешъ „блаженъ” на единъ човѣкъ, който тѣ мѫчи! Ако лѣкувашъ единъ човѣкъ, на който се е забила цѣла игла нѣкѫде въ дебелинитѣ на крака, пъкъ тебъ тѣ е страхъ да изтеглишъ иглата навънъ да излезе, ти връзвашъ рѫцетѣ, краката, теглишъ иглата, той вика, небето цепи, вика „оле-ле!” Питамъ: този, когото си лѣкувалъ по тоя начинъ, какво зло си му направилъ? Че всѣка една болесть е такова теглене. Азъ не съмъ виждалъ нито една болесть да е дошла за зло. Всѣка болесть носи благословение въ свѣта. Следъ всѣко боледуване, човѣкъ става по-благоразуменъ, по-досѣтливъ, по-благороденъ, влиза въ положението на другитѣ хора. Всички хора сега се оплакватъ отъ болестьта. Нѣкога нѣкой боледува и ново просвѣтление е дошло въ ума му. При сегашнитѣ условия, тъй както живѣемъ, болеститѣ сѫ само единъ резултатъ, отъ който трѣбва да извадимъ единъ правиленъ изводъ. Не че това е смисълътъ на живота, това е нѣщо посторонно. Но всѣки човѣкъ може да се освободи отъ една лоша мисъль, която го мѫчи. Една лоша мисъль може да се превърне на каква да е болесть. Първитѣ хора нѣмаха никакви болести, но се даде само една заповѣдь, каза Господъ: „Отъ дървото на познанието на доброто и злото нѣма да ядете!” После имъ каза какви ще бѫдатъ резултатитѣ: „Въ който день хапнете, ще умрете" - ще започнатъ страданията. Страданията сѫ признакъ, че човѣкъ трѣбва да се освободи отъ единъ старъ редъ на нѣщата, който сѫществува. Ние страдаме и умираме поради тоя старъ редъ на нѣщата. Туй старо разбиране трѣбва да се замѣни. Ние украсяваме мѣстото на онѣзи, които за заминали. Мѫжътъ, докато била жива жена му, нищо не й давалъ, не изпълнявалъ нейнитѣ желания, много пѫти се каралъ, казвалъ некрасиви думи. Следъ като умре, ще тури на камъка вѣнци, ще ходи, ще туря цвѣтя, ще прелива съ вода, ще прелива съ вино, ще пророни нѣколко сълзи, ще казва: „Добра бѣше, хубаво готвѣше.” Ще плаче сега. Каква нужда иматъ умрелитѣ отъ нашитѣ сълзи? Плачи за живия човѣкъ, когото си наскърбилъ, плачи за него, кажи: „Братко, не бѣхъ отъ блаженитѣ!” Кой е блаженъ? Има една дума, която Христосъ е оставилъ да разберемъ. Вие трѣбва да намѣрите тая дума, изгубената дума. „Блажени нисшитѣ духомъ.” Има една изгубена дума, който я намѣри, то ще е разрѣшение на ребуса, ще се осмисли животътъ. Ако всички въ свѣта гласуваха, той щѣше да се оправи. Има нѣщо изгубено въ свѣта. Пише ти единъ твой приятель писмо, едро отлично писмо, ти четешъ, дойдешъ до края, спрешъ се на една мисъль, яви се у тебъ една малка сѣнка. Казвашъ си: „Дали този приятель върху туй, което е писалъ е мислилъ, или така е писалъ да ме залъже?” Не е само външната форма. Ти си поетъ, писатель си, музикантъ, нѣкой пѫть самъ намислишъ нѣщо, напишешъ нѣщо хубаво. Най-първо се въодушевишъ, защото всѣки единъ писатель, всѣки единъ поетъ мисли, че туй, което е написалъ като го публикува, свѣтътъ ще се оправи. И право е. Но после, следъ като го пусне въ свѣта, той почне да се съмнѣва въ тая мисъль. Кога ще се оправи свѣтътъ? Свѣтътъ ще се оправи, когато ти обърнешъ онзи последния, който не е гласувалъ. Твоята поезия още не е достигнала до последния. Всички трѣбва да я възприематъ. Пишешъ за любовьта, но ти си писалъ само до едного, тази любовь не е достигнала до последния, той седи тамъ и не иска да гласува да дойде Царството Божие; и тогава всички страдаме. Ти се усъмнишъ въ себе си, казвашъ: „Какво може да излезе отъ мене, азъ не съмъ ученъ човѣкъ, да бѣхъ свършилъ четири факултета!” Ти си мислишъ, че щѣше да оправишъ свѣта? Азъ да ви посоча, че тия, които сѫ свършили четири факултета, не сѫ оправили свѣта. Ти си правъ като казвашъ, че не си свършилъ; но и онѣзи, които свършиха, мислѣха да оправятъ свѣта, но после казаха: „Знанието нѣма край.” Именно, знанието нѣмаше да бѫде неоцѣнимо, ако имаше край. Да благодаримъ, че знанието нѣма край. Въ туй седи хубостьта на знанието. Туй, което не можемъ да постигнемъ, то е реално. Туй, което всѣкога постигаме, то не е реално. Едно противоречие е това. Философски противоречива е тази мисъль. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ. Ако си намѣрилъ балканския изворъ, не мисли, че ти трѣбва да го изпиешъ. Това значи, че като идешъ, ще пиешъ колкото ти се пие, хиляди хора ще дойдатъ, този изворъ все ще извира. Да разрешишъ въпроса на вѣчностьта, значи да изпиешъ всичката вода. То е невъзможно. Океанътъ не е могълъ да събере всичката вода на едно мѣсто, защото има много вода, има вода събрана въ пространството, и океанътъ казва: „стига толкозъ”, постоянно тече. Ако вие имате знанието на древнитѣ мѫдреци, ще видите, има постоянно слизане и качване на водата. Горе въ пространството има много по-голѣми океани, отколкото на земята. Вие ще кажете: „Покажете ни ги тия океани кѫде сѫ.” Най-първо идете и вижте Атлантическия и Великия океанъ на земята, идете, пребродете ги; после идѣше на Северния и Южния полюсъ, да видите и тамошнитѣ океани, и като дойдете, ще ви кажа и другитѣ кѫде сѫ, да се разходите и до тѣхъ. Вие питате: „Какво е Божествената Любовь?” Сѫщиятъ законъ. Ти още съ любовьта въ дома не си се запозналъ, какво нѣщо е, пъкъ искашъ да разрешишъ какво нѣщо е Божията любовь. - Я ми покажи Божията любовь. - Ти съ любовьта на своитѣ деца, съ любовьта на своята другарка, на своитѣ приятели не си се справилъ, пъкъ изведнъжъ - какво нѣщо е Божията Любовь. Казвамъ: Братко „блаженъ”, ти си единъ отъ блаженитѣ. - Този въпросъ, казва, азъ не съмъ го разрѣшилъ. Азъ му казвамъ: Отъ блаженитѣ сѫ - Какъ, казва, отъ блаженитѣ? Ама азъ искамъ да го разреша. - Тогава ти ще станешъ нещастенъ. Отъ разрѣшението на този въпросъ вие страдате, Ние мислимъ, че сме разрѣшили въпроса, но какъ го разрешаваме? Следъ като сте изследвали дълго време Божията Любовь, учили сте, учили, вие казвате: „Нѣма любовь, то е празна работа, яжъ и пий.” - и разрешавате въпроса. Отъ този день разрѣшихте въпроса, но сте нещастенъ, ходите, нѣма смисълъ животътъ. Защо нѣма смисълъ животътъ? Защото си разрѣшилъ въпроса, че нѣма любовь. Вдигни глава, яжъ и пий - така не може да се разрѣши въпросътъ. Та мислите ли вие, че ако днешната криза се разрѣши, хората ще бѫдатъ щастливи? Въ съвременнитѣ народи, въ съвременното общество, въ съвременния строй, на всички религиозни вѣрвания имъ липсва едно нѣщо. Тѣ нѣматъ единство въ разбирането си за Бога. Тѣ казватъ, че Богъ е Любовь, но всѣка религия по форма живѣе за себе си. Православието живѣе въ православието; протестантството живѣе въ протестантизма; баптиститѣ живѣятъ въ баптизма; социалиститѣ живѣятъ въ социализма; комуниститѣ живѣятъ въ комунизма; българитѣ живѣятъ въ българщината; англичанитѣ живѣятъ въ англичанството; французитѣ живѣятъ въ французщината. Така свѣтътъ не може да се оправи. То е сегашното положение. Ако искате да дойде Царството Божие, така не може. Нѣма да оправятъ англичанитѣ свѣта и българитѣ нѣма да оправятъ свѣта, и руситѣ нѣма да оправятъ свѣта, и американцитѣ нѣма да оправятъ свѣта, никой нѣма да го оправи. Свѣтътъ ще се оправи, когато цѣлото човѣчество отъ начало до край, всички гласуватъ за идването на Царството Божие на земята, въ една мисъль се съединятъ. Тогава ще ви приведа единъ митъ изъ древностьта. Това се случило нѣколко хиляди години преди Христа, въ епохата на единъ знаменитъ владетель, който се е наричалъ Бенъ-Азуръ - това е преводъ. Работитѣ въ царството не вървѣли и повикалъ Бенъ-Азуръ всичкитѣ десеть мѫдреци да уредятъ неговата държава. Тогава се явяватъ трима мѫдреци при него. Първиятъ мѫдрецъ билъ Хазуръ-Менъ, вториятъ - Азонъ-Фа, третиятъ - Кияронъ-Ра. Тѣзи трима сѫ най-важнитѣ. Тѣ му казватъ: „Трѣбва да напуснешъ царството, да тѣ заведемъ въ единъ замѫкъ и оттамъ ще давашъ своитѣ разпореждания. На народа ще пишешъ, че отивашъ на едно дълго пѫтешествие, да обиколишъ земята, ще оставишъ управлението на насъ.” Тия тримата мѫдреци имали още седемь души помощници. Съгласилъ се тоя владетель, когото закарали въ храма и го затворили, и му казали: „Ще правишъ това, което ние ти кажемъ; туй, което правишъ, ще бѫде за твоя полза и за полза на твоето царство. Ако право издавашъ заповѣди, и положението на народа ще се подобрява, и твоето положение ще се подобрява. Ако заповѣдитѣ иматъ лоши резултати, положението на народа ще се влошава и твоето положение ще се влошава.” Сега, да направимъ единъ малъкъ преводъ. Когато вашето положение въ живота се влошава, какво показва това? Ако вашето положение се подобрява, отношенията ви къмъ Бога сѫ се подобрили, и къмъ цѣлото човѣчество; ако вашето положение се влошава, отношението ви къмъ цѣлото човѣчество се е влошило. Та казвамъ: този владетель разбралъ какъ трѣбва да се изпълни Волята Божия. Той казалъ на своитѣ мѫдреци: „Бихъ желалъ, но нѣмамъ достатъчно знания да изправя тая работа, както вие разбирате. Ще ида да уча, и когато свърша своитѣ науки, ще дойда пакъ.” Оттамъ насетне той оставилъ цѣлото управление на тия десеть души мѫдреца. Той отишълъ да следва и досега не се е върналъ, и мѫдритѣ хора управляватъ. Казваме: „Кога ще се оправи свѣтътъ?” Когато Бенъ-Азуръ се върне. Той казалъ: „Като науча цѣлата истина, ще дойда да я приложа както трѣбва, сега не съмъ въ състояние да я приложа.” Казвамъ: ако въ душата на всѣки едного отъ васъ се зароди идеята и вие като Бенъ-Азуръ да идете да следвате, колко години ли ще следвате? Вие често казвате, че трѣбва да се самоотречете. Какво нѣщо е самоотричането? Ти трѣбва да бѫдешъ щедъръ. Какво нѣщо е щедростьта? Ти трѣбва да бѫдешъ справедливъ. Какво нѣщо е справедливостьта? Може отъ твоето гледище да си справедливъ самъ за себе си, но за другитѣ да не бѫдешъ справедливъ. Ти можешъ да бѫдешъ справедливъ. Да бѫдешъ справедливъ къмъ другитѣ - то е Божественото Начало, което трѣбва постоянно да функционира у насъ. Вие всички се постарайте да станете членове въ Царството Божие. Въ Царството Божие никой не може да влѣзе, който не е гласувалъ за неговото идване на земята. Умрешъ, идешъ тамъ, питатъ тѣ: „Гласувалъ ли си за Царството Божие?” „Не”. Върнатъ тѣ наново на земята. Трѣбва да се гласува за идването на Царството Божие на земята, всичкитѣ хора трѣбва да иматъ идеалъ да живѣятъ добре въ свѣта. Сега навсѣкѫде сѫществува едно подозрѣние. Ние сме за изправѣнето на свѣта, за внасянето на единъ Божественъ редъ на нѣщата: да се не избиватъ хората, да се не измѫчватъ хората, да бѫдатъ справедливи онѣзи, които управляватъ и съ управляванитѣ да иматъ разумни отношения, едната и другата страна. Силниятъ трѣбва да бѫде силенъ, за да помага на слабия. Слабиятъ не трѣбва да злоупотрѣбява съ слабостьта си, само съ него да се занимаватъ. Въ душата на слабия трѣбва да има единъ идеалъ, да не е единъ вѣченъ инвалидъ, той трѣбва да оздравѣе. Казвамъ: въ свѣта ние се нуждаемъ отъ здрави хора въ всѣко отношение - и въ физическо, и въ умствено отношение; мислитѣ трѣбва да бѫдатъ чисти като кристалъ, желанията трѣбва да бѫдатъ чисти като кристалъ и постѫпкитѣ трѣбва да бѫдатъ чисти като кристалъ. Ние започваме много добре, но казваме после: „Тази работа нѣма да се свърши, вижъ какъ хората си живѣятъ.” - Хората станатъ идеалъ. Какъ живѣятъ въ свѣта? Всѣки единъ знае какъ живѣе. Всѣки живѣе тъй, както разбира. Не считайте, че другиятъ е несправедливъ. Но отъ Божие гледище всичкитѣ тия хора не сѫ изпълнили още закона на Любовьта. Ние досега изучаваме свѣта по отношенията му. Да кажемъ, орачътъ оре, но той още не е орачъ, той още не се е научилъ да печели, той граби още земята. Иманярьтъ копае дълбоко въ земята, изважда злато, но той изважда чуждото скрито богатство, обсебва го. Казва: „Забогатѣхъ.” То не е истинско богатство, то е вземане на придобитото, на готовото. Да се научишъ да придобивашъ ти самъ отъ съкровището, отъ Бога, тукъ е въпросътъ, а така наготово всѣки знае. Умниятъ човѣкъ може да придобие, само че кога? Въ свѣта не може да има истинско придобиване безъ закона на Любовьта. Какъ ще спечелишъ една душа? Много пѫти християнитѣ казватъ: „Да придобиемъ една душа.” Какъ ще я придобиешъ? Не може да се придобие една душа, която не забогатѣва, която е въ бездействие. Трѣбва да я научишъ да живѣе чисто, свободно, тази душа да почувствува свободата. Нѣкой казва: „Азъ придобихъ своята свобода” - Ти си за мене идеалъ. Ние търсимъ Бога защо? Понеже тоя животъ, който го имаме, той е даденъ отъ Него. Като ни е далъ Богъ живота, Той не иска ние да бѫдемъ роби. Христосъ казва какви сѫ отношенията тукъ. Едни ще се нарекътъ Синове Божии. Кои ще се нарекътъ Синове Божии? Миротворцитѣ ще се нарекътъ Синове Божии. Редъ отношения има вече. Съ тази беседа не искамъ да ви морализирамъ, държа я, за да ви науча какво да правите. Споредъ менъ вие всички знаете какво да правите, много учени хора сте. Официално не сте учени, нѣмате дипломи, но споредъ менъ официалната наука е съвременната наука, а има наука, съ която човѣкъ се ражда. Има хора, които сѫ се родили ясновидци, има хора, които виждатъ презъ стѣнитѣ, иматъ развито шесто чувство, надалече виждатъ, предсказватъ бѫдещето, знаятъ кога ще стане земетресение: могатъ да ви кажатъ, че въ еди-кое си време, въ еди-кой си край ще стане земетресение. Обясняватъ го и не могатъ да го обяснятъ, казватъ, че става по сѫщия начинъ, както барометърътъ се измѣня; когато налѣгането е силно или слабо, въ него живакътъ спада или се вдига. Отъ спадането и вдигането на живака сѫдимъ, че има известни промѣни въ външния свѣтъ. Да кажемъ, ти си при единъ човѣкъ, веднага въ тебе се яви гнѣвъ, чувство на отмъщение за нѣщо. Коя е причината? Ти си скѫсалъ връзката съ Бога, мислишъ, че всичкитѣ хора сѫ ти враговѣ. Твоятъ синъ и дъщеря може да ти станатъ враговѣ по сѫщия начинъ. Дъщерята може да мисли, че бащата е врагъ, кога? Когато бащата не изпълнява всичкитѣ условия, които дъщерята и синътъ искатъ. Щомъ като дъщерята каже „дай”, и бащата даде всичко, синътъ и дъщерята казватъ: „Баща ни е много добъръ.” Защо е добъръ бащата? Понеже изпълнилъ всичкитѣ прищѣвки на сина. Когато не изпълни всичкитѣ прищѣвки, бащата не е добъръ. Да допуснемъ, че и бащата иска нѣщо отъ сина, моментътъ е такъвъ. Най-първо синътъ казва: „Дай”. Бащата ще даде. После бащата казва: „Синко, дай.” Синътъ ще даде. Бащата дава, и синътъ дава, тогава има правилна обмѣна. Ако само бащата дава, имаме порядъкъ не на мѣсто. Какъвъ е сегашниятъ порядъкъ? Ученитѣ хора, философитѣ искатъ, каквото тѣ кажатъ да става. То е половината на истината, всичко да стане. Онѣзи хора, къмъ които се отнася тази заповѣдь, тѣ ще дадатъ своето. Само съ думи работитѣ не ставатъ въ свѣта. Всѣки трѣбва не само да каже, но трѣбва да вземе участие въ работата, която сега става. Тази работа въ свѣта става по отношение и на нисшитѣ тѣла, защото единъ день тѣлата, които имаме, ще се освободимъ отъ тѣхъ. Други ще дойдатъ, трети, четвърти, ще се освободимъ отъ тѣзи тѣла; тогава кѫде ще бѫдемъ? Ние искаме да оправимъ живота на земята. Животътъ на земята лесно ще се уреди. Като гласуваме за Царството Божие, свѣтътъ ще се оправи. Но при сегашния строй работитѣ стоятъ другояче. Следъ като умремъ кѫде отиваме, какво става съ насъ? Нѣкой казва: „Следъ като умремъ, насъ не ни интересува нищо.” Какъ да не ви интересува? Вие не разсѫждавате както трѣбва. Ти си единъ милионеръ, имашъ десеть милиона златни английски лири въ една банка. Считашъ, че това е сегашниятъ редъ на нѣщата. Тебъ тѣ интересуватъ тѣзи милиони. Ако тия пари се изгубятъ, кѫде ще бѫдешъ тогава? Ще се измѣни мѣстото. Ти ако си въ Англия, ще бѫдешъ лордъ въ Камарата на лордоветѣ; ако си въ Америка, ще бѫдешъ нѣкой сенаторъ въ Сената. Следъ като обеднѣешъ, нѣма да бѫдешъ никакъвъ сенаторъ, и лордъ. нѣма да бѫдешъ въ Камарата, ще бѫдешъ на друго мѣсто. Нѣма ли да сѫществувашъ? Ще сѫществувашъ, но ще има различие въ твоята мисъль. Като лордъ ще мислишъ по единъ начинъ, като изгубишъ богатството, искамъ да зная какъ ще мислишъ. Да допуснемъ, че сте богати, мислите по единъ начинъ, следъ като осиромашѣете какво ще правите, кажете ми. Тогава ще дойдете до онова вѣрую - не искамъ да го изнасямъ точно какъ е. Ще кажете: „Подиграва се съ чувствата.” Дошълъ нѣкой отъ умрелитѣ насънъ и казалъ: „Синко, дай нѣща”. Бащата се нуждае синътъ да му даде нѣщо, че дано да го пренесатъ въ другия свѣтъ, да се нахрани. Ако иде отъ тукъ въ другия свѣтъ, докато го преведатъ, не знамъ колко време ще е нужно, та да получи яденето. Сега, да ви преведа единъ примѣръ, който се е случилъ въ Ихтиманско. Единъ българинъ на срѣдна възрасть, около 40 години, баща му иде насънъ и казва: „Синко, да ми направишъ курбанъ.” Става синътъ на сутриньта, заколва единъ хубавъ овенъ на баща си. На другата вечерь бащата казва: Такъвъ курбанъ не искамъ, курбанъ истински искамъ.” Синътъ се чуди: „Заклахъ най-хубавия овенъ, какво иска? Отива при единъ старъ човѣкъ, разправя му: „Не зная, нашиятъ баща отиде въ оня свѣтъ, недоволенъ е нѣщо, курбанъ иска. Заклахъ му овенъ, гълча ме.” „Синко, вземи едва овца съ едно агне, дай я на нѣкоя бедна вдовица да си куснатъ отъ млѣкото децата й, може баща ти тогава да е доволенъ.” Той взема една хубава овца съ агне и я подарява на една вдовица. Иде на третата вечерь бащата, казва: „Хубаво, това искамъ, това е курбанъ.” Изисква се въ свѣта една идея да имаме всички: да нѣма гладуващъ човѣкъ! Ние седимъ и мислимъ за пОправянето на свѣта. Да нѣма нито единъ човѣкъ гладенъ, да нѣма нито единъ човѣкъ, който вечерно време да си лѣгне гладенъ, да вдигне очи и да каже: „Нѣма братство, нѣма човѣщина!” Да нѣма нито единъ гладуващъ човѣкъ, така да сѫ будни съзнанията на хората, че всички вдовици, сираци, всичкитѣ хора да иматъ необходимия хлѣбъ, жилище - това значи да се изпълни Волята Божия на земята. И когато народътъ съзнае това, то може да се приложи, по който и да е начинъ. Не чрезъ насилие да нѣма гладни хора въ свѣта, да има работливи хора, всички да взематъ еднакво участие - тогава ще има култура на блаженства. Трѣбва разбиране. А сега насила нѣкой става богатъ. Законътъ е другъ. Когато единиятъ става богатъ, другиятъ става сиромахъ; когато единиятъ става ученъ, другиятъ става невежа. Знанието, богатството трѣбва да бѫдатъ достояние на всичкитѣ хора свободно. Всѣки е призванъ въ свѣта да знае, всѣки е призванъ въ свѣта да бѫде богатъ. Ако ние мислимъ, че не сме богати, ние сме на кривъ пѫть. Несметни сѫ богатствата, които сѫ въ насъ. Но сегашниятъ редъ на нѣщата ни е довелъ до бедно положение, ние мислимъ, че нищо нѣмаме. Какво по-хубаво нѣщо отъ живота? Какво по-хубаво нѣщо отъ твоята свѣтла мисъль? Какво по-хубаво нѣщо отъ твоитѣ свѣтли чувства? Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това! Ти като излезешъ отвънъ и погледнешъ на изгрѣващото слънце, какво по-хубаво нѣщо отъ това? Чрезъ слънчевата свѣтлина, чрезъ духането на вѣтъра, Богъ тѣ поздравлява. Срѣщнешъ нѣкого: „Добъръ день!” Казва: „Откѫде ме познавашъ?” Англичанинъ ако тѣ срѣщне, ще каже: „Гудъ монингъ!” Какво иска да ми каже? Ако въ лицето на всѣки единъ човѣкъ не можешъ да видишъ проявлението на Бога, ти не разбирашъ живота. Срѣщнешъ куче, замаха опашка насрѣща. Ако въ туй куче не можешъ да видишъ проявлението на Бога, не си разбралъ живота. Казвашъ: „Какво размахало опашка?” А кучето ти казва: „Не зная да говоря, ако бихъ могло да говоря съ думи, щѣхъ да кажа защо сега махамъ опашка.” Ти като не можешъ да се разговаряшъ съ единъ твой приятель, размахашъ се съ рѫката, казвашъ: „Сбогомъ, на добъръ пѫть, на добъръ часъ!” Кучето, като маха опашка, тѣ поздравлява, казва: „Накѫдето отивашъ, Господъ животъ и здраве да ти даде.” Ти не разбирашъ - вземешъ камъкъ, хвърлишъ. Кучето си отвори устата, започне да лае подирѣ ти. Често мислимъ, че животътъ за насъ е безсмисленъ. Това идва донѣкѫде отъ тая крива философия, на която ние се учимъ. Бащата казва: „Синко, ти си опичай ума! Гледай да си уредишъ живота.” Майката казва на дъщерята: „Дъще, гледай да си уредишъ живота.” Всички искаме да си уредимъ живота. Всички сме си уредили живота, но има нѣщо, което липсва, недоуредено нѣщо има вѫтрѣ. Държавата следи поданицитѣ, много се интересува отъ тѣхъ; има си специални хора, които сѫ опредѣлени за това. Стражаритѣ сѫ най-учтивитѣ хора, като го срѣщнешъ, ще тѣ поздрави, и като направишъ нѣкое велико дѣло, той ще каже: „Заповѣдайте въ нашия домъ, въ участъка, искамъ да зная отде сте родени, какво сте учили, годинитѣ ви, ще ги запишемъ въ книгата, много се интересуваме кога сте дошли въ България.” Ако си въ Англия - по сѫщия начинъ. Ако не разбирашъ нѣщата и се противишъ на установения редъ, ще тѣ викатъ въ този домъ. На насъ ни се вижда смѣшно, понеже искаме онѣзи установени процеси, механически процеси въ свѣта съ единъ замахъ да ги премахнемъ. Невежитѣ въ свѣта лесно уреждатъ нѣщата: на менъ да ми дадатъ власть, казватъ, всички ще ги избеся. Като избѣсишъ хората, кой ще остане? Невежитѣ хора все съ бѣсилка уреждатъ, а умнитѣ хора си мълчатъ и гледатъ. Като питашъ умния, той казва: „Не зная, не съмъ рѣшилъ този въпросъ.” Невежитѣ веднага решаватъ, а умниятъ казва: не зная. Не че не знае той. Казвамъ: какъ ще се оправи свѣтътъ? Най-лесното нѣщо е да се оправи свѣтътъ, а най-мѫчното - ние да оправимъ свѣта. Свѣта ние го оправяме, а други го развалятъ. Тамъ е всичкото: едни го поправятъ, други го развалятъ. Затуй имаме единъ свѣтъ на постоянно вдигане - слагане, вдигане - слагане. Ще ви приведа единъ примѣръ на какво мяза съвременното човѣчество. Единъ английски художникъ нарисувалъ планински връхъ, съ нѣкакъвъ великъ идеалъ горе. Безброй хора сѣдятъ долу и всички гледатъ къмъ този идеалъ и чакатъ реда си. Всѣки иска да се качи горе на върха. Тамъ има складирано голѣмо богатство. Долу се забелязва борба: единъ като потегли да се качи, той рече да излезе напредъ, другъ го тегли за палтото. Теглятъ се единъ другъ, никой не може да се качи горе. Всички искатъ да идатъ при Бога, но единъ потегли, другъ казва: „Чакай, ти не си първиятъ.” Другъ рече да върви, и него потеглятъ: „Ти не си първиятъ.” Сега не може да се рѣши кой ще бѫде първиятъ. - Пуснете единъ; който и да е, и всички тръгнете, когато той замине! За менъ този въпросъ е толкова ясенъ, че и децата могатъ да го разрешатъ. Този изворъ е грамаденъ, до този изворъ на богатства всички ще стигнатъ. Пуснете ги наредъ, кой откѫдето иска да се качи, единъ по единъ. Нѣкои хора по единъ пѫть, други - по другъ пѫть, по трети, четвърти, въ края на краищата за всички ще има горе блага, всички ще се качатъ. Но сега въпросътъ е, кой да се качи пръвъ. Като идешъ пръвъ, ще кажешъ: „Азъ съмъ първиятъ, който се качихъ!” Безъ разлика е първи или втори. Въпросътъ е да идешъ и да утолишъ жаждата, защото достатъчно за всѣки ще има. Знанието ще внесе онзи миръ въ душата ти, ще имашъ онази радость, ще станешъ членъ на цѣлата земя, ще започнешъ да се разговаряшъ съ всички души. Когато дойде любовьта, ще започнатъ да работятъ хилядитѣ радиоапарати въ свѣта. Вие не сте чували едно радио; тия, които вие имате, тѣ сѫ едно хубаво забавление, но слушали ли сте едно радио на светия? Слушали ли сте едно радио отъ мозъка на единъ великъ светия, този огънь на мозъка? Тогава вие ще се захласнете, знаете ли какъ? Да ви приведа единъ примѣръ. Въ древностьта било, въ християнската епоха; единъ отшелникъ 20 години се подвизавалъ въ пълно служене на Бога, постилъ, молилъ се, плакалъ. Най-после явява се единъ старей, казва: „Какво искашъ, синко?” „Моля се на Бога, викамъ, плача, не ме чува; 20 години се мѫча. Господъ не ме чува.” „Може да не си разбралъ хубаво, не си избралъ хубаво мѣсто. Господъ иска хубаво мѣсто.” Повиква го старецътъ и го завежда въ една пещера, намира една малка дупка отворена и му казва: „Гледай презъ дупката, какво виждашъ?” „Много хубаво!” „Презъ тази дупка всичко ще видишъ. После азъ ще дойда, следъ нѣколко часа, да тѣ взема.” Колко време седѣлъ тамъ този отшелникъ? 250 години гледалъ. Дошълъ старецътъ и, казалъ; „Хайде, стига ти толкова.” „Едва започнахъ да гледамъ, търпение нѣмашъ.” „Не, приятелю, ти седя 250 години, азъ имахъ търпение да тѣ чакамъ, но повече не мога.” Въ Божественото време и пространство нѣма. При сегашния редъ на нѣщата, ако се открие Божествения свѣтъ, всичко ще замре. Онзи манифактуристъ ще го намѣришъ въ едно положение, владиката, проповѣдникътъ, майката - всички ще се забравятъ, нѣма да има оране, копане на земята. Нѣкой ще каже: „Извѣянитѣ хора отидоха нагоре, нѣма никаква дѣятелность на земята.” Сега, Божественото го уподобявамъ на туй положение, при което се разрешава онзи най-важенъ въпросъ, който е въ моя умъ. То става на следното основание. Онази млада мома - млада мома коя е, млади моми има тукъ, за тѣхна полза говоря; за младитѣ моми говоря, но младитѣ моми да се не възгордѣятъ, старитѣ да не се обидятъ... Младата мома седи; баща й благороденъ, майка й благородна, братъ й благороденъ, гледатъ я като писано яйце. Седи тя, добре облѣчена, после иде на прозореца, погледне. Майката пита: „Какво гледашъ?” „Гледамъ какъ минаватъ хората.” После дойде пакъ на прозореца. Не вижда тя хората, нѣкого търси. Много хора минаватъ, но него го нѣма. Поглежда день, два, три, въздъхва - нѣма го. Минава князътъ. Като го види, върне се весела. Майка й се чуди, като че слънцето изгрѣло. „Видѣхъ го”, казва. То е небето. Нищо повече. Да го види отвънъ, то е една фаза, но той трѣбва да дойде въ дома. Когато ще идва въ кѫщи, тичане ще има. Сега не само момата гледа презъ прозореца, но и бащата гледа и синътъ гледа, майката гледа, сестрата гледа. Като се отвори вратата, князътъ съ всичкото си величие влиза; гости наредени, ядене, пиене има. То е Царството Божие - да дойде избраникътъ. Тогава ще има ядене и пиене, че въ туй ядене да участвува не само единъ, цѣлото човѣчество да участвува, да нѣма човѣкъ гладенъ. Тогава ще дойде Онзи, Когото толкозъ дирехме презъ прозорцитѣ отъ хиляди години, и когото чакаме. Отъ прозорцитѣ надникнемъ - нѣма Го; въ църквата идемъ, надникнемъ - нѣма Го; въ училището надникнемъ - нѣма Го, въ свѣта надникнемъ - нѣма Го. Единъ день ще дойде, ще Го зърнемъ, ще се зарадваме и когато дойде вкѫщи, всички ще се зарадваме. Туй е законътъ на Любовьта - по човѣшки да ви обясня. Когато вкѫщи дойде Живата Любовь, тогава всички взиматъ участие, всички ще бѫдатъ радостни, нѣма да има хилави. Онази баба инвалидъ, и тя, горката, стане като млада мома. Казва: „Дойде, дойде!” Краката й се развързватъ, и тя сяда на трапезата, като Го погледне радва се: „Дойде вече!” Казвамъ: когато Любовьта дойде въ свѣта, всички хора ще се подмладятъ, всички хора ще станатъ богати, всички хора ще станатъ щастливи. Блажени онѣзи, при които Любовьта е дошла! Блажени онѣзи, които сѫ познали Любовьта! Блажени онѣзи, които работятъ съ великия законъ на Любовьта! То е разрѣшението на въпроса. Туй е искалъ Христосъ да каже, когато е говорилъ за блаженстваща. Казвамъ: искамъ вие днесь да гласувате за Царството Божие. Следъ туй да намѣрите всички ваши приятели, които не сѫ гласували, да гласуватъ. Едно „окрѫжно” изпратете по цѣлия свѣтъ, който иска сега да гласува. Пратете го, както искате, пратете го на книга, пратете го съ мисъль, както искате, то ще отиде на предназначението. Блажени, които познаватъ Любовьта! Блажени, които Любовьта е посѣтила! Блажени сѫ онѣзи, които сѫ на обедъ съ Любовьта, въ ядене и пиене! Блажени всички онѣзи, дето нѣма нито единъ гладенъ, всички сѫ сити! Блажени сѫ всички, които служатъ на Бога отъ Любовь! 18 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 31 януари 1932 г. София, Изгрѣвъ.

