Jump to content

1932_08_21 На живитѣ


Ани

Recommended Posts

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера.
Пѫрво издание, София, 1932 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

НА ЖИВИТѢ.

Ще прочета 15 гл. отъ Евангелието на Иоана.

Размишление върху стиха: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, но Богъ на живитѣ“.

Когато човѣкъ наблюдава изгрѣва на слънцето, не е важно толкова, какво мисли той, но какво замисля да прави. Ако въ този моментъ човѣкъ замисля да посади нѣкаква сѣмка, той ще се ползува отъ това. Обаче, ако слънцето го завари въ моментъ, когато нищо не замисля, той губи. Защо? — Слънцето нѣма да му съдѣйствува.

Извади гнилото отъ вѫжето, за да се избавишъ отъ голѣмата бѣда, която те очаква.

Запали свѣщьта на твоя животъ, за да се осмисли цѣлия животъ.

Слѣдъ като се извърши една работа, само тогава тя придобива своята сила и цѣна.

Сѣмката пониква, когато се посѣе; водата измива, когато се полѣе; свѣщьта свѣти, когато се запали.

Всѣка добра работа е начало на разумното въ свѣта.

Лѫчътъ показва изгрѣва на слънцето; слънцето говори за своя господарь; росната капка говори за силата на слънчевата топлина; цвѣтътъ говори за силата на Божията Любовь, която възраства всичко въ свѣта.

Ако мислишъ, че свѣтътъ е създаденъ за тебе, запитай се, ти за кого си създаденъ?

Ако свѣтътъ нѣма отношение къмъ тебе, запитай се тогава, какво е твоето отношение къмъ самия тебе?

Ако мислишъ, че си отъ умнитѣ, запитай се, защо се безпокоишъ?

Ако мислишъ, че си отъ силнитѣ, запитай се, защо имашъ нужда отъ лѣкарь?

Ако мислишъ, че си отъ богатитѣ, запитай се, защо имашъ нужда да ти даватъ?

Ако мислишъ, че си отъ безстрашнитѣ, запитай се, защо сърцето ти трепери?

Запитай майката, защо ѝ е дѣтето.

Запитай рибата, защо ѝ е водата.

Запитай ученика, защо му е книгата.

Запитай колата, защо ѝ сѫ колелетата.

Запитай лозата, защо ѝ е гроздето.

Запитай най-послѣ себе си, защо ти сѫ страданията.

Ако говоришъ за слънцето и не го виждашъ, ако говоришъ за книгата и не можешъ да я четешъ, ако желаешъ водата и не можешъ да я пиешъ, ако търсишъ хлѣба и не можешъ да го ядешъ, ако търсишъ любовьта и не можешъ да я получишъ, какво си придобилъ? Ако слѣдъ всички тия усилия замязашъ на скѫсанъ парцалъ, какво си постигналъ?

Ако слугата е измелъ кѫщата и дигналъ всичкия прахъ въ нея, изчистилъ ли е кѫщата отъ праха? Най-безврѣдното отъ кѫщата слугата е изнесълъ вънъ, а най-опасното — праха, е оставилъ вѫтрѣ. Запитай се тогава, колко струва това метене. Прахътъ се изчиства само съ вода, а не съ метла. Водата се туря на работа само при топлина. Топлината се туря на работа само при свѣтлина. Запитай се тогава, съ какво се туря свѣтлината на работа?

Ако плодътъ знае, отдѣ е откѫснатъ и дѣ сѫ го турили, а не знае кога ще се върне, може ли да се каже, колко е научилъ?

