hristo

От книгата "Сольта". Сила и Животъ. Бесѣди, държани от Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Третя серия. Второ издание. София, Печатница на книгоиздателство „Гужгулов и Котев“, 1920. 277 с. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Рождението „Защото днесъ се роди вамъ въ града Давидовъ Спаситель, Който е Христосъ Господъ“. 1) „Роди се“ — това е най ободрителната дума въ живота на земята. Какво съдържа тази дума? Раждането съдържа възвишеното, мощното и силното, което потиква цѣлото човѣчество къмъ съвършенство. Често запитватъ „Какъ може да се влѣзе въ Царството Божие? “ „Какъ можемъ да се освободимъ отъ ограниченията на законитѣ, на природата, и можемъ ли да ги владѣемъ? “ Азъ отговарямъ: „когато се родите“. Говоря за думата „раждане“, а не за „прераждане„: човѣкъ се е прѣраждалъ хиляди и милиони пѫти. Започналъ своя животъ отъ микробъ, увеличавалъ се, прѣработвалъ се, за да се роди, най сетнѣ, като човѣкъ въ пълната смисъль на думата. Прѣраждането е процесъ, а раждането единъ завършенъ цикълъ отъ този процесъ. Като се казва въ Евангелието „Днесъ се роди“, разбира се, че онзи, който е заченатъ прѣди милиони години, най-сетнѣ се е родилъ. Кой се е родилъ? Христосъ Господъ — Той се е родилъ. Думата „раждане“ съдържа велика идея, която Богъ е вложилъ въ Духа. И когато всѣки отъ васъ почувствува, че се е родилъ, тогава ще се избавите и ще разберете смисъла на живота. Защото мнозина отъ васъ не сте се родили още, а се прѣраждате и въ прѣраждането трѣбва да се родите единъ день, и ангелитѣ да кажатъ за васъ: „Роди се въ града Давидовъ“. Въ всѣко сърце и въ всѣка душа трѣбва да се роди Христосъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ: „Той; се е родилъ въ Иерусалимъ“ и отиватъ тамъ на поклонение, но при все това тѣ не разбиратъ смисъла на туй раждане: въ тѣхъ нѣма стремежъ да живѣятъ като Христа Той се роди между евреитѣ, които бѣха избрания народъ, но и тѣ не разбраха дълбокия смисъль на неговото раждане — това което той носѣше въ себе си за цѣлото човѣчество: Божията любовь. Всѣко раждане се придружава съ страдание. За да се роди, следователно, Христосъ въ човяшката душа, непрѣмѣнно трѣбва да се прѣмине това страдание. То е сѫщото, както когато майката ражда — трѣбва да прѣтърпи извѣстни страдания, да вземе всички грижи за дѣтето. По сѫщия законъ и всѣки народъ или човѣчество, въ което трѣбва да се роди Христосъ, трѣбва да взематъ всички грижи, да подготвятъ почвата, да се роди и да отрасне това дѣте. Може би, тази идея да е малко смѫтна, но това да не ви безпокои: то зависи, доколко нѣщата сѫ далечъ или близо и съ каква свѣтлина можемъ да ги разгледаме. Всѣки може да разбере нѣщата до толкова, доколкото той има свѣтлина. Ангелитѣ, като възвѣстяватъ: „днесъ се роди Спаситель“, определятъ, каква радость носи той на човѣчеството: миръ - най-високото изявление на Бога. Господь се изявява като миръ. А мирътъ е законъ на хармонията, на единството на разсъдъка, на възвишения характеръ, на любовьта, на мѫдростьта, на истината, на добротата, на правдата — това е мирътъ Може да се роди само онзи, който носи миръ — вие не можете да се родите, докато не разберете тѣзи дълбоки истини, докато не придобиете мира въ себе си Сега нека разгледаме психологически думата „раждане", Тази дума има отношение къмъ мистицизма. Единъ християнинъ, който иска да стане мистикъ, да проучи божествената природа, да се удостои съ името „човѣкъ“, трѣбва да разбира добрѣ думата „раждане“. Чели сте въ Битието, че Богъ направи човѣка отъ пръсть, вдъхна въ него и той стана жива душа. Тогава е царилъ процеса на „вдъхването“, а сега — процеса на „раждането. Азъ бихъ ви обяснилъ думата „вдъхване“, но и моето обяснение ще бѫде непонятно, защото въ тая дума има нѣщо необяснимо за сегашнитѣ хора. Обаче, ще дойде день да я разберете Сега да прѣминемъ на противоположноститѣ, които изисква законътъ за раждането, който е законъ за вѣчното развитие. Чрезъ тоя законъ Господь напълно се изявява на нашата душа и чрезъ него Духътъ положително работи. Всичкитѣ ви въжделения, сѫ подъ закона на раждането; чрезъ него се проявява и усъвършенствува висшето, божественото съзнание у човѣка. Обикновеното човѣшко съзнание е тъмно понятие. Върху раждането има различни схващания. Ако ви попитатъ за тази дума ще кажете: „раждане значи да се зачене и роди дѣте„. Раждането не се разбира по отношение на тѣлото, а по отношение на човѣшката душа, т. е. зачеване на онзи божественъ зародишъ, за който ви говорхъ, и раждането му, и когато кажемъ: „роди се човѣкъ“, освѣнъ процеса на завързването и растенето, ний подразбираме и процеса на знанието и мѫдростьта. Докато нѣма знание човѣкъ, не може да каже че се е родилъ. И животнитѣ, и рибитѣ, и микробитѣ се прѣраждатъ и иматъ стремежъ да завършатъ този цикълъ на прѣраждането. „Въ българския езикъ думата прѣраждане“, подразбира прѣработване на нѣщата. Да преживяшъ, като вола, не е нищо друго, освѣнъ да прѣработвашъ. Значи, и ние тука на земята не вършимъ друго, освѣнъ прѣработваме извѣстна опитность, която сме придобили отъ милиони години. Нѣкои питатъ: „Откѫде идемъ?“ — Отъ голѣмото море. Може да запитате: „колко години сме стояли тамъ и какъ е станало нашето излизане? “ Като ви е пекло хиляди години, слънцето на живота ви е вдигнало нагорѣ и по закона на изстудяването на тѣлата вие сте слѣзли долу. Значи, Духътъ ви е вдигналъ, както слънцето вдига паритѣ отъ морето, и ви е пратилъ на земята. Не мислете, че тукъ е голѣмо нещастие за васъ — то е голѣмо благо. Казвамъ ви, че нѣма на свѣта по-велико знание отъ това, да знаете да страдате. Най-високото проявление на любовьта е страданието. Който не е разбралъ смисъла на страданието, той е още животно, микробъ, който ще се прѣражда много, и, обратното, оня, който е разбраль смисъла на страданието, той се е родилъ, той е човѣкъ. Страданието е дѣлъ само на човѣка. Животнитѣ не страдатъ, както човѣкътъ: ударитѣ за тѣхъ сѫ само масажъ. Кучето квичи отъ пръчката, която се слага върху му, но щомъ се махне тя, и страданието прѣстава. Въ страданието е дълбокия смисъльна живота, тъй наречената „мирова скръбь“. Тайната на живота се крие въ страданието. Ако искате да усвоите божествената мѫдрость и тайнитѣ на природата, казвамъ ви, че нѣма другъ пѫть, освѣнъ страданието. Когато човѣкъ иска отъ Бога да го прати на земята, Богъ го пита: „Искашъ ли да минешъ прѣзъ закона на страданието? Ако искашъ да те пратя“. Ако каже: „не искамъ“, ще му рече: Стой при Мене, въ голѣмото море, защото, щомъ излѣзешъ отъ него, ти си вече работникъ, който трѣбва да се труди и страда на земята. А що е земята? Тя е голѣмата жена, ваша майка, която ражда и отглежда хората. Веднъжъ като ви приеме въ себе си, тя ще ви държи милиони години да ви прѣработи, докато най-послѣ ви извади готови и каже: Ето моето дѣте, което вече може да ви говори съ божествения езикъ на нѣщата. Ще направя малко отклонение. Въ раждането се крие една велика сила на движението; то е най-силниятъ импулсъ, който може да се даде на човѣка. Ако бихте се прѣнесли на слънцето съ окото на единъ ясновидецъ, вие бихте разбрали, съ каква грамадна енергия изпраща сво- итѣ лѫчи. Вие казвате, че топа билъ много силенъ, понеже могълъ да изхвърля една граната съ такава сила, че я праща на 120 км. разстояние. А прѣдставете си съ каква сила и бързина всѣка секунда слънцето хвърля вълнитѣ отъ своитѣ лѫчи и колко километра прѣминаватъ, докато се спратъ на едно мѣсто! Споредъ физицитѣ, тѣ сѫ 300,000 километра въ секунда. Можете ли да си прѣдставите тази сила? Тия лѫчи постепенно отслабватъ и намаляватъ свѣтлината, понеже свѣтлината зависи отъ силата на движението. Колкото посилно е движението, толкова по-силна е и свѣтлината, докато този изстрѣлъ срѣщне крайния прѣдѣлъ и се спре и прѣобърне на тъмнота. А знаете ли що е тъмнота? То е обратниятъ процесъ; изстрѣлътъ на свѣтлината е отдолу нагорѣ, а движението на тъмнотата, което достига крайния прѣдѣлъ — е движение отгорѣ надолу, т. е. отъ периферията къмъ центъра. То е най-слабото движение. И тъй, тъмнотата е горѣ, а свѣтлината е долу. Ама ще кажете: „Нали знаемъ, тъмното мѣсто — това е адътъ“, Адътъ що е? Нѣкои мислятъ, че адътъ е специално мѣсто на мѫчение. Що е мѣсто на мѫчение? Жена, която иска да роди, мѫчи се; сѫщо и земята е заченала, и милиони и милиарди сѫщества въ нея и надъ нѣя се мѫчатъ да родятъ. То е адътъ Нѣкои не искатъ да бѫдатъ тамъ, а искатъ да бѫдатъ на небето и казватъ: „Азъ не искамъ такъвъ адъ“. Докато не минете прѣзъ ада, човѣци нѣма да станете. Затова именно раждането подразбира този адъ. И той не е така страшенъ. Човѣкъ, който се е родилъ и е прѣгрѣшилъ, отклонилъ се е отъ закона; прѣдстои му падане и то ужасно. Пакъ ще бѫде туренъ въ топа на слънцето, изхвърленъ съ силенъ изстрѣлъ и ще пѫтува въ пространството милиони години и нѣкѫдѣ ще се спре — ще зависи, съ каква сила ще бѫде хвърленъ отъ Господа. И ако бѫде хвърленъ съ голѣма сила и пѫтува 100 милиона години, толкова години ще му трѣбватъ да се върне. Колкото по-силно се движи въ пространството, толкова по-бавно ще се движи назадъ къмъ Бога. И когато вече го наближи, Богъ ще го привлече съ по-голѣма бързина. И тъй, да се роди човѣкъ, то значи да достигне крайния прѣдѣлъ, до който неговата душа е хвърлена въ пространството, дѣто ще се спре и поеме своята еволюция наново. И когато завърши така своитѣ прѣраждания, той ще се роди. Човѣчеството, съ прѣгрѣшението на Адама и Ева, изгуби надежда. Родиха имъ се двѣ дѣца, но смъртьта ги завладѣ; нѣмаше кой да ги утѣши, и тѣ, като нѣкои богати, които нѣматъ дѣца, се оплакватъ: „Нѣмаме наслѣд- ници — всичко туй ще остане на чужди хора, и сѫ обезсърдчени. Човѣчеството се намираше въ такова положение, но Богъ му даде безсмъртно дѣте, за да го избави — то е Христосъ. Въ вашитѣ умове често се раждатъ нови мисли. Слушахъ веднажъ единъ виденъ проповѣдникъ да казва: „Азъ имамъ толкова много идеи, че въ 10 — 20 години не биха могли да се изкажатъ“. Но само слѣдъ десетъ проповѣди той изповѣда, че е изхвърлилъ всичкия си материалъ. Когато мислите, че имате много идеи, вие сте въ закона на прѣраждането. Нали най-напредъ сѫ създадени по-низшитѣ животни — бърбъзанци, мушици и пр. Многобройниѣ ваши мисли толкова струватъ, че не можете да ги впрегнете да свършатъ една свѣстна работа; тѣ не могатъ да усъвършенствуватъ вашия животъ. Обаче, когато дойде оная основна божествена мисъль, тя ще бѫде жива и едно съ васъ; ще се развива, като новородено дѣте Туи, което християнството нарича „идване на Духа“, то е тази божествена мисъль, която едни наричатъ. „подсъзнание“, други —„съзнание“, трети — свърхсъзнание“; теософитѣ я наричатъ „събуждане на висшето Его“, окултиститѣ — „появяване на сюблимното“ и пр. Когато дойде въ васъ туй положение, вие ще усѣтите миръ, постоянна радость, която не се мѣнява. Нѣкой ще каже: „Азъ имамъ тази радость“; не се минава половина часъ и гледашъ тази негова „радость“ извѣтряла! Тази радость е прѣходна, несъобразна съ закона. Какъ може единъ скѫпоцѣненъ камъкъ да изчезне? Ти се заблуждавашъ: то не е радость, а е мушичка еднодневка, която умира, и ти почвашъ да плачешъ. Нѣкой казва: „Азъ имамъ миръ, спокоенъ съмъ“; утрѣ му дойде нѣкое вълнение, веднага започва да бръчка мускулитѣ на очитѣ си; кѫдѣ е тогава мирътъ? Не го напуска, но той не е билъ дѣйствителенъ миръ. „Азъ съмъ християнинъ, 10 години се подвизавамъ, челъ съмъ еди-кои писатели — Спенсеръ, Спържи, Ап. Павелъ“. Всички тѣ много хубаво казватъ, ами ти какво казвашъ? Защото, като отидешъ при Господа, нѣма да те пита, какво е казалъ Ап. Павелъ и какво е направилъ Спенсеръ, а какво ти си направилъ. Нѣма да занесешъ тамъ Ап. Павла, нито Спенсера: тѣ сами ще отидатъ при Господа, но ти съ кого ще отидешъ? И тъй, тази е основната идея, върху която днесъ трѣбва да мислимъ. Зная, нѣкои между васъ иматъ криви схващания за Духа: нѣкои мислятъ, че Св. Духъ и лошиятъ духъ сѫ едно и сѫщо. Добриятъ и лошиятъ духъ сѫ нѣща диаметрално противоположни. Нѣма такъвъ законъ, дѣто единъ източникъ да излива и сладка, и горчива вода: както горчивата вода е винаги горчива, и сладката винаги сладка, тъй и доброто е винаги добро, а злото винаги зло. Какво нѣщо е доброто и какво злото, това е единъ много дълбокъ въпросъ, и ако мислите, че въ 5—10 —100 години ще го изучите, вие се лъжете; трѣбва най малко 1000 години да ви учи Христосъ, тогава ще имате какво годѣ понятие върху едното и другото. Съ това ни най малко не искамъ да ви обезсърдча, но искамъ да ви кажа, какви сѫ законитѣ, които направляватъ нашия животъ, за да се осво- бодите отъ нѣкои свои илюзии. Всѣки день, всѣки часъ въ живота има своята програма; ние трѣбва да завършимъ тази основна работа на деня, отъ която зависи нашиятъ прогресъ. При туй, нѣма защо и много да се безпокоите дали ще се развиете: ще се развиете, азъ ви го казвамъ положително. Нѣкои питатъ: „Дали ще се развия? — Като те хвърлятъ на земята, не само ще се развиешъ, но и оттатъкъ ще минешъ. „Колко врѣме трѣбва? — Хилядо години. — „Много е“. Но 1000 е човѣшко число; то не е много голѣмо число. Сто години е много пѫти повече отъ 1000; 10 години е още повече. Въ този процесъ е обратното: 1000 години е най малкото число, 100 години е по голѣмото. Вие сте смутени. Числото 1000 има три нули, които показватъ тритѣ условия, тритѣ етапа, презъ които ще минете. Въ 1000 години трѣбва да формирате три тѣла — въ крайната нула ще формирате вашето физическо тѣло, като минете въ втората нула, ще формирате вашето сърце, а като влѣзете въ третата, ще формирате ваш я умъ. Като дойдете при единицата, вие ще се родите, ще възлѣзете нагорѣ и ще кажете на Господа: „Ето ни прѣдъ тебе, Отче, — сега и ние можемъ да работимъ за тебе“. Това е раждането И съ раждането на Христа се отбѣлѣза една велика епоха въ свѣта — явяването на Сина Божи. Затова всички ние трѣбва да тържествуваме. Врѣменнитѣ страдания, които имате, сѫ най-голямо благословение за васъ. Нѣма по-хубаво нѣщо отъ страданието, защото само чрѣзъ него Господъ ще ви даде благословение Когато нѣкой ми се оплаче отъ своитѣ стра- дания, азъ му казвамъ: „Дай ми отъ твоитѣ страдания, азъ ти давамъ моята радость: И прибавямъ: „Сега усѣщамъ приятность отъ живота“ Той си казва: „Този човѣкъ е много добъръ“, но и азъ казвамъ въ себе си: „Благодаря, защото ми даде повече, отколкото взе; за менъ скръбьта по-вече струва“. И Господъ прѣдпочете да напусне Своето величие, Своята слава, да слѣзе на земята да страда. За това има причини и то е най-великата любовь, която Господъ изяви. Когато почнемъ да схващаме, да разбираме вѫтрѣшно страданието, ще дойдемъ до истинския процесъ, който християнинътъ нарича „спасение“. Не можемъ да бѫдемъ спасени, ако не признаемъ, че страданията сѫ благословение. Спри се и кажи: „Страдание, ти си ми потрѣбно, за да се родя“. Ако страдашъ повече туй показва, че си по близо до Бога. Когато страданието дойде до крайния прѣдѣлъ, веднага се ражда радость. Майката изпитва най-голѣмитѣ страдания, когато ражда; въ този краенъ моментъ всички бѣгатъ и се криятъ: но когато се роди дѣтето, всички се радватъ. Да, за да се роди, всички трѣбва да викатъ — и жената, и мѫжътъ. Менъ ми разправяха за една случка въ с. Николаевка, станала прѣди 50 — 60 години. Жената на единъ виденъ турчинъ я заболѣло зѫбъ, Въ селото имало единъ българинъ, който вадѣлъ зѫби. Турчинътъ я завелъ при него да ѝ извади зѫба; кадъната се качила горѣ — кѫщата имала два етажа — а турчинътъ останалъ да варди долу. По едно врѣме жената започнала да вика, но и мѫжътъ почналъ да вика долу. Зѫбарьтъ взелъ да се чуди: Азъ вадя зѫба на едного, защо вика другиятъ? Така и ние сме свързани — когато чужди зѫбъ се вади, трѣбва и ние да викаме. Азъ ви говоря това, понеже се подвизавате въ една епоха на велики страдания. Трѣбва да гледате на нѣщата като мистици, а не като обикновени безучастни зрители; да знаете, че страданията сѫ най-голѣмото благословение, което ни дава Господъ. Единъ день ще го провѣрите Избиватъ се хора, настава гладъ, моръ, бащи и майки изгубватъ дѣцата си, сестри обезчестени, сѣмейства опозорени — отъ всички тѣзи страдания вие трѣбва да извлѣчѣте полза, на страдащитѣ да изпратите радость и да кажете: „Дайте ни отъ вашитѣ скърби“. Вие седите и казвате: „Добрѣ, че не сме на бойното поле и че не гладуваме“. Каква опитность ще извлѣчете отъ това? Напротивъ, влѣзте въ положението на душитѣ, които страдатъ, идете и имъ помогнете; тогава ще бѫдете благословени. „Ама, какъ можемъ да помогнемъ?“ — То е най, лесното нѣщо: ако не можете непосрѣдствено, можете духовно да помагате на хората. Всѣки човѣкъ е длъженъ да вземе поне половината отъ скърбитѣ на другаря си и да му даде своята радость. Казвате му: „Господъ да те благослови!“ Господъ чрѣзъ васъ благославя хората. Ама казвате: „Нека намѣри другиго, не чрѣзъ мене“. Електрическиятъ токъ, като мине прѣзъ желѣзна прѫчка, магнитизира я. Ако божествениятъ токъ не мине прѣзъ васъ, какъ мислите да се подигнете? И сега всинца мислите, че вашитѣ идеали сѫ разрушени, съсипани. Не сѫ съсипани. У васъ сѫ се наплодили много мушички, бръмбарчета, риби, птици, млѣкопитаещи и когато се очистите отъ тѣхъ, вие ще станете умни. Когато постепенно съградите вашия храмъ, ще дойде и ще се роди въ него Господъ. Че се е родилъ Исусъ Христосъ прѣди 2000 години въ Иерусалимъ, това ни най-малко нѣма да ви ползува. Може да пѣете тази пѣсень още 4000 години, тя нѣма да ви помогне. Ще се издигнете само тогава, когато ангелитѣ влѣзатъ въ вашата душа и кажатъ „Днесъ се роди въ дома Давидовъ Спаситель“. И като се роди Христосъ, тамъ ще бѫде и Иродъ и Пилатъ, и първосвещеникътъ Кайафа. Сега, ще кажете: „Ама това дѣте — то е беля, я да се освободимъ отъ него“, и може да го дадете и на Пилата да го разпне, и то ще отиде при други. Както Христосъ напусна евреитѣ и отиде при езичницитѣ, така и вашето дѣте ще отиде при други — при ония, които ще му дадатъ подслонъ. И вие ще бѫдете избранъ, но изоставенъ народъ! И като ви питатъ: „Защо страдате“, ще отговорите: Защото прѣдадохме нашето дѣте на Ирода и Пилата, за да го разпне“. Затуй казвамъ, че трѣбва да се застѫпвате за вашия Господъ и да кажете. „Ще живѣя съ Господа; живѣе ли Той, и азъ ще живѣя; умре ли, и азъ ще умра“. И както слѣдъ страданията Христосъ възкръсна, така и вие ще възкръснете — ще научите закона за безсмъртието. Има хора, които сѫ близо при възкресението; апостолитѣ сѫ въскръснали и работятъ на земята, Ще кажете: Защо не ги виждаме“? Възкръсналиятъ може да види възкръсналия, както музикантинътъ разбира музиканта, както докторътъ разбира доктора и т. н. Трѣбва да имате тази способность да разбирате, и затова именно стоите на земята. И тъй, Христосъ се яви. Сега Той живѣе, Той е между васъ, Той работи въ всинца ви. И туй, което хората наричатъ „възкресение“, то е раждане, тъй наричатъ християнитѣ възкресението — да излѣзе изъ гроба. За менъ вие всинца сте гробове — нѣкои по-голѣми, други по-малки. Виждамъ разни надписи върху вашитѣ надгробни паметници: еди-кой Иванъ, толкова години живѣлъ; еди-коя Елена, живѣла толкова години; другъ пъкъ като умрѣлъ, пакъ билъ заровенъ въ сѫщия гробъ. Колко пѫти е умирала тази Елена и носи своя надгробенъ паметникъ, съ надписи на всички свои роднини. Питате: „Кога ще възкръснемъ?“ Днесъ можете да възкръснете, но надгробнитѣ ви камъни сѫ много тежки. Трѣбва да слѣзе нѣкой ангелъ да ги отмахне. Ако за Христа трѣбваше да слѣзе ангелъ да отвали камъка от гроба Му, колко повече трѣбва да слѣзе за васъ. Христосъ въ 33 години прѣтърпѣ едно велико промѣнение, което въ своя край се нарича „възкресение“. Подъ думата „възкресение“ разбирамъ борбата и побѣдата на едно дѣте върху смъртьта. И затова се ражда човѣкъ — за да се бори и побѣди смъртьта. Когато побѣдите смъртьта, ще дойде деньтъ на възкресението. Нѣкой казватъ: Когато се роди Христосъ и ангелитѣ отгорѣ възвѣстиха миръ на човѣцитѣ, защо хората не се поправиха? — Защото не сѫ научили Христовото учение, както трѣбва Христосъ пакъ ще проповѣдва въ този свѣтъ; ще Го видите, положително ви казвамъ. Нѣкои отъ васъ нѣма да го видятъ. Защо? Много естествено — защото сѫ слѣпи. И дълго врѣме ще викатъ, като онзи слѣпецъ: „Сине Давидовъ, милость къмъ менъ, допри рѫката Си на очитѣ ми!“ Като ви пипне очитѣ, Той ще ви попита: „Виждате ли?“ — Виждаме, Господи, хората, като дървета“. Послѣ пакъ ще ви пипне: — „Сега какво виждате? — „Хората мърдатъ“. Това какво означава? Че вашитѣ мисли и желания първо сѫ неподвижни, като дърветата, а когато почнете да виждате, нѣщата ставатъ живи, като хората, Тогава ще разберете, какво нѣщо е и добродѣтельта. Христосъ е дошълъ да покаже, че трѣбва да се боримъ съ смъртьта, да я побѣдимъ и да възкръснемъ. Това означава рождението. Бесѣда. държана на Рождество Христово, 1915 г. --------------------------------------------------------- 1) Ев. Лука, 2; 11

„Темпераментите“ е статия от Учителя поместена в сп. „Родина“, год. ІІІ, 1901, книжка VI-VII. Глави и лица: какъ да се изучватъ. Темпераментитѣ. Между човѣцитѣ сѫществуватъ голѣми различия, които произлизатъ отъ сложението и разнитѣ качества на организмитѣ имъ. Нѣкой дървета, както палмовото, са пористи сюнгероподобни и слаби, други, подобно на дѫба, са плътни, яки и силни. Има дребни коне, които прѣвъзхождатъ въ работа нѣкои едри, и човѣци съ малъкъ рѫсть да проявляватъ по-голѣма физическа сила и издържливость, отколкото нѣкой съ голѣмъ рѫстъ. Тѣзи различия и много други се длъжатъ на особното качество на сѣко тѣлосложение. Такова особено свойство прониква тѣлото изцѣло и придава влиянието си на мозъка и нервитѣ, тъй както и на мускулитѣ, и посрѣдствомъ материалнитѣ органи на ума, афектира умственитѣ изявления. Това качество е тъй тѣсно свързано съ физическия организмъ на човѣка, че запознаването съ темпераментитѣ, които влизатъ въ човѣшкото устройство, става най-вече важно при изучването на ума, и особно на характера по външните му чърти. Думата „темпераментъ“ произлиза отъ латински коренъ и означава смѣшение или нареждане на качества или части. Темперамента може да се опрѣдѣли като особно състояние на тѣлото, което произтича отъ относителната съразмѣрность на неговитѣ разни части и относителната енергия на разнитѣ му функции. Темпераментитѣ въ разнитѣ имъ форми са тъй многобройни, както и индувидуумитѣ на човѣшката раса. Не се срѣщатъ нито двѣ лица, които да иматъ сѫщата физическа организация или темпераментъ. Обаче като ги слѣдимъ и изучваме на назадъ отъ начало намираме, че сички произлизатъ отъ безбройнотѣ съчетания и съединения само на нѣколко прости елемента. Фиг.9 Сангвинически темпераментъ Споредъ учението на Хипократа, „бащата на медицината“, установени ся били четири главни темпераменти, които зависели, споредъ, него, отъ четиритѣ първоначални съставни части на тѣлото кръвьта, флегмата, желтата жлъчъ и черната жлъчъ. Споредъ прѣобладаящето влияние на коя и да е от тѣзи части, индувидуума се е опрѣдѣлялъ да принадлежи, на Сангвеническия темпераментъ, ако кръвьта прѣобладавала; на флегматическия ако флегмата прѣизобилвала; на холерическия, ако желтата жлъчъ е била развита; на меланхолическия, ако черната жлъчъ е имала надмощие.Въ това подраздѣление мозъка не е билъ изетъ прѣдъ видъ да упражнява нѣкакво особено влияние, както днесъ неговата функция е приета да е най-важната въ животната управа. Вниманието на Д-ритѣ Галъ и Спурзеумь е било обърнато на този фактъ и тѣ почувствували потрѣбностьта да счетатъ мозъка за особно темпераментално състояние. Фиг.10 Флегматически темпераментъ Распрѣдѣлението на Спурзеумъ. — Споредъ класификацията, приета отъ първитѣ учители на френологията, усвоени са четири темпераменти: Лимфатически, Сангвенически, Билиозень и Нервически, сѣкой отъ които е зависялъ отъ прѣобладаящето относително влияние на стомаха, бѣлитѣ или черни дробове и мозъка. Тѣзи темпераменти са очертани отъ външни признаци, достъпни за наблюдението. Лимфатическия темпераментъ (ф. 10) зависи отъ преобладяащето влияние на стомаха. Характеризира се отъ блѣдо бѣла кожа, възжелта коса, водяни очи, закрѫглено и пълно тѣло, обло и пълно лице. Жизнената дѣятелность е медлена, плътьта мека и пластична, мускулитѣ отпуснати, тѣлосложението хлабъво и кръвообръщението бавно. Мозъчната дѣятелность е мудна и умственитѣ проявления медлени. Този темпераментъ прѣдразполага хората къмъ бездѣйствие, лѣность и общо безгрижне и затова не са твърдѣ достѫпни за болеститѣ. Сангвеническия темпераментъ (ф.9) зависи отъ прѣобладящитѣ влияния на дробоветѣ, сърдцето и кръвоноснитѣ сѫдове; той се отличава съ умѣрена пълнота на тѣлото и частитѣ; достатъчно набита плъть, руса коса или кестенева, сини очи, руменъ цвѣтъ, румено и обло лице. Притежава голѣма дѣятелность на артериалната система и особно пристрастие за леки упражнения.Мозъка изобщо е много дѣятеленъ и умственитѣ изявления са бързи и магнетически. Лица съ този темпераментъ са готови къмъ сичко. Тѣ приематъ сичко набързо и нѣматъ врѣме да обсѫждатъ дълбоко работитѣ. Фиг.11 Холерически темперамент Билиозния темпераментъ (фиг. 11) има за основа черния дробъ и се отличава съ черна коса черно-жълта или тъмна кожа, черни очи, срѣдня пълнота на тѣлото, но съ добрѣ развити, яки и силни мускули и кости и силно опрѣдѣлени фзиономически черти. Сичкитѣ тѣлесни функции се отличаватъ съ голѣма енергия и дѣятелность, която се простира и върху мозъка отъ което лицето придобива строго и натегното изражение. Лица отъ този темпераментъ са постоянни и прѣдприемчиви без да се колебаятъ въ своитѣ намерѣния, но тъй сѫщо са склонни и къмъ гнѣвъ и отмъстителность. Нервическия темпераментъ, (ф. 12) който произтича отъ прѣобладаящето влияние на нервитѣ и мозъка, се отличава съ тънка коса, тънка и блѣда кожа, малки мускули деликатно тѣло, обемиста глава, добрѣ очертано лице. Впечатленията въ този темпераментъ са ярки и мускулната дѣятелность бърза. Цѣлата нервическа система включително мозъка е крайно дѣятелна и умственнтѣ изявления живи. Лица отъ този темпераментъ са склонни къмъ умственъ трудъ и занятие, но ставатъ и много докачливи и мѫчно прѣнасятъ дребнитѣ работи въ живота. Новото подраздѣление. Класификацията на темпериментитѣ, употрѣбявана от раннитѣ френолози, както и тази на съврѣменнитѣ ако и да е важна и цѣнна отъ физиологическо становище, не е основана всецѣло на здравословнитѣ състояния на тѣлосложението; два отъ темпетаментитѣ - лимфатическия и нервическия - могатъ да се считатъ като ненормални състояния иа тѣлеснитѣ органи. За това ние прѣдпочитаме една по послѣдня класификация, коята почива върху по-добра физиологическа основа, а при тава е по-проста, понятлива и достѫпна за ума. Човѣшкото тѣло е съставено отъ три главни системи на органи сѣка отъ които има една особна и отличителна обща функция въ общата управа на тѣлосложението, тѣ са: мотивната или двигателно-механическата система; Витивната или питателната система и умствена или нервическа система. Мотивната или механическата система е съставена от коститѣ, лигаментитѣ и мускулитѣ и чрѣзъ съчетанието на тѣзи три разряда органи образува единъ видъ апарати отъ лостове, чрѣзъ които сичкитѣ механически движения на тѣлото се извършватъ. Прѣобладаванието на тази система отъ органи въ кой и да е индувидумъ произвожда това особно състояние въ организма, което ний наричаме мотивенъ темпераментъ. Витивната или питателната система е тъй сѫщо съставена отъ три класа органи: лимфата, кръвоноснитѣ сѫдове и жлезитѣ, които посрѣдствомъ тѣхнитѣ функции на поглащание, кръвообращение и отдѣление са инструментитѣ за тѣлесното хранение и прѣчистване. Когато тази система отъ органи прѣодолява съ своето дѣйствие, образува едно физиологическо състояние или расположение на тѣлото, което въ новата класификация се нарича витивенъ темпераментъ. Фиг.12 Нервически темпераментъ Интелектуалната или умственонервическата система, коята съставя срѣдата на съединителната нишка между душата т. е. психическия принципъ и външния свѣт и посрѣдствомъ която мисъльта и чувствата се проявяватъ, е тъй сѫщо образувана отъ три разряда органи: - органитѣ на чувствата, мозъка и нервитѣ. Когато прѣобладлватъ тѣзи три вида органи въ тѣлото образуватъ онова душевно състояние и расположение на тѣлото, което въ в новата класификация се нарича интелектуаленъ темпераментъ. И тъй ний имаме тогава подъ тази класификация три първоначални темпераменти, сѣкой отъ които е означенъ отъ външни признаци въ физическата организация, и упражнява особено влияние при изявленията на ума. Характеристики на темпераментитѣ. Фиг.13 Д-ръ Иаковъ Диксон Мотивенъ темпераментъ Мотивниятъ темпераментъ почива върху развитието на костената и мускулна система и се отличава съ високъ и отличителенъ ръстъ, клонящъ къмъ ѫглообразность. Коститѣ са голѣми и повечето дълги отъ колкото широки; лицето е продълговато, странитѣ испъкнали, шията е повечето дълга, рамената широки, гърдитѣ умерени, членоветѣ дълги и добрѣ свързаи. Мускулитѣ са масивни, твърди и яки; цвѣта на кожата и очитѣ изобщо са черни и косата тъмно-черна и нѣкъкъ си дебела и гъста. Чертитѣ на лицето са строго определени, изражението е внушително. Този темпераментъ придава голѣма тѣлесна сила и енергия и обичь за физически упражнения. Тѣзи, които владатъ този темпераментъ иматъ силенъ характеръ и са склонни да се захващатъ за такива прѣдприятия, които изискватъ голѣмо усилие на тѣлеснитѣ сили, тѣ са повечето наблюдатели, отколкото мислители и се отличаватъ съ голѣма твърдость, прѣдприимчивость, постоянство и себенадѣяность въ работата си. Тѣ не се лесно отклоняватъ на страни отъ пѫтьтъ си и често прокарватъ своята цѣль съ крайно безразсѫдство както за своето добро, тъй и за доброто на другитѣ. Въ своитѣ амбиции и стремления тѣ често увличатъ и другитѣ подирѣ си. Тѣ обичатъ да са водители и господари въ сверата въ която се движатъ. Този темпераментъ е с редки таланти - голѣми работи, голѣми заблуждения, голѣми погрѣшки и голѣми прѣдставления нему принадлѣжатъ. Този темпераментъ е повечето естественъ на мѫжетѣ отколкото на женитѣ. Той е билъ темперамента на старитѣ римляни, той е и на днешнитѣ американци, само че въ тѣхъ е подъ влиянието на умствения темперментъ. Наблюдателния умъ и способности въ тоя темпераментъ са добрѣ развити. Фиг. 14 Норманъ Никлодъ Витивенъ темпераментъ Витивниятъ темпераментъ зависи отъ прѣодоляващото развитие на органите на питателноста и поглъщанието и се отличава чрѣзъ дебелина и широчина на тѣлото отколкото чрѣзъ дължина. Пълнота и облость са негова характеръ. Рамената са широки, гърдитѣ пълни и обемисти; корема добрѣ развитъ; членоветѣ са пълни и конусообразни, рѫцѣтѣ и краката относително малки. Шията е кѫса и дебела, главата валчеста и лицето обло; очитѣ са сини, косата руса или кафява, цвѣтътъ руменъ и изражението на лицето е миловидно, приятно и често весело. Умствено лице отъ този темпераментъ се отличаватъ съ постояна дѣятелность, усърдие, нетърпение, интусиазмъ и чести колебания и двоумения. Тѣ притежаватъ повечето променчивость отколкото настойчивостъ, повечето блясакъ, отколкото дълбочина. Тѣ скоро се възбуждатъ отъ своитѣ чувства и страсти, но и скоро утихватъ, както и се възбуждатъ. Изобщо владѣятъ весело расположение. Този темпераментъ е повечето свойственъ на женитѣ отколкото на мѫжетѣ и придава симетрия и облостъ на чертитѣ и извѣстна привлекателностъ и приятность на лицето. Отъ Европейскитѣ народи, Англичанитѣ, Германцитѣ и Руситѣ притежаватъ въ доста голѣмъ размѣръ отъ този темпераментъ. Тѣзи, въ които този темпераментъ е добрѣ развитъ обичатъ твърдѣ много пищнитѣ храни, и напитки, и веселото общество, и другари, и често страдатъ отъ прѣядание. Отъ този темпераментъ хора ги бива за придворници. Извънмѣрното развитие на този темпераментъ дава мѣсто на лимфатическия или флегматическия темпераментъ, който изобщо се срѣща повечето у англичанитѣ. Хора съ този темпераментъ обичатъ изобщо да прѣкарватъ тихо и спокойно и да иматъ съзнанието, че тѣ живѣятъ. Фиг. 15 Кардиналъ Манингъ Умственъ темпетаментъ Менталния или умственъ темпераментъ зависи отъ прѣобладаящето влияние и развитие на мозъка и нервическата система и се характеризира съ тѣлосложение относително слабо и деликатно; глава относително голѣма, лице обло или крушеобразно, чело високо и блѣдо; свѣтли очи и изразително лице съ деликатно очертани черти. Косата е мека и коприноподобна, кожата прозрачна съ делакатно устройство; гласътъ е гивкавъ и нѣкакъ си съ високъ темперъ; изгледътъ на физиогномията е оживенъ и пъленъ съ умствено изражение. Лица отъ този темпераментъ притежаватъ прѣкрасни чувства, изященъ вкусъ и голѣма любовь за хубавото и прѣкрасното въ природата. Тѣхнитѣ мисли са изобилни, чувствата интенсивни, умътъ е бодъръ и извънмѣрно дѣятеленъ. Този е темперамента на велики поети и художници. Тѣзи, които го притежаватъ въ добра степенъ са склонни къмъ литературни и художествени занятия. Тѣзи първоначални темпераменти, като се съчетаватъ въ разни размѣри образуватъ сичкитѣ видове, които сѫществуватъ. Единъ чисто мотивенъ или витивенъ или менталенъ темпераментъ не може да се намѣри въ своята първоначална чистота; въ съгласие съ своето прѣодолявание по необходимость става едно отклонение отъ симетрията на развитието. Най-доброто темпераментално състояние е това, въ което тритѣ тѣзи първоначални елементи са хармонически смѣсватъ. Въ това се добива съвършенството на физическото устройство на тѣлото и най-доброто състояние за хармонията на умственитѣ проявления. П. К. Д-въ ――――――――――――――――――――― P.S. Обяснителен текст: „Темпераментите“ е статия от Учителя Петър Дънов поместена в сп. „Родина“, год. ІІІ, 1901, книжка VI-VII. До този момент тя не е излизала другаде и сега се публикува за първи път. В нея е използван научен изказ и са представени модерни за времето си тенденции, които тогава тепърва навлизат в нова България. В началото авторът прави една кратка ретроспекция, дефинираща темпераментите до ХІХ в., след което дава своя оригинална класификация, която той нарича „нова“. Темата за темпераментите е основополагаща както за духовните (окултни) науки, като френология, астрология, хиромантия и др., така и за редица съвременни хуманитарни науки.

От книгата "Беседи, обяснения и упѫтвания отъ Учителя, дадени прѣзъ 1920 г. въ Търново", Пъво издание, 1920 г. Второ издание, 1996 г. (по първото от 1920г., стар правопис), Издателство "Бяло Братство", София., Книгата за теглене PDF - първо издание, 1920 г. Книгата за теглене PDF - второ издание, 1996 г. Трето издание-Благоевград Съдържание НОВОТО ЧОВѢЧЕСТВО БЕСѢДА (По стенографски бѣлѣжки) СОФИЯ Печатница на Книгоиздателство „СЛОВО“, А. Д. 1921 Новото човѣчество. Темата на моята бесѣда ще бѫде: „Новото човѣчество“. Азъ ще разгледамъ този въпросъ отъ едно ново становище. Новото въ свѣта, това е изгрѣващето слънце а старото, това е слънцето, което залѣзва. Това е законъ въ природата. Този законъ не го твърдя само азъ, но и всѣка майка и всѣки баща. Когато младата мома и младиятъ момъкъ се задомятъ, първото дѣте, което се ражда въ дома имъ, това е изгрѣващето слънце, надеждата на тѣхното бѫдеще. Ако ние мислимъ, че новото носи нѣкаква пакость, нѣкакво разстройство на обществото и на цѣлото човѣчество, това е едно криво схващане на онѣзи велики принципи, които дѣйствуватъ въ живата природа. Тогава ако така схващаме, защо ни сѫ ония дѣца, които носятъ бѣди на родителитѣ си? Колко дни, колко нощи майкитѣ сѫ прѣкарвали безъ почивка и безъ сънь за това ново дѣте, което не знае още да говори, за тази нова идея! Тази нова идея е най-напрѣдъ още неопрѣдѣлена, но майката има способностьта да схваща, да се вслушва и да разбира езика на това ново сѫщество, на това малко дѣте. По сѫщия начинъ въ едно общество, въ единъ народъ има хора съ такива чутки души, въ които съзнанието е развито, сърдцето повдигнато на една по-висока степень,и тѣ схващатъ тази нова идея, на която сѫ дѣца, на която сѫ носители. А съврѣменнитѣ хора, които не разбиратъ носителитѣ на тази нова идея, казватъ: „тѣзи хора сѫ анархисти, комунисти, еретици, сектанти и т. н.“ Но всичко това сѫ имена безъ смисълъ. Ако ние разсѫждаваме така, питамъ тогава: каква е разликата между единъ комунистъ, който живѣе съ своитѣ разбирания, и другъ, който живѣе съ своитѣ стари разбирания, и трети, който живѣе съ своитѣ нови разбирания? Разликата седи въ това, че този, който живѣе съ новитѣ идеи, усѣща, че въ него има подемъ, енергия, животъ — растене, а другиятъ, който живѣе съ старитѣ идеи, се усѣща старъ, силитѣ го напущатъ, той изнемощѣва, страхува се отъ бѫдещето, мисли за старинитѣ си, и затова иска да разбогатява, осигурява се въ разни банки, въ разни дружества. Азъ казвамъ: това сѫ стари хора, които мислятъ за осигуровки, но най-добрата осигуровка, това е смъртьта, това сѫ гробищата на човѣчеството.Но гробищата не носятъ нѣкоя нова идея на човѣчеството, а създаватъ само нещастия и страдания на свѣта! Тамъ, въ гробищата, сѫ заровени и царе, и свещеници, и проповѣдници, и музиканти, и поети — все за своитѣ грѣхове. Ако ме попитате, защо хората умиратъ, ще ви отговоря: хората умиратъ отъ своитѣ стари идеи. Тогава какъ ще възкръсне човѣчеството? Казвамъ: станете млади, станете носители на новото божествено учение, на което емблемата е братството. Братството, но въ какво седи то? — Онзи, който се нарича твой братъ, трѣбва да жертвува живота си, имота си и честьта си — всичко за тебе. Когато единъ, великъ народъ схване идеитѣ на това братство, той трѣбва да е готовъ да жертвува всичко за тѣзи идеи. Не жертвува ли, тамъ нѣма никакво братство, никакво равенство. Когато нѣкой проповѣдва нѣкоя велика идея, че има нѣкѫдѣ Господь, а не жертвува своя животъ, имотъ и честь за Него, той не е разбралъ великото учение на живота. Това е братство и равенство, туй е проповѣдвалъ Христосъ. Нека се върнемъ назадъ, да приложимъ Христовото учение, защото въ него е избавлението на свѣта. Какво е училъ, какво е проповѣдвалъ Христосъ? — Той е училъ тази велика идея на новото човѣчество. Кои сѫ отличителнитѣ качества на човѣка отъ новото човѣчество? Еврейскитѣ пророци още отъ прѣди 2,000 години, като далновидни, сѫ казвали, че Господь ще създаде нови сърдца, направени отъ плъть, и въ тѣхъ ще се засели Духътъ Му, и ще Го познаятъ отъ малъкъ до голѣмъ. За това нѣма да се говори, има ли или не Господь. Всѣки ще стои подъ смоковницата си безъ да се страхува, между всички ще настане миръ и любовь, ще обърнатъ орѫжията си въ сѣчива, и орала и нѣма да се биятъ: изключени ще бѫдатъ войнитѣ. Христосъ е поставилъ двата принципа, т. е. новото и старото човѣчество въ слѣдното съотношение: разумниятъ човѣкъ, който е разбралъ смисъла на живота, е съградилъ кѫщата си върху канара, и дошли рѣки и вѣтрове, но не могли да я съборятъ. Подъ „канара“ се разбиратъ здравитѣ принципи на живата природа. А неразумниятъ човѣкъ, който не е разбралъ смисъла на живота,е построилъ кѫщата си на пѣсъкъ,но дошли рѣки, бури, вѣтрове и я съборили.Рѣкитѣ, буритѣ,сѫ ония хора,които живѣятъ безъ принципъ,пертурбациитѣ на обществения животъ, и тѣ сѫ, които събарятъ кѫщата, построена на пѣсъчлива основа. Слѣдователно, тѣзи двѣ култури — стара и нова — лежатъ върху два принципа. Съврѣменното старо човѣчество служи още на своя егоизъмъ, и въ този смисълъ не може да има братство. А новото човѣчество служи на своя алтруизъмъ. Егоизмътъ е опрѣдѣленъ да стане слуга на човѣчеството. И тъй, новитѣ идеи не обхващатъ само благото на отдѣлния човѣкъ, или на обществото, но и благото на всички разумни сѫщества. Подъ „разумни“ сѫщества азъ разбирамъ изобщо всички сѫщества, защото нѣма сѫщество, което да не е разумно. Ако вие сте глухъ, и нѣкой ви казва нѣщо, а вие не го чувате, чудите се, защо не разбирате този човѣкъ, и кѫдѣ е погрѣшката. Грѣшката не е въ този, който говори, а въ този, на когото ухото не е чутко, за да схване оня, който говори. Дойде нѣкой слѣпъ, и като такъвъ, не може да, схване свѣта, но свѣтътъ не е тъменъ, а чувствата на тоя човѣкъ сѫ неразвити. Слѣдователно, сегашното общество се нуждае отъ развиване на тия чувства. И това общество сега се развива по единъ великъ законъ. И природата днесъ не е такъва, каквато е била прѣди милиони години. На всѣки 100 милиона години вѫтрѣ въ природата става единъ великъ прѣвратъ. Ако ви запитамъ: отъ колко милиона години сѫществува нашата слънчева система, ще ми кажете, че нѣкои отъ съврѣменнитѣ учени ѝ даватъ приблизително 100 милиона години, други — 200 милиона, трети —500 милиона и т. н. Окултната наука казва, че отъ създаването на нашата слънчева система досега има 250 милиарда години. Това сѫ данни, които не може да се докажатъ, нито да се опровергаятъ. Това сѫ само твърдения. Нѣщата може да се доказватъ само при извѣстни условия, като приемаме извѣстни аксиоми, извѣстни максими; но изобщо за да се разбере една истина, необходими сѫ извѣстни данни. А въ свѣта такива доказани истини сѫ малко. Вземете, напримѣръ, да докажете една близка идея до васъ: има ли човѣкъ душа или не. Азъ казвамъ, че половината отъ сегашната интелигенция отрича тази идея, а другата половина я поддържа, но и еднитѣ и другитѣ не могатъ да я докажатъ. Когато запитаме нѣкого, има ли душа, каква е нейната форма, ще отговори: „има душа, но каква е формата ѝ — не знамъ“. Ние можемъ да доказваме само нѣща, които иматъ форма, съдържание и смисълъ, а нѣща, които сѫ безъ форма, безъ съдържание и смисълъ нито доказваме, нито отричаме. Азъ ви проповѣдвамъ една идея, близка до вашитѣ души. Това, за което ви говоря, е наслѣдено у васъ. Вие имате извѣстни идеали, стремежи, копнежи, но тѣ се изразяватъ по разни начини. И всѣки отъ васъ си има свои стремежи. Младиятъ момъкъ, напримѣръ, си търси своята възлюблена. Стариятъ човѣкъ ще каже: „това сѫ глупости, едно врѣме и азъ се занимавахъ съ тѣзи работи, но сега мене не ми трѣбва мома“. Но за младия момъкъ не е така. Той по цѣли нощи не спи, рано става, ходи тукъ-тамѣ, търси своята мома съ чернитѣ очи. Майката се чуди какво става съ сина, бащата сѫщо. Синътъ казва: „новата идея е, която ще донесе въ мене новия животъ, нея търся азъ“. Кой е на правата страна, младиятъ или стариятъ? Азъ казвамъ, че е младиятъ. Едно врѣме лисицата минавала покрай една ябълка, и високо на единъ клонъ вижда закаченъ единъ кѫсъ хубаво сирене. Погледнала го, отминала и казала, че не струва нищо. Защо? — Защото е далечъ, не може да го стигне. Но ако бѣше долу, близо при нея, щѣше да каже, че похубаво сирене отъ това нѣма. За новото човѣчество има загатвания тукъ-тамѣ въ Новия Завѣтъ, въ Откровението. Евангелистътъ Иоанъ още прѣди 2000 години е видѣлъ брѣменната жена съ тази велика идея „новото човѣчество“, и той е опрѣдѣлилъ числото на тѣзи избраници, носители на тази идея, 144, 000 души. Като съберете числата 1+4+4=9. Числото 9 е резултатъ на една еволюция на хората, които иматъ всички положителни, благородни качества. Нѣкои ще кажатъ, че тѣзи 144, 000 души сѫ горѣ на небето. Не, тѣзи хора сѫ сега тукъ, на земята, тѣ сѫ дошли вече на земята и сѫ се въплътили между образованитѣ хора. Едни отъ тѣхъ сѫ писатели, други поети, учени, и всички подтикватъ човѣчеството въ тоя пѫть къмъ новата идея, къмъ божественото. Тѣ сѫ врагове на онзи мракъ, на онѣзи окови, които сковаватъ човѣчеството. И това брожение, този великъ прѣвратъ, който иде сега, се дължи на тѣхъ, тѣ ще обърнатъ тоя свѣтъ съ главата надолу. Не считайте това за лошъ признакъ. Когато нѣкой човѣкъ погълне много вода и се задави, у българитѣ има обичай да го обръщатъ съ главата надолу, за да повърне погълнатата вода. И съврѣменнитѣ културни хора сѫ погълнали много нечиста вода, затова тѣ трѣбва да се обърнатъ съ главата надолу, за да изтече водата. Слѣдъ като изтече всичко нечисто, пакъ ще ги обърнатъ съ главата нагорѣ, и ще започне новия животъ. Нѣкои отъ васъ може да кажатъ: какво ни интересува това ново човѣчество при сегашнитѣ страдания. Обаче, трѣбва да знаемъ, че страданията сѫ една необходимость за развитието на човѣка. Ние едва сега, въ тази епоха, сме започнали да страдаме и сме станали по-чувствителни. И наистина, съврѣменнитѣ хора страдатъ по-вече, но тѣзи страдания сѫ нѣщо благородно и тѣ сѫ, които ще организиратъ обществото. Всѣка брѣменна майка не изпитва ли извѣстни страдания, извѣстни прѣживѣвания? Тя страда, докато се сформирува дѣтето въ утробата ѝ, но когато роди, освобождава се отъ всѣкакви страдания. Слѣдователно, когато страдаме, това показва, че сме брѣменни съ една велика божествена идея, и когато дѣтето се роди, и бѫдемъ готови като майката да прѣживѣемъ всички страдания, въ насъ ще прѣстане скръбьта и ще дойде радостьта. Често страданията сами си причиняваме. За примѣръ, ще ви приведа единъ анекдотъ отъ българския животъ. Нѣкой си селянинъ обичалъ много яйца, и търсилъ случай често да си хапва, но не му се отдавало, защото жена му била голѣма скѫперница. Тя била едра, снажна, и когато мѫжътъ ѝ се осмѣлявалъ безъ нейно знание да си похапне 1 — 2 яйца, тя го набивала добрѣ. Единъ день, неѝ припаднало и умира. Селянинътъ си казалъ: „слава Богу, сега вече ще мога свободно да си похапвамъ яйца, нѣма кой да ме бие“. Взима си 7 яйца и ги заравя въ огнището. Въ това врѣме дохаждатъ нѣколко селянки, комшийки, да сподѣлятъ скръбьта му. Той като чува стѫпки, стрѣсва се изведнъжъ, и като забравя, че жена му умрѣла, за да не бѫде битъ, изважда на бързо яйцата, и ги туря въ пазвата си. Селянкитѣ му казватъ: „голѣмъ огънь гори въ кѫщата ти“. — Да, голѣмъ огънь е, но този, който гори въ гърдитѣ ми, въ пазвата ми, е по-голѣмъ“, отговаря той. Сегашнитѣ хора казватъ: „голѣми страдания имаме“. Казвамъ:„опеченитѣ яйца въ пазвата ви сѫ причина за тѣзи страдания“. Извадете яйцата отъ пазвитѣ си, и страданията ви ще прѣстанатъ. Въ съврѣменната наука това наричатъ idée fixe. Знаете ли какво е idée fixe? Ще ви дамъ единъ примѣръ за човѣкъ, който е страдалъ отъ idée fixe. Единъ господинъ поставялъ показалеца на дѣсната си рѫка въ крѫга, който се образува отъ съединяването на палеца и показалеца на лѣвата рѫка, и така въ продължение на година-двѣ се мѫчилъ да го улови. Той страдалъ отъ неуспѣха си, и затова се обърналъ къмъ единъ лѣкарь, който веднага съобразилъ какъ да го излѣкува. Лѣкарьтъ пъхналъ показалеца си въ лѣвата рѫка на пациента си, който веднага го сграбчилъ и се зарадвалъ, че успѣлъ да улови пръста си. Съ това той се излѣкувалъ, и се освободилъ отъ мисъльта, която толкова врѣме го безпокоила. Така и съврѣменнитѣ хора, които иматъ idée fixe, искатъ да хванатъ пръста си, но не могатъ. Ами че пръстътъ е създаденъ за друга работа, а не да го хващате. Ако искате, може да го хващате по другъ начинъ, а не така. Сега на земята настава нова епоха, за която съврѣменниятъ окултизъмъ казва, че отъ слънцето иде една нова вълна.Ако се изразя съ нови термини, ще бѫдатъ непонятни за васъ и моята бесѣда ще бѫде съвсѣмъ отвлѣчена. Тази вълна, която сега иде, засѣга човѣшкитѣ мозъци, и нѣкои хора подъ нейно влияние ставатъ ексцентрични. Ексцентриченъ човѣкъ е този, който много мълчи, или ако говори много,рѣчьта му е несвързана. Това сѫ крайности, които сѫществуватъ между хората, но правилното развитие има своята норма. Нѣкои казватъ, че рѣчьта всѣкога трѣбва да бѫде логична. Споредъ моитѣ схващания, въ свѣта трѣбва да има три вида логики: едната наричамъ чисто материалистична логика, втората — логика на съзнателния животъ, а третята -— божествена логика. Въ божествената логика не се допуща абсолютно никаква лъжа, и слѣдователно, за да може човѣкъ да работи съ първитѣ двѣ логики, трѣбва да има благородна и възвишена душа, т. е. да е готовъ да се жертвува за своитѣ братя, а не да живѣе само за себе си. Друго нѣщо, което трѣбва да се опрѣдѣли, то е, да се докаже дѣ е истината. За да се провѣри истината, изисква се врѣме и опитъ. Всички съврѣменни учени хора, които ни прѣдставятъ различни теории, изслѣдвания, било, въ медицината, техниката, физиката, химията или въ друга нѣкоя область, се нуждаятъ отъ врѣме, за да се приложатъ теориитѣ имъ на опитъ. Една теория може да е много правилна въ своитѣ математически изчисления, но ако се приложи и не даде резултатъ, тя е неприемлива. Така напримѣръ, единъ англичанинъ въ продължение на 25 години се занимавалъ съ единъ въпросъ, проучвалъ устройството на една летателна машина; за тази цѣль, той направилъ точно всичкитѣ изслѣдвания, и като билъ увѣренъ въ изчисленията си, далъ едно обявление въ вѣстницитѣ. Едно нѣщо, обаче, е пропусналъ той — не провѣрилъ всичко това на опитъ. Когато пристѫпили къмъ опити съ тази машина за хвърчене, споредъ прѣдставенитѣ отъ него данни и изчисления, тя не дѣйствувала: колелото се движело, но машината не хвръкнала. Освиркватъ изслѣдвателя, и съ това се завършва неговата работа. Обаче, новитѣ хора, които дойдоха слѣдъ него, започнаха да изучаватъ живата природа, да проучаватъ устройството въ организма на птицитѣ, на тѣхнитѣ крилѣ, опашкитѣ имъ, хората усвоиха методитѣ на хвъркането и възъ основа на тѣхъ построиха хвърчащата машина. Колко голѣма бѣше радостьта на съврѣменното човѣчество, когато се откри начина, какъ да се хвърчи изъ въздуха! Но тѣзи хвърчащи машини — балони, аероплани и цепелини — не се използуваха за благото на човѣчеството, а видѣхте какво направиха съ тѣхъ прѣзъ послѣднитѣ войни и колко опасни сѫ тѣзи машини. Днесъ хората ми казватъ: „разкрийте ни една отъ великитѣ тайни“. Казвамъ: една велика тайна е да се научи човѣкъ да се излѣкува, когато е боленъ, като хвръкне. Когато хората сѫ неврастеници, могатъ да се излѣкуватъ по тоя начинъ. Нѣкоя жена е болна. Нека се опита за ½ часъ да похвърчи изъ въздуха, и ще се върне здрава. Утрѣ се разболѣе мѫжа ѝ. Нека го постави и него въ балона, да го пусне изъ въздуха да похвърчи, и той ще се върне здравъ. Оздравяването по този начинъ е лесно, защото въздухътъ въ по висшитѣ сфери е по-чистъ. Тукъ, дѣто живѣемъ ние, намираме се въ въздушна среда, въ която има много вѫглена киселина: и ако сме нервни днесъ, то се дължи на голѣмото количество вѫглена киселина изъ въздуха, която вдишваме и издишваме, и която почти отравя организма ни. Знаете ли какво бихте почувствували като влѣзете въ нѣкой градъ? Ако въ васъ бѣше развито шестото чувство или тъй нареченото психометрично чувство, съ което сѫ надарени нѣкои хора, и погледнехте въ нѣкой градъ, вие бихте се отвратили отъ атмосферата на този градъ и не бихте желали по-вече да живѣете тамъ отъ смрадь! Нашитѣ градове и кѫщи сѫ за такъво човѣчество, като сегашното, съ такъво обоняние. Затова животътъ става все по-непоносимъ. А тѣзи новитѣ, божественитѣ идеи, които сега идатъ, носятъ новия животъ въ свѣта. Смъртьта, която сѫществува, нещастията, страданията, полудяванията, се дължатъ на съвсѣмъ други психични причини отъ тѣзи, на които ги приписватъ. Сегашниятъ животъ трѣбва да се измѣни въ своитѣ форми, и съврѣменниятъ строй трѣбва да се промѣни. И прави сѫ хората на новитѣ идеи,които изискватъ това промѣнение. Това промѣнение въ природата може да стане послѣдователно, но то ще стане и въ живота или послѣдователно,или моментално. По този случай турцитѣ казватъ така: „Аллахѫнъ зору да варъ“, т. е., когато нѣкому главата е дебела, и Господь му каже единъ или два пѫти какво трѣбва даправи, а той не взима отъ дума, за него се налага закона на необходимостьта. И тъй, основната идея на новото учение е братството. Братството трѣбва да се приложи вѫтрѣ въ домоветѣ. Майкитѣ и бащитѣ трѣбва да разбиратъ този основенъ законъ на братството, за да могатъ да създаватъ новитѣ условия за отглеждане и възпитание на дѣцата.Нѣкой младежъ се проявява буенъ,върши пакости.Какъ постѫпватъ съ него споредъ старото възпитание? Изтезаватъ го, затварятъ го. Но въ затвора той изгубва здравето си и държавата го храни. Тоя младежъ може да стане единъ отличенъ гражданинъ. Въ него има избликъ отъ енергия, която трѣбва умѣло да се впрѣгне въ работа. Казвате за него: „да, но той е единъ грѣшникъ, прѣстѫпникъ“. Обществото е създало такива условия, съ които той не може да се бори. И така, ние вмѣсто да изучаваме живата природа, живия Господь, и да постѫпваме съобразно съ нея, противодѣйствуваме си, като мислимъ, че въ свѣта има много закони. Не, въ живата природа има единъ законъ, който тя прилага къмъ всички, и къмъ богатия, и къмъ бѣдния. Сиромахътъ казва: „ами този богатиятъ човѣкъ има да яде, да пие, охолно живѣе, а за мене нѣма нищо“. Ти не знаешъ, че страданията на този богатъ човѣкъ сѫ задържани за слѣдъ 40—50 години. Природата не взима ли еднакво мазнинитѣ и на богатия, и на сиромаха? Какво иска да каже природата съ това, като обира мазнинитѣ на хората? Тя иска да имъ каже: „вие не сте научили закона на братството“. И като прочетете първата глава на Битието, ще видите че Господь казва на Адамъ и Ева: „вие ще ядете отъ всички плодове, но само отъ единъ нѣма да ядете, и въ който день ядете отъ този забраненъ плодъ, ще умрете“. Забранениятъ плодъ, това е съврѣменниятъ егоизъмъ. Единъ човѣкъ, който иска да работятъ за него, а той да живѣе на гърба на другитѣ, единъ човѣкъ, който иска да се храни за смѣтка на вдовицитѣ и бѣднитѣ сирачета, единъ човѣкъ, който иска да се бори съ толкова народи, той яде отъ забранения плодъ. А щомъ яде отъ забранения плодъ, той трѣбва да знае и послѣдствията. Ето защо всички трѣбва да бѫдемъ послѣдователни въ това велико учение. Дѣ е училъ Христосъ да има войни, да се биемъ или да се молимъ за война, да помага Богъ на едната или другата отъ воюващитѣ страни? Прѣди 1000—2000 години това нѣщо имаше смисълъ, но сега вече е отживѣло врѣмето си. Дѣ е тази правовѣрность, за която се парадира, дѣ е истинското християнство? Азъ говоря на тѣзи, които се именуватъ истински християни, тѣ трѣбва да постѫпватъ споредъ Христовия законъ, а тѣзи, които не сѫ християни, трѣбва да постѫпватъ споредъ своитѣ разбирания и закони. Нѣкой казва: „азъ не съмъ християнинъ“. — Какви сѫ твоитѣ закони и разбирания, съ които живѣешъ? „Азъ съмъ свободомислещъ“. — Постѫпвай споредъ своята свободна мисъль. Ние трѣбва да дадемъ право на всѣки човѣкъ, защото въ него има нѣщо добро, нѣщо благородно въ душата му. Дайте условия на всѣки човѣкъ, и той може да се повдигне. Живѣе ли при неблагоприятни условия, той пада. Азъ и другъ пѫть съмъ привеждалъ примѣра за единъ италиянски художникъ, и сега пакъ ще го приведа. Единъ знаменитъ италиянски художникъ искалъ да нарисува образа на Христа, и затова, като обикалялъ града, вглеждалъ се въ хората, за да намѣри нѣкое подходяще лице за цѣльта. И наистина, намира единъ младежъ около 20 годишенъ и нарисувалъ по него образа на Христа. Работата излѣзла сполучлива. Слѣдъ 10-на години сѫщиятъ художникъ рѣшава да нарисува образа на Юда и търси подходяще лице. Намира единъ младъ човѣкъ и му прѣдлага да му позира. Този младъ човѣкъ казва: „господине, азъ ви се чудя, прѣди 10-на години азъ ви позирахъ за Христа, а днесъ ме викате да ви позирамъ, за да нарисувате Юда!“ Този младежъ, въ 10-на години сàмо, въ порочния животъ така се измѣнило лицето му, че замязалъ по външния си видъ на Юда. Мислите ли, че ако една мома върви по лошия пѫть и попадне въ единъ публиченъ домъ, лицето ѝ не ще има отпечатъкъ на този животъ? Такъва една блудница ми разказваше единъ день, че докато разполагала съ пари, мѫжътъ ѝ я държалъ, но слѣдъ като ѝ изялъ паритѣ, оставилъ я на произвола на сѫдбата, и тя взела кривия пѫть. Тя казва: „искамъ да отида на църква, но и тамъ не ме приематъ“. Въ тази жена има копнежъ да живѣе чистъ животъ, и като се измѣнятъ условията, тя ще се повдигне. А за онѣзи свободни жени, които искатъ да служатъ на своитѣ чувства, хората казватъ: „и такива жени трѣбватъ за свѣта“. Казвамъ: не, тия наши сестри трѣбва да ги извадимъ отъ блуднитѣ домове, не трѣбва да се изнасилватъ, а да ги поставимъ на правия пѫть и да имъ покажемъ какъ да живѣятъ. Сега идатъ носителитѣ на новитѣ идеи, на алтруистичнитѣ чувства, идеитѣ на божественото учение, и тѣ сѫ хората, които ще се застѫпятъ за всички онеправдани и паднали. Тѣзи хора не сѫ случайни, тѣ иматъ признаци на лицата си, въ очитѣ си, на рѫцѣтѣ си. Вие ще ги познаете. Ето какви сѫ тѣхнитѣ признаци. Ако човѣкътъ, носитель на новото учение, е лѣкарь, като дойде въ дома ти, ще ти донесе всички лѣкарства, и нѣма да ти вземе нито петь пари, ще каже: „азъ служа даромъ“. Ако е свещеникъ, като го извикашъ да кръщава, да опѣва умрѣли, нѣма да иска никакви пари, а ще каже: „азъ служа на новото учение“. Ако е търговецъ, като човѣкъ на новото учение, ще търгува честно; ако е учитель, ще работи даромъ. Вие ще ми възразите: „ако всички работятъ даромъ, свѣтътъ ще се разсипе“. Да, сегашниятъ свѣтъ ще се промѣни, но ще дойдатъ нови разбирания. Нѣкои ще запитатъ: какъ е възможно да да се работи даромъ, какъ ще се живѣе безъ пари? Азъ питамъ: колко хиляди лева плащатъ на майката, и на бащата, за да отгледатъ, отхранятъ и възпитатъ 4—5 дѣца? Има ли нѣкакъвъ законъ, чрѣзъ който майката и бащата да се задължаватъ да ставатъ 5—6 пѫти прѣзъ нощьта, за да наглеждатъ малкитѣ си дѣца? Нѣма никакъвъ законъ, никаква конституция, а при това тази работа върви много по добрѣ, по естествено, отколкото всички други работи, които се подчиняватъ на установени отъ държавата закони. Слѣдователно, майката и бащата ни даватъ първия законъ, на който трѣбва да се подчиняваме. Казвамъ: ако живѣете тъй, както живѣятъ въ една кѫща родителитѣ и дѣцата, ако живѣете тъй, както живѣятъ помежду си братята и сестритѣ, вие сте на правия пѫть. Отъ гледището на новото човѣчество, насъ не ни очаква нѣкаква голѣма катастрофа. Дѣйствително, въ свѣта иде една голѣма катастрофа, но тя е за всички онѣзи здания, които нѣматъ солидни основи, за всички онѣзи гнили дървета, които нѣматъ здрави корени. Иде една велика идея, която ще ги събори, но това е единъ законъ, едно провѣтряване, което ще изчисти всичко гнило, а ще остане само здравото въ свѣта. Като ви дойде нѣкое страдание, не питайте коя е причината за това нѣщо. Азъ казвамъ: слънцето е причината за всички нещастия на земята, за нашитѣ страдания и за нашитѣ радости, то ражда наводненията, епидемии и всички болести въ свѣта, то прѣдизвиква землетресенията, изобщо то е причина за всичко, което става въ цѣлата природа. Но слънцето казва: „ако ти си уменъ, ще можешъ да използувашъ разумно моята енергия, азъ ще ти принеса всичката благодать, но ако не си уменъ, ще ти причиня най-голѣми страдания“. Слънцето може да измѣни своята енергия, но то все ще си грѣе и земята все ще се върти. И ще ви кажа слѣдното: въ висшата механика на окултната наука има едно твърдение, споредъ което при движението на едно колело, на всѣки 100 милиона обръщания има едно изключение. Такъво едно колело е нашата земя. И тя ако обиколи 100 милиона пѫти около слънцето, и вънейното движение ще има едно изключение, което ще се изрази или въ низходяща степень, катастрофално, или въ възходяща степень, благотворно. Такива изключения сѫ ставали много често, и такъво изключение иде сега. Нашата земя е направила толкова обръщания и е много близо до изключението: кога ще дойде това изключение, нѣма да кажа датата. Сега може да не вѣрвате, а като дойде този день, ще го провѣрите. Тогава може да приложимъ този окултенъ законъ и по отношение на слънцето. Когато то направи 100 милиона обръщания, ще дойде едно изключение. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че слънцето, за да направи едно обръщане, нуждни му сѫ 20 милиона години. Знаете ли какво ще стане въ свѣта, когато слънцето направи едно такъво изключение? Ако това изключение попадне въ низходяща степень, цѣлата слънчева система ще угасне, нашето слънце ще потъмнѣе, а съ това и всѣкакъвъ животъ ще прѣстане; ако това изключение попадне въ възходяща степень, слънчевата енергия ще се увеличи 10 пѫти, и тогава да му мислятъ хората, които сѫ на земята. Тъй че сега има едно приблизително съвпадение — и слънцето и земята сѫ направили своитѣ 100 милиона обръщания и сега идватъ двѣ изключения. Това е едно твърдение, което мога да докажа математически, съ факти и данни, но не на това общество. Иска врѣме, за да ви докажа формулитѣ и фактитѣ, съ които окултната наука си служи. Съ това не искамъ да вселявамъ страхъ, но казвамъ, че има изключения, и всѣки човѣкъ да бѫде готовъ на поста си да ги посрѣщне. И Христосъ казва: „блаженъ онзи рабъ, който стои будно на поста си, за да не би като дойде господарьтъ му, да го намѣри заспалъ“. Ако вие мислите, че като ядете и пиете, животътъ ще си върви тихо, спокойно, лъжете се. Съврѣменнитѣ учени твърдятъ, че човѣкътъ не е живѣлъ по-вече отъ 8000 години, но окултната наука и тамъ се различава; тя доказва, че човѣкъ е живѣлъ много повече, отколкото съврѣменнитѣ учени твърдятъ. Че човѣкъ е живѣлъ отъ прѣди 8000 години, за това говорятъ черепитѣ, които сѫ останали отъ ония врѣмена, но че е живѣлъ много по отдавна, такива данни не могатъ да се изнесатъ. И да се изнесатъ такива факти, връзката между тѣхъ е толкова деликатна, че може да се каже, че нѣма връзка. И когато въ една отъ своитѣ бесѣди казвахъ, че палецътъ опрѣдѣля развитието на човѣшката воля, нѣкои казватъ, че това е нелогично. Но въ дѣйствителность палецътъ е резултатъ на човѣшката воля. И въ старо врѣме, когато сѫ искали да накажатъ нѣкой твърдоглавъ човѣкъ, да прѣкрати своитѣ прѣстѫпления, отсичали сѫ двата му палеца. Тогава питамъ: защо палецътъ у нѣкои хора е по-дълъгъ, а у други по-кѫсъ, защо у нѣкои е по-правилно сформируванъ, а у други не? Всичко това означава нѣщо, то говори за развитието на волята и разсѫдъка у човѣка. Погледне ли човѣкъ на палеца, ще може да разбере какъ върви развитието на една душа, върви ли правилно развитието ѝ, палецътъ е правиленъ, нѣма изкривяване; има ли изкривяване, има и деформиране въ този организъмъ. Ако твоятъ носъ, очи и уста се изкривятъ, това означава нѣщо. Лѣкарьтъ ще каже: „тукъ има една ненормалность, единъ апоплектически ударъ“. А азъ казвамъ: тукъ има едно разногласие между органитѣ на тѣлото, между съединението на силитѣ, между мислитѣ и чувствата, които дѣйствуватъ въ човѣка. Ако тази нова наука я развивамъ само теоретически, безъ нейното практическо приложение, тя нѣма никакъвъ смисълъ. Всѣка реалность трѣбва да има извѣстна форма. Азъ говоря за реалноститѣ, които сѫ опрѣдѣлени величини, тъй както единъ математикъ борави съ формулитѣ, единъ химикъ съ молекулитѣ и атомитѣ, единъ физикъ сь силитѣ — като съ нѣща опрѣдѣлени, а не отвлѣчени. Сега ние казваме, че човѣкъ има душа. Опрѣдѣлена единица ли е душата, на кое мѣсто живѣе тя, дали въ мозъка, въ сърдцето, въ бѣлитѣ дробове или въ стомаха, дѣ се намира изобщо? Съврѣменната наука не може да каже нищо за душата. Сега да се върна къмъ своята мисъль. Новото човѣчество най-напрѣдъ трѣбва да започне съ анатомията на човѣка, затова искамъ всички да се заинтересувате съ анатомията. Като започнете да строите кѫщи, най-напрѣдъ нареждате греди, приготвяте скелята на кѫщата и послѣ строите. Скелята, това е анатомията. Нѣкои казватъ: „не ни трѣбва анатомия“. Не, безъ нея не можете. Нѣма дѣте, нѣма баща, нѣма майка, които да не изучаватъ анатомията. Когато кроите дреха, пакъ започвате съ анатомията. Терковетѣ — това е единъ анатомиченъ знакъ, и споредъ тѣхъ кроите. Слѣдователно, съврѣменнитѣ хора изучаватъ анатомически живота, все рѣжатъ. Какво нѣщо е рѣзането? Въ новото човѣчество нѣма да изучавате само анатомията, но и физиологията. Какъ изучавате физиологията, когато строите кѫщата си? — Поставяте ѝ прозорци, комини, за да става по-голѣмо течение въ нея, да влиза въздухъ. А съ какво се занимава физиологията? — Съ функциитѣ на отдѣлнитѣ органи, съ функцията на сърдцето — съ кръвообръщението. За да има благоприятни условия въ живота ни, въ всѣки домъ има нужда отъ физиология. Вие, които сега строите вашитѣ кѫщи, имате ли голѣми прозорци? Азъ ви прѣпорѫчвамъ само това: направете на кѫщитѣ си по-голѣми прозорци, по голѣми врати, отворете по-голѣми комини. Азъ харесвамъ голѣмитѣ комини, и съмъ противъ тѣзи печки, които сега употрѣбяватъ хората. Казвате: „едно врѣме дѣдо ми, баба ми бѣха много здрави“. — Да, но дѣдо ти имаше голѣми комини въ кѫщата си, провѣтряването ставаше добрѣ, а ти вървишъ по низходяща степень, живѣешъ въ вѫглената киселина и разбира се, че нѣма да бѫдешъ здравъ. Голѣми вентилации трѣбватъ. А какво правятъ българитѣ? — Запушатъ прозорцитѣ съ книги, да не влиза въздухъ, да не се простудятъ. По-добрѣ простудяване, отколкото да се диша вѫглена киселина. Тия хора отъ новото човѣчество живѣятъ, тѣ ще се наплодятъ, за да разнасятъ навсѣкѫдѣ новитѣ идеи. Всички вие можете да станете членове на това ново човѣчество. Кой отъ васъ не обича братството и равенството? Кой баща не иска сина му да бѫде ученъ, да не остане невѣжа? Новото човѣчество изисква всѣки човѣкъ да отговаря на слѣдното: да бѫде честенъ, т. е. да подчини своя егоизъмъ, справедливъ, уменъ и добъръ. Не нагледъ само да отговаря на тѣзи четири качества, но въ абсолютния смисълъ, да бѫде тъй честенъ, че никога да не пожертвува чуждитѣ интереси за своето добро, а всѣкога своитѣ интереси за доброто на ближнитѣ си. Ще кажете: „ако приложимъ това, ще дойдатъ върху насъ страдания, нещастия“. Ами съ сегашнитѣ идеи, дѣ е щастието? Не се ли избиха 30 милиона души, не се ли напълниха толкова затвори? И днесъ хората измиратъ, защото служатъ на тази стара култура, която казва, че човѣкъ за човѣка е вълкъ. А Христосъ казва: „всички вие сте братя“. Азъ ли създавамъ това учение? Азъ казвамъ: ако не искате да изпълнявате Христовото учение, изпълнявайте Мойсеевото; ако не искате да изпълнявате и Мойсеевото, тогава изпълнявайте законитѣ на вашата държава, но въ всѣки случай постѫпвайте като честенъ и справедливъ човѣкъ, не измѣняйте на думата си. А вие постѫпвате ту споредъ Мойсея, ту споредъ Христа. Смѣсвате законитѣ. Нѣкои ме запитватъ: «ти говоришъ ли винаги истината?“ Да, азъ съмъ мислилъ върху всѣка своя дума, която казвамъ. Ако говоря честно, справедливо, говоря за своето добро, защото не искамъ да опозорявамъ своята честь, не искамъ да позоря своитѣ братя, не искамъ да позоря името. божие, а искамъ единъ день, като ви срѣщна, да зная, че съмъ билъ всѣкога справедливъ спрѣмо, своята душа и умъ, та и вие да вървите по тоя пѫть. Само така, съ това учение, ще може да подобрятъ майкитѣ и бащитѣ, а всѣко друго учение носи страдания, страдания, страдания! Това братство има своето приложение. Въ окултната наука има опрѣдѣлени форми и закони. Законитѣ на това бѣло братство, на тѣзи 144,000 свѣтли души отъ 100 милиона години насамъ не сѫ се измѣнили нито на 1/100 милионна часть. Ето защо казвамъ, че законитѣ въ природата сѫ разумни и неизмѣнни. Всѣка мисъль слѣдъ хиляди години може да произведе резултатъ. Ако насадишъ една лоша мисъль, тя може да ти причини смърть. Ако ви обясня живота съ всѣкидневнитѣ му произшествия, азъ мога да го разгледамъ отъ гледището на индуситѣ, отъ гледището на окултиститѣ, а може и отъ християнско гледище. Истината ще си остане една и сѫща. Напримѣръ, срѣщне те нѣкой човѣкъ и те убие При този случай, ние, съврѣменнитѣ християни, казваме: „тъй е писалъ Господь“. Азъ казвамъ: Господь никога не е казалъ, не е писалъ да убия нѣкого, но това азъ го направихъ, а Господь само го е допусналъ. А индускиятъ законъ обяснява това така: ти си го убилъ прѣди нѣколко прѣраждания, и слѣдователно, днесъ, въ този си животъ, сѫщиятъ, когото си убилъ, те убива. И тъй, вие може да приемете едното или другото обяснение. Ще кажете: „това е еретическо учение, може ли човѣкъ да се прѣражда?“ Може и неможе, колкото е вѣрно едното, толкова е вѣрно и другото. Що се отнася до вѣрването или не, това сѫ второстепенни работи. Душата е въ сила да създаде всички свои форми: отъ нея зависи да дойде да живѣе на земята колкото пѫти пожелае. Ако тя пожелае да дойде на земята, Господь ще подпише. Онази душа, която иска да се прѣроди, прѣражда се. Слѣдователно, въ това отношение сѫ прави и индуситѣ, и християнитѣ. Като казвамъ „душа“, разбирамъ онази съзнателна божествена душа, която може да дохожда тукъ колкото пѫти пожелае. Обаче, има другъ законъ въ свѣта, който обяснява нѣщата по другъ начинъ, за да станатъ ясни, и за да се образува единъ общъ моралъ. Напримѣръ, ако нѣкой извърши едно прѣстѫпление, ако е обралъ нѣкого, и казва: „кой ме видѣ въ мрачината, че съмъ открадналъ нѣщо? “ Да, но като открадне, оглежда се, страхува се. Защо? Съвѣстьта ще го гризе, ще го прѣслѣдва. А що е съвѣсть? Тѣзи 144, 000 души, членове на бѣлото братство, казватъ: „господине, ние видѣхме прѣстѫплението, което извърши, и споредъ нашия законъ, който никога не се измѣня, ние те осѫждаме, и ще прѣнесешъ послѣдствията отъ своитѣ дѣла“. Тогава този господинъ, за да облекчи съвѣстьта си, уединява се нѣкѫдѣ, прѣкарва 10—15 дни въ постъ, и слѣдъ това отива при нѣкой свещеникъ да му прочете нѣщо, да го успокои. Свещеникътъ трѣбва да постѫпи споредъ закона на новото човѣчество и да каже: „братко, ти ще се изповѣдашъ прѣдъ Бога. А тъй, да постишъ 10 — 15 дни и съ това да изкупишъ своето прѣстѫпление, това не минава прѣдъ Бога“. Азъ ще ви кажа какъ трѣбва да се изповѣдвате прѣдъ Бога. Напримѣръ, запалилъ си кѫщата на своя ближенъ. Ще поправишъ грѣшката си, като отидешъ при пострадалия, ще му се извинишъ, ще му купишъ нова кѫща и нови мебели, и ще му изплатишъ дълговетѣ. Ако не постѫпишъ така, никаква прошка нѣма. Господь казва: „ако си обезчестилъ нѣкоя жена, въ второто ти прѣраждане ще я вземешъ като своя жена или ще ти стане дѣте, ще я отгледашъ и така ще си изплатишъ грѣховетѣ“. А днешнитѣ момци си казватъ: „какво отъ това, че съмъ обезчестилъ нѣкоя мома? “ Въ Америка, единъ младъ момъкъ, синъ на богатъ търговецъ, обезчестява една мома, изоставя я слѣдъ това,тя става блудница и слѣдъ това умира. Момъкътъ свършва богословие, и става знаменитъ проповѣдникъ. Всички го намирали за благочестивъ, добъръ човѣкъ. Оженва се, ражда му се синъ, който на 16-та си годишна възрасть става голѣмъ вагабонтинъ. Хората се очудвали, че отъ такъвъ благочестивъ баща излѣзълъ толкова лошъ синъ. Казвамъ: този синъ е неговата блудна мисъль. Бащата ходи вечерно врѣме да го търси, да го прибира въ дома му, но едва слѣдъ десетки години успѣва да го поправи. Така той изплатилъ дълга си. Този вашъ синъ е вашата възлюблена, която вие изнасилихте. Господь ще каже на бащата: „ето твоята възлюблена, изплати се къмъ нея“. Синътъ ти ще каже: „сега признавамъ, че си благороденъ, защото знаешъ да любишъ, а по-раншната ти любовь не бѣше, както трѣбва“. За това ние трѣбва да цѣнимъ майчината любовь, която дава всичко. Азъ прѣпорѫчвамъ на съврѣменнитѣ моми и момци, като си даватъ дума помежду си, да устоятъ на нея,да сѫ готови да умратъ за тази си дума, и да кажатъ: „азъ те обичамъ, за тебе жертвувамъ честь, животъ и всичкото си богатство, но никога нѣма да се откажа отъ тебе“. Това разбирамъ човѣкъ съ характеръ! А какво става сега? Днесъ се оженватъ, утрѣ се разлюбватъ, искатъ разводъ, дохаждатъ до митрополията,тя да разрѣши въпроса. Казвамъ: свещеницитѣ нѣматъ право да развеждатъ никого, нѣматъ право и да вѣнчаватъ. Ако дойде нѣкой при мене да го вѣнчавамъ, азъ нѣмамъ право да сторя това, но ще питамъ само този момъкъ: готовъ ли е да пожертвува имота, честьта и живота си за своята възлюблена? Ще питамъ и момата: готова ли е да жертвува имотъ, честь и животъ за своя възлюбленъ? Ако и двамата ми отговорятъ, че сѫ готови, само тогава мога да ги вѣнчая, иначе не вѣнчавамъ, и нѣмамъ право да вѣнчавамъ. Така трѣбва да бѫде, за да се оправи това общество и тоя народъ. И така трѣбва да проникне Христосъ въ свѣта. Това е, което носи братството, което проповѣдва Христосъ. И тѣзи свѣтли братя слизатъ сега. Тѣ ще употрѣбятъ тѣзи двѣ изключения, изключението на слънцето и на земята; ще настане едно ново чудо, за което въ Писанието се казва, че иде ново небе и нова земя — ново човѣчество. Азъ казвамъ: на старото човѣчество ние туряме единъ кръстъ, Господь да го прости, и за въ бѫдеще ще живѣемъ съ законитѣ на новата земя, на новото човѣчество. Това иска братството. Азъ не ви проповѣдвамъ за нѣкакъвъ мъртавъ Господь, а за живия Господь. А ако питате: дѣ е Господь? — той е въ това небе, което виждате. Нѣкои казватъ: „докажи ни дѣ е този Господь“. Господь нѣма нужда отъ доказване. И мравката съ своето нисше съзнание не разполага съ органи, съ които да разбере, че сѫществуватъ хора. Въ свѣта на мравкитѣ нѣма съзнание дали сѫществуватъ или не сѫществуватъ хората. Мравката, като я хванете съ двата си пръста или като се качи на главата на нѣкой човѣкъ, казва: „на каква голѣма могила се качихъ“. Разглежда свѣта отъ тази височина, и като се върне при другаркитѣ си, казва имъ: „днесъ посѣтихъ една голѣма планина“. Така и насъ Господь ни хваща съ двата си пръста, а ние питаме: има ли Господь. Да, той е тѣзи два пръста и ни казва: „на моята глава не можешъ да се качвашъ“. Ако вие не виждате въ лицето на вашитѣ братя живия Господь, не разбирате това учение. Ако азъ въ вашето лице не виждамъ Бога, моето учение е лъжливо. Ако не ви обичамъ, и не съмъ готовъ да се жертвувамъ за васъ, проповѣдвамъ едно лъжливо учение. И вие трѣбва да се жертвувате. Братство трѣбва да има въ тоя свѣтъ! Това учение трѣбва да възприемете. То се проповѣдва отъ всички добри хора, отъ всички майки и бащи, всички братя и сестри. Самопожертвуване трѣбва въ този свѣтъ, доста лъжи! Нѣкои казватъ: „колко ще ми се заплати, за да служа?“ Никакво плащане вече не трѣбва. Азъ говоря за тѣзи, които се считатъ християни, за другитѣ не говоря. Затова Христосъ казва: „които не сѫ християни, нека излѣзатъ навънъ, за да се знае кои сѫ за и кои противъ“. Хората отъ свѣта казватъ за нѣкои: „ето тѣзи сѫ благочестиви християни“. Въ какво се състои тѣхното благочестие?Ходятъ редовно въ църква.Не, не, църквата — това сме ние,тѣзи живи тѣла,това сѫ църквитѣ. Ако не можемъ да живѣемъ единъ чистъ, почтенъ животъ, какво ще стане съ нашитѣ църкви? Каквото стана въ Русия. Русия не послуша гласа на Толстоя, който бѣ гласъ на Бога живаго. И духовенството доведе болшевизма. Болшевизмътъ, това е камшикътъ на Бога въ Христовата рѫка. И днесъ той ни пита: „това ли създадохте въ толкова години?“ Христосъ е, който дѣйствува въ Русия, а не нѣкакъвъ сатана. Когато единъ хирургъ вземе своя ножъ, за да направи една операция, той знае какъ да го употрѣби, за да изрѣже само болното месо, и да помогне на живото; който хирургъ не е опитенъ, той не ще знае да направи операцията, макаръ да минава прѣдъ свѣта за свършившъ по тази область. И българитѣ трѣбва да благодарятъ на болшевикитѣ. Но туй не влиза въ моята рѣчь. А какво направиха американцитѣ. Тѣ ни изпращаха редъ години мисионери да проповѣдватъ Христовото учение, а въ врѣме на войната тѣ продадоха на българитѣ 10 милиона кгр. брашно по 2 златни лева единиятъ килограмъ. А днесъ колко струва левътъ? значи, 20 лв. А мислятъ ли американцитѣ, че постѫпиха съобразно съ Христовото учение? Тѣ изгубиха случая да дадатъ единъ добъръ примѣръ.Не, това не е християнство! Тъй говори Христосъ, тъй говорятъ свѣтлитѣ братя! Ако българитѣ мислятъ да вървятъ по този пѫть, по който сѫ тръгнали, не ги очаква нѣкакво добро. Тази култура нѣма да имъ помогне! Въ свѣта всичко трѣбва да се измѣни. Никой народъ не трѣбва да изнасилва другъ народъ, никое общество не трѣбва да изнасилва друго общество и никой човѣкъ не трѣбва да изнасилва другъ човѣкъ, а всички трѣбва да живѣятъ въ този великъ законъ на любовьта. Ако приемете това учение, всичко ще се измѣни и вие ще се благословите като народъ. И този законъ ще дойде. Ако ли не го приемете вие, други ще го приематъ. За да не ви се види бесѣдата ми малко банална, и за да промѣня мисъльта си, ще приведа единъ примѣръ: въ старо врѣме, въ тъй наречения златенъ вѣкъ, живѣли двѣ царства: царството на еспертитѣ и царството на мензитѣ. Царьтъ на еспертитѣ ималъ синъ, и споредъ тогавашния обичай, повикалъ мѫдреци, които да опрѣдѣлятъ бѫдещата сѫдба на сина му. Единъ отъ тѣзи велики мѫдреци направилъ своитѣ изчисления и казалъ на царя: „твоятъ синъ около 20-годишната си възрасть ще прѣмине една голѣма криза, затова трѣбва да го изпратишъ овчарь въ друго царство, за да се научи тамъ на великитѣ закони на живата природа“. Бащата билъ вѣренъ на тѣзи указания на мѫдреца, и казва на сина си: „синко, отъ сега нататъкъ ти ще трѣбва съ потъ на лицето си да изкарвашъ прѣхраната си“, и го изпраща като овчарь въ царството на мензитѣ. Момъкътъ прѣкаралъ тукъ цѣли 10 години, изучавалъ законитѣ на природата. На единадесетата година отъ своето прѣбивание тукъ, единъ день дохожда на разходка, възседнала на бѣлъ конь, дъщерята на царя на мензитѣ. Тя била придружавана отъ свои тѣлохранители, но увлѣчена отъ хубавитѣ полски цвѣтя и красива природа, тя слѣзла отъ коня си и се малко отдалечила отъ тѣхъ. Въ това врѣме, нѣйдѣ изъ камънацитѣ, изкача една кобра и ухапва царската дъщеря въ дѣсната рѫка. Овчарьтъ царския синъ, като забѣлѣзва това нѣщо, и като знаялъ законитѣ, бързо се затичва при царската дъщеря, туря устата си на рѫката и ѝ изсмуква отровата. Нейнитѣ тѣлохранители, като забѣлѣзали отдалечъ това нѣщо, помислили, че този момъкъ оскърбява царската дъщеря, затова опънали своя лѫкъ, намазанъ съ отрова, срѣщу него, и го ранили въ лѣвата рѫка, а царската дъщеря, като забѣлѣзва това нѣщо, приближава се до него, бързо разкѫсва рѫкава на дрехата му, туря устата си на раната му и изсмуква отровата. Питамъ сега: „кой кого спасява? Момъкътъ спаси момата отъ отровата на змията, а момата го спаси отъ отровата на човѣшката стрѣла. Момъкътъ казва на момата: „ти пострада отъ отрова на змия, а азъ — отъ човѣшка отрова“. И тъй, сегашнитѣ жени страдатъ отъ отровата на змия. Знаете ли коя е тази змия? — Тя е тѣхниятъ краенъ егоизъмъ. И женитѣ, и мѫжетѣ трѣбва да се спасятъ отъ тази отрова. Жената трѣбва да изсмучи отровата на мѫжкия егоизъмъ, а мъжътъ трѣбва да изсмучи отровата на женското изопачено сърдце. Само така мѫжетѣ и женитѣ могатъ да си подадатъ рѫцѣ, да познаятъ, че тѣ живѣятъ заедно и могатъ да се разбиратъ. И всички съврѣменни християни трѣбва да си подадатъ рѫка. Азъ като дойдохъ въ Търново, какъ ме посрѣщнахте? Не, приятели, азъ идвамъ да ви изсмуча отровата. Дали вие ще изсмучите моята, това е другъ въпросъ, това врѣмето ще покаже. Ако изсмучите моята отрова, ще ви кажа: Вие сте мои братя. Това е проявлението на закона на любовьта, който работи въ свѣта. Всѣки, който изсмуква отровата на брата си, даватъ му една цѣлувка, а който не стори това, той бива изпъжданъ навънка. Младежи, въ васъ е бѫдещето! Мѫже и жени, живѣйте споредъ закона на любовьта! Не живѣйте по пѫтя на остарѣлитѣ въ грѣха, откажете се отъ многото любовници, които имате, единъ любовникъ и една любовница сѫ достатъчни, една мома, но хубава, и единъ момъкъ, но отличенъ — тѣ сѫ достатъчни; не ви трѣбватъ нито двама мѫже, нито двѣ жени. Тогава нека има вѫтрѣшна свобода въ васъ и да не се свръзвате съ робство. Така мислете и приложете този законъ навсѣкѫдѣ, въ обществения, въ политическия и въ религиозния животъ, за да придобиете Христовото учение. Само така българскиятъ народъ може да се повдигне. Само по тоя моралъ! Като ходя сега по Търново, наблюдавамъ хората, срѣщамъ разни свещеници, сѫдии, учители, стражари, слуги и си казвамъ: братя, тъй както живѣете, не вървите по правия пѫть, не е това Христовото учение, не е братство. Азъ срѣщамъ много свещеници, проповѣдници, учители, стражари и други — благородни хора, но срѣщамъ и неблагородни между тѣхъ. Това не е упрѣкъ, но констатирамъ единъ фактъ и казвамъ, че трѣбва да се повдигнемъ до такъва висота, до този чистъ моралъ, който ни се посочва отъ свѣтлото братство. Да не лъжемъ! Майкитѣ и бащитѣ не трѣбва да лъжатъ. Каквото каже майката, бащата, свещеника, сѫдията, трѣбва да го изпълнятъ, да умиратъ на своята дума. Ако азъ изпълня своето обѣщание, мога да се нарека човѣкъ, не го ли изпълня, въ мене нѣма никаква човѣщина, никакво братство. Бѫдещата наука е на страната на онѣзи хора, които живѣятъ по този начинъ. Азъ виждамъ въ младото поколѣние стремежъ къмъ нови идеи. Като слѣдя комуниститѣ, не ги осѫждамъ, виждамъ, че тѣ, безъ да се прѣпорѫчватъ за християни, вършатъ хубави работи, правятъ голѣми жертви, а християнитѣ, които говорятъ за Христа, гледатъ какъ да се осигурятъ. И тъй, комуниститѣ сѫ безвѣрници безъ пари, а християнитѣ — вѣрващи съ пари. Азъ бихъ желалъ да срѣщна единъ човѣкъ, който да знае, че има Господь въ свѣта, да се срамува, когато излъже нѣкого, да знае, че ще бѫде осѫденъ, когато обиди нѣкого,и да бѫде искренъ да иска извинение. А сега като извършимъ едно прѣстѫпление, казваме: „азъ имамъ право“. Да, всички „имаме право“ да вършимъ прѣстѫпления, всички „имаме право“ да лъжемъ, всички имаме право да вършимъ добрини, да говоримъ истината, всички имаме свобода, но трѣбва да знаемъ,че всѣки ще отговаря.Ако крадешъ, ще те крадятъ; ако съсипвашъ, ще те съсипватъ; ако обезчестявашъ, ще те обезчестяватъ. Каквото правишъ, такъво ще намѣришъ. «Съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се възмѣри», казва Христосъ. Законътъ е вѣренъ. Сега азъ ще ви пророкувамъ нѣщо. Нѣма да гадая. Какво е днесъ врѣмето? — Хубаво, ясно и топло: слънцето грѣе отлично. Ясното врѣме показва, че всичко ще се развие добрѣ за въ бѫдеще, ще има голѣма топлина, и въ скоро врѣме между българитѣ ще има едно течение на добро, умоветѣ на хората ще се измѣнятъ, ще се стоплятъ и ще започнатъ да мислятъ правилно. Тихото врѣме показва, че българитѣ ще дойдатъ до съзнание, нѣма да правятъ опити за нови войни, нѣма да направятъ грѣшката на 1912 и 1915 години; сега вече българитѣ нѣма да воюватъ съ орѫжие, а съ любовьта, ще пазятъ строгъ неутралитетъ и ще кажатъ: „до сега служихме на централнитѣ сили, на съглашението, а сега искаме вече да опитаме тоя новъ животъ по Господа и да устроимъ живота си споредъ Неговата воля“. Само така ще дойде съзнанието у българитѣ, и ще се повдигнатъ тѣ като народъ. Тогава тѣ ще се обърнатъ и къмъ комунисти, и къмъ социалисти, и ще кажатъ: „братя, ние ви обичаме, ние виждаме въ вашитѣ стремежи хубави идеи, които ни сѫ потрѣбни, нѣма какво да дѣлимъ, всичко на земята е наше, хайде заедно да работимъ“. Ще ми възразятъ нѣкои: „добрѣ, но тѣ не вѣрватъ въ Господа, не обичатъ хората“. Какъ да не вѣрватъ? И тѣ си иматъ Господь, щомъ обичатъ, иматъ Господь. Ако ме срѣщне нѣкой и ме обере, осакати крака ми, а вѣрва въ Бога, каква полза имамъ азъ и другитѣ хора отъ неговото вѣрване? Ако ме срѣщне нѣкой и ми направи добро, а не вѣрва въ Бога, той ще бѫде по-полезенъ отъ първия, който остава само съ своята теория. Този, който вѣрва и ме обере, ще го заплюя; този, който не вѣрва, и не ме обере, ще му дамъ двѣ цѣлувки, защото той не опозорява името Божие, и изпълнява волята Му. Това е новото учение, което сегашното поколѣние трѣбва да има прѣдъ видъ. Тази обществена проказа трѣбва да се изчисти отъ дъно. Така трѣбва да проповѣдватъ всички свещеници, така трѣбва да проповѣдватъ всички българи. Ако така проповѣдватъ, моето благословение на тѣхъ, но ако не вѣрватъ и не проповѣдватъ така, сами ще се оплюятъ. Нека свещеницитѣ кажатъ:„съ името на Христа,ще служимъ на Бога, безъ пари ще живѣемъ“. Но ще ми възразятъ: „че ние имаме жени, дѣца“. Та женитѣ ви не могатъ ли да живѣятъ като васъ? Попадията не може ли да живѣе като васъ? — Може. Тя трѣбва първа да даде примѣръ за безкористие, а тя гледа първа да се осигури. На владика и на попъ защо му сѫ пари? Какъ искатъ тѣ да се осигурятъ? Христосъ не бѣше осигуренъ. На Христа колко плащаха за проповѣдитѣ му? Въ името Христово ви говоря! Нали въ името на Христа вие служите? Така погледнете вие: тази работа е сериозна. Двѣ изключения идатъ. Сега искамъ да ме разберете право. Азъ нѣмамъ ни най-малкото желание да обидя нѣкого отъ васъ. Вашитѣ вѣрвания, вашитѣ дълбоки убѣждения, каквито и да сѫ, тѣ сѫ за мене свещени, но лошитѣ ви постѫпки, тѣ сѫ друго нѣщо, азъ тѣхъ не мога да сподѣлямъ. Азъ не мога да търпя злото въ свѣта, не мога да гледамъ спокойно, когато единъ човѣкъ оскърбява другъ. Мога да мълча, но въ душата ми се повдига голѣма скръбь и си казвамъ: тѣзи хора се християни; кое е това заблуждение, което ги сковава, какъвъ е този психолгически моментъ, когато тѣ излизатъ извънъ себе си? Но азъ вѣрвамъ, че иде голѣма топлина, която ще стопи ледоветѣ. По планинитѣ ще се вдигнатъ голѣми изпарения, ще потекатъ чисти, бистри потоци. Слѣдъ това ще се яви буйна растителность, посаденитѣ сѣмена и плодове на хилядитѣ години отъ миналото ще изникнатъ, ще цъвнатъ и ще вържатъ, и народитѣ на цѣлата бѣла раса ще си подадатъ рѫка. Ще дойде тази нова култура въ свѣта, на която никой не се надѣвалъ, и която никой не е виждалъ. И всички ще бѫдете граждани на тази нова култура, на това ново човѣчество! И бихъ желалъ всички да бѫдете гости на трапезата на това ново човѣчество. Вие всички сте поканени, но да не се откажете, тъй както прѣди 2000 години Христосъ покани на угощение много хора, а тѣ се отказаха подъ разни прѣдлози: едни, че иматъ работа на нивата, други, че си купили 5 чифта волове, та трѣбва да ги опитатъ, а трети че се оженили. Всички отговориха: „имайте ни отречени отъ новата култура“! Христосъ пакъ иде сега и пакъ кани цѣлата бѣла раса да подйеме това ново учение. Сега всички добри хора, които сѫ пасли стада отъ петь вѣка, ще ги вземемъ като божествени, и ще ги използуваме за съграждането на това велико божествено здание. Защото животътъ не се гради отъ единъ камъкъ и, когато го съградимъ, само тогава ще дойде мѫдростьта и любовьта, само тогава ще има музика, поезия, изкуство, само тогава ще има редъ и порядъкъ, само тогава ще има разбиране между всички хора, само тогава ще си дадемъ една свята цѣлувка, въ която ще почувствуваме радостьта, която ангелитѣ чувствуватъ. Бесѣда, държана на 19 августъ 1920 год., Прѣображение, въ салона на читалище „Надежда“, въ гр. Търново.

Оригинален пдф Призванието- пдф Аудио клип Призванието 2006 ПРИЗВАНИЕ КЪМЪ НАРОДА МИ— БЪЛГАРСКИ СИНОВЕ НА СЕМЕЙСТВОТО СЛАВЯНСКО Послушайте думитѣ на Небето: Братя и сестри отъ домъ славянски, родъ на страдание, племе на раздори, душа и сърдце на бѫдащето, Животъ и Спасение на настоящето, носители и застѫпници на мира, синове на Царството Божие, слушайте Словото: Небето ви отрежда една свята длъжность въ Царството на Мира, което иде и наближава въ силата си да отбѣлежи едно велико събитие въ живота на тоя свѣтъ; и ако се покажете вѣрни отъ сега на това благородно и свято звание, което ви чака, то, вѣрвайте, самъ Богъ на Силитѣ ще ви увѣнчае съ слава и величие на своя животъ и ще отбѣлежи имената ви въ Върховнитѣ книги на висшитѣ свѣтове, които спомагатъ въ полза на Висшето свято дѣло на великото избавление. Васъ ви чака едно славно бѫдаще, което иде не да затрие и уничтожи живота, но да го възкреси въ неговата съвършена пълнота. Въ този животъ сѫ призовани да вземать участие всичкитѣ избрани людие и народи, които образуватъ цвѣта на новитѣ поколѣния на человѣческия родъ. Вашето врѣме наближава, вашиятъ изпитъ се завършва, часътъ на вашето призвание удря и минутата на живота настѫпва да се пробудите и влезете въ тоя благъ животъ, който встѫпва въ тая многострадална земя. Азъ ида отъ горѣ, по висше разпореждание на Бога— вашия Небесенъ Отецъ, Който ме е натоварилъ съ великата мисия да ви предупредя отъ лошия пѫть и ви благовѣствувамъ Истината на живота, която слиза отъ небесното жилище на вѣчната видѣлина да просвѣти всѣкой умъ, да възобнови всѣкое сърдце и да въздигне и обнови всички духовe — отбрани чада на истината, предназначени да съставятъ зародиша на Новото человѣчество, на което Славянското семейство, колѣното Юдино, ще стане огнище. Вождътъ на спасението, помазаникътъ Сионовъ, Царятъ Господенъ, братътъ на страждующитѣ, ще пристигне въ всичката своя сила и духовна пълнота и ще промѣни вида на тоя свѣтъ. Вие скоро наближава да заемете едно високо мѣсто в реда на изкупенитѣ висши свѣтове, които постепенно, неотклонно възлизатъ единъ слѣд другъ въ една нова областъ на горнитѣ върховни свѣтове. Въ Небесата на Божественитѣ разпореждания, въ които и тоя вашъ свѣтъ вече ще пристъпи напредъ една стѫпка да заеме своето мѣсто, отредѣно му отъ Върховния Владика помежду другитѣ. Вашето встѫпвание въ тия нови безпредѣлни граници на Новото Царство на вѣчнитѣ свѣтове ще се ознамени съ даване знака на Върховния Господаръ, Владѣтель и Царъ надъ всичко. Той ще ви посрѣщне заедно съ всичкитѣ ангелски ликове, които ще дойдатъ да ви приематъ радостно и весело, като съграждани на Вѣчното Царство, на което силата и славата е нескончаема. Не огорчавайте Бога съ вашето поведение, не се съмнявайте въ Истината Му, която ви носи отъ Небесното жилище въ знакъ на Неговата къмъ васъ вѣрность и любовь. Просвѣтете се, елате на себе си, съзнайте истината на живота. Този, който ви е родилъ, бодърствува надъ васъ. Името Му знаете. Не се двоумете, не се колебайте, но отхвърлете вашето малодушие и вашето маловѣрие настрана и елате къмъ вѣчната видѣлина на живота, да разберете вѣчния пѫть на Бога, Който ви е въздигналъ отъ пепелището на ничтожеството къмъ славата и величието на безсмъртието. Не се заблуждавайте, но дайте мѣсто на Този, Който ви оживява. Предъ Него: домочадията, поколѣнията, народитѣ не чезнатъ, но се възобновяватъ и възраждатъ отъ този сѫщъ Вѣченъ Духъ, Който привежда въ порядъкъ всичко въ тоя обширенъ Божественъ свѣтъ. Възобновлението е велика благодатъ, която ви спомага да се удостоите, да влѣзете въ пѫтя на видѣлината, въ която обитава миръ и любовь въ всѣка нейна стѫпка. Тя е мощниятъ вѣчень двигатель въ живота, който повдига всичкитѣ паднали духомъ. Тя е пѫтятъ на спасението, по който влиза злощастният человѣчески родъ, призованъ отъ Небето на още единъ великъ подвигъ, съ когото ще се завърши все, що е отредено. Пѫтятъ, въ който ида да ви поведа да възлѣзете въ Царството Божие, да Му служите, е пѫть вѣченъ; пѫть, пъленъ съ всѣка благостъ на живота; по него сѫ възлѣзли всичкитѣ чинове и ликове небесни прѣди зачатъка на самата тая вѣчност, която е безъ начало и безъ край. И помежду васъ и пѫтя Небесни ликове сѫществува велика междина, която е неизмѣрима отъ никоя мощна сила и при все това има една невидима връзка, която всичко свързва въ едно неразривно братство. Тази връзка е любовьта на Вѣчния нѣвидимъ Богъ — Извора на живота. Тая непрѣодолима любовь на Този, Който ви люби и се грижи за васъ, ме извика отъ горѣ да дойда да ви помогна въ тия усилни врѣмена, които наставатъ за послѣдень пѫть въ тоя свѣтъ. Предъ вази стои една голѣма опасностъ, която се готви да разруши все що е свѣто посадено отъ рѫката на вашия Небесенъ Баща. Затова съмъ въ тоя свѣтъ дошелъ, да ви рѫководя лично прѣзъ тази най-опасна минута прѣзъ живота. Покажете се мѫжье твърди и непоколебими, вѣрни на призванието си, прѣпасани прѣзъ пояса, готови за бранъ. Направете всѣки потребнитѣ самопожертвувания да възтържествува истината, сега е случай благоприятенъ да се покажете родъ избранъ, семе Царско, народь, на който Господъ на Силитѣ е вождъ. Азъ ида да подкрепя славянския родъ, комуто е дадено да възтържествува надъ всички негови врагове и неприятели, прѣпятствуващи му въ пѫтя на неговото благородно знание, което той се стрѣми да постигне, и на неговото назначение, което му е отредѣно отъ Върховния Промисълъ на Провидѣнието. Врѣмето е близо и при вратата на тоя свѣтъ. Истината ще възтържествува и ще се възцари въ пълната си хубостъ и красота, която ще озари лицето на тоя свѣтъ съ сияние небесно. Ето деня на Истината, който ви е родилъ за Негова слава. Слушайте гласа Му, Той иде отъ горѣ, подигнѣте очитѣ си и вижте това, което ви очаква; отворете ушитѣ си и чуйте сладкитѣ пѣсни, приятнитѣ химни, величественитѣ антими, пѣсни отъ ангелскитѣ ликове, които се приготовляватъ за този славенъ денъ. Чуйте, вѣрността е първата стѫпка при влизание въ новия животъ, тя е първото условие при тѣснитѣ врата на приемание, тя е първиятъ плодъ на Любовь, който има да поднесете предъ Огнището на Отеческий олтаръ. Не остава врѣме да се впускате въ праздни разправии за миналото, което нѣма да ви ползува, ако не вземете примѣръ отъ неговитѣ погрѣшки, да изправите настоящитѣ. Вашето възраждание има голѣма нужда отъ чисти добродетели, които липсватъ. Сега то е повърхностно и не коренно, врѣменно и несѫществено, което не може да принесе очакванитѣ добри плодове. Този народъ има въпиюща нужда да се рѫководи и управлява отъ святи и Богуугодни начала, нуждни за неговото успѣвание. Тия начала ги е опредѣлилъ отдавна още Богъ, Който се грижи за подобрението на всички негови семейства; и тия начала сѫ всадени въ вашата душа. Въ възражданието на народитѣ умътъ и сърдцето трябва да вървятъ успоредно, любовьта и добродетельта взаимно, силата и разума наедно да рѫководятъ и управляватъ пѫтя на тѣхните добри стрѣмления. Вънъ отъ тия условия всичко е изгубено за тѣхъ безвъзвратно. Затова е необходимо да се спрете и обмислите положението си, въ което се намирате, за да избѣгнете общото разрушение, което виси вече надъ главитѣ на всички ви. Азъ пристигамъ въ тоя развратенъ свѣтъ въ минута важна да упражня нуждното влияние, да ви отвърна отъ тоя пагубенъ пѫтъ, въ който народитѣ по земята сѫ се втурнали да слѣдватъ безразсѫдно. Знайте, въ случай, че отхвърлите моитѣ благи съвети и се възпротивите на моитѣ Божествени диктувания, които ви давамъ, защото сте близки на сърдцето Ми, то ще употрѣбя и други мѣрки, много по-лошави, съ които съмъ натоваренъ да приложа въ замѣна на вашето непослушание на святите Божии заповѣди. Вие сте подъ мое покровителство и съмъ длъженъ да ви рѫководя и възпитавамъ въ словото на Истината. Азъ съмъ вашъ хранитель и върховенъ водитель въ Небесните ликове. Когато встъпихъ да ви взема подъ своя охрана, Азъ предвиждахъ всичкитѣ мъчнотии, които врѣмето щѣше да ми създаде до гдѣ ви изведа въ безопасно мѣсто. Азъ знаяхъ колко препятствия, колко несполуки щѣха да ме посрещнатъ съ васъ наедно въ тая велика борба, но моятъ духъ не отстъпи своето намѣрение. Моята любовь за васъ ми продиктува свято задължение и Азъ встѫпихъ напредъ да ви взема подъ моята върховна охрана. Въ това отдалечено минало вашиятъ духъ не притежаваше никаква красота, която да ме привлече да ви обичамъ. Вие бѣхте отвратителни на гледъ и който ви погледнеше, се отвращаваше отъ грубото ви сърдце. За тоя ви лошъ недостатъкъ Азъ не ви отхвърлихъ, нито ви презряхъ за грубата външностъ, съ която бѣше облѣчена вашата душа, но ви възлюбихъ напълно съ благия си духъ, който се завзе да проникне и намѣри нѣкоя Божествена добродетелъ, нѣкоя благородна черта въ вашата душа, та да може да я обработи и оплодотвори, за да принесе плодъ изобилно и да създаде у васъ поведение чисто, свято и възвишено, за да ви удостои да влѣзнете въ рода на първитѣ народи, които Богъ на Силитѣ е избраль да извършать вѣчната Му и свята воля. Днесь вече настава да се реши главната сѫдба на тоя покваренъ свѣтъ, въ който Небето иде да извърши единъ корененъ и великъ превратъ и то скоро, въ Новия вѣкъ, който приближава да отбелѣжи нови страници по лицето на земята. За това желая да ви подготвя, защото сте останали надирѣ поради вашитѣ настоящи престѫпления и минали народни грѣхове, за които безбройни жертви и страдания бѣха нуждни да пренесете до гдѣ да се измие и очисти вашата отвратителна гнусота, съ която раздразнихте Бога, та отвърна лицето Си отъ васъ и ви остави подъ тежкия вѣковен изпитъ, за да познаете и се разкаете за грѣховетѣ си, които разкѫсаха святитѣ връзки на Любовьта Му. Но Богъ се вѣчно не гневи; милостьта Му е въ родъ и родъ, благостьта Му пребѫдва винаги съ тѣзи, които Го любятъ и благословението Му не се оттегля. Той ви рѫководи прѣзъ всичкитѣ тъмни врѣмена съ крѣпка дѣсница и окото Му бдя за васъ, когато преминавахте прѣзъ опаснитѣ пѫтища на този свѣтъ. В това — Азъ, вашиятъ Върховенъ Покровитель, имаше да полагамъ голѣми усилия и жертви, да поправя вашето минало, да ви възпитамъ и облѣка въ хубостьта на Вѣчното, което ви е отредена. За това благоволихъ да извикамъ отдалечъ, отъ край небесата, двамата братя, свѣтила на славянский родъ и да имъ връча Словото на Истината и Словото на Живота, да ви го донесатъ и ви научатъ пѫтя Ми, по който да възлѣзете въ Вѣчната Видѣлина, въ която обитавамъ; Видѣлината на живота, която ви проводихъ да пребѫдите въ нея, която свѣтътъ не прие, но я отхвърли и предаде помазаника Ми на завѣта, Исуса, на поругание и смъртъ, защото дѣлата на тоя родъ бѣха лукави. Но престѫпницитѣ на завѣта Ми приеха заплата за своитѣ беззакония и отъ нинѣ всичко се прекратява. Правдата е вѣчна, Отецъ ми е неизмѣняемъ, дѣлата Му сѫ неотложими, вий сте Мой народъ. Господъ потърси домъ за Себе Си и изборът Му падна въ славянското домородие, което Небето възлюби за неговата Божествена добродетель. За това ви пратихъ двамата Мои служители да ви донесатъ радостната вѣстъ да напуснете мрака на тѫмнитѣ езически богове. И биде радость голѣма въ свѣтоветѣ на видѣлината, кога Богъ положи печата на великото Си има на вази и вложи Духа Си въ сърдцето ви въ завѣтъ вѣченъ. И явихъ се на тогавашния ви царствуващъ Господаръ и му извѣстихъ Волята на Небето да приеме Пратеницитѣ Ми на Новия завѣть и той ми послуша гласа и се удостои предъ Мене да стане родоначалникъ на духовното ваше възраждание. И казвамъ ви, че не се е раждалъ въ дома славянски отъ него по-смиренъ и по- чистосърдеченъ Господаръ, който съ непоколебима вѣра прие даденото обѣщание, подобно Аврааму, който не пожали сина си, но го принесе жертва жива Богу, така се подвиза благоугодно вашиятъ началникъ и баща на славянския родъ, който даде очитѣ на първородния си въ жертва благоприятна, даръ избранъ Господу, въ знакъ на неизмѣнна вѣрность Нему. И отъ този день се извърши призванието ви отъ Бога на Силитѣ, Който съизволи въ Своята неизмѣрима мѫдрость да прослави съ васъ наедно всичкото славянство, въ което Господъ Всесилний пребѫдва и на което отрежда да заеме най-първо мѣсто въ Неговото Царство, което встѫпва вече въ своята сила въ тоя страждующь свѣтъ. Разберете неизмѣняемата истина, че въздиганието на славянския родъ е въздигание необходимо за всички, което Богъ самъ върши за своя избранникъ, Вожда на Спасението, Който скоро ще се яви помежду ви въ пълната своя Слава и Сила, да възстанови вѣчното Царство на Мира, Царството Божие на земята. И който оспорва вашето първенство отъ нинѣ, казва самъ Господъ, оспорва Моето, понеже имамъ власть да дамъ Моето комуто искамъ и ако Азъ давамъ отъ добрата Си воля, кой е този, който ще Ми се възпротиви и Ми каже що върша? Онзи, който се осмѣлява, нека излѣзе и опита силитѣ си и ще види. Азъ съмъ единъ и думата Ми е неизмѣняема и съмъ вѣренъ и истиненъ въ всичкитѣ Си пѫтища. Словото Ми е неуспоримо. Господъ ви е рѫководитель. Той ви е женихъ, Който изпраща дароветѣ Си, Който ви се радва като младоженецъ за любовьта, която сте приели съ вѣрность отъ Него, Който е Царъ надъ царетѣ и Господаръ надъ господаритѣ. Ето затова ида отъ предвѣчнитѣ обиталища да ви подбудя на добъръ и святъ животъ, да ви предохраня да не съгрѣшите изново противъ върховната воля на Небето и ви отхвърли както въ миналото, когато съ беззаконията си дотѣгнахте на Бога и Той ви остави да паднете подъ рѫцетѣ на вашитѣ врагове, които дойдоха отдалечъ да ви накажатъ за престѫпленията и да изпълнятъ волята на Върховния Сѫдия надъ вази. Но въ тогавашното ваше падение Азъ ви подкрепихъ съ Любовьта Си, понеже не бѣхте съвършено отхвърлени отъ лицето на Този, който ви бѣше избралъ. И въ дълговѣчното робство постоянно ви ръководихъ въ пѫтя на търпение и смирение и ви учихъ да изправите живота си, да съзнаете грѣховетѣ си, да се разкаете и обърнете съ всичкото си сърдце къмъ Господа Бога вашего, съ Когото сте съединени съ брачни връзки на чистъ и непороченъ животъ. И въ всичкитѣ ви страдания и изпити Азъ ви подкрепяхъ съ Моята рѫка и ви придавахъ сила и мощъ на духа да не отпаднете съвсемъ духомъ и се изгубите въ тинята на отчаянието. И съ всички сили, които разполагамъ, завзехъ се да създамъ у васъ душа чиста и непорочна, съ поведение Божествено. И въ края на вашия дълговѣковенъ изпитъ, когато Небето реши по Висше усмотрение на Божия промисълъ да ви избави отъ тежкото робство, Азъ бѣхъ първиятъ, който се явихъ да се застѫпя да ви освободя, като предполагахъ, че ще се възползувате отъ дадената благодатъ да поправите миналото; но вие злоупотрѣбихте съ дароветѣ на свободата. Обаче Азъ почнахъ освобождението ви, като турихъ въ дѣйствие всичкитѣ си мощни сили да работятъ на всѣкѫде за постигание и осѫществлявание на великата мисъль, която има да завърша въ най-кратко врѣме, което чака Моята върховна заповѣдъ, но вашитѣ раздори, вашиятъ ново- развратень животъ, възпиратъ святата мисъль, която имамъ на сърдце за вашето добро и доброто на цѣлия родъ человѣчески; но всичко си има своитѣ граници, това трѣбва да знаете. Прѣзъ тия послѣдни години на новопочналия ви животъ съмъ ви рѫководиль безопасно до тая минута и съмъ полагалъ най-голѣмитѣ усилия да ви опазя отъ много опасни злини. Въздайте хвала Богу, че Азъ не съм отъ тия, които се побеждаватъ. Иде врѣме и сега е, когато ще опитате Силата Ми и ще познаете, че Азъ съмъ Богъ, Който се не лѫже, но вие сте народъ своенравенъ, който не съзира кѫдѣ се крие неговото добро. Слабата черта на душата ви е общото разединение и разногласие, което спъва святото дѣло на славянския родъ, но вѣренъ съмъ въ дѣлото на Този, Който Ме е проводилъ. За Него нѣма препятствие, нѣма мъчнотии, волята Му е воля вѣчна и непреклонна и все, що е рекълъ, ще бъде, но не въ вашитѣ дни, ако се повърнете назадъ, както израилскиятъ народъ въ пустинята, и ще оставите коститѣ си, както тѣхъ за вашето малодушие и общо невѣрие. Но новото поколѣние, което самъ Богъ на Силитѣ ще повдигне, ще осѫществи Неговите възнамѣрения, предопредѣлени да се изпълнятъ. Можете да ускорите и затрудните вървежа на вашето дѣло, ако се вдадете на разпуснатия животъ на покваренитѣ народи и това Ме прави повече да бодръствувамъ за вази, да не би изново да се повърнете и паднете въ примката на лукавия, което падение ще ви коствува живота. Това Ме принуди да слѣза отъ горѣ помежду ви, да се застѫпя изново да изгладя и премахна адската омраза съ братския вамъ родъ, който е положилъ за вази безброй человѣчески жертви; той е свѣта Русия, на която Богъ е отредилъ велико бѫдаще, да изпълни волята Му за ваша слава и славата на Неговото Царство. Ще приемете отъ нея данъ като Мелхисадекъ отъ Авраама, когото и благослови. Днешната сила и слава я вамъ дължи, такива сѫ Божественитѣ наредби: единъ сѣе, другъ жъне, въ края всички ще участвуват въ Божието благо. Днесь адската злоба се отстранява, ходътъ на работитѣ взема другъ видъ, адскитѣ сили отстѫпватъ въ първитѣ сили на бойното поле, нарушителитѣ на Божия мир ще бѫдатъ наказани на всѣкѫдѣ и правдата Му ще се възстанови на земята. Царството, което ще да възстановя, не е царство на омраза, но на любовь; подигнете очитѣ си и вижте, че свѣтътъ е узрѣла жетва. Въ скоро врѣме ще завѣря вѣрността на моитѣ Божествени думи. Още единъ великъ подвигъ и всички сърдца ще треперятъ и мѫдруванията на свѣта ще престанатъ веднажъ за всѣкога. Небето, въ знакъ на своето благоволение, ви е дало единъ свѣтъ залогь на велика милость и любовь, който се пази помежду ви отъ този день, въ който е даденъ отговорътъ, започва вашето изкупление и ви предупреждавамъ да пазите това, което градя, да го не съборите, защото е свято, и ако се опитате да свѣтотатствувате, три злини ще ви допусна: гладъ, моръ и разорение, и нѣма да ви пощадя, но ще се сѫдя съ васъ и ще помните винаги, че Богъ е говорил. Пазете думитѣ Ми. Вѫ тоя Залогъ, който съмѫ ви поверил, почива бѫдащето ви, той е скрижалътъ на дома ви, надежда и животъ за рода ви. Слушай ме, доме славянски, да сте ми свидетели, че съмъ ви говорил. Обръщамъ се къмъ васъ сега, мои служители, водители, учители и къмъ васъ книжници, фарисеи и лицемѣри и ви заповѣдвамъ да не развращавате народа Ми, който съмъ ви повѣрилъ. Престанете отъ лошитѣ си пѫтища, врѣме е за вази да поразмислите, водете народа ми въ пѫтя на истината и не го заблуждавайте, помагайте на беззащитнитѣ въ теготитѣ имъ и не оскърбявайте беднитѣ. Напуснете беззаконието, отхвърлете неправдата, оставете развращението, защото Богъ не може да гледа на това отвратително дѣло, което се върши предъ Него на всѣкѫдѣ. Търпението Му е вън отъ границите си, повиканъ съмъ да туря край на неизцелимо зло. Поразмислете догдѣ е врѣме, иде чась и сега е, когато ще бъде късно да ме търсите, мислетеь невѣрието, което ви е обхванало, самоволно не ще ви принесе никое добро. Ето, вторий пѫть ида отъ кать сте станали мой народъ, за да ви видя съ собственото си око какви сте на гледъ, как живѣете и духътъ Ми е трогнать отъ печалната картина. За оплаквание сте вие, надъ които пожертвувахъ всичко придобито: животъ, слава и честь, сте злоупотребили съ Моята доброта и Моята любовь. Предъ лицето Ми стоятъ множество нещастни ваши братя и сестри, изнасилени и ограбени отъ самите васъ. Идете при тѣхъ и имъ изповядайте прегрѣшенията си и направете миръ всѣкой съ ближния си. Този день, който ида да ви се открия въ Моята пълна слава, искамъ да е день на радость, а не на скръбъ, день, посветенъ Богу Моему. Азъ съмъ Елохилъ, Ангелъ на завѣта Господенъ. Съобщено на 8 октомврий 1898 година Варна—България *Прѣписано отъ печатни за корекция коли (страници 5) на брата П. Кировъ на: 30 май, сѫбота вечеръ, 1 юний, понѣделникъ вечеръ и 3 юний, срѣда вечеръ, 1915 год., гр. Бургасъ. Прѣписалъ: М. Сотировъ.