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Доведете ми го Ще прочета 17 глава на Евангелието отъ Матѣя. Ще взема 17 стихъ „А Исусъ отговори и рече: О, роде невѣрни и развратени, докога ще бѫда съ васъ? До кога ще ви търпя? Доведете ми го тука.” Този стихъ се нуждае отъ едно превеждане на съвремененъ, модеренъ езикъ. Класическиятъ езикъ не е езикътъ на мѫдростьта. Класически ще изкажешъ една своя тѫга. Това е грубость. Всичко онова, което не е естествено въ свѣта, то е класическо. Следователно всички онѣзи поети, които сѫ възпели миналото, сѫ класически. Въ моитѣ очи миналото не е минало на доброто. Само злото минава, доброто никога не минава. Доброто нѣма минало, то нѣма и бѫдеще. Злото има минало. Казвамъ: това е едно гледище, то е едно ново становище. Вие може да държите вашето становище. Защо всѣкога се помни една обида? Казвате, че се помни и едно добро. Но кога се помни доброто? Доброто се помни само когато го правите. Добро, което сега не се прави, не е добро. Минало добро нѣма. Затова законътъ въ това отношение не е вѣренъ. Докато любишъ, ти си добъръ. Щомъ престанешъ да любишъ, ти вече си човѣкъ на миналото. Казвате: „Едно време ние се обичахме. Едно време ние мислѣхме добро за себе си.” „Едно време”. Щомъ говорите за едно време, азъ вече разбирамъ единъ свършенъ резултатъ. Злото винаги се изключва въ миналото. То нѣма мѣсто въ настоящето. Злото въ настоящето не сѫществува. Въ Бога зло нѣма. Въ Първата Причина, която е създала свѣта, нѣма зло. Понеже тя сѫществува сега, тя се проявява. Злото сѫществува въ миналото. Всѣко нѣщо, което е станало лошо, то е въ миналото. Следователно, то се изхвърля отъ този Божественъ процесъ. Та когато вие говорите за миналото, да си уредите живота, ако досега не сте го уредили и отсега нататъкъ ще трѣбва да го уреждате, много сте закѫснѣли. Ако нѣкой отсега почне да ме обича, той е закѫснѣлъ. Любовьта нѣма свое начало и нѣма свой край. Ако нѣкой може да ми каже, че той сега ме обича, че любовьта му е едно начало, той е човѣкъ на миналото. Че туй е една истина! Хората се чудятъ какъ тѣхната любовь е изчезнала и какъ тѣхната любовь не се проявява. Чудно е какъ туй, което нѣма нито начало, нито край, може да изчезне и да не се проявява. Това, което нѣма начало и край, азъ го вземамъ въ философски смисълъ: то е туй, което абсолютно никога не може нито да се промѣни, нито да се измѣни, а само се проявява тъй както е. Или казано на наученъ езикъ: туй е абсолютното добро, абсолютната любовь, която човѣкъ търси, туй е абсолютното щастие, абсолютното благо, за което всѣки единъ въздиша. Защото когато видя единъ човѣкъ, който плаче за доброто, азъ разбирамъ едно дете, което майка му го е оставила и е отишла на работа. Голѣмо нещастие станало, голѣма философия, плаче и казва: „Дали ще се върне?” Та казвамъ: трѣбва едно ново схващане въ свѣта. Съвременнитѣ философи нѣкой пѫть мислятъ правилно, нѣкой пѫть не мислятъ правилно. Това е една вѫтрѣшна аномалия, която си има своята причина. Сѫществува единъ времененъ фактъ: здравиятъ човѣкъ да се разболѣе. Това е една аномалия. Коя е причината? Може надълго и нашироко лѣкаритѣ да обясняватъ, че това или онова е причината. Разболѣлъ се е човѣкъ, това е аномалия. Щомъ се е разболѣлъ, това не е сѫщиятъ човѣкъ. По-рано е билъ веселъ, разположенъ, щомъ се е разболѣлъ, става неразположенъ, недоволенъ, киселъ, става претенциозенъ, не му се мърда, свѣтътъ му е кривъ, вижда изопачени хора, несимпатични, домашнитѣ му се виждатъ грозни, вика, крѣска и т. н. Случило се едно изключително явление на миналото. Нашитѣ съвременни понятия за Божествения свѣтъ, за Бога сѫ анормални понятия. Ние се измѣняме и вследствие на това всичкитѣ ни понятия за Бога се измѣнятъ. Ние мислимъ, че Той се е промѣнилъ. Ако наблюдаваме външния, обективенъ свѣтъ, виждаме: рѣкитѣ текатъ по сѫщия начинъ, слънцето грѣе по сѫщия начинъ, вѣтърътъ духа по сѫщия начинъ, животнитѣ живѣятъ по сѫщия начинъ, дърветата растатъ по сѫщия начинъ - външниятъ свѣтъ, обективниятъ свѣтъ, който има своята реалность, не се измѣня. Но реалниятъ свѣтъ не може да се прояви въ едноизмѣрния свѣтъ, нито въ двуизмѣрния свѣтъ, нито въ триизмѣрния свѣтъ. Вие запитайте математицитѣ кѫде се проявява реалниятъ свѣтъ. Реалниятъ свѣтъ включва всичко въ себе си. Богъ е реалность. Всички други реалности произтичатъ отъ Него. Нѣкой може да ви каже: абсолютенъ свѣтъ. Какво разбирате подъ думата „абсолютенъ свѣтъ”? Колкото и да ви говоря, колкото и да ви го обяснявамъ, въ съзнанието ви остава нѣщо непонятно. За примѣръ думата „понятие”; английската дума „кънсепшънъ” (conception) съдържа повече смисълъ, отколкото българската дума „понятие”. Тази дума е интересна. Тя има туй свойство, че има единъ слогъ, който се повтаря два пѫти – „ън” или „он”. На френски е „консепсионъ” (conception) Англичанитѣ пишатъ думата по сѫщия начинъ, но изговарятъ „кънсепшънъ”. Защо тѣ измѣнятъ „т”-то въ „ш”? Иматъ си свои причини. Азъ не се занимавамъ съ филология. Тя е доста трудна дума. Основниятъ слогъ е „он”. Въ единия и въ другия езикъ „кънсепшънъ” значи туй, което е знанието, значи идея, замисълъ, понятие. Значи и зачатие. Туй, което е заченато, ако не се роди какво става? Раждането е процесъ на зачатието, растенето е процесъ на раждането. Защото ако не се зачене, ако не се роди и ако не расте, нѣма връзка между зачатието и раждането. Това сѫ процеси, които азъ свързвамъ съ думитѣ „мисъль”, „чувство” и „постѫпка”. Мисъльта, това е зачатието, чувството е вече раждането, а постѫпката, това е растенето. Това сѫ три процеса, които сѫ свързани единъ съ другъ. Ако твоята мисъль не може да се превърне въ едно чувство, ако твоето чувство не може да се превърне въ една постѫпка, или другояче казано, ако твоята мисъль не може да даде ходъ да се прояви едно чувство, и ако твоето чувство не може да даде ходъ да се прояви твоята постѫпка, има нѣщо чуждо, внесѣно въ този вѫтрѣшенъ процесъ, ражда се едно неестествено състояние. Всѣкога болеститѣ се раждатъ отъ вмѣтнати чужди „вещества” между мисъльта и едно чувство, или между едно чувство и една постѫпка. Та ние имаме три свѣта. Ние се занимаваме съ физическия свѣтъ, който наричаме свѣтъ на постѫпкитѣ. Той е единъ резултатенъ свѣтъ. Че е станалъ този резултатъ, ние не искаме да знаемъ. Казваме, че това е единъ фактъ. Фактътъ е нѣщо, което може да се вземе като истина. Станалото вече има единъ резултатъ. Житото се е родило, но ние не искаме да знаемъ кой го е садилъ. Искаме да го продадемъ, да си купимъ дрехи, да се облѣчемъ, да ядемъ. Нѣкой казва: „Азъ намѣрихъ истината въ главата си”. Истината не може да се намѣри въ главата. Имашъ една глава която е единъ резултатъ; не е само твоята глава хиляди глави има: има човѣшки глави, има животински глави, има растителни глави, има минерални глави, има йонически глави, има и глави на духоветѣ. Истината се намира въ цѣлото битие. Въ свѣта сѫществува само една глава, а всички други глави на земята сѫ клончета на тази глава тѣ сѫ само отражение на тази голѣма глава. Мислите ли, че ако увеличите слънцето нѣколко милиона пѫти, вие сте го уголѣмили? Каква нужда има това, което е голѣмо, да се увеличава? Ученитѣ хора на Земята съ своитѣ телескопи се мѫчатъ да увеличаватъ слънцето. Следъ като го увеличатъ по този начинъ, Слънцето уголѣмява ли се? Постоянно говорятъ, че го увеличаватъ 4 ÷ 5 пѫти въ диаметъръ. Смѣшно е това увеличение на слънцето, което нашитѣ астрономи правятъ. Нѣкой казва: „Азъ имамъ една грандиозна идея, като мѣсечината едно грандиозно чувство, една грандиозна постѫпка”. Де е тази постѫпка? Все грандиозни работи имаме, отъ които всички страдаме. Въ кѫщи като влѣземъ, все грандиозни идеи ни вълнуватъ, философията е грандиозна, учението е грандиозно, музиката е грандиозна, поезията е грандиозна - всичко е грандиозно. А нѣщо сѫществено липсва на хората. Религията е грандиозна, вѣруюто е грандиозно - всичко е грандиозно. Обяснете си тази дума. Какво значи „грандиозно”? Една чужда дума е. Ще намѣрите въ нѣкой филологически речникъ обяснението. Сега азъ нѣма да обяснявамъ, понеже голѣмото си е голѣмо. Грандиозното и голѣмото сѫ равносилни, „грандъ” – „андъ” е коренътъ. „Андъ” значи туй, което се движи. Туй, което се ражда, то е голѣмо. Защото за вселената всички тѣзи звѣзди, слънца и планети въ нашата Слънчева система, не сѫ нищо друго, освѣнъ плодове. И нашата земя е голѣмъ плодъ. Очакватъ я всички да узрѣе и като узрѣе, ще я изядатъ. Пъкъ и слънцето единъ день ще узрѣе, ще го откѫснатъ и ще го изядатъ. Сега и вие да си представите онова Дърво, на което слънцето е увиснало като плодъ. Нашата земя е малъкъ плодъ. Тя е малка, тя расте, единъ день тя ще порасне. Това сѫ фигуративни обяснения на нѣщата. Съгласенъ съмъ съ ученитѣ хора, които казватъ, че единъ день работитѣ на земята ще престанатъ да се развиватъ. Значи земята ще престане да се развива, ще узрѣе. Какво ще стане съ нѣя ? Ще я откѫснатъ отъ дървото, ще я изядатъ. Единъ день, казватъ, слънцето ще угасне. Азъ тълкувамъ: ще узрѣе и ще го изядатъ. То нѣма да умре, но ще влѣзе нѣкѫде. Туй ще оставимъ настрана, не искамъ да остане слънцето въ умоветѣ ви, понеже е много голѣмо. Ако остане тамъ, ще ви задръсти. Ако и земята остане, и тя ще ви задръсти. Тѣзи нѣща трѣбва да ги извадя навънъ, да се освободятъ възгледитѣ ви. Туй, което ние виждаме въ природата, то е единъ завършенъ резултатъ. А има задъ завършенитѣ резултати и незавършени нѣща, които сега започватъ. Тази връзка, която сѫществува между видимия и невидимия свѣтъ, ние трѣбва да я разберемъ. Отъ неразбирането на връзката между видимото и невидимото идватъ противоречията. Подъ „видимото” разбираме туй, което не може да се измѣни. Казватъ, нѣма зло, което да сѫществува. Споредъ вашитѣ идеи нѣщата може да сѫществуватъ. Сѫществува вашиятъ дългъ отъ 20 хиляди лева. Какво ви допринася тази реалность, да знаете, че този дългъ отъ 20 хиляди лева сѫществува? Вие трѣбва да го плащате. Въ дадения случай има два резултата. Онзи, който има да взима отъ васъ, за него реалностьта е положителна, той се радва, че има да взима; но вие, който имате да давате и вѣрвате въ реалностьта, за васъ тази реалность е отрицателна. Следователно по какво се отличава онзи, който има да взима, отъ онзи, който има да дава? Тѣ се отличаватъ по единъ резултатъ. Ако ги туримъ на едни везни, тѣ ще тежатъ еднакво, тѣ иматъ една и сѫща тежесть, тѣ сѫ въ една плоскость. Единиятъ казва на другия: „Ти имашъ да ми плащашъ”. Ако онзи на противоположната страна плати дълга си, първиятъ ще натежи, ще слѣзе долу, а пъкъ онзи, който е платилъ, ще се вдигне горе. Тогава азъ изяснявамъ единъ фактъ: едни хора има, които слизатъ надолу, а други, които се качватъ нагоре. Еднитѣ наричамъ грѣшници, а другитѣ праведници. Всѣки единъ човѣкъ, който е платилъ дълга си, е праведникъ, отива нагоре, а всѣки, който е взималъ нѣщо отъ съсѣда си, той е грѣшникъ, той отива надолу. То е само думата. Думитѣ „грѣшникъ” и „праведникъ” азъ ги взимамъ като една специфична форма, за да изясня само нѣщата. Грѣшниятъ човѣкъ е станалъ малко по-тежъкъ. Грѣшнитѣ сѫ по-тежки отъ праведнитѣ. Вземете единъ обикновенъ светия и единъ банкеръ, претеглете ги, ще видите, че банкерътъ тежи два пѫти повече отъ светията. Защо тежи повече? Защото светията е изплатилъ дълга си на банкера. Какво трѣбва да прави грѣшникътъ? Да си плати дълга, тогава и той ще отиде нагоре. Като го турите на мѣстото на светията, той си плаща дълга и олеква. И тогава виждаме, че едни хора слизатъ надолу, а други се качватъ нагоре. Това е само единъ процесъ. Въ природата сѫществува единъ законъ. Всѣкога когато човѣкъ изпълнява своя дългъ, своето задължение, той е въ възходящо положение, а този, който дължи на банкера, на съсѣда си и прочѣе, той се намира въ едно по-тежко състояние, защото мисли, тревожи се, има да изплаща. Ако и този, който още не е платилъ плати, тогава и двамата сте на една и сѫща плоскость, ще кажете, че сте платили дълговетѣ си. Вие сте въ едно равенство. Въ математиката имате равенство. Тамъ има цель единъ процесъ: равенството го обръщатъ въ неравенство. Докато задачата не е рѣшена, е равенство. Щомъ се рѣши, станало е неравенство. Това е отъ мое гледище. Щомъ се разрѣши въпросътъ, то е неравенство. Всички казватъ, че трѣбва да бѫдемъ равни. Неравенство трѣбва да има въ свѣта! Ние страдаме отъ равенства. Никой не иска да плаща, всѣки иска да взима. Въ природата сѫществуватъ два фактора: длъжници и кредитори. Ще имаме толкова длъжници, колкото и кредитора. Не може да имаме ни повече, ни по-малко. Такъвъ е законътъ. Какво е между насъ, то е другъ въпросъ. Единъ банкеръ може да има 10 длъжници, но това е неестествено положение. Ти едновременно не можешъ да дадешъ на 10 души пари, нито да вземешъ едновременно отъ 10 души кредитори, изисква се малко време. Той е единъ длъжникътъ, това е единъ процесъ. И въ края на краищата ние мислимъ, че много хора иматъ да ни дължатъ. Не, въ свѣта ние дължимъ само на едного. И когато нѣкой човѣкъ дойде при мене и казва „ти ми дължишъ”, азъ казвамъ, че онзи господарь, който дойде преди хиляди години, той ме е чакалъ; поздравете, казвамъ, господаря и му кажете, че много му благодаря за крайнитѣ услуги, които ми е направилъ; а този банкеръ, който е сега при мене, той е единъ разсиленъ, който иде. Той е разсиленъ, той само може да даде видъ на кредиторъ; като онзи богаташъ французинъ, индустриалецъ, който произвежда автомобили като Фордъ, отива въ Америка и мисли, че ще го посрѣщнатъ съ почитание. Американцитѣ сѫ малко особени хора. Той влиза въ стаята на Фордъ, но той не го поглежда, французинътъ си мисли: „Навѣрно слугата не го е предупредилъ, че французинъ индустриалецъ ще го посѣти.” Фордъ му казва: „Вземете си единъ столъ и сѣднете.” Той се чуди; какъ така азъ да си взема столъ! „Ама ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ еди-кой си индустриалецъ”. „Щомъ е така, вземете си два стола.” Нѣкой пѫть и ние като влизаме въ природата, мислимъ, че тя знае кои сме. Тя казва: „Вземете си единъ столъ.” Ние се чудимъ какъ така. „Ама не знаете ли кой съмъ?” „Тогава вземете си два стола.” Понеже столътъ не е туренъ на мѣсто, ние се чувствуваме отдалечени отъ живота. То е едно крайно разбиране. При сегашното състояние ние имаме едно криво разбиране за живота Да се сърдимъ и да не се сърдимъ, да се одумваме, животътъ си тече по единъ и сѫщи начинъ, ще си върви по единъ и сѫщи начинъ. Ако нашето вѣрую бѣше на мѣсто, както трѣбва, животътъ щѣше да има другъ резултатъ. Единъ човѣкъ мислѣлъ, че много хубаво пише. Единъ день пише едно писмо на своя приятель, но приятельтъ му не могълъ да прочетѣ писмото. Пише му: „Малко ми е неудобно, но не можахъ да прочета.” Ние не се досѣщаме, струва ни се, че е така, че сме го направили така както трѣбва едно писмо, пъкъ то не е така. Азъ напоследъкъ имахъ разговоръ съ единъ господинъ. Разговаряхме се върху нѣщо отъ Библията, за Исайя, за Елисей, Иезекиилъ. Той ми казва: „Наскоро четохъ Библията и разбрахъ нѣщо.” Какво разбралъ? Че като умрелъ Елисей, явилъ се при него единъ другъ пророкъ и Господъ му далъ още 10 години да живѣе. „Но ти си преплелъ две събития.” Има нѣщо такова, азъ зная единъ еврейски царь, който се разболѣлъ и на когото Исайя казалъ, че може да продължи живота му. Господъ му продължилъ живота още съ 20 години. Той сега се чуди какъ дошло това преплитане въ неговия умъ. И въ нашия животъ става преплитане. Защо и за какво? И като се обясни, ще се хвърли друга свѣтлина. Въ насъ често става преплитане между доброто и злото. Направишъ една постѫпка лоша, мислишъ, че е добра. Всички я съзнаватъ за лоша, а ти казвашъ, че си направилъ най-голѣмото добро. Преплитане на два фактора. Въ резултатъ - не можешъ да различишъ единия факторъ отъ другия. Дълго време трѣбва да мине. Въ сегашния животъ има едно преплитане на фактитѣ. То, всичкитѣ учени хора иматъ желание да разплетатъ тѣзи факти и да ни обяснятъ живота. Сега съвременнитѣ философи, писатели иматъ туй желание, да разплетатъ фактитѣ и да разрешатъ тази задача. Тя частично може да бѫде разрѣшена. Изцѣло не може да се разрѣши, защото всѣко едно разрѣшение трѣбва да бѫде пълно. Въ нашия животъ има известенъ родъ явления, кѫдето ние започваме съ разрешаването на една задача, а свършваме съ неразрешението. А нѣкѫде започваме съ неразрешението, а свършваме съ разрѣшението. И тъй, трѣбва да почнемъ съ неразрешението и да свършимъ съ разрѣшението. Неразрешението да остане като единъ процесъ. Туй, което не е разрешено, да не го разрешаваме, но и въ началото, и въ края трѣбва да бѫде реалностьта. Или другояче казано: и въ началото ние трѣбва да започнемъ съ любовьта, и въ края да свършимъ съ любовьта. И въ началото трѣбва да започнемъ съ знанието, и въ края да свършимъ съ знанието. И въ началото трѣбва работата да започне съ свободата, истината трѣбва да бѫде тамъ, и въ края да бѫде истината. Това сѫ граници на единъ завършенъ процесъ. Ако така си работилъ, нѣма да има никакво изключение. Но ако си започналъ съ любовьта, а си свършилъ безъ любовь, нѣма никакво разрѣшение. Нѣма постоянно разрѣшение. Станалъ си търговецъ, искашъ да спечелишъ. Освѣнъ че нѣма да спечелишъ, но и ще загубишъ. Ходишъ да се учишъ, но не ти върви. Искашъ да станешъ лѣкарь, или си свършилъ по медицина. Турилъ си табѣлата, но хората не идватъ. Лѣкувашъ единъ, но не можешъ да го излекувашъ, втори сѫщо. Седишъ съ докторската титла, но не можешъ да лѣкувашъ. Какво тѣ ползува докторската титла? Или си адвокатъ да защищавашъ хората, но не идватъ да ги защищавашъ. Едно дѣло загубишъ, второ - не върви. Докторъ по правото, но нѣмашъ клиенти. Може да ви наведа редъ факти отъ този родъ. Докторитѣ, лѣкаритѣ, тѣ опѫватъ каиша. Кои сѫ причинитѣ, които направиха женитѣ да станатъ майки, кои сѫ причинитѣ, които направиха мѫжетѣ да станатъ бащи, кои направиха едни да сѫ господари, други слуги? Като вземете цѣлия строй, кои сѫ причинитѣ за това? Този нашъ съвремененъ строй сѫществува ли въ самата реалность, въ битието, сѫществува ли въ първоначалната чистота? Не сѫществува. Той е една аномалия. Има нѣщо естествено, но има и една крайна аномалия, болѣзнено състояние. Има чужди елементи, внесени вѫтрѣ въ цѣлия строй. Туй хората го приематъ като едно зло, като едно морално зло, като едно обществено зло. Но това сѫ общи думи. Злото, ако е зло, какъ, по кой начинъ да извадимъ туй чуждо сѫщество отъ човѣка? Като дойде лѣкарь, той или ще тури инжекция, или ще се мѫчи чрезъ храната да изпѫди навънъ болестьта, която е била въ човѣка, и да се освободи човѣкъ отъ това лошо състояние. Може причината да е лоша мисъль. Често една мисъль поражда една болесть, едно чувство поражда една болесть, или една постѫпка поражда една болесть. Следователно единъ правиленъ процесъ е, да се отмахне тази мисъль, която е причина, да се отмахне това чувство, което е причина и да се отмахне постѫпката, която е причината за болестьта. Като ги отмахнемъ, ще дойде онзи чистиятъ животъ, който е свободенъ отъ тѣзи нѣща. И този животъ се отличава по това, че въ него нѣма нѣщо чуждо, което не е присѫщо на човѣшката душа. Ти си нѣкакъ притѣсненъ, което не можешъ да си обяснишъ. Стѣгатъ тѣ рѫцетѣ, краката, очитѣ, ушитѣ, коремътъ. Въ медицината кръщаватъ тѣзи състояния съ различни имена. Не е лошо да се кръщаватъ всички тѣзи състояния; и въ морално отношение пакъ има кръщаване, и въ субстанционално отношение пакъ има кръщаване. Ти може да кръстишъ човѣка ангелъ, но той ангелъ ли е? Ти може да го кръстишъ дяволъ, но той дяволъ ли е? Той си остава такъвъ, какъвто си е. Може да го кръстишъ светия, но той си остава такъвъ, какъвто си е. Ти може дявола да го кръстишъ светия, но той пакъ дяволъ си остава. Нашето заблуждение е тамъ, че като кръстятъ нѣкого светия, мислимъ, че е светия. Единъ светия като насади тръни, тръни ще растатъ. Единъ грѣшникъ като насади жито на нивата, то пакъ жито ще расте, нѣма да измѣни своето естество. Само че за светията и за грѣшника има една разлика въ мисъльта: светията като види, че е посадилъ единъ трънъ, той мисли какъ да поправи своята погрѣшка, нѣма да мисли какъ да го изкорени - той е уменъ човѣкъ, но гледа какъ да го присади. Следъ време ще израстне отъ тръна едно хубаво дръвче съ сѣмена. А на грѣшника като му се роди житото, ще каже: „Чакай да ида да го продамъ, да се напия.” Тази е разликата. И светията, и грѣшникътъ ще употрѣбятъ живота - единиятъ по единъ начинъ, другиятъ по другъ начинъ. Следователно ние сѫдимъ отъ резултатитѣ на нѣщата, какви сѫ хората. Христосъ казва: „Доведете ми го”. Кого? Доведете ми този трънъ на светията. Пита го защо е влѣзълъ тукъ. „Посади ме единъ светия”. Тогава той казва на единъ отъ ученицитѣ си: „Дайте единъ ножъ да го присадимъ.” Не го изкоренява, но го присажда. Трънътъ е грѣшникъ. Онзи, който е продавалъ житото, той трънъ ще остане. А онзи светия, който присадилъ тръна, иска да го облагородява - това е новата присадка. Въ Божествения свѣтъ Богъ не изхвърли грѣшника, но Той го присажда - единъ на другъ. Нѣкой пѫть присажда дивото върху питомното, а нѣкой пѫть присажда питомното върху дивото. Апостолъ Павелъ казва, че дивата маслина се присаждала на питомната. Какъвъ е този, който присажда дивата маслина на питомната? Богъ присажда нѣкой пѫть. Това е правиленъ методъ, за да облагороди дивата, макаръ че тя расте по-естествено, но за да я облагороди, я присажда. Въ сегашния животъ лошитѣ хора сѫ присадени върху добритѣ. Лошитѣ хора ядатъ и пиятъ. Единъ день лошитѣ ще слѣзатъ долу, а добритѣ ще се качатъ горе, ще се обърне процесътъ. Свѣтътъ е едно колело на движение, на растене, на облагородяване. Въ този процесъ трѣбва една правилна мисъль за разбиране. Да допуснемъ, че вие се намирате въ единъ свѣтъ само съ едно измѣрение. Азъ наричамъ едноизмѣренъ свѣтъ граничния свѣтъ. Какво наричаме едноизмѣрно? Туй, което опредѣля една граница, каквото и да е то, то е едноизмѣренъ свѣтъ. Едноизмѣренъ свѣтъ какъ ще го видишъ? Да кажемъ, че живѣешъ въ единъ свѣтъ само съ едно измѣрение, нѣмашъ понятие за плоскостьта, за дебелината, за височината на тѣлата. Какъ ще си ги представишъ? Въ едноизмѣрния свѣтъ може ли да видишъ правата линия? Правата линия може да бѫде само една концепция. Това е едно понятие, има зачатие. Ти ще видишъ този свѣтъ само като една точка. Следователно всички ония нѣща, които ние виждаме като една точка, сѫ само едноизмѣрни свѣтове, нищо повече. Когато движението на едноизмѣрния свѣтъ, или съзнанието на едноизмѣрния свѣтъ се измѣни, става едно пречупване. Ние го наричаме въ геометрията една плоскость. Ти ще схванешъ този свѣтъ като плоскость. Тогава вече въ плоскостьта ти ще имашъ възможность да видишъ нейнитѣ граници, но самата плоскость не можешъ да я видишъ. Защото плоскостьта не е нѣщо друго, освѣнъ безброй прави линии, които я образувалъ. Но има и единъ свѣтъ вънъ отъ плоскостьта, тъй наречения свѣтъ на третото измѣрение, или свѣтъ на тѣлото, което има дебелина. Ако пъкъ плоскостьта измѣни своето движение въ каквато и да е посока, границитѣ ще ги опредѣли перпендикулярътъ. Трѣбва да се измѣни движението, въ каквато и да е посока. Всѣко едно измѣрение въ природата винаги става перпендикулярно. Каквото и да е, както и да го туришъ, то е перпендикулярно. Каквото и да е пречупването, когато минавашъ отъ единъ свѣтъ въ другъ, отъ едно измѣрение въ друго, туй измѣрение все ще бѫде перпендикулярно на плоскостьта, отъ която се отклонява. Ние нѣма да споримъ, защото математицитѣ може да спорятъ върху този въпросъ. Не е лошо и това. Спорътъ е единъ процесъ на разсѫждение. Въ нашия умъ може да има естественъ въпросъ за реалностьта на нѣщата. Всѣко измѣнение на правата линия може да бѫде плоскость. Щомъ се измѣни правата линия, тя може да бѫде вече плоскость. Може да бѫде права, но резултатитѣ ще бѫдатъ прави или не, разумни или неразумни. Но вече може да има едно измѣрение въ правата линия. То е другъ въпросъ. Подъ „правъ ѫгълъ” винаги разбираме съотношение на две сѫщества, които иматъ разумни отношения. Правиятъ ѫгълъ е като емблема на разумностьта между две сѫщества, на които задълженията сѫ строго опредѣлени. Когато двама души си изпълняватъ задълженията както трѣбва, безъ никакво измѣнение, тѣ сѫ преминали подъ правия ѫгълъ. Щомъ се измѣни ѫгълътъ, на колкото градуса и да е, тогава отношението на хората се измѣня. Затова именно въ кръста, ако вземете тѣзи две линии, които се пресичатъ, имате четири прави ѫгъла. Значи имаме отношение между четири разумни сѫщества, или имаме отношение само между две разумни сѫщества, отъ които всѣко си има две състояния: едно отрицателно и едно положително. Следователно всѣко едно разумно сѫщество разполага съ по два прави ѫгъла, или съ по 180°. Тогава раздѣляме земята на две полушария: едното полушарие, което е освѣтено, а другото, което не е освѣтено. Тѣзи философски, тѣзи отвлѣчени работи, тѣ още, не сѫ ясни, понеже не можете да видите вѫтрешната връзка между единъ правъ ѫгълъ и една постѫпка. Че вие въ живота не може да имате правилни отношения, ако въ ума ви този законъ на правата линия не сѫществува, да знаете всѣки единъ човѣкъ, който идва при васъ, въ какво отношение се намира спрямо васъ. Дойде нѣкой и ми говори за любовьта. Азъ трѣбва да видя, върви ли той по правата линия на любовьта. Той може да ми говори за знанието, азъ трѣбва да видя върви ли той по правата линия на знанието. Тъй както сега е устроена човѣшката глава, тя трѣбва да се измѣни отвънъ. Природата прави голѣми усилия да се преустрои човѣшката глава; но не само костьта, костьта не е факторъ, но да се промѣни мозъчното вещество и силитѣ, които функциониратъ вѫтрѣ. Азъ разбирамъ: да се измѣнятъ силитѣ, мозъчното вещество и самиятъ черепъ отвънъ. Три нѣща разбирамъ да се измѣнятъ. Човѣшката мисъль трѣбва да се измѣни съ силитѣ, които функциониратъ вѫтрѣ въ мозъка, човѣшкитѣ чувства - съ съдържанието, което е вѫтрѣ, а човѣшкитѣ постѫпки – съ коравата кость, която служи като изразъ на онова, което е у насъ. Човѣшкиятъ черепъ е единъ отпечатъкъ на безброй процеси, на хиляди вѣкове, на хиляди поколѣния на миналото. Човѣшката глава не е още завършена. Има много нѣща още да се измѣнятъ. Нѣкой пѫть ми говорятъ за красива глава. Азъ досега не съмъ срѣщалъ една идеална глава. Френолозитѣ сѫ измѣрвали черепа на човѣка и не сѫ намѣрили идеална глава. И азъ не съмъ намѣрилъ досега идеаленъ черепъ. На Земята още нѣма идеална глава. Художницитѣ сѫ рисували много човѣшката глава. Една идеална глава не може да се изнесе на една плоскость, една идеална глава, не може да се изнесе въ триизмѣренъ свѣтъ. Азъ съмъ виждалъ идеална глава, но тя не може да се фотографира, не може да се нарисува по никой начинъ. Тя е несъвмѣстима съ нашия свѣтъ. На сѫществото може да я видите, да я доловите, азъ мога да ви покажа, всѣки може да види една идеална глава и вие, когато видите тази глава, никога нѣма да я забравите. Ще стане цель корененъ превратъ въ живота ви. Може да ви рѣжатъ на парчета - вие ще сте готови да станете мѫченици, като видите какво нѣщо е идеалната глава. Сега, не искамъ да извадите заключение, че отъ усилията, които сега правите, нищо нѣма да стане. Вие сте тикнати въ едно неестествено положение, влѣзли сте въ единъ театъръ, безъ да искате. Единъ французинъ въ Франция искалъ да посѣти Парижъ. Толкова приказвали за „Нотръ дамъ”, искалъ да влѣзе въ църквата, но попада въ единъ театъръ. Чуди се: билети ли взиматъ за „Нотръ дамъ”? Плаща си билета, влиза и сѣда въ театъра. Гледа, чуди се. Събиратъ се всички хора; представя се една драма: какъ единъ престѫпникъ обира единъ богатъ съсѣдъ и го сѫдятъ. Човѣкътъ седи на стола, гледа и се чуди какъ тази грамадна публика гледа и мълчи. Той вижда цѣлия процесъ, какъ онзи открадва, какъ го сѫдятъ, и нито единъ отъ публиката не казва нищо! Той не могълъ да се стърпи повече, скача отъ стола си и вика: „Какъ, азъ не тѣ ли видѣхъ, защо лъжешъ всички хора!” Цѣлата публика рѫкоплѣска. Той се обръща и не знае на кого рѫкоплѣскатъ, чуди се. Ние се намираме въ положението на французина; и като си изкажемъ мнението на съвременнитѣ хора, като кажемъ истината, тѣ рѫкоплѣскатъ и казватъ: „Малко смахнатъ е този човѣкъ, ние се забавляваме.” Значи каквото пише единъ философъ е вѣрно, ако е съгласно съ мнението на окрѫжаващата срѣда. Този французинъ, който е влѣзълъ безъ да знае въ театъра, неговата погрѣшка е тамъ, че той търсилъ истината въ „Нотръ дамъ”, а „Нотръ дамъ” значи „Нашата дама”. Всѣки, който търси нашата дама, вие знаете какво може да стане съ дамата. Истината не може да се намѣри на Земята, тя е несъвмѣстима съ нашия животъ. И затова всички ония, които сѫ искали да разрешатъ този въпросъ, всѣкога сѫ идвали до крайния предѣлъ - че трѣбва да умремъ, за да намѣримъ истината. Защо човѣкъ трѣбва да умре, за да намѣри туй, което търси? Туй е едно крайно разрѣшение. Всичкитѣ хора сега търсятъ, искатъ да се спасятъ на земята, но всички трѣбва да се подложатъ на смърть. Защо? За да намѣрятъ истината - онази истина, която ще внесе туй, което сега имъ липсва. Но азъ не говоря за смъртьта, която сега иматъ хората. Защото ако тази смърть разрешаваше въпроса, тогава Христосъ дава примѣра за двамата души отъ еврейския народъ: притчата за богатия и Лазара, който седѣше при портата на богатия, който ялъ и пилъ. Умира Лазаръ и отива въ небето, умира богатиятъ и отива въ ада. Единиятъ ималъ своя рай на земята и своето мѫчение въ другия свѣтъ, а другиятъ ималъ своя адъ на земята, а своя рай на небето. Питамъ, това правило ли е и има ли изключение? Ако вие влѣзете като богатия въ другия свѣтъ, какво може да бѫде положението ви? Не че всички богати ще отидатъ въ пъкъла. Лазаръ билъ въ лоното на Авраама. Авраамъ е билъ единъ богатъ човѣкъ. Той се отличавалъ съ едно качество: беззаветно служене на Бога. Цѣлиятъ му животъ, на тоя богатъ човѣкъ, бѣше изключително посветенъ да служи на Бога, на туй първоначално Сѫщество. Казва: „Господи, всичко, което имамъ, е на Твое разположение. Ти можешъ да разполагашъ съ него.” Виждаме, че този бедниятъ, който се намира въ лоното на Авраама, бѣше приетъ отъ него. Сега, заключението какво е? Едно нѣщо виждаме, че единъ сиромахъ и единъ богатъ сѫ въ небето, а въ ада виждаме само единъ богатъ човѣкъ. Небето и адътъ се отличаватъ по едно качество: че адътъ е пъленъ само съ богати хора, сиромаси нѣма тамъ. Ученитѣ сѫ все, богати. Въ небето има и богати, и сиромаси, заедно сѫ, но въ любовь живѣятъ. Лазаръ живѣлъ и отишълъ при Авраама, който казва: „Синко, този нашъ събратъ, богатиятъ, много зло е сторилъ, но азъ сега искамъ да залича всичкитѣ му грѣхове.” Лазаръ бѣше забравилъ земнитѣ унижения, затова бѣше въ лоното на Авраама да заглади лошото преживяване. А на богатия, когато той му каза „Отче Аврааме” казва: „Този, който не е изпълнилъ нашитѣ традиции на земята, гърлото му застава.” Но той билъ реформаторъ, този богатиятъ, и искалъ да изпрати Лазара на Земята при своитѣ близки, да имъ каже какъ трѣбва да живѣятъ. Той имъ желаеше доброто. Лазаръ му казва: „Тѣ иматъ Мойсѣя, и да възкръсне нѣкой, пакъ нѣма да му вѣрватъ.” Или казано другояче: не можешъ да убедишъ въ каквато и да е истина единъ човѣкъ, който нѣма любовь въ себе си. Може да му снемешъ звѣзди отъ небето - този човѣкъ. Ще остане съ своитѣ възгледи. Работа, започната безъ любовь, всѣкога ще бѫде безуспѣшна. Или, не се заемай да убѣждавашъ човѣка въ нѣщо, ако нѣма любовь. А всѣки другъ човѣкъ, който има любовь, той може да бѫде вѣрующъ, ти не можешъ да внесешъ каквато и да е нова идея въ него. Любовьта е единствената сила, която отхранва добритѣ мисли, добритѣ чувства и добритѣ постѫпки. Тя ги отхранва. Тя е, която дава подтикъ на човѣшкия умъ, дава подтикъ на човѣшкото сърдце, на човѣшката воля. Тя е, която обновява човѣшкото тѣло. Че ние не трѣбва да останемъ такива, каквито сме сега! Имашъ една мисъль, която тѣ безпокои, имашъ чувство, което тѣ безпокои, имашъ една постѫпка, която тѣ безпокои. Какво трѣбва да правишъ? Ти ще отидешъ при ученицитѣ Христови, може да ти помогнатъ. Учительтъ го нѣма, Той е горе въ планината, има своя работа. Той като дойде, ще започнешъ да разговаряшъ съ него. Бащата казва за своето дете, въ което сѫ влѣзли зли духове и го разпъватъ отвѫтрѣ, че въ огъня се хвърля, въ водата, оплаква се бащата на Учителя – Христосъ. Той казва: „Доведете ми го!” И запрети Христосъ на този духъ да мѫчи детето. Вие сте ученици - тогава идете при Учителя, намѣрете Учителя, заведете вашето дете - вашата мисъль, заведете я тамъ и дръжте вашето чувство, вашата постѫпка тамъ! Ние оставаме съ незавършени процеси и ходимъ, търсимъ, и най-после казваме: „Нѣма го тукъ.” Носимъ своето Божествено дете, носимъ своята Божествена мисъль, носимъ своето Божествено желание, носимъ своята Божествена постѫпка - въпросътъ не се разрешава. Тогава оставаме съ една фикция за бѫдещето, че въ едно друго сѫществувание ще се преродимъ и мислимъ, че тогава ще се уредятъ нѣщата ни. Това правятъ хора съ много голѣма вѣра. Въ едно отношение азъ ви похвалявамъ: много голѣма вѣра имате за бѫдещето. Но сте безвѣрници въ настоящето, вѣрвате всички въ бѫдещето. Безвѣрницитѣ вѣрватъ въ това, което може да стане въ настоящето, а вѣрващитѣ - въ това, което може да стане въ бѫдеще. Ако всичко, което ние сега имаме, съдържа въ себе си онова, което ние желаемъ, повече не можемъ да търсимъ. Всѣки единъ отъ васъ доволенъ ли е отъ своя животъ, както е сега? Не е доволенъ. Младиятъ не е доволенъ, иска да расте; стариятъ не е доволенъ, както е живѣлъ, иска да умре. Момата не е доволна отъ баща си; майка й я обича, баща й я обича, братъ й я обича, тя не е доволна, ходи и пъшка. Търси нѣщо, гледа презъ прозореца, очаква пощаджията, нѣщо очаква отвънъ, очаква отъ нѣкѫде отъ земята. Адвокатътъ очаква да дойде нѣкой, лекарьтъ очаква да дойде нѣкой боленъ, стражарьтъ очаква да хване нѣкого, учениятъ човѣкъ и той очаква, всички ходятъ и търсятъ. Като питашъ нѣкого какво търси, нѣма да ти каже истината, ще тѣ излъже. Онзи проповѣдникъ, и той търси грѣшника да го обърне къмъ Господа. Но следъ като го обърне, гледа да обърне и неговата кесия. Такъвъ единъ проповѣдникъ се връща отъ изтокъ въ Парижъ и минава за голѣмо величие, нѣщо като махатма, или адептъ, запознатъ съ всички тайни. Следъ като убедилъ парижкото общество, че притежава мощна сила, той щѣлъ да докаже това, но му липсвало едно нѣщо: ако ималъ скѫпоценности, огърлици съ скѫпоцѣнни камъни, щѣлъ да ги запознае съ всичко онова, което не сѫ видѣли. Тѣ му повѣрвали и му донесли огърлици. Той се качва на експреса да имъ покаже, че съ своята мисъль ще може да го спре, но какво било учудването имъ, когато експресътъ не се спрелъ и адептътъ изчезналъ съ скѫпоценноститѣ. Задъ всички благодеяния, които ние правимъ, имаме една скрита мисъль. На този адептъ не му сѫ нуждни скѫпоцѣнни камъни. Трѣбваше ли да турятъ на Христа нѣкаква огърлица, за да изпѫди бѣснуемия? Казва: „Доведете ми го тукъ.” Излиза вънъ, не нарушава Божия свѣтъ, остава това дете да функционира както трѣбва. Сега за да излекуваме нѣкой боленъ, трѣбва да отнесемъ нѣкоя огърлица на лѣкаря. Кой лѣкарь сега лѣкува безъ пари? Кой сѫдия раздава правото безъ пари? Кой синъ, коя дъщеря, правятъ нѣщо безъ пари? Въ умоветѣ на всички, навсѣкѫде седи една идея - да печелятъ пари. То не е за укоръ. Лошото е, че я нѣма любовьта. Защото ако любовьта функционира, срѣдствата, паритѣ ще дойдатъ сами по себе си. Не е създаденъ човѣкъ за пари. Ние не сме противъ богатството. Ние сме противъ онова богатство, което е отрова за човѣшката душа, за човѣшкия умъ, за човѣшкото сърдце, за човѣшката воля, за човѣшкия организъмъ. Ако ние схванемъ, че богатството въ свѣта, това сѫ добродетелитѣ, знанието, положителнитѣ качества -това е другъ въпросъ. Най-първо ние трѣбва да се заемемъ да имаме знание, да имаме пълна свобода, да имаме пълна любовь, тогава богатството ще бѫде като единъ резултатъ на земята, ще бѫде на наше разположение. Ако всички хора имаха тази любовь, каквато Христосъ показа, тогава какъвъ щѣше да бѫде свѣтътъ! Туй, което единъ човѣкъ не може да направи, цѣлото човѣчество ще го направи. Ако всичкитѣ хора решатъ да иматъ едно сърдце, една воля, всички тия сегашни мѫчнотии, които сега сѫществуватъ, ще се премахнатъ. Да ви кажа сега, какво трѣбва да се прави. Всички ние трѣбва да се свържемъ съ Първата Причина въ свѣта, да се свържемъ съ първоначалния източникъ на нѣщата, и въ всѣки единъ моментъ да бѫдемъ готови да пожертвуваме всичко за Него. Туй е личното, индивидуалното, което човѣкъ може да направи въ себе си. Никакъвъ законъ не трѣбва да го заставя, защото съ законъ всички вършатъ. Кой не отива съ законъ на бойното поле да се бие? Всѣки отива да се бие за отечеството. Но това е по принуждение. Адвокатътъ защищава нѣкакво право по принуждение; лекарьтъ лѣкува по принуждение; проповѣдницитѣ проповѣдватъ по принуждение. И вие ме слушате по принуждение, не по добра воля. Азъ ви наричамъ всички затворници, вие се наричате свободни. Азъ мога единъ день да ви изведа навънъ отъ затвора. Наричамъ хора свободни само тѣзи, които сѫ се освободили отъ всички видове престѫпления: умствени, духовни и физически. Споредъ менъ, всѣки единъ човѣкъ, който се секне на улицата е престѫпникъ; споредъ менъ, всѣки единъ човѣкъ, който плюе кѫдето му падне, е престѫпникъ; всѣки, който се криви като ходи или който мига непрекѫснато, е престѫпникъ; всѣки, който киха, безъ да си сложи кърпа на устата, е престѫпникъ. Това сѫ дефиниции, васъ не ви засѣгатъ. Онова, което казвамъ, то нѣма да ви засѣгне. Азъ съмъ взелъ въ съображение да причиня по възможность най-малката врѣда, когато говоря така. Нѣкой пѫть виждамъ, че ще причиня врѣда, но азъ гледамъ да причиня най-малката врѣда; ако причиня, то поне да бѫде най-малката. Когато барабанчикътъ бие тѫпана, ползата каква е? Като се бие тѫпана, поне всичкиятъ прахъ отскача, никакъвъ прахъ не остава. Това е необходимо, защото този прахъ може да запуши вашитѣ пори, може да запуши вашитѣ очи, може да запуши вашия носъ. Защо кихате? За да отскочи прахътъ. Плюете, за да се махне прахътъ. Навсѣкѫде прахъ, отъ прахъ ние страдаме. А прахътъ се образува отъ смъртьта. Природата, понеже прахътъ се вдига нагоре, турила всичкитѣ тия прашинки да работятъ - за дъжда, за дъждовнитѣ капки, за да ги обновятъ по нѣкакъвъ начинъ. Всичката тази мъртва материя трѣбва да се обнови, да оживѣе. Представете си единъ свѣтъ, въ който нѣма никакъвъ прахъ, да е абсолютно чистъ. Вземете нашата София; София минава за единъ чистъ планински градъ, а има толкова димъ, мръсотия, толкова каль! Питатъ ме нѣкой пѫть, защо ние софиянци не живѣемъ добре. Какъ може да се живѣе добре въ такава една атмосфера? Ние се нуждаемъ отъ носитель на въздуха безъ никакъвъ прахъ. Абсолютно чистъ въздухъ безъ никакъвъ прахъ. Трѣбва ни една свѣтлина, която да е преминала презъ този въздухъ, чиста храна, чиста свѣтлина, неопетнена свѣтлина, която като влѣзе въ очитѣ ни, да ги нахрани. Ние приемаме храната презъ устата, въздуха - презъ дробоветѣ, свѣтлината -презъ очитѣ. Азъ взимамъ живота не като еднократенъ процесъ, взимамъ всичкитѣ състояния на човѣка отъ сутринь до вечерь. Човѣкъ и като спи, не е добъръ. Вечерно време какви ли не работи прави. Нѣкой пѫть вечерно време на сънь вършитѣ работи, които не сѫ простени. Денемъ сте като светия. Възможно е вечерно време да правите хубави работи, денемъ да сте единъ престѫпникъ, а вечерно време на сънь да вършитѣ свѣтийски работа. И то се зачита, но въ будния животъ не е. Онова, което искамъ да запомните е следното: въ природата, или въ сърдцето на Бога има едно желание да ни освободи отъ всички нещастия. Въ сърдцето на Бога ни най-малко не Му е угодно да ни вижда да страдаме, но Той не може да отмахне отъ насъ страданието, механически страданието не може да го отмахне. Има единъ начинъ, не че не е възможно, но ако се приложи, тогава свѣтътъ по този начинъ нѣма да сѫществува. Туй, което е сега, този редъ на нѣщата, той би трѣбвало да престане. Този свѣтъ както сега сѫществува; има едно преимущество, то е следното: този свѣтъ е направенъ само за да се опознаемъ. Той е като едно рандеву - да се срѣщнемъ, да си кажемъ „добъръ день”. Богати и сиромаси се запознаватъ. Възлюбени и възлюбили само се запознаватъ, какви ли имена не си турятъ. Бащата и майката се запознаватъ, адвокати, лѣкари, сѫдии се запознаватъ. Болнитѣ отиватъ при лѣкаритѣ да се запознаятъ. Другояче насила ще ги закаратъ да се запознаятъ. Болниятъ обикновено носи нѣкой подаръкъ на лѣкаря, нѣкой пѫть пуйка, нѣкой пѫть една тенекия сирене дава това-онова. На този свѣтъ сме дошли да се запознаемъ. Следъ като се запознаемъ, ще дойдемъ до единъ свѣтъ, дето нѣма да има вече запознаване и срѣщи. Онази, младата мома... Ще ме извинятъ младитѣ моми, нѣкой пѫть съмъ принуденъ да ги взема за примѣръ, и колкото пѫти ги взема за показъ, все трѣбва да платя нѣщо; не е хубаво тъй да си служишъ съ паритѣ, но съ младитѣ ще изясня една идея. - Младата мома следъ като се ожени ходи ли да търси рандеву, да се срѣща и да се запознава съ нѣкого? Ако рече да се запознава, това може да бѫде нѣкой чуждъ момъкъ. А всѣко ново запознанство мѫжътъ й го счита за престѫпление. Значи своето запознанство той го счита за добродетель; а щомъ тя се запознае съ втори, той го счита за голѣмо престѫпление. Неговото запознанство съ момата бѣше по любовь. И съ втория е пакъ съ любовь. Какво престѫпление има въ това? Нѣма никакво престѫпление. Престѫплението е вѫтрѣ въ неговото понятие: какъ тъй съ чуждъ мѫжъ да се запознава. Любовьта ще тѣ направи свой. Този, съ когото се запознавашъ, той ще тѣ направи свой. Тогава ще кажете: това сѫ много свободни разсѫждения, свѣтътъ ще се развали. Ще ме извините. Че ако досега свѣтътъ не се е развратилъ, моитѣ думи ли ще го развалятъ? Ако всички вие сте светии, азъ прося извинение отъ васъ, че ви проповѣдвамъ една истина. Азъ ще си взема думитѣ назадъ. Ние седимъ предъ онова Лице, предъ онази велика Истина. Образътъ на всѣки човѣкъ въ нашето сърдце трѣбва да бѫде свещенъ. Азъ мога да се не изказвамъ. Себе си сѫдя, ако не изповѣдвамъ Истината. Като срѣщна едного съмъ любезенъ, срѣщна другъ, не съмъ така любезенъ. Не, не, така не се разсѫждава. Всички сѫ хора, които сѫ излезли отъ Бога, и къмъ всички ще се отнасяме еднакво добре. Азъ може да не уважавамъ тѣхнитѣ лоши постѫпки, но ще кажа: Много си обиченъ, но не можешъ да говоришъ хубаво. Много добъръ човѣкъ си, но плюешъ. Много си добъръ, но обичашъ много да се секнешъ. Даже, знаете ли, единъ день се натъкнахъ на една много голѣма мѫчнотия и оттамъ насетне взехъ да се коригирамъ и да гледамъ да съмъ много внимателенъ. Изпращахъ единъ гостенинъ навънъ отъ кѫщата и следъ като съмъ го нагостилъ хубаво, безъ да искамъ плюнахъ, когато го изпращахъ. Той го чу и си каза: „Вижъ, плюе подире ми. Такова почитание да ми дава.” Представете си, добре ви нагостятъ нѣкѫде и като ви изпратятъ десеть крачки следъ васъ плюятъ. Казвамъ на себе си: „Слушай, така не трѣбва да плюешъ никога! Следъ никого! Ти трѣбва да имашъ единъ плювалникъ и да плюешъ въ него. Като плюешъ въ кѫщи, никой да не тѣ слуша.” Не плюй, не се секни! Престѫпление е да плюешъ, отгоре ни опредѣлятъ глоба. Учете се отъ моя опитъ. Не плюйте, не се секнете, но идете да се скриете, никой да не ви вижда, когато правитѣ тѣзи нѣща. Не е хубаво. Плюене азъ разбирамъ въ широкъ смисълъ. Въ своята мисъль, въ своитѣ чувства, въ своитѣ постѫпки ние трѣбва да дойдемъ до онова положение да се считаме Синове Божи. Сега Господъ е навсѣкѫде. Най-първо всѣки човѣкъ това, реалното да го види. Има едно вѣрую въ свѣта. Азъ ви говоря сега за положителното. Христосъ казва: „Ако азъ кажа, че не Го познавамъ...” Ние казваме, че въ себе си като едно отражение познаваме Бога. Като едно отражение Го виждаме навсѣкѫде въ себе си. Не че реалностьта е въ мене. Следъ като се разруши моето тѣло, де може да бѫде реалностьта? Има едно нѣщо, въ което реалностьта се отразява, и азъ го виждамъ. Туй, което сега имаме, то ще си иде на своето мѣсто. Ние ще останемъ съ тази реалность, съ която сега живѣемъ. Ще забележите, че у васъ има едно реално състояние. При това реално състояние и да сте богатъ, и да сте беденъ и боленъ, то остава неизмѣнно. У нѣкои туй състояние е такова, че тѣ губятъ съзнанието си и то нѣкой пѫть се помрачава. Ние казваме: реално е туй, което не умира; туй, реалното, което живѣе, въ което злото не може да влѣзе вѫтрѣ като единъ елементъ, което може да е само добро. Христосъ казва: „Доведете ми го.” Пазѣте вашитѣ мисли! Вие сте сега въ единъ периодъ на едно развитие, когато свѣтътъ трѣбва да се пречисти. Толкова пертурбации сега ставатъ! Въ свѣта може да стане нѣкакво преобразование, и ще стане. Но докато дойде преобразованието, вие ще имате страдание. Какъ ще се справите съ вашитѣ страдания? Да кажемъ, че имате богати приятели, добри приятели. Изпаднали сте въ гората сами, тамъ вашитѣ приятели ги нѣма, а студътъ е минусъ 35°. Питамъ: какво ще правите тогава ? Обърнете се къмъ Господа и кажете: „Господи, спаси ме!” Нѣма да мине единъ часъ и всичко това ще се измѣни, ще духне единъ топълъ юженъ вѣтъръ и цѣлиятъ ходъ на природата ще се измѣни. Затова наричатъ въздуха, че е дихание на Бога. Той не е нѣщо физическо, той е навсѣкѫде. Ще проектирате своята мисъль къмъ Бога, независимо като единъ ученъ човѣкъ ли, като единъ пророкъ ли, като единъ светия ли ще се отнесете къмъ Бога. Нѣма да мислите какво е Той. Нѣма да мислите дали Го нѣма. Ще се отнесете къмъ Неговата добра Воля безъ никакво съмнение. Нѣма да разсѫждавате. Всичко може да бѫде, ако се отнесете къмъ Господа като къмъ свой баща. Ще кажете: „Туй, което искамъ, ще бѫде!” Въ Бога има една черта, съ която се отличава отъ всички: Той обича да задоволява и най-малкитѣ желания на най-малкитѣ, дребни сѫщества. Нѣма желание, колкото и да е малко, което нѣкое сѫщество и най-микроскопичното да е, да има, и да не е задоволено отъ Бога. Въ него има желание да задоволи тази нужда. Това прави само Господъ. А ние въ сегашното си понятие за Бога мислимъ, че предъ Него трѣбва да се явятъ светии, да се молятъ, да Го убѣждаватъ, че тогава да изпълни нѣщо. Той е образецъ на милость. Отъ Него ще се учите какъ да бѫдете милостиви. Светиитѣ отъ Него се научиха какъ да бѫдатъ милостиви. Тѣ казватъ: „Господи, направи съ него тъй, както съ насъ, постѫпи съ него тъй, както съ насъ.” Тѣ не казватъ: „Постѫпи както той постѫпва”, но казватъ: „Господи, постѫпи така, както съ насъ постѫпвашъ.” Тѣхната молитва е много кратка. Тѣ не се молятъ дълго. Ние какъ ще постѫпимъ? Това е сега наше вѫтрѣшно разбиране. Оставямъ една мисъль: „Доведете ми го”. Сега азъ правя единъ другъ преводъ. Доведете ми ги и двамата тука - и богатия, и сиромаха, и добрия, и престѫпника, и онзи, който има да дава, и онзи, който има да взима. Сѫдията казва: „Доведете ми ги”. После казва сѫдията въ сѫдилището: „Вие готови ли сте да се примиритѣ?” Двамата трѣбва да се примирятъ. Не мислете, че вие можете така лесно да отхвърлите вашия лошъ животъ. Лошиятъ животъ е животъ на миналото, но той има въ себе си една задна мисъль. Вие съ вашия лошъ животъ не може изведнъжъ да се справите, не може да съедините вашия лошъ животъ съ вашия добъръ животъ а тогава, когато вашиятъ добъръ животъ пусне корени въ лошия животъ, вие ще почнете да изваждате соковетѣ. Защото злото въ свѣта се е родило отъ неприложение на доброто. Всѣко добро, което не се е приложило, е станало зло. Абсолютното добро въ свѣта е превърнало всички ония елементи на зло, защото доброто не се е приложило. Следователно доброто ще превърне злото и свѣтътъ ще се промѣни. Казва Писанието: Богъ единъ день ще превърне всичкото зло въ добро, и противоречията ще се премахнатъ. Тия противоречия, които сега сѫществуватъ въ нашия организъмъ, въ мислитѣ, въ сърдцето. Ние сега можемъ да направимъ цель единъ превратъ въ себе си. Че не е ли тъй? Макаръ и да си беденъ, да ходишъ свободенъ като князъ, да имашъ достойнство и да не мислишъ, че си беденъ, хилавъ, мраченъ, но да ходишъ разположенъ, да знаешъ, че си гражданинъ на една велика вселена, гражданинъ на разуменъ свѣтъ; да не гледашъ съ презрѣние на хората, но съ любовь да гледашъ всички. И въ най-голѣмата сиромашия да си разположенъ, а не наведенъ, но изправенъ. И като тѣ питатъ защо ходишъ изправенъ, какъвъ отговоръ ще дадешъ? Натоваренитѣ хора ходятъ прегърбени, свободнитѣ ходятъ изправени. Понеже азъ съмъ свободенъ човѣкъ, нѣмамъ никакъвъ товаръ на гърба си, ходя изправенъ. Турете ми единъ товаръ, и азъ ще ходя прегърбенъ. Нѣкоя сестра ще дойде и ще каже: - Много съмъ обременена. - Казвамъ: Хвърли товара си! - Какъ? Не зная. Знаешъ да го туришъ, не знаешъ да го снемешъ. - Много голѣми страдания имамъ. - Дай ми ги, продай ми ги. - Не мога. - Защо? - Нѣмамъ крѣпостенъ актъ, не мога да ги продамъ. - Азъ се чудя нѣкой пѫть какъ да помогна на хората. Искамъ да имъ купя нещастията, не могатъ да ми ги продадатъ. Считатъ ги нещастия, а нѣматъ крѣпостенъ актъ, не може да ги продадатъ, законътъ не позволява. Казвамъ: кои сѫ границитѣ на твоитѣ страдания? Иванъ, Драганъ, Стоянъ? - Зная, че има нѣкои съседи, не зная кои сѫ - Че тогава има едно преимущество - ти си свободенъ. Представи си, че азъ ти дамъ единъ декаръ. Преимуществото е много голѣмо. Малкото е благословение, голѣмото е тежесть въ свѣта. Въ свѣта малки можемъ да бѫдемъ, но всички въ свѣта голѣми не можемъ да бѫдемъ. Помнете едно нѣщо. Въ свѣта абсолютната истина седи въ това: има само едно велико число, а всички други сѫ части на това число. Не може да имаме две единици равни една на друга. Това не сѫществува. Въ свѣта сѫществува само една единица, която е абсолютна, всички други числа сѫ части отъ единицата. Всички малки можемъ да бѫдемъ и да се стремимъ къмъ голѣмото, но всички голѣми не можемъ да бѫдемъ. Защото, щомъ ти станешъ голѣмъ, съ тебе всичко се е свършило. Ти ще измѣнишъ всичкитѣ си възгледи, ще забравишъ всичко отъ този животъ. Мислите ли, че ако достигнете единъ день състоянието на Бога ще помните всичко това? Всичко това ще излезе отъ живота. Да оставите всички онѣзи тежнения на богатия. Хората, докато сѫ сиромаси, казватъ: „Само да забогатѣемъ! Това ще направимъ, онова ще направимъ, църкви ще направимъ.” ...Като забогатѣятъ, нищо не правятъ. И действително, сиромаситѣ хора сѫ много щедри, всичко даватъ. Единъ свѣтски човѣкъ, като гледалъ нашитѣ братя на Изгрева, казва: „Жаль ми е за тѣзи хора като ги гледамъ какъ сѫ се сгушили, треперятъ, ако имъ дамъ по 20 хиляди лева на всѣки, дали ще се оправи работата?” Единъ свѣтски човѣкъ е той. Казвамъ: „Много хубави, отлични мисли имашъ, но двата милиона едва ли ще оправятъ работитѣ. Ако ги натоваришъ, ще си измѣнятъ възгледитѣ. Ако не ги измѣнятъ, отлично ще бѫде.” Моитѣ възгледи сѫ други. Не обичамъ да виждамъ натоварени хора. Студътъ въ свѣта сѫществува при известни условия. Топлината сѫществува въ свѣта при известни условия. Но сѫществува една особена топлина, която азъ наричамъ абсолютна топлина въ свѣта, Тя носи животъ въ себе си. Щомъ престѫпишъ единъ Божии законъ, студътъ се явява като едно последствие. И въ студа, и въ топлината ти умирашъ. Въ абсолютната топлина нѣма туй поляризиране, ти животъ придобивашъ. Необходимо е да изучавашъ тази топлина на живота. Тя се крѫщава по нѣмане на други думи съ името Любовь. Но любовьта ще я освободите отъ всички еротични понятия. „Еросъ” азъ наричамъ понятието, съ което вие искате да увеличите вашата любовь, да я направите грандиозна. Любовьта е изразъ, който може да даде нашата душа, най-благородния изразъ на душата. Ако ти дадешъ този изразъ, ти си човѣкъ, ти си майка, ти си баща, сѫдия, учитель - ти си човѣкъ на мѣсто. Не можешъ ли да изразишъ тази любовь, ти си само едно растение, една муха, една мравя, едно увехнало цвѣте, една изсъхнала трѣва - това можешъ да бѫдешъ. Въ края на краищата имаме два резултата: когато азъ виждамъ сухата трѣва, въ моя умъ имамъ съвсемъ друга идея, когато гледамъ звѣздитѣ, друга идея имамъ. Когато видя единъ лошъ човѣкъ, азъ не гледамъ на него така, както вие гледате, азъ зная причинитѣ защо този човѣкъ е лошъ. Отъ неразбиране е лошъ. Трѣбва да стане цѣло едно социално преобразувание, едно морално обновяване отъ хиляди години, но какъ? Трѣбва да намѣримъ онзи начинъ, онзи пѫть, по който може човѣкъ да се преобрази, да се освободи. Не че сега може да се постигне. Постига се цельта, но ние всѣкога оставаме разочаровани, следъ като постигнемъ нашата цель. Нѣкой пѫть, като проповѣдвамъ, следъ като съмъ говорилъ часъ и половина, аргументиралъ съмъ се, оказва се, че нѣкоя права мисъль е разхвърляна; причината е, че далечнитѣ работи не може да се направятъ ясни на хората, а само близкитѣ сѫ такива... Правъ е човѣкътъ, тамъ дето е, го нѣма. Той ми казва: Ти си пропусналъ нѣщо. Че съмъ пропусналъ, пропусналъ съмъ. Азъ го сравнявамъ. Тази връзка не мога да я направя, трѣбва да направя единъ мостъ. Ти си връхъ, а до другия човѣкъ, който сѫщо е връхъ, азъ трѣбва да направя мостъ. Най-после се питамъ, тъй по вашему: „Ти като говори на тѣзи хора, какво направи сега, тѣ разбраха ли тѣ?” Но веднага идва второто положение: „Когато и да е, ще тѣ разбератъ.” Ама какво ще мислятъ за тебе? Може да мислятъ каквото искатъ, азъ зная какво ще мислятъ. Когато и да е, тѣ ще почнатъ да мислятъ право. Безъ противоречия не може. Тия противоречия произтичатъ отъ самитѣ тѣхъ. Нѣкой пѫть виждамъ, нѣкой е недоволенъ, слушамъ го да ми казва: - Кажи, кажи! - Казвамъ: - Не мога да кажа. - Какво ми разправяшъ това, азъ съмъ боленъ човѣкъ, утре умирамъ, какво ме интересува! - Обърни се къмъ Бога. - Попщина азъ не искамъ. - Че ти си тръгналъ по попщината, тамъ е твоето заблуждение. Че и сега по попщината вървишъ. За менъ, всѣки единъ неразбранъ животъ е попщина. Всѣки единъ човѣкъ, който е туренъ въ граници, туй е попщина. Попътъ мисли, че неговитѣ мисли сѫ прави. Правъ е донѣкѫде. Моитѣ мисли азъ всѣкога ги сравнявамъ съ една реалность вънъ отъ свѣта. Често държа лекции на себе си. Да ви кажа какво правя. Нѣкой пѫть отида при нѣкоя голѣма планина. Казвамъ си: „Ти казвашъ, че като се молишъ, можешъ да направишъ много. Вдигни тази планина”. Планината седи. Казва: „Ти си сега по-уменъ отъ мене. Въ мене сѫ складирани все такива учени като тебе. Виждашъ ли това малко кристализирано камъче? То бѣше едно време единъ философъ, който мислѣше, че може да оправи свѣта. Сега е туренъ като единъ чиновникъ.” Казвамъ: „Азъ не искамъ да бѫда като тѣзи философи!” „Всички философи сѫ у менъ, уча ги сега.” Тогава азъ седна и уча философията на тѣзи камъни. Сега се разговаряме. Този философъ казва: „Пази се отъ моитѣ погрѣшки, да не се намѣришъ въ моето положение.” „Какви бѣха твоитѣ погрѣшки?” „Имахъ мнение за себе си, че съмъ нѣщо велико, че всичко мога да направя. Краенъ егоистъ бѣхъ, който петь пари не даваше за страданията на хората. После изопачихъ истината, никога не съмъ казалъ нѣщо много умно. Пази се отъ това нѣщо.” Казвамъ: „Крайно ти благодаря. Ще запиша това въ моята книжка”. Казва: „Пази се отъ това, което не можешъ да направишъ. Прави това, което можешъ да направишъ, а не прави това, което не можешъ да направишъ.” Това, което азъ не мога да направя, то е друго. Но има нѣщо, което не влиза въ моето владичество. Та искамъ и вие нѣкой пѫть да отидете при канарата и да попитате какво можете да направите. Сега, нѣкой пѫть вие искате да се ожените за нѣкоя княжеска дъщеря или за царски синъ. Нѣкоя сестра това би го считала за голѣмо нещастие. Нѣкои искатъ да бѫдатъ много богати. Идете при планината да попитате, защо не сте могли да се ожените за царския синъ. Тамъ ще намѣрите вашия възлюбенъ, той ще ви каже защо. Въ тази, великата Книга на Живота ние ще намѣримъ разрѣшението на въпроситѣ, които ни вълнуватъ. Искрени трѣбва да бѫдемъ. А нѣкой пѫть може да минаваме по отношение на много хора, че седимъ много високо. Въ сравнение съ Божественото колко нѣща имаме за постигане! Тогава трѣбва да се освободимъ отъ това самомнение. Единъ отъ съвременнитѣ царе обичалъ неговитѣ придворни да го хвалятъ: „Като тебе царь нѣма. Всички се кланятъ предъ тебе. Природата, вѣтърътъ, всичко ти се подчинява.” Тогава той поискалъ да занесатъ стола му на морския брѣгъ, дето ставалъ голѣмъ приливъ. Придворнитѣ казватъ; „Ваше величество, да се върнемъ назадъ.” „Че какъ така?” „Ваше величество, да се върнемъ назадъ, приливътъ иде!” „Не се връщамъ!” Но като дойде до тебе, ще признаешъ, че този приливъ иде. Ти трѣбва да бѫдешъ далече отъ него. Туй, което не можешъ да направишъ, ще съзнаешъ, че не можешъ да го направишъ. Туй, което можешъ да направишъ, то ще тѣ ползува. Отъ това, което не можешъ да направишъ, не се обезсърдчавай. Това, което можешъ да направишъ, не увеличава вѣрата. По-добре малкиятъ придатъкъ, който увеличава вѣрата, отколкото голѣмото разочарование на съзнанието. Търсете малкитѣ придобивки, които увеличаватъ човѣшкия умъ. Търсете малкитѣ придобивки, които увеличаватъ човѣшкото сърдце. Търсете малкитѣ придобивки, които увеличаватъ човѣшката воля. Туй, малкото, то е Любовьта. Вие докато не изучите великия законъ на Любовьта, да сте доволни отъ това положение, въ което се намирате, по-добро положение нѣма да намѣрите. Въ тази неволя вие ще опитате Бога, който е скритъ вѫтрѣ. Туй, което искате да научите, въ туй състояние ще го научите. Нѣкой пѫть може да минете презъ нѣкоя голѣма криза, толкова голѣма, че ще се пръснете сякашъ. Въ това ще научите великата истина. Всѣки може да изпадне въ семейна криза, сѫщо въ обществено отношение, или въ личния животъ може да е кризата, законътъ е единъ и сѫщъ. Въ този моментъ именно великото, Божественото ще ти проговори. Когато чуешъ този гласъ на Битието, ти ще станешъ едно съ всички добри хора, ти ще станешъ едно съ всички разумни хора презъ всичкитѣ вѣкове, не само съ сегашнитѣ, но презъ всичкитѣ вѣкове. Тѣ живѣятъ навсѣкѫде. Ти ще се слѣешъ съ тѣхъ, ще чуешъ тѣхния гласъ. Благословенъ е онзи, който върви по Пѫтя на Любовьта. Благословенъ е онзи, който изпълнява Любовьта и който всичко може. 17 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 24 януари [[1932]] г., отъ 10 ч.съ. София, Изгрѣвъ.