Отъ тия мисли се вижда, че хората не знаятъ най-елементарнитѣ работи въ живота, вслѣдствие на което грѣшатъ. Че грѣшатъ, това се вижда и въ самия имъ езикъ. Тѣ говорятъ едно, разбиратъ друго, вслѣдствие на което изпадатъ въ грѣшки, въ заблуждения. Съврѣменнитѣ народи нѣматъ една строга опрѣдѣлена граматика, нѣматъ единъ съвършенъ езикъ. Запримѣръ, вие казвате: любя. — Кой люби? — Азъ. — Кой е този азъ? — Мнозина излизатъ на сцената, защото всички сѫ все азъ. Казвате още: азъ любя еди-кого си. — Кой е този еди-кого си? Пакъ се явяватъ много. Ако на хиляда души покажатъ единъ килограмъ хлѣбъ, всички ще кажатъ: дайте го на мене. — Кой е този мене? Мене, това сѫ хилядата души. Кому ще се падне този хлѣбъ? Мѫчно е да се рѣши, на кого да се даде хлѣба. Не, има начинъ, по който може да се раздѣли хлѣба между хилядата души, и всѣки отъ тѣхъ ще бѫде задоволенъ. Ще турите хлѣба въ единъ голѣмъ котелъ съ вода и всѣки ще сърба оттамъ. Днесъ хората не могатъ справедливо да раздѣлятъ общитѣ блага помежду си, понеже всѣки иска отдѣлно за себе си да бѫде щастливъ като роснитѣ капки. На роснитѣ капки може да имъ се каже само, дѣ е майка имъ — нищо повече. Нѣкое дѣте се качило на гърба на една мечка и плаче, търси майка си. Майка му се е качила на една скала. Нека отиде при скалата, тамъ ще намѣри майка си. Думитѣ майка, мечка, росна капка, скала сѫ символи, които трѣбва да се прѣведатъ. Иначе, тѣ ще останатъ така неразбрани, както сѫ неразбрани много думи, които ученитѣ употрѣбяватъ въ езика си.

Съврѣменнитѣ философи си служатъ съ думитѣ есенциално, субстанциално и т. н. Какво разбиратъ тѣ подъ думитѣ субстанция, есенция? Това сѫ неопрѣдѣлени понятия. Споредъ тѣхъ, субстанция е нѣкакво вещество, което изпълва пространството. Тѣ даватъ извѣстно опрѣдѣление за субстанция, а се натъкватъ на друга неопрѣдѣлена идея — идеята за пространството. Тя пъкъ влѣче слѣдъ себе си неопрѣдѣлената идея за врѣмето и т. н. Споредъ мене пространството е единъ щедъръ господарь, който дава на всички. Щомъ отидете при него, той казва: ето, изберете си, което мѣсто искате и колкото искате. Нищо повече нѣма да ви каже. Врѣмето пъкъ е скържавъ господарь. Като отидете при него, то веднага ще ви пита, колко искате. Слѣдъ това ще вземе метъра и ще мѣри: единъ, два, три, десеть и повече сантиметра. Като измѣри колкото сте искали, ще каже: плащайте сега. Значи, врѣмето и пространството сѫ два господари, съ различни характери: първиятъ е стегнатъ, той държи смѣтка и на прашинката. Вториятъ има широко сърце, той дава, колкото искате. Който е недоволенъ отъ живота, това показва, че врѣмето го управлява; който е доволенъ отъ живота, пространството го управлява. Това е най-простата, най-елементарната философия, която дава донѣкѫдѣ само едно опрѣдѣление за понятията врѣме и пространство.

Нѣкой казва: мене ме управлява любовьта, азъ отъ нея се рѫководя, а не отъ пространството или отъ врѣмето. Ако ти, наистина, живѣешъ въ любовьта, а се безпокоишъ,. каква е тази любовь? Тя е врѣменна любовь. Врѣменната любовь всѣкога на дребно мѣри. Тя пита: колко искашъ отъ любовьта? — Малко искамъ. Вземи тогава — измѣрва и ти дава. Ако си богатъ и се безпокоишъ, врѣмето те управлява. Ако си вѣрващъ и се безпокоишъ, врѣмето те управлява. Щомъ не искашъ да се безпокоишъ, излѣзъ отъ врѣмето и не дѣли нѣщата. Влѣзъ въ пространството, разшири се и започни да творишъ.

