Jump to content

Цялата активност

Този поток се обновява автоматично     

  1. Earlier
  2. ПОСЛЕСЛОВИЕ Книгата е романъ, а не история — това казвамъ за ония читатели, които биха искали да познаятъ въ героитѣ — личности. При това трѣбва да попълня фактическата страна съ една подробность: — романътъ е написанъ презъ 1916 година1), когато, като тежко раненъ офицеръ, изживѣвахъ дни, които можеше да бѫдатъ последни. Непознавахъ и не бѣхъ и чувалъ дори тогава за тия духовни срѣди, къмъ които сега принадлежа — това за тия, които биха намѣрили нѣкакво противоречие между тогавашнитѣ ми и сегашнитѣ ми разбирания. Смѣтамъ, че нѣкой отъ „новитѣ“ хора сѫ още действующи лица на днешното време. Може би, даже сѫ още по-рѣзко очертани, макаръ и вече задъ кулиситѣ на общественниятъ животъ — чакащи само „своето“ време.... Не ги осѫдихъ нѣкога, още по-малко ще сторя това сега. Но нека искренно се надѣваме, че погрѣшкитѣ на това минало нѣма да се повтарятъ. Дано нерадостнитѣ страници на тия спомени останатъ само като отбѣлязвание на нѣщо, което е било неминуемо за тогава — предвѣрие на свѣтло бѫдаще, което несъмнено нашиятъ народъ заслужава — и ще го има! Любомиръ Лулчевъ Изгрѣва — София 14. I. 1937 г. 1) И всички стойности оставихъ както си бѣха — споредъ тогавашнитѣ индекси на ценности, които сѫ съ около 10 — 20 пѫти (за 1915 г.) по-низки отъ сегашнитѣ.
  3. Скърби и радости Стефановъ се научи още на другия день за арестуването на Поповъ. И изведнажъ, като че ли стана другъ. Усмивка огрѣ лицето му и рязсѣяностьта му изчезна. Той бѣше все сѫщия, предишния, любезно усмихнатъ човѣкъ, какъвто го помнѣха и познаваха мнозина. Сѣкашъ, нѣкаква отдавна запъната пружина се откачи и тая скрита енергия, която натѣгаше цѣлото му тѣло и душа — се освободи. Той се чувствуваше по-веселъ и като че ли отърванъ отъ голѣма тежесть. Сънътъ му стана по-спокоенъ, а погледътъ му — по свѣтълъ. Като че ли невидимо летящитѣ надъ него души на Комитата и Асенъ бѣха вече задоволени и живота му отърванъ отъ тежката задача, която сѫдбата бѣше сложила върху му. Той и самъ не чакаше, че така лесно ще се умири, ще изчезне това постоянно безпокойство, отъ което толкова време не можеше да се отърве. Сега вече не бѣгаше отъ хората, отъ своитѣ познати, които тъй бѣха свикнали съ него. Тамъ, кѫдето не можеше да помогне съ скромнитѣ си средства, той се мѫчеше да допълни съ благитѣ думи, които никога не му липсваха. Вече се чувствуваше все сѫщия предишенъ человѣкъ, който мислѣше твърде малко за себе си, на когото бѣше чуждо уединението и бездействието. Той си идѣше рано, преседяваше доста до главата на умиращия Вѣнкинъ баща, който изкашлюваше всѣки день по малко отъ живота си, гледаше, а понѣкога и милваше хубавата руса коса на Вѣнка. И хлътналитѣ ѝ петнисти страни му се струваха не тъй противни, както по рано. Той носеше лекарства на нуждающитѣ, приготовляваше мазила, разтриваше ги самъ, когато трѣбваше, всѣкога предупредителенъ и неженъ, както въ миналото. Когато недостигащия въздухъ бъркаше на бащата да разправя приказкитѣ си, той го замѣстваше. Неговитѣ истории бѣха не по-малко дълги, макаръ и не тъй сложно замислени. Но това не бъркаше на Вѣнка да бѫде предоволна. Тя искаше царетѣ да сѫ силни и добри, а царицитѣ съ бѣли лица и накичени съ корони глави. А това не бѣше никакъ мѫчно. Всредъ обстановката на една стая, въ която мизерията се обаждаше отъ всѣки кѫтъ, отъ всѣка вѣщъ, той рисуваше разкошнитѣ палати на нечувани царе въ далечни земи, гдето всичко е добро и слънцето никога не залѣзва. Неговитѣ силни царе търсѣха своитѣ царкини презъ голѣми планини, минаваха презъ дълбоки морета за да ги хванатъ за рѫцетѣ и поведатъ предъ всички. Понѣкога царетѣ бѣха странници, изгубени всрѣдъ снѣгътъ и покрити съ дрипи. Добритѣ царици, за които нещастието и мѫкитѣ на другитѣ бѣха сѫщо тъй болезнени, както тѣхнитѣ собствени, обикаляха свѣтътъ за да изтриятъ сълзитѣ и кажатъ хубавитѣ думи за утѣха всѣкиму, който имаше нужда отъ тѣхъ. Тѣ намираха дрипавия царь, измѫченъ отъ рани и го церѣха безъ да го знаятъ кой е. И, когато той оздравяваше, изпращаха го незнайникъ, за да го посрещнатъ очудени като всемогѫщъ царь, който идѣше съ несмѣтнати дарове... Другъ пѫть царския синъ тичаше следъ многоглавъ змей, поглъщащъ хората отъ царството му. Той го гонѣше презъ далечни и пусти гори, летѣше следъ него въ облацитѣ, тичаше въ подводнитѣ палати на морския царь, проникваше подъ деветьтѣхъ долни земи, гдето живѣятъ само чернитѣ хора и най-после го хващаше, отсичаше една по една многото му глави, кръвьта на които течеше като рѣка по свѣта... Въ такива моменти следящата го съ голѣмъ интересъ Вѣнка плескаше своитѣ костеливи дългопръсти рѫце като малко дете, на което сѫ направили неизказано удоволствие... А тамъ, не далечъ отъ тѣхъ, близо до машината, винаги седѣше майката, която нѣмаше време кога да си дигне главата, шиеше бързо нѣщо чуждо, често пѫти омокряно отъ сълзитѣ ѝ. Нему бѣ мѫчно да намѣри думи за да ѝ помогне или я утеши. Мѫчно можеха помогнатъ тѣ тамъ, гдето животътъ пѣеше ежедневната си пѣсень, въ която нѣмаше нито едно мило слово. Мълкомъ само нѣкога, той поднасяше нѣщо купено отъ пазаря, което се досѣщаше че липсва. Тя сѫщо тъй мълкомъ го поемаше. Нейниятъ насълзенъ погледъ му казваше повече отъ всѣкакви думи. Па и той нѣмаше нужда отъ тѣхъ. Въ него бѣ се събудилъ стариятъ, предишенъ „бай Никола“, когото всѣкѫде посрѣщаха засмѣни погледи и протегнати рѫце. И бай Григоръ търсѣше по-често обществото му отколкото всѣкога преди. Той повече мълчеше, но Стефановъ знаеше тѫгата му и подвеждаше разговора за Тодоръ. Старецътъ го проклиняше по хиляди начина за гдето зачерни името му, но все пакъ не се уморяваше никога да говори за него. Едничката радость и надежда му бѣ, че нѣкога, на нѣкой царски праздникъ, неговия Тодоръ ще получи отново свободата си. — Сега да ми падне то, псето неедно, да го науча азъ него вуйчо ли съмъ или пънъ?.. Една крачка безъ менъ нѣма да го пусна ла ходи. Събрания ли? — ще го събера та нѣма да се види. — Ти, Колче, ще му намѣришъ една булка, да го прибера азъ него край себе си, че старини идатъ — завършваше той винаги. Стефановъ се само усмихваше. — Намѣрилъ съмъ на себе си, бай Григоре... — Та що? Само рѫка да махнешъ, двайсе ще изтичатъ! Че като тебъ човѣкъ... гдето се е рекло ти си половинъ докторъ, ами... Твоята е лесна — не си поискалъ, не е станало. Ами моятъ, моятъ хаирсъзинъ една ли е, две ли сѫ години, — и клати глава той. — Ще минатъ много лесно, бай Григоре, ще минатъ. Па и царя при голѣми праздници... — и разговора започваше своя нескончаемъ крѫгъ, безъ да се уморяватъ да говорятъ и двамата за това. Другъ пѫть идѣше Трайко и изпълваше малката му стая съ дебелиятъ си гласъ, който звучеше до късна презнощь. Той не се уморяваше да спори. И, когато Стефановъ не се съгласяваше за нѣщо съ него, той мъкнѣше дебелитѣ черковни книги, ровѣше се нетърпеливо въ тѣхъ, тълкуваше текстове по най-своеобразенъ начинъ, превеждаше славянскитѣ думи тъй странно, че Стефановъ не знаеше да се смѣе ли или да спори по-нататъкъ. И все пакъ Трайко си отиваше винаги предоволенъ. Той почиташе Стефановъ за твърде ученъ человѣкъ и съгласието му да признае това или онова негово тълкувание на нѣкой нищо не значещъ текстъ, смѣташе като важенъ свой успѣхъ, който съ дни следъ това цитираше: — Питай бай Никола! Една вечерь само Стефановъ бѣше страшно неразположенъ — това бѣ когато получи отговоръ на своето писмо отъ Асеновата майка. То бѣ пълно съ такава тѫга и благодарность, че той се смути премного, душата му се препълни съ жаль и той плака дълго, захлюпилъ глава върху възглавницата си. Самъ той не можеше да си даде отчетъ защо. Тия треперящи редове на дългото писмо му спомняха неволно неговита бѣлокоса майка. Отъ тамъ мисъльта се пренесе, че той самиятъ можеше да бѫде на Асеновото мѣсто, а тия вопли на убито отъ тѫга сѫщество — да пише тя — неговата майка! Никога человѣческия животъ не му се е струвалъ тъй безпомощенъ, а събитията — независящи отъ неговата воля, както въ тоя моментъ. Ако бѣ поискала сѫдбата — можеше да бѫде той... А майката на Комитата дори нито отговори. Тя бедната, може би, незнаеше да пише. А и що ли би могла да каже? Колко ли е плакала тя върху тия вѣщи, които той ѝ изпрати? А, може би, и отъ тѫга да е умрѣла? Кой ще утеши последнитѣ ѝ часове, кой ще подпомогне днитѣ на старостьта ѝ? Като самотно дърво всрѣдъ изсечена гора ще простира тя погледа и рѫце на всички страни — и никой не ще ѝ помогне, никой не ще ѝ каже блага дума. Възможно е даже да я прокълнатъ, че е родила разбойникъ... Тѣ ще забравятъ кръвьта, съ която е ръсилъ усоитѣ на Македония, както я забравиха и тия, които го покачиха на вѫжето... Дори, напротивъ, смѣтнаха че той, опитниятъ, немигащъ предъ нищо комита, е истинскиятъ главатарь... — И тя ще трѣбва да слуша обидни думи въ последнитѣ дни на своята безпомощна старость!.. Той си представяше нейнитѣ треперящи рѫце, които сѫ прегръщали Ванковитѣ вещи, които изпрати и които тя е оплаквала, оплаквала... Нали можеше и неговата майка да получи неговитѣ дрехи така? И той хълца като дете, което е събирало тѫги отъ дълго време, а нощьта му е дала възможность да ги изплаче на свобода... Той писа пакъ и на дветѣ майки и плака отъ милость надъ тия редове, въ които се величаеха синоветѣ имъ мѫченици. Който и да прочетѣше писмото на Ванковата майка, колкото и малко да разбереше тя отъ него, все пакъ банкнотитѣ турени вѫтре, щѣха да ѝ напомнятъ, че има добри хора, които събираха многото верисии, които нейниятъ синъ е оставилъ... Тя щѣше да научи, че честни хора, на които нейниятъ Ванко е услужвалъ съ своитѣ пари, ще ги връщатъ на неговата майка — тъй че тя нека не мисли за последнитѣ си дни... А на Асеновата той напомняше величието на неговата душа и я викаше да бѫде горда българка съ сѫщитѣ усилия, както и нейна баба, която е гледала нѣкога, безъ да капнатъ сълзитѣ ѝ, обесениятъ поради своята буйна натура, нетърпящъ никакво иго, мѫжъ. Той ѝ пишеше за последнитѣ му дни, не такива каквито бѣха, а каквито мислѣше, че трѣбваше да бѫдатъ: — единъ мѫченикъ на свои идеи, които, може би, сѫ твърде лоши, но въ които Асенъ вѣрваше, както светцитѣ вѣрваха въ своятъ Богъ... И, когато свърши писмата си, той бѣше вече по-спокоенъ и, сѣкашъ, по-малко самотенъ въ свѣта. Тия кѫсчета книга като че бѣха рѫце, които той протягаше презъ пространството на две истински скърбящи души. Тѣхнитѣ сълзи бѣха негови, тѣхнитѣ мѫки — негови мѫки — какво трѣбваше човѣку повече за да бѫде близъкъ? Той разбираше вече себе си. Колкото и странно да бѣ това, той виждаше свѣта презъ своитѣ детски очи, които въ всѣка жена виждаха майката, а всѣки човѣкъ близкиятъ тѫгуващъ „чичо“ на раннитѣ му години, въ които най-често изпъкваха насълзенитѣ очи на майка му. Но Поповъ? Ами тя, която го изостави така неочаквано? Та що? Знае ли той сѫдбата си? Поповъ — това бѣ дългъ! Нима го мразеше? Той търси въ душата си и сега, но тамъ нѣма нито капка умраза къмъ него. Имаше само едно „трѣбва“, което шепнѣше по-скоро на инстинкта му, отколкото на разума, и на което той се подчиняваше безотчетно! А тя, може би, стори по хубаво като го напусна. Навѣрно, не го е обичала. А какво би станало, ако тя срещнѣше човѣкътъ, когото трѣбваше да обикне по-кѫсно, когато тя щѣше да е вече женена? Нали всѣки човѣкъ има нѣкой други, когото трѣбва да срещне въ своятъ животъ и който ще махне само съ рѫка — и той ще тръгне подире му безъ да мисли за миналото, нито за бѫдащето? Нали така хората понѣкога растатъ съ години далечъ единъ отъ другъ, а се виждатъ само веднъжъ, разбиратъ се само съ погледъ и вече свързватъ живота си за винаги? Така трѣбва да е всѣки — инъкъ оставила ли би го тя? Тъй е трѣбвало да бѫде! То е било лошо, но е могло да бѫде и по-лошо. И той си представляваше че би билъ жененъ. И тая картина му се вижда вече тъй невъзможна, че дори се усмихва. Каква смисълъ има вече за него женидбата? Той никога не ще вече да обича, нито пъкъ биха го обичали. Всѣкога женитѣ, които се приближаватъ, като че ли не намиратъ въ него нищо, което да ги интересува — и го оставятъ... Ето и Фани. Той си спомня всѣка подробность и му се струва, че е билъ грубъ и невнимателенъ къмъ нея. Защо ѝ върна тогава цвѣтята? Нима това не бѣше чувство на оскръбения, пренебрегнатия, когато тя престана да иде, когато видѣ, че помощьта ѝ е ненуждна вече? Можеше ли, или по право трѣбваше ли да се сърди за това, когато бѣ нуждно само да ѝ благодари за голѣмитѣ грижи и безспокойства, когато тя бѣше се отдѣлила отъ своятъ охолекъ животъ, за да се посвѣти нему, нуждаещия се... Съ треперяща рѫка натисна той звънеца и излѣзлата слугиня го покани тутакси. Вратата му отвори сама Фани. Тя му стисна силно рѫката. — Най-после! — каза тя и нейнитѣ очи го следѣха внимателно, като се мѫчеха да хванатъ и наймалката промѣна въ лицето му. — Азъ мислѣхъ вече, че ти никога не ще дойдешъ. И тъй ми бѣше мѫчно... Много пѫти искахъ да дойда и те видя тамъ, но не бѣхъ сигурна, че ще те намѣря... Пъкъ и бѣше ми неловко. А и други причини ме възпираха... Седни де — какво ме гледашъ така? Нечакахъ никого. И, ако бѣше нѣкой другъ, не бихъ го приела безъ да се облека. Но тебъ смѣтамъ, че мога и така да приема. Той я изгледа внимателно и лицето му стана червено. Това говорене на „ти“, ударението което направи на „тебе“, му прозвуча странно и неприятно. Да, значи, ако това бѣше високиятъ офицеръ, ти би се кичила дълго предъ огледалото, преди да излезѣшъ предъ него... Но за този, на когото тя е видѣла всичкитѣ долни дрехи и обръщала скромния гардеробъ; на когото голитѣ дъски бѣха тъй неприятни, та за да ги прекрие трѣбваше да си донесе килимъ отъ своята собствена кѫща, а и видътъ на малката стая — тъй мизеренъ, та има нужда отъ нейнитѣ цвѣтя — предъ него тя можеше да се яви както и да е, той трѣбваше да търпи, да понася тая небрежность, безъ ни най-малкиятъ знакъ на неудоволствие! Стана му страшно тежко, но той се помѫчи да не даде възможность тя да забележи това. Па и нейната външность нѣмаше нищо, което да му направи неприятно впечатление. Напротивъ, тая синя сатенена престилка даваше възможность да изпъква кокетната ѝ фигура и красивитѣ форми по-релефно, отколкото всѣко друго облекло. Малко разрошавенитѣ коси ѝ даваха видъ на младо, току що тичало момиче. — Нотитѣ тъкмо си редѣхъ, когато ми казаха, че искашъ да ме видишъ. Просто не ми се вѣрваше на ушитѣ. А защо не седнешъ? — Азъ дойдохъ за малко, — каза Стефановъ, — като се мѫчеше да си припомни фразитѣ, които бѣ си редилъ на умътъ и смѣташе да ѝ каже. — Въ единъ труденъ моментъ на моятъ животъ, Вий ми услужихте твърде много, както никой други на свѣта... освенъ, може би, моята майка... Азъ се чувствувамъ задълженъ да изкажа всичката си благодарность. — Че вий сторихте това вече отдавна — каза му тя, като тоя пѫть натърти на „Вий“ недоволно. — При това менъ се струва, че има да уредимъ и нѣкой смѣтки отъ миналото, — каза той смутенъ и млъкна. — Да, и менъ се струва сѫщото — каза тя и като му посочи стола, презъ лицето ѝ мина облакъ. Моля ви се седнете, следъ нѣколко минути само ще бѫда на разположението ви. Той седна мълчаливо и се загледа въ бързитѣ ѝ движения. Тя срѫчно премѣстваше цѣли купове ноти отъ една на друга страна, ровѣше ги и отново ги нареждаше. После тя изведнъжъ ги захвърли и като стана, малко зачервена, изправи се предъ него, погледна го, примъкна единъ столъ и седна на среща му. — Тѣхъ може и после — каза тя. — Ами защо?.. Че Вий си гледайте работата... можеше и азъ да ви помогна, ако искахте... Вие толкова пѫти... — Не, азъ и другъ пѫть ще ги търся. А сега да видимъ смѣткитѣ си, — каза тя сериозно. — Докато съмъ билъ боленъ... — Оставете сега това. До като сте били болни... Това ще говоримъ после. Да видимъ какво направихте като оздравѣхте? — Какво съмъ направилъ? — попита очудено Стефановъ — защото не можеше изведнъжъ да се сети за какво именно тя искаше да му спомни. — Видите ли азъ и това ще ви спомня по после... ако вие поискате. — Не, азъ настоявамъ да ми кажете. — Настоявате! — Моля. — Това е дълго. И то не е тъй важно... — При все това. — Не, оставетете... Помните ли ми вий записката? — Отговорътъ на моето писмо? — Да на него, съ което вий ми връщахте тия малки спомени, които бѣхъ Ви оставила... — посочи тя на цвѣтята върху етажерката близко до прозореца — Спомняте ли си ги? — Да, тѣ сѫ на най горния редъ. — Да, тѣ сѫ. — Азъ мислѣхъ да Ви напомнятъ за менъ и Ви ги оставихъ. Но види се Вий тъй бързо искахте да се отървете отъ всичко, което Ви спомняше за менъ, че побързахте при първата възможность да се отървете и отъ тѣхъ. — Не азъ... не бѣше така — промълви смутенъ Стефановъ — тѣ си бѣха ваши и азъ... — Да и Вий... Знаете ли какво направихъ когато ги получихъ? — Навѣрно, сте се разсърдили много. — Не... собствено, разсърдихъ се... но и плакахъ. Стефановъ се почувствува неловко. — Извинете, госпожице, азъ виждамъ че съмъ постѫпилъ много нетактично, простете ми. — Не, азъ плакахъ и по други причини... Ти не искашъ да ме разберешъ — мина тя пакъ на „ти“. — Въ твоята стая има нужда отъ цвѣтя! Стефанову стана пакъ неприятно. Това „ти“ му звучеше нѣкакъ покровителствено, безъ всѣкаква близость — поне нему му се струваше така — и докосваше болна струна въ душата му. — Азъ съмъ свикналъ да харесвамъ стаята си и безъ цвѣтя и съ открити дъски на пода. Мойтѣ крака сѫ научени да стѫпятъ по тѣхъ, безъ да сѣщатъ нѣкакво неудобство. — Не всѣкога е било така. Вашата кѫща нѣкога е съперничила съ дворецъ по разкошъ. Може би, ти малко помнишъ, но моятъ татко знае добре това, защото е познавалъ отблизко баща ти. — Това е било нѣкога, госпожице. Това нѣкога си е отишло и азъ не бихъ искалъ да си го спомнямъ вече... Настана мълчание. Тя премѣташе изъ пръститѣ си престилката въ очевидно смущение. — Азъ съмъ страшно виновна предъ васъ, — каза му тя най сетне. Той я изгледа очудено. — Присвоихъ си права, които никой не ми даваше... собствено... какъ да кажа... И моятъ баща мислѣше... — Нищо не разбрахъ, — каза Стефановъ недоволно. — Вий помните ли какво Ви писахъ? — Да, Вашата загадъчна записка я имамъ още — бръкна той въ джобътъ си. — Готовъ ли сте да понесете новата неприятность, която бихъ Ви казала? Собствено тѣ сѫ две, но едната е важна за Васъ, а другата за мене... Чувствувате ли се достатъчно силенъ? Стефановъ слушаше нетърпеливъ. — Не може ли безъ тѣзи предговори, госпожице Тя го изгледа. И въ нейнитѣ очи имаше нѣщо? което го накара да съжелява за грубостьта си. Пръвъ пѫть, сѣкашъ, ги виждаше! Въ тѣхъ имаше нѣщо ново — и той не можеше да си даде отчетъ какво именно. Тя стана и отвори една кутийка отъ етажерката, взема нѣкаква книжка и седна срещу му. Тя мълча доста, на нѣколко пѫти като че ли искаше да му заговори, дори отваряше уста — и не почваше. Лицето ѝ бледнѣеше и тя правѣше видими усилия да се завладѣе. И най-после му каза: — Вашиятъ братъ!.. и повече нищо не можа да добави. И нѣмаше нужда. Нейнитѣ сълзи, които се стекоха внезапно по ѫглитѣ на очитѣ ѝ закапали бързо върху рѫцетѣ, му казаха повече отъ всѣкакви думи. Той сети какъ изтърпна цѣлото му тѣло, гърдитѣ му останаха безъ въздухъ и можа само да викне: — Братко мой, братко мой — и закри очи съ рѫце. Той плачеше като дете. Тя бѣше дигнала престилката и си триеше очитѣ, цѣлата треперящa отъ нездържани ридания. Минутитѣ минаваха мълчеливо. По нѣкога само той викаше своятъ братъ по име, като че ли той можеше да го чуе отъ далечината... И, когато се поуспокои, тя му подаде телеграмитѣ. И изправила се до него, гладеща несъзнателно кѫдравитѣ му коси, му разправяше съ гласъ прекѫсванъ отъ сълзи, които тя триеше като малко дете съ обърнатата си дланъ... — Ти бѣше въ несвесъ... И ако само можеше нѣщо да се направи! Но тѣ и дветѣ телеграми бѣха дошли почти заедно... Съ едната съобщаваха смъртьта, съ другата погребението му... Ако само това бѣ възможно... азъ щѣхъ да искамъ да го докаратъ тукъ... моятъ баща би направилъ... но бѣше късно... Азъ взехъ тия телеграми и тръпнехъ всѣки день. Менъ бѣ страшно. Чувствувахъ, че трѣбва да ти ги кажа, а нѣмахъ сила... Искаше ми се да те видя, а струва ми се, че не бихъ понесла погледа ти... Ти би прочелъ въ него това. което криехъ... което не трѣбваше да знаешъ — затова не дойдохъ вече... Видѣхъ те веднъжъ — ти вървѣше самъ. Главата ти бѣ дигната. Азъ бѣхъ следъ тебъ... И мислѣхъ да те настигна — и не смѣехъ... Колко пѫти съмъ искала да дойда... И тъй страшно ми бѣ, а чувствувахъ, длъжна бѣхъ да ти го кажа. Всѣки миналъ день азъ се упреквахъ, че укривамъ отъ тебъ — и все пакъ съ страхъ чакахъ идването ти. Желаехъ да те видя — и се молѣхъ дано не дойдешъ... Каква мѫка само изживѣхъ въ тия дни!.. — Бедниятъ ми братъ, бедниятъ ми братъ! — въздишаше Стефановъ тресящъ се цѣлъ. — Далечъ отъ всички, безъ никого... И сега дори гробътъ му ще е нейде въ чужда земя, гдето ни едно колѣно не ще се преклони надъ него... И той заплака отново. — Бѫди мѫжъ! — каза му тя. — Азъ всѣкога съмъ мислила, че си такъвъ. Мѫчно е да изгубишъ братъ, но твоитѣ сълзи сѫ вече безполезни. Тѣ не могатъ нищо му помогна. Дори и по-рано да бѣ знаялъ това, което е било вънъ отъ човѣшката възможность, не би го преодолѣлъ и ти самиятъ. И моятъ баща каза сѫщото... Той те помни като дете — познава татко ти ... — Бѫди твърдъ, Никола, бѫди мѫжъ! — говорѣше му тя надвесена близо до него. Пръвъ пѫть казваше тя името му и той неволно дигна глава. Нейнитѣ заплакани, почервенѣли очи го гледаха съ такова участие, каквото той помнѣше само въ майчиннятъ си взоръ. И чудно и странно му стана нѣкакъ, че тя можеше така да гледа! Като че ли тая Фани, съ тия простички и не натруфени дрехи бѣше друга, нѣмаше нищо общо съ онова отънало въ разкошъ момиче, което обичаше да му вика „мой химико“ и да се закача така подигравателно. Нѣмаше и тия очи, които, сѣкашъ, се надсмиваха всѣкиму. Напротивъ, нейнитѣ треперещи горещи рѫце му гладѣха кѫдравата коса и чело съ жестъ, който му напомни детинството. Неволно подчиняващъ се на импулсъ, той ѝ хвана рѫката и я допре до устнитѣ си. — Ти си тъй добра, Фани, тъй добра!.. И той като наведе глава, замисли се дълбоко. А тя стоеше неподвижна права до него, несмѣеща да мръдне, съ силно туптящо сьрдце... Когато той стана да си върви, тя му стисна силно рѫката. — Сега азъ вече ще искамъ по-често да те виждамъ. Нали ще дохождашъ? Той само климна съ глава и тръгна, но когато вече стигна до вратата, обърна се. — Вий бѣхте ми казали... — Говори ми на „ти“! — помоли го тя. — Ти ми обеща още нѣщо да ми кажешъ — тъкмо сега си спомнихъ. Кажи ми и него сега. Колкото и неприятно да е то, не ще ми причини по-голѣма тѫга отъ тази, която имамъ. Кажи ми го! — Не, не — и тя отстѫпи назадъ — не! остави го за другъ пѫть... Тогава ще бѫде по-удобно. — Не, бѫди спокойна, азъ имамъ достатъчно сили. Тѫгата е превърнала сърдцето ми въ камъкъ. Азъ бихъ понесълъ всичко. — Ти — да, но азъ бихъ ли могла? — Ти ли? — очуди се той, че защо ти? — Ами ако ми откажешъ? — Какво? — Наистина ли ти до сега не разбра какво? Не ти ли казаха моитѣ дълги дни, бдѣни надъ тебъ, когато се борѣше съ смъртьта, моятъ погледъ?.. Или тѣ сѫ ти казали, но ти не си ги чулъ... Защото, може би, твоето сърдце е дадено другиму? — И тя го гледаше съ страшно напрегнатъ погледъ, а устнитѣ ѝ трепериха, като че бѣ готова всѣки мигъ да заплаче. Той хвърли шапката си ни пода и разтвори рѫце. Съ неразбранъ вопълъ отъ радость и сълзи тя го пригърна...
  4. Сгромолясване. Хилядитѣ се топѣха въ рѫцетѣ на Поповъ като снѣгъ — и което бѣше по-лошо, повидимуму съвсемъ безполезно. Имаше нѣщо странно въ тия несполуки, които го следваха неумолими, като заклети врагове. Всѣкога отъ начало тръгваше добре. Хилядитѣ караха да се отварятъ много затворени врати и усмихва не едно намръщено лице. Той ходѣше, говорѣше, убеждаваше. И, гдето не стигаше това — купуваше. И все пакъ, когато трѣбваше да се използва отъ това, да види реални резултати отъ своитѣ усилия, сблъскваше се съ нѣщо силно, неочаквано, неотразимо. Паритѣ понѣкога се връщаха, думитѣ се взимаха назадъ, обещанията се забравяха много скоро. И той се намираше отново тамъ, отъ гдето бѣше почналъ. Дори и по-лошо, защото всѣки день виждаше намаляващитѣ се шансове за успѣхъ. Опасностьта пъкъ напротивъ растѣше. Макаръ и нерешителни, гласове противъ него се чуваха вече много по-често. И което бѣше по-страшното — вече и въ редоветѣ на самата му партия! Наистина, предъ него всички още държеха този покоренъ видъ на куче, което ближе рѫката, защото не може да я ухапе, но той знаеше, че при първото извръщане на глава, тѣ всички ще се нахвърлятъ върху му. Ясно бѣше вече за него, че отъ день на день играта му ставаше все по безнадеждна и всѣки денъ пустинята около него расте. И все пакъ, това му се струваше недостатъчно. Съ дързостьта на отчаеникъ, той сипеше хилядитѣ на Павловъ, пръскаше ги като нищо не значущи прахулинки, безъ жаль и безъ смѣтка. Та и когато гинѣше той, самиятъ, що значеха нѣколко стотинъ хиляди лева, които и безъ туй не бѣха негови? Паритѣ за него, като че ли отдавна бѣха изгубили своето реално значение. Стотинитѣ хиляди, получени безъ никакво усилие по разни странични пѫтища, милионитѣ държани му на разположение, но къмъ които той напраздно протѣга рѫце напоследъкъ, го караха да гледа на тѣхъ само като една двигателна сила, съ която би могло много да се направи. Мечтитѣ за почивка бѣха си отишли заедно съ бурята, която се скланяше все по-близко и по-близко надъ главата му всѣки день. Неговитѣ жадно згърчени пръсти се протѣгаха къмъ неизчерпаемата каса на приятеля му все по-често и по-често. А сумитѣ растѣха. Отъ десятки тѣ станаха на стотина — и все пакъ изчезваха като шепа снѣгъ, хвърлени въ огънь — безъ никаква видима следа! Положението му на звѣръ, който чувствува заграждащата го отъ всички страни хайка, му ставаше все по ясно. Въ тоя стягащъ се яко обръчъ около му, той сѣщаше неумолимата рѫка на малкиятъ бѣлобрадъ президентъ, чието опитно око не пропускаше нито една, даже най малка грешка. И, когато той се яви предъ него, президента го гледаше съ своитѣ сиви неспокойни очи, но въ тѣхъ нѣмаше нищо тревожно. Напротивъ, когато случайно го погледнѣха, въ тѣхъ можеше да види само човѣкъ боящъ се, че ще проникнатъ въ мисъльта му, но ни най-малъкъ страхъ. Колко кѫсо време бѣ се минало, а всичко тъй много се бѣ измѣнило! Поповъ и сега се държеше високомѣрно, дори надуто, решителенъ, фрапиращъ, както всѣкога. Но тънката усмивка на президента, играта на ноздритѣ му показваше, че той добре го разбира и Поповъ напраздно се мѫчи да му направи впечатление съ своитѣ думи. Тѣ бѣха изгубили, сѣкашъ, всѣкаква стойность за него. И това дразнѣше още повече Поповъ. Той търсѣше силни думи и колкото по добре звучеха, толково по-кухи и безъ съдържание се струваха. Президентътъ драскаше спокойно книгата предъ себе си не смущаванъ ни най-малко отъ тѣхъ. — Вие тикате страната въ страшна пропасть! Азъ разбирамъ усилията ви да ме отстраните отъ своя пѫтъ, но грамадна отговорность ще падне върху главитѣ ви. — Това зная още отъ момента, когато пръвъ пѫть поехъ властьта, преди десетки години. Нито минута не е престанало това съзнание въ менъ и нѣма защо да ми го напомняте. — Но тия моменти сѫ изключителни и вие самъ сте безсиленъ и още по-безсиленъ ще бѫдете да съвладѣете съ събитията. Вамъ липсва подържката на народа. — Азъ имамъ и тая на твоята партия! — Нѣколко отцепници... — Които при това сѫ болшинство. — Това не е вѣрно, конгресътъ ще ви покаже. — На васъ сигурно — на менъ вече това е достатъчно ясно. — Вие ще се сгромолясате страшно единъ день. — Възможно е, но то ще бѫде само на другия, следъ като вие сторите това. Погледътъ му избѣгваше тоя на Поповъ, но думитѣ му звучеха като на човѣкъ, който добре знае какво говори. Въ тѣхъ имаше решителностьта, които стариятъ политически мѫжъ често проявяваше въ своя животъ. Поповъ го познаваше много добре. Той знаеше вече, че за него не ще има никакви отстѫпки, но все пакъ попита. — Е, що мислишъ да ми сторишъ? — Какво би ми сторилъ ти самъ, ако бѣхъ на твоето мѣсто? — запита го президента бързо. — Ти самъ разбирашъ. Ние се познаваме не отъ вчера съ тебъ... За двама ни България е твърде тѣсна... Имаше време, когато азъ честно ти подавахъ рѫка. Ти я отхвърли, поиска борбата. Ето пожъни и плодоветѣ. Богъ ми е свидетель само за тия мѫчителни часове, които преживѣхъ отъ тогава. Ти отхвърли тая рѫка, която ти носѣше приятелство, нѣма да я имашъ и когато поискашъ милость. — Та нима ти си въобрази, че съмъ дошълъ да искамъ милость отъ тебъ? — Не! Никога! Азъ искахъ едно разбиране само. — Кѫсно е вече! — Ти говоришъ това, само защото мислишъ, че съмъ безсиленъ, но лѫжешъ се, азъ имамъ още зѫби! — Като тия що показа въ Казиното ли? Ще ги извадимъ и тѣхъ, бѫди спокоенъ. Президентътъ стана и го изгледа съ очи, които мѣтаха хладенъ блѣсъкъ, като върхове на страшно остри мечове. На Поповъ се стори като че ли това бѣ другъ човѣкъ, по-високъ, по-силенъ. Поповъ, — каза му той високо съ известна доза тържественость, — твоята игра е проиграна окончателно! Тебъ не остава нищо друго освенъ — като честенъ играчъ, да ликвидирашъ. — Това ще видимъ! — Пази се да не видишъ това твърде късно, когато ще бѫде вече безъ изходъ... Поповъ го изгледа страшно. — Азъ ще умѣя да си проправя пѫть, когато поискамъ, бѫди спокоенъ! Когато излѣзе Поповъ, президентътъ отри потьта отъ челото си и въздъхна съ облекчение... Поповъ тичаше отъ врата на врата и почти всички намираше затворени. Той вече знаеше противника си, но това не му помогна ни най-малко. Той бѣше безсиленъ да намѣри новъ ключъ тамъ, гдето бѣше пипнала опитната рѫка на президента. А намираше го на всѣкѫде. И винаги успѣлъ преди него. Като че нѣкакво проклятие бѣше го сполетѣло тия дни, та винаги закѫсняваше. Тамъ кѫдето трѣбваше да бѫде пръвъ, се чувствуваше вече измѣстенъ. Думитѣ му се посрѣщаха съ хладна усмивка, съ недовѣрчиво клатене глава. И всѣкога чуваше почти една и сѫща дума: — „Безполезно!“ Като че той бѣше коръбъ, осѫденъ на загиване тъй сигурно, че всѣки считаше и най малкото усилие за спасението му за безсмисленно. Това изпълваше душата му съ озлобление. Съ усилията на давящъ се, той повтаряше многократно отхвърленитѣ си молби, настояваше, ставаше нахаленъ, сочеше и обещаваше голѣми суми. И когато не стигаше — заплашваше... Но и самитѣ заплашвания хлопаха по сѫщата затворена врата. Неговитѣ суми срещаха други по голѣми, които ги правѣха безполезни, а заплашванията действуваха още по малко. Дори тѣ имаха отрицателни резултати: — почнаха да му отказватъ всѣкакво обяснение. Вратата на легациитѣ, въ които той бѣ свикналъ да се мисли за свой човѣкъ, не се отвориха въпреки многобройнитѣ му настоявания. Писмата му не получаваха отговоръ, а на телефона винаги звучеше: — „г-нъ министра е много заетъ“! И той, който самъ бѣ давалъ такива отговори на своитѣ посетители, добре знаеше какво значатъ — и все пакъ настояваше, защото въ тия тежки минути на своя животъ, той като че ли бѣ изгубилъ мѣрка на приличието, на възможното! Поисканата ауденция бѣ му отказана подъ благовиденъ предлогъ. Съ скърцане на зѫби го изслуша той. И въ дъното на душата си се заклѣ да не забрави никога това. И все пакъ въ твърде учтива форма напомни за предложението, което бѣ му направено нѣкога да бѫде назначенъ за пълномощенъ министеръ. Но макаръ и малко, миналото време бѣ измѣнило всичко твърде много — това съ което нѣкога го бѣха молили, сега намираха твърде много, ако му го предложеха. И той чакаше съ озлобена душа отъ день на день отговорътъ, който никога нѣмаше да дойде... А мълвата въ туй време кръстосваше столицата, прикачаше хиляди подробности къмъ дребулиитѣ, а понѣкога и къмъ несѫществуващи „факти“ отъ неговия животъ... Самотенъ крачеше той въ мѫчнитѣ часове изъ своя посивѣлъ отъ пушека на цигаритѣ му кабинетъ. По нѣкога надничаше и въ голѣмиятъ салонъ, но тамъ нѣмаше вече никой. Като че ли кѫщата бѣ умряла сама и погълнала всичкитѣ звукове — като че бѣ само единъ обширенъ гробъ. Неговитѣ роднини бѣха си заминали вече, а Маня той не виждаше съ дни. Залисанъ съ работа, той не всѣкога идѣше на обѣдъ. А и когато дойдеше не всѣкога я намираше. Когато се срѣщнеха случайно, той виждаше погдедътъ ѝ хвърленъ като върху съвсемъ чуждъ человѣкъ. Отъ него вѣеше страшенъ хладъ и мъртвина. Той се боеше нощемъ да се приближи до леглото ѝ, като че ли тя щѣше да го отхвърли, да го оскърби съ нѣщо много страшно, за което той не би намѣрилъ думи да се оправдае, нито усилия да го откаже... Като че ли самиятъ той бѣше най чуждъ въ тая кѫща, гдето понѣкога се мѣркаше мълчаливия сега Баро или високата фигура на Павловъ, когото той самиятъ избѣгваше предъ мисъльта за страшниятъ въпросъ, който би могълъ да му зададе за многото изхарчени суми, количеството на които всѣки день растеше... Мѫкитѣ разпъваха душата на Попова и той само стискаше съ безсилна злоба юмруци. Понѣкога въ кѫсна презнощь, мислѣше дори за самоубийство — тъй безизходно му се виждаше положението. Но когато дълбоко замисленъ, си спомняше миналото, той отхвърляше бързо тая възможность да тури край на всичко и се порицаваше като малодушенъ. Събитията се редѣха въ послушното му възпоменание едно следъ друго съ всичкитѣ подробности на прекрасната му память. И все пакъ, тамъ въ тѣхъ му се струваше че имаше нѣкога и нѣщо повече, което сега липсваше вече. Кое бѣше това, което го правѣше тогава по сигуренъ въ изхода на бѫдащето? Дали защото бѣше по малко виновенъ? Не, престѫплението и тогава не бѣше по малко страшно! Или тѣ, другитѣ, които трѣбваше да го сѫдятъ имаха по малко доказателства за вината му? Едва ли! Какво собствено иматъ тѣ и сега? Нищо почти. Едно дѣло, което той ще съумѣе да обърне както и другъ пѫть въ безкраенъ процесъ, който ще се разтѣгне до тогава, докогато обстоятелствата го повикатъ да стане отъ подсѫдимъ — министеръ — както е било вече въ миналото... Но всичко това е защото самиятъ той е другъ — остарѣлъ е вече... По рано бѣ по младъ, пъленъ съ сили. А сега всичко минало се е натрупало невидимо върху му и му тегне страшно. Колко много има въ него укрито отъ хорскитѣ очи! И все пакъ то тегне върху него! Той го сѣщаше и съ страхъ мислѣше за него въ тия безсънни нощи когато дочакваше синкавата студена свѣтлина на зимния день въ своятъ кабинетъ. Но това бѣха само моменти на слабость, които си отиваха заедно съ минаването на нощьта. Деньтъ донасяше заедно съ болката на главата и стиснатитѣ съ озлобение зѫби — опомнянето... Слънчевитѣ лѫчи събуждаха заспалото за малко презъ неспокойната нощь желание за властвуване. И то раждаше страшна енергия въ нервното му тѣло. Той започваше съ нови сили деньтъ, който не знаеше що му носи, очакващъ винаги сполука и приключващъ го съ неуспѣхи, които се редѣха като че ли безконечни... И за всѣки миналъ день той мислѣше като за най-лошъ, очакващъ да го посрещне една усмивка на щастието въ новиятъ — и всѣка вечерь го изпращаше съ сѫщото проклятие, както и досегашнитѣ. И, когато виждаше безнадеждностьта на усилията си, той временно се затваряше въ бюрото си надъ купищата отдавна напуснатата работа и въ нея търсѣше утеха. Но забравата идѣше само временно. Когато тя минѣше, оставаше само изтощението. И той се самообвиняваше много следъ това, че прахосва силитѣ си за ненуждното, тъкмо когато тѣ му сѫ най-необходими. Тогава той захвърляше всичко и тръгваше безцелно. Често и пешкомъ. Сипещия се въ лицето му снѣгъ му охлаждаше челото. И крачещъ така, той намираше малко успокоение въ нѣкоя еднична макаръ и случайно попаднала му въ съзнанието мисъль, която повтаряше по хиляди пѫти, безъ да прониква дори въ съдържанието ѝ. Нему се струваше въ тия минути като че ли е трупъ вече, а ходенето — една случайность. Непрекѫснатата еднообразна мисъль го люлѣеше, сѣкашъ, въ невидими обятия и унасяше нѣкѫде, кѫдето е по спокойно.. И колко пѫти той самъ не можеше си даде отчетъ за далечното разстояние, което изминаваше въ такива случаи. Но, когато животътъ му напомняше реалностьта си, или неочаквано изпъкваха старитѣ му мисли, извиквани неволно отъ нѣщо, тогава той бързо се обръщаше, почти тичаше назадъ, наемаше първата му попаднала кола и се връщаше въ кѫщи. Бързо минаваше той пуститѣ коридори и бѣгаше въ кабинета си, почти винаги съ наивна надежда че докато го е нѣмало, тамъ на масата е дошло нѣкое писмо, станало е нѣкое събитие, което е измѣнило всичко къмъ хубаво.... Другъ пѫть го нападаше безогледенъ страхъ. Той се качеше съ подвиващи се крака и задъханъ не смѣеше дълго време да се косне до натрупанитѣ телеграми и писма, въ които нѣмаше нищо друго, освенъ това, което той отъ дни получаваше — молба или натяквание, а често и ругатни отъ непознати, но не по малко безцеремонни писачи. Той се чувствуваше отъ день на день по малко господаръ на нервитѣ си и сериозно помисли за лекуването си. Но, когато поисканиятъ паспортъ му бѣ отказанъ, той се почувствува страшно засегнатъ. Той дори не каза нито дума на очакващия бури Баро. Неговото кѫсо „добре“ — смути дори Барото, който не бѣ свикналъ тоя человѣкъ да се прекланя предъ чуждитѣ воли. И, когато видѣ наведената глава на Поповъ и мълчаливо неподвижния му погледъ следъ това, пръвъ пѫть въ неговото вѣрно сърдце се косна съмнението. И той излѣзе стѫпващъ на пръсти прегърбенъ, като че остарѣ за нѣколко минути... Мисъльта да замине съ чуждъ паспортъ го съблазни само за мигъ. Той знаеше вече, че това е невъзможно, че него, навѣрно, го следятъ и едно бѣгство би го окончателно и за винаги компрометирало безъ да му помогне нѣщо. Той самъ разбираше много добре играта на своятъ противникъ и ни най-малко не се очудваше. Право бѣ казалъ президента — самия Поповъ не би изпустналъ и най малката възможность да му стори сѫщото! Тѣ и двамата се знаеха толкова добре, че прличаха на играчи, които играеха съ отворени карти. Затова и Поповъ никакъ не се очуди, когато единъ день по телефонътъ въ бюрото му съобщиха, че току що е издадена заповѣдь за арестуването му. — Вече? — каза си той странно спокоенъ, като сложи слушалката. Нека — той, сѣкашъ, инстиктивно бѣ разбралъ, че борбата сега вече е излишна и че трѣбва да чака днитѣ, когато тя щѣше да бѫде възможна. Като орелъ, дълго борилъ се въ буритѣ, той свиваше изморенитѣ си и обезсилени вече крила, до като дойдатъ слънчевитѣ дни, които ще му позволятъ да ги разпери. И все пакъ той ще ги прострѣ въ висинето, тамъ гдето сѫдбата му е дала мѣсто.... Но тежко ви тогазъ! И той засочи юмруци на невидимитѣ си врагове. После си спомни за недовършеното писмо на масата му, което би могло да имъ каже повече, отколкото би искалъ — и тръгна спокойно къмъ кѫщи. Белитѣ снѣжинки го посипаха тутакси. Той бѣ странно спокоенъ. Като че ли туй решение най-после туряше точка на всичкитѣ безпокойства, ограничаваше фронта на борбата, опредѣляше бѫдащето. А до тогава?.. До тогава той щѣше да има време и сили.... Той се качи по безлюднитѣ стълби на кѫщата си. Тѣ му се сториха съвсемъ чужди. Та и той никога не се е връщалъ въ тия ранни часове предъ обѣдъ. Килимитѣ и постилкитѣ по стѫпалата сѫ дигнати, цвѣтята и палмичкитѣ размѣстени, купища книги и хвърлени метли стоятъ по срѣдата. Вратитѣ на салона сѫ отворени съвсемъ и тамъ се чува хлопане и мѣстене на тежки предмети. — Чистятъ! — мисли си машинално той и се качи леко по стълбитѣ, които го очудваха съ своятъ страненъ видъ. Не си спомня отъ години да ги е виждалъ така. Той влѣзе въ кабинета си, намѣри недовършеното си писмо, направи го на малки кѫсове, усмихващъ се. — То е ненуждно, ненуждно вече... И, като отваря прозореца, той го разсейва. Малкитѣ парченца се размѣсватъ съ тихо падащитѣ снѣжинки и полетяватъ заедно надолу... Шумътъ на току-що спиращъ автомобилъ му привлича вниманието. Нима вече? Той дига рамена. Та що? — Нека! И той си запаля цигарата. Рѫцетѣ му треперятъ леко. Той ги напъхва въ джобоветѣ и спокойно вика: — Влѣзте! Пристава влиза страшно смутенъ. Той среща насмѣшливъ погледъ и това кара думитѣ да бѣгатъ отъ паметьта му. Той бъбре несвързано: — Извинявайте, знаете... дългъ... служба... Трѣбва да дойдете съ насъ. — А защо не ме арестувате въ кѫщи? Вий бихте могли да турите стражарь. Поповъ знае, че това нѣма да бѫде, а все пакъ го казва. Удоволствие му е, сякашъ, да гледа тоя смутенъ приставъ, който пипа нервно дрехата си, закопчващъ и откопчващъ все едно и сѫщо копче. — Не може, не даватъ... дългътъ... службата — трѣбва да ни придружите, — повтаряше той като кукла съ разваленъ механизъмъ, все едни и сѫщи думи. — Сега, веднага ли? — попита Поповъ. — Да, да, ей сегичка! Долу чака автомобила — купе, затворено е! — добави той бързо, като че съобщаваше нѣщо важно, радостно. Поповъ се усмихна. — Добре, а сега една минута само да се обадя на жена си. — Господинъ Поповъ, ама такова... недейте да се опитвате... кѫщата се пази... — За какъвъ ме вземашъ ти? — каза му презрително Поповъ, като го изгледа съ грозенъ погледъ и отмѣсти отъ вратата. Пристава се сви като шибнатъ и добави смутено; — Дългътъ знаете, г-нъ Поповъ, не се сърдете... Поповъ излѣзе въ коридора. Искаше да попита нѣкого за Маня, но нѣмаше никой. Той отвори леко вратата на синьото салонче, гдето Маня най-често сѣдѣше и надникна. Мислѣше, че нѣма никой и искаше да прекрачи и влѣзе да види въ спалнята, когато погледа му пада въ едина ѫгълъ. Той доотвори вратата, нѣмъ, съ изблещени очи, направи крачка напредъ, прострѣ рѫце молитвенно. А после приклекна, като да получи страшенъ удъръ въ гърдитѣ, закри лице и изтича навънъ залитащъ безъ да каже нито дума... Маня изпище истерично и се измъкна изъ обятията на Павловъ. — Мълчи! — викна той грубо, — азъ съмъ му платилъ! Тя коленичи, захлупи очи въ креслото и зарида съ гласъ. После, като скочи внезапно, олюляваща се, тя излѣзе въ коридора, отиде въ кабинета и се огледа: — нѣмаше никой. Тя разтвори прозореца и се надвеси. Покрива на едно купе се пренесе и изчезна задъ ѫгъла... — Станиславе! — крѣсна диво тя — и се събори до прозореца. Бѣли снѣжинки влизаха увлѣчени отъ вѣтъра и тихо се редѣха по разкошната ѝ коса...
  5. Борби и усилия Животътъ на Стефановъ доби страненъ видъ: като че ли вѣчно нѣкой го преследваше. Той си идѣше винаги на пръсти, стѫпваше леко въ коридора, влизаше бързо въ стаята и се заключваше. Понѣкога хлопаха. Той мълчеше. Викаха го или му натискаха бравата — той не се обаждаше. Сѣкашъ, бѣ привидение, което се боеше, че всѣки погледъ може да го разсипе, както слънчевиятъ лѫчъ гони сутрешнитѣ сѣнки. Понѣкога той лежеше облеченъ върху студеното си легло, другъ пѫть забравяше, че е заключилъ и ходѣше отъ стена до стена въ стаята си. И, ако тогава го изненадваше хлопане, той се спираше и стоеше неподвиженъ, мълчеше по часове, боящъ се, че може да бѫде отново чутъ. Ходѣше на работа, но тъй не редовно, че въпрѣки всичкитѣ му предишни добри качества, господаря му не се стесняваше да го порицава сега. И тоя, който по-рано се смущаваше отъ единъ кривъ погледъ, сега не искаше и да знае отъ упрецитѣ за нередовность, които му се правѣха. Той ги слушаше съ спокоенъ погледъ, като че ли то се касаеше за другъ нѣкой. Въ душата му се бѣше нѣщо вкаменило. Нови мисли я бѣха обърнали, сѣкашъ, въ бойно поле, гдето се кръстосваха много мѫки. Но въ едно бѣ той постояненъ: — преследването на Поповъ. Той не се спираше предъ нищо. Когато му не стигаха фактитѣ, той молѣше, увѣряваше. Той караше хората да му се чудятъ, но все пакъ го изслушваха. Въ неговиятъ маниеръ да убеждава, да търси доводи въ това, което самъ току що разправяше, имаше нѣщо детски наивно. Нѣкои мислѣха, че това постоянство се дължи на партизанска злоба или лична ненависть. Тѣ не можеха да разбератъ, че той смѣташе това само като единъ актъ на справедливость, дѣлъ въ отговорностьта за една кървава случка, която той бѣ безсиленъ да предодврати. Той говорѣше това, което мислѣше, че трѣбва да каже — безъ да се грижи, че то трѣбва да се доказва и че не стигатъ само увѣренията, които съ нищо не можеше да подкрепи. И, когато му искаха доказателства за това, което говорѣше, той имъ сочеше кръвьта по пода на Казиното, като че тя можеше нѣщо да каже; къмъ голѣмитѣ стени на Централния затворъ, гдето отдавна бѣха престанали да сѫществуватъ Комитата и Асенъ. Нему му бѣше чудно, когато му кажеха, че всичко говорено и писано трѣбва да се доказва. Та нима трѣбва да се доказва, че нощьта е тъмна? Говорѣха му за закони, за сѫдъ, а той настояваше само на едно като лунатнкъ: — Поповъ е виновенъ!. Той има дѣлъ въ предстѫплението — трѣбва да има дѣлъ и въ наказанието, като инспираторъ на всичко това, на което другитѣ бѣха само прости изпълнители. Когато едни нещѣха да го слушатъ, той отиваше при други. Отказваха ли му въ една редакция, той отиваше въ друга. Ако искаха, той измѣняваше до нейде написаното, но никога не се отказваше да го твърди. Той се свижда съ много полицейски чиновници, говори на следователи, разпитваха го мнозина, самичъкъ разправяше на още повече. И всѣкога свършваше съ въпроса: — Що може да му се стори? И всички дигаха само рамѣне. Но, следъ като той прекѫсна публично речьта на Попова, намѣриха се хора, които го слушаха по-внимателно. Тѣ се рѫководѣха отъ своитѣ партизански съображения, но що го интересуваше него това? Нали Поповъ най-после щѣше да получи това, което трѣбваше? Напраздно бѣха увещанията на Тодоровъ. Когато тѣ не стигаха, той го заплашваше. И всѣкога срѣщаше една и сѫща хладна упорита решителность, гранича ща почти съ ненормалность. Стефановъ бѣ готовъ на всичко, стига Поповъ да получи заслуженото. За всички околни той стана манякъ, человѣкъ на когото втълпената идея-фиксъ разваля сѫществуванието и го прави негоденъ за нищо. И безъ това не многочисленитѣ му другари се отдръпнаха отъ него, а тѣзи, които останаха, той избѣгваше. Та нали не можеше да пусне нищо въ рѫцетѣ имъ, които по навикъ му протѣгаха? А и когато тѣ само го гледаха, той знаеше да чете нѣмитѣ имъ молби. И това правѣше сѫществуванието му страшно. Не знаещи, че и самъ той се нуждае отъ всичко, тѣ се чудѣха на неговата блѣдость и странение отъ хората. Тѣ не можеха разбра, защо той ги лишава отъ обществото си, следъ като бѣ ги лишилъ отъ помощьта си? Това имъ бѣ странно. Тѣ понѣкога дълго време стоеха въ студения коридоръ, чакащи отговора му. Вѣнка най-често отъ всички, Трайко не рѣдко, а по-нѣкога дълго мърморѣше и хазаина. Той му хлопаше и проклинаше, ту говорѣше тихо, разправящъ му нѣщо или съблазняващъ го съ червеноглавитѣ си бутилки... Но той мълчеше въ своята стая, свилъ се, почти спрѣлъ дишането си. Никой, никой не му трѣбва. До когато не свърши своятъ дѣлъ въ живота, той не би трѣбвало да има радость, нито почивка, както нѣкога Христосъ въ пустинята. Но днитѣ си минаваха. Той ги не различаваше почти. Тѣ всички бѣха се слѣли въ една мисъль, та бѣха посивѣли еднообразно до неузнаваемость. Само писмото отъ Фани и срѣщата съ Вѣнка разнообразѣваха и отдѣлѣха нѣкои моменти отъ тѣхъ. На неговото ясно писмо, въ което я молѣше да си приеме обратно даденото и да му съобщи изхарчената за него сума до като е билъ боленъ, Фани му отговаряше съ загадачни редове: „Когато мислишъ, че нещастията ти сѫ малко и ти си достатъчно силенъ да понесешъ още — ела при менъ!“ Какво желаеше да каже тя съ туй? Той искаше веднага, щомъ получи това писмо да отиде, но го спрѣ мисъльта, че тя, може би, подъ нещастие разбира голѣмината на сумата, която той ѝ дължеше! Та нали тя има случай да види много добре неговата сравнителна бедность? И той не отиде. Когато дори следъ дни я срещна до двореца заедно съ високия хубавъ офицеръ, сѫщиятъ, който нѣкога ѝ обръщаше нотитѣ — Стефановъ се направи даже, че не я познава, — извърна глава и я отмина. И когато после пакъ се обърна — той видѣ, че и тя се бѣ обърнала, спрѣла и го гледаше. Но той замина още по-бърже. Що ли би могла да му каже? Той бѣ решилъ никога вечъ да не ходи, никога да не говори съ нея. Та и какво общо има между него и тия хора, на които той тъй случайно се вмъкна въ живота? Тъй си мислѣше, а все пакъ не минаваше день, колкото и да гонѣше възпоменанието, да не наднича при него, по хиляди начини мисъльта за Фани. Всѣки день неговата решителность да не се среща вече съ нея му се струваше все по-твърда, а все пакъ загадъчнитѣ редове не го оставяха на спокойствие. Какво ще му каже тя? Какво може да му каже? И защо то ще бѫде нещастие? Защо му пише на „ти“, когато всѣкога му говорѣше на „вий“. Хиляди пѫти се наричаше той „дете“ за тия празни въпроси — и все пакъ му бѣ приятно да си ги задава, макъръ отговоритѣ да не можеше никога да получи. Погледътъ му избѣгваше хората, като че ли се боеше, че тѣ ще разбератъ тѣзи малки дребни въпросчета, които го тревожеха, когато имаше другъ страшно голѣмъ въпросъ, който чакаше своето разрешение... Той стѫпаше леко по стълбата, бързо мина коридора и все пакъ не можа да се отърве отъ срѣщата. Вѣнка го чакаше въ ѫгъла. Тя се прилепи до него. — Ти все ни се сърдишъ, бай Никола, — каза му тя и въ гласътъ ѝ имаше такава мѫка, че това го трогна. — Не, Вѣнче, защо? — и безъ да ще той я погледна и наведе очи. Знаеше, че това сиротно семейство, на което затворътъ бѣше отнелъ синътъ, а смъртьта се готвѣше да отнесе главата, имаше нужда отъ утѣха, думитѣ на която липсваха въ него... Гледаше и нея съ петнистото лице, дълбоко подсечени очи и увеличенъ коремъ, гдето едно бѫдещо човѣшко сѫщество, чакаше своето време да види свѣта, неподозираше мизерната обстановка, която ще заобиколи неговата люлка. Той я хвана подъ рѫка: — Не, Вѣнче, защо ще ти се сърдя? — повтори той. — Но ти се криешъ отъ насъ. Азъ те чувахъ, тропахъ. а ти не отваряшъ. И, ако ти си боленъ нѣщо, кажи, азъ може да ти туря пакъ кърпи. А сега татко е зарѫчалъ, иска да те види... Азъ чакамъ толкова време, а и тъй ми е студено. Той ме изпѫди. Ако ти не искашъ да дойдешъ... — Защо да не дойда? — каза Стефановъ и тръгна съ нея. Тя му отвори вратата. Баща ѝ лежеше завитъ съ палтото си. Въ стаята бѣ топло, но той треперѣше. Той се нахвърля върху му съ толкова много въпроси, че Стефановъ нѣмаше време кога да му отговори. А и той, сѣкашъ, не чакаше отговоръ. Нему му бѣше приятно да размѣни нѣколко думи съ нѣкого и той се възползваше безпирно отъ тая възможность. Стефановъ се задоволяваше само да клима. — Та, какво, безумници сѫ всичкитѣ, — говори той дишащъ бързо. — Махни се, казватъ, дрипльо, отъ тука, каква книга? Азъ имъ разправямъ за васъ — Върви, каже, си го търси! Нахални хора! Ами колко страници мислишъ ще бѫдатъ?... Дриплю.. простаци! А знаятъ ли тѣ, че ще си отидатъ, ще изчезнатъ съ своитѣ хиляди, съ своитѣ кѫщи, съ своитѣ дребни неволи, а тамъ въ една библиотека или музей ще остане моята мисъль въ вѣки вѣковъ? Тия малки приказки, които азъ съмъ писалъ ще ги четатъ може би, когато отъ тия, които ме нарекоха „дриплю“ нѣма да остане ни трохица, кокалъ отъ скелета имъ? Че моята мисъль затворена въ тѣхъ ще приживѣе паметницитѣ отъ мраморъ и статуитѣ отъ бронзъ?! Азъ съмъ беденъ дриплю, но въ менъ има, както ти ми каза веднажъ, помнишъ ли, Божа искра? Азъ не вѣрвамъ въ тоя Богъ, който Трайко иска да гори свѣтътъ съ огънь и жупелъ — но Този, който дарява хората съ хубави приказки... Стефановъ го слуша търпеливо, а после му говори дълго. За Тоя голѣмъ Творецъ, когото хората често забравятъ и Когото сѫ измѣстили съвсемъ изъ всѣкидневния си животъ, до толкова, че въ тѣхъ не е останало за Него никакво мѣсто, никаква свободна минута, даже само за помисъль... Вѣнка го слуша сѫщо тъй внимателно, както и майката, която шиеше. И той говори за Неговата всеблагость, за добрината Му. Говори вдъхновенъ отъ мисъльта, че тамъ наведена низко, една изморена душа, чийто мѫки не сѫ престанали отъ години, го слуша. Една майка, която е изгубила синътъ си, губи дъщеря си и присѫствува на всѣкиминутното умирание на своя мѫжъ... Той говори тихо, като че ли разправя нѣкоя странна приказка. Гласътъ му е тихъ, но думитѣ силни: — Ще се изправи Христосъ до вратата на своето царство и ще простре своитѣ изранени рѫце, отъ които кръвь ще капе. И ще каже: — „Елате вий, на които рѫцетѣ сѫ изранени като моитѣ, защото вашитѣ мѫки сѫ и мои мѫки! Елате вие, на които тѫгитѣ ви бѣха сестри нераздѣлни отъ първитѣ дни до последнитѣ, защото вие минахте своитѣ тегла тамъ долу“. „А вий, които се веселихте всѣки день, които ме разпъвахте всѣки часъ, отново идете и познайте мѫкитѣ сега, защото тѣ сѫ неминуемъ дѣлъ на такъвъ животъ!.!“ Приказва той увлѣченъ, като нѣкой пророкъ на тая чужда за него тема... Чути фрази отъ нѣкѫде, четени още като юноша нѣкога отъ Евангелието па и по-кѫсно, когато буйния Трайко го е викалъ на лютъ споръ въ дългитѣ зимни вечери, се редятъ сами, сѣкашъ, отговарящи, като че ли на една необходимость на собствената му душа... Той и самъ чувствуваше нужда отъ утешително слово. И той се вслуша самъ въ гласътъ си, като да чува нѣкоя хубава музика, за която е ламтѣло отдавна ухото му. Съ вперени въ него очи го слушаше лежащиятъ. Вѣнка го гледа право въ устнитѣ съ унесъ, като че ли спи съ отворени очи. Низко наведена майката бързо боде съ иглата шиенето, по което по нѣкога капятъ тихо едритѣ ѝ сълзи...
  6. Помощь. — Не, не, Баро, остави ме на мира — качеше се бързо по стълбитѣ Поповъ — кажи имъ че имамъ друга работа. — Тѣ сѫ по-важна работа, за житото, г-нъ министре — вървѣше подире му той. — За какво ще да сѫ — не мога, разбери! — Азъ ще имъ кажа да почакатъ тогава — наведе Барото глава. Поповъ влезе бързо въ кабинета си. Той започна да вади нѣкои папки отъ чекмеджетата, бъркаше нервно вѫтре, преглеждаше набързо изваденитѣ книжа, отдѣляше ги на страна внимателно, кѫсаше други. Нѣкои дори накѫсани на малки парчета му се виждаха още опасни. Той ги вадѣше отново и ги кѫсаше на още по дребни. И когато кошътъ бѣ пъленъ, той прати слугинята да ги хвърли въ огъньтъ — и започна отново. Минаваха часове, а той все ровѣше книгитѣ си, късаше писма... И когато и последното чекмедже бѣше прегледано, той въздъхна съ облекчение, протегна уморенитѣ си рѫце и стана. И всичко му се струваше като да бѣше кошмаренъ сънь. Можеше ли единъ день, почнатъ съ такова хубаво слънце да свърши съ буря? Какъ ликуваше въ първитѣ часове, когато избухна кървавиятъ инцидентъ въ Казиното! Тогава той тичаше, разпореждаше се между жертвитѣ на смъртьта, покосени всрѣдъ цвѣтята на едно веселие. Той бѣше хладнокръвенъ тамъ, гдето всички бѣха изгубили главитѣ си, помагаше, когато всички само се суетѣха... И какви глупци! Тѣ сами щѣха да се издадътъ!.. Но не бѣ ли по-добре ако и той самъ би се съгласилъ да го отложи, защото не бѣше дошълъ тоя, за когото бѣ устроено? Но Поповъ каза че трѣбва... да се скриятъ следитѣ... Хубаво се скриха...!.. Гърмътъ и трѣсъкътъ ги направиха видими за всички. Спомня си той блѣдитѣ лица на Маня и другитѣ при мисъльта, че само нѣколко минути ако бѣха дошли по-рано, както настояваха всички, всичко би било свършено, тѣ биха лежали на кървавия подъ... После тѣ всички въ кѫщи пиха шампанско за своето избавление, а само той — за своето тържество. Нали само той едничъкъ знаеше страшния смисъль на тоя гръмъ — една отъ думитѣ на неговитѣ желания — негова собственъ гласъ.! И сега дори той стиска юмрукъ ядно. Смаяни, оплашени, всички бѣха изгубили умътъ си. На сутриньта София кипѣше. Страшни слухове за тъмни организации, за руски нихилисти, за тайнствени маски, се носѣха една презъ друга. Министритѣ бѣха уплашени, въ двореца смутени, а стохилядната уста на столицата питаше ежеминутно: — „Кой“? — и не получаваше никакъвъ отговоръ. Полицията треперѣше сама, градоначалника билъ изгоненъ, приставитѣ стоящи около казиното арестувани, стражаритѣ на постъ разпитвани по десетина пѫти — но все пакъ станалото си оставаше загадка на нощьта, родено сѣкашъ ненадейно всрѣдъ шума на единъ балъ подъ човѣшката маска... Неговата „Борба“ нададе тревоженъ викъ и всичкитѣ не привителствени вестници го подеха: „Убиваха всрѣдъ столицата масово, атентати се приготовляваха всрѣдъ града подъ носа на полицията и никой нищо не знаеше. Въ страната нѣма сигурность, недостойници сѫ които пазятъ реда, както и тия, които сѫ ги назначили и покровителствуватъ“. „Или може би атентата е не върху хората, а върху тѣхнитѣ политически стремежи — провокаторска постѫпка за да се упражни влияние тамъ, гдето трѣбва, предлогъ да се суспендиратъ гражданскитѣ свободи, а подъ тревожния викъ на заплашеното Отечество и проектираното военно положение, да се постигнатъ тъмни партизански цели, тикне безвъзвратно Родината ни отново въ кърви! Нека се пазятъ хората, които случайностьта е повикала да държатъ сѫдбинитѣ на Отечеството си! Има още честни хоравъ тая страна!“ Помни той всѣка дума, защото самъ писа тази статия, за която говорѣха всички на другия день. Президента го повика при него си, говори му за важнитѣ моменти на държавата, помѣна му дори за коалиция... Почвата подъ краката му още треперѣше страшно и той, въ тия първи моменти на смущение, бѣ готовъ на много отстѫпки. Поповъ дори се виждаше министеръ, салонътъ му почна пакъ да се препълва отъ забравени просители и нови приятели, когато всичко тръгна полека, неочаквано, на друга посока. .. А отъ нѣкое време като че ли вървѣше вече къмъ сгромолясване. Като камъкъ отъ нѣкой върхъ, който започваше своето падане съ едва видимо помръдване — и който свършваше съ бързината на свѣткавицата! А тъй страшни бѣха миналитѣ дни за правителството и такова тържество за него. И когато всички бѣха изгубили надежда, предлагащи напусто хиляди левове томува, който открие нѣщо по атентата, необмисленитѣ думи на единъ бѣха послужили за началото, за нишката, която разплете цѣлия чорапъ! И тръгна... Разпититѣ вървѣха бързо. Ареститѣ следваваха единъ следъ другъ. Отново той усети безпокойството да надниква надъ рамото му, а по после да му стане нераздѣленъ другаръ... Отначало той бѣше спокоенъ. Атентаторитѣ се държаха добре. Следствието мина, а заедно съ него и напрежението на обществото. Напраздно „Борба“ се мѫчеше да подържа тревога и да държи непримиримъ езикъ. Нервитѣ на обществото, като че ли бѣха преуморени отъ тая дълга тайнственость и искаха почивка, нѣкакво разрешение — и всички го виждаха въ бързия сѫдъ. Той започна при грамадно стичане на тълпата. Кога и какъ изпъкна неговото име всредъ показанията? Кой го промълви най напредъ? Той се надсмиваше, когато му говорѣха това, но въ душата му тревогата свиваше вече своето гнѣздо. После дойдоха показанията на Ирена, която неочаквано се нахвърли съ хиляди сами по себе си нищо незначущи подробности, но които мѣтайки сѣнка върху него, добавяха думи за хилядоустата мълва, която и безъ туй се свързваше вече съ името му. Припомниха се случки отъ миналиятъ му животъ. Името на Елени се поменуваше заобиколено съ нови подробности: шепнѣха се невъзможности и имъ се вѣрваше, защото атмосферата ги правѣше вѣроятни, а репутацията на Поповъ —възможни. А и политическитѣ му противници не спѣха. Замаени отъ неочаквания ударъ, тѣ мълчеха доста. Но когато съзрѣха и най-малката възможность да хвърлятъ отговорностьта другиму, тѣ стовариха всичката тяжесть върху му. И ако не викаха гласно изъ колонитѣ на вестницитѣ, гдето държаха загадъченъ езикъ за неоткрити още престѫпни фактори, то по кафенетата шушнѣха своитѣ ужъ тайни, известни само тѣмъ и подклаждаха голѣмиятъ шумъ около името на Поповъ И всичко промѣни отношенията си. Просителитѣ, които бѣха за него тъй вѣренъ барометъръ на всичко, оредѣха. Поздравитѣ станаха по-малко внимателни, рѫкостисканията — по-малко сърдечни. Започнаха да му се. подмѣтатъ закачки, а нѣкой отъ партизанитѣ настояваха да реагира открито на тая подземна борба. И той обещаваше, но все отлагаше, поне до тогава, до когато устата, които можеха да го изобличатъ млъкнатъ за всѣкога... И когато Комитата и Асенъ увиснаха на вѫжето, той въздъхна съ облекчение — и напразно. Изпъкна опасностьта отъ тамъ, отъ гдето я чакаше още по-малко: — ненадейно изгуби политическата подръжка на групировката на сили, която следваше до сега. Интригитѣ на другитѣ политически мѫже, навѣрно бѣха проникнали до самитѣ дворци на дипломатическитѣ министри и той трѣбваше да почувствува много скоро това! Този ударъ бѣ толкова страшенъ, колкото неочакванъ. Но той не дойде самъ. Когато подъ натиска на тия неприятности, той въ сѫщия тоя още разкъртенъ салонъ на Казиното държа голѣмо политическо събрание, цѣлящъ да отхвърли тъмнитѣ интриги, които се трупаха отвсѣкѫде върху му, той получи бламъ. Когато увлѣчени всички въ красивиятъ потокъ отъ думи, съ които той ги обайваше, слушаха най-внимателно, той бѣ прекъснатъ. Спомня си още онзи бледенъ младежъ, който стана неочаквано за всички, всредъ настѫпилата тишина — и думитѣ му звучътъ още тъй силно въ ушитѣ: — „Каине, ти още питашъ, кой може открито да те обвини, да те нарече убиецъ? Не чувашъ ли гласътъ на кръвьта, която вика отъ пода на тоя салонъ? Ако не стига тоя гласъ на невиннитѣ, то нека тогава присъединя и моятъ. Азъ ви казвамъ предъ всичкитѣ: — „Вий сте убийца, макаръ никого да не сте убили“... Но Барото си знаеше работата. Той заедно съ още нѣколко други го изхвърлиха вънъ безъ да му дадътъ нито дума да каже повече. Той много лесно отблъсна тия обвинения въ убийство — щомъ самиятъ му обвинитель говорѣше, че никого не е убилъ. Но все пакъ сѣнката около му растѣше, лѣгаше все по-дебела и по-дебела. И когато този момъкъ излезе съ подписътъ си тъй несръчно да го обвинява, той се само усмихваше. Неговиятъ отговоръ бѣше странно спокоенъ и силенъ. логически и красивъ. — И все пакъ въ душата на хората не остави никакво впечатление. Напротивъ тия недобре мотивирани обвинения на Стефановъ като че ли говорѣха на всѣкиго по-силно, по-дълбоко на самото сърдце. И всѣки сѣкашъ си казваше както и самиятъ Поповъ: — Незнаелъ какъ да го напише!... А думитѣ, силнитѣ думи въ устата на Поповъ, като че ли губѣха всѣкакво значение вече за другитѣ, като че ли бѣха стрели, които падаха вмѣсто въ цельта, предъ самитѣ крака на стрелеца. Всичко вървѣше противъ него, всичко... Той сѣщаше стесняващия се крѫгъ около му. И това раждаше въ него най-противоположни чувства. Понѣкога той треперѣше отъ нетърпение за борба, заканваше се, кроеше хиляди планове за отмѫщение; другъ пѫть навелъ глава, гледаше безмълвно пода съ затѫпѣло съзнание и тиха болка въ душата си. И Маня е тъй странна! Нейниятъ погледъ избѣгва неговия или пъкъ го следи въпросително. И той чувствува, че се бои отъ нея. Тя вече не му дава тия силни потици, както нѣкога... Всичко, всичко около му е друго... А неговитѣ противници не спѣха нито минута. Тѣ бѣха проникнали, сѣкашъ въ плановетѣ му. Вмѣсто вреда, атентата имъ помогна. Съ твърда рѫка тѣ дадоха на атентаторитѣ дължимото, успокоиха обществото и, въвели военно положение, като необходимо за да предупредътъ подобни екцесии въ неуравновесени типове, още повече че момента на остритѣ политически борби бѣ дошълъ, тѣ вече се готвѣха да турятъ рѫка и на събраното жито! Нѣколкото опита да имъ се противодействува излѣзоха неуспѣшни. Дьо Фори ходѣше като лудъ, увещаваше го на день по десетина пѫти по телефона, но не даваше вече никакви пари. Той смѣташе и тия изгубени. Напраздно Поповъ му обясняваше, че нѣколко стотина хиляди лева, хвърлени добре, биха могли да спасятъ милионитѣ. Той само клатѣше недовѣрчиво глава и продължаваше да се окайва. При това не избираше думитѣ си, а и Поповъ не скѫпѣше отговоритѣ. И тѣ винаги завършваха съ силна и при това съвсемъ безполезна караница. Всѣки день Поповъ се чувствуваше по самотенъ, по изоставенъ. Като че ли нѣкой зълъ духъ, невидимо за него самиятъ, отстраняваше хората, приятелитѣ, познатитѣ. Тѣ ставаха по сдържани, избѣгваха дори да го виждатъ, а противницитѣ — смѣли. Днесъ даже следователя го вика по поводъ писаното отъ Стефановъ. Той бѣше прѣкомѣрно любезенъ, извиняваше се много. Но кой ще му гарантира, че тѣ нѣма да се осмѣлятъ нѣкой день да нахълтатъ и тукъ въ самиятъ му кабинетъ, разровятъ книгитѣ му, а може би и него самиятъ... Че защо? — става той сърдито отъ стола — Защо? Тѣ нѣма нищо да намѣрятъ. Тѣхнитѣ прокурори ще хлопатъ по затворени врата — усмихва се той, гледащъ купа книги въ кошътъ. Никога нищо! Дори ако тѣ подигнатъ въпроса за събираното жито, както вече нѣкои го предупредиха — толкова по добре. Толкова по добре — крачи той изъ кабинета. Ще станатъ смѣшни. — Повече буря, повече огънь! Азъ нѣма отъ що да се боя. Дори ако се съборя най после — нѣка дори трѣсъкътъ на моето падане бѫде тъй страшенъ, че тѣ да нѣматъ възможность и смѣлость да ликуватъ! Тѣзи рѫце сѫ още здрави — протегна ги той — нека дойдатъ! Колко и да сѫ силни — нѣма да ме превиятъ! И той крачи изъ стаята, гледащъ отъ време на време часовника си. Мѫчнитѣ времена ще си идатъ — както всичко си отива. Тѣ ще иматъ своя върхъ — и следъ това вече ще се усмихне щастието... Колкото по лошо, толкова по добре! — Най после, когато дойде най лошото... — Влѣзъ! — каза той високо. Павловъ му подава рѫка. — Твоята бележка получихъ малко кѫсно — отъ тамъ и неточностьта ми — погледна си той часовника. — Ний тукъ не работимъ съ такава точность съ каквато ти си свикналъ — усмихна се Поповъ. Запушиха мълчаливо. Поповъ се разхождаше. Павловъ го наблюдаваше крадешкомъ. — Моето положение не е никакъ блестяще — каза Поповъ неочаквано. Предговоритѣ му се струваха съвсемъ излишни. Тия вдълбочени остри очи, като че ли прочитваха всичко направо въ самата му мисъль. — Знамъ! — кимна му кѫсо Павловъ. — И то може да стане по лошо. — Твърде вѣроятно е. Тѣ млъкнаха пакъ. Поповъ се разхождаше и пушѣше силно. Противоположни чувства се борѣха въ душата му и той сѣкашъ търсѣше подходящи изрази. Острия следящъ го погледъ го смущаваше. Струваше му се че той чете мислитѣ му, още преди да сѫ добре формирани въ главата му, голи, открити, каквито човѣкъ ги само мисли, но никога или поне изцѣло не казва. — Моето положение е такова, че азъ мога да бѫда извиканъ всѣки день за министръ... или за затворникъ. — Струва ми се то е твърде отдавна такова. — Ти си ми другаръ отъ детинство и не виждамъ защо да скривамъ това. — Ти повтаряшъ само това, което всички наоколо ти говорятъ. — Нима? Павловъ му само климна съ глава. Поповъ се усмихна горчиво. — Азъ забравямъ колко зложелатели имамъ и съ какво злорадство тѣ всички чакатъ. И той започна да се разхожда отново. — Тъкмо сега азъ имамъ нужда отъ моитѣ искренни приятели, колкото и малко да сѫ тѣ — каза Поповъ съсредоточено. Тъкмо въ най-мѫчнитѣ времена отъ живота ми тѣ сѫ най-нужднитѣ, най-малко и най-близки! — Въ живота приятели нѣма — каза студено Павловъ. Има хора, които сѫ вълци единъ за другъ. — И това го казвашъ ти! — очуди се Поповъ неприятно изненаданъ — когото съмъ смѣталъ за за най-близъкъ приятель? — Но това е истината. И защо ти би ме смѣталъ за такъвъ? Само защото преди двадесеть години сме дѣлили юношескитѣ лудории ли? Защото случайно сме се родили въ единъ и сѫщи градъ и улица? Та какво общо имаме ние помежду си? Поповъ отстѫпи крачка назадъ. — И това ти ми говоришъ? Павловъ го гледаше право въ очитѣ. — Нима то те чуди? Азъ мислѣхъ всѣкога, че ти гледашъ по-реално на хората... Я помисли съ сѫщата охота ли би ме нарекълъ ти твой приятель, ако азъ окѫсанъ, бледъ, немощенъ бѣхъ ти протегналъ рѫка за милость предъ твоята врата? — Защо ми говоришъ това сега? Или защото предугади, че азъ тъкмо съмъ, който бихъ протегналъ рѫка къмъ тебе? Че последнитѣ ми надежди градѣхъ върху ти?... Наистина като че ли ми е винаги сѫдено напоследъкъ да преживѣвамъ само разочарования — и той се тръшна тежко на стола. Настана мълчание. — Толкова ли е безнадеждно положението ти както казвашъ? Азъ мислѣхъ, че ти още имашъ ресурси — каза внимателно гледащия го Павловъ. Поповъ заклати само глава. — Ти бѣше едничката надежда, вече всичко бѣхъ изпиталъ... Никому повече не се надявамъ... — Добре — стана Павловъ отъ мѣстото си. Азъ ще ти дамъ, но и ще искамъ. — Сериозно? — стана и Поповъ — ще ми помогнешъ ли? Въ тоя труденъ часъ нѣколко хиляди стотици лева биха спасили всичко — милионитѣ и хората около менъ... менъ самия. Азъ вѣрвахъ, че ти ще ми помогнешъ... Ти си екцентриченъ човѣкъ — тъй много и неочаквано ме отчая! — Ще дамъ стотици хиляди... милионъ, ако трѣбва. — Милионъ! — Да, милионъ... но азъ ще поискамъ страшна цена. — Каква?, дръпна се назадъ Поповъ. — Когато дойде времето, азъ ще ти я кажа. — Разбирамъ — ти ще чакашъ да стана министъръ! Добре, добре... Азъ нѣма никога да забравя въ какво мѫчно за менъ време ми помагашъ. Колкото и скѫпа да е цената на твоята помощь, все ще е малко! — Това ще видимъ, каза му важно Павловъ. Поповъ сѣти страшна студенина въ погледа му. И дори когато Павловъ бѣше отдавна излѣзълъ, Поповъ спираше понѣкога своитѣ радостни мисли при възпоменанието на този погледъ. Какво ли ще иска той? Може би нѣкоя концесия предприятие въ което ще пласира своитѣ богатства? Милионъ даже! Той разчиташе само на стотица хиляди, а му откриха неочаквано кредитъ отъ милионъ! Колко много може да се направи сега въ насъ съ този милионъ! Сега тѣ ще чуятъ гласътъ му. Той е още силенъ, нека се пазятъ. И той крачеше бързо, бързо изъ кабинета. Ще млъкнатъ много гласове, ще затвори много уста тоя милионъ! И когато седне на министерското кресло... — Влѣзъ! — Какво? Хм... Високъ бѣлокосъ старецъ пристѫпя важно и се изправи до самата маса. Поповъ направи крачка назадъ. Рунтавитѣ побѣлѣли вежди криеха крѫгли голѣми очи, които гледаха съсредоточено. По дългата открита шия личеха мускули подобни на вѫжета. Лицето му бѣ покрито съ много тънки бръчки. Дълбоката рѣзка между веждитѣ му даваше строгъ видъ, а късо остриганата гъста бѣла коса окрѫжаваше високо прерѣзаното съ бръчки чело. Защо дойде? — попита го Поповъ троснато. Трѣбва ли ти нѣщо? Азъ съмъ казалъ всичко да ти даватъ... — Трѣбва ми, — каза стареца тежко и гласътъ му бѣ строгъ, както и цѣлото му лице. — Трѣбвашъ ми ти! Понеже зная, че не ще дойдешъ при менъ, дойдохъ азъ. Поповъ го измѣри съ погледъ. — Струва ми се, че вече турихме отдавна край на всичко. — Не още. Азъ ида да изпълня последнята си бащинска длъжность:— да те попитамъ кѫде отивашъ? — Пакъ ли ще почваме старитѣ истории? Нали веднажъ за винаги турихме точка? — Да, така е. Но когато идатъ такива страшни дни за България... — Какво започна пакъ да бълнувашъ? Какви страшни дни?..! — Ще ти кажа, небързай. Не забравяй, че за тая земя твоя дѣдо сложи коститѣ си, — а азъ най-хубавитѣ си години въ Анадолскитѣ затвори. — Това е стара пѣсень... — И все пакъ ти никога нe я помнишъ. — Какво собствено искашъ ти? Защо си дошълъ пакъ да ме безпокоишъ? — По длъжность, Станиславе, — дългътъ на баща ме зове и азъ пакъ ти повтарямъ: — Кѫде отивашъ? — Глупости, — дигна рамѣне Поповъ. — Старческо безумие бихъ рекълъ! Защо се бъркашъ въ моитѣ работи? — Казахъ ти вече два пѫти. Защото ти си тръгналъ по единъ страшенъ пѫть. — То е моя работа! — Не е само твоя. Ако бѣше така, азъ не бихъ пошавналъ пръста си, защото отъ този моментъ, когато ти ми показа вратата... — Ти самъ си го направи, забраваше, че азъ бѣхъ не дете, а министъръ на България. — И все пакъ ти бѣше мое дете... Петѣхъ минали години не показаха ли ти, че всичко, което стана азъ го предвиждахъ много по-рано? Непотвърдиха ли събитията думитѣ ми? — Една случайность! — Дали? Ти си въ състояние и слънцето да не виждашъ, когато не искашъ. Познавамъ те добре. Но ти си длъженъ да ме изслушашъ. Ти не си самъ. Следъ тебъ върви една партия, върви частъ отъ Българския народъ, отъ хора нищо не виновни, вѣрващи въ твоята сѫдба. Кѫде ги водишъ ти? Кѫде водишъ тая окървавена земя, която не си е отдъхнала отъ токущо миналата война? — Не говори глупости, азъ ли я водя? Нима азъ съмъ нѣкакъвъ въ тая държава? Водятъ я другитѣ, а азъ само гледамъ... и съжелявамъ, че не мога да я водя. Това е. — Тѣ я водятъ къмъ войната, а ти я тикашъ къмъ безредието!. Азъ незная кое бихъ нарекалъ по страшно... — Какво искашъ да кажешъ съ това? — Станиславе, за тая земя, за тая свобода, която имаме ние сега, сѫ се пролѣли въ миналото много сълзи и кърви... Знаешъ ли колко много? И все пакъ недостатъчно... Но ний я получихме даръ — и затова тъй малко я ценимъ! Другитѣ народи сѫ я извоювали стѫпка по стѫпка — намъ харизаха свободата... Неподговени още достатъчно, недорасли да я извоюваме — ний всички се втурнахме да използваме нейнитѣ блага... Ний зарѣзахме всичко — семейство и частния животъ, ако щешъ, и посветихме скромнитѣ си сили на политическия животъ. Всрѣдъ борби ний не можахме да ви възпитаме. Ний ви оставихме умразата, безъ да ви дадемъ нужднитѣ характери... Старото поколение враждуваше и се борѣше съ ярость, новото — съ всички средства. А това значи край на нашето Отечество, Станиславе, край на самостоятелния животъ! — Новото време иска нови хора, съ нови похвати. И напраздно ти мислишъ, че вий сте имали повече въ себе си, отъ колкото имаме сега ний. Политическата борба се налага и не виждамъ въ какво искашъ да ме упрекнешъ. — Политическата борба, Станиславе, както всѣка борба иска честни хора, па били тѣ ново или старо поколение. А честна борба ли е, ако ти не избирашъ средствата, съ която си служишъ, ако ти приготовлявашъ гладна смърть на Родната си земя, ако ти хвърляшъ въ кръвь самата ѝ столица и причинявашъ смърть на невинни хорица?.. — И ти вѣрвашъ на всички тѣзи клюки и мълви? — Азъ не вѣрвамъ, азъ зная, Станиславе... Азъ те познавамъ много добре за да не се съмнявамъ, нито минута... Ти не се спирашъ предъ нищо... Но мисли, че иде часътъ, въ който за всичко ще жалишъ... Ще проклинашъ и себе си, и менъ, който ти е далъ животъ... Остави всичко и се махни отъ България, догде не е още късно. — Нѣма ли да престанешъ? Стига вече! — скочи ядосанъ Поповъ. Почти всѣкога, когато мисля че се открива новъ пѫть въ живота ми, ново стѫпало къмъ успѣхъ, все ти ще дойдешъ, като стара врана да ми кобишъ злото. Махни се отъ пѫтя ми веднажъ за винаги! Разбери, азъ ще вървя, тъй както азъ разбирамъ живота си. Ще мина презъ хиляди трупове, ако трѣбва; ще постеля пѫтя си съ кърви и сълзи, ако стане нужда половината отъ страната ще изпепеля, но останалата половина ще бѫде туй, което искамъ! Кѫдето трѣбва ще купувамъ, кѫдето мога — ще премахвамъ дори съ смърть пречкитѣ. И даже, ако сатаната се съгласи — съ него ще стана ортакъ — и пакъ ще постигна туй, което искамъ! Дръжъ съветитѣ за себе си. Стой си тамъ, кѫдето самъ пожела и не се препречвай на пѫтя ми, защото азъ не ще се спра предъ нищо — разбери това! Всѣки, който застане на пѫтя ми, ще бѫде съборенъ, унищоженъ... — Това го казвашъ на менъ, твоя баща? — Да, това сѫ последнитѣ ми думи къмъ тебъ! — каза на гледъ вече спокойно Поповъ. Стареца вдигна тържествено своитѣ треперещи рѫце къмъ небето, разтърси ги застрашително и викна съ страшенъ тонъ:. — Непожали невиннитѣ и не знаешъ предѣлъ на твоята жажда! Дано никога се не наситишъ на нищо! Нека Богъ ме чуе — бѫди тогава проклетъ! Нека кръвьта на твоя дѣдо и моитѣ сълзи те задушатъ и ти ненамѣришъ никога вече покой за душата си!. Поповъ се изсмѣ пресилено високо. — Изкуфелъ си, старче! Забравяшъ, че менъ недействуватъ такива театралности. Ний сме нови хора и старото е престанало да ни плаши! — Нови хора ли? Такива престѫпници сѫ имали всички времена... но ще дойдатъ страшни дни, въ които ти всичко ще си спомнишъ, — каза стареца тежко и като тръсна глава, обърна се бавно и излѣзе. — Глупакъ, — викна подире му Поповъ, — развали ми само хубавото настроение. Той седна тежко на стола си и се замисли. Думитѣ на баща му още звучеха въ ушитѣ... Черни сѣнки надвиснаха въ мисльта му. Той подпре глава — и се унесе дълбоко.