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Освободени Ще прочета часть отъ първата глава на Евангелието отъ Лука, отъ 67-ми стихъ. Ще взема само нѣколко думи отъ 71-ви стихъ: „Освободени отъ рѫката на враговетѣ наши.” Животътъ има една драматична страна. Тази драматична страна не се разбира и по нѣкой пѫть се превръща въ трагедия. Ако младата булка, която носи своитѣ бѣли дрехи, не внимава на онази горяща свещъ, съ прекрасния воалъ, съ който е обвита, сватбата може да се обърне на едно нещастие. Ако онзи, който се храни, не обръща внимание на храната, която яде, може една отъ хапкитѣ да се превърне въ нещастие. Онзи юнакъ, който е тръгналъ по пѫтя, ако не обръща внимание, една отъ стѫпкитѣ му може да се превърне въ негово нещастие. Или онзи воененъ, който носи своето орѫжие, и то може да се обърне за негово нещастие. Онзи, който пише писмо, ако не внимава, една отъ думитѣ може да произведе цѣло нещастие. Ако онзи, който носи жито на воденица, не внимава, може да стане нещастие, ако отъ нѣкоя малка дупка се изсипе житото. Сега съвременната наука трѣбва да се занимава съ тия посторонни въпроси. Ние не сме призвани да уреждаме живота, споредъ тѣзи опасности, които може да се превърнатъ въ цѣли трагедии. Ние трѣбва да ги предвидимъ и да ги отстранимъ. Булката може да се вѣнчае и безъ свещи, но обичаятъ е, нѣколко свещи да има. Пъкъ колко булки сѫ се изгаряли съ тѣзи свещи! Може яденето нѣкой пѫть да се свърши много добре, човѣкъ не трѣбва да бръщолѣви, но той като яде - става, говори и погледнешъ - свърши работа; смѣхътъ при яденето се превърне въ една трагедия, случи се нѣкое нещастие. Казватъ: „Много свещи има да му горятъ.” Безъ свещи може, и безъ смѣхъ може, и безъ закачки може. Сериозни въ работата! Като се наядешъ, тогава се смѣй, говори; булката, докато се вѣнчава, никаква свещъ не й трѣбва; като се вѣнчае, вечерно време, да запали една свещъ, да чете. Тя като се вѣнчава, много свещи горятъ наоколо, а като се вѣнчае, изгасва всичкитѣ свещи. Безъ свещи да се вѣнчае. Разбира се, това сѫ символи, алегории; тѣ не се отнасятъ до васъ, понеже ние говоримъ за миналото, не говоримъ за настоящето. Настоящето ще бѫде, когато Любовьта дойде въ свѣта и всички хора се разбиратъ. Какъ ще се разбиратъ? Какво разбирателство може да има човѣкъ съ единъ врагъ? Разбирателство ще имашъ, и пранги,[1] и букаи[2] на краката, гривна и белегчета на рѫцетѣ си, вѫже на врата си, може и нѣкоя дупка по тѣлото. Това е оправия, изходенъ пѫть нѣма. Какъ може да се справи една овца съ своя врагъ? Вие ще приведете стиха: „Любѣте враговетѣ ваши”. Тогава приложете туй Христово учение на овцетѣ и вълцитѣ. Има лесни задачи въ свѣта, които малкитѣ деца разрешаватъ, но я се опитайте вие да разрѣшите квадратурата на крѫга. Защо досега не е разрѣшена? Понеже крѫгътъ е една незавършена форма. Всички незавършени форми не могатъ да се разрешатъ. Следователно ти не можешъ да разрешишъ единъ процесъ, докато той не се завърши. Какво заключение може да извади единъ сѫдия, когато процесътъ не е завършенъ, наполовина е разгледанъ? Трѣбва да се разгледа цѣлия процесъ, за да може да се произнесе сѫдията. Квадратътъ е завършена форма. Следователно, ако вие искате да изчислите, точно на какво се равнява единъ крѫгъ, не ще можете, понеже все ще намѣрите едно малко отвърстие, единъ малъкъ остатъкъ. Туй, което не се разрешава, е единъ новъ пѫть, който трѣбва да се извърви. Ако вие живѣете въ една форма на крѫгъ, трѣбва да знаете, че имате дълъгъ пѫть. Ако живѣете въ единъ квадратъ, трѣбва да знаете, че въ четиритѣ кьошета има по единъ врагъ. Туй правило не е една аксиома. Тогава кажете ми, всички ония, които живѣятъ въ квадратъ, живѣятъ ли въ миръ? Може да е едно съвпадение, може да е една случайность, но всѣкога казватъ, че кѫща, въ която хора живѣятъ, безъ димъ не можело, безъ врагъ не можело. Та казвамъ: трѣбва да знаете, че на всѣко едно кьоше има по единъ врагъ. Онзи, който изучава квадратурата, той трѣбва да знае мѣстата на тия враговѣ и да вземе предохранителни мѣрки. Не събуждайте врага си преждевременно. Защото, ако ти събудишъ своя врагъ, той иска като тебъ да живѣе. Понеже едно сѫщество на крайнитѣ, охолни процеси не обича работа, то като се събуди, непремѣнно ще тѣ изяде, нищо повече. Не знаете ли онзи анекдотъ, дето единъ човѣкъ освободилъ единъ лъвъ; лъвътъ му обѣщалъ, че нѣма да му прави никаква пакость, ще му бѫде признателенъ. Но следъ като го освободилъ, казва: „Обѣщахъ ти да не тѣ изямъ, но какъвъ смисълъ има разрешаването на такава задача? Въ капана щѣхъ да умра, сега като си ме освободилъ, пакъ ще умра, отъ гладъ. Поне като направи добро, направи го докрай, дай да тѣ изямъ.” Питамъ сега: има ли право човѣкъ да прави добро на единъ лъвъ, който е хванатъ въ капанъ? Едни ще кажатъ, че има право, друга категория хора ще кажатъ, че нѣма. Може да направишъ добро на лъва, може да освободишъ лъва отъ капана, но ще му отрѣжешъ ноктитѣ, ще му извадишъ зѫбитѣ. Ако той се съгласи да му извадишъ зѫбитѣ - всичкитѣ; да му отрѣжешъ ноктитѣ, тогава отвори капана и го пусни. Но питамъ: кой лъвъ ще се съгласи да му отрѣжешъ ноктитѣ и да му извадишъ зѫбитѣ? Това сѫ форми, алегории, които сѫ вѫтрѣ въ живота. Имаме ние нѣщо, което ни мѫчи. Всѣки човѣкъ има безброй враговѣ, съ които трѣбва да се справи. Нещастието въ живота, въ всички негови форми, се дължи на тия враговѣ, които сѫ разумни. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ микроскопични, не имъ обръщашъ внимание, но сѫ крайно хитри и лукави. Вземете враговетѣ на охтиката: много малки сѫ, микроскопични, не можешъ да ги видишъ; когато се заселятъ нѣкѫде, живѣятъ си, изяждатъ дробоветѣ на човѣка на общо основание. Лѣкаритѣ идватъ, какви ли не цѣрове се препорѫчватъ, а тѣ - по малко, по малко ядатъ, и както таралежътъ, като хване нѣкоя змия - изяжда я, така, погледнешъ, и човѣкътъ свършилъ. Той най-първо се смѣеше, но тия враговѣ се умножиха, изпоядоха го. Имашъ нѣкой малъкъ врагъ, хване тѣ за крака, за колѣното. Най-първо, усѣщашъ едно малко бодване, нищо не е, но като се минатъ една-две години, то е свършено; съвършено не можешъ да станешъ отъ кревата. Казвашъ: „Този ставенъ ревматизъмъ мѫчно се лѣкува.” - Врагове дошли вѫтрѣ. Този ставенъ ревматизъмъ ще се пренася, докато дойде въ сърдцето, и тогава, взема въ него всичкото наследство, вземе ти живота, пъкъ тебе пуща на хаджилъкъ. Нѣкой казва, че го пратилъ при Бога. Когато единъ съвремененъ апашъ обере нѣкой богаташъ, той туря паритѣ въ банката, безъ нѣкой да знае. Ако единъ день се окаже, че сѫ откраднати, тогава може да го откриятъ. Онѣзи враговѣ, които обиратъ на общо основание, сѫ толкозъ хитри, че турятъ паритѣ въ Божественитѣ банки, докато не се узнае, че нѣкой е извършилъ престѫпление. Ти можешъ да плачешъ, колкото искашъ. Когато дойде такъвъ нѣканенъ гостъ у тебе, по нѣколко пѫти викашъ, не излиза отъ кѫщи; понеже онзи законъ, за гостоприемството, не позволява да изпѫдишъ госта си, трѣбва да му покажешъ, че не е гостъ. Азъ съмъ виждалъ хора, които страдатъ отъ ревматизъмъ по две-три години, не могатъ да докажатъ, че не сѫ приятели съ ревматизма. Седи той по закона, а споредъ закона - щомъ е гостъ, има право да седи при тебъ мѣсецъ, два, три, година, две, три - ти ще го хранишъ на общо основание. Щомъ се окаже, че е врагъ, изпѫди го веднага навънъ! По нѣкой пѫть, докато докажешъ това, ще минатъ 4 ÷ 5 години, и 10 години по нѣкой пѫть. А лѣкаритѣ, които се явяватъ, тѣ следствие правятъ, да докажатъ, че ревматизмътъ е врагъ, неприятель. Следователно лѣкаритѣ ги викатъ да докажатъ, че болеститѣ сѫ враговѣ, неприятели. Онзи лѣкарь, който може да открие, че известна болесть не е приятель на човѣка, той може да изпѫди болестьта. Туй е въ преносенъ смисълъ казано, защото ние, по нѣкой пѫть, може да разглеждаме болеститѣ като резултатъ. То е така, както разглеждаме дупката, която е образувалъ единъ ножъ - тя е единъ резултатъ. Но причината на онова нещастие, което е произведено, е разумна. Има нѣкой пѫть неразумни причини, но въ повечето случаи, разумни сѫ причинитѣ. Да кажемъ, ти се качвашъ на планина, имашъ амбицията да се качишъ на нѣкой високъ връхъ, да вземешъ нѣкое цвѣте, да пишатъ вѣстницитѣ, че другъ туристъ като тебе нѣма. Паднешъ нѣкѫде, счупишъ си крака на тия камъни. Ето резултатътъ на твоята глупава амбиция. Трѣбваше ти този алпийски цвѣтъ, ти доби слава, но си счупи крака. Казвашъ: „По невнимание се плъзнахъ, ако не бѣха тия камъни, ако да бѣше вода, нѣмаше да си счупя крака.” Но се случи, че не бѣше вода. Та, всѣки единъ отъ васъ, при нещастията е като тоя туристъ, който ходи по високитѣ върхове отъ амбиция да откѫсне нѣкое рѣдко цвѣте. Нѣкои отъ васъ сте мореплаватели, направили сте двадесетъ крачки въ морето, но искате да се покажете, да отидете нѣколко километра навѫтрѣ, да кажатъ хората, че сте голѣмъ плувецъ. Тогава ви завари нѣкое нещастие. Нѣкои отъ васъ сте работници, искате да се покажете, че сте много работни, не искате да работите по два-три часа, но работите по 10 часа, копаете много - осакатявате рѫцетѣ си. Нѣкои сте лозари, отивате да рѣжете лозето, погледнете - отрѣзали сте си пръста. Казвате: „Тия лози да не бѣха”! Не, не, будно съзнание е нужно! Сегашното предназначение на живота ви е: да живѣете въ съгласие съ онѣзи вѫтрешни закони, които сѫ установени. Коя религия е дала досега, ония съвършени закони на държавата, при които, нейнитѣ поданици да сѫ свободни отъ болести? Нито една държава нѣма такива закони. Не, че държавата е виновна. Коя религия е дала закони, при които онѣзи, които вѣрватъ, да не страдатъ? Всички вие вѣрвате въ Бога, но страдате. Разрешавате единъ въпросъ неразрѣшимъ. Вие може да обясните страданието, може да обясните резултатитѣ на страданието, но не причинитѣ. Произходътъ на злото ние не знаемъ, откѫде е дошло и какъ ще се завърши. Знаемъ, че единъ день човѣчеството ще се освободи отъ сегашното свое нещастие, но откѫде е дошло злото, кѫде ще иде, това не знаемъ. Има една психологическа проява: вие обичате нѣкого, който и да е отъ васъ, младъ или възрастенъ, но дойдете до една фаза на вашата обичь, дето у васъ се заражда едно чувство на ревность; вие искате този човѣкъ да ви бѫде приятель само на васъ. Ако го видите, че той има приятелство съ други, става ви криво, започвате да се дразните, считате, че той ви е измѣнилъ. Питамъ: Откѫде се прѫкна туй чувство? У васъ, най-първо, имаше едно хубаво чувство, следъ туй се яви ревностьта. Откѫде иде тя? Ревностьта е обща въ цѣлото органическо царство, не само между хората, но и между много по-напреднали сѫщества отъ хората. Произходътъ на ревностьта откѫде е? Фактъ е, тя сѫществува. Какъ трѣбва да се справишъ съ нея? Ако две тѣла се приближаватъ много наблизо и сѫ въ движение, ще има търкане. Щомъ има търкане, какво ще се образува? Ще се образува електричество. Но при търкането има и изтъркване. Разправяше ми единъ познатъ: „Отивамъ на банята и казвамъ на телѣка, хубаво да ме изтрие. Оттамъ насетне рѣшихъ, телекъ да не ме трие! Охлузи ми гърба, нѣколко мѣсеца страдахъ отъ това триене. Изтри ме така, че и кожата ми охлузи.” Желанието у телѣка е хубаво; онзи, който искалъ да го изтриятъ, хубаво мислилъ, но телакътъ не билъ досѣтливъ, търкалъ така, че му изтрива и кожата. Казва му човѣкътъ: „Чакай, недѣй толкозъ да ме триешъ.” „Не, не, казва, азъ ще ти изтрия кирта.” Изтрилъ кирта, но изтрилъ и кожата. Та, по нѣкой пѫть, въ всичкитѣ форми на живота, и въ религиозната форма, има известни теляци. Билъ ли си на нѣкоя религиозна баня, че да ти четатъ молитви, че да видишъ, какво е да ти изтриятъ кожата? Като излезешъ отъ такава религиозна баня, не мислишъ вече да отивашъ втори пѫть. Гледамъ хора, дето бѣгатъ, напускатъ религиознитѣ форми - такива теляци сѫ ги накарали да бѣгатъ; казватъ: „Не ни трѣбватъ такива работи!” Интересно е, когато болниятъ започва да лѣкува боленъ. Азъ разбирамъ, когато здравиятъ лѣкува боленъ, както и да е, но когато боленъ тѣ лѣкува, това е смѣшно. Та сега, въ прочетения стихъ се казва, че въ единъ день Провидението ще освободи хората отъ сегашнитѣ враговѣ. Защото нѣма човѣкъ на земята, който да е щастливъ. Ние имаме много враговѣ - болеститѣ. Най-после, дойде голѣмиятъ врагъ - дойде смъртьта. Следъ това насъ ни утѣшаватъ, че човѣкъ отива въ оня свѣтъ, при Бога. Съгласенъ съмъ, ако отива при Бога, по-хубаво нѣщо отъ това не може да има. Но сега, като започватъ да се съобщаватъ съ невидимия свѣтъ, идатъ редъ писма - положението на умрелитѣ хора не е тъй хубаво, както, ако сѫ при Бога. Не може всички при Бога да сѫ и да сѫ гладни, да сѫ боси, гологлави, искатъ дрехи, искатъ житце, казватъ, че ги забравили домашнитѣ. Щомъ искатъ такива нѣща, не сѫ били при Бога. Идва ми наумъ онзи примѣръ, за единъ английски проповѣдникъ, който проповѣдвалъ, че всички, които умиратъ, отиватъ все при Бога. Единъ американски търговецъ, милионеръ, на когото умрела единствената дъщеря, става и пита проповѣдника, кѫде е сега дъщеря му; нему е много тежко и иска да знае, при Бога ли е тя. Проповѣдникътъ казва, че е при Бога. „Не ми е писала, не ми е съобщила, не се обажда, че е при Бога.” Става другъ ясновидецъ въ църквата и казва: „Твоята дъщеря не е при Бога, но е тукъ.” Започва да я описва: еди каква си, на толкозъ години, лицето й такова. „Ето какво иска отъ тебе.” Започва да разправя за нейнитѣ нужди, какво иска на баща си. Питамъ сега: тази публика, какво ще мисли за проповѣдника и какво ще мисли за онзи ясновидецъ? Единиятъ казва едно, другиятъ казва друго. Онзи, като описва дъщерята, бащата разбира, че това е неговата дъщеря. Той не я вижда въ църквата. Казва: „Какъ може умрелъ човѣкъ да бѫде между насъ?” Ние казваме, че той е при Бога, но не знаемъ кѫде е Богъ. Посочваме горе въ небето. Ако Господъ е горе на небето, както посочваме съ рѫката нѣкѫде, то е едно заблуждение. Споредъ сегашнитѣ научни данни, нагоре - значи къмъ слънцето. Ами когато вечерно време земята се обърне, че ние сме надолу, тогава, като сочимъ нагоре, то е не нагоре, то е надолу. Но всичката погрѣшка е, че не знаемъ кѫде е мѣстото на Бога. Затова правимъ погрѣшки. Ние Го търсимъ тамъ, дето не е, и си създаваме своитѣ религиозни идеи. Може да ги създадемъ, имаме право да ги създадемъ, но тъй не може да се освободимъ отъ страданията. Всичкитѣ страдания произхождатъ отъ тамъ, че ние не знаемъ мѣстото на Бога. Поне опитната наука показва това. Ако човѣкъ не излиза и не се грѣе на слънцето, ако той не възприема достатъчно количество свѣтлина и топлина отъ слънцето, неговата работа е свършена. Въздухътъ, който ние дишаме, е носитель на слънчевата енергия. Въздухътъ е единъ акумулаторъ на складирана слънчева свѣтлина и топлина. А пъкъ самата свѣтлина и топлина, това сѫ акумулатори на складирана животворна енергия. Най-първо трѣбва да възприемемъ въздуха, свѣтлината и топлината; свѣтлината и топлината ще освободятъ въ тебъ живота. Ако можешъ да извършишъ този процесъ, ще бѫдешъ здравъ, ако не можешъ да извършишъ този процесъ, ще хабишъ енергията напразно. Сега, по нѣкой пѫть, ние се молимъ на Бога като на човѣкъ. Боли тѣ кракътъ, казвашъ: „Господи, не знаешъ ли, че ме боли кракъ?” Господъ не може дори да предположи какъ тѣ боли кракъ. Той като тѣ е направилъ съвършенъ, сега и да Го убѣждавашъ, че има погрѣшка въ Неговата работа, е кѫсно. Ти като казвашъ, че си боленъ, искашъ да убедишъ Бога, че работата, която е направилъ, не е както трѣбва. Ти казвашъ: „Господи, живѣхъ много добъръ животъ, но се разболѣхъ.” Искашъ да убедишъ Господа. И Господъ седи сега и мисли, дали говоришъ истината. Най-първо въ молитвата искате да убѣждавате Господа, че не искате да Го лъжете, но така сѫ ви научили. Той се чуди и мисли, мисли, дълго време мисли Господъ. Той взема факта, както ти го казвашъ. Той ще се спре, нѣма да каже, че Го лъжешъ, но ще се върне назадъ милиони години, ще започне да преглежда цѣлия процесъ, както си създаденъ, и ще види, направилъ ли е погрѣшка. Докато Господъ провѣри тази работа, ти ще чакашъ, бързо не става, ще провѣри туй точно, и следъ две години вече ще имашъ отговоръ на молитвата. Ти всѣка сутринь все се молишъ, Господъ казва: „Прегледахъ въпроса, нѣма погрѣшка - туй, което пише, туй направихъ.” Започва се единъ споръ между тебе и Господа. Господъ казва: „Втори пѫть пакъ ще прегледамъ.” Но ти ще опѫвашъ каиша, втори, трети, четвърти, пети. Нѣкой казва: „Въ този свѣтъ нѣма оправия.” Така не се разсѫждава сега. Въ сегашния неразуменъ свѣтъ се изисква ние да бѫдемъ крайно разумни. Разумность се изисква! Една пълна разумность трѣбва, като съзнаваме тия факти, които сѫществуватъ, трѣбва да видимъ причинитѣ кѫде се криятъ, тия, близкитѣ причини на ония голѣми нещастия, които сполетяватъ окрѫжаващитѣ. Всѣка една опасность, която сполети твоя ближенъ, единъ день може да сполети и тебъ. Та казвамъ: ние сме въ предвечерието, въ свършването на една епоха, на единъ Божественъ день. Господъ вече готви слънцето, звѣздитѣ. Той ще каже: „Стана утро, стана вечерь, день първи.” Но следъ като залѣзе слънцето, вие има да работитѣ въ себе си единъ процесъ. После ще започне вториятъ день. Вториятъ день, това е разбирането. Всѣки единъ день ти трѣбва да научишъ една добродетель и презъ вечерьта да се върнешъ дома. Нали хората вечерь се връщатъ въ своя домъ. Следъ като стане утро, пакъ излезатъ, работятъ дълго време вънъ, като стане вечерь, отново влизатъ вкѫщи. Тогава, ние имаме понятия само за деня какво е станало. Направилъ Богъ свѣта, станало утро, станало вечерь, но презъ вечерьта какво става, не знаете. Вие казвате: „Презъ вечерьта ще спимъ.” Нѣма спане. Спането, това е болесть. Всѣки човѣкъ, който спи много, е изложенъ на болести. Всѣки, който спи, може да го сполети голѣмо нещастие. За немарливия се казва: „Спалъ е този човѣкъ.” Ще се намѣрите въ друго противоречие: „Какво трѣбва да правимъ, да не спимъ?” Ти като спишъ, очитѣ ти трѣбва да бѫдатъ отворени. Или казано на другъ езикъ: съвременнитѣ хора сѫ крайно лековѣрни, крайно подозрителни. Крайно лековѣрни, че като взематъ нѣкой билетъ отъ лотарията, мислятъ, че ще спечелятъ. Азъ съмъ виждалъ религиозни хора, и нерелигиозни, взематъ единъ билетъ - вѣрватъ и се надяватъ, следятъ вѣстницитѣ, кога ще се тегли лотарията. Следъ като се тегли лотарията, чудятъ се, какъ така - да не имъ се падне нищо. Нѣкой казва: „Какъ е възможно да не ми се падне нищо!” После, когато ние страдаме, мислимъ: „Какъ е възможно тази болесть върху насъ да дойде? Да сме живѣли лошъ животъ, не е; молили сме се по три пѫти, въ Бога сме вѣрвали, не знаемъ, не можемъ да си представимъ какъ е станало!” Казваме: „Онзи човѣкъ грѣши, прави престѫпления, него болесть не го хваща; а насъ, какво ли не ни хваща? Чакай, казваме, ще хванемъ неговия пѫть.” На мнозина съмъ казвалъ за оня гръцки попъ, който обичалъ да яде каймакъ. Сега говоря за гръцкитѣ попове, не за българскитѣ. Само за изяснение турямъ, той да е попъ. Той обичалъ каймакъ и жена му обичала каймакъ, повече отъ него. Той купи едно-две кила млѣко, подкваси го, дойде - намѣри обранъ каймака. Година, две, три, все нѣкой ще изяжда преди него каймака. Най-после казва: „Нѣма да го държа вкѫщи, трѣбва да има тука магия”, и започва да затваря млѣкото въ църквата. Подкваси го тамъ, но и въ църквата нѣкой изяжда каймака. Жена му била хитра, единъ день, следъ като яла, нацапала мустацитѣ на Свети Никола. Той като го видѣлъ, извикалъ: „Разбрахъ каква е работата, толкозъ години тебъ ти служа, ти да ядешъ този каймакъ!” Затваря църквата, не иска вече да служи на Свети Никола. Тръгва той по свѣта, да намѣри нѣкѫде работа, дето каймакъ може да се яде. По пѫтя го срѣща единъ старецъ, казва: „Синко, кѫде?” Той му разправя. Пъкъ старецътъ билъ Свети Никола. Разправя попътъ своитѣ убѣждения, вѣрвания, казва: „Изневѣри ми единъ светия, толкозъ години не можахъ да хапна каймакъ, изяде ми всичкиятъ каймакъ”. „Синко, ще му простишъ.” „Какъ да му простя, светия да яде каймакъ! На мене подобава да ямъ, като на попъ, но не и на него!” „Ела, казва старецътъ, съ мене, азъ ще се потрудя, като обичашъ толкозъ каймакъ, да ти намѣря отнѣкѫде.” Влѣзли въ една кѫща, дето имало деца; едно отъ децата било болно. Свети Никола казва: „Донесѣте болното дете, азъ ще го излекувамъ.” Вика свещеника, затваря вратата, взима детето, измива го, после взима ножъ, отрѣзва главата, отрѣзва рѫцетѣ, краката, нарѣзва го на части детето. Свещеникътъ гледа и си казва: „Този човѣкъ е нѣкой престѫпникъ!” Иска да бѣга, но затворено, заключено. Казва си: „Каймакъ не можахъ да ямъ, пъкъ сега и затворъ ме чака.” Свети Никола измива всичкитѣ удове[3] и поставя всичко на мѣсто; духва и детето става, оздравело. Идватъ родителитѣ и питатъ: „Какво да ви дадемъ?” „Ако имате малко каймакъ.” „А, имаме, имаме каймакъ.” Попътъ си хапналъ добре каймакъ. Научилъ изкуството отъ Свети Никола, казва: „Лесна работа! Що ми трѣбваше, толкозъ години каймакъ не можахъ да ямъ, то вижъ, колко било лесно.” Сутриньта казва на стареца: „Много бързамъ, много работа имамъ, не мога съ тебе да вървя.” „Синко, казва, ако се намѣришъ въ затруднение, повикай ме.” Отива попътъ въ друго съсѣдно село, въ една богата кѫща. И тамъ детето болно; той казва: "Донесѣте го." Мисли си, че каймакъ ще яде. Заключва, взима коритото, измива детето, отрѣзва главата, краката, умива всичко. Туря главата - не се залепва, туря рѫцетѣ - не се залепватъ, духа - детето не оживѣва! Започва да вика, вика човѣкътъ Свети Никола пакъ да го избавя, че му казва: „Правъ си, Свети Никола каймакъ не яде.” Сега да преведа този анекдотъ. Всички вие си имате известни слабости, не сѫ слабости, но желания, които трѣбва да се изпълнятъ - едно желание да ядешъ каймакъ, въ какъвто и да е смисълъ. Искашъ ученъ да станешъ, искашъ щастливъ да бѫдешъ, искашъ да си богатъ, да си знаменитъ. Всички тия желания, които човѣкъ има, сѫ на мѣсто. Нѣма желание въ човѣшкия животъ, което да не е на мѣстото си. Туй, което не е на мѣсто, то е чрезмѣрностьта. Силенъ да бѫде човѣкъ, ученъ да бѫде, богатъ да бѫде, всичко туй е на мѣсто, но има работи, които сѫ несъвмѣстими; искашъ много повече, отколкото ти трѣбва. Казватъ нѣкои: „Не можеше ли Господъ да създаде свѣта, безъ да ядемъ?” - Не можеше. Ако можеше, щѣше да го създаде. Но какъвъ животъ щѣше да бѫде безъ ядене? - Не можеше ли Господъ да създаде свѣта, безъ да дишатъ хората? - Можеше, но какъвъ щѣше да бѫде свѣтътъ безъ дишане? Тогава отивамъ по-далече. Не можеше ли да направи човѣка, безъ да мисли? Какъвъ щѣше да бѫде този свѣтъ? Онзи, който казва, че свѣтътъ не е хубавъ, съгласенъ съмъ съ него, но какъвъ щѣше да бѫде нашиятъ идеаленъ свѣтъ? Тогава, ние ще се намѣримъ въ онова противоречие, въ което се намѣрилъ единъ гръцки зидарь, който вѣрвалъ въ Зевса. Качилъ се той на една църква, но падналъ, че си счупилъ крака. Обърналъ се къмъ Зевса и рекълъ: „Досега мислѣхъ, че си единъ отъ най-разумнитѣ богове, отъ най-силнитѣ, но сега познахъ, че си направилъ свѣта не тъй, както трѣбва.” Цѣла седмица се занимава съ това, говори. Зевсъ казва: „Какво искашъ?” „Искамъ да направишъ единъ свѣтъ, дето хората да не си чупятъ краката.” „Иди си, както искашъ, тъй ще стане, лесна работа.” „Не е, казва, това свѣтъ.” Следъ една седмица зидарьтъ билъ здравъ; взима си чуковетѣ, отива да работи на едно здание. Започва да забива гвоздеи, удря - нито единъ гвоздѣй не влиза. Гредитѣ всички леки като перце, не може да ги събере. Цѣлиятъ день да чука, нищо не може да свърши. Излиза отъ търпение, хвърля чука - той увисналъ въ въздуха, хвърлилъ шапката - и тя увиснала, хвърлилъ дрехата - и тя увиснала. Станалъ той, иска да подскочи, да хване чука - и той увисналъ - день, два, три. Чака го жена му, не се връща. Зидарьтъ пакъ започналъ да вика: „По-голѣмо безобразие отъ това има ли?” Зевсъ казва: „Какво искашъ? Онзи законъ, който троши крака, замѣнихъ, по-спокойно може да седишъ, краката ти ще бѫдатъ здрави.” Тогава зидарьтъ казва: „Виждамъ, че първото положение е по-добро, отколкото второто.” Та и ние, по нѣкой пѫть сѫдимъ въ себе си и мислимъ за единъ идеаленъ свѣтъ, като този гръцки зидарь. Мислимъ за животъ безъ страдания, съ всички удобства, но ще бѫдемъ окачени въ въздуха като този зидарь. Ако на всѣки единъ отъ васъ биха му се задоволили идеитѣ, както той иска, той не щѣше да има никакви добродетели, той щѣше да бѫде изолиранъ отъ всичкитѣ хора, даже изолиранъ отъ самия себе си. Питамъ: всѣки единъ човѣкъ, вънъ отъ хората, какъвъ щѣше да бѫде неговиятъ животъ? Представи си, че не ядешъ, че не дишашъ, не чувствашъ, не се движишъ - въ какво ще седи животътъ? Представи си, че ти не приемашъ нито едно любовно писмо отникѫде, нито единъ милъ погледъ, слънцето е загаснало, звѣздитѣ сѫ загаснали, нищо нѣма, ще настане абсолютенъ мракъ въ душата ти, питамъ тогава, какво ще бѫде положението ти? Съвременнитѣ хора искатъ щастието на абсолютния мракъ. То е най-голѣмото страдание, което може да има единъ човѣкъ, една душа вѫтрѣ въ себе си. Ти да съзнавашъ, че си спрелъ всички условия, и живота си, въ който можешъ да се изявишъ, това е най-голѣмото робство. А пъкъ въ сегашния животъ имаме надежда, че е процесъ на освобождение отъ робството, въ което сега се намираме. Вие сте имали ваши възлюбени, баща ви, майка ви, братъ ви, мнозина отъ вашитѣ братя сѫ заминали. Отивате на гробища, разравяте - само кости, мускули нѣма, останалъ само черепътъ. Питамъ: де е баща ви? То е едно криво разбиране. Както, ако идете при нѣкой автомобилъ, а шофьорътъ го нѣма. Питамъ: кѫде е шофьорътъ? Тѣлото е външната страна, автомобилътъ; едно такси, съ което вие си служитѣ. Единъ день, когато се строшатъ колелата на това такси, вие ще го напуснете, ще си купите другъ автомобилъ. Онова сѫщество, което търси свободата, то не трѣбва да я търси отвънъ, то трѣбва да търси свободата отвѫтрѣ. Човѣкъ самъ трѣбва да стане господарь на своята свобода. Тази свобода той може да постигне по два начина. Единъ отъ начинитѣ е да изучава живата природа, това е сегашното положение; другото положение е да изучава вѫтрешната страна на живота, та чрезъ закона на Любовьта да живѣе безъ законъ. Да живѣешъ съ законъ, това е отношение съ всичкитѣ хора, да съзнавашъ нуждитѣ, които всѣки човѣкъ има, и да бѫдешъ крайно уменъ, за да задоволишъ нуждитѣ имъ. Другиятъ законъ на Любовьта е изобилието, свободата, въ която човѣкъ трѣбва да се прелива. Какъ ще разберете вие, да се прелива единъ човѣкъ? Вие може да вземете единъ литъръ вода и да я прелѣете, да станатъ два литра. Но питамъ: ако вие раздѣлите водата на малки капчици, тя умира ли? Водата никога не умира. По сѫщия законъ и човѣкъ трѣбва да мяза на водата. Така и неговата външна форма може да се измѣни. Ние винаги сме поддържали тая хипотеза, че сегашната ни форма ще се измѣни. Че такива форми човѣкъ е измѣнялъ съ хиляди. Дарвинъ е внесълъ своята сегашна теория. Еволюцията показва пѫтя, по който човѣшката душа е минала. Тя най-първо имала много микроскопична форма, въ която живѣела. Много малка колибка имала, съ която душата се задоволявала, оттамъ гледала свѣта и се радвала; после литература имала, изкуства имала, картини е изписала. Въ природата тия картини сѫществуватъ. Сега хората мислятъ, че тия, микроскопичнитѣ организми, никаква култура нѣматъ, но се лъжатъ. Отъ наше гледище е така, но всѣка култура, отъ най-нисшитѣ форми до най-висшитѣ, има цѣли музеи въ природата. Нѣкои отъ васъ казватъ, туй да го докажа. Нѣма да го доказвамъ, защото, какво ще спечеля, ако го докажа? За да го доказвамъ, трѣбва да съмъ търговецъ. Нѣкой казва: „Да докажемъ, че има Господъ.” Казвамъ: азъ не съмъ търговецъ, азъ не доказвамъ, че Господъ сѫществува. Да се доказва, че Господъ сѫществува, въ моитѣ очи е търговия. Азъ казвамъ: „Нѣмамъ платъ да продавамъ.” Нѣкой пита: „Ти вѣрвашъ ли?” Казвамъ: съ търговия не се занимавамъ. Азъ не продавамъ вѣрата си. - Ти въ какво вѣрвашъ? - Съ търговия не се занимавамъ. Не продавамъ вѣрата си. Вѣрвамъ, че може и безъ насилие, вѣрвамъ, че може и безъ да се краде; азъ вѣрвамъ, че може и да не се лъже. - Въ какво друго вѣрвашъ? - Вѣрвамъ, че всичко, което сѫществува, ще изчезне. - Ама докажи го. - То само ще се докаже. Нѣщата, сами по себе си, се доказватъ. Чудни сѫ хората като мислятъ, че сѫ много умни. Единъ художникъ пише, че азъ съмъ отъ тия художници, дето могатъ да тѣ нарисуватъ въ огледало. Азъ държа едно огледало, казвамъ: „Виждашъ ли се, харесвашъ ли се?” Но не продавамъ тази картина на огледалото. Азъ имамъ огледало, което никога не се продава; продадешъ ли своето огледало, ти ставашъ робъ на условията. Защо тия нѣща ставатъ? Продалъ си огледалото си. „Ти, казва нѣкой, дали като ме нарисувашъ, нѣма да ме продадешъ?” Казвамъ: азъ съмъ много честенъ човѣкъ; ела отъ другата страна на огледалото, изгаси своята лампа, безъ свѣтлина виждашъ ли нѣщо? - Виждамъ. - Докато слънцето е задъ гърба ти, ти може да виждашъ; докато е слънцето задъ гърба ти, може да се образуватъ тия впечатлѣния, но когато изолираме слънчевата свѣтлина, която не идва ни отзадъ, ни отпредъ, никакъвъ образъ нѣма да дойде. Казвамъ: ти си човѣкъ, който живѣешъ съ огледала, въобразявашъ си въ себе си, че ще бѫдешъ красивъ, ще бѫдешъ уменъ, ще бѫдешъ министъръ, ще бѫдешъ князъ. Това сѫ илюзии на живота. Ако ти досега не си станалъ князъ, отсега нататъкъ никакъвъ князъ нѣма да станешъ. Ако сега не си богатъ, никога нѣма да станешъ. Ако сега не си човѣкъ, та отсега нататъкъ ли ще станешъ? Тогава, какъ ще сравнимъ това положение, съ онази философия на Писанието, което казва, че направилъ Богъ човѣка по образъ и подобие свое? Преди хиляди години го направилъ, по свой образъ. Хората още не могатъ да повѣрватъ, че така е направенъ човѣкъ; казватъ, че Богъ малко му далъ. Та какъ да ги сравнимъ тия дветѣ нѣща? Азъ мисля така. Малкитѣ нѣща сѫ далечни нѣща, голѣмитѣ нѣща сѫ близки нѣща. Туй, което ти никога не разбирашъ, то е много далечно отъ твоето съзнание. Туй, което ясно разбирашъ, то е близо до тебе, до твоето съзнание. Има единъ законъ: голѣмото, което виждашъ - не може да имашъ знание за него, не може да го изучишъ. Отъ най-голѣмата сфера ти виждашъ малка часть. Казва единъ човѣкъ: „Азъ виждамъ Стояна, Драгана.” Въ какво седи това виждане? Казва: Много интелигентенъ човѣкъ. - Тогава дай му да ти направи една кѫща. - Ама вижъ, много е музикаленъ. - Дай му да ти изсвири нѣщо. - Ама пише много хубаво. - Може случайно да пише хубаво, дай му книга, да напише нѣщо. Сега не е важно какво ние мислимъ. Ние мислимъ нѣкой пѫть това-онова, но Провидението подлага всичко на изпитъ. Туй, което ти можешъ да направишъ, това си ти. Ако ти не можешъ да издържишъ една малка болесть, една малка тежесть, кѫде ти е силата? Защото нѣкои болести