Мнозина се страхуватъ, безпокоятъ се, какво ще стане съ тѣхъ слѣдъ смъртьта имъ и дѣ ще отидатъ. Щомъ се безпокоятъ, врѣмето ги управлява. Тѣ ще отидатъ при дѣдо си. — Ами дѣ е дѣдото? — При прадѣдо си и т. н. Това сѫ обяснения споредъ идеята за врѣмето. Прѣди всичко дѣдо ви нито е дошълъ отнѣкѫдѣ, нито е заминалъ за нѣкѫдѣ. Най-първо трѣбва да знаете, какво нѣщо е пространството, за да разберете, отдѣ е дошълъ дѣдо ви и дѣ е отишълъ. Засега дѣдо ви е на слънцето, той замина съ една огнена колесница. Слѣдъ врѣме ще дойде другъ тренъ, съ който вие ще заминете при дѣдо си. До това врѣме вие само ще му пишете. Праведнитѣ се качватъ на слънцето прѣзъ всѣки сто милиона години по единъ пѫть. На васъ сто милиона години се виждатъ много, а за мене сѫ малко. Все едно е да ми кажете сто милиона години и сто милиона лева. Споредъ мѣрката на земята сто милиона години е много врѣме, но тази мѣрка не е единствената. Тя е най-слабата мѣрка, съ която се опрѣдѣля бързината на движението на разнитѣ тѣла. Обаче, ако бързината на движещитѣ се тѣла се опрѣдѣля споредъ бързината на свѣтлината, тия сто милиона години ще се съкратятъ. Направете изчисление, за колко врѣме ще изминете сто милиона години, ако се движите съ бързината на свѣтлината. Съврѣменнитѣ хора разполагатъ съ редъ прѣвозни срѣдства, едни отъ други по-бързи. Който се движи съ бързината на модернитѣ съобщения, толкова по-скоро ученъ ще стане. И обратно: който се движи съ бързината на старитѣ съобщения, толкова по-мѫчно ученъ ще стане.

Като резултатъ на тия разсѫждения се явява едно противорѣчие, което може да се изрази съ слѣдния афоризъмъ: често слабото въ свѣта е силно, а силното е слабо. Може ли да се нарече силенъ конь онзи, който се управлява отъ едно дѣте? При това, този конь минава за силенъ. Често и хората мязатъ на такъвъ силенъ конь. Срѣщате единъ силенъ, уменъ човѣкъ, а виждате, че една малка мисъль го управлява. Тя туря гема си върху този човѣкъ и го върти накѫдѣто иска и както иска. Дѣ остава силата на този човѣкъ? Щомъ малката мисъль го управлява, излиза, че тя е по-силна отъ него. Не само малката мисъль, но и малкитѣ чувства, малкитѣ, дребни желания управляватъ човѣка. Ако една малка, нищожна дума произвежда въ човѣка такъвъ ефектъ, че цѣла година слѣдъ това той не може да дойде на себе си, тя не е ли по-силна отъ него? Казано е въ Писанието: „Дѣца управляватъ моя народъ.“ Казвамъ: и съврѣменнитѣ хора се управляватъ отъ дѣца. — Ами кога ще се оправи свѣтътъ? — Когато тия дѣца израснатъ. Свѣтътъ не може още да се оправи, понеже дѣцата, които го управляватъ, още не сѫ израсли. Докато дѣцата въ единъ домъ сѫ малки, майката и бащата по цѣлъ день тичатъ подиръ тѣхъ, грижатъ се, работятъ, печелятъ все за тѣхъ. Нѣкога бащата се измори и каже: Кога ще дойде день и азъ да си почина? — Когато дѣцата израснатъ. Обаче, и да израснатъ дѣцата, мѫчнотията още не се е разрѣшила. Защо? — Защото синоветѣ и дъщеритѣ се женятъ, раждатъ имъ се малки дѣца, които бащата, т. е. дѣдото сега, отново трѣбва да се грижи, да тича подиръ тѣхъ. Единъ день той пакъ ще каже: Кога ще си почина и азъ? — Когато внучетата израснатъ. — Кога ще се оправи свѣтътъ? — Когато внучетата пораснатъ. Този дѣдо пакъ не седи миренъ, той иска да види внучетата наредени. Дойде день, и тѣ се оженятъ, родятъ се малки дѣчица, а на дѣдото, вече прадѣдо, пакъ прѣдстои задачата да тича подиръ правнучетата, да се грижи за тѣхъ. — Кога ще се оправи свѣтътъ? — Когато правнучетата израснатъ. Не, докато хората иматъ такива разбирания за живота, тѣ едни други ще си създаватъ страдания, мѫчнотии и нещастия, а свѣтътъ никога нѣма да се оправи.