  7. Сиви дни Стефановъ отмѣтна завивката си и се огледа. — Много топло, каза той. Вѣнка се надвеси надъ него и му изтри челото. — Не е топло. Вижъ вънъ каква буря е. Погледни къмъ прозореца, цѣлъ е затрупанъ съ снѣгъ... И тъй силно вие вѣтъра, чувашъ ли го? — Колко е часътъ? Тя отиде, взе отъ масата часовника и му го поднесе. — Вижъ! Той помълча. — Фани нѣма да дойде... — Нѣма. Тя всѣкога идѣше по-рано... Може вѣтъра и снѣга да ѝ сѫ попречили... А когато ти бѣше боленъ тя идеше. И коситѣ ѝ, и клепачитѣ ѝ биваха покрити съ скрежъ — мънички иглички. Като че ли бѣше замръзналата царска дъщеря въ оная книжка, гдето ти ми я даде веднажъ. Тупаше си рѫцетѣ, тупаше... А тѣ замръзнали... плачеше даже. Много бѣше студено, но азъ ѝ туряхъ после топла вода и тя ги потапяше веднага... — Сега турила ли си? — Ето каната е на печката. Млъкнаха. Тя чоплѣше книжката си, като обръщаше листъ по листъ и ги заничаше. Вѣтъра вѣе съ такава сила, че стъклата на прозореца треперятъ отъ него и завеситѣ се леко клатятъ. — Много е силенъ — каза тихо Стефановъ. — Много. — Тя не ще дойде. — Нѣма. — Колко дена бѣхъ боленъ азъ? — пита я изведнажъ Стефановъ, като току що дошълъ му на умъ въпросъ. — Колко? — чуди се и сама Вѣнка. То бѣха дни и нощи, дни и нощи — чете тя по пръститѣ си — 11 или 18 — толкова — вдига тя рѫце нагоре съ разперени пръсти. — Колко? — Незная, азъ ще питамъ мама. Но много дни бѣха. И азъ ги забравихъ... Че защо трѣбва да се четътъ днитѣ? Тѣ всѣкога вървътъ единъ следъ други. Понедѣлникъ, после вторникъ — никога не се губятъ. А паритѣ се губятъ... Комитата... — А кѫде е Комитата? — пита бързо Стефановъ. Защо не дойде до сега поне веднажъ? И той ли е боленъ? Вѣнка поклати глава отрицателно. — Не, тѣ всички сѫ тамъ при стражаритѣ. — Кѫде при стражаритѣ? — Незная. Тамъ нѣкѫде. Мама знае. Ще имъ отрежатъ главитѣ. Менъ Трайко ми каза. И на Асенъ, и на бати, и на Тодоръ, и на онзи голѣмия сухия человѣкъ... И на Комитата. Всички сѫ ги прибрали тамъ... А Комитата какъ викаше, когато го хванаха! Двама души не можеха го държа. Довлече ги чакъ тукъ, отвори вратата, ний се изплашихме... Вика ти — „Сбогомъ, бай Никола, сбогомъ“ — А ти нищо — мѣташъ се само и викашъ нѣщо на сънь... Но Стефановъ я не слушаше. Въ главата му летѣше мисъль следъ мисъль. Внезапно той бѣ открилъ тамъ една липса на впечатления, единъ тъменъ промеждутъкъ, въ който смѫтно се мѣркаше фигурата на Ванко. Той напъваше мисъльта си, триеше полустаналъ своето набърчено чело и все пакъ възпоменанията бѣгаха като вода между недобре прилепнали пръсти на шепата... Той си спомня, че се бори съ Комитата, но защо? После тича, но защо?.. — Главитѣ имъ ще отсѣкътъ. Самиятъ царь казалъ. Мама знае, тя плаче постоянно... И на бати Проданъ сѫщо. Тѣ правили бомбитѣ съ Асенъ... питай Трайко. — Бомбитѣ! Огненъ лѫчъ прорѣза сѣкашъ съзнанието му за мигъ. — Бомбитѣ, Казиното! — и всичко до последна подробность израства въ представата му. И свѣтлината бликаща отъ прозорцитѣ, и вълнитѣ на буйния валсъ — и стражарътъ, който го водѣше... Той силно меришеше на вино — спомня си неволно Стефановъ. А после Той сѣща какъ главата му започва наново да бучи гърдитѣ му се свиватъ отъ недостигащъ въздухъ. — Има ли много убити? — пита той съ треперящъ гласъ. — Много... Незная... казватъ имало. Земята се потърсила... Мама по-добре знае. Ти нали тамъ си билъ?.. И тебъ те ударило вижъ — бута му тя челото. Той пакъ се замисля. Да, той помни гърмежа, но после? Какво е било после? Какъ си е дошълъ той тукъ въ стаята? Защо е дошълъ тукъ, а не е отишълъ тамъ, кѫдето тъй много искаше? Напрѣгаше мисъльта си, а тамъ нѣмаше никакъвъ отговоръ на тия въпроси. Нѣкаква черна пропасть сѣкашъ зѣеше предъ него и напразно силѣше погледа си да съзрѣ нѣщо... — Азъ искамъ да ги видя, Вѣнче. — Кого? — запита го тя изненадана, защото я прекъсна неочаквано, когато тя тъкмо му разправяше за хубавитѣ къдри на Фани. — Тѣхъ. — Кой? Коситѣ ѝ ли? — Не, какви коси? Комитата, Асенъ... и другитѣ. — Не може. Мама колко ходи... Бай Наумъ е казалъ, когато може ще я извика. — И азъ искамъ, непременно искамъ да ги видя! — Добре, азъ ще кажа на мама и тя ще те заведе. Но само когато е хубаво времето. Доктора каза, че трѣбва да полежишъ още малко. — Не Вѣнче, азъ ще стана. Азъ съмъ здравъ вече. Иди вижъ дали майка ти е тукъ и ѝ кажи да дойде за малко. Вѣнка остави книжката и излезе. Стефановъ съ усилие стана и започна да се облича, но рѫцетѣ му треперяха, копчетата не попадаха на мѣстото си. Краката му се подгъваха, а цѣлата стая се люлѣеше, като да се намираше въ нѣкой корабъ. Цѣлъ запъхтѣнъ, съ потно чело, той седна полуоблеченъ на леглото си. Чувствуващъ, че всѣки моментъ може да му стане лошо, той наклони главата си и я сложи на възглавницата. — Нѣма мама... Ти си станалъ! — плѣсна Вѣнка рѫце. Можешъ ли да ходишъ? Лицето ти е сѫщо като на царь, бѣло като захарь — сѫщо като на Фани, когато дойде най-напредъ. А защо гледашъ тъй? Искашъ ли нѣщо? Той се усмихна горчиво. — Станахъ като дете, Вѣнка, не мога се изправи на краката си... — Че нищо. И тати не може. Ти не кашляшъ, а той все трепери и кашля. И не може да стане. Азъ мисля и той би станалъ... Той казва, че всичко е дето не си го разтривалъ и не си му давалъ ти лѣкарства. — Ще му дамъ, Вѣнче! — Зная, но и ти сѫщо не можешъ да ходишъ. — Я стани, хваща го тя и го изправя. Ама че стой де! Голѣмъ си, пъкъ като малко дете... или като тати когато е пиянъ... — Напива ли се пакъ? — попита бързо Стефановъ. — Не е, преди... незная колко дни — мама знай, бѣше се напилъ и ходѣше като тебъ сега. Но ти не си пиянъ, нали? Отъ болестьта ти е твоето. Тя се спрѣ внезапно. — Какво ще каже доктора? Той е такъвъ сърдитъ, пресърдитъ и все вика безъ него нищо да не правимъ. Я легни си... и тя го тика къмъ леглото. Легни си! Завий се добре да не те види, че си облеченъ. Ама лежи де, инакъ ще те тикна. Азъ съмъ по-силна... Ти и по-напредъ се борѣше съ менъ... Спишъ, пъкъ се боришъ. Чудно нѣщо, нали? Азъ не бѣхъ виждала по рано. Пъкъ си много силенъ. Азъ плача и те тикамъ... И най-лесно знаешъ ли какъ е бай Никола? Легни! Ха тъй. Пъкъ азъ седѣхъ ей така върху тебъ. И ти тогава не можеше да ставашъ, защото те огъвахъ хубаво съ завивката. — Стани Вѣнче, помоли я той. — Тежа ли? А тогава цѣлъ се подигаше. Стефановъ поиска една отъ книжкитѣ ѝ. Тя му ги донесе нѣколко. Това бѣха повечето книжки за деца. Той избра една отъ тѣхъ и започна да чете. Но следъ нѣколко страници само се хвана че чете, но не разбира четеното. Самитѣ редове играеха предъ очитѣ му, смѣсваха се и той губѣше смисъла и възможностьта да отдѣля дума отъ дума. Той сложи книгата върху лицето си и се унесе. Нѣкакво тропане го събуди. Той позна почукването отъ тояжката на бай Григора. — Какъ си Колче? Оздравѣ ли? Казахъ на оная чорла да ми каже кога оздравѣешъ — никой не се сѣти за менъ. Зеръ, сакатъ човѣкъ, що имъ трѣбва? Кога е за искане... вижъ друго, орли да ги извлѣкътъ — надвеси се той надъ сами него и го побутна по челото съ мъзолестата си рѫка, която силно треперѣше. — Благодаря, бай Григоре, добре съмъ вече. А ти какъ си? — Младея, момче, младея. Тоя пангалозинъ дето ме окраде, паритѣ ми взе, но ми помогна... Кръвь ми пусна. То види се това ми трѣбвало на болестьта — по-леко ми стана! И действително той ходѣше по-малко прегърбенъ. — Видѣ ли? — наведе се той бързо и взе бутилката отъ пода — какво вино съмъ ти донесалъ? Да бѣше го пилъ — петь дни по-рано да си оздравѣлъ. Ама то се случилъ единъ докторъ, нищо не разбира. Простакъ и половина! Ти си пийни, Колче... Чакай — дай, мари, една чаша — и той като отвори едното стъкло, напълни му я. — По-малко! — Вижъ само какви искри пуща. Стефановъ пийна нѣколко глътки и сѣти лицето си да се зачервява. — Пийни си после пакъ! На, обърна се той грубо къмъ Вѣнка — иди го занеси на баща си, сврака такава! — Чувамъ че и той щѣлъ да гибердяса — подаде ѝ той бутилката. Азъ ще ти донеса друго пакъ, Коле. Имашъ и още една, посочи му я той. — Благодаря, каза Стефановъ, благодаря ти, бай Григоре. Като твоето вино никѫде не съмъ пилъ. — Не си пилъ зеръ... Благодаришъ... всички благодарите, ама не се сещате за мене... Само като ви потрѣбвамъ тогава! — бай Григоре това, бай Григоре онова — вълци ви яли... — Ехъ такива сме, нали ни знаешъ, бай Григоре. — Ти не си, азъ за другитѣ казвамъ, тѣ сѫ кучета... ти си друго... То и ти си такъвъ, но все по-човѣщина има въ тебе. Пийни си още една глътка. — Стига, бай Григоре, слабъ съмъ още. — Стига добро на душманинъ, а на тебъ не стига. Пийни си! За два дена на крака, ако те не дигне, ей где съмъ. Никакво лѣкарство... това си е чиста кръвь. Я ела насамъ бе, Ерусалимска чавко, обърна се той къмъ нѣкого, когото Стефановъ не бѣше забелѣзалъ до сега. — Моля ви се, господине — каза повикания и направи крачка напредъ. — Добъръ день, господине. Извинете, че ида, но господинътъ ме доведе. Стефановъ го изгледа. Това бѣше съвсемъ непознатъ, елегантно облѣченъ младъ човѣкъ, съ извити вежди и голѣмъ закривенъ носъ, който грозѣше доста малкото му жълто мускулесто лице. Подъ мисцата той държеше голѣмъ коженъ портофейлъ, а въ рѫката —великолепна шапка. — Вижъ, Колче, — обърна се стареца къмъ него — дошла е тая чавка стана половинъ часъ... — Господине, не ме обиждайте. Азъ не съмъ чавка — каза момъка раздразнано. Ако паричнитѣ отношения на моя баща ме заставятъ да идвамъ и изплащанията не сѫ ви толкова приятни, кажете, има сѫдъ, но недейте обижда. Хубави бѣха паритѣ, а ний сме лоши... — Кой? Вашитѣ ли, пари бе, маскара, тропна съ бастунъ бай Григоръ. Азъ отъ тебе пари! Келавъ хайванинъ! Не съмъ ли изхранилъ баща ти бе, чавко? Ти не си ли на Морду Табака синъ? Момъка климна съ глава. — Е, какво ще ми се перчишъ, тогава? Я питай баща си бе, кучетата да ядътъ главата ти, вчерашно хлапе, кой го е хранилъ като слѣпъ до като бѣше мазно дрипаво еврейче и скиташе изъ сокацитѣ на чаршията? Я го попитай веднажъ ли, година ли е било, кога е спалъ въ хана ми въ турско време още и нищо не ми е плащалъ, бе хайрсъзъ. А ти ми се перчишъ, като да си везиръ въ Стамбулъ... Да дигна бастуня, че да те заловя, отгоре надолу... Момъка отстѫпи предъ заплашително вдигнатата тояга. — Зная, господине, каза той виновно — всичкото това баща ми е казалъ. Но вий и самъ разбирате такива работи така не ставатъ. Полицата си е полица, търговска дума — търговска. Трѣбва да си платите. — Азъ ще ти платя, та ще ме поменувашъ — каза му стареца и очитѣ му свѣтнаха грозно. — Какво съмъ видѣлъ отъ тебъ та да ти платя? Ти си търсишъ белята. — Чакай, бай Григоре — намеси се Стефановъ — какво има, господине? — Моля ви се, съвсемъ проста работа. Господинътъ, посочи той, има една полица при нашата кѫща за 10,000 лева и трѣбва да я плаща, това е. — Кой азъ ли? — скочи бай Григоръ — твои пари? Отъ тебъ мръснико! — Седни си де, посегна на него Стефановъ. — Кой е взелъ тия пари? Виждате тукъ има недоразумение. — Какво недоразумение, господине? Ето полицата — извади я бързо той отъ портофейла. Ето и подписа му, ето и порѫчителитѣ. Ето тукъ пише Григоръ Симеоновъ. Ето и порѫчителитѣ: Тодоръ Николовъ и Руси Ивановъ. — Нито съмъ чувалъ даже такова име. Първия е моя непрокопсаникъ сестриния ми синъ, ами втория кой ще е? И кой е взелъ сега тия пари? — Кой? Вий. — Азъ! — скочи стареца — ти си лудъ! — Вижте какво, азъ не бѣхъ тамъ, баща ми е билъ самъ. Дошълъ е вашия синъ. — Азъ нѣмамъ синъ. — Е незная, вашия роднина. Баща ми ви знае боленъ човѣкъ, правили сте му такива добрини — и далъ веднага паритѣ. — Това не е мой подписъ. Азъ до сега въ живота си нищо не съмъ подписвалъ — каза бай Григоръ като разглеждаше полицата. — Ха момче, върви си търси паритѣ на когото си ги далъ. — Добре. Сѫдътъ ще покаже... — Ще каже зеръ, че сте диванета и не сте и погледнали, че това не е мой подписъ. — Кой е подписалъ тогава? — Кой? Или Тодоръ или онзи другия му непрокопсанъ приятель... Тѣ влѣзоха всички на мѣстото си... до единъ. И нека! Да ги избѣсятъ до единъ, скакалци такиви! Бомби ще хвърлятъ, хора ще биятъ... малка имъ е Македония, вълци имъ яли главитѣ... — Е какво ще правите сега, ще плащате ли или не? — запита го стоящия не далечъ господинъ. — Ти какво ще кажешъ, Колче? Стефановъ помълча. — Ако не е твой подписа, нѣма защо да плащашъ — каза той следъ време — азъ тъй мисля. Ако нѣкой е фалшифициралъ, нека отговаря. — Така Колче, така момчето ми. Кой каквото е дробилъ да сърба! — Е значи нѣма да дадете нищо? Искате да протестираме полицата? — Та това не е полица, а проста хартия за насъ! — каза Стефановъ. Вий и сами знаете, че подписани съ чужда рѫка полици не важатъ нищо. — Господине, не слушайте — приближи се той съ решителность и дори се досегна до рамото на стареца. — Платете, инакъ ще се каете! Ще има сѫдъ, ще ви влачимъ... Ще вземемъ сума разноски. Платете по-добре сега! Бай Григоръ го изгледа съ дълбокохлътналитѣ си черни очи и стана. — Да ти платя бе чуджумъ, каза той неестественно деликатно. И като дигна неочаквано бастуна си, заслага го бързо бързо, по неочакващия нищо подобно банкерски синъ. — На, на, на! Чакай де, кѫде бѣгашъ? — викна той подире му, не съмъ ти платилъ още всичко! И вратата не затвори пустия му шашкънинъ! Той ми разправя, разправя, проглуши ме. Знамъ, че не съмъ взималъ пари отъ него, сѣтихъ се веднага, че ще е уйдорма на моя прокопсаникъ... Но пакъ, рекохъ, тебъ да питамъ... Отъ него пари ще вземамъ!... — седна той тежко на стола срещу Стефановъ — когато азъ съмъ хранилъ баща му като псе, огънь да ги гори... — А где е сега Тодоръ, бай Григоре? — попита го Стефановъ за да промѣни разговора. — Где? въ хапсаната! Кучета ги яли... И твоятъ роднина и всички... барабаръ. Орезилиха ми кѫщата, тия кучета! Колко пѫти само имъ ровиха стаята, да ги бѣше убилъ Господь — и тенекенца нѣкакви намѣриха, всичко дигнаха. И книгитѣ — и всичко — все важно било. Свини! Ще прибиватъ хората... и женитѣ... гарги месата имъ да отвлечътъ... Майкитѣ имъ камъни да сѫ родили, а не тѣхъ!... Кѫщата ми посрамиха, на стари години по полиция да ме разкарватъ! Че и само мене ли? Кажи че всички отъ тукъ. Само ти, гдето бѣше тежко боленъ, та не те закачаха. Ами Колче ти знаешъ ли колко вземътъ адвокатитѣ за едно дѣло да защищаватъ? — Защо? — Така, питамъ. — Споредъ дѣлото бай Григоре и паритѣ — по 500 — 600 лева. — Отвлѣкоха ме псетата. За свещи и тамянъ да ги дадътъ! — извика стареца като стана. На четири адвоката 3800 левчета отидоха, огънь да ги гори! Майка имъ да бѣше ги одушила преди да ги роди 3800 левчета, Колче! — Па да имъ помогнаха поне нѣщо... и той седна пакъ и наведе глава, горчиво тръскащъ я. — Мислехъ да взема адвокатъ само на мой Тодоръ, па гледамъ ония... Кой ще имъ вземе? Кой ще се погрижи за тѣхъ?... Дано вълци да ги бѣха изѣли, чума да бѣше ги налегнала — разлюти се той отново, та да бѣха ми останали парицитѣ... Стефановъ му стисна мъзолестата груба рѫка съ своитѣ две. — Бай Григоре, дано Богъ ти върне хиляди пѫти повече... и... — Да ви върнатъ васъ въ гробищата! — издърпа си сърдито стареца рѫката, като стана и се запѫти къмъ вратата. Обрахте ме, хайдути съ хайдути... Чумата да ви е отвлѣкла — тропаше той съ тояжката си като излизаше. На вратата се спрѣ — Чакай баре лампата да ти свѣтна, че ти май не можешъ да ставашъ... кучета те яли. Гледай скоро да се привдигнешъ! Срамота е, младъ човѣкъ си — отвори той вратата. — Кажи на оная чорлавата да дойде да ѝ дамъ една бутилка още, ама ти да си я пиешъ, чу ли? Ти самъ, кучета те яли! — захлопна той силно вратата и повлече крака по коридора, мърморещъ нѣщо сърдито. Стефановъ само се усмихна .... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Започнаха дни сиви, обикновенни, пълни съ еднообразни преживѣлици. Той вече ставаше и четѣше съ часове, но доктора не му позволяваше още да излиза. Живота му бѣше страшно еднообразенъ. Фани вече не се върна. Той мислѣше дори, че може би тя самата е заболѣла, но Тодоровъ, дошълъ да го види, го увѣри въ противното. Вѣнка се явяваше сѫщо тъй рѣдко вече. Едничъкъ Трайко му услужваше. Но затова пъкъ имаше предостатъчно време за мислене. И той често оставаша започната страница за да се отдаде на вихара мисли, които го обхващаха. Колкото повече оздравяваше толкова по ставаше нетърпеливъ, толкова повече тѫгата му се увеличаваше. Ужасяваше го и мисъльта му, че той харчеше вече пари, които му бѣха оставени по милость на хора чужди съвсемъ. Въ рѫцетѣ, които се протѣгаха къмъ него по навикъ, той нѣмаше какво да сложи... Вѣнка съ своята полуумна наивностъ му каза, че би идвала по често, ако имаше млѣко, а той не купуваше вече... Когато научи, че дървата които горятъ въ печката му сѫ на бай Григоръ, той престана и да отоплява стаята. По цѣлъ день стоеше намѣтнатъ съ палтото си всредъ стаята си и мислѣше, мислѣше до болка силно. Той прехвърляше по хиляди пѫти миналото презъ ума си — и всѣкога едно му ставаше по ясно и по ясно: — тѣзи хорица, които полицията излови, които сега трѣперятъ нѣкѫде въ ареста, не сѫ най-голѣмитѣ виновници. Задъ тѣхъ се криеше други, една друга рѫка, една друга мисъль, която тѣ само изпълниха. Но какво трѣбваше да прави той? Какво можеше? — питаше се Стефановъ по стотици пѫти на день въ тия дълги сиви дни, които почваха съ студената стая и свършваха съ студеното легло. Какво трѣбваше? — това е всичко: — което трѣбва, това и ще може, нуждно е да го може! — И той крачеше въ студената стая, съ измръзнали пръсти, заврѣни дълбоко въ джобоветѣ. И сѣкашъ всѣка стѫпка по мекия килимъ му казваше името на тая, която нѣкога му го изпрати и която тъй лесно го забрави. Та нима тя за него е дошла? Нали тя и други е гледала и на други е помагала въ миналитѣ дни, когато е била милосердна сестра? А килимътъ? А цвѣтята? Та защо не? И килимътъ и цвѣтята! Тя би ги дала всѣкиму, както и тия пари, които бѣ му оставила и отъ които харчеше още. Какво бѣше той за нея? Единъ беденъ, твърде беденъ въ сравнение съ нея, боленъ человѣкъ, комуто тя се чувствуваше задължена да помогне съ нѣщо — съ нѣщо, което ней е излишно. И когато нуждата отъ нея мина, тя си изчезна, както и доктора, както и всички други. По рано тя го закачаше, подиграваше се — той си спомня смѣющитѣ ѝ се очи — и му става много неловко, като да ги вижда пакъ. Но това е било нѣкога, когато той бѣше за нея загадка, интересенъ човѣкъ... А сега тя знае за него всичко, дори всѣко копче отъ ризата му, която е сабличала при разтриването му... И той крачи изъ стаята и на душата му е страшно тежко. Какво може да направи той съ своитѣ слаби рѫце, нечакащъ отъ никого помощь, нѣмащъ почти никого близъкъ?... Кой щѣше да му помогне, когато всички му бѣха чужди? А тѣзи, които бѣха по рано близо до него, сами се нуждаеха сега отъ неговата помощь... Какво ще направи той? Какво може да направи?. — Боже! — ходи той изъ стаята бавно, тежъкъ товаръ ми опредѣли Ти! Дай ми поне достатъчно сила да го изнеса до край! Научи ме да приемамъ свѣтътъ такъвъ какъвто е! Да устоя срещу буритѣ, както до сега съмъ устоявалъ! Бѫди милостивъ! — и той ходѣше пакъ и пакъ. Неговата душа по детски се връщаше всредъ безпомощието въ което се намираше къмъ Тоя, Който всичко можеше... Той сви килимътъ отъ земята, тури при него и саксиитѣ съ цвѣтятата и като седна до масата, започна да пише. Когато свърши, той извика Трайко и като му каза адреса на Фани, помоли го да ѝ ги предаде, ако може ней лично. Следъ това той размѣсти и кутиитѣ по масата, дрехитѣ въ гардероба. По всѣкакъвъ начинъ искаше да се отърве отъ всичко, което му напомняше за нея. И всѣ пакъ, когато крачеше по голитѣ дъски на пода, той неволно си спомняше, че тукъ лежеше килимъ и този килимъ бѣше му дала тя, Фани, която сѫщо като нѣкогашната го остави и изчезна... Всѣкога е така, мисли си той, всѣкога когато тѣ дойдатъ близко до менъ, тѣ се разочароватъ и си отиватъ за винаги... А и защо той мисли, че Фани е могла да има нѣкакви чувства?... Тъй много се иска винаги на едно младо сърдце да чуе друго да бие въ унисонъ съ него! А това всичко, разбира той, е само мисъль, мечта на неговото болно, гладно за обичъ сърдце. Та не спомня ли си той на каква случайность дължи запознаването си? И какъ се държеше тя, когато той я посети въ кѫщи? Кѫде бѣше тази екцентрична госпожица, която си позволяваше толкова работи въ салона на Поповъ? Въ кѫщи тя бѣше важна, хубава домакиня, която говорѣше, сочеше, обясняваше, а очитѣ ѝ винаги се надсмиваха. Дали не бѣше го повикала само да му покаже голѣмитѣ си богатства и разкошна обстановка? А той, бедния, мислѣше тогава, че е за него, за личностьта му бѣ тоя интересъ... Както и сега при боледуването... А тя бѣше тъй сдържана тогава, тъй важна, като че ли никога не бѣ се закачала. И тия две госпожици — по предишната въ салона на Маня, която му викаше „мой химико“ и тая, която тъй еднообразно му отговаряше съ „да“ и „не“ — бѣха съвършено различни. Тамъ имаше и други въ нейния салонъ — и тя бѣ съ тѣхъ, може би, по внимателна, защото нѣкой отъ тѣхъ бѣха и действително хубави хора... Спомня си и втория пѫть, когато въпреки вричането си да не стѫпва — отиде пакъ. Нейното свирене на пияното... когато презъ всичкото време следъ това тя се не отдѣляше отъ онзи хубавия високъ офицеръ, който ѝ обръщаше листоветѣ на нотитѣ.. Мислеше ли тя тогава дори, че Стефановъ сѫществува въ свѣта? А той бѣше само на нѣколко крачки отъ нея, свитъ въ единия ѫгѫлъ, гледащъ, недоумѣющъ защо тя тъй много изпълня душата му, дори когато още не бѣ му нищо казала, нищо обещала?... Все сѫщото — илюзии — е било до сега всичко въ живота му, затова сѫ и разочарованията. Строението на мечтитѣ рухва винаги при първото още допиране на живота. И това допиране е станало. Толкова дни вече тя не се вести! — Нека — мисли си той — тя получи обратно своето.! Каква нужда имамъ азъ отъ него? Моятъ животъ е миналъ безъ цвѣтя и килими — тѣ неѝ сѫ били нуждни, на нейниятъ наученъ на това погледъ, а не мене. Нека си ги вземе! Тоя подъ по който е капала дори кръвьта му, спомня си той, му е милъ като старъ приятель. И той крачи изъ студената стая... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Майката на Вѣнка не говорѣше нищо. Нейната висока, увита презъ глава фигура, хвърляше понѣкога, когато минаваше край уличнитѣ лампи, дълга чудновата бѣгаща сѣнка върху бѣлия снѣгъ. Следъ нея стѫпяше тежко стражара, а съ неувѣрени крачки следъ тѣхъ — Стефановъ. — Умори ли се, господинъ Никола? — обърна се стражара къмъ него. Устата си затуляй, че тоя студъ... — Нищо, бай Науме, отговори Стефановъ дишащъ тежко, — снѣгътъ малко ме измори — дълбокъ. Нали трѣбва да се уча на ново — забравихъ да ходя. — Тъй е то болестьта... — и тѣ закрачиха пакъ. Тая вечеръ ще ги каратъ въ Централния затворъ. Тамъ има много церемонии. А тукъ ще се видите по-лесно. Отъ кога всички искатъ, молятъ се, да те видатъ. Казвамъ имъ: — боленъ е човѣка.... Идвахъ два пѫти и не ме пуснаха даже при Васъ. Па и у насъ има церемонии. Грозно. Не може всѣкога, но сега следъ като произнесоха присѫдата, друго е... Па и вие какво... то се казва кой не ви познава? Вѣрвамъ даже и самия следователь би разрешилъ по рано да ги видите — говори бай Наумъ и се обръща отъ време на време. — По насамъ, че тука е дълбоко съвсемъ.. Пустия снѣгъ валѣ, валѣ, па не пита, че има сиромашия.... Въ участъка бай Наумъ разговаря доста съ стражаритѣ, които пазѣха при вратата, после влѣзе той, а следъ него Стефановъ и майката на Вѣнка. Слаба електрическа лампа едва мъжделѣе. Насѣдалитѣ на леглата ставатъ. Стефановъ стои при вратата въ недоумѣние. Бай Наумъ прави крачка напредъ. — Ха, вижте се, поприказвайте си — върти се той неловко всредъ стаята — и после неочаквано излиза бързо вънъ. Майката се приближава страхливо при Продана. Той я гледа мълчеливо. Тя го пригръща, но той се мѫчи да се измъкне отъ рѫцетѣ ѝ. Тя го хваща и примъква къмъ прозореца, на когото стъклата сѫ покрити съ вадулици и нечистота, говорѣща му нѣщо тихо презъ сълзи, които я каратъ да се задушва и тресе цѣла. Стефановъ стои срещу Комитета единъ мигъ, въ следующия Ванко го е прегърналъ и наклонилъ главата си на рамото му, трептящъ като въ треска, — Бай Никола, бай Никола — мълви той само като малко дете, което е ридало прекомѣрно и се задаша отъ плачъ — изгориха ме, бай Никола, изгориха ме — и излъгаха ме... Така ли мислѣхъ?.. Затова ли турскитѣ куршуми ме пожалиха на бѣсилка да умремъ, на българска бѣсилка, бай Никола, викна истерично Комитата, като го притискаше при себе си... Стефановъ се мѫчеше да му каже нѣщо и не намираше думи. Челюститѣ му бѣха се сключили. Сълзитѣ го душеха. Той се боеше, че първиятъ звукъ, който ще излѣзе отъ гърлото му, ще бѫде не дума за утешение, а вопълъ на отчаяние. Той само го гладѣше по лицето, като да бѣ малко дете, а отъ очитѣ му тихо се ронѣха сълзи. Миналото бѣ му направило този човѣкъ по-близъкъ отъ братъ и той чувствуваше страшно силна болка. Дори невѣроятно му бѣ, че всичко това е действителность! Прекаралъ въ боледуване толкова дни, той бѣше чуждъ на голѣмия шуменъ процесъ, не бѣ ималъ възможность да следи страшнитѣ подробности — и сега това му се струваше само като единъ сънь, когото изтръпналата му отъ ужасъ душа виждаше на яве. Той остава Комитата за малко и като направи крачка напредъ, подаде рѫка на Асенъ, който до тогава мълчаливо го гледаше. Той я стисна съ дветѣ си рѫце. — Благодаря ти, че дойде да те видя. Ти си, може би, едничкия човѣкъ, който струвашъ повече отъ другитѣ... и майка ми. Ако нѣкога можешъ и ти се случи... недей я заминава, както не отмина и менъ... — И мойта майчица... бай Никола, кому я оставамъ? — викна истерично Комитата — и като му хвана едната рѫка, захлюпи лице надъ нея. Стефановъ стоеше правъ, треперящъ цѣлъ. Асенъ му стискаше до болка другата рѫка. — Тебъ азъ направихъ най-голѣмо зло отъ всички въ моятъ животъ. Ти никога не ми отвърна освенъ съ добро. По-рано не мислѣхъ никога за това, но отъ какъ всичко се измѣни — много пѫти. Престани съ своитѣ глупави подсвирвания! — обърна се той ядно къмъ Тодоръ, който отъ нѣмане работа или да се покаже по-равнодушенъ, подсвиркваше нѣщо. — Заповеди не приемамъ отъ никого! — казва той нахално и като дигна кракъ възъ кракъ, започна отъ ново. Като тигаръ се хвърли върху му Асенъ. И ако не бѣше го задържалъ Стефановъ неговитѣ ядно протегнати рѫце биха се сключили около шията му... — Мръсникъ, бъбрица... Азъ още не съмъ ти отмъстилъ за глупавитѣ ти бръщолевения, които докараха всички ни тукъ. Но не е още късно. Май не ще дочакашъ да лежишъ дванадесетьтѣхъ си години! — То тамъ не се знае — каза Тодоръ надуто, като се отмѣсти за всѣки случай по-надалечъ. — Вуйчо ми има достатъчно. — Стига си ревалъ! — ритна грубо той отъ своя страна Русо, който седналъ направо на пода, свелъ колѣне до брадата си, издаваше нѣкакви нечленораздѣлни звукове. Той не отвърна нищо. Само го изгледа съ очитѣ на болно животно и като се сви още повече, замълча. Настана тишина. Чуваше се само плача на Продановата майка и силнитѣ дишания на Комитата. Вънъ нѣкой режеше дъска и шумътъ като че ли бѣше до самата стая, тъй ясенъ, монотоненъ проникваше, сѣкашъ звучеше въ всичкитѣ ѫгли едновремено. Нѣкой извика нѣкого неразбрано. Бързи тежки стѫпки проечаха — и утихна всичко. Хлопна се врата. Глухо издрънка телефоненъ звънецъ. Трионътъ започна еднообразния си звукъ. — — — — — — — — Благодаря ти, за всичко, което ти стори за менъ — протегна му пакъ рѫката си Асенъ. Ний съ тебе сме твърде различни хора. И дори не се разбираме... Но азъ те обичахъ — каза той, като наведе ниско глава... Твоятъ пѫть въ живота е другъ съвсемъ — и моятъ сѫщо — той се и свършва вече... може би утре или други день... Но азъ не съжелявамъ. Азъ знаехъ сѫдбата си и не ми е жалъ... Ние сме новитѣ хора въ тоя животъ — гдето всичко е старо... — Асене, какво ново донесохте въ тоя животъ освенъ смърть? — възкликна Стефановъ треперящъ цѣлъ. — А какво ни въздадоха намъ? — гледаше го той право въ очитѣ. — А нима вий чакахте друго? Асенъ вдигна рамене мълчаливо. Като го тури да седне до Комитата, Стефановъ се намѣсти между тѣхъ и ги пригърна, свелъ главитѣ имъ до сами лицето си...
  8. Между два свѣта Стефановъ си отвори очитѣ. Сѫщото това бѣло, неопредѣлено небе, сѣкашъ, изпълваше всичкия му видимъ хоризонтъ. Нѣкакви топли вълни го плискаха и милваха — и той пакъ се унесе. Все еднакво: — бѣло безкрайно, меняващо се. Като че ли бѣга съ страшна бързина на нѣкѫде. Всичко лети! Само той е спокоенъ — сѣща че лежи въ хвърковато легло. То се носи на нѣкѫде, люлѣещо се — както децата ги люлѣятъ! А главата му е стегната съ обръчи. Топълъ вѣтъръ го носи на крилетѣ си, брули го по ушитѣ. И нему е тъй хубаво, че той си затваря бързо очитѣ. Всичко тъй скоро тича на нѣкѫде. Той се носи, отива заедно съ голѣма бѣла рѣка, по брѣговетѣ, на която стоятъ познати нему. Но на всички лицата сѫ тъй забулени, като съ нѣкаква сутришна мъгла. Ето Комитата, спомня си той. Какви сѫ му голѣми очитѣ и веждитѣ и зачервеното му лице и напънатата жила на челото, която тупа, тупа!... Главата му е надъ сами него. Какви голѣми очи! И всичко това си отива. Бѣга рѣката, носи се нѣкѫде страхотно бързо, а топлия вѣтъръ го брули по ушитѣ. Колко е приятно, какъ е хубаво само ако въздуха му достигаше! А всичко това върви тъй бърже, тъй бърже. ...Това е Маня.. - Главата ѝ става голѣма, голѣма... очитѣ ѝ сѫ внимателни и дълбока бръчката между веждитѣ... и пакъ изчезва. Тодоровъ ли? Той... и той е на брѣга. Ето заминава го далечъ и по-далечъ. А кой е това? Фани? Фани или Тя? Не, не е Тя. Това е Фани... И тя гледа. И всички гледатъ. Колко сѫ чудни всички! По между тѣхъ и него има стъклена стена, дебела, много дебела — той всичкитѣ ги вижда, дори устнитѣ имъ какъ мърдатъ — и все пакъ не чува нищо! Тѣ сѫ тамъ на брѣга, а той е върху рѣката. Тя го носи все по-бързо и по-бързо. Други е на брѣга. Кой е този? Человѣкъ, който има очила и му маха нѣщо съ рѫце. Кой ли е този? Никога не го е виждалъ. А това нима е Вѣнка? Чудно! Защо всичкитѣ хора му се показватъ само съ една глава и то тъй голѣма? Па и Вѣнкината глава е голѣма, дълга, никакъ или едва прилича на тая, която той помни. Очитѣ ѝ сѫ заобиколени съ голѣми черни крѫгове, лицето изпито и дълго, нѣкакви, странни петна... Не, това е друга, не е Вѣнка... И всичко отива все по-бързо и по бързо нѣкѫде — и изведнажъ нищо!... — всичко отихва. Нѣщо черно го поглъща. Може би, мигъ, може би, часове... Той нищо не знае, Но пакъ започватъ страннитѣ глави да се носятъ надъ него и да вижда мърдащитѣ имъ устни, безъ да чува нѣщо. Все по-бързо и по-бързо!... Ето носи го пакъ тоя тъй страненъ потокъ, гдето всрѣдъ шумъ и гръмъ изчезва всичко. Огънь посипа главата му. Въ гърдитѣ му се набодоха хиляди ножове едновременно и той застена съ отворени очи. Съ страшна бързина се пренесе на нѣкѫде бѣла завеса, раздра се и надъ него се показа познато лице. Да, това е Фани! Чудесно! Тя слага рѫката си на челото му, туря нѣщо тамъ. Но гърдитѣ — кой е набилъ тия игли, които чувствува при всѣко дишане? Той изохква неволно. Ето сѫщото нѣщо. Устнитѣ ѝ мърдатъ, но все сѫщата стъклена стена има между него и нея! Той не чува нищо и затваря пакъ очи... И, когато ги отваря отново, въ стаята свѣти лампа. Главата му го боли страшно. Много чукове удрятъ едновременно отъ всички страни. А и самата му глава, като че ли е надувана, станала грамадна и той нѣма сили да я помръдне. Въ гърдитѣ му е все сѫщото — тамъ има много игли и нѣщо кипи въ тѣхъ, свири и хърка. Той се залюлява. Веднага надъ него се надвеся глава. Той гледа нѣколко мига — и затваря пакъ очи — все сѫщитѣ разтеглени черти и блѣдо лице на Вѣнка. Когато ги отваря, вижда само челото ѝ. То е покрито съ нѣкакви петна, като че боядисвано, но все пакъ то е нейното. Очитѣ — сѫщитѣ. Да, това е тя. Той я вика по име. Тя веднага се надвесва. Тя е. Машинално прави усилие да стане, но това му е съвършенно невъзможно. Като че ли тѣлото му е отъ олово — съвсемъ не му се подчинява. Той за моментъ чувствува, че потъ покри челото му и пресегна да се изтрие. Вѣнка го възпрѣ. — Вѣнка, — викна я той втори пѫть. Тя тури пръстъ на устата и каза нѣщо — и той пакъ не можа да разбере. Нему му се струваше тъй чудно, че я вижда, вижда устнитѣ ѝ тъй близо до себе си, а не разбира нищо. И той наново затваря очи. Тежка забрава го налѣга, болки пълнѣха гърдитѣ му и все сѫщото летение на нѣкѫде далечъ и надолу... Все побърже и по-бърже. И пакъ сѫщата бѣла завеса предъ очитѣ му бѣга съ страшна бързина, раздира се и отъ тамъ се показва лицето на Фани. Колко е чудно сега това! И като, че ли всичко му е познато: лампата надъ него, стаята, тикането на часовника — тъй тихо е въ стаята, дори пламъка на печката се чуе. Той протѣга тежка рѫка къмъ Фани и рѫцетѣ му са досѣгатъ до коститѣ ѝ. Тя го гледа сериозно, съсрѣдоточено. Това му е чудно — фигурата не изчезва! И той обръща глава къмъ нея. Това е Фани — тя има и тѣло, не е само главата! — Фани, Фани! — казва той тихо, — и тя се навежда близо до него. Той мисли, че вика, а тя едва разбира думитѣ му! А такова страшно усилие му струва всѣка една отъ тѣхъ! — Какво? — пита го тя — и той чува! И струва му се, че се мами, че това е една отъ фигуритѣ, видени нѣкѫде и сега ще изчезне. Той затваря очи. И, когато ги отваря — надъ него нѣма никой. — Фани! — вика той по-силно. Никой. Па и какъ тъмно е въ стаята!.. Само пламачетата отъ печката играятъ по стената. Ту блѣсватъ, ту се гонятъ и изчезватъ. А часовника тика, сѣкашъ, много силно. Главата му вече не го боли толкова. Той се мѫчи да се огледа кѫде е. По печката, по кавора, разбира, че е въ стаята си. Но защо лежи? Кога легна той? Защо е тъй тежко тѣлото и гърдитѣ му така мѫчно дишатъ? — като че ли сѫ потиснати съ хиляди килограми? Вратата се отваря. Той обръща глава. Влиза нѣкой. Лампата свѣтва отведнажъ. Вѣнка е, но колко е отслабнала и какъ чудноватъ е цѣлиятъ ѝ изгледъ. Тя оставя веднага книгата си на масата и бърза при него. — Сега си по-добре, нали? — пипа му тя челото. Той и доктора каза, че днесъ — утре всичко ще ти мине. Най-важното е кризата, казва. А какви сѫ докторитѣ! — говорятъ все такива никакви думи, които не се разбиратъ... А защо ги говорятъ тѣ тогава, пита се? — Ти си още слабъ, не трѣбва да говоришъ — каза доктора. Азъ ще ти чета, ако искашъ, но по-добре спи. Искашъ ли млѣко? Не щешъ... Тогава азъ ще го изпия. Ний, бай Никола, много малко вечеряхме... тъй, малко съвсемъ... И татко не е добре. Той лежи вече. Да видишъ колко много кръвь му тече отъ гърлото... Кашля, кашля, че като бликне... А мама все плаче... И за мене плаче, и за него и за бати Проданъ, за всичкитѣ плаче. Па и пари нѣма никакъ. Отъ какъ си пъкъ боленъ, нещатъ приказкитѣ на тати никѫде. Той ходилъ да имъ ги носи въ редакцията на „Борба“ —изпѫдили го. Той казва, че, сигурно, защото не е добре облеченъ и тѣ не вѣрватъ, че той, окъсания човѣкъ, може да пише такива хубави работи. Бедния татко! И чепицитѣ му бѣха тъй скѫсани, той стѫпваше на пръститѣ си... знаешъ какъ кашля? Азъ му дадохъ твоитѣ чипици. Доктора каза, че ти нѣма да ходишъ никѫде, до като лежишъ — и азъ му ги дадохъ. Не най-хубавитѣ, лаченитѣ, а другитѣ. Защото ти нали знаешъ, бай Никола, той трѣбва да отнася ошитото по кѫщитѣ, а вънъ е тъй голѣмъ снѣгъ! Нали не се сърдишъ за това? — За кое? — пита Стефановъ. — За чипицитѣ си. Азъ пъкъ ще ти ги върна, защото той малко ходи съ тѣхъ и се разболѣ. Нѣма вече отъ твоитѣ хапчета и кашлицата много се усили. Па и кръвьта бѣше много. Ти отъ какво мислишъ да е? Отъ носа знамъ, че тече — и менъ ми е текло, но него отъ вѫтре нѣкѫде, отъ устата... или ти недѣй говори! Ти мълчи, азъ ще ти казвамъ каквото изкашъ. Доктора каза тъй. Смѣшенъ човѣкъ, все се оглежда изъ стаята, като да търси нѣщо. На менъ казва, че съмъ била чуденъ индивидъ. Разправихъ му, че въ портрета ще бѫда „водна лилия“, а той се смѣе. Че какво има смѣшно? Пъкъ за тебъ казва, ако те не гледаме внимателно може да умрешъ! И все току си бута очилата, безъ тѣхъ, казва, не виждамъ нищо. Проклетъ човѣкъ. Дупчи те съ игли ей тукъ по краката. Азъ не давахъ, карахъ се, а той казва, че нѣма нищо, трѣбвало — и не болѣло. А какъ може да не боли, нали съ всѣка игла като се ободе человѣкъ така боли?.. Ето вижъ какъ ми е подуто, сочи му тя единия си пръстъ. А тебъ те дупчиха и наливаха много нѣща въ краката и рѫцетѣ, ти викаше, а азъ плачехъ, но не ме слушаха. Фани казва... — Кой? — вдигна си главата бързо Стефановъ, но скоро се сѣти умалѣлъ и я сложи на възглавницата си отново. — Фани ли каза — запита той повторно. — Тя. Тя идва само следъ пладне, а азъ седя, когато си отиде вечерьта и сутринь до като дойде. — Наистина ли, Вѣнке? — Какво наистина? — пита го тя очудѣно. — Иде ли тукъ Фани? — Иде ами. Нали ти казвамъ всѣки день иде... — Но какъ? Защо? — Какъвъ си чуденъ!.. Защото си боленъ. Ти да видишъ най-напредъ когато дойде.. доведе ги Комитата. И още единъ човѣкъ високъ съ брада. Докторъ му викатъ, ама не знае да цери. Стои само и се чуди, пипа те. Да знаешъ само, бай Никола, какво бѣше... — Разправи, бе Вѣнке, отъ началото разправи — моли я той, като търси да ѝ хване рѫката. — Вижъ, бай Никола, тукъ имашъ и бомбони, — поднесе му тя една кутийка. Донесоха ги отдавна, но ти не можешъ да ядешъ. Азъ съмъ взела само две, ето тѣзи празднитѣ мѣста. Не сѫ най голѣмитѣ има и други. Много сѫ хубави. Меки... — Яжъ ти, Вѣнке, всичкитѣ ги вземи. — Съ кутийката ли? — Съ кутийката, съ всичко само ми кажи... разправи ми. — Ами ти недей говори, че инакъ може да се случи нѣщо лошо, може би, пакъ ще трѣбва да те дупчатъ съ игли — ти какво мислишъ? — Вѣнка, разправи ми отначало... за Фани... — Мълчи де, азъ всичко ще ти разправя. Азъ стоя тукъ до кѫсно. И даже две нощи спахъ тамъ — сочи му тя единия ѫгълъ до печката. — Горкичката ти, а защо, Вѣнка? — Доктора каза, че трѣбвало непременно да има човѣкъ. Искаше мама. Азъ не дадохъ. Можехъ и азъ. А и тѝ тъй викаше, не можеше да се спи. Трѣбваше постоянно да ти турямъ мокри кърпи и снѣгъ на челото. Ти все искаше да станешъ да тичашъ. Крещѣше... а, мама трѣбваше да спи. Тя работи цѣлъ день, защото нѣма кой да ѝ помага — и азъ не мога, а и бати... — А не бѣ ли ти студено, Вѣнке? — прекѫсна я той. — Не, че азъ палихъ печката. А и тамъ виждашъ ли твоето вѣхто палто? — Бѣхъ си послала, а отгоре съ новото ти и съ тоя шалъ. То кажи, че не спахъ — ти чакъ на съмване се умири. То скоро бѣше. — Бедната Вѣнка! Ти трѣбва много да си се измѫчила? — Че защо? То не бѣше никакъ мѫчно. Но ти си по силенъ отъ мене и много ме блъскаше, искаше все да вървишъ нѣкѫде... Пъкъ казватъ, бай Никола, че за менъ било много вредно да ме блъскатъ защото... казватъ, знаешъ ли, ужъ... щѣла съмъ да имамъ дете — такова малко бебе било тукъ — посочи тя стомаха си, който бѣ значително издутъ — може ли това? И какъ може да стои то тамъ? Сигурно ме лъжата. Нали, бай Никола? Той погледна петнистото ѝ лице и му стана така жалъ за това полуумно сѫщество, че сълзи дори изпъкнаха на очитѣ му. Несъзнателно той ѝ хвана рѫка и я целуна. — Ти си мѫченица, Вѣнче, дано Богъ бѫде милостивъ къмъ тебе. — Защо мѫченица, бай Никола? Нали казаха „водна лилия“? Водна лилия е по добро, мисля азъ. Той не отговори нищо. — Дай ми малко вода, помоли я той следъ нѣкое време. — Вода ли? — очуди се тя. Не зная да ти дамъ ли? Доктора е казалъ млѣко, но азъ го изпихъ. Ето тукъ има, но неварено, ако искашъ... Или по добре ето на, има две бутилки вино. Бай Григоръ ги донесе. Вижъ отъ най хубавото сѫ. Три пѫти идва догдето бѣше боленъ. И псува, кълне... Дава виното и зарѫча ти да го пиешъ. Доктора каза — не може! Щѣха да се сбиятъ тукъ. Зарѫчалъ е щомъ ти стане добре да го викаме да те види. Само Фани не гълчи, била като гѫлабица, а на менъ вика „пачавра“. Защо, бай Никола? И той не е добъръ човѣкъ. А виното му е доста добро. Вижъ какви червени капачки има отгоре. — Остави това, Вѣнче, разправи ми за Фани, нали обеща? — Но недей говори де! — Азъ ти обещахъ и всичко ще ти разправя отъ самото начало... инакъ ще ти стане пакъ лошо. Доктора казва. Той е смешенъ човѣкъ, но всичкитѣ казватъ, че трѣбва да се слуша даже и Фани. — Добре, добре. — Слушай, азъ ще ти разсправя, каза тя когато видѣ нетърпеливиятъ му жестъ. — Иде сутриньта рано Комитата. Азъ си обувамъ чорапитѣ, а тѣ сѫ скѫсани, бай Никола. Ето тукъ и тукъ! — сочи му тя. — Обувамъ ги, говоря на мама а тя бърза и шие, шие. Тя все шие, не зная кога спи. Влиза Комитата такъвъ единъ страшенъ, каленъ. Гледа ни, мига, иска да каже нѣщо, мърда уста, ей такъвъ— криви ги — и не може нищо да каже. А отъ очитѣ му гледаме, сълзи... Много смѣшенъ бѣше. Засмѣхъ се, а мама скочи. Дръпна го знаешъ, ей тъй тръска го, пита го какво има? А той току иска да каже нѣщо — и не може, — Умира каже, тамъ... — Кой? — Той. — Кой той? — Бай Никола, казва. И мама изплака и азъ изпищѣхъ. Ами какъ ти да умирашъ, че защо?.. Изтичахъ боса. Мама те съблича, а ти дърво цѣло си — не мърдашъ. Азъ плача, викамъ те: бай Никола!!! — Ти — нищо. Затворилъ очи, стисналъ зѫби, каленъ, по очитѣ ти кръвь, гърлото ти разкървавено. Комитата те разтривалъ по шията и те издраскалъ. Стефановъ се пипа по врата. — Е, то мина вече. Но тогава не знаехме, нито азъ, нито мама. Комитата седналъ до печката, ама плаче, плаче ти казвамъ, като малко дете. Питамъ го нѣщо — нито дума! Отвори уста да каже, разиграятъ му се устнитѣ, па като ревне... И азъ по него... И плакахме... плакахме... Трайко доведе докторъ. Той сърдитъ, псува, гълчи, разправя. Мама слуша, а ти охкашъ, все се мѣташъ. Насъ ни страхъ да те погледнемъ. Разтриватъ те, а ти се мѣташъ. Не могатъ те задържа. Мислимъ — умирашъ вече! И плача въ ѫгъла. И азъ и Комитата. А доктора ни хвана и двама ни, та вънъ — и менъ и Ванко — като кучета ни изхвърли и затвори. Ванко клекна до вратата и заплака. А мене ми бѣше студено и си отидохъ. Вижъ какъ ми сѫ скѫсани чорапитѣ. А азъ бѣхъ само съ единия чорапъ, ей този — посочи му го тя. — Добре, добре Вѣнче, по нататъкъ какво стана? — Какво? Мама дойде, клати глава и все сълзитѣ и текътъ. Кога ли ней не ѝ текътъ? Взе си работата дойде тукъ. Азъ да стоя при тати. Казвамъ му че сѫ те убили. Той псува. Защо казва най напредъ книгата не си му направилъ, че тогава — и кашля и той. Подиръ пладне отивамъ и азъ. Мама имаше работа, каза ми какъ да ти мокря глава та. Седя. Гледамъ, отваря се вратата: Комитата, следъ него онази високата госпожа, виждалъ си я, хубава госпожа. Отъ салона, името ѝ забравихъ. Тя идва само два пѫти. Най напредъ — и после. Следъ нея върви Фани. Ама толкова ѝ бѣло лицето — бѣло като снѣга. Мислѣхъ: — това е царкиня сѫщо — и такава хубава! Никога не бѣхъ я виждала. Води ги онзи човѣкъ съ черната брада, гдето ужъ е докторъ, а не може да цери, казва че ти го знаешъ — твой приятель. Тича Фани надъ тебе, гледа те и другата госпожа... сѫщо и доктора. Какъ приказва той дебело: бу, бу, бу. — Ти ли го гледашъ? — пита. — Азъ, казвамъ. — Умѣешъ ли? — Че какъ да не умѣя? Бай Никола всѣки умѣе да го гледа, той е толкова добъръ човѣкъ! А той ми се усмихва. Разпитватъ ме други нѣма ли? Казвамъ: азъ и Комитата... После Фани се съблече, нагласи ти леглото, дрехитѣ, масата, накара ме да дигнемъ сандъка, ама като си отидоха другитѣ — тогава. Тя остана. Вижъ колко хубаво сега ти е наредено. — Фани ли? — Тя и азъ. Двамата. Ето и това го тя изпрати. Комитата го донесе. — Кое? — пита Стефановъ — Ей този килимъ — подигна го тя — ти не си го виждалъ. Лежи си, азъ ще го дигна още. Той е голѣмъ доста и вижъ колко хубавъ. Тя плаща и за всичко — и за млѣкото... — Какъ? — стана той, подигналъ се на рѫка. Защо плаща тя? А нѣмамъ ли азъ?.. — Назная, казаха нѣмало. Мама знае. Фани всичко плаща, има много пари. Богата е като царица! Но е много лоша: — като каже доктора да те дупчатъ съ игла — и тя казва. Азъ плача, а тя казва да те мушкатъ. Азъ ѝ викамъ, че тя не знае колко си добъръ, инакъ нѣма така да те мѫчатъ. Само лошитѣ хора се мѫчатъ, а ти си много добъръ... Тя ме разпитва. Всичко ти реди и даже менъ помага да се среша. И знаешъ ли, тя ми каза да се пазя, да ме не бутатъ, че било вредно: — бебе имало тукъ! А то може ли това? Стефановъ мълчеше. Въ неговия мозъкъ липсваха каточели други впечатления, освенъ откѫслечни фрази, които се носѣха нѣкѫде изъ далечината. Значи той наистина е видѣлъ Маня, Фани, Тодоровъ и другитѣ. Това сѫ били лицата, които сѫ надничали... Фани въ неговата стая! Тя да реди, да го гледа, да плаща за него! Тая горда мома, която обичаше тъй много да го усмива и по нѣкога да го измѫчва и която той тъй малко познава! Спомня си той за тѣхната наредена кѫща въ която изобилието и изящностьта се допълваха — и му стана стеснително, срамно, мѫчно за себе си, за това положение, въ което е билъ и което е правило нейната помощь необходима... Неговата малка ненаредана стайца ѝ се е видѣла пуста, неприветлива — и тя е побързала да изпрати тоя хубавъ килимъ... Голитѣ дѫски сѫ шокирали погледа ѝ, правили сѫ нетърпими часоветѣ, които е трѣбвало да прекара при него. И самиятъ божемъ редъ на стаята му ѝ е билъ сѫщо тъй неприятенъ. Тя всичко е измѣнила. Дрехитѣ му сѫ прибрани въ гардероба и той не зѣе по обикновенно му. Многобройнитѣ пакети, кутийки и книги сѫ наредени по масата. Върху малкото долапче се вижда нова покривка. А вмѣсто вестницитѣ и паежинитѣ по прозорцитѣ сѫ наредени хубави саксии съ цвѣтя. Повече той не може да види. И цѣлиятъ се чувствува изморенъ, измѫченъ, разстроенъ. Вѣнка му говори още нѣщо, но той неслуша вече. Нейниятъ гласъ му действуваше механически, успокоява бурнитѣ му мисли и тѣ полека се улѣгатъ. Тамъ остава само една: Фани е била тукъ въ тая стая надъ него и може би той съ собственитѣ си рѫце е буталъ свѣтлитѣ ѝ коси... Тая мисъль го изпълва съ сладость и той затваря очи. А Вѣнка говори, говори... Когато отвори очитѣ си, бѣше вече свѣтло въ стаята. Нѣкой му пипаше челото. Непознатъ човѣкъ го питаше дали му е по добре. Стефановъ отговори утвърдително, като го гледаше внимателно. Да, той го е виждалъ. Тая брадичка, тия очила. Той е единъ отъ тия, които виждаше на брѣга, когато го носѣше потокътъ... Да, сега е по-добре, леко му е, само е слабъ още. — Това е нищо — каза доктора — виждате и лицето му вече почна да се поправя — обърна се той къмъ нѣкого. Взе да взима нормаленъ цвѣтъ почти... Силна натура, това е!.. Следъ нѣколко дена ще бѫде съвсемъ здравъ. — Дай Боже! — отговори нѣкой — и Стефановъ потръпна, вдигна бързо глава — и видѣ Фани. Той ѝ прострѣ бързо дветѣ си рѫце. Тя го гледаше внимателно и като че ли пръвъ пѫть очитѣ ѝ не се смѣеха. Тя му протегна рѫка просто и той я хвана мълчаливо. Тя се изчерви цѣла. — Благодаря Ви, госпожице — каза съ развълнуванъ гласъ Стефановъ — Вий направихте за менъ повече отъ колкото една сестра би направила за братъ си. — Въ всѣки случай малко по-малко отъ нея — каза Фани, като полупрегърна стоящата задъ нея Вѣнка и я притегли напредъ. За менъ бѣше лесно, защото презъ балканската война азъ съмъ гледала вече ранени и болни и знаехъ. Ами това бедно сѫщество? — Защо бѣдно сѫщество казвате, Фани? — обърна се Вѣнка фамилярно и отчасти недоволно. Вий бѣхте ми обещали да ми казвате „Водна лилия“. На портрета ще съмъ такава... Стефановъ стисна и ней рѫката. — Благодаря ти Вѣнка — каза той — Дано Богъ ти върне за туй добро, което ми направи. И ти се измѫчи. — Че какво, то не бѣше никакъ мѫчно — пресече го Вѣнка. Ти лежеше азъ четѣхъ. Фани ми даде тъй хубави приказки... А и азъ пиехъ млѣкото.. нали винаги идвахъ гладна... А млѣкото е много вкусно — добави тя като наведе глава...
