Jump to content

melodian

Members
  • Мнения

    1
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

Относно melodian

  • Ранг
    Newbie

Profile Information

  • Gender
    Not Telling
  1. 1921_12_18 И Петъръ се грѣеше!

    ... „И Петъръ се грѣеше!“ „И стоеха рабитѣ и слугитѣ, които бѣха наклали огънь, защото бѣше студено, и се грѣеха: съ тѣхъ стоеше и Петъръ и се грѣеше.“1) 1) Ев. Иоана 18:18. Малкитѣ нѣща, малкитѣ причини сѫ потикъ за велики дѣла или за велики прѣстѫпления — едно отъ двѣтѣ. То сѫ ваши схващания; казвамъ: велики добродѣтели и велики прѣстѫпления. Това сѫ ваши съврѣменни схващания, защото много велики добродѣтели сѫ велики прѣстѫпления, а много велики прѣстѫпления сѫ велики добродѣтели. Може да ми възразите, защо това така трѣбва да бѫде. — Понеже съврѣменнитѣ хора не сѫ умни. Че не сѫ умни, се вижда отъ това, че цѣлата земя е покрита само съ човѣшки кости — отъ тѣхнитѣ глупости. То е достатъчно, това е най - силно доказателство, други доказателства нѣма — има и други, но тѣ сѫ второстепенни. Наклали слугитѣ огънь, защото било студено, и се грѣели, и Петъръ, и той се грѣелъ. Имаме двѣ категории хора: слугитѣ отъ стария свѣтъ, служители на Иродовото управление, и Петъръ, ученикъ на Христа, и той между тѣхъ. И еднитѣ се грѣятъ, и другитѣ се грѣятъ. Сега питамъ: какво заставило Петра и той да седи между тѣхъ? Всѣко нѣщо въ природата си има своята причина. И вие сега въ този свѣтъ, и вие треперите. Какво ви прави да треперите? —Нѣкоя идея имате. Сега, каквото и до кажете, дълбоката идея е скрита. Всѣка идея може да бѫде скрита. Никога човѣкъ не казва сѫщинската идея, която го заставя да пише нѣщо. Той ще каже много маловажни работи, но най-важното той го скрива. И вие не може да намѣрите нѣкой светия, великъ човѣкъ, добродѣтеленъ човѣкъ, да изкаже пълната истина. Студено било. Защо е било студено? Отговарямъ: защото не е било топло. Ее, защо не е било топло? — Защото е било студено. Това сѫ философски аргументирания. Въ това врѣме земята е била въ особено положение, нейнитѣ вѣтрила силно духали, тя искала да се разхлади, много ѝ било жежко, та, като духалъ вѣтърътъ, на хората станало студено. На земята било хладно, а на хората — студено. Сега, налѝ знаете, нѣкой пѫть хората си правятъ такива увеселения съ разни бомбички. Влиза въ едно кафене едно дѣте, което носи една малка бомба, и я хвърля. Ама, като хвърля своята бомбичка, всички изкачатъ навънка изплашени. Баща му купилъ малката бомбичка, обаче хората, неприготвени, се стрѣскатъ повече, отколкото трѣбва. Вие казвате: студено е. Какъ ще докажешъ, че е студено? Това нѣщо реално ли е, може ли да го хванешъ? „Ама чувствувамъ.“ Твоето чувствуване не е едно доказателство. Чувствуването е единъ субективенъ начинъ на схващане, че нѣщо било студено. Азъ прѣвеждамъ думата „студъ“ съ „умраза.“ Тѣзи хора наклали малко огънь, направили усилие да видоизмѣнятъ тоя студъ съ малко топлина. Туй сѫ съврѣменнитѣ хора, понеже сега е студено, църквитѣ имъ сѫ студени, тѣ сѫ наклали малки огнйове, дѣто служителитѣ имъ, учители, свещеници — всички се грѣятъ, и Петъръ и той се грѣе. И, като му казаха: „И ти си отъ неговитѣ ученици“, той отговори: „Аа, не, азъ съмъ точно като васъ.“ Сега, може да ми възразите: „Колко безхарактеренъ е билъ Петъръ!“ Аа не, той е билъ човѣкъ съ характеръ. Той си показва характера, той е казалъ на Христа: „Ако всички се отрекатъ отъ тебе, азъ нѣма да се отрека.“ Бѣше скрилъ своя страхъ, но, като го хванаха слугитѣ, каза истината: „Не го познавамъ.“ Да бѣ казалъ въ врѣмето на Христа истината, но той я скри, и Христосъ, като го погледналъ, казалъ му: „Петре, азъ те изпитахъ.“ Сега ще приведа единъ силенъ аргументъ, такъвъ аргументъ, толкова силенъ, че всинца ви ще сломи. Като бомба ще го хвърля. Завеждатъ младата невѣста въ църква, свещеникътъ се изправя, кумоветѣ и всички други сѫ тамъ, и я питатъ: „Ти вземашъ ли този мѫжъ? — Да, казва тя, вземамъ го и съ него ще дѣля радости и скърби, само съ него ще живѣя и за него ще умра. — Много добрѣ.“ На мѫжа и на него казватъ: „Ти вземашъ ли тази невѣста? — Зарадъ нея ще умра“. И свещеникътъ каже: „Хайде, свърши се работата.“ Кажете ми сега, дайте ми доказателства: колко отъ тия обѣщания въ църквата сѫ изпълнени? Като хванатъ Петра тамъ, при огъня и му рекатъ: „И ти си отъ неговитѣ ученици.“ — „Аа, не, всичко може, но азъ съмъ точно като васъ.“ Защо ставатъ тия недоразумѣния? — Защото ние не изказваме самата истина. Да направя тази моя мисъль по-ясна. Ако ти умаловажишъ своя противникъ, излагашъ се на опасность, а ако ти излъжешъ приятеля си, осквернявашъ своята съвѣсть. Но ти ще признаешъ факта въ себе си, тъй както е. Огъньтъ е накладенъ, трѣбва да признаешъ факта, че е студено. Ние трѣбва да признаемъ живота такъвъ, какъвто го намираме. Защо е Петъръ тамъ? — Иска да види, какво ще стане съ Исуса, съ неговия Учитель. Защо е тамъ? — Той казва: „Три години проповѣдва, очаквахъ да стане царь на Израиля, а мене да направи пръвъ министъръ, а сега го виждамъ вързанъ...“ Мисъльта му е много права, той бѣ хитъръ, но не мѫдъръ като Соломона. „Ти трѣбваше да изберешъ другъ учитель, а не да гонишъ вѣтъра.