Ето защо, за въ бѫдеще, когато свѣтътъ се оправи, бащата трѣбва да каже: докато съмъ живъ, азъ не позволявамъ да се жените. Щомъ умра, тогава свободно можете да се жените. Че съмъ родилъ дѣца, това е въ реда на нѣщата, но то още не подразбира, че тѣ непрѣменно трѣбва да се женятъ. Въ това седи разрѣшението на задачата. Иначе, ако синоветѣ и дъщеритѣ се женятъ, ако внучетата и правнучетата се женятъ, бащата никога нѣма да си почине, а сѫщеврѣменно и свѣтътъ никога нѣма да се поправи. Ако свѣтътъ върви все по стария пѫть, той ще мяза на търговецъ, който има само 10—15 хиляди лева на разположение и влиза въ едно прѣдприятие, отъ което въ нѣколко години изкарва внесенитѣ пари и успѣва да се пооблѣче, да се нахрани. Недоволенъ отъ това, той се впуща въ по-голѣмо прѣдприятие, дѣто може да спечели, а може и да изгуби. Казвамъ: не влизай въ ново прѣдприятие, остави други да свършатъ започнатата работа. Ако не послуша, той ще обърка смѣткитѣ си, ще се яви нѣкаква криза въ положението му и тогава ще каже: отидоха внуцитѣ! Слѣдъ това трѣбва да минатъ 40—50 години, докато се оправятъ работитѣ, а въ това врѣме той ще остарѣе и не ще може нито да оправи работитѣ си, нито да си почине.

Казвамъ: не започвай работа, въ която ще закѫсашъ. Който не разбира този законъ, ще каже: нима не трѣбва да се работи? — Трѣбва да се работи, но споредъ вѫтрѣшнитѣ и външнитѣ сили, съ които човѣкъ разполага. И работата се подчинява на извѣстни закони. Вземете примѣръ отъ римската империя. На врѣмето тя се славѣше съ величие, заемаше първо мѣсто между държавитѣ. По нейнитѣ закони и до днесъ се управляватъ европейскитѣ народи, но дѣ остана тя? Ще кажете, че внуцитѣ и правнуцитѣ сѫ виновни, тѣ задигнаха дѣдото. Добрѣ, ето, съврѣменнитѣ народи създаватъ нови закони, но ще оправятъ ли тѣ свѣта? По този начинъ свѣтътъ не може да се оправи. Днесъ между народитѣ се явява само надежда за спасение на свѣта, но тѣ нѣматъ методи, чрѣзъ които да го спасятъ. Положението на сегашнитѣ хора е като това на онзи конь, който цѣлъ день въртѣлъ дарака, а вечерьта получавалъ малко сѣно. Прѣдъ него имало една площь, на която била поставена торба съ сѣно, но площьта била така приспособена, само да се лъже коньтъ, че ще достигне сѣното, за да върви даракътъ. Коньтъ въртѣлъ дарака, вълната се разбивала и едва вечерьта той хапвалъ отъ сѣното.

Та и съврѣменнитѣ хора иматъ единъ такъвъ идеалъ, поставенъ на една площь прѣдъ дарака, и тѣ трѣбва цѣлъ день да обикалятъ около площьта, за да получатъ вечерьта една шепа сѣно. Вълната на господаря се разбива, а човѣкътъ съ години обикаля около площьта, дано постигне своя идеалъ. Понѣкога вие се смѣете на този конь, че цѣлъ день обикаля да стигне сѣното, но всѣки изпада въ това положение, да се върти около сѣното и да не го достигне. Днесъ коньтъ е свободенъ. Вмѣсто него се употрѣбява парна или електрическа машина. Това показва, че и човѣкъ единъ день ще се освободи. И той ще се домогне до онѣзи начини, чрѣзъ които ще постигне своя идеалъ. Значи, има единъ разуменъ начинъ за разрѣшаване на въпроситѣ. Щомъ човѣкъ се домогне до този начинъ, той ще придобие желания миръ въ душата си.

Не разрѣшавай това, което е разрѣшено. Не прави това, което е направено. Щомъ съзнаешъ, че други сѫ го разрѣшили и направили прѣди тебе, нищо друго не ти остава, освѣнъ да вървишъ напрѣдъ. Ти разрѣши само това, което на тебе се пада. Въ даденъ случай на всѣки човѣкъ сѫ дадени задачи, които той самъ трѣбва да разрѣши.