Част 3 Външните условия на Живота Една отъ най заплетенитѣ и замотани тайни въ природата е животътъ. За происхождението му нищо положително незнаемъ. Онова, което сме научили относително природата му,то е придобито отъ наблюдение явленията на силата му, която различава диаметрално противоположно отъ силитѣ на физическийтъ свѣтъ, по степеньта и качествата на своето естество. Онова, което забѣлѣжваме относително живота е, че той се е явилъ въ системата на природнийтъ свѣтъ, подъ извѣстни условия, които по необходимость клонѭтъ да потвърдѭтъ истината, че природата има опрѣдѣлена една каква и да е цѣль, едно какво и да е стрѣмление. Ний сме принудени да признаемъ очевидната истина, че животътъ е влѣзналъ въ настоящето си положение съ едно опрѣдѣлено побуждение да се развива, расте и стане факторъ и главенъ дѣецъ въ по нататъшното проявление на върховнийтъ Духъ въ вселенната. За да се постигне това върховно стрѣмление въ природата, и да се роди и развие настоящийтъ органически животъ, когото духътъ ни притѣжава, прѣди всичко е трѣбвало почва, на която да тури ногата си. Почвата е съставлявала една отъ най важнитѣ елементарни първоначални необходимости за сѫществувание. Почвата е съдържала първата приготвителна стѫпка за идванието на жизненната сила въ царството на природата, да завземи новата среда на свойта дѣятелность, да влѣзи въ новитѣ условия на своето битие. За постиганието на тази обективна реалность, сили сѫ били нужни да приготвѭтъ жилището му и да отворѭтъ свободенъ пѫть за неговото влизание т. е. въплотявание, въсприеманието на настоящето си естество облечено въ плъть и кръвь. Природата трѣбвало да впрѣгне свойтѣ физически и химически сили и да ги натовари съ великата работа да ѝ доставѭтъ елементитѣ на почвата, посрѣдствомъ събиранието малкитѣ частици на веществото населяющи пространството: Въ общи маси, названи — небули; въ цѣнтрове, наречени — слънца и въ системи, наименовани — слънчеви и планетни общества. Отъ научнитѣ факти и свѣдения се учимъ, че главнийтъ двигатель въ тази огромна материална работа е билъ закона на теготението. Подъ неговата сила и влияние всичкитѣ отдѣлни частици на материята, сѫ били принудени да изгубѭтъ своето първоначално положение и да се стекѫтъ къмъ общото направление, на материалната солидарность, наречена видимъ свѣтъ или вселенна. Отъ тази първоначална мѫгливость състояща се отъ безбройно и невъобразимо множество атоми, независящи единъ отъ други, буйни и не укротими по естество, движущи се по милиони пѫти въ секунда и то въ различни и всевъзможни направления, е трѣбвало да се създаде нѣщо си. Въображете си, какво хаостическо състояние е прѣдставлявала тогава видимата вселенна! Каква вавилония е прѣодолявала по между частицитѣ на веществото! Каква фантазмигория е сѫществувала въ движението на атомитѣ, които повидимому не сѫ имали никакво опрѣдѣленно направление. Всичко се е показ вало на единъ развалнуванъ океанъ въ пространството вѣчно колебающъ се, безъ никоя опрѣдѣлена цѣль. Отъ това хаостическо състояние е било нуждно и необходимо, да се образува и създаде нѣщо порядъчно и хармонич но отговоряюще на условията изисквани отъ живота. Каква велика задача е прѣдстояла прѣдъ лицето на природата да развие и устрои настоящийтъ свѣтъ на стоящата видима вселенна съ свойта хубость и вѣчна хармония на единство произтекающе отъ вѣчни и неиз мѣняеми закони работяіци съ математическа точность и послѣдователность. Ако въ вселенната сѫществуваше и дѣйствуваше само закона на теготението; именно: частицитѣ да се привличатъ съ еднаква сила, то вселенната не би до стигнала настоящето си положение и не би приела на стоящийтъ си образъ. Имовѣрно е да прѣдположимъ, че частицитѣ на веществото бихѫ се згрупирували въ една обща масса, която не щѣше да е приспособена за нищо. Атомитѣ за винѫги щѣхѫ да си останѫтъ отдѣлни и независящи еденици, безъ да проевѭтъ свойта вѫтрѣшна дѣятелность, която е лѣжала скрита въ естеството имъ. Тѣ щѣхѫ да се прилепѭтъ единъ до други, по единъ механически начинъ, но никога не бихѫ влѣзли въ по тѣсна связь. Това заключение извличаме отъ факта, че теготението по естеството си е повечето механическа сила на движенията, съ помощьта на която частицитѣ и тѣлата сѫ биле турени въ пространството на подоба ющитѣ имъ мѣста. Всичко, което закона на тѣжестьта извършва, е извѣстно налягание върху материята, което науката нарича: теготение или падание на тѣлата въ пространството къмъ цѣнтъра на тѣжестьта. Върху не говата първоначална основа почива неразрушимостьта на материята т. е. на първоначалнитѣ форми на веществото, наречени — атоми, които сами по себе си не сѫ нищо друго освѣнъ изражение на извѣстно количество сила, която е затворена въ естеството имъ. Всичката работа на теготението е, да поддържа единъ остановенъ редъ вече отдавна създаденъ отъ прѣдидущи причини и на чала, освѣнъ това да спазва сѫщеврѣменно единство помежду всичкитѣ отдѣлни дѣйци на материалний свѣтъ, като ги държи въ границитѣ на своята сила и влияние. При всичко, че всемирното теготение играе една отъ най важнитѣ роли въ вселенната, при все това извѣ стни факти ни навождатъ къмъ мисъльта да заключимъ, и то справедливо, че ако този законъ на теготението, не би се обословилъ или пъкъ видоизмѣнилъ и подпомогналъ отъ закона на всемирното сродство на елемен титѣ. то навѣрно видимата вселенна днесъ щѣше да има другъ изгледъ не толкова приятенъ. Въ всемирното срод ство се крие една отъ великитѣ тайни на общата дѣя телность на природата, която произтича отъ свободното дѣйствие на атомитѣ които влизатъ въ всевъзможни взаимни съѭзи помежду си, отъ които съѭзи се обра зува постоянна енергия, която се прѣнасе отъ различни срѣди по цѣлата вселенна. Безъ всемирното сродство, свѣта за винѫги би останалъ вѣчно безплоденъ и вѣчно безцѣленъ. Мракъ и тъмнина щѣхѫ да владѣѭтъ на всѣкадѣ; влиянието на топлината и свѣтлината, не щѣхѫ да сѫ понятни на нази, Духътъ на человѣческата душа за винѫги щѣше да остане затворенъ въ вѣчната бездна, въ която нищо друго не би сѫществувало, освѣнъ вѣчно мълчание. Свѣтътъ надъ вратата си щѣше да има надписа: „Изгубенъ миръ.“ Любовьта и злобата, обичьта и не навистьта, истината и лъжата погрѣбени щѣхѫ да бѫ дътъ въ пропаста на пространството. Не щѣше тогава да има нужда, ни о тъ вѣра въ Бога, ни отъ въспитание въ живота, ни отъ наука за развитието, ни отъ фило софия за просвѣщението. Мозъкътъ на беднитѣ отчаени философи, богослови, материалисти идеалисти, щѣше да е въ блаженъ покой. Свѣтътъ щѣше да бѫде избавенъ отъ учението имъ: „животътъ е зло, безъ него е по- добро.“ Но види се явно отъ фактитѣ, че природата не взела тия нѣща въ съображение при устройството на вселенната. Това даже на ума ѝ не идвало, че ще дойде единъ день, когато ний разумнитѣ твари ще бѫ демъ обезпокоявани отъ всевъзможни злини, които ще ни турѭтъ да се гонимъ по лицето на земята и да се биемъ всѣкой съ брата си. Навѣрно, ще каже нѣкой; ако тя бѣ прѣдвидела нашитѣ нещастия, тя би ги взела въ внимание. Но вижда се, че това не влизало въ смѣт ката. ѝ Главната ѝ цѣль и задача била да устрой видимата вселенна тъй както върховнитѣ ѝ закони сѫ го изисква ли, и да даде на всѣкой свѣтъ онѣзи условия посрѣдст вомъ, които да бѫде приготвенъ и приспособенъ за всичкитѣ нужди на развивающий се и растящъ животъ. Дали тя си е въображавала, че когато дойдѫтъ разум нитѣ сѫщества въ дома ѝ, ще подигнѫтъ купъ ра зисквания, прения, гонения, за всевъзможни прѣдмети, въпроси, стежания, и имоти, кому принадлѣжѭтъ по право? Това види се да е билъ второстепененъ въпросъ оставенъ на страна да се разглежда кога му дойде врѣмето. И не е чудно, че днесъ този въпросъ е подигнатъ на раз глеждание. Ако и да не разбираме още достатъчно ези ка на природата за да се ползуваме напълно отъ уро цитѣ, които ни дава всѣкой день, при все това тя е сполучила да ни научи по нѣщо си, за основнитѣ на чала. Животътъ на миналото, не е билъ иждивенъ на празно, душата отъ дълговѣковната си опитность е научила нѣкои отъ първитѣ постановления на върховнийтъ животъ. Мозачнитѣ клѣтки сѫ ни прѣдали първата за повѣдь написана отъ вѣчнийтъ Духъ. Законътъ на съ вѣстьта е прогласилъ вече вѫтрѣ въ всѣкой человѣкъ, че Дългътъ е първата стѫпка за успѣха и щастието на живота въ всѣкоя душа. Тази е първата аксиома, която трѣбва всѣкой разуменъ человѣкъ, вече да проумѣ е, защото врѣмето на исхода ни наближава да се осво бодимъ отъ Фараоновото владичество. Има философи, които гледатъ съ прѣзрение на жи вота. За тѣхъ человѣчеството не е нищо друго освѣнъ материална згань, която днесь сѫществува утрѣ изчезва. Има купъ капиталисти и хитри дипломати, които гле датъ на живота на другитѣ, като на извѣстенъ капи талъ, който може да се усвоѝ чрѣзъ различни благородни и неблагородни срѣдства и да се употрѣби за частни цѣли, прищевки и каприций. Върху тази основа наро дитѣ още се стрѣмѭтъ да подигнѫтъ, своята бѫдѫща слава и щастие. Голо щастие! Измама на человѣческото щеславие. Отъ врѣмето на нашитѣ първи прародители, ний все това блаженство търсимъ въ този свѣтъ, но то нѣма да дойде, ако и да го чакаме за хиляди и милио ни години. Тази подла и нечестива философия нѣма създаде нашето бѫдѫще блаженство нито нашийтъ бѫ дѫщъ животъ; тя нѣма да ни освободи отъ отговорность спрѣмо закона на Дългътъ и правдата. „Голъ излѣзохъ отъ майчината си утроба,“ казва праведний Иовъ, и, „Голъ ще сѫ върнѫ.“ Най трудната работа, казва единъ физиологъ е: да поправимъ единъ разваленъ и растроенъ мозъкъ; най трудната задача, казва единъ въспитатель е да исправишъ единъ покваренъ характеръ; най опасното нѣщо, казва единъ философъ е: злѣ настроеното сърдце. Голѣмата трудность, съ разваленийтъ и растроенъ мозъкъ се намира въ разглобенитѣ му части и цѣнтрове, които се изгубили своето физиологическо равновѣсие. Равновѣсие, което никой неможе да поправи, освѣнъ самата природа. Голѣмата мѫчнотия съ покваренийтъ характеръ лѣжи у самата душа, която психически е различно настроена, Настроение, което проистича отъ връзката и влиянието на негативнитѣ духовни сили. Подобенъ характеръ само добродѣтельта е въ сила да исправи и промѣни. Голѣмата опастность съ злѣнастроеното сърдце, лѣжи въ самата му динамическа сила, която може да избухне като волканъ когато и да е, щомъ се докосне злото до него. Подобно сърдце, никой неможе да укроти освѣнъ любовьта. „Сърдцето е измамливо повече отъ всичко, и твърдѣ растлѣно: кой може да го познае?“ Така е говорилъ Еврейскийтъ пророкъ Иорелима, като е прѣдвиждалъ источника на всичкитѣ общественни злини, които се били слѣдствие и резултатъ отъ разобуздани человѣчески сърдца и отъ разобуздание человѣчески страсти, които нѣмали никакъвъ разуменъ контролъ, но постоянно се мѣнявали, като нѣкой волканъ. За прѣмахванието на злото, истината е необходима да се внушава въ всѣкой умъ, и да се прѣдставя въ всичкитѣ ѝ видове, форми, образи и степени прѣдъ всѣкой человѣкъ, и не само това, но и да се прокарва, посѣва и въплотява въ самийтъ душевенъ животъ, гдѣто да стане сила и двигатель въ духовното просвѣщение. Въздиганието на человѣчеството и человѣческата душа се извършва по единъ много сложенъ начинъ. Това ний незабѣлѣзваме; Но ний чуваме гласа на вѣра та и надѣждата вѫтрѣ въ нашата душа, които ни канѭтъ да влѣземъ въ свѣтлото бѫдѫще; гдѣто хубавитѣ и благи обѣщания ни очакватъ, гдѣто условията се промѣнени и положението е подобрено; гдѣто животътъ е тихъ, добръ и благороденъ; гдѣто радостьта, миръ и блаженство прѣодоляватъ. Обаче умоветѣ ни постоянно се смущаватъ и коле баѭтъ отъ нови впечатления, както умоветѣ на младенци. Ний сме влѣчени постояно отъ всевъзможни течения и промѣнения, които ни тласкатъ, ту къмъ една, ту къмъ друга посока. Нѣма спокойствие. „Борба непрестанна е този нашъ животъ,“ казва поетътъ. Мозъкътъ ни е обеспокояванъ, отъ енергията на природата, която ни принуждава да се стрѣмимъ, къмъ онова което е непостижимо, къмъ онова, което невидимъ да схванемъ и къмъ онова, което незнаемъ да научимъ. Врѣмето носи всичко поредъ, а нуждата прилага всѣко нѣщо на редъ. Ний гледаме, казва Павелъ: „Мрачкаво,“ като „прѣзъ огледало.“ Но това което видимъ е само отражение на миналото; на онова, което е минало прѣди насъ. Значи само миналото бѫдѫще е дѣйствителната истина, която е оставила и въ свѣта и въ насъ отпечатъкъ на свое то присътствие. Колкото за идѫщето бѫдѫще, то е само идеалътъ безъ никоя сѫщность, които има да се осѫществи на своето врѣме въ една или друга форма. Той е величественийтъ планъ на една кѫща, която има да се построи. Има голѣма разнида помежду планътъ и самата кѫща. Планътъ е вида на кѫщата начертанъ на една хубава книга, когато, кѫщата е самата реалность, сѫщностьта, въ която нашийтъ животъ прѣбѫдва. Но съмнѣнието е характеристика на человѣческийтъ умъ, който се колебае помежду вѣрата и невѣрието, като си размишлява: дали се е родилъ за нѣщо си или за нищо? Дали свѣтътъ има нѣкое значение въ себе си за него, или той така си мечтае и въображава? Дали се управлява отъ нѣкого, или отъ никого? Какъ се е създалъ? Кой го е произвелъ и устроилъ? Дали нѣкое велико сѫщество, наречено: Богъ, или нѣкоя велика сила, наречена: Природа? Такова е естеството на душата щото тя неможе да успѣва, и да се разширочава въ свойто духовно развитие, безъ тази вѫтрѣшна умственна свѣтлина. Тя неможе слѣпо да се движи къмъ каква и да е посока. Тя се нуждае отъ идеалъ, който да ѭ въодушевлява къмъ нѣщо си. Къмъ нѣщо си, не мъртво, но живо. Живо, което да има сродство и любовь съ неѭ. Богословътъ и Тейстътъ казватъ: Богъ е създалъ и устроилъ свѣта; Той го управлява, И той е всичко. Безъ Него нищо не сѫществува. Натуралистътъ и Материалистътъ казватъ: материя та, и природата. Тѣ сѫ произвѣли и устроили свѣта, той се намира подъ управлението на тѣхнитѣ закони. Безъ тѣхното присътствие нищо не би сѫществувало. Идиалистътъ и Спиритуалистътъ казватъ: умътъ, и ду хътъ сѫ пропроизвели и устроили свѣта. Всичко, което ви димъ и усѣщами въ вънщийтъ свѣтъ, то сѫ само форми и прѣдставления на силата на умътъ, който дѣйствува и работи. Вселенната е неговъ продуктъ. Безъ умътъ нищо не би сѫществувало. Прѣдъ насъ стои една дилема, на която, който и край да хванемъ, се ще ни убоде; която страна и да вземемъ все ще срѣщнемъ противници. Испречва се прѣдъ насъ материалистътъ съ всичкото си знание за веществото и природата, и почва да ни убѣж дава, че учението на Тейстътъ и Богословъ не почива на никаква здрава основа. Онова, което Теологътъ подържа „да е Богъ, който е създалъ и устроилъ вселенната;“„то не е никъкъвъ Богъ, казва материалистътъ.“ То е материя, която ний виждаме да работи и дѣйствува; тя е единствнената реалность, която можемъ да опитаме, попипаме и провѣримъ въ дѣйствителность, на сѫщото твърди и натуралистътъ. Затова, вънъ отъ тази реалностъ, всичко е въображенеи и, мечти, слѣдствия отъ атомически и малекуларни дви жения въ мозъка: затова тѣ нѣматъ никаква прѣдметна дѣйствителность вънъ отъ него. Работата както ни е прѣдставлява материалиста върви много добрѣ и гладко. Умоветѣ ни сѫ почти убѣдени да приемемъ учението му за чиста истина. Разбира се материята е дѣйствителность, нѣма защо да се съмняваме въ присътствието ѝ. —Но прѣдъ насъ се испречва и много ученийтъ Идеалистъ съ своитѣ обширни познания за дѣйствията на ума; и почва да ни убѣждава и дока зва, че учението на материалиста не почива на здрава основа. Понеже онова, което виждаме, пипаме, опитваме и провѣряваме; то не е материята, казва идиалистътъ: Но сѫ само: образи, форми, впечатления и усѣщания произведени отъ силата на ума,. Умътъ е, който дѣйст вува, вънъ отъ нази и вѫтрѣ въ нази. Неговитѣ дѣй ствия и резултати, материалистътъ взема за нѣща реални и независими отъ ума, който назвалъ съ имената: мате рия и природа. Онова обаче, продължава идиалистътъ, което пипа, което усѣща, което сравнява и мисли — е умътъ. Извадена силата на ума отъ общийтъ резултатъ на веществото; то изведнъжъ ще се прѣобърне на първоначалнийтъ си елементарни дѣйствия. Подъ такиваусловия вселенната би изгубила своята материална реал ность веднъжъ за всѣкога. Затова, казва идиалистътъ: вънъ отъ ума никаква реалность нема. Въпросъ се подига въ ума ни: Гдѣ е истината? Дали въ учението на Материалиста или въ учението на Идеалиста. Мислимъ сериозно, ако приемемъ учението на мате риалиста за истина, трѣбва да отхвърлимъ дѣйствите лностьта на ума т. е. да приемемъ, че человѣкъ не е нищо друго освѣнъ единъ купъ отъ атоми. Да постѫпимъ по този начинъ! Значи да влѣземъ въ стълкновение съ естеството на разума си. Т. е. да от хвърлимъ присътствието на мислитѣ въ душата си. Оче видно противоречие и не лѣность. Ако пъкъ приемемъ учението на идеалиста за основно и допуснимъ само дѣйствителностьта на ума, а отхвърлимъ риалностьта на материята: значи да дойдемъ въ стълкновение съ свойтъ организмъ и съ свойтъ мозъкъ, цѣнтъра на всичката ни настояща дѣятелность. И всѣкой знай, че всичко у насъ не е само умъ. Значи, нито едното, нито другото учение съдържа цѣлата истина. Прѣдъ насъ лѣжи дилемата на триѫгълника, въ която всѣкой ѫгълъ си прѣдполага да е цѣлийтъ триѫ гълникъ. И, че безъ неговото присътствие, сѫществува нието на триѫгълника е невъзможно. Това е нещастието, което е сполѣтяло: Богослова, Материалиста и Идеалиста. Но ако единъ триѫгълникъ, не може да сѫществува безъ присътствието на единъ отъ ѫглитѣ си; То тъй сѫщо и еднъ ѫгълъ не може да сѫществува безъ при сътствието на една отъ странитѣ си. Но и самата страна не може да сѫществува безъ присътствието на една отъ точкитѣ на правата линия. Излиза отъ този анализисъ, че точкитѣ сѫ основата на всичко. Посрѣдствомъ тѣхъ се образуватъ правитѣ линии и ѫгли. Но подобенъ родъ разсѫждения, не могѫтъ да ни доведѫтъ до никакви положителни заключения; Защото ний не търсимъ абсолютна реалностъ, но относителната. И ако се подигне пакъ распра по между нашйтѣ трима приятели, че всѣкой е точката; въпроса прѣстава да е геометрическата дилема. Той минува въ областьта на метематиката и гдѣто взема вида на еденица, която не може да бѫде ни Богословъ, ни Материалистъ ни Идеалиетъ... Понеже нито се дѣли, нито се умножава, нито се сравнява съ нѣщо друго. Слѣдователно, тамъ гдѣто нѣма сравнение, нѣма и знание, а гдѣто нѣма умножение и дѣление тамъ неможе да сѫществува и разсѫждение. Отъ това става ясно, че нашето знание е релативно, относи телно, а на абсолютно. А релативното знание има за нача ло три спомагателни срѣдства — Именно: умножение, дѣ ление и сравнение. Вънъ отъ тѣхната область нищо положително незнаемъ що сѫществува. А вѫтрѣ въ тѣх ната свера, ний знаемъ много нѣща и можемъ да прѣд полагаме всичко що ни хрумне на ума. Значи пакъ се срѣщаме лице съ лице съ мѫчно заплетената триѫгълна дилема, която на да ли ще се рѣши нѣкога. Тогава нека прѣдадемъ този споренъ въпоросъна третейски сѫдъ прѣдъ огнището на науката, да видимъ и чуемъ, какъ ще се произнесе. Истината, казва тя, трѣбва да се гледа въ лицето, а не въ гърба. Длъжни сме да помнимъ поговорката, че съ единъ камакъ кѫща не става. За въздиганието ѝ три нѣща сѫ главно пот рѣбни: основа, стѣни и покривъ. Ще бѫде неразумно и глупаво да се трудимъ да убѣдимъ когото и да е, че основата или стѣнитѣ или покрива съставляватъ цѣ лата кѫща. Всѣкой отъ само себе си ще види, че тритѣ заедно съставляватъ едно цѣло наречено: — кѫща. От дѣлно взети не се вече кѫща но части. Ако сега основата кажеше, че тя е всичката кѫща: що би сторила тази кѫща безъ стѣнитѣ и покривътъ? Или пъкъ, ако стѣнитѣ кажехъ, че тѣ сѫ цѣлата кѫща: що би сторила тази кѫща, безъ основата и покривътъ? Или пакъ, ако покривътъ, кажеше, че той е самата кѫща: що би сторила тази кѫща безъ основата и стенитѣ? Затова, Богослова, а Идиалиста и Материалиста сѫ задлъ жени отъ фактитѣ да завземѫтъ своитѣ мѣста тамъ гдѣто имъ е опрѣдѣлена отъ необходимостьта. Кѫщата е пост роена отъ нѣкого, който не е; нито въ основата, нито въ стѣнитѣ, нито въ покрива; но нѣкѫдѣ и всѣкѫдѣ. Ако се разговарѭтъ за частитѣ на кѫщата иматъ право да разли чаватъ. Но ако смѣсватъ понятието за кѫщата съ идеята за автора ѝ, който ѭ постронлъ, тѣ се заблуждаватъ, понеже незнаѭтъ каква е разликата помежду една пасив на реалность и една дѣйствующа сѫщность. Но ако говорѭтъ за проевленнето на неговата сила въ цѣлата кѫща: тѣ сѫ едно. И могѫтъ да се згрупирватъ въ едно общо название: БогословоИдеалоМатериалисть. Тѣлото е организирано отъ вещество, посрѣдствомъ силата на живота, която го е обусловила и свързала съ душата и умътъ. За това: сила, материя и умъ, не сѫ три нѣща отдѣлни и независящи едно отъ друго, но сѫ свойства, качества и форми на едно и сѫщо битие. На едно сѫщество вѫтрѣ и вънъ отъ тѣхъ. Това сѫ щество, кога дѣйствува, дѣйствува въ три главни форми; проевлява три главни качества; показва три главни свой ства. Материята, се опрѣдѣля отъ постояннитѣ цѣнтрове наречени: атоми или монади силата отъ движението и количеството на цѣнтроветѣ и умътъ отъ згрупирува нието и распрѣдѣлението на атомитѣ и силитѣ въ прѣми отношения, управляющи се отъ постоянни закони рабо тящи съ математическа опрѣдѣленость и послѣдовател ность за постиганието цѣльта въ природата, която об щийтъ духъ гони. Че това е цѣла истина, нѣма защо да се съмняваме. Науката ни е доставила отъ всѣкадѣ цѣлъ складъ отъ факти, които говорѭтъ много по ясно и вразумително отъ колкото кой да е философъ. И тъй: свойствата прѣдставляватъ материята, качествата силата, формитѣ умътъ. Всѣкой атомъ въ вселенната носи на свойто сѫще ствувание: свойствата, качествата и формитѣ отпечатани въ естеството му отъ първата битность. Тази битность е Духътъ на живота. Вѣчната живо творяща енергия, която прѣобладава на всѣкѫдѣ изъ вселенната. — Единственната сѫщность, отъ която про изтичатъ всичкитѣ разумни дѣйствия и стрѣмления. Вър ховнийтъ законъ вѫтрѣ въ душата, който е придуждава да се стрѣми къмъ усъвърщенствувание. Върховната сила на самосъзнанието вѫтрѣ въ нашийтъ духъ която ни постоянно подканя да се подвизаваме въ доброто, да диримъ благородното и възвишено, да любимъ истиното, всичко това ни води къмъ великийтъ върховенъ разумъ, да знаемъ що правимъ, да разбираме и разумѣваме къмъ какво се стрѣмимъ, — това значи да живѣемъ. Но за да се постигне всичко, което е прѣдъ ду шата и въ душата на всѣко разумно сѫщество, изиск вало се прѣди всичко:, врѣме, мѣсто и условия, гдѣто да се посади първото сѣме на живота. За това приро дата е била длъжна да работи и приготовлява всевъз можнитѣ бѫдѫщи условия; за това толкова деликатно чадо на вѣчностьта. Онѣзи славни епохи, които ни очак ватъ въ самата вѣчность на живота, които покрай сърд цето ни не се минували още нито въ ума ни се вли зали. Ако началото е толкова велико: какъвъ ще бѫде зенита на съвършенството, когато въсприемемъ безсмър тието? Какво ще бѫде състоянието ни, когато се обле чемъ въ пълнотата на живота? Кога врѣмето изчезне, а вѣчностьта настане! ? „събуди се, събуди се ти който спишъ. Стани стани ти който си падналъ и простри рѫ цѣтѣ си къмъ надѣждата, която си изгубилъ. Рѫката, която тя крепи, не е отслабнала и любовьта, на живота, къмъ тѣбъ не е изгаснала" Отъ фактитѣ добити, чрѣзъ научнитѣ ислѣдвания, можемъ да допустнемъ, че вещественнийтъ свѣтъ не е ималъ този видъ и образъ, както ни се прѣдставя въ настояще. Частицитѣ, отъ които се състои, сѫ биле рас пръснати въ пространството на такова голѣмо растояние, щото едва ли можемъ да си съставимъ какво годѣ понятие или, даже да си въобразимъ въ ума за границитѣ на този обширенъ океанъ въ бездната състоящъ отъ безкрайно малки частици, наречени атоми, които не сѫ имали никакво опрѣдѣленно движение освѣнъ едно ко лебание и трептение. Силата на притѣганието и отласк ванието сѫ дѣйствували съ еднакъвъ моментъ. Слѣдва, материята т. е. атомитѣ сѫ биле въ равновесие. Не мис лимо е, да е имала какво годѣ физическо търкание или дѣйствие. Онова начало, за което Мойсей спомѣнува въ пър вата глава на битие: за небето и земята, не е друго начало, освѣнъ началото, когото всемирнийтъ законъ на сродството т. е, на („любовьта“) проевилъ своята дѣятелноеть, както помежду монадитѣ, тъй сѫщо и помежду естеството на силитѣ. Да си прѣдетавимъ индувидумитѣ на веществото, които се били въ покой, сѣдящи независими и хлъдно кръвни единъ къмъ другъ, като да съ нѣмали никоя обща връзка помежду си. Съ влизанието и пробуждани ето на тази вѫтрѣшна сила, нѣщо особно се проевява: цѣлъ редъ отъ революции и еволюции се извършватъ въ вещественний свѣтъ. Особна страсть се пробужда въ естеството на тия малки сѫщества наречени: атоми или монади. Ставатъ безпокойни, като че ли се на електрис ватъ и на магнитизирватъ отъ особна сила, нѣкоя скрита дѣятелность. Атомитѣ почватъ все повече и повече да ставатъ безпокойни, немирни и прѣдприемчиви и готови за какъвто да е случай стига само да имъ се даде първъ потикъ. Въ средата на това безбройно множество, два първоначални атома Х|У, да допустнемъ, че сѫ кисло родъ и водородъ които се спущатъ единъ противъ другъ съ такава сила и се сграбчватъ и хващатъ, като че ли поч ватъ нѣкоя частна расправия за нѣща стари, както чело вѣцитѣ на тази земя често праввътъ. Чудимъ се, защо е тази свада? т. е. това явление. Търсимъ нѣкоя причина, но не виждаме никоя. Не можемъ по никой начинъ да отгадаемъ това вѫтрѣшно произшествие. Най послѣ ид ваме до заключението, че всичко тово незначи нищо. Така въобще покриваме своето честолюбиво невѣжество. — Нѣма нищо. — Праздна работа — но чудното е че онова, което мислимъ за празно, то за чудо е пълно. Кой нѣ кога си е въобразявалъ, че въ една капка вода могѫтъ да живѣѭтъ хиляди и милиони животинки. Мислимъ обаче случката за маловажна, но работата става сериозна, Съсединитѣ атоми, които до сега се гледахѫ спокойни и безопасни сѫщества, — ставатъ опасни. Въ единъ мигъ хиляди и милиярди милиони сподвижници, комбетанти се вече намиратъ на мѣстото хванати единъ съ други да се навалятъ къмъ двамата първи, къмъ срѣдоточието на схватката т. е. къмъ първийтъ цѣнтъръ на тѣжестьта. Тукъ вече ний имаме праволинейно движение, отъ което сѫ се образували отъ послѣ всички други форми на движението. Почва се тогава: тикание, блъскание, тласкание, дърпание, — цѣла вавилония казваме ний. Чува се шумъ, врѣва, крясъкъ на около. Бунтъ, казваме си навѣрно. — Що за смущение. Вѣстьта се испроважда навсякѫдѣ изъ вселенната съ неописуема бързина. Силитѣ влизѫтъ въ стълкновение. Война има горѣ въ небето. — Страшна работа. Слушътъ се дрънкания на саби и щикове, чу ватъ се гърмежи на пушки и топове. — Цѣли огненни едра почватъ да се изхвърлѭтъ въ пространството, въ различни направления. Пространството пламва отъ под небеснийтъ огънь. Вселенната гори викаме ний, опастность голѣма. Свѣтътъ се свършва разорението е близо въ ужасъ сме ний. Но веществото се не губи, силата не прѣстава, умътъ работи Господъ. създава. Минуватъ се хиляди милиони и милиони години, и пространството изново се населява, но не вече съ пър витѣ дребни материални частици, но съ магливости, слън ца и планети. Съ обширни гигански небули; изворъ на безбройни свѣтове, Съ величественни слънца источници на първо началната свѣтлина. Съ планети, земи хубави, покрити съ зеленина. Жи лища на твари велики, надарени съ умъ разумъ и душа. Идѫтъ всички тия множенства съ синоветѣ Божии, съз дадени въ началото на самото небе, Да принесѫтъ пок лонъ, за почести и блага приети отъ вѣчнийтъ всеми ренъ законъ. Дѣйствително, прѣдъ ума ни се испрѣчва една ве личественна картина за мировий свѣтъ: обширна по раз мѣръ, великолѣпна по естество, чудна по устройство. Рѫката, която е работила надъ нея, силата, що е дѣй ствувала въ създаванието ѝ, умътъ който е теглилъ пост ройката ѝ, оставатъ тайна. Афторътъ на великийтъ мировий свѣтъ, е скритъ въ вѣчностьта. На кѫдѣто и да го търсимъ, на която страна и да гледами за стѫпкитѣ му, не можемъ да на мѣримъ никаква слѣда, която да ни даде каква, годѣ за гатна: да ли е тукъ или тамъ? Да ли е напрѣдъ зами налъ или назадъ останалъ? Дали е надолу слѣзалъ или на горѣ възлѣзалъ. На всѣкадѣ забѣлѣзваме да е при сътствувалъ и създания на своята творческа сила оста вилъ въ всѣко направление: направо, на лѣво, на горѣ, на долу. Но пѫтя на своето свято жилище, мѣстото на своето прѣбивание завсегда скрилъ отъ погледитѣ на всички смъртни. Осѣщаме, като да присътствува моментално всѣкѫ дѣ и въ едно и сѫщо врѣме да дѣйствува вѫтрѣ и вънъ отъ нѣщата, но не можемъ да кажем, че е въ това мѣсто или въ онова. И какво по дълбоко значение мо жемъ да му дадемъ? Отъ значението: „Богъ е Духъ.“ Прѣдъ очитѣ на ума ни, вселенната стои въ обра за на едно чудесно зрелище. Въ изгледа на единъ вели колѣпенъ „домъ“ на когото сводоветѣ и стѫлбоветѣ се виждатъ да се повдигатъ отъ подъ нозѣтѣ ни и да оодкрѣпѭтъ цѣлото здание въ пространството. Оба основитѣ на този домъ не се виждатъ да се крѣпѭтъ нѣкѫдѣ. Свѣтътъ мѣза на израйлската подвижна скиния, която се носи изъ вселенната отъ силитѣ на Ехова при дружена отъ безбройното небесно войнство на Елохима, което се враща отъ побѣдитѣ си къмъ прѣдѣлитѣ на вѣчното царство на мира. Царството на Господа Бога Саваота.

От книгата "Науката и възпитанието" Издание 1896, Варна Фототипно издание на издателство "Урания" Книгата за теглене на PDF Съдържание НАУКАТА И ВЪЗПИТАНИЕТО НАЧАЛАТА НА ЧЕЛОВЕЧЕСКИЙ ЖИВОТ Част 2 Двата велики закона на развитието Въ природата има едно общо стрѣмление, единъ общъ планъ и една обща цѣль. По тия три характера природата се проявлява, като единство на едно цѣло — Едно цѣло, на което всичкитѣ части се намиратъ въ взаимни отношения свързани и съединени по единъ най близко сродственъ начинъ. За нашето наблюдение, остава най висшата работа да прослѣди тази интимна связь, това тѣсно сродство, тъй дълбоко и широко прѣобладающе помежду всичкитѣ части на природата. А за разума ни прѣдлѣжи великата задача, въ която да разбере, да проумѣе и схване значението на законитѣ и силитѣ образуюищ тази пълна хармония на единство въ системата ѝ. Освѣнъ това да ни запознае, научи и освѣтли съ положителни фактове за абсолютното имъ отношение спрѣмо насъ разумнитѣ сѫщества, а при това и нашата длъжность и абсолютно задължение наложено намъ и на всички други твари отъ самата необходимость на естеството на тия закони на върховната природа, която е неизмѣняема въ сѫщностьта на своитѣ дѣйствия. Тия закони и сили, съ условията • които съдържатъ у своето естество, сѫ тъй да се каже: „краеѫгълнийтъ и основенъ камакъ, „върху който е положенъ животътъ.“ Тукъ въ недрата на тия условия, душата придобива онази тайнственна способноеть, съ помоща на която почва да съзижда своето жилище, „организма,“ посрѣдствомъ който почва да проявлява своитѣ скрити сили и способности въ развивание и усъвършенствувание на естеството си, което има необходима нужда да се подготвя за по-висока дѣятелность, за по-свѣта длъжность на своето бѫдѫще призвание. Тукъ върху тази здрава основа ума безопасно може да полага своето положително знание за истината, която е единственната сѫщественна храна за подържанието на неговото сѫществувание. Върху тази сѫща основа, разума придобива силата да подига стенитѣ на великийтъ „храмъ на въспитанието.“ Този въспитателенъ „домъ“ сѫ съзижда отъ духа на истината, който вече дѣйствува въ душата на человѣчеството за благото на чадата му. Подъ неговътъ покривъ, ний трѣбва всички да се въспитаме, въ три главни и основни начала: Въ пѫтя на самата дѣйствителна истина, въ пѫтя на самата дѣйствителна добродѣтель и въ пѫтя на самата дѣйствителна любовь. Отъ подъ неговътъ покривъ, ний всички трѣбва да излеземъ благородни съграждане на бѫдѫщето царство. Това царство не е далечь, но е близо; то е вече въ свѣта, работи силно, пѫтьтъ му се, гради, и рано или късно то ще бѫде помежду насъ. Славата на всички други царства ще падне прѣдъ неговътъ кракъ. Това царство е: царство на истинския духъ, — царството на правдата. Въ това царство человѣкъ ще се подигне по горѣ отъ грубия духъ на природнийтъ свѣтъ; и ще съзнае, че той не е роденъ да бѫде робъ, но свободенъ; не да вѣрва слѣпо, но разумно; не да се управлява отъ невѣжеството на страститѣ, но отъ духътъ на знанието, който ще му донесе мирътъ и благоденствието. Тази велика мисъль, е вече дѫлбоко проникнала человѣческата душа. И ний съ бържи крачки се движимъ, съ необорима сила, да вдезнемъ въ този „новъ животъ,“ въ тази пълна свобода: гдѣто любовьта ще ни бѫде общъ законъ. Но нека да не даваме поводъ да се мисли, че само мечтитѣ сѫ достатъчни. Не! При това, трѣбва да сме и дѣйци. Да дѣйци! Това е необходимо условие за всѣкиго. Понеже, да се постигне, какво годѣ промѣнение и прѣобразование у нашийтъ собственъ животъ, като человѣци: Изискватъ се условия, изискватъ се старания, изискватъ се стрѣмления. Стрѣмления съ опрѣдѣлено направление основани на истински научни начала. Обаче да се създадѫтъ условията, да се прѣдизвикватъ старанията и да се побудѭтъ стрѣмленията: необходима е сила и енергия, която да е проникната и въодушевена съ самата велика цѣль на живота. А тази благородна цѣль включава по естество: духовното просвѣщение и подобрение на членоветѣ въ обществото. Сега за постиганието на това подобрение и просвѣщение, необходима е: първомъ добра почва, благородни срѣдства и разумни начала. Подъ тия условия, ще бѫдемъ въ състояние да положимъ истинска основа на въспитанието, а слѣдователно и бѫдѫщето си въздигание, като народъ и общество отъ общата челядъ на человѣчеството. Нека се не мамимъ да мислимъ и си въображаваме, че има другъ изходенъ пѫть отъ дилемата на настоящийтъ си животъ, отъ настоящето си положение. Не! Деньтъ се познава отъ утриньта, казва народната поговорка. Колко сѫ истини тия думи! Щомъ знаемъ законитѣ, които управляватъ извѣстни събития, ний можемъ съ математическа точность да прѣдскажемъ послѣдствията на резултата. Благодарение, науката чрѣзъ своя постояненъ трудъ, е хвърлила свѣтлина върху този прѣдметъ, като ни е избавила отъ невѣрието и колебанието на ума ни, да мислимъ, че явленията и събитията въ природата могѫтъ да зематъ, каквото и да е направление, какъвто и да е пѫть. Обаче то е знайно, че тѣ сѫ управляватъ отъ опрѣдѣлени и постояни закони. А тия нравственни закони произвождатъ онова въ общественния животъ, което ний сѣемъ; ако добро сѣме, добъръ плодъ; ако зло сѣме, зълъ плодъ. Земята, която ражда житото, ражда тъй сѫщо и бодилитѣ и репеитѣ. Слънцето, топлината и влагата, които служѫтъ на едното, служѫтъ тъй сѫщо и на другото. Въ всѣкой случай, ний ще приемемъ, равносилното на онова, което сме дали или посѣли. Може да се подигнатъ възражения противъ горѣ казаното, но за това, кой е кривъ? Нима, ако истината стои прѣдъ насъ, трѣбва ли да затворимъ очитѣ си противъ фактитѣ? Кой е виновника кога се исказва една истина? Събитията въ свѣта не се управляватъ отъ нашата воля, нито пъкъ цѣлий животъ се урежда и устройва спорѣдъ нашитѣ дѣтински въображения. Въ природата има закони, и то велики, които ни каратъ съ глава и крака на напрѣдъ, безъ да се спиратъ да ни питатъ да ли тѣхнитѣ дѣйствия сѫ съгласни съ нашитѣ мисли или не. Нима за нашето идвание на тази земна повърхность, нѣкой ни е питалъ да ли е спорѣдъ угодата ни? Кой испроводи онази първоначална клѣтка, която стана виновникътъ за нашето сѫществание? То е много лѣсна работа да расправяме, какъ тази клѣтка минувала отъ едно състояние въ друго и по този начинъ образувала всичкитѣ видове и родове животни. Но що ѝ влизаше ней въ ракавътъ да прави тия еволюции? И защо? Ако тя можеше да говори, щѣше да ни каже, че не е виновата за онова което е направила, понеже и е било абсолютна длъжность да дѣйствува по този начинъ, и че не е сторила това отъ себелюбие, но отъ любовь понеже е прѣдала своя собственъ животъ на другитѣ и тѣ да участвуватъ въ всичко, което ней било дадено отъ самия духъ на живота. „Ако вий страдате; то и азъ страдамъ,“ казва тя. „Понеже, и азъ живѣѭ въ васъ,“ „Вашата участь е, тъй сѫщо моя участъ.“ Но ний не желаемъ да страдаме, казваме. „Тъй сѫщо и азъ не желаѭ“ казва тя. Тогава що? питаме ний! „незнае,“ казва тя. — Трѣбва да се избѣгва злото въ живота. Каквото и да мислимъ за своето сѫществувание, каквото и да си прѣдполагаме за своето „битие,“ да ли е зависяще само отъ материята, или пакъ отъ ума и душата? Практически резултатътъ на нащитѣ размишления води къмъ едно и сѫщо мѣсто. Фактътъ е, че ний се раждаме и умираме безъ да щемъ, като при това и понасяме своитѣ страдания, безъ да има нѣкой да ни помогне. Сега въпросътъ съ насъ, не е, да ли да се раждаме! или да се не раждаме? Да ли да умираме! или да не умираме? Този въпросъ е вънъ отъ нашата областъ. Прѣдмета, както стои прѣдъ насъ е, какъ да се подобрѭтъ условията на нашия духовенъ животъ, който, нито се ражда, нито умира, но расте и се развива отъ „сила въ сила.“ Но нека се повърнемъ пакъ на прѣдмета си. Добрата почва ще ни се даде отъ природата, щомъ почнемъ да работимъ съгласно съ нейнитѣ прѣдписания; Истинитѣ и благородни срѣдства, ще ни се укажѫтъ отъ науката, щомъ потърсимъ нейнитѣ съвѣти; Началата ще ни сѫ вдъхнѫтъ отъ въспитанието, щомъ потърсимъ помощьта му. Истината, кога се разбере отъ ума и усвои отъ волята, става единъ отъ най сѫщественнитѣ елементи за съживлението. въздиганието и напрѣдъка, на кое и да е общество, на кой и да е народъ. Тя придобива, онова свойство вѫтрѣ у душата, което ний наричаме любовь. Това велико качество, пробужда у нашийтъ животъ, всѣка способность въ обща дѣятелность. Ний отправяме тогава стѫпкитѣ си, къмъ онова велико стрѣмление въ живота, което науката нарича образувание, или цивилизация. Тази истина, която е почнала да озарява народитѣ: тя ще ни отправи въ пѫтя на истинското образование. Въ този пѫть, ний ще бѫдемъ въ сила да избавимъ живота си отъ корабокрушение и съвършенно разорение. Дълго врѣме сме се скитали изъ пустинята, както Израилскийтъ народъ; врѣмето е настанало вече когато трѣбва да се заловимъ сериозно за прѣдлѣжащата работа, която ни сѫ пада като человѣци и членове отъ общата челядь на человѣчеството. Нечестието и порока, дѫлбоко сѫ спуснали корень въ наший животъ; загнѣздили сѫ се като у дома си. Обаче, ний като хора свѣстни и разумни, трѣбва да потърсимъ исходенъ пѫтъ. Необходимо е да се постараемъ да употрѣбимъ добри лѣкарства, за да можемъ поне за въ бѫдѫще да се избавимъ отъ тази болѣсть, отъ тази мания на человѣческото извратено себелюбие, другояче, нашата участь, ще бѫде подобна на участьта на единъ ,,организмъ“ хванатъ отъ проказа, на когото крайтъ е, гниение и разлагание. Науката съ откритията си, иде да потвърди една истина, която е била занемарена въ нашийтъ умъ и не се е вземала въ съображение. Това показание е слѣдующето: Само онзи организмъ ще приживѣе всичкитѣ кризи на живота, които се приспособлява на изискуемигѣ условия на управляющитѣ го закони и сили. Този е единъ важенъ фактъ, които трѣбва да се има прѣдъ видъ въ нашето поведение. Това сѫ е потвърдило ясно отъ отдавна направенитѣ вече ислѣдвания на учения естествоиспитателъ Чарлсъ Дарвина (Charls Darwen) Този фактъ се подвожда, подъ тъй нареченийтъ Законъ: “ Еволюцията на органическитѣ тѣла:, (Sorvival ot the fitest) прѣживявание на най добритѣ. Спорѣдъ условията на този жизненоорганически законъ, само онѣзи животни се спазватъ и благославятъ, на които естеството върви въ прѣмо съгласие съ законитѣ на послѣдователнитѣ стадии на развитието. А тъй, като человѣка се намира на върха на тази ляствица на това развитие; то отъ него се изисква повече отъ колкото кое и да е друго сѫщество. Законътъ е: комуто много е дадено, много ще се и изисква: комуто малко, — малко ще сѫ изисква. Отъ жабата неможе па се изисква това, което се изисква отъ человѣка. Това проистича отъ простата причина, че человѣкъ е нравственно сѫщество, съвпрѣгнато отъ висшата природа съ задължения, които проилизатъ отъ естеството на неговий духъ. Въ человѣка сѫществуватъ вече „двѣ Еволюции, „ за които ще говоримъ по послѣ. Единъ отъ научнитѣ факти, който е хвърлилъ свѣтлина върху естеството на нѣщата, е този: че въ природата сѫществуватъ сложни и деликатни „монадически организми,“ въ естеството на които се проевляватъ и криѭтъ тайнственни способности надарени съ разсъдѫкъ. Това мислѭ не изисква никакво доказателство; защото е почти очевидна истина, която всѣкой може самъ да провѣри. Този фактъ потвърдява онази вѫтрѣшна самостоятелна дѣятелность, която е била прѣнебрегвана и малоуважавана отъ мнозина. Тази истина подвърждава това, че природата гони една обща велика цѣль въ своитѣ дѣйствия. Важно е за насъ да се не мамимъ въ своитѣ повърхностни внушения и впечатления да заключаваме прѣждеврѣмено, че природата е мъртва, безчувствнена и неразумна. Такова едно заключение открива голотата на нашитѣ дѣтински познания, както на първобитния человѣкъ въ Едемския рай. Нѣка не го считами за унизително, да исповѣдваме истината тъй както си ѐ. Най послѣ въ какво се състои чоловѣческото достойнство, ако не въ исповѣданието на тази върховна добродѣтель? Само въ нейното присътствие, ний е можемъ да намѣримъ сѫщинска храна, дѣйствителна радость и вѣренъ ръководитель къмъ всичко що е истинно. Природата е жива и пълна съ животъ на всѣкѫдѣ гдѣто условията на върховнитѣ ѝ закони го допускатъ; И съ разумни сили, които ний едвамъ сега почваме да съпикасваме. Ако тая дѣйствителность да не сѫществуваше, то ний никога не бихме имали възможностьть да разменимъ, своитѣ мисли единъ съ другиго. Не е ли чудно, че посрѣдствомъ движението на нашийтъ езикъ, ний се споразумяваме единъ съ другъ? И не е ли още по чудно че посрѣдствомъ различно бѣлѣзание на извѣсни знаци, турени подъ извѣстенъ редъ, ний можемъ да разберемъ мисъльта на тѣхнийтъ афторъ, който отдавна може да е заминалъ отъ този свѣть? По какви физиологически и психологически начини се извършва този процесъ въ наший мозъкъ, и се прѣдава сѫщинската смисъль на извѣстната идея, която така непосрѣдственно минава отъ едно пасивно състояние отъ външния свѣтъ въ вѫтрѣшностьта на нашия умъ и ни убѣждава за дѣйствителностьта и присътсвието на другъ единъ умъ, който е мислиль и осѣщалъ както нашийтъ умъ? Ето единъ важенъ въпросъ, който още не е рѣшенъ отъ ученитѣ. Дѣйствията на физическитѣ сили, — като: топлина, свѣтлина, електричество и магнетизмъ се прѣнасѭтъ отъ едно мѣсто на друго посрѣдствомъ вълнението на светлообразния Етиръ. Така казватъ ученитѣ физици. Но по кой начинъ се принасѭтъ нашитѣ мисли отъ единъ умъ въ другий, ако не чрѣзъ нѣкоя разумна сила която неможе да бѫде друга, освѣнъ самия духъ на природата, които по такъвъ единъ вѫтрешенъ законъ свързва всички разумни същества въ тѣсно единство? Само чрѣзъ допущанието на такава умственва срѣда, ний можемъ да изяснимъ явленията на умствеиния разуменъ свѣтъ. Има философи и купъ учени мѫже отъ първа и втора рѫка, които мислятъ противното. Но що отъ това? Нима сѫщностьта на битието и положението на природата, да ли е умна или не, зависи отъ нашитѣ прѣдположения и мисли? Ний най малко. Може да поддържаме едната или другата страна за истинска; обаче всѣкога е прѣдпочитигелно за единъ разуменъ человѣкъ да поддържа истината. Стойностьта на каквото и да е учение зависи отъ реалностьта на фактитѣ, които притежава въ себе си. Такива дѣйствителни истини носятъ онази небесна свѣтлина, която има силата да освѣти и просвѣти всѣкой умъ, който е готовъ да ѭ приема. Разногласието, което повидимому сѫществува въ учений свѣтъ е слѣдствие отъ устройството на мозъчнитѣ клетки и отъ развитието и качеството на умственнитѣ цѣнтрове. Тази е причината защо хората различно разглеждатъ и оцѣняватъ единъ и сѫщъ прѣдметъ. Кой къквото се е научилъ, това и обича, казватъ въобще проститѣ и неучени хорица. А това означава, въ къквото направление умътъ се е развилъ повече, въ тази посока дѣйствува и работи съ по-голѣмо усърдие. Или: съ други думи, въ какъвто прѣдметъ душата се е привързала повече, нему и слугува съ поголѣмо усърдие и любовь. Законътъ е сѫщъ. Земи го въ каквато и да е смисъль, резултатътъ излиза единъ и сѫщъ на дѣло. Върху този прѣдметъ ще говоримъ по на пространо, когато дойдемъ да разглеждаме вѫтрѣшния характеръ на въспитанието. Още единъ загадъченъ въпросъ има да подигнемъ, който на често ни се прѣдставя. Този въпросъ е смъртьта. Какво нѣщо е тоя? Питатъ ни. Дѣйствията ѝ знаемъ, но причинйтѣ ѝ сѫ скрити. Какъ да си ѭ прѣдставимъ тогава? Единъ, който днесъ е билъ помежду живущитѣ, утрѣ изчезва безвъзвратно отъ свѣта. Казватъ, той замина отъ този свѣтъ: Но кѫдѣ е отишелъ? Кѫдѣ е исчезналъ, че не се връща? Тѣлото стои, но то е студено мъртво, живостьта му е изгаснала, животътъ го е оставилъ. Различно се мисли върху този въпросъ. Но той все остава задаче. Науката ни убѣждава въ фактътъ, че не сѫществува абсолютна смърть. Смъртьта „казва тя е нѣщо релативно и необходимо за такъвъ свѣтъ, съ такова устройство, като нашиятъ. „Тамъ,“ казва тя, гдѣто има смърть има и животъ. (Съ това трѣбва да подразумѣваме, че смъртьта сѫществува само за органическийтъ животъ. Взема се по нѣкой пѫть и въ прѣносна смисъль,) Въ непрестанната смърть е, и проявлението на непрѣстаннийтъ животъ. До като человѣкъ умира, то е и знакъ, че той живѣе. Но щомъ прѣстане да живѣе ще прѣстани и да умира. Това е физиологическата истина. Погледнете въ человѣческото тѣло, и вий ще видите два процеса да се извръшватъ вѫтрѣ въ неговътъ организмъ въ едно и сѫщо врѣме; Животъ и смъртъ работѭтъ рамо до рамо въ единъ и сѫщъ моментъ. Отъ една страна силитѣ на смъртьта дѣйствуватъ да турѭтъ край на всѣка органическа дѣятелность, а отъ друга силитѣ на живота постоянно подновяватъ тази дѣятелность. Отъ една страна агентитѣ на смъртьта постоянно подкопаватъ основитѣ на животнитѣ клѣтки, а отъ друга агентитѣ на живота постоянно поправятъ и подкрѣпяватъ тѣзи основи. Отъ една страни смъртьта постоянно поразява и разрушава живитѣ клѣтки въ тѣлото, а отъ друга живота постоянно произвожда, ражда нови да завзематъ местата вече испразнени. Отъ това слѣдва, че смъртьта е противоположенъ процесъ на живота нѣщо частно,а не общо. Този процесъ произлиза отъ условията на природата, че животъ, живота поглаща. Вдѣйствителность нищо не се губи нищо не чезне. Изчезва само вида и формата Види се природата гони нѣкаква тайна цѣль, която още не е пълно опрѣдѣлена въ ума ни. Ний можемъ да кажемъ, че человѣчеството не умира, но само, че oбщийтъ животъ минува отъ родъ въ родъ, като прѣтърпява постоянно промѣнения у вѫтрѣшното си естество, което расте въ духовно нравственна сила. Значи живота се причистя отъ лошитѣ влияния вмъкнати въ него по единъ или другъ начинъ, отъ дѣйци или души, които криво разбрали цѣльта на този животъ, който имъ е билъ даденъ, Тази мисъль се подкрѣпе отъ научно психологическитѣ показания на положителната наука. Този двоякъ процесъ извършва едно благодѣяние за человѣчеството, понеже другояче не би сѫществувалъ органическийтъ животъ. И да прѣдположимъ, че би сѫществувалъ въ подобна форма, като на стоящата, то никога не би направилъ нито крачка къмъ какво годѣ усъвършенствувание. Това мнѣние се подържа отъ естественнитѣ науки. Нѣкои отъ нишитѣ животни се размножаватъ съ такава чудна скорость, щото едвамъ ли можемъ да си прѣдставимъ, какво ли би станало на земята слѣдъ единъ вѣкъ, ако смъртьта се прѣмахнѣше. Навѣрно, свѣтътъ би се вмирисалъ само отъ изверженията на тази зганъ. И намѣсто да умираме полека, щѣхме да умремъ изведнѫждъ. Трѣбва да знаемъ, че висшата природа отдавна си направила смѣткитѣ, като прѣдвидѣла всичкитѣ случаи. И ако въ настояще врѣме тя постѫпва грубо и не человѣколюбиво спорѣдъ нашето гледание и сѫдение; то за тези си постѫпки, има дълбоки причини, които ѭ заставляватъ да дѣйствува по този начинъ, понеже е най добрийтъ отъ всички други, които ний можемъ да си представимъ. Цѣльта на духътъ въ природата, не е да увеличава и умножава органическийтъ животъ въ количество; но да го развива и усъвършенствува въ качество и степень. Стрѣмлението му е, да въздига достойнството на неговото вѫтрѣшно естество, да уякчава силата на неговата върховна природа, която спорѣдъ, закона на Биосъ (живота) може да се прѣнася въ която и да е часть на вселенната и да взема онова мѣсто и положение, което подхожда на естеството ѝ. Вѣчнийтъ животъ, самъ по необходимостьта на своето естество, изисква и вѣчни условия, които не сѫществуватъ никѫдѣ другѫдѣ освѣнъ въ безпрѣдѣлностьта на вѣчната вселенна. Тази е причината; защо живота въ никой материаленъ свѣтъ неможе да бѫде вѣченъ; защото самиятъ свѣтъ, не сѫдържа тия условия, понеже е изложенъ на изменения, а тия изменения, отъ самото естество на тия закони на природата произвождатъ разрушителни дѣйствия. Това страно явление, „смъртьта“ е, слѣдствие отъ физическитѣ промѣнения на елементитѣ въ материята. „Кислорода е първата отрова, която поглащаме,“ казватъ ученитѣ физикохимисти. „Отрова,“ въ тази смисъль, че произвожда горение и окислявание въ нашийтъ организмъ, съвпрегнато съ химически дѣйствия и промѣнения. А отъ опитъ знаемъ, че всѣко тѣло, което гори, губи часть отъ своято енергия, т. е. въ простъ езикъ казано изгаря.“ И тъй право е казалъ единъ ученъ: ,,человѣкъ е горяща свѣщь.“ Всичката разлика се състой въ това, че нѣкой изгарятъ поскоро, а нѣкой по полека. Въпросътъ е, свѣтили нашата свѣщь въ този тъменъ свѣтъ. Обаче ще дойде едно врѣме, казва философътъ Спенсеръ, когато вѫтрѣшнитѣ условия на органическийтъ животъ да дойдѫтъ въ прѣмо съгласие съ външнитѣ условия на природата, тогава живота ще стани постояненъ. Нека го кажемъ вѣченъ. Онѣзи, които сѫ здобиятъ съ този животъ ще бѫдѫтъ блаженни. Но да се повърнимъ на прѣдмета си. Цѣльта, която живота гони въ системата на природата е двояка: Първо, образователна и второ въспитателна. Образователния процесъ, се занимава съ приготовлението на человѣка, а въспитателния съ приспособлението на силитѣ му, въ прави направления. Въспитателната сила на природата е направила человѣка способенъ да се ползува отъ богатствата ѝ, приготвени за неговото тѣло, за неговътъ умъ. Съ други думи: всѣкой животъ или живо сѫщество съ своето появление, изисква и съответствующи условия, да подържа и подкрѣпе своята дѣятелноеть, своитѣ функции, своитѣ сили и способности. А тия качества на живота, никога не бихѫ се появили, ако нѣмаше съответствующи прѣдмети да ги подбуждатъ. Отъ това става явно, че человѣкъ е билъ призованъ на това земно кълбо да работи прилѣжно, да работи усърдно, спорѣдъ наставленията, които му сѫ били дадени, начертани прѣдписани и показани отъ нравственитѣ закони. Необходимостьта на собственния му животъ е, изисквала постоянна дѣятелность за самосъхранение, самата му сѫдба отъ начало го прѣдназначила, като сѫщество на постояненъ трудъ, мѫчнотии и скърби. Природата тази негова въспитателка и наставница, не е искала да го остави нито минута на бездѣлие да се повръща въ мислитѣ на своето дѣтинство. Въ онова положение, въ което той за много хиляди години се е скиталъ въ своето не завидно състояние, като животно, безъ да разбира, безъ да разсѫждава и мисли, защо и за какво се е той родилъ. Природата тази негова попечителка и надзирателка, не е желаела да го гледа лѣниво и бездѣлно сѫщество, да се по потрива на самъ на татъкъ и да си подига рамената сегисъ тогисъ, да се по прозява и казва: дай да ямъ сега. Тя е прѣдвидѣла тази опасность за неговото развитие. И да го избави отъ пропадание въ нейзвѣстность; тя е била принудена да го постави въ такива условия и обстоятелства, гдѣто да е заобиколенъ съ хиляди мѫчнотии и опасности за свойтъ животъ. Борбата за сѫществувание се явила прѣдъ него като единственно срѣдство да го запази отъ надлѣжащето зло. Той трѣбвало, да се бори не само противъ хиш нитѣ звѣрове, които съ го застрашавали всѣкой день, но и противъ грубитѣ сили на природата, които всички, като че му сѫ станали заклѣти врагове. Той е билъ принуденъ да търси исходенъ пѫть отъ това трудно положение, но за този исходъ сѫ се изисквали хиляди и хиляди години отъ постояненъ трудъ, до като си проправи пѫтя. Необходимо е било за него, да направи изборъ помежду голийть животъ и знанието за истината. Въ борбата за самосъхранение, той е видѣлъ еднич кото условие за сѫществувание, въ което самата природа му показала, че е необходимо за него да се подвизава, т. е, да истрѣбе своитѣ противници и врагове, и съ силата на орѫжието си да прокарва пѫтя си по лицето на зе мята. То е било необходимо отъ негова страна да прѣ махва всичкитѣ прѣчки за безопасностьта на своя жи вотъ освѣнъ това да подготви почвата на земята за своето развитие, която е била една отъ първоначалнитѣ условия да подържа неговътъ родъ. Само по тъкъвъ начинъ, той е можалъ да се множи и размножава по лицето на земята и да е направи поле за своета дѣятелность. До тукъ человѣкъ несъзнателно е вършилъ своята длъжность. Той не е можелъ да прѣдвиди, какво бѫдѫ щитѣ вѣкове ще донесътъ и какво бѫдѫщитѣ родове ще създадѫтъ. Въ него още не било се пробудило чув ството на духовния животъ, той е билъ невѣжъ. Не билъ още въ сила да разбира онѣзи духовни велики закони, които сѫ съдържали мощната сила да го нап равѭтъ свободень: да му дадѫтъ великата способность да мисли и изказва своитѣ мисли. До това врѣме человѣкъ се управлявалъ само отъ страхътъ на природний свѣтъ. Той е билъ влеченъ на напрѣдъ отъ закона на само съхранението. То се разбира, че ако человѣкъ бѣ оста венъ подъ това управление, той не би се подигналъ надъ общото равнище. Но върховний духъ на живота прѣдвидѣлъ и съз налъ тази истина. Той видѣлъ опасностьта за человѣка, че ако той се остави само на влеченията и побуждени ята на този естественъ законъ на себесохранението; то не въ твърдѣ дълго врѣме въ бѫдѫщето той ще развие у себе си най лошитѣ качества и способности и би станалъ ужасъ за всички. И вмѣсто да произведе и въспита отъ него едно благородно сѫщество да отговаря на свойто име, то тя би произвела и въспитала отъ него единъ человѣчески извергъ, който щѣше да бѫде способенъ да потопи лицето на цѣлата земя въ кръвьта на своитѣ братия и ближни. И разбира се отъ само себе си, че нищо не би имало силата да убуздае неговата необузданость и нечестие, освѣнъ самата смърть, която щѣше да тури край на неговата зловѣща дѣятелность. Този щѣше да бѫде изходния естественъ пѫть отъ кризата на живота. Въ това нѣма нищо необикновенно. Подобна участь е пос тигнала много други родове животни, които сѫ изчез нали отъ лицето на земята по различни причини. Какви влияния сѫ избавили человѣчеекийтъ родъ отъ подобна участь? Това ще научимъ но нататъкъ. Но ний виждаме, че е имало и други срѣдства въ рѫцѣтѣ на природата, за да се избѣгне такова едно съ битие, което е било най малко желателно отъ всички други. Става ясно въ нашитѣ умове, че каквато и да е друга криза или случка въ живота, е по прѣдпочи тителна и добра отъ колкото уничтожението на чело вѣческия родъ, който прѣдставлява плода на онази жизненна сила, която е работила така усърдно прѣзъ толкова стотини хиляди години на земното кълбо съ нѣкакъвъ планъ. Не напраздно е тя иждивявала своята енергия върху това сѫщество, което облекла въ плъть и кръвь, както и другитѣ животни, но се показвала нѣ какъ си по благорасположена спрѣмо него, като му дала нѣщо по вече отъ колкото на другитѣ негови единопле менници по кръвь. Защо е сторила това? незнаемъ. Защо е отворила свободенъ пѫть на человѣка, и му дала хводъ въ дома си да се ползува съ извънредни при вилегии, които на другитѣ животни били отказани? Това остава тайна за наший умъ. Ний ще загатнемъ само това, че причината на тази разлика стои въ естеството на самий животъ. Человѣкъ, ако и да се е явилъ по късно отъ всички други земни сѫщества, обаче по естеството на своята природа, е по старъ отъ всички тѣхъ. Това твърдение може да се докаже отъ сложностьта на него вото естество и отъ развитието на духовнитѣ му сили. Правилото е това, че колкото единъ организмъ е по сложенъ, толкова повече врѣме се е изисквало за не говото създавание и произвождание. Видътъ и родътъ на че ловѣка се е явилъ подиръ всички, но естеството му е сѫществувало прѣди всички. Редътъ, който ний виждаме въ природний свѣтъ е перспективно обърнатъ въ на діийтъ умъ. Всичкитѣ стѫпки па органический животъ сѫ само стѫпала, които ни показватъ, отъ гдѣ человѣкъ е ми налъ и по какъвъ естественъ пѫть той е възлязалъ въ настоящето положение гдѣто го намираме. Душата му възлиза отъ бездната чрѣзъ клѣтката, а духът му слиза отъ горѣ отъ небето посрѣдствомъ силата на живота. Въ този периодъ на человѣческото качвание по стѫпалата на естественното си развитие, нѣкѫдѣ кѫдѣ края на природната стълба на първата еволюция, се ражда Нова опоха за человѣческата душа. Необходимостьта на неговото напрѣднало естество е изисквало той да се подведе подъ управлението на великий законъ на „Дъл гътъ:“ И да се подложи подъ влиянието на най вели ката сила въ природата, — Силата любовь. Само тази единственна сила въ дълбочинитѣ на душата му е била възможна да го избави оть раскапвание и прѣждеврѣ менна смърть. Любовьта е съдържала: условията, качест вата и срѣдствата, съ които да обуздае влеченията на грубата му натура, и да го подготви да се облече въ благородното си естество нему подобающе, като чело вѣкъ, като сѫщество разумно. Любовьта е била могѫща съ своитѣ добродѣтели, отъ да го убѣди и изведе вънъ отъ пѫтя на варварство то, и да му покаже правий пѫть на просвѣщението. За да се постигнътъ тия резултати въ неговътъ животъ, не е била лѣсна работата! Цѣла върволица отъ промѣнения сѫ били необхо дими да зематъ мѣсто въ неговътъ душевенъ организмъ въ неговътъ духовенъ животъ. Неговата вѫтрешна чув ствителность и душевни усѣщения, неговитѣ вѫтрѣшни мисли и умственни центрове прѣтърпели еднокоренно прѣобразование, което дало потикъ на неговата духовна еволюция, която създала въ него понятията за нарав ственний свѣтъ. Само слѣдъ това радикално промѣнение въ естеството на человѣка, той е билъ вече въ състояние да распознава: дѣсната си рѫка отъ лѣвата, правото отъ кривото, злото отъ доброто и истиното отъ лъжливото. Отъ този духовно нравственъ потикъ, той е билъ принуденъ да слѣдва пѫтя на разума. Въ този пѫть той е трѣбвалъ да се подвизава винъги, макаръ и да е правилъ чести отклонения, обаче любовьта вдъхнала въ душата му: новъ животъ, истински понятия, добри же лания и стрѣмления, къмъ доброто, къмъ истинното и хубавото, Самия цѣнтъръ на всичкото му сѫществувание. Отъ естествата на тия два закона именно: закона на самосъхранението и закона на дългътъ, вѫтрѣ въ че ловѣкътъ се е породила борба, която е произлѣзла отъ пробужданието на неговата духовна природа, която прѣ дизвикала человѣческий духъ да се яви на сцената да вземе управлението на своитѣ дѣйствия и отчета на свои тѣ дѣла и работи. Безъ тази вѫтрѣшна борба, и безъ това вѫтрѣшно въспитание, въ испълнението на върхов нитѣ закони; и безъ посрѣдството на любовьта, чело вѣкъ за винѫги би останалъ тамъ, гдѣто си е билъ отъ начало, и не би се различавалъ твърдѣ много отъ другитѣ животни. Въ такъвъ случай, не щѣше да има нужда да му се търси тъй наречената: „изгубена хѫлка,“ която го е свързала съ долнитѣ животни. Тази „хѫлка“ щѣше да си е на мѣстото, но днесъ, тя е изгубена. И да ли ще се намѣривъ скоро врѣме или не! трва малко трѣбва да ни безпокои, понеже въ изгубванието на едно нѣщо, ний сме спечелили друго много по драгоцѣнно. Когато человѣкътъ се е исправилъ на двата си крака върху, ли цето на земята, „той се научилъ да мисли,“ казва единъ ученъ мѫжъ. Тия два закона, на самосъхранението и дългътъ, можемъ да ги прѣдположимъ да съ двѣтѣ противоположни страни на нашето естество; или пакъ, двата цѣнтра на нашата дѣятелность въ живота. Тѣ съ двѣ истории, които ни расправятъ за началото на нашия животъ; за миналото и бѫдѫщето на нашето сѫществувание. Ний можемъ да уподобимъ тия два закона, на двѣ политически партий въ една държава, които сѫ боретъ за първенство и власть. Разбира се, отъ самата природа на тѣхнитѣ стре мления, че еднитѣ и дргитѣ полагатъ всичкитѣ си старания .и усилия, чрезъ органитѣ на адвокатитѣ си да убѣдятъ обществото и свѣтътъ на околоимъ, че тѣхнитѣ стрем ления, желания и цѣли сѫ най добритѣ подъ цѣлото небе, И че съ тѣхното идвание на власть, всичко ще тръгне по най добрия пѫтъ. Или, както простата пого ворка казва: „като медъ и масло.“ Обаче истината въ ползата на едната или другата пратия; остава да се потвърди отъ опитностьта. Това е общо правло. И Христосъ, казва на едно мѣсто въ Еванллието:“ отъ плодовете имъ ще ги познаете.“ Можели трънка да роди смокви или пъкъ смоквата трънки? Разбира се отъ самото естество, че не може. Отъ тази очевидна истина слѣдватъ двѣ нѣща: първо, прѣдметитѣ и вѣщитѣ сѫ цѣнятъ спорѣдъ свойта стойность, а пъкъ тази стойность на пълно зависи отъ самото естество на прѣдмета или вещьта. Втородѣйству ющиттѣ сили сѫ цѣнятъ спорѣдъ качествата на произ водящата енергия, която или ни ползва, или ни врѣди, лично или общо. Ползата се указва отъ въздиганието и съживлението на организмътъ, въ които душата дѣйствува, а врѣдата сѫ забелезва отъ растройството на този сѫщь организмъ. Отъ този общъ законъ, ний сме придобили едно иситинско мѣрило въ умътъ си, което ясно ни показва, какви нѣща сѫ подходящи и съобразни съ нашата истинска природа и какви не сѫ подходящи и не съоб разни. Съ по ясни думи, всѣка дѣятелность опрѣделя качествата на своето естество отъ послѣдствията и ре зултатитѣ си. Ако нашийтъ умъ да не бѣ подложенъ подъ влия нието и влечението на страститѣ; то безъ съмнение, всѣкой единъ отъ насъ би избралъ онова, което е исти но и добро, за себе си и другитѣ. Но за жалость, въ ежед невния животъ, това не е така. Опитътъ показва, че страститѣ владѣѭтъ, а пъкъ разума слугува. Отъ тази разница страда днесъ нашето общество. Понеже не из бираме онова, което разумътъ ни диктува, а на проти онова, къмъ което страститѣ ни влѣкътъ. Обаче, всѣкой знае, че страститѣ сѫ слѣпи и неразумни. Тогава, не е възможно на една слѣпа сила да ни ра ководи въ пѫтътъ на добрия и просвѣтенъ животъ. Кой е онози народъ, които е билъ така раководенъ, че е успѣлъ? Имали поне единъ примѣръ въ Историята? — Нито единъ. Всѣкой народъ или общество, което се е оставело да бѫде раководено отъ тѣхъ, безвъзвратно е пропадало, подъ ударитѣ на сѫдбата. Но можемъ ли ний да мислимъ че нашата участь ще бѫде подобра, ако необращаме внимание на справедливостьта и чело вѣколюбието? Съмнително е. Общата поговорка казва: слѣпъ слѣпаго, ако води; то и двамата ще паднатъ въ ямата. Общата истина исказана въ тази народна пого ворка, дава ни да разберемъ, че поне единътъ отъ тия двама нещастници трѣбвало би да има здрави очи за да се избегне онъзи грозяща опаеность. Отъ тукъ става необходимость за живота ни да се отворетъ замижелитѣ очи на разума, за да можемъ да прѣдвидимъ опасноститѣ, които се общи за всѣкой народъ за всѣкое общество и за всѣкой человѣкъ. Но всичко това нема да се поправи докътъ не сѫ даде мѣсто и свобода на разума да управлява и раководи кризитѣ на живота. Само тогава ще имаме сила да поправимъ изопочения редъ, отъ който сме страдали и още страдаме. Въ това имено, сѫ притичва истинскиятъ духъ на Науката и Въспитанието, да ни помогни да урѣдимъ живота си както подобава. Но нека разгледаме въ кратце, отъ гдѣ е произлезла не състоятелностьта на нашиятъ общественъ животъ! По какви причини, человѣкъ е пренебрегналъ своята свята длъжность; и защо е почналъ да върши дѣла, които никакъ не отговареть на званието му нито пъкъ го прѣпорѫчатъ за разумно сѫщество, притежающе духовнонраввствени сили и качества! Тукъ сме задлъжени отъ фактитѣ. да признаемъ една естествена причина, която е дала потикъ въ че ловѣка къмъ това страно явление, наречено: растройство, несъобразность, не послѣдователность, въ стѫпкитѣ на цивилизования животъ. Тази причина е слѣдующата: Подъ внушенията на първия законъ на „Самосъхране нието,“ който е ималъ прѣдъ видъ еденичниятъ животъ и щастие на индивидиума; человѣкъ криво истѫлкувалъ постановленията на общиятъ духъ на природата. Той се хваналъ до онова частно впечатление и усѣщание, което му дало потикъ да усвои тази странна мисъль, че неговътъ животъ и щастие сѫ най важнитѣ и сѫщест венни нѣща въ цѣлата природа? И че, всички други твари и сѫщества, каквито тѣ и да сѫ; трѣбва да служътъ за този животъ, за това щастие, което е било миражъ голо провидение гонено въ пустинята. Человѣкъ разбралъ това щастие въ буквална смисъль; въ вещественния му видъ и образъ: да яде, да пие и да се вѣсели. По ясно казано, да му е охално около вратътъ, да има слободия да върши всичко що му хрумни въ мозъка. Можели да има нѣщо по добро отъ това? Ще каже нѣкой. Раз бира се, че неможе да има за подобно сѫщество. Но общата человѣческа опитность показва, че подобна сло бодия, коствува твърдѣ много живота на нашитѣ събратия ближни. Ако би исвирясалъ ума на человѣчеството единъ день, да приеми този принципъ за начало, то цѣлийтъ свѣтъ ще се прѣобърне на такава първобитна анархия, която ще помете отъ лицето на земята всички цивили зувани общества, като прахъ и пепелъ въ небесното пространство, отъ гдѣто не бихѫ се върнали вече никога. Самосъхранението по необходимость на своята при рода и стрѣмление, е родило себелюбието (егоизмътъ), Майката на всички днешни пороци. Себелюбието отъ своя страна спорѣдъ вѫтрѣшнитѣ пориви и влечения на своето естество, е създало и произвело такива нѣща, които общата история на человѣчеството ги е описала въ черни краски. Тия паметници стоѭтъ на първо мѣсто, като истински свидѣтели, за онова което се е вършило въ миналото; Тѣ още стоѭтъ като такива и за онова, което се върши и въ наше врѣме. Нека спомѣнемъ тогава нѣкои отъ по главнитѣ: Себелюбието е покварило душата, Поробило е разума, потѫпкало е правдата, Потушило е съвѣстьта, Създало е робството въ всичкитѣ му видове, Произвело войнитѣ, Из гнало истината и заточило добродѣтельта. Всички тия знаменити дѣла, нечестиви пороци, на „Егоизма“ и днесъ сѫществуватъ и владѣѭтъ, само раз бира се въ по цивилизованъ образъ. Навѣрно думитѣ на онзи Хумористъ, който е казалъ, „че дяволътъ е способенъ да се цивилизува, кога влѣзе въ человѣка„ да съдържа каква годѣ истина. Трѣбва да допуснемъ тогава, че закона на Еволюцията господарува и върху мрачния духъ на този падналъ ангелъ; Само съ тази разлика, че въ неговото естество произвожда „Дяволюция.“ Несъмненно, този тарторъ е тласканъ, и обезпокояванъ отъ силитѣ на върховнийтъ духъ на при родата, който безразлика на звание, нуди всички твари да се подвизаватъ и работѭтъ въ общото поле на ней ната дѣятелность, по какъвто занаятъ или професия тѣмъ се нрави повече, Трудътъ и честностьта, които бѣхѫ прѣпорѫчени на нашитѣ прародители, като прѣдпазителни мѣрки противъ злато, днесъ сѫ прѣмахнати на всѣкадѣ. Честния трудъ днеска се счита унизителенъ. Да се работи — но какъ? Ето въпроса. Стария дяволъ, за когото ни расправя Пое тътъ Милтонъ, въ „Изгубений Рай,“ че билъ изгнанъ отъ Небето за свои стари грѣхове и безакония, гдѣто се стараялъ да наруши мира и блаженството на небеснитѣ жители, за което прѣстъпление билъ хвърленъ съ главата надолу съ всичкитѣ му последователи въ безната, въ която падалъ деветъ деня. Отъ това падание насамъ той се е повразумилъ. Станалъ е дълбокоученъ дипло матъ. Не ходи той вече тъй босъ прѣзъ просото. Научилъ се е да се съобразява съ врѣмената нравитѣ и слабоститѣ на хората. Пази се той като отъ огъня, да не би и отъ тази земя да го изхвърлѭтъ съ главата на надолу нѣкадѣ въ страшната безна. Онова, което е спечелилъ въ человѣческото сърдце добрѣ го държи. Всичко обещава нищо не дава. По видимому доброто желае, но въ сѫщность злото прокарва на всѣкадѣ. Желае той отъ сърдце и душа да опази плодоветѣ отъ първата цивилизация на естественния себе любивъ человѣкъ. Този първобитенъ прѣдставителъ на человѣческото достойнство е билъ порядъченъ человѣкъ, който не е мислилъ за нищо друго, освѣнъ за търбуха си. За него, ни го душа, нито правда, нито истина, нито любовь сѫ сѫществували. За него било безразлично, да ли человѣчеството успѣвало или пъкъ морално отпадало. Дали неговътъ ближенъ страдалъ и отъ неволя умиралъ, това за него било все едно, до като неговътъ животъ и щастие оставали непокѫтнати. Но види се даже и самата природа вѣчно не търпи такава аномалия и хладно кръвие; нито пакъ постоянствува въ своитѣ грѣшки както человѣцитѣ често правѭтъ. Ако единъ законъ не може да постигне изискуемитѣ резултати; тя привожда въ дѣйствие втория на сцената, да вземи своето мѣсто. Несъмненно такова едно промѣнение въ установений редъ на живота костува хиляди жертви, защото ни докарва въ стълкновение единъ съ другиго. Подига се борба за нови начала, за новъ животъ, въ който мислимъ че ще намѣримъ ново щастие и блаженство, за което душата ни постоянно ламти и жадува, както еленътъ за бистритѣ потоци. Но минуватъ се години и вѣкове, а това щастие и блаженство все непристига. Види се отъ законитѣ на природата, че цѣльта въ нея различава въ голѣмъ размѣръ отъ нашата. Ний се тре пимъ за храна и се биемъ за слава, а пакъ тя се труди да създаде и въспита благородни сѫщества отъ насъ и да произведе хармония и единство помежду разни тѣ сили и елементи въ обширното царство на своитѣ владения. Защо е всичко това Кой знае! трѣбва да има нѣщо или нищо. Неможе да бѫде друго яче. Съ първата еволюция на самосъхранението въ ду шата се пробужда и втората на дългътъ. Съ първата цивилизация на себелюбието, у неговътъ духъ прониква и втората цивилизация на любовьта. Така дѣйствува общийтъ духъ нѣкакъ несъобразно спорѣдъ насъ и на шитѣ взгледове, замѣстя първата еволюция на естествен ния человѣкъ, съ втората на духовния. Онова, което му се диктувало спорѣдъ първийтъ законъ да заграбе за себе си и свойтъ животъ; съ наставанието на вторийтъ законъ, той е билъ принуждаванъ да дава своето си за подържката на свойтъ страждующъ братъ и ближенъ. И не само това, но и да се грижи за тѣхното добро. Въ това му се е откривала една велика истина, че въ правението добро на другитѣ ще се осѫществи неговото щастие и блаженство. Подъ тия условия ще може да се уякчи неговото сѣме въ всѣко добро и благородно дѣло. Подъ тия условия на любовьта, той ще стане и ще се на рече наслѣдникъ на земята, която ще му даде всичкитѣ благословения, испроводени отъ висшия. Подъ влиянието и наляганието на този законъ на любовьта; человѣкътъ е попристаналъ да мисли само за себе си и своето щастие. Разумътъ му се е по окоптилъ отъ дългото робство, и той е почналъ горѣ долу сериозно да мисли за подобрението живота на другитѣ. Това подобрение е основата на всички общественни прѣобразо вания. Има ли нѣкой, който се съмнява въ казаното? Молѭ тогава този мой приятель да посети народното събрание и послуша на разискванията, пренията и де батитѣ върху прокарванието на различни проекти и за кони, въ които се полага основата на народното подоб рение. Да ли тѣ постигатъ своята цѣль?. То е другъ въпросъ. Колко сила, колко енергия се иждивяватъ въ това мѣсто! Тукъ планове се кроѭтъ, въпроси се рѣ шаватъ и разискватъ отъ общъ характеръ. Колко умове сѫ заети да мислѭтъ! И то все за доброто на беднийтъ народъ. И попитай сърдцето, колко сила, колко енергия то испраща посрѣдствомъ кръвьта въ мозъчнитѣ клѣтки; Въ тази обширна и многолюдна столица на человѣческий животъ, която има 3.000 пѫти по вече жители отколко то цѣлото земно кълбо. Тукъ въ този лабиринтъ всич китѣ реформи се създаватъ. Но нека не забравяме, че народното събрание не е мѣстото отъ гдѣто доброто може да се роди? Не! то е само мѣстото отъ гдѣто доб рото може да се прокара въ обществото; и то пакъ за виси много, какви хора имаме за прѣдставители и отъ какви сили и начала се тѣ въодушевляватъ. Единетвенното мѣсто за ражданието на доброто е домътъ. Той е първото святилище на человѣчеството, въ което майката и бащата сѫ първитѣ първосвященници при олтара на человѣческата душа. Отъ каманитѣ на този храмъ — домътъ, природата е почнала да полага основитѣ за всецѣлото въздигание на всички разумни сѫщества. Отъ този общъ домъ, человѣкътъ е билъ опрѣдѣленъ да приеме всичкитѣ свои дарби, сили, способности и благородни качества, спорѣдъ изискванията на върховния законъ на духа. Този е билъ най правийтъ и естественъ пѫть да се постигне онази велика цѣль, която е прѣдъ нази. Отъ дома человѣчеството е трѣб вало да очаква за хиляди години, като единъ человѣкъ, въ надѣждата за идванието и ражданието на всички добродѣгели. Тѣ сѫ били въплотявани въ извѣстни души, които сѫ били олицетворение на общата добродѣтель на человѣчеството. Тѣ сѫ били вдъхновенни съ истински велики мисли да откриватъ волята на онзи всемиренъ духъ, който оживотворява и владѣе всички, а тази воля всѣкой осѣща и знае. Тя е всемирна сила, всемирно стрѣмление за жизненна дѣятелность вѫтрѣ въ нази и вънъ отъ нази. Всѣкой человѣкъ, който, желае да сѫ ществува, да живѣе и участвува въ благата на този ис тински животъ, трѣбва да работи съзнателно за своитѣ длъжности, като членъ отъ общия организмъ на този самосъзнателенъ духовенъ животъ. Христосъ много ясно показва къмъ тази необорима истина. Дървото се очаква да принесе свойтъ плодъ. И всѣкой человѣкъ трѣбва да се роди изново отъ духа на истинския животъ прѣди да е въ състояние и сила да влѣзи въ ония истински условия на този животъ, който е вѣченъ по естество. Вѣченъ въ тази смисъль, че си лата му прѣбѫдва всѣкога. Че това е. цѣла истина, нѣма никакво съмнѣние. Всичката видима промѣна и видоиз мѣнение, което ний виждаме да взема мѣсто въ материал ния свѣтъ е следствие и резултатъ отъ колебанието на силитѣ му и не постоянството на елементитѣ му. Този характеръ на настоящия физически свѣтъ произлиза отъ устройството на естеството му, което нѣма постоянна пропорция; но се измѣнява постоянно спорѣдъ нѣкакви вѫтрѣшни закони, които не ни сѫ извѣстни. Доказано е, че настоящия физически свѣтъ постоянно губи отъ енергията си чрѣзъ лѫчеиспущание въ пространството. Какво става съ тази енергия? Незнаемъ. Но сме увѣрени, че не се губи нито чезне напразно; но върши една ве лика работа, за която много малко знаемъ фактически, но врѣмето не ще бѫде далечь, когато повече свѣтлина ще блѣсне въ ума ни върху тази тайна. Подъ силата на този фактъ ний сме принудени да признаемъ тази необходимость Именно: че силитѣ въ природата и силитѣ вѫтрѣ въ живота трѣбва да се оползотворѭтъ. Безъ това прѣобращение и прѣвръщение, нашето сѫществувание е невъзможно. Нуждно е като разумни твари да мислимъ. Животътъ е най голѣмата важность, казва единъ философъ. И всѣкой който го продаде и прахоса за нищо и никакво, показва че му ливсува нѣщо въ умътъ. Да! липсува. Ний трѣбва да почнемъ преобразованието вѫтрѣ у нази. Тукъ сѫ именно първоначалнитѣ елементи, отъ които може да се създа де единъ свѣстенъ животъ пъленъ съ хубости и добрини. Тукъ именно лѣжѫтъ първоначалнитѣ закони, по които се е създала цѣлата вселенна. Нека да се не чудимъ на това. Сѣмето на букътъ е малко по величина, но съ врѣме става великолепно дърво. Всичката опасность стои само въ двѣ нѣща: първо, да се не изгуби вѫтрѣшната му сила, която прѣобраща елементитѣ на физическия свътъ за въ полза живота, и второ, да, се не про пустнѫтъ условията, които му даватъ възможностьта да постигне тази цѣль. Тукъ е тайната на успѣха на всѣкой разуменъ животъ. Природата не е почнала своитѣ велики творения и произведения по единъ фантастически начинъ, какъвто си мислимъ и въображаваме по нѣкой пѫть. Въ нея има послѣдователность и редъ. Тя е почнала своята велика работа отъ най дребнитѣ и най малкитѣ нѣща незабѣ лѣжителни по своята голѣмина. Въ този случай, тя е странна въ своитѣ дѣйствия и постѫпки. За създавание то на материалний свѣтъ, тя е трѣбвало да почне пър вомъ отъ атомитѣ, най малкйтѣ частици на веществото кои то за сега знаемъ, това е твърдението на науката. А въоб ражава ли ли сте си нѣкога, като каква трѣбва да е величината на единъ атомъ? учени математици съ тънки изчисления сѫ намѣрили да е приблизително една двай сета и петь милиона часть отъ диаметъра на два сан тиметра и полвина или една милиона часть отъ диаме търа на единъ милиметъръ: отъ тази дълбочина, отъ тази ничтожна величина за нашето понятие: природата е трѣбвала да приготвя настоящата видима вселенна прѣдъ очитѣ ни. За колко хиляди и милиони и милиони вѣкове на миналото, тя е трѣбвало да събира и згрупирва тия малки частици? Кой знае! тя е трѣбвало съ неу писуема търпеливость и внимание да събира и згрупирува омй, да образува молекули, маси, слънца, планети и най послѣ цѣли системи. Тукъ е било необходимо трудъ и постоянна дѣятелность за да се произведе и създаде нѣщо порядъчно, нѣщо велико и хармонично въ естест вото на своето устройство. Ний днеска желаемъ да създадемъ едно общество, което да е самийтъ идеялъ и въплощение на всичко що е добро и благородно. Това го желаѭтъ и нашитѣ при ятели Социалисти Демократи. Това тѣ и мечтаѭтъ както и ний. Но нека не забравяме истината, че съ шумъ, врѣва укорявание единъ другиго, този идеялъ нѣма се постиг не, нито пъкъ съ разрушавание на всичко що носи име то старо и прѣживяло. Нито пъкъ съ настоящитѣ начини да си вадимъ очитѣ и си трошимъ шапкитѣ по изборитѣ за политически права. Нито пъкъ чрѣзъ днешната ци вилизована политика, въ която лъжата е главнийтъ еле ментъ. Лъжата по естество е два вида: черна и бѣла, казва нѣкой си учитель по нравствената философия. Черната лъжа длъжи своето сѫществувание на долнитѣ классове на обществото, когато бѣлата лъжа длъжи свое то сѫществувание на горнитѣ по образованни а особно на висшата дипломация. Макаръ и днесъ политиката да прѣдпочита бѣлата лъжа прѣдъ черната, обаче тя си е все лъжа нѣма свойствата на истината. Отъ всѣкой свѣстенъ человѣкъ днеска се изисква, не само шумъ и врѣва, но и дѣла съобразни съ благо роднийтъ животъ. Не трѣбва да плачемъ за нещастията на хората съ крокодилски сълзи, свѣтътъ е билъ опла кванъ по този начинъ отъ създанието мира, но каква полза сме придобили отъ този крокодилски плачъ. За въ бѫдѫще ний се нуждаемъ отъ съчувствие, което произлиза отъ една душа пълна съ любовь за доброто на другитѣ. Единственната надѣжда за подобрението на обще ственийтъ и честенъ животъ, трѣбва да се тури въ въспи танието на Дома. Къмъ Домътъ трѣбва да се присъе динѭтъ училищата и всички други благородни учреждения, които носѭтъ въспитателенъ характеръ. Всичкитѣ трѣбва да се хванѫтъ рѫка за рѫка, за постиганието на тази единственна цѣль, която е основата на общественното благоденствие. , Силата проевлява своята мощь въ съединението; но това съединение изисква елементи пригот твени, въ които силата да покаже своята благотворителна дѣятелность и влияние. Безъ тия елементи силата нѣма значение самата по себе си. Това прѣобразование ще се постигне само тогава, когато почнемъ на пълно да съзнаваме и усѣщаме источ чника на злото; и когато въ насъ се роди онова дълбоко желание да се освободимъ и избавимъ отъ това робство. Единъ боленъ е принуденъ да повика единъ вещъ докторъ да му помогне, щомъ като осѣти опастностьта за свойтъ животъ. Злото и порокътъ не сѫ вънка, но вѫтрѣ въ нашия организмъ. Тѣ сѫ послѣдствия отъ прѣдидущи причини, които тѣсно сѫ свързани съ нашитѣ мозъчни цѣнтрове, въ които особенъ родъ клѣтки, съвпрѣгнати съ Физико Психически стрѣмления побуждатъ ни да играемъ роля та на дѣйци и причинителни за добро или зло. Кѫдѣ се криѭтъ основнитѣ причини за тази двояка дѣятелность въ душата? За това щемъ говори по послѣ. Това извращение на нашитѣ сили и способности е въсприето отъ дѣди и прѣдѣди. То е дълбока и есте ственна наклонность, която се явява въ нашийтъ душевно нравственнъ животъ щомъ ни се прѣдставѭтъ извѣстни условия и причини, които да ни побудѭтъ и заставѭтъ да вземемъ такова направление, което съвпада съ течение то на природнийтъ водопадъ, силата на когото влече всичко безъ разлика въ едно и сѫщо направление. Ако нашийтъ духовенъ животъ нѣма достатъчна нравственна сила, въ рѫката на волята да отклони и избѣгне влияние то на това вѫтрѣшно влечение, то опасностьта е тъй неизбѣжна, както паданието на единъ камакъ, който е вече изгубилъ равновѣеието си отъ върха на една скала. Тукъ законътъ е единъ и сѫщъ. Всичката разлика е само въ начина на дѣйствията му. Въ първийтъ случай всички тѣла, които губѭтъ равновѣсието си, падатъ и се разрушаватъ; а въ вторийтъ всички разумни сѫ щества, които прѣставатъ да слѣдватъ пѫтя на своя та, длъжность, лишаватъ се отъ нравственна свобода и падать жертва на духовното раскапвание. Въпросътъ, който е естественно се подига въ умътъ е: Какъвъ лѣкъ да се употрѣби противъ това зло? Днешнитѣ злини и нещастия въ общеетвенийтъ и частенъ животъ сѫ ре зултатъ отъ тази извратена природна наклонность наре чена: Първородень грѣхъ, душевно растройство или по добрѣ умственно отпадание. Свѣтътъ до голѣма степень е подъ влиянието на тази сила, на тази пъкленна страсть, която е покварила и заразила всичко добро у нази. Отговорностьта разби ра се пада върху всички нравственни сѫщества, които сѫ допуснали да се развие у тѣхнийтъ животъ. Всѣкой, който прави грѣхъ казва Христосъ на фа рисеитѣ, „рабъ е на грѣхътъ.“ Но ако искате да бѫдѣте свободни: промѣнѣте живота си. Доклѣ имате видѣлината, вѣрвайте въ неѭ. за да сте синове на видѣлината, понеже, който ходи въ тъмнината незнае кѫдѣ отива. Тази жизненна видѣлина е онази фосфорическа сила, която ни кара да мислимъ за нѣща велики и славни. Тя е силата, която е създала въ нашийтъ животъ всичко добро и благородно. Тя е силата на стрѣмящий се животъ, който въздига и оживотворява всичко мъртво. Когато умътъ е лишенъ отъ тази фосфорова сила, той е лишенъ тъй сѫщо и отъ възвишени идеяли за живота. Въ него не живѣе вече человѣческий духъ, но скотскийтъ. Лицето му се помрачава, понеже то е дарба само на человѣка — на человѣка, който мисли и разсѫждава. Когато душата изгуби тази сѫщественна сила на видѣли ната слѣдъ нея послѣдва нравственно отпадание и раскап вание И добрѣ е забѣлѣжилъ, единъ ученъ филисофъ, че безъ фосфора и мъртвитѣ не бихѫ могли да въскрѫснѫтъ. Когато человѣкъ изгуби тази вѫтрѣшна фосфорова сила, той е изгубилъ вече своитѣ най възвишени чувства. Неговата душа става тѫпа и нечувствителна за нея вѣрата и надѣждата изгасватъ постепенно; миналото остава са мо призракъ, а бѫдѫщето провидение и гола измама. Хваща се той тогава, като слѣпецъ за. тоягата на види мото приврѣменно, което той почва да нарича „идеалъ“ — дѣйствителната гола тояга. Нашето общество днеска мѣза на онзи слѣпъ че ловѣкъ, на когото като му отворилъ Христосъ очитѣ попиталъ го„ що виждашь? А той отговорилъ и казалъ“ виждамъ человѣцитѣ като дървата.“ Не е ли такова днесъ нашето състояние? Не виждаме ли ний така, реда и порядъка на нѣщата въ природния и нравственнъ свѣтъ? Ний живѣемъ като че утрѣ ще умремъ, и по този начинъ мислимъ че всичко ще се свърши. Причината за това е нашето умственно и духовно невѣрство, което ни е лишило отъ истинското знание на законитѣ на разумнийтъ животъ По ясно казано. Ний не знаемъ още, какъ да живѣемъ, като человѣци. Само въ единъ добрѣ въспитанъ животъ могѫтъ да се развиѭгь най добритѣ качества и добро дѣтели, които да принесѫтъ своитѣ плодове на врѣме. Само въ единъ животъ пъленъ съ любовь и рѫководенъ отъ висшъ разумъ, може да сѫществува истинско щастие и блаженство въ всѣкой человѣкъ. Науката за разрѣшаванието на този труденъ и бодливъ въпросъ, е прѣписала слѣдующето правило: Всѣка май ка и баща, всѣкой въспитатель и въспитателка, трѣбва да изучватъ человѣческото естество отъ всѣко положение да изучватъ условията, подъ които се пробуждаватъ и развиватъ извѣстни добри или лоши качества! Тукъ е именно основата на доброто възпитание. Ний трѣбва да разбираме въ какво отношение и взаимноеть сѫ располо жени человѣческитѣ способности вѫтрѣ въ мозъка? Кои наклоности сѫ по силни, и кои по слаби? Кои органи вѫтрѣ въ мозъка сѫ повече развити и кои не сѫ развити. Веднѫжъ това като се постигне, да почнемъ съ знание и научно умѣние да въспитаваме своитѣ синове и дъщери (чада). Задачата вече сама по себе си ще се разрѣши. Ако една майка горѣ долу образована имаше поне повърхностни понятия за мозъчното състояние на своето дѣте, тя навѣрно би го избавила отъ много злини, които въ бѫдѫще бихѫ му косвали живота. Желѣзото трѣбва да се бие докато е горѣщо, сѫщото е и съ человѣческото естество. То може да се прѣобразува и въспитава, до като съдържа тази първоначална топлина на младийтъ и гъвкавъ животъ, който въсприема и усвоява всичко що му се даде. Тукъ лѣжи една тайна за нашийтъ умъ, и една дѣйствителна истина. Мозъкътъ е сѣдалището на всичкитѣ наши сили и способности. Тукъ вѫтрѣ въ този мозъченъ лабиринтъ, всѣка сита и способность има свой сопственнъ органъ, чрѣзъ който проевлява своята вроде на дѣятелность. Отъ прѣодоляваннето въ нази на коя и да е сила или наклонность въ едно или друго направление, взема опрѣдѣлени черти нашия сѫщински характеръ т. е. всички други сили и способности се срѣдоточаватъ къмъ тази вѫтрѣшна цѣль, която сме избрали и която дѣйствително опрѣдѣля положението ни, къмъ кой характеръ на нрав ственний свѣтъ принадлѣжимъ, и къкъвъ человѣкъ слѣдъ малко ще станемъ. Това разбира се зависи твърдѣ много отъ първоначалното побуждение на нашитѣ наклонности и сили, вѫтрѣ въ клѣткитѣ; да вземемъ едно съзнателно или несъзнателно направление. Тѣзи вѫтрѣшни подбу дителни мотиви рѣшаватъ нашата участь веднѫжъ за всѣкога Имовѣрно е, че противъ тази научна теория могѫтъ да се подигнѫтъ купъ възражения отъ извѣстенъ классъ мислители. Но като оставимъ тия възражения приврѣ менно на страна, то и ний ще ги попитаме съ единъ въпросъ: отъ какви причини произлиза изопачаванието на правитѣ начала и истини у нашия животъ? Въпрѣки нашето образование и набожность, ний много на често се повръщаме въ живота си да вършимъ онова, което е ниско подло и недостойно за името „человѣкъ.“ Йовъ е питалъ, кой е родилъ капкитѣ на росата? И ний пи таме, кой е родилъ капкитѣ на злото? Защо единъ е кротъкъ, а другъ свирѣпъ? Защо единъ е съвѣстенъ и благочестивъ, а другъ нечестивъ и безсъвѣстенъ? Защо единъ е разуменъ, а другъ безуменъ? Защо единъ е истинолюбивъ и услужливъ къмъ всѣкиго, а другъ подълъ, лъжецъ и грабитель? Ако тия пороци сѫществувахѫ само помежду беднитѣ и невѣжи, то щѣхме да имаме каква годѣ външна причина, проистекающа отъ условия та на външния животъ. Но за жалость, принудени сме да признаемъ, че това не е така, тия пороци сѫществу ватъ повечето помежду образованитѣ и цивилизовани хора, които не сѫ заставени поне както беднитѣ и прости хорица отъ нужда да крадѫтъ и да лъжатъ. Кой ги заставлява тогава да вършѫтъ тия дѣла? Може би ще каже нѣкой „егоизмътъ.* Но защо едно „его“ да върши злото, а друго „его“ доброто? Всѣкой человѣкъ има „измъ;“ но въ едно той служи за благородни дѣла, а въ другиго за подли. Може би ще се намѣри нѣкой другъ да каже съ общото опрѣдѣление, че грѣхътъ е причината на всичко това. Но грѣхътъ самъ по себе си е послѣдствие отъ прѣдидущи причини! Може би ще се намѣри другъ да каже, че паданието на Адама въ Едемския рай е при чината. Но нима съ паданието на единъ камакъ може да се събори една цѣла кѫща? И нима съ изяданието на една яболка могѫтъ да се повлѣкѫтъ толкова злини въ свѣта? То ще бѫде много интересно, ако нѣкой може да ни докаже това съ научна послѣдователность. Несъм ненно, причинитѣ на злото лѣжѫтъ нѣкадѣ дълбоко скрити въ самата природа. Важно е да диримъ тия причини. Въ свѣта има не само колебание и движение помежду елементитѣ, но сѫществува тъй сѫщо и непримирима борба помѣжду силитѣ, които се раздѣлѭтъ на положи телни и отрицателни. Това е истинно, както за физи ческитѣ, тъй сѫщо и за нравственнитѣ и духовни сили. Въ живота има два цѣнтра на дѣятелность: цѣнтъра на положителнитѣ сили т. е. на доброто, и цѣнтъра на от рицателнитѣ сили т. е. на злото. Сега зависи, къмъ кой цѣнтъръ е по близо нашийтъ животъ и кои сили прѣодо ляватъ по вече съ влиянието си върху душевното ни стрѣмление. Отъ голѣма важность е да знаемъ причи нитѣ на лъжата, нодлостьта, нечестието, грабителството. насилието неправдата, които се практикуватъ подъ раз лични образи и форми. Дѣйствително това е едно отъ най страннитѣ явления въ человѣческия животъ. Хора, които ний мислимъ за добрѣ образовани, поставени на длъжность подъ извѣстни условия и обстоятелства и подложени подъ извѣстни налягания и влияния, ще из вършътъ всичкитѣ почти пороци едно подиръ друго и то безъ да ги бие еъвѣста или по добрѣ безъ да се рас каѭтъ. Гдѣ е тогава причината? Въ человѣкътъ ли, въ условията ли, или въ въспитанието? Въ химията има единъ законъ, който е слѣдующия: за да се произведе едно химическо съединение; изискватъ се три нѣща: първо, два елемента съ взаймно сродство единъ къмъ други, и едно условие. Щомъ сѫществуватъ тия три приготвителни стѫпки, актътъ на реакцията послѣдва и съединението е дѣло извършено. Химицитѣ се ползуватъ отъ този законъ, като въспиратъ или уско ряватъ химическитѣ дѣйствия спорѣдъ нуждата. Въ този случай, условието се вижда да е причината, а двата еле мента дѣйцитѣ т. е. виновницитѣ на химическото дѣло. Слѣдва отъ казаното, че ако условието се отстрани, то и акта на реакцията ще се прѣкрати. Отъ всичко до тукъ става ясно, че за да се избѣгнѫтъ лошитѣ слѣд ствия въ нашия общественъ животъ, необходимо е да се отмахнѫтъ всичкитѣ условия, които причиняватъ и раждатъ злото. Разбира се, ако не обращаме внимание на този фактъ на тази очевидна истина, то проклятията и злинитѣ ни кога нѣма да се отстранѭтъ отъ вратата на дома ни. Нещастията не ще закъснеѭтъ да ни нанаднѫтъ. Безум ний страда отъ умътъ си и немарливий отъ немарението си, казва една источна поговорка. И право е казалъ единъ философъ, че немарливостьта е майка на всички злини. Днешнитѣ срѣдства и методи за подиганието обще ството сѫ лишени отъ сѫщински наученъ характеръ. Всичко е произволно и не съобразно съ онѣзи изисква ния на истинския духъ на жизненнитѣ и нравственни закони отъ които зависи нашето щастие и благоденствие. Миризливитѣ тъмници, несправедливитѣ закони, ос тритѣ саби и щикове и голѣмитѣ топове, нѣма да подобрѭтъ положението ни, нито пъкъ ще създадѫтъ нѣщо добро и благородно въ нашийтъ животъ. Тѣ сѫ нѣща принадлѣжащи на старата цивилизация отъ природ нийтъ грубъ и себелюбивъ человѣкъ на когото всичкото желание е да тъпчи другитѣ. Духътъ на дълга ни диктува да търсимъ по до бъръ и человѣколюбивъ пѫть. Въ този старъ пѫть хиляди и милиони души сѫ погинали и хиляди и милиони человѣци сѫ страдали. Всѣкой пръстъ отъ земя е вече облянъ съ человѣческа кръвь. Нима това е человѣческо? Нима това е христианско? Гдѣ е Христосъ и гдѣ сме ний? Нима за това сме призовани да се истрѣбваме единъ другъ? Не! да не бѫде. Ний сме призовани да се нау чимъ какъ да живѣемъ и работимъ съобразно съ онзи животъ, къмъ който всички се стрѣмимъ съ единъ умъ съ една душа. Нека вземемъ прѣдъ видъ устройството на человѣчес кото тѣло и ний ще научимъ единъ добъръ урокъ. То не е нищо друго повидимому освѣнъ единъ купъ отъ живи клѣтки, които наредени и устроени подъ извѣстни условия, съставляватъ, всичкийтъ сложенъ организмъ на нашето тѣло. За организацията на това тѣло знаемъ твърдѣ малко, понеже немарението ни е държало въ невѣжество до скоро. Намъ не се били познати онѣзи тайнственни закони, които владѣѭтъ, управляватъ и нап равляватъ нашийтъ съзнателенъ и несъзнателенъ жи вотъ. Но человѣческийтъ духъ не сѣди безъ работа. Той дири и търси скрититѣ стѫпки на природата. Дири ги съ цѣль да се научи. А това знание има за задача да разрѣши и да прѣмахне мѫчнотиитѣ. Първото нѣщо, което ний забѣлѣзваме и ни прив лича вниманието е, че въ този организмъ има редъ; има взаимность на обща дѣятелность; има хармония помежду всичкитѣ дѣйци, които знаѭтъ своята работа много по добрѣ отъ колкото ний нашата. Тукъ вѫтрѣ въ този организмъ не се гонѭтъ частни цѣли или пъкъ частни интереси. Не! Тукъ се гони една обща цѣль, едно общо благоденствие, на което самийтъ человѣкъ се радва. Тукъ е тайната на общийтъ успѣхъ. то е съ чувствието въ цѣлиятъ животъ. Въ този организмъ нѣма прислѣдвания, нѣма каприции, нѣма своеволия, нѣма кри воразбирания; Тукъ сѫществува единство. И когато една отъ съсѣднитѣ клѣтки се поболи и страда, то всички други клѣтки влизатъ въ общо съчувствие и бързатъ да прѣмахнѫтъ злото по всѣкой начинъ. И по нѣкой пѫть и самийтъ вироглавъ человѣкъ се позамисля и почва да скърби, плаче и окайва лошата участь на своята съсѣдка робиня, която е така тѣсно свързана съ него вътъ интересъ, щото. той неможе по никой начинъ да извади отъ ума си страданията ѝ. Неможе зеръ! понеже негова милость дълбоко се е убѣдилъ отъ опитно сть, че само отъ доброто състояние и положение на тѣзи клѣтки, ще зависи неговото общо здравие и общъ успѣхъ и щастие. Едни отъ тѣзй клѣтки съставляватъ коститѣ, други мускулитѣ, трети артериитѣ и венитѣ, четвърти стомаха (желудъка) пети бѣлитѣ дробове, шести сърдцето, седми нервитѣ, осми мозъкътъ и тъй нататъкъ. И всички спорѣдъ свойствата и качествата на своитѣ естественни сили и способности, испълнявать своята длъжность опрѣдѣ лепа тѣмъ отъ общийтъ законъ. Клѣткитѣ съставляющи коститѣ, се заняти съ подържанието устройството на костенийтъ скелетъ. Клѣт китѣ образующи мускулитѣ сѫ завзети съ подържанието позата на тѣлото и зглобѣванието на; отдѣлнитѣ части, клѣткитѣ съставляющи стомаха, иматъ работа съ сми ланието на храната, клѣткитѣ въ дробоветѣ съ приема нието на кръвьта, клѣткитѣ въ сърдцето съ прѣкарва нието кръвъта по артериитѣ, клѣткитѣ въ артериитѣ съ прѣнасението кръвьта по цѣлото тѣло, а кръвьта, която е общийтъ капиталъ сѫдържа всичкитѣ хранителни елементи необходими за подържанието живота и щастие то на това много людно общество наречено человѣчески организмъ. Колкото за клѣткитѣ въ нервитѣ, тѣ се съе динителните жици, които съединяватъ всичкитѣ отдѣлни общества въ тѣлото съ мозъкътъ и по този начинъ принасѭтъ двигателната сила по цѣлото тѣло. Тѣ сѫ единственнитѣ посрѣдници, които съобщаватъ за всичко що се върши вѫтрѣ и вънъ отъ мозъкътъ. Относително клѣткитѣ, които образуватъ мозъка, тѣ испълнявагь най сложната и деликатна работа на человѣческата душа. Въ тѣхнитѣ малки стаици е рас положена человѣческата мисълъ и человѣческитѣ желания. Посрѣдствомъ тѣхъ се испроважда и извършва всичката многосложна служба отъ общата дѣятелность на душата която постоянно работи за подържанието порядъка на свойтъ организмъ. Едни отъ тѣзи клѣтки иматъ физическитѣ сили на человѣка въ запасъ, други умственитѣ му и трети ду ховнитѣ му сили. Върху този въпросъ ще се повърнимъ да говоримъ по на пространо на друго мѣсто. Значи вѫтрѣ въ человѣка всичко е распрѣдѣлено съ математическа точность. И щомъ тази математичена точность сѫществува, силитѣ вѫтрѣ въ организма се уравновѣся ватъ една съ друга и образуватъ хармония, която ний наричаме здравие. Но щомъ се изгуби това вѫтрѣшно равновѣсие на математическитѣ закони на духа; настава криза въ живота, която може да бѫде или частна или обща, отъ която человѣкъ или трѣбва да намѣри исхо денъ пѫть за спасение, или пъкъ ако не желае да сто ри това отъ честолюбие, трѣбва да прѣстане да живѣе; а да прѣдпочете нечестивата смърть прѣдъ добрийтъ и благъ животъ, значи да се покаже не достоенъ за зва нието си. Осѫжданието на такива человѣчески сѫщества е справедливо. Онзи человѣкъ, който прѣдпочита отрова та прѣдъ хлѣба, означава, че не цѣни, онова което му е повѣрено отъ висшия, т. е. отъ чувството на ра зумнийтъ животъ. Затова таланта на този недостоенъ и лукавъ робъ ще се вземи отъ него и ще се даде ономува, който е достоенъ и готовъ да принесе плодъ и полза. Хиляди милиони години е взело на природата до като създаде настоящитѣ условия за живота, отъ които да се образува и направи человѣческия организмъ, който е жилището на душата, въ което тя днесъ работи за постиганието на една по висока и по велика цѣль отъ колкото първата; именно: създаваннето на материалний свѣтъ и произвежданието на простий органически животъ. Милиони години е трѣбвало да се минътъ дордѣ се произведѫтъ и създадѫтъ първоначалнитѣ клѣтки. Стотини хиляди години сѫ били потрѣбни до като да прѣминътъ прѣзъ всичкитѣ стадии на развитието и ви доизмѣнението и по този начинъ да станѫтъ напълно приспособени за особната си служба, за отдѣлната си работа, която днесъ занимаватъ въ душевния организмъ. Хиляди години сѫ се изисквали за духътъ на живота до като да въспита человѣка, н да пробуди самосъзна нието на разумнийтъ животъ вѫтрѣ въ неговата душа, и да прѣдизвика любовьта му къмъ духовния свѣтъ, която да го отправи въ пѫтя на онова велико и всемирно стрѣм ление, наречено — просвѣщение. духовно въздигание. То е било необходимость за человѣка да придобие всичко съ постоянни усилия и постоянни себепожертвувания, за да знае да цѣни, доброто, което не му капвало отъ слу чая безъ трудъ и безъ жертви за да го прахосва както си ще. Не! Той е трѣбвалъ да научи отъ положителни факти на своята вѣковна опитность, че всичко му се е дало съ цѣль да върши нѣщо си. Както клѣткитѣ вѫтрѣ въ него работѭтъ за общото добро на общийтъ му ор ганизмъ, на които той е господаръ и отъ благоденствие то на здравието му, на което той се радва; така и той като една разумна клѣтка отъ онзи повисокъ организмъ и по висшъ животъ на духовното тѣло, той е задлъженъ въ името на своето нравственно естество да испълни своитѣ обязаноети, като разумно сѫщество, като духов нонравственна личность, като синъ человѣчески. Да се отрича отъ своята длъжность и отъ своето призвание въ този благороденъ животъ, значи да безумствува, да безаконствува противъ святий духъ на живота. Не, остава тогава друго срѣдство за великия законъ на жи вота, освѣнъ да исхвърли подобно нравственно сѫщество вънъ отъ святото си жилище, като непотрѣбна вещь, която е станала не само не потрѣбна, но и врѣдна. Това се върши именно и въ самийтъ нашъ организмъ, въ самото наше тѣло. Онѣзи клѣтки и членове отъ органическата ни система, които прѣстанѫтъ да испълняватъ своята длъжность и станѫтъ врѣдителни и опасни за здравието на другитѣ клѣтки и членове, исхвърлятъ се на вънка отъ тѣлото отъ самия този организмъ за общо добро на цѣлото органическо общество. Върху този прѣдпази теленъ законъ на природата, почива нашето здравие и дългоденствие. Тогава слѣдва, че ний въ нашето по на прѣднало духовно състояние, не можемъ да очакваме нѣщо по добро отъ това, ако не се свѣстимъ и завзе мемъ да промѣнимъ свойтъ вѫтрѣшенъ животъ и своето нравственно поведѣние спрѣмо нази си и нашитѣ ближни. Надлѣжащата нужда и необходимость на нравственно духовнитѣ закони, подъ които се рѫководи разумния животъ, изискватъ отъ всѣкой человѣкъ едно вѫтрѣшно и коренно прѣобразование и „новораждание“ отъ ду хътъ на истината. Закона на развитието е вѣченъ, той не търпи застой.

