Jump to content

1930_01_19 Две лепти


Ани

Recommended Posts

От томчето "Да ви даде", Сила и живот,

13 серия, т.2 (1929-1930),

Издание 1938 г., София
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

Две лепти

 

„А видѣ и нѣкоя сирота вдовица,

която тури тамъ две лепти“.

Лука 21:2.

 

„Две лепти“. Както виждате, въ цитирания стихъ, дветѣ лепти, единъ малъкъ поводъ, обръщатъ вниманието на Великия Учитель. Когато богатитѣ и ученитѣ туряха изобилно въ съкровищницата, Христосъ не обърна внимание на това. Обаче, когато една бедна вдовица тури две лепти въ съкровищницата, Христосъ спрѣ вниманието си върху този актъ.

 

Като изучавате живота и проявитѣ на хората, както и на всички живи сѫщества, вие забелязвате едновременно два стремежа: единиятъ стремежъ е къмъ великото, грандиозното; другиятъ — къмъ малкото. Запримѣръ, докато е малко, детето има стремежъ да порасне, голѣмъ човѣкъ да стане. Този стремежъ на детето да стане голѣмъ човѣкъ като баща си, като дѣдо си, му дава импулсъ да пъпли, да учи, да се развива. Като се посади въ земята, семето сѫщо така се стреми къмъ нѣщо голѣмо: да покълне, да израсте нависоко, да цъфне и плодъ да върже. Тревата сѫщо се стреми да стане висока, да надмине цвѣтенцата, които растатъ около нея. Добро е желанието на човѣка, както и на всички живи сѫщества да пораснатъ, да станатъ голѣми. Това е задача и на природата. И природата се стреми да изкара нѣщо велико отъ малкитѣ нѣща. Следователно, човѣкъ трѣбва да поддържа въ себе си идеала да стане великъ. Ще кажете, че човѣкъ не трѣбва да бѫде амбициозенъ. Зависи каква е амбицията на човѣка. Безъ амбиция човѣкъ не може да напредва. И учениятъ, и добриятъ човѣкъ, и светията иматъ амбиция, но разликата между тѣхната амбиция и тази на обикновения човѣкъ е голѣма. Човѣкъ трѣбва да се стреми да придобие толкова знание, колкото може да носи. Да учи, да придобива човѣкъ знания, това не е амбиция. Учението е непреривенъ процесъ. Докато живѣе на земята, човѣкъ все трѣбва да учи. И 120-годишенъ да е, той пакъ трѣбва да учи, да чете, да добива нѣщо ново.

 

Мнозина иматъ криви разбирания за нѣщата. Тѣ мислятъ, че човѣкъ може да учи само докато е младъ. Щомъ остарѣе, той не може да учи. Значи, само младиятъ може да учи; само младиятъ има право да си поживѣе. Остарѣе ли, човѣкъ трѣбва да се предаде на постъ и молитва, да изправя погрѣшкитѣ на миналото си. Това отчасти е право, но не изцѣло. Докато е младъ, човѣкъ яде и пие, а на старини плаща. Дойде ли краятъ на годината, т. е. старостьта, човѣкъ трѣбва да приключи смѣткитѣ си. Ако има срѣдства да изплати дълговетѣ си, работитѣ лесно се уреждатъ, но какво ще прави, ако нѣма срѣдства? Щомъ нѣма срѣдства, той трѣбва да прави условия съ кредиторитѣ си, да отложатъ полицата му за известно време. Когато яде и пие, човѣкъ трѣбва да мисли за плащане. Ако не мисли, ще дойдатъ глобитѣ. Ще кажете, че банкерътъ и бакалинътъ сѫ богати хора, нѣма защо да бързатъ съ изплащане на дълговетѣ си. Ако искатъ да не се разправятъ съ длъжници, да не сѫ ставали бакали и банкери. Лесно се говори така, но за да стане човѣкъ бакалинъ, банкеръ, ученъ, владика, проповѣдникъ, музикантъ, инженеръ, лѣкарь, има дълбоки причини. Всѣка проява крие задъ себе си нѣкаква дълбока причина. Когато не иска да работи, човѣкъ намира, че нѣкои професии не струватъ. Запримѣръ, той казва, че не струва човѣкъ да става лѣкарь, да се занимава съ болни хора, да прави операции. Всѣка работа е велика, когато се изпълнява съзнателно и на мѣсто. Ако нѣма лѣкари, кой ще помага на болнитѣ? Ако е въпросъ за операции, всички хора правятъ операции. Кой баща, или коя майка, запримѣръ, не правятъ операция на детето си? Когато детето грѣши, родителитѣ му правятъ операция, съ цель да го възпитатъ. Думата „оперирамъ“ означава действувамъ. Значи, добре е да оперира човѣкъ, но да бѫде майсторъ и да прави операцията навреме и на мѣсто. Вземе ли ножъ въ рѫка, човѣкъ трѣбва да знае кѫде и какъ да рѣже.