“ — „Не го познавамъ!“ И ние наричаме тия хора, които се отказватъ — „здравомислящи,“ „учени,“ „благородни“, „трѣзви,“ тѣ сѫ „най-благочестивитѣ“ хора. И въ съврѣменния свѣтъ такива Петровци колко ги има! Въ християнския свѣтъ има 40 мил. и мѫже и жени заедно — 20 милиона мѫже и 20 милиона жени — тѣ сѫ като Петра, които се грѣятъ, и, като ги хванешъ, тѣ се отричатъ. Студено било. Азъ вѣрвамъ, че този аргументъ е много силенъ. И сега е студено. Налѝ сега, и васъ ако хванатъ и ви питатъ, какъ е тази работа, ще кажете: „Да ни очисти Богъ отъ грѣха, тази работа...“ Защото всичкитѣ хора идатъ въ този свѣтъ не да се учатъ, ами единъ дошълъ министъръ да стане, другъ дошълъ ученъ да стане, богатъ да стане, красивъ да стане, левентъ, това онова. Всичко това е хубаво, но да е дошълъ нѣкой тъй за мѫчение — нѣма, не е дошълъ нито единъ. Вие ще ми възразите: „Говори ни за нѣщо по-положително, за нѣкоя идея, дай ни нѣщо по - утѣшително, за да има животътъ смисълъ“. Другъ е смисълътъ на съврѣменния животъ. Майката ражда 10 дѣца и ѝ умиратъ. И тъй, всичкитѣ нейни идеали се разрушаватъ, мѫжътъ ѝ умира, па и тя умре. Питамъ: какъвъ смисълъ има туй раждане? Ее, ти си ходилъ въ университета, свършилъ си три факултета: по математика, по химия и по правото, а утрѣ, въ изборитѣ, нѣкой те хлопне съ една цѣпеница, и всичкото твое знание изчезне. Какво разбра отъ това учение? Ее, хубаво, майка ти те родила красива, за тебе всички тичатъ, дойде „баба шарка,“ обезобрази лицето ти. Ее, какъвъ смисълъ има това? И такава дама ще си турне единъ вуалъ. И защо ще си турне туй було? Защото било модерно. Всички модерни нѣща сѫ все съ покривала. Да се покрие, разбира се. А турцитѣ казватъ: „Понеже сме толкова грозни, да се покриемъ, за да не дадемъ поводъ на хората да се отвращаватъ отъ насъ“, а красивитѣ вдигатъ булото нагорѣ, та, който мине, да погледне, да види, че сѫ красиви. И прави сѫ. И Петъръ имаше смѣлостьта да се покаже, че е красивъ. Този Петъръ, който е основа не на православната, а на католишката църква, за него Писанието казва: „Той е краеѫгъленъ камъкъ, и вратата адови нѣма да го прѣодолѣятъ“. Ама кой Петъръ? Ха да го заминемъ. Петъръ — необикновениятъ камъкъ, вземете вие и изтълкувайте дълбокия смисълъ, който Христосъ е вложилъ въ него. Христосъ казва на Петра: „Петре, Петре, сатана поиска да те прѣсѣе, но азъ ще те прѣкарамъ прѣзъ седемъ огъня, и, като минешъ прѣзъ седмия огънь, тогава ще съградя една църква, която вратата адови нѣма да прѣодолѣятъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ съградили църквата на стария Петъръ. И азъ ще докажа, че тя е на стария Петъръ. Глупавата майка ражда глупави дѣца, а умната майка ражда умни дѣца. Прѣстѫпната майка ражда прѣстѫпни дѣца, а благородната майка ражда благородни дѣца. Добрѣ. Ако този Петъръ бѣше като онзи Петъръ на Любовьта, какви трѣбваше да бѫдатъ съврѣменнитѣ християни? Тѣ не биха направили тази всеобща война, а че я направиха — това показва, че е стариятъ Петъръ. Този Петъръ, за когото говори Христосъ, сега иде въ свѣта; сега Христосъ ще съгради църквата си върху него. Него още го нѣма. Сегашниятъ Петъръ въ църквата е Петъръ на отрицанието. Петъръ казваше: „Господи, ние тръгнахме подиръ тебе, оставихме баща, майка, какво ще ни дадешъ? Тъй нѣма да ходимъ подиръ тебе да си губимъ врѣмето, кажи ни нѣщо по-реално и по-сѫществено“. И сега всички Петровци въ църквитѣ: владицитѣ, свещеницитѣ, служителитѣ на църквата казватъ; „Господи трѣбва да ни дадешъ нѣщо!“ Но ще кажете: „Нашитѣ владици, българскитѣ, толкова голѣми заплати взиматъ!“ Питамъ, тогава, за какво служатъ тѣ на Христа? — „По стария законъ.“ Онази мома, която се жени за графа, защо се жени? —Понеже момъкътъ има имотъ, ще ѝ даде всичкитѣ условия да живѣе богато. Ама, когато този възлюбленъ изгуби всичкитѣ си ниви, всичкото си богатство, знаете ли, на какво ще замяза животътъ? Въ Китай единъ философъ се оженилъ за една много красива мома, но голѣмото му нещастие било въ това, че нѣмалъ срѣдства. А тя била амбициозна жена. Сега васъ не визирамъ, азъ визирамъ ония, старитѣ жени, отъ старата култура. Живѣла тя година, двѣ, десетъ съ него и най-послѣ му казала: „Дотегна ми твоята сиромашия, философъ човѣкъ си, ама тебѣ умътъ ти не стига, затова ти ме освободи, да се оженя за нѣкой богатъ.“ — „На драго сърце“, ѝ казалъ той, „свободна си, и имашъ всичкото мое благословение.“ Тя се оженила за единъ много богатъ търговецъ. Но въ Китай настанала голѣма криза, и викатъ този философъ да оправи Китай; станалъ той царь — управлява и разпорежда. Като чула тя това, отишла при него и му казала: „Много се радвамъ, че ти си достигналъ такова високо положение, азъ не очаквахъ, но сѫдбата тъй завъртѣла щастието при тебе; не може ли, както по-рано, да си заживѣемъ пакъ съ любовь?“ Гледалъ той, гледалъ, взелъ една чаша нектаръ, излѣлъ я на земята, и ѝ казалъ: „Събери този нектаръ въ чашата, и, ако можешъ да го съберешъ тъй чистъ, както бѣше, можемъ да заживѣемъ пакъ заедно.