сѫ умни сѫщества. Когато нѣкой ангелъ дойде отъ Небето, той стѫпи на краката ви, а васъ ви боли, но не знаете защо. Този ангелъ знае какво да направи - една игла, много остра, че я тури той, съ всичката си тежесть, сѣдне на върха, на ушитѣ на иглата - обича тѣ човѣкътъ. Ако всички болести сѫ такива хубави сѫщества отъ Небето, които идватъ да ви посѣтятъ! Понеже, като чули за великото дѣло на Бога и дошли да видятъ, тѣ дошли съ своитѣ столове, турили ги на иглитѣ, стѫпили на ушитѣ на иглитѣ. Вие не можете да издържите единъ - два часа, а день и нощь се молите, да дойде нѣкой ангелъ. Той като дойде, носи столъ, тури го на рамото или на врата ви нѣкѫде. Най-после, вие казвате: „Никакъвъ ангелъ да не идва!” Това е само обяснение на нѣщата. Че туй е така - най-хубавитѣ нѣща въ свѣта произвождатъ най-голѣми нещастия. Вземете единъ беденъ човѣкъ; нѣма нищо, но стане милионеръ - какво нещастие е да стане богатъ! Той постоянно мисли, не може да спи, день и нощь мисли - какво става въ свѣта, иска да знае - какво става съ банката, въ която е вложилъ паритѣ. Нѣкой пѫть се случва и да полудява. Учениятъ човѣкъ день и нощь мисли, знае редъ научни теории, следи литературата, да види - какви нови теории има, пише друга книга, защитава старата теория дотогава, докато единъ день отстѫпи, казва: „Новото трѣбва да приемемъ.” Богословитѣ и досега още защитаватъ твърдението, че Господъ създалъ въ шесть човѣшки дни свѣта. Но така ли е? Въ шесть дни ли е създаденъ? Въ едно изгрѣване и едно залѣзване? Това е човѣшко разбиране. Но свѣтътъ не е така създаденъ. Сега, това приемамъ като аналогия въ живота. Ние имаме известни схващания, теории; имаме схващането, като богословитѣ, че въ шесть дни Богъ създалъ свѣта, имаме и схващането, че ние трѣбва да живѣемъ добре. Трѣбва да живѣемъ, но трѣбва и да постѫпваме добре, трѣбва и да разбираме добре живота. Вземете сега съвременнитѣ европейски народи, какво богатство сѫ, никога свѣтътъ не е ималъ толкова културни хора, както сега, това сѫ най-културнитѣ народи. Вземете всичкитѣ - американци, французи, англичани, германци, италианци - всички тия сѫ най-просвѣтенитѣ държави, културни държави. При това, съ тѣхъ сѫществува и най-голѣмото противоречие. Какъ ще го обясните сега? Не, че тѣ сѫ виновни, но всичкото противоречие седи въ това, че всѣка една държава иска да бѫде велика сила въ свѣта. Велики можемъ да бѫдемъ, но въ едно нѣщо. Колко велики хора може да има? Само единъ. На едно тѣло колко глави може да има? Азъ турямъ само една. Ако туримъ десетина-двайсетъ глави, ние имаме хидра. Съвременниятъ общественъ животъ има много глави. Тогава казвамъ: изрѣжете всички глави и оставете само една. Да се изрѣжатъ всичкитѣ религиозни глави и да остане само една глава, да остане само Христосъ - Любовьта. Въ държавата да остане само една глава. Казвате: „Ще се развали обществениятъ животъ.” Хидритѣ развалятъ обществения животъ - многото глави развалятъ. И въ индивидуалния животъ е така; ти като имашъ едновременно много глави, ти трѣбва да се установишъ върху нѣщо, което е разумно. Ако твоятъ животъ служи за нещастието на твоитѣ ближни, тѣзи ближни, които искатъ да живѣятъ, тѣ могатъ да тѣ очистятъ единъ день, нищо повече. Но ако рекатъ да очистятъ ония елементи, които сѫ въ държавата, вѫтрѣ и сѫ опасни за нея, ще бѫде трудно. Не сѫ враговетѣ отвънъ, а отвѫтрѣ сѫ голѣмитѣ враговѣ. България не се застрашава толкозъ отвънъ, а отвѫтрѣ. Англия не се застрашава отвънъ, а отвѫтрѣ. Всичкитѣ държави се заплашватъ отвѫтрѣ. Когато се направи една кѫща отъ негоденъ материалъ, съ нищо не може да се спаси. Ние говоримъ за единъ животъ. Една кѫща, направена отъ здравъ материалъ, на здрава почва, е хубава кѫща. Но ако този материалъ, съ който кѫщата е направена, не е здравъ, не е на здраво мѣсто, каквито поправки и да направимъ, тази кѫща е непоправима, трѣбва наново да я направимъ. Ние считаме за материалъ мислитѣ на човѣка, неговитѣ чувства, неговитѣ постѫпки. Тѣ трѣбва да бѫдатъ здрави, тогава съ човѣка може да ставатъ реформи. Човѣкъ трѣбва да мисли здраво, здраво да чувства и здраво да постѫпва. Може да станатъ известни преобразувания, но образецътъ за правилнитѣ мисли въ свѣта сѫществува. Сѫществува въ свѣта една мѣрка - туй, което ние наричаме Богъ. То е абсолютна мѣрка. Че, ако ние добиемъ едно правилно познание за Бога, или една мѣрка, ние наричаме тази мѣрка - разуменъ животъ; или Любовь, или Разумность, или Мѫдрость, или Свобода, или Истина - тѣ сѫ думи синоними. Туй е, което дава разрѣшение за всички ония хора, които страдатъ въ дадения случай. Сега, не е въпросъ само, да отмахнемъ страданията за днешния животъ. Ние трѣбва да внесемъ здравето като една най-важна задача. Здрави да бѫдемъ, умни и добри. Ако религията бѣше едно учреждение, отъ което да не сѫ заинтересувани хората, никой нищо да не имъ плаща за тѣхнитѣ вѣрвания, тогава ще видимъ, колко хора биха били религиозни. Какво ще ми плащатъ хората за моята вѣра? Че азъ вѣрвамъ въ Бога, какво ще ми плащатъ! Срамота е една майка да ражда деца, че да й се плаща. Че, ако туй е философия, рибитѣ трѣбва да възнаградимъ, по 300 000 раждатъ. Че една майка родила шесть-седемь деца, да дадатъ пари на тази майка, че е производителна! Дайте тогава възнаграждение на рибитѣ, по 300 000 иматъ. Не е въ многото, а въ малкото. Питамъ: отъ тѣзи шесть-седемь деца, колко живи ще останатъ? Колко отъ тѣхъ ще бѫдатъ полезни на ближнитѣ въ свѣта? Съвременнитѣ хора употрѣбяватъ ножа. Ножътъ е една емблема. Казватъ: „Сабята и топоветѣ ще ни освободятъ.” Азъ съмъ съгласенъ. Но работата е, че следъ като победятъ, хората турятъ сабитѣ на мѣсто и тѣ ръждясватъ. Сега всички саби и всички топове се оплакватъ. Всички топове, които вземаха участие въ превземането на Одринъ, кѫде сѫ? Плачатъ нѣкѫде ръждясали. Казватъ: „Така, докато бѣхме млади - помогнете; като свършиха работата, взеха победата, насъ захвърлиха.” Та казвамъ: сабята, това е разумното слово, това е неговиятъ езикъ. Въ думата „пушка” е вложена сила. Ако имената на всички орѫжия, които хората иматъ, ги преведемъ на единъ разуменъ езикъ, какво щѣхме да разберемъ? - Имашъ ли ти пушка; наточенъ ли е ножътъ ти; кобуритѣ какъ сѫ; пушката ти добра ли е; барутъ имашъ ли; скоро война ще има ли? Сега, можемъ да говоримъ на такъвъ страненъ езикъ, но ако ще отидемъ на тая война, и ни биятъ, и обърнемъ гръбъ, че бѣгаме, войната не е излезла както трѣбва. Азъ бихъ желалъ да сме въ една война, въ която никога да нѣма бѣгащи. Позволява се малко бѣгане, отстѫпление по стратегически съображения. Но всѣкога да отстѫпваме въ живота, нѣма никакъвъ смисълъ. Да отстѫпвашъ въ религиозно отношение, разбирамъ, но въ научно отношение, въ обществено отношение, отвсякѫде да отстѫпвашъ, питамъ тогава - какъвъ смисълъ има? Че, ако жената постоянно отстѫпва, ако мѫжътъ постоянно отстѫпва, ако децата постоянно отстѫпватъ, какъвъ ще бѫде животътъ? Жената не всѣкога трѣбва да отстѫпва, нѣкой пѫть трѣбва да отстѫпва, а после трѣбва да напада. Кого? Мѫжа си. Нѣкѫде мѫжътъ трѣбва да отстѫпва, после трѣбва да напада. Тогава, щомъ мѫжътъ напада, жената трѣбва да се оттегли по стратегически съображения. Щомъ мѫжътъ има право да напада, жената ще отстѫпва. Ако неговата мисъль е права, ако неговитѣ чувства сѫ прави, ако той ще донесе благо на цѣлия домъ, тогава жената да отстѫпва. Щомъ жената мисли право, чувства право, мѫжътъ да отстѫпва за благото на дома. Ако жената напада, ако синътъ напада, ако дъщерята напада, всички ония хора, които може да ни нападнатъ, ако тѣхната мисъль е права, на мѣсто е тѣхното нападение. Следователно, вие гледайте на нападението, което имате, право ли е или не. Че ни нападатъ, то е единъ въпросъ; дали нападението има съобразность, то е другъ въпросъ. Кой не е нападнатъ отъ болести, кой не е нападнатъ отъ разочарования въ живота? Погледнете - нито царьтъ е свободенъ, нито владицитѣ, нито проповѣдницитѣ; и най-великитѣ хора, какви ли нападения не сѫ имали. Ако вие сте нападани, трѣбва да изучавате причинитѣ на това нападение. Казва се въ този стихъ: „Ще ни освободи отъ враговетѣ.” Кога? Когато ние станемъ учени хора, когато ние употрѣбимъ закона на Любовьта и да знаемъ, какъ да си служимъ съ своитѣ чувства, съ огъня. Разправяше ми една млада българка: „Азъ, казва, много добре живѣя съ мѫжа си, но съмъ изучила характера му. Щомъ го видя малко тъй, да напада нѣщо, ще донеса нощвитѣ, ще взема да сѣя брашно, ще наточа хубава баница съ масло. Като го нахраня, погледнешъ - поусмихне се. Веднага примиря тоя врагъ, превзема го, сключимъ миръ.” Всѣкога, когато се точи баница или се готви нѣщо хубаво, има нападение. Нѣма какво - ще сѣднешъ, ще наточишъ баница и онова горчиво чувство, онова строго лице, ония мускули, готови да се нахвърлятъ - поомекнатъ; човѣкъ стане мекичъкъ. Жената казва: „Азъ зная, че това се дължи на баницата; ако не бѣхъ разточила баница, лошо щѣше да стане.” Сега, преведете вие тая „баница”. Все ще трѣбва да се разточи нѣкаква баница. Българитѣ колеха кокошки, баници правѣха на всички турци и така спасяваха гърба. Ще се научишъ да точишъ баница. Ако си сиромахъ, богатъ ще станешъ, ако нѣмашъ вино, ще напълнишъ бъчвите съ най-хубавото 15 ÷ 20 годишно вино, ще насипешъ, ще черпишъ. Ще изтъчешъ най-хубавия платъ, ще направишъ най-хубави ризи, най-хубави дрехи, най-хубави обуща и т. н. То е вѫтрѣшно. То е една временна постѫпка, не е вѣчна постѫпка, защото, въ вѣчнитѣ процеси на нѣщата, работитѣ другояче сѫ сложени. При сегашния строй на нѣщата, трѣбва да изучавашъ. Единъ учитель ти далъ известенъ урокъ - ще го учишъ, иначе ще има цель скандалъ. Ти не си научилъ урока - ще минавашъ за слабоуменъ. Ти не ходишъ въ църква, не палишъ свещи, не се кръстишъ - ще минавашъ за безбожникъ. Такъвъ е сегашниятъ редъ и порядъкъ. Казвамъ: най-първо, временниятъ животъ, който е въ насъ, трѣбва да се хармонизира, после вѣчниятъ. Има една философия въ живота, дето работитѣ се разрешаватъ другояче. Разрешаватъ се по два начина. Азъ ще ви приведа следния примѣръ. Въ една кѫща, дето майката възпитава децата по всичкитѣ правила на съвременната педагогика и на всичкитѣ педагози, тия деца станали малко немирни, не усѣщатъ, че ще имъ дойде нѣщо много лошо. Единъ день й идва на умъ - да ги сплаши тия деца. Съ тояга ги плаши - не върви. Тогава, майката направила една страшна гугла, турила я на главата си; сѣдятъ петь деца, каратъ се, вдигатъ шумъ. Като влиза съ тази страшна гугла, като писватъ децата, тя махва само съ рѫката, после излиза; веднага хвърля гуглата и всичкитѣ деца се нахвърлятъ, казватъ: „Мамо, влѣзе едно страшно чудовище, щѣше да ни изяде!” Държатъ се за майка си. Ако ние сме отъ онѣзи непослушни деца, майката ще влѣзе съ своята гугла. То е една истина. Страшна е гуглата, ти не знаешъ, какво се крие задъ нея. Причината, дето е влѣзло злото - то е единъ признакъ, че има непослушни деца. Злото е, което стрива всички хора. Нито единъ отъ васъ не мисли, защо трѣбва, онова жито, да го стриемъ на камъкъ. Всички казвате, че е хубаво да се мѣли брашно на камъкъ. Отъ хиляди години, най-голѣмото нещастие е, че мелимъ брашното. Азъ може да ви го докажа, но не искамъ да доказвамъ, и да го докажа, е безпредмѣтно. Всички хора, които ядатъ така стрито на хромелъ[4] жито, и тѣ така, по сѫщия начинъ, се триятъ. Вие носите дрехи, ушити на машина, но всѣки день и вие се дупчите, както сѫ вашитѣ дрехи надупчени. Може да има нѣщо общо, може да нѣма. Рѣжете съ ножици, то е хубаво, то е творчество, но казвамъ: шитите дрехи не разрешаватъ крайнитѣ въпроси на живота, мляното брашно не разрешава крайнитѣ въпроси на живота. То е едно вѫтрѣшно състояние, което трѣбва да премелимъ. Туй, което сега мислимъ, туй, което сега вѣрваме, то е едно вѫтрѣшно състояние, не е онова състояние, което трѣбва да повдигне човѣка, да го направи свободенъ. Туй трѣбва да знаемъ ние. Не, че то е лошо. Временно заради насъ е добро, но за утрешния день е лошо. Ако това смлѣно брашно го държимъ мѣсецъ, два, година, две, то ще се развали, ще се вгорчи. Но, ако държимъ житото несмляно, и шесть хиляди години може да го държишъ, ще запази своята сила. Ако вземемъ твоитѣ мисли, чувства и желания, да ги направимъ на брашно, ще се вкиснатъ. Ти ще оставишъ всѣка твоя мисъль да бѫде цѣлокупна, и следъ шесть хиляди години да има сѫщата сила, та като посѣешъ, да израстне житото въ време на нужда. Всѣки единъ отъ васъ ще смѣли своитѣ чувства, но когато се мелятъ чувствата, когато ние се приспособяваме къмъ хората - ти мелишъ брашно; по тоя начинъ и ти постѫпвашъ като тѣхъ, мислишъ като тѣхъ, чувствашъ като тѣхъ. Брашното е смлѣно, хубаво е за сега, за днесь ти разрешавашъ въпроса, но утре, следъ 10 ÷ 15 години, туй смлѣно брашно ще се вгорчи. Положението ти тогава ще бѫде като на онзи българинъ, когото срѣщнали разбойници, взели му паритѣ, набили го много хубаво, освободили го и казватъ: „Да си вървишъ съ здраве.” Срѣщатъ го други разбойници, хубаво го набили и тѣ, защото не задържалъ, не скрилъ четири-петь кесии за тѣхъ. Той казва: „Де да зная, че и васъ ще намѣря.” Днесь насъ ни биятъ, че не сме задържали петь кесии за другитѣ, които ни обиратъ. Ти не си ясновидецъ, отде да ги знаешъ, че ще дойдатъ - не си задържалъ петь кесии за тѣхъ. Сега, ние се намираме въ положението да търсимъ свободата въ свѣта; желанието на всички съвременни хора е свободата. Всички съвременни хора търсятъ свобода; хиляди и хиляди хора измиратъ за свобода. Но какъвъ е този стремежъ на човѣшката душа, не сѫ разбрали. Една борба има въ религията. Навсѣкѫде има борба. Естествено е туй положение, при което, всички хора да живѣятъ добре, да бѫдатъ здрави, да иматъ достатъчно храна да ядатъ, да иматъ достатъчно свѣтлина, да ги освѣтява, да си иматъ кѫщица, обуща, дрехи. Туй е положението. Но въ свѣта трѣбва да идатъ толкозъ хора, за колкото има провизии, да може да живѣятъ. Въ сегашния свѣтъ, има повече сѫщества дошли, отколкото трѣбва. Тѣ сѫ неканени гости, и тамъ е нещастието. Изчисляватъ, колко души трѣбвало да има на земята. Хората не разбиратъ, какво нѣщо е живота. Криво имъ е, че има смърть. Два милиарда души сѫ много за Земята. По мои изчисления, тя може да храни едва 100 милиона души, два милиарда сѫ много. Всичкото нещастие е, че много сѫ хората на Земята. Ако станатъ четири милиарда, ще бѫде четири пѫти по-лошо, ако станатъ шесть милиарда, ще бѫде шесть пѫти по-лошо. Ако въ тебе твоитѣ мисли, желания и постѫпки прогресивно се увеличаватъ, не сѫ въ съгласие съ условията, при които живѣешъ, ти ще създадешъ нещастие въ себе си. Ти искашъ да бѫдешъ като нѣкой ангелъ; че ти трѣбва да ходишъ да помагашъ, нѣма да бѫдешъ само като нѣкой български министъръ, да приемашъ, да влизатъ и да излизатъ хора. И при менъ, нѣкой пѫть, идватъ хора. Азъ съжалявамъ, че си губятъ времето като дойдатъ при мене. Като му кажа нѣщо, казва: „Това го зная.” Той иска да ме лъже, че знае. Азъ казвамъ на себе си: „Ти, ако знаеше, щѣше да бѫдешъ здравъ, щѣше да бѫдешъ богатъ, щѣше да бѫдешъ уменъ, щѣше да можешъ да оправишъ свѣта. Понеже търсишъ другъ да тѣ оправя, тамъ е твоето невежество.” Дошълъ и пита: „Кажи ми, кѫде мога да намѣря Бога?” – „Ще Го намѣришъ тамъ, дето никога не се намира.” – „Кѫде?” – „Като тѣ турятъ въ гроба, тамъ ще Го намѣришъ.” За да идешъ при нѣкой човѣкъ, ти трѣбва да идешъ по закона на Любовьта. Идва той при менъ да ме изпитва, казва си: „Тамъ се явилъ единъ ясновидецъ.” Иде при менъ, или при който и да е. Ти отивашъ при нѣкой ясновидецъ, но по-невежи хора отъ ясновидцитѣ нѣма. Защото, единъ ясновидецъ нѣма да ти каже, какъ живѣешъ и какъ ще живѣешъ за въ бѫдеще, той ще ти разказва този животъ, който вече си живѣлъ. Да кажемъ: 10 ÷ 15 прераждания си живѣлъ престѫпенъ животъ, въ този животъ си пратенъ да страдашъ. Това не е никаква философия, една буболечка може да ти го каже. Азъ наричамъ ясновидецъ онзи, който може да създаде нѣщата, не да ги предсказва. Ще ти каже истината и ти ще му платишъ 50 ÷ 100 лева. Други пъкъ ще отидатъ при нѣкой хиромантъ. Хиромантията е наука, въ която има много нѣща за чистене. Тия линии на рѫката изразяватъ моя миналъ животъ, новата рѫка азъ градя сега. Когато единъ физиономистъ започналъ да разправя на Сократъ: „Ти си билъ такъвъ и такъвъ”, Сократъ казалъ: „Това бѣше така, но всичко това азъ го преживѣхъ, сега вече азъ съмъ другъ Сократъ. Азъ съмъ онзи Сократъ, когото жена му го поля съ легена отгоре и той бѣше въ състояние да каже: Дето има гръмъ, има и дъждъ, дъждътъ е благословение.” - Ама не е хубаво да имашъ една жена, която всѣки день да ти пѣе, не е хубаво да имашъ единъ мѫжъ, който е капелмайсторъ. - Какво има отъ това? Хванешъ едно дърво, раздрусашъ го; хванешъ единъ мѫжъ, радвашъ се; мѫжътъ тѣ хваналъ, раздрусалъ тѣ - ще види, дали сѫ узрѣли плодоветѣ ти, дали ще падне нѣкой плодъ. Ако падне, много хубаво, ако не падне, нищо не значи - зеленъ е още; ще узрѣе. Тълкуването - то е за васъ. Казвате: „Подиграва живота.” Да подигравамъ живота, значи да подигравамъ себе си. Ние криво тълкуваме нѣщата. Нѣкой пѫть човѣкъ е съ най-хубаво намѣрение да ти каже нѣщо, ти се обидишъ. Единъ мѫжъ, който обича жена си, то е хубаво, но криво е тълкуванието. Въ кривото тълкувание се ражда свадата. Една жена се оженила за единъ капелмайсторъ. Да се не обиждатъ музикантитѣ. Мѫжетѣ създадоха такта въ музиката, а женитѣ създадоха нотитѣ. Понеже мѫжътъ й обичалъ да маха, тя обличала слугинята си хубаво и той на нея „преподавалъ”, а после отивалъ да се извинява на жена си, казвалъ й: „Ще извинишъ, прекалихъ.” И тя го извинявала, за смѣтка на гърба на слугинята. Той мислѣлъ, че жена си бие, то се оказало, че слугинята. Но и господарката била умна, че като седѣла слугинята десеть години, казва: „Тази слугиня е много добра, тя е една отъ най-добритѣ слугини, ще й дадемъ 30 000 лева възнаграждение за добрата услуга.” „Да й дадемъ.” Тя опитала такта на господаря си. Слугинята, това е плътьта; като дойде капелмайсторътъ, нека се разправя. Щомъ се свърши този тактъ, нека дойде вашиятъ духъ - сѫщинскиятъ човѣкъ да се изрази. Тъй ще се изразятъ доброто и злото въ свѣта. Тѣ сѫ едно разрѣшение въ свѣта. Така, ние ще намѣримъ истинския начинъ, какъ трѣбва да живѣемъ. Сега вие мислите, че като кажете на единъ човѣкъ, че трѣбва да направи нѣщо, той ще го направи. Никога не спирайте единъ човѣкъ въ неговитѣ намѣрения и желания! Никога не го спирайте и не му налагайте: така трѣбва да направишъ. Кажѣте: „Много хубаво, отлично.” Не го спирайте, какво ще го спирате, нека той отъ себе си да се научи. Той пита: „Харесвашъ ли това нѣщо?” „Много добре, много хубаво.” При мене, преди десеть години, дойде единъ български поетъ. Следъ като ми чете своята поезия, стихове, казва - да си дамъ мнението. Азъ му направихъ една много малка, деликатна бележка, съ една много малка игла. И досега той ми се сърди, че съмъ му направилъ бележка. Никога вече не се яви. Не правете бележки на хората, оставете да си вървятъ, както знаятъ, по пѫтя. Ние страдаме отъ критикари. Кажи: „Много хубаво, отлично е стихотворението.” После, като дойде да ти се оплаква, да разправя, че не го четатъ хората, кажи: „Тѣ ще тѣ разбератъ следъ време, следъ десеть-двадесетъ години.” Казватъ: „Не струва това нѣщо.” Не, кажи: „Хубаво е.” Нека всѣки човѣкъ да се прояви, както Богъ го е наредилъ. Не давайте тонъ на извора. Нека всѣки изворъ извира тъй, както извира, не можешъ да го научишъ другояче. Има нѣщо въ човѣка, което не можешъ да заприщишъ, то е изворъ. Може после водата, която извира, да я канализирашъ, но не ограничавай изворитѣ, не ходи да ги заграждашъ, остави ги свободни. Сегашнитѣ хора все ограждатъ и развалятъ изворитѣ. Ние ставаме неспособни да проявимъ това, което е вложено въ насъ отъ Бога. Единъ-други се коригираме. Не се коригирайте, кой е правъ - и двама сте прави. Разберете: магическата сила на човѣшкия животъ седи въ живота и любовьта. Любовьта, отъ която произтича изобилието. Животътъ е проява на любовьта. Животъ, който изобилно тече, отъ него може да се явятъ изобилно мисли, изобилно чувства. Дето има изобилно мисъль, ще има и свобода. Ако ти не въздействашъ на първия процесъ на Божествения животъ, този животъ, самъ по себе си, ще се нареди; спасението въ свѣта ще дойде. Не мисли, че ние ще оправимъ свѣта. Всичкитѣ хора, каквито и да сѫ, колкото и да сѫ видни, трѣбва да бѫдатъ носители на Божественото. Всичкото заблуждение е, дето ние мислимъ, че допринасяме по нѣкакъвъ начинъ, за изменението на нѣщата съ критиката. Азъ направихъ опитъ съ тоя български поетъ, който се обиди. Той е казалъ на другъ: „Имаше право, но не трѣбваше да ми го каже.” Правъ е, не трѣбваше да го казвамъ. Азъ сега коригирамъ поведението си. Божията Любовь никога не коригирай! Каквато и погрѣшка да направи Провидението отъ ваше гледище, не коригирай, понеже ще си навлечешъ пакость на главата. Не коригирай Бога въ Неговитѣ постѫпки, не Го отричай! Живѣй съгласно съ Него. Че единъ си говори, че има Господъ; другъ - че нѣма Господъ - въ себе си което мисли, то е важно; то е вѣрую. Туй, което мисля за Бога, не е толкова важно, какъ живѣя - то е моето вѣрую. Това, което говорятъ отвънъ, то е другъ въпросъ. Всѣки единъ отъ васъ, доколкото той живѣе по Бога, доколкото прилага Неговитѣ закони, дотолкова е правъ. Каквито и да сѫ неговитѣ вѣрвания, азъ не се мѣся. Не коригирайте човѣка въ неговитѣ вѣрвания, вѫтрешни или външни! Или, казано другояче, не коригирайте Бога въ неговитѣ постѫпки, защото човѣкъ така постѫпва, както може. Сега законътъ е - не коригирайте! Не само вие всички не коригирайте, но и не казвайте: „Защо Господъ направи свѣта така?” А има единъ свѣтъ, създаденъ отъ насъ, отъ заблуждение. Вложете въ живота си новата любовь. Новата любовь азъ наричамъ днешното слънце, което изгрѣва. Преди хиляди години какъ е изгрѣвало слънцето, то е другъ въпросъ. Слънцето, което днесь изгрѣва, тази свѣтлина, която изпраща, ако вие я разбирахте и възприемахте както трѣбва, учени глави бихте станали. Съ закона на свѣтлината, ако съвременнитѣ учени хора се заемеха да го изучатъ, свѣтътъ щѣше да се оправи. Ако вие разбирахте закона на свѣтлината, вашитѣ работи щѣха да се оправятъ. Вие, за примѣръ, виждате червенъ цвѣтъ; ако можете да го динамизирате - да стане активенъ, да го очоплите като единъ плодъ, ще потече отъ него благодатенъ сокъ, изворъ ще излезе. Но червениятъ цвѣтъ, ако дойде въ дома ви, може да ви накара и да плачете. Зависи съ кой нюансъ на червеното си служите. Всичкитѣ враговѣ на червения цвѣтъ - отъ четиритѣ кьошета на дома - ще се втурнатъ вѫтрѣ. Но вие, ако знаете какъ да го посрѣщнете, ще бѫде добре. Ще наточите една баница по български съ точилката, тогава той ще ви донесе най-хубавото благо. Ако вие разбирате червения цвѣтъ и го използвате, както трѣбва, въ него има такива трептения, чрезъ които, съвременнитѣ учени хора могатъ да се домогнатъ до безсмъртие. Въ червения цвѣтъ има единъ видъ трептения, азъ ги наричамъ - трептения на безсмъртието; това сѫ ритмични трептения, тѣ ви носятъ безсмъртие, но трѣбва да знаете точно времето за тѣхното възприемане. Тѣзи животворни лѫчи на червения цвѣтъ, тѣзи трептения сѫществуватъ и идватъ точно навреме. Дойдатъ ли тѣзи лѫчи на слънцето, лѫчитѣ на безсмъртието, изложи се на тѣхното действие. Понѣкога тѣ произвеждатъ една обратна реакция и ти казвашъ: „Стига ми вече!” Не, точно тогава ще останешъ. Напуснешъ ли съ една секунда по-рано, и болестьта си остава. Или пъкъ обратно: една секунда само да стоишъ повече подъ въздействието на тѣзи лѫчи, болестьта пакъ остава. Навреме, и съзнанието ти да присѫства. Въ даденъ случай, когато тия вълни действатъ, който мисли за друго нѣщо, не може да ги възприеме. Умътъ ти ще бѫде концентриранъ, за нищо нѣма да мислишъ, да схванешъ тия трептения. Схванешъ ли ги, имашъ всичкото богатство, не ги ли схванешъ, ти ще ходишъ да дивѣешъ по гората. Туй е за червенитѣ лѫчи. Сега ние всички търсимъ тия трептения. Като наближатъ, тѣ обикновено влияятъ. Ако можешъ да прекарашъ тия именно червени лѫчи надъ единъ мършавъ, веднага той ще стане. Това е наука, която Христосъ разбираше и си служеше съ нея. Когато плюна, прогледа слѣпиятъ. Но кога плюна? Вие може да плюете, ама не знаете кога да плюете. Когато плюна Христосъ, то не бѣше на пѫтя, на улицата. На кое мѣсто бѣше? После Той не остави това изкуство, занесе го съ себе си. Свѣтътъ още не е готовъ за една велика наука. Ако сегашнитѣ лѣкари можеха така да плюятъ, чудеса щѣха да правятъ, но не знаятъ. Ако Христосъ дойде, тѣ първи ще бѫдатъ наоколо, да видятъ, по кой начинъ плюна и какъ се мажатъ тия очи. Като изучатъ това изкуство, ще кажатъ: „Да си върви, той не е специалистъ.” Има задачи, които ни сѫ дадени, за нашето щастие. Вие искате да бѫдете здрави, вие искате да бѫдете умни. Днешниятъ день носи всичкитѣ блага, но цивилизацията затвори цѣлото небе съ мъгла. Тука сте въ мъгла, горе - на Витоша, е свѣтло, чисто, и по-топло. Ако не вѣрвате, идете на Витоша, като излезете на 1500 метра, ще се увѣрите, че е ясно, има 22° топлина. Но понеже тукъ се говори, туриха пердета. Мъгла има, когато атмосферата е дисхармонична. Хубаво, ако сте силни, разпръснете мъглата! Ако вие сте силни, ако имате знание, сега, въ единъ моментъ, можете да отворите небето - да просвѣтне. Направете опитъ да се изясни съвсемъ, да изгрѣе слънцето. Сега седи тая мъгла и заповѣдва. Такава мъгла има въ умоветѣ на хората. Мъглата се разпръсва при вѣтъръ. Вѣтърътъ е мисленето. Ако твоята глава не мисли, мъглата ще седи. Щомъ седи тази мъгла, не можешъ да възприемашъ лѫчитѣ на слънцето, както трѣбва. Като изучавашъ свѣтлината на червенитѣ лѫчи една година, тъй както трѣбва, ще видишъ колко мощно и целебно е тѣхното действие. Ще почувствашъ живата, безсмъртната природа чрезъ тѣзи червени лѫчи, ще ги видишъ така, както никога не си ги виждалъ. Ако този хубавъ, ярѫкъ червенъ цвѣтъ можешъ да го видишъ, никога не можешъ да го забравишъ. Всѣкога, щомъ си спомнишъ за него, състоянието ти ще бѫде такова, като че си придобилъ цель свѣтъ. Богъ е оставилъ една велика тайна въ тия червени колебания, въ тия чудни трептения. Има една есенция, затворена отъ хиляди години въ този цвѣтъ и Богъ очаква децата Му да бѫдатъ досетливи и умни, че всѣки да си вземе толкова благо отъ него, колкото му е необходимо. Ние почти я отминаваме тази свѣтлина и постоянно се обръщаме и викаме за помощь. Той пакъ изпраща. Ние викаме, че нѣмаме животъ и умираме при голѣмото изобилие, което Богъ изпраща. И така ще умираме още дълго време. Ще ходимъ горе да се учимъ, пакъ ще се връщаме, ще ходимъ, ще се учимъ, ще се връщаме. Ще се връщаме, докато въ насъ остане истинското познание за благата, които ни заобикалятъ. Спасението въ свѣта зависи отъ нашето разбиране на онова, което вече сѫществува въ природата. Сега, ако ви кажа да бѫдете свободни, то значи да ви залъгвамъ, баница да ви правя. Да ви кажа да имате вѣра, то е пакъ залъгване. Вие вѣра имате, даже имате повече вѣра, отколкото трѣбва; дори страдате отъ излишна вѣра. Вие вѣрвате въ това, въ което не трѣбва да вѣрвате. Вѣрвате, че нѣкога, за вбѫдеще, ще бѫдете спасени. Азъ наричамъ туй голѣма вѣра, толкозъ силна вѣра азъ нѣмамъ. Азъ вѣрвамъ за днешния день, за утре - дали ще живѣя - това е голѣмъ наученъ въпросъ. Какви ще бѫдатъ отношенията за въ бѫдеще, то е велика тайна за мене. Отношенията, които Богъ ги има днесь, азъ ги зная, но какви отношения ще има за въ бѫдеще, това е великъ въпросъ. Желая днешнитѣ отношения, които имате къмъ Бога, да сѫ прави. Повдигнете се надъ срѣдата, забравете всички несгоди въ живота и кажете: „Всичко въ свѣта е за добро!” Иначе, какъ ще се оправдае у насъ онзи стихъ, дето казва апостолъ Павелъ: „Въ Бога живѣемъ, движимъ се и сѫществуваме”. Какъ е възможно въ Бога да живѣемъ и да се движимъ, и пакъ да бѫдемъ нещастни? Ние сме хора, които постоянно продаваме, успѣваме, взели сме повече, отколкото трѣбва. Хората страдатъ отъ изобилието. Вложете сега малкото въ себе си, вложете закона на червения цвѣтъ, който носи животъ. Отъ него всички се плашатъ. Христосъ казва: „Дойдохъ да запаля огънь.” И какво искате, ако се е запалилъ? Този огънь е вѣчниятъ животъ. Ако въ този животъ хората започнатъ да оживяватъ, какво има да се плашимъ - какво ще стане въ свѣта? Всички разумни хора трѣбва да оживѣятъ. Това е разбирането. Ако този огънь се е запалилъ, още по-добре. Дето има живъ огънь, хората живѣятъ, дето огъньтъ е изгасналъ, хората умиратъ. Тамъ, въ топлината, дето има по-голѣмъ огънь, има животъ, дето нѣма огънь, има страдание. Следователно щомъ имашъ огънь въ своята мисъль, щомъ имашъ огънь въ своитѣ чувства и постѫпки, ти живѣешъ; щомъ изгасне твоятъ огънь, щомъ изгасне този, червениятъ цвѣтъ, иде и свършването. Миналитѣ поколѣния, които нѣмаха топлина и свѣтлина, свърши се съ тѣхъ, тѣ оставиха само претенции. Сега не искамъ да правя изводъ, вѣрвамъ, че вие нѣма да бѫдете като това минало поколѣние. Азъ нѣмамъ право да предполагамъ и то ще бѫде престѫпно отъ моя страна, ако кажа, че и вие ще бѫдете като тѣхъ. Сегашното виждамъ, то не е за бѫдещето. Онзи, който може да ви гадае за 50 лева, много евтино гадае и малко казва. „Азъ ти плащамъ за невѣрнитѣ нѣща, които каза.” Всѣка една лъжа не струва повече отъ петдесетъ, сто, двеста лева най-много. Всички ония ясновидци и учени хора трѣбва да бѫдатъ носители на Божественото, трѣбва да носятъ връзката на живота. Казва Писанието - да се освободимъ отъ нашитѣ враговѣ. Нашитѣ враговѣ сѫ онѣзи, които заблуждаватъ, които спиратъ мисъльта, които спиратъ чувствата, които спиратъ добритѣ постѫпки, които ни залъгватъ съ бѫдещето. Настоящето, онова, което Богъ е вложилъ въ насъ, е важно. Вие познавате Бога. Всички Го познавате. И умирате, защото Го познавате, ако не Го познавахте, не щѣхте да умирате. Всички хора умиратъ, защото познаватъ Бога. Защо умира този, който познава Бога? Щомъ познавашъ Бога, Той ще тѣ подложи на единъ опитъ: нѣма да ядешъ отъ плода на познанието на доброто и злото. Тогава, като не изпълнявашъ закона, умирашъ. Казва Адамъ: „Чухъ гласа Ти, но убояхъ се, уплашихъ се.” Чулъ гласа на Бога и се скрилъ. Казвамъ, може да ви се вижда противоречие. Ако човѣкъ познае Бога и не носи Любовьта, и не живѣе въ Любовьта, той ще умре; ако познаешъ Бога и носишъ Любовьта, ще имашъ животъ. Ако познаешъ Бога и не носишъ Любовьта, ще умрешъ. Ако Го познавашъ и не Го обичашъ, ще умрешъ; ако Го познавашъ и Го обичашъ, ще живѣешъ. 16 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 17 януари 1932 г., София, Изгрѣвъ. [1] пранга (остар. ит. - тур.)- верига, окова. [2] букаи (остар. тур.)- окови. [3] Удъ (остар.) - телесенъ членъ, крайникъ. [4] хромелъ (гр.)- камъкъ на рѫчна мелница.