  9. Карнавала на смъртьта — Защо? — попита Стефановъ. — И самъ разбирашъ, че не всичко е удобно по телефона да се говори. Изобщо, важно е. Ела щомъ свършишъ работата! Ще те чакамъ. Но разбери, че е нѣщо неотложно, важно и дойди! — настояваше Тодоровъ. Работата не е моя лична, това разбери! Стефановъ затвори телефона замисленъ, а следъ това отиде въ задната стая на магазина и започна да рови натрупанитѣ книжа и каталози. — Какво можеше да бѫде друго, ако не това за което му говори Поповъ? Може би вече момента е дошълъ. Или пъкъ ще му сѫ потрѣбни нѣкои сведения? Той прелистя замисленъ дебелото рѫководство по химия и се загледа въ страницитѣ му. По нѣкои отъ тѣхъ имаше бележки съ моливъ, нѣкои формули, дати и дори фрази, които му напомняха нѣщо отъ миналото. Тамъ имаше имена на другари, нѣкои отъ които вече бѣха умрели, други бѣха се пръснали по широкия свѣтъ и Богъ знае само дали биха се срещнали пакъ... Имаше и нейното име... И всѣкога до сега, той се мѫчеше да го преминава набързо съ затворени очи. Като че ли събитията въ миналото се бѣха свързали само съ нея. Той дори мислѣше, имаше моменти отъ неговия животъ, когато това болезнено минало му се струваше безвъзвратно умрѣло, дълбоко погребано подъ пепела на изтлѣлата му душа. Но това бѣха моменти само. Колчемъ се досѣгнѣше до това болно мѣсто, винаги чувствуваше, че тамъ нѣкѫде вѫтре го боли, че външната корица съ която е покрита тая рана е временна, а долу нѣкѫде тя си е все така жива и болезнена... И когато се мѫчеше да намѣри причинитѣ за това, той не довършваше никога анализа до край. Мисъльта, че е предпочетенъ другъ предъ него, въпрѣки всѣкакво очакване, го измѫчваше по-малко отъ всичко. Но той не можеше да се примири съ идеята за нея, не можеше да си представи изцѣло промѣната станала въ нейната душа, когато тя трѣбваше да остави него и да тръгне съ другъ. Неизпитвалъ нищо подобно, той мислѣше, че то трѣбва да е борба ужасна, мѫчителна и истински я съжаляваше. Той познаваше свѣта и жената тъй повръхностно гледащъ ги презъ собствения си възгледъ върху всичко, че намираше може би мѫченичество тамъ, гдето имаше само една вѣтърничавость и суетность... Неговитѣ илюзии винаги взимаха по-скоро образитѣ на действителностьта и дори изпъкваха по-релефно въ съзнанието му, отколкото самата реалность. Дълбокитѣ мисли идваха въ съзнанието му случайно. Ежедневния трудъ бѣ запълвалъ винаги живота му и той му се виждаше такава очевидна цель на живота, та всички други разисквания по тоя въпросъ смѣташе съвършенно за излишни, несхождащи се съ самия животъ. Въ своята не сложна душа, той чуствуваше проститѣ истини на человѣчеството, казани преди хиляди години отъ Богочеловѣка не само като едни красиви фрази, а необходимость въ живота, навикъ на самата мисъль, внушена му отъ неговата кротки и набожна майка. Тѣ бѣха скѫтани дълбоко въ душата му. И всичко друго което по кѫсно четѣше или трупаше отъ книгитѣ, оставаше нейде на страна всѣкога, когато трѣбваше да направи или предприеме нѣщо. Тогава всичкитѣ знания, четени отъ дебели многословни книги изчезваха и той действуваше като въ сънъ, сѣкашъ не по своя воля, като дори недопускаше и за минута мисъль че може да се постѫпи друго яче. Той гледаше страницата предъ себе си съ немигащъ погледъ — Ами Фани?, безъ да ще, изпъква предъ мъсъльта му тя съ пристиснати смѣющи се очи. Колко добра би била тя ако не обичаше да се подиграва, да се надсмива... И все пакъ... — Хей Стефановъ, хайде, викна весело другаря му. Нѣма ли да заговѣеме ний тая вечерь?. Той го изгледа очудено. — Ще затваряме вече! — Стана ли време? — погледна бързо часовника си Стефановъ. Той прибра дветѣ дебели книги подъ мишницата си и се запѫти къмъ редакцията на вестника, гдето щѣше да го чака Тодоровъ. — Мислехъ вече че не ще дойдешъ, каза му редактора. Защо ти сѫ тѫ тия книги?. — Ами... трѣбватъ ми — смути се Стефановъ. — Най напредъ моитѣ поздравления — каза му той — и му стисна рѫката. — За какво? — гледаше го изненаданъ Стефановъ. — Ще ти кажа, но дай ми обещание, че ще изпълнишъ и тогава. — Какво? — Каквото ти поискамъ. Смѣтай, че азъ самия съмъ обещалъ да сторимъ това, отъ твое и отъ мое име, тъй че това го искамъ.. — Ако е по силитѣ ми... — По лесно отколкото мислишъ. Вѣрвамъ ще ти направи и удоволствие. — Добре, тогава. — Бѣхъ при Маня. Не се мръщи де. Чуденъ човѣкъ си наистина. Тамъ бѣше и госпожица Фани. Тя взема отъ мене обещание, че ще отида довечера на маскирания балъ заедно съ тебе. — Съ менъ?! — Е, та що? Какво се толкова чудишъ?.. То ще бѫде праздненство невиждано въ София. Даже самия царь ще присѫтствува! Но най важно е че тя каза.. Знаешъ ли какво? — че безъ тебъ нѣма да отиде — нощьта ще ѝ се види твърде тъмна, ако нѣма нейния химикъ!.. — Подиграва се, по обикновенно. — Да прощавашъ. Дано и ние да разбираме малко нѣщо отъ женски сърдца. Тукъ работата е съвсемъ сериозна. Въпреки нейнитѣ лекомислени приказки, тя изглежда сериозно увлечена, — затова и те поздравихъ. После и Маня самата ме е разпитвала за тебе толкова пѫти. Всичко ми дава да разбера, че отъ тебе се сериозно интересуватъ.... — Ти знаешъ Тодоровъ, колко сѫ ми приятни тия работи. — И все пакъ никой безъ тѣхъ неможе, нали? Маня ще бѫде облечена като индийска принцеса. Павловъ ѝ далъ костюмъ — действително нѣщо фантастично. Той самиятъ ще бѫде облеченъ като раджа. Поповъ не зная какъ ще е .. Фани не иска да си каже маската, но ще я видимъ. Ето що. Въ 11 часа всички трѣбва да пристигнемъ въ Попови, маскирани разбира се. Отъ тамъ съ автомобили ще ни откаратъ цѣлата група въ Казиното. До колкото разбрахъ само, Поповъ искаше да отидемъ следъ 12 часа, но Маня иска по рано. Мисля че ще пиемъ най напредъ чай въ Попови, той поне настояваше ... Но както и да е. И тъй въ 11 часа... — Невъзможно, братко, каза Стефановъ —азъ нѣма да дойда. — Какъ? — стана отъ стола си Тодоровъ ядосанъ. — И следъ като ми даде дума? И следъ като си каненъ да придружишъ една отъ най хубавитѣ госпожици на столицата?! Ти не си човѣкъ! Ти си дърво, пънъ! Срамота, че сме отъ единъ градъ съ тебе, срамота че си българинъ, че си мѫжъ.. Пуплювко.. — Е защо се сърдишъ сега? — попита го кротко Стефановъ. — Не искамъ да ми говоришъ повече нищо!.. Азъ какво съмъ? — Приятель ли съмъ ти или куче? Азъ дума ли съмъ далъ, че ще те заведа или какво? Какъ тъй? — Ама разбери бе, човѣкъ Божи, какъ мога да ида на костюмиранъ балъ, когато азъ нѣмамъ най-напредъ никакъвъ другъ костюмъ освенъ тоя на гърбътъ ми? — Нѣмашъ костюмъ... А попиталъ ли си ме? Азъ дано съмъ ималъ грижата за това... Веднажъ те каня, обещалъ съмъ, то се разбира отъ само себе си... Ти ще пратишъ Комитата да дойде 9—9 и половина часа въ кѫщи. Ако ме нѣма тамъ, майка ми е тамъ. Ще вземе костюма, ще го облечешъ, ще си хванешъ единъ файтонъ и въ 11 часа ще бѫдешъ въ Попови. Разбра ли? — Но ти само знаешъ... — Нищо не знамъ, разбери, нищо! Неща нищо да ми противоречишъ! Какво е това? Веднъжъ и азъ като хората съмъ обещалъ нѣщо и ти искашъ да ме искарашъ на лъжа. Що за приятель си ми тогава? Какво ще кажатъ за менъ: — той две пари не дава за него, не иска и да го знае... — Ама какъ може така?.. азъ нито знаехъ. — Вече нали знаешъ? — Не съмъ готовъ. — Ще се приготвишъ. — Но най-важното ти самъ знаешъ много добре че азъ не обичамъ такива зрелища и веселия. — Е това ли ще е първото нѣщо, което не обичашъ и ще го направишъ? Нима единъ другаръ и една хубава госпожица не заслужаватъ тая малка жертва? Въ тебъ сѣкашъ не тупти сърдце бе — скара му се той изведнажъ. Че менъ да ме покани такава хубава госпожица, азъ не на балъ, ами посредъ зима на върхъ Витоша бихъ я придружилъ! Хайде върви вечеряй и помни добре какво ти порѫчахъ! Инакъ знай, че не ще те смѣтамъ вече за човѣкъ и неща да говоря повече съ тебе. Стефановъ прибра двата дебели тома съ покорния видъ на бито дете, а Тодоровъ се усмихна леко като го гледаше. — Право, тебъ ако ти се не скара човѣкъ... — Вижъ бе Тодоровъ, започна пакъ умолително Стефановъ, но другаря му безъ да иска да чуе дума повече, нахлюпи му шапката, обърна го и го затика къмъ вратата говорящъ му: — Върви вечеряй, прати за дрехитѣ и въ 11 часа, въ Поповъ! Инакъ дявола ще те вземе! Сбогомъ — и да не съмъ човѣкъ ако не дойда да те измъкна изъ самото ти легло! И той блъсна ядосано вратата следъ него. Стефановъ вървѣше изъ полутъмнитѣ улици, подигащъ отъ време на време тежкитѣ книги. Какво мислѣше, а какво излезе! Балъ! Да отиде? Какво ще търси тамъ? Охолни хора ще се веселятъ... А може би и тѣмъ не ще е тъй весело, а отъ скука да отиватъ. Нали хората повече отъ скука търсятъ подобнитѣ си? И тази Фани! Дали наистина тя така е казала? А ако Тодоровъ самъ иска да устрой това? Не би го направилъ... Той е шегаджия, но не би го направилъ. Сигурно иска да не е самъ. Пъкъ най после може би... — той подига пакъ клонящитѣ да паднатъ книги и не довършва мисъльта си. И какъвъ ли ще е тоя костюмъ, който ще му пратятъ? Навѣрно палячо — съ такива дрехи най често се маскиратъ. Или разбойникъ нѣкой съ голѣма шапка и бѣло перо. Че отъ где е намѣрилъ той такъвъ костюмъ? Кой знае какъвъ ще е вехтъ — подъ наемъ сигурно. Но ако той му не хареса може да вземе отъ Комитата, нали той има четнишки костюмъ, когото пази като очитѣ си. Само че Комитата е май по едъръ отъ мене—мисли Стефановъ и крачи замисленъ. Той намѣри ключа на стаята си закаченъ по обикновенному надъ печката въ стаята на Комитата, но тамъ нѣмаше никого. Стаята е неметена съ дни. Купчина бѣла прахъ нѣкакава и лъскави обрезки отъ тенекия покриватъ тукъ тамъ пода. Леглата сѫ разхвърлени, а на масата доста натрупени книги. Машинално Стефановъ взема нѣкои отъ тѣхъ и ги прелиства. Много подчертани редове му показватъ съ какво внимание сѫ четени. Всички тѣ представляватъ странна смесь: „Що е изкуство“ на Толстоя се мѫдреше до „Санинъ“ на Арцибашевъ. Свѣтло жълтитѣ корици на „Що е Анархизъмъ“ — и „Гладъ“ на Кнутъ Хамсунъ! Десятки дребни книжници „за народа“ на български и руски, томове съ гръмки заглавия му напомняха веднага за Комитата и дори досмѣша го като си помисли за ужаса съ който той говорѣше обикновено за книгитѣ. Омачканитѣ имъ листове показваха достъпно ясно, че сѫ били вече въ рѫцетѣ му и той е потилъ ниското си чело надъ неразбираемитѣ имъ редове, които той едва сричаше. Стефановъ влезе въ студената си стая, като хвърли разсѣянъ погледъ. Види се Комитата не се е връщалъ — помисли той, инакъ печката би горѣла. И като приклекна до нея, започна да я пали. Той туряше книжки, тресчици, редѣше замисленъ дървата бавно, като че ли вършѣше нѣкоя много важна операция. И когато я подпали, все още клечеше, на пода до нея гледащъ пламачетата въ отверстията на вратитѣ ѝ. Но като на пукъ, печката не искаше да се подхване. Кълбета бѣлъ димъ започнаха да излизатъ отъ всички страни и пламачетата изчезнаха. Той се наведе да духа. Закашля се и стана. И чакъ тогава се сети че на тръбата има капаче, което трѣбва да се отвори. Скоро огъня запламтѣ. Той седна на единъ столъ до печката и се отдаде на своитѣ мисли, следящъ пламачетата. И тъй бѣше се унесълъ, че не забелеза влѣзлия Комита, освенъ когато го чу да му казва надъ самата глава: — А ти си запалилъ печката. Азъ тъкмо за това идехъ. — Седни, каза му разсѣяно Стефановъ. Комитата подръпна сандъчето, въ което редѣха дървата, отвори печката, тури нѣколко, а следъ това седна върху него и прострѣ рѫцетѣ си да ги грѣе. Безъ да ще, Стефановъ се взрѣ въ тѣхъ. Като че ли никога по-рано не бѣше ги виждалъ. Тѣ бѣха нечисти, напукани, възловати. Ноктитѣ криви и неправилни. Много и различни белези ги кръстосваха по всички посоки. Тѣ самитѣ бѣха достатъчни да разправятъ дългата история на мизерията и скитничеството. — Какви ли теготи е преминалъ той? — помисли си Стефановъ, при все че знае достатъчно отъ живота му. Какви сме ний хората! Мѫкитѣ на цѣлия день, на много дни, изтезанията и нещастията, които сѫ разкривили тия нокти и оставили белези по рѫцетѣ, се разправятъ винаги съ най-малко думи отъ истински страждущитѣ... И само той ли е? Колцина сѫ още като него? Мълчеливи хора, за които живота е мащеха, человѣци, раждащи се съ мазоли на рѫцетѣ си — и той неволно му ги хваща съ братска нежность. — Изтиналъ си, Ванко? — Ба, не много. Не е много студено — дръпна си той рѫцетѣ. — Гледамъ те, рѫцетѣ ти много изпобити —мазоли иматъ. — То тия дни падна малко повечко работа — погледна си той самъ рѫцетѣ. — Залови ли се и ти? — запита го Стефановъ съ любопитство, защото знаеше неговото отвращение къмъ постоянната работа, която той често започваше и почти винаги завършваше съ скандалъ. Неговата буйна кръвь малко понасяше заканитѣ и хоканията, на които сѫ винаги щедри господаритѣ... — Ами какво да правя? — отговори Ванко — трѣбва... — Така е Ванко. Работата трѣбва повече отъ всичко!... Тя е самиятъ животъ. Леностьта споредъ менъ е болесть. Здравиятъ организъмъ иска работа, сѫщо тъй както иска и храна. Труда може, па и трѣбва да е приятенъ. Плащатъ ли ти поне добре? Комитата махна рѫка неопредѣлено. — То такава работа... — каза той нѣкакъ недоволенъ и се наведе да види печката. За неговата комитска душа всѣка работа е унизителна — си помисли Стефановъ — и добави: — Затова толкова дни не съмъ те виждалъ. Па никого май отъ васъ не съмъ виждалъ. — Какъ, ами печката нали всѣка вечерь я паля? — Палишъ, но тебъ не виждамъ. — Тая вечерь си подранилъ малко, та затова. Иначе азъ пакъ щѣхъ да я запаля — и тогава щѣхъ да излѣза. — Разгеле Ванко, имамъ една молба да отидешъ на едно мѣсто. — Може — каза Ванко. — Нали знаешъ Тодоровъ, редактора, кѫде живѣе? — Зная, тамъ при Позитано на кюшето. — Тамъ. Ще отидешъ, ако е тамъ, добре — погледна си Стефанъ часовника — ако го нѣма, ще намѣришъ майка му и ще ѝ кажешъ: — Дрехитѣ, кажи, гдето ще се облича г-нъ Стефановъ за маскирания балъ, можешъ ли запомни? — бала, кажи, въ Казиното, дето ще ходи — да ги даде — и ги донеси! Комитата го гледаше съ напрегнатъ погледъ и широко отворена уста. — Ама кой ще ходи въ Казиното, ти ли? — Азъ, азъ зеръ... Чудно ли ти е? Искатъ други да отидемъ... И една хубава, хубава госпожица, Ванко. Какво ти е? — каза Стефановъ тревожно, като видѣ, че той нѣкакъ странно се сви и седна на мѣстото си и като съненъ протри очитѣ и челото си. Лошо ли ти е нѣщо? Отъ печката е може би. Нищо, нищо, каза Ванко, като тръсна глава, смъкна шапката си и започна да си трие съ цвѣтна кърпа челото. Стефановъ го гледаше съ безпокойство. — Може би си изтиналъ? — Нищо, бай Никола, нищо, думаше Комитата, като си триеше челото така упорно, като че ли искаше да махне нѣщо отъ тамъ. Стефановъ му хвана рѫката — нѣмаше температура. Челото му бѣше влажно. — Настиналъ си ти, Ванко. Това е всичкото. Не се пазишъ. Свикналъ си да ходишъ както завърнешъ, а времето е така променливо. И той като му налѣ чаша вода, измъкна нѣкакво лѣкарство отъ една отъ многобройнитѣ кутии по масата и му го поднесе — Вземи Ванко, това ще те пооправи малко. Но най-добре е да се затоплишъ довечера. Ванко се противѣше, но Стефановъ настояваше. Ванко взема съ голѣмата си рѫка чашата, погледна го нѣкакъ продължително и като тури лекарството въ устата си, изпи водата отведнъжъ. Стефановъ седна отново на стола, като продължаваше да го гледа загрижено. — Не се гледашъ добре, Ванко, не се пазишъ никакъ, започна той отново, спомнилъ си вида на леглото му. Завивката ти е тъй тънка, днесъ я гледахъ. Вижъ купи си тамъ нѣкой юрганъ или нѣкое вехто войнишко одеало. Тамъ има доста пари, — посочи той къмъ кутийката. Напоследъкъ ти нищо не вземашъ вече! — Ехъ, бай Никола, взимамъ... Па и да ти кажа, досрамѣло ме е вече... Ти сега за менъ не се грижи. Азъ колко пѫти съмъ спалъ и на планинитѣ и всрѣдъ снѣга... И веднажъ ли сме си лѣгали у кальта и изъ локвитѣ, умрѣли за сънь... Тая пуста Македония!.. Ако можеха камънитѣ ѝ да говорятъ... — Истина, Ванко, ти си цѣлъ мѫченикъ. Какво не си патилъ въ твоя животъ? Какъ ли не си се измѫчвалъ... — Само азъ ли съмъ се измѫчвалъ, бай Никола? Колко хора сѫ като менъ, че и по-лошо... Менъ поне не ме осакатиха. Надупчиха ме тукъ тамъ, ама баре мога да работа, когато трѣбва. А то други каквото осакатѣха... — Ехъ Ванко, никой не знае сѫдбата си, но все хубаво е да се попредпазва човѣкъ, инакъ може да заболѣе. А болестьта идва лесно, а мѫчно си отива. Настинешъ за день, лекувашъ се години и все половина човѣкъ си оставашъ. — Ехъ, тъй си е — съгласи се Ванко. — Живѣешъ — и какъ? Цѣла мѫка. Азъ като си спомня по рано какво ми бѣше рамото, какъ ме въртѣше, като че ли ме мушкаха съ огнени шишове. Цѣлъ день офкамъ, а като наближи нощь, като че ли смъртьта ми идваше. А съ твоето лѣкарство за две недѣли поменъ не остана. То гдето го думатъ, за пара лѣкъ, ама нали го не знаешъ? — Всѣкога е такъ, Ванко, но по добре е да не става нужда. И най-доброто лѣкарство, ако помогне на едно мѣсто, ще развали на друго. Оправя сърдцето, разваля стомаха. Помогне на рамото, развали нѣщо друго! Добре че разваля по-малко, а поправя повече, а то инакъ... Млъкнаха и двамата. Всѣки като че ли се унесе въ мисли на които пѣнието на пламака въ печката пригласяше. Нѣкѫде въ голѣмата кѫща се отваряха и затваряха врати, чуваха се хлопания, далечни и неразбрани думи, а по прозорцитѣ чукаше дребенъ дъждъ и снѣгъ гоненъ отъ вѣтъра. Приятната топлина на печката унасяше на сънь. Нейнитѣ пламачета разправяха нѣщо, което всѣки отъ двамата разбираше по своему. Вдадени въ свойтѣ мисли, тѣ забравиха всичко друго... Дърво въ печката се събори и презъ отверстията на вратата се посипаха купъ искри. Стефановъ се стресна. Той изгледа неопредѣлено наоколо си, после изведнажъ извади часовника си и свирна отъ изненада. — Вече е много кѫсно... Ще искашъ ли да отидешъ за дрехитѣ? Ванко мълчеше, навелъ глава. — Може би не ти добре, Ванко? — Не ми е толкова добре, Бай Никола. Па и ти кѫде ще ходишъ? Вънъ е такава лапавица. — Какво да правя? — заразхожда се Стефановъ — Ти не може, па и не трѣбва да излизашъ, щомъ казвашъ, че е такова лошо време... Най хубаво е да не излизашъ. Ти постой тукъ ако щешъ, ако не пъкъ запали си печката оттатъкъ — както искашъ, но пази се! — Добре, добре бай Никола. Но и ти недей излиза. Времето е толкова лошо! Азъ ще стоя ако искашъ тукъ при тебе. Тая вечерь е заговезни, се вика. И ти и азъ си нѣмаме свой... ще си поговоримъ таманъ. — Не може, Ванко. Трѣбва непременно да отида. Обещахъ. А ти стой тука на топло. Азъ самъ ще отида въ Тодоровъ. Тамъ и ще се облека, па ще видя после какъ ще я наглася. — Азъ бихъ рекълъ да не ходишъ, каза му Ванко и въ гласътъ му имаше нѣщо, което накара Стефановъ да го изгледа. — Че защо? — Така, послушай ме и ти веднажъ. Азъ толкова пѫти сѫмъ те слушалъ... Недей мърда никѫде тая вечерь. Не е хубаво, заговезни сѫ най после! Стефановъ вдигна рамене. — Чуденъ си, Ванко. Веднажъ въ годината ще отида и азъ нѣкѫде и тебъ взе да ти се зловиди. Какво има ако отида и азъ заедно съ хората? — Нищо, ти иди кѫде щешъ, най после, но въ Казиното тая вечеръ нѣмашъ работа. — Е, каква е тая фантазия сега отъ тебъ? Защо пъкъ въ Казиното да не отида — засмѣ се Стефановъ. Ванко гледаше мрачно надолу. Веждитѣ му бѣха свити и жилитѣ на челото — подути. Изглежда че въ неговата мисъль ставаше силна борба. — Бай Никола — каза той и гласътъ му звучеще пресипнало. Отъ толкова време ме познавашъ, не само отъ тебъ лошо не съмъ видѣлъ, ами правилъ си ми толкова добрини, като на братъ и повече. Нищо не си ми искалъ, а всѣкога си билъ готовъ да ми помогнешъ... Не зная какъ да ти кажа... Послушай ме и ти веднажъ. Най после кажи си както щешъ: — Комитата може и да е пиянъ, и боленъ и бълнува... бръмбари му влѣзоха въ главата, ама послушай ме веднажъ... — Е, защо бѣха тия дълги предговори? — Моля те, недей излиза тая вечерь. — Що за капризъ? Право да ти кажа Ванко, карашъ ме да мисля, че си му дръпналъ повечко. — Може, бай Никола. Мисли каквото щешъ, но послушай ме. Стефановъ го изгледа внимателно, но не можеше по нищо да разбере на какво се дължи тая упоритость въ Комитата. Той рѣдко се напиваше и всѣкога още отъ вратата се разбираше състоянието му по пѣснитѣ и громкитѣ му псувни, които на лѣво и на дѣсно раздаваше. А сега той не изглеждаше да е пилъ повече отъ колкото трѣбва. Па и умно говорѣше до сега!.. — Ти остави всички твой странности, каза му той недоволно. Погрей се хубаво. Ето тамъ чайника, запари си чай, затопли се и си легни! Остави и менъ веднажъ като хората да се повеселя. И Стефановъ си взе шапката. Ванко скочи. — Бай Никола, ти нѣма да отидешъ! — викна комитата и въ гласътъ му зазвучаха нечувани до сега ноти. Това съвсемъ неочаквано поведение възмути Стефановъ. — На какво прилича това? — каза той ядосано, като го отблъсна. Но Комитата се изправи предъ него още порешително. — Бай Никола, ти нѣма да ходишъ тая вечерь, ти казвамъ! — Отъ пияници разрешение нѣма да искамъ, викна Стефановъ ядосанъ. И като хвана Комитата съ жилеститѣ си рѫце, отмѣсти го на страна. Но последниятъ се вкопчи здраво въ него. — Нѣма да те пусна! — Ти си лудъ! — Нека! — Пусни ме! Ще извикамъ. И да не съмъ човѣкъ, ако не те предамъ на полицията. Че какво е това безобразие?.. Въ собствената ми стая... — Нищо не е... за твое добро, недей излиза... — Взелъ те дяволъ, глупакъ съ глупакъ! — каза Стефановъ — и като напъна силитѣ си, оттласна го наново на страна. Ванко го държеше здраво, зграбилъ го презъ кръста. — Е, ще се боримъ ли сега? — Ако трѣбва... Стефановъ гледаше лицето му, обрасло съ брада до самитѣ очи, съвсемъ близко до своето. Неговитѣ крупни черти бѣха като че ли застинали въ нѣкаква безумна решителность. Очитѣ му избѣгваха неговия погледъ, а дългата му коса бѣ се разрошавила по всички посоки... — Трескавъ или лудъ? — помисли си изведнажъ Стефановъ и го облада ужасъ. Той напъна всичкитѣ си сили за единъ моментъ отблъсна го крачка назадъ — и той се препъна въ стола. Събориха се и двамата на пода. Ванко си удари челото на едно дърво и отъ тамъ потече струица кръвь. Стефановъ се измъкна бързо отъ рѫцетѣ му. Ванко скочи и се хвърли като котка въху него, когато той отваряше вече вратата. За Стефановъ бѣ вече ясно че има работа съ ненормаленъ човѣкъ — и той нададе викъ. Ванко го пусна веднага. Стефановъ се обърна. — Още сега напускай стаята ми, ако не искашъ да те последва нѣщо лошо! Твоитѣ необузданости ги проявявай друго яче и съ твоитѣ приятели, а не съ менъ! Капризи не съмъ наклоненъ да изпълнявамъ! Ванко стоеше съ наведена глава и отпуснати рѫце. Кървава струйка бѣ потекла по челото, извиваше се се надъ веждата и се вмъкваше въ голѣмата му брада. Въ цѣлия му видъ имаше толкова отчаяние, че Стефанову стана жалко за него. — Самъ си търсѣше, — каза той като измъкна памукъ отъ една кутийка и бързо отри челото му. — държъ тъй да спре! Ето, малко спиртъ. Щипе ли? Нищо, ще мине скоро. Поседни тука! — Бай Никола, — каза тихо Ванко, — чакай малко! — Ти какво, пакъ ли започна? — Ела седни! Всичко ще ти разкажа. Клетва съмъ давалъ, но за тебъ като е... Па и то клетва ли е безъ кръстъ?.. Ела, седни тукъ! Стефановъ го слушаше въ недоумение, държащъ си шапката въ рѫка. — Казвай и така, азъ ще слушамъ. — Бай Никола, нека Богъ ма сѫди на клетвата ми гдето престѫпямъ. Твоятъ роднина Асенъ и Проданъ и онзи Тодоръ и дългия, Русо ли му викатъ, — за-, почна тихо Комитата, като стоеше до печката. — Тѣ и азъ... Нѣкой похлопа на вратата и веднага Трайко надникна вѫтре. — Викаше ли нѣщо, господинъ Стефановъ? — Викахъ зеръ, но той Комитата дойде и сега ми не трѣбва никой, — каза Стефановъ. — Менъ се стори нѣщо друго че е, като че ей тъй за помощь ли нѣщо, какъ да кажа... — Сторило ти се е. — Може. Тъкмо ютилдисвахъ, бѣхъ се замислилъ... чувамъ... Не можехъ остави желѣзото изведнажъ... — Нищо, нищо, не се безспокой, — каза му Стефановъ. — Извинявай, — и главата бързо изчезна. — Е-и? — Запита Стефановъ, — Ний всички направихме дружество — „Свободни хора“ го нарекохме. Въ това дружество, както ти казахъ, влизахме всички, освенъ Трайко. Него Асенъ не даде да го викаме. Асенъ бѣше и председателя. Заклехме се всички, който издаде нѣщо да бѫде убитъ отъ другитѣ безъ милость, като куче. — Слушай Ванко, говори по бърже, защото времето върви, а азъ имамъ много малко още. — Нищо, слушай, бай Никола. Не бързай. Туй което ти разправямъ може да ми струва живота. На правихме това дружество „анархистично“ така му думатъ. Най-напредъ тѣ криеха отъ менъ. Всѣка вечерь шушукатъ си нѣщо съ Проданъ. Една вечерь азъ слушамъ, говорятъ, мѣрятъ — разбрахъ — царя искатъ да убиватъ съ бомба. — Детинщини! — каза Стефановъ презрително. — Чакай, не бързай. Чувамъ ги най-подробно си разправятъ и какъ ще турятъ бомбата, какъ ще посрещнатъ автомобила на царя... Слушамъ знаешъ — и не смѣя да мръдна. Цѣла нощь съмъ мислилъ. Какво да правя? Мислихъ най-напредъ тебъ да кажа. А какво можешъ ти? Нищо! А Поповъ е голѣмъ човѣкъ. Съ царя се вижда всѣкога... Най-после що да го убиватъ? И отидохъ та му казахъ. Той ми е старъ познатъ. — Поповъ? — запита вече заинтересуванъ Стефановъ. — Той ми каза, че трѣбва да влѣза въ тѣхното дружество, да му съобщавамъ всичко за да може да се използва за Македония. Водихъ и Асенъ при него. — Какъ! Асенъ при Поповъ! — очуди се Стефановъ. — Да. Той му говори дълго, какво — незная. Менъ ме не оставиха вѫтре. После когато ходихъ пакъ при Поповъ, ми каза да слушамъ въ всичко Асенъ, защото той каквото прави все за добро ще е. — Кой? Поповъ ли каза това? — Да. той ми каза, че царя ни билъ се съгласилъ да остави Македония на Сърбитѣ срещу пари... разбирашъ... и за това да слушамъ Асенъ за всичко. А Асенъ и Проданъ правѣха бомби по-рано още, ако си спомняшъ — и ти ги завари веднажъ! — Да, спомнямъ си. Мислѣхъ нѣщо работите. — Тѣхъ правѣха, тънки сплеснати за коремитѣ да се вържатъ, а после ги измѣниха. Направихме други голѣми отъ чугунъ. Проданъ ги донесе отъ нѣкѫде праздни, а Асенъ ги пълни съ шекеръ, и други работи, забравихъ имъ името. Шесть направиха. Три бѣха въ моето легло, а три криехме въ Асеновото. А въ туй време Асенъ ни намѣри работа въ Казиното. Тамъ редѣхме дървчета, борчета, михме пода. — И Асенъ? — И Асенъ, и Тодоръ, и Русо и азъ — само че тѣзи хора много дрънкатъ, нищо не мислятъ. Русо и Тодоръ де. Само току се поглеждатъ говорятъ голѣми думи, а не работятъ нищо. На два, на три пѫти щѣха да ги изгонятъ. — После, после? Говори по-бърже! — подканяще го Стефановъ, Ванко напротивъ като че ли разтѣгаше нарочно разказа си за да спечели време. — Ти слушай, бай Никола, азъ гледамъ да не пропусна нѣщо. Това е... Гласихме салона съ много лампи и клончета. И стаички такива малки направихме. Имаше още майстори. За царя направихме красивъ столъ. А тая вечерь преди да си дойда тукъ, ний всичко както трѣбваше намѣстихме, фитилитѣ сѫ скрити добре. Две бомби подъ самия му столъ, а една отъ дѣсната му страна въ ѫгъла. И тая вечерь, щомъ той дойде, бай Никола, — каза важно Ванко, той ще играе последната си игра. Паритѣ, които ще вземе отъ Македония ще му послужатъ за погребение. И затова те молихъ толкова да не отивашъ, защото тамъ ще стане нѣщо страшно, каквото никой не е виждалъ! Стефановъ слушаше като на сънъ. Всичко това му се струваше нѣкаква приказка. Хиляди мисли, бързи като свѣткавица се кръстосваха подъ пламналото му чело. — И всичко това е вѣрно, Ванко? — запита той и гласътъ му треперѣше, а дишането му бѣше станало бързо, като въ заморенъ отъ тичане човѣкъ. — Всичко до последнята дума... Тъй вѣрно, както е вѣрно, че паритѣ, взети отъ продажбата на Македонската земя, ще му донесътъ смърть. И, може би, вече сѫ я донесли... Затова и ти казахъ, и молихъ и възпирахъ да не отивашъ тамъ! Стефановъ го гледаше съ погледъ, който не виждаше вече нищо. Въ ушитѣ му шумѣха и съскаха хиляди гласове. — Тъкмо за това трѣбва да бѫда тамъ! — каза той като направи бърза крачка. Дано неговата кръвь се не струпа на главата ти, Ванко! Ванко посегна да го хване, но той излитна съ шапка въ рѫка. Ванко погледа нѣколко минути полузатворената врата, взе си шапката бавно отъ пода, отвори и затвори машинално печката, а после като че взе нѣкое решение, запѫти се бързо къмъ коридора. По стълбитѣ той слѣзе пипнешкомъ, а на улицата се спрѣ и загледа. Нищо не се виждаше. Самотни фенери се мѣркаха съ свѣтли крѫжила, подъ които изпъкваха понѣкога минувачи. Вѣтъра вѣеше и пръскаше дъждъ, размѣсенъ съ снѣгъ. Той погледна на една на друга страна, а после се затири изъ тъмнината... А Стефановъ тичаше, цапащъ изъ локвнтѣ, държащъ шапката си въ рѫка. Снѣгътъ го биеше въ очитѣ, мокрѣше главата и разкопчаното му палто се развѣваше. Той цапаше всрѣдъ улицата безъ да сѣща дори, че може да върви и по тротоара. Не далечъ той видѣ файтонъ и се затири подире му. Бѣше наближилъ доста, когато пуснаха конетѣ, види се, по бърже, разстоянието почна да се увеличава помежду имъ. Той му викна. Никой не отговори. Вѣтъра виеше страхотно между многобройнитѣ телеграфни жици, протегнати надъ улицата. Самотни фигури се мѣркаха само тукъ-таме, стѫпващи неувѣрено въ кальта. Оглеждаше се, понѣкога спираше и триеше натрупания по коситѣ си снѣгъ. Два пѫти се подхлъзна и падна — и чакъ тогава видѣ въ рѫцетѣ си носената шапка и се сети да я нахлюпи. По лицето му при воднитѣ и снѣжни струни потекоха и кални, но той нито помисляше за тѣхъ. Страшната мисъль, че тамъ всѣки моментъ може да се осѫществи дѣлото на едни безумци, да паднатъ десятки въ нищо невинни хорица, го караше да губи всѣкакъвъ контролъ надъ себе си. — Може ли това, може ли? — питаше се той гласно почти, като безуменъ, залитащъ отъ умора. — Това е чудовищно... невъзможно! То е престѫпление. Това е безчовѣчие! — и той пакъ тичаше. Гърдитѣ му хриптятъ вече, въ гърлото нѣщо го души. Инстинктивно той тегли яката си, мѫчи се да я разширочи, сѣкашъ. — Боже, дай ми сили! — си повтаря той нѣкогашни детски молитви. — Боже, помогни ми! — И той тича изъ локвитѣ. Краката му се преплитатъ вече и той се събаря до прозореца на единъ затворенъ магазинъ. Въ ушитѣ му пукатъ нѣкакви страшни шумове — въ самия мозъкъ, сѣкашъ. А и той се е разтопилъ и вмѣсто него огънъ има подъ челото. Той граби шепа снѣгъ и смучи, а после си трие и лицето. Диша съ пълни гърди. Невидимата рѫка, която го стискаше за гърлото, като че ли го отпуща малко. Той става и залитайки, тръгва пакъ. А, може би, всичко е вече кѫсно? Безумцитѣ сѫ турили огъня и отлетѣли възъ Бога всички. И Фани в Маня... Той пакъ усилва крачкитѣ си. И всичко това е станало на кѫсове безжизнена материя — „Земя еси и земя ще бѫдешъ“!— спомня си той обичнитѣ думи на Трайко, съ които по нѣкога му е дотѣгалъ. — Земя сте — И Маня и Фани... И какво ли сѫ мислили тѣ?.. Нима Богъ може да позволи това да стане? Нѣма ли Провидение въ този свѣтъ? Не, има Богъ, има Провидение! — и той крачи все по бързо. Вече не е далечъ. Тълпи хора вървятъ изъ улицитѣ. Нѣкой отиватъ по сѫщата посока. Дори му се видѣ, че нѣкой бѣха маскирани. Други го изглеждаха и обръщаха по нѣколко пѫти следъ него, но той не забелязваше. Струваше му се, че никога не ще мине разстоянието отъ джамията до Казиното. Като че ли всѣка крачка го отдалечаваше вмѣсто да го приближи. Въ „Търговска улица“ още свѣтеше тукъ-таме нѣкоя витрина, но хората бѣха повече. Той вървеше като человѣкъ, на когото сѫ взели всичката мисъль, освенъ едно „трѣбва“, което го караше да търси успокоение въ тичането, безъ самъ да знае какво ще прави. Когато бѣше предъ Палата, той се спрѣ въ нерешителность. Сърдцето му биеше страшно. Да отиде ли въ Поповъ или въ Казиното? Дигна погледъ — часовника на дружеството сочеше 11 и половина. Той наведе низко глава като осѫденъ. Краката му се плъзнаха омекнали, сѣкашъ бѣха чужди съвсемъ. Когато наближи още повече Казиното и до него се донесоха ясно звуковетѣ на валса, та му поолекна. Приближи се. Осветлената съ много лампи вѫтрешность на Казиното, хвърляше широки потоци свѣтлина върху чернитѣ стебла на дърветата. Хора влизаха и излизаха. Фаетони и автомобили спираха и заминаваха. Нѣкои се редѣха единъ задъ други. Стефановъ се промъкна напредъ и изкачи на стѫпалата. — Дойде ли вече царя? — обърна се той къмъ единъ отъ тия, които стояха близо до входа и бѣха безъ маски. Последния го погледна съ любопитство. Изкаляното лице и облѣкло на Стефановъ, разкривена та му шапка, която се бѣ деформирала съвсемъ отъ натрупаната по нея каль и снѣгъ, правѣха странно впечатление. Очитѣ му хлътнали, а лицето му зачервено, обляно съ дъждъ и поть, пущаше ясно видима пара. — Не е, — каза му попитания съ явна ирония — но щомъ дойде ще му доложимъ, че сте го търсили и той, вѣрвамъ, ще бѫде особено зарадванъ. А сега, господине, мина той въ сериозенъ тонъ — отдръпнете се отъ входа и или вървете та си довършете пиенето, или си легнете въ кѫщи, но запомнете въ кѫщи, а не въ нѣкоя локва, — обърна го той леко и го избута долу по стѫпалата. Стефановъ се подчиняваше, като да бѣ малко дете. Групи маскирани влизаха и излизаха. Нѣкой надничаха само съ любопитство като да следѣха промѣнило ли се е времето или, може би, очакваха нѣкого — и бѣгаха пакъ вѫтре. А валсътъ люлѣеше своитѣ вълни. Стефановъ се заслуша неволно. И страшна тѫга изгони беспокойството и запали душата му. А, може би, всички тия красавици, накичени и веселящи хора, танцуватъ върху вулканъ, който всѣки моментъ може да избухне. Но царя го нѣма още, мисли си той машинално, подпрѣлъ се до едно дебело дърво, гледащъ пѫкащитѣ у входа хора. А тамъ играятъ. Нѣкой негодникъ нѣкѫде е готовъ — и тѣхната смъртъ лети надъ тѣхъ... Той се сепна изведнажъ. Трѣбва да се направи каквото и да е, трѣбва! Нима той затова тича толкова — да гледа само какъ ще дойде смъртьта? А какъ е възможно? — мина това презъ умътъ му. Не бѣше ли то само една разстроена фантазия на Комитата? А, може би, той бѣше пиянъ, трескавъ! Нима тоя салонъ, тия хора... Не, — тропна той съ кракъ — въпрѣки всичко това, смъртьта лети надъ тѣхъ! Тя ще дойде, макаръ и лампитѣ да сѫ много и музиката да свири тъй весело. Тя ще надникне и тукъ, гдето я най малко чакатъ, както и тамъ гдето оплакватъ всѣка нейна прииждаща крачка... Колко и да е странно и невѣроятно, и нечовѣшко, то ще стане! Всѣки моментъ може цѣлата тая свѣтлина да помръкне и заедно съ нея ще огаснатъ толкова взорове! Но, ако това е така, би ли дошълъ Поповъ самиятъ? Би ли изложилъ жена си и себе си? И изведнъжъ той се сепна — спомни си за казаното отъ Тодоровъ и му стана още по страшно. Настръхналъ цѣлъ, той се приближава до предишния младежъ и като сваля шапка, говори му бързо съ развълнуванъ гласъ. — Господине, извинете моля, бѫдете тъй добри и кажете ми, дойде ли семейството на Станиславъ Поповъ, бившия министъръ Поповъ. Запитания го изгледа насмѣшливо. — Да не сте и вий отъ неговото семейство? Ето сега ще ви кажа — и той излѣзе следъ малко отъ вѫтре, придруженъ отъ единъ стражаръ. — Я, моля те, вижъ го тоя веселия господинъ! По-рано търсѣше царя, сега пита пъкъ за министритѣ. Види се забравилъ е кѫде живѣе... Поиспроводи го малко до нѣкѫде... Стражара дигна бързо за почесть, свали си бѣлитѣ рѫкавици и като хвана Стефанова подъ мисцитѣ, повлече го навънъ. — Слушайте, господине, азъ търся по важна, много важна работа г-нъ Поповъ! Да не съжалявате после... — Добре, добре, върви само, — тикаше го стражара, — Насърбалъ си се, като казакъ... — Азъ не съмъ пилъ нищо, — спрѣ се Стефановъ. — Зная, нищо съвсемъ... подиграваше се стражара — нито капка вода ... Набедили те. — Слушай, не се подигравай! Казвамъ ти, имамъ нужда да видя Поповъ, разбери това. Ето — спрѣ се той и взе да търси изъ джобоветѣ си. — Ето — подаде му той банкнота — Иди го намѣри само и му кажи за една минута да излѣзе. Или не... вижъ го само, ако той е тукъ съ семейството си — и нищо не му казвай. Само ела ми обади! — Добре, добре — каза стражара, като взе банкнотата и я мушна въ джобътъ си. — Азъ ще чакамъ тукъ. — Не, по нататъкъ, по нататъкъ, — влечеше го той. И когато го доведе до вратата на музея, той го пусна, блъсна го неочаквано съ думитѣ: — Ха, по дяволитѣ, омитай се, пияницо! Стефановъ, изненаданъ, политна по очи — и се струполи на земята въ снѣга. Стражара го изгледа изкриво и замина бързо. Стефановъ лежеше, като въ полусънь. Надеждитѣ му, възкръснали тъй неочаквано, че може да се види съ Поповъ, или дори само отъ присѫтствието му да разбере до колко всичко бѣше вѣрно — си отиваха тъй неочаквано... И какво бѣше направилъ той на стражара, та постѫпи така? Страшна мѫка нахлу въ гърлото му, стисна го и той сети че се задъхва. Сълзи избликнаха отъ очитѣ му и се смѣсиха съ уличната вода. Той плачеше, като дете, задъхващъ се, безъ да може да се въздържи, безъ да има дори достатъчно въздухъ въ гърдитѣ. Всичкитѣ мѫки тая вечерь му се струваха тъй невѣроятни, тъй неприготвена бѣха заварили душата му, че той бѣше изгубилъ всѣкакъвъ контролъ надъ себе си! Дори не се сѣщаше да стане отъ локвата, въ която го тикнаха... Изведнажъ единъ страшенъ гръмъ потърси земята. Стефановъ изкрещѣ, като смъртно раненъ человѣкъ, скочи като безуменъ и полетѣ напредъ. Като нѣкой слепецъ той се удари въ ѫгъла на една кѫща и се строполи по очи въ безсъзнание.
  10. Котка и мишки — Ти, Ванко, иди малко долу, азъ после ще те повикамъ, — каза Поповъ, като посочи столъ на Асена. Последния седна, държащъ въ рѫцетѣ си каскета. Цѣлата му фигура дишаше самоувѣреность. — Искахъ да ви вида, г-нъ Георгиевъ, по много причини. Вашето близко минало ме интересува толкова, колкото и сегашното ви. Зная, научихъ отъ вашитѣ познати достатъчно за васъ и тъкмо затова поискахъ да дойдете тукъ. — Дойдохъ, — каза кѫсо Асенъ. — Преди да говоримъ друго бихъ искалъ да ви уясна една работа. Въпросътъ е за бащината ви кѫща. Тъй или инъкъ — не, това е мое желание да ви уясна — каза той като видѣ жестътъ, който направи Асенъ. — Право или криво вашиятъ баща остана да ми дава доста пари по тѣзи дѣла. Азъ, за всѣки случай, бѣхъ извадилъ изпълнителни листове. Това е самата процедура, неминуемия ходъ на едно дѣло, което трѣбва да се свърши. Заедно съ много други изпълнителни листове стоѣха и вашитѣ въ мойтѣ папки, безъ да мисля нѣкога да ги реализирамъ. Менъ ми се искаше да мисля, че баща ви самиятъ, единъ день ще е въ състояние да уреди смѣткитѣ си. Но кантората, въ която поради много работа, съ която съмъ претрупанъ, не влизамъ съ месеци, я оставихъ на моя пълномощникъ. И види се, първата му работа ще е била, безъ дори да ми обади, да започне съ такива не платени стари смѣтки. И азъ много съжалявамъ, че и вашето семейство е пострадало така. — А отъ где знаете всичко това? — попита Асенъ. — Отъ разни източници. И това бѣше именно, което ме накара да ви обясня сѫщината на работата. — Нѣма нужда отъ извинения, — каза Асенъ. — Пардонъ, азъ не се извинявамъ, защото преди всичко нѣма на лице постѫпка, за която да се иска извинение. Дори, ако бѣхъ постѫпилъ тъкмо тъй, както вий сте мислили, че постѫпвамъ, то азъ само съмъ влизалъ въ прерогативитѣ, дадени ми отъ закона на страната. Въ постѫпката ми нѣмаше нищо, което да бѣ некоректно или по-добре да кажа, противоморално. — Какъ? Нима вий намирате за морално да изхвърлите едно семейство отъ родната му кѫща, да тикнете малолѣтни деца на улицата всрѣдъ изхвърленитѣ имъ дрехи и то предъ една зима, която започваше? Наистина, днешното общество е толкова изгнило, че гнилотата се смѣта вече за нормално. — Видите ли вий цените постѫпкитѣ по тѣхната сѫщность, азъ по тѣхната относителность. Вий го намирате лошо, не морално — напълно съмъ съгласенъ съ васъ, но законно, това и вии не можете да отречете. Може законитѣ да сѫ най-лоши, държавата съвършенно гнила и все пакъ мѣркитѣ за законно или не, ще бѫдатъ такива, каквито ги предпише държавата. Морала и закона не се схождатъ, особено въ днешнитѣ държави. Това е известно вамъ тъй добре, както и менъ. — Да, азъ го разбрахъ макаръ и не тъй отдавна. Когато държавата застана на страната на насилника, когато грубитѣ стражарски рѫце ни изхвърлиха отъ роднитѣ ни легла и стаи, тогава въ моята мисъль стана много ясно това, което нѣкога бѣхъ чувалъ да проповѣдватъ социалиститѣ: — Че насилието е основния законъ въ днешната държава. И първиятъ импулсъ бѣше — да ви въздамъ за насилието насилие. Благодарение моето неблагоразумие пострада другъ човѣкъ... — Зная, — кимна съ глава Поповъ. — Единъ благороденъ човѣкъ бихъ казалъ, ако душата му не бѣ тъй много еснафска и пълна съ предразсѫдаци. Отъ тогава азъ четохъ и мислихъ много. Странната ми сѫдба да бѫда до сега нелегаленъ, защото азъ се крия отъ полицията по случката въ родния ни градъ, ме накара, даде ми възможность да се срещна съ хора, подобни на менъ и разбера най-лесно и най ясно психологията на днешното общество, и неговиятъ законъ и моралъ. И азъ видѣхъ, че насилието е основата му и моралътъ му е сѫщо така насилие върху свободната воля на хората. Поповъ му кимна утвърдително. Той хитро завлече разговора на тема, която го интересуваше и сега се задоволяваше да удобрява мълчаливо. — Видѣхъ опакито на тоя блѣстящъ медалъ, който се нарича днешното общество, и който въ действителность е само варакосанъ картонъ. Но това виждатъ не всичкитѣ, а само малцинството, новитѣ хора на днешното време. Нѣкой отъ тѣхъ, както социалиститѣ мислятъ, че трѣбва да се събуди съзнанието на всички, да се организиратъ... една надежда, която иска години и, може би, десятки години... Капка по капка виръ става, казватъ тѣ, а не виждатъ, че тѣ ще умрътъ преди да дочакатъ да стане локва! Не. Това не е психологията на истински свободнитѣ хора, а само на почувствувалитѣ си веригитѣ роби. Истински свободнитѣ хора казватъ на всички: — Стига! Стига насилие, стига безправие! И когато ги насилятъ, тѣ отговарятъ на него съ още по-голѣмо насилие — клинъ съ клинъ се избива! Безредието ражда страха, а страхливитѣ винаги се подчиняватъ най-лесно. Негоднитѣ, непочувствували още положението си, трѣбва да се стреснатъ, да се събудятъ и когато добиятъ възможность да се учатъ — да ги научимъ. А нищо по-добро отъ едно дѣло — макаръ и въ очитѣ на другитѣ да е безумно. Робитѣ харесватъ робскитѣ дѣла. Когато времената се смѣнятъ — новитѣ хора ще си спомнятъ и за насъ. И дори ако умре человѣкъ при това — съ самата смърть той ще говори на хиляди други, които утре ще повторятъ сѫщото. На насилието — съ насилие! Само слабитѣ търсятъ думитѣ и молитвитѣ. Всичко е на по-силния! Нѣкога азъ мислѣхъ да забия камата въ вашитѣ гърди — погледна го Асенъ изъ подъ вежди — но то бѣше, сѣкашъ, много отдавна. Сега виждамъ, че вий сте били твърде малка цена на моятъ животъ. Азъ трѣбва да го размѣна съ нѣщо по-скѫпо отколкото сте вий, съ нѣкой по-голѣмъ насилникъ. Колкото въ него желанието е по-голѣмо да налага своето насилие, толкова по-голѣмо трѣбва да бѫде и противодействието. Ето защо ний групата на „Свободнитѣ хора“ решихме да почнемъ отъ най-горе. — Зная, — кимна съ глава Поповъ и колкото да сме различни въ разбиранията си, азъ мисля че сте на правъ пѫть. — Азъ щѣхъ да убия Комитата за неговото подслушвание, ако това не бѣ именно тъй, както той ми каза. — Кое? — Че вий не ще ни издадете никога, а даже може да ни бѫдете полезенъ съ нѣщо. — Видите ли, и азъ тъкмо туй искахъ да ви кажа. Въ нашата държава има наистина едно насилие, въ нейната основа, както въ всѣка модерна държава. Но покрай него има и друго, не това на законитѣ, а на една лична воля, която се налага върху всичко. Това е насилие връхъ самото насилие, не съ благородната цель да го възпре, както сте си задали вий, а напротивъ, да го направи още по-голѣмо. И вий правилно сте преценили отъ где трѣбва да почнете — обезвредява се винаги главата най-напредъ — другото само или почти само ще престане да живѣе. — Ний сме решили да сторимъ това, г-нъ Поповъ на всѣка цена! Какво значи живота на единъ человѣкъ предъ тържеството на една идея? Дори самиятъ животъ е така безсмисленъ при мисъльта на подобна жизнена задача... Въ единъ моментъ главата е смазана, тѣлото на змията ще е още живо, ще се вие, но нейнитѣ зѫби ще бѫдатъ вече счупени. Дѣлата ще родътъ героитѣ, а героитѣ, — новитѣ свободни хора, които ще устроятъ свѣта върху истинската свобода, въ която насилието нѣма да има никакво мѣсто. — Вие ми правите отлично впечатление, господинъ Георгиевъ. Вий се изразявате така логично че заразявате человѣкъ съ идеитѣ си. Асенъ, който и безъ това бѣше се доста зачервилъ, пламна цѣлия. Неочакваната похвала го доста смути и той мълча дълго. — Комитата е неинтелегентно момче, и азъ малко разбрахъ отъ това, което, мислите да правите. Той всѣки пѫть го разправя най различно... Доколкото зная приготовлявете една или две бомби. — Две имаме готови, — каза Асенъ. Видите, г-нъ Поповъ, азъ ви говоря тъй откровенно, защото бѫдете увѣрени, че ако нѣщо стане съ насъ и ни побъркате на плановетѣ, нищо не ще ви отърве отъ смъртьта! Илюзии въ това отношение не си правете никакви! Ний имаме две както ви казахъ. Тѣ сѫ направени по моя идея. Иматъ плоски форми и биха могли да се препашатъ до корема, безъ да се познаватъ отъ вънъ. Може да бѫдатъ направени съ фитилъ или съ друга подпалка. Напримеръ, малко сѣрна киселина, която като се разлѣе ще даде моменталенъ взривъ. — Пардонъ, за една минута, а взривното вещество? — Азъ имамъ вече приготвена взривната смесъ. — Нима вие знаете да я приготовлявате? — Научихъ се, че то не е никакъ мѫчна работа. Има рѫководство за това. Поповъ хлопна ядосанъ по масата. — Това животно Комитата нищо не ми е казалъ! Защо преди единъ день поне не знаехъ това? Изложихъ се само напраздно. Менъ тъй много ме смущаваше мисъльта за взривното вещество... При това азъ мислѣхъ, че то е нѣкоя сложна работа, иска специалисти... — Има различни... но има и прости, които вършатъ много добра работа. — Опитвали ли сте? — Колко пѫти! Та това и Комитата знае, нали по-рано пълнѣха и комититѣ сами бомбитѣ си. — Теле! Нито дума не ми е казалъ за това. Никога не съмъ се интересувалъ отъ тѣзи технически подробности. А надеждно ли е това средство? — Какъ надеждно? — Искамъ да кажа достатъчно ли е силно за цельта? А сѫщо може ли безопасно да се манипулира съ него? Да не би да избухне тъкмо когато го не чакате и съ това да разкрие само плановетѣ ви? — Въ това отношение бѫдете спокоенъ. То нѣма да избухне нито минута по-рано отъ колкото трѣбва и силата му е предостатъчна да хвърли автомобила въ въздуха. — Какъ, вие мислите въ автомобила да я хвърлите? — Не, понеже тѣзи бомби иматъ сплескана форма, тѣ могатъ да се привържатъ на корема. При преминаване на автомобила человѣка се хвърля подъ колелетата. Въ тоя моментъ бомбата ще избухне, защото ще се разлѣе сѣрната киселина, която ще я накара и да избухне... Настана дълго мълчание. — Струва ми се, въ вашиятъ планъ има доста работи, които го правятъ мѫчно изпълнимъ. — Кои напримѣръ? — попита бързо Асенъ. Азъ напротивъ, мисля, че тоя планъ е тъкмо, който най-лесно може да се изпълни. Всѣкога въорѫженъ съ бомбитѣ азъ мога да чакамъ сгодния случай... Поповъ заклати отрицателно глава. — И ще бѫдете напраздно жертва, нищо друго. Вий сами трѣбва да знаете, че шофьоритѣ му сѫ едни отъ най-опитнитѣ. Съ рискъ да счупи машината, той ще я спрѣ или отклони на страна. И вий ще станете само напраздна жертва. — А нима вий мислите, ако хвърля бомбата ще бѫде по-добре? Самъ не мога никога да бѫда, а между хората винаги ще ме забележатъ и възпратъ. Ако се хвърли нѣкѫде отъ високо, нѣкой прозорецъ, може и да не случи. А и да случи, — какъ мога се добра до тоя прозорецъ?... Мисля, че моятъ начинъ си остава тъкмо най-подходящия. А безъ жертви не може нищо... Поповъ клатѣше отрицателно глава. — Жертви да, но само необходимитѣ. Другитѣ, излишнитѣ, не трѣбва да си иматъ мѣстото. А какво ще кажете напримѣръ, за една бомба, на която фитилътъ ще бѫде добре разчетенъ, поставенъ на скрито мѣсто нѣкѫде, кѫдето ще дойде той. — Това е несъмнено по-хубаво, но тогава ще има още повече случайности. Той може да не дойде, може да закъснѣе и бомбата избухне не когато трѣбва. Ако това се знаеше, то дори адска машина би могла да се постави, много проста адска машина съ часовникъ. Но този планъ иска повече време, иска възможность да се разполага съ самото помещение, а ний нѣма да имаме никога тая възможность. — А ако ви я дамъ? — Вий? — стана Асенъ. — Стига да можете — и азъ наистина ще повѣрвамъ, че въ душата ви се гнѣзди свободенъ человѣкъ, въпрѣки всичкия ви животъ до сега. — Даже азъ ще ви кажа нѣщо повече. Па вий и сами бихте се сетили, ако знаехте фактитѣ, тъй както ги зная азъ. Подиръ две недѣли въ Казиното ще се дава маскиранъ балъ. Художници ще украсяватъ вѫтрешностьта. Ще има отдѣлни сепарета... — Значи тамъ? — попита Асенъ бързо. Поповъ само кимна съ глава. — Но какъ? Кой ще ме допустне тамъ? Какъ бихме се снабдили съ билети, навѣрно тѣ ще сѫ съ покани. Освенъ ако вий ми дадете вашата... Подъ маската никой не би ме позналъ. И азъ бихъ могълъ въ всѣки моментъ да се приближа... Да, това е много хубаво! Така е по-добре. Подъ маската ще мине всичко. Азъ ще хвърля бомбата въ краката му... — Тамъ ще окичватъ се зелинена и драперии — продължи спокойно Поповъ, като да не бѣ чулъ нищо отъ това, което говори Асенъ. За тая зеленина ще трѣбватъ работници. Тѣ ще я трупатъ на една, на друга, на трета страна... На опитния работникъ зеленината, флагчетата, вензелитѣ, разкошнитѣ кресла ще кажатъ много — стига да внимава. И, ако той не е самъ толкова по добре. Две очи гледатъ добре, четири още по добре, а осемъ — по сигурно. Три-четири души всѣкога могатъ да работятъ заедно — и да направятъ други около тѣхъ излишни. И тогава подъ зеленината, „карнавалнитѣ конфети“, фитилитѣ на които да бѫдатъ изведени презъ стената въ градината... Около казиното ще има невлѣзли маски, нѣкои отъ тѣхъ ще гледатъ на прозорцитѣ. Единъ отъ любопитнитѣ може да бѫдешъ ти или нѣкой другъ. Подъ чуждото картонено лице никой не би никого позналъ. А нѣкой, когато трѣбва, ще ти даде знака отъ вѫтре. Ти ще запалишъ огъня и карнавала ще стане... — Това ще бѫде истински карнавалъ... Ний можемъ да останемъ най-последни дори и отъ работницитѣ, които ще измиватъ пода и тогава... — И тогава азъ мисля че ще имате достатъчно съобразителность да не пропуснете нищо, — каза Поповъ. Асенъ се наведе и замисли за нѣкое време. Поповъ драскаше нѣщо машинално на масата и го гледаше внимателно. — Това наистина е много по добре — каза Асенъ като тръсна глава. — И казвамъ го не защото ще спася живота си, а защото действително това е много по ефикасно въ всѣко отношение. Всредъ веселието, всредъ безгрижието на единъ лудуващъ салонъ, страшния трѣсъкъ на отмѫщението! Това наистина ще е огнена феерия, истински карнавалъ! Виждамъ наистина, че Комитата е ималъ право, вий сте проницателенъ человѣкъ и Вашата мисъль схваща и решава много по бързо отколкото моята. — То е само защото познавамъ повече факти. Ако ги познавахте и вий, и вий щѣхте да предвидите. — Надали. Толкова време вече съмъ мислилъ върху това — и не само азъ — и нищо не можахме измисли повече. Тоя планъ сякашъ бѣ ни отнелъ възможностьта да мислимъ какво и да е друго. Бомбата и автомобила... И колко мѫки само ни струваха тия особени бомби докато ги направимъ, рѫцетѣ си изпогорихъ — посочи му той пръститѣ си. А сега... Да... Колкото повече мисля, толкова по добре разбирамъ преимуществото на Вашия планъ. — Той е и вашъ толкова, колкото и мой. Вий ще намислите подробноститѣ, ще го обсѫдите, ще разпредѣлите ролитѣ всѣкиму — и когато го изпълните, менъ ще остане тъй малъкъ дѣлъ отъ заслуга, че по добре ще е ако я окончателно забравите. — Ако това е вашето желание... — каза Асенъ като го погледна внимателно. — Не, но азъ мисля дори всѣко най дребно начинание трѣбва да има само единъ шефъ, комуто да дължи осѫществяването си. Улицата, случайность, погледа на неподозиращия нищо човѣкъ, случайно казаната дума — всичко това може да послужи за първопричина да се роди една идея, но може ли да претендиратъ тѣ за нѣкаква заслуга? Изпълнительтъ е всичко. А тамъ, кѫдето отъ него се иска и рискъ и безумие и величие на душата, отиващи до себеотрицание въ името на една идея, тамъ думитѣ, случайната мисъль на единъ страниченъ човѣкъ, не могатъ да иматъ никакво отношение, никаква заслуга! Ето защо нека всичко изхожда отъ истинския шефъ, тоя, който безъ никакво замисляне бѣ готовъ да сложи живота си. Азъ лично мога само да адмирирамъ васъ и подобнитѣ ви. Въ тоя търговски животъ, гдето всичко се цени, купува и продава, вий сте едничкитѣ, които давате всичко най скѫпо, безъ да искате нѣщо въ замѣна! Вий имате себеотрицанието на древнитѣ апостоли и мѫченици. И колкото и неправа да ви смѣтатъ идеята за която се жертвувате — тя ще се наложи! Азъ зная твърде добре, че досегашния ми животъ разбиранията ми, закоравѣлата ми душа и както вий го нарекохте — еснафщината ми, не ми позволяватъ да ви последвамъ, но съ всичкото си сърдце ви желая истински успѣхъ! И дано, вашата победа внесе преснота въ живота и малко повечко истина. Поповъ говорѣше станалъ. Неговитѣ очи пламтяха. Турилъ едната рѫка по навикъ отзадъ, той съ другата правѣше широки плавни жестове. Предъ гледащия го вторачено Асенъ, израстваше прочутия адвокатъ, който по навикъ защищаваше всѣка кауза, която за момента му трѣбваше. Но Асенъ разбираше думитѣ тъй както тѣ звучаха въ собствената му душа, хвъркаше съ неговитѣ красиви фрази и се чувствуваше опияненъ отъ висотата на своята жертва, която Поповъ му сочеше. И когато въ стаята прозвучаха последнитѣ му думи, той скочи отъ стола си и като хвърли несъзнателно шапката си на пода, сграби съ две рѫце протегнатата му рѫка и я тръсна съ все сила. — Благодаря, благодаря, г-нъ Поповъ! Колко малко ви познаватъ всички! Какъвъ поривъ, каква свѣтла душа имате вий! Още малко усилие и вие ще бѫдете може би единъ отъ първитѣ въ нашитѣ редове. — Защо? За да заема мѣстото на много по достойни като васъ или подобнитѣ ви? Не, ний сме вече стари. Нашето поколение преживѣ зенита си. То отива къмъ своятъ залѣзъ и никога не ще заеме мѣстото, което по право Ви принадлежи. Енергия и благоразумие! Твърдость да свършите до край предприетото — и той му стисна втори пѫть рѫката. Асѣнъ се наведе бързо, взе си шапката отъ пода, благодари още веднажъ и излезе. Поповъ гледа дълго време затворилата се следъ него врата.... Той намери Маня сама, полулежаща почти на сѫщото мѣсто, гдето бѣше я оставилъ. Тя непомръдна когато той влезе. Нейното лице изглеждаше прозрачно въ тая мечтателна, сѣкашъ студена лунна свѣтлина въ зимни нощи. Той се разхождаше около нея съ нервни стѫпки. — Маня, каза той — всичко иде къмъ своята развръска! Азъ вече намѣрихъ рѫце достатъчно силни. Ще разтърся всичко издъно. И когато земята потрепери подъ краката имъ, тамъ въ двореца, ще се сетятъ, че има единъ, който знае да държи въ шепата си цѣлата държава и да повелява на стихиитѣ! Гладътъ ще похлопа на вратитѣ имъ, а смъртьта ще пѣе надъ тѣхнитѣ смаяни глави. И тогава всредъ тоя хаосъ ще си спомнятъ за менъ! И ако не си спомнятъ, азъ самъ ще имъ припомня това. Тукъ има още сили Маня, още... Чувашъ ли ти? Защо мълчишъ? Охъ, азъ съмъ тъй уморена, тъй уморена... каза тя бавно и тихо съ полузатворени очи. Той я изгледа продължително.
  11. Нови проекти Стефановъ мислѣше да мине незабелѣзано, но може би поради освѣтлението, което около палата е по-силно, Поповъ го видѣ. — Добъръ вечерь, отвърна му той високо, като му направи знакъ съ рѫка да се приближи. Очевидно дамата му дотѣгаше нѣщо съ разговора си и той искаше да използува първиятъ претекстъ да се отърве. Тя бѣше елегантно облѣчена. Говореше настойчиво, като тръскаше маншона си при всѣко изречение. Като че ли му четеше нотации и се мѫчеше да не изпуска погледътъ му. Той, напротивъ, се въртѣше нервно, искаше да си тръгне, но тя изглежда не му позволяваше. Стефановъ се приближи нѣколко стѫпки, когато въ мисъльта му мина въпросътъ: — ами ако така само му се е сторило, че той го вика! И той се поспрѣ въ нерешителность, когато съвсемъ недвусмисления знакъ на Поповъ го покани отново. Дамата изглеждаше развълнувана, неспокойна и като че ли ядосана. Нейнитѣ думи достигаха твърде откъслечно до Стефановъ за да може да си състави какво да е понятие за разговора, но едно бѣ несъмнено, че тя искаше на всѣкаква цена да изтръгне едно обещание отъ Поповъ. Тя настояваше. Той, напротивъ, като че ли се мѫчеше да я успокоява, но колкото говореше той ниско, толкова тя повишаваше гласътъ си. И когато той ѝ подаваше рѫка за сбогомъ, тя не искаше да я поеме. — Да го смѣтамъ ли за обещано? — попита тя високо. — Добре знаешъ, че то не зависи само отъ менъ. Но всѣки случай той нека дойде у кѫщи. — Той нѣма да дойде — каза тя отсечено — ти знаешъ защо... И гледай после да не съжалявашъ... Последнитѣ думи бѣха казани съ тонъ, въ който имаше повече заплашвание, отколкото напомняние. Поповъ ѝ стисна рѫката безъ да каже нѣщо. Тя тръгна бързо, поспрѣ се на нѣколко крачки, като да имаше намѣрение да се върне пакъ, но види се намѣри го за излишно — и си тръгна отново. Поповъ хвана Стефановъ подъ рѫка и направи доста крачки мълчаливо, като почукваше съ бастона си. — Има хора, които мислятъ, че трѣбва постоянно да искатъ — каза най-после той, като да казваше гласно мисъль, въртѣла се изъ мозъкътъ му — познахте ли я? На отрицателния отговоръ, Поповъ продължи: — повече отъ два месена бѣха командировка въ Парижъ, тя и мѫжътъ ѝ, който бѣше голѣмъ чиновникъ. Сега е уволненъ и трѣбва да му търся пакъ мѣсто и то пакъ добро... И всички сѫ така. Всички искатъ. А тъй имъ е тежко когато не имъ услужишъ. И всѣки казва: „азъ само това едничко поискахъ“. Не мисли, че всѣки иска все по едно, а тѣ сѫ стотина, които искатъ. А отъ где? И дори ако бѣхъ поне на власть. Ами сега кой иска да ме слуша? Всѣки си има за всѣкѫде преди всичко свои хора. — Изглежда, че не е лесно да бѫде човѣкъ шефъ на партия — каза Стефановъ и въ гласътъ му звучеше нѣкакво наивно страхопочитание предъ тежката участь на човѣка, който го държеше подъ рѫка. — И да Ви кажа ли г. Стефановъ, Вий ми се струвате едничкия, който идете понѣкога въ кѫщи безъ нѣкаква преднамѣреность. Другото всичко все иде да иска. Този за нѣкакво предприятие, други за нѣкаква служба, трети третото... Стефановъ усети че се зачервява. — Простете, г. Поповъ, но и азъ не правя това щастливо изключение. И азъ дойдохъ пръвъ пѫть именно отъ желание да помогнете по една работа... братъ ми. — Спомнямъ си, но това бѣше нищо. Вий искахте една услуга за дѣло, което само по себе си бѣше право, законно. А какви има отъ тѣзи, които ми дотѣгатъ всѣки день! Ще видите хора на които мѣстото е въ затвора, да молятъ за полицейски длъжности; безъ всѣкакъвъ цензъ да искатъ важни и отговорни мѣста въ държавата; трети въпреки всѣкакви закони и правилници да имъ се даде известна концесия, за която абсолютно нѣматъ право. И що може да стори политическия мѫжъ у насъ? Да се огъва всѣки день, да прави компромиси съ себе си, защото всѣки единъ отъ тѣхъ, ако му не трѣбва днесъ, ще му потрѣбва утре... И въ края на краищата политическия мѫжъ се натрупва съ закононарушения и всѣки бърза да го замѣри съ каль, да злорадства, да го клейми. А кой е кривъ за всичко това? Дали менъ се не иска да бѫда по-добъръ отколкото е политическия ми противникъ? Да бѫда честенъ и вѣренъ на законитѣ, както тѣ изискватъ това отъ всѣки единъ български гражданинъ? Да не употрѣбявамъ голѣмата власть на министра да ги заобикалямъ? Но... ето това „но“... А всѣки единъ отъ тия, които пълнятъ салона... Всѣки мисли, че за него трѣбва да направи изключение и министъръ и законъ! Отъ тамъ и безпорядъка въ нашата страна и политическата развала и партизанщината. Министра не може да падне отъ небето. Нему трѣбватъ избиратели. А тѣ иматъ своя психология, свои искания, срещу които мѫчно се върви, отъ тамъ и покварата. А когато единъ день всичкитѣ тѣзи капки се събератъ, тѣ не падатъ върху тия, които сѫ първопричината, а върху политическия мѫжъ. И ето неговата личность се раздвоява. Едно иска той, неговото разбирание и характеръ, другото налагатъ тѣ, многоглаво чудовище съ безконечни искания, което чудовище когато си на власть е грамадно, а въ опозицията се стопява като пролѣтенъ снѣгъ — партията! И колко често човѣкъ трѣбва да прави не това което иска, благодарение тая партия!.. Стефановъ слушаше мълчаливъ тия разсъждения, които по-скоро бѣха гласни мисли на Поповъ. Дали наистина тоя разговоръ съ дамата бѣ го така разсърдилъ или той само иска да интимничи съ неизвестна нему цель? Но тая мисъль се мѣрна като свѣткавица и дава мѣсто на друго — искрено съжаление къмъ него. Той самъ като че ли се чувствува силенъ и превъзхождащъ го въ много отношения и най-важно — много по-свободенъ. Кой може нему да му налага така? А всѣкидневния животъ? Та прави ли той компромиси съ него?... — Извинете не чухъ — каза бързо Стефановъ. Поповъ бѣше го запиталъ нѣщо, а той замисленъ не бѣ разбралъ. — Навѣрно бѣхте вече въ кѫщи — повтори му той въпроса. — У васъ? Не, г-нъ Поповъ, отивамъ си дома. — А Тодоровъ не ви ли съобщи, че искамъ да ви питамъ нѣщо? — Не. — Нашето срещане значи е една случайность? Толкозъ по-добре... Той помълча малко. Видите ли какво г-нъ Стефановъ, азъ мисля да поговоря съ васъ по една сериозна работа. Ний много малко се познаваме, но всичко, което чухъ за васъ бѣха само похвали. Вашата скромность е пословична. Поне тъй сѫ ми говорили. Като химикъ вий си разбирате отлично материята, това научихъ отъ самия ви нѣкогашенъ професоръ. Стефановъ крачеше съ наведена глава доста смутенъ отъ тия неочаквани похвали. — Тъй че, ако потрѣбва человѣкъ съ качества като вашитѣ, азъ смѣтамъ, че мога смѣло да разчитамъ на васъ и че ще оправдаете довѣрието ми. Азъ не ви питамъ за вашитѣ партизански убеждения, защото по всичко личи, че вий сте надъ житейската каль и за васъ партиитѣ не значатъ нищо. Стефановъ побърза да потвърди. — Видите ли, г-нъ Поповъ, свѣтътъ е тъй малъкъ, нещастията тъй много, че излишно е да си ги увеличаваме съ партизанщината. Да бѫде човѣкъ партизанинъ, трѣбва преди всичко да сѫществуватъ идейни партии. Извинете ме, но мисля като изключимъ, може би, социалистическата, другото всичко у насъ сѫ партии не принципални, а само лични. — Почти, г-нъ Стефановъ, почти. По тоя въпросъ не бихъ искалъ да споря съ васъ, даже и ако мненията ни се различаватъ съвсемъ. Но искамъ да ви посветя всецѣло върху работата която може да легне върху ви, при условия, разбира се, ако я намѣрите при сърдце. Нѣкогашната дейность на баща ви ме насърдчава въ това отношение. Само азъ ще ви се моля да ми дадете дума, че това всичко ще остане тукъ — чукна той съ бастуна си, — гдето се говори! Стефановъ обеща. — Вижте какво. Както вече, навѣрно, се досещате, войната хлопа на вратата ни. Тя е по-близо отъ колкото мислятъ, отъ колкото предполагатъ повечето. Азъ имамъ възможность да зная това. Предстоятъ събития, които чакатъ своитѣ дейци. Вий сте още младъ и още много отъ живота е скрито за васъ. Вий отъ събитията знаете това, което се казва на всичкитѣ, а всѣко отъ тѣхъ си има свой импулсъ, свои скрити мотиви... — „Все не е това“ — минаха Стефанову неволно въ мисъльта думитѣ на Барото. — Въ тая война, която е война на народитѣ, ний трѣбва да се наредимъ, тамъ кѫдето ни е мѣстото. Кѫдето и да е то, това ще видимъ въ следующитѣ дни. Предъ свѣта сега трѣбва да се покаже, че въ заграбена Македония живѣятъ българи. Това може да стане само чрезъ едно народно възстание, или, ако това е невъзможно, чрезъ дейность отъ чети, които ще скѫсатъ мостоветѣ, хвърлятъ желѣзницитѣ въ въздуха въ Гръцка и Сръбска часть отъ Македония. Това движение трѣбва да бѫде спонтанно, като че излиза отъ самия народъ, независимо отъ туй дали ний ще се наредимъ рамо до рамо съ Сърбитѣ, което е съвсемъ невѣроятно, или ще бѫдемъ срещу тѣхъ, което струва ми се, е най-естественното. — И менъ се струва сѫщото — каза Стефановъ. — Нали? Това движение ще трѣбва да избухне преди войната, вѣроятно, дори то ще бѫде турено като казусъ бели. Тия чети ще иматъ нужда отъ бомби. Ний не можемъ ги купи отъ никѫде. Ако ги вземемъ отъ войсковитѣ части, а до колкото зная и тѣ ги нѣматъ, рискуваме да компрометираме държавата. И дветѣ групировки на силитѣ почти еднакво ни не довѣряватъ. Ето защо ще трѣбва да се фабрикуватъ тукъ въ насъ, а вий сте най-подходящето за цельта лице. Какво ще кажете вий на туй? — Господинъ Поповъ, какво мога друго да кажа освенъ „да“, когато въпроса се касае за пъшкаща подъ робство страна? Не ми е по характеръ, нито пъкъ съмъ се занимавалъ специално съ избухливитѣ смеси, но добре ги познавамъ, поне толкова, колкото ще е нуждно... — По-рано ний имахме опитенъ пиротехникъ, но умрѣ презъ балканската война. На всѣкиго человѣкъ не може да се довѣри, вий и сами разбирате това. А бомби, макаръ и отъ старитѣ имахме два сандъка и разчитахме на тѣхъ, но тази дама която видѣхте имала глупостьта да ги нахвърля въ канала преди да тръгне за странство. Да се иска отъ нѣкои частни фирми или лица... никога не бихъ се решилъ. Вашиятъ характеръ, миналия животъ на баща ви, който е далъ толкова пари за тия организации, всичко това ме накара да се обърна къмъ васъ. — Менъ дори ми е приятно, г-нъ Поповъ, да помогна съ знанието си. Благодаря ви че сте имали тая добра мисъль да ме потърсите. Помълчаха малко. — Азъ ще ви предупреда, когато стане нужда. Вѣрвамъ васъ не ще ви трѣбва много време да приготвите смесьта? Разбира се, тя трѣбва да бѫде безопасна, поне до колкото сѫ безопасни всички тия смеси за тѣзи, които ще си служатъ съ тѣхъ. — Разбира се, азъ ще видя като какъвъ първоначаленъ материалъ имаме въ дрогерията и тогава поточно ще ви кажа. — Бързамъ да ви предупредя, че услугитѣ Ви ще бѫдатъ добре платени, г-нъ Стефановъ. — Моля, г-нъ Поповъ, това е едничкото, за което нито съмъ помислилъ. — Вѣрвамъ ви, защото ми се струва, че ви познавамъ добре вече. Тѣ вървѣха мълчеливо доста. Заобиколиха църквата св. Александъръ и започнаха да се връщатъ. — Хубаво време, — каза Поповъ, като му пустна лакета, който до тогава държеше. — Като че ли тоя топълъ вѣтъръ ще донесе дъждъ, вмѣсто снѣгъ. — По всѣка вѣроятность. A propos — каза Поповъ. — Вий имате и роднина нѣкакъвъ тукъ при васъ. — Кой? — Георгиевъ, нѣкакъвъ младежъ. Ако би имало нужда да бѫде назначенъ на нѣкаква служба... — Той собственно бѣше се заловилъ на работа — каза Стефановъ малко смутено, — но не зная право. Отъ нѣкое време не го виждамъ често. — Препорѫчаха ми го... Комитата, та искамъ преди да го назнача нѣкѫде да попитамъ за него... Като какъвъ човѣкъ е? — Младежъ — какъвъ. Буенъ, необмисленъ дори, бихъ рекълъ понѣкога съ звѣрски наклонности. Но струва ми се би умрѣлъ, но не би отстѫпилъ отъ думата си. — Значи може човѣкъ да се уповава на него? — Собственно видите ли, това ще зависи отъ работата, която му се възложи. Ако тя му е присърдце. Но все пакъ едно бихъ казалъ за него — той е честенъ человѣкъ, макаръ че по своему нѣкакъ. — Е, хора различни и всѣки съ своя идеалъ. Младитѣ хора сѫ като младото вино, ако не ври — вкисва. Трѣбва само да се умѣе да се чака и да се внимава... Кѫде? Но елате, елате. Сигурно въ салона ще има достатъчно разнообразно общество. То никога не липсва. Рано е още за вечеря. — Азъ вече вечеряхъ, — каза Стефановъ. — И умно сте направили. Азъ не мога вечеря никога по-рано отъ деветь часътъ. Елате, какво ще правите въ кѫщи или въ нѣкое душно кафене? При Маня всѣкога ще намѣрите интересно общество. Слугинята имъ каза, че госпожата е въ синьото салонче. Поповъ влѣзе пръвъ, следъ него и Стефановъ. Лампитѣ бѣха забулени съ сини абажури и всичко имаше изгледъ като да бѣ дълбината на нѣкой морски води. Маня полулежеше на едно кресло. Въ нейната поза имаше нѣкаква умора и очакване. Близо до нея бѣше Павловъ. Неговото чисто избръснато лице бѣ червено, а веждитѣ му свити, като че ли я фиксираше. Фани бѣше захапала дълго шарено наргиле и го смучеше съ такава прѣкомѣрна важность и внимание, като че ли това бѣ нѣкаква граната, която всѣки моментъ можеше да избухне. Хеда и Едита бѣха седнали една до друга. На ниско столче до тѣхъ инжинера Минковъ. Цвѣтановъ съ уморенъ изгледъ седѣше на единъ столъ недалечъ и си премѣташе пръститѣ съ изгледъ на наскучалъ се человѣкъ. Маня дигна дългиятъ разноцвѣтенъ чубукъ, който бѣ изправила до себе си. — Вижъ какъвъ подарѫкъ имаме! И това нергеле сѫщо. И този, — какво ли да го нарека? — димникъ за опиумъ, отъ Павловъ. — Ако знаехъ, че сте любители на такива нѣща, отдавна бихъ ви ги подарилъ. Имамъ доста отъ тѣхъ... Поповъ го изгледа и пръвъ пѫть въ главата му мина нечиста мисъль. Нѣкакво тъмно облаче се пренесе надъ душата му. Сѣкашъ, въ позата, въ тия погледи, които се впиваха единъ въ другъ, той прочете нѣщо опасно, змия, която току що излюпена изпълзява, която утре ще има и зѫби... — Той ще ни научи да пушимъ хашишъ и опиумъ! — Той ще ни каже какъ правятъ магиитѣ индуситѣ, — каза Фани. Елате тукъ химико, — викна тя на Стефановъ, — смукнете само малко да видите какъвъ ароматъ. Не бой се, азъ не съмъ туберкулозна. Харесва ви, нали? Смутения Стефановъ искаше нѣщо да каже, но поелъ димъ, се закашля. — Ехъ, какво си бебе, — и Фани му обърна гръбъ. Маня го запита за братъ му и той безъ да ще се опечали. — Може би, му се е случило нѣщо? — попита Маня бързо. — О, слава Богу, не още, госпожо, каза Стефановъ, а въ болната му душа се вече редѣха мисъль следъ мисъль. Сигурно тоя въпросъ му се задава за да му се напомни дългътъ... И той се проклиня въ душата си зарадъ отстѫпчивостьта си, която го накара да се съгласи да дойде тукъ, вричаше се да не стѫпи вече никога, до когато не получи възможностьта да се отплати. А Маня, не подозираща нищо, го разпитваше най-подробно. Той се повече бъркаше и отговаряше нелогично. Тя се засмѣ. — Вий сигурно сте влюбенъ, — заплаши го тя съ пръстъ. Той наведе глава още по-смутенъ. — Разбира се, че е влюбенъ, — каза Фани — и то въ никой другъ освенъ въ мене. Ела, химико, тукъ! Седни де, — изтика му тя низката табуретка изъ подъ краката си. — Бога ми, никакъ не ви бива за рицарь, — говорѣше му тя най-сериозно, а само ѫглитѣ на свѣтлитѣ ѝ очи се смѣеха. Косата ѝ, разчорлена малко, огрѣяна отъ свѣтлината отгоре и изотзадъ, ѝ даваше видъ като да бѣ оградена отъ белезникавъ синъ ореолъ. Стефановъ се сконфузи съвсемъ. Той потърси съ очи свободенъ столъ и, като не намѣри, се сви и седна върху малката табуретка. Въ цѣлата му фигура имаше нѣкаква детска покорность. Фани се усмихна. — Охъ, мой послушний рицарю, — потупа го тя по рамото. Рѫката ѝ леко се допре до страната му и като че ли нагорѣщено желѣзо бѣ — тя цѣлата пламна и се зачерви. Той дигна погледъ презъ глава да я види. Кѫдравата му коса се разсипа малко назадъ. Тя неочаквано го хвана подъ брадата и му обърна главата още по-назадъ. — Маня, погледни! Виждашъ ли колко е красивъ така? Не ти ли напомня картината на Тристанъ и Изолда отъ Мюнхенската галерия? Струва ми се, че ще се влюбя въ васъ, Бога ми! — гледаше го тя усмихната. Подъ погледа на всичкитѣ Стефановъ се чувствуваше почти нещастенъ. Той би далъ всичко най-скѫпо, ако това би било нѣкѫде на саме, ако въ тоя жестъ имаше поне малко чувство, а не странности на една екцентрична госпожица, красотата на която му напомняше миналото съ такава тѫга... Този бѣше четвъртия пѫть какъ той се срещаше съ нея, а тя вече се държеше, като стара приятелка. И какъ хубаво би било да слуша думитѣ ѝ, ако не виждаше очитѣ ѝ. А тѣ бѣгаха бърже и се смѣеха така безмълвно, но тъй подигравателно, че той сещаше болка дори. — Измѫчи момчето, пустни го! — каза Маня сериозно — вижъ колко се изпоти челото му. Действително тамъ капки поть пъкнѣха една следъ друга. — О, мой бедни търпеливи химико, — отри му тя съ своята кърпа челото. Навѣрно, нѣкога майка ти те е триела така, когато си се събуждалъ отъ сънь. И менъ така сѫ ме изтривали... И тя леко поглади челото му. За минута Стефановъ почувствува, сѣкашъ, топълъ вѣтъръ, че лъхна по него — и пакъ си отмина. И като че ли това не бѣ мигъ, а животъ траящъ дълги слънчеви дни... Той дори затвори очи отъ удоволствие... — Не е, братко, тукъ за менъ, но нѣма на кѫде. Тукъ всички сѫ тъй поетични, — чу се гласътъ на Цвѣтановъ, при когото се бѣ изправилъ Поповъ — да твърде много... поетични... добави той. А ний съ тоя нещастникъ тамъ, който вечно изчислява съ своята инжинерска линийка, която можешъ да видишъ и ти— стърчи изъ джобътъ му, ний сме най-лишнитѣ хора тукъ. Инжинера го погледна сърдито. — Говорете само за себе си. — Хе, нещастникъ си и ти, братко, нещастникъ — каза Цвѣтановъ съ нескривана ирония. Напразно поглеждашъ, не си поетиченъ... Не върви на математиката ти... Хората чакатъ приказки да имъ разправяшъ, а ти знаешъ само формули. Минковъ извърна недоволенъ глава, стискайки устни. Тази дебелашка интимность го смущаваше много, но той не намираше за уместно да се разправя предъ другитѣ. — Наистина, г-нъ Павловъ, вие не свършихте историята си, която разпрявахте. — каза Хеда. — Да, — каза Маня — и, струва ми се, бѣше най-важното — Края не чухме. — Какъвъ край? Тая цѣлата история е само отъ две думи — каза Павловъ, като че ли недоволенъ. — Може, но вие не я свършихте!.. — Брата, по-голѣмия братъ следъ дълги години се връща и намѣрилъ, че най-хубавата жена на племето е взета отъ неговиятъ братъ. — До тамъ, до тамъ, — каза и Фани. — Продължете и по-нататъкъ — това изглежда интересна история. — Нѣма нищо интересно въ нея, — каза Павловъ — обикновена история между червенокожитѣ индийци. — Не сѫ ли измрѣли вече? — попита Поповъ. — Не, има цѣли племена, макъръ и не тъй многобройни както преди. Това сѫ обикновени случки тамъ. Ний не сме свикнали, та затова ни се струватъ странни. — Нищо, довършете, — каза Маня, като го погледна съ голѣмитѣ си крѫгли очи... — Братътъ донесълъ богатства отъ северъ, което копаели бѣлитѣ хора: — златенъ пѣсъкъ, ножове на които острието режало тѣхнитѣ стари мечове, орѫжие, което можело да гърми по нѣколко пѫти, безъ да се пълни... Той ималъ всичко, нѣмало равенъ по богатство въ цѣлото племе — и все пакъ се чувствалъ по-беденъ отъ всички. И събралъ той всичко, което ималъ и го сложилъ при краката на братъ си и казалъ: — „Ето това е всичко, което имамъ. Цѣлото племе намира че то е повече отколкото иматъ всички наедно. Азъ ти го давамъ въ замѣна на твоята жена“. — Тамъ е нѣщо обикновено да се смѣнитъ женитѣ или продаватъ, — добави Павловъ, като гледаше виещия се пушакъ отъ цигарата си. — Но братъ му не се съгласилъ. Тогава той извадилъ ножътъ си и го забилъ въ сърдцето му... Разказвача, млъкна. Мълчеха всички. А тя? — попита Маня. — Тя тръгнала подире му и влѣзла въ неговия вигвамъ или кожена палатка. — Ако азъ бихъ била не бихъ направила така — каза Фани. Азъ бихъ го одушила, изхапала или съ ножъ бихъ го мушнала. — Или самиятъ него бихъ прострела до братъ му, — каза Маня. — Не всичко, което се говори — се прави! — каза глухо Павловъ. Нѣкакъвъ тъменъ лѫчъ мина, сѣкашъ, презъ сърдцето на Поповъ и то потърпна болезнено. Втори пѫть тая вечерь му се стори, че думитѣ и погледитѣ раждаха змии, които утре ще захапятъ. Но той отгони тая бърза, като свѣткавица мисъль, взема си сбогомъ отъ всички и отиде въ кабинета си. Когато влезе вѫтре и вдигна погледа видѣ до вратата Асенъ и Комитата, които го чакаха прави. Той ги изгледа мълчеливо и седна на стола си.