“ И сега, когато Христосъ дойде на земята да царува, всичкитѣ свещеници ще дойдатъ, като тази китайка, да искатъ да живѣятъ съ него. Но Христосъ ще излѣе чашата и ще каже: „Съберете този нектаръ“. Азъ не говоря за сегашнитѣ свещеници, тѣ сѫ праведни, азъ говоря за голѣмитѣ грѣшници, които сѫ умрѣли. Съ умрѣлитѣ азъ лесно се разправямъ, но съ живитѣ не се закачамъ, съ тѣхъ не се разправямъ. То е единъ кошеръ, а пчелитѣ иматъ жило, и, ако ги бутнешъ, ще те ужилятъ, и всичко подпухва. Не бутайте пчелитѣ! И казва Писанието: „Студено било, и слугитѣ се грѣли, и съ тѣхъ билъ и Петъръ“. Ще ви приведа още единъ анекдотъ. Въ единъ богатъ замъкъ живѣлъ нѣкой си философъ. Той ималъ една благородна котка. Сега и коткитѣ сѫ благородни. Благородството ѝ седѣло въ това, че тя съ отворени очи ловѣла мишкитѣ. Като седѣла прѣдъ дупката, не си затваряла очитѣ. Седи котката прѣдъ една дупка, излиза едно мишле и ѝ казва: „Какво си седнала срѣщу дупката ми, нѣмашъ ли друга работа, та тукъ си седнала съ всичкото си благородство, махни се!“ — „Аа, ти не знаешъ, азъ съмъ благороденъ котакъ. Знаешъ ли, моето произхождение какво е? Приятелство може да направимъ. Много отъ вашия родъ съмъ ги запозналъ съ този домъ. Очитѣ ми сѫ отворени, ама ти не бой се“. — „Ее, какво ще направишъ? — „Защо седишъ въ тази дупка? Въ нашия свѣтъ каква свѣтлина има, азъ цѣлъ день се излагамъ на слънцето, съ мене ще ходишъ изъ моята градина“. — „Истина ли ми говоришъ? Чакай да питамъ майка си“. Отива мишлето, слѣдъ малко иде пакъ съ майка си. На котака очитѣ сѫ отворени. „Дѣйствително“, казва майката на мишлето, коткитѣ съ затворени очи сѫ опасни, но на този котакъ очитѣ сѫ отворени, хайде, съ него можешъ да отидешъ“. Сега вие ще си направите заключение, далѝ е станало приятелство между това мишле и този котакъ съ отворенитѣ очи. Баснописецътъ, който е написалъ тази басня, спира тамъ. Прѣстѫпникътъ, и съ отворени очи и съ затворени очи, има едно правило; азъ не зная кое е, но и вие не го знаете. Добриятъ човѣкъ, и съ затворени и съ отворени очи да е, има едно правило, и двамата едно правило иматъ. Това правило седи въ туй, че всѣки желае да придобие по нѣщо. Нищо повече! Само че, когато умниятъ придобие нѣкои нѣща, тия нѣща се считатъ законни, а другитѣ — незаконни. Това е въпросъ на правницитѣ, не спада въ моята бесѣда. Слѣдователно, зависи отъ вѫтрѣшното разположение, какъвъ е нашиятъ стремежъ. Ако, за примѣръ, азъ седя и проповѣдвамъ, а мисля, какво ще кажатъ хората зарадъ мене... Хубаво, какво ще кажатъ? Двѣ нѣща може да кажатъ: или че говоря умно, или че говоря глупаво, — едно отъ двѣтѣ. И едното е вѣрно, и другото е вѣрно. Нѣкой пѫть говоря много умни работи, а нѣкой пѫть говоря много глупави работи. И, при нѣкои условия, азъ съмъ много глупавъ човѣкъ, като мене глупавъ човѣкъ нѣма, но, при други условия, азъ съмъ толкова уменъ, че като мене уменъ нѣма. Ее, какъ ще примирите тия двѣ твърдения? Примирявайте ги, както искате. И азъ бихъ желалъ и вие да бѫдете тъй, нѣкой пѫтъ — много глупави, а нѣкой пѫть — мното умни. Когато искашъ да се скарашъ съ нѣкой човѣкъ, нѣма да знаешъ какъ да се скарашъ, бѫди глупавъ тогава, а пъкъ, ако искашъ да правишъ добро, бѫди много уменъ човѣкъ. И сега такива хора много ги има. Сега, Петъръ се намѣрилъ въ туй некрасиво положение: направилъ се е глупавъ. Той ще ме извини. Този св. Петъръ сега не е такъвъ, той ще ме извини, понеже вземамъ неговото минало; но този, сегашниятъ, Петъръ и онзи Петъръ никакъ не си приличатъ — толкозъ много се различаватъ и двамата! Слѣдователно, когато ние разглеждаме нѣщата, трѣбва да ги разглеждаме съ отворени очи, за да става постоянно разширение вѫтрѣ въ насъ. И всѣка моя бесѣда, ако не ви помогне да имате една малка придобивка — да ви придаде да израстнете 1/100 мил. часть отъ м. м. на день, нѣма си смисълъ. Всѣкога и въ всичко човѣкъ трѣбва да има една придобивка. По сѫщия законъ е придобито и нашето тѣло, което сега имаме. Кога се явили синитѣ очи въ свѣта! Знаете ли, кога се явили дългитѣ носове, кѫситѣ, месеститѣ, тънкитѣ бърни, малкитѣ уши, малкитѣ бради, широкитѣ бради? Знаете ли? То е цѣла една култура въ миналото; тя прѣди хиляди и хиляди години е служила, и сегашнитѣ ни очи показватъ, прѣзъ каква култура сме минали. Не мислете, че нашитѣ очи сѫ много съвършени — колко ще се измѣнятъ още! Вие казвате: „Колко сѫ красиви очичкитѣ му!“ Но сегашнитѣ очи, тъй както сѫ, сѫ и много хубави и много лоши. А пъкъ трѣбва да дойдемъ до едно положение, дѣто очитѣ да бѫдатъ всѣкога хармонични. Тъй очитѣ всѣкога трѣбва да изразяватъ божествената Истина, и единственото нѣщо въ насъ, което никога не лъже, то сѫ очитѣ. Очитѣ трѣбва да изразяватъ божествената Истина. Само като погледнешъ, можешъ да видишъ истината въ очитѣ. Ти си дошълъ до послѣдната мѣрка. Казватъ: „Играятъ му очитѣ“. Кога може да играятъ очитѣ? Знаешъ ли, какво нѣщо е играта? Играта има всѣкога за цѣль да се придобие нѣщо. Въ нея е скрита една користолюбива цѣль. Всѣкога играта има за цѣль нѣкаква придобивка, нищо повече. „Иска ми се да си поиграя“. Да, иска ти се... Нѣкой казва: „Той си играе съ мислитѣ“. Да, има хора, които си играятъ съ идеитѣ, но, когато нашитѣ очи започнатъ да изразяватъ истината, тогава нѣма да има такава игра, а ще има хармония. Руситѣ казватъ: „играть“, а българитѣ сѫ по - практични, тѣ казватъ: „Да си посвиримъ“. И русинътъ сега играе въ Русия, и затуй тѣ казватъ: „Славянинъ крѣпкій заднымъ умомъ“. У човѣкъ, който играе, развитието му е отзадъ, а не отпрѣдъ. И когато човѣкъ се понапие, — азъ съмъ забѣлѣзвалъ, — колкото и да е меланхоличенъ, казва: „Ха, да поиграемъ!