Jump to content

Ани

Moderators
  • Мнения

    2667
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

Всичко публикувано от Ани

  1. МОК, 4-та година, 2 том Влияние на свѣтлината и на тъмнината "Влияние на свѣтлината и на тъмнината", 4 - 18 лекции на Младежкия окултенъ класъ, държани от Учителя П.Дънов. 5-та година, т.II, (1925 - 26 г.). Първо издание - София, 1937 г. Второ издание - 1996 г. (по стенографски записки) Книгата за теглене на PDF (Пѫрво издание, 1937 г.) (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: 4. Влияние на свѣтлината и на тъмнината, 6.12.1925 - Проверено от Радослав Донев - 2.01.2020 5. Символи въ природата, 13.12.1925 - Проверено от Радослав Донев - 3.01.2020 6. Приложение на символитѣ, 20.12.1925 Проверено от Радослав Донев - 18.01.2020 7. Пълнене и празнене, 27.12.1925 Проверено от Радослав Донев - 21.01.2020 8. Десеть думи, 3.01.1926 9. Действие и противодействие, 10.01.1926 10. Изваждане, 17.01.1926 11. Гласни и съгласни букви, 24.01.1925 12. Математически задачи, 31.01.1926 13. Реални величини, 7.02.1926 14. Микроскопически добрини, 14.02.1926 15. Изразително лице, 21.02.1926 16. Страдание, търпение, опитность и знание, 28.02.1926 17. Духовна мекота, 7.03.1926 18. Форми на съзнанието, 14.03.1926
  2. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Отъ смърть въ животъ Добрата молитва „Въ начало бѣ Словото” Ще взема 5 глава отъ Евангелието на Йоана, отъ началото до 31 стихъ. „Ще се развеселя” Ще взема последната часть отъ 24 стихъ: „Отъ смърть въ животъ”. Животътъ, това е осмисляне, отъ гледището на Земята осмисляне на човѣка, на човѣшката мисъль. Смъртьта, това е обезсмисляне на човѣшката мисъль. Мнозина отъ васъ нѣмате ясна представа какво нѣщо е смъртьта. Смъртьта е придружена съ едно разлагане, съ разединение на краткосрочния и дългосрочния животъ. Това, което разединява краткосрочния животъ съ дългосрочния животъ, това е смъртьта. Има единъ процесъ на разлагане, образува се особена миризма. Всички сѫщества, които умиратъ, иматъ особена миризма. Затова не се изисква голѣма философия, за да позная кога ще умре човѣкъ. Щомъ започне да мирише, може да е година, две преди, но той вече е започналъ да се разлага. Още приживѣ се разлага. Казвате: този човѣкъ много мирише. - Смъртьта е влѣзла и провѣрява дали вече може да го вземе. Че смъртьта е врата за живота, това сѫ поетически изрази, значи затворътъ е врата за човѣка. Като го турятъ въ затвора, да намѣри Бога. Това не е научно. Следователно смисълътъ, който ние търсимъ, това е животътъ. Вънъ отъ живота човѣшката мисъль, човѣшкото сѫществувание нѣматъ цвѣтъ, нѣматъ изразъ, нѣматъ стремежъ. Най-голѣмото изкуство е човѣкъ да придобие живота. Подъ Думата „придобиване” не се разбира да имате животъ и да ви го взематъ - това не е придобивка, това е загуба. Подъ думитѣ „придобиване на животъ” се разбира да владѣешъ ония принципи, върху които животътъ е съграденъ, и да ги имашъ всѣкога предвидъ. Всѣкога, когато може да ти взематъ туй, което имашъ, то е вече смъртьта. Тогава ще бѫдешъ въ едно положение на страхъ. Страхътъ не е нищо друго, освѣнъ смъртьта. Щомъ човѣкъ се бои, смъртьта е близо. Щомъ любовьта е близо, животътъ е тамъ. Често ние се забавляваме съ съвременната наука. Това е едно условие за човѣшкото въображение, за човѣшкитѣ способности. Нѣкои казватъ: Науката това доказвала, онова доказвала. Дѣйствително, науката е доказала много нѣща. Но нѣкога тази наука, която доказва нѣщата, се загубва, нѣма я. Днесь наука въ пълния смисълъ на думата нѣма, това е временна наука, на временния животъ. Съ умирането на Адамъ онази наука, която Богъ повѣри на първия човѣкъ, изчезна. Жалко е, че Адамъ умре и занесе науката съ себе си; и остави Матусалъ, синъ Еноховъ, живѣлъ 969 години подиръ него, но и той замина, и занесоха науката, и никаква наука нѣма. Ние виждаме, нашата наука е до 120 години. Една наука, която се простира до 120 години, какво може да знае? Една наука, която не знае какво има на Слънцето, една наука, която не знае какво има на мѣсечината, една наука, която не знае какво има на планетитѣ, която не знае какво има на звѣздитѣ, която не знае какво има въ празното пространство, която не знае какво има долу въ центъра на Земята, която не знае какво има въ самия човѣкъ, не знае какъ е направенъ неговиятъ мозъкъ, какви жлези има, какъ се изявяватъ тѣ - каква наука е тя? При това като гледашъ тѣзи голѣмитѣ, ученитѣ хора, голѣмитѣ деца, научно разправятъ, доказватъ нѣщо и следъ нѣколко години го отричатъ, доказватъ друго. Вие отивате при тѣхъ съ букваритѣ си да ви разправятъ за последнитѣ научни данни, тѣ си даватъ видъ на професори, а и вие си давате видъ на професори. Хубаво е това. Азъ говоря оптимистично. Менъ ми е много приятно да срѣщна единъ професоръ, и казвамъ: ето едно учено дете, което отива съ буквара въ училище, на добъръ пѫть, много се радвамъ. Този професоръ мисли, че знае нѣщо. Не е лошо да мисли така, защото да мисли, че не знае, е още по-лошо. Нека мисли, че знае, хубаво е. Хубаво е да мислимъ каквото искаме, но когато дойдемъ до онзи, дѣйствителния животъ, ние трѣбва да имаме едно знание, не да се пустослови. Напримѣръ, лесно е да кажемъ: каквото Господъ казалъ. Тази дума има съвсѣмъ друго значение. Господъ какво ти е казалъ? Отвънъ каквото е казалъ Господъ. Че отвънъ и вѣтърътъ говори, и слънцето говори. Всичко отвънъ говори, какъ ще познаешъ гласа Божий? Казвате: Господъ говори отвѫтрѣ. Че отвѫтрѣ говорятъ и безумнитѣ, и глупавитѣ хора. Казва псалмопѣвецътъ, че разумниятъ говори отвѫтрѣ, отъ сърдцето си. Отврѣдъ се говори. Какъ ще познаете гласа Божий? Наука се изисква за това. Вижте нѣкой музикантъ като вземе камѣртона, зависи какъ ще схване тона: единъ схваща абсолютно точно тона, но другъ музикантъ схваща съ 10 вибрации по-ниско, трети схваща съ 30 вибрации по-ниско. Тонътъ не е вѣренъ. И цѣлиятъ хоръ не върви, има единъ дисонансъ. Басътъ криво пѣе, алтътъ криво пѣе. Сопранътъ криво пѣе, и тенорътъ сѫщо. Като пѣятъ криво всички, всичкитѣ пѣятъ да се заглушатъ. Колкото повече крѣскатъ, толкова повече се объркватъ. Капелмайсторътъ трѣбва веднага да ги спре. Като сбъркатъ, пакъ да ги спре. Една пауза ще направи, нищо повече. Но понеже имаме честолюбие, мислимъ какво ще каже публиката. Че публиката е по-невѣжа отъ капелмайстора. Въ дадения случай диригентътъ е най-важното. Той ще се влияе отъ публиката! Какво разбира публиката? Тя може да каже дали е правилно или не е правилно нѣщо, но диригентътъ има главната дума. Дойде Христосъ и донесе една наука, велика наука. Жалко, че го убиха преди време и Той занесе науката съ себе си. Той внесе нѣщо ново въ свѣта. Но и християнството, което сега се проповѣдва, не казва ония принципи на Христа. Христосъ казва: „Много работи има да ви кажа, но сега тѣзи работи не можете да ги носите, не сте готови.” И въпреки това Христосъ много нѣщо изнесе предъ ученицитѣ си. Ако бѣше останалъ 70 ÷ 100 ÷ 200 години, щѣше - да бѫде още по-добре. Но древнитѣ тълкуватели казватъ: „Било опредѣлено да умре Той.” – Бѣше опредѣлено да умре по Божественъ начинъ, не по такъвъ, по римски начинъ да Го разпнатъ. „Ама Той умре.” – Умре, но азъ казвамъ, че не умре Христосъ както трѣбва. Като умре по този начинъ, Той занесе знанието съ себе си. Сега, останаха всичкитѣ учени и цѣла каша забъркаха въ тѣзи 2000 години. Всички казватъ: ние знаемъ. И се проповѣдва за онзи свѣтъ. Ако ги питашъ кой кѫде отива, все за оня свѣтъ отиватъ, но засега нѣма нито едно писмо отъ оня свѣтъ. Какво представлява онзи свѣтъ? Хората не знаятъ какво представлява, защото тази станция за тѣхното радио е затворена. Има хора, които слушатъ новини отъ Лондонъ, иматъ радио, и се разговарятъ - отъ Парижъ се разговарятъ, отъ Ню Йоркъ, отъ Чикаго, отъ Вашингтонъ. Онѣзи, които говорятъ за онзи свѣтъ, какво доказателство иматъ? Казвате, че преди 2 000 години нѣкой дошълъ. Преди 2 000 години дошла една комѣта. Ако е така и сега би трѣбвало да се яви. Ще бѫде смѣшно една комѣта да се яви веднъжъ и после да я нѣма. Ученитѣ хора нѣматъ понятие и досега какво нѣщо е комѣтата. Комѣтата, това е новородено слънце, което се явява, и като се роди, крѣска, вика, обикаля навсѣкѫде да я видятъ и най-после се настани въ нѣкоя система. Образува единъ свѣтъ около себе си, може да стане и слънчева система. Сега като на параходъ ходи. Ученитѣ хора ще кажатъ, че това не е така. Нѣмамъ нищо противъ. Азъ мога да направя едно възражение, че е право. Може възражението на ученитѣ хора да не е право, но може и съвсѣмъ да е право. Тѣ сами често правятъ възражения за своитѣ теории. Много пѫти единъ ученъ човѣкъ създаде една теория, следъ туй другъ ученъ му възрази съ съвсѣмъ друга теория. Следъ това трети възрази, четвърти, и гледамъ теория следъ теория - и човѣшкитѣ умове се просвѣщаватъ. Лошото не е тамъ. Това е прогресъ. Смѣната на теориитѣ е добъръ признакъ. Че ученитѣ хора мислятъ и че знаятъ - азъ ги уважавамъ. И това не е лошо. Лошото е тамъ, дето мислятъ, че науката е казала последната си дума, че нѣма какво повече да се учи. Като въ църквата символътъ на вѣрата. Като прочетешъ този символъ - край. Но колко има да се коригира този символъ! Вѣрва той въ Единния Богъ. Азъ бихъ казалъ така: вѣрвамъ въ Единния Богъ, съ когото съмъ говорилъ, вѣрвамъ въ Единния Богъ, на когото на гости съмъ билъ. Вѣрвамъ въ Единния Богъ, който ми е далъ Вѣчния Животъ. Вѣрвамъ въ Единния Богъ, на когото слугувамъ. И всѣкога свѣрявамъ своето знание съ Него. Туй значи „вѣрую въ Единния Богъ”. Какво ще ми казвате, че вѣрвате въ Единния Богъ! Каква разлика има между моя символъ и тѣхния? Или това е символътъ на вѣрата, който трѣбва да имаме? Тѣзи, за да оправдаятъ своето невѣжество, казватъ: невъзможно е човѣкъ да говори съ Господа, Той е Сѫщество велико и трѣбва да се наредятъ редъ свѣтии между хората и Бога. Така е и на Земята. То е човѣшкиятъ редъ на нѣщата. До единъ голѣмъ човѣкъ мѫчно се достига. Така е въ слънчевитѣ системи. Въ материалния свѣтъ е така, това е въ реда на нѣщата, но това не е мѣрката, съ която можемъ да опредѣлимъ доколко Богъ е близо до насъ. Можемъ да идемъ и до другата крайность, защото всѣки може да каже, че говори съ Господа. Ще направя опредѣление съ единъ символъ, за да изясня какво нѣщо е реалностьта. Питатъ: какво нѣщо е Любовьта и безлюбието? Безлюбието, това е една пустиня, дето нищо не расте, дето всичко е замръзвало, нѣма вода, нито птици - нищо нѣма. Това е пустиня. Представете си, че живѣете въ единъ такъвъ свѣтъ. Като дойде Любовьта, всичко въ тази пустиня започва да расте. Извори се явяватъ, свѣтлина се явява, животни, птици, хора - всичко има. И животътъ наново почва. Следователно когато Любовьта дойде въ твоя дворъ, ябълки ще израснатъ, сливи ще израснатъ, круши ще израснатъ, жито ще израсне, и веселие ще имате. И мисъль ще имате. Когато Любовьта си замине, всичко туй ще изсъхне и нищо нѣма да остане. Сега казвате: искатъ насъ да ни убѣдятъ, да ни представятъ другия свѣтъ, оня свѣтъ. Милтънъ е писалъ за ада, но както Милтънъ е силенъ, когато пише за ада, така и този италиански поетъ Дантѣ е силенъ, когато описва ада. Много хубаво описватъ, понеже тѣ описватъ Земята. Защото Земята е адътъ. По-голѣмъ адъ отъ Земята нѣма. Когато Господъ създаде свѣта, една малко ангелче четѣло една книга; то ходѣло въ първо отдѣление и въ буквара му имало написано, че е създадена Земя, че била особена, че на нея живѣели хора, че имало тамъ хубавъ животъ. Заинтересувало се то и започнало да се моли , на единъ голѣмъ ангелъ да го заведе на Земята, да види тия красиви сѫщества - понеже Господъ ги е създалъ, трѣбва да сѫ красиви. Голѣмиятъ ангелъ го турилъ на крилата си, донесълъ го на Земята. Малкото ангелче като погледнало хората, казало: „Азъ ти казахъ на Земята да ме занесешъ, а не въ ада. Туй не е Земята! – Туй е Земята, а това сѫ хората, отъ които ще излѣзе нѣщо хубаво единъ день.” Ангелчето казало: „Занеси ме въ небето, че когато дойде хубавото, тогава ме доведи тукъ.” Ние говоримъ за единъ животъ, който не познаваме, Казвате: непонятенъ е духовниятъ животъ. Обратното казвамъ: нѣма по-понятно отъ духовния животъ. Непонятенъ е материалниятъ животъ. Туй, което потъмнява човѣшката мисъль, туй, което потъмнява човѣшкитѣ чувства, това сѫ ония желания на материята, вѫтрешнитѣ работи, които имаме. Може единъ предмѣтъ да го турите тъй близо при очитѣ, че нищо да не виждате. Съ една златна монета можене да затворите цѣлото поле на Човѣшкото зрѣние. Може да имате една мисъль въ ума си, съ която да затворите цѣлото съзнание. За примѣръ, мислите да станете богатъ човѣкъ, но най-първо, знаете ли какво нѣща е богатството? Искате да станете ученъ човѣкъ, но най-първо, знаете ли какво нѣщо е ученость? Искате да станете добъръ човѣкъ, но вие най-първо не знаете какво нѣщо е доброто. Доброто, това е една отъ най-великитѣ науки. Но страшното въ доброто е, че то е свързано съ злото. Онзи, който се занимава съ доброто и злото, той трѣбва да бѫде гениаленъ човѣкъ. И злото е велика наука въ свѣта. Едната наука носи смърть, другата наука носи животъ. Казва Моисей, че Богъ тури на изпитание Адамъ. И досега всичкитѣ богослови много хубави трактати пишатъ. Отъ моето гледище казвамъ: много учени деца сѫ тѣ. Тѣ пишатъ нѣщо, което абсолютно нѣма никаква основа въ природата и туй никакъ не сѫществува. Това е толкозъ вѣрно, колкото въ една отъ американскитѣ колегии, единъ отъ знаменититѣ професори по зоология искали да го изпитатъ неговитѣ студенти колко е ученъ. Взели и направили единъ новъ бръмбаръ. Взели 50 ÷ 60 вида разни бръмбари и отъ различнитѣ части съединили и направили единъ новъ видъ бръмбаръ и всичкитѣ много сериозно казватъ: „Господинъ професоре, намѣрихме единъ новъ екземпляръ. Вие сте ученъ човѣкъ и ще бѫдете ли добъръ да ни освѣтлите къмъ кой видъ спада?” Професорътъ погледалъ, погледалъ бръмбара и казалъ: „Хъмбъкъ, Това е ваша измислица, такъвъ бръмбаръ не сѫществува. Това е ваша измислица, вие сте го устроили.” И тѣ казватъ: „Ученъ човѣкъ е, позна, че е хъмбъкъ”. Сега и вие четете нѣкоя скърпѣна теория, нѣкой човѣкъ оттукъ взелъ, оттамъ взелъ, този философъ казалъ това, онзи философъ казалъ онова, еди кой си авторъ казалъ, другъ авторъ еди какво си казалъ. И скърпи една нова теория. И казва: „Това е нова теория за спасението на хората.” Томове има написани, все спасяватъ хората. Като се върналъ единъ ученъ българинъ отъ странство, започналъ да разправя какъ може да стане по-хубава баницата, която майка му разточвала. Бащата казва: „Хубаво, синко, ха сега по твоя начинъ да направишъ ти баницата. Вдигнете тавата. Кажи какъ става баницата.” Обяснява много хубаво, но баница нѣма. Мазната баница не става по този начинъ. Може ученитѣ баници тъй да ставатъ, но тѣ животъ не носятъ. Та казвамъ: всѣка теория е упражнение, гимнастика на ума. Една хубава теория трѣбва да има свое приложение. Щомъ прекѫснешъ приложението на процеса, всички онѣзи процеси, всички онѣзи знания, съ които процесътъ се скѫсява, тѣ не носятъ истината. Донѣкѫде може да я носятъ, но въ всѣко едно знание трѣбва да има единъ завършенъ процесъ. Сега, за примѣръ, вие може да кажете, че вѣрвате въ Христа. Вѣрвамъ, не се съмнѣвамъ, че вѣрвате. Но въ какво сѣди вашата вѣра въ Христа? Вие казвате: ние вѣрваме въ Него. Добре, какво се ползвате, ако вѣрвате? И какво се ползва Христосъ? Защото трѣбва и вие да се ползвате, и Той да се ползва. Азъ ще ви направя едно възражение, което и вие може да ми поставите. Писмо отъ Христосъ имате ли? Казвате, че нѣмате. Сега наскоро - не, преди 10 години - пакъ не. А сега, преди 10 дни? - Не. За Новата година имате ли писмо? Вижда ви се чудно, какъ е възможно да имате писмо отъ онзи свѣтъ. - Това е много казано! - Сега ще ви приведа единъ примѣръ. Трѣбва да се разбиратъ нѣщата въ тѣхния вѫтрѣшенъ смисълъ. Иначе всѣкога можемъ да се заблудимъ. Това става въ новитѣ времена, въ 19 вѣкъ, когато се създаде интересъ къмъ окултнитѣ науки; единъ отъ европейскитѣ князе, нѣма да му казвамъ името, заинтересувалъ се и следъ това поискалъ да види своя Учитель. Главното въ окултната наука е: ученикътъ, който влиза въ Школата, трѣбва да види своя Учитель и той да му предаде своитѣ уроци, защото безъ Учитель може да четешъ окултни книги колкото искашъ, но тѣ сѫ безсмислени. Да четешъ окултни книги, то е като да учишъ музика, да разглеждашъ нотитѣ, безъ да има кой да ти каже какъ се пѣятъ. Даже може да правишъ опитъ да пѣешъ, но когато дойде онзи видниятъ музикантъ, той ща ти каже, изпѣе и изсвири всичко така, както е написано. И въ окултната наука казватъ, че има два начина за съобщение съ невидимия свѣтъ, съ този окултенъ, таенъ свѣтъ - вѫтрѣшенъ и външенъ; външниятъ за хората е подложенъ на съмнѣние, но ако се вслушате въ вѫтрешния си гласъ, който е по-сигуренъ, нѣма да се излъжете. Правото е вложено въ вѫтрешния гласъ. И тъй, единъ день този князъ чува, че му казватъ: „Ще напуснешъ палата си, ще се облѣчешъ въ прости дрехи, ще вземешъ тоягата и ще отидешъ при своя Учитель.” Казано-свършено. Веднага се облича, напуща двореца си, отива и сѣда да проси. Минава единъ, минава другъ, всички турятъ по нѣщо. Напълнила се паничката. Той като князъ за пръвъ пѫть има тази опитность. И чака да мине неговиятъ Учитель. Минава единъ човѣкъ, младъ, на 33 години, и му казва: – Какво си сѣдналъ да просишъ, защо не отидешъ да работишъ? Той си взема канчето и тръгва следъ този човѣкъ. – Ти отидѣ да сѣднешъ на пѫтя, да просишъ, мислишъ, че твоятъ Учитель тамъ ще дойде. Трѣбва да работишъ, да се занимавашъ съ уроци. – Каза ми нѣщо отвѫтрѣ. – Каза ти нѣщо вѫтрѣ, но ти трѣбва да разбирашъ кѫде е тази улица, въ училището трѣбва да идешъ и тамъ ще просишъ знания. Въ училището ще идешъ като ученикъ, а не да се курдисашъ тукъ. Този човѣкъ именно билъ неговиятъ Учитель, но той още не го познава! Ученикътъ рекълъ: – Направихъ една погрѣшка. Какво да правя сега? – Сега ще чакашъ, докато втори пѫть чуешъ гласа. – Дълго време ли ще бѫде? – Ще чакашъ. Когато ни се каже една истина, ние може да се обезсърдчимъ. Обезсърчението нищо не значи. То е единъ актъ материаленъ. Ти се обезсърчавашъ, мислишъ, че нищо не можешъ да постигнешъ. Обаче въ Божествения животъ всичко е постижимо. Тамъ, дето има животъ, всичко е постижимо. Тамъ, дето има животъ, трѣбва да има време. Въ времето, въ безкрайностьта всичко може да се постигне. Човѣкъ трѣбва да разбере, че за сбѫдването на всѣко нѣщо си има опредѣлено време. Важно е да знаешъ какво трѣбва да учишъ въ този моментъ. Този, който е направилъ свѣта, не е направилъ нѣкои нѣща тъй както ученитѣ хора. Има единъ свѣтъ, който отъ самата вѣчность сѫществува, той никога не е направѣнъ. Направенъ е нашиятъ свѣтъ. И този, нашиятъ свѣтъ е направенъ по образецъ на онзи, идейния свѣтъ. Цѣльта е животътъ, и то безсмъртниятъ животъ. Казвате: като умремъ. Не е въпросъ за умиране. На първия човѣкъ Богъ му даде да учи закона на послушанието и търпението. Той учеше първо закона на послушанието, а после на търпението. Сега ние имаме два вида послушание, понеже двама души учители имаме. Богъ казва: „Нѣма да ядете отъ това дърво на познанието на доброто и злото. Нѣма да ядете отъ това дърво дотогава, докато азъ не ви позволя, азъ да ви покажа какъ се яде отъ това дърво.” Адамъ трѣбваше да слуша и да търпи едновременно, учеше послушанието и търпението. Но Раятъ бѣше едно велико училище, въ което имаха право да влизатъ и ученици отъ противоположния лагеръ на тъмнината. И дойде единъ адептъ отъ противоположната страна - отъ вънъ, отъ външнитѣ учени и каза: „Хубаво мѣсто е тукъ. Знаете ли каква сила се крие въ това дърво?” Ева, ученичката на Адамъ, отговори: „Господъ ни е забранилъ да ядемъ отъ него. – Но Господъ ви опитва. Вие трѣбва да имате инициатива, да бѫдете смѣли и рѣшителни.” И тѣ послушаха него - намѣсто да послушатъ Господа, послушаха този адептъ, ядоха отъ плода на забраненото дърво. (Сега се опитва едно послушание на българина.) И какви бѣха последствията? Дойде смъртьта. Следователно онзи адептъ, който дойде въ Рая, задигна живота на Адамъ. Открадна го и си замина, и остави смъртьта въ Рая. Като дойде Богъ видя, че тѣ сѫ яли отъ този плодъ, разбра, че сѫ се заразили вече. Както най-страшната отъ любовнитѣ болѣсти е сифилисътъ - най-страшната проказа, която свѣтътъ нѣкога е виждалъ, тъй грѣхътъ е най-страшната болѣсть, която сѫществува въ свѣта, която носи смърть и унищожава живота. Тъй сѣди истината. Ако тази болѣсть влѣзе въ човѣка, тя трѣбва да се изпѫди навънъ. Когато Богъ дойде, спорѣдъ законитѣ на Школата Той облѣче нова дреха на първитѣ хора и ги изпѫди извънъ Рая, за да не се зарази той съ тази страшна болѣсть. Казвате: сгрѣши човѣкътъ. - Не изпѫдиха човѣка заради това, че сгрѣши. Не за грѣха, за непослушанието го изпѫдиха. Казва тогава Господъ: „Идете при този черенъ адептъ вънъ и живѣйте. Понеже вие повѣрвахте на него, при него идете. Всѣки трѣбва да иде при своя учитель.” И 8 000 години тѣ сѫ при своя учитель въ свѣта, който ги учеше, че ако ядатъ отъ това дърво, ще станатъ богове. Въ човѣшка форма ще станатъ като боговетѣ. И каквото каза този учитель, тѣ го туриха на Земята. Той бѣше много ученъ човѣкъ. Сега нѣкои ставатъ царе, нѣкои ставатъ князе, мантия си слагатъ; нѣкои ставатъ владици, че освѣнъ мантия и корона иматъ на главата. Нѣкоя мома като булка сѫщо слага вѣнецъ на главата си. Но дойде день, на булката одиратъ кожата, на владиката одиратъ кожата, на царя одиратъ кожата. Не е останала кожа въ свѣта, която да не е одрана. Науката показва, че отъ 8 000 години насамъ нѣма нѣкой, на който кожата да не е одрана. Занимавашъ се съ спасението, но ти одиратъ кожата. Както и да е, ще дойдешъ до първоначалното търпение, до търпението на Бога. Сега търпишъ, но това е неволя. Търпишъ - дератъ ти кожата, ти викашъ, ревешъ, но искашъ - не искашъ търпишъ. Азъ наричамъ търпение това кожата ти да е на гърба ти. Менъ не ме интересува какви сѫ били нѣкога хората, но какви сѫ сега. Менъ ме интересува сегашниятъ животъ какъвъ трѣбва да бѫде. Изразътъ, отношението ни къмъ тази реалность, къмъ която се стремимъ, постиженията на нашия сегашенъ животъ, това ме интересува. Нали малкото дете трѣбва да расте? Отъ това гледище животътъ на младия е краткосроченъ. Въ сегашната култура животътъ на младия е краткосроченъ. Не се знае дали ще стане старъ. Младитѣ хора сѫ изложени на много болѣсти и затова трѣбва да ги пазимъ. Младиятъ е изложенъ на болѣсти, на грѣхъ, на доброто и злото, и рѣдко може да издържи. Колко можемъ да издържимъ? Нѣмаме достатъчно време, това сами го знаете. Яденето само колко време ни поглъща! Колко време ни остава на день да учимъ? Ние сме въ Египетъ, при онзи фараонъ, който ни управлява. Законъ нѣма. Постоянно трѣбва тухли да печемъ. Едва ни остава време да мислимъ. Даже религиозниятъ човѣкъ е робъ на яденето. Може да смиламе жито като воденичаря, но брашното го взима онзи, който е господарь. Вие ходили ли сте да наблюдавате воденичаря? Той смила зърното, но брашното го взима онзи, който е донесълъ житото. И колцина отъ насъ, като ядатъ, знаятъ какъ да ядатъ? Сега ученитѣ хора казватъ: пресмѣтаме какви храни трѣбва да се ядатъ, за да е здравъ човѣкъ. Това не е наука, азъ правя едно малко възражение. Какъвъ трактатъ сѫ чели трѣвопаснитѣ животни? Какъвъ трактатъ сѫ чели месояднитѣ животни? Какъвъ трактатъ сѫ чели мухитѣ, пчелитѣ? Ние казваме, че ако не се учимъ, не може. Съгласенъ съмъ, но пчелата, която отива да събира нектаръ, по кой принципъ знае кѫде има медь? Казвате, че това е инстинктъ. Това е залъгване. Не е инстинктъ, никакъвъ инстинктъ не е, както вие го разбирате. Мухата се е учила дълго време, за да разбере какъ да си намира храна. Пчелата работи 4 ÷ 5 мѣсеца и пакъ се връща въ своя свѣтъ. Пчелитѣ не сѫ така глупави сѫщества, както си мислите. Тѣ сѫ много умни сѫщества, макаръ и въ тази миниатюрна форма. Едно дете, като суче млѣко отъ майка си, умно ли е? Като дойде на 10 ÷ 15 годишна възрасть, започва неговата интелигентность да се възстановява и да се развива единъ органъ, чрезъ който човѣшкиятъ духъ работи. Защото ти може да съзнавашъ нѣщо въ себе си, може да си много музикаленъ, ако нѣмашъ органъ, съ който да изразишъ въ външния свѣтъ своята музикалность, тя какво ще тѣ ползва? Може да си говоритель, но ако нѣмашъ езикъ да изразишъ своята рѣчь, тогава мисъльта ще остане затворена. У насъ трѣбва да има вѫтрѣшенъ импулсъ да изучаваме съвременната материя. Ние още не познаваме какво нѣщо е материя. Изучавали ли сте какво нѣщо е материята? Казвате: Субстанция. Какво нѣщо е субстанция? Или казвате: това е есенция, това сѫ елементи. Какво нѣщо сѫ елементитѣ? Сега обясняватъ тѣзи нѣща, но ние не сме дошли до края на обяснението имъ. Задъ всѣки елементъ, какъвто и да е той, сѫществува една разумна сила. Задъ водорода сѫществува една разумна сила. Водородътъ е изразъ на тази разумна сила, въ всички отношения, съединения и разединения, които ставатъ, той се подчинява на нея. Дето има законъ, има разумность. Ние приемаме водорода за най-лекия елементъ на Земята. Но има вещества, които сѫ хиляди пѫть по-леки отъ водорода. Да оставимъ това дали е така, защото може да дойдемъ до споръ. Азъ не искамъ вие да вѣрвате на всичко, но като започнете да изучавате степенитѣ на елементитѣ, на частицитѣ, ще дойдете до сѫщото. Има такива вещества, които сѫществуватъ въ свѣта и които вие не можете да обясните. Какъ ще обясните човѣшката радость? Вие имате извѣстни скърби въ душата си, като че ли цѣлиятъ свѣтъ предъ васъ се разрушава. Но въ единъ моментъ е така - нѣкой нашъ приятель е казалъ нѣщо много малко. Много малка причина може да създаде цѣлъ превратъ въ човѣшката душа. На менъ ми разправяше единъ господинъ въ Варна: отчаялъ се единъ день, не му се живѣе, иска да си замине за другия свѣтъ. Казва: не искамъ да видя никого. И вървѣлъ край брѣга. Влиза въ една пещера и покрай него минава една малка мушица, започнала да ходи насамъ-натамъ. Веднага се измѣня състоянието му и дохожда едно приятно състояние. Зарадвалъ се въ себе си, че тази мушица го посрѣщнала. Зимно време било. Излѣзла и започнала да се върти около главата му - измѣнила цѣлото му състояние. И оттамъ насетне, откакто го посѣтила тази мушица, той започналъ да мисли другояче. Слушахъ го и рѣкохъ на себе си: срамота е ти като човѣкъ да мислишъ така. Тази мушица разбира живота по-добре. Като я видѣхъ, казва той, влѣзе въ менъ нѣщо, стана ми приятно, деньтъ ми стана свѣтълъ. - Тази мушица е срѣда. Една Божествена енергия минава презъ тази малка мушица. Тя е дошла като единъ скѫпоцѣненъ камъкъ. Запалила го като кибритена клѣчица и произвела цѣлъ превратъ. Като мине Божествената енергия презъ мушицата, произвежда превратъ въ неговия мозъкъ. И трѣбва да знаете, че мозъкътъ отъ скоро е създаденъ. Нашиятъ мозъкъ е създаденъ изключително за физическия свѣтъ, той е най-крайниятъ предѣлъ и най-висшето въ природата, но центърътъ на човѣшкия животъ не е главата. Ако вземете човѣка и проточите рѫцетѣ и краката му, тогава ще търсите центъра. Дето е центърътъ, тамъ е най-важното мѣсто на човѣка. Като ви говоря, нѣкои отъ васъ ще кажатъ: въ пѫпа е. Не е въ пѫпа, но близо до сърдцето. Тамъ е най-разумното мѣсто въ човѣка. Когато ти чувствашъ, че нѣщо ще ти се случи, когато ти е мѫчно или радостно, всичко това става въ този физически центъръ. Тукъ, въ сърдцето се намира духовното тѣло, съ което човѣкъ живѣе. Каквото и да направишъ за туй физическо тѣло, което така крѣпишъ, единъ день все трѣбва да се простишъ съ него. То е временно. Ние така сме свързана съ физическия си животъ, че искаме презъ цѣлия си животъ да закрѣпимъ това тѣло, безъ да обръщаме внимание на духовното. Ако бѣше красиво и съвършено, то щѣше да реформира физическото тѣло. Процеситѣ на яденето щѣха да ставатъ по другъ начинъ, процеситѣ на дишането, на кръвообращението, на мисленето, на чувствуването сѫщо. Чувствата не спадатъ къмъ физическия свѣтъ. Сега да обяснимъ нѣщата. За да бѫде здравъ човѣкъ, той трѣбва да изучава природата. Понеже природата е постоянно дѣло на Бога. Вънъ отъ природата нищо друго не сѫществува. Сѫществува единъ свѣтъ, но между природата и този свѣтъ още не е образувана връзка, или казано другояче, въ насъ не е образувана връзка. Ако излѣземъ извънъ живота на природата, ние не можемъ да влѣземъ въ този другъ свѣтъ. Или ако влѣземъ, той ще бѫде непонятенъ за насъ, ние нѣма да можемъ да си го изяснимъ. Въ физическия свѣтъ трѣбва да имашъ очи, трѣбва да имашъ уши, трѣбва да имашъ обоняние, 5 сѣтива трѣбва да имашъ, за да се ориентирашъ. Щомъ влѣзешъ въ другия свѣтъ, тамъ трѣбва да имашъ повече сѣтива. Другиятъ свѣтъ коренно се различава отъ нашия. Въ онзи свѣтъ ти никога не можешъ да видишъ едно сѫщество да си свива вѣждитѣ. Въ оня свѣтъ ти не можешъ да видишъ едно сѫщество да се прозява, да си наведе главата или да се намуси, да сѣди на столъ, нито да спи по гърба си или по коремъ. Въ оня свѣтъ сѫществата се отличаватъ коренно отъ насъ. За тѣхъ е непонятно какво е това да направишъ престѫпление. За тѣхъ е непонятно какъ може единъ човѣкъ да се съблазни отъ пари, да вземе нѣкой металъ и да го тури въ джоба си, и да мисли, че е щастливъ. Тѣ не могатъ да си представятъ да взематъ 100 английски лири и да мислятъ, че това е осигуряваме на живота. За тѣхъ това е голѣма заблуда. Златото за тѣхъ не е това, което е за насъ. Тѣ разполагатъ съ истинско знание, което води къмъ вѣчния животъ, къмъ законитѣ на природата, къмъ мисленето, къмъ чувстването, къмъ прилагането - това е тѣхниятъ животъ. Златото тѣ сѫ го разложили и сѫ го турили на работа. А ние го туряме въ каситѣ да сѣди. Дойде нѣкой, задигне паритѣ. А следъ това цѣлъ животъ разправяме, че сѫ ни обрали, че сѫ ни взели нѣколко милиона, че сме станали нещастни, сиромаси. Много хора се самоубиватъ следъ като ги обератъ. Защо? Защото имъ взели паритѣ. Въ оня свѣтъ ти пари на човѣка никога не можешъ да откраднешъ, златото не можешъ да му вземешъ. Първо, като тръгнешъ за оня свѣтъ, паритѣ си не можешъ да вземешъ, златото си не можешъ да вземешъ сѫщо. Въ оня свѣтъ каквото пожелаешъ, ще го имашъ. Българитѣ иматъ едно повѣрие: тѣ вѣрватъ, че има една вечерь, на Богоявление, когато небето се отваря и човѣкъ каквото пожелае, му се дава. Единъ българинъ турилъ главата си презъ едно малко прозорче и искалъ отъ Господа: „Господи, да ми дадешъ пари една крина, голѣма като главата ми.” Паритѣ дошли, но и главата му станала като крина, че той не могълъ да я извади отъ прегръдкитѣ на прозореца, отвънъ останала. Дошълъ неговъ съсѣдъ и се чудѣлъ защо се е заклѣщилъ така, че главата му ни напредъ, ни назадъ може да се движи, и тѣлото сѫщо не може да излѣзе отъ прозореца. Трѣбвало да се събори цѣлата стѣна... И ние сме горе-долу въ това положение: главата е въ оня свѣтъ, а тѣлото е въ този свѣтъ. Нито въ този свѣтъ можемъ да направимъ нѣщо, нито въ оня свѣтъ можемъ да направимъ нѣщо. Въ този свѣтъ не можемъ да направимъ нѣщо, защото главата ни я нѣма. Въ онзи свѣтъ не можемъ да направимъ нѣщо, защото тѣлото ни го нѣма. Писанието казва: трѣбва да се събори стѣната, да се освободи главата на човѣка. Тази глава не трѣбва да бѫде голѣма като крина. Една толкова голѣма глава не е реална. Клеткитѣ, които живѣятъ въ такъвъ мозъкъ, сѫ страшни аристократи. Тѣ сѫ като турскитѣ бейове, какво ли не искатъ - това да направятъ, онова да направятъ, туй да бѫде, онуй да бѫде. Всѣки день, всѣки часъ все искатъ нѣщо. И като не можешъ да ги задоволишъ, тѣ ще тѣ уволнятъ. Или ще си заминатъ и ти ще останешъ на празни ясли. Тогава не въ своята глава ще вѣрвашъ, но въ глава, която представя Истината и която е въ единство съ сърдцето. Силата на човѣка сѣди въ мозъка му, но животътъ му сѣди въ сърдцето. Трѣбва да се заемемъ да освободимъ нашия животъ. Знанието нищо не може да ни ползва, ако ние не можемъ да придобиемъ живота. Казва Христосъ: „Азъ за това дойдохъ, да имъ дамъ животъ въ изобилие”, и да се научатъ хората какъ трѣбва да живѣятъ. За това има специфични методи и начини, не само празни думи. Цѣлата природа отвънъ: всички растения, плодове - ябълкитѣ, крушитѣ, сливитѣ - всички скѫпоцѣнни камъни, после металитѣ - всички елементи сѫ тѣсно свързани съ човѣка. Тѣ криятъ въ себе си извѣстни сили, които човѣкъ трѣбва да знае какъ да използва. Сега ученитѣ хора използватъ силитѣ на природата само за механически процеси, напримѣръ електричеството е за освѣтление на градоветѣ, за лѣкуване на извѣстни болѣсти; но нѣкой пѫть правятъ по-голѣми пакости, отколкото добро. Казвамъ: тепърва трѣбва да се проучва Природата. Ние казваме „Природа”. Въ Природата сѫ внесени съкровищата на нашия животъ и ние тѣзи съкровища трѣбва да ги изследваме и да извадимъ онѣзи сили, които сѫ скрити въ тѣхъ. Тогава ще дойдемъ въ връзка съ единъ свѣтъ, близъкъ до Природата. Защото тази Природа, която се открива, това е едното й лице, това сѫ отрицателнитѣ природни сили, които дѣйстватъ засега. Ние живѣемъ въ една Природа, която има смѣни, тъмнина и свѣтлина, животъ и смърть. Другото лице на Природата е, кѫдето животътъ е непреривенъ процесъ и единъ непреривенъ прогресъ. Да допуснемъ сега, че си боленъ. Не всѣки лѣкарь може да лѣкува болѣститѣ, защото онзи лѣкарь, който ще лѣкува извѣстна болѣсть, той трѣбва да има вещество, положително вещество, което е антиподъ на болѣстьта. Или, казано другояче, той трѣбва да съдържа такъвъ магнетизъмъ, който може да лѣкува твоята болѣсть. Има лѣкари, които като дойдатъ въ кѫщата ти, детето ти ще умре, нищо повече. Има лѣкари, като дойдатъ, детето ти ще оздравѣе и безъ да му даватъ лѣкарство. Лѣкарь, който нѣма необходимия елементъ на лѣкарството въ себе си, той не е роденъ за лѣкарь, той е единъ професионалистъ лѣкарь, по-често уморява хората, отколкото да ги лѣкува. Въ средновѣковието единъ лѣкарь лѣкувалъ хората съ топла вода. Той пущалъ кръвь на болнитѣ и имъ давалъ топла вода. И цѣлъ животъ като ги лѣкувалъ така, всички ги уморявалъ. „Досега нито единъ човѣкъ не съмъ излѣкувалъ, но нима другитѣ лѣкари ги изцѣряватъ?” - казвалъ за свое утѣшение. Да допуснемъ, че вие имате едно просто главоболие. Споредъ съвременнитѣ теории, то се дължи на натрупване на извѣстни полуорганични вещества, на събирането на повече водородъ или повече кислородъ, или повече азотъ, или повече вѫглеродъ, или други елементи въ слѣпитѣ очи. Този водородъ, този кислородъ, или този азотъ, или вѫглеродъ ставатъ срѣда за събиране на извѣстни енергии, които въ дадения случай не употрѣбявате въ работа. Усѣщате едно напрежение въ главата, като че ли ще се пукне. Какъ трѣбва да се лѣкувате? Българитѣ иматъ стари баби лечителки. Доведатъ нѣкого, който го боли главата, бабата ще го вземе въ стаята си, ще вземе едно кокошо яйце, пресно, блъсне го въ челото на болния, следъ това измива челото и човѣкътъ оздравѣва. Бабата му казва: „Никому нѣма да казвашъ, баба, че яйцето е счупено.” Азъ ви давамъ рецепта. Когато се измѫти кокошото яйце на челото, главата ще оздравѣе. Туй значи, въ преносенъ смисълъ, да счупишъ кокошото яйце на главата си. Важното е, че тази баба знае да лѣкува. И тя трѣбва да счупи яйцето - ако ти го чупишъ, нѣма да оздравѣешъ. Не само това, но има и растения, които могатъ да лѣкуватъ. Една ябълка може да ти послужи като лѣкарство, една круша може да имашъ като лѣкарство. Всички растения, които сѫществуватъ, може да ги употрѣбишъ като лѣкарство и като храна, но трѣбва да знаешъ какъ и при какви условия. Най-първо трѣбва да знаешъ закона на своята мисъль. Ако ти хранишъ една отрицателна мисъль, ако ти хранишъ каквато и да е омраза къмъ когото и да е, ти не може да бѫдешъ излѣкуванъ. Помни това! Понеже отрицателнитѣ мисли сѫ лоши проводници на силитѣ на живота. Следователно ти, за своето благо, за благото на своето тѣло, за благото на своята душа, за благото на своя умъ, за благото на своето сърдце - ти трѣбва да отпѫдишъ всѣка една лоша мисъль, която е лошъ проводникъ. Какво тѣ ползва? Ти сѣдишъ и казвашъ: има единъ, когото не обичамъ. Ти не обичашъ този човѣкъ и това е причина за всичкитѣ ти нещастия. Откакто си го намразилъ, болѣститѣ тѣ сполетѣха. Казвашъ: не мога да го обичамъ. Не е въпросътъ да го обичашъ, тури го малко настрана. Кажи: този човѣкъ не ми е направилъ никакво зло, той не ми е направилъ и никакво добро. Тури го настрана. Замести го съ нѣкого, когото обичашъ, за да стане проводникъ. Трѣбва да обикнешъ нѣкого, за да се излѣкувашъ. Ти може да обичашъ баща си и майка си, въ кѫщи тѣ сѫ основа за тебъ. Но, за да бѫдешъ излѣкуванъ, ти трѣбва да обичашъ трето лице, отвънъ, човѣкъ, когото никога не си обичалъ. Може да направишъ опитъ; може баща си, братъ си да обичашъ, той е основа, но трѣбва единъ другъ човѣкъ, новъ елементъ, който ще послужи като проводникъ, за да се излѣкувашъ. Когато Христосъ казва да се обичаме единъ другъ, Той иска да каже: за да бѫдемъ здрави, за да бѫде нашата мисъль трѣзва, за да може да се разбираме, непремѣнно трѣбва да имаме любовь единъ къмъ другъ. Не само да се обичаме; ако любовьта нѣма никакво приложение, какво ни ползва тази любовь? Да хранимъ Добри чувства. Добритѣ чувства сѫ проводници на ония сили, които носятъ Божествения животъ. Така има смисълъ. Ще кажешъ: заради моя прогресъ трѣбва да изхвърля лошитѣ чувства. Сѫщиятъ законъ е: този човѣкъ, когото мразишъ, той става причина ти да бѫдешъ сиромахъ; не ти върви - трѣбва да обичашъ нѣкого отвънъ, за да станешъ богатъ. И за да бѫдешъ ученъ, пакъ трѣбва да има нѣкого да обичашъ. Онзи ученъ професоръ има нѣкого, когото той обича. Всички постижения въ свѣта сѣдятъ въ този великъ законъ: да обичашъ нѣкого. Има два вида обичь. Единъ германски професоръ се влюбва въ своя студентка, но изгубва своята професорска катедра, завлича го студентката. Другъ германски професоръ се влюбва въ една много бѣдна студентка, но тя го повдига. Едната е черенъ магъ, а другата - свѣтълъ. Едната да знаешъ, че ще тѣ смъкне - то е омразата. Като мразишъ, и въ омразата има любовь. Защото онзи, който тѣ мрази, другиго обича. Всѣкога омразата има противоположни на себе си. Ти не можешъ да мразишъ нѣкого, докато не обичашъ другиго. Въ сегашния животъ напримѣръ онзи мѫжъ, който намрази жена си, защо я намразва? Защото обича друга. Той не може едновременно да обича силно и дветѣ. Той като не познава закона, жената трѣбва да го познава: тя трѣбва да обича онази; която мѫжътъ й обича, нищо повече. Тази е тайната на живота. Казвате: ама какъ така? Азъ ще го науча, какъ той смѣе! - За нейно благо трѣбва да я обича, да влѣзе животъ въ нея, иначе нищо нѣма да добие. Въ насъ има противоположности, които сѫществуватъ. Самиятъ мѫжъ не може да разрѣши въпроса. Вижда противорѣчието: той е обикналъ тази жена, но се мѫчи човѣкътъ, защото казва: какво ще каже жена ми сега? Жената не е авторитетъ. Защото, има ли право мѫжътъ да обича всѣка жена? Има право. Има ли право жената да обича всѣки мѫжъ? Има право, но всѣки мѫжъ да го обича въ времето, което е опредѣлено за него. Има право: Кой е далъ тази наука, че жената нѣма право да обича другъ мѫжъ? Съвсѣмъ друго е да обичашъ другъ мѫжъ. Специфично ще го обичашъ. Всѣки мѫжъ ще обичашъ по особенъ начинъ. Сега се изисква да мислите трѣзво. Вие мислите като децата. Като се говори за чаша, казвате: може ли човѣкъ безъ винцето? Може, защо не. Чашата не е направена за вино, за ракия. Чашата е направена за бистра вода, за най-хубавата бистра вода. Следователно въ човѣшкото сърдце, което е чашата на живота, трѣбва да се вмести Любовьта - животъ възвишенъ и благодатенъ. Сърдцето работи съ Любовь, съ безлюбието спира. Въ новото разбиране казвате: азъ съмъ християнинъ. Тогава какъ ще обясните този фактъ, дето Христосъ казва: „Едва ли ще се, намѣри човѣкъ да умре за своя си приятель.” Апостолъ Павелъ казва: „Христосъ умре за насъ.” Кой застави Христа да умре за другитѣ? Имаше една дълбока вѫтрѣшна причина, която го застави. Ако Христосъ не бѣше се подчинилъ на този великъ законъ, Той щѣше да влѣзе въ рамкитѣ на смъртьта. Именно въ този смисълъ Христосъ дойде въ свѣта, за да покаже онзи истински пѫть, че животътъ е въ Любовьта, не въ омразата. Животътъ е въ послушанието, а не въ непослушанието. И ние трѣбва да се върнемъ къмъ послушанието, къмъ Бога. Послушание е потрѣбно. Сега, каквото и да ви кажа, вие може да подложите моята беседа на критика. Хубаво. Азъ ви похвалявамъ. Но питамъ ви: по-учени ли сте отъ менъ? Не сте. Въпросътъ не е да споримъ. Ако азъ споря, то ще бѫде за да покажа знанието си. Въпросътъ е, че онова знание, което мога да внеса въ васъ, може да се провѣри; Може да се провѣри, че думитѣ ми сѫ истинни. Това е знанието да използвате живота, туй благо, което Богъ ви е далъ първоначално. Това е наука - ако вие разрѣшите туй противорѣчие, което опитвате отъ хиляди години съ онзи магъ, който е казалъ, че може да бѫдемъ като Бога. Ние казваме: ние сме като Бога, но виждаме, че не сме като Бога. Правата мисъль сѣди въ това: азъ наричамъ силенъ човѣка, който може да смѣни въ даденъ случай едно свое лошо състояние. Напримѣръ дойде нѣкой и ти казва: „Слушай, ти си цѣло говедо.” Азъ правя преводъ на тази мисъль, това значи: никога не бѫди въ противорѣчие съ любовьта и съ Бога. Не бѫди въ противорѣчие съ живота. Това значи не бѫде говедо. Ако азъ взема въ букваленъ смисълъ думата и мисля, че съмъ говедо, това най-първо не е вѣрно! Азъ съмъ говедо, ако се скарамъ съ този човѣкъ. Но азъ го поглеждамъ и казвамъ кротко: приятелю, крайно ти благодаря за хубавитѣ думи. Ще ги помня. Вземамъ, записвамъ думитѣ и турямъ своя преводъ. Азъ правя преводъ, тѣ сѫ магически думи. „Не бѫди животно”. Това е най-обикновениятъ ватански езикъ. Волъ, говедо, конь, магаре - ще намѣрите преводъ на тия думи: да не бѫде човѣкъ въ противорѣчие съ любовьта, съ Бога и да изпълни Божия законъ. Ще бѫдешъ човѣкъ. Това ти е казалъ: не бѫди говедо! Бѣлиятъ цвѣтъ на вола и рогата какво показватъ? Волътъ е волъ, защото е въ противорѣчие съ невидимия свѣтъ. Той е турилъ бѣла козина, понеже изгубилъ своята чистота. Следователно волътъ само чистотата може да го спаси. Ако всѣки волъ би разбралъ, че той е въ противорѣчие съ разумния свѣтъ, че нему му трѣбва чистота, тогава той ще се спаси. Веднага рогата му ще паднатъ. Че по-нечисти отъ животнитѣ има ли? Този волъ ще тѣ поздрави, ще го видишъ, ще тѣ срѣщне, ще се рѫкува съ тебъ и хичъ нѣма да знаешъ, че това е волъ. Любовьта има едно свойство. Онзи, който тѣ обича, да остане всѣкога невидимъ за другитѣ хора, да не подозира никой, че той тѣ обича. Ще ви приведа единъ окултенъ митъ. Въ една царска дъщеря се влюбилъ единъ момъкъ, и никой не могълъ да го види. Щомъ дойдатъ други гости, той не си отива, но веднага се превръща въ едно плодно дърво. Казватъ: отлични плодове. Откѫснете си, наскоро е садено. А пъкъ нѣкой пѫть се превърне въ нѣкой хубавъ конь, който язди, пита откѫде е, наскоро дошълъ, Щомъ заминатъ гоститѣ, нейниятъ възлюбенъ взема своята форма. Щомъ дойдатъ чужди хора, се обръща или на изворъ, или на ябълка, или на круша, или на конь. Какви сѫ сега нашитѣ понятия за любовьта? Вие като имате нѣкой, който ви обича, ще се похвалите и още насрѣдъ пѫтя ще ви го взематъ. Има ли нѣкой въ сегашния животъ, мѫжъ или жена, на които да не е взетъ любимия човѣкъ? И въпреки това, онзи, който тѣ обича, той никога не може да тѣ разлюби. Онзи, когото ти обичашъ, никой не може да тѣ застави да го разлюбишъ. Ако нѣкой ме обича, нищо не е въ състояние да го застави да ме разлюби. Ако азъ обичамъ нѣкого, нищо не може да ме застави да го разлюбя. Така сѣди този великъ законъ. Да мисля другояче значи да съмъ въ крайно заблуждение. И тогава се раждатъ нещастията на човѣка. Въ Любовьта има признакъ какъ може да обичашъ. Вие питате: кой е признакътъ? По какво познавате, че нѣкой ви обича? По какво познавате, че той докрай нѣма да ви измѣни? Ако не ви измѣни, може да разчитате. Може да ви измѣни по единствената причина, че вие се съмнявате. По сѫщата причина ние отдалечаваме Бога отъ себе си, прекѫсваме връзката и казваме: Господъ не ме слуша. Господъ ли не ни слуша или ние не Го слушаме, причината е вѫтрѣ у насъ. Какъвъ е смисълътъ? Религията е наука за сърдцето, а науката е наука за ума. Какъ ще ги примиришъ науката и религията? Нѣма какво да се примиряватъ. Пъкъ и нѣма какво да се дѣлятъ. Значи, религията е наука за сърдцето, и ако е на сърдцето, тази религия ще бѫде безсмъртна. Казваме, че като умремъ, ще идемъ при Христа, Той ще ни даде животъ, но следъ 20 години. Сега трѣбва да дойде животътъ! Въ този моментъ трѣбва да има животъ. Казва Писанието: „Ако чуете гласа ми, ще имате животъ.” Любовьта въ сърдцето е една малка запалка. Ако ти посѣешъ едно малко сѣменце или едно малко зърно въ своя умъ, или едно малко желание въ своето сърдце, не се отказвай отъ това желание. Единъ день туй желание ще внесе у тебъ всичкото знание. Вие не трѣбва да бѫдете свързани съ сегашнитѣ си вѣрвания. Сегашнитѣ ваши вѣрвания турете за торъ на туй новото знание. Казвате: кѫде ще отидѣ нашето знание? Кѫде отидѣ еврейството, когато дойде Христосъ? То стана торъ. Сегашното християнство трѣбва да стане торъ на Божественото учение, което иска да освободи хората отъ заблудитѣ. Сега мѫжетѣ искатъ свобода, женитѣ искатъ свобода, братята искатъ свобода, сестритѣ искатъ свобода, слугитѣ, всички искатъ свобода. И право иматъ. Какъ ще имъ се падне тази свобода? Има едно разрѣшение. Щомъ направимъ единъ опитъ въ себе си, да придобиемъ свободата въ себе си, ние и отвънъ ще знаемъ какъ да приложимъ закона. Тъй както тѣ вървятъ, тѣ ще си заминатъ, и разрѣшаватъ въпроситѣ на краткосрочния животъ. Свободата всѣкога е краткосрочна. Ти се освобождавашъ отъ затвора, утре дойде смъртьта, хване тѣ, задигне тѣ, турятъ тѣ въ гроба, турятъ ти надгробенъ камъкъ и казватъ: при Бога е отишълъ. Не е лошо така да се мисли, но азъ съмъ противъ заблужденията. Защо ще продължава една лъжа? Какъ е отишълъ при Бога? Въ времето на Иеремия много пророци имаше. Тѣ бѣха единъ видъ като връзка между Бога и хората. „Тъй рече Богъ.” И за всички е естествено да приематъ това, което пророкътъ казва. Иеремия е билъ виденъ пророкъ, на почить, защото е казвалъ истината. Но и тогава имало безчетъ други лъжепророци, които всячески сѫ се старали да пречатъ на истинскитѣ пророци. Единъ день гласъ отвѫтрѣ му проговаря. Казватъ му: „Иди и кажи на тия лъжливи пророци, че каквото предскаже пророкътъ, ще се сбѫдне. Васъ не ви е пратилъ Господъ, и каквото кажете вие, нѣма да се сбѫдне.” Казвамъ: и въ сегашното време има доста пророци, пророкуватъ навсѣкѫде; чули-недочули, разбрали-недоразбрали пророкуватъ. Но знание трѣбва, знание за живота, за дѣйствителния животъ какъвъ е. Какво е отношението между душата и сегашното тѣло, какво е отношението между човѣка и природата? Какво е отношението между мозъка и симпатичната нервна система? Какво е отношението на рѫцетѣ спрямо краката, какво е отношението между човѣка и Бога? Има отношение. Деформиране става на краката. Деформиране става на рѫцетѣ. Деформиране става на лицето. Деформиране става на очитѣ. Деформиране става въ вѫтрешнитѣ органи, въ мозъка. Защо? Щомъ започнатъ зѫбитѣ да се наяждатъ, развалятъ се единъ отъ другъ, и така всичкитѣ зѫби изпадатъ, венцитѣ вече не ги държатъ. Защо? Има причини, преди всичко вѫтрешни. Между нашитѣ чувства и нашитѣ стремежи има отношение. Вълнува тѣ една малка лоша мисъль. Това е зараза. Казвашъ: Господъ да я премахне. Че тя е у тебъ. Ако въ този лошъ човѣкъ не можешъ да намѣришъ една добра черта, която да обичашъ, тогава де е твоето знание? Я вижте онзи ученъ човѣкъ се занимава съ киселинитѣ, турилъ я въ едно шишенце, потрѣбна му е тази киселина. Въ друго шишенце има основа, съ киселинитѣ и съ основата той работи. Единъ лошъ човѣкъ тури го въ шишето, той е киселина. Може да работишъ, имашъ една основа. Ако нѣмашъ основа, не може да образувашъ никакво химическо съединение. Турцитѣ казватъ: свѣтътъ да изгори, не искамъ да зная. Основа е той. Въ живота има нѣкой лошъ човѣкъ, радвай се. Ако съберешъ основата и киселината заедно, ще извадишъ соль, но да се образува соль, трѣбва да туришъ нѣкой металъ. Значи, за да се произведе едно равновѣсие, ще трѣбва да имашъ търпение въ себе си. Ти си нетърпѣливъ. Ще вземешъ храна, която съдържа повече метали, ще вземешъ малко храни, които съдържатъ киселини, ще ядешъ и храни, които образуватъ основи. За да се образува едно съединение, напримѣръ соль, ще станешъ по-търпѣливъ, ще правишъ редъ опити, докато стигнешъ до тѣзи храни, които ще сѫ най-добри за тебъ. Учениятъ човѣкъ знае хранитѣ, които сѫ полезни за него. Нѣкой яде само сладкиши, но това е крайность; другъ пъкъ не яде сладко, и това е друга крайность. Три вида храни има: сладкитѣ храни правятъ човѣка по-мекъ, основа има повече. Киселитѣ храни правятъ човѣка активенъ, но трѣбва да се образува между сладкитѣ и киселитѣ храни соль, равновѣсие да има. Лютивитѣ храни правятъ човѣка буенъ, рѣшителенъ, смѣлъ, енергиченъ, гнѣвливъ. Важно е да мине храната въ твоята мисъль и чувства. Ако ти следъ като ядешъ не усѣщашъ, че енергиитѣ на влѣзлата храна не сѫ измѣнили твоята мисъль, не сѫ измѣнили твоитѣ чувства, ти още нѣмашъ основа, мязашъ на воденицата, която мѣли брашно. Брашното се взема, а дерменджията ще вземе паспала. Защо нѣкои дерменджии иматъ воденица? Защото сѫ тщеславни. Какво ще изкара воденичарьтъ като цѣлъ день мѣли? Вие може да имате каквато искате вѣра, каквато искате религия; вие може да бѫдете безбожници или вѣрующи. Безбожницитѣ - на воденицата. Вземете вашата вѣра и я оставете за васъ, а вашето безвѣрие оставете на воденицата. Но наука има и за безвѣрнитѣ, и за вѣрующитѣ. Безвѣрницитѣ и вѣрующитѣ еднакво дишатъ въздуха. Въ едно отношение сѫ безвѣрници, но въ друго отношение сѫ като менъ. И ти приемашъ въздуха като менъ. Свѣтлината не приемаме съ задната часть на главата си, а съ очитѣ си. Хлѣба го приемаме презъ устата. Казвашъ: „Азъ имамъ особено вѣрую.” Ти ядешъ по сѫщия начинъ, както азъ ямъ. Ти дишашъ по сѫщия начинъ, както азъ дишамъ. Има значи едно вѣрую, което е общо. Ако приемешъ въздуха за основа, ти приемашъ неговитѣ елементи. Ако знаешъ само какъ да приемашъ въздуха и какво да изговаряшъ, когато дишашъ, ще се ползвашъ много повече отъ това дишане. Когато Христосъ дойде при слѣпия, взе каль, плюна, намаза му очитѣ и му каза: „Иди сега и се умий.” Той отидѣ, изми се и прогледа. Казвамъ: това бѣше Христосъ, разполагаше съ наука, съ знание, съ сили. Слѣпиятъ пожела и повѣрва, че може да му се отворятъ очитѣ. И му се отвориха очитѣ. Ако ти имашъ знания като Христа и срѣщнешъ нѣкой слѣпъ, който тѣ е очаквалъ, може да плюнешъ, да намажешъ очитѣ му и той като се умие да прогледа. Ти ще кажешъ: „Азъ не съмъ Христосъ.” Щомъ като не си Христосъ, да ти кажа какво ще бѫде съ тебъ. Ти ще бѫдешъ единъ робъ, ти ще бѫдешъ единъ човѣкъ нещастенъ, ти ще бѫдещъ единъ човѣкъ само на условията. „Добре. Ама азъ искамъ да бѫда като Христа.” Ти искашъ да бѫдешъ като Христа, да имашъ корона, патерица, скиптъръ. Знанието на Христа трѣбва да имашъ! И да имашъ въ себе си онази самоувѣреность, като онази баба: въ кѫщи ще вземешъ, ще блъснешъ яйцето въ челото на болния и като излѣзе отвънъ, този да каже: „Оздравя главата ми, не ме боли вече.” Имашъ лишеи по гърба; мажешъ ги съ катранъ, не върви. Има хора, които само като духнатъ на лишѣя отгоре, и оздравѣва, лишѣятъ го нѣма, търсишъ го - нѣма го. Плюнатъ - и следъ два дни го търсишъ, лишѣятъ го нѣма. И знаете ли какво нѣщо е плюнката? Вие сутринь като станете, ако нѣколко пѫти плюете върху нѣкоя котка, следъ два дни тя ще умре. Защо постоянно плюемъ ние? Защото трѣбва да чистимъ мислитѣ и чувствата си. Чисти чувства се изискватъ всѣкога отъ насъ. Всѣки единъ отъ насъ да знае какво нѣщо е омразата. Срѣщнете нѣкого и не може да го погледнете. Представете си, че вие се влюбите въ нѣкоя мома отъ високо произхождение, нѣкоя княгиня. Тя казва: „Слушай, ще си отидешъ. Ако ми донесешъ една боа жива, само тогава ще имашъ моята рѫка.” Ти какво ще правишъ сега? Сърдцето ти гори отъ деветь мѣста, а тази мома иска една боа, да я хванешъ за врата, че да й я занесешъ. Ако можешъ да овладѣешъ тази змия, ще покажешъ, че имашъ любовь. Ако не можешъ да я занесешъ, всичко друго е напразно. Изпитание е това. Тя казва: „Ако ти не можешъ да ме познаешъ като царска дъщеря, ако ти не можешъ да ме познаешъ като онази боа, ти не можешъ да ме вземешъ.” Какво значи това? Питамъ азъ: какъ ще бѫде въ васъ, две противоположности да имате? Какъ е възможно да мразишъ баща си? Ти казвашъ: какъ е възможно тази мома да бѫде боа? Какъ е възможно да мразишъ баща си, че не е ли сѫщото нѣщо? Ето противорѣчието: въ омразата и любовьта къмъ баща си ще разберешъ две нѣща. Ще разберешъ, че баща ти има две естества. Ще разберешъ отъ две мѣста баща си. Едното естество ще хванешъ като тази боа, близо до главата, да познае, че си силенъ. Другото естество ще оставишъ свободно. Ти ще хванешъ нѣщата за врата, когато сѫ лоши, а ще ги оставишъ свободни, когато сѫ добри. Тогава: ако нѣщата сѫ лоши, за врата ги дръжте. Имамъ ли право? Ако сѫ добри, оставете ги свободни. Разговаряйте съ тѣхъ като съ свободни. Вие искате сега да галите змията отгоре по главата. Това не е наука. Змията не се глади отгоре. Змията има извѣстна интелигентность, трѣбва да знаете да й говорите. Разговаряли ли сте вие съ змиитѣ? Въ свѣта има единъ великъ законъ: това, отъ което човѣкъ го е страхъ най-много, винаги идва до главата му. Туй, отъ което не го е страхъ, и то идва до главата му. Искате любовь - тя дойде; вие се плашите, че ще изгубите любовьта - то ще бѫде. Страхувате се, че ще живѣете дълго - идва животътъ. Страхувате се, че ще изгубите живота - и умирате. Страхувате се, че ще сгрѣшите - и сгрѣшавате. Вѣрвате, че ще се покаете - и се покайвате. Вѣрвате, че ще станете ученъ човѣкъ - и ставате. Каквото мислитѣ, това ще бѫде. Въ всѣки даденъ случай човѣкъ трѣбва да уравновѣси своитѣ мисли, да е господарь, да е приятель на доброто и господарь на злото. Сега съвременнитѣ хора искатъ да бѫдатъ господари на злото и приятели на доброто. Това е философия. Религията е наука за любовьта. Науката е наука за Божествената мѫдрость, за Божията сила, съ която човѣкъ трѣбва да започне. Досега ние сме били затворени въ затворъ. Тепърва трѣбва да живѣемъ, да се създадатъ нови тѣла, нови глави, нови способности, нови дарби да развиемъ и тѣзи палещи въпроси ще ги разрѣшимъ. Всѣки единъ отъ насъ трѣбва да вземе участие въ разрѣшението на тѣзи въпроси. Като разрѣша нѣщо въ себе си, азъ съмъ внесълъ нѣщо въ свѣта. Не само това, но азъ съмъ вече съработникъ на онзи, великия свѣтъ, съ онѣзи сѫщества, които работятъ за преобразуването на този свѣтъ. Сега имаме механическо разбиране за това преобразувание. Трѣбвало да дойдатъ да ни освободятъ. Питамъ: руситѣ ни освободиха - освободиха ли ни наистина? Освободиха ни отъ турцитѣ. Нѣколко града съ свобода имаме. Но онази свобода, която българитѣ искатъ, иматъ ли я? Нѣматъ я. Други освободители трѣбва да дойдатъ. Пакъ трѣбва да ни освободятъ. Че тепърва пакъ трѣбва да ни освободятъ... Седемь пѫти трѣбва да бѫде освободенъ човѣкъ! Трѣбва да бѫде освободенъ отъ тѣлото, трѣбва да бѫде освободенъ отъ сърдцето, трѣбва да бѫде освободенъ отъ ума, трѣбва да бѫде освободенъ отъ чувствата, трѣбва да бѫде освободенъ отъ душата, трѣбва да бѫде освободенъ най-после отъ духа. Знаете ли какво нѣщо е духъ? Да бѫде освободенъ човѣкъ отъ духа, това е нѣгативната страна на свободата. Сега иде положителната й страна, именно: свободата трѣбва да бѫде на духа и на душата на човѣка, на ума и на сърдцето. Това е цѣла наука. Тогава човѣкъ, който има тѣзи познания, ако може да употрѣби чувствата както трѣбва; най-после ще бѫде свободенъ и ще може да има животъ какъвто той иска. Ще бѫде господарь не на другитѣ, но господарь на себе си, ще бѫде приятель на всички около себе си. Онѣзи около него, които сѫ лоши и онѣзи, които сѫ добри, всички ще му бѫдатъ приятели. Всички трѣбва да се стремите да бѫдете господари на вашитѣ лоши мисли и приятели на вашитѣ добри мисли. Всички трѣбва да се стремите да бѫдете господари на вашитѣ лоши желания и приятели на вашитѣ добри чувства. Сега вие ще кажете: най-важното не казахте. Прави сте. Най-важното оставихъ за себе си. Защото азъ съмъ отъ онѣзи готвачи, които следъ като сготвятъ, първо сами опитватъ яденето. Азъ не готвя, безъ да вкусвамъ, не само това, но отдѣлямъ най-хубавото за себе си. Да ви говоря истината. Отъ тази тенджера отдѣлямъ най-хубавото за себе си и на другитѣ ще дамъ отъ нея. Нѣкой ще каже, че най-първо ще ви даде на васъ и после на себе си. Той ви залъгва. Азъ ако не зная какъ да сипвамъ на себе си, нѣма да зная какъ да сипя и на своитѣ ближни. Най-първо азъ правя опитъ съ себе си. Ако за менъ излѣзе право туй учение, което проповѣдвамъ, непремѣнно ще бѫде право и за всички. Азъ каквото ямъ, зная дали е сготвено хубаво или не. Ако не е сготвено добре, втори пѫть вземамъ предвидъ какво трѣбва да се прибави: ако туря пиперъ, турямъ му съ мѣрка, колкото му трѣбва; ако му туря соль, ще му туря толкова, колкото му трѣбва; може да му туря и краве масло. Единъ свещеникъ препорѫчалъ на единъ човѣкъ да яде дървено масло. Но той ималъ свинска масъ, а билъ бѣденъ. Взелъ едно дърво, пробилъ една дупка въ него отъ половинъ сантиметъръ и започналъ да прекарва свинската масъ презъ дървената дупка и да пие отъ нея като дървено масло. Пита го свещеникътъ: „Хубаво ли е дървеното масло? – Много е хубаво. Прекарахъ го презъ дупка.” Уменъ човѣкъ! Той мисли, че като прекара свинската масъ презъ дървената дупка, тя ще придобие качеството на дървото. Ние, ако отказваме да ядемъ месо, имаме предвидъ извѣстно научно основание. Ако десеть години ядешъ свинско месо, въ тѣзи десеть години можешъ да се опорочишъ. Единъ български свещеникъ ми разправяше; „Всичко сполучвамъ да преодолѣя въ себе си, но по Коледа отъ свинско месо не мога да се откажа. Всѣка година този дяволъ все ме изкушава. Като дойде Коледа, все ще си кусна малко. Не го обичамъ, но все ще си хапна малко, и после боледувамъ. Всѣкога, когато съмъ ялъ, боледувамъ цѣла седмица. Следъ туй казвамъ: идната година нѣма да ямъ. Дойде идната година и пакъ ямъ. Не е било нито единъ пѫть следъ като съмъ ялъ, цѣла седмица да не боледувамъ. Като дойде Коледа ямъ и после ме стивосватъ.” Азъ го похвалявамъ, че е ялъ, иначе, ако не бѣше ялъ, нѣмаше да ви дамъ този примѣръ. Казвамъ ви го, за да обясня единъ принципъ. Вие очаквате да дойде Христосъ, да се изправи предъ васъ, да Го видите. Като дойде Христосъ, вие ще Го подложите на голѣмъ изпитъ. Ако дойде днесь Христосъ, на колко мѣста ще го спратъ да му искатъ лична карта? Ако дойде въ България ще му искатъ лична карта, ако дойде въ Франция, и тамъ ще му искатъ лична карта. Ако нѣмашъ паспортъ, ще тѣ считатъ нелѣгаленъ. Това е наука: „Отъ смърть въ животъ.” На всинца ни предстои една важна задача: туй знание, което имаме, отъ него да се домогнемъ до онова знание, съ което можемъ да съградимъ своето бѫдеще. Не само болниятъ търси здраве. Невѣжиятъ търси знанието. Човѣкътъ на безлюбието търси любовьта. Вие търсите винаги противоположното въ свѣта. Азъ бихъ далъ на всинца ви цѣрове. Но ако ги търсите буквално, ще имате обратни резултати. Ако ви кажа: раздай половината отъ имането си, за да бѫдешъ здравъ, ще почнете да гледате отгоре надолу и ще кажете: „Какъ е възможно да любишъ всички?” Това значи да считате, че въ живота сѫществува едно единство между всички хора. Ако не схващате така, не може да любите всички хора; то е немислимо, съзнанието не може да го обхване. За да обичате едно сѫщество, трѣбва да го обхванете съ вашето съзнание. Ако не можете да го обхванете, не можете да го обичате. Щомъ едно сѫщество ви обхване съ своето съзнание, вие се ограничавате; като ви хване нѣкѫде, не ви пуща. То казва: „Тукъ при менъ ще сѣдишъ!” Има си книга, пише кѫде си ходилъ, кѫде си се явилъ. Щомъ не тѣ обича, не тѣ ограничава, ти си свободенъ да ходишъ, кѫдето искашъ. Щомъ тѣ обикне или щомъ го обикнешъ, пакъ сѫщата история. Какъ ще се справите сега съ тази история? И омразата е потрѣбна. Омразата е киселина, и тя е потрѣбна. Представете си, тѣ чуй сѫщество, което люби, не сте вие. Вие сте зритель: наблюдавате онзи, който мрази и онзи, който люби. Или сте ученикъ. Тия две сѫщества, които любятъ и мразятъ, тѣ сѫ вѫтрѣ въ вашия домъ; вие не се мѣсете въ работата. Ако така не разрѣшите въпроса, никога нѣма да дойдете до истината. Щомъ мислите, че вие любите и че вие мразите, се заблуждавате. Трѣбва най-първо да се освободите отъ онова сѫщество, което люби. Усѣщате любовьта, тя дѣйства. Дойде омразата, и нея усѣщате. Трѣбва да се научите да се освобождавате отъ тѣхъ, да не се вплитате въ тѣхнитѣ мрежи. Сега ви пожелавамъ на васъ отъ смъртьта да минете къмъ живота, отъ омразата къмъ любовьта, отъ глупостьта къмъ знанието, отъ робството къмъ свободата. Това е смисълътъ. Само по този начинъ за въ бѫдеще вие ще си създадете новъ животъ. Защото ще срѣщате какви ли не работи отсега нататъкъ. Знаете ли какви планини има да преминете? Знаете ли какви глетчери има да минете, презъ какви бурни и голѣми морета има да минете? Ще минете презъ центъра на Земята, презъ всичкитѣ огньове, презъ какви страшни работи ще минете! Нѣкой пѫть ще желаете да ви се затворятъ очитѣ и да минете. Трѣбва да имате животъ и ще вѣрвате, че животътъ никой не може да го разруши; и тогава ще бѫдете герои. Вие мислите, че сега ще ви взематъ съ нѣкоя колесница оттукъ и направо на небето ще идете безъ никакво страдание. Азъ бихъ казалъ, че може да бѫде така, но отсега нататъкъ вие трѣбва да имате любовьта, понеже ще държите най-мѫчния изпитъ. Туй е законъ. Колкото човѣкъ става по-ученъ, по-мѫчни задачи му поставятъ. Нѣкои отъ васъ сте остарѣли и казвате: остарѣхме. Пипате си главитѣ, брадитѣ, казвате: остарѣхме, побеляхме, бръчки имаме. Хубаво е, че имате бръчки. Хубаво е, че имате бради, да не сте за съблазънь. Едно време бѣхте красиви, но все палехте чергитѣ на момцитѣ. Сега погрозняхте, никой момъкъ не се пържи за васъ. Едно време бѣхте богати, съблазнявахте хората, а сега осиромашахте и никого не съблазнявате. Радвайте се! Азъ така гледамъ на живота. Въ всички условия, въ каквито и да се намирате, то е само за единъ малъкъ моментъ. Сиромашията е единъ малъкъ моментъ. Богатството е единъ малъкъ моментъ. Благодарете на Бога! Схващайте думата „Богъ” правилно. Азъ употрѣбявамъ думата „Богъ” въ съвсѣмъ другъ смисълъ. Азъ говоря за единъ Господъ, за Когото никога не сте слушали. Вие никога не сте слушали за този Господъ. Каквото имате, всичко Нѣму дължите. Вие за Него де сте мислили и никѫде Го нѣма въ свѣта. Азъ говоря за този Господъ, Когото всѣкога ще намѣрите навсѣкѫде. И мъртви, и живи, и ангели, и човѣци, и растения, и животни - всички въ свѣта черпятъ сила отъ Него. Единственото сѫщество, което ни подтиква къмъ възвишеното въ свѣта, това е Господъ. Нѣма какво да споримъ за Него. Еднакво дишаме въздухъ. Еднакво възприемаме свѣтлината, еднакво сме свободни, еднакво сме богати въ Него. Той ни е турилъ на разни работи. Едного турилъ касиеръ на паритѣ и той се заблудилъ, че е богатъ. На нѣкого далъ голѣмо тѣло и той мисли, че е силенъ. А после Той му показва, че не е нито силенъ, нито слабъ. Та Божествениятъ животъ - това е смисълътъ на сегашния животъ. Ако го постигнете, тогава всички наболели въпроси, които имате, каквито и да сѫ тѣ, ще се разрѣшатъ. Ако главниятъ въпросъ се разрѣши, всички други въпроси - икономически, социални и прочѣе - ще се разрѣшатъ. Следователно трѣбва да започнете съ най-мѫчния въпросъ. Германцитѣ въ миналата война атакуваха Вѣрдюнъ, но не сполучиха, понеже тѣ нѣмаха за цѣлъ да превзематъ Вѣрдюнъ, но имаха за цѣлъ голѣмитѣ богатства, складирани за Франция. Това е лакомия. Ако искаха Вѣрдюнъ да взематъ, щѣха да го взематъ. И ние имаме да превземаме „Вѣрдюнъ”, но имаме нѣщо користолюбиво, затова нѣма да го вземемъ. Ако германцитѣ не искаха богатствата на Франция, тѣ щѣха да сполучатъ. И после като се свърши войната, какво стана? Ако у васъ влѣзе каквото и да е користолюбие, вие ще претърпите крахъ. Това значи: когато човѣкъ атакува една силна крѣпость, той трѣбва само да стане господарь на крѣпостьта, господарь да стане на положението. Това е за Новата година. Да посрѣщнете вашата майка, която иде. Азъ казвамъ: майката на Любовьта като ви погледне, да ви намѣри малко благонадеждни. Тя ще ви даде ново учение. Може да ви завари такива, каквито сте сега. Ще кажете като апостолъ Павелъ: „Дано като дойде, да не разплаче мнозина отъ васъ.” Тя не обича да плачете. На всинца ви пожелавамъ новъ животъ. Не четете на брадитѣ колко косми има. После, никога не туряйте въ ума си, че сте стари. Никога не мислете, че сте грѣшни. Никога не мислете, че сте бѣдни. Че сте бѣдни, туй не е право. То е лъжа. Никой не е бѣденъ. Да мислимъ, че сме бѣдни, не е така! Всѣки единъ човѣкъ има въ себе си възможность да стане повече отколкото той е мислилъ. Спретнете се презъ тази година да имате единъ гласъ. Спретнете сѫ да учите. Кѫсно ще лѣгате, рано ще ставате, ще учитѣ. Нѣма да заповѣдвате никому. По-малко ще ядете, повече ще работите. Презъ тази година това се изисква. Ако така работите, презъ тази година ще се подмладите съ 5 години. Идущата година съ още 5 ÷ 10. Идущата още съ 5 ÷ 15. За десеть години по 5 години като се подмладявате, съ 50 години ще се подмладите, а пъкъ за сто години по 5 - съ 500 години ще се подмладите. Ако съ 500 години можете да се подмладите, то е вече „Отъ смърть въ животъ”. Отче нашъ 14. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 3 януари 1932 г., София, Изгрѣвъ.
  3. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Думата му държа „Отче нашъ” „Въ начало бѣ Словото” Ще прочета часть отъ 8 глава на Евангелието на Йоана, 55 стихъ. „Ще се развеселя” Ще взема само последнитѣ думи на 55 стихъ: „ Но азъ Го познавамъ и думата му държа”. Може да се познае само абсолютното. Ние отричаме всѣко друго познание. Всѣко познание, което се измѣня, то не е познание. Вие казвате, че познавате нѣкой човѣкъ. То е относително дали го познавате. Именно голѣмото противоречие е въ това, че хората казватъ, че не познаватъ Бога. Това е квадратна лъжа. Единственото нѣщо, което познаваме, то е абсолютното. И всѣка философия, която нѣма тази основа, е квадратна лъжа. Всѣки човѣкъ, който не е съграденъ върху тази истина, азъ мога да му предскажа какво ще му се случи: той ще умре, той ще стане инвалидъ, ще бѫде нещастенъ, измамникъ, лъжецъ, всичко може да стане, но човѣкъ - никога. Той може да стане животно, змия, но благороденъ човѣкъ да стане - никога. Следователно когато казва човѣкъ за нѣщо „азъ го познавамъ”, туй е реалното, което не се измѣня, туй, което търсимъ. Следъ като сме опитали всички нѣща въ живота: и слава, и богатство, и честь, и почить, все ще има още нѣщо, което да търсимъ. Ние сме познали много работи, но онова, което трѣбваше да познаемъ, не сме го познали. Следователно ние сега се стремимъ къмъ това познание. Когато дойдемъ въ него, ние ще бѫдемъ свободни. То е, което ще освободи човѣка. Реалното има тази сила въ себе си, че щомъ го познаемъ, можемъ да бѫдемъ свободни. Оттамъ насетне всичкитѣ противоречия, които сѫществуватъ, ще изчезнатъ като пѣна. Нѣкой ще дойде, ще ми каже: „Ти де си дошълъ? – Никѫде. – Какво знаешъ? – Нищо не зная. – Колко езици говоришъ ? – Колкото искашъ.” Защото досега сме изучавали езицитѣ на всички животни. На всичкитѣ животни езицитѣ зная, но сега изучавамъ езицитѣ на хората. Не всѣки отъ васъ знае много езици. Досега на колко животни сте изрѣзали и изяли езика, знаете ли? Много езици знаете. Азъ говоря въ малко преносенъ смисълъ. Но да бѫдемъ конкретни. Вие всички, които ме слушате тукъ, сте като иманяри, вие очаквате да ви кажа кѫде има заровено богатство. Но азъ ще ви кажа едно нѣщо: дѣйствително азъ зная де има заровено богатство. Азъ съмъ единъ своенравенъ човѣкъ, азъ съмъ отъ тѣзи, които ще кажатъ истината, но ще ви въртя, ще ви въртя и най-после като умирате, ще ви я кажа. Защото ако ви кажа кѫде е богатството, да станете богати, азъ зная какво ще стане. Вие искате да сте добри хора, но ще си създадете нещастие въ живота. Човѣкъ може да си създаде неприятности по много проста причина. Даватъ ви единъ хубавъ обѣдъ - вие може да преядете. Въ такъвъ случай за предпочитане е да ядете сухъ хлѣбъ, да не си дояждате, отколкото хубавъ обѣдъ, но да умрете следъ това. Много хора умиратъ отъ богатство. Много хора умиратъ отъ слава. Ако се не лъжа, така умрелъ единъ, който, като пристигналъ отъ Англия въ Франция, така добре го посрѣщнали, че отъ радость умрелъ. Доколко е вѣрно не зная, едно твърдение е. Значи, можемъ да познаемъ само абсолютното, реалното въ живота, което сѣди въ основата на всички нѣща въ нашето съзнание и онзи великия вѫтрѣшенъ импулсъ на нашата душа. Въ нашия умъ, въ нашето съзнание, въ дъното на всѣка душа сѣди една способность: туй великото, реалното, неизмѣнното, вѣчното, което търсимъ. Всѣки единъ отъ васъ чувствува, че има нѣщо реално въ себе си, което не се мѣни. Съмнението е единъ нѣгативенъ методъ, обратенъ методъ, по който може да се познае реалното. Следователно човѣкъ, който е на кривия пѫть, той учи реалното чрезъ съмнение. Той казва: „Може да не е право.” Нищо отъ това, ако човѣкъ се съмнѣва. Самата реалность не се измѣня. Реалностьта, и когато я приемашъ, и когато я отричашъ, тя си остава една и сѫща, но твоето положение не е едно и сѫщо. Щомъ отричашъ реалностьта, ти се смалявашъ; щомъ познавашъ реалностьта, ти се разширявашъ, увеличавашъ. Щомъ познавашъ реалностьта, ти оздравѣвашъ; щомъ не я познавашъ, ти боленъ ставашъ. Всички положителни и отрицателни качества се дължатъ на отношението ти къмъ реалностьта. Казвамъ: съвременната психология, или съвременнитѣ методи на индуситѣ и на Западъ проникватъ нѣкѫде. За примѣръ, вземете индускитѣ факири, тѣ оставятъ въ сѣнка знанието, а чудеса правятъ. Така сѫ закѫсали, никакви чудеса нѣма. Въ изпълнението на единъ факиръ нищо реално нѣма, това е една лъжа. Той може да се качи на една върлина горе, а всѫщностъ азъ не виждамъ никаква върлина, той сѣди на земята, но ще прати въ ума ти толкова силна мисъль, че ти го виждашъ горе. Съ силата на мисъльта човѣчеството може да бѫде заставено да мисли като тебъ. Ще кажете: Може ли да стане това? Може. Напримѣръ въ България обвиняватъ единъ баща, че убилъ сина си. И като го били толкова много, най-после той признава, че го е убилъ; „ – Азъ го убихъ, не ме бийтѣ. – Какъ го уби? – Така и така го убихъ. Хвърлихъ го въ Дунава.” Завеждатъ дѣло. Не зная колко време се водило дѣлото, година или две, най-после опредѣлятъ присѫдата. Въ деня, когато четатъ последната резолюция, синътъ пристига въ сѫдилището. Възкръсналъ. Значи накарали бащата да мисли, че е убилъ сина си, нищо повече. Казватъ: ти имашъ нѣкакво вѣрване. - Никакви вѣрвания. Толкозъ сѫ тѣ били въ Обществената безопасность, че имашъ вѣрване. Въ тебъ майка ти може да внесе извѣстно вѣрване. Напримѣръ, когато е била бременна, майка ти може да е имала извѣстни халюцинации, или е видѣла мечка и оттамъ насетне ти се плашишъ отъ мечка, треперятъ ти краката като я срѣщнешъ. Азъ съмъ срѣщалъ много приказки за мечки, разправяли сѫ ми за мечки, но едно заключение съмъ извадилъ. Казватъ, че мечката плюела човѣка. Въ историята на човѣшкия животъ не съмъ срѣщалъ единъ праведенъ човѣкъ, когото мечката да го е плюла. Онзи, когото мечката го е плюла, той е лошъ човѣкъ. Тя се изправя и му казва: „Не тѣ е срамъ, ти, който имашъ образъ и подобие Божие, да ходишъ и да биешъ нашитѣ мечки!” И го плюе, плюе. И той може да боледува 1 ÷ 2 мѣсеца отъ страхъ. После казватъ, че го плюла мечка. Плюе го, защото не е добъръ. Тя си казва мнението. Обаче нѣма примѣръ, когато мечка да е срѣщнала добъръ човѣкъ и да го е плюла. Разправяха ми за единъ добъръ карагьозчия, около Стара планина, който казвалъ, че 20 години нито вълкъ, нито мечка сѫ взели нѣщо отъ неговото стадо. Значи добъръ човѣкъ е. Единъ день като се връщалъ отъ планината, въ единъ тѣсенъ проходъ насрѣща му иде една голѣма старопланинска мечка. И го гледа. Той знае характера на мечката, тя не се връща назадъ. Да се отбие нѣкѫде - нѣма мѣсто. Да се върне назадъ - тя е подирѣ му. Тя е особена мечка, мисли си той. По едно време мечката, както го гледа, изправя се и полѣга на канарата, оставя му мѣсто да мине. Минава покрай нея, той я гледа и тя го гледа. Защо му прави пѫть мечката? Тя казва: „Ти си добъръ човѣкъ.” Втори примѣръ има, съ едно дете, момиченце на 10 ÷ 12 години, пакъ въ планината. То отива да занесе храна на баща си, който работѣлъ на желѣзния пѫть. Гледа бащата - отгоре иде насрѣща детето му, качило се на една мечка. Като я срѣщнало, то се изплашило, но тя като стига до него, хваща го съ преднитѣ си лапи, повдига го, обръща се и го туря на гърба си. Туй е, защото това момиченце било добро, нищо повече. Та когато ви се случи нѣкое нещастие въ живота, не минавайте за свѣтии. Ако мечката ви е газила и плюла, признайте, че тя е авторитетъ. Вие ще кажете: мечката е безобразно сѫщество, тя ме уплаши, разтреперяха ми се краката, сърдцето! Че кой богатъ човѣкъ не е каралъ сърдцето на нѣкой бѣденъ да трепери? Кой учитель въ училището не е каралъ да трепери сърдцето на ученицитѣ? И на онѣзи, които знаятъ, и на онѣзи, които не знаятъ трепери сърдцето, да не ги вдигне да ги изпитва. Казвате за учителя: много лошъ човѣкъ е - защото нѣкога ще тѣ пита точно за онова, което не знаешъ. Сега ще кажете: това сѫ посторонни работи. Че се учишъ не е толкова важно. Че си свършилъ съ отличие, това е едно упражнение; свършилъ си четири факултета - ти си актьоръ съ четири дипломи, четири дѣйствия си игралъ. Че твоятъ университетъ нищо нѣма да ти помогне, по сѫщия начинъ ще тѣ погребатъ, като че нищо не си свършилъ, само съ тази разлика, че ако си свършилъ единъ факултетъ, съ единъ попъ ще тѣ погребатъ, ако си свършилъ четири факултета, съ четири попа ще тѣ погребатъ и ще разправятъ: тържествено го погребаха. Казвамъ: ако ме каратъ съ четири стражаря въ затвора, затворътъ нѣма да бѫде по-безопасенъ. Когато единъ стражарь ме кара, по-безопасно е, отколкото ако сѫ четирима, тогава съмъ единъ отъ главнитѣ виновници. Това не е важно. Защо ме каратъ въ обществена безопасность? Защото съмъ слабъ. Ако съмъ отъ силнитѣ хора, който стражарь дойде да го поваля, колкото души дойдатъ - 10, 20, 100 души - всички да ги поваля на земята, какво ще ми сторятъ? Сега ще кажете: такава е волята Божия. - Щомъ си слабъ, такава е волята Божия. Щомъ си слабъ - въ затвора; щомъ не си слабъ - вънъ отъ затвора. Превеждамъ думата „слабъ”. Всѣки човѣкъ, който грѣши, е слабъ човѣкъ. Всѣки, който прави добро, е силенъ човѣкъ. Ако ние имаме тази висша добродетель, ако познаваме реалното, Божественото въ свѣта, тогава ние можемъ да бѫдемъ ясновидци. Че азъ нѣма да чакамъ да ме арестуватъ, но още една седмица преди това ще замина за друго мѣсто, като зная какви сѫ мислитѣ имъ. Разбира се, единъ добъръ човѣкъ е опасенъ за нѣкого, той е опасенъ за лошитѣ хора. Туй, което сега ви говоря, не е още истината. Това е забавление, да привлѣка вашето внимание. Ще запитате: какво иска да каже? Азъ ще ви обясня какво искамъ да кажа. Ще ви приведа единъ примѣръ. Единъ велможа въ времето на пророкъ Елисей, една знатна личность, дохожда при Елисѣя, боленъ билъ отъ проказа. Натоварилъ своитѣ камили съ подаръци като мислѣлъ, ако го изцѣри пророкътъ, всичкитѣ тѣзи подаръци да му ги даде. Казва му пророкътъ да си върви съ камилитѣ, нѣма нужда, нищо не иска, но да се потопи въ рѣката Йорданъ. Като излѣзълъ, слугата на Елисей му казва: „Господарьтъ ми каза да отидешъ да се потопишъ въ рѣката Йорданъ”. Велможата отговорилъ: „Не знае ли кой съмъ азъ? Нима всичкитѣ рѣки въ моето отечество нѣматъ туй лѣчебно свойство!” Най-после единъ отъ неговитѣ прислужници му казалъ: „Ти, господарю, толкозъ време си билъ въ Израелъ, нѣма да ти коства нищо да се потопишъ въ рѣката. Направи опитъ”. Отива велможата, потапя се и оздравѣва. Веднага се промѣня неговото съзнание. Защо? Защото той позналъ истината. Следъ това се връща да благодари на пророкъ Елисѣя и да му остави подаръцитѣ. Елисей му казва: „Иди си, живѣй добре, нищо не ми трѣбва”. Слугата на Елисей, обаче, се изхитрилъ, казва си: „Моятъ господарь е малко серсеминъ, глупость е да отказва, той не знае, че въ тѣзи оскѫдни времена, въ тази криза, въ която се намираме, паритѣ сѫ много нѣщо. Той не знае нищо, не му стига умътъ.” Отива при богатия и му казва: „Слушай, дойдоха гости на господаря ми, та моля, дай малко отъ дрехитѣ, отъ подаръцитѣ”. Взима дрехитѣ и ги скрива. Като се връща, Елисей го пита: „Кѫде ходи?” Той мисли да го лъже. Пророкътъ му казва: „Ти защо отиде въ мое име да лъжешъ? Тази проказа ще дойде на твоята глава!” И ето, проказата излиза отъ рѣка Йорданъ и се качва на гърба на неговия слуга. Вие казвате: защо е билъ толкова глупавъ? Сега и азъ ще попитамъ: защо и вие сте толкова умни? Защото спорѣдъ това учение, спорѣдъ Божественото учение не е важно какъвъ си билъ въ миналото, не е важно какъвъ ще бѫдешъ въ бѫдещето, но въ дадения моментъ, въ настоящия моментъ какъвъ си. Нѣкой казва: едно време какви сме били ние, а сега сме сиромаси. Нѣкой ти гледалъ на кафе и казалъ, че за въ бѫдеще ще бѫдешъ богатъ, милионеръ ще станешъ следъ две години. Но умниятъ човѣкъ не обръща внимание нито на миналото, нито на бѫдещето. Това сѫ условия. Реалностьта сѣди въ настоящето. Ти си силенъ само ако разполагашъ съ настоящето. Бѫдещето е едно условие за настоящето и миналото. Затова не се спирайте върху погрѣшкитѣ на своето минало, това е безпредмѣтно. Не се спирайте и върху въображаеми работи, които ще станатъ за въ бѫдеще. Ще ви приведа примѣръ изъ българския животъ. Всички съвременни хора иматъ все сѫщитѣ заблуждения. Единъ българинъ следъ като заченала жена му отишълъ въ странство. Следъ 20 години, като спечелилъ доста пари, се връща въ кѫщи. Седелъ една седмица радостенъ. Единъ день гледа дъщеря му плаче, жена му плаче, пита ги: – Защо плачете? – Че си толкова глупавъ, не знаешъ нищо. Снощи детето на дъщеря ни умряло! – Какво дете? – Снощи насънъ тя се оженила, родила детенце, но то умрело. Тъй хубаво детенце, като ангелче. Той ги гледа, клати глава и казва: - Двадесетъ години бѣхъ въ странство и не видѣхъ такива глупави хора като васъ. Ще тръгна отново по свѣта и ако намѣря по-глупави хора отъ васъ, ще се върна. Тръгналъ да пѫтува. Вижда на едно мѣсто на едного му ушили шалвари, но той не знаелъ какъ се обуватъ. Окачилъ ги горе на стрѣхата, а самъ се качилъ на покрива и иска отъ покрива да скочи въ шалваритѣ, да ги обуе. Пита нашиятъ българинъ: „Какво правишъ тамъ, ще се убиешъ. Азъ ще ти кажа какъ се обуватъ гащитѣ, слѣзъ долу”. Показва му какъ се обуватъ гащитѣ, но ги взема за себе си, дали му ги. Дошълъ до едно друго мѣсто, гледа едно теле, турило си главата въ едно гърне и не може да я извади. Не могатъ да извадятъ главата на телето и искатъ да му я отрѣжатъ, да го колятъ. Той казалъ: ,,И безъ пари ще ви кажа какво да направите, само да се освободи животното отъ тѣзи страдания”. Блъсналъ съ тоягата си и освободилъ телето, но поискалъ да му го дадатъ. Освобождава телето и го повежда. Най-после вижда една сватба, но всички плачатъ, голѣмо нещастие. Пита защо плачатъ. „Голѣмо нещастие. Булката е съ една глава по-висока отъ вратата, не може да влѣзе. Трѣбва да се рѣже главата й. – Защо ви е булка безъ глава? Ще ви помогна. – Всички скѫпоцѣнности ще ти дадемъ, само да остане жива”. Качва се на врата й и казва: „Теглете я да влѣзе.” Тя влиза… Сега, кой е създалъ тази приказка? Казвате: предчувствамъ, че ще ми се случи нѣщо. Или: мисля, че нѣма да се харесамъ, отъ менъ човѣкъ нѣма да стане. Това сѫ въображаеми работи. Или пъкъ се възмущавашъ отъ престѫпленията на другитѣ хора. Нѣма какво да се възмущавашъ. Човѣкъ трѣбва да разглежда въпроситѣ отъ гледна точка на реалностьта въ свѣта. Азъ разглеждамъ живота тъй, както е въ Божествения животъ. Никоя държава досега не е могла да разрѣши своя икономически въпросъ. Нито Асирия, нито Вавилонъ, нито Индия, нито Египетъ - никоя не е могла да разрѣши кой да е въпросъ. Въ времето на египетската държава имаше учени хора, които знаеха лѣкарствата по-добре, отколкото сегашнитѣ учени. Въ римската култура имаше по-добри ясновидци, които можеха да предсказватъ по-вѣрно събития отъ бѫдещето, отколкото сега могатъ да предсказватъ. Било е време въ развитието на хората, когато тѣ сѫ имали знания и сѫ разбирали за небето много повече, отколкото сегашнитѣ, много по-вѣрни данни сѫ имали. Такива трѫби като нашитѣ телескопи не сѫ имали, тѣхнитѣ трѫби отвънъ погледнато се състояли отъ прости лещи, но тѣзи лещи сѫ били нагласени другояче съ мозъчнитѣ центровѣ на ясновидството и тѣхнитѣ телескопи сѫ можели да увеличаватъ по 100 и 200 милиона пѫти повече отъ сегашнитѣ. Туй, което сега ви говоря, е като приказки отъ хиляда и една нощь. Казвате: тѣзи нѣща възможни ли сѫ? Щомъ вѣрвашъ, възможни сѫ, щомъ не вѣрвашъ, не сѫ възможни. Има единъ законъ въ свѣта: каквото и да помислишъ, то е станало нѣкога въ свѣта. „Ние не знаемъ кога е било.” – Може да ме попитате кога е било, може да ви кажа, но ще ви запитамъ можете ли да ме разберете. Ако сега нѣкой дойде и почне да описва Слънцето, неговата вѫтрешность и направи единъ паралелъ, че и на Слънцето има хора както на Земята, вие бихте ли повѣрвали? Ще кажете: ние сме повѣрвали. Вие имате право да имате и извѣстни съображения, но питамъ, ако Слънцето не е горещо тѣло, какъ ще изпраща топлина на Земята? Отъ друга страна въ огъня животъ нѣма. Какъ е възможно туй Слънце, което гори на 92 милиона миди или на 150 милиона километра, какъ е възможно неговата енергия, която пристига на Земята, да дава животъ на хората? И следователно, има два момента, които ученитѣ хора сега изучаватъ. На Слънцето има специфични трансформатори, които сѫ нагодени само за Земята, защото Земята си има музикаленъ тонъ и извѣстна краска въ слънчевата система. Тѣзи трансформатори сѫ нагласени съобразно земнитѣ организми. Въ центъра на Земята живѣятъ разумни сѫщества отъ друго естество. Какви сѫ, това не трѣбва да се изнася; който иска да знае, да отиде да провѣри, който не вѣрва, да отиде да провѣри. И тѣ си иматъ свои трансформатори. Когато слънчевата енергия достигне до центъра на Земята, веднага се трансформира и се явява като свѣтлина. Онази свѣтлина, която иде отъ Слънцето, още не е пригодена за нашитѣ очи. Ако отидете горе въ пространството какво ще видите? Горе не е тъй свѣтло, както вие мислите. Тѣзи нѣща сѫ отречени, защото животътъ на Земята ни е сковалъ и насъ не ни интересуватъ много нѣща. Въ даденъ случай азъ имамъ извѣстна болка, тази болка ме интересува повече, отколкото всичко друго. Имамъ да плащамъ 20 хиляди лева, или съмъ гладенъ - туй чувство на глада е толкова силно въ дадения моментъ, че всички други научни теории не сѫ толкова важни. Туй констатирамъ въ дадения моментъ. Тъй щото, за да познаете истината, вие трѣбва да бѫдете свободни отъ много ваши чувства, които не сѫ ви потрѣбни. Най-първо, за да се хармонизиратъ чувствата ви, вие трѣбва да имате едно вѣрую, едно понятие за свѣта, за природата. Ако изучавате английски какво ще придобиете? Ако отидете въ Англия, добре дошло ще ви е това. Ако знаете да говорите добре, може да употрѣбите този езикъ, но тъй да го знаете, че като говорите на всѣки единъ англичанинъ да му е приятно. Успѣете ли така да приложите английския езикъ, той непремѣнно ще ви покани въ дома си да ви нагости. Свойствено е на човѣка, когато нѣкой му говори една истина тъй хубаво и красиво, у него се заражда едно вѫтрѣшно предразположение да се отнесе приятелски съ този човѣкъ, който говори на този езикъ. Та трѣбва да изучавате езика на Природата. Сега всички имате вѣрую, нали? И въ Бога вѣрвате, и въ Христа вѣрвате. Колцина отъ васъ, като говорите на Христа, Той би ви разбралъ? Ако му говорите както подобава, Той ще разбере. Христосъ най-първо не разбира вашитѣ постѫпки. Въ какво сѣди неразбирането? Детето минава съ баща си, вижда една каса съ пари и му казва: „Татко, бръкни въ тази каса и ми дай малко пари”. Бащата си прави оглушки, че не е разбралъ. Разбиране трѣбва. Казвате: какъ да не разбира Христосъ, Той толкова ли е глупавъ? Има нѣща, които Христосъ никога не разбира. Има нѣщо, което Богъ не разбира. Той не може да участвува въ тѣзи престѫпления, които сѫ нѣщо обикновено за човѣка. Следователно за да проникне твоята мисъль въ Божественото съзнание, или да има единъ образъ отъ тамъ, тази мисъль трѣбва да е нагодена спорѣдъ законитѣ, които сѫществуватъ въ Битието. Туй лице, къмъ което ти отправяшъ твоята просба, ти трѣбва да имашъ къмъ него една непреодолима любовь, да ти тупти сърдцето. Христосъ казва: „Азъ Го познавамъ и думата Му държа”. Страданията, които Христосъ понесе въ едно отношение, показватъ Неговата голѣма любовь къмъ тази реалность, която Той познаваше и заради която понесе всичко. Да понесе всичко това е второстепенно за този човѣкъ. Той дойде да опита своята любовь, да види дали неговата любовь може да устои така, както Божията любовь устоява. Ако ние въ мѫчнотиитѣ и страданията не можемъ да издържимъ, де е тогава човѣкътъ? Ако най-малкитѣ страдания и трудности не можешъ да издържишъ и огънешъ характера си, де е твоята любовь? Сега да ви приведа единъ примѣръ. Азъ го намѣрихъ въ единъ разказъ отъ 19 вѣкъ. На нѣкой си князъ Мещевски му се ражда дъщеря; но понеже въ дома искали да иматъ момче, като се родило момиче, жена му не могла да го търпи, взема, че го дава като подхвърлено дете. Бащата обичалъ дъщеря си, но за да не влѣзе въ стълкновение съ жена си, дава детето на едно бѣдно сѣмейство и казва: „Имайте грижа за това дете, каквито разноски направите, азъ ще ви ги заплатя”. Това бѣдно сѣмейство имало и друго едно момиче, което било лошо. Взели детето и почнали да го хранятъ. Като израснали децата, бащата срѣщалъ по-голѣмото момиче и му казвалъ; „Ти гледай много добре сестричето си, каквото направишъ за него, азъ ще ти се отплатя”. Винаги чрезъ него изпращалъ на дъщеря си подаръци. Дъщерята се чудѣла кой е този, дето тайно й и изпраща подаръци. Дветѣ сестри го нарѣкли „онзи”. Като срѣщалъ момичето, той и казвалъ: „Азъ ще ти помогна да се оженишъ, всичко ще направя за тебъ, но гледай добре сестра си”. Тя все казвала: „Да не е онзи!” Като донесе нѣкой подаръкъ на малката си сестра, тя казвала: „Азъ не бихъ ти го дала, ако не бѣше отъ онзи”. И тя не знаела кой е „онзи”. Та сега, мнозина отъ васъ имате ролята на първата сестра, а мнозина отъ васъ имате ролята на втората сестра. Азъ ви казвамъ: туй е едно чувство. Ако човѣкъ се самоизпита вѫтрѣ въ себе си, въ съзнанието си, той ще се засрами отъ себе си. Има нѣщо много лошо. Минешъ покрай нѣкой добре облѣченъ човѣкъ, гледашъ - хубава шапка, хубави дрехи, стане ти мѫчно, че той е добре облѣченъ, а ти нѣмашъ нищо. Това е едно лошо чувство. Ти вече опетнявашъ себе си. Питамъ: когато една свиня е добре угоена и я водятъ на заколение, не е ли добре облѣчена? Или когато ти си боленъ на леглото и никой не тѣ гони, кое е по-хубаво? Кое е по-добре, сухичъкъ отвънъ или мазничъкъ, кое е по-добре? Вие казвате: тѣзи нещастия какъ ли ще ги оправимъ, дали нѣкой день ще ни оставятъ? Не ми разправяйте за нещастията, не ми разправяйте за оная свиня, която е угоена, и не ми разправяйте за нещастието на онзи, който е на легло. Нѣкой ученикъ е скѫсанъ на изпитъ, нищо отъ това. Той може да не си е издържалъ изпита, животътъ не сѣди въ това, че не е издържалъ изпита си. Или нѣкой не е станалъ владика - той нищо не е изгубилъ, нито ако е владика е спечелилъ. Само глупавиятъ може да мисли, че е владика. Турили му една килимявка, едно черно расо и - станалъ владика. Ти да си роденъ владика, не отпосле да тѣ правятъ. Смѣшни сѫ хората, когато казватъ за нѣкого, че го овладичили. Една българка имала мѫжъ, който не знаелъ какво да работи. Тя му казва: „Търси си работа!” Никѫде не може да намѣри работа, никѫде не го искатъ. Жена му казва: – Азъ ще ти направя една работа. Взема едно хубаво медно котленце, дава му едно расо и казва: – Тръгни отъ кѫща на кѫща да ръсишъ, махай рѫката съ кандилницата. Вечерьта мѫжътъ иде - напълнило се котленцето съ пари. Той е доволенъ: – Много добра работа! Казватъ: „Единъ новъ попъ дошълъ”. Научилъ се владиката и казва: „Азъ не съмъ отопилъ никого”. Викатъ жена му: – Какъ ти имашъ право? - Мѫжъ ми е, имамъ право. Че какъ петь-шесть души ще се събератъ, ще отопятъ нѣкого, кой имъ е далъ това право? Иматъ ли тапия отъ небето? Той казва: „Азъ имамъ власть.” Тази жена на сѫщото основание казва: „Ние имаме право”. Кой има право да отопѣва нѣкого? Това не е алегория, това е логиченъ изводъ. Ние трѣбва да се спремъ върху факта кой ни е далъ правото. Далъ ни е нѣкой правото. Не само този Драганъ, Иванъ, Петко, Стоянъ, всѣки, който е отъ майка роденъ. Всѣко нѣщо, което е въ разрѣзъ съ нашитѣ традиции, ние считаме, че не е право. Но има една истина, то е другъ въпросъ. Човѣкъ може да е роденъ владика, то е другъ въпросъ. Споредъ менъ свѣтиитѣ се раждатъ, учениятъ човѣкъ се ражда. Ти отпосле не можешъ да станешъ ученъ; учитель не можешъ да станешъ отпосле, трѣбва да се родишъ такъвъ. Нѣкой казва: ще стана учитель. Учительтъ се ражда. Вземи онова мѣсто, което Природата ти е дала. Не искай да станешъ онова, което не можешъ. Защото ако вземешъ туй положение, ще имашъ ролята на съвременното магаре. Когато Господъ създаде магарето, даде му малъкъ ръстъ. Искало да бѫде щастливо туй магаре. Много красиво било, но като гледало другитѣ животни наоколо съ хубави гласове, почнало да се моли: „Господи, Ти си направилъ една погрѣшка, дай ми по-голѣмъ ръстъ и по-хубавъ гласъ да пѣя, че като зарева, всички да ме слушатъ”. Казва Господъ: „Тогава ще бѫдешъ ли щастливо? – Много щастливо ще бѫда, само ми дай това, което искамъ.” И така, сегашното магаре е направено спорѣдъ своето желание. Като зареве, всички мислятъ, че е много силно, но щомъ го видятъ, впрегатъ го на работа. И сега всѣки часъ реве магарето, казва: не следвайте моята философия. Ние сега вземаме механическата страна на нѣщата. На нашъ езикъ става и по-глупава работата, откѫдето сѫщо може да пострадаме. Казва Христосъ: „Азъ познавамъ”. Значи Той прозре тази реалность, отъ която произтича Неговиятъ животъ. Та силата на човѣка е въ словото. Човѣкъ ще се научи да говори право, ще се научи и на граматика. Граматиката отпосле иде. Но има граматика, съ която човѣкъ се ражда. Има и една логика, съ която човѣкъ се ражда. Ако тази граматика, българската, бѣше валидна и за другитѣ езици, би било лесно да се изучаватъ тѣ. Българинътъ казва: „азъ му казахъ” или „казахъ му”. На английски никога не можешъ да кажешъ: „Казахъ му”, винаги трѣбва да кажешъ мѣстоимѣнието „азъ”. Трѣбва да го туришъ най-отпредъ, иначе глаголътъ не може да се разбере. Значи, англичанитѣ иматъ една граматика, която се отличава отъ нашата по своето мѣстоимѣние. После, въ английски членътъ е туренъ отпредъ на думитѣ, българитѣ турятъ члена отзадъ. Така е и у французитѣ, и тѣ турятъ члена отпредъ. Това сѫ съображения, това е личното въ развитието. Щомъ славѣнитѣ минатъ презъ това развитие, единъ день и тѣ ще измѣнятъ своята речь. Въ речта може да има членъ, може и да нѣма членъ. Може да се тури една буква, която да членува. Тѣзи членове въ българския езикъ – ,,-ътъ” и „-та” не сѫ красиви. Нашитѣ добри приятели се стремятъ да избѣгнатъ членоветѣ. Въ гръцкия текстъ на Писанието сѫ използвали много пѫти неопредѣления членъ. Единъ американски ученъ е посвѣтилъ цѣлия си животъ да изучава неопредѣления членъ въ Писанието, изучава какво иска да каже апостолъ Павелъ, когато туря неопредѣления членъ: „нѣкой си човѣкъ” или „този човѣкъ”. Всѣка дума е опредѣлена само тогава, когато е свързана съ реалното, и колкото повече се отдалечава отъ реалното, толкова повече губи своята сила. Вземете за примѣръ думата „любовь”. Тя е измѣнена въ българския и въ английския езикъ, нѣма този ритъмъ. Нашитѣ думи сѫ изгубили ритъмъ, такта, чрезъ който да изразятъ идѣята. Ти кажешъ: „любовь”, нѣкой тѣ погледне - не тѣ разбралъ или пъкъ влага друго съдържание. Като кажешъ думата съ единъ опредѣленъ ритъмъ, този човѣкъ трѣбва да почувствува тази дума, защото тя е обвита въ мощно, силно чувство. Вие казвате тази дума, обаче тя нѣма нужното съдържание. Сега четете Библията по буква, безъ дълбоко разбиране на нейното съдържание. Въ Библията външнитѣ знаци, формитѣ, числата, събитията, законитѣ - всичко е символъ, и за да я разберете и да се ползвате отъ нея, ще трѣбва да намѣрите реалностьта, смисъла на друго мѣсто. Или, да преведа на вашъ езикъ: вие имате една ябълчна сѣмка. Азъ казвамъ: въ тази сѣмка се крие цѣлото дърво. „Какъ е възможно?” – Вземете сѣмката, изровѣте една малка дупка, посѣйте я, следъ десеть години ще имате едно голѣмо дърво. Ако всѣка една мисъль като една сѣмка не я вложите въ вашия мозъкъ и не работитѣ съ вашия умъ, съ вашето сърдце, съ вашата воля, всѣки текстъ отъ Библията ще ви остане неизясненъ, а той трѣбва да се разчепка, да се проучи по-дълбоко, да се разбере, не да се чете механически или пъкъ да му давате свое повърхностно тълкувание. Така само думата „любовь” ако вземете и я изговаряте често, и я проучвате, ще опитате нейното съдържание, тя ще развие една динамическа сила у васъ. Невъзможнитѣ нѣща за васъ ще бѫдатъ възможни. Въ Америка една комисия отъ десеть мѫже отиватъ при единъ богатъ банкеръ, искатъ пари за нѣкакво благодѣяние. Той изважда и дава хиляда долара. Тѣ го поглеждатъ. Той казва: „Съ повече не разполагамъ, не мога да дамъ”. Следъ това отива една комисия отъ десеть дами, добре облечѣни. Той ги поглежда и имъ дава 10 хиляди долара. На всѣки мѫжъ по сто долара, а на всѣка жена по 1000 долара. После отиватъ десеть моми по на 30 години, на тѣхъ дава сто хиляди долара - на всѣка по 10 хиляди долара. Най-подиръ отива една млада и красива мома, и на нея той дава 500 хиляди долара. Защо? Защото тази млада мома имаше повече умъ, отколкото десеттѣ мѫже, отколкото десеттѣ жени, отколкото десеттѣ млади моми. Вие ще кажете: тази мома като го е погледнала, го е оплела. Всички онѣзи бѣха предшественици, да го подготвятъ. Тѣ сѫ слугинитѣ, прислугата на господарката. Той казва: „Тази е господарката.” И така, само съ хиляда долара не се свършва работата. И съ десеть хиляди сѫщо. Съ сто хиляди долара се свършва повече работа, а най-много съ 500 хиляди. Казвамъ: този законъ може да приложите навсѣкѫде въ свѣта. Ти рисувашъ, искашъ да станешъ добъръ и извѣстенъ художникъ, имашъ тѣзи заложби въ себе си. Обаче трѣбва да познавашъ добре реалното, природата, човѣкътъ, да лѣгне у тебъ всичко така добре, че който види твоитѣ картини, да каже: ето единъ гениаленъ човѣкъ. Линиитѣ сѫ вѣрни. Всѣка линия е на мѣсто. Нѣма нито една погрѣшка. Азъ гледамъ българскитѣ художници - нѣма да ги критикувамъ, понеже нѣмамъ туй право - но тѣ не сѫ изучили и не сѫ турили на лицето линиитѣ на доброто, линиитѣ на справѣдливостьта, линиитѣ на милосѫрдието, линиитѣ на въздържанието, на кротостьта. Турили едни труфила, нацапано съ бои и казватъ: отлична картина. Устата несъразмѣрни, вѣждитѣ сключени и казвате: „Художество! Хубава е тази картина.” – Така не се разсѫждава. Да ви Приведа другъ примѣръ. Трима души цигулари претендирали, че знаятъ да свирятъ. Вика ги царьтъ, иска да познае дали наистина знаятъ да свирятъ. Умира единъ отъ неговитѣ слуги. Вика първия цигуларь да свири. Като свири, умрелиятъ се размърдва само, но не могълъ да стане. Дошълъ вториятъ цигуларь, умиращиятъ се повдигналъ нагоре, но като престаналъ да свири, пакъ лѣгналъ. Дошълъ третиятъ и като засвирилъ, умрелиятъ станалъ и оживѣлъ. Това е сѫщинскиятъ цигуларь, който знае какъ да свири. Десеть души тамъ се каратъ, иди при тѣхъ, вдигни рѫката си, примири ги. Ако само за мигъ спратъ и пакъ почнатъ, ти цигуларь нѣма да станешъ. Ако умиращиятъ стане и оживѣе, цигуларь си. Ако примиришъ враждуващитѣ, цигуларь си. Азъ вземамъ този законъ като правило и за менъ, и за васъ сѫщо. Не трѣбва да си правитѣ илюзии, че като идете въ онзи свѣтъ, ще имате сѫщото почитание както тукъ. Знаете онзи примѣръ съ бѣдния Лазаръ, който седѣлъ при вратата на богатия. Думитѣ на Христа и неговитѣ притчи трѣбва да умѣете да ги четете. Единъ художникъ трѣбваше да нарисува портрета на този Лазаръ, на бѣдния Лазаръ, който седѣлъ при вратата на богатия. Надали въ цѣлата история на евреитѣ има по-красивъ образъ отъ този Лазаръ, който седѣлъ тамъ и търпѣливо изчакалъ смъртьта. Единъ характеръ на доволство. Той е опиталъ богатия и богатиятъ човѣкъ бѣше сѣнка на Лазара; туй богатство, което имаше, не се дължеше на неговото щастие, то се дължеше на щастието на Лазара. Лазаръ мислѣше: докато азъ съмъ на твоята врата, ще ядешъ и пиешъ. Въ деня, въ който азъ тѣ напусна, ти ще бѫдешъ въ пъкъла. Докато твоятъ Лазаръ - докато твоето хубаво сърдце, докато твоятъ хубавъ умъ, докато твоята хубава воля сѣдятъ на твоята врата, ти ще ядешъ и ще пиешъ, ще бѫдешъ човѣкъ, но въ деня, въ който твоятъ Лазаръ тѣ напусне, ти ще бѫдешъ въ пъкъла. Това значи да се познава истината. Ето какво отношение има тази притча къмъ васъ. Сега казвате, че искате постоянно да сте богати. Едно богатство на свѣтлия умъ, който при никакви условия да не се колебае, разбирамъ; едно сърдце, което никога да не се разколебана, което никога да не губи своята основа, това разбирамъ истинско богатство. Най-после кажете: всичко, което знаемъ, ще приложимъ за доброто на човѣка. Въ днешно време има една наука, която е за наблюдение. Има една линия на лицето, която показва човѣшката честность. Туй го знаете: дветѣ линии на срѣдата на челото, нѣкой пѫть сѫ успоредни, нѣкой пѫть сѫ наклонени нагоре, нѣкой пѫть само една линия има. Тѣ сѫ добъръ признакъ. Но има една друга линия, която показва абсолютната справедливость и доброта, благородството у човѣка. Тя се проявява около тѣзи линии три пѫти на день - сутринь, обѣдъ и вечерь. Ако тази линия се явява, то на този човѣкъ може да разчиташъ сто на сто. Отъ тази линия зависи какво е отношението на другитѣ части на лицето помежду имъ. Има една пропорция. Като вземете широчината на челото и дължината му, и съпоставите съ единъ пергелъ тия мѣрки съ положението на тази линия, ще можете да узнаете каква е честностьта на човѣка, доколко издържа. Изобщо, формата на главата и формата на мозъка упражняватъ извѣстно влияние. У човѣка има извѣстни линии, които фигуриратъ вѫтрѣ. Казвате: Словото вѫтрѣ е непрочетено. Има нѣщо непрочетено у човѣка, което ние наричаме човѣшка душа. Въ очитѣ може да се види тази свѣтлина на душата. Споредъ науката на боваризма, ако теглите една хоризонтална линия презъ зеницата и ако погледътъ е насоченъ нагоре спрямо нея, на 45 градуса, вие вече ще имате една натура, на която може да разчитате. Но ако ѫгълътъ на зрѣнието е 45 градуса спремо хоризонталната надолу, на този човѣкъ каквото и да му говорите, той е така свързанъ съ земята, че всѣкога ще ви остави на понедѣлникъ, не може да разчитате на него. Погледътъ му е раздѣленъ, както казватъ турцитѣ: тебъ гледа, менъ вижда. Той сѣди въ кѫщи и наблюдава, хвърля погледъ и като апашъ, де какво става всичко вижда. Той говори съ тебъ, но съзнанието му е раздвоено. Питамъ: защо неговото съзнание е раздвоено? Това сѫ редъ поколѣния всадени въ него. Този човѣкъ е роденъ при дисхармонично съчетание на звѣзди, зодиакални знаци, планети. Всички престѫпници сѫ родени въ часове и дни престѫпни. Има часове престѫпни, има дни престѫпни, има минути престѫпни, има секунди престѫпни въ свѣта. Следователно така родениятъ човѣкъ трѣбва нѣкой ученъ да го изведе отъ това положение, както нѣкой човѣкъ заблудилъ се въ строежа на кѫщата, която е почналъ, трѣбва да има нѣкой да го живота трѣбва да изгрѣе. Затова Христосъ е казалъ, че онзи, който е роденъ въ деня на престѫпленията, само по единъ начинъ може да се спаси - ако се роди изново. Ние можемъ да се родимъ изново, въ себе си можемъ да се родимъ изново. Въ насъ трѣбва да стане едно вѫтрѣшно преобразуване на тази престѫпность. Въ всѣки човѣкъ се явява извѣстна престѫпность. Туй не се дължи на нашата воля, даже не се дължи на нашето желание, на това е единъ навикъ, това е една хипнотична мисъль. По закона на хипнотизма човѣкъ може да изпълни една чужда престѫпна мисъль. Но по закона на внушението не всѣки човѣкъ може да се хипнотизира. Ти не можешъ да хипнотизирашъ единъ светия, единъ праведенъ човѣкъ, а единъ грѣшенъ човѣкъ можешъ да го хипнотизирашъ. Слабия човѣкъ може да го хипнотизирашъ, силния човѣкъ не може да го хипнотизирашъ. Вие, християнитѣ, искате да бѫдете силни. Ако не познавате Бога, силни не може да бѫдете. Ако вие не познавате Неговото Слово, не може да бѫдете силни. Но питате: туй, което уча, съгласно ли е съ църквата? – Ами туй, което църквата учи, съгласно ли е съ Божия законъ, съгласно ли е съ Природата? Който и да е, еднакъвъ е законътъ. Та казвамъ; когато азъ дойда до себе си, за менъ не важи църквата, азъ не се мѣся въ живота й. Църквата е едно общество между хората. Ако тя е отъ Бога - добре дошла. Но тѣзи хора не сѫ за менъ авторитетъ. Защо да вървя съ тѣхъ? Животътъ ми, волята ми, духътъ ми, душата, умътъ ми не идватъ отъ църквата, нито отъ другитѣ хора, животътъ ми иде отъ друго мѣсто. Дотолкова, доколкото тѣзи хора вървятъ по Божия законъ и изпълняватъ Божия законъ, ще бѫда съ тѣхъ. Въ противенъ случай, не могатъ ли да изпълняватъ Божия законъ, за менъ тѣ не могатъ да бѫдатъ авторитетъ. Мога да се отдалечавамъ отъ Божия законъ, но тогава нѣма за какво да претендирамъ. За менъ авторитетъ е тази абсолютна реалность въ свѣта. Туй е едно правило. Гледамъ тази реалность каква е спремо църквата. Но църквата може да ми даде уважение дотолкова, доколкото има уважение къмъ тази реалность. Моитѣ отношения къмъ тази реалность ще бѫдатъ такива, каквито сѫ отношенията на църквата спремо Бога. Точно каквито сѫ отношенията ми къмъ Бога. Ние други отношения не може да имаме въ свѣта. Не може да ме сѫдятъ, защото Божиятъ законъ въ свѣта е да любимъ. Божиятъ законъ е да имаме знание, което да спасява живота ни. Божиятъ законъ е да имаме истина, която да ни въздигне. Истината е само за хората. Само човѣкъ може да бѫде свободенъ. Всѣко животно, което иска да бѫде свободно, то става човѣкъ, трѣбва да измѣни своята форма. Сегашнитѣ хора трѣбва да измѣнятъ своята форма. Сегашнитѣ разбирания, които имаме, трѣбва да се измѣнятъ. Ние казваме: какво е било едно време! Едно време е сега. Разликата сѣди въ това, че нѣма нито единъ ученъ човѣкъ отъ нашето време, който да знае точно разстоянието отъ Земята до Слънцето. Има други нѣща, които знаятъ, но отъ всички авторитети по астрономия нѣма нито единъ, който да знае точно колко е разстоянието отъ Земята до Слънцето. Знаятъ го съ единъ милионъ километра разлика. Ще кажете: единъ милионъ километра то не е разлика. А пъкъ то опредѣля отношението ни. Ако ти знаешъ правилно отношението, което Слънцето има къмъ Земята, веднага много работи въ твоя животъ ще се измѣнятъ. Кривитѣ понятия, които имаме за дистанцията между Земята и Слънцето, туй криво отношение се отразява въ нашия умъ, ние не можемъ да се нагодимъ. Има единъ правиленъ начинъ, по който можемъ да се нагодимъ. Азъ зная точно колко е разстоянието, но това е само за менъ. Като излѣза, азъ излизамъ по специфично време, държа заради менъ тѣзи лѫчи. Можемъ да ги възприемемъ. Вие мислите, че въ атмосферата горе вие сте господари. Природата не е толкова проста. Освѣнъ това въ пространството има различни плоскости, съзнанието на хората се обърква. Да не мислите, че вие сте господари? Вие трѣбва да излѣзете отъ тази атмосфера, трѣбва да се качите горе на Хималаитѣ, за да имате ясна представа какво нѣщо е човѣкътъ. Колкото европейцитѣ се качиха, нѣкои англичани се качиха почти до върха и казваха, че като се вдигнали на тази височина, забелязали, че не се чувствуватъ англичани вече. Като се върнаха отъ тази височина, трѣбваше две седмици да привикнатъ да мислятъ, че сѫ англичани. Казвате за нѣкого: този човѣкъ има възвишени мисли. А сърдцето му тупа само когато говорятъ за него нѣщо.. Много висока мисъль! Че той даже още до Мусала не е отишълъ, много възвишено мисли! Не зная колко български писатели има, мисъльта имъ да е надъ Мусала. До Мусала сѫ достигнали, но до 5 хиляди, 10 хиляди, 15 или 20 хиляди метра височина надъ Мусала, туй азъ наричамъ поетическа мисъль, да се забравишъ, че си българинъ, всички дребнави работи да забравишъ и като погледнешъ отъ тази височина, ще кажешъ: елате, братя, при менъ тъй се живѣе. А той съ своята възвишена мисъль казва: „О, майко България, която си ни родила, която си толкозъ нещастна!” Туй иска да каже поетътъ: България е една нещастна жена, нещастни сѫ нейнитѣ деца. По-нещастна жена отъ България нѣма. - Та какво ще кажете? Какво ще възпѣвамъ майка България, да я оплаквамъ? Азъ съмъ срѣщалъ българи да казватъ: какво да правя съ децата си, не ме слушатъ, какво да правя съ тѣхъ? – Ще страдатъ. Ще ви кажа една истина. България мяза на една едра жена, 2,5 ÷ 3 метра височина, перспективно както съмъ я виждалъ, до 3,5 м. височина близо, 1 и 1/2 широчина, и може на лакѫтя си да тури около десеть души българи и да стане такава една изразителна. Ние не мязаме на нея. Тя не мяза на децата си. Въ нея нѣма престѫпни черти. България иска азъ да й угодя, да кажа както българскитѣ попове: нѣма други като владицитѣ, тѣ сѫ свѣтии. Но тогава азъ бихъ могълъ да кажа: като менъ човѣкъ нѣма. Ако азъ кажа тъй, поповетѣ ще повѣрватъ ли? Нѣма да повѣрватъ. Ако кажа за българитѣ, че по-добри българи отъ поповетѣ нѣма, какво ще кажете? Кой ще го повѣрва? Ще кажете: намазали сѫ му торбата, затова така говори. Азъ бихъ казалъ най-хубавитѣ работи за българскитѣ свещеници, ако изпълнятъ три нѣща: да бѫдатъ изразители на Божията Любовь, да бѫдатъ изразители на Божията Мѫдрость и да бѫдатъ изразители на Божията Истина. Тогава ще кажа най-хубавитѣ работи за тѣхъ. Но иначе азъ ще ги опиша както се мѫчатъ въ ада. Богатиятъ казва: „Отче Аврааме, изпрати Лазара да каже на моитѣ близки да измѣнятъ начина на животъ. Ние ядохме и пихме на Земята, но се пържимъ тукъ - и владици, и попове, и проповѣдници, и държавници има въ ада, всички, които сѫ вършили престѫпления и сѫ изнасилвали своитѣ братя...” Срамота е това въ 20 вѣкъ, такива, лъжи да сипятъ по нашъ адресъ. Това не е наука, нито религия. Не е въпросътъ само до това, че тѣ говорятъ лошо за менъ. Тѣ сега за менъ говорятъ каквото си искатъ. Ако е само за менъ, и безъ да говорятъ, азъ мога да накарамъ всички българи да говорятъ добре за менъ. Ако намажа на всички вѣстникари торбитѣ съ по 20 ÷ 30 хиляди английски лири, какъ ще говорятъ? На всички журналисти ще намажа торбитѣ имъ съ по 100 ÷ 200 хиляди - и на французи, и на англичани - всички ще говорятъ добре. Това отъ моя страна ще бѫде едно нечувано престѫпление въ свѣта, което нѣкога е станало, разбирате ли? Азъ бихъ предпочелъ да се изсипятъ отгоре ми най-голѣмитѣ хули, отколкото да ми подхвърлятъ тѣзи ненуждни похвали. Сега да се върнемъ. Две нѣща ви трѣбватъ: да познавате разнообразието въ свѣта - това е Богъ, Който живѣе въ вашитѣ души и въ вашитѣ тѣла. И да познаете Неговата дума, която е свещена, вѫтрѣ въ вашия духъ - това е реалното. Ако вие опитате тѣзи две нѣща, ще забележите, че отъ днесь нататъкъ вашата сѫдба ще се измѣни. Измѣни ли се вашата сѫдба, и сѫдбата на всички въ свѣта ще се измѣни. Една кибритена клѣчка е въ състояние да измѣни цѣлия свѣтъ. Тогава азъ ще ви приведа единъ примѣръ. Когато Господъ създаде Слънцето, то било десеть пѫти по-голѣмо, отколкото е сега, но не грѣело, свѣтело като мѣсечина и хора не могли да живѣятъ - Земята била пуста и Духъ Божий се носѣлъ надъ нея. Тогава идатъ най-ученитѣ хора, ангелитѣ на Земята, обръщатъ се около Слънцето. Тогава Господъ изпратилъ най-малкото ангелче съ една клѣчица отъ Божественото, и то като дошло, запалило Слънцето. На едно мѣсто се е запалило Слънцето и досега гори. И благодарение на туй малко ангелче, откакто то го запалило у Слънцето станало десеть пѫти по-малко отколкото по-рано. Питамъ: кое е по-добре, да бѫде Слънцето десеть пѫти по-голѣмо и да не грѣе, или да бѫде десеть пѫти по-малко и да грѣе? – Да стане десеть пѫти по-малко и да грѣе. Тази истина, това ангелче, което ще дойде у васъ, ще запали вашето сърдце, ще запали вашия умъ, ще запали вашата душа, ще запали вашия духъ. Това ангелче азъ желая да дойде у васъ и да се радвате на него. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ” Тайна молитва. 13. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 27 декември 1931 г., София, Изгрѣвъ.
  4. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Споредъ дѣлата „Отче нашъ” „Духътъ Божий” Ще прочета 16 глава отъ Евангелието на Матѣя. Ще взема нѣколко думи отъ последната часть на 27 стихъ: „Всѣкиму спорѣдъ дѣлата му”. Може да вземете цѣлия стихъ. Цѣлиятъ стихъ, ако го прочетете, има съвсѣмъ друго значение. А „всѣкиму спорѣдъ дѣлата”, това е единъ завършенъ процесъ, той е омега на нѣщата. Въ прочетената глава се казва, че садукеитѣ и фарисеитѣ правѣли препятствия, изкушения на Христа. Изкушенията въ свѣта не идватъ отъ невежитѣ хора, но отъ най-ученитѣ; злото въ свѣта не е създадено отъ глупавитѣ хора, то е създадено отъ най-гениалнитѣ. Лошитѣ закони въ свѣта сѫ създадени отъ най-гениалнитѣ хора. Насилието, всичко това е създадено отъ хора, които сѫ много умни. Какви сѫ тѣхнитѣ съображения, то е другъ въпросъ. Сегашниятъ редъ на нѣщата не е така наследенъ, въ смисълъ: той е създаденъ последователно, после е станалъ наследственъ, по причина на факта, че се е повтарялъ хиляди пѫти и е станалъ навикъ у хората. За примѣръ, вземете чувството у васъ къмъ яденето. Кой е Отецътъ на яденето? Не е Адамъ, защото онѣзи, които бѣха преди Адама, животнитѣ ядяха, а той се научи отъ тѣхъ да яде. Не е Адамъ, който научи животнитѣ какъ да ядатъ, но животнитѣ научиха Адама какъ да яде. Животнитѣ, които бѣха създадени преди Адама, мислѣха. Не е Адамъ, който ги научи какъ да мислятъ и какъ да живѣятъ, а тѣ го научиха до извѣстна степень на нѣкои нѣща, тѣ бѣха единъ авторитетъ за него. Ние имаме предразположението, слабостьта да мислимъ, че ние сме фактори за всичко въ свѣта. Забравяме, че фактори на нашия животъ сѫ и растенията, и животнитѣ. Въздухътъ, свѣтлината и много още фактори мога да ви дамъ, да ви ги наредя. Въ извѣстенъ смисълъ човѣкъ, физическиятъ човѣкъ е само резултатъ на тия фактори. Ако нѣкой поддържа, че той е факторъ, трѣбва да докаже това на опитъ. Той е едно производно число на тия външни условия. Казвате: азъ съмъ свободенъ. Или философитѣ днесь казватъ, че човѣкъ е абсолютно свободенъ. Покажете ми единъ абсолютно свободенъ човѣкъ. Свободни сѫ мѫченицитѣ, свѣтиитѣ, които сѫ умирали за вѣрата си. Онзи, който може да умре гладенъ, той е свободенъ. Всѣки, който не го е страхъ отъ страданията, всѣки, който не го е страхъ отъ смъртьта, всѣки, който не го е страхъ отъ студа, всѣки, който не го е страхъ отъ бѣднотията, всѣки, който не го е страхъ отъ безпаричието, е свободенъ човѣкъ. Ти всѣка вечерь се страхувашъ да не умрешъ, да не обѣднеешъ, да не се разболѣешъ, да не оглупѣешъ и се мислишъ за свободенъ човѣкъ. Това е малко специална свобода. Ще кажешъ: ние сме свободни съ Христовия духъ. Нѣкой често казва: Христосъ ни е освободилъ. Ние не говоримъ истината. Сегашнитѣ християни сѫ дошли дотамъ, че сѫ толкова свободни, колкото и хората въ свѣта. Различаватъ се по табѣлата. Това единъ християнинъ разбира какво значи, но единъ човѣкъ отъ свѣта другояче го разбира, има различие. Сега говоримъ за истината. Когато говоримъ за истината, нѣмамъ предвидъ да нападамъ нѣкого; но когато се произнасяме за извѣстно художествено произведение, по всички правила, които сѫществуватъ въ разумната Природа, азъ ще се изкажа тъй, както трѣбва да бѫде. Дали е въ художеството, музиката, математиката - има извѣстни правила, които не може да се пренебрѣгватъ и отминаватъ. И въ туй отношение всѣки единъ човѣкъ трѣбва да бѫде внимателенъ, нито да увеличава, нито да намалява. Той трѣбва да постави въ фактитѣ извѣстни норми, по които да се отличава. Ако ти мислишъ както другитѣ хора, тогава кѫде е различието между тебъ и тѣхъ? Поне въ единъ моментъ трѣбва да се отличавашъ коренно отъ всички хора въ свѣта. Твоята мисъль трѣбва да се различава така, че да нѣма друго сѫщество, което да мисли като тебъ. Ти си човѣкъ, въ този моментъ ти си онзи, който ще кажешъ: „Азъ съмъ!” Нѣма ли такъвъ моментъ, ти си вече единъ обикновенъ човѣкъ, едно обикновено сѫщество, което ходи по общото течение. Това не ви го казвамъ като упрекъ, изнасямъ истината. Азъ искамъ да ви направя една връзка съ живота. Моята цѣлъ не е да повтарямъ като автоматъ едни и сѫщи нѣща. Това не е знание, не е и моя работа да повтарямъ, че Богъ е благъ, тѣ Богъ е Мѫдрость, че Богъ е Истина. Това е тавтология. Да повтарямъ, че азъ съмъ добъръ, нѣма смисълъ. Кому ще повтарямъ, че съмъ добъръ? Отде могатъ да знаятъ хората дали азъ съмъ добъръ или не, дали вие сте добри или не? Пѫтникъ съмъ, приемешъ ме вечерно време - ти си добъръ човѣкъ. Обирашъ ме - лошъ човѣкъ си. Кажешъ една добра дума, насърдчишъ ме - добъръ човѣкъ си. Вземешъ, че ме наскърбишъ - лошъ човѣкъ си. Вземешъ дрехитѣ отъ гърба ми - какъвъ човѣкъ си. Облечешъ ме, на човѣшки казано - добъръ човѣкъ си. Добрината е нѣщо реално. Нѣкои хора искатъ да я опредѣлятъ като нѣщо субективно. Не, тя е конкретна. Добрината сѣди въ малкитѣ, микроскопически, но реални нѣща. Ти не можешъ да бѫдешъ добъръ, безъ да направишъ добро. Може да мислишъ, че си добъръ, то е другъ въпросъ. Въ туй, което си направилъ, твоята мисъль трѣбва да бѫде права. Има едно отвлѣчено добро, когато моята мисъль е права по отношение на други сѫщества. Понеже моята мисъль има единъ свѣтъ така реаленъ, така конкретенъ, така материаленъ, както една постѫпка въ физическото поле. Едно мое чувство, което тукъ може да не се вижда, туй чувство е тъй конкретно, както моята постѫпка. Следователно отвлѣченитѣ работи сѫ по отношение на единъ другъ свѣтъ. Нашитѣ мисли и чувства сѫ отвлѣчени по отношение на физическия свѣтъ, но по отношение на единъ възвишенъ свѣтъ именно постѫпкитѣ ни сѫ отвлѣчени. Ако вие влѣзете между сѫщества отъ невидимия свѣтъ, ще видите, че тамъ мисъльта е тъй конкретна, както сѫ постѫпкитѣ тукъ. И тогава, вашитѣ постѫпки на Земята тамъ ще бѫдатъ отвлѣчени. Тамъ мисъльта е важна. Понеже на Земята сте едновременно въ тѣзи свѣтове, макаръ че мислитѣ тукъ не сѫ тъй конкретни, тѣ сѫ дадени, за да се изпълни извѣстна постѫпка. Мисъльта е причината и чувствата сѫ силата, за да се изпълни тази постѫпка. За насъ тя е едно реално проявление. Имаме отношение, затова тя е реална. Но всѣка една постѫпка съдържа въ себе си мисъль. Всѣка една постѫпка съдържа въ себе си чувство. Та казвамъ: ние трѣбва да имаме едно правилно схващане за реалностьта на нѣщата, която постепенно прогресира. Има и една реалность, която постоянно се повтаря. Вземете речта на единъ ораторъ, записана на грамофонна плоча. Като се тури плочата, тя се върти и речта се повтаря. Говори този ораторъ. Туришъ веднъжъ плочата, туришъ я втори пѫть, трети пѫть, десеть пѫти я туришъ и тя казва все едно и сѫщо нѣщо. Умна била тази плоча! Плочата разбира ли, че тя говори? Никакъ не разбира. Когато нѣкой мислитель мисли, че свѣта можемъ механически да го обяснимъ, това значи да се обясни само плочата. Казвамъ: дѣйствително, материални сѫ плочитѣ, не съзнаватъ като говорятъ, радватъ се, безъ да знаятъ, че се радватъ. Така и въ свѣта има извѣстни отношения, които мязатъ на тия плочи. Вие нѣкой пѫть се мѫчите да плачете. Не ви се плаче, но искате да представите предъ хората, че плачете. Една ученичка въ гимназията имала много забележки; директорътъ на гимназията й прави бележка и тя, за да покаже, че е много чувствителна, иска да заплаче, но не може; започнала тогава да плюе и маже очитѣ си, за да се представи, че плаче. Питамъ: единъ човѣкъ, крито е наплюнчилъ очитѣ си, за да се покаже, че плаче, какъвъ плачъ е този? После, нѣкой въздъхне, но не е никакво въздишане. Тия положения мязатъ на случая съ Настрадинъ Ходжа: като обѣднѣлъ, той тръгналъ да иска пари на заемъ отъ този и отъ онзи богатъ. Накрая единъ день си купилъ една пила. Отишълъ при единъ магазинъ, заключенъ съ кофаръ и започналъ да рѣже кофара. Питатъ го: – Какво правишъ, Настрадинъ Ходжа? – Свиря на кемане. – Ами гласътъ му кѫде е? – Гласътъ му утре ще излѣзе... Разбира се, все таки, за единъ музикантъ иматъ авторитетъ критицитѣ. За единъ, който нарежда законитѣ, и за него иматъ авторитетъ критицитѣ. Тѣ опредѣлятъ какво е възнаграждението за извършената работа. „Всѣкиму спорѣдъ дѣлата”. Ние се намираме въ единъ свѣтъ, дето трѣбва да разрѣшимъ единъ важенъ въпросъ, Има въпроси, които трѣбва специално да разрѣшимъ. Каквото е извършилъ Христосъ, Той го е свършилъ много добре. Какво трѣбва да свършимъ ние, на това да се спремъ. Защото всѣки единъ отъ насъ трѣбва да свърши нѣщо. Ако сѣдите и казвате: „Азъ вѣрвамъ въ Христа”, азъ питамъ: каква нужда има Христосъ да вѣрвате въ Него? Ако вашето вѣрване въ Христа допринася нѣщо - добре, но само да вѣрвате, че Христосъ дошълъ, живѣлъ, проповѣдвалъ - какво може да се ползва Христосъ отъ това? Какво мога да се ползувамъ азъ, когато ме обератъ 10 души разбойници, взематъ ми паритѣ - какво се ползувамъ отъ това, че сѫ ме обрали? Какъвъ резултатъ е това? Силата на мисъльта сѣди въ онова единство на хората да мислятъ по единъ правиленъ начинъ. Може ние да нѣмаме уважение и почитание къмъ самата истина, понеже не знаемъ, че въ истината сѣди основата на нашия животъ, на нашето бѫдеще и на всички сполуки, на всичкото щастие, не само въ съвременния животъ, но и въ хилядитѣ сѫществувания, които ще дойдатъ, до самата вѣчность. Тъй сѣди истината. Дали вие вѣрвате въ това или не, то е другъ въпросъ, но туй е една истина, която ще провѣрите. Мнозина отъ васъ знаете това. Нѣкои го знаете, защото сте го опивали, нѣкои не го знаете. Казвате: възможно е. Имате едно съмнение. Азъ наричамъ истина само това, което сме провѣрили, знаемъ положително, можемъ да опитаме. За примѣръ, вземете съвременната литература. Представятъ хората като материалисти и идеалисти. Казватъ: той е материалистъ, а онзи идеалистъ. Въ моя умъ азъ не виждамъ много голѣма разлика между материалисти и идеалисти. Много малко различие има, микроскопическо. Цѣли томове има написани върху понятието за материалиститѣ и понятието за идеалиститѣ. Да ви представя една картина. Материалистъ и идеалистъ живѣятъ въ единъ замѫкъ, иматъ две стаи най-модерно направени, съ освѣтление, съ модерни бани, съ кухни, всичко иматъ, нищо не имъ липсва. Но капацитѣ на прозорцитѣ сѫ съвсѣмъ затворени отвънъ и тѣ нищо не знаятъ за външния свѣтъ. Тѣ мислятъ, че въ тѣзи стаи е всичкиятъ животъ. Тъй сѫ раждатъ и умиратъ редъ поколѣния материалисти и идеалисти. Говорятъ за лампитѣ, говорятъ за свѣтлината, която ги освѣтява, но не знаятъ, че тя има отношение къмъ външния свѣтъ и казватъ: „Само този свѣтъ сѫществува. Тъй сме го намѣрили.” И идеалиститѣ иматъ сѫщитѣ удобства. Само че по едно нещастие при тѣхъ има малка пукнатина въ стѣната, влиза нѣщо отъ външния свѣтъ. Гледатъ, иде една свѣтлина отвънъ. Нищо не виждатъ, но казватъ: „Има нѣщо отвънъ!” И разправятъ на материалиститѣ, които имъ казватъ: „Оставете тия заблуждения, пукнатина е, нищо дома. Вие си въобразявате, че има нѣщо.” Еднитѣ пишатъ единъ томъ, другитѣ пишатъ другъ томъ, спорятъ за пукнатината. Но и еднитѣ, и другитѣ иматъ удобства, живѣятъ еднакво; различието е тамъ, че има една пукнатина при идеалиста и той говори само за тази свѣтлинна, която се промѫква въ ума му. Но единъ день, безъ тѣ да знаятъ въ замѫка се промѫква трето лице. Азъ го наричамъ сѫщество отъ Божествения свѣтъ, или да кажемъ единъ окултистъ. Той нѣма нито лампа, нито свѣщъ. Учудватъ се тѣ: – Ти откѫде дойде? Какъ влѣзе вѫтрѣ между насъ, въ нашия свѣтъ? Той казва: – Господа, оставете вашата пукнатина, азъ ще ви изведа отъ вашитѣ стаи. Има цѣла врата, презъ която ще ви изведа. Вашитѣ свѣтилници, чрезъ които вие се освѣтявате, вашиятъ огънь има отношение къмъ външния свѣтъ. – Може ли? – Може. Ако искате още сега може да излѣзете. Той отваря вратата и ги извежда навънъ. Питамъ тогава, де останаха материалистътъ и идеалистътъ? Умреха и станаха окултисти. Какво значи да познаешъ истината! Следъ като познае човѣкъ истината, той не е нито материалистъ, нито е идеалистъ. Другиятъ начинъ на разсѫждение е следниятъ. Отишла една пеперуда при цвѣтята. Облечена е много хубаво, красива й е дрешката като на нѣкоя знатна дама. Дори нито една дама нѣма такива хубави дрехи, каквито има една красива пеперуда. Пеперудата има 40 ÷ 45 цвѣта на дрешката си - голѣмо разнообразие. Облекли се цвѣтята и тѣ въ пъстритѣ си дрешки и й казватъ: – Не ни върви... Тази година се народиха едни такива като червеи, че лазятъ отгоре ни, изпоядоха ни. – Тъй ли? – казала пеперудата. – Тогава ще дадете заявление до Господа да премахне тѣзи червеи. Отишли, дали заявление на Господа, че гѫсеницитѣ имъ изпояли листата. Господъ казалъ на пеперудитѣ: – Ами че вие сте излѣзли отъ тѣзи гѫсеници! Така и вие се оплаквате отъ онзи лошъ човѣкъ, отъ престѫпника, но вие сте излѣзли отъ него. – Да се премахне той, да се махне отъ свѣта! Като се махне той, ще се махнешъ и ти. Вие казвате: „Защо Господъ търпи тия лоши хора въ свѣта!” Азъ бихъ запиталъ защо и васъ търпи, като имамъ предвидъ личния животъ на хората. Съ нашитѣ криви разбирания ние си създаваме редъ нещастия, редъ тежки преживявания и затова не усѣщаме хубавия, красивия животъ, който имаме и не можемъ да живѣемъ тъй, както трѣбва. Въ новия животъ трѣбва нови мисли да влѣзатъ у насъ, да видимъ съотношението между нѣщата, да преценимъ точно какво имаме и какво е излишно. „Най-първо трѣбва да се проучи защо злото сѫществува въ свѣта, защо неправдата сѫществува, този редъ и порядъкъ защо сѫществуватъ!” - Въпросътъ не е тамъ, че злото сѫществува въ свѣта. Ако искате да знаете, злото е едно благо, благо за онзи, който знае, но нещастие за онзи, който не знае. Колелата въ една фабрика като се въртятъ, това е едно благо за фабриканта, защото ще изкара платове. Сила трѣбва, да задвижва машинитѣ, но тази сила може да бѫде нещастие за едно дете, което не разбира законитѣ и може да си тури пръститѣ между колелата, че да му ги откѫснатъ. Тогава какво ще кажете, колелото да се не върти ли? Това дете не трѣбва да влиза въ фабриката да върти колелото, трѣбва да бѫде внимателно, да гледа отстрани, да не пипа. Злото сѣди въ незнанието какъ да се справимъ съ извѣстни сили, които сѫществуватъ въ свѣта. Съвременнитѣ физиолози и анатоми изучаватъ човѣшкия организъмъ, изучаватъ жлезитѣ, мозъка, бѣлитѣ дробове, стомаха, но иматъ много повърхностни познания за сѫщностьта на тѣзи жлези и органи. Много нѣща сѫ изучили тѣ, но туй, което сѫ изучили въ сравнение съ онова, което трѣбва да се учи, то е капка въ морето. За примѣръ, нѣкой пѫть човѣкъ има сърдцебиене. Сърдцебиенето има свои причини. Въ човѣшкото тѣло има една много малка жлеза, за която физиолозитѣ нищо не знаятъ (то е мое твърдение, тѣ ще го опитатъ за въ бѫдеще), отъ която жлеза зависи всичката редовность на функциитѣ на сърдцето; тя е като часовникъ, тя регулира движението. Тази жлеза съдържа извѣстна първична енергия, съ която регулира сърдечната дѣйность и сърдцето тогава работи много правилно. Когато по нѣкой пѫть тази енергия се изразходва изцѣло навънъ, сърдцето започва да тупти ту бързо, ту полека и тогава кръвообращението не става правилно. Наруши ли се нормалното дѣйствие на тази жлеза, започватъ да се пукатъ венитѣ и артериитѣ, и става едно изтичане на кръвьта. Физиолозитѣ казватъ, че сърдцето спира, защото нѣмало достатъчно кръвь, която да го движи. Казвамъ: причината сѣди въ нарушението на дѣйностьта на онази жлеза, която е свързана съ човѣшката мисъль. Въ момента, въ който ти започнешъ да се страхувашъ, че твоето сърдце може да спре, ти въздѣйствашъ върху тази жлеза. Отъ де ти е хрумнало, че сърдцето ти може да спре? После, има друга жлеза, която регулира дѣйностьта на дихателната система; нейното здравословно състояние зависи напълно отъ тази жлеза. Единъ день ти дойде на умъ, че може да заболѣятъ дробоветѣ и ти вече започвашъ да работишъ върху тази жлеза. Има друга една жлеза, която регулира цѣлокупната дѣйность на мозъка. Има и много други жлези, но една има основна, която регулира цѣлокупната дѣятелность на мозъка. Единъ день ти дойде на умъ: ами ако стане нѣкакъвъ ударъ въ мозъка - ти започвашъ да разваляшъ тази жлеза. Следователно това, което помислишъ, става следъ време. Ако не въ тоя животъ, тази мисъль, която сега тѣ е занимавала, ще се прояви въ другъ животъ. Опасно е, че всичко, каквото си помислимъ въ единъ животъ, въ следващия може да се реализира, а може и следъ 3 ÷ 4 живота да се реализира. Казвате: „Свободенъ съмъ да мисля каквото искамъ.” - Всѣка една мисъль има своитѣ последствия. Това е законъ, който се отнася както за лошитѣ мисли, така и за добритѣ. Като мислишъ, че твоитѣ дробове сѫ здрави, че нѣма да се заразятъ, и тъй става. Вѣрвашъ, че сърдцето ти бие правилно, и тъй става. Вѣрвашъ, че живѣешъ добре, и тъй става. Питате отъ кѫде зная това. Отъ Онзи, Който създаде свѣта. Богъ нѣма никаква болѣсть. Ние сме родени отъ едно Сѫщество, въ Което нѣма никакви отрицателни черти. Всичко въ Него е положително. Тогава казвате: „Откѫде се родиха всички тия отрицателни черти въ насъ?” Вие си ги създадохте. Като мислѣхте да станете като Бога, станахте като Него – създадохте злото. Въ свѣта всѣко създадено нѣщо има отношение къмъ тебъ, ти трѣбва да го поддържашъ. Злото само по себе си е една мисъль родена, или едно чувство, или една постѫпка. Постѫпката не е мъртво нѣщо. Постѫпката е тъй жива, както живото сѫщество. Напримѣръ ако си направилъ нѣкога една лоша постѫпка на себе си, ти никога нѣма да я забравишъ. Ако си направилъ зло нѣкому, то ще живѣе у него и той ще мисли какъ да ти отмъсти. Направишъ едно добро нѣкому и този човѣкъ мисли съ години по кой начинъ да ти се отплати. И въпреки този законъ, който сѫществува, ти казвашъ: „Азъ да поживѣя добре, че тогава да правятъ съ мень каквото искатъ. Като умра, вече не ме интересува.” Азъ не зная каква философия има въ израза „азъ като умра, да правятъ съ менъ каквото искатъ.” На тази философия отгоре сѣдятъ тѣзи, които така мислятъ. Видѣхме, че като дойдохме въ този свѣтъ, плащатъ се работитѣ, нищо не можемъ да избѣгнемъ. Туй е, което индуситѣ наричатъ законъ на кармата. Законъ за причина и следствие. Сѫществува въ природата специфично умиране. За да си почине човѣкъ, той трѣбва да умре. Но за да се освободи отъ дълговетѣ, той трѣбва да живѣе. Като заспишъ, ти извѣстно време ще спишъ, нѣма да мислишъ, че имашъ да давашъ. Сѫщевременно си свободенъ. Но понеже този сънь се опредѣля, ти нѣма да спишъ цѣла вѣчность, ще спишъ 10 ÷ 20 ÷ 56 ÷ 100 години и ще тѣ събудятъ. Щомъ се събудишъ, леглото, което си ималъ, ще ти го взематъ. Събудишъ ли се, стани! Започватъ всички да хлопатъ. Хубаво нѣщо е да умира човѣкъ. Приятно е да умира човѣкъ, не е голѣмо нещастие. Почива си. Казвашъ: „Изчезна нашиятъ братъ” – а пъкъ той е подъ юргана отдолу. „Какво ще стане?” – Ами като се наспи хубаво, ще си почине и като се събуди, ще стане и ще се върне отъ оня свѣтъ. Тогава работитѣ мязатъ на онази приказка за Настрадинъ Ходжа, който ходилъ нѣкога да събира дърва. Казва си: „Да ида и азъ да набера дърва.” Но никога не билъ сѣкълъ. Качилъ се на единъ клонъ и започналъ да пѣе, хемъ сѣче клона подъ себе си, хемъ пѣе: „Ето че и азъ мога нѣщо да правя.” Минава единъ човѣкъ и казва: – Господинъ Настрадинъ Ходжа, ще паднешъ. – Ти – отговоря Настрадинъ Ходжа, – не казвай такова нѣщо, азъ не падамъ. Но като отсѣкълъ клона, падналъ. Тогава Настрадинъ Ходжа казва: – Азъ такъвъ ученъ човѣкъ търся. Ти като знаешъ кога ще падна отъ клона, ще знаешъ и кога ще умра. – Следъ три дена – рекълъ онзи. Върналъ се той и казва на жена си: – Отсякохъ дървото, но три дни ми оставатъ да живѣя. Простилъ се той съ ней, простилъ се съ децата си и тръгналъ за оня свѣтъ. Отишълъ, изкопалъ единъ гробъ подъ една круша и лѣгналъ въ гроба. Падне една круша, той я вземе, изяде я, падне втора, пакъ я изяде и казва: „Въ този святъ много добре върви.” Но следъ три дни чува шумъ отъ звънци. И отъ любопитство повдига си главата да види. Въ това време минавали камили, натоварени съ грънци и той като си подалъ главата, изплашили се камилитѣ, хукнали да бѣгатъ и счупили грънцитѣ. Хванали го грънчаритѣ и го набили. Той си казва: „Подъ крушата бѣше много добре.” - Много добре е да сѣдишъ, но опасно е да си покажешъ главата. Връща се той при жена си и тя го пита: „Какъ е на оня свѣтъ, Настрадинъ Ходжа? – Всичко е хубаво, крушитѣ падатъ отъ горе направо въ устата ти, но ако подплашишъ камилитѣ, бой има.” Ние можемъ да се смѣемъ на Настрадинъ Ходжа, но сѫщитѣ нѣща ставатъ и съ насъ. Колко пѫти плашимъ ние камилитѣ отъ гроба и си създаваме сами нещастията. Разтупало се сърдцето ти - подплашишъ камилитѣ. Викашъ единъ лѣкарь, втори лѣкарь, инжекции, разправяшъ на този, на онзи, че сърдцето ти се е разиграло. Казвамъ: азъ зная защо се е разиграло сърдцето ти. Ти си нарушилъ енергията за регулирането на твоето сърдце. Или си допусналъ въ своята мисъль една чужда мисъль, която нарушава хармонията на твоята мисъль, или си нарушилъ хармонията на своитѣ чувства, нарушилъ си онзи духовенъ свѣтъ и следъ това, разбира се, че ще стане една промѣна вѫтрѣ, въ самия организъмъ. На какво се дължи човѣшката интелигентность мѫчно може да се опредѣли. Човѣшката интелигентность се дължи на голѣма мозъчна площь или както казватъ ученитѣ, колкото повече гънки има мозъкътъ, толкова човѣкъ е по-интелигентенъ. Ако може да се отвори мозъкътъ и да се разпрострѣ като едно платно, колкото по-голѣма площь има то, толкова по-голѣма е човѣшката интелигентность. Повече впечатлѣния възприема. Следователно и повече съобщения има за невидимия свѣтъ. Защото трѣбва да знаете, че клеткитѣ, отъ които е образуванъ човѣшкиятъ организъмъ, това сѫ живи, разумни сѫщества, тѣ сѫ създадени но сѫщия начинъ, както е създаденъ и човѣкътъ. Тѣ иматъ външно общение съ свѣта, хармонични съобщения съ външния свѣтъ. Първо, тѣ иматъ съобщения помежду си; между две клѣтки има течения, хармонични течения. Когато тия хармонични течения вървятъ правилно, имаме здравословно състояние. Когато се наруши хармонията, настава болѣзнено състояние. Ако би се увеличило вашето зрѣние, вие бихте видѣли, че отъ хората излизатъ редъ течения. Вие ще видите нѣкой пѫть, че отъ организма излиза цѣла една гѫста материя като рѣка. Даже нѣкои хора миришатъ. Смрадъ излиза отъ тѣхъ. Ти, следъ като си въ общение съ този човѣкъ, се усѣщашъ крайно неразположенъ. Тази миризма си я попилъ въ себе си. Срѣщнешъ единъ добъръ човѣкъ - благоухание излиза отъ него, като единъ бистъръ потокъ. Ти си билъ малко неразположенъ, но се връщашъ следъ такава срѣща добре, оздравѣешъ, освежишъ се. Този човѣкъ отъ своята чистота, отъ своята енергия ти е предалъ нѣщо. Въ този смисълъ ние сме резервоари на енергия, на Божествена енергия. И всѣки единъ човѣкъ трѣбва да приеме Божествената енергия, не само за самия него, но изобилието на тази енергия той трѣбва да предаде на другитѣ хора - това е правилниятъ животъ. Сега всѣки се огражда и казва: този е лошъ, онзи е лошъ. Искате да живѣете само за себе си. Така ще се задушите. Ако дълго време живѣете въ една стая съ затворени прозорци, херметически затворени, онзи въздухъ ще се поквари и вие ще умрете. Вие трѣбва да отворите прозорцитѣ, да възприемете друга енергия. Казвамъ: ако това обновяване не става въ насъ, ние ще се задушимъ. Съвременното общество ще умре отъ задушаване. Казвате: „Какъ тъй? Затворете прозорцитѣ, течение има, да не се простудимъ.” – Течението, което иде отгоре, никога не може да простуди човѣка. Едно течение, което иде отгоре, отъ главата, не ни простудява. Всички течения идватъ отгоре надолу. И всички трѣбва да се поставимъ така, че да ги възприемемъ. Ние се простудяваме по единствената причина, че като живѣемъ въ много топла стая, разширява се тѣлото, поглъща повече топлина, отколкото трѣбва, и вследствие на това излѫчва повече топлина, затова се простудява. Никога тѣлото не трѣбва да поглъща чрезмѣрно топлина, нито пъкъ да изстива повече, отколкото трѣбва. Две крайности има, човѣкъ може да се простуди и въ единия, и въ другия случай. Може да се простуди и когато съзнанието му не е будно. Вечерно време, ако му е студено, да изпие две-три чаши топла вода. Нѣкой казва: „Урочасахъ.” Това урочасване не е нищо друго, освѣнъ ако е пилъ студена вода и тя е погълнала голѣмо количество отъ неговата топлина, вследствие на това кръвоноснитѣ сѫдове сѫ се свили и тия енергии, които текатъ въ тѣлото, не текатъ правилно, затова той усѣща едно стѣгане. Ако е ималъ топла вода въ термоса или ако е ималъ търпение да стопли вода на примуса и да пие, хичъ не щѣше да урочаса. Тия работи вие ги считате за маловажни. Нѣкои християни говорятъ само за Христа, какъ е дошълъ, какъ ще спаси свѣта. Че Христосъ дойде най-първо да ни научи какъ да мислимъ, какъ да чувстваме правилно. Христосъ дойде да ни научи какъ да постѫпваме правилно, не само въ единъ моментъ, но и въ всѣки моментъ на нашия животъ. Нѣкой казва: „Азъ съмъ енергиченъ човѣкъ.” – Нѣма нищо лошо въ това. „Ама азъ съмъ съ пламененъ характеръ.” – И то не е лошо, съ пламененъ характеръ да е човѣкъ. Защото пламенниятъ характеръ е отличенъ. Пламенниятъ характеръ дава пламъци. „Азъ съмъ, казва, живъ характеръ.” – Отлично нѣщо е животътъ. „Ама той е много мраченъ.” – Има норма въ живота. Норма е, когато всички сили не само сѫ въ равновѣсие, но дѣйствуватъ правилно, ти усѣщашъ приятно настроение вѫтрѣ въ мозъка и въ дробоветѣ, навсѣкѫде работишъ добре. То е нормата, която трѣбва да спазвашъ - приятно настроение да имашъ на духа. Ти почнешъ тъй, но си казвашъ: „Пази се, че туй настроение може да се измѣни.” Че ти всѣки день съ закона на внушението нарушавашъ хармонията на живота. Имашъ единъ приятель, за когото ти казватъ: „Не му вѣрвай, защото утре може да ти изневѣри.” Имашъ единъ учитель, за когото казватъ: „Не му вѣрвай, той може утре да ти измѣни.” Туряшъ си тогава отрицателни мисли въ главата и започвашъ да се пазишъ. Отъ кого ще се пазишъ? Отъ учителя, защото може да тѣ скѫса. Какъвъ интересъ има единъ разуменъ учитель да скѫса ученика? Нѣкой пѫть може да се зароди такова желание, но при този естественъ начинъ, когато единъ ученикъ изучава добре предмета, който учительтъ преподава и има любовь къмъ учителя си, нѣма абсолютно никаква възможность учительтъ да го скѫса. Учительтъ има най-доброто желание ученикътъ да изкара добре. Неспособнитѣ ученици въ училището си създаватъ едно мнение за учителя и мислятъ, че той взема страна. Но този учитель, както си го представятъ, той може да се справи и съ най-лошитѣ ученици. Той ще внесе най-хубавитѣ мисли въ онази жлеза, която регулира дѣйностьта на мозъка и лошиятъ ученикъ ще стане прилеженъ ученикъ. Липсва нѣщо на тѣзи жлеза въ мозъка, тя е изгубила своята първоначална пъргавина, нѣма достатъчно енергия, затова нѣкои ученици иматъ една вѫтрѣшна лѣность. Азъ съмъ виждалъ много пѫти учители, които безъ да знаятъ правятъ това несъзнателно. По времето, когато правѣхъ своитѣ научни изследвания, казвамъ на единъ учитель: „Извади този ученикъ. – Той е голѣмъ лентяй.” Казвамъ му: ти го потупай въ еди коя си часть, по дѣсното рамо и му кажи тъй: „Ти си добро момче, въ което има хубави заложби, следъ една година ще станешъ добъръ ученикъ.” Направи това и следъ време ще ми кажешъ резултатитѣ. Изправя се, изправя се ученикътъ и казва: „Способно момче ще стана!” Всѣки отъ васъ може да прояви това. Твоето мнение ти ще го оставишъ настрана. Тъй както ти казвамъ направи и ще видишъ, ще опиташъ какъвъ ще бѫде резултатътъ. Азъ въ това дете виждамъ умственитѣ му възможности. Челото му виждамъ. Има извѣстни признаци, че то скоро ще се събуди, оставатъ му още нѣколко мѣсеца. Той ще се събуди и ще стане добъръ ученикъ. Психологически всѣки трѣбва да бѫде подготвенъ, да знае тия нѣща. Тѣ сѫ необходими, за да се избавимъ отъ всички нещастия въ свѣта, които сега сѫществуватъ. За примѣръ, вие се интересувате какъвъ ще бѫде изходътъ отъ живота. Отлично. Свѣтътъ го очаква едно велико бѫдеще, което не сѫ го мислили и не сѫ го сънували хората. Ама за кои? За онѣзи, които вѣрватъ. Доброто е слѣзло въ дълбинитѣ на човѣшкия животъ и разклаща цѣлия строй. Всичкитѣ тия течения, всички замръзнали, изостанали идеи, всичко туй ще се разтопи и ще се преорганизира. Както когато вие туряте торъ върху нѣкои растения, тия растения го разработватъ, преобръщатъ и преобразяватъ. Злото, което усѣщате, е едно напрежение. Нѣкой пѫть усѣщате голѣма болка въ зѫбитѣ. Тази болка е борба между положителнитѣ и отрицателнитѣ сили въ природата. Положителнитѣ сили асимилиратъ, превръщатъ отрицателнитѣ. Докога ще продължи болката? Докато всичко отрицателно се превърне и се постави въ хармония. Болката тогава ще престане и ще мине. Ако нѣкой пѫть се образува нагноясване, ще изтече и болката ще мине. Изисква се вѫтрѣшно бдение, положителна вѣра въ онази абсолютна разумность, която сѫществува въ живата природа. Онѣзи отъ васъ, които сѫ материалисти, да вѣрватъ че има врата, отъ която може да излѣзатъ. Дали вие знаете това или не, то е другъ въпросъ. Тази врата може да се отвори и вие може да излѣзете. Нѣма да остане нито единъ материалистъ, който да не излѣзе изъ своя замѫкъ навънъ. Нѣма да остане нито единъ идеалистъ, който да не види, че пукнатината има връзка съ външния свѣтъ. Не тъй, както сега вѣрва. Нѣкой казва: „Ти вѣрвай, че това ще се докаже.” Не, суевѣрието иска да се докаже. Вѣрата не иска никакво доказателство. Вѣрата не е нѣщо слѣпо, вѣрата е нѣщо разумно. „Вѣрвай, азъ ще ти докажа и като ти докажа, тогава ти ще се убѣдишъ, че вѣрвашъ, че азъ съмъ ти говорилъ истината.” Вѣрата никакво доказателство не иска. Турцитѣ казватъ: седемь ката горе, седемь ката долу. Какви сѫ тия катове? То е сѫщото като да мислимъ, че онзи, който умре, съ него всичко се свършва. Може ли да се свърши? Че ти какъ провѣрявашъ туй свършване? Ти ходи ли, видя ли, че азъ като съмъ умрелъ, съмъ свършилъ? Ти, който си материалистъ, вѣрвашъ, че съ смъртьта всичко ще се свърши. Да предполагашъ само да, но не да кажешъ положително. И набожнитѣ хора иматъ слабоститѣ на материалиститѣ. Единъ евангелски проповѣдникъ проповѣдва, че като умиратъ хората не трѣбва да се плаче, понеже при Господа отиватъ. Свършва той своята беседа и дохожда една телеграма, въ която му съобщаватъ, че сестрата на неговата жена е умрела. Викнала жена му да плаче и той започналъ да плаче. Той опровѣргалъ своята проповѣдъ. Или казвате, че не трѣбва да се безпокоите. Бръкнете въ джоба си - изгубили сте 1000 лева! Ние нѣмаме онова спокойствие на Сократа, който завелъ веднъжъ своя приятель въ дома си, а въ това време Ксантипа, неговата жена, излѣла върху него кофа съ вода. Той казва: „Не се безпокой, тази сутринь не се михъ и моята възлюбена, като отлична жена, е решила да ме умие. Затова го прави.” Пита го приятельтъ му: „По този ли начинъ тѣ мие?” – По нѣкой пѫть, то е изключение. Тукъ само въ дадения случай е така. Сега нѣкои ще взематъ да казватъ, че жената била много лоша. Лошитѣ жени не сѫ жени. Споредъ менъ нѣма лоша жена. Тази жена, която е лоша, не е жена. И този мѫжъ, който е лошъ, и той не е мѫжъ. Тѣ сѫ отъ животинското царство. Жената по естество е едно отъ най-красивитѣ създания, което може да сѫществува. Жената станала лоша по причина на това, че станала животно, нищо повече. Ние трѣбва да се откажемъ отъ идеята, че сме лоши. Азъ съмъ противъ това. Не можешъ въ общия животъ да кажешъ: лошъ човѣкъ съмъ азъ. Тази дума „лошъ” да я замѣнимъ съ друга дума. Всѣки единъ отъ насъ може да бѫде добъръ. По нѣкой пѫть азъ правя наблюдения; за примѣръ, когато нѣкой ще се разгнѣви, азъ виждамъ какви брожения ставатъ въ него. Тогава около устата му нѣщо започва да се мърда. Щомъ започнатъ устата да се мърдатъ, трѣбва да излѣзете навънъ. Идва единъ кредиторъ, който има да взема отъ единъ бѣденъ човѣкъ. На човѣка така му е докипяло, че кредиторътъ, като влѣзе вижда, че почватъ да се мърдатъ устата на бѣдния. Кредиторътъ казва: „Извинете, азъ не ви ги дадохъ на време” – изважда кесията си и дава. Излиза навънъ, казва: „Благодаря, че кесията бѣше при менъ.” Това е уменъ човѣкъ. Носи джоба си пъленъ. Като видишъ нѣкого, че си мърда устата, извади кесията. Ти казвашъ: „Редъ и порядъкъ има, закони има, стражари има...”, но като ти пукнатъ главата, какво тѣ ползува, че има стражари, че има редъ? Носи пълна кесията си. Извади, усмихни се и плати. Като излѣзе кредиторътъ, бѣдниятъ човѣкъ ще каже: „Уменъ е този човѣкъ.” Казвате: „Че какво има отъ мърдането?” Опасно е това мърдане на устата. Нѣкой пѫть нѣкой човѣкъ направи една гримаса, изкриви устата си. Опасно е туй кривене. Нѣкой пѫть помръднешъ окото си, нѣкой пѫть свиешъ едното око. Опасно е. Не знаешъ какви последствия ще има това кривене. Не можете да си представите какво влияние оказватъ тия физически гримаси, мръщене, кривене върху мозъка. Ужасни последствия иматъ. Сега, разбира се, азъ не искамъ да внеса въ вашия умъ мисъльта да бѫдете като мумии, неподвижни. Живѣете въ единъ динамиченъ свѣтъ. Трѣбва да знаете кѫде ходитѣ, има мѣста опасни. И ако сте невнимателни, може да произведете нѣкѫде цѣла катастрофа. Има мѣста свети, и свѣтитѣ мѣста сѫ опасни. Ще бѫдете крайно внимателни. Както онзи акробатъ, който минава по вѫжето. Той като върви по вѫжето, всичкото му внимание е съсрѣдоточено. Какво мислятъ хората отдолу, тѣхното мнение какво е, то е другъ въпросъ. Въ дадения случай трѣбва да минете благополучно по вѫжето и тамъ е вашето спасение. Не минете ли, публиката ще се смѣе и ще каже: „Глупакъ е. Като не знае да пѫтува по вѫже, защо ли се захваща?” Хората на новото трѣбва да знаятъ магията на човѣшката мисъль и магията на човѣшкия говоръ. Имате единъ приятель, който ви е нарочилъ. Имате да вземате отъ него. Идете и му кажете: „Нѣма нищо, следъ една година можешъ да ми платишъ.” Потупай го по рамото, внеси едно хубаво чувство въ него. Кое е по-хубаво - да вземашъ или да давашъ? Да давашъ е по-хубаво. Следователно въ всинца ни трѣбва да има желание да дадемъ нѣщо отъ себе си. Всѣки трѣбва да има въ себе си желание да дава. Всѣки трѣбва да даде нѣщо отъ себе си. Не да се спре върху тефтера да види какво има да взема и откѫде има да взема. Само фалиралитѣ търговци отварятъ тефтеритѣ си да видятъ откѫде иматъ да взематъ. И това ще стане. Но кога ще се ликвидиратъ смѣткитѣ на единъ търговецъ? Човѣкъ, който иска да живѣе, никога не трѣбва да отваря старитѣ тефтери, да гледа отъ кого колко има да взема. Той трѣбва да знае кому има да дава, а отъ кого има да взема да остави настрана. Само да дава. Но ако вие давате, безъ да имате любовь... Трѣбва да имате основна идея за какво именно давате нѣкому. Защо давате? Вие знаете всички хора, които сѫ се влюбили какъ умѣятъ да даватъ. На вашъ езикъ говоря, понеже азъ не вѣрвамъ въ влюбването. Влюбването е набиране на извѣстна енергия, която после изведнъжъ събаря и завлича всичко. А въ свѣта сѫществува една енергия, която е правилна. Тя като влиза въ душата на човѣка, той почва да обича. Та вие сте научени да обичате не отъ сега. Детето най-първо люби майка си, прегръща я, цѣлува я. Като прегръщате майка си, то е вече този законъ на любовьта. Следъ туй се изопачава вашиятъ умъ, започвате да се преструвате - като обичате нѣкого, показвате гърба си. Като че не искате да знаете нищо за него. Ужъ не искате, пъкъ се интересувате, следите да видите какво прави. Мѫжътъ казва: „Азъ не искамъ да зная нищо за жена си.” Жената и тя ужъ не го обича, но и двамата като детективи ходятъ единъ подиръ другъ. Това сѫ анормални работи. Набрана енергия, която иска да излѣзе навънъ, да изтече. Вие сте подпушили Божествения свѣтъ. Синъ ви, дъщеря ви - това сѫ сѫщества, изпратени отъ невидимия свѣтъ въ едно училище вие да ги възпитавате. Хващате ги, впрягате ги на работа. Казвате: „Синъ ми е, дъщеря ми е, трѣбва да ме гледатъ.” Че кѫде е казано, че синъ ти или дъщеря ти трѣбва цѣлъ животъ да тѣ гледатъ? Следъ 10 години синъ ти се опъне, отиде въ небето. Ти казвашъ: „Умре синъ ми.” Не, не е умрелъ синъ ти! Синътъ ти като се върне въ другия свѣтъ, ще ти пише единъ чекъ отъ 10-тина хиляди лева, ще ги прати и ще уреди работата. Той знае, че имашъ нужда. Дъщеря ти сѫщо ще прати единъ чекъ и ще уредятъ работата. Това е новата философия. „Родени сме да страдаме.” – Това е лъжа! Ние сме родени въ свѣта да живѣемъ, да се учимъ, да се самоусъвършенствуваме. Страданията - това сѫ само извѣстни опитности, несполуки. Страданията идватъ отъ неразбиране на онзи редъ, който вече сѫществува. „Всѣкиму спорѣдъ дѣлата.” Та първата мисъль, която искамъ да внеса у васъ, е следната: трѣбва да се развържете отъ мислитѣ на хилядитѣ поколѣния, които въ миналото сѫ мислили криво. Не само отъ тѣхнитѣ мисли, но и отъ вашитѣ криви мисли презъ вѣковетѣ както сте мислили. Да кажемъ, имате единъ раздразнителенъ характеръ, обичате да се карате. Изваждате ножа навсѣкѫде и казвате: „Знаешъ ли кой съмъ азъ?” Единъ астрологъ ще ви каже, че вие сте подъ влиянието на Марсъ. Имате насрѣща си човѣкъ, който има достойнство, държи на своята честь. Обича славата. Ходи изправенъ. Той е подъ влиянието на Юпитеръ. Има нѣкои пъкъ, които обичатъ женитѣ. Тѣ сѫ подъ влиянието на Венера. Нѣкой е търговецъ - той е подъ влиянието на Меркурий. Има нѣкои, които фантазиратъ, мечтаятъ, които сѫ капризни и промѣнчиви по характеръ. Тѣ сѫ подъ влиянието на Луната. Нѣкой ходи веселъ, свежъ, бодъръ - той е подъ влиянието на Слънцето. Следователно ако вие сте проводникъ на положителната слънчева енергия, ще се радвате на здраве. Ако вие сте човѣкъ, който разбирате законитѣ, тогава Юпитеръ ще даде у васъ онзи подтикъ къмъ благородство, нѣма да има честолюбие, дразнене, гнѣвъ у васъ. Ако вие сте подъ доброто влияние на Марсъ, или казано на астрологиченъ езикъ, ако Марсъ е хармонично поставенъ въ вашия хороскопъ, вие ще се застѫпвате всѣкога за правото и нѣма да избухвате. Че сте марсианецъ, нищо не значи. Че имате енергия, нищо не значи. Ако въ васъ се набере чрезмѣрно енергия и ако не знаете какъ да я употрѣбите, ще се роди въ васъ нѣщо неприятно, ще се биете, ще ви пукатъ главата и вие ще искате да мушкате. Единъ художникъ, единъ музикантъ или религиозенъ човѣкъ, ако сѫ подъ влиянието на Марсъ, нѣма да се справятъ така. Не е само до това да имате едно влияние, но трѣбва да имате благородното влияние на Венера, да обичате. Трѣбва да имате онази сила на Марсъ, да воювате за правото. Не трѣбва да бѫдете страхливи като заекъ. Страхливо сѫщество е заекътъ, понеже Луната му влияе. Всички ония хора, които сѫ подъ влиянието на Луната, сѫ крайно страхливи. Какво трѣбва да направите, за да не сте страхливи? Трѣбва да влѣзете подъ влиянието на Марсъ. Нали знаете онази басня, която разказва какъ заекътъ турилъ два кобура и рекълъ: „Никому не отстѫпвамъ!” Обаче като шумнало нѣщо, хвърлилъ кобуритѣ и избѣгалъ. И досега заекътъ не се е научилъ да бѫде смѣлъ. Заекътъ трѣбва да измѣни своята форма, начинътъ на своето мислене, трѣбва да го измѣни съвършено. Туй човѣкъ може да го направи. Сатурнъ пъкъ е критично настроенъ винаги. Който се съмнѣва, подозира, гледа мрачно на нѣщата, е подъ сатурново влияние. Работата, дипломацията, задълбочаването сѫ качества на Сатурнъ. Еднообразието въ свѣта всѣкога произвежда извѣстно разрушение. Ако бихъ ималъ време, щѣхъ да ви покажа какъ всички планети дѣйствуватъ различно върху човѣшкия черепъ. Марсъ прави главата широка при ушитѣ, широка и ниска. Юпитеръ дава широчина на задната часть, развива личнитѣ чувства и крайно честолюбие. Нѣкои планети развиватъ челото и т. н. Сега, отъ материалистическо гледище тѣзи нѣща сѫ заблуждения, васъ ще ви интересува сегашния животъ - да живѣете, да ядете, да се удоволствувате. Това не е животъ. Ако си осѫденъ на 20 години затворъ какъ ще живѣешъ? Ти не си свободенъ най-първо, въ затворъ си. Мнозина отъ васъ не сѫ свободни. Ние сме затворени отъ редъ предразположения, отъ редъ наследствени качества. Страхътъ е едно анормално чувство. Честолюбието е едно анормално чувство. Отмъщението е едно анормално чувство. Какъ може да бѫдешъ човѣкъ, когато не знаешъ да владѣешъ себе си? Ако ти си учитель, ще загазишъ. Ако си майка, ще загазишъ. Ако си баща, ще загазишъ. Ако си свещеникъ, ще загазишъ. Съ такова едно устройство ти всѣкога ще забъркашъ своитѣ работи. Тогава, отъ Божественото гледище, какво иска Христосъ? Да бѫдемъ като Него. Не само да вѣрваме, но да носимъ онѣзи вѫтрешни духовни богатства, да разбираме живота. И да сме готови да бѫдемъ като Христа, какъвто Той бѣше, да бѫдемъ готови за такива дѣла. Христосъ не бѣше отъ страхливитѣ. Казва: „Азъ имамъ кръщение, съ което ще се кръстя”. Дойде Петъръ и му каза: „Не ти трѣбва сега да страдашъ.” Христосъ отговори: „Азъ затова дойдохъ.” Смѣлъ е значи. Той има туй марсианското въ себе си, има и достойнството на Юпитеръ въ себе си. И казва: „Не може да ме унижатъ хората. Може да ми препишатъ каквото искатъ качество, но азъ зная: азъ дойдохъ да изпълня Волята на Онзи, Който ме е пратилъ.” Всички вие трѣбва да осъзнаете, че сте пратени да изпълните волята Божия. Не сте пратени да бѫдете стражари, не сте пратени да бѫдете професори нѣкѫде, не сте пратени да бѫдете чиновници, не сте пратени да бѫдете мѫже или жени или туй, или онуй. Вие сте пратени съ специална мисия на Земята, а че може да вземате друга служба, то е другъ въпросъ. Вие трѣбва да знаете вашитѣ отношения съ Бога какви сѫ. Щомъ имате правилни отношения къмъ Бога, ще имате единъ вѫтрѣшенъ миръ на чувствата, такъвъ миръ, който ще уравновѣси вашитѣ сили. Ще имате истинско достойнство. И тогава да кажемъ, нѣкой вашъ противникъ, съ когото не се спогаждате, казва: „Никакъвъ другъ свѣтъ не сѫществува.” Ако съ менъ спори, ще му кажа: кажи поне, че единъ свѣтъ има и то е този свѣтъ. И въ този свѣтъ Богъ живѣе. Дали той вѣрва или не, други свѣтове сѫществуватъ. Дали задъ гроба има животъ, той нѣкой день ще види. Ако ме попита една гѫсеница отъ пашкула вънъ има ли животъ, ще кажа: има, разбира се. Въ другия животъ ти нѣма да лазишъ, съ много крака нѣма да ходишъ, но ще хвъркашъ. „Какъ ще бѫде?” – Като излѣзешъ изъ пашкула ще видишъ. Ако разбирашъ, ще видишъ. „Задъ гроба, значи, въ този животъ, въ който живѣемъ, има ли другъ животъ?” – Има, но той нѣма да бѫде като сегашния. Въ този животъ, въ който ще влѣзешъ, даже нѣма да тежишъ нито единъ грамъ. Ще бѫдешъ съвършено безъ тежесть или освободенъ отъ всички влияния на земното привличане. И тогава като умрешъ, ще тѣ привлѣкатъ насила, ще идешъ нѣкѫде. Кѫде ще отидешъ? Като отидешъ, ще видишъ. Като влѣзешъ въ онзи свѣтъ, още като умирашъ, най-първо ще усѣтишъ, че потъвашъ, но следъ туй ще усѣтишъ друго едно движение, ще вървишъ нагоре. Азъ говоря за съвършената душа. Като влѣзе въ онзи свѣтъ, тя ще се намѣри въ едно свѣтло тѣло. Човѣкъ вече е младъ, нѣма да боледува и отъ храна нѣма да има нужда. Нѣма да се храни както сега, а храната ще взема отъ въздуха. Като живѣе и ще се храни, като мисли ще се храни, като чувства ще се храни. Отъ ваше гледище това сѫ забавления, това сѫ крайности. Но отъ реално гледище това сѫ вѣрни и провѣрени нѣща. Разбирате ли ги или не, тѣ сѫществуватъ, както сѫществува и този свѣтъ, въ който сега сте потопени. Казвате: „Това е крайно заблуждение.” – Заблуждение е за единъ сиромахъ да мисли, че е богатъ. Заблуждение е за единъ богатъ да мисли, че е сиромахъ. Ако материалистътъ мисли, че въ онзи свѣтъ нѣма никакъвъ животъ, той е правъ. За него нѣма никакъвъ животъ. Но азъ, който съмъ ходилъ въ онзи свѣтъ и живѣя тамъ, азъ да мисля като него, това нѣма смисълъ. Той, който не е ходилъ, казвамъ му: правъ си, не си ходилъ тамъ. Но туй, което не е вѣрно за тебъ, то е частично. То не е общъ законъ. И онова, което е вѣрно за менъ - че азъ съмъ ходилъ тамъ - и то не е общъ законъ. Не значи, че всички може да идатъ. Но азъ като съмъ ходилъ, значи че и всички могатъ да отидатъ. И хората очакватъ да се домогнатъ да живѣятъ въ онзи свѣтъ, който наричатъ животъ на Вѣчностьта, или щастливия животъ, или блажения животъ, или този идеалъ, къмъ който вие се стремите. Какво щастие искате вие да смъкнете отъ небето не зная, но на Земята човѣкъ щастливъ не може да бѫде. Ти си младъ, остарѣешъ, побелѣе ти главата и казвашъ: „Не дойде щастието.” Или очаквашъ мѫжътъ ти да тѣ възлюби? Повечето моми това очакватъ. Първата година като се оженятъ, много силна е любовьта. Втората година е наполовина. Третата година е една трета, четвъртата една четвърть и накрая остане една стотна - все повече се намалява любовьта. Не е туй, първоначалното. После идва осиромашаване. Мѫжътъ осиромашава и жената осиромашава. Напълнятъ се само съ отрицателни мисли. Въ тѣхъ любовьта можеше да се увеличава. Има такива души, чиято любовь се увеличава. Питате: „Има ли такива души?” – Има ги, ще ги намѣрите въ България. Азъ бихъ желалъ у всички васъ любовьта не да се намалява, а да се увеличава. Ние сме тукъ, въ тази Божествена школа, за да се учимъ да разбираме дълбокия смисълъ на живота. Този дълбокъ смисълъ нѣма да се разбере само отъ една сказка. Човѣкъ само съ едно ядене не израства. Човѣкъ съ една дума не става добъръ. Човѣкъ трѣбва да живѣе съ разбиране въ ония условия, въ които той е поставенъ. Казвамъ на всинца ви: условията, които Богъ ви е далъ, да ги използвате разумно. Поне като станете сутринь, не бързайте съ тѣзи мисли какво ще правите и какво ще ядете. Най-първо кажете така: „СИЛА, ЖИВОТЪ, ЗДРАВЕ. Сила за ума ми, животъ за сърдцето ми и здраве за волята ми!” Кажѣте го веднъжъ. Като дойдете на обѣдъ, не бързайте да ядете, кажете: „Сила за ума ми, животъ за сърдцето ми и здраве за волята ми!” И като вземете супѣната лъжица, ще кажете: „Сила за ума ми!” Съ втората лъжица кажете: „Животъ за сърдцето ми!” Съ третата лъжица: „Здраве за волята ми!” Но вие ще възразите: „Какво да казвамъ такива работи. Да се нагълтамъ часъ по-скоро.” Като сѣднете да се храните, ще мислите за всѣка дума. Всѣка една дума е написана въ яденето, ще мислите разумно. Отъ какво зависи разумностьта? Онзи, който чете, казва: „Колко хубаво писмо!” Като сѣднете да ядете, ще напишете и вие едно писмо. Като ядете не можете ли да напишете едно хубаво писмо, да благодарите на онзи, който е приготвилъ това хубаво ядене, да благодарите на всички онѣзи, които сѫ приготвили туй хубаво ядене и да кажете: „Много хубаво ядене сѫ приготвили нашитѣ приятели, много се радвамъ!” А вие сте кисели, намусени, гледате насамъ-натамъ и казвате: „Не се живѣе вече!” Ние мислимъ по единъ механически начинъ - да ни дадатъ пари, да ни направятъ кѫща, да ни облѣкатъ. Хубаво е, ако има кой, но ако нѣма кой да ги даде всичкитѣ тия нѣща? „Всѣкиму спорѣдъ дѣлата.” Богъ казва сега: „Да се спретнете!” Спретнете се всички да работите, да бѫдете синове на Бога, да бѫдете като Баща си. Вие не сте синове на Бога, понеже не живѣете както Той живѣе, не живѣете както Баща си. Съжалявамъ, християни сте, но за Баща си не зная колко отъ васъ сте готови да пожертвувате всичко. Опитайте се. Ако Той ви каже: „Я раздай всичко”, веднага ти ще кажешъ: „Ами сега!” Господъ никога не прави глупави опити. Но все ще дойде едно време, когато ще каже: „Раздай всичко.” Ще го раздадешъ ли? Какъ ще го раздадешъ? Като приближи старостьта, Господъ казва: „Нѣма да ядешъ.” Това, отъ което най-много тѣ е страхъ - да не ядешъ. Гледашъ, гледашъ и казвашъ: „Отиде вече.” Страхъ тѣ е да не би да изгубишъ здравето си - и ще го изгубишъ. Тебъ тѣ е страхъ да не би да изгубишъ ума си - и ще го изгубишъ. Страхъ тѣ е да не изгубишъ репутацията си - всичко ще изгубишъ. И най-после ще тѣ повдигнатъ, и онѣзи, които тѣ носятъ, ще ти отдадатъ последното почитание, за да тѣ заблудятъ. Ще тѣ заринатъ подъ земята и ще почнешъ да гниешъ. Ще дойдатъ после отгоре да тѣ поливатъ съ малко винце и вода. Благодаримъ за такава утеха. Азъ не бихъ желалъ да ме поливатъ отгоре, азъ не бихъ желалъ да ме погребватъ, даже да се събератъ всичкитѣ попове и владици отъ цѣлия свѣтъ, не бихъ желалъ да ме носятъ. Да живѣешъ, да ходишъ по земята, да гледашъ небето, да гледашъ звѣздитѣ, свѣтлината, всичко туй има смисълъ. Има смисълъ да живѣешъ. Но да затворишъ очитѣ си, да затворишъ устата си и да има нужда хората да тѣ носятъ, това е представление. И после казватъ: „Да направимъ единъ паметникъ.” Азъ не искамъ такива паметници да ми правитѣ. Направете си паметникъ, но като турите любовьта въ вашето сърдце. Турете свѣтлината въ вашия умъ. Турете истината въ вашата душа. Това е паметникъ. Станѣте сутринь неразположени, потупайте се по дѣсното рамо и си кажете: „Ти си много добъръ. За въ бѫдеще ще бѫдешъ много добъръ.” Нѣма да се минатъ 5 ÷ 10 минути и веднага ще дойде туй състояние. Потупайте се пакъ: „Ще се оправи тази работа. Не бой се!” Човѣшката рѫка е магическа сила, ако знаете какъ да я освободите. Това сѫ вашитѣ сили, Божественитѣ енергии, които изтичатъ отъ вашитѣ пръсти, и ако вие концентрирате вашата мисъль въ пръститѣ, каквото пожелаете, то ще стане. Въ рѫката Богъ е турилъ всичкото ваше бѫдеще. Вие чакате нѣкой да ви спаси. Вдигни рѫката и кажи: „Богъ създаде тази рѫка. Азъ ще бѫде господарь!” На какво? Господарь на въздуха, господарь на рибитѣ, на водата, господарь на земята, на яденето, на дишането, господарь на мислитѣ, на чувствата, на своитѣ постѫпки. „Знаете ли, този каза една мисъль, колко е лошъ! – Тегли му единъ куршумъ, хвани този господинъ за гърлото! Искашъ да си отмъстишъ - хвани за го гушата!” Азъ не съмъ отъ онѣзи, които отмъщаватъ. Азъ съмъ отъ онѣзи, които благославятъ, които сѫ дошли да вършатъ волята Божия на Земята. Това сѫ хората сега. Тѣ представятъ бѫдещата култура. Че какво е науката? Науката е въ моята рѫка. Науката е въ моя мозъкъ. Науката е въ моето сърдце. Ако сега не искамъ да стана ученикъ, никога нѣма да стана. Въ момента, въ който пожелая, азъ съмъ вързанъ въ туй учение. Свѣщьта като запаля, гори. Ти запали свѣщьта и тя гори. Тази свѣщъ веднага ще почне да свети. Нѣма да изгасне. Сѫщиятъ законъ е у човѣка. Ще запалишъ себе си, своето съзнание ще запалишъ. Има една запалка. Запали съзнанието си и остави последствията. Не бѫдете страхливци, да служит4 на Луната. После, не бѫдете критици като Сатурнъ, който вижда само лошото въ свѣта. То е болѣзнено състояние. Всичкитѣ най-добри състояния се дължатъ на Слънцето. Ако човѣкъ не знае какъ да постѫпи, той ще създаде зло въ свѣта. Любовьта е една отъ най-великитѣ сили въ свѣта. Ако не знаемъ какъ да употрѣбимъ нейната енергия, ще си създадемъ най-ужасни страдания. Напримѣръ ревностьта. Че прочетете, какви ли не примѣри нѣма за ония глупави подозрѣния на нѣкой мѫжъ дали не се е скрилъ нѣкой въ кѫщи, ще отваря долапитѣ, скриновѣтѣ, навсѣкѫде ще ходи да търси и казва: „Идвалъ е нѣкой, усѣщамъ.” Нѣкой е идвалъ, това е вѣрно. Ако нѣкой чуждъ мѫжъ е идвалъ, той ще остави своята миризма. Лошиятъ човѣкъ оставя миризма. Щомъ като види такъвъ, жената трѣбва да му изпрати една мисъль въ неговата жлеза, като влѣзе въ мозъка му да го освободи. Женитѣ трѣбва да освобождаватъ мѫжетѣ си. А тя се уплаши какво ще прави. Той казва: „Азъ виждамъ какъ ти играятъ очитѣ”, а тя, горката, я е страхъ. Туй е анормално състояние. Има го въ човѣка, но и у животнитѣ го има. Ревность има въ човѣка. Ревность има въ животнитѣ. Ревность има и въ по-възвишенитѣ сѫщества отъ човѣка. Ревностьта е една сила въ свѣта, но въ която глава проникне е опасно. Въ първия моментъ съзнанието ви трѣбва да бѫде будно. Да имате кого да обичате. Ревностьта произтича отъ простата причина на безлюбието. Вие нѣма кого да обичате. Вие сте вложили въ едно сѫщество всичкия си капиталъ и искате туй сѫщество да ви обича. То не ви обича. Неговиятъ умъ е на съвсѣмъ друго мѣсто. Той не е нагласенъ като вашия, не може да мисли като васъ, не може да чувствува като васъ. Вземете единъ мѫжъ, на когото челото е високо 6 ÷ 7 см., а на жената е 3 ÷ 4 см., после на жената челото ако е и тѣсно, какъ ще се разбиратъ? Развитъ ли е обективниятъ умъ, човѣкъ мисли за външни нѣща, развитъ ли е субективниятъ умъ, занимава се съ други нѣща, той е идеалистъ. Той си фантазира. За него жената казва; „Моятъ мѫжъ е захласнатъ, той хвърчи нѣкѫде по небето.” Може и жената да е такава, а мѫжътъ обратно. Хората трѣбва да се хармониратъ съ своитѣ чувства и способности като започнатъ да живѣятъ заедно; трѣбва да си хармониратъ, както небеснитѣ тѣла си хармониратъ. Казвамъ: по причина на туй неестествено съчетание, което сега сѫществува въ дома между мѫжа и жената, нѣма хармония. Виждаме въ много домове братя и сестри не могатъ да живѣятъ въ любовь. Има крайна дисхармония и въ самото раждане на децата. Братътъ не е роденъ навреме, сестрата не е родена навреме. Бащата и майката сѫ се оженили не навреме. Венчали сѫ се не навреме. Ако вие не изпълните закона тъй, както трѣбва, ще имате последствия. Казвамъ: за въ бѫдеще изисква се една наука, която да преобрази съвременния животъ отъ дъно. Като говоря за жената, разбирамъ закона на Любовьта като малка единица, която може да преустрои живота. Да построимъ новия човѣкъ, който трѣбва да дойде. Трѣбва да се образува едно ново общество. Ще кажете, че много лесно е да ви говоря отъ моя страна, но азъ виждамъ колко е мѫчно да се каже нѣщо, за да се даде единъ правиленъ изразъ на това, което говоря. Ще кажете: Учительтъ тъй мисли, но тази работа не е за нашитѣ времена. Не казвамъ да се откажете отъ вашия животъ. Цѣлиятъ сегашенъ вашъ животъ е складъ съ отрицателни черти. Нѣма да ги изхвърляте. Но всичко отрицателно ще вземете и ще го превърнете въ скѫпоцѣнность. Знаете ли, че ако дойде единъ истински ученъ човѣкъ, ако му дадете едно кило вѫглища, той на другия день ще ви даде едно кило диамантъ. Ако имате чувалъ вѫглища, този ученъ човѣкъ ще превърне вашитѣ вѫглища въ диамантъ. Знание трѣбва! Христосъ казва: „Ако не се родите изново”. Безъ тази наука вие не можете да влѣзете въ Царството Божие. Ако не се родите изново, ако свѣтлината не може да озари вашето небе, ако свѣтлината не може да озари вашитѣ сърдца и вашата водя, по никой начинъ не можете да влѣзете въ това Царство, къмъ което се стремите. Мислете върху три нѣща: сила, животъ и здраве. Животътъ - заради Любовьта. Силата - заради Мѫдростьта и здравето - заради Истината. Здравето носи истината въ себе си, тя има свои физиологични резултати. Когато човѣкъ говори истината, той всѣкога дава. Всички болѣсти въ свѣта се дължатъ на лъжата, безъ изключение. Това е мое мнение. Така вѣрватъ всичкитѣ, малкитѣ животни. Кѫсиятъ животъ се дължи на това, че ние винаги имаме едно съмнение въ законитѣ на Любовьта. Малкото сила, безсилието се дължи пакъ на сѫщата причина. Та казвамъ сега: вложете въ душата си не силната мисъль, но правата мисъль, която ще внесе сила, правитѣ чувства, които ще внесатъ животъ и правитѣ постѫпки, които внасятъ здраве. Това е новата физиология, новата енергия, която регулира живота. Човѣкъ като внесе една мисъль въ себе си, като внесе едно чувство въ себе си, тѣ ще внесатъ отъ своето дѣйствие. Защото разбирайте, не сме ние, които работимъ въ свѣта! Има нѣщо, което работи за насъ. Невъзможното за васъ е възможно за другитѣ. Това невъзможното за васъ е възможно за Бога. Въ свѣта иде единъ великъ превратъ, той иде сега. Туй голѣмото разклащане, финансовото разклащане, всичко, което иде, това сѫ най-голѣмитѣ доказателства, че доброто разклаща цѣлия свѣтъ. Всичко това ще се стопи и ще дойде новиятъ вѣкъ въ свѣта; и безъ да искаме ще заспимъ и после ще се сѫбудимъ. Ще минемъ презъ едно състояние на заспиване и после ще се сѫбудимъ. И ще видимъ, че отъ този редъ и отъ-онзи редъ нищо не е останало. Ще бѫде точно тъй, както когато турцитѣ навлязоха въ България: тогава турцитѣ бѣха свободни, но руситѣ като освободиха българитѣ, турцитѣ се върнаха назадъ, върнаха се бити. Така и сега всичко отрицателно ще изчезне и ще видимъ новия порядъкъ. Абсолютна свобода трѣбва, Божественото трѣбва да дойде. Всѣки, който мисли, че е човѣкъ, трѣбва да се повдигне. На тази височина да достигне три нѣща: една права мисъль, единъ възвишенъ и благороденъ животъ и благородни постѫпки. Божественитѣ мисли, Божественитѣ чувства и Божественитѣ постѫпки сѫ, които ще внесатъ новитѣ елементи за свобода. Въ това нѣма никакво съмнение вече. Може да се съмнявате, но ако се съмнявате, вие ще си носите страданията. Не очаквайте да влѣзете въ онзи свѣтъ. Има разни окултни теории. Казвате, че човѣкъ ще се прероди 777 пѫти и то епохални прераждания, а и други още безброй прераждания извънъ тѣзи ще има. Ако ги използвашъ, човѣкъ ще станешъ, ако не ги използвашъ, ще бѫдешъ като единъ охлювъ. Единъ обикновенъ човѣкъ ще останешъ, ще страдашъ. Но азъ вѣрвамъ, че всички вие, които ме слушате, не сте отъ тѣзи, които сте като охлюви, да останете въ положението на обикновени хора. Нѣма нито единъ отъ васъ, който иска да остане отъ тѣзи обикновенитѣ. Нѣма нито единъ отъ васъ, който да остане въ тинята, въ кальта на блатото, вие не сте отъ онѣзи, които бихте желали да останете въ мѫтната вода. Всѣки единъ отъ васъ ще бѫде единъ хубавъ изворъ съ идеи, ще застане при зелената морава, при плоднитѣ градини, при високитѣ хубави върхове, изложени на хубавото слънце. Да бѫдете вѣрни на туй желание, което имате въ себе си, на това желание, което Богъ е вложилъ у васъ! И оттамъ насетне ще служитѣ на Бога. Неговото благословение ще дойде! Аминъ. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ” Тайна Молитва. 12. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 20 декември 1931 г. 11 ч. с., София, Изгрѣвъ.