От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Вземи детето „А следъ отиването имъ, ето, Ангелъ Господенъ явява се на сънь Йосифу и казва: Стани, та вземи детето и майка му, и бѣгай въ Египетъ, и бѫди тамъ до когато ти река; защото Иродъ има да потърси детето да го погуби.” (Евангелие отъ Матѣя 2:13) Ще взема само нѣколко думи отъ 13 стихъ: „Вземи детето и майката”. Туй изречение се повтаря два пѫти въ сѫщата глава. Първиятъ пѫть - да вземе детето и майката и да иде въ Египетъ. Вториятъ пѫть - да вземе детето и майка му и да се върне въ Йерусалимъ, въ Израилъ. Да описваме известни събития, които сѫ станали преди две хиляди години, като една история и да не можемъ да извадимъ нѣкаква поука, то е само едно забавление, театрално забавление. Присѫтствувате вие на нѣкой концертъ, на нѣкое представление; следъ като излезете отъ представлението, може да си дадете единъ отчетъ какво сте придобила преди да идете на представлението се теглите на везни колко тежите, и като се върнете отъ представлението, пакъ се премѣрите на точни везни, да видите придобихте ли нѣщо или изгубихте. Ако искате да имате конкретна представа за придобивката, всѣкога когато човѣкъ трѣбва да придобие нѣщо на земята, той трѣбва да придобие единъ грамъ или една хилядна отъ грама, да има едно измѣнение въ неговата тежесть. Ние наричаме туй реалность. Представлението е било хубаво - вие сте доволни, нѣщо сте научили и има промѣна въ теглото ви. Другъ пѫть може да идете и да се върнете съ една загуба - не ви е харесало, и паритѣ сѫ отишли, и времето е отишло. Казвате „съжалявамъ”, но пакъ се утѣшавате, че сте придобили една опитность. Опитностьта на онзи, който се е изгорилъ на печката, каква е? Той има белегъ на рѫката, който всѣкога напомня, че печката, при всичката своя добрина по нѣкой пѫть, ако не знаешъ какъ да се отнесешъ съ нея, малко по своему, като професоръ, дава уроци на онзи, който се занимава чрезмѣрно съ нея. Нѣкои хора иматъ навикъ, особено като отидатъ въ село, постоянно да човъркатъ огъня; но това не е нѣщо важно, то си е тѣхна работа. Че други ходятъ на представление, и то си е тѣхна работа. Дали губятъ или печелятъ, то е тѣхна работа. Има едно взаимно отношение, което сѫществува въ свѣта, то ни интересува насъ Може нѣкое събитие преди хиляди години да е станало, но туй събитие е важно за менъ, въ дадения моментъ решава моята сѫдба Казвате: „Какъ така?” Много естествено, много проста работа Просто е за онзи, който разбира, но сложно за онзи, който не разбира. Води се едно дѣло отъ 25 години за 100 000 000 лева Ето последния моментъ, когато трѣбва да се рѣши туй дѣло. Менъ то ме интересува, защото и азъ съмъ единъ отъ наследницитѣ. Може въ началото да не ме е интересувало, но въ края, понеже идатъ известни облаги за менъ, казвамъ: Отъ това дѣло зависи моята сѫдба. „А следъ отиването имъ...”. Когато този ангелъ се явява на сънь на Йосифа и казва: „Вземи детето и майката и иди въ Египетъ”, тамъ думата на български е преведена „бѣгай”. Думата „бѣгай” е интензивна, много сериозна. „Иди” значи може да идешъ, може и да не идешъ. Като се каже „бѣгай” значи ще бѣгашъ, нищо повече, ти не може да не бѣгашъ. Въ английския езикъ има два спомагателни глагола, две частици за образуване на бѫдеще време или за изразяване на намѣрение: „shall” и „will”. Нѣкой англичанинъ казва: „I shall go” - значи: азъ ще ида. Може да иде, може и да не иде. Но ако каже „I will go” - значи, че непремѣнно ще иде, иска не иска - ще иде. Разбира се всѣки езикъ си има свои свойства. Езикътъ, то е разумното въ човѣка. Нѣкой пѫть ние казваме, че еди кой си човѣкъ не знае да говори правилно. Действително, човѣкъ трѣбва да знае да говори правилно, но три качества има, съ които речта е свързана: права мисъль, право чувство и права постѫпка; това значи право говорене. Не може човѣкъ да говори право, т. е. да говори перфектно единъ езикъ, ако не мисли правилно. Ако въ него има правилни чувства, правилни постѫпки, той не може да говори правилно, езикътъ му не може да е изященъ. Нѣкой може да каже, че лошитѣ хора говорятъ красноречиво. Не, единъ лошъ човѣкъ не може да говори красноречиво. Ония хора, на които музикалнитѣ чувства не сѫ развити, може да говорятъ, но следъ като слушашъ единъ човѣкъ да говори, следъ като каже нѣколко изречения ще знаешъ мисли ли правилно, чувства ли правилно, може ли да говори правилно. Речьта му, говорътъ му ще опредѣли какво е неговото вѫтрѣшно състояние. Тогава този човѣкъ, каквото и да ти каже, или както казватъ българитѣ, звѣзди да ти снема отъ небето, ти ще знаешъ мисли ли правилно, или не. Българинътъ има едно качество: той преувеличава нѣщата, за да бѫдатъ разбрани. Казва: „бѣга като куршумъ”, „бѣга като свѣткавица”, или „яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне”. То има мѣсто много хиляди и хиляди яйца да паднатъ, но тъй казва. Туй чувство е развито у българина, едно чувство на учудване. Сѫществуватъ въ главата ни два центъра наблизо, свързани съ него, не сѫ отпредъ на голата часть на челото, но подъ коситѣ сѫ скрити. Туй чувство спада къмъ тъй нареченитѣ морални чувства на човѣка. Ние се учудваме на величието Божие, на свѣта, на звѣздитѣ. Едно благородно чувство е то. Човѣкъ, който нѣма туй чувство, не е доволенъ. Той не може да преувеличава. Българина, колкото и да е силенъ въ преувеличението, ако му кажешъ: „Ти, който знаешъ да преувеличавашъ, кажи ми колко е голѣмо слънцето”, той ще каже: „Голѣмо е колкото цѣла Европа”. То е едно умаление. Въ неговия умъ Европа седи като нѣщо голѣмо. Може би у васъ има едно притѣснение. Вие се намирате като предъ единъ гадатель. Отивате при нѣкой да ви врачува на кафе, на бобъ, или пъкъ на восъкъ, или пъкъ на нѣкоя мида, разни гадатели има. Вие искате да знаете какво ще ви каже гадательтъ. Очаквате да ви каже нѣщо много хубаво. Но всѣки като иде при гадателя, има едно скрито желание: дано да му каже това, което той си мисли. Преди десетина години две сестри отъ Братството бѣха ходили при единъ гадатель й следъ като имъ врачувалъ, най-после имъ казалъ: „Ние имаме едно дружество, подарете 500 лева на нашето дружество”. Не е лошо човѣкъ да ходи при гадатели, но той и самъ може да си гадае. Гадатель всѣки може да стане. Ако ти сутринь ставашъ рано, можешъ да си гадаешъ. Ето какъ може да си гадаешъ, азъ да ви кажа-едно просто гадание. Излезъ и вижъ слънцето на ясно ли изгрѣва, или задъ облакъ. Ако изгрѣва на ясно, нѣма никакво облаче, цѣлиятъ день работитѣ ще ти вървятъ добре; ако има черни облаци, ако е намръщено, него день работата ти ще мяза на небето. Или като излезете сутринь и има вѣтъръ, вижте откѫде духа. Ако духа отъ изтокъ, ще има спънка. Ако е студено, пакъ ще има спънка. Ако нѣма никакъвъ вѣтъръ, работитѣ ще вървятъ добре. Ако духа задъ гърба, ще има попѫтенъ вѣтъръ, работата ще бѫде още по-добра. Тогава като тръгнете по пѫтя, ще гледате кого ще срѣщнете. Ако срѣщнете млада мома и тази мома е красива, работитѣ ви ще вървятъ добре; ако срѣщнете нѣкоя грозотия, работитѣ ще се оплетатъ. По всичко може да се гадае. Ако срѣщнете една баба съ патерица, и вашата работа ще бѫде такава. Срѣщнете нѣкой дѣдо, натоварилъ колата - и работата ви ще бѫде по сѫщия начинъ, и вие трѣбва да напълните колата. Като работите, да мислите. Но колата трѣбва да се напълни. Ще си гледате сами. Гледате - порой завлекълъ моста, отдето трѣбва да минете. Тогава времето ви казва: „Ще чакашъ, времето за твоята печалба не е дошло”. Ще наблюдавате колко време ще мине, докато направятъ моста - толкова време ще чакате, докато спечелите това, което мислите. Това сѫ правила за гадаене, сами да си гадаете. Пъкъ ако отивате при нѣкой гадатель, да знаете, че той нѣкой пѫть може да не си нареди бобовитѣ зърна както трѣбва. Азъ съмъ гледалъ какъ нѣкой гадатель не знае да нарежда зърната геометрически и затова не може да ви каже точни работи. Има линии ефимѣрни, отражения, и ако по линията на лъжата върви и нарежда зърната, а не по реалнитѣ линии, и заключенията му не сѫ права. Или пъкъ хвърля карти, но и това хвърляне има известни закони, а той не знае какъ да нарежда картитѣ; той не е билъ въ школата на гадателитѣ, научилъ нѣщо отъ дѣдо си, отъ баба си, но тѣ не сѫ знаели хубаво, нито дѣдото, нито бабата не сѫ имали това изкуство. Хвърля гадательтъ картитѣ, но. на 100 предсказания едва 10 се сбѫдватъ, 90 не се сбѫдватъ. Така е и при астролозитѣ: на 100 астрологически предсказания едва 10 се сбѫдватъ. Има нѣщо крива. Не че самата наука не е права, но ония данни, съ които борави, всички трѣбва да се преобразятъ. Астрологията е цѣла наука. Може да се предсказва какво има да става въ живота съ голѣма точность, но не всѣки знае. Майката може да знае какво има да става съ нейното дете, тя може да знае и историята му. Най-добрата гадателка, това е майката. Ако тя си записва всички свои състояния откакто е бременна докато се роди детето, тя ще знае историята. На туй дете и какво ще стане съ него. Това е когато съзнанието е будна. Ако тя като бременна си записваше и своитѣ сънища, и тѣ щѣха да й предскажатъ. Всѣки човѣкъ, който не е вещь въ тѣзи науки, ще изпадне въ суевѣрие. Суевѣрието е заблуждение, незнание, невежества. За примѣръ ти винаги искашъ гадательтъ да ти каже нѣщо хубаво. Азъ да ви кажа: Въ основата на всѣка душа Богъ е вложилъ нѣщо много хубаво, безъ изключение. Но животътъ отпосле се е развалилъ. Азъ имамъ една максима. Тя е следната: Миналитѣ добродетели сѫ настоящи престѫпления, и настоящитѣ престѫпления сѫ бѫдещи добродетели. Това е единъ законъ. Нѣкой дойде и казва: „Еди кой си е извършилъ едно голѣмо престѫпление”. Казвамъ: Извършилъ е едно престѫпление по силата на своитѣ добродетели. Тия престѫпления за въ бѫдеще пакъ ще се превърнатъ въ добродетели. Всѣко престѫпление, което е продиктувано отъ една добродетель, то е последствие, причината е доброто за едно лошо последствие. Туй последствие за въ бѫдеще, като се върне при своята причина, пакъ ще има сѫщитѣ резултати. Има единъ законъ въ Писанието, който казва, че всичко, което се случва на онѣзи, които любятъ Господа, ще се превърне за добра. Вие ще кажете: Какъ може да бѫде нашитѣ минали добродетели да сѫ сегашни престѫпления? Да ви приведа единъ примѣръ. Представете си, че до четири поколѣния, или 500 години назадъ, кой да е отъ васъ е билъ майка, ималъ дъщери и синове; вие сте ги обичали тъй добре, нѣжно, че сте били образецъ на окрѫжаващитѣ, сочатъ ви и казватъ: „Това е майка!”, всички ви похваляватъ. Обаче съ течение на времето майката остарява, умира, и децата умиратъ. Следъ четири поколѣния като дойдешъ на земята, твоитѣ деца не се раждатъ въ твоя домъ, но се родятъ въ другъ домъ; синъ ти и дъщеря ти сѫ станали вече 20-годишни, красивъ момъкъ и красива дъщеря въ нѣкое друго семейство. И ти си красива. Като влѣзешъ въ този домъ, тебе ти мръдне сърдцето като видишъ този момъкъ. Въ тебъ има желание като майка да го прегърнешъ. А бащата и майката на момъка казватъ: „Какво играятъ очитѣ на тази изедница”. И после става цель скандалъ, единъ небивалъ скандалъ, цела история. Значи любовьта на миналото е престѫпление въ настоящето. Защото материалнитѣ условия сѫ се промѣнила. Измиратъ тия хора. И тѣ бѣха красиви, и онѣзи бѣха красиви. Какъ стана това? Но да не ти дава Господъ. Следъ едно поколѣние целата тази фамилия идва отново, тази мома е пакъ майка, събиратъ се нейниятъ синъ и нейната дъщеря, събиратъ се бащата и майката, и тѣзи, които казваха, че е изедница, ставатъ нейни дъщери и синове. Тя ги прегръща, милва - примиряватъ се. Онзи, който знае, ще каже, че голѣмиятъ скандалъ на любовь се превръща, сега се прегръщатъ, гощаватъ се. Невежитѣ философи, които нищо не знаятъ, казватъ: „Това може ли да бѫде така?” Това за глупавитѣ не може, за ученитѣ може. За онѣзи, които знаятъ истината, може; за онѣзи, които, не знаятъ, не може. За онѣзи, които знаятъ мѫдростьта, може; за които не знаятъ, не може. Въпросътъ е дали човѣкъ се преражда или не. Смисълътъ на живота е въ прераждането. Вземете го въ букваленъ и въ преносенъ смисълъ. Нѣкой казва: „Азъ не искамъ да се прераждамъ”. То не зависи отъ тебъ. Другъ казва: „Азъ не искамъ да гледамъ”. Но гледането осмисля живота. При силната свѣтлина ти си затваряшъ очитѣ. Но смисълътъ на живота е да имашъ очи. Нѣкой казва: „Азъ не искамъ да слушамъ”. Но смисълътъ на живота е въ слушането. По нѣкой пѫть може да затворишъ ушитѣ сѫ Хората материално сѫ заинтересовани отъ гледането. „Ако човѣкъ се преражда, тогава напразно е дошълъ Христосъ да умира заради хората”. То е крива философия. Ти не разбирашъ защо Христосъ е дошълъ на Земята, ти не разбирашъ защо човѣкъ се ражда, не знаешъ защо Богъ е създалъ свѣта така. Това не е произволенъ законъ. Това е законътъ на Битието. Въ свѣта всичко се преражда безъ изключение, и не само веднъжъ, но милиони пѫти се преражда Нѣкой пита: „Като се прероди единъ човѣкъ, той ще прилича ли на сѫщия човѣкъ отъ миналия животъ?” Жабата като се прероди волъ, нѣма да бѫде жаба, на волъ ще мяза. Волътъ като се прероди въ човѣкъ, на човѣкъ ще мяза. Човѣкъ, ако се прероди на волъ, нѣма да мяза на човѣкъ, но на волъ ще мяза, и обратното. Азъ сега не защитавамъ истината не си позволявамъ да я защитавамъ, азъ изнасямъ истината Една истина, която се нуждае отъ моята защита, тя е стара баба. Истината нѣма нужда отъ защита. Истината е най-силното нѣщо въ свѣта. Всѣки, който иска да прогресира, трѣбва да се развива за себе си. Човѣкъ трѣбва да разбира истината, не да я защитава. Азъ като човѣкъ другояче не мога да раста Истината за мене е едно условие, за да раста правилно. Въ туй отношение, ако се откажа отъ нея, азъ ще осакатя себе си, пъкъ ще осакатя и своитѣ ближни. Затова именно трѣбва да говоря истината За какво ще защитавамъ свѣтлината? Тя сама се защитава Тази свѣтлина е тъй необходима за моето растене, какво ми коства да кажа, че свѣтлината иде отъ слънцето? Нѣкой ще ме убѣждава, че свѣтлината иде отъ свещьта, че тази свѣтлина, която имамъ, била отъ лампитѣ. Само на менъ не може да ми каже, че тази свѣтлина е отъ лампитѣ, тя отъ лампитѣ не може да дойде. Свѣтлината идѣла отъ лампитѣ, отъ огъня, отъ свещитѣ. Излиза отъ тѣхъ нѣкаква свѣтлина но тя не иде отъ лампитѣ, свѣтлината иде само отъ едно мѣсто. Следователно тази свѣтлина има свой проводникъ; може да има хиляди и милиони отражения, то е другъ въпросъ. То е свѣтлината на отраженията, тя не е онази истинска свѣтлина. Истинската свѣтлина оживѣва човѣка. Тази свѣтлина, ако падне върху мъртъвъ човѣкъ, той ще оживѣе. Тази свѣтлина, като падне върху ума, човѣкъ започва да мисли. Като падне тази свѣтлина върху сърдцето, ти веднага чувствувашъ, че си въ Царството Божие, свѣтлината е вѫтрѣ. Споредъ свѣтлината, която хората иматъ, е и философията имъ. Западнитѣ народи мислятъ, че сѫ по-умни отъ източнитѣ. Източнитѣ народи въ нѣкои отношения сѫ по-умни отъ западнитѣ. Източнитѣ народи съгрѣшиха въ друго. Тѣ не се водиха споредъ свѣтлината, която имаха, но когато придобиха знанието въ тази вѣчната свѣтлина, въ тѣхъ се роди най-голѣмиятъ егоизъмъ, яви се факирството, йогийството, поискаха да станатъ йоги, адепти, учители. Ако идешъ на Изтокъ, ще видишъ цѣли общества отъ факири, чудесии правятъ споредъ европейцитѣ. Пъкъ то какви чудесии, нѣма никакви чудесии. Чудесиитѣ на единъ факиръ се равняватъ на какво? Ако азъ взема една гумена ластична топка и я надуя, тя стане голѣма, но като излезе въздухътъ, тя спадне; онзи, който не знае може да мисли, че е нѣкакъвъ фокусъ. Но въ факирството никакви чудесии нѣма. Просто ще напълнишъ питката съ въздухъ и тя ще се увеличи. Тия чудесии, които ги правятъ факиритѣ, това сѫ сѣнки на реалностьта. Реалностьта има три качества, които вървятъ съ нея. Реалностьта носи животъ, носи свѣтлина, реалностьта носи и свобода. Всѣко едно явление въ свѣта, отъ какъвто и да е характеръ, което не носи тия тритѣ качества, то е фиктивно, то не е реално. Нѣкой човѣкъ тѣ увещава: „Азъ следъ 10 години ще имамъ голѣмо наследство и на тебъ ще дамъ единъ милионъ”. Какъ ще познаешъ дали това ще стане? Азъ зная, че следъ 10 години той нѣма да има 10 милиона, това сѫ въображаеми нѣща. Азъ считамъ реално само туй, съ което въ даденъ моментъ разполагамъ, а не това, съ което за въ бѫдеще ще разполагамъ. Не считамъ за реални и тѣзи нѣща, съ които съмъ разполагалъ въ миналото. Това сѫ относителни нѣща. Реалностьта е нѣщо, съ което сега разполагамъ, туй, което никой не може да ми го вземе въ даденъ случай. То е тази Божествена реалность въ свѣта, съ която мога да оперирамъ. „Стани, та вземи детето и майка му...” Детето, това е реалностьта. Туй дете е човѣшкото „азъ”. Въ момента, въ който съзнавашъ, че си „азъ”, едно живо разумно сѫщество, туй дете въ тебъ се е родила. Това е новиятъ човѣкъ. Ти ако не съзнавашъ въ себе си новото, новиятъ човѣкъ не е роденъ. Не е въпросъ имашъ ли душа или не. Ти мислишъ, че душата е вънъ отъ тебъ. Всѣко нѣщо, което е вънъ отъ тебъ, то не е реално. Твоята кѫща вънъ отъ тебъ ли е? Тя не е реална, понеже е вънъ отъ тебъ. Следъ време ще се разруши. Следъ година, две, три, десеть, двадесетъ, тридесетъ, сто, двеста години самото време ще я разруши и нищо нѣма да остане отъ нея. Ще дойдатъ други, ще преустроятъ твоята кѫща; ако дойдешъ следъ 400 ÷ 500 години, нѣма да има нищо. Даже тѣлото, което имашъ, и то не е реално. Виждашъ, твоята кѫща се измѣня. Малкото дете е все около майка си, после расте, расте и ето го момъкъ, ще му израстватъ мустачки. Ако мустачкитѣ сѫ вирнати нагоре, това е добъръ признакъ, този момъкъ е здравъ. Ако мустацитѣ сѫ надолу, той е загазилъ вече. Ако е мома, коситѣ й ако сѫ дълги до петитѣ, тя е здрава, пълна съ чувства, тази мома е съ богати чувства. Щомъ започнатъ да осиромашаватъ чувствата, коситѣ почватъ да намаляватъ. Чувствата на човѣка сѫ свързани съ неговитѣ коси. Неговата интелигентность е свързана съ гладкостьта на лицето. Колкото лицето е по-гладко, толкова този човѣкъ е по-уменъ. Това помнете. Колкото лицето е по-грубо, толкова неговитѣ мисли сѫ по-груби. Колкото коситѣ му сѫ по-груби, толкова той е неодѣланъ. Богатъ е той, но и чувствата му сѫ такива. То сѫ общи работи. Дългитѣ коси показватъ богатството на чувствата, туй е правило. Чувствата при единъ отличенъ умъ могатъ много добре да се разбератъ. При това зависи, красивото лице когато е хармонично съпоставено, тогава и умътъ, и сърдцето добре сѫ работили. За примѣръ ако сѫ доставени добре, съразмѣрно бузитѣ, вѣждитѣ, устата, очитѣ, ушитѣ - всичко това показва вѫтрешната доброта на човѣка. Всѣки човѣкъ е основанъ на нѣщо разумно. Нѣма линия въ човѣшкото лице, която да е излишна. Всѣка линия, точка, размѣръ, цвѣтъ на човѣшкото лице говорятъ за качества или недѫзи, за вѫтрѣшенъ животъ. Нѣкои линии сѫ неподвижни, понеже съотвѣтнитѣ способности, съотвѣтнитѣ чувства не сѫ започнали да функциониратъ. Но щомъ почналъ да функциониратъ способноститѣ и чувствата, тия линии ставатъ подвижна. Има линии на лицето, които сѫ подвижни. Когато хората сѫ много чувствителни, близо около устата имъ има едно едва забележимо движение. Когато нѣкой е много чувствителенъ, едно мърдане има на устата. Или когато нѣкой е нервенъ, има мърдане на лицето, има свиване или разпущане на лицевитѣ мускула Азъ съмъ забелязалъ много пѫти музиканти, които учатъ музика; учатъ добре, но и тѣ, и професорътъ имъ правятъ такива гримаси, които сѫ неприятни. Има движения, съ които може да се изрази нѣщо велико, идейно, но безъ да се правятъ гримаси. Нѣкой цигуларь си чупи тѣлото, наведе се надолу, после се изправи, прави всевъзможни движения съ тѣлото и главата, прави гримаси; може да е добъръ цигуларь, не го отричамъ, но съ такова свирене не може да даде концѣртъ между ангелитѣ и светиитѣ. Тѣ ще кажатъ: „Иди най-първо да се научишъ главата какъ да си държишъ, после цигулката си какъ да държишъ и лѫка какъ да го теглишъ”. Има едно теглене на лѫка, което е специфично за добрия цигуларь. Казвамъ: Има връзка между майката и детето. Магията на цигулката седи въ лѫка, после седи въ тона. Родениятъ цигуларь знае какъ да тегли лѫкъ, прави едно особено движение на лѫка така, че цѣлата публика е въ възторгъ. Но туй движение на лѫка съотвѣтствува на неговия умъ. Ако той не знае какъ да движи лѫка, тоноветѣ не сѫ правилни. Азъ правя опити по музика, да видя какво влияние има лѫкътъ. Не искамъ да дамъ своето изкуство. Взимамъ човѣшката рѫка. Всѣки единъ човѣкъ е артистъ. Азъ взимамъ цигулката въ широкъ смисълъ. Дѣсната рѫка, това е лѫкътъ, лѣвата рѫка, това е рѫката която свири, ще даде изразъ на тона. Ако ти не знаешъ какъ да движишъ рѫцетѣ си, ще загазишъ. Много нещастия въ свѣта зависятъ отъ неправилното движение на рѫцетѣ. Много щастливи случаи зависятъ отъ махането на рѫката. Онѣзи, които сѫ изучавали науката за движението, а това сѫ индускитѣ учени и адептитѣ, иматъ такива движения, че като сѫ между свирѣпи животни, само съ едно вдигане на рѫката по известенъ начинъ, безъ да говорятъ, стѫписватъ се животнитѣ. Махането на рѫката трѣбва да образува едно особено движение, което е въ съгласие съ Природата. Щомъ махнешъ по този начинъ, ти предизвиквашъ всичкитѣ силови линии и тѣ по този начинъ ти помагатъ. И ти имашъ цѣлата разумна Природа на своя страна. Нѣкой отъ васъ ще каже: „Защо трѣбва да живѣя?” За да знаешъ, какъ да ходишъ отмѣрено. За примѣръ: вие не сте изучавали отмѣрения ходъ на краката. Едно дете като го пращате на училище, още съ тръгването, отъ първитѣ три, четири, десеть крачки може да разберете ще има ли успѣхъ този день или не. Не че това е нѣщо злокобно, но въ него вече сѫществуватъ тия движения на неговата мисъль. Детето върви несъзнателно, естествено, но вѫтрѣ въ него вече е заложено какво ще бѫде днесь положението и то се движи споредъ вѫтрешнитѣ импулси. Ако съ излизането отъ вратата почва да тича припрено, нѣма да има успѣхи. Туй дете може да го спаси само нѣкой добъръ човѣкъ, добъръ учитель, който да му обърне внимание. Ако не се яви такъвъ човѣкъ, така ще се свърши деньтъ безъ придобивки. Другъ примѣръ: когато се направи нѣкоя бомба, този, който я е направилъ, я е направилъ така, че при най-малко експлозивъ да направи известна пакость. Значи тази бомба е силна, когато се докоснешъ до нея. Учениятъ човѣкъ, умниятъ човѣкъ може да обезврѣди тази бомба, като извади отъ нея запалителнитѣ, взривнитѣ вещества. Въ всѣки единъ човѣкъ по нѣкой пѫть се складиратъ известни взривни вещества и той, безъ да знае това, се чуди, че нѣкоя бомба нѣкой день за дребно нѣщо е експлодирала. Може никой да не види, но вие съ години не можете да забравите нѣщо, което сте преживѣли. Не само отвънъ, но и вѫтрѣ ставатъ силни експлозии. Или рѣшишъ въ себе си, въ своята мисъль, да поправишъ нѣщо; години минаватъ, не можешъ да поправишъ живота си, въпреки, че мислишъ и искашъ да оправишъ нѣкой недостатъкъ. Истинската наука, Божествената наука има пѫть, по който може да се постигнатъ положителни резултати, добри условия за земята и за небето. Само тази Божествена наука може да ни изправи, че даже въ този неустойчивъ вѫтрѣшенъ животъ ние може да използуваме пѫтя на тази наука. Тукъ човѣкъ може да уреди своя животъ, ако, бѫде крайно разуменъ. Ние живѣемъ въ единъ свѣтъ, дето сѫществува най-разумното Сѫщество, но предъ лицето на Бога всѣки день какви ли глупости не вършимъ. Тѣзи глупости, които хората не виждатъ, има други сѫщества, които ги изваждатъ на явѣ и ни коригиратъ. При това въ насъ не се заражда желание да се изправимъ, но си правимъ оглушки. Това е въ реда на нѣщата. Да допуснемъ, че вие седите така. Нѣкои отъ васъ, както виждамъ, имате една поза много неестествена. Нѣкои отъ васъ ще ме разбератъ много криво. Срѣщатъ единъ старъ българинъ, който не дочува, и го питатъ: „Дѣдо, кѫде си ходилъ?” - „Купихъ си новъ калпакъ.” „Кѫде отивашъ?” - „Хубавъ, лошъ - купихъ го вече, ще го нося.” Той е съсрѣдоточенъ въ калпака, той мисли, че го питатъ за калпака. Другиятъ дори не подозира, че дѣдото си е купилъ новъ калпакъ. Онзи, който е измислилъ калпака, философия е ималъ. Защо турятъ хората калпакъ или шапка на главата? Женитѣ носѣха шамии[1] понеже разбраха че съ шамии тази работа нѣма да стане - това означава подчиненость - започнаха да носятъ шапки като мѫжетѣ. После почнаха да си стрижатъ коситѣ. Дългитѣ коси показватъ подчиненость, подчинени трѣбва да бѫдатъ. Но мѫжътъ криво разбира подчинението, и жената го разбира криво. Човѣкъ разумно трѣбва да се подчини, не глупаво да се подчинява. Ти ще се подчинишъ разумно. Единъ чувалъ отъ 100 килограма не можешъ да го вдигнешъ, да го пренесешъ, ще повикашъ нѣкой силенъ човѣкъ; ще отстѫпишъ, този човѣкъ ще го вземе на гърба си. Ти ще благодаришъ, че той е силенъ и може да го носи. Ще благодаришъ, че той въ дадения случай ти помага, че носи чувала. Може да ти каже: „Малка е силата ти.” Ще признаешъ, че е малка. Ако този юнакъ вдигне чувала, то е за негова слава. Ако той съ единъ юмрукъ тѣ прострѣ на земята, питамъ, неговата сила на мѣсто ли е? По нѣкой пѫть ние идваме до друга философия. Казваме: „На силния трѣбва да се създаде нещастие, за да не прострѣ другия на земята.” Много добре, съгласенъ съмъ. Нѣкой пѫть пожелаватъ да полежи една-две години на легло; следъ като е билъ нѣкого, битиятъ ще каже: „Господи, три години да лежи, да знае той кога е билъ юнакъ.” Ако искашъ нѣкой слабъ човѣкъ, който нѣма тази сила, да лежи на гърба си три години, нѣма никакъвъ смисълъ въ това. Слабиятъ трѣбва да стане силенъ” а силниятъ трѣбва да стане разуменъ. Слабиятъ най-първо трѣбва да стане силенъ” когато стане силенъ” той трѣбва да стане разуменъ. Щедриятъ трѣбва да стане първо богатъ” после да стане щедъръ. Богатъ като стане, въ богатството ще се прояви неговата щедрость. Онзи, който трѣбва да се научи на закона на икономията, трѣбва да стане сиромахъ. Защото сиромашията ще го научи на великата икономия, отъ малкото въ даденъ случай да може да пести така че добре да живѣе. Нѣкой казва: „Азъ не Съмъ наученъ.” Ще се научишъ. Въ богатството нѣма нужда отъ икономия, но въ сиромашията има нужда отъ икономия. Когато богатиятъ стане икономистъ, когато сиромахътъ стане щедъръ, то не е въ реда на нѣщата, но външниятъ свѣтъ е обърнатъ съ главата надолу. Сиромаситѣ хора сега на теория сѫ много щедри, тѣ даватъ. Всѣки единъ отъ васъ знае, че мнозина казватъ: „Да стана азъ богатъ, това ще направя, това ще направя”, това, онова, какво ли не правятъ. Но щомъ станете богати, вземете друго правило, обръщате другъ листъ, казвате: „Другояче трѣбва да се живѣе.” Човѣкъ, когато стане богатъ, тогава трѣбва да дойде тази идея въ него, тогава той трѣбва да дава. Ако не дава богатиятъ, ще му се случи най-голѣмото нещастие. Всичкитѣ богати хора, които страдатъ, страдатъ по единствената причина, че не даватъ. Всички сиромаси хора страдатъ по единствената причина, че не икономисватъ. Ако сиромахътъ не икономисва и ако богатиятъ не дава, и двамата еднакво ще пострадатъ. Сега, да направимъ една вѫтрѣшна връзка. Всичко въ свѣта си има свой вѫтрѣшенъ смисълъ. Казва ангелътъ: „Вземи детето си.” За Христа казваме, че Той е пратенъ отъ Бога, но Христосъ е единъ символъ, или единъ идеалъ за човѣка, за онова Божественото, което ще се роди въ всѣка душа. Душата единъ день ще бѫде майката, тя ще роди едно дете. Нѣма да остане никой бездетенъ. Онѣзи, бездетнитѣ хора сѫ осѫдени на смърть. Помнете това нѣщо. Нѣкой казва: „Азъ нѣма да се женя.” Оставете вашата женитба. Ти ще раждашъ! Нѣма да се женишъ, сватба нѣма да има, попове нѣма да тѣ вѣнчаватъ, но ще раждашъ. Бащата нѣма да го има. Безъ баща ще родишъ. Вие въ вашата мисъль ще кажете: „Кѫде е бащата?” Майката е тамъ, бащата го нѣма. На онова, което се роди, ние не търсимъ бащата, важно е онова, което се роди, каква благость ще донесе въ свѣта. Кѫде бѣше бащата на Христа? Когато Му казватъ, че майка Му и баща Му се смущавали, Тай казва; „Азъ зная кой е баща ми. Баща ми не е тукъ на Земята.” Ако мислишъ, че твоятъ баща и твоята майка сѫ тукъ на Земята, ти живѣешъ въ една лъжа. Ако баща ти и майка ти ги нѣма, ти си въ Пѫтя на Истината. Баща ти и майка ти не могатъ да живѣятъ на едно мѣсто, да вдигатъ скандалъ. Но пакъ ме разбирайте добре, да не влѣзе въ ума ви една крива идея. Подъ думитѣ „майка” и „баща” всѣкога се разбира една вѫтрѣшна цѣлокупность. Бащата и майката сѫ на едно мѣсто и двамата. Ангелъ Господенъ явява се на сънь на Йосифа и му казва: „Вземи детето и майка му и иди въ Египетъ.” Когато ти слушашъ вѫтрешния гласъ, то гласътъ на твоя Баща е, Който говори. Майката е тукъ. Всичкитѣ хора наоколо представляватъ твоята Майка. Това, което изпитвашъ въ себе си, то е онзи невидимъ Баща, Който говори, и когато хората слушатъ Неговия гласъ, Той ги благославя. Когато не Го слушатъ, тогава имъ дава най-голѣмитѣ страдания. Въ Него нѣма лицеприятие. Най-малката погрѣшка, която може да направишъ, веднага дойде този гласъ отвѫтрѣ и може да ти каже: „Ти си направилъ това, но нѣма нищо, така трѣбва да бѫде!”. Не, не. Има единъ животъ, който трѣбва да бѫде идеаленъ, върху който се обуславя нашето бѫдеще. Направишъ ли погрѣшка, веднага ще я изправишъ. Ако пъкъ ти си щастливъ, направи така, че и другитѣ да сѫ щастливи. Този животъ, който го имаме, ще го изгубимъ. Нѣма да се минатъ 30, 40, 50 години, всичко ще изгубимъ. Питамъ тогава, каква е реалностьта на сегашния вашъ животъ? Опитностьта, която ще имате. Всички възвишени сѫщества сѫ преживѣли това. Нѣкои отъ васъ може да иматъ тази опитность. Тази опитность - да направите другитѣ щастливи, да ги зарадвате съ нѣщо - да бѫде едно рѫководно правило за васъ. Ние нѣкой пѫть се самозаблуждаваме отъ временнитѣ нещастия, които ни сполетяватъ, отъ временнитѣ страдания, които идватъ, но всичко ще дойде и отмине, живѣемъ въ единъ свѣтъ преходенъ. Не сме само ние въ свѣта, не е само нашето благо важно въ свѣта, но благото на толкозъ. Милиарди сѫщества, които може да взематъ участие въ нашия животъ, както и ние въ тѣхния. Следъ като съмъ щастливъ, азъ трѣбва да работя за щастието на всички други сѫщества около мене. Казва се: „Вземи детето и майка му и иди въ Египетъ, и бѫди тамъ, докато ти река.” Вземи детето на твоята душа, твоето „азъ”, туй, което е съзнанието, че си човѣкъ, туй, което за въ бѫдеще ще живѣе, туй, което трѣбва да расте и да се развива въ насъ - то е новиятъ човѣкъ. Ние го наричаме свещена идея, свещена мисъль, свещено чувство, свещена постѫпка; туй е човѣкътъ въ миниатюръ, който за въ бѫдеще ще се развие. Всичкото бѫдеще е за него. Туй е може би най-малкото детенце не знае още какъ да говори, но бѫдещето е за него, не е за тебъ, стария. Ти, ако си старъ човѣкъ, ти си Йосифъ. Ти, който вземашъ сега детето на физическия свѣтъ, ти си Йосифъ, който вземашъ грижата. Ще хванешъ магарето, ще качишъ детето и ще идешъ въ Египетъ. Но туй дете за въ бѫдеще ще обърне вниманието на свѣта, не неговата майка, не Йосифъ, но самото дете. Словото, силата, която излиза отъ него, то ще обърне свѣта. Именно въ това дете е силата, която ще повдигне твоята душа. Отъ него каквото дойде, всѣка душа ще се въздигне, защото всѣка душа се повдига отъ „аза”, който „азъ” расте и се развива. Душата сама по себе си не може да се въздигне, ако не рода. Казвате: „Душата е само майка.” Ти си майка; ако нѣмашъ деца, тогава защо се наричашъ майка? Щомъ искашъ да бѫдешъ майка, роди него, което да го отхранишъ, че като идешъ въ другия свѣтъ да занесешъ едно дете. Всѣки единъ отъ васъ като иде въ небето, ако носи дете, ще го приематъ, ако не, ще го върнатъ назадъ, нѣма да го приематъ. Тогава, ще кажете, всички жени, които сѫ родили деца, ще се спасятъ, а всички мѫже и ония жени, които сѫ бездетни, какво ще правятъ? То е криво разбиране на въпроса. Въ раждането на едно дете, или въ раждането на „азъ” въ нашата душа взиматъ еднакво участие и сърдцето, и умътъ; туй „азъ” го наричамъ Божественото съзнание, туй, което опредѣля нашето битие като човѣкъ; въ раждането му взиматъ участие нашиятъ умъ и нашето сърдце. Тѣ сѫ слугитѣ, които служатъ на това дете. Тогава какво ще стане, ако умътъ потупва детето и ако сърдцето потупва детето? И ако майката го остави да ходи навсѣкѫде - по театри, концѣрти, забавления, по любовни работи? Ние хората отъ любовни работи умираме Твоятъ възлюбенъ отвънъ нѣма да тѣ спаси, ти ходишъ да гонишъ Михаля. Това, което тѣ спасява, е твоятъ Господъ вѫтрѣ, туй, което е родено въ твоята душа. Че възлюбената е нѣкаква жена или възлюбениятъ нѣкакъвъ мѫжъ, това сѫ заблуждения. Ще се женишъ за една жена, за втора, трета, четвърта и най-после ти отивашъ, свършвашъ съ тѣхъ заедно. Питаха Христа: „На кого отъ тѣзи седмината братя ще бѫде жената?” - „Не разбирате. Въ възкресението нито се женятъ, нито за мѫжъ отиватъ”. Идеята е детето, което трѣбва да се роди. Душата ми ще бѫде майката, а отвънъ - това сѫ временни отношения, не се лъжете. Ако вѫтрѣ нѣма бракъ, външниятъ е лъжливъ. Ако вѫтрѣ нѣма дете, и външнитѣ деца сѫ лъжлива Ти вѫтрѣ нѣмашъ нищо родено, отвънъ имашъ. То сѫ кукли. Колко момиченца иматъ по 4 ÷ 5 кукли, значи че петь деца иматъ. Кога сѫ ги родили? Че тия кукли иматъ бащи - ония, които сѫ ги направили. Колкото е реална куклата на малкото дете, толкова е реално и детето на една майка, която го родила. Отношението е сѫщото. Ако въ твоето съзнание е родено детето, усѣщашъ, че има нѣщо въ тебъ, което живѣе, и ти се радвашъ на живота, не се обезсърдчавашъ, има нѣщо, за което ти живѣешъ, чувствувашъ една неопредѣлена радость въ себе сѫ. Всичкитѣ жертви, всичкитѣ страдания сѫ на мѣсто, чувствувашъ, че има защо да страдашъ. Сега си бездетенъ - нѣма защо да страдашъ, да живѣешъ. Сега, азъ оставямъ външното. Вашитѣ възгледи сѫ неправилни, искамъ да дамъ насока на вашитѣ възгледи. Ако искате да знаете смисъла на вѫтрешния животъ, силата се крие тамъ - въ детето. Всѣки единъ човѣкъ трѣбва да щади, да почита това дете. Като видишъ, че единъ човѣкъ има това дете, почитай! Защото ще направишъ крайно престѫпление, ако не зачиташъ това, което е родено въ името Божие въ душата, защото ако не вземешъ участие въ тази работа, ако не я зачиташъ, ти ще понесешъ най-голѣми последствия. Ако само се опиташъ да наврѣдишъ на него, ти ще изчезнешъ отъ лицето на земята. Ако се опиташъ да наврѣдишъ на детето, както Ирода, ще изчезнешъ. Туй дете ще остане! Бѫдещето е на него. Писанието казва: „Ако не се родите изново отъ вода и духъ.” Казвамъ: Ако въ васъ туй новото,” Божественото не се роди въ вашата душа, ако вие не се почувствувате въ положението на една майка, че да имате нѣщо, за което да живѣете, то нѣма да бѫде една проста мисъль, едно просто чувство, една проста постѫпка, то ще бѫде нѣщо реално. Тогава вашето лице ще се освежи, ще имате мощь. Даже, въ природата, онази страхливата кокошка, която и отъ сѣнката бѣга, когато има дѣчица, тя се опери на нѣкой волъ, като подскочи, клъвне го по носа и волътъ се отбие, Върне се назадъ. Казва: „Деца има тази кокошка. Ако не щадя децата, лошо ще пати главата ми.” Казвамъ: Уменъ е този волъ, връща се назадъ. Всички хора, които сѫ пострадали въ свѣта като мѫченицитѣ, тѣ имаха деца. Когато Христосъ бѣше на кръста, имаше дете въ себе сѫ. Нѣкои, като не разбиратъ смисъла на живота, искатъ да се женятъ. Сегашниятъ бракъ се е обезсмислилъ, сегашната любовь се е обезсмислила по единствената причина, че хората сѫ забравили дълбокия смисълъ, защо сѫ дошли въ свѣта. Другитѣ нѣща сѫ преходни. Ако двама души сѣднатъ и ядатъ заедно, смисълътъ не е въ яденето. Двама души може да пиятъ отъ чучура вода, смисълътъ не е тамъ. Може да четатъ една книга, и тамъ не е смисълътъ. Въ какво седи великото добро? Ти ще познаешъ твоята възлюбена само въ време на изпитания, когато нѣкѫде слѣзешъ въ нѣкой кладенецъ, че нѣма кой да дойде да ти помогне, тя трѣбва да тѣ извади. Въ дадения случай онзи човѣкъ, който може да ти съдействува да израсне твоето дете въ тебъ, той е твой ближенъ. Детето е мѣрка за любовьта отвънъ. Една майка, която не е родила дете, тя нѣма любовь. Въ този смисълъ всѣки трѣбва да бѫде една майка. Азъ ще ви приведа Писанието; казва се: „Авраамъ роди Исака” Едно време и мѫжетѣ, и женитѣ раждаха. Въ отрицателния периодъ женитѣ раждатъ. Пакъ ще се смѣнятъ. Ту женитѣ, ту мѫжетѣ раждатъ. Сега мѫжетѣ не се женятъ, само женитѣ се женятъ, затова и тѣ раждатъ. Ще дойде време, когато женитѣ ще се подмладятъ, мѫжетѣ ще се женятъ, тогава мѫжетѣ ще раждатъ. По на 10 ÷ 20 години сѫ всички мѫже на земята, тѣ не се женятъ, деца сѫ още. Сега женитѣ сѫ възрастни, тѣ се женятъ, а пъкъ мѫжетѣ минаватъ само за сватове. Вземете това въ чистия смисълъ. Нѣма никакви мѫже въ свѣта, все жени има. Следъ време ще има само мѫже, никакви жени нѣма да има. Женитѣ ще бѫдатъ момичета по на 10 ÷ 12 години. Въ този периодъ женитѣ раждатъ, ще дойде време у мѫжетѣ ще се роди туй съзнание. Или казано на другъ езикъ: когато женитѣ и мѫжетѣ, когато женскиятъ и мѫжкиятъ принципъ се съединятъ въ едно тѣло, както сѫ били първоначално, само тогава може да се роди дете. Детето е противоположниятъ принципъ на бащата и майката. То е отражение на онова, което се крие въ душата на майката и бащата. Детето отразява и двамата до известна степень Детето винаги трѣбва да остане дете. Вие казвате: „Детето става мѫжъ, или туй малкото дете става мома за женене” - то не е дете вече, изгубва се свещеното. Въ вѣчния животъ онова красивото дете, то е идеалъ, то е неопорочено. Туй дете презъ цѣлата вѣчность трѣбва да остане неопорочено. Детето трѣбва да бѫде идеалъ. Този идеалъ е непостижимъ. Всѣко нѣщо, което може да се постигне, то ще бѫде майка, то ще бѫде баща. Непостижимото е детето. Сега, дали го разбирате това или не, азъ не искамъ да го разбирате. Азъ искамъ да го видите, че като го видите, да ви трепне вѫтрѣ. Майката като види детето, трепне. Това дете го наричатъ великъ идеалъ. Това е смисълътъ. Единственото нѣщо, за което бащата и майката да работятъ, това е детето въ свѣта. Когато Писанието казва, че ние сме чада на Бога, не казва, че сме бащи и майки, но казва: Вие сте синове и дъщери - деца; не казва: вие сте слуги и господари - вие сте царе на Бога живаго. Но всички тия царе иматъ смисълъ, само ако се родите изново. Христосъ казва: Царството Божие е за децата за чистосърдечнитѣ. Казвамъ: Нашиятъ животъ за въ бѫдеще ще се осмисли, когато имаме туй Божественото, което трѣбва да се роди. Роди ли се то, цѣлиятъ животъ ще се осмисли; понеже цѣлиятъ свѣтъ е разуменъ и въ цѣлото битие навсѣкѫде има стремежъ да се запазятъ децата. Тъй се обяснява магическата сила на думата „дете”. Като извика детето, бащата и майката тичатъ веднага, да му услужатъ. Даже външни хора като чуятъ гласа на детето, веднага тичатъ. Има нѣща магически. Като заплаче нѣкое дете, у всички, се събужда милость къмъ него. Нѣкой старъ човѣкъ като заплаче, никой не му обръща внимание. Ако ние плачемъ съ плача на детето, ще ни слушатъ; ако ние плачемъ съ плача на старитѣ хора, „ни гласъ, ни слушание.” Смѣшно е да видишъ, че плаче нѣкоя жена, смѣшно е да видишъ да плаче нѣкой мѫжъ, но когато детето заплаче, всички слушатъ. Когато Христосъ плака, той бѣше дете и каза: „Колко пѫти искахъ да ви събера, да ви покажа смисъла на живота, да дойдете при мене, да разберете туй, което искамъ да кажа, но вие не рачихте.” Има хора, които сега плачатъ за Христа. Азъ наричамъ съвременнитѣ хора актьори, плачатъ на сцената. Туй дете презъ цѣлата вѣчность трѣбва да остане неопорочено. Детето трѣбва да бѫде идеалъ. Този идеалъ е непостижимъ. Всѣко нѣщо, което може да се постигне, то ще бѫде майка, то ще бѫде баща. Непостижимото е детето. Сега, дали го разбирате това или не, азъ не искамъ да го разбирате. Азъ искамъ да го видите, че като го видите, да ви трепне вѫтрѣ. Майката като види детето, трепне. Това дете го наричатъ великъ идеалъ. Това е смисълътъ. Единственото нѣщо, за което бащата и майката работятъ, това е детето въ свѣта. Когато Писанието казва, че ние сме чада на Бога, не казва, че сме майки и бащи, но казва: Вие сте синове и дъщери - деца; не казва: вие сте слуги и господари - вие сте царе на Бога Живаго. Но всички тия царе иматъ смисълъ, само ако се родите изново. Христосъ казва: Царството Божие е за децата - за чистосърдечнитѣ. Казвамъ: Нашиятъ животъ за въ бѫдеще ще се осмисли, когато имаме туй Божественото, което трѣбва да се роди. Роди ли се то, цѣлиятъ животъ ще се осмисли; понеже цѣлиятъ свѣтъ е разуменъ и въ цѣлото битие навсѣкѫде има стремежъ да се запазятъ децата. Тъй се обяснява магическата сила на думата „дете”. Като извика детето, бащата и майката тичатъ веднага, да му услужатъ. Даже външни хора като чуятъ гласа на детето, веднага тичатъ. Има нѣща магически. Като заплаче нѣкое дете, у всички се събужда милость къмъ него. Нѣкой старъ човѣкъ като заплаче, никой не му обръща внимание. Ако ние плачемъ съ плача на детето, ще ни слушатъ; ако ние плачемъ съ плача на старитѣ хора, „ни гласъ, ни слушаше”. Смѣшно е да видишъ, че плаче нѣкоя жена, смѣшно е да видишъ да плаче нѣкой мѫжъ, но когато детето заплаче, всички слушатъ. Когато Христосъ плака, той бѣше дете и каза: „Колко пѫти искахъ да ви събера, да ви покажа смисъла на живота, да дойдете при мене, да разберете туй, което искамъ да кажа, но вие не рачихте”. Има хора, които сега плачатъ за Христа. Азъ наричамъ съвременнитѣ хора актьори, плачатъ на сцената. Тукъ въ България преди двадесетъ години се случи единъ анекдотъ. Хващатъ нѣкого за едно престѫпление, завеждатъ дѣло, ще го сѫдятъ. Той ималъ адвокатъ, който го защитава предъ сѫда, казва: „Господа сѫдии, моятъ довѣреникъ нѣмалъ никаква умисълъ да направи престѫпление, той взелъ само хиляда лева, а тамъ имало още 50 хиляди, той взелъ малкото, другитѣ пари оставилъ, нѣмалъ никаква умисълъ”. По едно време виждатъ подсѫдимия да плаче, помислили, че той се разкайва, че съжалява. Пита го сѫдията: „Защо плачешъ?” Казва: „Изгоря ми душата, съжалявамъ, че не можахъ да видя 50-тѣ хиляди”. Адвокатътъ искалъ да го оправдае, а той казва, че му изгорела душата, какъ да не види тия 50 хиляди лева! Ние въ свѣта плачемъ не отъ съзнание. Всѣки плаче, но защо? Азъ съмъ изследвалъ плача, колко души сѫ идвали при мене, плачатъ. Нѣкой плаче, че братъ му взелъ нивата и че никакъ не живѣели добре. Жената плаче, че мѫжътъ не се обхожда добре съ нея. Мѫжътъ плаче, че жената не се обхожда добре. Плаче слугата, че господарьтъ билъ гордъ; плаче господарьтъ, че слугата билъ лошъ. Всички плачатъ, все нѣщо сѫ изгубили. По нѣкой пѫть, понеже имамъ друго схващане, поусмихна се малко, а тѣ казватъ: „Види се, ти не си страдалъ, какви страдания имамъ, пъкъ ти се смѣешъ.” Казвамъ: Какво правите? Заявление, ще даватъ нѣкого подъ сѫдъ, изигралъ ги единъ мошеникъ. Обѣщалъ да донесе брашно два чувала. Единиятъ му далъ 50 лева, другиятъ му далъ 150 лева, нищо не донесълъ. Този младъ момъкъ искалъ да се жена Отива при проповѣдника и казва: „Ще ти дамъ брашно.” Отива при адвоката, и на него обѣщава да донесе брашно, и взима 150 лева, че отива и се оженва Азъ ги гледамъ, поусмихвамъ се. „Защо се смѣешъ? Тебе не сѫ тѣ изиграли, та затова ти е смѣшно.” Казвамъ: Азъ се чудя на вашия умъ. Честно трѣбва да постѫпи човѣкъ. Колко ви дължи? „40 лева”. Давамъ му 40 лева. Азъ решавамъ въпроса казвамъ: Заповѣдайте 40 лева Ако ви плати този момъкъ, ще ми ги върнете. Този момъкъ се е женилъ, трѣбватъ му пари за жената, за неговата възлюбена. Съ много малко, все пакъ се е оженилъ. Доволни ли сте? Ако би върне паритѣ, ако искате, може да ми ги върнете, ако не, считайте този въпросъ за уреденъ. Пъкъ сега ще го давате подъ сѫдъ, ще се кълнете. Казвамъ на адвоката: На тебъ колко дължи? „Не, не, моля, не искамъ. И азъ ще постѫпя като тебъ, не искамъ. И азъ ликвидирамъ по сѫщия начинъ.” Защо ще се хули името Божие? Защото, ако търсимъ натънко, нѣма нѣкой да не е закачилъ нѣкого. Може даже като сме най-праведни, нѣкой пѫть по закона на съзнанието хиляди погрѣшки да сме направили. Та казвамъ: Онова, което осмисля живота ни, то е онзи вѫтрѣшенъ Божественъ животъ. Човѣкъ ще стане силенъ като придобие това съзнание. Само тогава може да се предаде тази наука. Има една наука, която може да се предава само на хора, които иматъ деца. Ако вие нѣмате деца, по никой начинъ онази Истина не мога да ви кажа. И да ви я кажа, ще бѫде неразбрана за васъ. Вие ще кажете: „Какъ така?” По сѫщия законъ: Единъ цигуларь може да е най-голѣмиятъ виртуозъ въ свѣта, гениаленъ човѣкъ може да е, но нѣма цигулка, нѣма лѫкъ, съ какво ще свири? Това е мощното, то е инструментътъ. Този цигуларь когато има цигулка, тогава всички ще разбератъ, че той е първиятъ цигуларь, като тегли лѫка, изкарва такива тонове, че на всички хора се отваря сърдцето. Такова нѣщо е човѣкътъ. Съ твоята цигулка - съ твоето дете, като теглишъ лѫка, въ цѣлата природа, дето идешъ, и камънитѣ ще оживѣятъ, и ще проговорятъ. Христосъ казва: „Ако тѣ млъкнатъ, камънитѣ ще проговорятъ.” Казвамъ: Когато децата въ свѣта дойдатъ, камънитѣ ще проговорятъ, дърветата ще проговорятъ, вѣтърътъ ще проговори, свѣтлината ще проговори, всички ще проговорятъ. Като проговорятъ, ще дойде спасението на свѣта. Това е нѣщо реално, не е нѣщо отвлѣчено. Питатъ ме: Ти жененъ ли си? Казвамъ: Сега азъ искамъ да се оженя, досега съмъ се женилъ, разженвалъ, женилъ, разженвалъ. По нѣкой пѫть жененето е като яденето, съжалявамъ, че съмъ го ялъ. Колко пѫти съмъ ялъ ядене и съмъ съжалявалъ, че съмъ го ялъ. Азъ сравнявамъ жененето съ яденето. Женитбата е единъ обедъ, неестественъ обедъ, следъ който се съжалява, че си ялъ, че си се оженилъ. Ако женитбата считашъ за тайнство, ако е тайнство, нека децата бѫдатъ Божествени. Нѣма никакво тайнство въ такъвъ единъ бракъ въ свѣта на безлюбието. Ако е тайнство, нека деца да се раждатъ, но сега нѣма нито единъ бракъ както трѣбва. Ама той се влюбилъ въ една жена. Туй е едно криви разбиране. Въ ума на жената има една крива идея, тя казва: „Ти ще носишъ, азъ ще ямъ.” Добре, трѣбва да яде, но не е смисълътъ въ яденето. Тукъ е и въпросъ за детето, което трѣбва да се отхрани. Ако дойде детето, ще има преизобилно, ако нѣма дете, сиромашията ще е до немай кѫде. Казвамъ: Детето - това трѣбва да бѫде идея, вложена въ васъ, ако искате да разберете смисъла. Това е то Божественото въ свѣта Тогава ще дойдатъ страданията Но онзи, който има дете, той не умира вече. На такъвъ е Царството Божие. „Вземи детето и иди въ Египетъ”. Значи човѣкъ ще влѣзе въ Египетъ. Това е земята, това е материалниятъ свѣтъ съ всички възпитателни срѣдства. Ще минешъ една дисциплина, на всѣко едно страдание ще се поусмихнешъ. Сегашнитѣ ваши престѫпления може да бѫдатъ добродетели за въ бѫдеще. Сегашнитѣ ваши престѫпления ще бѫдатъ ваши бѫдещи добродетели, когато се роди това дете. Всички лоши нѣща ще се превърнатъ на скѫпоцѣнни камъни, ще разберете смисъла имъ. Тогава онази идея ще бѫде въ васъ, и ще кажете: „Слѣпъ бѣхъ едно време, а сега вече разбирамъ.” Тогава ще имаме една наука, мощна наука въ свѣта, и човѣчеството, което ще дойде, трѣбва да проучва тази велика наука. Децата ще дойдатъ, тѣ ще бѫдатъ съединителното звено. Само децата ще повдигнатъ жената, и само жената и децата ще повдигнатъ мѫжа. 15 беседа, държана отъ Учителя на 10 януари 1932 г., недѣля, 10 ч. съ, София, Изгрѣвъ. [1] шамия (аръ.-туръ.) - тънка женска кърпа за глава