“ И си поиграватъ и счупватъ джамоветѣ, а послѣ плащатъ. Въ свѣта всички иматъ да плащатъ. Слѣдователно, сега въ тия врѣмена хората сѫ изложени на най-голѣмитѣ прѣстѫпления. Хване те жилищната криза, ще поиграешъ, ще поизлъжешъ малко. Захарьта е скѫпа — и тамъ ще поизлъжешъ. Чиновникъ си, имашъ жена, дѣца — пакъ ще излъжешъ; дрехи трѣбватъ, обувки трѣбватъ, студено е — вие ще поизлъжите. Всички хора сѫ изложени на едно голѣмо изкушение. „Ама ти налѝ имашъ „вѣрую“, убѣждения?“ — Остави убѣжденията, дѣца имамъ, това-онова, и каже: „Хаиде“... Азъ не осѫждамъ тия хора, то е слабость. Трудно е човѣкъ да говори истината. Азъ не говоря за васъ, има нѣкои, които говорятъ истината, за тѣхъ дума не обѣлвамъ, азъ за себе си говоря, и за ония, които сѫ мои братя. Виждамъ, колко е мѫчно човѣкъ да говори истината. Понѣкога човѣкъ се озадачва да говори истината и казва: „Да кажа ли поне нѣкоя дума? Хайде да мине.“ И на васъ казвамъ: като не може да кажете истината, кажете: „Хайде да мине“. Въ сегашната епоха, хората, и млади и стари, всинца сѫ изложени на едно отъ най-голѣмитѣ изкушения. И прѣдъ васъ седятъ хиляди грѣхове, които може да направите. Всѣки отъ васъ може да се огрѣши. Грѣховетѣ иматъ разнообразенъ характеръ, нѣкои въ едно, други въ друго направление, но всѣки отъ васъ е въ състояние да се огрѣши. Всинца понѣкога сте слаби. Свещеницитѣ, и тѣ, като хора, иматъ слабости. Сѫдиитѣ, и тѣ си иматъ своитѣ слабости, и тѣ се намиратъ прѣдъ нѣкое изкушение. Въ турско врѣме отива единъ подсѫдимъ при сѫдията, дава му 100 гроша и му казва: „Кади ефенди, сенъ юзуме бакъ“ — на лицето ми гледай, да знаешъ, че азъ съмъ ти далъ, да рѣшишъ тая сѫдба въ моя полза.“ Идва другиятъ подсѫдимъ, дава му двѣ златни монети и му казва: „Кади ефенди, сенъ ики юзуме бакъ — въ двѣтѣ ми лица гледай“. Много хубаво. Иде първиятъ изправя се, говори: „Г-нъ сѫдия...“ — „Много добрѣ, но какво да правя, оня съ двѣтѣ лица какво да го направя?“ И на двамата обѣщалъ. Тия нѣща сѫ тъй. То не е подкупъ, то е — какъ се казва — не рушветъ, то е подаръкъ за великдень, за коледа: „Вие имате дѣца, азъ ви поднасямъ единъ подаръкъ“. Но подсѫдимиятъ изгуби своето право. Вѣстницитѣ тукъ прѣди нѣколко врѣме бѣха писали — азъ не зная доколко случката е вѣрна — че единъ шопъ отъ софийско носѣлъ едно каче масло да го продава. Идватъ двама апаши, прѣдставятъ се за търговци: „Много хубаво е маслото, за колко го продавашъ, ще го купимъ“. Съгласилъ се селянинътъ. „Ще ти платимъ сега, ама ние имаме единъ ортакъ — свещеникъ, той е богатъ, ще ти плати“. Взиматъ тѣ маслото, даватъ му една разписка да иде при свещеника да си вземе паритѣ. Въ сѫщото врѣме тѣ отиватъ при попа, даватъ му 20 лв. и му казватъ: „Ако дойде нѣкой селянинъ да ти иска пари, ти да му четешъ молитва; той е малко смахнатъ, ще си туришъ патрахила, чети му“. Идва шопътъ, свещеникътъ билъ въ църква. Взима попътъ, тургa патрахила на главата му и му чете, чете, чете... „Ама, дѣдо попе, много хубаво, ама за маслото...“ Той пакъ му чете, три, четири, пѫти. „Аа, дѣдо попе, съ четене нѣма да мине, ще платишъ за маслото“, Ето какво става! Ако този свещеникъ не четѣше молитви за пари, нѣмаше да се изложи на такова порицание. Доколко е вѣрно това, не се знае. И ние се излагаме на едно изкушение, като този Петъръ, и нашитѣ работи се излагатъ на поругание. Ние сме въ положението на Петра, не можемъ да издържимъ този мораленъ изпитъ. Като говоримъ истината, онѣзи правовѣрни казватъ: „Какъ тъй?“ Ще ви приведа още единъ примѣръ. Въ древностьта на единъ отъ египетскитѣ царе — фараони се ражда красива дъщеря, и астролози прѣдсказватъ, че тя ще бѫде една отъ най знатнитѣ моми въ Египетъ. Този фараонъ се наричалъ Рамзесъ. Тамъ има Рамзесъ I и Рамзесъ II. Азъ нѣма да описвамъ цѣлата история на тази мома, но тя била забѣлѣжителна по това: познавала хората по единъ особенъ начинъ. Той билъ слѣдниятъ: ако нѣкой я похване за рѫката, тя веднага си я измивала, и тази вода наливала въ едно шише; който ѝ пипнѣлъ рѫката — тя всѣкога не давала рѫката си — но, който я пипнѣлъ, тъй постѫпвала. И тогава правѣла опитъ: ще отиде при нѣкой боленъ, ще му даде малко отъ тази вода: ако болниятъ умре, тя ще знае, какъвъ човѣкъ е билъ този; ако подлудѣе, тя си знаела и записвала всичко въ една книга, и знаела качествата на тази рѫка — отъ водата. Тя си имала шишенца отъ всички придворни, но нищо не казвала на баща си. Обаче, единъ день тя срѣща на улицата единъ бѣденъ работникъ, дрипавъ, окѫсанъ, съ мургаво лице, дала му една златна египетска монета, а той, въ знакъ на благодарность, ѝ цѣлуналъ рѫката. Веднага тя се върнала въ двореца, измива си рѫката и налѣла водата въ едно шише. Тя за пръвъ пѫть срѣщнала такъвъ оцапанъ човѣкъ; египтянтѣ сѫ били много чисти хора. Тя направила опитъ съ тая вода, и, дѣто давала отъ нея, всички оздравявали ѝ поумнѣвали. Потърсила го тя тогава, но не могла да го намѣри. Азъ ще приложа сега това правило на тази египетска мома. Да измиемъ рѫцѣтѣ на владицитѣ, да измиемъ рѫцѣтѣ на всички свещеници, рѫцѣтѣ на всички сѫдии, и водата ще налѣемъ въ шишета, ще направимъ опитъ, безпристрастенъ опитъ. Сега, азъ ни най-малко нѣмамъ за цѣль да излагамъ другитѣ, азъ съмъ толкова справедливъ, че и съ мене направете опитъ. Самата истина да излѣзе наявѣ. Не да казвате: този само упрѣци ни прави. Господъ вижда отгорѣ, той не се лъже. Той налива водата въ шишета и, като идете въ другия свѣтъ, ще каже: „Иванъ Стояновъ отъ София, ученикъ, правовѣренъ, дошълъ тукъ, дайте ми неговото шише. Стоянъ Драгановъ, дошълъ въ онзи свѣтъ. дайте и неговото шише.“ Хиляди шишета има тамъ. Еди-кой-си професоръ, еди-кой-си владика, все Господъ си е измивалъ рѫцѣтѣ, и е събиралъ водата на всички, и знае качествата на тая вода. При такава велика истина, какъ ще се оправдаемъ ние? Тази мома била умна: И азъ прѣпорѫчвамъ и на васъ: направете си една лаборатория, купете си 100 шишета, който ви цѣлуне рѫката... Това е опитъ. Ще правите наблюдения. Всички наблюдавайте. Това е нашето учение, ние трѣбва да познаваме себе си. И ако нашето учение не ни издигне, ако ние въ този животъ не можемъ да изправимъ, първо, нашия организъмъ, послѣ нашитѣ чувства, нашитѣ мисли, то значи, че напразно сме живѣли. Нашата душа е отлична, азъ не говоря за нея. „И слугитѣ наклали огънь.“ Кѫдѣ? Вѫтрѣ, въ сърцето, тамъ да се запали огъньтъ. И ще започнете опититѣ. Дойде нѣкой, каже: „О, колко те обичамъ, азъ за тебе умирамъ“. — „Цѣлуни ме да видимъ, далѝ ме обичашъ“. Омийте се, и налѣйте водата въ шишенце съ надписъ: „Еди-кой-си“. Повикатъ те да лѣкувашъ хората. Ама опасно е, не се опитвайте да лѣкувате, но, ако нѣкой много здравъ е пощурѣлъ, дайте му една капка. На втория день вие ще го видите прострѣнъ на леглото. Ще кажете: „Отличенъ човѣкъ е! — здравиятъ едва издържа, а болниятъ — отива си“. Въ старо врѣме алхимицитѣ сѫ правили опити, па и сега може де се провѣри, че по пота се познава, далѝ човѣкъ е добъръ. И вѣрно е. Азъ говоря символично, но, ако ме разбирате, ще ви дамъ единъ методъ. Нѣкои ме питатъ; „Защо не ни кажешъ ясно?“ Знаете ли какво е ясно? 2+2=4. Ее, какво означава 2+2=4, и какво означава 2X2=4? Една аксиома: нѣщата може да бѫдатъ по този начинъ, а не и по другъ. Всѣко нѣщо, съ което може да се направи единъ сполучливъ опитъ — не веднъжъ и дважъ, а всѣкога — изразява една положителна истина. Този е начинътъ, по който можете да намѣрите онзи работникъ съ оцапанитѣ рѫцѣ. Не мислете, че човѣкъ съ гладко лице и хубави очи е винаги добъръ човѣкъ. На небето е тъй, но на земята не е тъй. Азъ оспорвамъ това. Коя земя дава най-хубавия плодъ? бѣлата или черноземътъ? Разбира се, черноземътъ. Нѣкой казва: „Да бѫдемъ бѣлички“, ама, ако искаме да родимъ житце, трѣбва да бѫдемъ чернички. Слѣдователно, външната чернота не е лоша. Това сѫ само символи вѫтрѣ въ природата. И черното и бѣлото си иматъ своитѣ добри и лоши качества. Нимà, ако се допрете до онази електрическа жица, която е толкова малка, и се изгорите, какъ мислите, на мѣсто ли е тя? — Не е на мѣсто. И онова студено поточе, като си турите рѫката въ него, ако ви боли, ще вземе всичката ѝ топлина. То е лѣкъ. Турете малко вода въ черната земя, направете отъ нея каша и, ако ви боли рѫката, наложете я, ето ви единъ компресъ! И този компресъ помага много повече отъ бѣлата пръсть. И, слѣдователно, правете си такива компреси. И слонътъ си прави такива компреси отъ тиня съ хобота си. Като се нарани, турне си такава тиня и чака да заздравѣе раната му. Студено било и слугитѣ наклали огънь, и Петъръ билъ между тѣхъ. Туй „студено“ е сега. Всичкитѣ религиозни и духовни хора сѫ Петровци, които седятъ и се грѣятъ, и чакатъ да видятъ, какво ще стане сега съ религията. Днесъ християнството е на изпитъ, свѣтътъ го сѫди, какво ще кажемъ прѣдъ външния свѣтъ? Тия хора ще ни възразятъ тъй: „Ако туй учение, отъ двѣ хиляди години насамъ, можеше да се приложи въ живота, то щѣше да даде единъ резултатъ; резултатъ обаче нѣма, слѣдователно, туй учение е неприложимо.“ Прави сѫ. Но туй учение Христово минава сега въ една нова фаза. Мислите ли, че, ако днесъ дойде Христосъ, той ще проповѣдва тъй, както едно врѣме? — Не, другояче ще проповѣдва Христосъ. И какво ще проповѣдва днесъ? — Ако дойде днесъ, Христосъ ще проповѣдва на първо мѣсто любовь, братство и равенство. Защо? — Защото сега еволюцията на човѣчеството така изисква. Този законъ сега е необходимъ. Нѣма друга сила, която да може да свързва хората, не да ги съединява, а да ги сдружи, да ги примири, както Любовьта. Но не тази любовь на чувствата: тя не е достатъчна; не туй врѣменно настроение, това не е Любовь. Любовьта е една съзнателна сила, която всѣкога може да те стопли и да снеме тежестьта отъ сърцето ти. Любовьта нѣма да те държи гладенъ: Любовьта е онази сила, която дава на хората всички блага. Тя е вѫтрѣшенъ стремежъ. Сега всички искате все богати да бѫдете. Любовьта, ако дойде днесъ, нѣма да ви каже: бѫдете сиромаси, раби и слуги; не, тя ще каже: бѫдете братя и сестри, а такива слуги — навънка, тя ще изпѫди и слуги и господари, и ще каже: само братята ще приемемъ! Братство и равенство проповѣдва тази Любовь. Нашитѣ души сѫ излѣзли отъ Бога. Каква разлика може да има? — Разликата е само въ нашитѣ дрехи: твоитѣ дрехи сѫ нечисти, а душата ти е чиста. Снеми си дрехитѣ, азъ ще ти дамъ други, а твоитѣ ще оперемъ, измий си тѣлото, и тогава можемъ да се разхождаме. Слѣдователно, външнитѣ условия трѣбва да се подобрятъ днесъ, а не да говоримъ: „Тъй е казалъ Господъ.