  5. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Предъ всичкия народъ Добрата молитва „Духътъ Божий” 24 глава отъ Евангелието на Лука, до 23 стихъ Ще взема само думитѣ отъ 19 стихъ: „Предъ всичкия народъ”. Моята цель не е нито да ви уча, нито да ви морализирамъ. Учи се невежиятъ, защото у него има стремежъ къмъ знание. Тогава ние задаваме въпроса: онзи, който знае, какво трѣбва да прави? Който не разбира смисъла на живота, той ще се възгордѣе, ще мисли, че знае много. Знанието е, върху което добритѣ работятъ, невежиятъ не може да работи. Трѣбва да работи онзи, който знае; следователно невежеството е стремежъ къмъ знанието, знанието е стремежъ къмъ работата, а работата е стремежъ къмъ постижението на великата цель на живота. Казватъ нѣкои: Каква е цельта? Цельта стои въ човѣшкия умъ. Всѣки, който има умъ, има цель. Всѣки, който има сърдце, има условия. Всѣки, който има воля, има постижение. Това сѫ нѣща вложени въ човѣшката душа. Сега, душата може да я разбирате както искате. Тя е единъ фактъ. Противоречие има като каква е, дали е нѣщо недѣлимо или е нѣщо, което се дѣли. Азъ казвамъ: душата е нѣщо, което се дѣли и не се дѣли, което се умножава и не се умножава. Следъ като раздѣлите една единица на нейнитѣ съставни части, какво придобива тази единица? И като съберѣте нейнитѣ части на едно мѣсто, какво придобива тази единица? Цѣлото и като го дѣлишъ, и като го умножавашъ съ неговитѣ части, не може да стане нито по-голѣмо, нито по-малко. Това е аксиома, която трѣбва да разберете. Ако мислите, че животътъ може да се увеличава или намалява, грѣшите; ако мислите, че може да умрете и да оживѣете, това сѫ състояния на живота. Трѣбва да имате една постоянна философия. Тъй както философитѣ разглеждатъ нѣщата, то е частично разглеждане. Вземете личностьта. Казвате: „Азъ съмъ личность”. Личностьта не се състои само отъ единъ фактъ. Личностьта е единъ завършенъ резултатъ на физическия свѣтъ. Следователно всички сегашни хора не живѣятъ своето настояще, всички хора сега живѣятъ живота на миналитѣ вѣкове. Да ви приведа онзи примѣръ на съвременнитѣ астрономи. Вземете свѣтлината като единица, или скоростьта на свѣтлината. Мѫчно може да се опредѣли съ каква бързина пѫтува свѣтлината до Земята, но приблизително изминава около 300 хиляди километра въ секунда. Следователно ако вие сте на Мѣсечината, въ 3/4 отъ секундата или за около една секунда свѣтлината вече е отишла отъ Земята до Мѣсечината. Отъ Слънцето до Земята пристига за 8 минути, както изчисляватъ. (Значи свѣтлината, която сега възприемаме, не е тази, която сега излиза отъ Слънцето, а онази, която е излѣзла преди 8 минути.) А до най-далечнитѣ области на нашата Слънчева система, до крайнитѣ й предели, доколкото сега знаятъ, свѣтлината пристига за 5 часа. Авторътъ, който дава тѣзи изчисления, не е турилъ десетата планета, която сега е открита, но не е кръстена още. Има десета планета, която по голѣмина иде следъ Юпитеръ. А ако старовременнитѣ астролози дойдатъ въ вашитѣ времена, ще кажатъ, че има само седемь планети. Мѣркитѣ на тѣзи учени хора бѣха толкозъ ограничени, че не позволяваха никой другъ да оспорва тѣхната наука. Като имъ трѣбваше нѣкоя планета, турѣха Слънцето за планета. Иска не иска Слънцето, направиха го планета - въ тѣхната астрология то е взето като планета. Прави сѫ, може би, въ едно отношение - ако подразбиратъ, че планета е всѣко тѣло, въ което живѣятъ нѣкои организирани сѫщества; прави сѫ въ туй отношение. Но сега да оставимъ този въпросъ. Тѣ сѫ имали становище по него спорѣдъ степеньта на тѣхното съзнание. Въ ония времена нѣмаше тия уреди, съ които хората да видятъ, а тѣ не можеха да осъзнаятъ, че има и други планети. За примѣръ сега ние знаемъ, че има само седемь цвѣта, че има седемь тона. Сега музикантитѣ иматъ 8 октави на пианото. Споредъ нѣкои научни изследвания обаче, въ предната часть на човѣшкия мозъкъ има едно мѣсто, дето е поставенъ единъ органъ, който има 25 хиляди клавиша. Онзи, който не е запознатъ съ музиката, може отчасти да разбере какво нѣщо е музиката. Ако вие се качите въ свѣта на сѫществата, които сѫ по-развити отъ насъ, ще разберете: ние имаме претенции да мислимъ, че ние сме най-висшитѣ сѫщества на Земята, но истината е, че има далечъ по-развити и възвишени сѫщества, за които и хаберъ нѣмаме. Но ние не сме нѣщо отделно отъ тѣхъ, а сме едно цѣло. Цѣлокупното човѣчество е било отъ преди времето на Адамъ, преди да е съгрѣшило. Казва се, че Богъ направи човѣка по образъ и подобие свое. Следъ туй направи още единъ човѣкъ отъ каль. Следователно има човѣци, които сѫ направени по образъ и подобие Божие, и други, които сѫ направени отъ каль, мязатъ на каль; тѣ иматъ жива душа и сѫ смѣсени. Еднитѣ ги наричатъ Синове Божии, а другитѣ ги наричатъ дъщери човѣшки. Казватъ, че тия Синове Божии се влюбили въ дъщеритѣ на човѣчеството. Митъ е това. Хубаво е да имате едно схващане, да разбирате какво се крие въ единъ митъ. Дъщеритѣ човѣшки сѫ тѣзи, които сѫ направени отъ каль, отъ материя. Каль употрѣбяватъ само българитѣ; кальта, която хората тъпчатъ по пѫтя, това наричатъ каль. Каль се нарича когато не е добре замесена, но когато е добре замесена, какъ я наричате вие? За примѣръ, когато една домакиня отъ житото замѣси хлѣбъ, какво ще го наречете? Вие имате въ нощвитѣ смлѣно жито - брашно и съ него замѣсвате хлѣба. После това, което замѣсвате въ нощвитѣ, го наричате тѣсто, нали? Като се омѣси тѣстото и като го опечете, вие го намирате за отлично. Да се върнемъ къмъ стиха „Предъ всичкия народъ”. Това сѫ най-умнитѣ, най-възвишенитѣ души, които могатъ да се разбиратъ. Азъ подъ думитѣ „всичкия народъ” не разбирамъ тълпата, масата. Така можете да говорите вие за нѣкое стадо животни, но когато се отнася за народъ, се разбира най-разумното. Ако вие не внесете тая идея въ ума си, създавате най-голѣмото нещастие въ свѣта. Сега вие мислите, че онзи народъ, който Богъ е избралъ, ще седи по-високо отъ васъ, или пъкъ вие съ вашето самомнение сте нѣщо много по-високо отъ нѣкои народи. Ще се повдигнете да мислите, че вие всички сте едно велико цѣло, нито по-високо, нито по-ниско отъ останалитѣ. Това е една обща психологическа слабость. Или вие мислите, че сегашнитѣ ви разбирания сѫ реални и не подлежатъ на измѣнения? Като казвамъ „вие”, не разбирамъ подъ това мѣстоимение васъ, слушателитѣ само. Вие не можете да разберете смисъла на човѣшката речь, докато не дойдете до обикновенитѣ съюзи. Извадете съюзитѣ отъ речта и вижте какво ще представлява тя. Туй, което циментира, споява, това сѫ съюзитѣ. Прилагателнитѣ, глаголитѣ, сѫществителнитѣ безъ съюзитѣ сѫ като овцетѣ безъ овчарь. Следователно съюзитѣ сѫ овчарьтъ, който свързва и дава смисълъ. Като минавате покрай нѣкоя патка, тя казва: „Съ-съ-съ-съ" - съюзъ. Ти си разумно сѫщество, гледай да не тѣ сполети нѣкой глаголъ. Защото глаголътъ е действие. Кога се явяватъ глаголитѣ? Глаголитѣ се явиха, когато съгрѣши Адамъ. Преди да съгрѣши Адамъ нѣмаше никакви глаголи. Въ този смисълъ вие казвате: Азъ искахъ, бѣхъ, говорихъ, пихъ, мислихъ и т. н. Следъ като си искалъ, какво си направилъ? Далъ ли си нѣкакъвъ подтикъ? Казвате: култура, бояджийство. Съ бояджийство може ли да се оправи свѣтътъ? Може да се създаде една мода. То е хубаво, не е лошо това изкуство, но ако мислишъ, че като смѣсвашъ това и онова си направилъ нѣщо, ти нѣмашъ понятие за бояджийството. Ако е за бояджийство, птицитѣ сѫ хиляди пѫти по-майстори отъ насъ, хората. Цвѣтята, растенията сѫ още по-добри специалисти. А ние ги считаме за първокласни невѣжи. Растенията така се боядисватъ, че колкото и да пече слънцето, не се развалятъ краскитѣ имъ. Какво представлява едно цвѣте вие знаете ли? Говоря по новата философия. Подъ думата „цвѣтя” азъ разбирамъ нѣща, които не сѫ завършени, които не сѫ реални. Има много творения на Земята, които не сѫ реални, не сѫ завършени. За въ бѫдеще ще станатъ реални. И сегашниятъ материаленъ свѣтъ преди милиони години не бѣше реаленъ, а бѣше въ едно газообразно състояние. Имаше и тогава морета, сѫществуваха, само че не ги виждаха. И растения имаше, само че тия растения бѣха другояче организирани. Азъ наричамъ отвлѣчени работи тия, които сѫ неразбрани. Тѣ трѣбва да се съпоставятъ съ разбраните. Предъ сегашнитѣ хора щомъ разглеждашъ една истина, тѣ ще кажатъ: Това съобразено ли е съ съвременната последна научна теория? Може да е съобразено, може да не е съобразено. Сегашнитѣ научни теории съобразени ли сѫ съ теориитѣ на миналото, съобразени ли сѫ съ теориитѣ на бѫдещето? Теориитѣ и хипотезитѣ, това сѫ стѫпала, по които ние се качваме нагоре. Всичкитѣ теории отъ създаването на мира съставятъ стѫпала, по които цѣлото човѣчество се качва, и нищо не е изгубено, Най-голѣмитѣ противоречия, които сѫ сѫществували нѣкѫде, сѫ изчезнали. Може да се каже, че тѣзи геологически формации сѫ образувани и че животътъ е едно противоречие. Това е една философия. Да вземемъ мисъльта: ти можешъ да мислишъ криво, както и да е. Но мисъльта, която ти пращашъ въ свѣта, е единъ физически принципъ. Дали ти мислишъ право или криво, ти вече творишъ въ свѣта. Тази сила - мисъльта, която е излѣзла отъ твоя умъ, тя твори. Отъ научно гледище, какъ се образуваха планинитѣ, какъ се образуваха скалитѣ? Може да обяснявате тѣхното образуване по единъ механиченъ начинъ, може да го обяснявате по единъ технически начинъ, но това е едно много леко обяснение. Фабрикитѣ, колелата какъ сѫ създадени? Каква сила е действала вѫтрѣ, докато се турятъ тия колелца въ действие, на работа? Първоначално тия фабрики сѫ сѫществували въ природата и по тѣхенъ образецъ сѫ създадени фабрикитѣ, които сега имаме. Какви ли не чудни инсталации има въ природата! Ако вие можете да погледнете въ една природна инсталация, малко ще се позасмѣете. Много хубава е. Все таки, трѣбва да се насърдчимъ като малкитѣ деца. Често детето рисува едно гардженце, майката се учудва и казва: „Гениално е това дете, на 4 ÷ 5 години е, а каква гарга е нарисувало!” Тя показва гаргата и се възхищава. Майката може би вижда бѫдещето, какво ще излѣзе отъ това дете, че ще стане великъ художникъ, гений. Права е майката въ това отношение. Виждате работата на художника: като тегли една крива линия, той туря основнитѣ черти на своята картина. Отъ тѣзи черти ще се познае, ще стане ли тя едно велико творение или не. Въ такива основни черти понѣкога може да изучавате характера на хората. И при човѣшкия характеръ най-първо се турятъ основнитѣ черти, следъ туй се турятъ сѣнкитѣ. Има основни черти, които Природата е положила въ вѣждитѣ на човѣка, има основни черти въ носа, въ устата, не само прави линии, но основни черти. Основната черта отъ детство до стара възрасть си остава неизмѣнна. Та казвамъ: тѣзи основни черти съставятъ основното, върху което нашиятъ характеръ се гради. Даже ние, когато разглеждаме себе си, казваме: азъ не познавамъ себе си. За да познаешъ себе си, ти трѣбва да имашъ една основна черта въ ума си, която никой никога да не измѣни. Въ сърдцето си трѣбва да имашъ една основна черта, която да познавашъ и въ волята си трѣбва да имашъ една неизмѣнна черта, която да познавашъ. Сега онѣзи отъ васъ, които по едно стечение на обстоятелствата не обичатъ дълбокото, казватъ: който много мисли, се поврѣжда. Вѣрно е, че който много мисли се поврѣжда, но и който не мисли се поврѣжда. Азъ ви казвамъ: като мислишъ ще се поврѣдишъ и като не мислишъ ще се поврѣдишъ. Кое е по-добре? По-добре е да мислишъ и да се поврѣдишъ, отколкото да не мислишъ и да се поврѣдишъ. Цель трѣбва да има въ живота. Мисъльта, това е цель. Когато дойдатъ тѣзи съюзи, съюзяването, тогава ще се образуватъ нѣщата. И онѣзи нѣща, които сега сѫ намъ непознати, ще ни станатъ познати. За примѣръ азъ наричамъ наука това: да се извади единъ недѫгъ на човѣшката душа, да се види какъвъ е той; напримѣръ крадливъ ли е човѣкъ или не е крадливъ. Споредъ моето становище науката е да намѣришъ финото въ човѣка; онова, обикновеното, всѣки може да го намѣри, да го види. Бѫдещото възпитание на хората ще зависи отъ това, да гледашъ положителната страна на всичко и да насърчавашъ всѣкиго къмъ успѣхъ. Въ това отношение азъ съмъ правилъ само нѣколко опита въ Варна. Имаше едно малко момиче, майка му постоянно му се караше, че не може да вземе три тона. Тя казваше: „Отъ нея всичко може да стане, но пѣвица не може да стане, не може да пѣе.” Но азъ знаѣхъ, че тя може да пѣе, защото въ рода имъ по майка и по баща имаше пѣвци, и майка й пѣеше. Когато баща й бѣше трезвенъ, не пѣеше, но щомъ изпие четвърть кило винце, започне да пѣе. Значи има хора, които сѫ музикални, но не пѣятъ въ трезво състояние; когато не сѫ трезви, пѣятъ. На туй момиче казахъ: Ти можешъ да пѣешъ, понеже въ рода ви има пѣвци. Ти ще пѣешъ! И следъ година-две тя пѣеше. Не казвай, че не може да излѣзе нищо отъ тебъ, ти не познавашъ Божиитѣ планове. И като видишъ нѣкой човѣкъ, кажи: въ твоя родъ има даровити хора, и ти можешъ да сътворишъ нѣщо велико. Ти казвашъ: „Нищо не може да стане отъ менъ.” Ако ти, човѣкътъ, си направенъ отъ нѣкой грънчарь, разбирамъ, но ти си едно живо сѫщество, произведено отъ Природата - не ти се позволява да казвашъ, че отъ тебъ нищо нѣма да излѣзе! Тъй както разбирашъ, тъй както мислишъ, правъ си, но ако мислишъ другояче, ако измѣнишъ своята мисъль, отъ тебъ ще излѣзе нѣщо велико. По единъ въпросъ хората сѫ раздѣлени: дали човѣкъ живѣе следъ смъртьта или не, дали има животъ или не. Отъ каквото становище и да се разглежда, този въпросъ научно не е поставенъ добре. Животътъ при извѣстни неблагоприятни условия може да престане да се проявява. При сегашнитѣ механични представи хората, които се занимаватъ съ физика, които изучаватъ пространството мислятъ, че пространството е празно, че между Земята и Слънцето е празно. Но това е едно заблуждение. Пространството е изпълнено, но не съ такъвъ материалъ както на Земята. Питамъ: ако това пространство е празно, тъй както си мислимъ, какъ е възможно слънчевата енергия да минава презъ празно пространство? Може ли да мине свѣтлината? Не може. Трѣбва да има нѣкакъвъ проводникъ. Онзи, който не разбира, ще каже: пространството е празно. Подъ празно пространство ние разбираме пространство, което предава енергия. Тъй разбирамъ, не че е празно, не че нѣма нищо въ пространството. После, тѣзи, които изучаватъ електричеството, казватъ какво нѣщо е електричеството, какво нѣщо е магнетизмътъ. Ами че електричеството отъ памти вѣка сѫществува. Твоята глава е едно електрическо динамо. Твоятъ „стомашенъ мозъкъ” е едно магнетично динамо. Онѣзи, които не разбиратъ, казватъ, че Богъ щѣлъ да унищожи търбуха и стомаха. Не, нѣма да ги унищожи. Подъ думата „търбухъ” въ преносенъ смисълъ се разбира едно неестествено, атавистично желание, което върви по единъ анормаленъ пѫть. Следователно всички тия желания у хората ще се унищожатъ и ще дойдатъ чисти желания въ човѣка. Лошото не е въ яденето, но трѣбва да знаешъ какво да ядешъ и какво да не ядешъ. Лошото не е въ пиенето, но да знаешъ какво да пиешъ. Лошото не е въ мисленето, но да знаешъ какво да мислишъ. Лошото не е въ чувстването. Вземете общото положение въ любовьта за примѣръ. Ако види, че дъщеря й се е влюбила въ нѣкого, майката, докато е проповѣдвала, че трѣбва да се обичаме, ще се наежи: какъ дъщеря й си е позволила да се влюби въ нѣкого! Тя има криво разбиране за любовьта. Сегашната любовь е развита възъ основа на частната собственость. Любовьта не е въ притежанието на нѣщата. Но онзи, който се оженва за една жена, казва: „Ти моя частна собственость може ли да станешъ, тапия може ли да ми дадешъ? После, въ други рѫце да не минавашъ!” – Туй е частна собственость. Тази мома, преди да се ожени, се е срѣщала свободно съ единъ българинъ, съ другъ, никой не й прави бележка. Като даде тапия на своя мѫжъ, тя вече нѣма право да гледа настрани, трѣбва да гледа само въ една посока. Той й казва: „Какво право имашъ да гледашъ хората?” – На какво основание този мѫжъ твърди, че тази жена е негова частна собственость? Той не я е създалъ. Умъ има въ тази жена... Сега ще ме извините. Впрочемъ, нѣма какво да ме извинявате, нѣма какво да искамъ извинение, защото изнасямъ една истина. Ако ние живѣемъ въ миналото, единъ атавистиченъ животъ, трѣбва да го изправимъ. Този умъ, който сѫществува въ жена му, това сърдце, което сѫществува въ жена му, той ли ги създаде? Откѫде накѫде се яви тази претенция? Приемамъ, че може да има извѣстни заблуждения. Азъ не вземамъ мѫжа, както е сега създаденъ; още като се образува тази любовна връзка, тѣ се разпредѣлятъ: това ще направи мѫжътъ, това ще направи жената. Или си разпредѣлятъ работата, както растенията си разпредѣлятъ работата, както клончетата и коренитѣ на дървото. Мѫжътъ е долу въ коренитѣ, въ черната земя, а жената е въ клонищата. Двамата заедно се оженили. Колкото по-дълбоко обработватъ коренитѣ, толкозъ повече се развиватъ клонищата. Тамъ дето отиватъ коренитѣ, отиватъ и клонищата. Следователно има едно вѫтрѣшно съотношение между коренитѣ и клонищата. Онѣзи, които изучаватъ ботаниката, още не сѫ стигнали до тамъ. Тѣ считатъ това за илюзия. Но туй, което вие сега наричате илюзия, ще бѫде една реалность. За човѣкъ се казва, че той е една лоза. Ако човѣкътъ е лоза, кѫде е мѫжътъ, кѫде е жената? Мѫжътъ е въ краката, въ коренитѣ, жената е въ клонищата. Мѫжътъ казва: „Тя ли ще ми заповѣдва?” – Криво заключение. Никой никому не заповѣдва, има отношение. Преди всичко какво отношение има той? Хубавото въ нашата Земя е нейното отношение къмъ Слънцето. Фактътъ, че на Земята може да се развиватъ такива организми се дължи на онова благоприятно съчетание на условия, при които Земята е поставена. Въ слънчевата система нѣма по-благоприятни условия отъ тѣзи, въ които е поставена Земята. Но сѫществува единъ законъ на противоречие. Ако ти дадешъ добри условия на единъ човѣкъ, който не е готовъ въ даденъ случай да ги използва, той ще се спъне въ тѣхъ. Дайте на едни мѫжъ или на една жена красота, тѣ ще злоупотрѣбятъ съ своята красота. Дайте на единъ човѣкъ, който не е готовъ, 6огатство, той ще злоупотрѣби съ това богатство. Дайте на единъ човѣкъ, който не е готовъ, власть, сила, той ще злоупотрѣби съ тази власть. Следователно ние страдаме на Земята по единствената причина, че условията сѫ много благоприятни. Сега всички се считатъ нещастни. Вие сте нещастни отъ хубавитѣ условия на живота, които не сте използвали. Вие, мѫжетѣ, и досега мислитѣ какъ да подчините женитѣ си, да ги направите частна собственость. Вие, женитѣ, мислитѣ какъ да подмамите мѫжетѣ си, да ги направите частна собственость. Нѣкой пѫть жената налага мѫжа, нѣкой пѫть мѫжътъ налага жената. Най-после и двамата изсъхватъ - като изсъхнатъ коренитѣ, изсъхватъ и клонищата. Тогава казваме, че сѫ умрели. И ги изнесатъ. Това е смешната страна на живота, Защото азъ разглеждамъ живота отъ три положения. За глупавитѣ животътъ е комиченъ, за обикновенитѣ той е трагиченъ, а за умнитѣ хора е драматиченъ. Или, съ други думи: ако животътъ ви се представя като една комедия, ще знаете, че сте единъ глупакъ. Щомъ смѣтате, че животътъ е трагиченъ, вие сте обикновенъ човѣкъ. А щомъ смѣтате, че е драматиченъ, вие сте гениаленъ. Нима мислите, че не е трагедия човѣкъ да умре? Нима мислите, че да се разостави мѫжътъ съ жената това не е драма? Нима мислите, че единъ богаташъ, който е смъкналъ своитѣ еполети и хубави дрехи, не е комиченъ? Съвременнитѣ религиозни хора, богати и сиромаси, иматъ два възгледа за онзи свѣтъ. (Ако има нѣкой отъ васъ, който е много религиозенъ, не говоря за васъ, но казвамъ само за едно вѣрую, което сѫществува не отъ сега, но отъ хиляди години.) Религиознитѣ богати хора мислятъ, че всѣки човѣкъ, който се облича много хубаво, който носи пръстени, нанизи, огърлици, хубави лачени обувки, бѣли гащи, той навсѣкѫде може да влѣзе. И само той може да влѣзе въ Царството Божие. - Не може да влѣзе навсѣкѫде. Религиознитѣ бѣдни хора пъкъ мислятъ, че всѣки човѣкъ, който ходи опърпанъ, скѫсанъ, невчесанъ, е влѣзълъ въ Царството Божие. Когато нѣкои искатъ да иматъ влияние, тази идея трѣбва да я доразвиятъ. Подъ истинско богатство се разбира скромностьта на човѣка, но скромностьта не значи, че човѣкъ не трѣбва да бѫде добре облѣченъ. Лошото е това, че ние не сме добре облечѣни. Лошото е, ако ти нѣмашъ характеръ, ако не си облѣченъ съ онази свѣтла дреха на добродетельта, на доброто, ако ти не си облѣченъ съ дрехата на любовьта, ако не си облѣченъ съ дрехата на мѫдростьта, на разбирането, на онова, разумното разбиране, ако погледътъ ти не е живъ, ако въ него нѣма разумность. Какво си се обезсърдчилъ? Казвашъ: „Свърши се.” Какво се е свършило? „Отсега нататъкъ отъ менъ човѣкъ нѣма да стане.” Та ти досега ако не си билъ човѣкъ, отсега нататъкъ ли ще бѫдешъ? Ако досега не си билъ свободенъ, та отсега нататъкъ ли ще станешъ свободенъ? Казвате: „Да се разбираме, да не споримъ.” Не е въпросъ въ споренето, не е въпросъ за вашето вѣрую. Моето почитание къмъ всѣко едно вѣрую! За менъ всѣко вѣрую е една дреха, която човѣкъ има на Земята; една дреха, колкото и да е проста, при дадени условия е хубава. Ние не трѣбва да мислимъ, че тя е единствената дреха и като нея нѣма друга. Трѣбва да знаемъ, че тази дреха е потрѣбна. Никога не се старайте хората да иматъ вашитѣ възгледи за живота, понеже е невъзможно. Хубавото въ свѣта е, че сте различни, имате и различни възгледи за живота. Нѣма друго сѫщество, което да има точно такива идеи като вашитѣ. Може да има едно сѫщество, то ще има само опакото на вашитѣ възгледи. Религиознитѣ хора искатъ всички хора да станатъ религиозни. Това е заблуждение. Ако всички хора сега станѣха религиозни, то е загубена работа. Другъ казва: всички трѣбва да станатъ материалисти. Материалисти да станатъ, и то не е право. Че тѣ и сега сѫ материалисти. Кой не е материалистъ? Единъ свещеникъ казваше: „Азъ не съмъ материалистъ.” Казвамъ: точно ти си материалистъ. Ти си облѣченъ цель въ материя, ядешъ и пиешъ и благославяшъ, и после казвашъ, че не си материалистъ. Всички хора сѫ материалисти, щомъ сѫ облечѣни въ материя. Подъ думата „духовни хора” да обясня какво разбирамъ. Материализмътъ, това е магнетизъмъ; идеализмътъ, това е електричество. Идеализмътъ значи силитѣ да действатъ по права линия, по кѫситѣ линии въ природата, а при материализма обратното. Има разлика между едно магнетично поле и едно електрическо поле. Има една тъмна зона, която е като граница на едното и другото братство. Защото онзи, който има туй магнетично поле, въ него има едно разстояние, една граница, около която той образува единъ водовъртежъ, който всичко привлича, всичкия магнетизъмъ въ пространството. Ученитѣ хора казватъ: това въртене спира магнетичнитѣ сили. Защото магнетизмътъ е, който твори, който създава. Тамъ дето астрономитѣ виждатъ, че пространството е празно, има голѣми долини - това сѫ полетата на електричеството, на онова електричество, което мислимъ, че е неразумно. Това сѫ разумни сили, които действатъ въ природата. Сега, не разбирайте това въ тѣсния смисълъ, че искамъ да ви подведа къмъ едно вѣрую, което не е истинно. Ако азъ искамъ да ви представя една истина, която не сѫществува въ свѣта, какво печеля отъ това? Да ви заблуждавамъ ли? Ако азъ ви представя една истина, която не сѫществува въ природата, вие губите. У насъ, у всинца ни има едно желание да разберемъ свѣта, природата такива, каквито сѫ. Трѣбва да правимъ корекции въ всичкитѣ си схващания, тъй както ученитѣ хора правятъ постоянно корекции. Туй има смисълъ. Приятно е, че правятъ всѣки день корекции въ своитѣ научни теории. Въ представите за създаването на свѣта всѣки день става едно разширение. Въ туй отношение ученитѣ хора не сѫ тѣсногръди. За религиознитѣ, хора има една опасность - да не възприематъ по-новитѣ открития. Не че искамъ да ги сѫдя, че не сѫ учени. Религиознитѣ хора живѣятъ въ полето на магнетизма. Тѣ искатъ да печелятъ, да иматъ бѫдеще. Ученитѣ пъкъ искатъ да привлѣкатъ свѣта да мисли. Религиознитѣ хора искатъ да привлѣкатъ свѣта чрезъ вѣрата. Но вѣрата само по себе си, ако е неразумна, то е суевѣрие. Тѣ поставятъ нѣщата въ себе си тъй, както не сѫществуватъ въ свѣта. Но нѣщата отвънъ - свѣтътъ, слънцето, въздухътъ, водата, свѣтлината - иматъ отношение къмъ човѣка. Защото, ако, ти не знаешъ да пиешъ вода, ако ти не знаешъ да дишашъ, ако ти не знаешъ да спишъ, ако ти не знаешъ какъ да ядешъ, ако не знаешъ какъ да се обличашъ, ако не знаешъ какъ да се радвашъ, какъ да мислишъ, въпреки вѣрата ти нещастията ще се случватъ. Ти не си вѣрващъ, а си суевѣренъ. Като погледна косата на единъ човѣкъ, зная вече ще успѣе ли този човѣкъ или не. Главата, устройството на мозъка е най-важно за успѣха, но сѫщо едни остри, твърди, разхвърляни коси говорятъ за цель хаосъ въ тази глава. Въ този смисълъ не само гладкостьта на косъма е важна, но и всички линии по лицето говорятъ ще успѣе ли човѣкъ въ живота си и или не. Нѣкои религиозни често казватъ за нѣкого: лицето му свети, сияе; отлично сияние се излѫчва отъ този човѣкъ. Свѣто сияйно лице. Азъ не бихъ желалъ да имамъ такова сияйно лице. Като умре човѣкъ, какво ще стане съ това сияйно лице? Или за нѣкой умрелъ казвате: умре човѣкътъ, цель сияе, какво свѣтло лице! Това показва, че този човѣкъ се е безпокоилъ много приживе и сега като е умрелъ, вижда истината; всичко е разбралъ, всичко му е станало ясно относно живота му тукъ на Земята - просвѣтва му. Казва: много голѣма грѣшка направихъ, много голѣми мѫчнотии минахъ, много се безпокоихъ за нищо, сега мога да мисля за нѣщата както сѫ. Сега се успокоява, гледа нагоре. Затова умрелитѣ хора не ги турятъ съ лицето надолу, а съ лицето нагоре. Прекръстосватъ рѫцетѣ ямъ и казватъ: „Нѣма да пипашъ нищо. Съ празни и примирени рѫце ще си заминешъ. Нѣма да пипашъ дето не трѣбва, ще пипашъ дето трѣбва.” Азъ изнасямъ една истина. Въ живота си ти съ своитѣ мисли ковешъ своята сѫдба. Единъ народъ самъ кове своята сѫдба. Едно общество само кове своята сѫдба. Единъ човѣкъ кове самъ своята сѫдба. Ти съ своето вѣрую ковешъ своята сѫдба, съ своята наука, съ своята поезия, съ своята философия - съ всичко ковешъ своята сѫдба. Затова трѣбва да бѫдешъ внимателенъ. Ти ковешъ сѫдбата си съ своя мирогледъ, съ търпението си, съ дѣлата си. Имай търпение да изслушвашъ другитѣ. Сега да ви приведа единъ примѣръ. Примѣритѣ изобщо не сѫ едно доказателство, тѣ сѫ само едно обяснение. Единъ примѣръ, една аналогия - това не е доказателство. Даже най-голѣмитѣ доказателства, които физицитѣ могатъ да ви дадатъ, и тѣ не сѫ доказателства. Ако единъ физикъ изучава теоретически полето, електрическитѣ свойства, напримѣръ, или сегашната теория за образуването на материята, той може да прави различие между единъ атомъ и единъ йонъ. Сегашнитѣ физици разграничаватъ сѫщо материалнитѣ частици на атома. Тѣ сѫ дошли до една електрическа единица, до единъ електрически пълнежъ, който е толкова малъкъ, че не може да се дѣли. За това има редъ доказателства. Като вземете за единица водорода, относителното тегло на кислорода е 8:1... За нѣкои отъ васъ това сѫ отвлѣчени работи, при това не могатъ да се свържатъ. Какво отношение иматъ кислородътъ и водородътъ спрямо васъ? Иматъ отношение, вие постоянно ги възприемате. Този водородъ и този кислородъ постоянно влизатъ въ дробоветѣ ви. Затова ви интересуватъ. Отъ вашето разбиране на кислорода и водорода зависи бѫдещото състояние на тѣлата ви. Отъ разбирането на водата, която възприемате, отъ нейнитѣ елементи зависи здравословното състояние на вашето тѣло. Отъ елементитѣ на храната, която възприемате, зависи здравословното състояние на вашия организъмъ. Много пѫти ученитѣ хора познаватъ единъ човѣкъ по носа му, по вѣждитѣ му, по височината на челото му, по ухото му, по дебелината на рѫцетѣ, по движението на пръститѣ, по линиитѣ на дланьта. Дали пръститѣ сѫ гладки или заострени, кѫси ли сѫ или дълги, всичко има извѣстно значение, ако човѣкъ разбира. После, рѫката ако е космата, говори за мѫжественость и грубость. Нѣкоя рѫка е женствена, кожата е гладка, мека, безъ косми, това значи, че преобладава едно меко, магнетично чувство. Космата рѫка показва енергия, мѫжественость, електричество. Космитѣ, това сѫ гори насадени, а голата рѫка, това сѫ полета съ жито. Казвате: косматъ е този човѣкъ. Ако всичко е покрито съ косми, тамъ е опасностьта. Животнитѣ сѫ покрити съ косми. А човѣкъ е влѣзълъ въ полето на магнетизма, въ полето на сърдцето. Всичкото преобразуване става, защото човѣкъ минава въ единъ по-висшъ свѣтъ, дето силитѣ действатъ по-разумно. Следователно, за въ бѫдеще тѣлото ви трѣбва да се измѣни. Ако не се измѣни, това, което сега учитѣ, е изгубена работа, безсмислено е. Главата ви трѣбва да се измѣни. Всичко, казва Писанието, ще се измѣни. И трѣбва да се измѣни. Въ туй седи прогресътъ. И въ живота си, именно, всѣки единъ човѣкъ трѣбва да види въ своята мисъль, че вѫтрѣшно е станала промѣна въ него, но той трѣбва да види едно коренно измѣнение, материална промѣна и въ своето тѣло. Ако вашиятъ носъ е по-дълъгъ, отколкото трѣбва, вие не можете да бѫдете много наблюдателенъ. Ако носътъ ви е дълъгъ и тѣсенъ долу, дето сѫ крилата на дробоветѣ, тогава вие ще имате една канализация съ огромна енергия, но съ тѣсни трѫби. Тогава казвамъ, че вашата канализация може да се спука отъ напрежение. А когато носътъ е широкъ и кѫсъ, тогава трѫбите сѫ много широки и водата само се показва, тогава казваме, че тия трѫби ще мухлясатъ. Следователно дъното, широчината на носа трѣбва да съотвѣтства на дебелината. Въ природата има съотвѣтствие. Енергията минава презъ носа, но той е само едни външенъ обектъ. Тъй както единъ уредъ, напримѣръ барометъръ, показва промѣната на времето, едно особено състояние на атмосферата, така и носътъ е барометъръ, който показва вѫтрешното състояние на човѣка. Този барометъръ вие трѣбва да го проучите. Не трѣбва никога грубо да го хващате или да го теглите грубо. То не е хубаво. Пазѣте се отъ това. Ще пипнете леко, нѣжно носа си, ще кажете: ти трѣбва да мислишъ хубаво. Като направите погрѣшка, кажете: ти трѣбва да мислишъ малко. Седнали сте, но постоянно мърдате, кривите рѫцетѣ си, просто не знаете какъ да ги движите, кѫде да ги поставите. Сложите ли го отзадъ на кръста, работата е още по-забатачена. Ако сте студентъ и знаете, че професорътъ е страшенъ, обича да кѫса студентитѣ, вие помилвайте носа си и кажете: не бой се, ти ще издържишъ. Като пипнете носа си и професорътъ ще стане по-снизходителенъ. Но ако се уплашите отъ професора, ще събудите неговитѣ сили на подозрѣние, той ще ви погледне и ще каже: ти искашъ да минешъ евтино. Всѣки студентъ, както и всѣки човѣкъ, самъ си създава нещастията. Ние въ свѣта съ своитѣ неправилни мисли - майки и бащи - създаваме редъ поколѣния нещастни. Нѣкога нѣкой роди мисъльта, че трѣбва да воюва. Азъ не отричамъ воюването, войната; трѣбва човѣкъ да воюва, но правилна да воюва. Ако ти ще се биешъ и ще плащашъ контрибуции, не воювай. Ако ти воювашъ и повдигнешъ себе си, воювай тогава. Въ природата ние трѣбва да воюваме, но не трѣбва да убиваме, нищо повече! Воюване безъ убиване! Всичкото престѫпление не е въ воюването, но въ убиването. Нѣмаме право да рушимъ това, което не сме създали. Отъ създаването на свѣта досега народитѣ плащатъ данъкъ на убиването. Въ XIX вѣкъ китайцитѣ и руситѣ имаха единъ споръ. Рускиятъ императоръ заповѣдалъ да иде единъ генералъ и да наложи на китайцитѣ това, което той искалъ. Тогава китайскиятъ адмиралъ казва на руския генералъ: „Ти си уменъ човѣкъ, и азъ съмъ уменъ човѣкъ. Твоятъ царь и моятъ царь сѫ се скарали, сега ние да приемемъ да се убиваме, това не е умно. Ние ще направимъ една престрѣлка, ще стрѣляме, но нѣма да убиваме. Вие ще направите сѫщото. Тогава ще кажемъ: ние побѣдихме и вие побѣдихтѣ.” Ще кажете: това е по китайски. Ние считаме побѣда, когато унищожимъ неприятеля. Въ природата сѫществува единъ законъ: този, който убива, въ следващото прераждане ще бѫде убитъ: Унищожишъ ли, ще тѣ унищожатъ. Въ това отношение природата е безпощадна. Имаме примѣръ когато Давидъ следъ своята побѣда взе трона на израилѣвитѣ царе, искаше да създаде храмъ на Бога. Богъ му каза: „Нѣма да съградишъ храмъ, понеже много кръвь си пролѣлъ.” А Давидъ го наричатъ слънце на Бога. Богъ казва: „Твоитѣ рѫце сѫ оцапани съ кръвь, ти не можешъ да ми съградишъ храмъ, но синътъ ти, който е излѣзълъ отъ твоитѣ чресла, той ще ми съгради храмъ.” Цѣли поколѣния сѫ оцапани съ кръвь. Всичката сегашна култура трѣбва да си замине. Всички онѣзи хора, на които рѫцетѣ сѫ оцапани съ кръвь, не могатъ да бѫдатъ носители на бѫдещата култура, не могатъ да създадатъ туй великото здание на човѣшкия храмъ. Тѣ не могатъ да дадатъ подтикъ на човѣшкия умъ, не могатъ да дадатъ подтикъ на човѣшкото сърдце, не могатъ да дадатъ подтикъ на човѣшката душа. Трѣбва да се преродятъ изново, да се претопятъ. Нѣма да се изгубятъ. Тѣ даже ако бѣха умни, трѣбваше да повикатъ онѣзи, на които рѫцетѣ не сѫ оцапани съ кръвь и да кажатъ: елате вие, на които рѫцетѣ сѫ чисти! Понеже нашитѣ рѫце сѫ много оцапани съ кръвь, много съжаляваме, затова елате вие, на които рѫцетѣ сѫ чисти, замѣстете нашата култура и продължете нашата работа. Питамъ: днесь хората дошли ли сѫ до това съзнание? Днесь има борба между пролѣтарии и буржоа. И еднитѣ, и другитѣ сѫ избѣгали отъ рая; и еднитѣ, и другитѣ сѫ ни проповѣдвали нѣкакъвъ рай. И единиятъ, и другиятъ рай ще дойдатъ на власть. Раятъ на пролѣтариитѣ ще бѫде като този на буржоата. Хората сѫ се раздѣлили. Или азъ казвамъ: засега женитѣ сѫ пролѣтарии, а мѫжетѣ сѫ буржоа. За въ бѫдеще женитѣ ще бѫдатъ буржоа, а мѫжетѣ пролѣтарии. Това сѫ две партии - мѫже и жени. Хората въ свѣта се нагаждатъ - еднитѣ сѫ женска партия, а другитѣ мѫжка партия. Каквото и да изисквате, да мислите, каквито принципи има тази партия, такива ще има и другата. Азъ не сѫдя. Затова ви казахъ само онова разсѫждение, че каквито сѫ буржоата, такива сѫ и пролѣтариитѣ. Ако партията въ свѣта може да бѫде носитель на извѣстни идеи, които сѫ въ природата, добре дошла е. Ако една религия може да стане носитель на онова учение, което го има въ природата, на една наука, на единъ разумъ, какъвто и да е той, който ще носи добро, това е религия. Но ако една партия не може да носи тѣзи принципи; тя е осѫдена отъ природата, която е безпощадна. Ние не сѫдимъ партията, защото и да сѫдимъ, нѣмаме власть да проведемъ нашето становище въ действие. Защо ще сѫдя хората, ако не мога да ги изправя? Ще кажа на нѣкого: Ти си кривъ. Хубаво, щомъ е кривъ, кривъ е, но какъ ще го изправя? Природата си има начини за изправѣне. Въ природата смъртьта сѫществува като начинъ за изправѣне на човѣшкитѣ погрѣшки. Хората трѣбва да умратъ, за да изправятъ своитѣ погрѣшки. Отъ толкова хиляди години много малко хора има, които сѫ убѣдени, че не трѣбва да правятъ зло. Като го направятъ, тогава иде смъртьта като единъ фактъ, за да изправи злото въ свѣта. Статистиката показва, че повече лошитѣ хора умиратъ, отколкото добритѣ. И добритѣ хора умиратъ. Кога? Когато съгрѣшатъ. Всѣки единъ добъръ човѣкъ е умрелъ при направѣнето на една погрѣшка. Сега да ви приведа единъ малъкъ разказъ. Въ него се разказва за царството на Езеръ-Бутъ, който ималъ дъщеря Марима. Не сте били въ това Царство. Но приказката, както и да я преведете въ сегашния животъ, ще видите, че туй, което е станало тогава, става и сега. Ако не ставаше сега, нѣмаше да ви разказвамъ тази приказка, тя не би имала никакво отношение къмъ сегашния животъ. Ако свѣтлината на миналото нѣма отношение къмъ настоящето, тя не е потрѣбна. Но тази свѣтлина, която въ настоящия моментъ възприемаме, е всѫщностъ свѣтлина отъ миналото - 8 минути има откакто е излѣзла отъ Слънцето. Чудеса могатъ да станатъ за 8 минути. Нѣкой пѫть свѣтлината достига до насъ отъ нѣкоя далечна звѣздна система за 100 милиона години, нѣкой пѫть за 900 милиона години. Ти казвашъ: видѣхъ въ телескопа една мъглѣвина. Питамъ: тази свѣтлина е пристигнала сега въ телескопа, но преди 900 милиона години е излѣзла отъ тази мъглѣвина. А сега какво става тамъ? Има нѣщо, но не се знае. Казватъ за тебъ: той е ученъ човѣкъ. Ученъ човѣкъ - знае допреди 900 милиона години какво е станало на мъглѣвината. Или да ви преведа на вашъ езикъ: виждате едно детенце, което тежи 4 килограма. Следъ 20 години го намирате, но вече не е 4, а 75 килограма. Или казвашъ за нѣкого: едно време ти бѣше много добъръ. – Кога? Преди 20 години? Преди 20 години този човѣкъ е слѣзълъ отъ небето, неговиятъ духъ е слизалъ отъ небето. Защото и хората слизатъ отъ небето. Но когато единъ човѣкъ слиза, предъ него вървятъ слуги, коли, говеда и най-после ще дойде господарьтъ. Той иде отъ пространството, нѣма го още. Той се образува. Като дойде господарьтъ - духътъ, събужда се съзнанието на човѣка. Всички знаятъ, че той е господарь. Преди да е дошълъ, човѣкъ е можелъ всичко да направи. Та много отъ вашитѣ господари не сѫ дошли още. Има господари, които ще дойдатъ, когато човѣкъ е на 21 години, други ще дойдатъ, когато е на 84 години, други ще дойдатъ на 120 години. Това сѫ степени на съзнание. Следъ като дойде онзи господарь на 120 години, жительтъ му казва: „Много кѫсно е дошълъ господарьтъ. Едно време азъ бѣхъ много младъ, всичко можехъ да направя, но сега както виждашъ, краката не ми държатъ.” Господарьтъ го погледне, погледне и каже: „Трѣбва да тѣ взема съ себе си” – осиновява го. Вие казвате: еди-кой си старъ човѣкъ на 120 години умрелъ. – Като дошълъ господарьтъ на 120 години, взелъ го съ себе си. И всѣкога ние умираме, когато дойде този нашъ възлюбенъ, когото ще чакаме. Той като дойде, казва: хайде, тукъ нѣма условия. Следъ туй хората ще поплачатъ. Та нима онази мома, която излиза отъ бащиния си домъ, е умрела? Та нима онзи момъкъ, който е отишълъ да работи, е умрелъ? Та всички наши дѣди и прадѣди сѫ отишли на работа. Вие сте имъ турили кръстъ, поливате ги, ходите да се молите на тѣхъ. Моитѣ почитания къмъ вѣрата на хората. Азъ не смѣя понѣкога да си изкажа моето вѣрване за онзи свѣтъ. Питатъ ме нѣкой пѫть, има ли задгробенъ животъ. Казвамъ: има и нѣма задгробенъ животъ. – Ти не си опредѣленъ. – Азъ съмъ толкова опредѣленъ, колкото си и ти опредѣленъ. Отъ моето гледище, животъ следъ гроба нѣма. Отъ моето гледище гробъ нѣма. Тогава? – Споредъ менъ животътъ може да измѣни формата си въ друга. То е фикция, че човѣкъ може да умре, то е ограничение на съзнанието. Възможно е, тъй както единъ търговецъ може да фалира, да изгуби 100 милиона; тъй както единъ студентъ могатъ да го скѫсатъ; или както жената може да напусне мѫжа си. Туй е едно състояние. Умрелъ, тоесть скѫсали го. Умрелъ - изгубилъ имането си. Но никога човѣшката душа не може да напусне, да излѣзе извънъ рамкитѣ на природата. Нѣкой казва: на менъ ми дотегна, не искамъ вече да обичамъ. Ще обичашъ и оттатъкъ ще минешъ, насила ще обичашъ. Нѣкой казва: азъ нѣма да ямъ. – Ти се опитай най-първо може ли да не ядешъ. Колко дни ще се въздържашъ да не ядешъ? Ти се опитай, вижъ колко дни може да не ядешъ. Колкото дни може да не ядешъ, толкова дни може да се въздържашъ да не обичашъ. – Ама азъ не искамъ. – Опитай се! Криво разбиране имате за любовьта. Откажете се отъ частната собственость. Най-първо, когато се женитѣ, да знаете дали жена ви ви обича или не. Ако ви обича, нейната любовь не може да се измѣни. Ако се измѣни, не ви е обичала. Тъй щото предизвикайте нейната любовь. Не че тя не може да ви обича; ако тя не ви обича, вие не сте я обичали, нищо повече! Ако нѣкой не ви обича, и вие не го обичате. Сега ще ви приведа този примѣръ за Езеръ-Бутъ, неговата дъщеря Марима и онзи неинъ възлюбенъ Елонъ. Това е друга форма. Тя била знатна въ царството на баща си. Единъ день иде при нея едно бѣдно момиче. Тя си правѣла прическата и казала на прислугата: „Кажѣте на това момиче, че съмъ много заета съ своята прическа, другъ пѫть да дойде.” Когато излѣзло момичето, препъва се и пада, но тя продължила да си прави прическата. Иде нейниятъ възлюбенъ, качватъ се на два коня - тя на червенъ, той на бѣлъ - и тръгватъ по Ливийската пустиня да се разхождатъ. По едно време нейниятъ възлюбенъ пада отъ коня и свършва. Виква тя да плаче, казва: „О, слънце на живота ми, свѣтътъ вече почерня за менъ! Ти си единствената ми надежда. Ти като умрешъ, за менъ какво остава, освѣнъ и азъ да умра!” Разбирамъ колко време би траяла тази скръбь, но минава тогава оттамъ учительтъ на Елонъ (той билъ ученикъ на Ешуа-Бетунъ), който й казва: – Не плачи, той почива. Ще се събуди. – Но той се уби! – Не знаешъ ти отъ какво произтича твоето нещастие. Като си правѣше прическата, ти не услужи на онова младо момиче. Прическата ти е много хубава, но ти създаде едно нещастие на своя възлюбенъ. Той дойде при тебъ, но не дойде да ме попита. Той бѣше мой ученикъ. Но азъ искамъ да ви услужа, не съмъ противъ вашата любовь, азъ се радвамъ. Тогава той хваща младежа за ухото и му казва: – Слушай, когато се женишъ, трѣбва да питашъ своя учитель. Елонъ се събужда и става. Повежда ги и двамата и казва на Марима: – Ти, когато си правишъ прическата, първо услужи и после пакъ продължи съ нея. Казвамъ: нашитѣ нещастия ставатъ отъ нашитѣ прически. Богатиятъ си прави прическата и казва: „Сега нѣмамъ време”; бѣдниятъ си отива. Онзи, който проповѣдва нѣкоя истина, той не пита Господа какъ да проповѣдва, казва: „Азъ съмъ свободенъ човѣкъ.” Свободенъ е онзи, който говори истината. Ако тази истина, която ти говоришъ, произвежда пертурбации въ човѣшката душа, ако ти причинява страдание, това не е никаква истина. Онзи, който проповѣдва истината, Тя произвежда радость дълбоко въ душата му. Вие всички говорите истина, но истина е само онова, което носи безсмъртие, сила въ организма. Всичко въ свѣта се дължи на истината. Въ даденъ случай, когато вие искате да изкажете вашата любовь, спрете се, попитайте какъ да я изкажете. При кого? При болния, който е на умиране, който се моли. Изкажете своята любовь при бѣдния, който се молилъ, за да престанатъ страданията му. Подъ молитва азъ разбирамъ, когато дойдатъ най-дълбокитѣ страдания, отчаяния и си кажешъ: душа нѣма ли, която да разбира моитѣ страдания! Молитвата къмъ Бога - това е разговоръ. Богъ, който живѣе въ насъ, казва: „Иди да помогнешъ на онѣзи, страдащитѣ заради Менъ.” Ти казвашъ: „Господи, работа имамъ, не мога да си оставя работата.” Господъ пише въ книгата: „Ти ще паднешъ отъ коня.” Хубаво, азъ често казвамъ, че женитѣ сѫ, които създаватъ нещастие на мѫжетѣ. На всѣка жена, която пъшка и плаче, казвамъ: ще кажешъ: „Господи, на този мой мѫжъ дай му добъръ разумъ. Измѫчи ме.” И мѫжътъ като я гледа, казва: „Какво виждамъ въ твоитѣ очи?” Значи ще падне отъ коня. Той нѣма право да измѫчва тази Божествена дъщеря, жената, това последно творение на Бога. Тя е последна, която е създадена, оттамъ насетне нищо не е създадено. Оттамъ насетне хората правятъ само каши, това-онова. Ако ние не можемъ да разберемъ това последно творение, което е излѣзло отъ човѣка, то какви човѣци сме? Първото творение, това е човѣкътъ. Второто творение, това е жената. Ако жената не разбира първото творение на Бога и ако мѫжътъ не разбира второто творение на Бога, значи нищо не разбираме. Не е въпросъ да бѫдемъ господари, но да се създаде извѣстна връзка. Като види жената онзи мѫжъ, да каже: „Господъ създаде това творение.” Ако мѫжътъ вижда жената, последното творение, което Богъ е създалъ, да каже: „Това е любовьта въ свѣта, която трѣбва да се яви.” Защото жената е врата за любовьта. Ако ти не познавашъ жената - любовьта, за тебъ любовьта ще бѫде чужда презъ всичкитѣ вѣкове, нищо не е въ състояние да отвори вратата на любовьта. А това е смисълътъ на живота. Мѫжътъ е врата за Божествената мѫдрость; ако жената не познава мѫжа, свѣтлината нѣма да дойде до нея. Но ако мѫжътъ и жената, братътъ и сестрата, майката и бащата не се разбиратъ, никаква наука, никаква култура не може да се яви. Защото небеснитѣ тѣла иматъ едно съотвѣтствие на Земята. Има една наука, съ която нѣщата на Земята могатъ да се обяснятъ. Ние не искаме женитѣ да станатъ господари. Засега Природата иска да направи жената работница, да я извади, да я направи майка, а майката е врата за любовьта. Друга една фаза ще настане следъ майката: майката трѣбва да стане дѣвица. То е едно високо състояние - да е абсолютно свободна. Щомъ е майка, тя има свободни отношения къмъ сина и дъщерята. Щомъ е майка, тя има отношение къмъ всички умствено, духовно. Това е майката. Майката трѣбва да се освободи отъ всички тия връзки, да стане свободна, естествена. И които иматъ отношение, да сѫ доволни отъ нея. Ако майката следъ като стане майка нищо не е припечелила, де е майчинството? Ако любовьта не дойде въ свѣта, смъртьта ще царува на Земята. Сега, моралътъ какъвъ трѣбва да бѫде? Една княгиня подъ името Матилда, следъ като чела стихове отъ единъ поетъ, Уйлямъ, знаменитъ поетъ отъ XIX вѣкъ, толкова се влюбила въ него, че извадила единъ много скѫпоцѣненъ пръстенъ и му го дала. Следъ една година вижда, че пръстенътъ на рѫката му го нѣма. Попитала го кѫде е; отговорилъ, че го е оставилъ въ кѫщи, не искалъ да го носи. Тя настояла: „Кажи ми истината. – Ще ме извинишъ, но за да напечатамъ моето творение, заложихъ твоя пръстенъ.” Питамъ тогава: моралътъ кѫде е? Напечатването на неговитѣ стихове ли е по-горе отъ даването на пръстена? Това да излѣзатъ стиховетѣ ли е по-горе, или любовьта на княгинята? Тя нищо не му казала, отива при бижутера, дава му паритѣ и си взема пръстена назадъ. Питамъ: ако имате една дарба, която Богъ ви е далъ като единъ пръстенъ, и вие го заложите, за да напечатате вашитѣ стихове на Земята, прави ли сте? Че какъвъ е сегашниятъ моралъ въ свѣта? Този моралъ трѣбва да бѫде еднакъвъ за всички, като започнемъ отъ най-високото мѣсто, отъ царя, до последния, който живѣе въ колиба. Този моралъ трѣбва да бѫде еднакъвъ къмъ всичкитѣ. Това наричамъ будность на душата. Като срѣщна единъ царь и единъ човѣкъ отъ колиба, въ духовно отношение трѣбва да ги поставя като че сѫ братя, излѣзли отъ сѫщото мѣсто. Ако вземете една вода, която е минала хиляди километри и се е окаляла, и водата, която сега изтича отъ извора, каква е разликата между едната и другата? Почти никаква разлика нѣма. Разликата е, че онази, която е текла, има малко каль, но тази каль, влѣзла въ водата, тя не може да се разложи, тази вода като мине презъ нѣкои пластове, ще се очисти. Следователно онзи, който стои на положението на своята висота и мисли, че е свѣтъ и чистъ, азъ се радвамъ, той сега е излѣзълъ отъ извора; а онзи, който се е огрѣшилъ, е миналъ презъ всичкитѣ несгоди на чернозема и се е окалялъ; защо да му приписваме извѣстно престѫпление и да казваме: голѣмъ грѣшникъ е той. Външно е грѣшенъ. Въ туй отношение въ нашия организъмъ има престѫпление. Нѣкой казва: да не нося престѫпление? Разправяше ми една жена веднъжъ: „Не зная какъ ще ми обясните това, но непрекѫснато живѣя подъ страхъ и едни други още по-лоши състояния. Напримѣръ, нѣкой пѫть съмъ наготвила много хубаво ядене, а като дойде мѫжътъ ми, имамъ желание да вдигна нѣкой предметъ и да го ударя. Чудя се отде ми идва тази мисъль. Азъ нѣмахъ това желание у себе си, чудя се отде дойде! Азъ съмъ нѣжна, деликатна жена, пъкъ искамъ да го блъсна въ главата. Нормална съмъ, а защо искамъ това? Ако го бутна съ гърнето, ще му пукна главата.” Казвамъ: атавизъмъ е това. Ние имаме да даваме по нѣкой пѫть нѣкому нѣщо, останало отъ миналъ животъ. Ти искашъ нѣкому да дадешъ да се разбере и казвашъ: азъ ще му дамъ да се разбере, азъ ще го нарѣжа хубаво. Но като го нарѣжешъ какво ще спечелишъ, или какво ще направишъ? Нищо нѣма да направишъ. Или казвашъ: ще го поокастря. – Чудна е тази философия. Азъ съмъ противъ рѣзането на дърветата и противъ, кастренето. Не се разрѣшаватъ въпроситѣ нито по единия начинъ, нито по другия. Та състоянията, които тѣ нападатъ, сѫ остатъкъ отъ миналото. Онова, истинското разбиране на живота кѫде е? Сѫществува една философия вѫтрѣ въ самитѣ насъ. Очистете се най-първо отъ всички посторонни влияния на редъ поколѣния въ васъ и елате до онзи свѣтъ, въ който нѣма престѫпления. Трѣбва да знаете, че има единъ нормаленъ свѣтъ, дето никакви престѫпления нѣма. Казвамъ ви една истина. Азъ го зная и говоря за него, дето идеитѣ не се мѣнятъ. Тамъ хората сѫ толкова чувствителни, благородни, че като влѣзете между тѣхъ, бѣдни не можете да бѫдете, зло не можете да направите. Тѣзи хора сѫ предвидливи толкова, че вие никога скѫсана дреха не може да носите, скѫсано палто не може да носите, скѫсана шапка не може да носите. Всички сѫ толкова хубави, че никога нѣма да пожелаете да ги напуснете. Ако ви дойде мисъль за нѣщо, стига само да го пожелаете, ще го намѣрите въ стаята си. Книга ли е за четене, нѣкой инструментъ ли - каквото ви е нужно, ще го намѣрите въ стаята си. Има случаи, когато вие се молите дълго време, съ години за нѣщо и то пакъ не идва. Защо? Защото хората сѫ, които спиратъ Божието благословение. Азъ считамъ за заблуждение онова, което носи нещастие въ свѣта. Онова считамъ за нещастие, което носи заблуждение въ свѣта, което носи смърть въ свѣта; онова, което носи развратъ, онова, което носи лъжата - това е заблуждение. А онова, което носи въздигането на хората кое е? Ние ще имаме една религия не тъй както сега я разбиратъ. Ние ще имаме единъ Господъ, който да взима участие въ нашия животъ, да се интересува отъ насъ. Ние искаме да имаме единъ Господъ, отъ когото и ние да се интересуваме, да нѣма никаква разлика между Бога и насъ, тъй както е отношението между бащата и сина, тъй както е отношението на ученика къмъ учителя, тъй както е отношението на майката къмъ дъщерята. Не бихъ искалъ да се противопоставямъ на една идея. На насъ не ни трѣбватъ старитѣ богове, които досега ни учеха да се биемъ и ни направиха нещастни. Не ни трѣбватъ тѣзи идеи, които ни караха да се не разбираме. Ние искаме онѣзи идеи, които служатъ като съюзъ да свържатъ хубавото, благородното у насъ съ Бога. Тѣзи идеи ни трѣбватъ. Писанието ни казва: „Предъ всичкия народъ”. Ако у тебъ самия не може да живѣе всичкиятъ народъ, ако ти не можешъ да живѣешъ въ всичкия народъ, ти не си го разбралъ. Ти тъй чувствашъ нѣщата, но всичкия народъ въ себе си, при сърдцето си да го имашъ. Не само своя си народъ - законътъ е единъ и сѫщъ. Единъ народъ има въ свѣта, то е цѣлото човѣчество. Това е народътъ. Българскиятъ народъ е удъ на цѣлото човѣчество, френскиятъ народъ е удъ на цѣлото човѣчество. Всички народи сѫ удове на цѣлото човѣчество, което говори единъ езикъ, а различнитѣ езици сѫ само наречия. На френски е „жарденъ”, на български „градина” - думата е една и сѫща. Тази дума е славѣнска. Французитѣ нѣматъ глаголъ, англичанитѣ нѣматъ глаголъ, тѣ сѫ взели тази дума отъ насъ и я считатъ за своя. Вземете думата „млѣко”. Англичанитѣ казватъ „милкъ”, българинътъ казва „млѣко”. Англичанинътъ казва „винъ”, българинътъ „вино”. На български е „вълкъ", англичанинътъ казва „улкъ” - тѣ иматъ сѫщия произходъ. Ако съпоставите съвременнитѣ езици ще видите, че тѣ иматъ единъ произходъ. Колкото произходътъ е по-близъкъ, толкова различието е по-малко. Ако иматъ нѣкои разлики, тѣ сѫ специфични нѣща. При раздѣлянето на народитѣ всѣки единъ народъ е образувалъ специфични черти въ свѣта. Той си има своя специфична работа. Всѣки единъ човѣкъ и той е специфиченъ. Цѣлото човѣчество следъ като завърши еволюцията си, всичкитѣ народи ще се обединятъ въ единъ народъ, тъй както една ябълка е расла 20 години и оставя единъ плодъ, и този плодъ може да се събере въ една сѣмка. То е бѫдещата култура на Земята. Следъ хиляди години ще се образува единъ човѣкъ, една цель, всички хора ще станатъ толкова разумни, че ще бѫдатъ въ мисъль и чувство като че ли единъ човѣкъ мисли, не въ еднообразие, но въ разнообразие. Следователно ние ще се приготвимъ за онзи редъ и порядъкъ. Този день ще дойде, той нѣма да бѫде далечъ. Даже въ този вѣкъ хората ще бѫдатъ свидетели на едно начало на този порядъкъ. Нѣкои ще доживѣятъ да видятъ това. Нѣма да минатъ 53 години, 62 години, 75 години и тѣзи, което ще доживѣятъ дотогава, ще бѫдатъ свидетели на единъ великъ превратъ, който ще стане въ свѣта. Цѣль единъ превратъ ще стане въ съзнанието, въ разбирането на хората, въ разбирането на женитѣ, въ разбирането на мѫжетѣ. Нѣкои отъ васъ може да доживѣятъ дотогава. Които сѫ на 5 ÷ 6 години, на 10 години сега, ще видятъ много чудеса. Нѣкои отъ васъ ще заминатъ за другия свѣтъ на екскурзия, после пакъ ще се върнатъ. Защото азъ виждамъ, отъ невидимия свѣтъ не сѫ много прави. Нѣкои отъ вашитѣ бащи сѫ се затѫжили, викатъ ви да се върнете. Вие казвате: страшна работа! Не е страшна, а много приятна. Пѫтни разноски ще има. А нѣкой може и като свети Илия съ огнена колесница да го взематъ. Въ Писанието се казва: „Ще си почина отъ всички тѣзи терзания”. Та казвамъ: въ живота има добра страна. Човѣкъ трѣбва да вникне въ възможноститѣ, които се криятъ въ него. Най-първо той трѣбва да разбере себе си. Разбирането на себе си не е разбирането на своя личенъ животъ. Личностьта, това е едно положение, което човѣкъ има на Земята. То е чисто материално. Като живѣешъ като личность, ти разбирашъ само материалния животъ. Хубаво е и то, не е лошо. После, може да вземемъ индивидуалния животъ на човѣка. То е духовенъ животъ, но отвънъ го нѣма. Единъ човѣкъ на великото съзнание нѣма да бѫде като сегашния, той ще бѫде безсмъртенъ, той ще бѫде майсторъ на своята сѫдба. Той ще се явява когато иска, ще взима тѣло каквото иска, и младъ ще става, и старъ ще става, и ученъ ще става, и простъ ще става, и владика ще става, и попъ ще става, и царь, и просякъ ще става, всички положения ще взима - свободенъ ще бѫде. Пари ще има колкото иска. Когато му е мѫчно, че иска да стане бѣденъ, бѣденъ ще стане. За него сиромашията и богатството ще бѫдатъ като едно представление, роля ще играе като на сцената. Този човѣкъ ще ви срѣща нѣкой пѫть, ще ви се усмихва. Ще му кажете: „Много си го закѫсалъ.” Той ще каже: „Много ми е приятно, азъ сѫдранитѣ гащи ги вземамъ повече за въздуха, по-хубаво провѣтрение има. – Дрехата ти е скѫсана. – Никой не може да я открадне. Една сѫдрана дреха никой апашъ нѣма да я вземе.” Апашътъ казва: „Горе рѫцетѣ! Съблѣчи дрехата!” Бѣдниятъ съблича дрехата си и казва: „Тя има повече Отъ 50 дупки, – А, тъй ли? Облѣчи си я!” И той облича дрехата. Съблича палтото, но и то има 50 дупки, и то не струва. Този човѣкъ съ скѫсаната дреха никого не съблазнява. На единъ адептъ единъ апашъ му казва: „Горе рѫцетѣ!” Той отговаря: „Долу рѫцетѣ!” Като се Приближилъ, пита: „Колко ти трѣбватъ?” - „Хиляда лева.” - Изважда адептътъ две банкноти по 1000 лева и му дава. „Много ти благодаря. Свърши се безъ да ми кажешъ „горе рѫцетѣ”. У насъ трѣбва да има човѣщина, разбиране на човѣшкото. Сега ние не разбираме човѣка. Казваме за нѣкого: „Той е крадецъ, разбойникъ, убиецъ, той е лошъ човѣкъ.” – Отношение нѣмаме. Нѣмамъ нищо противъ това, но това не е новата култура, въ която влагаме нови разбирания. Трѣбва да станемъ едно съ тѣхъ, да станемъ силни, не както сега да умираме. Да бѫдемъ умни, силни и добри; и после, трѣбва да бѫдемъ пълни съ любовь. Като тѣ срѣщне нѣкой, и у него, и у тебъ да има туй доволство, че сте се видѣли. Казвамъ: този пръстенъ на княгиня Матилда, този умъ, който ви е даденъ, подъ наемъ не го давайте. Вашето сърдце, което Богъ ви е далъ, не го залагайте. Вашата душа не я продавайте никѫде. Това трѣбва да се проповѣдва на хората. Тогава ще имаме една красива наука. Ако съвременната наука върви подъ свѣтлината на това разбиране, ще бѫде добре. Гледамъ, сегашнитѣ учени хора сѫ дошли въ областьта на онази старовременна магия. Чудесии има много въ съвременнитѣ модерни открития. Нови формули, нови открития, сѫществени нѣща вече сѫ предметъ на изучаване. Учени има между всички народи. Гениални умове съ формули доказватъ редъ психологически и мѣтафизически въпроси. Често се говори за полета на електричеството и магнетизма, за тѣзи тъмни зони изъ вселената, за образуването на тѣзи най-мънички единици, навлѣзло се е въ една область, дето, ако хората знаятъ какъ, може да бѫдатъ безсмъртни. Ти всѣкога можешъ да умрешъ ако скѫсашъ тока на електричеството, който е връзката на сърдцето ти съ козмическото сърдце. Сърдцето се движи съ електрическото и магнетичното влияние, което иде отъ пространството, то моделира; течението на електричеството кара сърдцето да се свива. Индуситѣ другояче наричатъ животворното електричество. Тия влияния чрезъ сърдцето и кръвьта се разнасятъ по цѣлото тѣло. Единъ день ти можешъ да сгѫстишъ туй течение. Тогава става скѫсване на сърдечнитѣ нишки съ нишкитѣ на мозъчната система и казватъ: парализира се сърдцето и токътъ се парализира. Ти ще бѫдешъ внимателенъ да не прекѫсвашъ онова независимо течение, което иде отъ Бога. Да не казвашъ, че животътъ нѣма смисълъ. Ти можешъ да живѣешъ 100, 500, 999 години ако не прекѫсвашъ туй течение, а може и въ петь години да умрешъ, ако го прекѫсвашъ. Азъ съмъ билъ често при хора, които сѫ умирали, разбирате ли, правилъ съмъ опити; нѣма да ви кажа сполучилъ ли съмъ или не съмъ, но правилъ съмъ много наблюдения, турялъ съмъ рѫката си на сърдцето и съмъ виждалъ пулсътъ какъ замира. Усѣщамъ какъ иде единъ моментъ, когато може да стане прекѫсване. Само като пошепна думи на ухото на умиращия, азъ забелязвамъ - пулсътъ се усилва, той си разтърси главата и оживѣе човѣкътъ. Сега не е въпросътъ да ви разправямъ тѣзи нѣща, но наблюдения съмъ правилъ. Това е единъ законъ не механически. Една дума може само да му кажешъ на ухото на единъ човѣкъ, на дѣсното ухо, и да го въздигнешъ; може да пошепнешъ на лѣвото ухо едно дума и да го уморишъ, но ако знаешъ какъ да кажешъ думата. „Онѣзи, които чуятъ гласа ми, ще оживѣятъ”, казва Христосъ. Това не сѫ празни думи. Сега когато слушате нѣкого, казвате: то е празна работа. Или казвате: азъ мога да убия. Казвамъ: това изкуство сте научили, но изкуството да съживявате не сте научили. Колко отъ васъ сѫ майстори да съживяватъ? Азъ имамъ единъ кобуръ, като го тегля, той оживѣва. Минава единъ човѣкъ, тегля му единъ-два куршума и той умира. Тегля му други два куршума и той стане на крака. Единъ мой познатъ ми разправяше единъ случай. Трима отиватъ въ Пловдивъ при една сестра. Тя ги черпи по модерному съ сладко отъ череши. Единиятъ взима сладкото, другиятъ го засмива и сладкото спира въ дихателното гърло. Тази сестра била срѫчна, отваря устата му, бръква съ пръстъ, изважда сладкото. Тя му е теглила единъ кобуръ. Ти вземашъ и туряшъ сладкото, което може да тѣ умори, пъкъ азъ зная да го извадя навънъ. Следъ като ти извадятъ сладкото, може да се смѣешъ, колкото искашъ. Да остане у васъ идеята: нека онзи, великиятъ Божий народъ да живѣе въ насъ. Нека всички ние да живѣемъ въ този великъ народъ и всички да бѫдемъ носители на онова възвишеното, Божественото. Да бѫдете всички радостни и вѣсели, какъвто е днешниятъ день. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ” „Отче нашъ” 11. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 13 декември 1931 г., София, Изгрѣвъ.
  6. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Бележка: Текстът за четене онлайн в стар правопис е подготвен от Георги Касапов с помощта на програма и е проверен с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период е и съответната беседа. ЖАЛЪ МИ Е ЗА НАРОДА[1] Когато нѣкой човѣкъ иска да говори или да спори, той все търси нѣкакъвъ поводъ. Сега, и азъ търся , нѣкакъвъ поводъ, да говоря върху извѣстенъ въпросъ. Като поводъ за говорене взимамъ темата: „ „Жалъ ми е за народа.” И действително, жалъ ми е за народа Учительтъ може да каже, че му е жалъ за народа; свещеникътъ може да каже, че му е жалъ за народа; сѫдията може да каже, че му е жалъ за народа. Обаче, отъ съжаление до съжаление има разлика. И Христосъ каза, че му е жалъ за народа, но Той доказа, опредѣли, защо съжалява този народъ и се зае да му помогне. Не е достатъчно да съжалявашъ нѣкого на думи само, но това съжаление трѣбва да се изрази и въ дѣла. Исусъ призва ученицитѣ си и рече: „Жалъ ми е за народа” защото три деня вече седятъ при мене и нѣматъ какво да ядатъ; а да ги разпусна гладни, не ща, да не би да премалѣятъ по пѫтя“. За тази цѣль Христосъ се зае да даде едно угощение на народа. „Жалъ ми е за народа”. Думата жалъ, жалость изразява нѣкаква идея. Човѣкъ все трѣбва да жали нѣкого. Нѣкога той жали себе си, нѣкога — другитѣ. Естествено е човѣкъ да жали, да съжалява нѣкого. Да съжалявашъ, това значи да се лѣкувашъ. Престане ли човѣкъ да жали, той се намира въ неестествено положение. Сухитѣ дървета никого не жалятъ. Умрелитѣ хора никого не жалятъ. Изпадналитѣ търговци никого не жалятъ. Болнитѣ хора никого не жалятъ: Тия хора се намиратъ въ анормално състояние и казватъ: насъ нищо не ни интересува. Който казва, че отъ нищо не се интересува, той не говори истината. Защо? — Защото, като стане въпросъ за ядене и пиене, той се интересува; като стане въпросъ за печелене на пари, той пакъ се интересува. Възможно е нѣкои работи да не го интересуватъ, но има причини за това. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ не се интересува отъ истината; другъ не се интересува отъ правдата; трети не се интересува отъ знанието. Защо ? — Има причини, които заставятъ човѣка отъ едно нѣщо да се интересува, а отъ друго да не се интересува. За да се интересува човѣкъ отъ нѣщо, той трѣбва да си отговори на всички въпроси, които възникват въ ума му. За тази цель той трѣбва да работи. Учительтъ преподава извѣстенъ предметъ на ученицитѣ си, но дойде ли до нѣкои практически задачи по този предметъ, тѣ непременно трѣбва да се рѣшатъ. Доколкото ученицитѣ се интересуватъ отъ тия задачи, дотолкова тѣ ще ги рѣшатъ правилно. Ако не се интересуватъ отъ тѣхъ и оставатъ на този, или на онзи да ги рѣши, тѣ ще ходятъ и ще се връщатъ отъ училище, но ще останатъ недоучени, невѣжи. За такива хора турцитѣ казватъ: „Теле дошълъ, волъ си отишълъ”. Тази поговорка не е за българитѣ. Смисьлътъ, който ориенталецътъ влага въ едно изречение, е различенъ отъ този, който европеецътъ може да разбере. Защо? — Защото европейскитѣ езици сѫ аналитични, а източнитѣ — образни. Подъ думата „животно” турчинътъ разбира сѫщество, което не мисли за високи работи. Отъ сутринь до вечерь волътъ, напримѣръ, мисли само за ядене. Щомъ се наяде, той казва: нищо повече не ме интересува. Смисьлътъ на живота е въ яденето. И наистина, волътъ не се интересува нито отъ наука, нито отъ музика, нито отъ изкуство, Ако има нѣщо благородно въ животнитѣ, то се дължи на останки оть минала култура, презъ която тѣ нѣкога сѫ живѣли. Обаче, въ този животъ животнитѣ нищо не сѫ придобили. Мнозина мислятъ, че съ дресирането на животнитѣ се придобива нѣщо. Не, дресировката е амалгама, която е поставена върху обикновеното стъкло, да го превърне на огледало. Дресировката не е реалность. Реални нѣща сѫ тия, които се отнасятъ до самия характеръ; реални нѣща сѫ тия, които сѫ качества, атрибути на живота. „Жалъ ми е за народа”. Казвате: какво се разбира подъ думата „народъ”? Ако подъ думата „народъ” разбирате сборъ отъ хора, отъ пѣсъчинки или отъ сѣменца, това не е народъ. Подъ думата „народъ” се разбира сборъ отъ копнеещи души, съ пробудено съзнание, отъ които зависи бѫдещето на човѣчеството. Тѣзи души сѫ носители на новото. За този народъ, именно, говори Христосъ. На този народъ трѣбва да се даде това, което майката дава на детето си. Защо майката дава толкова много на детето си.? Защото тя вижда, че въ това дете има дарби и способности, на които трѣбва да се дадатъ условия да се развиватъ. На сѫщото основание и съвременнитѣ хора трѣбва да пазятъ народа, този сборъ отъ разумни души, защото въ тѣхъ е вложено красивото, вели­кото. И тъй, трѣбва да свържете мисъльта за народа съ красивото, съ великото въ живота. Кои нѣща могатъ да се свързватъ? Обикновено хората свързватъ началото на нѣщата съ тѣхния край. Животъ, въ който не могатъ да се свържатъ двата края, той се намира въ безизходень пѫть. Въ такъвъ животъ, нѣма никакъвъ прогресъ никакво развитие. Всѣки човѣкъ, който има начало на живота си, а нѣма край, той нищо не може да постигне. Който пъкъ има край на живота си, а нѣма начало, и той нищо не постига. На това основание човѣкъ трѣбва си изработи нова философия за живата. Запримѣръ, да вземемъ идеята за младия и за стария човѣкъ. Какво разбиратъ съвременнитѣ хора подъ думитѣ младъ и старъ човѣкъ? Тѣ опредѣлятъ младия и стария човѣкъ, споредъ броя на годинитѣ. Можете ли споредъ съвременнитѣ научни теории да опредѣлите отде започва началото на младостьта и старостьта и де свършвать? Казвамъ: краятъ на младостьта е начало на старостьта, а краятъ на старостьта начало на мдадостьта. Следователно, човѣкъ е младъ само до зенита на слънцето, до обѣдъ. Започне ли слънцето да слиза надолу, къмъ пладне, той започва да става старъ. Всѣко друго опредѣление за младия и за стария човѣкъ е механическо и не е съгласно съ законитѣ на природата. Всѣка наука, всѣка култура, която не върви паралелно съ законитѣ на разумната природа, тя е осѫдена на изчезване, на смърть. Сѫщото се отнася и до живота на човѣка: младиятъ, който не може разумно да използува своята младостъ, той преждевременно остарява; стариять, който не може разумно да използува старостьта си, той преждевременно умира. Да остарѣешъ преждевременно, това подразбира да изгубишъ най-красивото въ живота си; да умрешъ преждевременно, това подразбира да изгубишъ най-цѣнното — живота. Питамѣ: каква е задачата на младия човѣкъ? — Да живѣе споредъ законитѣ на младостьта. Каква е задачата на стария? — Да се подмлади. Въ това седи смисъла на живота. Ако човѣкъ мисли, че като се роди веднъжъ трѣбва да расте, да бѫде младъ извѣстно време и следъ това да остарѣе и да умре, той не разбира смисъла на живота. То е все едно да се качишъ на върха на една планина, да поседишъ известно време тамъ и следъ това да слезешъ. Въ материалния свѣть е така, човѣкъ трѣбва да се качи на върха на една планина и следъ това да слѣзе, но въ духовния свѣтъ законитѣ сѫ други. Тамъ нѣма смисълъ човѣкъ да се качва на планината и после да слиза. Понеже законитѣ въ духовния свѣтъ се различаватъ отъ тия на физическия, затова хората казватъ: защо животътъ не върви гладко? Най-новитѣ научни теории твърдятъ, че веществото, съ което е изпълнено пространството, нѣма еднаква гѫстота навсѣкѫде, вследствие на което не е еднакво разпредѣлено. Следователно, дето веществото е по-рѣдко, тамъ съпротивлението е по-малко; дето веществото е по-гѫсто, съпротивлението е по-голѣмо. Сѫщиятъ законъ се отнася и за свѣтлината. Това може да се докаже съ редъ математически формули. Всѣко нѣщо трѣбва да се докаже. Не е достатъчно само да се твърди, че нѣщо е морално, или че е религиозно. Така и бабитѣ знаятъ. Лесно е да се каже, напримѣръ, че това е морално, или че не е морално. То трѣбва да се докаже! Въ сѫщность, какво нѣщо е моралъть? Сега ще приведа единъ примѣръ за морала на съвременнитѣ хора. Когато Господъ създалъ свѣта, направилъ и пеперудата. Единъ день тя пожелала да слѣзе на земята, за която цѣль Богъ я изпратилъ съ нѣкаква мисия. Като слѣзла на земята, тя хвърчала нагоре-надолу, извършвала дадената й задача, но по едно време трѣбвало да мине покрай паяжината на единъ голѣмъ паякъ. Като я видѣлъ тъй красива, той се захласналъ въ нея и казалъ: моля те, кацни на една отъ моитѣ жички. Ако кацнешъ, ще ми направишъ най-голѣмото добро, което нѣкое сѫщество досега е могло да ми направи. — Не мога имамъ важна работа. — Моля те, кацни, голѣмо добро ще ми направишъ. Най-после тя се съгласила да направи едно добро на паяка и кацнала на паяжината му. Кацнала и тамъ останала, не могла повече да излѣзе. Паякътъ започналъ да се оглежда налѣво-надѣсно, да не види нѣкой, какво ще прави. Въ това време ангелъ Израилъ миналъ покрай пеперудата и чулъ, че тя викала за помощь. Този ангелъ билъ изпратенъ на земята съ специална мисия, да направи нѣкакви научни изследвания, за която цѣль носилъ въ рѫката си една книга. Споредъ закона на ангелитѣ, той трѣбвало да държи книгата съ дветѣ си рѫце, да не я изпусне. Като чулъ зова на пеперудата за помощь, той се замислилъ, по какъвъ начинъ да й помогне. Ако рече да я хване съ рѫката си и да я освободи отъ паяжината, той трѣбва да държи книгата само съ едната си рѫка. Да направи така, той ще изгуби нѣщо велико, което ще костува цѣлия му животъ. Ако не й помогне, пакъ лошо. Спрелъ се ангелътъ на пѫтя и започналъ да мисли, какъ да спаси пеперудата. Най-после намѣрилъ единъ начинъ: обърналъ се къмъ паяка и го запиталъ, какво говори съ пеперудата. Паякътъ отговорилъ: искахъ малко да се пошегувамъ, да се поразговоря съ пеперудата, но тя се уплаши и започна да вика за помощь. Паякътъ излъгалъ. Тогава ангелътъ му казалъ: дветѣ жички, на които сѫ стѫпили крачката на пеперудата, показватъ мѣрката, отъ която зависи успѣха на твоя животъ. Ако откѫснешъ тѣзи две жички отъ паяжината си, ти ще намѣришъ мѣрката на твоя животъ и щастието ще те следва навсѣкѫде. Изпълнишъ ли това, то е единственото нѣщо, което може да те направи щастливъ. Паякътъ откѫсналъ дветѣ жички, на които пеперудата стѫпила, и тя хвръкнала. И досега паякътъ показва тази мѣрка и съжалява, че го излъгали. Той казва: да не бѣхъ послушалъ ангела щѣхъ повече да спечеля, поне щѣхъ да изямъ пеперудата. Той и до днесь мѣри съ тази мѣрка, но все не може да разрѣши живота. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да намѣри една мѣрка въ живота си, която, като приложи, да бѫде щастливъ. Днес, всички хора търсятъ тази мѣрка. Намѣрятъ една мѣрка, приложатъ я, укаже се, че не е тази, която търсятъ. Намѣрятъ друга мѣрка, и тя не подхожда. Тѣ все мѣрятъ живота си, като паяка, но и до днесъ не сѫ го разрѣшили. Още не сѫ намѣрили истинската мѣрка. Паякътъ съжалява, че не изялъ пеперудата, но ако бѣше я изялъ, досега нито единъ паякъ нѣмаше да остане живъ. Какво по-голѣмо нещастие отъ това за рода на паяка? Той трѣбва да благодари, че се намѣри ангелъ Израилъ да го посъвѣтва, какво да прави, та всички паяци да останатъ живи. Всѣки трѣбва да знае, че има само една мѣрка въ живота, която непременно трѣбва да се намѣри. Тя е идеалътъ, къмъ който всѣки се стреми. Христосъ казва „Жалъ ми е за народа”. Да съжалявашъ нѣкого, това е отрицателенъ методъ. Кой е положителниятъ методъ? — Да се радвашъ. Тогава трѣбва да се каже: „Радвамъ се за народа.” Кое е по-хубаво: да ти е жалъ за народа, или да се радвашъ за народа ? — Да се радвашъ за народа е по-хубаво, отколкото да ти е жалъ за него. Кога се радва човѣкъ за народа? Сега, азъ искамъ хората да мислятъ по новъ начинъ. Мислятъ ли така, тѣ ще разбератъ кога трѣбва да се радватъ за народа. Ако съвременнитѣ хора не дойдатъ до новия начинъ на мислене, тѣ нѣма да иматъ абсолютно никакво понятие за любовьта, за мѫдростьта, за истината, за живота и за смисъла му. Тѣ ще ядатъ и пиятъ, ще се раждатъ, ще растатъ, ще остаряватъ, ще имъ проповѣдватъ за задгробния животъ, но всичко това сѫ смѫтни идеи. Отъ тѣзи идеи въ ума на човѣка се образува една каша, и той изпада въ комично положение. Комичното е тамъ, че и тия, които вѣрватъ въ живота, умиратъ, както и тия, които отричатъ живота. Като умре нѣкой, който отрича живота, направятъ му гробъ, съ хубавъ паметникъ и пишать отгоре: тукъ почива еди-кой си великъ човѣкъ. Питамъ: щомъ не вѣрватъ въ задгробния животъ и казватъ, че следъ смъртьта, човѣкъ изчезва, защо го търсятъ въ гробищата? Смѣшно е да се копае тамъ, дето нѣма имане. Да се копае тамъ, дето знаятъ, че има заровено имане, разбирамъ. Да копаятъ там, дето ще излѣзе вода, разбирамъ; да копаятъ тамъ, дето нѣма вода, не разбирам. То е все едно да търсите човѣка въ гроба. Ако вѣрвате, че следъ смъртьта чо­вѣкъ изчезва, защо го търсите въ гробищата? Ако пъкъ вѣрвате, че и следъ смъртьта си човѣкъ живѣе, тогава извикайте го по телефона, да ви се обади. Щомъ мислите, че е живъ трѣбва да влѣзете въ връзка съ него. Въ Стария Завѣтъ, въ времето на царь Саула, се говори за жени бѣсовъпрошателки, които се разговаряли съ духове. Понеже съ своитѣ предсказания, тѣ внасяли смутъ въ сърдцата на хората, Саулъ издалъ законъ противъ тѣхъ, съ който строго се преследвало всѣко предсказание. Единъ български ясновидецъ ходилъ по селата да предсказва на хората, какво има да имъ се случи. На единъ отъ селянитѣ се изгубила диканята, и той предсказалъ, че тя се намира въ олтаря на църквата. Наистина, диканята се намѣрила въ олтаря, но затова му ударили такъвъ бой, че той и до днесъ не може да го забрави. Той казалъ на близкитѣ си: още веднъжъ нѣма да предсказвамъ, дали има диканя въ олтаря или не. Да оставимъ този въпросъ настрана, но казвамъ: днесъ много отъ съвременнитѣ хора вършатъ голѣми престѫпления все въ името на Бога, въ името на любовьта, мѫдростьта и истината. Въ това отношение, азъ дѣля хората на две категории: безвѣрници и вѣрващи Първитѣ сѫ безвѣрници отвънъ, а вѣрващи отвѫтрѣ. Тѣ сѫ материалиститѣ. Втората категория сѫ вѣрващи отвънъ, а безвѣрници отвѫтрѣ. Тѣ сѫ съвременнитѣ религиозни хора. Днесъ безвѣрието е проникнало не само въ България, но по цѣлия свѣтъ. Не е лошо човѣкъ да бѫде безвѣрникъ, не е лошо човѣкъ да бѫде и вѣрващъ, но при извѣстни условия. Материалистъть казва: азъ не вѣрвамъ въ нищо. Ти не вѣрвашъ въ Бога, но вѣрвашъ въ злото, въ силата, въ паритѣ, въ себе си. Значи, ти отричашъ едно, а вѣрвашъ въ друго. Религиозниятъ казва: азъ вѣрвамъ само въ Бога. Това значи: ти вѣрвашъ въ Бога, а не вѣрвашъ въ себе си, въ паритѣ, въ силата и въ редъ външни прояви на живота. И едната, и другата вѣра представя сухъ клонъ на нѣкое дърво. Този клонъ може ли да донесе нѣщо? Той остава за винаги сухъ клонъ, който нищо не допринася на човѣка. Сухиятъ клонъ на дървото е сухата вѣра въ живота. Колкото е важно безвѣрието на материалиста, толкова е важна вѣрата на религиозния. И едното, и другото, нищо не донасятъ на човѣка. Казвамъ: жива, абсолютна вѣра е нужна за човѣка. Тази вѣра съставя часть отъ цѣлото. Тя е живъ клонъ отъ цѣлото дърво. Този клонъ се развива, пуща листа и цвѣтове и въ края на краищата дава плодове. Живата вѣра е атрибутъ на човѣшкото развитие. Безъ нея човѣкъ не може правилно да се развива. Вѣрата е проводникъ, срѣда, въ която човѣкъ живѣе. Тя е законъ, по който човѣшкиятъ умъ работи. Безъ тази вѣра нито учениятъ става ученъ, нито материалистътъ може да работи, нито набожниятъ осмисля живота си, Всѣки човѣкъ име вѣра, споредъ разбиранията си. Въ щирокъ смисълъ на думата, вѣрата сѫществува въ човѣка като вѫтрѣшна необходимость, като вѫтрѣшенъ принципъ. Тя не е нѣкаква отвлѣчена идея. Вѣрата е възможность за проявление на човѣшкия умъ. Най-възвишеното въ човѣка е неговиятъ умъ. Да мисли човѣкъ това е най-голѣмото благо за него. Да мисли човѣкъ, това е най-голѣмата дарба, дадена му отъ Бога. Питамъ: какви трѣбва да бѫдатъ мислитѣ на човѣка? Мислитѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, свѣтли и прави. Нечиститѣ мисли сѫ условие за всички болести и нещастия въ живота. Съвременнитѣ учени говорятъ за електрично и магнетично поле на действие, но тѣ разбиратъ само външната, материалната страна на въпроса. Физицитѣ казватъ, че енергиитѣ на електричеството вървятъ по прави линии, а тѣзи на магнетизъма — по криви, вълнообразни линии. Следователно, срѣдата, въ която се движатъ електричнитѣ сили е по-рѣдка отъ тази, въ която се движат магнетичиитѣ сили. Обаче, дето се образува поле на електрична дѣятелность, едновременно съ него се образува и магнетично поле. Оттамъ, щомъ се усилва дѣятелностьта на електричното поле, усилва се и дѣятелностьта на магнетичното. Тази дѣятелность не е еднообразна. Дѣятелностьта на електричеството не е такава, каквато е дѣятелностьта на магнетизъма, но между електричеството и магнетизъма има тѣсна връзка. Споредъ този законъ, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на електричното поле, тѣ указватъ извѣстно влияние върху него. Той постепенно започва да изтънява, става сухъ, нервенъ, губи мазнинитѣ си, и всички казватъ за него, че е неврастеникъ. Обаче, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на магнетичното поле, той започва да увеличава мазнинитѣ въ тѣлото си, постепенно надебелява, лицето му става като мѣсечина, а той цель заприлича на буре. И при едното, и при другото положение има опасности. Човѣкъ не трѣбва да бѫде нито много сухъ, нито много пъленъ. И дветѣ положения сѫ крайности въ живота. И тъй, крайното изтъняване е полюсъ на електричеството; крайното надебеляване е полюсъ на магнетизъма. Въ сѫщность, какво нѣщо е електричество, и какво магнетизъмъ, точно не се знае. Съвременнитѣ учени знаятъ, че въ отрицателния полюсъ на електричеството се явява свѣтлина, но този полюсъ сѫщевременно е поле на магнетична дѣятелность. Следователно, свѣтлината се явява въ полето на магнетизъма. Старитѣ окултисти наричатъ положителното електричество мѫжки принципъ, а отрицателното — женски. Подъ думата „мѫжки принципъ” не се разбира мѫжъ, но се разбира силния принципъ. Подъ думата „мѫжъ” мнозина разбиратъ сѫщество, което има мустаци и брада. Ако мустацитѣ сѫ отличителниятъ белегъ на мѫжа, какво ще кажете за нѣкои женски животни, които иматъ мустаци? Смѣшно е да се взиматъ космитѣ за характеренъ белегъ на мѫжа. Други хора опредѣлятъ мѫжа по вѣждитѣ, по челюститѣ и по редъ още външни белези. Тѣ казватъ, че вѣждитѣ на мѫжа били по-дебели отъ тия на жената ; челюститѣ му били по-издадени отъ тия на жената и т. н. Не, това не сѫ качества, по които мѫжътъ може да се опредѣли. Съвременнитѣ хора трѣбва да дойдатъ до сѫщественото, до истинското знание въ живота. Какво може да имъ даде съвременното знание, или съвременната религия, ако тѣ нѣматъ отношение къмъ нея? Ако науката или религията нѣма извѣстно отношение къмъ мене, ако не може да ми даде свѣтлина, да осмисли живота ми и да ми даде потикъ къмъ възвишеното въ свѣта, защо ми е тази наука, или тази религия? Ако безвѣрието не може да осмисли живота ми, защо ми е то? Ако безвѣрието осмисля живота ми, то е на мѣстото си. Който е безвѣрникъ отвънъ, той е вѣрващъ отвѫтрѣ. Съ такъвъ човѣкъ и азъ съмъ съгласенъ. По-добре е човѣкъ да носи вѣрата отвѫтрѣ, а безвѣрието отвънъ, отколкото вѣрата отвънъ а безвѣрието отвѫтрѣ. Сега, ще приведа единъ примѣръ за единъ архиерей отъ миналитѣ епохи, който отвънъ билъ вѣрващъ, а отвѫтрѣ — безвѣрникъ. Жената на единъ отъ добритѣ приятели на архиерея умрела, и той отишълъ при него, да потърси утеха за голѣмата си скръбь. Той казалъ: голѣма е скръбьта ми, иде ми да се самоубия. Не мога да живѣя безъ жена си. Архиереятъ му отговорилъ: не ставай такъвъ будала! Ти трѣбва да знаешъ, че щомъ човѣкъ умре, всичко съ него се свършва. Яжъ и пий, весели се въ живота; жени много има, не е само една. Азъ съмъ се убедилъ въ това, което ти говоря. Животътъ е само на земята! Умре ли човѣкъ, всичко се свършва. Това, което проповѣдвамъ, се отнася до простата маса. Питамъ: защо този архиерей не изповѣда убеждението си предъ своитѣ пасоми, а имъ проповѣдва това, въ което не вѣрва? Въ този случай, безвѣрникътъ, който открито пише своитѣ убеждения въ вѣстницитѣ, седи по-високо отъ архиерея, който не смѣе да изповѣда своето дълбоко убеждение. Съ това азъ не осѫждамъ архиерея, защото и той си има свои схващания, но казвамъ, че той е актьоръ, който играе на сцената. Нима актьорътъ, който играе роля на умиращъ и страда, мѫчи се, плаче, действително страда? Нѣкой умиращъ страдалъ, мѫчилъ се, а актьорътъ на сцената се сили да покаже, какъ страдалъ този умиращъ. Слушалъ съмъ въ странство видни проповѣдници, знаменити капацитети по духовната наука, които говорятъ съ голѣмо красноречие, искатъ да покажатъ на хората, какъ страдалъ Христосъ на кръста. Казвамъ: много лесно е човѣкъ да покаже на хората, какъ страдалъ Христосъ. Който иска да разказва на хората за страданията на Христа, той предварително трѣбва да е изпиталъ тия страдания. Достатъчно е да забие четири гвоздея въ рѫцетѣ и краката си, за да разбере страданията на Христа. Нѣкой казва, че обича Христа. Питамъ: ти, който толкова много обичашъ Христа, защо не се откажешъ отъ удоволствията на живота и тръгнешъ като Него отъ село въ село да проповѣдвашъ учението Му? Ти седишъ въ стаята си и разисквашъ върху това, което Христосъ никога не е проповѣдвалъ. Ако Христосъ дойде днесъ въ свѣта, Той ще се учуди на онова, което съвременнитѣ хора проповѣдватъ въ Негово име. Въ свѣта сѫществува единъ великъ законъ, който не трѣбва да се измѣня. Който се е опиталъ да измѣни този законъ, той е строшилъ главата си. Този великъ законъ е канара, въ която всички гърнета до едно се строшаватъ. Хиляди царе, князе, проповѣдници, владици, учени и прости сѫ строшили главитѣ си въ тази канара. Защо? — Защото всички се стремятъ да разрѣшатъ важнитѣ въпроси на живота, безъ да знаятъ правилния начинъ за разрѣшението имъ. Запримѣръ, защо трѣбва да се доказва на хората, какъ страдалъ Христосъ? Не е важно да се доказва на хората, какъ страдалъ и какъ умрелъ Христосъ. Преди всичко, Христосъ никога не е умиралъ. Той опита смъртьта, но не умре. Днесъ Христосъ е между хората, въ църквитѣ, говори, проповѣдва, но всички Му казватъ: почакай още малко, не е време за тази работа. Не слизай още да поставяшъ новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Ние не сме си отживѣли. Младата мома казва на Христа: почакай малко, азъ не съмъ срещнала още своя възлюбенъ. Майката, на която предстои да ражда, казва: не бързай толкова, азъ още не съмъ родила. Студентътъ казва: почакай малко, докато свърша наукитѣ си. Астрономътъ казва; почакай малко и менъ, искамъ да напиша своята научна теория. Казвамъ: тия хора не разбиратъ, защо Христосъ иде при тѣхъ. Когато Христосъ отива при младата мома, Той иска да я накара да се замисли, кой е истинскиятъ й възлюбенъ. Когато отива при майката, Той иска да й каже: знаешъ ли какъ трѣбва да отгледашъ детето, което ще родишъ ? Богъ ти изпраша това дете, а ти трѣбва да се научишъ да го гледашъ. Като отива при астронома, Той му казва: като пишешъ тази научна теория, знаешъ ли, защо Богъ създаде свѣта ? Можешъ ли да подигнешъ човѣчеството съ своята теория? Като отива при богослова, който пише нѣкакъвъ трактатъ за началото на Битието, Христосъ и на него казва: не бързай да довършишъ своя трактатъ. Знаешъ ли съ какъвъ въпросъ си се заелъ? Сега, и вие можете да ме запитате: какво искате да ни кажете? При единъ знаменитъ учитель се приближава единъ апашъ, неговъ ученикъ. Това се случило въ Лондонъ. Учительтъ запиталъ ученика: какво искашъ отъ менъ? — Ще ти отговоря следъ единъ день. Ученикътъ си заминалъ, безъ да каже нѣщо на учителя си. Следъ заминаването му, учительтъ веднага бръкналъ въ джоба си и видѣлъ, че златниятъ му часовникъ изчезналъ. Той намѣрилъ ученика си и му казалъ: така ли трѣбваше да постѫпишъ съ менъ, да оберешъ учителя си? Ученикътъ отговорилъ: учителю, азъ държахъ изпитъ предъ тебъ. Бѣхъ си казалъ, че ако мога да те обера, значи, добре съмъ научилъ занаята си. Учительтъ му казалъ: ти си добъръ ученикъ, затова, подарявамъ ти моя часовникъ, не го искамъ назадъ. Ти го заслужавашъ. Казвамъ: азъ не се спирамъ върху лошата страна на живота, но похвалявамъ този ученикъ, понеже е могълъ да обере своя учитель. Затова учительтъ му казалъ: не е достатъчно само да откраднешъ часовника, но трѣбва да си служишъ съ него, да го използувашъ правилно. Щомъ можешъ да го използувашъ правилно, азъ ти го подарявамъ. Това подразбира: ако можешъ да вземешъ истината и да я приложишъ въ живота си, ти си добъръ ученикъ. Казвате: ние искаме да знаемъ истината. Питамъ: защо ви е тази истина, ако не може да ви служи? — Ние искаме знание. — Защо ви е това знание, ако не може да ви служи? — Ние искаме любовь. — Защо ви е тази любовь, ако не може да ви служи? Ако истината, знанието, любовьта и свободата могатъ да ви служатъ, тѣ сѫ добре дошли, за васъ. Много отъ съвременнитѣ хора иматъ лични разбирания за живота. Всичкитѣ имъ действия сѫ насочени къмъ придобиване лични блага. Казвамъ: въ свѣта лично благо не сѫществува и не може да се постигне. То сѫществува временно само, но не и постоянно. Смисьлътъ на живота не е въ личното благо. Който живѣе за своето лично благо, той самъ се обезличава. Това не значи, че човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ лично благо, но ако той мисли, че постигането на това благо разрѣшава всички въпроси въ живота, той се самозаблуждава. Когато човѣкъ напусне земята, де оставатъ общественото положение, богатство, знание, които той е придобилъ? Когато човѣкъ остарѣе, де остава неговата младость? Стариятъ трѣбва да се подмлади, а младиятъ — да запази младостьта си. Смисьлътъ на великия животъ седи въ трансформиране, въ превръщане на енергиитѣ отъ едно поле въ друго, при което електричнитѣ сили могатъ да се превърнатъ въ магнетични, а магнетичнитѣ — въ електрични. Въ природата сѫществува законъ за превръщане на енергиитѣ. Всички колебания, всички промѣни, които ставатъ въ природата, се дължатъ на външни закони. Преди 15 ÷ 20 години говорихъ на хората за връзката, за отношенията между слънчевитѣ петна и явленията на земята, но тѣ казваха, че това е глупава работа, нѣкаква фантазия. Обаче, съвременнитѣ учени се убедиха, че действително, между слънчевитѣ петна и живота на земята има разумна връзка. Запримѣръ, съ увеличаването петната на слънцето се увеличаватъ броя на браковетѣ, плодородието, землетресенията, пожаритѣ, убийствата и т. н. Връзката между петната на слънцето и явленията на земята е разумна, съзнателна, а не механическа. Когато отидете на бойното поле и наблюдавате, какъ гранатитѣ се пукатъ една следъ друга, това явление привидно изглежда механическо, но задъ всѣка граната седи едно разумно сѫщество, което рѫководи това действие по извѣстни правила и закони. Колкото сѫществата, които взиматъ участие въ войната, сѫ по-разумни, толкова по-правилно става тя. При това, трѣбва да се знае, че разумниятъ човѣкъ е всѣкога по- силенъ отъ глупавия. Нѣкой казва: не си струва човѣкъ да живѣе. Не, така може да говори само онзи, който не разбира основния законъ на живота. Защо не струва да се живѣе? Защото имало зло въ свѣта. Когато се говори за злото и за доброто, човѣкъ трѣбва да има предвидъ следния законъ: злото въ началото е силно, на края е много слабо. Злото въ началото всичко придобива, а на края всичко изгубва. Доброто въ началото е крайно слабо, а на края е всесилно. Доброто въ началото почти всичко губи, а на края почти всичко печели. Който живѣе съ доброто, въ началото ще губи, въ края ще печели; който живѣе съ злото, въ началото ще печели, въ края ще губи. Както виждате, азъ съмъ гадатель. Казвате: какъ знаешъ това? — Зная го, както зная, че 2 X 2 = 4. Преди години срѣщамъ единъ варненски адвокатъ, който минаваше за голѣмъ философъ, и той ми казва: само животътъ на земята е реаленъ. Предвидъ на това, веднъжъ човѣкъ живѣе на земята, той трѣбва да се осигури. Трѣбва ли да бѫде играчка на живота? Възъ основа на горния законъ, азъ му казвамъ: нѣма да мине много време, и ти ще изгубишъ всичко, което имашъ днесъ. Следъ това въ тебъ ще стане голѣмъ превратъ, ще измѣнишъ начина на живота си.— Това не може да бѫде! Ти само си приказвашъ; не си, гадатель. — Самъ ще опиташъ това. Ще провѣришъ думитѣ ми, и като ме срещнешъ нѣкой день, ще кашешъ, дали съмъ правъ, или не. На онзи, който живѣе съ доброто, казвамъ: днесъ ти си бѣденъ човѣкъ; трънъ да завъртишъ въ кѫщата си, нѣма де да се закачи. Обаче, следъ 20 години най-много, ти ще имашъ всичко. — Отде знаешъ? — Това е моя работа. Твоя работа е, когато думитѣ ми се сбѫднатъ, да се уверишъ, че съмъ билъ правъ. Това е наука, която не е дошла на готово, но съмъ я придобилъ съ дълго изучаване на природата, на разумния животъ. Само по този начинъ азъ съмъ дошълъ до строго опредѣлени закони. Азъ мога да ви кажа, че преди менъ е имало хора, които сѫ изучавали природата и живота, а мога да ви кажа, че преди менъ не е имало другъ човѣкъ. Азъ съмъ първиятъ човѣкъ въ свѣта. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че е много казано. Ако кажа, че преди менъ е имало много хора, тогава не е много казано. Какво вие ще кажете, не е важно за мене. Всѣки може да каже за себе си сѫщото. Христосъ каза: „Преди да бѣше Аврамъ, азъ бѣхъ”. Значи, Аврамъ дойде следъ Христа. Това подразбира пробуждане на Неговото съзнание. Азъ не говоря за своето име, но за вѫтрѣшното азъ, което е било въ началото на Битието, което е сѫществувало въ Бога още преди създаването на свѣта. Въ този смисълъ, всѣки може да каже „азъ”. Азъ, ти, той, това сѫ имена на едно и сѫщо лице. Тѣ се отнасятъ до онѣзи, които разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Казвате нѣкому: ти си лошъ човѣкъ; ти си първокласенъ будала. Той веднага се докача. Защо трѣбва да се докачашъ? Преди всичко ти не знаешъ, кой е този „ти", за когото се говори. Има единъ „ти”, който е много лошъ, но кой е той, не знаешъ. Нека се изправи предъ тебъ, да го видишъ. Ако нѣкой ви каже, че ти, Иванъ, или Драганъ си много лошъ човѣкъ, кажете му: моля ви се, господине, изнесете конкретно една моя постѫпка, да видя, кому съмъ направилъ зло, кого съмъ спъналъ въ пѫтя, на кого паритѣ съмъ изялъ и т. н. Който иска да говори истината, конкретно трѣбва да говори. Въ истината има единъ строго опредѣленъ моралъ, който не търпи абсолютно никаква критика. Вънъ отъ истината има много морални положения. Тѣзи положения хората наричатъ моралъ. Такъвъ моралъ иматъ и животнитѣ. Запримѣръ, лисицитѣ въ сѣверния полюсъ подържатъ следния моралъ: когато една лисица само се допре до нѣкоя кокошка и не успѣе да я изяде, допре ли се друга лисица до сѫщата кокошка, първата не посѣга къмъ нея. Тя счита кокошката собственость на първата лисица. Както виждате, за лисицата нѣма писанъ законъ, нѣма стражарь, който да я следи. Тя казва: не трѣбва да бутамъ тази кокошка, тя не е моя; азъ нѣмамъ право на нея. Казвамъ: ако Провидѣнието подложи съвременнитѣ хора на изпитъ, да провѣри, до де сѫ стигнали въ своитѣ морални разбирания, той ще бѫде следниятъ. Представете си, че единъ пролѣтенъ день, когато трѣвата се е хубаво раззеленила, цвѣтята разцъвтѣли, птичкитѣ запѣли своитѣ сладкопойни пѣсни, хора отъ всички съсловия — царе, князе, духовни лица, сѫдии, адвокати, писатели, поети, бѣдни и богати, учени и прости, мѫже, жени и деца — сѫ тръгнали на разходка. Обаче, по нѣкаква случайность, тѣ всички сѫ закѫсали и нѣматъ нищо въ себе си, нито хлѣбъ, нито пари. Тѣ виждатъ на пѫтя една голѣма торба съ английски златни стерлинги. Какво ще направятъ тия хора? У всѣки ще се яви желание да вземе торбата за себе си, да се осигури. Питамъ: каква култура е тази, когато всѣки мисли само за себе си? Въ дадения случай всѣки трѣбва да погледне на торбата съ злато като на торба съ орѣхи и като мине покрай нея, да си вземе по единъ-два орѣха за споменъ и да продължи пѫтя си. Правилно е всѣки да си вземе по единъ орѣхъ само. Вземе ли два орѣха, той върши престѫпление. Такъвъ е законътъ на природата. Когато нѣкой човѣкъ влѣзе въ една градина, споредъ законитѣ на природата, той трѣбва да си откѫсне само една ябълка; ако откѫсне две ябълки, той върши престѫпление. Ще кажете: какво може да направи човѣкъ съ единъ орѣхъ, или съ една ябълка? Едно време плодоветѣ не били като сегашнитѣ; тѣ били много по-голѣми. Съ единъ орѣхъ човѣкъ се е нахранвалъ. Едно-времешнитѣ ябълки сѫ били голѣми, всѣка ябълка е тежала по два килограма. Това е само за обяснение, не искамъ да ви заставя непременно да вѣрвате. Нѣкои ябълки сѫ тежали и по десеть килограма, само че опашкитѣ имъ сѫ били жилави. Сега, ако искамъ да повѣрвате, трѣбва да ви доказвамъ тия нѣща, както единъ гръцки попъ доказвалъ на своитѣ пасоми единъ стихъ отъ Евангелието. Той имъ цитиралъ стиха, въ който се казва, че Христосъ нахранилъ нѣколкохиляденъ народъ съ петь хлѣба и две риби. За да убѣди слушателитѣ си въ истинностьта на този фактъ, той казалъ : братя християни, вие трѣбва да знаете, че тѣзи петь хлѣба не сѫ били като сегашнитѣ ; тѣ били голѣми като могили. Между слушателитѣ имало единъ овчарь, който, като чулъ тия обяснения на попа, свирналъ съ уста. — Защо свиришъ? Какво искашъ да кажешъ съ това? Овчарьтъ отговорилъ: не се очудвамъ, че хлѣбоветѣ били голѣми като могили, но се чудя, каква ли е била устата на пещьта, въ която се пекли тия хлѣбове! Нѣкои отъ съвременнитѣ научни теории мязатъ на тия попски обяснения. Понѣкога вие искате да направите нѣщата, както трѣбва, но примѣсвате желанията си, вследствие на което не успѣвате. Всѣки човѣкъ трѣбва да има непреодолимо желание да изнесе истината въ нейната вѫтрѣшна чистота. Ако човѣкъ вѣрва въ Бога, а умира, каква е тази вѣра? Ако човѣкъ страда и върши грѣхове, а обвинява Бога за тия страдания, безъ да Го е видѣлъ, какъвъ моралъ е този ? Това показва, че човѣкъ е забравилъ добринитѣ, които Богъ му е направилъ. За обяснение на последната мисъль, ще приведа следния примѣръ. Единъ бѣденъ, добъръ човѣкъ седелъ край пѫтя, дето минавали много пѫтници, да ги предупреждава, да бѫдатъ внимателни, защото всрѣдъ пѫтя се отворила една голѣма дупка. Миналъ единъ пѫтникъ, и бѣдниятъ човѣкъ му казалъ: не минавай оттукъ, опасна е работата. Пѫтникътъ послушалъ, отбилъ се отъ пѫтя си. Следъ него миналъ единъ богатъ човѣкъ, добре облѣченъ, съ бастунъ въ рѫка и не забелязалъ, че предъ него зяе голѣма дупка. — Стой, не минавай оттукъ! Опасна е работата. Богатиятъ казалъ: какъ смѣешъ да ме спирашъ въ пѫтя ми? Азъ съмъ свободенъ да мина, отдето искамъ. Ти знаешъ ли, кой съмъ азъ? — Не е важно, кой си, не минавай презъ този пѫть! Богатиятъ не послушалъ, продължилъ да върви. Следъ петь минути бѣдниятъ чулъ отъ дупката викъ за помощь. Той отишълъ до дупката и казалъ на богатия: ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Азъ съмъ онзи, който ти казваше да не минавашъ оттукъ, но твоята дебела глава не искаше да чуе истината. — Моля, извинете ме, изкълчихъ крака си, помогнете ми! — Още веднъжъ, като минавашъ презъ този пѫть, да слушашъ, като ти казватъ, че има опасно мѣсто. — Ще слушамъ, но сега, какво да правя? — Ще те извадимъ, но ще почакашъ малко. Сега и ние казваме на съвременнитѣ хора да не минаватъ по опасния пѫть, но тѣ казватъ: кой ви тури тукъ да проповѣдвате? Не е ваша работа, отде ще минемъ ние. Свободни сме, да вървимъ, по който пѫть искаме. Знаете ли, кои сме ние? Обаче; като се намѣрятъ въ дупката, сѫщитѣ тия хора викатъ за помощь. Тогава ние казваме: знаете ли пъкъ ние кои сме? Ние сме онѣзи, които ви предупреждавахме, да не вървите по този пѫть. Следователно, слушайте всѣки, който е поставенъ на опасния пѫть и ви предупреждава, да не минавате презъ него. Този човѣкъ е човѣкъ на истината Той много пѫти ви е правилъ добро. Не забравяйте доброто, което ви е направилъ. Слушате ли гласа на истината, вие ще се доберете до правата философия, до истинската наука. Тя ще ви разкрие вѫтрѣшния смисълъ на живота. Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа.” И насъ ни е жалъ за хората, когато вървятъ въ единъ пѫть, който ги съсипва, унищожава. Насъ ни е жалъ, когато виждаме, какъ се съсипватъ възвишенитѣ мисли у младитѣ. Това не значи, че младиятъ трѣбва да стане иезуитъ. Думата иезуитъ е много сполучливо избрана. Тя означава човѣкъ, който лъже. Задача на всѣки човѣкъ е да стане Христовъ ученикъ. Нашата цѣль не е да направимъ хората вѣрващи. Ние искаме всѣки човѣкъ да развие въ себе си възвишеното, благородното, съ което е роденъ и което носи въ себе си. Въ съвременнитѣ хора има много лоши качества, които не сѫ присѫщи на тѣхното естество, но сѫ присадки, отпосле дошли. Ще кажете: условията сѫ били такива, че сѫ благоприятствували за тия присадки. Какъ сѫ дошли тия присадки, не е важно. Задача на всѣки човѣкъ е да отчупи тия присадки отъ своето естество и да се освободи отъ тѣхъ. Съвременнитѣ хора казватъ, че Богъ е създалъ свѣта такъвъ, какъвто го виждаме. Това е първото заблуждение. Богъ не е създалъ свѣта такъвъ, какъвто вѣрващитѣ го мислятъ, нито такъвъ, какъвто материалиститѣ го мислятъ. Други пъкъ казватъ, че условията на живота сѫ причина за неуспехитѣ, за неуредицитѣ. И това е заблуждение. Преди всичко, условията сѫ създадени отъ хората. Следователно, нито Богъ е виновенъ за неуспехитѣ въ свѣта, нито условията. Човѣкъ е факторъ въ живота. Щомъ е така, той може да измѣни условията на живота, той може да ги подобри. Когато много рѣки се съединятъ на едно мѣсто, тѣ образуватъ море. Когато разумнитѣ хора се съединятъ на едно мѣсто, тѣ носятъ благото на цѣлото човѣчество. Разумни хора сѫ тия, които служатъ за прогреса на цѣлото човѣчество. Прогресътъ не е само за отделния индивидъ, нито пъкъ за улеснение сегашния ни животъ. Той се отнася за цѣлото човѣчество и за неговото бѫдеще. Когато видимъ единъ човѣкъ, не е достатъчно само да кажемъ, че той е пълничъкь, червеничъкъ и облѣченъ съ хубави дрехи. Добре е човѣкъ да се облича хубаво, но ако неговитѣ дрехи ставатъ причина той да изгуби живота си, тѣ не сѫ на мѣстото си. Ако човѣкъ облѣче дрехитѣ на престѫплението, на неправдата, на лицемѣрието, на заблуждението, казвамъ: хвърли тѣзи дрехи, тѣ носятъ твоето нещастие. Ние не сме за скѫсанитѣ дрехи, но за дрехитѣ на добродетелитѣ. Въ това отношение, хората изпадатъ въ две крайности: или добре се обличатъ, или скѫсани ходятъ. Българинътъ, напримѣръ, когато иска да се представи за светъ, за праведенъ човѣкъ, той се облича съ скѫсани дрехи. Много такива светии съмъ виждалъ, но скѫсанитѣ дрехи нищо не донасятъ. Единъ отъ ученицитѣ на Сократа, за да покаже на своя учитель, че познава добре учението му, отишълъ при него съ скѫсани дрехи. Сократъ му казалъ: твоята гордость се познава и по скѫсанитѣ ти дрехи. Нѣкой казва: трѣбва да бѫдемъ благоугодни на народа. Какъ да бѫдемъ благоугодни, съ скѫсани дрехи ли? Не, богатство се изисква. Който отива при народа, той трѣбва да му даде нѣщо, а не да взима отъ него. Който дава на народа, а не взима отъ него, той е истински неговъ благодетель. Благодетельтъ трѣбва да даде богатство на своя народъ; той трѣбва да внесе въ него животъ, свѣтлина и свобода. Който туря юлари, гемове на своя народъ и го прави трѣвопасно животно, той не е неговъ благодетель. И следъ това той ще каже, че този народъ е нахраненъ, задоволенъ. Ние не сподѣляме тази идея, тя не е Божествена. Животнитѣ могатъ да мислятъ така, но да мисли така съвременниятъ културенъ човѣкъ на 20 вѣкъ, не е позволено. Това е грѣхъ, това не е човѣщина, това не е истина. Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа”. Това значи: жалъ ми е за народа, че има такива пастири; жалъ ми е за народа, че има такива учители; жалъ ми е за народа, че има такива управници; жалъ ми е за народа, че има такива наставници; жалъ ми е за народа, че има такива майки и бащи. Питамъ: ако Христосъ дойде днесъ, следъ 2,000 години, въ какво положение ще намѣри съвременниятъ християнски свѣтъ? Ще намѣри ли, че този свѣтъ седи по-високо отъ еврейския народъ, за когото казваше, че му е жалъ? Много нѣщо още трѣбва да се внесе въ този свѣтъ. Въпросътъ е обаче, за разумнитѣ хора, които трѣбва да дойдатъ. Ние не трѣбва да очакваме спасението на свѣта по механически начинъ. Спасението на свѣта зависи само отъ единъ моментъ — всички хора да запалятъ свѣщитѣ си. Запаленитѣ свѣщи, това сѫ човѣшкитѣ умове, които трѣбва да свѣтятъ отъ чисти, трезви мисли. Ние трѣбва да туримъ чувствата си въ едно магнетично поле. Сърдцето е магнетично поле; умътъ е електрично поле. Какъвто е умътъ на човѣка, такова ще бѫде и сърдцето му; каквото е сърдцето му, такъвъ ще бѫде и умътъ. Следователно, каквито сѫ умътъ и сърдцето на човѣка, такива ще бѫдатъ и постѫпкитѣ му. Защо ? — Защото материалниятъ свѣтъ е изводъ, резултатъ на общото действие на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърдце. Всичко, което имаме днесъ, е резултатъ на нашитѣ мисли и чувства отъ преди хиляди години. Вследствие на това бѫдещиятъ животъ може да се предскаже още днесъ. Обаче, хората трѣбва да знаятъ, че тѣ не сѫ единственитѣ фактори въ свѣта. Ученитѣ хора сѫ се домогнали до единъ родъ лѫчи, които проникватъ въ науката, въ изкуствата, въ живота и указватъ влияние върху тѣхъ. Отде идатъ тия лѫчи, и тѣ не знаятъ. Какво име да имъ дадатъ, сѫщо така не знаятъ. Тѣ забелязватъ, че въ тия лѫчи има извѣстна разумность. Въ това отношение, и съвременнитѣ учени ще дойдатъ до индийската философия, споредъ която се допуща сѫществуването на едно разумно слънце въ козмоса. Следователно, всички промѣни, които ставатъ въ нашата слънчева система, се дължатъ на лѫчитѣ на това разумно слънце. Туй подразбира стиха, който Христосъ нѣкога е казалъ: „Събудете се вие, които спите! Събудете се вие, мъртвитѣ!” Пертурбациитѣ въ свѣта се дължатъ, именно, на тия лѫчи, които будятъ съзнанието на хората. Христосъ казва: „Последниятъ день ще ги събудя”. Идать Божественитѣ лѫчи, които ще събудятъ мъртвитѣ, ще ги изкаратъ вънъ отъ гробоветѣ имъ. И на васъ, които се колебаете, демократи ли да станете, земледѣлци ли да станете, народняци ли да станете, казвамъ: никакви не ставайте! „Жалъ ми е за народа”. Жалъ ми е за земледѣлцитѣ, които нищо нѣматъ; хамбаритѣ имъ сѫ празни, дрехитѣ имъ нищо не струватъ. Жалъ ми е за радикалитѣ, радикалътъ на които нищо не може да донесе. Въ радикалитѣ има радикални числа. Всѣка партия трѣбва да има една основна идея, която да я отличава като партия. Демократътъ трѣбва да мисли и чувствува правилно. Той трѣбва да има чистъ и свѣтълъ умъ, както и чисто и свѣтло сърдце. Сѫщото се отнася за всѣка партия. И тогава, като срещнете единъ демократъ, земледѣлецъ, народнякъ, или нѣкой отъ попска партия да ви е приятно, че сте го срещнали. Това не значи, че партиитѣ не сѫ на мѣстото си. Всѣка партия не е на мѣстото си, когато тя е болна, хилава, когато лѣкари я гледатъ, когато нейнитѣ водители, депутати умиратъ отъ разривъ на сърдцето или отъ други болести. Здрава ли е партията, тя е на мѣстото си. Нито водителитѣ на партиитѣ трѣбва да умиратъ, нито майкитѣ, които раждатъ. Младитѣ майки и бащи трѣбва да бѫдатъ здрави. Казвамъ: жалъ ми е за майкитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за бащитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за учителитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за всички, които умиратъ.Какво трѣбва да се прави тогава? Отъ всички се изисква нова идея, нова мисъль. Новитѣ мисли, които сега се проповѣдватъ, сѫ идвали много пѫти при васъ, но вие сте се колебали, да ги приемете, или не. Вие трѣбва да усилите вѣрата си, защото тя е ваше наследство. Всѣко нѣщо трѣбва да се опита, да се провѣри. Ако мислите, че като богати ще влѣзете въ небето, вие се заблуждавате; ако мислите, че като сиромаси ще влѣзете въ небето, вие пакъ се заблуждавате. Бѫдещата култура нѣма да бѫде нито на буржуазията, нито на пролетариата. Кой създаде буржуазната партия, и кой пролетариата? Паритѣ създадоха буржуазната партия, а безпаричието — пролетариата. Всички забогатѣли пролетарии станаха буржуа, а всички осиромашели буржуа станаха пролетарии. Бѫдещата култура трѣбва да бѫде култура на свободнитѣ хора. Буржуата и пролетариитѣ трѣбва да сподѣлятъ идеята на братството, да се считатъ братя. Тѣ не се родиха нито буржуа, нито пролетарии, но се родиха братя помежду си. Такова трѣбва да е бѫдещето разбиране на хората. Дойдатъ ли хората до това разбиране, и войната между тѣхъ ще изчезне. Днесъ войнитѣ ставатъ не само на бойното поле, но и въ домоветѣ. Преди нѣколко деня дойде при менъ една млада жена за нѣкакъвъ съвѣтъ. Тя казва: не зная, какво да правя. Оженихме сестра си за единъ младъ човѣкъ, когото считахме за много благороденъ. Обаче, указа се, че той билъ много ревнивъ. Ожениха се, ходиха въ странство, върнаха се, но той все сѫщъ си остана. Отъ ревность й приписва най-голѣми престѫпления. Докато сестра ми бѣше при майка ни, гледаха я като писано яйце, а сега й се приписватъ недостойни качества. По цѣли дни седи затворена въ кѫщи, никѫде не излиза, не я пуща да се срещне съ живъ човѣкъ. И този човѣкъ минава за културенъ! Проповѣдва свобода на хората, а жена си ограничава, държи я като робиня. Коя е причината за тази ревность? — Ревностьта е атавистическо чувство, останало у човѣка отъ минали сѫществувания. Това е желанието на богатия да хване сиромаха, или желанието на вълка да хване овцата и да я изяде. Колкото и да вика овцата, щомъ вълкътъ я хване веднъжъ, той я разкѫсва и изяжда. Следователно, отрицателнитѣ прояви на хората се дължатъ на редъ атавистически чувства у тѣхъ. Съвременнитѣ хора страдатъ отъ безлюбие. Казвате: какво нѣщо е любовьта? Майката жали за детето си, понеже има любовь; учительтъ жали за ученика си, понеже има любовь; приятельтъ жали за приятеля си, понеже има любовь. Ако любовьта не влѣзе между хората, да подигне възвишеното и благородното у тѣхъ, нищо не може да се постигне. Азъ не съмъ за онова моментално, механическо подобрение на свѣта. Не е въпросътъ да се подържа привидно добрата страна на хората, защото, като се пишатъ житията на светиитѣ, запримѣръ, задъ добрата имъ страна се крие опаката. Въ този смисълъ, тѣ не могатъ да бѫдатъ авторитети. Преди години, като правихъ своитѣ научни изследвания, отидохъ въ единъ манастиръ. Тамъ ме заведоха въ една стая, дето имаше черепи на калугери, заминали за онзи свѣтъ. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ били добри, отлични хора, и като калугери, тѣ сѫ били на мѣстото си. Запитаха ме: отде знаешъ това? — Всичко е написано на главата на човѣка. Единъ день и по вашитѣ глави може да се чете всичко, което е написано. Като правихъ изследванията си, азъ си носѣхъ свѣщица, която запалвахъ и туряхъ въ черепа. Питаха ме, защо турямъ свѣщьта вѫтрѣ. — Като турямъ свѣщьта вѫтрѣ, по този начинъ познавамъ, на кои мѣста черепътъ е по-тънъкъ. Тънкитѣ мѣста на черепа показватъ, че въ тия области човѣкъ е работилъ повече, отколкото въ другитѣ. Щомъ поставя свѣщьта въ черепа, веднага чета написаното на главата, а тѣ мислятъ, че правя нѣкаква магия. По главата човѣкъ може да чете своето минало, както и това на другитѣ. Казвамъ: когато човѣкъ внася чисти и свѣтли мисли въ ума си, добри и свѣтли желания въ сърдцето си, той ще може да гадае своето минало, настояще и бѫдеще. Когато Христосъ дойде на земята, Той имаше предвидъ една велика цѣль, а именно: Той искаше хората да познаятъ Бога. Богъ не е предметъ на невѣжитѣ. Ако Богъ е създалъ цѣлото човѣчество, ако Богъ е създалъ този великъ свѣтъ, съ толкова разумни сѫщества въ него, това показва, че Той има грандиозенъ умъ. Щомъ е така, Богъ е помислилъ и за човѣка. Той нѣма да го остави вѣчно да живѣе на земята. Единъ день училището на земята ще се затвори за човѣка и ще го изпратятъ въ други свѣтове да се учи. Опредѣлено е, колко години може да остане човѣкъ въ земното училище. Ако той прогресира, ще го изпратятъ въ по-високъ свѣтъ, тамъ да се учи. Ако на земята не прогресира, ще го върнатъ назадъ, въ по-низъкъ свѣтъ, въ по-гѫста материя. Това може да е така, а може и предположение да е, обаче, сѫщественото за васъ е да мислите трезво, безъ да се тревожите. Имайте вѣра, която всѣки день можете да опитвате. Ако имате тази вѣра, ще опитате, че въ свѣта сѫществува разумна обичь между хората. Като приложите тази обичь и тази вѣра, когото срещнете, ще го познавате. Който има тази обичь и тази вѣра въ себе си, той ще може да се справи и съ най-голѣмия разбойникъ. Единъ нашъ приятель разправяше една своя опитность. Една вечерь пѫтувалъ презъ една гора и се забъркалъ изъ нея. Като се луталъ натукъ-натамъ, попадналъ въ една разбойническа банда. Той веднага схваналъ, какви сѫ тѣзи хора, и започналъ да се рѫкува съ тѣхъ, като имъ казалъ: много благодаря, че попаднахъ между толкова добри хора! Ако бѣхъ останалъ самъ въ гората, може-би щѣхъ да бѫда разкѫсанъ отъ мечки, а между васъ съмъ напълно спокоенъ и сигуренъ. Той си поговорилъ това-онова съ тѣхъ, и сутриньта всички станали да го изпращатъ. Никой нищо не взелъ отъ него. На раздѣляне съ тѣхъ, той имъ казалъ: да ви оставя нѣщо отъ благодарность. Вие ме приехте много добре. — Нищо не искаме отъ тебъ. Ние сме доволни, че имахме такъвъ гостъ, като тебъ. Отъ дълго време не сме имали такова посѣщение. Човѣщината изисква да те приемемъ, както трѣбва. Казвамъ: ако човѣкъ безъ вѣра попадне въ такава банда, той ще изгуби присѫтствието на духа си, ще мисли, че е загубенъ. Не, тукъ действува единъ великъ законъ на Битието, който нарежда такива случаи въ живота на човѣка, или като препятствия, за усилване на вѣрата, или като условия за сближаване на хората. И тъй, когато хората казватъ, че човѣкъ за човѣка е вълкъ, това е едната страна на живота. Неразумното въ свѣта кара хората да бѫдатъ едни за други вълци, а разумното въ свѣта прави хората едни за други приятели. Желая на всички да иматъ разумното въ себе си! Казвамъ: радвамъ се за народа, че има какво да яде, да пие и да живѣе добре. 10. Беседа отъ Учителя, държана на 6 декември, 1931 г. Изгрѣвъ. __________________________ [1] Матея 15:32 Единствено тази беседа от томчето е публикувана в сайта и в стар правопис – ГСК.
  7. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание За кого ме мислите „Отче нашъ” „Ще се развеселя” Ще прочета последната глава отъ Пророкъ Данаила. Тя се отнася до всички ония, които преди хиляди вѣкове, презъ хилядитѣ години, сѫ се подвизавали. Тя ще бѫде разбрана само отъ онѣзи, които иматъ тази опитность. (12 гл. отъ началото до 8 ст.) Майкитѣ правятъ най-хубавитѣ баници, когато всички дeца спятъ. Защото ако не спятъ, ще имъ пречатъ. (Учительтъ прочетѣ докрай главата.) „Въ начало бѣ Словото”. Преди да ви дамъ стиха, ще ви дамъ едно малко опредѣление. Кое е най-великото въ свѣта, което интересува и ползува хората? Великото, това Цѣлото, това е Смисълътъ. Цѣло въ живота може да бѫде само това, което не се постига. Смисълъ въ живота може да бѫде само това, което не може да се обяснява. Щомъ нѣщо се обяснява, то нѣма смисълъ. Смисълътъ не може да се опредѣля, всѣко опредѣление е затворъ. Сега, азъ не искамъ вие да се съгласите съ менъ, защото нѣма какво да се съгласявате - ние говоримъ за нѣща, които трѣбва да бѫдатъ, които сѫ. Не на менъ да е приятно само, а и на васъ. Безразлично е дали на менъ това е неприятно, а на васъ приятно. Щомъ си боленъ, извѣстни положения сѫ неприятни, щомъ си здравъ, извѣстни положения сѫ приятни. Болнитѣ хора всѣкога иматъ обичь къмъ здравитѣ, които могатъ да имъ дадатъ нѣщо, държатъ се за тѣхъ съ две рѫце. А здравитѣ всѣкога обичатъ нѣкой да работи за тѣхъ. Здравиятъ човѣкъ никога не обича да има нѣкой мѫрзеливъ около него. Какво разбирате подъ думата „мѫрзеливъ”? Турцитѣ казватъ „хайлазъ”. Човѣкъ, за да бѫде мѫрзеливъ, значи е миналъ презъ нѣкакво посвѣщение, а може и да е билъ отъ последната степень на аристокрацията. Само той може да бѫде „хайлазъ”, лѣнивецъ. Ще ви приведа единъ турски анекдотъ. Явилъ се при султана единъ бѣднякъ и му казва: – Отъ много ядене осиромашахъ, султанъ ефенди, отъ изучаване на живота осиромашахъ. Султанътъ рѣшилъ да изпита този човѣкъ, колко е разбралъ отъ живота и му задалъ следния въпросъ: – Я ми кажи, на кокошката кое е най-сладкото? – Трътката. – Браво! – казалъ султанътъ и наредилъ да му дадатъ 250 лири за умния отговоръ. Взелъ си човѣкътъ паритѣ, после разправялъ какъ само за казването на думата „трътка”, че тя е най-сладката часть отъ кокошката, получилъ 250 лири. Чулъ това и другъ единъ бѣднякъ и рѣшилъ и той да си опита кѫсмѣта. И той отива при султана и се оплаква: – Азъ, султанъ ефенди, обѣдняхъ само отъ ядене и пиене. Султанътъ попиталъ: – Кажи ми, на вола кое е най-сладкото? – Задницата. – Ударете му 25 тояги! – наредилъ султанътъ. Понѣкога и ние разбираме живота по два начина, като турскитѣ хайлази. Сега ще ме извините за това, което казахъ, то не се отнася до васъ. Азъ говоря за живота въ неговитѣ проявления, за ролитѣ, които играемъ. Ние можемъ да играемъ една или друга роля, но човѣкъ, които иска да разбира истината, той не трѣбва да смѣсва ролитѣ. Може да играешъ ролята на единъ сиромахъ - трѣбва да знаешъ, че лошото не е въ сиромашията, но въ неразбирането на сиромашията. Може да си богатъ - не е лошото въ богатството, но лошото е, ако туй богатство го употрѣбишъ само за своя полза. Ако отъ сиромашията само се оплаквашъ, това е едно неприятно положение. Да се оплаквашъ, че не си ялъ, че си голъ, босъ, това не е добро. А богатиятъ може само да се хвали колко кѫщи има, колко слуги има, колко ката дрехи има. Да се оплаквашъ не е лошо, и да се хвалишъ не е лошо, но по нѣкой пѫть дотѣга на хората и едното, и другото. Хубаво, какъвъ е смисълътъ на сиромашията? Сиромашията - това е ясно небе. За да можешъ да наблюдавашъ небето, трѣбва да бѫдешъ астрономъ. Като нѣма съ какво да се занимавашъ на Земята, ще гледашъ звѣздитѣ, астрономъ ще станешъ. Най-виднитѣ астрономи сѫ най-голѣмитѣ бѣдняци. И мисля, че наистина единъ отъ най-виднитѣ астрономи е билъ най-голѣмиятъ бѣднякъ. Ще го потърсите въ справочницитѣ, ще го намѣрите. Богатитѣ хора сѫ онѣзи, които обзавеждатъ. Само богатитѣ хора могатъ да устройватъ хубави кѫщи, хубави здания, училища, църкви, да помагатъ на хората да се учатъ. Всичкиятъ редъ и порядъкъ на Земята се дължи на богатитѣ хора. Туй, което сѫществува, е все за богатитѣ хора, нищо нѣма за сиромаситѣ. За сиромаситѣ има само астрономия. Сега, дали вие ще се съгласите съ всичко това, е безразлично. Може да бѫдете на едното или на другото становище. Разбира се, сиромашията, когато ни се налага, тогава не е добре дошла. И богатството, и то нѣкой пѫть не е добре дошло. Защото при извѣстенъ редъ на нѣщата е добре да бѫдешъ богатъ, но при другъ редъ на нѣщата е добре да бѫдешъ сиромахъ. Сега нѣма да се впущамъ въ обяснения; може да ви приведа примѣри отъ обществения животъ; може да дамъ окраска на нѣкаква политическа тенденция, а въ политиката има нѣщо специфично и тамъ човѣкъ не може да намѣри истината. Но ще ви дамъ сега само този примѣръ. Ако вие се окажете въ единъ параходъ, който потъва, какво бихте предпочели: да имате 40 ÷ 50 кг. злато на гърба или нищо да нѣмате? Въ такъвъ моментъ трѣбва да бѫдете сиромаси, не само да си хвърлите дрехитѣ, но и да знаете да плувате. То е „астрономия”. Ако знаете да плувате, спасени сте. Когато параходътъ излѣзе на брѣга, тогава може и 50 кг. въ раницата да носите. Ще бѫдете свободни, ще има съ какво да разполагате. Това е значението на обстановката. Сега нѣкой препорѫчва сиромашията - да, при извѣстни условия. Сиромашия - когато се давите, богатство - когато излѣзете на сушата, за да работите. Всѣки човѣкъ, който отива да работи, трѣбва да бѫде богатъ. Но ще кажете: „Християнитѣ проповѣдватъ сиромашия.” Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшкия умъ? Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшкото сърдце? Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшката душа? Какво по-голѣмо богатство отъ човѣшкия духъ? Казва нѣкой: „Азъ съмъ сиромахъ”. Лъжа е това! Даже най-ниско стоящиятъ човѣкъ, ако го сравните съ кое да е млѣкопитаещо, колкото и да е интелигентно, разликата е такава голѣма, че всичкитѣ гении и поети на млѣкопитаещитѣ да се събератъ, не може да се сравняватъ съ човѣшко дете. Нѣматъ тѣзи възможности. Та всички вие си имате лични възгледи за живота... Христосъ пита своитѣ ученици: „Вие за кого ме мислите, че съмъ?” Т. е. Той запитва ученицитѣ си: „Мислите ли, че азъ съмъ единъ сиромахъ човѣкъ? Мислите ли, че азъ съмъ единъ богатъ човѣкъ? Сега вие ще си отговорите какъвъ съмъ всѫщностъ, богатъ или сиромахъ.” Той скрива една мисъль, като всѫщностъ иска да каже на своитѣ ученици: „Азъ съмъ и дветѣ. Сиромахъ съмъ тогава, когато трѣбва. Богатъ съмъ тогава, когато трѣбва. Туй е философията на живота”. Тази е мисъльта, която е скрита вѫтрѣ въ думитѣ му. Днесь искамъ да изнеса нѣщо много хубаво. Защото, ако е да ви разправямъ за старитѣ работи, вие ги знаете по-добре отъ менъ. Да ви разправямъ за хигиена, вие я знаете по-добре отъ менъ. Да ви разправямъ за баници какъ се точатъ, вие знаете по-добре отъ менъ. Да ви разправямъ какъ се шиятъ дрехи по парижката мода, и това знаете по-добре отъ менъ. Ако ви приказвамъ за обуща, сѫщо: нѣкои отъ васъ много добре знаятъ да шиятъ обуща. Ако ви говоря за пѣене, нѣкои по-добре го знаете, свирите и пѣете. Но въ човѣка, въ човѣшкия духъ, има единъ стремежъ да върши нѣщо ново. То е стремежъ и на малкитѣ деца, и на старитѣ хора. И когато човѣкъ почне да повтаря старитѣ работи, той вече не е интересенъ. Въ Природата нѣма никакво повторение! Когато ти се струва, че тя го направи, ти непремѣнно трѣбва да имашъ единъ бележникъ да си запишешъ. И да ти каже нѣщо повторно, тя нѣма да го каже съ сѫщитѣ думи. Природата никога не поставя въ живота два пѫти едни и сѫщи условия. Тя никога не повтаря! Онѣзи, които мислятъ, че има повторение, тѣ не разбиратъ нейнитѣ пѫтища. Затова Богъ казва: „Моитѣ пѫтища не приличатъ на вашитѣ”. Т. е. „Колкото отстои небето отъ земята, толкова далече сѫ моитѣ пѫтища отъ вашитѣ, моето разбиране отъ вашето разбиране.” За да разбере една велика истина, човѣкъ трѣбва да разбира какво всѫщностъ е той. Две нѣща има въ свѣта, които не сѫ разбрани: най-малкото и най-голѣмото. Ти не можешъ да си представишъ въ своя умъ кое е най-голѣмото въ свѣта и кое е най-малкото, ако говоримъ за тѣхъ конкретно. Ти никога не можешъ да си представишъ най-голѣмата единица. Можешъ да кажешъ, че най-голѣмата единица - това е Богъ, но това е едно понятие. Ти конкретно не можешъ да си представишъ какъ между тия два полюса, между най-великото и най-малкото, сѣдятъ редъ други единици наредени. Въ този редъ на нѣщата има една граница, додето достигатъ относителнитѣ числа. Тази висша математика въ древностьта сѫ я изучавали. Има математика на рационалнитѣ числа, чрезъ която всѣкога може да се опредѣли какъвъ ще бѫде животътъ на човѣка. После, има една математика на ирационалнитѣ числа, въ която се намѣсватъ редъ причини и явления отъ другъ единъ, по-висшъ свѣтъ. Има една причина вънъ отъ васъ. Тогава ти донѣкѫде може да знаешъ, ти си скроилъ добре, но работата се измѣня. Ето единъ примѣръ. Единъ американски проповѣдникъ излиза да проповѣдва. Нагласилъ си беседата хубаво, но ето предъ него седи една госпожа съ черни очила: щомъ я погледне, проповѣдьта му изчезва, тя като го погледне, проповѣдьта изчезва. Седи той и мисли, свива се, мисли си: ами сега, какво да кажа? Той мисли да каже, че е малко неразположенъ духомъ и не може да проповѣдва днесь. Тъкмо въ този моментъ вратата се отваря и влиза единъ човѣкъ, поглежда го весело въ очитѣ и веднага неговото съзнание се възстановява, беседата продължава... Та казвамъ: нѣкои отъ васъ ги сполетяватъ нѣкои нещастия, изгубватѣ беседата си - нѣкоя съ черни очила ви е погледнала. Има ли нѣкой отъ васъ, който да не е изгубилъ нѣкой добъръ случай въ живота си? Колко пѫти разправяте: „Азъ това щѣхъ да стана”, но изгубвате условията. Другъ казва: „Азъ това и това постигнахъ.” - Донесълъ е нѣщо онзи, който е влѣзълъ въ тебъ. Туй да не бѫде упрекъ за жени съ черни очила. Чернитѣ очила - това е злото въ свѣта, което лишава човѣка отъ неговата разумность. Тази жена съ чернитѣ очила е злото. Тя е дошла да слуша какво ще кажешъ. Днесь ти си дошълъ да реформирашъ свѣта. Като си я видѣлъ, помислилъ си да слѣзешъ отъ амвона, но влиза онзи на свѣтлината и казва: „Ти ще говоришъ, каквото азъ ти кажа”. - Той носи проповѣдьта. Проповѣдникътъ, следъ като свършилъ беседата, отива, хваща го за рѫката и казва: „Много ти благодаря, ти днесь проповѣдва, иначе трѣбваше да слѣза отъ амвона”. Този день той е проповѣдвалъ най-хубавата беседа. Туй наричатъ хората вдъхновение. Нѣкой писатель пише, но като дойде онази съ чернитѣ очила, всичко се заличава - седи той, обезсърдчава се. За примѣръ, дойде нѣкога едно мѫчно състояние у васъ. Мѫчното настроение въ свѣта произтича отъ факта, че ние имаме предвзети възгледи за себе си. Нѣкой пѫть мислимъ, че сме нависоко, неуязвими. Нѣкой пѫть като се увѣримъ, че не е така, си казваме: „Нищо нѣма да стане отъ менъ”. Така не трѣбва да се мисли. Нито си толкова силенъ, както мислишъ, нито си толкова слабъ, както предполагашъ. Нито си толкова високо, нито си толкова ниско. За да работи човѣкъ въ умствения свѣтъ, да разсѫждава, трѣбва да не се упреква. Какво, че си падналъ отъ горе? Въ този случай трѣбва да имашъ смѣлость. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ отъ американския животъ. Американцитѣ нѣкой пѫть правятъ такива работи, лудории, които водятъ до умопобъркване. Единъ американецъ, който за пръвъ пѫть минавалъ Ниагарския водопадъ, турилъ едно голѣмо вѫже отъ единия брѣгъ до другия. Далъ голѣмо обявление, че ще мине по вѫжето надъ водопада. Събрали се хиляди хора. Качва се той съ една върлина и минава по вѫжето отъ единия до другия край. Връща се, минава втори пѫть безъ върлина отъ единия до другия край. Не се задоволява съ това. Третия пѫть взима едного на гърба си и го носи по вѫжето. Питамъ: кой отъ двамата е по-смѣлъ - онзи, който е на гърба, или онзи, който го носи? Вие ще кажете: „Това е лудория.” Не, не, това е смѣлость, това е героизъмъ, това е присѫствие на духа. Много християни не могатъ да направятъ този опитъ. То не е за упрекъ. Много пѫти ние въ живота нѣмаме смѣлостьта на този човѣкъ. На него Природата иска да каже: „Ти си въ състояние да извършишъ чудеса.” Въ единъ вѣстникъ се дава малко съобщение, за единъ изпълнитель виртуозъ, шестгодишно дете което не знае нотитѣ, но свири отлично. На състоялия се концѣртъ произвело чудо. Всички най-видни музиканти сѫ били тамъ и казватъ: „Чудо!” Ученитѣ хора ще обяснятъ това чудо чрезъ закона на наследственостьта. Това е единъ начинъ на обяснение. Много начини могатъ да се дадатъ. Чудото е тамъ, че ако едно шестгодишно дете може да свири, защо единъ възрастенъ човѣкъ да не свири? Чудото е, че старитѣ хора, които мислятъ, че сѫ много умни, като дойдатъ до едно чудо, казватъ: „Туй чудо не е за насъ.” А ето че слабитѣ хора - дeцата, които минаватъ за много малки и че нищо не знаятъ, правятъ чудеса. Едно дете на шесть години, което не знае нотитѣ, свири и чудо произвежда. Бащата мисли да го подготви за бѫдеще да стане великъ музикантъ, да създаде нѣщо. Но едно е да изпълнявашъ музика, друго е да я създавашъ. Защото има единъ творецъ, има и единъ изпълнитель. Нѣкой пѫть може да имате ролята на изпълнитель, нѣкой пѫть - ролята на творецъ. Като ви говоря днесь, нѣмамъ за цель да подиграя нѣкоя ваша слабость. Азъ искамъ да говоря за хубавото и красивото въ свѣта. А обикновенитѣ работи, които вие имате – какъ ще ядете, какъ ще спите, какъ ще се обличате, какъ ще се стрижете - то е ваша работа, може да се оправдавате съ тѣхъ както искате, може да имате каквото искате вѣрую. Азъ зная, че всѫщностъ всички хора иматъ едно вѣрую. Всички хора дишатъ по сѫщия начинъ, както и азъ дишамъ. Всички хора гледатъ по сѫщия начинъ, както и азъ гледамъ. Всички хора ядатъ и приематъ храната презъ сѫщото мѣсто, както и азъ ямъ. Всички ходятъ по сѫщия начинъ, както и азъ ходя - всички вървятъ все напредъ, никой не върви назадъ. Всички хора вървятъ по земята, не вървятъ по небето. Това е едно вѣрую. - Въ какво вѣрвашъ? - Вѣрвамъ въ въздуха, чрезъ него става дишането. Вѣрвамъ въ свѣтлината, чрезъ нея става движението. Вѣрвамъ, че като ямъ хлѣба, чрезъ него се дава сила на живота. То е едно вѣрую. - Кажи ми нѣщо за Господа. За този Господъ, за когото мислишъ, я ми разправи нѣщо за Него. - За Него никакъ не говоря, не съмъ говорилъ на хората досега, даже не съмъ засѣгналъ този въпросъ. Вие сѫщо вѣрвате въ въздуха, вѣрвате въ свѣтлината, вѣрвате въ хлѣба. Христосъ, като слѣзе на Земята, каза: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, и който ме яде, ще има животъ”. Не казва: „който има вѣра въ Бога, ще има животъ”, но казва: „който ме яде...” Какъ ще разберете това? Ако приемете мисъльта буквално, ще разберете едно. Но азъ ви казвамъ, че трѣбва да имате едно дълбоко разбиране, не да се съобразявате само съ външния редъ на нѣщата. За примѣръ промѣните, които ставатъ съ времето, дали ще бѫде облачно или вѣтровито, това е работа на Природата, азъ никога не се мѣся. Но времето го разбирамъ много добре и винаги се съобразявамъ съ него. Ако е влажно времето, а имамъ малко влага въ организма си, азъ ще отида да се разходя, да приема малко влага отъ въздуха. Защото влагата, която приемате отъ въздуха, упражнява различно влияние отъ влагата, която приемате чрезъ водата. После, свѣтлината, която възприемате чрезъ влагата, чрезъ облацитѣ, ще има едно влияние, а свѣтлината, която възприемате, когато небето е чисто, ще има друго влияние. Нѣкои хора искатъ ясенъ день, но тѣ не знаятъ, ако приемаха свѣтлината само въ ясни дни, какво влияние щѣше да има тя. Напримѣръ статистиката показва, че въ цѣла Англия и въ Лондонъ имало само петь дни въ годината, когато слънцето грѣе презъ цѣлия день, отъ сутринь до вечерь. Презъ останалото време нѣмало достатъчно пряка слънчева свѣтлина. Но казватъ, че англичанитѣ сѫ много умни хора. На какво се дължи това? Ако Англия бѣше изложена както Италия повече на слънце, англичанитѣ можеше да бѫдатъ като италианцитѣ. Но туй усилие на ума да приематъ свѣтлината отъ облачното небе, да преодолѣятъ една голѣма мѫчнотия - тамъ е силата на английския умъ. После, свѣтлината има съвсѣмъ различно влияние, когато е студено времето и когато е топло. Ние разбираме нѣщата много обикновено, по нѣкой пѫть „а ла турка”. Какво значи „а ла турка”? - „Седемь ката нагоре, седемь ката надолу, повече отъ това е отъ лукаваго”. Ще ви приведа единъ анекдотъ. Отива единъ турски ходжа на гости на единъ български свещеникъ. Зимно време било. Когато рѣшилъ да се връща, българинътъ му казва: – Ефенди, сега времето ще се развали, затова трѣбва да останете цѣла седмица, иначе не може да се мръднете, ще падне голѣмъ снѣгъ, повече отъ единъ метъръ. – Че отде знаешъ това? – Моята свиня ми каза. Той забелезалъ, че когато времето ще се разваля, свинята взимала клѣчки въ устата си и се въртѣла, въртѣла изъ двора като нѣкоя кокона. Върти се, върти се и следъ това хвърли клѣчката. – Като модерна дама играе свинята. Казвамъ ви да не заминавате, послушайте ме. Послушалъ го турскиятъ ходжа и рѣкълъ: – Я ми кажи, кога ще се оправи времето? – Господъ знае. – Какъ Господъ знае? Свинята знае кога ще се развали времето, пъкъ ти да не знаешъ кога ще се оправи времето! Не че свинята знае, но попътъ знае какъ да тълкува. Това, което тя прави въ дадения случай, тълкува го като единъ барометъръ. Разправяха ми и единъ другъ анекдотъ. Единъ български свещеникъ отъ Сѣверна България простиналъ. Взелъ камфоръ и го разтворилъ въ спиртъ, и се разтривалъ човѣкътъ. Следъ като оздравѣлъ, останала половината отъ разтворения камфоръ. Синътъ му, който билъ гимназистъ, гледалъ шишето на баща си и правѣлъ своитѣ научни наблюдения. Той забелязалъ, че при хубаво време кристалитѣ, образувани отъ наситения разтворъ на камфора, вземали едно положение, а разваляло ли се времето, тѣ сѫщо се измѣняли - при вѣтровито време още по-хубави кристали се образували. И направилъ синътъ единъ барометъръ. Прочулъ се въ селото. Селянитѣ разговаряли: – Свещеникътъ има едно шише, което показва кога ще се развали и кога ще се оправи времето. Нѣкой впрегне колата, дойде при попа и пита: – Какво показва твоето шише? Ще се развали ли времето? – Хубаво ще бѫде. – Добре, ще отида да работя. Другъ дойде: – Твоето шише какво показва, ще се развали ли времето? – Ще се развали. Така се прочулъ този свещеникъ. Това сѫ редъ наблюдения, които сѫ вѣрни. И вие можете да си направите отъ камфоръ единъ барометъръ, който надминава сегашнитѣ барометри. Тѣзи кристали на камфора показватъ теченията на въздуха - откѫде ще се появи вѣтъръ или облаци и накѫде ще изчезнатъ, за колко време ще се развали времето и пр. Точно показватъ. И когато времето за дълго ще се развали, въ центъра на този камфоръ се образува единъ цель крѫгъ. Образува ли се, непремѣнно за 7 ÷ 8 деня ще се развали времето. Сега може да обяснявате свойствата на кристалитѣ надълго и нашироко... Христосъ попиталъ своитѣ ученици: „Вие за кого ме мислите, че съмъ?” Човѣкъ трѣбва да си даде единъ отчетъ за себе си: „Азъ кой съмъ”. Носите името Иванъ, Драганъ, Петко, носите и нѣкой прекоръ. Следъ туй виждате, че сте като едно малко дете, вършите пакости; учите се, свършите училище, това става, онова става, най-после заболѣвате, почнете да ходите съ тояга, прегърбите се и кажете: „Животътъ е бамбашка.” - Ти не знаешъ кой си! И хората умиратъ по единствената причина, че не знаятъ кои сѫ. Ако ти не знаешъ кой си, ще дойдатъ страдания и ако не изгубишъ вѣрата си въ Бога, ти ще придобиешъ една дарба. Като единъ българинъ, който се родилъ нѣмъ. Лѣкували го много лѣкари въ България и казвали, че тази болѣсть е нелечима. Баща му билъ бѣденъ човѣкъ, но вѣрващъ; той казва: „Господа, защо ми даде този синъ? Азъ искахъ отъ Тебъ едно дете, което да ми говори, а Ти ми изпрати единъ нѣмъ синъ, какво да го правя?” Мисли, мисли, отива при чорбаджията и казва: „Да ти го пратя безъ пари да ти служи, защото нѣма съ какво да го храня.” Синътъ говори нѣщо, върти си рѫцетѣ, бащата нищо не разбира. Следъ като седелъ една година при чорбаджията, единъ день той го праща въ гората да сѣче дърва. Вижда го горскиятъ пазачъ и казва: „Кой ти позволи да сѣчешъ дърва? Бързо да вземешъ едно позволително!” И почналъ да го бие. Най-после момчето казало: „Не ме бий!” - Проговорило! На глухонемия се отворилъ езикътъ! Азъ ви питамъ: този бой на мѣсто ли бѣше? На мѣсто бѣше, проговори човѣкътъ. Ако въ свѣта дойде нѣщо, което ще ти придаде нѣкаква дарба, то е разумното Слово. „Не ме бий! - Че какъ? - Азъ бѣхъ нѣмъ, не можехъ да говоря! - Извини ме, братко, азъ съгрѣшихъ, не знаѣхъ. - Много хубаво, че ме би, благодаря ти, другояче не можехъ да проговоря.” Казвамъ: въ свѣта кой си ти? Единъ отъ двамата: или този, който не знае да говори, или този, който може да тѣ накара да говоришъ. Следователно, науката, знанието въ какво седи ? Тя е свързана съ вѣрата. Вѣрата въ дадения случай е условие, единъ каналъ, единъ пѫть, по който знанието може да дойде въ човѣка. Така трѣбва да се разбира. Знанието или доброто само по закона на вѣрата може да дойде. Вѣрата е пѫть, по който нѣщата могатъ да дойдатъ. Безъ този пѫть каквото и да е знание, каквато и да е дарба, нищо не може да се добие. Тя е една сила у тебъ. Вѣрата е едно положение, единъ естественъ пѫть, по който могатъ да дойдатъ ония дарби, които ти трѣбватъ въ живота. А следъ като придобиешъ една дарба, ще се породи у тебъ желание да придобиешъ и други. Хората си представятъ Бога като себе си. Вие можете да си представяте Бога както искате, но Богъ въ никаква форма не може да се вмести и съ никакви думи не може да го обясните. Може донѣкѫде да го представите въ човѣшка форма, може донѣкѫде да го обясните въ формата на една звѣзда, може донѣкѫде да го обясните въ формата на слънцето, въ формата на водата, на въздуха, на плоднитѣ дървета и т. н. Но това е само обяснение. Богъ е онова истинско въ живота, отдето произтичатъ всички блага, великото, за което трепти животътъ ти, всичко онова, заради което ти искашъ да се изявишъ. Само Той е, Който може да Ти даде и да тѣ изяви. Единственото Сѫщество. И ние не Го знаемъ Кой е. Туй Сѫщество е толкова отзивчиво къмъ тебъ, че ако знаешъ езика Му, и когато Той тѣ бие, можешъ да проговоришъ и да кажешъ: „Не ме бий!”, Той ще спре веднага. Той бие, за да види знаешъ ли да говоришъ. Вие знаете, че младитѣ моми често отговарятъ на майкитѣ си, на бащитѣ, на братята си троснато. Не че го искатъ, но условията на живота не сѫ тъй деликатни. Представете си, че млада мома нѣкой пѫть скришомъ пише любовно писмо на своя възлюбенъ; сѣдне, замислили се, пише. Но за какво пише тѣзи затворени писма? Пише, задрасква, пише, задрасква. Нѣкой пѫть искатъ да осѫдятъ младата мома, защо писала любовни писма. Майката казва: „Ако, намѣря тѣзи хартии, ще ги изгоря! Не трѣбва да пишешъ любовни писма, на какво си замѣзала!” Че по-хубаво нѣщо тя не може да направи! Че туй първото любовно писмо е поезия, то е най-великата философия, най-хубавото нѣщо, което може да се намѣри! Я ми кажете: какво лошо има? Казвамъ: хубаво е да напишешъ любовно писмо, стига да е написано както трѣбва. За нѣкого пъкъ казватъ: „Той не може да се моли, не знае какъ да се моли.” Тогава да напише едно любовно писмо на Бога. Напиши едно любовно писмо! Праща тѣ Богъ на Земята, далъ ти умъ, сърдце, а ти си Го забравилъ. Той очаква и казва: нѣма ли нѣкое писмо отъ този нашия синъ? А ти си забравилъ! Единъ день ти напишешъ едно писмо. Другитѣ казватъ: „Оставете го, той е извѣтрялъ, почналъ да се моли.” Нѣма по-велика работа отъ тази, когато човѣкъ се замисли сериозно въ живота. Той досега не е поддържалъ отношение съ своя Баща, той не е знаелъ кой е баща му, майка му. Баща може да има, може да нѣма. Реалното е това, което не се мѣни. Туй значи: има едно сѫщество въ свѣта, на което всѣкога можешъ да разчиташъ. На баща си, на майка си всѣкога можешъ да разчиташъ, докато сѫ живи. Като умратъ, донѣкѫде можешъ да разчиташъ на тѣхното влияние, ако сѫ оставили нѣщо за тебъ, но ако не сѫ оставили, не можешъ да разчиташъ. Но въпреки това не можешъ да оставишъ живота. Ние трѣбва да използваме съвременния животъ при всичкитѣ несгоди, които имаме. Какъвто и да е животътъ, да го приемемъ. Не че азъ го считамъ за най-красивъ, но този животъ, както сега го живѣемъ, както го имаме, отъ това гледище, той е най-добриятъ животъ; не че е най-идеалниятъ животъ, но е най-добриятъ животъ въ дадения случай. Този законъ е вѣренъ. Туй положение, което вие сега преживявате, млади или стари, все едно, то е най-доброто положение за дадения моментъ, не за вѣки-вѣковъ. Ако така съзнавате това великото въ свѣта, което сѫществува, то ще има и нѣщо по-велико. Защото когато обичашъ нѣкого, любовьта не се спира само при единъ обектъ. Нѣма по-изобретателна сила отъ любовьта. Тя не е тъй слаба: предъ предмета, който обикне, тя не се завързва. Тя започва съ малкитѣ работи. Този, който истински обича, той не започва съ голѣмитѣ работи. Онзи, който започва съ голѣмитѣ работи, дружи съ малкитѣ, а който започва съ малкитѣ, той дружи съ голѣмитѣ. Такъвъ е законътъ на любовьта въ природата. Нашата Земя най-първо не е била такава голѣма, тя е била малка. Най-първо е била колкото единъ орѣхъ, по-нататъкъ като диня станала и тъй се е увеличавала, увеличавала, така милиони години расла. Като престане растенето, ще започне да се свива, ще остарѣе, ще я погребатъ нѣкѫде и следъ туй ще се роди една нейна дъщеря, която да заеме нейното мѣсто. Тъй нашата Мѣсечина е умрела отдавна и скоро ще възкръсне, казватъ ученитѣ хора. Ако възкръсне въ нашитѣ времена, ще се измѣни свѣтлината й - ще стане ясно синкава, приятна, и тогава хората ще бѫдатъ сто пѫти по-добри, отколкото сѫ сега. Понеже сегашната свѣтлина на Мѣсечината не е така нагодена, тя е само за извличане злото на хората. Тя е мѣстото, презъ което минаватъ всички земни нечистотии. Чрезъ тази магнетична сила, която има Луната, отъ Земята се изтеглятъ всички нечистотии, тя пречиства нашия въздухъ, нашата вода; затова въ нея ставатъ тѣзи пертурбации. Ако не бѣше Мѣсечината, животътъ на Земята Щеше да бѫде сто пѫти по-лошъ. Сега можете да запитате, какво е отношението на Луната спрямо Земята. Нѣщата сѫ тѣсно свързали. Не мислете, че Мѣсечината е тъй далече, тя е много близо. Луната играе спремо насъ важна роля. Слънцето играе спремо насъ още по-важна роля. То е тѣло физическо, но Слънцето упражнява и извѣстно духовно влияние. И всички други планети упражняватъ два вида влияние: физическо и духовно. Казвате: „Азъ не се интересувамъ отъ небето, отъ звѣздитѣ, отъ планетитѣ.” Ти не си човѣкъ, ти имашъ само форма на човѣкъ. Само ония хора, които се интересуватъ отъ Слънцето, отъ звѣздитѣ, отъ планетитѣ, отъ всичко това, тѣ сѫ хора на новото. Не е вѣрата само, не. Въ какво ще вѣрвашъ безъ небето? Какъ ще вѣрвашъ въ единъ Господъ, Който никога не се е проявилъ? Всѣки човѣкъ, който ти е писалъ едно-две писма, ти вѣрвашъ въ неговия характеръ, има на какво да разчиташъ. Като видишъ неговото лице, на какво разчиташъ? Какво е човѣкътъ? Това, което е написано въ неговото лице, въ неговитѣ очи, въ неговитѣ уста, уши, крака, рѫце, сърдце, умъ - това е човѣкътъ. Да имашъ хубави рѫце, крака, хубави очи, носъ, уста - това е чудесно. Има художници, които треперятъ като видятъ хубави рѫце. Преди извѣстно време мина оттукъ единъ полски журналистъ; като му погледнахъ рѫцетѣ, той каза: „Даваха ми 50 хиляди лева да ми нарисуватъ рѫцетѣ.“ Петдесетъ хиляди лева му давали само за да имъ позира, само за рѫцетѣ! Вие седи те и се считате нещастни. Я вижте какви богатства притежавате! Но трѣбва да имате неговитѣ рѫце. Ако вие разбирате закона, ако вие разбирате онѣзи велики закони на Живота, ако разбирате ония велики закони на Любовьта, ако бихте разбрали оня великъ законъ на Вѣрата, онзи великъ законъ на Знанието, ако бихте знаели какъ да погледнете, само съ единъ погледъ щѣхте да измѣните цѣлата си сѫдба. Една бѣдна мома, която сполетѣли най-голѣмитѣ нещастия, следъ като ходила въ много богати кѫщи, при свещеници, при владици и навсѣкѫде я отпращали, най-после се отчаяла отъ живота си, казала си: „Кѫде е Господъ?” Тогава нѣщо й казва: „Не бой се, ще се уреди твоята работа”. И срѣщнала единъ човѣкъ, нагледъ хубавъ, красивъ; тя се спира и го поглежда. И той я поглежда. Нищо не й казва, но този хубавъ погледъ го заинтригувалъ. Това билъ царскиятъ синъ. Погледътъ на бѣдното момиче така му харесалъ, че той си казалъ: „Чудно нѣщо, такива очи, такъвъ погледъ! Тукъ има нѣщо велико, хубаво, мощно, силно!” И постепенно положението на тази бѣдна мома започнало да се измѣня. Оттамъ насетне затекли всички блага въ живота й. И вие може да отидете при нѣкой богатъ, може да ви изпѫдятъ - това нищо не значи. Трѣбва да срѣщнете единъ човѣкъ, когото да погледнете по този особенъ начинъ, който ще уреди вашитѣ работи и ще ви извади отъ едно безизходно положение. Христосъ казва: „За кого ме мислите, че съмъ?” Той е Онзи, Царскиятъ синъ, когото вие трѣбва да следвате. Ако го погледнете както трѣбва, оттамъ насетне вашето положение, каквото и да е, ще се измѣни. Ако сте писатель и не знаете какъ да пишете, оттамъ насетне ще върви перото; ако сте търговецъ, оттамъ насетне ще върви търговията. Каквато и спънка да имате, щомъ срѣщнете царския синъ, всичко ще се оправи, всички блага ще дойдатъ. Ако сте били инвалидъ или несретникъ, всичко ще се измѣни. Но тъй, буквално, не искамъ да ме разбирате. Има едно разумно разбиране въ живота, единъ важенъ моментъ въ живота. Които сѫ изучавали закона на интуицията, тѣ знаятъ какъ може да се познаватъ, нѣщата мигновено. Интуитивно можете точно да видите какво може да стане въ единъ моментъ нѣкѫде. Като срѣщнете единъ човѣкъ, можете да прозрѣте вѫтрѣ въ него какво става. Това вѫтрѣшно виждане у всички ви трѣбва да е развито. Сѫщо, да Дадете ходъ на Божественото въ живота. За примѣръ, ако кажете: „Отъ менъ нищо не може да стане”, вие така ограничават” Божественото въ себе си. Пъкъ ако си давате по-голѣма цѣна, пакъ ограничавате Божественото. Значи вие имате за Бога две различни понятия: днесь азъ считамъ този животъ за по-добъръ, а въ миналото не е билъ добъръ. Така не се разсѫждава. И миналиятъ животъ е билъ добъръ, и сега е добъръ. Миналиятъ животъ е билъ добъръ за миналото, а сегашниятъ е добъръ за сегашното време. Не сравнявайте живота. Казвате: „Азъ бѣхъ бѣденъ.” Ами че бѣднотията все ще дойде, непремѣнно човѣкъ ще мине и презъ бѣднотията, и презъ богатството. Бѫди благодаренъ на бѣднотията! Вие казвате: „Азъ на млади години да живѣя, че на стари години ще стана светия.” Че ти на млади години ако не живѣешъ единъ свѣтъ животъ, и на стари години нѣма да го живѣешъ. Тъй е спорѣдъ менъ. Може да се не съгласявате, но такива сѫ моитѣ изводи. Азъ не съмъ намѣрилъ никакво изключение въ това мое твърдение. Правилъ съмъ своитѣ наблюдения 12 години тъй щателно, както никой българинъ не е правилъ. Такива наблюдения съмъ правилъ, много данни съмъ насъбралъ, всички положения съмъ измѣрвалъ. Измѣрвалъ съмъ хора, на които добродетелитѣ не търпятъ никаква критика. Азъ имамъ своя мѣрка, която нѣма защо да я давамъ на свѣта. Ще дамъ всичко, но на хора, които мислятъ като менъ, когато човѣкъ дойде до една фаза, при която лъжата да е изключена. Трѣбва да има една мѣрка установена, спорѣдъ която да се опредѣля какъвъ е носътъ и какво значи всѣка една линия на носа, на очитѣ, на вѣждитѣ. После, очитѣ иматъ опредѣленъ отворъ. И вѣждитѣ иматъ извѣстенъ строежъ. Има статични положения на вѣждитѣ, установени, които не се мѣнятъ, но има положения на вѣждитѣ, които постоянно се мѣнятъ. То е като Земята, която се движи. Въ тѣзи движения ще схванешъ онзи характеръ, който се мѣни. Защото единъ добъръ човѣкъ може да вземе обратна посока, да стане лошъ, или единъ лошъ Човѣкъ да стане добъръ. За менъ не е важно, че той е станалъ по-добъръ или по-лошъ. Считамъ, че това сѫ външни положения. Добъръ човѣкъ е този, който се качва на планината, а лошъ човѣкъ е онзи, който слиза въ долината. Какво добро има въ това, че се качва въ планината? Ние го считаме така. Какво лошо има въ това, че слиза отъ планината? Ние считаме нѣкой пѫть, че сме добри, а другъ пѫть считаме, че сме лоши. Този, който би нѣмия, лошъ човѣкъ ли бѣше? Той не смѣта, че е лошъ. Значи, ако употрѣбишъ своето изкуство, дето не трѣбва, ако употрѣбишъ своята мисъль, дето не трѣбва, ако употрѣбишъ своето чувство, дето не трѣбва, ако употрѣбишъ своята постѫпка, своето влияние, дето не трѣбва, ти си лошъ човѣкъ. Ако съ своята мисъль, съ своето чувство и съ своята постѫпка не правишъ добро на хората - да се повдигнатъ, това не е добро. Това е едно основно опредѣление. Може да има по-право опредѣление. Туй нищо не значи. По отношение на себе си този законъ е сѫщиятъ: за себе си ти трѣбва да си помогнешъ за своето развитие. За примѣръ, ти искашъ да станешъ кандидатъ за нѣкоя професорска катедра. Хубаво нѣщо е, отлично, но ти искашъ да станешъ хамалинъ на едно пристанище, да носишъ голѣми товари. Че тамъ трѣбва да имашъ херкулесовска сила, да туришъ една бъчва отъ 300 кг на гърба си, за да я носишъ, не може да бѫдешъ деликатенъ човѣкъ, силенъ, якъ, здравъ и по-грубоватъ трѣбва да си. Но за какъвто и да е товаръ, физически или психически, се изисква сила на човѣшкия характеръ. Силата може да се изявява. Има законъ, съ който вие може да преодолявате силата. Менъ ми разправяше единъ български лѣкарь, отъ старитѣ лѣкари - той е билъ въ Диарбекиръ затворенъ на заточение, въ ония български бъркотии преди да стане вѫстанието. Казва: „При менъ сѣдѣше другъ единъ затворникъ. Вземе единъ голѣмъ камъкъ и като каже тъй съ пръститѣ си на камъка, той се разчупи и отхвръкне. Той казва, че силата е наследствена въ рода имъ. Голѣмъ камъкъ, якъ камъкъ, като го удари, като че го откѫсва съ бръсначъ.” Не само това, но има и сега хора въ Америка и въ Европа, които развиватъ своята мускулна сила така, че могатъ желѣзни обрѫчи да скѫсватъ. Голѣма мускулна сила развиватъ. Има хора, които могатъ да вдигнатъ цель единъ конь. Азъ съмъ ви привеждалъ онзи примѣръ съ американския бѣденъ студентъ, който ходилъ да гледа тѣзи боксьори пинджулисти, пехливани; единъ такъвъ пехливанинъ му ударилъ веднъжъ две плѣсници и го търкулналъ на земята; казва му: „Ти далечъ да седи шъ.” Въ него се повдига честолюбието, започва той да наблюдава пехливанина какъ живѣе, какъ се упражнява. Почналъ и той да се упражнява, да вдига тежести. Най-първо дошълъ до положението да вдига и той единъ,конь, после вдигалъ конь съ едно конче. Казва си: „Има напредъкъ.” Следъ това турилъ два коня и едно конче да ги вдига. Единъ день той намѣрилъ пехливанина и му казалъ: – Знаешъ ли кой съмъ азъ? – Не зная. Той го хваща за крака и го вдига нагоре. Оня му казалъ: – Почитамъ тѣ сега. – Азъ съмъ онзи студентъ, на когото ти удари две плѣсници. – Съжалявамъ, че ученикътъ надмина своя учитель. Този ударъ е дошълъ точно навреме, че младежътъ удвоилъ тази мощна сила. Ако въ живота ти се случи една морална несрета, образувай въ себе си единъ мощенъ характеръ. Тогава този ударъ е билъ на мѣсто. Но ако ти кажешъ: „Господъ ме е създалъ така слабъ”, всѣки ще тѣ бие. Не е тъй. Не! Биятъ тѣ, за да станешъ силенъ. Нѣкой пѫть нѣкой казва: „Иде ми да умра”. Христосъ като се моли, казва: „Скръбна е душата ми до смърть”. Но рѣши ли се Той да се самоубие? Казва: „Азъ трѣбва да покажа на свѣта единъ примѣръ, ще нося този римски кръстъ.” Какво поругание: 6 хиляди войници да Му се подиграватъ, да Го плюятъ, да Му турятъ корона и мантия, и тръненъ вѣнецъ, и сѫщо така да Му дадатъ единъ голѣмъ кръстъ да го носи! И Той го носи до едно мѣсто, но после хвърли кръста. Какво означава това? Ние трѣбва да се радваме, че Христосъ хвърли кръста! Значи до половината пѫть, до извѣстно мѣсто ще носишъ кръста и ще го хвърлишъ! Оттамъ насетне другъ ще го носи. Той каза: „Това нищо не значи. Азъ зная каква е вашата цель. Искате да ме заковѣте. Заковѣте ме!” По римския законъ вързаха Го съ вѫжета, туриха Го на кръста и Го заковаха съ гвоздеи. Знаете ли какво нѣщо е закованиятъ човѣкъ? Отъ физическо гледище се изисква грамадна сила и мощь. Този характеръ трѣбва да развиемъ! Дойде до края и извика: „Господи, не се търпи! Боже мой, Боже мой, защо си ме оставилъ на тѣзи гвоздеи?” Писанието казва, че следъ като казалъ това, свършило се всичко, и престанали страданията. Свърши се, значи пакъ хвърля кръста. Страданията до тамъ спреха. Но имаше и по-голѣми. Следъ като слѣзе отъ кръста, хванаха Го онѣзи жители на астралния свѣтъ и онѣзи, които Го бѣха осѫдили, казаха: „Доведете го тука.” Вързаха Го духоветѣ, дяволитѣ Го вързаха и Го доведоха съ вериги, пранги туриха на краката Му, войници Го водеха. Писанието казва, че Той като дойде, съ крака си ритна вратитѣ на ада и тѣ се събориха изведнъжъ; веригитѣ и всичко изчезна, и Той влѣзе вѫтрѣ. Тамъ блѣсна една свѣтлина, изпоплашиха се всичкитѣ духове и Той отвори затворенитѣ, и каза: „Излѣзте и идете при този Богъ, Който ви е пратилъ, и не грѣшете вече.” Излѣзнаха единъ по единъ и се изпразни цѣлиятъ адъ. Казва дяволътъ: „Защо ми го доведохте този? Отиде всичко!” Сега азъ не искамъ да вѣрвате какво Христосъ е направилъ. Вие нѣма какво да играете тази роля - да ритате вратата, защото Той я събори. Сега вие ще кажете: „Ние дали ще можемъ да я съборимъ?” - Само веднъжъ се събаря адовата врата, два пѫти не може. И вие имате една врата на ада, която трѣбва да ритнете. Като ви заведатъ до адовата врата, ритнете я, кажете: „Навънъ всички!” Всички онѣзи препятствия на вашата мисъль, ритнете ги. Ще ритнете онази дяволска врата на пѫтя и ще кажете: „Свободна е моята мисъль!” Ще дойдете после до другата врата - трета врата има - до вратата на вашитѣ чувства. Ще я ритнете и ще кажете: „Свободни сѫ всички мои чувства!” Ще дойдете до вратата на своитѣ постѫпки и ще ритнете и тази врата. Ще кажете: „Свободни сѫ моитѣ постѫпки!” И тогава Христосъ ви попита: „Знаешъ ли кой съмъ азъ? Азъ съмъ онзи, който може да събори вратата на ада и да освобождава хората. Азъ съмъ онзи, който може да даде свобода на своята мисъль, азъ съмъ онзи, който може да даде свобода на своитѣ чувства, азъ съмъ онзи, който може да даде свобода на своитѣ постѫпки.” Така трѣбва да се разбира онова велико учение въ живота. Всичко друго придобито е залъгалка. Това е една самоизмама. Ако всички така разбираме, всичко е на мѣсто. Следователно всички мѫчнотии, които сега сѫществуватъ въ свѣта, сѫ само условие, за да се повдигаме, за да разберемъ великото въ свѣта, което се крие за насъ. Азъ гледамъ на въпроса другояче. Ще дойде день, когато свѣтътъ ще се примири. Не само това. Ако искате да знаете, и самиятъ дяволъ, и самиятъ Сатана, и той ще се примири, и той ще стане ангелъ на свѣтлината. Всичко въ свѣта ще се примири, нѣма да има зло. Той ще каже на хората: „Едно време азъ не разбирахъ, но сега разбрахъ истината. Ще ме извините, много пакости съмъ направилъ на свѣта отъ незнание.” Та сега не се занимавайте вие да укорявате дявола, нито укорявайте себе си, нито се обезсърдчавайте, но всѣки отъ васъ да тури въ себе си мисъльта да стане човѣкъ: „Кой съмъ азъ и въ кого да вѣрвамъ.” Да имашъ едно вѣрую, което да внесе въ тебъ този, новия животъ. Тъй както Христосъ го разбиралъ преди две хиляди години и тъй както сега трѣбва да го разберемъ. Сега, това е отрицателната страна. Следъ туй трѣбва да имате сила да съборитѣ адовитѣ врата на вашитѣ препятствия. Следъ туй трѣбва да имате ключа на Любовьта, ключа на Знанието и следъ туй трѣбва да имате ключа на Свободата, за да бѫдете свободни. Дето трѣбва да влѣзете, да съборите, но и да градите сѫщевременно. Та казвамъ сега на всинца ви: на насъ въ свѣта трѣбва второто положение. Първо да се освободимъ отъ онова робство, въ което се намираме, и второ, следъ като придобиемъ свободата си, да знаемъ какъ да я цѣнимъ. Всички хора отъ каквото и съсловие да сѫ, трѣбва да дойдатъ да си подадатъ рѫка и да знаятъ, че всичко въ свѣта е за добро. Та „За кого ме мислите, че съмъ?” - Той имаше една мисъль: „Азъ съмъ онзи, който разкрива любовьта на Бога на хората, любовьта, която Той има.” „Благословенъ Господъ Богъ нашъ”. Добрата молитва. 9. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 22 ноември 1931 г., София, Изгрѣвъ.
  8. Ани