При това, дойде ли човѣкъ до положение да разрѣшава една задача, той не трѣбва да се безпокои. Ако листътъ на едно дърво се безпокои, какъ ще прѣкара живота си, той нищо нѣма да разрѣши. Това не е философия. Задачата на листа е да се държи за клона и да работи. Какъ седи, ще стане ли по-голѣмъ, какво ще стане съ него, това не е негова работа. Колкото и да мисли по тѣзи въпроси, той по-голѣмъ нѣма да стане. Неговата задача е да работи, за да мине отъ една форма въ друга. Листътъ трѣбва да мине въ малко клонче; малкото клонче — въ голѣмъ клонъ; голѣмиятъ клонъ — въ дърво; дървото — въ плодъ; плодътъ — въ сѣмка; а сѣмката трѣбва отново да се върне въ живота, да се прѣсъздаде. Слѣдователно, и задачата на човѣка седи въ това, да се прѣсъздаде, да намѣри начинъ, какъ да постигне това прѣсъздаване. Това значи: човѣкъ трѣбва да намѣри начинъ да измѣни външнитѣ условия на своя животъ, да ги подобри. Въ това седи новата философия, новата наука. За тази цѣль човѣкъ трѣбва да намѣри правия пѫть. Ако не намѣри правия пѫть, той ще се уплаши и нищо нѣма да постигне. Листътъ не може да мине направо въ цвѣтъ, нито цвѣтътъ може да мине направо въ сѣмка. Тѣзи процеси сѫ послѣдователни, непрѣривни. Никакво прѣскачане не може да става; всичко подлежи на постепенни промѣни. Когато виждаме, че листата на нѣкое дърво капятъ, това е привидно така. Въ сѫщность листата отъ дървото на живота никога не окапватъ. Сѫщото може да се каже и за плодоветѣ му. Неговитѣ листа сѫ за лѣчение, а плодоветѣ му — за храна. На сѫщото основание, и въ човѣка има нѣща, които никога не съхнатъ и никога не окапватъ. Тѣ оставатъ въ човѣка отъ младини до старини. Външно човѣкъ може да остарѣе, да побѣлѣе, но вѫтрѣшно той остава малко дѣте. Слѣдователно, дръжъ се за това, което не остарява. Това, което остарява, дай на хората.

Питамъ: какво виждаме въ живота? — Младитѣ обичатъ да носятъ дрехи, които имъ придаватъ видъ на стари. Старитѣ пъкъ гледатъ да се освободятъ отъ всичко старо, да се подмладятъ. Въ това отношение старитѣ хора, като се натоварятъ съ голѣмъ багажъ отъ книги, дрехи и други вещи, принуждаватъ се да ги продаватъ. Младитѣ купуватъ тия вещи. Така става смѣна между еднитѣ и другитѣ. Младиятъ купува нѣкаква стара книга и казва: Доволенъ съмъ, че си купихъ една цѣнна книга. Стариятъ казва: Благодаря на Бога, че се освободихъ поне отъ една книга.

Сега, като слушате да ви се говори, вие мязате на онзи човѣкъ, който билъ добрѣ нагостенъ отъ своя приятель, но като си излѣзълъ оттамъ, казалъ: ами утрѣ? Помнете: има само единъ день, когато можешъ добрѣ да нахранишъ човѣка. Щомъ този день се нахрани, той вече е осигуренъ за всички останали дни, нѣма защо да се безпокои повече. Този день е нареченъ свещенъ день. Попадне ли човѣкъ въ този день, той нѣма какво повече да мисли. Неговата работа е осигурена вече. Казвамъ: гледайте да влѣзете въ този свещенъ день. Влѣзете ли въ този день, работата ви е осигурена за милиони дни и години, нѣма защо да се осигурявате. Ако не можете да влѣзете въ този свещенъ день, все ще мислите, какво ще ядете днесъ, какво утрѣ и ще гледате по три пѫти на день да се осигурявате.

Не се безпокой за това, за което другитѣ се безпокоятъ.

Не плачи за това, за което другитѣ плачатъ.

*

21 августъ, 5 ч. с.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...