“ Не, не е казалъ тъй Господъ. И, каквото има да каже Господъ, азъ ще го замълча, защото той скоро ще го каже, и цѣлиятъ свѣтъ ще разбере — нѣма да остане нито една глава, която да не разбере, какво ще каже той. И прѣдъ тази велика истина ще мълчимъ. Туй, което той има да каже, всички умове, ще го възприематъ. Защото то е тъй необходимо, както слънчевата свѣтлина е необходима, както храната, която възприемаме, както мисъльта, която ни е потрѣбна за нашия животъ, и както чувствата, които сѫ необходими да стоплятъ сърцата ни. Сега, въ вашитѣ умове остана мисъльта: Господъ едноличенъ ли е, или е съ двѣ лица, или съ три. Азъ не зная, съ колко лица е Господъ — съ тази философия не съмъ се занимавалъ —, но зная. едно нѣщо, че, който познава Бога на Любовьта, той оживѣва, и за него животътъ добива пъленъ смисълъ, той става гражданинъ на Великото Царство, и въ материалния и въ духовния свѣтъ. Досега се проповѣдваше: човѣкъ, като стане християнинъ, трѣбва да напусне търговията, и всички трѣбва да бѫдатъ свещеници; азъ проповѣдвамъ обратното: не свещеници, попове, професори трѣбва да бѫдемъ, ами всички трѣбва да станемъ слуги, слуги на великия Господъ на Любовьта, Разбирате ли? Всички да станемъ слуги — и мѫже, жени, и дѣца. И мѫже, и жени, и дѣца, всички да служимъ, но не, разбира се, да има остенъ и картечници отподирѣ. Отсега нататъкъ, като се срещнете, не да казвашъ: „Г-нъ началникъ“, не, а „г-нъ слуга“. Не: „Почитаема г-жа баронесо“, а г-жа слугиня“. Нещо повече. Сега седятъ нѣкои, че разправятъ, какъ щѣли да оправятъ нѣщата. Булката и съ 10 булски дрехи да я облѣчете, дрехитѣ нѣма да измѣнятъ нейния характеръ. Ако въ нашата душа не се зароди новиятъ животъ, ако въ насъ не се пробуди туй съзнание, да можемъ тази мятерия да я я използуваме, нищо нѣма да излѣзе отъ насъ. И, слѣдователно, тия наши тѣла ние трѣбва да ги измѣнимъ. Сега нѣкои, които ме слушатъ, разсѫждаватъ така: „Какво мисли този?“ Азъ ще ви кажа какво мисля. Азъ не говоря скрито прикрито. Азъ мисля: ти, който си боленъ, да станешъ здравъ; който е глупавъ, да стане уменъ, и, ако лъжешъ, да не лъжешъ вече. Ако ти не работишъ, да се научишъ да работишъ; ти си жена, памѣтала си дѣцата — да не ги помѣташъ. И бихъ ви наредилъ цѣлъ поменикъ още. Това уча ясно, това има практическо приложение. И, ако съврѣменното човѣчество не вземе поука отъ това, ще иде... ще замълча, кѫдѣ ще иде. Пакъ ще ви кажа: вие мислите, че знаете, какво щѣхъ да кажа? Не, не знаете. Вие сте въ положението на онзи гръцки свещеникъ, който казвалъ: — азъ говоря не за българскитѣ, а за гръцкитѣ свещеници: българскитѣ свещеници не визирамъ, и, ако ги визирамъ нѣкога, то е все за едноврѣмешнитѣ — отъ турско врѣме, — та този, попъ казвалъ: „Благочестиви християни, знаете ли, какво ще ви кажа? — Не знаемъ, дѣдо попе. — Щомъ не знаете, нѣма защо да ви го казвамъ. — Ее, знаемъ. — Щомъ знаете, пакъ нѣма какво да ви казвамъ“. Но и въ единия и въ другия случай нѣма тукъ никакво знание, нито у свещеника е имало нѣкоя опрѣдѣлена идея. Другъ единъ гръцки свещеникъ, на задушница било, като му показали една рѣзаница, изправилъ се прѣдъ купчината на масата и казалъ: „Виждате ли ме?“ — Само главата ти се вижда, дѣдо попе. — Идущата година никакъ да не ме виждате.“ Това е символъ, туй ни най-малко не е усмиване. Ама този купъ — като натрупамъ азъ паритѣ идущата година, ще се виждамъ ли? Нѣма ли да се намѣримъ въ положението на онзи германски проповѣдникъ, който е билъ бѣденъ, но инакъ много краснорѣчивъ, и германскиятъ императоръ, като отишълъ да го слуша, останалъ много доволенъ и казалъ на министра: „Този проповѣдникъ е достоенъ, трѣбва да се осигури.“ Добрѣ. Издава единъ указъ да му се увеличи заплатата. Но слѣдъ нѣколко врѣме императорътъ попиталъ министра: „Какво стана съ нашия проповѣдникъ, защо не му се чува гласътъ?“ Министърътъ му отговорилъ: „Пѣтелътъ, когато затлъстѣе, не пѣе.“ И българинътъ така казва: „Пѣтелътъ, когато затлъстѣе, не пѣе.“ Ако намъ ни турятъ едно непоносимо брѣме върху ума и сърцето, какъ ще можемъ да мислимъ и чувствуваме? Ако има сто нѣща, които те съблазняватъ, какъ ще мислишъ? Не можешъ да мислишъ. И, следователно, Петъръ седѣлъ и размишлявалъ, той искалъ да види края на тази работа: ще успѣе ли Христосъ? Ще го пуснатъ ли, или не? Той искалъ да знае, далѝ ще го освободи Пилатъ, или ще го осѫди? Тогава казалъ: „Ще си острижа коситѣ и ще си обръсна брадата, и хайде въ гората, съ този човѣкъ вземане — даване да нѣмамъ, да работимъ, както всички други хора.