    1931_11_15 Нѣма да угаси

    Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Нѣма да угаси „Отче нашъ” „Духътъ Божий” Ще прочета часть отъ 12-та глава на Евангелието отъ Матѣя, отъ началото до 22 стихъ. „Въ начало бѣ Словото” Ще взема само нѣколко думи отъ 20 стихъ: „Тръстъ смазана нѣма да пречупи и отъ ленъ свѣщило замѫждѣло нѣма да угаси, докога изведе сѫда въ побѣда.” Може да прочетете този стихъ. Има две положения въ Природата: едното положение ученитѣ наричатъ положително, а другото отрицателно. Проститѣ хора наричатъ едното положение работа, другото почивка. Зидаритѣ едното положение наричатъ съграждане, а другото разграждане. Тия двата процеса сѫ потрѣбни, когато всѣки е на своето мѣсто. Когато идватъ навреме, тѣ произвеждатъ своитѣ добри резултати, а когато не сѫ навреме, човѣкъ винаги претърпѣва една малка несполука въ живота. И нѣкога има голѣма радость, а нѣкой пѫть може да се причини смърть. Смъртьта и животътъ – това сѫ две състояния. Животътъ е положителенъ, а смъртьта е отрицателна. Следователно когато човѣкъ е въ съгласие съ великитѣ закони на Природата, той е въ положителното на Природата, въ положителното на Божественото, въ положителното на събуждането - това е животътъ. А смъртьта не е влѣзла въ страданието. Смъртьта е една вѫтрѣшна почивка. Писанието казва: да си починатъ. Гърчи ли се нѣкой, това не е смъртьта. Когато човѣкъ не е разбралъ защо умира, той се гърчи. Щомъ умре, намира, че тази работа не е така страшна, както е мислилъ. И казва: „Азъ се безпокояхъ и напразно се гърчехъ,” За примѣръ, нѣкого извадятъ отъ кѫщи и той се тегли, не иска да излѣзе, пъкъ като излѣзе навънъ на чистъ въздухъ, вижда цвѣтята цъфнали, плодоветѣ узрѣли и казва: „Не било толкова страшно да се излѣзе навънъ.” Въ съвременната философия има тенденция да се представи истината такава, каквато не е. И въ религиознитѣ разбирания има сѫщата тенденция. Азъ наричамъ това животинско състояние, състояние на мързелъ. Има единъ свещенъ мързелъ. И лъжата има сѫщата подкладка - мързелътъ е основа на лъжата. Щомъ човѣка го мързи, той ще дойде до лъжитѣ. Все таки, когато лъже човѣкъ, той трѣбва да знае отъ кѫде се е зародила лъжата. Представете си едно дете, което никога преди не е лъгало. Лесно е да се каже сега, че лъже, но да се изясни произхода на лъжата, откѫде иде тя, е по-мѫчно. Ако ние не знаемъ произхода на лъжата, ние никога не можемъ да се освободимъ отъ нея. Ние говоримъ за лъжата като за незавършенъ процесъ - това не е просто лъжа, това е едно престѫпление. Тя е като покривка на кѫщата отгоре. Тя е едно спомагателно срѣдство. Азъ не искамъ сега да ви занимавамъ съ лъжата, защото искамъ да ви занимая съ капитала, който сте приложили. Има една лъжлива философия, спорѣдъ която казвате: „Това трѣбва да приложимъ, онова трѣбва да приложимъ.” Въпросътъ е: какъ? Когато бабата иска да ожени нѣкоя млада мома, тя й разправя, че този момъкъ е такъвъ, онакъвъ - хвали го. Като се впримчи младата мома, казва: „Бабо, отде ми дойде тази бѣля на главата, защо ми казваше ти такива работи? – Е, бабино, отде да зная азъ? – Като не знаешъ, защо ми разправяше?” Идеята, че иска да ожени момата не е лоша, тя е отлична идея, но бабата не знае какъ трѣбва да я ожени. Разбира се, това сѫ злободневки, това сѫ социални въпроси. Женитбата е социаленъ въпросъ. Сега ние мимоходомъ минаваме край него; не трѣбва да обръщаме такова внимание. Това е посмѣшище за невидимия свѣтъ. Когато сѫществата отъ невидимия свѣтъ искатъ да се посмѣятъ малко, тѣ говорятъ за женитбата на хората на Земята. Всѫщностъ женитбата съдържа единъ великъ актъ на човѣшката душа. Да се женишъ - това значи да познавашъ великата истина на Живота, която може да внесе въ тебъ безсмъртие. Това е женитба, нищо повече. И ако ти, като се оженишъ, умирашъ, това е незаконно съжителство. Ще кажете: „Децата ми да живѣятъ.” Питамъ: сегашнитѣ деца живѣятъ ли? Нѣкой казва: „Да се не женимъ.” Азъ не, говоря за женитбата като за единъ завършенъ актъ. Женитбата е единъ незавършенъ актъ въ Природата. Който мисли, че веднъжъ ще го венчаятъ и съ това ще се свърши, това не е никаква женитба. Ти всѣки день ще се женишъ най-малко хиляда пѫти. Много казано, нали? Азъ сега не засѣгамъ туй, което хората наричатъ женитба. Тѣ могатъ да кръщаватъ нѣщата тъй както тѣ искатъ, съ каквито имена искатъ. Съ това тѣ угасяватъ онова благородното чувство и най-после ще кажатъ: „Не си струва човѣкъ да се жени!” На единъ великъ, доста виденъ, реформаторъ въ Америка, Йоанъ Веслей му дошла идеята да се ожени. Единъ неговъ приятель го посъвѣтвалъ: – Тъй, безъ жена, ми се струва по-добре, ще си гледашъ работата, не си струва да се женишъ. И при това де ще намѣришъ такава жена да тѣ разбира? – За благоприличие. Като нежененъ имамъ работа съ много жени, мисля, че може да хлътна. Ще си взема една жена да ме пази. И знаете ли какъ го пазила тази жена? Не го била, но претърсвала всичкитѣ му писма, за да види откѫде идвали и дали нѣма нѣкое любовно писмо до него. Отваряла ги всичкитѣ и ги четяла. Казвала му: „Ти ходишъ... – не искамъ да употрѣбя една българска дума, – нѣма да ходишъ тъй съ женитѣ! Кѫдето азъ ти, позволя, ще ходишъ.” Туй е малко преувеличено, не е така буквално, но духътъ на нѣщата е такъвъ. Йоанъ Веслей казва: „Нито крачка нѣма да отстѫпя, азъ ще ходя.” Но тя била по-силна отъ него и единъ день го хванала за косата и го влѣкла изъ стаята цель день. Той казва после на приятеля си: „Наистина, не си струва човѣкъ да се жени.” Донѣкѫде се вижда отъ това каква е думата, която всѣки день ние претърпѣваме съ нѣкое чувство или мисъль. Тя е сѫщата като на всѣки мѫжъ и всѣка жена - безразлично е, зависи само отъ характера. Мѫжетѣ го вършатъ повече отъ женитѣ, но зная, че при женитѣ има поне една добра страна - тѣ повече за косата хващатъ. А мѫжътъ ще вдигне нѣкоя тояга и ще хлопне жената по главата. Като тѣ хване жената за косата, ще тѣ раздруса и ще каже: „Ти глава имашъ, защо си роденъ!” А мѫжътъ като вдигне тоягата, хлопне я по главата и казва: „Ти трѣбва да се смирявашъ.” Това е истината. Всички тия социални форми, които днесь сѫществуватъ като единъ яремъ, ние мислимъ, че сѫ установени отъ Бога. Не. Тия форми, които сега сѫществуватъ, всички тия човѣшки институти, това сѫ дрипели. Нека се формулиратъ въ своята първоначална чистота! Следователно бѫдещото човѣчество, бѫдещото общество, бѫдещитѣ народи не може да отидатъ напредъ, назадъ ще вървятъ, ако вие, хората, не си хармонирате. Всички писатели, философи, сѫдии, учители, свещеници ще дойдатъ до положение да погледнатъ на нѣщата тъй, както трѣбва. Мислите, че Господъ ще оправи свѣта. Господъ ще го оправи, но първо ще го събори и тогава отново ще го съгради. Когато Господъ отново го съгради, Той нѣма да остави абсолютно нищо отъ старото. Та и сега, нѣма да остане нищо! Онѣзи, които се държатъ за стария редъ и порядъкъ на нѣщата, ще разбератъ, че сѫ се заблуждавали. За примѣръ вземете една жена, която е женена за единъ мѫжъ: тя трепери за мѫжа си - кѫде той отива, да не би да влѣзе въ лошия пѫть; но когато умре мѫжътъ, какъ ще го контролира, че той е влѣзълъ въ другия свѣтъ? Тамъ има повече жени, отколкото тукашнитѣ. Мѫжътъ сѫщо иска да контролира жена си, но и жена му като влѣзе въ другия свѣтъ, тамъ има толкова мѫже! Вие ще цитирате стиха: „Нито се женятъ, нито за мѫжъ отиватъ.” Така е въ онзи, великия Божественъ свѣтъ, дето хората сѫ разбрали закона на Любовьта. Тамъ стариятъ редъ е замененъ съ онова, истинското, което осмисля живота. Сега ние не сме за туй всичко, което сѫществува, да го изхвърлимъ. Основата, върху която почива животътъ, е истинска. Човѣкъ може да изгуби живота си, но онова, което е вѫтрѣ въ него, е невъзможно да изгуби. Питамъ: въ единъ семеенъ животъ ако се загуби любовьта, какво струва семейството? Ако отъ тѣлото се загуби животътъ, какво струва самото тѣло? Ако отъ главата се загуби мисъльта, какво струва главата? Ако отъ сърдцето се загуби чувството, какво струва сърдцето? Ако отъ мускулитѣ се изгуби силата, какво струватъ мускулитѣ сами по себе си? Следователно важенъ е онзи вѫтрѣшенъ, съзнателенъ животъ, който почива на извѣстни закони, такива, каквито ние не познаваме; не онзи законъ за децата, не онзи мъртъвъ законъ, който умъртвява хората, който казва: този трѣбва да се обѣси, онзи трѣбва да се пусне - не този законъ! А онзи, великиятъ законъ, който казва: тия, мъртвитѣ, трѣбва станатъ отъ гробоветѣ! Този е великиятъ Божи законъ. Когато Господъ мисли, Той мисли какъ да въздигне мъртвитѣ. Ако Богъ дойде на Земята, Той ще се спре да помисли какъ да подобри дома, какви нови идеи да внесе въ ума на мѫжа и жената, на брата и сестрата, на управляващитѣ; какви нови идеи трѣбва да се внесатъ, за да се роди едно вѫтрѣшно разбиране въ умоветѣ. Защото при сегашнитѣ условия кой е доволенъ отъ реда на нѣщата? Нима вие сте доволни? Никой не е доволенъ. Свѣтътъ е пъленъ само съ сълзи. Навсѣкѫде казватъ: „Животътъ, добъръ е животътъ.” - Не, не! Този животъ е на скърби, страдания и сълзи. Хлѣбътъ, който ядемъ, киселъ ни става. Не киселъ, а горчивъ е този хлѣбъ. Имашъ едно дете, отгледала си го - дете като ангелъ, но утре изчезне детето ти. Казвашъ: „Такава е волята Божия.” - Не е такава волята Божия! Обѣсятъ нѣкого, казвашъ: „Такава е волята Божия.Ь” - Не е такава волята Божия! Напилъ си се здравата, казвашъ: „Такава е волята Божия.” - Волята Божия не се изразява така. Това е дълготърпението на Бога. Богъ търпи глупоститѣ на хората. Като запитали единъ великъ Учитель отъ древностьта: „Ти кой си?”, казалъ: „За умнитѣ азъ съмъ най-умниятъ, за глупавитѣ азъ съмъ най-глупавиятъ, за силнитѣ азъ съмъ най-силниятъ, за болнитѣ азъ съмъ най-болниятъ, за богатитѣ азъ съмъ най-богатиятъ, а за сиромаситѣ азъ съмъ най-сиромахъ. Ти какъвъ си?” Сегашнитѣ хора само дебнатъ и казватъ за нѣкого, че билъ царь, че билъ божество - какви велики хора! Та ние, съвременните хора, все отъ божества страдаме. Цѣлиятъ свѣтъ е пъленъ съ божества! Никога свѣтътъ не е ималъ толкова богове, както днесь. И въ Индия има 35 милиона богове. А въ Европа има 250 милиона богове. Та всѣки единъ човѣкъ, който убива другиго, не е ли той Богъ, който си позволява това? Казва: „Азъ имамъ право да го убия.” Не е ли той божество? Всѣки единъ банкеръ, който по законъ ти взема и тѣ оставя голъ, не е ли той божество? И последниятъ стражарь, който може да тѣ насилва и малтретира, не е ли той божество? Единъ свещеникъ, който може да тѣ изпѫди отъ църквата, не е ли той божество? Майка ти и баща ти, които могатъ да тѣ изпѫдятъ, не сѫ ли тѣ едно божество? Казвате: „Знаешъ ли, че нѣма божество?” Много божества има, и то божества на насилие. Следователно подъ думата „божество” азъ разбирамъ едно сѫщество, което се опитва да примирява всичкитѣ противоречия. Идва и казва на всички други божества: „Слушайте, откажете се отъ вашитѣ мандати.” Когато срѣщна нѣкой гладенъ, той ми казва: „Стига да ме тъпчатъ хората.” - И той иска да стане божество. Има една наука, която трѣбва да знаете, въ която хората нѣма да ви тъпчатъ и ще можете да бѫдете свободни. Онзи капиталъ, който Богъ е вложилъ въ васъ, вие трѣбва да знаете какъ да го употрѣбите. Всички ние страдаме отъ незнание какъ да употрѣбимъ своя капиталъ: своя умъ, чувствата си и волята си навреме. Ние чакаме да дойде нѣкой великъ човѣкъ. Дойде великъ човѣкъ, каже нѣкоя мисъль и следватъ разискванията. Единъ отъ английскитѣ проповѣдници привежда единъ смѣшенъ примѣръ. Питатъ го: „– Какво проповѣдва днесь? – Изнесохъ една беседа за духовнитѣ хора, за да покажа какъ китътъ погълна Йона.” Но и самиятъ проповѣдникъ се намѣрилъ въ трудно положение - взело му часъ и половина да държи Йона на повърхностьта, докато влѣзе въ корема на кита... Нѣкои казватъ, че като умре човѣкъ, съ него всичко е свършено. Други казватъ, че като умре, пакъ ще оживѣе - това е една друга, но крива философия. Трѣбва да се знае до какви граници е вѣрно това, което се говори. Ако азъ посадя това житно зърно на дълбочина колкото връхъ подъ земята, то нѣма да поникне. Но ако му туря отгоре само единъ или два пръста земя, то ще изникне. Ако измѣня този законъ, нѣма да изникне. Казваме за нѣкой умрелъ човѣкъ: ще възкръсне. Но при какви условия може да възкръсне? Всичкитѣ хора, които сѫ умрели, всѫщностъ не сѫ мъртви, защото ако тѣ умратъ, никога не могатъ да станатъ. Следователно въ тѣхъ е онази мощна, Божествена сила, която е и въ зърното, и въ кокичкитѣ, които могатъ да сѣдятъ 2 ÷ 3 мѣсеца посадени и следъ време да поникватъ. Онази мощната сила, която е вложена въ твоя умъ, онази мощна сила, която е вложена въ твоето сърдце и твоята воля - тази сила, турена при благоприятни условия, може да произведе резултатъ, какъвто искашъ. Следователно нѣкои отъ васъ трѣбва да умрете . Нѣкои отъ васъ иматъ основната идея за Бога, нали? Подъ Богъ какво трѣбва да разбирате? Това е сборъ на всичкитѣ резултати. Сборъ на всичкитѣ мисли, сборъ на всичкитѣ чувства, сборъ на душата, на духа, сборъ на каквото искате въ свѣта. Той е сборъ на всичко. Вънъ отъ Него нищо не сѫществува. Следователно като казвамъ, че трѣбва да умрете , азъ разбирамъ този разуменъ актъ, въ туй единение вѫтрѣ - то е като въ океана, въ който ти ще влѣзешъ като една водна капка, въ него ти нищо нѣма да изгубишъ, всичко ще бѫде осѫществено. Въ него като влѣзешъ, ти ще се пречистишъ, ще се кооперирашъ съ Божествения животъ. Ще се стопишъ въ природата на Бога. Ние трѣбва да се върнемъ къмъ нея и колкото повече се приближаваме, повече се обезсилваме и усилваме. Следователно ние сме дошли до едно положение, дето сме се обезсилили. Философитѣ искатъ да ни убѣдятъ да вѣрваме въ Бога. Но тѣ искатъ да ни убѣдятъ по единъ неестественъ пѫть. Защото онзи, който тѣ убѣждава и онзи, който тѣ разубѣждава, и двамата вършатъ престѫпление. Да се отричашъ отъ туй, което е, е престѫпление, и да представишъ туй, което е, тъй, както не е, и то е престѫпление. Следователно необходимо е за човѣка въ крѫга на неговата мисъль да представи една истина тъй, както е, спорѣдъ както той я е разбралъ, понеже това е истина. Туй, което за менъ е най-важно и е съградило моя животъ, то ще съгради живота и на другитѣ хора. Ние не представяме всѣкога нѣщата, както сѫ. Хората иматъ едно желание, не че не искатъ да кажатъ истината. Азъ ви разбирамъ, влизамъ въ положението ви. Но нека кажемъ истината тамъ, дето трѣбва, и да не я кажемъ тамъ, дето не трѣбва. Казва Христосъ: „Нѣма да угаси.” Силата на човѣка е въ това да не угаси доброто въ себе си, което сѫществува. Силата на човѣка е въ това да не загасва правата своя мисъль. Следъ нея ще дойдатъ отрицателни мисли. Откѫде се роди престѫплението на новитѣ хора? Има единъ такъвъ старовремененъ митъ: когато Богъ създалъ първитѣ хора, тѣ влѣзли като ученици въ училището. Жената избрала като специална наука ботаниката, да изучава растенията. Тогава Господъ се явявалъ всѣки день по веднъжъ, проповѣдвалъ имъ. Има единъ Господъ, който всѣкога се явява. Този Господъ, дето казалъ: „Адамъ да се занимава съ зоология, да изучава животнитѣ, а жената съ ботаника.” Като дошълъ до растенията и по-специално до забраненото дърво, Богъ разправилъ на Ева, че плодоветѣ на това дърво, на това растение, съдържатъ толкова голѣма отрова, че нѣма организъмъ на Земята, който да може да погълне тази отрова и да не умре. Следъ това Господъ я завелъ при Дървото на Живота и казалъ: „Отъ това дърво ще се храните. То съдържа онѣзи елементи, които вѣчно продължаватъ живота.” Дълго време тя мислила върху това и дошла до една критика въ себе си, искала да провѣри дали думитѣ на Господа сѫ вѣрни или не. Гледала този хубавия плодъ и си казвала: „Какъ е възможно този хубавия плодъ да съдържа качества да разрушава!” Нѣмала опитность, плашело я нѣщо. Вие ще кажете сега: „Така е, у човѣка винаги има любопитство, по естество човѣкъ е любопитенъ, съмнѣва се, на което пъкъ се дължи знанието му. Една подбудителна сила го тласка къмъ проучване.” Малко ще се спра и тогава ще ви приведа другъ единъ разказъ. Явила се една комисия отъ жени при единъ старовремененъ царь, и тогава женитѣ сѫ търсили своитѣ права. Казватъ: – Искаме да имаме и ние право сами да се управляваме. – Може, може, на драго сърдце. Азъ отдавна мисля върху туй. Донесълъ имъ две паници затворени и казалъ: – Тия две паници ще държите затворени, нѣма да ги отваряте. Взели тѣ паницитѣ, събрали се женитѣ и започнали да се питатъ какво има вѫтрѣ. Пита една, втора, трета. Казватъ: – Два видимъ какво има вѫтрѣ, да отворимъ! – Да не ни види нѣкой! – Пакъ ще затворимъ. Никой да не знае. Излизатъ въ една гора, скриватъ се, гледатъ да нѣма никой да ги наблюдава. Като отворили паницата делегаткитѣ, една птичка хвръкнала оттамъ. – Ами сега! Какъ ще я хванемъ? Затварятъ дветѣ паници и ги занасятъ на царя. Той ги пита: – Де е птичката? Дветѣ панички били тамъ, но птичката я нѣма. Сега като говоря тъй, нѣкой ще каже: „Вижъ какви сѫ женитѣ!” Въ този смисълъ любопитството не е лошо, то е детинщина, но така изпуснали птицата. Сега да се върнемъ къмъ Ева, къмъ любопитството й. Гледала тя плода, но и отъ нея изскочиха птичкитѣ. И тогава хората изгубиха живота въ Рая. Преди извѣстно време дойде при менъ единъ приятель и ми разправя една своя опитность. Тя е следната. Габровци иматъ такива едни солени риби, наречени косатъ. Единъ габровецъ му донесълъ такава риба, били донѣкѫде двамата вегетарианци, но му казалъ да си похапне малко солена риба. Хапналъ следъ това той грозде, ябълки. Следъ като ялъ, очитѣ му изпѫкнали отъ тази риба. Искало му сѫ да я хвърли, но я държалъ нѣколко дена. И като дошли баща му и майка му, казва имъ: „Похапнете си отъ тази риба.” Майка му, още по-умна, измива рибата и я изпържва въ тигана. По едно време идва баща му и вика: „Синко, майки ти умира!” Едва спасилъ майка си. Тази риба е отрова. Нѣма никакъвъ животъ въ нея. Въ нея има само излишна соль. Та казвамъ сега: и Ева яде отъ плода, отъ солената риба яде. После каза: „Чакай да дамъ и на мѫжа си.” И двамата ядоха. И какво стана съ тѣхъ? Изгубиха онзи първоначаленъ животъ. И оттамъ насетне смъртьта влѣзе въ живота. Отрицателнитѣ сили си пробиха пѫть въ човѣшкото естество и всички хора, които дойдоха следъ тѣхъ, не можаха да направятъ бентъ, да спратъ това пропукване. И досега не е спряно. Тѣзи сили постоянно текатъ и разрушаватъ човѣка, не може да ги спре. Инженеритѣ не могатъ да турятъ бентъ на водопада, не могатъ да спратъ тия сили, и тѣ събарятъ, събарятъ... Тази вода е немислимо да се спре. Сега азъ искамъ да ви наведа до онази, истинската мисъль: никога не се занимавайте съ сила, на която вие не познавате закона! Занимавайте се съ сили, на които познавате закона. Когато вие ще правите какъвто и да е опитъ, трѣбватъ ви професори. Ако влѣзете въ една съвременна лаборатория и си позволите да правите каквото искате, ще претърпите такова фиаско, каквото никога не сте виждали. Най-виднитѣ химици и алхимици въпреки познанията си, и тѣ сѫ претърпѣвали неуспѣхи. Най-видниятъ химикъ отъ Англия си позволилъ да навлѣзе въ нѣкои отвлѣчени области на Природата, въ неговия кабинетъ, но по едно време почналъ да вижда какъ се пренасятъ неговитѣ шишета отъ единъ долапъ въ другъ. И какво става? Една сутринь го намиратъ мъртъвъ на пода. Има въ Природата извѣстни мисли, които моментално могатъ да умъртвятъ човѣка. Има извѣстни чувства, които могатъ въ даденъ моментъ да умъртвятъ човѣка. Има извѣстни постѫпки, които всѣкога могатъ да умъртвятъ човѣка. Пъкъ има въ Природата мисли, които могатъ и мъртвия да оживятъ. И три, и четири, и петь дена да е седелъ въ гроба, като положишъ рѫката си, ако имашъ дарбитѣ и знаешъ законитѣ, той веднага ще стане, ще възкръсне. Ще кажете: „Какъ?” Вие имате едно механично разбиране за нѣщата. Ако постѫпвате съобразно съ Божествения законъ, въ който Богъ работи, като разберетѣ Божествения законъ, Богъ веднага ще извърши туй, което искате, понеже законътъ е въ съгласие съ Неговата воля. Нѣкой пѫть се чудите за нѣщо какъ може да стане. Чудното е, че днесь хората сѫ се научили да убиватъ, но не сѫ се научили да възкресяватъ. Като говоря за възкресението, нѣкои дори казватъ: „Богохулство е това. Той си присвоява правото да възкресява хората.” Владици и попове казватъ: „Този безумецъ, този самозванецъ!” А като убивате нѣкой, нищо не бива да ви казватъ. Единъ като убива, трѣбва да има другъ да възкресява. Защо на единия човѣкъ се чудятъ, а на другия не? Какъ е възможно това? Нѣма никаква логика. Писателитѣ казватъ: „Убилъ го е”, а не казватъ: „Възкресилъ го е.” Като кажатъ „Възкресилъ го е” мислятъ, че е голѣмо величие. Колко хора има въ Европа, които сега възкръсватъ? Въ Европа има 120 милиона хора, които възкръсватъ. И всички онѣзи, които възкръсватъ, не се връщатъ на Земята. Тѣ не искатъ втори пѫть да умиратъ. Разбирате ли това? Единъ човѣкъ, който възкресява едното, той е въ състояние като се върне, да приказва съ тебъ, а следъ туй да престане да живѣе въ тази материална кѫща. Тя е мъртва. Материята е мъртви. И всѣки, който живѣе тамъ, той е мъртъвъ. Това е едната мъртва материя, всмукана съ всички отрови вѫтрѣ. Вие сте сензитивенъ и влѣзете въ нѣкой домъ, кѫдето двадесетъ години мѫже и жени сѫ живѣли въ нечистота, вие едва бихте могли да изтърпите. Ако човѣкъ остане да реди тамъ, трѣбва да има грамадна сила, за да издържи. Като почувства какво е мислила жената, какво е мислилъ мѫжътъ, всички престѫпления сѫ вѫтрѣ въ кѫщата!... И азъ се чудя не толкова за онова, което сѫ създали, азъ се чудя какъ е било възможно да живѣятъ въ тази кѫща! Та съвременниятъ свѣтъ: всички съвременни учреждения, всички здания, болници, затвори, които сега сѫществуватъ, съ изключение на нѣкои паметници, всичко туй трѣбва да се събори. Това е законъ. Когато Соломонъ съгради храма, той каза въ него постоянно да се слави Името Божие. Но колко пѫти се събаряше този храмъ и наново трѣбваше да го съграждатъ?! Защо? Защото свещеницитѣ опетняваха храма. Не искамъ да оставя у васъ едно песимистично чувство, азъ само казвамъ истината. Но ако нѣкой каже истината, веднага мислите, че той е изменникъ. Че и вие, които убивате, сте изменници. Вие, които не живѣете добре съ жена си, съ братъ си и вие сте изменници. Живѣете ли единъ развратенъ животъ, вие сте изменникъ. Кое е онова, за което се петнятъ на Земята? Ако нѣкой изповѣдва една нова идея, ще бѫде нареченъ изменникъ, а другъ, който убива на бойното поле, ще му турятъ кръстъ за храбрость и ще кажатъ: „Той е герой, той е благодетель на човѣчеството.” Философия! Въ единъ християнски свѣтъ какъ ще приематъ всички християнски народи, че има единъ Богъ, единъ Учитель, едно вѣрую? Тѣ не сѫ въ състояние да разбератъ тази велика истина. Не само това, но казвамъ: само виднитѣ хора, писателитѣ - не всички, но мнозина отъ тѣхъ - мълчатъ и казватъ: „Ще му дойде времето.” Кога ще му дойде времето? Днесь трѣбва да се проповѣдва на всички майки и бащи, всички учители и свещеници трѣбва да подематъ този въпросъ, не само да служатъ за пари! Може да искатъ пари, ще имъ дадемъ колкото искатъ. Когато единъ човѣкъ дойде при менъ и проповѣдва тъй, както азъ, азъ за себе си не мисля. Ще му дамъ 4 милиона и ще го осигуря. Ама ще извърша единъ опитъ, не само да проповѣдва той, но да проповѣдва даромъ. Но при менъ даромъ нѣма. Даромъ се проповѣдва за мъртвитѣ хора, за живитѣ хора нѣма даромъ. Не ни трѣбватъ ковчези да ни погребватъ. Азъ казвамъ: долу вашитѣ ковчези! Ще турятъ на нѣкого кръстъ на гроба - казвамъ: долу кръстоветѣ! Тия хора сѫ живи! Азъ не съмъ за това да поливатъ гробоветѣ на хората, да имъ държатъ надгробни речи. Нека излѣзатъ тия хора да кажатъ истината. Нека мъртвитѣ да станатъ и да кажатъ: „Въ онзи свѣтъ има свѣтлина, има наука.” Ако тия хора искатъ да заслужатъ нашето уважение и почитание, нека дойдатъ и кажатъ какво има тамъ. Чудни сѫ хората, когато говорятъ, че вършатъ чудеса. Могатъ да ги вършатъ, това е извратена философия. Чудно е, че кръстътъ на единъ човѣкъ можелъ да върши чудеса, а светията не можелъ да върши. Светията и самиятъ човѣкъ, който има духъ и велика мисъль, не можелъ да извърши чудо! Нѣкой ще каже, че така не се говори, че трѣбва да се зачитатъ традициитѣ на свѣта. Има свещени традиции. Азъ съмъ за традициитѣ, които Божествениятъ свѣтъ е установилъ: традициитѣ на Великия безсмъртенъ Животъ. Азъ съмъ за традициитѣ на едно Велико Знание, което дава свѣтлина. Азъ съмъ за традициитѣ на онова велико, благородно чувство, което съживѣва хората. Азъ съмъ за братството, за сестринството, за приятелството; за всичко онова, което е хубаво. Азъ не признавамъ никакви други традиции извънъ тия свещени традиции. Вие вървите по единъ кривъ пѫть и вашитѣ сетнини ще бѫдатъ гибелни. Не че азъ го казвамъ, азъ го зная. И онзи, който не проповѣдва така Истината, той самъ ще се отрови. Ако спра да говоря Истината, азъ ще се отровя. Ако ти спрешъ само за единъ моментъ и се поколебаешъ да кажешъ Истината, ти си мъртъвъ. Смъртьта ще влѣзе въ тебъ, ако ти за единъ моментъ само се откажешъ да проявишъ божествената Истина. Ако ти за единъ моментъ се поколебаешъ да бѫдешъ свободенъ, ти си въ областьта на Смъртьта. И като идешъ тамъ, кажешъ: „Нима може да ме убиятъ!” Та нима свѣтиитѣ и мѫченицитѣ не ги биеха? Поне иматъ единъ мѫченикъ въ сегашната християнска история. Христосъ е единъ мѫченикъ, който говори на своитѣ ученици. Той говори 40 дни съ тѣхъ, дава наставления. Сега ще дойдатъ да питатъ какъ се е явявалъ Христосъ, като сѫ били затворени братята. Щеше да ми бѫде по-чудно, ако не се явяваше, менъ ни най-малко не ме учудва това какъ се е явявалъ. Онѣзи, които нѣматъ вѫтрѣшно знание за много нѣща, ще се чудятъ. Мнозина сѫ идвали при менъ съ обръщението: „Учителю благи.” Казвамъ като Христосъ: „Благъ е само Богъ.” Искамъ да кажа на такъвъ човѣкъ: „Ти Бога въ себе си не си разбралъ, че менъ ще разберешъ! Ти онова, което Богъ ти е далъ - твоя умъ, твоето сърдце, твоята душа, твоятъ духъ - ти тѣхъ не си разбралъ, на тѣхъ не служишъ, че си дошълъ сега на менъ да казвашъ: „Учителю благи!” Това е лъжа! Ако азъ ти кажа; „Ти си много добъръ човѣкъ”, какво искамъ да кажа съ думитѣ „много добъръ”? Доброто у тебъ - това е единъ актъ на сила, съ която ти трѣбва да разсѫждавашъ въ дадения случай. Доброто не е отвлѣчена мисъль. Любовьта не е само едно чувство. Това е една мощна сила въ свѣта, която действа навсѣкѫде. Тя е магическа сила. Нѣма по-голѣма отъ нея! Но тя има само единъ законъ, чрезъ който работи: това е законътъ на Истината. Ако ти не разбирашъ Истината, Любовьта при тебъ никога нѣма да припари. Ти може да кръщавашъ всичко, което чувствашъ, че е любовь, но то е само едно условие. Истината - това е образъ на човѣка. Това е първиятъ образъ, въ който царува неговиятъ умъ. Първиятъ образъ, въ който царува неговиятъ духъ, той е първиятъ образъ на Истината. Питате: „Какво нѣщо е истината?” Истината е такова нѣщо, че като си голъ и треперишъ зимно време, тя като дойде при тебъ, ще тѣ облѣче съ най-хубавитѣ дрехи, съ които единъ ангелъ може да бѫде облѣченъ. Ако си боленъ, имашъ една болѣсть, отъ която не можешъ да се излѣкувашъ, и ако ти влѣзешъ въ тази Истина, веднага болѣстьта ти ще изчезне, ще се намѣришъ здравъ. Ти може да си най-голѣмиятъ невѣжа, хиляди години да се учишъ, но като дойде Истината, веднага ще имашъ Знанието, ще разбирашъ това, което е въ тебъ и това, което сѫществува извънъ тебъ. Това носи Истината. Но тази Истина е прогресивна, тя се развива; и нѣма да кажешъ: азъ всичко зная. Всичко знаешъ въ дадения случай, но понеже Истината е вѣчна, безбройни сѫ моментитѣ на докосването до нея, царството на разбирането й е безконечно. И когато разберешъ, когато постигнешъ разбиране, въ тебъ нѣма да има желание да отидешъ нагоре, но ще имашъ желание да отидешъ да помагашъ на онѣзи, страдащитѣ, да вървишъ въ пѫтя на Истината, на Любовьта. Казва се въ стиха: „Нѣма да угаси.” - Нѣма да угаси Любовьта, нѣма да угаси онова Божествено състояние, нѣма да угаси Божествената свобода и Истината въ твоята душа. Това е капиталъ, съ който ти трѣбва да разполагашъ. Всички, които ме слушате, трѣбва да знаете, че Любовьта трѣбва да е единъ капиталъ, нѣщо, което да не се колебае. Вие трѣбва да бѫдете като единъ милионеръ, който разполага съ сто милиона английски лири стерлинги. Нѣкой казва: „Азъ не искамъ да бѫда богатъ.” Така не се говори. Ти трѣбва да изберешъ едно отъ дветѣ положения: или трѣбва да бѫдешъ много богатъ, или много сиромахъ, Въ най-голѣмата сиромашия у тебъ ще се зароди жажда за богатство, че то като дойде, ще знаешъ по-добре какво да правишъ съ него. А пъкъ като се освободишъ отъ всичкото богатство, което имашъ, да слѣзешъ въ низинитѣ, да видишъ какво е произвело твоето богатство. Трѣбва да посѣешъ навънъ туй знание, което имашъ. Ние искаме сега да дойде Христосъ на Земята. Че това е външно любопитство! Нѣкой момъкъ иска да види нѣкоя хубава мома - не да види душата й, не да види нейното благородно сърдце, а иска да види нейното лице. Това е единъ фактъ. Следъ като я види, казва: „Видѣхъ, като другитѣ е и тя.” Като дойде Христосъ днесь и види нашата мома - съвременната цивилизация - какво ще намѣри Той? Тази мома е съ вапсани устни, съ вапсано лице, съ вапсани коси, съ вапсани страни, съ изгладени нокти, ще го посрѣщатъ съ фракове и съ всичкитѣ най-изискани маниери. Всичко е лъжа, фалшъ! Гледамъ отстрани съвременнитѣ хора, какъ манкиратъ. За примѣръ: веднъжъ гледахъ едно дете, което слушало какъ свири голѣмъ виртуозъ, че то взело една дъска и се навежда надѣсно, налѣво, свири ли, свири на дъската. Има движенията донѣкѫде, но гласътъ го нѣма. И ние сега, на тази мъртва дъска, се мѫчимъ да свиримъ, но никакъвъ гласъ не излиза. Гласъ, гласъ трѣбва да се изкара! Казвашъ: „Азъ имамъ сърдце.” Съжалявамъ, че имашъ сърдце. Какво може да излѣзе отъ твоето сърдце? „Азъ имамъ умъ.” Какво може да излѣзъ отъ твоя умъ? „Азъ имамъ душа.” Какво може да излѣзе отъ твоята душа? „Азъ имамъ духъ.” Какво може да излѣзе отъ твоя духъ? Менъ не ме интересува какво знаешъ, но какво можешъ да направишъ. Азъ съмъ срѣщалъ нѣкои, които сѫ свършили консерватория; казвамъ: Я ми попей малко! – „Не съмъ разположенъ. Пъкъ и въздухътъ отвънъ ще пречи.” Който знае да пѣе, не се страхува, въздухътъ познава пѣвеца. Като дойде този пѣвецъ и въздухътъ се измѣня, времето става хубаво. Като дойде нѣкой, който не знае да пѣе, времето се разваля, казва: „Не ти позволявамъ да пѣешъ.” Казвамъ: на онѣзи пѣвци, които знаятъ да пѣятъ, дайте ходъ на тѣхъ. А на ония, които не знаятъ да пѣятъ, не имъ давайте ходъ! Азъ не искамъ да оставате съ мисъльта, че нѣма нищо добро въ васъ. Казвамъ: вие сте много добри, но не сте пробудили вашата доброта. Вие сте много умни, но не сте пробудили вашия умъ. Вие сте гениални, но не сте пробудили вашата гениалность. Вие сте отлични музиканти, но никога не сте свирили. Ако се изправите, то е другъ въпросъ. Човѣкъ въ живота си трѣбва да има поне единъ случай, единъ примѣръ, дето той е проявилъ Великото, мощното въ свѣта. Знаете ли какъвъ е моятъ идеалъ за живота? Да ви преведа на вашъ езикъ. Като срѣщна една млада, 19-годишна мома, да ми стане приятно, но никога да не влѣзе въ ума ми една отрицателна мисъль; да се зарадвамъ, че виждамъ единъ ангелъ, изпратенъ отъ Бога, пъкъ и тя да вижда въ моето лице, че е изпратенъ отъ Бога единъ човѣкъ, който я посрѣща на пѫтя. Никаква друга мисъль. И ти, като се приближишъ съ единъ свещенъ трепетъ, да не внесешъ никаква отрицателна мисъль въ душата на 19-годишната мома. Като тѣ види тази мома, да се не засрами. Щомъ тя се засрами, ти си грѣшенъ човѣкъ. Щомъ не се зарадва, тя се е уплашила. Щомъ се засрами, идеалътъ на момата се е принизилъ. За срама азъ имамъ следното психологично разбиране: срамътъ, това е единъ предвестникъ на най-малкия грѣхъ, който едва могатъ да видятъ ангелитѣ. Ако тази 19-годишна мома се засрами, тя е видѣла идването на този грѣхъ, който единъ день може да произведе и самата смърть. Значи като се засрамишъ, да се пазишъ, че неприятельтъ ти е близо. А безсрамието значи, че грѣхътъ е влѣзълъ и е станалъ гражданинъ въ твоето царство. Когато грѣхътъ иде при насъ, тогава срамътъ е при нозетѣ ни. Та Христосъ казва: „Нѣма да угаси...” Питате: „Какъ ще се оправи свѣтътъ?” И все чакате Христосъ да го оправи. Но ако ние не разбираме Христовото учение, ако ние не разбираме туй, което е въ Бога, ако ние не се съединимъ съ Него, какъ ще се оправи свѣтътъ? Колко истини има сега въ Европа? Франция, Русия, Германия - всѣки единъ по своему разбира истината. Всѣка държава има свой начинъ на управление, всѣки иска да тури редъ и порядъкъ. Но попитайте народитѣ, които сѫ въ тази държава, доволни ли сѫ. Не сѫ доволни отъ порядъка, нито отъ законитѣ. Туй, което нареждатъ законитѣ, би трѣбвало да е справедливо. Справедливость трѣбва да има, благородство трѣбва да има въ постѫпкитѣ, трѣбва да бѫдемъ скромни. Истината не може да бѫде приложена въ нейната пълнота, докато нѣма нужното разбиране. „Нѣма да угаси...” Не само не трѣбва да се угаси, но туй чувство за правда и истина трѣбва да се разпалва. Ние постоянно седи мъ на една отрицателна позиция и при това очакваме всѣки день да ни се внесе новъ капиталъ. Засега се изисква този капиталъ, съ който разполагаме, да се вложи въ действие. Всички вие трѣбва да направите единъ опитъ. Ако въ свѣта има 12 души праведни, които могатъ да обърнатъ по единъ човѣкъ въ година къмъ Господа, и на другата година всичкитѣ двадесетъ и четири обърнатъ още по единъ, по този прогресивенъ начинъ въ триста години цѣлиятъ свѣтъ щѣше да бѫде обърнатъ. А ние седи мъ и чакаме Господъ да оправи свѣта. Действително Господъ го е оправилъ и продължава да го оправя, тъй както желѣзарьтъ оправя една изкривена ось: трака, чука, но бой има. Това оправѣне съвсѣмъ не е нѣщо ново. Въ всѣка война Господъ оправя свѣта; въ всѣко земетресение, въ всѣка епидемия Господъ оправя свѣта; въ всичкитѣ раздори въ кѫщи Господъ оправя свѣта; въ всичкитѣ убийства Господъ все оправя свѣта. Ако така се разбира оправянето, то е само изразходване на излишна енергия. Като страдаме, Господъ ли страда или ние страдаме? Всички съвременни страдания сѫ отъ нереализирани идеали. Ще ви представя единъ митъ. Следъ като създалъ хората на Земята, Господъ рѣшилъ да имъ създаде и помощници. И създалъ отъ рода на мухитѣ другъ родъ мухи, не сегашнитѣ (и мухитѣ сѫ се изродили при грѣхопадението, и тѣ сѫ слѣзли надолу). Тази муха, създадената тогава, била много хубава, красива мома. Далъ й Господъ да направи едно добро и й казалъ следъ като го направи, да се върне при Него. Тя тръгнала. Минала покрай единъ паякъ - най-красивия момъкъ - който й рекълъ: – За пръвъ пѫть виждамъ такова хубаво лице като твоето! Сърцето ми трепти! Ето ти едно огледало да се видишъ. Азъ никога не съмъ виждалъ такова красиво лице! – Бихъ желала да дойда при тебъ, но Господъ ми е зарѫчалъ като отивамъ да изпълня една Негова зарѫка, никѫде да не се спирамъ, та като се върна, тогава ще се огледамъ въ твоето огледало. – Бързай, колкото можешъ, по-скоро да дойдешъ, да се върнешъ като си свършишъ работата! Знаелъ Господъ какъвъ капанъ й крои този паякъ - издигнала се една буря, че му развалила паяжината. И мухата, като се върнала, не могла да намѣри паяка и огледалото му, и си казала: „веднъжъ въ живота си рѣшихъ да се огледамъ и не можахъ. Изгубихъ случая!” Затѫжила се тя, че не могла да се огледа... И всички вие сега тѫжите, че не можете да се огледате. По-добре е да не се оглеждате въ паяковото огледало. Азъ харесвамъ тази муха, че е свършила работата си, затова намирамъ, че мухата е много умна. Мухитѣ сѫ възпитатели на млѣкопитаещитѣ: като сѣдне нѣкое животно, мухата идва и казва: „Хайде да работишъ!” и ще го ухапе. То маха съ опашката, съ рогата, съ главата и най-после казва: „Не може, ще стана.” Като иде да работи, мухата казва: „Така е, съ мързелъ нищо не става, ще идешъ да работишъ!” Всичкитѣ наши нещастия въ свѣта - това сѫ паяжини, това сѫ огледала, въ които ние се оглеждаме. Искате да станете силенъ човѣкъ - това е едно огледало. Искате да станете богатъ човѣкъ - това е огледало. Искате да станете професоръ, да се издигате - това е огледало. Искате да станете владика, това е огледало. Искате да станете знаменитость - това е огледало. Сѫщественото е, което Богъ е вложилъ въ насъ. За него имамъ само единъ изразъ: онзи изворъ, който извира, изпълнява своята длъжность навреме. А онази вода, която е налѣта въ шишето, нея я разливатъ налѣво и надѣсно. И нашиятъ животъ мяза на такова наливане и разливане на шишето. Всички ние трѣбва да приличаме на извори, които текатъ свободно. Сега, не искамъ да кажа, че вие не течете, но у васъ се заражда по нѣкой пѫть едно вѫтрѣшно недоволство, изпадате въ какви ли не противоречия. Разрешавате онѣзи капитални въпроси за вашето битие, за вашето отношение къмъ причина и последствие, къмъ любовьта, къмъ смъртьта. Не да бѫдете играчка на Смъртьта, но като дойде, вие кажете: „Нѣма да си подложа главата!” Виждали ли сте какво става, когато светията срѣщне Смъртьта? Азъ да ви кажа какво става. Понеже Смъртьта има високо самомнение, като хване единъ светия, казва му: „Какви по-велики хора съмъ налагала!” И го завежда до границата на онзи свѣтъ да го тури въ затвора. Но светията я блъсне така, че тя се търкулне и падне. Той се освободи, а тя негодува: „Нахалникъ!” Но той й казва: „Светията нѣма да туряшъ въ затвора! Това е волята Божия!” Удари два юмрука да се търколи Смъртьта! Ако тя успѣе да тѣ внесе вѫтрѣ въ затвора, ти не си никакъвъ светия. „Нѣма да угаси.” Този светия не угасва. Той знае, че е силенъ. Той се е приготвилъ за този моментъ. Смъртьта трѣбва да разбере, че той не е като другитѣ. Този е моментътъ, въ който той показва силата си, че свети. Та казвамъ: всички трѣбва да бѫдете готови за този моментъ. Въ онзи, крайния моментъ човѣкъ трѣбва да се покаже какъвъ е. Капиталътъ, който Богъ е вложилъ въ вашата душа, въ критиченъ моментъ ще го покажете. Знанието на всички философи и поети върши много хубава работа. Знанията, които сѫ вложени въ вашата душа, това сѫ условия. Тѣ трѣбва да се развиятъ, за да бѫде всѣки отъ васъ единъ великъ Божи служитель. Свободата започва съ знанието и най-после иде любовьта. Майката трѣбва да роди детето си, трѣбва да го учи, следъ туй ще се яви у него съзнанието, че майка му го обича. Въ този редъ на нѣщата свободата ще се яви първа. Ти не може да освободишъ единъ човѣкъ, който не е роденъ. Той не може да обича, докато не го освободишъ. Ние обичаме Бога, понеже единственото Му желание е да ни освободи. Отъ какво? Отъ всички условия на смъртьта. Той казва: „Въ свѣта нѣма да седи шъ малодушенъ въ каквото и да е отношение!” Защото Земята е едно училище за децата. Ние дълго нѣма да останемъ тукъ. Този редъ и порядъкъ на Земята, той трае две хиляди години, повече не може. Сегашната култура е на края си. Иде нѣщо хубаво, велико, за което ние се готвимъ. Смъртьта е единъ начинъ за пречистване отъ всички стари разбирания, съ които ние трѣбва да ликвидираме. И да влѣземъ въ невидимия свѣтъ съ запалена свещъ. Азъ наричамъ човѣкъ този, у когото тѣзи три Божествени добродетели сѫществуватъ: разбирането на Любовьта въ всички области на живота, разбирането на Мѫдростьта и Знанието въ всички области на живота и разбирането на Свободата. Да бѫдемъ свободни въ всички свои прояви, тъй щото да не виждаме въ себе си никакво противоречие. Азъ зная, ще се зароди въ вашия умъ мисъльта да знаете много. Може да знаете, но вие не можете да осмислите знанието, да се ползвате отъ него, да го приложите, ако не допуснете любовьта въ себе си. Какъ си представяте любовьта? Любовьта се изявява въ всички сѫщества, които сѫ безсмъртни. За да дойде любовьта у васъ, трѣбва да дойде едно сѫщество, което е безсмъртно, едно сѫщество, което е чисто, единъ ангелъ въ васъ, и тогава и вие ще бѫдете безсмъртенъ. Той ще ходи съ васъ и вашиятъ пѫть навсѣкѫде ще бѫде отворенъ. Това е Любовьта. Тя не е сила като електричеството. Тя като дойде и електричеството, и магнетизмътъ ще потекатъ. Любовьта е най-разумното сѫщество. Богъ е Любовь. Той има такова знание и богатство, което съ нищо не може да се сравни. Той може да повдигне Земята на рѫцетѣ си. Туй сѫщество е въ сила да направи каквото пожелае. Туй сѫщество е въ сила да събере Земята въ единъ лѣшникъ. Това какъ ще го разберете? То не може да се разбере, то се предполага. И опитъ не може да се направи. Могатъ да се разбиратъ понятията. За да разберешъ Земята, тази голѣма Земя, трѣбва да я направишъ малка. Опитвали ли сте нѣкога да я обхванете? Имате ли ясна представа за Земята, че е валчеста? Въ ума ви да изпѫкватъ всичкитѣ морета, океани, острови, а сѫщо и всичкитѣ буболечици. Кой отъ васъ е правилъ такъвъ опитъ? Това е познание. Познание е въ ума си да обхванете всичко въ едно. И да знаете въ коя область сѫ тѣзи или онѣзи планини, и какви сѫ. Това е знание. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ, както турцитѣ, които не искатъ да мислятъ: акълъ зараръ. Турцитѣ като не искатъ да мислятъ, казватъ: седемь ката нагоре, седемь ката надолу. Тѣ обичатъ да преувеличаватъ. Въ турско време единъ турски бей казалъ на единъ български свещеникъ, че султанътъ ималъ „бинъ билионъ аскеръ.” Свещеникътъ му рекълъ: „Това да сѫ орѣхи, пакъ не може да се събератъ въ вашата държава!” Толкова милиона войници да ги нахранишъ, това е едно грамадно число. И въ съвременната култура има много нѣща измислени и преувеличени. Нѣкой пише една книга. Но тази книга, ако съдържа Истината, умрелъ човѣкъ може да възкреси. Или боленъ човѣкъ като я прочете, да оздравѣе. Въ Истината човѣкъ се обновява и възкръсва. Казвате, че трѣбва да стане корененъ превратъ. Единъ англичанинъ за много работи питалъ Ганди и най-после го запиталъ откога има тѣзи идеи. Ганди отговорилъ, че две книги му направили силно впечатлѣние: на единъ английски писатель и на Толстой; като ги прочелъ, той измѣнилъ живота си. Англичанинътъ работѣлъ въ фабрика и печелѣлъ на година по два милиона. Следъ като разбралъ смисъла на живота, всичко раздалъ на бѣднитѣ хора и започналъ да изпълнява програмата на Ганди. И той, Ганди, му показалъ съ какво се храни - малко и много скромно се е хранелъ, дни наредъ взималъ само по единъ плодъ на день. Превратъ трѣбва да стане въ твоята душа. Ако ти не се освободишъ отъ тѣзи два милиона, ако ти не се освободишъ отъ сегашната храна, която ядешъ, какъ ще влѣзешъ въ Царството Божие? Може, следъ десеть хиляди години, разбира се, но не по-рано... Едно друго негово меню: или малко козе млѣко, или 4 круши на обѣдъ, десеть грама бадемово масло и вечерь пакъ козе млѣко, хлѣбъ не употрѣбявалъ. Това, което Ганди яде, не можемъ да туримъ като примѣръ за единъ европѣецъ, но казвамъ, че ние може да си направимъ едно отлично меню, при което да има по-малко излишъци. Сега отъ сутринь до вечерь ние мислимъ какво ще ядемъ, какво ще се прави следъ 20 години, въ бѣднотия ще умремъ, голи и боси ще ходимъ... Азъ въ България съмъ срѣщналъ само единъ бѣденъ, който ми хареса. Босъ и голъ го срѣщнахъ и той ми се усмихна, и азъ му се усмихнахъ. Казва ми: „Благодаря, откакъ обосяхъ, азъ оздравѣхъ. По-рано все изстивахъ, а сега не изстивамъ, по-рано имахъ шумъ въ главата, сега както ме виждашъ, съ кърпени гащи съмъ, но съмъ здравъ и въ главата ми нѣма шумъ.” Вървимъ съ него и се разговаряме. Следъ като му говорихъ за обикновени работи, казвамъ му: Азъ се радвамъ, че ти си намѣрилъ спасителния пѫть въ живота. Ако ти даде нѣкой нѣкои хубави дрехи и обувки, нѣма ли да ги облѣчешъ и обуешъ? Той ми се поусмихна малко и казва: „Може само когато ходя на представление, защото ако влѣза въ туй общество босъ, това ще внесе смущение, ще наруши реда. Но щомъ излѣза оттамъ ще ходя както сега. Азъ съмъ доволенъ за себе си, не искамъ ни най-малко да наложа своето убѣждение на другитѣ.” Казвамъ: Ето единъ човѣкъ, който е доволенъ. Както виждашъ, азъ съмъ хубаво облѣченъ сега, но отивамъ на концертъ. Следъ това ще отида на театъръ, на журъ-фиксъ, следъ това на беседа, че ако си свърша работата и азъ ще хвърля обуща, шапка, гологлавъ ще остана. - Разбираме се двамата. Естествениятъ, чистиятъ, свѣтлиятъ животъ, който внася хубавото, красивото въ живота, това е смисълътъ. Да се разбираме, да сме готови въ даденъ случай ако срѣщнемъ този, бѣдния човѣкъ, да влѣземъ въ неговото положение и той да влѣзе въ нашето положение. Той като ме види, да не каже: „Колко хубаво е облѣченъ този човѣкъ!” Азъ съмъ виждалъ хора хубаво облечѣни - нищо не казвамъ. Като видя този, бѣдния, радвамъ се, приятно впечатлѣние ми прави. Идея има въ него. Азъ го зная, че той не е толкова бѣденъ, колкото се представя. „Свѣщило запалено нѣма да угаси.” Азъ желая вие свѣщитѣ си да не угасите и дето минавате, палете свѣщитѣ. „Благословенъ Господъ, Богъ нашъ” Добрата молитва. 8. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 15 ноември 1931 г., София, Изгрѣвъ.
  9. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Синъ человѣчески отхожда „И Синъ Человѣчески отхожда, споредъ както е опредѣлено” (Лука, 22:22) „Отче нашъ” „Въ начало бѣ Словото” Ще прочета часть отъ 22 глава отъ Евангелието на Лука. Ще говоря върху 22 стихъ: „Синъ Человѣчески отхожда”. Въ съвременната култура хората разглеждатъ еднакво и тъмнитѣ, и яснитѣ работи. Ако говорите нѣкому една истина и ако му говорите една лъжа, за него е все едно; даже на лъжата той може да вѣрва повече, отколкото на истината. Ако му говорите истината, ще произлѣзе споръ. Ако му говорите лъжата, той ще ви каже, че е така - ще се съгласи съ васъ. Засега лъжата господствува навсѣкѫде, лъжата е основа на всичко. Всичкото нещастие на съвременния строй седи въ лъжата. Той въ основата си има нѣщо гнило и отъ тази гнилота произтичатъ всички противоречия: измами, бѣдствия, престѫпления, лъжи. Лъжата господствува навсѣкѫде - и въ религията, и въ науката - навсѣкѫде. Въ всѣка теория, каквато и да е тя, ще намѣрите повече лъжа, отколкото истина. И сега това се нарича „съвременна култура”. И ако нѣкой се осмѣли да каже нѣщо противъ културата, веднага ще кажатъ: този човѣкъ не е културенъ. Азъ предпочитамъ да се отрѣка отъ една такава култура, отколкото да я признавамъ. Ако една култура е култура на лъжата, ако една култура е култура на престѫпленията, на измамитѣ, на вѣчния споръ, на вѣчнитѣ страдания, на измѫчванията, на инквизицията - азъ се отричамъ отъ такава култура. Това не е никаква човѣщина, това е животинщина. Съвременнитѣ хора изживяватъ последнитѣ етапи на своето животинство. Казвате: „Какво ще дойде следъ това животинство?” Ще дойде човѣщината. Животинщината трѣбва да умре, т. е. да престане да се явява въ тази форма, въ каквато досега господствува. Да искашъ да бѫдешъ богатъ, това е животинско състояние; да искашъ да бѫдешъ силенъ, това е животинско състояние. Тѣзи нѣща ги преживяваха животнитѣ преди хиляди години и създадоха грамаднитѣ форми. Тѣ постепенно се стопиха. Всичкитѣ мазнини, които животнитѣ носѣха на гърба си, говорятъ за тѣхнитѣ грамадни богатства. Но тѣ прекараха единъ голѣмъ фалитъ - настана потопътъ на Земята, който ги изтрѣби. И досега още намираме както коститѣ имъ, така и месата имъ въ друго състояние. Обаче като дойдатъ ученитѣ хора, тѣ се мѫчатъ да ни представятъ нѣщата, както сѫ били. Тѣ се мѫчатъ да възстановятъ грамаднитѣ форми на допотопнитѣ мамути, да ни ги представятъ такива, каквито сѫ били. Съ това тѣ искатъ да ни кажатъ: ето, това е наука. Единъ човѣкъ, който има ненаситна алчность, той е цель мамутъ; единъ човѣкъ, който има непримирима омраза, той е цель мамутъ. Тия мамути и сега сѫществуватъ навсѣкѫде. Ако се повдигне завѣсата на миналото, ще се види всичко, както е било. „Синъ Человѣчески отхожда”. Защо отхожда Синъ Человѣчески? Защото той се отказва да живѣе въ такава култура. Времето презъ което живѣеше Христосъ на Земята, бѣше по-лошо отъ сегашното. Отъ 2000 г. насамъ има единъ напредъкъ, макаръ и много малъкъ, но все е успѣхъ. Отъ 2000 г. насамъ следъ голѣми усилия и мѫчения човѣчеството се е мръднало едва на единъ косъмъ! Сега ученитѣ хора изнасятъ въ вѣстницитѣ една теория, но тя е стара. Питатъ се напримѣръ може ли единъ човѣкъ да помѣсти Земята. Ученитѣ хора вече сѫ съгласни съ това твърдение, че даже едно дете може да измѣсти Земята отъ нейния пѫть - достатъчно е само да я бута продължително съ рѫката си, най-после ще я помѣсти на много малко разстояние. Но доказано е, че това може да стане само съ тѣзи, които сѫ абсолютно свободни. Въ този смисълъ абсолютно свободнитѣ тѣла даже нѣматъ никаква тежесть. Нашата Земя - въ свободното си състояние - може да я носи на гърба си даже едно дете, тя е много лека. Ако едно дете може съ бутането на кората й да я измѣсти отъ пѫтя, още повече единъ ученъ човѣкъ ще може да я измѣсти. Това е законъ въ свѣта, не се чудете. Азъ говоря и за бѫдещата култура. Бѫдещата култура ще зависи отъ абсолютната свобода на човѣшкото съзнание. Когато единъ свѣтъ става абсолютно свободенъ, той е свободенъ отъ всѣкакви противоречия. Докато ти си свързанъ съ каквито и да е желания, съ каквито и да е ограничения на нѣкакви си закони, ти не можешъ да се развивашъ правилно. Защото ако културата ти се налага отвънъ, това е единъ въпросъ; ако културата ти се налага отвѫтрѣ, това е другъ въпросъ. Днесь и всредъ четириногитѣ животни има културни: има коне, които знаятъ да четатъ и да пишатъ; има маймуни, които сѫ културни, тѣ могатъ да се обличатъ като хората. Обаче това не е естествено състояние, това е дресировка, а не култура. Хората иматъ желание да стане маймуната културна. Временно тя може да стане културна, но като я пуснешъ въ гората, тя си е пакъ маймуна. И коньтъ временно може да се научи да чете и да пише, но като го пуснешъ въ гората, той си е пакъ конь. Следователно всѣка култура, която се явява само временно, ние не я наричаме култура. Култура е само това състояние, което се явява въ човѣшкия духъ. Писанието казва, че е вдѫхналъ Богъ въ човѣка дихание и той станалъ жива душа. Това вече е естествена култура. Казано е тамъ, че Богъ казалъ на човѣка, че трѣбва да живѣе по особенъ начинъ. Казано е, че Богъ е ходилъ между животнитѣ и отъ тамъ е взелъ човѣшката душа. Значи грѣхътъ е сѫществувалъ и преди човѣка, въ животинското царство. Вие пъкъ мислите, че грѣхътъ е започналъ отъ Адама, когато е билъ въ Райската градина. Не, грѣхътъ е сѫществувалъ и преди Адама. На тази душа, която била между животнитѣ, Богъ вдѫхналъ животъ и й казалъ: „Отсега нататъкъ ти нѣма да бѫдешъ като животнитѣ, но ще живѣешъ споредъ закона, който сега ти давамъ - споредъ закона на свободата. И докато спазвашъ този законъ, ти ще бѫдешъ свободенъ. Въ който день се опиташъ да престѫпишъ моя законъ, ти пакъ ще дойдешъ въ състоянието, въ което си сега.” Тъй седи истината. Ние, съвременнитѣ хора, сме въ състоянието на животнитѣ, върнали сме се назадъ. Съвременната култура е култура на животнитѣ. Ето въ 1914 година, въ всѣобщата война, се избиха шесть милиона души и то най-образованитѣ. Инвалиди станаха 25 милиона, а 5 милиона жени останаха вдовици. И всичкиятъ развратъ сега въ Европа, както и всички нещастия, се дължатъ все на тази война. Тази война не бѣше нищо друго освѣнъ животинска война. И сега искатъ да се оправдаватъ. Какво ще се оправдаватъ? Отъ всички тия европейски народи спечели ли нѣкой нѣщо? Англия спечели ли нѣщо? Нищо не спечели! Германия спечели ли нѣщо? Нищо не спечели! Франция спечели ли нѣщо? Нищо не спечели! България, Турция спечелиха ли нѣщо? Нищо не спечелиха! Всички изгубиха, но нищо не спечелиха. Ако нѣкой иска да ме убѣди, че тѣзи народи сѫ спечелили нѣщо, ще му кажа, че той не говори истината: нищо не сѫ спечелили, но сѫ изгубили. Всички хора трѣбва да съзнаятъ това, тѣ трѣбва да изтрѣзнѣятъ и да знаятъ, че ако има още една такава война, съвременната култура съвсѣмъ ще изчезне. Всички трѣбва да изтрѣзнѣятъ! Сега за насъ е безразлично дали ще има още една такава война, ние не искаме; да ги убѣдимъ да направятъ така или иначе, но казвамъ, че ако има още една такава война, молитвата на съвременното човѣчество е изпѣта. Една трета отъ човѣчеството ще изчезне. Сега не е въпросътъ дали ще вѣрвате, азъ не искамъ никой да вѣрва, но казвамъ, че щомъ стане това, което сега казвамъ, сами ще видите и ще повѣрвате. Не само вие, но всички, които сте тукъ на Земята, ще видите това нѣщо отъ последствията, защото съзнателни хора не сме само ние, които сме тукъ на Земята. Подъ думата „Земя” ето каква идея имамъ азъ; подъ думата „Земя” азъ разбирамъ най-ниското състояние на човѣшкото съзнание, въ което човѣкъ се намира. Това е за менъ Земя. Идеитѣ въ менъ сѫ точно опредѣлени. Това е ниско състояние на съзнанието, въ което човѣкъ заспива и минава въ 13-та сфера, която е сфера на мѫчението. Ако човѣкъ изпадне дотамъ, той отъ болѣсти не може да се отърве. Сега да оставимъ този въпросъ настрана. Подъ думитѣ „другъ животъ” или „Божественъ животъ” азъ разбирамъ най-високото състояние на съзнание на човѣка, въ което съзнание той може да се пробуди. Божественъ свѣтъ е този, въ който грѣхътъ, измамата, както и всички пороци и недѫзи сѫ абсолютно изключени. Въ този свѣтъ вирѣятъ само великитѣ добродетели, великитѣ мисли, великитѣ прояви на човѣшката душа. Нѣкой казва: „Какъ ще живѣемъ?” Като влѣзете въ единъ по-възвишенъ свѣтъ. „Може ли да се живѣе такъвъ чистъ и свѣтъ животъ?” Чудни сѫ хората, като питатъ може ли да се живѣе чистъ и свѣтъ животъ. Може да се живѣе, разбира се! Сега ще ви направя едно малко сравнение. Хубаво ли е да живѣете постоянно въ общение съ единъ въорѫженъ човѣкъ, който всѣки часъ да ви мушка съ ножа си по ребрата, по краката и дето намѣри? Представете си при това, че той ви мушка по 12 пѫти на день и вие сте принудени да живѣете цѣли 10 години съ него - ще търпите ли това положение? Ще искате ли следъ като се освободите отъ него, да си спомняте този животъ? Ще си спомняте ли тази култура? Ще искате ли да живѣете повече отъ десеть години съ този човѣкъ? Представете си друго - че живѣете съ единъ човѣкъ, който ви помага, постоянно се грижи за васъ, доставя ви храна, дрехи. Това е примѣръ отъ бѫдещата култура. Въ бѫдещата култура нѣма да има никакво мушкане. Днесь има разни видове мушкания. Въ вѣстницитѣ ще тѣ мушкатъ. Какъ? Ще напишатъ една лъжа за тебъ. Ще тѣ мушнатъ въ чувствата, въ тѣлото - навсѣкѫде. Има едно мушкане, което осакатява човѣшкитѣ мисли, човѣшкитѣ чувства и човѣшкото тѣло. То е мушкане, останало отъ една назадничава култура. Казвамъ: не е достатъчно само да се констатиратъ фактитѣ, но трѣбва да се търсятъ причинитѣ за тѣхъ. Въ свѣта сѫществуватъ две течения - на доброто и на злото. Кои сѫ причинитѣ за тѣхъ, това нѣма да ви обяснявамъ. Това сѫ две нѣща, за които никога не може да се разрѣши въпросътъ отде сѫ произлѣзли и защо сѫществуватъ. Отъ всички вѣкове, откакъ свѣтъ сѫществува, колкото и учени да сѫ минали покрай него, никой не го е бутналъ. Който се е опитвалъ да го бутне, да го разрѣши, той е изчезвалъ отъ лицето на Земята, нищо не е оставало отъ него. Въ съвременната епоха само единъ културенъ адептъ се е опиталъ да го бутне, да го разрѣши, но и той е изчезналъ отъ лицето на Земята и никой не е могълъ да го намѣри. Кой е този адептъ, вие сами можете да намѣрите името му, то е записано нѣкѫде. Всѣки, който се опиталъ да разрѣши този въпросъ, той е изчезналъ. Не е въпросътъ да се обясни какво нѣщо е доброто и злото. Това сѫ нѣща неизясними. Който иска да знае сѫщината на злото и сѫщината на доброто, той ще изчезне. Ние ще оставимъ въпроса за сѫщината на нѣщата. Едно трѣбва да се знае: човѣкъ е свободенъ. Човѣшката свобода седи въ това, че злото не се налага. Човѣкъ самъ доброволно приема доброто и злото. Доброто и злото сѫ две съзнателни сили, които действуватъ извънъ човѣка. И човѣкъ по своето естество е абсолютно свободенъ. Само така вие ще видите отношението, което сѫществува между тѣхъ. Злото и доброто сѫ две велики, мощни, съзнателни сили въ Природата, които творятъ. Цѣлиятъ козмосъ, както е поставенъ въ материалния свѣтъ, е подложенъ на действието на тѣзи две сили. Тѣзи сили сѫществуватъ въ една или друга форма, не само въ тѣзи форми, които виждате въ човѣка, но тѣзи две сили се заплитатъ въ всички форми, които виждате. Сега азъ засѣгамъ въпроса другояче. Човѣкъ е абсолютно свободенъ. Злото и доброто сѫ вънъ отъ човѣка, и следователно по свободата на своята воля той възприема едната или другата сила. Никой въ този смисълъ не може да се оплаква отъ злото и отъ доброто. Злото сѫществува вънъ отъ насъ, но не и вѫтрѣ въ насъ. Влиянието отвънъ иде, но вѫтрѣшно ние сме абсолютно свободни кое отъ тѣхъ да избираме. И ако нѣкой приеме злото вѫтрѣ въ себе си, то е другъ въпросъ. Ако нѣкой пита защо Господъ създаде така свѣта, казваме: не, Господъ създаде съвсѣмъ другояче свѣта. Ние сами сме пресъздали този свѣтъ. Сега вие казвате, че Господъ е създалъ и хората. Не, съвременнитѣ хора не ги е създалъ Богъ. За менъ поне е така: Господъ не е създалъ хората, а за васъ може да ги е създалъ. То е вече другъ въпросъ, азъ не го оспорвамъ. Мога да ви кажа кого е създалъ Господъ. Богъ създаде само първитѣ човѣци - Адамъ и Ева, а Каинъ, Авелъ, Ситъ и тути кванти не сѫ създадени отъ Бога. Та и васъ не ви е създалъ Господъ. Вие си въобразявате, че Господъ ви е създалъ. Астрологически сѫщо е така. Писанието казва, че ако сегашниятъ човѣкъ не се роди изново отъ духъ и вода, той не може да влѣзе въ Царството Божие. Значи има възможность той да бѫде създаденъ отъ Бога. То е другъ въпросъ. Има една вѫтрѣшна възможность, споредъ която всѣки отъ васъ може да бѫде създаденъ отъ Бога. Кога може да стане това? Деньтъ, въ който вие рѣшите да живѣете споредъ Божия законъ, можете да бѫдете създадени отъ Него. Ако вие рѣшите да живѣете споредъ съзнателния законъ на Великата Божия Любовь, и ако живѣете споредъ закона на Божествената Мѫдрость, на най-висшето съзнание, и ако се рѣшите да живѣете споредъ закона на съзнателната Божия Истина, вие ще бѫдете създадени отъ Бога. Споредъ менъ свободата и Божествената Истина сѫ синонимни думи. Свободата е изразъ на онова Божествено начало, въ което душата изисква Свободно да върши всичко, каквото иска. Като казвамъ, че човѣкъ иска да върши, каквото желае, азъ имамъ предвидъ човѣка, който е абсолютно свободенъ. Свободенъ отъ всѣкакви престѫпления. Въ него нѣма нито сѣнка отъ лоши мисли, отъ лоши чувства и отъ лоши постѫпки. И всѣки човѣкъ, който върши какво да е престѫпление - дали въ мислите си, дали въ чувствата си или въ постѫпкитѣ и въ желанията си - той не е свободенъ човѣкъ. Той не може да говори за свобода. Всѣки човѣкъ, който не е свободенъ отъ лошитѣ мисли, чувства и желания, той е животно. И сега искатъ да ни докажатъ, че онѣзи хора, които вършатъ престѫпления, били свободни. Не е вѣрно това. Нито онѣзи, които убиватъ, могатъ да бѫдатъ свободни, защото Богъ не е Богъ на престѫпленията. Въ Бога има единъ вѫтрѣшенъ импулсъ да очисти Земята отъ всички престѫпления. И това Той ще го направи. Той е турилъ въ ходъ всички сили. Наближава времето, когато отъ престѫпленията на Земята нѣма да остане нито поменъ. Тогава хората ще бѫдатъ свободни, но кои хора? Само онѣзи, които свободно възприематъ вѫтрешния процесъ на Любовьта и се рѫководятъ отъ нея. Напримѣръ всички хора, които рѫководятъ войнитѣ, каква цель иматъ? Тѣ искатъ свобода. Когато хората воюватъ на бойното поле, има нѣщо Божествено въ това, но има и нѣкаква неразбранщина. Защо се биятъ хората? Когато въ една култура има различие въ формитѣ, а еднообразие въ принципитѣ, тя е правилна, тя се нарича култура на свободата, тя е Божествена. Обаче ако въ една култура формитѣ сѫ еднакви, а въ принципитѣ има разнообразие, тогава тя е престѫпна, тамъ започватъ престѫпленията. Въ формитѣ човѣкъ е свободенъ. Напримѣръ човѣкъ е свободенъ да прояви любовьта си ако иска по хиляди начини и форми, въ това нѣма нищо престѫпно, но принципътъ трѣбва да е единъ и сѫщъ. Щомъ мотивътъ е любовь, ако принципътъ въ тебъ е вѣренъ, каквато форма и да употрѣбишъ за изявяването на любовьта, ти вече си подчиненъ на любовьта, не можешъ да извършишъ никакво престѫпление. Ако въ ума си имашъ едновременно два принципа, а една форма за изразяване, тогава престѫплението ще дойде като едно последствие. Отъ какво произтича престѫплението въ единъ месоядецъ? Отъ желанието му да лиши кокошката отъ нейния животъ. Той иска да лиши кокошката отъ нейната форма, а той да остане. Значи у него има два принципа различни: кокошката иска да живѣе, а той я унищожава. И той иска да живѣе, а счита, че има право да убие нѣкого, за да живѣе. Човѣкътъ казва: менъ Господъ ме създаде, а кокошката не е създадена отъ Бога. Не е така. Не, Богъ не е създалъ нито кокошката, нито човѣка. И човѣкъ е една голѣма кокошка - нищо повече. Сега азъ искамъ да изнеса една истина, защото само истината може да направи човѣка свободенъ. Ако азъ говоря една неистина, това още повече влошава съвременната култура и не само че нищо не допринася, но увеличава страданията на хората. Защо трѣбва да се говори истината? Ако съ говоренето на истината не помогнешъ на цѣлото човѣчество, то поне си помогналъ да се подобри състоянието му поне на единъ косъмъ. И ако хората въ цѣлия християнски свѣтъ за 2000 г. сѫ могли да придвижатъ културата поне на единъ косъмъ, това е грамадно нѣщо. Колко косми ни трѣбватъ още, да промѣнимъ цѣлата култура, за да можемъ да влѣземъ въ Царството Божие? Нѣма защо да повдигате въпроса какъ ще се спасите. Оставете вашето спасение настрана. Вашето спасение е извършено преди създаването на свѣта, вие само трѣбва да го знаете въ себе си, И всѣки може да бѫде спасенъ. Деньтъ, въ който ти повѣрвашъ и възприемешъ любовьта въ себе си, ти си спасенъ. Въ който моментъ осъзнаешъ, че любовьта е законътъ, който тѣ повдига, ти си спасенъ. Ти можешъ да осъзнаешъ.това нѣщо още сега, можешъ да го осъзнаешъ вечерь или денемъ, можешъ да го съзнаешъ следъ хиляди години, но законътъ еднакво ще действува. Тъй щото спасението не е важно за васъ. Най-важниятъ процесъ е развитието на човѣшката душа. Да се спаси една душа, да се повдигне единъ човѣкъ, това струва повече, отколкото проявата на една цѣла култура като нашата. Да се издигне една такава култура, това е само безразборно изразходване на Божествената енергия. И като си помислите, какво всѫщностъ може да допринесе тази култура? Азъ гледамъ другояче на въпроса. Въпросътъ е въ подобрението, което може да се внесе. Каква полза може да ви допринесе посяването на хиляди декара земя, ако въ края на краищата тя нищо не дава? Представете си, че житото израства, но нѣма никакъвъ плодъ. Какво ви струватъ тѣзи хиляда декара земя? Подъ думата „култура” ние разбираме плодъ. Значи по-хубаво е да посѣешъ десеть декара земя и да ти допринесатъ изобилно плодъ, отколкото да посѣешъ хиляда декара, които нищо нѣма да дадатъ. Въ дадения случай спасението на единъ човѣкъ струва повече, отколкото повдигането на цѣла култура. Но ако подъ израза „повдигане на цѣла култура” разбираме повдигането на всички души, тогава ние сме въ естествено и право положение. И отъ това именно се нуждае свѣтътъ. Като влѣзешъ нѣкѫде и погледнешъ единъ човѣкъ, да знаешъ, че той тѣ обича и ти го обичашъ. Че тѣ обича, това не трѣбва той да ти го каже, но ти самъ да го почувствувашъ. Любовь, която се изявява съ думи, това не е любовь. Тя трѣбва да се чувствува. Като влѣзешъ въ една стая, дето има запалена соба (Учительтъ е употрѣбявалъ думата „соба” въ смисълъ на печка. Бел. ред.), тя може ли да тѣ обича? Ни най-малко. Но ако туришъ рѫцетѣ си близо или далече отъ нея, ти ще почувствувашъ нейната топлина. Собата казва: „Дали ще се приближишъ по-близо или ще останешъ по-далече отъ менъ, азъ все едно ще си извърша своето къмъ тебъ. Отъ тебъ зависи. Ти можешъ да заемешъ каквото искашъ положение.” Тъй щото, и по отношение на любовьта пакъ можете да заемете едно или друго положение. Можете да се приближите толкова, че да изгорите рѫцетѣ си, а можете да се приближите така до нея, че да не я почувствувате или така, че да остане извѣстно разстояние, едно незабравимо, едно паметно положение. Отъ васъ зависи да бѫдете близо или далече отъ нея. Новитѣ схващания, които сега придобивате, не трѣбва да бѫдатъ въ разрѣзъ съ онова, което досега сте придобили. Вие не трѣбва да казвате: “Ние не обичаме ли Бога?” Имайте предвидъ, че азъ ви говоря за една философия, която е въ движение, не ви говоря за една застояла философия. Коститѣ на мъртвитѣ животни не могатъ да се измѣнятъ отъ мъртвата философия. За нея не говоря. Говоря за една философия, която постоянно се мѣни. За менъ доброто е добро само за моментъ. Ако философията расте, а принципътъ си остава единъ и сѫщъ, тя е права. Ако въ началото като расте е добра, и въ края ще бѫде добра. Ако началото е лошо, и краятъ ще бѫде лошъ. Сега азъ ще разгледамъ единъ социаленъ въпросъ, какъвто е бракътъ. Бракъ въ свѣта не сѫществува. Той е едно хрумване на хората. Никой нѣма право да жени когото и да е, нито има право самъ да се жени за когото и да е. Защо? Защото това е право само на Бога, то е Неговъ прерогативъ. Казано е въ Писанието: „Това, което Богъ е съчеталъ, човѣкъ да не разлѫчва”. Като е изпратилъ душитѣ на Земята, Богъ ги е съчеталъ. Сега престѫпленията на хората сѣдятъ въ това, че тѣ казватъ: „Хайде да оженимъ този.” Вие ще го ожените? „Хайде да венчаемъ този.” Нито ще го венчаятъ! Това сѫ престѫпления отъ страна на хората. Христосъ е казалъ, че никой нѣма право да разваля Божественото. Какво е доброто? Въ даденъ моментъ, когато две души иматъ Божественото съчетание, това е добро вече, това е любовь. Когато две души въ даденъ моментъ иматъ съчетание въ името Божие, тогава ще се роди доброто, а когато се събератъ безъ любовь, тѣ ще извършатъ престѫпление. Следователно престѫплението е само на безлюбието, доброто е само на любовьта. И тогава, когато въ единъ домъ се раждатъ престѫпни деца, какъ ще изясните това? Ще искате да обвините Бога ли? Не. Когато това дете се е зачевало, майката й бащата сѫ били въ областьта на безлюбието. Следователно и резултатътъ е такъвъ. И обратно: ако вземете една фамилия, даже и недобра, дето майката и бащата сѫ престѫпници, но при съчетанието за единъ моментъ само сѫ били въ любовно състояние, тогава може да се роди едно дете-ангелъ. Тѣзи родители сѫ само условие за неговото дохождане, а то всѫщностъ се ражда отъ друго мѣсто. Тъй щото тѣзи нови виждания, тѣзи нови схващания се отнасятъ само за онѣзи, които иматъ пробудено съзнание. Сега, какво е психологическото приложение на закона? Ако въ даденъ случай искашъ да извършишъ една работа, а нѣма любовь между една твоя мисъль и едно твое желание, ти непремѣнно ще родишъ едно престѫпление, т. е. последствията на твоята постѫпка ще бѫдатъ престѫпни. Ако между твоитѣ мисли и желания има любовь, непремѣнно и постѫпката ти ще бѫде добра. Какво се изисква отъ васъ? Никога не казвайте, че вие ще направите това или онова нѣщо. Нѣщата се опредѣлятъ само въ момента, когато Богъ действува. Когато казвате, че утре напримѣръ ще направите това или онова, вие правите престѫпление. Защо? Защото искате да заповѣдвате на Бога. Богъ е, който разполага съ васъ и съ работата. Покажете се въ момента, когато трѣбва да действувате. Като дойде време да действувате, тогава се проявите, но не говорѣте преди още да сте пристѫпили къмъ дадена работа. И тъй, въ Писанието се казва: „Синъ Человѣчески отхожда”. Защо отхожда? Не знаете, защото вашитѣ умове сѫ пълни само съ противоречия, само съ безвѣрие. Ние сме се обезвѣрили въ себе си, обезвѣрили сме се въ Първото начало, обезвѣрили сме се и въ ближнитѣ. Възъ основа на това се е създала онази поговорка, споредъ която „човѣкъ за човѣка е вълкъ”. Каква култура е тази, въ която човѣкъ за човѣка е вълкъ? Каква култура може да има тамъ, дето нѣма никакви принципи, върху които човѣкъ да положи живота си? И каква култура може да има тамъ, дето човѣкъ се съмнѣва въ себе си? Първото нѣщо - човѣкъ нѣма право да се съмнѣва въ себе си; второто нѣщо - човѣкъ нѣма право да се съмнѣва въ ближния си и третото нѣщо - човѣкъ нѣма право да се съмнѣва въ Бога. Азъ турямъ обратното положение: първото нѣщо - човѣкъ нѣма право да се съмнѣва въ Бога. Единственото абсолютно сѫщество, което е надъ всичко, това е Богъ. То е възвишеното, трайното, дълбокото въ човѣка, което действува въ него като непреривенъ актъ. При най-лошитѣ условия на живота, когато ти се обезсърдчишъ, обезкуражишъ, нѣщо дълбоко въ тебъ ти казва: „Не бой се, тази работа ще се оправи.” Какъ ще се оправи? Пакъ ти казва този гласъ: „Не бой се, ще се оправи тази работа.” И ти ще видишъ, че както ти каже този гласъ, така ще стане. Това, което този вѫтрѣшенъ гласъ ти каже, е вѣрно. Богъ ти говори - този е вѫтрешниятъ гласъ, и Той говори не когато си щастливъ, но когато върху тебъ дойдатъ най-голѣмитѣ нещастия и ти казвашъ: всичко се свърши. Когато всички престанатъ да говорятъ, тогава Богъ започва да говори. Тогава ти се намирашъ предъ една пропасть и казвашъ: бѣше, вече всичко се свърши. Тогава именно и Богъ ще ти проговори. Разправяха ми за единъ праведенъ човѣкъ, българинъ отъ Варненско, когото въ турско време турцитѣ осѫдили на обѣсване. Деньтъ, когато трѣбвало да го бѣсятъ, той се приближава до бѣсилката, поглежда къмъ вѫжето и си казва: „Кой може сега да ме избави отъ това положение, освѣнъ Богъ?” Отива до бѣсилката, турятъ вече вѫжето на врата му, но нѣщо отвѫтрѣ му казва: „Не бой се, вѫжето ще се скѫса.” Увисва на вѫжето, но наистина то се скѫсва. Следъ това той си казва: „Благодаря Ти, Господи. Първото се скѫса, но второто вече не знамъ какво ще стане.” Увисва на второто вѫже - и то се скѫсва. Турчинътъ казва: „До трети пѫть ще го бѣсимъ, дайте сега друго, по-дебело вѫже.” Взиматъ трето вѫже, увисва той и си казва: „Сега вече работата е сериозна.” Но интересенъ фактъ, наистина - и третото вѫже се скѫсва. Тогава пашата казва: „Нека си върви този българинъ, и Богъ не е съгласенъ да бѫде обѣсенъ.” Не зная дали сегашнитѣ българи биха освободили човѣка по този начинъ. Азъ вѣрвамъ, че тѣ биха го окачили на желѣзно вѫже, да не се кѫса втори пѫть. Питамъ: какво ще придобиемъ, ако обѣсимъ или ако обвинимъ единъ човѣкъ? Човѣкъ трѣбва да избѣгва злото. Каква полза, ако си отмъстите нѣкому? Ето какъ разсѫждавамъ азъ. Ако нѣкой човѣкъ ми е направилъ най-голѣмото зло, нѣма да му отмѫстя, но ще му кажа: „Азъ нѣма да върша престѫпления по никой начинъ!” Това е най-голѣмото наказание, което мога да наложа на този човѣкъ. Щомъ дойде до менъ, казвамъ: „Азъ съмъ човѣкъ, който не иска да върши никакви престѫпления.” И всѣки отъ васъ, като види, че бѣсятъ едното, не казвайте, че такава е волята Божия, но кажете въ себе си: „Да се скѫса това вѫже!” Нека плати държавата за туй вѫже, какво отъ това, че едно вѫже се скѫсало? Нѣма да бѣгате настрана, но ще седи те тамъ, докато вѫжето се скѫса. Както виждате, при този българинъ, който се съмнявалъ дали ще се скѫса вѫжето, не само първото се скѫсало, но и второто, и третото, и той най-после билъ освободенъ. Всичкитѣ вѫжета могатъ да се скѫсатъ. А вие седи те и си казвате: „Кой ще оправи свѣта?” Вие сте съзнателенъ човѣкъ, но пакъ се съмнявате. Тогава Богъ иде при васъ и казва: „Ще ви кажа кой ще оправи свѣта. Има Единъ, който може да оправи свѣта.” Само Богъ съединява хората, само Той ги групира въ едно. Никой нѣма право да жени хората, никой нѣма право да ражда безъ Бога. Когото Богъ съедини, само той може да ражда. Ако човѣкъ съединява хората, то престѫпници ще раждатъ. Когато единъ сѫдия е изправенъ предъ едно положение да сѫди нѣкого, нека се спре и запита Господа: „Господи, кое е правото, да осѫдя ли този човѣкъ или да го оправдая?” Единъ вѫтрѣшенъ гласъ му казва: „Оправдай го!” Какво ще каже отгоре на това сѫдията? Той ще каже: „Азъ съмъ на особено мнение.” Ако този сѫдия схване, че обвиняемиятъ е праведенъ споредъ думитѣ на Господа, той ще може да докаже и неговата праведность. Ако този сѫдия стане и каже: „Господъ да сѫди, този човѣкъ не е виновенъ, азъ съмъ виновенъ” и обвини себе си, мислите ли, че нѣма да спечели? Защото ако вие сте на положението на обвиняемия, вие сте длъжни да изправите сѫщата погрѣшка. Като оправдаете този човѣкъ, оттамъ насетне всичко ще ви тръгне напредъ. Ако осѫдите този човѣкъ, оттамъ насетне всички нещастия въ свѣта ще ви сполетятъ едно следъ друго. Кое е по-хубаво отъ дветѣ положения? Въ православната църква започнаха да гонятъ сектантитѣ. Православнитѣ си мислятъ, че тѣ сѫ истински православни, а другитѣ сѫ сектанти. Всички православни сѫ сектанти. Самата православна църква е сектантска, а ако искатъ да знаятъ, тя е даже и схизматична. Тѣ искатъ да докажатъ, че иматъ право, а когато другитѣ хора искатъ да докажатъ своето право, тѣ го отричатъ. Засега на Земята никоя църква нѣма право. Има само една църква, която има право, но тя е въ душитѣ на хората. Азъ съмъ правъ въ всѣки даденъ моментъ, когато изпълнявамъ волята Божия въ съвършенство, когато изпълнявамъ Божиитѣ Закони, когато нѣмамъ абсолютно никаква отрицателна мисъль въ себе си, когато съмъ въ хармония съ онова възвишено и благородно чувство въ себе си и когато желая доброто на всички живи сѫщества. Виждамъ единъ лошъ човѣкъ, казвамъ: да му помогне Богъ да се поправи. Виждамъ единъ добъръ човѣкъ и му се радвамъ. Нѣкой ще каже: „Ние толкова лоши хора ли сме?” Не е въпросътъ, че сте лоши хора, но важното е, че сте непослушни. Ако нѣкой напримѣръ днесь каже, че е Синъ Божий, веднага ще помислятъ, че той иска да управлява свѣта, да заповѣдва на хората. Да заповѣдва на хората, това не е никаква синовностъ. Да бѫдешъ Синъ Божий значи абсолютно да зачиташъ Божия законъ, да работишъ за благото на всички, за благото на цѣлото човѣчество. Тази е идеята, която е вложена и въ Евангелието. Та ако вие дойдете до новото съзнание, то нѣма да измѣни вашитѣ форми, вие пакъ ще си останете такива, каквито сте си, но ще настане една промѣна въ вашата душа, ще придобиете онази съзнателна сила, която ви трѣбва, и ще трѣбва да знаете какъ да се справите съ себе си. Сега, вие обърнете внимание на следното: въ Природата сѫществуватъ три положителни състояния, три положителни начала споредъ менъ. Едното състояние води началото си отъ закона на Любовьта. То съдържа извѣстно вещество, извѣстна материя, която е необходима. Върху тази материя животътъ може да се гради. Следователно съ първия законъ се явява животътъ, който създава формитѣ. Второто състояние произлиза отъ Мѫдростьта, отъ знанието. Тя е съзнателна сила, която сѫщо така съдържа извѣстна материя, която е необходима за човѣшкитѣ мисли. Човѣкъ не може да мисли, ако тази материя не сѫществува. Защото не може да бѫде грънчарь онзи, който нѣма материалъ, съ който да работи. Не може да бѫде печатарь онзи, който нѣма съ какво да работи. Третиятъ принципъ, това е Истината. Ти искашъ да бѫдешъ свободенъ, но и въ този случай тя съдържа извѣстна материя, съ която човѣкъ трѣбва да работи. Ако вие приложите закона на Любовьта, ще видите колко е мощенъ. Напримѣръ имате едно крайно неразположение: отивате при едного, разправяте му болката си, отивате при втори, при трети, при четвърти, на всички разправяте болката си, но тя не минава. Никой не може да ви помогне. Защо не може да премине болката? Защото законъ е: онзи, който може да ви помогне, това сте вие самитѣ. Въ дадения случай ако самъ не направите едно положително усилие, не можете да излѣзете отъ това затруднение. Кажѣте си: „Въ менъ сѫществува една Божествена възможность и азъ самъ мога да излѣза отъ тази болка, отъ това трудно положение!” Ако си кажете така, веднага положението ви ще се смѣни. Или ако си кажете, въ следната форма: „Възможно ли е това?”, пакъ ще си помогнете. Може да турите едно положително или едно отрицателно твърдение, но въ никой случай две противоречиви. Като казвате: „Възможно ли е това?”, значи вѣрвате, че може да стане и другояче. Българинътъ напримѣръ казва: „Нѣма ли да дойдешъ у дома?” Англичанинътъ пъкъ не губи време, той направо казва: „Ще дойдешъ ли у дома?” Значи, ако поставите думитѣ въ формата „Може ли да бѫде това?”, но съ положително желание, то ще бѫде. Щомъ държите положителната мисъль, веднага Божественото съзнание ще се прояви и вие ще го изпитате. Който и да е отъ васъ, ако иска да опита реалностьта на нѣщата, така трѣбва да постѫпи. Напримѣръ мнозина отъ васъ вѣрватъ въ Бога, но нѣматъ една ясна, положителна мисъль за Бога. Казвате напримѣръ: „Азъ се молихъ и Господъ отговори на молитвата ми.” Въпросъ е дали Господъ е отговорилъ на вашата молитва. Защо? Защото, когато вие се молите, вие сте много далече отъ Бога. Когато сте се молили, може би нѣкоя ваша близка душа, която е била близо до васъ, ви е чула и ви е помогнала. Тъй щото всѣка помощь, която ви иде, тя всѣкога не е отъ Бога, може да е отъ нѣкоя ваша близка душа. Вие трѣбва да знаете въ коя сфера сте били, когато сте се молили. Имате нужда отъ това-онова и казвате: „Азъ се помолихъ на Бога и Той отгоре ми помогна.” Ако мислите така, ще мязате на онзи българинъ, който ималъ нужда отъ хиляда лева, намиралъ се въ голѣмо затруднение, отникѫде не могълъ да намѣри тѣзи пари. Имало много чорбаджии, къмъ които би могълъ да се обърне, но той си казалъ: „Всички чорбаджии сѫ голѣми изедници, никой нѣма да ми помогне. Господи, на голѣмъ зоръ съмъ, само Ти можешъ да ми помогнешъ, никой другъ!” Въ това време близо до него минавалъ единъ отъ тия чорбаджии, срѣщу които той изказвалъ недоволството си и му пъхналъ една кесия съ хиляда лева. Като видѣлъ тѣзи пари, той въздъхналъ спокойно и казалъ: „Господи, благодаря Ти, че ми помогна!” Чорбаджията попиталъ: – Защо благодаришъ на Бога? – Какъ да не благодаря, Той ми помогна, даде ми хиляда лева. – А, Господъ ти даде! Азъ ти дадохъ тѣзи пари, да не мислишъ, че всички чорбаджии сѫ изедници. – Кой знае дали си ги далъ ти. Ти по-рано не бѣше такъвъ, навѣрно Господъ тѣ е пратилъ да ми ги дадешъ. И тъй, сега на хората това е потрѣбно - да иматъ повече отъ тази първична материя на Любовьта. Хората сѫ изгубили тази първична материя, и като погледнете лицето имъ, ще видите една керемидена краска, вмѣсто хубавата червена краска. Тази краска показва отсѫствие на материята на Любовьта. Щомъ отсѫствува тази материя на любовьта, отсѫствува и силата на любовьта; щомъ отсѫствува силата на любовьта, отсѫствува и онова Божествено съзнание, и тогава се раждатъ всички нещастия въ свѣта. Та сега нѣкои отъ васъ сѣдятъ тукъ, нѣкои сѫ стари, нѣкои сѫ болни и мислятъ само за старостьта и за болѣстьта си. Болниятъ мисли само за нѣкой лѣкарь, да дойде да му помогне. Онзи лѣкарь, който може да ви лѣкува, той е вѫтрѣ въ васъ. Вземете примѣръ отъ животнитѣ. Като се разболѣятъ, тѣ ни най-малко не търсятъ нѣкакъвъ лѣкарь, но сами се лѣкуватъ. Ние, разумнитѣ хора, намѣсто сами да се лѣкуваме, отиваме при лѣкаритѣ. Азъ не съмъ противъ лѣкаритѣ, но казвамъ: преди всичко повикайте своя вѫтрѣшенъ лѣкарь, който отъ своя страна, ако самъ не може да помогне, ще извика единъ външенъ лѣкарь като асистентъ, и ще каже: кажи на Иванъ, на Драганъ или на Петканъ да дойде да му помогна. А вие сега отивате, викате десеть лѣкари на консултъ. И десетте лѣкари свършватъ толкова работа, колкото и единъ. И всички тия лѣкари най-после казватъ: „Стана нѣкакво усложнение.” И този човѣкъ умира. Следъ това хората ще кажатъ: „Тъй писалъ Господъ.” Не е писалъ така Господъ. Всичко седи въ неразбирането. Онзи, който е станалъ лѣкарь, той трѣбва да е роденъ лѣкарь. Никой нѣма право да става лѣкарь, ако не е роденъ такъвъ; никой нѣма право да става учитель, ако не е роденъ такъвъ. Никой нѣма право да става банкеръ, ако не е роденъ такъвъ; никой нѣма право да става майка или баща, ако не е роденъ за това, никой нѣма право да става генералъ, или министъръ, или царь, ако не е роденъ за такъвъ. Който е роденъ за една отъ тѣзи професии или длъжности, да стане такъвъ. Който е роденъ за генералъ, или за учитель, или за свещеникъ, или за царь, или за какъвто и да е и стане такъвъ, той е на мѣстото си, ще извърши добра работа; който не е роденъ за такъвъ, той ще извърши най-голѣмото престѫпление. Въ време на Царска Русия имаше единъ споръ съ китайцитѣ. За китайцитѣ всички казватъ, че сѫ некултурни, диваци хора, но и тѣ иматъ своя философия. По едно време китайцитѣ отслабнаха и тогава Русия изпрати своята флота да ги принуди да отстѫпятъ и да отговорятъ на всичко това, което Русия искаше. Тогава китайскиятъ главнокомандуващъ флотата извика този на руската флота и му каза: „Слушай, братко, нашитѣ господари царе се скарали нѣщо, не могатъ да се споразумѣятъ, искатъ ние да воюваме вмѣсто тѣхъ, да избиваме хората си и напразно да проливаме кръвь. Я ние да си направимъ едно увеселение: ще гърмимъ напразно, ще обикаляме насамъ-натамъ и най-после ще кажемъ, че никой отъ насъ не можа да побѣди.” Ще кажете: китайско разрѣшение. Значи, ако снарядитѣ удрятъ на мѣсто и убиватъ хората, това е по западенъ маниеръ, ако пъкъ не удрятъ на мѣсто и не убиватъ хората, това е по китайски. Казвамъ: китаецътъ е правъ. „Нека твоятъ и моятъ царь се събератъ на аудиенция и да си поговорятъ като братя, а пъкъ ние нѣма какво да се биемъ. Ако се биемъ, съвсѣмъ ще разбъркаме работата.” И прави сѫ китайцитѣ. Въ нѣкои отношения и ние трѣбва да бѫдемъ китайци. Питамъ: кой човѣкъ досега, като си е наложилъ волята, е направилъ нѣщо? Ако извърша моята воля и ако това мое желание внесе въ менъ новъ животъ и азъ придобия безсмъртие, тогава има смисълъ да изпълня своята воля. Но ако една моя постѫпка ме лиши отъ живота, ако изгубвамъ живота си и преждевременно остарѣвамъ, какво ми коства тази моя постѫпка или това мое богатство? Или ще каже нѣкой, че поне е ялъ и пилъ въ този животъ. Тогава ние ще бѫдемъ въ положението на онзи турски младежъ, когото единъ ходжа съвѣтвалъ да не пие, понеже младежътъ ималъ голѣма слабость къмъ пиенето. Той пиелъ особено много ракия. Единъ день ходжата му проповѣдвалъ: – Ти не трѣбва да пиешъ, трѣбва да се откажешъ отъ тази слабость. – Какво да правя, като ми е удоволствие да пия, не мога безъ това. – Но така не става. Ти знаешъ ли какво тѣ чака, като отидешъ въ онзи свѣтъ? – Какво ме чака? – Всички бъчви, отъ които си пилъ досега, ще бѫдатъ окачени на врата ти и ти презъ цѣлия си животъ ще трѣбва да ги носишъ. Знаешъ ли колко е лошо това нѣщо? – Пълни или празни ще бѫдатъ тѣзи бъчви? – Пълни, разбира се, ще ти тежатъ. – Е, като сѫ пълни, нѣма нищо, колкото и да сѫ тежки, пакъ ще ги нося, ще има поне какво да пия и тамъ. Ще умре човѣкътъ и пакъ за пиене мисли! Това е турско разбиране за онзи свѣтъ – бъчвитѣ да бѫдатъ пълни. Ти му говоришъ, че го чака нѣщо лошо, а той казва, поне да сѫ пълни, че да има да пие и на онзи свѣтъ. Нѣкой казва: азъ тукъ да си поживѣя, да си поямъ и да си пийна, че на онзи свѣтъ да ме правятъ каквото си искатъ. Това не е никаква философия, така не трѣбва да се мисли. Христосъ казва: „Синъ Человѣчески отхожда.” Откѫде? Отъ всѣка душа, която не изпълнява Неговата воля, Божията воля. Синъ Человѣчески отхожда отъ всѣки домъ, дето любовьта не живѣе, не цари; Синъ Человѣчески отхожда отъ всѣка църква, която не живѣе по Бога. Синъ Человѣчески отхожда отъ всички приятели, които не живѣятъ добре. Синъ Человѣчески отхожда отъ всѣки народъ, който не изпълнява волята Божия. Синъ Человѣчески отхожда отъ всѣка култура, която не изпълнява волята Божия. И когато Синъ Человѣчески замине, тогава ще дойдатъ всички нещастия върху хората. Защо ? Защото си е заминалъ Синъ Человѣчески, излѣзълъ е навънъ. И ние тогава оставаме да пожънемъ онѣзи последствия, които животътъ ни е отредилъ. Та казвамъ: въ изучаването, на окултнитѣ науки, въ изучаването на човѣшкия организъмъ, въ изучаването на човѣшкото лице, човѣшкитѣ косми, човѣшкитѣ рѫце се изискватъ специални методи и главно - съзнание и дълбоко разбиране. Досега се изучаваше човѣшкото лице, както и физиогномията, съ огледъ на човѣшкия характеръ, да се намѣрятъ слабоститѣ въ човѣка. Мнозина изучаваха физиогномията съ цель да намѣрятъ слабоститѣ на човѣка, да знаятъ какво му не достига, че да могатъ да го оплетатъ. Не, тайнитѣ науки не се изучаватъ съ такава цель! Тѣ се изучаватъ съ цель да научите човѣка, да видите отъ какво има нужда и да можете да му помогнете, да му направите нѣкакво добро. Преди нѣколко години ми донесоха лекции отъ единъ курсъ на една окултна школа въ Америка. Единъ мой ученикъ се влюбилъ въ тѣхъ, задигналъ ги, искалъ да види какво се преподава тамъ и казва: отъ всички лекции и отъ правилата, които тамъ се преподаватъ, азъ можахъ да взема само едно правило. Всички други правила, които тѣ поддържатъ, сѫ все правила на престѫпления. И сега, ако погледнете лицата, челата, вѣждитѣ, носа, устата на съвременнитѣ хора, ще видите голѣма несиметричность, отъ която нищо не можете да познаете. Тамъ не сѫ отбелязани правилнитѣ черти на лицето. Ние говоримъ за физиономията на хората, но азъ не искамъ да се занимавамъ съ отрицателнитѣ черти на човѣшкия характеръ. И когато се приближавамъ до престѫпни типове, когато съмъ ги изучавалъ, азъ не искамъ да се занимавамъ много съ тѣхъ, не искамъ да пипамъ злото, но казвамъ: всѣка престѫпна мисъль оставя извѣстни отпечатъци върху твоитѣ черти. Най-първо тя ще остави отпечатъкъ върху носа, ще направи тамъ редъ наслоявания, главно на върха на носа. Кое е това мѣсто на върха на носа, нѣма да го кажа, дори и ако всичкото богатство на Земята ми дадатъ. Ако сами можете да намѣрите това мѣсто, то е ваша работа, но азъ никога не го казвамъ. Обаче трѣбва да знаете, че всѣка мисъль оставя отпечатъкъ върху носа, върху устата, върху очитѣ, върху вѣждитѣ, върху космитѣ и т. н. Всѣка престѫпна мисъль оставя своитѣ отпечатъци. И ако вие вървите по този пѫть, нѣма да се мине дълго време и ще изгубите своята красота. Тогава човѣкъ почва да мисли, че е остарѣлъ, че е изгубилъ смисъла на живота. Тъй щото натегването на престѫпленията оставя отпечатъкъ върху цѣлия човѣкъ. Това показва, че вие вървите по пѫтя на вашитѣ дѣди и прадѣди, които сѫ слѣзли въ една ниска сфера на влияние, дето чувствувате престѫпленията на хората. Често човѣкъ, като изпадне въ такава сфера, започва да мисли, че самъ е престѫпникъ. Та сега, вие искате да се повдигне цѣлото човѣчество, да се повдигнете отъ тази сфера на. престѫпления. Подъ думата „престѫпление” азъ разбирамъ всѣко нѣщо, което не е извършено съ любовь. Всѣко нѣщо, което е извършено съ любовь, въ него нѣма никакво престѫпление. Мислите ли, че ако вие сте облѣкли нѣкого безъ любовь, сте направили нѣкакво добро? Ако го облѣчете съ любовь, както себе си, ако го нахраните съ любовь, както себе си и ако му дадете приемъ въ дома си, както и на себе си, и ако треперите за него, както за себе си - това е любовь. Казвате: може ли? Може, разбира се, това е Божествено! И онзи, който идва при васъ, и той трѣбва да мисли по сѫщия начинъ. И бѣдниятъ, който иде при менъ, и той трѣбва да мисли за менъ така. Ако между неговия и моя умъ нѣма съчетание, и ако азъ мисля едно, а той мисли друго, това не е любовь. Непремѣнно и той трѣбва да мисли и да гледа на менъ, както и азъ на него. Той трѣбва да каже за менъ: този е най-добриятъ човѣкъ, когото азъ познавамъ въ свѣта. И азъ ще кажа; този е най-добриятъ човѣкъ, когото азъ познавамъ. Щомъ каже така за менъ, тогава вече азъ не считамъ този човѣкъ за бѣденъ, нито за чуждъ, но го считамъ за свой братъ и му казвамъ: ако желаешъ, ти можешъ да останешъ при менъ колкото искашъ, можешъ да останешъ и презъ цѣлия си животъ. Но и азъ, и той трѣбва взаимно да хранимъ единъ къмъ другъ едни и сѫщи чувства. Обаче ако следъ като го нахраня първата вечерь, той каже: „Добре, този човѣкъ ме нахрани тази вечерь, но утре какво ли ще ми каже”, той не е на правъ пѫть; или, ако азъ кажа: „Докога ли ще остане този човѣкъ при менъ?” - това вече не е никакъвъ моралъ нито отъ моя, нито отъ негова страна. Отъ такъвъ моралъ азъ се отказвамъ. Идва единъ при менъ, моли ми се за пари. Казвамъ му: - Ти идвашъ при менъ и ми се молишъ, защото мислишъ, че имамъ пари. Ако нѣмахъ пари, ти не би ми се молилъ. Азъ бихъ желалъ да дойдешъ при менъ даже ако знаеше, че нѣмамъ петь пари въ джоба си. Ако азъ съмъ човѣкъ и видя, че имашъ нужда, ще ти помогна. Ти трѣбва да мислишъ за менъ така, както Богъ мисли за менъ. Ако не мислишъ така, ще ти кажа: моля ти се, излѣзъ навънъ, иди на друго мѣсто. Ти спадашъ къмъ друга категория хора, на които азъ не мога да помагамъ. Нѣма законъ. Казвашъ: ти си длъженъ. - Не, никакъ не съмъ длъженъ. Сиромашията ти е наложена, за да познаешъ Бога, и затова ти не трѣбва да се страхувашъ. Колко време си гладувалъ? – Четири-петь часа не съмъ ялъ. – Че ти още и десеть дни не си гладувалъ. – Мога ли да гладувамъ десеть дни? – Можешъ, разбира се, ти можешъ и 40 дни да гладувашъ. Човѣкъ може да гладува 40 дни. За 40 дни има най-малко кандидати - десетина души. Казвамъ: всички, които ме слушате, се нуждаете отъ една вѣра, която може да мѣсти Земята, не само планинитѣ. Азъ отивамъ по-далече. Въ времето на Христа се казваше, че трѣбва да имате вѣра, която планинитѣ да премѣства, а сега се изисква отъ хората вѣра, която и Земята да премѣсти и да я върти. Това ниско съзнание, въ което сега живѣете, това е вашата Земя. И ако вие не сте въ състояние да измѣните това ваше ниско съзнание, никаква вѣра нѣмате. Вашето съзнание е толкова тежко, че се равнява почти на Земята по тежесть. Вие сте една планина или една земя и трѣбва да сте въ състояние да повдигнете тази ваша планина или тази ваша земя. Има нѣкои хора, които не бихъ могълъ да ги нося на гърба си и въ този случай казвамъ: азъ бихъ предпочелъ да нося Земята, отколкото тия хора на гърба си. Има нѣкой българи, които сѫ по-тежки отъ Земята. Това е до разбирането на великия законъ. Казвате: „Какво искашъ да кажешъ?” Да престанете съ вашитѣ престѫпления! „Какво искашъ да кажешъ?” Да обичате всички хора! „Какво искашъ да кажешъ?” Ще говорите всѣкога истината, безъ да лъжете! „Какво искашъ да кажешъ?” Ще живѣете абсолютно свободно, ще дадете свобода на всички и ще желаете свободата на всички хора! Това искамъ да кажа. „Ама какъ да го направимъ?” Ще ви кажа какъ да го направите. Не е мѫчно да се каже комуто и да е. Това е най-лесното нѣщо. Тогава ще бѫдете най-силнитѣ и най-мощни хора въ свѣта. Ако християнитѣ отъ първитѣ времена още и до днесь поддържаха Христовото учение, както се проповѣдваше, досега свѣтътъ щѣше да има съвсѣмъ различенъ видъ отъ сегашния. Вие казвате: „Азъ съмъ жена, имамъ мѫжъ.” Че отъ кога го купи? „Ама азъ съмъ мѫжъ, имамъ жена.” Че отъ кога купи тази жена? Не, така не се говори. Никаква жена нѣмашъ ти, никакъвъ мѫжъ нѣмашъ ти. Ако пъкъ имашъ единъ мѫжъ, какво си придобила? Казвашъ: „Мѫжъ ми ме чака въ кѫщи.” Че какъ така? Мѫжътъ ти е въ кѫщи, а ти си тукъ? Щомъ имашъ мѫжъ, и ти ще бѫдешъ тамъ, дето е той, и никога нѣмашъ право да се дѣлишъ отъ него. Ти нѣмашъ право да се раздѣлишъ нито на една педя разстояние отъ него. И ако мѫжътъ има жена, и той нѣма право да се дѣли нито на една педя разстояние отъ нея. Сега азъ говоря за другитѣ, не говоря за вашитѣ отношения. Не мислете, че това само азъ говоря. И Христосъ казваше: ще бѫдатъ двамата въ една плъть, ще живѣятъ въ хармония, че каквото единиятъ пожелае, това и другиятъ. И двамата ще изпълняватъ волята Божия, и никакво противоречие нѣма да има между тѣхъ. И тогава всѣки ще вижда предъ себе си единъ ангелъ. Мѫжътъ, като види една жена, ще каже: „Ето единъ ангелъ!” И жената, като види единъ мѫжъ предъ себе си, ще каже: „Ето единъ ангелъ!” И тогава и двамата ще работятъ заедно. А сега жената като види мѫжа си, казва: „Де ли е ходилъ той да хайтува.” Но като дойде той, тя се позасмѣе малко, като че ли нищо не е било. Не, тя като знае, че той е ходилъ нѣкѫде, нека се радва, че той може би е ходилъ съ други ангелици. Това е едно благословение и за нея, и за него. Право ме разбирайте. Ако вашиятъ мѫжъ нѣма много ангелици, които да го поддържатъ, той ще умре. И ако вашата жена нѣма много ангели, и тя ще свърши. Всички тия мѫже и жени сѫ синове Божии ~ така трѣбва да мислите. Мислите ли, че всѣки мѫжъ, който се приближава къмъ една жена непремѣнно въ неговия умъ има нѣкакво престѫпление? Не, ни най-малко не е така. Никакво престѫпление той нѣма въ ума си, това сѫ чужди мисли, които се натрапватъ понѣкога. По естество никой мѫжъ нѣма желание да направи каква и да е пакость на жената. Жената го предизвиква за това. Тя, като види нѣкой мѫжъ, уплаши се и казва: „Той непремѣнно ще ми направи нѣкаква пакость.” Да, и затова мѫжътъ прави пакости на жената. Сѫщото се отнася и до мѫжа; той, като види една жена, казва си: „Тя непремѣнно ще ми направи нѣкаква пакость.” И така става. „Тази жена ще ме съблазни.” Значи мѫжътъ е причина да става това нѣщо. Това е, което азъ зная. Обаче по естество нито жената има желание да прави зло на мѫжа, нито мѫжътъ има желание да прави зло на жената. Злото се ражда отпосле, като последствие на онова вѫтрѣшно недовѣрие, което сѫществува у насъ. И затова казвамъ: щомъ се приближавашъ къмъ единъ човѣкъ, или щомъ единъ човѣкъ иде насрѣща ти, ти веднага си помисли, че Богъ живѣе въ него. Ако ти не помислишъ, че Богъ живѣе въ него, той непремѣнно ще извърши нѣкакво престѫпление. Въ всѣки даденъ случай и ти трѣбва да мислишъ за себе си сѫщото, та като се приближавашъ къмъ една сестра, или като видишъ една сестра, у тебъ непремѣнно ще се роди желание да й помогнешъ. Такива трѣбва да бѫдатъ отношенията между хората въ бѫдещата култура. За въ бѫдеще у всички хора трѣбва да се роди желание да се подобрятъ условията на живота за всѣки, а да не очаква на подаяния. Подаянието ще бѫде само едно последствие. Но условията трѣбва да се подобрятъ. Щомъ се подобрятъ условията, и човѣчеството ще се повдигне. Засега обаче, това не може да стане изведнъжъ, докато всички не осъзнаятъ, че трѣбва да живѣятъ единъ за другъ. Сега мнозина казватъ: „Всѣки трѣбва да се грижи за себе си.” Това се отнася до онѣзи вѣрващи, които се намиратъ въ положението на християни и минаватъ за такива. Питамъ: ако днесь Христосъ дойде на Земята, какъ ще ни посѣти и какъ ще Го приемемъ? Ако Той каже: „Азъ съмъ Христосъ, който ви проповѣдвахъ преди две хиляди години”, вие ще му отговорите: „Ти не знаешъ ли, че ние живѣемъ въ 20-ти вѣкъ и не сме хора, които можемъ тъй лесно да вѣрваме? Ние не сме будали да помислимъ, че ти си Христосъ.” Това е едно изопачено вѣрване. Впрочемъ, азъ не казвамъ, че Христосъ тъкмо така ще каже. Ни най-малко Той нѣма да говори за себе си, но ще ни запита: „Какъ прекарвате живота си? Какъ живѣете съ мѫжа: си, съ жена си, съ децата си? Какво е материалното ви положение? Какъ спите, здрави ли сте?” Тъй щото Той за всичко ще се интересува и ще ви разпитва. Но относно вѣрванията ви, въ какво вѣрвате, Той въпросъ нѣма да направи. После ще ви запита дали четете Евангелието, ще ви слуша какви коментари правитѣ по него и т. н. „Но ето, рѫката на тогози, който ме предава, съ мене на трапезата.” (21 стихъ, 22 глава отъ Евангелието на Лука). „И Синъ Человѣчески отхожда споредъ както е опредѣлено, но горко на тогозъ человѣка, чрезъ когото се предава!” Синъ Человѣчески като си отиде отъ евреитѣ, какво стана оттамъ насетне съ тѣхъ? Отъ две хиляди години насамъ този народъ е подложенъ на най-голѣми страдания. И ако Синъ Человѣчески си отиде отъ нашитѣ съвременни (...) народи, какво ще стане съ тѣхъ? Законътъ пакъ е сѫщиятъ. И ние вече опитваме лошитѣ последствия. Тогава ще дойде другиятъ стихъ, дето се казва въ Писанието: „Ето, хлопамъ, дошълъ съмъ предъ вратата ви.” Ако нѣкой отвори и възприеме Словото, добре ще бѫде за него. И ако вие възприемете Словото, то значи да възприемете цѣлия животъ, защото Словото е законътъ на Любовьта, която обхваща цѣлия животъ. И този законъ трѣбва да обхване цѣлия социаленъ строй, а не само да се молимъ, не само на църкви да ходимъ, не само на училище да ходимъ. Този законъ трѣбва да обхване цѣлия животъ, отъ най-ниското до най-високото стѫпало, и тогава у всички хора - професори, свещеници, сѫдии, учители трѣбва да се роди една свещена мисъль - да се подобри положението на цѣлото човѣчество. Въ миналата си беседа азъ говорихъ какво е предназначението на жената, сега ще ви кажа какво е предназначението на мѫжа. Женитѣ трѣбва да се откажатъ да раждатъ престѫпници, а мѫжетѣ трѣбва да се откажатъ да хранятъ престѫпници. Не давайте храна на никое ваше низко желание или мисъль, които сѫ ви обсебили. Нека умратъ! Какво казва Христосъ? Въ дадения случай, ако Христосъ дойде между богатитѣ, Той ще имъ каже: „Всички богати християни трѣбва да раздадатъ имането си на сиромаситѣ.” Тѣ ще Му отговорятъ: „Такъвъ Христосъ ние не искаме.” Ако дойде между бѣднитѣ, Той ще имъ каже: „Заради любовьта си къмъ менъ, слугувайте на богатитѣ доброволно, безъ пари.” Бѣдниятъ ще му отговори: „Ние такъвъ Христосъ не искаме!” Ако дойде между женитѣ, ще имъ каже: ,3аради любовьта си къмъ менъ, слушайте мѫжетѣ си и имъ угаждайте, както тѣ искатъ.” Женитѣ тогава ще отговорятъ: „Ние не искаме такъвъ Христосъ!” Ако дойде при мѫжетѣ, ще имъ каже: „Слушайтѣ женитѣ си и правете, каквото тѣ искатъ.” Тѣ ще отговорятъ: „Такъвъ Христосъ ние не искаме!” Ако дойде между свещеницитѣ, и тѣ нѣма да бѫдатъ доволни отъ Него и ще му кажатъ: „И ние не искаме такъвъ Христосъ.” Значи, ние искаме такъвъ Христосъ, който да върши точно това, което ние желаемъ. Братя, азъ да ви кажа: това не е човѣщина. Ако ние вървимъ по този пѫть, ще изгубимъ и това, което досега имаме. Ние (...) се крѣпимъ донѣкѫде, но и това, което сега, имаме, ще го изгубимъ. Азъ говоря за общитѣ загуби въ свѣта. Ако единъ народъ се повдига, сѫщевременно съ него печелятъ и неговитѣ членове. Ако единъ народъ губи, и членоветѣ му губятъ. Следователно има общи загуби и общи печалби. Народитѣ могатъ взаимно да си помагатъ едни на други. Затова именно трѣбва да се повдигне съзнанието на цѣлото човѣчество. „Синъ Человѣчески отхожда.” Кое е по-добре: да си отиде или да дойде? Всички нечисти мисли, желания и постѫпки трѣбва да умратъ! Нито трошица хлѣбъ! Нищо не трѣбва да имъ се даде. Това е дълбокото разбиране на въпроса. Ако не разбирате нѣщата по този начинъ, новата култура не може да дойде. Само при едно дълбоко разбиране може да дойде новата култура. И само при тази култура можете да опитате Великото Начало, което сѫществува въ свѣта. Тепърва трѣбва да изучавате себе си! Азъ бихъ далъ на всинца ви методи да измѣрвате дебелината на устнитѣ и широчината и дължината на носа си, дебелината на вѣждитѣ си, разтвора на очитѣ си, после да следите космитѣ ви тънки ли ставатъ или дебели, меки или твърди, падатъ ли свободно и спокойно или не, започватъ ли да побѣляватъ, после ще следите ставатъ ли нѣкакви промѣни съ ноктитѣ ви, дали ставатъ крѣхки или други нѣкакви промѣни. Всѣка промѣна въ тѣзи удове говори за поява на нѣкаква болѣсть, или кожни образувания, или нѣкакви тръпки, или бодежи по тѣлото, или нервни прояви. Какво показва това нѣщо? Че срѣдата, въ която живѣете, е срѣда на промѣни. Тѣзи промѣни показватъ, че ние едновременно чувствуваме състоянието на цѣлото човѣчество. Често вие чувствувате нѣкакво страдание, изпитвате нѣкаква скръбь, но не знаете причината за това. Причината е, че чувствате страданието на цѣлото човѣчество. И затова вие трѣбва да се свържете съ онзи мощенъ принципъ, който показва, че има нѣщо мощно, велико, което преодолява всичко въ свѣта. И Писанието казва: „Любовьта побѣждава всичко въ свѣта.” Не казвамъ, че съ вѣрата трѣбва да се свържете, но съ Любовьта, защото тя побѣждава всичко. Ако вие не можете да побѣждавате, трѣбва да знаете, че нѣмате Любовь. Всѣко знание въ свѣта иде чрезъ любовьта. Всѣка сила въ свѣта иде отъ любовьта. Ако сте безсилни - нѣмате любовь. Ако не постѫпвате добре - нѣмате любовь. Любовьта е единствената магическа сила въ свѣта, която може да ни подобри въ единъ день. Това, което другитѣ сили вършатъ съ години, любовьта е въ сила да го извърши само въ единъ день! Съ любовьта и цѣлото Небе би слѣзло на Земята. Тогава вие ще се измѣните - и брадитѣ ви ще паднатъ, и космитѣ ви ще почернѣятъ, никой нѣма да ви познае - ще се измѣните, напълно ще се подмладите. Като дойде Любовьта, тя ще каже: долу брадата! Брадата е само за Земята. Въ свѣта на Любовьта нѣма закони, нѣма правила. Тамъ всички ще бѫдатъ млади, като деца. Христосъ казва: ако вие не си хвърлите брадитѣ, ако вие не си хвърлите бѣлитѣ коси, ако не изчистите кирта подъ вашитѣ нокти, ако не изтриете гурлитѣ отъ очитѣ си, ако не изчистите добре ушитѣ си, да нѣма каль въ тѣхъ и ако не изчистите добре зѫбитѣ си, вие не сте за Любовьта. Всичко това трѣбва да се изхвърли навънъ. И да не четете като менъ съ лупа. Че чета съ лупа, съ това азъ показвамъ на хората каква е сегашната култура. Менъ ме е страхъ да чета безъ лупа. Искамъ да покажа на хората, че тѣхнитѣ мисли трѣбва да преминатъ презъ една чиста срѣда, като стъкло. Всички ваши мисли, всички ваши желания и чувства трѣбва да преминатъ презъ една съвършено чиста срѣда - презъ срѣдата на Любовьта - и тамъ да се пречистятъ. Азъ и безъ лупа мога да чета. Нѣкои като ме виждатъ съ лупа, казватъ: „Този човѣкъ прави нѣкаква магия, той омагьосва хората.” Та всички хора сега сѫ омагьосани, никой не знае какво върши. Дяволътъ ги е омагьосалъ. Досега азъ не съмъ срѣщалъ човѣкъ, който да не е омагьосанъ. Сега, намѣсто Синъ Человѣчески да си отхожда, както е писано, азъ казвамъ: всички престѫпления човѣшки си отхождатъ, а Синъ Человѣчески прихожда. И ще започне сѫдъ и правда въ свѣта, по любовь, по знание и по свобода, и тогава всички хора ще бѫдатъ свободни, ще бѫдатъ чада, родени отъ единъ Баща и ще живѣятъ така добре, безъ да се мушкатъ. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ.” 7. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 8 ноември 1931 г., София, Изгрѣвъ.
  10. Ани