Вземи детето Дънов, Петър Константинов. Вземи детето. Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Няма намерени издания от преди 1944 г. Книгата е подготвена в стар правопис от Георги Касапов с помощта на програма. Текстовете са проверени и коригирани в съответствие с действащия за тогавашното време правописен речник. 1. Вземи детето, 10 януари 1932 г. 2. Освободени, 17 януари 1932 г. 3. Доведете ми го, 24 януари 1932 г. 4. Проява на живата светлина, 31 януари 1932 г. 5. Тѣзи малкитѣ, 7 февруари 1932 г. 6. Да известятъ на ученицитѣ Му, 14 февруари 1932 г. 7. Моята Любовь нѣма да премине, 21 февруари 1932 г. 8. Следъ това, 28 февруари 1932 г. 9. Въ последното време, 6 март 1932 г. 10. Приложете Добродетель, 13 март 1932 г. 11. Що да сторя, 20 март 1932 г. 12. Вѣрниятъ въ малкото, 27 март 1932 г. 13. Наклали огънь, 3 април 1932 г.

OПИCAHИE Участвуващитѣ се нареждатъ по двойки въ 12 лѫча, насочени къмъ общъ центъръ. Въ всѣки радиусъ има 6 двойки. Разстоянието между двамата въ двойката е около единъ метъръ; разстоянието между двойкитѣ — сѫщо. Около лѫчитѣ има крѫгъ, съставенъ сѫщо отъ двойки. Разстоянието между лѫчитѣ и външния крѫгъ е нѣколко метра (вижъ отвѫдната скица). Участвуващитѣ въ лѫчитѣ сѫ обърнати съ лице къмъ центъра, а тия въ външния крѫгъ — съ лѣвото рамо къмъ центъра. Напредването на лѫчитѣ е движение къмъ центъра, а връщането имъ е въ обратна посока. А напредването и връщането въ външния крѫгъ става по линията на самата окрѫжность. Движението винаги започва съ дѣсния кракъ. Въ лѫчитѣ лицата се нареждатъ по ръстъ: по-низкитѣ въ преднитѣ редове, а по-високитѣ въ заднитѣ. Ако участвуващитѣ сѫ малко на брой, то въ лѫчитѣ могатъ да влизатъ по-малко двойки; въ такъвъ случай и въ външния крѫгъ може да има по една двойка срѣщу всѣки лѫчъ. Заб. Когато упражненията се правятъ при участието на музикални инструменти, пѣнието почва отъ музикалния мотивъ № 7, а при липса на инструментъ то почва отъ началото. I. ДВИЖЕНИЕ Изходно положение Рѫцетѣ успоредни, съ изправени пръсти, се поставятъ въ страни отъ дѣсно, малко надолу. Дѣсниятъ кракъ назадъ. I. Фигура. Напредване. Музика: Музикаленъ мотивъ № 1 се изсвирва единъ пѫть. 1. Дѣсниятъ кракъ напредъ. Рѫцетѣ грациозно се изнасятъ успоредно, съ наклонъ нагоре 45 градуса, малко въ лѣво, съ леко плѣскане. Въ момента на плѣскането дѣсниятъ кракъ стѫпва напредъ, а лѣвиятъ се вдига на мѣсто (първитѣ два такта). 2. Рѫцетѣ описватъ дѫга все успоредни и отиватъ отъ лѣва страна съ наклонъ надолу 45 градуса. Въ момента, когато тѣ сѫ въ крайното положение, лѣвиятъ кракъ стѫпва на мѣстото си. Цѣлото тѣло се полюлѣва леко малко назадъ. Дѣсниятъ кракъ се вдига и се прегъва при колѣното, като пръститѣ сѫ наклонени къмъ земята (трети тактъ). 3. Дѣсниятъ кракъ стѫпва. Рѫцетѣ се изнасятъ напредъ. При движението си напредъ, въ момента, когато рѫцетѣ минаватъ предъ гърдитѣ, лѣвиятъ кракъ прави крачка напредъ и стѫпва; дѣсниятъ се вдига на мѣсто. Презъ това време рѫцетѣ отиватъ напредъ, малко въ дѣсно, съ наклонъ нагоре 45 градуса, успоредни, съ длани надолу, безъ плѣскане (четвърти и пети тактъ). 4. Рѫцетѣ описватъ дѫга и успоредни отиватъ отъ дѣсна страна на тѣлото, както въ изходното положение (6-ти тактъ). Следъ това се повтаря сѫщото движение до края на музикалния мотивъ. Презъ време на цѣлия музикаленъ мотивъ рѫцетѣ отиватъ три пѫти въ лѣво съ плѣскане и два пѫти въ дѣсно безъ плѣскане. При последния тактъ на мотива дѣсниятъ кракъ остава напредъ. II. Фигура. Връщане. Музика: Музикаленъ мотивъ № 1 се изсвирва единъ пѫть. 1. Рѫцетѣ слизатъ леко на кръста. Това положение на рѫцетѣ се запазва до края на музикалния мотивъ. Дѣсниятъ кракъ прави полукрѫгъ и застава задъ лѣвия. 2. Следъ това лѣвиятъ кракъ прави полукрѫгъ и застава задъ дѣсния и пр. — това продължава до края на музикалния мотивъ № 1. При всѣка стѫпка се прави леко подскачане (пружиниране). Всѣки полукрѫгъ се извършва за единъ тактъ на музикалния мотивъ. Правятъ се всичко 15 дѫгообразни стѫпки назадъ (полукрѫгове). II ДВИЖЕНИЕ Изходно положение Рѫцетѣ продължаватъ да сѫ на кръста. Тежестьта на тѣлото е на лѣвия кракъ. I. Фигура. Напредване. Музика: Музикаленъ мотивъ № 2 се изсвирва веднъжъ (всичко 33 такта). 1. Дѣсниятъ кракъ, който въ края на предходната фигура остава назадъ, отива въ полукрѫгъ предъ лѣвия кракъ, малко въ лѣво отъ него, докосва съ пръсти земята, връща се въ полукрѫгъ задъ лѣвия, и въ това време тежестьта на тѣлото е все на лѣвия кракъ. Туй движение на дѣсния кракъ се повтаря два пѫти (това обхваща първитѣ четири такта на музикалния мотивъ). 2. Дѣсниятъ кракъ прави крачка напредъ и стѫпва; въ сѫщото време лѣвиятъ кракъ се вдига отъ земята (пети тактъ). Сѫщитѣ движения се повтарятъ съ лѣвия кракъ сѫщо за 5 такта и т. н. — до края на музикалния мотивъ. Това движение се повтаря четири пѫти съ дѣсния кракъ и три пѫти съ лѣвия. Последното — четвърто — движение съ дѣсния кракъ е непълно и става така : Той прави единъ полукрѫгъ напредъ, единъ назадъ, единъ напредъ и следъ това вече непосрѣдствено почва връщането. II. Фигура. Връщане. Музика: Музикалниятъ мотивъ № 3 се изсвирва единъ пѫть (20 такта). Връщането става тъй, както е описано при втората фигура на първото движение. Правятъ се всичко 20 стѫпки назадъ. При последния тактъ лѣвиятъ кракъ остава назадъ. III. ДВИЖЕНИЕ Изходно положение Рѫцетѣ си оставатъ на кръста. I. Фигура. Напредване Музика: Изсвирва се музикалниятъ мотивъ № 4 съ пълнитѣ репетиции всичко два пѫти. 1. Тежестьта на тѣлото е на лѣвия кракъ. Дѣсниятъ кракъ съ леко прегънато колѣно се изнася напредъ при, слабо ритмично пружиниране на лѣвия кракъ. Презъ това време дѣсниятъ кракъ два пѫти съ пръсти докосва земята, като при третия пѫть стѫпва малко по-напредъ и поема тежестьта на тѣлото (първитѣ 3 такта). 2. Следъ това лѣвиятъ кракъ прави сѫщитѣ движения пакъ за 3 такта. Това се повтаря 6 пѫти съ дѣсния кракъ и 6 пѫти съ лѣвия. При последния тактъ дѣсниятъ кракъ остава назадъ, но той прави бързо полукрѫгъ напредъ и съ това се приготвя за връщане. II. Фигура. Връщане Музика: Музикаленъ мотивъ № 5 се изсвирва веднъжъ. Връщането става тъй, както е описано при втора фигура на първото движение. Правятъ се всичко 13 стѫпки назадъ. Следъ това дѣсниятъ кракъ се прибира при лѣвия, и така лицето се подготвя за следната фигура. IV. ДВИЖЕНИЕ Изходно положение Рѫцетѣ на кръста. Краката прибрани. I. Фигура. Единично въртение Музика: Първата часть на музикалния мотивъ № 6. Лѣвиятъ партньоръ на всѣка двойка съ почване на музиката съ 10 отмѣрени люлѣещи се стѫпки описва крѫгъ около дѣсния. Крачкитѣ сѫ плавни, съ леко прегънато колѣно. Стѫпва се леко на пръсти съ едва забележимо люлѣене на тѣлото. Крѫгътъ се описва по такъвъ начинъ, че лѣвиятъ партньоръ се обръща въ дѣсно, минава отъ предната страна на другия, после завива задъ него и следъ това застава на първоначалното си мѣсто. Презъ това време дѣсниятъ партньоръ стои на мѣсто, като тежестьта на тѣлото му пада върху лѣвия кракъ, а дѣсниятъ кракъ се изнася напредъ и съ леко прегънато колѣно прави 4 удара о земята съ пръститѣ си, после прави крачка назадъ и при петия ударъ стѫпва на земята. Следъ това лѣвиятъ кракъ отъ първоначалното си мѣсто се изнася напредъ, прави 5 удара, като при петия ударъ стѫпва на първоначалното си мѣсто. II. Фигура. Изпълнение на мѣсто Музика: Изпълнява се втората часть на музикалния мотивъ № 6. Всички съ изнесенъ дѣсенъ кракъ правятъ по 3 удара о земята съ пръститѣ на сѫщия кракъ, който леко се докосва до земята. После дѣсниятъ кракъ прави крачка назадъ и съ четвъртия ударъ стѫпва на земята. Следъ това лѣвиятъ кракъ на мѣстото си прави 4 удара, като при четвъртия ударъ стѫпва на първоначалното си мѣсто. V. ДВИЖЕНИЕ Изходно положение Рѫцетѣ на кръста. Нозетѣ прибрани. I. Фигура. Единично въртение. Музика: Изпълнява се първата часть на музикалния мотивъ № 6. Дѣсниятъ партньоръ на всѣка двойка прави сѫщото движение около лѣвия (както е описано въ първата фигура на предходното движение). Той започва да описва крѫгъ около лѣвия, като минава предъ него, завива задъ него и следъ това застава на първоначалното си мѣсто. Всичко това се извършва въ 10 стѫпки. При своето въртение той стѫпва леко на пръсти, при едва забележимо люлѣене на тѣлото. Презъ това време лѣвиятъ партньоръ прави сѫщитѣ движения, които сѫ описани за дѣсния при първата фигура на предходното движение. II. Фигура. Изпълнение на мѣсто. Музика: Изпълнява се втората часть на музикалния мотивъ № 6. Всички правятъ сѫщитѣ ритмични удари, както при фигура втора на IV. движение. VI. ДВИЖЕНИЕ Изходно положение Рѫцетѣ на кръста. Нозетѣ прибрани. I. Фигура. Двойно въртение Музика: Изпълнява се първата часть на музикалния мотивъ № 6. Въ десеть музикални такта, съ 10 стѫпки, лѣвиятъ и дѣсниятъ партньори на всѣка двойка описватъ плавно крѫгове. Всѣки описва крѫгъ по начина, по който се е движилъ при единичното въртение, като се има предвидъ следното: Когато двамата минаватъ отпредъ, дѣсниятъ партньоръ описва външния полукрѫгъ, а после, когато минаватъ отзадъ, лѣвиятъ описва външния полукрѫгъ. II. Фигура. Изпълнение на мѣсто Музика: Изпълнява се втората часть на музикалния мотивъ № 6. Всички правятъ сѫщитѣ ритмични удари, както при фигура втора на IV. движение. Забележка. Следъ изкарване на движения IV, V и VI, сѫщитѣ се повтарятъ още веднъжъ. VII. ДВИЖЕНИЕ Музика: Музикаленъ мотивъ № 7. Участвуващитѣ въ всѣка двойка се приближаватъ единъ къмъ другъ, хващатъ се за рѫцетѣ, като вѫтрешнитѣ имъ рѫце се издигатъ високо надъ главата, а външнитѣ имъ рѫце сѫ хванати низко долу, тъй че хванатитѣ рѫце образуватъ красивъ вѣнецъ. При такова положение всички пѣятъ музикалния мотивъ № 7. VIII ДВИЖЕНИЕ Музика: Изсвирва се музикалниятъ мотивъ № 8. Съ почването на мотива, който се състои отъ 20 такта, въ началото на всѣки тактъ рѫцетѣ леко плѣскатъ малко по-високо предъ гърдитѣ, като дѣсната рѫка е по-активна отъ лѣвата. Следъ плѣскането тѣ се разтварятъ леко и се повдигатъ още малко нагоре. Въ това движение на рѫцетѣ се крие принципътъ на освобождението. Въ сѫщото време всички изпѣватъ музикалния мотивъ № 8: „Рай, рай, рай“ и пр. IX ДВИЖЕНИЕ I. Фигура. Музика: Първата часть на музикалния мотивъ № 9. Изпѣватъ се два пѫти думитѣ: „Кажи ми, кажи ми, кажи ми сладки думи две.“ 1. Дветѣ рѫце сѫ поставени една върху друга съ длани обърнати надолу, при което дѣсната е отгоре. Презъ това време се изпѣва думата: „Кажи.“ 2. После, при изпѣване на думата „ми“ рѫцетѣ се разтварятъ дѫгообразно подобно на цъвналъ цвѣтъ, като всѣка отъ тѣхъ описва полудѫга малко повече отъ 90 градуса. Това движение изразява разцъвтяване. Сѫщитѣ движения се повтарятъ до края на музикалния мотивъ, при което става смѣна на рѫцетѣ: най-първо дѣсната се поставя отгоре, после лѣвата, пакъ дѣсната и т. н. При всѣка нечетна дума на горния текстъ рѫцетѣ сѫ една надъ друга, а при всѣка четна дума тѣ се разтварятъ. Само при последната дума „две“ се правятъ и дветѣ движения едно следъ друго. II. Фигура. Музика: Втората часть на музикалния мотивъ № 9. Всички пѣятъ думитѣ: „Твойтѣ думи две, сладки думи две“ (2 пѫти). Дветѣ рѫце се поставятъ по описания по-горе начинъ една надъ друга, съ длани обърнати надолу, при което дѣсната е отгоре. При това положение на рѫцетѣ се изпѣватъ думитѣ: „Твойтѣ думи две.“ При разтваряне на рѫцетѣ се пѣятъ думитѣ: „сладки думи две.“ Всичко това се повтаря два пѫти. При повторението лѣвата рѫка е надъ дѣсната. X. ДВИЖЕНИЕ Музика: Изпълнява се музикалниятъ мотивъ № 10. Всички изпѣватъ думитѣ: „Туй е рай“ (3 пѫти) и единъ пѫть думитѣ: „Туй е рай, рай“. Презъ това време рѫцетѣ сѫ поставени хоризонтално отстрани на височина на рамената и правятъ 5 вълнообразни движения, подобно на летение. Пѣсеньта и петтѣ движения се повтарятъ още веднъжъ. Забележка: Описанието на тия упражнения не е достатъчно, за да се даде пълна идея за движенията при тѣхъ, тъй като тѣ сѫ по естество непрекѫснати и плавни. Ето защо, желателно е, оня, който ще прави упражненията, преди всичко да ги види и направи, следъ което настоящиятъ текстъ ще му служи за припомняне.