“ Сега правовѣрнитѣ ще кажатъ: „Аа, този Петъръ какъвъ безхарактеренъ човѣкъ е билъ, да ходи три години съ благия си Учитель и да се откаже отъ него!“ А днесъ и ония, които сѫ ходили 2000 години, пакъ се отказватъ. Който се отказва и на три години, и на 2000 г. се отказва. Азъ съмъ срѣщалъ хора и отвънъ, които не сѫ ходили съ Христа, и пакъ не се отказватъ. Хващатъ една учителка-комунистка: „Комунистка съмъ, убѣждение е това. — Ще те изключимъ. — Можете да ме изключите, комунистка съмъ, убѣждение е това.“ Въ Бога не вѣрва, но поддържа учението си, каквото и да е то. А ние, които вѣрваме въ Христа, казваме; „Да се разберемъ.“ Не говоря за историческия Христосъ или за козмическия. „Кой Христосъ?“ — Нѣма исторически Христосъ, нѣма козмически Христосъ, но има единъ живъ Христосъ на Любовьта, който живѣе сега въ нашитѣ души, — въ всѣко благородно побуждение, вѫтрѣ въ нашата душа, това е то живиятъ Христосъ. Далѝ е той въ сърцето на единъ простъ човѣкъ, на единъ сѫдия, на единъ бѣденъ човѣкъ, на едно животно — все едно. Азъ съмъ виждалъ кучета да ближатъ рани, и много кучета сѫ, излѣкували ранитѣ на своя господарь. Съзнава кучето, то казва:. Господарю, азъ зная, имамъ опитность отъ себе си: като имамъ рана и почна да ближа мѣстото, ближа, ближа, и тя оздравѣе.“ А туй близане да ви го прѣведа: скръбно е нѣкому сърцето, кажи му една сладка дума, друга сладка дума, тя е сѫщинско бонбонче, първокачествено, не отъ захаринъ, а отъ най-добрата захарь; — едно бонбонче, двѣ, и най-послѣ напомнете му, че има единъ братъ въ свѣта, който ½ отъ имането си ще даде за него. Това сѫ сладкитѣ думи, това е Любовьта. Христосъ седи при всички и мълчи. Той казва: „Съ васъ съмъ азъ.“ Азъ бихъ ви говорилъ и за козмическия, и за историческия Христосъ, но сега имамъ думата за тоя Петъръ, ха да кажемъ св. Петъръ. Сега знаете ли, колко послѣдователи въ християнския свѣтъ има св. Петъръ? —Той има 250 милиона католици. Тѣ сѫ все на св. Петра, а 100 милиона има православната църква, или всичко 350 милиона. Сега да те намразятъ тѣ — знаешъ ли какво е то? Затуй св. Петъръ не го бутайте. И азъ не го бутамъ. Хубаво, ти имашъ 350 милиона послѣдователи, а въ свѣта има 1½ милиардъ хора, и други иновѣрци, и други братя. Азъ говоря сега на хилядата милиона, а не на 350-тѣ и 500 -тѣ мил., и, ако азъ не се разбера тъй съ св. Петра, той би ми оскубалъ хубаво брадата. Той сега е смѣлъ, но е инакъ благороденъ. И Петъръ се е грѣелъ, и вие се грѣете сега, налѝ? Нѣкой пѫть мѫжътъ е наклалъ огъня на жената, и тя се грѣе: „Ее, Маро, кѫдѣ си ходила днесъ?“ Пакъ нѣкоя лъжа, нѣкоя „дубара“, и послѣ метне го. Върне се мѫжътъ отвънка, жената наклала огънь: „Ти кѫдѣ си билъ досега?“ И той я метне и казва; „Еди-кѫдѣ бѣхъ“. Не, не бива да има мѣтане. Обръщайте внимание на добрата страна, на живота. Въ какво седи тази философия? Сега малко ще поразгледамъ св. Петъръ по характера му. Той хубаво е направилъ, защото изказалъ своя характеръ, за да го изправи: „Азъ изказахъ своята безхарактерность, азъ самъ себе си не познавахъ“. Туй е доблесть! Двѣ противорѣчиви състояния трѣбва да има въ философията, за да почнатъ хората да мислятъ. И Петъръ почналъ да мисли и плакалъ. И тогава Христосъ му казва: „Паси моитѣ агънца“. Казва му още; „Любишъ ли ме, Петре, повече отъ тия? — Ей, Господи, ти знаешъ, че те обичамъ. — Паси моитѣ агънца“. Казва му втори пѫть; „Любишъ ли ме?“ Нѣкои казватъ, че азъ говоря безъ аргументи. Най-голѣмиятъ козъ кой е? И най-послѣ трети пѫть пита: „Любишъ ли ме?“ И огорчи се Петъръ въ себе си. Значи, още нѣщо има — и паричкитѣ обичамъ; „Азъ те обичамъ, но този ми недостатъкъ, този грѣхъ, и него ще изправя“. Ако твоятъ мѫжъ — моитѣ думи се взематъ нѣкой пѫть въ изопачена форма — имате мѫжъ, той обикаля нѣкоя жена, по-умна отъ тебе, тя знае да свири, а ти не можешъ да свиришъ, и този мѫжъ казва на тази жена: „Ти издигна женитѣ въ моитѣ очи“, — ти благодари на Бога, че този мѫжъ е съ тази жена; ти я считашъ за лоша, но той, ако вие му прѣчите, ще иде при друга, трета, четвърта. Кажете: „Благодаря на Бога, че тази моя сестра ще го упѫти.“ А сега тя е въ стаята ви вѫтрѣ: „Нѣмамъ вѣра въ него.“ Не, не, имай вѣра и въ твоята сестра, и въ твоя мѫжъ. Туй е то характеръ! Вложи добритѣ си мисли, тогава и тя, и той ще се издигнатъ. Жената отива при нѣкой мѫжъ, тя му казва: „Ти издигна моя мѫжъ въ моитѣ очи“. Ако тя не е съ този мѫжъ, ще бѫде съ другъ, съ трети, има хиляди мѫже въ този свѣтъ. Тъй трѣбва да гледатъ хората на новото учение. Абсолютна свобода трѣбва да дадемъ. Ако азъ извърша едно прѣстѫпление, дѣ ще ме хванатъ хората? Ревнивость имаме, това-онова. А щомъ едно нѣщо се върши въ името на любовьта и мѫдростьта, въ него прѣстѫпление нѣма. Когато ние прилагаме Божията Любовь, и Богъ е въ насъ; когато азъ съмъ въ Бога, и Богъ е въ мене, и той свърши извѣстна работа, тогава човѣкъ се издига. Ще дойдатъ изкушения: но безъ Бога и безъ Любовьта е най лошо, а съ Бога и съ Любовьта ще извършимъ най-доброто дѣло. Богъ всичко може да извърши. Безъ Любовь ще извършимъ най-лошото, а съ Любовь ще извършимъ най-доброто. И всички трѣбва така да мислятъ. И, щомъ влѣзе тази Любовь вѫтрѣ въ васъ, да не се грѣете само. Христосъ, живата Любовь, не се грѣеше, а седѣше вързанъ. Любовьта не е Петъръ въ свѣта. Ти си жена или мѫжъ и взаимно се подозирате. Че ти, ако подозирашъ мѫжа си, Христосъ въ твоето сърце ли е? Христосъ е при Пилата — горѣ, а Петъръ е долу, при слугитѣ. Ти отъ кои си? Ето приложението, на което искамъ да обърна вниманието на всинца ви — на млади и на стари. Да вложимъ този великъ принципъ на Любовьта. „Мѫчно е, много е мѫчно.