    1931_10_25 Прѣзъ онѣзи дни

    Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Бележка: Текстът за четене онлайн в стар правопис е подготвен от Георги Касапов с помощта на програма и е проверен с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период е и съответната беседа. ПРЕЗЪ ОНѢЗИ ДНИ „И прeзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Йорданъ.” Марка 1:9 Иоанъ се нарича само онзи човѣкъ, който може да изважда разумнитѣ работи, скрити въ природата. Разуменъ човѣкъ пъкъ е онзи, който може да чете, да изнася и добре да разбира смисъла на написанитѣ книги отъ великитѣ души, живѣли преди него. Азъ взимамъ думитѣ „велики души” въ широкъ смисълъ. Въ свѣта има два процеса. Единиятъ процесъ е процесъ на временно ограничение. Той е общъ за цѣлото животинско царство, като се започне отъ най-низкостоещитѣ и се стигне до най-високостоещитѣ сѫщества, до човѣка. Той е спомагателенъ процесъ. Другиятъ процесъ може да се нарече Божественъ. Специфичното въ него е, че той носи освобождение. Ако човѣкъ разбира този процесъ, ще види, че само той може да го освободи. Веднъжъ дошълъ на земята, цѣльта на човѣка е да придобие свобода. Той иска да се освободи отъ нѣщо, но отъ какво, самъ не знае. Човѣкъ не може да знае това, понеже духътъ му минава презъ четири фази на съзнанието: презъ фазата на подсъзнанието, на съзнанието, на самосъзнанието и на свръхсъзнанието. Той не разбира процеситѣ, които ставатъ въ неговото подсъзнание, понеже то обхваща обширното битие; затова, именно, човѣкъ не помни миналото си. Своето минало той схваща донѣкѫде въ съзнанието си, понеже то е процесъ, който временно се проявява. Това, което схваща въ съзнанието си е, че човѣкъ е сѫщество, което живѣе, което има извѣстни права, извѣстна свобода да се развива правилно. Съзнанието, като процесъ, сѫществува въ всички животни. Самосъзнанието пъкъ отличава човѣка отъ всички животни. Той казва: азъ съмъ човѣкъ! Значи, той се самосъзнава. Най-после иде свръхсъзнанието, за което се знае много малко. То е смисълътъ, цѣльта, къмъ която човѣкъ се стреми. Разбере ли човѣкъ законитѣ, които се криятъ въ неговото свръхсъзнание, той ще бѫде свободенъ. При това, той нѣма да бѫде изложенъ на всички ония промѣни, които ставатъ сега въ свѣта. Съвременниятъ човѣкъ, обаче, не е свободенъ. Когато нѣкой казва, че е свободенъ, това подразбира относително свободенъ, временно свободенъ. Свободата на съвременнитѣ хора е относителна. Младиятъ е свободенъ отъ старостьта, но временно само. Най-първо младиятъ започва съ своята слабость, съ своята немощь, бори се извѣстно време съ нея, докато заякне и мисли вече, че е побѣдилъ. Като достигне върха на своята побѣда, той постепенно започва да остарява. И на стари години пакъ заприличва на малко дете. И ще видите този старъ човѣкъ, този мѫдрецъ, който мислилъ, че разбралъ смисъла на живота, сега има нужда други да го пренасятъ отъ едно мѣсто на друго. Старитѣ хора, като малкитѣ деца, не могатъ да работятъ. Често хората прибързватъ въ заключенията си и казватъ: този човѣкъ е старъ, онзи е младъ. Обаче, тѣ трѣбва да разбиратъ, какво нѣщо е старъ и какво младъ човѣкъ въ пълния смисълъ на думата. Старость и младость сѫ два важни процеса, две важни състояния въ живота на човѣка. Нѣкой казва: азъ съмъ човѣкъ. — Вие трѣбва да разберете, какво нѣщо е човѣкътъ. — Азъ съмъ българинъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е българинътъ. После трѣбва да разберете, какво нѣщо е французинътъ, германецътъ и др. — Това е животно. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е животното. — Това е вълкъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е вълкътъ. Изобщо, съвременнитѣ хора сѫ дали извѣстни тълкувания на всички тия нѣща, но повечето отъ тѣхъ не сѫ правилни. Какво нѣщо е, напримѣръ, вълкътъ, това трѣбва правилно да се изтълкува. Щомъ природата го е създала, тя имала предвидъ нѣщо разумно. Въ икономията на природата вълкътъ изпълнява една почтена служба. Тъй щото, не трѣбва да се гледа само неговата външна форма. Ако, като чиновникъ, не изпълнява службата си добре, тогава той ще остане само съ прозвището вълкъ и навсѣкѫде ще го гонятъ. Той е поставенъ за касиеръ въ нѣкоя банка, но бърка въ касата, взима паритѣ и бѣга. Той е като нѣкой голѣмъ воененъ капацитетъ, като нѣкой генералъ, когото пращатъ на бойното поле да се бие, но този генералъ хуква да бѣга, а подиръ него и войницитѣ бѣгатъ. Следъ това търси редъ причини да се извинява. Казвате: защо трѣбва да бѣга? — Не иска да мре човѣкътъ — нищо повече. — Защо не иска да мре? — Когато сме тукъ, лесно се говори, че трѣбва да се мре, но на бойното поле не е лесно да се говори за смърть. Често говорители, оратори излизатъ предъ народа, проповѣдватъ имъ за дългъ, за любовь къмъ отечеството, насърдчаватъ ги да се биятъ, като имъ казватъ: братя, трѣбва да отидете на бойното поле да се биете съ врага си, да се пожертвувате за отечеството си! Трѣбва да сте готови да умрете! Да, тѣзи хора ще се биятъ, ще умиратъ за отечеството си, а вие, които говорите, трѣбва да останете тукъ. Сега, възъ основа на сѫщия моралъ, нѣкой казватъ: християнитѣ трѣбва да водятъ добъръ животъ. — Ако само християнитѣ живѣятъ добре, въпросътъ съ това не се разрѣшава. Вѣрно е, че християнитѣ трѣбва да живѣятъ добре, но и всички останали хора трѣбва да живѣятъ добре. Щомъ живѣемъ, всички трѣбва добре да живѣемъ! Животътъ е създаденъ за разумнитѣ хора. До тази мисъль сѫ се домогнали въ изследванията си всички капацитети на миналото и на настоящето. Може да се наброятъ, колкото капацитети искате, но ако и безъ тѣхъ вѣрвате, по-добре ще бѫде за васъ; ако не вѣрвате, толкова по-зле за васъ. Природата има крайно отвръщение къмъ страхливитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ престѫпницитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ глупавитѣ хора, къмъ онѣзи, които одумватъ, които иждивяватъ силитѣ си напразно. Съ една дума, природата има крайно отвръщение къмъ всички престѫпления, които сегашнитѣ хора вършатъ; тя е толкова разгнѣвена спремо тѣхъ, че постоянно мисли, какво наказание да имъ наложи. Тя вече го е намислила и като го наложи, тѣ ще видятъ и патятъ. Казвате: какво мисли природата? Тя мисли, какъ да накаже всички хора, които сѫ престѫпили законитѣ й. Защо и за какво, тя никому отчетъ не дава. И тъй, вие можете да вѣрвате, а можете и да не вѣрвате на думитѣ ми. Вѣрата е разуменъ процесъ, или процесъ на разумностьта. Хората трѣбва да живѣятъ добре! Нѣма смисълъ да се измѫчватъ едни-други. Въ Писанието се казва, че Исусъ отишълъ да се кръсти отъ Иоана. Христосъ, който седи по-високо отъ Иоана, отиде при него да се кръсти, съ което даде на хората добъръ примѣръ на смирение. Той каза на Иоана: „Ти трѣбва да ме кръстишъ съ вода!” Начинътъ, по който Иоанъ кръсти Христа, представя единъ символъ. Споредъ този символъ всѣки човѣкъ се е родилъ, за да се кръсти. Казва нѣкой: азъ искамъ да кръщавамъ! — И да не искашъ ти, все трѣбва нѣкой да кръсти човѣка. И да искате, и да не искате, все ще ви кръстятъ, но не само чрезъ вода, както вие разбирате. Всѣко страдание е кръщение; всѣко изпитание е кръщение. Следъ като се е кръстилъ въ Йорданъ, Христосъ говори за друго нѣкакво кръщение. Значи, Той още не бѣше се докръстилъ. Първото кръщение, съ вода, става лесно. Ще влѣзе човѣкъ въ водата, ще го измиятъ отгоре, и всичко се свършва. Следъ него, обаче, иде онова тежко кръщение, чрезъ изпитанията въ живота, когато човѣкъ трѣбва да се освободи отъ ограничителнитѣ условия, да разбере съотношенията, които сѫществуватъ между доброто и злото. Понѣкога хората разглеждатъ злото така, като че то не се отнася до тѣхъ. Въ злото, както и въ доброто, се крие извѣстна философия, която трѣбва да се изучава. Нѣкой казва: какъвъ е смисълътъ на козмоса? Човѣкъ може да разбере смисъла на козмоса дотолкова, доколкото разбира смисъла на своя животъ. Доколкото животътъ на хората има отношение къмъ козмоса, дотолкова и козмосътъ има отношение къмъ тѣхния животъ. Често хората запитватъ: какъвъ е смисълътъ на живота? Не е важно да знаете, какъвъ е смисълътъ на живота споредъ философитѣ, или споредъ богословитѣ, или споредъ вѣрващитѣ, но въ даденъ случай е важенъ смисълътъ на вашия личенъ животъ. Ако азъ разрѣша този въпросъ, другитѣ въпроси сами по себе си се разрѣшаватъ. Между всички живи сѫщества има едно обединително звено, една непреривна връзка. Никой не живѣе за себе си. Ако нѣкой мисли, че живѣе за себе си, това е само привидно така. Въ сѫщность никой не живѣе за себе си. Забележете, всѣки клонъ отъ едно дърво живѣе за себе си, но сѫщевременно той има отношение и къмъ дървото; той живѣе и за цѣлото, за самото дърво. Докато е свързанъ съ дървото, той расте, развива се, има и свой животъ. Когато помисли, че може да живѣе вънъ отъ дървото, вънъ отъ цѣлото, клонътъ изсъхва. Ако запитате мистика или окултиста за причината, поради която клонетѣ изсъхватъ, тѣ ще извадятъ общо заключение: клонетѣ по дърветата изсъхватъ, когато помислятъ, че могатъ да живѣятъ самостоятелно, независимо отъ живота на цѣлото. Защо се родиха толкова нещастия и страдания въ съвременната култура? — Понеже ученитѣ създадоха нѣщо неправилно въ науката. Тѣ прокараха мисъльта, че трѣбва да подчинятъ природата, да станатъ нейни господари. И днесъ между човѣка и природата има голѣма борба. Започнала се е голѣма война, но ще видимъ, като се завърши тази война, въ края на краищата, кой ще плаща обезщетение. Ако човѣкъ побѣди природата, тя ще плаща обезщетение; ако природата побѣди човѣка, той ще плаща. Въ това отношение ученитѣ сѫ раздѣлени на два лагера: едни отъ тѣхъ казватъ, че природата трѣбва да се подчини на човѣка; другитѣ казватъ, че човѣкъ трѣбва да се подчини на природата. Следователно, когато запитватъ, какво нѣщо е злото, казвамъ: когато хората искатъ да подчинятъ природата на себе си, тѣ създаватъ злото. Който иска да побѣди природата, той носи нещастие, той носи зло въ свѣта. Който живѣе въ съгласие съ живата природа, той е въ царството на доброто. — Де е доброто? — Доброто е всѣкога около васъ. Когато слънцето изгрѣва, това е добро; когато звѣздитѣ изгрѣватъ, това е добро; когато вѣтърътъ духа, това е добро; когато водата тече, това е добро; когато земята ражда, това е добро; когато растенията растатъ и се развиватъ, това е добро. Всичко около насъ е добро, а ние питаме, какво нѣщо е доброто. Нима не е добро да седнешъ на трапезата, да си хапнешъ малко и да се почувствувашъ следъ това въ добро разположение на духа? Нима не е добро, следъ като си билъ три деня гладенъ, да дойде нѣкой при тебе и да ти донесе малко хлѣбецъ? Нѣкой казва: ако гладувамъ три деня, това показва, че волята Божия е такава. — Не, ако ти си гладувалъ три деня безъ нѣкаква важна причина и нищо не си придобилъ отъ този постъ, това вече е резултатъ на човѣшката воля, която иска да побѣди природата. Който яде по три пѫти на день, казва: азъ съмъ въ съгласие съ природата. Който не яде, той казва: азъ съмъ въ разрѣзъ съ природата. Сега, между хората се проповѣдва постъ; въ църквитѣ сѫщо се проповѣдва постъ. И въ единия, и въ другия случай този постъ се разбира въ неядене хлѣбъ, въ лишение отъ храна. Споредъ мене, богатитѣ хора трѣбва да постятъ, а бѣднитѣ — да ядатъ. Защо? — Понеже богатитѣ сѫ яли толкова много, че дори сѫ преяли, необходимо е малко да попостятъ. Като постятъ, тѣ трѣбва да дадатъ на бѣдни храната, която биха употрѣбили за себе си. Днесъ се проповѣдва постъ, но бѣднитѣ, безъ да искатъ да постятъ, тѣ го изпълняватъ. И затова бѣднитѣ постоянно се оплакватъ, казватъ: дотегна ни този постъ! Нѣма ли да се свършатъ постнитѣ години, че да дойдатъ добри времена? Като се говори за постъ, трѣбва да се разбере неговия дълбокъ смисълъ. Днесъ значението на поста е изопачено. Постътъ подразбира въздържане отъ зло, отъ престѫпване на Божия законъ, а не отъ неядене на хлѣбъ. Когато човѣкъ пости, той трѣбва да има предвидъ мисъльта да даде презъ този день храната си на нѣкой, който е гладувалъ и е изгубилъ равновѣсието си. Който пости, той трѣбва да подкрѣпва своя гладенъ братъ, защото никой не живѣе за себе си. Слугата, който върши работа на господаря си, непременно трѣбва да бѫде нахраненъ; иначе, той нѣма да бѫде въ състояние да работи. Следователно, единъ отъ важнитѣ въпроси въ живота е този за яденето, за храненето. Икономическиятъ въпросъ е построенъ върху процеса на яденето. И съвременнитѣ учени, биолози, финансисти и философи разрѣшаватъ този въпросъ, защото е отъ първостепенно значение за цѣлокупния животъ. Всѣка държава трѣбва да живѣе добре! И всѣки човѣкъ трѣбва да живѣе добре! Всѣки човѣкъ трѣбва да има не само храна, но той трѣбва да има и въздухъ, и вода, и свѣтлина, и жилище. И самата природа е създала човѣка по този начинъ. Човѣкъ има жилище — неговото тѣло; той има два прозореца — дветѣ очи, презъ които влиза свѣтлината; една вентилация — носътъ; главенъ входъ — устата, тази икономическа мрѣжа, въ която се поставятъ всички необходими провизии за подкрѣпа на организъма. Човѣкъ има и два телефона, т. е. дветѣ уши, чрезъ които се съобщава съ външния свѣтъ. Сега, ако разискваме върху въпроса, защо Христосъ отиде при Иоана да се кръсти, какво ще кажете за това? Какво отношение има между Христа и Иоана? Отношението между тѣхъ е такова, каквото между слабия и силния. Силнитѣ трѣбва да отиватъ при слабитѣ, да имъ помагатъ. Значи, Исусъ отиде при Иоана да му помогне — нищо повече! Христосъ каза на Иоана: „Ти проповѣдвашъ едно учение на покаяние, което не се харесва на хората. Богатитѣ не искатъ да се разкайватъ, затова главата ти ще снематъ. Сега, като ме кръстишъ, съ този актъ ще направимъ единъ договоръ, че ти нѣма да бѫдешъ малодушенъ, нѣма да се страхувашъ. И главата ти да снематъ, ти ще докажешъ на хората, че това, което проповѣдвашъ, е вѣрно. При това, ще знаешъ, че не само ти ще пострадашъ, но и азъ ще пострадамъ. На тебе главата ще снематъ, а мене на кръстъ ще приковатъ. Когато ме приковатъ на кръста, ти ще дойдешъ да ми помагашъ. Днесъ мнозина мислятъ, че като умратъ, всичко съ тѣхъ се свършва. Не, като умре човѣкъ, като замине за другия свѣтъ, той оттамъ ще помага на хората. Докато човѣкъ е въ тѣлото си, той е слабъ; излѣзе ли отъ него, той става силенъ, мощенъ, може да помага и на другитѣ. Докато е въ тѣлото си, човѣкъ мяза на длъжникъ, който има да дава най-малко на хиляда души. Щомъ излѣзе отъ дома си, който отъ кредиторитѣ го срѣща, казва му: ти си безчестенъ човѣкъ, не издържашъ на обѣщанията си! Ти си крадецъ, трѣбва да платишъ дълга си! Единъ го срѣща, другъ го срѣща, викатъ му, хулятъ го, и той се вижда въ чудо, не знае, какво да прави. Казвамъ на този човѣкъ: излѣзъ отъ тази държава на полицитѣ, разплати се съ всички кредитори, и ще бѫдешъ свободенъ гражданинъ. Тогава, който отъ твоитѣ кредитори те срещне, ще каже: радвамъ се, че те срѣщамъ. Ти си честенъ, добъръ платецъ. Сега можешъ свободно да се разхождашъ. Такова е състоянието на всѣки, който може свободно да излиза отъ тѣлото си. Съвременнитѣ хора иматъ работа само съ полици. Идете въ народното събрание, ще видите, че тамъ се разправятъ само съ полици; идете въ църквитѣ, и тамъ се разправятъ съ полици; идете въ обществената безопасность, и тамъ се разправятъ съ полици. Навсѣкѫде има разправии само съ полици. Често хората сѫдятъ нѣкого, обвиняватъ го, че искалъ да внесе нѣкакъвъ превратъ, да внесе новъ държавенъ строй, вследствие на което объркалъ свѣта. Казвамъ: свѣтътъ е обърканъ отъ осемь хиляди години насамъ. Кой го е объркалъ? Споредъ васъ, еди-кой си човѣкъ обърква сегашния свѣтъ. Ами досега кой е объркалъ свѣта? Казватъ нѣкои, че религиознитѣ, духовнитѣ хора били психопати, умопобъркани, малко ненормални хора. Обаче, отъ направенитѣ досега статистически свѣдения, извѣстно е, че въ България има повече отъ 10,000 души умопобъркани, луди хора. Кой е причина за полудяването на тѣзи хора? Тия хора все духовни ли сѫ? Азъ правя преводъ на думата „психопатъ“ и намирамъ, че тя не е лоша дума. Думата „психопатъ” е образувана отъ думитѣ „психо, психея” — душа, и „патосъ” — увлѣчение, разположение. Значи, „психопатъ” е човѣкъ, който душевно е добре разположенъ. Хората не приематъ това тълкувание, но то си остава за тѣхъ. Психопатъ е човѣкъ, който не тълкува нѣщата, както хората ги разбиратъ, вследствие на което влиза въ извѣстно стълкновение съ тѣхъ. Понѣкога той преувеличава нѣщата, понеже нервната система у него се е развила повече, отколкото трѣбва. Той е станалъ чрезмѣрно чувствителенъ. Като казвате, че психопатътъ е анормаленъ човѣкъ, питамъ: коя е нормата за нормалния човѣкъ? Анормаленъ е този, на когото нервната система е пропукана, та голѣма часть отъ неговата енергия изтича навънъ. Неврастеникъ пъкъ е този човѣкъ, който по нѣщо се отличава отъ другитѣ, прогресиралъ е въ нѣкоя область. Не е лошо човѣкъ да има развита нервна система, но лошото е, когато ставатъ пропуквания въ нея. Това положение е подобно на прекѫсването, което става нѣкѫде въ електрическата инсталация, вследствие на което съобщенията не ставатъ правилно. Думата психопатъ днесъ я взиматъ въ извратенъ смисълъ; подъ психопатъ разбиратъ човѣкъ, на когото умътъ малко не достига. Оттукъ може да се извади следното заключение: ако умътъ на нѣкой човѣкъ стига, за да направи нѣкакво престѫпление, той не е психопатъ; ако умътъ на нѣкого стига, за да изопачи единъ законъ, да го заобиколи и да се оправдае предъ хората, той не е психопатъ. Сега, въпросътъ не е за споръ, да се поставя едно учение предъ друго. Когато става дума, кое учение, или коя религия е права, азъ изхождамъ отъ следното гледище: въ природата има само една свѣтлина. Всички огньове, всички свѣтлини, които сѫществуватъ на земята, сѫ произлѣзли все отъ слънцето. Коя е нормата, която опредѣля силата на разнитѣ свѣтлини? — Слънцето. Ако слънцето би загаснало само за единъ моментъ, вие не бихте могли да запалите нито единъ огънь. Следователно, щомъ вашето кандило гори, щомъ вашата свѣщь гори, щомъ вашиятъ огънь гори, бѫдете увѣрени, че и слънцето е въ нормално състояние. На това основание, когато вие мислите добре, когато сте разположени добре, трѣбва да знаете, че въ дадения случай и много други сѫщества мислятъ като васъ. Не сте само вие, които мислите така. Разумната природа е норма за всички нѣща. Казвамъ: ако проследите живота, ще видите, че между минералитѣ, растенията, животнитѣ, човѣка и сѫществата надъ човѣка има тѣсна, непреривна връзка. Споредъ менъ минералитѣ представятъ зачатъчно състояние на живота. Тѣ сѫ дълбоко заровени въ земята. Онѣзи минерали пъкъ, които сѫ поникнали, които сѫ подали нѣкои отъ своитѣ части надъ повърхностьта на земята, тѣ сѫ растенията. Тъй щото, когато минералътъ разрѣши единъ важенъ въпросъ въ своя животъ, той пониква и минава въ фазата на растение: Долната часть на растенията — коренитѣ, оставатъ въ земята. Растенията не сѫ още напълно свободни. Следъ като хиляди години наредъ сѫ мислили, какъ да освободятъ главитѣ си, коренитѣ, отъ гѫстата материя и да придобиятъ свободата си, тѣ се явили като животни; въ това състояние тѣ разрѣшили онзи въпросъ, който, като растения, не могли да разрѣшатъ. Животнитѣ, обаче, останали за дълго време при лоши, неблагоприятни условия за тѣхното развитие. Трѣбвало най-после да дойде човѣкътъ, дълго време да мисли върху тази задача, докато намѣри начинъ, какъ да се освободи. Въпросътъ, който животнитѣ не могли да разрѣшатъ, човѣкътъ го разрѣшилъ. У животнитѣ, благодарение на тѣхната неразумность, се създадоха редъ страсти, съ които се самоизтрѣбваха едни-други. Престѫпленията, които съвременнитѣ хора вършатъ, не сѫ нищо друго, освѣнъ далечно наследство на млѣкопитаещитѣ. Ако хората се върнатъ къмъ миналото, да разгледатъ живота на своитѣ прадѣди, тѣ биха се ужасили предъ вида на онова страшно разрушение, на онѣзи жестоки войни и състезания между хората. Сегашнитѣ войни бледнѣятъ предъ миналитѣ. Може би бѫдещитѣ войни, въ които ще пуснатъ въ ходъ задушливитѣ газове, донѣкѫде биха могли да наподобятъ разрушението и жестокостьта на миналитѣ. Страшно разрушение е сѫществувало нѣкога въ свѣта! И най-после, човѣкътъ, съ своята мисъль, се явилъ въ свѣта, да тури край на това разрушение, да тури редъ и порядъкъ на нѣщата. Когато човѣкътъ се е явилъ въ рая, чрезъ мисъльта си, той е внесълъ миръ и спокойствие по цѣлата земя. Затова, именно, е дошълъ човѣкъ въ свѣта. Обаче, следъ грѣхопадането, пакъ настава това разрушение между хората, както и между народитѣ. Питамъ: де се крие разрѣшението на положението, въ което се намира сегашното човѣчество? И сега пакъ трѣбва да дойде човѣкътъ, съ своята нова, права мисъль, да разрѣши всички въпроси. Разрѣшението на тия въпроси не е достояние само на единъ човѣкъ, нито пъкъ е достояние само на единъ народъ. Единъ човѣкъ, единъ народъ може да разрѣши само единъ въпросъ, но разрѣшението на всички въпроси представятъ задача на цѣлокупното човѣчество. То трѣбва да вземе участие въ тази велика задача, която ангажира всички еднакво. Съвременнитѣ държави съзнаватъ това нѣщо и работятъ за реализиране на тази задача. Христосъ дойде на земята съ велика мисия. Той искаше да покаже на съвременнитѣ европейски народи, какъ трѣбва да постѫпватъ. Всичко, което проповѣдваше Христосъ на времето си, се отнасяше за сегашнитѣ времена. Той казваше на всички народи: вие ще дойдете до една голѣма криза. Ако искате да се освободите отъ тази криза, единственото разрѣшение седи въ приложението на това, което сега проповѣдвамъ. Ако приложите моето учение, вие ще се избавите отъ голѣма катастрофа; не приложите ли учението ми, катастрофата е неминуема. Единъ отъ старитѣ пророци е казалъ: „Не е далечъ времето, когато тази катастрофа ще дойде”. Какъ ще дойде тази катастрофа? Наближило е време да дойдатъ учени, които съ своето изкуство ще запалятъ въздуха. Представете си, че въздухътъ около цѣлата земя се запали! Какво ще стане тогава съ съвременната култура? Писанието казва, че цѣлата земя ще бѫде обхваната отъ огънь и всичко, което се намира по нея, ще изчезне. Наближило е това време. Ако хората не приложатъ закона на Любовьта, въздухътъ непременно ще се запали, и тогава земята ще пречисти добритѣ и лошитѣ. Обаче, добритѣ нѣма да изгорятъ; тѣ ще преминатъ презъ огъня, ще се пречистятъ, а лошитѣ, които сѫ въ противоречие съ природата, ще изгорятъ, ще се стопятъ, както изгарятъ труповетѣ на умрелитѣ въ специални пещи, крематории. Казвамъ: само по този начинъ ще изчезнатъ противоречията въ свѣта, които сѫ причина за редъ болести. Благодарение на противоречията съвременнитѣ хора не сѫ разрѣшили въпроса, какво е отношението имъ къмъ природата, и постѫпватъ ли спремо нея право, или не. Тѣ казватъ: условията не ни помагатъ да постѫпваме право спремо природата. Не, условията не оправдаватъ хората. Ако съмъ човѣкъ, ако мисля за своето благо, азъ трѣбва да зная, че имамъ отношения, освѣнъ къмъ частитѣ, още и къмъ цѣлото. Щомъ съзнавамъ това, трѣбва ли да допущамъ нѣкакво нещастие въ своя животъ, което неминуемо ще се отрази и върху живота на другитѣ хора? Щомъ съзнавамъ това, щомъ съмъ разуменъ човѣкъ, азъ ще допусна въ живота си само онова благо, което по сѫщия законъ ще се предаде и върху милиони хора още. Законътъ и за нещастията и за щастията, и за злинитѣ и за добринитѣ, е единъ и сѫщъ. Тѣ еднакво се предаватъ отъ цѣлото къмъ частитѣ, и отъ частитѣ къмъ цѣлото. Сега, хората отъ всички страни започватъ вече да съзнаватъ влиянието на чистата, Божествена мисъль върху човѣка. Всички добри хора трѣбва да се сплотятъ, да насочатъ мисъльта си въ една посока — за преустройване на свѣта. Ако всички майки кажатъ: не искаме вече войни! — тѣ биха имали успѣхъ. Ако всички майки кажатъ на децата си, докато сѫ още въ утробата имъ, че не искатъ да воюватъ, не искатъ да вършатъ убийства, тѣзи деца, като се родятъ, ще носятъ идеитѣ на своитѣ майки. Тѣ ще станатъ проводници на новитѣ мисли, ще работятъ за оправянето на свѣта. Ако синътъ иска да се жени, бащата трѣбва да му каже: ако се женишъ, за да раждашъ престѫпници, да се убиватъ едни-други, по-добре не се жени. Ако пъкъ се женишъ, за да родишъ добри синове и дъщери, които да помагатъ на своитѣ ближни, тогава можешъ да се женишъ. Сега се търсятъ добри хора въ свѣта! Ако се раждатъ добри хора, женитбата има смисълъ. Добритѣ хора трѣбва да работятъ братски за подигането на свѣта. Добритѣ хора трѣбва да заематъ служби, които живата природа е опредѣлила. „Дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски.” Назаретъ представя низкото, бѣдното положение, отъ което ние произлизаме. Въ това отношение Назаретъ е прозвище. Галилей е хубавото, красивото въ живота. Галилей е область, въ която се намира Назаретъ. Съвременнитѣ хора трѣбва да подържатъ въ себе си хубавото, красивото. Тѣ трѣбва да подържатъ великата идея за човѣщина. Тази идея е потрѣбна за разумнитѣ хора толкова, колкото здравето е потрѣбно за болния. Болниятъ не се нуждае отъ богатство, но отъ здраве. Докато е боленъ, най-важното за него е здравето. Има ли здраве, и богатството ще дойде. Кое е най-важното за невѣжия, за малкото дете? — Да стане ученъ човѣкъ. Подъ думата „ученость” азъ разбирамъ това знание, което може да освободи човѣка отъ всички ограничителни условия на живота. Кое е най-важното за човѣка, който е попадналъ въ тъмнина? — Свѣтлината. Той иска да намѣри пѫтя, по който трѣбва да върви. И тъй, при сегашнитѣ условия нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да бѫде човѣкъ разуменъ, да разбира отношенията между хората, да познава законитѣ и да изучава езика на природата. Съвременнитѣ хора не разбиратъ природата. Запримѣръ, ученитѣ казватъ, че тѣлата отъ топлината се разширяватъ, а отъ студа се свиватъ. Тѣ не даватъ никакво обяснение, какво отношение има разширението и свиването къмъ човѣка. Хората не сѫ проследили да знаятъ, какви промѣни ставатъ у тѣхъ, когато иматъ нѣкакви приятни, или неприятни чувства. Когато човѣкъ има нѣкакво приятно чувство, нека измѣри рѫката си, или врата си и да види, каква промѣна става въ него. После, нека измѣри рѫката и врата си при неприятно чувство. Въ първия случай той ще забележи едно малко разширение на рѫката и на врата си. Въ втория случай, обаче, той ще забележи едно малко свиване. Казвате: човѣкъ е разуменъ, той знае законитѣ, може да се справи съ всички трудности. Вѣрно е, че човѣкъ е разуменъ, но често този разуменъ човѣкъ, като се намѣри въ трудно положение, замисля се за бѫдещето, уплашва се и се самоубива. Въ това отношение заекътъ, който минава за най-страхливото животно, като се уплаши, не се самоубива, но даже запазва присѫтствие и може да мисли. Има примѣри отъ живота на заека, когато въ най-трудното положение на живота си, той мисли като философъ. Запримѣръ, когато го погне нѣкоя хрътка, която бѣга по-бързо отъ него, понеже заекътъ надолу бѣга по-мѫчно, отколкото нагоре, щомъ го настигне хрътката, той изведнъжъ се слегне, и хрътката, както се е засилила, прескача го. Въ тозъ моментъ заекътъ скача и удря на противоположна страна. Значи, като бѣга отъ хрътката, заекътъ мисли, какъ да се освободи отъ нея. Когато го гони копой, той има другъ начинъ на бѣгане. Тогава заекътъ започва да се върти, като че играе нѣкакво българско хоро; после изведнъжъ подскача на разстояние десеть крачки отъ центъра и избѣгва. По този начинъ заекътъ дава на копоя една геометрическа задача за разрѣшение. И следъ това ще кажете, че заекътъ билъ страхливъ, билъ глупавъ. Заекътъ не е глупавъ, но глупавъ е онзи съ пушката, който го гони. Заекътъ казва на онзи, който го преследва: ти си човѣкъ, но докато ме гонишъ съ пушката си, нещастията никога нѣма да избегнатъ отъ твоята глава. Както хръткитѣ и копоитѣ ме гонятъ, така ще те гонятъ твоитѣ лоши мисли, докато поумнѣешъ и видишъ последствията на твоитѣ дѣла. Престани да ме гонишъ! Дългитѣ уши на заека показватъ голѣма интелигентность. И ако хората, съобразно степеньта на своето развитие, бѣха толкова умни, колкото заека, свѣтътъ би се оправилъ досега. Вие, които ме слушате сега, ще кажете: това е много казано! Пророкъ Исайя казва: „Волътъ познава господаря си и се връща въ яслитѣ си. Израиль не познава Бога и не се връща дома си.” Кой седи по-горе? Волътъ познава господаря си, а човѣкъ, на когото Богъ е далъ разумность, той се отрича отъ тази разумность и казва: азъ самъ ще уредя живота си. Хиляди години вече, откакъ човѣкъ урежда живота си, но и досега още не го е уредилъ. Казвамъ: има единъ обикновенъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ. Той е Иоановиятъ, т. е. начинътъ, по който днесъ хората се разплащатъ. Иоанъ бѣше старозавѣтникъ. Той представяше стария законъ: имашъ да давашъ, ще дадешъ, по задължение. Христосъ, обаче, показа на хората другъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ: ликвидиране по закона на Любовьта — да дадешъ отъ любовь. Христосъ нѣмаше предвидъ онази любовь, която не носи свобода на човѣка, която не е въ състояние да премахне страха у човѣка, или която не е въ сила да премахне злобата, болеститѣ, страданията и всички лоши условия въ живота. Това не е любовь. Любовьта, за която Христосъ говори, носи красота, радость, щастие. Тази любовь има предвидъ благото на всички сѫщества. Следователно, ако нѣкои хора казватъ, че сѫ остарѣли, причината на това сѫ тѣхнитѣ стари разбирания. Стариятъ трѣбва да се освободи отъ своитѣ стари разбирания, ако иска да стане младъ. Съвременнитѣ хора и досега още носятъ мислите и разбиранията на хиляди поколѣния преди тѣхъ. Бащата казва на сина си: ти ще остарѣешъ, трѣбва да си направишъ кѫща, да се осигуришъ. И наистина, съвременнитѣ хора всичко знаятъ: и кѫщи могатъ да градятъ, и дрехи знаятъ да шиятъ, и университети свършватъ, и генерали, и министри, и князе, и царе ставатъ, но животътъ е все сѫщиятъ. Царьтъ живѣе като простия, и простиятъ живѣе като царя. Всѣки човѣкъ може да бѫде царь, но споредъ мене царь може да бѫде само онзи човѣкъ, който се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото. Който не се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото, той е робъ на условията. Той може само да носи името царь, безъ да е такъвъ. Единъ мой познатъ, който е следвалъ въ Бостонъ по медицина, ми разправяше следния интересенъ случай за единъ царь. Вървя, казва той, изъ бостонскитѣ улици, и виждамъ срѣщу мене иде единъ високъ човѣкъ, около два метра, съ корона на глава, съ мантия и съ жезълъ въ рѫка. Всички хора минаватъ-заминаватъ покрай него, никой не му обръща внимание. Чудя се, какъ тия американци не му обръщатъ внимание. Мисля си: какъ е дошълъ този европейски царь въ Бостонъ? Като минахъ покрай него, обърнахъ се да го изгледамъ отзадъ, но какво бѣше очудването ми, когато на гърба му видѣхъ залѣпени реклами отъ една фабрика. Казвамъ: всѣки човѣкъ е царь, но ако на гърба му сѫ залѣпени рекламитѣ на всички негови престѫпления, какъвъ царь е той? Като се говори за царь, подразбирамъ истинския човѣкъ. Съвременниятъ човѣкъ носи на гърба си написани не едно, но много престѫпления. Питамъ: трѣбва ли да се препорѫчва съ тѣхъ? Днесъ хората гледатъ да се освободятъ отъ външнитѣ престѫпления, а за вѫтрѣшнитѣ не мислятъ. Обаче, и външнитѣ, и вѫтрѣшнитѣ престѫпления се пишатъ не само на книга, както днесъ, но тѣ се пишатъ и върху цѣлото тѣло на човѣка. Единъ день вие ще срещнете сѫщества, по-напреднали отъ васъ. Какъ ще ги погледнете? Единъ день ще срещнете сѫщества, които сѫ очаквали отъ васъ любовь, но вие не сте имъ дали; единъ день ще срещнете ваши братя, които сѫ очаквали помощь отъ васъ, но не сте имъ дали. Какъ ще ги погледнете? Казвате: какъвъ смисълъ имаше въ това, да дойде Христосъ на земята и да пострада? Не можа ли Той да се спаси? — Христосъ разполагаше съ голѣми сили, Той можа да се спаси. Казано е въ Писанието, че Христосъ можа да извика на помощь 12 легиона ангели. Въ всѣки легионъ има по 6,000 ангели. Само единъ отъ тия ангели разполага съ такава мощна сила, че е въ състояние въ една нощь да изтрѣби 150 хилядна армия добре въорѫжена, нито единъ войникъ да не остане отъ нея. Тогава, колко такива ангели сѫ нужни за изтрѣбването на българитѣ отъ лицето на земята? Ако дойдатъ 30 ангели, нито единъ българинъ нѣма да остане на земята. Дойдатъ ли 6,000, тѣ ще унищожатъ цѣлото човѣчество. Обаче, въпросътъ не седи въ това, да се изтрѣби човѣчеството. Важно е, да се подигне човѣчеството чрезъ доброто. Доброто се отличава отъ злото по това, че всѣкога съгражда, твори, а злото разрушава. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е любовьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е мѫдростьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е истината. Тѣ сѫ вѣчни процеси. Желанието на всички хора да бѫдатъ свободни се дължи, именно, на любовьта въ тѣхъ, която е въ състояние да ги освободи. Нѣкой казва: това е празна работа, то е само за деца! Питамъ: кое е реалното, кое е сѫщественото въ живота? Често ние произнасяме името Божие, но въ това хубаво име се вършатъ днесъ голѣми престѫпления. Какви ли престѫпления не сѫ се вършили и въ миналото все въ това свето име! Христосъ казва: „Иде часъ и сега е, когато всѣки, който ви убие, ще мисли, че служба принася на Бога”. И съвременнитѣ хора мислятъ, че като убиватъ престѫпницитѣ и лошитѣ хора, свѣтътъ ще се оправи. Ако, наистина, свѣтътъ можеше да се оправи чрезъ убийства, и безъ това всѣка година се гильотиниратъ около 35 милиона хора, при това свѣтътъ още не е оправенъ. Значи, въпросътъ не може да се разрѣши по този начинъ. Всѣка година се гильотиниратъ 35 милиона хора, а вмѣсто тѣхъ се раждатъ около 40 милиона. Следователно, петь милиона хора идатъ повече отъ тия, които заминаватъ за онзи свѣтъ. Злото избива 35 милиона, а любовьта изпраща 40 милиона. Интересно е да се проследи, въ края на краищата, кой ще има надмощие. Най-после рѫцетѣ на злото ще отслабнатъ, и то нѣма да може повече да коли. Злото ще рѣже, докато капитулира. Вратоветѣ на хората ще станатъ толкова жилави, че никакъвъ ножъ не ще може да ги лови. Ще дойде време, когато човѣшкитѣ вратове ще иматъ такова свойство, че щомъ се допре ножъ до тѣхъ, той ще отскочи, ще се счупи, но вратоветѣ ще останатъ непокѫтнати; ще дойде време, когато човѣшкитѣ тѣла ще бѫдатъ така устроени, че всѣка граната, хвърлена върху тѣхъ, ще се стопи, безъ да причини нѣкаква поврѣда. Питамъ тогава: какъ ще се убиватъ хората? Ще дойде време, когато лошитѣ хора и престѫпницитѣ нѣма да се убиватъ, но ще ги приспиватъ, да си почиватъ, а добритѣ хора ще си вършатъ работата. Това време иде, не е далечъ; въпросътъ е, сега какво трѣбва да се прави. За далечното бѫдеще е лесно да се постигне всичко, но днесъ още лошитѣ хора не могатъ да се приспиватъ. Запитали едного: какъ вървятъ работитѣ ти? — Въ много трудно положение съмъ. — Ами после какво ще стане? — Най-после ще свикна. Обаче, азъ отивамъ по-далечъ. Въпросътъ не е въ това, да свикне човѣкъ съ злото, но има единъ естественъ начинъ, по който той може да се освободи отъ неговото влияние. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на своитѣ лоши мисли, чувства и действия. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на всички болести. Това е наука! И въ тази наука се крие смисълътъ на живота. Бѫдещитѣ науки нѣма да се занимаватъ съ паталогическитѣ състояния на хората, но ще изучаватъ тѣхнитѣ здравословни състояния. Да допуснемъ, че нѣкой търговецъ изгубва сто хиляди лева и остава безъ петь пари въ джоба си, нѣма съ какво да си купи хлѣбъ. Той се чуди, какво да прави. Отива у дома си, гледа жена, деца гладни, не може да понесе това положение. Най-после му дохожда мисъльта, да се самоубие. Казвамъ: това е състояние на затѫпяване. Въ свѣта сѫществуватъ много ресурси, чрезъ които човѣкъ, и въ най-тежкото си положение, може да бѫде спасенъ. Вие още не сте дошли до тия ресурси. Ако знаете законитѣ на природата, вие ще се домогнете до тѣзи ресурси и ще бѫдете спасени. Ще ви приведа единъ примѣръ за потвърждение на тази мисъль. Той се отнася до единъ казанлъчанинъ, който преди войната билъ директоръ на една прогимназия. До това време той билъ голѣмъ безвѣрникъ и често проповѣдвалъ на ученицитѣ си, че Богъ не сѫществува, че човѣкъ самъ урежда живота си, самъ кове сѫдбата си. Въ последната война той взелъ участие въ сраженията съ гърцитѣ и при едно отстѫпление на нашитѣ войски едва успѣлъ да се скрие въ една пещера, дето прекаралъ цѣли три деня гладенъ, безъ хапка хлѣбъ. Гладътъ започналъ тъй силно да го мѫчи, че въ това време му дошло на умъ да се обърне къмъ Бога. Той казалъ: Господи, баща ми и майка ми сѫ говорили, че Ти сѫществувашъ, но азъ не вѣрвамъ въ това. Какво ме ползува въ този моментъ твоето сѫществуване, когато азъ умирамъ отъ гладъ? Ако можешъ да ме извадишь отъ това трудно положение, ще повѣрвамъ, че сѫществувашъ. Обѣщавамъ, че като се върна въ България, ще събера всички мои ученици, на които съмъ проповѣдвалъ, че нѣма Богъ, и ще ги убѣдя въ противното. Като произнесълъ тази молитва, засмѣлъ се и чистосърдечно си казалъ: като нѣма друга работа, човѣкъ си бръщолеви. Обаче, не се минало и половинъ часъ, той видѣлъ — една костена жаба влѣче половинъ килограмъ хлѣбъ, оставила го предъ пещерата и се върнала назадъ. Той взелъ хлѣба, изялъ го, добилъ сила и продължилъ пътя си. Като се върналъ дома си, той събралъ всички свои ученици и казалъ: деца, по-рано азъ ви проповѣдвахъ, че нѣма Богъ, но отъ единъ важенъ фактъ се убѣдихъ напълно въ сѫществуването на Бога. И разказалъ всичко на ученицитѣ. Досега нито Кантъ, нито други нѣкои философи можаха да ме убѣдятъ, че Богъ сѫществува, обаче, костената жаба успя да ме убѣди въ това. Този човѣкъ билъ силенъ въ проповѣдьта си, защото разправялъ своя жива питность. Казвамъ: великата Истина трѣбва да се опита, да придобиемъ опитность, върху която да градимъ нашето бъдеще вѣрую. Съвременнитѣ хора трѣбва да иматъ такова вѣрую, въ което абсолютно да не се съмняватъ. Казвамъ: ако сегашнитѣ хора, които вѣрватъ въ нѣкакъвъ Висшъ принципъ, съсрѣдоточатъ мисъльта си къмъ Него, — да помогне Той за оправянето на свѣта, свѣтътъ ще се оправи. Даже само християнитѣ, ако желаятъ, ще могатъ да оправятъ свѣта. Въ петь години отгоре свѣтътъ може да се поправи. За това нѣма никакви препятствия. Единственото препятствие е личниятъ интересъ на хората. Двама братя, които били въ голѣма вражда помежду си, случайно попаднали плѣнници на едно и сѫщо мѣсто, и били предадени на единъ войникъ, да ги убие заедно съ другитѣ плѣнници. Като се видѣли, двамата братя се спуснали единъ къмъ другъ, цѣлунали се и казали: отсега нататъкъ нѣма защо да споримъ. И двамата ще отидемъ на онзи свѣтъ. Хайде, поне тукъ да се помиримъ! Войникътъ, който ги придружавалъ, запиталъ, защо се прегръщатъ и цѣлуватъ. Тѣ му казали, че сѫ родни братя и се примиряватъ, защото досега били скарани. Той имъ отговорилъ: щомъ е така, вървете по домоветѣ си, и азъ ви пущамъ на свобода, да живѣете по новия начинъ. Има единъ езикъ въ природата, който е еднакъвъ за всички растения, за всички животни и за всички хора. Ще приведа единъ примѣръ изъ българския животъ, отъ който се вижда, че действително сѫществува общъ езикъ за всички сѫщества въ природата. Едно малко момиченце изгубило родителитѣ си и се забъркало изъ една гора. То започнало да плаче, да вика, да търси майка си. По едно време то видѣло една мечка въ гората, която веднага се сгушила, да не го изплаши. Момиченцето се приближило до нея и я запитало: кажи ми, де е мама? Мечката се снишила още повече, за да може момиченцето да се качи на гърба й. То се качило на нея, и тя продължила пѫтя си презъ гората, да заведе детето при майка му. Мечката е ясновидка, тя видѣла, че бащата и майката на детето се качили на една канара, понеже се уплашили отъ нея. Като видѣли момиченцето си на гърба на мечката, майката веднага извикала: слѣзъ, мама, отъ гърба на мечката! Тѣ се уплашили отъ нея, а детето свободно седѣло на гърба й. Следъ това мечката пакъ се снишила, момиченцето слѣзло отъ гърба й и радостно отишло при майка си. Мнозина ще кажатъ, че това е отъ приказкитѣ „Хиляда и една нощь.” За забелязване е, че днесъ хората сѫ изгубили всѣкаква вѣра. Обезвѣряването е дошло вече до своя краенъ предѣлъ. Тѣ нѣматъ вѣра едни въ други. Мѫжътъ нѣма вѣра въ жена си, и жената нѣма вѣра въ мѫжа си; синътъ нѣма вѣра въ баща си, и бащата нѣма вѣра въ сина си; дъщерята нѣма вѣра въ майка си, и майката нѣма вѣра въ дъщеря си. Навредъ въ свѣта сѫществува крайно обезвѣряване. И всички хора, които сѫ се обезвѣрили, проповѣдватъ нѣкаква свобода. Всички трѣбва да се върнатъ къмъ истинската вѣра и да знаятъ, че ако тѣ не вѣрватъ въ баща си, въ майка си, въ брата си, въ сестра си, въ приятелитѣ си, никакъвъ редъ и порядъкъ не може да се въведе въ свѣта. Какво могатъ да проповѣдватъ тия хора? Ще проповѣдватъ за Христа, че страдалъ, че билъ разпнатъ на кръстъ. И следъ това ще плачатъ за Него. Казвамъ: вие не плачете за брата си, който страда, а за Христа ще плачете. Христосъ, за когото плачете привидно, е въ вашия братъ, който страда и вика за помощь. Сега вие се запитвате: кое учение е право? Право е само онова учение, което носи свобода за всички сѫщества безъ изключение: за всички растения, за всички животни и за всички хора. Отдето и да дойде, щомъ носи свобода за всички живи сѫщества, това учение е право. Азъ не говоря за временната свобода. Ако е въпросъ за временна свобода, българитѣ, напримѣръ, придобиха такава свобода: Русия ги освободи, но и до днесъ още тѣ не сѫ свободни. Сега трѣбва да дойде нѣкой другъ, пакъ да ги освобождава. Кой ще ги освободи сега, не зная. Не само българитѣ нѣматъ свобода, но и въ Америка, и въ Англия, и въ Германия, дето отидете, навсѣкѫде хората тепърва трѣбва да се освобождаватъ. Ако отидете въ Лондонъ, напримѣръ, тамъ има квартали отъ 45 ÷ 50 хиляди души жени, деца и мѫже; децата отъ тия квартали не знаятъ баща си и майка си. Ако нѣкой чужденецъ попадне въ такъвъ кварталъ, непременно стражарь трѣбва да го придружава. Който мине презъ такъвъ кварталъ, той се излага на нѣкаква опасности. Това не е само въ Лондонъ, но и въ Ню-Йоркъ, и въ Парижъ, и въ Берлинъ — въ всички голѣми градове. Даже и въ малката България има такива квартали, презъ които човѣкъ не може свободно да върви. Щомъ човѣкъ се разгнѣви, той много не му мисли, готовъ е вече куршумъ да тегли. Ако пъкъ не тегли куршумъ, ще каже обидни думи на човѣка, но после ще съжалява: не трѣбваше така да постѫпвамъ. Всѣки човѣкъ има по единъ такъвъ кварталъ задъ ушитѣ си, дето е центърътъ на разрушението, съ по 45 ÷ 50 хиляди жители. Има единъ начинъ за спасение отъ жителитѣ на тия квартали. Има единъ начинъ за придобиване на свобода. Като казвамъ, че има единъ начинъ за придобиване на свобода, азъ не отричамъ и другитѣ начини, не казвамъ, че всички усилия на човѣчеството за свобода не сѫ на мѣстото си; казвамъ, че човѣчеството днесъ се нуждае отъ особена запалка, която да даде потикъ, да даде силенъ тласъкъ напредъ. У всички хора има добро желание да придобиятъ тази запалка, за да разбератъ, че свободата действува по единъ начинъ и трѣбва да бѫде обща за всички хора. Докато човѣкъ иска свобода само за себе си, той е на кривъ пѫть. Иска ли свобода и за себе си, и за другитѣ, той е на правъ пѫть. Желаешъ ли добро и на себе си, и на другитѣ хора, ти си на правъ пѫть. Сега, като ставате сутринь, запитвайте се, отде сте дошли, какъ сте дошли, какъ сте придобили всичко, което имате въ себе си. Безъ да мислите върху тия въпроси, вие казвате: родилъ съмъ се, но единъ день ще умра, ще свърша живота си. Казвамъ: лесно е да се умре, да се свърши всичко, но тъкмо, когато мислите, че сте свършили, вие ще се намѣрите въ противоречие. Вие ще се намѣрите въ положението на оногова, който ималъ да плаща една полица отъ сто хиляди лева, но като нѣмалъ възможность да я плати, рѣшилъ да се самоубие. Качилъ се на една скала и оттамъ се хвърлилъ. Обаче, той не успѣлъ да се самоубие, но счупилъ само двата си крака. Като се видѣлъ въ това положение, той още повече се отчаялъ и казалъ: ако краката ми бѣха останали здрави, щѣхъ да си платя полицата, а сега и краката ми счупени, и полицата неплатена. По сѫщия начинъ мислятъ мнозина. Тѣ се надѣватъ, като умратъ, да изплатятъ полицитѣ си. Не, като умратъ, тѣ нито полицитѣ си изплащатъ, нито животъ иматъ. Ето защо, при сегашното положение, по-изгодно за човѣка е да бѫде съ здрави крака и полека да изплаща полицата си. Задъ всѣки кредиторъ се крие единъ ангелъ, който опитва хората. Когато повѣрвате, че вашиятъ кредиторъ е честенъ човѣкъ и въ него, както въ всички хора, има Божествено начало, той ще ви се усмихне. Ако се влюбите въ вашия кредиторъ, както момъкъ се влюбва въ мома и е готовъ да колѣничи предъ нея, този кожодеръ, както вие наричате кредитора си, ще се усмихне, ще ви потупа по рамото и ще каже: азъ съмъ готовъ не само да ти простя дълга отъ сто хиляди лева, но отгоре на това да ти дамъ още сто хиляди. Това сѫ правили хората, и пакъ го правятъ. Само по този начинъ тѣ могатъ да се побратимятъ. Спасението на човѣчеството е въ братството. Това трѣбва да се проповѣдва на хората! Днесъ всички хора спорятъ, коя църква е права, кое учение е право, коя философия е права. Всички църкви трѣбва да проповѣдватъ учението на природата. Всички хора трѣбва да станатъ нейни съработници. Всички трѣбва да се кръщаватъ заедно съ нея! Кѫде? Всички трѣбва да се кръщаватъ въ онази рѣка, отъ която Любовьта изтича. Всички трѣбва да се кръщаватъ въ езерото на Мѫдростьта, въ което Любовьта се влива. И най-после, всички трѣбва да стѫпятъ здраво на онази почва, върху която се излива дъжда на Истината. Тъй щото, навсѣкѫде ще се потопите по три пѫти: ще се потопите три пѫти въ рѣката на Любовьта; после ще се потопите три пѫти въ езерото на Мѫдростьта и най-после ще се изложите три пѫти на душа на Истината. Само по този начинъ може да се влѣзе въ Царството Божие. Който не се е потопилъ по три пѫти въ Любовьта, въ Мѫдростьта и въ Истината, той не може да влѣзе въ Царството Божие, нито може да разрѣши нѣщо въ свѣта. Това не сѫ празни думи, но това е тълкуването на стиха: „И презъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Йорданъ”. Сега, като говоря, азъ повишавамъ малко гласа си. Обаче, силата на думитѣ не седи въ високото изговаряне; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ истинни и приложими; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ въ съгласие съ Божественото у човѣка. Казвате; трѣбва да се говори истината! Така е, трѣбва да се говори истината, но има нѣща, които сѫ само външна опаковка. Да се говори истината на човѣка, подразбира да му се каже това, което може да го подмлади. Човѣкъ се подмладява, когато прилага нѣщата. Ако единъ народъ прилага законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, той ще се обнови напълно. Казвате: какво могатъ да направятъ българитѣ? Ако приложатъ Христовото учение, тѣ биха запалили цѣлия свѣтъ и биха го освободили. Мнозина сѫ ме запитвали: каква е мисията на българския народъ? Ако българитѣ сѫ готови да изпълнятъ, каквото имъ казвамъ, ще знаятъ, каква е тѣхната мисия. Не изпълнятъ ли това, което имъ проповѣдвамъ, нѣма да кажа, каква е мисията имъ. Апостолъ Петъръ е казалъ: „Вие сте Синове Божии”. Ако днесъ нѣкой каже, че е Синъ Божи, всички го осѫждатъ, дето смѣе да се нарича Синъ Божи. Така е казано въ Писанието не само за едного, но за всички. Въ този смисълъ азъ бихъ желалъ всички да бѫдете Синове Божии, т. е. Синове на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость, на Божията Истина. Азъ бихъ желалъ всички да бѫдете носители на новото учение и, дето минете, да изтриете сълзитѣ на хората, да ги освободите отъ всѣкакви болести, отъ сиромашия, отъ недѫзи, отъ страдания. И тъй, бѫдете Синове на Бога, Синове на Любовьта! 5. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 25 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ”.
  11. Ани