ПРИНЦИПИ Когато първитѣ пролѣтни цвѣтя разтворятъ своитѣ вѣнчета и пѣснитѣ на първитѣ прелетни птички ни донесатъ поздравъ отъ топлия югъ, каква радость трепва въ всички сърдца! Тѣзи ранни предвестници ни говорятъ, че е близка чудната пролѣть, великиятъ праздникъ въ живота! Тогава той се окичва съ всичкия си блѣсъкъ и великолепие, щедро разкрива богатствата, които крие въ своитѣ недра. Но човѣчеството не минава ли презъ сѫщия процесъ ? Има съответствие въ разнитѣ области на живота. Много признаци ни говорятъ, че иде космична пролѣть. Една нова вълна залива днесъ свѣта. Въ душата се засилва копнежътъ и усѣтътъ за единъ новъ свѣтъ. Въпрѣки трѣсъка на днешнитѣ събития, буднитѣ души съ радостно предчувствие долавятъ първитѣ лѫчи на новото, което иде. Настоящитѣ упражнения, наречени не напраздно „Слънчеви лѫчи“, сѫ именно като предвестници на новия день, който съ тихи стѫпки пристѫпва къмъ насъ; тѣ ни говорятъ съ свой езикъ за красотата му. И може ли съ една дума да се характеризира великото, което днесъ се ражда въ душитѣ? Любовьта е новото, което днесъ иде въ свѣта! Отъ нѣколко вѣка преди Христа нейната нѣжна свѣтлина е почнала да озарява душитѣ. Изпърво като слаба искрица, тя постепенно се разгаря въ душитѣ въ яръкъ пламъкъ, който ще освѣти свѣта. Вълната на любовьта работи вече на земята. И тя е непобедима. Едничката сила въ свѣта, която стопява всичко, преодолява всички препятствия, справя се съ всички мѫчнотии, едничката всепобедна сила е тя. Днесъ настѫпва оная фаза въ историята на човѣчеството, когато по законитѣ на развитието тя се разцъвтява въ човѣшката душа. Човѣшкото съзнание се пробужда за ново откровение, за ново прозрение въ глѫбинитѣ на Битието, за да долови сѫщината на живота— прозрение за великата идея, че всичко е Любовь! Тя е създала всички нѣща. Ние сме потопени въ нея. Тя иде отъ звездитѣ, отъ всѣки слънчевъ лѫчъ, отъ всѣки плодъ. И ние доброволно трѣбва да приемемъ любовьта отвънъ и отвѫтре. Тя е едничкиятъ ключъ, едничкото разрешение на всички въпроси: лични, семейни, обществени, народни и общочовѣшки. Новото разбиране, което днесъ се ражда въ душитѣ, е: Всѣко нѣщо, което се прави безъ любовь, е престѫпление ; то не дава никакъвъ плодъ. Тя е като скѫпоцененъ камъкъ, който дълги години е стоялъ заровенъ въ земнитѣ недра подъ голѣмо напрежение и налѣгане, издържалъ ги е и е излѣзълъ вече на свобода и просторъ, за да поеме рѫководството. Тя е новото, което спасява свѣта отъ всички противоречия, страдания и разочарования. Любовьта ще научи човѣка на нѣщо велико. До сега отъ хилядолѣтия всички сѫ служили на себе си, а отсега нататъкъ човѣкъ ще учи да служи на Цѣлото, на Великото Разумно Начало въ свѣта. Именно тая велика идея за раждането на новъ, красивъ свѣтъ на земята лежи като основна идея въ тия упражнения. Музиката, движението и говорътъ имъ сѫ проникнати отъ нея. Съ други думи, красивиятъ великъ процесъ, който става днесъ въ колективната душа на човѣчеството — процесъ на пробуждане, просвѣтление и освобождение — намира своя външенъ изразъ, своя отгласъ въ тия упражнения. Тая идея е червената нишка, която минава презъ тѣхъ отъ началото до края. *** Движението е изразъ на живота. Водата до като се движи, запазва своята свежесть и свършва работа. Ако стои на едно мѣсто, никаква работа не може да върши. Всичко въ природата се движи; напримѣръ, имаме движение на небеснитѣ тѣла, на облацитѣ, свѣткавицитѣ, духането на вѣтъра, люлѣенето на дърветата, течението на рѣкитѣ. И само тия движения сѫ ценни, които сѫ взети изъ природата. Движенията, които не сѫ взети отъ нея, не сѫ хармонични ; тѣ вредятъ на човѣка. Напримѣръ, нѣкой пѫть човѣкъ прави неестествени движения или взема неестествена поза. Чрезъ тѣзи движения той влиза въ едно низходещо течение. Хората страдатъ отъ неестествени движения. Красивитѣ, естественитѣ движения осмислятъ живота, вливатъ нови сили въ него; тѣ ползуватъ човѣка, освобождаватъ го отъ ограничения. Всѣки видъ движение е свързано съ известни сили въ природата и човѣка и ги събужда къмъ дейность, активность. Всички движения сѫ говоръ, особенъ езикъ. Има линии на движение за всѣка добродетель, за всѣко психично състояние. Напримѣръ, какъ може да се изрази въ движение, че единъ отива къмъ нѣкого съ добро намѣрение? Има специални линии за милосърдие и пр. Всѣка идея, всички страдания и радости иматъ особени линии на движение. Движенията въ настоящитѣ упражнения „Слънчеви лѫчи“ сѫ взети изъ самата природа. Тѣ съдържатъ въ себе си въ чистъ първиченъ видъ слънчевия ритъмъ. Той е вложенъ въ музиката и движенията имъ. Тия упражнения сѫ взети отъ светилището на посветенитѣ, свалени сѫ отъ висшитѣ области на природата. *** Движенията при тия упражнения не трѣбва да бѫдатъ рѣзки; тѣ трѣбва да иматъ известна мекота, красиви линии, грациозность; при ходене да се стѫпва по възможность по-рано на пръсти и после на петата. Ако се стѫпва по-рано на петата, предизвиква се сътресение въ гръбначния мозъкъ, и при това тогава стѫпкитѣ сѫ по-груби, механични, нервни. Стѫпването по-рано на пръсти подтиква мисъльта къмъ активность; то има връзка съ по-финнитѣ сили на душата. При правене на тия упражнения цѣлото тѣло трѣбва да вземе участие при всѣко движение. Всички клетки трѣбва да се раздвижатъ при всѣко движение, и всѣка часть на тѣлото трѣбва да прави движение въ полето, въ което се намира. Всѣка мисъль, всѣка идея може да намѣри своя външенъ изразъ въ едно движение, и тогава то има мощно действие въ свѣта. Ето защо тия упражнения трѣбва да се правятъ съ пълно съсрѣдоточаване, съ будно съзнание. Когато човѣкъ ги прави, не трѣбва да мисли за гѫстата материя: за дрехи, обуща и пр. При пѣнието презъ време на тия упражнения енергията трѣбва да слѣзе отъ главния мозъкъ въ слънчевия възелъ и отъ тамъ да отиде въ ларинкса, а това ще каже следното: при пѣние енергията трѣбва да мине презъ сферитѣ на Любовьта и така оживотворена, придобила магична мощь да претворява, да пресъздава, да мине презъ ларинкса. Съ други думи, при изпълнение на тия упражнения човѣкъ трѣбва да пребивава съ съзнанието си въ възвишения свѣтъ на Любовьта. *** Едни участвуващи се нареждатъ въ 12 лѫча, насочени къмъ центъра, а други образуватъ външния крѫгъ около първитѣ. Изпърво лѫчитѣ се движатъ по радиуситѣ, а външнитѣ — по окрѫжностьта. После почва въртение на лѣвия около дѣсния и обратно, и двойно въртение. Следъ това членоветѣ на всѣка двойка се залавятъ за рѫце и пѣятъ думитѣ: „Ти си ме, мамо, човѣкъ красивъ родила“ и т. н. После идатъ плѣскане, движение, подобно на разцъвтяване и летение. Ще кажемъ по нѣколко думи за всѣки единъ отъ тия моменти. Дванадесеттѣ лѫча представятъ дванадесеть врати, презъ които влиза животътъ въ насъ. Това сѫ дванадесеттѣ врати на живота. Тѣ по другъ начинъ сѫ изразени въ тъй нареченитѣ 12 зодии. И въ Откровението (21, 12) се говори за дванадесеттѣ врати. Има две течения въ природата: едно течение на енергии отъ Божествения Изворъ на живота навънъ и друго течение, което връща енергиитѣ отново къмъ центъра. Първото е изразено съ приближаването на дванадесеттѣ лѫча къмъ центъра. Тѣ отиватъ, за да взематъ божественитѣ сили и следъ това се връщатъ, за да ги влѣятъ въ външния крѫгъ, който се привежда въ движение. Външниятъ крѫгъ представя колелото на живота. Той е привежданъ въ движение чрезъ силитѣ, които се получаватъ чрезъ дванадесеттѣ лѫча отъ Божествения центъръ, отъ Великото Разумно Начало въ свѣта. Този процесъ има своето отражение, своитѣ аналогии въ всички полета на живота. Напримѣръ, въ човѣшкото тѣло има две течения: артериално и венозно. Първото отива отъ центъра къмъ периферията съ чиста кръвь, а второто — отъ периферията къмъ центъра съ венозна, за да се пречисти и отново влѣзе въ крѫговрата на живота. Този космиченъ процесъ има своето отражение, напримѣръ, и въ слънчевата система. Земята се върти около слънцето. Земната орбита въ случая представлява външния крѫгъ. Движението по 12-тѣ лѫча означава въ случая електромагнитнитѣ течения отъ слънцето къмъ земята и обратно. Първото течение — отъ слънцето къмъ земята — можемъ да наречемъ артериално. То носи електромагнитни слънчеви енергии. Второто можемъ да наречемъ венозно. То носи електромагнитни енергии, които сѫ изгубили на земята своя първиченъ ритъмъ; тѣ минаватъ презъ земния центъръ и отново се връщатъ на слънцето, за да добиятъ първоначалния ритъмъ. И тъй, въ движението на дванадесеттѣ лѫча къмъ центъра и обратно е изразенъ общиятъ космиченъ процесъ, който става въ малкото и голѣмото, въ единичното и колективното, въ частитѣ и въ цѣлото. Той става въ всѣки организъмъ, въ колективното човѣчество, въ слънчевата система и въ цѣлата природа. Този процесъ подържа колелото на живота. Това е великиятъ ритъмъ на живота. Плѣскането съ дѣсната рѫка върху лѣвата при първото напредване къмъ центъра означава предаване на положителната енергия на дѣсната рѫка на отрицателната лѣва рѫка. Така дветѣ рѫце се хармонизиратъ, и въ това състояние можемъ да направимъ крачка напредъ. Това именно е изразено съ движенията на рѫцетѣ въ лѣво безъ плѣскане — нѣщо като полетяване напредъ. Значи, докато не уравновесимъ енергиитѣ си, не можемъ да полетимъ, да отидемъ напредъ. Връщането става съ движение на нозетѣ въ полукрѫгови, изпъкнали линии. Значи това, което е взето отъ центъра, сега се предава на външния крѫгъ. Линиитѣ на нозетѣ при второто напредване къмъ центъра изразяватъ магнетичнитѣ сили — силитѣ на сърдцето. Движенията при третото напредване къмъ центъра изразяватъ уравновесяване на електромагнитнитѣ сили — тѣ изразяватъ волята. *** Благодарение на този вѣченъ космиченъ процесъ човѣчеството върви напредъ: отъ неорганизиранъ животъ къмъ организиранъ. Въ следващитѣ фигури на „Слънчевитѣ лѫчи“ е представенъ именно този историченъ пѫть на човѣчеството къмъ просвѣтление. Въ движения № 4, 5 и 6 — именно въ въртението — е представена оная фаза въ историчния ходъ на човѣчеството, когато то е въ затворения крѫгъ на гѫстата материя и нѣма никакъвъ изходъ. Ако проследимъ развитието на човѣчеството отъ четвърта раса насамъ, ще видимъ, че човѣшкото съзнание постепенно потъва въ материята, изгубва духовнитѣ ценности и идва до материалистична култура; даже и съзнанието за реалностьта на висшитѣ области на духа е изгубено. Въ тая фаза човѣчеството работи предимно съ материалнитѣ сили и закони. Силитѣ на духа сѫ ограничени. Човѣчеството е въ затворенъ крѫгъ. Това е изразено именно въ въртението. Въртението е единично и общо; значи човѣчеството е въ затворенъ крѫгъ, както въ индивидуалния животъ, тъй и въ колективния. Но ето, идва моментътъ на освобождение отъ ограничението на затворения крѫгъ. Въртението престава. Членоветѣ на двойкитѣ се залавятъ за рѫце и пѣятъ пѣсеньта „Ти си ме, мамо, човѣкъ красивъ родила.“ Този процесъ, презъ който минава човѣчеството, до известна степень е изразенъ и въ българската народна музика. Народната музика изобщо изразява пѫтя на народната душа. Пѫтьтъ, по който върви българската народна душа, е изразенъ въ българската народна музика. Кое е характерно въ последната? То е копнежътъ по нѣщо изгубено. Въ нѣкои свои пѣсни българинътъ изразява тѫгата си за нѣщо изгубено: той е въ затворенъ крѫгъ; и по нѣкога идва до просвѣтление, проблѣсва въ него надежда за освобождение. И това личи въ музиката ; но после пакъ идва мотивътъ за скръбьта по нѣщо изгубено. Този процесъ е общочовѣшки. „Слънчеви лѫчи“ можемъ да изразимъ и така: Това е пѫтьтъ на човѣчеството отъ затворения крѫгъ къмъ свободата. До като човѣкъ се смущава въ себе си, той е въ старото, той се върти въ единъ крѫгъ, обикаля по него и като дойде на старото мѣсто, казва : „Нѣма ли изходенъ пѫть?“ Докато е въ затворенъ крѫгъ, човѣкъ е като конь, който вършее. И като намѣри врата да излѣзе отъ този крѫгъ, той се зарадва. Излизането отъ затворения крѫгъ, това е пробуждане на душата — освобождение. Днесъ е епохата, когато това предстои като колективенъ процесъ въ човѣчеството. Пробудениятъ човѣкъ разбира своето естество, предназначение, мисия и работа въ свѣта. Той излиза отъ свѣта на терзанията, ограниченията и сълзитѣ, влиза въ единъ музикаленъ свѣтъ и радостно пѣе: „Ти си ме, мамо, човѣкъ красивъ родила, уменъ да бѫда, добре да мисля, добре да любя. Туй живота е на рая“. Това е свѣтлиятъ праздникъ, който очаква и за който копнѣе човѣшката душа презъ вѣковетѣ. Това е онуй тържество, което виждаме и въ деветата симфония на Бетховенъ — когато следъ дълги, мѫчителни борби, страдания и разочарования, у човѣка идва свѣтлина, проблѣсъкъ за неговото мѣсто въ живота. Упражненията „Слънчеви лѫчи“ — това е великата драма въ пѫтя на човѣка и човѣчеството. И тия ритмични упражнения иматъ въ себе си силата, да тласнатъ напредъ този процесъ, да съдействуватъ за преминаването отъ сферитѣ на затворения крѫгъ въ радостьта на освобождението! И кой е моментътъ, когато човѣкъ скѫсва веригитѣ на затворения крѫгъ и влиза въ широкия свѣтъ на свободата? Когато въ него проблесне първиятъ лѫчъ на любовьта! Следъ дълги борби, външни, и вѫтрешни, прозвучава тържествената пѣсень на освободения отъ веригитѣ на миналото. Това е изразено съ думитѣ на пѣсеньта: „Ти си ме, мамо, човѣкъ красивъ родила“. Оковитѣ сѫ паднали за винаги отъ него. Той по-съвсемъ новъ начинъ разбира вече живота. Да си представимъ човѣкъ, когото следъ дългогодишенъ затворъ пущатъ на свобода. Съ каква радость той се приближава до най-малката тревичка; какъ всѣки слънчевъ лѫчъ, всѣко полъхване на вѣтреца, всѣка гледка на звездитѣ е за него великъ изворъ на радость! Или да си представимъ сѣмка, заровена въ студената влажна земя, притисната въ тъмнината на черната пръсть. Но силитѣ на сѣмката сѫ по-мощни. Тѣ преодоляватъ всички препятствия, и новиятъ стръкъ се издига горе на слънце, просторъ и свобода. Нѣщо аналогично е, когато за пръвъ пѫть проблесне първиятъ лѫчъ на любовьта въ човѣшката душа! Това е излизане отъ дълъгъ, тъменъ тунелъ въ засмѣна, слънчева, цвѣтна поляна. Въ пѣсеньта се говори за майката. Тукъ е думата за Великата Свѣтовна Майка — Разумната Природа — отъ която излиза човѣшката душа. Следъ изкарване на училището, последната отива при Майка си съ плодове, събрани отъ учението, и готова да служи. Плѣскането, което следва, е изразъ на радостьта отъ влизането въ новия свѣтъ, който сега се ражда на земята. Това е връщане въ живота на рая. А раятъ — това е пребиваване въ любовьта! Слагането на рѫцетѣ една върху друга — това е хармонизиране на дветѣ течения — топлото и хладното, магнетичното и електричното. Долната часть на рѫката означава топлото течение, сърдцето, а горната часть — хладното течение на ума. Следъ хармонизирането на дветѣ течения, рѫцетѣ се отварятъ настрани като цвѣтъ. То означава готовность за приемане : душата се разцъвтява и приема силитѣ, нуждни за нейното повдигане, както цвѣтътъ се отваря, за да приеме слънчевитѣ лѫчи. После рѫцетѣ правятъ движения, подобно на летение. Това е пѫтьтъ на свѣтлината. Туй символизира зрѣенето на плодоветѣ. Човѣкъ влиза въ пѫтя на всички възможности за постижение, свободенъ отъ всички ограничения. Това именно символизира летението. Това е излизане изъ живота на сѣнкитѣ и влизане въ живота на Великата Реалность. *** При всѣка правилна мисъль, чувство или движение човѣкъ трѣбва да придобие нѣщо, трѣбва да има известни постижения. Само това, което носи придобивки, е ценно. Мѣрило за правилностьта, красотата и хармоничностьта на едно движение е радостьта, която се чувствува при изпълнението му. Човѣкъ, който прави тия упражнения, чувствува радость, освежаване, общъ подемъ на всичкитѣ си сили — физични и духовни. Тия упражнения иматъ лѣчебно, здравно действие и то по две причини : 1. Събуждатъ спещитѣ сили на организма. 2. Свързватъ човѣка съ живитѣ сили на природата. Чрезъ тия движения ние влизаме въ съгласие съ законитѣ на природата, за да ни даде тя това, което ни е нуждно, и ние да ѝ дадемъ това, което ней е потрѣбно. Тия упражнения обновяватъ и подмладяватъ; тѣ лѣкуватъ не само болеститѣ, но и всички тѣлесни и душевни неразположения; при тѣхъ цѣлиятъ човѣшки организъмъ трепти музикално. А въ музикалния свѣтъ нѣма болести, нѣма и смущения. Ето защо, чрезъ тия упражнения човѣкъ излиза изъ свѣта на смущенията, разочарованията, недоволствата, тревогитѣ и безпокойствата и влиза въ единъ свѣтъ на хармония. Този, който играе една година тия упражнения съзнателно, ще бѫде здравъ, ще се освободи отъ много болести или ще ги предотврати чрезъ повдигане жизненото ниво на организма. Днесъ хората страдатъ отъ застой въ малкитѣ мускули на тѣлото, които не се движатъ, а това разстройва кръвообращението. Тия упражнения иматъ между другото за цель да раздвижатъ всички мускули на тѣлото и то не само чрезъ външни движения, но и чрезъ трептенията на музиката. Тая музика раздвижва материята на тѣлото, и тогава електромагнитнитѣ сили протичатъ свободно презъ слънчевия вѫзелъ и презъ цѣлото тѣло. А това лѣкува и обновява. Въ бѫдеще ще има специална лѣчебна музика за разнитѣ болести — за всѣка болесть ще има специфична музика. Знае се законътъ за възприемчивостьта спрѣмо вълни съ опредѣлена дължина и бързина на трептението. Ако нагласимъ една антена да възприема вълни съ опредѣлена дължина, то тя ще ги възприеме, а другояче ще бѫде безчувствена къмъ тѣхъ. Тия упражнения привеждатъ организма и съзнанието въ състояние на възприемчивость спрѣмо висшитѣ слънчеви енергии, които сѫ необходими за повдигането на цѣлото човѣчество. Чрезъ тия упражнения човѣкъ влиза въ връзка съ Разумното въ свѣта и получава ценни дарове. Условията, които се създаватъ чрезъ тия упражнения, улесняватъ обмѣната съ Разумното въ свѣта. Човѣкъ влиза [въ една по-висока гама. Чрезъ тия упражнения става обмѣна съ напредналитѣ Сѫщества; тѣ се съединяватъ съ насъ. Тогава тѣ сѫ въ насъ и ние — въ тѣхъ. Тия упражнения освобождаватъ човѣка отъ всички вериги, отъ всички наслоени идеи на миналото, и човѣкъ влиза въ свѣта на Истината. Той добива своята свобода. Тѣ събуждатъ дарбитѣ, скрити въ човѣшката душа и чакащи своето развитие. Тия упражнения носятъ миръ на земята! Природата е изобилна съ блага, които оставатъ неизползувани, понеже хората не знаятъ нужднитѣ методи. При всички тия богатства въ природата, земята е долина на сълзитѣ! Това е поради неразумнитѣ методи, които хората прилагатъ. Тия упражнения сѫ подготовка на тѣлото и душата за една нова култура. Въ всѣко населено мѣсто, въ всички градове и села трѣбва да се правятъ тия упражнения отъ 22. мартъ нататъкъ. Тѣ ще допринесатъ за внасяне на единъ новъ елементъ въ човѣчеството. Ще бѫдатъ свѣтълъ лѫчъ въ днешния животъ, ще внесатъ небивалъ подемъ въ физическия животъ на обществото, ще събудятъ мощнитѣ сили на възхода. Желателно е, ония, които искатъ доброто на народа, да внесатъ тия упражнения въ училището и въ обществото на възрастнитѣ. Това е за благоденствието на обществото. Тѣхното въвеждане въ училищата и въ обществото на възрастнитѣ ще донесе едно ценно благо: ще имаме здраво и умно поколѣние, което е готово за работа!