пдф ОБЩО ВЪВЕДЕНИЕ: ДВѢ ВЛИЯНИЯ. Свѣтътъ, въ който живѣемъ и сѫществуваме по необходимость на своята природа, е пъленъ съ тайни. На всѣка стѫпка нашия растящъ умственъ животъ срѣща безбройно число явления, които се различаватъ по видъ, родъ и степень. Тѣзи явления произвождатъ хиляди впечатлѣния и усѣщения въ дѫлбочинитѣ на душата, и побуждатъ ума въ дѣятелность съ всичкитѣ му сили и способности да дири извора на причинитѣ и да открие законитѣ подъ които се извършватъ, а така сѫщо да отгадае и тѣхното значение, което тѣ съдържатъ за неговото щастие и дългоденствие. Безъ всѣко колебание, всички тия тайни феномени, проявления и загатки се управляватъ отъ опрѣдѣленни закони, и се произвождатъ отъ извѣстни естественни сили положени да постигнѫтъ нѣкаква цѣль въ мировий свѣтъ; къмъ която цѣлийтъ человѣчески родъ се стрѣми още несъзнателно. Но по кой пѫть, умътъ ще може да постигне и разрѣши своята задача възложена нему отъ самото му появление на земното кълбо? Отговора на това питание е: — Само посрѣдствомъ неговата съзирцающа и наблюдающа сила, и способностьта му да разбира и проумѣва всичко що му се прѣдставя да учи. Знанието се е указало на человѣка отъ самото начало, като едничкото срѣдство, съ което да си послужи въ постиганието на тази цѣль. То е било първото качество, което дало умственъ характеръ и първенство на неговътъ животъ. То е било първото орѫдие въ рѫката на человѣка, съ помощьта на което да се подвизава и бори противъ природнитѣ сили; първийтъ наставникъ да го учи какъ да прѣодолява и побѣждава всичкитѣ прѣпятствия и мѫчнотии поставени на пѫтя му. Но прѣди всичко, умственнийтъ животъ е ималъ нужда да се подготви по единъ разуменъ и правиленъ начинъ. Необходими сѫ били, постоянни упражнения, и постоянни въсприимания и усвоявания на истински начала. Това обаче, не е могло да се постигне по никой други по добъръ пѫть, освѣнъ по пѫтя на въспитанието. Самата нужда на человѣческото естество е указало, на тази необходима храна, която е била единственнийтъ елементъ за спазванието душевний организмъ отъ раскапвание. Подъ неговата могѫща сила и влияние, душевнийтъ животъ приема опрѣдѣленъ характеръ на духовна дѣятелность. Умственнитѣ сили и способности получаватъ правилно направление и упѫтвание, къмъ постигание задачата на человѣческийтъ животъ. А тази задача се е състояла въ неговото подигание и избавление отъ властьта на невѣжеството, и отъ робството на природнитѣ стихии, гдѣто той е билъ тласканъ и изнуряванъ за хиляди години подъ този тѣжъкъ товаръ. Та даже и днесъ, той не е още свободенъ. Природниятъ свѣтъ по всѣкой начинъ е съдѣйствувалъ за отклоняванието на неговитѣ благородни побуждения и стрѣмления. Поставенъ въ тѣсна свръзка съ нискитѣ наклоности на своето първоначално покварено естество, той често пѫти се е прѣдавалъ на природнитѣ си влечения да бѫде отвличанъ на далечъ отъ истинското поприще на своето призвание; не веднѫжъ, той е продавалъ своята свобода, не веднѫжъ той е ставалъ свинопасецъ, както блудний синъ. За хиляди и хиляди години, той е билъ продаденъ робъ и поклоникъ на природния свѣтъ. Раболѣпствувалъ е прѣдъ силитѣ на управляющитѣ, молилъ се е на природата, принасялъ ѝ жертви и всесожения по всѣкой начинъ, и то само да придобие нейната милость и благоволение. Но неговитѣ молитви и неговитѣ всесожения и пожертвувания сѫ оставали ялови безъ да принесѫтъ каква годѣ полза. Природата, която поетитѣ велегласно сѫ е въспѣвали и украсявали съ хубость и добродѣтель, не се е интересувала да знае за дѣтинскитѣ мисли и желания на человѣка. Необходимостьта изисквала щото той самъ да се заинтересува за своето бѫдѫще, и самъ да почне да го приготовлява отъ условията и материалитѣ въ рѫка. Всички други мечти сѫ били празни, порядъкътъ на природата е билъ неизменяемъ. Дали человѣкъ билъ гладенъ, или жаденъ, слабъ или страждующъ, боленъ или умирающъ, Това е било все едно за нея. Тя хладнокръвно го е посрѣщала и испровождала вънъ .отъ своето владение. И колко често пѫти той е бивалъ ограбванъ и лишаванъ отъ всичко, що му било най мило и драго? Горчивата опитность, която человѣческата душа постоянно испитвала отъ лишението на сѫществената храна, и отъ която естеството ѝ е имало нужда всѣкой денъ, се явява въ сърдцето и ума на древнитѣ поети и мѫдреци, които сѫ възгласявали истината въ слѣдующитѣ думи: „Не викали мудростьта? И не издавали, разумътъ гласътъ си? Глупави! придобийте остроумие и вий безумни, придобийте разумливо сърдце, послушайте, защото езикътъ ми ще говори изящни нѣща.“ Елате яждте отъ хлѣба ми и пийте отъ виното, което размѣсихъ. Оставѣте глупостьта и бѫдѣте живи. Ходѣте въ пѫтя на разума.“ Человѣкъ не е можалъ да остане слѣпъ за винѫги, къмъ тази истина. Необходимо е било за него да се пробуди отъ съна на невежеството, нуждата на неговата духовна природа го е заставлявала да мисли за своето бѫдѫще, да се стрѣми и развива въ пѫтя на истинското знание. Рано или късно, той трѣбвало да съзнае, че помощьта за неговото избавление, нѣма да дойде отъ никадѣ другадѣ, освѣнъ отъ самия неговъ родъ. Неговата надѣжда трѣбвало да бѫде обърната къмъ великийтъ духъ, който е живѣелъ въ душата му и който дѣйствително притежавалъ балзама на неговата рана и философскийтъ камъкъ на неговата сполука. Онази мисъль, която е послужила да вдѫхни въ душата на человѣка великата надѣжда, че има исходенъ пѫть отъ безисходното положение, отбѣлѣзва велика епоха въ неговия животъ. Тази пѫтеводител па звѣзда, която го повела къмъ обетованата земя, му показала истината съ окото на вѣрата, че голѣми промѣнения има да ставатъ въ по-послѣднитѣ дни на земята. Самата природа, която днесъ го притѣснява, плаши и застрашава, съ своитѣ тайнственни феномени, съ шумнитѣ си явления отъ гърмежи, трѣсъци, свѣткавици, привожда въ него всѣко чувство да трепери въ боязнь и лоши прѣдчувствия, и да прѣкланя колѣнѣтѣ си, като робъ прѣдъ нозѣтѣ на своятъ жестокъ господаръ. Даже и тази природа ще видоизмѣни своето поведение спрѣмо него, и тя ще покаже свѣтлото лице на своето естество, ще почне да му служи и пригождава, като нежна майка, и да му приготовлява всичко, отъ което има нужда. Всичко това ще се испълни, когато той почне да разбира езика на природата, своята майка и да слуша заповѣдитѣ ѝ, и добритѣ ѝ еъвѣти. Врѣмето да се испълни това пророчество е наближило. Ний сме почти въ началото на пролѣтьта. — Благовѣстието хлопа вече прѣдъ нашитѣ врата. Но прѣди человѣкъ да влѣзне въ новата земя, къмъ която духътъ го ръководи за да получи своето наслѣдствие и свобода, като пълновъзрастенъ, той трѣбва да научи първитѣ начала и закони на истинскийтъ животъ. Именно: да обуздава природнитѣ си наклоности, да владѣе животинскитѣ си влечения и страсти, да искорени отъ себе си всички себелюбиви желания и стрѣмления, извора на всичко зло въ частнийтъ и общественния животъ, и по тоя начинъ да може да приеме законитѣ и началата на разума, висшето естество и да почне да упражнява онѣзи сили и способности на уморазумното знание, които ще му дадѫтъ ключа на истинския успѣхъ. Тѣ ще го въведѫтъ въ царството на оня миръ, въ когото умътъ намира най-високото си призвание да употрѣби природнитѣ сили, като основа за своето духовно въздигание отъ положението на единъ рабъ и слуга, до положението на господаръ и владѣтель въ царството ѝ. Тогава человѣкътъ трѣбва да съзнае, че той не е само плѫть, кръвь и косми, но е воля, надарена съ умъ и душа! Но по кой пѫть, и по кой начинъ человѣчеството ще може да постигне и осѫществи всички тия обѣщания и блага? Отговаряме. — Съ помощьта на науката и въспитанието. Този отговоръ може би ще повдигне недоразумение у нѣкои умове па даже и ще ги съблазни съ мисъльта, че това е блуждающа химера. Навѣрно, тѣ ще ни посочѫтъ за пръвъ примѣръ: нашето отечество, съ своитѣ си заведения; училищнитѣ ни учреждения, съ тѣхнитѣ учители и ученици; Нашата дипломация, съ своитѣ си министри, законоведци, сѫдии, чиновници и водители; Нашата интелигенция, съ своитѣ образованни младежи отъ всичкитѣ разрѣди на общественния строй, И слѣдъ това ще кажѫтъ, оправдавате ли сега вашитѣ думи? Облагородило ли ги е образованието? Попитай обществото, и то ще ти каже цѣлата истина. Това, което ни се навежда е вѣрно, но трѣбва ли отъ това да заключиме, че образованието е причина на злото у насъ? Може би това да ни се вижда истинно до нейдѣ си, нъ ний не можеме да допущаме такова едно заключение, което не почива на никакви основи. Намъ ни е извѣстно, че болеститѣ и заразитѣ въ органическия свѣтъ не произлизатъ отъ здравословнитѣ условия на хигиеническитѣ закони, а напротивъ, отъ неиспълнение на тия закони, които самата органическа природа ни диктува. Този фактъ ще ни доведе къмъ по право и ясно разбирание на този важенъ въпросъ. На сѫщитѣ основания; порокътъ и нечестието не произлѣзватъ, нито пакъ се развиватъ отъ образованието, но сѫ слѣдствия и резултати отъ поквареното естество на изродица человѣчески сѫщества, на които ума и душата сѫ заразени съ холерически мисли и желания. На такива челолѣци, колкото много и колкото добро образование и да имъ дадеме, ако тѣхното естество не се измѣни по духъ, тѣ ще си спазѭтъ сѫщия старъ нравъ. Че въ това има истина може да се види и отъ народната поговорка, която казва, „че вълкътъ по лѣсно промѣнява космитѣ си, отколкото нрава си.“ Има дълбока причина лѣжаща вѫтрѣ въ естеството на человѣка за това странно явление, което науката нарича: „Хиеридитарность“ (наслѣдственость). Жестокъ природенъ законъ дѣйствително, но все таки истиненъ. Такива опасни человѣчески микроби, въ което и да е общество, горѣ долу образовано, рано или късно ще сѫ узнаѭтъ отъ общийтъ духъ, който ще ги истика вънъ отъ здравиятъ организмъ на социалний строй. Този социаленъ строй на здравия организмъ по естество не може за дълго врѣме да търпи растройство и анархия въ себе си. Това правило е общъ неизмѣняемъ законъ на природата. Единъ организмъ, какъвто и да е той, спорѣдъ този законъ, трѣбва или да изхвърли отъ себе си лошитѣ вещества и зародиши, или да прѣстане да сѫществува като такъвъ. Едно отъ двѣтѣ. Тази е естественната причина, която заставлява всѣкой добросъвѣестенъ человѣкъ да се пази отъ гибелнитѣ влияния и да отбѣгва лошитѣ злодѣяния. Животътъ е тъй устроенъ, щото всѣко дѣло, каквото и да е то, приема своята заплата спорѣдъ вѫтрѣшното си достойнство. Това е едничкото върховно мѣрило. Но подобавали и на насъ хора съ просвѣтени умове да храниме онази изтъркана мисъль, както проститѣ и невѣжи, — че свѣтътъ ще се свърши отъ учението и ученитѣ? може ли да се прѣдполага, че въ това има каква годѣ истина? Дѣйствително, свършакътъ на свѣта ще дойде, но на кой свѣтъ? Ето въпросътъ. — Ще кажемъ, но нека се неплашимъ отъ отговора: свършака е на свѣта на заблуждението, на неправдата, на безаконието; свѣта на стариятъ грѣшенъ Адамъ трѣбва да погине и умрѣ безвъзвратно, а продължението на новия свѣтъ, свѣта на добродѣтельта, трѣбва да вирѣе и прѣбѫдва въ вѣкъ. Нашиятъ прѣдметъ обаче, разгледанъ по дълбоко, ще докаже, че у насъ владѣе невѣжество придружено съ лоши навици и пороци, страсти и желания злѣ подквасени и наклонени отъ егоистическото образование, цѣльта на което е да експлоатира живота на другитѣ за своя облага. Става ясно тогава, че у насъ истинскитѣ начала на науката сѫ едвамъ хванали коренъ. Въспитанието си е едвамъ въ пеленитѣ, неговътъ гласъ се чува едвамъ, като на пелиначе дѣте, Неговото благородно влияние едвамъ се усѣща отъ затъпѣлитѣ ни сърдца отъ порока. Може да ни се възрази пакъ, и да ни се наведѫтъ други примѣри за по-силенъ доводъ, като напр. Англия и Америка. И да ни се посочѫтъ голѣмитѣ недостатъци и злини, които владѣятъ и въ тия образовани държави. Това не го отричаме. Признаваме тази горчива истина, но и този доводъ принадлежи на софистическата философия, която като общо правило не гледа истината въ лицето, но въ гърба. Нима лошото положение и състояние въ тѣхъ е причинено отъ науката и образованието? Ако нѣкой може да ни освѣтли по-добрѣ върху този въпросъ, той ще бѫде вторий Жанъ-Жакъ Русо. Ний ще кажемъ на кратко само това, че въ Англия и Америка, гдѣто науката и въспитанието сѫ хванали по-дълбоко коренъ, и гдѣто прѣдразсѫдъцитѣ сѫ изгубили своето срѣдневѣковно влияние, въ тѣхъ днесъ се е развила по разумна и человѣколюбива свобода, въздигнали сѫ се по-вече благотворителни общества и учреждения, има по-голѣмъ интересъ въ всенародното подобрение. — Общественното имъ мнѣние сѣди на по-твърда основа. — Поставено е по високо отъ управлението. Порокътъ не се прекрива, нито пъкъ похвалява и защищава. Тамъ се употрѣбяватъ всевъзможни срѣдства и начини за искореняванието и прѣмахванието на злото. И то не отъ правителството, а отъ самото общество, което е силата и двигательтъ на всички благородни прѣобразования. Въ тия държави, различни человѣколюбиви общества и дружества харчѫтъ ежегодно голѣми сумми, и правѭтъ всевъзможни себепожертвувания за просвѣщението и духовното повдигание на беднитѣ класси. Това свидѣтелствува статистиката. Тукъ има една необорима истина, че подъ влиянието на благороднитѣ сили на живота и неговитѣ благи духовни побуждения, тѣзи хора сѫ почнали по дълбоко да съзнаватъ своята длъжность спрѣмо другитѣ, и спрѣмо изискванията на великиятъ Биологически законъ. Науката е подигнала своятъ гласъ въ полза на тази истина. Тя ни е оѣдомила съ необорими доказателства, че този законъ царува на всякѫдѣ въ мировий свѣтъ. Отъ прилаганието на условията и началата, които той диктува въ живота, зависи здравословностьта на коя да е органическа дѣятелность. А да облѣкѫ чистата смисъль на този законъ въ простъ езикъ, ще изразѭ. слѣдующата мисъль: „Добрийтъ животъ и благоденствие на твоя, на твоя ближенъ, сѫ необходимо условие, както за него, така сѫщо и за твоя добъръ животъ и твоето благосъстояние.“ Това е една физиологическа истина, която никой просвѣтенъ человѣкъ не отрича. Кой е онзи, който незнае, че отъ правилното работение на функциитѣ и отъ доброто състояние на органитѣ ни, зависи общото здравие и дългоденствие на тѣлото? Малка една болка въ който и да е членъ на тѣлото, изведнѫжъ се отражава върху цѣлия ни организмъ и нарушава мирътъ и спокойствието на живота ни. Нима, това което е истина за физиологическия животъ, не ще ли бѫде тъй сѫщо истинно и за социалнийтъ животъ? Не е ли сѫщия естественъ законъ, който и въ единия и въ другия случай диктува сѫщитѣ първоначални условия? Да, безъ всѣко сѫмнѣние, той е сѫщия природенъ законъ, приложенъ въ по широка смисъль. Онова, което е необходимо за здравието на тѣлото, е тъй сѫщо необходимо за благоденствието на обществото. Отъ основнитѣ принципи на този неизмѣняемъ биологически законъ зависи нашето бѫдѫще щастие или нещастие. Разбира се, като сме съпричастници на единъ общъ организмъ, и членове отъ една и сѫща фамилия, ний неможемъ да избѣгнемъ послѣдствията, които слѣдватъ отъ общото ни поведение, за зло или добро. Добрия ни, или лошия ни характеръ ще отрази своето влияние неизбѣжно върху общественното здравие и състояние. Не само това, но още ще остави неизгладимъ отпечатъкъ върху бѫдѫщето поколение. Зародишитѣ на доброто или злото ще сѫ прѣнесѫтъ отъ единъ родъ въ другий, посрѣдствомъ кръвьта на живота. По такъвъ начинъ ще станѫтъ сѣмена на почвата за бѫдѫщата жетва. Кои отъ тѣзи сѣменни зародиши ще успѣѭтъ да развиѭтъ своитѣ качества, ще зависи твърдѣ много отъ външнитѣ и вѫтрѣшнитѣ условия на социалнийтъ строй, и до голѣма степень, отъ волята на человѣка, да въсприеме, кой и да е отъ тѣхъ въ организма на душата си, и да имъ даде мѣсто да вирѣѭтъ и растѫтъ свободно. Въсприети и загнѣздени веднѫжъ по този начинъ, тѣ очакватъ вече благоприятнитѣ моменти да проевѭтъ вѫтрѣшната си природна дѣятелность. Въ това естественно прѣдрасположение на волята да храни лошитѣ зародиши и желания въ душата си, лѣжи една отъ най-голѣмитѣ опасности за просвѣщението. Влечени постоянно отъ вѫтрѣшни пориви на грубата си природа, ний често пѫти избираме онѣзи начала за нашъ идеялъ, и онѣзи прѣдмети за наша цѣль, които по естество влекѫтъ слѣдъ себе си най лошитѣ и гибелни резултати за духовното ни въздигание, т. е. въздигание, което заключава цѣлиятъ ни душевенъ животъ, а не часть отъ него, както това най често се разбира отъ извѣстенъ классъ мислители. Тази истина се потвърждава отъ историята на человѣческия напрѣдъкъ. Въ всѣкой вѣкъ, духътъ на просвѣщението е ималъ да се расправя и бори съ заблуждението, лъжата, измамата, неправдата, порокътъ и безаконието. Види-се человѣческото сърдце по природа по-вече е расположено къмъ тия нѣща, отъ колкото къмъ нѣщата на истината, добродѣтельта, правдата, человѣколюбието и благочестието. Това се доказва отъ факта, че по причина на изопаченитѣ си понятия за живота, ний постоянно се отвращаваме отъ истината и отъ нейнитѣ изисквания. Постоянно отхвърляме нейнитѣ условия и слѣдователно постоянно страдаме за своето упорство. Какви ли не злини и нещастия не сѫ ни постигали за този ни единственъ грѣхъ. Всичко сме готови да жертвуваме въ този свѣтъ, само да не приемемъ истината. Странно явление! цѣльта на живота ни е тъмно опрѣдѣлена. Скитаме се още изъ мрака на свѣтовниятъ вихъръ, Господствующитѣ мотиви и днесъ още сѫ: Илюзиитѣ на славата, сластолюбието, егоизмътъ и жаждата за златото. Мотиви много добри за пълзящитѣ, но не и за человѣка, сѫществото на разума. Лудостьта да се покланяме на златни телета както, старитѣ езически народи, не ни е оставило още. То се разбира, че свѣтътъ мѣни постоянно свойтъ образъ. Идолослужението е взело другъ видъ и форма, но се таки въ тѣхъ нѣма животъ. Разумътъ се е далъ на человѣка не за друго, освѣнъ да го научи да дири истинскитѣ си нужди и интереси за своята душа, която се нуждае отъ здравословна храна, храна, която може да се придобие съ трудъ и постоянство въ доброто. Лъжливата философия, която ни е ръководила и мамила съ своитѣ гладки учения, че не вреди какви срѣдства употрѣбяваме за постиганието на своитѣ желания. Цѣльта, която гонимъ ги оправдава. Езуйтско учение. Този пѫть нѣма да изведе никого на добро бѫдѫще. Вѣрно е, че ний оправдаваме постѫпкитѣ си отъ цѣльта. Но такова едно поведение, на кой и да е человѣкъ, неможе да се оправдае отъ мѣрилото на висшето добро. За благородни цѣли се изискватъ и благородни срѣдства. Този . е общийтъ законъ, неизменяемия пѫть на истината. Така работи и дѣйствува духътъ, когато произвожда и ражда нѣщо добро. „Спорѣдъ сѣмето и плодътъ“ казва поговорката. Не знаеме ли, че всичкитѣ благодѣтели и добродѣтели въ человѣчеството съ се родили и произлезли отъ добри и благородни майки? за тѣхъ сѫ се дали най святитѣ жертви. Имали нѣкой да успорва това? Нека ни докаже противното. — „Майки, Майки иска Франция“ казва Наполеонъ великий. Но тѣзи майки, не сѫ създавани безъ добродѣтель. За да се постигне великата цѣль на живота ни, необходимо е да живѣемъ, като человѣци, като братя и сестри произлезли отъ единъ и сѫщъ баща, свързани съ тѣсната свръска на любовьта. Сега ако всѣкой единъ изпомежду ни, така се рѫководи и се вдѫхнувява отъ това начало, и така испълня изискванията на този великъ законъ, той непременно ще произведе сѫщитѣ резултати и ще принесе сѫщитѣ благи плодове: на миръ, благоденствие, успѣхъ и духовно просвѣщение и въздигание. Подъ такива условия, животътъ ни ще развие онѣзи благородни чувства и качества, въ които добродѣтельта и истината, ще се отражаватъ като въ огледало. Духътъ ни, тогава ще има такава съвършенна среда, като свѣтлообразнийтъ етеръ, която ще ни открива посрѣдствомъ своитѣ вълнения, хубостьта и величието, на една жива вселенна, която се простира прѣдъ ума ни; Единъ мировъ свѣтъ, който е пъленъ съ биението пулса на вѣчния животъ, въ когото се въздигаме, и постоянно оживотворяваме. Отъ фактитѣ на рѫка, длъжни сме да приемемъ по начало истината, че науката и въспитанието сѫ два отъ необходимитѣ елементи за сближаванието и развиванието на народитѣ и обществата. Посрѣдствомъ тѣхъ трѣбва да очакваме своето освобождение; отъ мрака на невѣжеството и отъ робството на природнийтъ грѣхъ, вроденото себелюбие, което е всяло всичкитѣ злини и нещастия въ този земенъ животъ. Този порокъ, спорѣдъ Дарвиновата теория. „Еволюция,“ е останалъ отъ грубото естество на человѣка, когато той е минавалъ прѣзъ епохата на своето физиологическо и физическо развитие. Когато борбата за себесъхранение и борбата за животъ, сѫ били на върха на своята епогея, когато всичкитѣ други человѣчески благородни качества и способности сѫ били дълбоко заровени и занемарени подъ игото на тая владѣйюща сила. Че въ това показание има истина, не иска и доказателство. Не трѣбва да ходимъ твърдѣ надалечь за да се убѣдимъ въ истиностьта на тази мисъль. Въ нашето естество още тлѣѭтъ: Хитростьта на лисицата, лукаветвото на змията, ненаситностьта на акулата, свирѣпостьта на тигъра и звѣрството на горилата. То е взело хиляди години на человѣческийтъ духъ и умъ, само да се извлекѫтъ отъ подъ това бреме. Колко хиляди и милиони невинни жертви сѫ се изисквали да се прѣнесѫтъ, докато человѣкъ се доведе до онова по пълно съзнание на своето битие, че той има по свята длъжностъ да върши въ този свѣтъ, че не се е родилъ само за да яде, пие и умира като животно, но да се усъвършенствува и заякчава съ сила и мощь, и посрѣдствомъ силата на разума въ идеята на миро-създанието, а посрѣдствомъ своя умъ сроденъ съ душата да се възвиси до понятието на нравственния свѣтъ. И да влези въ духовното мирообразование, гдѣто истината и любовьта вѣчно вълнуватъ и движѫтъ душата къмъ не ислѣдимитѣ области на живота въ вселенната. Но тукъ може да се подигне друго едно възражение, отъ нѣкой други мислители. — Възможно е казваме. Тѣ ще ни кажѫтъ слѣдующето: Добрѣ, като учите, че науката и въспитанието сѫ единственнитѣ срѣдства за въ бѫдѫще, отъ които человѣчеството трѣбва да очаква своето спасение, тогава гдѣ оставяте вѣрата въ Бога и Религията, които прѣзъ толкова хиляди години сѫ водили человѣческийтъ родъ, и постоянно сѫ го учили въ испълнението своята длъжность къмъ Бога и къмъ свойтъ ближенъ? На това питание ще отговориме направо. Истината ще си е истина прѣзъ всичкитѣ вѣкове. Тя ще има сѫщото влияние и сила въ душата ни, когато и да е, и кадѣто и да е, подъ какъвто видъ, форма и образъ и да ни се прѣдстави. Стига само, видътъ, формата и образа, да сѫ дѣйствителни прѣдставители, и сѫщински въплощения на висшето добро. Религията ще си стои тамъ, гдѣто си е била. А за въ бѫдѫще, ако иска да има почить и влияние, тя е длъжна да промѣни своето настоящо наклонение. Има нужда да се съобрази съ научнитѣ истини, и да напусне старитѣ си нрави и обичаи, които по неведение е допуснала за свой частенъ интересъ, а не божий. Необходимо е да почне да учи истината, безъ никоя прѣправка. Истината, която просвѣщава и е съгласна съ цѣлостьта на живота и разума, Живата истина, която облагородява и възвишава человѣческата душа въ добродѣтель. Онази религия, която е образъ и прѣдставитель на живущия Богъ Ехова, ще си държи сѫщото мѣсто въ душата, което е имала отъ начало и до сега. Но при всичко това, не трѣбва да хранимъ лъжливата мисъль, както Израилскитѣ Фарисеи и Садукеи, които казвахѫ: „Отца имаме Авраама.“ „И рече имъ“ Иоанъ: „Сторѣте прочее плодове достойни.“ ,И не мислѣте да се оправдавате.“ „И тъй казвамъ ви, всѣко дърво, което неправи добъръ плодъ отсича се и въ огънь се хвърля.“ Този законъ е истинско мѣрило. Всѣко учение, всѣка система, всѣко устройство и постановление, които нѣматъ за върховна цѣль подобрението на духовния ни животъ, ще изчезнѫтъ прѣдъ сѫда на разума, както слама въ огъня. Важно е да правимъ разлика помежду понятията за вѣра и религия. Вѣрата е духовна способность, една отъ силитѣ на ума, която играе важна роль въ цѣлия животъ на человѣка, когато напротивъ, религията е душевно произведение, произтекающе отъ извѣстно настроение на душата, къмъ извѣстенъ прѣдметъ, отъ когото се прѣдполага да зависи нейния вѫтрѣшенъ миръ. Това религиозно произведение може да се мѣни, въ видъ, образъ и степенъ, спорѣдъ вѫтрѣшното ни умственно и духовно развитие и образование. Отъ тази естественна причина произлиза разницата, че това което е религиозно за едного, е съвсѣмъ ирелигиозно за другиго. Единъ примѣръ.— Непогрѣшимостьта на папата, което е религиозно за католика, е до висша степень ирелигиозно за православния и протестанина. Навѣрно, това се потвърждава и отъ постояннитѣ стълкновения на самитѣ религиозни системи една съ друга. Разбира се, че всичко това проистича отъ разликата на убежденията у различнитѣ умове, които различно съ настроени и расположени. Това обстоятелство ни навожда къмъ дѣйствителната истина, да заключи ме, че единъ и сѫщъ прѣдметь може да се разглежда отъ различни точки и положения, които по естеството сѫ свързани съ интереси, които нѣматъ нищо общо съ самата сѫщность или субетанция на прѣдмета. Обаче тия частни интереси упражняватъ голѣмо влияние върху душевното ни настроение, и много пѫти ни заблуждаватъ и отклоняватъ отъ пѫтя на духовното ни просвѣщение. Тогава става необходима нужда отъ наша страна, да испитваме всѣко религиозно произведение, дали има сольта на истината, или не. И щомъ, като намѣриме, че му липсува тази соль, то е наша свята длъжность да го туримъ на страна, като человѣческо заблуждение, истинската религия, трѣбва да очисти себе си отъ всичкитѣ си дрипели и парцали, които врѣмето въ миналото и ги е окачило по частни человѣчески съображения. Въ свѣта нѣма вѣчни форми. Всичко се мѣни, съблича и прѣблича спорѣдъ вѫтрѣшнитѣ си естественни нужди. Всичко расте и се развива съобразно съ онзи вѣченъ законъ на живота, който мѣни и прѣобразява всички нѣща въ природата, съгласно съ общата дѣятелность. Нашия духовенъ характеръ се създава отъ истината и добродѣтельта, а не отъ лъжата и самооболщението. Не е какво мисли человѣкъ за себе си, но какъвъ е на дѣло. Като общо правило человѣцитѣ иматъ високи понятия за своето „его,“ но врѣмето ще прѣсѣй всички единъ по единъ, и ще произнесе .своята прѣсѫда за, или противъ. Ний сме създадени да мислиме и да. правиме изборъ помежду нѣщата и да слѣдваме пѫтя на здравото учение, а не да приемаме всичко за непогрѣшима истина, като да е излѣзла направо отъ Божиитѣ уста. Безъ всѣко сѫмнение, Богъ говори истината, ала человѣкъ по причина на своето паднало естество иде му отъ рѫки да говори и двѣтѣ. Тукъ именно лѣжи една отъ опасноститѣ за успѣха на истинската религия. Обаче това не е така съ вѣрата. Тази сила да душата посрѣдствомъ, която человѣкътъ отъ самото начало на своето възраждание, е почналь да пита е любовь къмъ онова невидимо сѫщество, създателя и подкрепителя на всичкий мировий свѣтъ; тази вѣра е вършела велики дѣла и добродѣтели. Тя е въодушевлявала неговата душа; съ мисли свѣти, съ мисли велики, съ идеи възвишени, за доброто, за хубавото, за истинското. Тази вѣра и днесъ е, самиятъ мощенъ двигатель, и въ науката и въспитанието. Тя е силата на любовьта къмъ знанието на истината, която ни принуждава да се стремиме да дириме и испитваме всичко. Каква самоотверженость е почнала да се развива днесъ въ душата на человѣчеството. Какви жертви се правѭтъ отъ всички благородни хора, само да ни се даде случай да видимъ лицето на онази дѣятелность, която лѣжи скрита въ дълбочинитѣ на природата, и каква радость ще испълни душата и ума ни, когато само сполучимъ да надникнемъ въ домътъ ѝ? Да, велика и блага истина, свѣтлина на живота ни, която побужда и въодушевлява ума ни и душата ни къмъ велики подвизи и стрѣмления. Ний сме говорили вече доволно върху общия характеръ на прѣдмета. Обаче да бѫдемъ по ясни и вразумителни, въ по нататъшното третирание и разглеждание на тази тема, нека подигнемъ единъ важенъ въпросъ: Що е наука? и що е въспитание? Този въпросъ е жизненъ; трѣбва да му се даде, какво годѣ мѣсто. Въ сѫщность, въпросътъ прѣдставлява два процесса на двояка дѣятелность; вѫтрѣ въ умственното и душевно мирообразование на человѣка. Тѣ изявяватъ характера на неговото сложно естество, което е заставено отъ върховнитѣ природни закони да дѣйствува и работи за подържание устройството и порядъка на вѫтрѣшния си свѣтъ. Мислитѣ и желанията по сѫщитѣ начала, както и въ физическия свѣтъ, се стрѣмѭтъ къмъ центъра на теготението т. е. къмъ началото на нѣщата. Това стрѣмление на мислитѣ и желанията, по сѫщия законъ, както и въ веществения свѣтъ, произвожда дѣятелность. която се отбѣлѣзва съ постоянни акции и реакции отъ едно състояние въ друго, които сѫ причината за постояннитѣ промѣнения на умственната и душевна дѣятелность. Достойнството и качеството на тия вѫтрѣшни влияния, създаватъ почвата за нашето здравословно развитие. Ако нашитѣ мисли и желания се побуждатъ отъ истински начала и се привличатъ отъ висши цѣли, то и слѣдствията отъ тази дѣятелность ще бѫде благотворителна за ума и душата. Ако не това, то противното ще послѣдва. Вѫтрѣшната сила въ живота има за цѣль: урежданието на мислитѣ и желанията въ естеството на душата, и нейното правилно и истинско запознавание, съ нѣщата, прѣдметитѣ и силитѣ въ природата. Отъ това правилно разбирание зависи истинското ни просвѣщение. Науката въ този случай е резултатъ отъ мислението и наблюдението на ума върху явлението на природата; а въспитанието е резултатъ отъ знанието и прилаганието на духовнитѣ естественни закони въ душевнийтъ ни животъ. Въспитанието е необходимо, за истинското знание и истинскийтъ успѣхъ. То е тъй нуждно, както — здравото тѣло за здравия умъ. Образованието въ най широката си смисъль, не е нищо друго, освѣнъ, процесъ на въплотявание, благородни мисли и добри желания въ. живота на человѣка. Отъ това можемъ да сѫдимъ, че колкото повече такива елементи притѣжава единъ народъ, толкова той е по-образованъ и развитъ духовно; и колкото по малко има, толкова по долу стои въ ляствицата на своето духовно възраждиние. Прѣдметътъ — по естество има двоякъ характеръ: външенъ и вѫтрѣшенъ. Външнийтъ характеръ съставлява физико-физиологическата страна, на умственния животъ; а вѫтрѣшния характеръ съставлява Биолого- Психическата страна на умственно-душевния животъ. За сега нека разгледаме само външния характеръ на прѣдмета: що е наука? гдѣ е полето и областьта на нейната дѣятелность? каква е задачата ѝ за живота? Нека хвърлимъ тогава единъ кратъкъ погледъ върху този въпросъ, съ важнитѣ му пунктове и точки. Тогава, що е наука? — Подь думата наука се разбира, обикновенно знание, знание на принципи или начала и причини; потвърдѣни истини и фактове. „Наука,“ казва Сѫръ У. Хамилтонъ (Sir W. Hamilton) „Похвала же на познания, имейки въ видъ на образъ, характера на логическа съвършенность, и въ видъ на прѣдметъ характера на сѫщинска истина.“ Въобще думата наука се употрѣбява да означи познания, които съ били придобити отъ дълго наблюдение и систематически наредени въ съгласие съ общитѣ закони на естеството, и направени достѫпни за всѣкиго; а особенно такива познания, които се отнасѭтъ до физическия свѣтъ; неговитѣ феномени, природа, съставъ и силитѣ на веществото му, и качествата и функциитѣ на живущитѣ клѣточни тижюси или тъкани. Думата наука се употрѣбява и въ по тѣсна смисъль да означава, кой и да е клонъ отъ науката, като отдѣлно поле за ислѣдвание, или прѣдметъ за изучавание, като напр: Науката на Астрономията, Химията, Геологията, Медицината и пр. Старитѣ гърци сѫ считали седемъ науки: Граматиката, Риториката, Музиката, Логиката, Аритметиката, Геометрията и Астрономията. На тѣхъ не сѫ биле познати още отрастъцитѣ на модернитѣ естественни науки. Обаче, отъ тѣхно врѣме до сега, голѣми промѣнения и прѣобразования сѫ станали въ умственния и духовенъ животъ на человѣка. Науката съ почванието на новата христианска епоха, е направила гигански крачки както въ полето на Физиката, Химията, Геологията, Астрономията; тъй сѫщо и въ областьта на Физиологията, Биологията, Анатомията, Психологията и Френологията. Тя ни е открила неисчерпаемитѣ богатства на природата, отъ които вече се ползуваме. Знанието е дало ключа на ума, съ който да отваря различнитѣ стаи на това природно съкровище, въ което сѫ помѣстени всичкитѣ провизии, приготвени за всевъзможнитѣ нужди на человѣческия животъ. Науката е станала днесъ мощенъ двигатель и спомагателна жизненна сила за напрѣдъка и просвѣщението. Тя е станала вече преимущество и привелегия на всички, които ѭ любѭтъ. Този потикъ на человѣческия духъ е спомогналъ на образованието да стане общо, а съ това наедно да тури край на грубото невѣжество. Ний сме почнали да гледаме умственно на свѣта съ друго око. — Езика на природата ни е станалъ по-общо понятенъ. Науката вече отъ всѣкадѣ ни е озарила съ своята небесна свѣтлина. Физиката ние запознала, съ законитѣ и силитѣ на физическия свѣтъ, Химията, съ съставътъ и елементитѣ на вещѣството, Геологията, съ миналото на земята, Астрономията, съ небеснитѣ тѣла и устройство на вселенната. Когато на другата страна, Физиологията ни е запознала, съ органитѣ и функциитѣ на человѣческото тѣло, Биологията съ началото на органическийтъ му животъ, Анатомия съ устройството на тѣлото, Психологията съ относителното естество на душата, Френологията, съ способностьта на ума и характера на человѣка. Человѣческийтъ мозъкъ не се вече сматря, като едно просто оръдие, което умътъ употрѣбява за каквото му скимне, но, че е сѣдалище на всичкитѣ душевни дарби и способности. Той е столицата, въ която засѣдаватъ всичкитѣ прѣдставители на душата, подъ прѣдсѣдателството. на ума, който е главнийтъ водитель на общитѣ дѣла. Дущата по всѣка вѣроятность, трѣбва да е облообразно кълбо отъ психическо жизненна сила, която приема своитѣ впечатления отъ всѣка часть на своята безкрайно чувствителна повърхность, отъ която зависѭтъ мислитѣ до голѣма степень. Когато ума се прѣдставя да завзема мѣстото на една жизнено магнитна игляна тръбица, на която върхътъ се движи и привлича съ неописуема бързина, къмъ всѣка точка на тази душевна вѫтрѣшность, къмъ която различнитѣ впечатления и двигателни мисли се докосватъ. По този начинъ вѫтрѣшнитѣ и външни дѣйствия ту се приематъ, ту се прѣдаватъ отъ единъ центъръ въ другъ. Отъ една область на мировий свѣтъ къмъ друга. Има нѣщо чудно дѣйствително въ природата. Този свѣтъ, когото гледаме и осѣщаме; науката ни казва, че е направенъ отъ малки кирпичи наречени — атоми. Тѣ сѫ толкова малки, щото едвамъ ли можемъ да си съставимъ какво годѣ понятие за тѣхното сѫществувание. Казвани се, че въ главата на една металическа игла, която има два милиметра въ диаметъра си, съдържа толкова много отъ тия малки частици, наречени — атоми, щото ако се заловѣхме да ги прѣброимъ, и ако отдѣляхме, всѣка секунда по хиляда милиона, то щѣше да ни вземе не по малко отъ двѣсте и петдесетъ хиляди години до като ги изброимъ. Прѣдставѣте си сега, каква трѣбва да е онази велика сила, която е произвела, събрала и свързала всички тия дребни частици въ едно, и е образувала съ тѣхъ хиляди и милиони свѣтове, които е пуснала изъ пространството да се движътъ съ неописуема бързина около опрѣдѣлени центрове на тѣжестьта, не само това, а и да почне още да ги населява съ живущи и разумни твари, които да се интересуватъ въ нейнитѣ работи, а при това и да се стараѭтъ по всѣкой начинъ да отгадаѭтъ нейната цѣль и намѣрение. Чудно е това? действително ! Закона, който е събудилъ и накаралъ человѣка да се подвизава и стрѣми въ пѫтя на образованието е самата необходима нужда на неговъ духъ, която произлиза отъ дѣйствията на върховнитѣ жизненни закони на природата. Человѣкъ е заставенъ да се стрѣми къмъ усъвършенствувание, чрѣзъ постояненъ трудъ. Това може ли да бѫде другояче? Кой би работилъ тогава, и кой би се трудилъ, ако да не ни заставляваше гладътъ, тази вопиюща нужда на нашия органически животъ? Никой! И кой би си болилъ главата да мисли, и кой би се луталъ да вниква въ бѫдѫщето, ако да не ни заставлявахъ различни сили и всевъзможни явления и събития, които проистичатъ отъ единъ свѣтъ, който стои много по горѣ въ своитѣ дѣйствия отъ колкото природния? Никой! И кой би желалъ да се облече въ по-висшия духовенъ животъ, ако да не сѫществувахѫ онѣзи дълбоки подбудителни желания въ душата да люби подобнитѣ си? Никой! То е великата нужда на умственния и духовенъ животъ, които сѫ заставили человѣческия духъ да излезе вънъ отъ ограничената си животинска чурупка и да се залови да мисли и разсѫждава за бѫдѫщето. Негова троеличень животъ го е подбудилъ да се развива въ три противоположни направления. Той почва съ природний животъ, като основа, съгражда и развива умствения, като среда и пробужда духовния, като върхъ надъ всичко въ своята душа. Отъ този първоначаленъ потикъ на съзерцанието, колкото и малко да е било отъ първомъ, и колкото малко да се е осѣщало отъ человѣчеството; то е послужило да се положи основата за нашия разуменъ животъ. Отъ това първо начало на знанието вѫтрѣ въ духа на человѣка, се е развила днешната културна, христианска цивилизация, която се е подигнала върху пепельта на много други, които сѫ погинали и раскопали прѣди нея. Тѣ сѫ погинали, понеже не сѫ съдържали всичкитѣ нужни добродѣтели, които съставляватъ, главната необходима храна за подържанието на духовния животъ на человѣка. Добрата храна е необходимия елементъ за подържанието на какъвто и да е жизненъ организмъ. Безъ това ѝ качество, тя произвожда въ физическия органически свѣтъ мършевостъ, въ умствения заблуждения и мракъ, въ духовния, — развратъ и нравственъ отпадъкъ на человѣческитѣ общества. Не трѣбва да се мамимъ; общитѣ закони на природата сѫ еднакви на всѣкѫдѣ и въ всѣка область на мировий свѣтъ. Самата дума развитие и просвѣщение подразумѣва общо стрѣмление на цѣлийтъ духовенъ животъ къмъ съвършенството на доброто. Себепожертвувающийтъ духъ на науката, отъ всѣкадѣ иде да поднесе своитѣ услуги на человѣчеството, и да му помогне въ трудния подвигъ, който има още да извърши, прѣди идванието на „истинското царство на мира.“ Или: както Христосъ го нарича: „Царството Божие“ което е вѫтрѣ въ нази и което ще дойде въ своята сила, само когато ний бѫдемъ добрѣ приготвени да го приемемъ. Това царство прѣдполага промитанието на всичко зло и въвежданието на единь новъ порядъкъ, който ще бѫде вѣченъ. Но прѣди това врѣме, человѣчеството трѣбва да въстържествува надъ природния свѣтъ, силата на духа трѣбва да го подигне и освободи отъ материалното и приврѣменното, което така силно още го държи привързано до лицето на земята, като нѣкой пълзящъ червей, който едвамъ е излязалъ отъ дупката на подземието си. Разбира се, че въ такова положение и състояние не може да сѫществува никакво щастие или блаженство. Но да. се повърнимъ на въпроса си. „Истината е крѫгъ,“ казва проф. Бородинъ. „А знанието много-ѫгълникъ вписанъ въ този крѫгъ. Всѣка година всѣкой день ний умножаваме странитѣ на този много-ѫгълникъ, и се приближава къмъ крѫгътъ, ний можемъ да го достигнемъ, само когато допустнемъ условия сир. вѣчностьта. Значили тогава че не трѣбва да се интересувами отъ науката? Разбира се че не. Винѫги е далечь отъ истината, този който упорно се отвръщава отъ нея.“ Нѣма тогава защо да се боимъ, че ще дойде единъ день когато ще кажемъ нѣма вече що да учимъ. Въ вселенната сѫществуватъ вѣчни условия за усъвършенствувание умственитѣ и душевни сили. Каква ли не удивителна сцена не би се открила прѣдъ нашитѣ умове, само ако да можеше да се подигне завѣсата, която ни отдѣля отъ по напрѣдналитѣ сѫщества въ мѫдрость, знание и добродѣтель въ този вѣченъ домъ? ,Ако си въобразимъ‘ ,казва Сѫръ Хаммондъ,‘, ,че Божието зрение или наука, прѣди създанието да се е распростирало до всичкитѣ и всѣка часть на свѣта виждающецъ всѣкое нѣщо както си е, неговото съзерцание или знание отъ всичката вѣчность не полага никаква необходимость на кое да е нѣщо да се збѫдва. ‘ Ако и науката сама по себе си да не може да измѣни порядъка въ природата, което напълно признаваме; тя поне има сила и влияние да ни убѣди да живѣемъ съобразно съ този порядъкъ, тъй като нашия успѣхъ зависи отъ съобразяванието съ законитѣ на висшата природа, които ни диктуватъ истинскитѣ условия за нашия животъ. И това е именно едничкото нѣщо, къмъ което духътъ ни постоянно се стѣрми, да се научи какъ да живѣе, да живѣе въ пълната смисъль на своето естество. Науката обаче въ най дълбока смисълъ е характеръ отъ присѫщественно качество на духа въ человѣка, стрѣмяще се по вѫтрѣшенъ законъ да усвои пѫтекитѣ на истината и да схване законитѣ на природата, за да има сила да подвѣде енергията ѝ, да положи здрава основа за своето сѫществувание, развитие усъвършенствувание въ доброто и хубавото най възвишения идеалъ на разума. Сега нека разгледаме и втората точка на кратко: Гдѣ е полето и областьта на науката? Този е единъ споренъ въпросъ, помежду философите има различни взглядове. Обаче въ интереса на истината, ний сме задължени да гледаме направо на прѣдмета бѣзъ всѣко пристрастие. Настоящия порядъкъ въ вседенната се управлява отъ три главни и основни закони.Тѣ сѫ: Закона на Тѣготѣнието, Мисъльта, и Биосъ. Закона на тѣготението подразумява Материята; Мисъльта подразумява Ума, Биосъ подразумѣва Душата. Тия основни закони управляватъ разни области на великия Мировъ Свѣтъ, отличающи се по степеньта и качеството на естеството си. Законътъ на Мисъльта владичествува въ умствения свѣтъ, сѣдалището на мислитѣ, дарбитѣ способноститѣ силитѣ на ума. Царството на този законъ е безпредѣлно, то се простира по всичкитѣ свѣтове и вселенни, гдѣто сѫществуватъ различни сѫщества. Този законъ е основата на всѣка разумна самостоятелность. Основнитѣ му начала сѫ еднакви на всѣкадѣ безъ разлика. По всѣка вѣроятность, тѣ се различаватъ по видъ и степень, но не и въ сѫщность. Тъй на пр. понятията: че цѣлото е равно на своитѣ части, че правата линия е най-късото растояние помежду двѣ точки, че двѣ линии равни на една трета, сѫ равни и помежду си че вѫтрѣшнитѣ ѫгли на единъ триѫгълникъ сѫ равни на два прави; че точкитѣ които сътавляватъ крѫгъ сѫ равно отдалечени или отстоятъ на еднакво растояние отъ центъра. Тѣзи математически аксиоми немогѫтъ да се разбиратъ другояче, освѣнъ както си сѫ по естество внушавани въ нашитѣ умове. Понятията за добро или зло не могѫтъ да бѫдѫтъ разбирани по другъ противоположенъ начинъ, освѣнъ както сѫ диктувани отъ върховния Законъ. Онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освѣнъ като прѣстъпникъ Прѣмѣстени въ коя и да е часть на вселенната, нашия характеръ ще се мѣри и оцѣнява отъ всички разумни сѫщества съ единъ и сѫщъ критериумъ т. е съ мѣрилото на истината. Злото у кое и да е духовно сѫщество не може да се сматре за добро, понеже всѣко едно отъ тѣхъ има свое естество придружени съ качество, които го характеризиратъ като такова. Законътъ на Биосъ парува въ духовния свѣтъ. изворътъ на живота, жизненостьта, чуствителностьта. чувствата усѣщанията. желанията и вълненията на душата и силата на волята ѝ, да въсприема и усвоява това, което е диктувано отъ вѫтрѣшнитѣ мотиви. Отъ основитѣ на този законъ произлиза всичката органическа дѣятелность тъй сѫщо и сѫщинскитѣ понятия за идеята на доброто и злото, за правдата и неправдата, за любовьта и ненавистьта. Въ границитѣ му се почва нравственната свобода на избора, въ която се опитва всѣка духовна дѣятелность отъ какво естество е, и какви качества притѣжава. Тукъ всѣко разумно нравственно сѫщество по своятъ изборъ рѣшава свободно да си посвѣти своя животъ въ слугуванието на едни или други начала, въ които се възнаграждава или пъкъ се осѫжда.— Този духовенъ законъ е едничкийтъ, който населява всичкитѣ приготвени свѣтове и вселенни съ живи органически сѫщества. Той е, който прѣобраща енергията въ вселенната да служи на душата за нейното въздигание. Той е който сипи благословение въ всѣко направление, който пѫлни сърдцата на всички живи съ вѣра и любовь, съ миръ и радость. Биосъ е вѣчната основа първия и послѣдния въ всичко. Третия законъ на тѣготението господарува върху физическата вселенна, домътъ на всички живи органически сѫщества. Границитѣ на този законъ сѫ самата безпрѣдѣлность на вѣчностьта. Отъ гдѣ почва и кѫдѣ свършва ний не знаемъ. Но нека се потрудиме да си съставимъ едно какво годѣ повърхностно понятие за обширното му владение. „Като приемеме казва Астронома Елардъ Горъ (Ellard Gore). „Че растоянието на най отдалечената звѣзда видима съ нашитѣ най голѣми телескопи да е 2,300 пѫти растоянието на Алфа Сентори (a Centuri) (съотвѣтствующе на растоянието на една звѣзда отъ около седемнадесетата величина). Ний имаме тогава диаметъра на нашата звѣздна система — Видимата вселена 4,600 пѫти растояние на най ближната неподвижна звѣзда. Сега растоянието на Алфа Сентори отъ слънцето е около 4,500 пѫти диаметъра на Нептуновата орбита. Слѣдователно ако ний прѣдположимъ, че растоянието на най ближната външна вселенна носи сѫщото отношение къмъ диаметъра на нашата звѣздна система, както растоянието помежду Алфа Сентори и слънцето се отнася къмъ диаметъра на слънчевата система. Ний имаме тогава слѣдующата пропорция: Диаметъра на Слънчевата Система: Растоянието помежду Слънчевитѣ Системи: Диаметъра на звѣзнитѣ Вселенни: Растоянието помежду Величинитѣ, или: 1: 4,500 :: 4,600 X 4,500: Растоянието на най ближната външна вселенна е равно на 93,150,000,000 пѫти диаметъра на слънчевата система, който умноженъ съ 5, 584 000,000=520,149,600,000,000,000,000 м. Едно число равно на: петстотинъ и двайсеть трилиона и сто и четиредесѣтъ и деветъ хиляди и шестотинъ билиона мили. „Едно растояние, което свѣтлината съ своята удивителна скорость отъ 186,300 мили въ секунда ще ѝ вземе близо 90,000,000 милиона години да го прѣпѫтува.“ Нашата видима вселенна се състои повече, отъ сто милиона слънца, които иматъ единъ общъ центъръ на тѣжестьта. Притѣгателната сила на това средоточие се прѣдполага да е повече отъ 78,000,000 милиона пѫти по голѣма от;ъ тази на нашето слънце, което както всички други, се покорява на силата на този монархъ, и да направи едно обращение около този центъръ ще му вземе не помалко отъ 20 милиона години. Това средоточие на тѣжестьта споредъ Астронома Максуелъ Холъ е близо до орбитата на двойната звѣзда отъ шестата величина, 65 Piscium. Тази хипотеза отрича Мядлеровата теория, която поставя центъра на тѣжестьта въ Плиядитѣ и Персиѫсъ. „На такова голѣмо растояние“ казва сѫщия списатель, „Една външна вселенна, ако и да е съ сѫщия диаметъръ, както нашата, щѣше почти да се изгуби и да ни сѫ прѣдстави, само като една малка межделива небула. Тѣ всички образуватъ часть и връзка на една обширна звѣздначепка — нашата видима Вселенна, която е отдѣлена отъ всички външни галички (млѣчни пѫтища) чрѣзъ една обширна безъ звѣздна пустота, по сѫщия начинъ, както слънчевата система е отдѣлена съ праздно пространство отъ забиколяющитѣ го звѣздни сфери. Причината за невидимостьта на външната Вселенна може ва се изясни на едно отъ тритѣ прѣдппложения. 1. Растоянието даже на най близска външна Вселена е толкова огромно, щото нейната свѣтлина не е още пристигнала. Въ съображение обаче съ голѣмата епоха на врѣмето, показана отъ Геологическата история, това прѣдположение е нѣкакъ си съмнително. 2. Отвѫдъ границитѣ на нашата видима вселенна едно „Истънявание“ на свѣтлообразния етиръ може да се приключава, като да свършва въ една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува прѣминаванието на всичката свѣтлина отъ външното пространство. 3. Въ обширното пространство, което раздѣля нашата звѣздна система отъ нейния най-ближенъ съсѣдъ, едно погасявание на свѣтлината е възможно да взема мѣсто въ етира, който по този начинъ ще дѣйствува. като едно козмическо було; и да крий за всѣкога отъ нашия погледъ всичкитѣ външни галикси. Струве е доказвалъ, че такова едно изгасявание на свѣтлината дѣйствително взема мѣсто даже вѫтрѣ въ границитѣ на нашата звѣздна система. Но всичкитѣ достѫпни свѣдения, клонѭтъ да покажътъ, че нѣма ни най-мялкия намекъ за подобно нѣщо да се случава, до тамъ до дѣто нашитѣ най-голѣми телескопи могѫтъ да проникнѫтъ въ пространството. Обаче случая може да е съвсѣмъ другояче, когато се касае до външнитѣ системи. Свѣтлината, даже, на най близката отъ тѣхъ умаломощена чрѣзъ едно растояние отъ 20 милиона пѫти на Алфа Сентори, може съвършенно да изгасне чрѣзъ поглъщанието ѝ въ такава огромна дебелина отъ житкость, медиумъ (среда) може би не абсолютно съвършенна. „Азъ намирамъ“ казва Елардъ Горъ „че Алфа Сентори поставенъ на такова едно растояние, даже ако нѣмаше поглъщание, би се прѣобърналъ на една звѣзда отъ около тридѣсеть и шестата величина, която спорѣдъ формулата на Погона ще изисква теоретически единъ телескопъ повече отъ 24,000 крака въ диаметръ, само да зърниме тази звѣзда,“ Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допустнеме, че безбройни подобни системи сѫществуватъ въ вънкашното пространство, ако и да сме ний принудени да считаме числото на видимитѣ звѣзди точно опредѣлено, обаче числото на звѣзди и системи дѣйствително сѫществующи, но невидими на насъ, на дѣло сѫ не изчислими и безбройни. Бихме ли могли ний да вземаме крилата на единъ ангелъ и да излѣземъ вънъ отъ границитѣ на нашата ограничена вселенна, до едно растояние толкова голѣмо, щото интервала който ни отдѣля отъ най-отдалечената неподвижна звѣзда видима въ нашия най голѣмъ телескопъ, да можеше да се счита просто като една стѫпка на нашето небесно пѫтешествие? Какви ли не по нататашни създания не бихѫ се открили прѣдъ нашето удивляюще се видение. Системи отъ по високъ порядъкъ можехѫ да се издигнатъ и откриѭтъ прѣдъ нашия погледъ. Прѣдъ тѣхъ нашитѣ видими небеса, сравнени, щѣхѫ да се покажътъ просто като едно зрънце пясъкъ при брѣга на океана. Ний можехме да пѫтуваме, милиони и милиони години, въ което и да е направление, и не бихме срещнали нищо друго, освѣнъ нови свѣтове, нови слънца, нови вселенни, които постепенно се издигатъ отъ вѣчностьта и се приближаватъ къмъ насъ, като че ли сѫ идвали нарочно да ни посрѣщнѫтъ. Какъ питаме се ний, нѣмали край, нѣмали сводъ, нѣмали небе което да ни спрѣ! за всѣкога ли ще е пространство! за всѣкогали ще бѫде пустота! Гдѣ сме тогава ний? Какъвъ пѫть сме прѣпѫтували? Да, ний сме още въ прѣдвѣрието ка вѣчностьта, на която центърътъ е на всѣкѫдѣ, а окрѫжностьта никѫдѣ. Да, велики мисли прѣдставлява вселенната за нашето размишление. Мисли, които сѫ пълни съ значение за всѣкой умъ и духъ, които разбира. Но да се повърнемъ на прѣдмета си изново. Тия три свѣта, съ своитѣ закони, сили и субстанции съставляватъ полето и областьта на истинската наука. Отъ този троенъ съставъ на цѣлия мировъ свѣтъ, тъй тѣсно свързанъ и въплотенъ въ естеството на человѣка е послужилъ да развие понятията въ самосъзнанието за материята, умъ и душата. Въ този случай веществото прѣдставлява формата, ума, силата, душата, живота. Тѣзи понятия сѫ станали прѣдметъ на три главни школи или философски системи тъй наречени: Материалистическа, която приела материята само за сѫщественна. Идеалистическа, която приема ума само, за дѣйствителенъ. Спиритуалистическа, която приема духътъ и душата за реални. Всѣка една отъ тѣзи школи по своя начинъ тълкува и изяснява явленията въ природата. Науката не е отговорна за изопаченитѣ и криви тълкувания на тия философски школи. Тия три течения въ умственийтъ свѣтъ упражняватъ голѣмо влияние върху обществения животъ, Спорѣдъ прѣодоляванието на кое и да е отъ тѣзи учения, такова настроение взематъ и хората въобще. Тѣзи влияния сѫ спорадически, проевляющи се въ извѣстни периоди на человѣческото развитие като мѣняватъ своя образъ и степень на умственна дѣятелность отъ едно състояние въ друго. Възможно е за единъ умъ да мине прѣзъ всичкитѣ. Наклоностьта ни къмъ едно отъ тия влияния, ще зависи до голѣма степенъ отъ естеството, начина и уст ройството на нашето мисление. По опредѣлени физиологически и френологически закони. Ако въ устройството на умственната организация прѣодолява отражателната идеална мисляща способность, то умътъ ще приеме идиализмътъ за начало. Ако пакъ въ устройството на умствената организация прѣодолява елемента на чувствующата усезающа мисляща способность, умътъ ще приеми материализма за начало. Ако пакъ въ устройството на умственната организация, прѣодолява вѣрующата, духовито мисляща способность, то умътъ ще приеме спиритуализма за начало. По ясно въ наученъ езикъ. Ако прѣднитѣ центрове въ мозъка сѫ повече развити отъ долнитѣ и горни, то умътъ ще клони къмъ идеализма. Ако пъкъ долнитѣ очни сѫ повече развити отъ горнитѣ и прѣднитѣ, то умътъ ще клони къмъ материализма. Ако пъкъ горнитѣ корони сѫ повече развити отъ долнитѣ очни и прѣднитѣ челни, то умътъ ще клони къмъ спиритуализма (духовния свѣтъ). Науката ни е указала вече, че каквото и направление е да вземаме, животътъ ни ще се опрѣдѣли отъ общи и неизмѣняеми закони. Противъ остена на сѫдбата никой неможе да рита, който иска да избѣгне нещастията въ свѣта, трѣбва да се съобразява съ законитѣ на духовния си животъ, който лѣжи по дълбоко отъ коя и да е друга дѣятелность. И единственното спасение за кого и да е отъ безаконието на този свѣтъ е вѫтрѣ въ дома на този животъ, който дава свобода и самостоятелность въ достойнството на характера. Но за да се избавимъ отъ недоразуменията и съмненията, които се подигатъ почти на всѣка стѫпка въ полето на образуванието; и за да можемъ да распознаваме кои нѣща съдържатъ научни истини и кои не: Ний трѣбва да се рѫководимъ отъ слѣдующето правило, което науката е положила за основа. Нека приведемъ думитѣ на Английский ученъ мѫжъ покойния професоръ Хѫкслей (Xuxly) „Има една пѫтека, която води до истината тъй увѣрено, щото кой и да е, който ѭ слѣдва трѣбва непременно да пристигне предѣлътъ, или точката на цѣльта безъ разлика, да ли неговитѣ способности сѫ голѣми или малки, а затова има едно общо водяще правило, чрѣзъ което единъ человѣкъ може всѣкога да намѣри тази пѫтека да се пази отъ заблуждения и да се отстранява отъ тѣхъ.“ Това златно правило гласи така. „Не давай неограничено съгласие на никакви предложения освѣнъ за тѣзи, на които истината е тъй явна и ясна щото само тѣ сѫ вънъ отъ всѣкое съмнение и подозрение.“ Чрѣзъ произнасянието на тази първа заповѣдъ на науката, съмнението се е напълно посвѣтило ней. Тя го е прѣнесла отъ сѣдалището на покаянието, гдѣто е било за дълго врѣме осѫдено и турено помежду ужаснитѣ грѣхове. Сега тя го е поставила на първо мѣсто помежду първоначалнитѣ задължения, които му сѫ прѣписани и назначени отъ научната съвѣсть: Прочее ний трѣбва да помнимъ, че това съмнение, което науката е така подчинила и употрѣбила ней, е, това съмнение, което Гете нарича наученъ скептисизмъ, на когото цѣлото старание е да побѣди себе си. А не, онзи родъ невѣрие, което е родено отъ тѫпо-умие и невѣжество, на което стрѣмлението е само да сѫществува и да извинява себе си за своята лѣность и равнодушие. Задачата на науката, както сме загатнали това и по-прѣди, е, да достави прави сѫждения и истински мировъзрения за всецѣлийть животъ, който е въплотенъ въ цѣлото миросъздание. Нашия умъ се нуждае отъ подобни идеали, които да му дадътъ нова сила да рѫководи живота ни въ пѫтя на просвѣщението.

Оригинал за теглене Копие на оригинала Любовьта е изворъ; тя жи вота ражда. Нему тя вдъхва свята длъжность, напрѣдъ да върви. Нагорѣ къмъ доброто да се стреми. Това тя върши непрестано, като нежна майка въ душата человѣческа. Тя постояно посажда скромни малки сѣмена на благи чувства, съ благи добрини. Тази тайна, който разбира, той ще своята душа да остави вѣчно да се полива отъ небесната утренна роса. А пъкъ слънцето на живота, то ще о врѣме человѣка да озари и въ душата му да повдигне и оплодотвори всички плодовити сѣменни истини и добрини. Стара-Загора Печатница „Напрѣдъкъ“ 1912 Тайнитѣ на духа. „Ла Елохимъ Хахарецъ.“ Онзи който стои ще устои; и твърдия въ истйната, ще е твърдъ винаги. Затова братия мои съобразявайте живота си съ закона на благодатьта Господня. Бъдете готови да услужите на всѣко добро и благо дѣло, понеже това е волята на Отца вашего, който е горѣ на небето. Затова прѣпашете чрѣслата си съ правда и пригответе сърцата си въ святосъ, за да сте готови да служитѣ на вѣликото дѣло на което Богъ на силитѣ скоро ще ви призове. Защото, Богъ който се е открилъ не ще ли да покаже своята сила, своята слава, своето величие? Не ще ли да изяви своята благосклоность, благость, дълготърпение, своята велика и неизмѣрима любовъ? Да, безъ всѣко съмнение. Защото кой е онзи който ще се испречи и ще му забрани да не струва онова що е неговата блага воля? Нима той трѣбва да се съобразява съ человѣческитѣ постановления и человѣческитѣ закони? То се разбира че не. То ще бѫде богохулно да се стараемъ да ограничимъ неговитѣ възнамѣрения и желания, понеже онова което той желае да прави колкото и да ни се вижда противно и разрушително за нашето лично щастие, е най-доброто, е най-благото, което неговата любовь извършва за вѣчното добро и благодѣнствие на нашата душа. Защото не е добъръ и великъ онзи който самъ мисли, — че е такъвъ, но онзи за когото истината гласи. И тъй нека се въоръжимъ съ величието на истинското търпение да понесемъ всичко за неговата слава. Защото който понася, поношения отъ любовь за неговото име, прѣбѫдва въ него самаго. А който прѣбѫдва въ него, прѣбѫдва въ неговата слава. А славата на отца е истинската слава на живота. И тъй, онова което любовьта върши е винаги славно и вѣлико, защото тя е испълнението на закона. А царството Господне е вече дошло въ сила и затова всичката земя трѣбва да се испълни отъ величието на неговото присѫтствие. Мъдростьта му трѣбва да обърне и завладѣе всѣкой умъ, а любовьтьта му, приготвенитѣ сърдца; тъй щото Господъ да царува винаги съ своя избранъ родъ. Часътъ наближава и не е далечъ отъ вази, когато ще бѫдитѣ призовани да се обедините съ него въ едно тѣло, единъ духъ, единъ умъ, едно сърдце и душа. Тогава ще се испълни обѣщанието заедно съ Господа и ведно въ господа. Радвай се земя и вѣсели се небе за твоитѣ избранни. Затова изпитванието на всѣко добро нѣщо е необходимо за успѣхътъ на духовния животъ, а знанието на съвършеното вѣчно добро е самия пѫть за въздигание на душата и нашия умъ, сърдце и духъ къмъ небето. Понеже, знанието за истинитѣ на този вашъ животъ сѫ свѣтилници, водящи звѣзди за мѣстото на онзи животъ въ когото пълнота царува. Слѣдователно, всѣкой които се насили, или си даде усилие да придобие необходимитѣ сили за да влезе „грабва го“ или както е казано; „Царството Божие на сила се взема, и които се усилятъ го грабватъ“. Въ тия думи се съдържа велика истина. За да придобиемъ обещанието трѣбва да станемъ мѫже. Необходимо е едно корено приготовление; т. е, както израилъ който робува въ египетъ и слѣдъ 400 години получи отговоръ на обѣщанията дадени Авраму за Ханаанъ. Той трѣбваше сега да излѣзе отъ земята на Фараоновото робство подъ прѣдводителството на Мойсея, да премине прѣзъ червеното море, една отъ голѣмитѣ спънки за обѣщанието, и не само това, Израилъ който не бѣше още доволно силенъ духовно, трѣбваше да чака още четиридесетъ години слѣдъ приминувавието въ пустинята, до катъ стане силенъ да грабне наслѣдието чрѣзъ сила. Сила бѣше необходима, защото неприятеля се бѣ загнѣздилъ, завладалъ това обѣщание до като Израилъ бѣ още младенецъ, но сега въ пълното си възръстие той трѣбваше да придобие обещанието си на отца си Авраама чрѣзъ силата на своята мишца. По сѫщий начинъ и ний трѣбва да завладѣемъ „Царството Божие" на земята съ сила и дух и да изгонимъ неприятеля вънъ отъ прѣдѣлитѣ на това царство. Врѣме е вече да тръгнемъ прѣзъ пустинята, да прѣминемъ рѣката Йорданъ и да вземемъ чрѣзъ сила земята и да я направимъ вѣчно наслѣдие на свѣтиитѣ, на Господа, наречени царе и свѣщеници, царе на доброто, а свѣщеници на истината. Ето той иде да посѣти земята. Денъть на неговото посѣщение ще бѫде день страшенъ. Всичкитѣ краѝща на земята ще бѫдатъ испълнени отъ силата и славата на неговото присѫтствие и ще сѣдне като който топи и чисти срѣбро; и ще очисти человѣческитѣ синове, и ще ги притопи както злато и срѣбро, и ще принасятъ Господу приношения съ правда. О, народъ и народи, вий които спите — събудете се и пригответе се за да посрѣщнитѣ Господа Бога на силитѣ. Защото Богъ нашъ нѣма да пощади нечестивитѣ. Царството му на земята ще бѫде царство на миръ и правда. Синове человѣчески, синове Божий, пригответе сърдцата си за да го посрѣщнитѣ и приемите въ сила и слава. Колко сѫ сладки мислитѣ Господни! Колко сѫ велики неговитѣ въжделения и възнамѣрения! Господъ иде да се възцари и да очисти земята отъ неправдата. Защо така говори Господъ; ето посрѣдъ вази стои единъ когото Богъ помаза за царь и когото вий още не познавате, понеже е скроменъ и смирѣнъ по сърдце. Но Богъ ще го възвиши съ своята дѣсница, за да познаете всички, че той е Богъ всемѫдъръ, Богъ всеблагъ, Богъ великъ и славенъ. Затова пригответе се отъ дълбоченитѣ на душата си. Поклонете му се вий които го любите, благословете го въ духътъ си. Ей Господи ела, ний ето те очакваме, да бѫде всичко споредъ желанията на душата ти, и споредъ благата ти воля. Възвѣсели ся ти който си избранъ отъ Господа и възпѣй на Бога; понеже прослави се Господъ. Враговетѣ му сѫ паднали вече, веригата за безаконий е готова и бездната чака да го приеме, и да го върже за тисящи години. Ето ще се сѫди Господъ съ този родъ при въдворяването на своето царство. Радвай се Сионе денъть на спасението ти изгрѣ. Ето това е словото Господне. Не е ли той що е родилъ чрѣзъ духа си своя избранъ родъ, — священици и царе Богу, за да му слугуватъ винаги съ чистота и святость? Господъ зове, имали нѣкой да слуша и внимава въ сърдцето си за думитѣ на устнитѣ му? Чуй и разбери що говори Господъ. Не постави ли завѣта на своето царство за да въдвори миръ и любовь помежду синоветѣ человѣчески? Но ето тѣ сѫ възмнйли въ сърдцето си, че постановленията и пѫтищата Господни сѫ суетни. Нѣматъ изгледъ на величественость. Родъ блуденъ и глупавъ, кой е силенъ, който дѣиствува въ видъ, или който дѣйствува въ духъ и сила за да произведе редътъ, да въдвори мирътъ, да въведе любовьта и да подкрѣпи славата на живота? Вашитѣ размишления сѫ суета прѣдъ Менѣ и постановленията ви сѫ безакония противъ благиятъ Ми духъ. Нѣма вече да търпя прищевкитѣ ви да се дигате и охулвате святото ми име чрѣзъ което ви съмъ защищавалъ и крѣпилъ. Дано да се върнѣхте отъ гнуснитѣ си пѫтища и да познаете Господа и да го приемѣхте въ сърдцето си; има ли другъ освѣнъ него, който може да благославя и дава животъ? Както е слънцето за земята, не е ли Господъ така за людитѣ си? Ето той е и повече отъ това. Защо търсите Господа тамъ отъ гдѣто нѣма да дойде? Ето той е прѣдъ вази, чака да го познайте, той е като женихъ, който чака да го познае тази къмъ която е привързана душата му. Но ето сърдцето на невѣстата не познава още образа на своя любезенъ на своя Господъ, царь и свѣщеникъ Богу. Но ето той нѣма да чака да бѫде познатъ че тогава да дойде; ето той вече иде въ сила и сдава отъ горѣ за да постави вѣчната воля на Бога Отца за вѣченъ законъ, за да покаже чрѣзъ сила, духъ, знамения и знания що е благата воля на Мели Иелохимъ — Иехова. Пригответе се вече за денътъ Господенъ. Бѫдете трезвени, покайте се отъ безаконията си, да не бѝ да ви намѣри тоя день и да ви постигне участьта на нечестивитѣ. Работете не за това що погинва, но за това що прѣбѫдва; говорете, възвисете гласътъ си и възтрѫбете съ силенъ гласъ за да се чуе името ми. Не мълчете, но рбовтете за наслѣдието което Господъ носи отгорѣ за свойте люди, за свойте сестри и братия. Ето Господъ стои прѣдъ васъ, той е благъ, кротъкъ и смиренъ по сърдце, но скоро ще се облече въ одеждата на Бога святаго. Ето Словото Божие, духътъ на завѣта. Радвай се ти който познавашъ Господа и който си познатъ и избранъ отъ вѣки. Благословенъ Господъ Богъ нашъ Отецъ. Ида, говори Господъ, направете правъ пѫть за царството на мира, за царството на правдата. Ето завѣтното обѣщание, което е отдавна очаквано; възвѣстяването на синоветѣ Божии —синовете на вѣчната любовъ които зова мои братя. Затова синове человѣчески внимавайте на дѣлата си. Нѣма вече да приема отъ рѫката ви поношенията — денътъ на искуплението за умилостивление и примирение съ Бога Отца на всичкитѣ вѣкове, ида пакъ но не като искупитель, не като жертва за поругание, но като Господъ, като вѣченъ царь на всѣка правда, да посѣтя земята съ жезалъ желѣзенъ, да съкруша всѣкъ горделивъ що се дига, и ще измѣта и премета всички що господаруватъ съ неправда. Нѣма вече да търпя този родъ лукавъ и прѣлюбодѣенъ, който осквернява и бѣзчести святото ми име за суетно щеславие, защото всѣкой гледа да измами и подкопае живота на ближния си, — на своя братъ. Въ кое име се вършатъ днесъ всичкитѣ безакония, ако не въ моето — ? Това ли ще наречете любовь за брата ви, за вашия небесенъ и благъ Отецъ? Живъ съмъ. Азъ ще поямъ, ще истребя всѣка нечестива душа. Въ деньтъ въ който ви посѣтя ще поз наете силата на думитѣ ми, защото празностьта и голословията на думитѣ ви станаха ми утегчитѣлни. Богъ нѣма да измѣни своитѣ възнамѣрения, нито ще се повърне отъ пѫтътъ на своитѣ мисли. Господъ ще дойде отъ своето свято мѣсто отъ жилището на праведнитѣ си чрѣзъ пѫтьтъ на истината. Всѣко приготвено сърдце, всѣка любяща душа ще стане жилище гдѣто Господъ ще се спре да вечеря и да се развесели съ своя избранъ. Той ще бѫде женихъ идящъ да възвѣси, че трапезата за брачния съюзъ е готова и всѣки който люби истината да дойде на вѣликата вечеря на Бога, нашия Отецъ, защото така говори Богъ Иехова: гладний ще се насити, и плачущии ще се развѣсели и съкрушений духомъ ще се благослови; защото Азъ Богъ единъ, и нѣма кой да ме въспре, ето ще кажа, и ще бѫде; ще рекѫ и ще стане, ето Азъ се клѣхъ въ святото си име и нѣма да, се измѣни думата ми; ще изведа своитѣ чада, синове и дъщери, и ще ги облѣка въ прѣкрасни одежди, които никога нѣма да овехтеятъ, и ще туря вѣнци на главитѣ имъ, и ще дамъ китара въ рѫцѣтѣ имъ, и ще ги развеселя съ пълнотата на вѣселието като Богъ: ще ги науча да пѣятъ и свирятъ всичко що моята вѣчна любовь ражда за тѣхното добро. А слѣдъ ония дни когато небето и земята прѣиде, и новитѣ небеса, и новата земя се явятъ, ще ги поставя царе и свещеници да ми слугуватъ въ вѣкъ. Сега синове человѣчески, кое е по-добро? На себе си ли да слугувате или на мене? Ако служите на себе си, и на този разблуденъ свѣтъ, който се е покварилъ до коститѣ въ порокъ и безаконие; истина ви казвамъ въ грѣховетѣ и безаконията си ще умрете, и името ви вѣчно ще се погребе съ васъ наедно. Защото нима, има кой да ви помене. Всичката ви суетна мѫдрость и знания ще васъ да пояде. Но истина ви казвамъ, като Богъ, като създателъ, като Отецъ на праведнитѣ духове, че всякой който отпомежду васъ внимава на мойтѣ думи и на менъ слугува, ще има животъ изобилно, защото не съмь ли Азъ самъ животъ? Не го ли ражда моя духъ свѣтъ? Не съмъ ли единии Богъ който дава истинска мъдрость, истинско знание, които сѫ свѣтилници и сѫща радость на душата? Но има мнозина изъ помѣжду ви, които се стараятъ да осуетятъ моитѣ пѫтища, да заблудятъ своитѣ братия; да имъ турятъ иго тѣжко на душата за носяние. Тѣ постоянно се трудятъ, моето име отъ душата която съмъ родилъ, да истласкатъ. Но глупци, какво очаквате да придобиите отъ своя нечестивъ трудъ? Прѣдставете си, ако имахте сила да прѣмахнитѣ слънцето което съмъ поставилъ, на какво би замѣзала земята? И нима мислитѣ, по-добри ли слѣдствия ще послѣдватъ? Кажете ми отъ гдѣ сте продобили тая мъдрость, и кой ви е убѣдилъ на опитъ, че добро ще послѣдва? Кой ще е другъ, ако не баща ви, дявола, (който отъ начало е лѫжецъ и когато може отъ своето си лѫже? Питамъ ви защо се самооблощавате съ думи, които не разбирате и непроумѣвате? Не стои ли достойностьта на ума въ височината, дълбочината и широчината на мислитѣ и тѣхното истинско разумѣние? Но ако мислитѣ ви нѣматъ никаква височина, дълбочина и ширина, тогава гдѣ стои прѣвъзходството на вашия умъ? А при това ставате и учители, за да забуждавате и другитѣ; та какво знайтѣ, и какво ще учитѣ? Нѣма душа, и мене ме нѣма, значи че нѣма умъ, че моя духъ не сѫществува, че да живѣешъ добрѣ, да любишъ истината — е суета. Яжъ и пий, това е то цѣльта. Но това мѫдрость ли е? Не занаете ли, че отъ създание мира всичкитѣ живи сѫщества ядътъ пиятъ, и то безъ да сѫ знаели вашата мѫдрость, че това е то цѣльта? Но тогава спорѣдъ мѫдростьта, си, защо не ядете и пиете само, ами и ходитѣ да гъгнитѣ и бращолевитѣ съ думи неизбрани? Незнаете ли, че мислението, говорението и доброто, друга имъ е цѣльта. Ето менъ ми дотегна да ви слушамъ да питате: гдѣ е Богъ, гдѣ съмъ Азъ? Неразбирате ли, че съмъ близо и далечъ? Ето онзи които движи, който върши, който ражда, който ви кара да мислите и правите добро: то съмъ Азъ Богъ вѣликий. Ето всѣки денъ идвамъ рано при вази, и по всѣкой начинъ добъръ и благъ се старая да посѣя по нѣщо добро, да подбудя нѣкоя блага и възвишена мисълъ за собственното ви добро. Ето желая да ви направя съпричастници на своя животъ, но вий постоянно се противите, постоянно ме огорчавате съ мислитѣ и дѣлата си. Ако дѣйствувамъ съ благость, мислите че е слабость въ менъ. Ако дѣйствувамъ съ сила, мислите, че съмъ грубъ, подобенъ на вази. И оправдавате се съ мъдростьта си. Но знайте, че ще ви сѫдя спорѣдъ дѣлата ви, и ще ви въздамъ споредъ дѣянията ви. Мой Боже! Това е истинно. Хвалете Господа чудесенъ? — Ето Господъ не ще да се бави отъ сега за дълго, но ще извърши добрата си воля къмъ тогова когото е избралъ, къмъ тогова който познава Господа. Защото Богъ нашъ е неизмѣненъ, любовьта му пребѫдва въ вѣки. Понеже къмъ когото благоволява, благоволява по духъ. Ето Богъ те е поставилъ царъ на вѣковетѣ. Въ рѫцѣтѣ ти е прѣдалъ сила и власть за да сѫдишъ народитѣ съ правда. Макаръ сега и да си скроменъ и незабѣлѣзанъ по видъ, но духомъ си вѣликъ; и трѣбва да бѫдешъ скритъ отъ погледитѣ на свѣта до катъ Богъ твой въстанови своятъ тронъ надъ народитѣ. Тогава ще царувашъ въ сила и святосъ въ правда и миръ; защото нечестивитѣ ще бѫдатъ низринати. „Мели лемелъ саватъ меномъ, Аваримъ гемелъ бидено итафатъ“ — А — Пропадна сина на нечестието, защото Господъ е слѣзълъ да се сѫди, — да възвѣсти, че той не е мъртавъ, но живъ! Защото той отсега нататъкъ ще испълни земята съ знание. Ще въздигне и въдвори правдата си, любовьта му ще роди истината, Господъ ще се укрѣпи като силенъ за бранъ. Всѣкой угнетенъ, ще бѫде подкрѣпенъ. Огорчений духомъ, ще бѫде утѣшенъ. И както майка милва свойтѣ си, така и Господъ ще помилва онзѣи които го чакатъ. Отъ сега нататъкъ съ думи нѣма да ви забавлявамъ, но съ дѣла благи, съ дѣла вѣлики, Ще ви нахраня и нѣма да огладнѣете, и ще ви напоя, и нѣма да ожеднѣетѣ, защото хлѣбътъ и водата съ които ще ви нахраня и напоя, ще бѫдатъ присѫщенъ животъ — Мизраимъ, Мизраимъ. Халелъ ве бихаръ хошамаимъ, хенени, хени, фенахъ фенимъ, хаберимъ кошетъ ви хадони — В: — М: — Защото самъ Богъ на силитѣ е вече който испълнява своята ветозавѣтна воля. Той е крѣпкиятъ Господенъ, синътъ Давидовъ, който иде да вземе своето царство съ сила. И ето той отъ дълго врѣме е тукъ, новороденъ въ сила и слава да поеме юздитѣ на царството Божие и да управлява съ правда, святосъ и истина. Богъ е който го въздига и неще да закъснее да се яви о врѣме. Но пази се, бѫди скроменъ, смиренъ и чистосърдечонъ, понеже Богъ е който върши, а ти си който испълнявашъ. Святъ си ти Боже мой, Отче праведний, който си и който ще бѫдешъ единъ въ вѣкъ, вѣчний, всѣсилний и всѣмѫдрий. Благословено да бѫде твоето име отъ мене. Ей Господи, защото тя познавамъ, че си истиненъ и неизмѣняемъ винаги. Слава, честь, хваление и поклонение тебъ подобава всѣкога. Богъ който говори въ тайно е вече помѣжду вази той е войнъ силенъ които се подвизава за правдата. Той е Отецъ нашъ Богъ крѣпкий, който ни води. Радвай се царь сионовъ, защото Богъ твой тя помаза за да сѫдишъ народитѣ. Духътъ на Господа Иехова е връхъ тебе, защото Богъ е царь всесиленъ и крѣпъкъ. И силата на ели — мели е съ онзи, който е избранъ отъ Господа на силитѣ. Веселете ся вий които го любитѣ и радвайте се въ неговата слава, понеже той е крѣпъкъ, кротъкъ и смиренъ на сърдце. Възвеселися небе, и възпѣй земя на Господа твоего, твоя спасъ. Той е Богъ благий, Богъ праведний и святий. Единъ въ вѣкъ, испълняющъ все и въ все. Благословено да бѫде неговото име. И рече Господъ, стани и възвиси родътъ си, защото ида като войнъ избранъ, отъ четеритѣ краища на земята за да поразя всѣка тваръ съ мечътъ на духа си, понеже съмъ угорченъ въ душата си за неправдата и нечестието което сториха прѣдъ лицето ми. Този родъ не разумява да прави сѫдъ и правда. Тѣ сѫ синове на заблужденията и чада на беззакония. Въ мислитѣ си станаха суетни и въ размишленията си нечестиви, станаха причина да се охули името ми, и развратиха съвѣтитѣ ми. Ето ще ги посѣтя на врѣме и ще възвърна прѣстѫпленията имъ връхъ самитѣ имъ мисли. Съмъ ли азъ единъ който трѣбва да се прѣзира? И ако се сѫдитѣ ще се оправдаете ли? Ако ме прѣслѣдвате ще постигнитѣ ли цѣльта си? И ако ме хулитѣ, ще се възвиситѣ ли? Ще приемете ли блага отъ езика си и благодатъ отъ сърдцето си? и ще ли се утѣшите слѣдъ подвига, и намѣрите миръ слѣдъ побѣдата си? Роде лукавий и нечестивий, противъ кого възставате, противъ мене ли, противъ кого се борите и кого защищавате? Какво гоните и какво ще намѣритѣ? Синове лукави погледнете на дѣлата си, що вършитѣ, сте ли изгубили поне всѣка искра на честность и справедливость? Що е този вопълъ, който се донася отъ лицето на земята до мене, жилище ли стана тя на нечестие и вертепъ на разбойници? Противъ кого дигате бранъ съ измишленията на сърдцата си? Ще постигнете ли желанията на душата си. Ето живъ съмъ Азъ, и както се клѣхъ въ старо врѣме, ще събера земнитѣ царства, и ще ги измѣта отъ лицето на земята, и името имъ не ще се чуе никога. Защото камъкътъ когото отсѣкахъ отъ върха на скалата ще ги съкруши и духътъ ми ще ги пояде. Ето подигамъ се въ бранъ противъ земнитѣ царе и противъ войскитѣ имъ. Ще имъ се насмѣя и поругая, и ще ги направя плешиво, и съвѣтницитѣ имъ ще посѣтя и ударя съ жезълъ желѣзенъ, и ще ги хвана съ примкитѣ на свойственната имъ мъдрость, и ще ги направя прицѣль на поругание, Защото въ размишленията си и пѫтищата си не ме поменаха, но приложиха безаконие връхъ безаконие, и прѣстѫпление връзъ прѣстѫпление. И туриха яремъ тежъкъ и не сносенъ върху чадата и синоветѣ на отробата ми. Ей тѣ не показаха милостъ къмъ тѣхнитѣ страдания, не подадоха рѫка за помощь, ето, тѣхната кръвь вече вика къмъ мене за отмъщение. Ето уморихъ се да търпя и дотегна ми да чакамъ за ващо покаяние. Утекчихте ме до край съ прѣстѫпленията си; и съ развратнитѣ си сърдца огорчихте духътъ ми. Ще забравя ли пѫтищата ви? Ей, ще познаете че думата ми е неизменна, и помишлението на сърдцето ми неотменно. Въ единъ день ще ви посѣтя съ гласъ когото никога нѣма да забравитѣ и никога втори пѫть не ще се яви въ сърдцето ви желание за да струвате това което днесъ вършите. Месаилъ съмъ, и ще бѫдѫ: Метаксосъ мета калеосъ; Мезонто Иполитосъ, препонето Хели елеосъ. — Месаилъ месаили, мели, Мелекъ бихаръ бихари, Селили Семоилъ, Вари Варисимъ. Стани и възпѣй на Господа; Защото извърши своята правда. Възвиши гласътъ си за „Сионъ“ и възпѣй му, че Господъ иде да се възцари въ него. Възвѣсти на Израилъ, че оногова когото очаква иде. И нека рече сега Израилъ: „благословенъ онзи който иде въ името на Бога Ихова.“ Ида казва Господъ, както помазаникъ комуто е дадена сила и власть да възстанови Миръ и Правда. Да принуди народитѣ да исковатъ орѫжията си за сѣчива, да обработватъ земята. Ида казва Господъ за да се открия въ чистота и святость за да поставя мѣрило за человѣческия умъ, да му дамъ крилата на зората, лѣтящи къмъ вѣчния прѣстолъ. Ида казва Господъ, да дамъ наследие на душата моята вѣчна и нейзчерпаема любовь. Ида казва Господъ, да дамъ благодатъ и красота на человѣческия духъ. Ида казва Господъ, да облѣка, нахраня, напоя и да утѣша и помилвамъ всички които ме чакатъ; всички които вършатъ правда, всички които освѣщаватъ Името ми и закона ми по лицето на земята. Ида, будни бѫдѣте, готови за брань, препасани съ правда и святость прѣзъ чрѣслата. Събуди се „Сионе“ защото днитѣ на сетовението ти се свършиха. Бѫди готовъ да ме приемешъ не както но преди. Знай че въ мене ще се нарѣче твоето наслѣдие, защото ще се наречешъ: избранъ и помазаникъ Божий. Ето както говирихъ и извършихъ. Синоветѣ ти и дащеритѣ ти отдалечъ ще ги донесѫтъ на камили и и мѫски, и даже по славно отъ това. Ето подигни очитѣ си, и вижъ Господа който стои посредъ тебе, катъ женихъ готовъ за невѣстата. Вижъ колко сѫ славни неговитѣ въжделения отъ небето. Подигни очитѣ си и вижъ какъ той стой почтено помежду ви. Погледни и вижъ какъ той е кротъкъ и смиренъ по духъ и сърдце. Ето Сионе твоятъ избранъ Царь и владика на все, въ тебе не се е подигалъ подобенъ нему. Възвѣсти се сега за Помазанника Господенъ. Възтрѫби и възвѣсти на народитѣ славата му, защото той е Господъ крѣпкий, Господъ силний, Господъ славний, идящъ облеченъ въ дрѣхитѣ на правда и миръ на святосъ и любовь, отсега вече нѣма да се чуе въ тебе плачъ и ридание, но радость и веселие Господне. Защото Господъ Богъ твой ще испълни земята съ знание и благодатъ, и всички ще бѫдатъ научени отъ него и ще се нарекътъ родъ избранъ, сѣме Царско, свѣщеници Божии. Пѣйте на Господа пѣсень нова. Осана, осана. Месаилъ, Халилуя Халилуя Ели. Азъ съмъ Богъ, и нѣма да се повърна отъ благитѣ си намѣрения. Душата ми се привърза за Сионъ затова го и възлюбихъ, защото познахъ, че той ще ме познае и ще възложи своята надежда и спасение въ менъ. И дѣйствително той ме позна и възвиси гласътъ си за помощь. Той се оподоби като жена раждающа о врѣме и труди се и роди синъ, когото Богъ прие за наслѣдникъ, понеже той е синъ, синъ неговъ, когото направи царь на народитѣ. Ето ще съкруши орѫжията на народитѣ и орѫжията на воющитѣ, защото избраний ми иде да приеме своето наслѣдие. Ще го облѣка въ сила и мощь, и ще стѫпче и сѫкруши съ силата на духътъ си всички които се противятъ. Защото истина ви казвамъ, че войнството небесно ще прѣдхожда прѣдъ него и той ще прѣходи прѣдъ тѣхъ. Той ще бѫде непобѣдимъ. Ето ще заповѣда и ще стане споредъ желанието на сърдцето му, защото правдата Господня обитава въ ного. Той е скроменъ и смиренъ по сърдце, но строгъ въ сѫдъ и правда. Когото благослови ще бѫде благословенъ, и къмъ когото се подигне неговото негодувание за безаконие, ще бѫде пояденъ: Защото истина ви казвамъ, че земята нѣма вѣчно да се облива съ человѣшка кръвь, защото самъ Богъ не благоволява въ погинванието на грѣшника. Ето скоро ще чуете гласъ отъ небето, Гласъ на приходящий и исходящий отъ Господа Ангелъ на силитѣ. Така говори онзи който ни е изкупилъ съ своята кръвъ, който е нашь Братъ; плътъ отъ плътьта ни, и кость отъ костьта ни и духъ отъ духътъ ни, на когото душата е обединена съ нашата душа, и сърдцето му жали и тъжи за своитѣ си. Той е единъ който ни обеднява съ Бога на силитѣ и Отца на духоветѣ и любовьта. Той е нашето щастие, нашата радость, нашето блаженство. Защото кого бѣхме любили другиго въ человѣческата душа, ако не него? Защото той е по-красивъ и благъ по духъ, единъ който винаги люби и никога не прѣдстава, единъ неизменяемъ въ своята душа, единъ готовъ всѣкога да отдаде всѣкому длъжното и подходящето. Отче мой твоитѣ пѫтища сѫ вѣчни и неизмѣняеми. Ти си единъ въ когото всичко сѫществува и се обединява. Отъ твоятъ Животъ всички ниприехме благодатъ за благодатъ, сила за сили, любовь за любовь. Защото твое е Царството, Силата и Славата въ вѣки Аминъ. Ето казахъ цѣлата истина, говори Богъ Иехова. Не отлагайте денътъ на спасението си, нито се оболщавайте въ помислитѣ на сърдцето си, да мните, че нѣма да посѣтя земята която създадохъ и приготвихъ вамъ за живѣение; Не ще ли потърся смѣтка отъ рѫката ви за дѣянията ви? Ей обърнете се вий къмто мене които любитѣ душитѣ си и цѣните Живота си. Не отлагайтѣ своето приготовление, защото ще дойда като нощенъ крадецъ. Слушайтѣ гласътъ ми докътъ ви подканвамъ въ пѫтя на Живота. Защото ето малко и ще пристана да викамъ да се обърните къмъ мене. Защото денъть на моята благодатъ има опрѣделени граници, задъ които денътъ на правдата на истиний сѫдъ, ще настане. Прѣдстанете да мамитѣ себе си. Азъ съмъ пѫтя и Живота. Ако нѣкой яде отъ този хлѣбъ и пие отъ тази вода, той ще бѫде живъ винаги, както и Азъ съмъ Живъ, спри се сега и помисли малко върху своето бѫдаще. Ето колко пѫтя стана идвамъ при тебе и още не си ме позналъ. Ще призирашъ ли още моето Слово? Ще постоянствувашъ ли да пристѫпвашъ моятъ законъ? Ето скоро ще чуешъ моятъ гласъ и ще познаешъ че Азъ говоря, Богъ вѣликъ и страшенъ въ сила и мощь Внимавай сега въ думитѣ ми и бѣгаи отъ пѫтьтъ на нечистивитѣ. Докътъ е още день, обърни сърдцето си къмъ Моя Духъ, за да намѣришъ миръ и спасение на душата си. Азъ съмъ и ще бѫдѫ веренъ къмъ тебе и нѣма да те оставя, но ще те въздигна съ крѣпката си дѣсница, и ще положа враговѣ ти подъ поднажението ти, и ще те направя царь и свѣщеникъ и ще бѫдишъ въ домътъ ми свѣтилникъ който никога нѣма да огасне; и въ тебе ще се възцари Господъ и нему ще бѫде царството и силата и славата въ вѣкъ. Азъ съмъ Исусъ царьтъ сионовъ пострадавший за грѣховетѣ на свѣта, спаситѣль на мира, Богъ крѣпкий, който говорихъ чрѣзъ Рабитѣ си и дадохъ словото си вамъ за свидѣтелство. Словото ми е духъ и истината. Ето азъ те познавамъ кой си, но пѫтищата Божий сѫ неислѣдими. Богъ е Богъ Тайна вѣлика. Приеми сега моя духъ и благословенъ бѫди, понеже трѣбва да те благословя. Свѣтия ми Духъ въ тебъ съизволява. Той тѣ пази и крѣпи винаги. Той тѣ люби и въ тебъ се весели — колко сѫ благи неговитѣ мисли за тебъ! Той бди надъ тебъ день и нощь. Какъ полива душата ти съ небесна роса, какъ той тѣ озарява, просвѣщава и рѫководи всѣки день! Ако и рѫка за рѫка да се хванятъ всички които ненавиждатъ живота ти пакъ нѣма да успѣятъ въ замислитѣ си. Онзи който се бори противъ Тебе, нека знай, че се бори противъ Святия Духъ. Ти си Богъ Мой помазанъ отъ вѣки, да бѫде волята Твоя. Ти си Богъ мой който знае всичко, ето нѣма скришно прѣдъ твоитѣ очи, въ рѫцѣтѣ ти е далъ сила и власть и всичко ти е възможно. Прѣдъ тѣбе ще се поклони всѣко колѣно. Тронътъ ти ще е Тронъ вѣченъ и домътъ ти ще се нарече домъ за молитва. Поклонете се Господу въ духъ и истина. Пѣйте и възпѣвайте въ душата си всички, които го любите. Благословонъ Господъ нашъ Отецъ на Праведнитѣ; Слава и честъ да бѫде Нему, сега и въ вѣки Аминъ. Това говори Господъ самъ и трѣбва да е истина непоколибима, кой може да ислѣдва неговитѣ пѫтеки? Ето душата ми е въ смущение; Нѣма правда и необитава святость безъ Негова духъ. Желае душата ми мирътъ Господенъ, но той не е дошелъ въ пълнотата си. Боже мой, дано твоитѣ мисли прѣвъзмогнатъ и дано твоята благодатъ преодолѣе въ сърдцето на тия мои братя. Ето говорилъ си и повѣрвахъ. Твоитѣ думи сѫ животъ вѣченъ. Ще тѣ чакамъ до кътъ прѣвъзмогнешъ надъ враговетѣ си, и докътъ силитѣ Адови се поколебаятъ отъ своята основа и ти се пръвъзнесешъ и въцаришъ въ вѣкъ. Когато всѣка тваръ горѣ въ небето, или долу въ ада преклони колѣно прѣдъ твоя прѣстолъ; защото си святъ и праведенъ. Боже да дойде твоето царство, Отче да бѫде твоята воля, както горѣ въ небето така и на земята. И Рече Господъ, Господу моему: Азъ съмъ свѣтилникъ който освѣщава душата ти, защото съмъ истиненъ сияющъ въ тъмнината. Отъ прѣизобилието на живота си тѣ родихъ, за слава моя, и отъ пълнотата на любовьта си тѣ въздигнахъ, обединихъ въ сила и мощъ и мѫдрость, като тѣ освѣтихъ, за да испълнявашъ волята, ми а понеже благоволявамъ въ тебъ по причина че съмъ. Богъ вѣченъ, който тѣ призовахъ спорѣдъ съизволението на святия си Духъ, отъ дълбочинитѣ на своята душа и ти дадохъ видъ и рекохъ: ти си синъ мой, Азъ днесъ тя родихъ. Родихъ тѣ въ свѣта за да се умножишъ и станешъ вѣликъ, да бѫдешъ подобенъ мене. А понеже тя родихъ въ свѣта, то и затова тя и призвахъ чрѣзъ Духътъ си, за да ме познаешъ, че Азъ съмъ Богъ вѣчний, Единъ все обемящъ, който съмъ и който създавамъ и движа, отъ когото всичко по начало излиза и по начало се връща. Този истиний съмъ Азъ единъ твой Отецъ — отъ вѣкъ и до вѣка. Всичко що създавамъ е за тебе и ти за всичко и ще тя посрѣщнатъ всички като Господъ, царь и тѣхенъ братъ, когато Азъ Богъ вѣчний Елихи Ихова пращамъ, за да откриешъ себе си на всички, че въ моята вѣчна любовь всичко живѣе, всичко расте, всичко се плоди и вѣчно весели. Защото съ крѣпка дѣсница крѣпя и съ мѫдрость и знание обръщамъ все, затова къмъ мене се обръща всѣка тваръ, за да приеме сила да се крѣпи — ето Азъ ги викамъ по име, и тѣ ще чуятъ гласътъ ми и ще се развеселятъ. Защото Азъ съмъ Богъ вѣчно тѣхенъ който присѫтствува чрѣзъ силата си всъде. Затова да се не колебай сърдцето ти, думитѣ ми сѫ вѣрни; ето Азъ съмъ този който говоря съ тебе: много пѫти съмъ ти говорилъ съ благость и съ любовь. Затова прославиме и ще тя прославя. Благословиме и ще се благословишъ. Освяти името ми въ душата си. възвисй правдата ми за сѫдъ, и Любовьта ми за спасение. А Азъ съмъ Богъ твоятъ свять духъ, който ще свидѣтелствувамъ. Ето познавамъ тя, зная теготитѣ на душата ти и скръбьта ти е извѣстна менъ. Желанията на духъ ти сѫ благопристойни, и мислитѣ на сърдцето пълни съ благость изходящи отъ Бога. Затова сега укрѣпи сърдцето си и усвяти умътъ си и приготви душата си за Бога — погледни на свѣтъ и знай чрѣзъ вѣра, че всичко това Богъ за тебе извършва. Погледни на неговитѣ работници, които съ него заедно работятъ всѣкой единъ отъ тѣхъ отъ своята нива добритѣ плодове, принася катъ благъ даръ на общия юлтаръ на любовьта. Ето на тѣзи труженнцитѣ на истината, благословиги, за да приематъ своята плата за честния трудъ. И тъй братя мои, честни и добри работници по всичкитѣ клонове на общото дѣло въ царството на Истината, които се трудите за просвѣщението на свѣта, и подобрението участьта на всѣкъ страждующъ; приемете благословението Божие. Неговия Миръ и веселие, които прѣвъзхождатъ всѣкой умъ, да испълни сърдцето ви — и Богъ на Истината да благослови дѣлото си въ вѣкъ. Елате сега всички които любите Господа, да му се поклонимъ въ Духъ и Истина. Защото Той е Богъ нашъ, и Отецъ нашъ отъ вѣка. Онзи кьмъ когото е словото Господне трѣбва да внимава, съ всичкото си сърдце и умъ да проумѣва пѫтищата му. Но моя духъ е въ смущение, нѣма другъ изходъ освѣнъ да приема пѫтьтъ на Новия животъ. Защото Богъ ме направи поругание и звиздание на всички. Съ поношенията и прѣстѫпленията имъ ме натовари. Нарани и смаза душата ми за тѣхний миръ. Скри лицето си отъ мене, като, че се е утекчилъ отъ моя викъ. Станахъ присмѣхъ на своитѣ си, чакамъ за видѣлина, но ятъ нѣма. Кой може да умилостиви Господа? - Ако той е рѣшилъ, кой ще го въспрѣ? Моятъ миръ и моята радость сѫ се помрачили вътре въ менъ. И причината за това зная; но може ли да се повърне и направеното да се отстрани? Отъ дѣтинството си търся моятъ Богъ, Господъ, Царь и Отецъ, но като, че надеждата ми постоянно се осуетява. Може ли праведний да върши волятата му кога е натоваренъ и съвпрегнатъ съ нечестие? колко е нещастна душата ми! Знанието ми е изчезнало, достойнството се е изгубило, правдата ми се е помрачила, и волята ми свързана и азъ съмъ като единъ който е станалъ подигравка на сѫдбата. Но всичко това е праведно върху ми; защото спорѣдъ заслугата и заплатата; спорѣдъ послушанието и благословението и споредъ любовьта, отговора. Има ли себелюбива любовъ нѣщо общо съ Бога? Не! Богъ прѣзира всичко що е отъ свѣтътъ. Дълго ли ще се бавишъ Господи? Не! Ето наврѣме ще тя посѣтя за да тя благославя. Азъ ще бѫда вѣренъ както се клѣхъ, въ святото си име, че ако и всички да се опълчатъ противъ тебе, пакъ нѣма да успѣятъ, защото азъ съмъ Богъ който тя крѣпя и рѫководя. Ако се бавя още то е съ цѣль, да дамъ врѣме. Азъ съмъ истий, днесъ и утрѣ. Защото ще излѣя духътъ си скоро и изобилно. Врѣмето е близо за „Царството Божие“ пази завета ми, защото само ти си едно свѣтило което нѣма да изгасне. Заради тебе ще благословя, заради тебе ще помилвамъ всички. Моли се за другитѣ, не прѣдставяй въ моление, духътъ ми е съ тебе винаги. Нечистъ духъ нѣма да се докостни до душата ти. Онова което Азъ освѣщавамъ, може ли да бѫде нечисто? Зощото не съмъ ли Азъ който изпълня закона? И ако азъ дѣйствувамъ, кой ще ме изобличи че върша грѣхъ? Не съмъ ли азъ Мѣрило, Святъ Пѫть, правда, истина, милость. любовь, вѣра, надѣжда и благость? Защото истината ми е сѫщинска добродѣтель, любовьта ми е непоколебима и благостьта ми прѣбѫдва въ вѣкъ — моятъ миръ да прѣбѫдва сега съ тебе, и присѫтствието на духа ми да те осени. Приеми моето благословение. Азъ съмъ Богъ! Господъ, Сава Отъ Богъ неизмѣнимъ вѣченъ, който съмъ отъ вѣка и до вѣка, единъ който съмъ и който творя спорѣдъ благоразположението на духътъ си. Азъ съмъ твоя духъ който ти просвѣщавамъ и умодрявамъ, който тя уча въ знание и мѫдрость, който съзиждамъ своето царство, който тя утѣшава и подкрѣпя, който говори всѣкога съ тѣбъ. Окото ми е будно. рѫката ми е готова да помага. Благослови сега Господа въ сърдцето си, и го освѣти. Въ това Богъ се весели да го любимъ, да му служимъ отъ душа и сърдце. Ей Господи да бѫдешъ благословенъ отъ сега и до века да се възвѣличи името ти. Ето слушай, Господъ къмъ тебь говори. Неочаквашъ ли добрини и благословения въ пѫтя на живота си? Не ли за това се трудишъ постоянно да добиешъ сила и духъ, за да можешъ да живѣешъ както подобава? Не ли за храна и облѣкло се луташъ постоянно? И отъ що произлизатъ всичкитѣ ти страдания, ако не отъ извънредното ти желание? Понеже не си благодаренъ на онова което можешъ постепенно да добиешъ съ трудъ. Ти желаешъ щастието, но трѣбва нѣщо да заплатимъ за него. Не си ли готовъ да услужишъ на другитѣ въ тѣхнитѣ нужди? Научи се тогава, че Господъ изисква да правишъ добро, но не слѣпо, — но съ пълнота на сърдцето си, съ знанието на умътъ си, съ любовьта на душата си. Не се стреми просто като воль за плѣвата, или като тигъръ за своята жертва, или като лисица подла къмъ курникътъ на своя съсѣдъ — не жили като скорпя съ своята опашка, нито хапи като змия. Понеже ако отровишъ своя ближенъ, що ще се ползувашъ отъ дѣлото си? Или ако погълнешъ брата си що ще добиешъ? Живота на брата ти нѣма да стане стежание твое никога, и по никой начинъ. Добрѣ да живѣешъ, добрѣ да работишъ, добрѣ да се отнасяшъ, това изисква живота. Трѣбва да давашъ отъ онова което си приелъ отъ него. Който оре ще приготви почва за сѣидба, и който сѣе, ще и да сѫбира. Законьтъ е: каквото посѣе человѣкъ, това и ще и да пожене. И тъй да се не устрашава духътъ ти отъ никого. Надѣй се на Господа, защото той е вече много близо. Ще чуешъ гласътъ му и ще се възрадвашъ. Той ще ти направи знамѣние голѣмо, ще ти засвидѣтелсвува, че е вѣренъ. Ето той ще ти открие тайната. Тази тяжесть която е въ душата ти ще се прѣмахне, Божия духъ ще те осени, Богъ ще тя въздигне като единъ отъ мъртвитѣ. Ето ще трѣбва да почнешъ и по скоро вѣликото дѣло за което съмъ ти говорилъ прѣзъ всичкитѣ врѣмена. Азъ съмъ този Богъ вътрѣ въ тебъ. Богъ тайний, неислѣдимий, вѣчний който обитава въ правда и истина. Азъ съмъ истий онзи който говоря всѣкога, който учи мѫдрость. Азъ съмъ онзи който съмъ билъ съ тебе винаги. Азъ съмъ онзи на когото си чулъ гласътъ, азъ съмъ онзи Богъ Любовь. Пѫтищата Господни сѫ неизмѣнѣеми, за то Богь ще благоволи и ще покаже милость. Богъ ще дойде и ще тя избави и ще тя укрепи като стълпъ непоколебимъ. Той ще извърши все що е говорилъ и все що е обѣщалъ. Идатъ дни въ които праведнитѣ ще се радватъ че Господъ е тѣхенъ пастиръ. Стой твърдъ както и до сега. Бѫди вѣренъ при всичкитѣ испити да не могатъ враговетѣ Божий да тѣ охулятъ. Освяти името Господне. Благослови Господа въ душата си. Въ това се Той весели когато въздигаме хвала и молитва прѣдъ прѣстола му. Чудни сѫ Божитѣ милости и щедрости. Благоотребенъ милостивъ и жалостивъ е Господъ. Радвай се въ Господа. Извършвай всичко спорѣдъ съвѣтитѣ на Свѣтия Духъ. Защото така говори Духътъ Господенъ: на третий станъ възвание, а на четвъртий освящение; а а въ цѣлостьта на три и четири, седемъ служения. Всѣкога кога ме призовавашъ ще тя слушамъ, понеже съмъ Богъ Святий, Духъ близо, силенъ да помагамъ. Правота, чистота, вѣра, надѣжда, любовь, не търпи никое двоеумие, нито двоеличие, вънъ всѣка гнѣвливостъ. Богъ не е Богъ на гнѣвъ, но на благость той е които спазва милости до тисящи родове. Той не приема одумванието и неблагодарностьта. Имай пълно упование въ Него, като неизмѣняемъ и постояненъ на своитѣ обѣщания: а слѣдъ всичко това Богъ ще ти прати благословение; защото той знае защо те е пратилъ; и неговитѣ планове и възнамѣрения никой не може да възпрѣ или да усуети. Господъ е крѣпъкъ въ всичко. Избраниятъ Божий Царь и священикъ Христосъ, Господъ на господарите. Азъ ида днесъ ида да тя благословя. Азъ съмъ този който съмъ отъ начало. Богъ святий. Царството на Отца моего наближава. Ида да сторя волята на вѣчний Богъ Ихова. Отецъ на бѫдащитѣ вѣкове Господъ на любовьта все и въ все. Блажени които го Любятъ, и сѫ Любяни, защото е тѣхно царството, мирътъ, радостьта и живота. Събуди ся ти който спишъ. „Врѣме е:“ въскресни отъ страститѣ на, „ниский,“ ти който си умрѣлъ. И размисли за живота си: отъ гдѣ идѣ? — Защо е? Гдѣ си го отправилъ? Лѣптата която ти е дадена да принесешъ за благото на ближний си, гдѣ си я оставилъ? Ето чакамъ на тайнитѣ врата на сърдцето ти за отговоръ.