    1931_11_01 Изново

    Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Бележка: Текстът за четене онлайн в стар правопис е подготвен от Георги Касапов с помощта на програма и е проверен с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период е и съответната беседа. ИЗНОВО „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види Царството Божие”. Иоана 3:3. „Изново”. Азъ ще взема думата изново, като скѫпоцѣненъ камъкъ, който е туренъ на пръста на нѣкой човѣкъ. Този човѣкъ може да бѫде нѣкоя млада мома, или нѣкой момъкъ; той може да бѫде нѣкой царь, нѣкой князъ, или най-после и нѣкой обикновенъ човѣкъ. Който погледне този камъкъ, харесва го и си мисли, дали има нѣкакво отношение, нѣкаква връзка между него и човѣка, който го носи. Дали има отношения между скѫпоцѣннитѣ камъни и хората, това е наученъ въпросъ. Това, което се вади и туря на пръститѣ на хората, може да има само временно отношение къмъ тѣхъ. Има мисли у човѣка, подобни на тия пръстени съ скѫпоцѣннитѣ камъни. Човѣкъ туря една такава мисъль въ главата си, и всички я виждатъ. Не се минава много време, и тази мисъль изчезва. Тѣзи мисли могатъ постоянно да се турятъ и вадятъ отъ ума, както пръстенитѣ се турятъ и вадятъ отъ пръститѣ на човѣка. Отъ тия мисли човѣкъ ще разбере преходното въ живота, което има временни отношения къмъ него. Това не показва, че тия мисли се губятъ, но тѣ мѣнятъ мѣстата си, както единъ пръстенъ може да върви отъ рѫка на рѫка. Единъ пръстенъ може да промѣни хиляди рѫце, но това не значи, че той се е изгубилъ. Когато този пръстенъ се влюби въ нѣкой човѣкъ, той остава за по-дълго време на пръста му. Дето е миналъ този пръстенъ, той носи върху себе си отпечатъци отъ тия хора. Сѫщото става и съ мислите. Всѣка мисъль носи отпечатъкъ отъ характера на човѣка, презъ чийто умъ е минала. Презъ колкото глави е минала, толкова отпечатъци носи тя върху себе си. Върху мислите се отпечатва не само характерътъ на човѣка, но и цѣлиятъ му животъ, учението, което е проповѣдвалъ, добродетелитѣ, които ималъ въ себе си и т. н. Следователно, всички мисли и желания, които влизатъ и излизатъ отъ човѣка, се връщатъ назадъ въ невидимия свѣтъ. По тия мисли се опредѣля, както характерътъ и животътъ на хората, презъ който сѫ минали, така и животътъ на цѣла епоха. И сега, като слушате тази беседа, въ невидимия свѣтъ вече опредѣлятъ, какъ слушате, какво сте разбрали и какво може да стане отъ васъ. Нѣкой ще каже, че тия работи не го интересуватъ. Казвамъ: само глупавиятъ не се интересува отъ нищо; умниятъ човѣкъ се интересува отъ всичко. Ако глупавиятъ не се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта нѣма да се интересува отъ неговата глупость; ако глупавиятъ се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта ще се интересува отъ неговата глупость. Ако лошиятъ се интересува отъ добродетельта, и тя ще се интересува отъ неговата лошавина. Това сѫ отношения, които сѫществуватъ въ живота. Въ този смисълъ Богъ се интересува не само отъ праведнитѣ, но и отъ грѣшнитѣ хора. Отъ кои грѣшни се интересува Богъ? — Отъ ония, които се интересуватъ отъ Божията Любовь. Отива нѣкой при Бога и започва да разправя, че билъ отъ високо произхождение, че майка му и баща му били благородни, знатни хора и т. н. Богъ не се интересува отъ тия нѣща. Той се интересува само отъ това, доколко вашиятъ баща, дѣдо, майка се интересували отъ Него. И действително, стойностьта, цената на човѣка зависи отъ това, доколко той се интересува отъ Първичната Причина на нѣщата и е въ връзка съ нея. Не се ли интересувате отъ Първичната Причина, и тя не иска да знае нищо за вашитѣ бащи и дѣди. Съвременнитѣ хора, като четатъ или слушатъ нѣкаква философия, безъ да мислятъ много, казватъ: глупава е тази философия. Защо? Казвамъ: две величини, по отделно равни на трета, сѫ равни и помежду си. Това е една математическа максима, която може да се приложи въ живота. Запримѣръ, двама лоши хора, които обичатъ еднакво единъ добъръ човѣкъ, иматъ извѣстно отношение и помежду си. Когато се казва, че нѣкой човѣкъ е лошъ, той е относително лошъ: въ едно отношение, за едни хора е лошъ, а въ друго отношение, за други хора е добъръ. Лошиятъ човѣкъ издава миризма. Той е като търговецъ, който изнася всичката си стока навънъ. Каквато стока има за проданъ, той я изнася предъ дюкяна си. Кой е лошъ човѣкъ? Лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да печели; лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да живѣе; лошъ човѣкъ е онзи, който изведнъжъ иска да стане богатъ, ученъ, силенъ, да заповѣдва на хората. Тъй щото, лошавината на човѣка седи въ това, че поради неестественитѣ му желания, нѣщо постоянно бушува въ него, както водитѣ въ океана. Лошиятъ човѣкъ казва: другояче азъ не мога да живѣя; какъвто ме виждате, това съмъ, не мога да се измѣня. Лошиятъ човѣкъ бърза, той не мисли много. Сега, предметътъ на моята беседа не е лошиятъ човѣкъ, но азъ изяснявамъ извѣстни положения, които се срѣщатъ въ живота. Запримѣръ, мнозина наричатъ лошъ човѣкъ онзи, който е открадналъ нѣщо, или излъгалъ нѣкого. Представете си, че при единъ лошъ човѣкъ отива единъ господинъ, който е замислилъ да извърши нѣкакво убийство; за тази цель той крие въ джоба си единъ първокачественъ кобуръ. Лошиятъ човѣкъ бръква въ джоба на господина, изважда кобура и казва: този кобуръ е за менъ, а не за тебъ. Лошъ човѣкъ ли е той? Не, той е благороденъ човѣкъ; той извърши една благородна постѫпка. Този господинъ е замислилъ нѣкакво престѫпление, но като вижда, че кобурътъ не е въ джоба му, ядосва се, сърди се, и най-после се примирява, отказва се да извърши престѫплението. Отива единъ богатъ при единъ бѣденъ. Джобътъ на богатия е пъленъ съ пари, иска да подкупи бѣдния, да извърши нѣкакво престѫпление. Обаче, единъ апашъ настига богатия, обира го и продължава пѫтя си. Богатиятъ се гнѣви, сърди се, иска да улови апаша, да го предаде на полиция, но като си помисли, какво искалъ да направи съ тѣзи пари, отказва се да преследва апаша. Лошъ човѣкъ ли е апашътъ въ този случай? Казвамъ: не е право да се краде, но ако дойде нѣкой да отнеме кобура, или кесията на човѣкъ, който е тръгналъ да върши престѫпление, тази кражба е на мѣстото си. Тя е временна. Утре пакъ ще върнатъ и кобура, и паритѣ на този богатъ човѣкъ, но следъ като съзнае грѣшката си. Тъй щото, докато животътъ е въ сегашната фаза на развитие, между хората ще има временни и постоянни отношения. И сега, ако човѣкъ иска да разгадае тайнитѣ въ своя животъ, той трѣбва да обърне внимание на новата философия на живота. Засега човѣкъ спира погледа си върху ежедневнитѣ работи и не обръща внимание на новото, което иде. И ежедневнитѣ въпроси сѫ важни, но тѣхното разрѣшение трѣбва да остане на последенъ планъ. „Изново”. Казвате: тази кѫща трѣбва да се направи изново. Значи, новото не търпи никакъвъ кърпежъ. Новото изключва старото. Нѣкой казва: стара наука, стара религия, стара истина и т. н. Не, наука, която остарява, не е истинска наука, тя е обикновена наука; истина, която остарява, не е абсолютна истина, тя е временна; любовь, която остарява, не е велика любовь, тя е любовь на обикновенитѣ хора; добродетель, която остарява, не е трайна, тя е временна, преходна добродетель; мисъль, чувство, постѫпка, които остаряватъ, принадлежатъ къмъ обикновения редъ на нѣщата. Истинската наука, абсолютната истина, великата любовь, правата мисъль, благороднитѣ чувства, възвишенитѣ постѫпки никога не остаряватъ. Ако думата старъ, старость се употрѣби въ обикновенъ смисълъ, това подразбира крива насока въ живота. Може да се каже, запримѣръ, „стара истина”, но това подразбира истина, която не се измѣня; тя е абсолютна истина, еднакво важна за всички времена и епохи. Ние не се интересуваме отъ слънцето, което е залѣзло вече, но се интересуваме отъ слънцето, което сега ще изгрѣе. И следъ всичко това ще дойдатъ хора да ме убѣждаватъ, че слънцето, което е залѣзло, ще изгрѣе за менъ. Отъ такова слънце азъ не се интересувамъ. Какво ще ме интересуватъ хора, които сѫ задъ гърба ми? Могатъ да ме интересуватъ само ония, които сѫ предъ лицето ми, На сѫщото основание може да ме интересува само тази храна, която е предъ устата ми, но не и онази, която е задъ гърба ми. Защо? — Защото, за да получа онази храна, която е задъ гърба ми, азъ трѣбва да направя единъ ѫгълъ отъ 180°, а съ това да измѣня цѣлия ходъ на своето битие. Поставена задъ гърба ми, тази храна представя нѣкаква уловка, нѣкаква примка въ моя животъ. Азъ вървя къмъ изтокъ, а нѣкой туря тази храна задъ гърба ми, на западъ. Ако река да се обърна, да приема тази храна, ще изгубя посоката на своето движение. Казвате: какъ ще изгубите посоката на движението си? Представете си, че вървя въ тъмна, бурна нощь и съмъ насочилъ погледа си на изтокъ. Нѣкой поставилъ задъ гърба ми храна, която азъ трѣбва да взема. Мисля си сега: ако се обърна да взема храната, ще изгубя посоката на движението си. Какво трѣбва да направя тогава? Или да вървя напредъ, безъ да се обръщамъ, или да се обърна, да взема храната, но да чакамъ нѣколко часа, докато слънцето изгрѣе и намѣря правия пѫть на своето движение. Въ такъвъ случай, предпочитамъ храната да ме чака, отколкото азъ да объркамъ пѫтя си. Питамъ: какво приложение има тази философия въ вашия животъ? — Никакво. За да се приложи тази философия, тя трѣбва да стане реална. Ще ви дамъ едно обяснение на тази философия, за да стане тя понятна и приемлива за вашитѣ умове. Представете си, че единъ човѣкъ пада въ кладенецъ. Нужни ли сѫ на този човѣкъ обѣщания, че ще дойдатъ да го извадятъ отъ кладенеца, когато никой не дохожда? Отъ какво се нуждае този човѣкъ въ случая? — Отъ едно дебело вѫже и отъ човѣкъ съ здрави мускули, който може да го изтегли отъ кладенеца. Всичката философия на това положение се заключава въ дебелото вѫже и въ човѣка съ здрави мускули. Който може да те спусне въ кладенеца и да те извади оттамъ, той е уменъ и добъръ човѣкъ. Който може да те спусне въ кладенеца, а не може да те извади, той е глупавъ и лошъ човѣкъ. Това сѫ максими, върху които трѣбва да се размишлява. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ е лошъ. — На какво основание го наричате лошъ? — Защото пуща хората въ кладенеца, а не може да ги извади. Следователно, когато се казва, че съвременниятъ свѣтъ е лошъ, подразбираме, че хората едни-други се пущатъ въ кладенеца, и никой никого не може да извади. И сега, за това, което става днесъ въ живота, често слушате да се говори: хората не се нуждаятъ отъ знания. Отъ какво се нуждаятъ тогава? Отъ невѣжество. Що е невѣжеството?— Спущане въ кладенеца. Други казватъ: не трѣбва да се дава свобода на хората! За тѣхъ трѣбва законъ, ограничения. Що е законътъ? Що е ограничението? — Спущане въ кладенеца. — На хората не трѣбва богатство, но сиромашия! Що е сиромашията? — Спущане въ кладенеца. Могатъ ли хората да се залъгватъ съ тази лъжлива философия? Когато нѣкои казватъ, че Богъ е създалъ и бѣднитѣ, и богатитѣ, тѣ сами се лъжатъ. Защо има и бѣдни, и богати хора, това трѣбва да се изясни научно. Думитѣ „бѣденъ и богатъ” на български езикъ започватъ съ една и сѫща начална буква — б. Въ еврейски езикъ, обаче, съ тази буква се е създалъ свѣтътъ. Следователно, богатството и сиромашията сѫ два елемента, които взиматъ участие при съграждането на свѣта. Казвамъ: опредѣлете конкретно, кой човѣкъ е богатъ? Може ли да се нарече богата камила онази, която носи на гърба си десеть милиона лева български банкноти? Може ли да се нарече учена камила тази, която носи на гърба си единъ голѣмъ товаръ отъ научни книги? Или най-после, може ли да се нарече религиозна камила онази, която носи на гърба си свещени образи? Чудни сѫ съвременнитѣ хора, които, като разполагатъ съ грамадни библиотеки отъ научни книги, минаватъ за учени. Тѣ сѫ толкова учени, колкото и християни само за това, че носятъ на гърдитѣ си Христовия кръстъ. Съвременнитѣ хора носятъ на гърдитѣ си кръстове, както камилитѣ носятъ на гърба си злато. Мнозина, като слушатъ тази истина, обиждатъ се и казватъ: ние камили ли сме? Питамъ: когато християнинъ убива брата си, той мяза ли на камила? Въ това отношение, той е нѣщо по-лошо и отъ камила. И следъ това ще видите този християнинъ съ златенъ кръстъ на гърдитѣ си благославя орѫжието. Де е човѣщината на съвременнитѣ християни? Досега, въ цѣлата история на развитието на животнитѣ не съмъ срѣщалъ случай вълкъ да удави вълкъ, или овца да удави овца. Случвало се е нѣкой пѫть волъ да промуши другъ волъ въ корема съ рогата си, но да го удави — никога. Обаче, въ историята на човѣшкото развитие има безброй случаи, когато единъ човѣкъ убива другъ. Какъ ще обясните това нѣщо? Христосъ казва: „Иде време и сега е, когато всѣки, който ви убива, ще счита, че служба принася на Бога”. И сега, като убиватъ престѫпницитѣ, лошитѣ хора, мислятъ, че служба принасятъ на Бога. Навсѣкѫде се говори, че да се убиватъ престѫпницитѣ е въ реда на нѣщата. Питамъ: какъ ще се познае престѫпникътъ? Може ли да се нарече престѫпникъ, или лошъ човѣкъ този, който е извършилъ нѣщо, което не е угодно на държавата? Ако убиятъ такъвъ човѣкъ, кой ще бѫде по-лошъ: който убива, или когото убиватъ? Какво благо е донесло на човѣчеството това философско-религиозно разбиране отъ хиляди години насамъ? То не само че не е донесло нѣкакво благо на човѣчеството, но почти всички нещастия въ свѣта се дължатъ, именно, на това криво разбиране въ живота, че лошитѣ хора трѣбва да се убиватъ. „Ако се не родите изново.” Време е човѣкъ да се роди изново. Какъ? Като се съблѣче отъ старото вѣрую, както змията съблича кожата си. И тя иска да се обнови, затова съблича кожата си, обаче, характерътъ й остава сѫщъ. И вълкътъ смѣня козината си, но характерътъ си не измѣня. Азъ засѣгамъ тѣзи въпроси за ония хора, които искатъ да вървятъ въ новия пѫть, да служатъ на Истината, които искатъ да бѫдатъ граждани на Царството Божие. Първото условие за постигане на тѣзи идеали е човѣкъ да се роди изново. Всички знаете стиха отъ Евангелието, дето Христосъ е казалъ: „По-скоро камила може да влѣзе презъ иглени уши, нежели богатъ да влѣзе въ Царството Божие.” Онѣзи, които не разбиратъ източния езикъ, мислятъ, че тѣзи иглени уши, за които Христосъ говори, сѫ като ушитѣ на иглитѣ, съ които си служатъ съвременнитѣ хора. Христосъ ни най-малко не е ималъ предвидъ. ушитѣ на сегашнитѣ игли на хората. Игленитѣ уши, за които Христосъ говори, представяли малки входове предъ градскитѣ врати, които били толкова тѣсни, че когато трѣбвало да минатъ презъ тѣхъ натоварени камили, тѣ предварително били разтоваряни, товарътъ оставалъ отвънъ, а камилитѣ колѣничили, и така преминавали тѣснитѣ входове. Камилитѣ трѣбвало да минаватъ презъ иглени уши, защото често разбойници ги пресрещали по пѫтя и убивали заради товара, който пренасяли на гърба си. И тъй, за да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той трѣбва да разтовари всичкия си багажъ, да се освободи отъ него. Това значи: да се освободи човѣкъ отъ старитѣ си възгледи, съмнѣния, подозрения и престѫпления; изобщо, да се освободи отъ временнитѣ нѣща и да остане само съ сѫщественото, което е вложено първоначално въ неговия духъ, въ неговата душа, въ неговото сърдце, въ неговия умъ, въ неговото тѣло. Като остави всичкия си товаръ отвънъ, само по този начинъ човѣкъ може да мине презъ иглени уши и да се почувствува свободенъ. Когато човѣкъ се освободи отъ излишния товаръ, който носи на гърба си, тогава той ще опредѣли, дали постѫпкитѣ му къмъ Първичната Причина, както и къмъ неговия ближенъ, сѫ прави, или не. Докато не дойде до това положение, човѣкъ всѣкога ще преценява криво, както своитѣ постѫпки, така и тия на своитѣ ближни. Срѣщате единъ вашъ приятель и казвате: приятельтъ ми не постѫпи съ мене, както трѣбва. Питамъ: като се оплаквашъ отъ своя приятель, ти постѫпвалъ ли си всѣкога съ своитѣ приятели добре? — Да, но той ме спусна въ кладенецъ. — Лошо е постѫпилъ той, но знаешъ ли, че преди десеть години и ти постѫпи по сѫщия начинъ съ другъ човѣкъ? Щомъ съзнаешъ това, ще кажешъ: туй, което азъ направихъ преди десеть години на единъ свой приятель, днесъ направиха и на менъ, за да разбера, че нито моята, нито неговата постѫпка е права. Само така ще разберешъ, че не е добре да спущашъ човѣка на дъното на кладенеца. Казвамъ: много отъ съвременнитѣ хора си служатъ въ живота съ подобна философия, каквато лисицата има. Това не трѣбва да ви обижда, защото, такава е общата философия на свѣта. Единъ лѣтенъ день единъ голѣмъ козелъ се отделилъ отъ стадото, като си казалъ: искамъ да бѫда за малко време поне свободенъ отъ своя господарь. Тръгналъ той да се разхожда, дигналъ глава нагоре, нѣма кой да го ограничава. Както се разхождалъ, миналъ покрай единъ дълбокъ трапъ, дето видѣлъ една лисица, която разсѫждавала нѣщо и клатѣла главата си на една и на друга страна. Козелътъ я запиталъ: какво правишъ въ този трапъ? — Дойдохъ да правя научни изследвания. — Хубаво ли е тамъ?— Много е хубаво, хладно, приятно за работа. — Мога ли и азъ да влѣза? — Можешъ, добре дошълъ! Трапътъ е широкъ, има мѣсто и за тебъ, и за менъ. Безъ да мисли много, козелътъ скочилъ въ трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излѣзла вънъ, като му казала: сбогомъ! Сега ще те оставя, ти да продължишъ моитѣ научни изследвания. Това се нарича хитрость. Такава е философията на свѣта, съ която си служатъ умнитѣ хора. Казватъ за нѣкого: уменъ е този човѣкъ! Защо? — Защото съ хитрость вкаралъ нѣкого въ трапа. И после, за да излѣзе вънъ отъ трапа, човѣкъ трѣбва да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Така направилъ и козелътъ. До това време той никога не се молилъ, но като поседелъ нѣколко деня въ трапа, започналъ да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Той казвалъ: не направихъ добре, дето напуснахъ своя пастиръ. Тази лисица ме измами, да скоча въ трапа. Обаче, следъ нѣколко деня ловджии погнали лисицата съ своитѣ копои и одрали кожата й. Ако тя бѣше останала въ трапа, кожата й щѣше да бѫде здрава. Сега, да се върнемъ къмъ стиха: „Ако се не родите изново”. Въ живота има непостижими нѣща, къмъ които, именно, човѣшкиятъ духъ се стреми. Единъ отъ древнитѣ царе ималъ само една дъщеря, която била извънредно красива, вследствие на което имала много кандидати. Обаче, бащата предлагалъ на всички кандидати само едно условие. То било следното: азъ ще дамъ дъщеря си само на онзи момъкъ, който можа да ми донесе една колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Тази колесница трѣбва да се движи съ бързината на свѣтлината. Съ тази колесница царьтъ искалъ да посѣти всички свѣтове извънъ земята и да се срещне съ синоветѣ на свѣтлината. Дошълъ и последниятъ кандидатъ за царската дъщеря — младъ, ученъ човѣкъ, но и на него царьтъ казалъ: ти си ученъ, младъ човѣкъ, харесвамъ те; ще ти дамъ дъщеря си, само ако можешъ да ми донесешъ колесницата на свѣтлината. — Ще отида да си помисля, рекълъ младиятъ момъкъ. Ето, вече шесть хиляди години сѫ се изминали оттогава до днесъ, и младиятъ човѣкъ все още мисли и не е намислилъ, отде да намѣри за царя колесница на свѣтлината. И досега още царската дъщеря не е женена. Казвамъ: още нѣколко пѫти по шесть хиляди години ще минатъ, и въпросътъ все неразрѣшенъ ще остане. Този въпросъ е единъ отъ неразрѣшимитѣ. Всички съвременни хора търсятъ колесницата на свѣтлината, за да оженятъ царската дъщеря, но не се е явилъ още онзи кандидатъ, който може да донесе тази колесница. Христосъ казва: „Ако се не родите изново”. Той поставя въпроса ребромъ. Изново трѣбва да се роди човѣкъ! Нови разбирания трѣбва да придобие, ако иска да влѣзе въ Царството Божие. Въ този смисълъ човѣкъ трѣбва да знае, че не може да се спаси отъ това, което влиза въ него; което излиза отъ човѣка, само то може да го спаси; водата, която влиза въ чешмата, не спасява човѣка, но водата, която излиза отъ чешмата, тя го спасява; свѣтлината, която влиза въ човѣка, не го спасява, но свѣтлината, която излиза отъ него, само тя е въ сила да го спаси. Изобщо, всичко, което излиза отъ човѣка, е въ състояние да го спаси. Като се казва, че свѣтлината, която излиза отъ човѣка, може да го спаси, питамъ: що е тъмнина, и що е свѣтлина? Ще дамъ едно ново опредѣление за понятията свѣтлина и тъмнина. Всички тѣла, които изпущатъ свѣтлина, се наричатъ свѣтещи, свѣтли. Всички тѣла пъкъ, които възприематъ свѣтлина, т. е. поглъщатъ свѣтлина въ себе си, се наричатъ тъмни. Следователно, тъмнината произтича отъ всички ония случаи, когато извѣстни тѣла поглъщатъ свѣтлина. Обратно: свѣтлината произтича при всички случаи, когато извѣстни тѣла изпущатъ свѣтлина навънъ. Когато се казва, че нѣкои хора сѫ тъмни личности, това показва, че тѣ поглъщатъ свѣтлина, т. е. тѣ знаятъ само да взиматъ. Свѣтли личности сѫ ония хора, които постоянно изпущатъ свѣтлина, т. е. тѣ непрекѫснато даватъ. Този законъ е психологически вѣренъ. Забележете, докато човѣкъ подържа въ себе си желанието да прави добро на своитѣ ближни, отъ неговото лице излиза нѣщо живо, свѣтло, което го прави приятенъ, красивъ. Каже ли въ себе си, че нѣма смисълъ да се занимава съ другитѣ хора, и трѣбва да живѣе само за себе си, моментално лицето му потъмнява, погледътъ му става особенъ, устата му се изкривява, ходътъ, движенията му се измѣнятъ — съ една дума, той коренно се измѣня, придобива състояние, което е съвършено различно отъ първото. И тъй, тъмнината и свѣтлината се различаватъ коренно; тѣ сѫ два полюса, две противоположни състояния. Ако наблюдавате, какъ се движи човѣкъ въ тъмнина и какъ въ свѣтлина, ще намѣрите голѣмо различие. Съвременнитѣ учени правятъ наблюдения въ тази область, но още не сѫ дали крайнитѣ резултати на своитѣ научни изследвания. Когато се домогнатъ до положителни резултати, тѣ ще приложатъ тия резултати при възпитанието на хората. Щомъ знаятъ законитѣ за проявлението на свѣтлината и на тъмнината, съвременнитѣ хора ще иматъ предвидъ условията, при които човѣкъ може и трѣбва да се роди изново. „Ако се не родите изново.” Това раждане „изново” има свое опредѣлено време. Доброто и злото, щастието и нещастието ставатъ въ опредѣлено време, въ опредѣлени числа. Единъ господинъ отива при единъ познатъ кабалистъ, който му разправя за значението на числата въ живота. Кабалистътъ го запитва, кое число обича и счита щастливо за него. Той казва, че обича числото 153. Тогава му дава срокъ, да дойде при него следъ 153 деня, като му казва, че ако може да превърне това число въ време и пространство, въ дни и часове, въ минути и секунди, въ посока на движение, той ще бѫде щастливъ човѣкъ. Ако не разбере това число, той ще изгуби времето си напразно. За да бѫде човѣкъ щастливъ, той трѣбва да разбира науката на числата. Сѫществува наука за числата, върху която е съграденъ цѣлиятъ козмосъ. Цѣлиятъ свѣтъ е основанъ върху науката на числата. Всички прояви, които се забелязватъ въ свѣтлината и въ тъмнината, се дължатъ на отношението между числата; всички групирания, всички съединения и разединения между народитѣ, се дължатъ на отношенията между числата. И най-после, устройството на мозъка, на дробоветѣ и на стомаха въ човѣка, сѫ резултатъ на различни отношения, на различни съчетания между числата. Следователно, отъ способностьта на числата да се групиратъ по различни начини, създаватъ се хармонични и дисхармонични съчетания. Хармоничнитѣ групировки създаватъ хармонията въ свѣта, а дисхармоничнитѣ създаватъ дисонанса. Хармонията е резултатъ на изпущане или отделяне на свѣтлина навънъ, а дисонансътъ е резултатъ на поглъщане на свѣтлина. Дисонанситѣ сѫ толкова нужни въ музиката, колкото и хармоничнитѣ тонове. Обаче, ако дисонанситѣ преодоляватъ, това вече не е музика. Въ сегашната хармония сѫществуватъ два дисонанса. Нѣкои отъ съвременнитѣ музиканти искатъ да внесатъ нѣщо ново въ музиката, а именно, да увеличатъ дисонанситѣ. Обаче, такова нововъведение ще представя не музика вече, а музикаленъ жаргонъ. Ако дисонанситѣ се увеличатъ, въ музиката ще настане нѣкакво слизане. За въ бѫдеще въ музиката трѣбва да остане само единъ дисонансъ, даже два сѫ много. Сега, това сѫ странични въпроси. Обаче, трѣбва да се направи преводъ на дисонанситѣ, да се разбере, какво представятъ тѣ въ живота, както и въ човѣшкия организъмъ. Дисонансътъ трѣбва да сѫществува, защото и човѣшкиятъ мозъкъ е създаденъ по начинъ, по който е създадена музиката. И въ мисъльта има мелодия и хармония, но сѫщевременно има и съединение между мелодията и хармонията. Мелодията създава мекота на тона, а хармонията — разширение. Следователно, иска ли човѣкъ да се разшири, той трѣбва да употрѣби хармонията; иска ли да придобие пластичность, той трѣбва да внесе въ себе си мелодията. Източнитѣ народи обърнаха по-голѣмо внимание на мелодията въ музиката, вследствие на което тѣ развиха силно чувствата си и образуваха около себе си голѣми мочурлуци. Твърдата почва у тѣхъ се превърна въ мочурлуци, въ блата. Съ мелодия се занимаватъ и животнитѣ. Запримѣръ, сегашнитѣ млѣкопитаещи останаха на тази степень на развитие и до днесъ, благодарение на мелодията. Създаването на човѣка, обаче, започна съ хармонията. Разликата между човѣка и животнитѣ се заключава въ това, че въ музиката на животнитѣ има мелодия, а въ тази на човѣка преобладава хармония. Попадне ли нѣкое животно на тѣсно, то веднага започва да пѣе мелодично; то знае мелодичнитѣ гами; намѣри ли се на свобода, то веднага се озѫбва. За да може животното да разбере човѣка, първо то трѣбва да научи и приложи въ живота си закона на хармонията. Казвамъ: ако искате да бѫдете щастливи, да живѣете правилно, вие трѣбва да съедините въ себе си хармонията съ мелодията, т. е. да направите връзка между сърдцето и ума. Животътъ на сърдцето е мелодията, то винаги пѣе мелодично. Нещастията въ свѣта се дължатъ на сърдцето, което, като мисли за своята мелодия, отрича хармонията. Вследствие на това, сърдцето на съвременнитѣ хора е станало на каша. Лошото у хората днесъ седи въ това, че тѣ иматъ човѣшки умъ, а животинско сърдце, на което се дължи падането на човѣчеството. Казано е въ Писанието: „Ще имъ отнема каменнитѣ сърдца, и ще имъ дамъ нови”. Подъ каменни сърдца се разбиратъ животинскитѣ сърдца. Подъ думата животинско сърдце азъ разбирамъ свещения егоизъмъ у хората. Когато нѣкой човѣкъ иска да го обичатъ, да го почитатъ и уважаватъ, да го считатъ божество, а самъ той нищо не дава отъ себе си, това го опредѣля като човѣкъ, който служи на свещения егоизъмъ. Даде ли две-три хиляди лева, той иска всички вѣстници да пишатъ за него. Ако такъвъ човѣкъ е писатель и напише нѣщо, той носи написаното въ джоба си, да го чете на близкитѣ си, всѣки да знае, какво е създалъ. Сега, между васъ има поети, музиканти, държавници и като говоря за поетитѣ, за музикантитѣ, за държавницитѣ, мнозина се обиждатъ. Азъ не искамъ да обиждамъ никого. Азъ нѣмамъ предвидъ хорскитѣ работи; на вашъ езикъ казано, азъ съмъ търговецъ на едро, не се занимавамъ съ дребна продажба. Силата на човѣка не седи въ това, което той казва, но въ това, което той върши. И рече Богъ: „Да бѫде видѣлина!” — и стана видѣлина. Нѣкой човѣкъ иска да бѫде почитанъ и уважаванъ отъ хората. Лесно е да те почитатъ и уважаватъ хората. Какъ? Като влѣзешъ въ домоветѣ имъ и каквото кажешъ, направишъ. Влизашъ въ единъ домъ, дето хората нѣматъ нито свѣщь, нито огънь, и ти казвашъ: да бѫде видѣлина! — и става видѣлина. Влизашъ въ другъ домъ, дето хората сѫ гладни, голи и боси, и ти казвашъ: да дойде хлѣбъ! И хлѣбътъ пристига. — Да дойдатъ дрехи, обуща! И дрехитѣ, и обущата пристигатъ. Какъ мислите, нѣма ли да ви посрещнатъ съ почитъ и уважение въ този домъ? Ще ви посрещнатъ като ангелъ — хранитель, а отгоре на това и цѣлувка ще ви дадатъ. Казвамъ: азъ проповѣдвамъ това, което може да стане. Това, което досега се е проповѣдвало, че трѣбва да се обичаме, е старо учение. Или, нѣкой казватъ: добъръ е Господъ, ще оздравѣя. — И това е стара философия, съ която отдавна трѣбва да сте ликвидирали. Каже ли нѣкой „добъръ е Господъ”, ще му отговоря: не те разбирамъ, какво говоришъ. Срѣщатъ се двама англичани. Единиятъ казва на другия: добъръ день! Обаче, единиятъ отъ тѣхъ е малко боленъ, коремътъ го боли, и затова отговаря: защо ми казвашъ добъръ день? Ако този день, наистина, бѣше добъръ, коремътъ нѣмаше да ме боли. Първиятъ изважда отъ джоба си малка доза захарь и му я подава. Вториятъ взима захарьта, изяжда я, и болката въ корема моментално минава. Вижъ, сега вече разбирамъ, че този день е добъръ. Англичанинътъ каза добъръ день и доказа, че е такъвъ. Тъй щото, каже ли нѣкой „добъръ е Господъ”, той трѣбва да докаже, че думитѣ му сѫ вѣрни. Кажете ли нѣщо, докажете, че е така, както сте казали. Казвате: не ни е дадено да бѫдемъ като Господа. — Да бѫдете като Господа, не вие дадено, а да казвате „добъръ е Господъ”, имате право. Първото положение азъ наричамъ положение на лъжа, а второто — положение на истина. Сега, да се върнемъ къмъ въпроса за свѣтлина и тъмнина, за свѣтли и тъмни тѣла. Казахме, че всички тѣла, които поглъщатъ свѣтлина, сѫ тъмни. Всички тѣла пъкъ, които изпущатъ свѣтлина, сѫ свѣтли. Следователно, когато става поглъщане на свѣтлина, въ резултатъ имаме студъ, изстудяване. Студътъ е процесъ на поглъщане, а топлината е процесъ на отделяне на свѣтлина. Разумниятъ човѣкъ знае законитѣ, които регулиратъ отношенията между поглъщането и отделянето на свѣтлината. Тѣзи два процеса, поглъщане и отделяне, ставатъ едновременно у човѣка. Ако човѣкъ не разбира закона на поглъщането и не знае, какъ да се справи съ него, той ще изживѣе извѣстно недоволство. Това недоволство се предизвиква отъ натрупването въ него на извѣстни мисли и желания, които той не може да реализира. Който не знае причината на това недоволство, той я търси вънъ нѣкѫде. Действително, причината е външна, но процесътъ на недоволството е вѫтрѣшенъ. За да бѫде човѣкъ недоволенъ, това показва, че той е погълналъ отнѣкѫде повече свѣтлина, отколкото трѣбва. И като не може да обработи, да асимилира тази свѣтлина въ себе си, тя му създава голѣми страдания и нещастия. Когато човѣкъ приеме въ себе си повече любовь, отколкото може да обработи, и тя му създава страдания и нещастия. Всички съвременни хора сѫ нещастни. Отъ какво? — Отъ много любовь. Нѣкой казва: нещастенъ човѣкъ съмъ азъ! — Много любовь си приелъ. Какво да правя? — Спри вече да поглъщашъ! Когато човѣкъ ограничи любовьта въ себе си и не й дава възможность да се прояви, той се натъква на редъ страдания и нещастия. Давайте отъ себе си щедро, докато любовьта ви, споредъ закона на Опуленса, започне обратно да се връща къмъ васъ. Това разумно даване на любовьта ще донесе спасението, което очаквате. Давайте и не се страхувайте! Мнозина казватъ: Господъ не мисли за насъ. — Отъ хиляди години насамъ Богъ не е преставалъ нито за моментъ да не мисли за хората, но тѣ искатъ да Го заставятъ, да мисли като тѣхъ. Никой не може да застави Господа да мисли като него. Великото въ Бога е това, че при своитѣ голѣми, велики работи. Той отделя време и за малкитѣ. Малки работи азъ наричамъ тия, които се отнасятъ до личното съзнание на човѣка. Ако Богъ нѣмаше това качество, да се занимава и съ малкитѣ работи, досега всички хора щѣха да изчезнатъ. Сега, съ единъ примѣръ ще обясня, какво нѣщо е индивидуално, и какво — колективно, или Божествено съзнание. Индивидуалното съзнание представя ограниченото положение, въ което човѣкъ се намира. Колективното съзнание е свободата, просторътъ, въ който човѣкъ може да се движи. Представете си, че се намирате на една телеграфна станция, свързанъ, посредствомъ безброй жици, съ цѣлия външенъ свѣтъ. Вашето щастие зависи изключително отъ съобщенията ви съ външния свѣтъ. Докато сте на тази станция, вие имате възможность да приемате мислите на добритѣ, на разумнитѣ хора отъ Англия, Германия, Франция, Русия — изобщо, отъ цѣлия разуменъ свѣтъ. Това значи колективно съзнание — да живѣете въ връзка съ цѣлото, съ общото. Обаче, прекѫсне ли се връзката съ външния свѣтъ, съ общото съзнание, вие оставате самъ, малкия, дребнавъ човѣкъ, изолиранъ отъ всѣкаква външна мисъль. Вие започвате да се тревожите, да се безпокоите, че връзката, съобщенията ви съ разумнитѣ хора сѫ прекѫснати. Такова е положението на човѣкъ, който живѣе само въ индивидуалното съзнание. И тъй, докато човѣкъ е въ съобщение съ всички добри, разумни хора, съ всички ангели и светии, той е доволенъ, радостенъ, че може да възприема тѣхнитѣ мисли. Започнатъ ли неговитѣ апарати на съобщения да се прекѫсватъ единъ следъ другъ, човѣкъ постепенно изпада въ тъмнина, въ мракъ. Прекѫсне ли се и последниятъ апаратъ, той казва: тъмно ми е! Казвамъ: въ съзнанието на този човѣкъ е скѫсана и последната жица на съобщение съ разумния свѣтъ. Какво трѣбва да направи този човѣкъ? — Въ неговата станция трѣбва да се направи една корекция. Въ какво седи тази корекция? — Да изправи, да подобри отношенията си къмъ Бога, къмъ Първичната Причина. Щомъ той изправи отношенията си къмъ Първата Причина, веднага ще се измѣнятъ отношенията на външния, на физическия свѣтъ къмъ него. Между микрокозмоса, т. е. човѣшкия свѣтъ и макрокозмоса, т. е. Божествения свѣтъ сѫществуватъ извѣстни отношения, които показватъ, че Богъ мисли за хората, но и тѣ трѣбва да мислятъ за Него. Докато тѣзи отношения сѫ правилни, хората живѣятъ въ свѣтлина. Нарушатъ ли се отношенията, тѣ изпадатъ въ тъмнина. Тъмнината пъкъ произвежда дисонансъ въ живота. Тази е правилната философия. Въпреки това, мнозина си задаватъ въпроса, защо Богъ създалъ така свѣта, защо допусналъ страданията и нещастията? Казвамъ: свѣтътъ е създаденъ много добре, но ти, дѣдо ти и баба ти изгорихте свещенитѣ книги, които посочваха правия пѫть на живота. При единъ царь на древностьта отишълъ единъ бѣденъ човѣкъ и се оплакалъ отъ бѣднотията, въ която се намиралъ. Царьтъ му далъ единъ хубавъ златенъ пръстенъ, съ голѣмъ диамантъ. Бѣдниятъ човѣкъ турилъ пръстена на рѫката си и излѣзълъ вънъ. Де кого срѣщалъ изъ пѫтя, той все разказвалъ за пръстена, който царьтъ му далъ. Всички се спирали, поглеждали пръстена му, и той разправялъ цѣлата история: какъ отишълъ при царя, какъ царьтъ го приелъ, какъ му далъ пръстена и т. н. Години наредъ той все за пръстена си разправялъ, и по този начинъ забравилъ бѣднотията си. Другъ бѣденъ отишълъ при царя. Той му далъ едно златно перо. Бѣдниятъ взелъ перото и излѣзълъ вънъ. До това време той не знаелъ да пише, но като получилъ това хубаво, златно перо, научилъ се да пише и писалъ много. Така той станалъ виденъ човѣкъ. Когато срѣщалъ свои познати, разправялъ имъ: откакъ получихъ това перо, човѣкъ станахъ. Трети бѣденъ отишълъ при царя. Царьтъ му далъ една звѣзда. Бѣдниятъ закачилъ звѣздата на гърдитѣ си и излѣзълъ вънъ. Денемъ тази звѣзда му създавала радость и веселие, а нощемъ му освѣтлявала пѫтя. Този човѣкъ постоянно разправялъ за своята звѣзда и за начина, по който я получилъ. Отишълъ и четвърти бѣденъ при царя. Той му далъ една хубава книга да чете. Обаче, бѣдниятъ не знаелъ да чете. Отъ любовь къмъ своята книга, той се научилъ да чете и станалъ ученъ човѣкъ. Когото срѣщалъ, показвалъ му книгата, разправялъ, какъ я получилъ и казвалъ: слѣпъ бѣхъ, но откакъ се научихъ да чета и да разбирамъ тази книга, прогледахъ. Казвамъ: всички, които сте събрани тукъ, сте отъ тия, които сѫ ходили при царя. Едни отъ васъ сте получили златенъ пръстенъ на рѫката, други — златно перо, трети — звѣзда, а четвърти — книгата, която съдържа всички тайни на живота. И сега, този, който има златенъ пръстенъ на рѫката си, ще разправя за себе си, че е талантливъ човѣкъ, надаренъ съ дарби и способности. Който има златното перо, ще разправя, че е виденъ писатель. Който носи звѣздата на гърдитѣ си, ще разправя, че е герой, че е силенъ човѣкъ. Който има книгата въ рѫцетѣ си, ще разправя, че е ученъ човѣкъ, ще иска хората да го уважаватъ и почитатъ. Не е достатъчно само да носите въ рѫце тази книга. Вие трѣбва да разбирате нейния дълбокъ смисълъ, защото въ нея сѫ скрити всички тайни на живота; въ нея е написано предназначението на пръстена, на перото, на звѣздата и на самата книга. Тази книга не е нищо друго, освѣнъ коментаръ на цѣлокупния животъ. Сега, вие не трѣбва да се спирате върху противоречията, които този пръстенъ причинява; не трѣбва да се спирате и върху противоречията, които перото, звѣздата и книгата причиняватъ. Като се жени нѣкоя мома, пръстенъ й даватъ. Цель животъ тя разправя за своя пръстенъ. Роди дете, стане майка, тя тръгва отъ съседка на съседка да показва детето си, т. е. своя пръстенъ. Детето расте, става младъ момъкъ, свършва университетъ, донася дипломъ за завършено образование. Дипломътъ представя златното перо отъ царя. Този човѣкъ става ученъ, свършва четири факултета. Майката разправя за ученостьта на своя синъ. Най-после той става министъръ-председатель, взима всичката сила въ рѫцетѣ си. Този е човѣкътъ, който носи звѣздата на гърдитѣ си. Той прекарва пѫтища, канализира рѣки, освѣтлява градове. Всички хвалятъ този човѣкъ, казватъ: откакъ дойде този министъръ на власть, градоветѣ се освѣтлиха. Да, градоветѣ се освѣтлиха, но съ тази свѣтлина хората се изгубиха. Ако човѣкъ има свѣтлина и съ нея търси да убива всѣки, който е заподозренъ въ нѣщо, което не е въ интересъ на държавата, тази свѣтлина не е на мѣстото си. Истинска свѣтлина е тази, която дава животъ, която носи миръ и радость на хората. Когато преследватъ нѣкого въ тъмна нощь, той счита тъмнината за свой спаситель. Този човѣкъ се моли на Бога, дано нощьта продължи повече, да не го видятъ. Яви ли се първиятъ свѣтълъ лѫчъ, сърдцето на този човѣкъ трепва; той се ужасява предъ мисъльта, че могатъ да го видятъ и уловятъ. Днесъ всички хора говорятъ за наука, за знания и казватъ, че знанието носи свѣтлина на човѣчеството. Кое знание? Има едно знание, една наука, която, наистина, носи свѣтлина; обаче, има една наука, която носи тъмнина, ограничение на хората. Въ сѫщность, сѫществува една наука, едно знание, но важно е, какъ и де хората използуватъ това знание. Запримѣръ, Ломброзо хвърли свѣтлина върху извѣстни признаци, по които могатъ да се познаятъ престѫпницитѣ. Обаче, тази свѣтлина днесъ не се използува правилно. Въпросътъ не седи въ това, да познаешъ, кой е престѫпникъ и да го накажешъ и убиешъ. Тази наука е необходима на хората, за да познаватъ своитѣ добри и лоши заложби и да се възпитаватъ. Сега, като погледнете черепа, лицето, рѫцетѣ на човѣка, казвате: този човѣкъ е анормаленъ типъ, той е престѫпникъ. Като знаете тѣзи признаци, вие трѣбва да знаете и признацитѣ на нормалнитѣ хора. Тази норма ще намѣрите въ живата природа. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.” За да се роди човѣкъ изново, той трѣбва да претърпи коренно преобразование. Като говоря върху новото, което трѣбва да дойде, азъ нѣмамъ предвидъ сегашния редъ и порядъкъ на нѣщата. Сегашниятъ порядъкъ представя изложение на живота отъ хиляди години насамъ. Насилията, престѫпленията въ сегашния свѣтъ водятъ началото си отъ хиляди години насамъ, а сега само се изявяватъ. Насилията сѫ резултатъ на миналото, на неразбирането на живота. Вследствие на това минало, и съвременнитѣ хора иматъ криви схващания за живота. И днесъ всички хора търсятъ цѣръ срѣщу тѣзи криви разбирания. Обаче, методитѣ, които тѣ употрѣбяватъ за своето изправяне, не даватъ добри резултати. Въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ тѣзи методи. Запримѣръ, какъ ще се внесе миръ въ свѣта? Кой може да внесе мира? Днесъ никакъвъ законъ не е въ състояние да унищожи войната и да внесе мира. Ако всички учени хора се обединятъ и заработятъ съ науката за унищожение на войната и внасяне на мира, и тѣ нѣма да успѣятъ. Казвамъ: има една единствена сила въ свѣта, която може да унищожи войната и да внесе мира. Коя е тази сила? — Жената. Ако всички жени се сплотятъ и кажатъ: отъ днесъ вече не раждаме престѫпници! — тѣ ще турятъ точка на войната. И ако всѣка майка каже на сина си: убивашъ ли брата си, азъ се отказвамъ отъ тебе, ти не си мой синъ! — войната ще дойде до своя край. Тъй щото, спасението на човѣчеството седи въ съзнателното отказване на жената да ражда престѫпници, както и въ отказване на майката отъ своя синъ убиецъ. За да се постигне това, не само две — три жени трѣбва да съзнаятъ своята задача, но всички жени цѣлокупно трѣбва да се подигнатъ, да заработятъ за спасението на свѣта. Днесъ азъ проповѣдвамъ на женитѣ. Вие, отъ своя страна пъкъ, ще проповѣдвате на останалитѣ жени, защото отсега нататъкъ женитѣ ще се държатъ отговорни за неизпълнение на своята задача. Ако нѣкой момъкъ залюби една мома, но скоро охладнѣе къмъ нея и залюби втора, последната трѣбва да му каже: ти трѣбва да се върнешъ при първата си възлюбена. Азъ не съмъ по-добра отъ нея. Щомъ ти можа да разлюбишъ една, утре и мене ще разлюбишъ. Какъ постѫпватъ, обаче, съвременнитѣ моми? Като дойде при една отъ тѣхъ нѣкой момъкъ и изкаже любовьта си къмъ нея, тя не държи смѣтка за това, че вчера той обичалъ друга нѣкоя и днесъ я разлюбилъ, и приема любовьта му; момъкътъ още утре ще напусне и тази мома, а после и трета, и четвърта. Той си играе съ чувствата на момитѣ, а тѣ само го укоряватъ, безъ да предприематъ нѣкаква рѣшителна, съзнателна акция. Не, вие сте майки, той е синъ. Майкитѣ сѫ виновни, отговорни за постѫпкитѣ на синоветѣ си. Затова, именно, отъ хиляди години насамъ женитѣ сѫ бити на общо основание, и сѫ дошли до положение на робини. Тѣ иматъ непоносими страдания. Законътъ, който се прилага къмъ тѣхъ, е неумолимъ. Защо? — Понеже тѣ иматъ сила да разрѣшатъ въпроса за спасението на човѣчеството, но не искатъ да употрѣбятъ своята сила. Женитѣ трѣбва да насочатъ силитѣ си къмъ цѣлия свѣтъ и да кажатъ: долу войната! Долу всички заблуждения! Долу всички езически учения! Сега, щомъ нѣкоя мома стане за женене, тя казва: дано ми даде Господъ добъръ мѫжъ! Господъ ви даде добъръ мѫжъ — Адама. Ева, която излѣзе отъ Адама, първоначално бѣше отлична мома, дѣвица. Обаче, следъ грѣхопадането всички жени, които се родиха отъ нея, извратиха свѣта. Ева роди единъ синъ престѫпникъ, Каинъ. Адамъ не бѣше баща на Каина, но на Авела. Каинъ бѣше роденъ отъ другъ баща. Казано е въ Писанието: „Вие сте чада на дявола.” Оттукъ, предполага се, че дяволътъ билъ баща на Каина. Невъзможно е овца да роди вълкъ. Ако овца роди вълкъ, причината се крие нѣкѫде дълбоко въ живота. Авелъ стана жертва на Каина, на злото въ свѣта. Възможно ли е двама братя, отъ една майка и отъ единъ баща, да се убиватъ? Следователно, предполага се, че тѣзи братя били отъ двама бащи: единиятъ — носитель на тъмнината, другиятъ — носитель на свѣтлината. Днесъ половината отъ човѣчеството сѫ каиновци, половината — авеловци. Ако хората вървятъ по стария законъ, който дава мѣсто на престѫпницитѣ да се раждатъ, тѣ всѣкога ще убиватъ. Новата жена, новата Ева трѣбва да затвори пѫтя на Каина, да не се ражда. Каиновци нѣматъ право да се раждатъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ престѫпници. Нека дойдатъ авеловци и ситовци! Свѣтътъ се нуждае отъ добри хора. Пуснете ли каиновци въ свѣта, ще ходите да се разправяте съ тѣхъ. Тѣ ще говорятъ за миръ, за това онова, но сѫщевременно ще разбъркватъ свѣта. „Ако се не роди човѣкъ изново, не може да влѣзе въ Царството Божие”. Жена, която ражда добри и разумни деца, ражда изново. Само свободната майка може да роди добри и разумни деца. Сѫщото се забелязва и въ растенията. Всѣко дърво, което расте на свобода, при добри, благоприятни условия за него, ражда добри и вкусни плодове. Да родишъ доброто, това подразбира излизане, отделяне на свѣтлина; да родишъ злото, това подразбира поглъщане на свѣтлина. Следователно, ново раждане, т. е. да се родишъ изново, подразбира излизане навънъ. Всички добродетели се изявяватъ въ раждане изново навънъ, а не въ поглъщане навѫтрѣ. Всички престѫпления се изявяватъ въ поглъщане на свѣтлина. Отъ човѣкъ, който поглъща свѣтлина, нищо не може да се очаква. Мнозина казватъ, че Христосъ дошълъ на земята, за да спаси свѣта. Питамъ: какъ ще се спасятъ съвременнитѣ хора? — Като повѣрваме въ Господа Исуса Христа. Не, за да се спаси човѣкъ, не е достатъчно само да повѣрва въ Христа. Както Христосъ излѣзе отъ Бога и дойде на земята да спаси човѣчеството, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да излѣземъ отъ Бога и да работимъ върху себе си и върху своитѣ ближни. Нѣкой казва: да отида веднъжъ на небето, нѣма да помисля за връщане назадъ. Това показва, че този човѣкъ бѣга отъ страдания. Невидимиятъ свѣтъ има особено мнение за човѣкъ, който се страхува отъ страдания. Той е далечъ отъ Истината. Който не се страхува отъ страдания, той ще придобие истинското знание и ще бѫде неуловимъ, като свѣтлината. Човѣкътъ на свѣтлината разполага съ властьта, съ богатствата на цѣлия свѣтъ. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да я взема.” Нѣкой се хвали, че като се помолилъ на Бога, молитвата му била послушана. Това още нищо не значи. Единъ пѫть само молитвата му била приета, и той бърза да се похвали. Днесъ молитвата му се приема, но утре не се приема. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Истински свободенъ човѣкъ е този, който може да се превърне въ свѣтлина. Той ще влиза, дето иска, и ще излиза, отдето иска, ще бѫде свободенъ при всички условия на живота. Свободниятъ човѣкъ се движи непрекѫснато въ свѣтлина; той се разхожда по всички свѣтове безпрепятствено. Който не може да се превърне въ свѣтлина, той е робъ на условията. Като казвамъ, че човѣкъ може да се превърне въ свѣтлина, имамъ предвидъ възприемане на новото, което носи животъ, свѣтлина и свобода. Нѣкой казва: азъ искамъ да вървя въ новия пѫть. — Щомъ желаешъ, можешъ да влѣзешъ въ този пѫть. Давамъ му една запалена свѣщь и казвамъ: вземи тази свѣщь и внимавай да не изгасне. — Ами като изгори? Щомъ питашъ така, ти си човѣкъ отъ старото учение. По зададения въпросъ се познава умътъ на този човѣкъ. Щомъ изгори тази свѣщь, съ нея заедно и ти ще изгоришъ. Като изгори първата свѣщь, ще дойдешъ да ти запаля втора. — Отде ще купя втората? — Ти не си човѣкъ за новото учение. — Докато дойда втори пѫть, години ще минатъ. — Ти си човѣкъ отъ старото учение. — Ти истина ли говоришъ, или се подигравашъ съ мене? Казвамъ: ако си уменъ човѣкъ, не се подигравамъ съ тебъ; ако си глупавъ, подигравамъ се. Ти самъ ще опредѣлишъ, какъвъ си и какъ ти говоря. Ти се чудишъ на моя умъ, азъ пъкъ се чудя на твоя, защо не искашъ да приемешъ учение, което ти носи щастие. Съвременнитѣ хора се съмняватъ, дали имъ се говори истината, или не; тѣ се съмняватъ и въ любовьта си едни къмъ други. Казвамъ: всѣки човѣкъ знае, дали му говорятъ истината, или не, дали го обичатъ, или не. Първото впечатление показва това. И въ него почти нѣма изключение. Който ти говори истината, който още въ първия моментъ те обича, той предизвиква въ тебе свещенъ трепетъ. Не изпитвате ли този свещенъ трепетъ, колкото и да ви убѣждава нѣкой, че ви обича, той не говори истината. Колкото и да се изнасилвате да вѣрвате, че ви обича, вие нищо нѣма да придобиете. Който ви обича, той ви носи една запалена свѣщь. Тъй щото, вие ще опредѣлите любовьта на този човѣкъ не по думитѣ, които ви говори, но по свѣтлината на свѣщьта, която той ви дава. Свѣщьта говори повече отъ всичко друго. Нѣкой казва: много те обичамъ. — Дай ми тогава 20,000 лева! — Нѣмамъ. — Значи, ти нѣмашъ любовь къмъ менъ. Ако ти поискашъ 25,000 лева отъ този, който те обича, той ти дава 50,000 лева; ти искашъ 50,000, той дава 100,000 лева; ти искашъ 100,000, той дава 200,000 лева. Колкото повече дава единъ човѣкъ, това показва, че той е човѣкъ на любовьта. Отидешъ ли въ дома на такъвъ човѣкъ, той не се съмнява въ тебе и оставя цѣлата си кѫща на твое разположение. Казвате: идеаленъ човѣкъ е този! Когато другитѣ хора постѫпватъ така, казвате, че сѫ идеални, но когато дойде до васъ, друга мѣрка прилагате. Единъ човѣкъ отишълъ въ една гостилница, дето ялъ, пилъ и си казалъ: много хубаво върви всичко. Като дошло време да плаща, нѣмалъ пари, и казалъ: сега вече много лошо върви. Днесъ всички хора се оплакватъ отъ последствията на живота. Какви сѫ последствията на живота? — Неразбиране на самия животъ. Васъ не разбиратъ, и вие не разбирате другитѣ. Запримѣръ, кой отъ васъ досега е разбралъ брата си, сестра си, или приятеля си? Кой човѣкъ днесъ е готовъ да се пожертвува за другитѣ, както за себе си? Апостолъ Павелъ казва: „Едва ли ще се намѣри човѣкъ, който да се пожертвува за приятеля си; обаче, когато бѣхме врагове на Бога, Той се пожертвува за насъ”. „Изново”. Ако се не родите изново, ако не измѣните схващанията и разбиранията си, съ старитѣ разбирания нищо нѣма да постигнете. Стариятъ животъ, който водите, нищо нѣма да ви донесе. Сегашниятъ животъ на хората мяза на опеченъ хлѣбъ, който купуватъ отъ фурня и изяждатъ. Следъ това чакатъ да се омеси и опече другъ хлѣбъ, за да си купятъ. Докато чакатъ да излѣзе пресния хлѣбъ отъ фурнята, малко време ще погладуватъ. Бѫдещиятъ животъ мяза на житно зърно, което посаждате въ земята. Посадите ли го веднъжъ, то вече отъ само себе си произвежда. Ако спазвате закона, следъ 12 години това житно зърно ще даде толкова плодъ, че цѣлата земя ще може да се нахрани. Ако му дадете условия да се развива, тогава ще има и за васъ, и за ближнитѣ ви. На сѫщото основание, искате ли да се осигурите, дайте ходъ на великата Истина! Всѣки съдържа зародиша на великата Истина въ себе си, но трѣбва да даде на този зародишъ условия да се развива. Съвременнитѣ хора очакватъ да имъ тури нѣкой единъ самунъ въ торбата. Щомъ иматъ единъ самунъ въ торбата си, тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Осигурени сѫ за единъ день, но следниятъ день пакъ сѫ гладни. Казвамъ: гладъ има въ физическия свѣтъ, гладъ има и въ духовния свѣтъ. Срѣщате човѣкъ, който ви обича. Той ви погледне мило, и вие сте доволни. Щомъ си замине, вие сте омѫчнени, търсите този човѣкъ. Значи, вие пакъ сте гладни. Ако искате да намѣрите онзи, който ви обича, идете въ гората. Когато сте тѫжни, идете въ нѣкоя борова, букова или дѫбова гора и се облегнете на едно дърво, да видите, какъвъ резултатъ ще имате. Дърветата сѫ вашитѣ любими. Какво ще кажете на това отгоре? Ще кажете, че това сѫ дървета, не сѫ разумни сѫщества. Привидно тѣ сѫ дървета, но задъ тѣхъ се криятъ разумни сѫщества, съ които вие можете да влѣзете въ съобщение. Когато светиитѣ сѫ постили, когато сѫ искали да постигнатъ нѣщо, тѣ сѫ прекарвали въ горитѣ, между дърветата по 20 ÷ 30 години. Тукъ тѣ прекарвали въ постъ и молитва, отъ никого несмущавани. Като виждали нѣкой светия между тѣхъ, дърветата казвали: колко добъръ е този човѣкъ! И тѣ се радвали, и светията се радвалъ. Следъ извѣстни постижения светиитѣ отивали между хората. Който иска да живѣе добре, той трѣбва да влѣзе въ свѣта, между хората, които не сѫ нищо друго, освѣнъ дървета въ горитѣ. Когато човѣкъ живѣе между хората въ свѣта, той по-скоро може да стане светия, отколкото, ако живѣе между онѣзи, които го обичатъ. Мѫжъ, който обича жена си, постоянно я следи: де ходи, съ кого се разговаря, на кого пише писма и т. н. Единъ американецъ ми разправяше една своя опитность. Той бѣше добъръ, способенъ човѣкъ. По едно време, казва той, обикнахъ една женена жена. Азъ имахъ къмъ нея симпатия, и тя ми отговаряше съ сѫщото. Ние запазихме добри, приятелски отношения съ нея, и отъ време на време си кореспондирахме. Единъ день тя написала две писма: едно до мѫжа си, който билъ нѣкѫде на пѫть, и едно за мене. Обаче, въ бързината си тя направила една грѣшка: моето писмо турила въ плика, адресиранъ до мѫжа й, а неговото писмо — въ моя пликъ. Получавамъ писмото, чета, обръщението е къмъ мѫжа й. Мисля си: да не би тази жена да е рѣшила да напусне мѫжа си? Не знаехъ, какво да мисля. Следъ нѣколко деня, обаче, получавамъ друго писмо отъ нея, въ което ми обяснява станалата грѣшка. Тя се извинява и ме моли да върна писмото назадъ. Съ васъ, казва тя, лесно ще се разправя, ще ми върнете писмото, но съ мѫжа си какъ ще се разправя. Като получи писмото до приятеля на своята жена, мѫжътъ й ще каже: значи, моята жена имала и другъ възлюбенъ, като мене. Това писмо ще внесе едно горчиво чувство въ сърдцето му и една крива мисъль въ ума му, които постоянно ще го безпокоятъ. Питамъ: какво престѫпно има въ това, че нѣкой люби двама души? Има нѣщо престѫпно. Кога? Когато човѣкъ поглъща свѣтлината на онзи, когото люби и я задържа за себе си, той върши престѫпление. Обаче, ако той дава отъ своята свѣтлина на онзи, когото люби, той върши добро. Следователно, въ любовьта сѫществува следниятъ законъ: ако възприемашъ любовьта на нѣкого и я задържашъ за себе си, ти вършишъ престѫпление; ако възприемашъ любовьта на нѣкого и давашъ отъ нея и на другитѣ, ти вършишъ добро. Иначе, ако отъ едного само поглъщашъ свѣтлина и нищо не давашъ, а на другъ само давашъ, безъ да получавашъ нѣщо, ти вършишъ престѫпление. Противъ такава любовь и Богъ възстава. Обаче, ако въ единъ и сѫщъ моментъ взимашъ и давашъ къмъ всички хора, това е правилно проявление на любовьта. Така и Богъ дава. Той едновременно е къмъ всички и баща, и майка. Човѣкъ трѣбва да си изработи правилна философия, да разбира, кое е добро, и кое зло, кое е престѫпление, и кое не. Престѫпления се вършатъ тамъ, дето отношенията между поглъщането и отделянето на свѣтлината не сѫ правилни. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!” Съ други думи казано: както взимате отъ Бога, така и вие давайте. Вие взимате животъ, свѣтлина, свобода, знание, миръ, радость. Това трѣбва да давате и на другитѣ. Въ човѣка има вѫтрѣшенъ потикъ да дава. Той не трѣбва да подпушва този потикъ. И ако даромъ дава, даромъ ще получи. Въ който моментъ рѣшите да живѣете по този новъ начинъ, вие ще имате помощьта на всички добри, възвишени сѫщества по лицето на земята. Тия възвишени и напреднали сѫщества образуватъ цѣли общества, живѣятъ между хората — на кое мѣсто, не знаете. Тия сѫщества разполагатъ съ голѣми знания. Тѣ чакатъ само момента, когато нѣкой човѣкъ рѣши да живѣе по Бога, и веднага му идватъ на помощь. Тѣ бдятъ надъ него, грижатъ се и му помагатъ. Мнозина ще кажатъ: ние сме стари вече, това не се отнася до насъ. Досега не е станало, че отсега нататъкъ ще стане. И турцитѣ казватъ за сѫщия случай: на 50-тѣ не било, че на 90-тѣ ще бѫде. Казвамъ: за глупавия, за невѣжия това не може да стане, но за гениалния човѣкъ, за светията може да стане. Рѣши ли човѣкъ да живѣе по Бога, ако е билъ поетъ, музикантъ или художникъ, той веднага ще се вдъхнови, и всичко въ него ще потече, като бистъръ, кристаленъ изворъ. „Изново,” казва Христосъ. За да се доберете до този великъ законъ, всички трѣбва да създадете нови отношения къмъ Първата Причина, къмъ Великото, което носи вашето щастие. Само по този начинъ правилно ще разбирате Божията Любовь. Богъ иска всички хора, безъ изключение, да бѫдатъ щастливи: Той иска всички мѫже и жени майки, бащи и деца, приятели, слуги и господари, управляващи и управляеми, да бѫдатъ щастливи. Той желае това не само за хората, но и за животнитѣ, и за растенията. Това желае Богъ навсѣкѫде и за всички. Казвате: може ли да бѫде това? — Може. Тази задача е на бѫдещето. То ще я реализира. За тази цѣль у хората трѣбва да се пробуди висшето, Божественото съзнание. Това нѣма да стане по механически начинъ, но чрезъ усилена съзнателна работа. Училищата, майкитѣ, бащитѣ, умоветѣ и сърдцата на хората ще помагатъ за реализиране на тази задача. И тъй, много нѣща знаятъ съвременнитѣ хора, но има много нѣща, които не знаятъ. Запримѣръ, отде изгрѣва нашето слънце, което изгрѣва и залѣзва, тѣ знаятъ; обаче, отде изгрѣва слънцето на живота, което никога не залѣзва, тѣ не знаятъ. Какъ излизатъ растенията отъ земята, които цъвтятъ и прецъвтяватъ, тѣ знаятъ; отде идатъ, обаче, растенията, които никога не прецъвтяватъ, тѣ не знаятъ. Отде идатъ изворитѣ, които текатъ и пресъхватъ, тѣ знаятъ; отде идатъ изворитѣ, които вѣчно текатъ, тѣ не знаятъ; че има добро въ свѣта и това знаятъ, но отде иде доброто, не знаятъ. Тия нѣща не могатъ да дойдатъ отъ хората. Великата мисъль не може да се роди въ главата на човѣка. Тя иде отъ Великото съзнание, което има начало и произходъ въ вѣчностьта. Човѣкъ може само да отразява Божиитѣ мисли, но не и да ги ражда. И колкото по-правилно ги отразява, толкова повече той е носитель на Божественото. Докато човѣкъ приема и предава Божественото, всички го търсятъ. Дойде ли до положение само да приема, и нищо да не дава, той вече скѫсва връзка съ Божественото, и всички го изоставятъ. Сега, азъ желая на всинца ви да имате колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Желая всички да имате по единъ златенъ пръстенъ съ скѫпоцѣненъ камъкъ на рѫката си; желая всички да имате по едно златно перо, по една звѣзда и по една книга, въ която се криятъ разгадкитѣ на живота. Всички тия нѣща сѫ необходими. Има ли човѣкъ тия нѣща, той нѣма да проси отъ царя пари, нѣма да се оплаква, че е бѣденъ. Съвременнитѣ хора съзнаватъ, че иматъ умъ и сърдце, а отричатъ душата и духа. Това значи, че тѣ признаватъ пръстена и перото, а звѣздата и книгата не признаватъ. Тѣ казватъ: звѣзда не ни трѣбва. Не, всѣки човѣкъ трѣбва да съзнава, че на първо мѣсто той има умъ; на второ мѣсто той има сърдце; на трето мѣсто той има воля; на четвърто мѣсто той има душа и на пето мѣсто той има духъ, сѫществени и необходими за него. Всички тия сили човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си за служене на великото и красивото. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще се разбиратъ помежду си, ще живѣятъ въ миръ и съгласие. И тъй, всички трѣбва да изучавате великата книга на живота. Тази книга ще ви даде истински познания за живота. Тя ще ви даде признаци, по които да познавате, кой говори Истината, и кой не говори Истината. Ако при свѣтлината, която имате днесъ, ви дадатъ знания, да познавате, кой ви обича, вие ще дойдете до обратни резултати. Вие нѣма да намѣрите онзи, който ви обича, но ще се натъкнете на онзи, който ви изневѣрва. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате честнитѣ хора, вие ще се доберете до безчестнитѣ. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате умнитѣ хора, вие ще дойдете до глупавитѣ, до безумнитѣ. И най-после, какво ще се ползувате отъ тѣзи знания, ако въ желанието си да намѣрите положителнитѣ качества на хората и на себе си, се домогнете до отрицателнитѣ? Казвамъ: всѣки трѣбва да се стреми къмъ постигане на положителната наука. Дойде ли до тази наука, той ще разбере силитѣ, които действуватъ вънъ и вѫтрѣ въ него. Всѣки даденъ моментъ човѣкъ е силенъ въ малкото. Силата на човѣка не седи въ неговото величие и голѣмина, да блѣсти като слънце, всички да го виждатъ. Силата на човѣка седи въ това, той да става толкова малъкъ, че никой да го не вижда. Тогава той ще влиза и излиза отъ великия свѣтъ, безъ да го вижда нѣкой. Следователно, първото нѣщо е човѣкъ да се занимава съ най-малкото, което му е необходимо. Той трѣбва да влѣзе въ дълбочинитѣ на своето естество, да познае духа, душата, ума, сърдцето и волята си. Сърдцето, умътъ, душата и духътъ сѫ извънъ човѣка, а волята му е единствената сила, която прониква въ дълбинитѣ на живота и го изследва. Волята, тази малка величина, представя човѣка, изявенъ на физическия свѣтъ. Богъ обръща внимание на туй малкото въ човѣка. Човѣкътъ не е още нито духъ, нито душа. Човѣкъ не е още нито умъ, нито сърдце. Единственото нѣщо, което представя човѣка на физическия свѣтъ, това е волята, на която умътъ, сърдцето, душата и духътъ съдействуватъ. Докато човѣкъ, т. е. волята въ него, държи връзка съ ума, съ сърдцето, съ душата и съ духа, той има свѣтлина въ себе си. Въ който моментъ наруши тази връзка, тия спомагателни фактори въ живота му се оттеглятъ, и човѣкъ остава самъ, като суха кость, безъ никакви органи: безъ рѫце, крака, очи и уши. Той седи на единъ клонъ, като птица, люлѣе се и мисли за своето минало щастие. Сега, азъ не искамъ да оставя у васъ песимистически мисли, но казвамъ, че грѣхътъ, безлюбието станаха причина човѣкъ да извърши най-голѣмата грѣшка — да забрави Източника на своя животъ и да се отдели отъ Него. Следъ това дойдоха нещастията въ свѣта. Вследствие на това днесъ човѣчеството върви въ обратенъ пѫть: днесъ всички хора се намиратъ на кръстопѫть и не знаятъ накѫде да вървятъ. Засега всички седатъ на едно мѣсто, но все трѣбва да взематъ една посока. Всѣки се усѣща остарѣлъ, недоволенъ: косата му побеляла, краката му не държатъ, и той само клати главата си и разправя за своето минало. Като дойде до това положение, човѣкъ започва да мечтае за онзи свѣтъ, иска по-скоро да замине. Питамъ: де ще отиде той съ този умъ? Съ такъвъ умъ и съ такова сърдце, каквито нѣкои отъ съвременнитѣ хора иматъ, и на онзи свѣтъ не могатъ да отидатъ. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие”. Онзи свѣтъ е Царството Божие. Значи, да се родишъ изново, това е онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е свѣтъ на свобода, на мисъль, на чувства, на свѣтлина, на знание, на безсмъртие. Онзи свѣтъ е свѣтъ на изобилие. Той може да бѫде навсѣкѫде. Какво ще ни залъгватъ съ онзи свѣтъ? Онзи свѣтъ може да бѫде и на земята. „Изново”. Ако се не родите изново, ще бѫдете роби на свѣта. Не бѫдете роби на човѣцитѣ. Бѫдете Синове Божии! Синъ Божи подразбира човѣкъ, който иска да излѣзе вънъ, да помага на човѣчеството. Да бѫдешъ Синъ Божи, това не подразбира, че трѣбва да те славятъ хората, да те гледатъ като писано яйце, но трѣбва да помагашъ на хората, и тѣ да придобиятъ свобода. И тъй, женитѣ трѣбва да пазятъ едно правило: тѣ трѣбва да бѫдатъ тъй свободни, както Богъ първоначално ги е създалъ. Когато Богъ създаде първата жена, Ева, Той приспа Адама, за да не му пречи въ работата. Дълго време Адамъ спа, докато Богъ създаде първата жена, която бѣше толкова красива, че Адамъ, като я видѣ, извика: „Тази е кость отъ костьта ми и плъть отъ плътьта ми!” Съ това той направи първата погрѣшка. Адамъ не каза, че тази жена е духъ отъ духа му, душа отъ душата му, умъ отъ ума му и сърдце отъ сърдцето му. Адамъ каза, че е Ева кость отъ костьта му и плъть отъ плътьта му. Следъ това, черниятъ адептъ видѣ Ева и внесе поквара въ нейния умъ. Като я погледна и като й проговори, Ева го послуша, яде отъ плода на забраненото дърво, следъ което каза: намѣрихъ по-уменъ отъ Адама. Казвамъ: ако една жена види нѣкой мѫжъ, т. е. своя Адамъ, тя не трѣбва да си задава въпроса, дали е кость отъ костьта и плъть отъ плътьта на този Адамъ. И мѫжътъ, отъ своя страна, не трѣбва да се запитва, дали тази е жената, която е излѣзла отъ него. Ако мислятъ така, и двамата ще сгрѣшатъ. Когато единъ мѫжъ срещне нѣкоя жена, той трѣбва да каже: ти си онази, която си излѣзла отъ моя умъ, отъ моето сърдце, отъ моята душа и отъ моя духъ. Когато жена или дѣвица срещне нѣкой мѫжъ, или момъкъ, тя трѣбва да каже: този е излѣзлиятъ отъ Бога. Кажатъ ли и двамата така, тѣ ще се родятъ изново и ще влѣзатъ въ Царството Божие. Тази е новата култура, това е Царството Божие. Ако мѫжетѣ и женитѣ не мислятъ така, друга култура, освѣнъ сегашната, не може да има. И тогава, както и да съединявате хората, тѣ ще бѫдатъ нещастни. Мислятъ ли по новия начинъ, между мѫже и жени всѣкога ще има взаимность. Така трѣбва да се възпитаватъ хората! Така трѣбва да мислятъ! „Изново”. Това подразбира, че мѫжътъ трѣбва да се върне въ положението, както Богъ го е създалъ първоначално. Въ лицето на жената той трѣбва да вижда новата Ева, дѣвата, т. е. възвишеното, красивото, мощното начало на живота, или Първичната Причина, която е създала всичко. Докато мѫжътъ не разбере жената, т. е. сърдцето си, той не може да разбере себе си, не може да разбере и своя умъ. Не дойде ли до това положение, той ще бѫде въ разрѣзъ съ Битието. Защо? — Защото жената е последното дело на Бога. Следователно, отъ последното дело, отъ резултата на нѣщата може да се сѫди за причини и последствия. „Изново”. Това подразбира, че жената трѣбва да се върне въ положението, въ което Богъ първоначално я поставилъ. Въ лицето на мѫжа тя трѣбва да вижда новия Адамъ, както Богъ нѣкога го е създалъ. Той трѣбва да бѫде огледало, въ което тя да вижда образа на Божественото начало. Докато жената не разбере мѫжа, т. е. ума си, тя не може да разбере своето сърдце. И тъй, ако сърдцето не служи за подкрѣпа на ума, и ако умътъ не служи за рѫководство на сърдцето, тѣ не могатъ да иматъ правилни отношения помежду си. Най-после, ако и волята не иде въ услуга на сърдцето и ума, за реализиране на тѣхнитѣ копнежи, човѣкъ не би ималъ никакви постижения, и животътъ му би се обезсмислилъ. Умътъ представя цѣльта въ живота на човѣка; сърдцето представя условията, средствата за постигането на цѣльта, а волята, това сѫ постиженията, т. е. реализиране на цѣльта. Умътъ, както е създаденъ първоначално, представя високъ планински връхъ, покритъ съ ледове и снѣгове, но винаги огрѣванъ отъ лѫчитѣ на благотворното слънце на живота, което изгрѣва, но никога не залѣзва. Тѣзи лѫчи топятъ снѣговетѣ и ледоветѣ на този връхъ, като образуватъ безброй потоци и извори за напояване и оросяване на живота подъ него. Сърдцето, въ своя първиченъ животъ, представя необятна, красива долина, изобилно напоявана отъ чиститѣ води на планинския връхъ, на която растатъ и се развиватъ благоуханни цвѣтя и вкусни плодове. Сърдцето, тази долина на живота, не е нищо друго, освѣнъ раятъ на земята. И днесъ всички търсятъ този изгубенъ рай. Следователно, сърдцето е изгубениятъ рай. Подъ думата сърдце нѣкои разбиратъ жена, други — майка, трети — дѣва. Тѣзи три понятия представятъ степени на развитие на сърдцето. Най-долното положение на сърдцето представя жената, а най-горното — дѣвата. Дѣвата е цѣльта, майката представя условията, срѣдствата за постигане на цѣльта, а жената е постижението. Казвамъ: ако жената не разбира мѫжа, ако сестрата не разбира брата и ако сърдцето не разбира ума, никакви постижения не може да има. И обратно: ако мѫжътъ не разбира жената, ако братътъ не разбира сестрата, и ако умътъ не разбира сърдцето, никакви отношения, никаква взаимность не може да сѫществува между тѣхъ. Разбиратъ ли се, тѣ ще си подадатъ рѫка и ще заработятъ успѣшно за подигане на човѣчеството, за подигане на жената и на мѫжа, за подигане на сърдцето и на ума. Само по този начинъ образътъ на идеалния Адамъ ще се възобнови въ новъ Адамъ. И образътъ на идеалната Ева ще се подигне на оня пиедесталъ, дето Богъ я поставилъ; тя ще възкръсне въ новата Ева. И тогава, новата епоха ще поздрави двамата богоизбранници, заедно съ тѣхнитѣ чада. „Ако се не родите изново”. Следователно, ако раждането е важенъ процесъ, за който се изискватъ нови, благоприятни условия, не по-малко важни процеси сѫ зачеването и бременностьта. Презъ времето на своята бременность, жената трѣбва да бѫде поставена при най-благоприятни условия: тя трѣбва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа; при това, никога да не яде преди изгрѣвъ, както и следъ залѣзъ слънце. Тя трѣбва да диша дълбоко, да мисли и да чувствува право. Понеже въ това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, съ голѣмо въображение, ближнитѣ й, както и тя сама трѣбва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени. Сутриннитѣ й разходки трѣбва да ставатъ при изгрѣвъ, да наблюдава красивитѣ картини на изгрѣващето слънце; после, да се разхожда въ градини, дето цъвтятъ красиви, благоуханни цвѣтя, дето се развиватъ хубави плодни дървета. Дето животътъ расте и се развива, тамъ е неговиятъ смисълъ. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за бременната жена. Де ще намѣри по-голѣма чистота отъ тази въ природата? За тази цѣль тя трѣбва да посѣщава чисти извори и рѣки, водитѣ на които да служатъ като огледало на нейния животъ. Тихитѣ, приятни нощи, съ небе, осѣяно съ безброй трептещи звѣздици, сѫщо представятъ незамѣними картини за жената, бѫдеща майка. Казвамъ: майката трѣбва да възпитава детето си, докато е още въ утробата й, а не следъ раждането. Тамъ детето има всички условия за възприемане, а следъ раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо, и умствениятъ животъ на бременната жена не трѣбва да се пренебрѣгва. Най-красивата, изящна литература трѣбва да бѫде нейната умствена храна. Животътъ на светиитѣ, на великитѣ хора трѣбва да бѫдатъ двигатели на нейната мисъль. Красива и възвишена поезия, хубава музика и пѣсни трѣбва да нарушаватъ отъ време на време тишината на нейния животъ. Спокойствие, тишина сѫ нужни за жената-майка, както и за природата, която въ това време върши великъ творчески актъ — създаването на човѣка. Искате ли плода на дървото да бѫде добъръ, създайте му условия и го оставете на природата. Сѫщото се отнася и за създаването на човѣка. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ се зачева и развива при специални условия. За това се изискватъ три важни момента: цѣль, срѣдства и постижения. Всичко това ще се намѣри въ разумната природа. Сама тя е здраве, красота и чистота. Тя изключва всѣкакви болести, всѣкаква грозота и нечистота. И тъй, никой човѣкъ не се ражда произволно. Запримѣръ, предполага се първиятъ човѣкъ да е билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, когато условията сѫ били благоприятни, хармонични. Ето защо, нека всички художници, музиканти, писатели, поети и всички велики учени взиматъ участие при създаването на човѣка. Свѣтътъ се нуждае отъ нови хора, които да работятъ за неговото изправяне и подигане. Това зависи отъ жената. Тя е вѫтрѣшниятъ факторъ, който правилно трѣбва да използува всички външни благоприятни условия. Въ това отношение на жената-майка, на сестрата, на дѣвата трѣбва да се гледа като на деликатенъ, благоуханенъ цвѣтъ, който отъ никаква слана да не се попарва. Казано е, че първиятъ човѣкъ билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, въ деня на любовьта. Тогава той е почувствувалъ въ себе си присѫтствието на Великото, присѫтствието на Божията Любовь. Съ създаването на жената, първиятъ човѣкъ е разбралъ Божия Промисълъ, който работи въ свѣта. Следователно, за да се подигне жената, преди всичко тя трѣбва да обикне Бога, своя създатель. Възпита ли се въ тази насока, тя ще помогне за подигането на човѣчеството. Само тя е въ състояние да роди новия Адамъ и новата Ева. 6. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 1 ноември, 1931 г. София. „Изгрѣвъ”.
  12. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Бележка: Текстът за четене онлайн в стар правопис е подготвен от Георги Касапов с помощта на програма и е проверен с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период е и съответната беседа. ОТНОШЕНИЕ НА ДВА ЗАКОНА А Исусъ му рече: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего. Да възлюбишъ ближния си”. Матея 22: 37, 38. „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичката си душа и съ всичкия си умъ. Да възлюбишъ ближния си, като себе си.” Азъ взимамъ тѣзи две заповѣди, като величини, които иматъ извѣстно отношение помежду си. За втората заповѣдь англичанитѣ иматъ специаленъ изразъ, който не искамъ да преведа на български езикъ. Защо? — Когато нѣкои нѣща не се превеждатъ, тѣ се схващатъ по-добре. Запримѣръ, нѣкога времето не изглежда, че ще се развали, но по извѣстни елементи въ него вие схващате това и се нагаждате споредъ времето, което предстои да дойде. Гледате вънъ, топло е, но вие знаете по нѣщо, че времето ще се развали. Следователно, безъ да ви казва времето, че ще се развали, или поправи, вие знаете това. По какво познавате? Все има нѣкакви външни изгледи, по които се ориентирате. Вие познавате това нѣщо по изгрѣва, или по залѣза на слънцето, по вѣтроветѣ, по облацитѣ и т. н. По извѣстни знаци и нѣкои животни познаватъ времето, макаръ по степень на развитие да седатъ по-долу отъ човѣка. Ето защо, казвамъ: човѣкъ не може да каже за себе си, че нищо не знае. Много нѣща знае човѣкъ. Когато казваме, че човѣкъ знае много или малко нѣща, това е по отношение на другитѣ сѫщества. Човѣкъ знае много по отношение на по-долностоещитѣ отъ него; човѣкъ знае малко по отношение на по-горностоещитѣ отъ него. Следователно, ако човѣкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-долу отъ него, той знае много; ако пъкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-горе отъ него, той знае малко. Запримѣръ, по отношение на слънцето, земята е по-малка, но по отношение на луната, тя е по-голѣма. Сѫщо така и по отношение на останалитѣ планети, земята е по-малка отъ нѣкои, а по-голѣма отъ други. Мнозина мислятъ, че свѣтътъ е направенъ за тѣхъ и казватъ: земята е създадена за хората, а небето е създадено за други сѫщества. Може да е така, може и да не е така. Дали въ сѫщность е така, този въпросъ е философски и засега още не е разрѣшенъ. Какви аргументи могатъ да се представятъ за доказателство на първото твърдение? Има и друго твърдение, споредъ което нѣкои казватъ, че и земята, и небето сѫ създадени за хората. И това твърдение се нуждае отъ доказателство. Обаче, каквито доказателства да се дадатъ за дветѣ твърдения, тѣ сѫ все човѣшки, а човѣшкитѣ доказателства не сѫ валидни за по-напредналитѣ сѫщества. Тѣ не важатъ даже и за всички хора, а само за извѣстна часть отъ тѣхъ. Казано е въ Писанието: „И създаде Богъ небето и земята.” За кого? — За хората. Обаче, въ живота ние виждаме, че хората говорятъ и се интересуватъ повече за земята, отколкото за небето. Това показва, че само земята е създадена за тѣхъ. Щомъ се натъкнатъ на нѣкакво голѣмо противоречие, тѣ започватъ да мислятъ за небето. Щомъ се намѣри на тѣсно, или въ извѣстно противоречие, човѣкъ започва да мисли правилно. Ще приведа сега единъ анекдотъ изъ училищния животъ. Единъ инспекторъ тръгналъ да ревизира учителитѣ въ единъ отъ своитѣ райони въ България. Той отишълъ въ едно основно училище и казалъ на единъ отъ ученицитѣ: Стоянчо, напиши едно двузначно число! Стоянчо помислилъ малко и написалъ числото 75. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ числото 57 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо се зачудилъ, защо инспекторътъ обърналъ числото, какво искалъ да каже съ това. — Хайде, напиши още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ и написалъ числото 73. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ 37 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо гледалъ числата, мислилъ и си казалъ: чудна работа! Този инспекторъ току обръща числата. Какво иска той? — Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ пакъ и написалъ числото 66. Инспекторътъ го погледналъ, засмѣлъ се, но нищо не му казалъ. Въ този случай инспекторътъ и Стоянчо мислятъ еднакво. Както и да се обърне числото 66, все сѫщото остава. Като помислилъ малко, Стоянчо се осмѣлилъ и казалъ на инспектора: господинъ инспекторе, тукъ забелязахъ единъ законъ. — Какъвъ е този законъ? — Когато числата на края свършватъ съ малки числа, като се обърне реда на цифритѣ имъ, тѣ ставатъ по-малки отъ взетото число. Напримѣръ, числото 75, взето въ обратенъ редъ става 57. Когато пъкъ числата на края иматъ по-голѣмъ брой единици, при обръщането си тѣ ставатъ по-голѣми отъ взетитѣ. Числото 27, напримѣръ, се превръща въ 72. Обаче, има и такива числа, които, както и да се обръщатъ, не се измѣнятъ, тѣ оставатъ едни и сѫщи. Такива сѫ числата 11, 22, 33, 44, 55, 66, 77, 88, 99 и т. н. Отишълъ си Стоянчо на мѣстото, но останалъ доволенъ, че научилъ нѣщо ново. Казвамъ: има случаи въ живота, когато хората мислятъ различно единъ отъ другъ. Обаче, има случаи, когато, каквото и да правятъ, както и да се мѫчатъ да бѫдатъ разнообразни въ мисъльта си, тѣ мислятъ еднакво, по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, при числото 57 хората не могатъ да мислятъ еднакво. Защо? — Защото това число може да се превърне и въ 75. При това, като дойдемъ до практическата страна на въпроса, 75 лева сѫ повече отъ 57, макаръ че дветѣ числа сѫ образувани отъ едни и сѫщи цифри. Това различие въ стойностьта на числата създава у хората различие въ мисъльта. Обаче, взематъ ли се числата 11, 22, 33, 44, 55, 66 и т. н., хората вече започватъ да мислятъ еднакво. Както и да се обръщатъ тѣзи числа, тѣ всѣкога оставатъ едни и сѫщи. Следователно, има положения въ живота, които показватъ, че човѣкъ трѣбва да се спре предъ тѣхъ и да си ги изясни. Защо хората мислятъ различно по въпроси, по които трѣбва да сѫществува единство въ мисъльта? Разногласието въ такива случаи показва, че хората се намиратъ въ разрѣзъ съ природата, въ разрѣзъ съ Първичната Причина. Обаче, има положения въ живота, когато хората не могатъ да бѫдатъ въ разрѣзъ съ природата, съ Първичната Причина. Както и да обръщатъ въпроситѣ, всички мислятъ само по единъ начинъ. Казано е въ Евангелието: „Да възлюбишъ врага си!” Днесъ всички съвременни хора се запитватъ: възможно ли е да възлюбишъ врага си, т. е. човѣка, който ти е направилъ редъ пакости, който ти е създалъ редъ страдания? Като се разсѫждава по този начинъ, ние виждаме, какъ хората се убиватъ, крадатъ, изнасилватъ едни-други и се оправдаватъ съ това, че тѣзи хора сѫ тѣхни врагове. И щомъ сѫ врагове помежду си, другояче тѣ не могатъ да постѫпватъ. Казвамъ: представете си, че вие, и вашиятъ врагъ сте поставени на двата края на една греда, подпрена на единъ центъръ, и трѣбва да пазите равновѣсие, защото подъ васъ има голѣма пропасть. Какво ще правите въ този случай? Ако единиятъ отъ васъ каже, че не иска да седи съ врага си на едно мѣсто и скочи отъ гредата, и двамата ще отидатъ въ пропастьта. Какво трѣбва да правятъ тогава? — Да се помирятъ. Щастието, равновѣсието въ живота на единия зависи отъ благоразумието на другия. И двамата трѣбва да седатъ на краищата на гредата и да пазятъ равновѣсие, докато условията на живота се измѣнятъ. Щомъ съзнаятъ, че сѫ необходими единъ за другъ, щомъ се помирятъ и си подадатъ рѫка, условията на живота имъ се подобряватъ, и тѣ преставатъ да бѫдатъ врагове. Тази е причината, която заставила Христа да каже: „Любете враговетѣ си!” Следователно, да възлюбишъ врага си, това е необходимъ законъ, който всѣки абсолютно трѣбва да приложи въ живота си. Ти си на една греда съ твоя противникъ, и отъ него зависи и твоятъ животъ. Отпусне ли се той отъ гредата, и ти отивашъ заедно съ него въ пропастьта. Тогава ще кажешъ: щомъ е тъй, нека той седи на единия край, азъ на другия край на гредата, да прекараме добре. Не искамъ нито азъ да се мръдна отъ мѣстото си, нито той, защото кожата ми е скѫпа. Ще кажете: не може ли моятъ противникъ да се замѣсти съ другъ нѣкой? — Не може. Най-малкото помръдване отъ мѣстата ви е сѫдбоносно и за двамата. Положението и на двамата ще се влоши още повече. И тъй, когато имате отношения съ човѣкъ, когото не обичате, вие трѣбва да се замислите, защо Провидѣнието ви е поставило въ връзка съ този човѣкъ. Това нѣщо има своитѣ дълбоки причини. Дали ги знаете, или не, то е другъ въпросъ. Ако си обясните причинитѣ правилно, вие ще се подигнете; не можете ли да ги обясните, положението ви всѣки день ще се усложнява, а съ това ще внасяте по една горчивина въ себе си, която ще трови и разрушава организма ви. Щомъ Провидѣнието ви е поставило въ отношения съ човѣкъ, когото не обичате, то има предвидъ придобиване на нѣкакво благо за самитѣ васъ. Вие трѣбва да издържите това положение, още повече, като имате предвидъ, че въ свѣта нищо не е вѣчно. При това, ако единъ човѣкъ е неприятенъ за васъ, за други е приятенъ. Нашата обичь или умраза не е общъ законъ за всички сѫщества. Вие не обичате нѣкого, но Богъ го обича. Какво ще правите тогава? Срѣщате нѣкой човѣкъ, който живѣе чистъ, светъ животъ, моли се по нѣколко пѫти на день, но въпреки това страда, боледува, никой нищо не му дава. Виждате нѣкой грѣшникъ, но въ всичко му върви: жената и децата му сѫ здрави; разполага съ пари, има кѫща, ниви, лозя. Привидно, първиятъ като че ли е изоставенъ отъ Провидѣнието, а вториятъ има всичкото негово благоволение. Какво ще кажете на това отгоре? Можете да кажете, че това е несправедливо, че нѣма правда въ свѣта и т. н. Каквото и да кажете, това сѫ ваши твърдения, но дали сѫ истинни, тамъ е въпросътъ. Обаче, фактъ е, че грѣшниятъ човѣкъ въ случая се ползува съ всичкото благоволение на сѫдбата. Защо и за какво, не знаете. Дохожда при мене единъ господинъ и ми казва: ти си ученъ човѣкъ, духовно издигнатъ; защо губишъ времето си да проповѣдвашъ на тѣзи хора? Съ това знание, съ тази наука, която имашъ, ти можешъ да бѫдешъ богатъ човѣкъ. Искашъ ли да станешъ богатъ? — Ако богатството ме отдалечи отъ Бога, не искамъ да стана богатъ. — Искашъ ли да станешъ сиромахъ? — Ако сиромашията ме отдалечи отъ Бога, и сиромахъ не искамъ да стана. — Тогава какво искашъ? — Азъ искамъ такова богатство, или такава сиромашия, които да не ме отдалечаватъ отъ Бога, но да ми дадатъ пълна възможность да Му служа. Ако богатството и сиромашията обезсмислятъ живота ми, не ги искамъ. Обаче, ако богатството и сиромашията ме приближаватъ къмъ Бога и осмислятъ живота ми, тогава тѣ сѫ добре дошли. Казвате: ами ние, какъ да разрѣшимъ този въпросъ, богати ли да бѫдемъ, или бѣдни? Казвамъ: едновременно ще бѫдете и богати, и сиромаси. Какъ е възможно това? — Ситъ си, богатъ си; гладенъ си, сиромахъ си. Този е единъ отъ преводитѣ на богатството и сиромашията. Значи, сиромахътъ може да стане богатъ, като се нахрани. Богатиятъ пъкъ може да стане сиромахъ, като огладнѣе. Тази смѣна въ състоянията на човѣка е необходима, като процесъ на развитие. Само по този начинъ човѣкъ може да се усъвършенствува. Нѣкой казва: добре е да се живѣе, но да нѣма старость. Старостьта ни плаши. Питамъ: млади, или стари искате да бѫдете? — Млади, разбира се. — Това зависи отъ васъ. Ще ви представя две положения, които илюстриратъ младия и стария човѣкъ въ живота. Младиятъ човѣкъ не носи нищо на гърба си. Той излиза отъ дома си веселъ, безгриженъ, накриви шапката си, нищо не иска да знае. Стариятъ пъкъ надигналъ цель пазаръ на гърба си, изморенъ, изпотенъ, прегърбенъ, едва носи, но пъшка и мърмори: счупиха се коститѣ ми! Казвамъ: всички съвременни хора сѫ преждевременно остарѣли отъ голѣмъ, непосиленъ товаръ, който носятъ на гърба си. Тѣ седятъ и мислятъ, какво ще стане съ тѣхъ, съ децата и женитѣ имъ; какво ще стане съ имотитѣ имъ, какъ ще преживѣятъ и т. н. Голѣмъ товаръ е този, тѣ не могатъ да го изнесатъ. Тѣ трѣбва да се разтоварятъ малко, да имъ олекне. Гледате нѣкой старъ човѣкъ, току пипа брадата си, вижда, че е побелялъ, остарѣлъ, казва: свърши се моята работа! Не зная, какво да правя вече. Казвамъ: хвърли товара отъ гърба си и стани младъ! Да стане човѣкъ младъ, подразбирамъ, да хвърли отъ гърба си всичкия ненуженъ товаръ, да задържи само най-потрѣбното, най-необходимото. Колко е нужно на човѣка? Когато нѣкой дойде при мене, той взима, колкото трѣбва, но иска му се да тури нѣщо и въ торбата си, да има въ запасъ. Не, който дойде при мене, той може да вземе толкова, колкото най-много е въ състояние да изяде, но за торбата му не давамъ. Щомъ се нахранишъ и остане нѣщо, което не можешъ да изядешъ, по-добре го хвърли, но не го туряй въ торбата си, да се товаришъ. Съвременнитѣ хора иматъ голѣми изисквания. Тѣ очакватъ отъ природата не само да ги нахрани, да ги нагости добре, но и да напълни хамбаритѣ имъ. Обаче, природата никога не прави това. Въ кой хамбаръ тя ще складира въздуха, свѣтлината и топлината? Тя всичко дава даромъ и казва: вземете си, колкото ви трѣбва. Казвате: ако не складираме благата на природата, всичко ще се развали, ще се разсипе. — Не се безпокойте, нищо нѣма да се разсипе. Природата се грижи за своитѣ богатства. Тя разполага съ хамбари, съ житници, въ които складира излишъцитѣ отъ своитѣ богатства. Който се нуждае отъ нѣщо, той ще отиде при единъ отъ нейнитѣ хамбари и ще си вземе, каквото иска и колкото му е потрѣбно. Природата е разрѣшила въпроса за храната, но хората още не сѫ го разрѣшили. Цѣлиятъ животъ на човѣка, отъ рождението до заминаването му отъ този свѣтъ, се свежда единствено къмъ въпроса за храната, какво ще яде и какъ ще си достави по възможность по-голѣмо количество храна. Този е най-важниятъ икономически въпросъ, поставенъ за разрѣшение и въ камаритѣ, и въ дипломатическитѣ, и въ търговскитѣ крѫгове. Днесъ всѣка държава мисли само за хлѣбъ, т. е. за земята, която ражда хлѣба. Отношения се създаватъ, или развалятъ все за хлѣбъ, за богатства, за материално надмощие. Това се дължи на неразбиране дълбокия смисълъ на живота. Днесъ въ свѣта има толкова много хлѣбъ, че всички хора по земята могатъ цѣли четири-петь години да прекаратъ юбилейни години, само да ядатъ и пиятъ, колкото искатъ; да се обличатъ, да се наредятъ добре, безъ да работятъ нѣщо. Като изтекатъ тия години, като започне да се привършва това изобилие, тогава тѣ отново ще започнатъ да работятъ. Невидимиятъ свѣтъ всѣка година опредѣля единъ бюджетъ за хората, както и за всички живи сѫщества на земята. Нѣкой казва: ние подържаме живота си благодарение на земледѣлцитѣ. Другъ казва: благодарение на мене, че разорахъ земята, и вие ще имате хлѣбъ. Казвамъ: нито единиятъ, нито другиятъ говорятъ истината. Вѣрно е, че трѣбва да се благодари на колективния трудъ на хората, но нека не се забравятъ и редъ фактори още, които сѫ взели участие въ тази работа. Благодарете на онѣзи двама приятели, воловетѣ, които взиматъ участие въ тази работа заедно съ човѣка; благодарете за участието на хилядитѣ червейчета, които, заровени въ земята, допринасятъ своя дѣлъ къмъ общото усилие; не забравяйте най-после и въздуха, влагата, свѣтлината и топлината, които сѫ едни отъ главнитѣ фактори за благоденствието на човѣка. Мнозина забравятъ участието на тия сили въ тѣхната работа и казватъ: азъ изработихъ това нѣщо! То е моя частна собственость, мое лично притежание. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ, давайте!” Въ книгата „Пѫтьтъ на живота”, Толстой е събралъ велики мисли отъ разни автори, и подъ всѣка отъ тѣхъ е написалъ името на автора. Подъ своитѣ мисли пъкъ написалъ своето име. Това показва, че той признава колективния трудъ. Нѣкои автори, обаче, взиматъ чужди мисли и ги предаватъ като свои. Както и да е, важно е хората да се ползуватъ отъ добритѣ мисли и да ги прилагатъ въ живота си. Казвате: това е плагиатство. Казвамъ: ако азъ съмъ богатъ човѣкъ и ме обератъ, като складиратъ моето богатство въ своитѣ хамбари, за себе си, ще кажа: ето хора, които нито право мислятъ, нито право постѫпватъ. Въ природата сѫществува следниятъ законъ: тя позволява да се ползуваме отъ нейнитѣ блага дотолкова, доколкото имаме нужда отъ тѣхъ. Излишъкътъ отъ тѣзи блага трѣбва да минава презъ насъ, като презъ проводници, и да се предава на другитѣ, безъ да се задържа. Постѫпваме ли съобразно този законъ, природата казва: умни сѫ тия мои деца! Правиме ли хамбари само за себе си и ги пълнимъ съ благата на природата, тя казва: глупави сѫ тия мои деца! И тъй, човѣкъ трѣбва да разрѣши две важни нѣща въ живота си. Тѣ представятъ начало и край, алфа и омега въ неговия животъ. Първо, човѣкъ трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ Първата Причина, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!” Второ, той трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ ближния, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!” Тѣзи две заповѣди сѫ началото и краятъ на живота. Отъ спазването и неспазването на тѣзи два закона се явяватъ радоститѣ и скърбитѣ въ живота. Страданията въ живота сѫ необходими, понеже тѣ оросяватъ земята. Всички блага на земята се даватъ по причина на това, че хората страдатъ. Страданията сѫ влагата на земята. Ако нѣмаше страдания, нѣмаше да има влага, а оттамъ и блага нѣмаше да има. Значи, безъ страдания нѣмаше да има блага, нѣмаше да има вода на земята. Колкото страданията сѫ необходими, толкова и радоститѣ сѫ необходими. Ако нѣмаше радости, нѣмаше да има никаква свѣтлина, никаква топлина. Като обяснявамъ смисъла на страданията и радоститѣ въ живота, искамъ да ме разбирате правилно. Това не сѫ мои твърдения, но тѣ представятъ великъ законъ, който е валиденъ за всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Нѣма сѫщество на земята, колкото малко или голѣмо да е, което да не чувствува радости и скърби. При сегашното развитие на сѫществата този законъ е неизбѣженъ. Казано е въ Писанието, че Богъ е дълготърпѣливъ. Вънъ отъ скръбьта, дълготърпѣнието нѣма смисълъ. Въ всѣка душа сѫ вложени богатства, капитали, които тя трѣбва да разработва. При това, на човѣка е дадена свобода, да работи, както разбира. И Богъ има търпѣние, да дочака времето, когато душитѣ, излѣзли отъ Него, се върнатъ съ разработенъ капиталъ, съ развити дарби и способности. Той вижда голѣмитѣ противоречия въ живота на хората. Той вижда незачитане и неспазване на великитѣ закони отъ хората, но ги изучава, търси естественъ начинъ, какъ да ги застави да се вразумятъ. Ако е въпросъ съ насилие, Великата природа лесно може да поправи свѣта. Ако слънцето престане да грѣе, температурата на земята ще спадне много низко, до 200 ÷ 250°, а може и още по-долу да отиде, до абсолютния наученъ студъ; при тѣзи условия ще изчезнатъ всички противоречия между хората. При такава температура никаква култура, никакъвъ животъ не може да сѫществува. Кой дето е билъ, тамъ ще си остане: съ богатствата, съ имотитѣ, съ кѫщитѣ си. Влѣзете ли въ такъвъ свѣтъ, ще видите, че кой дето е билъ, тамъ си останалъ: мѫже, жени, деца, всички се вцѣпенили, седатъ на едно мѣсто и размишляватъ, какво иска Богъ да имъ каже. Обаче, подигне ли се малко температурата, стопли ли се времето, всички се раздвижватъ и казватъ: Господъ мисли различно отъ насъ, но и ние се различаваме отъ Него. И следъ това хората започватъ да живѣятъ пакъ по своитѣ разбирания. Това показва, че съ насилие свѣтътъ не може да се оправи. Христосъ проповѣдва, че който има две ризи, едната трѣбва да даде на този, който нѣма. Питамъ: какъвъ процентъ отъ съвременнитѣ християни сѫ приложили Христовото учение? Много благотворителни общества се мѫчатъ да приложатъ Христовото учение, но тѣ го прилагатъ по буква, а не по духъ. Запримѣръ, нѣкой чете Евангелието и рѣшава да го приложи. Взима една отъ старитѣ си ризи и я дава на нѣкой бѣденъ. Бѣдниятъ взима ризата, поглежда я, захвърля я, настрана и казва: ако искашъ да изпълнишъ Христовото учение, дай ми една нова риза. Старата ти риза не искамъ; дръжъ я за себе си! — Нѣмамъ друга. — Тогава по-добре не ми давай. Ти знаешъ ли, кой съмъ? Казвате: какъ трѣбва да се постѫпи, когато човѣкъ нѣма и за себе си? Човѣкъ трѣбва да дава излишното. Ако има две нови ризи, едната ще задържи за себе си, а другата ще даде на своя бѣденъ братъ. Излишното е на природата, тя разполага съ него. Или другояче казано: излишното е на Бога. И затова, когато нѣкой иска нѣщо, казва: дай ми за Бога! Следователно, причината за богатството и сиромашията въ живота се дължи на спазване или неспазване закона на даването. Който дава, той става богатъ; който не дава, той става сиромахъ. Редъ статистики, правени отъ учени хора за броя на богатитѣ и сиромаситѣ и за причинитѣ, поради които едни хора сѫ богати, а други сиромаси, потвърждаватъ, именно, горния законъ. Когато човѣкъ отрича закона на даването и никому нищо не дава, всичко се опълчва противъ него. Щомъ човѣкъ нарушава този законъ, всички хора, на които той може да даде, създаватъ срѣщу него едно противоположно течение, което го спъва въ работитѣ, въ предприятията му, и той постепенно осиромашава. Въ Божествения езикъ думитѣ „не мога, не давамъ” не сѫществуватъ. Тамъ сѫществуватъ само думитѣ „мога, давамъ”. Божественото постоянно дава, а човѣшкото не дава. Въ човѣшкия езикъ ще чуете думитѣ „не мога, не давамъ.” И тъй, първата заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего. Щомъ изпълнишъ тази заповѣдь, ти ще научишъ началото на нѣщата. Този законъ функционира при създаването на човѣка. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си. Споредъ тѣзи закони, при разпредѣлението на труда мѫжътъ изучава закона на създаването, а жената изучава закона, какъ да запази създаденото. Човѣкъ трѣбва да люби Бога, защото безъ Него не може да научи закона на създаването. Сѫщевременно той трѣбва да люби и ближния си, понеже последниятъ е топлина и свѣтлина за него. Ако направите добро на вашия ближенъ, нѣкога той ще играе въ живота ви роля на свѣтлина или на топлина, безъ които вашето растене е немислимо. Казвате: отде ще знаемъ това? Човѣкъ всичко знае, но не изпълнява това, което знае. Запримѣръ, нѣкой казва: не зная, какъ да постѫпя съ този човѣкъ. Чудно нѣщо! Той не знае, какъ да постѫпи съ нѣкого, а много добре знае, какъ трѣбва да постѫпятъ съ него. Щомъ види, че нѣкой не се отнася къмъ него, както трѣбва, той веднага започва да му чете моралъ. Отношенията на хората сѫ такива, каквито сѫ и отношенията между числата и величинитѣ въ математиката и въ геометрията. Запримѣръ, ако въ дадено отношение единъ членъ е неизвѣстенъ, той ще се намѣри отъ извѣстнитѣ членове. Иначе, извѣстнитѣ членове въ отношението не биха имали никакво значение. Сѫщото нѣщо се отнася и до музиката. Като се говори за музиката, казвамъ: животътъ може да бѫде хармониченъ, музикаленъ, а сѫщевременно може да бѫде и дисхармониченъ, немузикаленъ. Въ това отношение задачата на човѣка е да превърне немузикалния животъ въ музикаленъ. Ще каже нѣкой, че това зависи отъ държавата, отъ църквата, отъ обществото, отъ морала и т. н. Да оставимъ настрана тѣзи нѣща. Държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ условия за човѣка. Човѣкъ е сѫществувалъ и преди държавата, и преди религията, и преди обществото, и преди всѣкакъвъ моралъ. Човѣшкото съзнание е сѫществувало преди създаването на тия нѣща. Човѣкъ не е създаденъ за тѣхъ, но тѣ сѫ създадени за неговото развитие и усъвършенствуване. Следователно, щомъ държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ създадени като условие за усъвършенствуване на човѣка, той трѣбва да ги пази. Има кой да оправя държавата; има кой да подобрява религията; има кой да възпитава обществото; има кой да обновява морала. Задачата на човѣка е да се грижи за своето усъвършенствуване. Щомъ работи върху себе си, той едновременно работи и за всички останали. Това не подразбира, че човѣкъ трѣбва да бѫде индиферентенъ къмъ всичко около него, но първо той трѣбва да опредѣли отношенията си къмъ Бога и къмъ своя ближенъ. Сега, като говоря за държава, азъ имамъ предвидъ една държава по-добра, по-организирана отъ всички досега сѫществуващи държави. Тази държава сѫществува само въ живата природа. Всички съвременни и бѫдещи държави трѣбва да копиратъ своитѣ закони и наредби отъ тази велика, единствена държава. Тази е истинската правова държава. Който иска да се развива правилно, той трѣбва да подържа въ ума си мисъльта: една правова държава има — държавата на великата разумна природа. Тази мисъль трѣбва да бѫде за него аксиома. Ако човѣкъ върви съобразно законитѣ на тази държава, той ще постигне всички свои желания. Следователно, една държава, една религия, единъ моралъ има въ свѣта, общи за всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Споредъ законитѣ на тази държава животътъ на мравята е тъй цѣненъ, както и животътъ на човѣка. И на нея ще сторите пѫть, както и на човѣка. Стѫпчите ли една мравя, ще дойдатъ по-силни сѫщества, които васъ ще стъпчатъ. Минавате покрай нѣкое дърво и отчупвате отъ него единъ клонъ. Като отчупите клона, може никой да не ви види, па и самото дърво нѣма да се оплаче, но утре ще дойде нѣкой по-силенъ, който ще отчупи нѣщо отъ васъ. Минавате ли покрай нѣкой изворъ не го размѫтвайте, считайте, че той е живъ. Ще кажете: възможно ли е изворътъ да е живъ? Питамъ: когато влѣзете въ нѣкоя освѣтлена кѫща, и на огнището й гори огънь, на който ври нѣщо въ тенджера, какво показва това? Това показва, че въ тази кѫща има нѣкое живо сѫщество, което е запалило лампитѣ, наклало огъня и изчистило кѫщата. Ако вие загасите лампитѣ и огъня въ тази кѫща и направите още нѣкаква пакость, по този начинъ вие пакостите на разумното сѫщество, което живѣе въ нея. Тъй щото, всички живи сѫщества, които ни обикалятъ, иматъ отношение къмъ великата разумность въ живота. Сѫщевременно тѣ иматъ отношение и къмъ всички хора. Запримѣръ, има редъ статистически данни, отъ които се вижда, че благоденствието на една страна зависи отъ състоянието на горитѣ въ нея. Колкото горитѣ сѫ по-запазени, толкова и благосъстоянието на една страна е по-голѣмо. Следователно, горитѣ, както и плоднитѣ дървета трѣбва да се пазятъ, да не се сѣкатъ. Ако се изсичатъ, това ще се отрази врѣдно и върху хората. По този начинъ човѣкъ ще придобие правилни отношения къмъ всички живи сѫщества: къмъ растенията, къмъ животнитѣ и къмъ хората. Срѣщате единъ човѣкъ, който ви е неприятенъ. При това положение даже, кажете си: и въ този човѣкъ има Божествено дихание. Като срещнете една мечка, вие можете да се разговаряте съ нея, като съ човѣкъ. Това може да ви се вижда смѣшно, обаче, мнозина, които сѫ имали срѣщи съ животни, сѫ дошли до заключение, че и животнитѣ проявяватъ извѣстна интелигентность, извѣстна признателность. Единъ хубавъ примѣръ отъ времето на римската империя още потвърждава факта, че и животнитѣ сѫ признателни. Въ времето на римската империя единъ християнинъ билъ преследванъ като християнинъ, вследствие на което избѣгалъ въ Африка, дето се скрилъ въ една пещера. Единъ день чува наблизо до пещерата нѣкакъвъ ревъ. Подава главата си навънъ и вижда, единъ лъвъ реве, съ дигната лапа нагоре. Християнинътъ погледналъ къмъ лапата и видѣлъ въ нея забоденъ единъ голѣмъ трънъ. Той се приближилъ до лъва и внимателно извадилъ тръна отъ лапата му, която следъ това намазалъ съ нѣкакво масло. Като се свършила тази малка операция, лъвътъ погледналъ християнина и си заминалъ. Следъ време християнинътъ се върналъ въ Римъ, дето отново билъ хванатъ и осѫденъ на разкѫсване отъ най-свирепитѣ лъвове. Случило се, че въ сѫщото време билъ хванатъ и занесенъ въ Римъ сѫщиятъ лъвъ, на който християнинътъ извадилъ тръна. Сѫщия день, въ който християнинътъ трѣбвало да бѫде разкѫсанъ отъ лъвоветѣ, на арената билъ изваденъ и лъвътъ. Като видѣлъ своя спаситель, лъвътъ седналъ предъ краката му и започналъ да го лиже по рѫцетѣ. Съ това той искалъ да изрази своята признателность къмъ християнина. Всички присѫтствуващи останали зачудени отъ това, което видѣли на арената. Казвамъ: ако въ единъ лъвъ има признателность, колко повече човѣкъ трѣбва да бѫде признателенъ! Нѣкой казва: какво отъ това, че съмъ направилъ едно добро? — Много нѣщо е, когато човѣкъ направи едно добро, както трѣбва. Доброто дѣло е капиталътъ, който човѣкъ влага въ Божествената банка. Богъ помни цѣли 25,000 години доброто, което нѣкой е направилъ. Дето срещне този човѣкъ, Богъ казва: добъръ е този човѣкъ; той заслужава да има блага, заслужава работитѣ му да вървятъ добре. Богъ помни злото, което човѣкъ е направилъ, само сто години. Презъ тѣзи сто години този човѣкъ постоянно ще се намира подъ гнета на стореното отъ него зло. Тъй щото, искате ли да имате Божието благословение, правете добро. Може да се съмнявате, дали е така, или не — то е ваша работа. За мене това е аксиома. Ако разполагахъ съ време, азъ бихъ ви доказалъ своето твърдение. Азъ разполагамъ съ такива аргументи, предъ които всички ще отстѫпятъ. Питамъ единъ ученикъ: можешъ ли да дигнешъ единъ килограмъ тежесть отъ земята? — Мога, разбира се. Колко е единъ килограмъ? И децата могатъ да го дигнатъ. — Ами ако този килограмъ е нагорещенъ до 2000°? Около този килограмъ ще се образува единъ радиусъ, една окрѫжность, до която не можете да приближите. Следователно, има мисли въ свѣта, които представятъ такъвъ нагорещенъ центъръ, до който по никой начинъ не можете да се доближите. Такива мисли иматъ повече разрушително действие, отколкото благотворно. Ето защо, човѣкъ трѣбва да държи въ ума си мисли, които градятъ. Такива сѫ всички прави мисли. Запримѣръ, права мисъль е, че човѣкъ трѣбва да определи отношенията си къмъ Бога, а после да опредѣли отношенията си къмъ своя ближенъ. Затова е казано въ Евангелието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!” А после е казано: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си.” Въ съвременната култура тѣзи две заповѣди трѣбва да се обяснятъ научно. Тѣ не трѣбва да се разглеждатъ, както сѫ днесъ въ съзнанието на хората, защото въ съзнанието на съвременнитѣ хора има едно вѫтрѣшно помрачаване. Казвате: защо идатъ страданията въ свѣта. За обяснение на този въпросъ, ще приведа следния примѣръ. При единъ светия дошла една бѣла, хубава кокошка, която по нѣкакъвъ начинъ успѣла да избѣга отъ своя господарь, голѣмъ богаташъ. Като я видѣлъ, светията рѣшилъ да я задържи при себе си, понеже не искалъ да я продаде нѣкому, да не я заколи. Обаче, за да не я познаятъ, той я боядисалъ. Щомъ се видѣла боядисана, кокошката започнала да плаче и казала на светията: защо ми нацапа хубавата бѣла дрешка? Светията й отговорилъ: нѣма нищо отъ това. Цвѣтътъ на твоята дрешка има отношение до външната страна на твоя животъ. Азъ по необходимость те боядисахъ, защото иначе, при тази хубава бѣла дрешка, щѣше нѣкой да те хване и заколи. Казвамъ: ако страданията могатъ да ви боядисатъ и по този начинъ да ви освободятъ отъ смъртьта, не сѫ ли тѣ на мѣсто? Щомъ смъртьта замине, вие ще хвърлите боядисанитѣ перца и ще останете пакъ съ бѣлата си дрешка. Днесъ всички хора се оплакватъ, че сѫ се оцапали. Питамъ: кой работникъ не се цапа? Въпросътъ не е въ това, че човѣкъ се оцапалъ, но разумность трѣбва да има въ това цапане. Да се цапа човѣкъ разумно, това е благословение; да се цапа неразумно, това е нещастие. Да се цапа човѣкъ, това е неизбѣженъ законъ. Щомъ знаете това, не търсете такъвъ животъ, какъвто не можете да намѣрите. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. — Можешъ да бѫдешъ богатъ. — Искамъ да бѫда ученъ. — Можешъ да бѫдешъ ученъ.— Искамъ да бѫда здравъ. — Можешъ да бѫдешъ здравъ. — Искамъ да бѫда разуменъ. — Можешъ да бѫдешъ разуменъ. — Отде мога да взема, да придобия тия нѣща? — Тамъ е всичката работа. Всички хора не могатъ да бѫдатъ богати. Всички хора не могатъ да притежаватъ голѣми капитали. Справедливо ли е Провидѣнието да се грижи за уреждането само на твоя бюджетъ? Ако всѣки тегли чергата само къмъ себе си, тогава, каква е задачата на вѣрващитѣ, на религиознитѣ хора? Тѣ проповѣдватъ, че човѣкъ трѣбва да се спаси, за да влѣзе въ Царството Божие. Обаче, спасението на човѣка не е главната цѣль въ живота му. Цѣльта въ живота на човѣка е неговото усъвършенствуване. Когато човѣкъ се усъвършенствува, той става служитель. Колко души има служители въ свѣта? Земята трѣбва да бѫде пълна съ такива хора. Ако въ България имаше 144,000 души, които сѫ завършили своето развитие, тя щѣше да бѫде една отъ първитѣ страни въ свѣта. Днесъ колко такива българи има? И ако има такива българи, какъ ще се познаятъ? Казано е въ Писанието: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете”. Въ България има милионери и то нѣколко само, но милиардери нѣма. Въ Америка, обаче, има милиардери, които могатъ да помагатъ. Щомъ въ България нѣма голѣми капитали, питамъ: де трѣбва да се насочатъ силитѣ й? Казвамъ: когато се говори за богатството на единъ народъ, трѣбва да имаме предвидъ посоката на силитѣ, които функциониратъ въ него. Ако силитѣ на този народъ сѫ насочени къмъ Божествения организъмъ, този народъ ще бѫде богатъ, ще се развива правилно. Колкото и да е малъкъ единъ народъ, той представя удъ отъ Божествения организъмъ. Неговото значение зависи отъ функциитѣ, които той изпълнява въ този организъмъ. И тогава, ако единъ народъ изпълнява своята служба правилно, той отъ нищо не трѣбва да се страхува. Ако народитѣ съзнаваха това, тѣ щѣха да работятъ съобразно законитѣ на Битието, а Битието пъкъ щѣше да работи за тѣхъ. Обаче, съвременнитѣ народи се отказаха отъ законитѣ на Битието, вследствие на това тѣ изгубиха и неговата помощь. Евреитѣ, запримѣръ, имаха 33,000 обѣщания отъ Бога, но криво ги разбраха. Тѣ искаха да бѫдатъ първи въ свѣта. Тѣ можаха да бѫдатъ първи, но по какво? — Първи по любовь, първи по знание, първи по мѫдрость, първи по истина и първи по свобода. Въ сѫщность, евреитѣ не бѣха такива. Силенъ е само свободниятъ човѣкъ; силенъ е само онзи, който не умира. Умирашъ ли, ти не си силенъ, т. е. твоята сила е относителна. Силенъ човѣкъ е само онзи, който е надвилъ последния си врагъ — смъртьта. Нѣкой казва: нѣма какво да се прави, предъ силата човѣкъ трѣбва да отстѫпва, „Преклонената главица сабя не я сѣче“. Въпреки това разсѫждение, азъ виждамъ сѫщия този човѣкъ на гробищата съ отсѣчена глава. И следъ това ще дойдатъ да утѣшаватъ този човѣкъ. Това вече е другъ въпросъ. Истинското утѣшение седи въ това — смъртьта да не ме тъпче. Истинското утѣшение е въ това, да съмъ приятель съ живота, да съмъ приятель съ знанието, да съмъ приятель съ истината, да съмъ приятель съ свободата, да съмъ приятель съ всички добродетели, да съмъ приятель съ всички добри и разумни хора. Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е извадила мозъка и очитѣ? Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е отсѣкла рѫцетѣ и краката? Следъ всичко това ще кажете, че така е наредилъ Богъ, че това е Негова воля и т. н. Не говорете така. Тѣзи работи ние сме ги наредили, а не Богъ. Ако всичко това е Божие дѣло, защо Той е далъ на Мойсея заповѣдьта „не убий!” Приемницитѣ на Мойсея измѣниха този законъ. Тѣ сѫ наредили да се убива всѣки, който престѫпва закона на сѫботата. Де е единството на закона? Богъ казва не убий, а гражданскиятъ законъ казва, че трѣбва да се убива всѣки, който престѫпва сѫботата. Нѣкой човѣкъ събралъ десетина сухи клечици въ сѫботенъ день, веднага го наказватъ, защото престѫпилъ сѫботата. Това е приложение на закона по буква. По духъ сухитѣ клечици представятъ друго нѣщо. Тѣ сѫ изразъ на злото въ човѣка. Затова, казано е въ Мойсеевия законъ: не прави зло сѫботенъ день! Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Когато висшето съзнание се пробуди у хората, тѣ ще разбератъ, защо сѫ се убивали и умъртвявали за събиране клечки въ сѫботенъ день. Кога умира човѣкъ? — Човѣкъ умира, когато растенията въ неговия организъмъ изсъхватъ; човѣкъ умира, когато житото въ него изсъхва; човѣкъ умира, когато изворитѣ въ него пресъхватъ; човѣкъ умира, когато всичката влага въ него изчезва. Тъй щото, сухитѣ клечки сѫ вѫтрѣ въ човѣка, а не извънъ него. Когато у човѣка изсъхнатъ всички добродетели, всички свѣтли мисли, всички свѣтли чувства и всички възвишени постѫпки, той попада подъ закона на кармата, т. е. подъ закона на причини и последствия и отива вече на лобното мѣсто, дето го чака разпятие. Тамъ ще бѫде екзекутиранъ, но съвсѣмъ самъ. Той ще се обърне на една и на друга страна, да срещне погледа на ония, които го защищаваха, но нито единъ отъ тѣхъ нѣма да бѫде около него. Защо? — Понеже той се отказа отъ ония, които подържаха живота му. И тогава смъртьта ще се наложи върху него. Това искалъ да каже Мойсей съ думитѣ: „Не събирайте сухи клечки въ сѫботенъ день, когато Богъ почива.” Знаете ли, какво нѣщо е Божията почивка? Сега хората вѣрватъ повече на лъжата, отколкото на истината. Отъ толкова хиляди години насамъ хората се лъжатъ и все още вѣрватъ въ лъжата. Преди години имало единъ българинъ, отъ варненскитѣ села, на име Нойчо, който билъ добъръ човѣкъ, но съ силно въображение; вследствие на това той често събиралъ въ кръчмата хора и имъ говорилъ, какъ могатъ да си купятъ чифлици, лозя, ниви, овци, говеда да разбогатѣятъ като Иова. Единъ недѣленъ день въ кръчмата били събрани много селяни, и той имъ казалъ, че знае, де има заровени голѣми кюпове съ злато, останали още отъ римско време. — Тъй ли? — обадили се селянитѣ. Можешъ ли да ни покажешъ мѣстото? — Мога, разбира се. И той точно имъ описалъ мѣстото, дето било заровено златото. Нойчо ги излъгалъ, въ сѫщность той не знаелъ, де има заровено злато, а още повече точно на това мѣсто. Сутриньта всички селяни се надигнали, кой съ мотика, кой съ лопата, кой съ търнокопъ, че и свещеникътъ съ тѣхъ, зеръ хиляда килограма злато ще намѣрятъ! Не е малко нѣщо. Като видѣлъ приготовленията на тази експедиция, Нойчо си казалъ: ами ако, наистина, намѣрятъ тамъ заровено злато? Я чакай и азъ да тръгна съ тѣхъ! И той повѣрвалъ въ лъжата си. Така е; когато се говори на хората за печалби, макаръ и лъжливи, това имъ допада. Ще ви приведа още единъ примѣръ, отъ който ще се види лековѣрието на хората. Дойде единъ човѣкъ при васъ и ви казва: ти вѣрвашъ въ Бога, казвашъ, че Той се грижи, промишлява за хората. Какъ ще се изрази Неговата грижа? Иди да си купишъ единъ лотариенъ билетъ, можешъ да спечелишъ нѣщо. Еди-кой си купилъ единъ билетъ и спечелилъ единъ милионъ марки. — Тъй ли? Тогава и азъ ще си купя единъ билетъ, може да спечеля нѣщо. Единъ милионъ марки, правятъ 30 милиона наши пари. Това не е малка работа. Тукъ работи въображението на човѣка. Обаче, кажете на сѫщия човѣкъ, че може да наследи Царството Божие, той ще счита тази работа за непостижима. Като спечели единъ милионъ марки, съ тѣхъ ще купи и хлѣбъ, и дрехи, и обуща — каквото пожелае. Колкото за това, че като вѣрва въ Бога, може да спечели повече, отколкото на всѣка лотария, той счита това невъзможно. И затова мнозина казватъ, че отъ много молитви сѫ оглупѣли. Толкова години вече какъ се молимъ, и въ заключение на това, отъ день на день повече оглупяваме и оголяваме, когато другитѣ хора работятъ и печелятъ, събиратъ богатства. Първиятъ законъ — любовь къмъ Бога — е начало на живота. Човѣкъ трѣбва да започне живота си съ вѫтрѣшни опити. Всѣка нова мисъль той трѣбва да приложи, да я опита и разбере. Казвате: ние знаемъ тази работа. Вие знаете много нѣща, но безсмъртие не сте придобили. Вие се молите, но молитвата ви нѣкога се чува, нѣкога не се чува, докато се погледнете единъ день въ огледалото и видите, че сте остарѣли. Дойде следъ това смъртьта, вземе отъ васъ всичко, каквото имате, и си заминава. Вие оставате само съ едно голо съзнание и съжалявате, че не сте разрѣшили най-важния въпросъ — въпросътъ за безсмъртието. Този въпросъ трѣбва да се разрѣши още докато сте на земята. Казвате: като дойде Христосъ, тогава ще го разрѣшимъ. Христосъ е дошълъ вече и пита: какво мислите още? Казвамъ: вие трѣбва да разрѣшите въпроса, както Христосъ го е разрѣшилъ — нищо повече! Разрѣшението на този въпросъ е въ Евангелието. Христосъ каза на евреитѣ: „Разрушете този храмъ, и азъ въ три деня ще го въздигна!” Тѣ се хванаха за думитѣ на Христа и казаха: „Соломонъ съгради този храмъ въ толкова много години, а ти ще го съградишъ въ три деня. За какъвъ се мислишъ? Евреитѣ съзнателно изопачиха думитѣ на Христа. Христосъ имъ говорѣше за тѣлото си, като храмъ Божи. Най-после тѣ обвиниха Христа, че се наричалъ Синъ Божи и Го осѫдиха да бѫде разпнатъ. Питамъ: кой е Синъ Божи? Не е Синъ Божи онзи, който иска царь да стане; не е Синъ Божи онзи, който иска пръвъ министъръ да стане. Синътъ Божи не заема никаква служба. Той нѣма да стане нито царь, нито министъръ, нито професоръ, нито учитель, нито майка, или баща. Тогава, какво ще прави Синътъ Божи? Той ще дойде на земята да помага на човѣчеството, да изяви Божията Любовь. Каквото богатство има, Той ще го раздаде на хората и ще се върне тамъ, отдето е дошълъ, Христосъ каза на тогавашнитѣ хора да се пазятъ отъ любостяжанието. Сега и азъ се обръщамъ къмъ васъ съ сѫщия съвѣтъ, да се пазите отъ любостяжанието, но и безъ да казвамъ това, вие сами ще го научите. Най-добриятъ методъ, който учителитѣ прилагаха въ старитѣ български училища при възпитанието на децата, бѣше фалагата, бой съ тояга по краката. Обаче, българинътъ е практиченъ. Като видя, че този методъ не даде особени резултати, стариятъ български учитель каза: съ фалагата ние по-скоро ща осакатимъ децата, отколкото да ги възпитаме. Той потърси другъ методъ за възпитание. Когато нѣкой ученикъ не учеше, или бѣше немиренъ, тогава се прилагаше следната мѣрка: единъ ученикъ взимаше на гърба си немирния, или мързеливия си другарь, хващаше го за краката, а учительтъ го биеше отзадъ съ тояга. После учителитѣ се убѣдиха, че и този методъ не е практиченъ. Отъ ударитѣ на тоягата, наказаниятъ ученикъ ставаше неспособенъ да сѣда, но пакъ не се възпита. Следъ този методъ, за възпитание на слабитѣ и немирни ученици, рѣшиха да приложатъ метода на плѣсницитѣ. На немирния или слабия ученикъ удряха по една плѣсница на дѣсната и по една на лѣвата страна на лицето. Обаче, и този методъ не даде резултати. Колкото повече се развиваше обучението, учителитѣ виждаха, че боятъ не може да възпитава, и за това се отказаха отъ него като възпитателно средство. Впоследствие, когато нѣкой ученикъ не учеше, или не мируваше, поставяха го да седи на колѣне, а подъ колѣнетѣ му туряха ситенъ пѣсъкъ, или царевични зрънца. Следъ това учителитѣ се отказаха и отъ този методъ. Най-после тѣ се намѣриха въ чудо, какъ да възпитаватъ младото поколѣние. Докѫде сѫ достигнали съвременнитѣ учители при възпитанието на младото поколѣние, не зная. Струва ми се, че най-новата мѣрка, която прилагатъ днесъ въ училищата срѣщу слабитѣ и съ лошо поведение ученици, е изключването имъ отъ училищата. Сега, всички хора търсятъ лесния пѫть въ живота. Обаче, трѣбва да знаемъ, че на всинца предстои изучаване на великата наука на живота, чрезъ която можемъ да дойдемъ до причинитѣ на нѣщата. Запримѣръ, ако нѣкой страда отъ болки въ краката, той трѣбва да знае, че причината на тази болка се крие нѣкѫде въ добродетелитѣ му, които сѫ въ връзка съ краката. Тъй щото, когато учителитѣ биятъ ученицитѣ по краката, по рѫцетѣ, или по странитѣ, тѣ трѣбва да знаятъ, че нито краката, нито рѫцетѣ, нито странитѣ имъ сѫ виновни за тѣхнитѣ прегрѣшения. Какво сѫ виновни рѫцетѣ, краката или странитѣ на ученика, че той не учи, или че е немиренъ? Защо учителитѣ сѫ постѫпвали съ ученицитѣ си по този начинъ?— Така сѫ разбирали. Това сѫ материалистически методи, които почиватъ на безлюбие. Ако учительтъ обикне ученика си, и най-неспособенъ да е той, учительтъ ще може по вѫтрѣшенъ пѫть да събуди въ него импулсъ за работа. Ако учительтъ е индиферентенъ къмъ слабия ученикъ, това негово разположение ще се отрази и върху самия ученикъ. Изобщо, ако учительтъ обича ученицитѣ си, той ще събуди въ тѣхъ импулсъ къмъ работа. Майката се грижи да достави физическа храна на детето, а учительтъ — умствена храна. И тъй, човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Азъ искамъ да снема тѣзи закони отъ небето на земята, за да могатъ да се разбератъ и приложатъ. Всѣки законъ е вѣренъ въ приложението си. Следователно, първиятъ законъ — любовь къмъ Бога, представя мѫжа; вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, представя жената. Мѫжътъ трѣбва да се занимава съ първия законъ, а жената — съ втория. Съ двата закона пъкъ трѣбва да се занимава човѣкътъ. Който има форма на мѫжъ, ще употрѣби първия законъ; който има форма на жена, ще употрѣби втория законъ; който има съзнанието на човѣкъ и нито се жени, нито за мѫжъ отива, той ще употрѣби и двата закона едновременно. Де е приложението на тѣзи закони днесъ? Защо мѫжътъ, който се занимава съ първия законъ и мисли, че е всесиленъ и може да оправи свѣта, не го е оправилъ до днесъ? Досега мѫжътъ е употрѣбявалъ силитѣ си само да завлада жената и да я убѣди, че веднъжъ излѣзла отъ него, тя сама не може нищо да направи. Питамъ: успя ли мѫжътъ да убѣди жената въ своята мисъль? Сега, като следя историята на човѣшкото развитие, навсѣкѫде виждамъ неспазване на тия два закона. Обаче, сѫществува единъ важенъ законъ, който всѣки трѣбва да има предвидъ. Този законъ е следниятъ: когато една жена обича единъ мѫжъ, тя е въ сила да го подигне. Обаче, ако тя намрази единъ мѫжъ, той ще свърши фатално. Редъ статистики въ Америка показватъ, че всички проповѣдници, които иматъ добри жени, сѫ извѣстни като видни проповѣдници. Защо? — Понеже женитѣ имъ ги обичатъ и сподѣлятъ тѣхнитѣ убѣждения. И обратно: всички жени на проповѣдници, които не обичатъ мѫжетѣ си и не сподѣлятъ тѣхнитѣ идеи, сѫ помогнали за падането на мѫжетѣ си. Следователно, жената е въ сила да подигне и да събори мѫжа. Не само това, но вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, съ който жената се занимава, той създава учрежденията, той създава обществения строй. Следователно, съвременниятъ строй, както и всичко въ него, се дължи, именно, на тази унижена жена. И тогава, каква трѣбва да бѫде цѣльта на съвременното общество, както и на съвременнитѣ държави? — Подигане на жената. Подигнете жената на положението, въ което нѣкога се е намирала! Поставете жената на онова стѫпало, на което се е намирала първоначално и ще видите, че въ продължение на 25 години свѣтътъ ще се поправи. Спасението на свѣта е въ подигането на жената. Не подигнете ли жената, и не се ли подигне тя сама, отникѫде другаде не може да дойде спасението. И тъй, когато се говори за Любовьта, като велика, мощна сила, ние имаме предвидъ, че единствена тя е въ състояние да подигне онѣзи унижени и оскърбени, паднали и грѣшни души, които сѫ въ дъното на ада. Адътъ е пъленъ съ жени. Казвате: буквално, или преносно да приемемъ тази мисъль? Приемете я, както искате — и въ букваленъ, и въ преносенъ смисълъ. Днесъ жената е унижена, потѫпкана. Отъ кого? — Отъ силнитѣ. Какво костува днесъ на самата жена, както и на всички хора да се заематъ за подигането на жената? Не се ли подигне жената, всички средства за изправяне на човѣчеството сѫ палеативни. Запримѣръ, нахранишъ се добре и мислишъ, че повече нѣма да имашъ нужда отъ ядене, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново огладнявашъ. Пиешъ вода и мислишъ, че повече нѣма да ожаднявашъ, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново усѣщашъ жажда. Като говоря за подигането на жената, азъ имамъ предвидъ тази идея да проникне въ цѣлокупния животъ. Тя трѣбва да проникне не само между хората, но и между животнитѣ, растенията и минералитѣ. Този великъ законъ трѣбва да обхване напълно и човѣшкото сърдце. Ако човѣкъ унижи сърдцето си, спасението пакъ не може а дойде. Спасението на съвременното човѣчество се крие въ подигане на сърдцето. Унижишъ ли себе си, унижавашъ сърдцето си. Подигнешъ ли себе си, подигашъ сърдцето си. Това е едно педагогическо правило за приложение. Ако педагогията не прилага това правило, каква наука е тя? И следъ това ще говорятъ за видни педагози. Съ това не искамъ да кажа, че нѣма знаменити, учени хора. Има учени, които стоятъ много високо, но не е въпросъ да изпѫква ученостьта на хората; на пръвъ планъ трѣбва да се даде ходъ на великата Истина, която носи спасението на цѣлото човѣчество. Азъ говоря за закони, които сѫществуватъ въ природата. Цѣльта на разумната природа е чрезъ приложение на своитѣ закони между хората да събуди у тѣхъ висшето съзнание. Не е достатъчно само да се молимъ на светиитѣ, но тѣ трѣбва да слѣзатъ на земята, да работятъ за подигането на жената. Всички ангели, всички светии, всички напреднали сѫщества иматъ за цѣль подигането на жената. Много отъ съвременнитѣ хора, като че се противопоставятъ на тази велика цѣль и казватъ: знаете ли, какво нѣщо е жената? Тя е цѣла змия! Който е ялъ попарата й, той само може да говори за нея. Като говорите, че жената е лоша, питамъ: кой не е роденъ отъ жена? Онази, която ви е родила, не бѣше ли жена? Майка ви, която ви е носила въ утробата си, която ви е прегръщала въ обятията си, която ви е носила въ ума и въ сърдцето си, не бѣше ли жена? Вие не се спирайте върху това, че тя е унижена. Каквато и да е тази жена днесъ, тя е вашата майка. Ако имате другарка, гледайте на нея, като на ваша майка. На майка си пъкъ гледайте, като че Богъ е въ нея. Човѣчеството трѣбва коренно да измѣни своитѣ възгледи по отношение на жената. Иначе, спасението на свѣта нѣма да дойде. Следователно, човѣкъ трѣбва да дойде до първия законъ — до отношението си къмъ Бога, а после и до втория законъ — до отношението си къмъ своя ближенъ, до отношението си къмъ сърдцето. Човѣкъ не трѣбва да товари сърдцето си съ излишенъ багажъ, да плаче за нищо и никакво. Добре е човѣкъ нѣкога да поплаче, но на време. Добре е човѣкъ и да се радва, но пакъ на време. И едното, и другото е благословение. Добре е да любишъ на време, да дадешъ знанието си на време и да освободишъ хората на време. Казвамъ: желая, като ви срещна другъ пѫть, коситѣ ви да сѫ почернѣли. Ако сѫ останали бѣли, поне да иматъ чистъ бѣлъ цвѣтъ, и при това да сте пакъ млади. Лицата ви да бѫдатъ като на млади хора, безъ бръчки. Имате ли бръчки, това показва, че сърдцето ви е обременено. Бѫдете красиви и млади, съ нови идеи. Всѣка сутринь, като ставате, записвайте въ ума си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Приложението на тѣзи два закона въ вашия животъ, представятъ разрѣшение на много трудни задачи. Ония отъ Христовитѣ ученици, които сѫ приложили тѣзи закони, тѣ сѫ извършили голѣми чудеса. Който отъ васъ приложи тѣзи закони, той ще види резултатитѣ имъ. Обаче, преди да види нѣкакви резултати, той не трѣбва да говори нищо за своята работа. За великото не трѣбва да се говори. Обичате ли Бога, никому не говорете за това, понеже то е велико. Обичате ли ближния си, обичате ли сърдцето си, никому не говорете за това, защото то е велико. Соломонъ е казалъ, че сърдцето на човѣка е извратено. Той е относително правъ, но не и абсолютно. Сърдцето, т. е. жената е извратена, защото е унижена, но това е временно положение. Защо е така, то е другъ въпросъ. Азъ разглеждамъ жената като полюсъ. Първоначално, когато Богъ създалъ жената, тя била съвсѣмъ различна отъ сегашната. На земята има една жена, която не е нито като тази на небето, нито като тази въ рая; тя е само отгласъ, отражение на възвишената, на благородната жена. И въ това отношение любовьта е само външно отражение на тази жена. Обаче, любовьта се проявява само тамъ, дето е жената. Отсѫтствува ли жената въ човѣка, отсѫтствува и любовьта. Ако хората знаятъ, какво нѣщо е жената и я поставятъ на мѣстото й, свѣтътъ моментално би се подигналъ. Днесъ гледатъ на жената, като на сѫщество, което има нужда отъ мѫжъ, да я гледа. Казвамъ: това не е жена, това е инвалидъ въ болницата. Споредъ мене, жена е тази, която спасява свѣта; жена е тази, която държи ключоветѣ на живота; жена е тази, чрезъ която се проявява великата и мощна сила на любовьта, която носи живота. Следователно, спасението на свѣта ще дойде чрезъ жената, а не чрезъ мѫжа. Сега, азъ желая на всички да станете жени! Тази мисъль, преведена съ други думи означава: азъ желая душитѣ на всички хора да се изпълнятъ съ любовь; азъ желая всички да свѣтятъ, да бѫдатъ запалени свѣщи, да бѫдатъ щастливи и радостни, да сѫ готови на всички услуги. Това значи да бѫде човѣкъ майка. Въ този смисълъ, желая всички да бѫдете майки. Днесъ подъ понятието майка разбиратъ жена, която ражда. Не, майка е само тази, децата на която не умиратъ. Умиратъ ли децата на нѣкоя жена, тя не е майка. Майка е само чистата жена, девата, която, и като роди, пакъ дева остава; майка е онази дева, на която децата не умиратъ. Следователно, всички хора трѣбва да бѫдатъ деви, абсолютно чисти, ако искатъ роденото отъ тѣхъ да не умира. Този е смисълътъ на вѫтрѣшната философия за живота. Разберете ли тази философия, и животътъ ви ще стане приятенъ. И тъй, първата велика заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего съ пълнотата на твоето сърдце, на твоя умъ и на твоята сила. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си, т. е. твоята дева, твоето сърдце, къмъ което трѣбва да си поставишъ великата задача да го подигнешъ. Бѫдете, прочее, работници за подигането на жената, а оттамъ и работници за бѫдещето на цѣлото човѣчество! 4. Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 18 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ.”
  13. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Дайте ни отъ вашето масло „А безумнитѣ рекоха на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло, защото свѣтилницитѣ наши угаснуватъ.” (Евангелие отъ Матѣя, 25:8) (10 ч. 20 м. Приятно, хубаво време. Слънцето топло грѣе.) „Отче нашъ” „Въ начало бѣ Словото” Ще прочета 25 глава отъ Евангелието на Матѣя. „Имаше человѣкъ, проводенъ отъ Бога” Неразумнитѣ рекоха на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Тѣзи, които изучаватъ древнитѣ книги, които изучаватъ старитѣ писания, все още не могатъ да разбератъ единъ такъвъ преносенъ, фигуративенъ езикъ, какъвто е езикътъ на Природата. Въ нея всичко е само изложение въ картини, всичко е нагледъ разхвърляно. Тъй да се каже, Природата никога не ни говори на нашъ езикъ. Ние сами си тълкуваме, правимъ си нѣкакви преводи отъ онова, което тя прави. Но какъвъ е езикътъ на Природата, никой не знае; какъ точно говори тя, никой не знае. Природниятъ езикъ нѣма никаква граматика. Кои сѫ нейнитѣ сѫществителни, прилагателни имена, мѣстоимения или глаголи, и това никой не знае. И сега ние се спираме върху думитѣ, които Христосъ е изказалъ преди 2000 години. Ако ги разберемъ така, както Христосъ ги е разбиралъ преди 2000 години, значи, че сме останали много назадъ, понеже самъ Христосъ отъ 2000 години насамъ е направилъ голѣмъ прогресъ. Христосъ преди 2000 години не е билъ такъвъ, какъвто е днесь. Днесь Той е съвсѣмъ другъ. Всичко въ свѣта прогресира. Едничкото неизмѣняемо сѫщество, което никога не се мѣни, това е само Богъ. Той не се мѣни по единствената причина, че е вѣченъ, безграниченъ, съвършенъ въ Себе Си, а всичко друго, което се съдържа въ Битието на Бога, търпи измѣнение, постоянно се промѣня. Благото на всички хора - единично, индивидуално, семейно, обществено, общочовѣшко - седи именно въ тѣзи промѣни, които ставатъ. Тѣзи промѣни могатъ да бѫдатъ нормални, могатъ да бѫдатъ и анормални. Напримѣръ разболѣва се човѣкъ - това е анормална промѣна; осиромашава - това е анормална промѣна. Обаче забогатява човѣкъ - това е нормална промѣна. Вземете напримѣръ думата „богатъ”, богатъ човѣкъ - това е дума, която означава нормално състояние. Прибавите ли къмъ тази дума частицата ,,-ашъ” - „богаташъ”, вече се измѣня съдържанието на думата, тя означава вече анормално състояние. Като кажешъ „богатъ човѣкъ” търпи се това, но като кажешъ „богаташъ”, тази дума става вече опашата. Какво й придаватъ тѣзи две букви? Какво означава частицата „ашъ” на края на думата? Частицата „ашъ” на думата „богаташъ” показва, че този човѣкъ така живѣе, че оттукъ-оттамъ зачеква, лъже хората, а иска да имъ покаже, че ужъ по Бога живѣе. Тъй щото въ думата „богатъ” има нѣщо нормално, но като се каже „богаташъ”, въ тази дума има вече нѣщо криво. Или думата „буржоа” – и въ нея има като българското „богаташъ”. Като се каже „аристократъ” или „noble man”, е пакъ сѫщото - българското „богаташъ". Сега, това сѫ идеи, изразени чрезъ извѣстни думи, които азъ не вземамъ въ другъ смисълъ, освѣнъ въ смисълъ на онзи великъ законъ, който регулира нѣщата въ нашето съзнание. Напримѣръ, ако вземемъ едно парче месо, въ първо време то е пресно, има червенъ цвѣтъ, но ако поседи нѣколко дни, то започва да се разваля, да мирише. Природата въ това отношение опредѣля нѣщата. По сѫщия законъ много думи, съ които ние си служимъ, сѫ започнали да се разкапватъ, да се разлагатъ, да миришатъ и затова имъ трѣбва малко соль, за да се спре този процесъ на разлагане. По сѫщия законъ ние не можемъ да живѣемъ стария животъ. Животътъ на миналото е абсолютно невъзможенъ, понеже въ природата два еднакви момента абсолютно не сѫществуватъ. Колко години трѣбва да живѣе цѣлото човѣчество, това е абсолютно опредѣлено. Колко време трѣбва да живѣе човѣкъ, и това е абсолютно опредѣлено. Нѣщата въ природата абсолютно не се повтарятъ. Казвате: защо ни говорите тѣзи нѣща? Ние ги знаемъ, ние сме ги слушали толкова пѫти, знаемъ тѣзи работи. Казвамъ: ако азъ преповтарямъ това, което вие вече знаете, то е безполезна работа, то е губене на време. Нѣма защо да ви преповтарямъ старитѣ истини. Нѣма какво да разправямъ на стария човѣкъ за неговитѣ младини, какво е билъ той на времето си, той знае тѣзи работи по-добре и отъ менъ. Но ако на този старецъ му разправямъ нѣща, които той не знае, съ четири уши ще ме слуша. Ако му казвамъ начини какъ може да се подмлади, той ще ми каже: „Говори ми, азъ ще тѣ слушамъ.” Ако му разправямъ опититѣ, които може да направи, той ще ме слуша. Ако отида при единъ боленъ и започна да му разправямъ за болѣстьта, той нѣма да ме слуша, той я знае по-добре отъ менъ, самъ ще започне да ми описва своето състояние; но ако започна да му разправямъ начинитѣ, които може да приложи за своето излѣкуване, той ще ме слуша. Ако му кажа: нѣма какво, ще трѣбва да търпите, той нѣма да ме слуша. Това и баба знае. Всѣка баба знае да разправя тѣзи нѣща, да дава разни утешения. Болниятъ обаче казва: „Не, цѣръ, цѣръ ми Дайте. Дотегна ми това нѣщо. Не мога повече да търпя.” Ама Господъ ти е изпратилъ тази болѣсть. - „Какъвъ е този Господъ?” Има нѣща въ свѣта, които не сѫ вѣрни. Има нѣща въ свѣта, които сѫ невъзможни, невѣроятни. Да ми каже напримѣръ нѣкой, че ми далъ единъ милиардъ лири стерлинги на заемъ, това е невѣроятно. Невъзможно е да каже нѣкой, че ми е подарилъ цѣлата мѣсечина или да каже нѣкой, че ме е направилъ господарь на цѣлата Вселена, че безъ неговата воля нищо не може да стане. Това е немислимо. Той самъ умира като менъ, самъ е боленъ като менъ, самъ е бѣднякъ като менъ, търси оттукъ-оттамъ да вземе назаемъ стотина лева, а пъкъ ще ми се прави господарь, и то господарь на цѣлата Вселена. Всичко това именно показва, че трѣбва нова мисъль. Ако вие всѣки день или всѣка минута не можете да поставите въ себе си по нѣщо ново, дали азъ ви говоря или вие си говорите, или други ви говорятъ, то е все едно. Ако не можете да внесете въ себе си, въ своя животъ, нѣщо ново, вашиятъ животъ се губи. Това показва, че сте въ единъ нѣгативенъ пѫть и се израждате, не се прераждате, не прогресирате. Защото подъ думата „прераждане”, което мнозина не приематъ, азъ разбирамъ законъ на еволюция, законъ на развитие. Значи, човѣкъ не се преражда, но се развива, расте. Всѣки моментъ, всѣки день той расте и се развива. И действително, всѣки день всѣко нѣщо трѣбва да расте, трѣбва да се развива. Сега ние ще оставимъ настрана тѣзи догматични въпроси. Съ тѣхъ може да се занимава само онзи, който ги е създалъ. Догмитѣ сѫ предметъ на едно догматично учение, тѣ сѫ собственость на извѣстни философи, на извѣстни традиции. Тази тѣхна собственость ние не искаме да я вземемъ, тѣ нека си я пазятъ. Казвамъ: два пѫтя има, които хората трѣбва да разбиратъ. Въ единия пѫть вървятъ онѣзи, които вѣрватъ въ Бога. Тѣ сѫ хората на прогреса, идеалиститѣ, тѣ вѣрватъ въ нѣкакъвъ Богъ и казватъ, че този Богъ живѣе въ сърдцето имъ. Другитѣ пъкъ вѣрватъ въ природата, но тѣ трѣбва да я разбиратъ, да живѣятъ съгласно нейнитѣ закони. Азъ не говоря за онази мъртва природа, която не е отзивчива спрямо насъ; азъ говоря за живата, за отзивчивата Природа. И ако ти знаешъ нейнитѣ закони, тя веднага ще тѣ успокои. Има единъ законъ на Природата, който знаятъ мѫдрецитѣ и свѣтиитѣ. За тѣхъ тя е много отзивчива. Напримѣръ, ако ти си нѣкѫде всредъ природата, но облѣченъ съ тънки дрехи, а вънъ е много студено, около минусъ 30 градуса, и ти ако се обърнешъ къмъ нея съ нейния езикъ, тя веднага ще ти отговори: нѣма да се мине много време и температурата ще се повиши най-малко до минусъ 20 градуса. Ще кажете: какъ може да стане това? То е нейна работа, това е фактъ. Който знае езика на Природата, ще види колко отзивчива е тя. На разумния, който може да й говори на нейния езикъ, и тя веднага може да му отговори; за онзи, който не може да говори на нейния езикъ - ни гласъ, ни услишание. И тъй, безумнитѣ казали на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Вие можете да кажете: „Че нали тѣзи, разумнитѣ, сѫ били милосърдни, защо да не дадатъ отъ своето масло на онѣзи дѣвици?” Маслото въ този случай представя условия за произвеждане на човѣшкитѣ мисли. Човѣшката мисъль не се продава; свѣтлината не се продава. Ти не можешъ да я хванешъ, не можешъ да я впрегнешъ на работа. Ако ти знаешъ законитѣ, можешъ да хванешъ веществото, отъ което свѣтлината се произвежда и да я произведешъ, но самата свѣтлина не можешъ да хванешъ. Тя е свободна, тя си ходи навсѣкѫде. И човѣшката мисъль е напълно свободна. Но първото нѣщо: не трѣбва да вѣрвате въ този законъ, че човѣшката мисъль е абсолютно свободна. И свободенъ човѣкъ е само този, който правилно мисли, а не този, който неправилно мисли. Защото правилната мисъль сама по себе си тъче, праща сили, тя праща мощь, тя е свободна. Тя върви въ възходящъ пѫть. А всѣка мисъль, която не е правилна, тя върви по низходящъ пѫть; тя ще смути сърдцето, ще смути ума, ще внесе всички пертурбации въ човѣка. Следователно, когато казвамъ, че човѣкъ трѣбва да мисли, азъ разбирамъ онази свѣтла мисъль, която върви. Само тази свѣтла мисъль е въ състояние да гради. Ще кажете, че животътъ е лошъ. Не си туряйте въ ума мисъльта, че животътъ е лошъ! Това е нѣщо относително, то е нѣщо само временно. Студено е, но студътъ може да се превърне въ топлина, да се смѣни времето. Ти може да си сиромахъ, но сиромашията може да се смѣни, да се превърне единъ день въ богатство. Всичко зависи отъ вашата разумность, която имате. Ние често се произнасяме за живота, но безъ да размислимъ добре върху нѣщата. Ако единъ човѣкъ, живѣлъ пороченъ животъ, се постави въ положението на единъ безумецъ, който иска пари на заемъ отъ праведния, отъ светията и му казва: „Моля ти се, помоли се за менъ на Господа да ми прости грѣховетѣ, това е нѣщо, което не може да бѫде. Праведниятъ може да се помоли за него, но само ако той обѣщае да работи; безъ да работи, да яде само и да пие, да пиянства, да върши оргии, а другиятъ да се моли за него да му се простятъ грѣховетѣ - такова прощаване, такова правило никѫде въ природата нѣма. И после, нѣкой може да каже: азъ живѣя много добре. Че живѣешъ много добре, така е, но на твоето добро живѣене всѣки день трѣбва да прибавяшъ по нѣщо, понеже животътъ е непреривенъ. Това сѫ две фази на еволюция. Предъ тебъ седи единъ пѫть на вѣчностьта, по който ти трѣбва да минешъ. Всѣки день трѣбва да прибавяшъ нѣщо. Всѣки день си носи нѣщо ново. Въ това отношение вие трѣбва да разглеждате живота като едно дърво, което всѣки день расте. И ако всѣки день или всѣка година не придава по едно малко клонче, то е осѫдено на изсъхване. И ако докато стигне последната възрасть то всѣки день не придава по нѣщо, значи не се е развивало както трѣбва. Развива ли се правилно, всички тия нарастъци показватъ, че дървото е прогресирало. То е мислило, като е расло. Каквото и да мислятъ хората, но азъ казвамъ: всѣко растене има извѣстна мисъль въ себе си. Така и всѣко растение въ процеса на своето развитие има извѣстна мисъль. Нека ви приведа следния примѣръ: представете си, че тренътъ върви, усилва постепенно своето движение, не спира. Питамъ: самиятъ тренъ има ли нѣкакво съзнание за своето движение? Той самъ нѣма никакво съзнание. Пѫтницитѣ, които сѫ въ него, тѣ знаятъ това, но и онзи, който кара трена, самиятъ машинистъ, той знае цѣлата работа, отъ него зависи всичко. Другъ примѣръ: когато на бойното поле предъ тебъ падне една граната и се разпръсне, тя сама съзнава ли това, което върши? Тя сама ли дойде при тебъ или нѣкой другъ я изпрати? Тя не дойде сама, нѣкой я изпрати, и като стигна до тебъ, пръсна се, направи пакость, но тя не съзнава нищо отъ това, което е извършила. Обаче онзи, който я изпрати до тебъ, той знае какво може да извърши и какво е извършила. Казвамъ: има извѣстни човѣшки мисли, които мязатъ на гранати. Тѣ сѫ изпратени отвънъ. Има извѣстни човѣшки мисли, които мязатъ на житнитѣ зрънца. Тѣ сѫ изпратени за съграждане на човѣка. Всѣка мисъль, която може да помогне на човѣшкото съзнание, е изпратена отъ живата Природа. Има нѣща въ свѣта, които никой не може да ни ги даде. Единственото сѫщество, което може да дава, то е само Природата, въ която ние живѣемъ. Само отъ нея можемъ да взимаме нѣщо назаемъ. Но тя всѣкога държи отчетъ за нѣщата. Притчата за талантитѣ показва, че тѣ могатъ да се дадатъ само на тѣзи, които иматъ. Вземете напримѣръ кой носи тежкитѣ работи въ живота? Юнакътъ, здравиятъ човѣкъ носи тежкитѣ работи. На коя кола турятъ повече тежести? На здравата кола. Въпросътъ обаче е другъ: какво е вѫтрешното състояние? Кому даватъ най-голѣмото богатство? На умния човѣкъ. Ние говоримъ за богатството въ правия смисълъ на думата. Човѣкъ може да бѫде не само материално богатъ, той може да бѫде и умствено, и духовно богатъ. Подъ богатъ човѣкъ не разбирамъ онзи, който използва своитѣ братя. Богатъ човѣкъ е онзи, който работи за благото на своитѣ братя. Той е богатъ, защото работи въ полза, за благото на своитѣ братя. Да вземемъ, напримѣръ двама братя, родени отъ единъ и сѫщъ баща; единиятъ отъ тѣхъ става богатъ, а другиятъ остава бѣднякъ. Богатиятъ братъ се заема да повдигне своя бѣденъ братъ, да подобри условията на неговия животъ. Добритѣ хора, богатитѣ хора помагатъ, нѣма защо да питатъ да помагатъ ли или не. Морализирането, правенето на добро на хората не седи само въ даване пари съ лихва. Хубаво е и това, добре е, нѣкога съ това се поощрява труда, но питамъ: този банкеръ, който дава пари на заемъ, какво е изработилъ? Преди всичко той е едностранчивъ въ своята работа. Единъ банкеръ, който е работилъ петь-шесть години въ своята банка, следъ това трѣбва да се откаже отъ тази си работа, да отстѫпи мѣстото си на другъ. Ако човѣкъ стои все на една и сѫща специфична работа, ще се развиятъ само едни центровѣ, а други ще останатъ съвсѣмъ неразвити. Въ сегашно време като наблюдаваме хора въ различнитѣ занаяти, отъ различни съсловия, забелязва се, че при тия хора сѫ развити само извѣстни центровѣ, които сѫ взели голѣмо участие въ работата. Напримѣръ онѣзи, които сѫ ковачи, желѣзари, иматъ силно развита рѫка. Онѣзи, които постоянно бѣгатъ, силно развити сѫ у тѣхъ краката; онѣзи, които постоянно се борятъ, иматъ силно развити рѫце, силно развити мишци; които се готвятъ за балове, иматъ много нѣжна, парфюмирана кожа, безъ никакви мазоли, намазана съ фини масла и кремове. Какви ли масла не употрѣбяватъ тия хора, само и само да иматъ нѣжна кожа. Хубаво е човѣкъ да има такава нѣжна, мека кожа, но какво предназначение има тя? Сега, да ви разправя една история. Когато Богъ създавалъ свѣта, Той създалъ и лисицата, която назначилъ за виденъ професоръ, да преподава своитѣ науки. При този професоръ, назначенъ отъ Бога, дохожда една кокошка, много хубаво облѣчена и му казва: - Искамъ да постѫпя въ твоя университетъ, да ме учишъ. За твоитѣ уроци ще ти дамъ едно перце отъ себе си. - Не, съ перца азъ не се занимавамъ. Ти давашъ ли ми онова, което е подъ твоитѣ перца отдолу? - Какъ ще ти дамъ това, което е подъ перцата ми, не го давамъ. - Тогава и азъ не мога да тѣ приема въ училище. - Щомъ не приемашъ менъ, азъ съмъ млада, имамъ десеть малки деца, тогава приеми поне едно отъ моитѣ деца въ училището, да го изучишъ. - Като е за децата ти, готовъ съмъ, ще ги приема въ училището си и ще имъ дамъ такова едно образование, че да бѫдатъ добре подготвени за обществото. И кокошката започнала едно по едно да ги праща да се учатъ. Отъ време на време тя ходѣла при лисицата да пита какво правятъ децата й, дали добре се учатъ. Лисицата казвала: „Много добре се учатъ, много бързо прогресиратъ, следъ време ще станатъ като менъ професори.” Най-после тази работа дошла до ушитѣ на Господа. Той викналъ лисицата и я запиталъ: „Ти защо лъжешъ? Защо изяде пилцитѣ на тази кокошка? Защо изяде децата на тази жена, че я направи толкова нещастна? Сега ще тѣ изпратя изъ горитѣ, да тѣ гонятъ хръткитѣ и съ хиляди години да не намѣришъ миръ, задето се зае съ възпитанието на тѣзи пилци, а злоупотрѣби съ тѣхъ. А на кокошката казалъ: „Понеже ти бѣше толкова глупава, че изпрати децата си при този професоръ, а не ме пита за това, ще тѣ поставя въ положение само да крѣкашъ и да снасяшъ яйца, които хората да ги взиматъ и да ги ядатъ.” Докога кокошката ще снася яйца и хората ще ги ядатъ? Докато поумнѣе, да не дава децата си на лисицата. И докога лисицата ще бѫде гонена отъ кучетата? Докато тя като професоръ престане да лъже. Тя опапала всичкитѣ пилци на кокошката, а ще я лъже, че ще ги възпитава и професори ще ги прави. Сега вие ще разгледате този въпросъ не външно, но вѫтрѣшно. Ще кажете: „Ние не можемъ да го разберемъ.” Вие трѣбва да схванете дълбокия смисълъ. Може да се разбира едно или друго, но то има и своя страна на приложение. Ако ти, като една кокошка, дадешъ една своя свещена мисъль на такъвъ професоръ като лисицата, да я опапа, нѣма ли да тѣ вика Господъ и да тѣ пита: де изпрати своята свещена мисъль? На кой професоръ изпращашъ своитѣ свещени мисли? И лисицата ще бѫда наказана, но и ти ще бѫдешъ наказанъ. Казвамъ: и отъ едната, и отъ другата страна трѣбва да бѫдемъ разумни въ всички свои постѫпки, понеже предъ насъ седи едно велико бѫдеще. Ако ние най-първо не бѫдемъ полезни на себе си, тогава и на другитѣ не можемъ да бѫдемъ полезни. Ако бѫдемъ полезни на себе си, и на другитѣ ще бѫдемъ полезни. За да бѫдемъ полезни, ние трѣбва първо да опредѣлимъ своитѣ отношения не къмъ хората, но къмъ Първата Причина. Важно е да се знае когато се създаде първиятъ човѣкъ какви бѣха неговитѣ отношения. Вие не разсѫждавайте какви сѫ сегашнитѣ ви отношения, но какви бѣха вашитѣ първи отношения. Трѣбва да се знае какви бѣха първитѣ отношения на първия човѣкъ. Когато бѣше въ Райската градина и когато около него нѣмаше още никакъвъ животъ, неговитѣ първи отношения бѣха къмъ Бога. Богъ посѣщаваше първия човѣкъ всѣка сутринь и му преподаваше уроци при изгрѣва на слънцето по единъ часъ. Той преподаваше уроци на Адама, на първото свое създание, какъ да живѣе, какъ да обработва градината. Единъ день Адамъ свърши това теоретическо училище и влѣзе въ опитното училище на Райската градина, да обработва растенията и да изучава зоологията, за да тури имена на всички животни. Господъ му каза: „Азъ тѣ учихъ, а ти сега трѣбва да туришъ имена на всички тия животни.” Това, което Мойсей каза за Адама, азъ малко ще го коригирамъ, т. е. нѣма да го коригирамъ, но ще кажа какъ седи истината по този въпросъ. Господъ прекара всички животни предъ Адама и го накара той да имъ даде имена. Всѣко животно си има свое значение, въ азбуката на Природата всѣко животно имало свое опредѣлено предназначение. Каквито имена далъ Адамъ, Господъ ги одобрилъ и на гърбоветѣ на тия животни били написани имената имъ. Обаче останалъ единъ въпросъ неразрѣшенъ: Господъ запита човѣка за неговото име, но той не го знаеше. Тогава Господъ го приспа, извади две отъ ребрата му и направи отъ тѣхъ едно сѫщество, за което Адамъ каза: това е плъть отъ плътьта ми и кость отъ костьта ми. Какъ нарече това сѫщество? Вие казвате „Ева”, а той го нарече „Йехова” - сѫщество, направено отъ Бога. Името му е съставено отъ четири букви. Първата буква е „И” - принципътъ, който твори. Втората - „О” - принципътъ, който съхранява; третата изразява принципъ, който държи нѣщата въ равновѣсие и последната буква е пакъ повторение. Евреитѣ произнасятъ това име така: „Иотъ хей ватъ хей”. Човѣкъ трѣбва да научи своето име. Ако отворите Откровението, ще видите, че тамъ се казва: „Ще ви дамъ ново име.” Всѣки човѣкъ трѣбва да знае своето име. Силата на човѣка седи въ неговото име. Като каже човѣкъ името си, въ него се съдържа нѣщо мощно. Подъ думата „животно” се разбира сѫщество, което ходи само по своитѣ желания, безъ да разбира. Не че лошо живѣятъ животнитѣ. Тѣ не разбиратъ какви ще бѫдатъ последствията на нѣщата, последствията на тѣхнитѣ постѫпки. Ти можешъ да желаешъ да ядешъ и пиешъ, но трѣбва да знаешъ последствията на тия свои желания. Тази притча за свѣтилницитѣ Христосъ изнесе повече за своитѣ ученици, за да имъ обърне внимание, че добриятъ животъ - маслото - човѣкъ трѣбва да носи въ себе си. То е вложено вѫтрѣ въ него. Всѣки трѣбва да вѣрва, че се ражда съ всичкитѣ заложби отъ Бога и трѣбва да живѣе споредъ тия свои заложби, а всички други нѣща въ свѣта сѫ само условия за неговото развитие: майка и баща, братъ и сестра, общество, народъ, човѣчество, Небе и Земя, Вселена - всичко това сѫ условия за неговата велика мисъль, а той, въ единение съ Бога, ще размишлява и всичко ще използва. Той нѣма какво да се занимава съ недѫзитѣ на хората; съ бѣднитѣ хора нѣма какво да се занимава, защото всѫщностъ бѣднитѣ хора не сѫ бѣдни. Когато казваме, че нѣкой е бѣденъ, той е бѣденъ само по мисъль, той не знае какъ да мисли. Азъ съмъ привеждалъ много пѫти примѣра за вързания конь и вързаното куче. Направете опитъ да вържете единъ конь, ще видите, че този конь гладенъ ще умре. Свържете обаче кучето съ едно здраво вѫже - то ще прегризе вѫжето и ще избѣга. Коньтъ казва: „Такава е волята Божия, ще се мре”. Кучето казва: „Волята Божия не е такава, да мра, Той ми е далъ зѫби, съ които да се браня - нищо повече.” И следъ това ще питате: има ли право кучето да прегризва вѫжето? Има право, разбира се! Никой не е далъ право на човѣка да връзва което и да е животно. Нито на насъ ни далъ нѣкой право да завързваме животнитѣ. Не е волята Божия ние да умираме; не е и волята Божия ние да страдаме. Страданието е процесъ на възпитание. Ако не ти даватъ три дни да ядешъ, ти трѣбва да разбирашъ смисъла на глада. Ако си боленъ, три дни нѣма да ядешъ, но можешъ да не ядешъ и цель мѣсецъ. Има болѣсти, които не се поддаватъ на никакво лѣкуване, а се лѣкуватъ само съ гладъ. При това, като гладувашъ, не трѣбва да се тревожишъ, да не мислишъ като си гладувалъ 10 дни, че ще умрешъ. Нѣкой казва: цѣли десеть часа не съмъ ялъ, ще умра отъ гладъ. Не ялъ 10 часа само и мисли, че ще умре отъ гладъ! Не само 10 часа, но и 1000 часа можешъ да не ядешъ и пакъ да не умрешъ отъ гладъ. Но ако човѣкъ като не яде се безпокои, отъ страхъ може да му се пръсне сърдцето. Ако разбира закона на неяденето и организмътъ му е пъленъ съ нечистотии, той трѣбва дълго време да не яде, за да премине презъ огънь и да се пречисти тѣлото му. За това нѣщо Природата има редъ начини. Когато организмътъ трѣбва да вземе храна, тогава тя му туря единъ силенъ тласъкъ или подтикъ за ядене. Тя казва: ти ще ядешъ, но нѣма да преяждашъ, ще ядешъ по малко. Често, презъ четири-петь часа, но по малко ще ядешъ, да не преяждашъ. А когато Природата ти казва да не ядешъ, тя ще ти заключи устата и нѣма да можешъ да ядешъ. Ти казвашъ тогава: нѣмамъ апетитъ. И тръгвашъ при единъ, при втори, при трети лѣкарь, които ще ти даватъ разни лѣкарства, да стимулиратъ стомаха ти. Природата ти казва: „Не яжъ!” - и ти не трѣбва да ядешъ. Когато майката не е опекла още питата, тя казва: чакай, питата още не е готова. Когато питата се опече, тя ще каже: ето, яжъ сега, питата вече е готова. Докато тя казва, че питата не е опечена, ти чакай, иди си върши работата. Всички най-добри хора въ свѣта, всички свѣтии, всички тѣ сѫ учени, но сѫ започнали възпитанието си съ този природенъ законъ: да ядатъ, когато Природата казва и да не ядатъ, когато пакъ тя казва. Всѣко нѣщо трѣбва да става на времето си. Казвамъ: този законъ е сѫщиятъ и въ правенето на добро. Мислите ли кога може да се направи едно добро? Идва единъ познатъ, за когото смѣтатъ, че не обичалъ да говори истината, но всѣкога казва малко невѣроятни работи. Единъ неговъ приятель го пита: – Нѣмашъ ли да ми кажешъ една лъжа? Той започва да плаче насрѣща му и отговаря: – Я се остави, азъ отдавна вече се отказахъ да говоря лъжи. Дотегна ми вече. Писаха ми вчера, че баща ми умрелъ, а азъ много обичахъ баща си и сега се чудя какъ да отида на погребението му, какъ да го погреба, като нѣмамъ петь пари въ джоба си! Приятельтъ му веднага бръква въ джоба си и му дава една банкнота. – Много ти благодаря, тази е последната лъжа, която ти казахъ. Това се нарича уменъ човѣкъ. Това на турски се казва „масалъ”. Да ви приведа сега този „масалъ” на турски. Единъ турски султанъ повикалъ единъ дервишъ, единъ ходжа, много уменъ човѣкъ и му казалъ: – Я ми кажи една дубара. – Такъми нѣмамъ. – Какво ти трѣбва за тѣзи такъми? – Трѣбватъ ми 200 турски лири да си купя такъмитѣ, че после ще ти кажа една дубара. Тогава султанътъ изпратилъ съ него заедно своя пръвъ министъръ да го придружи, да купятъ заедно такъмитѣ. Тръгватъ двамата отъ дюкянъ на дюкянъ да търсятъ такъми. Цѣла седмица обикаляли, дервишътъ изхарчилъ паритѣ, но нито такъми намѣрилъ, нито дубарата казалъ. Та сега и васъ питатъ: каква дубара искате да кажете? Но и вие цель животъ преминавате все въ търсене на такъмитѣ - въ какво да вѣрвате и въ какво да не вѣрвате, или какво да ядете и какво да не ядете. Така минава цѣлиятъ ви животъ, докато най-после се намѣрите въ положението на единъ старъ човѣкъ, съ побеляла брада, сгушенъ, който се чуди какво да прави. Но съ това въпросътъ не е рѣшенъ. Ти можешъ да излъжешъ султана само единъ пѫть. Но като остарѣешъ, като не ти държатъ краката, ти вече не можешъ да ходишъ отъ дюкянъ на дюкянъ да търсишъ такъмитѣ си. Следъ като остарѣешъ, ще дойдешъ най-после до положението да тѣ носятъ на тарга. Ние сега трѣбва да изнесемъ нѣщо на свѣта - учението, което трѣбва да имъ проповѣдваме. Подъ думитѣ „да бѫдемъ праведни, да бѫдемъ свети, да бѫдемъ учени, да бѫдемъ благородни, възвишени и интелигентни”, азъ разбирамъ да можемъ да живѣемъ единъ благороденъ животъ, да разбираме законитѣ на Природата, постоянно да се обновяваме. Казано е въ свещенитѣ книги: постоянно се обновявайте въ вашия духъ! Въ какво седи това обновяване? Азъ говоря на онѣзи отъ васъ, които пряко можете да разберете мисъльта ми. Отъ това, което ви говоря, вие можете да направите единъ малъкъ опитъ, не единъ день, а всѣки день да правите опити. Каквото и да ви дойде въ живота, задайте си въпроса: каква е цѣльта на Природата, като ви изпраща това изпитание? Защо изпадате въ едно или въ друго положение или състояние? Да кажемъ, че вие сте нѣщо тѫжни, скръбни. Трѣбва да знаете, че тази скръбь не е ваша. Може да е обща скръбь на всички хора. Вие минавате, напримѣръ, покрай една кѫща и въ това време чувствате една голѣма скръбь, нѣкаква голѣма тѫга. Причината за тази тѫга е, че въ тази кѫща има единъ човѣкъ много боленъ, който е дошълъ до силно отчаяние и вие трѣбва да влѣзете вѫтрѣ и да му помогнете. Но вие си казвате: това не ми трѣбва. Ако влѣзете, тази тѫжна мисъль или това тѫжно състояние веднага ще изчезне. Утре минавате покрай друга кѫща, дето има другъ боленъ и пакъ нѣщо ви казва: влѣзъ да помогнешъ на този човѣкъ. Не влѣзете ли, тѫгата ще продължава. На третия день пакъ не послушате своя гласъ и по този начинъ болѣстьта се умножава. Ако бѣхте влѣзли още веднага въ първата кѫща и бѣхте помогнали на първия човѣкъ, той щѣше да се освободи поне отчасти отъ едно страдание, а на васъ щѣше да олекне. А така, ти не помогна на него, но и ти самъ носишъ редъ страдания, едно отъ друго по-тежки. Не да казвашъ: това не ми влиза въ работата. Не, трѣбва да ти влиза въ работата, понеже свѣтътъ, въ който живѣешъ, не е твой, той е на Бога. Ти си изпратенъ въ този свѣтъ на училище. Владение имашъ, имашъ право да се учишъ, да следвашъ и каквото придобиешъ въ това училище, то ще остане съ тебъ, а всички пособия, всички такъми на училището ще останатъ въ самото училище за други ученици. Като излѣзешъ отъ училището, съ себе си нищо нѣма да вземешъ, освѣнъ своята диплома, съ която да докажешъ, че си свършилъ това училище. Дипломитѣ, които ни даватъ свѣтскитѣ училища, биватъ обикновено написани на книга, а дипломитѣ, които живата Природа дава, биватъ написани на умоветѣ, на сърдцата, на душитѣ ни. „Дайте ни отъ вашето масло!” Така казали неразумнитѣ дѣвици на разумнитѣ: „Дайте ни отъ вашето масло!” Можемъ ли да дадемъ отъ това, което е потрѣбно за насъ? Можемъ ли да дадемъ нашитѣ добродетели въ услуга на другитѣ хора? Добродетелитѣ назаемъ не се даватъ; любовьта назаемъ не се дава; мѫдростьта на заемъ не се дава; истината на заемъ не се дава; знанието назаемъ не се дава. Заемъ въ природата не сѫществува. „Даромъ сте взели, даромъ давайте” е казано, заемъ въ Природата нѣма. Заемътъ е ограничение, заблуждение. Даромъ сте взели, даромъ давайте - това е единъ Божественъ процесъ. Божественитѣ процеси сѫществуватъ въ Божествения свѣтъ, но човѣшки процеси въ Божествения свѣтъ нѣма. Човѣшкитѣ процеси сѫ само временни въ нашия животъ на земята и при завършване на нашата еволюция, като растемъ постепенно, и тѣзи пособия се измѣнятъ. Напада ви една тѫжна мисъль и казвате: азъ съмъ сиромахъ човѣкъ, мѫчно се живѣе така. Хубаво, азъ мога да ви направя богати. Какъ? Ще ви направя богати, но непремѣнно ще изгубите нѣщо. За да ви направя богати, непремѣнно трѣбва да изгубите нѣщо. Въ Америка напримѣръ има единъ голѣмъ милионеръ, който разполага съ 500 милиона долари, но е слѣпъ и съ дветѣ си очи. Този милионеръ дава половината отъ богатството си на онзи, който би се съгласилъ да му даде дветѣ си очи. Ето, дава 250 милиона долара за две очи! Този човѣкъ е готовъ и всичкото си богатство да даде само за две очи. Който се съгласи да му даде дветѣ си очи, ще отиде на неговото мѣсто, а той ще заеме мѣстото на виждащия. Съгласни ли сте нѣкои на такова предложение? Да, но този, който се съгласи да даде дветѣ си очи, той ще трѣбва да се подложи на операция, отъ която ще чувствува такива ужасни болки, че ще види и ще пати. Ще вземе наистина 500 милиона долара, но ще види и ще пати. Та казвамъ: онова положение, въ което сега се намирамъ, съ нищо не го замѣствамъ въ свѣта! И цель свѣтъ да ми дадатъ, не ми трѣбва. Христосъ казва: какво ще спечеля, ако и цѣлия свѣтъ ми дадатъ, но душата ми погубятъ? Онова, което ти дава мисъль, онова, което ти дава чувство, онова, което ти дава щастие, онова, което ти дава сила, което прави човѣка силенъ не само за единъ моментъ, но това, което придружава човѣка презъ цѣлия животъ - то е мощното и силното, което човѣкъ може да постигне. Съ силитѣ си, съ способноститѣ си, които има, той всичко може да постигне! Това сѫ Божествени способности и дарби, вложени отъ Бога въ самия човѣкъ. Ти и здравъ можешъ да бѫдешъ, и ученъ можешъ да бѫдешъ - всичко можешъ да направишъ, това е само въпросъ на време, обаче трѣбва да работишъ. Въ това отношение не трѣбва да се бърза. Въ сегашния животъ всички бързатъ и искатъ въ 5 ÷ 10 години да станатъ свѣтии. Светостьта е възможна за единъ дълъгъ периодъ отъ време. Ти можешъ да бѫдешъ свѣтъ, но само за единъ моментъ, следния моментъ дали ще бѫдешъ свѣтъ, то е другъ въпросъ. Ще ви приведа примѣра за онзи светия, който живѣлъ цѣли 20 години на планината и станалъ толкова свѣтъ, че можелъ да държи въ рѫката си снѣгъ, безъ да се топи. Той рѣшилъ единъ день да слѣзе отъ планината и да вземе въ рѫката си малко отъ този свещенъ снѣгъ, съ което да покаже на братъ си до колко билъ свѣтъ. Братъ му билъ обущарь въ единъ голѣмъ градъ като София, Лондонъ или Парижъ. Слѣзълъ светията при братъ си и отишълъ въ дюкяна му, дето той взималъ порѫчки за направа на разни видове обуща. Обущарь билъ, но единъ отъ виднитѣ, прочути обущари въ града. Братътъ казалъ: „При менъ ще дойде днесь да си порѫча обуща една отъ най-виднитѣ дами, царската дъщеря. Почакай малко, докато дойде тя, може да й кажешъ нѣколко думи.” И той останалъ при брата си. По едно време дошла царската дъщеря и братъ му започналъ да й взема мѣрка. Като държалъ снѣга въ рѫката си, светията се загледалъ нѣщо въ крака й и не забелязалъ какъ снѣгътъ му постепенно почналъ да се топи. Обущарьтъ му казалъ: „Братко, снѣгътъ ти се топи.” Този моментъ на светость не е нѣщо наследствено. Баща ти може да е билъ светия, но само за извѣстни моменти. Светостьта е прогресивна, въ извѣстенъ моментъ ти можешъ да паднешъ и после пакъ можешъ да станешъ. Нищо отъ това, че си падналъ, но трѣбва пакъ да станешъ. И като станешъ, не мисли, че пакъ нѣма да паднешъ. Значи, има възможность и да паднешъ, и пакъ да станешъ. Като паднешъ, кажи на Бога: благодаря, че кракътъ ми не се счупи! Не е голѣмъ грѣхъ и на този светия, че е падналъ. Какво отъ това, че снѣгътъ почналъ да се топи? Сега, отъ извѣстни данни азъ ще си позволя да изтълкувамъ какво си е помислилъ този светия, заради което снѣгътъ му е почналъ да се топи. Той си помислилъ: „Двайсетъ години прекарахъ на планината и какво научихъ тамъ? Само снѣгъ да държа въ рѫката си. Ако бѣхъ прекаралъ живота си въ свѣта, бихъ ималъ възможность да стана може би царски синъ, да имамъ познанство и разговоръ съ тази царска дъщеря. Колко хубаво щѣше да бѫде това!” Тъй щото нищо лошо не е помислилъ този светия. Но тази мисъль нѣма нищо общо съ неговата свѣтость. Въ кой умъ не биха минали такива мисли? Но казвамъ: когато Богъ въ даденъ случай ни тури да живѣемъ въ свѣта, ние трѣбва да знаемъ кое е хубавото и кое е лошото. Преди всичко, този светия не билъ сигуренъ дали, ако той бѣше княжески синъ, би могълъ да се ожени за тази царска дъщеря; това сѫ възможности. А при това постижение, което ималъ въ планината, той трѣбваше, при виждането на царската дъщеря, да си каже: „Азъ се радвамъ, че живѣя на планината, радвамъ се, че и тази царска дъщеря живѣе въ града, радвамъ се, че и братъ ми именно й взима мѣрки за обуща, радвамъ й се, Богъ да й даде животъ и здраве, както на нейния възлюбенъ и на нейнитѣ деца!” Ако той бѣше помислилъ така, снѣгътъ му нѣмаше да се топи. „Всичкитѣ мои благословения да бѫдатъ съ тази мома!” - така трѣбваше да помисли този светия. Но щомъ той е помислилъ нѣщо и за себе си, снѣгътъ му почналъ да се топи. Тази негова мисъль е толкова малка, че само съ теглилкитѣ на небето може да се мѣри. Това обаче е мое предположение. Има единъ законъ на вѣроятноститѣ. Казвамъ сега: маслото - добродетелитѣ - никога на заемъ не могатъ да се дадатъ. Съ резултатитѣ на нашиятъ животъ ние можемъ да услужимъ комуто и да е, но онова, което Богъ е вложилъ у насъ, никога не можемъ на заемъ да го дадемъ. Никога една свѣщъ не трѣбва да напуска свѣтилника. Очитѣ на гости не трѣбва да ходятъ; ухото на гости не трѣбва да ходи; носътъ на гости не трѣбва да ходи; езикътъ на гости не трѣбва да ходи; сърдцето на гости не трѣбва да ходи; краката на гости не трѣбва да ходятъ. Сами тѣ на гости не трѣбва да ходятъ, но съ господаря си могатъ да отиватъ. Има нѣща, които ние сами не можемъ да направимъ въ свѣта. Ако ти самъ си позволишъ да извършишъ нѣщо, безъ позволението на твоя господарь, ще направишъ грѣшка. Ако твоето око излѣзе само, безъ позволение отъ мѣстото си, вие знаете какво го очаква, каква е неговата сѫдба. Има свещени нѣща; има органи, които ако напуснатъ своето мѣсто, ние знаемъ какво ги очаква. И ако вие сами напуснете своето свещено мѣсто, което Богъ ви е далъ, вие сами се излагате на най-голѣмитѣ противоречия въ живота. Това се отнася до вѫтрешния животъ на човѣка. Понеже трѣбва да се живѣе на Земята, този животъ, това училище трѣбва да се завърши. Хората казватъ: какво ни очаква насъ? И богати, и бѣдни, и болни, и здрави, и силни, и слаби, и учени, и прости, насъ всинца ни очаква една много строга участь, очаква ни смъртьта - така, по всичкитѣ правила. Азъ си представямъ какъ ще се яви Смъртьта при бѣднитѣ. Тя ще се начумери малко и ще имъ каже: „Съжалявамъ, че не сте малко по-тлъстички,” На богатитѣ, на тлъститѣ ще каже: „Тъй, хубаво е.” На невежитѣ пакъ ще се начумери малко и ще каже: „Бива, не бива, сиромахъ или богатъ, нѣма какво да се прави. И еднитѣ, и другитѣ ще минатъ!” На нея всички й трѣбватъ. За да взема и богати, и сиромаси, и учени, и прости, Смъртьта си има нѣкаква опредѣлена цель. На общо основание тя взима всички и на богатия казва: „И ти ще свършишъ, както и бѣдниятъ.” - „Поне се понаядохъ.” Ако ти разбра яденето, колкото воденицата разбра брашното, което смля на хората, какво си придобилъ? Ти мислишъ, че си ялъ, и воденицата мисли, че е мляла брашно, но всичко това, което си взелъ, пакъ ще се вземе. Ти мислишъ, че си ялъ, казвашъ: „Поне ядохъ.” Така не мисли здравомислещиятъ човѣкъ. Така може да мисли само единъ анормаленъ човѣкъ, който не разбира закона. Ако за едно малко благо, което си взелъ, трѣбва да платишъ хиляди, каква разумность има въ това? Ако за сто хиляди лева изгубишъ всичко, каквото имашъ, не зная какво предприятие ще е това. Азъ не мога да си представя какво ще спечелишъ, ако за единъ романъ пожертвашъ всичкитѣ твои свещени книги, които имашъ въ библиотеката си. Всѣки мигъ, всѣки моментъ трѣбва да се прилага по нѣщо ново у васъ. Не се спирайте върху това, че сте утвърдени. Мнозина мислятъ, че сѫ утвърдени. Тѣ мязатъ на онзи евангелистъ, за когото единъ американски проповѣдникъ разправя следния случай. Едно малко дете отивало въ тази именно американска църква и било много доволно отъ пѣснитѣ и отъ молитвитѣ, които тамъ се изпълнявали. Баща му обаче не ходѣлъ на църква. Детето, като се връщало, всѣкога разказвало на баща си какво се е пѣло и правело въ църквата. Единъ день то запитало баща си: – Татко, защо ти не ходишъ на църква, нито пѣешъ, нито се молишъ? – Азъ, татковото, съмъ утвърденъ, да се молятъ и да пѣятъ тѣзи, които още не сѫ утвърдени. Детето се радвало, че баща му е утвърденъ. Единъ день то се качва съ баща си на една кола съ единъ конь, но по едно време колата спряла и коньтъ спрялъ - нито напредъ, нито назадъ иска да върви. Детето казало на баща си: – Татко, коньтъ се утвърди. Желая хората да не се утвърдяватъ. По-добре конетѣ да си вървятъ напредъ, безъ да се утвърдяватъ. И желая последователитѣ на едно учение да си вървятъ, безъ да се утвърдяватъ, но да вървятъ все напредъ и напредъ, отъ слава въ слава. И азъ считамъ, че истинскиятъ животъ е животъ на вѣчно подмладѣване. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ”. Тайна молитва. 3-та Недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 11 октомври 1931 г., 10 ч. 20 м. ÷ 11 ч. 20 м., София, Изгрѣвъ.
  14. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Да се облѣчете съ новия человѣкъ! „И да се облѣчете съ новия человѣкъ, създадения по образа на Бога въ Правда и въ свѣтость на Истината.(Послание к Ефесѣномъ, 4:21)” „Отче нашъ” „Въ начало бѣ Словото” Ще прочета 4 гл. отъ „Послание к Ефесѣномъ”. „Милосърдието е градина райска” „И да се облѣчете въ новия человѣкъ, създадения по образа на Бога въ Правда и въ свѣтость на Истината.” Апостолитѣ на християнската църква сѫ турили тази идея въ малко по-достѫпна за тогавашнитѣ християни форма, въ образна форма. „Да се облѣчемъ въ новия човѣкъ.” Новиятъ човѣкъ не е една нова дреха, въ която можемъ да се облѣчемъ. Казано е фигуративно: за стария човѣкъ да се съблѣче, а за новия човѣкъ да се облѣче. Природата има единъ образенъ езикъ, който трѣбва да се разбира. Тя никога не си служи съ конкретенъ езикъ, за да каже на човѣка, че това е така или иначе. Ние казваме, че Природата говори, но това е фигуративенъ езикъ. Тя не ни говори както нѣкой човѣкъ би ни говорилъ, тя ни говори по свой особенъ начинъ и ние разбираме, че тя ни казва нѣщо. Христосъ е турилъ тази идея въ друга форма, като казва: „Ако се не родите изново отъ Духъ и вода, не можете да влѣзете въ Царството Божие.” Защо трѣбва да се роди човѣкъ? Защо трѣбва да се облѣче въ новия човѣкъ? За да влѣзе въ Царството Божие. При сегашния животъ, който имаме, насъ ни очаква едно отъ най-голѣмитѣ страдания, каквото даже не сте си въобразявали. Каквото и да си мислите, но трѣбва да знаете, че задъ тѣзи временни наслади, които ви се даватъ, седи такава една примамка на страданието, каквато вие даже и не сте сънували. Тази идея е представена много хубаво въ разказъ отъ единъ виденъ писатель, а много по-рано е представена като митъ въ древната митология. Единъ пѫтникъ, който билъ адептъ, тръгналъ по свѣта да изучава окултнитѣ науки. Той билъ посвѣтенъ, неговиятъ Учитель го изпратилъ въ пустинята да изучава тайнитѣ науки, да изследва тайнитѣ на природата. По едно време въ пустинята започналъ да го преследва единъ червенъ бикъ съ голѣми и силни рога. Като го видѣлъ, човѣкътъ разбралъ, че нѣма да може да се бори съ него, бикътъ ще го смачка и ще остане дѣлото му незавършено. Той хукналъ да бѣга, а бикътъ подирѣ му. Най-после намѣрилъ единъ кладенецъ и видѣлъ, че по стѣнитѣ му израснала една шубрачка. Заловилъ се за тази шубрачка и увисналъ въ кладенеца; турилъ краката си на стѣнитѣ на кладенеца и така останалъ извѣстно време. Бикътъ обаче останалъ отгоре. По едно време човѣкътъ вижда, че по стѣнитѣ на кладенеца пчелитѣ оставили малко медь. И като огладнѣлъ, започналъ да лиже отъ този медь като си казвалъ: „Слава Богу, че има малко медецъ да си хапна.” Следъ това забелязва, че по стѣнитѣ на кладенеца полазватъ две мишки - едната черна, а другата бѣла - и започватъ да прегризватъ дървото, на което се държалъ.. Като погледналъ надолу въ кладенеца, забелязалъ единъ голѣмъ драконъ и разбралъ, че ако падне, той веднага ще го излапа както трѣбва. Като се видѣлъ въ това положение, човѣкътъ си казалъ: „Господи, изпаднахъ въ много тежко положение!” Отгоре седи бикътъ, отдолу драконътъ, змѣятъ, а отстрани мишкитѣ прегризватъ дървото, на което той се е хваналъ. Казвамъ: тази задача седи още неразрѣшена. Васъ ви гони сѫдбата и вие сте се хванали за дървото, което мишкитѣ прегризватъ, а змѣятъ ви чака отдолу, бикътъ пъкъ отгоре. По този начинъ вие ще паднете въ устата на змѣя. Дали сте грѣшници или праведници, вие ще паднете въ устата му. Сега нѣкои ни убѣждаватъ, че онѣзи, които сѫ грѣшни, змѣятъ ще ги сдъвче хубаво и ще ги изхвърли навънъ. А тѣзи, които сѫ праведни, месото имъ е толкова твърдо, като кости, че зѫбитѣ на змѣя ще се счупятъ и той ще ги изплюе навънъ, не ще може да ги изяде. Ще ви приведа единъ другъ митъ, да видите какъ именно праведниятъ ще се спаси. Когато Господъ създавалъ свѣта, създалъ много животни, докато дошълъ най-после и до човѣка. Той създалъ най-първо вълка. Вълкътъ билъ лѣвентъ момъкъ, герой, снаженъ, мускулестъ и много красивъ, при това съ отличенъ умъ. Богъ го създалъ такъвъ, за да може да работи. Сѫщевременно създалъ и овцата, като отлична, красива мома, която да тъче, да изработва разни платове, съ които хората да могатъ да се обличатъ. Вълкътъ, като миналъ покрай нея, харесалъ я и казалъ: „Видѣхъ една много добра другарка, искамъ да се задомя за нея.” Господъ му казалъ: „Много добре, но пази другарката си!” „Ще я пазя като писано яйце.” Той не казалъ истината, защото въ душата му се таила една скрита мисъль. И още първата вечерь на любовната си срѣща той я опапалъ, както се опапва кокошка. Тогава отишълъ при Господа и Му казалъ: „Отиде си възлюбената ми, скри се нѣкѫде, напусна ме.” Господъ не му казалъ, че знае де е неговата възлюбена. Но овцата оживѣла въ него вѫтрѣ и той се видѣлъ въ чудо, хвърлялъ се, ровилъ земята отъ мѫка, докато най-после тя излѣзла отъ устата му пакъ цѣла, неповрѣдена. Той видѣлъ, че не може да изяде това, нѣщо. Тогава пакъ отива при Господа и казва: „Господи, тя се скрила вѫтрѣ въ менъ и докато излѣзе, щѣше да ме умори. Господъ му отговаря: „Дръжъ си устата затворена.” И сега още вълкътъ все говори за това, което Господъ не му казалъ. Наистина, Господъ не му казва: „Ти изяде Овцата”, но му казва една Истина: „Пази я, тя ще се върне, и дръжъ устата си затворена.” Вълкътъ не може да изяде тази овца, тя излиза навънъ отъ неговата уста. И сега, казвамъ, че въ свѣта има промисъль. Въ този Божественъ промисъль едни вѣрватъ, а други не вѣрватъ. На мнозина животътъ се вижда като нѣщо случайно, като че има въ него нѣкакъвъ произволъ. Привидно е така, има нѣкакъвъ произволъ, но за мѫдрия човѣкъ не е така. Той ще види, че въ свѣта има извѣстенъ редъ и порядъкъ. Така е и за всѣки, който разбира - той вижда навсѣкѫде редъ и порядъкъ. И въ Природата сѫществува единъ редъ и порядъкъ, сѫществува едно царство, което не може да се уподоби нито на монархия, нито на теокрация, нито на демокрация, нито пъкъ на република. Нѣкои видни окултисти го кръщаватъ съ името „Синархия”, а въ Евангелието го наричатъ съ името „Царство Божие”. Подъ думата „синархия” ние разбираме най-разумнитѣ хора въ свѣта, които сѫ се докоснали до тайнството на живота, които сѫ минали презъ редъ изпити, завършили сѫ своята еволюция и наистина могатъ да се нарѣкатъ „хора”, а не които нищо не знаятъ. Та казвамъ: понѣкога се повдига въпросътъ какво управление да има човѣкъ. Монархическото управление у човѣка се представя чрезъ главата, теократичното - чрезъ дробоветѣ и дихателната система, а демократичното - чрезъ стомаха. Монархията води своя произходъ отъ бащата, теокрацията води своя произходъ отъ майката, а демокрацията - отъ синоветѣ и дъщеритѣ. Или: бащитѣ създадоха монархията, майкитѣ - теокрацията, а синоветѣ и дъщеритѣ създадоха демокрацията. И понѣкога ме запитватъ кое управление е идеално. Казвамъ: като съединитѣ монархията, теокрацията и демокрацията въ едно, вие приблизително ще имате едно управление, подобно на това въ Природата: това Божествено управление, което наричатъ синархия. При туй не трѣбва напримѣръ да дойде монархическото управление и да изхвърли теократичното или обратно. Всички управления трѣбва да функциониратъ едновременно, така е и въ Природата. Обаче въ обществения животъ не е така, въ индивидуалния животъ на хората не е така. Външностьта представя външния човѣкъ. Това, което става вънъ отъ хората то временно отдалечава умоветѣ. Много пѫти ние се самоизмамваме мислимъ, че като се изправи свѣтътъ, това ще ни помогне нѣщо. Това е едно заблуждение. Като се говори, че свѣтътъ трѣбва да се оправи, това подразбира, че отношенията, които сѫществуватъ между хората и Бога, както и помежду имъ, не сѫ още прави. Това не значи, че и Природата не е права. Нима ако нѣкой баща е оставилъ голѣмо наследство на своя синъ, а той се предава на пиянство и изхарчва всичко, това значи, че бащата го е оставилъ на сина си за тази цель именно? Ни най-малко. И когато Богъ е създалъ свѣта, нима Той го е създалъ съ цель хората да вършатъ редъ престѫпления, както виждаме, че става? И ако хората вършатъ престѫпления, тѣ сѫ извънъ естествения редъ на нѣщата. И всѣкога, щомъ човѣкъ излѣзе отъ този редъ на синархичното, на Божественото управление, започватъ постепенно да го сполетяватъ всички нещастия и страдания. Въ Божественото управление сѫществуватъ само радость и миръ, а извънъ него въ свѣта сѫществуватъ само страдания и мѫчения. Защото всички хора на Земята все иматъ нѣкакво заблуждение: тѣ искатъ да станатъ царе, да станатъ управители на свѣта, да станатъ богати и т. н. Да станешъ царь, това е въ реда на нѣщата; да станешъ богатъ, пакъ е въ реда на нѣщата. Защото всѣки човѣкъ, който е създаденъ отъ Бога, има вече царско произхождение, а Богъ е царь на царетѣ. И затова ние казваме, че всѣки човѣкъ, който е създаденъ отъ Бога, не може да бѫде простъ човѣкъ. Простъ човѣкъ е само онзи, който не е създаденъ отъ Бога. Създадениятъ и родениятъ отъ Бога има всички привилегии, всички права. Така трѣбва да се разбиратъ нѣщата. Казва Давидъ: „Въ грѣхъ ме зачена майка ми.” Щомъ въ грѣхъ тѣ роди майка ти, значи Богъ не тѣ е създалъ, създалъ тѣ е нѣкой човѣкъ - майка ти, баща ти. Следователно твоята участь ще бѫде такава, каквато е участьта на майка ти и на баща ти. Каква е участьта на малкото вълче? Очаква го смърть, нищо повече. За какво е годенъ вълкътъ въ свѣта? Овцата я очаква животъ, понеже отъ нея се интересуватъ хората - отъ нейното млѣко, отъ нейната вълна - има какво да допринесе донѣкѫде на човѣка. И ние виждаме, че овцетѣ се размножаватъ и разплодѣватъ, понеже има какво да допринесатъ за хората, й вълцитѣ се загубватъ постепенно, понеже нищо не допринасятъ на хората. И мисля, че презъ последната година въ Англия сѫ убили вече и последния вълкъ. Въ културно отношение тя е достигнала много нѣщо, понеже е успѣла да изтрѣби вълцитѣ отъ земята си. Тя е изтрѣбила физическитѣ вълци, остава й сега да изтрѣби и астралнитѣ или духовнитѣ вълци, вълцитѣ на заблужденията. И тъй, новиятъ човѣкъ - това е идеалътъ, съ който трѣбва да се облѣчете. Или, това сѫ елементитѣ, които човѣкъ трѣбва да привлѣче въ себе си, за да представи формата на Човѣка. Ето какво азъ подразбирамъ подъ думата „Човѣкъ”: Човѣкъ е само онзи, който може самостоятелно да се освободи отъ всички свои страдания и да превърже срѣдата, въ която живѣе, въ рай. Човѣкъ е само онзи, който може да укроти всички животни, които живѣятъ около него, да ги тури на работа и да ги накара да вървятъ по неговия пѫть. Човѣкъ е само онзи, който може да укроти всички бълхи и въшки, да не живѣятъ въ главата му, въ гърба му и да го глождятъ, но да ги впрегне на работа - да ги изпрати да копаятъ на лозето му и да жънатъ на нивата му. Сега е точно обратното: човѣкътъ се е впрегналъ на работа, копае и жъне, а „въшкитѣ” и „бълхитѣ” оставилъ свободно въ себе си да гуляятъ. И въ войната нѣмаше нито единъ офицѣръ нито единъ полковникъ, който да нѣма на главата или по тѣлото си отъ тѣзи гуляйджии. Сега мимоходомъ само казвамъ каква е задачата на човѣка. Той трѣбва да изучава онзи великъ, разуменъ законъ, който функционира днесь въ живота, и да знае съ каква храна трѣбва да се храни; да знае още какъ да подобри условията, въ които живѣе, да знае какъ да пресъздаде себе си. Както сега сме устроени, ние сме хилави, крѣхки и съ такива тѣла, каквито сѫ нашитѣ, въ много отношения животътъ ни виси на косъмъ. Поглеждате нѣкой човѣкъ, на видъ здравъ, но чувате на другия день, че умрелъ отъ разривъ на сърдцето или отъ задушаване, или отъ падане нѣкѫде, или пъкъ се удавилъ и т. н. Ние виждаме какъ най-малкитѣ причини спъватъ човѣка. Значи тѣлото, въ което живѣемъ, не е така сигурно. Нѣкой приелъ нѣкаква неестествена храна и се разстроилъ стомахътъ му, и умрелъ. Даже и най-силнитѣ, и най-ученитѣ хора често плашатъ съ живота си, като сѫ приели нѣкаква неестествена храна. Новиятъ, разумниятъ човѣкъ трѣбва да подбира своята храна, да поставя всички растения, всички животни на тѣхното мѣсто и, ако направите една аналогия, човѣкъ трѣбва да постави и своитѣ мисли и желания на тѣхното мѣсто. Злото въ свѣта седи въ това, че ние искаме да премахнемъ злото. Това е неразбиране на онази велика идея, която сѫществува въ свѣта. Знаятъ ли хората какво нѣщо е злото? Знаятъ ли хората какво нѣщо е доброто? Нѣкои казватъ, че злото трѣбва да се премахне. Злото по никой начинъ не може да се премахне, но може да се тури на неговото мѣсто. Лошитѣ хора никога не могатъ да се премахнатъ, но тѣ трѣбва да се турятъ на тѣхното мѣсто. Вървите по една отъ софийскитѣ улици и кракътъ ви се блъска въ единъ камъкъ, който излѣзълъ отъ паважа. Казвате: кой тури този камъкъ тука? Минава втори, трети, четвърти и всички ритатъ, блъскатъ камъка и казватъ: голѣмо безобразие е това! Кой е оставилъ този камъкъ всредъ пѫтя, да се блъскатъ хората въ него? Минава единъ разуменъ човѣкъ, поставя камъка на неговото мѣсто въ паважа и никой повече не се блъска въ него. Нѣма нищо лошо въ този камъкъ, но, понеже е излѣзълъ отъ своитѣ естествени отношения, затова е лошъ - всички хора се блъскатъ въ него. Така и всѣки лошъ човѣкъ не е нищо друго освѣнъ камъкъ, излѣзълъ отъ своето мѣсто. Турете този камъкъ на мѣстото му и той ще престане да бѫде лошъ. Вие можете да разбивате този камъкъ съ чукъ, но като не разбирате закона, нѣма да постигнете нищо. Турете този камъкъ на мѣстото му! Или, другояче казано: впрегнете тази енергия на работа. Лошиятъ човѣкъ е производителенъ, той иска да го поставите на нѣкаква работа. Ако не му дадете никаква работа, тогава той се проявява както той разбира. Преди нѣколко години имаше два хубави примѣра въ София: съ единъ гимназистъ и съ единъ студентъ. Първиятъ, гимназистътъ, свършилъ гимназия е много добъръ успѣхъ и поискалъ нѣкаква служба, но не му дали. Като видѣлъ, че не може да се настани, той поискалъ отъ единъ свой приятель сто лева на заемъ и си купилъ съ тѣхъ едно точило, да точи ножоветѣ на хората. Така тръгналъ той изъ софийскитѣ улици да точи ножове. Като го виждали нѣкои, които го познавали, веднага се спирали и се запитвали какъ е възможно този способенъ младъ човѣкъ да се постави на това положение, да точи ножове? Казвамъ: ако той не вземе такава работа, тогава ще трѣбва да върши друго нѣщо, което не е желателно нито за самия него, нито за хората около него. Студентътъ пъкъ ималъ да довърши още нѣколко сѣместъра въ университета, но нѣмалъ отъ никѫде нищо и затова се принудилъ да стане ваксаджия, та по този начинъ да си изкара малко срѣдства да довърши наукитѣ си. Като го видѣли познати въ това положение, съжалили се надъ него и събрали една сума, съ която му помогнали да завърши университета. Казвамъ: има нѣкои, които ваксаджии ще станатъ, други ще взематъ точилото на гърба си и ще точатъ ножоветѣ на хората, но има и нѣкои, които нито ваксаджии ще станатъ, нито точилари ще станатъ, тѣ ще взематъ пушки на рамо и ще отидатъ въ гората, и дѣ кого срѣщнатъ, ще казватъ: „Горе рѫцетѣ!” Та при сегашния строй ние казваме, че сме културни хора, че имаме наука, знания, закони, но ако съвременнитѣ хора искатъ да узнаятъ доколко сѫ истински културни, нека направятъ следния опитъ: нека само за една седмица спратъ функциитѣ на всички закони, на всички учреждения, нека всички стражари се магнатъ отъ своитѣ мѣста и да видятъ при това положение на работитѣ доколко и какъ ще се проявятъ хората, като знаятъ, че ще бѫдатъ свободни отъ всѣкакви закони и отъ всѣкаква власть. Сега тѣзи, които сѫ на власть, ще кажатъ: „Ще станатъ най-голѣмитѣ престѫпления” - Може би - предполагатъ. Онѣзи пъкъ, които не сѫ на власть, ще кажатъ: „Не, нѣма да станатъ никакви престѫпления.” - Може би - предполагатъ. Обаче и едното, и другото сѫ твърдѣния, които трѣбва да се провѣрятъ. Ако не за една седмица, то нека се направи този опитъ поне за единъ день - да не функционира никаква власть; да се види кой какъ ще постѫпи, щомъ се оставя свободно на своята съвѣсть и съзнание. Този опитъ е интересенъ да се види докѫде сѫ дошли хората въ своето разбиране и отъ него ще може да се извлѣче една добра поука. Ще кажете: това ни останало сега, да оставимъ хората да живѣятъ единъ день безъ закони и безъ власть, докато имаме толкова важни икономически въпроси за разрѣшение. Та икономическитѣ работи много лесно могатъ да се разрѣшатъ. Трѣбва да се постави този законъ въ действие: богатството на човѣка да бѫде толкова, колкото той може да носи на гърба си. Това, което той може да носи на гърба си, това ще бѫде неговото богатство. Колко може да носи човѣкъ на гърба си? Сто килограма злато ще може ли да носи? Ако му дадатъ сто килограма злато да ги занесе на сто километра разстояние, азъ вѣрвамъ, че още на петия километъръ, като срѣщне нѣкого, ще му каже: „Много ми е това злато, което нося, искашъ ли да ти дамъ десетина килограма?” Ще му даде десеть килограма и ще остане съ 90. На другитѣ петь километри ще срѣщне другъ човѣкъ, на когото сѫщо ще даде още десеть килограма злато. Така ще постѫпва на. всѣки петь километра пѫть и като дойде на стотния километъръ, той ще носи едва десеть килограма злато, което е истинското негово богатство. И тогава той ще си каже: благодаря и за толкова, другото ми бѣше излишно.” Това е съ паритѣ, които не се ядатъ, но сѫщото нѣщо е и съ това, което се яде. Това не е мое твърдение, но това е единъ великъ законъ, който функционира въ живота. За насъ единственото богатство седи въ това, което човѣкъ днесь може да изяде. Това е богатството, съ което човѣкъ разполага. Това, което днесь изядешъ: хлѣбецътъ, сиренцето, масълцето, кокошчицата, пуйчицата, агънцето - азъ се абстрахирамъ отъ това, дали то е много или малко - но това, което днесь можешъ да изядешъ, то е твоето богатство, което никой не може да ти вземе. Които ядатъ месо, казватъ: нѣма какво да се прави, ядемъ месо, защото друга храна нѣма. Това не е вѣрно. Тѣ иматъ философията на онзи вълкъ, който отъ единия до другия край на живота си лъже, да не казвамъ, че лъже, но не казва истината. Питамъ: кой застави вълка да яде овце? Кой застави овцетѣ да пасатъ трѣва? Ученитѣ хора разсѫждаватъ върху този въпросъ и посочватъ кои сѫ причинитѣ за това; тѣ казватъ, че условията били такива и заставили хората, както и животнитѣ, да се хранятъ съ една или съ друга храна. Хубаво, нѣкога условията сѫ заставили вълка да стане месоядецъ, но днесь овцетѣ и вълцитѣ живѣятъ заедно, защо тогава вълцитѣ ядатъ месо, а овцетѣ пасатъ трѣва? Сѫщото положение срѣщаме и при птицитѣ: нѣкои птици гълтатъ мушици, а нѣкои се хранятъ съ зърнени храни, каквито сѫ напримѣръ гълѫбитѣ и гургулицата - тѣ сѫ вегетарианци. Питамъ: кои сѫ онѣзи условия, които сѫ заставили гълѫба отъ толкова хиляди години насамъ да си остане пъленъ вегетарианецъ? Не само вегетарианецъ, но дори той се храни изключително съ зрънца, най-чистата вегетарианска храна. Ние виждаме при това човѣка, „създаденъ по образъ и подобие Божие” - той нѣма силата и характера на гълѫба да си избере поне съотвѣтна вегетарианска храна. И ние, съвременнитѣ хора, умираме отъ неестествената храна, която употрѣбяваме. Ще видите, че нѣкой човѣкъ яде кокошки птици, прасенца, агънца и тѣмъ подобни и мисли, че съ тази храна ще влѣзе въ Царството Божие. Кракътъ му не може да стѫпи тамъ! Всѣки човѣкъ може да яде каквото иска, но Природата има следния законъ: всѣки, който яде разнообразна, но неестествена храна, кракътъ му нѣма да влѣзе въ Царството Божие и той самъ ще се изложи на смърть. Понеже самъ причинява смърть, и той самиятъ ще бѫде изложенъ на смърть. Ти щомъ колишъ кокошкитѣ, и децата ти нѣкога непремѣнно ще бѫдатъ заклани по сѫщия начинъ. И деньтъ, въ който ти престанешъ да измѫчвашъ другитѣ, и тебъ ще престане Природата да тѣ измѫчва. Законътъ е такъвъ. Вие, не вѣрвате въ това, но източнитѣ народи вѣрватъ. Когато ти заколишъ една овца, която е озвѣрена, тогава тя ще влѣзе въ нѣкой човѣкъ и чрезъ нето ще тѣ измѫчва и преследва. Ти можешъ да убиешъ единъ вълкъ, но той още повече ще тѣ преследва. Ти си могълъ да убиешъ единъ тигъръ или една оса, и тѣ могатъ да влѣзатъ въ нѣкой човѣкъ и чрезъ него ще тѣ измѫчватъ. Ако хората още не сѫ изучили последствията на своитѣ престѫпления и постѫпки, Тѣ нѣма да се освободятъ отъ своитѣ страдания. . Хората вършатъ престѫпления на общо основание. Убиватъ и животни, и хора и казватъ, че всичко това е дадено за човѣка. И следъ всичко това тѣ ще цитиратъ стихове отъ Писанието! Моисей даде много разрешения на евреитѣ, но тѣ притуриха къмъ неговото учение много работи, който той не е казалъ. И ако той дойде единъ день, ще се чуди на гениалностьта, съ която евреитѣ можаха така да изопачатъ неговото учение. И ако Христосъ днесь дойде и види какъ поучаватъ въ съвременнитѣ християнски църкви, и Той ще се чуди на гениалностьта на тия хора, които сѫ могли така да изопачатъ Неговитѣ думи! За кои хора се отнася това? Два вида хора има въ свѣта: еднитѣ азъ наричамъ хора на тъмнината, а другитѣ хора на свѣтлината. Хората на тъмнината иматъ право да ядатъ каквото искатъ, а хората на свѣтлината нѣматъ право да ядатъ каквото искатъ. На тѣхъ е забранено да ядатъ каквото искатъ. Хората на тъмнината иматъ право да се женятъ колкото пѫти искатъ и за колкото жени искатъ: за една, за две, за три, за четири, за петь, ако искатъ и хиляда жени могатъ да иматъ. На хората на свѣтлината не е позволено да се женятъ. На хората на тъмнината е позволено да иматъ деца колкото искатъ, а на хората на свѣтлината се позволява да иматъ само едно дете. Това е единъ фактъ. Ние виждаме, че и Богъ има само единъ синъ. Богъ дъщери нѣма. Никѫде въ Писанието не се казва, че има дъщери. Тамъ се говори за осиновяване. По закона на осиновяването Богъ има хиляди, синове и дъщери, но тѣ сѫ осиновени, а по закона на раждането Той има само единъ синъ: „Единородниятъ Синъ” се казва за Него. Така се нарича Той и въ църквата. Нѣкой твърдятъ, че и други синове ималъ. То е другъ въпросъ. „Да се облѣчемъ въ новия човѣкъ, който е роденъ въ Правда и въ свѣтость на Истината.” Истината въ този смисълъ - това е най-голѣмата свобода, въ която човѣкъ може да живѣе. Човѣкъ постоянно трѣбва да мѣни своитѣ възгледи, и не само веднъжъ. Това е цѣла наука. Цѣлата прочетена глава показва пѫтя, по който трѣбва да вървимъ и да се развиваме. Когато косата ти побѣлява, ти трѣбва да знаешъ защо; когато лицето ти се набръчква, ти трѣбва да знаешъ защо; когато остарявашъ, ти трѣбва да знаешъ защо става така; когато краката ти отслабватъ, ти трѣбва да знаешъ защо. Ти трѣбва да знаешъ причинитѣ за всичко това и да ги премахнешъ. Нѣкой казва: ще се мре. Не е въпросътъ само, че ще се мре, всички боравятъ съ термина „ще се мре”, но човѣкъ трѣбва да знае защо ще се мре. Знаете ли какво нѣщо е умирането? Смъртьта подразбира глупавитѣ условия въ живота. Глупавиятъ човѣкъ е поставенъ въ непоносими условия, въ ада, да страда и да не знае какво нѣщо е свѣтълъ день. Тъмнина, страдание е това. Но животътъ не седя въ страданието. Божествениятъ животъ седи въ радостьта, която трѣбва да се прояви. Скръбь и радость - това азъ не подразбирамъ животъ. Щомъ дадатъ нѣкому скръбь, взематъ” му радостьта; ако пъкъ му дадатъ радость, взематъ му скръбьта. Обаче човѣкъ не е нито въ радостьта, нито въ скръбьта. Скръбьта и радостьта сѫ елементи извънъ човѣка. Който съзнава тѣзи две състояния на скръбь и на радость, които сѫществуватъ въ живота, и ако той може да се справи съ тѣхъ, това е човѣкътъ. Радостьта на човѣка може да се отнеме и той да изпита скръбь, но това още не е човѣкътъ. Или може да се вземе скръбьта и да изпиташъ радость, но и това още не е човѣкътъ. Това не е животътъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде господарь и на скръбьта, и на радостьта въ себе си. Като дойде радостьта при него, той трѣбва да я приеме. И като дойде скръбьта, той пакъ трѣбва да я приеме. Радостьта мяза на една хубава мома която като дойде при тебъ, ти ще я приемешъ, ще й дадешъ една българска кобилица на рамо, два кърчага на кобилицата и ще я изпратишъ за вода. После ще й дадешъ нощвитѣ и брашното и ще я накарашъ да омѣси хлѣбъ; после да го опече и той ще бѫде най-вкусниятъ хлѣбъ. Като дойде скръбьта при тебъ, ти пакъ ще я приемешъ. Тя е сѫщо така мома, както и радостьта, но толкова грозна, че едва ще я издържишъ; но като дойде при тебъ, ти веднага ще й дадешъ мотиката и ще я изпратишъ да ти копае на нивата или на лозето. Ще я впрегнешъ на работа. Като се върне отъ работа, ще я поставишъ въ една стая, въ съсѣдство съ стаята на радостьта, и тамъ ще си приказвате. Радостьта ще бѫде една слугиня, и скръбьта ще бѫде друга слугиня на човѣка. Тѣ ще се разговарятъ презъ преградата, а човѣкътъ ще ги навѣстява отъ време на време. Всѣка сутринь той ще отива при едната и при другата и ще каже на първата: сестра Скръбь, вземи мотиката и иди на нивата да копаешъ. После ще каже на радостьта: сестра Радость, вземи кобилицата и иди за вода, а после размѣси хлѣба въ нощвитѣ я го приготви. Свѣтскитѣ хора поне има съ какво да се залъгватъ. Тѣ отъ единия до другия края на живота си се трудятъ, трудятъ, като казватъ: да си създадемъ една работа, да си направимъ една кѫща, че поне на стари години да има де да живѣемъ. Въ Варненско единъ български адвокатъ се заловилъ за едно предприятие, отъ което спечелилъ 500 000 лева. Той си казалъ: „Поне се осигурихъ вече.” На другия день обаче четатъ некрологъ, че еди-кой си богаташъ умрелъ и оставилъ 500 000 лева на държавата. Въ време на войната единъ български полковникъ, като се страхувалъ да отиде на солунския фронтъ, тамъ да участвува, пожелалъ да остане нѣкѫде въ тила, да запази живота си, и успѣлъ, взелъ нѣкаква служба въ тила. Обаче единъ день, въ време на едно отъ засѣданията, пада една граната и му отрезва единия кракъ. Както виждате, граната и въ тила го намѣрила. Много офицѣри и полковници и на бойното поле оставатъ живи, а много отъ тѣхъ и въ тила измрѣха. Казвамъ: праведниятъ можа да премине презъ купъ гранати и да остане неуврѣденъ. Разправяше единъ офицѣръ случай съ единъ отъ тѣхнитѣ войници. Въ време на сраженията съ сърбитѣ главниятъ офицѣръ изпратилъ този войникъ да занесе нѣкакво извѣстие, но той трѣбвало да мине точно презъ линията, дето ставало най-страшното и ожесточено сражение. Този войникъ минавалъ презъ огънь отъ куршуми, но нищо не го хващало. Той си минавалъ, като че ли нищо не става около него и си мислѣлъ за работата, която непремѣнно трѣбвало да свърши. Той знаелъ, че ако не свърши работата си както трѣбва, ще бѫде застрѣлянъ. Отъ това се страхувалъ, а не отъ този огънь отъ куршуми и гранати, които се сипѣли наоколо му. Вървялъ съсрѣдоточенъ въ мисъльта си да занесе това извѣстие точно навреме. Страхувалъ се отъ своя полковникъ, отъ своето началство, а за куршумитѣ не искалъ даже и да знае. Казвамъ: ако и ние като този български войникъ сме така съсрѣдоточени въ това. което Богъ ни казва, нѣма да ни е страхъ отъ сърбитѣ - нека стрѣлятъ, колкото искатъ. Нека говорятъ хората, каквото искатъ. Ние ще си вървимъ съсрѣдоточени въ себе си, никакъвъ срѫбски куршумъ нѣма да ни засѣгне. Та този офицѣръ разправяше: „Като гледахъ какъ спокойно вървѣше този войникъ всредъ градъ отъ куршуми, менъ ми трепереха гащитѣ (но да си остане между менъ и тебъ). Като върви, онѣзи снаряди - тькъ-тъкъ, но той си върви изправенъ, мисли си за работата.” Казвамъ: отличенъ примѣръ е този. Така е и съ всѣки човѣкъ, който има една Божествена идея въ себе си. Презъ каквито и страдания да минава, той казва: „Каквото Господъ иска отъ менъ, ще го направя!” Нѣкой пита: „Какво трѣбва да се прави?” Ти ще обичашъ Бога и ще знаешъ, че всичко въ свѣта е създадено само за Него, нищо повече. Този Богъ нѣма да го поставитѣ нѣкѫде вънъ отъ себе си - въ Слънчевата система или нѣкѫде въ Вселената, но ще го поставитѣ въ себе си и ще си кажете: „Азъ живѣя за Бога; свѣтътъ е Неговъ н за Неговата слава живѣя. И който се опита да служи на Бога той смърть нѣма да види. Онзи човѣкъ, който служи на Бога въ този смисълъ, той ще постигне всичко, каквото желае. Ти ще живѣешъ само за Бога и тогава ще станешъ ученъ човѣкъ. Дѣ сѫ ученитѣ хора въ свѣта? Дѣ е Сократъ, дѣ е Платонъ, де е Аристотелъ, де е Кантъ, де е Толстой? Коститѣ имъ все сѫ останали нѣкѫде, но де сѫ тѣ самитѣ? Човѣкъ не е въ тази смъртна форма, той е въ словото, той е въ ума, той е въ душата. Това, което остава безсмъртно, е Човѣкътъ. Толстой е този, който живѣе въ сърдцата на хората. Кантъ е този, който живѣе въ умоветѣ на хората. Аристотелъ, Сократъ и досега още живѣятъ. Не е човѣкътъ нѣщо механическо. Не. Думитѣ, които азъ ви говоря, тѣ сѫ моята плъть. Живота е вѫтрѣ въ словото. Та казвамъ: добриятъ човѣкъ е това, въ което той може да живѣе. Вие се плашите и търсите живота извънъ себе си. Искате да се осигурите, но никой досега не се е осигурилъ чрезъ външни условия. Това сѫ условия за единъ преходенъ животъ. Най-първо човѣкъ трѣбва да съдържа въ себе си онѣзи елементъ, които носятъ безсмъртието. Всѣки човѣкъ трѣбва да работи съ закона на Любовьта. Този законъ е мощниятъ законъ на безсмъртието. Този законъ ще ни освободи отъ всички недѫзи, които сѫществуватъ въ свѣта. Човѣкътъ на Любовьта и да умре, пакъ ще оживѣе; човѣкътъ, който люби, и да осиромашѣе, пакъ ще забогатѣе; човѣкътъ на Любовьта и да се разболѣе, пакъ ще оздравѣе. За човѣка на Любовьта, въ когото Богъ живѣе, всичко въ свѣта ще се обърне да работи за негово добро. И следователно тази велика идея у насъ - да бѫдемъ господари на положението си - е обща съ тази идея, че всѣки живѣе за Бога. Не е въпросътъ да рекламирашъ само, че имашъ единъ Господъ. Щомъ рекламирашъ, че имашъ единъ Господъ, ти имашъ вече механически схващания. Ти трѣбва да живѣешъ за Бога и за цѣлото човѣчество. Богъ живѣе едновременни въ цѣлото човѣчество. Има една извѣстна мисъль: гласътъ на народа е гласъ Божий. Това е онази идея, дето ви казвамъ, че ние трѣбва да обичаме всички. Щомъ обичаме всичко въ Бога, тогава ще ни е приятно; погледнемъ къмъ звѣздитѣ - приятно ни е. Понѣкога азъ казвамъ, че се разговарямъ съ звѣздитѣ, а вие смѣтате това за едно заблуждение. За онзи, който не разбира, това е заблуждение, но не е така за този, който разбира. Богъ живѣе навсѣкѫде: и въ звѣздитѣ, и въ растенията, и въ животнитѣ. Въ растенията Богъ се проявява по особенъ начинъ; въ всѣки човѣкъ Богъ се проявява по особенъ начинъ. Но Богъ се проявява въ специфични часове, не всѣкога. Важно е всѣки да държи въ себе си идеята за Бога. Когато тази идея проникне въ човѣка, тя се отличава по своитѣ особени качества: ако ти си закѫсалъ и си дошълъ до отчаяние, но въ ума ти дойде само за еданъ день идеята за Бога и видишъ лицето Му, въ единъ моментъ само ще изчезне сиромашията, ще изчезне отчаянието, болѣстьта. И на смъртно легло да си, достатъчно е само единъ день да си помислишъ за Бога и да видишъ образа Му, за да възкръснешъ моментално. Проявлението на Бога у ще се характеризира съ това, че всички недѫзи се махватъ моментално, но и цѣлата Вселена може да се създаде моментално. Ако това не може да стане, нѣмашъ идея за Бога. Имате ли идеята за Бога въ себе си вие и учени може да станете, и богати, и свѣтии, и гениални хора - всѣкакви можете да станете. Щомъ Богъ се отдалечи отъ васъ, тогава вие ставате най-грозното, най-слабото сѫщество и можете да направите всички престѫпление И всички престѫпления въ света ставатъ по единствената причина, че Богъ отсѫства отъ това мѣсто. А всички добрини ставатъ по единствената причина, че Богъ присѫствува тамъ. Дето Богъ присѫствува, здраве има, сили има, таланти има, дарби има, способности има, богатство, щастие има. Дето Богъ се отдалечава, и животътъ се измѣня. И сега, насъ ни заставятъ да търсимъ Бога да му се молимъ, да Го търсимъ вънъ отъ себе си, като единъ човѣкъ. Богъ не е Човѣкъ. Той не е като насъ. И ако Той е човѣкъ, Той е най-идейниятъ човѣкъ, за когото ние даже нѣмаме понятие. Той е безсмъртенъ, който обхваща всичко въ себе си. Казва се за Бога, че е дълготърпѣливъ, благосклоненъ, милостивъ, чува страданията на всички сѫщества промисля за всички сѫщества въ свѣта. Нѣма сѫщество въ свѣта колкото и да е малко, колкото и да е дребенъ животътъ му, въ което Той да не прониква и да не му помага. Какъ ще схванете този великъ умъ, какъ ще схванете това велико сърдце и тази велика душа, която помага на всички сѫщества? Но сѫщевременно, когато тѣ види, че вършишъ нѣкакво престѫпление, че насилвашъ нѣкого, Той веднага ще изпрати нѣкой по-силенъ отъ тебъ, да постѫпи и съ тебъ по сѫщия начинъ. Следъ това ще изпрати стражарь, който да хване другия, и т. н. Той ще тѣ постави въ сѫщото положение, да видишъ какво вършишъ ти съ другитѣ и да си извадишъ урокъ, Съ това Богъ иска да ти каже, че живѣешъ единъ животъ, който не е съгласенъ съ Него Ти убивашъ, Богъ съживѣва. Ти измѫчвашъ нѣкого, Богъ му помага. Тогава върши доброто! Кое е по-хубаво въ живота: да връзвашъ нѣкого или да го развързвашъ? Да му взимашъ хлѣба или да му го давашъ? Да му взимашъ здравето или да му го давашъ? Да му взимашъ водата или да му я давашъ? Кое е по-хубаво? Да давашъ въ свѣта е по-хубаво отъ всичко друго. Тогава и ние въ всички области на живота така трѣбва да постѫпваме. Така трѣбва да бѫде даже и въ Любовьта. Казвашъ за нѣкого; „Азъ го много обичамъ”. Че като го обичашъ, ти искашъ да продадешъ любовьта си ли? - „Да знаешъ, колко тѣ обичамъ!” - Колко искашъ да ти платя за тази твоя любовь? Че отде знаешъ, че и азъ не тѣ обичамъ? Ти ми направи едни обуща, които ми направиха толкова много мазоли! Ти ми направи едни дрехи, но тѣ сѫ толкова тѣсни, че откакъ ги облѣкохъ, добъръ день не съмъ видѣлъ. Направи ми такива едни дрехи, та като ги облѣка, свѣтълъ день да видя съ тѣхъ. Направи ми такива обуща, че като ги обуя, да ти благодаря. Питамъ: какво искашъ още? Да имамъ единъ братъ, който да мисли, че свѣтътъ е създаденъ само за менъ. И ти да имашъ единъ братъ, за когото да мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ само за него. Но после, да имашъ единъ баща, за когото да мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ само за него. Да имашъ една майка, за която да мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ само за тази майка. Това азъ наричамъ идеаленъ свѣтъ. А не да мислишъ че свѣтътъ е създаденъ само за тебъ. Това не е твоя работа. Нека майка ти, баща ти, сестра ти, братъ ти мислятъ, че свѣтътъ е създаденъ само За тебъ. Нека тѣ мислятъ така а ти за себе си остави, нищо не мисли. Казвамъ: това е новото учение. Ако хората не мислятъ така, свѣтътъ не може да се поправи. Така е и въ Природата. И апостолъ Павелъ казва: „Вече съмъ по-близо до спасението, до Божествения день.” И ако ние така разбираме, въ нашия животъ може да настане една промѣна. Азъ съмъ за онази коренна промѣна, която може да стане у васъ. У мнозина отъ васъ тази коренна промѣна още не е станала. Нѣкои отъ васъ сте като буби, но нѣкои отъ васъ сѫ застанали на вратата вече. Този е спасителниятъ пѫть. Това е пѫтьтъ на самоусъвършенствуване. Вие можете да вѣрвате въ Бога, можете да вѣрвате въ нѣкаква църква, моитѣ похвали за това, но всичко това не може да ви спаси. Може да ви спаси само онзи моментъ, въ който вие възприемете Бога. Кажѣте: „Всичко е създадено отъ Бога и азъ мога да живѣя за Него.” За да се спасите, не е достатъчно само да бѫдете членъ на нѣкаква църква или да сте гениаленъ човѣкъ или светия. Ако се проявите като светия, вие ще имате одобрението на хората и ще пишатъ цѣли трактати за васъ, но това ни най-малко нѣма да ви направи гражданинъ на Царството Божие. Но деньтъ, въ който вие рѣшите да служите на Бога, тогава Богъ ще ви каже въ душата така: „Всичко, каквото виждашъ, е за тебъ.” Ти ще кажешъ въ душата си; „Господи, всичко е за Тебъ.” Но Той ще ти проговори въ душата: „И слънцето, и звѣздитѣ, и луната - всичко, каквото виждашъ, съмъ създалъ заради тебъ.” Когато Богъ ти проговори, ти ще се облѣчешъ въ новия човѣкъ. Тогава ще се родишъ и съ Господа наедно ще тръгнешъ да посѣщавашъ всичкитѣ свѣтове и да ги изучавашъ. Тогава ще разберешъ цѣлия животъ и отношението на всички хора къмъ тебъ. И когато забогатѣешъ, ще имашъ цѣлата Вселена, ще бѫдешъ толкова богатъ, че като дойдешъ въ България като неинъ гражданинъ, въ 24 часа ще уредишъ всичкитѣ си нужди. Всички ще се интересуватъ да знаятъ отде имашъ тѣзи приходи. Я ми кажете сега, кой урежда българския бюджетъ? Благодарение, че има единъ Господъ, който люби българитѣ, та имъ отпуща този бюджетъ. Това, дето казватъ, че министритѣ го уреждали, тѣ го уреждатъ само съ цифри, а сѫщината на този бюджетъ се урежда отъ другаде. България има седемь милиарда бюджетъ, но ако нѣма жито, ако нѣма царевица и ако хората не работятъ, кой ще имъ даде, кой ще имъ отпусне този бюджетъ? Какво биха правили българитѣ тогава? Отде ще дойде този бюджетъ? Има Единъ отгоре, Който люби българитѣ и казва: „Хайде въ тази година да имъ отпуснемъ, да преживѣятъ” - праща имъ Той своето благословение. Казвате: „Ние уредихме българския бюджетъ.” - Уредихте го, но всички се намирате много натѣсно. Не само българитѣ, но всички се намиратъ натѣсно. Питамъ: какъ трѣбва да се проповѣдва на хората? Вие казвате: „Кажѣте ни единъ спасителенъ пѫть!” Казвамъ: обичайте Бога съ всичката си душа, съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ й съ всичката си сила! После, обичайте ближния си като себе си. И най-после, обичайте дърветата, Слънцето, звѣздитѣ, луната, водитѣ, вѣтъра, изворитѣ, въздуха - обичайте всичко въ свѣта! Казвате: „Какъ може това?” - Съ въпроса „какъ” азъ не се занимавамъ. Има други хора, по-учени отъ менъ, които се занимаватъ съ тази терминология. Занимавамъ се съ положителни нѣща, които мога да направя. Съ това, което не мога да направя, не се занимавамъ. Азъ ви говоря една велика Истина, за която ви казвамъ, че е така. Има една велика Истина, въ която сѫ живѣли и живѣятъ възвишени хора, които радватъ днесь свѣта. Тѣзи възвишени хора сѫ по лицето на Земята. Тѣ сѫ, които сѫ постигнали този пѫть и тѣ живѣятъ все по този законъ - Любовь къмъ Бога, Който е нашъ Баща, любовь къмъ ближнитѣ, които сѫ наши братя и сестри и любовь къмъ всичко, което има дихание. Тази е идеята, която Павелъ е ималъ въ ума си, казвайки: „Да се облѣчемъ въ новия човѣкъ”, за да достигнемъ съвършенство и да наследимъ това, което Богъ е създалъ за насъ. „Благословенъ Господъ Богъ нашъ.” Тайна молитва. 2 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 4 октомври 1931 г., 11 ч. 15 м., София, Изгрѣвъ.
  15. Отъ "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Съдържание Душата ми е отегчена отъ живота ми „Душата ми е отегчена отъ животи ми” (Йовъ, 10:1) Добрата молитва „Въ начало бѣ Словото" Ще прочета 10 глава отъ книгата на една отъ най-старитѣ драми - живота на Йова. Ще взема първитѣ думи отъ първия стихъ на 10 глава: „Душата ми е отегчена отъ живота ми”. Едно отъ качествата на живота, което се развива на нашата Земя, е животътъ на противоречията. И всѣки странникъ, който иде въ живота, отдето и да е той, все ще се намѣри въ това противоречие. Противоречията сѫществуватъ навсѣкѫде. За да може човѣкъ да разбира живота, той трѣбва да разбира основнитѣ закони, които работятъ за неговото развитие. За примѣръ хората търсятъ щастието, безъ да подозиратъ, че всѣко щастие носи следъ себе си нещастие. Нещастието - това е една неприятность, едно потъмняване на съзнанието. Има нѣщо материално въ живота. Казватъ ви, че баща ви е умрелъ (а той може да не е умрелъ) и веднага става помрачаване на съзнанието ви и вие започвате да плачете. Както виждате, една дума може да измѣни цѣлото ви съзнание. Или могатъ да ви кажатъ, че свѣтътъ ще се свърши. Но свѣтътъ продължава да сѫществува. Не се свършва свѣтътъ. Сега ние се намираме предъ живота на единъ човѣкъ, който е живѣлъ преди хиляди години и който е единъ отъ най-възвишенитѣ въ човѣшкия родъ. Животътъ му е описанъ въ Стария Завѣтъ. Тогава е написана тази драма, обширна въ своитѣ граници и изяснения на природата на човѣшкия родъ, тъй както е, а не тъй както не е. Днесь напримѣръ [1. Йовъ, 10:1] всички хора се лъжатъ. Всички представятъ живота такъвъ, какъвто не е: проповѣдникътъ представя живота такъвъ, какъвто не е; майката представя на дъщеря си живота такъвъ, какъвто не е; възлюбениятъ представя живота на своята възлюбена такъвъ, какъвто не е; учительтъ представя на ученицитѣ си живота такъвъ, какъвто не е. Въ всички срѣди и области на живота хората представятъ живота такъвъ, какъвто не е. И всѣки казва, че работитѣ ще се уредятъ, а тѣ оставатъ неуредени. Нѣкой казва: не бой се, ти нѣма да умрешъ, а ти умирашъ. Или: здравъ ще бѫдешъ, а ти се разболявашъ; ученъ ще станешъ, а ти невѣжа оставашъ. Ти, казва, ще се издигнешъ въ обществото, а освѣнъ че не се повдигашъ, но ще тѣ затворятъ нѣкѫде въ затворъ. Нѣкой казва: ти ще живѣешъ добре съ мѫжа си, а то, не само че не живѣешъ добре, но се развеждашъ. Ти, казва, деца имашъ - ти ги имашъ, но тѣ всички измиратъ. Обаче при всички противоречия човѣкъ е голѣмъ оптимистъ. По натура той е оптимистъ. При всички тия противоречия, които имаме, ние постоянно ги заглаждаме отгоре. И постоянно живѣемъ съ една надежда, съ една вѣра, че работитѣ ще се оправятъ. Отде произтича това чувство психологически мѫчно може да се обясни. Не е достатъчно само да вѣрвате. Нѣкой казва: „Е, Господъ ще оправи свѣта.” Когато допущаме, че Господъ ще оправи свѣта, това е друго нѣщо, но ние трѣбва да обяснимъ нѣщата конкретно, научно. Защото да кажемъ, че Господъ ще уреди нѣщата, това е механическо разбиране. Всѣки човѣкъ трѣбва да уреди първо своитѣ работи, нищо повече. Въ свѣта нищо нѣма да се уреди, докато всички хора не дойдатъ до това съзнание - всѣки да уреди своитѣ работи и своя животъ, а не да очаква на този, на онзи - това е едно механично разбиране, механично уреждане. Има нѣща, които Богъ ще уреди съобразно своето естество, това е Негова работа. Богъ никога нѣма да се намѣсва да урежда твоя животъ, защото ако Той се намѣси, това вече не е твой животъ, това е Неговъ животъ. Следователно при това положение ти нѣма да сѫществувашъ, а за да сѫществувашъ, ти трѣбва да имашъ битието. Дали ще бѫдешъ щастливъ или не, ти трѣбва да работишъ, самъ да уредишъ живота си. Цѣлата човѣшка история показва, че най-великитѣ Учители въ свѣта сѫ минали презъ най-голѣми противоречия въ това отношение. Христосъ, който проповѣдваше Божията ЛЮБОВЬ, който проповѣдваше, че Богъ е благъ, и Той се натъкна на тѣзи голѣми противоречия. Той се постави на такова противоречие, че на едно мѣсто изживя едно вѫтрѣшно разколебаване въ себе си. Това разколебаване не е показано никѫде; то се изразява въ думитѣ, които Той казва: „Господи, защо си ме оставилъ?4 Да тѣ остави този, който тѣ обича, не е ли едно противоречие въ живота? Да не ти помагатъ тѣзи, който могатъ, не е ли едно противоречие въ живота? Да не тѣ учи този, който знае, не е ли едно противоречие въ живота? Вие казвате, че трѣбва. Оставете вашето „трѣбва"! Отде знаете, че трѣбва? Това не е твърдение, за васъ то е една аксиома. Казвате, че две по две е равно на четири. Отде знаете, че две по две е равно на четири? Това е едно механично твърдение. Две ябълки по две ябълки ставатъ четири, така е. Но нѣкога две по две не е четири. Щомъ посѣете тѣзи две ябълки тѣ вече не сѫ четири, но ставатъ хиляда ябълки. Какво ще кажете на това отгоре? Като казвате, че две по две е равно на четири, това изразява единъ механиченъ процесъ, при който нѣма размножаване; но при единъ живъ процесъ има размножение, това вече не е две по две прави четири. Математически това е така, но то не е една аксиома, както вие казвате, то е едно заблуждение. Математически, въ даденъ моментъ, две по две е четири, но следъ като се измѣни моментътъ, вече две по две не е равно на четири. Ако нѣмаше промѣни въ свѣта, така е, но въ единъ свѣтъ на постоянни промѣни никаква аксиома не е постоянна. Въ свѣта има само три величини, които сѫ постоянни и които постоянно се развиватъ: едната е величината на любовьта, на живота; другата е величината на свѣтлината, на мѫдростьта; а третата е пространството, въ което се проявява човѣшката свобода. Или, казано на другъ езикъ, тѣзи три величини сѫ: Любовьта, Мѫдростьта и Истината. Тѣ сѫ единственитѣ неразбрани величини. Любовьта никога не може да бѫде разбрана. Нѣма сѫщество въ свѣта, което може да разбере Любовьта. Тя всѣкога ще остане неразбрана величина, понеже съ нея се мѣри, но нея ти не можешъ да мѣришъ. Мѫдростьта е една величина, съ която ти мѣришъ нѣщата; сама по себе си тя е неизмѣрима, ти не можешъ да измѣришъ какво нѣщо е Мѫдростьта. Истината е пакъ мѣрка, ти съ нея мѣришъ нѣщата. Това сѫ отвлѣчени работи, които на насъ не ни трѣбватъ, но и на васъ не ви трѣбватъ. Тѣ не ни трѣбватъ, понеже сѫ единъ излишенъ товаръ. Можете ли да мислите за любовьта изобщо, безъ никакъвъ обектъ? Ти мислишъ за любовьта, но все се свързвашъ съ нѣкой човѣкъ. Помисли за любовьта, но безъ нѣкакъвъ обектъ, абсолютно безъ обектъ. А ти помислишъ ли така, винаги въ ума ти ще израсне нѣкой, който тѣ обича. Кажѣте ми кой ви обича? Че ви обича нѣкой, това е ваше предположение. Има само Единъ, който ви обича въ свѣта. Кой е Той? Ще кажете: Богъ. Че това сте вие самитѣ! Единственото нѣщо, което вие знаете, то е всѫщностъ, че вие самъ се обичате. А идеята, че Богъ, че Стоянъ, че Иванъ ви обича, това сѫ нѣща проблематични; може да е така, азъ не отричамъ тѣзи нѣща. Ти говоришъ за Бога, че сѫществувалъ отвънъ. Това е въпросъ, че сѫществувалъ нѣкакъвъ Богъ отвънъ, това е по отношение на твоето съзнание; и като казвашъ, че Богъ сѫществува, ти предполагашъ, че другъ нѣкой като тебъ сѫществува въ свѣта. Ние сега изопачаваме реда на нѣщата и казваме: Богъ сѫществува и Той ни е създалъ. Азъ намирамъ тази логика много смѣшна. То е все едно гърнето да мисли за своя господарь, който го е създалъ. Но господарьтъ му сѫществува вънъ отъ него. Никога гърнето не може да мисли за своя господарь. И ако ние сме създадени отъ Бога тъй, както хората мислятъ, абсолютно нѣмаше да има никаква мисъль. Това, че мислимъ, показва, че това създаване не е такова, каквото философитѣ смѣтатъ, нито такова, каквото богословите и мистиците предполагатъ. Значи и които ни обичатъ, и които не ни обичатъ, не сѫ прави. Тѣ сѫ прави само въ извѣстно отношение. И материалиститѣ сѫ прави само отъ свое гледище. Тѣ сѫ прави само за даденъ моментъ. Сѫщевременно азъ предполагамъ, че и единъ вѣрващъ е правъ само за единъ даденъ моментъ. Напримѣръ, че даденъ човѣкъ тѣ обича, това е право само за даденъ моментъ, следващия моментъ той вече не тѣ обича. Какъ е възможно сѫщевременно ти да обичашъ и да скърбишъ? Кѫде се е дянала сега любовьта и отде е дошла скръбьта? Следъ това де ще отиде скръбьта и отде ще дойде любовьта? Тѣзи нѣща - любовьта и скръбьта - сѫществуватъ ли въ свѣта? Съ това азъ не искамъ да разклащамъ вашата вѣра, но искамъ да направите малко гимнастика. Вие се намирате въ едно торпедно състояние и мислите, че свѣтътъ ще се оправи самъ по себе си. Това е едно коренно заблуждение. Вие мислите, че нѣкога ще бѫдете щастливи. Ако сега сте щастливи, и за въ бѫдеще ще бѫдете щастливи, нищо повече. Ако сега сте нещастни, и за въ бѫдеще ще бѫдете нещастни. Защото това, което е предполагаемо, което може да бѫде, става, и това, което не е предполагаемо, което не може да бѫде, не става. Щомъ сега сте нещастни, и за въ бѫдеще ще сте нещастни, ако държите сѫщото поведение. Но вие въ момента сте нещастни, а казвате, че можете да бѫдете щастливи - следователно въ момента, въ който казвате, че сте щастливи, въ сѫщия моментъ сте станали щастливи. Казвате, че обичате нѣкого - така е. И веднага положението се измѣня. Сега азъ ви говоря за една философия, която е. Всѣки день вие мислите така. И каквото мислите, това става. И сега, виждаме Йова, който казва: „Душата ми е отегчена отъ живота ми.” Или да преведа: „Душата ми е отегчена отъ неразбирането ми.” Йовъ казва: азъ имамъ една крива философия; така ме е училъ баща ми, майка ми, тѣ сѫ ме учили на този животъ, който сега имамъ. Но този животъ, на който сѫ ме учили, не ми допада. Този животъ, въ който досега съмъ живѣлъ, не е истински, той е фалшивъ животъ, лъжливъ животъ. - Той го разбира, но не го изказва, както и вие не го изказвате. Всѣки човѣкъ не е достатъчно истинолюбивъ, за да изкаже истината, и той не може да я каже; по-добре, че не може. Той не може да каже цѣлата истина и на себе си, и по-добре, че не я казва. Не може да каже истината на никого, даже и на себе си. Допуснете, че се хващате на басъ да прекарате единъ ножъ презъ рѫката си, да мине отъ единия край на рѫката ви до другия. Вие не сте имали тази опитность. Взимате ножа, бутнете го до половината и веднага спирате, не можете да изтърпите докрай. Защо? Казвате: „Азъ не съмъ магъ.” Другъ нѣкой казва: „Азъ съмъ герой, мога да прекарамъ ножа презъ рѫката си.” Питамъ: следъ като прекарашъ ножа отъ единия до другия край на рѫката си, какво си спечелилъ? Ти се хващашъ на баса и го спечелвашъ, следъ което минавашъ за герой предъ хората. Но после три-четири мѣсеца ще носишъ рана и като тѣ питатъ защо ти е превързана рѫката, ще кажешъ: „На басъ се хванахъ.” Защо? „За да покажа геройство, че мога да си пробия рѫката.” Въ тази далечна драма за Йовъ имаше и едно друго заинтересовано лице, подобно на Бога, взело участие въ единъ съвѣтъ, който станалъ нѣкѫде горе. Това сѫщество е Сатана. Богъ му казалъ: „Ти обърналъ ли си внимание на единъ човѣкъ на Земята, подобенъ на когото досега другъ нѣма?” Това сѫщество, подобно на Бога, казало: „Ще ме извинишъ, но азъ имамъ противно мнение за това, което ми говоришъ, че като този човѣкъ подобенъ нѣмало. Ти имашъ добро мнение за него, но ти си му далъ нѣколко хиляди говеда, овце, крави, заобиколенъ е съ синове и дъщери, съ всички богатства, какъ нѣма да тѣ хвали? Но ти трѣбва да се увѣришъ, че имашъ криво мнение за него. Я го опитай, вземи му всичкитѣ богатства и ще видишъ, че всичко това ще изфиряса, и че той не е такъвъ, какъвто ти си го представяшъ. Той говори като мазна Гайа.” Това е преведено на български езикъ. Това сѫщество не е употрѣбило тѣзи думи точно така, както азъ ги превеждамъ. Или споредъ неговитѣ думи, Йовъ е само привидно такъвъ, какъвто се представя, той иска да се докара. Сатана казва на Господа: „Остави го на менъ, азъ да направя единъ опитъ. Дай го на менъ азъ да го посѣтя, че ще го видишъ, ще ти го донеса после и ти самъ ще се слисашъ отъ това, което ще видишъ.”Това е пакъ неточенъ преводъ. Това сѫщество не е употрѣбило тази дума „ще се слисашъ”, то е казало: ти ще се убѣдишъ въ края на краищата, че моето мнение е право. Ще видишъ, че това, което азъ казвамъ, е право. - „Хубаво, позволявамъ ти да направишъ опитъ, да му вземешъ всичкитѣ овце, всичкитѣ камили, говеда, да го опиташъ и после ела при менъ; само живота му нѣма да вземашъ.” Сатаната се запретва (то не е казано точно така, и това е мой преводъ) и - не се знае по какъвъ начинъ - внушава на всички англичани, на всички народи да дойдатъ да обератъ Йова. И дохождатъ всички тия англичани (единъ силенъ народъ, който е живѣлъ между Мъртво и Червено море) и всички останали народи, като разбойници, като банди, обиратъ Йова, взиматъ му говедата, камилитѣ, овцетѣ и го оставятъ съвършено бѣденъ. Единъ следъ другъ идватъ слугитѣ на Йова и му казватъ: – Задигнаха ни всички овце, всички говеда и камили. Йовъ имъ отговаря: – Господъ далъ, Господъ взелъ. – Камилитѣ отидоха. – Господъ далъ, Господъ взелъ. – Всичко отиде! Конетѣ отидоха. – Господъ далъ, Господъ взелъ... Като се свърши първиятъ процесъ, иде пакъ Сатаната и казва на Господа: „Той е хитъръ, той знае да се представя. Малко по-далече го хвани. Да вземешъ имота му, говедата му, това е лесно, но да се дойде до жена му, до децата му, тогава ще се познае какъвъ е.” Започва вториятъ изпитъ за Йова. Явява се нѣкаква силна вихрушка, събаря кѫщата и засипва подъ нея синоветѣ и дъщеритѣ му. Йовъ и въ този случай казва: „Да е благословено Името Божие. Господъ даде, Господъ взе. Господъ взема своето.” Иде Сатаната пакъ при Господа и казва: „Този човѣкъ е краенъ егоистъ, той е затворенъ въ себе си; той жертвува и синоветѣ си, и дъщеритѣ си, само на него да е добре. Опитай се само да му бутнешъ кожата и той ще каже редъ лоши думи за тебъ." Най-после започва третиятъ изпитъ, докосва се до кожата му, явява се една болѣсть, подобна на проказата, кожата му се напуква, голѣми бразди се явяватъ, голѣми и дълбоки по единъ сантиметъръ. (Това е малко хиперболично казано, два сантиметра напукана кожа, то е както когато кажешъ, че яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне. Като казвамъ два сантиметра, това е относителна истина. Ако взема да изчислявамъ точно, ще извадя единицата и ще остане нѣщо като нашенското три милиметра.) И тъй, ние казваме: въ живота на Йова се явява вече едно противоречие. Философията, съ която до това време Йовъ е живѣлъ, той е примирявалъ съ нея всички противоречия, той е мислѣлъ, че Богъ е благъ и така е проповѣдвалъ истината; но като го засегнаха така много, започнаха вече да идватъ неговитѣ приятели при него и да го изкушаватъ, като му казваха: ти трѣбва да имашъ нѣкакъвъ скритъ грѣхъ... Той ималъ не грѣхъ, но нѣкакъвъ голѣмъ недѫгъ, азъ нѣма да ви го изнеса, но вие, като четете, можете и сами да го намѣрите. Ако го намѣрите, вие сами можете да ми го кажете; може да намѣрите и нѣщо друго. Ако не го намѣрите, нищо, азъ го зная за себе си. Неговиятъ недѫгъ се състои въ това, че не е разбиралъ живота; той носѣлъ въ себе си една крива философия: мислѣлъ, че всѣки човѣкъ може да бѫде щастливъ на Земята, че всѣки човѣкъ трѣбва винаги да бѫде благодаренъ на Бога. Това е крива философия. Всѣки може да бѫде благодаренъ на Бога, но когато се отнесе добре съ него; когато не се отнесе добре съ него, всѣки не може да бѫде благодаренъ. Всѣки може да ти благодари, когато му дадешъ нѣщо, но не зная колко хора има, колко може да се намѣрятъ, които, като имъ вземешъ нѣщо, да ти благодарятъ. Да си благодаренъ, когато си здравъ - да, но да си благодаренъ, когато си боленъ, това е малко неестествено. Та въ разбиранията си отпосле Йовъ е съзналъ, че всѣки човѣкъ не може да бѫде щастливъ. Всѣки човѣкъ не може да бѫде благодаренъ, безкористенъ. Не само когато Богъ ти е далъ овце, говеда и камили, тогава да бѫдешъ благодаренъ. Това преди всичко не е благодарность, това е заинтересованость, която всѣки може да прояви. Важно е да имашъ едно опредѣлено понятие за живота, та когато сѫществуватъ и най-голѣмитѣ противоречия, и отъ тѣхъ да извадишъ своето щастие. Това е разбиране на живота или то значи да си силенъ човѣкъ. Силниятъ човѣкъ може да отбива страданията. Внушава ти се една мисъль, че баща ти напримѣръ е умрелъ - това е една мисъль, която трѣбва да отхвърлишъ и да знаешъ, че баща ти не може да умре. Или ако ти кажатъ, че твоето имане е изгубено, да съзнавашъ, че твоето имане не може да се изгуби. Имането на човѣка не може да се изгуби. Или ако ти каже нѣкой, че си боленъ, че очитѣ ти пожълтели, ти да знаешъ, че не можешъ да се разболѣешъ. Или когато нѣкой ти каже, че ти не можешъ добре да свършишъ университетъ, да не вѣрвашъ на това. Когато ти говорятъ съ единъ противоречивъ езикъ, да можешъ да превръщашъ този езикъ въ положителенъ. Отъ неразбиране на живота произтичатъ всички нещастия и страдания. Ние сами сме изковали сегашната си сѫдба. Всички нещастия въ свѣта ние сами сме ги образували. Азъ ще ви обясня отчасти какъ се създаватъ нещастията въ свѣта. Моитѣ обяснения сѫ следнитѣ. Млада мома се жени, иска да стане майка, да има дете. Тя си казва на ума: „Азъ да имамъ едно дете, все тъй на рѫце ще го държа, като писано яйце ще го гледамъ!” Тя вече е създала едно зло понеже това дете, което тя ще роди, все на рѫце не може да го държи. Тя ще го държи на рѫцетѣ си година, две, три, но като израсне, като стане момъкъ или мома на 21 години, когато ще тежи 60 ÷ 70 килограма, какъ ще го държи на рѫцетѣ си? После тя си мисли: „Като писано яйце ще го гледамъ, ще искамъ азъ само да му услужвамъ, то само въ кѫщи при менъ ще си седи .” Че то, като седи постоянно въ кѫщи и го държатъ като писано яйце, ще стане първокласенъ лѣнивецъ, нѣма да работи нищо. Каквото е пожелала и помислила майката, такова става и нейното дете. Като зачене и роди едно дете, то ще стане точно такова: ще иска постоянно да го носятъ на рѫце, да бѫде гледано въ кѫщи като писано яйце. И после майката се чуди защо нейното дете иска само внимание и е толкова докачливо. Тя казва: „Иванъ да ми е, нищо друго не искамъ.” А този Иванъ казва на майка си: „Вода ще ми донесе! Стани да ми направишъ това-онова!” Тя се чуди какъ е могла да създаде такова дете. Че тя сама го е създала. Синътъ й казва: „Харесвашъ ли сега това дете, което ти искаше да гледашъ все като писано яйце и все на рѫце да го държишъ?” После, тя си е мислѣла синътъ и да бѫде така силенъ, че кой каквото му каже, да му се отговори. После е искала той да стане богатъ и ученъ. Но като иска синътъ й да стане богатъ, силенъ, ученъ, тя не знае какъ да внесе тѣзи качества въ него и по този начинъ му предава само лошитѣ страни на тѣзи качества. И той действително става ученъ, става богатъ, но става и крайно користолюбивъ. Кой е изходниятъ пѫть на нѣщата? Ще кажете: азъ искамъ да имамъ едно дете, което да расте, да порастѣ, да стане голѣмъ, ученъ човѣкъ, да бѫде послушенъ, да ми помага, да ходи на нивата, да носи вода. Всичко това майката трѣбва да каже още преди да се е родило детето. И тогава каквото каже ще стане. Каквото пожелае майката, такова ще стане и детето. Не само това, но съвременнитѣ хора си самовнушаватъ за всичко. Всѣки човѣкъ се създава такъвъ, какъвто е. Нѣкой казва за нѣкого: „Азъ ще го убия него” и така става, той си самовнушава. „Азъ ще му изпия кръвчицата.” И така става. И така идватъ престѫпленията. Днесь кажешъ, утре кажешъ, и ако съ тебъ не стане днесь това, въ нѣкое друго поколѣние все ще стане, нѣкое сѫщество ще се роди съ тази мисъль и ще извърши престѫплението. Ножътъ не може да се откаже отъ своето предназначение. Камъкътъ, отъ който е направенъ онзи хребетъ, не може да се откаже отъ своето предназначение. Каквото е казано за всѣки предметъ, такъвъ и става. Та въ днешния свѣтъ малко хора ще намѣришъ такива, каквито Богъ ги е създалъ. Ти трѣбва да ги търсишъ съ свѣщъ и ако ги намѣришъ, да ги пазишъ като писани яйца. Ще дойде нѣкога единъ Учитель или единъ светия между хората - той е вече човѣкътъ, който е дошълъ отъ Бога. А всички обикновени хора сѫ все по този начинъ създадени, както майката имъ е внушила. Днесь казвате, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие. Казвате, че хората сѫ все отъ Бога направени. Ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ нещастни; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ крадци; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ разбойници; ще бѫде смѣшно хората да сѫ направени отъ Бога, а да сѫ престѫпници. Това ще бѫде едно крайно противоречие. Този животъ, който ние имаме, не е отъ Бога създаденъ, той е отъ насъ създаденъ. Има нѣщо чуждо въ този животъ. Това е най-голѣмото противоречие. Това насилие, което сѫществува въ свѣта, безразлично отде иде, е отъ хората създадено. Насилие навсѣкѫде сѫществува. Два вида насилие сѫществува въ свѣта: насилие отъ силнитѣ хора и насилие отъ слабитѣ хора. И силниятъ изнасилва, но и слабиятъ изнасилва. Какъ изнасилва слабиятъ? Като се събератъ милиони хора въ едно, тѣ образуватъ едно цѣло и така могатъ да употрѣбятъ насилие върху цель единъ народъ. Това множество го наричатъ демокрация, маса. И така изнасилватъ. Единъ народъ въ своята компактность щомъ поиска, изнасилва. Тогава единъ народъ може като единъ човѣкъ да стане силенъ. При такова разбиране ние не можемъ да бѫдемъ щастливи, нито можемъ да имаме щастливъ животъ. Каквато власть и да дойде, дали крайно либерална или крайно консервативна, всички си служатъ все съ насилието. Покажете ми една държава безъ затвори, безъ бѣсилки, безъ смъртни наказания, безъ казарми! Казвате: това е човѣщина. Ние говоримъ за човѣщина, а насилието се шири. Но това го има и у животнитѣ, и у хората. И въ най-свободнитѣ държави, дето и да сѫ тѣ, свѣтътъ е пъленъ съ затвори, навредъ бѣсятъ и наказватъ. И ако ние говоримъ истината, нѣма да се съгласимъ съ онѣзи, които сѫ на власть и казватъ: не може безъ тѣзи нѣща, другояче не може. Да, съгласенъ съмъ съ това - при тѣзи условия, при които живѣемъ, при тѣзи разбирания, не може. Най-първо трѣбва да се създаде друга една философия, а после да се махнатъ затворитѣ. Ние трѣбва да започнемъ оттамъ, отдето наистина трѣбва да се поправи свѣтътъ. Свѣтътъ ще се поправи, когато всѣки самъ се поправи. Ти си скържавъ, но мислишъ, че като имашъ пари, ще поправишъ живота си. Освѣнъ че паритѣ нѣма да поправятъ живота ти, но и ще го развалятъ повече. Ти мислишъ, че трѣбва да имашъ знания. Освѣнъ че знанието нѣма да ти поправи живота, но и ще го развали. Така ти само ще усилишъ страданието въ живота си. А главната философия седи въ това: по кой начинъ можемъ да отмахнемъ страданието, да имаме едно естествено положение на живота. Азъ не разбирамъ живота така, както го проповѣдватъ философитѣ, материалиститѣ или духовнитѣ хора. Защото еднитѣ проповѣдватъ за свой интересъ, казватъ: всичко е въ онзи свѣтъ. Ами въ този свѣтъ? И другитѣ проповѣдватъ за свой интересъ, като казватъ: ние трѣбва да се уредимъ въ този свѣтъ. Тѣзи, които казватъ, че тукъ трѣбва да се наредятъ, питамъ: какво ще стане съ тѣхъ, когато единъ день нашата Земя се изгуби? Единъ день нашата Земя ще умре. Питамъ: какво ще стане тогава съ онова, което сѫ придобили? Пакъ ще дойдемъ до едно противоречие. Ученитѣ хора казватъ, че Земята единъ день ще остарѣе и ще дойде до едно положение, при което върху нея ще се спре всѣкакъвъ развой. Питамъ тогава: като се спре животътъ, де ще отидемъ ние? Споредъ моитѣ разбирания, въ свѣта има единъ приливъ и единъ отливъ на нѣщата. Това подразбира, че извѣстни музикални сили напримѣръ може да дойдатъ до своята максимална степень на развитие и следъ това въ музиката ще започне единъ обратъ, едно отслабване, единъ отливъ ще дойде. Така е и въ живота. Като казвамъ, че животътъ ще дойде до единъ край въ своето развитие, разбирамъ, че този съвършено неестественъ животъ е почти на границата вече, по-далечъ той не може да отиде и трѣбва да се спре по нѣкакъвъ начинъ. Това нѣма да стане защото такива сѫ предсказанията, но той ще се спре по начинъ, който Природата е предвидила. Още нови и голѣми страдания и нещастия ще дойдатъ за цѣлото човѣчество - не защото азъ ги предсказвамъ, но тѣ си идватъ сами по себе си. Когато казвамъ, че годината ще бѫде плодородна, то е не защото азъ го казвамъ, но защото тя е такава сама по себе си. Казваме, че Пѣтлитѣ пѣятъ на промѣна на времето - да, но и безъ да пѣятъ пѣтлитѣ, времето пакъ ще се смѣни. Когато проповѣдницитѣ проповѣдватъ за Бога, тѣ не го създаватъ, Той и безъ тѣхъ си сѫществува. И когато материалиститѣ отричатъ Бога, тѣ не го отхвърлятъ, тѣ само Го отричатъ. Проповѣдницитѣ проповѣдватъ една идея, която не имъ е ясна. Проповѣдникътъ проповѣдва за единъ Богъ, когото той никога не е виждалъ. Материалистътъ отрича единъ Богъ, за когото той не знае дали наистина сѫществува, или не. Чудни сѫ, и еднитѣ, и другитѣ. Азъ ги намирамъ за крайно невѣжи и казвамъ: еднитѣ проповѣдватъ за Бога, за когото нѣматъ никаква опитность, не сѫ Го опитали; другитѣ пъкъ отричатъ Бога, но и тѣ не сѫ Го опитали. Единъ день, като вземете овцетѣ, говедата и камилитѣ на този вѣрващъ, той ще каже: „Азъ не вѣрвамъ вече въ този Богъ.” Вземете пъкъ единъ материалистъ, който не вѣрва въ Бога, дайте му щастие - той веднага ще повѣрва. Азъ говорихъ единъ день съ единъ материалистъ, който казваше, че нѣма щастие въ свѣта и го питамъ: ако Богъ ти даде най-хубава, най-умна, най-даровита жена, тогава ще повѣрвашъ ли въ Бога? - „Да, тогава ще повѣрвамъ.” То е споредъ турската поговорка, която казва: дай ми пари, че и въ джендема отивамъ. Както виждате, свѣтътъ не е лошъ, той си върви по единъ естественъ пѫть на своето развитие. Злото и доброто се преплитатъ. Отъ злото и доброто произтичатъ радоститѣ и скърбитѣ. Това и нѣкои философи поддържатъ. И прави сѫ донѣкѫде. Въ свѣта сѫществуватъ две воли: едната воля ражда сладоститѣ, а другата воля ражда горчивинитѣ. Мнозина не знаятъ положително дали сѫществува такава воля, но сѫществуватъ такива явления. Горчивината сѫществува въ свѣта, но тя никога не може да произтича отъ единъ сладъкъ принципъ. Сладчината никога не може да произтича отъ единъ горчивъ принципъ. Така е психологически, отъ човѣшко гледище. Сладчината произтича отъ сладко, горчивината произтича отъ горчиво. Тѣ се различаватъ въ своя строежъ, въ своя съставъ. Защото горчивина има само въ едно разумно сѫщество. Колкото едно сѫщество е по-разумно, толкова и горчивината въ него е по-силна. И колкото едно сѫщество е по-силно, толкова и радостьта въ него е по-голѣма. Колкото едно сѫщество е по-развито, щастието за него е по-разбрано, и нещастието за него е по-разбрано. Следователно ние се намираме въ една сфера, въ едно общо поле, дето сами трѣбва да изправимъ своя животъ, сами да станемъ господари на своя животъ. Човѣкъ въ своя индивидуаленъ животъ съставлява единъ елементъ на битието. Или, подъ думата „душа” разбираме това въ свѣта, което не може да се измѣни, което не може да изчезне. То не може да изчезне въ развоя, въ неговото проявление, т. е., въ съединенията, въ които влиза; тѣзи съединения могатъ да изчезнатъ, резултатитѣ на този елементъ могатъ да изчезнатъ - всичко е възможно, но самиятъ елементъ де ще изчезне? Нѣкой казва, че нѣма животъ следъ смъртьта, но въ това нѣма никакво философско разсѫждение. Това, което е, не може да бѫде това, което не е. Ако животътъ сега сѫществува въ менъ, питамъ: това съзнание, което сега сѫществува въ менъ, като се измѣни тѣлото ми кѫде ще.отиде? Можете да ми приведете като примѣръ онази грамофонна плоча, която се върти и говори, но самата тя не съзнава, че говори. Питамъ: когато плочата изчезне, това сѫщество, което я е направило, сѫщо ли изчезва? Неговото съзнание може ли да изчезне? Плочата може да изчезне, но съзнанието не. Този говоръ на плочата може да се развали, но има единъ говоръ, който нито се разваля, нито може да изчезне. Всѣки съзнава това. Има нѣщо у насъ, което може да изчезне, има стремежи, които могатъ да изчезнатъ, но има стремежи, които нищо не е въ състояние да ги обезличи. Това нѣщо и крайниятъ материалистъ съзнава. Напримѣръ материалиститѣ съзнаватъ, че ще живѣемъ въ народа и затова казватъ: да живѣе народътъ! Или, казано на другъ езикъ: въ живота реално е само това, което никога не се измѣня, каквито промѣни и да ставатъ въ свѣта. Реалното никога не може да се измѣни, то винаги остава едно и сѫщо. Азъ, като елементъ, никога не мога да изчезна отъ него. Никой не може да ме лиши отъ този елементъ. Като елементъ, азъ винаги ще имамъ дѣлъ въ реалното. Това е психологическо разбиране, дали хората го приематъ или не, то е другъ въпросъ. Отъ друга страна всички вѣрватъ въ това. Азъ не съмъ за външнитѣ прояви. Нѣкой може да се прояви като вѣрващъ или като безбожникъ - свободенъ е. Свободата въ живота е свобода на възгледи. Противоречивитѣ възгледи - това е законъ на свободата. Ако нѣмаше тѣзи противоречия, ние не щѣхме да бѫдемъ свободни. Ако единъ човѣкъ не може да мисли различно отъ другитѣ, той не е свободенъ. Ако всички ние мислимъ по единъ теркъ, това показва, че не сме свободни. Свободата седи въ това, че можемъ да мислимъ върху две противоречиви нѣща различно. Можемъ и за еднакви нѣща да мислимъ различно. Да оставимъ тази мисъль малко настрана, понеже тя не е въ съгласие съ сегашния преходенъ животъ. Може да сте учени, може да сте богати, но ще станете възрастни, ще остарѣете. А като остарѣете, може да изгубите своето знание, Може да сте най-голѣмиятъ красавецъ, най-силниятъ човѣкъ въ свѣта, но като дойдете до 60, 70, 80, 100, 120 години, вашата сила ще изчезне. А хора, които привидно не се занимаватъ съ философията на живота, казватъ: той не ни интересува, - възможно е. Но умниятъ човѣкъ не трѣбва да се лъже, да вѣрва въ това, което утре ще му взематъ. Азъ не считамъ уменъ човѣкъ онзи, което се е натоварилъ съ 60 ÷ 70 килограма злато на гърба си и му кажатъ: ти ми го пренеси, че после азъ ще ти го дамъ на тебъ; а като го пренесе и като дойде до крайния предѣлъ, нищо не му даватъ. Азъ не искамъ да ми взематъ това злато, което нося на гърба си. Това злато трѣбва да си остане съ менъ. Реално е това, което никой не може да ти вземе. За менъ е реално това, което всѣки моментъ може да ми помага въ всички радости, скърби, страдания, неволи и мѫчения. Това, което може да ми помага вѫтрѣ въ менъ тогава, когато нѣкой не може да ми помогне, само това е реално за менъ. Ако азъ съмъ въ единъ затворъ и знамъ какъ да излѣза, а не излизамъ, който ме гледа нѣма ли да каже: „Колко е хладнокръвенъ този човѣкъ! Може да излѣзе отъ затвора, а седи вѫтрѣ.” - Представете си обаче, че следъ като съмъ въ затвора, дето отвънъ ме пазятъ стражари, тѣ поглеждатъ по едно време вѫтрѣ, не ме намиратъ, търсятъ ме тукъ-тамъ и най-после ме виждатъ вънъ да се разхождамъ свободно. Хванатъ ме полицаитѣ, турятъ ме отново въ затвора, заключатъ здраво килията и казватъ: „Тукъ има редъ и порядъкъ. Тукъ ще стоишъ! Ти, трѣбва да се подчинишъ на законитѣ на държавата”. Следъ малко отново ме виждатъ отвънъ свободно да се разхождамъ. Какво ще кажатъ на това съвременнитѣ хора? Това може ли да стане? Възможно е. Нѣкой ще попита: ти можешъ ли да го направишъ? - За себе си го правя, но за хората никога. Менъ никой не може да ме постави въ затворъ, т. е. никой не може да постави моитѣ мисли, моитѣ чувства въ единъ затворъ. Никой не може да ме накара да мисля другояче, а не както мисля сега. Това е хубостьта, това е красотата на живота. Единственото сѫщество, което може да ви накара да мислите другояче, това сте пакъ самитѣ вие. Нито менъ, нито васъ може нѣкое сѫщество да ни накара да мислимъ другояче. Нѣкой казва: „Азъ ще умра” - и така става, умира. Другъ казва: „Азъ мисля, че не мога да стана ученъ, щастливъ човѣкъ” - и така става. „Азъ мисля, че не мога да свърша училището” – и така става; „Азъ мисля, че жена ми ще ми изневѣри” – и така става. „Азъ мисля, че децата ми ще умратъ” – и така става; „Азъ мисля, че ще ме снематъ отъ управлението” – и така става; „Азъ мисля, че нѣма да бѫда повече министъръ” – и така става. Каквото мисля, това става. Казвате: има ли Господъ, или нѣма? Какво ме ползува Господъ, ако азъ съмъ нещастенъ? Или какво ме ползува, че нѣма Господъ, ако азъ съмъ нещастенъ? Казвамъ на тѣзи философи: ако вашата философия на безбожие може да ме направи щастливъ, добре дошла; ако вашата философия поддържа, че има Богъ и може да ме направи щастливъ, добре дошла. Ако вашата философия, че нѣма Господъ, ме прави нещастенъ, вземете си я; или ако вашата философия, че има Господъ, ме прави пакъ нещастенъ, дръжте си я за себе си. Не ме интересува една философия на живота, която не може да ми уреди живота. Азъ съмъ за онази истина, за реалното, което може да уреди живота ми. Не говоря за бѫдещия, но за настоящия животъ. Азъ не говоря за живота на другитѣ звѣзди, тамъ може да има животъ, но това сѫ Предположения още. Реално е само това, което може да уреди нашия животъ. И това, реалното, е въ насъ вѫтрѣ. Тази теория донѣкѫде е права. Една бѣдна вдовица ми разправяше следната своя опитность. Мѫжътъ и билъ много богатъ човѣкъ, но по едно време умира и тя изпада въ голѣмо отчаяние. „Цѣли осемь години - казва тя - азъ не искахъ да живѣя: искаше ми се да се обеся или да се хвърля отъ нѣкоя канара, или да се удавя въ водата. Не можехъ да се успокоя, цѣли осемь години се мѫчихъ да разрѣша въпроса защо мѫжътъ ми умре. Единъ день като че ме озари една свѣтла мисъль и нѣщо въ менъ ми каза: ти питашъ сега защо мѫжътъ ти умре. Ще дойде день обаче, когато ти ще се запиташъ: защо и азъ трѣбва да умра. А трѣбва да знаешъ, че и ти ще умрешъ по сѫщия начинъ, както и мѫжътъ ти умре. Когато дойде този день, не само за мѫжа си, но и за себе си ще питашъ: защо азъ трѣбва да умра? Остави сега мѫжътъ ти лично да пита за себе си, а ти ще питашъ за себе си, когато му дойде времето.” Азъ й казахъ: ще се оправи работата. И тя си каза: „Наистина, и азъ мисля, че е само едно въображение, че съмъ имала мѫжъ. Ако той бѣше истински мѫжъ, не трѣбваше да умира, а щомъ е умрелъ, азъ повече не го искамъ. Мѫжъ, който умира, не го искамъ. Той трѣбваше да седи при менъ въ тѣзи години, да ми помага. Какво трѣбва да плача за този умрелъ мѫжъ? И нѣма го вече при менъ.” Тя продължи: „Оттамъ насетне станахъ съвършено спокойна, съвзехъ се, ободрихъ се, и слава Богу, работитѣ ми почнаха да се оправятъ.” После нейни познати я запитвали: – Ти искашъ ли пакъ да се оженишъ? Тя отговаряла: – Този, за когото искате да ме женитѣ, ще умира ли? – Ще умира. – Тогава не го искамъ. Азъ искамъ да се оженя за нѣкой, който не умира. Ако ми намѣрите такъвъ, ще го взема, иначе оставете ме, азъ ще си бѫда съ това вѣрую, което имамъ сега. Ще ви преведа факта въ следната форма: защо трѣбва да вѣрвате въ едно вѣрую, или да имате едно вѣрую било въ консервативенъ, или въ либераленъ смисълъ, че има Господъ, когато единъ день този Господъ ще умре за васъ? Или пъкъ защо ви е единъ материализъмъ, който казва, че Богъ не сѫществува, когато единъ день и той ще умре, и вие ще се разочаровате? И въ едното, и въ другото вие ще се разочаровате. Отъ това гледище ти нито можешъ да отричашъ Бога, нито да го доказвашъ. Щомъ кажешъ, че нѣма Господъ, това значи, че ти не сѫществувашъ. И щомъ кажешъ, че има Господъ, това значи, че ти сѫществувашъ. Каква нужда има тогава ти да отричашъ себе си или да твърдишъ, че сѫществувашъ? Въ съзнанието на всѣки трѣбва да има една обща мисъль, че той сѫществува. Това е разрѣшението на въпроса. И по-нататъкъ - дали има задгробенъ животъ или не това е второстепененъ въпросъ: Защото този въпросъ говори, че моятъ животъ може да се измѣни. И тогава казвамъ: за да се измѣни моятъ животъ, това показва, че въ менъ има друго нѣкакво сѫщество, което измѣня живота ми. Значи ако ме сполети едно нещастие, това показва, че въ менъ има друго нѣкакво сѫщество, което може да измѣни живота ми, да ми направи нѣкаква пакость или нѣкаква врѣда. Ако азъ съмъ самъ въ свѣта, кой може да ми направи зло? Да допуснемъ, че цѣлата Земя е ваша, че всичкото богатство на Земята: растенията, животнитѣ, овцетѣ, говедата - всичко това е ваше, и вие сте пакъ нещастни Кой е причината за това ваше нещастие? Говедата никой не ви е взелъ, овцетѣ - сѫщо, богатствата, паритѣ - сѫщо. Тогава кой е причината за вашето нещастие? - Вие сами. Ще кажете: общественитѣ условия. Да! Вѣрно е, че общественитѣ условия сѫ виновни, но доколкото вие имате отношение къмъ обществото, дотолкова и то може да бѫде причина за вашето щастие или нещастие. Щомъ имате отношения къмъ това общество, не може да бѫдете извънъ него. И доколкото то има отношение къмъ васъ, дотолкова и вие държите за него. Обаче има правилни отношения, както и неправилни; има хармонични отношения, има и нехармонични. Азъ не съмъ за това, да опровѣргавамъ този въпросъ. Щомъ въ едно общество или въ едно учение пребѫдва Истината, то е хармонично устроено. Споредъ менъ Истината е само това, което никога не се измѣня. Истината е само това, което всѣкога е живо, което всѣкога пребѫдва въ човѣшкия умъ и сърдце, въ човѣшката душа. Истината е най-мощниятъ елементъ, който върви съ всички души заедно. Истина е това, което никога не прави зло въ свѣта. Или съ други думи казано: Истината е най-разумното въ свѣта, което урежда щастието и радоститѣ на всички хора. Това нѣщо нѣкои хора наричатъ Богъ, но думата „Богъ” е изкривена дума. Какво означава думата „Богъ”? Думата „Богъ” означава, че Той всичко може. Мнозина считатъ, че Богъ е вънъ отъ хората. Питамъ: ако Богъ е всѣсиленъ, а азъ съмъ слабъ човѣкъ, какъ е възможно това нѣщо? Какъ е възможно азъ, който съмъ излѣзълъ отъ Бога, да съмъ инвалидъ, да съмъ слабъ човѣкъ? И най-после, Богъ нѣма да иска да държи на рѫцетѣ си единъ инвалидъ. Не, разумното и силното въ свѣта ражда само разумни и силни работи, Богъ не може да роди едно слабо, едно хилаво сѫщество. Азъ не мога да защитавамъ такава, теория, но правя психологически изводъ. Този Богъ, за когото се проповѣдва въ свѣта, че е силенъ, че е всѣмогѫщъ, Той не може да роди едно слабо, хилаво и неспособно сѫщество. И затова животътъ, въ който живѣемъ, трѣбва да го разрѣшимъ много правилно. Ние участвуваме сега и въ скърбитѣ, и въ радоститѣ на живота. Какъ ще си помогнете тогава? Какъ ще си помогнете, ако въ свѣта дойде едно голѣмо земетресение, или една чума, или единъ голѣмъ циклонъ, или ураганъ? Умниятъ човѣкъ предвижда нѣщата отдалече и затова ги избѣгва. Когато единъ разуменъ човѣкъ пусне единъ корабъ въ морето, той сто на сто ще го осигури, ще предвиди всички възможности за аварии и по този начинъ ще ги избѣгне. При сегашнитѣ условия на живота трѣбва да бѫдете крайно разумни. Сега азъ говоря на онѣзи, отъ васъ, които сѫ силни, които мислятъ. А онѣзи отъ васъ, които сѫ слаби и които не мислятъ, тѣ не обръщатъ внимание на думитѣ ми, тѣ се държатъ за старото. Който е слабъ, да си държи старото. Стариятъ дѣдо да държи патерицата си, да се подпира на нея, а на младия не трѣбва никаква патерица. Остане ли до нѣкаква патерица, той нѣма вече никакъвъ моралъ. Това, на което ние трѣбва да разчитаме, е онзи вѫтрѣшенъ законъ на живота, който наричаме Любовь. Първата подпора, това е Любовьта. Втората подпора, това е знанието, Мѫдростьта; третата подпора, това е свободата, Истината. Това сѫ три подпори въ три свѣта: въ човѣшкия умъ, въ човѣшкото сърдце и въ човѣшката воля. Това сѫ три велики свѣта, които управляватъ човѣка. А човѣкъ е само онзи, който въ волята си има истината, който въ сърдцето си има любовьта и който въ ума си има мѫдростьта; Човѣкъ е само онзи, който използва всички тия закони и живѣе съобразно тѣхъ. Та казвамъ: въ тази стара драма Йовъ се оплаква отъ живота си. Прочетете тази драма, да видитѣ развръзката й. Той придобива едно прозрѣние, влиза въ новия животъ и намира, че стариятъ животъ, въ който дотогава е живѣлъ, е билъ фалшивъ. Той, казва: „Азъ вече се отказвамъ отъ всичко старо и нѣма да мисля по стария начинъ.” И на този Богъ, който му говорилъ отвѫтрѣ, той казва: „Отсега нататъкъ ще Тѣ слушамъ да ми говоришъ истината.” Тъй както ми говоришъ, кажи ми истината, и азъ ще Тѣ слушамъ, ще приложа тази истина въ живота си, за да придобия новия животъ.” Щомъ той приложи тази философия въ живота си, въ него стана едно преобръщане и въ този моментъ всичко му се възвърна: богатството, говедата, камилитѣ, овцетѣ, конетѣ, дъщеритѣ и синоветѣ, и то два пѫти по-хубави и красиви, отколкото бѣха първитѣ. Които четатъ тази история на Йова, ще кажатъ: този човѣкъ е проповѣдвалъ за Господа, така ли трѣбваше да пострада? Значи споредъ тѣхъ той не трѣбваше да премине тѣзи изпитания. Не, единъ човѣкъ като Йова, който проповѣдваше за Бога, трѣбваше да се изпита, следъ което всичкитѣ богатства му се възвърнаха, а синоветѣ и дъщеритѣ му сѫщо се възвърнаха, но два пѫти по-красиви отъ първитѣ. Не може да се приеме новото учение, докато човѣкъ не се изпита въ всѣко отношение. Това, да получи изведнъжъ всички блага, то не е никакво ново учение. А така, да го залъгватъ, че като отиде въ онзи свѣтъ, ще свири на китара и само ще пѣе, това не е истински онзи свѣтъ. Че ние и безъ да сме на онзи свѣтъ, пакъ свиримъ и пѣемъ съ китари. Нѣма какво да ни залъгватъ съ китари. Подъ думата „китара” може да разбираме хармонично свирене, здраво мислене. Иначе, ако се отиде съ тѣзи китари на онзи свѣтъ и се скѫса една отъ струнитѣ имъ, какво ще се прави тогава? Китара, на която струнитѣ се кѫсатъ, това не е китара, това е дъска. Така е и съ всѣка мисъль, която не може да внесе въ човѣшкия умъ онази велика сила. Азъ не казвамъ, че нѣма да се тревожите, но и следъ като се разтревожите и дойдете до крайния предѣлъ, да можете да превърнете тази енергия и да произведете въ себе си онова щастие, като на онази вдовица, да кажете: „Този мѫжъ не трѣбва да умира. Щомъ умира не го искамъ!” Досега колко вдовици сѫ дохождали при менъ да ме питатъ какво правятъ мѫжетѣ имъ въ онзи свѣтъ. На нѣкои отъ тѣхъ казвамъ: – Мѫжътъ ви тамъ е ожененъ. – Че какъ и кога се е оженилъ? – Вѣрвате ли въ този мѫжъ? – Вѣрвамъ, обичамъ го още. – Че какъ може да вѣрвате въ нѣщо, което е умрело вече? И какъ може да обичате това, което е умрело? Невъзможно е човѣкъ да обича това, което е умрело, разбирате ли? Вашиятъ мѫжъ се е измѣнилъ, той сега е у васъ. – Че какъ може да влѣзе въ менъ толкова голѣмъ човѣкъ? Тази жена съ своитѣ материалистически схващания мисли, че мѫжътъ й съ цѣлото, си тѣло е влѣзълъ въ нея, такъвъ голѣмъ, лѣвентъ човѣкъ, юнакъ!... Може нѣкои отъ васъ да ми кажатъ: така не се говори за живота. Не азъ говоря, вие говорите, вие се оплаквате. Толкова години вече съмъ въ България, но никой още не е дошълъ да се похвали съ живота. Кой какъ дойде, все се оплаква: жена отъ мѫжа си, мѫжъ, отъ жена си, братъ отъ брата си, сестра отъ сестра си, приятелка отъ приятелката си, учитель отъ ученици и обратно. Досега не съмъ срѣщалъ нито единъ учитель да каже: доволенъ съмъ отъ ученицитѣ си и отъ работата си. Значи, има нѣщо криво въ живота. Но не сме само ние виновни. Азъ не мога да бѫда отговоренъ за грѣховетѣ на хората. Азъ съмъ отговоренъ само за своята мисъль. Всички противоречия въ живота ние самитѣ сме ги създали колективно и ни трѣбва една правилна философия, за да се освободимъ отъ тѣхъ. Има една Школа за тази цель. Ако се следва тази Школа най-малко 25 години, свѣтътъ ще се поправи. Има начини, има формули за това и така може да се поправи той, че да имаме единъ свѣтъ на свѣтии. Може да се направи единъ опитъ. Двайсетъ и петь години трѣбва да пожертвуватъ съвременнитѣ народи, за да иматъ извѣстни резултати. Следъ 25 години ще се докаже може ли или не може да се оправи свѣтътъ. Като поддържате, че мисъльта е, която създава щастието или нещастието, всѣки отъ васъ, ако е внимателенъ какви мисли влага въ съзнанието си, ще може да оправи своя свѣтъ. Всѣка мисъль, която идва отвънъ, или която произлиза отъ човѣка отвѫтрѣ, той трѣбва да бѫде внимателенъ заради нея, да види реална ли е тя, или не е реална. Следователно човѣкъ не трѣбва да приема нищо отвънъ, което да не е вѣрно. Сѫщо така и нищо не трѣбва да излиза отъ него, което да не е вѣрно. Само така може да се поправи твоятъ свѣтъ и като се поправи той ще се оправи и външниятъ свѣтъ. Твоята свѣщъ ако е запалена и гори, ще може да помага и на другитѣ около тебъ. Но свѣщъ, която не е запалена, не може да помага никому. Въ сегашния си животъ хората още не сѫ запалени свѣщи. Тогава какъ ще си обясните онова положение, когато единъ отъ виднитѣ американски милионери, това било въ миналия вѣкъ, отивалъ съ параходъ за коронацията на единъ отъ тогавашнитѣ английски крале и като се размислилъ изъ пѫтя, че триста и шейсеттѣ милиона лири стерлинги, които ималъ на разположение нѣма да му стигнатъ за този праздникъ, хвърлилъ се въ водата и се удавилъ. Какъ ще си обясните това? Какво ще кажете на това отгоре? Лѣкаритѣ ще кажатъ, че това е едно болѣзнено състояние. Не, това е изразъ на една лъжлива философия, която сѫществува въ свѣта, това е изразъ на една криза. Ние знаемъ причинитѣ на кризитѣ. Въ днешно време Англия въ единъ день е изгубила 600 милиона английски лири стерлинги. Това е една грамадна загуба. Веднага английскиятъ стерлингъ е спадналъ съ 15 на сто. Но тѣзи богати милионери и банкери си иматъ съвсѣмъ особенъ възгледъ за живота. Тѣ влизатъ въ разрѣзъ съ единъ установенъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Въ свѣта има единъ установенъ редъ на нѣщата, съ който като влѣземъ въ стълкновение става така, както ако се блъсне едно шише въ нѣкоя канара. Нали шишето се счупва? И ние сме едни такива шишета, които като се сблъскатъ, остава реалното въ свѣта, а ние ставаме на малки парченца. Това е много естествено. Нѣма какво да се сблъскваме. И съвременнитѣ хора искатъ да измѣнятъ цѣлия редъ и порядъкъ на живота на Земята, но това е невъзможно, Тѣ могатъ да го измѣнятъ външно: могатъ да затварятъ хората, могатъ да биятъ, да бѣсятъ - всичко могатъ да направятъ, но живота не могатъ да измѣнятъ. Тѣ могатъ да внесатъ грѣха, могатъ да внесатъ противоречиви мисли, но да измѣнятъ реда и порядъка на великия Животъ - това е абсолютно невъзможно. Невъзможно е човѣкъ самъ себе си да унищожи. Може да унищожи своитѣ дѣла, може да унищожи една своя мисъль, но самъ себе си да унищожи - това е немислимо. Азъ бихъ желалъ нѣкой да направи това и да докаже, че е успѣлъ. Нѣкой казва: „Азъ ще се самоубия.” Ти можешъ да убиешъ едно свое дѣло, ти може да унищожишъ една своя мисъль, но по никой начинъ не си въ състояние да унищожишъ себе си. Този въпросъ сѫ задавали и най-древнитѣ философи: може ли човѣкъ да унищожи себе си? Азъ отговарямъ положително: това е невъзможно, понеже животътъ е цѣлокупенъ. Като казвамъ, че не мога да унищожа себе си разбирамъ, че азъ съмъ единъ живъ елементъ отъ едно цѣло и по никой начинъ не мога да унищожа този живъ елементъ, този животъ. Това и математически е вѣрно. Единъ човѣкъ не може да унищожи цѣлото, на което е часть. Нито пъкъ цѣлото може да разруши нѣкоя отъ своитѣ части. И дветѣ нѣща сѫ невъзможни. Резултатитѣ на частитѣ могатъ да се разрушатъ; резултатитѣ на цѣлото могатъ да се разрушатъ, но отношението, което сѫществува между частитѣ и цѣлото, не позволява нито едното, нито другото да се разруши. Ако приемемъ че това е възможно, тогава трѣбва да допуснемъ друга една реалность, въ която нѣщата могатъ да се измѣнятъ. Обаче въ абсолютната реалность, въ безграничното, въ вѣчното не могатъ да ставатъ никакви промѣни. Следователно въ едно трѣбва да бѫдете сигурни: че вие никога не можете да унищожите сами себе си. Тъй щото ще мислите положително! Всѣкога ще мислите, но не както досега. Защото подъ думитѣ „всѣкога живѣя” азъ подразбирамъ цѣлокупния животъ въ безконечностьта - да живѣя съобразно съ всички форми, които живѣятъ, да живѣя въ формитѣ на най-висшитѣ сѫщества, както и въ формитѣ на най-нисшитѣ; да става единъ приливъ отъ нисшето къмъ висшето и отъ висшето къмъ нисшето. Всички тѣзи форми сѫ въ съотношение една къмъ друга. Това е нашето разбиране. Вие казвате: „Това е нищо, единъ червей.” Да казвате така, това значи, че не разбирате смисъла на този червей. Или казвате: „Това е една мушица”, но не разбирате смисъла на тази мушица. Тази мушица е важна колкото е важенъ и човѣкътъ. Това значи, че колкото човѣкъ е важенъ на своето мѣсто, толкова и мушицата е важна на своето мѣсто. Та въ най-старата драма на Йова се разглежда онова лъжливо схващане, което хората иматъ, че причината за нашето нещастие е извънъ насъ. Така съмъ говорилъ, казва Йовъ, но вече нѣма да говоря така; мислилъ съмъ, но вече нѣма така да мисля; живѣлъ съмъ, но вече нѣма така да живѣя. Той съзналъ, че вече нѣма да спъне своя животъ. Следователно това, което може да стане съ Йова, може да стане и съ васъ. Това, което може да стане съ единъ човѣкъ, може да. стане и съ единъ домъ, и съ единъ народъ, и съ цѣлото човѣчество. Цѣлото човѣчество прогресира общо. И хората общо прогресиратъ. Ние не сме такива, каквито сме били въ далечнитѣ времена. Богъ казва чрезъ пророка: „Ще обърша сълзитѣ отъ очитѣ имъ и скърби нѣма да иматъ вече.” Кога? Когато всички хора дойдатъ да мислятъ въ единение, както Богъ мисли. Въ този смисълъ, когато ние дойдемъ въ хармония, ще видимъ, че това е мисъльта и на Бога. Тогава нѣма да страдаме, бѣднотия нѣма да има, скръбь нѣма да има, и отъ единия до другия край всички ще бѫдатъ щастливи, всички ще се учатъ и ще прогресиратъ. Децата тогава нѣма да умиратъ, но и по много деца нѣма да иматъ хората. Всѣки ще има само по едно дете. И мѫжътъ жена нѣма да има, той самъ ще бѫде; и жената мѫжъ нѣма да има, тя сама ще бѫде. Христосъ е ималъ предвидъ тази идея, като е казалъ, че за въ бѫдеще хората нито ще се женятъ, нито за мѫжъ ще отиватъ. Това значи: нито жената се жени за мѫжъ, който умира, нито мѫжътъ отива за жена, която умира. Между тѣхъ ще има единение, ще има една велика любовь. Нѣкой ще каже, че това сѫ фантазии. Съгласенъ съмъ съ васъ, но кой отъ васъ, които ме слушате, сега би могълъ да ми покаже една реалность? Отъ толкова години насамъ азъ търся една реалность, бихъ я купилъ още сега, имамъ на разположение десеть милиона. Още сега бихъ далъ единъ чекъ за десеть милиона да ги вземете отъ английската банка. „Душата ми е отегчена отъ живота ми.” Както живѣете сега, все ще имате опитностьта на Йова. Виждамъ хората - днесь сѫ вѣсели, утре сѫ тѫжни. Това е самоизмама въ живота. Азъ бихъ желалъ всѣкога да ви виждамъ вѣсели. Единъ день дойдете вѣсели, на другия день сте отпаднали духомъ. Това е, защото живѣете въ илюзиитѣ на живота. Единъ день ви виждамъ здрави, на другия день имате трѣска - живѣете въ илюзиитѣ на живота. Бихъ желалъ да виждамъ хората около себе си здрави - и по мисъль, и по чувство, и по тѣло. Искамъ да виждамъ хората въ единъ животъ безъ противоречия. Казвате: „Тежъкъ е животътъ ми.” - Както сега живѣете, този животъ е по-добре да го отпишете - по единствената причина, че той е животъ на илюзии и измама. Вие сте като въ положението на Настрадинъ Ходжа. По едно време той осиромашалъ; тръгналъ единъ день по улицата, като се разговарялъ съ единъ турчинъ богаташъ. Настрадинъ Ходжа казалъ: – Сега да намѣря 99 турски лири, нѣма да ги взема, ако не сѫ сто. Турчинътъ рѣшилъ да го изпита. Турилъ на земята една кесия, въ която имало 99 турски лири. Настрадинъ Ходжа като видѣлъ кесията съ паритѣ, я взелъ, турилъ я въ джоба си и продължилъ. Турчинътъ му рѣкълъ: – Ти не знаешъ ли, че въ кесията сѫ 99 лири, а не сто? – Нѣма нищо, който е турилъ 99, той ще тури и още една. И на васъ ви трѣбва сега само още една лира. И вие като Настрадинъ Ходжа взимате кесията, туряте я въ джоба си, като казвате: онзи, който е турилъ 99, той ще тури още една. Казвамъ сега: освободете се отъ вашитѣ стари лъжливи схващания за живота. Най-първо, вие мислите, че сте нещастни - то е илюзия; мислите, че сте щастливи - то е друга илюзия; мислите, че сте болни - то е пакъ илюзия; мислите, че сте здрави - и то е илюзия. Мислите, че вѣрвате - то е една илюзия; после мислите, че не вѣрвате - и то е пакъ илюзия. Мислите, че сте учени - то е една илюзия; после мислите, че сте невѣжи - то е друга илюзия. Коя е реалностьта тогава? Щомъ помисля, че ставамъ ученъ, значи сравнявамъ се съ нѣкого. Азъ не се сравнявамъ съ никого, нито казвамъ, че съмъ ученъ, нито че съмъ невѣжа, нито пъкъ казвамъ, че другитѣ сѫ по-учени отъ менъ. Азъ проповѣдвамъ едно: човѣкъ прогресира въ своето развитие. Че съмъ ученъ, това е относително така. Това знание, което имамъ, то е събрано отъ тукъ - отъ тамъ. Наука е това, следъ като тѣ затворятъ въ затвора, да излѣзешъ отъ него; наука е това, като лежишъ отъ нѣколко епидемични болѣсти, като проказа да кажешъ на болѣстьта: „Махни се отъ менъ, азъ съмъ човѣкъ, съ когото не можешъ да се разправяшъ. Никой нѣма право да ме закача!” - и тя да се махне. Нѣкой казва: учени хора сме. Щомъ сме учени, защо страдаме? Учени хора сме, а погубваме радоститѣ си. Може да е приятно да живѣемъ въ илюзиитѣ на живота, но това нѣма смисълъ. Поне да съзнаваме това положение. И за единъ животъ по-красивъ отъ този, който сега живѣемъ. Както има животъ по-красивъ отъ животинския, така има животъ по-красивъ отъ сегашния човѣшки. Сѫществува на Земята една човѣшка раса, която живѣе нѣкѫде, но още не е извѣстна на хората. Ще дойдатъ наследници на тази раса. Къмъ нея днесь се стреми цѣлото човѣчество. Хората отъ тази раса живѣятъ отличенъ животъ. Е, кажете, кой отъ васъ е ходилъ при тѣхъ? Не съмъ ходилъ, но съмъ приказвалъ съ тѣхъ. Кое е по-вѣрно: да кажа, че съмъ билъ между тѣхъ и съмъ приказвалъ, или че съмъ въ общение съ тѣхъ? Да съмъ въ общение съ тѣхъ е по-реално, отколкото ако съмъ билъ между тѣхъ. Може да си ходилъ въ Франция - това не е реално; може да си ходилъ въ Англия или въ Америка - и то не е реално. Азъ съмъ ходилъ въ Америка, но това е сънь за менъ; това, което е въ човѣшкото съзнание, което никога не се мѣни, то е реалното. Следователно ако твоята душа е изпълнена съ Божията Любовь и ти чувствувашъ импулса и пулса на всичко живо въ свѣта, тогава като дойде Смъртьта при тебъ, ти ще я хванешъ за краката, ще я вдигнешъ въ въздуха и ще й кажешъ: „Хвърли си сега косата! Ти трѣбва да знаешъ, че предъ тебъ седи човѣкъ, който никога не умира!” - И какво ще ти каже смъртьта? Тя ще ти козирува и ще каже: „Слушамъ, Ваше високоблагородие!” - и ще си обърне гърба. Това е щастието на човѣка - да не дойде за него смъртьта. Следъ това ще дойде Сиромашията. Той ще я хване за врата и ще каже: „Знаешъ ли, че азъ никога не осиромашавамъ? Така че, иди си веднага!” Ще кажете: може ли да бѫде така? - Съ простотията си ще си умрете - нищо повече. Може ли да бѫде това? Когато казвамъ на едно малко дете, че то ще расте, ще порасне, ще стане момъкъ или мома и после ще остарѣе, това дете ме пита: може ли да бѫде това? Това ще бѫде не защото азъ го казвамъ, но защото и безъ това то ще стане така - това е вложено въ самото дете вѫтрѣ. Следователно ние всички трѣбва да вѣрваме въ онова, което Богъ е вложилъ въ насъ - то е Божественото, абсолютното, за което всички трѣбва да държите. Ако нѣкой пѫть се обезсърдчите, влѣзте по-дълбоко и по-дълбоко въ себе си, докато дойдете въ вашия свѣтъ на щастие, на радость и на веселие. И ще кажете тогава: „Сега разбирамъ Истината.” Ще ви приведа единъ примѣръ. Представете си, че сте въ единъ затворъ, дето постепенно прокопавате, прокопавате и дойдете до едно положение отъ малката дупчица, която сте прокопали, да може малко свѣтлина да влѣзе. Всѣка сутринь слънчевата свѣтлина ще прониква презъ тази малка дупчица. Колкото нѣщата ставатъ по-тънки, толкова и Свѣтлината повече прониква презъ тѣхъ. Като се пробие дупка, и свѣтлината ще дойде. Докато въ Съзнанието сѫществува този пластъ отъ заблуждения, мисли, идеи, философствувания, че този философъ така казалъ, онзи така казалъ и вѣрваме на това, което философитѣ сѫ казали, свѣтлината отвънъ не може да проникне въ съзнанието ни. Това е вѣрно, а още повече то е вѣрно за онѣзи времена, когато тия философи сѫ живѣли; но не е вѣрно за всички времена. Всички философи, всички богослови, каквото сѫ казали, то е вѣрно само за времето си. Христосъ, единъ отъ великитѣ Учители, каза на еврейския народъ: „Много нѣщо имамъ да ви кажа, но то не се отнася до васъ, не е още за васъ. А за въ бѫдеще много нѣща има да ви се кажатъ.” - Какво можемъ да кажемъ за неизказанитѣ нѣща? Защото малкитѣ работи, които Христосъ каза, не сѫ приложени, а какво остава за голѣмитѣ? Ако бѣхме приложили малкото, което Христосъ каза, ние щѣхме да имаме съвсѣмъ друга култура, съвсѣмъ другъ строй, съвсѣмъ друго благо. Но такова разбиране, каквото и да е, и то е добро. Бѫдещето насъ не ни засѣга толкова. Питате какъвъ ще бѫде бѫдещиятъ строй. Той ще бѫде точно такъвъ, каквито сѫ хората. Отъ толкова хиляди години хората сѫ създали този строй, но и той не е лошъ. Той съотвѣтствува точно на вѣрванията имъ. Азъ не го считамъ лошъ, но го разглеждамъ въ широкъ смисълъ: като имамъ предвидъ и вѣрващи, и безвѣрници, той съотвѣтствува точно на тѣхнитѣ вѣрвания, на тѣхнитѣ копнежи. Азъ не правя разлика между народитѣ. Този строй, този животъ, какъвто и да е, той повдига цѣлото човѣчество. И той е добъръ, но още не е идеаленъ. Следователно има още единъ по-възвишенъ животъ, къмъ който човѣчеството се стреми. Както нашата слънчева система се стреми къмъ своя центъръ, така и нашиятъ животъ се стреми къмъ единъ центъръ - къмъ великото благо на Живота, къмъ радостьта, къмъ Любовьта, къмъ Мѫдростьта, къмъ Истината и къмъ Свободата. И тогава ще кажемъ като Йова: нѣма да мислимъ по старому, нѣма да живѣемъ по старому, нѣма да чувствуваме по старому, нѣма да постѫпваме по старому! Тѣзи мисли може да ги поставитѣ за основа. Ако живѣете така нѣколко години, вие ще създадете отъ себе си такива хора, каквито искате да бѫдете създадени. Казваме тогава: блажени вѣрващитѣ въ новото схващане на Любовьта; блажени вѣрващитѣ въ Мѫдростьта; блажени вѣрващитѣ въ Истината и Свободата! Нещастни онѣзи, които вѣрватъ въ сегашното и мислятъ по сегашному, и чувствуватъ и постѫпватъ по сегашному. Дръжте положителната мисъль: вѣрвайте въ новото. Азъ вѣрвамъ, че днешнитѣ хора не сѫ всички безвѣрници. Споредъ менъ доброто въ хората е следното: въпреки всички най-голѣми противоречия, които сега сѫществуватъ въ свѣта, у тѣхъ има една непреодолима вѣра, че свѣтътъ ще се подобри. Всѣки казва: „Каквото и да е, но на менъ ми се струва, че животътъ ще се подобри.” Менъ това поне ме радва, че въпреки всички противоречия хората пакъ не сѫ изгубили вѣрата си въ абсолютното. Тѣ казватъ: „Макаръ че сега е лошо, но свѣтътъ все пакъ ще се оправи.” Тази мисъль е вѣрна! И тогава нѣма да казваме, както Йовъ нѣкога е казалъ, но ще кажемъ: блажени онѣзи, които идатъ съ новата вѣра. Блажени онѣзи, които идатъ съ новата любовь. Блажени онѣзи, които идатъ съ новата свобода. Блажени онѣзи, които идатъ съ новото знание. Казвамъ: блажени сѫ, защото тѣ ще се нарѣкатъ Синове Божии. 1 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 27 септември (Кръстовденъ) 1931 г., София, Изгрѣвъ.
  16. Изново "Изново". Сила и Живот. Петнадесета серия (1931–1932). Том I. Бургас, 1992. Книгата за теглене на PDF Печатното издание е в нов правопис. Текстовете за четене онлайн в стар правопис са подготвени от Георги Касапов с помощта на програма и са проверявани дума по дума в съответствие с Пъленъ правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ, второ подобрено издание според официалния правописъ отъ 1925 г., от който период са и съответните беседи. СЪДЪРЖАНИЕ Душата ми е отегчена отъ живота ми, 27 септември 1931 г. Да се облѣчете съ новия человѣкъ!, 4 октомври 1931 г. Дайте ни отъ вашето масло, 11 октомври 1931 г. Отношение на два закона, 18 октомври 1931 г. Презъ онѣзи дни, 25 октомври 1931 г. Изново, 1 ноември 1931 г. Синъ человѣчески отхожда, 8 ноември 1931 г. Нѣма да угаси, 15 ноември 1931 г. За кого ме мислите, 22 ноември 1931 г. Жалъ ми е за народа, 6 декември 1931 г. Предъ всичкия народъ, 13 декември 1931 г. Споредъ дѣлата, 20 декември 1931 г. Думата му държа, 27 декември 1931 г. Отъ смърть въ животъ, 3 януари 1932 г. Книгата съдържа беседи на Учителятъ Беинса Дуно отъ 27.09.1931г. до 03.01.1932г.
  17. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Дигнете камъка! „Казва Исусъ: „Дигнете камъка!”” Йоана 11:39 Това е единъ великъ процесъ, който става въ човѣшката душа. Това е велико изкуство, което човѣкъ трѣбва да научи. Докато не се справи съ методитѣ, по които става този великъ процесъ, човѣкъ всекога ще се натъква на разочарования въ своитѣ мисли, чувства и дѣйствия. За да се съгради човѣшкиятъ животъ, нужна е здрава основа. Ако съградишъ личния си животъ на такава основа, ти ще бѫдешъ щастливъ; ако съградишъ сѣмейството си на такава основа, цѣлиятъ ти домъ ще бѫде щастливъ; ако на сѫщата основа съградите държавата, и тя ще бѫде щастлива; ако съградите дома на цѣлото човѣчество, на цѣлото небе, и то ще бѫде щастливо. Това е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Следователно, всички елементи, които взиматъ участие въ този процесъ, трѣбва да бѫдатъ разумни, отзивчиви. Човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се справи съ тѣхъ. Съ камъка мѫчно можешъ да се справишъ, защото е твърдъ. Има начини, по които можешъ да се справишъ съ него. Ако го пущашъ отъ върха на планината, той ще тѣ слуша, ще се търкаля надолу. Но ако го карашъ да върви нагоре, той нѣма да тѣ слуша. Камъкътъ може да върви надолу, но не и нагоре. Подъ „камъкъ” разбирамъ онѣзи навици у хората, придобити отъ памти-вѣка. Това сѫ наследствени черти, по които вървятъ всички хора. Обаче, камъкътъ не е разуменъ. Има нѣщо разумно въ него, но само въ една посока. Като знаете това, работете върху себе си, да премахнете мѫчнотиитѣ въ живота си. За да прояви доброто, човѣкъ трѣбва да премахне мѫчнотиитѣ въ живота си. Ако въ личния си животъ имашъ една мѫчнотия, трѣбва първо да я премахнешъ и после да проявишъ доброто. Ако въ дома си имашъ мѫчнотии, трѣбва да знаешъ, какъ да премахнешъ и тѣхъ. Напримѣръ, какъ ще се справишъ съ единъ камъкъ, поставенъ на пѫтя ти? Като го дигнешъ, ще го премахнешъ. Допусни, че камъкътъ е много тежъкъ, напримѣръ, до 100 или 500 кг. Какво ще направишъ? Ще повикашъ нѣколко души да ти помогнатъ. „Дигнете камъка!” Питамъ: Кой тури камъка върху гроба на Лазара? Той не бѣше, самъ по себе си, тамъ. Така и хората ще ти турятъ единъ камъкъ отгоре, и после, викай, колкото искашъ. Като тѣ заровятъ, и да викашъ, никой нѣма да тѣ чуе. Докато хората се убѣдятъ, че си живъ, и тѣ разровятъ, ти ще умрешъ отново. Съвременнитѣ хора си служатъ съ философията на крайнитѣ отрицания. Тѣ отричатъ сѫществуването на Бога. Тѣ казватъ: Дали сѫществува Богъ, или не, не знаемъ. Всеки човѣкъ си има по единъ Богъ. Въ всеки домъ има по единъ Богъ. Нѣкой пѫть мѫжътъ е божество, нѣкога – жената; нѣкога синътъ е божество, а нѣкога – дъщерята. Всекога силниятъ става божество, и той заповѣдва. Хората страдатъ подъ тежестьта на единъ такъвъ камъкъ, туренъ на пѫтя върху умоветѣ и сърдцата имъ, и всички казватъ: Ако дойде днесь единъ спаситѣль, той ще каже: Вдигнете този камъкъ и излѣзте вънъ! Тогава всички хора ще се изправятъ. Но трѣбва да дойде нѣкой да вдигне този камъкъ. Важно е, тѣзи камъни отъ тамъ да се махнатъ. – Защо? – Защото, ако Лазаръ иска да излѣзе, този камъкъ ще му препятства. Азъ правя аналогия между камъка върху гроба на човѣка и камъка върху ума и сърдцето. Вдигането на камъка е вѫтрѣшенъ процесъ. Да вдигнешъ камъка, това значи, да знаешъ, какъ да се справишъ съ силитѣ въ своя организъмъ. Ти си гладенъ – трѣбва да знаешъ, какъ да се справишъ съ своя гладъ. – Имамъ вѣра. – Имашъ вѣра, но трѣбва да знаешъ, какъ да се справишъ съ своята вѣра. Има случаи, когато съ тази вѣра можешъ да отидешъ далечъ, дето не трѣбва. Нѣкога вѣрата може да тѣ заведе въ правата посока, а нѣкога може да тѣ заведе толкова далечъ, че да тѣ направи нещастенъ. Бѣденъ си, но срѣщнешъ царската дъщеря, влюбишъ се въ нея и започвашъ да мечтаешъ, че можешъ да се оженишъ за нея. Вѣрвашъ, че ще се оженишъ за царската дъщеря. Вѣра ли е това? Не, то е суевѣрие. Вѣра е само това, което моментално се реализира, а не следъ години. Това, въ което вѣрвате, се отнася за днешния день. Щомъ остане за другия день, то е суевѣрие. Казвашъ: Азъ вѣрвамъ. – Сега вѣрвашъ ли? – Мѫча се да вѣрвамъ. – Щомъ се мѫчишъ, това е вѣрване. – Утре ще се реализира. – Щомъ остане за утре, то е суевѣрие. – Ще се увѣря, но като прочета, какво сѫ казали философитѣ. – Остане ли философитѣ да тѣ увѣряватъ, това е суевѣрие. Че философитѣ още не сѫ видѣли Господа, не сѫ се разговаряли съ Него. Тѣ си правятъ предположения. Ще направя беседата си по-конкретна. Вие вѣрвате въ Бога и казвате: Доста вече ни се проповѣдва за Господа, станало е банално. Азъ не казвамъ, че трѣбва да вѣрвате въ Бога, но вие имате единъ капиталъ, който постоянно трѣбва да се увеличава. Тамъ е хубавото въ живота ви. Ако капиталътъ ви, като на търговеца, не се увеличава; ако вашитѣ чувства не се подобряватъ, и ако вашиятъ организъмъ не расте и не укрѣпва, вие нѣмате никакво вѣрую. Вѣрата е вѫтрѣшенъ процесъ, който внася подобрение въ човѣка. Всеки день трѣбва да придобивате по една нова идея за Бога. Вие имате отношение къмъ Бога, но днешното ви отношение не е като вчерашното. Отношението на детето къмъ бащата не е едно и сѫщо отъ ранната му възрасть до края на живота. Когато детето се роди, майката го носи на рѫце: милва го, гали го, по три пѫти на день го кѫпе: сутринь, на обѣдъ и вечерь. Като започне детето да расте, майката намалява кѫпането: отъ три пѫти на день – на два, на единъ пѫть; после, по единъ пѫть въ седмицата, а нѣкога и по единъ пѫть на две седмици. Колкото по-голѣмо става детето, толкова повече майката го изоставя. Тя измѣня отношенията си къмъ него. Ако детето схване тази промѣна, то ще се запита: Защо ли майка ми се измѣни къмъ мене? Защо вече не ме милва и цѣлува, както по-рано? Защо сега прѫчката играе по гърба ми? – Много просто, майката е капелмайсторътъ, а детето – музикантътъ. Тя дирижира, а то свири. Майката тактува, а детето изпълнява. Въпреки това, детето не може да си обясни, защо майката си служи толкова често съ прѫчицата. Какво ще отговори майката на детето си? Като порасне и почне да разбира, тя ще му каже: Слушай, синко, преди да бѣше дошълъ при мене, ти живя между растенията, като дърво, на което главата бѣше заровена въ земята. Клонетѣ ти се издигаха нагоре, къмъ слънцето. Сега, като напусна сѣмейството на растенията и дойде при мене, пакъ ще се стремишъ къмъ слънцето, но нагоре съ главата. Ще се движишъ перпендикулярно, между центъра на слънцето и центъра на земята. Казвамъ: Всеки човѣкъ, който се грижи само за земния си животъ, заравя главата си въ земята. И обратно: който мисли за Божествения свѣтъ, държи главата си изправена, къмъ центъра на слънцето. Той е свободенъ човѣкъ. Той носи щастието въ себе си. Като знаете това, не питайте, защо единъ човѣкъ е ограниченъ, а другъ – свободенъ. Ако сте въ ограничителнитѣ условия на живота, стремете се да се освободите отъ тѣхъ. – Какъ да се освободимъ? – Като напуснете живота на растенията и животнитѣ. Ние не можемъ да живѣемъ нито като растенията, нито като животнитѣ, нито като хората, живѣли преди хиляди години. Ние сме дошли до единъ развой, дето трѣбва да ликвидираме съ всички стари смѣтки и дългове, съ всички вземания-давания и да влѣземъ въ новата епоха на живота. Въ новата епоха не ще има болѣсти и дългове, кражби и лъжи, безвѣрие и заблуждения. Иде вече новата епоха на земята. – По какво ще я познаемъ? – По живота и отношенията на хората. Тѣ ще живѣятъ като Синове Божии, слѣзли преди хиляди години на земята. Сегашнитѣ хора сѫ жито, което вече е ожънато, овършано и отвѣяно. Остава само да се прибере въ хамбара. Казватъ за насъ, че сме извѣяли хора. – Нѣма по-добро нѣщо отъ това, да бѫдешъ извѣянъ. Значи, житото е отдѣлено отъ сламата. Горко на неизвѣянитѣ! Като дойдатъ извѣянитѣ философи, учени, писатели и поети, сѫдии, свещеници, майки и бащи, братя и сестри, ще покажатъ на хората, че нѣматъ вече слама въ себе си, че сѫ чисто жито. Ето защо, ако нѣкой тѣ нарече извѣянъ, кажи му: Благодаря ти, братко, че ме наричашъ така. Както съмъ изчистенъ, нищо друго не остава, освѣнъ да ме посѣятъ на Божията нива и отново да започна работата си. Значи, добритѣ, честнитѣ и разумнитѣ хора сѫ извѣяни, а онѣзи, които обичатъ да се осигуряватъ, да лъжатъ и крадатъ, не сѫ извѣяни. Извѣяниятъ не прави никакви престѫпления. Христосъ казва: „Дигнете камъка!” Камъкътъ е спънката въ свѣта. Ние искаме да живѣемъ, да бѫдемъ щастливи. Това е наше право, дадено ни отъ Бога. Ние трѣбва да пазимъ живота, който ни е далъ Богъ, защото Той самъ е въ живота. Безъ Бога и безъ любовьта, животътъ не е животъ. Любовьта е мѣрка за живота, а животътъ е мѣрка за любовьта. Ако не разбирате любовьта, като мѣрка за живота, и живота, като мѣрка за любовьта, вие не можете да мислите право. Свѣтлина, която нѣма съзнание, не е свѣтлина. Мѫдрость, която нѣма свѣтлина, не е мѫдрость. Истина, която нѣма свобода, не е истина. Това сѫ положения, съ които всеки день трѣбва да измѣрвате живота си. Имате ли любовьта, като мѣрка за живота, мѫдростьта, като мѣрка за свѣтлината и истината, като мѣрка за свободата, ще познавате положителната и отрицателната страна на живота. Ако напишешъ едно стихотворение, ще го премѣришъ съ тѣзи шесть мѣрки. И като го изнесешъ предъ свѣта, всички камъни ще бѫдатъ дигнати отъ гробоветѣ. – Какъ може да бѫде това? – Много естествено. Шесттѣ мѣрки сѫ шесть принципи, съ които си служи природата. Впрегни тѣзи принципи на работа и, каквото пожелаешъ, ще постигнешъ. Така работятъ всички изобретатели. Какъ се движи аеропланътъ? Достатъчно е да се завърти витлото, и той тръгва. Щомъ спре витлото, и той спира. Механикътъ, т. е. разумната природа, която създала човѣшкия организъмъ, е изчислила, колко и какви сили сѫ вложени въ нашия умъ, сърдце и воля. Въ това отношение, тя разполага съ редъ математически и геометрически формули. Ако не разбираме формулитѣ и пѫтищата, съ които тя си служи, не може да бѫдемъ щастливи. Нещастията въ нашия животъ се дължатъ на нашата немарливость. На всичко това отгоре, казваме: Господъ ще оправи свѣта. Обаче, техникътъ, който разбира законитѣ, казва : Еди-коя си часть е поврѣдена, поправете я. Сега, да дойдемъ до религията. Нали всички хора сѫ вѣрващи, иматъ правилно схващане за Бога. Щомъ е така, поне принципно хората трѣбваше да се обичатъ, да иматъ съгласие помежду си. Съберѣте всички православни, католици, протестанти и вижте, каква е тѣхната любовь. Презъ време на свѣтовната война, единъ православенъ свещеникъ и единъ равинъ пожелали да намѣрятъ истината. Равинътъ казалъ на свещеника: Макаръ, че азъ служа на Моисея, а ти на Христа, хайде да допремъ гърбоветѣ си единъ до другъ и, ако моето учение е по-право, азъ ще ти въздѣйствамъ, да станешъ евреинъ; ако пъкъ твоето учение е по-право, ти ще ми въздѣйствашъ да стана християнинъ. Тѣ направили този опитъ, съ цель, да познаятъ истината. Не зная, дали сѫ намѣрили истината, но и до днесь хората, като търсятъ истината, допиратъ гърбоветѣ си единъ до другъ. И така, ако искате да познаете, дали единъ човѣкъ стои по-високо отъ васъ, допретѣ гърба си до неговия. Сѫщо така, за да познаете, дали единъ човѣкъ е по-здравъ отъ васъ, допрете гърба си до неговия. Ако той е по-здравъ отъ васъ, ще усѣтите добро разположение на духа; ако не е по-здравъ отъ васъ, ще усѣтите отмаляване, отпадане на духа. Гърбътъ представя материалнитѣ блага, съ които опитватъ морала на хората. Като дойде въ дома ти единъ бѣденъ човѣкъ, той опитва гърба ти. И това не е лошо, но има и другъ начинъ: не само да опитва гърба ти, но този човѣкъ трѣбва да излѣзе предъ лицето ти и да ти поиска нѣщо разумно. Ние, съвременнитѣ хора, опитваме религията само съ гърбоветѣ си. Докато материалнитѣ ни работи вървятъ добре, докато сме здрави, докато имаме богатства, казваме, че Богъ е много добъръ, че свѣтътъ е добъръ. Щомъ настане нѣкаква авария въ нашия животъ и започнемъ да губимъ, казваме, че Богъ не е добъръ, че свѣтътъ е разваленъ. Това сѫ наши субективни схващания. „Дигнете камъка!” Подъ „дигането на камъка” се разбира нѣщо разумно, разуменъ процесъ, на който трѣбва да знаешъ законитѣ. Каква полза щѣхъ да имамъ азъ, ако камъкътъ бѣше скѫпоцѣненъ? Ако ви се каже да дигнѣте този скѫпоцѣненъ камъкъ, кой отъ васъ не би го дигналъ? Ако не можете цель да го дигнѣте, ще отчупите отъ него парче, тежко половинъ или единъ килограмъ, ще го занесете у дома си, да бѫдете осигурени презъ цѣлия си животъ. Казвамъ: Когато Христосъ дигна камъка отъ гроба на Лазара, тогава Той прояви своята сила. Той отправи мисъльта си нагоре и каза: „Господи, благодаря ти, че ме послуша; азъ знаѣхъ, че винаги ме слушашъ, не искахъ това за себе си, а за народа, да повѣрватъ, че Ти си ме проводилъ.” Това може да стане, когато хората бѫдатъ готови да дигнатъ камъка. Не само това, но онзи, който ще възкръсне, трѣбва да има две сестри: Едната да е изтрила краката на своя Учитель съ сълзитѣ и съ коситѣ си, а другата да е толкова спретната, че да е посрѣщала и приемала своя Учитель. Лазаръ имаше такива две сестри. Съ това Христосъ искаше да каже: Ако ти нѣмашъ свѣтълъ умъ, като Марта, и благородно сърдце, като Мария, братъ ти ще лежи въ гроба, а ти ще страдашъ. Значи, твоятъ умъ и твоето сърдце ще кажатъ на Учителя, т. е. на Духа, Който ще дойде: Учителю, братъ ни умрѣ. И онзи, който ще възкръсне отъ гроба, това е твоята душа. Безъ тѣзи условия, тя не може да възкръсне. Единственото мощно нѣщо въ човѣка е неговата душа – безсмъртниятъ принципъ въ живота. Умътъ и сърдцето му сѫ нейни служители. Душата наричатъ съ много имена, но азъ я наричамъ „разумниятъ принципъ”. Когато душата възкръсне, умътъ и сърдцето заематъ своето опредѣлено мѣсто; ако тя не възкръсне, умътъ и сърдцето пропадатъ. Дето нѣма умъ и сърдце, тамъ нѣма и душа. Когато душата присѫства въ човѣка, умътъ му е свѣтълъ и благороденъ, а сърдцето - добро и благо. Следователно, ние говоримъ за душата, само ако умътъ на човѣка е свѣтълъ, а сърдцето – благородно. Казвашъ: И азъ искамъ, като Христа, да възкресявамъ мъртвитѣ. – Защо искашъ това, за да печелишъ пари ли? Ако ти, обикновениятъ човѣкъ, възкресишъ нѣкого, нѣма да го оставишъ на спокойствие – постоянно ще искашъ отъ него или отъ сестритѣ му, да ти платятъ. Заслужава да си дадешъ всичкото богатство, за да излѣзешъ отъ гроба, но доброволно, а не чрезъ насилие. Не е лесно да останешъ въ гроба. Който е миналъ презъ гроба, той знае, какво нѣщо е гробътъ. Той е готовъ да даде всичко, каквото има, само да се намѣри човѣкъ да дигне камъка отъ гроба му и да го възкреси. Животътъ, който имамъ, струва хиляди и милиони пѫти повече отъ богатството, съ което разполагамъ. Животътъ е надъ всичкото богатство въ свѣта. Питамъ: Какво сме направили ние заради Бога, Който ни е възкресилъ? Ще кажете, че майка ви и баща ви сѫ направили много нѣщо. – Това не е важно; важно е, какво ние сме направили. Какво особено сѫ направили нашитѣ родители отъ осемь хиляди години заради Господа? Ще кажете, че тѣ сѫ направили държави, общества. – На кого служатъ вашитѣ държави и общества? Коя отъ великитѣ държави на миналото сѫществува и досега? Много държави сѫ изчезнали вече. Ако и сегашнитѣ държави вървятъ по пѫтя на тѣзи държави, и тѣхъ ги очаква сѫщата участь. Не е важно, че хората се проявяватъ, че градятъ, но важно е, на каква основа градятъ. Христосъ казва: „Всеки домъ, построенъ на пѣсъкъ, ще се разруши. И всеки домъ, всеки животъ, съграденъ на камъкъ, ще оцѣлѣе.” И тъй, за да разберете Христовото учение, трѣбва да Го приложите. То има лично приложение. Като Го прилагате, всеки отъ васъ трѣбва да увеличава своя капиталъ. Всеки день трѣбва да имате по едно ново схващане за Божественото начало. Ето какво разбирамъ азъ подъ думата „Божествено начало.” Ако ти си малъкъ изворъ, който има малко вода, едва тече, втория день водата ти трѣбва да се увеличи; третия день да се увеличи още повече, докато станешъ голѣмъ изворъ. Всеки день трѣбва да имашъ по единъ малъкъ придатъкъ, докато станешъ виденъ човѣкъ. Това значи проява на Божественото начало. При това положение, какво може да тѣ смущава? Ако си изворъ, отъ какво ще се страхувашъ? Докато се страхувате, вие сте въ положението на престѫпника. Само той се страхува. Кога излѣзе първиятъ човѣкъ отъ рая? – Когато сгрѣши. Казвате за нѣкого, че открадналъ нѣщо. – Сигурни ли сте въ това, или се съмнявате? – Отде дойде тази мисъль, че той краде? – Защото и ти си кралъ. Иначе, не би могълъ да знаешъ, че хората крадатъ. Човѣкъ не може да знае нищо за грѣха и престѫпленията, както и за доброто, ако не ги е вършилъ нѣкога. Казвате за нѣкого, че е добъръ човѣкъ. – Защо е добъръ? – Защото и ти си като него. Добриятъ доброто познава. За този случай, българитѣ си служатъ съ поговорката: „Краставитѣ магарета презъ девѣть баира се помирисватъ.” Азъ пъкъ казвамъ: Здравитѣ магарета и презъ сто баира се помирисватъ. Кои магарета сѫ по-хубави: които се помирисватъ презъ девѣть баира, или презъ сто? Азъ бихъ предпочелъ тѣзи магарета, които се помирисватъ презъ сто баира, отколкото единъ съвремененъ културенъ човѣкъ. Въ нѣкои случаи азъ не бихъ се срамувалъ да произнеса името на едно магаре, понеже досега магарето не е направило нито едно престѫпление. Единствената му погрѣшка е, че често реве. Единъ културенъ човѣкъ убива десеть души и минава за герой. Кой стои по-високо: той, или магарето? Ще кажете, че човѣкътъ е по-горе. – Това е въпросъ. Какво представятъ животнитѣ? – Тѣ сѫ символи. Тѣ сѫ букви отъ азбуката на Свещената книга. Магарето е една страница отъ тази Божествена книга. Волътъ, коньтъ, вълкътъ, мухата, паякътъ сѫ все страници отъ Божествената книга. Четешъ нѣщо отъ магарето. То казва: Ти трѣбва да живѣешъ като истински човѣкъ. Ако имашъ убѣждение, трѣбва да го изповѣдашъ свободно, да покажешъ, че си човѣкъ. Когато Христосъ яздилъ на магарето, съ това искалъ да каже: Всички, които ме проповѣдватъ, трѣбва да бѫдатъ като магарето – да проповѣдватъ, безъ да се страхуватъ. Въ древностьта на магаре се качвалъ само онзи, който е трѣбвало да мине презъ четвъртото посвѣщение. Ще кажете, че това е приказка. – Възможно е, но питамъ: Цѣлиятъ животъ не е ли мечтата на една мома, която иска да се ожени, да се облѣче хубаво, да тури лачени обувки и да се вози съ своя възлюбенъ на файтонъ. Единъ день, като се види стара и набръчкана, ще каже: Нѣма го онова хубавото въ живота. Цѣлиятъ ви животъ не е ли една фантазия, не е ли илюзия? Какво е спечелила старата баба отъ своитѣ фантазии? И Соломонъ е казалъ: „Суета на суетитѣ, всичко е суета”. Сега, азъ не ви говоря, за да се обезсърдчавате. Само глупавитѣ се обезсърдчаватъ, а умнитѣ се насърдчаватъ. Като видя старъ човѣкъ, азъ се усмихвамъ. На детето казвамъ: Добъръ животъ ти е далъ Господъ, върви напредъ, на добъръ часъ! На стария казвамъ: Много знания си придобилъ, ще бѫдешъ полезенъ на хората. Ни най-малко азъ не се спирамъ върху стария, че нѣма сили, че мускулитѣ му отслабнали. Това не ме интересува. На детето казвамъ: Има много да ядешъ и пиешъ, но има много и да плащашъ. На дѣдото казвамъ: Дѣдо, ти си ялъ и пилъ много. Това сѫ вмѣтнати думи, които вие сами трѣбва да си обясните. Азъ не поддържамъ онази крива философия, че трѣбва да бѫдешъ пустинникъ, или да прекарвашъ постоянно въ църквата. За мене, слънцето, звѣздитѣ, мѣсецътъ – всичко живо е църква. Всеки човѣкъ, когото срѣщна и видя, че мисли и чувства, той е запалено кандило. Казвамъ: Слава Богу, че срѣщнахъ едно запалено кандило. Всеки човѣкъ, който помага на бѣднитѣ и страдащитѣ, за мене той е единъ добъръ свещеникъ и владика. Азъ не търся свещеницитѣ и владицитѣ въ църквитѣ, а вънъ, въ свѣта. Тѣзи въ църквата сѫ порѫчани. Сѫщо така, порѫчани актьори сѫ тѣзи въ театритѣ, а истинскитѣ сѫ вънъ, въ свѣта. Казватъ за нѣкого: Великъ актьоръ е той. Азъ да ви покажа, какви актьори има въ свѣта. По-велики отъ тѣхъ нѣма. Не казвамъ, че тѣзи въ театритѣ сѫ лоши – не споря даже по това. И азъ, като ви проповѣдвамъ тукъ, съмъ отъ порѫчанитѣ. – Защо? – Защото мнозина ще кажатъ, че ми плащатъ, затова проповѣдвамъ. Ще кажатъ, че азъ не проповѣдвамъ безъ пари. – Възможно е, човѣщина е, но казвамъ: Ако има нѣкой, който да знае истината, това съмъ азъ. Азъ зная, дали ми плащатъ, или не. – Какъвъ човѣкъ е той? – Вие може да ме считате за много добъръ – това е безразлично за мене. Онова, което азъ зная за себе си, то е мѣродавно. И онова, което вие знаете за себе си, то е мѣродавно. Днесь всеки може да се спре предъ единъ гробъ и да каже, както Христосъ на Лазара: „Лазаре, излѣзъ!” Отъ две хиляди години се намѣри само единъ човѣкъ, който имаше смѣлостьта да каже: „Лазаре, излѣзъ вънъ!” – Кой бѣше Христосъ? – Синъ Божи. Всеки другъ на Негово мѣсто ще каже: Да не би да се изложа? Всеки не може да направи това. И Христосъ не можѣше да възкресява всички. Тукъ бѣха изключителни условия. Ако нѣмате тѣзи условия, ще лежите въ гроба. – Какви бѣха тѣзи условия? – Непремѣнно да имате две сестри, да имате единъ братъ и най-после, да имате единъ Учитель, Когото обичате, и Той да ви обича. Исусъ обичаше Марта, обичаше Мария, обичаше и Лазара. И тримата Го обичаха. Тѣ поставиха любовьта, като основа на живота си, като необходимъ елементъ. Ако не поставите въ душата си любовьта, като необходимъ елементъ, никаква наука не можете да имате. И тогава, въ живота на хората не може да се проповѣдва никакво съгласие. Това не подразбира, че между хората нѣма съгласие. Има съгласие, но то не е Божествено, не носи непреривно щастие. Засега, колкото щастие, толкова и нещастие има въ живота. Ние сме дошли до такива разочарования, че казваме: Не струва да се живѣе. – Това е криво разбиране. Мнозина мислятъ, че като повѣрватъ въ Бога, богатство ги очаква. Това е крива мисъль. По-голѣмо богатство отъ любовьта нѣма. По-голѣмо богатство отъ силата нѣма. По-голѣмо богатство отъ мѫдростьта нѣма. По-голѣмо богатство отъ истината и свободата нѣма. Какво друго богатство може да очакватѣ въ живота? Всички други богатства се основаватъ на това, върху което е съграденъ животътъ. Казвате : Кажи дума, и тя ще бѫде чута. Питамъ: Колко пари ви трѣбватъ? Голѣмата френска банка „Банкъ дѣ Франсъе разполага съ 420 милиона английски лири, заровени на дълбочина 25 м. въ земята, и оттамъ се вадятъ съ електричество. – Защо сѣди това злато тамъ? Казвамъ: Франция е богата, именно, заради това злато, дълбоко заровено въ земята. Ако това злато изчезне, ще я сполетятъ най-голѣми нещастия. Това е не само за Франция, но и за всека друга държава. Златото представя коренитѣ на нейния животъ. По аналогия на това казвамъ: Ако вашата симпатична нервна система нѣма капиталъ въ себе си, тя ще се разруши и изчезне. А симпатичната нервна система на човѣка се занимава съ стомаха и съ цѣлата храносмилателна система. Ако вашата стомашна система нѣма извѣстни капитали, вие, като държава, не можете да сѫществувате и ще изчезнете. Човѣкъ трѣбва да има отлична нервна система и симпатична нервна система, съ капиталъ най-малко 500 милиона английски лири. И природата е вложила своя капиталъ въ нашата симпатична нервна система, въ нашия умъ и сърдце. Ако една държава пропада, това се дължи на нейната бѣдность. Ако и човѣкъ фалира, това се дължи на факта, че изчезва капиталътъ на неговия животъ. Азъ не поддържамъ сиромашията и безпаричието. На какво се дължи безпаричието? Който нѣма умъ и сърдце, всекога живѣе въ безпаричие. То води къмъ смъртьта. За да забогатѣете, вие трѣбва да поставите въ ума си най-богатитѣ мисли и въ сърдцето си – най-богатитѣ чувства, като капиталъ на вашата симпатична нервна система. Достатъчно е да си вземете малко отъ това богатство, за да се отворятъ предъ васъ всички врати. Сега, азъ не искамъ да ви залъгвамъ, но казвамъ: На земята има много богатства, изостанали отъ първата раса. Такива богатства има, каквито човѣкъ никога не е сънувалъ. Ако нѣкой отъ васъ намѣри това богатство, какво ще прави съ него? Богатството трѣбва да се впрегне на работа, за да направи хората по-добри. Ако богатството на хората не служи за придобиване на добродетели, то е за тѣхно нещастие и наказание. Богатството трѣбва да служи на хората за повдигане на тѣхната култура. Обаче, ако ги ожесточава, то не е на мѣстото си. „Дигнете камъка!” Възкресението е процесъ, който всеки очаква. Християнството се опредѣля съ възкресението. Докато не възкръсне, човѣкъ не може да се нарече истински християнинъ. Когато Христосъ възкръсна, тогава стана Христосъ. До това време Той бѣше Исусъ. Като възкръсна, Той каза: Сега съмъ християнинъ. Нѣкой казва: Азъ съмъ християнинъ. – Възкръсна ли? – Не съмъ възкръсналъ. - Тогава още си исусянинъ. Ти си човѣкъ, кандидатъ за смъртьта и страданията. Що е християнинъ, въ пълния смисълъ на думата? – Той е човѣкъ, кандидатъ за всички Божии блага въ свѣта. Той е Синъ Божи. Синътъ Божи непремѣнно трѣбва да възкръсне. И апостолъ Павелъ казва: „Сега не живѣя азъ, но Христосъ живѣе въ мене.” Значи, той е възкръсналъ. Тогава казватъ, че Савелъ го нѣма вече. Мнозина питатъ: Де отиде Савелъ? Казвамъ: Когато житното зърно падне на земята и израсне, де отива то? Значи, житното зърно се явява въ поникналото сѣме. Само възкръсналиятъ човѣкъ дава възможность да се разбере вѫтрѣшно съвършения животъ, както и смисъла на живота. Само така можемъ да се освободимъ отъ съвременното робство. Ние сме поставени на едно вѫтрѣшно робство, т. е. на постоянно безпокойство. Ето защо, човѣкъ трѣбва да дойде до възкресението, за да почувства, че той е господарь на възкресението, да разбере, че той има съчувствието и защитата на всички хора, които го окрѫжаватъ. Били ли сте въ нѣкое общество, да почувствате, че всички хора тамъ ви обичатъ? Почувствали ли сте, че всички хора, между които се движите, ви мислятъ доброто? Нѣма по-голѣмо щастие отъ това. Нѣма и по-голѣмо нещастие отъ това, да се движите между тѣзи хора и да чувствате, че сте чужди за тѣхъ. – Защо страдатъ добритѣ хора? - Понеже се чувстватъ чужди въ свѣта. Тѣхъ наричатъ извѣяни. Така е било и съ християнитѣ следъ Христа. Какви ли нечувани работи не сѫ имъ приписвали! Обвинявали ги въ устройване на разни оргии, че се кланятъ на магарешки глави и др. Достатъчно е да прочетете „Камо грядеши”, за да видите, на какви изпитания сѫ били подлагани. Въ времето на Нерона била издадена отъ него заповѣдь, да се съблѣкатъ голи десеть хиляди дѣвици – християнки и да се разхождатъ предъ него. Това говори за морала на тогавашната Римска империя. Разбира се, това представя една фаза отъ живота. Такава преходна фаза азъ наричамъ смъртьта. Когато човѣкъ умре, той започва да се вмирисва, защото живота го нѣма тамъ. Щомъ животътъ не е тамъ, нѣма защо да се занимаваме съ него. Следователно, когато човѣкъ влѣзе въ отрицателната страна на живота, живота го нѣма вече тамъ. Азъ не съмъ за отрицателната страна на живота, за западналата страна. Животъ безъ любовь, животъ безъ свѣтлина и животъ безъ свобода е смърть. Защото, който умира, той губи свободата си. Да умирашъ, това значи, да чувствашъ въ съзнанието си, че си изгубилъ най-цѣнното въ живота си. При това, съзнанието ти не е изгубено. Като влѣзешъ въ гроба, ти съзнавашъ това и цѣли 30 ÷ 40 години страдашъ, че си изгубилъ нѣщо. Казвашъ: Изгубихъ нѣщо цѣнно, умрѣхъ. Срѣщамъ този човѣкъ десеть години следъ смъртьта му, и той плаче за тѣлото си. Той казва: Нѣма какво да правя въ този свѣтъ. Ние разбираме само едната страна на живота, не разбираме цѣлокупния животъ. Всичко, което човѣкъ преживява, е написано. И когато нѣкой не върви въ правия пѫть, той самъ се излага на изпитания. Следъ всичко това казватъ, че е писано на човѣка, какво ще мине. Сѫщо така се казва и за Христа. Писано е, че Синъ Человѣчески ще умре. - Отде знаятъ това? Христосъ отваряше очи на слѣпи, възкресяваше мъртви, и при това трѣбваше да бѫде разпнатъ. На какво основание стана това? Христосъ казваше: Този народъ, между който дойдохъ да проповѣдвамъ, ще ме умори съ своето безлюбие. Въ дадения случай, евреитѣ излѣзоха по-силни отъ мене. Азъ трѣбва да умра. Като умра, азъ ще имъ покажа, че имамъ сила да възвърна живота си. Но следъ това не ще имамъ никаква връзка съ тѣхъ. Христосъ трѣбваше да умре, за да се освободи отъ влиянието на евреитѣ. Всеки отъ васъ трѣбва да умре, ако иска да се освободи отъ връзката си съ свѣта. – Защо трѣбва да умираме? – За да се освободимъ отъ сегашния свѣтъ на безлюбието. И като умремъ, ще кажемъ: Ние нѣмаме нищо общо съ васъ, сами носете своя товаръ. Тъй щото, ако трѣбва да умремъ, то е, за да се освободимъ отъ ограничителнитѣ условия на живота. И ако трѣбва да възкръснемъ, то е, за да покажемъ на свѣта, че има само единъ Богъ на Любовьта, Спаситель на човѣчеството, чрезъ Когото всичко можемъ да направимъ и всичко може да стане. Той ще ни спаси. Казвамъ на онѣзи отъ васъ, които сте възкръснали: Азъ ви поздравявамъ. – Кой е възкръсналъ? – Това не се казва. Който е възкръсналъ, възкръсналъ е. Азъ нѣма да гадая. На онѣзи, които не сѫ възкръснали, азъ казвамъ: Вие трѣбва да умрѣте. – Защо? – За да се освободите. Но като умирате, гледайте да имате две сестри; гледайте Учительтъ ви да е близо нѣкѫде до васъ. И като Го извикате, да се изправи предъ вашия гробъ и да каже: Излѣзъ вънъ! Това трѣбва да стане съзнателно, а не отъ страхъ. Ще кажете на сестритѣ си: Азъ сега си заминавамъ, но вие ще повикате Учителя да ме върне назадъ. Нѣма да се страхувате. Трѣбва да напуснете еврейския страхъ. Ние трѣбва да умремъ, за да се освободимъ. Като умираме, ние не искаме никакви колесници, никакви пѣсни, никакви свещеници. Въ нашия умъ стои само една мисъль: Да дойде Учительтъ при насъ. И нашитѣ сестри да сѫ близо до насъ и да кажатъ на Учителя: Братъ ни умрѣ. Това значи да очаквате интензивно Този, Който ви обича, и Когото обичате. И когато Той дойде и прострѣ рѫката си, ти ще излѣзешъ вънъ отъ гроба и ще се освободишъ. Гробътъ, това сѫ всички онѣзи връзки, които сѫ свързали душата ви, които сѫ ви оковали. Апостолъ Павелъ казва: „Цѣлото Битие, цѣлото създание, заедно съ Бога, въздиша.” Ето защо, по който и да е начинъ, трѣбва да се освободимъ. Ние не избѣгваме смъртьта, но приемаме тази смърть, която носи възкресението. Това е индивидуално за всеки единъ. Засега много отъ васъ сте още здрави, но като се разболѣете, тогава ще дойде Учительтъ ви. Това ще стане. – За насъ ли се отнася това? – Ще дойде Учительтъ ви, и мнозина ще повѣрватъ, че сѫ възкръснали. Единъ день ще станете и ще кажете: „Вече азъ не живѣя, но Христосъ живѣе въ мене.” Всичко, каквото имамъ, отсега нататъкъ принадлежи на всички. Така ще стане тази промѣна. Такива герои се изискватъ сега въ свѣта. Да знаемъ, че въ насъ ще стане вѫтрѣшна промѣна. Не е въпросъ да намразимъ живота си, но да възкръснемъ. Сега вие повдигате въпроса, кого обичате и какъ го обичате. Нали ние проповѣдваме любовьта? Но ако бащата рече да проповѣдва любовьта спорѣдъ изискванията на Евангелието, веднага синоветѣ и дъщеритѣ му ще кажатъ: А, не може така! И ние сме въ състояние да опетнимъ, да изопачимъ всички прояви на любовьта, даже и най-малкото добро, останало въ насъ. Питамъ: Ако човѣкъ грѣши, какво печели съ това? Той всекога губи, а не печели. Когато страда, човѣкъ казва: Много страдамъ. – Радвамъ се, че страдашъ. Страданието говори въ твоя полза. То е процесъ, който показва, че Божествената рѫка намѣства всички счупени части на твоята душа. Радвай се, че Богъ ги намѣства. Ако не страдашъ, ти си изоставенъ, ти си неизлечимъ инвалидъ. Ако не дойде една рѫка да тѣ изправи чрезъ страданието, ти си изгубенъ човѣкъ. Единственото нѣщо, което ви препорѫчвамъ сега, това сѫ страданията. Дойде ли страданието, радвай се. Ако си богатъ, и дойде страданието, отвори кесията си; ако си бѣденъ, стани и иди да помагашъ на близкитѣ си. Какъвто и да си, щомъ дойде страданието, приеми го като добъръ признакъ. Казва Писанието: „Блаженъ е онзи, който страда.” И Христосъ казва: „Блажени страдащитѣ.” Азъ разбирамъ страданието като вѫтрѣшенъ процесъ на Божествената Любовь. Когато връщате удавения къмъ животъ, той прави голѣми конвулсии: гърчи се, мѫчи се, усѣща болки навсекѫде. Това показва, че животътъ въ него се възвръща. Ако не усѣща болки, животътъ му е вече изгубенъ. Значи, страданието е правилниятъ пѫть. Христосъ казва: „Смъртьта на Лазара е за слава Божия, за да познаятъ хората, че има Единъ, Който може да възкресява.” Това не се отнася лично нито за Ивана, нито за Драгана. Всеки трѣбва за себе си да умре и да възкръсне, но затова е нужно да имате две сестри, т. е. единъ отличенъ умъ, едно отлично сърдце и единъ Учитель, Който ще дойде при вашия гробъ и ще каже: Хвърлете тѣзи обвивки, и той да си върви. – Накѫде? – Само Учительтъ знае, накѫде да го отправи да върви. – Кѫде? - При Бога. Лазаръ трѣбваше да отиде при Бога, да изкаже благодарностьта си, че животътъ му е възвърнатъ. Само който е възкръсналъ, той може да отиде на църква - при Бога. Който не е възкръсналъ, не може да отиде на църква. Чудни сѫ хората, като казватъ, че трѣбва да отидатъ на църква. Богъ е Духъ и само въ Духъ и Истина трѣбва да Му се кланятъ. Който не е възкръсналъ, не вѣрва. Ще дойде нѣкой да тѣ пита, възкръсналъ ли си. Не е важно това. Ако си възкръсналъ, това ще знаешъ само ти, никой другъ; ако си възкръсналъ, ти ще отидешъ въ другия свѣтъ. Щомъ тѣ нѣма на земята, хората ще знаятъ, че си възкръсналъ. Да възкръснешъ, това значи, да имашъ правилна връзка съ Бога. – Ама азъ водя добъръ животъ. – Имашъ ли връзка съ Бога? – Нѣмамъ още. – Щомъ нѣмашъ, ти не си възкръсналъ. Всеки е свободенъ да живѣе, както разбира, но той самъ ще носи последствията на своя животъ. По какво се познава възкръсналиятъ? – Той е свободенъ човѣкъ, той разбира дълбокия смисълъ на живота. Той има свѣтълъ умъ и благородно сърдце. Всички добри и разумни хора сѫ негови приятели, негови братя и сестри. Единъ день, когато умре, не само две сестри ще се молятъ за него, но много повече. Когато хората станатъ истински братя и сестри помежду си, ако умре единъ отъ тѣхъ, всички ще се помолятъ, ще извикатъ Учителя си, и Той ще застане предъ гроба му и ще го възкреси. Това може да стане и въ църквитѣ, но ако свещеницитѣ и владицитѣ сѫ истински служители. Какъвъ служитель е този, който мисли само за себе си, и гледа на всички хора като на по-долностоящи отъ него? Всеки царь мисли само за своята държава; всека майка мисли само за своето дете. Всеки, който мисли само за себе си, за своитѣ деца и за своя домъ, е краенъ индивидуалистъ, човѣкъ на крайния егоизъмъ. Това не е смисълътъ на човѣчеството. Ние трѣбва да реализираме задачитѣ на своя животъ, а не да се отричаме отъ себе си. Животътъ не е въ индивидуалностьта и личностьта, но въ единението ни съ Първата Причина. Животътъ е въ обединението на всички добри и разумни хора. Когато азъ обичамъ хората, и тѣ ще ме обичатъ. Това е животътъ. И когато всички ние обичаме онова Начало, отъ което сме излѣзли, това е вѣчниятъ животъ. Щомъ придобиемъ това ново разбиране за живота, ще се създаде новата култура. Тогава нѣма да става такава криза, като сегашната. Днесь всички търсятъ причината на тази криза. Съвременнитѣ народи създадоха една каша. – Какъ дойде кризата? – По причина на това, че европейскитѣ стоки въ Китай и Индия не се приеха, и пазарътъ се затвори. Примирете Китай, убѣдете китайцитѣ да не се биятъ, дайте свобода на индуситѣ, тѣ ще приематъ вашитѣ стоки, и кризата ще изчезне. Обаче, тъй както вървятъ работитѣ, кризата още повече ще се усили. Сега има повече злато, отколкото всеки другъ пѫть. Както виждамъ, и хамбаритѣ сѫ пълни съ жито. Жито има повече, отколкото всеки другъ пѫть. При това, хората страдатъ. Всичко има въ изобилие, но нѣма правилно разпредѣляне. Да оставимъ социалнитѣ въпроси настрана. Тѣ ще се разрѣшатъ, но има нѣща, които ние трѣбва да разрѣшимъ. И въ нашия животъ – въ нашия Китай и въ нашата Индия – има вълнение, нѣма кѫде да пласираме стоката си. Естествено е, че ще има криза. Помнете: „Дигнете камъка отъ гроба!” Така казва Учительтъ. И заповѣда Учительтъ, всеки да дигне камъка отъ гроба си и да чуе гласа на своя Учитель: Излѣзъ вънъ! Всеки самъ да дигне камъка си, да излѣзе вънъ и да благодари на Бога. 14. Беседа отъ Учителя, държана на 30 ноември, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
  18. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Двама или трима „Двама отъ васъ, ако се съгласятъ на земята.” Матѣя, 18:19. Съгласие или акордъ може да има между два тона или между две разумни сѫщества. Дето нѣма съгласие, това показва, че тамъ нѣма акордъ, нѣма разумность. Колкото по-голѣмо е несъгласието, толкова и неразумностьта е по-голѣма. Не, че хората сѫ невѣжи, но между крайно амбициознитѣ сѫществува несъгласие. Човѣшката гордость и честолюбие сѫ майката и бащата на несъгласието. Честолюбието е майката, а гордостьта – бащата. Като се съединятъ, тѣ раждатъ несъгласието – тѣхното дете, на което чувате само гласа, като дава своитѣ разпореждания. Съвременнитѣ хора мислятъ за себе си, че сѫ много умни. Като изучавамъ хората, животнитѣ и растенията, намирамъ, че всички сѫ крайни философи. Досега не съмъ срѣщналъ нито едно животно, което да не се мисли за философъ. Като се натъкватъ на лошитѣ условия, животнитѣ считатъ, че хората сѫ виновни за това. Хората пъкъ считатъ Бога виновенъ за лошитѣ условия и намиратъ, че Той не е създалъ свѣта, както трѣбва. И най-проститѣ хора – мѫже и жени, всички мислятъ така. Само че, едни сѫ смѣли да изкажатъ мнѣнието си, а други не смѣятъ, не се изказватъ отъ благоприличие. Обаче, въ дъното на душата си, и тѣ иматъ сѫщото мнѣние. Положението на сегашнитѣ хора се дължи на факта, че тѣ се мислятъ по-умни, отколкото сѫ въ дѣйствителность. Като се вглеждате въ живота, чудите се, какъ е възможно, хората да сѫ толкова умни, а въпрѣки това, злото сѫществува въ свѣта. И тъй, като разсѫждаваме, казвамъ: знанието има своя тежесть, своя интензивность и свое вѫтрѣшно напрежение. Многото знание на човѣка го прави подобенъ на котелъ, който се намира подъ голѣмото напрежение на воднитѣ пари. Както котелътъ може да се пръсне подъ голѣмото напрежение на воднитѣ пари, така и човѣкъ може да се пръсне. Ако презъ нервната система се прекара повече енергия и по-голѣмо напрежение, отколкото тя може да издържи, веднага въ човѣка се явява неврастения. Мнозина мислятъ, че нервната система на човѣка може да издържи повече енергия. Всѫщностъ, не е така. Онзи, Който е създалъ твоята нервна система, знае, колко енергия най-много може тя да издържи. Той е предвидилъ крайното напрежение, което можешъ да издържишъ. Той знае, съ каква интелигентность разполагашъ. Умниятъ човѣкъ трѣбва да знае, че животътъ е ограниченъ и не може да се краде. Той трѣбва да съзнава, че знанието, въ своитѣ широки, грандиозни размѣри, е непостижимо. Той трѣбва да съзнава, че човѣшката душа не се продава. И най-после, той трѣбва да съзнава, че човѣшкиятъ духъ не може да се заробва. Това сѫ общи положения. Всички други положения, които вие можете да приведете, оставатъ настрана. Сега азъ говоря за обективната наука, която и вие можете да създадете. Напримѣръ, вие говорите за деня, като проява на природата. Деньтъ е основа, мѣрка на нѣщата. Той сѫществува въ природата, като естествена проява. Отъ сутринь до залѣзъ, това е все день. Който иска да разбере вѫтрешния смисълъ на живота, или началото на живота, трѣбва да знае, какво нѣщо е деньтъ. Който не разбира, защо слънцето изгрѣва и залѣзва, не може да разбере, какво е деньтъ, отде иде слънцето и кѫде отива. Когато нѣкой ме пита, откѫде е дошълъ, казвамъ: Питай слънцето. – Де отивамъ? – Питай слънцето. Слънцето изгрѣва и залѣзва за обикновенитѣ хора, но за гениитѣ и свѣтиитѣ никога не залѣзва. Питате: Какъ може слънцето да не залѣзва? Ще ви обясня. Вие разглеждате нѣщата, както ги виждате. Това показва, че вие говорите за обективния животъ на земята, а не за отвлечения свѣтъ. Подъ „отвлѣчени работи” разбирате неразбрани, а разбранитѣ наричате разумни. И тъй, ако отидете на сѣверния полюсъ, ще видите, че тамъ има шесть мѣсеца день и шесть мѣсеца нощь. Ако се мѣстите отъ сѣверния къмъ южния полюсъ и обратно, ще имате постоянно день. Ако не разбиратезаконитѣ, ще останете на сѣверния полюсъ, дето ще носите последствията на дългата нощь. Тьй щото, когато се казва, че трѣбва да бѫдешъ добъръ, това показва, че трѣбва да се пренесешъ отъ сѣверния полюсъ къмъ южния. Ако ти кажа, че трѣбва да бѫдешъ истинолюбивъ, това показва, че трѣбва да се пренесешъ отъ южния полюсъ въ сѣверния. – Бѫди добъръ! Това значи, да отидешъ на югъ. – Бѫди истинолюбивъ! – Това значи, да отидешъ на сѣверъ. Който не разбира тѣзи закони, ще иска да отиде на сѣверъ, за да стане добъръ, но тамъ ще замръзне. Да мислишъ, че на сѣверния полюсъ можешъ да станешъ светия, това значи, да замръзнешъ тамъ. Не се лъжи! На сѣверния полюсъ не се става светия. Докато Богъ е създалъ толкова красота въ свѣта, ти ще се откажешъ отъ нея и ще отидешъ на сѣверния полюсъ да се посвѣтишъ ! Хората ще тѣ посѣщаватъ, ще тѣ молятъ да имъ помагашъ, но ти нищо нѣма да направишъ. Тѣ пъкъ, като живѣятъ при добритѣ условия на живота, ще използватъ благата. Този на сѣверния полюсъ се отказва отъ благата на живота, съ цѣлъ да стане светия, другитѣ използватъ благата и очакватъ на свѣтиитѣ да имъ помагатъ. И еднитѣ, и другитѣ се заблуждаватъ. Въ това отношение, свѣтътъ е хотелъ, дето всѣки трѣбва да плаща. Колкото време е живѣлъ въ този хотелъ, за толкова време ще плаща. Като му дотегне да плаща, повече нѣма да помисли за него. Хората искатъ да взематъ тапия за живота и питатъ, какво ще имъ се случи следната година. Тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Като първокласенъ гадатель, азъ му отговарямъ: Ти живѣешъ въ единъ хотелъ, чийто хотелджия е голѣмъ скѫперникъ. Следъ една година срѣдствата ти ще се намалятъ, и хотелджията ще тѣ изпѫди. Тогава всички, отъ които имашъ нужда – гостилничари, дрехари, обущари, ще се откажатъ да ти доставятъ нужното, и ти ще ходишъ гладенъ, голъ и босъ. Ще кажете, че хората живѣятъ, както разбиратъ, но важно е да бѫдатъ добри. – Такъвъ законъ не сѫществува. Законъ е, всѣки човѣкъ, самъ за себе си, да бѫде добъръ. Следователно, да бѫдешъ добъръ, това е личенъ законъ, който се отнася главно до човѣшката душа. Тя разбира доброто. Който разбира този основенъ законъ – да бѫде добъръ, той се отличава отъ всички други сѫщества. Единствената привилегия за човѣка е да бѫде добъръ. Това го опредѣля като човѣкъ. Единственото нѣщо, което може да направи човѣка силенъ и мощенъ, като божество, е законътъ за доброто. Като говоря за доброто, азъ разбирамъ онази основа на живота, върху която може да се гради. Има редъ други сили, които влизатъ въ човѣка и работятъ заедно съ доброто. Нѣма друга основа, вънъ отъ доброто, която може да направи човѣка силенъ и мощенъ. Не казвамъ да стане голѣмъ като предпотопнитѣ животни – тѣ не разрѣшиха въпроса. Преди предпотопнитѣ животни имаше растения, високи 600 ÷ 700 м, но и тѣ не разрѣшиха въпроса. Ще кажете, че съвременната наука не допуща това. Обаче, това поддържатъ нѣкои окултисти. Дали всѫщностъ е било така, това може да се провѣри. Има архиви, въ които се пазятъ отпечатъци и снимки на тѣзи дървета. Ако искате да провѣрите това, могатъ да ви изпратятъ тамъ, дето се пазятъ отпечатъцитѣ. Всичко, което е станало на земята, е хроникирано, отбелязано и запазено. Гениалниятъ и светията отиватъ направо въ тѣзи архиви и се справятъ съ всички данни, останали отъ миналото. Обикновениятъ и талантливиятъ не могатъ да провѣрятъ направо, но четатъ книгитѣ, какво е писано въ тѣхъ, и оттамъ се учатъ. Всѣки може да стане талантливъ. – Какъ? – Като чете писаното въ книгитѣ. Обикновениятъ, обаче, оре, копае и съгражда, т. е. твори. Ще кажешъ, че градежътъ е проста работа. Азъ казвамъ: Неразбрана работа е да орешъ, безъ да знаешъ да орешъ; да копаешъ, безъ да знаешъ да копаешъ; да четешъ вѣстници и да градишъ, безъ да знаешъ нито едното, нито другото. Който оре земята, трѣбва да знае причинитѣ, които го заставятъ да прави това. Това е наука, която тепърва трѣбва да се изучава. Тази наука бѣше предадена на Адама, когото Богъ въведе въ рая. Обаче, Адамъ не бѣше отъ праведнитѣ. Той бѣше направенъ отъ каль. Богъ го постави на изпитъ, но Адамъ не можа да го издържи. Първиятъ човѣкъ, когото Богъ направи, носѣше и жената въ себе си. Двамата заедно съставяха единъ човѣкъ. Адамъ, като не можа да живѣе съ Ева въ себе си, обърна се къмъ Господа съ думитѣ: Господи, не мога да живѣя съ Ева вѫтрѣ въ мене. Извади я вънъ отъ мене, така ще живѣемъ по-добре. И въ Писанието се казва, че Богъ извади отъ Адама две ребра. Адамъ искаше, Богъ да го освободи отъ Ева. Както желаеше, така стана. Създаде Богъ Адамъ и Ева и ги постави въ рая, тамъ да живѣятъ. Ще ви приведа единъ анекдотъ. Единъ съвремененъ адвокатъ попадналъ по нѣкакъвъ начинъ на небето. Апостолъ Петъръ билъ недоволенъ, че адвокатътъ дошълъ на небето и му казалъ, че ще остане тамъ, съ условие, да не прави никакви адвокатски възражения. Адвокатътъ обѣщалъ, че ще мълчи, но не издържалъ. Единъ день той се увлѣкълъ въ разговоръ съ единъ отъ жителитѣ на небето и започналъ да спори, какъ, на какво основание, възъ основа на кой членъ станало това. Като искали да се освободятъ отъ него, използвали неговото голѣмо гешефтарство. Подшушнали му, че вънъ се готви нѣкакво предприятие. Като чулъ това, той излѣзълъ вънъ, но повече не се върналъ. Вратата била затворена за него. По сѫщия начинъ, Богъ казалъ на жената, че ако излѣзе отъ мѫжа, ще стане царица. Като видѣла вратата на рая отворена, тя излѣзла вънъ отъ него, но положението на Адама не се подобрило. Адамъ не могълъ да се освободи отъ нея, понеже, като я видѣлъ вънъ отъ себе си, много му се харесала и си казалъ: Тя не била толкова лоша, както си я представяхъ. Като ви говоря, азъ искамъ да ме разбирате правилно. Азъ изнасямъ нѣщата въ тѣхната чистота. За мене сѫществува единъ моралъ въ живота, който хората не познаватъ. На земята нѣма сѫщество, по-възвишено отъ жената и отъ мѫжа. – Щомъ е така, отде дойде грѣхътъ? – Законъ е: Само възвишенитѣ сѫщества грѣшатъ. Тѣ минаватъ за божества, затова иматъ възможность да грѣшатъ. Грѣхътъ се ражда отъ сѫщества, които иматъ сила, знание и власть, а не отъ безсилнитѣ, невежитѣ сѫщества. Затова, именно, съвременната наука и богословие сѫ въ противорѣчие помежду си. Науката не признава никакво грѣхопадане, никакъвъ грѣхъ. Тя гледа на грѣха като на необходимость. Природата използва грѣшкитѣ като условие за човѣшкото развитие. Богословитѣ пъкъ търсятъ причината за грѣха въ падането на ангелитѣ. Грѣхопадението, спорѣдъ тѣхъ, е станало на земята, поради което тя е минала презъ нѣколко катастрофи и крушения. Следъ голѣмото грѣхопадение на човѣчеството, станало нужда земята отново да се пресъздаде. Въ Битието е казано: „Вначало Богъ създаде небето и земята. И земята бѣше неустроена и пуста.” Който е писалъ историята на земята, не е искалъ да каже цѣлата истина и премълчалъ. Земята е устроена спорѣдъ насъ: каквито сме ние, такава е и тя. Да оставимъ тѣзи въпроси настрана. Тѣ се отнасятъ до хора съ високо съзнание, съ широкъ умъ, които разбиратъ дълбокия имъ смисълъ. Ще ме запитате: Ние какви сме? Често азъ правя сравнения, съ които обяснявамъ причинитѣ за противорѣчията, нещастията и скърбитѣ въ свѣта. Като страдатъ, хората се питатъ, защо е създаденъ свѣтътъ. Както и да си отговорите, свѣтътъ е създаденъ като вѫтрѣшна необходимость. Може да кажете, че външнитѣ, икономическитѣ, общественитѣ условия не сѫ добри. Обаче, науката казва, че всичко се дължи на извѣстни закони. Ако сѫществува сиромашията, тя се дължи на извѣстни закони. Богатството сѫщо се дължи на извѣстни закони. Но ние трѣбва да знаемъ, какъ да съпоставяме нѣщата и да ги обясняваме. Питамъ: Какво е отношението между богатството и сиромашията, между здравето и болѣстьта? Трѣбва да се направи преводъ. Само гладниятъ може да яде, ситиятъ никога не яде; само сиромахътъ може да работи, богатиятъ никога не работи. Какъ ще разберете това? Вие трѣбва да имате ясна представа за тѣхъ, да знаете, що е богатството, и що е сиромашията. Ако мислишъ, че си дошълъ докрая на своето умствено развитие, ако мислишъ, че си дошълъ докрая на своитѣ сили и имашъ всичко, може ли да се яви въ тебе желание да работишъ? Ако мислишъ, че имашъ всичко, че нищо не тѣ интересува, ти си вече въ положението на едно божество, което отъ нищо не се нуждае. Ако пъкъ мислишъ, че нищо нѣмашъ, ти ще бѫдешъ готовъ да работишъ, ще събирашъ хората, да имъ проповѣдвашъ, както азъ правя сега. – Защо ви говоря азъ? – За да изкарамъ нѣщо отвънъ. Азъ изказвамъ една мисъль, да покажа, какво вие мислите за мене. Какво мислите за мене, това не ме интересува. Обаче, азъ правя сондажъ, да видите, до каква степень вие ставате проводници на извѣстенъ родъ сили въ природата. Отъ научно гледище, азъ искамъ да зная, наближило ли е времето да се оправите. Както работя съ васъ, така работя и съ цѣлия свѣтъ. Като виждамъ грѣшкитѣ на хората, азъ търся причинитѣ, които ги заставятъ да грѣшатъ. Законътъ е единъ и сѫщъ и за малкото, и за голѣмото. Срѣщамъ единъ младежъ, съ книга въ рѫка, който размишлява върху нѣщо. Той си казва: Разбрахъ вече този въпросъ. Цели десеть години се занимавамъ съ въпроса, защо ябълката пада отъ дървото. Ябълката пада по причина, че числото 9 е степенувано въ осма степень, че числото 8 е степенувано въ седма степень. Значи, 9 е излѣзло отъ 8, а 8 – отъ 7. Кой отъ васъ би повѣрвалъ въ това? Младежътъ разсѫждава правилно. Той е математикъ и философъ. Той разбралъ, че ябълката пада не само по закона на земното притегляне, но и по другъ законъ. Знание е нужно на човѣка. Ако вие не знаете, защо слънцето изгрѣва и залѣзва, защо ви е този день? Спазвайте правилото: Никога не канете слънцето да ви дойде на гости. Това значи: Никога не канете великитѣ хора да ви дойдатъ на гости. Днесь всички хора искатъ да станатъ велики. Въ това се крие тѣхното нещастие. Величието на човѣка е резултатъ на неговата вѫтрѣшна разумна дѣйность, на неговото добро. Всѣки човѣкъ може да бѫде добъръ. Следователно, ако ти искашъ да станешъ добъръ, това е въпросъ на времето. Затова не бързай, нека всѣко нѣщо дойде на своето време. Нѣкои нѣща могатъ да дойдатъ следъ година, други следъ сто, хиляда или повече години – нищо отъ това, не бързай. Само глупавиятъ бърза, умниятъ никога не бърза. Въ Бога има едно качество – Той никога не бърза. Като се молите на Бога, казвате: Господи, не виждашъ ли, какво става въ свѣта? – Нѣма нищо, всичко ще се оправи. – Какъ ще се оправи? Не виждашъ ли, какво става? – Ще се оправи. Сега, ще се отклоня отъ мисъльта си. Ще спра вниманието ви върху рѫката. Кои сѫ причинитѣ, дето рѫката на единъ човѣкъ се различава по форма отъ рѫката на другъ? Веднъжъ, като изследвахъ рѫката на единъ български поетъ, казахъ му, че първиятъ пръстъ на рѫката му е дълъгъ 9,5 смъ; срѣдниятъ му пръстъ е дълъгъ 10,5 смъ; четвъртиятъ пръстъ – 10 смъ, а най-малкиятъ –7 смъ. Питамъ го: Какво ще ми кажешъ за твоята рѫка? – Нищо не зная. – Азъ пъкъ се интересувамъ, кога е създаденъ моделътъ на твоята рѫка. Като направя изчисление, мога да си отговоря на този въпросъ. – Какви изчисления ще правишъ? – За да се създаде твоята рѫка, нуждни сѫ били четири милиарда години. – Какво отношение има между времето, дължината и формата на рѫката? – Има отношение. Въ това, именно, се крие загадката на въпроса. Следъ този разговоръ, азъ започнахъ да гадая. Казвамъ му: Ти си поетъ, обичашъ природата, но пишешъ вѣрни и невѣрни нѣща. Справедливъ си само по отношение къмъ себе си. Щомъ се отнася до другитѣ, ти огъвашъ истината. Музикаленъ си, обичашъ музиката, но съ нея използвашъ хората. Обичашъ свѣта, но пакъ го използвашъ за себе си. Като поетъ, ти никога до сега не си мислилъ за своята душа. За тебе нѣма божество, на което да се кланяшъ. Единственото божество, на което се кланяшъ, това си ти самъ. – Отде извади всичко написано? – Отъ твоята рѫка, направена отпреди четири милиарда години. Това е написано на дѣсната ти рѫка. Като вземешъ лѣвата рѫка, тамъ пъкъ е написано, какво трѣбва да правишъ. При измѣрване на лѣвата рѫка, намирамъ слѣднитѣ числа: единиятъ пръстъ е дълъгъ 9,6 смъ, вториятъ пръстъ – 10,6 смъ, третиятъ пръстъ – 10,1 смъ, и четвъртиятъ – 7,1 смъ. Казвамъ: Ти трѣбва да се държишъ за единицата, защото не знаешъ, какво означава тя. Ти не разбирашъ мѣстото на единицата въ живота. Като казвашъ, че имашъ една глава, какъ ще я кръстишъ? Ако искашъ да освѣтишъ една идея и кажешъ, че като нея нѣма друга, какъ ще я кръстишъ? Само единицата опредѣля нѣщата. Следователно, само когато поставишъ единицата въ ума си, тогава ще създадешъ единство въ себе си. И ако не разбирашъ живия законъ, който контролира живитѣ числа, никога не можешъ да си служишъ съ тѣхъ. Ще кажешъ: Не ми трѣбва единицата. Професоръ скѫсва ученика си и му казва: Ти нѣмашъ единицата въ себе си, следователно, нѣмашъ идея. Докато не разберешъ единицата, нищо не можешъ да постигнешъ. Когато при мене дойде човѣкъ безъ единица въ себе си, азъ се смѣя. Той казва: Тебе ти е широко въ живота, но знаешъ ли, какво е моето положение? Скѫсаха ме по еди-кой си предмѣтъ, писаха ми единица. – За колко продавашъ тази единица? Тази единица, поставена отъ професора ти, е най-хубавото нѣщо. Ако знаешъ, какво представя единицата, ти щѣше да бѫдешъ щастливъ. – И ти се смѣешъ на моето нещастие? Да бѣше на моето положение, нѣмаше да се смѣешъ. – Знаешъ ли, какво направихъ едно време, когато професорътъ ми писа единица? Азъ го цѣлунахъ и му благодарихъ. После, той тури единъ крѫгъ подъ единицата и я превърна въ шесторка. Ако ти имашъ страдание, предизвикано отъ единицата, поставена отъ твоя професоръ, какъ ще разрешишъ този въпросъ? Кой отъ двамата е на правата страна: професорътъ, или ти? Професорътъ е на правата страна, защото той знае, че единицата е основа на нѣщата. Въ дадения случай, азъ говоря за онзи професоръ, който разбира добре своята работа. Коя е причината, че той ти турилъ единица? Тя може лесно да се превърне на шесторка. – Какъ? – Достатъчно е да възлюбишъ професора си и го цѣлунешъ. Ако го цѣлунешъ, и кривата линия не дойде, какво ще стане тогава? Ще ти турятъ още една единица. Щомъ получишъ две единици, какво показва това? Ще се сърдишъ ли на професора си? Нѣма да му се сърдишъ. Въ този случай се получава числото 11. Споредъ твоето разбиране, професорътъ ти е турилъ петь единици повече отъ това, което заслужавашъ. Когато две единици сѫ на едно мѣсто, тѣ показватъ великия, свѣтлия пѫть, който трѣбва да слѣдвашъ. Човѣкъ може да върви правилно само между две единици. И тъй, когато произнесете и дветѣ имена на Бога – Господи, Боже нашъ, вие сте въ правия пѫть на живота. Този пѫть се означава само съ две имена. Кой е правиятъ пѫть, по който човѣкъ може да влѣзе въ Царството Божие? Отговарямъ: Господи, Боже нашъ! Ето правиятъ пѫть. Господъ, това е необятната Любовь, граница на твоя животъ. Когато призовавашъ името на Бога, това е другата граница – на безпредѣлната Мѫдрость. Само така, ти ще вървишъ задъ Любовьта и Мѫдростьта. Само тогава ти ще бѫдешъ изразъ на Великия Животъ. Само съ силата на този Животъ ще влѣзешъ въ Царството Божие. То не е извънъ земята. – Може ли Царството Божие да е извънъ земята? Ако е така, защо е земята? И въ Писанието е казано, че Богъ твори ново небе и нова земя. Следователно, Царството Божие не сѫществува извънъ небето и земята. То е отношение между небето и земята. Вие трѣбва да знаете, какво означава земята, сама по себе си, и какво – небето. Когато се казва, че земята е грѣшна, разбираме човѣшкия животъ, той е неразуменъ. Следователно, каквото търсимъ отъ земята, това ни дава тя. Ако сѣемъ рѫжъ, рѫжъ ни дава; ако сѣемъ жито, жито ни дава; ако сѣемъ тръне, тръне ни дава. „Каквото сѣешъ, това ще пожънешъ.” И ако сѫществуватъ нещастия на земята, ние сами сме ги посадили. Богъ не насажда нещастията, но глупавитѣ, неразумнитѣ хора ги насаждатъ. Това става по закона на своеволието. Когато човѣкъ преяжда, въ него се събужда чувството на втръсване. Нѣма по-страшно нѣщо отъ втръсването. Чрезъ него човѣкъ може да си причини голѣмо нещастие. Той ялъ толкова много, че дошълъ до втръсване. Той може да учи толкова много, че да му се втръсне и учението. Той може да се проявява толкова много въ обществения животъ, че да му се втръсне и животътъ. Той може да дружи толкова много съ жени, че и тѣ да му се втръснатъ. Най-после, може да изпита чувство на втръсване и къмъ баща си и майка си, къмъ брата си и сестра си, къмъ приятелитѣ си — всичко да му се втръсне. Основата на грѣха въ човѣшкия животъ се крие въ втръсването. То става отъ пресищане на благата, които животътъ носи. Това трѣбва да се избѣгва. Само така ще разрѣшите правилно въпроситѣ на живота. Затова, именно, казвамъ: Ако много сте яли, започнете да постите. Сѫществуватъ два вида постъ: физически и духовенъ. Ако ядешъ много, ще дойде единъ видъ втръсване; ако постишъ много, ще дойде друго втръсване, по-лошо отъ първото. Следователно, ще постишъ толкова, колкото да дойде гладътъ, чрезъ който да събудишъ апетита си. Всѣки трѣбва да пости. – Защо? – За да продължи живота си. – Защо не трѣбва да яде много? – За да не скѫси живота си. – Какво става съ воденицата, която много мѣли? – Камънитѣ й се изтриватъ. Тъй щото, ако ядешъ много, и твоята воденица ще се изтрие. Тогава ще изгубишъ смисъла на живота. Днесь азъ говоря на ученитѣ хора, ще ме слушате. Онѣзи отъ васъ, които сте учени, ще оставите своитѣ възгледи настрана. – Ние имаме свои възгледи, вѣрваме въ тѣхъ. – Оставете вашитѣ вѣрвания настрана. И азъ имамъ свои вѣрвания, но и моитѣ вѣрвания, и вашитѣ, ще ги оставимъ настрана. Сега вие имате едни вѣрвания, но следъ десеть години ще имате други вѣрвания. Трѣбва да разберете, какво представятъ вѣрата, надеждата и любовьта въ живота. Вѣра могатъ да иматъ само хората. Въ природата, обаче, вѣрата сѫществува като вѫтрѣшна връзка. Единственото нѣщо, съ което ние постоянно свързваме фактитѣ, дѣлата си и внасяме малъкъ тласъкъ въ живота си, това е вѣрата. Казвашъ: Азъ вѣрвамъ, че ще стана ученъ. – Това е връзка. Следователно, ние опредѣляме нашитѣ отношения, нашитѣ връзки чрезъ вѣрата. Засега вѣрата е само методъ, който не разрѣшава въпроситѣ. Любовьта, обаче, е велика, мощна сила, съ която Богъ работи, за да ни извади отъ торпедното състояние, да внесе въ насъ животъ. Любовьта задоволява само живота. Надеждата пъкъ е градината, въ която зрѣятъ плодоветѣ. Надеждата, това сѫ ангелитѣ, които идатъ да разбератъ, до кѫде сме достигнали въ нашето развитие. Любовьта е силата, която дава животъ и ни избавя отъ смъртьта. Вѣрата е връзка, а надеждата – качество на ангелитѣ, съ което тѣ опитватъ нашитѣ плодове. Ние предаваме тѣзи плодове на другитѣ сѫщества. Така ли схващатъ съвременнитѣ хора нѣщата? Като видятъ нѣкого, тѣ първо го питатъ: Ти българинъ ли си? – Какво разбиратъ подъ „българинъ”? Въ природата нѣма националность, нѣма нация. То е фиктивно име. Българинъ, французинъ, американецъ не сѫществуватъ. Като българинъ, ти сѫществувашъ дотолкова, доколкото си роденъ българинъ. Веднъжъ си се родилъ, даватъ ти нѣкакво име – Иванъ, Петко, Драганъ. Важно е, преди да си роденъ, какво име си носилъ. Споредъ вѣрванията на индуситѣ, ти може да си билъ нѣкога царь въ Египетъ, Вавилония, Сирия и да си обходилъ цѣлия свѣтъ. Какво отъ това? Ще кажете, че не вѣрвате въ прераждането. Това не ме интересува. То е все едно, да дойде слѣпиятъ при мене и да ме пита, сѫществува ли слънцето, или не. За мене слънцето сѫществува, а за слѣпия не сѫществува. Слѣпиятъ не вѣрва въ прераждането. Който вижда, вѣрва въ прераждането. За него този въпросъ сѫществува. Който не е слѣпъ, вѣрва въ прераждането. Какво ще придобиете, ако вѣрвате, или не вѣрвате въ него? – Ама то не е въ съгласие съ Христовото учение. – Ти бѣше ли въ времето на Христа? Знаешъ ли, въ какво е вѣрвалъ Христосъ? Той вѣрваше въ прераждането. Защо трѣбваше Той да се въплъти, да дойде втори пѫть на земята, когато можѣше, като Синъ Божи, да си остане на небето? Казватъ за Христа, че е вториятъ Адамъ. Значи, Той е дохождалъ единъ пѫть на земята, дойде втори пѫть, ще дойде и трети пѫть. Азъ разглеждамъ въпроситѣ отъ научно гледище. Вѣрата, като външна проява, е едно; като принципъ, тя е друго нѣщо. Тя е вѫжето, съ което се връзва кофата за вадене на вода отъ кладенеца. – Въ какво вѣрвашъ? – Като пусна кофата въ кладенеца, да извадя вода и я опитамъ, тогава ще ти кажа, въ какво вѣрвамъ. Само така ще ти докажа, въ какво вѣрвамъ. Следователно, знанието, което имамъ, ще опредѣли качествата на моитѣ вѣрвания, а не вѣрата. Ако вѣрата определяше всичко, защо ни сѫ нуждни знанията? Че кой не вѣрва? Нѣкоя мома, напримѣръ, вѣрва, че ще се ожени за князъ. Тя вѣрва, но, всѫщностъ, ще се ожени ли за княза? Единъ българинъ – шопъ, билъ на служба въ Цариградъ при единъ турски бей. Като работилъ извѣстно време, той си взелъ отпускъ 40 деня, да отидѣ въ родното си село, да се види съ близкитѣ си. Беятъ му казалъ: Внимавай, да се върнешъ навреме. Ако закѫснѣешъ само съ единъ день, ще тѣ обѣся. Българинътъ си отишълъ въ селото, видѣлъ се съ близкитѣ си, съ които ударилъ на ядене и пиене. Като дошло време да си замине, видѣлъ, че закѫснѣлъ малко и почналъ да се безпокои. Стигналъ до Пловдивъ. Изъ пѫтя той се молѣлъ: Господи, помогни ми да намѣря единъ конь, да стигна по-скоро въ Цариградъ, защото ако закѫснѣя, беятъ ще ме обѣси. Като вървѣлъ, стигналъ го единъ бей на конь, съ малко конче. Българинътъ се зарадвалъ, помислилъ си, че молитвата му е чута: Богъ му изпратилъ конче. Обаче, останалъ излъганъ. Беятъ му казалъ: Хей, гяуръ, вдигни кончето на гърба си, да го носишъ до Цариградъ; малко е, не може да върви. Като се видѣлъ въ това положение, българинътъ си рѣкълъ: Господи, азъ ли се молихъ криво, или Ти ме разбра криво? Такива сѫ и нашитѣ вѣрвания. Ние се молимъ на Бога да се качимъ на конче, да си починемъ, а Той ни заставя, ние да носимъ кончето на гърба си. И тогава казваме: Животътъ нѣма смисълъ. Не че животътъ нѣма смисълъ, но той трѣбваше да тръгне по-рано, да не закѫснѣва. Това е слѣпата вѣра. Такива сѫ нейнитѣ резултати. Не е въпросъ за слѣпа вѣра, но това, което ви говоря, трѣбва да се опита. Може да направите малъкъ опитъ, но никога не говорѣте за нѣща, които не знаете, които не сте опитали и провѣрили. Да допуснемъ, че вѣрвате въ нѣщо, но не го разбирате. Има нѣща, за които не може да се говори. – Защо? – Забранено е да се говори за тѣхъ. Ако се говори, ще се натъкнете на голѣми нещастия. Преди нѣколко деня една сестра доведе при мене единъ младъ българинъ и ми каза: Учителю, този човѣкъ е открилъ до една канара голѣмо богатство, за което притежава особени книжа. Азъ се усмихнахъ, нищо не й казахъ. Тя продължи да говори: Той ще изплати дълговетѣ на България къмъ съглашенцитѣ и часть отъ това богатство ще даде на братството. – Добре, щомъ има тѣзи книжа, които му даватъ право да търси богатството, нека копае, но азъ не се нуждая отъ неговитѣ пари. Като го наблюдавамъ, виждамъ, че му липсва нѣщо сѫществено. Единъ топълъ, лѣтенъ день азъ пѫтувахъ отъ Провадия за едно близко село. Минахъ край нивата на единъ селянинъ. Като ме видя, той напусна работата си, дойде при мене и ми каза: Господине, струва ми се, че си малджия. – Да, малджия съмъ. – Слушай тогава: азъ зная, че тукъ, наблизо, има едно богатство. Открилъ съмъ вече девѣть знака, остава ми да намѣря още единъ. Ако ми го кажешъ, ще дѣлимъ заедно богатството. – Добре, като се върна втори пѫть, ще ти го кажа. Навѣрно този селянинъ и до днесь ме очаква. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ съгласие.” Подъ „двама или трима, събрани въ съгласие” трѣбва да разбираме разумния смисълъ на живота. Да разглеждаме живота като българи, това значи частично разглеждане. Да го разглеждаме като англичани, това е пакъ частично разглеждане. Да го разглеждаме отъ становището на мѫжа или жената, и това е частично разглеждане. Ние трѣбва да разглеждаме живота като разумни сѫщества, които всѣки моментъ разбиратъ волята Божия. За изяснение на мисъльта си ще си послужа съ два примѣра, но преди това, азъ искамъ отъ васъ, които ме слушате, да измѣните възгледа си за Бога. Жената, като види единъ мѫжъ, казва: Азъ зная този мѫжъ. – Нищо не знаешъ. – Той е грубиянъ. – Това не е мѫжъ. И мѫжътъ, като види една жена, казва: Азъ познавамъ тази жена, тя е разпусната. – Това не е жена. Единственото красиво нѣщо, което Богъ е създалъ, това сѫ мѫжътъ и жената. Като прослѣдите всички видове и родове животни и растения, единственото най-красиво сѫщество между тѣхъ е човѣкътъ – мѫжътъ и жената. Всички останали сѫщества иматъ нѣщо подобно на мѫжа и на жената. Всичко живо въ свѣта се опредѣля отъ мѫжа и жената. Съ една дума, мѫжътъ и жената сѫ онѣзи типове, спорѣдъ които е създаденъ цѣлиятъ свѣтъ. Ако искате да разберете живота, както и цѣлата природа, съ всички нейни творения, първо трѣбва да разберете, какво е мѫжътъ и какво – жената. Не разберете ли това, не можете да разберете нито вашия умъ и сърдце, нито вашата душа и духъ. Ако не можешъ да разберешъ жената, която е предъ тебе, и ако не разберешъ мѫжа, който е предъ тебе, какъ ще разберешъ отвлѣченитѣ работи? Ако попитате жената, по какво се отличава отъ мѫжа, какво ще отговори тя? Ще ви приведа единъ примѣръ, който вие сами ще изтълкувате. Една княжеска дъщеря, съ нови възгледи, се влюбила въ единъ младъ момъкъ, отъ срѣдната класа. Единъ день тя се облѣкла съ бѣла рокля, сложила си всичкитѣ украшения и излѣзла въ града, съ желание да го срѣщне, да му се усмихне, да му покаже, че го обича. Обаче, предишната вечерь нейниятъ възлюбенъ билъ заведенъ отъ приятеля си въ една кръчма. Приятельтъ му казалъ: Ако ме обичашъ, ще изпиешъ едно кило вино за мое здраве. – Азъ никога не съмъ пилъ, и сега не мога да пия. – Не, ще пиешъ и съ това ще ми докажешъ, че ме обичашъ. Така, той се принудилъ да изпие едно кило вино. По този случай, той изпусналъ срѣщата съ своята любима. Рано сутриньта, като излизалъ отъ кръчмата, той срѣщналъ любимата си. Хвърлилъ се въ прегръдките й, доволенъ, че я вижда, но отъ безсънието и отъ виното, той повърналъ и, безъ да иска, оцапалъ бѣлата рокля на своята любима. Тя била принудена да се върне вкѫщи, облѣна въ сълзи. Ето едно противорѣчие за нея. Кажѣте ми, отъ какво произтичатъ противорѣчията въ живота? Не сме ли ние, които цапаме бѣлата дреха на любовьта? Този момъкъ не се ли оцапа за любовьта? И младата мома не се ли оцапа за любовьта? Питамъ: Кой роди грѣха? Приятельтъ на младия момъкъ искаше само да повѣрва, че го обича, безъ да мисли за последствията. Но и младиятъ момъкъ не искаше да изцапа роклята на своята любима. И той не е мислилъ за последствията. Той не се въздържалъ, не стоялъ далечъ отъ своята възлюбена, да не я оцапа. Той считалъ, че е въ реда на нѣщата, като срѣщне любимата си, да я прегърне. Сега, какви отношения ще има тя къмъ него? Този фактъ показва, докѫде сѫ достигнали хората на съвременната цивилизация и култура. Какво разрѣшение ще дадете сега на въпроситѣ? Азъ давамъ следното правило: Не изпитвай любовьта на приятеля си съ вино. Не обличай бѣлитѣ си дрехи, да посрѣщашъ пияния. Отъ тѣзи правила вие можете да извадите своитѣ научни преводи. По-нататъкъ сами ще разсѫждавате. Първо ще сдъвчете тази храна. Само така ще стане единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Всички хора мислятъ, не само ние. Има около два милиарда хора на земята, които мислятъ. Не само хората мислятъ. И животнитѣ, и растенията, даже и кристалитѣ – всички мислятъ и чувстватъ. И водата, и въздухътъ, и свѣтлината мислятъ. Има още сѫщества, по всички слънчеви системи, които сѫщо така мислятъ. Какво мислятъ, какво разрѣшаватъ тѣ? Всички разрѣшаватъ велики въпроси. Въ всички слънчеви системи сѫществуватъ въпроси, които предстоятъ за разрѣшение. Тѣ разрѣшаватъ слѣднитѣ положения: какви трѣбва да бѫдатъ отношенията на любовьта къмъ живота, както и отношенията на живота къмъ любовьта. Това е велика задача. Питате: Що е любовьта? – Като любишъ нѣкого, ще го нахранишъ. – Ще го нахранишъ, но и ще го уморишъ. – Като го обичашъ, ще го изучавашъ. – Ще го изучишъ, но ще го направишъ гордѣливъ. – Ще му дамъ богатство. – Съ това ще го извратишъ. – Ще му дамъ тѣло. – Това вече е собственость, съ което ще го убѣдишъ въ частната собственость. Както владѣешъ тѣлото, така и свѣта ще искашъ да владѣешъ. – Това сѫ положения, които развращаватъ живота. – Кое е това, което дава любовьта? Още отъ древностьта, разумнитѣ хора сѫ разглеждали любовьта като съзнателна, разумна връзка въ природата. Тази връзка представя единъ отъ вѫзлитѣ на любовьта. Ако взема единъ конецъ и направя вѫзелъ, въ който вложа една мисъль, като се докосне нѣкой до този вѫзелъ, мисъльта ще произведе извѣстна промѣна въ него. Ако мисъльта, вложена въ вѫзела, е права, който се докосне до него, ако е билъ боленъ, ще оздравѣе; ако е билъ глупавъ, ще поумнѣе. Който и да се докосне до този вѫзелъ, мисъльта, вложена въ него, ще предизвика чудеса. – Какъ може да бѫде това? – Той е като кранъ, презъ който тече водата. Значи, всѣко разумно нѣщо е проводникъ на Божественитѣ сили. Следователно, всѣки човѣкъ може да развърти крана и да потече отъ него вода. Ще кажетѣ: Ами ти защо не го развъртишъ? – Азъ съмъ го развъртѣлъ вече. – Не ви карамъ да вѣрвате въ това. Какъ съмъ го развъртѣлъ, то е специфично за мене. Никой не може да развърти моя кранъ, освѣнъ азъ. Всѣки отъ васъ ще развърти своя кранъ по специфиченъ начинъ за себе си, и по това ще се отличава като човѣкъ. Ще кажете, че това развъртане нѣма да допринесе нищо. – Азъ зная, какво може да допринесе онова, за което говоря, нѣма защо да ме разубѣждавате. Когато пия вода, азъ зная нейната стойность; когато ямъ хлѣбъ, азъ зная неговата стойность. Единъ младъ момъкъ, който обичалъ науката, често ходѣлъ на планината, да чете една свещена книга. Тя била подвързана съ хубава подвързия. Като челъ книгата, забелязалъ, че цвѣтътъ на книгата и буквитѣ постоянно се промѣняли: ставали ту сини, ту червени, ту виолѣтови, ту смѣсени. Той се чудѣлъ, защо ставала тази промѣна съ книгата. После забелязалъ, че каквито промѣни ставали вѫтрѣ въ него, така се промѣняла и книгата. Когато се влюбвалъ, книгата ставала червена. Когато се индивидуализиралъ и мислѣлъ, че всичко може да направи, книгата ставала портокалена. Когато се проявявалъ като материалистъ, книгата ставала зелена. Когато мислѣлъ, че е най-умниятъ човѣкъ въ свѣта, книгата ставала жълта, като лимонъ. Когато мислѣлъ, че нѣма друга вѣра, като неговата, книгата ставала синя. Когато мислѣлъ, че той ще оправи свѣта, книгата ставала виолѣтова. Питамъ: Следъ като книгата промѣняла цвѣта си, какво придобивалъ той? Книгата се промѣня, но ако външнитѣ условия не се промѣнятъ, какво си придобилъ? Напримѣръ, книгата става червена. Ти трѣбва да отворишъ ума си, да разберешъ, при какви условия можешъ да употрѣбишъ този цвѣтъ. Мнозина използватъ цвѣтоветѣ въ магията, и така постигатъ, каквото желаятъ. Напримѣръ, тѣ си служатъ съ червения цвѣтъ, когато искатъ да накаратъ двама млади да се влюбятъ. Това не е голѣмо изкуство. Достатъчно е да се вземе една десета часть отъ милиграма червена боя и всѣки день да се дава на младитѣ на върха на ножа отъ нея. Обаче, това влюбване има лоши последствия. Така, както хората си служатъ съ магията, тя не е на мѣсто. Обичашъ нѣкого и започвашъ да го канишъ на гости: сготвишъ му печена кокошка, зеле на фурна, баница и др. Щомъ почнешъ да му готвишъ много, той е на опасенъ пѫть. Видишъ ли, че единъ момъкъ и една мома започнатъ да ядатъ много, за да напълнѣятъ и да се харесатъ на хората, тѣ сѫ на опасенъ пѫть. Това е натрупване, наслояване на излишни мазнини. Човѣкъ може да се хареса на другитѣ съ своитѣ вѫтрешни качества, които никога не се мѣнятъ. Не можешъ да обичашъ човѣка, докато не си готовъ да му служишъ и да го поставишъ на сѫщото мѣсто, на което си и ти. Ако му станешъ господарь, ти нѣмашъ любовь къмъ него. Любовьта се проявява чрезъ служене. Ще станешъ слуга на своя възлюбенъ, и той, ако е уменъ, ще разбере, че си по-уменъ отъ него и ще ти даде съотвѣтното мѣсто. Това е любовь. Значи, само умниятъ може да служи. Глупавиятъ никога не може да служи. Питате: Защо сме дошли на земята? – Да служите, да научите закона на любовьта. – Дотегна ни да служимъ. – Какъ ви дотегна? Вие още не сте служили. Ще се научите да служите, както Богъ ни служи. Азъ съмъ виждалъ, какъ служатъ възвишенитѣ сѫщества. Тѣ сѫ най-добритѣ слуги въ свѣта. – Мога да служа на другитѣ, но какъ да си помогна самъ на себе си? – Вземи магическата прѫчица и махни съ нея. Всѣко отчаяние и неразположение ще изчезне. Богъ работи чрезъ магическата прѫчица. Той ти е помогналъ. Той е магътъ, който може да завърти колелото на всѣка машина и да я спре, или да я докара въ движение. Колкото повече обичашъ единъ човѣкъ, толкова по-внимателенъ си къмъ него, къмъ неговитѣ нужди. Започне ли любовьта ти да намалява, съ това заедно намалява и вниманието ти къмъ него. Единъ богаташъ пазарилъ работникъ, да изоре и посѣе нивата му. Още преди да започне работата, той му казалъ: Слушай, ако свършишъ добре работата, като се върнешъ, ще ти сложа печена гѫска, да се нахранишъ добре. Работникътъ отишълъ на нивата, но презъ всичкото време мислилъ само за печената гѫска, и работата му не излѣзла добре. Питамъ: Може ли учительтъ или професорътъ да работятъ добре, ако мислятъ само за пари? Може ли писательтъ да пише добре, ако мисли само за слава и почести? Тѣ ще се намѣрятъ въ положението на работника, който целъ день мислилъ само за печената гѫска. Сегашнитѣ хора искатъ да разрѣшатъ въпроситѣ си наготово, по лесенъ начинъ. Това е невъзможно, работа се иска отъ всички. Не мислете, че трѣбва да постѫпвате като турския бей, който заставилъ българина да носи кончето му на гърба си. За бея е добре, но не и за българина. Единъ отъ старитѣ гръцки попове вървѣлъ предъ умрѣлия, когото опѣвалъ, и си пѣелъ: и - и - и... На турски това „и - и – и” означавало „добре.” Като го слушалъ, турчинътъ му казалъ: Попъ ефенди, за тебе е добре, но я питай умрѣлия, добре ли е за него? – Какво е положението на умрелитѣ? – Споредъ мене, нѣма умрѣли. Следователно, важно е, живитѣ хора да разрѣшатъ въпроситѣ си на земята правилно. – Какъ ще стане това? – Стихътъ дава отговоръ на този въпросъ: „Ако двама души сѫ въ съгласие, каквото попросятъ въ мое име, ще имъ се даде.” Ще завърша беседата си съ единъ малъкъ, наученъ опитъ. Който направи опита съ вѣра, ще има успѣхъ; който не вѣрва, свободенъ е, но той ще се намѣри въ положението на бея или на гръцкия попъ. Опитътъ, който трѣбва да направите, е слѣдниятъ: въ продължение на десеть деня, качвайте се на високо планинско мѣсто, дето има изворъ съ чиста, хубава вода. Бѫдете на това мѣсто преди изгрѣвъ. Носете съ себе си едно чисто шише, съ вмѣстимость единъ литъръ, и една чиста, стъклена чаша. Щомъ изгрѣе слънцето, напълнете шишето отъ извора и налѣйте отъ него въ чашата. Следъ това, съ една чаена лъжичка вземете вода отъ чашата, изпийте я и си кажете: Каквото носи слънчевата свѣтлина въ себе си, това да се влѣе и въ мене, чрезъ тази вода. – Какво да правимъ, ако десеть деня наредъ нѣма изгрѣвъ? Може да е облачно или дъждовно. – Важно е да изберете хубави, слънчеви дни, да имате хубавъ изгрѣвъ. Що се отнася за времето, може десеттѣ деня да бѫдатъ съ промеждутъци, т. е. съ прекѫсвания. Опитътъ трѣбва да се прави непремѣнно при изгрѣвъ на слънцето. Ще кажете, че това е суевѣрие. – Може да е суевѣрие. Питамъ: Когато отивате на театъръ, на кино, или на друга забава, това не е ли суевѣрие? Важна е идѣята! „Дето сѫ двама или трима въ съгласие, каквото попросятъ въ мое име, ще имъ бѫде.” Който критикува опита, по-добре да не го прави, защото ще има неуспѣхъ. Който е готовъ да направи опита безъ критика, азъ го съвѣтвамъ да го направи, непремѣнно ще има малка придобивка. – Каква ще бѫде придобивката? – Единицата ще се превърне на шесторка. Ако опитътъ излѣзе несполучливъ, ще ви пишатъ две единици, т. е. числото 11, законъ на ограничение. Това значи, да повторитѣ опита. Христосъ казва: „Дето сѫ двама или трима въ съгласие, каквото попросятъ въ мое име, ще имъ се даде.” Съ други думи казано: Всѣко нѣщо, което се върши на земята съ безкористна любовь, съ мѫдрость и свѣтлина, ражда съгласие. Тамъ, дето има съгласие, всичко се постига. 13. Беседа отъ Учителя, държана на 23 ноември, 1930 г. София – Изгрѣвъ.
  19. Ани