СЛЪНЧЕВИТѢ ЛѪЧИ ВЪ НАЧАЛОТО НА ПРОЛѢТЬТА СѪ ПРЕДВЕСТНИЦИ НА БОЖЕСТВЕНИТѢ БЛАГА, КОИТО ТѢ НОСЯТЪ ЗА ВСИЧКИ СѪЩЕСТВА.

СЛЪНЧЕВИ ЛѪЧИ МУЗИКА

Слънчеви лъчи СЛЪНЧЕВИ ЛѪЧИ МУЗИКА, ДВИЖЕНИЕ И ГОВОРЪ ОТЪ УЧИТЕЛЯ СОФИЯ 1942 СЪДЪРЖАНИЕ 1. Музика 2. Принципи 3. Описание

ПЕНТАГРАМЪ Ето вечъ идемъ ний, свѣтлозарни лѫчи; царски даръ носимъ благъ, радость, миръ и любовь. Свѣтлина и жива красота, свобода за всичкитѣ разумни души. Ний сме слънчеви лѫчи на любовьта, дошли въ свѣта, зло да победимъ, миръ да въдворимъ. Съсъ благость, свѣтлина, нѣжна любовь новъ животъ на милостьта въ свѣта да въдворимъ. (повтаря се 2 пъти) Ето вечъ идемъ ний, свѣтлозарни лѫчи; царски даръ носимъ благъ, радость, миръ и любовь. Свѣтлина и жива красота, свобода за всичкитѣ разумни души.

28. ЗАКЛЮЧИТЕЛНО УПРАЖНЕНИЕ (ПРОМИСЪЛЬ) Да пребѫде Божиятъ миръ и да изгрѣе Божия- та радость и Божието веселие въ нашитѣ сърдца! (три пѫти).

27. ДИШАНЕ

26. НА РАНИНА Кой на ранина става да играй (2) (по зелената трева и на бистрата роса,) (повтаря се 2 пъти) той ще бѫде вѣчно младъ, здравъ и хубавъ и богатъ; ще се учи най-добре, нѣма нивга да умре. Рано ти стани, слънцето посрещни (2) (и запѣй съсъ бодъръ гласъ, поиграй си ти завчасъ.) (повтаря се 2 пъти) Бодра гимнастика, разъ, два, три. Подвижи се и спри. Смѣло пакъ тръгни напредъ, радвай се на Божий свѣтъ.

25. СТѪПКА ПО СТѪПКА Стѫпка по стѫпка ето ний вървимъ къмъ новия животъ. Чертаемъ свѣтли бѫднини за насъ и цѣлъ човѣшки родъ Всички прегради преодоляваме, не се страхуваме отъ беди. Мисли красиви вредомъ посѣваме. Любовь свѣта да победи. Пѫтека свѣтла е предъ насъ и нова чудна свѣтлина. Животъ въ сърдца ни се влива, мѫдрость и любовь. (повтаря се 4 пъти) Цвѣтята ухаятъ, зрѣятъ плодове, всичко расте, живѣе, радва се цѣлий миръ. (повтаря се 2 пъти) Въздухъ дишамъ ароматъ, вредомъ чудна красота, извори бликатъ чиста вода. Бистра роса всѣко листо съсъ брилянтъ краси. (повтаря се 2 пъти)

24. КОЛКО СМЕ ДОВОЛНИ Упражнението може да се изпълни и по следния начинъ; първитѣ две части се изпълняватъ два пѫти. Колко сме доволни, че въ свѣта живѣемъ; като птички волни чудни пѣсни пѣемъ. (повтаря се 2 пъти) Сутринь мило слънце посрѣща ни рано. То ни благославя и животъ ни дава. (повтаря се 2 пъти) Въздухъ дишамъ благодать. Радостно отивамъ за дома. Цѣлата природа съ мене пѣй. Слънцето ме живо грѣй. (повтаря се 2 пъти) Природата ме обича и въ живота ми помага, чедо свое ме нарича и ми казва дума блага: „Работи, учи, време не губи, време не пилѣй, скѫпъ животъ пази. Той е Божи даръ, милъ и скѫпоценъ. Ти добре варди го всѣки часъ.“ А подиръ игритѣ ще отида да работя, време да не губя, доръ въ небето слънце грѣй. (повтаря се 2 пъти) Хай напредъ, едно, две, три, съ бодри стѫпки ти ходи. Още малко ние тукъ ще си поиграеме сега. (повтаря се 2 пъти) Ходи, ходи, ходи, за водата ходи, презъ речица бистра, презъ пѫтека чиста. (повтаря се 2 пъти) О, водице сладка, жива, носишъ ти живота новъ. Тебъ обичамъ, тебъ жадувамъ, тебе търся всѣки часъ. По ливади и градини непрестанно тичашъ ти. Тъй презъ всичкитѣ години бѣгай, тичай и лети.

23. ХУБАВЪ ДЕНЬ Всѣки хубавъ Божи день дишамъ радость и животъ. И ликътъ ми е засмѣнъ, че обича менъ Господъ. Слънцето съ любовь милва моето лице. И гласътъ любимъ Христовъ шепне въ моето сърдце: „Крепко, смѣло ти живѣй И помагай на свѣта. Съ пѣсни, радость ни възпѣй ти на Бога любовьта, нашъ Баща любимъ и светъ и на вси души познатъ,“

22. ЗАПОЗНАВАНЕ Колко приятно птиченце пѣе и благодатно слънцето грѣй. (Росни ливадитѣ, свежи полянитѣ, играемъ ний и пѣемъ въ ранина.) (повтаря се 2 пъти) (Живота е красивъ и изобиленъ, че Богъ надъ нази е милостивъ.) (повтаря се 2 пъти) А следъ игри и пѣсни красиви ние работимъ въ нашитѣ ниви. (И ги посѣваме семе избрано, да никнатъ, зрѣятъ житни класове.) (повтаря се 2 пъти) (И дребенъ дъждъ, роса ще ги полѣе, И слънцето ще ги възрасти.) (повтаря се 2 пъти)

21. РАДОСТЬТА НА ЗЕМЯТА Ликува цѣлата земя и се радва отъ сърдце, и тича тя по своя пѫть като девица възлюблена. Тя жадува слънцето и къмъ него се стреми. То я милва отъ далечъ и цѣлува я съ лѫчи. Тя се радва и му пѣй: „О, слънце на живота мой, летя, летя къмъ тебе непрестанно, и пълна съ радость. Рѣки текатъ, извори бликатъ чисти, върхове бѣлоснѣжни въ розови сияния обливашъ изобилно съ милувки нѣжни“.

20. ПОБЕЖДАВАНЕ Деньтъ пристига следъ нощьта и радость иде следъ скръбьта. Вървиме ний по свѣтлий пѫть. Прегради нѣма да ни спратъ. Тъй безспирно ще вървиме съ вѣра и любовь въ гърдитѣ, къмъ победи ще летиме, до катъ гледатъ ни очитѣ. Бодро вдигаме чела, смѣло тръгваме напредъ! Дори въ неволя и беда за насъ е хубавъ Божий свѣтъ. Милва ни тихиятъ зефиръ. Пѣятъ ни птички съ веселъ гласъ. Лѣй се въ душата еликсиръ при изгрѣвъ слънце въ раненъ часъ.