пдф Поздравъ ЗА НОВАТА ГОДИНА КЪМЪ ВСИЧКИ. печатница на Н. М. Церовски Т Ъ Р Н О В О , 1914. „Ходете въ видѣлината, за да бѫдете синове на видѣлината“. Видѣлината за душата е това, каквото е свѣтлината за тѣлото. Храненето, растенето и развитието на тѣлото е невъзможно безъ свѣтлина. Сѫщо така е невъзможно за душата да расте, да се развива и даде плодъ безъ видѣлина. Както свѣтлината произтича отъ слънцето, тъй и видѣлината иде върху душата отъ Бога. Свѣтлината не е едно и сѫщо съ слънцето, сѫщо и видѣлината съ Бога. Свѣтлината ни подсѣща за слънцето, видѣлината ни упѫтва къмъ Бога. Когато имаме свѣтлина въ облачно врѣме, неможемъ веднага да посочимъ дѣ е слънцето, защото не го виждаме отъ облацитѣ. Това ще направимъ, като се възползуваме отъ придобитото си знание и опитность, като размислимъ колко е часътъ, кое годишно врѣме имаме и слѣдов., дѣ приблизително би трѣбвало въ дадения моментъ да се намира слънцето. Ако слѣдъ това се взрѣмъ по-внимателно къмъ опрѣдѣлената посока, вѣроятно ще зѣрнемъ по-силната свѣтлина, ще видимъ, макаръ мрачкаво, слънцето. Сѫщо така, имащи видѣлината, изпращана за душитѣ ни отъ Бога, ний съ сѫщитѣ усилия, опитъ и знание можемъ и трѣбва да търсимъ Бога. Когато дѣтето се роди у единъ баща, послѣдниятъ му дава условия за животъ и растене на тѣлото. Сѫщо тъй, кога се ражда човѣкъ, дава му се видѣлина, — условие за развиване и растене на душата. За нашия стремежъ да идемъ въ небето се искатъ условия. Такива сѫ условията, които спомагатъ на душата да се очисти и обогати духовно. Защото небето е за животъ само на души, богати духовно, чисти, „облечени въ сватбарска дреха“. Да бѫдемъ синове на видѣлината“, — това значи да имаме и използуваме даденитѣ ни отъ Бога условия —видѣлината- за нашъ духовенъ прогресъ. Процесътъ на видѣлината е процесъ на очистване душата и нейното оплодяване. Свѣтлината дава на растенията възможность да се хранятъ отъ соковетѣ на земята, които тя прѣработва въ листата имъ въ хранителенъ за растенията материалъ. Тъй растението расте и дава плодъ. И нашата душа е едно растение, което трѣбва да даде плодъ. Чрѣзъ сърдцето ни тя пуща въ материалния свѣтъ корена, —това сѫ желанията. Желанията и мислитѣ ѝ сѫ сокове на душата, която правятъ добра, даватъ ѝ възможность да принесе плодове на доброто. Добри можемъ да бѫдемъ чрѣзъ мисли и желания. Тѣ, обаче, биватъ цѣнни, когато се свържатъ и проявятъ съ единъ актъ. Реализиратъ ли се въ такъвъ, душата ни е дала плодъ, използувайки условията, които сѫ почва. И тъй, както свѣтлината прѣвръща соковетѣ въ растителенъ и плоденъ материалъ, тъй и божествената видѣлина прѣвръща мислитѣ и желанията ни въ добри дѣла, —плодоветѣ на душата. А това пъкъ значи, да сме „синове на видѣлината“, т е. да използуваме видѣлината, даденитѣ ни отъ Бога условия за живѣяне, — за нашъ духовенъ прогресъ, да дадемъ душевенъ плодъ чрѣзъ видѣлината. Като синове на видѣлината, имаме различни отношешия къмъ нейния източникъ, Бога. Въ разни врѣмена Богъ ни дава различни условия за развитие. И синовнитѣ ни отношения къмъ Бога, душата ни въ разно врѣме разбира различно, съобразно условията, въ които Богъ ни поставя да работимъ, като най-добъръ Възпитатель, да ги използуваме, за да се развиваме, та да станемъ добри. За да влѣземъ въ небесното Царство трѣбва да бѫдемъ спасени. Само спасението, обаче, не е достатъчно, а трѣбва и да се възползуваме отъ него. Спасението е, че Богъ ни е избавилъ или ни избавя отъ лошитѣ условия, при които нашата душа, умъ и сърдце немогатъ да се развиватъ и ни поставя въ други, въ които това развитие е възможно. Когато спасяваме нѣкого отъ затвора, ний го извеждаме отъ едни условия, прѣчещи на неговото развитие, парализиращи го, и го поставяме въ други, благоприятствуващи го. Но по-нататъкъ спасениятъ трѣбва самъ да се развива, да работи, използувайки условия, знания и опитность. Иначе, макаръ и да има благоприятни условия, той може да не се развива, да не прогресира, въпрѣки факта, че е спасенъ. Тъй че и ний, спасени отъ Ис. Христа, сме избавени отъ лошитѣ, прѣчещи на развитието ни условия и сме поставени въ нови условия, — видѣлината и Благодатьта, — които ний трѣбва да използуваме за свое развитие и прогресъ. Спасението води къмъ свобода: спасениятъ отъ затвора е изваденъ на свобода. И ний, спасени отъ Ис. Христа, сме свободни чрѣзъ него. Що е свободата? У всѣкиго отъ насъ се таи скритъ истинския животъ, душата, свързваща ни съ Източника на живота, Който ни я е вдѫхналъ. Този скритъ животъ, тази Божествена искра е, която постоянно негодува въ насъ вѫтрѣ, въздиша, недоволна е, търси нѣщо по- друго, по-висше. Тоя скритъ животъ е стимулъ на прогреса, той го движи. Сега, когато той е поставенъ въ условия, прѣчещи на неговата проява и на естествения развой, ний не сме свободни. Наопъки, свободата е, когато скритиятъ душевенъ, могѫщественъ животъ се извади изъ едни условия, прѣчещи на развоя и проявата му и кога се постави въ условия, благоприятни за този развой и проява. Значи, свободата е слѣдствие на спасението. Неспасениятъ не е свободенъ. Обратно, освободенъ, ли е вѫтрѣешно човѣкъ, чувствува ли, че неговата душа е въ единение съ Твореца си и съ душата на всички хора — на свѣта, не чувствува ли прѣчка за това единение, той е и спасенъ. Грѣхътъ, е прѣчка за това единение, слѣдователно, обхванатиятъ отъ грѣхъ, не е свободенъ. Ето защо апостолътъ, казва на римлянитѣ, че като сме спасени, ний сме свободни отъ грѣха. Даватъ ни се признаци, по които да познаваме свободни ли сме или не. Тия признаци сѫ страданията. Тѣ показватъ, че животътъ ни трѣбва да излѣзе въ други условия за сѫществуване. Мине ли животътъ въ, благоприятнитѣ за развоя му условия, страдания не се чувствуватъ. Ангелитѣ сѫ свободни: тѣ сѫ въ условия най-благоприятни за проява на тѣхния вѫтрѣшенъ животъ Светиитѣ не сѫ били обладавани, не се оплаквали и не чувствували страданията, защото душевниятъ имъ животъ е билъ по-пълно проявенъ, поставенъ въ по-висшитѣ условия, въ Божествената атмосфера, дѣто били свободни. И тъй, страдаме ли, трѣбва да насочимъ вѫтрѣшния си животъ къмъ по- висши условия. Повдигнемъ ли, усилимъ ли вѫтрѣшния си животъ, поставимъ ли се въ връзка съ, могѫщитѣ праведни и свети Духове, ще сме свободни и не ще вече страдаме. Това пъкъ значи, че ще сме синове на видѣлината, че сме използували даденитѣ: ни условия. Който е синъ на видѣлината, той се ползува и отъ свѣтлата и отъ тъмната страна на живота. Съ други думи, той умѣе да използува за свой подемъ и щастие и нещастия, и помощь и прѣчки. Възпитательтъ поставя на възпитаника си не само гладъкъ пѫть, не само улеснения, но и прѣчки, които трѣбва да бѫдатъ надвити. Улесненията подпомагатъ спечелването на знания, но прѣчкитѣ обогатяватъ опитностьта. Свободниятъ човѣкъ не е безъ прѣчка въ пѫтя си, но той ги лесно побѣждава и отминава. А несвободниятъ се спира прѣдъ тѣхъ. Ето защо Богъ, като отличенъ Възпитатель, дава на чадата си и прѣчки, които тѣ трѣбва да се научатъ да надвиватъ. Само тогава ще бѫдатъ и свободни и силни. Често ний се оплакваме отъ страститѣ си, отъ лошитѣ си мисли и желания. Това не е право: тѣ сѫ условията, при които душата ни узрѣва, или по-добрѣ, плодоветѣ ѝ узрѣватъ. Всѣко подобно условие ни е дадено отъ Небесния ни Баща, за да го побѣдимъ, да го надвиемъ, да го обърнемъ отъ нашъ господарь въ свой слуга, та тъй да станемъ добри, мощни въ доброто, богати духовно. Иначе и неможе да бѫде, защото „Царството Божие се взима отъ тия, които се насилятъ да го взематъ“. А това насиляне е борба. Пъкъ „борбата ни не е срѣщу плъть и кръвь, но срѣщу началствата, срѣщу властитѣ, срѣщу управителитѣ на тъмнотата на този вѣкъ, срѣщу лукавитѣ духове въ поднебесната“. Прочее, кога водимъ тази борба „срѣщу управителитѣ на тъмнотата на този вѣкъ“, ний сме синове на видѣлината и ще имаме помощь отъ Небето. Затова трѣбва само да търсимъ тази помощь, да бѫдемъ готови „да се облечемъ въ всеорѫжието Божие“, като се „прѣпашемъ съ истината, облѣчемъ въ бронята на правдата, обуемъ въ приготвянето на миръ, вземемъ шлема на спасението и меча на Духа — Словото Божие, като се молимъ Духомъ на всѣко врѣме“. И тъй, искаме ли да сме синове на видѣлината, трѣбва да използуваме всички условия — и добри и лоши — въ които сме въ даденъ моментъ и като ги използуваме за свое развитие, ще се освободимъ отъ лошитѣ условия, т. е. ще станемъ свободни. По този начинъ съ собственъ опитъ и придобито знание ще намѣримъ Бога, източника на видѣлината. Тъй синътъ на видѣлината бива радостенъ, не се отчайва, има миръ въ душата си. Ето какъ синътъ на видѣлината придобива Божествено равновѣсие у себе си, а сѫщо тъй го внася и въ свѣта. Въ взаимоотношенията и дѣйностьта на хората има два вида, двѣ категории закони: първата категория закони има механически характеръ и има двѣ страни: събиране и изваждане. Втората пъкъ има Божественъ характеръ и странитѣ ѝ сѫ: умножение и дѣление. Грѣхътъ винаги се съпроважда съ дѣйствия отъ първата категория. Напр. Адамъ и Ева се събраха, събраха себе си съ плода, събраха се и съ змията. Съ това извадиха на явѣ непослушанието и гордостьта си, извади ги и Богъ изъ рая. Събиратъ се жени на едно мѣсто и почнатъ да събиратъ при себе си грѣхове: почватъ да клюкарствуватъ и да одумватъ хората, изваждатъ на явѣ хорскитѣ и свои недостатъци. Евангелскиятъ богаташинъ направилъ житници и събралъ вѫтрѣ житото си, безъ да го използува по божественому. Затова пъкъ Богъ му извадилъ душата въ сѫщата нощь. Алмазътъ е скѫпъ, лъскавъ, — това е върхътъ на свѣтския животъ — но той само събира и чупи слънчевитѣ лѫчи безъ да ги умножава. Житното зърно е скромно, ефтино, но то, посѣто въ земята се умножава. Такъвъ е духовниятъ човѣкъ. Добриятъ и вѣренъ рабъ умножава талантитѣ на Господаря си, — изпълнилъ Божествения законъ. Сѣмето паднало на добра земя се умножило до 30,60 и 100. Кога Богъ сътворилъ човѣка, далъ му заповѣдь да „расте и умножава“. Имаме ли у себе си добри дарби, талантъ, трѣбва да ги умножав. . Жената да вижда у мѫжа си добритѣ чърти, които да гледа да умножи. Вслѣдствие на това пъкъ мѫжътъ ще почне да дѣли съ нея чувства и признателность, ще дѣли и усилията си, като ще ѝ връща съ сѫщата мѣрка. Тъй трѣбва да постѫпва и мѫжътъ. Види ли единътъ у другия лоши качества, да ги не изважда прѣдъ хората, а да гледа да ги обърне въ добри и като станатъ такива, да ги умножи. — Ако е казано, че Царството Божие прилича на квасъ и синапово зърно, то значи, че щомъ елементитѣ на това Царство влѣзатъ въ човѣшката душа и духъ, се умножаватъ. Слѣдствието на това е, че хората, които по божественому умножаватъ, Богъ ще раздѣли съ тѣхъ Царството Си. Изхождайки отъ това гледище, като се казва че ний трѣбва да бѫдемъ синове на видѣлината, значи че трѣбва да уможаваме, да използуваме всички условия, въ които сме, за добро на насъ и ближнитѣ ни. Както размножаването на растения и животни е възможно само при свѣтлината, тъй и умножаването, т. е. дѣйствията човѣшки по божествения законъ, сѫ възможни само при видѣлината. Отъ синоветѣ на видѣлината се иска да бѫдатъ не външно лъскави, не вѣчно едни, безплодни и нерастещи алмази, а умножаващи се скромни, растещи и даващи плодъ на добра почва житни зърна. Безплодието е смърть — безплодната смоковница бѣ проклѣта и отсѣчена, всѣка прѫчка на Лозата, която не дава плодъ, т. е. не се умножава, сѫщо се отсича, а плоднитѣ се окастрюватъ и наторяватъ, за да даватъ повече плодъ. Прочее, да посѣемъ сѣмето на любовьта и радостьта, за да поникне мирътъ въ умоветѣ ни; да посѣемъ сѣмето на дълготърпението и благостьта, за да поникне плодътъ на милосърдието въ сърдцата ни; да посѣемъ сѣмето на вѣрата и кротостьта, за да поникне плодътъ на въздържанието въ живота ни. По този начинъ пълниятъ ни животъ ще се прояви, сърдцето ни ще се облагороди, интелигентностьта ни ще просвѣтне, любовьта ще се развие и щастието ще се придобие. Този е възходящиятъ пѫть къмъ Бога за индивида, за обществата и за человѣчеството. Само така отъ трънения вѣнецъ на България ще се изплете великото благо на балканскитѣ народи и славянството, — и само по този пѫть тѣ ще дойдатъ до обединение.

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Истината. „Истината ще ви направи свободни“. *) *) Ев. Иоанъ, 8: 32. Пилатъ зададе въпросъ на Христа; «Що е истина?» Ето единъ дълбокъ философски въпросъ. Лесно е да се зададе, но мѫчно е да му се отговори. Истината въ себе си е нѣщо конкретно, реално, неизмѣняемо — вѣчна свѣтлина, вѣчна мѫдрость, вѣчна любовь, вѣчна правда, вѣченъ животъ. Но самото пъкъ туй опрѣдѣление изисква да установимъ по-конкретно, какво нѣщо е истината. Ще се спра на мисъльта: Истината е, която дава свобода. Свободата е стремежъ на човѣшкия умъ, сърце, душа, духъ; свободата — това е животътъ; а животътъ е прѣдназначенъ да търсимъ истината и да я търсимъ не както Толстой разправя въ своята книга: «Моето обръщане». Той говори тамъ за единъ свой сънь, който ясно характеризира неговото душевно състояние прѣди обръщането му. «Намирамъ се, казва Толстой — прѣдавамъ вкратцѣ неговия разказъ — насънѣ легналъ на легло, нито ми е много удобно, нито пъкъ ми е приятно; мърдамъ се да видя, какво е това легло, отъ какво е то направено — отъ желѣзо или отъ дърво; забѣлѣзвамъ по едно врѣме, че пръчкитѣ на леглото откъмъ главата и краката ми започватъ една по една да падатъ; най-послѣ остава подъ кръста ми само една пръчка. Въ това врѣме единъ гласъ извиква: «Не се мърдай повече, ни съ главата, ни съ краката — пази равновѣсие!» И виждамъ отдолу подъ себе си единъ голѣмъ стълпъ и бездънна пропасть». Често има философи, които лежатъ на гърба си и изслѣдватъ Божествения свѣтъ, но само една пръчка остава подъ кръста имъ, и Господь имъ казва: «Пази равновѣсие! » И вие щомъ изговорите «Равновѣсие! », катастрофата е избѣгната. Когато изслѣдвате истината, трѣбва да стоите изправени на краката, а не да лежите на гърбъ; само умрѣлитѣ лежатъ така Вземамъ думата умрѣлъ въ прѣносенъ смисълъ — човѣкъ ограниченъ, който не мисли. Трѣбва да бѫдете обърнати къмъ изтокъ, та, като се зададе Христосъ, да Го посрѣщнете. Мнозина постѫпватъ като Толстоя, но Христосъ имъ казва: «Равновѣсие!» «Истината ще ви направи свободни». Истината е реална, тя е сѫщинскиятъ животъ. Да не мислите, че е нѣщо въображаемо. Тя е свѣтъ, който има своята красота, своитѣ краски, тонове, музика—свѣтъ, който е сѫществувалъ и ще сѫществува винаги. Христосъ казва: «Който разбира този свѣтъ,тия закони и сили,той ще бѫде свободенъ». И още: «Азъ за това се родихъ —да свидѣтелствувамъ за Истината».И тогава Пилатъ Го попиталъ: «Що е истина?» Съврѣменнитѣ хора иматъ странни понятия за Господа. Господь —това е Истината. Когато единъ день вие се почувствувате радостни и весели и започнете да пѣете,ето че Истината — живиятъ Господь — е въ васъ.Помислите добро,направите добро дѣло — Господь е въ васъ. Истината —тя е движение, потикъ. И когато Христосъ казва: «Азъ съмъ пѫтьтъ», подразбира, че човѣкъ трѣбва да има движение, да не стои на едно мѣсто, като нѣкое вързано животно. Въ този свѣтъ нѣщата сѫ строго математически опрѣдѣлени, нѣма нищо непрѣдвидѣно, случайно; вашиятъ животъ, вашитѣ страдания, мѫки, изтезания — всичко туй е прѣдвидѣно. Тѣ сѫ плюсъ и минусъ. Въ истината влизатъ четиритѣ аритметически дѣйствия: събиране и изваждане, умножение и дѣление. Който има много, събира; който има малко,и той събира; само че събирането тукъ е различно. Имате двѣ хиляди лева, но съ минусъ или съ плюсъ — да давате или да вземате. Това ще опрѣдѣли отношението. Ако кажете: «Азъ имамъ двѣ хиляди години» и турите минусъ, подразбирамъ, че въ миналото вие сте живѣли двѣ хиляди години пороченъ животъ. Ако кажете; «Двѣ хиляди години плюсъ», подразбирамъ, че сте живѣли животъ отличенъ и, слѣдователно, сте наистина богатъ. Христосъ казва: «Истината ще ви направи свободни». Свободата е необходимость за мѫжа и жената; върху нея почива цѣлиятъ общественъ строй. Всѣки се стреми къмъ свобода и има право да живѣе свободно;но тази свобода ще му се даде дотолкова, доколкото той може да използува благата на Истината. Страданията на единъ народъ сѫ необходими за по- слѣдния, както за отдѣлната личность. Мѫченията и изтезанията сѫ наши изобрѣтения. Мѫжътъ ви взема заплата, да кажемъ, 50 лева, които едва стигатъ да изкарате мѣсеца: «Ама идва, казвате, Великдень; нѣма за козунаци—захарьта и яйцата сѫ скѫпи, нѣма за обуща, за шапка трѣбватъ 50—70 лева, защо да нѣмаме 150—200 лева? » За да има миръ, оставете козунацитѣ за догодина—не е само единъ Великдень на тоя свѣтъ.«Не, сега!» Ама Господь е отпусналъ само 50 лева, задоволете се съ това, което има, не разваляйте Великдена. Жената въ това отношение трѣбва да даде свобода на мѫжа, и мѫжътъ — на жената. Долу козунацитѣ! Ето това е свободата, а сѫщо и истината. И затуй Писанието казва: «Бѫдете на всичко благодарни». Да не мислите, че Богъ не ви е далъ богатство; далъ го е, всинца сте богати, но трѣбва да го издирите. Въ схващането на Божественитѣ наредби трѣбва да имаме вѫтрѣшна свобода, да не бѫдемъ прѣдвзети. Истината е независима отъ вашитѣ и моитѣ схващания; да-ли ще мислите по единъ или другъ начинъ, да-ли се приближавате или отдалечавате отъ нея, вие нѣма да измѣните нейнитѣ отношения, тя винаги ще сѫществува, каквато си е, въ този свѣтъ, който е много разумно създаденъ. Видѣлината, която имаме, произтича отъ свѣтлината на Истината. Любовьта идва отгорѣ, отъ Истината, и когато тя завладѣе свѣта, ще ви направи свободни. Любовьта има всѣкога стремежъ къмъ Истината.Красотата е сѫщо изразъ на Истината:каквото е красотата по отношение на човѣка, такава е Истината по отношение на Божествения свѣтъ; тя е едното лице на тоя свѣтъ, който е свѣтъ на хармония, на красота. И когато кажете: «Защо сме нещастни», Истината ви отговаря: «Защото сте невѣжи, защото прѣстѫпвате Закона». Зная, едно врѣме въ Варна гагаузкитѣ се влюбваха въ българитѣ и искаха за тѣхъ да се женятъ; гърцитѣ били пияници, а българитѣ приличали на хубави и кротки магаренца. Но това не е разбиране на Истината. Истината е наука: да научимъ, какви трѣбва да бѫдатъ взаимнитѣ разумни отношения между хората. Докато човѣкъ не доведе своя умъ, своето сърце въ равновѣсие, въ съгласие съ Истината, не може да бѫде свободенъ. Само така ще може той да се съедини съ Божествения свѣтъ. Мнозина питатъ: «Не може ли безъ страдания?» Може. «И безъ мѫки и изтезания?» Може, какъ не! Но страданията сѫ необходими за еволюцията на човѣка. Човѣкъ иска да изучи свѣта, затова непрѣмѣнно страда.А земята е мѣсто на страданията. «Ама, казва, отдѣ да зная?» Защо, прѣди да слѣзешъ,не си питалъ горѣ разумнитѣ сѫщества? Едно врѣме едно малко ангелче, което слушало да приказватъ много за хората, рекло на единъ голѣмъ ангелъ: «Иска ми се много да видя тия хора; я ме заведи на земята да ги видя». Свалилъ го на земята. Ангелчето тогава рекло: «Азъ поискахъ да ме заведешъ при човѣцитѣ ,а ти ме заведе въ пъкъла». — «Но пъкълътъ — това сѫ хората», отговорилъ голѣмиятъ ангелъ. И наистина, пъкълътъ — то сме ние. Подъ думата «пъкло» у насъ разбиратъ кипене, бъблене отдолу, хващане за гушата, биене братъ съ брата—защо единъ взелъ повече отъ наслѣдството на бащата,а другиятъ — по-малко. «Равенство трѣбва». По-голѣмъ е — нека вземе повече. Ние на земята имаме тъкмо ония отношения, които Богъ е поставилъ и за които Неговитѣ закони свидѣтелствуватъ, и, като ги прилагаме споредъ Истината, резултатъ тѣхенъ ще бѫде свободата. И който иска да изучи Истината, трѣбва да изучи качеството на свободата. Ако ме попитате що е музика въ сѫщность, азъ не мога да ви опрѣдѣля; но какво ражда музиката сама по себе си — мога да опрѣдѣля. То е хармония, отношение на тоноветѣ. Седнете прѣдъ едно пияно или какъвъ да е другъ инструментъ, свирете и ще видите що е музика. Но за проявлението на музиката сѫ необходими три нѣща: първо, идея въ нашия умъ за нѣкоя пѣсень; второ, инструментъ, и трето. артистъ. Трѣбва, значи, музикална способность вѫтрѣ въ ума, ухо чувствително, и тогава единъ артистъ да свири. И ако ме попитате какво нѣщо е учитель, мога да ви кажа какво произвежда учительтъ. Той дава знания. А научите ли що е знание, ще бѫдете близо при учителя. Питате що е добродѣтель; по-добрѣ попитайте какво тя ражда? Прѣди да се впуснете да изучавате сѫщината, изучете резултатитѣ на нѣщата. По какво се отличава свободата? По това, че дава широкъ просторъ на дѣйствие. Въ необходимостьта имате само единъ пѫть — вие сте впрегнати. Кошумътъ ви може да бѫде златенъ, много хубавъ, но вие трѣбва да вървите само въ една посока — напрѣдъ; спрете ли, камшикътъ ще се стовари на гърба ви.Въ свободата, наопаки, имате изборъ.Имате избора да се качите на единъ планински върхъ,да се качите отвсѣкѫдѣ, но, когато се търкаляте надолу,вие вървите вече само по една посока.„Ама защо човѣкъ мисли тъй? “ Свободенъ е да мисли. «Ама безбожникъ е». То е врѣменно заблуждение. «Лошъ е». Съзнанието за добро не се е развило у него. «Грѣши». Волята му не е урегулирана. «Еди-коя си незаконно родила». Уредете отношенията между половетѣ. Азъ считамъ хората свободни. Не сѫ свободни страхливитѣ, и тѣ именно вършатъ прѣстѫпления; нѣматъ геройство да поематъ отговорность. Кои хора сѫ силни въ свѣта? Който сѫ свободни и които могатъ да понесатъ мѫчнотии и страдания, оплювания, опозорявания — тия нѣща сѫ изпитания и, който ги понесе,върши геройство. Страданията сѫ дадени да се изпитъ кой е герой и кой страхливецъ. Който не иска да страда, който иска наготово да му шетатъ, минаватъ го въ каталога на страхливитѣ.Страдате ли — вие сте герой. Я кажете, българскиятъ народъ кои величае — ония ли страхливци, които въ турско врѣме прѣдаваха народа, или пъкъ ония, които сѫ страдали за тоя народъ? А колко повече ще бѫдатъ възвеличени ония, които страдатъ за Истината!Принципътъ е сѫщиятъ.Затуй науката за Истината е наука за обществения животъ. Истината прави хората всѣкога свободни. Ония, които умиратъ за другитѣ, правятъ хората свободни. Ако не бѣше умрѣлъ Стефанъ,не щѣше да се роди Павелъ. Когато умрѣ Стефанъ, духътъ му се всели въ Павла, и тогава двамата почнаха да работятъ заедно за Господа. Стефанъ научи Павла да страда, да изтърпи три пѫти по 39 тояги. Павелъ за това търпѣние е знаменитъ. И знаете ли защо сѫ били 39 тояги? 3 + 9 = 12:числото 12 е законътъ за закрѫгляване еволюцията на всичкитѣ дни отъ човѣшкия животъ. И когото биятъ така на земята, въ другия животъ нѣма вече да го биятъ. Ако питате защо биха Христа, Той ще ви отговори: «Азъ страдахъ, за да сте свободни вие».Когато тукъ, на земята,те удари нѣкой, една нишка, която те държи вързанъ съ твоята зла сѫдба,се скѫсва. Ето защо казва Христосъ: «Ако те ударятъ отъ едната страна,обърни и другата». Само силниятъ може да бие,и,когато бие силниятъ,то е благодатъ. Селянитѣ какво правятъ? Когато искатъ нивата да роди повече, пращатъ овцѣтѣ въ нея да я тъпчатъ; за нивитѣ знаятъ този законъ, но за себе си не го знаятъ. Та, най-послѣ, нека ви потъпчатъ малко овцетѣ на свѣта. Христосъ казва: «За това се родихъ». Раждането се разбира тукъ не външно, а вѫтрѣшно — въ всѣки умъ и всѣко сърце, за да засвидѣтелсвува тази Истина. Когато Истината започне да се ражда въ васъ, вие ще захванете да чувствувате свободата. Жена, когато се омѫжи, иска да има дѣца, защото тя се прониква отъ Истината, че само така може да спази закона — да наслѣди имотъ. И въ духовния свѣтъ е така — нѣмашъ ли Истината, не можешъ да наслѣдишъ Божественото богатство. Значи, трѣбва да се роди Истината въ васъ. Тогава ще имате богатство и по-леко ще прѣкарате своя животъ Има една легенда за Моисея: когато отивалъ на Синайската планина, видѣлъ единъ овчарь радостенъ и го попиталъ: «Защо си толкози веселъ? » Овчарьтъ му отговорилъ: «Понеже днесъ Господь ще ми дойде на гости, заклахъ едно агне да Го гостя». — «Господь агнета не яде; то е заблуждение на твоя умъ»,възразилъ Моисей и си тръгналъ. Обаче, на овчаря станало мѫчно; той билъ убитъ духомъ. Като стигналъ Моисей на Синайската планина, забѣлѣзалъ, че Господь е недоволенъ отъ него, дѣто е направилъ голѣма погрѣшка, и той се върналъ при овчаря да му съобщи, че Господь ще му отиде на гости и ще яде отъ неговото агне. Като казалъ на овчаря какво му порѫчалъ Господь,взелъ да наблюдава скришомъ какво ще стане.По едно врѣме вижда,че овчарьтъ заспалъ спокойно,а отъ небето слиза огънь и изгаря агнето.Става овчарьтъ и казва:«Колко съмъ радостенъ, че Господь слѣзе и изяде агнето!» И когато Истината слѣзе въ васъ, нейниятъ огънь, Любовьта, ще направи жертвоприношение угодно Богу. Това е реалниятъ свѣтъ на Истината. За нѣкои той е нереаленъ.Но има много, не сѫ единъ-двама, нито десетина, а съ хиляди по цѣлия свѣтъ, които познаватъ тази Истина. Тя трѣбва да се насажда още дълго врѣме. Виждате колко сѫ хубави тия цвѣтя прѣдъ васъ — жълтички, червенички, синички,и ги откѫсвате, но разбрали ли сте смисъла имъ? Казвате: «Туй цвѣте мирише много хубаво». Какво означава тази миризма? Тя показва голѣмата тѫга на цвѣтето. Отъ неговата скърбь се образува нектарътъ, прѣдназначенъ за вашия животъ. Има хора, които срѣдъ богатството си казватъ: «Нѣма Господь», но, щомъ изгубятъ богатството си или здравето си или общественото си положение, стегне ги Господь,—започнатъ да миришатъ: «Има Господь». Богатството би убило тѣхния умъ и, Господь като имъ го отнема, тѣ започватъ да гледатъ правилно на нѣщата. Това, което виждате на земята, е нѣщо прѣходно, то не е реално. Млади, красиви момиченца, мине ли извѣстмо врѣме, почнатъ да се бръчкатъ лицата имъ и донѣкога станатъ стари баби; питамъ, дѣ отидоха ония момиченца, отъ който по-рано толкова много се възхищавахме? Сѫщо и съ момцитѣ: дѣ се дѣна тѣхната левентность? Вие още не познавате себе си; когато научите закона на Истината, той ще ви даде власть надъ материята да разбирате нейнитѣ вѫтрѣшни съчетания и да усъвършенствувате вашия животъ. То е законътъ на движението — човѣкъ да се видоизмѣнява постоянно и да прѣмине отъ врѣменното къмъ вѣчното, за да разбере неизмѣняемата сѫщина на Истината. Хората казватъ: «Христосъ се роди и проповѣдва Истината». Нека видимъ каква е тази Истина. Христосъ иска да внесе бодрость въ вашия умъ, да ви даде потикъ къмъ една мисъль, да влѣзете въ свръзка съ Божествения свѣтъ. Вие всинца сте вѣчно свързани съ Бога. Въ свѣта вие имате приятели, и, ако тия приятели по нѣкой пѫть се показватъ безчувствени, то е по причина на вашитѣ отношения, дължими на невѣжество.Павелъ казва: «Богъ прѣзираше хорското невѣжество и остави хората да вървятъ въ своя пѫть,но сега ги вика да се изпълни Законътъ». Какво трѣбва да направи майката, която е повикана сѫщо да изпълни Закона? Най-първо трѣбва да роди добри и умни дѣца — това е нейната задача. Нѣкои жени се оплакватъ и казватъ: «Защо съмъ жена?» Кой, тогава, трѣбваше да бѫде на тѣхно мѣсто, питамъ азъ. Мѫжътъ трѣбва да приготви този материалъ на мисъль, воля, характеръ, да прѣдаде, а жената да роди. Хората търсятъ въ свѣта удобства, но тѣ трѣбва да разбератъ онзи сѫщественъ законъ, който сѫществува и въ музиката — за минорната и мажорната гама. Господь е поставилъ нѣкои на минорна гама, турилъ ги е въ бемолъ въ скръбьта, въ тѫгата, въ дълбочината на чувствата; други е турилъ на мажорната гама, турилъ ги е въ диезъ, въ плиткостьта на живота, понеже нѣматъ дълбочина на чувствата. Въ единъ танцъ или маршъ какво може човѣкъ да види? Танцуване, маршируване и... умора. Въ тѫжната пѣсень нѣма да се движите, ще мирувате и ще разсѫждавате. При минорния тонъ Господь ви е създалъ да мислите за онзи свѣтъ, а при мажорния—за този свѣтъ. По нѣкой пѫть искате да вземете чужда роль; ама може ли религиозни хора да играятъ? Може да играятъ, но каква игра? Давидъ, като носѣше ковчега, скачаше, и жена му казваше:Вижъ,какво се кълчишъ прѣдъ цѣлия израилски народъ!» — «Защо да не скачамъ прѣдъ Господа?» ѝ възразява той. Господь не ни е ограничилъ, Той ни е далъ велика свобода да вършимъ добро и зло;но доброто въ извѣстни отношения може да бѫде зло. Ама, ще кажете, какъ може да бѫде това? Ето. Мѫжъ и жена живѣятъ много добрѣ. Христосъ отъ своя страна казва: «Раздай имането си», мѫжътъ, въ желанието си да изпълни учението на Спасителя, иска да раздаде имота си, но жена, му му казва: «Какво си полудѣлъ, искашъ жена ти и дѣцата ти да останатъ нещастни ли?» — «Ама азъ искамъ да изпълня Божия законъ». — «Азъ пъкъ не искамъ този законъ. Нѣмашъ право да раздавашъ имота на жена си и на дѣцата си,той е тѣхенъ. Имашъ 100 хиляди лева, раздѣли ги братски, поравно между тебе, жена си и дѣцата си, и само дѣла, който ти се пада, имашъ право да раздадешъ. Съ тѣхни пари нѣмашъ право да правишъ поменъ на Господа. То е Христовиятъ законъ». — «Ама азъ имамъ право». «Нѣмашъ право. Кой ти даде това право? Жена си отдѣ я зема. Не отъ краката, а отъ ребрата ти Господь ти я е направилъ другарь, и ти нѣмашъ право да я изтезавашъ». — Това, сега, разбира се, изнася на женитѣ, и тѣ си казватъ: «Тъй, тъй!» Никога не разглеждайте въпроситѣ отъ ваше гледище, а отъ взаимно гледище. Въ всемирния животъ има много възможности; въ сегашния животъ сте мѫжъ, но въ другъ може да ви направятъ жена и обратно. Ако въ този животъ напишете: «Никаква свобода на жената не давамъ», въ втория животъ, когато ви направятъ жена, ще изпитате сладоститѣ на това законоположение. «Не е хубавъ, ще речешь тогава, този законъ». — Ама ти си, който по-рано го написа. Мѫже, поставете добри закони, защото втори пѫть, като жени, ще бѫдете подъ тѣхната сила. Разбира се, не само мѫжътъ пише закони, но и жената пише такива, и сами си създаватъ ограничения едни на други. Много жени сѫ написали лоши закони въ своитѣ дъщери и синове, да мразятъ бащата — «баща ви е нехранимайко, вагабонтинъ». Такива закони не пишете, защото Баща ви е само единъ; този мѫжъ или тази жена е станала орѫдие на Божествения духъ, за да се облѣче въ форма една идея, и, когато се оплаквате, вие роптаете противъ Господа. Не бива да измѣнявате основнитѣ черти на въплътената въ формата идея. Въ сѣнкитѣ може нѣщо да промѣните, да ги направите по-свѣтли или по-тъмни, но главното, което олицетворява Божествената идея, трѣбва да остане. (Бесѣда, държана на 24. априлий 1916 г.).

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Божествениятъ Промисълъ. „Но и космитѣ на главата ви всичкитѣ сѫ изброени И така, не бойте се: вие сте отъ много врабчета по-добри“.*) *) Ев. Лука, 12: 7. Съврѣменнитѣ хора трѣбва съ много аргументи, факти и логически заключения да убѣждавашъ, че има Божественъ Промисълъ, Който чрѣзъ извѣстни закони направлява човѣшкия животъ. Всички мисли, желания и дѣйствия се опрѣдѣлятъ отъ извѣстни закони. По нѣкой пѫть на туй, което се случва въ живота, което е странно за насъ, ние даваме криво тълкуване и вслѣдствие на това сме си образували съ течение на врѣмето и въ редъ поколѣния една чудновата философия, че всичко въ свѣта било произволно, т. е. че нѣмало редъ, поредъкъ, че правото било на силния, на умния, на хитрия и т. н. Има ли нужда да доказвамъ, че това е голѣмо заблуждение? Като наблюдаваме живота на Христа,виждаме,че Христосъ всѣкога е обръщалъ внимание върху малкитѣ нѣща.Той казва направо на ученицитѣ Си: «Не бойте се: вашиятъ животъ е осигуренъ», и имъ привежда примѣръ, че отъ петьтѣ врабчета нито едно не пада на земята безъ волята на Отца. Защо Христосъ не е взелъ едно врабче, а е взелъ числото петь? Тукъ има единъ законъ, и всѣки, който се намира въ този законъ на числото петь, той не пада безъ волята на Отца. Съ второто сравнение Христосъ ни казва: «Вие сте осигурени, космитѣ на главата ви всичкитѣ сѫ изброени», — и спира тамъ. Може да си кажемъ: «Каква важность има, че нашитѣ косми сѫ били изброени?» Именно, тамъ е важното. За да бѫдатъ прѣброени тия косми отъ Господа, да ги държи Той въ Своята смѣтка, тѣ трѣбва въ себе си да иматъ нѣкакво значение. А знаете ли колко сѫ тия косми на главата? Мнозина сѫ ги прѣброявали. Нѣкои хора иматъ 250 хиляди, други 320 хиляди косъма. И за всички тия косми се държи смѣтка отъ Господа, както единъ градинарь държи смѣтка за своитѣ плодни дървета— туря на всѣко дръвче нумеръ.Ние можемъ да изтръгнемъ единъ косъмъ отъ главата си и да го хвърлимъ,но този косъмъ извръшва извѣстна служба, много голѣма длъжность на главата ни. Ако сега се впусна да ви разправямъ за значението на космитѣ, азъ ще се отвлѣка отъ въпроса, но ще дойда на сравнението съ врабчетата,което подразумѣва, че нашиятъ духовенъ животъ е подъ закрилата на Божествения Промисълъ; па и сравнението съ космитѣ на главата подразумѣва, отъ своя страна, че и физическиятъ ни животъ е тъй сѫщо подъ закрилата на сѫщия Божественъ Промисълъ. Необходимо е да се създаде въ насъ вѣра въ този Промисълъ, защото, само когато вѣрваме въ Него, ние можемъ да се развиваме правилно. Всѣко съмнѣние, което прониква въ умоветѣ ни и въ сърцата ни, че въ свѣта нѣмало Промисълъ, ни отдалечава отъ правилното разбиране реда на нѣщата и ни кара да се стараемъ да си създадемъ другъ редъ и други правила, съобразно съ нашитѣ възгледи. Мѫжъ и жена, като се оженятъ, мислятъ, че Господь имъ е турилъ власть; мѫжътъ казва: «Ти при майка си си живѣела така, но сега въ моята кѫща влизашъ подъ новъ законъ. Азъ съмъ малко сприхавъ, честолюбивъ, лесно се докачамъ — да се пазишъ, защото, ако ме обидишъ, ще приложа този строгъ законъ». Жената пъкъ казва на мѫжа си: «Азъ съмъ много чувствителна, деликатна, на работа не съмъ научена, да ме не карашъ на тежка работа: ако прѣстѫпишъ този законъ, работитѣ веднага ще се измѣнятъ». Както виждате, всички хора си приготвятъ свои закони. Но какво става въ края на крайщата? Скарватъ се и двамата. Защо? Защото положението, което тѣ сѫ завзели, е фалшиво въ самитѣ основи. Истинската добра женитба не е нѣщо, което е направено на земята. Три вида женитби има: едни, които се извръшватъ на Небето, други — на земята, а трети — въ ада; едни извършени отъ Бога, други — отъ хората, а трети — отъ дявола. Когато встѫпите въ бракъ, установенъ отъ Бога, той ще донесе любовь, миръ и радость въ дома ви; между мѫжа и жената ще има съгласие винаги; лоша дума нѣма да се чуе; тѣ ще прѣкаратъ блаженъ животъ. Когато ви съединятъ хората, то ще бѫде само да се усъвършенствувате: ще има между васъ търкане, за да се изгладите, защото два остри камъка брашно не мелятъ. Тази женитба не е Божие творение, а човѣшко; споредъ вашия умъ ще бѫде и работата ви. Когато Господь прави една работа, като всемѫдъръ, всичко добрѣ нарежда; когато хората уреждатъ нѣщо, ще го наредятъ дотолкова, че все да има търкане, което е необходимо за самоусъвършенствуването, за изглаждането на характера. Когато пъкъ дяволътъ ви жени, тогава въ кѫщи сигурно ще има раздоръ, развратъ — всичко лошо. Въ всѣки домъ, дѣто има такъвъ животъ, женитбата е станала отъ дявола. Прочее, дайте на всѣко нѣщо неговото точно опрѣдѣление и не смѣсвайте Божиитѣ дѣйствия съ човѣшкитѣ, нито пъкъ съ дяволскитѣ. За да можемъ да мислимъ правилно и логически, ние трѣбва да разбираме източника на нѣщата. Ако има нѣщо разумно въ днешнитѣ науки, то е това, дѣто тѣ установяватъ, че въ свѣта сѫществуватъ извѣстни закони, които регулиратъ отношенията на нѣщата, на елементитѣ, на тѣлата; имаме установени закони на физиката, на химията, на човѣшката душа, които закони урегулирватъ отношенията на нѣщата, и никой не може да прѣстѫпи тия закони, безъ да понесе послѣдствията въ единъ или другъ смисълъ. И така, има три вида хора: едни, които схващатъ нѣщата по божественому, други — по човѣшки и трети — по дяволски; първото положение е, когато схващаме нѣщата, както сѫ отредени въ началото отъ Господа; второто е, когато човѣкъ мисли, че Господь не се мѣси въ всички нѣща и че ние трѣбва да се намѣсимъ да поизгладимъ тия нѣща;когато Господь направи една работа, ние казваме: «Господь не е могълъ да я доправи; чакай да я корегираме»; третото положение е, когато всѣки самъ иска да стане Господь. Прѣди хиляди години хората сѫ схващали нѣщата по божественому, но въ упадъка си тѣ сѫ изгубили това схващане.Па и вие,когато сте въ добро настроение, въ душата си вѣрвате въ Бога;вървятъ ли работитѣ ви добрѣ,казвате:«Слава Богу,Господь се грижи за насъ»;но,щомъ дойде нещастие, казвате: «Господь ни забрави». На какво основание твърдите, че Господь ви е забравилъ,че Той е причината на вашитѣ страдания?Господь казва:«Понеже вие ме забравяте, и Азъ ще ви забравя». Ако вие се отдалечите отъ Него, и Той ще се отдалечи отъ васъ. Нѣкои мислятъ, че Богъ, Който е неизмѣненъ, постояненъ въ Своята любовь, когато почнатъ да се отдалечаватъ отъ Него, Той ще трѣбва и тогава да тръгне подиръ тѣхъ, като майка подиръ своето дѣте, и да вика: «Чакай, синко, не се отдалечавай отъ Мене». Не! Господь седи на Своето мѣсто, и, когато вие казвате: «Господь се отдалечи отъ мене», азъ разбирамъ, че вие сте се отдалечили отъ Него, а не Той отъ васъ. Пѫтьтъ на движението на нѣкои хора около Господа е правиленъ, съ незначителни измѣнения: малко се поотдалечи отъ Него, но пакъ се приближи, както е пѫтьтъ на земята около слънцето; на други, обаче, пѫтьтъ е, като на нѣкоя блуждающа комета: нѣкой пѫть се приближи твърдѣ много до слънцето, а послѣ съ вѣкове не се при ближава.Така и вие, като се отдалечите отъ Господа казвате:«Забрави ни Господь». Азъ ви казвамъ слѣдъ 75 години, като се приближите къмъ Него подобно на Халеевата комета, Господь пакъ ще Си спомни за васъ: зависи отъ орбитата, по която вие се движите около Господа — като наближи пѫтьтъ ви до Него, Той пакъ ще Си спомни за васъ. И сега всички вие се движите по извѣстенъ пѫть, но вие не можете да ме разберете еднакво—защо?—защото всички вие не се движите въ една и сѫща орбита.И азъ не ви осѫждамъ: азъ гледамъ на нѣщата много обективно, философски. Но ще възразите: «Такъвъ е пѫтьтъ ни». Въпросъ е, да-ли пѫтьтъ ви е такъвъ или вие сте го направили такъвъ. Азъ ви казвамъ, че не е такъвъ пѫтьтъ ви. Между София и Варна има желѣзенъ пѫть,който постоянно се разваля и поглъща голѣми разноски; този пѫть Господь ли го е направилъ? Ако Господь бѣше го построилъ, той щѣше да бѫде построенъ много умно; но хора сѫ го направили, и затова сѫ го направили толкова умно! Ако при постройката на единъ желѣзенъ пѫть вие постѫпите съобразно съ законитѣ на Божествения Промисълъ, никакви нещастия нѣма да ставатъ. Все пакъ техницитѣ иматъ по-добро схващане за нуждитѣ на постройкитѣ, отколкото вѣрующитѣ християни — за живота; тѣ казватъ: ние трѣбва да прѣсмѣтнемъ математически много добрѣ желѣзницата какви завои и какъвъ наклонъ трѣбва да направи по пѫтя си, за да се регулира силата на движението, защото, ако не се направи това, ще има катастрофа, а християнитѣ си думатъ: «Господь е добъръ; Той промишлява за насъ; какъвто наклонъ и да направимъ, все едно е». А, като се катурнатъ колата, казватъ: «Не ни вървятъ работитѣ». Не ще ви вървятъ, разбира се, защото глупаво постѫпяте; влакътъ ви се катурва, защото не сте взели въ съображение законитѣ на Божествения Промисълъ при установяване завоитѣ на желѣзнитѣ линии. Ето защо вие духовнитѣ въ нѣкои случаи ще трѣбва да си събирате опитность отъ свѣтскитѣ хора, ученици да имъ станете. Не е срамота да бѫде човѣкъ ученикъ. А когато дойде до духовнитѣ работи, непознати на свѣтскитѣ хора, тамъ вече послѣднитѣ трѣбва да бѫдатъ ваши ученици. Всѣкѫдѣ не може да бѫдете учители — нѣкѫдѣ ще бѫдете учители, нѣкѫдѣ ученици. Божествениятъ Промисълъ е строго опрѣдѣлилъ всички нѣща и явления; нищо не е случайно; всички събития, отъ какъвто характеръ и да сѫ тѣ, — физически, психически или сбществени — се рѫководятъ и направляватъ отъ едно висше Сѫщество, което бди за тѣхния ходъ. Тъй както поставятъ машинистъ да бди върху машината на трена, защото животътъ на пѫтницитѣ зависи отъ машиниста, така и нашата земя, която се движи въ пространството, има свой машинистъ, който по нѣкой пѫть туря въ машината повече огънь, по нѣкой пѫть по-малко. Пѫтьтъ и на земята има извѣстни кривини, завои, земята нѣкой пѫть се приближава до нѣкоя по-голѣма планета,която ѝ въздѣйствува.Тѣ сѫ работи далечни, които въ бѫдеще ще изучите и разберете. Но сега за Божествения Промисълъ, Който е необходимъ за васъ, ще ви приведа единъ примѣръ — единъ разказъ, който може да вземете за прѣдисторическа легенда, защото събитията, които се разправятъ въ него, сѫ неимовѣрни, алегорични. Нѣкои отнасятъ този разказъ къмъ врѣмето на Соломона, но тия нѣща, които се споменаватъ въ разказа, се отнасятъ къмъ много по-ранна епоха. Разправятъ, че нѣкога имало единъ много ученъ и уменъ царь, който разбиралъ езика на всички животни; като събиралъ животнитѣ всѣка година на съборъ,той ги училъ, наставлявалъ ги, и въ края на крайщата заключавалъ своята рѣчь съ думитѣ: «Онова, което Господь е направилъ, никой не може да го развали». Въ единъ отъ съборитѣ присѫтствували два голѣми орла, наречени «рока»; единъ отъ тѣхъ казалъ: «Азъ мога да разваля онова, що е Господь направилъ». Царьтъ казалъ: «Много добрѣ, докажи това фактически», и разпусналъ събора. Въ сѫщата година се замѫжила дъщерята на другъ единъ царь, пакъ за царски синъ. Когато ги вѣнчали,и тѣ се връщали отъ храма,радвайки се единъ на другъ,спусналъ се единъ отъ орлитѣ, задигналъ невѣстата, отнесълъ я на единъ далеченъ островъ и я свалилъ въ гнѣздото си на едно голѣмо дърво. Младоженецътъ, останалъ самъ безъ другарка, отчаялъ се и тръгналъ да пѫтува. Качилъ се на единъ корабъ; слѣдъ нѣколко мѣсеца плуване корабътъ се разбилъ, и вълнитѣ изхвърлили отчаяния пѫтникъ на сѫщия оня островъ, на който била отнесена другар- ката му. Започналъ той да се оплаква на Господа: «Не стига ли ми, Боже, нещастието, че изгубихъ жена си, ами сега да бѫда изхвърленъ на този пустъ островъ? по-добрѣ да не бѣхъ се раждалъ!» Жена му, която била въ гнѣздото на сѫщото дърво, подъ което младоженецътъ оплаквалъ сѫдбата си, чула, че плаче човѣкъ, слѣзла и, като видѣла, че е сѫщиятъ нейнъ мѫжъ, скрива го въ гнѣздото. Като наближило врѣмето за слѣдующия съборъ на животнитѣ, дохождатъ двата орла,вдигатъ гнѣздото съ невѣстата и го занасятъ на събора. Царьтъ започналъ изново своята бесѣда и въ края пакъ заключилъ съ думитѣ: «Което Богъ е направилъ, никой не може да го развали»; тогава орелътъ се обадилъ пакъ: «Азъ развалихъ едно дѣло на Господа». —«Докажи», му рекълъ царьтъ.Орелътъ,като разправилъ историята на сватбата, царьтъ поискалъ да види невѣстата.Орелътъ извикалъ на невѣстата да излѣзе изъ гнѣздото. Но, когато излѣзла тя, съ нея заедно излѣзълъ и младоженикъть, Орелътъ, като видѣлъ, че онова, което Господь направилъ, той не можелъ да развали, пръсналъ се отъ гнѣвъ.Подъ орела трѣбва да се разбира човѣшкиятъ умъ.Ние казваме по нѣкой пѫть,че можемъ да развалимъ онова,що Богъ е направилъ, да измѣнимъ формата на нѣщата, но въ края на крайщата нѣщата оставатъ тъй, както Богъ Ги е наредилъ, а ние, като гордѣливия орелъ, въ яда си се пукаме. Съврѣменнитѣ учители на всѣка крачка казватъ: «Опичайте си ума: съ глупости свѣтътъ не върви». Азъ казвамъ: благодарете на глупавитѣ, защото Господь заради тѣхъ държи свѣта. По-умни духове отъ дяволитѣ въ свѣта нѣма. Влизали ли сте въ тѣхното царство, да видите какъ живѣятъ? Говорите за човѣшка интелигентность, но, ако слѣзете при тия паднали духове, ще намѣрите понятия и за физика,и за химия,и за душевни проявления—много знания да излъжатъ, да измамятъ,да направятъ всичко.Ала тѣхнитѣ знания не може да внесатъ редъ и поредъкъ въ нѣщата, защото не почиватъ върху ония елементи които могатъ да циментиратъ живота. Знанията трѣбва да се циментиратъ чрѣзъ Божествената Любовь. Слѣдователно, когато нѣкой говори за знания и за факти, питамъ: имашъ ли циментъ да циментирашъ тия работи? Ако имашъ този циментъ,дѣйствително имашъ божествени знания;но,ако имашъ голи факти, безъ циментъ,тѣ не може да бѫдатъ въ услуга.Азъ ви питамъ:ако вие съберете 200 хиляди или милионъ овчи влакна и не знаете какъ да ги съедините,какво ще ви ползуватъ тѣ? Само когато ги изпредете и изтъчете по опрѣдѣленъ начинъ, може да си скроите дрехи и да се облѣчете. По сѫщия законъ, когато можемъ да циментираме вѫтрѣ въ себе си нашитѣ мисли, нашитѣ желания чрѣзъ този божественъ циментъ, Божествениятъ Промисълъ, ние ще можемъ да скроимъ дреха, съ който да облѣчемъ своята вѫтрѣшна голота. Прoчее, необходимъ ни е този Промисълъ, за да можемъ да живѣемъ и да се развиваме. И затова Христосъ казва: «Не бойте се» и пита защо петьтѣ врабчета не падатъ.Вие имате цифрата петь и другадѣ петь чувства,петь пръста;то е емблемата на човѣка на земята.Числото петь прѣдставлява човѣка— умния, мѫдрия човѣкъ — и казва, че този мѫдъръ човѣкъ не пада дотогава, докогато не сгрѣши. Докато сте умни и изпълнявате волята Божия, вие нѣма да паднете; въ деня, обаче, въ който сгрѣшите, Господь ще позволи едно отъ тия врабчета да падне земята, а щомъ падне, ще почнатъ да падатъ и космитѣ ви отъ главата, което ще рече: ще почне да се разрушава вашиятъ животъ. И тъй, имайте винаги прѣдъ видъ, че Божиятъ Промисълъ бди върху васъ дотогава, докогато вие вървите неуклонно по Неговитѣ закони; отдалечите ли се отъ Него, вашиятъ животъ почва да се разпада. Обърнете се пакъ къмъ слънцето на този Промисълъ, за да почне растенето наново. (Бесѣда, държана на 24. май 1915 г.).

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Свобода на Духа. „Дѣто е Духътъ Господенъ, тамъ е свобода“.*) *) ІІ. Коринт., 3: 17. И тъй, условие за свободата е Духътъ. Подъ думата „свобода“ разбираме единъ свободенъ животъ, разбираме вѫтрѣшния смисълъ на нѣщата, тѣхнитѣ отношения — отношенията на мислитѣ, желанията и волевитѣ побуждения, които се проявяватъ въ свѣта. Дѣто има жива душа, тамъ има и движение, което пъкъ е резултатъ на волята. Но това движение може да върви въ опрѣдѣлена посока, а може да върви и въ разни посоки. Въ Новия Завѣтъ се говори: „Дѣто е Духътъ Господенъ, тамъ е свобода“, и на друго мѣсто: „Синъ Божи ще ви освободи“. Синътъ и Духътъ сѫ едно и сѫщо нѣщо; Синътъ е проявление на Бащата и Майката; интелигентностьта на Сина е изразъ на интелигентностьта на Бащата и Майката, както слънчевата свѣтлина е изразъ на вѫтрѣшното състояние на слънцето: по нея познаваме слънцето. Какъ можемъ да познаемъ човѣка? По свѣтлината на неговитѣ мисли, желания и дѣйствия. Говоря за свободата на Духа, понеже у религиознитѣ хора има една опасность: нѣкой, като стане религиозенъ. става дважъ по-лошъ, отколкото свѣтскитѣ хора. Нѣкой пѫть мене не ме радва, дѣто хората сѫ религиозни. Подъ думата „религиозенъ“ разбирамъ човѣкъ, свързанъ за нѣщо, както сѫ свързани съ вѫже крава, конь и други животни. Свързанъ за кѫщата — и то е религия; свързанъ за нѣкоя политическа партия или за нѣкое философско учение — и то е религия; да, религиозно учение, но какво? Което свръзва свободата на човѣка или обществото. Ако си свързанъ съ едно учение, което те понижава, което ти отнема свободата, то е отживѣла религия, старъ мѣхъ, а всички,които търсятъ тази свобода — смисъла на живота, както наричатъ съврѣменнитѣ философи туй висше съзнание, или гражданство, както го наричатъ политическитѣ хора, можете да го наречете още както искате, — иматъ тази разумность въ себе си. По какво ще познаятъ, че имате Духа? Ако сте хора разумни и ако съ своитѣ мисли, желания и дѣйствия се отличавате съ силата на своята свобода и всѣкѫдѣ, кѫдѣто влѣзете, носите тази благодать. Подъ думата „свобода“ въ съврѣменния животъ се разбира свѣтлина. Когато пѫтувате вечерно врѣме, не сте свободни, както — когато пѫтувате денемъ, по простата причина, че пѫтьтъ ви не е ясенъ. Тъй и всички религиозни хора, като се заблуждаватъ, иматъ нѣщо смѫтно въ своитѣ понятия. Вие не знаете, какъвъ е Богъ и Господъ, а тукашнитѣ царе и управители вие познавате; както тѣ наказватъ, така и Господъ наказва. Отъ туй схващане се раждатъ тия резултати които виждаме въ свѣта. А отъ това вѫтрѣшно робство трѣбва да се освободимъ. Какъ ще се освободимъ? Трѣбва да стане коренно промѣнение въ устройството на нашия мозъкъ. Вие още не сте изучили това устройство. Всѣка сутринь се молите и търсите Господа, викате и казвате, че понѣкога Той не ви слуша. Господь слуша само ония хора, ушитѣ на които сѫ отворени; глухитѣ Той не слуша и на тѣхъ не говори. Трѣбва да имате ухо много деликатно, схватливо, отъ малко нѣщо да разбере, какво ви говори Господъ. Той обича да гледа и слуша хора, които се трудятъ, които не се занимаватъ съ празни работи, защото Той не се занимава съ глупави нѣща. Прослѣдете съврѣменнитѣ религии и ще забѣлѣжите, на каква степень на развитие тѣ се нами- ратъ; въ всѣка религия има извѣстни заблуждения. Ще ви кажа кои сѫ. Като искаме да разберемъ една религия, ние често излизаме отъ едно общество и влизаме въ друго. Единъ момъкъ поискалъ да потропа на хорото и взелъ на заемъ чужди ботуши; онзи, обаче, който му ги заелъ, му казалъ срѣдъ хорото: „Слушай, по-малко тропай, не ти ги дадохъ да тропашъ силно“. Другъ се приближилъ и му рекълъ: „Защото те засрами този, азъ ще ти дамъ моитѣ ботуши“. И, като почналъ да играе, взелъ да му вика: „Тропай, приятелю, и да ги скѫсашъ, други ще ти дамъ“. Да-ли ще каже „тропай“ или, „не тропай“, то е все едно—оня човѣкъ не е вече свободенъ. Да-ли малко си тропалъ или много, то е безразлично: щомъ те засрамятъ, отнета ти е свободата. Прочее, нашиятъ умъ трѣбва да бѫде освѣтленъ върху истинската свобода. Христосъ е далъ едно опрѣдѣление на свободата: „Това, което не искашъ да ти правятъ другитѣ, не го прави и ти на тѣхъ“. Това правило трѣбва да бѫде вѫтрѣшенъ нашъ законъ. Трѣбва да говоримъ и вършимъ онова, което дава свобода на другитѣ. Прѣди нѣколко дена дойде при мене една госпожа и ми казва: „Чудя се на съврѣменнитѣ хора: застанатъ да се молятъ, молитвитѣ имъ сѫ отлични, но, щомъ прѣстанатъ молитвитѣ, почватъ да се одумватъ: тази видѣла нѣщо, другата не видѣла добрѣ, на едната това, което видѣла, не било отъ Бога, а отъ дявола, „ти лъжешъ“, „не, ти лъжешъ“; виждаме, че никоя нѣма и не дава на другитѣ свобода. Азъ искамъ да имаме свобода, да служимъ на Господа, не, разбира се, на тѣхния Господъ“. Казахъ на тази госпожа, когато се намѣри пакъ между тѣхъ, да имъ каже това, което на мене каза. Щомъ нѣмате толерантность къмъ хората, не имъ давате свобода, вие не разбирате учението на Христа, вие имате карикатурна прѣдстава за него. Изхвърлете тия ка- рикатури отъ васъ, не си прѣдставяйте по тоя начинъ Бога. Сега, какво нѣщо е религия? Едноврѣменно наука за формитѣ и наука за Божествената Любовь. Ако изучите едната външна форма, а не и вѫтрѣшното ѝ съдържание, ще се заблудите и ще я промѣните тъй както оная дама, която всѣкой день мѣнява костюма си. Като живѣе 50— 60 години, може да направи 10 20 костюма отъ разни цвѣтове, да тури разни хубави панделки и копчета, но тия дрехи не сѫ дамата, формата още не е религия. Тия форми сѫ, наистина, необходими за религията, както костюмитѣ за тѣлото, но тѣ не съставляватъ тѣлото на дамата. Нѣкой близъкъ умре, почватъ хората да казватъ: „Трѣбва да се почерня, не бива да нося бѣла дреха“. Носете такива дрехи, каквито искате, и черни, и бѣли, червени, зелени, сини, пъстри — всевъзможни, то не е грѣхъ. Само че, когато отидете при нѣкой умрѣлъ, нѣма да носите бѣли дрехи, както, когато улицата е кална, нѣма да обуете бѣли обуща, а такива, каквито изисква сезонътъ. Свѣтскитѣ хора сѫ много умни, тѣ стоятъ въ моитѣ очи десеть пѫти по-горѣ отъ много религиозни хора. Чрѣзъ свѣтскитѣ хора Господъ е рѣшилъ да оправи свѣта. Политикани и социалисти — тѣ ще оправятъ свѣта, защото тѣ искатъ свобода. Ама ще каже нѣкой: „Какъ тъй, тѣ разрушаватъ“. Когато градите нова кѫща, не разрушавате ли старата? Ако не изхвърлите единъ застарѣлъ вашъ възгледъ, нѣма да поникне въ вашия умъ нова мисъль. Нѣкои искатъ да дадатъ наука на хората, какъ да мислятъ само седемь ката нагорѣ, седемь ката надолу“, — наука на „молчать неразсуждать“, — което е написано вънъ отъ това, то е отъ лукаваго. Въ врѣмето на Моисея, въ Стария Завѣтъ какво бѣше написано? Това е отъ Бога, другото е отъ лукаваго. Други казватъ, че тѣхното е отъ Бога, а онова отъ лукаваго. Това значи да бѫдешъ „крѣпъкъ заднимъ умомъ“. За дадено учение трѣбва да сѫдимъ по неговитѣ резултати: може ли да се приложи въ обществения животъ и да даде добри резултати, то е добро; не може ли, то не е добро. Трѣбва да приложимъ свободата на Духа; задайте си този въпросъ: свободни ли сте, имате ли този Духъ въ себе си? Когато Духътъ дойде, Той ще произведе свѣтлина и въ ума ви и въ сърцето ви. Това е признакътъ. Щомъ почнете да ограничавате духа на човѣка, какъ той трѣбва да мисли, чувствува и дѣйствува, веднага ще ви остави, както, когато учительтъ дойде въ класъ и иска да прѣдаде урока: ако ученицитѣ шумятъ, той си излиза. Тогава ще дойдатъ, разбира се, тѣхнитѣ бащи и настойници и ще ги набиятъ, защото не слушатъ учителя. И тъй, Моисей бѣ настойникъ на евреитѣ, дойде да ги набие и да ги пита: „Слушате ли вашия учитель?“ И сега, когато казвате: „Защо ни сполетѣ това наказание“, азъ ви отговарямъ:. Защото не сте слушали Духа, трѣбваше да го слушате. Да обяснимъ думата „свобода“. Ако намѣрите вързанъ човѣкъ за рѫцѣтѣ и краката и седнете да го утѣшавате: „Добъръ е Господъ, ще те развърже“, когато вие можете да го развържете сами, питамъ; проповѣдвате ли учение на свободата? Не! Извадете ножчето си, разрѣжете връвьта и го оттървете. А вие какво правите? Завръзвате го още по-силно, да не избѣга. Трѣбва да се развръзватъ хората. И когато Христосъ казва: „Идете и проповѣдвате“, Той подразбира именно това развръзване. И тази свобода трѣбва да бѫде чисто вѫтрѣшна. Всички енервирания и недоразумѣния между хората се дължатъ на липсата на свобода. Ако е работа за енервиране, колко повече трѣбва да се енервира Господъ, Който е създалъ този свѣтъ, и вижда какво върши свѣтътъ. Ако Господъ се гнѣви, то е добрѣ, но, ако азъ се гнѣвя, каква полза? Никаква. Но и Господъ гнѣви ли се? Господъ не се гнѣви. Въ Стария Завѣтъ се казва, наистина, „гнѣвъ Божи“, но това трѣбва да се разбира въ вѫтрѣшенъ смисълъ. Че не се гнѣви Господъ, се вижда отъ фразата на Христа: „Защо Ме наричате «учителю благи, » благъ е само единъ Богъ“. Който е благъ, не може да се гнѣви. Пророци — хора сѫ писали, че Господъ се гнѣви; азъ оспорвамъ това; я да ми каже нѣкой, дѣ е казалъ Господъ самъ, че се гнѣви. На едно мѣсто Иеремия казва: „Господи, излъгалъ Си ме, излъгахъ се“; какъ ще съгласите това противорѣчие? — Това е заблуждение. Не трѣбва да вкарваме въ ума си такива заблуждения за Господа. Може да признаемъ, че тѣ сѫ наши схващания. А правото е да кажемъ: „Дѣто е Духътъ Господенъ, тамъ е свобода“ — това което наистина е казалъ Богъ. Любовьта не може да се пробуди безъ свободата; докато човѣкъ е слѣпъ, не може да го обичатъ. Никой не обича оногова, който мѫчи. Това, което носи разрушение, не може да носи свобода. Молимъ се на Господа, и въ молитвата нѣкой отъ насъ сгрѣшилъ, другиятъ го бутне — това не е свобода, това е актьорство. Долу тия маски! Да се смушквате, когато стоите прѣдъ Господа, това не е молитва. Човѣкъ, когато се моли, трѣбва да забрави околната срѣда, да се уедини, да влѣзе въ своята тайна стаичка, въ своята душа, нищо външно не трѣбва да го смущава. Всички вие, които ме слушате тука, не сте свободни: азъ виждамъ, какъ сте вързани за единъ колецъ, други за два, три, десеть колци. И мога да ви го докажа десеть пѫти и сега дори, не само теоретически, но и практически. Понеже се готвите за единъ свѣтъ на свобода — Царството на Христа и Царството Божие е царство на свободата — съ тия стари форми, съ остарѣли мѣхове не можете да влѣзете въ него, едва ще можете да припарите до неговитѣ врата. Не ви сѫдя, че сте заблудени, но ви показвамъ пѫтя, понеже търсите свободата. Причината на вашето робство не е жената, нито пъкъ мѫжътъ — причината знаемъ — робството дойде, като ядоха и двамата отъ оная поква- рена ябълка. Ако искаме да разберемъ Христа, нашиятъ духъ трѣбва да бѫде свободенъ. Въ еврейския езикъ има двѣ думи: едната „руха“, която показва висшето проявление на Бога, а другата „нефешъ“, която показва нисшето състояние на душата. Вземете едно дѣте, което още не е развито; то почва да плаче и да си криви лицето и съ своя плачъ налага волята си на майка си; най-послѣ майката му даде цицка, и то ѝ казва: „Ето така трѣбва да ме слушашъ“, и майката постоянно изпълнява волята на дѣтето. Това дѣте защо ти е пратено: ти ли да се подчинявашъ или то? Ако си духъ свободенъ, трѣбва да научишъ отношенията на нѣщата. Какъ можемъ да добиемъ тази вѫтрѣшна свобода? Често и въ молитвитѣ и въ събранията има добра и лоша страна. Когато двама се събиратъ, трѣбва да сѫ на единъ и сѫщъ уровенъ, за да става обмѣна на магнетически сили; инакъ, се раждатъ спорове, понеже въ всички хора духътъ на свободата прѣобладава, и тѣ нѣматъ еднакво въззрѣние; затова и въ християнството е даденъ процесътъ на очистването, прѣди да се отиде при Господа. Първото нѣщо е — да се утаите въ себе си. Какъ става това утаяване? Прѣди да се молишъ купно съ хората, моли се самъ, защото, когато влѣзешъ между хората, трѣбва да бѫдешъ донѣйдѣ готовъ. Най-напрѣдъ трѣбва да се молишъ самъ, послѣ съ двама, трима и т. н. И всички трѣбва да съзърцавате. Духътъ ще дойде само да ви даде извѣстни уроци. И когато Божествениятъ Духъ дойде и влѣзе въ двѣ души, веднага ще установи за тѣхъ миръ и разбиране. Когато единъ говори, другъ внимателно ще слуша и ще намира удоволствие въ говора на събесѣдника си. А когато не намира това удоволствие, той си казва: „Твоитѣ глупости ще слушамъ, ти ще ме учишъ! Тамъ не е вече Духътъ, тамъ е дяволътъ. Събирането и моленето — и то не става по заповѣдь, а по разположение на духа: ако духътъ иска, ще се моли, ако не, ще мълчи. И първото нѣщо е — да даваме тази свобода и да имаме търпѣние да слушаме, когато нѣкой говори, като че Господъ говори. Ако влѣзете въ нѣкое религиозно сѫщество и станете по-нервозни, нищо не сте спечелили, напротивъ, сте изгубилъ. Много лѣкари и хора знаятъ, какъ човѣкъ е устроенъ; знаятъ физиологията отлично; знаятъ кои храни сѫ полезни и кои врѣдителни за хората, а каратъ живота постарому. Казватъ, че пушенето на тютюна е лошо, пъкъ самитѣ тѣ пушатъ; че пиенето на винце врѣди, а сами пиятъ; че яденето на месо врѣди, пъкъ сами ядатъ. Иматъ знание, но когато дойде да го прилагатъ, да градятъ, не вършатъ това, което говорятъ и проповѣдватъ. Дѣ е, тогава, свободата на духа имъ? А Христосъ иска тази свобода. Нѣкои искатъ свободата само за себе си, а другитѣ да имъ се подчиняватъ. Може други отъ страхъ да се подчинятъ, но тамъ нѣма любовь. Ще приведа за това единъ анекдотъ. Единъ български абаджия нѣкога билъ повиканъ отъ една богата фамилия да скрои и ушие на младоженеца потури и салтамарка; надигналъ своитѣ ножици и напръстникъ, взелъ съ себе си слугата си и отишълъ. Било къмъ обѣдъ Опекли му една кокошка, но майсторътъ, за да изеде цѣлата, казалъ, че слугата му не ялъ кокошка, а ялъ бобъ. Слугата, прѣдъ когото господарьтъ казалъ това, рекълъ, че ще си отмъсти. И подиръ обѣдъ казалъ на домакинитѣ насамѣ: „Моятъ господарь по нѣкой пѫть е смахнатъ; ако вземе да се обръща насамъ нататъкъ, да знаете, че е полудѣлъ“. Прѣди да почне господарьтъ му работа, той скрива напръстника му. По едно врѣме господарьтъ му взелъ да се върти, да търси напръстника си; домакинитѣ, като видѣли това, нахвърлили се отгорѣ му и го вързали. На отиване слугата се обърналъ къмъ господаря си: „Твоятъ слуга кокошка не яде, бобъ яде, а? “ Не казвайте, че вашиятъ слуга кокошка не яде, защото единъ день, когато почнете да търсите напръстника си, ще ви направи да ви вържатъ. Първото нѣщо въ нашитѣ отношения къмъ другитѣ е взаимно почитание. Забѣлѣзалъ съмъ въ моитѣ наблюдения, че нѣкои искатъ да се учатъ и идватъ първоначално съ страхопочитание, а подиръ почнатъ да говорятъ: „Ние знаемъ повече отъ него“, и се разпуснатъ. Като ония млади булки, които първо стоятъ хрисимо и се срамуватъ; мине ли, обаче, единъ мѣсецъ, отварятъ ей такива уста и развалятъ кѫщата. Въ черква, докато сѫ булки, стоятъ мирно, но, вѣнчеятъ ли се, като-че добиватъ граждански права и си показватъ истинскитѣ образи. Тѣ втори пѫть пакъ ще се омѫжатъ, но онзи, който еднъжъ се е оженилъ за тѣхъ, втори пѫть нѣма да се ожени. Не трѣбва да огорчаваме Бога съ нарушение на Неговия Духъ за свободата, и когато нѣкой ни прѣдизвиква. Виждамъ, какви мисли по отражение ставатъ въ мене и въ васъ — цѣлъ тевтеръ крививни сѫ се образували, както рѣзкитѣ на телеграмитѣ. Колко ваши телеграми има написани — цѣлъ снопъ. Тамъ е показано, колко сте свободни. Единъ день тия телеграми ще се прѣдставятъ на Господа, когато отидете на онзи свѣтъ. Всичко въ свѣта е явно, нищо не може да се скрие прѣдъ Окото на Господа. И това не ви говоря, за да ви плаша, не! Богъ въ Своето битие е Духъ, Който иска всѣкога да поучава и поправя, а не да наказва и отмъщава Туй, което забѣлѣзваме въ свѣта като страдание и наказание, то е само по отношение на формата. И ако въ това отношение често ни наказва Богъ, то е, за да ни освободи отъ робството. Ако речете да освободите една овца отъ устата на вълка, нѣма ли тя да пострада, докато я извадите? Свобода, вѫтрѣшенъ миръ ще принесатъ спокойствие и радость и ще подигнатъ нависоко нашия Духъ. Сега пакъ върху религията. Тази религия, съ която искаме да служимъ на Бога, въ какво седи? Христосъ казва на едно мѣсто: Огладнѣхъ, и не ми дадохте да ямъ; ожаднѣхъ, и не ме напоихте; страненъ бѣхъ, и не ме прибрахте; голъ бѣхъ, и на ме облѣкохте; боленъ и въ тъмница бѣхъ, и не ме посѣтихте“.(Мат. 25: 42—43). Ето затова ще сѫди Господъ свѣта. Вие може да се молите десеть пѫти на день, като старитѣ фарисеи по улицитѣ; вие може да заприличате на оная майка, която е била почнала да се моли, че ѝ прѣгорява яденето. Знаете ли какво нѣщо е психическо пиянство? То не е религия. Мома, която често обича да се срѣща съ нѣкой момъкъ, не че печели нѣщо, а усѣща нѣкаква приятность, но тази приятность, туй гѫдаличкане не показва, че е божествено настроена. Тя харчи напразно енергия. Когато Богъ се приближи къмъ насъ, ще усѣтимъ, че Неговото дѣйствие е не единъ мигъ, а дълго врѣме. И туй разположение ще го усѣтимъ въ душата - тайно. Когато нѣкои хора се каратъ, азъ отивамъ при тѣхъ, но не имъ казвамъ да млъкнатъ, защото азъ трѣбва първомъ да млъкна:като се каратъ двама, азъ да отида, нѣма да имъ помогна. Не имъ проповѣдвамъ моралъ, а се спра и се помоля за тѣхъ на Господа. Въ Варна прѣди 30—40 години имаше единъ попъ Ганчо, — «орманъ-папазъ» го наричаха, — той често укоряваше ония, които го опопили; вижда, че единъ гагаузинъ бие жена си, взелъ единъ камшикъ и почналъ да бие мѫжа, за да оттърве жената, но и двамата, мѫжътъ и жената, веднага се нахвърлили върху него, а жената рекла: „Какво право имашъ ти да биешъ мѫжа ми, ние сами ще се разправимъ и ще си уредимъ работата“. И сетнѣ попътъ казва: „Що ми трѣбваше да оттървамъ жената отъ мѫжа“. И вие, като попъ Ганчо, може да влизате да уреждате хорскитѣ работи. Не влизайте. Можете да влѣзете само, когато двамата, мѫжътъ и жената, ви повикалъ да ги разправите. Покажете имъ закона за свободата и какъ да уреждатъ отношенията си. И тъй, религията трѣбва да носи на хората свобода, миръ и радость. Ако се подигнатъ старо- врѣменнитѣ гонения, свѣтътъ нѣма да се оправи. Колко съмнѣния ще се подигнатъ за външнитѣ форми на религията; ще взематъ да викатъ: „Твоето учение е отъ сатаната“, „ама твоето не е ли отъ дявола?“ Който не е отъ сатаната, трѣбва да служи на човѣчеството безкористно, отъ любовь къмъ него, и дори да се жертвува за него. Щомъ искате награда, или първо мѣсто, или да оправите свѣта, не изпълнявате закона за свободата, Духътъ не е въ васъ. Трѣбва да бѫдете послѣдни въ свѣта, за да бѫдете първи прѣдъ Бога. Станете ли първи въ свѣта, вие сте по- слѣдни прѣдъ Бога. Това е, което азъ зная. Не искамъ човѣшка слава, прѣдпочитамъ Богъ да мисли добрѣ за мене. Като проповѣдвамъ това, нѣкои отъ васъ не го взематъ за себе си и казватъ: „Азъ не съмъ такъвъ, еди кой-си е такъвъ“ — това е отъ лукаваго. Всѣкой вѫтрѣ въ себе си трѣбва да забрави другитѣ какви сѫ, а да мисли, че той е по- грѣшенъ отъ другитѣ. Това е право. Че сте въ туй положение—не ви сѫдя, но, понеже искамъ да излѣзете изъ него, посочвамъ ви начинъ, по който можете да излѣзете. Слѣдвайте духа, който е въ васъ: искате свобода, дайте я на другитѣ; искате любовь и справедливость, дайте ги на другитѣ. Подобното подобно привлича—туй е законъ. Ако обичате хората искрено и чистосърдечно, и тѣ ще ви обичатъ; тъй както се огледвате въ вашего огледало, ако сте красивъ, и то ще покаже отсрѣща красиво лице. И когато срѣщнете нѣкого, не му казвайте:„Азъ те обичамъ“, не говорете за любовь, защото тя се изгубва, тогава въ сѫщность вие не го обичате. Човѣкъ, който най-много говори за любовь, най-малко я има. Онзи, който най-много говори за свобода на духа, най-малко я има, и най-малко я дава на другитѣ. Ако моитѣ отношения къмъ васъ не сѫ каквито трѣбва да бѫдатъ, не е сладката проповѣдь, която звучи като сладка музика, която ще ги направи такива. Музика, която създава благородни пориви, принася полза; оная, която оставя въ човѣка само едни гѫдаличкания, не принася никаква полза. И сега вече да прѣстанатъ между васъ тия търкания на „тѣсни“ и „широки“, „тамъ е Духътъ“, тамъ не е Духътъ. Който отъ васъ има Духа на свободата, нему ще дамъ бѣло камъче, дѣто ще напиша името си, и, когато дойде Господь, ще види написаното. Когато погледна очитѣ ви, зная духа ви: когато Духътъ влѣзе, очитѣ не сѫ много тъмни, но не сѫ и много свѣтли. Може нѣкой пѫть очитѣ да лъщатъ, като на нѣкоя змия, но то е нефешъ, желанието да глътне, да изеде нѣкого. Видѣли сте, какъ вечерно врѣме лъщатъ очитѣ на котката — тя тьрси мишки. Свѣтлина отъ свѣтлина има разлика. Има свѣтлина, която граби, която убива, а има свѣтлина, която оживотворява. Духътъ е чувствителенъ къмъ слабоститѣ на хората и има свойството да влиза въ ония, които сѫ въ Пѫтя. Като се съберете пакъ, ще се види отъ телеграмитѣ, да-ли ще има мушкания. Такива молитвени събрания Господъ не иска. За да бѫдатъ всичкитѣ молитви приети отъ Господа, ще ви дамъ методъ. Ако срѣщнете една неутѣшена, утекчена душа, помолете се на Бога за нея и съ нея; ако срѣщнете бѣденъ, помогнете му. Господъ не иска да се събиратъ богати съ богати, а богати съ сиромаси, учени съ невѣжи. Не е необходимо само да се събирате и да пѣете въ концертъ; идете въ нѣкой концертъ свѣтски — по-добрѣ ще направите. Онази госпожа, за която прѣди малко ви говорихъ, ми каза още, че, като била въ онова молитвено събрание, подиръ половинъ часъ женитѣ почнали да се оглеждатъ и да си шушукатъ: „Тази ни видѣ“; и тя, като забѣлѣжила, че ги стѣснява, излѣзла си. Не казвамъ, че е въ София. Говоримъ, че въ черква и другитѣ хора не се молятъ правилно, — но и ние се молимъ така. Изпѫдете стария дяволъ, дайте свобода и уважение на другитѣ, молете се тайно въ вашата душа, никой отъ васъ да не говори и одумва другитѣ. Щомъ се събератъ двѣ три жени, почнатъ да говорятъ за нѣкого. Човѣкъ, който одумва хората, психически не може да се развие. Който има тази слабость, да я напусне. Дойде ли ви нѣкой пѫть на ума да говорите за нѣкого, спрете се, не пущайте дявола да влѣзе, не му ставайте глашатай. Затворете своя телефонъ и не му прѣдавайте мнѣнията му. Дяволътъ никога не казва добри думи, той говори за хората: ти си вагабонтинъ, крадецъ, блудникъ; подмамя ви да му помогнете и си свърши работата, па, когато дойдатъ страданията, чрѣзъ тѣхъ Господъ ви казва: „Други пѫть да не слушате дявола“. Гнѣвливость, зависть, умраза, подозрѣние, лъжа, всички отрицателни нѣща въ свѣта — това е свойствено на дявола. Изхвърлете този старъ баща навънъ и ще бѫдете свободни, ще бѫдете съ Господа, Който е всемѫдъръ, добъръ, справедливъ, съобразителенъ и любящъ, Който прощава и помага на страждущитѣ и бѣднитѣ. Ако сто пѫти съгрѣшите и се обърнете къмъ Него, Той ще ви прости! Той наказва само дяволитѣ, Той ги е проклелъ и е създалъ за тѣхъ голѣмъ огънь. Тъй че, който не иска да бѫде свързанъ съ дяволитѣ, трѣбва да бѫде милостивъ и съобразителенъ. Нека отсега нататъкъ започнемъ да прилагаме Христовото учение—не да се показваме на свѣта, че сме религиозни хора: нека нашата набожность да бѫде скрита въ насъ, а прѣдъ свѣта нека сме, както красивитѣ дами, който излѣзватъ съ покрито лице да не ги изгори слънцето или да не почернѣятъ отъ праха. Скрийте своята красота вѫтрѣ, не парадирайте съ нея отвънъ. Не разправяйте, колко сте добри, великодушни, готови за благотворителни дѣла, и че по три пѫти на день се молите, за да не станете посмѣшище на свѣта. И Христосъ казва: „Бѫдете въ свѣта умни като змиитѣ и незлобиви като гълѫбитѣ“. Свѣтскитѣ хора не сѫ глупави, а умни. По отношение на висшия животъ тѣ сѫ по-лоши, но по отношение на ума тѣ сѫ по-умни, ние сме глупави. Дайте имъ примѣръ за нѣкое добро дѣло, за да ви даватъ и тѣ отъ своя умъ. Сега казватъ, че трѣбва да бѫдемъ прямолинейни, не трѣбва да бѫдемъ щедри. Че какъ тогава ще оправимъ свѣта? Като ни погледне нѣкой накриво, ние се разгнѣвимъ; ами колко пѫти ние сме погледнали хората накриво — не си даваме смѣтка за това, Господъ не ни е създалъ съ криви очи, а съ прави. Религиозенъ животъ е именно това — да имаме и да даваме свобода на хората, да извиняваме тѣхнитѣ погрѣшки и да търсимъ всѣка възможность да се сплотимъ духомъ. Сега, нека речемъ да приложимъ учението и да го проповѣдваме на другитѣ. Никакво одумване занапрѣдъ. Да се заречемъ прѣзъ цѣла една година да не одумваме. Направете си тевтеръ и кажете: „Днесъ, слава Богу, за никого не съмъ говорилъ“, турете бѣлѣжка 7; щомъ говорите, турете единица и дръжте прѣзъ цѣлата година смѣтка, колко седморки и колко единици ще си турите, до колко сте успѣли да се сдържате. Гледамъ често нѣкому трепери устата: „И азъ да кажа нѣщо“, „и азъ имамъ думата“, „и азъ зная нѣщо“: започва да говори, започватъ и други, и туку вижъ, че нѣкой стане прѣдметъ на одумване. Утрѣ пакъ ще започнатъ сѫщото нѣщо. Когато нѣкой момъкъ наближава да се жени, залюбватъ го много моми и всички го хвалятъ и се надпрѣварватъ, коя да му припише повече качества: „Баща му, майка му благородни, фамилията имъ много благородна“. Избере ли той вече нѣкоя за жена, всички, които сѫ го дотогава хвалили, започватъ: „Той е дивакъ, глупакъ, простакъ“. Когато и тѣ трѣбва да кажатъ: „Много добрѣ е направилъ, че е избралъ мома измежду насъ“, ние се радваме». Знаете ли вие, на какво прилича това? Азъ съмъ привеждалъ и други пѫть една случка за посрѣщането на единъ князъ въ единъ голѣмъ европейски градъ: отъ избранитѣ 12 най-красиви жени, които били поканени да гласуватъ, коя да поднесе букетъ на княза, всѣка пуснала бюлетина за себе си. Сега, и вие въ това движение гледате още не напълно подготвени, кой да даде букетъ на Христа — всѣки казва: „Азъ“. Не гласувайте за за себе си. И безъ да гласувате, Христосъ знае, кои заслужватъ. Това е Христовото учение: да бѫдемъ съобразителни, да не говоримъ за другитѣ това, което можемъ да знаемъ за тѣхъ. Окултиститѣ казватъ: „Ако искашъ да бѫдешъ силенъ, не говори за хората, защото въ момента, когато започнешъ да говоришъ, влизашъ въ свръзка съ неговия духъ и се заразявашъ съ лоши мисли“. По-добрѣ е да мислите добро за хората, отколкото лошо, защото, инакъ, себе си поврѣждате. Онзи, когото одумвате, психологически се ползува. Нали Господъ казва: „Като си богатъ, дай отъ своето; колко имашъ печалба? “ — „Десеть хиляди“. — „Дай половината“. Когато говоримъ добро за нѣкой човѣкъ, Господъ него хване и му рече: „Колко спечели? “ — „20“. — „Дай половината на оня, който мисли добро за тебе“. Когато говоримъ добро за другитѣ хора, ние печелимъ, а когато говоримъ лошо за хората, тѣ печелятъ. Такъвъ е законътъ. Ако съзнателно го правите тѣ да печелятъ, ще се радвамъ на туй ваше самоотричане. Но тогава пъкъ не се оплаквайте. Нали сте велики духове? Ако нѣкоя отъ вашитѣ сестри има нѣкой недѫгъ, молете се десеть пѫти да се оттърве тя отъ него, и тогава идете и ѝ кажете благо: „Въ тебе, сестро, има единъ порокъ, но да не ми се сърдишъ, дѣто ти казвамъ“. Тогава ще бѫдете благословена. Та, изпѫдете отъ васъ сега този дяволъ — одумването. Господъ рѣшилъ тая година дяволи да връзва. И никой да не се сърди, когато бѫде свързанъ. Ще го впрегнатъ на работа. Както на земледѣлеца му трѣбватъ волове, за да оре, така и дяволитѣ сѫ потрѣбни за работа. Или ние ще бѫдемъ впрегнати, или тѣ. За да ги впрегнете, трѣбва Духътъ да бѫде въ васъ, трѣбва да бѫдете силни и мощни, Азъ пакъ ще говоря върху този въпросъ за свободата на духа. Сега ще направя единъ малъкъ опитъ,да видя, колко сте използували днешната ми бесѣда. Религиозната свобода трѣбва да бѫде абсолютна: Богъ е Богъ на любовьта, на свободата. Тогава всѣкой отъ насъ ще намѣри своето мѣсто. И когато оре, и когато копае, и когато върши каквато и да е работа, ще я върши съ благодарность. Такъвъ трѣбва да бѫде животътъ на земята споредъ свободата на Духа, споредъ свободата, съ която се е отличавалъ и Сократъ. Той бѣше послѣденъ човѣкъ, но много царе се забравиха, а неговото име остана. Човѣкъ може да заема много високи длъжности и пакъ да не бѫде благороденъ. Духътъ изисква да бѫдемъ и като царе и като послѣдни хора еднакво свободни. То е учението на Христа, което проповѣдвамъ, - да имате и да давате свобода, да имате и да давате свобода и пакъ да имате и да давате свобода: и умствена, и сърдечна, и религиозна, и гражданска, и домашна — свобода навсѣкѫдѣ. (Бесѣда, държана на 23. августъ 1915 г.).

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. VII. СТАРИ И НОВИ МѢХОВЕ. София — 1915 Стари и нови мѣхове. „И никой не налива ново вино въ мѣхове ветхи.... Но трѣбва да се налива новото вино въ мѣхове нови, и се завардятъ и двѣтѣ“. Ев. Лука, 5 37-38 Тази малка притча е класическа по изразъ и съдържание. Христосъ прави велико обобщение на идеитѣ: казва, че никой не бива да налива ново вино въ ветхи мѣхове, защото послѣднитѣ ще се разпукнатъ. Трѣбва ли да вземемъ казаното въ прѣкъ смисълъ? Не. То е вѣрно въ прѣносенъ смисълъ. Прави се аналогия на новото учение съ ново вино и на старитѣ хора съ стари мѣхове. Старото вино, като прѣкипѣло, може да стои въ старъ мѣхъ, но новото, понеже ферментира, ако се налѣе въ старъ мѣхъ, ще го пръсне. Тази притча съдържа една скрита мисъль, единъ великъ законъ: че за Божественитѣ идеи, които се влагатъ въ този свѣтъ, потрѣбни сѫ нови мѣхове, поеластични, да издържатъ напора на ферментацията, т. е. хора, които иматъ умъ и сърце възприемчиви за новата истина. Когато умътъ е ангажиранъ съ стари идеи, мисли, чувства, новото не може да проникне въ него; съ други думи, въ старитѣ форми не може да се очаква да се прояви сила за подвигъ. Младитѣ хора въ това отношение сѫ щедри; отъ 90-годишнитѣ хора трѣбва да искашъ 90 пѫти, докатъ дадатъ едно петаче, защото тѣ иматъ природенъ страхъ, чувствуватъ се слаби и недѫгави да разполагатъ съ своитѣ сили и срѣдства, както младитѣ. И затова Христосъ казва, че новото вино трѣбва да се налива въ нови мѣхове. Когато новото учение се влѣе въ свѣта, поражда реакция у старитѣ — тѣ мислятъ, че не е добро и че ще развали свѣта. При все това, нѣма баща, който иска да му се роди синъ съ стари идеи; всѣки мечтае, синъ му да бѫде съврѣмененъ, да възприеме мислитѣ и идеитѣ на вѣка. Виното само по себе си прѣдставлява сила. За да се даде потикъ на човѣшката еволюция, трѣбва сила; тази сила не е друго, а човѣшкиятъ духъ, взетъ въ широкъ смисълъ, сила разумна, която работи и гради съобразно съ Божественитѣ закони. Въ цѣлитѣ на Бога е всичко да расте и да се развива; Богъ не обича старитѣ мѣхове; Той ги туря въ долнитѣ изби, както правятъ винаритѣ; ще дойде врѣме, когато ще се намѣрятъ хора да пиятъ и отъ старото вино. Когато възприемете новото учение, вие се лъжете, ако мислите, че то нѣма да ферментира у васъ, че ще останете сѫщитѣ човѣци, — това е невъзможно: то е сѫщото, като ваятельтъ да работи съ чукъ върху мряморъ, безъ да отчупи нѣкое парче. Много парчета ще отхвръкнатъ налѣво и надѣсно, и старитѣ хора трѣбва да стоятъ малко по-далечко, ако се боятъ да не ги удари нѣкое парче по главата. Не е виноватъ ваятельтъ, а старитѣ хора, ако не се отстранятъ. — „Азъ вая статуя за бѫдещето поколѣние“, казва той, „и всѣки трѣбва да се пази“. Може художникътъ да работи съ четка, може да работи съ лѫкъ, може да работи съ чукъ — зависи отъ начина, по който той работи; то не е важно, важното е, да-ли работи съгласно съ Божествения редъ на нѣщата. Когато при работата почне търканица, не трѣбва да викаме: „Насъ ни гръмна главата“: вѣчно спокойствие сѫществува на гробищата; който иска да върви напрѣдъ, който се стреми къмъ Бога, който иска да расте въ Божествения животъ, трѣбватъ му работа и борба. Въ този стремежъ седи доброто на индивида, доброто на обществото, доброто на цѣлото човѣчество. Онѣзи, които искатъ да почиватъ, да останатъ съ старитѣ разбирания на живота, не схващатъ активния животъ на новитѣ идеи, изразени чрѣзъ притчата за новото вино. Знаете ли колко врѣме е трѣбвало на лозовата пръчка да събере туй вино? И още, знаете ли неговата сила? Най-първо то е сладко, послѣ почва да рѣже и най-послѣ става силно дотолкова, че, ако прѣпиете отъ него, изгубвате нормалното си състояние. Та, който иска да възприеме новото учение, трѣбва да се освободи отъ старитѣ мѣхове. Ако нѣмате нови мѣхове, стойте надалече; ще дойдатъ други, нови хора, и въ тѣхъ ще се налѣе новото учение. И въ васъ може да се налѣе, но първо трѣбва да продадете старитѣ мѣхове — да се освободите отъ всички желания и пороци, който ви спъватъ въ възприемането на новото учение. Въ Индия има прочути змиеловци; които опитомяватъ и изпращатъ много екземпляри змии въ Европа. За това си служатъ съ каци, дѣто събиратъ змиитѣ отъ най-малки до най-голѣми, безопасни до много опасни, и тамъ ги опитомяватъ. Една вечерь, обаче, по непрѣдпазливость, като затваряли кацата, не могли да я затулятъ хубаво; прѣзъ нощьта всички змии се измъкнали изъ кацата и се овили около ловеца имъ; сутриньта той се събужда и, като вижда какво е станало, не се мръдва, защото едно помръдване ще му костува животътъ; ималъ присѫтствието на духа да кротува. По едно врѣме идва слугата и се чуди, защо господарьтъ му още не излиза навънъ; отваря вратата и вижда, че всички видове змии се овили около него; слугата, обаче, билъ много съобразителенъ: веднага отива, взема единъ голѣмъ котелъ съ сварено млѣко, и го поставя въ стаята; змиитѣ, щомъ подушили млѣкото, отвили се сами отъ господаря му и отишли къмъ млѣкото; индиецътъ станалъ и внимателно пакъ ги затворилъ въ кацата, като си казалъ: «Тази каца трѣбва хубаво да я затварямъ». И вие нѣкой пѫть ще се намѣрите въ положението на този змиеловецъ, и тогава ще ви трѣбва присѫствие на духа и млѣко, а това млѣко е разумниятъ животъ. Христосъ казва: „Не бива да туряте ново вино въ старъ мѣхъ“, защото ще ви разстрои. Ако нѣкой религиозенъ се разстрои, той е старъ мѣхъ, който не е могълъ да издържи новото вино — новото учение. Не може да се примирятъ двѣ идеи, които се сблъсватъ. Моисеевиятъ законъ казва: зѫбъ за зѫбъ, и око за око, но, споредъ Христовото учение, законътъ е тъкмо обратенъ — да любимъ враговетѣ си; ако ни ударятъ отъ едната страна, да обърнемъ и другата. Това ново учение какъ ще примирите съ старото, ако и него задържите? Моисеевиятъ законъ е за старъ мѣхъ, Христовото учение иска новъ мѣхъ. Споредъ Моисеевия законъ, понеже старитѣ хора не съ способни да се борятъ съ новото, искатъ да хванатъ противника и да му извадятъ очитѣ, да не може да ги вижда и намѣри, а Христовото учение казва: вашитѣ противници може да направите ваши приятели, можете да ги обезорѫжите и дори да ги накарате да ви служатъ. Сега, нека дойдемъ до вѫтрѣшния психологически смисълъ, на Христовитѣ думи. Никога не трѣбва да мислимъ въ живота, че сме разбрали напълно истината и че вече нѣма какво да учимъ: ще бѫдемъ такива стари мѣхове, които сѫ спрѣли своето развитие на земята. „Учени сме“. Ама въ какво седи вашата ученость? — „Чели сме много писатели“. Що отъ това? Трѣбва да вникнемъ въ онази философия, която може да изправи живота ни и да ни даде онова щастие, което търсимъ. И другъ пѫть съмъ обяснявалъ думата „ШТАСТИЕ“: тази дума отъ кои букви се състои? Буквата Ш — три рѣзки, обърнати нагорѣ, прѣдставятъ човѣшката рѫка, която работи. Т-то показва директива или сила, съ която се тика работата. Слѣдъ тия двѣ букви идва А, то е човѣшкиятъ носъ — трѣбва не само работа, но и умъ, да знае какъ да работи. Като вземете буквата С, тя прѣдставя човѣшкото сърце, а като я обърнете нагорѣ, ще стане лодка — това, което се припечелва, ще се складира. При буквата И има едно слизане и възкачване — отгорѣ надолу и обратно; тия два ѫгъла, като ги турите единъ до другъ, образуватъ диаметритѣ на крѫга — колелото, което движи колата напрѣдъ. Е-то показва центъра, за който трѣбва да се държите. И, слѣдователно, вамъ трѣбватъ: рѫка, сила, умъ, сърце и цѣль нагорѣ. Ще приведа единъ анекдотъ изъ българския животъ. У насъ вѣрватъ, че треската, когато идва, е жива. Единъ овчарь се спрѣлъ на единъ мостъ и слушалъ какво си говорятъ двѣ трески. Едната отъ тѣхъ казала, че ще иде да хване оня овчарь тамъ въ планината. Втората запитала какъ ще го хване, а другата ѝ отговорила: «Ще влѣза въ първата лъжица на млѣкото, което той ще глътне прѣзъ пролѣтьта». Овчарьтъ, като чулъ, че става дума зарадъ него, намислилъ да вземе прѣдпазителни мѣрки. Прѣзъ тоя день му умрѣла една овца; той я одира и направя отъ кожата ѝ мѣхъ. Като дошло опрѣдѣленото врѣме да го хване треската, първата лъжица съ млѣкото, въ която влѣзла треската, той я турилъ вѫтрѣ въ мѣха и го завързалъ. Тогава треската надула мѣха и всѣки день по обѣдъ все го тресѣла. На есеньта овчарьтъ отвързалъ мѣха и пусналъ треската да си иде. Пакъ се събрали двѣтѣ сестри подъ моста, и едната запитала другата: «Имахъ нещастието да влѣза въ празния овчи мѣхъ!» И вие, ако искате да си служите съ старитѣ мѣхове, ще приличате на тази треска и, като ви пуснать, ще кажете; „Научихме се какъ да тресемъ мѣховетѣ“. Такива хора азъ виждамъ постоянно и, като ги пуснатъ въ живота, казватъ: „Научихме се какъ да тресемъ мѣховетѣ“. Такива сѫ съврѣменнитѣ догматици, които само мѣхове тресатъ. „Тѣсно ни е“, казватъ. Не, широко имъ е, но храна нѣма до тѣхъ. Въ народното вѣрване, за което тукущо ви говорихъ, има цѣла философия — трѣбва да се вразуми кадията, защото неправилно рѣшава сѫдбата, да дойде нова сѫдба на свѣта. Трѣбва да се вложи въ нашитѣ дѣца новото вино, защото то е сила. Майкитѣ, които искатъ да иматъ добри дѣца, трѣбва да сѫ проникнати отъ нови идеи, Ако сте съ стари, не ви прѣпорѫчвамъ раждане. Какво ще родите? Негодници за живота, каквито има съ хиляди. Свещеното Писание казва: „Плодете се и множете се“; не казва да раждате недоносчета, а хора по образъ и подобие на Бога. То е новото учение, което Христосъ проповѣдва и което, ако се разбере, ще поправи свѣта. И лозата и соковетѣ сѫ въ насъ; когато единъ день нашето лозе даде грозде, соковетѣ на гроздето ще почнатъ да ферментиратъ. То е неумолимъ законъ въ свѣта, и онзи, който мисли да живѣе, безъ да ферментира, не разбира живота. Христосъ на друго мѣсто казва: „Който иска да Ме послѣдва, да вземе кръста си“; новото вино — то е кръстътъ. Кръстътъ е сила за оня, който разбира. Въ свѣта има разни кръстове, и хората се оплакватъ отъ тѣхъ; но Павелъ ето що казва за кръста: „Азъ ще се похваля съ кръста Христовъ“. Оплаквате се отъ вашитѣ страдания и казвате, че сѫ необикновени, непоносими; но вие приличате на онзи, който се оплакалъ отъ тежината на своя кръстъ, и ето какво станало съ него. Господь рекълъ: „Вземете му го“ и го въвелъ въ една голѣма зала и му рекълъ: „Въ тази зала има голѣми и малки, златни, сребърни, желѣзни и каменни кръстове, избери си единъ; човѣкътъ, като избиралъ, намѣрилъ единъ малъкъ кръстъ и рекълъ: „Туй кръстче искамъ“ — „Ами че това е кръстътъ, който ти носѣше досега; този кръстъ бѣхъ ти далъ“, рекълъ Господь. Често ние прѣувеличаваме нашитѣ страдания и искаме да измѣнимъ своята сѫдба; не може да я измѣнимъ, да изхвърлимъ товара, който трѣбва да носимъ. Вие казвате: „Като си поуредя работитѣ, азъ и жена ми, па и дѣцата ми, ще тръгнемъ въ новия пѫть, и тогава новото вино ще ферментира“. Ако мислите да уредите житейскитѣ си работи и тогава да послѣдвате Господа, вие се лъжете. Възпитанието е процесъ, който трѣбва да върви едноврѣменно за всички — бащата, майката и дѣцата: когато бащата и майката се възпитатъ, ще се възпитатъ и дѣцата. Ще приведа другъ примѣръ. Разправятъ за Американския проповѣдникъ Муди, че, когато проповѣдвалъ, едно дѣте, което го слушало, попитало баща си: „Татко, защо не пѣешъ“? —„Азъ съмъ утвърденъ въ вѣрата, вие трѣбва да пѣете. Тия работи сѫ за васъ, ние старитѣ сме слушали, слушали“, отговорилъ той. И дѣтето си казва; „Много добрѣ, че имамъ баща утвърденъ“. Единъ день бащата впрѣгва малъкъ кабриолетъ съ конь и тръгва на пѫть, но по едно врѣме къмъ върха коньтъ спира, тогава дѣтето казва: „Татко, коньтъ се утвърди“. Щомъ спремъ, ние сме се утвърдили, ние сме старъ мѣхъ, въ който новото вино не може да ферментира. А се готвимъ за Небето, мислимъ да влѣземъ въ рая да заживѣемъ ангелски животъ, да разберемъ Божиитѣ истини. Какъ ще ги разберемъ, когато живѣемъ въ тѣзи изби? Затова Христосъ се обръща и казва: „Трѣбватъ нови мѣхове“. Старитѣ човѣци сѫ стари мѣхове, а младитѣ човѣци сѫ нови мѣхове; старитѣ човѣци нищо не ги смущава; но младитѣ казватъ на старитѣ: „Чакайте и въ васъ да налѣемъ отъ новото вино“. На старитѣ не трѣбва да се дава ново вино: старитѣ сѫ привършили своята еволюция. Новото вино трѣбва да мине въ артериитѣ и венитѣ на новитѣ човѣци. Въ насъ има борба, има оплаквания, защото старото съ новото вино се борятъ. Христосъ иска да каже: не влагайте новото вино въ себе си, ако не сте готови, затова казва: „Очистете се по-напрѣдъ“: Всѣко учение и всѣка философия може да ни ползува, когато сме чисти. Пластичность въ прогреса, подемъ духовенъ — това разбира новото учение. Ако можемъ да погледнемъ, отъ окултно гледище, въ съзнанието на стария човѣкъ, ще видимъ свѣщь, която мъжделѣе; ако погледнемъ новия човѣкъ; ще видимъ, че неговата свѣщь свѣти ярко. Можемъ да уподобимъ стария човѣкъ на земя, която се освѣтлява отъ мѣсечината, а младия — на земя, която се освѣтлява отъ слънцето. За душевното развитие е необходимо ново вино. Да се попитаме, дали го имаме? Онзи, който е пилъ старо вино и не е вкусвалъ сладко, казва: „Старото е по-хубаво“; но виното, щомъ ферментира и се уталожи, стане старо, по-нататъкъ не може да ферментира; то може само да упоява хората, да ги поразвесели малко, но да ги накара да работятъ, да прогресиратъ — никога. Ако сме нещастни, то е защото нашиятъ животъ ферментира, виното се прѣвръща въ кисело или рѣзнякъ, не е вече сладко. Наблюдавалъ съмъ българитѣ, когато излизатъ отъ черква и отиватъ въ кръчмата да пиятъ, първо се събератъ двама по двама: «Дайте една половница отъ старото вино — наздраве!» пиятъ по 1 — 2 чашки; послѣ се събератъ трима - четирма продължаватъ да пиятъ, и разговорътъ става по-оживенъ, цѣлата кръчма почне да говори; по едно врѣме се вдига шумъ, и, като видишъ, започнали нѣкого да биятъ. Защо го биятъ? Не си е сградилъ на нивата плетъ — въ кръчмата трѣбва да го набиятъ, за да си сгради плетъ! Това не е само въ кръчмата: посѣтете борситѣ, дѣто ставатъ търговски операции, ще кажете, че всички хора тамъ сѫ луди. Даже една жена, която посѣтила борсата, казала на мѫжа си: «Защо ме доведе въ тази лудница, азъ искамъ да ме заведешъ при благородни хора — въ борсата». Щомъ почнатъ да се каратъ и дѣлятъ въ кѫщи, виното е почнало да ферментира — като не могатъ да създадатъ ново нѣщо, искатъ да обсебятъ чуждото; сѫщо както майка, която не може да ражда, взема чуждо дѣте. Прочее, за новото вино, което ще ни даде новъ животъ, което ще ни научи какъ да живѣемъ и работимъ, какъ да създаваме силни отношения между насъ, нужни сѫ нови мѣхове. Това е Христовото учение. Казватъ, че то не било приложимо. Приложимо е. Я спрете се на день по петь минути и мислете върху него. Вземете тази притча, прочетете я и спирайте се на день по петь минути, да помислювате върху новото вино, ще видите какви резултати ще има. Спрете се петь минути и мислете за Бога, за добритѣ хора на земята, които безспирно работятъ; за добритѣ майки, които отгледватъ съ търпѣние своитѣ дѣца; за добритѣ бащи, които се грижатъ за сѣмействата си — ще видите какъвъ процесъ ще произведе това ново вино. Жената казва: „Омѫжихъ се, но мѫжъ ми не струва“. Е, кой ви накара да вземете старъ мѣхъ? Знаете ли, че съ това приличате на онзи, който въ турско врѣме открадналъ магарето и казалъ на сѫдията: „Азъ бѣхъ на крушата и паднахъ на магарето, и то ме отнесе“? Кажете си: „Менѣ ми трѣбва ново вино“ и въ идеитѣ, и въ сърцето, и въ свѣта. Станалъ 60—80 годишенъ, ще се жени и дѣца ще има! Разбирамъ, има изключения, както Авраамъ роди на стари години; ама той бѣше съ нови идеи, не бѣше остарѣлъ; сегашнитѣ на 40 години остарѣватъ — „да сѫ живи дѣцата ни, свърши се съ насъ! “ Ти си тогава старъ мѣхъ, трѣбва да те турнатъ въ избата; ти си лѣнивецъ, който не иска да разбере волята Божия. Трѣбва да кажешъ: „Господи, разбрахъ Те, сега искамъ да работя за Тебе“, както работи единъ юноша. Долу вашата старость, турете вашитѣ стари мѣхове на страна, махнете ги на далечъ! Хора съ стари мѣхове и старо вино не сѫ за Царството Божие. Не искамъ тѣ да излѣятъ старото си вино, но искамъ новото да турятъ въ нови мѣхове. Когато схванатъ тази Божествена мисъль, тя ще ги подигне съ своята сила. Чудятъ се какъ да възпитатъ хората. Методътъ е много лесенъ. Когато лодка въ морето се пробие, поставятъ въ дупката запушалка; ако не турятъ запушалка, лодката потъва. Вижте вашата лодка, дали не е пробита, запушете я, тогава ще бѫдете въ безопасность. Нѣкой день сте недоволни — имате дупка въ лодката, пукнатъ ви е мѣхътъ; нищо добро не ви очаква, ако не запушите дупката. Има моменти, когато човѣкъ трѣбва да бѫде строго послушенъ, както онова дѣте на единъ машинистъ, чиято кѫща била до желѣзницата: дѣтето си играло, и когато експресътъ наближилъ, извикали му отдалече: „Лѣгай!“, дѣтето послушало, легнало и така се спасило. Нѣкой пѫть ви казватъ: „Лѣгай!“ — „Ама защо“? — Лѣгай, не питай защо — когато мине експресътъ, ще видишъ защо. Има моменти опасни, когато трѣбва да колѣничимъ, и, като мине опасностъта, да благодаримъ на Богу. Ама нѣкой казва: „Не искамъ да се приспособя къмъ условията, не искамъ да бѫда еластиченъ“. Ще се приспособишъ. Дъждътъ нѣма да съобразява, да-ли си облѣченъ или не; слънцето сѫщо — да-ли можешъ да понесешъ неговата свѣтлина, а трѣбва ти да се приспособишъ къмъ всички промѣни, да си готовъ да ги понесешъ. Дъждътъ и слънцето много добрѣ си вършатъ работата. Нека слънцето грѣе, нека се вълнува морето, нека се пукнатъ старитѣ мѣхове — това да не ви смущава, защото Господь е рѣшилъ да пръсне старитѣ мѣхове и да налѣе новото вино въ нови мѣхове. Ако хора съ стари идеи и мисли искатъ да живѣятъ при новитѣ условия, горко се лъжатъ. Такава е сѫдбата, такъвъ е Божествениятъ законъ. Господь иска да се подмладите, да се прѣродите. „Какъ ще се прѣродимъ“, питатъ нѣкои. Ще се прѣродите, ще се образува форма нова, въ която ще вложите вашия животъ, форма реална, не мечта. Ако бихте разбирали закона, подъ който сега живѣете, можехте да се подмладите. Какъ може да бѫде това? Когато научите закона, ще се обновите вѫтрѣшно въ душата си. Когато говоримъ за възкресение, разбирамъ ония форми, съ които Господь работи въ насъ. Трѣбва да приготвимъ новитѣ мѣхове; тогава ще каже Господь: „Донесете ги, за да туримъ въ тѣхъ ново вино“. Питатъ нѣкои: „Какво прави Господь сега съ свѣта?“ Нови мѣхове приготвува, ново вино твори. И затуй казва Христосъ; „Отецъ Мой, работи и Азъ работя за васъ“. И ние трѣбва да бѫдемъ готови не да развалимъ тия мѣхове, защото много лесно нѣщо е да се развали умътъ и сърцето на човѣка, но много мѫчно е да се поправи. Нека види Господь, че сте заработили. Вие се питате, защо този животъ е такъвъ. Въ очитѣ на мнозина виждамъ, че сѫ упоени отъ старо вино, махмурлии сѫ, прѣпили сѫ. Трѣбва да изтрѣзнѣятъ, трѣбва радость да пълни сърцата ви, защото този свѣтъ е създаденъ за васъ, съ всички условия за развитието ви. „Ама война, нещастия“. Ничего! както казватъ руситѣ. — „Ама се губи свѣтъ“. — Ничего! нищо не се губи. Ще се разрушатъ, може-би, хиляди кѫщи, стари мѣхове, но ще се създадатъ нови. Сега Господь влива новото вино въ нови мѣхове. Само опияненитѣ се биятъ; мѫже и жени, ако се биятъ опиянени сѫ. Дѣто има ново вино, има музика, пѣние, спогаждане. Това е Христовото учение. Четете Евангелието и вложете въ себе си това учение, мислете по петь минути на день за вѣчния животъ, за Бога, за добритѣ хора, за добритѣ майки и бащи, за добритѣ приятели; мислете за нѣщо благородно, и то ще ви подигне. Тогава ще разберете по-дълбокитѣ работи. О, какви работи има да учите! Но прѣдварително трѣбва да се приготвѣте за туй разбиране. „Какъвъ ще бѫде бѫдниятъ животъ? “ — Отличенъ — туй което не сте видѣли, чували и сънували. Какъ ще види човѣкъ хубоститѣ на свѣта, когато спи? Вашитѣ спящи души трѣбва да се пробудятъ; трѣбва да турите котела съ млѣкото; за да приберете злинитѣ. Бѫдете носители на новото вино, на новото учение; проповѣдвайте радость, веселие въ свѣта и, когато страдате кажете, че страдате, защото не сте изпълнили Божия законъ. Често казваме, че условията създаватъ живота. Но и човѣкъ създава условията. Разправялъ съмъ ви вече за единъ английски лордъ, който тръгналъ съ своята дъщеря и своя слуга на пѫтешествие, и за станалото съ тѣхъ корабокрушение. Та въ свѣта можете да бѫдете и господарь и слуга. Имате знание, какъ да приложите Божественитѣ закони — ще сте господарь; не знаете какъ да ги приложите — вие сте слуга. Който иска да господарува, трѣбва да се проникне отъ новото учение: то носи разгадката на живота. Този лордъ, ако не бѣше попадналъ на пустия островъ, не щѣше да знае какъ да култивира живота; тамъ той е научилъ това изкуство. Въ живота може да изпаднемъ въ нещастие, нѣкой да ни стане господарь; нека се научимъ да слугуваме, и Господь ще ни изведе изъ пустия островъ. Благодарете на Провидѣнието, че сте попаднали на острова да се научите какъ да обработвате житото, т. е. живота. Досега не сте научили какъ да култивирате ума и сърцето си и вслѣдствие на това има гладъ и недоволство въ васъ. Ядете по 4 — 5 пѫти, затлъстявате и пъшкате, такова затлъстяване има и въ ума ви. А тази тлъстина трѣбва да се прѣобърне на енергия. Забѣлѣзали сте, че хора които работятъ усилено умствено, които се подвизаватъ духовно, никога не затлъстѣватъ. Наберете ли мась, турете я въ автомобила на духовния животъ и вървете, къмъ реализиране на благородни ваши мечти. Тамъ е вашето благо. (Бесѣда, държана на 12. юлий 1915 г.)