  12. Философи по неволя Стефановъ отиваше съвсемъ неохотно на среща съ Барото. Ако не бѣше мѫката отъ мисъльта, че дължи на Маня толкова пари, не би отишълъ никога. Но сега всѣко виждане, среща, макаръ и случайна, или дори споменувание само името ѝ, му напомняше това и той се чувствуваше крайно неприятно, неловко, като да бѣ направилъ престѫпление. При това и паритѣ на бай Григоръ не се връщаха още. Нѣколко пѫти ходи самъ да пита на пощата, но чиновника дигаше само рамене. — Когато дойдътъ ще ви известътъ, но има още време. А може би сѫ го намѣрили въпреки неточния му адресъ!.. Скришна сѣнка легна на душата му. Свикналъ до сега да живѣе скромно по възможность, той сѣкашъ не сѣщаше нуждата, поне тъй както другитѣ. Навикналъ да ограничава желанията си, той не чувствуваше тъй остро липсата както мнозинството. При това въ неговиятъ животъ лишенията често пѫти идеха следъ доволствата, та той бѣ започналъ и на едното и на другото да гледа като случайности, твърде маловажни за да смущаватъ душата му. По-късно оскѫдицата често надничаше при него, но и тогава тя бѣ му стара приятелка и твърде малко го безпокоеше. Но сега неочаквано се намѣри предъ двойно задължение: къмъ една жена, която съвсемъ му не бѣ близка и къмъ единъ човѣкъ, който неволно му бѣ помогналъ. Паритѣ той смѣташе, както и да е да върне, но начина по който бѣха изтръгнати го плашеше. Въпреки хубавитѣ думи на Асена, това за него си оставаше кражба. И той всѣка вечерь почти се измѫчваше, напрегайки мисъльта си, да намѣри възможность да повърне паритѣ на стареца, безъ да изложи това лекомисленно момче, което несъмнено е искало да му помогне. Колкото повече размисляваше върху това, толкова по-малко Асенъ му се струваше виновенъ. И все пакъ мисъльта за кражбата тегнеше все повече и повече върху душата му. Колкото и не богатъ, той никога не бѣше идвалъ въ парична зависимость отъ чужди и сега му се струваха тия отношения тъй нетърпими, че не му даваха спокойствие. Да дава човѣкъ излишното, а той всѣкога мислеше, че само излишното дава — му се струваше тъй естествено и необходимо, че дори не можеше намѣри въ мисъльта си представа за противното. Но да получава, това му се виждаше странно. Още по-странно му бѣ невъзможностьта да убеди Асена, че кражбата е нѣщо лошо. Той чувствува сѣкашъ това съ цѣлата си душа — и все пакъ думитѣ му бѣха тъй безсилни да го докажатъ! И той дори не се разсърди, когато Асенъ се подсмиваше. И сѣкашъ отъ тогава Асенъ изгуби всичкото си уважение къмъ него и почна да страни и почти не стѫпяше вече. Стефановъ чувствуваше че въ кипящата душа на Асена взима надмощие неправилното схващание; че репликитѣ му сѫ пресилени и все пакъ думитѣ за възражение му липсваха. Странно му бѣше, че трѣбва да се доказва, че е лошо такова очевидно нѣщо като кражбата! Само мисъльта, че би могълъ да продаде мѣстото и да се изплати, го малко успокояваше. А то напротивъ още първата среща съ Барото го разочарова, въпреки всички препорѫки на д-ръ Тодоровъ. Тая тънка лисича фигура, постояннитѣ му усмивки и потривание рѫце, не му вдъхваха никакво довѣрие, въпреки самоувѣрения видъ на Барото. Той обиколи мѣстото на една и друга страна, гази снѣга, духа си по рѫцетѣ, прави нѣкакви дупки, смѣта ги, спира се тукъ и тамъ, оглежда се насамъ и нататъкъ, като да търсеше нѣщо и най-после, като си правеше нѣкакви смѣтки по пръститѣ, го приближи и му каза: — Ти го остави на менъ — само ще трѣбва... 90 и 18 и 40 ... татъка около 150 —160 лева да се похарчатъ. Види се той забелеза по сѣнката, която премина по лицето на Стефановъ, че тая излишна сума не би се намѣрила така лесно въ джобътъ му, та затова бързо добави. — Ти остави на менъ. Дай ми „картъ бланшъ“ при условие, разбира се, че и комисионната ще бѫде прилична. Азъ ще уредя всичко. Ти само ще се явишъ и ще получишъ паритѣ. — А като колко?... — запита Стефановъ смутено, може да се нарече прилична комисионна? Простете ми, азъ съмъ съвсемъ невежа, па и не съмъ никога продавалъ по-рано. Барото го изгледа съ стиснатитѣ си насмѣшливи очи. — То се види по всичко... Но не се безпокойте. Смѣтамъ, че хиляда лева... — Какъ? Хиляда лева! — каза бързо изненаданъ Стефановъ. — Та колко мислите, че биха дали за това мѣсто? — Не по-малко отъ десеть, а, може би, и повече. — Вий се подигравате. Та нима то струва толкова? — Ще го направимъ да струва, бѫдете спокоенъ, — хилѣше се той, показвайки му своитѣ едри, почти почернели вече отъ пушене рѣдки зѫби. Стефановъ остана съ впечатление, че това е човѣкъ, който повече говори, отъ колкото може да направи и само невъзможностьта му да си помогне самъ, го караше да се съгласи на неговото намѣсване. Когато загатна за впечатленията си на Тодоровъ, този, въпрѣки очакванията му, побърза да го успокои. При все това той отиваше съвсемъ неохотно на свиждането. И когато слѣзе отъ трамвая при Павлово, той вече забележи малката фигура на Барото, крачаща важно всрѣдъ снѣга, когато топлиятъ вѣтъръ, духащъ отъ нѣколко дни, бѣше стопилъ тукъ таме. Но когато приближи още повече, Стефановъ се спрѣ недоумѣващъ. Самото мѣсто се бѣ крайно измѣнило. Хубава телена ограда бѣ се протегнала и дори прескочила окопа, който той смѣташе за граница на мѣстото. Но още по-голѣма бѣше промѣната вѫтре. Стефановъ просто не вѣрваше на очитѣ си. Правилно наредени дръвчета отиваха отъ единия край до другия. Тѣхнитѣ стебла бѣха набѣлѣни съ варь, грижливо привързани къмъ набити до тѣхъ колчета. На всѣко отъ тѣхъ висѣше дъсчица съ надписъ на латински. Той обърна една, друга, трета — всички бѣха коректно написани, А — Какъ ти се вижда? — питаше го следъ малко Барото, триещъ по обикновенно му рѫцетѣ си. — Та това е цѣла овощна градина! — Именно. Погледни само надписитѣ — тѣ сѫ вѣхти. Нарочно съмъ ходилъ въ разсадника. Нѣкои може би значатъ ябълки, а сѫ навързани на круши, но това сѫ подробности. Но впечатлението е добро, нали? Като че отъ години си е било градина тукъ. Стефановъ се оглеждаше все по-изненаданъ. — А какъвъ е онзи пѣсъкъ и камани тамъ? — Какъ какъвъ? Ами не четохте ли въ вестницитѣ? Стефановъ отвори широко очитѣ си. — Какво да чета? Нищо не съмъ челъ. — Толкова се интересувате тогава ... Ами че това сѫ разкопкитѣ, които сте правили. — Кой? — Вий! — Кога? — Много сте недосетливъ човѣкъ вий Стефановъ — взе да тършува той изъ джобоветѣ си. Вижте! подаде му той малко смачканъ вестникъ — още онзи день е печатано. Вече купувачи се обадиха, а той само нищо не челъ. Стефановъ грабна бързо вестника и го зачете на мѣстото, което Барото му посочи. Въ не малкото антрефиле се разправяше, че случайно, при копане на кладенецъ, въ реномираната овощна градина на еди кого си, която градина предстои да бѫде продадена поради деление на наследство, сѫ се открили основитѣ на стара постройка и сѫ били намѣрени нѣколко монети отъ римско време. — Какъ! — викна докачено Стефановъ — това е подигравка или що? — Никаква подигравка! За тия разкопки ще има и въ днешнитѣ вестници макаръ и да смѣтамъ вече ненуждно това. Купувачи се обадиха двама, професоръ Ивановъ и шапкаря Петровъ. Ето и писмата имъ. Тъй като азъ устройвамъ продажбата, а следъ единъ часъ — погледна той часовника си — ще бѫдатъ тукъ, то... Стефановъ бѣ крайно възмутенъ и не можеше да намѣри думи, незнаеше какъ да почне и отъ какво. — Ами това е цѣлото лъжа — каза най-после той. — Кое? — Всичко това, монети, разкопки, градина... . — Моля, каква лъжа? Това монети ли сѫ? — поднесе му той шепа римски монети. — Монети!... попипа ги той очуденъ. — А нима наистина ги намѣри тукъ? — Разбира се. Ела. Ето що... — потъна той ядосанъ въ трапа, гдето се валяха голѣми тухлени парчета и измъкна още една. Стефановъ не вѣрваше на очитѣ си. — Ами действително ли това сѫ римски тухли? — Разбира се, че сѫ римски, отъ крепостната стена при дивизионото стрелбище чакъ съмъ ги донесълъ. И монетитѣ сѫ римски. — Пръсна той наново десетина изъ трапа — доста пари съмъ далъ за тѣхъ. Копахме както виждашъ, кладенецъ, излѣзе... парчета отъ крепостна стена и римски монети! Стефановъ, който за минута бѣ повѣрвалъ преди това въ една щастлива случайность, се отдръпна обиденъ. — Та това е лъжа, при това много цинична. — Кое е лъжа? Монетитѣ ли? — сочеше му той шепата си, каманитѣ ли че сѫ отъ римско време или градината? — направи той широкъ жестъ. Нищо нѣма лъжа! Всичко това е истина — на гледай и пипай! Монетитѣ ще отидатъ въ музея, разкопкитѣ ще ги продължи професора, а градината ще даде своитѣ плодове. Днесъ ще имаме двама купвачи. Утре, когато прочетатъ въ другитѣ вестници за важната монета, (всѣка стара монета е важна!) то ще имаме още десетина купувачи, цената на мѣстото ще подхвъркне, а сѫщо и моята комисионна — затова съмъ се и трудилъ. — Но съгласете се, че това е... какъ да ви кажа — подигравка съ хората, измама ако щете, най-долна измама! — Тъй ли? — кипна Барото — Кое е измамата тукъ? А менъ когато ми продадоха това палто и ме увѣриха, че било чиста вълна само, а то излѣзе памукъ и вълна — и то не поне свесни, а дрепъ отъ тѣхъ, кому да се сърдя? Измама ли да го наречешъ? — Не, викатъ му търговия! Така е въ живота. Хората ми го поднесоха, гледахъ го, избирахъ го. Стока имъ е. Тѣ можеха да кажатъ, че е и златно, азъ трѣбваше да си отварямъ очитѣ. Сѫщото е и сега тукъ. Ето имъ мѣстото. Азъ може да имъ казвамъ всичко. Тѣ нека гледатъ. Ако обичатъ да купятъ, ако не, тѣхна воля! Каква измама има тукъ? — Съгласете се, че тукъ, както щете да го наречете, каквито и да сѫ мотивитѣ, все има съзнателно измамване, даване нѣщо, което съвсемъ не е това. — Не е това, не е това... А какво е? Ето земята, градината, римски тухли, римски монети, който иска по-вече здраве! Не било това... Като че ли цѣлиятъ ни животъ не е все сѫщото? Ами нали и ний все купуваме и въ края на краищата винаги все излиза „че не е това“! Дори ний хората все излизаме че не сме това за което ни мислятъ... Па ако щете — и за което си мислимъ и ний самитѣ... Ами... А вий току се завирате съ своето „не е това“. — Разберете, азъ не мога. — Думи... не можете. Струва ви се само. И това „не е това“ както вий мислите. Знаете ли по какъвъ начинъ ще е взелъ паритѣ тоя, който ще ви ги начете за мѣстото? Дали и той не е продавалъ дребъ вмѣсто вълна, лой вмѣсто масло, или най после, ако щете, мръсната си и мазна душа — за лице на честенъ човѣкъ? Ти сѣкашъ си дете... Та ний никога не получаваме толкова, колкото струва всѣко нѣщо; кога повече — рѣдко; кога по малко — винаги, но никога равно... Та и вий самите мислите, че ви плащатъ колкото изработвате ли? — Никога. По голѣмата частъ отъ трудътъ ви отива за господаря, а вий вземате остатъка. Всѣкога и на всѣкѫде е така, все „не е това“ което ви казватъ. Помислете само повечко. Но вий сте младъ, това е... Па за Бога, знаете ли вий дали, подъ тая черна земя не се криятъ купища злато, скрито въ недрата ѝ, които ще обогатятъ цѣли поколения? Когато продавашъ една шапка, една дреха, едни обуща, — давашъ — и знаешъ какво. А тукъ знаешъ ли? Тогава защо да не искаме толкова, колкото могатъ ни даде? Нали всѣки си прави смѣтката — никому не ще взематъ паритѣ на сила. — Азъ не мога — каза тихо Стефановъ, не мога! разберете това — и като си обърна гърбътъ, закрачи изъ снѣгътъ. — Не можешъ, че не те е натисналъ глада. Като те понатисне, ще можешъ... — и Барото почна важно да се разхожда изъ импровизираната градина, чакашъ купувачитѣ... Стефановъ мина направо презъ полето. Снѣгътъ бѣше се тукъ тамъ стопилъ. На нѣколко мѣста потъна въ копки и краката му се измокриха, но той почти не ги сещаше. Когато стигна една ограда, тръгна край нея, а следъ това излезе на шосето. Трамваи го стигаха и заминаваха. Той вървеше съ наведена глава. Много мисли се преплитаха въ неясни образи. Като че ли живота тепърва разгръщаше страницитѣ си предъ него и той съ очудване виждаше че не може да ги чете, не разбира езика му. И Асенъ, спомня си той му каза сѫщото — че езицитѣ имъ сѫ различни. Но нима и сега?... И той се спира. Барото е нѣкакъвъ неуравновесенъ человѣкъ и туй то! Но какъ могатъ други хора да харесватъ постѫпкитѣ му, да го намиратъ твърде практиченъ? И кое хората наричатъ изобщо практично? Той се замисля дълбоко. Сѣкашъ никога до сега не бѣ надничалъ въ тая обикновена дума. Той търсѣше съдържанието ѝ, обръщаше я по хиляди начини, мѫчеше се да си спомни части отъ фразата, когато я е употрѣбявалъ. А тя сякашъ бѣгаше, изплъзваше се отъ мисъльта му или оставаше само такова съдържание, че той дори се очуди какъ хората не се обиждатъ, когато ги наричатъ практични! Та нима това всичко е практичность? А где свършва практичностьта и почва измамата? Кое и измама? Да се плати за едно мѣсто повече, отколкото нѣкой мисли че струва, което мѣсто наистина — кой знае това? — може да има въ дълбинитѣ си злато? Или да се плаща, както за неговата работа много по-малко, отколкото въ действителность изработва? Че инакъ пъкъ би ли го държалъ господаря му? Нали той иска да печели? Да печели? Дали кражбата и печалбата не сѫ все едно и сѫщо? Дали Барото не е правъ? Че ний хората вземаме все „не това“, което е въ действителность? Той върви и всичко му е чудно и странно. Като че ли пръвъ пѫть наднича въ живота си, пръвъ пѫть се замисля за думитѣ, за тѣхната сѫщина. До сега той ги е само говорилъ, а никога не е мислилъ за тѣхъ. Но и дали само той не е мислилъ? Като че ли напротивъ, всички турятъ само условно съдържание на думитѣ, разбиратъ само това, което тѣмъ се иска. Той е челъ толкова книги, възхищавалъ се е отъ тѣхъ, мѫчилъ се е да ги разбере, а никога не е дори помислялъ, че е трѣбвало да почне не съ книгитѣ, а съ самитѣ думи, тѣ сѫ които трѣбва да се разбиратъ... Той се спира и обръща. Витоша е надигнала бѣлата си назѫбена глава, сѣкашъ се мѫчи да надникне нѣкѫде. Въ надипленитѣ ѝ гѫрди се раждатъ леки бѣли облачета и пъплятъ бавно. Тя е била нѣкога и когато не е имало никой отъ насъ — мисли си той — и ще остане вѣкове следъ насъ! Нашитѣ поколѣния за нея сѫ само дни въ живота ѝ. Колко ли се отекчава, че сѫ тъй еднообразни?.. И той пакъ се обръща и тръгва. Далечъ въ лѣво се вижда голѣмото здание на затвора, а въ средъ града стърчи високото позлатено кубе на църквата. Едното бѣ създадено да оправя душитѣ — другото тѣлата, едното и другото викаше сякашъ при себе си нуждаещитѣ се... Какво ли си говорятъ тѣ — тия голѣми здания презъ стрѣхитѣ на многото кѫщи. забулени сега въ лека мъгла? И подъ всѣка една отъ тия стрѣхи живѣятъ хора, практични хора, съ своитѣ мисли, грижи, на които мълчаливия свинксъ на църквата1) никога не ще даде отговоръ, както и многоочестия затворъ не ще може да съзре винаги нуждаещитѣ се отъ него.... И стоятъ тѣ тритѣ — вѣчното на върховетѣ на Витоша и човѣшкото творение, църквата и затвора, единъ срещу други и безмълвно размѣнятъ своитѣ мисли въ тъмнината на нощьта. А въ гърдитѣ имъ, около тѣхъ се притайватъ, гнездятъ, вълнуватъ много и много дребни практични хорица съ своитѣ всѣкидневни грижи... Бѣше вече късно, когато той стигна дома си. Той бѣ вечерялъ неохотно. Па може би и поизморилъ се бѣ. Въ коридора отъ далечъ още чу висока псувня. На полуотворената врата стоеше Трайко, а отъ вѫтре се виждаше малка костелива рѫка. — Ще изчезнатъ палатитѣ на Гешовъ и милионитѣ му на прахъ ще станатъ, а това което съмъ писалъ ще остане за вѣчни времена, защото то е частица отъ вѣчното, отъ душата... — И все пакъ, крѣсна важно Трайко — казано е — „суета суетъ и всяческая суета“, нищо не остава, всичко си отива. Стефановъ се чувствуваше съвсемъ неразположенъ за споръ, затова побърза да си влезе въ стаята, но я намѣри заключена. Той се върна и се вмъкна въ тая на Ванко и Асенъ. Той намѣри цѣла група тамъ. Проданъ и Асенъ кроеха нѣщо отъ тенеке, Ванко седѣше до печката, а Тодоръ —на единъ отъ столоветѣ. Русо бѣ се облѣгналъ съ рѫце отзадъ върху масата и неговата костелива фигура хвърляше дълга сѣнка върху стената. Стефановъ ги поздрави. — За ключа ли? — скочи Ванко. Откакъ окрадоха хазаина все ме е страхъ да не надникне нѣкой и въ твоята стая — подаде му го той. — Това за машината ли ти е нѣщо? — попита Стефановъ Продана. — Да т. е. трѣбва ми нѣщо — смънка той, като се мѫчеше да го скрие подъ масата. — Май самоваръ ще си правите, — усмихна се Стефановъ. — Да, да, самоваръ, — засмѣ се прекомѣрно весело Тодоръ, като се удряше по бедрата, — само, че който пие веднажъ не ще повтори. Асенъ го изгледа строго изъ подъ вежди и той веднага млъкна, като да не бѣ се никога смѣлъ, а Русо дори се наведе и закашля. — Кѫде ти е нераздѣлния другаръ? — попита го Стефановъ. — Кой, Добревъ ли? — Остави го тоя шарлатанинъ — намѣси се Асенъ — той сега е вече чиновникъ. — Нима? А ти какъ може да живѣешъ безъ него? — Отъ шарлатани нѣма нужда. Истинския человѣкъ е свободенъ като птица и само вѣтъра е неговъ другаръ. Понѣкога и бурята — толкова по-добре! — каза важно Тодоръ. — Виждамъ, че другъ вѣтъръ е повѣялъ — каза Стефановъ. — Може. И то доста силенъ ще е, та може и съвсемъ да отвѣе нѣкого — каза надуто Тодоръ. Асенъ го погледна отново. Той млъкна. Отъ Стефановъ не избѣгна това. Той вече виждаше кой е новия „другаръ“ на Тодора. — Какво прави сестра ти? — попита той Продана за да промѣни разговора. Този го изгледа мрачно. Видимо страдание мина като сѣнка презъ лицето му. — Иди я вижъ! — каза му той грубо и въ гласътъ му се чувствуваше скрита вражда. Като че ли безъ да ще бѣше бутналъ най-болното мѣсто на една рана. Стефанову стана неловко и той се почувствува всредъ една враждебна атмосфера. Само виновната усмивка на Комитата му сочеше още, че има человѣкъ, който макаръ и да не може да му помогне нищо или улесни въ разбиране, все пакъ мислѣше съ благодарность за него. — А ти, Русо, държишъ ли още дневникъ? — запита Стефановъ. Последния го изгледа презрително и така високомѣрно, като че ли бѣше нѣкой царь, отъ когото искатъ милость. — По-рано ний-държахме дневници — издума той важно и пишехме нашитѣ постѫпки. Отъ какъ сме станали свободни хора, другитѣ ще записватъ постѫпкитѣ ни въ своитѣ дневници! — Браво! — изплѣска рѫце Тодоръ. Дори Асенъ го погледна съ погледъ въ който личеше задоволство отъ което блѣдото лице на Русо се зачерви на скулитѣ. Стефановъ изгледа по редъ това странно общество, дигна неволно рамене и излѣзе. ____________________________________________ 1) Църквата Александръ Невски гледана отъ западъ има изгледъ на Свинксъ съ отворена уста. б. а.
  13. Планове и срещи Поповъ се разхождаше съ нервни крачки изъ кабинета си. Нѣкакво чувство на съмнение бѣ го обхванало и той се ядосваше прѣкомѣрно поради невъзможностьта да го завладѣе. Като че ли бѣ се изтървалъ изъ рѫцетѣ и мислитѣ му го бѣха повлѣкли най-безконтролно. Той вече не се чуствуваше тъй самоувѣренъ. Въ думитѣ му звучеше по малко гордость и даже самата му фигура изгуби часть отъ блѣсъка си, та мнозина вече бѣха го запитвали дали не е боленъ? И защо всичко това? А и Маня, тя сѫщо не е предишната. Нѣкаква тъмна сѣнка е легнала между него и всички други хора. — Фантазия! — пуща той презрително пушекъ на стъклото на прозореца и се вглежда безсмислено навънъ. Но съ Маня сигурно става нѣщо. Тя му не говори, но въ нейниятъ погледъ, сякашъ, имаше нѣмъ въпросъ, тамъ нѣкѫде въ самото дъно на красивитѣ ѝ очи. И цѣлата тя е нѣкакво очакване. Нему му се струва, че понѣкога, когато загасятъ лампитѣ въ спалнята, тя стои дълго време будна и чака, така, съ отворени очи да ѝ каже. И той дори я запитва понѣкога. Тя не всѣкога му се обажда, но той познава, по дишнето ѝ разбира, че тя е будна и чака съ вперени въ тавана голѣми очи. Тя чака... Страшно изкушение го налѣга въ такива моменти на кѫсна нощь да ѝ разкрие свойтѣ съмнения, да ѝ каже наболѣлата си душа, да ѝ изповѣда грѣшкитѣ като предъ нѣкой светецъ, който ще простре рѫце и съ това ще донесе мигомъ излѣчение. Нощьта минаваше макаръ и страшно бавно. Дрезгавината надникваше презъ завесенитѣ прозорци и тогава чакъ заспиваше, тежъкъ пъленъ съ кошмарни видения сънь. И, когато по нѣкога го събуждаше, тя разтревожена отъ неговитѣ бълнувания, съ какъвъ страхъ се взирише той въ наведеното ѝ близко до него лице! По очитѣ ѝ се мѫчеше да познае дали не е казалъ повече, отколкото е трѣбвало. А тамъ прочиташе сѫщиятъ нѣмъ въпросъ, който неумолимо го преследваше — и той криеше главата си въ възглавницата. — Детинщина! — дума той почти гласно и крачи отново. — Остарявамъ това е всичкото. Всичко си отива, изхабява — и нервитѣ сѫщо. Затова ми се струва, че всичко бѣга отъ менъ, върви не тъй, както трѣбва. А само, ако можеше... Да би билъ сатаната тъй жаденъ за човѣшки души, той отъ кога би продалъ своята! Какво значеха хилядилѣтията мѫки въ бѫдащето за него, предъ щастието, което той искаше отъ живота сега? — И той трѣбва, трѣбва да ми го даде! — тропа Поповъ съ кракъ. Ще искамъ — и когато то се умори да ми казва „не“, ще дойде само при краката ми... Но мисъльта му, както езикъ, който бѣга на мѣстото на току що извадения зѫбъ, го отвличаше отново къмъ Елена. Той тръска глава ядосанъ. — Какво е виновенъ? Нима веднажъ тя не трѣбваше да преживѣе това съ единъ мѫжъ? Защо да не бѫде той, а другъ? Та повече удоволствие ли би имала тя? И той се спира. Удоволствие? — Всички ли ценятъ живота тъкмо по удоволствието, което той дава? Тя бѣ имала удоволствие, той помни пиянитѣ и впиващи се въ него погледи, устицата ѝ, които мълвѣха нѣщо непонятно, но пълно съ еротика, малкитѣ розови рѫце, които сама му протѣгаше... Нейното младо тѣло врѣше, въ всѣка часть тупаше, сякашъ, сърдце. Кръвьта биеше подъ пръститѣ му — спомня си сега той съ широко отворени очи, които като че ли виждаха всичко предъ себе си. И все пакъ... ако той бѣше буденъ, и тя не би направила нищо. Нали чашата може да бѫде пълна и все, пакъ да не прелива, да чака своята, нуждната капка следъ която ще се прелѣе всичко... — Старѣешъ ти, старѣешъ — нищо друго, тръска той глава, нима за пръвъ пѫть сѫ ставали подобни работи? Нима веднъжъ сѫ му говорили, че ще се самоубиватъ въ такива случаи и все пакъ, благодарение нему, тѣ оставаха живи? И колко отъ тѣхъ сѫ почетни дами вече въ обществото? „Почетни“! — повтаря си той — и се усмихва. — И това е дума, въ която може да нѣма никакво съдържание... — Така ли ще вървятъ днитѣ? — пита се той все въ очакване ли? Тѣ ще се съгласятъ. И, ако не искатъ, той ще имъ се наложи. Това е било и ще бѫде. Нищо не може да го спре отъ предназначения пѫть. А вижда добре върха, на който е билъ и трѣбва да стигне. Но защо нѣма той това спокойствие както нѣкога? Дали вѣрата му липсва вече? Та каква вѣра? — Ималъ ли е нѣкога той такава? Вѣра — вѣра въ себе си, въ своитѣ юмруци, въ силата на своитѣ мисли... протѣга си той рѫцетѣ, като да заклина нѣкого въ невидимото. — Ще кажа и ще стане! — мълви той. — Вий сте силни — и все пакъ ще се огънете въ рѫцетѣ ми, като малки змийчета. Ще бѫдете всички въ рѫцетѣ ми. И когато поискамъ да усетите това, ще надвеса смъртьта върху ви. Едно махване само и вие всинца ще се намѣрите обагрени въ кръвь. — И ти тамъ! — сочеше той нѣкому високо юмрукъ. Когато смъртьта запѣе близо до ушитѣ ви, предъ самитѣ ви очи, ще си спомните за менъ, защото никѫде не ще намѣрите сигурность за жалкия си животъ. И ако азъ кажа „не“, напраздно ще викате вие войната! Ще дойде, може би, „анархията, революцията“, братъ срещу брата, но не и войната — поне до тогава, докогато не кажа азъ... Ако това стадо трѣбва да бѫде водено на избиване, дори на позоръ безъ предѣлъ и подобие, пакъ азъ трѣбва да го водя — и никой другъ! Вратата се отвориха: — Чудно нѣщо, тукъ си... Хлопнахъ веднъжъ, дважъ — никой не се обажда каза Стателовъ — защо? — Замислилъ се бѣхъ, не съмъ чулъ. — Седни, покани го той. — Бѣхъ ти обещалъ по-рано, но толкова работа... — Когато човѣкъ иска, намира време. — Вѣрно е, но азъ мисля, че за двама ни по-добре е да се не срѣщаме толкова често. — Мисля, не особено често сме се срѣщали откакъ си министъръ. — Ти още ли се сърдишъ? А какъвъ министъръ съмъ азъ, Богъ да ми е на помощь. Въ моето министерство заповѣдатъ всички, освенъ азъ. Тамъ се назначаватъ, уволняватъ хора... азъ само подписвамъ. Отъ начало поне за лице ме питаха, а сега само ми поднасятъ... — Така ще бѫде винаги — камъкътъ на мѣстото си тегне. — За това да не говоримъ сега. То е въпросъ. Новини има да ти кажа. Не като министъръ, пази Боже, а като приятель. — Зная, въ това не се съмнявамъ, — каза иронично Поповъ. — Ти пакъ не вѣрвашъ... Твоитѣ планове сѫ разгадани. Ония тримата, които все си шушукатъ и които уреждатъ помежду си всичко, а ние другитѣ министри сме само като кукли въ рѫцетѣ имъ, сѫ подушили плановетѣ ти и сѫ дали контра-наставления. Снощи министерски съветъ имахме, тайно заседание... — Зная, — прекѫсна го Поповъ. — Че кой ти е казалъ? — Забравяшъ, че за менъ и стенитѣ иматъ уши. — Хъмъ, все пакъ рекохъ да ти съобща. — Благодаря, но азъ винаги съмъ добре информиранъ. — Виждамъ. Туриха на текуща смѣтка 28 милиона лева. — Зная, но кѫсно. Всичко е вече закупено, а нѣма да се продаде нито драмъ отъ него, нито за двойна цена. — Ще купятъ, ще видишъ. — Така мислишъ ти, защото ти отговориха, че иматъ свободно жито ли? — запита Поповъ като го гледаше внимателно. Ще видишъ какво ще ти съобщатъ, когато дойде за купуване. Стателовъ бѣше станалъ отъ мѣстото си. — Съгласи се, че това е безобразие! — Защо? — Тайната на кореспонденцията е свята и за последния човѣкъ, а виждамъ... — Какво виждашъ? Нищо не виждашъ, освенъ едно, което азъ ще ти кажа: — че имамъ събудени хора тамъ, гдето си телеграфиралъ ти и тѣ ме държатъ въ течение на всичко... — Така може, азъ помислихъ... — Напраздно. — Предполагашъ значи, че нѣма да успѣемъ да закупимъ жито. — Не предполагамъ, а зная. Почти нито зърно. То е прибрано въ вѣрни рѫце. — Но ти знаешъ, че износътъ е строго забраненъ и следятъ границитѣ. — При все това. — Тогава държавата ще се види принудена да го реквизира, ще тури рѫка върху него и туй то, — каза недоволенъ Стателовъ. — Да се опита. — Ще го направи. — Ако успѣе. — Какво искашъ да кажешъ? — Виждашъ ли, приятелю, никой не играе съ открити карти. Всѣки си има по нѣкой козъ скритъ. Такива имамъ и азъ и то нѣколко. — Е какво ще направишъ тогава съ това събрано жито? — Това ще кажа азъ самиятъ. — Кога? — На другия день следъ като излѣзе указа за моето назначение. — Министъръ? — Разбира се. — Това нѣма да бѫде! — Ще видимъ. — Това нѣма да бѫде, помни ми думата.! — Ще видимъ, — отвръщаше спокойно Поповъ. — И да го видя, нѣма да го повѣрвамъ. — Ако бѫдемъ живи и ще го видишъ и ще го повѣрвашъ, — каза му Поповъ бавно съ ударение, като че ли искаше всѣка дума да му внуши. Стателовъ клатѣше само отрицателно глава. — Царя не дава дума да се кажа за тебъ. — И все пакъ той самъ ще ме потърси. — Кога? — Когато дойде моето време. — Ти на това ухо лежи! — Всичко иде на време, стига да умѣе да се чака. — Трай бабо, — запали цигара Стателовъ. Помълчаха доста. — Та ти мислишъ, че нѣма да взема повече жито? — Ти и това, което си купилъ, нѣма да получишъ. — Какъ може... азъ ще ги дамъ въ сѫдъ. — И ще получишъ паритѣ си... — Но това е скандалъ. — Не, това е началото само! Стателовъ го изгледа очудено… Когато най-после той си отиде, Поповъ въздъхна съ облегчение. Този спокоенъ хитрецъ, макаръ и съ дребничка душа, умѣеше да го човърка, да му досажда като никой другъ. Не веднъжъ вече идѣше съ кротко външно смирение, а въ действителность съ злорадство въ душата. Като всѣки неособено културенъ человѣкъ, нему се искаше да почувствува противника му по високото му макаръ и случайно положение. Стеклитѣ се обстоятелства, които го наложиха за министъръ той смѣташе или по право смѣсваше съ своитѣ лични качества — и отъ тамъ мисъльта му, че превъзхожда Попова. А последниятъ го четѣше, като отворена книга. И все пакъ, когато Стателовъ започна да го разпитва, да му говори, да го увѣщава така просташки, щото той виждаше тутакси много прозрачно скрититѣ му истински мисли, това го дразнѣше. Той обикновено ставаше неспокоенъ, приказваше му гордъ въ своето самосъзнание, чувствуващъ превъзходството си въ всѣко отношение. И колкото повече Стателовъ упорствуваше, толкова повече Поповъ, макаръ и да разбираше, че прави не умна работа, му говорѣше за това, което ще донесе бѫдащето нему, впадаше въ подробности, ядосваше се и понѣкога, казваше нѣща, за които после съжеляваше. Изглежда, че Стателовъ бѣ разбралъ добре политическия си шефъ и винаги се стараеше да използва тая негова слаба черта. Но тоя пѫть остана излъганъ въ смѣткитѣ си. Той дразнѣше, противоречеше, ала напразно. Никога той не стига по далечъ отъ едно мѣсто само, задъ което си оставаше загадката. Напраздно Стателовъ напъваше не голѣмия си мозъкъ да намѣри срѣдство за да проникне задъ завесата, която Поповъ туряше съзнателно тогава, когато поискаше. Нищо отъ бѫдащитѣ намѣрения той неможа да предугади. Предъ него бѣ застаналъ вече онзи Поповъ, когото знаеше отъ преди години, съ широко отворени голѣми очи, отсичащъ думитѣ си, усмихващъ се безъ да казва нѣщо, поясняващъ съ загадки, говорящъ твърде много, безъ да каже това, което другия чакаше съ нетърпение отъ него. Человѣкътъ, който бѣ преминалъ презъ всичкитѣ криви пѫтища на единъ политически дѣецъ въ България, който бѣ прескочилъ дори трупове за да се дигне едно стѫпало по-високо, стоеше сега цѣлиятъ предъ Стателовъ усмихнатъ, равнодушенъ, загадъченъ. Той умѣеше винаги да стигне тъкмо тамъ, отгдето почваше загатката, но нито думица повече, която би могла да хвърли лѫчъ върху това, което не искаше да каже. Нѣколко пѫти Стателовъ употреби приьомитѣ си, които въ миналото бѣха давали такива добри резултати. Но все пакъ Поповъ си оставаше твърдъ, безъ да може да изтръгне нито думица отъ него. Неговата откровенность бѣше излишна — тя има даже обратни резултати, показа му само колко по-добре е информиранъ Поповъ. Настояванията му извикаха само леки усмивки, сѫщитѣ съ които възрастнитѣ се обръщаха къмъ своитѣ дотегливи деца... Поповъ крачи и въ неговата душа е все така несигурно, все тъй неопредѣлено, както и по рано. Твърдостьта му е нейде отлитнала, сигурностьта, съ която говорѣше за своето бѫдаще — стопила, а увѣреностьта като да не е била никога въ душата му.., Отново той крачи малко прегърбенъ изъ кабинета си, бавенъ, спиращъ се отъ минута на минута, търсящъ, сякашъ, решение, невидимо написано по разкошния килимъ. Крачката, която трѣбва да се направи, той чувствува, че иде! Той не ще може вече да се крие задъ другитѣ — иде неговото време. Той е положителенъ въ това. И все пакъ въ душата му има нѣкакво черно петно, невидима тяжесть е привързана къмъ неговата мисъль и тя отъ това е блѣда, анемична, нерешителна. Той почвуствува вече тоя приливъ отъ злоба, отъ желание за действие. Понѣкога му се иска да спрѣ и само да се пита много и много пѫти — защо? Той тръсна глава. — Слабость — остарявание и слабость! И пакъ крачи на ново. Мислѣше за винаги да се прости съ тия лоши средства, съ които нѣкога го принудиха да си служи и които цапаха рѫцетѣ, безпокояха съньтъ и събуждаха мълвата, а ето пакъ ще трѣбва... Той, може би, ще заобиколи наново законитѣ, ще устрои всичко както винаги, ако потрѣбва... И все пакъ неволно душата му се противи. Сѣкашъ, силомъ трѣбва да я хване за рѫце и да я влачи подире си. Що сѫ за него тия обикновенни закони? Тѣ всѣкога могатъ да се разтегнатъ и заобиколятъ. Когато има достатъчно мозъкъ, всѣкога въ тѣхъ може да се намѣри една малка спасителна вратичка, презъ която да се избѣга. А нима той не бѣше единъ отъ най-добритѣ юристи на своето отечество!.. Пари и слава! — Та той — юноша ли е? Колко смѣшно звучи този пароль сега въ неговитѣ уши. Нѣкога той бѣ готовъ да даде живота си за него, даваше днитѣ си, безсъннитѣ си нощи, пълнитѣ си съ трудъ и злоба младежки години. А тѣ си отминаха — и му донесоха почти всичко, което нѣкога бѣ мечталъ. И вчерашното му се виждаше до смѣшность малко, днешното го отчайваше понѣкога, а утрешното мамѣше, сѣкашъ, нѣкоя сирена, на която гласътъ става толкова по силенъ, колко вѣтъра е по насрѣщенъ и вълнитѣ — по-голѣми. И когато това желание се разрастна, като нѣкой пожаръ обгръщащъ гора отъ вѣковни дървета, остана му навика да желае, който не можеше съ нищо да се задоволи. Това непрекѫснато стремление, подобно на нѣкакво падане отъ високъ върхъ му се показваше нѣщо непреодолимо. По нѣкога само въ душата му се събуждаха далечни спомени, като ехо заглъхващо въ недрата на голѣма планина и му донасяха мѫтилка на духътъ въ безсънни нощи. Но по-после той свикна да ги гони отъ душата си съ сѫщата леснота, съ която показваше вратата за всѣки дотегващъ проситель. Следъ такива моменти обикновенно наставаше въ него периода на експансивность. Той работѣше, строеше, обмисляше като въ нѣкакъвъ делуриумъ, съ бързината и сполучливостьта на нѣкой древенъ пророкъ. И сега, мисли си той, всичката тая утайка ще се измие, ще си отиде и душата му ще разпери пакъ жадно криле. И всичко ще дойде тъкмо когато трѣбва, защото всичко е готово и остава само семето да се посѣе. Той пакъ се замисли. Голѣмо „ако“ изпъква въ мисъльта му и го кара да стои неподвиженъ. Най-после маха рѫка. Голѣмитѣ игри искатъ и голѣми залози. Безъ рискъ не е възможно нѣщо. Пъкъ и какъвъ рискъ? Ако бѣ имало нѣкакво опасность, той би почуствувалъ това, неговиятъ мозъкъ би му го казалъ. Това, което за другитѣ бѣ една загадка, едно бѫдаще, изострената му логика го виждаше, като неминуемо следствие. Той живѣеше вече съ утрото, когато всички други едвамъ напипваха вечерьта на сегашното... Това е било всѣкога досега, това и ще бѫде. И той пипа широкото си разгорещено чело. — Напредъ и все напредъ? Кѫде най-после? Всичко това е безсмислено! — сѣда той до масата. Тия въпроси сѫ белегъ на уморена душа. Нѣкога работата го спасяваше отъ всички тѣзи проклети мисли... Той разтваря писмата, струпани на масата му отъ доста време. На нѣкой той пише по нѣщо съ цвѣтенъ моливъ, други равнодушно хвърля въ коша, трети нито чете, а само отдѣля на страни. Това сѫ разни политически писма, съ които партизани или приятели го молятъ за една или друга услуга. Той е съвсемъ неразположенъ сега да ги чете, а още по малко да ги изпълва. Когато се решаватъ голѣми въпроси, не може, па и не трѣбва да се отдѣля внимание за всекидневнитѣ дребулийки. И той пакъ започна отново равнодушно да кѫса пликоветѣ. Едно държа доста дълго въ рѫцетѣ си. Това извито „г“ и опашката на „п“, като че ли искатъ да му напомнятъ нѣкого, макаръ, че почерка е досущъ непознатъ. Той трие челото си. Напраздно. Съ едно дръпване той скѫсва плика. Никакво обръщение. Преглежда го — никакъвъ подписъ. Той го хвърля въ коша безъ да го чете и посѣга да вземе друго. После му идва на умъ, че може да го прочетатъ други, пресѣга и го взима. Той го е скѫсалъ вече на две парчета, когато случайно хвърления погледъ попада на името на Елена. Той се навежда надъ него, събира парчетата и почва да го чете. Колко странно му звучаха фразитѣ на това писмо — сѣкашъ, бѣха ехо на собственитѣ му мисли!... „Ти избѣгна хорското правосѫдие, както всѣкога до сега. Невинната душица на Елена ще отиде при краката на Бога и тамъ заедно съ другитѣ ще вика за отмѫщение“. — Нѣкоя отъ моитѣ бивши любовници ще е, — мисли си той и се мѫчи да си спомни почерцитѣ на нѣкоя отъ тѣхъ. — Този религиозенъ сантиментализъмъ е характеренъ. Небето... то сѫществува само за глупцитѣ. — Небето ли? — стана той. — Това сѫ рѫцетѣ на человѣка. Всѣки ще има това небе, което поиска и което е въ сила да си сътвори тукъ на земята. — Глупци! Нѣма да ме разтревожите съ просташкитѣ си писма. И той седна отново и погледа му забѣга по крѫглия не престоренъ почеркъ. Жена го е писала, дяволъ да я вземе — говори той почти гласно като чете фразата: — „Вашата жена ви познава вече добре — по-добре отколкото си мислите. Тя вече се отвръщава отъ вашитѣ рѫце, причинили такава смърть“. — Жена — и то обидена — стана той отъ мѣстото си. — Сигурно и на Маня пишатъ тия глупави хора. И тя, може би, ги вѣрва вече. Навѣрно, за това така чака погледа ѝ, мисъльта ѝ ...! Тя избѣгва или поне не търси обществото му, както въ миналото. Тя вече е по-често заета и много малко отъ времето си дава нему... Да... и той се мѫчи да си припомни подробноститѣ на миналитѣ дни, а отъ друга страна му се иска да се увѣри, че това сѫ само напраздни подозрения въ неспокойната му душа... — Господинъ Дефори иска да Ви види, — влѣзе бърже слугинята. Той стана веднага, направи ѝ знакъ да го покани и тръгна самъ да го посрещне. Малко ниско човѣче, съ порядъчно коремче и зачервени очи, елегантно облѣчено, пое и стисна бързо подадената му рѫка. Голѣмиятъ му извитъ носъ и жълтеникави бакенбарди му даваха видъ на нѣкой евреинъ. Рѫцетѣ му миниатюрни, като самата му фигура, имаха тънки вѫзловати пръсти и остро закривени нокти съ много масивни пръстени по тѣхъ. При говоренето той махаше изкривения си показалецъ предъ самитѣ очи на Попова. Види се, това си му бѣше обичай. Често той свиваше и дветѣ си рѫце отъ предъ, търкаше ги като да се миеше съ невидима вода или да му бѣше много студено. Тогава цѣлъ се наежваше. — Господинъ Поповъ, — каза бързо той, — току що бѣхъ при моятъ пълномощенъ министъръ. Поповъ само кимна съ глава, като да искаше да му каже, че знае това. — Той самъ иска да ви види непременно довечера, но прати предварително менъ. Изобщо е много недоволенъ отъ васъ... и отъ менъ, — добави хитрия финансистъ, като видѣ, че Поповъ направи гримаса. Той казва, че много бавно пипаме и се бои, че въ края на краищата вашия голѣмъ проектъ ще се разсипе въ прахъ, а милионитѣ ще излетатъ като нищо. — Господинъ Дьофори, — каза му натъртено Поповъ, — азъ много съжелявамъ, че чувамъ тия думи отъ васъ, още повече, ако тѣ сѫ излѣзли и отъ устата на господинъ вашиятъ пълномощенъ министъръ. Ако Вий мислите тъй, не остава нищо друго, освенъ да Ви се повърнатъ тутакси вложенитѣ милиони — поне тѣзи, които бѣха въ наше разположение. И мога да Ви увѣря, че нѣма нищо по-лесно отъ това — правителството е вече гласувало 28 милиона лева. — Не, не, г-нъ Поповъ, — каза бързо дьо Фори, като махаше кривиятъ си пръстъ, — лошо ме разбрахте. Що значатъ за насъ тия десятки милиона!... Ние сме готови още да дадемъ, стига да се успѣе. Именно това ме е страхъ. Видите ли, за това тайно министерско постановление знаемъ вече, затова ида. — Бързо подушвашъ и ти, приятелю, — помисли си Поповъ — и тъй остро погледна голѣмиятъ му носъ, че дьо Фори почна неволно да се секне. — Това именно. Тѣ сѫ решили да закупятъ житото по двойни отъ нашитѣ цени и ако вашитѣ партизани ви измѣнятъ... — Ако ми измѣнятъ?... Не, тѣ нѣма да сторятъ това. — А все пакъ кой може да Ви увѣри, г-нъ Поповъ? Паритѣ сѫ силни и съблазнителни... Тѣ сѫ хора... — Ако така мислите, не остава нищо друго, освенъ да действувате. — Именно затуй дойдохъ, ние ще трѣбва да вземемъ мѣрки. — Много просто, удвоете и вий ценитѣ! — и тогава моитѣ хора ще бѫдатъ повече отъ сигурни. — Какъ? Да удвоимъ ценитѣ! — отстѫпи крачка назадъ дьо Фори. Това е невъзможно! — А както виждате, това е твърде леко и възможно на вашитѣ противници. — Господинъ Поповъ! — Да, г-нъ дьо Фори, така е! Малкия дребенъ човѣкъ бѣ турилъ назадъ рѫце, които едва се досѣгаха и правѣше бързи нервни крачки по стаята. После той се спрѣ. — Не, г-нъ Поповъ, азъ дойдохъ да Ви кажа мѣркитѣ, които ще трѣбва да приложимъ. — Азъ ви казахъ вече най-сигурната. — Грѣшите. Нашиятъ пълномощенъ министъръ ми даде въ преписъ неговитѣ наставления, мѣркитѣ, които ще сѫ по-сигурни отъ всички други. — Напримѣръ? — Прибраното жито да се изнесе вънъ отъ България. — Вий знаете, че това е невъзможно, — има законъ, който не позволява това. — И все пакъ за Турция се изнася. — Вие казвате това. — Цѣли тренове отиватъ! — Това сѫ политически интриги. — Азъ мога да ви кажа дори и номерата на вагонитѣ и количеството на изнесеното жито отъ недѣля насамъ. — Ако е вѣрно, подайте нота. — Това е вече сторено. Тъй, че житото ще бѫде отправено за Солунъ. — Това е невъзможно. Казахъ, има вече законъ. — Ще бѫде отмененъ, ако вий сте още реална политическа сила въ тая страна. — Невъзможно. — Ще трѣбва... дори ако това струва милионъ. Поповъ поклати само отрицателно глава. — Два — гледаше го дьо Фори въ очитѣ. — Петь! викна той ядосано — дори петь, но то трѣбва да се изнесе отъ България. Поповъ го гледаше мълчеливо. Той сѫщо бѣше вперилъ зачервенитѣ си, заобиколени съ бръчки очи право въ челото му. — Ако това не стане... не може... Но азъ не вѣрвамъ... За германцитѣ, гледамъ, всичко е възможно. — Защото тѣ умѣятъ да искатъ възможното. — Или защото по-добре плащатъ? Поповъ дигна само рамѣне. — А, може би, и тѣхнитѣ партии сѫ много посилни и влиятелни отъ вашата, това е всичкото. Вий сте безсиленъ, въпрѣки вашитѣ думи и обещания, които ни дадохте така щедро... — Г-нъ дьо Фори, вий туй отъ името на г-нъ министра ли ми говорите? — Не, не, моля, това е само мое впечатление. — Бѫдете тъй добри и задръжте си го за васъ, — каза Поповъ и очитѣ му блѣщѣха. — Господине! — Да, да, моля. Поменувате ми за германцитѣ. Разрешаватъ на тѣхъ, защото умѣятъ и знаятъ какво да искатъ. Тѣ се налагатъ, господине, съ своитѣ мълниеносни победи. Тѣ смутиха свѣта, завладяха мненията, създадоха легенди и унищожиха други: тѣмъ даватъ, защото тѣ знаятъ да взиматъ, господине. До тогава, до като свѣта гледа смаянъ тѣхнитѣ победи, до когато правителството на Велика Франция бѣга отъ своята столица, когато тежкия мечъ на пруския воинъ вече виси надъ Парижъ, нѣма защо да се сърдите, че на тѣхъ се дава, тамъ кѫдето васъ и менъ се отказва. — Господине, незабравяйте, че говорите на французинъ. — Не съмъ забравилъ и жаля само, че не мога да му кажа нищо по-отрадно. Какъ мога да успѣя тамъ, гдето вий сами сте безсилни? Обещахъ, но нима и вий не ми обещахте победи? Где сѫ тѣ? — Господине, вий не четете ли вестницитѣ? — Разбира се, но уви, тъй малко утешително има въ тѣхъ. — Французкитѣ вестници, господине, не тия на Бошоветѣ, които изпълватъ витринитѣ по васъ. — И тѣхъ, но що значатъ тия малки сражения въ сравнение съ тоя страшенъ ударъ, който ви нанесоха до сега? — Чакайте и ще видите. — За жалость чакамъ и виждамъ само... германски победи! Това вижда и моятъ народъ и моята партия, която е часть отъ тоя народъ. И въпрѣки всичко това, азъ днесъ ще трѣбва да чуя вашето недоволство, следъ като тръгнахъ срещу традиционната политика на моята партия, не се побояхъ дори предъ възможностьта на едно евентуално разцепление, вредихъ се на страната на Вашето отечество и правя всичко всичко възможно да избѣгнемъ войната срещу васъ! И изведнажъ Вий идвате и ми говорите така! Какво ще струватъ вашитѣ милиони утре, ако 500,000 българска армия се нареди между противницитѣ ви? — Това нѣма да бѫде никога! — Все пакъ това е възможно, ако работитѣ вървътъ все така, това съмъ длъженъ азъ лѝчно да ви предупреда. Още по скоро ще дойде то, ако вий и къмъ приятелитѣ си почнете да се отнасяте като къмъ врагове, — и Поповъ замълча, но погледа му още блѣскаше ядосано. Дьо Фори се разхождаше отново съ дребни крачки. — Ний и сами чувствуваме това, господинъ Поповъ. И намъ е тъй тежко, че борбитѣ на фронта не вървятъ тъй, както желаемъ. Тежко е положението на дипломацията въ такъвъ случай. Вий и сами знаете това, разбирате... — Но тъкмо това ми се струва трѣбва да ви направи толкова по благоразумни съ вашитѣ приятели, г-нъ Дьо Фори. — Ай, ай, вий изглежда много се разсърдихте. — Разбира се, когато идете да оспорвате моята политическа роль въ отечеството ми, не може да ми е приятно. — Тѣ бѣха неблагоразумни думи, но и самъ вий влѣзте въ моето положение. Тия министерски постановления, които идватъ така неочаквано, тоя страненъ неутралитетъ, който позволява такава благосклонность къмъ Турция... — Нима Ромъния не прави сѫщото? — Но ний гледаме на нея съ съвършенно други очи... и той започва пакъ да се разхожда. — Съгласете се, господинъ Поповъ, за страшната отговорность та единъ пълномощенъ министеръ предъ отечеството му въ такива моменти. — Но, когато вий се скѫпите въ средствата, то и резултатитѣ ви отговарятъ на тѣхъ. Вий добре знаете, че ако вмѣсто нѣмския заемъ успѣеше... — Ахъ, оставете това, оставете — замаха разперени пръсти дьо Фори — това е тъй старо и неприятно, вече ми е омръзнало да слушамъ. — Както обичате, обърна гръбъ Поповъ. — Зная всичко, азъ зная добре — обясняваше дьо Фори, но да оставимъ сега това. Да видимъ ний какво можемъ да направимъ. Господинъ пълномощния министъръ настоява за най-решителни мѣрки той и самъ ще ви говори. — Тѣ сѫ вече приложени. Житото въ цѣлата страна, значителната му часть е въ наши рѫце. — Това е само една илюзия. Азъ съмъ положително осведоменъ, че съгласно действуюшитѣ въ васъ закони правителството може всѣкога да го реквизира. — Само ако има военно положение, а такова нѣма. — То ще го обяви. — Нѣма да има причини и възможность. — То ще намери, г-нъ Поповъ. Министъръ-президента е известенъ като твърде енергиченъ човѣкъ, който малко избира срѣдствата си. Ний ще се намѣримъ единъ день предъ свършенъ фактъ, когато ще бѫде късно вече. — Щомъ вие имате по-добри информации отъ менъ... каза обидено Поповъ. — Именно. Всичко досегашно ни говори че тъй ще бѫде. Затуй както и каза господинъ пълномощния министъръ, най-добре ще е да се направи всичко да се изнесе житото. — Казахъ: невъзможно. — И невъзможното трѣбва да стане възможно. Това иска момента. — Сторете го щомъ можете. За менъ то е невъзможно сега. — А кога? — Много по после, когато успѣя да привлѣка достатъчно отъ тѣхнитѣ хора. — Имате ли изгледи? — Мисля. — А все пакъ времето не чака. Налага ни се крайното срѣдство, за което министъра настоява. Поповъ го погледна въпросително. — Ако се обяви военно положение да се унищожи веднага житото чрезъ изгаряне. — Кой ще направи това? — попита Поповъ. — Вашитѣ хора, разбира се. — Вѣрвате ли? — Ако тѣ ви слушатъ и вий наистина имате влияние върху тѣхъ... — Господине, вий твърде малко познавате българина за да искате това. Той никога не ще посегне върху това, което смѣта Божий даръ и унищожението на което за него е смъртенъ грѣхъ. — Това сѫ само думи. — За васъ да, но не и за менъ и за нашиятъ българинъ, който рови недрата на земята. А помислете и друго господинъ Дьо Фори, ако моето Отечество се обяви въ военно положение, то значи че вече войната ще е на вратата. Съ когото и да тръгне то, не ще бѫда азъ онзи, които ще дръзне да го лиши отъ хлѣбътъ му и го изложи на гладъ. — Вий това ми говорите сериозно? — Толкова сериозно, колкото може да говори человѣкъ за своето Отечество, г-нъ дьо Фори. — Хъмъ, това е нова пѣсень... Азъ ще я предамъ на г-нъ пълномощния министеръ. — Нѣма нужда г-нъ дьо Фори, това ще сторя азъ самъ довечера.., — Толкова пари, разхождаше се дьо Фори неспокоенъ — толкова пари!.. Та вие просто си играете съ насъ, г-нъ Поповъ!. Вашитѣ думи ме каратъ да допускамъ, че вий не сте мислили сериозно да ни помагате. — Напротивъ, моето желание и всичкитѣ ми усилия бѣха и сѫ насочени къмъ това. — Въ нищо не виждамъ да се проявяватъ тия усилия. — Съжалявамъ само. Струва ми се че при добро желание, бихте могли да видите достатъчно. — Кой знае? Ето тъкмо сега, когато трѣбва да видя вашата дума реализирана, като жесть който ще покаже къмъ кои клонятъ симпатиитѣ на вашия народъ и който жестъ ще направи войната тукъ невъзможность, вий се отказвате... — Господине, когато обещахъ да туря Отечеството си въ помощь на Вашето, азъ не допущахъ, че ще имате смелостьта да искате отъ бившъ български министеръ и шефъ на партия да стане предатель! Ако войната е неминуема... — Нищо нѣма да я спре, всичко сочи това... — Нашиятъ народъ, който е облялъ всѣко кѫтче на своята земя съ потоци кръвь, нѣма да позволи никому да заграби частица отъ нея!. И ако вий не сте въ състояние да му я обещаете и върнете, той ще се припели при първиятъ, който ще стори това. И напразно бихте искали да забрава въ такъвъ моментъ, че и азъ съмъ Българинъ, че моята родна земя се тъпчи и кървави отъ чужди кракъ. Когато единъ народъ води борба за защита на своята кауза, личноститѣ изчезватъ, партиитѣ се сливатъ, остава само единъ идеалъ — Отечеството..! Не ще бѫда азъ Жоресъ на моето Отечество, защото не искамъ и сѫдбата му — каза натъртено Поповъ. Той говореше тъй хубаво френски, изразяваше се като природенъ французинъ, че на Дьо Фори се струваше че слуша нѣкой разпаленъ ораторъ отъ Парижко предградие. — Наистина азъ мисля, че вий имате право до нѣкѫде, но това бѣше желанието на господинъ пълномощния министъръ — и азъ бѣхъ длъженъ да Ви го предамъ. Вѣрвамъ вий самъ ще го осветлите по-добре каза дьо Фори като прибираше голѣмия си коженъ портофейлъ и си вземаше сбогомъ. Поповъ го изпрати въ коридора. Когато се връщаше, до самата врата го чакаше Комитата. — Господарю, каза му той като сне шапката си — снощи чухъ нѣщо важно и ида да ти го кажа. — Какво пакъ нѣщо си измислилъ за пари да искашъ сигурно? — Не, не... Чухъ като гласѣха да правятъ бомби — пришепна му той наведенъ — искатъ да убиватъ... — Кого? Мене ли? — Не, царя. — Влезъ вѫтре, хвана го бързо Поповъ за рѫкава и внимателно затвори вратата следъ него.
  14. Покани и обяснения. Стефановъ премѣташе изъ рѫката си визитната картичка недоумѣващъ. — Не ти ли каза защо ме вика? — попита той Комитата, който си грѣеше разперенитѣ рѫце на печката. —Не, бай Никола. Азъ бѣхъ по работа — то господинъ Поповъ бѣше зарѫчалъ на всички ни... Ний си ходимъ при него... Слугинята вика: — Ела, каже, госпожата те вика. Отидохъ. На, каже. Много зраве да му кажешъ — и да дойде непременно. И смѣе се, както си я знаешъ... — Друго нѣщо не ти ли каза? Защо? Тъй нѣщо да ти помене за пари, я? — Кажи му много здраве — повтаряше отново Комитата... Ама па и студъ... Стефановъ седна до масата, тури близо до себе си лампата и се загледа въ визитната картичка. Защо ли го вика? Може би, ѝ трѣбватъ паритѣ, нали тя временно му бѣше ги дала?.. Сигурно, за какво друго би го викала? „По една важна работа.“ Разбира се каква друга важна работа може да има той съ нея? Мѣстото ще трѣбва да се продаде! — обръща той визитната картичка и мисли. Преди толкова години то е струвало 400 лв., но сега навѣрно ще дадатъ много повече. Сега мѣстата сѫ скѫпи около София. — Ти какъ мислишъ Комита? — пита той. — Па скѫпи сѫ, бай Никола. Всѣка година по скѫпи ставатъ. Кѫде, кѫде, преди години струваха грошове, — сега вече хиляди левове. — Ами като колко, незнаешъ нали? Па и то не е въ София, а чакъ въ Павлово. — Е тамъ ще сѫ по-евтини мѣстата. Ама пакъ струватъ доста... — Струватъ, а? Азъ имамъ едно мѣсто... Ами Асенъ кѫде е? — попита той внезапно. Вече нѣколко дни не го виждамъ никакъвъ. Комитата помълча. — Да ти кажа, бай Никола, то момче, да прощавашъ, рода ти е, но ми се струва малко въртоглаво е станало отъ нѣкое време... Събератъ се съ тоя лудия Трайко, па и Проданъ съ неговата си машина, която хлопа и трака, брънчи като голѣмъ бръмбаръ — и прави сума трески въ стаята — и по цѣла вечерь шушукатъ. Какъ може тѣ, ужъ умни хора, да си уйдисватъ съ тоя, халосания — хичъ не ги разбирамъ. И все току разправятъ, разправятъ, бетеръ сѫ отъ Тодора и оня... Ама отъ тѣхъ поне келепиръ падаше, а отъ тия... Стефановъ неволно се засмѣ. — Значи въ тѣхъ имаше смѣтка ще речешъ. — Има, ами какъ не? ... Кога сме се събирали все падаше по нѣщо за предъ кума, но сега мога ли кажа дума? Идиоти били, незная какви... — Кой казва? — Асенъ и Проданъ. Тѣ каже не сѫ социалисти, а само апаши, Донкашлотовци. — Какви, какви? — Незная, — смънка Ванко, — казваха ги нѣкакви... — Донъ-Кихотъ, може би. — Е, нѣщо таквозъ, не българско... Но вашъ Асенъ съ никого не е. Незная отгде е надомъкналъ нѣколко тестета книжки, все съ червени корици, но не сѫ „Книжки за народа“, а други. Има и тънки и дебели. — Да бѫдемъ като слънце! — Да бѫдете, думамъ имъ, ако щѣте и като месецъ, панталонитѣ на задника ви все скѫсани! Тѣ ме псуватъ. Хеле, пъкъ тоя Трайко, съ неговитѣ огньове отъ небето, душата ми е изгорилъ — А тѣ нищо — слушатъ го. Умни ужъ, а диванета, — отсѣче важно Ванко. — Асенъ сигурно ми е сърдитъ нѣщо, не ти ли е говорилъ? — Нищо. Отъ скитане вечерь време му не остава за това. По-рано мръкне ли се не мръкне още — ще видишъ Асенъ вече клечи край печката. Сега кѫде? Чакай го посрѣдъ нощь, ако нѣмашъ работа. И все чете тия книги, мърмори си, държи се надуто, като че ли баща му е паша въ Цариградъ, да прощавашъ, бай Никола, че ти е рода... Хичъ не ми харесва! Па ти го викай, не ще е лошо — посѫди го. На толкова хора си далъ акълъ, дай и нему. Стефановъ само поклати безнадеждно глава. — Той е захапалъ юздитѣ и не слуша никого, Ванко. — Не слуша, то си личи. „Азъ съмъ азъ — каже — и никой другъ“. Е, добре де, ти си ти — и азъ съмъ азъ — казвамъ му. А той се смѣе и ме съжелява. А какво има да съжелява мене? — Необуздано момче е то, Ванко, това е всичкото. — Диво, добави Ванко. Но живота ще го научи. Ще превие и той вратъ. То що хвърка, всичко се не яде а .. ще види... Говорѣше Ванко, а Стефановъ, станалъ, се разхождаше изъ стаята. Той разсѣяно отговаряше на Комитата, мислящъ си за утрешния день, за паритѣ, които смѣташе непременно да набави, за мѣстото, което трѣбваше да продаде, за болниятъ си братъ. — Ама то и друго има, незная ти научи ли се? — Какво друго? — запита Стефановъ, като се спрѣ. — На Продана сестра му... — Какво? — Нагласили я хубаво тия приятели. — Кои? — Где да зная кои, но ще си има май нѣщо... Стефановъ се приближи при него. — Кой ти каза това? То е невъзможно! Мръсни измислици, — ядоса се той — защо ги вѣрвашъ? — Какви измислици, ти виждалъ ли си я? Хубави измислици, — обиди се Ванко, — погледни я, че тогава викай... Какви измислици, когато самиятъ ѝ братъ знае. — Какво знае? — Ами — лежа азъ миналата вечерь и се преструвамъ на заспалъ, слушамъ ги приказватъ си съ Асена. — „Азъ — каже онзи, — ще взема револвера и ще ги изстрелямъ като псета“. — „Не може, — вика Асенъ, — ти най-напредъ незнаешъ — кой е. А и който и да е, той не е виновенъ“. — „Какъ? — а сестра ми ли е виновна? — пита Проданъ“. — „Не, — каже, — и тя не е виновна. Тукъ нѣма виновни“. — Кой казва това? — пита Стефановъ. — Асенъ. „Тя — каже — е сѫщо така човѣкъ като тебъ и има право да разполага съ себе си. — А кой ще гледа това дете? — Който иска... държавата, ако не ще тя, другъ, който иска, ний двама съ тебъ. — Кой? викна Проданъ, азъ да гледамъ това копиле!... — Вижъ ти! — чуди се Стефановъ. — Нека си го гледа който ще. — Като скочи Асенъ, що не го наби. — Ти каже знаешъ ли кого оскърбявашъ, сестра си! Човѣкъ не е ли тя... Ти знаешъ ли, каже, всички министри и тамъ не му проумявамъ, всички учени сѫ били все копилета... — Ей такова приказва — устата му мелятъ... Менъ ме надува да се изсмѣя. — Тя, каже, е мѫченица, а ти какво я наричашъ — хортува като машина вашия Асенъ... Стефановъ дигна погледъ къмъ ѫгъла на стаята си, гдето стоеше закачена старата миниатюрна икона, възпоменание отъ любимата му майка: — Боже, на Когото ний не знаемъ безкрайнитѣ пѫтища — пошепна той — бѫди защита и подкрепа на това невинно дете! Той си спомни, че не я е виждалъ отдавна. Безъ да ще предъ него изпъкна картината въ салона и той осети такъвъ приливъ на негудование, че пръститѣ му се свиха спазмично. — Звѣрове! — викна той тъй неочаквано и натъртено въ настаналата тишина, че Комитата неволно дигна глава и го изгледа очудено.. — Бѫди внимателенъ въ думитѣ си — посъветва го на сутриньта Тодоровъ, при който бѣше се отбилъ. — Може и за паритѣ да те вика, а може и за друго. Даже и невѣроятно ми е да допустна, че тя ба те извикала за пари Ти като гузенъ, негоненъ бѣгашъ... По-скоро мисля, че тя ще се мѫчи да се информира за нѣщо отъ тебъ. — Че какво зная азъ? — Може би, нѣкои работи, които всѣки другъ знае, освенъ нея — каза Тодоровъ. — Тя разчита на твоята искреность или неопитность по право... — Нищо не мога да разбера. — Въ всѣки случай за мѫжътъ ѝ нито дума. — Че какво мога да ѝ кажа азъ! — очуди се Стефановъ, — Ти, може би, нищо, но мълвата достатъчно. И той съ нѣколко думи му разправи за смъртьта на Елена, за която вече се шушукаше изъ града въ свръзка съ името на Поповъ. — Може ли да бѫде това? — очуди се Стефановъ. Тодоровъ вдигна рамене. — Чудно ми е само, че не е достигнало до тебъ!.. Но ти сега знаешъ. Нарочно те предупреждавамъ и, ако има въпроси по тая тема, бѫди предпазливъ въ отговоритѣ си. А за мѣстото бѫди спокоенъ. Това е работа за Барото. За три дена купувачъ ще ти намѣри и мѣстото продаде, че ако щешъ и порядъчна комисионна ще съдере и отъ двама ви. Ако имашъ бърза нужда и непременно ти трѣбва да продадешъ това мѣсто, ще му кажа да се срещне съ тебъ веднага. — Азъ не бихъ искалъ, — каза Стефановъ, но трѣбва да върна паритѣ. — Нѣмашъ ли нищо отъ братъ си? — Нищо, освенъ оная телеграма. — Чувахъ нѣкакъвъ пръстенъ помененуваха въ салона. Всички се възхищаваха отъ него. Твой билъ, не го видѣхъ. — Мой е т. е. бѣше мой, но го продадохъ ли да река, заложихъ ли го — и азъ незная. — Може би, това ще научишъ сега — усмихна се Тодоровъ, като си вземаше сбогомъ. Стефановъ чувствуваше въ думитѣ на Тодорова нѣкакво неприятелско настроение къмъ Поповъ, но му бѣше неловко да разпитва. Въпросътъ за Елена, като че ли му бѣше болното мѣсто и той говорѣше съ такава тѫга за нея, че това не се скри отъ Стефановъ, който по обикновенному не бѣше особенно наблюдателенъ... Слугинята го въведе въ малкия или, както го наричаха, синия салонъ. Тамъ всичко бѣше синьо, отъ стенитѣ до последното бибелотче, което пълнѣше етажерката. Тънкитѣ сини завѣси пущаха въ него една полусвѣтлина, която правѣше всичката обстановка да изглежда като въ далеченъ сънь. Стефановъ се поклони малко смутенъ къмъ фигурата, която, мѣтнала кракъ върхъ, кракъ четѣше вестникъ. Тя хвърли вестника и стана. — И, за своя изненада, той видѣ съвършенно непозната висока тънка госпожица. Нейнитѣ черти, които той едва съзираше презъ синкавия парфюмиранъ въздухъ на салона му се сториха прѣкомѣрно нѣжни и той даже потръпна — тъй много му напомняха нѣщо отъ миналото. А когато тя му заговори, стори му се, че никога не е чувалъ по музикаленъ гласъ. — Неочаквахме, господинъ Стефановъ, такава точность, — обърна тя погледъ къмъ красивия стененъ часовникъ, който въ туй време отбиваше равномѣрно своитѣ удари. — Вий сте цѣлъ англичанинъ. Ще ми позволите да ви се представя сама: — Стефана Иванова — подаде му тя рѫка. — Васъ вече ви зная достатъчно отъ думитѣ на Маня. Тя току що излѣзе, ще имате малко търпение, нали? — и тя му посочи едно кресло до себе си. — Видите ли, собственно извикахме ви, защото азъ искахъ да ви видя. Толкова пѫти съмъ бивала тука, мислѣхъ познавамъ всичкитѣ гости на Маня, а излиза, че най-интересниятъ съмъ пропустнала. — О, госпожице, — каза Стефановъ цѣлъ зачервенъ — навѣрно скоро ще се разочаровате. Вий сте жертва на невѣрни слухове. Въ менъ нѣма нищо интересно. — Едва ли. Моитѣ сведения сѫ отъ сигурни източници. Думитѣ ми може да ви очудватъ, но азъ изобщо минавамъ за малко особенна, дори, ако щете, екцентрична. Това до нѣкѫде за обяснение, ако нѣщо ви е странно въ думитѣ, или въ поведението ми. — Моля ви се, госпожице, вий ме смущавате още повече съ тоя вашъ предговоръ. Навѣрно, моето лице, безъ да ща е изразило нѣкакво очудвание или недоумение, но въ думитѣ ви нѣмаше нищо, което заслужава това. — О, нашиятъ гостенинъ е вече тукъ, — подаму рѫка влѣзлата Маня. Той ѝ цѣлувна почтително рѫка и застана правъ. — Седнете, господинъ Стефановъ. Вий сте успѣли вече да се сприятелите. Наистина Фанка въ това отношение е недостигната отъ никого. Навѣрно, вече ви каза и защо ви викахме. Но ето и братовчедкитѣ, струва ми се познавате се. Стефановъ погледна Едита и Хеда. Тѣ и дветѣ се усмихнаха. — Сигурно се познаваме, спомнихъ си — каза Хеда — Вий бѣхте тогава, когато се случи съ сестра ви... — Тя не ми е сестра— каза Стефановъ. — Не е ли? А всички казваха, че ви била сестра. — Охъ, господинъ Стефановъ, азъ се чувствувахъ онази вечеръ тъй скандализирана отъ поведението на Райковъ и Пантелеевъ, че дума не можахъ да кажа. Само Павловъ, браво на него, — той бърже ги постави на мѣстото имъ. После го гледаха като бити кученца. Ужасна сила има тоя човѣкъ! Нѣмаше те, Фанкее... А, то бѣше грозенъ скандалъ. Но щомъ излѣзохте вий, той ги изхвърли, ама като малки кученца ги хвана за вратоветѣ — и изъ вратата. Пантелеевъ, той се опита да се съпротивлява, сви го за единъ мигъ като столъ въ рѫцетѣ си и го мѣтна на вънъ. — „Научете се да бѫдете прилични поне“ — изпрати ги той. — Чувахъ дуелъ щѣли да му обявяватъ, — каза Едита. — Жабешки топурдии. Вѣрвате ли го? Той ще приеме ли? Па и ако приеме, тѣ да му мислятъ. Неговата рѫка не ще сгрѣши. Той е страшенъ человѣкъ. Когато го нѣкога се отпусне да разправя на мѫжътъ ми свойтѣ приключения изъ Индия, по моретата и островите, когато се е борелъ за сѫществуванието си, цѣла да настръхнешъ. — Колко бихъ желала да го чуя! — каза Фанка мечтателно. Стефановъ си спомни и разправи за срѣщата си съ него и костюмътъ му. Това ги очуди още повече. — Загадка-човѣкъ, — каза Едита. — Истински мѫжъ, — добави Хеда. — Но той не иде около насъ никога. А нашитѣ поклонници сѫ тъй глупави, — засмѣ се Едита — тъй глупави... — Нали нѣма да се обидите за вашия полъ? — запита го Маня бързо, гдето Едита тъй лошо се произнесе за свойтѣ поклонници. — То е нейно право, госпожо. Тя по добре ги познава отъ всѣки другъ. Па и понятията „глупаво“ и „умно“ сѫ относителни. — Радвамъ се, че сте тъй толерантенъ человѣкъ, господине, — усмихна му се Едита. — Но за Бога и Вий ако бѣхте на моето мѣсто... Я си представете седи Цвѣтановъ по между ни, той все помежду ни сѣда. Ще започне съ това, че е тежко... Че живота на ергена билъ за оплакване, че трѣбвало промѣна, решителна промѣна — и това си е. Това му е всичкия багажъ. Може би, за политика знае нѣщо повече, но азъ изрично му забранихъ да ми говори за нея и той отъ тогава загуби не само духовитость, но и думи. Ще се обади Минковъ. Той пъкъ за идеалътъ си ще говори. Хубава, красива жена, това му билъ идеалътъ. И започнатъ да спорятъ, хубостьта била ли трайна и можела ли да бѫде щастие въ човѣшкия животъ. И така всѣка вечерь. Почти постоянна програма. А Мариновъ стои като кукла стегнатъ въ гвардейски мундиръ, покашлюва се леко и мълчи. Мълчи като да е истуканъ. И ако каже нѣщо, той взима такъвъ любезенъ предупредителенъ видъ, като че ей сега ще ти каже току що открита истина, а въ сѫщность то е нѣщо старо, като самиятъ свѣтъ... — Вий сте много строга, госпожице. Та нима би могълъ нѣщо ново да каже человѣкъ, когато още въ Еклисиаста е казано: „Нѣма нищо ново подъ слънцето“ — Коя е тая книга? — запита Фанка. — Библията, госпожице, — каза Стефановъ. — Нима има нѣщо подобно тамъ? — Има. — И вий сте го чели? — Разбира ce. — Я ми запишете, какъ нарекохте тоя авторъ? Азъ ще потърси въ кѫщи и ако намѣря Билията ще прочета това, което ми казвате. — О, баща ти сигурно я има. Той има толкова много книги, — каза Маня. — Вѣрвамъ. Вижъ никога не съмъ подозирала, че това изречение, което толкова много повтаряме всѣки день въ живота е отъ тъй далеченъ произходъ. — Тамъ ще намѣрите и за суетата, — каза Стефановъ. — И все пакъ тая суета продължава, а мѫдреца, който го е писалъ е станалъ отдавна на прахъ. — каза Фанка. — Но ний и стотици поколѣния до насъ сѫ повтаряли думитѣ му. Тѣ живѣятъ, — и Стефановъ я изгледа внимателно. И неволно му се стори, че нѣкога, много отдавна е чувалъ сѫщия тоя гласъ, гледалъ тия очи. Дори сѫщата закачлива нотка и желание да подразни... — Сега интереснитѣ мѫже сѫ тъй малко, — обърна се тя къмъ Маня. — Обикновено тѣ се повтарятъ, както днитѣ и седмицитѣ... Навѣрно, и ти, Маня, си изпитвала сѫщото? — Колко пѫти. Почти всѣки день го говоря на моитѣ многословни приятели — и все пакъ тѣ не сѫ станали по умни... — Представи си положението на една госпожица, която търси. Нали, господинъ Стефановъ, незавидно е щастието ни въ такъвъ случай? — Напълно съмъ съгласенъ съ васъ, госпожице. Нѣщо повече — ще кажа — по нѣкога то зависи отъ дреболия, невѣроятна дори: — нѣколко метра добре скроенъ платъ, единъ погледъ хвърленъ ненадейно, когато мѫжкото сърдце е слабо и... — Хубавъ комплиментъ ни правите, ако мислите, наистина, че щастието е въ такава зависимость отъ плата. — Бихъ рекълъ и отъ други, още по дребни работи, но не искамъ да ви стана неприятенъ, следъ като бѣхъ отекчителенъ. Всички протестираха отъ единъ гласъ. — Азъ имамъ една молба къмъ васъ, — погледна го Фанка, — затова и настояхъ да ви извикатъ. — Да, — кимна Маня утвърдително, — азъ все чакахъ да се вестите, но понеже не сторихте това, намислихме да ви призовемъ като виновникъ. — Какво съмъ направилъ? — усмихна се Стефановъ — Готовъ съмъ предварително да искамъ извинение. — Положително нищо. Да ми позволите и менъ това, което сте позволили на Маня. Погледнете, — протегна му тя обкиченитѣ си пръсти на дветѣ рѫце, — вижте колко много пръстени имамъ! Това е една страсть въ менъ, глупава, ако щете, една отъ многото... И като видѣхъ тоя хубавъ пръстенъ въ Маня, полудѣхъ. Дайте ми го поне за една вечерь, само за вечеринката... ще ви оставя всичкитѣ мои, ако обичате, но позволете ми да го туря. Погледнете, — дигна тя рѫката на Маня, — вижте какъвъ блѣсъкъ... Азъ съмъ луда за такива украшения — каза тя — истинско удоволствие ще ми сторите. Стефановъ се намираше въ затруднение. Не знаеше мотивитѣ, по които Маня бѣше отказала да даде пръстена и му бѣ крайно неловко да разправя интимнитѣ си работи предъ толкова хора. Маня като че схвана мисъльта му. — Не смѣехъ, — каза тя, — пръстена е тъй нѣженъ и скѫпъ... — Позволете, господинъ Стефановъ, — протегна Фанка рѫце молитвено свити като че бѣ нѣкое малко дете. — Позволете ми да го туря на рѫката си за една вечерь само. То ще е тъй мило отъ ваша страна. Ще ви съмъ винаги признателна. — Но, госпожице, — каза Стефановъ — този пръстенъ вече не е мой. Азъ съмъ го далъ въ временно владѣние на госпожата и тя напълно разполага съ него. — Видишъ Маня, — погледна я тя укорително, — ти не искашъ даже за една вечерь да се раздѣлишъ съ него и затова... — Какъ може! Господинъ Стефановъ се шегува. Той временно ми го отстѫпи само на менъ, а смѣехъ ли да разполагамъ съ него? Но щомъ той е съгласенъ азъ на драго сърдце ще ти го отстѫпя, — и тя го извади отъ пръста си, погледа го една минута и ѝ го даде. Фанка го отдалечи отъ очитѣ си. Протегнала рѫка тя му се любуваше като малко дете, на което току що бѣха дали играчка. — Това е, навѣрно, отъ майка ви, — попита тя. Стефановъ само кимна утвърдително. — Личи че е старо нѣщо. Сега такиви нежни работи нѣма вече. И това е рѫчна работа, — гледаше го тя. — Имахте ли и други нѣкой спомени отъ майка си? — Тя е починала, ако се не лѫжа, доста отдавна? — запита Маня. — Да, госпожо. Бѣха ми останали едни брошка и едни обеци. Обецитѣ бѣха сѫщата направа, както този пръстенъ, — посочи той. — Ще ми дадете и тѣхъ да видя, непременно ще ми дадете, нали, господинъ Стефановъ? Не можете си представи какво удоволствие само ще е за менъ. — Азъ казахъ „бѣха“ госпожице... — Значи нѣмате ги, изгубихте ги или? — Или какво? — погледна я Стефановъ. — Може би... да сте били принуденъ... да ги продадете. Простете ми ако... Стефановъ не отговори нищо. — Вие се обидихте? — запита го тя бързо. — Не, защо бихъ се обидилъ? Животътъ е тъй превратенъ, всичко е възможно. И какво чудно, ако единъ день прибѣгна... — Но моля ви се, господинъ Стефановъ, азъ само се интересувахъ... казахъ ви вече какъ ги обичамъ. — И менъ ме интересува, господинъ Стефановъ. Кажете ни наистина, ако не ви стеснява, що е станало съ такива чудни украшения? — Моята майка ми бѣше порѫчала да ги държа за най-чернитѣ дни въ живота ми, госпожо. Ний бѣхме минали много отъ тѣхъ, догдето слезнемъ отъ върха на богатството до... до живота. — Зная, — каза Маня, — Тодоровъ е вашъ съгражданинъ и той ми е говорилъ достатъчно много за Васъ. Вашиятъ дѣдо по майка е билъ богаташъ, известенъ въ цѣла Турция. — Да, той е билъ. Ималъ е много пари, но, види се, и много сълзи сѫ били заедно съ тѣхъ събрани, защото нищо не остана отъ богатствата му. Пъкъ и нима паритѣ сѫ всичко? — И все пакъ тѣ трѣбватъ най-напредъ, — каза Хеда и цѣлото и лице стана сериозно, като че ли предъ очитѣ си виждаше нѣкакви неприятни картини. — Щастието може да дойде като птичка въ всѣки отворенъ прозорецъ, — каза Маня, — но ако нѣма съ какво да го нахранишъ, то ще отлети бързо. — Щастието не избира свойтѣ щастливци по нашитѣ човѣшки съображения, — каза Фани, — то е милостиво къмъ хубавитѣ и обича младостьта... — Младостьта отлита, а виждалъ съмъ и бръчкави лица да сияатъ отъ щастие, както и младежки насълзени очи... Но, госпожице, споредъ менъ, трайното щастие може да е само това, което се крепи, расте и храни отъ нѣщо трайно. Човѣкъ заспива богатъ и се събужда съ единъ пожаръ или една кражба, която го превръща въ бездомникъ. Хубавицата пленява цѣлъ салонъ, предъ краката ѝ пълзятъ отъ възхищение, а на другата вечерь лѣга отъ едрата шарка и отъ лицето и хубостьта ѝ остава само възпоменание... — Вий говорите като древенъ библйскн пророкъ, а това не ви прилича. Вий сте още тъй младъ, — каза Маня. — И тъй грозни сѫ думитѣ ви, като че проклинате цѣлия човѣшки родъ, — усмихна се Фани. — Вий сте правъ, господинъ Стефановъ, абсолютно правъ. А все пакъ живота на гледъ ви опровергава на всѣка крачка. Това е вѣрно, което казвате и все пакъ ний хората си мислимъ — това може да стане, но съ другитѣ, а не съ менъ — и си живѣемъ спокойни. И, слава Богу, че могатъ тъй да мислятъ и че тъй рѣдко сѫ случайноститѣ, за които вий ни говорите, инъкъ свѣтътъ би станалъ една долина на скръбьта, въ която ние само бихме се вайкали, оплакващи бѫдащитѣ си и сегашни грѣхове и бихме мечтали за нѣкакво небесно щастие, — каза Хеда сериозно, като го гледаше право въ очитѣ. Стефановъ щѣше нѣщо да отговори, но Фани замахна съ дветѣ си рѫце. — За Бога, оставете тия псевдо-филосовски разправии!. Животътъ е щастие и щастието е животъ — това е то всичкото! Който може да го проумѣе, който не — здраве! А азъ чакамъ, господинъ Стефановъ, да ми кажете това, което ме най много интересува. Той я погледна очудено. — Гледай, — плѣсна тя весело рѫце, — той вече забравилъ! Ами нали щѣхте да ми кажете, какво е станало съ хубавитѣ обеци на вашата майка? — Нима обещахъ да ви кажа? — запита той. — Ами, разбира се. — Вие даже почнахте, — казаха Хедвига и Фани едновремено. Той наведе глава и помълча. — Басъ държа, че вие сте ги изгубили, — каза Фанка. Вашето лице изглежда така мрачно при възпоменанието за тѣхъ. Или, може би, да сѫ ви ги откраднали. Да? — Почти, — каза Стефановъ. — Какъ почти? Какво? — изгубихте ги?... Той климна само съ глава. — Я разправете по подробно! Ние тъй сме любопитни да знаемъ, — намѣсиха се дветѣ сестри. — Азъ вече зная, почти сигурна съмъ, — каза Маня като го гледаше, — подозирамъ, че тукъ има замѣсена нѣкоя симпатия. Господинъ Стефановъ, навѣрно, ги е подарилъ? — Такива скѫпи предмети не се подаряватъ,—каза Фани. Тѣ ще сѫ стрували цѣло състояние. — Тя има, право — каза Стефановъ тихо. — Азъ ги подарихъ на госпожицата, която бѣше моя сгоденица. — Боже мой, викна Фани, — нима е възможно? И на кого? Той трѣбва да е полудѣлъ отъ щастие. И азъ бихъ се сгодила за васъ, Бога ми, ако бихте ми подарили такива красиви нѣща. Тя, навѣрно, много ви се радва. Азъ да съмъ бихъ обожавала такъвъ человѣкъ. — Ти си дете, Фани, — каза Маня. — Вие казахте вашата бивша годеница. — Може би, тя не е вече жива? — Почти. — Чудни сте вие съ вашето „почти“ — каза му тя недоволна. — Разправете като хората! Вие искате да ви се молимъ. Ние на драго сърдце говоримъ всичко, което ни питате и не питате. Като дойде до васъ трѣбва да ви се изтръгватъ думитѣ една по една отъ устата. Много не любезни сте. — Извинете, госпожо, но азъ мисля, че това е съвсемъ не интересно, но щомъ толкова настоявате.... — Молимъ, — прекъсна го Маня. — Още повече, ако молите — на красотата нищо не се отказва. — Ето виждате, какъ можете да бѫдете духовитъ и галантенъ, когато искате, — каза Маня и въ очитѣ и въ гласътъ ѝ имаше толкова много доброта и ласка, че той неволно сведе своитѣ. — Добре, ще ви разправя тогава. Тя бѣше хубава — а азъ бѣхъ младъ. — Значи — твърде скоро е било. — Не, има години вече, госпожо. А, може би, и малко, но миналото време следъ това да ми се е сторило години... Азъ я обикнахъ, вие сами знаете какъ бърже ставатъ тия работи, и тя ме обикна.. казваше... И ние бѣхме щастливи, защото тя бѣше хубава, много хубава, а азъ бѣхъ младъ... После дойде той.... — Кой? — запитаха едновремено Маня и Фани. — Нѣкой... той. Въ живота всѣкога има по единъ „той“... Той не бѣше по-хубавъ. Не бѣше и подуховитъ, азъ поне тъй мисля... А, може би, се лъжа! Нали често виждаме дори въ огледалото само това което ни се иска? И веднажъ тя не дойде при менъ. А азъ я чакахъ... много дни. И само случайно обявлението на вестника ми каза, че тя свързваше живота си съ него, другиятъ... Той замълча. — Значи на нея бѣхте дали хубавитѣ обеци? Стефановъ бѣше навелъ глава и само кимна безъ да я погледне. — Тя трѣбва да е било много лошо момиче, ако си е позволила да постѫпи така съ васъ, — каза Маня. — Навѣрно, е била безсърдечна, — каза Фани като го гледаше състрадателно. — А при това тя поразително приличаше по вънкашность на васъ, г-це, — каза Стефановъ безъ да дигне глава, — даже гласътъ ѝ като че ли е сѫщиятъ... Всички погледнаха Фани любопитно. Тя неволно се зачерви. — Да не се влюбите пъкъ въ менъ сега? — каза тя презъ смѣхъ, — защото азъ съмъ почти готова... пръстена ви е тъй неизказано красивъ!.. Стефановъ мълчеше наведенъ...
  15. Събуждание ...Елена се огледа. Бѣше почти видело въ стаята. Тя скри изтиналата си рѫка подъ завивката и цѣла се сгуши. Но пакъ бърже си отвори очитѣ. Не далечъ отъ нея, върху възглавницата тя видѣ мѫжка глава съ полуотворена уста. Ней ѝ се стори, че вижда сънь. И тя мигна нѣколко пѫти. Но хъркането, което идваше отъ полуотворената му уста, я накара да се увѣри, че това е действителность. Смѫтни възпоменания се пренѣсоха като облаци гонени отъ вихрушка въ нейното съзнание. Тя се надигна изведнъжъ въ леглото, огледа бързо натрупаната съ бутилки маса, цѣлата обстановка на около, спещия до нея въ леглото Поповъ, разпокѫсанитѣ си долни дрехи — и остъръ писъкъ процепи стаята — Майко, майко! — захлюпи се тя на възглавницата. Нейното полуголо тѣло, настръхнало отъ студа, се тресѣше отъ спазми. Тя се давѣше въ сълзитѣ си, свиваше се като да искаше да се изгуби съвсемъ. Поповъ помръдна малко, каза нѣщо неразбрано въ сънь — и като сви главата си на една страна, захърка по-силно. Тя спрѣ да плаче, впери очи въ него, нѣма, треперяща. Но той, започналъ да хърка отново, нищо ѝ не отвърна. Та и кой бѣше той? Тя скочи внезапно отъ леглото, обръщаща се като че ли се страхуваше, че той ще се хвърли подире ѝ. Но той спѣше върху измачканото и измърсено легло, отмѣтналъ рѫце. Мустакитѣ му стърчаха разрошени. Дигнатата завивка разкриваше тѣлото му. Косматитѣ му гърди се вдигаха равномѣрно. Тя седна на единъ столъ, треперяща, хленчеща. Търсеше копчетата и ненамираше, обличаше се набърже съ смутена мисъль, граничаща съ безумие. — Майко, майко! — това бѣха едничкитѣ думи, които се отдѣляха по нѣкога членораздѣлно всрѣдъ това непрестанно хленчене, тъй много прилично на стона на ранено животно. Тя ужъ бързаше, но рѫцетѣ ѝ трепереха много и работата ѝ не успѣваше. Закопчваше по нѣколко пѫти едно копче — и все пакъ то биваше оставено най-после откопчано. Смѫтно чувство на нѣщо страшно бѣше останало въ душата, но за него нѣмаше думи въ мисъльта ѝ. Инстинктивно, като немощно малко дете, призоваваше тя майка си... Като покри съ дрехитѣ голотата на настръхналото си отъ студъ тѣло, тя се намѣтна съ голѣмото палто и гологлава, съ разрешени коси, излѣзе бързо вънъ. Нейнитѣ чепици бѣха разкопчани и чорапитѣ ѝ полудигнати. Дрешката отворена даваше възможность да се вижда ризата ѝ, а буйната ѝ коса се свличаше на неправилни вълни по раменетѣ. Не чувствуваше и не виждаше нищо. Като че ли бѣ умрѣла вече и само по инерция нейния трупъ още се движеше. Тя остави вратата на стаята отворена. Срещнатия слуга тя изгледа съ стъкленъ погледъ и тракащи зѫби като на трескава. Той ѝ каза нѣщо и посочи. Тя тръгна като автоматъ. Вѣтъра мѣташе разкопчанитѣ ѝ дрехи, коситѣ ѝ. Но нейнитѣ немигащи очи не виждаха нищо. Слугата викна пакъ следъ нея, сочещъ малка сбутана постройка настрана, но тя нито го чу. Нейнитѣ немигащи очи бѣха вперени напредъ. Той само махна рѫка, като да бѣ свикналъ на подобни капризи... Вѣтъра тичаше изъ широкото поле като невидимъ конникъ, провираше се презъ чернитѣ клони на голѣмитѣ върби и тѣ свирѣха странни мелодии, въ които имаше, сѣкашъ, повече сълзи отколкото тонове. После грабваше купчини навалѣлъ презъ нощьта снѣгъ и го отнисаше на далечъ, пилѣеше го между своитѣ невидими пръсти, като безкрайни низи маргаритъ. Спираше се за минута, за да се затири съ нова сила въ следующата. Той обикаляше около нея, сипѣше я съ своитѣ бѣли кристалчета, тичаше отпреде ѝ, шушнещъ нѣщо на голѣмитѣ трънки и малки храстчета, между които тя минаваше... Въ трапчина нѣкаква затъна, пада на колѣне и дори трѣбваше да се подпре на рѫце. До голата ѝ шия и разкрити гърди се вмъкна цѣло облаче снѣгъ и накичи дрехитѣ ѝ съ бѣла огърлица. Тя нито се отърси. Изправи се бавно като да бѣ се замислила страшно голѣма и важна мисъль, за която цѣлъ животъ не би ѝ стигналъ... Рѫцетѣ ѝ бѣха посинѣли вече. Хубавитѣ ѝ дълги нокти бѣха почти бѣли. Голѣмата ѝ дреха се развѣваше като голѣми черни крила, а косата ѝ — вуалъ накиченъ съ хиляди бѣли кристали. Случайно задържанитѣ игли и украшения, които бѣха останали презъ нощьта, сега бѣха изтъргнати отъ поривитѣ на вѣтъра и косата ѝ се развѣваше дълга и свободна, като въ нѣкоя русалка, току що излѣзла отъ водата. Когато тия пориви затихваха и далечъ въ полето се пронасяще стона на вѣтъра, буйната ѝ коса падаше на тежки вълни по нейнитѣ рамене и я обвиваше почти до колѣне. Тя мина нѣколко орани ниви, въ които снѣга се трупаше на неравни преспи и стигна до брѣга на Искъра. Той бѣгаше мѫтенъ, бързъ, приказващъ, сѣкашъ, нѣщо на заледенѣлитѣ си брѣгове. Тя се обърна. Небето бѣ покрито съ низки облаци, но въздухътъ бѣ чистъ и прозраченъ до неимовѣрность. Малкитѣ снѣжни облачета се дигаха само близко до земята, а по-високо тамъ, съ забуленъ върхъ въ хоризонта се виждаха синкавитѣ набраздени недра на Витоша, по които се редуваха черни и бѣли ивици. Въ самото ѝ подножие се издигаха малки купчета отъ кѫщи едва забележими. Но тя не видѣ нищо съ своитѣ остъклени очи. И, като обърна отново гърбъ, загледа се равнодушно въ рѣката. Чернитѣ клончета на върбитѣ свирѣха страхотно надъ главата ѝ. Въ паузитѣ, когато вѣтъра преставаше да духа, чуеше се тихия плѣсъкъ на малкитѣ вълни при самитѣ ѝ крака. Но тѣ нищо не можеха ѝ каза вече. Сѣкашъ, живота ѝ бѣ изказалъ всичко и тя бѣ престанала да разбира каквото и да е. Като автоматъ закрачи тя по самиятъ брѣгъ срещу течението, прескачаше повалени върби, падаше, ставаше отново, вървяща като человѣкъ, когото викатъ, когото водятъ. И когато се изпречваха трапища, тя дори не ги обикаляше. Не далечъ отъ нея, на самия брѣгъ се мѣрна малка прехлупена воденица. Тя бѣ мълчелива. Лекъ димъ се виеше отъ коминътъ ѝ. Елена се спре и обърна. Ханчетата, които бѣше оставила до шосето, се виждаха малки, неправилни купчини отъ несрѫчни играчки. Нѣкаква черна фигура, малка като бръмбарче, пълзящо връхъ голѣми бѣли покривки на маса, се ту губеше, ту показваше. Но тя не разбра, че това е приближаващъ се човѣкъ. Нито всичко останало наоколо ѝ. То бѣ изгубило всѣкакъвъ смисълъ. Нищо не можеше вече да стигне до съзнанието ѝ. И тя като отмѣтна инстинктивно прилепналитѣ ѝ върху самитѣ очи коси, тръгна отново... Голѣмо рунтаво куче, съ дълга опашка и настръхнала на прата козина се хвърли неочаквано върху ѝ и я хвана за дрехата. То я дърпаше, но тя не трепна. Дори нито направи жестъ да се отърве. Тя го гледаше съ своитѣ хубави остъклени очи и като че ли тѣ бѣха едно странно огледало, което отражава всичко, безъ да го допусне въ душата ѝ. Кучето отпусна дрехата ѝ, отдръпна се нѣколко крачки назадъ, излая протяжно два пѫти и като млъкна, приближи се до нея страхливо и взе да я души силно. И когато тя направи крачка напредъ, то тръгна следъ нея, гледащо я внимателно. Тя отиде до зелиясалитѣ улеи, които покрити съ странни фигури на налепилия се ледъ, влизаха въ подножието на воденицата, гдето всичко бѣше бѣло отъ снѣгъ и брашно. Водата бѣше спрена. Елена премина по прехвърлената дъска надъ тѣхъ и тръгна по самиятъ язъ. Кучето, което я следваше, душещо стѫпкитѣ ѝ, се спрѣ върху мостчето. Тя тръгна върху обледенелитѣ камъни. Водата бѣгаше подъ краката ѝ съ шумъ на бѣли поточета. Предъ нея, напротивъ, водата бѣше почти спокойна и само леко се бърчеше навреме лицето ѝ отъ тичащия невидимо надъ нея вѣтъръ. Тя направи още нѣколко крачки. Внезапно кракътъ ѝ се подхлъзна. Тя се завали на една страна, разпери рѫце и полека като да влизаше да се кѫпе, легна въ водата. И когато тя достигна до лицето ѝ, нечовѣшки крѣсъкъ се понесе надъ нейната повръхность и две рѫце съ спазмично свити пръсти направиха нѣколко бързи и безпомощни движения. Вѣтъра се изкиска зловѣщо, разтърси чернитѣ клонести върби и побѣгна нейде въ полето. Кучето клекна върху мостчето съ свита опашка и като дигна нагоре глава, цѣло настръхнало, издаде грозенъ протяженъ вой. Когато повтори и потрети, вратата на воденицата се хлопнаха. Цѣлъ побѣлѣлъ старецъ подаде глава, погледна малко насамъ нататъкъ, излѣзна бавно навънъ, тури рѫце надъ надвиснали вежди и взе да се взира, като викна кучето. Но то само го изгледа, безъ да мръдне отъ мѣстото си, дигна отново глава и издаде още по-протяженъ, още по-зловещъ вой. Воденичарьтъ се прекръсти и се върна съ дребни стѫпки, мърморещъ нѣщо подъ носъ въ пълната съ димъ воденичка... Поповъ се закашли и събуди. Той разтърка очи, протегна се и като видѣ, че вратата зѣе полуотворена. Викна да я затворятъ. Никой не му се обади. Той повтори, после се огледа, попипа около себе си, видѣ че нѣма Елена и запали цигара. Сигурно ще е излѣзла за малко, помисли си той и започна неволно да си спомня за снощната оргия. Пръститѣ му, съ които той поднасяше цигарата си, му спомняха хиляди тъй приятни нѣща, че той за малко дори забрави непритворената врата на стаята. Какъ ли ще го гледа сега тя? Сигурно ще я бѫде срамъ... Нѣкой плачатъ, повечето плачатъ, спомни си той. Но тѣ скоро и забравятъ. И тази ще плаче. Тя бърже се опи и едва ли помни нѣщо. По добре е като помни какво прави, когато и сама знае. Но Елена бѣше пияна, съвършенно пияна. Тя полуспѣше въ обятията му и цѣлуваше тъй безразборно, тъй безсмислено му говорѣше... Тя е истинска роза, мислѣше си той, ще плаче, разбира се, много. Ще му говори и за майка си, за своето бѫдаще, което той убива и какво ли не още? Чудно защо се бави още? А време е вече да се става. По добре би било, ако не бѣ се събудила толкова рано — и той се протегна. Кѫсно е вече... Па и тая врата... — Господинъ министре, — влѣзе Барото блѣдъ, разпъхтѣнъ, гологлавъ, рошавъ, съ разкопчана риза, безъ яка и връзка — ставайте. Госпожицата се удавила! — Какъ? — викна Поповъ въ следующия моментъ, като се изправи на лакетъ. — Излѣзла, удавила се тамъ горе на яза на воденицата... Тичахъ... но кѫсно. Мѫчатъ се вече да я вадятъ... Азъ се върнахъ да ви кажа. Поповъ поблѣднѣ. Вихрушка отъ мисли се понесоха веднага въ умътъ му и ушитѣ му писнаха. Нѣщо изтина въ него, като че ли сърдцето му стана буца ледъ. Той скочи треперящъ и почна да се облича съ най-голѣма бързина. — Спасете я, Баро! Направете всичко възможно, спасете я! — Тамъ отидоха и Пешо, и синъ му, и воденичаря... за изваждане — ще я извадятъ, но за спасяване, май... — Ами защо сте я оставили, дяволъ да ви вземе, да отиде? — Азъ съмъ спѣлъ още, господинъ министре. Тя излѣзла такава, казва момчето, намѣтната, раздърпана. Той мислѣлъ — отива по нужда. Викналъ ѝ, посочилъ, тя все вървѣла. Где да зная, каже, може така край рѣката да иска да се мие или що? Вижда я, отива все по брѣгътъ. Коситѣ ѝ развѣяни. Съмнилъ се нѣщо. Вика ме. Тъй и тъй, каже... Мисля, може само така... кой знае? После ме хвана шупе. Обличамъ се на бърже... Разправя Барото, а очитѣ му бѣгатъ по леглото, което сега е открито съвсемъ. Ноздритѣ му като на ловджийско куче се отварятъ бърже. Той помага на трепрящия Поповъ да се облече. — Видѣхь я близо до воденицата, спрѣ се. А вѣтъра вѣе косата ѝ, дрехитѣ ѝ. Стори ми се като луда. Спрѣхъ се и азъ. Мислѣхъ си, може само така, мѫчно ѝ е — хвърли той пакъ погледъ къмъ леглото. Поповъ го забеляза и съ безобразна псувня дръпна покривката върху него. — Каквото и да стане, Баро, отъ тебъ искамъ едно — да изчезне всичко, разбра ли? Кажи да приготвятъ моятъ автомобилъ. Другиятъ да остане. Ще направишъ всичко възможно. Ако успѣете да я спасите, добре, ако не, ти знаешъ... Нѣма да жалишъ нищо. Моето име не трѣбва да се чуе. — Знамъ, знамъ господинъ министре. Вий бѫдете спокоенъ. Азъ сега ще се върна пакъ тамъ. Ще я намѣримъ. Може да сѫ я намѣрили вече.. - Но по добре ще е ако... — той позамълча. — Какво? — Ако не се съживи вече, — каза той като си гледаше краката... Отново замълчаха. — И азъ тъй мисля, — каза Поповъ следъ малко. — Тъй че нека много не усърдстватъ. — Вий бѫдете спокойни, — каза Барото, като се кланяше, — азъ сегичка всичко... — и излѣзе... Поповъ запуши нова цигара. Пръститѣ му още трепѣряха, но лицето му имаше вече обикновения си изгледъ. Вестницитѣ дадоха както винаги, най голѣми и „вѣрни“ подробности за трагичната смърть на едно хубаво, но капризно момиче, което е искало да направи зимна разходка и което, въпрѣки увещаванията на придружаващитѣ го другари и другарки, се отдѣлило само, играещо си и дразнещо ги постоянно, че сѫ страхливи. Но нейната необмисленость бѣ намѣрила бързото си наказание. Едно внезапно излайване на воденичарското куче бѣ я стреснало, подхлъзнала се и падналя въ язътъ... Старателнитѣ три часови търсения бѣха дали резултати. Трупътъ ѝ бѣ намѣренъ, но да се вдъхне животъ въ него бѣ немислимо... И всички четоха и разбраха какъ е станало това — освенъ нейната майка. Тя при първото известие още падна въ несвѣсть. И, когато я свестиха, видяха вече, че всѣкакви обяснения бѣха за нея излишни. Нейния мѫтенъ погледъ бѣ винаги устременъ тѫпо предъ себе си. Всѣка попаднала ѝ подъ рѫка възглавница ставаше малката Елени, която тя люлѣеше на рѫце, като ѝ разправяше несвързани приказки... Благодарение на Барото, всички следи отъ позорната нощь бѣха изчезнали отъ облеклото ѝ, дрехитѣ, преднамѣрено скѫсани ужъ при търсенето, тъй че следователя и доктора малко можеха да прочетатъ отъ това красиво мраморно тѣло и остъклени кукленски очи... Всички намираха, че погребението бѣ великолепно, а Поповъ твърде внимателенъ къмъ свойтѣ чиновнички и щедъръ въ такива нещастия. Самиятъ той придружи до гроба това малко, едва що заживѣло дете. Той тъй внимателно дигаше своятъ лъскавъ цилиндъръ при поздравитѣ. че всички намираха, че той е още твърде елегантенъ мѫжъ. Маня вървѣше близо до него съ зачервени очи и наведена глава. Тя не гледаше никого. Нейната царствена горда походка не съответстваше на неговата дребна и нервна. Тя водѣше подъ рѫка майката на Елена, която все говорѣше нѣщо. Отъ другата страна я подържаше докторъ Тодоровъ и често често допираше кърпъчката си до очитѣ. А майката бѣше спокойна. Нейниятъ мѫтенъ погледъ бѣгаше равнодушно по всички наоколо, като че ли тя бѣ най далечната фигура на това събитие. И, когато на гроба запѣха последната молитва за упокоявание и последно целувание доведоха я и нея надъ трупътъ. Тя се наведе тихо и я загледа. Нейниятъ тѫпъ погледъ бѣгаше по лицето ѝ, красиво стройно лице, по околнитѣ хора, чийто погледи я следѣха внимателно, по собственитѣ ѝ рѫце, които и се струваха непознати съвсемъ... После тя почна да хвърля цвѣтята на страни, хвана Елена за дрехитѣ и я разтърси силно, гледаща я все тъй внимателно. Маня и Тодоровъ я отдръпнаха на сила. Нѣкаква стара бабичка, може би далечна роднина, я пое на немощнитѣ си рѫце, като нареждаше монотонно нѣщо. Поповъ се наведе, събра киткитѣ, разхвърляни по земята, нареди ги надъ Елени и нѣколко мига я гледа втренчено. После извърна гръбъ бързо и излѣзе вънъ отъ събралитѣ се наоколо хора. Тихото пѣене на поповетѣ се смѣси съ звука на падащата по сандъка пръсть. Бѣли лѣки снѣжинки се редѣха тихо една следъ друга, като думитѣ на непознатата пѣсень..
  16. Бездна. Поповъ затвори внимателно вратата на купето: — Каза ли нѣщо майка ви, Елени? — Не нищо, тя ви много благодари за вашето внимание къмъ мене. Тя каза, че е хубаво следъ работа гдето сте ме разхождали до четвъртия километъръ и тогава връщали въ кѫщи. Но, каза, че не било хубаво госпожица да пие въ кафене съ чужди человѣкъ, както направихъ миналата недѣля. — Че защо и казахте, Елени? — Какъ може да не и кажа? Тя каза, че само съ роднини человѣкъ може да отива въ такива мѣста, а вечерь особено не бие добре на очи. — Че защо, азъ чужди человѣкъ ли съмъ Елени? — Разбира се, господинъ Поповъ. — Вий само така мислите. Ще видите колко скоро ще се сприятелимъ. — Нали сме вече приятели? Вий сте тъй внимателни... Пакъ ли ще вървимъ на разходка, запита тя, когато забеляза, че отомобила се носи нѣкѫде вънъ изъ града. — Не Елени, вечерята ще бѫде не въ кѫщи. — Не ли? Азъ пъкъ мислѣхъ, че ще вечеряме у васъ. — Не, единъ зименъ излетъ. Това е моя проектъ — А госпожата ви ще бѫде ли тамъ? — Разбира се, ако не е дошла, ще дойде съ единъ свой поклоникъ. Помълчаха. — Господинъ Поповъ, обади се Елена — какъ така пускате госпожата си да ходи съ чужди мѫже сама? Мама казва че това никога не е хубаво. Тя никога не ходи съ никого, ако азъ не съмъ при нея. — Че защо? — Ами тъй, тя казва че изобщо не е прилично това. — Какво неприлично има тукъ? Това сѫ само предразсѫдаци, нищо друго. — Азъ не разбирамъ така добре като васъ, но ми се струва, че азъ ако бѣхъ, не можехъ остави така, безъ всѣкакво наблюдение и внимание своя мѫжъ или жена. Най напрѣдъ чувствата ми не биха позволили това! — Защо? — Незная какъ да ви обясня, но ако обича човѣкъ може ли да е така спокоенъ? — О, не бихъ ревнувалъ. Нищо по глупаво отъ ревностьта. Ако тя ме обича и ми е вѣрна, моето съмнение би я само обидило. А ако ми е невѣрна — никакво наблюдение и пазене не би ѝ попречили да ме лъже, защото нѣма надзоръ, който би упазилъ една жена, решила да измѣня. Па и друго Елени, азъ не я обичамъ толкова много и малко ме интересува това дали тя ми измѣня или не. — Нима е възможно това, господинъ Поповъ? Тя е тъй красива... — Та само красотата ли е която се харесва Елени? Има нѣщо друго, което е по красиво отъ най хубавото лице — душата. — Азъ мисля госпожата ви е рѣдко духовита жена и тя ви обича твърде много, твърде много! — Казватъ. — А не е ли вѣрно? — Може ли това да се знае, Елени? Видите ли, казватъ. Ний всички говоримъ, казваме и всички си служимъ съ думитѣ. И най-лъжливия човѣкъ и свѣтеца, ако щешъ, употрѣбяватъ едни и сѫщи думи. — Азъ не мисля така. Вашата госпожа ви обича твърде много, това се вижда въ всичко. — Не допускате ли, че азъ пъкъ може да не я обичамъ? — Мигъръ е възможно това? — почуди се Елена искрено. — Защо не? — Че защо сте се оженили тогава, ако не я обичате? Азъ мисля нетрѣбваше да се жените. Ако не я обичате вече, защо не се разведете? Азъ мисля единъ мѫжъ щомъ не обича жена си, трѣбва да се разведе — Ти така мислишъ Елена, а живота кара хората другояче да мислятъ. — Какъ напримѣръ? — Ами напримѣръ така. Види человѣкъ жененъ нѣщо хубаво, божествено хубаво цвѣте, край своя пѫть. Защото може ли ожененъ човѣкъ да вземе винаги най хубавото момиче, което е видѣлъ, за жена? Не може, нали? Е добре, той ще вземе една, която и да е. И отъ тая която е обичалъ, винаги той ще срѣща по хубави, по нежни, по възвишени. Умрѣли ли сѫ съ оженването всички чувства, съ които той се е възхищавалъ, когато е билъ ергенъ на всичко хубаво, възвишено? Не, нали? Той и сега ще се възхити. И сега неговото сърдце ще затупа когато види очички красиви като небето и устни прекрасни, като разцъфнали розички. Така Елени. Когато душата се възхищава отъ хубавото, тя не пита дали е позволено или не това. — Азъ мисля че възхищението е едно, а друго... какъ да кажа... Напримѣръ всѣки може да се чуди на едно милйонно чуждо богатство безъ съ това да върши престѫпление, но ако посегне да го грабне, тогава... — Тогава? — Ами не е хубаво, чуждото си е чуждо. — И все пакъ по сладко отъ своето. — Вие сте много интересенъ човѣкъ, господинъ Поповъ. — А вий, Елени, едно твърде хубаво момиче, което знае да прави духовити комплименти. — Вий все така ми казвате, а азъ мисля че не съмъ... много хубава. Отъ мене има много по хубави. — Незная такива, не съмъ срещалъ. — А майка ми, а вашата жена?... — На вкусоветѣ другари нѣма казватъ. Вий харесвате тѣхъ, азъ бихъ предпочелъ васъ. Елена не каза нищо. Удобната кола ги носѣше бързо, като ги полюляваше леко. Като дълги свѣтли ивици предъ нея бѣгаше свѣтлината на фароветѣ. Снѣжната вихрушка лепѣше по стъклата снѣгъ, но вѫтре не бѣше студено. Ней дори ѝ се струваше, че чувствува топлината на неговия кракъ облегнатъ до нея. Сегисъ тогисъ тя биваше наклонявава къмъ него и почти полулѣгаше върху му, другъ пѫть ставаше обратно. Тя молѣше отначало за извинение, а после престана и само се усмихваше, когато той пускаше нѣкоя острота по тоя случай. — Не ви ли се струва, че нѣкой плаче? — попита, го тя внезапно. — Вѣтъра свири по стъклата. — А менъ често ми се струва, че нѣкой плаче. Зимно време винаги ми е мѫчно... за слънцето... или може би за нѣщо друго, така безпричинно ми идва да плача. Все мисля, че вѣтъра, това сѫ гласове на нѣкои, незная кои... викатъ. За нѣщо плачатъ... плачатъ и умиратъ... Все мисля, че нѣкога ще умра въ такъвъ нѣкой страшенъ день безъ слънце. Това е просто инстинктивенъ страхъ. — Може би нѣкога сте били слънчева принцеса да сте живѣли подъ южното небе на Индия, всрѣдъ цвѣтята и палмитѣ... — Кога? — Нѣкога, когато сте сѫществували преди. — Какъ може това? — Не сте ли чели нѣщо за преселение на душитѣ? — Никога. Чувала съмъ само откъслечно. — Заговорете съ жена ми по тоя въпросъ. Павловъ, моятъ приятель и тя, струва ми се, си иматъ даже нѣкакво тѣхно общество пълно съ тайнственни церемонии и обряди. Тѣ вѣрватъ въ преселението на душитѣ. Индийски учения... — Възможно ли е това? — Не зная, но почвамъ да вѣрвамъ, когато слушамъ думитѣ ви. Може би наистина това преселение да сѫществува и вашата душа затова да не може да понася лошитѣ дни на нашия севѣръ. — Колко ли ще е хубаво да може човѣкъ пакъ да живѣе? — Навѣрно, но ако може да използва своитѣ познания, ако помни и предишния си животъ, инакъ не би могълъ да му се радва. — Вѣрно... Азъ много се интересувамъ отъ това и ако само вашата госпожа пожелае да ме научи... — Ако не тя, азъ мога да кажа и на други да ви въведе въ тѣхното общество. — Ами вий не сте ли въ тѣхното, какъ го нарекохте? — Общество ли? — Да, общество. Не съмъ. Защото какъ да ви кажа... менъ много малко време ми остава въ живота. То не ми стига дори за сегашния животъ, какъ бихъ му намѣрилъ дѣлъ да се грижа и за другия... небесния, задгробниятъ, да го речемъ. Па и моятъ мозъкъ нѣкакъ мѫчно възприема това. Хиляди пѫти по-лесно бихъ се възхитилъ отъ нѣщо земно... — Азъ бихъ искала много да узная нѣщо повече отъ това, което ми казвате. Отомобила спрѣ предъ едно отъ ханчетата на Орханийското шосе. Близо до вратата чакаше другъ. — Навѣрно вашата госпожа е вече тукъ — каза Елена като триеше стъклото. — Това ще видимъ сега — каза Поповъ като излѣзе отъ купето. Веднага вратата се отвориха и нѣколко души ги посрѣщнаха съ фенери. Поповъ подхвана Елена и почти пренесе презъ кальта и снѣга, образуващъ малки локви. — Готово ли е за вечеря? — запита Поповъ. — Готово, господинъ Министре — каза Барото като се поклони и му показа съ рѫка въ дѣсно — пакъ въ сѫщата стаичка. — Хубаво, много хубаво, каза Поповъ, като посегна да отворя вратата. Винаги внимателенъ, Барото подскочи като гумена топка и веднага отвори. На не голѣма маса бѣха турени два прибора. Стаята бѣше извънредно чиста, прикѫтната и затоплена прекомѣрно. На пода бѣше постлана хубава разноцвѣтна черга, а до стената красивъ креватъ, съ ослепително бѣли възглавници, като че ли нехармониращи съ голитѣ стени на стаята. Въ ѫгъла имаше нѣколко голѣми саксии съ цвѣтя. Никелирана лампа висѣше отъ тавана пръскаща приветлива свѣтлина. Поповъ се огледа доволенъ. — Кавьора само сте покачили наопаки, — усмихна се той. — Отъ бързина, господинъ министре — ей-сегичка ще го обърнемъ. — Нищо. И така не му пречи, все ще изпълни предназначението си. Елена все още стоеше права. Поповъ я помоли да се съблече, а Барото пое и неговата дреха. — Защо само два прибора? — запита го тя тихо, надвесена надъ самия него. Той усети дъхътъ ѝ на лицето си и затвори очи отъ удоволствие. — Баро, защо само два прибора? — Господинъ министрътъ бѣше заповѣдалъ... — изгледа го той очудено. — Да бѫдатъ четири, понеже ще дойде и жена ми съ своя приятель. Много скоро забравяшъ ти, Баро, остарѣлъ си, а азъ мислѣхъ да те женя, — пошегува се Поповъ. Барото отиде бърже навънъ и следъ малко донесе още два прибора. — Тѣ трѣбва да сѫ вече на пѫть, — каза Поповъ — Навѣрно, господинъ министре. — Освенъ, ако не имъ се развали нѣкоя гума — Много се развалятъ отъ снѣга, — подмигна неволно Барото, — нашитѣ четири пѫти ги смѣнявахме. — Ще ги почакаме още малко, па ако не дойдатъ, ще почваме, — каза Поповъ. — Азъ предадохъ на госпожата, че точно въ 6 часа ще тръгнете и да не закъсняватъ повече, че ястеята ще се развалятъ, па и назадъ трѣбва да се връщате. — Добре, добре, Баро. Ти вижъ, ако не идатъ следъ малко, нека се върне Николай съ нашето купе да види да ги посрещне. Да гледа само да не би и той да остане нѣкѫде. — Разбрахъ, господинъ министре, — каза натъртено Барото, като се поклони. Опитенъ човѣкъ въ всичко, приготвящъ не за пръвъ пѫть такива вечери на своя шефъ, той се досещаше отъ полудуми. — Приветлива стаичка — каза Елена следъ малко. И колко чисто е наредено всичко! Тя се приближи до леглото. — Чудно нѣщо! Поглежте какви хубави копринени юргани, — отметна тя покривката. — Въ такава малка кѫща всрѣдъ полето... — Случва се понѣкога. — Не, тукъ сигурно притежателя трѣбва да е много богатъ человѣкъ и при това съ вкусъ. Погледнете и възглавницитѣ, — натисна ги тя съ рѫка, — само пухъ. Потъватъ... и тя натисна всрѣдъ леглото — Личи си, че е человѣкъ, който обича да си огажда. — Приветлива стаица. Ахъ, много си я обичамъ, — каза Поповъ. — Вий сте идвали и другъ пѫть? — обърна се тя бързо. — Да, нѣколко пѫти... но рѣдко. Тукъ ме познаватъ добре. Тя седна на единъ столъ не далечъ отъ печката. — Наистина хубаво е тукъ, но я чуйте вѣтъра какъ плаче, слушайте. Цѣла настръхвамъ. Като че ли оплаква нѣкого. — А, вий, Елени, не го слушайте пъкъ, — приближи той стола си до нейния. — Азъ тъкмо тогава изпитвамъ истинска наслада, когато слушамъ така да вѣе вѣтъра, да хлопа по изпотилия се отъ топлина прозорецъ, а до менъ да буботи печката, тъкмо както сега... А когато сѫдбата тури едно красиво сѫщество, като тебе, Елени, въ такава стая, то живота става на приказка и азъ такава вечерь не бихъ смѣнилъ съ най-свѣтлия майски день... — Азъ пъкъ тъй обичамъ май! Тогава всичко е хубаво, прѣсно, красиво. — Въ моята душа е винаги прѣсно, Елени, и въ най-лютата зима азъ пазя въ нея градини, пълни съ рози и тѣ ми сѫ достатъчни да бѫда щастливъ. Въ моята душа, Елени, има майски дни всрѣдъ зима! — Вий сте особенъ човѣкъ, господинъ Поповъ. Вий само като погледнете нѣкого... — Само като погледна нѣкого? Какво? — Личи си по очитѣ ви, че има нѣщо необикновенно въ васъ. И често говорятъ за това. — Какво? — приближи стола си още повече Поповъ. — Различно. Но има които казватъ не добро. Зная у дома идва една госпожа, жена на банкеринъ, мамина приятелка, отъ пансиона още, казва че никакъ не сме направили добре, гдето съмъ постѫпила при васъ. По-миналата недѣля бѣше. Но защо, неможахъ да разбера, азъ често излизахъ отъ стаята. — А вий какъ мислите? Нима сте забелезяли нѣщо лошо въ менъ? — Напротивъ, вий сте твърде интересенъ человѣкъ. Толкова пѫти съмъ говорила съ васъ и вий винаги умѣете все за нови нѣща да приказвате. А другитѣ дотѣгатъ, все едно и сѫщо нѣщо ще кажатъ или че ми е хубава шапката, или... — Или какво, Елена? — Или косата или нѣщо друго. — А косата ви е наистина хубава, Елени! Азъ още по-рано, като ви видѣхъ първи пѫть, спомняте ли си? мислѣхъ, че черна е съвсемъ. — А виждате, че не е. — Не е, но рѣдко е това съчетание като у васъ. Особенно очитѣ. Тя си наведе погледътъ, защото той бѣше се надвесилъ много близко до сами нея. На вратата се похлопа. — Господинъ министре, — поклони се Барото, — всичко е готово и ако заповѣдате да внасяме. Госпожата много закъснѣ. Ще трѣбва да се връщаме... Поповъ погледна нерешително Елена. — Какъ мислите? — Както кажете, но азъ мисля трѣбва да почакаме и госпожата. — За връщане мисля, да не закъснѣемъ — каза Поповъ. — Но мама и безъ туй знае, че ще се върна късно. Затуй си и взехъ дебелото палто. — Вижъ тогава, Баро... Почакай още малко, а после кажи да внасятъ вечерята. За госпожата остави, та въ случай че дойдатъ по-късно... Елена скръсти рѫце на гърди. Малкото ѝ деколте се откри и погледътъ му забѣга по крѫглитѣ ѝ рамене. Тя изглеждаше, благодарение на контрастътъ между полутраурното ѝ облѣкло и кожата ѝ, поразително бѣла. Поповъ я гледаше съ свѣтнали очи. — Наистина, Елени, ти, сѣкашъ, не си отъ нашитѣ северни страни, тъй нѣжна и хубава си! Всѣки день те виждамъ и всѣки день ти нова си, по-хубава, по-чудна... Елена се зачерви. — Недейте ми говори така, защото ще започна да мисля, че съмъ се лъгала, че и вий сте както ония — не много умни хора, които работятъ заедно съ менъ въ кантората ви. Поповъ щѣше да отговори нѣщо, но влѣзе Барото, а следъ него единъ отъ прислугата. Скоро наредиха окончателно масата. — Заповѣдай, Елени, — покани я той, когато Баро хвърли последниятъ погледъ и излѣзе доволенъ. — Много съжалявамъ, че, може би, нашата вечеря ще бѫде не многолюдна, но дано отъ това тя не стане по-малко весела. — Господинъ Поповъ, много ми е неловко така да вечерямъ само съ васъ. Какво ще каже вашата госпожа, па и хората... — Моята госпожа ли? Това ли ви безпокои? А може би, докато чакаме ний тукъ, тѣ вече сѫ въ закѫтнато гнѣзденце и да сѫ щастливи. — Нима е възможно това? — И много даже. Инакъ не биха закъснѣли толкова. А хората тукъ съвършенно ви непознаватъ, знаятъ, че имамъ роднини дошли скоро на гости и какво могатъ да мислятъ? Освенъ това, бай Пешо е мой отдавнашенъ приятель. — И все пакъ неловко ми е, господинъ Поповъ, чувствувамъ че правя нѣщо, което не трѣбва. — Дали най-хубавитѣ нѣща въ живота не сѫ именно тия, които „не трѣбва“ да се правятъ, Елени?.. — той я погледна. И очитѣ му като че ли я пронизаха съ нажежени шишове. Тя отказваше да пие, но сладкитѣ самоски вина накараха странитѣ ѝ да се зачервятъ. — Азъ никога не съмъ пила толкова много, господинъ Поповъ, — говорѣше му тя, като облизваше червенитѣ си, като рубини устни, — никога и тъй ми е топло... А Поповъ само се усмихваше. Той канѣше, сипваше, увещаваше. Тя пиеше „за последенъ пѫть“ — и все пакъ пиеше и се заричаше наново. Барото донесе последнитѣ сладкиши самъ, заедно съ кофата, въ която се показваха гърлата на нѣколко бутилки шампанско и погледна въпросително Поповъ. — Печката — и може да си легнете, — каза му кѫсо той. Барото тури нѣколко дървета и излѣзе като притвори внимателно вратата. — Неща вече, — каза Елена — ето до тукъ ми стигна, — посочи тя устнитѣ си. — Ти казвашъ... азъ зная... азъ съмъ била слънчева принцеса. Моитѣ коси сѫ като огънь. И това сладкото е нектаръ, който нѣкога сѫ пили всички принцеси... слънчевитѣ принцеси. Ти си много уменъ... Ти ме позна... А всички други неможаха. Тѣ незнаеха. Азъ всѣки день бѣхъ съ тѣхъ, а никой не ми каза слънчева принцеса, само ти. Но тукъ е тъй топло, огледа се тя безпомощно. — Наистина, — каза той, — тукъ е тъй топло. Чакай малко. — И той като разкопча дрешката ѝ, подгъна я отъ дветѣ страни —Ето виждашъ направихъ ти деколтето само по-голѣмо — отмахна ѝ той рѫката, когато тя инстинктивно посегна да се защитава. Ето, огледай се само — посочи ѝ той не голѣмо огледалце на малката масичка до цвѣтята. Тя стана и съ неувѣрени стѫпки отиде до тамъ. — Много съмъ уморена, — каза тя. — Ще си починешъ, има време. Хубава си нали? стана той и я подхвана подъ рѫка. Тя се оглеждаше безмислено. — Хубава, — каза тихо тя. — Много хубава, божествена! Ела седни тукъ до менъ, — поднесе ѝ той широкъ столъ, на който седеше. — Нѣма мѣсто — каза тя като въ сънь. — Има, ето — и той я пое почти на колѣнетѣ си. — Ти си слънчева принцеса, коситѣ ти сѫ лѫчи отъ майски день, а уснитѣ — ти корали отъ най-голѣмитѣ дълбочини на морето. Твоитѣ мигли, сѫ като змии, които се цѣлуватъ, а веждитѣ ти сѫ лѫкове на непобедими юнаци. Елена седѣше полулегнала къмъ него, съ устни малко отворени, въ които се виждаха върховетѣ на равнитѣ ѝ ослѣпително бѣли зѫбчета. Тя бѣ дигнала погледа си нѣкѫде горе и като че ли цѣлата ѝ фигура се вълнуваше. — Говори още, — плѣсна тя рѫце, — само ти, знаешъ, че съмъ слънчева принцеса. Той гледаше открититѣ ѝ рамене, нежната дантела на ризата въ основата, на която се провираше розова кордела и линията, която изпъкваше подъ нея. — Твоитѣ зѫбки, принцесо, сѫ слънчеви дни, всѣко зѫбче е майски день. А, погледни тукъ е всичко, което щастието може да даде човѣку, — залепи си той топлото чело до гърдитѣ ѝ — Ти си роза! Лека роза. Ливанска, за която днитѣ сѫ опиянение и парфюма ѝ би стигналъ за цѣлъ животъ. — Говори ми още! — каза тя. Той дигна глава пресегна и следъ минута една отъ запушалкитѣ хвръкна. Той налѣ пѣнещо се вино въ бокалитѣ. — Неща вече, — каза Елена като се обръщаше. — Това е нектаръ, Елена, поглежъ. — Тя дигна чашата на свѣтлината и гледаше внимателно на тия малки мехурчета, които бѣгаха бързо нагоре. После изведнажъ го изпи. Той тутакси ѝ напълни отново. — Сега да се чукнемъ. — Добре! — съгласи се тя. — Ти до сега бѣше слънчева принцеса, но ти си родена за царица и такава ще бѫдешъ. Ти ще си царица на любовьта, която не знае граници и предѣли, която не знае родъ и време, която прескача всичко и всѣкога млада, оживѣва старцитѣ, или убива юношитѣ... Ти ще бѫдешъ царица на любовьта, която дава неизказано богатство и безподобни минути, такива кѫси, че животътъ, прекаранъ съ нея, се струва секунда и мигътъ само отъ него е пъленъ съ такова щастие, което и съ думи не може никога да се изкаже. Ти имашъ всички тия богатства, които си събирала нѣкога, когато ги не знаеше още, че тѣ сѫ за твоя царь. Да си чукнемъ, Лени, ела — и той я притисна до себе си. — Добре, — каза тя, — да се чукнемъ. Азъ ще бѫда царица, — Цѣлуни ме тогава,— каза той ѝ приближи устата си. Той се впи въ нейнитѣ и ги смучеше, хапѣще като человѣкъ въ който страстьта е удавила всичко. Тя отначало стоеше почти безчувственна, но виното, което бѣше запалило кръвьта ѝ, довърши само това, което мѫжкитѣ цѣлувки събудиха. Тя пиеше вече чаша следъ чаша, пригръщаше го все по-силно и по-силно. Той отмѣтна бързо покривката и я сложи върху леглото. Съ опитна рѫка затвори той бързо вратата, отстрани масата и като клекна, почна да ѝ събува обувката. — Защо? — азъ мога и сама, — каза тихо тя. — Ти си царица. — Да, азъ съмъ принцеса. Сега ела, ела по хубаво тукъ — и тя се мѫчеше да се изправи. Той захвърли изутата обувка на страна и като я пригърна още по силно каза ѝ: — Ти ще си царица на любовьта тая вечерь, на щастието, на най хубавия день отъ живота ми. — Добре, — каза тя бавно, — и го прегърна...
  17. Божи създания Стефановъ гледаше съ очудване тая странна група — Та какво собственно искате вие? — попита той Тодоръ, който рѫкомахаше до вратата. — Вие, уважаеми господине, сте злоупотрѣбили съ довѣрието на вуйчо ми. Вий, никой другъ го намирате тая сутринъ свързанъ и съ украдени сума златни напалеона... Казвамъ ви, че азъ искамъ и настоявамъ да върнете паритѣ на стареца. Стефановъ се усмихна. — Ти още си пиянъ, Тодоре. И ако си легнешъ по добре ще направишъ. Ако бѣше дошелъ когато те викахъ, тогава щѣше да видишъ въ какво състояние бѣше вуйчо ти и нѣмаше да ми говоришъ така. — Азъ съмъ сигуренъ, че това е кражба организирана отъ тебъ — и никой другъ! Страннитѣ субекти които се навъртатъ около тебъ... — И съ които ти пиянствувашъ... — То си е моя работа. — Разбира се, за това не споря. Е, и? — Върнете напалеонитѣ! Не ме карайте да викамъ полицията. — Азъ самиятъ я извикахъ тая сутринъ, човѣче Божи, още когато ти спѣше мъртавъ пиянъ. — Азъ съмъ господаръ на своитѣ действия, и не съмъ отговоренъ предъ тебе. — Още по малко намерение имамъ да бѫда азъ този отговорникъ — усмихна се Стефановъ. — Азъ ще те заставя! — каза Тодоръ и тропна съ кракъ — Русо... — Чакайте! — каза Добревъ, който до сега мълчаливо присѫтсвуваше — Вие, господинъ Стефановъ, отказвате категорично да сте взели каквото и да е участие въ тая кражба? Стефановъ климна съ глава. — И това може да потвърдите съ честна дума— паролъ д‘оньоръ? — Разбира се — каза Стефановъ. — Честната дума и на най безчестния човѣкъ трѣбва да бѫде свята, до като не се докаже че е лъжовна, каза високо Добревъ, дигналъ тържествено рѫка като да благославя нѣщо. Русо се обърна бърже къмъ вратата, подпрѣ бележника си и задраска нѣщо. Тодоръ слушаше съ дигната на горе малко изкривена на една страна глава и погледъ вперенъ въ тавана. — Тодоре — каза тържествено той — господинътъ не е виновенъ. Тѣзи пари сѫ взети отъ други и ние трѣбва да ги търсимъ. Моятъ логически умъ ми казва, че тукъ нѣма да намѣримъ нищо. Тѣзи 56 напалеона сѫ взети отъ други. — 111 — поправи Стефановъ. — 56 бѣха останали — каза Тодоръ, после изведнажъ млъкна... — Незная може и 111 да сѫ били — каза смутено той и очитѣ му бѣгаха безпокойно. — Значи знаехте ги по добре отъ вуйчо си? — запита го насмѣшливо Стефановъ. — Не т. е. да, азъ знаехъ... Той бѣше ми казалъ, че има въ една кутия, но то бѣше още по рано, сега може още да е турилъ. Незная... — Бѫди спокоенъ Тодоре. Моя логически умъ ще ме изведе право на крадеца, бѫди сигуренъ. Азъ чувствувамъ. Моятъ усетъ не ме лъже никога. Интуитивнитѣ чувства сѫ всички у менъ — толкова пѫти съмъ ти казвалъ — каза важно Добревъ. — Да вървимъ — и той, като се поклони церемонно излѣзе вънъ. Копиращия го до най малката подробность Тодоръ направи сѫщото и следъ него Русо, който изглеждаше съвършенно бледенъ, като че ли току що излѣзълъ изъ гроба. Стефановъ повдигна рамене и устнитѣ му се разтегнаха въ усмивка: — Божи създания! — каза си той шеговито и се заразхожда изъ стаята. Часътъ бѣше вече единъ, а Комитата го нѣмаше още никакъвъ... Ами ако е изгубилъ пръстена? Ако сѫ му го откраднали? И той се спре, гледа предъ себе си нѣкакъ тѫпо нѣкое време и после се разхожда бързо, бързо. Всѣки моментъ вади часовника си — и му се струва че е спрѣлъ. Той дори го дига до ухото... Когато чува тежки бързи стѫпки по коридора, Стефановъ спира дишането си — толкова силно е вълнението му. Комитата снима шапка и изтри изпотеното си чело. — Бързахъ много, бай Никола, но закъснѣхъ пакъ. — А паритѣ? Взе ли пари? — попита тревожно Стефановъ. — Ето, — каза кѫсо Комитата и му подаде снопче банкноти. — Продаде го значи? — Не — кимна отрицателно глава той. — Ами тукъ сѫ 1000 лева. — Хиляда сѫ — каза Комитата — и да знаешъ само отъ кѫде сѫ? И той му заразправя по свой маниеръ, претрупващъ съ хиляди подробности и забравяшъ същественното. Стефановъ се радваше като дете, когато той подробно му разправяше сцената съ търговеца, а после и мисъльта да продаде пръстена на царя. Но когато му каза за Маня, нѣкакъ се почувствува засраменъ. Но само първиятъ моментъ. Въ последующия вече имаше любопитство. И той накара да му повтори най-подробно думитѣ ѝ. Бѣдния Ванко, той се стараеше отъ все сърдце. И тамъ кѫдето му не стигаше памятьта, попълваше съ това, което можеше да му даде фантазията — а то не бѣ особенно много. Благодарение на това, подробноститѣ се получиха тъй странни, нелогични, че най-после Стефановъ окончателно престана да разбира какво и да е. Самия Комита изпотенъ, се вече бъркаше и противоречеше си толкова много въ желание да му каже и това, което бѣ забравилъ или което и не бѣ казано нѣкога, че най-после Стефановъ го остави на спокойствие и започна да се разхожда. После трѣбва да ѝ се върнатъ тия пари, мислѣше си той. Но то е лесно. Ще продамъ мѣстото — то не е кой знае колко голѣмо, ама и малко не е, все ще дадатъ 1000 лева, смѣташе си той. Когато видѣ че часътъ наближава два, той се облече набързо, сви грижливо паритѣ и тръгна. Комитата седналъ до тогава при печката скочи, гледащъ го доволенъ, — Да знаешъ само, бай Никола, колко ме бѣше страхъ, че нѣма да може да намѣря пари — ама тукъ вѫтре въ сърдцето ми, а вънъ давамъ си куражъ. А самъ си знамъ... Стефановъ му кимна приветливо, а после като да се сети нѣщо бръкна въ джоба си и му подаде една банкнота. — Вѣрвамъ, че много си се уморилъ — каза му той усмихнато. Комитата се дръпна като опаренъ и презъ лицето му мина сѣнка. — Бай Никола, азъ не съмъ тичалъ за това! Тия пари сѫ за братъ ти, току по-скоро ги носи. Азъ си знамъ где е кутийката — посочи той съ пръстъ — И ако ми потрѣбватъ ще си взема. Стефановъ повъртѣ неловко банкнотата въ рѫце. — Е както щешъ — каза той — и излѣзе. Комитата постоя малко следъ него усмихващъ се. После отиде на пръсти до масата, отвори кутията, погледа я дълго, после пакъ я затвори, безъ да вземе нѣщо. Постоя въ нерешителность, клекна до малкото долапче, отвори го, гледа продължително и като избра единъ кѫсъ сухъ хлѣбъ, замляска го най-апетитно. Стефановъ слизаше бързо по стълбата. На двора шумна групичка привлече вниманието му. Неволно заинтересуванъ той се приближи. Единъ едъръ файтонджия налагаше Добрева безжалостно. Русо стоеше свитъ настрана, охкащъ и държащъ си крака, а Тодоръ високо протестираше въ името на всички човѣшки закони писани и неписани. Но това малко смущаваше файтонджията. Той удряше съ голѣмитѣ си костеливи юмруци. — На, на ти тебе крадени пари, крадени пари! — налагаше той непрестанно. Стефановъ разбра работата. Види се „логическия умъ“ на Добревъ бѣше го малко забъркалъ и повелъ въ криви посока. Той хвана рѫката на файтонджията и каза кротко. — Стига! бай Илия. Ти му изтупа вече праха. Файтонджията дигна навъсеното си лице, изгледа го и изведнажъ то свѣтна. — А ти ли си, господинъ Стефановъ? Че като кажешъ стига — стига — и той стана. Търси си го тоя пехливанинъ, ама се и вече уморихъ — отърси си той снѣга отъ коленетѣ. Лежащия до тогава на земята Добревъ, който крещѣше като че ли нѣкой му съдираше кожата, скочи веднага щомъ го освободиха, съ най-голѣма бързина, извади револвера отъ джобътъ си и го насочи срещу файтонджията. Тодоръ сега едва се сети, че има и той орѫжие, извади го и направи сѫщото. Файтонджията изглеждаше смаяно ту единия, ту другия. Личеше си, че се уплаши. — Оставете тия револвери, каза Стефановъ — не ставайте деца. — Това не е ваша работа, каза важно Добревъ, съ тонъ който нѣмаше нищо общо съ крѣсъка му до преди нѣколко минути. — Напредъ, предъ насъ да те предадемъ на полицията, да видишъ какъ смѣешъ да биешъ ти честнитѣ хора. — Господинъ Тодоре, молѣше се човѣка — ще направите нѣкоя беля. Тѣ и сами гърмятъ — дявола ги пълни понѣкога... Съ пушка шега не бива, нали знаешъ. — Стѫпяй предъ насъ на две крачки! — каза му театрално Добревъ — Напредъ къмъ полицията! — да те науча азъ тебе... Файтонджията се огледа безпомощно наоколо, после въ тѣзи страхотни цеви, които зѣеха на два метра право срещу гърдитѣ му и като подви глава, като да скланяше отъ нѣмай кѫде, тръгна предъ тѣхъ. Охкащия до тогава Русо скочи и, изпълняващъ нѣкакъвъ страненъ известенъ само нему дивашки танецъ, тръгна следъ тѣхъ. Жълтото му подвижно и изпито лице правѣше такива гримаси, че би му завидѣла и нѣкоя маймуна. — Слушайте, настигна ги Стефановъ — не разкарвайте човѣка само! А и вие знаете ли, че сте отговорни, заплаши ги той — Вий имате ли позволение да носите орѫжие? Тѣ се спогледаха. Още по-окураженъ Стефановъ започна да имъ говори за голѣмото наказание въ такива случаи. Тодоръ изглеждаше разколебанъ и смутенъ. Добревъ мълчеше и съображаваше, а Русо наведенъ надолу слушаше най-внимателно, готовъ да извади всѣки мигъ историческия си бележникъ. — Да иска извинение за грубитѣ си обноски! — каза надуто Добревъ — и ще го пуснемъ. — Да, формално извинение да иска — добави Тодоръ — и тогава ще го пуснемъ. — Хайде, бай Илия, извини имъ се — подкани го Стефановъ — па и тѣ да те пуснатъ. — Ами че какво съмъ направилъ азъ? Той дошълъ да ме претърсва, че съмъ билъ кралъ пари. Викамъ му човѣшки не разбира... — Моятъ логически умъ ми казва... — Нищо не ти казва той, ами пуснете не измайвайте човѣка, па скрийте и тия револвери докато не сте направили беля съ тѣхъ — каза Стефановъ. Добревъ скри револвера си и подаде рѫка на файтонджията. — Приемамъ извинението ти и чакамъ да те видя въ голѣмитѣ редове на борцитѣ, на които предстои да кръстосватъ свѣта съ нови пѫтища, а душитѣ — съ нови чувства на равенство, братство и свобода. Дано рамо до рамо въ голѣмата интернационална вълна съборимъ безъ мѫка буржоазното гнило общество съ безподобнитѣ исторически неправди. Нали ще бѫде? — Кое каешъ? — запита го простодушно бай Илия неразбралъ почти нищо отъ дългата тирада. Русо плюмчеше молива си и шарѣше бързо листоветѣ на бележника. Тодоръ вперилъ погледъ въ небето съ изкривена на една страна глава махаше рѫка при всѣка дума, като да дирижираше невидима музика. Стефановъ ги изгледа дълго, усмихна се и като бръкна въ джебоветѣ си закрачи бързо... — Не може ли безъ номеръ на улицата? — запита го чиновника, който приемаше паритѣ. — Не може, господине — каза Стефановъ, защото улицитѣ сѫ голѣми и тамъ живѣятъ много хора. — И азъ зная че не може, но сърдете се на вашето момче — толкова ми се моли, че се съгласихъ и безъ номеръ на улицата да пратя записа. — Какво момче? — запита очудено Стефановъ. — Вашето, кое ще е друго? Ето — и той прочете въ книгата си; 1800 лева за Тошко Стефановъ — Suisse, Цюриха — Вилхелмъ Телъ щрасе, но безъ номеръ. Забравилъ си, каза, адреса тамъ въ салона, гдето писалъ писмо. Връща се да го търси. Моли ми се. Нѣмаше на кѫде, изпратихъ го, но сигурно нѣма да го получи. Тогава ще ги върнатъ обратно... — Нищо не зная — каза Стефановъ. — Да не би да имате грѣшка нѣкаква. — Каква грѣшка? Когато е сѫщия вашия адресъ— подаде му той книгата съ кочанитѣ — само че вий пишете № 45, а той не помнѣше номера и ми се моли сума време, че го били знаели и щѣли да му ги дадатъ... Европейската поща замина въ 11 часа за гарата, инакъ азъ бихъ го спрѣлъ — извини се той. Но нищо, тѣ ще ги върнатъ щомъ не намѣрятъ адресанта. Па може и да го намѣрятъ, ако е по-отдълго тамъ — утешаваше го чиновника и пишеше новиятъ записъ. — Но кой може да изпрати тия пари? — питаше все още недоумяващъ Стефановъ, доста разтревоженъ отъ тая неочакваность. — Какъ да го не знаете, той каза, че е братъ на Стефановъ. — Азъ съмъ му братъ. — Вий ли? — То каза, че му е братъ, че онзи билъ тежко боленъ, че бързалъ. Тъй ми се моли, че най-после решихъ, нека върви така, може най-после да го знаятъ. Гледамъ сега и вий подавате на сѫщия адресъ... затова запитахъ. Но нѣма нищо, ако го намѣрятъ ще му го дадатъ, ако не, ще ви ги върнатъ. Вий нищо не губите. — Но кое е било това момче? — Ами братъ ви е билъ тогава — каза чиновника. — Азъ нѣмамъ другъ братъ, освенъ онзи въ Швейцария. — Тогава момчето, което сте изпратили съ паритѣ, а то го е било срамъ или страхъ да се върне да ви запита пакъ за адреса. — Не съмъ давалъ никому пари — каза Стефановъ смутенъ. — Е, хубава работа! — очуди се чиновника — пръвъ пѫть ми се случва такова нѣщо. — Адреса ли казахте? — запита внезапно Стефановъ — А да, спомнихъ си си сега. Бѣхъ далъ адреса на единъ мой роднина и той трѣбва да ме е изпреварилъ. — Е, видѣхте ли — зарадва се чиновника — очудихте ме само и менъ! А не се безспокойте. Ако стигнатъ паритѣ добре, ако не, ще ги върнатъ, ще запишете адреса си и ще ви съобщимъ... Стефановъ поблагодари и съ хиляди мисли трупащи се едновременно въ мозъка му, излезе. После на ѫгала предъ кметството той се спрѣ внезапно, като че видѣ нѣщо страшно предъ себе си. Нѣколко мига той стоя неподвиженъ, като да съобразяваше, а после тръгна бързо, по обикновенно му, малко згърбенъ съ низко приведена глава. Вечерьта Стефановъ се разхождаше нервно изъ стаята. На нѣколко пѫти му се искаше все да заприказва и ненамираше сѣкашъ думи. — Асене — каза той и гласътъ му бѣ нерешителенъ. Седящия до печката, по обикновенно му, Асенъ съ наведена глава и отпуснати рѫце, трепна и го изгледа изподъ вежди. — Ти какво си направилъ днесъ? — Нищо — отговори Асенъ бързо — какво съмъ направилъ? — Ти си пратилъ пари на братъ ми... — Не съмъ, какви пари? — питаше бърже той — Отъ где ще взема азъ толкова пари? — Азъ зная отъ где си ги взелъ, Асене — каза Стефановъ и гласътъ му зазвуча строго и чуждо. Асенъ не отговори нищо. Настана мълчание, тъй пълно че се чуваше свиренето на вѣтъра край прозорцитѣ. — Защо направи това Асене? — запита го той съ гласъ, въ който имаше явна тѫга. — Нищо не съмъ направилъ, сопна му се Асенъ. Тебе те е излъгалъ нѣкой — това е. Азъ съмъ билъ цѣлъ день на работа, питай Продана ако щешъ. — Добре, а где е картичката съ адреса, който ти дадохъ да пишешъ на вуйчо си за братъ ми? — Где е — оттатъкъ. — Иди я донеси! Той стана, после сѣдна пакъ. — Азъ я скѫсахъ. — Защо? — Писахъ — и не ми трѣбваше повече. — Ти лъжешъ като дете — каза му Стефановъ и въ гласътъ му звучеше укоръ. Ти си изпратилъ паритѣ. Никой другъ нѣма да направи това. — Азъ пъкъ ти казвамъ, че не съмъ. Не зная нищо за никакви пари и не ме закачай — каза му Асенъ сърдито и помѣри да стане и си върви. — Не, стой, азъ пъкъ зная — и ще ти кажа. Ти открадна, Асене — натърти пакъ Стефановъ — ти взе нѣщо чуждо! — Несъмъ, несъмъ, несъмъ! — тръгна той, изправилъ се срещу него. Лицето му бѣше червено, очитѣ пламтящи. — Не Асене, ти знаешъ че азъ нѝкога не бихъ те обвинилъ напразно. Ти си пратилъ 1800 лева, какво направи съ останалитѣ? Асенъ не отговори, — 111 напалеона сѫ били Асене, запита повторно Стефановъ — що стори съ останалитѣ? — 56 бѣха само, пратихъ ги всичкитѣ — каза тихо Асенъ навелъ глава. — Кѫде? —Никѫде. — Може би на майка си? — Не, тѣ бѣха само 56. — Пакъ ме лѫжешъ — каза Стефановъ ядосано — 56 напалеона не могатъ даде толкова пари — тѣ не сѫ дори 1500 лева. — Повече сѫ — каза Асенъ и като извади една шепа монети и банкноти хвърли ги на масата. Това е само останало, друго нищо. — Лъжешъ! — Не лъжа, разбери. Напалеона върви сега върху 34 лв. и 20 ст. — затова е могло да му се изпрати повече — Но хазяина каза, че били 111. — Незная, азъ намѣрихъ въ кутията 56 и нито стотинка повече — каза твърдо Асенъ. Стефановъ помълча. Смѣташе че признанието му е изтръгнато благодарение на неговитѣ напомняния и го чакаше да почуства нужда отъ по нататъшна изповѣдъ. Но Асенъ упорито мълчеше. — Защо стори товя Асене? Ти си посѣгналъ на чуждото събирано отъ години, на единъ немощенъ старецъ, наказанъ отъ Бога... — И по силенъ да бѣше, пакъ щѣхъ да ги взема. — Но ти си го мушкалъ, измѫчвалъ, — Много си обича златото, затова. Инакъ не бихъ го бутналъ съ пръстъ... да бѣше ги далъ... — И си го оставилъ завързанъ — той можеше да се задуши и умрѣ. — Инакъ щѣше да вика, а и безъ това е живѣлъ достатъчно. Каква полза отъ неговия жалъкъ животъ? Стефановъ го погледна очудено. — Нима не чувствувашъ гризение на съвѣстьта за своята постѫпка Асене? Да уморишъ безпомощенъ човѣкъ? — Не е безпомощенъ, вижъ какво ми е издралъ рѫцетѣ — посочи му той. — Ами че той се е защищавалъ, когато си му грабилъ паритѣ... — Когато му грабехъ паритѣ, азъ защищавахъ отъ смъртьта още по-слабъ човѣкъ — братъ ти! — Съ грабене чуждото? — Съ вземане необходимото. — Но то е чуждо. Нима не разбирашъ това? — Тамъ е лишно, не му е необходимо. Кой може да отнеме водата и въздуха на умиращия? — Но златото не е вода и не е въздухъ. И природата го дава следъ усилие, съ трудъ. — Нима азъ безъ усилие го отнехъ отъ това животно? — Асене, ти ме чудишъ. Азъ никога не съмъ подозиралъ въ тебе тоя човѣкъ. Просто не мога те разбра... — Преди години не бѣхъ и юноша, а само дете... Стефановъ се заразхожда отново. Него го шокираше страшно тоя тонъ на Асена и неговото държание. Вмѣсто разкаяние, той виждаше въ него като че ли гордость отъ извършеното. — Защо ме вмъкна въ тая история Асене? Имахъ ли нужда отъ твоитѣ пари? — Ти не, но братъ ти. — Но ти пита ли менъ? — Ако нѣкой се дави и ти си на брѣга, би ли искалъ съгласието му за да го спасишъ? — То е друго. А сега като те хванатъ? — Който мисли, че ще се намокри, той никога не ще спаси давящия се. — Но нима ти не разбирашъ, че това е най-страшенъ грѣхъ, на който може да бѫде подложена една душа? — Грѣхъ ли? Всѣки грѣхъ може да стане свѣто дѣло, стига да е угодно на тоя, който дава тия звучни форми на морала... — Какво искашъ да кажешъ съ това? — Че не съмъ вече дете — и тия плашила сѫ недостатъчни за менъ! Стефановъ дигна въ недоумение рамене.
  18. Комитата се старае. Комитата стана рано — студътъ го събуди още въ дрѣзгаво, но Асенъ бѣше станалъ още по-рано — въ полутъмната стая го нѣмаше. Даже и леглото си не бѣше оправилъ, което рѣдко се случваше. Трѣбва да съмъ закъснѣлъ, — помисли си Комитата, като се завиваше наново. Рѫката му безъ да ще досегна желѣзото на револвера, който бѣше оставилъ до възглавницата — и цѣль потръпна. После като се сѣти за пръстена, скочи отъ леглото и забърка въ джобоветѣ си — бѣше си легналъ облеченъ. Той треперѣше и псуваше. Най-после измъкна кутийката и съ треперящи рѫце я отвори. Блѣстящитѣ брилянти го погледнаха, сѣкашъ, очи. Той заклати глава и затвори капачето. Замисленъ дълбоко, направи той набърже несложния си тоалетъ, облече извехтялото палто, което нощемъ му допълваще завивката, закашля се шумно и заслиза по стълбата. Въ голѣмия мръсенъ дворъ нѣкои го поздравиха. Съ дебелъ гласъ имъ отвърна и той, прибиращъ се срещу поривитѣ на вѣтъра — и тръгна изъ улицитѣ. Усилено се мѫчеше да си спомни тѣзи голѣми магазини, кѫдето можеше да заложи пръстена, а като на пукъ предъ очитѣ му бѣха повече кръчми и сбутани гостилнички. Знаеше, че тамъ на чаршията има нѣколко дюкяни, но кой отъ тѣхъ ще се съгласи? Ще опита кой да е. Чуденъ е този бай Никола — върви той и клати глава. Като какъвъ ли богатъ ще е билъ нѣкога! А тоя негова роднина Асенъ ще е нѣкое куче — то си личи. — „Не можешъ ли, кай, да офейкашъ съ тоя пръстенъ, кой ще те фане“? Да офейкашъ! И на кого е тоя пръстенъ? — На неговия роднина! А, това не е човѣкъ, не е... То, аслѫ, гдето посѣгна на него — може ли добъръ човѣкъ да направи такова нѣщо? Не, азъ ще му кажа, непременно ще му кажа — маха глава Комитата. Где го знаешъ, оставя го самъ въ стаята си, човѣщина е, може и други работи да има — ще го окраде! Ще му кажа, па нека се сърди, ако ще... Не е човѣкъ той — и толкова... Като братъ го гледа — пустни го, каже, Ванко, при тебъ, па ако трѣбва нѣщо още, купете си. Пари, каже, има въ кутийката. А не знамъ ли азъ кѫде сѫ? — Знамъ ги, но смѣемъ ли всѣкога да вземамъ? Нали го знамъ колко му е цѣлата сермия? А Асенъ взе всичкитѣ — и новъ каскетъ си купи и обуща... Каза ли му нѣщо бай Никола? — Нищо. Взима толкова пари отъ работа — нищо не е върналъ — петь пари, гдето се казва... И пакъ така да мисли за своя роднина! А споменалъ ли е нѣщо този Божи човѣчецъ до сега? — казва си почти гласно Комитата и гледа очудено человѣка, който му говори нѣщо ядосано. — Що? Блъсналъ съмъ те, — крещи той следнята минута — А ти царски синъ ли си да се отбиешъ? Те ти друмъ широкъ — сочи му той съ рѫка пѫтя. Баща ти все по калдаръмъ е ходилъ! Онзи мърмори нѣщо подъ носъ и бърза да замине, защото Комитата не е отъ тия птици, които вдъхватъ довѣрие. — Комитата да ти отстѫпи пѫть! — върви той и мърмори — На турски паши, че ходѣха съ топове и табури аскеръ не отстѫпвахме, та на тебъ, келешъ! — ръмжи той и се обръща по посока на отдавна изчезналия въ тълпата блъснатъ човѣкъ. Комитата го срещатъ и поздравяватъ мнозина. Повечето отъ неговия халъ хора. Тѣ отъ далечъ се провикватъ, тупатъ го често по гърба, стискатъ си рѫцетѣ силно и дълго, като да пазарятъ нѣщо, задаватъ си безсмислени, обикновени въпроси, на които и не слушатъ отговоритѣ и после се раздѣлятъ усмихнати, като че ли сѫ видѣли отдавна търсенъ братъ или роднина. Понѣкога тѣ си шепнатъ, подмигватъ, или размѣнятъ само тѣмъ самитѣ разбрани думи. Другъ пѫть само поклащатъ тѫжно глава — по-често когато см искатъ или питатъ за пари. А Комитата не се стеснява — па едва ли познава това качество... Въ това голѣмо братство, въ което нуждата събира, а обстоятелствата правятъ герой отъ тия прокудени македонски синове, проливали заедно кръвь, бродили по планинскитѣ чуки всрѣдъ хиляди незгоди и опасности, дѣлели оскѫдицитѣ, както и тия малки радости, които бѣ имъ дала сѫдбата — винаги се чувствуваха много по-близки отъ родни братя и никога не мислѣха даже, че имането на единия отъ тѣхъ е само негова собственость. Затова и, може би нѣмаха много тия, на които Комитата така внимателно ревизираше джобоветѣ. Но той не се отчайваше. Все му се искаше да вѣрва, че късмета му не ще го остави. Надѣваше се, че въ нѣкое отъ кафенетата ще срещне старъ приятель, който ще го улесни съ нѣколко стотинъ лева, за да не продава тоя хубавъ пръстенъ. И той стисна кутията въ шепата си. Но времето минаваше, а той не срещна желаниятъ приятель. Напротивъ, нѣмотията се шири между тѣхнитѣ редове повече отъ всѣкога. Македония бѣ престанала да бѫде мѣсто за късметъ — тамъ сърбитѣ не се шегуваха съ никакви комити. А и какво ли бѣ останало за тѣхъ? — Войната отдавна бѣ погълнала всичко. Тия малко отъ приятелитѣ му, които имаха по нѣщо и му го предлагаха, бѣ толкова незначително, че дори се боеше да го вземе. Тѣ бѣха се дълбоко замислили надъ мръсната маса въ подземното кафененце, какъ да помогнатъ на тоя „народенъ човѣкъ“, когото нуждата бѣ така потиснала, измѫчваха своитѣ прости глави съ хиляди неизпълними планове, кой отъ кой по-фантастични, нѣкои отъ които изискваха месеци за реализирането имъ. А времето си вървѣше бързо както всѣкога, но по-незабелязано всрѣдъ димътъ на цигаритѣ и другарскитѣ приказки. Комитата скочи. Той виждаше, че му предстои като нѣщо неминуемо, да свърши съ пръстена — нали бѣше обещалъ до обѣдъ да донесе пари на бай Никола! И като се прости бърже съ другаритѣ си, тръгна по голѣмата Търговска улица. Той оглежда внимателно всѣка витрина, старае се да надникне дори вѫтре чакъ, ходи нерешително насамъ нататъкъ, отлага за нѣкоя друга — и пакъ тръгва. Най-после голѣма фирма, подъ гербътъ на която пише, че тамъ е дукяна на придворенъ царски доставчикъ, го съблазнява. Той влиза нерешително, следъ дълго гледание изложенитѣ стоки, гдето напразно се мѫчи да съзрѣ нѣщо подобно поне на пръстена. Нѣкаква гордость дори го изпълни при мисъльта за това, което има въ джобътъ си. Той поздравява важно. Вѫтре е топло и тихо. Младъ момъкъ става отъ стола си въ ѫгъла при печката и го приближава. — Какво обичате, господине? — пита го той и го оглежда внимателно. Комитата гледа разсѣяно къмъ дъното на магазина, гдето въ оградено съ решетка мѣсто пише нѣщо, навѣрно господаря, старъ побелѣлъ человѣкъ, а до него голѣма полуотворена каса. Силната електрическа лампа го освѣтява малко отгоре и бръчкитѣ на лицето му се сочатъ дълбоки, врѣзани. — Пръстени — каза Комитата тихо. — Какви? — пита момчето — имаме разни. — Не, азъ искамъ да ви продамъ единъ — да го заложа, ако искате, временно. — Ний не купуваме, а само продаваме — каза високомѣрно момчето и затваря витрината, отгдето бѣще се наканилъ да му вади пръстени. Комитата мълчи. Нему му е неловко, а незнае какъ да подкачи разговора. — А ти него питай! — сочи съ глава той къмъ стария человѣкъ. — Какво ще питамъ? Нали зная — ний не купуваме нищо — продаваме само. — Да намѣрите нѣщо такова, белкимъ ще го хвърлите? — отваря простодушно Комитата кутийката подъ самия му носъ. Момчето бързо пресѣга да я вземе, но той я дърпа. — Може и така да гледашъ, казва му той. — Дай го поне насамъ, дръпна му момчето рѫката къмъ прозореца. Отъ где го имате? — запита го съ свѣтнали очи. — Имамъ отъ гдето имамъ, ама напълни ли ти очитѣ? Това се вика пръстенъ, каза самодоволно Комитата и въ тоя моментъ се почувствува тъй гордъ, като че ли владѣеше всичкитѣ богатства на свѣта. — Хубаво нѣщо, наистина, каза момчето следъ нѣкое време — тънка работа. Такова нѣщо сега не се намира. — Не се намира зеръ. Антика е това. Я иди питай сега господаря си. Кажи, иска да го заложи. Разбирашъ, такова нѣщо не е за проданъ — то струва хиляди, ама така трѣбватъ му на господаря ми малко пари — до 1000 лева, та затова. Момъкътъ все още подъ влиянието на чудната хубость на брилянтитѣ, тръгна неувѣрено къмъ кантората. Комитата не можеше да чуе нищо, но следѣше внимателно на всѣки жестъ. Най-напредъ побѣлелата глава климна съвсемъ отрицателно, но следъ като той му говори още нѣкое време, той махна неопредѣлено съ рѫка. Момчето направи бързо две три крачки и като видѣ, че Комитата го гледа, повика го съ рѫка. Комитата се приближи изтежко и поздрави, като си побутна калпака. — Покажи — каза му кратко стария и подигна намусената си фигура отъ книгитѣ. Комитата малко бавно отвори кутийката и му я поднесе. — Дай насамъ! — каза бързо стария, измъкна пръстена и хваналъ го съ два пръста го поднесе близо до лампата. После стана отъ стола си и го загледа отново. Той бѣше невѣроятно нисъкъ — много повече отколкото можеше да се допустне, като го гледа човѣкъ седналъ. Той си мърморѣше нѣщо подъ носъ на чуждъ езикъ — навѣрно родния си, защото не бѣше българинъ, а Комитата го наблюдаваше съ дебнящъ погледъ. — Хубави, но не сѫ истински камъни — каза той — а имитация. Колко искашъ за него? Какво пише тукъ на него —взима той лупата: — „Теодора 1872 г.“ прочете той. Старо, но имитация. Комитата го погледна внимателно. — Ти другиму ги разправяй тѣзи — каза той грубо и посегна да си вземе пръстена. — Е почакай де, не бързай! — каза му търговеца, като си дръпна рѫката. — нѣма да го открадна. — Абе нѣма да го откраднешъ, ама ако ще се подигравашъ, по-хубаво дай ми си го. — Нѣма нищо де, азъ се шегувамъ. Пъкъ ти се много се сърдишъ. Какво има? — Съ такива работи шега нѣма — каза намусено Комитата. Азъ отъ нужда съмъ дошълъ тукъ при тебе съ такава безценность, а ти ще се шегувашъ... — Нѣма нищо де — Човѣщина, какъ да се не пошегувашъ? Колко искашъ? — гледаше го пакъ търговеца съ лупата близо до лампата. — Ето то тукъ единия камакъ има вѫтре нѣкакъвъ кусуръ. — Чакай. — И той го загледа съ лупата си. — Пукнатина зеръ — пукнатина. — Той е чорукъ камъкъ, ще трѣбва да се разреже на две, отъ него нищо не става. Виждашъ ли тукъ туй — сочеше му той пукнатината, нѣщо черничко виждашъ ли? — Пукнатина! Бабината ти — каза сърдито Комитата и си дръпна пръстена. Ако ще го вземашъ, взимай, ако не, не маскари стоката. — Е, много се сърдишъ ти — каза му търговеца. Съ тебъ човѣкъ не може да се разправи. Хайде носи си го. — Ако щешъ — каза Комитата и помѣри да затвори кутията. — Чакай, чакай — каза търговеца — я го дай и той отново го загледа близо до лампата. Той го гледа, премѣта изъ пръститѣ си, разгледва съ лупата и най-после попита безъ да го гледа: — Е какво, колко ще искашъ? Комитата се поизкашля. — Казахъ ти, че не ми е за проданъ. Искамъ само временно да го заложа — срещу хиляда лева, а следъ единъ месецъ ще си го откупя. — А, туй то... Ний не сме банка тукъ я! — Хиляда лева... Че азъ за хиляда лева да ти дамъ два пръстена като тоя. На, поглежъ — издърпа той малко чекмедженце отъ касата и му поднесе две малки кутийки — на, ето ти пръстенъ за 500 лева, погледни само камака колко е голѣмъ. Комитата го взе нерешително въ рѫка, като не изпущаше изпредвидъ и своятъ пръстенъ. Той бѣ чувалъ много разкази за подмѣни въ златари и се много боеше. — Та това е само единъ елмазъ, — каза Комитата, а тамъ сѫ два голѣми и колко още малки и шарени камани. — Че единъ, ама голѣмъ и хубавъ, погледни го — и той го завъртѣ предъ очитѣ му. Но безъ да ще той само изтъкна разликата между наистина ослѣпителнитѣ брилянти на стария пръстенъ и тоя, който сочеше мѫтенъ при тѣхъ. — И сравнение не може да става! — каза Комитата важно. — Я поглежъ истински елмазъ какъ блѣсти — и твоя си. — Е какво, ама това е само 500 лева — каза търговеца бързо. Но той смѣташе Комитата по-голѣмъ невежа, отколкото бѣше. — А тукъ какво пише? — показа му той книжката, която висѣше на пръстена и която случайно бѣше видѣлъ. — Това е номера — каза бързо търговеца и посѣгна да го вземе. — Да прощавашъ — каза Комитата и му посочи книжката, която държеше — 17,500 лева номеръ ли е? Ти другиму ги продавай тѣзи — каза той и тъй ядосано го изгледа, че търговеца изведнажъ си прибра всичкитѣ пръстени и ги натика въ касата. — Ако ще купувашъ — купувай, ако не, не ме май, има и други търговци — каза Комитата. — Добре де — колко ти е цената? — запита той. — Залагамъ го за шестъ мѣсеца за хиляда лева. — Нали казахте по-рано за единъ месецъ? — За шесть мѣсеца съмъ казалъ — настояваше Комитата — ако го изплатя, ще го взема, ако не — ще го имашъ за 1000 лева. Ако си съгласенъ брой паритѣ, че нѣмамъ време. Младиятъ момъкъ, който пристѫпяше задъ гърба на комитата, каза нѣщо на еврейски. Голѣмия го изгледа само, но не му отговори нищо. — Много изкашъ — каза той — И каква полза ще имамъ азъ отъ него, та да го взема. Да си заторя само паритѣ. — Твоя воля — дай си ми го — каза Комитата. — Е, много бързашъ 800 нѣма ли да вземешъ, нѣма?— 900? Девестотинь стига. Стига, джанамъ, кажи и ти на половина де! — подканяше го той — хайде де, на половина. Комитата клатѣше само отрицателно глава. — Хиляда — и на шестъ месеца! Ако дойда да го взема — добре, ако не... — Хей лошъ човѣкъ си ти, инатъ, каза стария, като седна отново — хиляда хиляда, ами ако не дойдешъ да го вземешъ до туй време ще го продамъ. — Добре, следъ шестъ мѣсеца ако не дойда отъ днесъ, твой да е. Търговеца взе да го бърши съ мекичка кожа, съ която обикновенно изтриваше другитѣ пръстени. — Дай го тукъ — каза Комитата и поднесе кутийката. Онзи му го подаде. Той го затвори вѫтре, а после забърка въ джобоветѣ си, извади едно парче червенъ восъкъ, угарка свѣщъ и печатъ. — Едно хубаво канапче — каза късо той. Подадоха му. Той запали свѣща. — Какво ще правишъ? — попита го търговеца. Той му подаде кутийката. — Ти дръжъ тукъ. Ще я запечатамъ съ моя печатъ. — И тазъ хубава! И защо? — Толкозъ ли се не сѣщашъ? — каза подигравателно Комитата. Защото искамъ следъ шесть месеца да си получа пакъ сѫщитѣ елмази, а не стъкълца шарени вмѣсто тѣхъ. Двамата евреи се спогледаха бързо и като че ли въ тия погледи си казаха много повече, отколкото биха могли да си изприкажатъ съ много думи. — И тая хубава! Ний хайдути ли сме? Я гледай ти! Ти самъ си хайдутинъ — дръпна той кутията съ пръстена бързо и я захлопна въ касата — тичай Соломонъ, викай джандара да видимъ отъ где има тоя сюйтерия такъвъ бесцененъ пръстенъ! Комитата за секунда помисли, че това е шега, но когато вратата на касата хлопна и пръстена му остана вѫтре и виде строгото лице на търговеца, той се смая. — Дай си ми пръстена! — каза той бързо, не се шегувай! — Шега, мега — незная азъ. Да те видимъ отъ где взимашъ таквисъ скѫпи стари работи. Върви Соломонъ, викай джандаръ! Соломонъ си даваше видъ че отива. Стария търговецъ стоеше важенъ намусенъ, опрѣлъ гръбъ въ голѣмата си каса. Ядосанъ че тъй неочаквано мислѣха да му побъркатъ да смѣни хубавитѣ диаманти, той мислѣше да употрѣби друго средство, което не веднажъ му е давало чудесни резултати. Страхътъ отъ стражара му е донасялъ понѣкога толкова неочаквани печалби отъ съмнителни притежатели, каквито и цѣль мѣсецъ продажба не му докарваше. Само че тоя пѫть нещастника не знаеше съ кого си има работа. Той още бъбрѣше нѣщо, когато бързъ като свѣткавица Комитата се хвърли вурху му и той усети силната му рѫка върху шията си. — Пръстена — или ти изпихъ сега кръвчицата! — изръмжа той като разяренъ звѣръ надъ главата му. Онзи изненаданъ, разпери рѫце, помѫчи се да отмахне железнитѣ клещи, които се бѣха впили въ шията му, но напразно. Той изхрипте и се събори на масата си. Соломонъ се обърна, видѣ какво стана и краката му се прилѣпиха на пода. — Ако само се покажешъ вънъ, двама другари мои те чакатъ — излъга го Комитата. Гласътъ му бѣше тъй хриптящъ страшенъ, картината тъй неочаквана, че Соломонъ повѣрва. Той дори би повѣрвалъ безъ много увѣрения, ако му кажеше нѣкой въ тоя моментъ, че Комитата е самия дяволъ. — Молимъ господине, пустни баща ми — молѣше се той около него — ще дадемъ пръстена. Това шега бѣше. — Шега а? — ръмжеше Комитата — шега. Да грабите по средъ бѣлъ день хората. — Бога ми господине, шега бѣше. Не виждашъ азъ не мърдамъ за джандаръ. Той ми каза, иска да се пошегува. Бога ми, душата ми да изгори, това ми е казалъ. Ще ви даде пръстенъ, господине, пустнете го — молѣше се той бледенъ и съ треперящи рѫце, преплетени молитвенно. Комитата бѣше незлобивъ человѣкъ. Посинѣлото лице на стареца подъ рѫцетѣ му го смущаваше вече и той като изпсува шумно родътъ му, звповѣда да му се върне пръстена. Съ треперящи пръсти мръдна Соломонъ дветѣ рѫчки на касата, извади кутийката и му я подаде. Комитата си я взе, отвори я, намѣсти пръстена добре, тури я пакъ въ джебътъ си. — Ако само посмѣете да крекнете, отиде ви вѣрата еврейска — каза той като се канѣше да тръгне. Двама другари имамъ, ще имъ кажа, посрѣдъ пладне като кучета ще ви избиятъ. Една бомба щи ви хвърлятъ — парче месо отъ васъ нѣма да остане. — Охъ нѣма, нѣма! Това бѣше шега господине — проста шега. Охъ, тателе, тателе — обикаляше той около почналия да се съвзема старецъ. Комитата изгледа, изпсува, плю презрително и излѣзе. Сърдцето му още тупаше силно. — Паяци палестински — извика той на пѫтя. Да те обере... и кого? Менъ да искатъ да обератъ! — И той започна псувнитѣ си, блъскаше се въ бързащитѣ хора, ръмжеше нѣщо и отминаваше. Мнозина го мислѣха за пиянъ и отъ далечъ му правеха пѫть. А той вървѣше и въ душата му бѣ цѣла буря — при такова богатство, което държеше въ рѫката си, да не можеше да донесе на бай си Никола нѣкакви си 600 лева !... А нали му обеща, че непременно ще донесе... Той се спира и предъ други дюкяни и даже се колебае дали да влѣзе. После оглежда жалкитѣ си дрехи и неволно клати глава. Та и кой би повѣрвалъ, че подъ тия дрипи може да се крие такава скѫпоценость? А може ли да помисли, че не е открадната? Той се въртѣше предъ двореца като изгубенъ человѣкъ. — Ехъ да е свободно, така да нѣма тия войници, да отиде при самия царь, па да му каже: — Царю честитъ, те така и така — мечтаеше Комитата. —Ама нѣма да го пуснатъ... Па и царя си има, сигурно си има такива хубави пръстени. А вижъ го ти стария паякъ — него ще излъже, таманъ! Той отъ кога си е още намислилъ какъ ще запечати пръстена. Белкимъ тъй ще имъ го даде! Не е ли чувалъ той, че предъ очитѣ сѫ промѣняли безценнитѣ камани на хората? Ще ме помни и шапка ще ми сваля като ме срещне! Страхлива вѣра сѫ това търговцитѣ — дума той и плюй. — Ехъ, да не сѫ тия войници на портата — въздиша Комитата... Знае какъ ще му каже... После завива бавно къмъ църквата Александъръ Невски все така наведенъ... ...Маня четѣше едно анонимно писмо, тъкмо когато слугинята ѝ каза, че по много важна работа Комитата иска да я види. Тя бѣше много разстроена. Писмото бѣ засѣгнало болни струни въ душата ѝ. Тя знаеше предишнитѣ истории на мѫжътъ си, но сега се сомооблащаваше да мисли, че нейната хубость ще го въздържа отъ подобни авантюри. Тѣ мълкомъ сѣкашъ си бѣха дали съгласие никой да се не бърка въ живота на другия. Тя гледаше съ леко око на тия жени, които по нѣкога го посещаваха, както и той не казваше дума за нейнитѣ поклонници отъ миналото, които пълнѣха салона. Но тя никога не бѣ направила нищо, което би могло да я опетни. А би ли предпочелъ той тие жени, всичкитѣ по-некрасиви, по-стари отъ нея, които съ нищо не я надминаваха, нито по тѣло нито по душа, освенъ съ едно, че имаха общо минало нѣкога? Тя дори се чувствуваше горда въ такива дни, когато идеха тѣ при мѫжътъ ѝ при все, че се преструваше като нищо да не знае. Той неволно сравняваше нея съ тѣхъ и биваше много по-ласкавъ въ такива дни. А тя си знаеше, че тѣ си бѣха и оставаха едни парвенюта, престѫпници, а само тя едничката бѣ и щѣше да бѫде жената на Поповъ, която всички почитаха. Когато нѣкои подмѣтаха за авантюритѣ на нейния мѫжъ, тя съ искренъ смѣхъ говорѣше сѫщото. Но четѣща това писмо бѣ ѝ неприятно. Тя помнѣше тази дъщеря на полковника, нежно, съ черенъ костюмъ момиче, което всички намираха за необикновенна хубавица... Да ходи той съ нея тамъ на ханчето, въ сѫщата нѣкогашна стая може би, гдето тѣ размѣниха първитѣ цѣлувки!... И тя препрочита това напарфюмирано, очевидно женско писмо, въ което най-подробно се редятъ дати и описватъ случаи... — Да влѣзе — каза тя. — Важна работа... — хвърли тя писмото — сигурно сѫ свършили пакъ паритѣ. Комитата навелъ глава влѣзе по чорапи и каза тихо: „Добъръ день“. — Добъръ день, Ванко — каза му тя фамилиярно, свикнала съ него и другаритѣ му. — Защо дойде? Господарке, една голѣма молба имамъ къмъ тебе. Като на майка ще ти се моля. Ти си последнята надежда. Не щѣхъ и да се сетя за тебъ, ами току така изведнажъ... Господь ме прекръсти — иди каза ми се при господарката — тя ще ти помогне. — Чудно какъ така те прекръства Господь все като нѣмашъ пари да ме търсишъ — усмихна се тя. Пари пакъ ще е, сигурна съмъ, нали? — дигна тя хубавитѣ си очи. Комитата въ смущението си климна утвърдително като пристѫпяше ту на единия, ту на другия кракъ. — Зная си стоката, каза тя. Само неща да ме лъжешъ, че нѣкой е умрѣлъ и да вземашъ пари ужъ за погребение, а то гуляй. — Нѣма вече, господарке. — Пъкъ какъ не ви е срамъ бе, Комита, дойдете тукъ, плачете, лъжете, измъквате пари, напиете се. Ами бари не ги изхарчвайте наведнажъ, ами то... Защо пиете толкова? — Ехъ господарке, отъ кахъръ. — Отъ кахъръ, натежали ти и тебе децата или голѣмото имане, та незнаешъ какво да го правишъ... Ами такива сте. — Ехъ, господарке, та все кахъръ е... Я гледай азъ съмъ оставилъ майка бежанка въ Дупница немила недрага. Нѣкога въ свила и коприна е расла. Една е била въ цѣлия Охридъ. Съ пръстъ сѫ я сочели, а сега на хората вода да носи, за да яде... Па где го баща ми? Не го ли съсѣкоха всрѣдъ мегданя? Где сѫ братята ми? Единия не го ли обѣсиха на моста, а другия гние нѣкѫде изъ Анадолскитѣ затвори ако е живъ... Па поглежъ мене на кое дередже съмъ — израненъ — половинъ човѣкъ съмъ. — Половина! Ти на два здрави стигашъ — каза му Маня — изглеждайки го. — Па само азъ ли съмъ, господарке? Има и други като мене и още по-лошо... Па мислиме, мислиме, ха да имаме пари това ще вземемъ, онова ще направимъ... А като ни ги дадътъ, малко сѫ — не стига за това или онова — па току вижъ... — За вино стигатъ — каза Маня. — Ами... Какво да правишъ? Ехъ господарке, друго си ти е тебъ. Ти и палатъ си имашъ и господаръ. Богъ да го поживи — ами ний прокуденитѣ, какво да правимъ? Маня го гледаше съ съжаление. Въ гласътъ му имаше вече нѣкаква по-дълбока, не обикновената мѫка. Тоя човѣкъ не се оплакваше отъ всѣкидневнитѣ лишения, той не тѫгуваше по богатство, не, душата му плачеше, защото той бѣ прокуденъ синъ отъ своята земя. На Маня стана тежко за тия безприютни хора, за битието на които никой не бѣ се заинтересовалъ. Тя бѣ свикнала да гледа на тѣхъ като на хитреци, неизбиращи средствата за да си подобрятъ живота, а пъкъ виждаше сега предъ себе безпомощно човѣшко сѫщество да жали по нѣщо, което дори хиляди жълтици не биха могли да премахнатъ — жалба по родното мѣсто! — Не ми забелѣзвай, Комита — каза тя меко, азъ само така... обичамъ да се закачамъ, да те подразня. Я кажи ми сега защо си дошълъ? Много ли е важна работата ти? — Много е важна, господарке — каза Комитата и стеснено, съ много и ненуждни подробности за бай си Никола, отвличащъ се ежеминутно отъ странични работи, разправи всичкото, което мислѣше, че може да я интересува. Дори случката съ пръстена въ магазина не пропустна. А когато ѝ поднесе пръстена, тя го гледа като очарована. Дълго го разпитва, караше го да повтаря нѣкой работи, да допълня съ нови подробности отъ живота на тоя човѣкъ, който я бѣше така живо заинтересувалъ още отъ първото виждане. Доста късно го изпрати до самата врата. — Ще му кажешъ, че съ най-голѣмо удоволствие му услужвамъ — повтаряше тя на Комитата. А пръстена ще задържа не залогъ, а да му се порадвамъ малко, докато дойде да си го вземе... Пъкъ и него самия да видя. Кажи му че не съмъ виждала такъвъ хубавъ пръстенъ! Комитата цѣлъ сияющъ клатѣше глава и обещаваше. А когато тя затвори вратата, той като окриленъ полетѣ изъ улицитѣ. Хората се обръщаха подире му: той си говорѣше високо като въ сънь...
  19. Изненади. Стефановъ стана късно съ натежнѣла глава. Безпокойни сънища изпълваха цѣлата му нощь. Много лица и събития се преплитаха тъй различно, че въ възпоменанието му не бѣ останало друго освенъ смѫтни сѣнки. Маня, братъ му, Комитата, Асенъ — всичко това образуваха странна смѣсица. Голѣмия салонъ на Поповъ, разтегнатъ отъ капризитѣ на съньтъ въ безконечна зала съ хиляди посетители, минаваше предъ него. Музика, свѣтлина, цвѣтя, всичко въ такова изобилие, че той дори затвори очи — тъй съблазнителни бѣха тия картини! Но когато погледна завесата на прозореца, следъ това часовника си, скочи изведнажъ. Започна бързо да се приготовлява. Печката му, като никога напоследъкъ, не бѣше още запалена. — Види се не ще е успѣлъ Асенъ — помисли си той и спрѣ да избърсва лицето си. Предъ очитѣ му се пренесе Комитата, спомни си за пръстена, за братъ си — и, сѣкашъ, въ гърдитѣ му нѣкой изведнажъ сложи оловна буца, тъй тежко му стани. Третия день вече! Дори му се доплака отъ мѫка. Третиятъ день какъ неговиятъ изнемогващъ братъ чака паритѣ тамъ, въ далечината... И все пакъ ако той би намѣрилъ отъ другаде пари, не би трѣбвало да продава тоя пръстенъ — едничкото възпоменание отъ майката... Изведнажъ той се спира отъ дошла му случайна мисъль. — Защо най-после? Никога нищо не му е давалъ... но кой знае... Той е добъръ човѣкъ, какво ако опита? Ще изгуби ли нѣщо? Той се облича бърже. Ако той има — той ще даде... И Стефановъ се удря силно по челото. — А нима не би могълъ да му продаде онова малко мѣсто край Павлово, та не струва ли то поне 1000 лева? Кой знае? — спира се той. Нѣкога на баща ми сѫ го продали за 400 лева, но отъ тогава толкова години... Навѣрно, всички мѣста сѫ вече поскѫпнали. А и дали вече нѣкой не го е взелъ? Нали си спомня още при живе на майка му, че бѣха заграбили съседитѣ отъ едната страна ивица широка цѣли два метра и само следъ дълги разправии се съгласиха да я върнатъ? Вече две години почти не го е обикалялъ. А и когато ходи да го види то бѣше най-пусто, изоставено, съ десетина саморасли дървета и купища камани и боклукъ хвърлянъ отъ всички околни съседи. Той знаеше, че продажба на мѣсто има дълги и предълги формалности — поне това бѣше му останало въ памятьта, но се надяваше, че бай Григоръ хазяина би се съгласилъ поне срещу него да даде недостигащитѣ 600 лева. И той бързаше, наричащъ съ съ много епитети, осѫждащъ своята забрава. Какъ можеше да забрави той едничкия си имотъ! — И му се видя смѣшна тая дума — имотъ. Чудно му се стори и че още има това мѣсто. Дори почна да търси въ памятьта си, дали вече не се е простилъ нѣкога съ него по нѣкакъвъ случай и е забравилъ това? Нали въ неговия разхвърленъ животъ, особенно следъ като бѣха му се случили толкова неприятности, той бѣ оставилъ всичко на чуждитѣ хора и само като по нѣкаква инерция продължаваше тия дни на мѫка, следъ като бѣше изоставенъ самъ, съвсемъ самъ... Неговото въображение минаваше бързо, като бѣгаща сѣнка върху миналитѣ дни на тѫга... За мигъ приживѣваше, сѣкашъ, тия страшни часове. Съ тръскане глава той ги изгонва. Сега трѣбватъ пари — трѣбватъ, повтори си безмисленно — и, може би, той ще ми ги даде. Ще му поискамъ. А ако не даде... Тогава... пакъ ще търся. Излиза бързо отъ стаята си. Въ коридора го посреща вѣтъра, който свободно се разхождаше презъ счупенитѣ стъкла, заедно съ бѣлитѣ прахолинки на снѣга. Той отвори стаята на Комитата, надѣващъ се, че ще може да го види и му порѫча, въ никакъвъ случай да не продава пръстена, а само — заложи. Имащъ вѣроятностьта да продаде мѣстото, той може вече да си позволи да вземе заемъ отъ кѫдето и да е, защото имаше възможность да го върне. Колкото и да е мѫчна продажбата, той ще намѣри приятели, които ще му помогнатъ да стори това, тъй че спокойно би помогълъ да вземе тия нѣколко стотинъ лева даже въ заемъ. Но въ стаята нѣмаше никой. И дветѣ легла бѣха разхвърлени. Стъклата на прозорцитѣ бѣха заледенѣли. Той изгледа съ болка на душата си мизерията на дветѣ легла, на които, липсваха бѣли покривки и му стана мѫчно. Навѣрно, ще е студено подъ тия нечисти и разбридени черги — помисли той. Но мисъльта му се върна изведнъжъ върху самиятъ него и той бързо излѣзе и тутакси тръгна за втория етажъ. Знаеше че ще го псуватъ, гълчатъ — но бѣше свикналъ на тия работи. А въ душата му се криеше малка надеждица — Хазяйна е богатъ човѣкъ и, може би, ще поиска да му помогне. Нали предъ всички той е казвалъ като изключение по една добра думица за него? Знае си той хазяйна. Неговата душа е, може би, озлобена, но не е злобна. Человѣкъ който е изгубилъ всички близки въ свѣта, може ли да бѫде другъ? Който всѣки день е правилъ крачка напредъ въ живота и всѣки день нѣкой близъкъ го е изоставялъ, докато най-после, полугоденъ человѣкъ, едва движещъ се паралитикъ, той трѣбваше, срѣдъ чуждитѣ, да прекарва последнитѣ си дни... Що значеха неговитѣ богатсва, когато самиятъ той бѣше забравилъ да се ползва отъ тѣхъ? Па и да искаше, можеше ли? Кой би могълъ да му върне здравето? И що значеха всичкитѣ земни богатства дори, ако человѣкъ нѣма очи да ги види, или здраве да имъ се порадва? Бавно качи Стефановъ стълбата, въ ѫглитѣ на която вѣтъра е наслагалъ бѣли сипкави купчета — и мислитѣ му бѣгатъ върху тоя нещастникъ, при когото отиваше за помощь сега. — Ще вика, зная, мисли си той — ще ме проклиня, менъ и всички ни, но дано ми заеме... Та най после азъ ще му дамъ въ залогъ това мѣсто... Ами ако ми не повѣрва? — спира се той въ коридора. Ако мисли че лъжа само да му взема паритѣ? Нему дори самия му става обидно. Какъ така би се съмнилъ? Че защо? Нима той нѣкога е излъгалъ поне веднъжъ или не си е устоялъ на думата, когато е обещалъ? Може ли нѣкой да каже нѣщо тогава за него? — И той пакъ тръгна решително. Почука на вратата доста силничко, защото хазяйна е малко глухъ и, може би, не ще го чуе. Повтаря — и пакъ — никакъвъ отговоръ. — Бай Григоре — извика той леко и натисна бравата. Вратата се отвори. Стефановъ я държа отворена нѣколко мига вслушващъ се и после влиза. Тихо е и полутъмно. Да е излѣзълъ нѣкѫде? Толкова рано! Той обикновенно си стои въ стаята. Стефановъ се озърта. Безпорядъка на леглото му се вижда страненъ. Единъ столъ е катуренъ, сандъка въ ѫгъла отворенъ и почти цѣлото му съдържание — разни дрехи, хвърлени на пода. Вратата на гардероба сѫщо отворени. Едно малко хубаво сандъченце съ счупенъ капакъ, бѣше хвърлено до самата печка, която зѣеше студена — Бай Григоре, — викна Стефановъ по-силно, оглеждащъ се наоколо. После пресегна та подигна завѣсата. Въ стаята нахлу белезникава свѣтлина. На пода забелѣза тояжката на хазяйна си. Значи той не е излизалъ никѫде. Оглежда се още веднажъ. Безпорядъка му се видя още по-чудноватъ. — Бай Григоре, — викна той трети пѫть по-силно и гласътъ му трепѣреше, като на трескавъ, защото интуитивно той чувствуваше, безъ да си дава отчетъ, че тукъ е имало нѣщо и, може би, страшно. Никой. Само вѣтърътъ се чуваше да свири въ куминътъ на отворената печка и нѣкой долу да затваря съ силно хлопане врата. Той стоеше всрѣдъ стаята съ дигната глава, вслушващъ се. — А, може би, за малко само е излѣзълъ — помисли си той и почти моментално напрежението му мина. — Сега ще дойде — и пакъ се огледа. Но тоя безпорядъкъ, тояжката му, съ която обикновенно похлопваше и съ която не се раздѣля... и това разхвърлено легло!.. Той се приближи до него и се наведе, После дигна бързо чаршафа по-близо до свѣтлината. Това което мислѣше черни сѣнки или дупки по него се оказаха петна кръвь. Той онемѣ. Краката му се подкосиха отъ неочакваность. Всичкия безпорядъкъ му стана изведнъжъ ясенъ. Изнемощялъ седна той върху самото легло. Сърдцето му биеше бързо, бързо, а слепитѣ му очи се покриха съ поть. Цѣлъ хаосъ изпълваше главата му, всрѣдъ който той не можеше да долови нито една свѣстна мисълъ. Краката му нервно потръпваха, като въ нѣкоя жаба изложена на електрически токъ. Трѣска неочаквано бѣ сковала челюститѣ му и тѣ тракаха неподчиняващи се на вольта му. Стефановъ чуваше тѣхния страненъ звукъ и не разбираше отъ где иде той. Но кризата му скоро мина. Умътъ му се внезапно избистри, като че ли слънцето изведнъжъ разкѫса облацитѣ и го облѣ съ потокъ свѣтлина. Полицията трѣбва да се повика, тя ще намѣри кой е — мислѣше си той и се оглеждаше. И все пакъ не ставаше. Краката му още не искаха да го слушатъ. Тѣ играеха като въ нѣкой многогодишенъ пияница, който е изгубилъ самоконтрола на членоветѣ си. После той изведнажъ стана. Петитѣ му набутаха нѣщо меко. Бързо подигна той провисналата покривка и видѣ подъ кревата нѣщо черно неопредѣлено. Рѫката му напипа крака, добре прилепени единъ до другъ. Съ сила ги хвана той — и почти веднага измъкна всрѣдъ стаята хазяина. Безъ да мисли нѣщо той работѣше, като екзалтиранъ человѣкъ, съ бързи движения и треперящи рѫце. Съ каква радость той почувствува топлината на възловатитѣ му пръсти, които бѣха тъй много осукани съ вѫжета! Той скочи бързо отъ мѣстото си, бъркаше нервно въ джобоветѣ си да търси ножче, което все не можеше да намѣри, защото безъ да забележи, той търсѣше само въ два едни и сѫщи джобове; оглеждаше се безпомощно наоколо да види случайно нѣкой ножъ — и пакъ клекаше около му, бързащъ съ треперящи пръсти да дърпа многобройнитѣ вѫзли. Когато не стигаше тѣхната сила, той се навеждаше и помагаше съ зѫби. И изъ трескавата му уста излизаха несвързани думи, съ които той се мѫчеше да го утеши. После той остави рѫцетѣ, съ които бѣ започналъ и си спомни че трѣбваше да му отвърже главата. Може би, той вече се задушилъ — скочи Стефановъ уплашено и почна да дърпа голѣмия чаршафъ, който бѣ раздранъ на ивици, съ които яко бѣ обвита главата на хазаина. — Нищо, нищо, бай Григоре — говорѣше му той, ей сегичка ще те развържа! Ти не се безпокой! Това е нищо — той дърпаше парчетата, хвърляше ги съ ядъ настрана и когато тѣ се омотваха въ рѫцетѣ му, застѫпяше ги ядно съ крака. Най-после той откри лицето, което изглеждаше малко виолетово, съ настръхнали по него влакна и черни дълбоки сѣнки подъ очитѣ. — Нищо, нищо, бай Григоре — сега ще ти развържа и рѫцетѣ и краката. То туй е важно... и той коленичи отново при него, обърна го настрани и започна да му развързва рѫцетѣ. После се сети, че може би, ще се задуши, скочи, подложи му една възглавница подъ гърдитѣ и пакъ се обърна да го развързва. Рѫцетѣ му, а скоро и краката успѣ да освободи отъ многото вѫзли. И чакъ тогава забелеза, че по тѣхъ имаше петна отъ кръвь. Може би, е отъ вѫжето, помисли си той и като го хвана подъ мишцитѣ, помѫчи се да го дигне на леглото. Стори му се прѣкомѣрно тежъкъ. Дигна го веднажъ и изтърва, като самия той се залюля, почти спъна въ турената възглавница и щѣше да падне на пода. После като направи още едно усилие, той сполучи да го постави до половината на леглото при което краката му сами се подигнаха отъ подътъ. Той си спомни какъ превитъ ходѣше бай Григоръ и отново се уплаши. Ами ако му се скѫса сега нѣкоя мускулна връзка? Нали той никога не се е изправялъ? Той го полуизправи на леглото, обърна го малко на страна при което се дръпна изведнажъ — бай Григоръ бѣше изпъшкалъ! Той дойде на себе си много по-скоро отколкото Стефановъ очакваше. Види се кръвьта, която бѣ изгубилъ бѣ му принесла повече полза, отколкото вреда. Той отвори очитѣ си, изгледа странно като въ сънь всичко наоколо си и после изведнажъ седна на леглото. Неговия блуждаещъ погледъ тичаше изъ всички ѫгли на стаята, по лицето на Стефановъ, по рѫцетѣ му. После като видѣ хубавото сандъче захвърлено край печката съ счупенъ капакъ, изрева като раненъ звѣръ. — Изядоха ме! Паричкитѣ ми! — и се сгромоляса върху леглото си. — Бай Григоре, недей прави тъй! — подхвана го Стефановъ — Недей! Какво сѫ тѣ, паритѣ — нищо, спечелватъ се пакъ... — Кость по кость да се разложи, — изпъшка бай Григоръ, — за тамянъ да ги даде — нареждаше той и гласътъ му излизаше свирящъ изъ неговитѣ стари гърди. — Е, пий малко вода, — поднесе му Стефановъ една чаша, незнаейки какво друго да му даде. Той му сграбчи съ втренченъ погледъ рѫката. — Не, ония пръсти бѣха черни и по голѣми — каза той като на себе си — твоитѣ сѫ малки — и той му тикна рѫката на страна, при което водата се разлѣ. — Нѣма нищо, бай Григоре, нали не ти е направилъ нищо лошо — здравъ да си — всичко ще забравишъ. — Нищо ли? — изпъшка той, — я поглежъ тукъ, дигна си той рѫката — виждашъ ли на колко мѣста съмъ само мушканъ. — Ами защо не вика, бай Григоре? — пипаше, му Стефановъ рѫката съ запечени кървави петна по нея. — Какво да викамъ? — Поглежъ — ето ключа на, на гвоздея, заключихъ и си легнахъ. Кога се събудихъ, проклетъ да е — нѣкой ме души. Въ тъмнотата, мисля, сънувамъ. Дай, каже, пари! Запалихъ лампата, гледамъ: — съ кърпа на лицето, пробилъ си само дупка за очитѣ и носа — гласа му глухъ, После ме мушка съ ножъ да кажа... Охъ паричкитѣ ми, миличкитѣ ми, заплака той съ гласъ като малко дете.— Сто и единадесеть пола бѣха тамъ, Коле! Господъ да го тресне, хаиръ да не види — зареди той. Сухо злато Коле... Язика си да бѣхъ глътналъ, да не бѣхъ ги казалъ... Майка му за тамянъ да ги даде. Отъ него въ попа да отидатъ. — Какъвъ човѣкъ бѣше бай Григоре — питаше го Стефановъ загриженъ. Да не е пъкъ твоя Тодоръ я.. съ всѣкакви се събира... Стареца отвори уста. — Тодоръ ли? — впери той дълбоко хлътналитѣ си очи. Ако е той ще го прокълна до девета рода, да изсъхне, като змия да се влачи, слънце да не види... Не е, Коле. Не е Тодоръ. Тоя е по-високъ. И рѫцетѣ му видѣхъ, като ме стискаше после да ме души. Гласътъ му такъвъ глухъ подъ кърпата... непознатъ човѣкъ ще е... — Ами какъ ще отключи така? Да си забравилъ пъкъ да заключишъ? — Кой азъ ли? Азъ по петь пѫти опитвамъ догде си взема ключа отъ бравата! Какъ ще забравя? Види се съ кука е отключилъ магарето, апашка кука. Навѫдили се проклетитѣ... Господъ живи да ги изгори... Охъ, парицитѣ ми! — сети се той пакъ и отново гласътъ му се напълни съ сълзи. — Парицитѣ ми отидоха, Коле, все сухо злато, зърно по зърно съмъ ги събиралъ... Какво ще правя сега, какво ще правя? — зачука си той главата въ стената. Стефановъ го дръпна. — Недей прави така де, какво си се отчаялъ. Имашъ толкова богатства и си заплакалъ за нѣкакви си стотина напалеона. Какво сѫ тѣ за тебе? Стареца неочаквано се изправи. — Имамъ... Отъ где знаешъ? Такива като тебе душата ми изѣдоха. Имашъ, та имашъ. Де да ги зема? Ти си накаралъ да ме обератъ, па сега си дошълъ да ме отвързвашъ, черната чума дано да бѣше те тръшнала! Вий всички сте такива. Чакате само очи да затворя... Още при живе ме клахте да ви дамъ. Богъ да ви накаже. На камъне да ви обърне! Да даде вода капка въ устата си да нѣмашъ, па и да нѣма и кой да ти подаде. Ти си го накаралъ, па сега идешъ да видишъ дали съмъ умрѣлъ. Псета да бѣха те яли. Не съмъ умрѣлъ. Нѣма, на пукъ на всинца ви, нѣма да умра! Ще ви заровя така на, единъ по единъ, пригърбенъ съ патеричка, ама пакъ ще ви изпроводя, па тогава ще умра. Да знаете! Нищо нѣма да ми направите! Ще крадете, съ тѣхъ ще се задавите — и той самъ се закашля силно, тресещъ се цѣлъ. Стефановъ му подаде бързо чаша вода. — Недей, бай Григоре, да думашъ така. Нито съмъ мислилъ. Ти поне знаешъ, че на душманина не съмъ помислилъ лошо, защо на тебъ ще сторя такова зло! Хлътналитѣ очи на стареца го гледаха внимателно. Въ тѫжния гласъ на Стефановъ имаше такава искренность, че той неволно умекна. — Зная те азъ, Коле, ти не си като другитѣ — каза той тихо. Охъ, окрадаха ме Коле, изѣдоха ми парицитѣ — занарежда той — зърно по зърно съмъ ги събиралъ — все сухо злато! — Не се тревожи толкова, бай Григоре — може да ги намѣрятъ пакъ. Да извикаме полицията, да кажемъ, ще търсятъ, ще търсятъ — и вижъ намѣрили... — Може ли? — каза бързо стареца и очитѣ му свѣтнаха. — Да викаме тогава — и той се подигна на лакета. Ти извикай старшията, Наумъ, на него да кажа, той е вѣренъ човѣкъ. Все ще намѣри кой е. Я, Коле, мръдни онзи сандъкъ — посочи му той отворения въ ѫгъла — Съвсемъ го отмѣсти. Ха така! Здрави ли сѫ дъскитѣ подъ него? Стефановъ попипа пода. — Здрави сѫ — каза той недоумѣващъ. — Слава Богу — дигна той очи. Тури го пакъ на мѣстото! Стефановъ го намѣсти и се изправи предъ него. — Парицитѣ ми, парицитѣ ми, — викаше стареца и клатѣше глава ту на една, ту на друга страна, като човѣкъ намиращъ се въ трансъ. — Да извикамъ Тодоръ,— предложи Стефановъ — да остане тукъ пъкъ азъ ще отида да съобща въ полицията. Трѣбва и на работа да вървя, че вече е късно — погледна си той часовника. Стареца само климна съ глава, като не преставаше да вика: — Парицитѣ ми, парицитѣ ми. Стефановъ затвори внимателно вратата и съ бързи крачки се опѫти къмъ стаята на Тодоръ, която бѣше на другия край на сѫщата кѫща. Той похлопа бърже и силно, но никой не му отговори. Натисна бравата и влѣзе. Воня на винена изба го удари въ носа. Всрѣдъ стаята, която бѣше въ пъленъ безпорядъкъ, горѣше още електрическата лампа. Право на пода, между много бутилки, лежеше на рѫката си, въ която държеше изцапанъ бележникъ, Русо. Купъ люспи отъ белени ябълки бѣше струпанъ непосрѣдствено до сами главата му. Напрѣки кревата, облеченъ, и съ угаснала цигара въ рѫка и открити уста, хъркаше силно Тодоръ. Турилъ глава на оляната съ вино маса до превърнатата бутилка, която бѣше излѣла всичкото си съдържание, спѣше седналъ Добревъ. Едната му рѫка бѣше върху масата, другата провиснала свободно надолу. При влизането Стефановъ се спъна въ дългитѣ простнати крака на Русо, но последния не се събуди, а само леко измърда, преглътна нѣколко пѫти и пакъ захърка. Стефановъ се надвеси надъ Тодоръ и започна да го бута силно по рамото. — Слушай Тодоре, вуйчо ти е обранъ нощесъ. Събуди се — хей! Уфъ че мерише. Слушай, — почна той наново. Тодоръ отвори очи, мигна нѣколко пѫти и каза съ съненъ, несвързанъ гласъ. — Пиши, Русо!.. Налей де. Не е студено кукличке, не!.. Съблечи се... Цѣлата, цѣлата. Така, ела сега — и той мѣтна рѫка възъ врата на наведения Стефановъ. Съ потърса я отмахна отъ себе си Стефановъ и се изправи. Поогледа се безпомощенъ наоколо си и пакъ започна да го блъска по рамото. Но Тодоръ само млящеше, поменуваше нѣщо за Русо или Кукличката, обръщаше лице и захъркваше отново. Стефановъ поклати безнадеждно глава и излѣзе вънъ, стѫпвашъ внимателно между празнитѣ бутилки на пода. Долу той помоли майката на Вѣнчето да отиде при хазяина. Вѣнчето било болно и повръщало — оплака се тя. Той я изгледа дълго и нищо ѝ не каза. Само слизащъ по стълбата, той въздъхна неволно. Въ участъка бай Наумъ веднага грабна мазната си папка и се запѫти. Стефановъ вървѣше съ наведена глава. Хиляди мисли се мѣркаха едновременно и той вдаденъ въ тѣхъ, самия, сѣкашъ, се намираше на върховетѣ на безредни вълни, които го блъскатъ, отнасятъ ту на една, ту на друга страна, захвърлятъ всѣки мигъ, за да го подхванатъ наново въ следующия. — Добъръ день — хлопна го дружески по рамото едра рѫка — на работа ли? — Стефановъ се обърна стреснатъ. Съ преметната презъ рамото бичкия, висока, едра фигура, съ каскетъ на глава и цѣла накапана съ варь, го гледаше приветливо. — Какво стана сестричето ви? — добави той — Вѣрвамъ, не се разболѣло? Стефановъ неможеше да си спомни, кой е този человѣкъ, който се държи така фамилиарно съ него. — Кое сестриче? — Въ Попови, гдето го бѣха хванали онѣзи пияници. То, навѣрно, е болничко горкото? — Не, то не ми е сестриче, — каза Стефановъ и изведнажъ се сети, кой е предъ него. — А вий защо така, господинъ Павловъ? — Какъ? — Ами съ тия дрехи... — Ремонтираме бирария „Здравецъ“. Прегради правимъ. — Па и вий ли работите? — Чудно ли ви се вижда? Двадесеть и една година не съмъ билъ въ България. Когато мисля да пласирамъ паритѣ си, трѣбва да знамъ и хората върху които ще градя смѣткитѣ — затова и самъ работя съ тѣхъ — условията на труда, друго яче казано... Понятно ли ви е сега?... А сестричето ви е много симпатично дете — добави той следъ малко. — То не ми е сестриче — повтори Стефановъ. — Може, а менъ то ми напомни едно мое сестриче, умрѣло отдавна, ученичка — и той безъ да му каже сбогомъ се отдѣли въ една странична улица. Стефановъ се поспрѣ и нѣколко мига гледа широкиятъ му накапанъ съ варь гръбъ — и тръсна глава. После мислитѣ му нахлуха отново и той като се приведе ниско, ниско, закрачи като унесенъ между многото хора.
  20. Опити

    Опити — Нима тъй скѫпи сѫ паритѣ, мислѣше си вечерьта Стефановъ, гледащъ нѣколкото банкноти, които срещу полица и бѫдащата си заплата можа да получи отъ господаря си. И колко разпитвания и мисления... А тѣ не бѣха нито половината отъ това, което му трѣбваше! Та той тъй лесно винаги даваше на хората! Можеше ли помисли, че другитѣ биха му отказали? И какъ скоро се измѣняха отношенията имъ при първата още дума за пари... Погледитѣ ставаха други, рѫкостисканията хладни и хиляди причини се измисляха, дори явно нелогични, само за да му се откаже. И смѣшно и чудно!... И той се разхождаше отъ стена до стена на своята малка стаица, спираше се, гледаше неопредѣлено като човѣкъ намиращъ се въ сънъ — и пакъ започваше отново. Та какво сѫ паритѣ? — Нищо — и все пакъ хората така много ги ценятъ, че дори сѫ готови да изменятъ всѣкидневния си изгледъ, само при мисъльта, че ще имъ бѫдатъ поискани или дадени. Сѣкашъ той е живѣлъ въ друго нѣкое царство, гдето никога не се е чувалъ гласътъ на тоя страшенъ Богъ, безъ когото другитѣ не могатъ... Или може би и тъй да му се е сторило. Нали хората и тѣхнитѣ чувства се измѣнятъ толкова бърже както случайнитѣ вѣтрове, които кръстосватъ душитѣ имъ? Въ тѫга, всрѣдъ мѫка, която го притиска, той може би вижда хората не такива каквито сѫ. Па и какви ли ги е виждалъ до сега? Той се спира. Никога не се е питалъ за това. Той и до сега, както и отъ първитѣ години на своя животъ, чувствуваше, че трѣбва да запълни всѣка протегната къмъ него рѫка, безъ нито веднъжъ да помисли за себе си. Въ свойтѣ мечти той бѣ винаги далечъ отъ всѣкидневнитѣ малки нужди и като че ли и тѣ бѣгаха отъ него. Нѣкаква детинска вѣра имаше, че всичко ще бѫде тъй както би трѣбвало да стане — и на всѣко станало нѣщо той гледаше като на тъкмо нуждното. При това той не бѣ фаталистъ, макаръ и твърдо да вѣрваше въ Бога и Сѫдбата. Борбата, смѣташе той, прави човѣка достоенъ за сѫдбата си. — Скръстенитѣ рѫце значатъ изгубенъ животъ. И той работѣше. Каквото и да е, както и да е — никога неговитѣ рѫце не се отказваха, стига да можеше. И когато не можеше съ дѣла, той утешаваше съ думи, защото въ неговата душа като въ нѣкакъвъ многоструненъ инструментъ, всѣко нещастие намираше ехо. Винаги готовъ да слуша, той рѣдко намираше време да каже нѣщо за себе си или свойтѣ мѫки, които никога не сѫ били малко. Но той съ тѣхъ бѣ почти примиренъ. Дори бѣ почналъ да мисли за бѫдащето щастие, което нѣкога все ще има да дойде, както и за незгодитѣ — че сѫ необходими, както нощьта за да можемъ да видимъ всичката хубость на слънцето презъ деньтъ... И все пакъ всѣкога, когато нещастието се косваше лично до него, той се чувствуваше като изненаданъ. Винаги готовъ да се притече на помощь на всѣки нуждаещъ, той дълго се чудѣше, че не му отвръщатъ съ сѫщото. Но когато минѣше всичко и живота потечеше съ еднообразнитѣ си дни, той пакъ скоро забравяше околното; миналото го оставяше да си живѣе съ свойтѣ разбирания, съ своитѣ всѣкидневни грижи, които по често биваха тия на околнитѣ. А сега той се чувствуваше като че ли замаянъ. Въ неговия мозъкъ се борѣха много мисли. Най странно му се струваше не това че искатъ — а че искатъ — и той нѣма! Самото нѣмане му бѣ страшно — той треперѣше предъ него. Протѣгаше се рѫка и той нѣмаше какво да тури въ нея! И тая рѫка бѣ на собствения му братъ, който тамъ нѣкѫде е тежко боленъ, има нужда може би отъ нѣкаква операция и тия пари... И той пакъ крачи, крачи изъ стаята. Нѣма отъ кого. Той прехвърля въ мисъльта си всички познати — нѣма отъ кого — никой не би искалъ да му даде това което не достига... Асенъ влиза и като поздравява късо, започва да тика дърва въ печката. После сѣда при нея мълчаливо и го гледа. Той все се разхожда — четири крачки напредъ, четири назадъ, пакъ и пакъ. Това ли е всичко? Нѣма кой! Тия малко пари не ще стигнатъ. И чудно — той ли е такъвъ та не вдъхва довѣрие, или всички хора така много скѫпятъ паритѣ си? Колко глупаво постѫпи той съ своятъ вуйчо — може би той щѣше да му даде... щеше... А можеше ли той да слуша спокойно да говорятъ за неговиятъ баща така, този, когото майка му оплакваше до последнитѣ си дни? Какъ можеше да наричатъ лудъ человѣка, който бѣше така благороденъ — който и до последния си день се лишаваше отъ много, за да може да даде нѣкому, по-нуждаещъ се отъ него самия? Не спомня ли си той кроткия насълзенъ погледъ на майка си? Но нима тя нѣкога бѣ казала „не“, когато баща му бѣ казалъ „да“ — даже когато оскѫдицата бѣше взела да наднича въ тѣхната кѫща?! Тя само плачеше често, но за малко друго ли можеше да плаче една жена? А не умрѣ ли и тя отъ тѫга по баща му? И той, синътъ, който затвори нейнитѣ очи, изплакали сълзитѣ си, нима не помни още последнитѣ ѝ думи? Нали тя тъй много плачеше за оставащитѣ сами въ свѣта братя, като сѫщевременно се радваше, че ще отиде тамъ при него, който ѝ бѣ всичко въ живота? И той се навежда пакъ надъ портрета ѝ. — Не, майко, ти не можешъ се лъга... Ти не би ценела толкова единъ човѣкъ, ако той истински не заслужава. Той я гледа дълго, дълго. И като си спомня нѣщо отдръпва се отъ ликътъ ѝ. — Да — ти ми каза: за чернитѣ дни! Може би този е черниятъ день. — Какво? — попита Асенъ недочулъ. — Нищо. Или я иди вижъ Комитата тукъ ли е? — каза му Стефановъ. — Тукъ бѣше, правѣше си леглото. Да го извикамъ ли? Стефановъ само климна глава утвърдително. Асенъ се върна скоро съ Ванко, който още си закопчаваше дрехата. — Кажи, бай Никола — спира се той очаквателно при вратата. Стефановъ го гледа продължително, като че ли го вижда за първи пѫть и тъй странно му се вижда, че тоя рошавъ човѣкъ, който е много по възрастенъ отъ него самия, му казва „бай Никола“. Комитата го гледа тоже внимателно. Неговитѣ бързи очички сноватъ по цѣлото му тѣло, по стаята, свѣтватъ при вида на банкнотитѣ на масата и пакъ минаватъ въпросително къмъ лицето му. — Викалъ си ме, бай Никола— каза той повторно. — Викахъ те Ванко. Седни. Имашъ ли работа? — Каква работа. Нѣмамъ никаква работа. — Седни тогава, трѣбвашъ ми за нѣщо. Комитата сѣда предпазливо на края на стола, като държи шапката си въ рѫка, готовъ да скочи. Асенъ стои правъ до печката. Стефановъ се навежда надъ голѣмия сандъкъ, отключи го, премѣта дрехи, туря нѣкои на кревата, а после като вади малка кутийка, отваря я и стои дълго неподвиженъ. Асенъ мисли нѣщо полусъненъ, Ванко гледа внимателно, чакащъ да му кажатъ нѣщо. Банкнотитѣ на масата привличатъ неволно погледа му, и той често, често ги поглежда. Безъ да ще имъ прави на умъ смѣтката като колко ли сѫ. Струва му се че сбърква и почва наново. — Ела Ванко — каза му Стефановъ. — Ето вижъ! — посочва му той отворената кутийка. Разкошенъ пръстенъ мѣта хиляди лѫчи при всѣко подвижване. Два брилянта като грахови зърна сѫ преплетени съ тънки нишки злато, като малки цвѣтенца. Рубини образуватъ около тѣхъ венецъ, когото завършватъ два сапфира. Ванко го гледа съ немигащи очи. — Чудно, мълви той като на сънъ — страшно хубаво. Елмази сѫ —вижъ какво блѣщътъ! Стефановъ мълчи. Наволно той се любува на играта на свѣтлината на хилядитѣ разноцвѣтни лѫчи, който всѣко помръдване кара да отлѫчватъ. — Това е пръстенъ донесенъ отъ моя дѣдо при първото му отиване въ Венеция. Той е билъ голѣмъ търговецъ — казва бавно Стефановъ и погледа му още не може да се откъсне отъ пръстена. — Той го е далъ на баба ми, а тя на моята майка. Тя ми каза за черни дни да го пазя. Ти ще отидешъ Ванко да го продадешъ. — Тоя пръстенъ! — Ванко отстѫпи назадъ. — Недей, бай Никола. Азъ такова чудо не съмъ нито на сънь виждалъ — па комита съмъ я? Защо ще го продавашъ? Че то е царска работа това — гледай какъ блѣщи — царски елмази — гледаше ги той ту отъ една ту отъ друга страна. Асенъ бѣ разтворилъ жадно очи и бѣ ги впилъ въ пръстена. Той не бѣ виждалъ никога скѫпоценни камъни и тия свѣтли лѫчи, които при всѣко поклащане излизаха и се кръстосваха, предъ очитѣ му се струваха като вълшебство. — Ти ще го вземешъ Ванко и утре ще го продадешъ. Менъ самия не ме бива — мѫчно ми е, па и не знамъ... Ти искай много, колкото ти дадатъ... Па ако може заложи го само за 5—6 месеца нѣкѫде. После ще си го изкупя, — каза Стефановъ и въ гласътъ му имаше страшна тѫга. Той сякашъ виждаше възловатитѣ пръсти на майка си, съ които тя му го подаде и осѣти дори миризмата и на лаванда, който парфюмъ тя обичаше. Кутийката още благоухаеше и това го накара да потръпне — сѣкашъ че ли невидимо надъ него се пренесе тя и се прости съ последното, което той бѣ запазилъ отъ нея... Ванко не искаше или не можеше да разбере — тъй несъобразни му се виждаха постѫпкитѣ на Стефановъ. — Ами ти имашъ толкова пари тамъ, — посочи му той на масата, — защо ще продавашъ тоя пръстенъ? Отъ майка ти е останалъ — нека си седи. И ти нѣкога като имашъ булка, ще ѝ го дадешъ да го носи, ами! Дръжъ си го. Такива работи нито се правятъ вече, нито се продаватъ — това е антика, старо нѣщо, — надничаше той надъ кутията. — Тамъ сѫ само 450 лева Ванко, а ми трѣбватъ хиляда. — Хиляда! — очуди се той. — Толкова ли много? Свой ли дукянъ ще отваряшъ? Я бихъ рекълъ да не бързашъ съ тия работи, че времената не сѫ такива. Па и ако ще искашъ да правишъ такова нѣщо — нека другитѣ те подържатъ — търговцитѣ де, дето ще ти дадатъ стоки. Не струва да почнешъ новъ дукянъ съ продаване на нѣщо, останало ти отъ майка. Нѣмашъ ли капиталъ — остави го, когато му дойде времето. Стефановъ слушаше разсѣяно. Неговитѣ очи не можеха да се откъснатъ отъ блѣскавитѣ камъни, а споменитѣ за майка му, чийто сълзи тъй живо напомняха тѣ, бѣха станали близки, като че ли нѣкой ги нашепваше надъ самото му ухо. Когато последнитѣ думи на Ванко останаха безъ отговоръ, той взе дори да мисли, че е сполучилъ да го разубеди отъ намѣрението му да го продава. Но когато Стефановъ го погледна и забелѣза очакващия му погледъ, — той му само климна съ глава: — Утре вижъ кѫде, но продай го, — добави той съ глухъ гласъ. — Ама защо, джанамъ, да се продава такова скѫпо нѣщо, бай Никола? За продаване лесно, ще го продадемъ, какво по-лесно отъ това, но где можешъ намѣри такова нѣщо? Паритѣ ще ги изхарчишъ, ще фръкнатъ като нищо, а где можешъ купи такова нѣщо? Че то който го види, очитѣ му ще останатъ. За него ще дадатъ може би... сто наполеона — знамъ ли азъ? Не, ти си го дръжъ, бай Никола, ти мене слушай. Стефановъ го гледаше. — Утре трѣбва да имамъ тия хиляда лева, Ванко, — каза му той — разбери това. — Добре джанамъ, ако е за полица, смѣни я — най-после човѣци сме, хайде де! Ето тамъ имашъ пари; азъ имамъ кажи речи 50-60... Отъ тукъ отъ тамъ ще се събератъ 100 — половината — па за другата нека чака. Ами така — човѣци сме, пакъ ще си потрѣбваме. Да не е на тоя стария пръчъ, хазяина? Ако е за него, ти само ми кажи — ний съ Асеня полицата ти ще измъкнемъ безъ петаче. Колко му е нему, като го хванемъ за гърлото, веднага ще я даде. — Слушай Ванко, азъ имамъ братъ, знаешъ нали? — Знамъ, знамъ, е онзи хубавия мѫжъ на портрета таме, — посочи той, — знамъ го, колко пѫти съмъ го гледалъ, когато стоимъ та те чакамъ... Хубавъ мѫжъ. — Той, Ванко, е боленъ вече половинъ година. Втория день вече какъ имамъ телеграма, ето я — посочи я той — иска хиляда лева. Може би, за операция нѣкаква — на докторитѣ да си плати. Той бѣше много, много боленъ... Хиляда лева — ето втория день и азъ имамъ само половината... А, може би, той умира — и само тия пари да сѫ които ще го спасятъ, Ванко... А нѣма отъ где да ги взема. Ето само колко ми дадоха — 400 лева и то съ полици, подписъ и порѫчители. Какъ ме бѣше срамъ! Като че ли бѣхъ най-голѣмия разбойникъ и никой не искаше да ми вѣрва — та трѣбваше толкова думи да увѣрявамъ, че азъ ще платя, нѣма да имъ завлѣка паритѣ... А ако той не бѣше боленъ никога не бихъ искалъ тия пари. Но какво да правя? Ти казвашъ скѫпъ е тоя пръстенъ. Скѫпъ е, Ванко — колко повече за менъ, че той ми е едничкото, останало отъ майка ми. Нищо друго. Гривната ѝ дадохъ... и нѣма никога да я видя... А сега трѣбва и съ това да се раздѣля. Скѫпо ми е, че е милъ споменъ, но по-скѫпъ е, Ванко, братъ ми, че съ нищо не се купува. Азъ него си имамъ само на тоя свѣтъ и той горкичкия е боленъ... и безъ пари. Като си помисля само, че той е телеграфиралъ вече втори день и чака, а азъ още нѣмамъ, нито половината... Не, Ванко, ти ще отидешъ още утре рано — вижъ кѫдето можешъ го продай, или заложи го, ако можешъ, но пари до обѣдъ гледай да донесешъ. — Ще го продамъ, бай Никола, бѫди спокоенъ за тоза. Щомъ е било за болесть, то е друго. За боленъ човѣкъ не трѣбва нищо да се жали, тъй знамъ азъ. Ще го продамъ. Ами ти що не отидешъ да го видишъ като е тъй боленъ? — Далече е много, Ванко — почти изохка Стефановъ — въ Швейцария чакъ. Да бѣше нѣкѫде по-близо... Па и отъ где да взема толкова паря, нали знаешъ... Ванко неволно наведе глава. Спомни си той колко пѫти само бѣ взималъ отъ него и му стана съвестно. Па и само той ли бѣ въ тая кѫща, които бъркаха тъй свободно въ скудниятъ му джебъ? А, може би, и другитѣ, приятелитѣ му да сѫ правили сѫщото... Лицето му безъ да ще се зачерви. — Ти, бай Никола, не се къхари! Богъ ще помогне, ще оздравѣе! Ще му пратишъ пари — какъ да е — утре ще видя да намѣря купувачъ. То и ний всички сме криви за това, че ако не бѣхме азъ, втори, трети ти да си имашъ парици... Ами ний нали сме навикнали всички: — „Дай бай Никола — та дай“. — А ти отъ где ги вземашъ, имашъ ли? — Кой те пита? — Ехъ давалъ съмъ Ванко, колкото съмъ ималъ и можелъ, па на, ще дойде време, та и ти ще ми помогнешъ, както си ми и помагалъ. — Ехъ, то моята помощь! — тръсна той глава — Що? Малко ли си ми помагалъ? Излѣкува ме. безъ докторъ, сега съ това ще ми услужишъ, ще ми намѣришъ пари... — Голѣма работа, съ такава чудна антика да се намѣрятъ пари... То да си ми казалъ преди день-два, да бѣхъ се поразшеталъ насамъ-натамъ, все щѣхъ да намѣря азъ пари. Голѣма работа не е — можехме стисна нѣкой отъ по тлъститѣ за гушата — и вижъ изплюлъ ти педесеть пола... Ставаше тая работа... — Нѣма нищо Ванко, пакъ ще стане. Тоя пръстенъ е скѫпъ. Вѣрвамь, че за него лесно ще вземешъ 600 лв. — Какво, 600 ли? Отъ сто пола по долу нѣма да го дамъ, ще видишъ. — Ти по добре го заложи ако можешъ. — Джанамъ зная си азъ работата. Ти бѫди рахатъ — отъ мойтѣ рѫце не ще се отърве. Ти само ми дай печата си за червенъ восъкъ. — Защо ти е? — После ще ти кажа. Нали тъй съ кутийката ще бѫде? — Да, съ кутийката. — Гледай, гледай, какво чудно нѣщо — Въртѣше го Ванко въ рѫцетѣ си — и други пръстени съмъ виждалъ и отъ турци елмази сме взимали изъ тая пуста Македония — бейски пръстени съмъ носилъ. Но такова нѣщо не съмъ виждалъ. Това е нѣщо антика — личи си. И той се взираше въ него безъ насита. А Стефановъ щомъ го даде, като че ли сърдцето му истина. Сѣкашъ, се отдѣли отъ нѣщо близко — като че ли предъ очитѣ му пуснаха въ гробътъ скѫпо сѫщество и първитѣ буци пръсть прозвучаха върху затворения сандъкъ... — Пази го Ванко, че дано Богъ ти помогне да намѣришъ пари... Горкия ми братъ — и Стефановъ усети сълзи на очитѣ си. Това бѣше по-скоро спомена по неговата стара майка, отколкото мисъльта за братъ му, а, може би, и дветѣ се допълваха едно друго въ тая тежка за него вечерь. — Недей, бай Никола, недей — опита се да го утеши Ванко. И понеже думитѣ не му достигаха, той посѣгна да му отрие очитѣ съ рѫка. — Недей, то всичко ще мине скоро скоро и ще се забрави. Братлето ще оздравѣе — ще му мине и на тебъ ще ти е леко — ами какво... Тъй минава всичко, нѣма какво да жалишъ. Стефановъ се извърна бързо и отри сълзитѣ си. Нему бѣ му страшно срамно, че други мѫже ги видѣха по очитѣ му. — Нищо, Ванко, ти само вижъ дано можешъ да свършишъ работата. — На менъ остави това,—каза Ванко, като изгледа дълго и за последенъ пѫть скъпоценния пръстенъ, затвори кутийката съ силно хлопане и я пусна въ единъ отъ бездъннитѣ си джобове. Асенъ презъ всичкото време стоеше напрегнатъ, мълчаливъ, съ събрани вежди. Като че ли мисъльта му работѣше бързо, защото неговитѣ изцапани пръсти инстинктивно мърдаха. — Бай Никола, — каза той неувѣрено, можешъ ли ми даде точния адресъ на братъ си. Азъ имамъ въ Швейцария вуйчо — въ Лозана — добави той — може да му телеграфирамъ да го види и ни пише. Очитѣ на Стефановъ свѣтнаха. — А защо до сега не си ми казалъ това? — Не е ставало дума. Той ще ни съобщи какъ е. — Ето, — подаде му Стефановъ една картичка, — тукъ е адреса му. — Кога мислишъ да телеграфирашъ? Нека ми съобщи точно какъ е, защото азъ отъ месецъ и повече нѣмамъ нито едно редче — освенъ тая телеграма. Асенъ прочете гласно адреса и взе картичката. — Още утре ще му телеграфирамъ и ще го запитамъ, — каза Асенъ, но въ гласътъ му имаше толкова чуждо, че и Ванко и Стефановъ го изгледаха внимателно. Стефановъ се наведе надъ сандъка си и бавно, като дълбоко замисленъ човѣкъ, туряше изваденитѣ вещи, редѣше ги за да ги извади въ последующия моментъ всичкитѣ навънъ и започне отново. Ванко и Асенъ постояха малко, изгледаха се и двамата и като казаха високо „сбогомъ“, излѣзоха единъ следъ други. Стефановъ се замисли надъ отворения сандъкъ... — Дай да го видя още веднъжъ — каза Асенъ на Ванко, когато бѣха въ стаята си. Ванко бръкна въ дълбокиятъ джобъ, измъкна кутийката и като я отвори, отдалечи я отъ очитѣ си, въртейки я на разни страни. Хиляди разноцвѣтни лѫчи заиграха изведнажъ: — Царска работа, — каза възхитенъ Ванко, — очитѣ си да не отдѣлишъ отъ него. Асенъ го гледаше съ втренченъ погледъ и треперящи ноздри. — Това е нѣщо страшно скѫпо! — каза той задъхано — цѣло богатство е въ него. — Най-малко сто пола струва — каза Ванко. Асенъ направи презрителна гримаса. — Това сѫ брилянти, а всѣки отъ тѣхъ струва най-малко по 5000 лева. Вижъ само какви бистри сѫ. Това сѫ отъ най-скѫпия сортъ. Азъ съмъ` челъ... — Колко казвашъ? — попита бързо Ванко. — Отъ десеть хиляди не е по-малко! — Брей — 10000 лева! — отвори Комитата очи. Тѣ сѫ колко? — 500 пола. Толкова зеръ... Сигурно струва. Азъ паши съмъ виждалъ, но такива пръстени и тѣ не носятъ. — Таманъ цѣло богатство — каза Асенъ безъ да го гледа. — Да го имашъ — други пари не ти трѣбватъ. — Какво? — Цѣла сермия!— съгласи се и Ванко. — Каквото ти е въ рѫцетѣ — да съмъ на тебъ... — Ама вижъ какъ блести! Азъ това не мога му се начуди — прекъсна го Ванко. — Блести, затова е и скѫпъ... 10000 лева сѫ това... Азъ да съмъ на тебе... — повтори пакъ Асенъ. Ванко го изгледа продължително — Какво казвашъ? — попита троснато той. — Ами да е уменъ... да му завия края тая нощь... Па който те види да те поменува — каза тихо Асенъ наведенъ, като редѣше на масата пилитѣ си. — Какво, какво казвашъ? — питаше го неразбрания Ванко. — А бе, 10000 лева не падатъ всѣки день така отъ небето — каза сопнато Асенъ. — Това ти разправямъ. Като щукнешъ презъ нощьта, кой ще те търси? Па и да те търси, игла въ купа сѣно намира ли се? Ванко го гледаше тъй втренчено, като че ли искаше да го изѣде съ погледа си. Неговото лице стана изведнажъ червено. Той захлопа силно кутийката безъ да престане да гледа Асена. — Ти си билъ свиня, а не човѣкъ — рече му той ядно. Не те е грѣхъ! Да съмъ те знаелъ, че си толкова калпавъ човѣкъ, главата ти да съмъ смачкалъ, а не да съмъ те оставилъ въ стаята ми да спишъ... И още си му роднина, магаре съ магаре... — псуваше Ванко, като хвърляше покривкитѣ на мизерното си легло на страна. — Безобразникъ... И на кого? На единъ светецъ, който и тебъ и менъ е хранилъ... Куче си ти, куче! Ще оставишъ лампата да гори. И ако дявола ти е влѣзалъ подъ кожата изгони го, инакъ азъ ще го изгоня. — И той като си извади голѣмия револверъ отъ кобура, тури го до възглавницата си — Съ менъ шегитѣ сѫ лоши — каза той и въ гласътъ му прозвуча кръвожадность. — Азъ не съмъ бай ти Никола — да си опитвашъ камата и азъ да ти стоя. Догде се сетишъ — на решето ще те направя. Да го знаешъ! Па после ако щешъ на Бога се оплаквай... Безобразникъ съ безобразникъ — ръмжеше Ванко, като се завиваше. Асенъ не отговори нищо. Той го гледаше само крадишкомъ, поусмихна се и неговата пила заскърца по твърдото желѣзо. Скоро къмъ нея се присъедини и хъркането на Комитата.
  21. Черни дни Малкото ѝ дума стояха предъ него като огнени. Той чувствуваше, че топли вълни хлуятъ въ главата му и невидими чукове удрятъ по слепитѣ очи. Следъ вълненията тая вечерь, телеграмата му се струваше страшенъ товаръ. Другъ день, може би, той би я посрещналъ по-спокойно. Хиляда лева! Та отгде би ги вземалъ той? Но поне вече знаеше, че братъ му е добре и здравъ — инакъ защо ще му сѫ толкова пари? Хиляда лева! — Той се разхождаше въ стаята отъ край до край, а Асенъ го гледаше мълчаливъ. После, когато очитѣ му се умориха да го следятъ, той подпре глава на рѫце и скоро сънътъ го унесе. Той захърка спокойно, като че ли бѣ легналъ на най-хубаво легло. Тежкия трудъ презъ деня — той вече работѣше като шлосеръ — желѣзаръ въ Инжинерната работилница — го изтощаваше много, но той не се оплакваше. Бездействието му бѣ още по-страшно, а да яде хлѣбътъ и на безъ това небогатиятъ си покровитель, когото осакати съ безумието си, му се струваше страшно престѫпление. И той съ търпение, което очуди Продана, работѣше тежката работа, която покриваше съ плюски рѫцетѣ му. Тѣ всѣки день ставаха по-груби, но затова пъкъ и болката ставаше по-малка. Той се държеше кротко и слушаше. Новиятъ редъ, многото работници, въртящитѣ се колелета и движущи машини, всѣваха въ него страшно чувство на безпомощность. И той пренесе всецѣло самотнитѣ си мисли върху зададената му работа. Понѣкога, когато тя допущаше това, изискваше по-малко внимание и повече механически движения, той се отдаваше всецѣло на мислитѣ си и това бѣше най-красивото въ тоя изпълненъ съ шумъ животъ. Когато свирѣше вечерната свирка за свършване на работата, той грабваше парчето хлѣбъ, което имъ даваха като дажба — работилницата бѣше военна и съ натежали отъ работа рѫце — тръгваше. Превития презъ цѣлъ день гръбнакъ се оправяше съ сладостно чувство на здраво тѣло, което труда е уморилъ. Протѣгнеше се веднажъ, дважъ — и сѣщаше, сѣкашъ, какъ тѣлото му растѣше всѣкидневно. Рѫцетѣ му станаха черни и попукани, но и силата имъ се удвои. И самата му фигура бѣ станала по-плещеста, макаръ и малко наведена. Стефановъ, който отначало искаше да му намѣри друга работа, се взираше после съ удоволствие въ него. И сега, когато съ измѫчена отъ безплодни мисли глава минаваше на една и друга страна, той съ чувство на задоволство гледаше неговитѣ мощни рамѣне и обронена на една страна глава. Стефановъ го събуди и накара да отиде да си легне. Сутринъ още въ тъмно почваха работа, спомни му той — защо да стои? Асенъ избъбра нѣщо съненъ и започна да се мѫчи да отвори вратата отъ противоположния край. — Ти още спишъ — усмихна се Стефановъ — лека ти нощь. — Лека нощь, бай Никола! Па и ти си легни, че вече е кѫсно,— каза той излизайки. Не сѫ ли пѫтищата на сѫдбата незнайни? Мислилъ ли е той, че нѣкога ще се срещне съ това момче, диво като глиганъ, което ще стане следъ това сѫщество вѣрно като куче, което ще се чуствува нещастно, ако презъ деня не размѣни дума съ него? И какво ще стане съ него по нататъкъ? Можеше ли да остави той человѣкъ подобенъ на него, да започне кариерата на простъ работникъ, когато му липсва само една година да довърши гимназия? Па и трѣбва ли той да стане непременно нѣкакъвъ чиновникъ? Нима работника не може да добива своята прехрана сѫщо тъй почетно като и всѣки други? Но това... започватъ работа заранъ отъ тъмни зори до тъмна вечерь. Всѣкога сутринь той преди, да отиде на работа му пали печката. Вънъ е тъмно съвсемъ — а той трѣбва да отива — и то всѣки день. И до кога? Неговитѣ рѫце днесъ сѫ груби — утре и душата му, за която нѣма друга храна освенъ физическата, ще загрубѣе, ще стане животинска... Ами тия, които трѣбва цѣлъ животъ да прекаратъ въ такъвъ интенсивенъ трудъ! Нима това е възможно? Той ще остарѣе преждевременно като Продана. Неговото лице ще се сбърчка и той ще говори мѣрно, уморено, като старъ човѣкъ, който е вървѣлъ дълъгъ пѫть. Боже, защо така труденъ е живота за нѣкои? — дигна той неволно очи къмъ тавана. И, когато свали погледъ отъ тамъ на разтворената телеграма — цѣлиятъ потръпна и започна бързо да се разхожда. Тѣзи хиляда лева, които тамъ отъ далечината искаше братъ му, като че ли оживѣха и се носѣха изъ въздуха. Мисли се зараждаха и преплитаха като змии. Той като че виждаше братъ си, давящъ се въ рѣка, която никога въ живота си не бѣ зървалъ, струваше му се, че чува гласътъ му и съзира протегнатитѣ му рѫце. А, може би, това сѫ паритѣ, които му трѣбватъ за да му се направи нѣкаква операция, безъ която той ще умре? Нали той е боленъ вече отъ толкова време?!. Той взима една картичка отъ масата си, гдето е изобразено голѣмото красиво здание на единъ швейцарски санаториумъ и го гледа дълго. Едно отъ тия малки прозорчета е и стаята на братъ му. Стефановъ дори знае какъ сѫ разположени мобилитѣ вѫтре, защото той му бѣше пратилъ фотография още първия месецъ: — легло, до него малко шкафче! Тамъ, на това легло той виждаше братъ си, просналъ се да протѣга рѫце съ свити пръсти отъ мѫка: — хиляда лева! — Да, и той се неволно вслуша, като че ли действително можеше да чуе гласътъ му. Нѣкой бърбори монотонно и неразбрано. Пада нѣщо тежко нѣкѫде въ стаитѣ и ехото заглъхва. Врата скръцна далечъ — и утихна всичко. Той се оглежда — кѫсно е вече. — Два часътъ — кога ли е минало толкова време? Той отива къмъ закачалката за дрехи и чакъ сега вижда, че още не си е съблѣкълъ връхното палто. Съблича го и закача машинално, а предъ погледа му е онзи голѣмъ красивъ санаториумъ. Ако тамъ можеше да турятъ и бащата на Вѣнчето... Той би могълъ да живѣе повече, а сега сигурно ще умре твърде скоро. Той е съвсемъ слабъ, почти живъ скелетъ и толкова много кашли. И въпрѣки всичко говори, говори! И какво ще правятъ тия бедни сѫщества? Той, болниятъ, значи ли и сега нѣщо? Не го ли гледатъ синътъ и неговата жена съ своята денонощна работа? Бедното сѫщество! И той си спомня за изпадалитѣ приказки, които вижда още да стърчатъ въ джоба на палтото си цѣлъ зачервенъ отъ ново. Каква несъобразителность! Ами, той е забравилъ всичко — още повече, че паритѣ му бѣха и безъ това малко останали... А Вѣнчето — гола! — и той потръпна — Какво ще стане съ това дете по-нататъкъ? Тѣзи всички безсъвестници се гаврили съ неговото крехко тѣло безъ всѣкакво угризение на съвѣстьта! Какво ще стане съ нея сега? И той крачи изъ стаята и си трие една о друга замръзналитѣ рѫце. Навежда се до печката. Тя е вече студена. Вѫтре нѣма освенъ нѣколко малки вѫгленчета, едва блещукащи срѣдъ пепельта. Той тури нѣколко дървета повече машинално. Сѫщо той несъзнателно, по навикъ отива той къмъ масата, готвящъ се да седне на стола си — и скача на страна — тамъ го гледа все оная телеграма и малкото думи върху нея. — Хиляда. И отъ ново главата му блъскатъ невидими чукове и той крачи бързо изъ стаята, като че ли нѣщо гори стѫпкитѣ му. Трѣбва бързо да се намѣрятъ на всѣкаква цена! — Трѣбва!—това казва малкото парченце книга! Ако не бѣше това страшно „трѣбва“, нима неговиятъ братъ би го безпокоилъ отъ тамъ? Той взе фотографията му отъ масата и се взира дълго. Открито честно лице го гледа отъ рамката. И той му шепне обещанието си, като че ли братъ му може да го чуе. Той ще търси и ще намѣри, ще прерови земята, ще заложи всичко — и той се оглежда. — Това „всичко“ е тъй малко и незначително... Ще иска отъ свои приятели по сто, по двеста лева, ще продаде своята заплата ще вземе срещу полица — невъзможното ще направи възможно... Наведенъ надъ масата, той се взира въ голѣмъ портретъ на бѣлокоса жена въ тежка рамка. Очитѣ ѝ благи и гледатъ малко наведено презъ вежди, но съ такава кротость и доброта... — Може би, майко, ти ми говорѣше за такива дни, черни дни, както ти ги наричаше и които бѣха толкова много въ живота ти !... После той се поодръпна на пръсти и загледа пакъ. — А нима той не е нейнъ братъ? — каза си той високо почти и усети веднага такава лекость, като че ли хиляди килограма спаднаха отъ рамѣнетѣ му. Той е виждалъ вуйчо си веднажъ или два пѫти и то случайно на улицата, но какво отъ това? Той знае кѫщата му и ще отиде още утре съ телеграмата. Най-после какво ако тѣ съ баща му нѣкога не сѫ биле добре!? И безъ туй вуйчото е взелъ нѣкога по голѣмиятъ дѣлъ отъ наследството — нали той е чувалъ това толкова пѫти отъ майка си? Но може ли току така да отиде изведнъжъ и поиска хиляда лева? Че защо не? При него какъ идатъ и искатъ даже и чужди хора? Не по хиляда лева, разбира се, но какво отъ туй? Ако би ималъ, той би далъ и хиляда... А вуйчо му има — туй всички знаятъ. И кѫщата му е голѣма, и той е подполковникъ! Само отъ заплатата той би могълъ да живѣе, а той има и толкова богатства. Ще даде, разбира се, още по-вече, като разправи какво е положението на братъ му. Ами нали и той е последна година — следъ година най-късно той ще бѫде инжинеръ въ София. А за него какво ще сѫ да му върне тия хиляда лева! Па най-после вуйчо му може да се смили и да направи единъ малъкъ подаръкъ — какво значи то за него при тия богатства, които е наследилъ и е натрупалъ, да имъ даде сега нѣкакви си хиляда лева?... И той се съблича бърже съ олекнала душа и като се свива на топка въ студеното легло, заспива бързо... На сутриньта, къмъ единадесеть часа, той излѣзе отъ дрогерията и се запѫти бързо къмъ домътъ на вуйчо си. Той би отишълъ и по-рано, ако бѣ увѣренъ че ще го намѣри тамъ. Мислѣше да го почака и тъкмо да се поразговори съ своята вуйна, която бѣше виждалъ преди десетина години и то за малко, когато бѣха минавали презъ тѣхния градъ. Неговиятъ баща бѣше вече починалъ и вуйчо му за пръвъ пѫть стѫпяше у тѣхъ. Тогава той бѣше капитанъ, младъ строенъ, съ красиво заресани на пѫть по срѣдата кѫдрави коси. А какъ ли ще го посрещнатъ сега? Той влѣзе въ чистия дворъ, покритъ съ красиви плочки, и натисна звънеца на вратитѣ, гдето имаше много бутони, върху който бѣха накачени адреси. Той дигна погледъ нагоре и му се видѣ кѫщата прѣкомѣрна висока. — Хубава кѫща, — каза си той неволно, — дали въ най-горния или най-долния етажъ сѫ? — Той пакъ загледа бутонитѣ и визитнитѣ картички по тѣхъ — въ партера е значи. Вратата се отвориха. — Какво искашъ? — попита го единъ гологлавъ и по чорапи войникъ, на когото лицето бѣ зачервено. — Господинъ подполковникъ Вълчевъ тукъ ли е? — Тукъ е! — Какво има, Василе? — обади се нѣкѫде отъ далечъ гласа на подполковника по всѣка вѣроятность. — Единъ човѣкъ ви търси, господинъ подполковникъ. — Че кажи му да влѣзе де, говедо! Съ масьта ли е? — Влѣзъ де, — каза му кѫсо войника и Стефановъ влѣзе. — Не е съ мастьта, — викна въ коридора вече войника, като затваряше външнитѣ врата съ ключъ. Въ коридора меришеше на пържено, презъ отворенитѣ врати дори се чуеше пръщенето на масло върху огъня. Стефановъ се спрѣ въ нерешителность, но войника му показа съ жестъ — и той влѣзе въ кухнята. Пъленъ человѣкъ, съ полупобѣлѣли коси, съблеченъ по риза и препасанъ съ мръсна престилка, завратилъ рѫкави, готвѣше нѣщо. Цѣлия зачервенъ, той мигаше често отъ пушека, който се дигаше отъ покапалото масло по печката. Презъ отворената врата се виждаше столовата, върху масата, на която една пълна, чорлава госпожица, редѣше нѣкакви карти за игра. Дебела жена, разкопчана тукъ-тамъ и не по-малко чорлава, бѣше опрѣла пълното си лице върху рѫката си и слушаше най-внимателно. Въ кухнята бѣ страшенъ безпорядъкъ. Стефановъ смутено прекрачи прага. Неговия „Добъръ день“ се почти изгуби въ пръщението на тиганя и той се спрѣ. Погледа му мина бърже презъ цѣлата кухня, върху рошавитѣ гледачки на карти и се върна къмъ изпотената червена пълна фигура, която си бършеше рѫцетѣ въ мръсната престилка. — Какво искате? — попита го той троснато. — А бе, говедо, — обърна се той къмъ войника, който стоеше задъ Стефановъ, кого ми водишъ? — Е па нали ми казахте: — доведи го, — оправдаваше се войника. — Доведи го... прасе такова, нали ти казахъ ако е човѣка съ масьта, тогава... — Е, я нали казахъ, че не е. — Казалъ си, дяволитѣ. — Какво обичате? — попита той Стефанова, като стоеше насреща му съ лъжица въ рѫка. Госпожицата която редѣше картитѣ стана бавно, изгледа го спокойно отгоре додолу и затвори вратата. — Какво искате? Мене ли търсите? — попита повторно подполковника, като обръщаше нѣщо въ тиганя. — Васъ, — каза тихо Стефановъ — Азъ съмъ Никола Стефановъ, забравили сте ме види се, вуйчо. — Тъй ли? — загледа го той внимателно, — ти си зеръ! Измѣнилъ си се нѣщо — отслабналъ си. Нѣкаква болесть те е налегнала. И моя Георги боледува миналия месецъ, не може безъ това. Ами ти много си се измѣнилъ. Кога бѣхъ те виждалъ? Май, има две години отъ тогава. Остарѣлъ си. Ожени ли се? — Ахъ, не съмъ, — каза бързо Стефановъ. — И не ти трѣбва такова нѣщо на тия гладни години. Ами седни де. — Я бе, какво ме гледашъ като пукалъ, — обърна се той къмъ ординареца, — махни онѣзи дрехи, тури ги тамъ на леглото. Ха, дай стола нека седне момчето. — Седни де. Азъ излѣзохъ по-рано отъ работа, та рекохъ малко да си опържа пилетата самъ. Никакъ не обичамъ да ми ги препръжватъ. Знаешъ, като се направятъ най-напредъ, трѣбва със соль и червенъ пиперъ хубаво да се натриятъ и съ малко слабъ разтворъ отъ лимонтузу да се намажатъ. Даже съ лимонъ още по-хубаво, ама где лимонъ? Искатъ сума пари за нищо и никакво! Тогава кожицата става зачервена и хрупка, ама е крехка — не е жилава като ластикъ. А пъкъ въ кѫщи никой незнае да ги приготви както азъ ги искамъ. Чакай да кажа на вуйна ти че си дошелъ. — Бушо — викна той — я ела вижъ Марициния Никола дошелъ. Презъ отворената врата се чу нѣкакво неразбрано мърморене вмѣсто отговоръ, а следъ туй ясния гласъ на госпожицата:... „Вечерно време, пари на русъ човѣкъ. Кахъръ си правишъ за единъ подарѫкъ... ама напразно“. Кой е тозъ Никола? — попита тя по-високо и Стефановъ сети, че се зачервява. Сѫщия неразбранъ гласъ каза нѣщо вмѣсто отговоръ доста сърдито и подполковника затвори бързо вратата. — Чакай, че туй, май, ще прегори. Ето така ги обичамъ азъ, виждашъ? — посочи му той едно парче, дигнато на вилицата — вижъ какъ е червено, а кожичката му е съвсемъ крехка. Стефановъ мигаше бързо, бързо отъ ядливия пушекъ. — Мѫчно е да се намѣри чисто масло сега — започна наново подполковника. — Виждашъ ли това какъ мерише само? Ама съмъ го порѫчалъ нарочно. Чакъ отъ Новоселци сѫ го донесли, а за цената му не питай. Съ шепи пари трѣбва да давашъ, ако искашъ да ядешъ. — Я, Василе, — сети се той — иди вижъ на фурната дали се е опекло. Кажи му да не го изгори, че чортоветѣ ще ги взематъ после! Или я чакай малко — Бушке, — отвори той вратата, — да отиде ли Василъ за тортата? Стефановъ не разбра какво му отговориха, но, подполковника се върна доста смутенъ: — Недей отива, почакай малко, да не би като те види да я извади сурова. — Вижъ тамъ прибери ония работи — хайде де, не стой да ме гледашъ въ очитѣ като смахнатъ! На чорбата ще трѣбва малко соль още — сърбаше и си приказваше самъ подполковника. — Я вижъ кашата какъ ври само — извади я той отъ фурнята на печката и ѝ се залюбува. Нѣкои я правятъ безъ бѣлото месо вѫтре, но азъ не я обичамъ така. Че то и каша ли е тогава? Нито е хранително, нито е вкусно, а когато е съ бѣлото месо, ама да го счукашъ хубаво въ дървенъ хаванъ... Най-напредъ му капни малко чорбица отъ кокошката — отъ него си, де, отъ което ще правишъ кашата. Счукай го следъ това въ хавана да образува една кашица — смѣси го съ малко чуканъ чесънъ, та да знаешъ че ще ядешъ... А тия, гдето го кѫсатъ, бѣлото месо де, на нишки и така го турятъ вѫтре — не струва: остава на конци. А вижъ това е друго. И той като го разбърка съ лѫжицата, която облиза, тикна го наново въ фурната на печката. — Да ти кажа, азъ обичамъ да си хапна —това остава на човѣка! Па и всички си обичаме, само че мѫчно се намира сега! Гледамъ и моятъ Георги — ти не си го виждалъ, май, или се познавате? — Неща каже азъ леко вино, дай ми ти мелнишко. Като пия една чаша да си сетя всички жили. И кажи речи, само той го пие — ние пиемъ отъ бѣлото. Цѣла бъчва съмъ му вземалъ. Ама да видишъ какъвъ червенъ вратъ е направилъ, ей тъй на. А въ рамѣнетѣ вече е по-широкъ отъ мене! А ето — прекѫсна се той. Влѣзе една пълна жена, която бѣше метнала върху раздърпанитѣ си дрѣхи шикозна роба, тукъ тамъ недозакопчана. По едното ухо и подъ ноздритѣ тя имаше купчини пудра, види се турена на бърже. Косата ѝ бѣ рошава и посивѣла и като че ли зеленикава. — Боядисвала я — неволно си помисли Стефановъ, като ѝ цѣлуваше рѫката. Тя бѣ се измѣнила твърде много — бѣше прѣкомѣрно надебѣлѣла, месата и бѣха се разлѣли, изгубили всѣкаква форма. И сега се преливаха на вълни подъ широката роба. — Защо държишъ момчето тукъ въ кухнята? — каза тя строго на мѫжа си — Бива ли така? — Ами нали сме свои, — каза той и се засмѣ пресилено, — какво ще се задиряме толкова? — Разбира се, — каза Стефановъ, който се чувствуваше крайно неловко. — Стана ли чорбата? Пакъ си ги препържилъ— обърна се тя съ много грубъ тонъ, като ровѣше въ тиганя. Старъ човѣкъ си, а нѣма да се научишъ! Хиляди пѫти ти казвамъ, неща ги такива почернели. Поглежъ де — на какво прилича това? На, това — тикаше тя парчетата въ чинията — какво е? Я поглежъ вѫгленъ почти. — Не е, бе, то е само зачервено, да хруска. — Да ти хруснатъ главата... Толкова пѫти ти казвамъ, че азъ и децата не ги обичаме кога сѫ така...! Не разбирашъ, бей — и туй то! Кашата кѫде е? Сигурно и на нея си турилъ чесънъ? — Не, т. е. да, малко, но съвсемъ малко турнахъ, казвамъ ти. На кусни, ако не вѣрвашъ — почти не се осеща. Тя му хвърли поднесената лъжица на пода и като обърна гръбъ, влѣзе си въ столовата, като затръшна вратата, мърморейки нѣщо. Той, като изгледа затворената врата, дигна само рамѣне, като да се чудѣше, следъ туй избърса потното си лице въ една мръсна кърпа, която сложи пакъ на прозорчето. — Какво гледашъ, бе, диване, — крѣсна той на ординареца, — дигни лъжицата. Какво стоишъ и се чудишъ? — Амъ че азъ... — Амъ че азъ — имитира го ядосано подполковника, че ти зеръ, вземи лъжицата, че я дигни, па хе тамъ топлата вода, па я измий. — Елате баре тукъ, — отвори вратата вуйна му — че се опушихте въ кухнята. Салона не е отопленъ сега, пъкъ тукъ е по-топличко и нали сте си нашъ... Ето Мара, ето и Пена — представи му тя дветѣ си дъщери, които макаръ още млади, вече имаха едва ли не двойни гуши и прѣкомѣрно развити бюстове. — Помнишъ ли кога минавахме нѣкога въ васъ, ти бѣше толкова голѣмъ, посочи тя отъ пода на известна височина, при което Стефановъ безъ да ще забелѣза голѣмитѣ ѝ траурни нокти. Забравили сме се. Мара бѣше тогава на четири години. Пена на петь, не помните го, нали? И дветѣ климнаха отрицателно глава. Тѣ го изгледаха много по-спокойно отколкото той тѣхъ. Това говорене ту на „ти“, ту на „Вий“ го смущаваше още повече. Искаше му се да бѫде близъкъ, а се чувствуваше между непознати хора, съвършенно чужди, които виждаше, сякашъ, за пръвъ пѫть. — Тукъ сте на работа въ София? — го попита едната. — Да, госпожице, — отговори той по навикъ и я погледна. Тя не бѣше нѣкоя красавица, но пълното и тѣло събуждаше бързо желания. Очитѣ и бѣха черни, както и у сестра ѝ, а клепкитѣ дълги. Тѣ и дветѣ си приличаха твърде много, само че по пълното лице на Пена, донѣкѫде прилично на това на подполковника, бѣше по-червено, когато въ Мара бѣше блѣдо и доста пъпчиво. И дветѣ бѣха напудрени доста, дори веждитѣ имъ бѣха посивѣли. — Тукъ съмъ на работа въ една дрогерия отъ две години — поясни той. — Ето ме и менъ, — каза като влизаше въ стаята подполковника. Никой не му отговори нищо. Само Стефановъ се посмѣсти, а после стана и му подаде стола си. — Нищо, нищо, азъ ще седна ей тукъ, посочи той миндерчето — Я, Маро, моля те, подай ми курката. Тя го изгледа недоволно. — Ето я, хе тамъ на закачалката, — каза му тя. Той си я взе мълчаливо и я облече. — Всичко е готово, — пратихъ Василъ на фурната — каза той — и пакъ никой не му отвърна, като че ли не бѣ говорилъ нищо. — Ти пакъ си се накапалъ. Я погледни! Вече ми омръзна да ти чистя тия петна, — каза Пена, като му похвана панталонитѣ. — Азъ ще си ги очистя и самъ; голѣма работа баре бензинъ има. Два три пѫти съ кърпата — и туй то! — Ами нали престилка имашъ — не го оставяше тя — носишъ я само за украшение! — Ехъ, случило се най после. — Все на тебъ се случва... — То може много лесно да излѣзе съ етеръ. Нѣколко капки на памукъ ще ги изчистятъ веднага — каза Стефановъ, който не свикналъ на подобни обръщения, не знаеше где да се дене. — Що ми е етеръ, отъ где ще го взема? А пъкъ бензинъ, кофа ако искашъ, кофа ще имашъ, автомобилното отдѣление е въ моята дружина, а тамъ ако изкашъ, кѫпи се въ бензинъ! — Та ти си въ дрогерия, казвашъ, — пресѣче го вуйна му. — Вижъ ти, вижъ ти, кѫде стигнахте! Да служишъ въ една дрогерия! Какво богатство наследиха вашитѣ, че какъ го пропилѣха, Богъ знае... — Какъ, много лесно — намѣси се подполковника — нали съмъ ти казвалъ. Той, баща му, такъвъ си бѣше още отъ училище. Той е два випуска отъ менъ по-старъ, но го знаехме всички. Тъй си му и викаха „Попето-ахмака“. Кой какво нѣма, при него ще отиде. Той, диването, ако нѣма пари, на заемъ ще вземе да даде. Отъ гърба си ризата ще съблече да облѣче нѣкого! То ти казвамъ бѣ нѣщо безподобно. Вижъ на карти не играеше, не пиеше, обичаше да чете много, ама що ти е, като нѣмаше умъ? — Ехъ, то минало, вуйчо, — каза Стефановъ, като си бършеше потното чело. — А бе минало, минало, ама той изяде животеца на сестра ми. Па и где бѣше го видѣла! Като рече: той ще е, та никой другъ! Какво не я раздумвахме, разбира ли ти? Или каже — той, или въ Тунджа ще се хвърля. И тати бѣше противъ и всички роднини — че той какво... нали ти казвамъ, загубенъ човѣкъ бѣше. Капитанъ бѣше, ама освенъ борчове нищо друго... А и кучета имаше две-три. Безъ тѣхъ не мърдаше. Хлѣбъ за себе си нѣма, ама кучета ще води... — За това пропилѣ толкова пари, я! Че нали се казва, — намѣси се вуйната, — и ти и той по равно дѣлихте, а де е неговото богатство? — пропилѣ го. — Какво? Че то бѣха пари... ами. На тия години само 60,000 лева сухи пари злато му се паднаха отъ наследството. Па дошълъ да претендира и за Селановския чифликъ. — Белкимъ и него искаше? — запита Мара. — Него зеръ, — каза вуйна му. — Него ми... какъвъ скандалъ! Процесъ ще ми отваря, въ сѫдъ демекъ — окото ми не мигна биля. Азъ бѣхъ си го осигурилъ и съ завещание и съ продавателно. На него ще го дамъ, такъвъ скитникъ! Не стига дето съсипа живота на сестра ми и я разсипа, ами да му дамъ пъкъ и чифликъ отгоре... — Азъ никога не чухъ отъ баща си да е казалъ противна дума на майка ми, до колкото го помня, нито пъкъ тя да е казала лоша дума за него, — каза съ треперящъ гласъ Стефановъ. Нѣщо тупаше силно, силно въ гърдитѣ му. Струваше му се че ей сега ще стане нѣщо важно, голѣмо и — самъ не знаеше, какво ще бѫде то. — Какво ще му каже — тя бѣше цѣла свѣтица! Тя муха не настѫпяше, а той бѣше лудъ човѣкъ. Още щомъ взелъ паритѣ отъ кѫщата, на другия день внесълъ цѣли дванадесеть хиляди лева въ касата на Македонскитѣ братства. Моля ти се, дванадесеть хиляди злато! За какво? За подържание разни пущове и вагабонти... Госпожицитѣ дори плѣснаха съ рѫце да изразятъ голѣмината на очудването си и въ единъ гласъ викнаха: — Дванадесеть хиляди и то злато! — Ами само това ли е? — махна съ рѫка подполковника, окураженъ че го слушатъ. То ако е това само съ шекеръ да го хранишъ Той бѣше си формално лудъ човѣкъ. Вземе та плати полицитѣ на единъ неговъ другаръ, че билъ съ много деца — деветь ли ги ималъ, десеть ли — незная — нашъ офицеръ пакъ. Е, хубаво бе, приятелю, ама като си имашъ деца, знай си смѣтката. Баща ти просто рѫцетѣ го сърбѣха — два дни въ себе си пари не можеше да задържи. А и нали го знаеха — кой отъ где се вземѣше, все при него тичаше — Е хубаво, ама то не извира. Па и да извира... Кой какво ще да ми казва, той бѣше единъ лудъ човѣкъ и нищо друго. Изеде само животеца на сестра ми — и туй то! Стефановъ бѣше станалъ правъ, бледенъ. Кръвьта му биеше въ ушитѣ, а той треперѣше като въ треска. — Хората за умрѣлитѣ чужденци не говорятъ освенъ добро или нищо, а вий, въ толкова малко време, не намѣрихте нито една добра дума за тѣхъ, мойтѣ скѫпи покойници... Дано Богъ, който вижда всѣкиму дѣлата, върне споредъ тѣхъ! — И той безъ да добави нѣщо, безъ да се поклони, обърна гръбъ и си излѣзе презъ кухнята. На вратата той се сблъска съ носящия нѣщо войникъ. Подполковника наведе глава, жена му изкриви презрително устни, безъ да каже нѣщо. — Само гдето се обличахме — каза едната госпожица — Говедо, разбира ли отъ хубаво! — Бащичко цѣлъ — каза подполковника, като си събличаше куртката и минаваше отново въ кухнята. И той краставъ, ама опашката все вирната! Кому накриви? Щеше да си хапне баре хубаво, ама като не стоя... — То па като щѣхъ да го поканя — каза жена му ядосано. То аслѫ тебъ цѣлия ти родъ все такива халосани... На пѫтя Стефановъ бръкна въ джобоветѣ си и безъ да ще напипа телеграмата. Той се спрѣ като ударенъ. Съ свѣткавична бързина му минаха хиляди мисли. После той наведе низко глава и забърза.
  22. Опакито на картинитѣ Когато въ коридора имъ подаваха палтата да се обличатъ, Стефановъ треперѣше като трескавъ. Вѣнка го гледаше тревожно. — Тебъ ти е студено, бай Никола. Я загъни се добре, — дигна му тя яката. Навънъ влажната тъмнина ги обгърна веднага и скри въ своитѣ гънки. Той вървѣше мълчаливо, бързо, а тя се притискаше до самия него и не преставаше да му говори. — Това дворецъ ли е? Нали не е? Той ми каза още вчера, че ще ме заведе въ двореца, а като нѣма царь не може да бѫде и дворецъ. Този високия не бѣше царь, защото нѣмаше корона. А и той се бие съ другитѣ не съ сабя, а съ рѫце. Царетѣ така ли се биятъ? „Ти, — казва, — трѣбва да се облечешъ добре, защото ще те види царя“. И на баня бѣхъ. Вижъ какви хубави безценни камъни ми подариха — сочеше му тя ефтино украшение, което той едва съзираше на свѣтлината отъ далечната лампа. Отъ менъ ще стане една хубава водна лилия, която ще дадатъ на царя, но затова трѣбва да бѫда гола, гола съвсемъ. — Кой ти каза това? — попита Стефановъ съ слабъ гласъ. — Кой? Той — художника. Най-напредъ казва — чорапитѣ ти не сѫ хубави. Азъ не обичамъ такива. Ето ти други високи — ето чакъ до тукъ стигатъ — сочеше му тя надъ палтото си. „После, — казва, — ще си пийнемъ отъ тоя хубавъ шербетъ, малко лютивъ, ама и тъй сладъкъ, като медъ“. Щомъ пийнешъ всичко става така хубаво, леко — никога не съмъ пила такова нѣщо. И Тодоръ ме е черпилъ, но никога съ такова сладко нѣщо. Да видишъ само колко хубаво мерише. Наведи се малко да ти дъхна! Той, като малко послушно дете, наведе главата си до устнитѣ ѝ. Миризма на шартрьозъ го лъхна. — Подуши ли колко хубаво мерише? Изпихъ цѣли две чаши и тъй ми бѣше топло и приятно.. После ме съблече гола съвсемъ. — Ахъ, Вѣнче, ами ти защо позволи това? — Ами той ми каза, че тъй трѣбва, инакъ нѣма да стана никаква хубава картина, а азъ искамъ да бѫда най-хубавата картина. Той ми показа и други като менъ голи, но казва, че моитѣ гърди били по-хубави отъ всичкитѣ, а тѣлото ми било като водна лилия. Нали той знае добре, че всичко е така? Той много знае, ти не си говорилъ съ него. Другия, високия, черния много обича да пипа, на всѣкѫде... и гдето не е хубаво... — Вѣнче, Вѣнче, — каза Стефановъ съ въздишка, — какво си правила ти, малко момиче! — Ти сърдишъ ли се, бай Никола? Азъ не щѣхъ да отида, но Тодоръ ми каза: — „Ела, азъ ще те заведа при единъ човѣкъ, който ще те запознае съ царя, но ще трѣбва и предъ него да се съблечешъ, за да те види колко си хубава“. — Нима и Тодоръ те е каралъ да се събличашъ? — И Тодоръ и Христо, но те винаги ми купуватъ много ябълки — и следъ това ме събличатъ, — Кѫде, у васъ ли? — попита почти ужасенъ Стефановъ. — Не, горе въ неговата стая. Само че Христо е по-лошъ. Той бута навсѣкѫде. И Тодоръ бута, но Христо повече. — И ти се събличашъ предъ тѣхъ цѣлата гола? — Не цѣлата съвсемъ, чорапитѣ не ми събуватъ, но тамъ у тѣхната стая е много топло и нѣма да настина, нѣма да кашлямъ. То е тъй топло, като въ баня. И тѣ самитѣ се събличатъ по риза само. Стефановъ се спрѣ: — Отъ кога това? — Кое? — Кога те събличаха Тодоръ и Христо? — Ами щомъ оздравѣхъ бѣше, не помня кога, веднажъ отидохъ и той ме съблече. — А ти защо позволи? — Кое? — Да те съблече? — Той каза, че е много топло, че ще ми даде много ябълки и ми даде. Защо да не се съблека? Стефановъ тръсна горчиво глава. — Наистина, бедно дете, защо да се не съблечешъ? Неговата душа се кѫсаше отъ мѫка. Той знаеше, че тя следъ тежката болесть бѣ останала почти полуумна и хиляди пѫти се окайваше, че не направи всичко да я опази отъ тоя позоръ, въ който бѣ попаднала. А можеше ли и да помисли, че това нежно малко, едва що разцъфнало дете, ще попадне въ рѫцетѣ на хора, които съжалението къмъ нещастието му не ще възпрѣ да бѫдатъ звѣрове? Въ неговата мисъль дори не можеше да се побератъ тия неочаквани събития. Тѣ като че ли бѣха въ такова страшно противоречие съ всичкитѣ му други впечатления до сега, че нѣмаше възможность да ги разбере. Онази малката, нежната, съ загадаченъ погледъ Вѣнка, разтворила книжка до прозореца и цѣла вдадена въ своитѣ приказки, които разбираше по своему — и тази разрошавена, разгърдена Вѣнка, която дойде всрѣдъ шумния и свѣтълъ салонъ да го дърпа за рѫцетѣ... Сѫщата тя ли е, която държи сега тъй внимателно рѫката му и безпирно говори?... — На, ти пакъ ми се сърдишъ. Какво съмъ ти направила? — дърпаше му тя рѫката. — Нищо, нищо, Вѣнче, защо ще ти се сърдя? — Ами защо не ми отговаряшъ тогава? — Прощавай, замислилъ се бѣхъ. — Ти много обичашъ да се замисляшъ. — Отдавна ли те е пратилъ Тодоръ при тоя художникъ? — Не много отдавна... не помня. Той рисува и на Тодоръ и на Христо портретитѣ, но тѣ не сѫ съблечени. Само женитѣ се рисуватъ голи. Мѫжетѣ всѣкога облечени или по жилетка. Азъ видѣхъ единъ човѣкъ съ стомна. Той е по жилетка, но той е отъ по-беднитѣ. А Тодоръ е богатъ и той се облича съ дрехи. Така го рисуватъ. Художника казва, че азъ съмъ Бижу. Щомъ ме видѣ, като ме заведе Тодоръ, казва: — Това е едно Бижу — и така ми вика. А Бижу е по френски, ти знаешъ ли френски? Азъ съмъ учила въ училище миналата година — Бижу, то е скѫпоценность — нѣщо хубаво. Ако искашъ и ти можешъ да ми казвашъ така: Монъ Бижу. Тодоръ казва, че се гордѣелъ съ менъ, че ималъ такава красива госпожица за близка приятелка. И художника каза, че се гордѣе съ такъвъ красивъ... незная какво — едно нѣщо... друго име, не е Бижу — друго... забравихъ го. Щомъ бѫде картината готова, ще я поднесатъ на царя. Азъ искахъ да отидемъ въ палата, а ми казаха, художника и другия — той другия е ужасенъ — по-отвратителенъ отъ Трайко. Хваща ме силно и ме щипе — и като ме пригърне, тъй ме свива — на топка. — И той ли те пригръща? — Щомъ се съблеча гола и двамата. Най-напредъ единия, после другия, после ми даватъ да пия отъ това хубавото, сладкото — и пакъ ме пригръщатъ... Ама това нали не бѣше палатъ? Ний влѣзохме, имаше толкова много хора, а тебъ не те видѣхъ. Азъ не знаехъ, че ти ходишъ въ такива голѣми и хубави кѫщи. Нали всичко тамъ е хубаво? И какви красиви столове — меки и хубави. И госпожици облечени красиво — тѣ, навѣрно, сѫ преоблечени царици? Ти, бай Никола, ме лъжешъ. Навѣрно, всички бѣха така преоблечени за да не ги позная? И тоя високия човѣкъ трѣбва да бѣше Царя. Той ме видѣ — и какъ удари оня черния! Той искаше да ме вземе и отведе. Зная, зная и ти искашъ да скриешъ, но и ти си въ палата... ти си така добъръ, така добъръ — сигурно при самия царь или при царския синъ служишъ? Но азъ не те видѣхъ никѫде — толкова много хора имаше тамъ! А лампитѣ сѫ толкова хубави, голѣми, като въ нѣкоя църква. И тъй силно свѣтятъ, като день. Това е палата, бай Никола, но ти криешъ. Царя тъй е заповѣдалъ. Той може... ако той каже — всички трѣбва да го слушатъ, защото той може да извика джелатина и да му каже: — Отрежи му главата — Тоя е непослушникъ, издава царскитѣ тайни!“... А когато художника ме направи хубавата водна лилия, тогава ще е друго. Той ще ме тури въ голѣма златна рамка и всички ще ме гледатъ. И самиятъ царь ще иска картината да е надъ главата му, а азъ до него. Но ти треперишъ, бай Никола, ти още не си оздравѣлъ. Твоята рана те боли още, нали? Мама казва че ти си чудно търпеливъ човѣкъ. — А твоята мама знае ли, Вѣнче, че ти ходишъ при Тодоръ, или съ него тукъ да те рисуватъ? — Мама ли? Не. Тодоръ ме винаги пита — казала ли съмъ на мама кѫде отивамъ? Ако съмъ казала, той ми дава две ябълки по-малко. Той ме познава веднага ако съмъ казала — щомъ ме погледне въ очитѣ и ми казва — познава! И художника познава сѫщо. — Ами тя нали ще се безпокои за тебъ, ще плаче. — Ще плаче ли, че защо? — Ами че ти си излѣзла днесъ, навѣрно, още на обѣдъ. — Щомъ се нахранихъ. Тодоръ ме чакаше до ѫгъла на улицата и после двама се качихме на трамвая... — Е, виждашъ ли, а майка ти може да мисли, че си се изгубила, че ти е станало нѣщо лошо... — Защо? Че мене не ми е лошо. — Добре де, но тя не знае това. — Но менъ никакъ, никакъ не ми е лошо. Азъ ще бѫда бѣлата водна лилия, ще ме поставятъ въ голѣма златна рамка и царя ще ме тури надъ главата си. — Бедно, бедно дете, — пришъпна почти Стефановъ, но тя го чу. — Ти на менъ ли викашъ дете? Всички ми викатъ — госпожице, само ти и мама ме наричате дете. Това не ща вече. Викай ми и ти — госпожице. — Добре, Вѣнка, както искашъ, дете, — и той неволно въздъхна. Тя бѣше хванала неговата голѣма рѫка въ своята и току премѣташе пръститѣ му. — Ти си голѣмъ, голѣмъ, но царя бѣше по-голѣмъ. Той нѣмаше корона — нарочно бѣше я скрилъ, но азъ го познахъ — по очитѣ го познахъ. Той има страшни очи като тебе, когато си сърдитъ. А рѫката му е по-голѣма отъ твоята. Него го е много страхъ, че ще настина. И той е добъръ като тебе. „Ти, казва, госпожице, ще настинешъ.“ Азъ му казахъ, че е топло. — Кой? — Онзи голѣмиятъ — царя. Стефановъ дигна само рамене. — И твоята стая свети, — каза му тя, — когато наближиха и въ тъмното се изпречи голѣмата кѫща, въ която живѣеха. Нейнитѣ многобройни прозорци свѣтѣха почти всичкитѣ. Тукъ-тамъ нѣкои бѣха незавесени съвсемъ, а въ други се виждаха да се мѣркатъ сѣнки. — Нашитѣ, сигурно, не спятъ, тати трѣбва да пише. Той много кашля, но все пише. Кога ще занесете приказкитѣ въ редакцията? Мама каза, че трѣбва да ви помолиме да отидете да ги отнесете. Тя иска да ги занесе сама, но татко не дава, че ти ще се сърдишъ. „А какъвъ ни е той да ги носи?“ — кара се мама. Но татко каза, че това е твоя работа и никой другъ не се познава съ редакторитѣ като тебе. — Това е вѣрно, Вѣнче, нека никой другъ да ги не носи, инакъ азъ самъ ще се разсърдя. — Ще кажа на майка — ето я и нея. Тѣ вече се качеха по най горнитѣ стѫпала, когато майка ѝ съ бързи крачки се приближи. — Ахъ, господинъ Стефановъ! Ако бѣхъ знаяла че е съ васъ, щѣхъ да бѫда спокойна. А то само що не полудѣхъ. Ето и баща ѝ е облеченъ — щѣхме да тръгнемъ да я търсимъ. Нѣколко пѫти питахъ за васъ, чакахъ ви да дойдете да ни помогнете. Защо не си се обадила, мари душке, ами тъй много ни уплаши? — Мамичко, азъ днесъ бѣхъ въ палата при царя, само че преоблеченъ и безъ корона. Тамъ намѣрихъ и бай Никола. — Добре, маминото, но другъ пѫть се обаждай! — Добъръ вечеръ, господинъ Стефановъ, нашата немирница съ тебъ била, — приближи се баща ѝ. Високъ, тънъкъ, съ заостренъ носъ и хлътнали страни, той имаше видъ като че ли иска да се засмѣе. Въ сѫщность многобройнитѣ му бръчки около очитѣ устата и издаденитѣ скули измамваха погледа. — Какъ е, господинъ Стефановъ, харесаха ли ми приказкитѣ? — Хи, хи, — смѣеше се той нѣкакъ смутено. Чудни хора, —харесватъ ги пъкъ не ги печататъ. — Тѣ, навѣрно, ще ги събератъ — и цѣлъ томъ изведнъжъ. — Ще ме изиграятъ... разбойници... зная ги азъ всички тѣхъ. — Такива сѫ, — каза разсѣено Стефановъ. — Приеха ли ги, а? Ще ги приематъ, ами какво ще правятъ? Кой би написалъ такива хубави приказки? Нали Вѣнчето плаче, когато ѝ ги чета? — За приемане, приеха ги, — каза Стефановъ бавно — само че... май и тѣхъ за сега нѣма да ги печататъ. — Знамъ си ги азъ тѣхъ, разбойници сѫ тамъ. Ще взематъ после буфъ — изведнъжъ единъ томъ и ще смъкнатъ сума пари, а сега плащатъ като на просеци. Колко ти дадоха? — Дадоха ми, дадоха ми... — и той бъркаше изъ джобоветѣ си — не зная колко ми дадоха, чакай да видя. И той разпилѣ цѣла купчина книги отъ вѫтрешния си джобъ. Бащата на Вѣнка ги дигна бързо. Най-после Стефановъ намѣри нѣколко дребни банкноти, отдѣли две, после погледна нерешително едното и другото купче, което оставаше — отдѣли още една банкнота и каза като избѣгваше погледа му: — „Само 35 лева дадоха. Разбойници, ти право казвашъ“. Но вмѣсто да последва отговоръ, както обикновенно, настана мълчание, което го изненада. Бащата на Вѣнка гледаше въ рѫцетѣ си дигнатитѣ отъ пода разпилѣни книги съ широко отворени очи. Стефановъ сети лицето му да пламва изведнъжъ. — Ами че това сѫ моитѣ приказки — вий не сте ги предали? — запята го той нѣкакъ очудено и даже съ известно незадоволство. Стефановъ сети да му става почти лошо. Толкова дълго критата истина, излизаше така неочаквано на яве. Какъ можеше да му каже, че тия ненормални бълнувания, които той нарича приказки, не искаха да печататъ никаде даже и безъ пари — и че той само съ голѣми молби успѣ да помѣсти една - две, а редовно плащаше за всичкитѣ, които събираше по джобоветѣ си!.. — Вижъ какво да ти кажа — говорѣше Стефановъ несвързано, като дръпна отъ рѫцетѣ му разпилѣнитѣ приказки. — То такова... азъ мислѣхъ.... не е красиво, но затова ме и Богъ изказа... Ти си правъ, това, което подозирашъ, — каза той — че сѫ разбойници. Тъкмо тъй сѫ намислили: — всичкитѣ изведнъжъ — въ единъ томъ!.. — На, каже, ти ги корегирай — по му отбирашъ отъ почерка. Вчера ми ги дадоха всичкитѣ. Както ще се печататъ, така и ще ги корегирамъ. — Значи цѣлъ томъ! — свѣтнаха му очитѣ. Азъ още ще ти дамъ, още по хубави. А ти какъвъ си! Зная ги азъ тѣхъ, разбойницитѣ, зная ги, пари ще ударятъ. Но и ти си, май, заедно съ тѣхъ... и ти... Ако не бѣхъ те хваналъ, не щѣше да се обадишъ... — Не, азъ чакахъ само да почне печатането — говорѣше смутено Стефановъ — и тогава щѣхъ да ти отнеса цѣла напечатана кола изведнажъ. — И ти си гледалъ да долепишъ нѣщо! Хубаво ще ти платятъ и тебъ за корекцията. — Вѣрвамъ... ще ми платятъ. — Разбойници джанъмъ, всички сѫ такива! Менъ само не могатъ излъга. За другитѣ повече да имъ искашъ! Тъй ако ще хвърлятъ, като на куче, азъ нѣма да драсна нито единъ редъ повече. Да плащатъ, да плащатъ, какъ така? Азъ не съмъ нѣкой неизвестенъ човѣкъ, а писатель уважаеми, истински писатель. Цѣлъ томъ — и изведнажъ — бухъ — на пазаря: — „Приказки“ отъ Владимиръ Николовъ. Че кой е този Владимиръ Николовъ? ще кажатъ. А критика ще имъ обясни: — Владимиръ Николовъ, ще каже, той е човѣка тозъ и тозъ... И тая кѫща ще стане забележителность, и въ тая стая мръсна, въ която живѣя сега ще идатъ на поклонение. Виждашъ ли жена? — това е то Божията дарба да бѫдешъ писатель! Че и ти на моя гръбъ ще се издигнешъ. Азъ нѣма да те забравя, бѫди спокоенъ, — каза снизходително той Стефанову, — само да не си позволявашъ да измѣнявашъ нѣщо по своя воля, че ще направя грозна история — даже последнята коректура ще дадешъ менъ да си направя. — Добре, — каза кротко Стефановъ. Съ дигнати на високо надъ главата си пари, Николовъ закрачи къмъ дъното на коридора, гдето бѣше стаята имъ. Вѣнка, държаща майка си за рѫка, ѝ разправяше за палата. Но тя се извърна и въ дългия, почти насълзенъ погледъ, който тя отправя Стефанову, той прочете всичко. Той като че му каза, че неговата набързо измислена лъжа бѣше твърде прозрачна — че тия разсипани книжа никога не биха донесли банкнотитѣ на мѫжътъ ѝ, въ което тя впрочемъ винаги бѣ се съмнявала, че тоя момъкъ е отдѣлялъ отъ скромния си залъкъ за да подслади и днитѣ на едни нещастници, които живота бѣ така онеправдалъ... И тя като пустна Вѣнка, върна се бързо, хвана му рѫката съ своитѣ две и му каза съ гласъ, въ който звучаха сдържани сълзи: — Благодаря, благодаря много! Дано Богъ да ви върне стократно, защото азъ не съмъ нищо въ състояние да сторя. Той стисна напуканитѣ ѝ, груби отъ денонощна работа рѫце, и въ душата му стана топло и доволно, като че ли бѣше чулъ неземна музика. Но почти веднага мѫтна сѣнка се пренесе тамъ и лицето му дори помръкна. — Пази Вѣнка, — каза той съ пресипналъ гласъ, — никога вече не я оставяй да излиза безъ тебъ. Нейното лице взе тревоженъ изразъ, а погледа ѝ търсѣше неговия. — Други пѫть ще ви кажа защо, — добави той, — и бързо се отдѣли, защото не чувствуваше въ себе си сили да разкрие на тая бедна жена сѫдбата на скѫпото ѝ дете. Когато влѣзе, Асенъ, който бѣ провисналъ глава връхъ колѣне, и хъркаше до печката, се малко поразмърда. При затваряне вратата той дигна глава и отри сънени очи. — Телеграма имашъ, тамъ на масата, бай Никола, —каза той съ съненъ гласъ като се прозина. Стефановъ хвърли бързо шапката си на леглото и съ треперящи рѫце взема телеграмата отъ масата.
  23. Картини безъ рамки — За уводната статия ще ви дамъ бележки. Ето можете да си послужите съ тия сега ... Ако не ви е ясно нѣщо справете се и по телефона. Вчерашната статия бѣше много небрежно свършена. Краятъ наточели бѣ взетъ на заемъ отъ нѣкѫде. По грижлива работа се изисква сега, Моментитѣ сѫ важни. Страната ни и безъ туй е пълна съ чужденци, дошли подъ всевъзможни предлози. Нека добиятъ впечатлението, което заслужава нашата партия. Относително вестницитѣ на управлающитѣ трѣбва да се вземе друго поведение. — Тъкмо за туй искамъ да ви питамъ. Закачкитѣ имъ надминаватъ допустимото. Ако ги неглижираме повече ще се получи въ обществото впечатление, че не можемъ имъ отговори на въпроситѣ, които ни поставятъ. Вече нѣколко отъ нашитѣ хора ни праватъ бележка за това. — Именно, азъ искахъ да имъ покажа малко снисхождение временно, предвидъ, че и наши другари, макаръ и отцепници, взиматъ дѣлъ въ управлението. Но ако тѣ мислятъ, че това наше мълчание е слабость — лъжатъ се. Дайте на Барото тоя отдѣлъ — стига се е скиталъ само. — Много е заедливъ той. На едно ще отговори, десеть други ще предизвика. — Но затова пъкъ е духовитъ. Вий въ всѣки случай му преглеждайте отговоритѣ и смекчавайте това, което мислите неумѣстно. — Кѫде? Смѣя ли да му побутна нѣщо! Той освенъ васъ, нали знаете, не признава никого за нищо. Поповъ се позасмѣ.— Тогава ще му казвате, че азъ тъй искамъ. — Ако повѣрва — и д-ръ Тодоровъ поизправи едрата си кокалеста фигура, която отъ дългото му седене наведенъ надъ бележника бѣ се изморила. — Значи за Турция да не публикуваме тая статия? — Да, да непременно. Не е удобно още. Не се знае какъ ще се стекътъ обстоятелствата, а ний може да имаме нужда отъ нея. Азъ имамъ толкова приятели между тѣхъ. Не трѣбва да ги огорчаваме напразно. Тѣ сѫ особенно чувствителни къмъ нашия вестникъ и ще имъ бѫде много неприятно. Следъ нѣколко дена ний ще имаме по-точна ориентировка — тогава другъ въпросъ. За сега друго нѣма. Телеграми отъ партийнитѣ бюра ако нѣма, подканете ги съ едно окрѫжно. Напомнете имъ отговорностьта въ моменти като днешния. Черновата я знаете. А пропо, имаме нужда струва ми се отъ една чиновничка въ партийното бюро. — И въ редакцията има нужда отъ коректорка. — Не тая не е за такава работа. Искамъ да поставя дъщерята на единъ мой познатъ. — Въ Вашето бюро има мѣсто. Помощникътъ ви ме питаше преди недѣля нѣщо за нѣкое по свѣстно момче. — Нищо не ми е говорилъ. Та имамъ ли и време да надникна тамъ? Въ всѣки случай вий се погрижете и ми оставете бележчица — тукъ на масата или по телефона. Д-ръ Тодоровъ стана. — Щѣхъ да ви помоля, господинъ Поповъ за единъ мой съгражданинъ. Поповъ направи нетърпеливъ жестъ. — Ако е за служба знаешъ, че сега кредита ни хичъ го нѣма. Пъкъ да ходя и се моля на вчерашни наши партизани, нѣма да го сторя, и самъ разбирашъ защо. Ако толкова е необходимо и ако е възможно може да му дадешъ работа въ новата покупателна централа... — Не, не е въпроса за служба, а една услуга само. Може отъ ваше име да я направимъ, както сме правили и другъ пѫть съ ваше разрешение. Вий знаете, че азъ рѣдко се застѫпямъ за когото и да е било, но този человѣкъ заслужава. Сега като дойдете въ салона ще ви го представя. Вий сте го виждали и по-рано, но може би сте го забравили. Той е сиракъ, при това много нещастенъ человѣкъ. Много беденъ, едва свърши химия въ нашия университетъ и веднага постѫпи въ първото мѣсто, което му попадна, защото и безъ туй му трѣбваха срѣдства. Майка му почина и той остана само съ мечти за едно хубаво бѫдаще, на което годеницата му тури скоро край — тя го изостави. Това бѣше колкото неочакванъ, толкова и страшенъ ударъ за него. Не стигаше това, но и съ братъ му, който се учеше за електро-инжинеръ въ Швейцария, при нѣкакъвъ случай, не помня добре какъ, се случило нещастие — падналъ въ канала на една инсталация, разболѣлъ се и отъ осемь месеца се намира въ санаториумъ. Като способно момче, то бѣше държавенъ степендиянтъ. — Какъ се казва? Може би го зная — попита Поповъ. Тошко Стефановъ, а братъ му Никола Стефановъ, който съмъ довелъ съ себе си. Просто ме плаши това момче. Той никакъ не дава да разберътъ хората какво му е, но нищо добро въ душата му нѣма. Страхувамъ се, че отчаянието ще го съсипе съвсемъ. — Какво иска той собствено да му се помогне? — На братъ му отъ четири месеца степендията не се праща подъ предлогъ че билъ въ санаториумъ, а не следвалъ. Не зная какъ сѫ точно нарежданията по закона за степендиитѣ и дали това не е нѣкой произволъ, но мисля че понеже той е пратенъ отъ държавата, не струва да го излагаме така, още повече че е много способно момче, дивенъ чертожникъ, помня го още отъ гимназията. Да има братъ му, никога не би поискалъ. Ами и той бѣдния нѣма, па и който само не го е срѣщналъ, той не го е завлѣкълъ съ нѣщо. Изобщо той е човѣкъ, който напълно заслужава да му помогнете. Много се боя само да не е вече късно. Отъ месецъ и половина той не е получилъ никакво писмо и се страшно безпокои. Дали вече не ще е късна всѣка помощь... — Защо? — Ами може би е вече.... свършилъ. — Ай бедния. Направете тогава отъ мое име справка и запитайте, а ако трѣбва, пакъ ми напомнете, Азъ и самъ ще попитамъ или видя въ министерството. Тодоровъ се поклони. — Много благодаря отъ моя страна и отъ негова, още повече че вий бѣхте му и длъжникъ. Поповъ го погледна недоумяващъ — Като го доведохъ преди три недѣли нѣщо у васъ, на излизане е щѣлъ да бѫде убитъ отъ едного, който го престорилъ на васъ. — Сериозно? — Два удъра му нанесълъ, единия въ гърдитѣ, другия въ рѫката. За щастие не тъй тежки изглежда, само че май ще остане сакатъ съ два пръста на лѣвата рѫка. — Е кой това? Какъ е станало? — питаше бърже Поповъ. Азъ трѣбва непременно да го видя още сега. Хубава работа! Ами вий трѣбваше да ме предупредите за това. Единъ ударъ не е сполучилъ, други можеше да сполучи. Ами че какъ така? — говореше бързо съ извѣстна развълнуваность Поповъ. Вий само си играете съ живота ми! — Какъ можехъ да ви кажа по-рано, когато азъ самиятъ се научихъ едва тая сутрина, когато минахъ въ дрогерията да го навидя какво прави, защото ми бѣха казали по-рано, че билъ боленъ. При това азъ нарушихъ обещанието си като ви го казвамъ, а Стефановъ не е отъ тия хора, които прощаватъ. Ето защо много ще ви моля нищо да му не говорите по това. Ако успѣете да предизвикате отъ негова страна единъ разказъ — добре, но иначе не, той ще ми се разсърди може би за винаги. — Хубава работа! — разхождаше се Поповъ, като пушеше силно. Покушение да ме убиятъ — и азъ да не зная нищо... Че тѣ и ще ме убиятъ сигурно, защото моитѣ кучета затлъстѣха и стоятъ само изъ кръчмитѣ. Ще имъ дамъ да разбератъ! И кой билъ този, който е искалъ?... Той не довърши. Хлопна се бърже и безъ да се дочака отговоръ вратата се отвори. Елегантна висока дама, съ малко издадени скули и тънки извити вежди влѣзе въ кабинета. Поповъ неволно направи слаба гримаса. Тодоровъ го погледна въ очитѣ, като искаше съ погледъ да разбере трѣбва ли да остане или да напусне кабинета. Въ следния моментъ той си прибра бележкитѣ отъ масата, поклони се и бързо излѣзе. Тутакси Поповъ отвори следъ него вратата. — Маня не трѣбва да идва тука! — каза му тихо той и Тодоровъ само кимна съ глава. Дамата го изгледа презрително. — Какво, боите ли се? Вижда се хубаво ви е поумачкала благовѣрната ви! Не сте вече оня паунъ, който тъй предизвикателно дигаше опашката си. — Изглежда, че имате развитъ слухъ, госпожо, каза недоволенъ Поповъ. — Тъкмо колкото ми трѣбва да чуя лаятъ на едно куче скрито въ лъвска кожа! Поповъ стоеше всрѣдъ стаята безъ да покани и дамата да седне. Тя и безъ покана си взе столъ. — Виждамъ, че си се лишилъ и отъ тая малка елементарна доза на учтивость, която имаше по-рано. Навѣрно семейниятъ ти животъ я е направилъ излишна! — Госпожо, моля оставете моя семеенъ животъ на страна. Струва ми се не това трѣбва да бѫде темата на нашия разговоръ — каза остро Поповъ и голѣмитѣ му крѫгли очи засвѣткаха гнѣвно. — Защо нарушихте обещанието си? Менъ се струваше, че поне едно трѣбваше да удържите. Дамата го фиксираше не по-малко гнѣвно. — Тъй ли? Именно туй ида азъ да ви питамъ. Този въпросъ трѣбва азъ да ви задамъ, а не вий менъ. — Защо нарушихте обещанието си? Да, уважаеми, азъ никога не съмъ ви вѣрвала, между впрочемъ, защото добре ви познавамъ, но все пакъ мислѣхъ, когато хората се раздѣлятъ за винаги, то поне последното отъ обещанията си ще издържатъ. А вий постѫпихте като последенъ негодникъ. — Пакъ ли миналото ще ровишъ? — А тебе страхъ ли те е отъ него? Разбира се, защото колкото и да си безсъвѣстникъ, все пакъ тамъ, въ душата ти, трѣбва да има кѫтче, гдето се чува Божиятъ гласъ. — Оставете Бога на мира. — Не можешъ ли чу името му спокойно? Наистина ти когато имашъ за най-близъкъ помощникъ сатаната... — Ти си пияна, Ирено! — Да, азъ зная, че така ще ми кажешъ. Ти ме нарече пияна и на другия день, следъ като азъ безумна отъ детинска любовь ти позволихъ всичко и искахъ да свърша съ себе си. Помнишъ ли го? Ти не помнишъ може би тия случай, защото азъ виждахъ попосле какъ ти повтаряше тая история, случила се съ менъ, съ много още други... Не бѣ ли те грѣхъ поне — дете петокласно като менъ да съблазнишъ? — Много късно си се сетила да съжалявашъ. — Да, ти и тогава ми вдигна книжкитѣ отъ рѫката, азъ бѣхъ тръгнала по неволя съ тѣхъ и вмѣсто смъртьта, която мислѣхъ, че трѣбва да получа, ти ми даде нови цѣлувки и развратъ, падение отъ день на день — и нѣщо по-ужасно, да гледамъ какъ ти повтаряше и съ други сѫщитѣ тия мизерии и да съмъ безпомощна да имъ помогна, защото твоятъ проклетъ езикъ винаги намираше слова да ме обае, да ме направи безволна за да не видя позорътъ, въ който падахъ всѣки день. Ти ми взе младостьта, най-хубавитѣ ми чувства. Какво ми даде въ замѣна? — позоръ и лъжата! — Забравяшъ, — и единъ хубавъ мѫжъ, съ порядъчна заплата и завидно бѫдаще. — Да, наистина завидно, ако бесилката може да бѫде такова! Ти си сатана, но пази се, азъ ще ти смачкамъ главата. — Не разбирамъ нищо — каза Поповъ и дигна рамене. — Не разбирашъ! Ти никога не си разбиралъ въ достатъчна степень за да бѫдешъ единъ порядъченъ човѣкъ — това мога да ти го кажа безъ никакво гризене на съвѣстьта. — Ирена, ти се забравяшъ. — Не азъ, а ти си се забравилъ и то много порано отъ колкото трѣбваше. Помнишъ ли си думитѣ когато за последенъ пѫть бѣше при менъ? — Какъ не, какъ не? Нима се забрзвятъ такива скѫпи визити? Ти ми изтръгна 20,000 лева... — Ти самъ ги даде. — Разбира се, когато револвера е на челото, не е мѫчно да ги даде човѣкъ. — Ти ми ги дължеше, това бѣше моята зестра. — Която ти все пакъ не даде на мѫжа си. — Това не е твоя работа. — Но ако поискамъ, ще стане. Тя скочи. — Ще стане ли? Ти, сатана, още ли не ще ме оставишъ на спокойствие? Ще стане, но знаешъ ли какво? Отъ тия два сандъци бомби, които си далъ да крие Кръстю, азъ ще взема само една и тя ще бѫде достатъчна да се разнесе на прахъ даже твоята мерзка душа. И азъ ще го направя! Ако ти не оставишъ мѫжа ми на спокойствие вече и не престанешъ съ своитѣ сатанински мрежи, азъ не ще му мисля много. Ще свърша съ тебъ всредъ улицата, както се свършва съ бѣсно куче. Ти си по-лошъ и отъ него... Менъ не ме е страхъ отъ нищо, разбери това добре — азъ нѣма какво да губя. Това което имахъ по-добро, ти отдавна ми го отне. Отъ негодното и позорното сама ще се откажа. Запомни го. Азъ искамъ обещание, разбери ме, — тропна тя съ кракъ — обещание, че вече въ живота ни не ще се мѣсишъ, че ще оставишъ мѫжа ми веднъжъ за винаги на спокойствие, инакъ... — Инакъ? — И имашъ още очи да ме питашъ? — изправи се тя до самия него съ стиснати юмруци. Очитѣ ѝ пламтѣха, а странитѣ зачервени ѝ даваха такава красота, че той, безъ да ще, се залюбува. Миналото потиснато отъ изминалитѣ дни и събития, като че ли се мѣрна нѣкѫде въ далечината. Той сѣти топла вълна по лицето си и същевремено лъхъ на конякъ — и това го смути. Той знаеше, че бѣ я научилъ и въ мѫчнитѣ моменти на живота си тя пиеше повече отъ колкото трѣбваше и тогава вършеше необмислености. — Още питашъ, имашъ смѣлость за това? — крѣсна му тя. Инакъ ли? Инакъ ще отида въ твоя красивъ салонъ, гдето ставатъ толкова оргии и ще кажа всичко това, което зная за тебъ, съ високъ гласъ и безъ смущение. Може би тогава ще се намѣри единъ честенъ човѣкъ, който ще ти смачка главата. — Не викай толкова! — Ще викамъ още по-силно! На всѣки кръстопѫть ще разголя тѣлото си и ще крещя, че ти си който си го умърсилъ. Ще разтворя душата си и всичката помия, която е тамъ, ще я ливна предъ свѣта. Това направи той, отъ моята чиста непорочна моминска душа... Ще тичамъ следъ тебъ като сѣнка и никога не ще престанешъ да слушашъ гласътъ ми! И винаги той ще ти бѫде предвестникъ на ново нещастие... — Успокой се, Ирена. — Да се успокоя ли? Може ли да имамъ спокойствие азъ до като си живъ ти? — крещеше тя истерично. — Ирена, успокой се, Ирена — тръскаше я той. — Ти ще ми изпиешъ живота. Ти си вампиръ, нищо друго. Чета очитѣ ти, ти ще изпиешъ и моя животъ, и на Кръстьо, на стотици други... Не ме гледай, де! Махни се — дърпаше се тя — пустни ме! Ти пакъ искашъ да ме удушишъ... Азъ ще отида въ салона и предъ всичкия свѣтъ ще кажа това което си. Ще те демаскирамъ сатана, разбери! — крѣсна тя — и неочаквано се залѣ въ сълзи. — Ирена, седни тукъ — мѫчеше се той да я умири. — Бѫди спокойна де, мълчи. — Ще вземешъ бомбитѣ, нали? — питаше го тя презъ сълзи съ отпадналъ гласъ. — Остави ми Кръстьо! Ти знаешъ че вече никого нѣмамъ. Моятъ родъ ме отритна като молепсана. Неговиятъ не ще да го види поради мене... На кого ще остана утре азъ? Ти имашъ свое семейство нѣма и да ме погледнешъ. Какво ще правя бедната азъ? — Нѣма де, нѣма. Всичко ще направя каквото искашъ, само не плачи) — Нали нѣма и него да ми отнемешъ? Бѫди милостивъ. Стори поне веднажъ въ живота си добро! — Нѣма, нѣма. — Махни го отъ тукъ, отъ София, моля ти се. Може би ще ти дотрѣбва човѣкъ, нуждата ще поиска и ще те накара да измѣнишъ на обещанието си и ни докарашъ нови сълзи. — Нѣма, бѫди спокойна, нѣма. — Не, моля ти се, Станиславе, въ името на всичко минало, на тия хубави нѣкогашни минути, Станиславе, които никога, никога не ще се повторятъ — ридаеше истерично тя, турила глава върху рамото му — махни го отъ тука! Азъ зная, той ми каза отчасти това, което може да бѫде. Настръхнала съмъ. Полудѣхъ! Обещай ми Станиславе, харижи ми го. Толкова незаслужавамъ ли една милость? Тя го гледаше презъ ресницитѣ си, обливани отъ сълзи съ свити молитвено рѫце. Тя бѣ прелестна. Въ Поповъ се борѣха смѣсени чувства. Мисъльта, че мѫжътъ ѝ е довѣрилъ работи, които не трѣбваше да ѝ казва, го ядосваше; факта, че тя бѣ се така привързала къмъ него, шокираше неговото мѫжко чувство, а видътъ ѝ сега му напомняше миналитѣ моменти на луда забрава, която той пиеше отъ нейнитѣ сочни устни. Тя му се видѣ жалка и любима едновременно. Той усѣти сърдцето си размекчено, а челото — потно. Едри капки надвиснаха дори надъ самитѣ му вежди. И той ѝ обеща, че ще го прати нѣкѫде далечъ, въ Лондонъ, Парижъ или Берлинъ, ще му намѣри нѣкаква командировка и дано тамъ тя се успокои и прекара по добри часове. Тя му грабна рѫцетѣ, покри ги съ цѣлувки и ороси съ сълзи. Той ги издърпа смутенъ. Тоя жестъ му напомни нѣкои мили моменти отъ първитѣ дни на нѣкогашния имъ животъ, душата му се размѫти и той като стана бързо, изправи се до прозореца и се загледа машинално вънъ. А тамъ почти нищо не се виждаше — само свѣтли крѫгове около далечнитѣ лампи, подъ които отъ време на време минаваха тъмни сѣнки. Тъмнината ги поглъщаше тъй бърже, както и ги раждаше. Откъслечни мисли бѣгаха като падащи снѣжинки върху съзнанието му и сѫщо тъй сѣкашъ се топѣха. Като че ли нѣкаква далечна мелодия му премина презъ ума, проста, неизказано нѣжна, като тия, които майкитѣ пѣятъ надъ люлкитѣ на приспиванитѣ деца. И той неволно, безъ да знае защо, дълбоко въздъхна. Когато той се обърна, тя стоеше права съ очи по които вече нѣмаше сълзи, но бѣха зачервени. Лицето ѝ сѫщо аленѣеше. Цѣлата и фигура бѣше сякашъ живо олицетворение на смиреность и тѫга. — Станиславе, сбогомъ — каза му тя тихо — ти си билъ винаги добъръ, недей ми отказва и сега, успокой ме! Поповъ ѝ подаде бързо рѫка. — Нѣма защо да се безпокоишъ. Азъ ще видя да сторя всичко възможно. Вѣрвамъ не ще ми откажатъ. Вий ще се разходите малко изъ Европа, нека това ви бѫде вояжъ де носъ.*) — Ти си билъ винаги тъй добъръ къмъ менъ, нали не ще ми се сърдишъ за тѣзи думи, които ти казахъ? Тя го погледна така милно въ самитѣ очи, че той безъ да съзнава какво прави, я хвана за раменетѣ и я цѣлуна право въ устата. — Азъ вече забравихъ! Когато тя излѣзе, той се вслуша нѣкое време въ стѫпкитѣ ѝ едва чути по килима, после се замисли дълбоко. Цигарата му бѣ изгаснала отдавна. Той помѣри да запуши, погледна я съ съненъ погледъ и я хвърли въ ѫгъла. Като си поправи машинално прическата, той тръгна за салона. Тамъ се трупаха на разни мѣста по-голѣми групички, на други — двойки, размѣняваха впечатления съ близки една до друга сведени глави. Когато забелѣзаха присѫтствието му, устремиха се къмъ него почти отъ всички страни. Всѣкиму се искаше да каже нѣщо, други да чуятъ отговоръ на нѣкой интересуващъ ги въпросъ. Той протѣгаше рѫка и отговаряше на нѣкои, други самичъкъ питаше. Барото, както винаги, се въртеше между гоститѣ, повидимому най-безцелно, но неговитѣ очи дебнѣха по всички посоки. Като вѣрно псе, той и сега обикаляше групата около Поповъ и нищо не избѣгваше неговиятъ остъръ слухъ. Думи казани даже съ полугласъ, съвсемъ не за неговитѣ уши, той чуваше и старателно запомняше. Не напраздно отъ него се боѣха мнозина. Поповъ му вѣрваше безгранично. Около Маня групата, както винаги, бѣше най-голѣма. — Азъ не знаехъ, че си тукъ — стисна той рѫката на Павловъ. — Та и вашата госпожа незнаеше това. Твоятъ салонъ има толкова много ѫгълчета и гости, че не е никакъ мѫчно да се скрие човѣкъ ако иска. А азъ много обичамъ да не безпокоя никого съ присѫтствието си. — Хубава реклама ми правите Вие, господинъ Павловъ — каза Маня. Та за менъ би било удоволствие, а не безпокойствие присѫтствието ви. Какъ не ви видѣхъ по-рано?! — Той бѣше тамъ задъ пияното. Азъ му обяснявахъ действието на музиката изобщо върху нервитѣ. Това пияно е отъ нашия магазинъ и тоноветѣ му сѫ особенно ясни — обади се Хайляковъ, бръснатъ господинъ съ дебели увиснали уши и ниско месесто чело. Поповъ изгледа недоумеващъ и двамата. — Нима вий станахте специалистъ и по нервитѣ, господинъ Хайляковъ? — каза му той подигравателно. — Не, господинъ Поповъ, но ако си спомняте въ немската брошура, която придружаваше пияното, бѣше писано за това... — Облажавамъ те, ималъ си чуденъ наставникъ — каза иронично Поповъ на Павловъ — остана ли поне доволенъ отъ лекцията? — Коя лекция? — почуди се Павловъ. — Ами гдето ви е говорилъ господинъ Хайлякова, каза му Поповъ. — Азъ този господинъ сега го виждамъ пръвъ пѫть — каза Павловъ, като го изгледа отъ горе до долу. — Ахъ, моля ви се, каза бързо Хайляковъ съ фъфлящъ гласъ. Ами че нали вий бѣхте седнали на малкото столче задъ пияното до прозореца, а азъ бѣхъ малко въ лѣво задъ васъ и... — Простете, възможно да е било така, но азъ не се обърнахъ нито веднъжъ и мислѣхъ, че нѣкой лудъ или пиянъ си бърбори самъ, а такива разговори сѫ малко интересни. — Че вий ме обиждате, господине, каза сериозно Хайляковъ, свилъ вежди. Вий трѣбва да знаете, че азъ представитель на фирмата „Хайляковъ и синъ“. Представителството на пияна и всѣкакви други артикули“, а не е нѣкой срещнатъ на улицата човѣкъ. — Пардонъ, господинъ Хайляковъ, когато ми потрѣбватъ пияна, азъ ще имамъ грижата да ви потърся, каза Павловъ и му обърна гръбъ. Околнитѣ, които и по-рано се смѣеха ниско, сега се пръснаха на страни, затулящи устата си съ кърпи. Хайляковъ приказваше нѣщо високо, но не намираше слушатели. Павловъ и Поповъ се разхождаха изъ салона склонили близко главитѣ си. Около Маня се струпаха обикновеннитѣ ѝ поклоници. Нѣкои отъ тѣхъ липсваха, други бѣха нови, но всички се държаха еднакво непринудено, като че ли бѣха у домътъ си. Само Стефановъ, седящъ не далечъ отъ нея, се чувствуваше все още безпомощенъ предъ нейнитѣ голѣми очи, съ които тя понѣкога го фиксираше. Той се боеше да говори за да не бѫде въвлеченъ както по-рано въ нѣкои нежелателни теми. Неговитѣ отговори бѣха тъй отривисти, та дори на Маня се стори, че тя съ нѣщо му е причинила неприятность и затова го запита. — Нима е възможно да мислите така, госпожо? — Много ми е чудно наистина. Спомнямъ си колко добре се раздѣлихме последниятъ пѫть и сега ми е необяснимо вашето държание. — Отдайте го на моето неразположение, госпожо. Бѣхъ малко боленъ напоследъкъ. — Да, личи си, вий изглеждате тъй изморенъ, лицето ви е блѣдо. Трѣбва да вземете мѣрки. Поповъ, който се бѣше приближилъ презъ време на разговора, погледна въпросително Тодорова и когато последния му направа утвърдителенъ знакъ съ очи, намѣси се въ разговора. — Вий, господинъ Стефановъ, както се научихъ сте простинали следъ като сте излѣзли отъ нашия салонъ миналия пѫть и сте се разболяли. Много съжелявамъ за това. Като компенсация ще се помѫча да направя, което трѣбва за да не страда братъ Ви. Такъвъ добъръ човѣкъ какъвто е билъ той, пъкъ и вий самите, заслужавате много повече, Стефановъ благодари сърдечно. — То е тъй малко, че не заслужава да става въпросъ за това. — Вий имате братъ, господинъ Стефановъ? — запита го Маня. Стефановъ само кимна съ глава. Личеше си че тоя начинъ на третиране личнитѣ му дѣла въ присѫтствието на всички го крайно смущаваше и донекѫде нервираше. Погледитѣ се отправиха къмъ единия край на салона, гдето влѣзлия кой знае кога художникъ Райковъ и поета Пантелеевъ плѣскаха съ рѫце ритмично и пѣеха. Предъ тѣхъ високо, хубаво нежно като мечта момиче, бѣше разперило съ дветѣ си рѫце отъ страни роклята и се клатеше сѫщо тъй безъ да дига краката си, като омаено, на една и друга страна. — Какво правятъ тия тамъ? — каза недоволно Маня — тѣ сѫ пияни. — Не само тѣ, каза Поповъ, а изглежда и играчката имъ. Познавашъ ли я поне? Маня направи само отрицателенъ жестъ. Нѣколко души отидоха по-близо до тѣхъ. — Дигни по-високо рокличката, по-високо, ти имашъ тъй хубави линии — говореше Райковъ, като ѝ дигаше роклята и ѝ показваше кѫде да я хване. Следъ това той започна пакъ да приглася на Пантелеевъ, който остъклилъ чернитѣ си очи, гледаше като магьосанъ — и пѣещъ еднообразно една проста мелодия, цапаше съ рѫце. Девойчето се клатеше отъ една, на друга страна, съ очи впити въ него, като жертва на нѣкоя змия. То бѣше дигнало роклята надъ коленитѣ си и вече се бѣлѣеха дантели. — Тя има чудни линии —каза Райковъ като спрѣ — виждате ли? — посочи той краката ѝ на събралитѣ се. А тукъ горе, е още по добре — и той задигна роклята неприлично. Нѣкои се изсмѣха високо, други впиха погледи въ откритото мѣсто. — Коя е тази? — попита го ниско единъ, като се наведе надъ него. — Защо питашъ?, изгледа го кръвнишки той. Това е моя риба специално за менъ уловена. Тя ми струва много, цѣлъ портретъ — погледна той наоколо. Но когато я нарисувамъ, ще струва и купъ злато! Сама тя е едно бижу. Нали, монъ Бижу? Тя само климна съ глава. Нейнитѣ сини очи свѣтѣха съ странно спокойствие и такова равнодушие, като чели нищо отъ това, което ставаше наоколо, не я безпокоеше. — Тя е пияна, каза учителя Манасовъ — и все пакъ очитѣ му не преставаха да поглъщатъ голотата, която се бѣше открила между чорапа и дрехитѣ. — Не нали, монъ Бижу? ти си пийна малко, защото бѣше жедна следъ банята, после я рисувахме, после тя си премѣри хубавитѣ копринени чорапи, ето вижте до кѫде стигатъ. А корсета е още новъ и съ дантели — покажи монъ Бижу! — Ето, каза тя добродушно — и взе да се разкопчава. — Това е скандалъ!, възмути се нѣкой. — Какво разбирашъ ти отъ хубость!, стана Райковъ клатещъ се — Я погледни? Сънувалъ ли си ти поне нѣкога такава царствена хубость? — и той съ едно дърпане откри едното ѝ рамо. — Я погледни, где ще намеришъ друга по прекрасна линия отъ тази? Ти знаешъ ли че азъ бихъ си далъ... тамъ всичко да го изпиятъ дрехитѣ си бихъ заложилъ за да имамъ такъвъ моделъ .... И тъй неочаквано го получихъ! Кѫде може да цъфне такъвъ цвѣтъ? — Погледни! — и той откри ризата. Погледни, за Бога, каква красота! Въ кое наше момиче съ сплути гърди можешъ да имашъ такова нѣщо? Неговитѣ пиянски рѫце бъркаха въ пазвата ѝ. Бѣла кръгла гърда съ розово връхче, бѣ се показала нежна, чиста, като че ли изваена. Погледитѣ на мѫжетѣ се бѣха впили запалени въ нея. Главитѣ бѣха тѣсно сближени, тѣлата наведени напредъ. Пантелеевъ бѣше престаналъ да пѣе, сложилъ рѫка връзъ рѫка и изъ полуотворенитѣ му уста бѣ потекла лига, като въ нѣкое животно. Неговитѣ овлажнели очи бѣха станали още по малки и не мигаха. Само момичето запазваше своя спокоенъ погледъ, като че ли нищо отъ това, което ставаше наоколо му или съ самата нея, не го безпокоеше. Тя сякашъ се намираше много далечъ отъ тукъ, въ незнайна страна, а всичко наоколо ѝ бѣ сънъ. Нейниятъ погледъ минаваше отъ време на време по околнитѣ, забуленъ, спокоенъ не тревоженъ отъ нищо — като че ли не виждаше!. Напротивъ, всички лица наоколо бѣха зачервени, погледитѣ вперени, дишанието бързо. Райковъ стоеше не твърдо на своитѣ крака, а очитѣ му бѣгаха наоколо, сѣкашъ търсеха нѣкого, които би му противоречилъ. Но никой не намираше време да му отдели погледъ даже, тъй хубаво и примамливо бѣше това кото имаха предъ очитѣ си. Нѣкой дори се обръщаха бързо, бързо, като че ли се боеха че ще дойде нѣкой и ще имъ отнеме скѫпата играчка... Въ салона едни се взираха въ образуваната отъ Райковъ група, други продължаваха да си говорятъ, безъ да се интересуватъ отъ нѣкого. Въ единия ѫгълъ бѣше седналъ Цвѣтановъ между две госпожици. Едната поразително руса, другата черноока до синевина, съ мургаво лице. Едната бѣше цѣла като че ли огрѣяна отъ невидимо слънце, винаги весела, подвижна, тя сочеше ни всички своитѣ бѣли зѫби. Другата беше сѣкашъ олицетворение на мисъльта. Тя се само усмихваше, понѣкога странно, безъ да разтваря уста, а повечето слушаше съ сериозно лице и свити вѣжди. Всѣка отъ сестритѣ бѣ хубава по своему. Едната бѣ по остроумна, другата по духовита. Едната се смѣеше на високо, другата умѣеше тъй тактично да мълчи, че дори тежкия на мисъль Цвѣтановъ не се смущаваше отъ нея. Той гледаше ту едната, ту другата. Вече втори пѫть отъ какъ му устройватъ тия срещи и сѣкашъ задачата му ставаше все по мѫчна. Понѣкога само неговата душа се тревожеше, като гледаше красивиятъ офицеръ не далечъ отъ тѣхъ, който умѣеше тъй елегантно да пуши и да води така интересно разговоръ за най дребни и незначителни нѣща; на съвсемъ гологлавия инжинеръ, който обичаше често да смърка съ носъ, като нѣкое малко дете и който тъй много гледаше да имъ услужва съ всичко и при това, тъй откровенно се възхищаваше отъ хубостьта имъ. Но после Цвѣтановъ си спомняше, че тѣхъ ги извикаха не за други, а защото той поиска да си избере една жена и че тѣ именно за него, а не за други сѫ тукъ. Тогава той изпъчваше своята едра фигура и хвърляше запалено погледъ върху имъ, безъ да се грижи дали това смущава нѣкого или не. — Госпожице, да ми кажете право, кой най-много отъ насъ трима ни харесвате? — попита той Едита. Тя се разсмѣ презъ глава, сѣкашъ ѝ бѣ казалъ най смѣшното нѣщо въ свѣта, после изгледа и тримата единъ следъ други, като че ли искаше да бѫде по вѣрна въ оценката си. — Видите ли, господинъ Цвѣтановъ... — Тамъ става нѣщо интересно — прекѫсна я преднамѣрено Хеда, бояща се да не би отъ лекомислие сестра ѝ да каже нѣщо, съ което би оскърбила нѣкой отъ тримата — Не обичате ли, господа, да видимъ? Ето и леля и вуйчо отиватъ. — И тя стана. Едита стори веднага сѫщото. Тѣ се запѫтиха бързо къмъ групата около Райковъ. Инжинерътъ и офицерътъ тръгнаха следъ тѣхъ, но Цвѣтановъ не се поклати отъ мѣстото си. Тѣ се обърнаха и като видѣха, че не е тръгналъ се поспрѣха и го извикаха. — Ахъ сигурно нѣкой фокусникъ отъ ония празноглавитѣ писатели ще ми прави отъ четири карти шесть или пъкъ чете прочутитѣ си произведения... — Ехъ, както и да е, все вѣрвамъ ще е интересно, покани го Едита. Той стана неохотно. Когато наближиха видѣха какъ Райковъ обясняваше нѣкаква линия на нѣколцина, които го подканваха, като че ли бѣше малко дете, да имъ посочи това което ги интересуваше. Райковъ хълцаше. Гласътъ му бѣше дрезгавъ, а сухото лице — зачервено на скулитѣ. Дветѣ госпожици се спогледнаха страшно смутени и веднага, безъ да смѣятъ да погледнатъ нѣкого въ очитѣ, се отдръпнаха засрамени назадъ. Офицерътъ и инжинерътъ се надигаха на пръсти за да видятъ по добре, а едриятъ Цвѣтановъ легна съ цѣлата си тяжесть върху стоящитѣ, предъ него и забравилъ всичко, не можеше да отдѣли погледа си отъ тия девствени обли бѣли, съ розови връхчета гърди, по които шареха пиянскитѣ пръсти на Райковъ. Неволно му бѣха направили мѣсто и той като дишаше тежко въ вратътъ на стоящия предъ него, бѣ забравилъ всичко друго... — Когато раменетѣ сѫ отпуснати свободно — така отпусни се, Монъ Бижу — тогава именно се образува тая малка гънчица, която Рафаело е обичалъ да подчертава въ свойтѣ модели — Да приятелко — Рафаелъ не е билъ простъ, а е умѣелъ да намѣри моделътъ. А намѣришъ ли моделътъ, картината е наполовина готова. — Що за феноменъ? Какво спокойствие! — И каква девственость! — неволно добави офицерътъ — и се взре още по-внимателно. Инжинерътъ само преглъщаше и неговиятъ погледъ бѣгаше бързо бързо, като че ли се боеше че ще пропусне нѣкаква подробность. — Ахъ, Боже, каква е тази панорама? — плѣсна рѫце Маня. — Хубава работа, Райковъ, на какво прилича това? — Маня, Божествена Маня, ти си надмината! Погледни каква царственна хубость. — Това е скандално, каза Поповъ — и все пакъ очитѣ му не можеха да се отдѣлятъ отъ разголеното тѣло на това полудете. — Маня, вижъ какви рамене! Дори ти не би могла да я надминешъ, вижъ! Това е новиятъ ми моделъ, Маня. Сега азъ вече ще рисувамъ, рисувамъ... — Какво по дяволитѣ ще рисувашъ, ти си пиянъ като теле — каза му нервиранъ Поповъ — Я госпожице се позакрийте малко. На какво прилича това? Тя го изгледа спокойно и въ погледа ѝ имаше толкова невинность, че той самъ се неволно смути. — Дяволъ знае само какво е това! — каза той полугласно. — Ще рисувамъ, ще видите, Азъ вече я скицирахъ и ще ти взема хиляди левове за тая „водна лилия“ която ще цъфне на моето платно. Нали, Монъ Бижу? Ти искашъ да бѫдешъ водна лилия? Ти ще бѫдешъ красива картина и ще те турятъ въ палата. И царя и царския синъ ще те гледатъ, а ти ще бѫдешъ красива, красива като слънце, монъ Бижу. Тя го гледаше право въ очитѣ и климаше съ глава равнодушна къмъ всички присѫствующи, както и къмъ своята девствена голота, която десятки мѫжки очи поглъщаха едновремено. — Феноменално просто! — повтори офицера — такова спокойствие и такава девственость! Где ги намиратъ проклетницитѣ му. Изведнъжъ групата мѫже отъ едната страна отвори пѫть. Нѣкаква силна рѫка бѣ ги размѣстила като че ли бѣха куклички. До госпожицата пристѫпи Павловъ. Той се изправи до самото момиче. — Ще настинешъ моя хубавице — каза ѝ той кротко. Я завий се малко. Тя вдигна свойтѣ голѣми очи върху неговата едра мѫжествена фигура. Вдлъбнатитѣ му очи я гледаха спокойно и приветливо. — А менъ не ми е студено — каза тя. Говорътъ ѝ бѣ пакъ като на человѣкъ, който дълбоко унесенъ си говори, приказва нѣщо безъ да мисли. — Хъмъ, тебъ, приятелко, сѫ те подгрѣли отъ вѫтре — каза той спокойно и започна, като че ли тя бѣше негова дъщеря, да я закопчава. Когато подигна ризата къмъ рамото ѝ, скри гърдитѣ ѝ, стоящия до тогава неподвиженъ Панталеевъ скочи. — Ти тукъ не пипай! — викна му той —и му бутна грубо рѫката. Павловъ само го изгледа и посегна пакъ. Панталеевъ замахна тежко и го удари въ гърдитѣ. — Разбери, не бутай! — каза той и гласътъ му бѣше дрезгавъ, грубъ, а чернитѣ му очи и разрошената му коса го правѣха страшенъ. Павловъ посрещна спокойно удара безъ даже да помръдне. — Нѣмамъ честьта да Ви познавамъ, но по-добре ще направете ако отидете да си легнете, господине, каза му той спокойно. Това пренебрежение, което звучеше въ думитѣ на Павловъ, направи отъ полупияния Панталеевъ зверъ. Не по-малко едъръ отъ Павловъ той стоеше на срѣща му съ гневенъ погледъ. — Отъ васъ, отъ тебъ, позволение нѣма да искамъ... Остави Бижуто ни — и той съ все сила и цѣлото тѣло го блъсна. Рѣзъкъ звукъ като че ли се чукна кость въ кость — и Пантелеевъ се протегна на пода като отсѣченъ. Ударътъ бѣ нанесенъ така бързо, че малцина можаха да забележатъ причината на паданието му. — Ела, мое дете, — каза Павловъ, като я хвана за рѫката — пустни си рокличката вече. — И тукъ ли се биете? — запита тя спокойно. Чудно? На всѣкѫде се биятъ. — Оставете Бижуто ми, — хвана го Райковъ за рѫцетѣ. — Ако мислите, че сте силенъ и прочие, има и револверъ — говорѣше той несвързано — като поглеждаше падналия Пантелѣевъ, около когото се бѣха навели нѣколко души и се мѫчеха да го вдигнатъ. — Той е умрѣлъ, — каза единъ отъ тѣхъ. — Устата му сѫ пълни съ кръвь,— добави други смутенъ, като стана. — Нищо му нѣма — каза Павловъ спокойно. — Навѣрно ще има два зѫба по-малко, но затова пъкъ ще бѫде по-деликатенъ. — Охо, приятелю, ти не бързай. И ний, господинъ авантюристе, можемъ да те научимъ да уважавате хората. — Съ удоволствие бихъ приелъ единъ урокъ отъ Васъ, ако не бѣхте пияни, господине. Но ако и като дойдете на себе си, мислете, че имамъ нужда отъ подобенъ урокъ, моитѣ секунданти сѫ на разположението ви. Райковъ го гледаше тѫпо, мигаше, очевидно неразбралъ това, което му каза. — Ти ми оставѝ Бижуто. Ела, монъ Бижу! Ти ще бѫдешъ водната лилия, — говорѣше той, правещъ неувѣрена стѫпка напредъ. — Картина ще станешъ ти и царь и царски синове ще те гледатъ. Ела де! Хей слушай! пустни ми я, — хвана я той за роклята, — азъ съмъ си я намѣрилъ... мой моделъ! Стой, монъ Бижу, ела при менъ! Тя го изгледа, мѣтна погледъ наоколо си въ салона и внезапно изтръгна съ сила рѫката си отъ Павловъ. Не далечъ, почти въ ѫгъла, единъ до други, седѣха и говорѣха Тодоровъ и Стефановъ. Последния дигналъ случайно погледъ, спрѣ думата си наполовина, стана изведнажъ и протегна рѫце, като че ли виждаше нѣкакво привидение. Лицето му стана цѣло блѣдо. Тодоровъ скочи тревожно. — Какво ти е? — питаше го той. Мисъльта, че оживениятъ споръ е причината за това, му смути душата и той мисленно се корѣше за неблагоразумието си. Когато вперениятъ погледъ на Стефановъ му показа вѣрната причина, той си въздъхна спокойно. Девойката идѣше срещу Стефановъ, протегнала му сѫщо тъй рѫце. Нейната още разгърната пазва зѣеше, шията ѝ бѣше гола. — Вѣнка! — викна той. И гласътъ му бѣше слабъ, като че ли го душеше нѣкой, — ти тукъ! — Ела, бай Никола. Ето тамъ пъкъ се биятъ. Ела да имъ кажешъ! Менъ ще ме рисуватъ и ще ме види царьтъ и царскиятъ синъ. Но тамъ онзи човѣкъ се бие. Ела му кажи, — дърпаше го тя за рѫката, — ето този тамъ. Стефановъ я гледаше съ широко отворени очи и повтаряше, като безуменъ. — Ти тукъ, Вѣнка? — Ами ела имъ кажи, де! Но ти си боленъ, бай Никола. Вижъ, твоето лице е лошо, лошо като на тати. Седни тукъ, — намѣсти го тя грижливо, — не мърдай! То ще ти мине. Сега една кърпичка, — извади тя отъ рѫкава си,—тази е чиста и напарфюмирана даже, помериши. Хубаво е да се мерише, нали ти на тати даваше да мерише по нѣщо. Сега малко вода... Дайте, де — обърна се тя къмъ набралитѣ се недоумеващи гости. Това е отъ раната, не е оздравѣлъ бедниятъ бай Никола! То ще ти мине, но трѣбва да си починешъ. Дайте де! — викна тя настойчиво съ гласъ, който нѣмаше нищо общо съ предишния. — Толкова хора сте и само гледате. Нѣкой ѝ подаде чаша вино. Тя поднесе до устнитѣ му, като притискаше главата му до разкопчаната си пазва. Той глътна малко и разтвори очи. Тѣ изглеждаха прѣкомѣрно голѣми, благодарение на чернитѣ крѫгове, които ги заобикаляха. Погледа му мина върху всичкитѣ околни и той скочи, вдигнатъ като отъ нѣкаква пружина. — Да си вървимъ, Вѣнка! — и той съ неувѣрени крачки тръгна къмъ вратата. Всички имъ направиха пѫть. Недоумѣващи погледи ги следѣха. Вѣнка бѣ вперила очи въ него и така внимателно се мѫчеше да го подкрепи, като че ли той бѣше фарфорова статуетка, която всѣки мигъ можеше да се разсипе на кѫсове. Когато вратата задъ тѣхъ се затваряха, тишината, която бѣ настанала така неочаквано, се замѣни изведнажъ съ рой разтревожени гласове. — Бижуу! — крещѣше пияния Райковъ, когото двама души удържаха за да не се затири подире имъ — Дайте ми Бижуто! То ще стане „Водната лилия“... _____________________________________ *) Voyge de noce — свадбено пѫтишествие.