“ Зная, че е мѫчно, то е единъ отъ най-труднитѣ изпити: да пуснешъ Любовьта въ сърцето си. Не мислете, че ние трѣбва да пуснемъ злото въ кѫщи, но това зло можемъ да го замѣстимъ. Азъ не говоря за историческия Христосъ, не говоря и за козмическия, но говоря за този Христосъ на Любовьта, който е сега живъ вѫтрѣ въ насъ. И, ако ние всички бихме знаели туй, ние щѣхме да създадемъ новъ свѣтъ. Като видимъ онѣзи слуги, ще кажемъ: „Може той да има карма“. Правовѣрнитѣ казватъ: „Той е грѣшникъ“, а сегашната карма — имашъ да страдашъ — тази карма азъ мога да я смекча, и ще ти кажа; „Ела, братко, азъ ще я подѣля наполовина съ тебе“. И, слѣдователно, какво ще кажете вие сега, слѣдъ 2,000 години? Азъ ще ви питамъ, отъ кои сте вие? Не, бързайте, нищо не ми казвайте, отъ кои сте. Отговорете на себе си. Азъ зная, какво ще кажете, но то не е правиленъ отговоръ, нѣма да ми дадете отговоръ. А утрѣ ще пратя твоя мѫжъ при нѣкоя жена, и ще видимъ, какъ ще издържишъ изпита си и какъвъ отговоръ ще дадешъ. Човѣшката душа е благородна, и тази душа е въ състояние да се издигне и да се прѣобрази, и въ една минута да стане като диамантъ. Грѣшникътъ въ една минута може да стане праведникъ, но трѣбва едно абсолютно рѣшение. Ние можемъ да живѣемъ за Бога, но за кой Богъ? — За Бога на Любовьта. Слѣдователно, този свѣтъ можемъ да го трансформираме и да го направимъ свѣтъ на редъ и порядъкъ. И, слѣдователно, вие ще гледате да намѣрите този Христосъ — съ оцапанитѣ рѫцѣ. Търсете го по пѫтищата, навсѣкѫдѣ, ще го срѣщнете. Налѣйте водата въ едно шише. Щомъ мѫжътъ не върви по правия пѫть — една капка отъ тази черна водица на тази черна рѫка, тя е за изцѣление, И този Христосъ ние го налагаме: „Господи, моятъ мѫжъ не върви“. Слушамъ една жена да се моли: „Господи, защо си ми далъ този мѫжъ?“ Моли се тази жена, и азъ ѝ отговарямъ въ молитвата: „Ти сама си го взела; азъ 4—5 пѫти ти внушавахъ да не го взимашъ, но ти го взе, той е твоятъ избраникъ, твой, а не Божи“. На друга страна гледамъ — мѫжъ се моли: „О, Господи, защо ми даде тази жена?“ Нѣкой има сестра; „Господи, защо ми даде такава сестра?“ Търговецътъ, сѫдията, всички се молятъ на Господа. Азъ казвамъ: спрете! И Господъ казва: „Затворете църквитѣ, доста тия глупави молитви, ситъ съмъ вече на молитвитѣ“. И той казва още: „Какво искашъ ти? — Добъръ мѫжъ. — Ще го имашъ. — Кога? — Когато умрете и двамата.“ Братътъ казва; „Тази сестра не я искамъ. — Какво искашъ? — Нова сестра. — Може да я ммашъ. — Кога? — Когато умрете и двамата.“ Трѣбва да умрете за този, стария, свѣтъ и да възприемете Любовьта, не на миналото, тази измѣнчива любовь, а Любовьта на брата. И азъ вѣрвамъ въ васъ. Вие сте си наточили ножоветѣ, напрѣдъ всички въ свѣта, воюване трѣбва! Всинца можете да воювате. И трѣбва да се разнесе това Слово по свѣта, но не по стария законъ, а по новия — на Любовьта. И този Господъ на Любовьта, който е въ насъ, да живѣе въ всички сърца. Нѣма вече безвѣрници, прави и криви нѣма; само че Господъ отдѣля еднитѣ отлѣво, другитѣ отдѣсно. Лѣвитѣ, като си поплачатъ като Петра, ще идатъ въ дѣсно, — Господъ ще ги тури при дѣснитѣ, а ония, които си поплачатъ отдѣсно, Господъ ще ги тури отлѣво. Лѣво и дѣсно, лѣво и дѣсно, то е хубаво въ свѣта. И тъй, вложете сега тази Любовь въ вашия животъ, въ вашитѣ домове, въ сърцата, въ цѣлото общество. Да дадемъ единъ потмкъ навсѣкѫдѣ, и всички да бѫдете бодри и весели! Този Господъ е живъ, той не е на небето и на звѣздитѣ, той е навсѣкѫдѣ, той е въ насъ, и ние живѣемъ въ него, и всичко можемъ да направимъ чрѣзъ него. И азъ ви казвамъ: турете си сега рѫцѣтѣ и грѣйте се на този огънь на новия животъ! Ее, вие въ двора си издържахте изпита, не се отказахте. Сега азъ ви изпитвамъ. И ако нѣкой се простуди... колкото души се простудятъ, каквото платите за лѣкарь, не само ще платя за лѣкаря, но и 50 лв. ще ви давамъ на день. 10 дена ако сте боледували, 500 лв. ще ви дамъ. Ако нѣкой се разболѣе, да ми каже тъй: „Ти много държа своята проповѣдь, азъ се разболѣхъ“. Веднага ще има единъ чекъ отъ 1000 лв. Сериозно ви казвамъ, — който се разболѣе, да дойде при мене, Да приложимъ сега новото учение. Приложете го! И бихъ желалъ да бѫдете герои. И ще бѫдете. Азъ ви зная, едно врѣме, като излѣзохте отъ небето, колко свѣжи бѣхте! Отдавна ви зная азъ васъ, познавамъ мнозина отъ васъ, но врѣме се мина; затуй казвамъ: „Ще бѫде!“ И ако нѣкой каже: „Нѣма да бѫде“, вие му отговорете: „Ще бѫде¡„ И ако много вдига шумъ, ти му кажи тъй: „Въ името на Божията Любовь и на Божията Мѫдрость и съ силата на Словото Божие — да се махашъ“. (Бесѣда, държана на 18, декемврий 1921 г. въ София)
×