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. VI. СЛОВЕСНОТО МЛѢКО. София — 1915 Словесното млѣко. „Пожелайте, като новородени младенци чистото словесно млѣко, съ него да порастете; понеже вкусихте, „че Господь е благъ“: при Когото идвайте, като при камъкъ живъ, отъ человѣцитѣ отхвьрленъ, а отъ Бога избранъ и драгоцѣненъ“. 1. Петрово послание, 2: 2—4. Въ една заповѣдь на Моисеевия законъ се казва: «Не пожелай», а въ това послание на Петра се казва: «Пожелай». Кой отъ двамата е правъ? И двамата сѫ прави отъ свое становище. Обаче, ако Моисей бѫде на мѣстото на Петра, ще бѫде кривъ, и Петъръ, ако бѫде на мѣстото на Моисея, сѫщо ще бѫде кривъ. Моисей казва да не пожелаешъ — какво? — власть, богатство, жена, а Петъръ казва пожелай — какво? — словесно млѣко. Защо? Защото то е необходимо за духовното растене. Първото нѣщо, което потърсва дѣтето, когато излѣзе изъ утробата на майка си, е цицката млѣко, защото, като сучи, расте и се развива. И Петъръ казва сѫщото — да намѣримъ цицката, която ще ни нахрани духовно, защото, ако не я намѣримъ, по сѫщия законъ, както дѣтето, не можемъ да живѣемъ. Подиръ 3-4 години, когато дѣтето порасте малко, изникватъ му зѫби, което ще рече, че неговиятъ организъмъ се пригажда вече за твърда храна. Сѫщото е и въ духовния животъ: не бива да се възприематъ още отначалото твърди учения, които може да причинятъ смърть. Пита се: дали всички, който живѣятъ на земята, сѫ смукнали това словесно млѣко? Не всички, и затова умиратъ. Майката трѣбва не само да роди дѣтето и да има млѣко, но туй млѣко трѣбва да бѫде и непокварено. Колко майки сѫ отровили своитѣ дѣца съ лошото си млѣко! Ако майката се гнѣви по нѣколко пѫти на день, подиръ нѣколко дена ще отрови съ млѣкото си дѣтето. Сѫщо и свещеницитѣ, които по отношение на паството си сѫ на мѣстото на майкитѣ, когато проповѣдватъ, и учителитѣ, когато прѣподаватъ, ако се смущаватъ и тревожатъ, тровятъ своитѣ пасоми и питомци. Съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ едно голѣмо невѣжество: тѣ много нѣща знаятъ — отъ геометрия, аритметика, граматика, ботаника, физика, за движението на небеснитѣ тѣла, какъ е създалъ Богъ човѣка, какъ послѣдниятъ се е развилъ, но сѫщественото знание, необходимото словесно млѣко, тѣ нѣматъ. И знаете ли на какво приличатъ тѣ? Има анекдотъ за единъ турски мѫдрецъ, който разправялъ, че знаялъ всичко, каквото ставало на Небето — въ колко часа ставалъ Господь, какво правѣлъ, какво правѣли ангелитѣ. Като разправялъ единъ день това на султана, послѣдниятъ повикалъ още единъ, като него, философъ и като искалъ да ги изобличи, че има нѣща, които не знаятъ, рекълъ имъ: «Желая да се поразходимъ съ моя параходъ насамѣ и да си поприказваме приятелски». Тръгнали. Като се разговаряли, сложили имъ тепсия съ хлѣбъ и млѣко; султанътъ рекълъ на съпѫтницитѣ си да дробятъ залъци въ млѣкото; като надробили хлѣба, той разбъркалъ залъцитѣ и рекълъ: «Всѣки да изяде своитѣ залъци». — «Отдѣ да знаемъ кои чии сѫ?» възразили философитѣ. — «Ами, като не знаете залъцитѣ, които вие сами дробите, какъ ще знаете какво става на Небето?». Петъръ въ цитиранитѣ стихове по-нататъкъ отправя слушателитѣ си къмъ живия камъкъ. Ние знаемъ, че има само мъртви камъни, отъ които правятъ кѫщи; ала, както виждате, има и живи камъни. Ако можете да изтълкувате думата «камъкъ» на духовенъ езикъ, ще намѣрите, че има друго значение. Подъ думата «камъкъ» въ духовенъ смисълъ се разбира завършенъ характеръ, въ който всички сили сѫ уравновѣсени, процесътъ на развитието върви хармонично, Мозъкътъ, дробоветѣ, стомахътъ, нервната система сѫ въ редъ и функциониратъ добрѣ. Ето защо и Христосъ казва: «Бѫдете камъкъ, който може да расте и се развива», и на друго мѣсто: «Трѣбва да съградишъ домъ Божественъ» — подразбира — отъ такъвъ камъкъ. Но да дойда пакъ на думитѣ «словесно млѣко». Нѣкои често казватъ: «Искаме да бѫдемъ духовни». Какво подразбиратъ тѣ подъ това — дали да се затворятъ въ себе си, да бѫдатъ спокойни и да мислятъ и съзърцаватъ? Това не ги прави духовни. Да бѫдешъ духовенъ ще рече: да бѫдешъ въ съприкосновение съ окрѫжаващитѣ условия, съ срѣдата, съ почвата, върху която живѣешъ, и едноврѣменно да знаешъ правилно да реагирашъ на тази почва, срѣда и условия — елементъ, които създаватъ живота. Най-високото положение, което може да заеме човѣкъ, то е, когато умътъ, сърцето, душата — всички тия сили — защото тѣ сѫ сили — сѫ на своята висота, въ максималното си развитие. Камъкътъ, въ своето естествено състояние, не може да възприеме течно вещество; но, опече ли се въ варница, той служи за бѣлосване. И Господъ, когато иска да бѣлоса Своя домъ, опича камъка, туря малко вода и, като се образува реакция, замазва го съ бѣлота, наричана духовно — чистота и доброта въ живота. Додатъ ли страдания, това ще рече: васъ сѫ ви пуснали въ пещьта, да се прѣвърнете въ необходимата духовна варь. Има нѣкои твърди камъни, които, и слѣдъ като ги турятъ въ пещь, не се опичатъ; тѣхъ считатъ съвсѣмъ безполезни, взематъ ги и ги изхвърлятъ на пѫтя. Сега, когато Петъръ казва «пожелай», иска да изрази този вѫтрѣшенъ процесъ на опичане, да се образуватъ въ ума ония висши форми, които чрѣзъ процеса на разрѣдяването ще могатъ да минатъ отъ единъ въ другъ свѣтъ. Имате двѣ мисли въ ума си, които ви безпокоятъ, вземете едната, не я жалете, ами я турете въ варницата, турете отдолу дърва и я опечете. И, като опечете така всѣка мисъль отъ хилядитѣ, които налитатъ върху васъ, ще бѫде сѫщо като да изпечете нѣколко хиляди килограма варь и да я продадете. Съ туй, освѣнъ дѣто ще се оттървете отъ единъ голѣмъ багажъ, който ви тежи, но ще имате и голѣма печалба. Туй, което става въ физическия свѣтъ, става, по аналогия, и въ духовния свѣтъ: всѣки процесъ на физическото поле едноврѣменно е процесъ и на Небето и обратното. Ако разберете правилно това нѣщо, ще знаете, че, когато страдате на земята, на Небето се радватъ; защото, когато ви пекатъ въ варницата, вие, като не разбирате дълбокитѣ причини, казвате: «Изгорѣ ни животътъ!», а на Небето викатъ; «Колко се радваме, че този камъкъ ще се прѣвърне на варь!» Когато си мислите: «Тѣзи ангели горѣ нѣматъ никакво състрадание къмъ насъ», тѣ отговарятъ: «Имаме, имаме; ние виждаме, че и вие, като насъ, ставате бѣли и чисти». Та, трѣбва да желаемъ не ония нѣща, който сгѫстяватъ и втвърдяватъ, а ония, който разширяватъ нашитѣ души, умъ, сили и способности. Но ще зададете въпросъ: «Какъ можемъ да приложимъ това на практика въ живота? Азъ имамъ немирни ученици, непослушни дѣца, какъ ще може да имъ въздѣйствувамъ?» Или: «Азъ съмъ свещеникъ, имамъ хора невъзпитани и невѣрующи, които не могатъ да разбератъ философията на живота». Или: «Търговецъ съмъ, моитѣ съдружници и мющерии искатъ да ме ограбятъ». Всички се оплаквате — защо? — Защото вашето вѫже е тънко и слабо, а искате да вдигнете товаръ отъ 100 кгр.; разбира се, че тогава вѫжето ще се скѫса, и товарътъ ще падне. Какъ може да се живѣе въ Стария Завѣтъ, а да се прилага Петровото учение? Приятели сте на Моисея, а искате едноврѣменно да бѫдете приятели и на Христа. Който е приятель на Моисея, не е такъвъ на Христа. Моисей казва: «Не пожелай», но по-нататъкъ не казва какво трѣбва да се прави. Той казва на едно мѣсто: «Да възлюбишъ Господа»; ама какъ ще Го възлюбя, когато не съмъ Го видѣлъ? На друго мѣсто казва: «Да обичашъ своя народъ», а за другитѣ народи друго говори. Говоря за Моисеевия законъ въ широкъ смисълъ. Разбира се, когато Моисей е полагалъ своя законъ, условията сѫ били други. Неговиятъ законъ е билъ подготвяне на човѣчеството за Христовото учение. Моисеевиятъ законъ е първото полукълбо на земята, Христовото учение — другото; може да живѣете въ него, когато се освѣтлява отъ слънцето; но, когато то е извънъ слънчевитѣ лѫчи, не може да живѣете. И въ съврѣменния общественъ животъ нашитѣ пожелания произлизатъ отъ приложението на този Моисеевъ законъ. Хората искатъ да сѫ богати, да сѫ учени, но, понеже, като възприематъ този законъ, нѣматъ възможность всички да сѫ богати и учени, ето стълкновението. На физическото поле нѣма условия, всички хора да бѫдатъ богати и учени; но добри — всички могатъ да бѫдатъ. Пожелайте добродѣтельта, която не принадлежи на физическия свѣтъ. Въ Индия има хора, които разбиратъ и прилагатъ този законъ дори спрѣмо животнитѣ. Едно животно, колкото свирѣпо и да бѫде, ако можете да влѣзете въ контактъ съ него, то ще ви възлюби и ще ви стане прѣданъ приятель, ще изчезне отъ него прѣдразположението да ви пакости и, щомъ му заповѣдате, то е готово да изпълни вашето желание. И когато Христосъ е казвалъ: «Възлюби врага си», Той е разбиралъ този законъ. Та, първото нѣщо, което християнството прѣпорѫчва за прѣчистване на човѣка, е страданието. Трѣбва твърдитѣ камъни да минатъ прѣзъ варницата за да могатъ да бѣлосватъ; суровиятъ хлѣбъ трѣбва да се опече, за да може да се яде; сѫщото е и съ човѣка — вие може да влѣзете въ Небето само като опеченъ хлѣбъ; само тогава ще ви сложатъ на трапезата и ще ви разчупятъ. Защо Господь ви е далъ умъ, сърце, защо ви е далъ очи, уши, езикъ — трѣбва да размислите защо сѫ тѣ прѣдназначени. Азъ нахвърлямъ тия въпроси и ви оставямъ вие да размислите върху тѣхъ. Казвате: «Искамъ да служа на Бога», но не разбирате какъ да служите. Зная хора, които ужъ разбиратъ окултнитѣ закони, но не могатъ да служатъ на Бога. Като ги знаятъ, тѣ трѣбва да умѣятъ и да ги прилагатъ поне за своето собствено развитие. Нѣкои искатъ да имъ кажа много работи, философски и окултни; може да ви ги кажа, но, първо, азъ искамъ да туримъ основа здрава и върху нея да градимъ, та всѣки камъкъ, който поставяме, да бѫде хубаво издѣланъ и на мѣсто турнатъ — на ѫгъла. Прѣдстои ни велика задача — да оправимъ този свѣтъ. Азъ виждамъ, че туй здание, върху което е съграденъ сега животътъ, се събаря, и че единъ день Господь ще ни повика да градимъ ново. Но ще знаемъ ли да го градимъ, когато ни повика, — ето въпросътъ. За да бѫдемъ готови, ние отсега трѣбва да се нахранимъ отъ онова млѣко, за което ви говорихъ. Да бѫдемъ така готови, щото единъ день, когато ни даде Богъ нова дреха, да не я оцапаме. Едни гарджета поискали майка имъ да ги прѣмѣсти въ друго гнѣздо; тя ги попитала: «Ами ще вземете ли съ васъ и оцапанитѣ си задници?» — «И тѣхъ ще вземемъ» — «Не може: ще оцапате и другото гнѣздо». Нѣкои несмислени жени казватъ: «Защо Господь ме е направилъ жена?» Ето защо: като жена изучавате едно изкуство, което като мѫжъ не бихте изучили — изкуството да приготвите млѣкото, съ което трѣбва да отхраните дѣцата си. Вие сте чисто и просто гувернантки на Господа, които отглеждатъ неговитѣ дѣца; ако не изпълните майчината си длъжность, Господь ще ви попита: «Защо ви поставихъ на тая важна длъжность? Не трѣбваше такова млѣко да давате на дѣцата си». — «Ама дадохме вече». — «Още еднъжъ да не давате; инакъ, ще ви уволня». — «Ама искамъ мѫжъ да стана». — «Нѣма да станешъ мѫжъ; ако продължавашъ да искашъ нѣща, които не заслужвашъ, ако си все така упорита, втория пѫть говедо ще станешъ». Философията на съврѣменнитѣ християни не почива на здрава основа. Всѣки сектантъ твърди и проповѣдва: «Това, което проповѣдвамъ, е истинско християнско учение, онова не е»; но никой не може да опрѣдѣли точно, кое е истинското християнско учение. Казваме, че сме вѣнецъ на създанието на свѣта. Да не лъжемъ и себе си и Бога: ние не сме вѣнецъ; вѣнецъ сѫ само ония, които сѫ завършили своето развитие; ние, които още крякаме въ блатото, не сме друго, освѣнъ жаби; ние, които искаме пари и кѫщи, които сме готови да продадемъ и Господа за тѣхъ, не сме вѣнецъ на създанието, а вѣнецъ на падането, на ада. Ние сме прѣдъ една дилема, трѣбва да се попитаме: можемъ ли да вървимъ дълго врѣме по този пѫть? Не можемъ да мръднемъ по-нататъкъ: съврѣменното човѣчество е достигнало оня прѣдѣлъ, дѣто, ако направи още крачка, всичко изгубва. Но една крачка въ обратна посока, една крачка напрѣдъ, една крачка нагорѣ — и неговото бѫдеще е велико. Та ние вече трѣбва да се замислимъ кѫдѣ отиваме и да се отречемъ отъ прѣходното, което ни води къмъ падане. Христосъ казва: «Който обича майка си и баща си, трѣбва да се отрече отъ тѣхъ и да Ме послѣдва». И човѣкъ трѣбва вече да каже: «Не искамъ повече досегашното млѣко; по-добрѣ да мра безъ млѣко, отколкото съ такова млѣко, защото смърть безъ млѣко е по-добра, отколкото съ покварено млѣко». Трѣбва да се откажемъ отъ всички мамливи нѣща, който покварятъ нашитѣ мисли, и желания, който тровятъ нашия животъ, и да потърсимъ и намѣримъ Божествената Истина. Намѣрението ми не е да ви плаша, а да ви свърна да помислите вече за себе си. Вземете и се огледайте, вижте какъ изглежда вашето лице, каква краска има то; ако е много червено, показва, че е възбудено, че тѣлото е въ нездраво състояние; ако е много блѣдо, показва апатия къмъ живота; и едното и другото не е християнско. А ако употрѣбите Христовата храна, за която говори апостолъ Петъръ, ще имате добро разположение, радость, веселие, подемъ на вашия духъ, смѣлость и рѣшителность въ борбата; ако бѫдете наситени отъ това живо млѣко, никакви микроби не могатъ вече се загнѣзди въ васъ. Ако имахъ сега малко по-свободно врѣме, щѣхъ да дамъ описание, какъвъ трѣбва да бѫде християнинътъ въ пълния смисълъ на думата. Вие имате извѣстни стремежи искате да бѫдете добри, обичате, но не можете — защо? — защото не знаете какъ да постѫпите. Единъ лѣкарь билъ повиканъ отъ една богата мома, болна отъ скука; първото нѣщо, което ѝ прѣпорѫчалъ, било упражнение. — «Какъ, да се упражнявамъ!» — «Ако не се упражнявашъ, бѣдствувашъ да погинешъ». — «Тогава, ще се упражнявамъ; моля, дайте наставленията си» Той дава наставленията, и тя почва да се упражнява, и скуката ѝ минала. Вие седите често съ рѫцѣ скръстени или въртите палцитѣ въ една посока, послѣ въ друга: въртѣнето на палцитѣ трѣбва вече да прѣстане и да почнете да се упражнявате — да работите; тогава Господь ще ви благослови. Въ това отношение трѣбва да работятъ женитѣ, защото Господь тѣмъ прѣдаде ключа отъ рая — тѣ държатъ ключа на Царството Божие. Петъръ е женско име. Само че женитѣ сѫ малко по-слабохарактерни и скоро се отказватъ отъ служба. Обича нѣкоя единъ мѫжъ, ама, като види другъ, казва; «За този ще се омѫжа»; «ако не се омѫжа за него, за мене животъ нѣма»; ала като се минатъ 2—3 години, прѣжалва и него и е готова и за другъ да се омѫжи. Господь вече казва на женитѣ: «Вие, които държите ключа на Царството Божие, ако не слѣдвате Моитѣ заповѣди, ще ви изпѫдя, да поплачете отвънъ, да се разкаете и изхвърлите всички ваши грѣхове». Когато не слѣдваме заповѣдитѣ на Христа, ние се отклоняваме отъ Него, ние Го отричаме, мислимъ зло за Него, прѣдаваме Го постоянно на Пилата, на страдания — на ежедневно приковаване на кръста. И питате защо не се оправи свѣтътъ? Какъ ще се оправи, когато всѣки день мѫчимъ своя Господь? Да прѣстанемъ вече да забиваме гвоздеи въ Неговото тѣло: гвоздеитѣ, които забиваме въ Него, по отражение засѣгатъ насъ. Знаете ли поговорката за онзи рибарь, който намѣрилъ една безцѣнна риба и искалъ да я поднесе даръ на царя? Вратарьтъ не искалъ да го пусне и, за да го пусне, рибарьтъ му обѣщалъ половината печалба. Влѣзълъ, но, когато царьтъ го попиталъ: «Какво искашъ за награда», той отговорилъ: «50 тояги». — «Ама какъ така?» рекълъ царьтъ. — «Туй възнаграждение искамъ». Слѣдъ като му ударили 25 тояги, рекълъ: «Имамъ ортакъ—вратарьтъ Ви — моля, останалитѣ 25 да платите нему». И Христосъ, когато забивате гвоздеи въ Неговото тѣло, казва: «Повикайте ортака ми и ударете нему останалитѣ». Това, което става сега всѣки день, не е друго, освѣнъ останалитѣ тояги — половината възнаграждение, което сме поискали. «Колко страдамъ, ще ми се пръсне душата! »; ще ви се пръсне, защото колко гвоздеи сте забили въ Господа! Болни сте — «Да дойде лѣкарьтъ». Истинскиятъ лѣкарь, който ще ви излѣкува, нѣма да влѣзе въ кѫщата, докато продължавате забиването на гвоздеитѣ. Туй, което ви проповѣдвамъ, както виждате, е едно напълно практическо учение, което всѣки може да приложи. Когато ви налети лоша мисъль, когато пожелаете нѣщо недобро, турете този твърдъ камъкъ въ пещьта, да се прѣвърне въ варь, съ която да бѣлосате душата си — да я направите да свѣтне. Така ако се упражнявате, ще видите какъ душата ви ще се озари. Това е учението, което проповѣдва апостолъ Петъръ. Вие го смѣтате простъ рибарь, но той е такъвъ рибарь, който е пекълъ и не е ялъ рибата сурова. Въ какво трѣбва да я опечете и вие? Въ Божествения огънь —Любовьта. И когато а опечете така, ще кажете: «Вижъ, каква отлична риба!» Ако не станемъ сътрудници на ония, който живѣятъ на Небето, какво мѣсто ще имаме на онзи свѣтъ? И когато Господь казва да се самоотречемъ, да изгубимъ своя животъ, Той разбира да го изгубимъ не за свинетѣ, а за ония, който седятъ на по-високо стѫпало отъ насъ; само тогава ще спечелимъ. Ще кажете, че този законъ е несъвмѣстимъ със законитѣ на природата. Съвмѣстимъ е. Ония, който ще изядатъ соковетѣ, ще посѣятъ ново сѣме, и отъ него ново дърво ще израсте и даде плодъ. Слѣдователно, за да можемъ да израстемъ, трѣбва да влѣземъ въ пѫтя на развитието. Тогава ангелитѣ ще взематъ участие въ нашата работа. А за да взематъ участие, трѣбва да имъ платимъ нѣщо. За да ни посѣятъ единъ день наново, при по-добри условия на живота, трѣбва още отсега, докато живѣемъ на земята, да приготвимъ наградата. Ако се хранимъ със словесно млѣко, ще се приближимъ къмъ тѣхъ и най-сетнѣ къмъ Христа. Въ това подвизаване искамъ да изчезне отъ васъ всѣки страхъ; който иска да се подвизава въ Христа, не трѣбва да се плаши отъ всѣки процесъ. Опечете вашитѣ съвѣсти въ Божествения огънь, както рибата, която ловите. Рибата — едно отъ двѣтѣ — или трѣбва да се опече, или да се осоли; сѫщото е и съ човѣка: срѣденъ пѫть нѣма; инакъ, ще се вмирише. Христосъ, като казва: «Ако сольта е обезсолена», разбира, че, ако не сте обсолени, ще бѫдете изхвърлени вънъ, когато, инакъ, ще ви турятъ въ кацата. Азъ бихъ прѣдпочелъ да ме опекатъ, а не да ме осолятъ: за свѣта е сольта, а за насъ е огъньтъ; процесътъ на огъня е по-добъръ, защото той е процесъ на растене — на животъ; осолването е процесъ на съхранение — да се спастри зародишътъ, за да се не развали. Ще рече, вие може да бѫдете въ двѣ положения: или въ положението на растене въ Божествената градина, или зародишъ въ Божествения хамбаръ. Направете опитъ върху себе си, но опитъ върху този стихъ, който ви прочетохъ: той има дълбоко значение. Би могло да се напишатъ томове върху туй: какъ да се съгради животътъ, какъ да се възпитаватъ дѣцата, мѫжетѣ, женитѣ, ученицитѣ, обществото и т. н. Всичко е въ този стихъ. Но той трѣбва да се посѣе хубаво — кѫдѣ? — въ ума. Сварете този стихъ въ Божествената вода, опечете го въ Божествения огънь, и този нагледъ костеливъ стихъ веднага ще се прѣвърне въ храна, чиито сокове можете да възприемете. Ако се нахраните отъ това словесно млѣко, за което говори Петъръ, ще се измѣни и лицето ви, и общественото ви положение. Искамъ да възприемете този Божественъ методъ и да се приготвите за другъ животъ - за Небето. Туй е, което искамъ тази сутринь отъ васъ — да пожелаете; досега не сте пожелали, сега искамъ да пожелаете словесното млѣко, да влѣзете въ положителната страна на живота, и тогава, каквото поискате, Господь ще ви даде. (Бесѣда, държана на 16. ноемврий 1914 г.)

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. V. УЧИТЕЛИТѢ. София — 1915 Учителитѣ. „Но вие не се наричайте учители, защото единъ е вашиятъ учитель — Христосъ; всинца вие сте братя“. Ев. Матея. 23: 8 Христосъ схваща тия думи малко по-другояче, отколкото обществото. Отъ чисто органическо гледище свѣтътъ има нѣколко института, които сѫ божествени, напр., бащата и майката, домътъ. Тѣ сѫ първитѣ институти на земята: по-благородно и по-свѣтло учрѣждение отъ дома нѣма, и по-високо отъ званието на баща и майка пакъ нѣма. Истина, има много бащи и майки на земята, но тѣ сѫ въ сѫщность пастроци и мащехи. По отношение на органическия свѣтъ бащата и майката играятъ важна роль: тѣ съ кръвьта си прѣдаватъ на дѣцата си качествата на своитѣ души. Възпитанието на дѣцата се обуславя отъ качествата, които майката влага въ дѣтето още въ крѣхката му възрасть.Подъ думата «кръвь» подразбирамъ не обикновената кръвь, а оная кръвь, която въ всички случки на живота остава неизмѣнна, една и сѫща. Нѣма да се спирамъ сега да обяснявамъ разликата между тази двояка кръвь; едно само мога да кажа — че тя не е оная прѣходна измѣняема кръвь, но другата, която, като есенция розово масло, излиза надъ розовата вода и която собствено има сѫщинска цѣна. Благороднитѣ зародиши, които майката влага въ кръвьта на дѣтето, сѫ цѣнна есенция, която отсетнѣ се разлива и разнася благоуханно у окрѫжаващитѣ това вечъ порасло дѣте. Отподирѣ нищо не може да се вложи и посѣе въ човѣка. Туй, което съврѣменнитѣ хора наричатъ «възпитание», то е просто дресиране. При майчиното възпитание процесътъ е въ корена; тамъ той образува и видоизмѣня ума и сърцето; при дресирането имате само една външна полировка. Може да дресирате маймума, може да дресирате гълѫбъ, но, щомъ пакъ ги поставите въ естественото имъ положение, тѣ ще заживѣятъ първия си животъ. Въ американскитѣ Съединени-щати сѫ правили опити: правителството е отпущало грамадни суми за възпитанието на мѣстнитѣ индийци; нѣкои отъ тѣзи индийци сѫ свършили разни колегии и университети но, върнатъ ли се при своя народъ, забравятъ това, що сѫ учили, и пакъ подивяватъ. Само ако нѣкой отъ тѣхъ се обърне и усвои коренно християнството, въ него става промѣна. Такова е положението на учителя по отношение на духовния животъ. Да бѫдешъ учитель, то значи да родишъ нѣкого. Христосъ не казва: «Не учителствувай», но: «Не вземай званието учитель», званието на болна майка, защото такава майка какво дѣте ще роди, освѣнъ хилаво? Ако майката има извѣстни органически умствени и душевни слабости, дѣтето не ще прави изключение. Съврѣменниятъ учитель може ли да научи ученицитѣ си, напр., какъ се съединява кислородътъ съ водорода, когато самъ не разбира свойствата на тия елементи? Той може да прави опити, обаче тия елементи не му се подчиняватъ, защото той още не е тѣхенъ господарь. Другъ може да учи за въртѣнето на тѣлата горѣ въ пространството, но попитайте го да ви опрѣдѣли математически съ единъ метъръ, а не съ стотини хиляди метра или километра обикалянето на тия тѣла около слънцето, не ще може да ги установи точно. И азъ мога да правя такива изчисления, но тѣ не ще бѫдатъ точни. Да бѫде разницата с нѣколко сантиметра или милиметра, разбирамъ, но съ нѣколко километра и стотини хиляди километра, това не разбирамъ. Това сѫ вече хипотези, прѣдположения. Вие често се спирате и казвате: «Защо нѣкои нѣща не се случиха така и така?» Ако вие правите погрѣшни изчисления, кой ви е кривъ? Въ живота всинца грѣшатъ. Вие искате да строите кѫща; ще повикате архитектъ, да ви направи плана и изчисленията за количеството на потрѣбнитѣ камъни, дървета, желѣза, гвоздеи, пѣсъкъ, варь и т. н.; ще купите тия материяли; обаче, ако не направите необходимитѣ точни съчетания, вашата постройка ще се събори, и вие ще пострадате подъ нейнитѣ развалини. Ще обясня моята мисъль съ единъ анекдотъ изъ българския животъ. Това се е случило нѣщо около 40—50-тѣ години. Нѣкой българинъ изъ южната часть на Балканския-полуостровъ, татъкъ кѫдѣ Солунъ, ходилъ съ баща си да работи градинарство; станалъ 20 години и нищо не спечелилъ отъ него; дотегнала му мотиката, и рекълъ да подири нѣкой другъ по-доходен нему занаятъ; настанява се по едно врѣме на работа у единъ абаджия и казва си: «Ето лесенъ занаятъ: ще седя и прибадамъ». Слѣдъ една седмица идва въ дюкяна единъ турски бей, вика господаря му да вземе аршина и ножицитѣ да му скрои гащи отъ сукно, и ей такива - бирбучуклия; обаче, господарьтъ не билъ разположенъ и праща чирака, който вече училъ една седмица, като му казва: «Иди, азъ ще дойда подиръ тебе». Чиракътъ отива съ бея, чакалъ часъ, два, майсторътъ не идва. Тогава беятъ се обърналъ къмъ чирака: «Както те виждамъ, ти си голѣмъ, трѣбва да знаешъ занаята; може ли да ми скроишъ гащи?» Калфата отговаря «Мога». Беятъ изважда единъ голѣмъ топъ сукно и казва: «Искамъ да ми скроишъ гащи бирбучуклия». Захваща чиракътъ, крои отъ тукъ, отъ тамъ; вижда беятъ, че това, което чиракътъ крои, не прилича на бирбучуклия гащи и му казва: «Гащи не станаха, скрой ми поне една салтамарка». Чиракътъ захваща отъ тукъ, отъ тамъ, мѣри, крои; турчинътъ гледа, че и салтамарка не става; «Ще ми скроишъ баре една тютюнева кисия и, ако не я скроишъ, ще те набия», рекълъ най-послѣ. Та и отъ васъ мнозина едва сѫ седѣли една седмица при майсторъ, взематъ ножицитѣ и аршина, като този българинъ, и сѫ готови да кроятъ — учители да бѫдатъ. Христосъ казва: «Не бивайте такива учители». За да бѫде нѣкой учитель, трѣбва да има положително знание, само единъ начинъ на разбиране, да нѣма изключения. Съ едно срѣдство да лѣкувате и сѫщеврѣменно съ него да убивате, това не значи, че имате положително знание. Ако съ единъ ножъ вие правите операция, изрѣзвате на човѣка болното месо и съ сѫщия инструментъ му прѣрѣзвате гръцмуля, не може да кажете, че на мѣсто сте употрѣбили вашия ножъ; то е вече вършене на прѣстѫпление. Ама нѣкои ще рекатъ: «Ние не сме направили такова нѣщо». О, колко учители зная, които сѫ прѣрѣзали гръцмуля на своитѣ ученици; на колцина тѣ сѫ отрѣзали и краката, рѫцѣтѣ, ушитѣ! — въ морално отношение разбирамъ. Господь не е поставилъ тѣзи хора за учители, тѣ сѫ самозвани такива. Въ всѣка църква има такива учители, които сѫ седѣли като споменатия българинъ, само една седмица въ училището и сѫ тръгнали да проповѣдватъ. Сега, какво трѣбва да подразбирате подъ думата «учитель»? Тази дума има отношение къмъ чисто духовния свѣтъ. Не е учителствуване да учишъ хората, какъ да градятъ църкви, какъ да посѣватъ цвѣтя, зеле; това не е учителствуване. Доброто учителствуване подразбира единъ актъ на висше самосъзнание — трѣбва да се извърши единъ чисто духовенъ процесъ, между учителя и ученика трѣбва да има едно пълно съзнание върху задачата, която има да изпълнятъ, да сѫществува една обмѣна, каквато сѫществува между майката и отгледваното отъ нея дѣте; учительтъ да прѣдаде извѣстни истини, и ученикътъ да ги използува както трѣбва. Ще ви приведа за обяснение другъ примѣръ. Разправятъ за единъ англичанинъ, ходилъ на ловъ въ Индия, че, когато завивалъ по една пѫтека, усѣтилъ единъ силенъ ударъ на лѣвата рѫка, ударъ нанесенъ отъ една тигрица. Тя се задоволила само да му счупи лѣвата рѫка, за да не стрѣля съ пушката, която била окачена на дѣсната. Задига го и го отнася въ лѣговището си при своитѣ малки 3—4 тигърчета; слага го, натиска му главата и му казва: «Ще кротувашъ, защото ще обучавамъ малкитѣ си». Кара тигърчетата да се опитватъ да го давятъ; тѣ обикалятъ наоколо му, но ги е страхъ да се приближатъ. Ловецътъ по едно врѣме рекълъ да повдигне главата си, да види какво става; но тигрицата пакъ му натиснала главата и повторила: «Казахъ ти да кротувашъ: уча малкитѣ си». Та, както виждате, и тигрицата била учителка. Ловецътъ се избавилъ по нѣкакъвъ начинъ, но казвалъ, че най-тежко му било, когато му натискали главата, за да могатъ да го давятъ малкитѣ. Да събаря всѣки може. Учителствуването, обаче, разбира човѣкъ, който може да научи да се гради въ ума и сърцето, който разбира дълбокия смисълъ на елементитѣ, които могатъ да обновяватъ, да съградятъ ново духовно жилище, духовно тѣло, съ което, както казва Писанието, единъ день ще възкръснете. Господь чака да се съгради това тѣло. Какъ се раждатъ дѣца? Тѣ, за да живѣятъ, трѣбва да се родятъ на деветия мѣсецъ, въ извѣстни случаи — на седмия мѣсецъ, но никакъ не произволно — който мѣсецъ иска родительтъ. Такъвъ е законътъ — трѣбва да се изпълни деветмѣсечниятъ периодъ, необходимъ за сформиране на тѣлото. И какъ започва сформирането му? Най-първо се образуватъ крайнитѣ удове — краката, рѫцѣтѣ, че послѣ мозъкътъ, стомахътъ и най-послѣ бѣлитѣ дробове, и, щомъ се образуватъ послѣднитѣ, започва се дишането и слѣдъ това, ако не се роди, дѣтето може да умре. Значи, природата не създава най-първо бѣлитѣ дробове, а крайнитѣ съчленения — краката и рѫцѣтѣ. По сѫщия начинъ се сформирватъ у васъ висшитѣ работи. Човѣшкиятъ духъ въ утробата на майката сѫщо учи; той не седи въ спяще състояние, а взема участие съ духа на майката, двамата работятъ, за да създадатъ тѣлото. По сѫщия законъ ученикътъ и учительтъ трѣбва да работятъ едноврѣменно двама съ помощьта на духа. Затова казва Христосъ: «Единъ е вашиятъ учитель». И защо хората обичатъ Христа? Защото Той е далъ нѣщо на свѣта — «Дадохъ животъ на онѣзи, които го нѣматъ, за да иматъ този животъ прѣизобилно». Искате да станете учители, ще ви попитамъ: какво сте готови да дадете на оногова, когото искате да учите? Ако нѣкого сте учили, и слѣдъ това той е станалъ по-лошъ, азъ разбирамъ, че на нищо не сте го научили. Въ съврѣменнитѣ християни и въ църквитѣ владѣе голѣма слабость да учителствуватъ. Не е лошъ самъ по себе си този стремежъ, но трѣбва да се знаятъ законитѣ на учителствуването. Обикновенитѣ закони изискватъ отъ учителитѣ извѣстенъ цензъ, извѣстенъ изпитъ прѣдъ комисия, и слѣдъ туй излиза заповѣдь за назначение, сир.за официално встѫпване въ длъжность; и въ духовния свѣтъ е сѫщото — човѣкъ трѣбва да чака, докато Божествениятъ Духъ го осѣни и упѫти. Онзи, който не е осѣненъ отъ Духъ Божи, нѣма право да учителствува, защото ще прѣстѫпи Божествения законъ. Когато схванемъ дълбокия смисълъ на тия Христови думи, които иматъ вѫтрѣшенъ и външенъ изразъ (сега азъ говоря за вѫтрѣшното християнство — за онова, което може да ни свърже съ всички области на невидимия свѣтъ), тогава ще разберемъ смисъла на учителствуването. Искашъ да бѫдешъ учитель, питамъ те: кѫдѣ си училъ, кое училище си свършилъ? — «Ама азъ съмъ челъ библията, зная евангелието». — Не е достатъчно. — «Ама зная Християнската вѣра». — Не е достатъчно. — «Ама азъ съмъ отъ еди-коя църква». — Ти училъ ли си на Небето — въ онова висше заведение, дѣто се учатъ ангелитѣ? Разбирашъ ли вѫтрѣшнитѣ закони на природата — какъ е устроенъ човѣкътъ, неговиятъ умъ и неговото сърце, какво е отношението на неговата душа къмъ неговия духъ? — «Челъ съмъ за тия работи». — Какво? — «Душата тукъ е едно понятие отвлѣчено, една идея на съчетание». — Отъ какво е съчетана? Човѣшкиятъ умъ билъ съчетание на способности; ами какъ се съчетаватъ тия нѣща? Мисли, че знае нѣщо. Не е такова съчетание, приятелю. То е дѣйствително съчетание, но не на отдѣлни части. И поради тази тъмнота, която имаме, ние говоримъ тъй неразбрано за ума и сърцето, безъ да знаемъ да кажемъ, на кое мѣсто е сърцето. То има три мѣста, едного — физическото — вие знаете кѫдѣ е; но кѫдѣ е сърцето на вашитѣ чувства и на вашия умъ? Срѣщате единъ човѣкъ и казвате, че е лошъ; защо е лошъ? Прѣди години единъ биволъ въ Америка полудѣлъ формено и изпоплашилъ всички хора наоколо; помислили да го убиятъ, обаче, намѣрило се едно момче, което чело мислитѣ на животнитѣ, то турило рѫка на главата на бивола и го попитало: «Какво ти е»? — «На задната часть на крака ми е влѣзълъ трънъ, той ме мѫчи». Извадили тръна отъ крака му и биволътъ се укротилъ. Единъ день вие сѫщо пощурѣвате, седнатъ хората да ви поливатъ съ вода; казвамъ: на задната часть на крака ви има трънъ, извадете го и работата ще се свърши, никакви маркучи не трѣбватъ. Учени хора, професори, доктори колко сѫ смѣшни, когато разправятъ, какъ се е поврѣдилъ умътъ на човѣка и опрѣдѣлятъ диагнозата — «има такава и такава зараза, трѣбва да се направи операция». Азъ не виждамъ нищо друго, освѣнъ малко сгорещяване на мозъка. Прѣди 4—5 мѣсеца дойдоха да ми кажатъ, че синътъ на единъ лѣкарь заболѣлъ първо отъ хрема, която отсетнѣ се усложнила, и най-послѣ лѣкарьтъ констатиралъ, че имало нагнояване на мозъка и че трѣбва да се направи операция. Казахъ: «Не трѣбва никаква операция, 99 на сто дѣтето ще умре,ако му направите операция, инакъ ще се излѣкува». Отиватъ, направятъ операция и синътъ умира. Операцията, разбира се, за лѣкаритѣ бѣ «сполучлива». Казвамъ, че и въ духовно отношение хората правятъ операции — изрѣзватъ извѣстни части, за да се излѣкуватъ; но това не е лѣкуване. Съврѣменнитѣ хора казватъ, че, за да се поправи нѣкой, трѣбва да бѫде нахоканъ: «Ти си вагабонтинъ, крадецъ, такъвъ, онакъвъ»; не трѣбва да се бие, както по-рано; мислите ли, че съ тия ваши звуци, които ще влѣзатъ въ ухото му, вие ще го промѣните? Ни най-малко. Законътъ е другъ — за да възпитате другиго, първо трѣбва да възпитате себе си. Лошъ ли си, всички наоколо ти сѫ лоши. Една майка, която зачене и почне да се нервира и злослови, азъ мога да ѝ прѣдскажа послѣдствията и да опиша напълно характера и сѫдбата на младенеца, какво ще стане въ бѫдеще съ него. Майка, която се нервира, не бива да мисли, че дѣтето, което ще роди, ще бѫде светия, да я гледа на старини; то единъ день ще си отмъсти и ще ѝ рече: «По-добрѣ би било да не си ме раждала». Сѫщо тъй и ученикътъ ще каже на учителя: «По-добрѣ да не си ме училъ». Учитель въ пълния смисълъ на думата трѣбва да бѫде чистъ, като кристална вода, образецъ въ всичко; въ него не трѣбва да има нито сѣнка отъ колѣбание, двоумѣние и невѣрие. Христосъ, като дава това указание, иска да ни посочи голѣмата опасность, на която се излагаме, и голѣмата отговорность, която поемаме прѣдъ Него за осакатяването на нѣкои души. Всѣка майка, всѣки учитель, които не знаятъ да възпитаватъ, ще бѫдатъ наказани. Сега, възгледитѣ, които съврѣменнитѣ хора иматъ за Божиитѣ закони, за Небето, за ангелитѣ, сѫ смѫтни и погрѣшни; тѣ нѣматъ нѣкаква прѣдстава за тия закони и за Небето. Небето, на първо мѣсто, е организирано твърдѣ умно и знае какво прави, а между ангелитѣ и човѣцитѣ има извѣстни съотношения тъй, както между насъ и растенията и животнитѣ. Понеже не знаемъ какъ да възпитаваме, ние стоварваме съ нашия остенъ и съ нашата тояга 40—50 удара върху животното, съ което оремъ нивата, и съ това мислимъ, че изпълняваме своя дългъ. Господь казва: «Тебе нѣкой день ще те науча какъ се управляватъ волове и какъ се оре нива». Нѣкои мислятъ, че Господь не може да деградира, не може да повръща хората назадъ. Ако Той е прѣвърналъ нѣкои ангели на змии и на животни съ рога, може да направи да ви израстатъ и копита. Той може да ви прѣвърне и на ангели и на дяволи; може да измѣни и вашата форма. И понеже въ свѣта сѫ важни формитѣ — тѣ регулирватъ нашия животъ — ние трѣбва да обърнемъ особено внимание на тѣхъ. Ако азъ ви съградя една нехигиенична кѫща, не оставя никакъвъ прозорецъ на южната страна, а оставя такива само на сѣверната страна, и при това я съградя дълбоко въ земята, вие, слѣдъ като живѣете въ нея 6—7 години, знаете ли какъ ще се почувствувате? По нѣколко лѣкари ще започнатъ да влизатъ и излизатъ отъ кѫщата ви. Сѫщо и ония учители, които ви казватъ, че не трѣбва да имате прозорци къмъ духовния свѣтъ, сѫ първокласни лъжци. Тамъ е слънцето на живота. Азъ бихъ даже казалъ, че и покривитѣ ви трѣбва да бѫдатъ стъклени, за да ви огрѣва отгорѣ слънцето. Ако вие имате така направени свѣтли кѫщи, вашитѣ форми ще бѫдатъ видоизмѣнени, и вие ще станете много красиви. Върху това, което ви проповѣдвамъ, мога да направя, па и вие можете да направите, опитъ, и въ 4—5 години ще видите, какви ще бѫдатъ резултатитѣ. Азъ не уча, че трѣбва да бѣгате отъ живота. Този свѣтъ, споредъ моето схващане, е много добъръ, и хората сѫ много добри, само намирамъ, че въ петата на крака иматъ по единъ трънъ. Че това е тъй, апостолъ Павелъ го казва и моли Бога да му извади тръна. Този трънъ може да бѫде и на друго мѣсто, но повечето бива на петата на крака, понеже съ краката сме приковани къмъ този свѣтъ. Трѣбва да научимъ да изваждаме този трънъ научно, защото християнството, по моето схващане, е дълбока наука. Една мома иска да се ожени за единъ момъкъ; гледа го красивъ, приличенъ човѣкъ; пита: „Може ли да ме храни“. — „Получава 4—500 лева мѣсечно“. — „А, може. Какво е свършилъ“. — „Еди-какво“. — „Хубаво“. Ама тия нѣща не сѫ още сѫществени: този мѫжъ утрѣ може да бѫде уволненъ и тия 4—500 лева доходъ да изчезнатъ; ако жената разбира, тя трѣбва да пита и да наблюдава за сърцето и ума му, да бѫде ясновидка, да влѣзе въ неговата кѫща, да обиколи неговитѣ стаи, неговата библиотека, книгитѣ какъ сѫ наредени, да навиди неговата готварница, неговата градина, да посѣти градината на неговата любовь, на неговото милосърдие, на неговата справедливость, какви цвѣтя е посадилъ; да обходи и да види, какъ е наредено, и, ако всичко е въ изправность, може да каже: „Вижъ, оженвамъ се за този мѫжъ“ — то е истинска женидба. Сѫщото трѣбва да направи и мѫжътъ. Мнозина искатъ да размѣнятъ положението си, развиватъ въпроса, кой да бѫде мѫжъ и кой да бѫде жена, защо Богъ е направилъ мѫжа така, а жената инакъ. Какво лошо отъ това? Едно врѣме и женитѣ и мѫжетѣ сѫ раждали, но отсетнѣ мѫжътъ е изгубилъ способностьта да ражда и остана жената да върши това. Библията казва: «Авраамъ роди Исаака», а не казва, че Сара е родила. Когато мѫжътъ е раждалъ, свѣтътъ е билъ въ отлично положение, а когато той прѣстана да ражда, свѣтътъ се развали. Мѫжътъ трѣбва да роди — да бѫде добъръ учитель. Майката може да роди дѣте, тя може да вложи въ душата му всички благородни качества, но, ако учительтъ не умѣе да култивира тия благородни качества, нищо добро нѣма да излѣзе; значи, иска се учительтъ да ражда. Учительтъ не трѣбва да прилича на онзи попъ, който, като не билъ въ нормално състояние, при кръщаване на дѣцата, подържалъ едно дѣте въ купеля повечко врѣме, и то умрѣло, а той казалъ: «Дайте друго: това не можа да се кръсти». Когато кръщавате, като учители, вашиятъ умъ трѣбва да бѫде на мѣстото си. Туй кръщение подразбира да внесете въ дѣтето, което учите, Божествения Духъ. Свещеникътъ, като учитель, трѣбва да знае Божественитѣ закони. «Ама така писала църквата». Да окѫпешъ дѣтето въ вода, това не е кръщение. Съврѣменнитѣ попове, учители и сѫдии сѫ професионалисти, работятъ за пари, за 300—500 или 1.000 лева, които имъ плащатъ. Въ Америка имъ плащатъ повече — 3.000 долара, сир. 15.000 лева. Споредъ схващане на истинското Христово учение, тѣ не сѫ служители на Бога, а обикновени работници. Първото нѣщо, което трѣбва да направи духовниятъ учитель, то е да разкрие на ученика невидимия свѣтъ, както майката, кога го зачене, казва на дѣтето: «Почакай деветь мѣсеца, ще те въведа въ новъ за тебе свѣтъ и ще ти покажа чудесата му; сега не бива да мърдашъ и скачашъ». Слѣдъ деветь мѣсеца, като роди дѣтето, тя му става първата учителка, а други учители ще подематъ отсетнѣ възпитанието на дѣтето оттамъ, докѫдѣто е дошла майката. Тя напуща своята работа, понеже дѣтето влиза въ нова область, дѣто трѣбва да има новъ учитель — туй което Евангелието казва: да се роди човѣкъ втори пѫть. Моята бесѣда иска да ви потикне да помислите повече върху себе си; да се не заражда у васъ желание да бѫдете учители, понеже човѣкъ страда отъ голѣмо невѣжество. Но сѣднете като търговцитѣ, вижте съ какво разполагате въ вашата вѫтрѣшна каса, имате ли нѣкой познатъ на Небето, отправили ли сте нѣкому тамъ писмо. «Вѣрваме въ Христа»; но познавате ли Го? Познавате ли Павла, познавате ли Петра? «Ами църквата казва, че не могло да се съобщаваме съ онзи свѣтъ, че това било грѣшно». Туй е велико невѣжество. Да се съобщавате съ духоветѣ на ада може, а съ Небето е грѣшно! Да установите съобщение съ дявола — това е на мѣсто, а да се съобщавате съ светиитѣ, да се разговаряте съ тѣхъ — не бива да ги смущавате! Тогава, защо смущавате и дявола? Каква е тази логика? То е учение, което не почива на никакви закони. Както зная азъ, старитѣ християни сѫ имали прѣки съобщения съ Небето, тѣ сѫ се разговаряли съ Бога, съ светиитѣ, и затова сѫ умирали съ такава готовность и самопожертвуване. Не сѫ били като сегашнитѣ — «чакай да умра, че тогава да видя». Нищо нѣма да видишъ. Като се събори кѫщата отгорѣ ти, какво ще видишъ? Ще чакашъ, докато те изровятъ. Христосъ описва на своитѣ ученици лъжливитѣ учители, който, облѣчени въ мантии съ широки поли, сѫ проповѣдвали, а въ сѫщность сѫ заблуждавали прозелититѣ, и той ги укорява за това. Сѫщото туй нѣщо важи и за нашето врѣме. Ако дойде Христосъ сега, пакъ сѫщото ще каже: Той не Си е промѣнилъ ума. Христосъ мълчи, но, когато заговори и каже истината, ще ни заболи много дълбоко. Ще вдигне, и ще видимъ всички заблуждения. Ще ви приведа два примѣра изъ гръцката история. Двама художника, скулптори, се състезавали, кой разбира по-добрѣ изкуството и се завзели всѣки отъ тѣхъ да докаже кой е по-добъръ скулпторъ. Единиятъ направилъ гроздъ толкова изкусно, толкова приличенъ на природенъ, че заблудилъ птицитѣ, и тѣ се спуснали да го кълватъ. Другиятъ изваялъ една красива жена и метналъ каменния вуалъ толкова изкусно, че, като дошълъ другиятъ художникъ, рекълъ му: «Вдигни вуала, за да видя статуята». Значи, първиятъ художникъ измамилъ птицитѣ, а вториятъ — майстора на птицитѣ. Питамъ сега и васъ; кого искате да подражавате — птицитѣ или майстора? Азъ бихъ прѣдпочелъ втория. Искате да обсебите цѣлия свѣтъ, но какъ ще го обсебите безъ необходимото за това знание? Тѣзи знания трѣбва да почиватъ на духовна основа. Знанията въ духовния свѣтъ сѫ като котелъ пъленъ съ пара — тѣ иматъ сила. Въ духовния свѣтъ знанията иматъ такова отношение, както физическитѣ сили. Вие пѫтувате изъ софийскитѣ улици, трамваитѣ се движатъ насамъ-нататъкъ, но отгорѣ на тѣхния покривъ има пъртъ, който щомъ се изплъзне отъ жицата — проводникъ на електричеството — трамваятъ веднага спира. Значи, трѣбва да има извѣстенъ контактъ, прѣзъ който да мине електричеството и да тури колата въ движение. Вашитѣ учители турили ли сѫ пърта на тази жица, съединили ли сѫ ви съ тока? Механизъмътъ на човѣшката кола може да е отличенъ и въ изправность, но, щомъ пъртътъ е изплъзнатъ и не съединява колата съ тока, нѣма никакво движение напрѣдъ. Хората търсятъ причината на спиране движението другадѣ, когато тя може да се отстрани, като се хване вѫженцето и се намѣсти пъртътъ; тогава ватманътъ ще завърти апарата, ще потече електричеството, и колата ще тръгне. За да може вашитѣ мисли да дѣйствуватъ — понеже сѫ сила двигателна — трѣбва да се съедините съ духовния свѣтъ. Подъ думата «способность» разбирамъ формата, въ която е ограничена извѣстна сила, която дѣйствува въ духовния свѣтъ. Когато формата се разглоби или развали, силата не може да се прояви. Въ централния нашъ мозъкъ има области, кѫдѣто сѫ вложени извѣстни способности, а тия способности сѫ съединени съ силитѣ въ духовния свѣтъ и работятъ. Ако вашиятъ пъртъ не е на мѣстото си, тѣзи сили не работятъ. Освѣнъ това, изискватъ се и други условия — релси да има, ватманътъ да разбира своето изкуство; изискватъ се много съчетания. И вие, като единъ господарь, трѣбва често да обхождате своята държава, да видите всички работници на мѣстото ли сѫ, какъ извършватъ своята работа. Често осѫждате управляющитѣ че не управляватъ добрѣ. Ами у васъ управлението какъ е? Казвате този или онзи не билъ толкози уменъ, ами вие вѫтрѣ какви сте? Вашитѣ сѫждения, ще бѫдатъ дотолкова вѣрни, доколкото вие сте изправни вѫтрѣшно въ себе си. Ние казваме за даденъ човѣкъ, че е добъръ; въ какво, обаче, състои неговата доброта? Понеже съ насъ се отнася учтиво. Това ни най-малко не значи доброта. Утрѣ, като ни посрѣщне неучтиво, ща кажатъ «лошъ». Добъръ човѣкъ е всѣкога добъръ, лошъ — всѣкога лошъ. Не може единъ день да бѫде светия, а утрѣ послѣденъ вагабонтинъ. То е немислимо. Казвате, че лошиятъ човѣкъ може да се покае? Знаете ли колко хиляди години се изискватъ за това? Едно дѣте, като се роди, изеднъжъ ли става професоръ? Ще се учи най-малко 12 години и неговото съзнание постепенно ще се развива. Когато се изучи вѫтрѣшниятъ духовенъ свѣтъ, ще се разбератъ законитѣ на християнството. То има за цѣлъ да управи свѣта, да управи сѣмействата, да тури хармония между мѫжъ и жена, братъ и сестра, господарь и слуга. Съврѣменниятъ свѣтъ страда не че човѣкъ е лошо да бѫде слуга, но отъ това, че не умѣе да бѫде добъръ господарь. Д-ръ Мирковичъ казваше така: «Не искамъ да бѫда втори пѫть богатъ, искамъ да бѫда слуга при нѣкой господарь». Вие искате да бѫдете господари, да имате милиони левове; о, тогава вие ще бѫдете най-нещаснитѣ хора, ще бѫдете, затворници, оградени въ вашитѣ пари. Единъ милионъ лева на гърба ви — то е тежъкъ товаръ. Ублажавате такива хора и искате да отнемете отъ тѣхния товаръ, да го турите на вашия гръбъ. Това не е разбрано учение. Немà ще се сравнимъ съ онзи оселъ, натоваренъ съ икони — когато всички почнали да се кланятъ на иконитѣ, то взело да рита, като помислило, че на него се кланятъ? Ако хората ви почитатъ и ублажаватъ, то е за кръстоветѣ и иконитѣ, които носите. А какви сѫ тѣзи кръстове? Добродѣтелитѣ. Благодарете на Бога, че ви ги е турилъ на гърба. Христосъ се обръща къмъ своитѣ ученици и имъ казва: «Не се наричайте учители». Ама нѣкой ще рече: «Азъ го обърнахъ къмъ Господа». Хубаво, ако си го научилъ, Господь ще те благослови; но, ако си го родилъ сакатъ, ако си счупилъ ума и сърцето му, какво ще каже Господь? Ще има сѫдба на Небето — ще отговаряшъ. Всички вие тукъ колко хора сте осакатили въ този свѣтъ! На онзи свѣтъ тѣ ще се явятъ кой съ куцъ кракъ, кой съ изкълчена рѫка, ще се събератъ всички ваши питомци и ще кажатъ на Господа, какви учители сте били. Фактически така ще бѫде. И тогава Господь ще каже: «Глобявамъ този учитель съ десеть хиляди таланта, затворете го въ тъмницата, докато изплати глобата». Господь никога не се шегува. Той е благъ, добъръ, справедливъ, но и сериозно строгъ; ще хване такива незвани учители и ще имъ наложи глоба десеть хиляди таланта и ще прибави: «Затворете го въ тъмницата, да научи изкуството, какъ се прѣподава». И като изплатите дълга си — като понесете всички страдания — слѣдъ врѣме ще станете много учени и добри учители. А знаете ли колко хиляди години ще минатъ за това? Така се учатъ сега падналитѣ ангели и хората. Казваме сега ужъ църквата не върви добрѣ; нека ѝ покажемъ добъръ примѣръ. Искамъ да имате силата да можете да видоизмѣните нѣщата. Вижте, Моисей хваналъ тоягата, и тя се прѣвърнала на змия; уплашилъ се, и Господь му казалъ: «Дръжъ опашката», и, като хваналъ змията за опашката, тя се прѣвърнала пакъ на тояга. «Ама», ще кажете, «той е билъ Моисей». Нищо. И той се е училъ, но се е училъ при най-великитѣ учители на Египетъ. Той не бѣше глупавъ, защото Господь никога не избира за водачи на човѣчеството или на единъ народъ глупави хора. Училъ е дълго врѣме и е миналъ извѣстна школа. И виждате колко чудеса е направилъ прѣдъ Фараона. Моисей имаше двѣ желания — да стане учитель и сѫщеврѣмено избавитель на евреитѣ. Първо, той си каза: «Тази работа не е за мене» и отиде въ уединение — 40 години да пасе овце, за да изкупи грѣховетѣ на убийството, и знаете ли какво правѣше? Прѣдаде се на дълбоки размишления, понеже бѣше посветенъ въ всички тайни на Египетъ. За едно убийство трѣбваше да учи 40 години. И въ това врѣме той имаше второ посвещение. Питамъ: вие колко години сте пасли овце? Да бѫдете овчари то е велика работа, то е да бѫдете учители. Познали ли сте вашия учитель. Баща ви, майка ви, дѣдо ви двѣ хиляди години сѫ били християни, но познали ли сѫ Христа? Ако сте го познали, кажете пропуска, който ви е далъ, сѫщо както военнитѣ, за да ви пропуснатъ, искатъ да имъ кажете пропуска. Какъвъ е вашиятъ пропускъ, вашата лозинка? Ученитѣ хора трѣбва да иматъ нѣкакъвъ девизъ; а какъвъ трѣбва да бѫде нашиятъ девизъ? Да служимъ на Христа. Какъ ще му служимъ? Да се учимъ. Какъ да се учимъ? Приятели ли сте на училището? Да обикаляте отвънъ училището то е едно нѣщо, да сте вѫтрѣ въ него е друго нѣщо. Кѫдѣ ви сѫ училищнитѣ книжки, училищнитѣ свидѣтелства? Нѣмате свидѣтелство, пъкъ учители искате да ставате! Сѫщото е и съ нѣкои свещеници и владици — и тѣ го нѣматъ. И въ такива лъжи като живѣемъ, искаме да дойде Царството Божие! Царството Божие идва сега и разкрива всички кални нѣща на човѣчеството. Заели се сега чрѣзъ война народитѣ да защищаватъ своята кауза; защищавайте Царството Божие на справедливость! Всѣки народъ трѣбва да има толкова, колкото заслужва; тъй и всѣки човѣкъ. Задайте си сериозно въпроса: познавате ли Христа? Не искамъ сега отговоръ; ако можете да дадете отговора до една година, то ще бѫде за васъ едно благословение. Може да кажете «Видѣхме Христа». Павелъ Го видѣ — «Савле, Савле, защо Ме гонишъ?» А той рече: «Кой Си Ти, Господи» — чулъ Господа. Вие чули ли сте вашия Учитель? Когато вдигнете скандалъ въ нѣкое религиозно общество или въ Божия храмъ, не гоните ли, като Савла, Христа? Тогазъ и на васъ ще каже както нему: «Савле, Савле, защо ме гонишъ?» и «не ти е лесно да риташъ срѣщу остенъ». Павелъ съзна своята грѣшка, и Господь каза: «Понеже това, което направи, направи го въ незнание, ще те изпратя при езичницитѣ, да научишъ урока», и го биха три пѫти по 39 удара. Така бие Господь само възрастнитѣ; Той никога не бие дѣцата. 33 години — годинитѣ на Христа — като ви ударятъ по 39, ще се издигнете. Трѣбва да се прѣтърпятъ тия удари. Желѣзарьтъ, когато иска отъ желѣзото да направи нѣкой ножъ или другъ инструментъ, сѫщо слага тия удари. Вие сте на наковалнята, Господь ви кове отгорѣ. Той въ сѫщность не ви бие, а казва: «Отъ този материялъ искамъ да направя ножъ, рало или писалка». Ако сте отъ лошитѣ хора, ще направи отъ васъ ножъ, да колите лошитѣ хора, ако сте отъ по-добритѣ, ще направи перо, да ви държи въ рѫка нѣкой писатель. Перото, съ което пише писательтъ, има по-голѣма интелигентность, отколкото ралото, съ което оратъ земята. Ще кажете, че въ желѣзото нѣма никаква интелигентность. И то се уморява. Вземете бръснача, като се наточи, слѣдъ извѣстна работа и той се уморява — изхабява. Всѣко нѣщо се уморява. Единъ англичанинъ правилъ опити, че и машинитѣ — всичко се уморява. Машината, като се умори, почва да издава извѣстенъ новъ звукъ, и машинистътъ казва: «Машината вече трѣбва да си почине». И въ човѣка по сѫщия законъ настава сѫщата реакция — уморява се и иска да си почине. Великиятъ учитель казва: въ такива случаи да се остави вашиятъ мозъкъ да си почине една седмица и слѣдъ това той пакъ ще почне да работа. Всѣко нѣщо иска своето врѣме на работа и на почивка. Разгледайте какъ се развиватъ растенията и какъ се излупватъ гѫсеницитѣ, и ще разберете закона. Вашата мисъль може да има форма на гѫсеница или на пеперуда. Човѣкъ, за да успѣе въ свѣта, трѣбва да има само една идея. Това е вѣрно и невѣрно. Трѣбва да има и повече идеи, но всички тѣ трѣбва да бѫдатъ благородни. На очитѣ на конетѣ турятъ капаци, за да гледатъ само напрѣдъ, да не се плашатъ отъ странични влияния, и човѣкъ по-добрѣ е да има такива капаци, устременъ къмъ една само идея, благородна. Ако не можешъ да имашъ много благородни идеи, имай поне една; нея дръжъ, като прицѣлна точка, което може да те издигне и да те избави. Казваме: «Христосъ ни избави»; нѣщо повече, Той ни изкупи. Ала изкуплението има и своята лоша страна, защото лошъ човѣкъ, когато иска да използува облагитѣ, които му сѫ дадени, всѣкога може да изкара криво заключение за нѣщата. Знанията не трѣбва да се повѣряватъ въ невѣжи рѫцѣ. Говоря за прѣраждането — каква опасность има за ония, които криво го тълкуватъ. Напр. гѫсеницата, която има стотина крака и лази по дърветата, може да каже: «Менѣ не ми трѣбва никаква философия, доста ми е единъ листъ, като го намѣря, ще го изямъ и свършено»; обаче, единъ день тя се обвива въ пашкулъ и се излупва на пеперуда и вече казва: «Менѣ сега листъ не ми е достатъченъ, трѣбватъ ми цвѣтя, да забия своя хоботъ и да изсмуча соковетѣ, аромата имъ». За да влѣзете въ духовния свѣтъ, трѣбва да съблѣчете тази кожа, въ която сте обвити, както гѫсеницата. Не съблѣчете ли я, въ духовния свѣтъ ще заемате пространството само на единъ листъ и ще разбирате духовния свѣтъ, колкото го разбира гѫсеницата. Азъ искамъ да влѣзете въ духовния свѣтъ, но питамъ: излупени ли сте? Когато влѣзете въ духовния свѣтъ, ще разберете смисъла на единъ волъ, на единъ оселъ, на единъ вълкъ, на единъ гълѫбъ, на една лисица и т. н.: въ всѣка форма, която сѫществува въ физическия свѣтъ, е вложена една велика идея, и този, който разгатне тази идея, ще разбере значението на нѣщата въ свѣта. Ама вълкътъ има зѫби. Нищо не значи. Ако таралежътъ има бодли, тѣ сѫ създадени не за друго, а отъ стратегически съображения — да може да се защити отъ змията или отъ друго нѣкое сѫщество, което иска да му напакости. Той хване змията за опашката, почне полека да я яде, и додѣто да я глътне варди се съ тия бодили. Слѣдъ врѣме и този таралежъ ще се измѣни. «Какъ може да се измѣни» — ще попитате. Знаете ли и вие каква форма имате въ духовния свѣтъ? Въ библията има единъ стихъ, въ който Господь нарича Якова червъ. Ама ще кажете, че това е въ прѣносенъ смисълъ. И Христосъ нарича своитѣ послѣдователи овце. Знаете ли, какво значи това? Овце — това сѫ всички ония души, въ които живѣятъ духоветѣ и, както овцетѣ въ този свѣтъ ни даватъ млѣко и вълна, по сѫщия законъ душитѣ даватъ на човѣка необходимитѣ млѣко и вълна. Опитайте туй учение. Защо сте на този свѣтъ? Турете ума въ дѣйствие. Най-първото нѣщо, което трѣбва да научите, то е да изчезне всѣко съмнѣние, да дойдете въ съприкосновение съ духовния свѣтъ и, ако може да го проектирате, вашитѣ приятели веднага ще ви се явятъ на помощь. Какво е вашето огнище? Ако го направите много горещо, сир. ако има тази сила, каквато има горницата, може да изпечете каквато мисъль искате. Ако вашего сърце нѣма потрѣбната горещина, то ще падне. Отъ сърцето зависи, колко далече да прѣпратите вашата молба. «Азъ се молихъ»; но азъ виждамъ, че молитвата ви стои само двѣ педи надъ главата ви. Ще се помолите 5—10—100 пѫти отъ дълбочината на сърцето си, докато успѣете да пратите прошението си до Господа. И когато то дойде въ Неговитѣ уши, Той ще отговори. Какво ще отговори на прошение, което не е дошло до Него? Когато се молите, трѣбва да се съсрѣдоточите, да забравите всичко, което е около васъ; трѣбва да се прѣнесете дотамъ, щото нищо, освѣнъ молитвата, да не минава прѣзъ вашия умъ. Питамъ сега: топло ли е огнището на вашето сърце и на вашия умъ, да пратятъ молитвитѣ си нагорѣ? Ама имало около васъ немирни дѣца. Господь ги е пратилъ на земята да се възпитатъ, понеже и на Небето не сѫ живѣли мирно; деградиралъ ги е. Господь не иска хора, който вдигатъ шумъ на Небето. Тѣ ще научатъ да оратъ, да копаятъ, обуща да правятъ и слѣдъ врѣме, когато научатъ урока, може да станатъ и царски синове. Прѣди да влѣзете въ Небето, ще минете прѣдъ изпитна комисия, която ще ви зададе въпроси, какви сѫ вашитѣ чувства и идеи, какво е вашето милосърдие, вашата любовь къмъ ближния и къмъ Бога и много още въпроси. Защото сега Христосъ иде, и ще се отворятъ, както е казано, книгитѣ на живота, и ще бѫдатъ сѫдени хората, да ли заслужватъ или не да минатъ въ единъ класъ по-горѣ или да влѣзатъ въ Небето. Ще се даде всѣкиму това, за което е достоенъ. Затуй Христосъ се обръща къмъ васъ и ви казва: «Единъ е вашиятъ учитель — Христосъ». Отъ всинца ви искамъ да запомните този Учитель, Който е дошълъ прѣди двѣ хиляди години, да ви изкупи отъ грѣха. И вие още Го търсите! Записалъ ли е Христосъ Името Си въ вашата душа, въ вашего сърце поне единъ пѫть? Ако Го е записалъ, ублажавамъ ви; ако не Го е записалъ, постарайте се да Го срѣщнете и да Го помолите да Го запише. И когато запише Името Си, да не тръгнете да тръбите и да се хвалите: «Христосъ записа Името Си въ нашата книжка», не! То ви е потрѣбно не за тукъ, а за Небето; когато отидете тамъ, ангелитѣ ще ви спратъ и ще ви попитатъ: «Я извадете тевтерчето си» и, ако Господь се е разписалъ въ него, ще ви кажатъ: «Свободни сте да влѣзете». Тогава и Христосъ, и светиитѣ, и вашитѣ голѣми и малки братя ще ви посрѣщнатъ съ вѣйки и голѣма радость ще бѫде, че сте дошли. Въ Питагоровото училище нѣкога е имало правило, когато приемали нѣкой ученикъ, първата година да го подлагатъ на най-голѣми подигравки и, ако е могълъ да изтърпи подигравкитѣ, приемали сѫ го. И Христосъ е пратилъ сега нѣкои на земята да ви подиграватъ — «иска да стане светия, хлопа му дъската, смахнатъ е, малко лудъ е, цѣло говедо е» — това е Питагоровата система за приемане на ученици. Ако може да издържите тѣзи подигравки, знайте, че сте издържали изпита. И тогава ще бѫдете приети. Ако ли пъкъ се разгорещите отъ нападкитѣ и кажете «азъ ли — чакай!» вие сте изгубенъ. «Мѫжътъ ми е лошъ»; отдѣ знаете, че той не е нарочно поставенъ отъ комисията да ви изпита? Прѣтърпете една година, издръжте изпита, и тогава Господь ще каже на мѫжа: «Нѣма вече да подигравашъ и врѣдишъ на жена си», и ще видите, какъ той ще стане кротъкъ, като агне. Но само тогава — когато прѣтърпите и когато каже Христосъ. Запомнете това учение, азъ ви говоря за външната негова страна; то сѫ мисли нахвърлени, колкото да може да различите лъжливото отъ благородното. Когато влѣзе въ васъ Христовото учение, то ще ви подигне, вие ще познаете хората, ще виждатъ тѣхнитѣ души. Често се срѣщатъ двама и се питатъ: «Азъ съмъ християнинъ, ти вѣрвашъ ли въ Христа?». Ако сте християни, нѣма защо да се питате: самото питане показва, че въ него нѣма никакво християнство. Никога нѣма да питамъ, какво е дадено цвѣте — като го помириша, ще зная, дали е роза или карамфилъ. Носътъ ми е на мѣстото си. Ако обонянието ми е затѫпено, парализирано, или съмъ слѣпъ и не виждамъ, тогава може да попитамъ, но, ако всички мои сѣтива сѫ здрави, азъ, само като видя или помириша цвѣтето, по външната обвивка или по аромата му, ще позная, какво е. Тъй и всѣка душа се изявява чрѣзъ своитѣ външни страни — чрѣзъ постѫпкитѣ. Азъ ви виждамъ отвѫтрѣ като карамфили, ама нѣкои още неразцъвтѣли. Имате пъпки, нѣкои обѣщаватъ да се развиятъ въ бѫдеще. Не искамъ само да цъвтите, но и да завържете и узрѣете. Ангелитѣ идватъ като пчелитѣ, ще оплодотворятъ цвѣтоветѣ въ душитѣ. Ако цъвнете, вие сте вече въ общение съ тѣхъ. Каква дълбокъ наука е това, а колко работи има още да узнаете! Трѣбва да ви дамъ десеть лекции; но да ви разправямъ тия работи, който сѫ много уморителни, вие ще кажете, че не е интересно, и ще заспите. И прави сте, защото не сте още готови за това. Ще дойде врѣме, когато ще бѫдете готови. Напр., ако вземете да ядете медъ и прѣядете, ще ви се втръсне. Защо? Защото сте се прѣситили. Дружите съ нѣкой добъръ човѣкъ, черпите постоянно отъ него, по едно врѣме речете: «Да се махне отъ мене, не мога да го гледамъ». Вамъ трѣбваше да ви се даде толкова медъ и да дружите съ човѣка дотолкова, колкото да не ви се втръсне. Тъй сѫщо и вие не давайте много отъ вашия медъ, достатъчно е по една лъжичка, а не цѣла паница, за да се не втръсне на гостенина; защото и българската поговорка казва: «Прѣкаленъ светецъ и Богу не е драгъ». Вие четете и четете и се сбабичасвате. Прочетете само единъ стихъ, спрете се върху него и разсѫждавайте. «Богъ е любовь» — разсѫдете, въ какво отношение е любовь, и почувствувайте тази любовь въ себе си. Тя не трѣбва да бѫде, както когато изядемъ ябълка или котката нѣкоя мишка. Да ви любя — това значи да влѣза въ васъ; да ме любите — това значи да бѫдете въ мене вѫтрѣ. Когато имате образа на единъ приятель, вие го тургате на видно мѣста. Нашето сърце прѣдставя астралния свѣтъ, умътъ — чисто духовния свѣтъ. Ако вашиятъ умъ може да се повдигне на дадена висота — ето ви духовниятъ свѣтъ. Туй, което става въ мозъка, то е отражение на духовния свѣтъ; всѣка мисъль е форма въ духовния свѣтъ — разбирамъ, всѣка благородна мисълъ. И мислитѣ се различаватъ по форма и съдържание. Когато дойде нѣкоя благородна мисъль, тя произвежда радость и веселие. И когато издигнете ума си и сърцето си къмъ Христа, Той ще ви хване за рѫката и ще ви въведе въ Божествената градина; ще ви заведе при извора на Любовьта, да вкусите отъ нея; опитно ще вкусите нѣщата. По-щастливъ моментъ отъ този за васъ нѣма да има. И когато влѣзете, нѣма да кажете: «И мѫжъ ми да влѣзе», не; всѣки самъ трѣбва да влѣзе; не трѣбва да се ходатайствува за другъ. У всѣки трѣбва да има дълбоко желание самъ да влѣзе. Ако е способенъ, ще му съдѣйствувате да влѣзе и той, но неспособнитѣ, недѫгавитѣ трѣбва да стоятъ вънъ, докато се излѣкуватъ. Този свѣтъ е за недѫгавитѣ хора. Ония, които трѣбва да влѣзатъ въ училището, трѣбва да бѫдатъ чисти: чистота въ мислитѣ и въ желанията е необходима. Сѫщо необходимо е и пълно безкористие. По-нататъкъ, самоотричане. То е високата степень; то е да издържите изпита. Сега, първото нѣщо, което се изисква отъ васъ, то е чистота въ мисли и желания и непоколѣбима вѣра, че, каквото е казалъ Господь, то ще бѫде. Когато туряшъ Господа отпрѣдъ на нѣкоя работа, нѣма защо да се питатъ, да-ли ще успѣешъ. Може да бѫдешъ учитель, сѫдия, свещеникъ, земедѣлецъ, ако изпълнявашъ своята длъжность, нѣма сила въ свѣта, която да ти попрѣчи. Ще имате много прѣпятствия, мѫчнотии и изпитания, но тѣ сѫ необходими за вашето растене. Страданията, които сѫ пратени, тѣ сѫ благословение. Сега ви оставямъ съ тази мисъль: да познаете вашия учитель — Христосъ. Когато познаете вашия Истински Баща, тогава и ангелитѣ и свѣтътъ ще бѫдатъ ваши братя, и не единъ и двама, а съ хиляди. Съ хиляди години ще ви развеждатъ изъ своето жилище на Небето. Тамъ има много приятни работи, дълги разходки, образцови училища, нови слънца, нови сѫщества и колко още нѣща! И тогава ще кажете: «Сега разбираме дълбокия смисълъ на живота, защо трѣбва да се живѣе». То ще стане, когато имате само единъ учитель; имате ли много, нищо нѣма да научите. Едно дѣте не може да има двѣ майки, тъй и единъ човѣкъ не може да има повече отъ единъ истински учитель. Ако речете, че имате двама, ще кажа: «И мене и Бога лъжете». Една майка има на физическото поле, на духовния свѣтъ — единъ Учитель, на божествения — единъ Баща, който е Господь. Всичко трима сѫ. На земята единъ, между ангелитѣ е Учительтъ, а между боговетѣ е Богъ. Когато минете прѣзъ тия трима, тогава всѣки отъ васъ ще разбере дълбокия смисълъ, вѫтрѣшната страна на сегашния животъ, и съ радость и пѣсни ще понасяте всички страдания; нѣма за васъ да има мѫка въ живота, и работитѣ между мѫжетѣ и женитѣ, между родителитѣ и дѣцата и между всички народи ще се оправятъ. Тогава нѣма да има и питането: «Какво ще стане съ българския народъ?» Нека всички българи се обърнатъ къмъ Бога, азъ имъ гарантирамъ, че всичко ще бѫде въ редъ. Но, ако носятъ сегашнитѣ глави, по 39 тояги ще ядатъ. Тъй е писано въ Божествената книга. Ама Русия била такава-онакава; и тя, ако слѣдва Господа, ще бѫде благословена, ако не го слѣдва, ще яде 39 тояги. Сѫщото е и съ Германия, съ Франция, съ Англия, съ всички — Господь всички бие наредъ, на общо основание. Всички тукъ на земята трѣбва да изпълнимъ волята на нашия Учитель, на нашия Баща. Азъ вѣрвамъ, че у васъ има всичкото желание да я изпълните; виждамъ, че сте обърнали сега новъ листъ и, като блудния синъ, казвате: «Татко, прости, съгрѣшихме, изядохме и изпихме това, което ни даде, отсега нататъкъ нѣма да правимъ това, приеми ни, като слуги, въ дома Си». Бѫдете увѣрени, че Баща ви ще заличи всичко, ще ви облѣче, ще заколи най-тлъстото теле и ще ви нагости, и ще има въ дома му веселие, защото Неговото блудно дѣте се е завърнало. Ще му тури на пръста новъ пръстенъ, ще го благослови и ще каже: «Хайде, синко, на училище — иди се учи наново!». (Бесѣда, държана на 7. декемврий 1914 г.)

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. IV. МНОГОЦѢННИЯТЪ БИСЕРЪ София — 1915 Многоцѣнниятъ бисеръ. „...който, като намѣри единъ многоцѣненъ бисеръ, отиде и продаде все, що имаше, и купи го“. Ев. Мат. 13: 46. Тази сутринь ще ви говоря върху най-маловажния нагледъ стихъ отъ прочетената глава изъ Евангелието на Матея, въ свръзка съ другъ единъ законъ, седмиятъ и най-великъ законъ на природата — законътъ за рода. Въ всѣко нѣщо има родъ — мѫжки и женски. Кой не знае що е мѫжъ и що е жена? Има само споръ кой отъ двата пола седи по-високо. Казватъ: „Въ началото, когато Богъ създаде човѣка, направи мѫжа“; и мѫжетѣ, като защищаватъ този въпросъ отъ свое гледище, изкарватъ, че тѣ, поради това, стоятъ по-високо; женитѣ пъкъ, като защищаватъ своята кауза, казватъ, че тѣ именно седятъ по-високо отъ мѫжетѣ. По този въпросъ има споръ и въ науката — между ученитѣ хора. Дълго врѣме ученитѣ хора сѫ прѣтеглювали мозъцитѣ на мѫжа и жената, за да видятъ колко грама тежатъ, и по тежестьта сѫ опрѣдѣляли тѣхнитѣ качества и сѫ казвали, че, понеже мозъкътъ на мѫжа е по-тежъкъ, мѫжътъ седи по-горѣ. Обаче, има аксиома въ херметическата философия, че всѣка истина е наполовина истина, и обратното, че всѣка лъжа е наполовина лъжа, сир., че всѣко твърдѣние е наполовина вѣрно, и всѣко отрицание — пакъ наполовина вѣрно.Слѣдователно, когато човѣкъ твърди нѣщо, ако иска да е правъ, трѣбва да снеме 50% отъ своитѣ твърдѣния. На-ли знаете онази българска поговорка за мѫжа, който се уплашилъ и рекълъ: „Жено, видѣхъ 100 мечки и избѣгахъ!“ — „Посмали малко“, рекла жената“ — „Да, нѣмаше 100, но 80 сигурно имаше“. — „Посмали, посмали“. — „Поне 60 имаше“. — „Много сѫ — кѫдѣ ще се събератъ 60 мечки да те гонятъ!“ — и мѫжътъ свалялъ, свалялъ, докато ги докаралъ до една и най-послѣ рекълъ: А бе, нѣщо шумна въ храсталака, приличаше на мечка, ама мечка ли бѣше, не зная“. И въ съврѣменната философия има много прѣувеличени нѣща. Туй произлиза отчасти отъ това,че хората не разглеждатъ прѣдметитѣ обективно, но ги разглеждатъ субективно; не разглеждатъ прѣдметитѣ обективно, значи, отъ мѫжка страна, а субективно — отъ женска страна. Съзнателното — това е мѫжката страна, подсъзнателното — женската страна. Въ философията има термини: казватъ, че единъ човѣкъ има обективенъ умъ, а другъ — субективенъ умъ. Всѣки прѣдметъ трѣбва да се разглежда отъ гледището на тия два ума, и тогава ще имаме едно вѣрно понятие. Сега, ще кажете: „Какво отношение има прочетениятъ стихъ къмъ мѫжа и жената?“ Има. Вземете прѣдъ видъ какъ се образуватъ бисеритѣ. Казватъ, че нѣкой пѫть попада въ мидата малко, пѣсъче, и мидата почва да изпуща изъ себе си една течность, която обвива това малко пѣсъче, за да не я безпокои — извайва го, като скулпторъ. Не само че го направя гладко, но сѫщеврѣменно и цѣненъ бисеръ. Това пѣсъче, ако не попадне въ мидата, не ще има никаква цѣна. Понеже то има извѣстна грапавина, почва да безпокои мидата и я накарва да мисли: да го изхвърли не може, да го изрита, крака нѣма; да му каже: „Излѣзъ вънъ!“ езикъ нѣма; дохожда ѝ на умъ да го направи цѣнно — Ти си мой неприятель, но азъ ще те възлюбя и ще те направя цѣнно“. Ето учението на Христа, Който казва: „Възлюбете враговетѣ си“. Вие бихте изхвърлили това пѣсъче навънъ, но мидата отъ него създава бисеръ, за който вие плащате скѫпо. Не само това, но Христосъ похвалва тази мида, че е извършила прѣкрасна работа. Питамъ: ако дойде Христосъ, ще намѣри ли вашитѣ работи така свършени, както работата на тази мида — ще намѣри ли бисери? Вие казвате: „Условия нѣмаме“; женитѣ казватъ: „Когато ние трѣбва да работимъ, мѫжетѣ ни спъватъ, условия нѣмаме, кѫща нѣмаме, това и онова нѣмаме, не можемъ да работимъ“; а мѫжетѣ, отъ своя страна, казватъ: „Не можемъ да работимъ, защото женитѣ ни смущаватъ; това нѣмаме, онова нѣмаме, обществото ни прѣчи“ и спиратъ. А тази мида не казва, че нѣма условия; безъ крака, безъ рѫцѣ, безъ езикъ и безъ човѣшки мозъкъ, тя отъ пѣсъче създава бисеръ, и Христосъ я похвалва. Азъ ви питамъ: не можете ли и вие да направите толкова, колкото тази мида? Можете и повече. Но да дойдемъ до основния законъ. Външнитѣ форми сѫ резултатъ на вѫтрѣшнитѣ различия, които сѫществуватъ между мѫжа и жената. Всѣки оттѣнъкъ, всѣка черта на човѣшкото лице се дължи на една вѫтрѣшна, дълбока причина въ душата на човѣка. Като разглеждате прѣдмета, вижда ви се, че между мѫжа и жената нѣма разлика. Нѣкой пѫть жената иска да стане мѫжъ, но мѫжътъ се отвръща да стане жена.Ако ви попитамъ: какви искате да се родите, всички ще пожелаете да се родите мѫже. Какъвъ прогресъ би имало, тогава, въ свѣта, ако всички биха се родили мѫже? На-ли Богъ най-първо направи мѫжа; послѣдниятъ, обаче, каза: "Тази работа не може да я бѫде, самъ не мога да я свърша, какъ ще обработвамъ самъ тази толкова голѣма градина — раятъ, дърветата, които сѫ въ нея, па и животнитѣ, които сѫ въ нея, не могатъ да ме разбератъ“. Тогава Богъ каза: „Много добрѣ, азъ ще ти направя другарь, като тебе, да ти помага“. И тъй се яви на сцената този великъ законъ, този процесъ, който движи свѣта. Никакъвъ прогресъ, никакво развитие, никакво облагородяване не би имало, ако не сѫществуваше този законъ. Вие гледате само външната страна на нѣщата, но въ тѣхъ има много по-дълбокъ смисълъ. Единственото нѣщо, което знаете въ природата, то е само женскитъ полъ: мѫжкиятъ полъ е невидимъ. Туй слънце, което виждате, то е женско слънце — мѫжкото слънце не се вижда; това слънце черпи енергия отъ мѫжкото слънце. И съврѣменната наука го потвърдява — че всѣкога енергията се проявява въ отрицателния полюсъ на електрическитѣ токове. Думата „отрицателенъ“ или „пасивенъ“ нѣкои хора взематъ въ лошъ смисълъ: подъ „пасивенъ“ разбиратъ: слабъ,безхарактеренъ, безволенъ; но то е криво разбиране. И затуй сѫ замѣнили думата „отрицателенъ“ съ израза катодни лѫчи — полюсътъ, въ който се появява всѣка енергия. Възъ основа на този принципъ ще изясня много нѣща. Човѣкъ има мозъкъ, но нѣкой пѫть вие си казвате: „Нищо нѣма въ ума ми“. Защо нѣма нищо? Защото вие сте една безплодна жена, която не ражда. „Не мога да обичамъ“ — вие сте безплоденъ. Онзи, който не може да мисли и чувствува, билъ той мѫжъ или жена, не може да ражда, а всѣко нѣщо, което не ражда, — въ Писанието е казано, — е близо до пъкъла. Всѣки отъ васъ бихъ желалъ да знае да ражда: най-голѣмото благословение е, когато човѣкъ знае да създава и отхранва. Какъ може човѣкъ да не ражда, да не създаде една добра мисъль, едно добро желание въ себе си? То е творчески принципъ, който е достоенъ зя мислящи сѫщества. Разбира се, не говоря за онзи творчески принципъ, който отъ нищо може да създаде нѣщо — за Твореца, а за туй сѫщество отъ мѫжки и женски полъ; туй, което въ Христианската философия наричаме Христосъ — Богочеловѣкъ. Онзи принципъ, за който Христосъ казва: „Отецъ живѣе въ Мене“, никой не го е видѣлъ: Бога никой не е видѣлъ; никой не е видѣлъ Бащата на свѣта. Майката знаемъ. Богъ се явява въ насъ като майка, която твори, храни и възпитава; Него ние знаемъ. И казва се въ Писанието: „Христосъ дойде на земята да ни изяви Отца“. По сѫщия законъ човѣкътъ, който е слѣзълъ отъ небето, първоначално е приличалъ на онова малко пѣсъче, безформено, нищожно, и божествениятъ Духъ, слѣдъ като е работилъ дълго врѣме, направилъ е единъ бисеръ. И за туй, което има въ васъ, трѣбва да благодарите на тази мида, въ която сте влѣзли; ако имате сега нѣкаква цѣна, трѣбва да благодарите на туй божествено съзнание, което е работило дълго врѣме надъ васъ. И споредъ това схващане, нѣкой пѫть цѣнностьта на нѣщата стои въ тѣхното съдържание, нѣкой пѫть въ тѣхната повръхностъ. Вземете единъ мраморенъ камъкъ изработенъ, изваянъ отъ единъ великъ скулпторъ, който е вложилъ въ камъка една прѣкрасна идея — кѫдѣ лежи тази идея? Въ ония тънки чертици, които този художникъ е прѣкаралъ надъ камъка. Ако нѣкой глупакъ дойде и разруши тѣзи чертици, ще остане единъ простъ камъкъ, който нѣма никаква стойность. Всичко, което ви придава цѣна, то сѫ ония ваши благородни мисли, желания и дѣла, които единъ божественъ Духъ е начърталъ върху васъ. Само ония черти, които може да тури Богъ върху вашия мозъкъ, върху вашето сърце и вашата душа, тѣ ви даватъ цѣна. И въ научна форма пакъ сѫщото е казано: съврѣменнитѣ учени хора твърдятъ, че толкова повече мисли може да произведе вашиятъ мозъкъ, колкото повече гънки има. А що сѫ гънкитѣ? То сѫ ония вложени черти, които се виждатъ върху него. Тия гънки, тия вадички канализирать вашитѣ мисли. Нѣкои хора искатъ лицето имъ да е гладичко, като топка: мислятъ, че човѣкъ е красивъ, когато е гладъкъ. Не, тогава лицето е маска. Трѣбва да има извѣстни черти върху него, да показватъ: първо, че е добъръ; второ, че е справедливъ; трето, че има въ него любовь, че е мѫдъръ, че е истинолюбивъ — всичкитѣ тѣзи нѣща трѣбва да се проявяватъ навънъ. Слѣдователно, всички хора сѫ една написана книга, върху която се четатъ тѣхнитѣ качества. Нѣкои хора ме питатъ: „Ти слушалъ ли си Господа, чулъ ли си Го?“ Отговарямъ: не само Го слушамъ, но Го и виждамъ, виждамъ Го, като ми говори, и слушамъ и чувамъ Неговитѣ думи. Човѣшкитѣ думи може само да се слушатъ, но Господнитѣ може да се виждатъ. Богъ, Който е слава, се е въплътилъ въ Христа и е станалъ видимъ. И всѣки единъ отъ васъ е божествена слава, изказана, въплътена, видима — и ме питате чулъ ли съмъ и говорилъ ли съмъ съ Господа. Двѣ хиляди години Го чувамъ. Христовото учение е една отлична философия — не философия, съ която пипаме въ мрачината, но философия, съ която може да виждаме, да пипаме, да миришемъ и да вкусваме. Има анекдотъ, че единъ ученъ европеецъ, който се занимавалъ съ окултни науки и искалъ да прослѣди дълбокитѣ тайни на природата, попадналъ еднъжъ въ едно общество, дѣто всички хора били слѣпи, съ очи вдлъбнати навѫтрѣ; като се разговаряли съ него, рекли: „Ами този човѣкъ по що се отличава отъ насъ“, и, като го барали, разбрали, че неговитѣ очи били изпъкнали — само тази била разликата! Рекли си: „Чакайте да му мръднемъ тази височина навѫтрѣ, за да прилича на насъ“. И съврѣменнитѣ философи сѫ отъ този калибъръ — като намѣрятъ човѣкъ съ изпъкнали очи, оглаждатъ ги и казватъ: „Ти сега ще разсѫждавашъ като насъ, ще имашъ понятие за свѣта, за мѫжа и жената тъй, както ние мислимъ“. Добрѣ, но тази философия има отношение къмъ живота, къмъ една велика реалность, която трѣбва да провѣряваме всѣки день, всѣки часъ, всѣка минута, всѣка секунда, защото трѣбва да работимъ, да градимъ. И се питаме: защо сѫ тѣзи нещастия? На-ли имате положителна философия, вие сте умни хора, измѣрвате пространствата, небето; знаете колко звѣзди има на небето; знаете да правите разни съединения, знаете какво е кислородъ, водородъ, азотъ, а не знаете да уредите вашия домъ. Значи, има нѣща, които не знаете. Нѣкои казватъ: „Тамъ има нѣща непостижими“. Но, като говоримъ върху тия нѣща, всѣко нѣщо е относително — не е абсолютно непостижимо. Всѣко нѣщо е постижимо, но се изисква врѣме за разбирането му. Едно дѣте първо почне да разбира малко, послѣ повечко и повечко и, като стане възрастно, неговиятъ възгледъ върху свѣта се измѣнява. И сега задавамъ ви този въпросъ: като дойдете пакъ слѣдъ хилядо години на земята, какви ще бѫдатъ вашитѣ възгледи? Разбира се, ще бѫдатъ като сегашнитѣ, плюсъ нѣщо — едно и отгорѣ плюсъ. Да се повърна. Туй различие защо е? Хората не трѣбва да бѫдатъ еднакви. Законътъ е такъвъ, че хората по сѫщество сѫ еднакви, но различни по степень: всѣкога трѣбва да сѫществува разлика между хората. Това е божественъ законъ. И ако искате нѣкой човѣкъ да ви обича, между него и васъ трѣбва да има разлика, но тя трѣбва да бѫде хармонична — както въ тоноветѣ на музиката има различие, и именно въ това хармонично съчетание на това различие седи хармонията, отъ която ние се възхищаваме. Да дойдемъ до обяснение на тази хармония, която трѣбва да сѫществува у мѫжа и у жената, да приложимъ този божественъ принципъ. Жената е емблема на любовьта. Любовьта не може да се появи у мѫжа — не въ мустакатия мѫжъ, защото и жена може да има мустаци, както иматъ и нѣкои животни, но има извѣстни качества, които я отличаватъ, и тия качества вѣчно ще прѣбѫдватъ въ нея — но у мѫжа се намира оная друга божествена сила, която се казва мѫдрость. Когато любовьта и мѫдростьта се оженятъ, ражда се истината. Искате ли да узнаете истината, трѣбва да намѣрите баща си — мѫдростьта, и майка си — любовьта, и тѣ, като ви родятъ, ще ви кажатъ кое е истина — ще се прояви тази истина. Истината е по бащина линия, тя е пакъ мѫжки полъ — тя е синътъ на тия двама. Бащата и майката, сир., мѫдростьта и любовьта, като зачнатъ, пакъ ще родятъ добродѣтельта; това е вашата сестра. А добродѣтельта и истината съединени, това е правдата. Така седи този въпросъ. Искате ли да създадете този бисеръ, вашата душа именно трѣбва да го обработи. А хората съ какво се занимаватъ? Често питатъ: „Ами ти проповѣдвашъ ли нѣща съобразни съ цръквата?“ Отговарямъ: азъ проповѣдвамъ нѣща, които сѫ съобразни съ великия божественъ законъ; прѣдъ Господа не лъжа; да-ли моето учение е съгласно съ вашитѣ възгледи, за мене е безразлично; за мене е важно, моитѣ възгледи да бѫдатъ съгласни съ великия законъ, да не бѫда лъжецъ прѣдъ Бога, прѣдъ Небето, прѣдъ ангелитѣ, прѣдъ светиитѣ — то е важниятъ въпросъ за мене. Ако всички така схващатъ учението и така мислятъ, нѣма отъ какво да се плашимъ. Нѣкои казватъ: „Ама ти имашъ цѣль да образувашъ нѣкоя секта“. Ония, които образуватъ секти, сѫ, споредъ мене, много дребнави хора. Секта всѣки може да образува — вземи брадва, нацѣпи дървото, ще направишъ секта; или вземи чукъ и начукай камъка, ще направишъ секта; влѣзъ между хората, скарай ги, ще образувашъ секта. Секти лесно се правятъ. Въ една американска черква се скарали по единъ въпросъ — когато се освещава причастието, да-ли да се вдигне чашата; но ония, които викали, че трѣбва да се вдигне, забравили да я вдигнатъ. Често и ние забравяме това, което проповѣдваме, и оня принципъ, който ни съединява. Нашата задача е въ въдворяване Царството Божие на земята. Искамъ да образуваме една секта, но каква? Да станемъ проводници на Божия Законъ, който да завладѣе всички умове и сърца, да станатъ всички — и мѫже, и жени, и дѣца — синове на Царството Божие, да заживѣятъ на земята животъ какъвто трѣбва. И сега, когато хората ми се оплакватъ: „Голѣми нещастия настанаха“, азъ имъ казвамъ: „Радвамъ се, че вашитѣ затвори се разрушаватъ, вашитѣ стари убѣждения падатъ, защото, ако отъ едно шише не се излѣе застарѣлата вода, не може да се сипи въ него нова“. Когато Христосъ дойде, евреитѣ трѣбваше да се очистятъ по сѫщия начинъ и да заживѣятъ новъ животъ; но тѣ казаха: „Ние Мойсея познаваме, тебе не познаваме; ти искашъ да образувашъ секта“. Но Той, както виждате, секта не образува, макаръ че отъ еврейско гледище Той бѣше еретикъ. Нѣкои ме питатъ: „Ти правовѣренъ ли си?“ Може да бѫда правовѣренъ прѣдъ Бога, но отъ гледището на цръквата да не бѫда такъвъ. И на Христа казваха: „Той иска да унищожи нашия народъ“; но слѣдъ 2,000 години не трѣбва вече да разсѫждаваме като евреитѣ. Питамъ: какво спечелиха евреитѣ, като разпънаха Христа? Нищо; разпръснаха се по цѣлия свѣтъ. Да се разпне човѣкъ, отъ това по-лесно нѣщо нѣма — четири гвоздея стигатъ. Да се повърна на нашия прѣдметъ. Искамъ отъ васъ да разсѫждавате, да мислите дълбоко върху нѣщата. И ще ви кажа въ свръзка съ този принципъ за мѫжа и жената още едно нѣщо. Първо, трѣбва да любите Господа съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ, съ всичката си сила; второ, да любите ближнитѣ си, както себе си; трето, да любите и враговетѣ си. Азъ туку-що ви говорихъ за враговетѣ ви — за онова малко пѣсъче. И Христосъ, като дойде на земята, не дойде да спасява благороднитѣ, праведнитѣ, а ония остри пѣсъчета — за тѣхъ слѣзе въ ада, да ги извади навънъ. И за да се извадятъ тия бисери отъ мидата, трѣбва тази мида да се хване и разтвори. По сѫщия законъ се хващатъ хората на Небето, и, като се разтворятъ и се намѣри въ тѣхната душа този бисеръ, той се изважда. Нѣкой като умре, казватъ; „Умре мидата“, и тръгнатъ подиръ мидата и редятъ: „Горката мида, отиде! “ Азъ казвамъ, че тя е отишла на Небето, за да занесе бисера, който е създала и обработила, защото, ако не бѣше го направила, тя нѣмаше да отиде на Небето, не щѣше да струва нищо. Да се върна върху нѣкои основни черти на мѫжа и жената. Онѣзи, които дълго врѣме сѫ изучвали човѣшката конструкция, казватъ, че външнитѣ черти на човѣка се дължатъ на вѫтрѣшното негово естество, сир., какъвто е човѣкъ вѫтрѣ, такъвъ е и вънъ. За това двѣ убѣждения нѣма. Тѣ казватъ, че ходилата на краката у правилния мѫжъ или жена трѣбва да съставятъ една шеста часть отъ неговия ръстъ: лицето трѣбва да съставлява една десета отъ ръста; гърдитѣ — една четвърть; дължината на рѫката отъ китката — пакъ една десета; мѣрката два пѫти около китката на рѫката трѣбва да е мѣрката на врата, Разбира се, като дойдемъ до отдѣлния човѣкъ, има извѣстни дребни различия: нѣкои мѫже и жени сѫ съ по-продълговати, крушообразни, други съ валчести лица. На какво се дължи това? Хората съ валчести лица не сѫ толкова активни, тѣ сѫ хора примирителни, дипломати — били тѣ мѫже или жени. Валчеститѣ лица сѫ по-свойствени на женитѣ, тѣ спадатъ къмъ категорията на майка си. Като ви описвамъ тѣзи работи, искамъ да дамъ ново направление да схващате христианството въ неговия дълбокъ смисълъ, като наука за живота. Христианството е положителна наука, която трѣбва да ни научи какъ да живѣемъ. Само въ приложението хората се различаватъ — има едно приложение въ физическия животъ, друго въ духовния животъ. Мѫжетѣ и женитѣ не могатъ да бѫдатъ еднакви — трѣбва между тѣхъ да има разлика. Ако мѫжътъ е активенъ и пъргавъ, ти се радвай и не казвай: „Азъ искамъ да бѫда мѫжъ“. Въ всѣко проявление трѣбва да има активность — ако не на физическото поле, то въ умственото; ако не въ ума, трѣбва да бѫде въ сърцето; но винаги човѣкъ трѣбва да бѫде активенъ. Активность значи работа, произвеждане, въ трояко направление — физическо, умствено и духовно. Всички хора не могатъ да работятъ едноврѣменно на едно и сѫщо мѣсто, въ едно и сѫщо направление, а въ различни полета. Туй различие, което е между васъ, може да роди и дисхармония и хармония — зависи отъ васъ. Когато и двамата сѫ сприхави, единиятъ като каже нѣщо, другиятъ трѣбва да го изслуша; единиятъ като свири, другиятъ трѣбва да слуша. Този е законътъ, който дѣйствува въ физическия свѣтъ. Ако единиятъ мълчи, другиятъ оцѣнява това чувство на търпѣние и ще се отплати въ друго отношение. Обаче, ако жената не държи това поведение, мѫжътъ ще каже: „Отъ моята жена по-лоша нѣма; тя има много дълъгъ езикъ; да ни освободи Господъ: или мене отъ нея, или нея отъ мене“. Не мислете, че ще бѫдете освободени: на другия свѣтъ пакъ ще се прѣслѣдвате, ако тукъ сте се прѣслѣдвали. Туй, което може да измѣни вашия животъ, то е разбирането на Божествения Законъ и приложението му въ живота. Ще правите много грѣшки, може да правите съ хиляди, за тѣхъ Господъ нѣма да ви сѫди, Той ще ви прости — увѣрявамъ ви, че ще ви прости — ако само научите Божествения Законъ и работите. Но, ако слѣдъ сто грѣшки не сте научили никакъвъ урокъ, Господъ нѣма да ви ги прости. Всички нѣща въ свѣта трѣбва да се използуватъ. Ако крушата има тръне, ако розата има бодли, то е въ реда на нѣщата — тѣ не сѫ туку-така поставени. Ама, ще кажете, има бодли. Онзи, който ще се качи на крушата, не трѣбва да се качва съ меки дрехи, за да не се съдератъ. Азъ съмъ видѣлъ много дѣца да оставатъ на крушата, че послѣ съ стълба ги снематъ. Който не знае закона, казва: " Тази круша е бодлива, трѣбва да се отсѣче“. Бодлива е, но хубави круши дава. Ще ви кажа другъ единъ примѣръ, който еднакво засѣга мѫжа и жената, но примѣрътъ е за послѣдната. Една жена, която е била много нервна, упорита, не изпълнявала никакъ волята на мѫжа си: каквото ѝ кажелъ, тя все противното вършела. Единъ пѫть искала да седне върху кладенеца. Той ѝ казвалъ: „Не сѣдай, жено, че ще паднешъ, и ще остана безъ жена“. Тя не го послушала — „Ще седна“. Седнала, но паднала въ кладенеца и потънала въ водата. Той взелъ да плаче и да вика: „На-ли ти казвахъ да не сѣдашъ; да бѣше ме послушала, нѣмаше да паднешъ“. Слѣдъ единъ часъ гледа, че отъ кладенеца изкача единъ дяволъ съ побѣлѣла коса. „Какво има?“ пита го мѫжътъ. — „А, казва, главата ми побѣлѣ въ единъ часъ отгорѣ отъ една жена“. Казалъ това и избѣгалъ мѫжътъ почналъ да мисли какъ може да използува този случай, и най-послѣ намислилъ. Като почналъ да посѣщава домоветѣ, въ които имало зли духове, и като употрѣбявалъ всички срѣдства — заклинания, молитви — за да ги накара да излѣзатъ отъ тия домове, и тѣ пакъ не излизали, сѣтилъ се да каже: „Бѣгайте, че жена ми иде!“, и тогава всички избѣгали. По този начинъ жената, която паднала въ кладенеца, направила много голѣмо добро на свѣта, защото, като влѣзла въ кладенеца, и мѫжътъ ѝ видѣлъ, че изплашила дявола, разбралъ, че дяволътъ само отъ жена се страхува, а не отъ мѫжъ, и, като извика само: „Бѣгайте, че жена ми иде!“, пропѫжда всички дяволи. Като пострадалъ единъ, хиляди се освободили. Ето защо женитѣ иматъ ключоветѣ на Царството Божие. И когато Христосъ каза на Петра: „Давамъ ти ключоветѣ на Царството Божие“, Той подразбираше този дълбокъ вѫтрѣшенъ законъ, че между мѫжа и жената трѣбва да има всѣкога едно сѫществено различие. Въ това различие седи основата на обичьта, която има мѫжътъ спрѣмо жената. Въ деня, въ който жената измѣни позицията, въ която Богъ я е поставилъ, мѫжътъ нѣма да я обича: каквито ще диаманти, пръстени, огърлици и копринени рокли да си тури, никаква външна сила не е въ състояние да накара мѫжа ѝ да я обича. Мѫжътъ е Господъ за жената; тя трѣбва да вижда, че Господъ живѣе въ него, и, за да я обича Господъ, тя трѣбва да заслужи Неговата обичь, като извърши нѣкаква работа заради Него. Понеже самъ не може да слѣзе на земята да работи, Той ни дава и умъ, и сърце и сила, — всичко за да завладѣемъ земята, да туримъ редъ и поредъкъ, въ замѣна на което Той ще ни изпрати всички добрини. Нѣкои казватъ: „Господъ ще дойде да оправи свѣта“. Той и сега го оправя, но не самъ, а чрѣзъ други; нѣмцитѣ, отъ една страна, руситѣ, френцитѣ, англичанитѣ, отъ друга страна, го оправятъ съ своитѣ топове. Нѣкои питатъ: „Кога ще прѣстанатъ да се биятъ?“. Естествено, когато се разчупи тая стѣна,която разбиватъ. Математически може да се изчисли, колко удара може да издържи извѣстенъ камъкъ. Нѣкой камъкъ се счупва отъ 100 удара, другъ — отъ 200, трети — отъ 500.Така сѫщо може да се отгадае и кога ще се свърши войната.Естествено, когато се изгърмятъ потрѣбното количество снаряди и патрони — когато се всели у хората едно ново съзнание за тѣхното назначение на земята. И тогава хората ще кажатъ: „Свършихме една прѣкрасна работа“. И Христосъ, като се обръща къмъ Своитѣ ученици, казва имъ, че този човѣкъ, който търсилъ „бисера“ — смисъла на своята душа — като го намѣрилъ, отишълъ, че продалъ всичкото си имане, за да го купи. Ако вие не сте готови въ този свѣтъ да пожертвувате всичко, трѣбва да пожертвувате нѣщо, но да спечелите нѣкакъвъ бисеръ, нѣщо разумно, защото има хора, които жертвуватъ цѣлото си състояние, но никакъвъ бисеръ не спечелватъ — жертвуватъ го за пиянство, за билярдъ, за карти. Ако азъ бихъ намѣрилъ у сиромаха този бисеръ, за който говори Христосъ, бихъ продалъ всичкото си имане. Не е достатъчно да раздаде нѣкой цѣлото си имане на сиромаситѣ, за да направи добро, защото, когато Христосъ казва, че трѣбва да се прави добро, той иска да каже, че това добро трѣбва да се прави разумно. Не би било разумно да давашъ на единъ вълкъ всѣки день по едно агне. Въ зоологическата градина го правятъ, защото тамъ държатъ вълцитѣ за чешитъ, но въ едно общество този законъ не можемъ да го приложимъ; ние не можемъ да жертвуваме агнетата за вълцитѣ: за хората можемъ да ги жертвуваме — има си смисълъ. Другъ единъ примѣръ. Въ миналитѣ прѣдисторически врѣмена сѫществували двѣ царства, прѣградени съ една непроходима планинска верига. И въ двѣтѣ царства се явявали учени хора да казватъ, че онзи човѣкъ, който може да прокопае тази планина, за да направи пѫть между двѣтѣ царства, той ще принесе най-голѣмо благо на тия два народа. И това можело да стане, обаче при условие, щото този човѣкъ, който почне да работи, никакъ да не се обръща назадъ докато прокопае планината. Мнозина се явявали, започвали да копаятъ, но, като дохождали до нѣйдѣ, нѣкой минувачъ дойде, бутне го: „Какво работишъ, байно?“, той се обърне да му разправи, и въ това врѣме всичко изкопано се засипва. Най-послѣ явилъ се единъ царски синъ и започналъ да работи. Минавали хора, запитвали го какво работи, но той си мълчалъ. Добрѣ, но дошълъ единъ философъ, който искалъ да му покаже по-лесенъ начинъ, за да пробие планината. Тогава и той се измамилъ, обърналъ се да го изслуша, но, когато погледналъ напрѣдѣ си, видѣлъ, че дупката, която билъ прокопалъ, пакъ се запълнила съ пръсть. Зарекълъ се за послѣденъ пѫть, че, кой за какво ще да го заприказва, нѣма да се обръща, и, като започналъ да копае, идвали пакъ да го запитватъ, но той дѣйствително останалъ глухъ за тѣхъ докато прокопалъ планината, съединилъ тия двѣ царства, и тогава се оженилъ за царската дъщеря на другото царство, и тия два народа заживѣли още по-щастливо. Това не е само една алегория, това е една велика истина. Голѣмата планина, която раздѣля тия двѣ царства, е човѣшкиятъ грѣхъ, който раздѣля земята отъ небето. И ако сте ясновидецъ, ще видите между земята и небето тази черна стѣна съ крѣпости, орѫдия и стражи. Тази планина Христосъ прокопа, направи дупка — затова слѣзе — и когато Той казва: „Само единъ пѫть има, който води въ Царството Небесно“, Той подразбира тази дупка, този тѣсенъ пѫть. Двѣ хиляди години има какъ е прокопанъ този тѣсенъ пѫть, но малцина сѫ онѣзи, който ходятъ изъ него. Широки пѫтища има много, но тѣ не водятъ тамъ, кѫдѣто води тѣсниятъ. Мнозина хора не вѣрватъ и казватъ: „Докажете ми това нѣщо“. Разбира се, че то може да се докаже, стига човѣкъ да излѣзе навънъ отъ кѫщата си. Но той казва: „Не излизамъ“. Обаче, ще отиде до тази стѣна и пакъ ще се върне. Затуй, като знаете, че вие ще минете прѣзъ тази дупка само чрѣзъ закона на рода между мѫжа и жената, вие трѣбва да се сродите. И когато ние говоримъ за новорождение, за покаяние, подразбираме, че трѣбва да се образува една хармония между насъ и Бога. Ако Господъ не ви обича, кой може да ви обича? Нѣкой казва: „Нѣмамъ приятели този не ме обича, онзи не ме обича; Господъ не ме обича“. Не е вѣрно: Господъ ви обича; научете се и вие да Го обичате. Той не е невидимъ; навсѣкѫдѣ може да Го видите. Този Господъ, за Когото ви говоря, всѣки день най-малко по 10 пѫти ви говори, Той ви срѣща, съвѣтъ ви дава и пр. Когато мислите да направите нѣщо и срѣщнете на улицата нѣкой приятель, който ви каже: „Не го правете“, Господъ ви е говорилъ чрѣзъ този, който ви е срѣщналъ. И сега, когато азъ ви говоря, пакъ Господъ ви говори. Думитѣ сѫ мои, обвивката е моя, но съдържанието е отъ Господа. Вие приемате единъ подаръкъ, ще снемете опаковката, обвивката и ще намѣрите съдържанието. Слѣдователно, вие, мѫже и жени на земята, трѣбва да се разберете. Вие имате извѣстна опаковка наоколо, искате да станете велики въ свѣта, богати, да имате кѫщи, да имате знания, сила, да ви обичатъ всички; каквото пожелаете, съ единъ замахъ да го направите. Е добрѣ, но туй съ лотария не става. Трѣбва да научите този Божественъ Законъ и отвѫтрѣ отъ себе си да започнете. И ако, примѣрно, вземете този стихъ за бисера и въ годината или мѣсеца прѣкарвате само по 10 дена въ дълги размишления върху него, знаете ли какви тайни щѣхте да научите отъ него? Както единъ ученъ, като вземе нѣколко призми и ги тури въ извѣстно съчетание, може да види подъ тѣхъ най-малки микроскопически животни, които съ просто око не може да види, така и вие, ако турите въ извѣстно съчетание призмитѣ, които сѫществуватъ въ вашия умъ, ще видите много работи, които съ просто око не се виждатъ. Както учениятъ, като разгледа една капка вода подъ микроскопъ, ще види вѫтрѣ цѣло движение, цѣлъ животъ, цѣлъ свѣтъ, а обикновениятъ човѣкъ нѣма да види нищо, така и онзи, който се ползува отъ божествената мѫдрость, може да вижда всичко, което другитѣ не могатъ. Вие ставате нѣкоя сутринь неразположенъ не знаете причината. Не успѣвате въ нѣкоя работа — има си причина; боледувате — има си причина; не сте красивъ — има си причина. Красотата трѣбва да бѫде идеалъ, както на мѫжа, така и на жената, защото всички ангели, светии, Иисусъ Христосъ сѫ красиви. Когато жената каже: „Мѫжътъ ми не ме обича“, азъ подразбирамъ, че тя е грозна. Душата, въ която сѫ написани: добродѣтель, правда, любовь, мѫдрость, истина, тази душа е велика, красива, всѣки може да я обича. И ако васъ не обича никой, значи, че вие нѣмате тия черти. Идете при Господа и кажете: „Господи, тури повече твоя чукъ върху мене и напиши тия дободѣтели“. Ако Господъ не работи съ Своя чукъ върху нѣкого, той ще бѫде единъ обикновенъ камъкъ, безъ стойность. Да дойдемъ сега до приложението — какъ трѣбва да работятъ мѫжътъ и жената. Тѣ искатъ да иматъ дѣца. Дѣцата сѫ носители на истината. Вие, които искате да разберете истината, само вашитѣ дѣца могатъ да ви я разправятъ; вие, които искате да научите смирението, само вашитѣ дѣца ще ви кажатъ какво нѣщо е смирението. Една жена, която никога не е раждала, не може да бѫде ни добра, ни смирена, тя всѣкога ще бѫде горда. Сѫщото се отнася и до мѫжа. Всѣка негова мисъль, всѣко негово желание, когато се родятъ, тѣ сѫ живи; въ тѣхъ се крие едно велико сѫщество, единъ ангелъ, който единъ день ще ви бѫде приятель. Дѣцата, които имате сега, едно врѣме сѫ били въ вашия умъ само една мечта, на която вие сте дали дреха. Това бисерче, за което Христосъ говори, вие го имате, само че нѣкои отъ васъ искатъ, вмѣсто да го облагородятъ, както мидата — пѣсъчето, да го изхвърлятъ отъ себе си. Казвате: „ Господъ не го е направилъ добрѣ“, и го поочуквате. Но то си изгубва смисъла. Не очуквайте линиитѣ, които Господъ е турилъ на човѣшката душа. Азъ съмъ противъ онѣзи философи които казватъ, че свѣтътъ не е направенъ както трѣбва — чакайте да го поодѣламе. Жената, напр., за да бѫде малко по-тѣсна, стѣга се съ корсетъ. За да не затлъстѣвате, постете. Сега ядете три пѫти на день. Опитайте се единъ пѫть или два пѫти да ядете, да видите какъ ще се развиятъ у васъ благородни черти. Вие казвате: „Безъ храна не може“.Знаете ли колко трѣбва да ядете на день. Въ живота има извѣстни закони, който регулиратъ яденето. Нѣколко дена нѣмате охота да ядете, не яжте; чакайте докато се възбуди у васъ желание да ядете. Но мѫжътъ казва: „Жена ми трѣбва да яде, защото, инакъ, ще се развали“. Ами че тя е сега развалена, ако не яде, ще се оправи. Има и животни, който, когато сѫ неразположени, не ядатъ. Та, казвамъ, бисерчето, за което говори Христосъ, вие го имате, само че нѣкои отъ васъ искатъ да го изхвърлятъ, а то е помѣтане, а най-голѣмото зло на съврѣменната жена е помѣтането. Статистиката констатира, че въ гр. Ню-Йоркъ, прѣзъ 1905 г., е имало 100 хиляди помѣтания. Не е позволено на човѣка да помѣта дѣте нито отъ ума си, нито отъ утробата си, нито отъ сърцето си, ако иска да бѫде христианинъ. Дойде ли ви добра мисъль, вие казвате: „Ще я пометна“. Ще я пометнешъ, ама послѣ ще боледувашъ. Нѣкой казва: „Азъ помислихъ лошо“. Не е грѣхъ дѣто си помислилъ, но грѣхътъ състои въ помѣтането. Всички помѣтватъ и се чудятъ защо не е оправенъ свѣтътъ. Вие имате вече въ свѣта идиоти. Лошитѣ мисли, който ви мѫчатъ, дяволитѣ, тѣ сѫ ония дѣца, ония мисли, ония желания, който вие сте помѣтали нѣкога, защото тѣ казватъ: „Ти си една недостойна майка“, тѣ ви прѣпятствуватъ въ всѣко едно начинание, и вие ставате единъ нещастенъ човѣкъ. Затова най-добрѣ е за васъ, ако искате да бѫдете щастливи, да се удостоите да влѣзете въ Царството Небесно, отсега-нататъкъ да не помѣтате и да се молите на Господа да ви прости за лошото използуване на всички ония добри мисли и желания, на всички ваши дѣца, които сте пометнали, които сте убили и украли тѣхното богатство. Ето защо въ бѫдеще ние трѣбва да отхранваме всѣка една благородна мисъль, всѣко едно благородно желание, защото тѣ ще дадатъ единъ оттѣнъкъ върху нашитѣ носове, вѣжди, очи, и ние ще добиемъ аполоновски типове. Сега-засега хората приличатъ на страшилища, грозотии; сега да идатъ на небето, като видятъ хубавитѣ ангели, тѣ ще избѣгатъ отъ тамъ. Затова трѣбва да се молимъ на Господа да ни помогне да се избѣлимъ. А това не е много мѫчно. Ако една мида можа да направи единъ бисеръ, за който Христосъ я похвали, вие като влѣзете въ небето, за какво ще ви похвали Христосъ? Нѣкой ще каже; „Азъ бѣхъ въ България пръвъ министъръ“, но Христосъ ще го попита: „Е, какво добро си направилъ за българския народъ? — Никакво. — Бисеръ имашъ ли? — Нѣмамъ. — Ха, навънъ, пакъ долу на земята, дотогава, докогато направишъ бисеръ, защото безъ този бисеръ нѣма да те приема въ Царстото Божие“. Дохожда единъ владика: „Ти какво си направилъ?“ ще го пита Христосъ. — Е, учихъ хората на добро, вѣрвахъ въ Тебе. — Направи ли нѣкакъвъ бисеръ? — Не съмъ. — Навънъ!“ А на този, който е направилъ нѣкакъвъ бисеръ, ще му каже: „Радвамъ се, синко, че не си ме засрамилъ, ела, ти си достоенъ синъ“. Сѫщо и вие, мѫже и жени, като идете въ Небето, ще срѣщнете нѣкой синъ — вашия бисеръ който ще ви каже: „Благодаря, майко, че, когато бѣхъ единъ голѣмъ грѣшникъ, ти ме взе вѫтрѣ въ утробата си и ме направи човѣкъ. Сега въ този свѣтъ азъ ще бѫда слуга за тебе съ всичката си душа“. Туй ще бѫде вашата радость. Туй е, което Христосъ иска да каже съ тия стихове, отъ които азъ избрахъ най-маловажния, а виждате колко нѣщо той съдържа въ себе си. Другитѣ съдържатъ много по-дълбоки работи, които вие ще научите единъ день не тукъ на земята, а като идете въ Небето, понеже тогава ще има у васъ ново разбиране, нови чувства и нови способности. Тогава може да видите други картини, които може да разберете. Засега толкова може да ви се даде. Ако ви се даде нѣщо повече, вие не можете го понесе; то би значило да се надуе единъ сапуненъ мехуръ повече, отколкото трѣбва, — той би се пръсналъ. Ето защо, когато Христосъ казва: „Вие, жени, сте емблема на божествената любовь, въ васъ живѣе Богъ“, женитѣ трѣбва да слушатъ мълчаливо, скромно и трѣбва да се показватъ достойни да го носятъ. Вие казвате: „Трѣбва да знаешь, Господи, че свѣтътъ сега не е такъвъ, какъвто си го направилъ“. Нѣма защо да учимъ Господа. Когато Той говори, ние трѣбва да мълчимъ. А когато Той млъкне, ще започнемъ ние урока си; ще кажемъ: азъ направихъ това тъй, онова инакъ, и тогава Той ще каже: еди въ що си правъ; еди въ що не си правъ. Слѣдователно, учението Му е да Го слушате и да приложите това учение въ живота. И когато Христосъ казва на жената: „Обичай ближния си като себе си“, подразбира да обича мѫжа си като себе си; сѫщо когато казва на мѫжа да обича ближния си, подразбира да обича жена си като себе си. И ако вие дадете тѣзи примѣри, тогава вашитѣ синове и вашитѣ дъщери ще ги слѣдватъ. Това е то създаване бисера — алхимическиятъ законъ, приложенъ на физическото поле. (Бесѣда държана на 19. априлъ 1915 г.)