 

Въ една отъ драмитѣ на Шекспира се разправя за единъ договоръ, сключенъ между евреинъ и християнинъ. Последниятъ взелъ отъ евреина голѣма сума назаемъ, съ условие да я изплати следъ известенъ срокъ. Обаче евреинътъ направилъ следното предложение: ако на опредѣления срокъ християнинътъ не може да изплати дълга си, ще се отрѣже парче месо отъ тѣлото му. За тази цель трѣбвало да се пристѫпи къмъ изпълнение на договора. Като се видѣлъ предъ невъзможность да се подложи на такава операция, християнинътъ се обърналъ къмъ сѫда, съ молба тамъ да разрешатъ въпроса. Сѫдията билъ уменъ и съобразителенъ човѣкъ и решилъ спора въ следния смисълъ: евреинътъ има право да отрѣже парче месо отъ тѣлото на християнина, но съ условие, ако отрѣже единъ грамъ месо повече отъ опредѣленото количество, ще плати съ главата си. При това условие евреинътъ се отказалъ да изпълни договора. Като не билъ сигуренъ въ рѫката си, той се страхувалъ, че при тази операция ще трѣбва да плати съ главата си. По този начинъ християнинътъ отървалъ кожата си. Ще кажете, че евреинътъ билъ жестокъ човѣкъ. Евреинътъ билъ алченъ за пари, но и християнинътъ не трѣбвало да бѫде толкова глупавъ да подписва такъвъ договоръ.

 

Съвременнитѣ хора, религиозни и свѣтски, говорятъ за Бога, описватъ Го, но описанията и понятията имъ сѫ съвършено различни. Никой човѣкъ нѣма ясна представа за Бога. Тѣ казватъ, че човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие, но какво въ сѫщность е Богъ, не знаятъ. Тѣ не могатъ да Му дадатъ никакъвъ образъ. Други казватъ, че познаватъ Бога дотолкова, доколкото се проявява въ човѣка. Трети пъкъ си представятъ Бога такъвъ, какъвто Мойсей Го описалъ. Мойсей се е разговарялъ съ Бога, слушалъ е гласа Му, но никога не Го виждалъ. При това Мойсей бѣше единъ отъ великитѣ посветени. Той познавалъ законитѣ на свѣтлината, на електричеството и на магнетизъма, на биологията. Като се явилъ предъ фараона, Мойсей извършилъ голѣми чудеса, които почивали на известни закони. Велико е било учението на Мойсея, но следъ смъртьта му неговитѣ ученици го изопачили. Разбиранията на ученицитѣ му били ограничени, вследствие на което тѣ несъзнателно изопачили учението на Мойсея и създали особено учение — мойсеизъмъ. Така постѫпиха и ученицитѣ на Христа съ учението на своя Учитель. Първитѣ ученици и последователи на Христа предавали Христовото учение точно, но ония, които дошли следъ тѣхъ, като нѣмали тѣхната свѣтлина, постепенно го изопачили.

 

Днесъ всички хора се спиратъ върху въпроситѣ: кой е Христосъ и какво донесе на свѣта? Тѣ сами си отговарятъ, че Христосъ донесе спасението на човѣчеството. Спасението на човѣчеството се обуславя отъ спасението на отдѣлния човѣкъ. Когато всѣки човѣкъ поотдѣлно се спаси, тогава ще се спаси и цѣлото човѣчество. Да се спаси човѣкъ, това значи да постави въ хармония своя физически, духовенъ и Божественъ животъ. Съвременниятъ човѣкъ се счита за божество, но въпрѣки това се запитва може ли да се спаси. Да си задава този въпросъ, това е все едно великиятъ виртуозъ-цигуларь да се запитва може ли да изсвири известно парче. Щомъ е виртуозъ, той непременно може да изсвири дадено парче. Който пита дали може да направи нѣщо, той се съмнява въ себе си, въ своитѣ възможности. Щомъ пита, той непременно ще сбърка нѣкѫде. Понѣкога и невежиятъ не пита, но това още не значи, че той знае какво да прави. Учениятъ не пита, но прилага и самъ се учи. Трѣбва ли момата да пита какъвъ ще бѫде нейниятъ избраникъ? Много просто. Избраникътъ ѝ ще бѫде подобенъ на нея. Затова казва българската поговорка: „Търколило се гърнето и намѣрило похлупака си“.

 

„А видