Jump to content

1926_12_12 Гласъ въ пустинята


Ани

Recommended Posts

"Затова се родих",  Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.),

Издание 1929 г., София
Книгата за теглене -PDF

Съдържание

 

Гласъ въ пустинята

 

            Азъ съмъ гласъ на Едного, който вика въ пустинята: „Оправете пѫтя Господенъ!“

 Матея 3: 3

 

Ако се зададе въпросътъ, какво нѣщо е човѣкъ по естество, кое е сѫщественото му качество, какво може да се отговори? Лесно се задаватъ въпроси, мѫчно се отговаря. Кои сѫ сѫщественитѣ качества на свѣтлината, топлината? Кое е сѫщественото въ природата? Съ разширение на знанието, съврѣменниятъ човѣкъ губи отъ своята дълбочина, т. е. той е дошълъ до извѣстни насипи, вслѣдствие на което дъното на неговата душа се повдига, тъй както сега се повдига дъното на Атлантическия океанъ.

 

„Гласъ въ пустинята.“ Гласътъ е външната страна въ човѣка, чрѣзъ която той изразява своята рѣчь, т. е. своето разумно слово. Освѣнъ съ гласа, човѣкъ си служи още и съ движенията, като сѫществени символи за изразяване на онова, което е дълбоко скрито въ него. Въ това отношение гласътъ, както и движенията въ човѣка, трѣбва да станатъ разумни, защото тѣ не сѫ всѣкога изразъ на разумното. Всѣки неразуменъ гласъ ние наричаме шумъ. И всѣко движение, което не съдържа вѫтрѣшна пластичность и хармония, ражда изопачени образи, изопачени форми въ въображението. Ако бихте се върнали съ хиляди години назадъ, когато се е създавала човѣшката рѣчь, бихте видѣли, какъ човѣкътъ се е училъ да говори, като малко дѣте. Кой го е училъ? Мнозина отъ съврѣменнитѣ хора ще кажатъ, че човѣкъ е роденъ съ способностьта да говори. Тѣ взиматъ, това нѣщо като аксиома и по-нататъкъ не разсѫждаватъ. За тѣхъ това, че човѣкъ е роденъ съ способностьта да говори, е такава аксиома, каквато аксиома е равенството 2 X 2 = 4. Казвамъ: не е достатъчно само да се знае, че 2 X 2 = 4, но това трѣбва да се докаже. Какво отношение има това равенство въ човѣшкия животъ? Вънъ отъ човѣшкия животъ то нѣма смисълъ. Единицата е положително число, а двойката — отрицателно. Слѣдователно, като умножите двѣ отрицателни числа, 2 X 2, ще получите едно положително — четворката.

 

„Гласъ въ пустинята.“ Значи, за да има резултатъ, гласътъ трѣбва да се прѣвърне въ разуменъ вѫтрѣшенъ изразъ. Затова хората казватъ: „Понеже човѣкъ е мислеще сѫщество, животътъ трѣбва да бѫде разуменъ.“ Вѣрно е, че човѣкъ е мислеще сѫщество, но първоначално той не е почналъ съ мисъльта. Мнозина ще възразятъ на това по слѣдния начинъ: „Щомъ човѣкъ издава гласъ, това показва, че той мисли.“ Питамъ: какъ мислите, коя е причината, дѣто малкото дѣте издава, гласъ? Дали то е нѣкакъвъ голѣмъ философъ или ораторъ? — Не, дѣтето издава гласъ или затова, че има нѣкаква нужда, или защото му е причинена нѣкаква болка. Неговиятъ гласъ е гласъ, въ пустиня. Мислите ли, че пророкътъ, който иде въ свѣта да говори на хората, прави това отъ нѣкакво голѣмо удоволствие? Той иска да се изкаже и затова иде между хората да имъ поговори малко. Мислите ли, че изворътъ, който излиза на повърхностьта на земята, прави това отъ нѣкакво голѣмо удоволствие? — Не, вѫтрѣшенъ напоръ, голѣмо вѫтрѣшно напрѣжение го заставя да извира. Мислите ли, че рѣката, която тече надолу по низината и вдига шумъ, прави това съзнателно, отъ нѣкакво удоволствие? —Тя има нужда да отиде къмъ морето, нѣкаква вѫтрѣшна сила я кара да прави това.

 

По сѫщия начинъ всички хора, които не размишляватъ дълбоко, често се спиратъ върху една и сѫща мисъль, обикалятъ около нея, чоплятъ я, докато попаднатъ въ нейния капанъ и за дълго врѣме оставатъ подъ влиянието ѝ. Въ това отношение тѣ мязатъ на мишката, която се привлича отъ месцето въ капана, обикаля около него, разсѫждава, докато най-послѣ попадне въ него и оттамъ се спасява по нѣкаква щастлива случайность, или, както бива въ повечето случаи, отива въ ноктитѣ на котката. Защо тя страда така? — Защото е влѣзла безъ позволение. Когато нѣкоя мишка влѣзе въ една кѫща безъ позволение на господаритѣ и си направи тамъ жилище, господаритѣ поставятъ за нея единъ модеренъ капанъ. А тя, току излиза и влиза въ дупката си, обикаля около капана и разсѫждава: „Какво е това нѣщо? Другъ пѫть не съмъ го виждала, необикновено нѣщо е то. За какво ли ще е то? Дали не е нѣкакъвъ подаръкъ за мене?“ Обикаля мишката около капана, но още не се рѣшава да влѣзе вѫтрѣ. Тя сега е свободна, ходи изъ цѣлата кѫща, похапва си ту хлѣбецъ, ту сиренце, ту маслице и казва: „Такава е волята Божия. Богъ е създалъ всички тия блага въ свѣта, и Той иска азъ да ги опитамъ.“ Продължава мишката да влиза и излиза отъ своята дупка, но отъ врѣме на врѣме вниманието ѝ се спира прѣдъ капана. Поглежда прѣзъ вратата на капана и си казва: „Има нѣщо особено тамъ! Великиятъ Промисълъ се е погрижилъ и за мене. Какъ ли ще мога да влѣза вѫтрѣ?“ Прави си тя своитѣ изчисления и слѣдъ като се увѣри въ точностьта имъ, влиза въ капана, докосва внимателно примамливото парченце месо и веднага чува задъ себе си: „Щракъ!“ — и тя остава затворена. Този, който е направилъ капана, е по-уменъ отъ нея. Достатъчно е да се докосне до месцето, и капанътъ се затваря. Сега вече тя оставя настрана месцето и започва да мисли: „Каква излѣзе тази работа? Нѣщо непрѣдвидено се яви. Какво ще се прави сега?“ Питамъ: мислите ли, че и вие не сте затворени въ вашитѣ тѣла по сѫщия начинъ, както и мишката въ капана? Казватъ, че човѣкъ билъ свободенъ. Както е устроенъ днесъ човѣкътъ неговото тѣло не е нищо друго, освѣнъ капанъ, робство, и понѣкога той, като мишката, се мѫчи да прѣгризе прѣчкитѣ на капана, да излѣзе вънъ, на свобода. Обаче, прѣчкитѣ на този капанъ сѫ желѣзни. Голѣма сила се изисква; за да може самъ човѣкъ да се освободи. За слабия ще се намѣри нѣкой благороденъ човѣкъ, който, като го види въ капана, ще отвори вратичката и ще каже: „Хайде, излѣзъ на свобода!“ Но ако този човѣкъ е послѣдователь на Мойсеевия законъ, ще каже: „Писъ-писъ-писъ,“ ще отвори вратичката на капана и ще те остави въ ноктитѣ на котката — твоята лоша сѫдба. Котката ще те хване, като стражарь, като бирникъ и ще ти каже: „Втори пѫть да не влизашъ въ такъвъ модеренъ капанъ.“

 

Казвате: „Животътъ е устроенъ така.“ — Не, първичниятъ животъ не е билъ така устроенъ, но въ нашия животъ, въ нашитѣ разбирания има една вѫтрѣшна развала. Проявитѣ и явленията въ разумната природа не сѫ съгласни съ проявитѣ и разбиранията на хората. Едни философи и учени схващатъ живата природа по единъ начинъ; други философи и учени я схващатъ по другъ начинъ. Вслѣдствие на това, сѫществуватъ различни обяснения за явленията въ природата. Обаче, всички обяснения иматъ извѣстна правдоподобность. Всѣка научна теория има значение само за извѣстно врѣме. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ казва за другъ: „Голѣмъ пияница е нашъ Станчо.“ Другъ нѣкой казва за сѫщия човѣкъ: „Не е вѣрно това. Азъ пъкъ съмъ го виждалъ всѣкога трѣзвъ.“ Кой отъ двамата е правъ? — И двамата сѫ прави. Първиятъ човѣкъ е виждалъ Станча въ будно състояние и то всѣкога пиянъ. Вториятъ го е виждалъ, когато спи, прѣзъ което врѣме той е изтрезнѣвалъ. Слѣдователно, всички твърдения, които съврѣменнитѣ хора подържатъ, сѫ вѣрни само при извѣстни условия.

 

Казвамъ: вѫтрѣшния гласъ у хората не се дължи на тѣхната мисъль, но на тѣхнитѣ чувства. Първоначално човѣкъ е започналъ съ сърдечния си животъ. Въ това отношение животътъ на сърцето прѣдшедствува живота на ума, т. е. първо човѣкъ е започналъ да чувствува, а послѣ да мисли. Нѣкой казва; „Азъ мисля.“ — Да, но прѣди да си започналъ да мислишъ, ти си чувствувалъ. Ако чувствата на човѣка сѫ прави, и мисъльта му ще бѫде права; ако чувствата му сѫ изопачени, и мисъльта му ще бѫде изопачена. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който има благородни чувства и желания, както и правилни схващания за нѣщата, както тѣ сѫ били първоначално въ Божествения свѣтъ, той ще има и правилни, хармонични мисли. Когато говоря за първичния, за Божествения свѣтъ, азъ го разбирамъ тъй, както е билъ създаденъ въ неговата абсолютна чистота и хармония. Когато говоримъ за Божествения свѣтъ, ние Го разбираме като първоизточникъ на всички други свѣтове. Както рѣката ни кара да мислимъ за океана, така и физическиятъ свѣтъ ни кара да мислимъ за Божествения свѣтъ. Всички рѣки сѫществуватъ благодарение на океана. Трѣбва ли, обаче, да мислимъ, че когато една рѣка се размѫтва, и океанътъ се размѫтва? Смѣшно е да се вади такова заключение. Рѣкитѣ на океана могатъ да се размѫтятъ, но въ своя първиченъ произходъ океанътъ е абсолютно чистъ. Ако хората мислятъ така, това показва, че тѣ разбиратъ Бога, както себе си. Мнозина казватъ: „И Господъ е като насъ.“ — Не, както океанътъ никога не се размѫтва, така и Господъ не може да бѫде като насъ. Първичниятъ животъ, отъ който е произлѣзалъ човѣшкиятъ, никога не може да се размѫти. Божественитѣ чувства, отъ който сѫ произлѣзли човѣшкитѣ, никога не могатъ, да се опетнятъ, никога не могатъ да се изопачатъ. Тѣ сѫ абсолютно чисти. Обаче, тъй както се изявяватъ чувствата и мислитѣ на хората при сегашнитѣ условия на тѣхния животъ, тѣ се опетняватъ и то, не отъ неразбиране на нѣщата, но по единствената причина, че човѣкъ желае повече, отколкото може да употрѣби и приложи въ живота си. Това показва, че съврѣменниятъ човѣкъ се намира подъ влиянието на „лакомството.“

 

„Гласъ на Едного.“ Подъ думата „гласъ“ се разбира разумното начало. Като се каже гласъ на Едного, това подразбира разумния гласъ на Единния, Който живѣе въ всѣки човѣкъ.

 

 „Гласъ въ Пустинята,“ Пустинята е символъ, който прѣдставлява чистъ, възвишенъ животъ. Въ пустинята нѣма птички, нѣма животни, нѣма разлагащи, гниещи вещества. Слѣдователно, въ духовно отношение пустинята се взима като символъ на чистота. По тази причина, именно, всички велики хора, всички пророци и адепти сѫ ходили въ пустинята да се научатъ на този великъ животъ. За да се изчисти човѣкъ, той трѣбва да се прѣвърне въ пустиня. Слѣдъ това той трѣбва да прѣкара въ нея нѣколко рѣкички, съ който да я напоява, за да започнатъ да се развиватъ тамъ растения, които той да обработва и култивира. Да се очисти човѣкъ това подразбира да се освободи отъ всички ненужни мисли и желания въ него, които се отдѣлятъ въ видъ на утайки въ организма му. Тѣзи утайки сѫ причина за гниенето, за смъртьта. Днесъ всички хора сѫ недоволни; и когато иматъ, и когато нѣматъ. Всички хора живѣятъ въ страхъ и казватъ: „Какво ще се прави?“ Питамъ: отъ какво се плашатъ хората? Ако има нѣщо, отъ което да се страхуватъ, това е смъртьта. Кой човѣкъ е свободенъ отъ смъртьта? Тя е най-голѣмиятъ неприятель на всички живи сѫщества. Тя иде при човѣка като бирникъ и го обира — постоянно го, дебне. Нѣкога, докато спи още човѣкъ, тя се приближава до него тихо, и отъ никого не забѣлѣзвана, хваща го за гушата и го прѣрѣзва. Като се събудятъ неговитѣ близки, казватъ: „Богъ да го прости, замина си този човѣкъ!“ Казвамъ: какво ще го прощава Господъ? Този човѣкъ е обранъ — нищо повече. Нѣкой казва: „Какво прѣдставлява човѣкътъ?“ — Нищо особено. Като му кажешъ „ху“ и той свършва. Човѣкътъ е символъ, който подразбира движение, а движението е мисъль. Ние означаваме човѣшкия принципъ съ плюсъ, което означава движение. Какво означава отрицателниятъ принципъ? Какво означава минусътъ? — Минусътъ показва, че въ свѣта има една величина, която никога не се движи. Коя е тази величина? — Тя е точката. Точката нѣма никакво измѣрение, но ако се подвижи, тогава тя образува права линия. Правата линия има вече движение, има и измѣрение. Въ това отношение жената казва на мѫжа си: „Животътъ не е само въ движението, въ лутането, въ въртенето. Има моменти въ живота на човѣка, когато той трѣбва да спре, т. е. да почива.“ Дѣйствително, всѣки човѣкъ, който работи, трѣбва и да почива. Що е почивката? — Минаване отъ физическия въ духовния свѣтъ. Мнозина мислятъ, че духовниятъ свѣтъ не е сѫщественъ. — Духовниятъ свѣтъ е мѣсто на почивка, отдѣто човѣкъ черпи необходимия запасъ енергия за бѫдещия си животъ. И затова, когато човѣкъ свърши запаса отъ енергия на своето тѣло, на своитѣ чувства и мисли, той трѣбва да отиде въ духовния свѣтъ, да почерпи енергия, колкото му е необходима и отново да се върне въ физическия свѣтъ на работа.

 

„Гласъ въ пустинята.“ Гласътъ прѣдставлява разумната рѣчь, която говори всѣкиму отвѫтрѣ; обаче, тя е нѣщо неопрѣдѣлено за самия човѣкъ. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ иска да извърши една работа, но въ сѫщото врѣме забѣлѣзва въ себе си борба, вслѣдствие на двѣ различни мнѣния, на два различни гласа, които говорятъ въ него. Когато човѣкъ иска да разрѣши нѣкоя важна проблема въ своя животъ, той се бори день и нощь, не може да заспи, чува единъ гласъ, който му говори въ полза на тази проблема, другъ гласъ му говори противъ, докато най-послѣ той се присъедини къмъ единъ отъ тия гласове и разрѣши въпроса. Ако този човѣкъ не е благороденъ, не е високо просвѣтенъ, той ще рѣши да служи на своята любовь и ще избере лѣвия пѫть: ако е благороденъ, той ще рѣши да служи на Бога и ще избере дѣсния пѫть. Опасностьта отъ лѣвия пѫть седи въ това, че въ този пѫть човѣкъ изразходва всичката си енергия, безъ да има нѣкаква придобивка. Каквото придобива животното, което се затваря съ години въ нѣкоя дупка и тамъ гризе своя кокалъ, това придобива и човѣкъ, който се движи въ лѣвия пѫть. Отъ хиляди години насамъ човѣчеството се стреми къмъ богатство, къмъ щастие, къмъ знания. Казвамъ: покажете ми поне една фирма, която отъ 2000 години насамъ да не е изгубила своето име, да не е фалирала. Покажете ми единъ човѣкъ, който отъ 2000 години насамъ да е започналъ една работа и да е успѣлъ въ нея, да е придобилъ нѣщо. — Нѣма такива случаи. При всичко това ние още вѣрваме, че човѣкъ може да бѫде богатъ, може да бѫде ученъ и щастливъ. Тази вѣра се обосновава на съвсѣмъ другъ законъ. Обаче, има хора, които отъ 2000 — 3000 и повече хиляди години насамъ сѫ запазили своето богатство, както и своето знание и щастие, но тия хора спадатъ къмъ съвсѣмъ друга категория. Измежду съврѣменното човѣчество има хора, който се отличаватъ съ съвършенно пластични тѣла, защото тѣ водятъ абсолютно чистъ и святъ животъ. Затова, именно, тия хора се явяватъ като помагачи въ развитието на човѣчеството. Такива хора се срѣщатъ навсѣкѫде по свѣта; такива хора се срѣщатъ и въ България. Българитѣ иматъ единъ такъвъ бѣлобрадъ старецъ, който ходи съ бѣла тога, спусната до земята. Краката му сѫ обути съ царвули. Той обикаля цѣла България, посѣщава този — онзи, но всѣки си мълчи, никому не смѣе да каже за това посѣщение. Ако този дѣдо посѣти нѣкой учитель, нѣкой свещеникъ или нѣкой земледѣлецъ, достатъчно е тѣ само да кажатъ нѣкому за това посѣщение, и всички да ги нарекатъ захласнати. Питамъ: отдѣ дойде този дѣдо? Измислиха ли го българитѣ? — Не, този дѣдо е благороденъ, свѣтъ човѣкъ. Погледътъ му е дълбокъ, приятенъ; гласътъ му е тихъ, кротъкъ, но мощенъ. Достатъчно е веднъжъ да те погледне той, за да остави въ тебе нѣкоя възвишена и чиста мисълъ. Този дѣдо лѣкува болни, въскърсва мъртви. Докато го види нѣкой, моментално изчезва прѣдъ очитѣ му. Дѣ ходи, какво прави, дѣ се крие той никой нищо не знае. Всички току се запитватъ за него, и всѣки дига рамѣнѣ, нищо не може да каже съ положителность. Ученитѣ хора казватъ, че това сѫ легенди. — Може да сѫ прави тѣ, но и легендитѣ иматъ свой произходъ, и тѣ иматъ свой битъ и свое начало. Други ще кажатъ, че това сѫ заблуждения. Какво показватъ заблужденията? — Че се явява нѣкакво нововъведение.

 

Казвамъ: първоначално човѣкъ е билъ чистъ въ своитѣ мисли и чувства. Питамъ: кои сѫ причинитѣ, дѣто днесъ човѣкъ се е опетнилъ? — Нѣкаква сила отъ външната природа се е намѣсила въ живота на човѣка и го е отклонила отъ правия пѫть. Веднажъ той се е отклонилъ, нѣма нищо лошо въ това. Лошото е, ако той не учи и не се ползува отъ опитноститѣ, които придобива. Само така човѣкъ ще може да черпи знания. Само чрѣзъ страдания той ще придобие мѫдрость и знания. Любовьта е пѫть къмъ вѣчно тържество, но за да не злоупотрѣби човѣкъ съ нея, прѣди всичко той трѣбва да мине по пѫтя на скърбитѣ и страданията. Нѣкой казва: „Азъ търся Истината“. За да се добере човѣкъ до Истината, той трѣбва да научи закона на самоотричането, и така ще разбере законитѣ на великата Любовь. Въ това отношение човѣкъ трѣбва да чувствува, че животътъ на всички хора е неговъ животъ; знанията на всички хора сѫ негови знания. Казвате: „Мѫчно е да се постигне това нѣщо.“ Христосъ казва: „Обичайте врага си!“ Съврѣменнитѣ хора, обаче, намиратъ това нѣщо за невъзможно. Когато Христотъ е изказалъ тази велика идея, Той нѣмалъ прѣдъ видъ сегашнитѣ ограничени разбирания на хората, нито пъкъ разбиранията на хората отъ тогавашнитѣ врѣмена. Съврѣменниятъ човѣкъ казва: „Какъ е възможно да обичамъ онзи, който ме е обралъ, който ме е онещастливилъ? Или, какъ е възможно да обичамъ онзи, който е убилъ всичкитѣ ми дѣца? На такъвъ човѣкъ ще тегля единъ куршумъ и нищо повече. Идеята, която вложилъ Христосъ въ мисъльта „обичай врага си,“ има съвсѣмъ другъ смисълъ. Съ, това Христосъ подразбиралъ слѣдното: само добриятъ човѣкъ може да обича своя врагъ, защото той е безсмъртенъ. Кой каквото му направи, той остава незасегнатъ. Слѣдователно, злото, което нѣкой иска да причини на праведния човѣкъ, се отнася пакъ до самия него. Ако единъ грѣшенъ човѣкъ се опита да убие нѣкой праведникъ, по никой начинъ той не може да го убие, но причинява врѣда самъ на себе си. Този човѣкъ самъ опетнява своя животъ. Грѣхътъ, който лежи на съвестьта на съврѣменното човѣчество, се дължи на това, че рѫцѣтѣ му сѫ оцапани съ кръвь. Анатомически и физиологически съврѣменниятъ прѣстѫпникъ е деформиранъ: пръститѣ на рѫцѣтѣ му сѫ окѫсени, главата му отзадъ е сплѣскана, а при ушитѣ чрѣзмѣрно широка, челюститѣ му сѫ издадени напрѣдъ, ушитѣ му се деформиратъ — съ една дума такъвъ човѣкъ прилича на звѣръ. Нѣкой казва: „Азъ ще убия еди-кого си, ще му отмѫстя, и никой нѣма да знае за това мое прѣстѫпление.“ — Така си мисли той. Всѣко убийство, извършено отъ кого и да е, оставя своитѣ бѣлѣзи. Другъ казва: „Азъ и да убия нѣкой човѣкъ, ще отида въ църква при свещеника, ще се изповѣдамъ, и грѣховетѣ ми ще се простятъ.“ — Никой човѣкъ не може да прощава грѣховетѣ на прѣстѫпника за убийство. Само Богъ е въ сила да заличи грѣховетѣ на кого и да е. Не заличи ли Богъ грѣховетѣ му, той ще носи за вѣчни врѣмена епитимия. Ще кажете: „Кой може да ни налага епитимия?“ — Разумната природа върши това. Когато види, че нѣкой човѣкъ върши прѣстѫпления, тя го поставя въ затворъ, и едва слѣдъ четири поколѣния той може да изкупи своитѣ грѣхове и да излѣзе отъ този затворъ. Въпросътъ сега седи въ това, какъ да се изкупятъ прѣстъпленията и греховетѣ на съврѣменното човѣчество. — Всѣки за себе си ще търси съотвѣтенъ начинъ за изкупление, обаче никой не може да се освободи отъ плащане.

 

Нѣкои казватъ: „Ние сме наслѣдили грѣха отъ нашитѣ дѣди и прадѣди.“ Питамъ: какъ обясняватъ съврѣменнитѣ учени наслѣдственостьта?“ Прѣдставете си, че прѣди четири поколѣния нѣкой отъ вашитѣ прадѣди е водилъ нередовенъ животъ и отъ една черна жена му се родилъ синъ, който, обаче, приличалъ повече на баща си и билъ бѣлъ. Като умрѣлъ баща му, майката го изпъдила и по този начинъ той забравилъ и майка си, и баща си. Този синъ се скиталъ по свѣта, женилъ се, раждалъ синове и дъщери, умиралъ, отново се раждалъ, докато най-послѣ, въ четвъртото поколѣние му се родило черно дѣте, негърче, съ гѫста черна коса, което между бѣлитѣ дѣца изглѣждало като юрдече между пиленца. Питамъ: какъ се яви това черно дѣте слѣдъ цѣли четири поколѣния? — Въ това дѣте се е прѣродилъ вашиятъ прадѣдо; черната дреха, съ която сега е облѣченъ, показва, че прѣди четири поколения той е направилъ нѣкакъвъ грѣхъ. Ако този фактъ се обясни съ наслѣдственостьта, питамъ: какъ се яви тази връзка между бѣлитѣ родители и това черно дѣте? Както виждате, връзката между вашия дѣдо и черната жена е била прѣди четири поколения. Защо до день днешенъ не се проявиха у никое отъ дѣцата качествата на черната жена, а трѣбваше да се изминатъ толкова много години, за да се яви на свѣта това черно дѣте? Това показва, че нѣкѫдѣ въ душата на човѣка се складиратъ отпечатъци отъ неговитѣ добри и лоши мисли и желания. И слѣдъ това, когато душата се прѣвъплотява на земята, нейнитѣ силни качества взиматъ надмощие надъ слабитѣ, вслѣдствие на което тѣ оформяватъ тѣлото.

 

Ние не проповѣдваме нѣкаква нова философия, но възразяваме на мнѣнието, което съврѣменнитѣ хора подържатъ относно живота. Тѣ казватъ, че слѣдъ смъртьта на човѣка, нищо вече не сѫществува, всичко се свършва. Ако тѣхното мнѣние е вѣрно, защо не се свърши всичко съ вашия прадѣдо? Защо това негърче, това юрдече излѣзе на лице слѣдъ четири поколения? Това показва, че между всички явления на живота, били тѣ въ настоящето или въ миналото, сѫществува извѣстна връзка. Значи, животътъ продължава и слѣдъ смъртьта. Между всички души, между всички хора по лицето на земята има тѣсна връзка, отъ която никой не може да се избави. Това не трѣбва да плаши хората, но тѣ трѣбва да се стремятъ да разбератъ вѫтрѣшната връзка на живота. Ние нѣмаме нищо противъ съврѣменнитѣ учени, но тѣ трѣбва да се проникнатъ отъ идеята, че между всички явления има тѣсна връзка и да се стремятъ да ги обясняватъ съобразно законитѣ на живата природа. Нѣкой казва: „Да се помолимъ на Бога, Той ще ни открие всичко.“ Да се молишъ на Бога, това, именно, е най-голѣмото изкуство. Да се молишъ на Бога и молитвата ти да бѫде приета, това подразбира да знаешъ езика на небето. Ако отидешъ въ Англия и се обърнешъ къмъ нѣкой англичанинъ за извѣстна услуга, но му говоришъ на български езикъ, той ще те погледне и ще ти каже: „Махни се оттукъ! Защо ми отнимашъ врѣмето? Нищо не разбирамъ.“ Ти ще останешъ самъ срѣдъ пѫтя и ще се огорчишъ, че те отблъсватъ. Ако знаешъ английски езикъ, ти веднага ще му заговоришъ на този езикъ, ще му кажешъ, че си чужденецъ въ тази страна, и той веднага ще ти се притече на помощь. Това значи да знаешъ езика на англичанитѣ. Англичанитѣ сѫ доблестни хора. Тѣ сѫ благородна нация, готова на жертви.

 

Ще ви приведа една случка, станала съ единъ англичанинъ, при потъването на парахода Титаникъ. Когато параходътъ вече потъналъ и повечето отъ пѫтницитѣ се издавили, нѣколко пѫтници, съ двама-трима матрози успѣли да се качатъ на една лодка. Обаче, числото на пѫтницитѣ въ лодката било повече, отколкото тя могла да издържи, затова единъ отъ матрозитѣ се обърналъ къмъ пѫтницитѣ и казалъ: „Господа, ние сме повече отколкото лодката може да издържи въ това развълнувано море; при това положение всички сме въ опасность, смърть ни чака. Прѣдъ видъ на това, трима отъ насъ трѣбва да се пожертвуватъ, за да се облекчи положението на останалитѣ.“ Настѫпило голѣмо мълчание. Матросътъ повторилъ още единъ пѫть поканата, но и този пѫть никой не се обадилъ. И наистина, кой ще е този, който ще се обади? Въ това врѣме единъ отъ англичанитѣ, който билъ въ лодката, запиталъ: „Колко души трѣбва да се хвърлятъ въ водата? „—Трима души. — Добрѣ, азъ ще се хвърля въ водата. И като казалъ тѣзи думи, чуло се падане на нѣщо тежко въ водата, Слѣдъ кратъкъ моментъ двама матроси послѣдвали примѣра на англичанина. Нѣкога вие казвате: „Азъ трѣбва да се жертвувамъ.“ — Кога трѣбва да се жертвувате? Човѣкъ трѣбва да се жертвува за благото на другитѣ, когато се намира въ положението на този англичанинъ. Питамъ: вие, които днесъ сте поставени въ тази лодка, не сте ли готови да излѣзете отъ нея и да се хвърлите въ морето, за да се жертвувате за отечеството си, илл за цѣлото човѣчество? Ако Христосъ не бѣше излѣзалъ отъ лодката и не бѣше се хвърлилъ въ морето, какво щѣше да стане съ съврѣменното човѣчество? Ако Христосъ не бѣше се жетрвувалъ за човѣчеството, ако не бѣше се подложилъ на ударитѣ на римскитѣ войници и не бѣше понесалъ кръста, каква култура щѣхте да имате днесъ? Отъ ударитѣ, които римскитѣ войници нанесоха на Христа, излѣзе сила, която се прѣдаде най-първо на самитѣ войници, а чрѣзъ тѣхъ и на цѣлото човѣчество. Тази сила се прѣдаде по негативенъ начинъ. По сѫщия начинъ днесъ българитѣ приематъ сила отъ Бѣлото Братство, къмъ което отправиха и продължаватъ да отправятъ хиляди хули. Обаче, всички хора ще провѣрятъ Истината. Римскитѣ войници изчезнаха, Римската империя изчезна, обаче, Истината и до день днешенъ сѫществува и се прѣдава отъ човѣкъ на човѣкъ, отъ народъ на народъ. Ударитѣ, които римскитѣ войници нанесоха на Христа, се прѣдадоха и на цѣлото човѣчество, поради което днесъ хората страдатъ много повѣче, отколкото по-рано, Днесъ хората сѫ по-нещастни, носятъ повече страдания, отколкото въ врѣмето на Христа. Съврѣменнитѣ хора иматъ скръбь въ сърцата си, а радость отвънъ. По-добрѣ е, обаче, човѣкъ да има радость въ сърцето си, а скръбь отвънъ. Какво струватъ милиардитѣ на нѣкой човѣкъ, чийто стомахъ, дробове сѫ развалени? Какво ще го ползува храната, която той дава на стомаха си? Най-послѣ, какво ще му костува знанието, което той има, ако мозъкътъ му е боленъ? Или, какво ще го ползува знанието. което има за живота и разбирането, кой животъ е добъръ и кой лошъ, ако не може да го приложи въ своя личенъ животъ? Подъ добъръ, Божественъ животъ — разбирамъ този, при който всѣка дума, всѣко чувство и всѣка мисъль е на мѣстото си, и отъ тѣхъ мога да се ползувамъ не само азъ, но и всички около мене. Смисълътъ на този животъ не седи въ многото, но не и въ малкото; смисълътъ на този животъ не седи въ силата, нито въ безсилието. Въ какво седи тогава смисълътъ на Божественния животъ? — Въ благородството на човѣшкото сърце. Ако всѣки човѣкъ се заеме да изработи въ себе си благородно и възвишено сърце, той ще познае истинското си положение като човѣкъ. Кое сърце е благородно? — Което и при най-голѣмитѣ бури въ живота не отпада. Всѣки човѣкъ трѣбва да бѫде като този англичанинъ, който стана въ лодката и каза: „Господа, азъ ще се хвърля въ морето.“ Този англичанинъ имаше идея. Кой бѣше той? — Той бѣше българскиятъ дѣдо. Кои бѣха матроситѣ? — Тѣ бѣха помощницитѣ на този дѣдо.

 

Казва се, че отъ врѣме на врѣме Господъ слизалъ на земята да наблюдава, какъ живѣятъ хората. Често Богъ слиза чрѣзъ този дѣдо. И наистина забѣлѣзали, че въ който домъ влизалъ този дѣдо, тамъ се внасяло миръ, разумность и съгласие: дѣцата въ този домъ били здрави, родителитѣ разумни и любещи. Въ която държава влизалъ този дѣдо, всичко тръгвало напрѣдъ. И слѣдъ всичко това хората ще разправятъ, че Господъ живѣлъ нѣкѫдѣ далечъ на небето, че веднажъ написалъ нѣкакви закони, и оттамъ насетнѣ не се интересувалъ отъ нищо; оставилъ хората да се управляватъ сами, както тѣ разбиратъ и знаятъ. Този Господъ, за когото се говори така, той може да бѫде само идолъ, но не и разумно сѫщество. Богъ, въ Когото ние живѣемъ, и Който живѣе въ насъ, има извѣстни съотношения къмъ насъ, както и къмъ всичко живо. Той се интересува отъ живота на всичко, което е създалъ. Кое е отличителното качество на Бога? — Той е готовъ да задоволи всички нужди не само на хората, но и на най-малкитѣ сѫщества, които Той е създалъ, били тѣ насѣкоми, бубулечици, трѣвици и т. н. Кое кара Бога да бѫде толкова отзивчивъ къмъ нуждитѣ на всички сѫщества? —Великата Любовь, която пулсира въ Неговото сърце. Богъ никога не е билъ и нѣма да бѫде глухъ за нашитѣ страдания и желания. Кога не е глухъ? — Ако тия желания сѫ на мѣсто. Иска ли нѣкой да стане царь, за да измѫчва по този начинъ своитѣ братя, на такова желание Богъ не дава ухо. Обаче, ако нѣкой гладенъ се обърне къмъ Господа съ молба да му помогне, Той веднага ще чуе молбата му и ще се притече на помощь. Който отправя къмъ Бога молба за хлѣбъ, молбата му се чува. Единъ български студентъ разправяше една своя опитность за помощьта, която Богъ му пратилъ. Това се случило въ Пловдивъ. По нѣкакво стечение на обстоятелствата, той прѣкаралъ цѣли три дни гладенъ, хапка хлѣбъ не могълъ да намѣри. Въ това врѣме минавалъ покрай една турска гостилница, дѣто готвили въ 25 тенжери, и така хубаво му замирисало на ядене, че апетитътъ му се изострилъ още повече, гладътъ започналъ да го мѫчи усилено и съ дълбока въздишка той си рекълъ: „На мене ли падна тази участь да гладувамъ цѣли три дни?“ Ва този моментъ ясно чува единъ гласъ да му говори отвѫтрѣ: „Наведи се и вижъ, какво има прѣдъ тебе.“ Той се навежда и вижда прѣдъ себе си сребъренъ половинъ левъ. —Хайде сега вземи този половинъ левъ, иди въ гостилницата да се нахранишъ и повече не пъшкай,“ добавилъ гласътъ.

 

Питамъ: можемъ ли ние, съврѣменнитѣ хора, да се оплачемъ отъ недоимъкъ? Господъ на Любовьта ни е далъ голѣмо“ изобилие. Той чака само да се обърнемъ къмъ Него и да изправимъ живота си. Всѣки моментъ Богъ ни се притича на по-

 

мощь, като ни дава и радости, и страдания, за да можемъ по-обратенъ пѫтъ да се върнемъ къмъ Любовьта, да изправимъ погрѣшкитѣ си и да заживѣемъ, както Той живѣе. Ако Богъ, Великиятъ въ свѣта, ни обръща внимание, помага ни и се грижи за насъ, не можемъ ли и ние, малкитѣ хора, да обърнемъ вниманието си поне къмъ десетина души и да имъ помогнемъ, както на насъ се помага?

 

„Гласъ въ Пустинята.“ Божиятъ гласъ казва сега въ пустинята на всѣки едного: „Оправете вашитѣ вѫтрѣшни пѫтища!“ Има една наука, която опрѣдѣля, както сегашния, така и бѫдещия животъ на хората. Тази наука е написана на лицето на човѣка. Ще кажете: „По портретитѣ може ли да се чете?“ — Ако фотографътъ е добросъвѣстенъ човѣкъ, може да се чете и по фотографиитѣ, но повечето фотографи днесъ гледатъ да изкарватъ хората по-хубави, съ по-гладки лица, отколкото сѫ въ дѣйствителность. Тѣ ретуширатъ лицата имъ, като се стремятъ да загладятъ всички бръчки по тѣхъ. Истинскиятъ фотографъ трѣбва да фотографира човѣка така, че да схваща правилно характернитѣ му чърти, за да може единъ день бѫдещето поколение да учи, да чете по неговото лице. И това ретуширане, което днесъ фотографитѣ правятъ, още не е съвършено. Тѣ могатъ да загладятъ само бръчкитѣ на лицето, а всички други чърти оставатъ сѫщи. Напримѣръ, формата на очитѣ, на устата, на носа, на ушитѣ не могатъ да се закриятъ и измѣнятъ по никой начинъ. И като видимъ голѣми и изпѫкнали очи, какво показватъ тѣ? — Тѣ показватъ голѣмо лакомство. Това не се отнася до сегашнитѣ хора, но тѣ сѫ наслѣдили тѣзи чърти отъ своитѣ дѣди и прадѣди още прѣди четири поколения. Очитѣ на нѣкои хора пъкъ сѫ вдлъбнати на вѫтрѣ и малки, като на къртица. На тия хора казвамъ: „Вашитѣ дѣди и прадѣди още прѣди четири поколѣния сѫ живѣли само за себе си, тѣ сѫ били хора егоисти, които сѫ ровили подъ земята, като къртици.“ У други хора носътъ е завитъ надолу, като на орелъ. Това показва, че прѣди четири поколѣния дѣдото и бабата на тѣзи хора обичаха да обиратъ. Нѣкой казва: „Кривичъкъ е малко носътъ ми. Какъ да го изправя?“ Казвамъ: „За да се изправи твоя носъ, трѣбва да минатъ сѫщо така още четири поколѣния, докато се наддѣлѣятъ тия вѫтрѣшни прѣдразположения, които имашъ въ себе си.“

 

Сѫщото нѣщо се отнася и за болеститѣ. Нѣкой казва: „Не зная, какво ми стана, че заболѣхъ отъ вчера. — Не, не си заболѣлъ отъ вчера, но болестьта ти се прояви отъ вчера. Когато човѣкъ иска да излѣкува нѣкоя болесть, той трѣбва да започне да я лѣкува още прѣди да се прояви тя, а не да чака да се яви и тогава да вика лѣкари. Лѣкуването трѣбва да започва 20 години прѣди да се е появила болестьта. Бѫдещитѣ лѣкари ще лѣкуватъ болнитѣ си още прѣди да сѫ заболѣли. Напримѣръ, лѣкарьтъ ще лѣкува циреитѣ прѣди тѣ да сѫ се явили. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Яви се нѣкой лошъ цирей у даденъ човѣкъ, и той веднага прибѣгва до лѣкарь. По цѣли нощи не спи, страда, измѫчва се, докато най-послѣ ножътъ на лѣкаря разрѣшава въпроса. Какъ се разрѣшава въпроса съ ножъ? — Или се подобрява положението, или се усложнява. Вижте, напримѣръ, колко много хора днесъ заболѣватъ отъ ракъ. Каква болесть е ракътъ и на какво се дължи? — Причинитѣ за рака се криятъ въ противоположность на чувствата. Когато нѣкой човѣкъ започне да живѣе пороченъ животъ, той непрѣменно ще заболѣе отъ ракъ. Когато човѣкъ се откаже отъ възвишената идея, която го е вдъхновявала въ живота му, непрѣменно той ще заболѣе отъ гръдна болесть и ще стане песимистъ. Така се явява и туберкулозата. Ще кажете: „Възможно ли е това?“ — Много естествено. Прѣдставете си, че този човѣкъ, който е работилъ съ години върху тази идея, която го е вдъхновявала и крѣпила въ живота, въ единъ моментъ я разрушава! Какъ мислите, нѣма ли да стане цѣла пертурбация въ този човѣкъ? Такова разрушение не може да остане безнаказано. Да разрушавашъ, това не е философия.