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ II серия. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. III. ВЕЛИКДЕНЬ София — 1915 Великдень. „Идете прочее, научете всички народи и кръщавайте ги въ името на Отца и Сина и Светаго Духа, и учете ги да пазятъ всичко, що съмъ ви заповѣдалъ и ето Азъ съмъ съ васъ прѣзъ всичкитѣ дни до скончанието на вѣка" Мат. 28. 19. Въ проповѣдитѣ на цѣлия христиански свѣтъ днесъ се взема текстътъ за Христовото възкресение: само въ Америка има 80—90—100 хиляди проповѣдници, а въ България 3300 свещеници, които проповѣдватъ днесъ върху възкресението — навсѣкѫдѣ се говори за него. Понеже толкозъ души говорятъ за възкресението, азъ искамъ да направя едно малко отклонение. Разбира се, мнозина разглеждатъ въпроса исторически и философски — възможно ли е възкресение? Спорътъ е и отъ чисто физиологическо гледище — възможно ли е човѣкъ да възкръсне? Идеолози и богослови пишатъ и се мѫчатъ да доказватъ, че възкресението е възможно, но и тѣ не могатъ да го докажатъ. Спирамъ се върху тия думи: „Идете, прочее, научете всичкитѣ народи и кръщавайте ги въ името на Отца и Сина и Светаго Духа“. Учението върху Отца и Сина и Светаго Духа е дълбоко учение. Каква е тази наука? Често вие изговаряте тия думи „Отецъ, Синъ и Свети Духъ“, но какъвъ смисълъ иматъ тия думи за васъ? Тѣ ще иматъ смисълъ за васъ, само когато могатъ да произведатъ извѣстенъ ефектъ. Когато държите една кибритена клѣчка, никога не може да опитате нейната сила, ако не умѣете да я запалите; само когато я запалите, можете да усѣтите нейната сила. И възкресението ще бѫде прѣдметъ неизвѣстенъ за васъ, ако вие не запалите тази дума като кибрита — да произведе въ вашия умъ и въ вашето сърце свѣтлина, или ако я не посѣете като сѣме — да изникне, да видите плода ѝ. Доста е въ живота на човѣка да има двѣ или само една такава дума, която да разбира както трѣбва, и той ще стане гений; когато разбере двѣ такива думи, човѣкъ става светия, а разбере ли три, той ще стане едно съ Иисуса Христа. Тъй, въ всѣки езикъ, който говоримъ, има думи, които, като ги разберемъ, добиватъ за насъ магиченъ смисълъ. Мойсей, когато дигна своя жезълъ при Червеното море, изрече една дума, и то се раздѣли. И Христосъ, когато бѣ прѣдъ гроба на Лазара и дигна очи нагорѣ, каза само една дума — „Лазаре, излѣзъ изъ гроба!“ И въ началото Господъ рече само една дума, и свѣтътъ стана. Ние знаемъ да говоримъ и пишемъ правилно, граматически — съ запетаитѣ и точкитѣ му, съ въпросителнитѣ и възклицателнитѣ му. Разискваме много философски въпроси, но не знаемъ какъ да наредимъ живота си. Ние приличаме на онзи философъ, който излѣзълъ да се разхожда по морето и въ разговоръ запиталъ лодкаря: „Ученъ ли си, знаешъ ли нѣщо отъ астрономия?“ И като му отговорилъ: „Не зная“, той му казалъ: „Изгубилъ си 1/4 отъ живота“. Слѣдъ това го запиталъ: „Знаешъ ли нѣщо отъ геология?“ — „Не знамъ“. „2/4 си изгубилъ отъ живота си“. „Ами знаешъ ли математика?“ „Не знамъ“. — „3/4 отъ своя животъ си изгубилъ“. По едно врѣме се дигнала страшна буря, и се явила опасность да се прѣвърне лодката; тогава лодкарьтъ отъ своя страна попиталъ философа: „Умѣешъ ли да плавашъ?“ Послѣдниятъ отговорилъ: „Не умѣя“. Лодкарьтъ сега на свой редъ му казалъ: „4/4 отъ живота си изгубилъ“. Сега, ние седимъ като този философъ и питаме какъ се е родилъ Христосъ и какъ е дошълъ на земята, но, щомъ се подигне буря въ нашия животъ, дойдатъ извѣстни мѫчнотии и страдания, не знаемъ да плаваме и почнемъ да потъваме. Тогава, кѫдѣ е вашата философия, математика, въ какво ви помагатъ тѣ? А математиката е наука — какъ трѣбва да построимъ разумно живота си; биологията — какъ трѣбва да туримъ клѣткитѣ въ редъ и порядъкъ; геологията — какво е нашето отношение къмъ земята и така нататъкъ. Въ живота на Христа има три периода, които сѫ важни — има ги въ всѣкой животъ — раждане, смърть и възкресение. Забѣлѣжете, че, когато Христосъ се роди, ангелитѣ се явиха на небето и възвѣстиха „миръ между человѣцитѣ“; значи, Христосъ се роди тържествено, но виждаме, че този тържествующъ Христосъ трѣбваше да умре съ най-позорна смърть. А пита се: защо трѣбваше така да умре? Съврѣменнитѣ хора умиратъ, и често сѫ ме питали защо умиратъ. Има причини. Христосъ умрѣ позорно и най-послѣ възкръсна. Сега ще направя едно малко съпоставяне. Какъ се появи смъртьта въ свѣта? Знаемъ, че, когато Адамъ бѣше въ рая, Богъ изрази живота и смъртьта въ видъ на двѣ плодни растения, отъ които едното нарече „Дърво на Живота“, а другото — „Дърво за познание доброто и злото“. Въ чисто окултенъ и мистиченъ смисълъ, подъ „Дърво на Живота“ се разбиратъ всичкитѣ стремежи на природата къмъ Божеството, стремежътъ, който върви отдолу нагорѣ. То е приливътъ, който расте. „Дървото за познание доброто и злото“, обаче, идва отгорѣ надолу. Сега, какъ се е родила смъртьта? По най-естественъ пѫть. Ако пуснемъ два влака отъ двѣ противоположни страни да се движатъ къмъ една и сѫща точка, какво ще стане? — Катастрофа. Адамъ се намѣри между два такива влака и, като не зная какъ да избѣгне катастрофата, умрѣ. И всѣкой отъ васъ по сѫщия начинъ ще завърши, ако пипне отъ забраненото дърво — въ деня, въ който пипне, сѫщото нѣщо ще се случи съ него. Но, понеже, когато пипне, той ще влѣзе въ това велико течение отгорѣ надолу — къмъ земята, него може само Божествената сила да избави отъ това течение. Именно затова Христосъ дойде на земята, за да вмъкне хората пакъ въ първоначалния потокъ на живота, въ обратния процесъ, който ние наричаме възкресение. За да можемъ да разберемъ това учение, трѣбва да разберемъ учението на Отца и Сина и Светаго Духа. Какво трѣбва да се разбира подъ Отца? — Учението на Божествената мѫдрость,.Подъ Сина? — Учението на Божествената любовь. Подъ Духа? — Учението за въздигането, еволюцията на човѣка. И казва се въ Писанието: „Който повѣрва въ това учение, спасенъ ще бѫде“. Трѣбва да разберемъ законитѣ на туй учение. Какво се изисква отъ насъ? Всѣкой отъ васъ е баща; но разбирате ли като бащи своето призвание? Всѣкой е билъ въ положението на синъ, но знаете ли какви трѣбва да бѫдатъ отношенията на сина къмъ бащата? Като Духа не сте, но ще бѫдете; сега сте именно въ процеса на Духа, този именно Духъ, който въздига хората и който сега трѣбва да въздигне Христа въ насъ. За да можемъ да разберемъ правилно Христовото учение, трѣбва да се освободимъ отъ много закачки въ този свѣтъ; не да се отречемъ отъ свѣта, защото това би било криво разбиране. Свѣтътъ има двѣ лица: едно чисто божествено лице и едно вънкашно лице на нѣщата, и, когато се говори, че трѣбва да се отречемъ отъ свѣта, трѣбва да се разбира — да се отречемъ отъ всички ония елементи, който иматъ прѣходенъ, измамливъ характеръ, които не носятъ нищо сѫществено въ нашия животъ; обаче, всичко онова, което служи за нашето повдигане на земята, ние трѣбва да го пазимъ, защото на друго мѣсто Писанието казва: „Богъ толкова възлюби свѣта, щото даде Сина Си Единороднаго, за да му помогне“, Че свѣтътъ има двѣ страни, се разбира отъ другъ стихъ на Апостолъ Павелъ, който казва: „Образътъ на този свѣтъ прѣхожда, а има образъ, който не се мѣни“. Човѣкъ се роди, израсте и мисли, че ще оправи и ще завладѣе свѣта, но дойде къмъ 45-50 годишна възрасть и забѣлѣжи извѣстно отслабване, почуствува, че силитѣ му го напущатъ, и той поумнѣва и почне да кара младитѣ да работятъ за него. Стане по-мекъ, по-любезенъ, защото е слабъ и защото въ него се заражда мисъль, че той остарѣва и че утрѣ може да умре; въ него не се зараждатъ такива мисли, които могатъ да го направятъ да възкръсне: съврѣменнитѣ хора сѫ заразени изобщо отъ възгледа, че човѣкъ не може да възкръсне, да оживѣе изново. Именно тамъ е най-голѣмата измама въ сегашния животъ. Човѣкъ може да възкръсне тъй, както може и да умре; тѣ сѫ двѣ нѣща относителни: влѣзешъ ли въ противорѣчие съ силитѣ, които дѣйствуватъ въ природата, твоята форма ще се разруши: не разберешъ ли законитѣ, ще бѫдешъ смачканъ. Трѣбва да се освободимъ отъ извѣстни спънки, които сѫществуватъ по наслѣдство въ нашитѣ души. Ще приведа единъ примѣръ и ще обясня единъ великъ законъ, който регулира живота. Нѣколко души моряци, англичани, излѣзли изъ парахода да посѣтятъ единъ европейски градъ. Обикаляли насамъ-нататъкъ изъ града, влизали въ разни кръчми и се напили. На връщане качватъ се въ лодкитѣ, обаче, забравятъ да ги развържатъ отъ колцитѣ, о които били привързани, и почнали съ веслата да гребатъ; гребали, гребали цѣла нощь, като мислѣли, че наближаватъ парахода; на сутриньта, обаче, виждатъ, че все на брѣга стоятъ. Защо не сѫ стигнали парахода? Това малко вѫже, което е било завито около колцитѣ, то ги е свръзвало. Хората не могатъ да възкръснатъ именно по тази причинѫ - завързани сѫ за колецъ. Азъ съмъ виждалъ често малки дѣца да хващатъ птичка и да я пущатъ да хвърчи съ конецъ; птичката литне нагорѣ, но пакъ падне на земята. Така сѫ вързани всичкитѣ човѣци. Хората трѣбва да иматъ идеалъ. Какъвъ? — Такъвъ, който да ги тегли къмъ небето. „Хвръкнахъ, ама паднахъ, не зная защо“ — вързанъ си. Имашъ сѣмнѣние въ ума си, имашъ важни въпроси, които не си разрѣшилъ — отвържи лодката си, загреби съ веслата си и върви къмъ цѣльта. Ние не можемъ да избѣгнемъ послѣдствията на причинитѣ. Мислимъ си, че нашитѣ мисли и желания не упражняватъ никакво влияние; а въ сѫщность всѣка мисъль, колкото слаба и да е, упражнява влияние. Мойсей, мисля, казва въ Второзаконието, че Богъ въздава за прѣстѫпленията до четвъртия родъ. Въ сто години едно прѣстѫпление трѣбва да се ликвидира.Тѣзи, които сѫ изучвали закона, сѫ забѣлѣзали слѣдното нѣщо: ако нѣкоя черна жена има сношение съ бѣлъ мѫжъ, въ първото поколѣние може да се роди бѣло дѣте и, ако не въ второто, или третото, въ четвъртото непрѣмѣнно ще се роди черно дѣте.Ако се роди въ началото,добрѣ — ще свърши кармичностьта. Законътъ дѣйствува и обратно: ако бѣла жена има сношение съ черенъ мѫжъ, черното дѣте може да се роди въ началото и, ако не се роди тогава, то слѣдъ сто години непрѣмѣнно ще се роди. И чудятъ се хората: откѫдѣ Господъ ни е далъ това черно дѣте? Нѣкоя ваша прѣбаба прѣди сто години е имала сношение съ черенъ мѫжъ. Този законъ работи и въ нашитѣ чувства и мисли. Седите денемъ и ви се явява лоша мисъль. Защо? — Прѣди сто години вашата душа е имала сношение съ черенъ мѫжъ. Този черенъ мѫжъ ние наричаме дяволъ. Едно лошо ваше желание, то е сѫщо ваше дѣте. Този законъ на кармичностьта е строгъ; ние трѣбва да се пазимъ добрѣ, защото не можемъ да избѣгнемъ послѣдствията. Никога не трѣбва да даваме мѣсто въ ума си на лоша мисъль, защото тя ще изработи своя форма и въ бѫдеще, когато и да е, ще ни спъне. Не е въпросътъ тука, че нѣкой се родилъ отъ бѣлъ или отъ черенъ мѫжъ; въпросътъ е, че има вибрации на черни и бѣли хора, който се различаватъ. Чернитѣ хора иматъ стремежъ къмъ земята, а не къмъ небето; тѣ сѫ хората на онова дърво, отъ което вашата първа майка е яла; бѣлитѣ хора, който сега идватъ, сѫ хората на „Дървото на Живота“. Слѣдователно, отъ което дърво ядемъ, туй ще станемъ. А „Дървото на Живота“ — то е Христосъ. Когато проникне въ васъ тази велика мисъль за Христа — не отвлѣчената мисъль, че Христосъ стои отъ дѣсна страна на Отца, но Христосъ — силата, която е проникнала цѣлата наша земя, и когато тази струя проникне въ всички сѫщества отъ малки до голѣми,тогава ще настѫпи спасението. Когато Христосъ умрѣлъ, станало тъмно, хората почуствували тази тъмнота, и Писанието казва, че Христосъ влѣзълъ въ ада и проповѣдвалъ това учение тамъ, и всички, които го послушали, излѣзли изъ ада и дошли на земята. Не бѣхте ли и вие тамъ, когато е проповѣдвалъ Христосъ? Бѣхте, но сте забравили. И какво ви каза Христосъ, когато слѣзе тамъ да ви извади изъ тъмнотата? „Идете и не грѣшете вече“, защото ще раждате, както ви казахъ прѣди малко, черни дѣца, ще идватъ страдания слѣдъ страдания. И понеже Христосъ е на земята, Той е рѣшилъ да избави човѣчеството и ще го избави.Нѣма въ свѣта нѣкоя сила, колкото мощна и да е,която да може да противодѣйствува на Христовата сила. Той казва: „Овцитѣ, които Отецъ Ми е далъ, никой не може да ги вземе отъ рѫцѣтѣ Ми, понеже нѣма по-голѣмъ отъ Отца Моего“. И ако нѣкой пѫть проникне съмнѣние въ вашата душа, то е вашиятъ черенъ баща. Скѫсайте връзкитѣ си съ него! Чистата душа никога не трѣбва да се прѣплита съ нечиста. Когато дѣтето на една майка се много оцапа, майка му взема ли изеднъжъ да го пригърне? Не: По-напрѣдъ го понашари добрѣ, послѣ го измие, прѣчисти го, облѣче го съ чиста дреха и тогава го цѣлува. Това е простата философия на живота. Нѣкой ще доде да ви каже: „Ама ти не ме обичашъ“. — „Кални сѫ дрехитѣ ти, приятелю, кална си, сестро, ела, ще ти платя за банята, поизчисти се, измий си както трѣбва тѣлото, така и сърцето, и, слѣдъ като направишъ това, само тогава ще възкръснешъ“. Сега, знаете ли защо страда Христосъ? Кръстътъ показва човѣшката кѫща — кубътъ разпънатъ дава кръстъ; а Христосъ бѣше разпнатъ на този кръстъ, и Богъ казва сега: „Измий кѫщата си, разтвори прозорцитѣ, всичко прѣчисти“. Нѣкои казватъ: „Цѣлуни този кръстъ“; но този кръстъ трѣбва да се прѣчисти. Кръстътъ е вѫтрѣ въ ума, въ сърцето. Този кръстъ не могатъ да цѣлуватъ хората, докато не го прѣчистите. Всички сме кръстове — живи кръстове; трѣбва да въздигнемъ тия божествени кръстове въ сърцата си и, когато направимъ това, ще туримъ една окрѫжность, която означава вѣчностьта, и ще направимъ отъ кръста едно колело или витло да се движи. Слѣдователно, Христосъ съ Своето учение иска да покаже основнитѣ закони, чрѣзъ които да измѣнимъ реда на нѣщата. И можемъ да го измѣнимъ. Трѣбва да имаме първо идея за това, и второ, да се стремимъ да я постигнемъ. Съврѣменнитѣ хора не могатъ да я постигнатъ поради една проста причина: въ тѣхъ сѫществува единъ неумолимъ егоизъмъ — всѣкой желае да бѫде пръвъ. Единъ художникъ много добрѣ е прѣдставилъ това съ една своя картина: нарисувалъ планински връхъ, на който се издига идолъ, и милионитѣ хора гледатъ нагорѣ къмъ този връхъ и, ако единъ рече да възлѣзе и да стигне до идола, другитѣ го хващатъ и го не пущатъ. И така хората се постоянно борятъ, и никой не може да отиде горѣ. При надбѣгванията въ олимпийскитѣ игри въ стара Гърция онзи, който достигнѣлъ цѣльта пръвъ, той вземалъ вѣнеца. Въ подвига за Христа, обаче, всѣкой може да вземе този вѣнецъ, стига да се постарае да изпълни Христовото учение. И тъй, ние имаме тия три нѣща въ учението за Отца и Сина и Светаго Духа. Ако можемъ да произнесемъ тия три думи въ тѣхния пъленъ смисълъ — като произнесемъ „Отецъ“, да почувствуваме пулса на туй сѫщество, което движи свѣта; да го почувствуваме така, както една майка може да усѣща пулса на своето дѣте; а да почувствуваме божествената мисъль, то значи да я разбираме и познаемъ, — „тогава“, както казва Господъ, „прѣди да сте поискали нѣщо, Азъ ще отговарямъ на вашитѣ желания“. Всинца трѣбва да имаме отлични синовни отношения къмъ Бога — да изпълняваме длъжноститѣ, които имаме къмъ своя Баща. Той не слѣзе на земята; но Той прати Сина Си. И ние трѣбва да се жертвуваме въ този свѣтъ. Мнозина ги е страхъ отъ жертва и казватъ, че въ жертвата нѣма животъ, и мнозина въ недоумѣние се спиратъ прѣдъ думитѣ на Христа, Който казва: „Ако не ядете отъ плътьта Ми и не пиете отъ кръвьта Ми, нѣма да имате животъ вѣченъ“. Ние всѣки день ядемъ, за да живѣемъ — нима това житно зърно, тия трѣви, чиито сокове гълтаме, не умиратъ и не се жертвуватъ за насъ? Но тѣ казватъ: „Ние умираме, стига вие да станете хора“. Колко милиарди сѫщества ни слугуватъ! А какво правимъ ние сега на земята? Ние се занимаваме съ схоластични въпроси, като ония стари богослови въ срѣднитѣ вѣкове, който философствували колко дяволи могли да играятъ на бода на единъ ножъ. Все съ това се занимаваме и ние. Казвамъ, че Христовото учение съдържа въ себе си смисълъ на живота. Всѣкога въ двѣ велики епохи има една низина. Ако разгледаме нашия мозъкъ, ще видимъ, че и той има вдлъбнатини и издигнатини; благодарение на тия бразди може да циркулира човѣшката мисъль. И земята е съ такива вдлъбнатини, който създаватъ извѣстни течения, благодарение на който ние можемъ да живѣемъ. Нѣкой казва: „Азъ не искамъ да живѣя въ долина“. — Ами кѫдѣ искашъ да живѣешъ? Колко дяволи могатъ да живѣятъ на единъ планински върхъ? Всички не могатъ да живѣятъ тамъ. Всѣкой въ браздитѣ на своя животъ: еднъжъ въ долина, другъ пѫть на връхъ, трети пѫть пакъ въ долина, четвърти — на връхъ, ще има слизане и качване, докато се разбере законътъ, че еволюцията е движение по една чупена линия. Обаче, когато човѣкъ научи Христовото учение за крѫглото движение въ вѣчностьта, ще влѣзе въ друга еволюция, която нѣма дя върви нагорѣ-надолѣ, а ще върви въ крѫгъ. Отъ друга страна, учението на Духа е учение реално, което съврѣменнитѣ хора отказватъ. Когато Божествениятъ Духъ у насъ работи, Той подразбира единство, подразбира и множество. Отецъ е сътворилъ нѣщата, Духътъ е множество отъ единия и другия полюсъ, а Христосъ прѣдставлява соковетѣ, които постоянно текатъ въ „Дървото на Живота“. Духътъ прѣдставлява условията, въ които живѣемъ. Съврѣменнитѣ астролози казватъ, че човѣкъ се намира въ съобщение съ цѣлата вселена, сир, че всички сѫщества се намиратъ въ извѣстно съотношение; сърцето, умътъ, ушитѣ, очитѣ съотвѣтствуватъ на извѣстни сѫщества въ пространството и, когато между тѣхъ стане борба, тогава човѣкъ усѣща въ съотвѣтната часть, въ краката или главата, нѣкои дѣйствия. Нѣкой пѫть те заболи рѫка или коя да е друга часть, това е влияние, което иде отъ вънъ, — влияние, както го наричатъ, на Юпитера, на Сатурна, на Марса. Може да възрази нѣкой: „Какъ Марсъ може да влияе на хората“? Ние казваме: Англия упражнява извѣстно влияние, земята на Англия, или народътъ, който живѣе тамъ, английскиятъ народъ съ своитѣ мисли упражнява това влияние. Слѣдователно, и ония сѫщества, които живѣятъ на Марса, ни влияятъ, чрѣзъ своитѣ мисли прѣзъ пространството, като образуватъ едно течение, и ние, когато дойдемъ подъ това течение, ставаме войнствени. Сега всички хора сѫ подъ влиянието на Марса; ще се биятъ, докато туй влияние извърши своята цѣль, за която то сѫществува въ свѣта. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но, наруши ли се това равновѣсие, ще има война; а само чрѣзъ войната може да се възстанови слѣдъ врѣме нарушеното равновѣсие. И ние знаемъ този законъ отъ практическия животъ: жената, когато иска да извади масло отъ млѣкото, бие го въ буталката. И войната въ свѣта ще прѣстане, само когато се добие масло. Сега, защо воюватъ хората? Христосъ казва: „Азъ искамъ масло — като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби“. Сега се бие маслото и, като ви намаже Христосъ, вие ще станете по-нѣжни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави дѣвици, които забравили да взематъ масло за свѣтилницитѣ си и останали вънъ. За да влѣзешъ въ Царството Божие, непрѣмѣнно трѣбва да имашъ масло. Това е учението на Духа Азъ говоря въ алегориченъ смисълъ; но, ако и вие размислите, ще разберете отношенията на ония сили, които дѣйствуватъ смекчително. А Господъ е създалъ съврѣменния свѣтъ, знаете ли защо? Ония духове, които бѣха създадени най-първо, станаха кристали; слѣдъ това трѣбваше да се създаде нашата земя, за да се образуватъ нови клѣтки, не по кристална, чупена, геометрическа форма, а въ крѫгообразна форма. Единъ кристалъ, единъ диамантъ трѣбва да стане жива клѣтка, за да може да се развива — като растение Ако вникнете добрѣ въ тази мисъль, ще разберете, че и най-благородното растение трѣбва да прѣобърне своитѣ дървени неподвижни клѣтки въ месо и нерви, за да може да чувствува и да се движи, както се чувствуватъ и движатъ животнитѣ. Така и ние трѣбва да платимъ всичко, за да образуваме оная клѣтка, която създава светиитѣ. Ние сме сега мрътви: въ небето ние сме насадени съ главата надолѣ. Трѣбва да се пожертвуваме, за да станемъ разумни клѣтки, да станемъ едно съ Христа и, като минемъ прѣзъ Неговото тѣло, прѣзъ Неговия умъ, прѣзъ Неговото сърце, само тогава ще можемъ да се тонираме, да разберемъ дълбокия смисълъ на нѣщата. Разбира се, тия нѣща сѫ много отвлѣчени и, ако бихъ се впусналъ да ги обяснявамъ, ще се отвлѣка отъ темата си, а това нѣма да ви ползува. Първото нѣщо въ живота е послушанието. Единъ гръцки ученикъ въ древностьта искалъ да изучи тайнитѣ науки и затова отишълъ въ Египетъ, въ училището на тъй нареченото Бѣло Братство. Главниятъ жрецъ на храма на Изида, като го развеждалъ, завелъ го прѣдъ една статуя и му казалъ: „Това е Истината“. — „Защо не ме доведохте понапрѣдъ при Истината, ами ме развеждахте другадѣ? Трѣбваше още първия пѫть да ме доведете тукъ“, — възразилъ ученикътъ. „Не може“, рекълъ жрецътъ и добавилъ: „Да не вдигашъ завѣсата на тази статуя, не се докосвай до нейното було, изучавай я отъ вънъ“. У ученика се заражда голѣмо желание да види какво има отъ долу, подъ туй було; рекълъ си: „Като вдигна това було, ще намѣря Истината и, когато се върна въ Гърция, ще обладавамъ голѣма сила“. Една вечерь излиза тихичко, докопва се и влиза въ храма, вдига завѣсата, обаче, сутриньта го намѣрили падналъ мъртавъ прѣдъ статуята. Какво е научилъ той? Нѣкой казва: „Я вдигнете завѣсата, искамъ да видя Истината“ Опасно е, ако се вдигне булото: човѣкъ трѣбва да е готовъ за момента. Христосъ е дошълъ на земята да ни приготви да посрѣщнемъ безъ страхъ този моментъ. Най-първо трѣбва да разберемъ кой животъ ни води къмъ спасението; слѣдъ туй трѣбва да минемъ прѣзъ другъ процесъ, — за което Той казва: „Ако се не родишъ свише, нѣма да видишъ Царството Божие“. И на Никодима е казалъ, че, ако не се роди отъ вода и духъ, не може да влѣзе въ Царството Божие. Значи, има двѣ раждания, но не прѣраждания, защото прѣраждането подразбира всѣки процесъ на прѣсѣкването. Прѣраждането е законъ на дисхармонията въ свѣта: да се прѣродишъ, то значи да почнешъ изново работата, която си напусналъ. Улавятъ те, затварятъ те и, като излежишъ 20 години, останатъ ти 15, избѣгашъ, връщатъ те и те турятъ още 10 години, та ставатъ пакъ 25 за излежаване: слѣдъ петь години пакъ избѣгашъ, хващатъ те наново, затварятъ те за трети пѫть и ти налагатъ още по-голѣмо наказание. Туй е и прѣраждането — човѣкъ, който не иска да си излежи затвора; или въ другъ смисълъ — когато вие сте пратенъ на земята и не искате да живѣете както Богъ е опрѣдѣлилъ, а искате по лесенъ начинъ да избѣгате, тогава ще ви хванатъ и ще ви турятъ въ затвора и, ако все бѣгате, нѣма да се свърши вашето затваряне во вѣки вѣковъ. Законътъ на новото раждане подразбира — да изпълни човѣкъ волята Божия. И не е мѫчно да я изпълните. Мѫчнотията лежи винаги въ дълбокитѣ причини на неразбиране живота. У съврѣменнитѣ хора има склонность да критикуватъ; всѣкой вижда грѣшкитѣ на другитѣ: „Еди-кой-си не живѣе така, както трѣбва“; ами ти живѣешъ ли така? — „Той не мисли правилно“; ами ти мислишъ ли правилно? — „Той не е добъръ“; ами ти добъръ ли си? Прѣди всичко човѣкъ трѣбва да познае себе си. Трѣбва да проучи своята конструкция. Проучили ли сте защо Господъ ви е турилъ носъ, защо ви е турилъ двѣ очи и защо на нѣкои очитѣ сѫ черни, на други сини или зеленъ и защо сѫ тия вѣждички отъ горѣ? Образува се една осморка; какво значи туй число? То показва числото на работата. И носътъ, то е рало. Като турите човѣка хоризонтално, това показва, че той трѣбва да оре, и тогава Божествената благодать ще слѣзе, и ще изникне онова, което е посѣялъ. Въ какво състои мисленето? — Да съсрѣдоточишъ мислитѣ си. А въ какво състои това съсрѣдоточаване? Срѣщнахъ еднъжъ въ Варна единъ българинъ, невѣрующъ, съ свободни възгледи, който ми се оплака: „Бѣхъ спечелилъ осемь хиляди лева, дадохъ ги на единъ търговецъ, който фалира, и така изгубихъ; но, добъръ Господъ, ще спечеля пакъ“. Казахъ, този човѣкъ е разбралъ закона: той не е окултистъ, но признава единъ законъ, който ще го научи да спечели пакъ — Господъ дава, Господъ взема. Тия нѣща сѫ прѣходни въ живота; Господъ съ тѣхъ ни опитва, както майка опитва дѣцата си. Вие може да опитате какво ще бѫде вашето дѣте. Майкитѣ често казватъ: „моето ангелче“; но опитайте и вижте да-ли ще стане то ангелъ. Дайте му една ябълка и му я поискайте пакъ; ако ви я върне, ще стане ангелъ; не върне ли ви я, ще стане дяволъ. Господъ ви дава едно благословение и казва: „Дайте го и на други“. — „Не мога да го дамъ“ — ето едно неизвѣстно, което не си разрѣшилъ. — „Не вѣрвамъ въ живота“ — имашъ друго неизвѣстно, другъ X, който не си разрѣшилъ; бѣгашъ отъ живота — имашъ трети X. Казваме: X е равенъ на еди-какво, а не можемъ математически да намѣримъ на какво е равенъ. Този X има съдържание, неговата стойность ще намѣримъ, като работимъ. За да разрѣшимъ този X, трѣбва да впрѣгнемъ своитѣ мисли и чувства. Често човѣкътъ, като не може да разрѣши иксоветѣ на живота си, плаче и е нещастенъ. Свѣтътъ е училище — кой те кара да влизашъ въ това училище, като не искашъ да се учишъ, да се съсрѣдоточавашъ? Тогава по-добрѣ влѣзъ въ растението, въ минерала. Чрѣзъ упорно съсрѣдоточаване ти ще научишъ учението на Отца и Сина и Светаго Духа — и ще възлюбишъ Господа. Казватъ: любовьта е глупость. То е пакъ X, който има извѣстна стойность, и азъ мога да разрѣша, споредъ това учение, загадката на любовьта, Сега, Учительтъ на това учение идва всѣка сутринь и хвърля въ душитѣ ни по една мисъль, но ние, въпрѣки това, убѣдиняваме. Защо убѣдиняваме? Понеже не можемъ да оцѣнимъ тази мисъль, която Христосъ ни дава. „Азъ искамъ слава, искамъ това и онова“. Благата, които дава Христосъ, сѫ много по-сѫществени: славата Божия въ този случай струва много повече, отколкото славата на человѣцитѣ. Христосъ иска всинца ви да тури на власть, да станете господари надъ живота и смъртьта. И знаете ли кой създава смъртьта? Тия милиарди духове, който постоянно разрушаватъ. Всѣки день вие се изпълвате съ съмнѣния, зависти, и искате при това да бѫдете хора на прогреса! Срѣщатъ се дори хора, който за окултизъмъ говорятъ, а мисъльта имъ не е свободна, и тѣ не разбиратъ живота. Христосъ възкръсна; Той показа пѫтя, по който трѣбва да минемъ — прѣзъ процеса на раждането. А знаете ли що е раждане? Толстой разправя за единъ свой сънь — какъ сънувалъ една нощь, че е труденъ и се мѫчилъ да роди, и усѣщалъ такива болки, щото, когато на сутриньта се събудилъ, попиталъ такива ли болки усѣщатъ женитѣ при ражданието, и, като му отговорили утвърдително, рекълъ: „Мѫчно е човѣкъ да бѫде жена“. Въ вашия умъ се зароди една мисъль, докато родите, колко страдания тя ще ви причини. Но да не мислите, че страданията сѫ лошъ признакъ: както майката, така и вие трѣбва да дадете нѣщо отъ себе си на вашата рожба, трѣбва да дадете животъ и сила на нѣкоя благородна мисъль — и най-послѣ трѣбва да имате смѣлостьта да отвалите камъка, да не седите като съврѣменнитѣ философи и да питате и разсѫждавате да-ли може да възкръсне Христосъ или не. Има хора, които сѫ били тамъ, когато Христосъ възкръсна. Ще каже нѣкой: „Докажи!“. Мога да ви го докажа; но ще заемете сѫщитѣ отношения. Има извѣстенъ законъ, който трѣбва да се спази. А що е доказване? Ще заведешъ човѣка на извѣстенъ пѫть, ще му посочишъ начина, ще опита и ще провѣри истината. Настаналъ е послѣденъ часъ, всинца трѣбва да възкръснемъ, и ще възкръснемъ. И при туй възкресение трѣбва да се запитаме не да-ли Христосъ е възкръсналъ, а да-ли е наближило нашето врѣме да възкръснемъ — ето въпросътъ. Питатъ да-ли Христосъ е лежалъ три дена въ гроба. Вие отъ осемь хиляди години лежите все въ този гробъ, и не е ли достатъчно това врѣме? Достатъчно е. И този ангелъ отъ горѣ е зовъ Христовъ, че второто пришествие иде. Какъ ще ви намѣри Христосъ?Ако камъкътъ на вашия гробъ е затворенъ, какъ ще каже Христосъ: „Лазаре, излѣзъ вънъ?“ Вашитѣ ближни и приятели трѣбва да ви направятъ тази услуга, да отвалятъ камъка отъ гроба ви, и тогава Христосъ ще каже: „Станете!“ — и ще възкръснете. На всички, които ме слушате тази сутринь, азъ отвалямъ вашитѣ надгробни камъни: Христосъ иде... Той ще застане прѣдъ вашитѣ отворени гробове и ще каже: „Излѣзте вънъ!“ (Бесѣда държана на 22 мартъ 1915 г).

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. II. НОВОТО ОСНОВАНИЕ София — 1915 Новото основание. „Защото никои не може да по- ложи друго основание, освѣнъ поло- женото, което е Иисусъ Христосъ“ 1. Кор. 5: 11. „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и жи- вотътъ“ Ев. Иоанъ 14: 6. Тия два стиха иматъ съотношение. Какво трѣбва да разбираме подъ думитѣ: „Никой не може да положи друго основание“? Азъ ще взема стиха въ неговия обикновенъ, широкъ смисълъ. Основа — това е една прозаична дума. Кой не говори за основа? Градишъ кѫща, казвашъ: „Турямъ основи“; насновавате платно, казвате пакъ: „Турямъ основа“; правите нѣкое химическо съединение, търсите пакъ основата. Въ геометрия основа наричатъ опорната точка. Слѣдователно, и за сѫществуванието на самия животъ потрѣбна е такава основа, такава опорна точка. Въ какво седи именно тази основа? Казва се, че не може да се положи друга основа, сир., ние не можемъ да измѣнимъ основата на живота; не можемъ да измѣнимъ човѣшката мисъль, човѣшкитѣ желания, човѣшката воля, сир, не можемъ да ги измѣнимъ въ тѣхната сѫщина. Вие не можете да направите една мисъль да не е мисъль; вие можете да я направите добра, лоша или неутрална, но повече отъ това не можете да я измѣните. Значи, вие можете да измѣните нейната външна форма, но никога не и нейната сѫщина. Слѣдователно, азъ ви говоря за единъ основенъ законъ: „Никой не може да измѣни това основание, което Христосъ е турилъ“. Това основание е, че ние се намираме подъ властьта на единъ законъ, подъ една основа на добро и зло; ние стоимъ върху една основа, която сѫщеврѣменно произвежда: и радость и страдание, и въздигане и падане, и забогатяване и осиромашаване, и здраве и болесть. Туй основание, което Христосъ е положилъ, — и по тази причина той слѣзе отъ Небето на земята, — има двѣ опорни точки. Това е принципъ. Когато вие правите единъ мостъ върху нѣкоя рѣка, може да построите този мостъ само върху двѣтѣ опорни точки, двѣтѣ крайнини, и всичката тяжесть ще пада или върху едната, или върху другата страна. Е добрѣ, Небето и земята сѫ двѣтѣ опорни точки, върху който е съграденъ човѣшкиятъ животъ. Най-дълбоката мисъль, до която ние проникваме, то е първата основа, първата опорна точка; желанията — това сѫ втората основа, втората опорна точка; а това, което ние наричаме воля, това е процесътъ на градене. Когато нѣкой говори за човѣшка воля, ние подразбираме, че трѣбва всѣкога двѣ опорни точки: като почнемъ да градимъ върху тѣхъ, ще се прояви нашата воля. Слѣдователно, споредъ този принципъ, човѣшката воля никога не може да се прояви, ако нѣма двѣ опорни точки; само при граденето може да се прояви. Ние трѣбва да разбираме добрѣ дълбокия смисълъ на Христовото учение. Да не си мислимъ само, че го разбираме, а въ сѫщность да не го разбирамъ. Една госпожа ми разправяше слѣдния анекдотъ за една мома софиянка, която, прѣди да се ожени, учила всичко, но по готварство не свършила, и, като се оженила, искала да сготви на мѫжа си бобъ, но не знаяла какъ; отива при една своя съсѣдка и я пита: „Какъ готвите вие бобъ?“ — ама не казва, че тя не знае. — „Е, отговаря съсѣдката, туримъ го да се свари, тъй нарѣжемъ лукъ, тъй туримъ масло. — Е, казва другата, и ние тъй готвимъ“. Слѣдъ една седмица тя пакъ пита съсѣдката си: „Ами месото какъ го готвите? — Еди-какъ. — И ние тъй го готвимъ“.— Но съсѣдката,като искала да я изпита, да-ли наистина знае да готви, намислила да я излъже. И когато единъ день мѫжътъ на неопитната млада булка донесълъ охлюви, и послѣдната отишла да попита пакъ съсѣдката си какъ готви охлюви,тогава съсѣдката ѝ казала:„Счукваме ги въ чутура, туряме оризъ и вода и ги сваряме. — И ние, казва другата, така ги готвимъ“. Връща се у дома и наготвя охлювитѣ по сѫщия начинъ. Идва мѫжътъ ѝ на обѣдъ и, като видѣлъ сготвенитѣ охлюви, разбралъ колко жена му знаяла да готви. Въ съврѣменнитѣ религиозни вѣрвания има сѫщо такива сготвени охлюви. Не се готвятъ, обаче, такива охлюви; трѣбва едно коренно разбиране на нѣщата. Въ какво седи чо вѣшката мисъль — единъ отъ основнитѣ велики закони, който твори? Прѣди всичко, ние сме мислящи сѫщества; второ, сѫщества,които чувствуваме, и трето, които дѣйствуваме и градимъ. Вънъ отъ това, вие не можете да положите друго основание, не можете да дѣйствувате по другъ начинъ; ако дѣйствувате по другъ начинъ, може да се деградирате. Може да вървите само по двѣ посоки: или нагорѣ, или надолу; срѣденъ пѫть въ този свѣтъ нѣма; понеже всичко се движи, не можете да седите върху една опорна точка. Двѣтѣ опорни точки сѫ всѣкога неподвижни, но всичко около тия точки е подвижно. За изяснение ще ви приведа единъ примѣръ отъ съврѣменната наука, за да видите какви сѫ нашитѣ илюзии за живота. Ако пуснемъ електрически токъ подъ купчина желѣзни стърготини, извѣстна стърготина, която е най-близо до тока, ще се намагнитиса и ще привлѣче къмъ себе си всички други. Тая стърготина се обръща къмъ другитѣ съ думитѣ: „Видите ли, какъ азъ съ своята сила ви привлѣкохъ? ако азъ не съмъ тукъ, и вие нѣма да бѫдете около мене“. Но, ако прѣмѣстимъ тока, друга стърготина ще се намагнитиса и ще стане центъръ,около който ще се събератъ всички други. И когато казвате: „Азъ мога да направя това“ или: „Хората се събиратъ около мене, азъ съмъ влиятеленъ“, това значи, че токътъ дѣйствува близо до васъ; въ момента, когато токътъ се измѣни, вие ще идете къмъ периферията. Слѣдователно, трѣбва за знаете,че основата не е вѫтрѣ въ васъ,въ туй, което вие мислите и чувствувате въ даденъ моментъ. За да може да познаете да-ли имате основа, да-ли сте я намѣрили, трѣбва въ момента, когато намѣрите своитѣ опорни точки, да почувствувате въ себе си дълбокъ миръ. Редъ философи учатъ свѣта, а самитѣ тѣ не сѫ намѣрили своитѣ опорни точки, не сѫ спокойни. Когато Христосъ е казалъ;„Азъ съмъ пѫтьтъ и истината“, съ това Той е посочилъ двѣтѣ опорни точки, а „животътъ“ е единъ процесъ, който произтича отъ този пѫть и отъ истината. Върху тази основа ние не можемъ да градимъ другояче. Напр., какво нѣщо е стремежъ? Стремежътъ на единъ духъ въ пространството е да се въплъти; стремежътъ на едно дѣте, което се е въплътило, е растенето; въ този растежъ то захваща отъ едната точка, стига до извѣстна височина, послѣ почва да слиза, образува крива линия, която се свръшва на другата опорна точка: младина и старина сѫ двѣтѣ опорни точки отъ живота. Като минете отъ дѣтинство до старость ,ще намѣрите двѣтѣ опорни точки на вашия животъ; слѣдъ туй, като се върнете втори пѫть, ще градите върху тия точки, ако не сте ги забравили; но, ако сте ги забравили ще почнете отново. Има хора, които само кръстосватъ, но никога не градятъ. Върху двѣтѣ опорни точки трѣбва да се тури една крива линия. Това е законътъ на движението. Туй движение се изразява въ човѣшката мисъль. Въ какво седи човѣшката мисъль? То е законътъ на полагане, на трупане материалъ върху тия двѣ отнови. Трѣбва да градимъ пакъ по единъ извѣстенъ планъ. Нека дойдемъ до човѣшкото тѣло. Да ви приведа друго едно изяснение. Когато човѣкъ се заражда въ този свѣтъ, той си образува най-напрѣдъ крайнинитѣ на тѣлото. Отъ всички органи най-послѣ се образува бѣлиятъ дробъ. Когато се образува дихателната система, дѣтето трѣбва веднага да се роди. Рѫцѣтѣ сѫ продуктъ на човѣшката воля; лицето, носътъ, устата, дробоветѣ, стомахътъ, — това сѫ човѣшкитѣ желания: тамъ изпитваме това, което искаме да вкусимъ. Мозъкътъ на човѣка е органъ на човѣшката мисъль, тамъ ние можемъ да изпитаме мисъльта. Когато говоримъ за мисъль, подразбираме мозъкъ. Но, като дойдемъ до човѣшкия мозъкъ, ще видимъ, че споредъ дебелината на сивото вещество е и производителностьта на човѣшката мисъль. Колкото по-голѣми набраздявания има въ туй сиво вещество, толкова по-силна е тази мисъль. Нѣкои казватъ, че Мозъкътъ самъ по себе си произвежда мисъльта. Това не е право. Човѣшкиятъ мозъкъ е подобенъ на земята, която сама по себе си не ражда, а творческата сила иде отъ пространството — тя е слънцето, което дѣйствува върху повръхностьта на земята, и понеже има основа, върху тази основа слънцето гради, произвежда, твори. Човѣшкиятъ духъ е човѣшкото слънце, което, като грѣе върху човѣшкия мозъкъ, поражда тия мисли. Всѣко едно сѫщество мисли. Вие мислите, че вольтъ не мисли? И той мисли, но по волски, ограничено; и змията, и гущерътъ, и мухата, и всѣко сѫщество мисли и, споредъ своята мисъль, създава своята кѫща за живѣене или своето тѣло, своя организъмъ. Сегашниятъ нашъ организъмъ е плодъ на мисъльта, която имаме: споредъ тази мисъль, която е вѫтрѣ въ насъ, се гради човѣкътъ. Вие можете да направите вашитѣ дробове много широки — единъ метъръ, напр. Ако човѣшкиятъ духъ прави усилие, може да направи главата си много голѣма, но не е важно само голѣмината на главата; важното е да-ли той ще може да я обработва. Защото и земята е голѣма, но, когато Господъ прати човѣка на земята, каза му: „Иди завладѣй земята, елементитѣ“, и понеже ние не можахме да завладѣемъ земята, Господъ ни даде една малка земя, която е вѫтрѣ въ нашата глава, — нашиятъ мозъкъ; като знаемъ какъ да завладѣемъ нашия мозъкъ, ще намѣримъ законитѣ, чрѣзъ който ще завладѣемъ и земята. Ако не можете да владѣете вашитѣ мозъчни центрове, вашитѣ чувства, ако не можете да насочвате вашата воля, какъ ще насочвате друго извънъ васъ? Значи, не можемъ да положимъ друго основание. Има извѣстенъ законъ, който ограничава нашата дѣятелность; само по извѣстно направление и вѫтрѣ въ него ние можемъ да сторимъ всичко, да бѫдемъ всесилни. И нашето щастие или нещастие ще почива върху тази велика мисъль — доколко ние правилно вървимъ. Съ тази бесѣда искамъ да ви наведа на мисъльта да започнете да градите вашия животъ. Единъ примѣръ за изяснение. Въ диритѣ на единъ пѫтешественикъ, който ходилъ да прави изслѣдвания на изтокъ, попадналъ единъ дивъ бикъ, който го погналъ. За да се избави, този пѫтешественикъ намѣрилъ единъ празенъ кладенецъ, влиза вѫтрѣ и се хваща за едно дръвче, което е било израснало въ този кладенецъ. Бикътъ дошълъ отгорѣ, почналъ да го гледа, обаче сѫщеврѣменно пѫтешественикътъ забѣлѣжилъ, че долу въ кладенеца го чака змия, и той се замислилъ какво да прави: нагорѣ не може да излѣзе, надолѣ сѫщо не може да се пусне, държи се здраво за една вѣтва. По едно врѣме забѣлѣзва, че горѣ на това дръвче има малко медецъ и като забравилъ, че горѣ е бикътъ, почналъ да ближе меда и да се радва, обаче слѣдъ малко забѣлѣжилъ, че отъ стѣнитѣ на кладенеца излѣзла една мишка,която почнала да прѣгризва туй дръвче. Казалъ си пѫтешественикътъ тогава: „И този медъ нѣма да ме спаси: единъ день дръвчето ще бѫде прѣгризено, и азъ ще падна долу при змията“.Този бикъ е сѫдбата, която тласка човѣка, а змията е смъртьта, която очаква човѣка. Но въ сѫщность бикътъ — това е рождението, змията — това е старостьта; тѣ не сѫ нѣща опасни. Защо ви гони бикътъ? За да работитѣ. Мързеливи сте, иска да ви накара да бѣгате. Що сѫ всички страдания въ свѣта? Тѣ сѫ този бикъ, който днесъ гони свѣта: и царе, и генерали, и офицери, и сѫдии — всички бѣгатъ и проповѣдватъ свобода на хората. Като ги срѣщнешъ, всички сѫ умни философи разсѫждаватъ, че свѣтътъ билъ злѣ устроенъ. Но какъ вие можете да разсѫждавате, когато нѣмате основа? Човѣкъ, който бѣга, може ли да разсѫждава? Не е злина, че този бикъ ни гони, защото, ако сме силни, ние можемъ да се повърнемъ да го хванемъ за рогата, и той ще се спре. Въ еврейската история има единъ герой — Самсонъ, срѣщу когото излѣзълъ нѣкакъвъ си лъвъ, но той го хваналъ за устата и го разчекналъ. Този страхъ отъ бика се дължи на факта, че ние не сме намѣрили двѣтѣ опорни точки. „Никой не може да положи друга основа, освѣнъ тази, която Христосъ положи“. Е, каква основа положи Христосъ, какъ живѣ Той на земята? Като вземете деветьтѣ блаженства, Той е далъ деветь правила, по които човѣкъ трѣбва да живѣе. Той е далъ и два велики закона: любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Това сѫ двѣтѣ опорни точки, върху които трѣбва да градите вашия животъ; върху тѣхъ трѣбва да се гради и съврѣменниятъ общественъ животъ и сѣмейството. Жена, която не обича Господа, която не обича мѫжа си, кѫща не върти; мѫжъ, който не обича ближния си - жена си, кѫща не върти. Разбира се, когато азъ говоря за мѫжъ и жена, не подразбирамъ вашитѣ тѣла, тъй както сте си въ вашитѣ кѫщи, защото, както ги виждамъ, тѣ сѫ доста скромнички. Азъ подразбирамъ човѣшката душа въ нейното високо проявление, тази душа, която въ бѫдеще може да си направи много по-хубава кѫща, отколкото сега има. Тази душа, която се показва невѣжа, единъ день може да има много по-голѣми знания, може да бѫде много по-учена. За да намѣрите двѣтѣ опорни точки, върху които трѣбва да градите вашия животъ, трѣбва да направите крива линия и да започнете да градите. Не трѣбва да се лутате като съврѣменнитѣ философи. Измежду ония, които въ науката изслѣдватъ слънцето, едни казватъ, че то имало петь милиона градуса топлина, други казватъ два милиона, трети — 100 хиляди; единъ господинъ си позволява да казва, че има само 32 градуса, другъ че топлината му е подъ нула, трети — че слънцето било разтопено, затова пращало топлина. Обаче, сега се намиратъ други учени, които възразяватъ на това и казватъ: „Ако това би било вѣрно, тогава цѣлото пространство трѣбваше да бѫде топло, а фактъ е, че, колкото отива човѣкъ по-нагорѣ, тамъ настава такъвъ студъ, че може да замръзне“. Затова тия учени казватъ, че слънцето изпраща само енергия, а послѣдната се трансформира само тукъ на земята: именно земята произвежда топлина и свѣтлина, защото, наистина, като се изкачите нагорѣ, ще видите, че тамъ, въ небето, е тъмно, мракъ. Тия хора спорятъ, обаче фактитѣ показватъ, че и еднитѣ сѫ прави, и другитѣ сѫ прави, но има едно неразбиране. Азъ казвамъ: ако сте много чувствителни къмъ топлината, слънцето има топлина, но, ако не сте чувствителни, слънцето нѣма да има никаква топлина за васъ; топлината е относително нѣщо. Нѣкои хора турятъ въ чая си петь бучки захарь, други една, и пакъ имъ е сладко. Ето защо най-първо ние трѣбва да се избавимъ отъ тая илюзия да мислимъ, че знаемъ всичко, като онази жена, която мислила, че знае да сготви счукани охлюви. Не трѣбва да готвимъ така и истинитѣ. По сѫщия начинъ и Европа сега готви охлювитѣ; втори пѫть европейскитѣ народи ще готвятъ по другъ начинъ. Но да се върнемъ на сѫществената мисъль. Трѣбва да творимъ. Нѣкои отъ васъ, който ме слушате тая сутринь, сѫ нещастни, нѣкои недоволни отъ живота, пъкъ нѣкои иматъ голѣми амбиции, голѣмо мнѣние за себе си. Прѣди нѣколко дена единъ мои приятель ми казваше: „Прѣди да почна да изучвамъ науката за рѫката, имахъ много високо мнѣние за себе си; като почнахъ да гледамъ линиитѣ, намѣрихъ, че на рѫката ми има само малко гордость и щестлавие, почнахъ да се срамувамъ отъ себе си. Така и вие мислите, че знаете много, но, като влѣзете въ живота, не можете да се справите съ него. Нѣкоя мома, прѣди да се ожени мечтае: „Като се оженя, тъй ще си наредя кѫщата, тъй ще се обличамъ, съ мѫжа си тъй ще живѣя“ — нареди си единъ проектъ, както се редатъ проектитѣ за закони — но, като се ожени, слѣдъ единъ мѣсецъ и двамата тръгнатъ разчорлени,значи, проектътъ не се е изпълнилъ, както и законитѣ, приети въ камарата, често оставатъ неприложени, защото не сѫ били нагодени съобразно съ нашитѣ условия. И когато нѣкоя наша мисъль не се приложи въ дѣйствие, ние казваме: „Нещастни сме, сѫдбата ни гони“. Никаква сѫдба не ви гони, а вашата глупость ви гони на всѣка една крачка. Трѣбва да се научимъ да мислимъ правилно. Като дойде единъ човѣкъ при васъ, трѣбва да си съставите за него едно правилно понятие и да постѫпите съ него така, както вие бихте желали да постѫпятъ съ васъ въ дадения случай. И трѣбва да постѫпимъ добрѣ, понеже, каквото вършимъ, това ще ни постигне. Прѣди 45 години въ Варна нѣкой си господинъ, свършилъ въ Европа по музика, станалъ учитель и започналъ да учи дѣцата на варненскитѣ чорбаджии да свирятъ, да танцуватъ и пр. Обаче, единь день този господинъ се скаралъ съ гражданитѣ, и тѣ го уволнили. Човѣкъ крайно честолюбивъ, гордѣливъ, изхарчилъ си паритѣ и три дена седѣлъ гладенъ. Срѣща го единъ свещеникъ, който билъ запознатъ съ него, и го поканилъ нагости. Слѣдъ като се поразговорили, свещеникътъ го нагостилъ. Господинътъ му благодарилъ и, слѣдъ като му разправилъ историята си, свещеникътъ изважда и му дава двѣ бѣли меджидии: „Като ги похарчишъ, идвай пакъ у дома, докато си намѣришъ работа“. Минали се единъ-два мѣсеца, и понеже господинътъ владѣялъ много добрѣ турския езикъ, назначаватъ го секретарь на тогавашния турски валия. Слѣдъ една година набѣдяватъ свещеника, че билъ комита: ималъ писма и книги подозрителни, взематъ ги и ги даватъ на този ученъ българинъ секретарь да ги прѣгледа. Той ги разгледалъ, отдѣлилъ всички подозрителни книжа, скрилъ ги, и така свещеникътъ се оправдалъ, но останалъ очуденъ отъ поведението на секретаря, който му казалъ: „Двѣтѣ бѣли меджидии, който ми даде, когато не бѣхъ ялъ три дена, тѣ ти спасиха главата“. Ако този господинъ знаеше какъ да постѫпва, не щѣха да го изпѫдятъ гражданитѣ, но, ако и свещеникътъ не бѣше поканилъ този човѣкъ, който е гладувалъ три дена, да го нахрани, и да му даде двѣтѣ меджидии, послѣдниятъ, като секретарь, щѣше да му окачи вѫжето. Така и ние трѣбва да се справяме съ всѣка наша мисъль и дѣйствие въ нашия животъ, като се запитваме кои сѫ причинитѣ на нашето нещастие, ако сме нещастни; кои сѫ причинитѣ на нашата гордость, жестокость, алчность за богатства и пр. Слѣдователно, трѣбва да почнемъ да мислимъ. „Ти си жестокъ“ — това не е твое; то е единъ капиталъ фалшивъ, може-би, оставенъ тебѣ въ наслѣдство отъ нѣкого. Единъ примѣръ за изяснение. Прѣди години въ София при единъ еврейнъ се явява единъ ерменецъ съ мостра отъ диаманти, каквито той ималъ цѣла торба, но искалъ да му ги продаде много евтино — за 20 хиляди лева — понеже успѣлъ да ги внесе безъ мито. Еврейнътъ се зарадвалъ и се условили ерменецътъ да му донесе диамантитѣ на еди-кое мѣсто, дѣто той му броилъ 20-тѣ хиляди лева и взелъ торбата съ мисъльта, че е станалъ притежатель на много голѣмо богатство; като си отива у дома, еврейнътъ разгърналъ торбата, но що да види? Само мострата била истински диамантъ, а другото — обикновени стъкла. Така и вие може да носите тази торба у васъ и да мислите, че сте богати, но, като я разтворите, ще видите, че е пълна съ джамчета. По закона за наслѣдство нашитѣ прадѣди ни оставятъ нѣкое богатство, и то е добродѣтель, а другото е джамчета — то е злото у насъ. И тъй, ние имаме едно фалшиво схващане за живота; ние мислимъ, че сме добри, когато не сме, сир., мислимъ, че имаме извѣстенъ капиталъ, когато, въ сѫщность, още го нѣмаме. Значи, имаме една фалшива основа за живота. Апостолъ Павелъ, като се обръща къмъ тогавашнитѣ христиани, казва: „Никой не може да положи друго основание, освѣнъ това, което Христосъ е положилъ“. А Христосъ казва „Не дойдохъ да сторя Своята воля, а волята на Бога“ — първата опорна точка — и послѣ: „Не дойдохъ да взема живота на хората, а дойдохъ да дамъ Своя животъ на тѣхъ“ — втората опорна точка. И наистина, заради това дойде Христосъ — да ни даде животъ. Той проповѣдва и осѫществи любовьта къмъ ближния, защото христианството е любовь къмъ ближния; то е наука за любовьта, и, който научи тази наука, той може да гради. Но тази наука не седи въ сладки думи, цѣлувки и подаръци, защото азъ се съмнѣвамъ, когато единъ човѣкъ почне да дава подаръци нѣкому, че му мисли добро. Примѣръ за изяснение. Мухата се спрѣла при единъ паякъ, който почналъ да я хвали: „Колко си красива, какви хубави очички имашъ; пъкъ крилцата ти колко сѫ напъстрени — такава хубавица азъ никога не съмъ виждалъ. — Нима може да бѫде вѣрно това? запитала мухата. — А, казалъ паякътъ, като тебе красиви сѫщества нѣма. Азъ имамъ едно огледало, влѣзъ да ти го подаря да се оглеждашъ“. И влѣзла мухата да се огледа, но никога не излѣзла. Когато нѣкой ти казва: „Ти си много хубава, ела, азъ ще ти направя това и това“,ти ще влѣзешъ,но нѣма да излѣзешъ, като мухата. Това сѫ то подаръцитѣ, то е развратъ. Не казвамъ да не давате и да не приемате подаръци, но въ подаръка трѣбва да взиматъ участие и устата, и мисъльта, и сърцето, вѫтрѣ въ него трѣбва да сѫ вложени човѣшката мѫдрость, знание, любовь. Азъ зная много жени, развратени отъ мѫже съ подаръци. Жената придобие часовникъ, пръстенъ, капелчица, но тя еднъжъ завинаги е изгубила своята честность, опозорила се е. Зная мнозина качили се на власть, но слѣзли опозорени, опетнени, изгубили своята чистота. Обществото ги хвали: „Този е знаменитъ човѣкъ“. Да, знаменитъ е, ама едно врѣме бѣше диамантъ, а сега е каль.Значи, ние не можемъ да туримъ друга основа. Ако можемъ да изпълнимъ своитѣ длъжности въ свѣта тъй, както изискватъ законитѣ, по които ние вървимъ, движимъ се и развиваме, добрѣ; ако ли не можемъ — никакъ не ги изпълняваме. Не се качвайте на власть да управлявате хората, когато се опозорите, когато се продадете. Извършете всѣко едно дѣйствие безкористно, както Христосъ. Нѣкой казва: „Не мога“. Какъ не можешъ? А да одумвашъ можешъ; да мразишъ можешъ. Човѣкъ, който може да хвали, трѣбва да може и да люби; както едното е възможно, тъй и другото е възможно. Който не може да мрази, той не може и да обича, но, който мрази, може и да обича. Законътъ е сѫщь. Ти имашъ само едната опорна точка, намѣри и другата, и като се съединятъ умразата и любовьта, ще дадатъ необходимото въ живота, ще ви дадатъ насоката въ живота. Азъ не ви прѣпорѫчамъ да бѫдете светии въ обикновенъ смисълъ на думата. Истински светия значи да можешъ да владѣешъ двата принципа на живота тъй, че да ги употрѣбишъ за твоето повдигане; както можешъ да укротишъ единъ лъвъ, една змия, по сѫщия начинъ можешъ да укротишъ и единъ дяволъ; не можешъ да го направишъ добъръ, но можешъ да го направишъ безврѣденъ. Започнете отъ вашитѣ мисли. Една мисъль, която ви терзае, това е единъ лъвъ, една змия. Не се старайте да ги изпѫдите или убиете, а ги укротете, побѣдете. Имайте смѣлостьта на негритѣ, който сѫ схванали психологията на лъвоветѣ, та, когато нѣкой негъръ срѣщне лъвъ, не се отбива отъ пѫтя си, защото при най малкото отклонение или обръщане назадъ, лъвътъ ще се хвърли върху му и ще го разкѫса, а напротивъ той тръгва насрѣща му и започва да му говори: „Ти си безобразникъ“ и почне да го плюе и върви право срѣщу него. Лъвътъ, като наближи три-четири крачки до негъра, прави му пѫть. Така трѣбва да правите и вие. Срѣщнете ли на пѫтя си лъвъ, не се обръщайте назадъ или налѣво или надѣсно, а го гледайте право въ очитѣ, кажете му: „Махай се, безобразнико, отъ очитѣ ми“, и той ще се махне. Ама ще кажете: възможно ли е това нѣщо? Който е срѫченъ, може да го направи, който е страхливъ не може. Когато се срутва една кѫща, и да бѣгаме, пакъ може да бѫдемъ затиснати. Ако единъ день земята почне да се разрушава, ако сме хора съ вѣра, ще се издигнемъ и ще идемъ къмъ небето — на другата опорна точка, на другия край на моста. Има ли опасность на единия край, ще минемъ на другия и ще защищаваме позициитѣ си. Затова, като имате този мостъ, неприятельтъ никога не ще може да ви направи лошо, понеже вие ще бѫдете силни да вдигнете този мостъ, и между васъ и неприятельтъ ще остане всѣкога единъ трапъ, който неприятельтъ нѣма да може да прѣмине. Този неприятель трѣбва да знае много добрѣ законитѣ, за да може да ви атакува на това положение. Затова добритѣ хора не могатъ да ги побѣждаватъ, защото тѣ иматъ двѣ опорни точки и, щомъ се намѣрятъ въ голѣма опасность на едната, тѣ отиватъ въ другата и оттамъ защищаватъ позициитѣ си. Туй е основанието, което трѣбва да положимъ. Иисусъ и Христосъ — двѣтѣ думи означаватъ двѣтѣ опорни точки. Иисусъ — това е страждущиятъ човѣкъ на земята, човѣшката душа, която страда, която изработва своето спасение; Христосъ е Човѣкътъ, Който е побѣдилъ, Който служи на Бога, Който е готовъ да се жертвува.Слѣдователно, и вие трѣбва да бѫдете Иисусъ и Христосъ. Нѣкой казва: ама той е Иисусъ. Да, Иисусъ всѣки може да бѫде, като страда и като герой носи страданията; ако му турите кръстъ, ще го носи; нѣма никога да роптае. Той ще бѫде като Сократъ, който се оженилъ за най-лошата жена въ Гърция и, като го попитали защо се е оженилъ за такава жена, отговорилъ: „Ако азъ мога да побѣдя тази жена, ако мога да се справя съ нея, тогава другитѣ мѫчнотии сѫ нищо зарадъ мене“. Слѣдователно, ако вие, мѫже и жени, можете да се справите единъ съ други, вие сте разрѣшили една отъ най-великитѣ задачи, но, ако не можете да се справите, съ нищо на свѣта не ще можете да се справите. Нѣкои питатъ защо се женятъ хората? — Затова — да се справятъ единъ съ другъ. Мѫжътъ и жената — това сѫ двѣтѣ опорни точки, върху които се гради животътъ. Казватъ: защо му е трѣбвало на Адамъ жена, да го туря въ беля? — Не му създаде Богъ беля, а му създаде работа. У Ева имаше инициатива и умъ. Тя бѣше много умна жена, много по-умна отъ васъ, които се мислите за умни. Съврѣменната култура и знания се дължатъ на нея. Тя направи грѣхъ, но послѣ се яви, че го изправи, като каза на мѫжа си: „Азъ те турихъ долу, азъ ще те вдигна горѣ; сега ще те спася, да се научишъ на умъ, защото ти нѣмаше умъ; ако бѣше уменъ, не щѣше да ме искашъ да дойда на земята“. Ако вие, женитѣ, разбирахте този законъ, както вашата стара майка, бихте били много умни, но не го разбирате, а се само сърдите. Азъ не ви харесвамъ. Вие сте лоши дъщери; майка ви е много по-умна отъ васъ. Осемь хиляди години какъ тя работи и много умѣло. Не мислете, че Ева не работи. Днешната цивилизация на нея се дължи. Адамъ само изпълнява нейнитѣ заповѣди. Той знае само да се бие, ножъ да вади, и, като се върне при жена си, тя го пита: „Свърши ли го? — Свършихъ го. — Хубаво си го свършилъ“. Тука трѣбва да положимъ ние основание. Напуснете онѣзи илюзии да мислите, че, като идете на Небето, тамъ ще ви научатъ. За да ви научатъ на Небето, трѣбва да носите рохъкъ материалъ съ себе си. Какво носите съ васъ, кажете ми? Азъ бихъ наелъ единъ тренъ да ви заведе на Небето. Но колко дена бихте седѣли тамъ? Нѣкои отъ васъ на-да-ли щѣха да иматъ пари да седятъ единъ — два дена; други слѣдъ десетина дена ще си похарчатъ паритѣ и ще кажатъ: да се върнемъ на земята да печелимъ. Значи, ние трѣбва да туримъ една основа, като разберемъ въ какво седи дълбочината на христианския животъ. Азъ нѣма да ви говоря за спасение и пр., както сѫ ви говорили нѣкои, — тѣ сѫ елементарни работи. Сега се изисква едно разумно градене върху този общественъ строй. Трѣбва да се запитаме: какъ трѣбва да се възпитаватъ нашитѣ поколѣния, какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ бѫдещи сѫдии, учители, свещеници, бащи, майки, сестри, приятели, търговци, машинисти и пр. Врѣмето, казватъ, ще ги създаде. Но врѣмето не пита: какво искате да създамъ за васъ? Както при Ева се явила змията и казала: „Защо не ядете отъ плода на дървото за познание доброто и злото“, така сега и Христосъ се явява при нея и казва: „Защо отъ хиляди години не ядете отъ плода на дървото на живота“? — „Защото ни е забранено“, казва Ева. — „Защо ви е забранено?“ На Ева се иска да излъже, но послѣ се рѣшава да каже истината: „Защото съгрѣшихме. — „Ха“, казва Христосъ, „щомъ изправите вашия грѣхъ, щомъ го хвърлите отъ себе си, ще ви се позволи да ядете отъ това дърво на живота и както, когато ядохте отъ забранения плодъ на дървото за познание доброто и злото, изпитахте неговата зараза, така и сега, като вкусите отъ плода на дървото на живота, ще послѣдва друга наука, другъ общественъ строй, диаметрално противоположенъ на съврѣменния“. За васъ тия нѣща може да сѫ алегорични, но за мене сѫ една дѣйствителность. Тия дървета сѫ въ нашия, мозъкъ: едното дърво за познание доброто и злото е отзадъ, а другото — на живота отпрѣдъ. Руситѣ казватъ: „Рускій человѣкъ живетъ заднымъ умомъ“. Сега руситѣ почватъ да живѣятъ съ прѣдния умъ — отказаха се отъ пиянството. Въ Русия никой досега не мислѣше, че хората могатъ да живѣятъ трѣзвено. Сега съ единъ царски указъ се запрѣти пиенето. Значи, сѫщиятъ законъ, който произвеждаше едно зло досега, произвежда едно голѣмо добро. Та сега Христосъ казва: „Готови ли сте вече да мислите? не да живѣете съ задния си умъ, не да опитвате, а да мислите, да градите, както Азъ ще кажа“. Ама ние казваме, както съврѣменнитѣ неутрални държави: „Какви гаранции ни давашъ?“ Всѣки иска гаранция: и Италия, и Сърбия,и Гърция,и Ромъния, и България — безъ гаранция не можемъ да напуснемъ неутралитета. Така и ние казваме на Христа: Ние вкусихме отъ дървото за познание доброто и злото и видѣхме какво зло ни сполетѣ; чакайте да обмислимъ малко да-ли нѣма да ни сполети сѫщото зло,ако вкусимъ пъкъ отъ дървото на живота.„Неутралитетъ пазимъ“,ни казва дѣдо Радославовъ, но съ неутралитетъ нѣма да се свърши работа. Неутралитетътъ — това е едната опорна точка. Трѣбва да се намѣри слѣдующата, за да почнемъ да сновемъ. Така и въ христианския животъ, неутралитетъ се пази до извѣстно врѣме, слѣдъ това трѣбва да започнемъ да воюваме. Имашъ една лоша мисъль, то е война; раждашъ се, умирашъ, това е война; богатѣешъ, сиромашеешъ, това е война: животътъ отъ единия край до другия е война, само че тая война трѣбва да бѫде обоснована на принципа да печелимъ, а не да губимъ. На Италия тройното съглашение или съюзътъ даватъ гаранции, но въ състояние ли сѫ тѣ да изпълнятъ докрай своитѣ обѣщания? Отдѣ знаемъ, че слѣдъ врѣме нѣма да се откажатъ отъ тия си обѣщания? Единъ вълкъ като ялъ една овца, заклѣщила се една голѣма кость въ гърлото му, и почналъ да реве. Дохожда му на помощь единъ щъркелъ, бръкналъ съ своя клюнъ въ устата на вълка и му извадилъ костьта, и слѣдъ това му поискалъ да му се отплати за услугата: „Ти се благодари“, му казалъ вълкътъ, „че не ти отхапнахъ врата“, — Това е то гаранция. Ние, които градимъ по сѫщия законъ, и ние рѣшаваме единъ великъ въпросъ въ живота. Не само България рѣшава да-ли да воюва или не, но и ние рѣшаваме съ Небето. Христосъ ни поставя на всинца ни въпросъ: съ насъ или противъ насъ? И ние трѣбва да рѣшимъ: съ Христа или противъ Христа? Неутралность сега нѣма: има голѣмо състезание въ свѣта, всички воюватъ, и всѣки ще трѣбва да иде на една или на друга страна, и ще се рѣши единъ великъ въпросъ. Туй, което става въ свѣта, става сѫщеврѣменно и вѫтрѣ въ насъ. Сега искамъ само да ви избавя отъ заблуждението, да не мислите, че, безъ да пострадаме, можемъ да спечелимъ. Не! печалбата всѣкога се обуславя отъ една голѣма загуба; радостьта всѣкога се обуславя отъ едно голѣмо страдание. Ако майката не изгуби своята красота, никога не би имала дѣца. Ако младата мома не би напуснала своята дѣвственость, никога не би станала майка. Въ природата такъвъ е великиятъ законъ. Ние трѣбва да знаемъ какъ да смиламе нашитѣ мисли, какъ да мислимъ. Дойде ви една лоша мисъль да извършите едно прѣстѫпление — да откраднете. За да се оттървете отъ нея, насочете ума си въ друга посока; обърнете погледа си къмъ душата на този човѣкъ, залюбете го, кажете си: ако азъ бѣхъ на негово мѣсто, бихъ ли желалъ да ме ограбятъ така? Дойде ли ви мисъль да направите зло нѣкому, спрете се веднага и си помислете: ако азъ бѣхъ на негово мѣсто, бихъ ли желалъ той да постѫпи така спрѣмо мене? Вие, жени и мѫже, какъ рѣшавате тия въпроси? Нѣкой пѫть вие се разгнѣвявате на мѫжетѣ си, и ви минаватъ лоши мисли прѣзъ ума: да се махнатъ тия мѫже, и да си намѣрите други, съ който да живѣете, Или пъкъ мѫжътъ казва: да се махне тая жена, по-добрѣ ще ми бѫде да си намѣря друга. Все жена, все отъ сѫщата каль сѫ направени. Затова не трѣбва ние, мѫжетѣ, да се заблуждаваме отъ външностьта на женитѣ. Нека мѫжътъ и жената въ такива случаи, когато се разгнѣвятъ, да си поставятъ въпроса така: ако азъ бихъ билъ на мѣстото на моята жена, какъ бихъ желалъ моятъ мѫжъ да постѫпи съ мене, и обратно, и какъвто отговоръ получатъ, така да разрѣшатъ въпроса. Ако жената каже: мѫжъ ми е лошъ, не мога да го търпя, тя не е жена, тя не мисли правилно. Зная случаи, когато синъ и дъщеря искатъ да убиятъ баща си, защото билъ лошъ. Отдѣ знаятъ, че е лошъ? Какво нѣщо е лошо? Този, който днесъ е лошъ, утрѣ може да стане много добъръ. Днесъ жената мрази мѫжа си, пъкъ не се минава единъ-два дена, казва: обичамъ го. Какъ така? Може ли нѣкого, който не е добъръ, да го обичашъ? Не може. Значи, има една привидность, трѣбва да мислимъ правилно. Туй основание трѣбва да се приложи въ живота. Това не е мѫчно: дойде ли ви мисъль да извършите нѣщо лошо, кажете си: азъ съмъ единъ слуга или синъ на Господа, Който ме е изпратилъ отъ Небето на земята, и въ тоя моментъ моятъ Господарь или Баща ме гледа, — и веднага вашата мисъль ще се измѣни, защото ще си помислите, че Той нѣма да ви похвали. Какво ще каже бащата, когато види дъщеря си, че изтезава мѫжа си? Има една поговорка, че на този свѣтъ има три вида жени и три вида мѫже, но азъ ще говоря само за женитѣ, защото, каквито сѫ тѣ, такива сѫ и мѫжетѣ. Единъ анекдотъ казва, че едноврѣмешниятъ Ной ималъ само една дъщеря, за която се явили трима кандидати, които дотолкова я обичали, че никой не искалъ да я отстѫпи другиму. Ной се намѣрилъ въ чудо. За да задоволи и тримата, той прѣобърналъ и магарето си, и котката си на красиви моми като своята дъщеря и оженилъ и тритѣ за тримата кандидати. Слѣдъ една година отишълъ да ги обиколи. Като попиталъ единия си зетъ: „Харесва ли ти се дъщеря ми? — Хубава е, ама понѣкога драще. — Е, казалъ Ной, природата ѝ е такава“. Отишълъ при втория зетъ; „Харесва ли ти се дъщеря ми? — Хубава, ама по нѣкой пѫть рита. — Природата ѝ е такава“. Отива при третия зетъ: „Харесва ли ти се дъщерята? — А, казва, тя е ангелъ“. Ной си казалъ: това е сѫщинската дъщеря. Значи, за да бѫдете сѫщинската дъщеря, не трѣбва нито да ритате, нито да хапете. Това е то основното Христово учение — нито да хапешъ, нито да риташъ, а като човѣкъ да размишлявашъ и да изпълнявашъ своитѣ длъжности на земята: дѣто влѣзешъ, радость и веселие да внасяшъ; като видишъ натѫженъ човѣкъ, да го утѣшишъ, да освѣтлишъ ума му. А за това знания ни трѣбватъ. Да изучавате вашитѣ глави, рѫцѣ — това е наука. Като почнете да ги изучавате, ще си съставите правилно понятие за своето развитие; ще видите какъ сѫ живѣли редъ поколѣния прѣди васъ, и вие на каква степень на развитие сте, ще имате правилно схващане и ще знаете правилно да се ориентирате. Рѫката никога не лъже. Чрѣзъ пипането можете да имате най-вѣрно понятие за човѣка: като се рѫкувате съ него, можете да му познаете и сърцето, и характера, и разположението. Казватъ, че нѣкой човѣкъ е глупавъ. Глупавъ е, защото нѣма много вѫзли на усѣщания, на впечатлѣния по рѫката, защото забѣлѣзано е, че по рѫцѣтѣ на глупавитѣ, на лошитѣ хора тия вѫзли сѫ по-малко. Защо? Защото на тѣхъ това имъ не трѣбва, онова имъ не трѣбва, а само ядене и пиене. Човѣкътъ иска култура, и въ тази култура Христосъ е внесълъ основанието: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“, „любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния“. Ако можете да приложите тия два закона — „любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния“, нѣма да има въ свѣта сила, която да може да ви се противи; нѣма да има мисъль, която да не ви се подчини и да не дойде да послужи за вашия идеалъ. Единиятъ законъ на любовьта стои отзадъ; ако го прилагашъ, ще обичашъ хората, но, ако нѣмашъ божествения законъ на мисъльта, първиятъ законъ ще те въведе въ много лоши работи. Само божествениятъ законъ може да регулира и облагороди човѣшката любовь, защото отъ голѣма любовь човѣкъ може да умори този, когото обича, да му изсмучи всички чувства, да му открадне сърцето — да го умори. Това не е любовь, това е незнание, това е паразитство. Така правятъ ахтаподитѣ, които, като уловятъ жертвата си, отъ обичь изсмучатъ ѝ кръвьта съ своитѣ пипалца, и тя ослабне, укроти се. Нѣкои мѫже така укротяватъ женитѣ си. Не е укротяване да вземешъ силата ѝ и да кажешъ: жена ми сега е станала по-умна, поумнѣла. Това не е поумнѣване. Днесъ вие ще уморите една жена, утрѣ друга жена ще умори васъ. Христосъ казва: „Азъ дойдохъ да дамъ животъ, а не да взема живота на другитѣ“. Можете ли вие да дадете животъ на мѫжа си, сир., да го накарате самъ да мисли, а не вие да му казвате: азъ искамъ да те накарамъ да мислишъ? Вие можете да направите вашия мѫжъ да стане точно такъвъ, какъвто искате, но трѣбва да го турите не на наковалнята, а между тия двѣ сили, между тия два закона, които ще го нагорещятъ, и той ще се измѣни. Красотата на човѣка зависи отъ това нагорещяване; колко по-далечъ сте отъ центъра на тия два закона, толкова по-грозенъ ще бѫдете. Желѣзото е черно, но, като го нагорещите, става червено — имаме червена раса — слѣдъ туй ще пожълтѣе и най-послѣ ще стане свѣтло, и ще кажете: желѣзото стана красиво. Да, красиво е, но, прѣмахнете ли топлината, пакъ ще стане грозно. Слѣдователно, можете да бѫдете красивъ, уменъ, свѣтълъ дотолкова, доколкото тия два закона дѣйствуватъ върху васъ. Това не е само една хипотеза. Направете вашия заденъ и прѣденъ мозъкъ да работятъ по-съразмѣрно, да иматъ една опорна точка, и веднага можете да придобиете това, което искате: и най-добри дѣца, и приятели, и всичко въ свѣта. Но трѣбва да почнете да работите вѫтрѣ въ себе си и, като прилагате закона на Иисуса Христа: „любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния“, да правите опити. Когато е за добро, думата „не мога“ да се заличи отъ васъ и да се замѣсти съ думата „мога“; когато дойдете да грѣшите, кажете „не мога“; щомъ е за добро, кажете „мога“. Дойде ли ви добра мисъль, кажете „мога“; дойде ли ви лоша мисъль, кажете „не мога“.Както жената изтъкава своето платно, като мѣсти совалката отъ едната рѫка до другата и послѣ отъ нея пакъ въ първата, по сѫщия начинъ нека изтъкава тя и своитѣ мисли,своитѣ желания,своя характеръ, като се мѣсти ту на отрицателния полюсъ, когато ѝ дойде лоша мисъль, ту на положителния полюсъ, когато ѝ дойде добра мисъль; и, като изтъче така своя характеръ, Христосъ ще ѝ прати единъ майсторъ да ѝ скрои единъ костюмъ, въ който всичко ще бѫде намѣсто, и тогава всѣки ще я обича. Сѫщото се отнася и до мѫжетѣ. Това е новото основание, което Христосъ иска да тури — да знаемъ какъ да работимъ. Не се съмнѣвайте въ Господа. Нѣкои казватъ: Има ли Господъ? Оставете тази глупава мисъль на една страна. Единственото най-силно доказателство за Бога, е: азъ сѫществувамъ, слѣдователно, и Богъ сѫществува. По-силно доказателство отъ това нѣма.Азъ мисля, слѣдователно, и Богъ мисли: моята мисъль подразбира мисъльта на Бога; моего дѣйствие подразумѣва дѣйствието на Бога. Всѣки, който би мислилъ другояче, той нѣма логика, той не разбира основнитѣ правила на логиката. Азъ любя, значи, Господъ люби. Богъ е съвършено, велико сѫщество, което движи и направлява всички хора. И когато нѣкой човѣкъ почне да се съмнѣва въ Бога, той вече се е усъмнилъ въ себе си и въ своя ближенъ. Не мислете, че ние ще го смутимъ съ това. Нему е много приятно, когато види, че не Го слушаме. Когато дяволътъ съгрѣшилъ Господъ го турилъ на единъ огънь да го гори, докато призналъ, че Той му е Господарь. Така и за този, който философствува много на земята, Господъ казва: „Я ми донесете този човѣкъ и го турете на огъня“, и като почне да го нагорещява, ще го пита: „Какви сили дѣйствуватъ върху тебе? — Мѫча се. - Не, разсѫждавай какви сѫ причинитѣ, дѣ ти е умътъ? — Ами това е адъ. — Защо е адъ, кои сѫ причинитѣ на това нѣщо?“ Адътъ е едно мѣсто, дѣто Господъ учи хората да разсѫждаватъ. Нѣкои питатъ: Ами кѫдѣ е адътъ? Ние всички сме въ ада, земята е тринайсетата сфера. Ще ни тури Господъ на този огънь и, ако сме добри, ще излѣземъ изъ този адъ, безъ да ни изгори огъньтъ, както сѫ били хвърлени въ огнена пещь и тримата отроци еврейски, който ходѣха, пѣеха и славѣха Господа посрѣдъ пламъцитѣ. Да, ако азъ ида въ огъня, въ ада, тамъ ще пѣя. Нѣкои треперятъ отъ ада. Ако азъ ида тамъ, ще пѣя сѫщата пѣсень, която вие пѣете. Нѣма лошо мѣсто. То е нѣщо относително. Е ли Богъ съ тебе, нѣма мѫчнотия, всѣкѫдѣ е добро. Не е ли, не разбирашъ ли законитѣ Му, всѣкѫдѣ е лошо. Значи, първото основание, първата опорна точка сте вие; втората е Христосъ — съединете се, както се съединява мѫжътъ съ жената, както братъ и сестра се съединяватъ, защото въ съединението е силата, въ съединението има работа, градежъ, мисли, чувства, стремежи, цивилизация. Това е мисъльта, която ви оставямъ: „Никой не може да положи друго основание“. А основанието е, че този животъ, който сега живѣете, е най-добриятъ животъ, който Господъ ни даде на земята; по-добъръ отъ него Господъ по никой начинъ не може да ни даде. Той е отличенъ, пъленъ съ такива блага, че ние можемъ да направимъ чудеса; вие още не подозирате какво голѣмо богатство е вложено въ него.Вие не подозирате какви сили носи зарадъ васъ бѫдещето, какво можете да бѫдете, какво можете да постигнете. Малкото дѣте въ утробата на майка си е микроскопично, но на деветия мѣсецъ става самостоятеленъ организъмъ, и майката го ражда, дава му условия да се повдига и расте; слѣдъ други 20 години то става мѫжъ и почва да мисли. По сѫщия законъ човѣкътъ сега е микроскопично сѫщество спрѣмо Бога, но единъ день, като се развие и роди наново, като се издигне по-високо, ще разбере по-великитѣ работи. Но, за да можемъ да се повдигнемъ, трѣбва да измѣнимъ формата на своята глава, на своя умъ, на своето сърце, на своя характеръ, да почувствуваме великото съзвучие на живота въ своя духъ, и тогава ще минемъ въ чина ангелитѣ, ще се приближимъ къмъ Небето. Това е то новото основание на човѣка. (Бесѣда държана на 10 май 1915 г.)