    1930_11_16 Ще ме видите

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Ще ме видите „Още малко и нѣма да ме виждате; и пакъ малко и ще ме видите.” (Йоана 16:16.) „Ще ме видите.” На български езикъ, въ езиково отношение, това изрѣчение има двояко значение. Азъ го взимамъ въ букваленъ смисълъ. За онзи, който разбира български езикъ, важенъ е глаголътъ „виждамъ”. Да разбирашъ нѣщо, значи, да го познавашъ, да го знаешъ. Глаголътъ „виждамъ” има отношение къмъ разумния свѣтъ, къмъ разумния животъ. Този животъ е пѣсень за онзи, който може да я пѣе. Животътъ е една отъ най-хубавитѣ пѣсни, отлично композирана. Чудно е, какъ и досега още хората не сѫ научили тази хубава пѣсень. Когато нѣкой слуша, какъ други пѣятъ тази пѣсень, тя не му се харесва. Какви ли не трактати, какви ли критики не сѫществуватъ за нея. Мнозина казватъ, че тази пѣсень не струва. Не че пѣсеньта не струва, но пѣвцитѣ не могатъ да я пѣятъ добре. Само талантливиятъ и гениалниятъ могатъ да пѣятъ тази пѣсень. Пѣенето е спомагателно срѣдство къмъ културата. Който не пѣе, не може да мисли право, нито може да се развива правилно. Който мисли право, той всѣкога пѣе. Споредъ нѣкои, пѣенето е празна работа, губене на времето. Не е така, пѣенето е работа. Ако отидете въ възвишенитѣ свѣтове, като екскурзианти, ще се учудите на музиката, която сѫществува тамъ. Въ свѣтоветѣ, вънъ отъ слънчевата система, сѫществува голѣма музикалность. Ученитѣ и философитѣ, като се спиратъ върху грѣха, казватъ, че той е общо явление, не само за хората на земята, но за всички сѫщества въ вселената. Не, грѣхътъ е изключително явление, достояние само на хората на земята. Въ другитѣ слънчеви системи нѣма помѣнъ отъ грѣха. Сега азъ нѣма да се спирамъ да ви доказвамъ нѣщата философски. Едно ще знаете: хората сѫ причина за падане на ангелитѣ; тѣ сѫ дали пѫть на духоветѣ въ себе си. Че имало паднали ангели, това е човѣшка измислица. Че имало въ свѣта дяволъ, който се бори съ Господа, и това е човѣшка измислица. На земята сѫществуватъ само изостанали въ развитието си човѣшки души. Тѣ сѫ създали ада. Тѣхъ наричатъ дяволи. Други души, които се развиватъ правилно, наричатъ ангели. Тѣ сѫ създали рая. Изостаналитѣ човѣшки души не сѫ нищо друго, освѣнъ паднали ангели и архангели, които си пакостятъ едни на други. Който ме слуша да говоря така, ще каже, че това е еретическо учение. Правовѣрно учение ли е, ако вѣрвате, че има паднали ангели? Споредъ мене, има напреднали ангели, служители на Бога. Подъ „ангелъ” на гръцки се разбира служитель. Който не гледа на ангела като на служитель, казва, че той е нѣщо особено, високостоящо, напреднало сѫщество. Ако е така, какъ е възможно, това сѫщество да пожелае да слѣзе на земята и да падне? Какъ е възможно, ангелътъ да падне и да се отдалечи отъ Бога? Докато е при Бога, ангелътъ не познава страданието. Щомъ се отклони отъ Него, той започва да страда. Ще кажете, че страданието е резултатъ на отклоняването на човѣка отъ правия пѫть. Споредъ мене, страданието е необходимъ пѫть за развитието на човѣка. Ще дойде день, когато страданията и препятствията въ човѣшкия животъ ще изчезнатъ. Засега, тѣ сѫ необходими за земята, но не и за слънчевата система. Казвате: Какво ни интересуватъ условията на земята? – Не могатъ да не ви интересуватъ. Тѣ сѫ толкова важни за васъ, колкото е важно да знаете, дали кѫщата, въ която живѣете, е хигиенична, или не. Хигиеничната кѫща има отношение къмъ васъ. Не е достатъчно кѫщата да бѫде нова. Тя трѣбва да има голѣми прозорци, да влиза въ нея повече свѣтлина и въздухъ. Хората се нуждаятъ отъ изобилна храна, отъ изобилна вода, въздухъ и свѣтлина. Това сѫ четиритѣ необходими елемента за физическия животъ. Безъ тѣзи елементи нѣма животъ. Така и пѣвецътъ не може да пѣе, ако не спазва правилата на пѣенето. Какъ ще го посрѣщне публиката, ако той не знае да пѣе? – Ама гласъ има. – Това не е достатъчно. Колкото по-културна е публиката, толкова по-взискателна е тя. – И безъ публика може. – Не е така. Пѣвецътъ се нуждае отъ публика. Казано е, че човѣкъ не живѣе за себе си. Слѣдователно, и пѣвецътъ не пѣе за себе си. Краката не живѣятъ за себе си; рѫцетѣ не живѣятъ за себе си; очитѣ – сѫщо не живѣятъ за себе си. Стомахътъ, дробоветѣ, мозъкътъ не живѣятъ за себе си. Всички органи на човѣшкото тѣло сѫ свързани помежду си. Тѣ сѫ въ извѣстна зависимость единъ отъ другъ. Тѣ сѫ въ зависимость отъ извѣстни сили, които не служатъ на себе си, но сѫ въ служба на една велика, вѫтрѣшна разумность. Който не разбира законитѣ на живота, казва, че веднъжъ Богъ създалъ свѣта, ние нѣма какво повече да разискваме по него. – Не е така. Трѣбва да знаете, какъ Богъ е създалъ свѣта. Трѣбва ли да приписвате на Бога нѣща, които Той не е създалъ? Защо ще Му приписвате нѣща, които нѣматъ нищо общо съ Него? Ще кажете, че вашето вѣрую е такова. – Какво е вашето вѣрую? Можете ли да го сравните съ вѣруюто на единъ светия? Другъ е въпросътъ, ако говорите за вѣруюто на бѫдещето човѣчество. Като дете, човѣкъ ималъ детинско схващане за Бога. Детето си представя Бога като баща си, който постоянно наказва. Той държи тояжка въ рѫката си и като види, че детето сгрѣши, веднага слага тояжката на гърба му. Когато то порасне и стане възрастенъ човѣкъ, тояжката изчезва отъ ума му. Между бащата и сина се създаватъ любовни отношения. Съвременнитѣ хора иматъ повърхностни понятия за баща и майка, за братъ и сестра, за господарь и слуга, за държава и законъ. Разбиранията на повечето хора сѫ като на първобитния човѣкъ, или като на падналитѣ хора. Сегашната раса е образувана повече отъ паднали хора. Като четете свещенитѣ книги, ще разберете, какъ се е създала тази раса. Въ началото, при създаването на свѣта, сѫществувала една раса, нарѣчена раса на Синоветѣ Божии. Едновременно съ нея сѫществувала и животинската раса. Впоследствие, дветѣ раси се смѣсили и се създала сегашната раса – на падналото човѣчество. Когато Божественото Начало се свърже съ животинското, явяватъ се редъ препятствия, които причиняватъ извѣстно падение. Стремежътъ на Божественото се отличава отъ този на човѣшкото; стремежътъ на човѣшкото сѫщо се отличава отъ този на животинското. Колкото и да говоришъ на човѣка за Бога, той нищо не разбира. Той казва: Защо да не живѣя, както искамъ? – Да знаешъ, какъ да живѣешъ, това е изкуство. – Ама трѣбва да ямъ. – Да знаешъ, какъ да ядешъ, това е изкуство. – Искамъ да пия. – Да знаешъ, какъ да пиешъ, и това е изкуство. – Искамъ да мисля, да чувствамъ и обичамъ, да дѣйствамъ. – Да мислишъ, да чувствашъ и да постѫпвашъ правилно, това е изкуство. – Да имамъ вѣра. – Каква трѣбва да бѫде твоята вѣра? Ти вѣрвашъ въ духовното, безъ да знаешъ неговия произходъ. Вѣрвашъ, че човѣкъ е създаденъ отъ Бога, безъ да си Го видѣлъ и позналъ. Какво ще кажете, ако ви питатъ, видѣли ли сте Бога? Ще кажете, че не сте Го виждали, но сте слушали за Него отъ майка си и баща си, отъ дѣдо си и баба си. Срѣщали ли сте Бога на земята? Срѣщали ли сте Христа? Ще кажете, че Христосъ е билъ на земята преди две хиляди години. – Де е Христосъ днесь? – На небето. – Де е небето? Запитали единъ свещеникъ, де е небето, и той се видѣлъ въ чудо – не знаелъ, какво да отговори. Ще кажете, че небето е горе. – Възможно е. Единъ английски проповѣдникъ държалъ на слушателитѣ си хубава проповѣдъ за онзи свѣтъ. Той имъ разказвалъ за заминалитѣ, какъ отиватъ при Бога, колко сѫ щастливи. Единъ отъ присѫстващитѣ се обърналъ къмъ проповѣдника съ молба, да му каже, де е неговата дъщеря, която отъ единъ мѣсецъ заминала за другия свѣтъ. – Тя е добре, при Бога е, щастлива е въ новото си положение. Въ този моментъ, другъ единъ отъ присѫстващитѣ казалъ: Позволете ми, азъ да ви кажа, де е вашата дъщеря. Азъ я виждамъ тукъ, въ църквата, при баща си. И той започналъ да я описва, какъвъ ръстъ има, каква е косата й, съ каква рокля е облѣчена. Тя иска нѣщо отъ баща си. Значи, този човѣкъ е ясновидецъ; той вижда това, което проповѣдникътъ не вижда. Това, което проповѣдникътъ разказва, е недостѫпно за слушателитѣ. И това, което ясновидецътъ описва, сѫщо е недостѫпно. И дветѣ нѣща трѣбва да се приематъ на довѣрие. Обаче, бащата веднага ще повѣрва, защото описанието на ясновидеца отговаря на истината. И двамата говорятъ за Бога, но кой отъ тѣхъ е на правата страна? Какво се разбира подъ понятието Богъ? Той е най-съвършеното сѫщество, въ Него нѣма никаква дисхармония. Той изключва смъртьта, грѣха вънъ отъ себе си. Той е идеалътъ на човѣка. Къмъ Него се стремятъ всички хора. Като говоримъ за небето, ние разбираме Божествения свѣтъ, т. е. мѣстото, дето Богъ живѣе. Колкото и да се говори за Бога, не може да се опредѣлятъ Неговитѣ качества. Изучавайтѣ Го, за да разберете стиха, въ който е казано за човѣка, че е създаденъ по образъ и подобие на Бога. Ако можете да обхванете въ съзнанието си цѣлото човѣчество, съ всички хора, съ всички Учители, които сѫ слизали на земята, съ всички живи сѫщества, едва ли ще си съставите пълно понятие за Бога, Който е създалъ всичко. Мѫчно е, сегашнитѣ хора да си съставятъ понятие за Бога. Много естествено. Тѣ не сѫ отъ онѣзи, които Богъ създалъ по свой образъ и подобие. Тѣ сѫ паднала раса и трѣбва да се върнатъ назадъ, отдето се отклонили. Тѣ трѣбва да се повдигнатъ надъ животинското и да тръгнатъ напредъ. Подъ „животинско състояние" разбирамъ неразумното начало въ човѣка. Ако това начало не рѫководи хората, не бихме могли да си обяснимъ, какъ е възможно, съвременнитѣ културни хора, последователи на Христа, да отворятъ война въ 1914 г. и да застанатъ едни срѣщу други. Де остана Христовата любовь, за която тѣ говорѣха и за която проповѣдваха? Това не бѣха езически народи, но християнски, културни народи, които се биха цѣли четири години. Войната бѣше така жестока, че не можеха да прибератъ умрелитѣ си по бойнитѣ полета. На тази война бѣха убити шесть милиона хора, а 25 милиона постепенно измрѣха отъ ранитѣ си и отъ различни болѣсти. Какъ ще си обясните, защо е допусната тази война? Ще кажете, че такава е била волята на Бога. – Не, Богъ не съизволява въ войната. Божията воля се изявява по два начина: въ ограничаване на човѣка да върши престѫпления и въ даване на свобода да върши добро. Слѣдователно, човѣкъ се намира или подъ изключителната воля на Бога, която го ограничава да прави зло, или подъ Неговата изключителна воля, която го насърдчава да върши добро. Човѣкъ трѣбва да знае, подъ коя воля се намира: ако Богъ го ограничава и контролира, той е на пѫть на израждане. Ако го насърдчава, той е на пѫть къмъ усъвършенстване. Азъ се чудя на съвременнитѣ хора, които предпочитатъ лъжата предъ истината. Мнозина тѣ гледатъ право въ очитѣ и тѣ лъжатъ. Нѣкой лъже и самъ си вѣрва. – Защо? – Защото основата на лъжата е въ истината. Ако не носи истината въ себе си, човѣкъ не може да лъже. Който опиталъ и позналъ истината, само той лъже. Само богатиятъ може да осиромашѣе. Само живиятъ може да умре. Това е философия, която може да се провѣри. Казватъ за нѣкого, че е бѣденъ. – Бѣденъ е, но нѣкога е билъ богатъ. – Еди-кой си умрѣлъ. – Сега е мъртъвъ, но нѣкога е билъ живъ. Умрелиятъ не може да умре. Глупавиятъ не може да стане уменъ, но умниятъ може да стане глупавъ. Когато интелигентностьта се намалява, човѣкъ постепенно започва да пада и да влиза въ неблагоприятнитѣ условия на живота. Питашъ: Какво трѣбва да се прави? – Обърни се къмъ Бога. – Какъ да се обърна? – Започни да се хранишъ. Това е нѣщо елементарно, което всѣки знае. И най-малкото животно, и най-малката птичка знае да се храни. И животното може да ти даде единъ урокъ за хранене. Значи, болниятъ се нуждае отъ храна. Законъ е: Когато се хранишъ, не допущай нито една отрицателна мисъль въ ума си. Между тебе и храната трѣбва да има общение, връзка. Яжъ храна, която обичашъ, и се разговаряй съ нея. Това значи, да употрѣбявашъ жива, а не мъртва храна. Мъртвата храна не допринася никаква полза. Казватъ, че нѣкѫде въ Германия имало обичай да държатъ месото по нѣколко дни, да се разложи, и тогава го готвѣли. Такова месо било по-вкусно. Може да е по-вкусно, но не е хигиенично. Изобщо, азъ не препорѫчвамъ месото да се консервира. Азъ съмъ даже и противъ консервиране на плодове. Консервирането на хранитѣ говори за израждане на човѣчеството. Докато хранитѣ се консервиратъ, всѣкога ще сѫществуватъ болѣсти. И тъй, ако и човѣшкитѣ мисли и чувства започнатъ да се консервиратъ, ще се явятъ различни болѣсти. Много религиозни разбирания, много човѣшки мисли и чувства сѫ консервирани, запазени въ тенекия, та когато потрѣбватъ на хората, да ги сготвятъ. И това не е лошо, но консервираната храна пречи на правилното развитие на човѣка. Който се храни съ консерви, не може да отидѣ при Бога. Това не е било, и нѣма да бѫде. Ако ангелътъ се храни съ човѣшка храна, ще стане човѣкъ, ще изгуби качествата на ангела. Когато Моисей изведе евреитѣ отъ Египетъ, той ги прекара презъ пустинята, дето цѣли 40 години се хранѣха съ манна, да станатъ човѣци. Въ Египетъ евреитѣ прекараха 400 годишно робство. Тѣ бѣха толкова наплашени отъ господаритѣ си, че трѣбваше да минатъ години, докато се освободятъ отъ страха. И досега още евреитѣ не могатъ да се освободятъ отъ този вѫтрѣшенъ страхъ. Колко пѫти тѣ казваха на Моисея: Докога ще ни хранишъ съ тази сладка манна? Въ Египетъ бѣхме роби, но ядѣхме месо, кисели краставици и др. Тази сладка храна ни дотегна, ще ни изморишъ тукъ. И до днесь още, като слушате нѣкой да ви проповѣдва, казвате: Докога ще ни хранишъ съ тази сладка манна? Искаме нѣщо киселичко, да отговаря на вкуса ни. Казвамъ: Всѣко учение, което храни слушателитѣ си съ сладка храна, има отношение къмъ напредналитѣ души. Слѣдователно, отъ гледище на храната, която употрѣбяватъ, хората се дѣлятъ на четири категории: първата категория хора живѣятъ въ своето подсъзнание; втората категория живѣятъ въ своето съзнание; третата категория – въ своето самосъзнание и четвъртата категория – въ свърхсъзнанието си. Подсъзнанието и свърхсъзнанието означаватъ два Божествени полюса. Единиятъ полюсъ означава човѣшката душа, а другиятъ – човѣшкия духъ. Съзнанието и самосъзнанието представятъ други два полюса. Единиятъ означава човѣшкото сърдце, а другиятъ – човѣшкия умъ. Съзнанието има отношение къмъ животинското царство, а самосъзнанието – къмъ човѣшкия животъ. Не можете да живѣете добре съ хората, ако не познавате животнитѣ, ако нѣмате правилно отношение къмъ тѣхъ. Много човѣшки чувства сѫ взети отъ животнитѣ. Тѣ не ги създадоха, но първи минаватъ презъ тѣхъ. Ако познавате тѣзи чувства въ животнитѣ, ще знаете, какъ да се справитѣ съ тѣхъ. Щомъ минатъ презъ васъ, ще имъ дадете нужното мѣсто. Въ живота сѫществуватъ две схващания: първото схващане е материалистично. Споредъ него, човѣкъ върви по еволюционенъ пѫть – отъ нисшето къмъ висшето. Другото схващане е на богословитѣ и на нѣкои философи. Споредъ тѣхъ, човѣкъ върви по инволюционенъ пѫть – отъ висшето къмъ нисшето. Въ първия случай, той възлиза, а въ втория – слиза. Тѣзи две теории сѫ непримирими, затова трѣбва да дойде трета теория, спорѣдъ която развитието на човѣка не е еднократенъ процесъ: той не върви нито само по еволюционенъ, нито само по инволюционенъ пѫть. На сѫщото основание, и създаването на свѣта не е еднократенъ процесъ, а многократенъ, т. е. непреривенъ. Качването и слизането, т. е. еволюцията и инволюцията сѫщо сѫ многократни, непреривни процеси, въ които взиматъ участие възвишени, разумни сили. Само разумниятъ може да се качва и слиза. Въ математиката, напримѣръ, се говори за числата отъ 1 ÷ 10, като се разглеждатъ по форма и значение или стойность. Обаче, сѫщитѣ числа иматъ извѣстенъ вѫтрѣшенъ смисълъ. Значи, тѣ иматъ двояко значение. – Какъвъ смисълъ могатъ да иматъ числата? – Много просто. Ако говорите предъ простия човѣкъ за седемтѣ основни музикални тона, той ще ги свърже само съ числата отъ 1 ÷ 7. Ако говорите на музиканта, той ще ги свърже съ тѣхнитѣ звукове, по които се отличаватъ единъ отъ другъ. Значи, всѣко число съдържа въ себе си извѣстенъ тонъ, извѣстна сила, извѣстенъ цвѣтъ. Достатъчно е да разбирате смисъла на числото две, за да се справитѣ съ всичкитѣ си мѫчнотии, които произтичатъ отъ него. Всѣко число носи извѣстна мѫчнотия. Сѫщо така, числата носятъ извѣстно благо за човѣка. Който не разбира вѫтрешния смисълъ на числата, не може да разбере нито благата, нито мѫчнотиитѣ, които сѫ свързани съ тѣхъ. Всѣко число е свързано съ единъ разуменъ центъръ. Отъ най-дълбоката древность, великитѣ Учители сѫ свързали единицата съ съзнанието на Бога. Тѣ сѫ свързали числото две – съ съзнанието на боговетѣ, числото три – съ съзнанието на ангелитѣ, числото четири – съ съзнанието на хората, числото петь – съ съзнанието на животнитѣ. Ако влѣзете вьвъ връзка съ съзнанието и на най-свирепото животно, ще видите, че като родъ, като индивидъ, то има опредѣленъ характеръ, а като влѣзете въ връзка съ първичното му съзнание, ще видите нѣщо благородно въ него. Даже и змията, колкото и жестока да е, като се свържете съ нея, ще видите, колко е привързана тя. И тя може да услужи на онзи, който я обича. Казвате: Змия е това. – Змия е, но и въ нея има нѣщо хубаво. По какво се отличава змията? Нима съвременнитѣ хора не проявяватъ нѣкога своето животинско естество? Нѣкога братъ на брата може да строши коститѣ. Тогава, каква е разликата между човѣка и змията? Значи, животинското се крие въ изопаченото човѣшко естество. Слѣдователно, ако човѣкъ знае законитѣ, които управляватъ живота, той може да предизвика онова истинско знание, дълбоко скрито въ него. Ако не знае законитѣ, той може да предизвика най-голѣмото зло въ себе си. Ти можешъ да предизвикашъ най-лошитѣ чувства въ себе си, както и най-добритѣ. Новата наука се стреми, именно, къмъ това, въ всѣки даденъ случай, човѣкъ да предизвика доброто въ себе си. За да се предизвика доброто, човѣкъ трѣбва да знае езика на природата. Езикътъ на природата е общъ за всички сѫщества. Той е подобенъ на есперанто. На него говорятъ всички ангели и богове. Който иска да разбере смисъла на живота, непремѣнно трѣбва да знае този езикъ. Не го ли разбира, той не може да се домогне до великото въ живота. Каквито други постижения да имате, тѣ сѫ временни. Въ тѣхъ е разочарованието. Като говоримъ за временното, подразбираме, че ще дойдемъ до онзи моментъ, когато ще се прекѫсне връзката между временното и вѣчното. – Защо? – Защото временното е часть отъ вѣчното, а постижимото – часть отъ непостижимото. Благото въ свѣта е въ непостижимото. Непостижимитѣ нѣща сѫ за онѣзи, които не разбиратъ законитѣ. А постижимитѣ нѣща сѫ вѣчни. Тѣ сѫ постижими за онѣзи, които разбиратъ законитѣ. Това не означава еднократно постижение. Не мислете, че вие разбирате и можете да разберете цѣлокупния животъ, да кажете, че нѣма какво да учитѣ. Това никога нѣма да се случи. Никога две сѫщества не могатъ да дойдатъ до еднаква степень на разбиране. Ето защо, когато дойдешъ до границата на своя Учитель, ти ще бѫдешъ на такова разстояние отъ него, на каквото си билъ и по-рано. Това разстояние сѫществува между две души. Никога двама души не могатъ да се приближатъ по-близо единъ до другъ, отколкото сѫ били поставени. Нещастието на хората се заключава въ това, че тѣ искатъ да бѫдатъ по-близо или по-далечъ, отколкото трѣбва. Като обичашъ нѣкого, ти искашъ да го поставишъ по-близо до себе си. Какво ще стане съ земята, ако пожелае да измѣни пѫтя на слънцето: вмѣсто тя да се върти около него, то да се върти около нея. Това е невъзможно. Земята всѣкога ще се върти около слънцето – нищо повече. Докато спазва това отношение, тя всѣкога ще приема нужното количество топлина и свѣтлина отъ слънцето. Слѣдователно, всички сѫщества на земята се намиратъ въ хармонично отношение. Ако земята мине извѣстна криза, това показва, че отношението й къмъ слънцето не е правилно. Оттукъ тѣзи сѫщества ще иматъ дисхармонично отношение и къмъ космоса. Повечето хора не разбиратъ, защо сѫ създадени земята, луната, звѣздитѣ. Тѣ даже не разбиратъ смисъла и на своя животъ. Тѣ си създаватъ специфична философия, съ която искатъ да си пробиятъ пѫть. Тѣхнитѣ философски и религиозни вѣрвания, както и политическиятъ животъ, сѫ построени на своеобразни теории. Азъ разглеждамъ политическия, обществения и религиозния животъ въ състава на цѣлокупния животъ. Единъ е животътъ, нѣма разлика между религиозния, обществения и политическия животъ. Като се говори за религиозния животъ, това е само на думи. „Ще ме видите.” Виждането подразбира правилно схващане на проявитѣ за всѣки моментъ. Разбирането не се отнася за бѫдещето, но за което ви говоря сега. Важно е това, което въ даденъ моментъ може да разберете и възприемете, да остане въ съзнанието ви. Мога да ви говоря съ часове, но важно е това, което въ даденъ моментъ може да ви ползва. Ако не го разберете, вие сте въ положението на онзи младежъ отъ древностьта, който изучавалъ окултнитѣ науки, безъ да може да ги използва. Единъ день, като пѫтувалъ, усѣтилъ голѣма жажда. Това било изпитъ за него. Отдалечъ още, той забелязалъ една хубава, мраморна чешма и се упѫтилъ къмъ нея да пие. Едва се приближилъ до нея и турилъ устата си да пие, той останалъ учуденъ – не потекла нито капка вода отъ чешмата. Той започналъ да си търка очитѣ и си казалъ: Дали право виждахъ, че чешмата течеше, или се излъгахъ? Може да съмъ се излъгалъ, или е станало нѣщо съ чешмата. Обаче, тя била така направена, че който стѫпвалъ на една отъ нейнитѣ пружини, спиралъ водата й. По невнимание, ученикътъ стѫпилъ на една отъ пружинитѣ й, и тя престанала да тече. Като се отдалечилъ отъ нея, той настѫпилъ нѣкакъвъ кранъ, и въ този моментъ чешмата започнала да тече буйно, при което се обърнала нѣколко пѫти и съвсѣмъ го измокрила. Той си помислилъ, че става нѣщо неестествено. Не, така е направена чешмата. Не е трѣбвало ученикътъ да бърза толкова, да пие вода. Трѣбвало е да прочете правилата, какъ и кѫде да стѫпи и тогава да започне да пие. Това показва, че съвременнитѣ хора, като този ученикъ, бутатъ пружинитѣ не навреме. Поради това, нѣкои чешми пресъхватъ, а други текатъ повече, отколкото трѣбва. И въ двата случая не могатъ да се използватъ правилно. Тъкмо си наредишъ работитѣ, спечелишъ нѣколко милиона, и ето, дойде нѣкаква тежка болѣсть и паритѣ ти отиватъ, дето не трѣбва, или оставатъ неизползвани. Болѣстьта може да тѣ завлѣче на онзи свѣтъ. А ти живѣешъ съ идѣята, че като забогатѣешъ и спечелишъ много, тогава, именно, ще станешъ човѣкъ. Кой е направилъ паритѣ? Човѣкъ ги е направилъ. Човѣкъ създаде културата, цивилизацията, а не обратно. Човѣкъ създаде държавитѣ, всички философски и религиозни системи, тѣ не го създадоха. Има нѣща, които сме създали – тѣхъ ние трѣбва да подчинимъ на себе си. Всичко останало, което ние не сме създали, трѣбва да го изучаваме и да му се подчиняваме. Напримѣръ, мозъкътъ, стомахътъ, дробоветѣ не сте ги създали вие, слѣдователно, трѣбва да ги изучавате. Страхътъ сѫщо не зависи отъ васъ, въпреки това, трѣбва да служите на Бога. Казано е, обаче: „Страхливиятъ не може да угоди на Бога.” Утрѣ, като хванатъ страхливия, ще му кажатъ да се отрѣче отъ своитѣ убѣждения. Ако се откажешъ, ще се намѣришъ въ положението на апостолъ Петъръ, който, преди да пропѣе пѣтелътъ, три пѫти се отказа отъ Христа. Като го запитаха, да не е ученикъ на Христа, той отговори: Не съмъ и не Го познавамъ. – Защо се отказа отъ Христа? – Защото настѫпи една пружина въ главата си и каза: Тази работа не е за мене. Въ този моментъ, Петъръ приличаше на боленъ човѣкъ, който не мисли право. Той си казваше: Ако Христосъ бѣше силенъ човѣкъ, както си мислѣхъ, нѣмаше да остави да се гаврятъ съ Него. Той никога не би изложилъ нито себе си, нито своето вѣрую на поругание. Щомъ Петъръ се отрѣче отъ Христа, пѣтелътъ пропя. Тогава той осъзна грѣшката си и се разкая. Благороденъ човѣкъ бѣше той. Грѣшката на Петра не се заключава толкова въ отричането му отъ Христа, колкото въ това, че излъга. Като го попитаха, познава ли Христа, той каза, че не Го познава. Христосъ го погледна само, безъ да му каже нѣщо. Този погледъ го изобличи, и той се разкая и горко плака. Често цитирате стихове отъ Евангелието, като тѣзи за отричането на Петра отъ Христа. Мнозина питатъ: Какъвъ смисълъ има за насъ отричането на Петра? Наистина, кой не се е отричалъ? Като се намѣри въ трудно положение, човѣкъ се отрича отъ убѣждението си. Молишъ се на Бога, но като не получишъ отговоръ на молитвата си, казвашъ: И безъ Бога може. И азъ ще живѣя, като всички хора. – Знаете ли, какъ живѣятъ всички хора? Ако искате да живѣете като хората, вземете всички онѣзи, които съставятъ цѣлия космосъ, а не само хората на земята. Тѣ съставятъ микроскопическа часть отъ космоса. Ходили ли сте по всички слънчеви системи, да видите, колко хора живѣятъ тамъ; да видите, какъ живѣятъ? Ще ме питате, дали съмъ ходилъ азъ. – Ходилъ съмъ, обиколилъ съмъ всички слънчеви системи. Какво се ползвате отъ това, че азъ съмъ ходилъ? Вие се ползвате дотолкова, доколкото можете да получитѣ нѣкакво благо. Какво отъ това, че нѣкой ходилъ на Божи гробъ? Другъ е въпросътъ, ако той ви донесе нѣкакъвъ подаръкъ оттамъ. Тогава и вие ще се радвате съ него заедно. Ако нищо не получите, никаква полза нѣмате отъ неговото отиване. Доколкото сте свързани съ извѣстно вѣрую, дотолкова се ползвате отъ него. Щомъ сте свързани съ това вѣрую, вие ще провѣрите, доколко то има отношение къмъ истината. Като говоря за истината, като Божественъ принципъ, азъ разбирамъ онѣзи условия, при които човѣкъ може да се повдигне и да се освободи отъ болѣзненитѣ състояния на своя животъ. Болниятъ, докато е въ болницата, очаква всичко наготово. Такова е разбирането на повечето хора. Тѣ искатъ да бѫдатъ богати, безъ да работятъ. Тѣ очакватъ другитѣ да имъ слугуватъ. Около болния се въртятъ по две-три милосърдни сестри: една го обръща въ леглото, друга го храни; лекарьтъ, отъ своя страна, го преглежда, прави му превръзки. Това се продължава, докато оздравѣе. Щомъ оздравѣе, напуща болницата и го оставятъ самъ да се грижи за себе си. Той не се нуждае вече нито отъ лѣкари, нито отъ милосърдни братя и сестри. Естествено е да слугуватъ на болния, но не и на здравия. Днесь всички хора говорятъ за осигуряване. Щомъ си здравъ, ти си осигуренъ. Каква по-голѣма осигуровка ще търсишъ отъ здравето си? Каква по-голѣма осигуровка очаквашъ отъ живота, щомъ имашъ душа и духъ, умъ и сърдце? Нѣкой разчита на своето вѣрую или на своето убѣждение. Въ края на краищата, неговото вѣрую или убѣждение го завежда на гробищата. Какво показва катастрофата въ Лионъ? – Една сутринь хората ставатъ и виждатъ, че цѣли кѫщи съ хората заедно, потънали въ земята, на 280 м дълбочина. Кѫде е сигурностьта, че единъ день нѣма да стане сѫщото и съ София, или съ цѣлата земя? На какво може да разчита човѣкъ на земята? – Защо стана тази катастрофа въ Франция? – Има причина за това. – Направила е нѣщо несправедливо. Това е едно предупреждение. Невидимиятъ разуменъ свѣтъ й обръща внимание да изправи грѣшкитѣ си. Ако човѣкъ не измѣни пѫтя на своето движение и не се подчини на Божествения законъ, ще потъне въ земята, заедно съ кѫщата си, на 280 метра дълбочина. Така сѫ потънали цѣли континенти. Въпреки това, хората отново се готвятъ за война. Тѣ не знаятъ, че има единъ Великъ Законъ, който регулира отношенията между хората и народитѣ. Въ Стария Завѣтъ е казано, че Богъ допуща войнитѣ и Богъ ги забранява. Слѣдователно, безъ волята на Бога нищо не може да се направи. Сега, като говоря така, искамъ да ме разбирате правилно. Знайте, че нещастията въ живота ви се дължатъ на факта, че между Първата Причина и васъ сѫществува извѣстна дисхармония. Богъ ти казва: Направи това, откажи се отъ несправедливия договоръ, който си написалъ. Ти, като французина, казвашъ: Не, този договоръ трѣбва да си остане, отъ него зависи щастието на Франция. Другъ се извинява съ думитѣ: Човѣщина е това, слабости имамъ. – Нѣмашъ право да говоришъ за слабоститѣ си и да се извинявашъ съ тѣхъ. – Роденъ съмъ съ слабости. – Това сѫ празни думи. – Условията сѫ тежки. – И това сѫ празни думи. – Майка ми ме родила съ слабости, условията ме създадоха такъвъ. – Нито едното е вѣрно, нито другото. Ти самъ се създаде такъвъ. Ти самъ създаде своята сѫдба. Нѣкого обѣсватъ, а нѣкой самъ се обѣсва. Първото намира обяснението си лесно, понеже причината е външна. Какъ ще си обясните самообѣсването? То е резултатъ на дълъгъ вѫтрѣшенъ процесъ въ човѣка. Той мислилъ дълго време, докато най-после сѫдътъ въ него се произнесълъ, че трѣбва да се обѣси. Когато други бѣсятъ човѣка, процесътъ е външенъ и по-бързъ. Гърцитѣ осѫдиха Сократа на смърть чрѣзъ отравѣне. Трѣбваше ли той да изпие отровата? Ако Сократъ живѣеше въ наше време, щѣше ли да изпие отровата? – Нѣмаше да я изпие. Споредъ мене, Сократъ не трѣбваше да изпие отровата. Съ това той извърши престѫпление къмъ себе си. Човѣкъ нѣма право да жертва живота си за нѣщо, което не допринася никакво благо за него, нито за окрѫжаващитѣ. Той трѣбва да жертва своя животъ само за онова, което допринася полза за Божествения свѣтъ, за цѣлото човѣчество или за неговата душа. Съ една дума, можемъ да жертваме живота си за онова, което ни повдига, да можемъ да прогресираме. Христосъ казва: „Ще ме видите.” – Въ какво? – Ще видимъ Бога въ Любовьта, въ Мѫдростьта и Истината. Ще видимъ Бога въ доброто и въ правото. Отъ мое гледище, ето какъ азъ бихъ желалъ да видя Бога, какъ бихъ се молилъ: Господи, дай ми знание и мѫдрость на ума; нека Твоята Любовь и Твоятъ животъ да се всѣлятъ въ сърдцето ми, а свободата и истината – въ моята душа. Силата и доброто да пребѫдватъ въ душата ми, а вѣчното право и благото на живота да пребѫдватъ въ моята воля. И наистина, щомъ имашъ знание и мѫдрость, ти ще знаешъ, какъ да постѫпвашъ; щомъ имашъ топлина въ сърдцето си, ще знаешъ, какъ да постѫпвашъ; щомъ доброто е въ тебе, ще знаешъ, какъ да постѫпвашъ; щомъ истината е въ тебе, ще знаешъ, какъ да проповѣдвашъ. Съвременнитѣ хора не прилагатъ тѣзи добродетели. Азъ се чудя на българскитѣ вѣстникари. Колкото сѫ дохождали при мене, нито единъ отъ тѣхъ не е изнесълъ истината, както я сподѣлялъ съ мене. Тѣ изнасятъ работитѣ, не както сѫ въ дѣйствителность. Досега, нито единъ български вѣстникаръ не е изнесълъ вѣрно нѣщата. – Защо? – Ще ви обясня това въ алегорична форма. Нѣкой си много говорѣлъ противъ дявола. Единъ день дяволътъ му казалъ: Бѫди внимателенъ, не си позволявай да говоришъ противъ мене. Азъ лесно ще се справя съ тебе. Знай, че нѣма да ти простя. Ще ти дамъ единъ добъръ урокъ. – Никакъвъ урокъ нѣма да ми дадешъ. Никакъвъ съвѣтъ не искамъ отъ тебе. Единъ день той видѣлъ, единъ човѣкъ продава магаре. Дощяло му се да си купи това магаре. Той попиталъ господаря му за цѣната и останалъ учуденъ, че било много евтино. Купилъ го, потупалъ го по гърба и го закаралъ у дома си. На другия день, той отишълъ съ магарето да събира дърва въ гората и останалъ доволенъ отъ него – добре работѣло. Следъ това той отишълъ да го напои на близката чешма. Изведнъжъ магарето се скрило въ курната, отдето махало съ дългитѣ си уши – само тѣхъ виждалъ. Въ това време дошли хора да пиятъ вода. Той имъ казалъ: Моля ви се, помогнете ми да извадя магарето отъ курната. Тѣ погледнали въ курната и, понеже нищо не видѣли, казали си: Този човѣкъ трѣбва да е смахнатъ. Я да го набиемъ, да му дойде ума въ главата! Така се изредили много хора, и на всички той разказвалъ за магарето си, скрито въ курната. Следъ като всички го били, той пакъ виждалъ магарето да му маха съ ушитѣ си, но повече не посмѣлъ на никого да говори за магарето си. Тогава той се обърналъ къмъ магарето съ думитѣ: Виждамъ тѣ, но не искамъ вече да се занимавамъ съ тебе, защото много ме биха, напатихъ се. Ето защо, и българскитѣ вѣстникари виждатъ истината, но не смѣятъ да я кажатъ, защото много пѫти сѫ бити за нея. И тъй, отъ васъ се иска нова философия. Хората трѣбва да живѣятъ спорѣдъ истината. Тя е най-красивото състояние, което човѣкъ може да преживѣе. Насъ не могатъ да ни заставятъ да търгуваме съ истината. Да говоримъ истината, това не е унижение. Тя не опорочава идеитѣ. Важно е, какъ човѣкъ изпълнява длъжностьта си. Каквато служба да изпълнявашъ, ще говоришъ истината. Човѣкъ трѣбва да има една основна идея. Тя е зародишътъ на живота. Кое е най-важното въ зародиша? – Ядката. Всѣко сѣме, всѣко яйце има единъ вѫтрѣшенъ зародишъ, който се превръща въ това, което е сѣмето. Каквото е сѣмето, такъвъ е резултатътъ. Слѣдователно, идеитѣ опредѣлятъ хората. Основната идея въ човѣка дава тонъ и направление на неговия животъ, както и на неговата мисъль. Всички останали идеи се групиратъ около основната идея. Тя трѣбва да бѫде непоколѣбима, при всички условия да бѫде една и сѫща. „Ще ме видите.” Ние трѣбва да любимъ Бога, Когото не виждаме. То е идеалътъ на нашата душа. Щомъ обичашъ това, което виждашъ, то е материалната страна на любовьта. Много примѣри потвърждаватъ тази мисъль. Едно дете живѣло далечъ отъ майка си цѣли 16 години. Презъ това време то заболѣло сериозно. Лѣкаритѣ видѣли, че положението му е безнадежно и рѣшили да пишатъ на майка му, да дойде да го види, преди да умре. Детето имало силна температура, постоянно бълнувало и нищо не виждало предъ себе си. Като пристигнала майката, тя поставила рѫката си на неговото чело. Макаръ въ безсъзнание, детето я познало и извикало: Мамо! Това дете видѣло ли майка си? – Не я видѣло. Значи, има друго познаване и виждане – вѫтрѣшно. За такова виждане говори Христосъ. Ако ние виждаме само съ външнитѣ си очи и разбираме само съ конкретния си умъ, въ такъвъ случай, ние недовиждаме и не разбираме нѣщата. Други очи ни сѫ нуждни. Съ тѣхъ ще разбираме основно работитѣ. Въ това вѫтрѣшно виждане нѣма изключения. Ако азъ вѣрвамъ въ Божественото, т. е. въ Разумното начало, всички противорѣчия ще изчезнатъ. Такъвъ примѣръ имаме съ живота на Христа. Какво по-голѣмо противорѣчие отъ Неговия животъ! Той мина презъ разпятие. Но Богъ, въ Когото Той вѣрваше и отъ Когото излѣзе, Го освободи отъ смъртьта. Имаме примѣра и съ тримата младежи въ огнената пещь. Тѣ не се поколебаха въ вѣрата си, не се поклониха на идола, поставенъ отъ вавилонския даръ. Той ги хвърли въ пещьта, но тѣ не изгореха. Има много подобни примѣри. Всѣки, който вѣрва, ще излѣзе на добъръ край. Питамъ: Какво ще бѫде вашето положение, ако поставятъ вѣрата ви на изпитъ? Трѣбва ли да се поколебаетѣ? Ще ви турятъ въ огнената пещь, да се опита вашата вѣра. Човѣкъ самъ трѣбва да знае, докѫде е стигналъ. И любовьта ви ще се изпита. Азъ съмъ привеждалъ примѣра за онази млада мома – Драганка, на която възлюбениятъ често й казвалъ: Не се страхувай, Драганке. Докато си съ мене, нищо нѣма да ти се случи. Единъ день, като вървѣли презъ гората, насрѣща имъ излѣзла една мечка. Момъкътъ веднага се качилъ на една круша, а Драганка останала подъ крушата. Като се видѣлъ вънъ отъ опасностьта, той извикалъ: Не бой се, Драганке, азъ оттукъ ще стрѣлямъ. Ние, съвременнитѣ хора, само цъкаме съ пушката си и обѣщаваме на хората това, което не можемъ да имъ дадемъ. Христосъ казва: „Ще ме видите.” – Кога? – Въ време на вашитѣ мѫчнотии, на вашитѣ скърби, на вашитѣ несполуки; въ време на вашата любовь, на вашата мѫдрость, на вашата истина. Това е новото вѣрую, което може да спаси съвременния човѣкъ. Така трѣбва да мислятъ всички хора. Като дойде Христосъ, всички хора, безъ разлика, ще повѣрватъ въ това. Каквато религия или вѣрую иматъ хората, то е религия на миналото. Това се отнася и до най-напредналитѣ. Нова вѣра е нужна сега иа хората. Думата „нова” не е на мѣсто употрѣбена. Нужна е Божествена религия, която азъ наричамъ „религия на Божията Любовь”, която да запали хората отъ единия до другия край на свѣта: всички да горятъ, безъ да изгарятъ и да станатъ щастливи. Нужна е такава любовь, която да премахне злото въ свѣта; да премахне всички болѣсти, всички несгоди; да премахне сиромашията, завистьта, омразата, съмнѣнията и раздоритѣ. Ние се нуждаемъ отъ такава любовь, която може да приравни всички хора, но не както става съ изсичането на горитѣ. Въ съзнанието на хората трѣбва да се роди желание да пожертватъ всичко и да тръгнатъ въ правия пѫть, отдето сѫ излѣзли нѣкога. Сега и на васъ ви предстои излизане отъ Египетъ, отъ робството и да влѣзете въ райската градина, тамъ да работите съ онѣзи дървета, които сѫ изостанали отъ хиляди години. Трѣбва да се върнемъ въ рая. Изискватъ се хора, които да образуватъ колонии. Трѣбва да се върнемъ не назадъ, но напредъ – връщане напредъ. Да се обърнемъ и да вървимъ къмъ великия законъ на Любовьта. Това, което сега ви говоря, не е ново. Вие сами ще го разберете, то е вложено въ васъ. Трѣбва да си спомнитѣ вашето минало. Азъ не говоря за онѣзи, които нѣматъ минало. Азъ не говоря и за онѣзи, които мислятъ, че за пръвъ пѫть сѫ дошли на земята. Азъ говоря за тѣзи, които много пѫти сѫ дохождали и живѣли въ райската градина. Тѣ сѫ отъ рода на хора отпреди хиляди години, които търсятъ въ себе си Божественото начало. Често Павелъ казва: „Искамъ да направя добро, но нѣщо противодѣйства въ мене.” – Има само едно разрѣшение на този въпросъ: то е разрѣшението на любовьта. Въ свѣта сѫществува една любовь, която нѣма нищо общо съ любовьта на сегашнитѣ хора. Тя не взима никакво участие въ грѣха. Щомъ дойдешъ до нея, всѣкакво желание въ тебе за грѣхъ изчезва. Сѫщественото въ човѣка убива всѣкакво желание за грѣхъ. При сегашната любовь, обаче, вие всѣкога сте готови да грѣшите. Щомъ влѣзете въ Божествената любовь, вие се чувстватѣ толкова богати, че въ васъ нѣма никакво желание да крадете. Ако цѣлата Витоша се състоеше отъ печени хлѣбове, щѣше ли у васъ да се яви желание да крадете? Ако цѣла Витоша бѣше отъ злато, щѣше ли да се яви у васъ желание да крадете? Желанието за кражба се явява само при извѣстни случаи. То се е родило нѣкога, а сега става кражбата. Съвременнитѣ хора иматъ неправилни, атавистични схващания, които трѣбва да се изправятъ. Първо, да изправимъ отношенията си къмъ Първата Причина. После, да изправимъ отношенията си къмъ другитѣ. И най-после, сами къмъ себе си. Нѣкога ние сме жестоки и къмъ себе си. Ние рушимъ своя умъ, своето сърдце и тѣлото си. Следъ това, предаваме това разрушение и навънъ и казваме: Свѣтътъ ще се оправи. – По този начинъ, свѣтътъ никога не може да се оправи. Свѣтътъ се нуждае отъ чистъ въздухъ, т. е. мисъль му трѣбва. Въздухътъ е мисъльта. На свѣта е нужна свѣтлина, но не тази, която изгаря и отъ която хората получаватъ слънчевъ ударъ. Азъ говоря за свѣтлина, която носи животъ. Казвашъ: Азъ съмъ човѣкъ, роденъ да живѣя правилно. Нужна ви е чиста вода, която носи хубавъ, чистъ животъ. И най-после, нужна ви е твърда почва. Нужно ли е още да говоря, какво ви е необходимо? Трѣбва ви една канара на убѣждението, която нито буритѣ, нито дъждоветѣ да разклатятъ. Нашето убѣждение, това е твърдата почва, която не може да се разклати. Тази вода, която не може да се опорочи, това е твоятъ чистъ животъ. Ти не можешъ да опорочишъ цѣлия океанъ; не можешъ да покваришъ цѣлия въздухъ; не можешъ да покваришъ и мисъльта. Слѣдователно, на насъ е нужна Божествената мисъль на съзнанието; нуженъ ни е Божествениятъ животъ; най-после, трѣбва ни онова, мощното, силното, за което да разгънемъ сегашния си животъ. Христосъ казва: „Ще ме видите.” – Въ какво? – Въ онова, което изпълнявате. 12. Беседа отъ Учителя, държана на 16 ноември, 1930 г. София – Изгрѣвъ.
  20. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Него видя Исусъ „Него видя Исусъ, че лежи.” (Йоана 5:6) Виждането и съзнаването сѫ два процеса на човѣшкия духъ, съ които се започва всѣка добра работа. Само умниятъ и добриятъ човѣкъ вижда и съзнава нѣщата. Дето нѣма разумность и доброта, тамъ не може да се очаква никакво съзнание. Тамъ може да има само интелектъ, но не и съзнание. Подъ „съзнание” азъ разбирамъ вѫтрѣшна закономѣрность, която осмисля живота. Отъ това гледище, работата се отнася за великитѣ хора, трудътъ – за обикновенитѣ хора, а мѫчението – за грѣшнитѣ. Грѣшниятъ трѣбва да се мѫчи. Той не иска да работи и да се труди; и да иска, не може. Обикновениятъ човѣкъ може само да се труди, не може да работи. Великиятъ човѣкъ работи. Грѣшникътъ пита: Докога ще се мѫча? – Ако искашъ да не се мѫчишъ, стани обикновенъ човѣкъ. Тогава ще се трудишъ. Обикновениятъ пита: Докога ще се трудя? – Ако искашъ да не се трудишъ, стани великъ. Тогава само ще работишъ. Грѣшниятъ не иска да се мѫчи, а, въпрѣки това, не прави усилия да се освободи отъ грѣха. При това положение, той мечтае да заема високо положение, да има добри условия. – Това е невъзможно. „Него видя Исусъ.” – Това е една тема, която трѣбва да се развие. Това е една неразрѣшена задача, която трѣбва да се рѣши. Геологътъ, като разглежда пречупенитѣ и размѣстени пластове, взима ги като тема за изучаване и после обяснява, на какво се дължи това. Отъ начупенитѣ и размѣстени пластове, геологътъ съставя цѣла научна история. Като чете тази история, обикновениятъ човѣкъ се чуди, отгде учениятъ е взелъ толкова данни, какъ ги е съпоставилъ, за да напише толкова голѣма история. Нѣкои хора се чудятъ, че сѫществуватъ ясновидци. Азъ пъкъ питамъ, какъ тѣзи хора не се чудятъ на ученитѣ, които могатъ да напишатъ историята на земята отпреди милиони години? Споредъ мене, тѣзи учени сѫ били ясновидци. Когато учениятъ работи 10 ÷ 15 години върху даденъ въпросъ, най-после той дохожда до извѣстно прозрѣние и започва да вижда картини, които впоследствие описва. Обикновенитѣ хора, като не разбиратъ, казватъ, че ученитѣ обясняватъ много въпроси, но какъ става това, тѣ не знаятъ. Значи, ученитѣ хора сѫ ясновидци, нищо повече. За обикновенитѣ хора или има ясновидци, или нѣма. За грѣшнитѣ никакво ясновидство не сѫществува. Обаче, за разумнитѣ хора сѫществуватъ ясновидци. Какво невъзможно има въ това, че нѣкой човѣкъ вижда ясно? Че си ясновидецъ, това показва, че виждашъ ясно. Виждашъ единъ предмѣтъ на десеть километра разстояние и го описвашъ, какъвъ е, безъ никакво спомагателно срѣдство за очитѣ. Отъ това гледище, нищо въ природата не се губи, само че остава далечъ или близо до човѣшкитѣ очи. За слѣпия всичко е далечъ. За онзи, който не вижда, всичко е далечъ, за онзи, който вижда, всичко е близо. За онзи, който се движи съ бързината на свѣтлината, никаква мѫчнотия не сѫществува. За него всичко е близо, всичко е леснопостижимо. За него не представя никаква мѫчнотия, да отидѣ до слънцето и вечерьта, като се върне, да разкаже на близкитѣ си, какво има тамъ, какво представя слънцето. Въ продължение на осемь минути, азъ мога да придобия толкова знания за слънцето, колкото учениятъ ще придобие за хиляди години. Че съмъ ходилъ на слънцето, нѣма да говоря за това, но ще насоча телескопа си срѣщу него и ще започна да говоря, какво виждамъ, какво има, какъ е устроено и т. н. Който ме слуша, нѣма да разбере, по какъвъ начинъ съмъ дошълъ до тѣзи знания. Нѣкой казва, че видѣлъ нѣщо. Питамъ: Какъ става виждането – съ очитѣ, или съ ума? Съ очитѣ нищо не се постига, но съ ума. Умътъ се разхожда, той ходи на слънцето и се връща. – Ходихъ на слънцето. – Значи, ти си го посѣтилъ съ ума си. За ума може да се каже: „Дето не го сѣешъ, тамъ никне”. Наистина, човѣшкиятъ умъ ходи тамъ, дето не може да се помисли. Сѣенето е процесъ на ограничение. Ако кажешъ на човѣка, че е посѣтъ, той ще изпадне въ такова противорѣчие, както, ако би му казалъ, че следъ смъртьта си отново ще се въплъти на земята. Ако говоришъ на простия за еволюция, той ще тѣ пита, какво нѣщо е еволюцията. Това, което осмисля живота, е еволюция. Еволюция, превъплъщение, страдание, това сѫ синоними, въ които се крие една и сѫща идея. Ето защо, науката се стреми да схване съотношенията между всички явления, да намѣри тѣхния произходъ и да ги обясни. За явления може да се говори само въ разумния животъ. Сѫщото се отнася и до живота. Животъ сѫществува само въ разумностьта. Дето нѣма разумность, тамъ нѣма и животъ. Щомъ се намали разумностьта, намалява се и животътъ. Достатъчно е да влѣзете въ дома на нѣкого, за да се произнесете за неговата интелигентность. Устройството на кѫщата му и наредбата въ нея говорятъ за интелигентностьта на човѣка. Оттукъ вадя слѣдното заключение: достатъчно е да погледнешъ очитѣ, носа, устата и ушитѣ на човѣка, за да познаешъ, какъвъ е той, доколко е уменъ и интелигентенъ. Казватъ: Какъвто е умътъ на човѣка, такъвъ е и домътъ му. И обратно: Какъвто е домътъ му, такъвъ е и неговиятъ умъ. Какъвто е говорътъ на човѣка, такъвъ е и неговиятъ умъ. Както виждате, между всички явления има извѣстно съотношение. Значи, всичко въ живота и въ природата е смислено. Това, което е безсмислено въ едно отношение, е смислено въ друго отношение. Или, безсмисленото въ единъ свѣтъ е смислено въ другъ свѣтъ. Убиватъ нѣкого, и всички скърбятъ за него. Обаче, единъ се радва. – Защо? – Врагъ му билъ. Той казва: Добрѣ, че го убиха. Най-после се освободихъ отъ него. За него, това убийство е смислено. За онзи, който го убилъ, е безсмислено. Питатъ го: Защо уби този човѣкъ? – И азъ не зная, убихъ го, нищо повече. Жената ражда едно дете. Питатъ я: Защо роди това дете? – И азъ не зная. – И тя не знае, защо го родила, и близкитѣ й не знаятъ, но всички казватъ: Детето трѣбва да се роди. Значи, раждането на детето има смисълъ само въ даденъ случай. „Него видя Исусъ.” – Кого видя? Това не бѣше нѣкой виденъ философъ или ученъ, нито нѣкой князъ. Това бѣше единъ обикновенъ човѣкъ, боледувалъ 38 години. Споредъ мене, този човѣкъ не бѣше простъ; той бѣше свършилъ шесть факултета, но нѣмаше дипломъ за живота. Христосъ му даде този дипломъ, като му каза: „Вдигни одъра си и тръгни!” Това бѣше последниятъ му урокъ, презъ който трѣбваше да мине. Той вдигна одъра си и напусна кѫпалнята. Колко отъ съврѣменнитѣ хора и до днесь още сѣдятъ въ тази кѫпалня и чакатъ редъ! Всѣки е седялъ въ тази кѫпалня цѣли 38 години и излѣзълъ навънъ, но съ неразрѣшена задача. – Защо? – Защото е очаквалъ наготово да слѣзе ангелътъ отъ небето и да размѫти водата. Нѣкой сиромахъ, боленъ, иска да си направи една кѫщичка, но чака въ болницата, дано дойде помощьта отвънъ. Единъ очаква помощь отъ другитѣ, да му направятъ кѫщичка; другъ уповава на близкитѣ си, тѣ да му помогнатъ да свърши университетъ; трети очаква да види, какво ще напишатъ ученитѣ и тогава да състави своята теория. Значи, всѣки очаква да слѣзе ангелъ отъ небето, да размѫти водата и да му каже: „Вдигни одъра си и тръгни!" Ако дойде при тебе единъ философъ, който иска да пише нѣщо, какво ще му кажешъ? Ще му кажа: Пиши! – Какво ще кажешъ на младия момъкъ, който иска да се ожени? Ще му кажа: Ожени се! – Какво ще кажешъ на майката, която иска да си има детенце? Ще й кажа: Роди! Ако при свещеника дойде човѣкъ, който иска да служи на Бога, какво ще му каже той? – Служи! Ако при сѫдията дойде човѣкъ, който търси своето право, какво ще му каже той? – Търси правото си! Ако отидѣ при слугата, той ще му каже: Служи! Ученикътъ ще му каже да учи. Учительтъ ще му каже да преподава на ученицитѣ. Ще кажете, че това сѫ обикновени работи. – Не сѫ обикновени. За онзи, който си въобразява, че всичко разбира, сѫ обикновени. Обаче, за онзи, който гледа сериозно на живота, не сѫ обикновени. Днесь азъ говоря върху единъ въпросъ, който нито подмладява, нито остарѣва. За младитѣ не говоря, защото следъ 20 години, напримѣръ, тѣ ще бѫдатъ на друго мѣсто. Ако ме питате, де отидѣ младиятъ, ще кажа, че той остаря. – Де отидѣ стариятъ? – Той замина за странство, нѣма да го намѣрите. Младиятъ напуща младостьта си, за да придобие знание. Значи, младиятъ има сила. Щомъ иска да придобие знание, трѣбва да стане старъ. Ако стане старъ и не придобие знание, той казва: Отиде младостьта ми, безъ да придобия знание. Стариятъ, като изгуби старостьта си, отново придобива животъ. Ако човѣкъ остарѣе и влѣзе въ смъртьта, безъ да придобие животъ, той нищо не е постигналъ. Правило е: като изгубишъ едно нѣщо, да придобиешъ друго. Чудни сѫ хората, като мислятъ, че като изгубятъ живота си, ще отидатъ при Бога! Като умрешъ, да намѣришъ живота. Всѣко нѣщо се намира на своето мѣсто. Съврѣменнитѣ хора се нуждаятъ отъ трѣзва мисъль. Само така тѣ ще придобиятъ истинския животъ, еднакво необходимъ и за младия, и за стария. Животътъ носи нѣщо, което нито се измѣня, нито се промѣня. Дето е животътъ, тамъ има вѣчно растене и развитие. Тамъ нѣма старость. Превъплъщението на човѣка е новъ животъ, който му дава възможность да расте и да се справя съ всички противорѣчия на Битието. Превъплъщението е законъ не само за земята, но за цѣлия космосъ. Изобщо, духоветѣ се превъплъщаватъ. Това е необходимость за всички живи сѫщества. И Христосъ се превъплъти. Каква нужда имаше, и Той да мине по този законъ? И Той трѣбваше да научи нѣщо на земята. Като говоря за превъплъщението, азъ нѣмамъ предвидъ да защитавамъ тази теория. Това е реалность, а не само теория. Нѣкои християни казватъ: Ако не сѫществува превъплъщение, напразно е дошълъ Христосъ. – Не е въпросътъ тамъ. Христосъ не е престаналъ да се превъплъщава. Освѣнъ това, Христосъ търси начинъ да се въплътява у всички хора. Питате: Какво значи въплъщение? – Това всѣки ще научи, когато съзнанието му се пробуди. То се отнася и до религиознитѣ, и до безвѣрницитѣ. Споредъ мене, истинската религия е въ любовьта, мѫдростьта и истината. Който носи тази религия въ себе си, той говори направо съ Бога. За него се казва, че има общение съ Бога. Първитѣ човѣци имаха това общение, затова Богъ ги посѣщаваше всѣки день въ райската градина. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ „1001 нощь”. Каквото и да казвате, това е истина. Невидимиятъ свѣтъ е видимъ за мене, той може да бѫде видимъ и за васъ. Важно е, че той е по-реаленъ отъ видимия. Той е разуменъ, възвишенъ свѣтъ. Въ него живѣятъ разумни, възвишени сѫщества. Ако си гладувалъ нѣколко дни и ме срѣщнешъ, кое е реалното за тебе? Само да ме видишъ ли? Важно за тебе, въ дадения моментъ, е да опиташъ моята разумность. Като зная, че си гладувалъ нѣколко дни, азъ ще тѣ нахраня и ще ти кажа: Приятелю, приятно ми е да ти услужа, а после ти ще ми разкажешъ твоитѣ опитности. По този начинъ се създава вѫтрѣшна връзка. Слѣдователно, законътъ за прераждането изправя всички мѫчнотии. Единъ човѣкъ може да бѫде убитъ десеть пѫти на земята, т. е. въ продължение на десеть прераждания, но Господъ ще го изпраща пакъ на земята и ще му даде всички условия да се развива. Ако той е убитъ като просякъ, въ слѣдното прераждане Богъ ще му даде голѣми възможности: ще го направи талантливъ, после гениаленъ, следъ това светия и най-после ще го направи царь. И следъ това ще ви наложи да го слушатѣ и да му вѣрвате, както Той иска. Питатѣ: Защо ставатъ убийствата? – Като тѣ убиятъ десеть пѫти, царь ще станешъ. Ще се преродишъ отново на земята. Кой отъ васъ би повѣрвалъ това? Азъ не искамъ да вѣрвате, но, като повѣрвате въ истината, тя ще ви направи свободни. Азъ не искамъ да вѣрвате въ противорѣчието, че, като убиятъ човѣка, съ него всичко е свършено. Ние не съжаляваме, че едно време сѫ мѫчили Христа. Гърбътъ на Христа бѣше толкова силенъ, че можа да издържи всички удари, но Римската империя не можа да ги издържи. И после стана обратното: Римската империя залѣзе, а Христосъ изгря въ цѣлия свѣтъ. Ако това е вѣрно за Христа, вѣрно е и за насъ. Всички хора се плашатъ отъ нещастията. Ако нещастията и грѣхътъ могатъ да ви сломятъ, вие не знаете, какво представятъ тѣ въ живота на човѣка. Само Богъ знае, какво е грѣхътъ. Той е резултатъ на неразбрания животъ. Ако смъртьта може да ви сломи, вие не разбиратѣ живота: ако страданията могатъ да ви сломятъ, вие не разбиратѣ живота. Защо да не се радваме, като страдаме? Не казвамъ, че е лесно да страдатѣ, но, въ даденъ случай, вие се възхищаватѣ, че сте герои. Трѣбва ли да подозиратѣ Бога, че ви дава страдания? Вие сами се излагатѣ на страдания. Защо трѣбва да подозиратѣ Бога въ Неговата обхода къмъ васъ? Кое е по-хубаво: да ви даде Той страдания, или щастие? Щастието иде по пѫтя на нещастието. Не може да бѫдете щастливи, докато не сте били нещастни. Щастието не може да дойде на земята, ако въ нещастието не сте си направили дреха за него. Какъ ще разберете щастието? Съвременнитѣ хора мислятъ, че щастието е въ богатството, въ паритѣ, въ кѫщитѣ. Не, паритѣ сѫ само условие; задъ паритѣ стоятъ разумни сѫщества. Ако задъ паритѣ, задъ кѫщитѣ, задъ плодоветѣ нѣма разумни сѫщества, защо ви сѫ тѣ? Ако задъ децата нѣма бащи и майки, като разумни сѫщества, какво ще правятъ тия деца сами? Ние, хората, не сме благодарни на това, което имаме. Ако водата, свѣтлината, въздухътъ се откажатъ отъ насъ, въ какво положение ще се намѣримъ? Често вие казвате: Азъ съмъ самъ въ свѣта. – Чудни сте вие! Ако останете съвсѣмъ сами въ свѣта – безъ хора, безъ животни, въ пълна тъмнина, тогава ще разберете, какво значи самотия. Това сѫ неразрѣшени за васъ въпроси, това сѫ противорѣчия. „Него видя Христосъ”. Исусъ видя този човѣкъ, за да го извади отъ едно голѣмо противорѣчие. Той каза на Христа: Вече 38 години сѣдя предъ тази кѫпалня; толкова години наредъ слиза ангелъ отъ небето да размѫти водата и не се намѣри никой да ме спусне въ водата, да почерпя и азъ нѣщо. Това е догматично вѣрване. Всички мислѣха, че като слѣзе ангелъ да размѫти водата, само тогава болниятъ ще оздравѣе. Вънъ отъ тази вода, никой не може да оздравѣе. Христосъ попита болния: Вѣрвашъ ли, че и безъ да влѣзешъ въ водата, можешъ да оздравѣешъ? И почна Христосъ да му проповѣдва учение, че човѣкъ може да оздравѣе и безъ да влѣзе въ водата. Трѣбваше да го разубѣди Той въ старото учение. И затова Христосъ му каза: „Стани, дигни одъра си и ходи!” Какво значатъ тѣзи думи? Сега ще ви приведа за примѣръ единъ разказъ изъ живота на една царска дъщеря. Тя се казвала Задаберъ, дъщеря на царь Абрихо. Случило се, че тя се влюбила, но не могла да намѣри своя възлюбенъ. Тя връщала всички кандидати, които дохождали за нея, не имъ обръщала никакво внимание. Единъ день тя рѣшила да напусне бащиния си домъ и да избѣга. Тя си казала: Азъ не мога да се примиря съ стария редъ на нѣщата. Ще тръгна да търся онзи, когото обичамъ и за него ще се оженя. Не го ли намѣря, нѣма да се женя. Като пѫтувала дълго време, тя се изморила и не могла да върви по-нататъкъ. Лѣгнала на едно мѣсто и си казала: Не можахъ да разбера живота, нито да намѣря своя възлюбенъ. Така унесена въ мислитѣ си, тя заспала, цѣлата истинала, краката й замръзнали. По едно време, тя се събудила и видѣла, че гори огънь, краката й стоплени, но никого не видѣла предъ себе си. Затоплена и подкрѣпена, тя станала и продължила пѫтуването си. Сега тя изпитала гладъ и жажда. Видѣла наблизо една чешма, но като се приближила до нея, тя била пресъхнала. По едно време видѣла единъ бѣденъ, окѫсанъ човѣкъ тича къмъ чешмата. Тя се почудила, че той тича къмъ пресъхналата чешма. Обаче, едва се приближилъ той до чешмата, и тя потекла. Отишла да се напие съ вода и Задаберъ. Но човѣка го нѣмало вече. Задоволила жаждата си и се поразходила малко. Но гладътъ започналъ да я мѫчи. Ето че и хлѣбътъ дошълъ. И тамъ не се спиратъ нуждитѣ на човѣка. Потрѣбитѣ на човѣшкия духъ сѫ много. Най-после, когато намѣри реалното въ свѣта, той се задоволява. А ще намѣришъ реалното, когато обикнешъ нѣкого, когото не си виждалъ. Не само да не си го виждалъ никога, но и да не си го сънувалъ. При това, сърдцето ти да гори за него и да си готовъ да направишъ всички жертви за него. Това наричамъ азъ идеална любовь. Казвате: Той нѣма да гони Михала! Та, именно, съвременнитѣ хора гонятъ Михала. Цѣлата сегашна култура сѫ все Михаловци, и всички сѫ на Орландовци. Кой отъ васъ е постигналъ онова, което е гонилъ въ живота си? И вие казвате за нѣкого: Постигналъ нѣщо. Какво разбирате подъ думитѣ „гони Михала”? Това значи, че човѣкъ гони непостижимото, невъзможното. Като видишъ, че нѣкой върви въ пѫтя неувѣрено, ако можешъ, освѣтли го, упѫти го. Нѣма защо да му се смѣешъ. Ако той е готовъ да измѣни своето вѣрую, трѣбва да му дадешъ нѣщо по-високо, по-добро отъ неговото. Той казва: Ако мога да намѣря по-добъръ пѫть въ живота си, азъ съмъ готовъ да напусна стария пѫть. Вие не сте дошли още до последната стадия и да твърдите, че познавате самата истина. Досега сте били като деца, вѣрвали сте въ дѣтински работи, но като влѣзете въ зрѣла възрасть, вашитѣ понятия, вашитѣ отношения ще се измѣнятъ съвършено. Споредъ мене, когато намѣрите истинското знание, то ще бѫде въ сила да подмлади човѣка; когато поиска, той ще дохожда на земята; ще си заминава по свое желание, ще живѣе, колкото иска – всичко ще бѫде въ негова власть. Кой не иска това? То е много съблазнително. – Възможно ли е това? – За разумнитѣ хора е възможно; за обиковенитѣ хора е проблематично, а за грѣшнитѣ – съвършено невъзможно. Тѣ казватъ: Ние даже не можемъ да мислимъ за това. Съвременнитѣ хора се страхуватъ отъ живота, безъ да подозиратъ, че криятъ въ себе си грамадно богатство. И най-бѣдниятъ, съ това богатство, може да се справи съ бѣднотията си. Съ това богатство и най-нещастниятъ може да се справи съ своето нещастие. Въ единъ моментъ, бѣдниятъ ще се справи съ бѣдностьта си, и нещастниятъ – съ нещастието си. Като ви наблюдавамъ, азъ се чудя, какъ не сте могли досега да използвате това грамадно богатство, което Богъ е вложилъ въ васъ. Азъ се чудя, какъ, съвременнитѣ хора, много отъ които минаватъ за гениални, не сѫ проявили своята гениалность. Какъ такива богати хора не сѫ отворили каситѣ си, да покажатъ съ какво богатство разполагатъ. Ще кажете, че ви подигравамъ. – Може да ви подигравамъ, а може и да изнасямъ истината, както е въ дѣйствителность. Ако съмъ на вашето мѣсто, и азъ бихъ мислилъ по сѫщия начинъ. Но защо, при даденитѣ условия, вие нѣмате онази вѣра, която възкресява? Защо вие се задоволявате съ вашата толкова слаба вѣра? Друга е вѣрата на децата, вѣрата на бѫдещето. На децата се даватъ много обѣщания, и тѣ вѣрватъ въ тѣхъ. Чрезъ обѣщанията децата се насърдчаватъ. Да насърдчавашъ децата, да утѣшавашъ старитѣ, въ това има смисълъ. Обаче, да насърдчавашъ възрастнитѣ, въ това нѣма никакъвъ смисълъ. Нашата задача не е нито въ насърдчаването на децата, нито въ утешаването на старитѣ. Това не е смисълътъ на нашия животъ. Когато Христосъ влѣзе въ кѫпалнята, започна ли Той да утѣшава болния? Казваше ли му, че както и да постѫпва, животътъ му ще се улесни? Христосъ го запитваше за старитѣ учения, и той му разказа историята на своя животъ, че е живѣлъ анормално, водилъ пороченъ животъ. Че болниятъ разправялъ живота си на Христа, се вижда отъ слѣдния фактъ: Христосъ го видя въ храма и му каза да си отиде, но втори пѫть да не съгрѣшава. Сега азъ тѣ кредитирамъ, но ако съгрѣшишъ, ще ти стане по-зле. „Вдигни одъра си и ходи!” Помнете: Болниятъ не може да се лѣкува, докато не изповѣда грѣховетѣ си. Ако искашъ да станешъ ученъ, ще изповѣдашъ своето невѣжество. Единъ младъ студентъ, художникъ, се отправилъ къмъ дома на единъ великъ художникъ, да види неговитѣ картини. Влѣзълъ въ двора и, за да не безпокои художника, погледналъ презъ прозореца на ателието му, дето видѣлъ една хубава картина. Понеже ималъ нужда отъ пари, той поискалъ да прекопира картината и да я продаде. За тази цѣлъ, той застаналъ близо до прозореца и започналъ да рисува, но не му се отдавало. Той си казалъ: Не се рисува лесно отвънъ. Великиятъ художникъ нарисувалъ добрѣ картината си, защото ималъ всичко на разположение. Като видѣлъ, какъ студентътъ се мѫчи да рисува отвънъ, художникътъ му казалъ: Влѣзъ вѫтрѣ, ще ти дамъ всички условия, да нарисувашъ картината. Той си помислилъ: Има даровити хора въ свѣта. И тъй, за да развие своята дарба, човѣкъ трѣбва да има непреодолимо желание да работи за нейното усъвършенстване. На сѫщото основание, за да намѣри истината и мѫдростьта, човѣкъ трѣбва да има въ себе си непреодолимо желание, което никога да не остарѣва. Непреодолимо желание въ човѣка е това, което отъ детинство до старость не се измѣня. Това значи желание, което никога не остарѣва. Това се отнася до мислитѣ и чувствата на човѣка. Слѣдователно, това, което никога не се измѣня и не остарѣва, е реално. Вѣра, която никога не отслабва, е реална. Тя не се мѣни. Стане ли нѣкаква промѣна нѣкѫде, това става по причина на усложненията въ живота. Когато въ ума на човѣка не се явяватъ никакви противорѣчиви мисли по отношение на Първата Причина, това показва, че мисъльта му никога не остарѣва. Ако вие се усъмнитѣ въ любовьта на вашия приятель, на майка си и баща си, на брата си и сестра си, какъвъ смисълъ има вашиятъ животъ? Споредъ мене, вие не трѣбва да се съмнявате въ любовьта на майка си. Тази любовь дава идея за истинската любовь. Любовьта къмъ баща ви дава сила, мощь на живота ви. Любовьта къмъ брата и сестрата, къмъ приятеля и държавата внася подтикъ въ живота ви. Вие не трѣбва да се съмняватѣ и въ вашия животъ. Обаче, вие казвате: Азъ ще умра, и съ това всичко ще се свърши. Човѣкъ първо бѣше безсмъртенъ и още въ райската градина му се каза: Въ който день ядешъ отъ забраненото дърво, ще умрешъ. Обаче, ако ядешъ отъ дървото на живота, ще живѣешъ. Като не изпълните заповѣдьта на Бога, казвате, че ще умрѣте. Казвате, че Адамъ ялъ отъ забраненото дърво. – Всѣки яде отъ забранения плодъ. Първо женитѣ ядатъ, а после – мѫжетѣ. Значи, първо ядатъ сестритѣ, а после – братята. Първо ядатъ слугитѣ, а после – господаритѣ. Значи, слугитѣ развалятъ господаритѣ. Ако господарьтъ се опита да изнуди слугата си, той извращава съвѣстьта си. Днесь вземе отъ единъ слуга единъ левъ, утрѣ отъ другъ – единъ левъ, и неусѣтно се изопачава. Господарьтъ нѣма право да изнудва слугитѣ си. Какво ще спечели, ако вземе отъ всѣки слуга по единъ левъ? Защо у господаря не се яви желание да даде на всѣки слуга по единъ левъ, а взима отъ тѣхъ? Питамъ: Кое развращава хората? Има една развращаваща сила въ свѣта, на която нѣма да кажа името. Сѣдишъ нѣкога, и въ ума ти дойде една отрицателна мисъль. Намѣри майката и бащата на тази мисъль и я хвърли настрана. Попита ли, кой я роди? Знаешъ ли името на майка й и баща й, на брата и сестра й? Това трѣбва да знаете. То е цѣла философия. Ако нищо не знаете, само констатирате, че ви е посѣтила една отрицателна мисъль и свършвате съ това. Трѣбва да знаете, че нищо не се явява безъ причина. Слѣдователно, нищо не остава безъ последствие. Като влѣзе въ кѫпалнята, Христосъ направи това по единствената причина, да даде на всички хора, последователи на новото, подтикъ да излѣзатъ отъ кѫпалнята на живота. Всѣки човѣкъ, който се намира въ нѣкакво противорѣчие въ живота, отъ какъвто характеръ и да е то, материаленъ или духовенъ, има начинъ за разрѣшение. Ние трѣбва да се откажемъ отъ старитѣ си възгледи за живота. Какви сѫ възгледитѣ на бѣдния за бѣдностьта? Колкото и да му се говори, че той може да подобри живота си, той ще си остане съ своята бѣдность. Другъ е въпросътъ, ако може да развие магическата сила на рѫцетѣ си. Той ще стане богатъ човѣкъ. Ако развие силата на своя умъ, той може да стане богатъ. По този начинъ той ще намѣри богатството, заровено въ неговия умъ. Бѣдниятъ, за да не се отчае отъ бѣдностьта си, трѣбва да използва силата на своята магическа прѫчица. Той ще вземе тази прѫчица и съ нея ще намѣри заровеното богатство въ земята. Ще мисли ли повече за бѣдностьта си? Много богатства сѫ скрити въ земята. Човѣкъ трѣбва да ги открива и да се ползва отъ тѣхъ. Боленъ си. Не търси обикновенитѣ начини за лѣкуване, но обърни се къмъ богатствата въ земята. Има извѣстни области на земята, които лѣкуватъ сами по себе си. Като дойде болниятъ на това мѣсто, ще извади магическата си прѫчица и веднага ще се излѣкува. Отъ каквато болѣсть и да страда, той моментално ще се излѣкува. Кой ще повѣрва въ това? Мнозина ще кажатъ: Я има такива мѣста, я нѣма. Който знае, де сѫ тѣзи мѣста, той разбира, че тамъ, именно, стѫпватъ само ангели и свѣтии, които направо се връщатъ на небето. Тѣзи мѣста сѫ лековити. Когато Яковъ напущаше отечеството си, кѫде отиде? Като пѫтуваше, той заспа на пѫтя и видя сънь: една стълба, единиятъ край на която опираше на земята, а другиятъ стигаше до небето. Ангели слизаха и възлизаха по нея. Яковъ разбра, че това е свѣто, Божие мѣсто и обѣща, че ако Богъ му даде това, което иска, ще посвѣти живота си на Него, да Му служи. И наистина, той спечели това, което искаше: отиде при вуйчо си Лавана, на когото слугува 14 години за две жени. Защо трѣбваше да слугува за тѣзи две жени? – Защото изигра брата си, като го подкупи съ една чиния леща. Така той успя да вземе първородството отъ брата си. Тукъ се прояви практичностьта на Якова. Презъ цѣлия си животъ той имаше изпитания за тѣзи две жени. Не само това, но и между дветѣ жени се явяваше споръ. Втората жена доведе още една жена на Якова. Отъ тѣзи жени се родиха 12 синове. Отъ гледище на съвременния моралъ, човѣкъ съ три жени може да се тури въ затворъ, а Яковъ съ три жени минаваше за патриархъ. Обаче, въ тогавашния моралъ имаше нѣщо неестествено. Сега нѣма да се спирамъ върху морала, но казвамъ: Дисхармонията въ живота създава дисхармонични състояния. Ако искашъ да се повдигнешъ, трѣбва да измѣнишъ живота си. Не сѫди другитѣ, но оправяй своя животъ. Не сѫди Бога, не питай, защо свѣтътъ е създаденъ така, а не иначе. Изучавайтѣ небето и звѣздитѣ. Много хора сѫ станали учени, видни астрономи, защото сѫ изучавали звѣздитѣ и пѫтя на тѣхното движение. Много учени знаятъ, какъ сѫ устроени мозъкътъ и сърдцето на човѣка. Много хора сѫ станали учени, защото сѫ изучавали водитѣ, въздуха, свѣтлината, земнитѣ пластове, както и елементитѣ, отъ които се състои вселената. Това знание може да се изрази въ поетична форма. Нѣкои хора сѫ станали видни философи, като изслѣдвали причинитѣ и последствията на нѣщата. Ако нищо не знаешъ, а искашъ да станешъ ученъ, започни да работишъ въ нѣкой специаленъ клонъ на науката, напримѣръ, върху причинитѣ за нещастията на хората. Ето една научна тема. Този въпросъ може да се предаде въ строга, научна форма, като се дадатъ и методи за освобождаване отъ нещастията. И който прочете тази теория, да каже: Макаръ, че съмъ нещастенъ, но този, който е създалъ теорията, е правъ и е далъ добри методи за излизане отъ нещастията. Ще приложа неговитѣ методи. Като приложитѣ тѣзи методи, единъ день вие ще бѫдете щастливи като ангелитѣ. Дали вѣрвате въ това, не е важно. Азъ вѣрвамъ и се радвамъ на своята вѣра. Въ бѫдеще, вие ще иматѣ добритѣ условия на ангелитѣ. Подъ „ангелъ” разбирамъ разумно сѫщество, близко до човѣка, което се грижи за него, носи го въ чувствата и въ мислитѣ си. Ангелитѣ сѫ предцитѣ на сегашната раса. Тѣ сѫ по-старитѣ братя на човѣчеството, които сѫ живѣли преди него, въ една стара култура. Между ангелитѣ се явила борба за надмощие. Едни отъ тѣхъ излѣзоха благополучно отъ тази борба и създадоха слънчевата система, цѣлия външенъ свѣтъ, външната природа. Други ангели дойдоха на земята, оплѣтоха се съ хората, изпожениха се и забравиха своя произходъ. И досега още тѣ сѫ между хората. Трета категория ангели, безъ да забравятъ своя произходъ, пожертваха се за човѣчеството, за да го спасятъ. Повече отъ милионъ ангели влѣзоха между хората, въ човѣшката култура. Ако тѣ не бѣха се пожертвали, въпросътъ съ човѣчеството щѣше да бѫде рѣшенъ. Тѣ дойдоха доброволно да спасятъ човѣчеството. Съ тѣхъ заедно дойде и Христосъ да помогне на хората. Който не разбира законитѣ, ще каже: Такава била волята на Бога. Вие още не знаете, каква е Божията воля. Споредъ една научна теория на Битието, казано е, че само чистата велика Божия воля, може да спаси човѣка. Като не знаятъ това, хората, съ своитѣ плачовѣ, приличатъ на малки деца, които се чувстватъ изоставени. Богъ иска да ни направи щастливи, като ни прекара презъ всички фази на нещастието. Засега щастието е невъзможно. – Защо? – Защото то представя бѣла, ненаписана хартия. Коя хартия има по-голѣма цѣна: написаната, макаръ съ черни редове, или чистата, върху която нищо не е писано? Написаната хартия е за предпочитане. Колкото и да е нацапана, все ще се намѣри върху нея нѣкоя хубава, свѣтла мисъль, оставена отъ нѣкой философъ или ученъ. Слѣдователно, колкото и да е неприятно страданието и нещастието, все ще напечата върху съзнанието на човѣка една свѣтла, възвишена мисъль. Грѣшникътъ, на чието лице е писано много, струва повече отъ праведния или ангела, върху когото нищо не е писано. – Защо да съмъ грѣшенъ? – Не съжалявай, че си грѣшилъ. Ти си написана книга, отъ която ще четешъ и ще се учишъ. Който влѣзе въ съприкосновение съ тебе, сѫщо ще чете и ще се учи отъ написаното. Ако само четешъ и въздишашъ, нищо нѣма да научишъ. Ще четешъ и ще се учишъ отъ това, което си писалъ презъ вѣковетѣ. Ако книгата ти е чиста и ненаписана, можешъ да се радвашъ на нея, но ще останешъ невѣжа. Ако се радвашъ на хлѣба, нарисуванъ на картина, ти си невѣжа. Обаче, радвашъ ли се на топлия хлѣбъ, донесенъ отъ фурната, ти си уменъ. Грѣхътъ не е въ това, че искашъ да направишъ нѣщо и не можешъ да го постигнешъ. Грѣхъ е, обаче, да се отказвашъ да работишъ за Бога. Грѣхъ е, когато упорствашъ, своеволничишъ и се отказвашъ да вървишъ въ правия пѫть. Искашъ да станешъ светия. Какъ ще станешъ такъвъ? За да станешъ светия, трѣбва да оставишъ всички да минатъ презъ тебе, да видишъ, какво правятъ тѣ. Затова се казва за Христа, че понесълъ грѣховетѣ на цѣлото човѣчество. Мнозина искатъ да станатъ като Христа. За да станатъ като Него, трѣбва да направятъ връзка съ 500 милиона хора, да се свържатъ съ тѣхнитѣ грѣхове, които ще минатъ презъ ума, сърдцето, душата и духа имъ. Само така тѣ могатъ да спасятъ всички грѣшници по лицето на земята. Мислите ли, че службата на Христа е лесна? – Не, тя е една отъ най-мѫчнитѣ. Не мислете, че лесно ще възкръснете и ще отидете на небето. За да бѫдете като Христа, трѣбва да минете презъ Неговото положение. Христосъ иска да внесе свѣтлина въ умоветѣ и сърдцата на хората и разумность въ душитѣ имъ. Само така ще се подобрятъ отношенията между приятели, между господари и слуги, между родители и деца. Ако това не стане, Христовото учение има отношение само къмъ външния животъ. Какво ни интересува, че имаме училища и църкви, щомъ затворитѣ сѫ пълни съ затворници? Какво ни интересува, че хората се женятъ, щомъ наши братя и сестри пълнятъ публичнитѣ домове? Какво ни интересува това, че държавитѣ воюватъ, а навсѣкѫде има противорѣчия и неуспѣхи? Христосъ се интересува отъ идѣята за братството между хората. Тази идея трѣбва да господства въ свѣта. Когато казвамъ, че Христосъ иде въ свѣта, нѣкои обръщатъ внимание на външната страна на въпроса. Не, Христосъ иде въ свѣта, за да влѣзе въ кѫпалнята и да ви запита: Отъ колко време сѣдите въ тази кѫпалня? Вдигнетѣ одъра и си вървѣтѣ! Това значи: Вдигнете вашитѣ стари вѣрвания. Който не разбира, ще каже: Да вдигна своитѣ стари вѣрвания! – Да, ще ги вдигнете, нищо отъ това. Ако ви донесатъ нови дрехи, хвърлете старитѣ дрехи навънъ. Хвърлете стария, мухлясалъ хлѣбъ навънъ. Изхвърлете старата, вмирисала се вода навънъ! Нужни ви сѫ два пресни хлѣба. Впрегнете се на работа и тръгнете напредъ. Това има смисълъ. Всички сте кандидати и очаквате наготово, да дойде колесницата на св. Илия и да ви вдигне на небето. Вие сте видни хора, искате да минете безъ мѫчнотии и страдания. Илия бѣше смѣлъ човѣкъ, но се уплаши отъ една жена. – Кога? – Когато се прероди като Йоанъ Кръстителъ. Богъ му каза: Ти изби толкова пророци, но ще снематъ главата ти. Иродъ сне главата му, по желанието на Иродиада. Като му снеха главата, той разбра, може ли пакъ да стане пророкъ. Смѣлъ бѣше Илия. Той си каза: Единъ пѫть бѣгамъ само отъ жена – никога повече. Илия се върна на земята, като Йоанъ Кръстителъ, да изкупи грѣшката си по отношение на пророцитѣ. – Що е жената? – Човѣкъ, който иска да се удоволствува. – Много хора искатъ да се удоволстватъ. – Това е все жената. Ако разбирате жената като майка, сестра, като добродетель или като свѣтло сѫщество, тя е на мѣстото си. Обаче, ако разбирате жената като удоволствие, като изкушение, това не е истинската жена. Всѣко изкуство, всѣка висока длъжность, всѣка похвала е жената, която изкушава. Нѣкой ти казва: Ти си голѣмъ ораторъ, краснорѣчивъ, целъ светия, думитѣ ти се лѣятъ отъ устата. – Това е жената. Понеже зная закона, тѣзи думи означаватъ ласкателство. – Ама ти си изворъ, отъ който водата тече изобилно. Тя се изтича презъ тебе, като презъ проводникъ. – Да, но щомъ водата престане, и камъкътъ губи значението си. Въ дадения случай, че водата изтича презъ моята уста, това е похвално, но разумното иде отъ Самото слово. Моятъ умъ е само проводникъ на великото, грандиозното, което иде отгорѣ. Само азъ не мисля така. Словото, което ви говоря, не е мое. То е мисъльта на разумнитѣ сѫщества, които стоятъ задъ мене. Тѣ не сѫ едно-две. Тѣ сѫ хиляди и милиони. Това сѫ идеитѣ на Бога, на Вѣчния Духъ. Тѣ минаватъ презъ цѣлата вѣчность. Когато ние искаме да прекараме една Божествена идея отъ наше име, непремѣнно ще се натъкнемъ на голѣми нещастия. Когато казватъ за мене, че заблуждавамъ хората, отговарямъ: Възможно е. – Ама той лъже хората. – И това е възможно. Да ви кажа истината: Дяволътъ не обича да го лъжатъ. Той самъ лъже, но не обича да го лъжатъ. Единъ голѣмъ дяволъ, тарторътъ, изпратилъ едно малко дяволче въ свѣта, да изучи лъжата. Като се върнало при тартора, то казало: Объркахъ цѣлия свѣтъ. – Кажи ми истината. – Научихъ хората да правятъ зло. – Слушай, лъжата е за мене, азъ си служа съ нея, а ти ще ми говоришъ истината. Казвамъ: Когато човѣкъ задържа лъжата за себе си, а иска другитѣ да му говорятъ истината, това показва, че дяволчето живѣе въ него. Когато човѣкъ допуща да го лъжатъ, а той говори истината, това показва, че Богъ живѣе въ него. Тъй щото, когато нѣкой проповѣдва и говори истината, азъ съмъ готовъ да го слушамъ. Когато едно дете ми донесе хлѣбъ и каже, че преди половинъ часъ е изваденъ отъ фурната, азъ искамъ да бѫде така. Ако момченцето ми носи твърдъ, мухлясалъ хлѣбъ, а го препорѫчва за пресенъ, топълъ, то говори лъжа. Дали е дете, или възрастенъ, е все едно, това е лъжа. Сега искамъ, въ душата на всички да се роди желание нито да лъжете, нито да ви лъжатъ. Отъ всички хора се изисква голѣма самоотвѣрженость, да живѣятъ за Бога, но не на гърба на другитѣ. Не е въпросъ хората да подобрятъ живота си отчасти, но напълно. У всички да живѣятъ възвишени идеи. Всички да приематъ любовьта, като законъ. Нека отъ свѣта излѣзатъ най-добритѣ хора, да намѣрятъ истината. Всѣки човѣкъ да знае мѣстото си и стѫпалото, до което е стигналъ въ своето развитие, за да има условия да се развива по-нататъкъ. Въ очитѣ на всѣки човѣкъ да виждашъ братски погледъ и, каквото направишъ, да не тѣ критикува, а като великия художникъ, да вземе четката вмѣсто тебе, да ти помогне и да каже: Добъръ си, добъръ е пѫтьтъ, по който вървишъ. Отивашъ въ едно село да проповѣдвашъ. Свещеникътъ тѣ пита: Кой тѣ изпрати тукъ? Кой ти даде право да проповѣдвашъ? Питамъ: Едно време, кой пращаше пророцитѣ да проповѣдватъ – църквата, или Богъ? Който отива да проповѣдва, трѣбва да е роденъ за проповѣдникъ, да съзнава, че е отъ Бога опредѣленъ. Като влѣзе между хората, той трѣбва да се радва, че Богъ му дава възможность да проповѣдва Словото, а не да мисли само за хлѣба си. Споредъ мене, морално е да постѫпишъ като турския дервишъ, който взелъ отъ кесията на бея само десеть стотинки. Той срѣщналъ на пѫтя си единъ турски бей и му поискалъ една малка помощь. Споредъ обичая, беятъ веднага му предложилъ кесията си, въ която, между другитѣ монети, имало и златни пари. Дервишътъ разгледалъ внимателно паритѣ въ кесията и си взелъ само десеть стотинки. – Защо не вземешъ повече? – попиталъ беятъ. – Толкова ми трѣбватъ. Питамъ: Колко е нужно на човѣка, за да живѣе? Съвременнитѣ хора искатъ да се осигурятъ. Така, както мислите, съвмѣстими ли сѫ вашитѣ идеи съ това, което Богъ е опредѣлилъ за васъ? Ако е право да се осигуряваме, тогава всички народи искатъ да се осигурятъ. Всички живи сѫщества на земята искатъ да се осигурятъ. Пъкъ и за въ бѫдеще трѣбва да се осигурятъ. Така, както вие мислите, колко хора могатъ да се осигурятъ? Като дойде Христосъ втори пѫть на земята, Той ще научи хората, кое е онова, което може да ги осигури. Христосъ ще дойде пакъ на земята, ще влѣзе въ кѫпалнята и ще каже на болния, лежалъ 38 години: „Стани, вдигни одъра си и си върви! Тамъ, на дѣсната страна на одъра си имашъ една закована прѫчка. Откови я, тури я подъ рѫкава си и тръгни съ нея по свѣта, да хлопашъ и да проповѣдвашъ.” И на васъ казвамъ: Ако искате да се освободите отъ старитѣ си възгледи, вдигнете одъра си, отковѣте отъ дѣсната страна онази прѫчка и тръгнете по свѣта, да проповѣдвате. Ще кажете: Какъ ще ни приематъ хората? Ще станемъ за смѣхъ! – Кога човѣкъ се смѣе? – При два случая. Въ първия случай, когато нѣкой иска да ме излъже. Азъ се усмихвамъ и казвамъ: Тази работа не става съ лъжа. Хвани тояжката на твоя умъ, на твоето сърдце, на твоята воля и се свържи съ Онзи, Който ти е далъ животъ, Който ти е далъ умъ и сърдце и вложилъ всички богатства въ тебе. Вѣрвай въ Неговото име. Срамъ е за днешнитѣ хора да очакватъ наготово! Днесь азъ проповѣдвамъ не само за васъ, но за всички, които ме слушатъ. Като казвамъ, че и други ме слушатъ, азъ разбирамъ слѣдното: Вие сте антени и, ако погледнете съ окото на ясновидеца, ще видите, че сте свързани съ много сѫщества отъ невидимия свѣтъ, които ме слушатъ чрезъ васъ. Ако вие не ме разберете, тѣ ще ме разбератъ. И ако говоря истината, като ме слушатъ, тѣ казватъ: Така е! Ако не говоря истината, като ме слушатъ, тѣ казватъ: Не е така! Тогава азъ вземамъ мѣрки да се коригирамъ. Казвамъ: Милиони сѫщества ме слушатъ. Дали вѣрвате въ това, или не, то е другъ въпросъ. Азъ слушамъ отвсякѫде: и отъ Франция, и отъ Русия, и отъ Англия. Тѣ слушатъ чрезъ антени, както вие слушате радиото. И Христосъ слуша, дали това, което говоря, е истина. Времето на лъжата е минало. Азъ искамъ да прокарамъ истината. „Него видя Исусъ.” Това бѣше единъ благороденъ човѣкъ, който лежеше боленъ цѣли 38 години. Той се намираше въ крайно противорѣчие. На този човѣкъ Христосъ каза: „Вдигни одъра си и тръгни. Следъ това не съгрѣшавай повече, да не ти стане по-зле.” Ако и вашиятъ животъ става по-лошъ, казвамъ ви: Не съгрѣшавайте! Ако не ви върви, казвамъ: Не съгрѣшавайте! – Ние не грѣшимъ. – Азъ нѣмамъ предвидъ вашитѣ грѣхове. Азъ не се интересувамъ отъ вашитѣ грѣхове и съмнѣния. Че се съмнявате въ Бога и въ себе си, това не ме интересува. Вие не вѣрвате въ чистотата; не вѣрвате въ това, което Богъ е вложилъ въ васъ. Невъзможно е да живѣешъ на земята и да не се оцапашъ. Оцапването е външенъ процесъ, който се отнася до съзнанието. Затова, каквато грѣшка и да направишъ, хвани я и я изправи. Нека умоветѣ ви бѫдатъ свободни, сърдцата ви отворени; всѣки моментъ да сте готови да служите на човѣчеството, на своитѣ слаби и по-малки братя. Сега всички се смущаватѣ за бѫдещето си. – Бѫдещето ви е отлично. Единъ день вие ще бѫдете щастливи, като ангелитѣ. Единъ габровски търговецъ далъ една голѣма сума на едно дружество да завърши работата си. Въ знакъ на благодарность, дружеството турило бюста на своя благодетель на почетно мѣсто. Колкото пѫти минавалъ край своя бюстъ, търговецътъ се спиралъ предъ него и си казвалъ: Колко бобъ изяде, докато дойдешъ на това мѣсто! Единъ день, като ви видя между ангелитѣ, и азъ ще кажа: Колко страдания минахте, докато дойдете на това мѣсто! Пѫтьтъ на великитѣ хора е пѫть на страдания. Пѫтьтъ на героитѣ е пѫть на страдания. Пѫтьтъ на цѣлото човѣчество е пѫть на страдания. Не, че ние искаме да страдаме и да страдате, но такъвъ е пѫтьтъ на развитието. Затова, кажете си: Всичко, което се случва на онѣзи, които иматъ въ себе си закона на любовьта, мѫдростьта и истината, ще се превърне на добро. Вдигнете одъра си! На дѣсната страна на одъра е магическата ви тояжка. Вземете я и тръгнете съ нея въ пѫтя, да работитѣ. 11. Беседа отъ Учителя, държана на 9 ноември 1930 г., София – Изгрѣвъ.
  21. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Да се благовествува „И отговори Исусъ и рече имъ: „Идете, извѣстѣте Йоану, което видѣхте и чухте, че слѣпи проглеждатъ, хроми ходятъ, прокажени се очистватъ, глухи прочуватъ, мъртви възкръсватъ и на сиромаситѣ се благовествува”.” (Лука, 7:22) За да се разгледа единъ въпросъ, има много гледища: философско, научно или поетическо гледище. При това, може да се опише само външната му страна, т. е. материалистично, прозаично. Могатъ да се изложатъ само извѣстни факти около въпроса. Обаче, въ природата сѫществува законъ, който включва вѫтрешната цѣлокупность. Когато се изнася една идея, всѣки чувства, дали това изложение е пълно, или не. Има ли нѣкаква красота въ описанието, което анатомътъ дава, напримѣръ, само за костната система на човѣка, или само за нервната система? Да описвашъ само една система на човѣка, безъ съчетанието й съ другитѣ системи, това е восъчна картина. Какъвъ смисълъ има една система безъ живота въ нея? Животъ безъ смисълъ, или мисъль безъ доброта, нищо не струватъ. И доброта безъ разумность нищо не струва. Разумность безъ любовь сѫщо нищо не струва. И най-после, какъвъ смисълъ има любовьта безъ истината? Това е скица. Ето защо, който говори, трѣбва да се съобразява съ правилата на говора и езика. Безъ любовь нищо не се постига. Ще говоришъ и описвашъ всичко съ любовь и истина. Истината е най-последната проява на живота. Тя синтѣзира всичко. „А на сиромаситѣ се благовествува.” — Какво се благовества? — Че слѣпи проглеждатъ. — Кой е слѣпъ човѣкъ? — Когото другитѣ водятъ. — Като прогледне, той е свободенъ. И хромиятъ, като проходи, е свободенъ. И прокажениятъ, като се очисти отъ проказата, влиза между хората и става свободенъ. И мъртвиятъ, заровенъ въ земята, се освобождава. „И на сиромаситѣ се благовествува.” — Какво имъ се благовества? — Че ще имъ се даде хлѣбъ и ще ги пуснатъ отъ затвора. Това е важното за тѣхъ. — Що е слѣпотата? — Да изгуби човѣкъ зрѣнието си, да не вижда, да не може да мисли и да не разбира истината. — Кой е хромъ? — Който нѣма добродѣтели. — Кой е прокаженъ? — Който има омраза въ душата си. — Кой е мъртъвъ? — Който е лишенъ отъ свобода, отъ истина. Като разберемъ тѣзи нѣща, тогава знаемъ, какво да проповѣдваме на хората. Нѣкой се стреми къмъ красивъ, спокоенъ животъ, безъ страдания и мѫчнотии. Значи, той има извѣстенъ идеалъ. Правъ е този идеалъ. Човѣкъ схваща правилно, какъ трѣбва да се живѣе, но не може да си създаде условия за постигане на този идеалъ. И обикновениятъ човѣкъ разбира, въ какво се крие щастието; и гениалниятъ разбира, де е щастието; и светията разбира това. Но обикновениятъ човѣкъ не знае, какъ да създаде условията и какъ да ги използва. Гениалниятъ човѣкъ се отличава по това, че знае, какъ да създаде условията и какъ да ги използва. Вие знаете, че трѣбва да се живѣе, но какъ да се живѣе, не знаете. Разбирането на живота не е нѣщо установено, то е прогресивенъ актъ. Вчерашното ви щастие не може да бѫде днешно; и днешното ви щастие не може утре да ви ползва. Вчерашното ядене днесь не може да ви ползва. То може само да ви подкрѣпи. Настоящето изисква нови условия. Всѣки день, всѣка минута трѣбва да се прилага нѣщо ново въ живота. Ако не се прилага нищо ново, и това, което имате, ще изгубите. Въ природата, когато не се прилагатъ нѣщата, всѣкога се явява загуба. Ако порочниятъ човѣкъ всѣки день по малко чисти грѣховетѣ си, той има условия да стане добродѣтѣленъ. На мѣстото на грѣховетѣ си, той поставя по една добродетель. Какво е положението на праведния, който, като се мисли за праведенъ, постепенно се занемарява и не придава нищо ново? Въ края на краищата, и двамата ще се намѣрятъ въ едно и сѫщо положение, макаръ че се движатъ въ обратна посока. Единъ день грѣшникътъ ще се намѣри на мѣстото на праведния, а праведниятъ — на мѣстото на грѣшния. Ако грѣшникътъ и праведниятъ не работятъ върху себе си, и двамата ще си останатъ на сѫщото мѣсто. И тъй, човѣкъ се повдига или пада въ живота, спорѣдъ своето вѫтрѣшно схващане. То подразбира вѫтрешния Божественъ идеалъ въ човѣка. Значи, Богъ изисква отъ насъ да използваме условията, които Той ни е далъ. Той не ни принуждава въ това, защото принуждението е робство. Да тѣ принуждава нѣкой отвънъ, да бѫдешъ добъръ, е сѫщото робство, както, ако тѣ принуждава да бѫдешъ лошъ. Насилственото добро не е добро, и насилственото зло не е зло. Тогава, какво сѫ тѣ? Това сѫ две величини, за които математицитѣ иматъ думата. И въ двата случая не се постига това, което се желае. Съ насилственото добро не можешъ да разберешъ смисъла на живота и щастието; и съ насилственото зло сѫщо не можешъ да разберешъ смисъла на живота и нещастието. И въ единия, и въ другия случай има нѣщо пресилено. Напримѣръ, искашъ да станешъ добъръ, за да постигнешъ щастието, или да станешъ лошъ, пакъ да постигнешъ нѣщо. Често добриятъ казва: Не струва човѣкъ да бѫде толкова добъръ. Лошиятъ казва: Не струва човѣкъ да бѫде толкова лошъ. Обаче, има единъ положителенъ методъ, чрезъ който може да се постигне щастието. — Кога става това? — Когато слѣпиятъ прогледа, хромиятъ проходи, прокажениятъ се очисти, и мъртвиятъ възкръсне. Единъ отъ важнитѣ въпроси е да изучавате свѣта. Ако не го изучавате по истинския начинъ, нищо не можете да постигнете. Може да кажете, че човѣчеството трѣбва да прогресира. Обаче, прогресътъ на човѣчеството е прогресъ на всѣка душа. Между всички нѣща има извѣстно отношение, както между безкрайно малкото и безкрайно голѣмото въ математиката. Съ безкрайно малкото измѣрватъ малкитѣ величини, а съ безкрайно голѣмото — голѣмитѣ величини. Въ какво се заключаватъ тѣзи величини? Може ли безкрайно малкото да бѫде мѣрка и за най-малкитѣ величини? Може ли безкрайно голѣмото да бѫде мѣрка и за най-голѣмитѣ величини? Въ вашия умъ безкрайно голѣмото се представя като величина безъ граници. Тази величина има свойството да се увеличава, да става все по-голѣма, каквато и голѣма величина да мѣрите съ нея. Сѫщото се отнася и до безкрайно малката величина. Колкото малка да си я представяте, тя има свойството да се смалява, да става даже по-малка отъ тази, която измѣрвате. Това е философско разбиране на въпроса. Слѣдователно, безкрайно малко е това, което постоянно се намалява; безкрайно голѣмо е това, което постоянно се увеличава. Това сѫ две единици мѣрки или величини, съ които ние опознаваме живота въ една или въ друга посока. Има извѣстни страдания въ живота, които можешъ да лѣкувашъ или само съ смаляване, или само съ увеличаване. Бѣденъ си, боленъ си, недоволенъ си нѣщо отъ живота, искашъ да станешъ богатъ. Какво трѣбва да направишъ? — Да се увеличишъ. Богатъ си, но пакъ си недоволенъ. Казвашъ: Дотегна ми вече животътъ. Какво ще направишъ? — Ще вземешъ друга посока — ще се смалишъ. Въ тебе се явява желание да се освободишъ отъ богатството си, отъ всички нѣща, които тѣ обрѣмѣняватъ. Азъ имамъ предвидъ онѣзи положения, които обрѣмѣняватъ съзнанието на човѣка при сегашния му животъ. Азъ не говоря за съзнанието на миналото, нито за съзнанието на бѫдещето. Вие носите миналото въ себе си, а бѫдещето стои въ ума ви, като проектъ. Азъ говоря за настоящето, за това, което сега занимава вашия умъ. „И на сиромаситѣ се благовествува.” Какво се благовества? — Свободата. Вие се стремите къмъ щастливъ животъ. Какъвъ по-щастливъ животъ искате отъ този на житното зърно въ хамбара? Всѫщностъ, щастливо ли е то? Ако житното зърно стои отъ хиляди години въ хамбара, натиснато отъ милиарди зрънца, щастливо ли е то? При това положение, може ли зрънцето да очаква нѣкакво щастие? Доброволно ли сѫ влѣзли житнитѣ зрънца въ хамбара? Слѣдователно, знайте, че и при най-щастливия животъ има страдания. Никой не подозира, каква тѫга криятъ тѣ дълбоко въ себе си. Единствениятъ, Който чува, възприема и разбира страданията на тѣзи сѫщества, е Богъ. Ето защо, Той дава нареждане, да се посѣятъ тѣ въ земята и да имъ се дадатъ условия за развитие. Докато сѫ въ хамбара, тѣ сѫ богати, но не могатъ да оцѣнятъ богатството си и казватъ: Дотегна ни вече, да се освободимъ по нѣкакъвъ начинъ! Следъ това ги пращатъ на нивата. Какъвъ процесъ започва сега за тѣхъ? — Велико страдание. Тѣ влизатъ въ земята, за да служатъ на хората. И, като минаватъ отъ едно състояние въ друго, тѣ се учатъ. Досега тѣ сѫ обиколили цѣлата природа и най-после сѫ достигнали до царството на човѣка. Единъ день ще стигнатъ до царството на ангелитѣ и оттамъ ще отидатъ до Бога. Тѣ вървятъ стѫпка по стѫпка къмъ Бога и се радватъ. Нѣкой казва: Докажи ни това! — Мога да го докажа. Сѣди млада мома до единъ мѫдрецъ и между тѣхъ се започва разговоръ. Момата казва: Както тѣ виждамъ, ти си голѣмъ мѫдрецъ, но да си кажа впечатлението, което ми правишъ: много ти играятъ очитѣ. — Право казвашъ, играятъ ми очитѣ; азъ щѣхъ да съжалявамъ, ако очитѣ ми не играеха. Откѫдето мина, каквото погледна, очитѣ ми все играятъ. Така е, това е вѫтрѣшенъ изразъ на разумния животъ. — После, като гледашъ младитѣ моми, сърдцето ти затупва. — Да, сърдцето ми затупва, но не само при вида на младитѣ моми. Каквото видя, сърдцето ми трепва. Азъ бихъ съжалявалъ, ако сърдцето ми не туптеше. И продължаватъ тѣ по-нататъкъ своя разговоръ. Мѫдрецътъ пита: Знаешъ ли, защо ми говоришъ така? — Искамъ да ти кажа, че ти липсва нѣщо. — Съгласенъ съмъ, липсва ми нѣщо. Ако не ми липсваше, нѣмаше да бѫда мѫдрецъ. Дошълъ съмъ въ свѣта да търся това, което ми липсва. — Виждамъ, че имашъ много проницателенъ умъ. — Ако ти кажа една истина, би ли ми повѣрвала? — Ще ти повѣрвамъ, ако моятъ умъ схване това, което ми кажешъ. Ти можешъ да ми кажешъ много вѣрни нѣща, безъ да си мѫдрецъ. — Права си. И започва той да й разказва: Преди две хиляди години ти бѣше царица, заробена отъ неприятеля и осѫдена на смърть. По щастливо стечение на обстоятелствата, срѣщна тѣ единъ човѣкъ и тѣ освободи. Знаешъ ли, кой бѣше този човѣкъ? — Нищо не зная и нищо не помня. Какво доказателство има за това? — Знаешъ ли, че преди още хиляда години ти бѣше единъ мѫдрецъ, който написа една книга. За тази книга, именно, тѣ осѫдиха на изгаряне. Когато бѣше на кладата, дойде при тебе единъ човѣкъ, който тѣ освободи. — И това не помня. Той изреждаше редъ доказателства и факти, но тя не можѣше да се убѣди въ тѣхъ. Ще приведа още единъ случай отъ живота ти, за който твоето съзнание е будно. Помнишъ ли една вечерь, преди две години, ти присѫстваше на едно увеселение и, като се връщаше у дома си, единъ стражарь тѣ хвана за рѫката, искаше да тѣ заведе въ участъка. — Това помня. — Изведнъжъ се яви единъ офицѣръ, бутна стражаря, освободи тѣ и тѣ придружи до вкѫщи. Знаешъ ли, кой бѣше този офицѣръ? Той бѣше сѫщиятъ, който тѣ спасяваше и по-рано. — Вѣрно ли е това? — Вѣрно е. Човѣкъ приема за вѣрни само ония нѣща, за които съзнанието му е будно. Всички нѣща, за които съзнанието му не е будно, и да се доказватъ, не може да ги приеме. Какъ ще се убѣди момата, че онзи, който я спасявалъ презъ всички животи, е мѫдрецътъ, съ когото се разговаря? Питамъ: Кои сѫ съображенията, спорѣдъ които мѫдрецътъ постѫпи по този начинъ? — Мѫдрецътъ знае, защо постѫпва така. Обаче, обикновениятъ човѣкъ не знае, защо постѫпва по единъ или другъ начинъ. Има много хора, които вѣрватъ въ Бога, а не знаятъ, защо вѣрватъ; има сѫщо много хора, които не вѣрватъ въ Бога и не знаятъ, защо не вѣрватъ. Важно е да знаешъ, защо вѣрвашъ, или не вѣрвашъ. Мѫдрецътъ знае, защо вѣрва и защо не вѣрва. Той си служи еднакво и съ положителнитѣ, и съ отрицателнитѣ величини. Казвамъ: Щастието на човѣка се заключава въ това, което днесь преживява. То се крие въ неговитѣ вѫтрешни разбирания. Щастието не е само въ това, което сте разбрали, нито въ това, което ще разберете, но въ това, което сега разбирате. Важно е новото, което сега разбирате и което можете да обработите и приложите въ сегашния си животъ. Това, което сега разбирате, то носи благото за васъ. Всѣки човѣкъ разполага съ извѣстно благо, дадено му отъ идейния животъ. На всѣко сѫщество се дава всѣки день по нѣщо, но то трѣбва да знае, какъ да го приеме. Нѣкои знаятъ и разбиратъ, какъ да го приематъ, а други не знаятъ. Приемашъ своето благо, но не си доволенъ отъ него. Другъ пъкъ е приелъ благото си и е доволенъ отъ него. Сѫщо е и въ разбирането. Напримѣръ, напишешъ писмо на едного, но той не разбира смисъла му. На другъ напишешъ само нѣколко думи, а той разбира много нѣщо. Каква е разликата между тѣхъ? Всѣка разбрана дума е посѣта на нивата, а неразбраната дума е още въ хамбара. Разбранитѣ думи сѫ посѣтите зрънца на нивата, които почватъ да растатъ. Азъ си служа съ този образъ, достѫпенъ за вашия умъ. Ако нашитѣ идеи не сѫ посѣти на нивата, нѣма да имаме никакъвъ резултатъ. Напримѣръ, единъ параходъ пѫтува въ морето, но претърпѣва катастрофа, отъ която се спасява благополучно. Спасенъ е параходътъ, но не е постигналъ цельта си; пѫтуването му нѣма резултатъ, нѣма плодъ. Плодътъ, изобщо, служи за подкрѣпа на човѣшкия животъ. Резултатътъ е въ богатата жетва, но ако тази жетва нѣма никакво отношение къмъ нашия животъ, какво ни ползва тя? Ако химикътъ или учениятъ иматъ отлични резултати, какво ще ни ползватъ резултатитѣ отъ тѣхнитѣ опити, ако тѣ нѣматъ нищо общо съ насъ? Всички резултати на науката трѣбва да допринасятъ нѣщо за благото на човѣшката душа. Всѣка душа поотдѣлно трѣбва да се развива, защото това развитие има отношение къмъ съзнанието на цѣлото човѣчество. Човѣкъ се отличава отъ другитѣ сѫщества, именно, въ придобиване на добродетели, които могатъ да се посѣватъ на нивата. Каква добродетель е тази, която остава затворена въ хамбара? Слѣдователно, като човѣкъ, ще взимашъ участие въ общия животъ. Ако вървишъ по брѣга на морето и видишъ, че се дави човѣкъ, трѣбва ли да отминешъ, безъ да му се притечешъ на помощь? Де е геройството на човѣка: въ помощьта, която може да даде на своя ближенъ, или въ безучастието къмъ него? Който може да помогне на една страдаща душа, която се дави нѣкѫде накрая на свѣта, той може да се нарече герой. Може никой да не знае, че си придобилъ нѣкаква добродетель, или че си спасилъ нѣкого, но ти си герой. Трѣбва ли да търсишъ геройството въ това, хората да обезсмъртятъ твоето име? Човѣкъ трѣбва да бѫде герой въ себе си, да е доволенъ, че е помогналъ на нѣкой страдащъ, колкото и да е малка помощьта му. Трѣбва да се знае, че никой герой не може да мине безъ страдания. Забелязано е, че повечето хора искатъ да минатъ за герои безъ страдания. Това е лесно. И младата мома, премѣнена и накичена, отива на хорото, иска да мине живота си безъ страдания. И младиятъ момъкъ, съ накривенъ калпакъ, отива на хорото, иска да мине за герой безъ страдания. Това не е геройство, това е резултатъ. Какъвъ герой е този момъкъ, който живѣе на гърба на баща си? По цѣли дни той яде и пие съ другари и нищо не работи. Каква героиня е тази мома, която мисли само за хорото и какъ по-добре да се облѣче и накичи? Тя живѣе на гърба на майка си, за смѣтка на нейната красота. Майката е красива, затова и дъщерята е красива. Свѣтътъ се нуждае отъ истински герои. Нѣма по-голѣмо нещастие за свѣта, ако изчезнатъ героитѣ. Казва се, че великитѣ и ученитѣ хора ще обърнатъ свѣта съ главата надолу. Слѣдователно, нѣма нужда отъ тѣхъ. И религията поддържа сѫщата мисъль. Споредъ религиознитѣ, нѣма нужда отъ учени, отъ велики хора и герои. — Защо? — Защото Богъ е създалъ вече, каквото трѣбва, нѣма защо да очакваме на хората. Каквото Богъ е направилъ, това е последната дума на творението. — Ето едно криво заключение. Богъ постоянно работи. Христосъ казва: „Отецъ ми постоянно работи, и азъ ще работя.” Слѣдователно, щомъ Богъ работи, и ние трѣбва да работимъ. Богъ не е престаналъ да мисли, значи, не може да престане да твори и работи. Ако Той престане да работи, свѣтътъ е осѫденъ на смърть. „И на сиромаситѣ се благовествува.” — Какво имъ се благовества? — Че не трѣбва да падатъ духомъ. Споредъ мене, бѣднитѣ хора сѫ изложени на най-голѣма опасность, а именно: тѣ изпадатъ въ заблуждението да мислятъ, че щастието се заключава въ добритѣ дѣла. Щомъ е така, ще правишъ добрини или доброволно, или съ насилие. И двата метода сѫ приложени, знаемъ тѣхнитѣ резултати. Земята е опитала човѣшкото щастие. Казвамъ: Истинското щастие се заключава въ разумностьта, въ мѫдрото разбиране на живота, да знаешъ, какъ трѣбва да живѣешъ. За да се домогне до това разбиране, човѣкъ трѣбва да използва условията и заложбитѣ, които му сѫ дадени. — Отъ кого? — Отъ Бога, отъ природата. Като говоря за Бога, азъ не искамъ да Го приемете въ този ограниченъ смисълъ, както съвременнитѣ хора Го разбиратъ. Азъ искамъ да приемете Бога въ този смисълъ, както е въ природата. Подъ понятията „майка” и „баща” азъ не разбирамъ мащѣха и пастрокъ, които не сѫ ви родили. Майка е онази, която ви е родила и ви е дала най-хубавото отъ себе си. Баща е онзи, който способствалъ за вашето раждане и ви е далъ най-хубавото отъ себе си. Ако къмъ майката и къмъ бащата имаме почитание и любовь, колко повече дължимъ на Онзи, Който е създалъ всички хора, всички живи сѫщества. Когато се говори за Божествения Духъ, разбираме Божествената Майка. Духътъ работи въ свѣта. Той ни е далъ най-хубавото отъ себе си. Чудни сѫ онѣзи хора, които не вѣрватъ въ Бога, като на свой Баща. Значи, тѣ сѫ сирачета и казватъ: Я имаме баща, я нѣмаме. Тѣ не вѣрватъ нито въ Бога, нито въ Божия Духъ, нито въ майка си и баща си, нито въ себе си. Тѣ искатъ да ни убѣдятъ, че щомъ се разложи тѣлото на човѣка, съ него всичко се свършва. Значи, тѣлото е подобно на леда, който се стопѣва, превръща се въ пари, и паритѣ отиватъ въ пространството. Съ тѣлото е така, но не и съ душата. Знайте, че съ свършването на земния животъ започва истинскиятъ духовенъ животъ. Земниятъ животъ трѣбва да се свърши, за да започне духовниятъ. Съ други думи казано: Сегашното разбиране за живота непремѣнно трѣбва да се свърши. Това разбиране е покрило цѣлата земя съ гробища и надписи. Идете въ Египетъ, напримѣръ, да видите, какъ сѫ погребвали мъртвитѣ — знатнитѣ и царетѣ — въ величествени пирамиди. Идете въ Индия, тамъ, въ разкопките ще видите, какви паметници сѫ правѣли на тѣхнитѣ умрѣли, главно на богатитѣ. И ние, съвременнитѣ хора, се залъгваме, че много нѣщо можемъ да направимъ, и въ резултатъ на всичко виждаме паметници и надписи по тѣхъ. По този начинъ ние преповтаряме живота на миналитѣ култури. Какво сѫ постигнали досегашнитѣ култури? Единственото нѣщо, което съвременнитѣ хора трѣбва да постигнатъ, е братството — побратимяването на разумнитѣ хора. Подъ „братство” азъ разбирамъ, да се дадатъ на човѣка всички права и условия да се развива въ него това, което Богъ е вложилъ, за да не се спъва неговиятъ прогресъ. Прогресътъ на едного е прогресъ на цѣлото човѣчество. Като си помагаме единъ на другъ, съ това помагаме и на цѣлото човѣчество. Като изучавашъ единъ човѣкъ, ти изучавашъ всички. Щомъ дойдемъ до общия синтѣзъ на живота, ще се осигури благото на всички хора. Той ще донесе благоприятни условия за всички. Ако не стигнемъ до този синтѣзъ, ние всѣкога ще бѫдемъ изложени на нещастия и страдания. Съвременнитѣ хора сѫ изложени на голѣми вѫтрешни страдания. — Защо? — Защото всѣки търси своето лично благо. Това създава борба между всички народи. Напримѣръ, всички учени, философи, общественици мислятъ добре, но като започнатъ да дѣйстватъ, резултатитѣ имъ не сѫ добри. Като дойдатъ до прилагането, тѣ иматъ резултати на старото. За миръ говорятъ, а се въорѫжаватъ, пълнятъ складоветѣ съ взривни вещества и отровни газове. Това е новата наука. Сѫщото е и въ религиозния животъ на хората. И тамъ се приготвятъ религиозни бомби, които турятъ въ избитѣ си. И ако нѣкой се осмѣли да не мисли като тѣхъ, или да върви по другъ пѫть, веднага го изключватъ отъ своята срѣда, като еретикъ. Питамъ: Кой е истинскиятъ правовѣренъ човѣкъ? Свѣтътъ е пъленъ съ еретици: политически, религиозни, обществени, учени, сѣмейни и други. Дето да се обърнешъ, ще се натъкнешъ на еретикъ. Има ли нѣщо лошо въ това? Ако убиете или обѣсите единъ еретикъ, за да се освободите отъ него, той ще отиде въ другия свѣтъ. Оттамъ ще ви питатъ: Ако вие не можете да го търпите, защо го изпращате на насъ? Най-доброто и за насъ, и за васъ е да го задържите при васъ, така да се възпита, че да се обърне къмъ Бога. Ако му отнемете живота насилствено и го пратите преждевременно въ другия свѣтъ, съ това ще затрудните и неговия животъ, и живота на небето. Оттамъ той ще върши по-голѣми пакости. Тъй щото, да убиешъ неприятеля си, това не значи, че си се освободилъ отъ него. Хората искатъ лесно да се освободятъ отъ неприятеля си. Като го убиятъ, тѣ мислятъ, че сѫ разрѣшили въпроса. Де е разумностьта въ това? Азъ наблюдавамъ живота на българина, добре го познавамъ. Българитѣ иматъ обичай, като строятъ кѫщитѣ си, да си направятъ вѣранда предъ кѫщата, главно на югъ. Като чисти и мие кѫщата, домакинята хвърля нечистата вода вънъ отъ вѣрандата: днесь на едно мѣсто, утре на друго. Гледашъ, не се минава много време, нѣкой заболѣлъ: мѫжътъ, жената или едно отъ децата. Казватъ: Не знаемъ, каква е тази кѫща. Откакъ влѣзохме въ нея, често боледуваме. Причината за това е изхвърлянето на нечистата вода, която носи заразата. По сѫщия начинъ, и вие изхвърляте нечистата вода презъ вѣрандата. Не се минава много време, вашиятъ животъ се разваля. Срѣщашъ единъ човѣкъ и казвашъ: Този човѣкъ не ми се вижда добъръ. Очитѣ му сѫ криви, не мисли като мене. Питамъ: Срѣщали ли сте идеаленъ човѣкъ? Какъвъ трѣбва да бѫде той? Какви трѣбва да бѫдатъ очитѣ му? Очитѣ на човѣка сѫ красиви въ това отношение, че изразяватъ стремежа на неговата душа. Каквито и да сѫ очитѣ, и въ най-лошия човѣкъ, тѣ сѫ най-красивото нѣщо. Нѣма по-лоши очи отъ змийскитѣ. Обаче, змията е най-здрава отъ всички животни. Старитѣ алхимици сѫ взимали малко отъ кръвьта на змията и съ нея сѫ инжектирали хората, за да продължатъ живота имъ. Каквито и да сѫ очитѣ на змията, ако знаете, че нѣколко капки отъ нейната кръвь могатъ да лѣкуватъ туберкулоза или ракъ, веднага ще се подложите на инжекция отъ тази кръвь и ще забравите очитѣ й. Откѫде дойде тази цѣлебность въ змията? Жестока е змията, но тя лѣкува човѣка. Ако приемешъ качествата на змията, ще бѫдешъ най-голѣмиятъ нещастникъ въ свѣта. Змията не е готова още да мине въ по-високо състояние. Нейната интелигентность е много слаба. Ако погледнете на всички живи сѫщества на земята съ окото на ясновидеца, нѣма да видите никакви форми. Тѣ се изявяватъ въ видъ на малки пламѫчета, които блѣщукатъ и свѣтятъ съ по-малка, или по-голѣма свѣтлина. Даже и човѣка нѣма да видите въ неговата форма, но като всички останали сѫщества, въ видъ на свѣтлина, която блѣщука като малки фойервѣрки. Задъ тѣзи форми е скрита сѫщината на нѣщата. Като казваме, че очитѣ на човѣка блѣщукатъ, това е повече отколкото трѣбва. Ако огъньтъ започне да загасва, ние казваме, че той трѣбва да се усили. Щомъ се усили много, казваме: Огъньтъ трѣбва да се намали малко. Сегашната инсталация на нервната система у хората не е въ състояние да издържа интензивната енергия. Затова казваме на нѣкого: Изгаси или намали малко интензивностьта на енергията, която минава презъ организма ти. Въ заключение на това, има два резултата: усилване и отслабване на енергията. Дохождатъ при мене двама души — единиятъ мѫжъ, другиятъ — жена. Казвамъ на мѫжа: Ти имашъ отъ баща си доста изостанали, необработени ниви; ралата сѫ рѫждясали. Ти не обичашъ земедѣлието, но трѣбва да обработишъ тѣзи ниви. На жената казвамъ: Ти имашъ много вълна, останала отъ майка ти и баща ти. Трѣбва да вземешъ вретеното и да я изпредешъ, да не се ленишъ. И двамата ме питатъ: Какво искашъ да кажешъ съ това? — Сами трѣбва да ме разберете. Единиятъ живѣе на физическия свѣтъ, дето е нужно да работи, да обработи нивитѣ си. Другиятъ живѣе въ свѣта на чувствата — вълната си трѣбва да изпреде. Вълната сѫ чувствата въ човѣка. Ако ви кажа конкретната идея, вие ще се отчаете. За да не ви кажа самата истина, давамъ ви тѣзи примѣри. Ето защо, на единия казвамъ: Обработи земята и ще бѫдешъ богатъ човѣкъ. Нѣма да ходишъ отъ едно мѣсто на друго, да търсишъ пари. Иде при мене единъ малджия (иманярь), почтенъ човѣкъ, и ми казва: Отъ 30 години се занимавамъ съ малджийство, станалъ съмъ повече отъ професоръ, зная де има закопани пари въ България, зная всички данни по този въпросъ, но досега не съмъ намѣрилъ нито едно съкровище. Презъ времето на дълго търсене изкопахъ окопъ, около единъ километъръ дълъгъ, около единъ метъръ дълбокъ. — Какво намѣри тамъ? — Намѣрихъ две хиляди рубли. — Ако бѣше употрѣбилъ тази енергия за обработването на 10 ÷ 20 декара земя, днесь ти щѣше да бѫдешъ голѣмъ богаташъ, щѣше да разполагашъ съ милиони. Какво представятъ две хиляди рубли, спечелени за 30 години, съ толкова трудъ и усилия? — Нищо не представятъ. Така и съвременнитѣ хора, следъ като изразходватъ много енергия и време, едва ще намѣрятъ две хиляди рубли, които не оправдаватъ нито изгубеното време, нито усилията. Сѫщото нѣщо е и въ научно, религиозно и политическо отношение. Днесь всички говорятъ за самовъзпитание. Нѣма по-трудна наука отъ самовъзпитанието, когато не знаешъ, какъ да постѫпвашъ; нѣма и по-лесна наука отъ самовъзпитанието, когато имашъ вѫтрѣшно разбиране и методъ. Да вѣрвашъ въ Бога, когато нѣмашъ вѫтрѣшенъ подтикъ, е мѫчно; лесно е, обаче, когато имашъ вѫтрѣшенъ подтикъ. Въпросътъ не се отнася до външната вѣра, но до вѫтрешната. Казано е въ закона: „Не спомѣнавай името Божие напразно.” Обаче, днесь, въпреки закона, името Божие се спомѣнава свободно. Всѫщностъ, истинското име на Бога е скрито. Ако то се произнесе, както е, би настаналъ цѣлъ катаклизъмъ въ живота на хората. Сегашното име на Бога е псевдонимъ. Даже името Йехова, както Го наричали евреитѣ, и то е псевдонимъ. Молишъ се по два-три пѫти на день, произнасяшъ името Божие, но не получавашъ отговоръ на молитвата. — Защо? — Защото Богъ отговаря само единъ пѫть. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да тѣ слуша Богъ. Сѫщото се отнася и до слънцето. Ако разбирашъ езика му и влѣзешъ въ връзка съ него, ти ще получишъ животъ отъ него. Ако не го разбирашъ и не си въ връзка съ него, то причинява разстройство. При неразбиране на слънцето, ние усѣщаме топлината му, която не дѣйства добре върху насъ. Когато го разбираме, отношенията ни къмъ него сѫ съвсѣмъ други. Срѣщашъ единъ човѣкъ, вижда ти се добъръ; срѣщашъ другъ, казвашъ, че е лошъ. — Коя е причината за това? — Въ единия случай, ти разбирашъ този човѣкъ, а въ втория случай, не го разбирашъ. Злото и доброто сѫ възможности въ живота. Всѣки човѣкъ, при най-голѣмитѣ несрети, има възможность да провѣри, докѫде е достигналъ. Като заболѣе, човѣкъ постепенно губи вѣрата си. Значи, болѣстьта става причина да провѣри, каква е вѣрата му. Питамъ го: Вѣрвашъ ли въ Бога? — Вѣрвахъ, но изгубихъ вѣрата си. — Ако тѣ излѣкувамъ, ще вѣрвашъ ли? — Ще вѣрвамъ. — Ако по този начинъ печелимъ съмишленици, азъ наричамъ това „остенъ”. Питамъ го: Ако тѣ излѣкувамъ, готовъ ли си да изправишъ грѣшкитѣ си? — Какви грѣшки? — Преди две години ти направи едно престѫпление. Преди три години направи друго престѫпление. Признавашъ ли? — Признавамъ. — Ще отидешъ да изправишъ грѣшкитѣ си. Иначе, колкото и да се молишъ, молитвата ти нѣма да се чуе. Първо ще се изповѣдашъ предъ Бога, после ще изправишъ грѣшкитѣ си, ще платишъ всичко заедно съ лихвитѣ. Съвременнитѣ хора трѣбва да изправятъ грѣшкитѣ си, ако искатъ да се освободятъ отъ страданията. Има нѣща, които сме забравили, но трѣбва да се пробуди съзнанието ни, за да ги разберемъ и изправимъ. Само така ще се намѣри причината на злото и на страданията. Ако не намѣримъ причината на злото и не я отстранимъ, то ще се отрази или върху ума, или върху сърдцето, или върху волята ни. Хората не търсятъ причинитѣ на нѣщата, не търсятъ погрѣшкитѣ си, за да ги изправятъ, но искатъ да се спасятъ по лесенъ пѫть. Като имъ се проповѣдва новото учение, тѣ гледатъ, дали то може да ги спаси по лесенъ начинъ, безъ трудъ и усилие. — Хората могатъ да се спасятъ, не е нужно да страдатъ, но тѣ трѣбва да бѫдатъ умни, да избѣгватъ ненуждни страдания. Азъ съмъ за разумнитѣ страдания, които облагородѣватъ човѣка. Дошло е време да се освободимъ отъ ненужднитѣ страдания, единично и колективно. Нека останатъ само онѣзи страдания, които иматъ основание да сѫществуватъ. „Да се благовествува на сиромаситѣ.” Въ този смисълъ, всички хора трѣбва да прогледатъ, да придобиятъ това вѫтрѣшно прозрѣние. Само тѣ могатъ да благовестватъ. Питате: Какъвъ смисълъ има това, което ни се проповѣдва? — За да промѣните живота си и външно, и вѫтрѣшно. Ако го промѣните само външно, нищо не се постига. Тогава и крила на ангели да ви дадатъ, пакъ нищо нѣма да постигнете. Азъ казвамъ, че трѣбва да промѣните живота си вѫтрѣшно. Какво ще ви ползватъ крилата на ангелитѣ, съ които можете да отидете въ единъ свѣтъ, чуждъ на вашитѣ разбирания. Сѫществува единъ свѣтъ, дето има университетъ само за гениални и велики хора. Въ този университетъ преподаватъ отлични професори, които се отличаватъ отъ тѣзи на земята. Тѣ не пишатъ бележкитѣ си въ тефтерчета. Съ своитѣ малки перца леко написватъ бележкитѣ на студентитѣ си на гърба, на рѫката, на челото имъ. Само тѣ знаятъ, какви бележки сѫ турили. Така студентътъ всѣкога носи своитѣ бележки съ себе си. Който разбира, може да чете по тѣхъ. Не можешъ да се сърдишъ на професора за бележкитѣ, които ти е писалъ. Мнозина отъ васъ иматъ такива бележки, но не ги знаятъ. Тѣ сѫ слѣдвали въ този университетъ и сѫ излѣзли отъ него, но нищо не помнятъ. — Защо сѫ напуснали този университетъ? — Много просто. Колко ученици и студенти, като се влюбятъ, напущатъ училището. Тѣ казватъ: Не ни трѣбва вече учение. Рѣшилъ съмъ да се оженя. — Така е, но като се ожени, тръгва по пѫтя на обикновенитѣ хора. Питатъ ме, защо не е свършилъ гимназия? — Заради красивата мома. Срѣщатъ го следъ десеть години. Той разказва, че жена му го напуснала и се омѫжила за другъ. Той остава и безъ образование, и безъ красивата жена. Съвременнитѣ хора сѫщо сѫ развенчани. И сега тѣ нѣматъ нито образование, нито вѣрую. Нѣкой казва: Едно време имахъ идеалъ. — Да, това бѣше на млади години. Де е сега този идеалъ? — Напусна ме жена ми, изчезна и идеалътъ ми. — Не е изчезнала жена ти; азъ я срѣщнахъ онзи день съ другъ подъ рѫка. Сега ще направя единъ паралелъ. Да изгубишъ сърдцето си, да изгубишъ идеала си, това е равносилно на вѫтрѣшна смърть. Христосъ казва: „Идете и кажете на Йоана.” — Йоанъ представя онѣзи хора, които сѫ затворени отъ Ирода. „Питайте го: Този ли е, Когото очакваме, или ще дойде другъ нѣкой?” Казвамъ: Идете и кажете на Йоана, когото смѣтате за най-великъ човѣкъ, че и най-малкиятъ въ Царството Божие е по-голѣмъ отъ него. Сега, азъ желая да бѫдете по-голѣми отъ Йоана. 10. Беседа отъ Учителя, държана на 2 ноември, 1930 г. София — Изгрѣвъ.
  22. Ани