 

Гласъ на Едного въ пустинята казва: „Прави правете пѫтищата Господи!“ Днесъ всички хора искатъ да живѣятъ добъръ животъ. — Право е това тѣхно желание. Не само сегашнитѣ хора, но и бѫдещето поколѣние трѣбва да се стреми къмъ добъръ, чистъ и святъ животъ. И хилядитѣ поколѣния слѣдъ насъ трѣбва да живѣятъ добъръ животъ, за да се изправятъ Господнитѣ пѫтища. Затова, днесъ всѣки човѣкъ се стреми да постави правилна основа на своя животъ. И сегашнитѣ хора, както и тия на бѫдещето, трѣбва да взематъ поука отъ миналото и да поставятъ своя животъ на здрава основа. Съвременнитѣ хора се само страхуватъ. Страхътъ показва невежеството на хората. Нѣма защо да се страхуватъ, но трѣбва да се заематъ съ изправяне на своитѣ погрѣшки. Когато нѣкой човѣкъ направи едно прѣстѫпление, той трѣбва да има доблестьта да го изправи, а не само да го изповѣда. Всѣки може да се изповѣда, но изкуството е да се изправи. Слѣдователно, всѣки човѣкъ трѣбва да се заеме съ изправяне на своето сърце, съ изправяне на своя животъ. Нѣкой казва: „Какъ ще се изправи животътъ?“ Питамъ: какъ се е образувалъ той? Ученитѣ хора обясняватъ, какъ се е образувалъ животътъ, какъ сѫ създадени всичкитѣ планети, какъ е създадено слънцето, но тѣзи обяснения сѫ външни, тѣ засѣгатъ само външната страна на въпроса за създаването на живота. Ученитѣ не взиматъ прѣдъ видъ разумната жива природа, която е турила всѣко нѣщо на своето мѣсто, която е дала условия за развиване на всички живи организми, която е въздигнала човѣшката душа и човѣшкия духъ, и затова не виждатъ възможноститѣ, които тя е прѣдвидила за всичко. Каквото и да философствуватъ ученитѣ днесъ, има една наука въ свѣта, чрѣзъ която можемъ да изправимъ живота си. Всѣки трѣбва да изправи живота си още сега, за да бѫде изправенъ и въ бѫдеще. За тази цѣль ние трѣбва да вѣрваме въ разумното начало въ свѣта, както и въ всички разумни движения. Въ живота на човѣка има редъ разумни и редъ неразумни движения. Неразумно движение е, напримѣръ, когато дойде при тебе нѣкой човѣкъ за услуга, а ти махнешъ съ рѫка къмъ него, съ което му казвашъ: „Махни се оттукъ!“ Разумнитѣ движения сѫ езикъ, съ който всички хора могатъ да се разбиратъ.

 

Ще ви приведа единъ примѣръ за разумно движение. Въ врѣме на Севастополската война единъ французки войникъ изпадналъ въ едно варненско село. Отишълъ при едни селяни и започналъ да имъ говори на френски езикъ, че иска да му дадатъ малко млѣко. Тѣ го поглеждатъ, не го разбиратъ и му казватъ: „Нищо не разбираме, какво искашъ. Кажи на български, да те разберемъ.“ Но и той не знае български. По едно врѣме му дошло на умъ да направи нѣкои движения, съ които да прѣдаде искането си. Навелъ се на земята, направилъ една дупка и слѣдъ това започналъ да прави такива движения съ рѫцѣтѣ си, като че дои нѣщо. Дупката на земята прѣдставлявала сѫда, въ който събиралъ млѣкото при доенето. Селянитѣ, като видѣли това, изведнажъ го разбрали и му казали: „Така, братко, кажи, че искашъ млѣко. Кажи си на български, да те разберемъ!“ Значи, тѣ го разбрали по движенията. Това показва, че има единъ езикъ, чрѣзъ който всички хора могатъ да се разбиратъ и познаватъ. И страданията, и радоститѣ иматъ свой изразъ. Когато човѣкъ страда, лицето му носи отпечатъкъ на това страдание. И животнитѣ страдатъ. Всѣко страдание, всѣка скръбь хвърля свой отпечатъкъ върху сѫществото, което страда или скърби. Както болеститѣ оставатъ своитѣ отпечатъци върху лицето на хората, така и скърбитѣ оставятъ свои бѣлѣзи. Една красива мома искала да опита любовьта на своя възлюбенъ, и по този начинъ, или да се освободи отъ него, или да му отговори на любовьта. За тази цѣль тя турила на лицето си маска, която била много надупчена и почернѣла, както това се случва съ хора, които сѫ пострадали отъ черната сипаница. Като дошълъ нейниятъ възлюбенъ, тя му казала: „Вижъ сега лицето ми, колко е погрознѣло отъ болестьта, която прѣкарахъ!“ Той я погледналъ и останалъ недоволенъ отъ нея. Тя го попитала: „Сега обичашъ ли ме?“ — Не, съ такова лице азъ не мога да те обичамъ. Така тя разбрала, каква била неговата любовь. Такава е, наистина, човѣшката любовь. Тя се отнася само до кожата. Развали ли се кожата, и любовьта изчезва. Днесъ повечето хора търсятъ външность, богатства и слава. Затова и много съврѣменни моми казватъ: „Старъ да е, глупавичъкъ да е, но мазничъкъ да е, кесията му да е пълна.“ Така казватъ и момцитѣ за момитѣ. Това обаче, не е моралъ. На такива основи не може да се гради животътъ. Казватъ: „Въ какво и да е, но човѣкъ трѣбва да вѣрва въ нѣщо.“ Казвамъ: човѣкъ не трѣбва да вѣрва въ какво и да е, той трѣбва да вѣрва въ абсолютното начало на живота, което дава благородство на сърцето, миръ на душата, сила на ума и здраве на тѣлото. Мнозина търсятъ спокойствие и здраве въ хората, въ лѣкаритѣ. Не, човѣкъ трѣбва да вѣрва въ Бога и като се хване веднажъ за Него, болестьта му ще изчезне, спокойствието му ще се възстанови. Когато Христосъ бѣше на кръста, казваше: „Господи, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си.“ Съврѣменнитѣ хора, като умиратъ, казватъ: „Господи, приеми душата ми!“ Значи, и когато умиратъ, тѣ не знаятъ да се молятъ; и тогава заповѣдватъ на Господа. Кога каза Христосъ тия думи на Бога? — Само слѣдъ като не Го искаха хората. Той се обърна къмъ Господа и каза: „Господи, тѣзи хора ме биха, ругаха, изпѫдиха ме при Тебе, затова, моля Те, приеми духа ми!“ До това врѣме той работи между хората. Сѫщото се отнася и до васъ. Докато хората искатъ да работите между тѣхъ, нѣма защо да напущате свѣта. Каква философия има въ това да си отивате прѣди да ви пѫдятъ хората? Дойде ли врѣме, когато не ви искатъ, тогава кажете като Христа: „Господи, въ Твоитѣ рѫцѣ прѣдавамъ духа си.“ Жената казва на мѫжа си: „Не искамъ да живѣя вече при тебе!“ Синътъ казва на баща си: „Не искамъ вече да живѣя при тебе!“ Казвамъ на жената: „Ако мѫжътъ ти е човѣкъ на Любовьта, ти ще живѣешъ при него и ще се учишъ.“ Казвамъ на сина: „Ако баща ти е човѣкъ на Любовьта, ти ще живѣешъ при него, и той ще ти бѫде учитель.“

 

Днесъ всички хора се стремятъ къмъ свобода, но вмѣсто да придобиятъ свобода, тѣ изпадатъ въ робство. Защо? — Защото не знаятъ, какъ да я придобиятъ. Тѣ се обиждатъ за нищо и никакво. Говорятъ за Любовь, а се разправятъ по Мойсеевия законъ. Като видятъ, че нѣкой проповѣдва Истината, започватъ веднага да се съмнѣватъ въ него и казватъ: „Защо ли проповѣдва този човѣкъ? Колко ли му плащатъ за тия проповѣди?“ Нѣкой казва: „Може би му плащатъ хиляди левове, а може и милионъ лева.“ И затова мнозина казватъ: „Ако е за милионъ, и ние можемъ да станемъ добри проповѣдници.“ — Не, проповѣдникъ съ пари не става. Кречетало може да стане, но не и проповѣдникъ. Проповѣдникътъ трѣбва послѣденъ да задоволява своитѣ желания. Когато всички хора се нахранятъ, той трѣбва да остане послѣденъ и да запита Господа: „Господи, мога ли и азъ да се нахраня?“ Проповѣдникътъ трѣбва да бѫде идеалистъ, да проповѣдва и да служи на Бога доброволно, а не на сила. Такива трѣбва да бѫдатъ хората на новия идеалъ; такива трѣбва да бѫдатъ, хората на новата наука! Такъвъ трѣбва да бѫде моралътъ на всички музиканти, поети, художници, философи и учени! Въ бѫдеще, когато се дава угощение, ще се тури съвсѣмъ новъ редъ на трапезата, а не такъвъ, какъвто е сѫществувалъ досега. Когато се сложи трапезата по новия начинъ, майкитѣ ще наредятъ на първитѣ мѣста дѣцата, на второ мѣсто ще поставятъ хората отъ срѣдна рѫка и на трето мѣсто ще поставятъ най-виднитѣ хора — музиканти, поети, писатели, художници, учени и философи, които ще кажатъ: „Господи, досега ние свирихме, пѣхме, рисувахме, учихме дѣцата — всичко правихме заради тѣхъ, а сега и ние ще похапнемъ заедно съ тѣхъ и ще си починемъ.“ Така трѣбва да бѫде! Музикантътъ свири за дѣцата, писательтъ пише за дѣцата, философътъ работи за дѣцата, учениятъ работи сѫщо за дѣцата. Съврѣменнитѣ хора, които воюватъ, които се биятъ, които си дърпатъ коситѣ, сѫ дѣца. Мнозина казватъ: „Култура имаме ние!“ — Да, култура на малкитѣ дѣца. Споредъ послѣднитѣ изчисления, съврѣменното човѣчество е на 12 години, а въ новата епоха ще бѫде на 14 години. Числото 12 показва, че човѣчеството е завършило развитието си за старата епоха и влиза въ нова епоха, при нови условия и новъ животъ.

 

Азъ бихъ желалъ всички хора да бѫдатъ на 14 годишна възрасть, да поставятъ здрава вѫтрѣшна основа на своя животъ. Ние не говоримъ за съврѣменната философия и наука. Днесъ всички учени, философи, поети и музиканти не сѫ самобитни. Всички сѫ черпили и черпятъ своитѣ знания едни отъ други. Ще дойде единъ съврѣмененъ проповѣдникъ, ще отвори Евангелието и ще каже: „Вие трѣбва да живѣете съобразно тази свещенна книга!“ Питамъ: пророкъ Исайя отъ тази книга ли черпѣше материалъ? Мойсей отъ тази книга ли черпѣше материалъ? Ами петокнижието какъ е написано? Нито пророкъ Исайя, нито Мойсей се ползуваха отъ тази книга, нито пъкъ се съветваха съ Христа, както правятъ днесъ всички проповѣдници. Споредъ вашитѣ разбирания ще излѣзе, че всички стари пророци сѫ били еретици. Защо? — Защото не се съветвали съ Христа. Обаче, ако сега дойдатъ пророкъ Иеремия, или пророкъ Исайя, или Мойсей, всички ще отворятъ тази книга, ще се поусмихнатъ малко и ще кажатъ: „И ние вѣрваме въ тази книга, и ние вѣрваме въ Евангелието.“ Защо? — Защото, когато тази книга се създаваше, и ние работихме за нея. Възможно ли е да не вѣрвашъ въ нѣщо, за което си работилъ? Когато Богъ работѣше въ свѣта, и ние бѣхме при Него.“ Наистина, всички стари пророци взеха участие въ Божията работа. Днесъ призоваватъ и насъ въ Божието дѣло. Казва се въ Писанието: „И веселиха се въ Неговата обитаема земя, и наслаждението имъ бѣше съ человѣческитѣ синове.“ — Кои сѫ тѣзи синове? — Това сѫ разумнитѣ синове на Бѣлото братство, съ който Мѫдростьта се е веселила.

 

„Гласъ на Едного.* Това е Божиятъ гласъ, Който вика въ пустинята: „Оправете пѫтя Господенъ!“ Всѣки трѣбва да промѣни начина, по който досега е живѣлъ. По-голѣмата сестричка, която до 14 годишната си възрасть е побивала своитѣ помалки братчета и сестричета и е дърпала коситѣ имъ, като стане на 14 години, започва да омеква, да става по-внимателна въ отношенията си, защото знае, че всички я наблюдаватъ. Тя вече се обръща къмъ своитѣ по-малки братчета и сестричета нѣжно, потупва ги по гърба леко и казва: „Какинитѣ!“ Значи, тя е станала вече по-голѣма, кака е станала.

 

Азъ бихъ желалъ всички млади сестри да станатъ каки, а всички млади братя да станатъ батювци, да ги защищаватъ. Нека има въ свѣта и каки, и батювци! Какво означаватъ думитѣ „кака и батьо“? Тия думи днесъ сѫ изгубили много отъ своето първично значение. Думата „кака,“ съставена отъ ка-ак, частицата „ак“ означава бѣлъ. Думата братъ, батьо, аба, това е първичното, Божественото начало, което живѣе въ батьо. Когато това начало влѣзе въ човѣка, той става истински братъ или истинска сестра. Когато влѣзе въ брата, той става батьо, когато влѣзе въ сестрата, тя става кака. Тѣзи думи иматъ санскритски произходъ, но сѫществуватъ и въ китайски, и въ гръцки езици. Когато човѣкъ се заеме да изучи произхода на езицитѣ, ще види, какъ сѫ произлѣзли тѣ.

 

Гласъ на Едного, Който вика въ пустинята: „Прави правете пѫтищата Господни!“ Когато казваме, че сме въ края на тази епоха, ние подразбираме, че сме въ началото на друга епоха, на великата епоха, подобна на която досега не е сѫществувала. Никога човѣчеството не е имало по-добри условия отъ сегашнитѣ. Мнозина казватъ, че свѣтътъ ще се свърши. — Не, свѣтътъ нѣма да се свърши, но ще се свършатъ прѣстъпленията, т. е. ще се тури край на прѣстъпленията въ свѣта. Сега иде нова култура — култура на идеитѣ. За тази култура се изискватъ идейни хора. Когато нѣкой се усъмни въ мене, ще дигна рѫката си и ще му кажа: „Чети на моята рѫка!“ Когато нѣкой се усъмни въ мене, ще открия лицето си и ще му кажа: „Чети на моето лице!“ Когато нѣкой се усъмни въ мене, ще му кажа: „Чети по моето тѣло!“ Прѣди 30 години срѣщамъ единъ български воевода, който бѣше около 70 годишенъ старецъ, поглеждамъ рѫката му и казвамъ: „Братко, ти си направилъ голѣми прѣстѫпления. Много хора си избилъ.“ Външно лицето на този старецъ изглеждаше миловидно. Той отговори: „Да, синко, голѣми престѫпления тежатъ на съвестьта ми. Искахъ да направя добро на своя народъ, но нищо на постигнахъ, само душата си опетнихъ.“ — Лоша е рѫката ти, и за всичкитѣ си дѣла ще давашъ отчетъ прѣдъ Бога. — „Така е, синко, не бихъ желалъ да срѣщна човѣкъ съ рѫка, като моята. Разбрахъ, че така, както дѣйствувахъ азъ, народъ не се освобождава.“ — Така е, народъ се освобождава съ разумно слово, безъ убийства и кръвопролития, безъ изтезания и измѫчвания едни други. Само съ любовь може да се освобождаватъ народитѣ; само съ Любовь може да се освобождаватъ хората отъ тѣхното робство, Всѣки човѣкъ, всѣки народъ, па и цѣлото човѣчество разрѣшаватъ днесъ една велика задача въ свѣта. Когато човѣкъ разрѣши тази задача единично за себе си, когато приеме Божественото начало въ себе си и му даде първо мѣсто, тогава и народитѣ, па и цѣлото човѣчество ще разрѣшатъ своята задача. Свѣтътъ ще се изправи, когато се изправи единицата. Невъзможно е да се повдигне единъ народъ колективно. Народитѣ сами по себе си не сѫществуватъ. Тѣ прѣдставляватъ възможности за индивидитѣ, за душитѣ. Както сѣмкитѣ и листата сѫ възможности за развитието на растенията, на дърветата, така и всички външни форми сѫ възможности за развитието на онзи разуменъ, възвишенъ животъ, който се проявява въ свѣта. Слѣдователно, всѣки човѣкъ трѣбва да каже: „Когато азъ изправя живота си, и свѣтътъ ще се изправи.“ Всѣки човѣкъ има възможность самъ да изправи себе си. Този моментъ е великъ и важенъ въ живота на индивида. Днесъ България се нуждае отъ такива хора. Нека бѫдатъ тѣ 5 — 10 — 100 — 1000 души — колкото повече, толкова по-добрѣ! Такъвъ трѣбва да бѫде великиятъ идеалъ на всѣки човѣкъ, на всѣки народъ. Ако българитѣ искатъ да сѫществуватъ като народъ, трѣбва да си дадатъ потикъ къмъ идейното, защото само въ идейното има истински животъ. Личностьта може да сѫществува само въ идейното; сѣмейството може да сѫществува само въ идейното; племето може да сѫществува само въ идейното. Съ какво е велика днешна Гърция? — Тя е велика съ своитѣ учени хора. Тя е велика съ своята минала култура. Нейната велика култура е изразена въ лицето на Орфея, Сократа, Питагора, Платона и др. Съ какво е великъ Римъ? — Съ своитѣ велики хора, но не и съ своитѣ пълководци. Само великитѣ хора оставятъ нѣщо на свѣта. Съ какво е великъ еврейскиятъ народъ? — Съ своята свещенна книга. Извадете тази книга отъ него, и той прѣстава да сѫществува като народъ. Съ какво сѫ велики египтянитѣ? — Съ своитѣ пирамиди, които оставиха на човѣчеството. Съ какво се отличава християнската култура? — Съ закона на вѫтрѣшната жертва. Християнската култура, именно, повдигна жената, тя повдигна сърцето, като принципъ. Тя е култура на жената, и затова жената трѣбва най-добрѣ да я разбира. Христианската култура не е на мѫжетѣ. Сега ще дойде културата на мѫжетѣ. Слѣдователно, християнската култура на женитѣ и новата култура на мѫжетѣ ще образуватъ двата противоположни полюса на живота. Тѣ трѣбва да се съединятъ въ едно и да дадатъ ново изправление, нова насока на цѣлата земя. Между мѫжетѣ и женитѣ трѣбва да дойде идейно, вѫтрѣшно разбиране. Само по този начинъ животътъ може да се осмисли и да дойде нова религия между хората.