От книгата Дѫновъ. "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки). Втора серия. София, Царска Придворна Печатница, 1917. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето СИЛА и ЖИВОТЪ БЕСѢДИ ДЪРЖАНИ ОТЪ ДѪНОВЪ (ПО СТЕНОГРАФСКИ БѢЛѢЖКИ) ВТОРА СЕРИЯ. I. ДУХЪТ И ПЛЪТЬТА София — 1915 Духътъ и плътьта. Приливи и отливи въ живота. „Защото плътьта похотствува противното на Духа, а Духътъ противното на плътьта, а тѣ се противятъ едно на друго... А плодътъ на Духа е: любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость, въздържание“. Гал. 5: 17, 22. Изобщо хората иматъ много смѫтни понятия за ония дълбоки закони, върху които почива животътъ. Свѣтътъ, въ който живѣемъ, се управлява отъ закони, отъ правила, които Богъ е положилъ отдавна, когато е устройвалъ вселената. И когато е въвелъ въ нея първия човѣкъ — Писанието тукъ мълчи — Господъ дълго врѣме го е училъ и му е прѣподавалъ небеснитѣ знания. Запозналъ го е съ всичкитѣ основни закони на това голѣмо здание, въ което го е поставилъ да живѣе, показалъ му е свойствата на билкитѣ, запозналъ го е съ качествата и дѣйствията на елементитѣ, и, като го е поставилъ господарь надъ всичко, казалъ му е: „Ако спазвашъ законитѣ, които съмъ положилъ, ще бѫдешъ всѣкога щастливъ, радостенъ, блаженъ, и въ всичко, което захванешъ, ще сполучвашъ; но въ деня, въ който прѣстѫпишъ Моята заповѣдь, всичко ще се опълчи противъ тебе“. Че това е фактъ, свидѣтелствуватъ двѣтѣ дървета, за които се говори въ Писанието: дървото на живота“ и „дървото за познание доброто и злото“. Ако бихъ се спрѣлъ да ви обяснявамъ, какви сѫ тия дървета, бихъ се отвлѣкълъ много; това ще оставя за друга бесѣда. Тия двѣ дървета въ рая бѣха живи, интелигентни, имаха извѣстна сила, извѣстни качества въ себе си. И каза Господъ на първия човѣкъ: „Въ дървото на познание доброто и злото се крие голѣма опасность, и, въ който день посегнешъ на него, ще изгубишъ всичко — елементитѣ, скрити въ това дърво, не сѫ за тебе, ти не си достатъчно силенъ, за да ги владѣешъ. Въ бѫдеще може да ги изучишъ, но засега ще се ползувашъ отъ всички други дървета, отъ всѣко нѣщо въ живота, но не и отъ дървото за познание доброто и злото". Нѣма да се спирамъ да говоря за дълбокитѣ причини, които подбудиха Адама да прѣстѫпи божествената заповѣдь. Нѣкои проповѣдватъ, че трѣбва да имаме вѣра. Дѣйствително, вѣра е необходима, било положителна или отрицателна: тя е основа въ живота, безъ нея животъ не може да сѫществува. Сѫществата, колкото малки и да сѫ, като започнете отъ микроскопичнитѣ и дойдете до най-висшитѣ, всички иматъ вѣра. Но каква е тѣхната вѣра? Единъ безвѣрникъ казва: „Азъ не вѣрвамъ въ Бога“, но сѫщеврѣменно това негово твърдение показва, че той вѣрва въ нѣщо: той вѣрва, че нѣма Богъ, значи, пакъ трѣбва да вѣрва. Бихъ желалъ да видя какъ човѣкъ може да остане съвсѣмъ безъ вѣра, да не вѣрва и въ себе си, Щомъ той вѣрва въ себе си, значи, има вѣра, само че вѣрва въ своя умъ. Когато казваме, че нѣкой е безвѣрникъ, то не е право: то е наполовина истина; оставилъ е вѣрата въ Бога, но има пъкъ вѣра въ себе си. И тъй, вѣрата може да бѫде положителна и отрицателна. Адамъ и Ева, като сѫ проявили този принципъ на невѣрване въ Бога, понеже е влѣзълъ Луциферъ въ райската градина, повѣрвали сѫ въ послѣдния и оставили Бога. Вслѣдствие на това е станало и грѣхопадението. И апостолъ Павелъ казва въ посланието къмъ Римлянитѣ: „Комуто се подчинишъ, нему слуга ставашъ“. Тази сутринь моята бесѣда ще бѫде върху двата велики закона, които формулирамъ така: „законътъ на противоложноститѣ“ и „законътъ на подобието“. Това сѫ закони, които можемъ да провѣряваме всѣки день. Тѣ не сѫ отвлѣчена философия, не сѫ като прѣраждането, или трансмигрирането на душитѣ; тѣ сѫ нѣща, които можемъ ежедневно да провѣримъ въ себе си. И тъмнитѣ страни отъ това гледище на законитѣ ще ви станатъ до извѣстна степень ясни. За примѣръ, вие се намирате при морския брѣгъ. Виждате морето тихо и спокойно; но изеднъжъ забѣлѣзвате, че то почва постепенно да се вълнува и повдига къмъ брѣга, образува течение — туй, което ученитѣ наричатъ „приливъ“. Има мѣста, дѣто морето се повдига до 60 крака височина; тогава трѣбва да избѣгате колкото се може по-скоро: само така можете да се избавите, иначе, ще бѫдете застигнати и погълнати отъ вълнитѣ. И този приливъ, туй повдигане на вълнитѣ, продължава 12 часа; слѣдъ 12 часа ще забѣлѣжите, че вълнитѣ почватъ да се отдръпватъ пакъ назадъ — къмъ морето. Туй може да го наблюдавате често, нѣкога всѣки день: въ 24 часа, еднъжъ напрѣдъ, еднажъ назадъ отъ брѣга. Такъвъ приливъ и отливъ става и въ васъ. Кѫдѣ? Разбира се, не въ планинскитѣ високи мѣста, не въ високитѣ върхове на живота, ами въ низкитѣ мѣста. Често ви се е случвало, може-би, да слизате въ тихо врѣме на брѣга на морето и да запѣвате нѣкоя хубава пѣсень и туку погледнете — дошла вълна и задигнала и васъ съ хубава ви пѣсень, или най-малко съвършено ви измокрила. Или пъкъ качили сте се на лодка въ тихо море, дойде буря, обърне лодката, и вие се намѣрите въ развълнуваното море. Може нѣкой да помисли, че това е прѣувеличение на фактитѣ, но това е вѣрно въ живота. Колко пѫти хората изчезватъ безслѣдно въ това житейско море съ своитѣ пѣсни, мечти и идеали! Вие казвате: нещастие! Вие търсите причината, безъ да знаете законитѣ на природата. Когато старитѣ философи сѫ казвали; „Познай себе си! “ подразбирали сѫ — да познае човѣкъ тия два закона на отмѣренитѣ движения на „приливъ и отливъ“. Въ вашия умъ тия двѣ думи сѫ смѫтни, но ще се постарая да ви ги обясня. Туй проявление въ съврѣменната наука го наричатъ законъ на „ритмичното движение“. Въ всички нѣща има течение отъ центъра къмъ периферията и отъ периферията къмъ центъра; въ всички нѣща има приливане и отливане, повдигане и спадане, зараждане и израждане. Въ химията има „акция“ и „реакция“; „акцията“ е „приливъ“, слѣдъ туй се образува „реакция“, която пъкъ е „отливъ“. Ако наблюдавате нѣкой пѫть своя часовникъ, ще забѣлѣжите, че гласътъ му, еднъжъ усиленъ, почва постепенно да отслабва, да замира и като-че по едно врѣме спира, послѣ пакъ се усилва, и пакъ спада; сѫщото това става и въ вашето сърце. Ако турите рѫка на сърцето си, ще забѣлѣжите, че нѣкой пѫть то почва да бие по-бърже, и вие се уплашвате, докторътъ казва: „Тоя човѣкъ има сърцебиене“. То е „приливъ“ на вашия организъмъ, който приливъ се отразява върху сърцето. Този законъ дѣйствува навсѫдѣ, и когато лѣкаритѣ казватъ за нѣкого че ималъ „порокъ на сърцето“, азъ казвамъ чисто и просто, че тоя човѣкъ има извѣстенъ приливъ на своя умъ, на своето сърдце, на своята душа, и че слѣдъ 12 часа този приливъ ще спадне, и сърцебиенето ще мине. Тия 12 часа може да сѫ 12 секунди, 12 минути, 12 часа, 12 дена, 12 седмици, 12 мѣсеца, 12 години, 12 вѣка, 12 хиляди години, 12 милиона години и т. н. — все едно, отношението на нѣщата си остава все сѫщото. Така дѣйствува този законъ. Ап. Павелъ, въ прочетената отъ мене глава, говори за закона на плътьта — то е законътъ на „отлива“;законътъ на Духа — това е законътъ на „прилива“. Законътъ на „противоположноститѣ“ включва въ себе си закона на „отлива“, а законътъ на „подобието“ — закона на прилива“. Въ нѣкои мѣста се образуватъ миазми, изпаренията може да разпространятъ микробитѣ, и около тази мѣстность се явяватъ болести. Този законъ дѣйствува въ нашия мозъкъ, въ нашето сърце и въ нашата душа. Въ организъма оставатъ често утайки, отъ които се образуватъ болеститѣ и които ние наричаме „ревматизъмъ“ въ ставитѣ, въ краката и въ главата; тогава ние усѣщаме болки и почваме да се оплакваме. Ако сме умни и разбираме закона, тамъ, дѣто има „приливъ“, можемъ да туримъ силна прѣграда, голѣма стѣна. Ако ли сме глупави, зѣпаме по брѣга на бурното море. Хората постоянно казватъ: „Свѣтътъ е лошъ“. Но въ какво е лошъ? Ами тази обща война! Тя е приливъ на силитѣ, и въ този приливъ има сблъсване, та всички бѣгатъ и казватъ, че морето иде. И това бѣгане наричатъ „война“. Питатъ, какво ще стане съ свѣта. Казвамъ: слѣдъ 12 часа или слѣдъ 12 седмици, или слѣдъ 12 години, всичко това ще утихне, напоенитѣ съ кръвь мѣстности пакъ ще прѣсъхнатъ, и хората ще се попитатъ: каква бѣше тази работа, коя бѣше причината, защо туй море се разяри срѣщу насъ? Морето не се е разярило, то диша и, когато се напъне въ дишането, неговата коруба, неговитѣ гърди се подигатъ на 60 крака; само че, когато морето диша и поема своя дъхъ, ти трѣбва да бѫдешъ 60 километра далечъ отъ брѣга — на нѣкой високъ върхъ. Когато издиша, можешъ да отидешъ на брѣга и да се поналюбувашъ, но, щомъ видишъ, че почва да поема въздухъ, пакъ бѣгай тамъ — на високо мѣсто. Тия два закона на противоположноститѣ и подобието, ако можемъ да ги разберемъ, сѫ двѣ велики нѣща въ свѣта. Единиятъ законъ — на подобието е законъ на Небето; другиятъ законъ — на противоположноститѣ — това е законътъ на земята, на органическия свѣтъ, на плътьта. Ставате сутринь неразположенъ духомъ, цѣлиятъ свѣтъ ви е кривъ, не ви се работи, умътъ ви е смѫтенъ; казвате: Господъ не е направилъ свѣта, както трѣбва; всички дяволи сѫ въ вашия умъ, вие сте готови да се карате съ всѣкого — пуснали сте си пояса и чакате нѣкой да го настѫпи, готови да избухнете - това е законътъ на противоположноститѣ. Него день жената, като види мѫжа, че си е пусналъ пояса, ако разбира закона, трѣбва да бѣга два километра далечъ и да си каже: у мѫжа ми днесъ има отливъ на духа и приливъ на плътьта. Не трѣбва да се смѣете, защото утре пъкъ жената ще си пусне пояса. То е законъ. Всички едноврѣменно не си пущатъ пояса. Прѣди десеть години живѣехъ въ едно сѣмейство; то състоеше отъ седемь члена: баща, майка, единъ синъ и четири дъщери; правѣхъ малки наблюдения и провѣрявъха този закон: вървѣше като часовникъ. Всички членове отъ тази фамилия всѣки день въ седмицата се редуваха. Въ понедѣлникъ бащата неразположенъ, поясътъ му пуснатъ; всички казватъ: „Тато е неразположенъ, навѫсенъ, вика, крѣска“; всички се спотайватъ и търсятъ само причината. Въ вторникъ бащата е веселъ, но гледатъ — майката си пуснала пояса. Бащата се подсмива и дума: „Днесъ майка ви е дежурна“. Интересно е, че въ срѣда голѣмиятъ синъ си пусналъ пояса. Всички се смѣятъ, защото си го знаятъ, и по тоя начинъ се изреждатъ всички. Азъ знаехъ, кой кога е дежуренъ, и програмата вървѣше ненарушимо. Хубаво, туй донѣкѫдѣ е приятно. Ако единъ си пусне пояса, а другиятъ не, лесно е, но, когато и двамата сѫ дежурни и сѫ пуснали пояса си, казано на наученъ езикъ — когато и двамата иматъ „отливъ“, тогава е лошо. Ето какво казва Ап. Павелъ въ прочетената глава — че плътьта противодѣйствува на духа, и обратното. Не можемъ да примиримъ тия два закона; то е немислимо, защото тѣ иматъ диаметрално противоположно движение — единиятъ се движи напрѣдъ, а другиятъ назадъ. Законътъ на противоположноститѣ е законъ, който разрушава, той руши хармонията, щастието; щомъ дойде въ васъ, като се връща, той задига всичката ви покѫщнина. Когато попаднете дълго врѣме въ този законъ на противоположноститѣ, той може да има влияние върху вашия умъ 12 минути, 12 часа, 12 години. Има извѣстни периоди въ живота, които влияятъ върху характера на човѣка още отъ самото начало. Ако нѣкое дѣте се зачне и роди въ периода на противоположноститѣ, то ще стане непрѣмѣнно прѣстѫпникъ, най-голѣмиятъ вагабонтинъ, не може да избѣгне послѣдствията, защото тѣ сѫ му дали ония елементи, които потикватъ живота въ друга посока. Ако бащата и майката сѫ подъ влиянието на закона на подобието, у тѣхъ ще се роди много благороденъ синъ или дъщеря, съ добъръ и развитъ умъ. Така дѣйствуватъ тия велики закони, и първитѣ хора, прѣди да съгрѣшатъ, сѫ ги разбирали но слѣдъ съгрѣшаването сѫ ги забравили. Хората искатъ свещеникътъ слѣдъ черква да имъ проповѣдва, но той е въ закона на противоположноститѣ, неговитѣ вибрации, неговото настроение, неговата проповѣдь този день не могатъ да донесатъ благословение на хората. Той може да служи отъ нѣмай-кѫдѣ, длъженъ е. Ако бѣше свободенъ, щѣше да си вземе капата и да отиде нѣкѫдѣ; но хората искатъ да имъ проповѣдва. Какво ще имъ проповѣдва? Ще ги кастри: „Вие сте такива, вие сте онакива, вие сте лоши хора“, и ще ги прати въ пъкъла. Него день той е казалъ една лъжа; той е говорилъ за себеси, защото туй, което той е говорилъ, се е отразявало въ васъ: вие сте били огледало, и той се е огледвалъ въ васъ, живѣлъ е подъ влиянието на закона на противоположноститѣ. Разправятъ за единъ знаменитъ американски проповѣдникъ въ гр. Ню-Йоркъ, който проповѣдвалъ дълго врѣме подъ влиянието на закона на противоположноститѣ и изказалъ такива ужасни работи, щото изпоплашилъ всички енорияши, като-че-ли свѣтътъ се свръшвалъ. Понеже подъ влиянието на този законъ на противоположноститѣ често остава утайка въ стомаха, който не може тогава да смила и отдѣля соковетѣ и врѣди на цѣлия организъмъ, то взематъ единъ день проповѣдника и го откарватъ въ болницата, за да очистятъ отъ стомаха му тия малки папили. Пъхватъ въ устата му едно черво, пущатъ 4—5 килограма топла вода, измиватъ еднъжъ, дважъ стомаха, изчистватъ утайкитѣ отъ него, и втората седмица проповѣдникътъ се явява въ черква и проповѣдва за „Царството Божие“, за „идването на Христа“, за „любовьта“ и т. н. Хората си казватъ: „Я вижте, нашиятъ проповѣдникъ се прѣобразилъ“. Та, казвамъ, когато единъ проповѣдникъ или ораторъ излѣзе да проповѣдва въ черква или въ камарата, трѣбва да изхвърли утайкитѣ изъ стомаха си, изъ сърцето си, изъ ума си, и тогава да говори на хората. Ставате, да кажемъ, сутринь, малко сте неразположенъ, но не можете да си дадете смѣтка; минатъ се 5—10 минути, почва умътъ ви да се проведрява и казвате: Слава Богу, свѣтна ми. Минава се извѣстенъ периодъ врѣме, налегнатъ ви пакъ лоши мисли и пакъ казвате: този дяволъ от кѫдѣ се намѣри. Хората не могатъ да разбератъ, че тукъ има законъ, който периодично и систематично дѣйствува въ свѣта; тукъ не е дошълъ нѣкакъвъ дяволъ съ капанъ да ги хване; то е единъ божественъ законъ. Господъ казва: „Азъ ти дадохъ умъ да разсѫдишъ за наредбата на свѣта, Азъ ти разправихъ едно врѣме за този законъ, но ти го забрави, и сега самиятъ този законъ ще те научи“. Когато съврѣменнитѣ общества додатъ да разбератъ дълбокия смисълъ на тия два закона, само тогава ще може да се оправи коренно свѣтътъ, ще се оправятъ сѫдилищата — всичко. Нѣкои питатъ, какъ може да се оправи свѣтътъ. Може. Когато почнемъ да постѫпваме съобразно съ този законъ, свѣтътъ ще се уреди тъй, както Богъ го е наредилъ първоначално. Еднакви причини произвеждатъ еднакви слѣдствия; противоположни причини произвеждатъ противоположни дѣйствия. Индуситѣ, които знаятъ тия два закона, изясняватъ ги съ думата „карма“ законъ за причинитѣ и слѣдствията. Но карма може да бѫде карма въ приливъ и карма въ отливъ, сир. карма добра и карма лоша. На търговски езикъ то значи да давашъ — да вземашъ: давашъ ли, това е отливъ, вземашъ ли, това е приливъ, и онзи, комуто дължите, ще дойде при васъ точно на падежа да ви покани да си платите дълга. „Падежъ“ — това значи законъ, който регулира нѣщата. Този законъ е обусловенъ отъ такива длъжници и отъ лицето, което има да взема. Слѣдователно, когато Богъ ни постави въ свѣта, Той постави извѣстни условия; ние сме подписали задължително, че ще направимъ това или онова, но сега Му казваме: Не Ти дължимъ нищо. — Тъй ли? Азъ ще приложа закона върху тебе, ще приложа закона за противоположноститѣ. Ти биешъ нѣкого, и той ще те бие; ти го обичашъ, и той ще те обича, сир., каквото правишъ, такова и ще ти правятъ. Тия два закона владѣятъ и дѣйствуватъ на земята. Подобното съ подобно всѣкога се отблъсватъ. Единъ пѣтелъ се качва на купището, другъ по-силенъ отива и го изгонва. Защо и двата не взематъ да кукуригатъ? Законътъ казва тъй: на едно купище само единъ пѣтелъ трѣбва да пѣе. Тъй че, въ свѣта може да има само добро или зло. Двѣ злини не могатъ да се търпятъ на едно мѣсто, слѣдователно, и двѣ добрини не могатъ да стоятъ на едно мѣсто. Светия съ светия не могатъ да се търпятъ, ученъ съ ученъ — сѫщо. Вземете двама лѣкари — пакъ тъй. Върху това една турска пословица казва, че „памукчия отъ бѣло куче хасъ не струва“. Защото тукъ на земята дѣйствуватъ именно тия два закона — на „противоположноститѣ“ и на „подобието“. Доброто има стремление къмъ злото, а злото — къмъ доброто; затуй именно онзи, който иска да живѣе на земята, непрѣмѣнно трѣбва да има за приятели лоши хора, па и лошитѣ трѣбва да иматъ за приятели добри хори. На Небето законътъ е другъ, но на земята е тъй. Онзи, който иска да се събира съ добри хора, съ хора като себе си, всѣкога ще има нещастие. Защо? Защото трѣбва да има обмѣна. Да кажемъ, единъ търговецъ има изработени платове за милиони левове, и съсѣдътъ му има сѫщо такива платове, кому ще ги продаватъ и двамата? Интереситѣ имъ не съвпадатъ. Единиятъ ще каже на другия: „Махни се отъ тукъ, иди на друго мѣсто, на другия край на земята, азъ ще търгувамъ тукъ“. То е, значи, законътъ на противоположноститѣ. Затуй казва Христосъ, Който е разбиралъ този законъ: „Да се отречемъ отъ себе си, да оставимъ на това мѣсто други да живѣятъ“. Щомъ човѣкъ се отрича, става слуга, и, като стане слуга, Господъ казва: „Азъ те обичамъ“. Ама, ако каже нѣкой: „И азъ искамъ да бѫда господаръ“, Богъ казва: „Двама не могатъ да бѫдатъ господари; единиятъ трѣбва да бѫде господарь, а другиятъ — слуга“. Злото се ражда, когато и двамата искатъ да станатъ господари. А щомъ искатъ да станатъ господари, и настояватъ на това, Богъ каже: „Двама господари не може да бѫдатъ при Мене; щомъ настояватъ на това, хайде на другия край на свѣта“! А кой е другиятъ край на свѣта? Земята. Затуй Господь е пратилъ хората на земята. Въ всички васъ, които искате да разберете закона на подобието, дѣйствува законътъ на контраститѣ, и затова сте нещастни; трѣбва да излѣзете отъ закона на противоположноститѣ и да влѣзете въ закона на подобието, а законътъ на подобието е самоотричане. Да се самоотречешъ не значи да изгубишъ живота си, ни най-малко; ще замѣнишъ само една служба съ друга. Да кажемъ, двама кандидати искатъ да бѫдатъ директори на една гимназия; единиятъ, ако дѣйствува по закона на подобието, ще каже на другия: „Ти стани директоръ, азъ ще стана учитель“, но, ако и двамата искатъ непрѣмѣнно да станатъ директори, ще има интриги прѣдъ министра, всѣки отъ тѣхъ ще му казва: „Азъ съмъ по-способенъ“. Кой ги управлява тукъ? Законътъ на контраститѣ. А учението на Христа спада къмъ закона на подобието. Христосъ слѣзе на земята, за да установи закона на „подобието“. Той казва: „Азъ не искамъ да господарувамъ надъ васъ; а искамъ да ви науча, какъ да бѫдете щастливи, и, ако ме обичате и изпълнявате Моя законъ, ще бѫдете честити“. Неразположенъ си, мразишъ, одумвашъ, нещастенъ си — ти си въ закона на противоположноститѣ. Трѣбва да го напуснешъ, или, въ научна форма казано, да излѣзешъ отъ закона на „контраститѣ“ и да влѣзешъ въ закона на „подобието“. Съ други думи, да измѣнишъ условията и срѣдата. Почни да обичашъ. „Какъ ще обичамъ“? Ти, наистина, не можешъ да се научишъ да обичашъ, докато не отидешъ въ мѣстото на любовьта. То е все сѫщото да те затворятъ въ тъмна стая и да ти кажатъ „гледай! “ — какво ще гледашъ? мрачна стая не е область на „подобието“; трѣбва да излѣзешъ изъ нея. Ако имашъ свѣщь, можешъ да драснешъ кибритъ и да я запалишъ. И когато Христосъ казва: „Трѣбва да се отречемъ отъ себе си“, разбира да излѣземъ отъ тая мрачна стая на своя егоизъмъ и да влѣземъ въ закона на „подобието“, на любовьта. Виждате, колко е разумно това. Излѣзте и идете въ ония мѣста, дѣто можете да черпите елементи, необходими за вашето щастие, за вашето сърце. Не може да направите това, ако сте въ закона на противоположноститѣ. Тогава за единъ столъ, за една професорска катедра ще се борите мнозина. Еднъжъ въ Франция устроили конкурсъ за една катедра, и се явили 15 хиляди души кандидати. Е, колко души могатъ да седнатъ на нея? Единъ кандидатъ за единъ столъ. Въ този свѣтъ често се раждатъ извѣстни желания. Защо? Завиждате — вие искате тази катедра. Мразите нѣкого и се стараете да го прѣмахнете отъ пѫтя си, явно мога да ви отговоря: азъ зная, защо го мразите — или вие, или той искате тази катедра. Законътъ за контраститѣ въ живота е неумолимъ: този законъ дѣйствува и въ нашитѣ мисли, и въ нашитѣ сърца, и въ нашитѣ тѣла. Клѣткитѣ, тия милиарди клѣтки, отъ които сме сглобени въ нашитѣ кости, въ нашата нервна система, въ стомаха, въ бѣлитѣ дробове, въ сърцето, въ мозъка, — всички клѣтки на тия органи подпадатъ въ извѣстенъ периодъ подъ тия два закона на противоположноститѣ и подобието, защото въ тѣхъ става приливъ и отливъ. Човѣкъ се гнѣви, неразположенъ е, значи, има отливъ. Ще трѣбва непрѣмѣнно да дойде въ него приливъ. Какъ? Ще се съсрѣдоточи, ще отправи ума си нагорѣ къмъ Бога, ще се качи на тази планина, на която е Господъ, ще отиде да се разговори съ Него и, когато мине отливътъ, ще си дойде на земята. Приливъ не разбирамъ, само когато е въ морето, но и когато се повдига приливъ и въ растителностьта, когато има влага въ въздуха. Щомъ узрѣе, всѣко нѣщо почва да съхне — имаме законъ на контраста, който пригатвя почва за идущата година. И другиятъ законъ, значи, има своето мѣсто. Законътъ на контраститѣ трѣбва да снеме старитѣ дрехи. Вие се събличате — това е законъ на контраститѣ; обличате се — това е законъ на подобието. Окирливи ви се тѣлото — имате закона на контраститѣ; окѫпете се — сте въ закона на подобието. Всѣкой день ставаме сутринь и си миемъ лицето; защо? По навикъ. Днесъ трѣбва да отидете прѣдъ Господа, защото въ васъ има отливъ, вие си омивате лицето и казвате: Ще снема отъ сърцето си товара, ще смъкна надолу утайкитѣ на моя умъ, и тогава ще отида горѣ прѣдъ Господа. Миенето на лицето съ тегленето рѫцѣ отгорѣ надолу — това показва. Но вие, като не можете да изтълкувате това, омивате се и цѣлъ день пакъ бъркате вѫтрѣ въ кальта. И работата не върви. Какъ ще върви, кальта е у васъ! Трѣбва да бѫдете на нѣкое високо планинско мѣсто. Трѣбва да приложимъ този законъ, както казва ап. Павелъ въ „плодоветѣ на духа“. А тѣ сѫ: „любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость, въздържание“. — Любовьта — това е бащата, радостьта — това е майката, мирътъ — това е тѣхното дѣте, значи, тѣ сѫ единъ триѫгълникъ, който спада въ божественитѣ нѣща. Който иска да бѫде блаженъ, трѣбва да притежава тия нѣща. Тогава той е на Небето. Слѣдъ това идва втората категория, която отива къмъ Ангелитѣ: дълготърпѣние — това е бащата; благость — майката; милосердието — тѣхното чадо. Придобийте ги и ще бѫдете между ангелитѣ. Третата категория; вѣрата — това е бащата; кротостьта — майката: въздържанието — тѣхното дѣте. И тъй, азъ казвамъ, споредъ този законъ на подобието, вие трѣбва първомъ да имате баща. Кой е вашиятъ баща? Вѣрата. „Ама азъ нѣмамъ вѣра“. За тебе, приятелю, азъ имамъ лошо мнѣние. Щомъ нѣмашъ баща, та си роденъ отъ незаконни родители; тебе майка ти не те е родила по божественъ начинъ. Туй подразбирамъ, когато нѣкой каже: „Нѣмамъ вѣра“. А когато каже: „Имамъ вѣра“, — ублажавамъ те, ти имашъ баща, който е много благороденъ, който е отъ високо произхождение, отъ царска фамилия. „Ама не вѣрвамъ въ този баща“, ти си послѣденъ негодникъ. Да дойдемъ на думата „кротость“. Казахме, кротостьта е майка; тя е отъ царска фамилия. Вѣрвашъ въ кротостьта, значи, имашъ майка. „Ама не искамъ да бѫда кротъкъ“, — тогава, ти си безъ майка. Слѣдователно, единъ христианинъ трѣбва да има баща и майка — вѣра и кротость, и самиятъ той е въздържанието. Когато кажемъ „въздържание“, трѣбва да подразбираме себе си — дѣтето на нашия баща — вѣрата и на нашата майка — кротостьта. Нѣкои казватъ: „Азъ искамъ да отида между ангелитѣ“. Може да отидешъ; но трѣбва да се родишъ отъ баща — дълготърпѣнието, и трѣбва да те зачене майка ти — благостьта, тя да те носи въ своята утроба и ти, като се родишъ, какъвъ ще бѫдешъ? Милосърдие — ангелъ, светия. Милосърденъ ли си, ти си ангелъ, ти имашъ горѣ, между ангелитѣ, баща — дълготърпѣние и майка — благость. Този е законътъ, който регулира човѣшкия животъ: той е основание на една философия, която може да се прослѣди всѣки день. Той не е никакво прѣдположение; той може да се провѣри отъ всѣкиго. Не лъжа, както не обичамъ да ме лъжатъ. Да лъжа, значи да бѫда глупавъ, както, и ако ме лъжатъ, ще бѫда глупавъ. Изключвамъ закона за контраститѣ отъ себе си. Ако съмъ въ отливъ, отивамъ при Бога; ако съмъ въ приливъ, дохождамъ на земята на работа. А ако съмъ при Бога, кой ще ме излъже? Затуй казвамъ въ една минала своя бесѣда: „Тамъ, кѫдѣто Господъ влиза, дяволъ не може да влѣзе“. Дѣто не е Богъ, тамъ е дяволътъ. Когато нѣкой каже: „Дяволъ ме гази“, азъ разбирамъ какво иска да каже. Ако Господъ е въ твоето сърце, дяволътъ не може да те гази. По този законъ за подобието, злото не можемъ да прѣвърнемъ въ добро, нито доброто въ зло. При единъ светия, който живѣлъ 20 години въ пустиня, се явилъ единъ бѣлобрадъ старецъ и рекълъ: „Азъ съмъ много голѣмъ грѣшникъ, моля те да се помолишъ на Господа да ми прости грѣховетѣ“. Като заминалъ старецътъ, светията почналъ да се моли Богу за него. Явилъ се единъ ангелъ и му казалъ: „Твоята молитва не е приета прѣдъ Бога, защото този старецъ е дяволътъ. За да го опиташъ, истина ли ти говори, кажи му така: азъ ще се помоля за тебе, но ти трѣбва да изповѣдашъ грѣховетѣ си и да отидешъ горѣ на една скала и да речешъ: Господи, бѫди милостивъ къмъ мене, който съмъ голѣмъ грѣшникъ, мерзость на запустѣнието, и цѣла година да повтаряшъ тия думи“. Слѣдъ нѣколко врѣме старецътъ дошълъ пакъ при пустиника, но послѣдниятъ му рекълъ това, що му порѫчалъ ангелътъ. „Какъ? — извикалъ дяволътъ — не мога да го направя. Азъ, който управлявамъ свѣта и му заповѣдвамъ, не искамъ да се моля, ти се помоли“. Тогава той му рекълъ: „Старата злоба не може да бѫде нова добродѣтель“. Онѣзи, които проповѣдватъ Евангелието, трѣбва да знаятъ, че никога не можемъ прѣвърна закона на противоположноститѣ въ законъ на подобието, сир. не можемъ обърна къмъ Господа единъ човѣкъ, който живѣе постоянно въ закона на контраститѣ, не можемъ го направи щастливъ, както не можемъ прѣвърна жена въ мѫжъ. Една жена иска мѫжъ ѝ да я направи щастлива; какъ ще я направи щастлива, когато тя не го обича? Купува ѝ костюмъ — недоволна; донася месо — не било хубаво; кѫщата не била съградена, както трѣбва; това и онова не било на мѣстото. Че какъ ще я задоволи, когато тя се намира въ областьта на противоположноститѣ на своя умъ и когато всичкитѣ нѣща, които мѫжътъ може да направи, не сѫ въ състояние да измѣнятъ нейния нравъ? Нито пъкъ жената може да угоди на мѫжа, ако той е съ такъвъ нравъ. Може да му сготви, да ошъта кѫщата, но той ще бѫде все недоволенъ, защото живѣе въ закона на противоположноститѣ. И тогава нѣкои идватъ при мене и ми казватъ: „Не знамъ какво да правя, моятъ мѫжъ е станалъ опакъ, като оса“. Азъ разсѫждавамъ хладнокръвно и казвамъ: „Той се намира, по нещастие, подъ закона на контраститѣ, намира се въ отливъ; турете го въ вашата каруца, впрегнете коня, изведете го на високо мѣсто, да си отдъхне — туй иска вашиятъ мѫжъ. Вземете юздата на коня — „хайде, днесъ, мѫжо, да направимъ една разходка“. И когато една жена иска да заведе мѫжа си на черква, тя взема файтонъ и казва: „Ще отидемъ при Господа; въ черквата ще проповѣдва еди-кой и ще научимъ нѣщо“. Сега, ние седимъ и казваме: „Да се оправи свѣтътъ“. Че какъ ще се оправи? Ако една свиня милиони години е грухтѣла подъ дървото и, слѣдъ като изяла крушитѣ на дървото, почне да рови коренитѣ му въ земята и да пита: „Кѫдѣ се скриха тия круши?“ какъ ще роди дървото други круши? Тя ще развали цѣлото дърво. И вие, като не намѣрите круши горѣ, почнете да ровите долу; казвате: „Паритѣ, който търсимъ, сѫ закопани въ земята“, и ставате малджии. Азъ ви казвамъ: „Вие се намирате въ тази область на закона на контраститѣ; нѣма никакви круши, никакво имане; не трѣбва да ровите на едно мѣсто, а трѣбва да си турите торбата на рамо, да си вземете тояжкитѣ и да отидете на друго мѣсто; защото, когато дойде Господарьтъ и види, че ровите на едно мѣсто, ще ви набие хубаво. Ето това е, което Господъ прави сега на земята. Ние ровимъ и търсимъ круши, а Господъ казва: „Ударете на всѣкиго едного по 25“. Затуй казвамъ: приложете този законъ, жената да не рови около корена на мѫжа си: като нѣма круши, да чака; мѫжътъ, и той да не рови около корена на жена си; поповетѣ — около коренитѣ на своето паство; ученицитѣ — около коренитѣ на своитѣ учители. Приложете всички закона, и ще дойдете да разберете живота, както Господъ го е направилъ. То е философия, която можемъ да приложимъ въ този свѣтъ, и тя е толкова проста, че всѣки може да я разбере. Ако ли речете: „Азъ туй не мога да направя“, ще ви кажа, че вие сте въ блатото, въ тинята на противоположноститѣ. Като кажете „Мога“, вие сте въ закона на подобието, вие ще направите крачка напрѣдъ и ще влѣзете въ пѫтя на спасението. Казватъ нѣкои: „Азъ не мога да любя“ — съжалявамъ, не мога да ви помогна, понеже вие сте въ областьта на противоположноститѣ, дѣто събирате утайкитѣ, тинята. „Мога да любя“ — вие сте въ закона на подобието, и Господъ ще бѫде въ васъ. Ставате сутринь неразположенъ, кажете въ себе си: „Днесъ имамъ отливъ, чакай да впрегна каруцата, да взема хомотя на коня, ще пѫтувамъ“. Не стойте тамъ. Не ходете около дървото да берете круши, когато не му е врѣмето, ще ги намѣрите на друго мѣсто, по-далечъ. Станете, идете и помолете се, ако знаете какъ да се молите. Въ силата на молитвата ще укрѣпнете. Да се моли човѣкъ — това е най-високото и благородно занимание, което може да се върши въ тоя свѣтъ. Само така се въздига и облагородява човѣшкото сърце. Не говоря тукъ за външната страна на молитвата, дѣто взема участие само езикътъ; но за оная молитва, въ която се изразява съзнателниятъ стремежъ на душата къмъ Бога — вишата любовь. Но не всички гледатъ така. Нѣкои хора казватъ: „Азъ не мога да се моля“, други се смѣятъ и казватъ: „Заблуждение е да се молимъ, азъ — ученъ, който съмъ свършилъ, да се моля на Господа“. Но нашитѣ учени сѫ непослѣдователни, и ето защо: Тѣ искатъ длъжность и правятъ прошение: „Понеже баща ми е билъ такъвъ, майка ми такава, понеже имамъ нужда, моля най-учтиво да благоволите да ме назначите, като обѣщавамъ да изпълнявамъ точно и акуратно длъжностьта си“. Това не е ли молитва? Да, молитва доста характерна. А щомъ е молитва за Господа, било срамота! Докато имаме хора, които се молятъ само на подобнитѣ на себе си, а не на Господа, висшето благо, свѣтътъ ще бѫде такъвъ. Тѣ живѣятъ въ закона на контраститѣ. Какъ можемъ да бѫдемъ добри, когато на всѣка стѫпка лъжата е наша съпѫтница? мамимъ себе си, ближнитѣ си и Господа. Несъзнателно сме дали гражданство на лъжата. Ние дѣйствуваме подъ страхъ. Нека се освободимъ отъ страхъ, нека си туримъ за девизъ да говоримъ истината поне прѣдъ Бога. Нека кажемъ: „Днесъ нѣма да говоря измама прѣдъ Господа“. Направимъ ли грѣшка да кажемъ: „Съгрѣшихъ“, а не: „Еди-кой-си е причината; азъ седя малко по-високо отъ него - като фарисейна - имай за мене по-високо мнѣние“. Тогава сме въ областьта на закона на контраститѣ, въ тъмница. Нека си кажемъ правото: „Азъ направихъ това“, защото, като изповѣдваме грѣшкитѣ си, ще се поправимъ. Ако прочетете изповѣдьта на Толстоя, ще намѣрите добъръ примѣръ за това: Той стана великъ, когато изповѣда прѣгрѣшенията си. Само единъ-два такива примѣра има въ историята. Можете ли да направите такава исповѣдь? Ако искате да станете благороденъ, ангелъ, светия, то е много лесно. На день можете да станете десеть пѫти и ангелъ и дяволъ. Нѣкои не вѣрватъ въ прѣраждането, ама вие десеть пѫти на день можете да се прѣродите. Вие сте прѣроденъ дяволъ, щомъ искате да убиете човѣкъ, — тогава се намирате въ областьта на противоположноститѣ и сте въ състояние да направите всѣкакво зло. Въ закона на подобието ли сте, вие сте ангелъ. Готови ли сте да се самопожертвувате или да направите благородно дѣло, вие сте светия. Само че не можете да задържите това положение дълготрайно. Казватъ, че човѣкъ е направенъ по образъ и подобие Божие. Какво разбирамъ подъ това, ще изтълкувамъ Когато кажатъ: Направили нѣкого генералъ или министъръ, той не е ли сѫществувалъ по-рано? Той е сѫществувалъ билъ е простъ гражданинъ. И когато Господъ казва: „Да направимъ човѣка по образъ и подобие Божие“, Той иска, значи, да произведе, да направи човѣка генералъ, да го облѣче съ мундиръ генералски, да му тури генералски еполети. Обаче, човѣкъ не изпълнилъ волята и заповѣдьта Божия, и Господъ го разжалвалъ, снелъ му еполетитѣ и дрехитѣ. Това е грѣхопадането. „Свалете му мундиря“, казалъ, „защото не изпълнява генералската длъжность, както трѣбва“. Обърнете се къмъ Господа. Той каже: „Днесъ си по образъ и подобие на генералъ, турете го въ рая“. Слѣдъ 5—10 минути не изпълните закона, казва: „Разжалвайте го“. Гнѣвни ли сте, неразположени ли сте, извънъ рая сте. Мине година, двѣ, почнете да се разкайвате, Господъ казва: „Доведете го, ще го произведа пакъ генералъ“. Господъ много пѫти — всѣки день, всѣки часъ, може да ви направи генералъ или да ви разжалва. Ако сте днесъ добрѣ, вие сте ангелъ на небето; утрѣ сте злѣ, той ви праща на земята. Не се ли молите, не спазвате ли закона, ще бѫдете дяволъ. Тия два закона на противоположноститѣ и подобието регулиратъ свѣта. Онѣзи духове, който живѣятъ подъ закона на противоположноститѣ, нѣматъ разположението да се върнатъ въ закона на подобието, и затова тѣхъ Господъ не може да прѣнесе отъ една область въ друга. Първото нѣщо въ христианството е границата, която сѫществува между тия два закона. Като дойдемъ до границата, трѣбва да оставимъ всичкия багажъ — мисли и желания, който сѫ подъ закона на контраститѣ, и да влѣземъ чисти въ закона на подобието. Тогава Господъ ще ни тури Своитѣ дрехи, пакъ ще ни произведе генерали. Поради непослушание заповѣдьта Божия — да не посѣга на забранения плодъ - човѣкъ оголѣ, Господъ му съблѣче генералскитѣ дрехи, и човѣкъ бѣ принуденъ да си направи такива отъ листа. Господъ каза: „Скоро му направете дрехи отъ кожа“; затуй сте облѣчени въ тази кожа, която имате. Ако искате да хвърлите вашата кожа, кога ще я хвърлите? Когато влѣзете въ закона на подобието. Тази кожа ще падне отъ васъ, и Господъ ще ви даде генералска дреха съ еполети, които ще бѫдатъ много пъстри. Такава е тази христианска философия. Нея можете да я приложите въ живота. Това не е философия на миналото, то е философия, която се прилага на практика. Вие всѣки день се прѣраждате отъ ангели на дяволи и обратно. Ето това е прѣраждане. Сега, спорятъ и казватъ: „Който вѣрва въ прѣраждането, ще го изхвърлимъ изъ цръквата“. Какъ ще ме изхвърлите, като вѣрвамъ въ законитѣ на контраститѣ и подобието и живѣя споредъ тѣхъ? Когато азъ живѣя споредъ закона, да-ли ще ме изхвърлите изъ цръквата или ще ме държите въ нея, то малко може да засегне душата ми. Когато азъ живѣя при Бога, когато никого не мразя на земята, и се старая да обичамъ всички чистосърдечно, може ли нѣкой да ме изхвърли? Може да ме изхвърли само единъ Богъ. Това е учението, което ви проповѣдвамъ. И казвамъ ви, че само въ деня, въ който съгрѣшите, вие сте изпѫдени изъ божествената цръква — рая. Що сѫ съврѣменнитѣ цръкви? Тѣ сѫ само едно далечно възпоминание за величието на миналото. Знаете ли, какви тайни се криятъ въ тия цръкви? Ако бихъ седналъ да ви тълкувамъ, какво значи цръква, какво значатъ тия камъни, отъ които сѫ съградени черквитѣ, да ви разправямъ за свещеническитѣ одежди, за свѣщитѣ, които се палятъ, въ всичко туй има дълбока философия. Върху тия дрехи на свещенницитѣ сѫ написани всичкитѣ божи закони, Тѣ всѣки день ги обличатъ, но забравятъ да четатъ, какво пише върху тѣхъ. Знаете ли, какво значатъ тия дрехи, които носи владиката — короната, патерицата, завъртена отгорѣ съ нѣщо като двѣ змии и т. н.? Ами кадилницата и тимянътъ? Ние сме затворили книгата и казваме: „А, тя е много свята книга, не барайте“! Обаче, Господъ казва: „Гледайте да я не охлузите извънъ, пазете я чиста, но отваряйте я внимателно, прочитайте всѣкой день по-малко и забѣлѣжете тия цѣнни нѣща, които тя съдържа“, Тия нѣща — цръквата, одеждитѣ, иконитѣ, свѣщитѣ, кадилницата, книгитѣ — всички сѫ на мѣсто. Трѣбва внимателно да пазите съдържанието на Свещената Книга; по нея ще разбирате законитѣ за противоположноститѣ и подобието. И когато ги разберете и понесете на рамо кръста Христовъ, готови да ви приковатъ, тогава ще каже Богъ: „Ето, тоя ще бѫде съ мене въ рая“ — ще бѫдете спасени. То става моментално: ей-сега мога да бѫда въ Небето и сѫщо сега да бѫда въ пъкъла — въ единъ мигъ, въ момента, когато се поколѣбая въ Бога и мисля лошо за него, съмъ въ дъното на пъкъла. Въ момента, когато възлюбя Бога въ душата си и кажа: „Прости ме Господи“! азъ съмъ при Него, и Той простира Своята дѣсница и ме прибира. Сега ще ви приведа единъ примѣръ и съ него ще заключа. Въ миналото нѣкой си човѣкъ умрѣлъ, и го занесли въ пъкъла. Живѣлъ той дълго врѣме, съ вѣкове тамъ, мѫчилъ се и се молилъ на Господа да го прости. Най-послѣ, Господъ казалъ: „Отворете книгата на живота и вижте, да-ли е направилъ поне едно добро въ цѣлия си животъ“. Като разтворили книгата, намѣрили, че еднъжъ билъ далъ единъ морковъ на единъ бѣденъ човѣкъ. Тогава казва Господъ: „Този човѣкъ може да бѫде пуснатъ“. Заповѣдва на единъ ангелъ: „Ще подадешъ този морковъ да се хване той за него и така ще го изтеглишъ изъ ада“. Обаче, заедно съ него се хванали и други грѣшници — наловили се единъ на другъ за краката, и ангелътъ ги понесълъ къмъ рая; но този, чийто билъ морковътъ, рекълъ на другитѣ: „Този морковъ е мой“, и, щомъ издумалъ, веригата се скѫсала, та всички паднали пакъ въ пъкъла. Нека вашиятъ морковъ послужи за спасението и на други хора, за да се издигнатъ къмъ Небето, защото инакъ, ако кажете: „Този морковъ е мой“, ще паднете пакъ долу. Може да се хванатъ за вашитѣ дрехи, за вашитѣ крака, мълчете, нищо не казвайте. Него день, когато кажете: „Този морковъ е мой“, вие сте далечъ отъ Господа. Безкористието живѣе всѣкога подъ закона на подобието. Жертва и себеотричане за другитѣ — това е христианството. (Бесѣда държана на 2. ноемврий 1914 г. ).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Страхътъ „И да се не боите отъ онѣзи, които убиватъ тѣлото, а душата не могатъ да убиятъ; но да се боите повече отъ оногозъ, който може и душа и тѣло да погуби“. Ев. Матея 10: 28. Страхътъ е едно тягостно чувство на душата, което сѫществува не само въ хората, но и въ животнитѣ; чувство, вложено въ живия организъмъ да извърши извѣстна мисия. Страхътъ подразбира, че въ срѣдата, въ която живѣемъ, или въ условията, при които сѫществуваме, има извѣстни елементи противни или зловрѣдни на нашия животъ. Това чувство служи просто да ни прѣдпази отъ всичко, което може да ни поврѣди. Кога, въ кое врѣме се е появнлъ страхътъ у хората? Споредъ общоприетото схващане, той се е зародилъ съ грѣхопадането. По-напрѣдъ човѣкъ не е знаялъ какво нѣщо е страхъ. И дѣйствително, страхътъ има двояко проявление: външно и вѫтрѣшно. Когато едно дѣте направи пръвъ пѫть погрѣшка, веднага чувството на страхъ възниква въ неговата душа. Кому душата е тиха и мирна, като направи малко съгрѣшение? Веднага изпъква въ нея това чувство на страхъ. Значи, въ душата влизатъ извѣстни елементи, които я заплашватъ. Допущамъ, че имате кѫща, подътъ на която е направенъ отъ чамъ; веднага се заражда у васъ страхъ, че може да се запали и изгори, има, значи, извѣстенъ елементъ, който е туренъ въ вашия подъ, вещества, които могатъ да горятъ и пламнятъ, може да възприематъ тия свойства, и цѣлата ви кѫща да изгори. Като е работило въ органическия свѣтъ съ хиляди години, това чувство е направило хората и животнитѣ роби на страха. Обаче, страхътъ има и добра страна: благодарение на него се е образувала бдителностьта. На много животни краката сѫ станали дълги вслѣдствие на страха. Животно, което има дълги крака, всѣкога е страхливо. Това можете да го вземете като фактъ. Заднитѣ крака на заяка сѫ много дълги, а прѣднитѣ кѫси; ако и прѣднитѣ крака бѣха дълги, щѣха много повече да му благоприятствуватъ въ бѣгането. Сега, нѣма да се впущамъ да разправямъ каква роль е игралъ страхътъ въ историята на еволюцията. Съврѣменнитѣ учени хора казватъ, че религията е произлѣзла отъ страха. Това схващане е криво, защото религията е сѫществувала и прѣди появяването на страха. Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици, понеже знае, че тѣ се намиратъ въ тази категория, че се боятъ за своята кѫща, за своето тѣло, и имъ казва: „Не се бойте отъ онѣзи, които могатъ да убиятъ тѣлото, а душата не могатъ да поврѣдятъ“. Защо? Ако имате извѣстенъ капиталъ, вложенъ въ банката, и нѣкой човѣкъ ви запали кѫщата, нѣма да се безпокоите, защото ще направите нова и по-хубава кѫща. Значи, докато имате капитала на вашата душа вложенъ въ друго мѣсто, нѣма защо да се боите. Сега, нека взема втората часть отъ стиха — отъ кого да се боите. Бойте се отъ онзи, който може да погуби и тѣлото, и душата. Върху втората часть на стиха е имало дълги спорове — кой е този втори, отъ когото трѣбва да се боимъ. Нѣкои казватъ, че онзи, отъ когото трѣбва да се боимъ, е дяволътъ. Азъ ще ви кажа, че онзи, отъ когото трѣбва да се боимъ, е Богъ, и то въ смисълъ да се пазимъ да не Го огорчаваме, а това значи да бѫдемъ благочестиви. Ако бихъ тълкувалъ Божествения Законъ на живота, нѣма да ви кажа отъ кого да се боите или да се не боите, а ще ви кажа какъ да изпълнявате Божия Законъ. Това е отрицателната форма на страха. А положителната форма настѫпва, когато сме съгрѣшили: който изпълнява волята Божия, нѣма защо да се бои; но онзи, който не я изпълнява, всѣкога ще има страхъ въ своето сърце и никога нѣма да бѫде спокоенъ и свободенъ. Въ прочетената отъ мене глава Христосъ иска да увѣри Своитѣ ученици, че въ свѣта има извѣстни закони, които регулиратъ човѣшкия животъ: „Даже вашитѣ косми на главата“ казва той на ученицитѣ Си, „сѫ прѣброени“. Нито единъ косъмъ не може да падне туку-така. Ако изпълнявамъ Закона Божи, ще бѫда подъ покровителството на Бога, както птичкитѣ. У съврѣменнитѣ християни има едно криво схващане на нашитѣ отношения къмъ Бога, къмъ религията, и вслѣдствие на това се раждатъ и много страдания въ човѣшката душа. Нѣкои, напримѣръ, считатъ религия да идатъ безъ друго въ черква, да запалятъ една свѣщь, да се прѣкръстятъ, и мислятъ, че, като направятъ тия нѣща, иматъ религия. Обаче, религията е нѣщо много по-дълбоко. Най-дълбокото съдържание на религията е да имаме любовь къмъ Бога. Щомъ имаме този основенъ законъ въ себе си, ще бѫдемъ готови да направимъ хиляди други нѣща заради Господа. Но какъ можемъ да проявимъ любовь къмъ Господа, когато не Го виждаме? Христосъ казва: „Отецъ вашъ е на Небето“. Обръщамъ очи и виждамъ, че Го нѣма и си казвамъ: като излѣза отъ тѣлото, ще отида на това мѣсто. Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и имъ казва: „Не бойте се отъ ония, които сѫ на земята и убиватъ“. кои сѫ онѣзи, които убиватъ? Ако прочетете първия стихъ, ще видите, че е дадена власть на нечестивитѣ духове да убиватъ, но тази власть не се простира надъ добритѣ хора, а надъ злитѣ. Съврѣменниятъ християнинъ казва: „Азъ искамъ да властвувамъ надъ своитѣ братя“. Виждате, че на Апостолитѣ Христосъ не имъ даде власть да властвуватъ надъ хората, а надъ лошитѣ духове. Всѣки отъ насъ трѣбва да властвува надъ тѣхъ. Който не разбира този Божественъ Законъ, всѣкога ще прави погрѣшки, ще има засади отъ тия духове, отъ тукъ или отъ тамъ. Хората иматъ разни методи за заканване срѣщу духоветѣ; но духоветѣ отъ това не ги е страхъ; тѣхъ не ги е страхъ отъ тояги, нито отъ думи. За да имашъ власть надъ единъ нечестивъ духъ, не трѣбва да имашъ неговитѣ слабости. Имашъ ли ги, може да си ученъ, философъ, министъръ, ти ще бѫдешъ тѣхенъ робъ — тѣ интриги ще правятъ, царе ще детрониратъ, всичко могатъ да направятъ. Нѣмашъ ли тѣхнитѣ слабости, ти си тѣхенъ господарь. Затова именно Христосъ е заповѣдвалъ на духоветѣ. Той бѣше чистъ и, като имъ каже: „Излѣзте!“, тѣ сѫ отговаряли: „Слушаме“. Онѣзи, които докарватъ и които лѣкуватъ болеститѣ, сѫ пакъ лошитѣ духове. Ще кажете „чудно“, на-ли? Законътъ е такъвъ. Ако вземете пари отъ нѣкой човѣкъ, на-ли трѣбва да ги върнете? Ако нараните нѣкой човѣкъ, на-ли трѣбва да платите за неговото лѣкуване? Дяволътъ направи пакоститѣ, а викате Господа да ви оправи работитѣ. Господь хваща дявола и му казва: „Ти си развалилъ на този човѣкъ кѫщата, иди и я оправи“, и дяволътъ се мѫчи да я оправи. И послѣ пакъ му казва: „Ако обичашъ, пакъ събори кѫщата“. Сега, защо Господь не отговаря на молитвитѣ ви. Ще кажа. Понеже сте грѣшници, като дойдатъ тия работници, вие не можете да ги контролирате, и тѣ бѣгатъ. Трѣбва, като ги прати Господь, да имате власть, да имъ заповѣдвате — съ камшикъ да стоите надъ тѣхъ; защото, щомъ ги пуснете, всички ще избѣгатъ, и вашата кѫща ще остане несъградена. Никога не трѣбва да имате слабоститѣ, които тия духове иматъ. Нѣкои казватъ: „Не можемъ безъ слабости“. Щомъ не можете, ще ви умрътвяватъ, ще ви взематъ тѣлото, паритѣ, ще ви затворятъ — нѣма другъ изходенъ пѫть. Сега, Христосъ дохожда и казва: „Ще ви кажа отъ кого да се боите“. Той казва: „Не прѣстѫпвайте Божия Законъ“. Втората часть отъ туй тълкувание подразбира изпълнението на Божия Законъ, за да бѫдатъ вашитѣ тѣла и души свободни. Всѣки отъ насъ трѣбва да направи малко ревизия въ сърцето и ума си, да види какви слабости има въ тѣхъ. Ако обичате да полъгвате, всички духове на лъжата сѫ наоколо васъ, тѣ сѫ на гости у васъ, вие ги привличате. Ако обичате да злорадствувате, всички духове, които злорадствуватъ, сѫ тъй сѫщо около васъ. И ако бихте били ясновидци, бихте видѣли, че въ вашитѣ кѫщи има цѣли орди отъ тѣхъ, които само ядатъ и пиятъ. Ако мразите, всичкитѣ духове на умразата ядатъ и пиятъ на ваши разноски, Ето защо умиратъ хората. Като дойдатъ и, поседятъ день-два у васъ, вие почнете, разбира се да се оплаквате: Тукъ ме боли главата, болятъ ме очитѣ, болятъ ме рѫцѣтѣ, краката, стомахътъ, сърцето, дробоветѣ“. Какъ не ще ви болятъ? Тия зли духове черпятъ сокове отъ васъ, и почнатъ да замрѣжаватъ очитѣ ви, почнете да ослѣпявате, да оглушавате, краката и рѫцѣтѣ ви почнатъ сѫщо да боледуватъ, и единъ день ви грабватъ и ви занасятъ въ гроба. И като отидете при Господа съ съдрани дрехи, Той ще ви попита: „Е, синко, изпояде ли всичко, което ти дадохъ?“ — „Татко, прости, ядохме, пихме, блудствувахме; нѣма да правимъ това нѣщо занапрѣдъ“. И понеже Богъ е благъ, казва: „Стига да научите урока, пакъ ще ви кредитирамъ наново“. И затуй Христосъ казва: „Ще ви кажа отъ кого да се боите“. Тази боязнь, този страхъ е благоразумието. Когато у човѣка се съединятъ отрицателното чувство съ положителното, чувството на прѣдпазливость и способностьта за разсѫждаване, тогава у него се опражда благоразумието. Страхътъ е отрицателниятъ елементъ на благоразумието. Слѣдователно, Христосъ иска да каже: „Не раздѣляйте тия два елемента единъ отъ другъ, защото, щомъ ги раздѣлите, сир., щомъ раздѣлите вашия разсѫдъкъ отъ чувството на страха, да се не контролиратъ, безъ друго ще изгубите и тѣлото, и душата си“. Пъкълътъ какво означава? Ще видите, че той състои въ ония ограничени условия на развитие, дѣто ще прѣкарате животъ на страдания, и въ васъ ще остане само едно голо съзнание. И знаете ли какво е положението на единъ човѣкъ, който е умрѣлъ? Единъ день ще изпитате малко по-осезателно туй чувство. Когато умрѣлиятъ стане само на кости, неговата душа обикаля тия кости и казва: „Колко красиви бѣха тѣ!“ и плаче: „Туй богатство ми остана; отиде мазилката“. Тухлитѣ и плочитѣ сѫ тамъ, и слѣдъ врѣме тия кости пакъ ще възстановятъ своя първоначаленъ храмъ, и затова Господь пита пророка: „Сине человѣчески, тия кости могатъ ли да оживѣятъ?“ Пророкътъ отговаря: „Ти знаешъ, Господи!“ Господь казва: „Проречи тогава за Духа да дойде и да ги оживи“. Еднъжъ Едисонъ направилъ една малка смѣшка съ нѣкои свои приятели: направилъ два скелета да се движатъ автоматично, свързалъ краката и рѫцѣтѣ имъ съ телъ, турилъ грамофони на рѫцѣтѣ и електрически лампички въ очитѣ, и тогава тия два автомата почнали да говорятъ: „Ние бѣхме едно врѣме като васъ — ядѣхме и пиехме; вижте какви сме сега!“ Всички се изпоплашили и хукнали да бѣгатъ. Дълго врѣме Едисонъ трѣбвало да ги убѣждава, че това е само една смѣшка, направена отъ него. При сегашното анормално живѣене всѣки човѣкъ ще се намѣри въ единъ скелетъ, неспособенъ за работа, за мислене, за дѣйствие. И затова Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и имъ казва: „Не бойте се“. За да можемъ да регулираме туй чувство — страхътъ, трѣбва напълно да се обосновемъ на Божествения Законъ, на съзнанието въ насъ, че сме свързани съ Бога. Въ насъ нѣкой пѫть се заражда мисъль: „Искаме да видимъ Господа, искаме да видимъ Иисуса Христа“. Всѣки день Го виждате. Щомъ се зароди въ васъ това чувство на любовь, на обичь, Той е тамъ, и вие Го чувствувате; само трѣбва да разтворите вашитѣ духовни очи, за да Го видите; вие виждате сега външната страна на нѣщата, но сѫществената не виждате. Всѣки день всѣки отъ васъ е въ съприкосновение съ Господа, когато страдате и обичате. Когато човѣкъ страда и е въ положението на болникъ, Господь го лѣкува и, като му прѣвръзва ранитѣ, причинява извѣстни болки, и болникътъ се оплаква. Господь обяснява причинитѣ на тия страдания; „Понеже не изпълни Моитѣ закони, страдашъ, но бѫди търпѣливъ, ще те излѣкувамъ“. — „Ама тия болки сѫ непоносими“. — „Да, ама когато ти казвахъ да не прѣстѫпвашъ закона, ти не слушаше“. — „Ама трѣбва дълго врѣме“. — „Ще се научишъ“. Отсега нататъкъ трѣбва да правите опитъ това сѫ го правили старитѣ християни — да можете да излизате извънъ тѣлото си. Вашиятъ умъ говори: „То ще бѫде славно да излѣза“. Славно, но трѣбва да имашъ знания. Първо, трѣбва да се освободишъ отъ всички слабости на тия духове, които те заобикалятъ, и, като излѣзешъ, ще имъ кажешъ: „Никой нѣма да се приближава до моето тѣло, защото, инакъ, ще има камшикъ“. Но, ако духоветѣ знаятъ, че имашъ слабости, щомъ заминешъ и оставишъ тѣлото си, тѣ ще го задигнатъ. Затуй съврѣменнитѣ хора сѫ яко свързани отъ Господа за своето физическо тѣло, понеже, ако излѣзатъ изъ тѣлото, те бѫде още по-лошо за тѣхъ ще се спре тѣхната еволюция. Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици, които искатъ да Го слѣдватъ, да разбератъ тия тайни на Царството Божие. И мисля, че методътъ за дълъгъ животъ седи тукъ. Сега ще ви наведа единъ фактъ. Вземете хора, които страдатъ и които се ядосватъ, които прѣминаватъ живота си прѣзъ много бури. Тѣхниятъ животъ е кратковрѣмененъ; ония пъкъ, които сѫ спокойни, както казватъ, хора „разложени“, и не се ядосватъ, не се терзаятъ, тѣ иматъ дълъгъ животъ. И затуй Хербертъ Спенсеръ казва на едно мѣсто: „Когато външнитѣ сили на природата се уравновѣсятъ съ вѫтрѣшнитѣ процеси на човѣшкия организъмъ, ние ще имаме вѣченъ животъ въ физическия свѣтъ“. Кои сѫ тия външни сили? Тѣ сѫ тия врѣдни елементи. Когато се уравновѣсимъ, когато дойдемъ да разбираме какво желаемъ, какво искаме, и знаемъ какъ да реагираме срѣщу врѣднитѣ елементи и да ги подчинимъ, ще можемъ да живѣемъ на земята, колкото врѣме искаме — 100, 500, 1000 години, и ще можемъ да заминемъ пакъ, когато искаме — отъ насъ ще зависи. Слѣдъ като живѣемъ нѣколко хиляди години, ще кажемъ: „Наживѣхме се и сега искаме да заминемъ на дълга разходка за другия свѣтъ“. Тогава ще ни придружатъ нашитѣ роднини и приятели, както ни изпращатъ сега при тръгване на трена. Това ще бѫде отиване. Ние ще бѫдемъ свободни, ще си извадимъ билетъ и ще тръгнемъ, и нѣма нашитѣ приятели да вървятъ подиръ насъ и да казватъ: „Горкиятъ човѣкъ смъртьта го покоси“. — „Не“, ще кажемъ, „азъ отивамъ да направя разходка, отивамъ да посѣтя бащиния ми домъ, единъ день пакъ може да се върна“. И тѣ ще ни пожелаятъ добъръ пѫтъ. Християнството е такава наука, която трѣбва да подготви това пѫтуване, въ което има да извървите дълъгъ пѫть. Да не мислите, че мѣстото, кѫдѣто отивате, е много близо; то е много близо, но и много далечъ. „Близо“ и „далечъ“ сѫ нѣща относителни. Ако вие се движите съ срѣдна бързина, ще ви трѣбватъ 250 години, за да отидете до слънцето; но, ако се движите съ скоростьта на слънчевата свѣтлина, ще отидете въ 8 — 9 минути. За 9 минути не може да отидете отъ тукъ до „Борисовата“ градина. Менѣ ми трѣбватъ отъ тукъ до „Борисовата“ градина 20 минути врѣме, а слънчевата свѣтлина прѣминава въ 9 минути 92 до 93 милиона милии. Когато говоримъ за пространство, подразбираме го по отношение на скоростьта, съ която се движимъ. Ако бихме тръгнали за най-близката звѣзда, Alpha Centauris, знаете ли колко години ще ни трѣбватъ? 34 милиона години съ тренъ, а съ бързината на свѣтлината — три години. Пъкъ, ако речете да стигнете съ скоростьта на свѣтлината до най-близката вселена, която е свързана съ нашата вселена, трѣбватъ 90 милиона години. Тъй щото, ще зависи кѫдѣ отивате. Ако отивате на слънцето и се движите съ бързината на единъ тренъ, и ви попитатъ вашитѣ приятели слѣдъ колко години ще се завърнете, и кажете; „250 години за отиване и 250 години за връщане — 500 години и 250 години тамъ да поживѣемъ, значи, слѣдъ 750 години ще се върнемъ пакъ наново“. Ако попитате едного, който отива на Alpha Centauris, слѣдъ колко години ще се върне, ще ви каже: „34 милиона години отиване, 34 милиона години връщане и толкова години седене тамъ, значи, ще се върна слѣдъ 100 милиона година“. Това сѫ отвлѣчени философски мисли, достойни само за ангелски умове; вие не можете да схванете какво е това пространство — 34 милиона години; трѣбва ви единъ ангелски умъ, за да схванете величието на Бога въ тази мисъль. И Христосъ, като се обръща къмъ Своитѣ ученици, казва: „Не бойте се“; отправя очи нагорѣ и добавя: „Не бойте се за тия малки кѫщи, които имате, не се терзайте за тия дребни работи, защото вашиятъ Баща ви е опрѣдѣлилъ велики работи“. Гледайте да запазите душата си чиста и свѣтла; имате ли я за капиталъ, можете да пѫтувате прѣзъ тия пространства. Единъ день, когато тръгнете за Небето, нѣма да вземете тѣлото си — ще тръгнете съ душата си; тѣлото ще оставите на земята, защото то отъ тукъ е взето. То е каруца, направена приврѣменно отъ елементи на земята, и, докато сте въ царството на тия четири елемента на земята, ще бѫдете въ тази каруца; като додете до планинско мѣсто, дѣто ще трѣбва да вървите по козя пѫтека, ще оставите каруцата и ще тръгнете пѣшъ. Затуй казва Христосъ: „Не бойте се; когато доде планинската пѫтека, да не изгубите вашата душа и спрете вашата еволюция“. Вие искате да станете господари; не ставайте господари на вашитѣ братя. Най-голѣмото прѣстѫпление на съврѣменнитѣ хора е, че искатъ да властвуватъ единъ надъ други. Не бива да заповѣдвате на хората; на лошитѣ духове можете и трѣбва да заповѣдвате. Лошъ духъ искамъ да го упра влявате, да го учите, но на хора не искамъ да заповѣдвате. Това казва Христосъ. Вие нѣкой пѫть искате да знаете кой билъ по-голѣмъ, и кой по-малъкъ, кой билъ по-старъ и кой по-младъ. Но че си по-голѣмъ или по-малъкъ, по-старъ или по-младъ, какво отъ това? Може Господь да те е пратилъ по-рано или по-късно. Човѣкъ билъ на опашката или на главата, какво отъ това? Единъ день Господь ще те тури на опашката, другъ пѫть на главата, единъ день на гръбнака, другъ пѫть на краката — безразлично; тия нѣща не сѫ сѫществени. Силата е тамъ, да се чувствувашъ господарь на лошитѣ духове, да имъ кажешъ да те слушатъ, това или онова да направятъ. „Искамъ да уплаша моята жена, като я набия“. Хубаво, днесъ биешъ, утрѣ биешъ, но тя ще избѣга, и ти ще отидешъ да ѝ се молишъ. Силата на човѣка е вѫтрѣ въ него, тамъ той трѣбва да обърне своето внимание. Всѣки отъ васъ трѣбва да се завземе да контролира тия духове. Зная, че мнозина се измѫчватъ отъ лоши духове; мнозина отиватъ при Христа да имъ помогне. Какъ ще имъ помогне? Той ги връзва, а тѣ ги развръзватъ. На такива хора не може да се помогне. Христосъ съ васъ ли, съ вашитѣ лисици и вълци ли ще се занимава? Турете ги на работа. Тази мисъль е, може-би, малко въ алегорична форма, но азъ ви я давамъ като едно правило. Не можете да станете господарь на своя животъ, докогато не се научите управлявате тия духове. Седемь стѫпки има, по които трѣбва да вървите, прѣди да можете да властвувате надъ лошитѣ духове. Нечестивитѣ духове ги е страхъ отъ свѣтлината. Първото нѣщо, което трѣбва да направите, е — да се обърнете къмъ Бога. Що е обръщане? вие сега сте обърнати къмъ Бога съ гърба; въ вашия свѣтъ има тъмнота; направете „крѫгомъ“, и се обърнете съ лицето си къмъ Господа. Безъ обръщане къмъ Него не може. Когато искате да изтърсите дреха отъ праха, какъ я обръщате? Слѣдователно, ще вземете вашето сърце и вашия умъ да ги обърнете и ще изтърсите праха имъ извѫтрѣ. Обръщането има двоякъ смисълъ — обръщане къмъ слънцето и обръщане дрехата откъмъ вѫтрѣшностьта, за да се изтърси прахътъ. Второто необходимо нѣщо е покаянието — прѣглеждане, ликвидиране на смѣтката. Туришъ обявление надъ фирмата: „Азъ спирамъ всички платки, нито давамъ, нито вземамъ — годишна равносмѣтка правя“. Правишъ балансъ, смѣташъ: толкова имашъ да вземашъ, толкова имашъ да давашъ, най-послѣ оставатъ десеть хиляди дългъ; не остава, освѣнъ да отидешъ при своитѣ кредитори и да имъ се молишъ — то е покаяние. Изваждашъ тевтеритѣ: „Приятели, азъ съмъ честенъ човѣкъ, не зная какъ, ама изгубихъ десеть хиляди лева, ще простите, ще извините, ще ме кредитирате малко още“. Ако не се молишъ, ще те затворятъ. Щомъ ти прѣгледатъ смѣтката и се убѣдятъ, че си честенъ, ще кажатъ: „Ние сме имали вземане - даване съ тебе, ще ти простимъ, ще те кредитириме наново“. Прощение и спасение сѫ двѣ нѣща свързани. Туй, което наричаме спасение въ Xристиянството, настѫпва, слѣдъ като сме минали двата периода на обръщане и покаяние къмъ Христа. Той казва: „Давамъ ти новъ кредитъ и те пращамъ пакъ въ свѣта да работишъ“. Пакъ отворишъ фирмата: Еди-кой пакъ започва да функционира, дава и „взема“. Четвъртата стѫпка е възраждане. Възраждането ще обясня съ другъ процесъ изъ земледѣлието. Единъ земледѣлецъ има една градина, разваля я и наново я посажда; когато започнатъ да изникватъ новитѣ ябълки, то е възраждане; въ него има надежда, че новата граднна пакъ ще му даде плодъ. И въ Християнството, слѣдъ като мине този процесъ, става у насъ възраждане — новото е почнало да никне нагорѣ. Възраждането е процесъ на цъвтѣне и връзване. Има покаяние, прошение, спасение, възраждане и ново раждане — петото. Въ новото раждане човѣкъ се освобождава отъ кармичния законъ на причинитѣ и послѣдствията: вие сте тогава свободни граждани, господари, никой не може да властува надъ васъ. Само въ тази пета стѫпка може да господарувате надъ лошитѣ духове; само когато сте на мѣстото на Христа, можете да заповѣдвате на тия духове. Тогава ще бѫдете ученикъ Христовъ. А то е високо нѣщо. Той даде на Своитѣ ученици власть надъ лошитѣ духове и ги изпрати да изцѣряватъ и възкръсяватъ хората. Какъ може да се даде тази власть, когато човѣкъ едва се е обърналъ и още не си е прѣгледалъ смѣтката? Още не сѫ го простили, още не се е възродилъ, и той иска да управлява свѣта! Не може. Искате да заповѣдвате на лошитѣ духове. Не може. Трѣбва да минете прѣзъ тия четири стѫпки и тогава ще бѫдете пълни господари на своето положение. Сега вие седите и размишлявате, но пакъ се страхувате въ себе си да-ли имате тази добродѣтель или не. Има двѣ крайности въ Християнството: нѣкои се показватъ повече смирени, отколкото сѫ въ дѣйствителность, а нѣкои пъкъ се чувствуватъ повече грѣшни, отколкото сѫ въ сѫщность. И едното е крайность, и другото. Кажете си правото: „Азъ имамъ въ касата десеть хиляди лева“, а не, като имашъ десеть хиляди, да казвашъ петь хиляди — лъжешъ. Имашъ десеть хиляди, а казвашъ 15 хиляди — лъжешъ. Имашъ ли десеть хиляди лева, тури ги въ смѣтката десеть хиляди — ни по-горѣ, ни по-долу. Трѣбва да говоримъ всѣкога истината, както си я знаемъ въ себе си. Трѣбва да говоримъ ясно, категорично, положително, тогава нашитѣ външни отношения къмъ хората ще бѫдатъ добри. Защо? Понеже тия духове, които ви рѫководятъ, живѣятъ на Небето; когато си уреждате смѣткитѣ съ своя духъ, той ще ги уреди съ другитѣ духове и тѣ не могатъ да ви мразятъ. Тѣ могатъ да казватъ: „Азъ ще те убия“; ще имъ отговорите спокойно: „Не можешъ, защото ти си вързанъ“. Нѣкой казва: „Ще направя това“. — „Не можешъ, я се опитай“. Единъ день менѣ ми каза единъ: „Ако извадя револвера, ще видишъ“. — „Я го извади. Ами ако остане въ въздуха така слѣпенъ въ рѫката ти“? — „Ама ще извадя ножъ“. — „Я го извади: изваждалъ ли си ножъ да видишъ какво нѣщо е? не се вади тъй“. Трѣбва да има за това разрѣшение отгорѣ. Ако отгорѣ искатъ да изпитатъ да-ли си твърдъ, да-ли имашъ търпѣние и самоотричане, може да те подложатъ на разни изпитания, и ти трѣбва да ги изтърпишъ; обаче, ако нѣма отгорѣ разрѣшение, цѣлъ свѣтъ може да стане, но само ще обикаля наоколо ти. Единъ англичанинъ се хваща на басъ за четири хиляди лири съ другъ, който ималъ 40 кучета отъ породата „булдогъ“ и който казвалъ: „Отъ моитѣ кучета по-ужасни нѣма, не можешъ да се доближишъ до тѣхъ“. Първиятъ англичанинъ се хваща на басъ и тегли единъ крѫгъ около себе си, а другиятъ пусналъ кучетата върху него, но тѣ обикаляли около крѫга и не могли да минатъ. Най-послѣ оня англичанинъ изсвирилъ по единъ особенъ начинъ, и кучетата хукнали да бѣгатъ прѣзъ хората. Съ какво ги е изпоплашилъ? Ималъ е извѣстна сила въ себе си. Съ пушка не ги е гонилъ; съ тояга сѫщо не. Той е ималъ извѣстна сила, която употрѣбилъ, затова тѣ избѣгали. Питамъ, вашата сила дѣ е? Нѣкой день може нѣкой лошъ духъ да каже: „Като пусна моитѣ кучета“. — „Пусни ги; ще направя единъ крѫгъ и, щомъ изсвиря, като димъ ще изчезнатъ“. Силата е въ тази Божествена свирка, и, който я има, той всѣкога е свободенъ и властенъ. Та имате сега метода какъ да властвувате надъ лошитѣ духове, да нѣмате тѣхнитѣ слабости. Ако се страхувате, всички духове на страха ще бѫдатъ около васъ. Затуй изхвърлете всички тия слабости изъ себе си. „Ама“, казвате, „туй нѣщо нѣма да правя, нѣма да пуша тютюнъ“, и пакъ, на слѣдующия день, го запушвате, Направете го, безъ да го кажете. „Рѣшилъ съмъ да посаждамъ“, ама, нищо не си посадилъ още. Посади и тогава повикай своитѣ приятели и имъ кажи: „Елате, приятели, да видите какво съмъ направилъ“. Тѣ ще се радватъ. Казвате: „Азъ съмъ рѣшилъ да бѫда добъръ, елате да видите какъвъ ще бѫде моятъ планъ, туй ще направя, онуй ще направя“. Нищо нѣма да направишъ. Азъ съмъ видѣлъ милиони планове — цѣлиятъ пъкълъ се съ планове е пъленъ. Мислите да правите нѣщо, не говорете нищо; само кажете: „Господи, ела ми на помощь“, И когато вашата градина израсте и даде плодове, викайте всички ваши приятели и имъ кажете: „Яжте, пийте и веселете се“. Тогава Господь ще ви благослови. Това е то Християнството. И когато Христосъ ви казва: „Не бойте се отъ онѣзи, които убиватъ тѣлото, а отъ онѣзи, които убиватъ духа“, Той иска да каже, че това, което тѣ взематъ, може да се вземе, както казва пословицата, и на Великдень. Срокътъ единъ день ще изтече, и ще ви се вземе. Ти си кираджия, ще ти се вземе каруцата, и ще кажешъ: „Изпѫдиха ме отъ кѫщата“. Защо да не те изпѫдятъ? Благодари, че сѫ имали добрината да те чакатъ толкова години. Духоветѣ сѫ господари на тия елементи, които имате въ земята; тѣ сѫ тѣхни. Затуй казва Писанието, че въ този свѣтъ сме „пришелци“, че тази земя, въ която живѣемъ, не е наша, Господь ни е пратилъ да я завладѣемъ на сила. И вие искате да я завладѣете, да бѫдете господари, но чакайте по-напрѣдъ да завладѣете духоветѣ, че тогава външнитѣ елементи, защото всѣки елементъ има своя господарь. Вие не можете да бѫдете господари на водата, ако не завладѣете духоветѣ на водата; не можете да бѫдете господари на въздуха, докато не завладѣете духоветѣ на въздуха; нито пъкъ можете да сте господари на огъня, докато не завладѣете духоветѣ на огъня, и т. н.. Слѣдователно, Христосъ ни дава единъ законъ, по който трѣбва да дѣйствуваме: първото нѣщо е да бѫдемъ чисти и тогава да се обърнемъ къмъ Него. Сега, понеже Христосъ иде въ този свѣтъ, какъ ще ви намѣри? Разбира се, нѣкои ще намѣри богати, а други бѣдни. Казано е: „И на тази основа отгорѣ ако зиде нѣкой злато, сребро, драгоцѣнни камъни, дръвя, сѣно, слама, всѣкому работата ще стане явна; защото деньтъ ще я покаже; понеже съ огънь се открива, и огъньтъ ще изпита всѣкому каква е работата: на когото работата, която е зидалъ, устои, той ще вземе заплата; а на когото работата изгори, ще се отщети, а самъ той ще се избави, но тъй, както изъ огънь“. И всѣки, който не спазва цѣломѫдрието и нѣма въ себе си страха Господень, „такъвъ человѣкъ да го прѣдадемъ на Сатана за погубване на плътьта, за да се спаси духътъ въ деня на Господа Иисуса“. Ако вие сте добили опитность отъ толкова хиляди години, страдали сте, държали сте високо знамето на Истината, не сте се плашили отъ ония, които убиватъ тѣлото, и сте се жертвували за възтържествуването на правдата, за тържеството на Царството Божие, Господь ще ви въздигне наново, Той ще ви възкръси. И затуй казва Христосъ: „Не бойте се отъ онѣзи, които убиватъ тѣлото“: ако убиятъ вашето тѣло, душата ви ще остане свободна, а това е цѣнното въ живота. Всѣки други пѫть, който ви отклонява отъ Истината, е пагубенъ и за тѣлото ви, и за душата ви. Защото страхливитѣ, малодушнитѣ, нѣма да наслѣдятъ Царството Божие. Въ правото дѣло на Господа, въ правото дѣло на човѣчеството, въ правото дѣло на народа, въ правото дѣло на обществото, въ правото дѣло на дома, въ правото дѣло на индивидуалната душа, не бива да има ни страхъ, ни боязънь, ни колѣбание, ни малодушие, ни отстѫпление отъ великото начало на живота, Правото е право всѣкога. Любовь и страхъ сѫ нѣща несъвмѣстими въ човѣшкия духъ, въ духа на истинския човѣкъ. Тамъ, дѣто е любовьта, страха го нѣма; и тамъ, дѣто е страхътъ, любовьта я нѣма. Любовьта е признакъ на пълнота, на единство въ всички сили, чувства и способности на човѣшкия духъ; а страхътъ е признакъ на отсѫтствие, разединение на тая вѫтрѣшна хармония на душевния миръ. Съ тия послѣдни думи азъ подразбирамъ високото, благородното, доброто у човѣка. Не подразбирамъ онова нахалство, оная грубость, онова жестокосърдечие, оная безчувственость, които често минаватъ за храбрость и безстрашие. Идеалътъ на геройството седи въ това — когато те турятъ на позорния стълпъ за правото дѣло, да можешъ съ великодушие да понесешъ всички страдания, всичкия позоръ, всички хули и всички злорадства и обвинения на окрѫжаващитѣ, па било то и на цѣлия свѣтъ, и да кажешъ на Майка си: „За Тебе, Която Си ме родила въ тоя Божи свѣтъ, азъ жертвувамъ всичко. Въ любовьта Ти азъ намирамъ своята послѣдна опора на моята душа. Страхътъ отъ свѣта, отъ онѣзи, които убиватъ моето тѣло, е отживѣлъ своя вѣкъ. Азъ не се боя, защото Те познавамъ. Да-ли ще ми дадешъ смърть или животъ, еднакво съ благодарность ще ги приема. Съ Тебе и въ смъртьта има смисълъ; безъ Тебе и въ живота нѣма цѣль. Въ смъртьта или въ живота, бѫди Ти всѣкога свѣтлиятъ Вѣнецъ за моя духъ“. (Бесѣда, държана на 19. октомврий 1914 г.).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Условията на вѣчния животъ. „А вѣченъ животъ е това — да по знаватъ Тебе Единаго Истиннаго Бога и пратения отъ Тебе Иисуса Христа“ Ев. Иоанъ 17: 3. Когато младиятъ български момъкъ, чистъ като росата, срѣща за пръвъ пѫть своя идеалъ въ свѣта, той се спира и си казва: „Намѣрихъ я, тя е. Сега мога, като Архимеда, да опрѣдѣля относителното тегло на тѣлата, да посоча колко сребро, колко мѣдь, колко злато има въ тая царска корона, Сега мога, като Нютона, да кажа защо ябълкитѣ узрѣватъ и падатъ, защо скалитѣ се търкалятъ отъ високо, защо изворитѣ планински се спущатъ надолу, подскачатъ, шумятъ и съ бързина текатъ, защо небеснитѣ тѣла въ пространството се движатъ и се въртятъ около своитѣ централни огнища. Сега моятъ умъ, моето сърце ми разкриватъ тая велика тайна на движението въ живота; азъ мога да ви кажа въ какво седи вѣчниятъ животъ; мога да ви опрѣдѣля неговитѣ свойства, качества, условия и елементи. Азъ ги намѣрихъ, намѣрихъ философския камъкъ, придобихъ цѣнния еликсиръ на живота. Азъ мога да бѫда смѣлъ като лъва, търпѣливъ като вола, летящъ като орела, разуменъ като човѣка. И право е казано: „Открилъ Си го на младенцитѣ“. — Този младъ момъкъ не е далечъ отъ истината. Той е проумѣлъ първообразния езикъ, на който Господь е говорилъ. Неговитѣ изводи и схващания показватъ, че той разбира оргинала, отъ който черпи вдъхновението си. Той говори, мисли, чувствува, дѣйствува правилно: и граматически, и и логически, и философски. Въ неговата душа има миръ и съгласие, нѣма споръ за думата „вѣченъ“ — да-ли тя трѣбва да бѫде поставена прѣдъ или слѣдъ думата „животъ“. „Това е външната черупка на нѣщата“, казва той. „За мене е важно, тя да бѫде въ моя умъ, въ моето сърце, да е проникнала дълбоко въ моята душа и да крѣпи моя духъ съ своя Божественъ огънь“. Вѣренъ е неговиятъ отговоръ. Прѣди години правило бѣше, кочияшътъ да седи отпрѣдъ каляската, а господарьтъ — назадъ; въ по-ново врѣме правилото се видоизмѣни: господарьтъ стои напрѣдъ, а кочияшътъ — назадъ. Напрѣдъ или назадъ, то е се едно, стига юздитѣ да се намиратъ въ вѣщи рѫцѣ, конетѣ да сѫ силни, каляската здрава, кочияшътъ досѣтливъ, господарьтъ уменъ и добъръ — цѣльта се постига. Но, ще попита нѣкой: „Какво искате да кажете съ това?“ — Нищо повече. Просто и ясно, че господарьтъ и кочияшътъ трѣбва да бѫдатъ на своитѣ мѣста. — „А повече?“ — можете ли да кажете като тоя младъ момъкъ: „Намѣрихъ я и намѣрихъ го!“ Ето важниятъ въпросъ за васъ. Когато отговорите на него, свѣтътъ и животътъ ще взематъ другъ видъ. Но на прѣдмета. Когато Христосъ е изказалъ тия думи за „вѣчния животъ“ въ присѫтствието на Своитѣ ученици, той имъ е разкрилъ единъ „великъ законъ“ на живота, чрѣзъ който законъ се разграничаватъ и опрѣдѣлятъ два сѫществени негови елемента, които влизатъ въ врѣменния и вѣчния, въ съзнателния и свръхчувствения животъ. Сега, хора, които не разбиратъ дълбокия смисълъ на първообразния езикъ, могатъ да направятъ единъ или другъ прѣводъ, да размѣстятъ думитѣ, но има извѣстни закони, които регулиратъ човѣшката мисъль и които не допущатъ едно своеобразно размѣстване. Докато човѣкъ не се научи да мисли правилно, той ще прави грѣшки и ще ги изкупва съ редъ страдания. Писанитѣ нѣща, въ, великата книга на живота, сѫ за разумнитѣ хора; тѣ не сѫ за по-низшитѣ сѫщества, които не разбиратъ тия закони. Сега, ако нѣкой чете: „вѣченъ животъ“, или „животъ вѣченъ“, ще попита какво можемъ да разберемъ подъ думата „вѣченъ“. Тази дума има външенъ и вѫтрѣшенъ смисълъ. подъ „вѣченъ животъ“ у насъ разбиратъ: дълъгъ, безграниченъ, непрѣкѫснатъ животъ. На английски стои „eternal“, но коренътъ на тази дума е отъ санскритски произходъ и означава земя, а „земя“ на санскритски значи сѫщество, което зачева и ражда. Често се смѣсва „вѣченъ“ животъ съ сѫществуването на човѣка; обаче, човѣкъ може да сѫществува, безъ да живѣе. Метафизицитѣ спорятъ върху тоя прѣдметъ, но, когато влѣземъ въ областьта на опитната философия, да провѣряваме Божественитѣ закони, изводитѣ ни трѣбва да бѫдатъ основани на истината, и резултатитѣ да бѫдатъ правилни. Въ човѣшкия животъ има три основни елемента, които никога не се мѣняватъ; три главни принципа, върху които се гради неговиятъ настоящъ животъ. Тѣ сѫ прокарани въ граматиката, логиката и математиката. Напримѣръ, първо, когато учатъ дѣцата изреченията, казватъ, че изреченията иматъ; подлогъ, сказуемо и връзка. Може да има и опрѣдѣления, допълнения и т. н. но основата е въ тия три думи, които даватъ мисъль. Ако бихъ запиталъ васъ що е „подлогъ“, вие щѣхте да кажете: „Думата, която означава прѣдмета, за който се говори въ изречението“. „А сказуемо?“ — „Думата, който показва какво се разправя за прѣдмета“. Добрѣ. Ако единъ учитель бѣше ви далъ да разчлените граматически прочетения стихъ, да покажете кои сѫ най-важнитѣ думи въ него, всички щѣха да се спратъ върху думитѣ: „Богъ“ и „Иисусъ Христосъ“. Но тукъ основната мисъль е „вѣченъ животъ“, а „Иисусъ Христосъ“ е допълнение на тази мисъль. Богъ и Иисусъ Христосъ сѫ двѣтѣ начала, отъ които произтича вѣчниятъ животъ, или: двѣтѣ опори, двата стълпа, върху които се той крѣпи. Логически казано: „Богъ“ е голѣмата прѣдсилка, „Иисусъ Христосъ“ — малката прѣдсилка, а „вѣченъ животъ“ — заключението. Да направимъ тази мисъль още по-ясна: Думитѣ „вѣченъ животъ“ подразбиратъ разумното движение на душитѣ; думата „Богъ“ — зародишитѣ на духа, условията, силитѣ, законитѣ въ природата, върху които се гради и крѣпи този величественъ редъ на нѣщата, а „Иисусъ Христосъ“ — разумното начало, което излиза отъ Единия Богъ и което насочва и съхранява всички живи сѫщества. Сега, може да помислите, че, като кажете „вѣченъ животъ“, разбирате, знаете какво е въ сѫщность вѣченъ животъ. Но кой е основниятъ елементъ на познанието? Ние познаваме само ония нѣща, които можемъ да опитаме, да направимъ. Всѣко нѣщо, което не можемъ да опитаме и направимъ, не го познаваме. За такива нѣща, отъ каквото естество и да сѫ тѣ, ние нѣмаме нищо друго освѣнъ една прѣдстава и можемъ само да се догаждаме. Ако ви дадатъ платъ, ще кажете: „Азъ зная какъ е той станалъ“, но, когато ви накаратъ да го направите — да изпредете вѫтъка, да турите основата — ще кажете: „Не знамъ“. Науката казва, че всѣко живо сѫщество, за да може да живѣе, изисква срѣда и условия. Напримѣръ, срѣдата на рибата е водата. Какво трѣбва да разбираме подъ думата „срѣда“? „Срѣда“, „основа“, „почва“ сѫ нѣща, които иматъ много допирни точки. На български и други езици нѣма дума, която да показва сѫществената разлика между тия три думи. Първиятъ елементъ на „вѣчния животъ“ е онзи елементъ, въ който душата е потопена тъй, както рибата, — този елементъ наричаме срѣда. Когато започваме да градимъ една кѫща, тази срѣда наричаме основа — върху основата издигаме стѣни и туряме покривъ. Когато посаждаме растение, тази срѣда наричаме почва — въ почвата посаждаме разнитѣ сѣмена. Най-първо въ всѣко нѣщо трѣбва да намѣримъ срѣдата. Въ „вѣчния животъ“ кое е „срѣда“? Богъ. Но има и други два прѣходни елемента, или условия. Нѣкои смѣсватъ „условия“, съ „срѣда“. Има разлика. Една желѣзница, за да отиде отъ София до Варна, трѣбва да има извѣстни условия; тѣ сѫ: релси, вѫглища и вода. А когато се обърнемъ къмъ човѣка, кои сѫ условията на неговия животъ? „Срѣдата“, въ която човѣкъ живѣе, е въздухътъ. Човѣкъ е потопенъ въ него. Но въздухътъ не е единствениятъ елементъ, необходимъ за сѫществуването на човѣка, рибитѣ и птицитѣ; има втори елементъ — храната; обаче, ние не сме потопени въ храната; този елементъ е прѣходенъ, иде отвънъ, влиза въ насъ и излиза изъ насъ и оставя своитѣ послѣдствия. Третиятъ елементъ за човѣка, туй, въ което рибата е потопена — водата — е срѣда за рибата, а за човѣка е само едно условие. Ако потопимъ, човѣка въ туй, въ което е потопена рибата, той ще умре. Слѣдователно, за човѣка водата е условие за сѫществуване. Да вземемъ въздуха, който е срѣда за човѣка — ако го лишимъ отъ въздухъ, човѣкъ умира — за рибата въздухътъ е едно условие. Туй условие се намира въ самата вода и, когато тя минава прѣзъ хрилѣтѣ на извѣстна риба, този въздухъ прѣминава въ нейната дихателна система и прѣчиства кръвьта. Срѣда за рибата е водата, Срѣда за човѣка е въздухътъ. Но срѣдата е само една трета отъ истината. Дѣ се раждатъ лъжливитѣ понятия? Когато употрѣбимъ аналогично единъ примѣръ, трѣбва да знаемъ каква доза истина има въ него. Трѣбва всѣкога да бѫдемъ искрени, и не само нашитѣ заключения трѣбва да бѫдатъ вѣрни, но сѫщеврѣменно и малката и голѣмата прѣдсилки трѣбва да бѫдатъ вѣрни. Може едната прѣдсилка да е вѣрна, но, ако другата не е вѣрна, вашето заключение ще бѫде - невѣрно. И когато математицитѣ и инженеритѣ правятъ извѣстни изчисления и постройки, взематъ въ съображение точно всички обстоятелства, за да избѣгнатъ възможнитѣ погрѣшки. По сѫщия законъ трѣбва да градите нѣщата въ себе си, когато искате да изградите вашия характеръ — вашия умъ и вашето сърце. Трѣбва да знаете какъ да го градите — да знаете кое е срѣда, кое — условие, кое — елементъ. Защото има и елементи. Елементитѣ се отнасятъ до поддържането на живота, а условията — до сѫществуването на живота. Напр., нивитѣ, градинитѣ, лозята и т. н. т. Съставятъ условия за живота, отъ които пъкъ произтичатъ елементитѣ на живота: житото, плодоветѣ и т. н. т. Свѣтлината е елементъ необходимъ за живота, но тя е четвъртиятъ елементъ — въздухътъ, храната и водата сѫ първитѣ три елемента. Ако рибата кажеше: „За мене доста е водата“, защото тя въ нея намира всичката своя храна, и ако човѣкъ би поискалъ да живѣе сѫщо въ водата, той би се намѣрилъ въ противорѣчие съ основнитѣ закони, които регулиратъ неговия животъ, защото не може да влѣзе въ водата и да живѣе въ нея, като рибата. Именно отъ тия криви схващания произтичатъ погрѣшкитѣ въ всичкитѣ съврѣменни философии и религии. Въ тѣхъ има много догматични въпроси наполовина вѣрни. Да се повърнемъ на думата „вѣченъ“. Тя се отнася за духовния свѣтъ, подразбира въ себе си материали, отъ които може да се съгради безсмрътниятъ животъ. Думата „животъ“ подразбира органическия животъ въ материята, който расте и се развива и не може да бѫде непрѣкѫснатъ, вѣченъ: неговата форма може да се измѣни, и туй измѣнение наричаме смърть. Прѣдставитѣ, обаче, за „смъртьта“ сѫ различни. Да умре човѣкъ не значи ни най-малко, че той губи своето съзнание, но че може да изгуби онѣзи условия, при които се проявява животътъ. Съзнанието може да остане тъй, както, когато човѣкъ умре, оставатъ неговитѣ кости. Съзнанието — то е духовниятъ гръбнакъ на човѣка. Значи, върху този гръбнакъ, както върху човѣшкия гръбнакъ, е основана цѣлата нервна система и удоветѣ, които функциониратъ заедно съ другитѣ чувства и способности. Когато дойдемъ до Бога, Той е върховната сила или необходимата срѣда, въ която човѣкъ е потопенъ духовно. Да обяснимъ тази аналогия. Когато кажемъ, че свѣтлината е необходима за човѣшкото око, това значи, че клѣткитѣ на окото сѫ потопени въ свѣтлината, и че тя е необходима за тѣхното поддържане. Човѣшката душа трѣбва да бѫде сѫщо потопена. Не сте я потопили, значи, вие сте извънъ вашата срѣда, ще живѣете като зародишъ, както много житни зърна сѫ прѣстояли въ египетскитѣ пирамиди и гробници по 5 — 6 хиляди години, на сухо мѣсто, и сѫ чакали условия да бѫдатъ посѣти, за да поникнатъ. Такива житни зърна сѫ били напослѣдъкъ извадени и посѣти, и тѣ сѫ дали отличенъ резултатъ. И човѣшката душа, като зрънце, стояще въ Божествената житница, чака тия три необходими елемента, които се съдържатъ въ условията, силитѣ и законитѣ, за да може тя да почне наново своя животъ. Въ християнски смисълъ казано, ние трѣбва да намѣримъ условията, при които да можемъ да се потопимъ и да живѣемъ въ Бога. Въ този смисълъ трѣбва да е насочено усилието на всѣки съзнателенъ човѣкъ, за да може той да постигне това положение, вие живѣете, вие сѫществувате, но това живѣене и сѫществуване е просто вегетиране. Сѫществуването ви състои само отъ единъ елементъ и се ограничава отъ Божествената сѫщина, Която ви е създала като житни зрънца и плодни сѣменца. Вие не можете да избѣгнете вашето сѫществуване, не можете да се самоунищожите: вашето битие е извънъ врѣмето и пространството. Човѣшката душа въ това състояние е просѫществувала съ милиарди години въ нѣдрата на Божественото Съзнание, но тогавашниятъ нейнъ животъ е билъ отъ друго естество: тя не е била индивидуализирана, не е познавала отдѣлния животъ на индивидуалния духъ; тя е живѣла въ съзърцанието на Божествения блистъ (блаженство) — въ дрѣмяще състояние. Но сега, съ своето пробуждане, тя дохажда на земята да научи вѫтрѣшния смисълъ и на тоя животъ на индивидуалния животъ, да придобие сама свой собственъ безсмъртенъ животъ и да стане гражданка на Небето съ опрѣдѣлени права и задължения. Този вѫтрѣшенъ стремежъ е условие, наложено ней отъ Бога Сега, нѣкои искатъ да се въплътятъ и сѫщеврѣменно да живѣятъ като Бога. Обаче, да живѣешъ като Бога — то е противорѣчие, защото, за да живѣешъ като Бога, нѣма защо да излизашъ отъ Него. Каква нужда има туй Божествено Съзнание да се отдѣля, да търси нѣкакъвъ другъ животъ? Туй показва, че човѣшката душа всѣкога е сѫществувала въ Бога, и нейнъ вѣченъ стремежъ е да Го търси въ всичкитѣ Негови проявления и да Го подражава. Но да се повърна къмъ научната страна на прѣдмета — владѣнието на тия три основни нѣща; срѣда, условия и елементи за сѫществуване. Въ цръквата тази идея е изразена подъ „Троеличность“ на Бога. Какво означава тази дума? Три сѫщества различни, които иматъ една мисъль, една воля — Отецъ, Синъ и Духъ Свети. То сѫ въ граматиката: подлогъ, сказуемо и свръзка; въ логиката: голѣма прѣдсилка, малка прѣдсилка и заключение. Срѣдата за всички сѫщества и за нашата душа е Богъ; елементътъ, който носи живота въ себе си, е Христосъ, а условията, които спомагатъ за проявяването на живота, седятъ въ Духъ Свети. Когато вие измѣняте реда на нѣщата, трѣбва да измѣните сѫщеврѣменно и законитѣ, които регулиратъ формитѣ на нѣщата. Вие можете да се потопите въ водата, но, за да живѣете въ нея, трѣбва да измѣните и своята човѣшка форма въ рибешка. Туй би било деградиране на живота, защото правите условието — въ случая водата — срѣда. А повдигане на живота има, когато правите срѣдата условие. И въ единия и въ другия случай формата на сѫществото трѣбва по необходимость да се измѣни. Ние можемъ да измѣнимъ формата на една риба, само когато измѣнимъ нейната срѣда. Ако постепенно я изваждаме изъ водата и я въвеждаме въ въздуха, непрѣмѣнно ще се прѣустрои и цѣлиятъ нейнъ организъмъ, тя ще стане птица, ще се приспособи къмъ въздуха. Тогава водата ще стане условие за нейното сѫществуване, както сѫ за нея условия храната и свѣтлината. Когато Христосъ казва: „Това е животъ вѣченъ, да познаватъ Тебе Единаго Истиннаго Бога“, какво Той е искалъ да каже подъ думитѣ „Единаго Истиннаго Бога?“ Онази Върховна Сила, Която постоянно се движи въ насъ, Която носи живота въ Себе Си, създава условията, чрѣзъ които можемъ да Я познаемъ. Сѫщество, което е потопено въ извѣстна срѣда, не може да познае тази срѣда; напримѣръ, рибата не може да познае водата, въ която е потопена. Нѣкои искатъ да познаятъ Бога; ако сте потопени въ Бога, нѣма да Го познаете, защото сте вѫтрѣ въ Него; вие тогава само живѣете въ Него, безъ да Го познавате. А трѣбва да излѣзете извънъ Него и да Го направите условие за вашето сѫществуване, ако искате да Го познаете. Да допуснемъ, че говорите на една клѣтка, която живѣе въ васъ. Човѣшкитѣ клѣтки сѫ разумни сѫщества, тѣ иматъ извѣстна своего рода интелигентность. Тѣ сѫ като птицитѣ и рибитѣ. Това може да ви се вижда чудно, но тъй е. Може да направите опитъ да говорите, и тия клѣтки да ви разбиратъ. И като имъ говорите на тѣхния езикъ, тѣ ще извършатъ прѣкрасно своята длъжность. Па може и да ги сплашите; тѣ ще се сгушатъ. Ако сега една клѣтка каже тъй: „Азъ искамъ да зная какво нѣщо е човѣкъ“, ще бѫде сѫщото, както когато човѣкъ каже: „Азъ искамъ да видя какво нѣщо е Богъ“; тогава Богъ не трѣбва да бѫде срѣда, човѣкъ трѣбва да излѣзе изъ Него. „Ама може ли?“ Може. Само трѣбва да измѣнишъ своята форма. „Ама не мога“! Чакай тогава, когато я измѣнишъ. Тамъ е философията на въпроса. И клѣтката, за да може да познае какво нѣщо е човѣкъ, трѣбва да пропѫтува прѣзъ милиарди условия, прѣзъ всички тъкани, да бѫде въ стомаха, въ сърцето, въ дробоветѣ, въ мозъка и т. н. т. и тогава само ще може да се спре и да каже: „Образувахъ своето мнѣние за човѣка, знамъ вече какво нѣщо е човѣкъ“. И сега ние философитѣ на този свѣтъ, като сме ходили навсѣкѫдѣ, спираме се и казваме: „Ела да ти кажа какъвъ е Богъ; Той е всесиленъ; разбра ли сега?“ — „Разбрахъ“, Нищо не си разбралъ. Само когато излѣзешъ извънъ тази срѣда, като минешъ прѣзъ вратата, която се нарича „смърть“, когато „умрешъ“, само тогава ще познаешъ какво нѣщо е Богъ. Затуй именно „умиратъ“ хората. И когато въ една душа се зароди желание да познае Бога, тя трѣбва да „умре“, като си каже: „Азъ трѣбва да умра, за да позная Бога“ — това е най-правилното опрѣдѣление на Богопознанието. Ония, които сѫ писали Евангелието, сѫ били хора много мѫдри. Нѣкои мислятъ, че Евангелиститѣ сѫ били, като рибари, прости, неучени, и че и Иисусъ Христосъ билъ простъ, неученъ. Обаче, това съвсѣмъ не е тъй: Христосъ се е училъ въ небесното училище; той нѣмаше нужда да се учи на земята. Азъ се чудя на туй именно повръхностно заключение, че човѣкъ, който никакъ не се е училъ, е можалъ да обърне свѣта и да заведе хората при Бога. Материалиститѣ, пантеиститѣ казватъ: „вие християнитѣ сте много голѣми глупци, вие нѣмате логика; на единъ човѣкъ, който е билъ простъ, неученъ, вие се уповавате Той да ви заведе при Бога. Ние, когато разсѫждаваме — добавятъ тѣ — вземаме въ съображение всички нѣща“. Нѣкой, като проповѣдвалъ еднажъ въ черква, че Христосъ съ петь хлѣба и двѣ риби нахранилъ петь хиляди хора, — за да направи това чудо възможно за схващане на слушателитѣ, казалъ: „Да не мислите, че тия хлѣбове сѫ били обикновени, не — тѣ сѫ били голѣми като могили“. Единъ овчарь, като чулъ това, посвирналъ си по овчарски и му рекълъ: „Защо говоришъ така? Менѣ не ми е чудно, че хлѣбоветѣ сѫ били толкова голѣми, ами азъ се чудя какви сѫ били устата на оная фурна, въ която сѫ били опечени тия съмуни“. Ето нашата нелогичность, нашето повръхностно разсѫждаване, Първото нѣщо, което единъ християнинъ трѣбва да направи, е да се освободи отъ всички лъжливи заключения, лъжливи мисли, лъжливи желания. И той може да направи това. Единъ логикъ може да се освободи веднага отъ тѣхъ. А единъ ученикъ може да провѣри доколко е правилно, напр., това прѣдложение: „Човѣкъ е сѫщество съ два крака; всѣко сѫщество съ два крака е човѣкъ; слѣдователно, и кокошката, която има два крака, е човѣкъ“. Заключението е много правилно; но именно двата крака не сѫ онѣзи нѣща, които характеризиратъ човѣка — той може да ходи и на четири крака; а туй, което може да характеризира човѣка, то сѫ: неговиятъ умъ, неговото сърце, неговата душа. Това сѫ три елемента. Краката или рѫцѣтѣ сѫ само единъ изводъ или единъ външенъ физически продуктъ за човѣшката дѣятелность. Когато човѣкъ трѣбва да прояви дѣятелность, трѣбва да има рѫцѣ и крака. Условията ще ги създадатъ. Ще попитате какви ще бѫдатъ. Тѣ ще съотвѣтствуватъ на срѣдата. Ние казваме, че извѣстни органи е невъзможно да се измѣнятъ, докато сѫществото живѣе въ една и сѫща срѣда. Ако вземемъ рибата, ще кажемъ, че перкитѣ, съ които тя плува, сѫ необходими за нея въ водата, и че тѣ не може да се измѣнятъ; обаче, ако рибата излѣзе изъ водата, ако може да направи това и рече да стане човѣкъ, нейнитѣ перки трѣбва да се прѣвърнатъ въ рѫцѣ и крака. Ние, които искаме да минемъ въ духовния свѣтъ, сме като рибитѣ, потопени въ една срѣда. Ако искаме да се запознемъ съ ония условия, въ които живѣятъ ангелитѣ, послѣднитѣ ще ни кажатъ тъй, както ние ще кажемъ на рибата, ако тя иска да излѣзе изъ водата и да влѣзе въ нашата срѣда, да мисли и дѣйствува: „Ти трѣбва най-първо да измѣнишъ своитѣ хрилѣ, да образувашъ дробове и да се научишъ да дишашъ“. Тази риба, която научи друга да си направи дробове, ще бѫде най-учената риба. Сега и азъ ви прѣпорѫчвамъ това учение — да си направите дробове за онзи свѣтъ, защото, ако ги нѣмате, нѣма да влѣзете въ него. Трѣбва да бѫдете приготвени, щото вашиятъ животъ да се продължи непрѣкѫснато нагорѣ слѣдъ напущането на земята. Сега да се обърнемъ къмъ думата „познание“. Въ нашата писмена рѣчь думитѣ сѫ съставени отъ извѣстни знакове — буквитѣ, съ които тѣ се пишатъ. За примѣръ, да вземемъ българската дума „познаване“. Първо имаме двѣ черти спуснати отгорѣ надолу, като имъ турите отгорѣ още една чертица, става буквата П. Искаме да направимъ О, пишемъ крѫгъ и го туряме до П-то, става ПО. За буквата З вземаме двѣтѣ половини на буквата О и ги туряме едната отгорѣ, другата отдолу. За буквата Н вземаме сѫщо отвѣснитѣ черти на П-то и поставяме горната чертица въ срѣдата имъ. Трѣбва да напишемъ А; вземаме двѣ линии допрѣни горѣ, а прѣзъ срѣдата съединени сѫщо съ чертица, За буквата В вземаме права линия и до нея залѣпваме знака на З-то, и т. н. т. Но онзи, който е образувалъ тия знаци, е ималъ извѣстна мисълъ вѫтрѣ въ себе си. Азъ разсѫждавамъ по аналогия за растенията, цвѣтята по слѣдния начинъ. Цвѣтето, когато расте, стои като чаша отворено нагорѣ, докогато възприеме зародиша; щомъ го възприеме, почва да се обръща надолу и най-сетнѣ увисва — образува буквата П. И азъ казвамъ: въ познанието чашата е обърната къмъ Бога да ѝ налѣе нѣщо и, като го възприеме, иска да опита въ себе си какво е — създава опита, или пъкъ, въ органически смисълъ подразбираме, че този цвѣтъ е вече завързалъ и че плодътъ трѣбва да узрѣе. Значи, не може да имате познание, докато не зачнете. Инакъ, вие ще бѫдете празна душа, обърната нагорѣ. Когато душата се обърне надолу, ще кажемъ, че Господь е турилъ нѣщо въ васъ. Може този плодъ да падне прѣждеврѣменно, но тогава той пакъ трѣбва да повтори процеса на развитието и узрѣването, защото безъ мѫка нѣма сполука. О-то, нулата, казватъ, е нищо; но въ математиката тя има сила да увеличава и да намалява по десеть пѫти, ако я туримъ прѣдъ или задъ една цифра. Ако, напр., подиръ 1 туримъ нула, получаваме число 10 пѫти по-голѣмо, а ако я туримъ прѣдъ 1 — 10 пѫти по-малко. Значи, и нищото е нѣщо. Какъ може сега туй, което нѣма нищо въ себе си, да увеличава и намалява нѣщата? Въ моитѣ схващания, въ нищото сѫществува врѣмето и пространството, като два елемента за нашето органическо развитие; въ пространството дѣйствува свѣтлината и топлината. Значи, когато туримъ нула задъ П-то, това показва, че цвѣтътъ има условие да се развива. Но слизаме въ туй дърво, което има двоякъ животъ — нагорѣ въ ствола и клоноветѣ и надолу въ коренитѣ. Казваме, че рибата е потопена въ водата, а човѣкъ — въ въздуха. То е наполовина вѣрно. Има и други елементи, съ отстранението на които прѣстава и животътъ. Плоднитѣ растения иматъ двѣ срѣди — почвата за коренитѣ, и атмосферата за клонищата и цвѣтоветѣ. Тогава, „познанието“ подразбира познаването на почвата, като срѣда, за клонищата, а за коренитѣ — като условие за придобиване храна за клонищата, листата и цвѣтоветѣ - вие сте, да кажемъ, долу въ коренитѣ; като пѫтувате по това дърво дървото на живота — тамъ има двоякъ животъ, материаленъ въ коренитѣ и духовенъ въ клонищата. Тѣ сѫ като подлогъ и сказуемо. Свѣтътъ на духоветѣ, на ангелитѣ, който нѣкои наричатъ астраленъ свѣтъ, е свръзката между човѣшкия свѣтъ (физическия, материалния) и чисто духовния, или Божествения свѣтъ. Онзи, който говори, е Богъ — Той прѣдставлява сказуемото, изворъ на знание, сила и животъ; човѣкътъ е подлогътъ, почвата, която приготовлява соковетѣ на живота, а спомагателниятъ глаголъ „е“ — това сѫ духоветѣ, ангелитѣ, които свръзватъ физическия свѣтъ съ духовния и които прилагатъ законитѣ за хармоничното дѣйствуване на тия два свѣта. Вие може да имате подлогъ, може да имате сказуемо, но, ако нѣмате тази свръзка, нѣмате изречение. Ангелитѣ именно внасятъ въ насъ познанието за Бога, безъ което не можемъ да имаме никакъвъ животъ въ себе си. Ще ви приведа едно сравнение. Допуснете, че вие излизате нощемъ зимно врѣме, треперите и се припичате на мѣсечината. Пита ви нѣкой: „Защо седите тукъ?“ —“Припичамъ се“. — „Ама нѣма слънце“. — „Ти си слѣпъ човѣкъ, ти се лъжешъ; това слънце полека-лека ще ме стопли“. Когато нѣмате прѣдстава за Бога, това показва, че между Бога и васъ има извѣстна празнина, извѣстна прѣграда, която прѣсича връзката на вашия животъ съ Божествения. Сега, азъ забѣлѣзвамъ, че въ този говоръ има, може-би, нѣщо смѫтно за вашия умъ. Знаете ли защо? Като прѣминавамъ отъ този свѣтъ да ви обясня нѣщата на онзи свѣтъ, има една междина. Ако ви разправя за музиката, ще кажа, че човѣкъ може да схване съ, своето ухо въ една секунда най-много отъ 32 до 46 хиляди трептения на звуковитѣ вълни. Когато дойдемъ до свѣтлината, тя се появява веднага като червенъ лѫчъ, който се произвежда въ нашето око отъ 428 билиона трептения въ една секунда. Като се качваме нагорѣ по тази лѣствица, между червенитѣ и виолетовитѣ лѫчи има 739 билиона трептения въ секундата. Рѣчьта ни може да бѫде само тогава логична, когато се ограничимъ въ тѣсния крѫгъ на нѣщата, които можемъ да схванемъ, сир., които можемъ да опитаме и разберемъ. Щомъ минаваме рѣзко отъ звука къмъ свѣтлината, не всѣкога можемъ да бѫдемъ логични, защото между звука и свѣтлината има извѣстни трептения, които не сме взели прѣдъ видъ. Минаваме отъ звука къмъ свѣтлината, но сме пропуснали извѣстни области, за които нѣмаме понятие. Тръгваме за онзи свѣтъ отъ 32 хиляди трептения и дохождаме до 46 хиляди трептения въ секундата — до свѣта достѫпенъ за нашето ухо, и казваме: „Знаемъ до тукъ“; но, като продължимъ отъ тукъ нататъкъ, ние сме въ тъмнота и казваме: „Това не познаваме“. Като дойдемъ до червенитѣ лѫчи, казваме: „Слава Богу, изминахме тази пустиня“. А тази пустиня обема едно невъобразимо грамадно пространство между двѣ граници отъ 46 хиляди и 428 билиона трептения въ секундата. Всички онѣзи нѣща, които хората не разбиратъ, сѫ за тѣхъ пустиня, въ която нищо не расте, нищо нѣма. Когато Христосъ е говорилъ за „вѣчния животъ“, Той е билъ много внимателенъ. Той е попълнилъ всички междини, съединилъ е свѣтоветѣ въ едно цѣло: „духовния“ — съ свѣта на ангелитѣ, „Божествения“ — съ свѣта на Тройцата, „физическия“ — съ свѣта на човѣцитѣ — душитѣ. Затова Той казва: „Азъ съмъ пѫтьтъ отъ Истината за живота; Азъ свръзвамъ тия два свѣта и водя еднакво и къмъ свѣта на ангелитѣ, и къмъ свѣта на Бога, на Истината. Слѣдователно, онзи, който Ме послѣдва и тръгне по тоя пѫть, който Азъ ще му посоча, ще намѣри онова необходимо благо за своята душа — Божествения миръ“. Затова Той още казва: „Миръ ви давамъ, Моя миръ ви оставямъ“. А мирътъ е чадо на Небето, Той е отгледанъ въ жилището на Бога. Отъ горното заключаваме слѣдното: Пѫтьтъ — това е движението на Духа въ разумното приложение на законитѣ въ природата; животътъ — това е хармоничното организирание на елементитѣ и развитието на силитѣ въ Божествената душа; Истината — това е проявлението на Единия Богъ, Който създава условията, при които човѣшкиятъ духъ и човѣшката душа могатъ да се стремятъ къмъ нѣщо по-добро и по-свѣтло въ тоя обширенъ свѣтъ. Да вземемъ „вѣчния животъ“, като изворъ, който изтича изъ нѣкой планински върхъ на Божеството, подъ нѣкой скала: водата е елементътъ, който носи живота, течението на рѣката — пѫтьтъ на туй слизане къмъ по-долна посока, къмъ по-низшъ свѣтъ. Затова Христосъ казва: „Азъ излѣзохъ отъ Истината — отъ Бога и слѣзохъ въ материалния свѣтъ, за да помогна на хората, да ги напоя съ тази жива вода“. Затова Той казва пакъ на друго мѣсто: „Азъ съмъ жива вода“. Тия три нѣща, за които ви говоря: вѣченъ животъ, Богъ, Иисусъ Христосъ; пѫть, Истина и животъ сѫ свързани помежду си. Ако водата не извира изъ планинския върхъ, и ако не потече по този пѫть, по коритото на рѣката, за което Христосъ говори, не може да принесе очакванитѣ блага. И отъ чисто християнско гледище трѣбва да се намираме близо до този изворъ. Живиятъ Христосъ е Изворътъ, само трѣбва човѣкъ да знае какъ да пие отъ водата на тоя Изворъ. Не казвамъ, че вие не знаете да пиете, но пиете на 500 или 1000 километра далечъ отъ Извора, и тогава казвате, че знаете какъвъ е Христосъ. А пъкъ не знаете колко други елементи сѫ влѣзли въ тази вода, размѫтили сѫ я, та сѫ заблудили вашия вкусъ. Трѣбва да тръгнете нагорѣ по течението на рѣката; пѫтьтъ е малко дълъгъ, по краката ще излѣзатъ пришки, ама, като додете до Извора, ще кажете: „Това разбирамъ вода“. А онѣзи, които не могатъ да отидатъ до Извора, ще пиятъ мѫтна вода; мѫтна, защото пъкъ безъ вода е още по-лошо. Азъ ви казвамъ, макаръ и да ви излѣзатъ пришки по краката, идете при Извора и пийте отъ Неговата чиста вода. Като се върнете, ще имате бистъръ и свѣжъ умъ, добро сърце и широкъ погледъ. Трѣбва много трудъ, много ра- бота надъ себе си, за да може човѣкъ да приложи Христовото учение, да добие ония благоприятни резултати, които единъ день ще го повдигнатъ да бѫде съгражданинъ на Небето, да живѣе между светиитѣ и ангелитѣ. Сега да се повърна на въпроса. Когато говоримъ за вѣченъ животъ въ смисълъ на безсмъртие, всѣки ще каже, че такъвъ животъ не е възможенъ тукъ на земята. И наистина, като умре човѣкъ, може ли да добие животъ? Заключението е правилно, обаче, не всички правилни заключения сѫ вѣрни, защото отъ дѣ знаемъ, че човѣкъ съвършено умира? Когато човѣкъ не е работилъ прѣзъ пролѣтьта, лѣтото, есеньта и казва: „Азъ ще работя прѣзъ зимата“, ще му кажа: Нѣмашъ условия за работа; ако не си забогатѣлъ прѣзъ пролѣтьта, лѣтото и есеньта, какъ ще забогатѣешъ прѣзъ зимата? Ако не си работилъ когато е било врѣме, какъ ще придобиешъ вѣченъ животъ? Вѣченъ животъ можешъ да добиешъ сега, днесъ. Стига да имашъ смѣлостьта на онзи българинъ овчарь, правилно да носишъ своята тояга и да знаешъ какъ да боравишъ съ нея, какъ да удряшъ. Удрянето, прѣведено въ научна форма, означава условията, при които можете да реагирате, когато се прѣдстави прѣдъ васъ нѣкоя мѫчнотия въ живота. Вие често казвате: „Както е рекълъ Господь. Но Господь казва, че на такъвъ страхливецъ — ще му взематъ овцитѣ, той ще бѫде робъ, ще седи, като евреитѣ въ Египетъ, да прави тухли. И наистина, ние правимъ само тухли и кѫщи. Градимъ, градимъ, направимъ кѫща, дойде Господь; изпѫди ни навънъ. Пакъ започваме: петь, десеть, петнайсеть, двайсеть години пестимъ, слѣдъ нѣколко години ето пакъ ни я вземе. Защо е този безполезенъ трудъ? Не искамъ да кажа, че не трѣбва да работимъ; но трѣбва да работимъ разумно, да спечелимъ нѣщо, което да е наше. Когато азъ проповѣдвамъ така, ще каже нѣкой: „Ама ти учишъ да не работимъ“. Азъ уча, че трѣбва да работите. Онзи, който е дошълъ, бирникътъ, задига ви имота и сърцето и ги продава, но той никога ума на човѣка не е продалъ. Колко сърца, колко души сѫ заложени и продадени! И хората казватъ, че сѫ собственици. Виждаме мнозина, които не знаятъ да мислятъ, да дѣйствуватъ. Да мразятъ могатъ, но да любятъ — не могатъ. Всички тия хора съ своитѣ развалени умове и сърца образуватъ карма, и вижъ въ бѫдеще цѣлото население тегли и плаче отъ законитѣ, които неговитѣ избраници сѫ издали. Я попитайте вашитѣ депутати, я попитайте вашата камара какви закони правятъ? Нѣкоя камара каже: „Правя такива закони, че въ бѫдеще Законъ Божи нѣма да се учи въ училищата“, друга — „Богъ ще се изхвърли: то е нѣщо отживѣло; въ черква нѣма да се ходи, ще се почитатъ новитѣ идеи, и, който не изпълнява този законъ, ще се глобява съ толкова и толкова лева“. Вие казвате: „Нѣма какво да правимъ; такива депутати сме пратили да правятъ закони — ще се подчиняваме“. Но вие ще кажете още: Този законъ, който е прокаранъ, не е справедливъ“. Ще трѣбва да докарате други ваши депутати, които, като докажатъ вашата правота, ще създадатъ другъ законъ. Туй, което става въ свѣта, става и вѫтрѣ въ насъ. Христосъ казва, че, за да добие вѣченъ животъ, човѣкъ трѣбва да се научи първо да мисли и дѣйствува правилно. Вие сега си казвате; „Ние знаемъ, като се върнемъ въ кѫщи, ще почнемъ да прилагаме закона правилно“. Какво ще прилагате? Пакъ стария законъ. Една малка неприятность ще ви извади изъ релситѣ, и ще забравите вѣчния животъ. Слугинята прѣгорила ястието, вие почнете да викате и се разправяте, изгубвате въ това ядене всичкия умъ и сърцето си. Знаете ли на какао мязате? Много пѫти умнитѣ хора сѫ съставяли приказки за извѣстни случаи. Напримѣръ, едно куче минавало прѣзъ единъ мостъ и, като видѣло въ водата, че друго куче носи кокалъ, пуснало своя и се хвърлило въ рѣката да грабне другия кокалъ изгубило своя кокалъ. Често и ние, по отражение, оставяме питомното, за да гонимъ дивото. Нека слугинята прѣгори вашето ястие — това да не ви смущава: когато готвите вѣченъ животъ за васъ, имайте търпѣнието и самообладанието на онзи философъ, който, като работилъ двайсеть години върху извѣстни математически въпроси, които отбѣлѣзвалъ върху листчета, не се разгнѣвилъ на слугинята, когато се върналъ въ кѫщи и видѣлъ, че тя, при разтрѣбването на стаята, хвърлила въ огъня всичкитѣ му листчета, а трѣбва да вардите вашитѣ листчета. Сега вие често вземате, събирате всичкитѣ тия листчета, които Господь е написалъ, и казвате: „Какви сѫ тия парцали“, и ги хвърляте въ огъня. Когато Господь дойде и попита: „Дѣ ви сѫ книжкитѣ?“ какво ще отговорите? — „Очистихме стаята“. — „Другъ пѫть туй нѣщо не бива да се повтаря“, По този начинъ не трѣбва да чистите вашата Божественна стая. Тия книжки сѫ разнитѣ центрове въ човѣка, въ които Господь е написалъ много и твърдѣ цѣнни за васъ нѣща. Всичко трѣбва да се тури въ редъ. Има много нѣща разхвърлени около зданието, което Господь гради: има разхвърлени тухли, пѣсъкъ, камъни; всички тия материали ще влѣзатъ въ строежа на вашето нова жилище. Вие сами трѣбва да приготвите този материалъ. Затова казва Христосъ: „Когато вие познаете вѫтрѣ въ васъ Единаго Истиннаго Бога, Който гради, Който е срѣда, условие, елементъ за васъ, ще придобиете вѣчния животъ“. И сега искамъ да ви оставя три нѣща, върху които вие трѣбва да мислите — срѣда, условия и елементи. които не могатъ да мислятъ върху това, нека мислятъ за онова, за което могатъ. Но ония, които мислятъ, нека видятъ потопени ли сѫ въ оная срѣда, която се нарича Богъ; иматъ ли условията и елементитѣ; въздухътъ имъ чистъ ли е; прозорцитѣ имъ отворени ли сѫ; очитѣ, езикътъ на мѣстото ли сѫ. Езикътъ не е толкова малъкъ, колкото се вижда — езичето; това езиче, което твори и събаря въ свѣта, много малко се показва, то е невидимо, но какъвъ юнакъ е — кости чупи; хората единъ върху другъ ги повдига на бой, Ако езикътъ не е на мѣстото си, трѣбва да му постегнете видитѣ, да не е разгласенъ; защото, когато Господь дойде, ще види да-ли всички види на вашия езикъ сѫ на мѣстото или да-ли езикътъ функционира тъй, както го е направилъ нѣкога. Нѣкѫдѣ сѫ развалени винтоветѣ — бъбре; скоро винтоветѣ дайте тукъ! Колко винтове изгубени зная азъ! Изгубенитѣ винтове, халкитѣ, всички части на вашия езикъ, на вашия умъ, на вашето сърце ще ги донесете: всичко туй трѣбва да се тури на мѣсто. Затуй идва Христосъ сега. Вие сте изхвърлили колелцето — не е трѣбвало. Какъ така? Ученитѣ казватъ, че слѣпото черво не е потрѣбно и трѣбва да се извади, за да се оттърве човѣкъ отъ него, когато го заболи. Какъ можете да кажете, че то не е на мѣсто? Ще дойде врѣме, когато то ще почне да функционира. Лѣкаритѣ казватъ: „Има възпаление въ слѣпото черво, дайте да го отрѣжемъ“. По-добрѣ да умра, отколкото да се лиша отъ него; защото болестьта ще се появи на друго мѣсто. Не бива никакви удове да се рѣжатъ, защото колко милиони години е отнело туй слѣпо черво на Господа да го направи, и сега единъ глупавъ лѣкарь намѣрилъ, че не било потрѣбно и крръцъ! вънъ, да освободимъ човѣка отъ него. Много пѫти слѣпото черво почне да се бунтува и да казва: „Месо не трѣбва да се яде, животнитѣ не бива да се колятъ“. Бобъ, леща, фасулъ и други такива нѣща нѣма да причинятъ болки. Ние — „навънъ слѣпото черво; пакъ ще ядемъ месо“. Но слѣпото черво има другари въ сърцето и ума; ако го отрѣжете долу, ще умре заедно съ него и другарьтъ му вѫтрѣ въ сърцето и горѣ въ ума. Затова казва Христосъ: „Тия три елемента на живота: условия, сили и закони трѣбва да ги турите на мѣсто“. Това подразбира Християнството, и тукъ е дълбоката наука за живота. Азъ не искамъ да ви дамъ празна философия, а искамъ да провѣрите и опитате въ живота това, което ви казвамъ. Какъ ще се поправи свѣтътъ? Ще се поправи, когато всички види се поставятъ на мѣсто, и животътъ почне да функционира като часовникъ. Ще ви дамъ единъ примѣръ. Единъ човѣкъ си купилъ единъ часовникъ, който скоро, скоро спрѣлъ: Толкова пари дадохъ, седмица не съмъ го носилъ, и той спрѣ“, си думалъ; отива при часовникаря и иска отъ него да направи часовника да тръгне: „Колко пари искашъ?“ Часовникарьтъ погледналъ часовника и казалъ: „Десеть гроша“. — „Добрѣ“. Часовникарьтъ духва въ механзъма на часовника, изкача една задръстена въшка, и часовникътъ тръгва. „Нима само за едно духване ще ми вземешъ десеть гроша“? — „Толкова“. И Господь ще доде, ще духне, и всичко ще тръгне. Колко лесно! Тия животинки сѫ за друго мѣсто, не бива да стоятъ вѫтрѣ въ часовника. Християнството е оная философия, която иска да освободи човѣшката душа отъ всѣкакви паразити, да се намѣстятъ видитѣ на езика, на ума и на сърцето — тамъ е спасението. И когато се поставятъ на мѣстото всички види и винтове, когато умътъ и сърцето бѫдатъ на мѣсто и въ редъ, ще настѫпятъ условията на вѣчния животъ. Тогава възкресението ще бѫде дѣло осѫществимо и възможно. Азъ зная, че това поставяне винтоветѣ на мѣстото е мѫчна и тежка работа, но, когато тя се свърши успѣшно, човѣчеството ще празнува своя юбилей на земята: Дѣца — синове и дъщери ще пѣятъ новата пѣсень на живота, че тѣхнитѣ родители сѫ намѣрили и намѣстили винтоветѣ и че за самитѣ тѣхъ настава свѣтло бѫдеще; народитѣ ще ликуватъ, хвалятъ и славятъ Добрия Господь, че тѣхнитѣ духовни глави, свещеници, проповѣдници, учители, царе и министри сѫ намѣрили и намѣстили своитѣ винтове, и че и за тѣхния животъ на земята настѫпва свѣтло бѫдеще. Ще пѣятъ всички една пѣсень, но велика пѣсень на живота, която ще трогва издъно тѣхнитѣ сърца и души. Въ тази пѣсень ще се оповѣстява всичкото минало, ще се влива всичкото бѫдеще, ще се изразява духътъ на новия животъ. Но, ще каже нѣкой, що за винтове? какво могатъ тѣ да сторятъ? Въ тия винтове е начертанъ пѫтьтъ, по който трѣбва да се върви, Тѣ съединяватъ, тѣ затѣгатъ разединенитѣ части на живота. И онзи, който се вгледва въ тѣхнитѣ витлообразни нарѣзи и въ рѫката, която ги завинтва, ще разбере дълбокия смисълъ на великитѣ закони, които движатъ всичко къмъ опрѣдѣлена цѣль. Това сѫ Божествени сили, които споредъ Божията воля скоро ще се явятъ въ живота и ще намѣстятъ и турятъ на своитѣ мѣста разгласенитѣ елементи, ще насочатъ Божественитѣ сокове къмъ човѣшката душа, ще поставятъ душата въ нейната истинска срѣда, ще ѝ създадатъ най-сгодни условия за нейното развитие, ще ѝ внесатъ истинскитѣ елементи на живота. Тогава нашата душа ще бозае, тъй както дѣте бозае отъ гръдитѣ на майка си, здраво, чисто и непримѣсено млѣко. Тогава въ нашето подсъзнание ще се явятъ коренитѣ на Божественото Съзнание, и върху него ще се издигне стволътъ, ще израснатъ клонищата, ще се развиятъ листата на нашето самосъзнание, а въ вѣйкитѣ на това послѣдното ще се появятъ пъпкитѣ и цвѣтоветѣ на свръхсъзнанието — на ангелитѣ, Когато това стане, то ще бѫде признакъ на духовната пролѣть, човѣшката душа ще се намѣри въ областьта на безсмъртието, извънъ ноктетѣ на смъртьта, грѣха и прѣстѫпностьта. И ние съ положителна вѣра, съ положително знание, можемъ да очакваме неоцѣнимото богатство — плода отъ дървото на вѣчния животъ, листата на което служатъ за изцѣление на човѣшкитѣ недѫзи, а самиятъ плодъ — за поддържанието на безсмъртието на човѣшката душа и единението ѝ съ Бога. А това велико събитие е на прага на днешния животъ. (Бесѣда, държана въ София на 12. октомврий 1914 г.)