    1930_10_26 Живиятъ хлѣбъ

    От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Живиятъ хлѣбъ „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето. Ако яде нѣкой отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” (Йоанъ 6:35) Ще взема само нѣколко думи отъ този стихъ: „Ако яде нѣкой отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” Важнитѣ думи тукъ сѫ „животъ и хлѣбъ.” Хлѣбътъ е математическо отношение на необикновената математика. Значи, има отношение на математиката и мѣтаматематиката, на геометрията и мѣтагеометрията. Какво означава частицата „мѣта”? Казвате: Трѣбва да се яде хлѣбъ. – Докато човѣкъ не намѣри отношението между живота и хлѣба, нищо не е намѣрилъ. Хлѣбътъ има отношение, първо, къмъ физическия, къмъ обикновения животъ; той има отношение и къмъ духовния животъ; най-послѣ, той има отношение и къмъ разумния животъ. Така и животътъ има отношение къмъ материалното, къмъ духовното и къмъ разумностьта. Хлѣбътъ е видимото, физическото, осѣзаемото. Между хлѣба и живота има отношения и, ако не разбирашъ тѣзи отношения, ти не можешъ да използвашъ нито хлѣба, нито живота. Колкото по-малко хлѣбъ ядешъ, толкова по-малко животъ имашъ; колкото повече хлѣбъ ядешъ, толкова повече животъ ще имашъ. Ако мислите, че това твърдение не е вѣрно, може да го провѣрите. Откажете се отъ хлѣба, и ще видите, че животътъ ви ще се намали. Тъй щото, онѣзи, които искатъ да разбератъ отношенията между хлѣба и живота, трѣбва да разбиратъ отношенията въ самата математика. Хлѣбътъ е потрѣбенъ, за да се прояви самиятъ животъ. Безъ хлѣбъ и безъ животъ човѣшката мисъль не може да се прояви. За правата мисъль на човѣка се сѫди при възлизането отъ видимия къмъ невидимия свѣтъ, т. е. отъ материалния къмъ духовния. Нѣкои разсѫждаватъ по обратенъ пѫть, т. е. отъ невидимото къмъ видимото. Ако всички хора сѫ толкова напреднали, да виждатъ невидимото, то е другъ въпросъ. Обаче, невидимиятъ свѣтъ е крайно отдалеченъ отъ човѣка. Подъ „далечъ” разбирамъ, че човѣкъ нѣма още на разположение онѣзи органи, съ които да вижда невидимото. Затова съвременнитѣ хора си служатъ съ увеличителни стъкла, да виждатъ крайно малкитѣ, микроскопически нѣща на физическия свѣтъ. Ако направо съ очитѣ си човѣкъ не вижда това, което нѣкои индуси виждатъ, по-добрѣ да си служи съ микроскопъ и увеличителни стъкла. Така поне ще бѫде полезенъ на човѣчеството – по-лесно ще прави изслѣдванията си. Казва се, че съвременната култура е напреднала. – Ако е така, каква нужда има отъ култура, изобщо? Ако старитѣ вѣрвания бѣха толкова правдоподобни, истинни, защо ни е християнството? Тогава можѣше да се върнемъ къмъ Мойсѣевото учение. И ако то съдържаше абсолютната истина, безпредмѣтно бѣше отиването ни къмъ Христа. И ако старитѣ принципи въ науката бѣха толкова съвършени, нѣмаше нужда отъ съвременната наука. Щомъ се говори за съвременната наука, виждаме, че тя е допринесла нѣщо за човѣчеството. Ето защо, да не изпадаме въ друга крайность и да казваме, че послѣдната дума на науката е въ бѫдещето. Не, както миналата наука е допринесла нѣщо за настоящата, така и настоящата ще допринесе нѣщо за бѫдещата. И тъй, за да се разбератъ нѣщата, човѣкъ трѣбва да знае своето специфично отношение къмъ живата природа. И природата, отъ своя страна, има специфично отношение къмъ всѣко живо сѫщество. Възъ основа на това, човѣкъ трѣбва да има специфично отношение и къмъ ближния си и да съзнава това отношение. Сѫщо така, той има отношение и къмъ по-далечнитѣ, а най-послѣ, и къмъ всички живи сѫщества. Това сѫ твърдѣния, които напредналитѣ сѫщества знаятъ, а обикновенитѣ хора искатъ да имъ се докажатъ. Щомъ се убѣдятъ въ истинностьта на тѣзи твърдѣния, тѣ постепенно се измѣнятъ. Който разбира отношението си къмъ природата, той е въ положението на побѣдитель. Той придобива нѣщо отъ разумната природа и се радва. Който не разбира отношението си къмъ разумната природа, той се намира въ положението на побѣденъ. Той нищо не придобива отъ природата и скърби. Въ природата сѫществува единъ законъ, който регулира отношенията. Споредъ този законъ, всѣка радость, придобита за смѣтка на скръбьта на другитѣ, е временна. И скръбьта, причинена на радостьта на другитѣ, сѫщо така е временна. Слѣдователно, между скръбьта и радостьта има извѣстно отношение. Въ математиката има отношения, чрезъ които може да се опредѣли, следъ колко време една скръбь може да се превърне въ радость, или една радость да се превърне въ скръбь. Това може точно да се изчисли, не само съ обикновената математика, но и съ мѣтаматематиката. Съ обикновената математика можемъ да изчисляваме само обикновенитѣ прояви на физическия свѣтъ. Щомъ дойдемъ до силовитѣ линии, до силитѣ на духовния свѣтъ, тамъ обикновената математика спира. Съ обикновенитѣ методи на математиката можемъ приблизително, да изчислимъ и дълбочината на океана, но съ сѫщитѣ методи, приложени въ духовния свѣтъ, можемъ да пропаднемъ. Казвамъ: Ако съ нашитѣ обикновени отношения искаме да разрѣшимъ великитѣ проблеми на вселената, ние можемъ да потънемъ. Обаче, качимъ ли се на параходъ съ всички възможности, ние можемъ свободно да преминемъ своя пѫть. Това се постига чрезъ методитѣ на истината, които всѣки день изучаваме. Не мислете, че това, което сте научили досега, е всичко, което предстои да изучавате. Не мислете, че този животъ, презъ който минавате, е единствениятъ. Сегашното ви знание и сегашниятъ ви животъ сѫ капка въ море, въ сравнение съ това, което предстои да постигнете. Това, което бѫдещето ви носи, не може да се сравни съ сегашното. Колкото микробата може да говори за човѣка, толкова и сегашниятъ човѣкъ може да се произнася за бѫдещето. Какво може да каже микробата отъ своето положение за абсолютната истина? Какъ може да си представи тя човѣка да свири на пиано или на цигулка, или като астрономъ да наблюдава небето? Какъ може микробата да си представи небето съ безброй звѣзди, слънца и планети? За нея небето е бѣла, затворена книга. Ако нѣкой започне да й говори за небе, за звѣзди и слънца, тя ще се види въ чудо. Въ края на краищата, тя ще каже: Това сѫ илюзии, непостижими нѣща. Христосъ казва: „Който яде отъ този хлѣбъ, той ще живѣе въ вѣки.” Христосъ поставя този въпросъ на висша математическа основа, или на Божествена основа, т. е. на разумна основа. – Какъ да разберемъ този въпросъ? – Докато още питате, никога нѣма да го разрѣшите. То е все едно да питате, що е Богъ. Това е философски въпросъ. Такъвъ въпросъ не сѫществува. Не може да се задава въпросътъ, какво представя Богъ и сѫществува ли Той. Философитѣ, отъ една страна, си задаватъ този въпросъ, отъ друга страна го отричатъ. За насъ този въпросъ е ясенъ, и ние не се занимаваме съ него. Обикновениятъ човѣкъ непрекѫснато си задава въпроситѣ: що е животътъ и що – смъртьта, що е истината и лъжата, що е пълно и празно пространство и т. н. Както и да си отговорите на зададенитѣ въпроси, тѣ нищо не допринасятъ. Когато не можете да дойдете до правилни заключения, вие трѣбва да се запитате: Вървите ли въ правия пѫть, или не. Коя е диагнозата, по която човѣкъ познава, дали върви въ правия пѫть. За да се изясни извѣстенъ въпросъ, все трѣбва да стане извѣстно отклонение въ мисъльта. Сега ще си послужа съ единъ примѣръ отъ физиката. Всички знаете, че когато свѣтлината минава отъ по-рѣдка въ по-гѫста срѣда, както и отъ по-гѫста въ по-рѣдка, тя претърпѣва извѣстно пречупване. Слѣдователно, ако гледаме единъ предмѣтъ презъ гѫста срѣда, нѣма да го видимъ тамъ, дето е въ дѣйствителность. Ако геометрикътъ иска да знае точно мѣстото на даденъ предмѣтъ, той си служи съ извѣстни формули, за да премахне отклонението на предмѣта. И мисъльта претърпѣва извѣстно пречупване, когато минава отъ по-рѣдка въ по-гѫста срѣда. Тогава човѣкъ се чуди, защо по-рано е мислилъ по единъ начинъ, а послѣ – по другъ. Въ колкото по-гѫста срѣда навлиза човѣкъ, толкова по-голѣмо е отклонението на мисъльта отъ правия пѫть. Най-послѣ, човѣкъ заспива. Това показва, че той се отклонилъ отъ истината, отъ истинския животъ. Какво става съ човѣка, ако попадне въ пещера, пълна съ вѫгледвуокисъ? – Той се задушава. – Ето защо, щомъ усѣти подобно задушаване, той трѣбва да излѣзе отъ пещерата и да върви напредъ. Съ други думи казано: За да не се задуши, човѣкъ трѣбва да се откаже отъ много свои стари разбирания. Старото представя пещера, пълна съ вѫгледвуокисъ. Докато е въ тази пещера, човѣкъ постоянно губи благородното и възвишеното въ себе си, което го отклонява отъ правия пѫть. Благодарение на нечистия и задушливъ въздухъ, кръвообращението въ човѣка не става правилно. Слѣдователно, когато се говори за подобрение на обществото, на сѣмейството и на отдѣлния човѣкъ, азъ разбирамъ първо, да се внесе подобрение въ кръвообращението, да се регулира ритъма на сърдцето. Ритъмътъ на човѣшкото сърдце е неправиленъ, поради което неговата нервна система се разстройва. Колко години можешъ да живѣешъ съ разстроена нервна система? Ако поживѣешъ 40 ÷ 50 години, ще благодаришъ и на това. Разстрои ли се нервната система на човѣка, колкото и да философства, всичко отива напразно. Отъ една страна се пълни, отъ друга – изтича. – Какво трѣбва да се прави тогава? – Ще търсишъ начинъ да не се разстройва нервната ти система. Ще живѣешъ по новъ начинъ. Ако пъкъ си я разстроилъ вече, ще живѣешъ по новъ начинъ, да я изправишъ. Религиознитѣ хора казватъ: Ние намѣрихме правия пѫть. – Вие намѣрихте правия пѫть, но още не живѣете правилно, затова и вашата нервна система се разстройва. Христосъ казва: „Който яде отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” Колко ще живѣе? – Вѣчно. Значи, въ думитѣ, които Христосъ е казалъ, има извѣстно отношение. Много нѣща е казалъ Христосъ по въпроса за хлѣба, но само една часть отъ него се запази, т. е. напечата. За да не се опорочи казаното отъ Христа, невидимиятъ свѣтъ го скри, задържа го за други времена. И досега още ученитѣ спорятъ за времето, презъ което Христосъ се родилъ. Споредъ нѣкои, има една разлика отъ сто години. Изобщо, ученитѣ религиозни искатъ да знаятъ точно времето на раждането на Христа. Нѣкои казватъ, че разликата не е повече отъ 30 ÷ 40 години. Други казватъ, че и 3 ÷ 4 години да е, пакъ е много. Отъ астрологическо гледище, като се говори за точность на датата, не се допуща разлика нито отъ единъ день, отъ единъ часъ или даже отъ една минута. Знаете ли, какво разстояние ще измине свѣтлината за четири години? Презъ това време, тя ще отидѣ задъ Алфа Центаурусъ, най-близката звѣзда до слънчевата система. А колко време е нужно на човѣка, за да стигне до тази звѣзда? Който не работи съ тѣзи величини, казва: Какво представя разликата отъ единъ день? – Много нѣщо е единъ день, зависи, съ каква мѣрка мѣришъ. Въ обикновения животъ, въ обикновената наука се допущатъ изключения. – Защо? – Пѫтьтъ е такъвъ. Обаче, дойдете ли до абсолютния, реалния, Божествения свѣтъ, тамъ никакви изключения не се допущатъ. Тамъ всѣко изключение причинява прекѫсване на мисъльта. И тъй, щомъ влѣзете въ духовния или въ Божествения свѣтъ и почувствате извѣстно прекѫсване, вие ставате скръбни. Защо сте скръбни, не знаете. Ако не спазвате правилата и законитѣ на Божествения свѣтъ, изключенията ще дойдатъ, а оттамъ и страданията. Всѣко изключение е прекѫсване на мисъльта, а прекѫсването на мисъльта води къмъ страдание. – Що е страданието? – Признакъ, че си влѣзълъ въ гѫста срѣда. Споредъ мене, страданието на човѣка се дължи на факта, че той не е могълъ да реализира едно свое голѣмо желание. Напримѣръ, искашъ да станешъ предсѣдатель на нѣкоя република. Ако постигнешъ желанието си, ще се радвашъ. Ако не го постигнешъ, ще скърбишъ. За да реализирашъ желанието си, ти трѣбва да бѫдешъ много способенъ човѣкъ, да се боришъ съ 10 ÷ 15 души кандидати за сѫщото мѣсто. Не е лошо желанието на човѣка да стане предсѣдатель на република, но той трѣбва да бѫде много уменъ, много способенъ. Ако не успѣе, причината е въ неговия умъ, сърдце или воля. Значи, умътъ, сърдцето или волята ти се движатъ въ посока, обратна на истината. Разумниятъ свѣтъ не тѣ намира още годенъ за предсѣдатель. Тѣ казватъ: Следъ четири години пакъ ще се опиташъ отново, ще си дадешъ кандидатурата. Презъ това време ще се готвишъ за пресѣдателъ. Какъ ще успѣешъ, това е въпросъ на умѣние и на способность. Ще ви приведа единъ примѣръ изъ живота. Единъ младъ момъкъ вървѣлъ по улицата съ своята възлюбена. По едно време, до младия човѣкъ се приближилъ единъ голѣмъ борецъ и му ударилъ една плѣсница. Младиятъ се търколилъ на земята и бързо станалъ. Той започналъ да мисли, защо му ударилъ плѣсница. Борецътъ искалъ да му каже: Докато си губишъ времето съ момитѣ, отъ тебе нищо нѣма да излѣзе. Младиятъ човѣкъ си помислилъ: Здравъ, мускулестъ съмъ; ако рѣка да отговоря на този борецъ, може да ми удари още една плѣсница. По-добрѣ ще изслѣдвамъ живота му, да видя, какъ е развилъ силата си. Той разбралъ, какъ е работилъ борецътъ, колко време и, като научилъ всичко, започналъ да се упражнява. Следъ десетгодишна усилена работа и упражнения, той развилъ такава сила въ себе си, че дошълъ до положение, съ една рѫка да вдига голѣмъ конь съ кончето. Като се увѣрилъ, че придобилъ нужната сила, той отишълъ въ дома на бореца и му казалъ: Познавашъ ли ме? Знаешъ ли, кой съмъ азъ? – Не тѣ познавамъ. – Азъ съмъ този, на когото преди десеть години удари една плѣсница. За да ти докажа, че и азъ мога да стана като тебе, работихъ десеть години по твоитѣ методи и мога да ти покажа, какво съмъ постигналъ. Въ този моментъ, съ едната си рѫка, той хваналъ бореца за краката и го вдигналъ въ въздуха. Борецътъ казалъ : Признавамъ тѣ за мой учитель. Ти ми внушавашъ голѣмо довѣрие и отсега нататъкъ, дето тѣ срѣщна, ще ти правя пѫть. И тъй, всѣки човѣкъ, който върви въ правия пѫть, по пѫтя на Божествената наука, всѣкога ще има постижения. Който живѣе съ религиозни разбирания, казва: Сѫдбата е такава. – Сѫдбата е едно, а работата – друго. Каквато и да е сѫдбата ти, ще работишъ. Ако не работишъ, страданията ще тѣ слѣдватъ. За да бѫдешъ щастливъ, трѣбва да спазвашъ Божественитѣ условия. И като страдашъ, това се дължи на неспазване на Божественитѣ условия. Скръбьта, страданието не иде отвънъ, или отгорѣ нѣкѫде. Знайте, че когато страдате, другадѣ нѣкой се радва. Преди години посѣщавахъ едно сѣмейство – мѫжъ, жена, четири дъщери и единъ синъ. Бащата бѣше добъръ, трѣзвъ човѣкъ, майката – разумна, спретната жена. Така се случваше въ това сѣмейство, че по цѣла седмица единъ отъ членоветѣ бѣше дежуренъ, въ смисълъ на постъ. Презъ това време, той носѣше скръбьта и мѫчнотиитѣ на цѣлото сѣмейство. Той изпълняваше специална програма. Дойдеше ли понедѣлникъ, дежурството се смѣняше. Другъ членъ отъ сѣмейството ставаше дежуренъ. Останалитѣ започваха да му се смѣятъ. Понеже бѣха свободни отъ мѫчнотиитѣ и страданията, тѣ се радваха. Така се смѣняха единъ следъ другъ. Ще кажете, че това се дължи на наслѣдственитѣ черти. – Може да е така, но тукъ причината бѣше друга, а не наслѣдственостьта. Това е математически, органически или психологически законъ, който дѣйства въ живота. Той показва, че при извѣстни условия, при извѣстно съчетание на сили, човѣкъ е осѫденъ на страдания. Дали това е заслужено, то е другъ въпросъ. Като преживѣешъ тѣзи страдания, ще се радвашъ. Представете си, че два тима се състезаватъ. Единиятъ е побѣдитель, а другиятъ – побѣденъ. Хората отъ пъраия тимъ се радватъ, а останалитѣ – страдатъ. Казватъ, напримѣръ, че тимътъ на Лѣвски е битъ, а другиятъ е побѣдилъ. Въ какво се заключава побѣдата? Въ една малка разлика, съ четири-петь единици. Важна е мисъльта, че единиятъ побѣдилъ. Който не разбира тѣзи отношения, ще каже, че това е празна работа. Не, не е така, побѣдата се дължи на извѣстни закони. Побѣдителитѣ сѫ се упражнявали, затова иматъ резултатъ. Слѣдователно, страданията и радоститѣ сѫ подобни на тимове. Тукъ хората или пропадатъ, или се повдигатъ. Това показва, че тѣ трѣбва да живѣятъ съзнателно, да научатъ живота. Който разбира законитѣ, ще се насърдчи; който не ги разбира, ще се обезсърдчи. Ако тѣ сполети нещастие, не се обезсърдчавай, но стани, изтърси дрехитѣ си отъ праха, заведи своята възлюбена, съ която си тръгналъ, и започни да изучавашъ силата, която тѣ ударила и свалила на земята. Следъ нѣколкогодишна работа и усилия, хвани тази сила за краката, вдигни я въ въздуха, да покажешъ, че си господарь на своята сѫдба. Само разумниятъ може да бѫде господарь на сѫдбата си. – Защо? – Защото той познава законитѣ на живота и природата. Тѣзи закони не сѫ механически. Законътъ подразбира нѣщо разумно. И затова, като се говори за Мойсѣевитѣ закони, разбираме физическитѣ закони, които постоянно се смѣнятъ. Има закони въ свѣта, които никога не се смѣнятъ. Павелъ казва: „Който има законитѣ на небето, нѣма дѣлъ между законитѣ на земята.” Земнитѣ закони сѫ несполучливъ преводъ на небеснитѣ. Слѣдователно, ако азъ спазвамъ разумнитѣ възвишени закони на небето, нѣма защо да спазвамъ законитѣ на земята. Азъ спазвамъ законитѣ на земята, защото въ тѣхъ чета онѣзи възвишени и разумни закони на небето, въ които нѣма никакво изключение. Въ земнитѣ, т. е. въ човѣшкитѣ закони има почти толкова изключения, колкото сѫ и правилата. Да дойдемъ до вѫтрешния, истински смисълъ на живота. Това, което ви говоря, не искамъ да влѣзе въ стълкновение съ вашитѣ вѣрвания и разбирания. Каквито вѣрвания имате, дръжте си ги. Ще ви кажа, защо трѣбва да ги държите. Напримѣръ, вѣрвате, че имате да дължитѣ на нѣкого. Азъ не искамъ да ви накарамъ да мислите, че не дължите на никого. Не, вие ще държите вашитѣ вѣрвания дотогава, докато изплатите дълговетѣ си. Какво ще правите, като изплатите дълговетѣ си? Какво ще стане съ васъ? Ще станетѣ безвѣрници. Казвате: Азъ не вѣрвамъ вече, че имамъ да давамъ на нѣкого. Ако имашъ да давашъ и се откажешъ отъ дълга си, подъ предлогъ, че не вѣрвашъ въ дълговетѣ, ти си престѫпникъ. Какво ще кажатъ хората за тебе, като изплатишъ дълговетѣ си и се отказвашъ да вѣрвашъ въ тѣхъ? Тѣ ще кажатъ, че си човѣкъ на свободата. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да търсишъ свободата. Подъ „свобода” разбирамъ освобождаване отъ дълговетѣ, които сте направили още въ миналото. Азъ оставямъ настрана причинитѣ за дълговетѣ отъ далечното минало. Оставямъ настрана всички научни и религиозни теории и обяснения. Щомъ дойдемъ до теориитѣ, натъкваме се на различни обяснения: египтянитѣ даватъ едни обяснения, индуситѣ даватъ други обяснения, а съвременнитѣ хора – трети обяснения. Споредъ условията и времето, всички обяснения сѫ правилни: и египетскитѣ, и индускитѣ, както и тѣзи на съвременнитѣ хора. Въ тѣхъ нѣма никакви противорѣчия. Обаче, днесь египетскитѣ вѣрвания се нуждаятъ отъ вѫтрѣшно разбиране. Тѣ казваха, че страданията сѫ необходими за душата. За обяснение на това твърдение, тѣ допуснаха теорията за странстването на душата. – Кѫде странства душата? – Следъ египтянитѣ дойдоха индуситѣ и развиха нова теория – за прераждането на душата. – Какво се разбира подъ „прераждане на душата”? Защо трѣбва да се преражда? Съвременнитѣ хора донесоха теорията за наслѣдственостьта. Тѣ казватъ, че качествата на родителитѣ се предаватъ на дѣцата. Обаче, и този въпросъ още не е изясненъ. Има нѣщо въ математиката, което дообяснява нѣщата. Азъ разглеждамъ математиката като свръхнаука, която обяснява това, което е необяснено. Останалитѣ науки служатъ за допълнение на математиката. Съвременнитѣ математици, които се борятъ помежду си, сѫ дали първенство на математиката. Обаче, отъ наше гледище, азъ казвамъ: Има една Божествена наука, която стои надъ всички останали науки. Какъ се казва тя, не смѣя да кажа името й. Въ бѫдеще, когато хората достигнатъ високо развитие, тѣ сами ще я кръстятъ, сами ще й дадатъ име, ще го направятъ извѣстно на всички. Казано е въ Писанието, че имало едно камъче, на което никой не знаелъ името. Никой човѣкъ не знае, какво име ще носи той въ бѫдеще. Не е въпросъ за името въ слѣдното прераждане, защото много имена сѫ псевдоними. Азъ говоря за името, което човѣкъ ще носи на небето. То ще бѫде въ времето, когато той завърши своето развитие. За него е важно името, което ще носи въ бѫдеще, когато ще стане съвършенъ човѣкъ. Да станешъ съвършенъ, това значи, да бѫдешъ господарь на цѣлата слънчева система. Тя ще се управлява отъ неговия умъ, отъ неговитѣ разпореждания. Да управлявашъ слънчевата система, това значи, да си божество. Да си божество, това значи, да разбирашъ отношенията не само на хората къмъ Бога, но и на планетитѣ въ слънчевата система помежду имъ. Не само това, но той трѣбва да разбира отношенията на всички живи сѫщества помежду имъ, както и отношенията на всички елементи, които живѣятъ подъ благоприятното влияние на неговия умъ. Това правятъ нѣкои отъ съвременнитѣ учени въ Индия. Съ това се занимаватъ учителитѣ, адептитѣ въ Индия. Това е предмѣтъ на Теософията, нарѣчена още „Логосъ”. Подъ „Логосъ”, Евангелието разбира Словото, изразено чрезъ стиха „Вначало бѣ Словото, и Словото бѣ у Бога.” „Вначало Богъ създаде небето и земята, и земята бѣ неустроена и пуста”. Съ това Слово, т. е. съ Логоса, който се носѣлъ надъ повърхностьта, земята започнала да се устройва. Съ думитѣ „да бѫде свѣтлина”, Богъ създаде свѣта, като отдѣли свѣтлината отъ тъмнината, твърдта отъ водата. И най-послѣ създаде човѣка, по образъ и подобие свое. Така се започна вѫтрешното устройване на свѣта. Питамъ: Кой отъ съвременнитѣ учени може да каже, какви сѫ били процеситѣ на вѫтрешния строежъ на вселената. Като оставимъ настрана механичния процесъ на това устройване, ще дойдемъ до онова велико, вѫтрѣшно устройване на свѣта, което и досега още продължава. Всѣки день човѣкъ минава презъ радостьта и скръбьта, което говори за процеса на вѫтрешното строителство. Когато се завърши приблизително главниятъ физически строежъ на физическата еволюция, ще стане въпросъ за духовното развитие на човѣка, нарѣчено, спорѣдъ окултиститѣ, „развитие на неговия астраленъ животъ”, който сега се организира. Азъ наричамъ този процесъ „развитие на човѣшкото сърдце.” Думитѣ, изказани въ Писанието, че Богъ ще даде новъ животъ, подразбиратъ нови сърдца. Сърцето означава единъ свѣтъ, много по-обширенъ отъ физическия. Нова вселена се строи, много по-обширна отъ сегашната. Слѣдователно, нашитѣ радости и страдания ставатъ за смѣтка на това преустройване, на новото строителство. Нова вселена се създава. Като се казва, че се строи новъ свѣтъ, разумниятъ ще си го представи. Който не разбира вѫтрешния смисълъ на този новъ свѣтъ, ще се обърка. И тъй, мисъльта, която искамъ да остане у васъ, е слѣдната: Сѫществува наука на човѣшкия духъ. Всички разклонения на тази наука наричаме пакъ наука. Всичко това е резултатъ на колективната дѣйность на човѣшкия духъ, т. е. резултатъ на общитѣ усилия на човѣшкия умъ. Този резултатъ показва, докѫде е достигнало човѣчеството. Има нѣща въ тази наука, които сѫ разгадани вече; има други, които още сѫ затворени и минаватъ за илюзорни. Тѣ още не сѫ разгадани. Тѣхното разкриване е въ бѫдещето. Когато потрѣбва, тѣ ще се разгадаятъ. Божествената наука разполага съ методи за превръщане на скръбьта въ радость. Тогава скръбьта не е нищо друго, освѣнъ торъ. Въ това отношение, Писанието казва: „Всичко, което се случва на онзи, който люби Бога, ще се превърне на добро.” И писателитѣ на сегашното време, както и апостолитѣ въ миналото, сѫ поддържали сѫщата мисъль. Лесно се казва това, но мѫчно се съзнава. Единъ нашъ приятель често цитираше този стихъ, но като дойдоха страданията до главата му, казваше: Много страдамъ. Какво ще стане съ мене? – Ще свикнешъ съ страданията. Обаче, не е въпросъ да свикнешъ. Азъ правя преводъ на тѣзи думи. Да свикнешъ, това значи, да разберешъ законитѣ, защо нѣщата се случватъ така, а не иначе. Като разберешъ законитѣ, ще си обяснишъ, защо идатъ тѣ и какво носятъ за човѣчеството. Не е въпросъ да свикнете, като животни, но да си обяснитѣ нѣщата. Вземете напримѣръ, страданията на Христа, когато бѣше на кръста. Защо страдаше, това не бѣше ясно на Христа. Но послѣ, когато се спасиха 500 милиона хора, не заслужаваше ли Христосъ да понесе тѣзи страдания? Днесь, когато тѣзи хора се радватъ, страданията на Христа се осмислиха. И сега мнозина искатъ да бѫдатъ като Христа. Това е криво разбиране. Тѣ искатъ да бѫдатъ сѫдружници на Христа. Това не може да бѫде. Ние трѣбва да разберемъ въпроса правилно. Ще приведа единъ примѣръ отъ живота, да видите, какво значи да направишъ сѫдружие съ нѣкого. Единъ младъ момъкъ минавалъ край кафеджийницата на единъ турчинъ, който чукалъ кафе. Момъкътъ се спрелъ при турчина, да гледа, какъ чука кафето. Забелязалъ, че при всѣко вдигане и слагане на чука, кафеджията издавалъ звука „ха-ха.” Момъкътъ му казалъ: Искашъ ли да станемъ ортаци въ тази работа? Както виждамъ, ти вършишъ две работи едновременно: вдигашъ и слагашъ чука и казвашъ „ха-ха.” Остави за мене послѣдната работа, да викамъ „ха-ха”, а ти вдигай чука. – Добре, да бѫде спорѣдъ желанието ти. Турчинътъ продължавалъ да чука кафето, а младиятъ момъкъ, като знаелъ, кога ще каже „ха”, предварялъ го и изпълнявалъ своята работа. Така работили двамата, докато счукали кафето. Турчинътъ започналъ да прави кафета на клиентитѣ си и турялъ паритѣ въ една тенекиена кутия. Младиятъ момъкъ поглеждалъ къмъ кутията и казалъ на турчина: Слушай, приятелю, ти забрави, че сме ортаци. Трѣбва да ми платишъ. Турчинътъ мълчалъ, нищо не отговарялъ. Момъкътъ се принудилъ да го даде подъ сѫдъ. Като разгледалъ дѣлото, сѫдията казалъ: Турчинътъ ще събира паритѣ въ тенекиената кутия за себе си, а звукътъ „тинъ-тинъ”, който се чува при падане на паритѣ въ кутията, ще бѫде за младия човѣкъ. Нѣкога и ние ставаме ортаци съ природата, както турчинътъ и младиятъ човѣкъ. Обаче, това не е нищо друго, освѣнъ „ха” и „тинъ”. Това е безпаричие, оглупѣване, мѫчение, страдание и безвѣрие. Още много имена можемъ да дадемъ на това сѫдружие. Ще кажете, че това не ви е ясно. – Намѣрете нѣкой човѣкъ да ви обясни. Все ще намѣрите единъ уменъ човѣкъ да ви обясни нѣщата. Да остане въ ума ви слѣдната мисъль: Всѣка идея, всѣко вѣрую, които минаватъ презъ гѫста психична срѣда, непремѣнно ще претърпятъ извѣстно отклонение. И тогава ти ставашъ и православенъ, и католикъ, и евангелистъ, и ученъ, и талантливъ и като отидешъ при Бога, виждашъ, че нищо не излѣзло отъ тебе. Всичко ставашъ, но нищо не си. Ученъ ставашъ, безъ да си ученъ. Подъ „наука” ние разбираме сериозна работа. Да се занимавашъ само съ хлѣба, това е наука; да се занимавашъ само съ живота, и това е наука. Като знаешъ науката за живота и за хлѣба, ще знаешъ и другитѣ науки. Ако не знаешъ науката за живота и не разбирашъ науката за хлѣба, ти никога нѣма да разберешъ законитѣ и на твоя умъ. Мислишъ ли, че логическата мисъль е права? Въ обикновената логика, спорѣдъ насъ, не може да се говори за права мисъль. Има логически нѣща, които не сѫ вѣрни. Напримѣръ, като се каже думата „дължина”, удължава ли се? Казвашъ: Много дълга дума е тази. – Колко е дълга? Колко сантиметра дължина има тя? Тази дума едва ли има дължина нѣколко сантиметра. Не зная, дали въ българския езикъ има дума, дълга 10 смъ. Значи, има дълги думи, които не ставатъ дълги. Има кѫси думи, които не ставатъ кѫси. Какво се разбира подъ „дълга” идея? – Коя идея е дълга? – Време е нужно, докато научишъ тази идея. Нѣкои употрѣбяватъ думитѣ извънъ времето и простанството. – Какво се разбира подъ понятието „извънъ времето и пространството”? Времето специално сѫществува и въ физическия, и въ духовния свѣтъ. И пространството сѫществува и въ духовния свѣтъ. Обаче, въ духовния свѣтъ не се говори за такова време и пространство, както на физическия свѣтъ. Всѣко състояние се опредѣля отъ времето. Слѣдователно, човѣкъ може да опредѣли, колко време е страдалъ и колко време се е радвалъ. Казвашъ: Имахъ болка, страдахъ. – Де е тази болка или това страдание, не можешъ да го локализирашъ. Въпреки това, страданието заема извѣстно пространство. Единъ евангелистъ, който е вече въ другия свѣтъ, ми разправяше една своя опитность. Като младъ, още нежененъ, той не познавалъ Христовото учение и се проявявалъ спорѣдъ характера и темперамента си – нервенъ, строгъ. Той не търпѣлъ никакво възражение. Като се оженилъ, и къмъ жена си се проявявалъ по сѫщия начинъ: не позволявалъ да му възрази нѣщо. Ако тя се осмелявала да направи нѣщо противъ волята му, веднага вдигалъ рѫка върху нея. Единъ день му попаднало Евангелието въ рѫцетѣ, и той започналъ да чете. Харесало му Словото на Христа и си казалъ: Ще чета Евангелието, ще Го прилагамъ, ще стана истински християнинъ. И наистина, той започналъ да прилага учението на Христа. Единъ день между жена му и него произлѣзълъ нѣкакъвъ споръ. Той избухналъ, и по старъ обичай, ударилъ жена си. Тя не казала нищо, и тъкмо това нейно поведение го разтърсило. Казалъ си: Какъвъ християнинъ съмъ, щомъ не мога да се въздържамъ? Отишълъ на нивата, но цѣлъ день не могълъ да си намѣри мѣсто. Искалъ да оре, не може. Искалъ да копае, да свърши нѣкаква работа – не може. Той не могълъ да си прости, защо вдигналъ рѫка върху жена си. Най-послѣ, той се върналъ вкѫщи, извикалъ жена си и казалъ: Моля ти се, извини ме, задето тѣ ударихъ. Въ Евангелието е казано, залѣзването на слънцето да не тѣ завари непримиренъ съ брата си. По старъ навикъ, азъ допуснахъ да се прояви въ мене стария човѣкъ – стариятъ Спасъ. За да се спася, ти трѣбва да ме простишъ. Ето, колѣнича предъ тебе, моля тѣ да ме извинишъ. Жена му се трогнала и го простила. На другия день той отишълъ на нивата, и работата му вървѣла добре. Казвате: Унизително е за мѫжа да колѣничи предъ жената и да иска извинение. – Не е ли унизително за жената да я биятъ? Ако е унизително да искашъ извинение, по-унизително е да биешъ, да вдигашъ рѫка върху своя ближенъ. Благородно е човѣкъ да иска извинение, да изправи грѣшката си. Жената, която ударишъ, заслужава да колѣничишъ предъ нея. По-благородно ли е да колѣничишъ предъ една банкерска каса? За предпочитане е да колѣничишъ предъ жена си, отколкото предъ касата съ пари, съ желание да забогатѣешъ. „Който яде отъ този хлѣбъ, той ще живѣе въ вѣки.” – За кой хлѣбъ говори Христосъ? – За хлѣба на новата свѣтлина и новото разбиране, новата мисъль. Ние трѣбва да приемемъ новата мисъль, както я прие евангелистътъ Спасъ. Той си казваше: Не трѣбваше да постѫпя съ жена си грубо. Тя не е приела още моето вѣрую, не ме разбира. Слѣдователно, азъ трѣбва да постѫпвамъ съ нея добре. Ако и тя изповѣдваше сѫщото вѣрую, тѣ щѣха да се разбиратъ. Тогава неговата рѫка нѣмаше да се вдига върху жена му. Той щѣше да работи спокойно на нивата си. Обаче, следъ боя, жена му се обърна къмъ Бога. Тя видя една похвална черта въ мѫжа си и каза: Заслужава човѣкъ да има такава религия. Разбрахъ, че мѫжътъ ми е добъръ човѣкъ. Неговото вѣрую е добро, и азъ мога да го слѣдвамъ. Разбиране е нужно между хората. Когато се приложи извѣстенъ принципъ, това подразбира редъ и законность. Казвашъ: Азъ не колѣнича предъ никого. – Да, но като отидешъ на бойното поле и тѣ ранятъ, ще колѣничишъ, ще викашъ майка си, ще плачешъ, ще се обръщашъ на една и на друга страна. Значи, да отидешъ при майка си, да колѣничишъ и плачешъ предъ нея, било унижение; да колѣничишъ на бойното поле, не е унижение. Слѣдователно, съвременнитѣ хора страдатъ, безъ да знаятъ защо. Сѫщо така тѣ се радватъ, безъ да знаятъ защо. Изобщо, човѣкъ трѣбва да знае, защо се радва и защо скърби. Страдашъ, защото нѣмашъ хлѣбъ; радвашъ се, защото имашъ хлѣбъ. Страдашъ, защото нѣмашъ животъ; радвашъ се, защото имашъ животъ. Щомъ имашъ животъ и хлѣбъ, всичко ще имашъ; щомъ нѣмашъ хлѣбъ, нѣмашъ условия за животъ. Щомъ не можешъ да намѣришъ хлѣбъ, не можешъ да проявишъ ума си. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде здравъ. Щомъ заболѣе, ще дойде лѣкарь да го лѣкува. Защо ще го лѣкува? Той нищо не може да направи. Провидението го турило на легло – нека лежи. Ако е въ затворъ, нека стои тамъ, да научи нѣщо. Ще дойде лѣкарь да го лѣкува, за да прави пакости. Има смисълъ да лѣкувате благородния човѣкъ, който следъ оздравяването си е готовъ да прави добро. – Защо трѣбва да лѣкуваме хората? – Защото сѫ добри, защото сѫ излѣзли отъ Бога. Човѣкъ не е излѣзълъ само веднъжъ отъ Бога. Той трѣбва да излиза отъ Бога всѣка минута, всѣка секунда. Не е достатъчно само да кажешъ, че си роденъ отъ баща си и да вършишъ престѫпления. Трѣбва да бѫдешъ като него. Както баща ти е станалъ ученъ съ работа и усилия, така и ти трѣбва да учишъ, да работишъ непрекѫснато. Като учишъ постоянно, докато стигнешъ развитието на баща си, той е отишълъ далечъ отъ тебе. Въ продължение на 30 години, човѣчеството е отишло напредъ. Ти не можешъ да се хвалишъ съ знанието на баща си. Науката всѣки день се развива. Ако нѣкога синътъ стане като баща си, тѣ се сливатъ въ едно. Тогава синътъ не сѫществува самостоятелно, но и бащата не сѫществува самостоятелно. Тогава нѣма нито синъ, нито баща. Какво сѫществува? – Само абсолютната реалность. При тази реалность, всички отношения между формитѣ се изгубватъ. Майката, бащата, синътъ се сливатъ въ една единствена форма. Това сѫ отношения на формитѣ къмъ човѣшкия духъ. Така, именно, формитѣ се развиватъ правилно. „Ако яде нѣкой отъ този хлѣбъ, ще живѣе въ вѣки.” Който не разбира отношението си къмъ хлѣба, не може да разбере другитѣ отношения. Животътъ започва съ хлѣба. Социалистътъ казва: Хлѣбъ дайтѣ на човѣка! – И азъ съмъ съгласенъ съ това, но не както вие търситѣ хлѣба. Има начинъ, по който можете да го намѣрите. Хлѣбътъ, който търсите, ще намѣрите при онзи орачъ, който е завършилъ своето развитие на земята. Той е съвършенъ орачъ. Ако има само четирима такива орачи между българитѣ, тѣ ще бѫдатъ великъ народъ. Ако има само четирима такива фурнаджии, които да пекатъ хлѣба, и четирима, които да го продаватъ, българитѣ щѣха да бѫдатъ великъ народъ. Ако има само четирима съвършени българи, които да покажатъ на другитѣ, какъ да ядатъ хлѣба, велико бѫдеще ги очаква. Значи, 4 X 4 = 16. Окултиститѣ събиратъ числата 1 + 6 = 7. Това число показва, че дяволътъ е хванатъ. Той е причина за всички злини въ свѣта. Нѣкои хора служатъ на седмия день. Какво показва този день? – Човѣкъ, който е освободенъ отъ всички свои заблуждения; който е влѣзълъ въ истината, съ цѣлъ да служи на новия животъ. Казвашъ на нѣкого: Трѣбва да си свършилъ всички науки, да си миналъ презъ всички опитности и тогава да влѣзешъ въ Божествената наука. Само тогава ще разберешъ значението на думата хлѣбъ. „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, и който ме яде, ще има животъ въ вѣки.” Това е Божия мисъль, дълбоко скрита въ тѣзи думи. Като разберешъ, какво нѣщо сѫ хлѣбътъ, животътъ, мисъльта и чувствата, ще разберешъ отношенията въ цѣлокупния животъ. Щомъ разберешъ тѣзи отношения, ти ще си съставишъ правиленъ методъ за възпитание. Майката ще знае, какво нѣщо е възпитанието и какво представятъ човѣшкитѣ отношения. Тя ще знае, какъ да оре, какъ да пресѣва брашното и какъ да пече хлѣба. Не е достатъчно само да ядешъ хлѣбъ, но да бѫде той доброкачественъ. Ако хлѣбътъ не е доброкачественъ, не можешъ да станешъ светия. Питате: Какъ ще се оправи свѣтътъ? – Като дойде живиятъ хлѣбъ между хората. Тогава ще дойдатъ възвишенитѣ сѫщества на земята, но тѣ трѣбва да знаятъ, какъ да дойдатъ. Достатъчно е само четирима да дойдатъ, но обикновено тѣ не дохождатъ. Нѣкога тѣ идатъ съ колесница – своето тѣло. Ще дойдатъ съ тази колесница и пакъ ще се върнатъ на небето. И Христосъ дойде съ своята колесница, но се върна. Следъ 2000 години Той пакъ ще дойде. Казвате: Какво е училъ Христосъ? – Велики работи е проповѣдвалъ Той, но хората не Го разбраха. И следъ 2000 години още нѣма да Го разбератъ. Какво разбраха хората отъ жертвата на Христа? Ето, самитѣ християни проявиха своята ревность къмъ Христа. Азъ нѣмамъ нищо противъ тѣхната ревность. Тѣ искаха да защитаватъ религията и хората отъ външни нападки. Глава на тази религия е Христосъ. Човѣка почитатъ за неговата глава. И тогава, за да бѫде човѣкъ почтенъ, трѣбва главата, лицето, тѣлото му да бѫдатъ почтени. Каквато е главата, такова ще бѫде и тѣлото му – всичко зависи отъ главата. Какъвто е умътъ, такава ще бѫде и силата. Каквато е силата на човѣка, такова ще бѫде и служенето му. Това сѫ все отношения. Сега, които ме слушатъ, ще кажатъ: Какво искате да кажете съ думитѣ хлѣбъ, животъ, сила, мисъль и свобода? Отъ какво трѣбва да се освободи човѣкъ? – Отъ всички сѫществуващи заблуждения въ свѣта. Тогава той ще влѣзе въ пълна свѣтлина и ще бѫде въ връзка съ всички добри хора, които сѫ разбрали Божия законъ. 9. Беседа отъ Учителя, държана на 26 октомври 1930 г., София – Изгрѣвъ.
  23. Отъ книгата "Великата майка" - Цикъл бесѣди прѣдъ духовна група от сестри, (четвъртъчни бесѣди), 1917-1932 Издателство ПИЛИГРИМ, 2017 ВЕЛИКАТА МАЙКА, бесѣди пред сестритѣ, 1917 - 1932 СОФИЯ Книгата за теглене, PDF (нов правопис) Съдържание: Беседата "Който намигнува" е направена в стар правопис с програма от Елеонора Горанова Оригинално издание в стар правопис няма Бесѣда, държана на 7 ноември 1918 г. Четвъртъкъ Който намигнува „Който намигнува съ око, докарва скръбь, а безумний въ устни ще се подплъзне.“1 Прѣзъ този мѣсецъ ще искамъ да прочетете всички Соломонови притчи и тѣзи отъ тѣхъ, които ви направятъ силно впечатление, да научите наизустъ. Азъ ще ви разкажа послѣ, защо трѣбва да ги изучавате наизустъ. Забѣлѣжѣте, че отъ всички човѣшки чувства окото заема едно отъ най-виднитѣ мѣста. Окото си служи съ видѣлина и съ нея се докосваме до прѣдметитѣ. Усѣщанията въ ухото се прѣдаватъ чрѣзъ извѣстни вибрации на въздуха. При обонянието сѫщо чрѣзъ вибрации на въздушнитѣ частици се прѣдаватъ миризмитѣ. Но щомъ се дойде до вкуса и осезанието, трѣбва да си служимъ съ чисто физически срѣдства - съ доближаване до езика, съ попипване съ пръститѣ. Слѣдователно окото има чисто умствено значение. Да намигне човѣкъ, това сѫ два момента: единиятъ - като се затваря окото, а другиятъ - когато се отваря. Отварянето, това е деньтъ, то е единъ мигъ. Като си отворишъ и затворишъ очитѣ, то е единъ периодъ отъ 24 часа. Като си затворишъ очитѣ, тогава ставатъ всички прѣстѫпления въ свѣта, това намигване всички го вършите. Когато влѣзе нѣкоя лоша мисъль у васъ, вие намигате. Нѣкой грѣши, значи често намигва. Мома намигва на момъкъ и момъкъ - на мома. Въ това движение на ума се подразбира едно неправилно движение на човѣшкия умъ. Да намигвашъ значи да слизашъ една степень по-надолу. Очитѣ на хора, които намигватъ, ставатъ малки и за хора съ малки очи казватъ, че сѫ хитри и лукави. Това е резултатъ на намигване. По сѫщиятъ начинъ, законъ и вашиятъ умъ се деградира. Щомъ очитѣ ставатъ малки, деградира се и умътъ, изгубватъ се отъ него всички благородни мисли и чувства. Това показва, че вашиятъ свѣтъ става по-тѣсенъ и крѫгътъ на вашитѣ знания се стѣснява. Соломонъ, който е събралъ тѣзи притчи, казва: „Който намигва съ окото, докарва скръбь.” Скръбь на какво? На своята душа, защото прозорцитѣ й ставатъ по-малки, по-малко свѣтлина влиза, а прѣзъ прозорцитѣ влиза и животътъ. Ако дойде нѣкоя Божествена мисъль у васъ и вие си кажете: „не му е врѣмето сега“, това значи, че си намигналъ. Каратъ те да извършишъ нѣкоя работа, но кажешъ: „не му е врѣмето сега”, намигналъ си. Днесь намигнешъ, утрѣ намигнешъ, други день намигнешъ, намигнешъ на единъ момъкъ, на два, на три - виждашъ, че всички тръгнали подиръ тебъ, цѣлъ скандалъ станало. Ако една мома е сериозна, никой нѣма да я прѣслѣдва. Въ живота има много такива момци. Не мислете, че такива момци има само на физическото поле. Има ги и въ сърдцето, и въ ума. Подъ намигване се разбира човѣкъ, който не иска да учи Божественитѣ закони. У насъ българитѣ иматъ обичай да си клатятъ главата, въ знакъ на потвърждение или отрицание. Когато утвърждаватъ нѣщо, поклатватъ си главата надолу, а когато отричатъ -нагорѣ. Ще забѣлѣжите, че и коньтъ си така поклатва главата.Това движение, това поклатване означава нѣщо. Когато коньтъ си поклатва главата, то значи: „Господарю, този пѫть, по който вървишъ ти, жена ти и дѣцата ти, нѣма да те изведе на добро.” На физическото поле коньтъ е емблема на интелигентностьта. Ако като минавате покрай нѣкой конь, той поклати главата си, то означава: „Приятелю, докато не изхвърлишъ тази мисъль отъ главата си, нѣма да ти тръгне работата.” Поправи поведението си, иди при този конь, ще видишъ, че той нѣма да поклати главата си. Когато вашиятъ умъ си поклати главата като единъ часовникъ, това показва, че нѣма да ти върви работата. Гледай твоятъ умъ да си не клати главата, да стои на едно мѣсто и да работи. Това има отношение и до нѣкои психически състояния. Хора, които сѫ много нервни, мигатъ съ очитѣ си. Когато човѣкъ започва да губи своето душевно равновѣсие, той клати главата си, мига съ очи и си движи краката. Но това движение е неправилно, то е като една вихрушка, която само прахъ дига. Обяснявамъ си закона на скръбьта. Нѣкои казватъ: „Скърбенъ съмъ.” Хубаво, дръжъ очитѣ си отворени. „Но много ми е тѣжко на душата.” Дръжъ очитѣ си отворени. „Боли ме гърбътъ.” Изложи го на слънце. Дръжъ ума си бодъръ, свѣжъ и отвори очитѣ си къмъ Бога. Казвашъ: „Е, сега за Господъ ще седна да мисля.” Е, та ти съ това си затворилъ очитѣ. Нѣкоя мома се влюби въ нѣкой момъкъ и затваря вѣче очитѣ си за майка си, за баща си, за всички въ кѫщи, за момъка само мисли. Така и ние - затворимъ си очитѣ, душата и сърдцето и започваме да мислимъ само за врѣменни нѣща. Човѣкъ има три вида очи: еднитѣ сѫ физически, другитѣ - на душата и третитѣ - на ума. Ако въ това се съмнявате, направѣте единъ малъкъ опитъ: Станѣте сутринь много неразположени, спрѣте се и кажѣте: „Нѣма да намигвамъ!” Отправѣте ума си къмъ Бога, започнѣте да мислите за Бога, за всичко хубаво, за ангелитѣ. Помислѣте това десеть -петнадесетъ минути, най-много половинъ часъ, веднага ще придобиете равновѣсие на душата. А сега, какъ се лѣкувате? Станете сутринь - неразположени сте. Турите раницата си на гърба и тръгнете по съсѣдки и започвате: „Знаешъ ли колко ми е тѣжко?” Другата отговаря: „Ами ти знаешъ ли на мене какво се случи?” Тръгватъ и двѣтѣ при трета нѣкоя и й разказватъ своето тегло. Тя имъ се оплаква отъ своитѣ несгоди. И какво излиза отъ това? Всички носятъ раницитѣ си. Не така. Съберѣте се тритѣ сестри, сѣднѣте на стола, обърнѣте се на изтокъ, помислѣте малко, около десеть - петнадесетъ минути и умътъ ви веднага ще се разведри и една свѣтлина ще проникне въ него. Тогава, каквато и малка мисъль да ви дойде, приложѣте я. „А безумний въ устни ще се подплъзне.” Въ тази притча сѫ взети очитѣ и устата. Който намигва, докарва скръбь, а безумниятъ е този, който дълго врѣме намигвалъ. Неговиятъ умъ отъ дълго намигване е станалъ безуменъ, т.е. говори, което трѣбва и не трѣбва. Съврѣменнитѣ хора всички страдатъ отъ това. Мѫжътъ ти направилъ, казалъ ти нѣщо обидно, веднага тръгнешъ отъ кѫща въ кѫща да разказвашъ какъвъ е мѫжътъ ти. Ти, като повтаряшъ едно и сѫщо нѣщо, бъркашъ въ единъ и сѫщи кошъ. „Мѫжътъ ми е жестокъ, вагабонтинъ, а азъ го мислѣхъ, че е благороденъ.” А другата казва: „Твоятъ е цвѣте, ами моятъ да знаешъ какъвъ е.” Кой е кривъ за това? Мѫжътъ ви е намигналъ, и вие отивате сега да намигвате. Мѫжътъ ви е намигналъ, а вие вѣче сте безуменъ въ устата. Това, което развращава въ свѣта, което причинява най-голѣмитѣ страдания, то сѫ онѣзи нехармонични образи, некрасиви образи. Напримѣръ, говоришъ нѣкому, а той си изкривява устата. Какво значи това изкривяване? Щомъ се подхлъзнешъ, ще има падане. Тъй че, онзи, който намига, ще му бѫде тѣжко на душата. Паднешъ отъ нѣкой мостъ при нѣкоя катастрофа, то е подхлъзване. Падането е всѣкога изгубване равновѣсие на душата. Въ това падение ставатъ най-голѣмитѣ нещастия. Най-важното нѣщо е да държишъ ума си бодъръ и свѣжъ. Друго важно е, когато ще говорите нѣщо, да го обмислите добрѣ. Дайте си единъ отчетъ върху това, което ще говорите, ще причини ли то полза вамъ или другиму. Ако това, което ще говоришъ, не ще причини никому полза, занимавай устата си съ друго нѣщо. Отъ устата ти трѣбва само чистота да излиза. Устата не е каналъ за помии. Отъ нашата уста трѣбва да излиза всичко най-възвишено и чисто, всичко, което може да причини благородство. А лошитѣ думи, които често излизатъ отъ устата ни, да отидатъ на друго мѣсто, на мѣсто специално за помии. Азъ ще ви покажа закона, какъ дѣйствува физиологически една мисъль. Ако не държите вашитѣ мисли отворени, т.е. ако не контролирате вашитѣ мисли, тѣзи нечистотии ще излѣзатъ отъ устата ви и нѣма да се мине много врѣме и вие ще пострадате отъ запичане и ще трѣбва да си правите клизми. Казвате: „Запекълъ се е той.” Рекохъ, намигналъ е, не е пазилъ словото си. Всѣка мисъль произвежда физиологическо дѣйствие върху насъ. Послѣ викате доктори. Не ви трѣбватъ доктори, а трѣбва да потърсите причината на всѣка болѣсть. Ще кажешъ: „Азъ съмъ направилъ устата си каналъ, трѣбва да я изчистя.” Всички хора сѫ направили устата си каналъ и искатъ да живѣятъ добрѣ. Устата ви трѣбва да бѫде чучуръ на нѣкоя чешма. Ако има запичане, наука не може да имате. Червата и стомахътъ трѣбва да бѫдатъ свободни. По нататъкъ ще ви говоря какво отношение има между главата и стомаха. Въ тѣлото, между душата и духа има много тѣсно съотношение. Имайте прѣдвидъ, че стомахътъ е глава на душата. Стомахътъ е мѫжъ. Между този мѫжъ и главата има тѣсно съотношение, тѣ се разбиратъ добрѣ, защото сѫ мѫже. Бѣлитѣ дробове сѫ жени на мозъка, а сърдцето, това е тѣхното дѣте. И стомахътъ си има жена и дѣте. Азъ съ това искамъ само да ви наведа да знаете, че всѣка мисъль, която минава прѣзъ насъ, ще произведе извѣстенъ резултатъ въ организма ни, който резултатъ ще се прояви или сега или въ другъ нѣкой нашъ животъ. Ако не поправите сега мислитѣ си, тѣ ще останатъ такива и за хиляди години напрѣдъ. Нѣкой ще каже: „по благодать съмъ спасенъ.” Какъ? Като паднешъ въ водата и те извадя, да, по благодать си спасенъ, но като те извадя, трѣбва да се научишъ да работишъ. Азъ ви говоря върху прочетения стихъ, защото зная, че вие много се ритате въ устата. Знаете ли, че човѣшката уста е едно отъ скорострелнитѣ орѫдия, ужасна картечница е тя. Досѣга тя е била въ чужди рѫцѣ и ние трѣбва да я освободимъ. Човѣкъ, който не може да мисли добрѣ, той си удря главата въ стената. По главитѣ азъ класифицирамъ хората така: едни, на които главитѣ сѫ разумни; други, на които главитѣ сѫ отъ тиква; а трети - съ глави отъ чутура. Този, който си бие главата въ стената, има такава отъ чутура. Ако главата ви е отъ тиква или чутура, нѣма шансъ за успѣхъ. Трѣбва да направите мозъкътъ ви да работи и да свършва работата си. Не искамъ да се обезсърдчавате, да не работите. Когато констатираме нѣкоя погрѣшка, знайте, че тя е отвънъ присадена, това не сѫ качества на душата. Не мислѣте, че сте се родили съ раница. Влѣзла е нѣкоя лоша мисъль у васъ, тя не е ваша, изхвърлѣте я. Като ви кажа, че у васъ има нѣкоя лоша мисъль, това да не ви докача, защото азъ искамъ да ви спася. Самата мисъль, съ своето прѣбивание у васъ, ще ви докачи. За да се утаятъ тѣзи мисли, трѣбва да намѣрите противоположни на тѣхъ. Не намигайте, а дръжте мислитѣ си отворени. Който и да дойде у васъ, нѣка дойде, но безъ да му намигате. Защото Христосъ казва: „Всѣки, който влѣзе прѣзъ плета, крадецъ е и разбойникъ.” Всѣка мисъль трѣбва да влиза прѣзъ вашитѣ очи и мозъкъ. Всѣка мисъль, която е влѣзла прѣзъ сърдцето ви, тя е единъ разбойникъ. Всѣка такава мисъль не трѣбва да ви безпокои, но да се държи вънъ отъ кошарата. Вѫтрѣ въ човѣка има три подраздѣления. Въ православната църква има сѫщо три подраздѣления, които сѫ измислени отъ хиляди, хиляди години. Това показва вървежа, развитието на човѣка. Първо иде отдѣлението за оглашенитѣ, послѣ - за вѣрующитѣ и трѣто - за свещеника, който свещенодѣйствува, разбира начина, по който да се служи на Бога. Попътъ е учителя. Олтарътъ е мѣстото на учителя, който излиза отъ тамъ, турва огънь и тамянъ въ кандилницата, кади. Ако питате днешнитѣ попове, защо правятъ това, защо кадятъ, тѣ не знаятъ защо. Азъ зная защо. Това правите и вие често, тургате тамянъ въ кандилницитѣ си и тръгвате да гоните дявола. Дяволътъ съ тамянъ не се гони. Тамянътъ е само едно дезинфекционно срѣдство. Когато гори тамянътъ, това показва, че вашето сърдце трѣбва да бѫде тъй горѣщо. Хубави мисли отъ сърдцето ви трѣбва да излизатъ и да освѣжаватъ атмосферата, въ която вие живѣете. Ако така кадите, вие добрѣ разбирате символа на тамѣна. Но ако носите вашия букваръ подъ мишци, безъ да го четете, той не ще ви ползва. Ето защо Господъ ви е далъ очи, които сѫ прозорци на душата. Слѣдователно всѣкога, когато е свѣтло, трѣбва да държимъ очитѣ си отворени и да вземаме толкова свѣтлина, колкото ви е потрѣбно. Нѣкой пѫть казвате: „Е, много е свѣтло.” Нѣкога казвате: „Тъмно е.” Е, добрѣ, отвори си повѣче очитѣ! Има хора, които нощемъ пѫтуватъ и имъ е свѣтло, а други пѫтуватъ денемъ и имъ е тъмно. И вечерь има свѣтлина, само че за нея сѫ необходими по-чувствителни органи, за да я възприематъ. Нея я използватъ ясновидцитѣ. Истинскитѣ ясновидци виждатъ вечерь по-добрѣ, отколкото денемъ, но тѣ не намигватъ. Тѣ държатъ очитѣ си отворени. Имайте всѣкога мисъльта, очитѣ ви да бѫдатъ отворени. Казватъ за нѣкого: „Умрѣлъ съ отворени очи.” И скоро бързатъ да му затварятъ очитѣ. Оставѣте този умрѣлъ съ отворени очи. Сега всички учители, свещеници гледатъ да затварятъ очитѣ на хората. Отваряйте очитѣ на хората! Напримѣръ нѣкой се подвизава въ живота, а вие му казвате: „И ти мислишъ, че християнинъ ще станешъ, че ти си много закѫснѣлъ, ние колко нѣща вѣче знаемъ.” Това значи да му затворишъ очитѣ. Какво знаете вие? Не така, не! Кажи на този свой братъ: „Братко, много добрѣ си направилъ, започналъ си хубаво.” Не е важно кога ще се стигне - когато стигнешъ. Азъ, като тръгна на разходка, вървя полѣка, разглеждамъ всички буболечки, всичко каквото срѣщна изъ пѫтя и най-послѣ стигамъ. Не е важно да се бърза, за да се стигне скоро до Черния връхъ. Като тръгнешъ за Черния връхъ, наблюдавай по пѫтя изворчетата, какви буболечки, какви пеперуди има, нѣка умътъ ти бѫде постоянно буденъ, за да видишъ какъ Богъ работи. Така бихъ желалъ на всички да сѫ отворени очитѣ. Казвате: „Какво да направимъ, за да се спасимъ?” Какъ да се спасишъ? Че като ти сѫ отворени очитѣ, ти си спасенъ. Всѣки, който не намигва, той е спасенъ, а който намигва -той се дави. Затова не обезсърдчавайте никого. Лицата, които ви гледамъ, на видъ строги, тѣ не сѫ такива отъ истинска сериозность, но отъ съжаление за изгубени младини. Казвате си: „Едно врѣме колко бѣхъ хубава, млада!” Не си остарѣла, не се лъжи. Мислитѣ, които имашъ въ себе си, тѣ сѫ стари, дрехитѣ ти сѫ стари, но душата ти е всѣкога млада. Когато остарѣе твоето тѣло, не е способно вѣче да прѣдава твоитѣ мисли, Господь казва на ангелитѣ: „Иди съблѣчи това мое дѣте, чиито дрехи сѫ много нечисти, не може да се ператъ.” Рекохъ, братко, ще те съблѣкатъ. Или казано на вашъ езикъ, значи: „ти трѣбва да заминешъ и втори пѫть пакъ ще дойдешъ.” Като ви говоря за отворени очи, искамъ да държите физическото си тѣло всѣкога чисто. Ще ви кажа какво влияние иматъ добритѣ мисли върху физическото ви тѣло. Въ свѣтиитѣ, които сѫ живѣли дълго врѣме чистъ животъ, у тѣхъ се образува една особено приятна миризма, едно вѫтрѣшно много хубаво благоухание, наречено „нюксъ”. Когато имате нѣкое хубаво душевно настроение, когато сте били въ нѣкакво размишление, почувствате една миризма, която е на нѣкой възвишенъ духъ, който ви е посѣтилъ. Вземѣте поета. Въ него има такива мисли, той вижда такива нѣща, които други не виждатъ. Има религиозни хора, които много се молятъ, но нищо не виждатъ. Тѣ само мислятъ какъ да се спасятъ. Долу тѣзи мисли! Има страдания на онзи свѣтъ, но тукъ има и по-лоши. Като извършите едно прѣстѫпление, усѣщате единъ голѣмъ адъ. Всѣки е опиталъ този адъ вѫтрѣ въ душата си. Защо търсите другъ адъ? Другиятъ адъ е играчка. Този, вѫтрѣшниятъ, е страшенъ. И тогава казвате: „Този червей не угасва, рови, рови, не се свършва.” Той е като една тения, срѣщу която взимате лѣкарства, изхвърля се тя навѫнъ, но главичката и пакъ остава. Казвате: „Защо е влѣзла тази тения?” Защото вашитѣ очи сѫ били затворени. Въ тази тения е влѣзълъ единъ нечистъ духъ, който постоянно смучи. Тази тения ще излѣзе сама по себе си, ако научите закона да държитѣ очитѣ си отворени, а устата ви да не сѫ безумни. Може така да калите вашата воля, че тамъ, гдѣто е тенията, да я отправите отъ това й мѣсто вѫтрѣ въ една минута. И тъй, ние сегашнитѣ хора, които може да се лѣкуваме сами, нѣмаме нужда отъ лѣкарь. Вие трѣбва да се калите. За да познаете вашата мисъль силна ли е или не, направѣте слѣдното: имате ревматизъмъ, който съ никакви лѣкарства не се излѣкува, затова вижте първо каква храна му е потрѣбна и послѣ съ силата на волята започни да го мѣстишъ отъ едно мѣсто на друго въ тѣлото си. Щомъ започне да се мърда отъ едно мѣсто на друго, кажи му: „Господине, ти си влѣзълъ въ моя организъмъ, когато очитѣ ми сѫ били затворени, но сега заповѣдай къмъ заднитѣ врата.” А задни врата ние имаме много. Като се простуди нѣкой, лѣкаритѣ му даватъ аспиринъ, който докарва изпотяване. Поритѣ, прѣзъ които става изпотяването, сѫ задни врати. Не казвамъ, че не трѣбва да се изпотявате, но казвамъ, че една мисъль, когато се сгѫсти и влѣзе въ нашето физическо тѣло, трѣбва да излѣзе вънъ чрѣзъ тѣзи пори. Поритѣ сѫ били жертва на нашитѣ очи и казватъ: „Ние сме готови да услужимъ на нашия господарь.” Прѣзъ тѣхъ излизатъ всички нечистотии. Когато човѣкъ въ моралния свѣтъ извърши една грѣшка, усѣща една голѣма скърбь, защото въ него се събиратъ много утайки. Не махай тази скърбь, но бѫди герой, да изучишъ причината на тази скърбь. Нѣкой казва: „Искамъ да бѫда свѣтия.” Като искашъ да станешъ такъвъ, върви по пѫтя, по който сѫ минали тѣ. А тебе те заболи гръбнакътъ и хайде, скоро при мене. Болкитѣ, скърбитѣ, страданията сѫ необходими и за тѣхъ не съжалѣвайте, но намѣрѣте начинъ, по който да ги използвате. Дяволътъ е влѣзълъ у насъ, но ние нѣма да го изхвърлимъ навѫнъ, а ще го впрѣгнемъ на работа и ще му кажемъ: „Приятелю, ние осемь хиляди години ти работихме, твой редъ е сега и ти на насъ толкова години да работишъ.” Дяволътъ е интелигентно сѫщество, затова трѣбва да го накарате на работа. Едно главно упражнение, което ще ви прѣдстои прѣзъ този мѣсецъ е слѣдното: Първо - развиване на волята, но не тази, която вие имате, а разумната Божествена воля. При развиване на волята, мислитѣ ни трѣбва да бѫдатъ строго опрѣдѣлени. Двѣ мисли едноврѣменно не трѣбва да ни занимаватъ. Ще разберемъ едната мисъль, едната работа ще свършимъ първо, а послѣ другата. Всичко у насъ е свързано като въ една вѣрига. Ще поясня мисъльта си. Ние вървимъ по единъ опрѣдѣленъ Божественъ планъ и всѣки ще работи различно. Да допуснемъ, че единъ отъ васъ е тъкачъ, другъ - писарь, а трети - на лозето работи и т.н. Търговецътъ ще приложи мислитѣ си въ търговията, тъкачътъ - въ тъкачеството си, копачътъ - въ копането, изобщо всѣки въ своето призвание. Онзи, който е тъкачъ, ще тъче здраво и солидно, прѣждата му ще трѣбва да бѫде здрава, жицата - сѫщо здрава, а не прѣцвъкната, защото всѣка мисъль се оприда отъ мисли на желания, които ни занимаватъ. Така ще се сформира цѣлата мисъль. Тази нищка ще бѫде здрава и по всички правила изтъкана. Тази мисъль, така изпрѣдена, ще влѣзе като сила на вашата воля, защото волята ще трѣбва всѣкога да се приложи въ материалния свѣтъ. Тамъ, гдѣто искаме да приложимъ мислитѣ си, ще имаме спѫнки и прѣпятствия. Ребусъ е този свѣтъ заради насъ. Напримѣръ вие се оженвате за единъ мѫжъ и искате да бѫдете щастливи, но не можете да се споразумѣете. У кого е грѣшката? И у мѫжа ви липсва нѣщо, и у васъ сѫщо. И двамата сте влѣзли съ затворени очи. Ако главата му отзадъ [е] вирната или сплѣскана, ако очитѣ му сѫ много малки, устата много тънки, какво очаквате отъ такъвъ човѣкъ? Това показва, че не сте единъ за другъ. Добрѣ, какво остава тогава? Да направите вашата уста по-дебела, да развиете вашето сърдце. За да развиете вашето сърдце, трѣбва да турите въ дѣйствие волята си. Френолозитѣ казватъ, че сегашнитѣ хора иматъ четиридесеть и една врати, прѣзъ които може да приематъ хората. Опитвате прѣзъ една врата - не може да влѣзете, опитвате друга и най-послѣ ще намѣрите нѣкоя врата, прѣзъ която ще може да влѣзете. Така че, по много начини вие може да влияете на хората. И дѣцата знаятъ този законъ и забѣлѣжѣте какъ тѣ искатъ нѣщо. Започватъ: „Мамо, дай това!” - „Не може.” Започва тогава то да те милва, цѣлува и най-послѣ ти се съгласявашъ. То е отворило една отъ твоитѣ врати и е влѣзло вѫтрѣ. Умно е това дѣте и то по този начинъ е употрѣбило своята воля. Но ще кажешъ: „Не искамъ да лицемѣря.” Нѣма какво, ще гладишъ, ще милвашъ, ще лъснешъ този човѣкъ. Неговата рѫка е нечиста - ще я измиешъ, ще направишъ една прѣвръзка. Трѣбва да изучаваме човѣшката душа. Това не е лесно изкуство. Азъ говоря за здрави хора, но ако и двамата сѫ болни, тогава ще извикате нѣкой вашъ ближенъ отвънъ. Нѣкой пѫть се роди едно дѣте, то ще лѣкува баща си и майка си. Всѣки отдѣленъ членъ може да спаси цѣлия домъ. Отворѣте очитѣ си къмъ Бога. Ще знаете, че нѣма Сѫщество по-умно, по-добро, по-чувствително, по-отзивчиво отъ Бога. Никакви ангели, серафими, херувими не може да се сравнятъ съ Бога. Нѣкой казва: „Че този Господь съ мене ли ще се занимава?” Вие съ това причинявате страдания на Бога, като нѣмате Вѣра въ Него. Философитѣ казватъ: „Нима Господь ще се занимава съ тебе, ти - единъ нищоженъ пигмей!” Знайте, че Господь се занимава и съ най-малкитѣ сѫщества въ океана и тѣхъ чува, та васъ ли нѣма да чуе? А хората на двадесетия вѣкъ държите очитѣ си затворени и се лишавате отъ Божествената свѣтлина. Ако ние живѣемъ въ една изба съ десятки години, ще има много болѣсти у насъ. Азъ взимамъ това не само на физическото поле, но и въ Духовния свѣтъ, гдѣто причинитѣ сѫ едни и сѫщи. Молишъ се на Бога, но не излизашъ отъ избата си. Първото нѣщо е, да отворишъ очитѣ си къмъ Бога. Но ще кажешъ: „Не зная какво е Богъ.” Това не е важно. Азъ може да не зная какви сѫ елементитѣ на слънцето, но излагамъ гърба си на него и се ползувамъ отъ лѫчитѣ му. А ученитѣ хора казватъ: „Не използвай лѫчитѣ му, защото не го знаешъ какво е.” Човѣкъ, който е тръгналъ къмъ Бога, колкото и малко да се замислюва за Него, той е спасенъ, колкото и да е лошъ като човѣкъ. Знайте, че въ това Учение, за което ви говоря, човѣкъ не погинва. Ако изгубите рѫцѣтѣ, краката, очитѣ, ушитѣ си и т.н., и тогава нѣма погинване. Но казвате: „Изпѫдили го.” Нищо, той е изпѫденъ отъ училището за година, двѣ, но послѣ ще го приематъ да учи пакъ. Който смущава другитѣ, той се изпѫжда вънъ. Ако вие не изпѫлнявате това, което ви учатъ, ще ви изпѫдятъ, за да дойдатъ други, които искатъ да слушатъ и изпѫлняватъ. Сега въ духовно отношение азъ често ви чувамъ, че биете скамейки. Наука не може така. Не се ползувате съ биенето на скамейкитѣ вѫтрѣ въ училище. Който има воля, ще я упражнява не по скамейкитѣ, а на ревматизма или когато ви боли коремъ. Турѣте у васъ чиститѣ си мисли, за да видите каква сила иматъ чиститѣ влияния. Ако вие се подвижите само една стомилионна часть отъ милиметъра, то е много нѣщо. Не мислѣте, че като започнете съ това учение изведнажъ ще направитѣ нѣщо много. Азъ ще считамъ голѣмъ прогресъ, ако само една стомилионна часть отъ милиметъра успѣете. И това е единъ прогресъ. Въ цѣлата вѣчность ще има единъ прогресъ отъ знание въ знание. Съ такава бързина и азъ се движа. Не се обезсърдчавайте. Всѣки ученъ, който изслѣдва нѣщата, се движи много бавно. Който иска да наблюдава, ще се движи бавно. А вие искате всичко съ бързина и да кажете слѣдъ това: „Готовъ съмъ вѣче за катедра.” Тази една стомилионна отъ милиметъра е вѣчна мѣрка, най-точна. Ще ви прѣдставя една фигура: прѣдставѣте си проектиранъ единъ центъръ на безконечность и да кажемъ, че трѣбва да се завърти въ 24 часа, за да направи единъ крѫгъ. Знаете ли съ каква бързина ще се движи, за да измине една стомилионна отъ километъра? Тукъ се движи много полека, но бързината, съ която обикаля горѣ, е много голѣма. Въ центъра движението е много бавно, но горѣ е много бързо. Ако се подвижи материята на вашето сърдце съ това движение, вашето сърдце и умъ щѣха да се стопятъ отъ тази скорость. Затова трѣбва да се движите много полека, за да върви движението горѣ хармонично. И не се обезсърдчавайте. За да може да упражнявате волята си, всѣкога трѣбва да смѣнявате едно неприятно състояние съ друго приятно. Второ - ще ви дамъ начинъ за усилване на волята ви. Напримѣръ имате едно неприятно чувство и не може да се освободите отъ него. Станѣте, употрѣбете единъ часъ, посѣтѣте едно сѣмейство, което е въ много по-лошо състояние, отколкото сте вие. Да не кажѣте: „На мене огънь ми гори на главата, а ще ходя да посѣщавамъ други.” Да, идѣте при такова едно сѣмейство, което нѣма дърва, нѣма хлѣбъ, нищо нѣма. Постойте дѣсеть - петнадѣсетъ минути тамъ и вижте, ще има ли нѣкакво роптание или не. Върнѣте се у васъ и сравнѣте тѣхното състояние съ вашето. Искамъ да градите вашето здание. Каквато благородна мисъль дойде у сърдцето ви, изпълнѣте я. Ще изпълните тази мисъль не както е писано въ книгитѣ, а както ви подсказва вашето сърдце. Ще я изпълните не по принуждение, а по закона на Божествената воля. Може да си кажете: „Е, най-напрѣдъ ще поправя своя домъ.” Че всички хора нали сѫ всѣ Божии домове. Единъ човѣкъ, на когото може да помогнешъ, е всѣ отъ Божествения домъ. Не прѣстѫпвай закона на баща си и майка си, дръжъ своята воля съ тѣхната и ще бѫдешъ спасенъ. Не се пресилвайте въ каляването на волята си. Достатъчно е всѣки день да свършвате най-малката работа. Напримѣръ, ако дадешъ на единъ човѣкъ чаша вода, и то е достатъчно. Ще кажете: „Е, толкова малка работа!” И то е нѣщо сторено. Друго: не отивайте въ други кѫщи, по разни сѣмейства, когато ви е много тѫжно, скрѫбно, за да ви олекне, т.е. не носѣте своя боклукъ въ кѫщата на ближнитѣ си. Това не е наука, не така трѣбва да ти олекне. Ще отидете съ мисъль да използвате,но ще дадете да ви използватъ. Ако ходите по другитѣ кѫщи съ цѣль да ви олекне, да оставяте тамъ своя боклукъ, ще ви научатъ всички и нѣма да ви приематъ. Искамъ всички да сте чисти, да нѣмате нищо подъ ноктитѣ, изчистѣте си дрехитѣ, измийте се и идѣте тогава при Бога. Защото самата мисъль да бѫдешъ чистъ, то е воля; самата мисъль да отидешъ при Бога чистъ дѣйствува на ума ви. Ако си нечистъ, съблечи дрехата си, измий се и иди при Бога, иди да се помолишъ. Ученикъ, който е нечистъ, не се приема. Не разбирамъ съ това да станете педанти, да се вглеждате въ хорската чистота. Всѣки да се занимава съ своето. Който се занимава съ хорскитѣ нечистотии, той се покварва. Така ще започнемъ отъ физическото къмъ духовното. Азъ харесвамъ свѣтскитѣ хора, защото тѣ вървятъ много добрѣ, тѣ обръщатъ голѣмо внимание на физическата чистота. Отъ тѣхъ се иска само крачка напрѣдъ, за да влѣзатъ въ Царството Божие. Иматъ ли това изкуство - физическата чистота, ще започнатъ духовната. Тѣзи нѣща сѫ потрѣбни за създаване на една благоприятна атмосфера за човѣшката мисъль. Отъ нечистотата на мислитѣ се създава една неприятна атмосфера, отъ която ученицитѣ се демагнитизирватъ. Не, всѣкога за работата на ума е потрѣбна чистота. За да се наблюдава небето, трѣбва да има чистота. Като казва Христосъ, че чистосърдечнитѣ ще видятъ Бога, това показва, че чистотата е едно условие за виждане. Тъй че, чистотата ще я държите като едно условие за усилване на волята. Тя може да се придобие, когато бѫдешъ ученикъ. Това е религия. Религията има за цѣлъ култивиране на сърдцето, но не трѣбва да се спираме само тамъ. Това кланяне на Бога трѣбва да бѫде въ Духъ, въ Истина и въ разбиране. Тѣзи сили, които Богъ ни е далъ, трѣбва да знаемъ какъ да ги владѣемъ. Душата и сърдцето иматъ капиталъ, който трѣбва разумно да се използува. Ще каже нѣкой: „Ще го хвана като волъ съ поводъ.” Не може така. Що е поводъ? Поводътъ е единъ законъ, съ който може да владѣете силитѣ на вашата душа, умъ и сърдце. Не гледай, дали си настроенъ или не. Прочети днесь малко и като се свърши деньтъ, дай си смѣтка какво си научилъ. Написвайте това въ едно тефтерче. Досега вашиятъ животъ е билъ безразборенъ. Ставате сутринь и до обѣдъ всѣ въ кухнята, слѣдъ обѣдъ пакъ нагорѣ - надолу и вечерь си лѣгате уморени. Казвате си: „Е, утрѣ пакъ сѫщото нѣщо ни чака, кога ще се освободиме?” Нѣма да се освободите, защото въ този трудъ придобивате знания. Калѣте вашата воля въ тѣзи мѫчнотии. Не сѫдѣте другитѣ, оставѣте ги, тѣ въ своитѣ грѣшки ще учатъ уроцитѣ си. Събирайте се по нѣколко въ класъ, по-силнитѣ да помагатъ на по-слабитѣ. Нѣма по-добра молитва отъ тази да помогнешъ на брата си. Господь, на когото се молишъ, Той е уменъ и казва: „Я слушай, не си криви устата прѣдъ Мене, я излѣзъ навѫнъ и свърши тази работа.” Но ще кажешъ: „Господи, азъ не съмъ разположенъ.” Не си разположенъ, защото си турилъ на гърба си по-голѣмъ товаръ, отколкото може да носишъ. То е всѣ едно като да взѣме едно дѣте алгебра и я разглежда, макаръ че знае само да смѣта. Така и вашитѣ мисли. Нѣкой пѫть имате много хубави мисли и чувствувания и казвате: „Азъ имамъ много хубаво настроение.” Това настроение е отъ единъ вашъ приятель, който ви е посѣтилъ и нагостилъ. Не се заблуждавайте съ тѣзи угощения, защото утрѣ ще останете безъ тѣхъ. Главното за васъ е да се трудите и да знаете, че всѣки день свършвате една работа. Необходимо за васъ е: Сърцето да бѫде чисто; Душата - свѣжа; Умътъ - бодъръ; а Духътъ - крѣпъкъ. Помагайте си прѣзъ този мѣсецъ едни на други. Не ходѣте да се плашите, че това казалъ Учительтъ, онова казалъ Учительтъ. Азъ на мѣсто съмъ казалъ всичко, но вие криво тълкувате нѣщата. Който се учи, всѣкога е на главата, а който не се учи - на опашката. Много човѣшки души сѫ се подигнали толкова, че сѫ дошли до ангелитѣ, а много ангели има, които сѫ паднали. Имайте прѣдвидъ, че вие имате всичката възможность да учите и ако не учите, грѣхъ е на душата ви. Не трѣбва да казвате, че сте остарѣли. Дяволътъ е само старъ. Мислѣте, че сте млади за това Божествено знание, да влагате вашата воля въ тѣзи знания. Нѣкои сѫ богати, а други - бѣдни. Сиромашията е работа, а богатството - почивка. Сега, има лоша сиромашия и добра сиромашия, т.е лоша работа и добра работа. Добра работа е когато знаешъ да работишъ, а лоша - когато не знаешъ да работишъ. Така има лошо богатство и добро богатство. Но другъ пѫть ще си смѣнятъ ролитѣ. Като си сиромахъ, кажи: „Слава Богу имамъ работа” и започни да работишъ. Утрѣ си богатъ, кажи: „Днесь ще си почина.” Сега казвамъ, че ние ще помръднемъ свѣта тази вечерь съ една стомилионна часть отъ милиметъра, но трѣбва да работимъ всички колективно. Като ви се каже да обърнете умразата въ обичь, чудно ви е, но всѣкога тя може да се извади, защото е вѫтрѣ у насъ. Какъ ще се извади умразата? Ако искате да прѣчистите водата, оставяте я да се утаи или поставяте малко стипца въ нея, за да се избистри. Имайте прѣдвидъ, че вие сте въ едно училище и ще слѣдвате уроцитѣ, които ви се даватъ. Онзи, който ме слуша, а не изпълнява, знаете ли на какво прилича? Всѣ едно, че го прѣкарвате въ една гостилница само да помирише всичко и да си замине, а той е много гладенъ. А съ мирисане животъ се не живѣе. Тъй и много отъ васъ само съ мирисане служатъ на Християнството и казватъ: „Отлично е, вкусно е.” Който иска да влѣзе въ християнството чрѣзъ знания, трѣбва трудъ. Въ учението нѣма благодать. По благодать може да ви спасятъ, да ви лѣкуватъ, да ви обличатъ, но знания по благодать не може да ви налѣятъ. Това е човѣшко. Павелъ казва: „Отчасти знаемъ, отчасти учимъ.” Не трѣбва само да се молимъ. Да се молишъ, това е твоя длъжность. Да се молишъ, това показва, че трѣбва да си платишъ борча. Казвашъ: „Азъ дишамъ.” Длъженъ си да дишашъ, то не е работа на твоя духъ. Знанието произлиза отъ свободата на човѣшкия духъ, отъ разбиране на Божията воля. Искамъ да бѫдете свободни, да разсѫждавате, а не е важно вашето настроение. По благодать учительтъ не може да тури бѣлѣжка на ученика. Ако не учи, не може да се тури шесть. Шесторката трѣбва да е вѫтрѣ. У мене нѣма шесторки, не давамъ нищо по благодать. Шесторка турвамъ само на онзи, който знае да работи. Какво значи шесторката? Тя е законъ на прогресъ, на развитие. Като ви туря седемь, то е законъ на съвършенство. Вие искате да започнете съ голѣми работи, но ние трѣбва да се повърнемъ назадъ. Когато Христосъ дойде отъ Онзи свѣтъ, Господь го изпрати въ най-ниското положение - на училище. Той се учи близо до 33 години, макаръ че произлизаше отъ най-високото положение. Смири се, послушенъ биде, впрегна се въ дърводѣлие, работѣше столове. Той правѣше столове за васъ, които сега всѣ за столове спорите. Столътъ е символъ на извѣстно положение, което човѣкъ трѣбва да заеме въ свѣта. И вкѫщи, навсѣкѫдѣ всѣ за столове спорятъ. Христосъ учи това изкуство, да прави столове, та като сѣднете на тѣхъ, да ви е приятно. Христосъ имаше желание и да спаси хората. Въ какво се състои то? Той ги учеше да ядатъ здравословна храна. Трѣбва да хранишъ душата си съ здрава храна, ума - съ здрави мисли, сърдцето - съ здрави чувства. Бесѣда, държана на 7 ноември 1918 г. Четвъртъкъ ___________________________________ 1 Притчи Соломонови, глъ. 10, стъ.10 2 чутура – дълбокъ, тѣсенъ сѫдъ отъ издълбано дърво, за счукване на пиперъ, зърнени храни и др.; прѣнъ. – глава на глупавъ човѣкъ 3 заради – за 4 скамейки - чинове
  24. УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО ВЕЛИКАТА МАЙКА Цикъл бесѣди прѣдъ духовна група от сестри, (четвъртъчни бесѣди) 1917 - 1932 Настоящото издание се прави по оригинали на бесѣди от Учителя, държани прѣдъ сестрите отъ 1917 до 1932 година. Уточненията на стенографката сѫ въ курсивъ и крѫгли скоби ( ). Добавените за яснота букви или думи отъ издателския екип сѫ поставени въ квадратни скоби [ ]. Бѣлѣжкитѣ подъ линия сѫ отъ издателския екипъ. Беседата "Който намигнува" е направена в стар правопис с програма от Елеонора Горанова Оригинално издание в стар правопис няма Съдържание: 1. ХИГИЕНА НА ЧОВЕШКАТА ДУША, 8.02.1917 2. ВЕНЕЦЪТ НА ЖИВОТА, 17.02.1917 3. ВОЛЯТА БОЖИЯ, 29.03.1917 4. ОПРАВДАНИЕ И СПАСЕНИЕ, 5.04.1917 5. КОЕТО БОГ Е СЪЧЕТАЛ,3.05.1917 6. ПРОСТОТА,31.05.1917 7. БЕСЕДА ЗА ЖЕНИ, 26.06.1918 8. СЪХРАНЕНИЕ НА ДУШЕВНАТА ЕНЕРГИЯ,10.10.1918 9. КОЙТО НАМИГНУВА, 7.11.1918 10. МАЛЪК РАЗБОР, 5.12.1918 11. ВСТЪПЛЕНИЕ В ЛЮБОВТА, 16.01.1919 12. ТОВА УЧЕНИЕ, 17.04.1919 13. ПРИЗОВАХА ИСУСА, 19.06.1919 14. ПОЯСНЕНИЯ ВЪРХУ ОКУЛТИЗМА, 12.02.1920 15. СИЛИТЕ В ПРИРОДАТА, 19.02.1920 16. ВЕЛИКАТА МАЙКА, 26.02.1920 17. ВЯРА, 5.03.1920 18. РАБОТЕТЕ С ЛЮБОВ, 10.05.1920 19. ДВАТА ПРИНЦИПА, 8.08.1920 20. ВЛИЯНИЕТО НА ХАРМОНИЯТА В ЖИВОТА, 20.06.1921 21. СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ДУХА, 10.11.1921 22. АКТЬОРИ И РАБОТНИЦИ, 2.06.1922 23. ПРИЛОЖЕНИЕ, 21.06.1923 24. СЪБИРАНЕ И ИЗВАЖДАНЕ, 18.12.1925 25. БЕЗ НАУКА НЯМА СПОЛУКА, 21.01.1926 26. СГЪВАНЕ И ПРЕЧУПВАНЕ, 18.02.1926 27. ИСТИНА И ЖИВОТ, 17.03.1932 28. ПРИНУЖДАВА НИ, 24.03.1932 29. ВЯРАТА КАТО ЗАКОН, 31.03.1932 30. ЕСТЕСТВЕНИ ПРАВИЛА, 7.04.1932 31. ДОБРОТО СЕМЕ, 21.04.1932 32. УЗРЯЛ ПЛОД, 5.05.1932 33. ПЪТИЩА НА МЪДРОСТТА, 12.05.1932 34. НОСИТЕЛИ НА НОВОТО, 19.05.1932 35. ЕДНА ЗАДАЧА, 2.06.1932 36. НЕПОКЛАТИМАТА КАНАРА, 30.06.1932 * * * Първо издание Набор, коректура, предпечат: Теодора Шкодрева Меглена Шкодрева © ПИЛГРИМ БГ София 2017 ISBN: 978-619-7215-03-8
  25. От томчето "Условия за растене" 13 серия, т.4 (1930), Издание 1949 г., София (нов правопис) Книгата е преработена в стар правопис с програма от Георги Касапов Книгата за теглене - PDF Съдържание Условия за растене „И когато се свечери, слѣзоха ученицитѣ Му на морето.” [ Йоана 6:16] Ще преведа този стихъ на класически езикъ. Той е езикътъ на най-ученитѣ хора. Само ученитѣ могатъ да разбератъ, защо ученицитѣ на Христа слѣзоха на морето. На наученъ езикъ слизането означава растене. Какво отношение има между слизането на ученицитѣ на морето и растенето? Значи, има нѣщо, заради което и Христосъ слѣзе отъ невидимия свѣтъ на земята. Той миналъ пространството, отъ невидимия свѣтъ до морето, и отъ морето до сушата, съ цѣлъ да се учи. Нищо въ природата не става случайно, нито безразборно. Нѣщата не ставатъ механически. Всичко въ природата е разумно. Земята има своето велико предназначение въ космоса, затова и сѫществата, които сѫ слѣзли на нея, иматъ опредѣлена цель. Ако цельта имъ е опредѣлена за самитѣ тѣхъ, колко по-опредѣлена е за онѣзи, които сѫ създали земята. Цельта имъ е толкова ясна, колкото е ясно и на професоритѣ, защо сѫ създали университета. Обаче, студентитѣ, които слѣдватъ университета, едва сега изучаватъ неговата програма. Ученикътъ се чуди на ума на тѣзи, които сѫ създали училището. Студентътъ отъ университета или отъ академията на изкуството се чуди на създателитѣ на тѣзи учебни заведения. Много просто, нѣма какво да се чудитѣ. Това сѫ опитни хора, като астрономитѣ, които насочватъ своитѣ трѫби къмъ звѣздното небе и слѣдятъ пѫтя на всѣка звѣзда. Следъ това правятъ точни изчисления за разстоянието й отъ земята, както и за пѫтя, който тя изминава. Ама чудни били тѣхнитѣ инструменти. Чудни сѫ, разбира се, това сѫ учени хора. За невѣжия всичко е чудно. Той гледа и се чуди на голѣмата трѫба, съ която астрономътъ наблюдава небето. Съвременнитѣ хора приличатъ на онѣзи учени, на онѣзи астрономи, които боравятъ съ законитѣ, безъ да разбиратъ тѣхния вѫтрѣшенъ смисълъ и взаимно, отношение помежду имъ. Като четешъ Библията, ти казвашъ: Това е книга на неизчерпаемо богатство. Така е, Библията е складъ на неизчерпаемо богатство. Тя е живъ свѣтъ. И ако четешъ Библията, безъ да се свържешъ съ този живъ свѣтъ, тя остава безъ значение. Сѫщото може да се каже за числата и формулитѣ въ математиката. Ако ги изучавате само, безъ да се свържете съ тѣхъ, като съ живи свѣтове, за васъ математиката е наука безъ значение и смисълъ. Всѣка сила, разумно използвана, регулира нѣщата. Тя се използва разумно, ако се знаятъ числото и формулата, които я представятъ. Напримѣръ, и любовьта, като сила, има свое число, своя формула. Ако искашъ да я придобиешъ, трѣбва да знаешъ нейното число и формула. Като сила въ органическия свѣтъ, любовьта има своя обективна страна. Щомъ знаешъ това, можешъ да се ползвашъ отъ нея. Всѣки иска да осмисли живота си, но не знае по какъвъ начинъ. Ще го осмислишъ, когато познаешъ неговата сѫщина. Ако разглеждашъ живота само отвънъ, нищо не разбирашъ. То е все едно, да видишъ единъ човѣкъ отвънъ и да кажешъ: Този човѣкъ е религиозенъ. По какво познавашъ, че е религиозенъ? За другъ казвашъ, че е свѣтски; за трети, че е ученъ и т. н. Това сѫ фази въ човѣшкия животъ. Ако подъ „религиозенъ” разбирашъ честенъ и добъръ човѣкъ, правъ си; ако подъ „ученъ” разбирашъ просвѣтенъ човѣкъ, който носи свѣтлина на хората, правъ си; ако подъ „културенъ” разбирашъ благороденъ човѣкъ, съ добра обхода, пакъ си правъ. Обаче, ако подъ „културенъ” човѣкъ разбирашъ външната обстановка на неговата кѫща, външния му животъ, ти не си правъ. То е все едно, да се занимавашъ съ скѫпоцѣнноститѣ на умрѣлия. Каквито скѫпоцѣнности да има, той е умрѣлъ. Пръвъ той не може да се радва на тѣхъ. Какво значение иматъ за васъ скѫпоцѣнноститѣ на умрѣлия? Какво значение иматъ за васъ надгробнитѣ речи, които сѫ му държали? Какво значение има това, че на погребението му присѫствали видни хора? Какво отъ това? Важно е, дошли ли сѫ на погребението му хора, на които той е направилъ поне едно добро. Споредъ мене, на погребение могатъ да ходятъ само онѣзи, на които покойниятъ е направилъ добро. Може да е много казано, но така е. Че сега не става така, то е другъ въпросъ. Днесь придружаватъ умрѣлия онѣзи, които иматъ да му даватъ. Като го изпращатъ, тѣ казватъ: Хайде, добъръ пѫть, но молимъ ти се, да не подадешъ нѣкакъвъ протестъ срѣщу насъ и въ другия свѣтъ, че и оттамъ да ни мѫчатъ. Тамъ пари не ти сѫ нуждни. Като дойдешъ отново на земята, бѫди по-добъръ къмъ насъ. Затова, именно, длъжницитѣ държатъ надгробни речи на своя кредиторъ. Да се върнемъ къмъ основната мисъль. Ние не се интересуваме отъ въпроса, какъ умиратъ хората, какъ ги погребватъ, какъ се мѫчатъ въ другия свѣтъ, или на земята. Това сѫ странични въпроси. Ние се интересуваме отъ въпроситѣ: какъ се раждатъ хората, какъ растатъ и се развиватъ, какъ учатъ. Че хората вършатъ престѫпления, това не ни интересува. Това сѫ болѣзнени въпроси, съ които се занимава патологичната и криминалната психология. Съ това се занимаватъ само съвършенитѣ хора. Ако несъвършениятъ се занимава съ такива болни въпроси, безъ да иска, ще си напакости. Затова се казва: „Съ какъвто дружишъ, такъвъ ставашъ.” Онѣзи учени, които посвѣтили цѣлия си животъ за изучаване на мравкитѣ, въ края на краищата, сѫ придобили нѣщо отъ тѣхнитѣ качества. Който изучава гущеритѣ, придобива разположение да се грѣе на слънцето. Истинскиятъ ученъ е всѣкога младъ, никога не остарѣва. Стариятъ никога не може да стане ученъ. Като казвамъ, че стариятъ не може да стане ученъ, имамъ предвидъ отрицателната страна на старостьта. Тази старость води къмъ смъртьта. Старостьта има и положителна страна. Отъ Божествено гледище, старостьта е патологично явление въ живота. Въ процеса на растенето, старостьта се превръща въ младость. Значи, въ растенето се криятъ условия за превръщане на енергиитѣ. Така, природата иска да внесе въ живота на човѣка този стремежъ, който нѣкога ималъ. Всички сѫщества отъ слънчевата система се стремятъ да възстановятъ първичния си стремежъ, първичното равновѣсие, които животътъ нѣкога ималъ и впослѣдствие изгубилъ. Тѣ работятъ за създаването на новия животъ. Като изслѣдваме нѣщата, ние виждаме, че природата е дошла до положение, да тури равновѣсие въ законитѣ на свѣта, да изключи смъртьта отъ живота. Това значи, който умира, да не минава презъ такива голѣми мѫчения, както сега. Беседата, която днесь говоря, бихъ озаглавилъ съ думата „растене”. Растенето е разуменъ процесъ, който става съ всички живи сѫщества – работници въ човѣшкото битие, или работници въ човѣшкия духъ, въ човѣшката душа, въ човѣшкия умъ, сърдце и воля. Може да наречете тѣзи човѣшки прояви съ различни имена, но резултатитѣ имъ сѫ едни и сѫщи. – Защо иматъ едни и сѫщи резултати? – Защото при разумнитѣ процеси не е важно, кой дѣйства – умътъ, сърдцето, волята, душата или духътъ. Важно е, че крайнитѣ имъ резултати сѫ едни и сѫщи. Значи, макаръ че волята и духътъ, напримѣръ, си служатъ съ различни методи, но крайнитѣ резултати сѫ еднакви. И тъй, като изучаваме живота отъ новото гледище, ние трѣбва да се рѫководимъ отъ обективната наука, т. е. науката на формитѣ. Тази наука се е организирала вече. Ние я наричаме наука на рационалнитѣ числа, защото борави съ тѣхъ. Отъ физическо гледище, ние можемъ да опредѣлимъ всѣко явление, защото силитѣ, които дѣйстватъ въ него, сѫ точно опредѣлени. Обаче, въ духовния свѣтъ е мѫчно да опредѣлишъ едно явление. Напримѣръ, лесно е да се опредѣли, какви качества ще има новороденото дете: дали ще прилича на баща си, или на майка си. Това може да се опредѣли точно 99 %. Когато се ражда детето, това не е произволенъ процесъ; то се ражда при строго опредѣлени условия. Който не знае законитѣ, мисли, че човѣкъ се ражда произволно. Не е така. Когато зародишътъ се посажда въ материята, за да излѣзе отъ него човѣкъ, разумнитѣ сѫщества слѣдятъ, при какви условия, кога и какъ трѣбва да се роди. Тѣ се интересуватъ отъ неговото бѫдеще, Отъ цѣлия му животъ. Тѣ искатъ да знаятъ, какъ расте той и какъ се развива. При растенето, като процесъ, разумнитѣ сѫщества изчисляватъ, какви сили сѫ изразходвани и какви сѫ придобити. Колкото неуловима да е за човѣка душата, тя има свой външенъ изразъ. Сърцето, умътъ, духътъ сѫщо иматъ външенъ изразъ. Изобщо, всички нѣща въ природата иматъ свой външенъ изразъ, своя форма. Всѣки човѣкъ има специфиченъ изразъ, специфична форма, по която опредѣляме неговото развитие. Единъ човѣкъ има малки очи, другъ – голѣми, изпѫкнали. Единъ човѣкъ е нисъкъ, а другъ – високъ, снаженъ. Има причини, които обясняватъ тѣзи нѣща. Който не може да обясни причинитѣ за ръста на човѣка, не може да си обясни вѫтрешното му развитие. Казватъ за нѣкого, че е интелигентенъ. Коя е причината за неговата интелигентность? Тя е скрита вѫтрѣ въ него. Интелигентностьта се изразява въ неговата похватность. Виждатѣ интелигентенъ човѣкъ, който се проявява като добъръ техникъ. Той прави точни изчисления, прави планове и виждате, единъ день, по неговъ планъ, построили голѣмъ параходъ. Въ изчисленията си, той предвижда, каква тежесть издържа този параходъ. По сѫщия начинъ, може да се предсказва и за човѣка: какви сили и възможности се криятъ въ него. Разумнитѣ сѫщества, които сѫ построили човѣшкото тѣло, сѫ имали предвидъ възможноститѣ на всѣки човѣкъ поотдѣлно и така сѫ създали неговото тѣло. На сѫщото основание, по плана на парахода, даденъ отъ нѣкой инженеръ, сѫдимъ за неговата интелигентность. Ако не познаваме законитѣ и тѣхното прилагане, не бихме имали никаква база за наука. Ето защо, изучавайтѣ щателно законитѣ на природата. Напримѣръ, правили ли сте обективенъ анализъ, да изслѣдвате топлината на човѣшкото тѣло, при различни случаи на неговия животъ? Съвременнитѣ лѣкари измѣрватъ топлината само на болнитѣ. Напримѣръ, забелязано е, че температурата на болнитѣ се повишава отъ 36° ÷ 41°, но това не е естествена температура. Съ обикновения термометъръ се измѣрва топлината на човѣшкото тѣло. Но има психически термометъръ, съ който се измѣрва, дали даденъ човѣкъ е добъръ, или лошъ. Ако топлината се увеличава, и добродѣтѣльта му се увеличава; ако топлината му се намалява, и добродѣтѣльта му се намалява. Въ физическия свѣтъ е точно обратно: повишаването на температурата влошава състоянието на болния; намаляването на температурата подобрява състоянието му, и той постепенно оздравѣва. Повишаването на топлината въ духовния свѣтъ е признакъ, че животътъ се увеличава. Колкото повече топлината се намалява, толкова повече и животътъ се намалява. Време е да се хвърли мостъ между физическия и духовния свѣтъ, да се види, че тѣ сѫ аналогични. Обаче, отношението между законитѣ на двата свѣта е обратно пропорционално. Това, което въ духовния свѣтъ е реално, разумно и вѣрно, въ физическия свѣтъ, въ дадения моментъ не е вѣрно. Напримѣръ, инженеръ - строитель дава планъ за построяване на единъ параходъ. Гледате плана и се чудитѣ, какъвъ параходъ ще излѣзе отъ него. Нѣма защо да се чудите, ще увеличите мѣркитѣ, дадени въ плана, и ще имате представа за голѣмината на парахода. Планътъ е намаленъ 10, 100, 1000 или 10 000 пѫти отъ естествената му голѣмина. Като го увеличитѣ толкова пѫти, ще имате представа за истинския му видъ. Такъвъ е законътъ. Не можешъ да сложишъ на хартия истинския образъ на тѣлата. И въ фотографията, първиятъ образъ на предмѣта е обратенъ, т. е. нѣгативенъ. Като мине презъ нѣколко процеса, ще получитѣ истинския му образъ. Въ който свѣтъ да влѣзешъ, навсѣкѫде сѫществува голѣмо разнообразие: нѣкѫде разнообразието е отвънъ, нѣкѫде – отвѫтрѣ. Искашъ да възпиташъ двама души. Каквото да правишъ, колкото и да желаешъ да бѫдешъ справедливъ, ти ще си послужишъ съ два различни метода. Невъзможно е да възпитавашъ двама души по единъ и сѫщъ начинъ. Колкото хора има на земята, толкова различни методи има за възпитание. Единъ принципъ може да се приложи при възпитанието, но никога единъ и сѫщъ методъ. Неуспехътъ на съвременната култура се дължи на това, че възпитателитѣ си служатъ съ единъ и сѫщъ методъ на възпитание. Това е механическо разбиране. Прослѣдете движението на земята и ще видите, че то не е едно и сѫщо: всѣки моментъ ту се ускорява, ту се намалява. И земната механика е подъ закона на вѣчното разнообразие. И земята не се движи механически. Въ движението й има извѣстна разумность. Когато движението на земята се ускорява, тя се намира подъ влиянието на единъ родъ разумни сили; когато движението й се намалява, тя се намира подъ влиянието на другъ родъ разумни сили. Който иска да си състави понятие за времето, трѣбва да вземе предвидъ ускорителното и закѫснително движение на земята. Каквото знаете за движението на земята, сѫщото се отнася и до човѣка. И въ него ставатъ ускорителни и закѫснителни процеси. Казвашъ: Не зная, защо престанахъ да раста. Питамъ: Презъ зимата цвѣтята растатъ ли? Въ тропическия поясъ растенето не престава, но въ умѣрения поясъ, презъ зимата настава почивка. Презъ време на почивката, растенията събиратъ енергия, за да могатъ, въ време на ускорителнитѣ процеси, да обработятъ събранитѣ материали. За да реализирашъ една мисъль, едно чувство и да дадешъ ходъ на своя вѫтрѣшенъ подтикъ, трѣбва дълго време да събирашъ материалъ за съграждане на това, което желаешъ. Трѣбва да знаешъ още, отде да черпишъ енергия и материалъ за работа. Човѣкъ черпи жизненитѣ сили отъ нѣколко източника – отъ храната, отъ въздуха, водата и свѣтлината. Той черпи енергия още и отъ мисъльта, чувствата и постѫпкитѣ си. Всѣки употрѣбява такава храна, която отговаря на развитието му. Обикновенитѣ хора се хранятъ по обикновенъ начинъ: приематъ храната и я дъвчатъ. Адептитѣ се хранятъ само съ въздухъ. При това, нѣкои отъ тѣхъ приематъ въздухъ само единъ пѫть въ мѣсеца, други – единъ пѫть въ годината, а най-напредналитѣ – единъ пѫть презъ цѣлия си животъ. Тѣ се отличаватъ отъ обикновенитѣ хора по това,че дълго време обработватъ храната си. Има адепти, които се хранятъ само съ свѣтлината. Азъ изнасямъ тѣзи факти като недоказани научно. Може да вѣрвате, може и да не вѣрвате въ тѣхъ – свободни сте. Азъ нѣмамъ време да доказвамъ тѣзи факти, но и да ги докажа, вие нѣма да се ползватѣ отъ тѣхъ. Каква полза ще ви допринесе факта, че нѣкои адепти се хранели съ свѣтлина, а други – съ въздухъ? Отъ научно гледище, задачата на човѣка е да се научи правилно да се храни, да пие вода, да диша; сѫщо така, той трѣбва да мисли, да чувства и да дѣйства правилно. Това сѫ живи, разумни процеси, свързани съ живитѣ сили на природата. Тѣзи процеси опредѣлятъ развитието на човѣка. Отъ тѣхъ зависи неговото бѫдеще. Ако човѣкъ иска да нагласи мисъльта и чувстването си спорѣдъ гамата на природата, съ която иска да работи, всѣкога ще има успѣхъ. Ако не може да се нагласи спорѣдъ гамата, която природата е опредѣлила, той нѣма да има успѣхъ. Много естествено. Какъ ще разберешъ учения, ако не знаешъ неговия езикъ? И природата, когато ни дава на разположение своитѣ сили, тя разбира нашия езикъ. Иначе, и тя не би могла да ни помогне. Не мислете, че съ вашия езикъ можете да отидете далечъ. Слѣдователно, когато природата съ своитѣ сили слиза при насъ, тя си служи съ нашия езикъ. Когато ние отиваме при нея, трѣбва да знаемъ нейния езикъ. Въ този случай, тя е крайно взискателна, Ако не знаемъ езика й, тя не ни приема. Махне съ рѫка и ни отминава. Въ това отношение, англичанинътъ постѫпва като нея. Ако ти проговори, и ти не го разберешъ, той маха съ рѫка и заминава. Съ това той иска да каже: За мене времето е пари, не мога да го губя. Той не говори надълго и широко, като българина. Ако го разберешъ, добрѣ; ако не го разберешъ, ще махне съ рѫка и ще ти каже: Върви следъ мене! Ще ти даде картичката си и ще тѣ изпрати при нѣкой свой приятель, той да ти услужи. Англичанитѣ не сѫ хора на чувствата. Външно тѣ сѫ студени, хладни, но сѫ добри психолози. Като хвърли погледъ върху тебе, англичанинътъ веднага има представа, какъвъ човѣкъ си. И тѣ изучаватъ окултизма, иматъ свои методи за прилагане па окултнитѣ науки. Дали методитѣ имъ сѫ прави, бѫдещето ще покаже. Сѫщото може да се каже и за нашитѣ методи. И за тѣхъ бѫдещето ще говори. Времето и резултатитѣ ще покажатъ, кои методи сѫ по-добри. Не се произнасяйте преждевременно за нѣщата. Че управлението на даденъ народъ било лошо – не се произнасяйте. На другъ народъ управлението било добро – и за това не се произнасяйте. Времето ще разрѣши въпроситѣ. Азъ се спирамъ на факта: не можешъ да приложишъ единъ и сѫщъ методъ при възпитанието на двама души. Нѣщо повече: И върху себе си не можешъ да приложишъ единъ и сѫщъ методъ при два различни случая. Единъ день ще употрѣбишъ единъ методъ, на другия день – другъ методъ. Методътъ, който си употрѣбилъ на младини, е различенъ отъ онзи, който употрѣбявашъ на старини. Природата се отличава съ крайно разнообразие. Красотата на природата се заключава въ крайното разнообразие. Онѣзи, които не разбиратъ закона на разнообразието, се стремятъ къмъ еднообразие. Тѣ не знаятъ, че единството въ живота се крие въ разнообразието. Поради еднообразието, въ което живѣе, човѣкъ е навлѣзълъ въ областьта на страданията. Като не разбира причината на страданията си, той се стреми къмъ разнообразие, дето не трѣбва, и казва: Азъ имамъ много идеи. – Не, ти трѣбва да имашъ само една идея, единъ принципъ, а много методи за прилагане на принципа или на идѣята. Не мислете, че щастието е въ разнообразието на принципитѣ. Сѫществуватъ три главни принципа: принципътъ на любовьта, на мѫдростьта и на истината. И до днесь още тѣ не сѫ разбрани, затова често смѣсватъ любовьта съ чувствата. Любовьта ражда живота, а проява на живота е движението. Животътъ организира формитѣ. Значи, и формитѣ сѫ подъ закона на любовьта. Който разбере любовьта, като принципъ, ще разбере и нейнитѣ видоизмѣнения. Щомъ разбере любовьта, той ще приложи методитѣ на живота, изявенъ въ движението. Ако не може да приложи тѣзи методи въ движението, той не може да ги приложи и въ външнитѣ форми, произлѣзли отъ движението. Вториятъ принципъ – на мѫдростьта, има отношение къмъ свѣтлината и знанието, както и къмъ човѣшкия умъ. Който вѣрва въ ума, ще се ползва отъ знанието, което придобива чрезъ него. Сѫщото може да се каже и за сърдцето, за душата и за духа. Който вѣрва въ сърдцето, ще се ползва отъ науката за сърдцето; който вѣрва въ душата, ще се ползва отъ науката за душата; който вѣрва въ духа, ще се ползва отъ науката за духа. Ще кажете, че сѫществуването на душата не е доказано научно. Че сѫществува душата, това е фактъ; въпросъ е да се докаже научно. Досега никой не е доказалъ сѫществуването на душата. И сѫществуването на ума не е доказано. Обаче, лесно се познава умниятъ човѣкъ. Дето ходи, той свети. Това се вижда особено вечерь. Какъ ще познаете сърдечния човѣкъ? – По това, че и въ най-студения зименъ день той излѫчва топлина. Само той може да бѫде по риза, безъ да усѣща студъ. Той прилича на вѣчна пролѣть, въ която всичко цъфти. Слѣдователно, разуменъ човѣкъ е онзи, който излѫчва свѣтлина. Сърдеченъ е онзи, въ душата на когото цари вѣчна пролѣть. Това сѫ факти, които не се нуждаятъ отъ научни доказателства. Както по кривата линия на барометъра и по вдигането и спадането на живака сѫдимъ за външната температура и налѣгане, така и по интензивностьта на свѣтлината и топлината сѫдимъ за разумностьта и сърдечностьта на човѣка. Дължината на линията опредѣля интензивностьта на свѣтлината и топлината. Сѫщо така, и дължината на носа опредѣля интелигентностьта на човѣка. Значи, колкото по-интензивна е свѣтлината, толкова по-дълги сѫ нейнитѣ линии. Оттукъ вадимъ заключението, че носътъ на човѣка се удължава по причина на свѣтлината, която прониква въ неговия умъ. Ухото пъкъ се удължава по причина на топлината. Голѣмитѣ уши показватъ добрѣ развити чувства. Ако ушитѣ сѫ малки, чувствата сѫ слабо развити. Човѣкъ съ малки уши е скържавъ, не обича да дава. Когато измѣрвате дължината на носа и на ушитѣ, ще видите, че тази мѣрка не е достатъчна. Ще измѣрвате и тѣхната широчина. Отъ значение сѫ и гънкитѣ по тѣхъ. Гънкитѣ на носа показватъ сѫщо степеньта на развитието на мозъка. Ако носътъ растѣше непрекѫснато на дължина, щѣше да достигне неимовѣрни размѣри. Сѫщото можемъ да кажемъ и за мозъка, който расте на дължина и на широчина. Това растене се ограничава отъ черепа, въ който е затворенъ. Като нѣма възможность да расте на дължина и широчина, той започва да се нагъва. Въ тѣзи гънки се развиватъ различнитѣ мозъчни центровѣ, т. е, фабрикитѣ и заводитѣ на човѣка. Нѣма по-голѣмъ заводъ отъ човѣшкия мозъкъ. Никой заводъ въ свѣта не може да се сравни съ него. Въ него работятъ три билиона и 600 милиона клѣтки – работници. Нѣкои отъ тѣзи клѣтки сѫ толкова учени, че нито единъ отъ съвременнитѣ капацитети не може да се сравни съ тѣхъ. И тъй, ако търсите истински учени химици, физици, математици, биолози, ясновидци, ще ги намѣрите въ мозъка. Отъ тѣхъ се учатъ всички хора. Нѣкой събере знанието на тѣзи учени клѣтки и казва: Азъ мисля така. – Ти нищо не мислишъ. Ученитѣ клѣтки сѫ мислили преди тебе, а ти възпроизвеждашъ това, което тѣ знаятъ. Като ме слушате, ще дойдете до едно противорѣчие и ще се запитатѣ: Тогава, де остава човѣкътъ? Външниятъ човѣкъ е временна проява на вѫтрешното единство въ човѣка, изразено чрезъ неговия умъ, сърдце и воли – отъ една страна, и чрезъ неговата душа и духъ – отъ друга страна. Той е свързанъ посрѣдствомъ една нищка съ вѫтрешния човѣкъ, т. е. съ вѫтрешното единство въ него. Всѣка клѣтка има свой специфиченъ методъ на работа. Значи, мозъкътъ разполага съ три билиона и 600 милиона методи. Какво разнообразие на дѣйность се крие въ него! – Вѣрно ли е това? – Нѣма да се минатъ 100 ÷ 200 години и ще видите, че това, което сега ви говоря, ще стане наука. Ще кажете, че това сѫ илюзии. Не, илюзии сѫ само онѣзи нѣща, които не сѫществуватъ въ природата. Обаче, това, което сѫществува въ природата, е реалность. Всѣко нѣщо, което, въ даденъ моментъ, човѣкъ съзнава и вижда, е реално. Питатъ ме, вѣрвамъ ли въ Бога. – Когато виждамъ Бога и Го съзнавамъ, вѣрвамъ въ Него. Той е реалность за мене. Обаче, като не Го виждамъ и не Го съзнавамъ, не вѣрвамъ въ Него. – Защо не вѣрвашъ? – Нѣмамъ никаква връзка съ Него. Азъ се свързвамъ само съ, онѣзи нѣща, които, въ даденъ моментъ, виждамъ и съзнавамъ. Имате две житни зърна. Едното посѣвате въ земята, а другото оставятѣ въ хамбара. Следъ време, посѣтото зърно покълва и започва да расте нагорѣ. Ако го питате, познава ли слънцето, то казва: Познавамъ слънцето, защото ме е грѣло и продължава да ме грѣе. Задавате сѫщия въпросъ и на другото зърно, и то казва: Не познавамъ слънцето, не съмъ го виждало. То не е проникнало въ хамбара, не ме е огрѣвало. И това житно зърно има възможность да види слънцето. – Кога? – Когато го посѣятъ въ земята. Слѣдователно, когато нѣкой каже, че не вѣрва въ Бога, отговарямъ: Не вѣрвашъ, защото си още въ хамбара. Когато тѣ посѣятъ въ земята и видишъ слънцето, ще повѣрвашъ и въ Бога. – Не си правъ. – Не съмъ правъ по отношение на тебе, който си затворенъ въ хамбара. Обаче, азъ съмъ посѣтъ на нивата, раста нависоко, виждамъ слънцето. Между мене и тебе има голѣма разлика. Ние се различаваме и по форма, и по съдържание, и по смисълъ, но тази разлика не може да ни спъва. И ти можешъ да дойдешъ на моето мѣсто и да видишъ, че това, което говоря, е вѣрно. Сѫщо и азъ мога да дойда на твоето мѣсто. И мене, като ме ожънатъ и овършѣятъ, ще ме турятъ въ хамбара. Тогава и азъ ще кажа, че не сѫществува Богъ. Какво означаватъ думитѣ: Нѣма Богъ. Това означава, че страданията на човѣка сѫ свършени, т. е. той е въ хамбара. Кажешъ ли, че има Богъ, ти имашъ господарь. Щомъ имашъ господарь, нѣма да бѫдешъ гледанъ като писано яйце. Той ще ти каже: Хайде на нивата – да орешъ, да сѣешъ, да жънешъ. Като орешъ и сѣешъ на нивата на господаря си, безъ да ти плаща нѣщо, ти казвашъ: Азъ съмъ свободенъ вече отъ своя господарь. Това е разбиране! Мнозина иматъ такова разбиране. Тѣ казватъ: Ние не вѣрваме въ Бога. Това е привидно положение. Ще знаете, че заблужденията, противорѣчията и страданията въ вашия животъ не произтичатъ отъ Бога. Да мислишъ обратното, това е заблуждение. Какъ ще говоришъ за Бога, безъ да си го видѣлъ, безъ да си говорилъ съ Него? Щомъ е така, какъ можешъ да мислишъ, че страданията идатъ отъ Бога? Ако отидете при добритѣ майки и бащи, при добритѣ учители и свещеници, при добритѣ държавници, при напредналитѣ адепти, какво ще ви кажатъ тѣ за Бога? Тѣ ще ви кажатъ, че Богъ е любовь; че страданията и нещастията въ вашия животъ се дължатъ на неразбиране на великитѣ принципи и закони, съ които природата си служи. Ако човѣкъ си служи съ законитѣ на природата, пакъ ще има страдания, но по-малки. Тогава, при сто случая въ живота си, само въ единъ отъ тѣхъ ще има страдание или неуспѣхъ. Да имашъ единъ неуспѣхъ или едно страдание въ живота си, това е на мѣсто. Като сте дошли на земята, вие трѣбва да се справите съ мѫчението. Щомъ се натъкнете на едно мѫчение или страдание, потърсете причината за това. То може да се дължи на разстройство на черния дробь, на дишането, на сърдцето или на нѣкое разстройство въ мозъка. Неправилниятъ животъ причинява разстройство на цѣлия организъмъ. Важно е да се намѣри причината на това разстройство и да се отстрани. Неправилното кръвообращение се дължи на неправилната мисъль. Нѣкой не ходи правилно, клати се на една, на друга страна. Това се дължи на нѣкакво разстройство на малкия мозъкъ. Въ този човѣкъ е нарушено равновѣсието. Ето защо, първа задача на човѣка е да концентрира своята мисъль. Мислитѣ трѣбва да се нареждатъ хармонично. И въ чувствата трѣбва да има хармония. Школата, която слѣдвате, разполага съ правила, закони и методи. Ако ги прилагате правилно, вие ще преобразите лицето си. Ако днесь хората не успѣватъ, то се дължи на факта, че очакватъ всичко наготово. Значи, искатъ други да работятъ за тѣхъ. Тѣ казватъ: Ние ще повѣрваме въ Бога, ако Той ни даде, каквото пожелаемъ. Тѣ не знаятъ, какво представя вѣрата. Да вѣрвашъ въ учения човѣкъ, това значи, да постѫпващъ спорѣдъ законитѣ, съ които той работи. Да вѣрвашъ въ художника, това значи, да постѫпвашъ спорѣдъ неговитѣ принципи. Сѫщото се отнася и до музиканта. Колкото да е великъ, той не може да предаде своето изкуство. Ти ще вѣрвашъ въ неговитѣ принципи, ще ги прилагашъ и тогава ще придобиешъ изкуството му. Безъ учене и работа, нищо не се постига. Като учишъ и работишъ, ще възприемешъ методитѣ и законитѣ на великия музикантъ и ще придобиешъ неговото изкуство. И природата, въпреки своята добра воля, ако не учимъ, не може да ни предаде своето знание. Като знаете това, не питайте, защо страдате. Страдате, защото не учите. Казва се, че науката не може да обясни всичко. – Не, науката е въ състояние да обясни всички факти и явления, но трѣбва да се знаятъ нейнитѣ принципи и закони. Нѣкой страда отъ изобилие, отъ много знания, а другъ – отъ недоимѫкъ, отъ малко знания, Нѣкой страда отъ много любовь, а другъ – отъ малко любовь или отъ безлюбие. – Какъ е възможно, човѣкъ да страда отъ много любовь? Много просто. Сто души обичатъ едновременно единъ човѣкъ. Всѣки иска да го цѣлуне и прегърне. Какво ще бѫде неговото положение? Ако си богатъ, и сто души тѣ спиратъ на пѫтя, всѣки да си каже молбата и да си опише положението, какъ ще се чувствашъ ти? Това не е ли страдание? Ако десетки хора посѣщаватъ учения всѣки день, да се разговарятъ върху неговитѣ научни изслѣдвания, какво ще чувства той? Ако съмъ на мѣстото на учения, за да не ме безпокоятъ хората, ще отворя едно училище, въ което ще назнача нѣколко професори, да имъ даватъ свѣдения за това, което ги интересува, както и да имъ преподаватъ нужднитѣ знания. Съвременниятъ свѣтъ се нуждае отъ работници, а не отъ философи. Свѣтътъ трѣбва да се спаси. Мнозина казватъ, че трѣбва да се ходи на училище, да се работи, да се домогнатъ до извѣстно знание, до методитѣ и правилата на науката. Единъ ученъ френологъ, докторъ Галъ, като изучавалъ мозъчнитѣ центровѣ на човѣшката глава, влѣзълъ въ връзка съ единъ простъ човѣкъ, отъ когото научилъ нѣщо ново. Простиятъ човѣкъ отглеждалъ кокошки и пѣтли и, като наблюдавалъ, кои пѣтли сѫ добри борци, открилъ причината за това. Отъ тѣзи наблюдения, докторъ Галъ направилъ едно ново откритие, а именно: той намѣрилъ центъра на смѣлостьта въ човѣка. Дето е мѣстото на този центъръ въ смѣлия пѣтелъ, тамъ е и у човѣка. Макаръ че главата на пѣтела е по-малка отъ човѣшката, съ извѣстни изчисления може да се намѣри точно мѣстото на този центъръ у човѣка. Смелиятъ пѣтелъ е готовъ да се бори до смърть. Той вади ножа си и умира, но не отстѫпва. Ако и смѣлиятъ човѣкъ е готовъ да вади ножъ и да коли, какъвъ смисълъ има това чувство? Като наблюдавамъ хората, виждамъ, че всички се тревожатъ. Нѣма човѣкъ, който да не е подъ постоянни тревоги. Това се дължи на крайно възбуденото въ тѣхъ чувство на предпазливость. Всѣки се безпокои, тревожи се, какво ще стане съ него. Всички се питатъ: Какво ще стане съ насъ? Най-малката промѣна въ личния или общественъ животъ на хората ги стрѣска. Тѣ губятъ разположението си, безъ да могатъ да си помогнатъ. Има чувствителни инструменти, съ които може да се намѣри причината на това неразположение. Като поставите този инструментъ на челото си, ще опредѣлите точно мѣстото на възбудения мозъченъ центъръ. Той е причина за неразположението въ човѣка. Колкото повече се увеличава топлината на организма, толкова по-болѣзнени състояния го нападатъ. Топлината на мозъка трѣбва да бѫде постоянна. Нѣма по-опасно нѣщо отъ това, да се повишава топлината на човѣшкия мозъкъ. Може да се повишава дѣйностьта на мозъка, както и неговото напрежение, но никога неговата топлина. Щомъ се повиши топлината му, явяватъ се различни болѣзнени състояния, които медицината нарича съ общо име „мозъчни разстройства.” Най-малкото повишение на тази топлина се отразява болѣзнено върху стомаха, дробоветѣ, жлѣзитѣ и други органи. Това се отразява врѣдно върху цѣлия организъмъ, върху нервната система. Тази е причината за неврастенията. – Какъ може да се справи човѣкъ съ повишената топлина на мозъка? – Чрезъ мисъльта. Като мисли право, той постепенно понижава температурата на мозъка си и така я нормализира. Когато въ мозъка става извѣстно триене, тогава топлината се повишава. Триенето се дължи на несбѫднати желания. Колкото повече настоява човѣкъ да реализира извѣстно желание, толкова по-голѣмо триене става между мозъчнитѣ частици. Оставете това желание да се реализира следъ нѣколко години. До това време, реализирайтѣ друго желание. Колко нови мисли и желания ще дойдатъ въ ума ви! Има какво да реализира човѣкъ. „И когато се свечери, слѣзоха ученицитѣ Му на морето.” Морето представя живота съ неговитѣ закони и методи, които се прилагатъ вечерь. Подъ „вечерь” се разбиратъ условията, при които външниятъ свѣтъ не може да стимулира човѣка. Понеже той нѣма условия въ себе си, връща се вечерь у дома си и, ако е жененъ, казва на жена си: Този си направилъ кѫща, онзи си направилъ кѫща, а ние нѣмаме никаква възможность. Отъ насъ нищо нѣма да излѣзе. Следъ това и мѫжътъ, и жената не могатъ да спятъ спокойно. Гледашъ къмъ този, къмъ онзи, всички заематъ високи служби, и свѣтлината на деня, вмѣсто да внесе успокоение въ тебе, повече тѣ тревожи и безпокои. Нѣкога е нужно да дойде вечерь, да изглади всички тежки впечатлѣния и преживявания на деня. Ако е за кѫщи, има кой да гради. Достатъчно е да има инструменти и материалъ, за да се съгради една кѫща. Може да съградишъ единъ палатъ и следъ време да го разрушишъ. Сѫщото прави и природата. Тя, която е създала най-висшия заводъ – човѣшката глава, въ единъ моментъ може да я разруши, за да внесе въ нея извѣстно подобрение. Въ процеса на развитието, каквито възгледи да имате за живота, тѣ сѫ дотолкова валидни, доколкото разбирате великитѣ закони и принципи, съ които можете да си служите. Отъ васъ зависи да поставите живота си на устойчива или неустойчива основа. Ако въ усилията на вашия животъ видите, че имате нѣщо непостигнато, изменете методитѣ си. Ако не можешъ да постигнешъ нѣщо по единъ начинъ, промѣни метода си. Ако и чрезъ него не можешъ да постигнешъ резултати, промѣни го. Може да промѣнишъ много методи, но никога не стой на едно мѣсто. Не постѫпвай като мухитѣ. Виждалъ съмъ, какъ мухи влизатъ въ стаята ми и започватъ да се блъскатъ въ единъ, въ другъ прозорецъ. Азъ имъ отварямъ прозорцитѣ, вратитѣ, да излѣзатъ, но като не разбиратъ това, тѣ се блъскатъ отъ едно мѣсто на друго. Като се блъскатъ по прозорцитѣ, тѣ казватъ: Оттукъ искаме да излѣземъ. – Мухата има право да се блъска въ прозореца, но човѣкъ не трѣбва да се блъска като нея. Щомъ се блъснешъ веднъжъ, втория пѫть ще кажешъ: Не е това мѣстото, дето отивамъ. – Ти гледай да излѣзешъ отъ вратата, която господарьтъ ти отворилъ. Дето върви той, и ти върви следъ него. Гледай, какво правятъ умнитѣ хора. Господаритѣ сѫ умнитѣ хора въ свѣта. Наблюдавай, презъ кои пѫтища и презъ коя врата минаватъ тѣ. Презъ която врата минава разумниятъ човѣкъ, презъ нея ще минешъ и ти. Тя ще тѣ изведе на спасителния брѣгъ. Който може да се домогне до учения човѣкъ, въ пълния смисълъ на думата, той е придобилъ нѣщо. Учениятъ никога нѣма да ти каже, че не разбиращъ живота. Той казва: Всичко, каквото говоришъ, е вѣрно, но за реализирането му сѫ нуждни условия, време и стремежъ. Вече 20 ÷ 30 години, какъ се занимавамъ съ извѣстенъ въпросъ; имамъ малки постижения. Ти, който ме слѣдвашъ, ще имашъ по-малки постижения отъ моитѣ. И да слѣдвашъ пѫтя на учения, не може да имашъ неговитѣ постижения. Сега Божественото работи въ свѣта. Великиятъ Учитель, Който работи за човѣчеството, има за цель да измѣни съзнанието на хората, да придобиятъ новъ начинъ на възпитание и разбиране. Старитѣ форми на човѣшкитѣ вѣрвания ще се замѣстятъ съ нѣщо ново. Оставете старитѣ си дрехи навънъ, и облѣчете новитѣ. Не мислете повече за старитѣ си дрехи. Изучавайте себе си; изучавайте сърдцето и ума си; изучавайте душата и духа си. Изучавайте онѣзи методи, които можете да занесете на онзи свѣтъ. Това значи, да се използува разумно съвременната наука. Ще кажете: Да сме сега при своя Учитель! Да сме на мѣстото па Христовитѣ ученици! Желая ви сега, да слѣзете съ Христовитѣ ученици на морето. Вечерьта е почивка. Така ще си дадете отчетъ за живота. Ще започнете съ новия животъ, съ новитѣ разбирания. Не се занимавайте повече съ старото. Не оплаквайте вашето минало, не мислете, какво сте били нѣкога. Забравете старото, и вървѣте напредъ. Никакви сълзи, никакви скърби, никакви страдания. Който е плакалъ, да не плаче повече; който е скърбѣлъ, да не скърби; който се обезсърдчавалъ, да не се обезсърдчава; който, се гнѣвилъ, да не се гнѣви. Започнете съ обратното. Който не е обичалъ, да обича; който не е чувствалъ, да чувства; който не е мислилъ, да мисли; който не е дѣйствалъ, да дѣйства. Всѣки да придобие кротость, въздържание и смирение. Само силниятъ човѣкъ е смиренъ; слабиятъ не може да бѫде смиренъ. Само богатиятъ може да бѫде щедъръ. И добриятъ може да бѫде щедъръ. „Слѣзоха ученицитѣ Му на морето.” Слѣзте и вие при онова море въ природата, за да придобиете нейнитѣ методи. Вслушвайте се въ нейнитѣ закони и отъ резултатитѣ, които придобивате, градете вашето бѫдеще. Това изисква сегашниятъ животъ. Да растемъ спорѣдъ образа на идеалния и съвършения човѣкъ, който бѫдещето може да създаде. 1. Беседа отъ Учителя, държана на 31 августъ, 1930 г. София. – Изгрѣвъ.
×
×
  • Създай нов...