  24. Сѫдбата като че ли се усмихва Не се беспокойте. господинъ Цвѣтановъ, — каза Маня, — азъ вѣрвамъ че той ще дойде скоро. Той захлюпи часовника си и съ тежка въздишка го сложи въ джоба си. — Да ви кажа ли, госпожо, азъ наистина се безпокоя. Нашата партия се е свързала съ него — при известни условия, разбира се. Ний имаме възможность и ще подкрепимъ всѣкиго, който иска неутралитетъ но, да бѫда откровенъ, азъ малко разчитамъ на вашиятъ мѫжъ. Другиму не бихъ казалъ, но вие сте жена не като всичкитѣ и човѣкъ може да ви се довѣри безъ да го е страхъ отъ нѣщо. — Охъ, господинъ Цвѣтановъ, вий нападате мѫжътъ ми, когато го нѣма и предъ менъ — неговата жена. Всѣкога, когато ѝ говорѣше, той гледаше така настоятелно въ деколтето ѝ, погледътъ на едва сдържано животно бѣше тъй недвусмисленъ, че тя неволно се червѣше и макаръ свикнала на мѫжко общество и флиртъ — имаше моменти, когато ѝ се струваше, че тоя недодѣланъ селянинъ ще скочи ненадейно, ще я сграбчи и безъ много церемонии, забравилъ всичко, ще я смачка въ обятията си. Въ такива минути тя съ сила потискаше въ себе си желанието да избѣга вънъ — Вашиятъ мѫжъ е на всичко способенъ, тъй че човѣкъ може всичко да очаква отъ него, — каза пакъ Цвѣтановъ. — Той ще се продаде тамъ, кѫдето му дадътъ повече. А тая ауденция въ двореца, и оставянието му на обѣдъ не може да ме радва много. — Но той бѣше виканъ само на ауденция и после ми телефонира, че остава на обѣдъ. — Именно, тамъ не се кани на обѣдъ за черни очи. Азъ още снощи се научихъ за ауденцията. Късно бѣше, инакъ щѣхъ да дойда. Тая сутринь телефонирахъ. Той бѣше вече излѣзълъ... Тъй рано! — Да, той рано излѣзе, защото трѣбваше да се срещне съ нѣкого, не ми каза кой, може би, и съ васъ. — Кой знае... — и той поклати глава — не е той отъ тия, които обичатъ да иматъ много съветници. Слугинята влѣзе и съобщи, че въ салона сѫ дошли житаритѣ, които ги е викалъ господинъ Поповъ. Пристигнали сѫ отъ Русе, Стара-загора, Рахово и Варна. Питатъ да чакатъ ли? — Ами, разбира се. Дайте имъ цигари. Кажете, че всѣки моменть очаквамъ мѫжътъ си. Други нѣкой дойде ли? — Гимназистката, капитанъ Паунковъ, госпожица Славкова, Добриновъ. — Не, за други, други хора питамъ — чужди. — Има още двама или трима, но тѣ нищо не сѫ ми казали. Две жени въ трауръ има — една стара и едно момиче младо. Казаха, че ще чакатъ да видятъ господинъ Поповъ. — Добре. Ако дойдатъ нѣкой други да съобщишъ. — И тѣ започнаха наново разговора. Тя знаеше колко много бѣ нужденъ този человѣкъ на нейниятъ мѫжъ и въпрѣки, че разговара съ него не бѣше никакво удоволствие, мѫчеше се да го подържа. Съмненията въ добродетелитѣ на Станислава я шокираха, но тя като умна жена, държеше бележка за да може да разчита на действителни факти при бѫдащитѣ смѣтки. Смѣла, решителна, вѣрваща въ нѣкакъвъ фатумъ, който мечтитѣ ѝ до сега бѣха помогнали да се утвърди въ нейното съзнание, тя се смѣташе за предопредѣлена да поеме часть отъ товара на своя мѫжъ, въ бѫдащето на когото вѣрваше като нѣкой фанатикъ и правѣше всичко, което ѝ бѣ по силитѣ не само съ смирение, а даже и съ известно чувство на доволство, че и тя може нѣщо да му помогне. Когато трѣбваше, тя знаеше да бѫде ласкава като котка и сѫщо като котка да покаже ноктитѣ си, когато поиска. Но тя умѣеше да остави все по една малка надеждица и въ най-противоположнитѣ души, благодарение на което около нея се въртяха всички, като въ нѣкаква паежина. Тя знаеше царствената си хубость, но не бѣше суетна, поне мѫчеше се да не бѫде такава. На нея тя гледаше ката на средство, цената на което искаше да има предъ очи. — И вий, навѣрно, трѣбва много да се изморявате, господинъ Цвѣтановъ. Вашата партия не е малка, а неприятелитѣ трѣбва да изобилствуватъ. Азъ гледамъ Станиславъ се връща по нѣкога тъй изморенъ, че неможе нито кѫсче храна да тури въ устата си. И ядосанъ... — Азъ не се уморявамъ толкова, госпожо, па и далъ ми е Богъ силица, стисна той юмрукъ и протѣгна самодоволно рѫка. — Вѣрно, вие сте много по корпулентенъ отъ моятъ мѫжъ. Той не разбираше думата „корпулентенъ“ — безъ да ще си я заповтаря на ума, съ намѣрение да научи значението ѝ — и се умълча. Маня се чувствуваше по неловко въ мълчанието. Когато говорѣше поне знаеше съ какви мисли сѫ заети тия мазни очи, които сещаше да пъплятъ по пълнитѣ ѝ рамѣне, да я събличатъ, да проникватъ въ всѣка гънка на тѣлото ѝ... — Защо се не ожените? — запита го тя за да може да прекѫсне мълчанието, което ѝ се струваше вече продължително и предостатъчно. — Ние се женимъ по за единъ день само, — каза той грубо, като ѝ се усмихваше двусмислено, — когато намѣримъ. Па и на нашитѣ години... — Па вий не сте никакъ старъ, тъкмо за женене. Станиславъ бѣше по възрастенъ, когато се ожени. — И азъ да намѣря като него партия бихъ се оженилъ. — Стига да искате, партии много. — Но азъ бихъ искалъ да бѫде хубава като васъ. — Една моя далечна роднина ще ви представя — тя е дори по-хубава отъ мене. — И млада като васъ? — Тя е само на 21 година, а азъ съмъ вече 23, — Имотна да е. — Но вий нима сте беденъ, господинъ Цвѣтановъ? — Не, не съмъ, но кѫща отъ имотъ не се събаря. И мѫжътъ ви имаше достатъчно, ама като му донесохте не се разсърди, нали? —— Че какво съмъ му донесла? — Ехъ какво, все съ праздни рѫце не сте дошли я. .. А кѫде е тая госпожица, за която ми казахте сега? — Едита ли? — въ Търново но ще ѝ пиша да дойде. — Едита ли? Какво е тови име? Да не е еврейка? за чужда вѣра не бихъ се оженилъ, па ако ще да е и най-хубавата. — Чиста българка, господинъ Цвѣтановъ, чистокръвна болярка — даже две сестри сѫ: Хеда и Едита. Хеда е по малката. — Ами че какви сѫ такава имената имъ — не български. — Майка имъ е била въ Робертъ-колежъ въ Цариградъ и на раздѣла сѫ се условили съ най-добритѣ си другарки, когато се оженатъ, ако иматъ дъщери, всѣка да ги кръсти на най-добритѣ си приятелки. — Вижъ ти — Едита! Не е лошо, па и Хеда е хубаво име — а коя е по хубава? — И дветѣ — ще ги видите — стига да имате сериозно намѣрение, господинъ Цвѣтановъ. Азъ бихъ ви ги представила. Тѣ и безъ туй щѣха да идватъ да ми гостуватъ презъ зимата, поне Хеда искаше. И, ако вашитѣ намѣрения сѫ сериозни... — Да ви кажа ли, госпожо, ако сѫ поне толкова хубави колкото вие... колкото половината дори отъ васъ, пакъ бихъ се оженилъ. Завиждамъ на мѫжътъ ви. Ще си дойде ще го посрещне красива жена, ще му говори, ще сподѣля съ нея, а азъ съ кого? Па и натежаваме вече. Омръзна ми все по кафенета и гостилници да се скитамъ. Ако е рекълъ Богъ и благослови сватлъка ви, азъ нѣмамъ нищо противъ — да посрещна Новата-година не самъ. — Ама вий това сериозно ли? — запита го Маня,— защото тя бѣ започнала своя разговоръ така, колко да намѣри тема, да съкрати само времето, а виждаше, че той най-сериозно ѝ говорѣше. — Не се шегувамъ ни най-малко, госпожо. Ако ви сѫ роднини и поне малко приличатъ на васъ, на драго сърдце — вий сте най-съвършенната жена, която съмъ виждалъ. — Благодаря за комплимента, господинъ Цвѣтановъ но азъ мисля, че вий ще харесате и тѣхъ. Искате ли да ги видите на портретъ? — То фотографията лѫже, но нищо, дайте, — каза Цвѣтановъ. Маня се извини и излѣзе. Следъ малко се върна съ голѣмъ семеенъ портретъ: — Преди две години е правенъ, — додаде тя. Цвѣтановъ го взе бързо и впери погледъ въ него и дори свирна отъ изненадване. Маня се засмѣ надъ тоя просташки маниеръ. Приятно бѣше, че можаха така много да харесатъ нейнитѣ роднини. — Госпожо, ето ни рѫката, — подаде я той безъ да изпусне портрета, — вижда се сѫдено било да станемъ роднина. Ако не лѫжатъ портретитѣ, ще бѫде. Бащата изглежда много интелигентенъ човѣкъ. — Да. — Знаете ли, госпожо, азъ мисля, че тукъ ще ми е късмета. — Дай Боже, господинъ Цвѣтановъ, да се приберете и вий. Ще видите каква голѣма разлика между единия и другия ви животъ. — Господаря дойде, — каза бързо слугинята. — Още тя не бѣше успѣла да се обърне и Поповъ влѣзе въ стаята. Маня стана. Сѫщо направи Цвѣтановъ. — Чакаме те вече толкова време, — каза Маня. — Слушай, Поповъ, ще ти ставамъ май роднина,— посочи Цвѣтановъ портрета. — На хаирлия да е! — каза Поповъ. — Догде те чакахме направихъ сватлъкъ на господинъ Цвѣтановъ, — каза Маня, — Хеда или Едита, която си хареса, като ги види. — Вѣрно зеръ, едната е блондинка, другата е брюнетка, която си избере. — Като дойдатъ — тогава ще избираме. — Е? — обърна се кѫсо Цвѣтановъ къмъ него,— каква я свърши? — Всичко добро. Нищо за тревожене нѣма, — и той седна. — Напраздно само сме вдигали шумъ. Нищо оформено не е сключено съ Германия — получихъ увѣрения както трѣбваше. Тѣ ще дадатъ пари, но безъ политически ангажименти. Ще има само икономически. Но безъ тѣхъ не може — всѣки заемъ трѣбва да се гарантира. — Ами вѣрно ли е това? — гледаше го недовѣрчиво Цвѣтановъ. — Така поне ми каза. Азъ мисля, че нѣма смисъль да се съмняваме. Нашето единение е единодушно, а сѫщо и моята речь е направила силно впечатление, гдето трѣбва. Разцеплението дори въ моята партия се схваща като една хитра маневра да бѫдемъ хемъ на власть, хемъ въ опозиция. Цвѣтанъ внезапно се сепна. — Ама то май като че ли не е и лъжа! — каза той нѣкакъ укротително. Това е сигуръ пакъ твой фокусъ. — Моля те, Цвѣтановъ, нима можешъ да мислишъ така? Стариятъ вълкъ ги подкупи — това е. Но гледамъ и нему опашката много свита. Присѫтствува и той на обѣда, ама нито дума повече, отколкото трѣбваше. — Като че нищо не е било помежду ни. Не си повдигна гласътъ нито веднъжъ. Но другото, което е поважно — азъ получихъ формално увѣрение, че още шесть месеца ний ще бѫдемъ непременно неутрални — благосклоненъ неутралитетъ и къмъ дветѣ групи. А следъ туй вече каквото се реши отъ събитията. Това е победа, Цвѣтановъ, почти пълна победа! — каза съ блѣстящи очи Поповъ. — А какъ те посрещнаха? — запита Маня. — Ами както всѣкога. Нали знаешъ нашитѣ дребни бури не достигатъ до върха. Или, ако стигнатъ, ний тогава не можемъ да знаемъ. — Житаритѣ питатъ могатъ ли да ви видятъ, — каза слугинята. — Тѣ сѫ петь, единиятъ си отишълъ, ималъ си работа въ града. — Добре де, нека дойдатъ. Тъкмо и ти си тукъ, Цвѣтановъ, да не става после нужда да се явяватъ и при васъ за информации. Тѣ сѫ все мои хора, ти ще можешъ да укажешъ на нѣкой пъкъ твой, които биха били въ тѣхна помощь. Цвѣтановъ направи кисело лице: — Азъ не обичамъ да ми се мѣшатъ въ работитѣ, нито да се мѣшамъ и азъ въ чуждитѣ. Ти си разпредѣли сумитѣ както ни е казано, а за другото ще видимъ. Това бѣ неприятно Попову, но той си даде безгриженъ видъ. — Добре де, нима за това ще споримъ? Азъ мислѣхъ, че заедно ще можемъ повече работа да свършимъ — затова — инакъ и мисъль дори нѣмамъ да се намѣсвамъ въ работитѣ ти. — Азъ ще отида въ салона да се поразговоря съ населението тамъ, — каза Маня и стана. — Вѣрвамъ слуха за ауденцията ще е докаралъ доста любопитни, — каза Поповъ. — Не съмъ излизала още при тѣхъ, но, вѣроятно — и тя като кимна любезно на Цвѣтановъ, напомни още веднъжъ, че вѣрва въ обещанието му да имъ стане роднина, ги остави сами. — Знаешъ ли, — каза му съ тайнственъ гласъ Поповъ, изглежда, — че оня се е стресналъ доста. — Кой? той ли?... невѣрвамъ. Той е хитъръ като дяволъ, това е всичкото. И, ако му трѣбва ти да го знаешъ за уплашенъ, такъвъ и ще ти се представи. — Не, позволи на менъ да го познавамъ по отъ близо. Толкова години съмъ около него, виждалъ съмъ го всѣкакъвъ. Личеше, че не искаше да ми противоречи. Внимателенъ бѣше, а това е рѣдко въ него. — Кой знае, може нѣкоя голѣма френска победа или нападение на английската флота, която ний още незнаемъ, да сѫ го направили така отстѫпчивъ. — Вижъ това не ми е дошло на ума, — каза Поповъ. — Впрочемъ твърде е възможно. Косвено поласканъ Цвѣтановъ си поизправи и безъ туй едрата фигура. — Хемъ да видишъ, че тъй ще бѫде. Тоя гордъ човѣкъ не обича току тъй да превива вратъ. Той го навежда само когато има кой да го натисне. На вратата се почука и следъ малко влѣзоха петь души, отъ които единъ въ селски дрехи. Всички тѣ бѣха възрастни хора, почти побѣлѣли, съ изключение на селянина, който имаше голѣми провиснали мустаци. Поповъ се рѫкува съ всичкитѣ, представи ги на Цвѣтановъ, накара да седнатъ и самъ седна. Всички мълчаливо запушиха. — Тежко е за пѫтуване сега, г-нъ Поповъ, обади се единиятъ. Да не бѣхте ме викали вий, никога не бихъ дошълъ. Отъ Русе до тукъ день и нощь пѫть. Даже мой Георги викаше да не идвамъ — оправете каже тия работи съ писма или телефона. — Ако ставаха тия работи по телефонъ или съ писма, азъ нѣмаше да ви викамъ тукъ, бай Данаиле — каза му Поповъ. Има работи, които се само говорятъ и то не предъ всѣкиго. — То се разбира. И азъ туй викамъ на мой Георги. Ако бѣше работата за писане или телефониране, човѣка не щеше да ме вика чакъ тамъ. — И менъ ме много подплашиха, обади се другиятъ като въздъхна. Нѣкаква голѣма буца му бѣ излѣзла, вѣроятно отдавна, подъ лѣвото ухо, та той държеше главата си все наклонена на дѣсно, като че ли се вслушваше въ нѣщо. — Туй, казватъ, ще е сигурно за война, че ще има, инакъ нѣма шефа на партията да вика. Та преди да тръгна бѣха си събрали кажи речи всички по важни у дома. Туй Пеню Филибелията, Иванъ Панковия синъ, Демиръ Терзиолу — оня гдето бѣше изпочупилъ сума глави, ако си спомняте на изборитѣ преди шесть години. — Оня черния съ бѣлега на страната ли? — Той, той — и други много имаше, петнадесетина души. Кажи речи до сутриньта говорихме. Много здраве ти казватъ нарочно. Поповъ благодари съ климане на глава. Лицето му изведнажъ стана сериозно и той се обърна сърдито къмъ говорящия. — Слушай бай Пантелее, това момче, което си го сложилъ тукъ, въ кантората си, го не бива за нищо. Ще го махнемъ. — Ами азъ мисля че го бива, Гледа си работата, па и малко роднина ми е. — И братъ да ти е, отъ София ще го махнешъ. Тукъ ни трѣбватъ по други хора, не само търговията да гледа, а и друго. — Ама господинъ Поповъ, какво е направилъ? Ако е нѣщо кабахатлия... Поповъ стана гнѣвно. — Какво ме толкова разпитвашъ сега? Веднъжъ казвамъ, че трѣбва да се махне, трѣбва! Азъ ще ти намѣря отъ тукъ човѣкъ за кантората, а ти тозъ прати въ Варна, Бургазъ или по дяволитѣ ако щешъ. Заразпитвалъ си ме сега като... А когато трѣбваше да ти се даде държавната гора за 70,000 лева, когато тя струваше 700,000, що тогава не разпитваше така... — Ама нали и ний ужъ се отсрамихе господинъ Поповъ? — каза обидено стария човѣкъ и го изгледа изкриво. — Отсрамилъ си се... Като на куче хвърлихте нѣколко гроша, а сега разпитвашъ ли разпитвашъ. — Не се сърди, Господинъ Поповъ, каза меко стареца. Азъ така само попитахъ. Ще го махнемъ джанамъ, това да е само. — Тая кантора колкото е наша, толкова е и ваша. — Не е тамъ въпроса, ами сте се научили все да противоречите — това е важно — седна Поповъ, почувствувалъ се малко неловко предъ смиреностьта му. — А ти бай Моньо, азъ и тебъ ще дера — каза той. — Е, ако има за какво, дери ме, каза облѣчениятъ въ селски дрехи. — Хора сме, може да сме сгрѣшили. — Хора сте, а по цѣли месеци не се вестявате въ клуба. — Ба, ходя сегисъ тогисъ. — На тритѣ месеца веднъжъ... А тебъ ужъ за председатель сѫ те избрали... — А бе, господинъ Поповъ, нали знаешъ нашата е повече кърска работа... — Не ги разправяй на менъ тия работи! — А какво току все заедно купувате жита съ Ваноолу, Радослависта. Опичай си ума! — Клевета е господинъ Поповъ, клевета! Ти ме знаешъ. Азъ съмъ старъ партизанинъ. Не съмъ се отмѣтналъ, когато сѫ ни гонили по-рано, та сега ли? Нѣкой ще те е излъгалъ. — Ще видя, к Поповъ, но знай че и азъ следя за хората си. — Джанамъ това ти е тебе работата, тъй трѣбва. Защо си шефъ? — каза бай Моньо и си зачопли пръститѣ. — Работата за която ви свиквамъ е твърде важна. По нея говорихъ и съ Негово Величество днесъ — излъга най-спокойно Поповъ — и затова ви свикахъ. Чакамъ да дойдатъ и нѣкои отъ нѣкои други окрѫзи, но вий вече отъ най-главнитѣ сте пристигнали, Русе, Стара-Загора, Ломско — това ще бѫдете за сега центроветѣ. Тукъ въ Софийско ще работятъ други. Въпросътъ е добре да се знаете и да нѣма помежду ви конкуренция. — Ама жито ли ще закупуваме? — попита бай Моню — имамъ доста закупено отъ миналата година. Още и не е продадено. — Лесно е, каза Поповъ. За това недей мисли. Житото ще се купува въ всѣкакви количества, кѫдето и да се намѣри. Ако трѣбва да се правятъ нови вмѣстилища, за срѣдствата нѣма да се стеснявате, но разбира се не ще ги и прахосвате. Отчетъ ще има. — А пари отъ где? — попита бай Моню и замига бързо, бързо. — Ти всѣкога така ли си бързъ като сега? — погледна го строго Поповъ. — Не бе, господинъ Поповъ, ама рекохъ такована. Не всѣки има ... па ... както кажешъ. — Ако е както кажа, тогава бѫди търпеливъ и ме изслушай! — каза Поповъ и започна да развива плановетѣ си. Житата ще почнатъ да се купуватъ, паритѣ постепенно асигнуватъ. Ще се държи постоянна връзка съ централата за да се знаятъ количествата — съответно съ това ще се плаща. Кредита ще бѫде неограниченъ. Бай Моню пакъ поиска обяснение. — Ами тъй, неограниченъ — ще купувате толкова, колкото и да намѣрите, това е то неограниченъ. Изобщо нѣма да се спирате предъ количествата, но за всѣка покачена цена ще съобщавате въ централата. Всички климаха утвърдително глава въ унисонъ и вече бързитѣ имъ въ спекулациитѣ мозъци работѣха трѣскаво. Тѣ разбраха че тукъ имаше нѣщо повече отколкото имъ се казва. И самиятъ Поповъ ловко подведе всичко тъй, че да мислятъ, че това става едва ли и по заповѣдь на самия царь. — Не трѣбва ли да се знаемъ всички ний, които ще купуваме? — Списъци ще ви бѫдатъ дадени и строго ще избѣгвате нелоялната конкуренция. Всички области и участъци сѫ разпредѣлени тъй, че нѣма да си пречите единъ другиму. Но всичко това което ви говорихъ ще остане само межу васъ, разбрахте ли? Нито дума никому, даже на най-близкитѣ си! Ако азъ го говоря това предъ господинъ Цвѣтановъ, то е защото и той е сѫщо така упълномощенъ съ свои хора да прави сѫщото. Вий ще ги знаете и тѣхъ. Но особенно ще се пазите отъ управляющитѣ. Нито дума темъ, инакъ всичката работа ще бѫде компроментирана изцѣло и тогава ще има за всички ни неочаквани последствия. Това искамъ добре да се разбере, за да не бѫде после късно и да си имаме неприятности. Довечера ще дойдете пакъ да ви дамъ подробни наставления. Тѣ всички разбраха, че това бѣше само официалната страна, така да се каже, на работата и че довечера щѣше да бѫде по-важната, тая която именно повече ги интересуваше. Но новинитѣ, които научиха, бѣха тъй неочаквани, че тѣ чувстваха наложителна нужда да си сподѣлятъ мислитѣ помежду си. Тѣ се сгледаха и почти изведнажъ станаха. — Довечера точно въ 9 и половина часа ще ви чакамъ, каза Поповъ. Въ салона не влизайте, а елате право тукъ. Азъ ще порѫчамъ на слугинята. Но повтарямъ, никому нито дума! Това е най-необходимото условие. Тѣ си взеха сбогомъ и вкупомъ се отправиха къмъ вратата. Цвѣтановъ стана сѫщо. — Да вървя и азъ, каза той лениво и се протѣгна — значи за шесть месеца неутралитетъ може да разчитаме? — Да, отъ днесъ до шесть месеца ми се тържественно обещаха, че не ще има освенъ благосклоненъ къмъ дветѣ групировки неутралитетъ. — А това не е малко, много може да се направи презъ тия шесть месеци, каза Цвѣтановъ. — Много трѣбва да се направи — каза натъртено Поповъ. Инакъ ний ще бѫдемъ недостойни синове на нашето отечество и ще бѫде жалъ за тия голѣми срѣдства, съ които разполагаме. — Времето е наше, а и рѫцетѣ ни не сѫ отъ слабичкитѣ — погледна Цвѣтановъ своитѣ. — Тоя старъ вълкъ най-после ще се хване и съ двата крака въ клопката и тогава ще дойде и нашиятъ день. Има ли нѣщо ново по отношенията ни съ Сърби и Турци? — Нищо абсолютно. Все сѫщото положение. Цвѣтановъ си взе сбогомъ и излѣзе. Две облѣчени въ черно жени влѣзоха въ кабинета. Поповъ ги посрѣщна правъ. Едната по-възрастна, започна да му излага дългиятъ си животописъ. Той слушаше разсѣено. Той бѣ ги чувалъ и други пѫть подобни оплаквания, знаеше и края имъ: — винаги просия на пари или служба. Но тоя пѫть бѣше по-друго — мѫжътъ бѣше офицеръ — убитъ въ Балканската война. Пенсията му по неизвестни причини и канцеларски формалности я задържаха. Молѣше се за една дребна помощь — да се ускори това, тъй като инакъ щѣха може би да бедствуватъ. Поповъ върна машинално петдесеть левовата банкнота, която бѣше извадилъ отъ джобътъ си, съ която мислѣше да се отърве въ случая. — Мой приятель ли казахте, госпожо? — Да, полковникъ Балабановъ. — А, вий сте госпожа Балабанова! Простете ми хиляди пѫти, госпожо, моята разсѣяность. Тъй много работа имамъ, тъй бърже текътъ сега събитията, че человѣкъ не успѣва просто да си отвори очитѣ — седнете моля. Госпожицата седна на по-близкия до него столъ и той имаше възможность да я види по-добре. Майката бѣше още запазена жена съ очевидни белези на красота. Госпожицата напротивъ бѣше току що започнала да разцъвтява. Нежното ѝ лице, като че ли изваяно всрѣдъ черния крепъ, правеше отъ нея единъ загадъченъ образъ, устнитѣ на който бѣха пили много нещастия въ живота, но нито една капка отъ любовьта. Неговото опитно око бѣгаше по дветѣ фигури и погледътъ му се запали. Той засипа госпожата съ въпроси, държа цѣла филипика противъ неблагодарното отечество, което оставя семействата на героитѣ въ такова едно положение и свърши съ това, че неговата кѫща ще бѫде винаги отворена за тѣхъ, а туй, което му е въ възможность ще стори. — Госпожицата вече не е ученичка, нали? — запита той. — Миналата година свършихъ гимназията — каза тя тихо. — Видите ли, госпожо, ако бихте обичали, и ако госпожицата е разположена, азъ бихъ ѝ далъ добро мѣсто. При менъ има още четири госпожици, които работятъ. Когато бихте поискали мѣсто за дъщерята на единъ мой така добъръ приятель, винаги ще се намѣри. Госпожата благодари като добави, че ако е по силитѣ на Елени — тя не може освенъ да благодари — но тя е тъй нежна, каза майката. — То е отъ нещастието, което ви е сполетѣло. Работата която ще има да изпълнява е тъй лека, че за нея ще бѫде цѣло удоволствие. Да знаете само, Господинъ Поповъ, каква услуга ще ми направите. Като я гледамъ какъ цѣлъ день стои съ своитѣ черни мисли. Азъ поне работя изъ кѫщи, та се развличамъ, а тя само ме гледа, гледа, па току заплаче... Знаете ний, сме само двама — тя и азъ — никакви роднини. И сега, като загубихме моятъ Златко... — тя извади кърпа и започна да си бърше очитѣ. Елена бѣше навела низко, низко глава и не се виждаше нищо отъ лицето ѝ. — Не се безпокойте госпожо, миналото си е минало. Нека се утешимъ съ сегашното. — Та и то не е розово, господинъ Поповъ! — Ще стане, госпожо. — Освенъ това което ви е сполѣтѣло и което е неминуемо за всѣки човѣкъ — другото всичко е поправимо. На госпожица Елени ще намѣримъ работа, вий ще получите пенсията си и цѣлиятъ ви животъ ще протече другояче. — Кога ли ще стане това, господинъ Поповъ? Толкова месеци вече чакаме... — Много по-скоро, отколкото се надѣвате — и той натисна звънеца. — Я вижъ въ салона ли е Георгиевъ? — Кой Георгиевъ? попита слугинята — Какъвъ е той, господарю? — Георгиевъ, Барото. — А, Барото ли? Нѣма го въ салона, но трѣбва да е въ кухнята, той тамъ повече седи. — Я го повикай веднага да дойде. Поповъ разпитваше за смъртьта на полковника, утешаваше, безъ да престане да гледа и се възхищава отъ фигурата на Елени. По природа той бѣше человѣкъ увличащъ се много бърже въ женитѣ и сѫщо така бърже гаснещъ. Елени съ своята нежность и чистота бѣше именно, която направи този бързъ превратъ и го накара така скоро да си спомни за покойния полковникъ. Въ стаята влѣзе Барото — нисъкъ, малко прегърбенъ човѣкъ, доста възрастенъ, съ остри черти, лукави очи и типична чиновническа брадичка. Погледътъ му бѣгаше около цѣлата стая, бързъ като свѣткавица. Внесе съ себе си дъхъ на кухня. Той бѣше облѣченъ прилично, дори съ претенция на елегантность. Често му викаха „адютанта на Поповъ“, защото той почти никога не липсваше. Когато биваше на власть той се кичеше съ приставския мундиръ и се перчеше изъ София винаги засмѣнъ и готовъ да услужва, не безъ възнаграждение, разбира се. Когато паднѣше партията, той смъкваше съ сѫщото добродушие шинела и шапката и се превръщаше на цивиленъ адютантъ, като сѫщевременно минаваше за важенъ журналистъ отъ партийния вестникъ. Какви статии пишеше той и дали изобщо пишеше нѣщо, бѣше още единъ голѣмъ въпросъ, но че го намираха всѣкога, когато потрѣбваше, на мѣстото му опредѣлено отъ шефа — въ това никой не се съмняваше. — Баро, каза му Поповъ — на госпожата, поради нѣкои формалности, пенсията не е получена. Още утре ще направишъ нуждното. Ако има препятствия ще ги отстранишъ по възможность скоро. Ще бѫдешъ всецѣло въ услугата на госпожата за всичко което ѝ е нуждно. — Слушамъ, господинъ министре, каза той по войнишки. И никога Поповъ не бѣ престаналъ да бѫде за него министъръ — той го и не титлуваше друго яче. Госпожата не знаеше какъ да благодари за добрия приемъ. Той ѝ цѣлуна рѫка нараздѣла, задържа по-длъжко топлата нежна рѫка на Елени въ своята, като ѝ говорѣше, че очаква скоро да я види по-весела. Барото ги изпрати кланящъ се постоянно. Поповъ натисна тутакси звънеца. — Извикай госпожата, каза той на влѣзлата слугиня. Когато Маня дойде, тя освѣтли тутакси кабинета, защото бѣше станало дрѣзгаво и съ погледъ го попита. Той само ѝ протегна дветѣ си рѫце вмѣсто отговоръ. — Маня, какво би рекла на една разходка изъ Европа? — Сега? — Пълномощенъ министъръ въ Парижъ или това ако по нѣкаква причина не стане, то негласенъ представитель на Българското правителство въ всички столици на Европа за да може да го информирамъ върху събитията. Ти какво ще кажешъ? Тя помълча. — Ще кажа мой Орльо, че отъ тебе се боятъ достатъчно и мислятъ, че ще е по-добре ако те нѣма тукъ. Отъ далече ти по-малко би имъ пречилъ. — Азъ мисля, че когато всичко бѫде готово да се разруши и то ще чака само последния ударъ да се събори, ний би трѣбвало да бѫдемъ далече отъ тукъ, защото... — Защо? — Можемъ да бѫдемъ затрупани и ний самитѣ. — И ти се съгласи? — Не. Азъ ще помисля, ще се съветвамъ съ партията си и ще съобща. — Добре си направилъ. Много обмисляне никога не бърка въ такива работи. — Напълно съгласенъ — каза Поповъ и въ въображението му се носѣше, безъ да ще, образа на току що излѣзлата Елена. — Азъ мисля добре ще е ... — рече той гласно. — Кое? — запита Маня. — Така изобщо..., както всичко върви до сега — каза той неопредѣлено. — Та нима би могло да бѫде иначе? Когато нѣщо се иска силно, то и сѫдбата го иска! Силната воля може да надвие тамъ, кѫдето всичко друго би било безсилно. Трѣбва само да се иска и тогава. - ... — И тогава? — Тогава то ще дойде и само. — Нали? Колко си умна ти моя мила, хубава Маничка. — Ще отидешъ ли въ салона? — запита го тя. — Сега предъ вечеря ли? — Много съмъ изморенъ Маня! — Почини си, па и не заслужава. Забравихъ, македонцитѣ искатъ да те видятъ. — Кои? — Ония двамата, които бѣха и по-рано. — Какво ще искатъ, дяволъ ги взелъ? Сигурно пари пакъ. Азъ съмъ имъ казалъ преди Коледа да не ми се мѣркатъ предъ очитѣ. После като помълча попита. — Кѫде сѫ? И тѣ ли сѫ се вмъкнали въ салона? — Ахъ, може ли? Нали знаешъ тѣ си идватъ презъ другата врата и стоятъ въ малката кѫща. — При татко ли? запита бързо Поповъ. — А не при самия него. Той само по нѣкога се срѣща съ тѣхъ и си говорятъ. — По добре ще е ако той никога не говори съ тѣхъ. Нека чакатъ въ стаитѣ при кухнята. — Както кажешъ, но покрадватъ, та се оплакватъ слугинитѣ, — Крадатъ си сами слугинитѣ, а лъжатъ само. Оправдаватъ се съ тѣхъ. — Може и то, незная — каза Маня. — Я нека дойдатъ двамата македонци, долу въ малката кѫща гдето сѫ, каза той на влѣзлата слугиня. Настана малко мълчание. — Какъ ти се видя царя?, запита го тя. — Повече нервенъ отъ обикновенно. Струва ми се че е правъ Цвѣтановъ — ще е получилъ нѣкое неприятно известие, което ний още не знаемъ. — Ще го научимъ. Но Цвѣтановъ е едно животно. Ще е много добре ако успѣешъ да го опитомишъ, но изглежда, че той за нищо ти не вѣрва. Да знаешъ колко много се безспокоеше до като не бѣше дошълъ. Отъ него, казва, човѣкъ всичко трѣбва да очаква. — Той ли каза това? — Той. — Калпазанинъ. Азъ и него ще натиря единъ день, но сега ми трѣбва още. Ще подшушна кѫдето трѣбва, ще купя когато имамъ достатъчно пари нѣколко отъ неговитѣ хора и той много лесно ще се намѣри на пѫтя, още повече че неговото влияние е по скоро влияние на едно силно животно всрѣдъ простата маса, отколкото на интелекта и културата, която почти съвсемъ му липсва. — Ами ти какъ мислишъ, ако го вържемъ съ единъ бракъ? — Него? Съ кого? — Забрави ли — съ Хедвига? — Сериозно ли мислишъ че е възможно това? — Защо не — напълно сериозно. Ний говорихме и той каза, че братовчедкитѣ ми сѫ тъкмо по вкуса му. Поповъ дигна рамене. — Той е едно животно и всѣка жена му е по вкуса, но доколко сериозно е говорилъ той за женене, не зная. Мѫчно се жени старъ ергенъ, зная по себе си. — Че ти старъ ли бѣше? — Малко възрастенъ само — засмѣ се Поповъ. Нѣкой грубо похлопа на бравата, а следъ малко вратата се отвори и влѣзе Чолака и Комитата. И двамата се тикаха единъ другъ, като всѣки гледаше да остане назадъ. Тѣ казаха почти заедно: „Добъръ вечерь“ — и останаха съ наклонени глави и шапки въ рѫце. — Е, защо дойдохте сега? запита ги Поповъ троснато. Нали бѣхъ ви казалъ до Коледа да не ми се вестявате? Тѣ помълчаха малко и се сбутаха единъ другъ като че ли искаха да накаратъ всѣки другия да каже той — и пакъ се умълчаха. — Е, казвайте де, нѣма да ви чакамъ цѣлъ часъ. — Сандето го затвориха миналата вечерь — каза Комитата бързо. —Е защо? Кой го затвори? — Ами полицията, каза Чолака и примига. — Полицията ще е, знамъ, нѣма калугеритѣ да ви затворятъ, ама защо? Хайде де, казвайте! — разсърди се Поповъ — Какво току мълчите. Направили пакость, пъкъ сега трѣбва съ часове да ги чакамъ да се изприкажатъ. — Кога ни даде госпожата паритѣ, ний отидохме на кръчмата, тамъ до назе... — Коя госпожа? — попита Поповъ. — Те, господарката, посочиха съ глава и рѫка Чолака и Комитата едновременно къмъ Маня. Тя ги гледаше засмѣна. Поповъ ѝ заклати глава — Е после? — После пихме и... — И се напихте като свини и се сбихте, сигурно. — Не, полицията дойде, па искаше да ни изпъди. Но Комитата се скара съ единия жандаръ гдето не искалъ да пусне на бай Никола роднината, взе оканицата — та по главата. А па Сандето го мушна съ ножа въ рамото, та го запрѣха. — Кого мушналъ Сандето? — питаше нищо неразбралъ Поповъ. Кой е тоя бай ти Никола? Разправяй свѣстно или ти май и сега си пиянъ? Кого мушна? — Джандара — и го откараха у болница. — Нали каза че го арестуваха? — Ами те Сандето арестуваха, а стражара откараха въ болница. Поповъ скочи. Отъ устата му се посипаха цѣлъ потокъ думи, но Маня не разбираше почти нищо. Това бѣ нѣкакъвъ македонски диалектъ, а може би условенъ езикъ. Само тукъ таме схвана нѣкоя дума и те тъй рѣдки, че не ѝ даваха нито приблизителна идея за това което се говорѣше. Но като гледаше какъ плахо отговаряха Чолака и Комитата, какъ жалко се свиваха, като че ли невидими камшици ги удряха, ней и стана мѫчно за тѣхъ и тя му направи бележка по френски да се успокои. Той я само изгледа и започна на ново. После като ги улови за раменетѣ, изтика ги и двамата на вънъ. Тѣ и самитѣ бързаха да излѣзътъ. — Скотове, хлопна той вратата. Маня бѣше изненадана и го гледаше укорително. Той изведнъжъ сведе рѫце и като се обърна бързо отвори вратата. И двамата стоеха още до самитѣ врата и мигаха смутени. — Влезте де, викна имъ той сърдито — и тѣ пакъ влѣзоха. — Въ кой участъкъ го затвориха? — Въ четвъртия, казаха едновременно и двамата. Маня седна. Той отиде до масата и си взе бележка. Съ треперящи още рѫце извади той нѣколко банкноти и ги тикна въ рѫцетѣ имъ. — На, па ако чуя само че сте се напили пакъ, краката ще ви претроша — добре знаете че думата ми на две не става! — Да сте живи, поклониха се дълбоко и двамата и излѣзоха. Маня го изгледа дълго. — Нѣма да се оставишъ отъ този си лошъ навикъ, късашъ си нервитѣ за нищо! Той не отговори, запали цигара и се заразхожда.
  25. Орела съ счупенитѣ крака — Повече спокойствие, Станиславе — повече спокойствие, мой орльо! Ти знаешъ, че всичкитѣ неудобства ще минатъ. Това, което сѫдбата ти е опредѣлила за твой дѣлъ въ живота, никой не ще ти го отнеме, — каза Маня, като го гледаше съ беспокойство. — Да ме изоставятъ менъ така... да ме напуснатъ хората, които извадихъ отъ прахътъ, отъ нищожеството... Подлеци! — и той ходѣше съ бързи крачки отъ край до край на богато наредения си кабинетъ, задѣваше по нѣкога нѣкой предметъ и все пушеше, пушеше. — Славе, ела седни тукъ до менъ, по добре ще е. — Не, Маня, остави ме да ходя — по лесно се успокоявамъ. Дали вече не сѫ дошли? — 3 и половина — погледна си той часовника. Какъ мислишъ, Маня, дали Стателовъ ще дойде? — По всѣка вѣроятность. Ако е приелъ окончателно министерското мѣсто ще дойде, защото е решилъ безвъзвратно. Ако ли пъкъ не го е приелъ и има нужда още отъ нѣщо, значи, колебае се, то пакъ при тебъ ще дойде. — Зная положително че не е приелъ, но е обещалъ, че тая вечерь въ 6 часа ще даде своя отговоръ. — Но ти, Славе, ме чудишъ! нима могатъ да те смущаватъ такива дребулии. — Не сѫ, Маня, дребулии. — Въ сравнение съ препятствията, които до сега ти си преодолѣлъ, това е нищо, Славе. Я си помисли, ти си шефъ на една партия, билъ си вече два пѫти министъръ — а колко години те само раздѣлятъ отъ провинциалниятъ ти адвокатски животъ? — Забравяшъ, мила, да спомнишъ и два пѫти подсѫдимъ. — Бихъ казала, ако сѫдиитѣ бѣха видѣли поне веднажъ лицето ти. Но тѣхнитѣ рѫце сѫ слаби да задържатъ тая голѣма риба, каквато се явявашъ ти — тѣхъ дори ги е страхъ, че ти утре ще ги погълнешъ, а това много значи. Говорилъ ли си ти съ нѣкой свой другарь върху себе си? Тѣ повече треперятъ отъ тебъ, отколкото почитатъ. Твоитѣ врагове сѫщо. Тѣхъ ги е страхъ отъ твоятъ извъртливъ умъ. Тѣ не сѫ никога сигурни, когато спорятъ съ тебе, дали неочаквано почвата не ще се изплъзне изподъ краката имъ тъкмо когато тѣ мислятъ, че сѫ сигурни въ здравината ѝ. Не виждашъ ли, че тероризирашъ и своитѣ противници? Спомни си тѣхното безпокойство, когато ти говоришъ. Наричатъ те фокусникъ — но би трѣбвало магьосникъ да те нарекатъ, защото тѣ сами не сѫ сигурни за своитѣ мнения, когато слушатъ доводитѣ ти. Ти имашъ логиката, която е страшно силно орѫжие. То е двойно по-силно въ твоитѣ рѫце, защото тебъ не те стесняватъ дреболиитѣ на днешното. Хората на бѫдащето не могатъ да работятъ съ условноститѣ и дреболиитѣ на сегашното. По липса на тоя дребенъ еснафски моралъ въ душата ти азъ разбирамъ, че си человѣка на бѫдащето, който ще държи сѫдбинитѣ на всички, на цѣлиятъ народъ, защото така казва сѫдбата — азъ виждамъ това. Ако днесъ ти отказватъ едно мѣсто, утре ще те молятъ за него. И другаритѣ, които сега се дѣлятъ отъ тебъ, ще счетатъ за честь, ако ти имъ подадешъ рѫка или ги погледнешъ благосклонно... Ти знаешъ, че ний женитѣ чувствуваме не съ разумътъ, а съ сърдцето. Виждаме тамъ, гдето никое око не прониква. В, добре, орльо мой, моето сърдце ти говори: — Успокой се защото всичко което иде, сѫ само дни, които те раздѣлятъ отъ твоето тържество. То е неминуемо, като самата смърть. Напраздно ти мислишъ, че нѣкой би могълъ да ти го отнеме — никога не ще дойдатъ такива дни — това говоря азъ, твоята Маня, която винаги е виждала бѫдащето на своя избранникъ. Още, като момиче въ гимназията, тичахъ да те зърна, защото знаехъ, че тя си моятъ предопредѣленъ — знаехъ и твоето предопредѣление. Когато другитѣ те наричаха съ епитети, въ които нѣмаше нищо хубаво, азъ те защитавахъ, безъ даже да се познаваме, защото азъ знаехъ, разбери това, че ще дойде моятъ день и азъ ще бѫда твоя въпрѣки всичко. И така стана. И въ годината, която мина всрѣдъ буритѣ, когато ти бѣше тъй малко мой, всецѣло заетъ съ борбитѣ, които се усилваха всѣки день, нима веднъжъ е било когато азъ знаехъ, чувствувахъ това, което имаше да стане и ти го предричахъ? И сега ти казвамъ, моето женско сърдце не ме лъже, тамъ въ бѫдащето иде и твоятъ день на величие. Бѫди мѫжъ и съ всички срѣдства, презъ всички препятствия къмъ цельта! Повече спокойствие, то дава винаги преимущество. Тя говорѣше, като вдъхновена жрица предъ купището на своя Богъ. Рѫката ѝ полусгъната въ лакета и леко отпусната китка, като че ли благославяше нѣщо, а погледа ѝ бѣ впитъ въ парчето на мѫтното небе, което се виждаше презъ прозореца. — Зная, Маня, — каза Станиславъ, който се бѣ спрѣлъ и я слушаше, — всичко това зная и бихъ билъ спокоенъ, ако не бѣше билъ тъй страшенъ деньтъ, който иде. Това ще бѫде страшенъ и великъ день, Маня, който не ще се повтори вече въ нашиятъ животъ. Въ общия потокъ отъ безумие, ако се влѣе и нашиятъ народъ, войната ще трае съ години, защото не се повалятъ тия колоси така лесно. Този, който бѫде рѫководитель въ тия страшни минути, ще остави име въ историята на своето отечество и милиони на своитѣ наследници! Тия милиони, Маня, ми не даватъ да спя! Представи си купища злато, които ще знаешъ, когато се даватъ, но до които не ще се докоснешъ нито съ единъ пръстъ! Десятки милиона, Маня, съ които бихме могли да изпълнимъ и най-малкитѣ свои прищевки, да живѣемъ негде всредъ хубоститѣ на свѣта, далечъ отъ мръсотията на политиката и всѣкидневния животъ!.. Е добре, азъ виждамъ тамъ, кѫдето отиватъ тѣ, управляющитѣ, не ще е щастието — и трѣбва да имъ наложа моето разбиране! Азъ искамъ — и ще бѫде. И дори когато всички ме оставятъ, азъ ще имамъ тебъ, а ти си повече отъ цѣла партия! — Милионитѣ ще бѫдатъ твои, та ако ще би и презъ кръвьта на хиляди да трѣбва да минемъ! Ний ще ги имаме. Когато не стигатъ думитѣ, ти имашъ дѣлата... Тѣзи милиони турени на твое разположение ще обърнатъ хиляди глави, а когато не стигнатъ тѣ — ще дойдатъ твоитѣ комити, да докаратъ мозъка въ главитѣ на ония, — махна тя неопредѣлено съ рѫка. — Тѣ сѫ последни срѣдства, Маня. — Азъ бихъ рекла, ако тѣ бѫдатъ първи, събитията ще тръгнатъ по-бърже. — Една госпожица иска да Ви види, господинъ Поповъ, — съобщи слугинята, понасяйки картичката ѝ,— чака въ салона. — А други нѣма ли тамъ? — запита Поповъ бързо. — Има трима турци, единъ ученикъ, две жени по дѣлото... — Кажи на всички, че съмъ заетъ, — прекѫсна я той, — ако дойде само господинъ Стателовъ, покани го веднага, или нѣкой отъ депутатитѣ. На другитѣ кажи, че не може днесъ. — Екатерина Рожкова, гл. редакторъ на списание „Женска Мисъль“, — прочете Маня,— да я поканиме, може да има нѣщо важно да каже. Поповъ дигна рамѣне като да искаше да каже, че това му е съвсемъ безразлично: — Поканете я, — каза Маня. Следъ малко въ кабинета влѣзе висока, възрастна госпожица, кокетно облечена, прѣкомѣрно напудрена и напарфюмирана. Тя носѣше пенсне, което бѣше свило и сбърчкало основата ѝ на безъ това малкото ѝ носле и му даваше видъ като чи ли бѣ несрѫчно залепено на едно спокойно и бѣло лице. Тя се поклони на Поповъ, климна леко на Маня, която погледна почти враждебно и тутакси започна да излага молбата си. Тѣхниятъ вестникъ ималъ желание да събере мненията — анкета на всички видни политически и обществени мѫже по женския въпросъ за единъ юбилеенъ брой. Тя се надява че ще има удоволствието да получи отъ господинъ Поповъ мнението му сега, или още по-добре, ако го даде написано утре направо въ редакцията на вестника. Поповъ изгледа госпожицата, а следъ това жена си, като че ли искаше да каже: какъ ти се струва? Маня се само усмихна и му кимна съ глава като безъ думи му даваше да разбере нейното мнение. — Като въ какъвъ смисъль мислите, че би трѣбвало да се изкажа? — попита Поповъ, като я гледаше съ голѣмитѣ си черни очи. Той стоеше правъ срещу нея бръкналъ въ джобове, отхвърлилъ глава назадъ, като че ли я викаше съ цѣлото си сѫщество на борба. — Мнението на всѣки интелегентенъ человѣкъ може да бѫде едно и вий го знаете, г-нъ Поповъ. Недоумѣвамъ защо ми задавате въпроса? — Искамъ по точно да се изкажа, госпожице, затова. Навѣрно, вий ще искате да се произнеса за равенството на жената? — Разбира се. — За еднаквитѣ ѝ права съ мѫжътъ? — Несъмнено, въ всѣко отношение. — За достѫпностьта на всичкитѣ служби за нея? — Това отъ самосебе си се разбира, — бързаше да удобрява тя. — А виждате ли, госпожице, азъ тъкмо така не съмъ мислилъ. — Какъ? — дръпна се тя очудено, — какво мислите да кажете? Като какъ не сте мислили? — Ами тъй както искате вий. До тогава, докато нѣма еднакви задължения, нѣма да има еднакви права. Вий искате да се дадатъ еднакви права вамъ, а съ какво сте показали, че сте достойни за мѫжа, че сте достигнали висотата на мѫжкия интелектъ? Погледнете има ли область, въ която вий сте заели първитѣ мѣста? Азъ не зная дори тамъ, кѫдето сме навикнали да виждаме жената, не всѣкога я намираме. Въ Парижъ, па въ насъ, най-добритѣ дамски шивачки, госпожице, сѫ мѫже, най-добритѣ готвачи сѫ пакъ мѫже. Въ Лондонскитѣ перачници и гладачници, ператъ и гладятъ пакъ мѫже. Въ Ню Иоркъ, въ Вашингтонъ, въ Санъ Франциско — ето ви Rewu of rewues за китайското движение въ Съединенитѣ щати — дигна ѝ той отъ етажерката една книга — тамъ ще намѣрите пълно потвърждение на моитѣ думи. Равенството си има мѣстото при равни. Инъкъ ще се получи една безпѫтица, която би имала трагични последици. На детето, ако се даде орѫжие преди да е дорасло до него, неможе да се очаква нищо добро. И какво равенство искате вий отъ насъ мѫжетѣ, когато ви е отказано отъ самата природа? Ами ето азъ дигамъ тоя столъ, като играчка — и той действително го грабна и дигна съ едната си рѫка — а вий и съ дветѣ не можете. А само това ли е, госпожице? Не трѣбва да се забравя, че Вамъ природата е дала най-голѣмиятъ дѣлъ въ живота да бѫдете велика носителка на человѣчеството — Майка. Ето действителното назначение на жената. — Майка въ домътъ на мѫжътъ си, основата на своето отечество. И азъ ще дигна силенъ гласъ противъ всичко, което я отвлича отъ това ѝ назначение. Ще осѫдя мизерията, която не ѝ дава достатъчно срѣдства за да изхрани децата си, ще бѫда противъ работата, която я кара да бѫде отъ ранни зори до кѫсна вечерь на крака, ще порицая обществото, което измѫчва по какъвто и да е начинъ една майка. Казвамъ майка, а не жена. Майката въ моитѣ очи е свещенно сѫщество, защото, тя е която ще обнови свѣта, люлѣеща на свойтѣ колѣне малкитѣ сѫщества, едно отъ които може да бѫде бѫдѫщия Христосъ! Ето защо трѣбва да ѝ се даде време и възможность да влѣе душата си въ това малко телце и създаде отъ него едно разумно сѫщество. А всички други жени, които не биха искали да бѫдатъ майки, не заслужаватъ да живѣятъ, както и тия мѫже, които не биха искали да бѫдатъ бащи! Но да се иска приравняване въ работата — никога. Азъ съмъ за сътрудничеството, за подпомагвание, за корелацията, но не за конкуренцията. Нека жената и мѫжътъ бѫдатъ спѫтници въ това широко поле на труда, но не и конкуренти. Па и безсмислено е, госпожице, да се иска това, за което не сте дозрѣли. Питамъ ви азъ, отговорете ми, ама най-откровенно, намѣрилъ ли би се мѫжъ, па ако ще и най-долния хамалинъ даже, който би решилъ да тури на главата си тоя фасонъ, който вие сте си нахлюпили? Не нали? — Казвамъ за васъ, а вий, разбира се, сте като всички други жени, макаръ и да мислите, че правите изключение. Защо не направихте това щастливо изключение да дойдете безъ корсетъ? — Господине, — каза сърдито зачервената госпожица. — Или да бѣхте дошли безъ пудра? Вижте, нима ний мѫжетѣ се пудримъ? До тогава, до като вий не погледнете на мѫжа, като на равенъ и фактически не се преравните въ мисъльта и държанието — до тогава вие ще бѫдете неправи да искате ний да ви приравняваме съ насъ си. Вий още не сте въ състояние да се простите съ преживѣлицитѣ на миналитѣ вѣкове. Когато, като деца, имате нужда отъ шарени парцали, за да залъгвате мѫжътъ, до като въ васъ има стремлението да се харесвате намъ, мѫжетѣ, до тогава вий самитѣ не ще се почувствувате нито за мигъ равни намъ и не трѣбва да искате да ви мислимъ такива. Най-напредъ вие измѣнете душата си, наслойкитѣ на миналото и когато тя се прероди съвсемъ, когато вий действително почнете да мислите и сващате нѣщата по мѫжки, ще имате вече фактическото равенство, което ще се наложи, като всѣка действителность. А до тогава, до когато вий само ще го искате и ще продължавате да се кичите съ тия дреболии и боядисвате като кукли, лицето си за да лъжите кого? — пакъ себе си, защото мѫжътъ преживѣва разочарованието и си отива, или се осамотява — а всичко си остава на ваша смѣтка. Казвамъ, докато не се надраснете, вий, момитѣ, не ще имате никога право да искате. Погледнете нашето село или тия малко кѫщи въ градоветѣ, гдето сѫдбата е събрала хора, разбиращи се въ семейства. Тамъ вий ще видите равенството не въ еднаквостьта на правата, а въ допълванията единъ другъ, въ сътрудничеството - тамъ въ великата цель на живота. И споредъ менъ, госпожице, жената, като человѣкъ, има само едно велико бѫдаще, да бѫде майка на велики хора, а всичко друго, което ѝ бърка да бѫде такава, трѣбва да се отстрани. Като такова смѣтамъ и равенството, което вий искате, поне въ тоя видъ, който вие го пишете въ вашитѣ вестници. Нѣкога майкитѣ на древния Римъ, бѣха по-силни отъ най-силния консулъ. Него слушаха хиляди, но той прекланяше глава като смиренъ робъ предъ своята майка. Ето, вий, тая всемогѫща майка искате да я приравните съ нейния синъ! Но ще кажете — нѣма сега такива майки. Тѣ пакъ ще се родятъ. Отъ деньтъ, когато жената поиска да бѫде такава майка, поиска да се дадатъ условията да бѫде майка, както трѣбва, ще почне великата ера на народитѣ, която ще докара по-скоро отъ всички революции истинското равноправие, истинско зачитание личностьта и щастие на хората, които не ще бѫдатъ вече два враждебни лагера отъ мѫже и жени, застанали едни срещу други, борящи се за своитѣ права безъ да намѣрватъ нѣкакви задължения, а две сѫщества различни по устройство, следователно, имащи нужда отъ своята взаимнопомощь. Това е то бѫдащето на жената споредъ моето разбирание, госпожице. Ето, може да ме наречете хиляди пѫти ретроградъ въ своята душа — но азъ тъй мисля, дорастете, станете достойни и когато... — Господинъ Стателовъ дойде — съобщи слугинята ненадейно,— да го поканя ла? — Да заповѣда, — каза бързо Поповъ като се поклони на госпожицата. — Много съжелявамъ, госпожице, че нашитѣ мнения не се схождатъ, но това, вѣрвамъ, не ще ви е неприятно. Бърза работа ми пречи да чуя вашитѣ възражения, но, вѣрвамъ, вие ще бѫдете така добра да ги сподѣлите съ моята жена, — и той се поклони втори пѫть. Госпожицата, която бѣше станала цѣла червена и която на нѣколко пѫти искаше да го прекѫсне, все спирана отъ властния му жесть, кѫсаше нервно дребни книжки съ треперящи пръсти и ги хвърляше на пода до краката си. Маня, която слушаше презъ всичкото време най-внимателно, следѣше всѣка сѣнка по лицето ѝ, стана бързо и, като я хвана деликатно подъ рѫка, предложи ѝ да идатъ въ салона. Нейната царствена хубость, която сухата фигура на старата госпожица подчертаваше още повече, като че ли бѣ потвърждение на думитѣ на Поповъ. Той ги изгледа мълчаливо. И, когато на излизане жена му се обърна и го погледна, той ѝ кимна бързо и въ погледътъ му имаше весели пламъчета... Стателовъ му стисна рѫката, като избѣгваше погледътъ му. Отъ широкото му съ едри черти лице вѣеше нѣкаква заспалость, но малкитѣ му притиснати сълзливи очички шарѣха бързо, бързо винаги на щрекъ. Той седна тежко, пое бавно цигара отъ поднесенитѣ му, въртѣ я дълго изъ пръститѣ си, после я запали, дръпна силно, и лицето му се изгуби въ пушека. Поповъ запуши сѫщо седналъ на среща, но напразно се мѫчеше да хване погледа му. — Какво ново? —попита той ужъ спокойно. — Почти нищо, — отвърна бавно Стателовъ. — Германцитѣ печелятъ победа следъ победа. Въ днешния бюлетинъ имаше, пакъ тамъ нѣкѫде, незапомнихъ, вземали сума пленници и орѫдия. Той говорѣше бавно, отсѣчено, като че ли всѣка дума казваше следъ обмисляне. Млъкнаха пакъ. И двамата се дебнѣха, като сърдити звѣрове, но вънкашно запазваха пълно спокойствие. — Кога ще има партийно събрание? — запита Стателовъ. — Нали издадоха покани? — Възможно е, азъ незная. — Какво стана съ преговоритѣ ви, — запита внезапно Поповъ, като се мѫчеше да го фиксира. Стателовъ помълча значително. — То собственно не бѣха никакви преговори, а само сондажи. — И до кѫде стигнаха тия сондажи? — Поповъ треперѣше отъ вѫтрешно напрежение. Стателовъ спокойно духаше пепельта на цигарата си. — Почти никѫде. Подкрепата тѣ я искатъ въ името на миналото на нашата партия. — А мисля, че по това вече говорихме и взехме решение. — Говорѝ ти, а решението е задължително за тия, които сѫ го подписали. Азъ не съмъ го подписвалъ. — Какво искашъ да кажешъ съ това. Нима азъ не съмъ шефъ на тази партия, а трѣбва всѣки отдѣлно да има свое мнение и го налага? Стателовъ не отговори. — Менъ се струва, — подкачи наново Поповъ, — че партийната дисциплина трѣбва да се спазва преди всичко отъ насъ самитѣ. Веднажъ болшинството е съгласно съ менъ, другъ не може да изразява мнението и да насочва политиката на партията. — Това сѫ стари работи и нѣма защо да ги повтаряме. Ти добре знаешъ, че за менъ ти не си шефъ! Поне предъ менъ остави този тонъ, — познаваме се достатъчн