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Фарисей и Митарь „Двама человѣци влѣзоха въ храма да се помолятъ: единиятъ фарисей, а другиятъ митарь“. Ев. Лука 18: 10. Навѣрно, ще попитате какво чудно има, че двама души: единъ фарисей и другъ митарь, влѣзли въ храма! Дѣйствително, нѣма нищо чудно за онѣзи, които разбиратъ нѣщата, но за онѣзи, които не ги разбиратъ, всичко е чудно. За онѣзи, които разбиратъ, всичко има смисълъ, а за онѣзи, които не разбиратъ, всичко е безмислица. Ще взема тѣзи двама души: фарисей и митарь, като прѣдметъ на моята днешна бесѣда. Тия двѣ лица сѫ видни прѣдставители на много стара култура. Нека съпоставимъ тѣхнитѣ отличителни черти паралелно, за да се освѣтлите върху тѣхния битъ и духовенъ характеръ. Думата „фарисей“ произлиза отъ еврейската дума „парашъ“, която значи „да раздѣляшъ“. Има и една арабска дума, „фарси“, която произлиза отъ сѫщия коренъ и значи нѣщо изрядно по форма; да знаешъ единъ езикъ „фарси“ подразбира да го знаешъ много добрѣ. Христосъ прѣдставя въ тази глава два отличителни типа. Единъ талантливъ художникъ, запознатъ съ науката за човѣка, би нарисувалъ тия два типа съ всичкитѣ тѣхни отличителни черти; и тази изрядна картина би заслужвала да се намира въ всѣка кѫща за образецъ. Какви сѫ очебийнитѣ черти на фарисея, и какви на митаря? Не е достатъчно да се каже: „той е фарисей“, или: „той е митарь“, а трѣбва да знаемъ външнитѣ бѣлѣзи на тѣхнитѣ лица, на тѣхнитѣ рѫцѣ, на тѣхното тѣлосложение, устройството на тѣхната глава. Слѣдъ туй трѣбва да се доберемъ до особеноститѣ на тѣхния душевенъ складъ. Само така ще можемъ да си уяснимъ вложената за насъ въ текста идея и да се възползуваме отъ нея. Христосъ е билъ великъ художникъ, той е далъ двѣ отличителни черти на тия два характера, и по тѣхъ азъ ще опиша фарисея и митаря. Но ще кажете: „Вие какъ ще можете да опишете човѣкъ само по нѣколкото думи, които сѫ казани за него“? Това е наука. Може да се опише. Има учени хора, които сѫ се занимавали дълго врѣме съ сравнителната анатомия, изучили сѫ устройството на животнитѣ тъй добрѣ, че, ако имъ дадете най-малката часть отъ нѣкое допотопно животно, могатъ да ви опишатъ ръста му, да съпоставятъ всичкитѣ му кости, да турятъ мускулитѣ и жилитѣ му и по тоя начинъ да възстановятъ изчезналата форма. Ако дадете на единъ вѣщъ ботаникъ само единъ листъ отъ нѣкое растение, той е въ състояние да ви опише цѣлото дърво. Върху сѫщия законъ, горѣ-долу, ще се постарая да ви опиша фарисея и митаря, да ви покажа какви сѫ тѣ. Но ще ми кажете: „Какво общо има между тия двама, които сѫ живѣли прѣди двѣ хиляди години“? Въ свѣта живѣятъ два вида хора — митари и фарисеи; отъ тѣхъ сѫ произлѣзли много други, но тѣ си оставатъ основнитѣ. Вие може да спадате или къмъ единия или къмъ другия видъ — безразлично да-ли сте свещеникъ или не, да-ли сте благородникъ или не, да-ли сте ученъ или не, да-ли сте философъ, мѫжъ или жена. Тия два характера се прѣплитатъ и изпъкватъ въ живота на всички. Тѣ ще останатъ завинаги отличителнитѣ типове въ човѣшката история. Художеството на Христа състои именно въ това, че Той съ много малко думи е съумѣлъ да ги изрази и прѣдстави така нагледно. Външниятъ образъ на фарисея нагледъ е приличенъ. Той е човѣкъ благовиденъ, снаженъ, строенъ, високъ ръстъ: 175 — 180 сантиметра — по-горѣ отъ обикновения. Рѫцѣ и пръсти въздълги, палецъ дълъгъ, симетриченъ — признакъ на изработени възгледи, присѫтствие на воля и интелигентность; показалецъ равенъ съ безименния — показва, че, щомъ се зароди въ него нѣкоя идея, той я прокарва до крайнитѣ ѝ прѣдѣли. Храносмилателната му система е изправна, въ ядене и пиене той е трѣзвенъ, нѣма слабоститѣ на чревоугодника и винопиеца, вкусътъ му е изтънченъ. Кръстъ възтънъкъ. На възрасть прѣминалъ е четиритѣ периода и е встѫпилъ въ петия, сир. навършилъ е 45 години. Рамена малко възкрѫгли, лице малко продълговато и крушообразно, съ развита нервна система. Долна челюсть правилно сформирована, съ брада продълговата и заострена — признакъ на човѣкъ съ умъ подвиженъ и схватливъ; уста срѣдни, бърни нито много дебели, нито много тънки; крайщата на устнитѣ ѫгли стоятъ малко издигнати; съ една усмивка на прѣзрѣние — „хората това сѫ тълпа“; но вѫтрѣшно своето прѣзрѣние никога не изказва. Очи сивопепеляви; вѣжди дѫгообразни, малко наведени, като клонетѣ на старо дърво — човѣкъ, който живѣе дълго врѣме и който има опитность въ живота. Чело хубаво, възвисоко, въ основата си, надъ носа, издадено — признакъ на човѣкъ съ силна индивидуалность, съ наблюдателенъ и практиченъ умъ. Слѣпоочнитѣ области срѣдно развити; уши правилни и близоприлѣпени при главата — бѣлѣгъ на материаленъ порядъкъ. Влакната на брадата малко възрѣдки и възчервени — бѣлѣгъ на импулсъ и упорство. Глава валчеста, общъ размѣръ околовръстъ надъ ушитѣ 56 — 60 сантиметра; съ силно развита и издигната теменна область — бѣлѣгъ на човѣкъ съ голѣмо самообладание, самоуважение, гордость, взискателность и тщеславие; религиозно чувство притежава, но едностранчиво развито; милосърдие проявява, но само къмъ себе си и нему близкитѣ. Лице възблѣдобѣло, съ носъ отъ гръцко-римски типъ. Човѣкъ съ естетически вкусъ, но безъ поезия и обичь къмъ природата, къмъ възвишеното и идеалното. Човѣкъ съ силна вѣра, но вѣра само въ своя умъ; съ голѣма надежда, но надежда само въ своята сила. Има религия, но въ тази религия почита, обожава само себе си. Ако влѣземъ въ неговия храмъ, ще намѣримъ на първо мѣсто не образа на Иисуса Христа, а неговия собственъ портретъ, и на мѣстото на света Богородица, Иоанъ Кръститель и другитѣ светии — наредени неговитѣ дѣди и прадѣди, на които той кади темянъ и възнася молитви — „славенъ, великъ е нашиятъ родъ“. Човѣкъ интелигентенъ, който събира познания въ живота, запознатъ добрѣ съ еврейската кабала и съ принципитѣ на тогавашната цивилизация, и, ако би живѣлъ въ наше врѣме, щѣше да минава за виденъ писатель, философъ, художникъ, държавникъ и духовенъ глава. Защо Христосъ изважда този типъ? Какво лошо има въ неговата молитва? У фарисея се забѣлѣзва една философия, която е отживѣла своя вѣкъ — човѣкъ, който живѣе само съ миналото, а изпуска настоящето и бѫдещето; човѣкъ, който се е влюбилъ, като мома или момъкъ, въ своя портретъ, който, кѫдѣто ходи, само него вижда. Чудно е, когато човѣкъ се влюби въ своя образъ! Еднъжъ наблюдавахъ единъ български писатель: бѣше седналъ на видно мѣсто, имаше до него огледало, запуши цигара, обърне се и се огледа въ огледалото, като-че си дума: „Красивъ съмъ, правя впечатлѣние на хората“. Пакъ ще запуши и позира прѣдъ огледалото. Ако единъ день това огледало се разруши, ще се разруши и неговото щастие. Фарисеятъ мяза на този типъ, влюбенъ въ себе си. И виждате, като се обръща къмъ Господа, колко сѫ интересни неговитѣ думи — „Боже, благодаря Ти, че не съмъ като другитѣ човѣци; азъ съмъ нѣщо повече“, Но философията му е именно тукъ погрѣшна, защото Богъ е създалъ всички човѣци. „Не съмъ като другитѣ хора“; ами какво си? Да си ангелъ, не си; отъ сѫщата каша си направенъ, и въ твоитѣ жили тече сѫщата кръвь. Иска да лъже и себе си, и Господа. Ето първата лъжа, която той употрѣбява. И Господь му казва: „Не говоришъ истината“, Твърдението на фарисея е отрицателно: той не се сравнява съ по-възвишенитѣ отъ себе си, съ ангелитѣ, а съ долнитѣ типове, съ прѣстѫпницитѣ, че не билъ като тѣхъ. Да допуснемъ, че азъ се сравнявамъ съ гадини и казвамъ: „Благодаря Ти, Господи, че не съмъ като тия волове, магарета, псета, гущери, змии“, какво сравнение мога да правя съ тѣхъ? Тази е една слаба черта, която се срѣща въ всички хора. Прѣди години имаше въ България извѣстно течение у гимназиститѣ и студентитѣ, като проучватъ живота на великитѣ писатели, напримѣръ, на Шекспира, да усвояватъ неговитѣ недостатъци, понеже нѣматъ неговитѣ положителни страни: „Чакай да-ли ги имамъ и азъ“, и, като ги намѣрятъ въ себе си, кажатъ: „И азъ съмъ като Шекспиръ гениаленъ“. Проучватъ характера на Шилера и търсятъ нѣкоя негова екцентрична страна и, като я намѣрятъ въ себе си: „И азъ съмъ като Шилеръ“. Като изучаватъ цѣлъ редъ писатели така, казватъ: „Ние сме велики хора“. Да, велики, но въ отрицателенъ смисълъ; велики, които иматъ минусъ единъ грошъ. Азъ прѣдпочитамъ човѣкъ, който има нула грошъ, защото нито има да взима, нито поне има да дава. И фарисеятъ прави сравнение и казва; „Благодаря Ти, Господи, че не съмъ като другия, грабитель“. Казва му Господь: „Ако бѣхъ те турилъ на негово мѣсто, какво щѣше да бѫдешъ?“ Нѣкога единъ ангелъ, като гледалъ отъ Небето какъ единъ човѣкъ грѣши, обърналъ се къмъ Господа и Му рекълъ: „Какъ търпишъ тази низка тварь? Азъ да бѣхъ на Твое мѣсто, бихъ очистилъ земята отъ нея“. Господь пратилъ ангела на земята да се въплъти и го оставилъ въ сѫщото положение, и ангелътъ направилъ два пѫти повече грѣхове отъ онзи човѣкъ, когото той осѫждалъ. Та човѣкъ не бива да осѫжда хората за дѣянията имъ отъ онова мѣсто, на което е поставенъ, защото на тѣхно мѣсто и той би ги направилъ. Идвали сѫ при мене мнозина и сѫ почвали тъй: „Ние не сме толкова лоши хора, ние сме възпитани, защото сме отъ знатенъ родъ“. — „ Не се съмнѣвамъ въ думитѣ ви, азъ въ душата си дълбоко вѣрвамъ въ това, което ми говорите; ние всички сме се отъ знатенъ родъ, азъ това подържамъ; но вашитѣ и моитѣ дѣди и прѣдѣди не сѫ били тъй благородни, както вие и азъ ги мислимъ; мнозина отъ тѣхъ сѫ били голѣми нехранимайковци, прѣстѫпници, злосторници и послѣдни вагабонти; свидѣтелството, което Господь е написалъ за тѣхъ, вие и азъ го носимъ отгорѣ си. Нѣщата може отвънъ да иматъ извѣстна благовидность, но отвѫтрѣ тѣ нѣматъ съотвѣтно съдържание. Че нашитѣ дѣди и прадѣди не сѫ били такива чисти, както прѣдполагаме, това показватъ ония лоши черти, които сме наслѣдили отъ тѣхъ, които най-малко два пѫти на день проявяваме. Ако дѣдо ти и баба ти, баща ти и майка ти сѫ били чисти и добри, като ангели, откѫдѣ сѫ тия черти и лоши проявления въ твоя животъ? Ако въ извѣстна течность турите малко горчивина или отрова, тя ще се забѣлѣжи и прояви; ще се познае, че въ доброто има примѣсено нѣщо лошо“. Та хора съ философията на този фарисей може да ги наречемъ консервативни, отъ консерваторската партия, хора, които иматъ високо мнѣние за себе си. Не е лошо да има човѣкъ високо мнѣние за себе си; стига то да е право и да нѣма нѣкакъвъ примѣсъ отъ горчивина. Най-голѣмъ консерваторъ и регулаторъ въ природата е азотътъ, който спира всѣко горѣние, задушва всѣкакъвъ животъ. Азотътъ е най-стариятъ, най-уравновѣсениятъ елементъ въ природата. Но, ако би останала природата само съ него, всичко щѣше да бѫде мрътвило. При все това, органическиятъ свѣтъ има да му благодари много. . . Фарисеятъ се обръща къмъ Бога, не да му помогне да изглади нѣкои грапавини отъ неговия характеръ — ни най-малко — той само благодари, че не билъ като другитѣ хора: хулитель, обирникъ, убийца, прѣлюбодѣецъ. Именно, като книжникъ и философъ, той трѣбваше да се спре върху причинитѣ, които пораждатъ хулителството, обирничеството, убийството, прѣлюбодѣйството. Когато срѣщнемъ нѣкои хора, които стоятъ, да кажемъ, по-долу отъ насъ, споредъ Христовото учение не бива да ги осѫждаме въ своята душа, а да извлѣчемъ урокъ, да намѣримъ причинитѣ, които сѫ ги довели до това низко положение, и, ако има нѣщо отъ тѣхъ въ насъ, да го изкоренимъ. Защото онзи, който е положилъ великитѣ закони въ живота, казва: „Не сѫдете, да не бѫдете сѫдени“. Въ тия думи има дълбокъ смисълъ, и, който ги е проумѣлъ, се е домогналъ до великия законъ на човѣшкото благо. Съврѣменнитѣ зоолози изучватъ животнитѣ и сѫ дали на свѣта много цѣнни работи, но никой още не е проучилъ дълбокитѣ причини, които ги създаватъ; така: защо, напримѣръ, нѣкои иматъ рога, а други не; защо нѣкои се влѣкатъ, а други ходятъ на четири крака; защо нѣкои ядатъ месо, а други пасатъ трѣва; защо сѫ лишени отъ човѣшката интелигентность. А за това има дълбоки и основни причини, то не е така произволно, както може нѣкой да помисли. Когато хората разбератъ тия дълбоки причини, ще дойдатъ до тази разумна философия, върху която ще се съгради бѫдещиятъ строй на обществото — „зората на новата цивилизация“. Цѣлата съврѣменна цивилизация почива върху възгледитѣ на фарисея — тя е фарисейска цивилизация. Тази цивилизация, дѣто хората се отличаватъ по форма, по външность, по етикеция, се е родила въ далечното минало на Египетъ, Индия, Вавилонъ, Китай, Персия, Иудея, Гърция, Римъ. Тя е днесъ и въ Европа облѣчена въ красива християнска мантия. Не казвамъ, че тя въ своитѣ основи е нѣщо лошо, но казвамъ, че формата всѣкога трѣбва да има въ себе си извѣстно съдържание; вънъ отъ това формата си остава една проста черупка, въ която могатъ да живѣятъ само паразити. Казватъ: „Той има чудни очи“, Та що отъ това? „Красиви сѫ“. Въ какво състои тѣхната красота? „Ама блѣскави сѫ, приятни сѫ“. Въ какво именно сѫ приятни? Нѣкому носътъ билъ хубавъ, приличенъ. Въ какво състои тази хубость? Устата му били хубави, правилни. Въ какво отношение? има у хората схващания за извѣстни нѣща, които не можемъ да изкажемъ, именно, че въ чернитѣ очи, или въ синитѣ, или въ сивопепелявитѣ, или въ зеленикавитѣ, или въ кестенявитѣ, има извѣстни скрити сили. Ако погледне човѣкъ съ черни очи, ще произведе извѣстна мисъль; ако погледне съ кафяви, — извѣстно настроение и т. н. Хора съ сини очи сѫ хладни. Тѣ сѫ като небе чисто, но хладно, студено. Такива хора не сѫ за земята. Въ тѣхъ вѣра сѫществува, но тѣ сѫ се родили прѣждеврѣменно. Може-би, тѣ сѫ хората, които тепърва ще дохаждатъ. Азъ говоря за ония сини очи, които сѫ изразъ на небето. Прѣданието говори, че Христосъ ималъ такива очи. За нѣкого казватъ: „Устата му сѫ красиви като роза“. Какво сѫ устата? Тѣ сѫ изразители на човѣшкото сърце — да-ли е човѣкъ съ меко или кораво сърце; показватъ доколко човѣкъ е интенсивенъ и откровенъ. У ония, които иматъ хубавъ апетитъ, ще забѣлѣжите, че бърнитѣ сѫ въздебелички. То е физиологически законъ. Повечко кръвь приижда, затова сѫ и дебелички и червени. Като вкусятъ яденето, кажатъ: „Ха, това е приятно“, и по лицето имъ блѣсне деликатна, едва уловима усмивка; тя оповѣстява, че въ тѣхната душа има туй разположение. Ако вземемъ човѣкъ съ красивъ носъ, той е изразъ на човѣшката интелигентность и умъ; да-ли носътъ е правъ или закривенъ, да-ли е римски типъ или гръцки — това има дълбокъ смисълъ. Външниятъ обликъ на лицето не е безъ значение, при това, то е изразитель сѫщо на външния животъ на човѣка. Ако вникнемъ въ едно човѣшко лице и видимъ, че то нѣма симетрия, че едната негова вѣжда не е като другата, едната по-развита, другата по-издадена, ако има извѣстна дисиметрия, това показва, че има въ него нѣщо неуравновѣсено. Като поставите една права линия, ще се увѣрите да-ли и вашиятъ носъ е на мѣстото си. Носътъ е барометъръ, топломѣръ, който показва въ какво състояние е вашиятъ умъ. Когато машиниститѣ каратъ една машина, има единъ уредъ, който показва атмосферното налѣгане въ котела, и споредъ това показване тургатъ повече вѫглища за увеличаване на парата, или, ако тя е излишна, я изпущатъ. Вие спирали ли сте се нѣкой пѫть да си дадете трудъ, като машиниститѣ, да видите въ какво състояние е вашата пара — вашето сърце? Господь ви е поставилъ за това носа. Идете прѣдъ огледалото, попитайте вашия умъ, и той ще ви разправи въ какво състояние е сърцето. Като се огледатъ очитѣ ви, ще видите какво е състоянието на вашата душа. Единственото, което никога не лъже и не може да лицемѣри, сѫ очитѣ. Затуй, когато човѣкъ нѣкой пѫть иска да излъже, замижва или туря рѫка на очитѣ си. Дѣтето съзнава, че майката, като го погледне, ще познае, че лъже, и затуй си туря рѫката на очитѣ. Когато фарисеятъ се молѣше, Христосъ го гледаше и му казваше: „Твоята душа е размѫтена, твоитѣ праотци не сѫ живѣли такъвъ чистъ животъ, както ти си въобразявашъ. Ти мислишъ, че не си като другитѣ хора, но въ миналото си билъ като тѣхъ, па и сега не си много далечъ отъ тѣхния уровенъ“. Както и да изтълкуваме този фактъ, да-ли споредъ учението на индускитѣ философи за прѣвъплътяването; или споредъ учението на египетскитѣ мѫдреци за трансмигрирането; или споредъ учението на кабалиститѣ и окултиститѣ за еманирането (изтичането) и усъвършенствуването на духа; или споредъ съврѣменното философско учение за наслѣдственостьта безразлично. Тия учения и теории сѫ само помагала за насъ, да си уяснимъ нѣкои нѣща по-добрѣ, да ни станатъ явленията на човѣшкия животъ по-ясни и по-разбираеми. Обаче, основниятъ принципъ, лежащъ въ основата на всички нѣща, си остава всѣкога единъ и сѫщъ, по който начинъ и да обясняваме и тълкуваме неговитѣ проявления. Великиятъ законъ на причинитѣ и слѣдствията, на дѣянията и възмездията, никога не казва лъжа той всѣкога говори абсолютната истина. Ако си добъръ, пише въ книгата на живота, че си добъръ; ако си лошъ, пише, че си лошъ. Ако говоришъ истината, пише въ книгата на живота, че си говорилъ истината; ако лъжешъ, пише, че си лъгалъ. Ако помагашъ на ближнитѣ си, самопожертвувашъ се за народа си, работишъ за благото на човѣчеството, служишъ на Бога отъ любовь, пише това въ книгата на живота: ако изнасилвашъ ближнитѣ си, прѣдателствувашъ спрѣмо народа си, спъвашъ развитието на човѣчеството, изневѣрвашъ на Бога — пише така въ сѫщата тая книга. Той пише безпощадно своитѣ показания за човѣшкитѣ постѫпки: върху челото, върху носа, върху устата, върху лицето, върху главата, върху рѫцѣтѣ, върху пръститѣ и върху всичкитѣ други части на човѣшкото тѣло — всѣка кость е свидѣтелство за или противъ насъ. И тази история на човѣшкия животъ ние четемъ всѣки день. Въ нейнитѣ минали страници е отбѣлѣзанъ животътъ на всички наши праотци: за нѣкои отъ тѣхъ е писано, че сѫ били ужасни прѣстѫпници, крадци и разбойници. Като разгъваме нейнитѣ страници и прослѣдваме линията, по която сѫ дошли: Авраамъ, Исаакъ, Яковъ, Давидъ, Соломонъ и много други, намираме тамъ тѣхнитѣ постѫпки напълно отпечатани. За Авраама намираме, че е билъ човѣкъ правдивъ, много уменъ, човѣкъ съ широко сърце, съ голѣма вѣра, съ възвишенъ духъ, запознатъ съ дълбоката мѫдрость на Божественитѣ наредби за великото бѫдеще на човѣчеството. За Якова намираме, че първоначално е билъ човѣкъ двуличенъ, хитъръ, егоистъ, който съ лъжа и измата сполучва да отнеме първородството на брата си, и едва къмъ триесеть и третата му година въ него става прѣвратъ, слѣдъ като слугувалъ на чича си Лаванъ четирнайсеть години за двѣтѣ му дъщери: тогава именно става въ него една промѣна за добро. За Давида знаемъ, че е билъ човѣкъ смѣлъ, рѣшителенъ, съ отличенъ природенъ и поетиченъ умъ; но е ималъ особена слабость къмъ красивитѣ жени. Съ измама взема жената на Урия, отъ който день започватъ вече неговитѣ изпитания. И смѣлиятъ пророкъ Натанъ не се е поколѣбалъ да го изобличи направо въ лицето и да му покаже лошитѣ послѣдствия, които тоя законъ ще напише за него въ своята книга за бѫдещето потомство. За Соломона е казано, че е ималъ отличенъ философски умъ, съ добро, но покварено сърце, съ извънмѣрно силни чувства и страсти, голѣмо тщеславие и слаба воля, първокласенъ епикуреецъ въ ядене и пиене и удоволствуване съ жени. Христосъ знае това. Знае какъ е живѣлъ и неговиятъ родъ, и, когато хората Му казватъ: „Учителю благи“, възразява имъ: „Защо Ме наричате благъ? — Благъ е само единъ Богъ“. Иска да каже: „Фамилията, отъ която Азъ съмъ роденъ, не е толкозъ благородна, както вие мислите. Защото Богъ има друго мѣрило, което вие изпущате. Той изисква пълна чистота въ всѣко отношение. Мнозина отъ тази фамилия не сѫ живѣли тъй, както е било угодно на истинския Богъ, Чиято воля Азъ испълнявамъ“. Та затова се обръща къмъ фарисея и му казва: „Ти и себе си лъжешъ, и хората, и Бога: много отъ твоитѣ праотци сѫ вършили прѣстѫпления, и затова ти нѣмашъ право да казвашъ: „Азъ не съмъ като тия. И понеже нѣма смирение въ твоята душа, твоята молитва не може да бѫде приета, и ти не може да бѫдешъ оправданъ. Вие фарисеитѣ сте изопачили Божия Законъ, като сте турили лицемѣрието отгорѣ Му за покривало. Прѣстанете да се прѣдставяте за такива, каквито не сте, понеже Богъ не е човѣкъ, който може да се лъже отъ външния ви видъ; Той гледа на вашето сърце и споредъ него ви оцѣнява“. Сега, да се обърна къмъ другия типъ — къмъ митаря. Имате човѣкъ съ срѣденъ ръстъ, въздебеличъкъ; крака възкѫси, рѫцѣ дебели, пръсти сѫщо въздебели и заострени, лице валчесто; стомашна система прѣкрасно развита — обича да похапнува повечко и да попийнува. „Прѣдстои ми дълъгъ пѫть да извървя, азъ трѣбва да имамъ храна“- — така си философствува той, и затова става бирникъ; отъ тукъ ще изпроси, отъ тамъ ще вземе и пооткрадне, напълва си торбата. „Ти правишъ като мене, ще извинишъ, може да го смѣтнешъ за кражба, но трѣбва ми. Не искашъ да ми го дадешъ, ще си го взема насила или открадна“. Казахъ — митарьтъ има лице възвалчесто, вѣжди дебели, брада отдолу широка — каквото прѣдприеме, съ успѣхъ го свръшва. На възрасть е между 40 — 45 години. Брада съ черни рошави влакна, мустаци сѫщо — бѣлѣгъ на голѣма горещина; носъ развитъ, възкѫсъ, дебелъ, широкъ въ крилата си — признакъ на добра дихателна система; човѣкъ на чувствата, импулсивенъ, като дѣте, всѣкога може да изкаже своята радость; като му дръпне половинъ кило винце, може да скача и се радва; като изтрѣзнѣе, почва да плаче, че жена му била болна. Слѣпоочнитѣ области силно развити; уши възголѣми, почти като Толстоевитѣ, като на човѣкъ, който краде, взема, но и дава — „бащата и майката крадѣха, хайде азъ да дамъ, да облагодѣтествувамъ, дано Господь да ни прости грѣховетѣ“. Очи има кафяви или винени бѣлѣгъ на естествена мекота и добродушие, които чакатъ само своето врѣме да се проявятъ. Глава правилно развита, като главата на Сократа. Има отлично развити домашни и обществени чувства, силно религиозно чувство, отзивчиво чувство на милосърдие, правилно разбиране на живота, отличенъ умъ, лишенъ отъ софистика, силно развита съвѣсть, която му показва грѣшкитѣ, и той не се свѣни да ги изповѣдва и прѣдъ Бога, и прѣдъ човѣцитѣ, и прѣдъ себе си. Нѣма прѣдвзети възгледи за своето благородство. Има религия, но въ нея той е поставилъ образа на Добрия Богъ, а не своя. Всѣкога вѣрва, че този Добъръ Господь ще го изведе на видѣло. Има повече вѣра въ Него, отколкото въ себе си. Има правилна философия: не се сравнява съ по-низкостоящитѣ отъ него крадци и вагабонти, а казва: „Господи, като гледамъ Тебе, ангелитѣ, светиитѣ, какво съмъ азъ? трѣбва да се повдигна, трѣбва да бѫда като Тебе. Грѣшникъ съмъ; дѣди, прадѣди и азъ човѣци не станахме; ямъ, пия, но съмъ станалъ като свиня; прости ми, че не мога да използувамъ благата, които Си ми далъ“. И какво казва Христосъ? Този човѣкъ, който съзнава грѣшкитѣ си, има единъ възвишенъ идеалъ, единъ день той ще надмине фарисея. Какъ може да бѫде това? Богатитѣ хора се уповаватъ само на своитѣ ренти или доходи, нищо не работятъ, а само бистрятъ политиката, обществения животъ. Други, които ставатъ сутринь рано, работятъ по 10 часа на день, иматъ несполука слѣдъ несполука въ живота, но постоянствуватъ и слѣдъ години придобиватъ знания и ставатъ видни хора. Сега, между васъ — ще извините — има и отъ двата типа. Но, понеже Христосъ дава двата противни полюса, азъ ви казвамъ, вземете доброто отъ единия и отъ другия и създайте, благородния фарисейски и митарски характеръ едноврѣменно; създайте третия типъ на християнина, на новия човѣкъ. Тази е моята мисъль. Казвате: „Толкова грѣшенъ ли съмъ въ своя животъ, какъ мога азъ да бѫда фарисей? обиждашъ ме“. Ще ви кажа една истина. Когато доде нещастие въ живота, казвате: „Защо, Господи, това нещастие? има други, които сѫ по-голѣми грѣшници отъ мене.“ Тогава не сте ли на мѣстото на фарисея — човѣкъ, който спори съ Господа? Господь ще ви каже: Ти си много праведенъ, но знаешъ ли колко безобразия сѫ извършили твоитѣ дѣди, съ които едно врѣме си билъ съдружникъ? Ей тукъ имашъ полица, подписана прѣди толкозъ години, трѣбва да я изплатишъ.“ — „Ама азъ не помня“. — Нищо не значи. Въ Моята книга е отбѣлѣзана. Тя не лъже“. Доде нещастие върху васъ, благодарите — „малко е то“, тогава вие сте на мѣстото на митаря. И Христосъ ще ви каже; „вие ще отидете въ дома на Отца“. Вие осѫждате нѣкой пѫть фарисеитѣ — „тѣ сѫ неискрени хора“, но знаете ли, че вие, които осѫждате фарисеитѣ, сте съврѣменнитѣ фарисеи? Извадете поука за себе си отъ характера на този фарисей, да нѣмате неговитѣ лоши черти, или, ако ги имате, да ги изкорените, да не вървите изъ пѫтя на негативния животъ. Какво сѫ имали дѣдо ви, баба ви, баща ви, майка ви, това нищо нѣма да ви ползува. Знаете приказката за гѫскитѣ, които нѣкой каралъ къмъ града. Гѫскитѣ рекли на пѫтника: „Какво безобразие отъ този господинъ! подкаралъ ни като ято, не знае, че нашитѣ прадѣди освободиха едно врѣме Римъ“. „А вие какво направихте?“ казалъ пѫтникътъ. „Нищо“. — „Тогава вие сте достойни, за да се варите въ гърне“. Дѣдо ви, баща ви, били такива високи, благородни хора, но вие какво сте? Нѣмашъ благороденъ характеръ — придобий го, Дѣдо ти, баща ти може да сѫ ти оставили извѣстенъ капиталъ, но ти можешъ да го опропастишъ, изгубишъ. И въ религиозно отношение ако се спремъ, има религиозни фарисеи: „Азъ съмъ отъ православната цръква“, „азъ съмъ отъ евангелската цръква“, „азъ съмъ отъ католишката цръква“, „азъ съмъ свободномислящъ“. — „Радвамъ се, че си православенъ, че си евангелистъ, че си католикъ, че си свободномислящъ; но имашъ ли благороднитѣ черти на Иисуса?“ — „Нѣмамъ ги“. — „Не си православенъ, не си нито евангелистъ, не си никакъвъ. Придобий ги, за да бѫдешъ такъвъ“, „Ама азъ съмъ свободомислящъ“, — „имашъ ли благороднитѣ черти на честнитѣ свободомислящи хора? Подъ думата „свободомислящъ“ разбирамъ човѣкъ, който е приятель на истината. Не си ли такъвъ, ти си първокласенъ лъжецъ“. Често хората казватъ: „Ти си отличенъ човѣкъ“. Хората отъ съврѣменното общество се събиратъ трима - четирма на едно мѣсто и почнатъ да се хвалятъ съ благородство, съ отличия: „Твоето съчинение ние четохме и сме въ възторгъ“. Замине, почнатъ: „Той е първокласенъ глупакъ“. Замине вториятъ, почнатъ и по неговъ адресъ сѫщото. Замине третиятъ, и той билъ такъвъ и онакъвъ. Като остане единъ, той, разбира се, нѣма да каже нищо лошо за себе си. Не се лъжете отъ това, което казватъ хората, защото тѣ по вашъ адресъ могатъ да кажатъ много неприятни работи. Никой не казва истината. Ваши неприятели ще ви кажатъ: „Ти си вагабонтинъ, лъжецъ, калпазанинъ“ — тѣ говорятъ по-скоро истината, отколкото онзи, който ви ласкае: „Ти си благороденъ“. Може да си добъръ, но не толкозъ; да не мислишъ, че си отличенъ. Нѣкой пѫть вървишъ изправенъ, махашъ си рѫцѣ и бастунъ, като че-ли си разрѣшилъ нѣкоя велика задача на Архимеда; мислишъ, че като тебе нѣма другъ човѣкъ; ако си митарь, казвашъ си: „Азъ ще управлявамъ свѣта“. Христосъ казва: „Слушай, прѣди години твоитѣ дѣди и прадѣди управляваха, и азъ помня, че тамъ въ моя тевтеръ е написано, че тѣ сѫ извършили прѣстѫпления; може да влѣзешъ и ти въ тоя пѫть, не се самонадѣвай“. Затуй, въ каквото положение и да се намираме, трѣбва да имаме за идеалъ само Господа Бога. Въ този свѣтъ ще срѣщнемъ много горчиви работи. Може да срѣщнемъ нашъ приятель, който ни обича и ще ни каже нѣкои нѣща, които сѫ вѣрни; не казвамъ, че трѣбва да подозираме, че всички сѫ лъжци, не; но, ако 100 души ви похвалятъ, между тѣхъ може да ви кажатъ истината само трима; другитѣ ще ви кажатъ истината или много грубо, или въ много ласкателна форма двѣ крайности. Истината не е тамъ, а е въ онзи срѣденъ пѫть — като вземете добритѣ черти на фарисея, неговия отличенъ умъ, схващането и порядъка, а отъ митаря неговото милосърдие, дълбоката религиозность, вѫтрѣшното съзнание да познава погрѣшката си и да се стреми да изправи живота си. И въ сѣмействата тия митарь и фарисей ги има — мѫжътъ фарисей, жената митарь. Мѫжътъ отъ високо потекло, богатъ, строенъ, красивъ благороденъ човѣкъ, както го наричатъ, а жената отъ просто сѣмейство, баща ѝ и дѣдо ѝ неучени хора — простаци; той, като я погледне, казва: „Знаешъ ли отъ какво положение съмъ те извадилъ?“ и тя се посгуши. Нѣма какво да прави, ще се сгуши и сготви: всѣко помръдвене съ пръстъ отъ фарисея, че не е сготвила хубаво — „такава проста, невъзпитана жена азъ не ща“ — я заставя да плаче и да слуша. Такъвъ митарь не искамъ въ кѫщата си“. На друго мѣсто жената е фарисей, а мѫжътъ митарь; тя излиза отъ богата фамилия, баща ѝ издигналъ мѫжа ѝ, който билъ чиракъ при него — „не знаешъ ли съ какво благоволение съмъ те взела; не знаешъ какъ да се облачашъ, какъ да си туришъ връзката, не знаешъ какъ да се изсекнешъ“. Ужасни формалисти сѫ тия фарисеи, когато започнатъ да изреждатъ. Сега, и двамата, както единиятъ, така и другиятъ, иматъ нужда да изправятъ живота си. Христосъ, като казва, че митарьтъ е по-оправданъ отъ фарисея, иска да каже, че и митарьтъ не е напълно правъ, но че въ неговитѣ мисли за живота, за Божествения редъ, има по-добро схващане, отколкото у фарисея. Той иска да каже, че единъ день този митарь ще седи много по-високо отъ фарисея. Ако не искате вие да се смирите, Господь ще ви смири, защото Той гордѣливитѣ смирява, а смиренитѣ въздига. Гордостьта и смирението сѫ синоними на тия двама хора — фарисеятъ и митарьтъ. Вие не знаете какво може да се случи съ васъ въ бѫдещето; всичкитѣ ваши благородни черти и всички ваши дѣди и прадѣди не могатъ да ви спасятъ. Прѣди години въ Англия, мисля, въ Лондонъ, единъ отъ най-богатитѣ и виднитѣ англичани влѣзълъ въ своитѣ подземия да разгледа съкровищата си и по една случайность затваря вратата подиръ себе си, като оставя ключа отвънъ. Като изходилъ цѣлото свое богатство и му се порадвалъ, поискалъ да излѣзе, но се видѣлъ затворенъ. Седѣлъ день, два, три, наоколо му злато, богатство огромно, но не могълъ да излѣзе, нито да се обади Най-сетнѣ билъ принуденъ да прѣдаде душа въ туй мѣсто, като оставилъ такава бѣлѣжка: „Ако имаше нѣкой да ми даде само едно парче хлѣбъ, бихъ му далъ половината отъ богатството си“. Ако единъ день нѣкакъ се случи да бѫдете затворени, като този богаташъ, въ подземията на вашитѣ благородни дѣди и прадѣди, едно кѫсче хлѣбъ може да ви спаси. Затова Христосъ казва: „Хлѣбътъ може да ви спаси, а не тия нѣща, за които се борите“. И знаете ли, че много хора умиратъ така, затворени въ себе си? Хора отчаяни се самоубиватъ. И кой се самоубива? Не се самоубиватъ митари, а сѐ фарисеи. Поети, художници и държавници казватъ: „Насъ свѣтътъ не можа да оцѣни, не можа да оцѣни съчиненията ни — произведенията, картинитѣ“, и се самоубиватъ. Сѐ тия фарисеи, тия благородно мислящи, съ правилни лица и червени бради, изобщо се самоубиватъ. Фарисеитѣ въ България не сѫ съ червени бради; азъ ви говоря за еврейскитѣ фарисеи, тѣхъ описвамъ; нашитѣ щѣхъ да опиша другояче. И българскитѣ мязатъ на тѣхъ, само че въ нѣщо се различаватъ. Но, понеже думата ми е не за българскитѣ, а за еврейскитѣ фарисеи, то правете заключение за българскитѣ и търсете тия типове. Какъ ще ги търсите? Моята бесѣда е да приложите това практически въ живота си. Съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ, че човѣкъ, за да успѣе, трѣбва да има воля. Въ волята има трояко проявление — волята може да бѫде; 1) своеволие; 2) воля, която има прѣдъ видъ само нашитѣ интереси, само интереситѣ на нашия народъ, и 3) воля, която има прѣдъ видъ интереситѣ и на нашето общество и народъ, и на човѣка, и на Бога. Послѣдната воля, която обема въ себе си всички задължения, които имаме къмъ този свѣтъ, воля такава, че нѣма никоя сила, която може да ни отклони отъ нашия дългъ, — тя е воля добра. Воля да работишъ за славата Божия и човѣчеството, за народа си, за дома си и за повдигането на своя характеръ — това е воля. Нѣкои казватъ: „Ти трѣбва да имашъ благороденъ умъ“. Умъ, който схваща своето отношение къмъ Бога, умъ, който е заетъ да приложи въ живота възвишенитѣ мисли — това е благороденъ умъ. Имате всичкитѣ зародиши за това. „Ама носътъ ми не е такъвъ, какъвто искамъ“. Ще се развие. Погледнете онѣзи малки пиленца въ гнѣздата, които нѣматъ още пера, какъ чакатъ майка си, и, щомъ тя се зададе, тѣ отварятъ уста, рекатъ: „чърррк“! и хопъ! майка имъ втикне въ устата имъ червейче. И двайсетъ пѫти на день: „чърррк“! и пакъ отваратъ устата. Колкото повече тия пиленца се молятъ: „чърррк“! толкова повече червейчетата падатъ въ устата имъ. И почнатъ сега и крилца да растатъ, и най-послѣ тѣ хвъркватъ. По сѫщия законъ трѣбва и вие да вървите, да си отваряте устата — да се молите. Ако не ги отваряте, вие сте фарисеи, и Христосъ ще ви каже: „Свѣтътъ не е за васъ, Царството Божие не е за васъ, бѫдещето не е за васъ“. Туй иска да каже Христосъ. Има хора, които не обичатъ да отварятъ устата си, само мълчатъ. Разбирамъ да мълчишъ, но кога? Когато си гнѣвенъ, когато искашъ да обидишъ човѣка, когато завиждашъ; но, когато си радостенъ, когато трѣбва да се каже утѣшителна дума, отвори устата си и я кажи. Отваряте ли си устата, когато ще възпитавате дѣцата? Ето въпросътъ, който се слага прѣдъ васъ. Вие възпитавате дѣцата си като фарисеитѣ; да не баратъ сѫдинитѣ, да се не оцапатъ, дори да не си наквасятъ рѫцѣтѣ — майката ще ги измие; да имъ купи бащата нови обувки, часовници, кордончета. Бащата трѣбва да стане робъ на този фарисей. Като доде вечерь бащата, намусатъ му се: „Скоро, искаме това, искаме онова“, и той се сгуши. Защо е казалъ Христосъ: „Горко вамъ, книжници и фарисеи“? И въ домоветѣ, при дѣцата си, и въ черквитѣ, всѣкѫдѣ проявяваме тия черти на фарисеитѣ и се чудимъ защо царството Божие не идва. И отгорѣ на това укори: „Калпавъ свѣтъ, калпаво общество, свещеници такива, онакива, учители лоши, управници лоши“, а той? — светия! И ти си такъвъ, като ония, които укорявашъ. Спри и остави тия нѣща, защото майка ти е при тебе; щомъ кажешъ „чърррк“! хопъ! ще получишъ храна. Тия нѣща може да ви се виждатъ смѣшни, но тѣ сѫ велики истини; тѣ сѫ дребни работи, но трѣбва да вземемъ поука отъ примѣра. Въ сравнение съ небесния животъ, ние сме голаци, и Господь постоянно ни праща майката съ тия червеи; поздрави майка си, защото ти носи храна. Колко мѣсто е обиколила тя, докато намѣри единъ червей! Какъ да благодаримъ на Бога, Който всѣки день мисли за насъ и ни доставя храна? Всѣка сутринь да казваме и ние „чърррк“! — да Му се молимъ. Знаете ли какво значи то? То има дълбокъ смисълъ. Какво съдържа това „чърррк“!? Ако бѣхте го знаяли, щѣхте да знаете думитѣ, съ които говори Небето. Много кѫса дума, но съдържателна. И сега вие сте въ храма; Христосъ се обръща къмъ васъ и ви пита: „Какъ се молите — да-ли като този фарисей, или като митаря? Какъ ще излѣзете въ свѣта и ще започнете работа, като фарисея или като митаря? И вие сте отъ сѫщата каль“. Но Христосъ иска да каже да не бѫдемъ фарисеи. Менѣ ми е гръмнала главата отъ тия фарисеи. Ако има нѣщо въ свѣта, което да безпокои, то сѫ тия фарисеи. „Ама еди-кой-си ималъ такива черти“. Зная; какво да правя? Чакай да очистя себе си, че тогазъ хората. Чакай да очистя своитѣ въшки, че тогазъ на другитѣ. Защото, инакъ, ако отида при него, онзи, който има по-малко, ще хване отъ мене. „Ама трѣбва да го възпитаме“. Чакай първо себе си да възпитамъ. „Ама трѣбва да проповѣдвате“. Ако взема прѣждеврѣменно да проповѣдвамъ, ще заблудя хората. „Излѣзъ и кажи това и това“. Какво ще кажа? Да лъжа хората ли? Когато излазяшъ, трѣбва да кажешъ великата истина и съ думи и съ живота си. Туй подразбира Христосъ. Когато почнемъ да учимъ, трѣбва да работимъ сѫщеврѣменно съ думи и съ живота си. Азъ много харесвамъ онѣзи съврѣменни учители, които, кога прѣподаватъ нѣкой прѣдметъ, физика или химия, веднага започватъ съ опити: кислородъ тъй се добива, онова тъй става. Влѣзешъ въ дърводѣлницата, учительтъ разправя и теория и практика. Влѣзешъ въ шивачницата — сѫщо. Христосъ казва на християнитѣ: „Влѣзте и вземете вашия аршинъ и ножицитѣ“. Нѣкои трѣбва да захванатъ съ игла, че послѣ съ ножици. Кои сѫ тия ножици? То е вашиятъ язикъ. Когато почнете да кроите и шиете, по-хубави ножици отъ вашия езикъ нѣма. Когато започнете да рѣжете налѣво и надѣсно, безъ да мислите, вашитѣ ножици не сѫ на мѣстото. „Не трѣбва ли да говоримъ“? Трѣбва, но на мѣстото. Защото, ако говорите не на мѣсто, рѣжете, безъ да мислите ще се изхаби платътъ. Не говоря всичко това за обезсърчение. Не искамъ да ви кажа, че вие сте роденъ фарисей, но че имате разположението на фарисея. Всички го иматъ. И хубаво е да го имате до извѣстна степень. Но, когато почнете да казвате: „Господи, благодаря Ти, че не съмъ като другитѣ“, фарисеятъ е живъ въ васъ, и мѫчно можете да се освободите отъ него. Той живѣе въ тила, въ темето, въ ушитѣ въ главата, въ носа, въ вѫтрѣшната страна на очитѣ. Този фарисей кѫдѣ ще го намѣрите? Въ всички ваши черти и проявления. И тъй, сега Христосъ ни пита: „Кой е най-правиятъ начинъ, по който можемъ да принесемъ молитвата си прѣдъ Бога?“ Тази молитва Той подразбира въ обширния смисълъ — въ полза на обществения животъ. Нѣкои разбиратъ, че истинска молитва може да се принесе само въ черква. Вижте, тази молитва, която ще принесете въ черква, има ли извѣстна връзка съ сѣмейния животъ, може ли да ви помогне? И тази черква трѣбва да я намѣрите, дѣ е тя? Учительтъ най-първо прѣподава на ученицитѣ за извѣстни елементи и ги оставя сами да разрѣшатъ задачата, да намѣрятъ отношенията на извѣстенъ законъ. Казва се на едно мѣсто въ Посланията: „Вие сте храмъ Божи“. Ако ние сме храмове Божи, като влѣземъ въ тайната ни стаица прѣдъ Бога, какъ трѣбва да влѣземъ? Ако влѣземъ като фарисея, Христосъ ще ни каже: „Не сте постигнали цѣльта си“. Ако влѣземъ като митаря и признаемъ погрѣшкитѣ си, обѣщаемъ, че ще ги изправимъ, ние ще сполучимъ и ще чуемъ Христовия отговоръ: „Ти си оправданъ, имашъ бѫдеще“. Може-би учительтъ да намѣри въ тетрадката много погрѣшки, ученикътъ не трѣбва да каже: „Колко е дребнавъ — само три погрѣшки“! Той може да я зацапа, може да задраска 4 — 5 думи, и ученикътъ да каже: „Развали ми тетрадката“. Да, ама ако искашъ да бѫдешъ съвършенъ, ти трѣбва да му се благодаришъ, че ти е обърналъ вниманието и на тия погрѣшки, защото тритѣ погрѣшки може да станатъ повече. Изправи ги, не ги оставяй. Защото погрѣшката е като въшката: ако я оставишъ, едната въ седмицата може да навъди хиляди. Доста е една погрѣшка да изпрати човѣка на позорния стълпъ. Доста е, по сѫщия законъ, една добродѣтель да ви издигне въ Небето и да ви постави между ангелитѣ. Дайте условията, и, ако една постѫпка е погрѣшна, ще ви снеме, ако е добродѣтелна, ще ви въздигне. Слѣдователно, обръщайте внимание, както върху една добродѣтель, тъй и върху една погрѣшка. Ако у единъ човѣкъ, който е водилъ пороченъ животъ, е останала само една добродѣтель, то е онова вѫженце, пуснато въ бурното море на живота, за което ако се хване, може да излѣзне на сушата. Слѣдователно, послѣдната погрѣшка, която може да остане, е много лоша, за да погуби човѣка, както послѣдната добродѣтель е много силна, за да спаси човѣка. Тѣ сѫ, които могатъ да измѣнятъ нашия животъ. То е законъ. И затова Христосъ казва: „Не бивайте немарливи“. У фарисея имаше по-благородни черти, отколкото у митаря; той седѣше въ много отношения по-високо, но имаше една послѣдна грѣшка гордостьта, която можа да го смъкне въ ада. Митарьтъ бѣше голѣмъ грѣшникъ, но бѣше му останала най-послѣдната добродѣтель — смирението, и той каза: „Азъ ще работя за спасението си“, и затова Богъ даде благословение нему, защото той имаше надеждата, че ще се поправи въ бѫдеще. Питамъ ви тази сутринь; Вие дѣ сте въ послѣдната ваша погрѣшка, или въ послѣдната ваша добродѣтель? Ако сте въ послѣдната погрѣшка, азъ ви съжалявамъ; пазете се, вие сте на опасно мѣсто въ живота. Ако сте въ послѣдната ваша добродѣтель, вие сте на сигурно мѣсто, и азъ ви ублажавамъ: вие сте на сигурна канара, дръжте се за тази послѣдна добродѣтель, и Христосъ ще върви съ васъ. (Бесѣда, държана на 5. октомврий 1914 г. Въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца! „А колко е по-добъръ человѣкъ отъ овца! Затова е дозволено да прави нѣкой добро сѫботенъ день“. Ев. Матея 12: 12. Трѣбва да благодаримъ на еврейскитѣ фарисеи,че сѫ прѣдизвикали Христа да каже такава велика истина; другояче Той не би я казалъ. Хора, крайно формалисти, които комаря прѣцѣждатъ, а камилата поглъшатъ, хора специалисти, виртуози да откриватъ и изтъкватъ чуждитѣ грѣшки — фарисеитѣ не могли да си обяснятъ какъ тъй да може да се нарушава сѫботата. Споредъ тѣхното схващане, споредъ закона Мойсеевъ, сѫботата трѣбваше да се прѣкарва въ почивка и бездѣйствие. Евреитѣ разбираха почивката своеобразно, както именно и българитѣ разбиратъ недѣлята. Българинътъ ще вкара воловетѣ си въ хлѣва, ще остави ралото подъ хамбара, ще се облѣче добрѣ, ще си тури калпака и ще отиде въ кръчмата, дѣто още съ влизането си ще извика: „Дай самъ половинъ кило винце: днесъ е недѣля. Шесть дни трѣбва да работимъ, а седмия день ще пиемъ — ще се веселимъ“. Подобни схващания имаха и евреитѣ за сѫботата. И Христосъ ги изобличава, като прави едно сравнение: „Ако вашата овца, казва имъ Той, падне сѫботенъ день въ нѣкоя яма, на-ли ще я извадите; и не, разбира се, отъ обичь къмъ овцата, а за да не пострада вашиятъ интересъ. Но, щомъ трѣбва да направите добро на човѣкъ, който се нуждае отъ помощь, повдигате голѣмъ въпросъ, че въ сѫбота не трѣбвало да се възстанови неговата рѫка“. Христосъ прибавя и нѣщо повече — „а колко е по-добъръ човѣкъ отъ овца“, сир. колко по-високо стои разумното сѫщество отъ неразумното. Ако вие за вашия стомахъ готвите 4 — 5 часа на день, за да го нагостите, понеже постоянно блѣе, и казвате: „Да не го измѫчвамъ, да го понахраня“, защо, когато се касае до разумното сѫщество, до човѣка, да се повдигне именно неговата мисъль, неговото сърце, казвате: „Въ сѫбота това не става, има за него врѣме, нека чака“? Христосъ туря двѣ условия, като казва: „Както вие се грижите за вашата овца, по сѫщия законъ трѣбва и Азъ да се грижа за разумното. Както вие изваждате вашата овца изъ ямата, така и Азъ съмъ дошълъ на земята да освободя тия разумни сѫщества — да ги изведа изъ ямата“. На онзи човѣкъ рѫката била схваната. Знаете ли що значи да е схваната рѫката? Неговата воля е била парализирана, и Христосъ казва: „Искамъ да възстановя неговата воля, да може той да дѣйствува свободно, да прилага своята мисъль, своето чувство, защото на земята той е пратенъ да работи. Да-ли това ще бѫде въ понедѣлникъ, вторникъ, срѣда или сѫбота, когато и да е, Азъ ще изпълня Своята мисия“. А такава работа, която не нарушава Божествения Законъ, може да извърши всѣки, защото почивката е прѣдназначена само за тѣлото, а не и за духа. На земята почиватъ само мързеливитѣ, и тѣ почиватъ всѣки день. А трудолюбивитѣ казватъ: „Когато се върне Христосъ при насъ, тогава ние ще си починемъ“. Тъй трѣбва да схваща работата истинскиятъ християнинъ. Има единъ основенъ принципъ, който ние трѣбва да имаме прѣдъ видъ; има извѣстни закони, които трѣбва да разбираме. И не само да ги разбираме, но и да ги прилагаме въ живота си. Безъ това приложение, всѣко учение, всѣка религия, каквато и да бѫде, е безплодна. Едно растение не е достатъчно само да изникне, да израсте, да се развие, да цъвне, да завърже плодъ, но този плодъ трѣбва и да узрѣе. Само когато плодътъ узрѣе, постигната е цѣльта на това растение. Слѣдователно, по сѫщия законъ човѣкъ може да се роди, расте, развие и завърже, но, ако не узрѣе въ него плодътъ, неговиятъ животъ е безплоденъ. Христосъ развърза рѫката на човѣка — възстанови неговата воля. Ако четете тази глава по-надолу, ще забѣлѣжите, че при Иисуса довели единъ бѣснуемъ, единъ слѣпъ и единъ нѣмъ и че Той и тѣхъ излѣкувалъ. Тия нѣща сѫ свързани. Кои сѫ: бѣснуемиятъ, слѣпиятъ и нѣмиятъ? Може да кажете, че тия работи сѫ били само въ врѣмето на Христа. Но има ги и въ наше врѣме. За малко ще се спра и приведа, единъ примѣръ и съ него ще обясня смисъла, който Христосъ е вложилъ въ тия думи. Има единъ разказъ за царь Соломона, въ който се говори, че Соломонъ повикалъ единъ вѣщъ принцъ на духоветѣ, за да му помага въ построяването на храма. Този принцъ, обаче, слѣдъ като го научилъ какъ да построи храма, поискалъ да се докопа и до неговия прѣстолъ. Когато Соломонъ узналъ това, хваналъ този духъ, затворилъ го въ една стомна, запечатилъ я съ своя печатъ и я хвърлилъ въ морето. Слѣдъ като поседѣлъ десетина години въ морето, този принцъ обѣщалъ на онзи, който отвори стомната, за да излѣзе, да му даде най-хубавата жена на свѣта. Никой не я отворилъ. Минали се сто години, той прави пакъ обѣщание: на онзи, който отвори стомната, ще му даде не само най-хубавата жена, но и най- добритѣ дѣца. Пакъ никой не се явява. Минаватъ други 100, 200, 300 години — пакъ обѣщание: на онзи, който го извади, не само ще му даде най-хубавата жена и най-добритѣ дѣца, но и ще го направи най-учения човѣкъ. И за този късметъ никой не се явява сега. Прави друго обѣщание: на онзи, който го избави, не само ще му даде всички обѣщани по-рано нѣща, но и ще го направи царь на земята. Пакъ не се явява никой. Слѣдъ 500 години рекълъ: „Който отсега нататъкъ ме избави, него ще убия“. Минава врѣме, единъ рибарь отива да лови риба, хвърля своята мрѣжа, хваща стомната и я изважда. Помислилъ си, че въ нея трѣбва да има богато съкровище. Почва да я разпечатва и когато я отпушилъ, взело да излиза изъ нея черенъ димъ и по едно врѣме се явява фигурата на принца, който рекълъ: „Азъ съмъ обѣщалъ да убия оногова, който ме извади изъ стомната. По-напрѣдъ бѣхъ обѣщалъ това и това, никой не се яви; кой ти е кривъ сега? такава ти е сѫдбата“. Рибарьтъ си помислилъ: „Що ми трѣбваше да отпечатвамъ тази стомна!“ но по едно врѣме рекълъ на принца: „Не вѣрвамъ, че ти си излѣзълъ изъ стомната. Ти трѣбва да ми докажешъ най-първо, че си излѣзълъ изъ стомната, и тогава ме убий“. — „Въ стомната бѣхъ“. — „Не си билъ въ стомната“. — „Въ стомната бѣхъ“. — „Не си билъ. — „Бѣхъ“. — „Докажи“. Духътъ започналъ да влиза отново въ стомната и, когато влѣзълъ цѣлъ, рибарьтъ веднага запушилъ стомната и рекълъ: „Ако обѣщаешъ първитѣ нѣща, ще те пусна“. Такъвъ е животътъ. Дойдете на този свѣтъ; той е море, хвърлите своята мрѣжа, хванете риба и спечелвате. Когато имате тия благоприятни условия да наловите риба, васъ ви нѣма; когато додатъ условия на страдания, бѣдствия, вие тогава хвърляте вашата мрѣжа и изваждате стомната съ лошия духъ. Въ тази приказка ще забѣлѣжите една противоположность. Макаръ и приказка, тя показва, че всѣки животъ има благоприятни и неблагоприятни условия. Трѣбва да разбираме законитѣ, за да използуваме благоприятнитѣ условия. Ако попаднемъ, като рибаря, подъ неблагоприятни условия, ще пожънемъ смърть. Да се повърна къмъ думитѣ на Христа, които Той е казалъ, когато довели при Него единъ бѣснуемъ, другъ слѣпъ и другъ нѣмъ. Бѣснуемиятъ, слѣпиятъ и нѣмиятъ — тѣ сѫ вѫтрѣ въ васъ. Тукъ всички мязате на ангели, колко сте красиви, набожни, но нѣкой бѣснуемъ влѣзе въ васъ и изъ день въ день почва плачъ и скърцане съ зѫби; мѫжътъ, дѣцата бѣгатъ — „майката побѣснѣла“. Вие разумнитѣ трѣбва да прострете рѫка, за да изцѣрите бѣснуемия, като кажете: „Миръ вамъ!“; както отъ една дума на Христа бѣснуемиятъ излѣзълъ изъ човѣка, тъй и вие можете да кажете тѣзи думи и да изцѣлите болния. Когато почнете да храните вашитѣ коне въ хлѣвоветѣ, тѣ почнатъ да ритатъ, безъ да мислятъ, че наоколо има дѣца; какво трѣбва да правите? Трѣбва да кажете, като българина „пш“! и да го дръпнете за юздата. Юздата — това е законъ. Всѣко неразумно сѫщество трѣбва да има юзда. На разумното му се дава рѣчь да говори. Слѣдователно, трѣбва да излѣкувате въ себе си този бѣснуемъ. Тази овца е станала въртоглава, тя е бѣсна; трѣбва да я излѣкувате. Слѣпа е. Хората казватъ: „Ама ние не сме слѣпи“. Вѣрвамъ, може-би, вие не сте: но има много, които сѫ. Попитали една жена, която не знаяла да чете, и тя рекла: „Синко, слѣпа съмъ, слѣпа!“ Не можете ли на тази жена да отворите очитѣ? Отворете ги. Учителитѣ сѫ хора, които отварятъ очитѣ на слѣпитѣ; тѣ сѫ чудотворци; пратите сина си при тѣхъ, слѣдъ 10 — 15 години го връщатъ съ отворени очи. И на глухия и нему трѣбва да пробиете ушитѣ, да чуе и схваща. За човѣкъ това е лесно, възможно, защото има разумъ. Затуй Христосъ казва: „Колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца!“. Въ какво състои животътъ на овцата? Да пасе трѣва, за да си покрие гърба съ малко вълна и да даде млѣко и по нѣкой пѫть да блѣе насрѣща ви. Ще кажете какво разумно нѣщо има въ това блѣение. Нѣкои съврѣменни хора сѫ като овцитѣ. Постоянно блѣятъ: братъ отъ брата се оплаква, слуги се оплакватъ отъ господари, и господари — отъ слуги; 365 дена прѣзъ годината сѐ една и сѫща пѣсень пѣятъ. Такъвъ животъ не е ли постоянно блѣене? Христосъ казва: „Колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца“, защото човѣкъ може да мисли. Неговата рѫка трѣбва да бѫде развързана; бѣсниятъ вѫтрѣ въ него трѣбва да бѫде излѣкуванъ; неговата слѣпота трѣбва да се отмахне, и слухътъ му да се възстанови. Туй иска да каже Христосъ съ тия думи. Той казва на фарисеитѣ: „Вие не разбирате основния Божественъ Законъ, и Азъ зная защо вие искате хора съ вързани рѫцѣ; вашитѣ интереси диктуватъ да имате недѫгави хора; вие казвате за слѣпия: „По-добрѣ да е слѣпъ, за да не вижда нашитѣ прѣстѫпления“; за глухия: „Въ нашъ интересъ е да бѫде невѣжа“. И ако има хора които не обичатъ просвѣщение, това става по извѣстни практически съображения. Христосъ, обаче, твърди обратното: Той казва, че на сакатитѣ трѣбва да бѫдатъ развързани рѫцѣтѣ; бѣснитѣ, слѣпитѣ и глухонѣмитѣ трѣбва да бѫдатъ излѣкувани. Той иска умни хора, които да разбиратъ и да вършатъ волята Божия. Българската дума „мѫжъ“ има дълбоко съдържание: тя произлиза отъ санскритската дума „манасъ“, която означава сѫщество, което мисли; затуй хората казватъ „бѫди мѫжъ“, сир. сѫщество, което мисли, разсѫждава, което има воля да върши това, което е добро. Това значи да бѫдешъ човѣкъ. И бѫдете увѣрени въ тоя законъ, че човѣкъ не може да има воля, ако не върши добро. Нѣкои казватъ: „Азъ имамъ воля“. Ако пусна едно колело отъ върхъ Витоша, ще се търкаля надолу, но то не може да върви нагорѣ къмъ върха. Отъ планинския върхъ рѣка съ устремъ слиза надолу, но тя не може да възлѣзе нагорѣ. По сѫщия начинъ повечето хора се търкалятъ и вървятъ надолу. А само човѣкъ, който може да се качи на планината, само такъвъ човѣкъ има воля; той може да прѣмахне и побѣди извѣстни спънки и съпротивления. И Христосъ се обръща къмъ евреитѣ и казва: „Вие не трѣбва да бѫдете овци, не трѣбва да бѫдете като сѫщества, които се търкалятъ само надолу, както рѣкитѣ и камънитѣ, но трѣбва да бѫдете хора, които се възкачватъ нагорѣ къмъ Бога, да изпълнявате, значи, Неговата воля“. Това е искалъ Той да имъ каже. Тѣ Го разбираха. И въ съврѣменния животъ хората постоянно слизатъ, търкалятъ се отъ Витоша надолу и се питатъ защо сѫ нещастни. Всѣки, който се търкаля надолу, е нещастенъ. Щастливъ е човѣкъ, когато почне да се възкачва. Докато човѣкъ не почне да мисли и разсѫждава, той е нещастенъ; почне ли да мисли и разсѫждава, става щастливъ, и невъзможнитѣ по-рано нѣща въ живота почватъ да ставатъ възможни. Скритата мисъль, която Христосъ влага въ тия думи, има за насъ велико значение. Когато Богъ е казалъ въ първата глава на Битието, че е направилъ човѣка по Неговия образъ и подобие, Той е искалъ човѣкъ да мисли и дѣйствува, както Богъ мисли и твори, да има воля; а подобие значи да уподобяваме нѣщата, сир. да правимъ разлика между доброто и злото, да произвеждаме хармония. Да мислимъ и дѣйствуваме — това е Божественъ принципъ, който Господь е вложилъ въ насъ. И всѣки, който не мисли и дѣйствува, както Богъ му повелява, нѣма образа Божи, той е овца. Ние не казваме, че овцата е лоша, но казваме, че прѣдназначението на овцата е да пасе и да дава млѣко и вълна, когато пъкъ прѣдназначението на човѣка е съвсѣмъ друго; той е създаденъ, за да управлява всички сѫщества, да регулира атмосферата, да регулира всички други елементи, да уреди земята. Той трѣбва да стане единъ добъръ господарь, а може да стане такъвъ, само когато разбира туй, което Богъ е вложилъ въ него. Сега, често запитватъ: „Ти християнинъ ли си? — Какво разбирашъ подъ тази дума? — Вѣрвашъ ли въ Христа? — Вѣрвамъ, че Христосъ е дошълъ. Тъй вѣрвамъ, както вѣрвамъ, че рускиятъ царь нѣкога е идвалъ въ България. — Що отъ това? Вѣрвате ли, че вашиятъ ученикъ днесъ е ходилъ на училище? — Вѣрвамъ“. Но тази вѣра трѣбва да отиде малко по-далечъ; азъ ще попитамъ ученика: „Ти слушалъ ли си днесъ учителя какво говори? — „Не съмъ“. Ще му кажа: „Азъ слушахъ неговата лекция и зная повече работи отъ тебе“. И тогава ще кажете: „Ти си схваналъ мисъльта“. Хората казватъ: „Вѣрваме, че Христосъ е дошълъ да спаси свѣта“. Хубаво, двѣ хиляди години сѐ това проповѣдвате; но какъ ще го спаси? — „Пролѣлъ кръвьта си, за да откупи хората“. Е добрѣ, когато единъ български земледѣлецъ купи отъ пазара единъ чифтъ волове, какво прави съ тѣхъ? Туря имъ по единъ оглавникъ, слага имъ хомота на врата, взема ралото, остена и ходи на нивата. Вѣрвашъ въ Христа, но, ако си въ положение на овца и не се впрегнешъ на работа, служишъ ли на Христа? Ти вѣрвашъ, че е дошълъ; много добрѣ, но слушашъ ли Го? Не. Азъ те съвѣтвамъ да отидешъ и да слушашъ Христа, като говори въ Своето училище, да разберешъ Неговото учение и да го приложишъ въ живота си. Отъ хората не искамъ ни най-малко да изхвърлятъ туй, което иматъ. Туй, което сега имате, то е, че вие сте още въ отдѣленията; но вие 30 — 40 години сѐ букваря учите, и този букварь е станалъ вече на парцали. Долу вашитѣ буквари, вземете читанкитѣ. Разбирамъ човѣкъ да държи букваря една, двѣ, три години, но 100 години да срича сѐ букваря, това не разбирамъ. „Читанкитѣ“, казва Христосъ, „вземете сега“. А на онѣзи, които сѫ свършили читанкитѣ, казва: „Долу читанкитѣ! вземете граматиката, аритметиката, физиката, химията, Законъ Божи и тръгнете напрѣдъ. Доста това блѣение“. — „Вѣрвашъ ли, че Христосъ е дошълъ“! Повече нѣщо се изисква отъ васъ. Слушайте какво говори Христосъ и научете туй, което Той е донесълъ. Тогава само ще научите дълбокия смисълъ на този животъ. И когато имате способностьта да мислите, да дѣйствувате и да създавате, вие имате прѣимушество скрито въ себе си, имате богатства, рудница, която трѣбва да разработите — вашия умъ, вашата воля. Питамъ ви сега: работили ли сте върху вашия умъ и вьрху вашата воля или досега само сте блѣели надъ вашия букварь? Ако Христосъ, Който иде, направи ревизия въ вашитѣ домове, ще провѣри напълно да-ли сте се занимавали. Азъ не подразбирамъ ония, обикновенитѣ кѫщи, които сте направили, а ония, въ които сега живѣете, съ които сега сте дошли тукъ. Христосъ ще види да-ли въ тия килийки, въ тия стаи има разумна човѣшка мисъль и дѣйствие или има овчи извержения. И този послѣденъ торъ е хубавъ, но грѣхота е единъ човѣкъ, когато баща му го е пратилъ на училище, на когото е далъ всичкитѣ условия да стане разумно сѫщество, да остане вънъ и да блѣе. И когато ангелитѣ слѣзатъ и пакъ се върнатъ на Небето да рапортиратъ за хората, какво ще кажатъ горѣ? — „Долу тѣ още блѣятъ“. Туй блѣене кога-да-е ще се прѣвърне въ говоръ. И сега Христосъ, като иска да направи тази овца да бѫде разумна, защото има условия да бѫде такава, турга тия два принципа единъ до другъ и казва, че тази вълна на овцата трѣбва да се изпреде и отъ нея да се направи платъ. Овца всѣки може да стриже; но вълната ѝ трѣбва да се изработи. Па и вълната, ако не се остриже наврѣме, ще опада, както листата на дърветата. Та трѣбва вълната да се прибере, да се прѣработи и да се изтъче отъ нея платъ — нашитѣ мисли и желания трѣбва да се прѣвърнатъ въ дѣйствия, и тогава ще могатъ да се облѣкатъ голитѣ хора. Кога именно човѣкъ оголѣ въ рая? Когато оглупѣ, когато стана овца и заблѣя; когато неговата рѫка осакатѣ, когато неговата жена се поддаде и напусна цѣломѫдрения животъ за външния блѣсъкъ на нѣщата, а той самиятъ послѣдва този примѣръ, та и двамта се отдадоха на разпуснатъ животъ. Тогава оглупѣха, изгубиха своето зрѣние, своето правилно сѫждение. Христосъ казва сега: „Азъ дойдохъ на земята именно за тоя човѣкъ, който е направенъ по образъ и подобие Божие; да развържа неговитѣ рѫцѣ, да може да изпълнява Божия Законъ. Вие, които досега сте пасли свинетѣ на тоя свѣтъ, като сѫ ви забранявали и рожковетѣ, какво очаквате още? — пѣсеньта на пѣвцитѣ ли: „Господи, упокой душу раба твоего?“ Да упокои Господь душата ви между свинетѣ ли, между рожковетѣ на тоя свѣтъ? Не, вземете тояжката си, вземете торбата си и хайде на пѫть къмъ бащиния си домъ, къмъ бащиното училище, което Господь е приготвилъ за васъ“. Христосъ ви съвѣтва да турите настрана букваря и читанката и да вземете граматиката; тя е полезна наука, тя учи какъ да говоримъ и четемъ правилно, кѫдѣ да поставимъ ѣ или е, я или а, ъ или ѫ. Отъ всички се иска правилна мисъль, правилно сѫждение, правилно чувствуване, правилно дѣйствуване. Да бѫде животътъ ни красивъ и добъръ и по форма и по съдържание и — както е казано прѣди двѣ хиляди години: „Бѫдете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ Небесни“ — ето лозунгътъ за новия животъ, къмъ който трѣбва да се стремимъ — то е Божественъ Законъ, но въ това отношение отъ насъ се изисква малко по-голѣмо усилие. И азъ похвалявамъ свѣтскитѣ хора въ едно отношение. Една дама, която се приготвува да отиде на нѣкоя вечеринка или на балъ или въ театъръ, гледайте колко трудъ полага въ стаята, въ която се облича: цѣлъ часъ тя се обръща насамъ-нататъкъ, огледва си лицето, носа си, рѫцѣтѣ си — всичко да е въ изправность. Азъ я похвалявамъ. Но вие, христянитѣ, колко пѫти сте седѣли прѣдъ вашето огледало да огледате и изправите вашия характеръ? Казвате: „Безъ огледало мога“. Трѣбва ви огледало. Вземете примѣръ отъ тая свѣтска дама. Азъ подържамъ огледалото, но сърдечното и умствено огледало: като се огледате въ него, всичко да е въ изправность. Тогава само да се явите прѣдъ Господа. Да не мислите, че Господь ще ви приеме на Небето тъй, както сте, не. Свѣтскитѣ хора разбиратъ това много по-добрѣ. И затуй Христосъ казва: „Синоветѣ на този вѣкъ сѫ по-умни“. И освѣнъ че не бива да ги осѫждаме, но трѣбва да вземемъ отъ тѣхъ много добъръ урокъ. Въ всѣко отношение прѣпорѫчвамъ свѣтскитѣ хора, защото даватъ отлични примѣри и по схващане и по енергия и по приготовление. Ако бихме взели тѣхния примѣръ да го приложимъ въ духовния свѣтъ, щѣхме да стоимъ по-горѣ, отколкото сме сега. Казвате: „Тѣхнитѣ работи сѫ глупави, това намъ не трѣбва, онова не трѣбва“. Е, какво ви трѣбва — Небето ли? Но Небето не иска глупави хора. Ако не можете да съградите каменна кѫща, какъ можете да съградите единъ характеръ, който иска много голѣми усилия? Нѣмашъ хилядо лева да съградишъ кѫща, а искашъ да съградишъ великолѣпенъ характеръ! И когато казва Господь да не обръщате внимание на свѣтскитѣ работи, подразбира това: когато сте изградили една, двѣ, три кѫщи, казва: „Доста вече, ти си специалистъ, сега искамъ отъ тебе да съградишъ твоята сърдечна кѫща. И като се научишъ какъ да съградишъ своята сърдечна кѫща, съгради умствената си кѫща“. Сѫщиятъ законъ по аналогия трѣбва да върви отдолу нагорѣ. Затуй казва Христосъ: „Колко по-горѣ стои човѣкъ, който мисли, който може да развива своя характеръ, отъ една овца, която постоянно пасе и блѣе!“. Съврѣменниятъ свѣтъ иска: „Хлѣбъ, хлѣбъ!“ — този викъ се чува отъ всѣкѫдѣ. И овци ни трѣбватъ, защото ни даватъ вълна; но, ако цѣлата земя би била изпълнена само съ овци, нѣмаше да има никаква хармония. Подразбирамъ, че въ насъ разумниятъ елементъ трѣбва да вземе върхъ надъ неразумния, животинското трѣбва да се замѣни съ човѣшкото. Навсѣкѫдѣ се чува прѣрекание: „Той е животно“. Не е лошо да е човѣкъ животно; но има нѣщо по-високо отъ животнитѣ. За овцата да е животно е въ реда на нѣщата, но не и за човѣка. И въ Писанието е казано: „жива душа“ и „животворящъ Духъ“, Който иска да научи, да облагороди, да спаси човѣчеството и ученицитѣ му, призовани на туй поприще, да съдѣйствуватъ на Христа: Той иска да Му помагатъ умни хора — човѣци, които знаятъ добрѣ да градятъ споредъ всички правила на Божествената наука, хора, въ умоветѣ на които благото на „Царството Божие“ седи на пръвъ планъ. Сега трѣбватъ такива човѣци, които не се съблазняватъ, нито се заблуждаватъ отъ външната привидность на нѣщата. Допущамъ, че нѣкои свещеници не извръшватъ своята длъжность, както трѣбва, но азъ ги не осѫждамъ — това е тѣхното разбиране, а трѣбва да се завзема азъ да направя туй, което на мене се налага. Ако постоянно стоимъ на едно мѣсто и ги осѫждаме, а ние сами занемаримъ своитѣ длъжности, каква полза може да има отъ това? Никаква. То ще бѫде като онзи учитель, който не е прѣдалъ урока на ученицитѣ си, и затова иска да ги накаже. Нека прѣминемъ въ стадията на разумното живѣние, което има за цѣль подобрението на всичкитѣ народи, на цѣлото човѣчество. Трѣбва да имаме прѣдъ видъ човѣшката душа, дома, обществото, народа, човѣчеството — всички тия категории Христосъ ги включва; всичко туй съставя едно цѣло. Домътъ е по-голѣмъ индивидъ; обществото — по-голѣмо отъ дома; народътъ е още по-голѣмъ отъ обществото, а човѣчеството — още по-голѣмо отъ народа. Затова се стремимъ отъ малкитѣ нѣща къмъ по-голѣмитѣ, сир., отъ животинското къмъ разумното проявление. Христосъ, като туря тази мисъль прѣдъ васъ, „колко човѣкъ стои по-горѣ отъ овца“, смѣта, че човѣкъ е по-способенъ да гради и съгради своя животъ. Първото нѣщо, като се върнете у дома, е да започнете да излѣкувате бѣснуемия; второто, което трѣбва да направите, е да отворите очитѣ на вашия слѣпъ; третото — да отпушите ушитѣ на вашия глухъ; четвъртото — да развържете рѫката на този, на когото е вързана — да турите вашия умъ въ дѣйствие. Тя е една сериозна задача; правила имате, ще направите рѣшението. Разбира се, може да минатъ день, два, три, но, ако постоянствувате, ще я рѣшите. И когато рѣшавате, резултатитѣ ще покажатъ какъ трѣбва да работите. Ако всѣкога учительтъ би рѣшавалъ задачата на ученика, послѣдниятъ никога не би се научилъ да смѣта. Учительтъ зададе една, двѣ, три, четири, петь задачи и каже: „Слѣдующия пѫть ще ми донесете тия задачи рѣшени“. И цѣлъ свѣтъ около насъ е сѐ задачи, които Господь е прѣдоставилъ на насъ да рѣшимъ. Въ главата, която прочетохъ, Христосъ е турилъ много задачи. Азъ се спрѣхъ върху една, другитѣ сѫ много по-тежки — по сложното тройно правило. Азъ сега ви давамъ задачата само съ четиритѣхъ прости дѣйствия — събиране, изваждане, умножение и дѣление. Щомъ влѣзете въ сложното тройно правило, тамъ работата е малко по-трудна, но съ четиритѣхъ прости дѣйствия може да я рѣшите много добрѣ. Нѣкои отъ васъ казватъ: „Не знаемъ да събираме“. Ще се научите. Двѣ ябълки и още двѣ правятъ четири. Не знаете съ какви да се събирате — мѫжътъ не знае съ каква жена да се събере. Послѣ иде изваждането: мѫжътъ се оженва за една жена, не я харесва, иска да я парясва — не знае какъ да изважда. Не е врѣме сега да се изважда. Намножатъ му се дѣца, иска да ги изпѫди, защото не били умни. Трѣбва да ги научи. Какъвъ великъ законъ се крие въ тия четири правила: да знаешъ какъ да събирашъ, какъ да изваждашъ, и така нататъкъ! То е дълбока наука, която съ хиляди години седи прѣдъ хората. Ние сме научили само механическата страна на смѣтането. Когато почнемъ да се събираме съ светиитѣ, съ ангелитѣ, когато се съберемъ съ Бога, тогава ще научимъ истинкото събиране. Единъ грошъ и още единъ грошъ правятъ два гроша; но, ако въ събирането има и минусъ и плюсъ? Нѣкои казва: „Мога да събирамъ“. Ама какъ — съ плюсъ или съ минусъ? „Имамъ“ казва, „минусъ двѣ хиляди лева“. Колко врѣме ти трѣбва да работишъ, за да ги изплатишъ? „Имамъ плюсъ двѣ хиляди лева“. А, ти си богатъ човѣкъ, може да располагашъ и да правишъ добро на други. Този е основниятъ законъ на Христа. Тази овца вие ще съберете и ще извадите; тя ще ви даде елементитѣ. Ако посѣтите единъ овчарь, той ще ви научи основния законъ на събирането и изваждането: като подсири млѣкото, една часть ще събере, друга ще извади вънъ. Ако знае какъ да извади непотрѣбното, той ще спечели, ако не знае, ще изгуби. И вие, ако знаете какъ да подсирите вашето млѣко, какъ да събирате едното и какъ да изваждате другото, когато доде да балансирате вашата смѣтка, ще кажете: „Сега имаме печалба“. Имате ли загуба, това показва, че не сте употрѣбили онзи разуменъ принципъ на Христа, а сте били овца, която е само пасла и блѣла прѣзъ всичкото врѣме. Овцата, като види вълка, тропа съ кракъ: иска да му каже: „Трѣбва да се махнешъ отъ тукъ; не знаешъ ли, че азъ паса?“ Но той се хвърля и я изядва. Толкозъ е тя умна! И вие, когато видите дявола, недѣйте му тропа съ кракъ: той не се плаши; той се плаши само отъ хора, които иматъ умъ и воля, рѫцѣтѣ на които сѫ развързани. Затуй Христосъ доде да развърже рѫката на човѣка и да му даде сила да се бори съ вълка — съ дявола. И вълцитѣ иматъ право да ходятъ по свѣта, да упражняватъ своитѣ зѫби, но и ние имаме право да употрѣбимъ срѣщу тѣхъ своя умъ и своята воля. Тѣ иматъ право да ядатъ, но и ние имаме право да имъ извадимъ зѫбитѣ; тѣ иматъ право да упражняватъ своитѣ нокте, но и ние имаме право да имъ ги изрѣжемъ. Изкоренете зѫбитѣ на този дяволъ и изтръгнете неговитѣ нокте. И, като направите дявола овца, да ви дава вълна и млѣко, не бойте се, може въ слѣдующата стѫпка да го направите волъ, да му турите оглавникъ и да го накарате да оре. И казва Христосъ въ друга една задача, че духътъ, като излизалъ отъ човѣка, билъ много неспокоенъ и, ако се върне назадъ, той е седемь пѫти по-лошъ отъ прѣди. Всички онѣзи глупави хора сѫщо ставатъ седемь пѫти по-лоши. И затуй Христосъ казва: „Азъ дойдохъ да спаса разумния човѣкъ“, не за животнитѣ, а за човѣка. Та именно туй спасение на дълбокото християнско учение трѣбва да приложимъ въ нашия животъ, да бѫдемъ образецъ съ своя умъ и съ своето сърце, домътъ ни да бѫде идеална градина — това е задачата на нашия животъ. Затуй почнете да работите, и нека всѣки да работи вѫтрѣ въ себе си. Когато на българина доде нѣкой приятель на гости, той го взема и му показва какво има въ своето стопанство, какъ той е нареденъ, и приятельтъ му го похвалява и се радва; единъ день ще доде Господь отъ Небето, кѫдѣ ще Го разведете вие? Плѣвнята ви, хамбарътъ ви сѫ съборени, черквата и училището сѫщо. Ако Той намѣри всѣко нѣщо тукъ въ редъ и порядъкъ, ще каже: „Ето човѣкъ, който е работилъ разумно“. Това е мисъльта, която Христосъ прѣдставя прѣдъ васъ тази сутринь — „колко по-горѣ стои човѣкъ отъ овца“. (Бесѣда, държана на 28. септемврий 1914 г. въ София.)

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Необходимостьта да познаваме Бога. „А вѣченъ животъ е това, да познаватъ Тебе, Единаго Истиннаго Бога, и пратения отъ Тебе Иисуса Христа“ Ев. Иоанъ 17: 3. Животътъ е най-естествениятъ и най-силенъ стремежъ на човѣшката душа; той е богатството, което тя желае да припечели. Този стремежъ сѫществува не отсега, а отъ хиляди и милиони години, и то не само въ човѣка, но и въ другитѣ млѣкопитающи, въ птицитѣ, въ рибитѣ и дори въ растенията. Различие има само въ методитѣ за добиване на живота у тия разни сѫщества. Да додемъ до човѣшкия стремежъ къмъ животъ — той засѣга насъ, важенъ е за нашето развитие. Вие влизате, напр., въ едно музикално училище, не само да слушате, но и да се учите. Даватъ ви цигулка, даватъ ви лѫкъ, поставятъ ви струни на цигулката, научаватъ ви какъ да я нагласявате; даватъ ви учитель да ви учи на основнитѣ правила на музиката, и почвате да упражнявате вашия умъ, вашитѣ рѫцѣ, вашитѣ пръсти. И по тоя начинъ, съ течението на врѣмето, вие усвоявате изкуството на единъ отличенъ виолонистъ. По сѫщия законъ Господь иска да ни научи да усвоимъ метода, начина да придобиемъ живота. Човѣкъ е притежавалъ нѣкога вѣченъ животъ, но го е изгубилъ. Изгубилъ го е по една проста причина, и сега се стреми да изправи своята грѣшка. Тази негова грѣшка е причинила смъртьта, и само когато човѣкъ е почналъ да изпитва постоянното разрушение на своята душа, на своя умъ, на своето сърце, на своя организъмъ, на всичко онова, което гради, само тогава той е разбралъ какво нѣщо е изгубилъ. Въ първата глава на Битието се казва, че Богъ поставилъ човѣка въ рая и му казалъ да обработва и да използува всичко въ него, но му запрѣтилъ да се докосва само до едно дърво — дървото за познаване доброто и злото. Обаче, човѣкъ поискалъ да направи единъ малъкъ опитъ на непокорство, и съ този опитъ започнала по-напрѣдъ жената. Казва се въ тази глава, че змията се увила около дървото на познанието и почнала разговоръ съ Ева, като ѝ задала въпроса: „Какъ така, вие като сте господари на рая и се ползувате отъ всички райски дървета, да не се ползувате и отъ дървото, което крие въ себе си велика тайна?“ Жената запитала отъ своя страна: „Каква тайна?“ — „Ако ядете отъ това дърво, ще имате познанието на Бога, ще знаете защо живѣете, ще познавате доброто и злото, ще бѫдете много силни на земята, тъй както Богъ е силенъ“. И въ жената се заражда тогава тщеславие, и тя си казва: „Да стана като Бога — това е моето горещо желание“ и откѫсва отъ запрѣтения плодъ, вкусва отъ него и сетнѣ отива и убѣждава мѫжа си, та и той вкусва. И вслѣдствие на това, Писанието казва, двамата оголѣли — видѣли се голи. Кога хората оголѣватъ? Нѣкой богатъ баща умира и оставя на сина си пари, чифлици и гори. Синътъ се запознава съ другари, тръгва по разходки и веселби, изхарчва всичко и оголѣва — оголѣва не туку-тъй, а отъ ядене, пиене и лѣность. Това ни навежда на мисъльта, че Адамъ и Ева сѫ яли дълго врѣме отъ това дърво и почватъ да залагатъ рая, и тогава Господь имъ казва: „Какво залагате, вашъ имотъ ли е това? Скоро вънъ! Отсега нататъкъ съ трудъ и потъ на челото ще изкарвате прѣхраната си, за да се научите на този великъ законъ — да оцѣнявате живота, който ви давамъ“. Човѣкъ лесно може да обѣднѣе. Единъ американски милионеръ, бащата на когото оставилъ двайсетина милиони долара наслѣдство, ималъ слабость къмъ цвѣтята и започва да събира разни цвѣтя изъ всичкитѣ крайща на земята; пращалъ дори специална експедиция за нѣкои особено рѣдки цвѣтя; слѣдъ нѣколко десетки години изхарчилъ всичко, каквото ималъ, и, когато умрѣлъ, трѣбвало да го погребатъ на общински разноски. Но вие ще попитате: „Какъ човѣкъ може да изгуби своя животъ?“ Ще ви кажа какъ. Имате синъ, здравъ и читавъ, свършилъ въ странство, но се заражда въ неговия умъ да стане великъ, славенъ, да има Св. Георгиевски кръстъ; той казва: „Азъ ще отида да се бия за слава“ и отива; единъ куршумъ го ударва; приема славата, но изгубва живота си Адамъ и Ева сѫ пожелали такъвъ единъ кръстъ, и Господь ги пратилъ на бойното поле. Излизатъ отъ рая, отиватъ да завладѣятъ свѣта, но изгубватъ вѣчния си животъ. Сега да се„ върнемъ къмъ Христовата мисъль. Да харчимъ пари, да изгубимъ живота си — знаемъ, но да спечелимъ живота — не знаемъ. Христосъ е дошълъ тъкмо да ни научи какъ да спечелимъ изгубения животъ. Ще развия именно тази мисъль прѣдъ васъ. Христосъ казва: „Азъ съмъ животътъ“. По какво се отличава животътъ отъ другитѣ сили? Той е една сила, която строи, въздига, съединява, обединява, дава радость и веселие на човѣшката душа. Въ послѣдния стихъ отъ главата, която ви прочетохъ, сѫ важни три думи: „животъ“, „познание“ и „Богъ“. Животътъ е цѣльта, къмъ която се стремимъ, познанието е методътъ за постигането на тая цѣль, а Богъ е срѣдата или условията, отъ които можемъ да черпимъ тоя животъ. Този въпросъ има двоякъ смисълъ: азъ мога да развия прѣдъ васъ неговата чисто философска страна, мога да ви обясня неговия биологически произходъ, неговата физиологическа или психическа проява и т. н., но това нѣма да ви ползува, тъй както ако на единъ гладенъ човѣкъ не му дамъ хлѣбъ да яде, а почна да му разправямъ: какъ е приготвенъ хлѣбътъ, отъ какво брашно е направенъ, коя жена го е замѣсила, какъ го е пекла, какви елементи той има, какъ сѫ ги намѣрили химицитѣ въ лабораторията и т. н. Човѣкътъ казва: „Азъ съмъ гладенъ, дай ми да ямъ. Че жена го е мѣсила, не ми трѣбва да знамъ. Че има такива или онакива елементи, сѫщо не искамъ да зная. Единственото нѣщо, което ме интересува сега, е да се нахраня, че слѣдъ това ще мога да те слушамъ да ми приказвашъ за тия работи“. Та и ние ще кажемъ сега на философа: „Не искаме да знаемъ отъ какви елементи е съставенъ животътъ, какъ и отъ какво е той замѣсенъ, какъ е произлѣзълъ; искаме да се нахранимъ, да ядемъ отъ вѣчния животъ, че послѣ можемъ да разискваме съ васъ, колкото врѣме щете, върху тия нѣща; сега искаме да се избавимъ отъ тази смърть“. И мисля, че това е правилното разрѣшение на въпроса. Какъ можете да придобиете вѣчния животъ? Вие не сте още живѣли. Вие мислите, че живѣете и казвате: „Азъ живѣя“. Вие, наистина, имате животъ, но той не е вашъ; той е животъ заложенъ; утрѣ ще се яви онзи, на когото дължите, ще прѣдстави полицата за дълга ви, ще ви тури въ затвора и ще вземе живота ви. Ще ви сложатъ на носилка, и попътъ просто ще доде да потвърди присѫдата, като ви прочете една заупокойна молитва, да ви помене Господь въ Своето Царство, сир. да бѫде милостивъ къмъ васъ; слѣдъ това, пѣвцитѣ ще изпѣятъ установената пѣсень и ще ви заровятъ. Какво е това да заровятъ човѣка? То значи да го затворятъ долу въ тъмницата, за да изплати своя дългъ. Всѣки, който, вмѣсто да отиде да изплати дълговетѣ си, отива да търси Георгиевски кръстъ, бива заравянъ въ земята, да изплати първомъ своя дългъ, да се научи да придобива своя животъ. Всички хора плачатъ, когато умре нѣкой тѣхенъ близъкъ; но плачъ не спасява: онзи, който има да взема отъ насъ, колкото и да плачемъ, нѣма да се смили, а ще каже: „Плати си дълга“. И смъртьта, когато дойде, казва: „Азъ не искамъ вашитѣ сълзи, а искамъ да си платите дълга — вие ми дължите“. Сега, необходимо е да знаемъ основния законъ на живота, за да се освободимъ отъ смъртьта. Ще ви приведа единъ примѣръ за изяснение на това. Въ врѣмето на българското робство, въ епохата на еничеритѣ, нѣкой си турчинъ даалия, пехливанинъ, завладѣлъ цѣла една мѣстность и турилъ цѣлото население въ страхъ и трепетъ. Кого дѣ хване бие, трепе, наранява и убива — съ това той навсѣкѫдѣ се хвали, че гяуритѣ плаши. Никой отъ мѣстното население не смѣялъ гласъ да издигне, всички се на Бога молѣли отъ това зло да ги избави. Всички мѫже носѣли бѣлѣзитѣ на турския даалия. Но никой не смѣялъ глава да повдигне. Всѣки отъ страхъ своя яремъ носѣлъ. Единъ день минава прѣзъ това мѣсто младъ български овчарь, спретнатъ и обутъ, съ кривакъ въ рѫцѣ. Влиза въ една гора, съглежда го отдалечъ турскиятъ даалия и му извиква: „Ей гяуръ, стой! Кой ти позволи тукъ да минавашъ?“ — „Азъ съмъ чобанинъ, стадо си прѣкарвамъ“. — „Я хвърляй тая тояга“. — „Но азъ ти я нося подаръкъ — тя е пълна съ злато. Моята баба ми каза, че дѣдо ми отъ рая я донесълъ. Тя никога не ме е лъгала и пѫтя ми е управяла“. — „Гледай, тоя серсемъ гяуринъ какви глупости говори! Ще ти кажа азъ тебѣ отъ кой рай е излѣзла, отъ вашия или отъ нашия! На нея твоята глава азъ ще набуча“. Обаче, смѣлиятъ овчарь, съ първия още замахъ сабята на пехливанъ даалия на двѣ строшва; отъ втория замахъ, дѣсната му рѫка съвсѣмъ увисва; третиятъ замахъ лѣвия кракъ на двѣ прѣчупва, и пехливанинътъ даалия на земята се срутва. „На-ли ти азъ казахъ, че моята тояга всѣкога право казва, че отъ рая е излѣзла? Засега ти стигатъ тия три думи, които отъ нея научи. Богъ добрѣ плаща. Втори пѫть като мина, моята тояга ми пакъ казва, още три думи ще ти кажа и главата ти ще смажа“. — „Вѣрвамъ, отговорилъ пехливанинътъ даалия, въ твоята тояга. Нейнитѣ думи въ живота си ще прилагамъ. Мога ли вече азъ да се противя на такава тояга, която отъ рая излѣзва и всѣкога право казва? Нека отсега нататъкъ раята да бѫде свободна, такава е волята на Аллаха“. Привождамъ този поетически разказъ да обясня една истина въ народна форма. Този турчинъ — това е смъртьта. Раята — това сме ние човѣцитѣ. Има ли мѣсто въ свѣта, кѫдѣто този пехливанинъ да не е влизалъ? Има ли домъ отъ него непосѣтенъ? Какво говорятъ кръстоветѣ по гробоветѣ? Всички въ тоя свѣтъ за пехливанина даалия приказватъ, за неговитѣ подвизи майки и бащи говорятъ. Има цѣли томове, писани за неговата история, за неговата сила. Всички една пѣсень пѣятъ — непобѣдимъ е въ тоя свѣтъ нашиятъ пехливанинъ даалия. И ако нѣкой се опита да каже, че е възможно да се освободимъ отъ него, веднага чуваме думитѣ — Ти лудъ ли си, съ всичкия умъ ли си? Това е невъзможно, ние не вѣрваме; това сѫ празни думи, глупави фрази, младежки илюзии“. Но достатъченъ е този български младъ овчарь, съ своята тояга излѣзла изъ рая, която лъжа не казва, съ три удара срѣщу ножа, въ дѣсната рѫка и въ лѣвия кракъ на даалията да опровергае лъжливата теория, че пехливанинътъ даалия е непобѣдимъ. Обаче, трѣбва мѫжество, трѣбва воля за такава гигантска борба. Но ще възрази нѣкой и каже: „Азъ не виждамъ какъвъ дълбокъ смисълъ може да има въ тоя обикновенъ примѣръ“. Да, вие сте правъ, отъ вашето гледище, понеже не си задавате трудъ да приведете нѣщата въ редъ. Но, ако въ тая формула се крие слѣдната истина, тогава какво бихте казали? Ако именно този младъ овчарь прѣдставлява разумния непокваренъ човѣкъ; ако неговата баба прѣдставлява Божествената любовь, която постоянно говори въ нашата душа, че свободата е човѣшко право; и ако дѣдото прѣдставлява Божествената мѫдрость, която изнася тоягата, сир. Божественитѣ закони, и я повѣрява въ рѫцѣтѣ на това разумно сѫщество да брани своята душа отъ заробване; и ако ножътъ прѣдставлява природнитѣ сили въ разрѣзъ на човѣшкия прогресъ; и ако рѫката показва покваренята човѣшка воля, а лѣвиятъ кракъ поквареното човѣшко сърце; — ние мислимъ, че, като се реагира върху тия сили въ дадена посока, можемъ да отстранимъ разрушителнитѣ дѣйствия. Въ този именно смисълъ трѣбва да се разбиратъ думитѣ: „Който побѣди докрай, той спасенъ ще бѫде“. Побѣдата е условие за придобиване на живота. И думитѣ Христови: „По-силниятъ, като влѣзе въ дома на силния и го върже, само тогава може да разграби неговия домъ“ подразбиратъ сѫщата идея. Затова е необходимо онова знание, което може да ни запознае съ законитѣ на тоя процесъ за придобиване на живота. Жена, която иска да изтъче платъ, прѣди всичко трѣбва да знае да опере и изпреде вълната; да приготви своя станъ, своитѣ нищелки, бърдо, ватали и слѣдъ това да наснове основата и да я навие на кросното, да я опне и да почне тъкането споредъ опрѣдѣленитѣ правила на това изкуство. Совалката постоянно трѣбва да се хвърля ту отъ лѣвата, ту отъ дѣсната страна, да носи жичкитѣ на вѫтъка, които, като се прѣплетатъ съ основата, образуватъ желания платъ. Художникъ, който иска, да нарисува нѣкоя цѣнна картина, трѣбва да разбира законитѣ на това изкуство, да разбира съчетанието на боитѣ и да владѣе своята четка. Скулпторъ, който иска да извае нѣкоя велика статуя, трѣбва да владѣе своя чукъ. Който гради кѫща, трѣбва да знае какъ да я съгради, издигне и нареди. Лѣкарь, който иска да стане знатенъ и полезенъ, трѣбва да познава отблизо елементитѣ, които лѣкуватъ болнитѣ. Учитель, който учи и възпитава, трѣбва основно да познава човѣшката душа, човѣшкия умъ и да постѫпва съобразно съ тѣхъ. Сега и човѣкътъ християнинъ, който иска да придобие вѣчния животъ, трѣбва да познава основата на тоя животъ и да прилага законитѣ, по които той се добива. Животътъ може да се уподоби на платъ, който трѣбва първомъ да изтъчемъ и слѣдъ туй да облѣчемъ. Той е първата дреха, съ която трѣбва да се обвие човѣшкиятъ духъ. Когато изхабимъ тоя платъ, ние оголѣваме отвънъ. Това оголѣване го наричатъ морално падане. Христосъ ясно казва: „Вѣченъ животъ е да познавате Бога“. „Да Го познавате“, ето тайната на придобиването вѣчния животъ. Но ще ме попитате: „Нимà ние не познаваме Бога?“ Ако бихте Го познавали въ Христовия смисълъ, не бихте умирали. Но, ще ми възразите, кой не умира? Ами че това е то, което опровергава хорското твърдение, че познаватъ Бога. Но, ще ми кажете, че и Христосъ умрѣ. Не, Той не умрѣ, а въскръсна и се показа на Своитѣ любими. Когато вие умрете, ще въскръснете ли да се явите на своитѣ? Ето важниятъ въпросъ за васъ. Вие може да имате понятие за Бога на нѣкой философъ, на нѣкой пантеистъ, на нѣкой материалистъ, на нѣкой църковникъ, но то нѣма да внесе въ васъ вѣчния животъ — онова вѣчно начало, онова вѣчно благо, къмъ което се стремимъ, което съставлява вашата цѣль. Вънъ отъ това, вие ще бѫдете въ положението на болникъ, който нощно врѣме се припича на луната и очаква тя да го стопли; или на гладенъ, който отдалечъ наблюдава хубавитѣ сомуни, или на жаденъ, който отдалечъ си въобразява, че пие бистра вода, и си казва: „Азъ я познавамъ“. Казвамъ ви: това не е познание, това е понятие за външната сѣнка на нѣщата. Когато придобиете истинското „познание за Бога“, вѣчниятъ животъ ще бѫде осѫщественъ въ вашата душа; тогава ще посрѣщате смъртьта като тоя младъ овчарь. И надъ вашия гробъ нѣма да стои надписътъ: „Тукъ е заровенъ младъ и зеленъ, когото смъртьта покоси“. Но да се повърна пакъ на прѣдмета и да поясня въпроса съ една малка аналогия. Всѣко живо сѫщество иска срѣда и условия, при които да може да живѣе: за растенията е необходима почва, влага, свѣтлина; за рибитѣ е потрѣбна водата, извънъ която тѣ не могатъ да живѣятъ; за птицитѣ, млѣкопитающитѣ, човѣка, срѣдата за тѣхния животъ е въздухътъ. Тази аналогия е вѣрна и по отношение на човѣшкитѣ външни чувства. Срѣдата за човѣшкото око е свѣтлината, за ухото — звукътъ, за носа — миризътъ, цвѣтята, които постоянно изпущатъ ония етерни трептения, които съставятъ храната на това чувство. Срѣдата за вкуса е храната, всички онѣзи органически вещества, сокове, които постоянно се вливатъ и даватъ животъ. Ако сега се качимъ още повисоко по тая лѣтвица, ще забѣлѣжимъ какъ дѣйствува този великъ законъ. Срѣдата, въ която може да живѣе нашето сърце, това сѫ желанията; срѣдата, въ която човѣшкиятъ умъ може да живѣе и се развива, това сѫ мислитѣ: безъ мисли човѣшкиятъ умъ се атрофира, безъ желания човѣшкото сърце тъй сѫщо. Срѣда за човѣшката воля е силата, дѣятелностьта и енергията за работа: безъ работа волята се атрофира. По сѫщия законъ на сравнението, срѣда за човѣшката душа е Богъ. Затова и Писанието казва: Въ Него живѣемъ, движимъ се и сѫществуваме“, чрѣзъ Него душата може да добие своя първоначаленъ животъ — да се облѣче въ безсмъртието. Слѣдователно, Богъ е една вѫтрѣшна срѣда, едно вѫтрѣшно условие, една вѫтрѣшна сила, отъ която постоянно трѣбва да черпимъ. Напримѣръ, както нашитѣ очи сѫ свързани съ свѣтлината, нашитѣ дробове — съ въздуха, както нашиятъ стомахъ е свързанъ съ устата, за да се храни, така и нашето сърце и нашиятъ умъ сѫ двѣ срѣдства, чрѣзъ които душата може да приема живота. Това сѫ подготвителни срѣди за Божествената срѣда — всемирното Божествено съзнание, въ което е потопена нашата душа. Вѣрно е, че всѣкога, когато едно сѫщество губи връзката съ своята срѣда, то се излага на смърть, сé едно да-ли то е растение, риба, птица, млѣкопитающе или човѣкъ — законътъ еднакво дѣйствува. Христосъ, Който дълбоко е разбиралъ тоя законъ, настоява, че е необходимо да познаваме Бога, или, казано на наученъ езикъ, че е необходимо да имаме връзка съ своята срѣда. Но, ще кажете вие: „Ние ще Го познаемъ, когато отидемъ на онзи свѣтъ“. Онзи свѣтъ — това е Богъ. Хора, които мислятъ, че, като умратъ, ще отидатъ на онзи свѣтъ, приличатъ на онзи синъ прѣстѫпникъ, който, като го затварятъ, си казва: „Отивамъ да видя баща си“. Въ затвора ли ще видите вашия баща? Вие ще идете въ мѣстото на изправлението. Въ оня свѣтъ нѣма да отидете при Небесния вашъ Отецъ. За да отидете тамъ, трѣбва да побѣдите смъртьта, да излѣзете изъ затвора, да сте свободни. Затуй Христосъ казва въ прочетената глава отъ Евангелието: „Азъ съмъ вратата“, и на друго мѣсто: „Онзи, който прѣзъ Мене влѣзе и излѣзе, и паша ще намѣри“. Я ми кажете, вие влѣзвали ли сте прѣзъ тази врата и излизали ли сте навънъ прѣзъ нея и какъ сте направили това? Ако ви попитамъ за кѫщата на нѣкой вашъ приятель, вие ще кажете: „Външната порта на неговата кѫща се намира на западъ, а вѫтрѣшната — къмъ сѣверъ или югъ; ще опишете и колко е голѣма, каква боя има и какъ се затваря. Всички църковници казватъ: „Христосъ е врата“. Щомъ Христосъ е врата, я ни освѣтлете отъ какво е тя направена — отъ дърво ли или отъ желѣзо, отъ злато или отъ сребро; отъ скѫпоцѣнни ли камъни или отъ нѣщо друго; съ какви брънки е закачена и на какви основи почива? „Ама, ще кажете, то е въ прѣносенъ смисълъ“. Хубаво, направете прѣводъ на тази врата, какво е Христосъ, въ какъвъ смисълъ Той е врата? Ще кажете: „Христосъ ни спаси“. Какъ ни спаси? „Той умрѣ за насъ“. Умрѣлъ може ли да спасява? „Ама възкръсна“. Какъ е възкръсналъ? „Чрѣзъ Божествения животъ“, Значи, Христосъ е билъ съединенъ съ Бога, познавалъ е Бога и чрѣзъ това познаване на Бога Той побѣди смъртьта, възкръсна и дойде при нашитѣ души Сега Той е при насъ. По-напрѣдъ 33 години Той бѣше затворенъ заедно съ насъ и Той ни научи какъ да излѣземъ отъ този затворъ, какъ да побѣдимъ смъртьта и злото. Христосъ сега е отвънъ — въ оня свѣтъ при Отца на свѣтлината. Той иде да посѣти нашитѣ умове, нашитѣ сърца, и свѣтътъ ще Го види съ ония три удара: срѣщу ножа, въ рѫката и въ крака. Той ще срути всички лъжливи учения. Кои сѫ тия лъжливи учения? Тѣ сѫ ония елементи, мисли, желания, дѣйствия, които разрушаватъ човѣшкото щастие, човѣшкия умъ, човѣшкото сърце, човѣшката душа, човѣшкия духъ, които всѣватъ смърть, анархия и робство навсѣкѫдѣ и сковаватъ нашия животъ. А кое е учението на живота? То сѫ всички ония елементи, които даватъ щастие, благо, доброта, просвѣщение, които въздигатъ човѣшкия духъ, човѣшкото сърце и внасятъ въ него обичь и любовь къмъ всичко — това е живиятъ Христосъ. И затуй Той казва: „За да имате тия основни елементи, които да внесатъ въ васъ животъ вѣченъ, непрѣмѣнно трѣбва да познавате Бога“. Въ свѣта трѣбва да се воюва. Но съ кого? Съ смъртьта. Обаче, трѣбва да се разбира правилно това изкуство. Другояче, постоянно ще ни слѣдватъ грѣшкитѣ. Ще ви кажа какъ: Една майка, българка, праща сина си, мисля, въ Германия да се учи: била жена доста заможна, всѣки мѣсецъ пращала на сина си по 3 — 4 — 500 лева, но това било малко, паритѣ не му стигали: единъ день той пише на майка си да му изпрати 1000 лева; тя обаче му пише: „Нѣмамъ пари, ще гледашъ да намѣришъ нѣкоя малка работа“; но синътъ ѝ заявява: „Ако не ми пратишъ пари, ще се самоубия“; тогава тя, възмутена, му пише тъй: „Самоубий се, азъ ще плюя на твоя гробъ: не искамъ синъ, който е страхливецъ, който не иска да работи който се бои отъ работа въ борбата съ живота и иска да живѣе като баба“. Думитѣ не сѫ точни, но сѫ въ този смисълъ Синътъ се опомва. И тази телеграма е поставена днесъ въ рамки, и на въпроси той отговаря: „Тя ме спаси“. Значи, въ свѣта трѣбва да воювате съ елементи на смъртьта. А какъ ще побѣдите? Само по единъ начинъ: като познаете Бога — началото на живота. Но вие ще ме попитате пакъ: „Какъ можемъ да се домогнемъ до това начало?“ То е най-лесното нѣщо. Да кажемъ задушавате се; какво правите? Отворите уста и дишате. Трѣбва чрѣзъ носа да поемете въздухъ. Тъй, за да имаме животъ, трѣбва да имаме познание, а за да имаме познание, трѣбва да имаме свѣжъ умъ, който да възприема, да се движи. И когато постоянно възприемате съ ума си ония добри, възвишени мисли, както постоянно поемате чрѣзъ носа въздухъ, вие сте на пѫть къмъ този вѣченъ животъ, който търсите. Ако направите единъ малъкъ опитъ всѣки день да калите вашата воля — като додатъ лоши мисли и желания, да ги отпѫждате и да възприемате само добритѣ мисли и желания, въ една година отпорѣ вие можете да извършите надъ себе си чудеса: не ще има спънка която да се не подчини на туй усилие на вашата воля. Сега, разбира се, който иска да придобие безсмъртието, трѣбва да има силна воля въ истинския смисълъ на думата. Ама казвате: „Не мога“. — „Който не може, ще отиде тамъ — въ затвора“. Тъй е писано въ Божествената книга. Като кажешъ: „Не мога“, Богъ казва: „Затворете го, Азъ ще го науча да може“. Нѣма другъ изходенъ пѫть. Това е нашата сѫдба. Ако искаме да се съединимъ съ Бога, да живѣемъ съ Него, да придобиемъ вѣченъ животъ, непрѣмѣнно трѣбва да слугуваме Нему — другояче пакъ ще се слугува, но на кого? на дяволитѣ, на князетѣ на този свѣтъ, които ще ни впрѣгатъ по три пѫти на день. Ще вземе дяволътъ камишкъ и ще каже „диий“! Не искашъ ли да работишъ за Господа — плюуусъ! Най-сетнѣ кажешъ: „Нѣма какво да се прави — ще се работи“. Разбира се, защото има тояга, бой. Спрешъ ли се, хайде пакъ заплющи камшикъ. Това сѫ двата пѫтя „Азъ не искамъ да слугувамъ на Господа“. — Щомъ не искашъ да слугувашъ на Господа, ще имашъ другъ господь. „Искамъ да бѫда свободенъ“. — Лъжешъ се: нѣма свобода на този свѣтъ; свобода има само онзи, който е съединенъ съ Бога; който има съзнателенъ животъ, той е свободенъ. Нѣкой пѫть казвате: „Азъ се разгнѣвихъ, наговорихъ му туй и туй“, Мислите, че сте постѫпили много умно Наддумали сте! Кой е наддумалъ? Кого ще наддумашъ? „Набихъ го“. Какво ти платиха за това? Нищо. Утрѣ пъкъ тебе ще набиятъ. Каква е тази свобода: днесъ ти биешъ, утрѣ тебе биятъ; днесъ ти удушвашъ, утрѣ тебе удушватъ? Това не е свобода. Христосъ казва: „Трѣбва да се запознаете съ основния принципъ на познанието“. Азъ искамъ да приложите това, което ще ви кажа. Вие идете въ черква, изправите се, скръстите рѫцѣ, затворите очи, прѣнесете се и се молите Богу; излѣзете вънъ отъ черква — всичко това вие забравите. Хората отвънъ казватъ: „Този човѣкъ ходи въ черква, той, е набоженъ, излѣзе вънъ, животътъ му другъ“. Значи, не сте намѣрили правия, истинския пѫть на спасението. Ама казватъ: „Христосъ дойде и ни спаси“. Христосъ спасява умнитѣ и добритѣ. Никога Той не спасява лошитѣ и глупавитѣ хора. Спасява умнитѣ и добритѣ, които послушатъ и изпълнятъ Неговото учение. На първо мѣсто Христосъ ни учи какъ трѣбва да работимъ за себе си. Той казва: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“. Пѫтьтъ - това е методъ, истината — това е вашиятъ умъ, чрѣзъ който вие трѣбва да се запознаете съ нѣщата, кои сѫ добри и кои лоши, животътъ — това е изкуство, съ което вече знаете какъ да направите плата да се облѣчете съ него. Направете съ васъ единъ малъкъ опитъ, Боленъ сте, нервенъ сте, неразположенъ сте, дѣцата ви не сѫ добри. Оставете дѣцата на мира, не се безпокойте за тѣхъ помислете малко за себе си. Защо сте нервенъ, защо сте неразположенъ за това има дълбоки причини. Ако ми кажете „жеденъ съмъ“, ще ви река „напийте се“, „гладенъ съмъ“ — „нахранете се“. - „Ама какъ ще пия, нѣма чаша“. — „Колѣничи при този планински изворъ, ето елементътъ, който може да уталожи твоята жажда“. — „Не искамъ да колѣнича“. — „Ще колѣничишъ, инакъ, ще стоишъ жаденъ“. — „Ама моитѣ панталони, които сега съмъ купилъ, ще се окалятъ“ — „Ако искашъ да упазишъ твоитѣ нови панталони, ще останешъ жеденъ. По-хубаво е да колѣничишъ, да се окалишъ, за да усѣтишъ благата на водата“. — „Гладенъ съмъ“. — „Ела съ мене“; завеждамъ го въ една стая — „Ето ти хлѣбецъ, ще седнешъ на земята и ще се нахранишъ“. — „Ама не съмъ наученъ по този начинъ да се храня, менѣ ми трѣбватъ вилушка, ножъ, паница“. — „Остави ти вилушката, ножа, паницата, ей нà този хлѣбъ ще вземешъ, ще го разчупишъ съ рѫцѣ и ще се нахранишъ“. — „Ама ще ме видятъ хората. Срамота е“. — „Щомъ те е срамъ, ще останешъ гладенъ. Ако те е срамъ да ходишъ на училище съ букварь, невѣжъ ще останешъ“. Та, когато единъ човѣкъ е повиканъ да слѣдва Христа, не трѣбва да казва „какво ще рекатъ хората“, а трѣбва да се приближи до Христа, да приложи Неговото учение и ще стане силенъ. Дяволътъ ни се заканва, защото сме слаби. Азъ не искамъ да сте слаби, а да се нахраните — какъ? — да нахраните вашия умъ, вашето сърце. Да придобиете животъ вѣченъ — това значи да знаете да нахраните не само своето тѣло, но и своето сърце, своя умъ, своята душа, своя духъ. То е методъ на хранене, споредъ дълбокото Христово учение. И тази сутринь азъ бихъ турилъ туй заглавие на моята бесѣда: „Какъ да се научимъ да се хранимъ“. Вие сте се научили само да дъвчите и много хубаво владѣете това изкуство. Сега започнете отъ тамъ нататъкъ: турете блюдото и нахранете вашето сърце, нахранете вашия умъ, нахранете и вашия духъ. И като се нахраните така, ще ви кажа, че сте много умни, че сте усвоили Христовото учение и че ще придобиете вѣченъ животъ, понеже знаете какъ да се съедините съ Бога. Азъ поставямъ този въпросъ на опитна почва, говоря ви за нѣща, които разбирамъ, за нѣща, които самъ съмъ опиталъ. Единственото нѣщо, което ви спъва, то е че се колебаете, философствувате: „Какъ стои тази работа“. Когато става дума за практическия животъ, философия нѣма. Повикали сте една жена да ви научи да предете и тъчете; „Ама не мога“. — „Ще можешъ“; най-напрѣдъ нѣма да стане туй както трѣбва, но постепенно, отъ день на день, слѣдъ седмица, слѣдъ мѣсецъ, вашата прежда ще стане по-тънка; слѣдъ туй ще се научите какъ да насновавате; подиръ това ще доде и самото тъкане. Не мислете, че всичко изеднъжъ ще тръгне по медъ и масло; ще имате спънки, но, ако постоянствувате, ще се научите. Първиятъ вашъ опитъ нека бѫде слѣдното: постарайте се за една-двѣ минути да държите вашия умъ свободенъ, да не мислите за обикновенитѣ - изтъркани нѣща на ежедневния животъ. Вие казвате: „Азъ спрѣхъ да мисля, не мисля за нищо“, ама прѣзъ ума ви минава баба ви, дѣцата ви, кокошки, волове, дърва, камъни, и вие мислите, че сте свободни. Въ вашия умъ сѫществува цѣлъ хаосъ — тамъ сѫ: баба ви, майка ви, дѣцата ви — всички. Кажете най-сетнѣ: „Азъ искамъ да бѫда свободенъ, днесъ ще мисля за Господа — великата любовь на живота, всички вънъ въ двора, вие тукъ ще играете и ще ме оставите свободенъ, понеже имамъ много важна работа“. Опитайте се първия пѫть само двѣ минути. Ама дѣцата ще додатъ, ще се биятъ, ще плачатъ; нека се биятъ, нека плачатъ; двѣ минути забравете ги и посветете туй малко врѣме да мислите само за Господа на любовьта. Ето изкуството — най-малкото. Ама, ще кажете, това е много лесна работа. Не е май лесна. Слѣдъ туй опитайте се петь минути, десеть минути. Та най-напрѣдъ Христосъ иска да изпѫдите изъ сърцето си воловетѣ, кокошкитѣ, конетѣ, вълцитѣ, лисицитѣ, които сѫ оцапали вашето светилище. Знаете ли кои сѫ тия вълци и лисици? У васъ има лисици и вълци; азъ ги виждамъ; хемъ съ дълги опашки, съ червена козина, съ голѣми зѫби и некти. Вашата умраза — това е вълкъ, вашето лицемѣрие — това е лисица. Защо ви е тази лисица, каква полза ще ви принесе тя? Никаква. Изпѫдете всичко навънъ и турете въ себе си редъ и порядъкъ. Тогава ще повикате вашия свещенникъ: „Ела, служителю на Бога живаго, облѣчи се съ твоята одежда, вземи кадилницата си, съ която възнасяшъ своя темянъ къмъ Бога“. Ще повикашъ и владиката на твоя животъ. А кой е този владика? Твоятъ духъ. Ще повикашъ и пѣвцитѣ. Кой сѫ тѣ? Твоитѣ добри чувства и желания. Ще кажешъ: „Елате да запѣемъ, да служимъ на Господа въ този издигнатъ храмъ“, и тогава ще дойде Христосъ и, като намѣри това събрание свободно отъ онѣзи, които продаваха въ него гълѫби и тѣмъ подобни, изпѫдени навънъ отъ него, Той ще каже: „Миръ вамъ! доде деньтъ на вашето възкресение, днесъ ще бѫдете съ Мене въ рая“. Вие знаете ли дълбокия смисълъ на думитѣ на онзи разбойникъ, разпънатъ отъ дѣсната страна на Иисуса: „Господи, помени ме въ Царството Твое!“ Той бѣше човѣкъ, който бѣ изпѫдилъ съ своя камшикъ навънъ всички гадове, и затова Иисусъ му рече: „Ти си човѣкъ, който ще бѫде съ Мене днесъ въ рая“. Изпѫдете изъ себе си всички гадове, свини, лисици, вълци. А другиятъ отъ разбойницитѣ, разпънатъ отъ лѣвата страна на Христа, какво каза? „Ако наистина си Синъ Божи, слѣзъ и ни освободи“. — Какъ ще го освободи, когато той не е изпѫдилъ изъ себе си всичкитѣ гадове, когато той е робъ на своя егоизъмъ? Мисля, че ме разбирате: говоря ви много ясно. Искамъ да ви говоря тъй, както, може-би, никога не сѫ ви говорили. Първото нѣщо е да се научите да обичате Господа, и тази обичь ще ви свърже съ Него. Имате хиляди случаи да се съедините съ Него и да направите живота си щастливъ. И когато се съедините съ Него и влѣзете въ вѣчния животъ, въ васъ всичко ще се прѣобрази и всичко ще доде на своето мѣсто. И тъй, турете си за задача първо за двѣ минути, послѣ за петь минути да изпѫдите чуждитѣ мисли изъ себе си и, слѣдъ като останете самъ, почнете въ туй дълбоко съзърцание да размишлявате върху тази велика проблема: защо сте на земята, защо сте неразположени, защо нѣмате благородни мисли и сърдце, защо нѣмате воля да разрѣшите извѣстенъ въпросъ, и Христосъ ще ви отговори. Той ще отговори въ тази форма: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ; значи, когато изпѫдите всичко навънъ и приемете въ себе си Мене, когато познаете за Богъ Моя Отецъ, Който живѣе въ Мене, Който е далъ животъ вѣченъ Менѣ, ще даде такъвъ и вамъ“. Трѣбва да приемемъ Христа въ себе си, за да се свържемъ съ Бога. И Християнството само тогава има смисълъ, когато се научимъ да побѣждаваме този животъ, за да придобиемъ оня, който е именно цѣненъ за насъ, защото донася знание, сила, благородство въ нашитѣ чувства, щастие, дава сила на духа да побѣждаваме всичко. Да прѣстане страхътъ въ свѣта отъ бѣднотия. То е Христовото учение. Страхувате се отъ смъртьта. Посрѣщнете я, като кажете: „Ще се боримъ съ нея“. Може да поискатъ да ви турятъ въ затвора; кажете въ себе си; „Ще се боримъ противъ оня, който носи смъртьта, чрѣзъ силата на Онзи, Който живѣе вѫтрѣ въ насъ, — чрѣзъ Единаго Истинаго Бога“. Може да се опълчи противъ васъ цѣлиятъ свѣтъ; може да ви плашатъ; не се плашете. Човѣкъ, който се плаши, не може да стане гражданинъ на Царството Божие. Вие сега воювате въ свѣта и, когато отидете на Небето, ще ви дадатъ по единъ Георгиевски кръстъ, който ще бѫде кръстъ живъ. Вие ще се върнете, и тогава Христосъ ще ви каже: „Ела ти, добри рабе, който си воювалъ на бойното поле“. Човѣкъ страда съ хиляди години, но той не е страдалъ за човѣчеството, за правдата; досега е страдалъ сé за себе си, за волове, коне и пр. Най-послѣ, трѣбва да страда за Христа. Въ това страдание вие ще намѣрите истинския животъ. И затова апостолъ Павелъ казва: „Ако се уподобимъ въ страданието съ Него, ще се уподобимъ и въ възкръсението“; понеже Богъ по сѫщия начинъ, както възкръси Христа, ще възкръси и насъ, като живѣемъ за Него. Да оставимъ да се всели Духътъ Христовъ въ насъ, да познаемъ Истиннаго Бога и да придобиемъ вѣченъ животъ. Тогава ще излѣземъ да работимъ за нашитѣ по-малки братя и сестри, и тѣ да се научатъ на изкуството да придобиятъ богатството на тоя Божественъ животъ. (Бесѣда, държана на 21. септемврий 1914 г. Въ София).

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Миръ вамъ! „А вечерьта въ тоя день, първиятъ на седмицата, когато вратата на кѫщата, дѣто се бѣха събрали ученицитѣ Му, стояха затворени, поради страхъ отъ Иудеитѣ, дойде Иисусъ застана посрѣдъ и имъ каза: „Миръ вамъ“. Ев. Иоанъ 20: 29 Безсмъртие това е стремежъ на човѣшката душа, идеалъ, къмъ който тя се стреми и желае всѣкога да го осѫществи.Човѣшката душа живѣе на земята, за да намѣри пѫтя на безсмъртието. Безсмъртието се урегулирва отъ единъ великъ Божественъ Законъ, законъ, който човѣкъ трѣбва да проучи и приложи въ всички области на своя животъ. И въ този смисълъ ние трѣбва да се учимъ постоянно, да намѣримъ ония условия, при които безсмъртието може да сѫществува, Човѣкъ може да бѫде безсмъртенъ и да изгуби своето безсмъртие, може да бѫде смъртенъ и да придобие безсмъртие. Смърть и безсмъртие — това сѫ двѣ положения. На наученъ езикъ — безсмъртието е равновѣсие на нѣщата, на силитѣ, които дѣйствуватъ въ природата. Смъртьта е изгубване на това равновѣсие.Безсмъртието заключава въ себе си съединение, хармония; смъртьта — разединение, несъгласие, дисхармония.Когато хората желаятъ безсмъртие, трѣбва да знаятъ какво именно то съдържа въ себе си. Когато влѣзете въ една съврѣменна концертна зала,за да послушате единъ симфонически оркестъръ, ако имате тази способность да наблюдавате,вие ще видите,че най-първо, когато дойдатъ свирачитѣ съ своитѣ инструменти, които сѫ повече струнни, тѣ ги изваждатъ изъ кутиитѣ, слѣдъ това почватъ да нагласяватъ цигулкитѣ, да опрѣдѣлятъ тоноветѣ на жицитѣ, които сѫ опнати нѣкои повече, други по-малко. Въ това нагласяване има извѣстно съотношение. И слѣдъ като нагласятъ инструментитѣ по извѣстни тонове, тогава взематъ лѫка и започватъ да свирятъ, Знаете ли колко врѣме трѣбва на единъ цигуларь, за да може да влѣзе въ единъ симфонически оркестъръ, за да може да владѣе своя инструментъ, своя лѫкъ? Най-малко трѣбва да посвети 12 години на специално обучение.У насъ обикновено казватъ, че онзи, който свири на цигулка,е циганинъ, — такова е прозвището на цигуларитѣ. Но въ този инструментъ има извѣстна емблема. Можемъ да кажемъ, че цигулката е най-съвършениятъ инструментъ, който отъ 300 години, откакъ великиятъ майсторъ Страдивариусъ го е направилъ,не е прѣтърпѣлъ измѣнения, защото почти е достигналъ своето съвършенство.Цигулката мога да уподобя на човѣшката душа: въ нея има четири струни и единъ лѫкъ, Цигулката — това е човѣшката душа; струнитѣ — това сѫ четиритѣ човѣшки темперамента. Човѣшката воля можемъ да смѣтнемъ за лѫкъ. Единъ цигуларь, когато отиде да си купи струни, ще каже; „Дайте ми еди-коя струна ми, ла, ре или солъ“ и, когато се завърне въ кѫщи,той знае кѫдѣ да тури всѣка отдѣлна струна. Въ човѣшкото естество има, казахме, четири темперамента — холериченъ, флегматиченъ, сангвиниченъ и нервенъ — това сѫ четири състояния у човѣка. Тѣ съотвѣтствувамъ на човѣшката душа, умъ, сърце и животъ, Това сѫ четири главни струни, които трѣбва да знаемъ какъ да навиваме и отпущаме. И, когато нагласяваме своя умъ и своето сърце, трѣбва да знаемъ да ги нагласяваме на единъ и сѫщъ тонъ. Въ цигулката четиритѣ жици сѫ нагласени на четири различни тона, като между всѣка жица има сѫщо четири различни тона, сир. всѣка послѣдующа жица е съ четири тона по-високо стегната отъ прѣдидущата, Като нагласите цѣлата цигулка, имате 4X4=16 тона, стѫпала, по които струнитѣ сѫ нагласени Когато цигуларьтъ нагласи своята цигулка, взема лѫка и започва да свири.И цигулката е именно единствениятъ инструментъ,на който се свири на кръстъ, инструментъ, който образува най-приятната музика, който съ тоноветѣ си най-много се приближава до човѣшкия гласъ. Слѣдователно, когато нагласите вашата цигулка и вземете лѫка, вие образувате онзи кръстъ, отъ който сега се плачете и казвате: „Защо, Господи, ни даде този тежъкъ кръстъ!“Азъ ви казвамъ,че Господь ви е далъ единъ прѣкрасенъ инструментъ, но не знаете какъ да го нагласявате, и поради това го носите на гърба си като тежъкъ товаръ. Снемете го и почнете да го нагласявате да свири. И когато апостолъ Павелъ казва: „Азъ ще се похваля съ кръста“, какво вие подразбирате? Азъ виждамъ навсѣкѫде хора, които носятъ тия кръстове,виждамъ ги по черквитѣ и навсѣкѫдѣ,но не съмъ видѣлъ човѣкъ да свири на кръста си. Влѣзете въ концертна стая и виждате, че на свиренето на кръстъ хората рѫкоплѣскатъ, безъ да мислятъ, че и тѣ иматъ кръстове, страданията, че и тѣ свирятъ. Но най-важното въ това свирене на кръстъ е пазенето на тактъ. Като вдигне капелмейсторътъ своята пръчица и замаха съ нея, всички трѣбва да внимаватъ и да се рѫководятъ отъ него. И движението на лѫковетѣ ни причинява извѣстна приятность, защото лѫковетѣ вървятъ по извѣстно правило. Та,когато дойдемъ до дълбокия вѫтрѣшенъ смисълъ на живота,когато нагласимъ неговитѣ струни - умътъ, сърцето, душата, живота, и като впрегнемъ въ работа лѫка — човѣшката воля,чрѣзъ Духа на Капелмейстора,Който ще вдигне Своята пръчка,ние ще създадемъ най-приятната музика въ живота си.Забѣлѣжете, че кръстътъ е велико благословение, съ което Господь ни посѣщава на земята: отъ него излиза най-великата симфония, музика, пѣние, което се нарича спасение.Въ такова пѣние е спасението. Когато Христосъ страдаше на кръста, ангелитѣ горѣ, на Небето, не плачеха, а пѣеха.Всички затворници въ ада се радваха, че иде тѣхниятъ Спаситель. Сѫщо и когаго Той се роди на земята, ангелитѣ дойдоха да извѣстятъ идването Му пакъ съ пѣение. Значи, когато се създаваше този Инструментъ, тѣзи Струни, този Лѫкъ на нашата вѣра, ангелитѣ пѣеха горѣ, на Небесата. Съврѣменниятъ християнинъ казва: „Горко ни! Земята е плачевенъ долъ, животътъ е брѣме, нѣма смисълъ“. За глупавитѣ хора, които не знаятъ и не желаятъ да свирятъ, които не знаятъ да стѣгатъ своитѣ струни, който не слушатъ Капелмейстора, за тѣхъ, наистина, животътъ е безъ смисълъ; но за онѣзи, които могатъ да нагласятъ своята цигулка и да свирятъ, за тѣхъ животътъ има голѣмъ смисълъ. И цигуларитѣ, които свирятъ тъй приятно, получаватъ много голѣма плата — по 4 — 5 — 6 — 700, 1000 лева на мѣсецъ, само като движатъ своя лѫкъ, Христосъ често дохажда при васъ и пита: „Знаете ли да свирите?“ Когато азъ питамъ човѣка: „Знаешъ ли да страдашъ?“ подразбирамъ: „Знаешъ ли да свиришъ?“ Не искашъ да страдашъ значи — ти не искашъ да свиришъ. Онѣзи, които не знаятъ да свирятъ, сѫ мрачни; въ тѣхъ нѣмамъ надежда. Казватъ: „Човѣкъ, който пѣе, свири, зло не мисли“. Човѣкъ, който страда, значи — той пѣе и свири въ живота и се спасява. Цигуларь, който свири, гладенъ остава ли? Който не знае, ще проси. Който знае и седне нѣкѫдѣ да свири, той получава заплата отъ хората. Който знае да страда, той гладенъ никога нѣма да остане. И забѣлѣжете, хората всѣкога се притичатъ да помогнатъ на оногова, който страда, тъй както даватъ на цигуларя. Когато азъ остана да послушамъ какъ нѣкой свири, а другитѣ гледатъ само лѫка какъ се движи, азъ чувамъ и гласа на цигуларя и виждамъ да-ли той се е научилъ да свири или сега се учи. Ако се учи, той е новакъ, сега му прѣподаватъ уроци, но слѣдъ 12 години той ще бѫде въ симфоническия оркестъръ, и тогава вие ще плащате скѫпо за единъ билетъ, да го слушате... Сега, когато ние научимъ този великъ законъ, да пѣемъ и да свиримъ, казано на модеренъ езикъ, или да страдаме, въ християнски смисълъ казано, - тия думи за мене иматъ едно и сѫщо значение - чрѣзъ страданието ние ще се доберемъ до онзи великъ законъ, безсмъртието — въ него е всичката хармония, въ него нѣма дисхармония. Христосъ, Който иде на земята, иде да научи хората какъ да пѣятъ и свирятъ. Той, ще ви научи какъ да стѣгате струнитѣ на вашата душа. Струната на душата е ми, най-горната струна, на ума — ла, на сърцето - ре, на живота - солъ. Ето първиятъ урокъ, който ще ви даде Христосъ. Много пѫти се питатъ хората: „Защо Господь ми в далъ това калпаво сърце?“ Да-ли сърцето е калпаво или ти си калпавъ! Казватъ: „Защо Господь ми е далъ този глупавъ умъ?“. Умътъ ли е глупавъ или ти си глупавъ! „Защо е далъ Господь този безсмисленъ животъ?“ Да-ли животътъ е безсмисленъ или ти не знаещъ защо е. Страданията — това сѫ законитѣ, чрѣзъ които Господь дѣйствува за нашето развитие. Ние трѣбва да пѣемъ и свиримъ — да чувствуваме и мислимъ. Да мислишъ значи да свиришъ; да чувствувашъ значи да пѣешъ. Сега, ако двама съсѣди нагласятъ цигулкитѣ си и почнатъ да свирятъ, ще бѫде много приятно. Азъ прѣди година посѣтихъ една фамилия; бащата, майката, синътъ, дъщерята — всички свирѣха; бащата взелъ цигулката, синътъ — баса и т. н.; всички иматъ съ какво да се занимаватъ. Повечето съврѣменни хора, мѫжътъ, жената, дѣцата, не знаятъ да свирятъ и, като не вършатъ друго, почватъ да се биятъ. За тѣхъ, разбира се, животътъ е безсмисленъ. Христосъ казва: нагласете вашитѣ цигулки, теглете вашитѣ лѫкове, научете се да свирите; като се съберете вечерно врѣме, вземете да свирите или пѣете подъ тактъ една пѣсень, че послѣ друга, трета, четвърта. Нахранете се, почнете пакъ. Легнете да спите; на другия день хайде пакъ на работа въ живота. Сега, ще кажете: „Каква свръзка има това съ Христовото възкресение“? Съврѣмениятъ християнинъ разисква въпроса за възкресението и казва:„Когато отида на Небето, тогава ще се науча на всичко“. Това е за онзи свѣтъ. Ами за този свѣтъ какво трѣбва да правимъ? Тамъ е нелогичностьта въ разсѫжденията на хората. За този свѣтъ сме много умни, но за онзи не. Когато единъ момъкъ иска да учи въ единъ университетъ, може ли да хвръкне и да влѣзе направо отъ кѫщи въ него? Трѣбва първо да прѣмине прѣзъ забавачницата, послѣ прѣзъ отдѣленията, класоветѣ на гимназията, да се подготви да разбира висша наука, че тогава да влѣзе въ университета. Сега, защо ни е пратилъ Господь на земята и какво е тя? Това е забавачница, отдѣления на едно училище, които трѣбва да прѣминемъ. Ако не ги свършимъ, какъ ще влѣземъ въ класоветѣ? Като отидемъ на онзи свѣтъ, мислите ли, че ще ни приематъ въ класоветѣ? Не, по никой начинъ. Думата „възкресение“ заключава една велика идея въ себе си. Тя съдържа Божествени тайни. Да възкръснешъ — това значи да бѫдешъ господарь на всички елементи, на всички сили, на всички мисли, на всички желания, на всички свои дѣйствия. И какъ човѣкъ може да възкръсне, когато не е господарь на всички тия нѣща? Когато васъ една жаба, едно змийче може да уплаши, какъ вие се готвите за възкресение? Когато вие на земята не можете да понесете най-малката мѫка и да послужите на Господа, какъ можете да възкръснете? Ако единъ цигуларь трѣбва да иждиви 12 години постояненъ 1-10-часовъ трудъ на день, за да се научи да свири, ние, християнитѣ, колко трѣбва да свиримъ, за да се научимъ на Христовото възкресение? Една отъ слабоститѣ на съврѣменната цръква е, дѣто мисли, че всичко съ даръ може да се получи. Господь може да ни даде цигулка, струни, лѫкъ даромъ, и учитель може да ни хване и за него да плати, но ние е трѣбва да иждивяваме на день 10 часа, да се научимъ да свиримъ — упражнението трѣбва да бѫде отъ насъ. И онзи, който не може да се упражнява така,той е човѣкъ лѣнивъ, неспособенъ, той не е достоенъ за Царството Христово. Когато Христосъ казва на своитѣ ученици:„Миръ вамъ!“, ако бихъ ви изтълкувалъ тази фраза въ нейния широкъ смисълъ,то значи сѫщото както,когато капелмайсторътъ вземе нѣкоя симфоническа ария, махне съ пръчката и всички изеднъжъ слушатъ и започнатъ да свирятъ. Когато и Христосъ казва: „Миръ вамъ!“, всѣки трѣбва да се приготви съ своята цигулка, съ своя лѫкъ и да слуша този Божественъ тактъ, който отъ едина край на свѣта до другия постоянно се движи.Всички хора пѣятъ и свирятъ прѣдъ Господа.Той ги инспектира. Онзи, който не се е научилъ да пѣе,криви си устата. Плаченето — това е криво пѣене.Въ смѣха устата се издигатъ малко нагорѣ, а при плача се накривяватъ надолу. Онзи,който плаче, е младъ, още не се е научилъ да пѣе И тъй, плачътъ е криво пѣене, което,впрочемъ, е подготовка за добро пѣене. Не е лошо да плачешъ, защото слѣдъ врѣме този плачъ ще се прѣвърне въ много хубаво пѣене. Ама горко е на човѣка. Ще бѫдемъ снизходителни: той ще се научи да пѣе. Съ тази нова енергия, която Христосъ внесе въ свѣта съ Своето възкресение, показа пѫтя на туй Божествено изкуство — спасението.И затова именно трѣбва да изучвате Евангелието усръдно. Вие казвате; „Това не разбирамъ, онова не разбирамъ, туй е потрѣбно, онуй не е потрѣбно, това е право,онова не е право“.Питамъ кое е право? Нѣкои хора не искатъ да страдатъ, не искатъ да пѣятъ,други не искатъ да работятъ. Какво искатъ, тогава? Плачътъ е едно упражнение; той е прѣминаване къмъ пѣене. Мотиката и тя сѫщо има своя тонъ. Да работишъ съ мотика, да я вдигашъ и слагашъ — това значи да биешъ тѫпанъ. А трѣбва да се бие тѫпанътъ. Вдигашъ брадва и я слагашъ - това сѫ звънцитѣ въ една музика, И когато вдигашъ мотиката и копаешъ, и тогава трѣбва да мислишъ, трѣбва да си казвашъ: „Господарьтъ ме гледа — трѣбва да зная ритмически да слагамъ тази мотика“. Сѣчи дърва, но ги сѣчи по всички правила на изкуството. Ние казваме: „Това е безсмислено, онова е безсмисмено“. Че, тогава, кое има смисълъ въ живота? Най-малкитѣ нагледъ работи, на които отдаваме най-малко значение, иматъ най-голѣмо съдържание въ себе си. Възкресението е единъ процесъ, който Духътъ Божи извръшва въ нашия животъ, единъ великъ процесъ, чрѣзъ който Богъ възстановява тази първоначална хармония. Единъ день, когато вашитѣ уши се отворятъ и почнете да слушате малко повече и по-отдалечъ, отколкото сега слушате — сега тѣ сѫ много дебели, нѣмате даже музикална способность, схващате само най-грубитѣ тонове — вие ще забѣлѣжите, че въ цѣлата вселена се движатъ извѣстни тонове, които прѣдметитѣ — изворитѣ, дърветата, листата — издаватъ, и ще чуете велика музика, която се разнася отъ едина край на свѣта до другия, и тогава ще разберете вѫтрѣшния смисълъ на живота. И Христосъ чрѣзъ Своето възкресение иска да ви въведе въ тая концертна зала. Той ще плати за васъ, ще ви даде по единъ билетъ, но ще имате ли ухо да разберете тази Божествена музика, когато влѣзете въ онази зала и видите онзи концертъ, онова свирене? Това е вѫтрѣшниятъ дълбокъ смисълъ на Христовото възкресение. Това е животътъ, който се развива между ангелитѣ, отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ. Навсѣкѫдѣ въ свѣта има туй Божествено проявление, и, понеже не можемъ да намѣримъ тази вѫтрѣшна връзка, ние считаме, че между всички явления нѣма връзка. И когато чуете думитѣ: „Миръ вамъ!“ трѣбва да сте готови, какво ще ви заповѣда Капелмейсторътъ да свирите — да пѣете ли или да - плачете. Когато Господь вдигне Своята пръчка и каже: „Миръ вамъ!“ мѫжътъ, който не знае да пѣе, почва да вика, и неговото пѣние вече се нарича биене. И той бие тѫпана, но го бие накриво. Жената, и тя по нѣкой пѫть бие накриво тѫпана. Господь казва: „Ти не си научилъ да биешъ тѫпана, еди-кой тонъ не вземашъ вѣрно, не си оправилъ гласа си, нагласи, постегни малко струнитѣ на своя животъ, на своята душа“. Пакъ каже: „Миръ вамъ!“ и започвате да свирите. „Чакай! пръститѣ не слагашъ правилно на цигулката“ — пакъ ще те спре. Ще кажешъ:„Омръзна ми вече!“ Но трѣбва да разберешъ, че изкуство се придобива съ голѣмо търпѣние и трудолюбие и че за мързеливитѣ нѣма Небе. Затуй Господь казва: „Ако не станете възприемчиви като дѣцата, нѣма да влѣзете въ Царството Небесно“; защото дѣцата иматъ желание да изучатъ нѣщата, а възрастнитѣ казватъ: „Намъ това не ни трѣбва, онова не ни трѣбва“, и най-послѣ се прѣгърбятъ надолу, станатъ като въпросителна, земята ги привлича и ги заравятъ въ нея. Господь казва: „Понеже тази цигулка не е хубаво направена, турете я долу, пакъ наново да се направи Ще я сглобятъ пакъ, и ще излѣзе наново въ свѣта, за да започне пакъ да се учи — Господь е рѣшилъ всѣки отъ васъ да се научи да пѣе и свири. Той не иска на Небето дѣца, които не искатъ да се научатъ да пѣятъ и свирятъ. И апостолъ Павелъ казва, че се прѣнесълъ на третото небе и чулъ нѣщо, което не може да се изкаже съ човѣшки езикъ. Той е чулъ пѣене и свирене. Иоанъ сѫщо е казалъ, че е чулъ пѣене и свирене. Тази е мисъльта, която искамъ да ви оставя.Знаете ли кой е основниятъ тонъ на вашата душа? Знаете ли да нагласявате вашата цигулка? Научете се да я нагласявате. Всѣка сутринь, като станете, нагласете вашата нервна система. Малко сте разсърдени, тревожни — това показва, че цигулката ви не е нагласена.Спрете се,нагласете я.И така,като я нагласявате постепенно, вашитѣ тревоги ще изчезнатъ. Какъ ще нагласите вашата нервна система? Ще отидете да се помолите — молитвата,това е нагласяване. Нѣкои питатъ: „Защо трѣбва да се молимъ?“ Да нагласите цигулката си. Щомъ така нагласите цигулката си, ще кажете на Бога:„Моята цигулка е нагласена“, и Господь ще ви каже: „Започнете работата на деня“. И мирътъ ще влѣзе посрѣдъ васъ, и работата ви ще спори. И жената нѣкой день не нагласява хубаво цигулката и почне да бие ту това, ту онова дѣте; разбира се, тоя день музиката не върви добрѣ. Казва: „Защо ми даде Господь тия дѣца? Колко сѫ опачни!“ Да-ли дѣцата сѫ опачни или майката, то е въпросъ. Другъ день, когато е нагласена цигулката, всичко върви добрѣ, а дѣцата сѫ сѫщитѣ. Та има нѣщо разгласено. Затуй, първото нѣщо, което трѣбва да правимъ сутринь, е да се молимъ — да нагласимъ своя умъ, своето сърце, своята душа, своя животъ, и така да се явимъ прѣдъ Бога на работа. Да бѫдемъ благодарни и да кажемъ; „Ние днесъ научихме хубаво урока си по пѣние и свирене, и нашиятъ Татко, като се върне, ще бѫде благодаренъ отъ насъ“. Христосъ е дошълъ да види какъ пѣемъ и свиримъ на земята. Той е прикованъ на кръста, и 500 милиона хора днесъ пѣятъ и свирятъ на този кръстъ, който, откакъ е дошълъ, е далъ съвършената цивилизация. И тъй, Християнството е Божествена музика, Божествено пѣние Научете се да пѣете и свирите на него; добрѣ нагласете цигулкитѣ си, правилно движете лѫка си и слушайте заповѣдитѣ на Капелмейстора. Всичкиятъ свѣтъ ще върви по този Божественъ законъ, и вие ще се приготвите за другия свѣтъ, за другия животъ, който иде. (Бесѣда, държана на 11. септемврий 1914 г. въ София).