 

Днесъ хората се плашатъ, като чуятъ думата, „нова религия.“ Какво страшно има въ новата религия? Тя е религия на Любовьта. Тогава, какво страшно има въ Любовьта? Нали всички съврѣменни хора плачатъ, че сѫ изгубили Любовьта си и все нея търсятъ? Дойде ли новата религия, хората нѣма вече да мислятъ за държави, нѣма да мислятъ за царства. Цѣлата земя ще бѫде една държава, едно царство. Пъкъ ако искатъ да правятъ църкви, нека правятъ, колкото искатъ. Ако искатъ да си правятъ казарми, нека правятъ. Тѣ ще служатъ за възпитание на младежьта. Тогава всичко, каквото се замисли и направи, ще бѫде за благото на цѣлото човѣчество. Дойде ли това врѣме, всички хора ще се разбиратъ. Какъ ще разбиратъ светиитѣ? — Като хора на вѫтрѣшната велика наука. Какъ ще разбиратъ философитѣ? — Като хора, които иматъ разумно и правилно разбиране за живота. Какъ ще разбиратъ музиката и поезията? — Въ онѣзи възвишени пѣсни, които будятъ чистъ и красивъ трепетъ въ сърцата на хората. Днесъ навредъ чувашъ пѣсеньта: „Заплакала ми е гората, гората още и планината.“ — Това не е пѣсень. Отъ кого плачатъ горитѣ? Наистина, всички български гори плачатъ днесъ, и азъ имъ казвамъ: „Плачете, и азъ плача заедно съ васъ!“ Нека българинътъ запѣе сега друга пѣсень: „Заплакало ми е сърцето, но за да не плаче, отсега нататъкъ азъ ще се заема да измия всичкитѣ си прѣгрѣшения. Отсега нататъкъ и гората нѣма да кастря, но ще ѝ дамъ потикъ къмъ новъ животъ, както ще дамъ потикъ и на своето сърце къмъ добро“. Гората е символъ на особенъ животъ. Всѣки човѣкъ който неможе да почита гората, той не може да почита и хората. Всѣки човѣкъ, който неможе да почита изворитѣ и ги разрушава той не може да почита и живота. Навсѣкѫдѣ и въ всичко има животъ.

 

Гласъ на Едного, Който вика въ Пустинята: „Прави правете пѫтищата Господни!“ Защо? — Защото иде новата култура. Казвате: „Какво ще стане съ старото?“— Старото нѣма изведнъжъ да се разруши. Всичко старо което може да се употрѣби въ строежа на новото, ще се използува, а онова което е негодно за този строежъ, ще се изхвърли навънъ, като непотрѣбно. Не само старото ще се измѣни, но и човѣкъ трѣбва да се измѣни. Тъй както е днесъ човѣкътъ, съ своето старо вѣрую, съ своитѣ стари разбирания, той неможе да припари до новата култура. Тъй както днесъ е устроенъ човѣкътъ съ своя черепъ, съ своето лице, съ своитѣ крака и рѫце, съ своитѣ мускули и кости, не може да направи крачка къмъ новата култура. Той трѣбва корено да се преобрази, ако иска да влѣзе въ живота на новата култура. какво е вѣруюто на съвременитѣ хора? Виждате ги днесъ, че сѫ готови да се жертвуватъ за благото на другитѣ хора, а на другия день казватъ: „Защо трѣбва да се жертвуваме за другитѣ хора? Тѣ не заслужаватъ тия жертви“. — И веднага се отказватъ. — Не, всѣки човѣкъ трѣбва да постѫпва така, както Богъ постѫпва. Всѣка сутринъ Богъ изпраща своето благословение, храна, дрехи, радость и веселие на всички сѫщества. Така трѣбва и всѣки човѣкъ да извърши безъ колебание работата, която Богъ му е възложилъ.

 

Слѣдъ всичко това ще дойде нѣкой философъ да ме пита, какво понятие имамъ за Бога. Богъ е Любовь, Мѫдрость и Истина — три голѣми велики свѣта, за изучаването на които ми е нужна цѣлата вѣчность. За да науча, какво нѣщо е Любовьта, Мѫдростьта и Истината, трѣбва да имамъ на разположенне цѣлата вѣчность и като се върна, ще ви разкажа какво прѣдставляватъ тия три свѣта. Азъ нѣма да постѫпя като онзи турски философъ, който живѣлъ само съ лѫжи въ живота си. Извика го единъ день султанътъ и му казва: „Кажи една лѫжа!“— Не, азъ съмъ рѣшилъ, вече да не говоря никакви лѫжи. Но вижъ какво ще те помоля: „Баща ми умрѣ, та имамъ нужда отъ 500 лири. Услужи ми моля ти се!“ Султанътъ му далъ 500 лири, но му казалъ да ги върне при първа възможность. Философътъ взелъ паритѣ, луталъ се натукъ-натамъ изъ свѣта, но при султана не се върналъ. Извикалъ го султанътъ и го попиталъ: „Защо не донесе досега паритѣ?“— Това бѣше послѣдната лѫжа която ти казахъ, като взехъ тия пари. Тъй се лѫжатъ днесъ всички хора: въ религиозно отношение се лѫжатъ, въ научно отношение се лѫжатъ, мѫже и жени се лѫжатъ помежду си. Всички говорятъ за свобода, но се лѫжатъ, нѣматъ свобода; за побѣда говорятъ, но нѣма никаква побѣда. Нѣкоя жена говори за мѫжа си: „Като моя мѫжъ другъ нѣма въ свѣта, много е добъръ!“ Не се минава и година, сѫщата жена казва: „Да те пази Господъ отъ такъвъ мѫжъ!“ Майка говори за дѣтето си: „Като моето дѣте подобно ангелче нѣма.“ Не се минаватъ двѣ три години, сѫщата майка казва: Да те пази Господъ отъ такова дѣте!“ Всички казватъ: „Да те пази Господъ!“ Да, сега е врѣме да се пазите.

 

Казвамъ: ако спазвате законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, върху васъ ще се излеятъ всички благословения, обѣщани на човѣчеството отъ памти-вѣка. И ако всички българи се съединятъ съ Бога и заработятъ заедно съ него, българскиятъ дѣдо съ бѣлата брада, съ благородното сърце, съ възвишения умъ и съ бѣлата тога на тѣлото ще дойде между тѣхъ; и ако тѣ го познаятъ, Той ще тури основа на новата култура у тѣхъ и ще внесе миръ, радость и веселие между всички хора. И тогава всички хора ще повѣрватъ, че въ свѣта е настанало нѣщо ново, нѣщо велико.

 

 

Бесѣда  отъ  Учителя,  държана  на  12  Декември,  1926 г. въ

 

гр. София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...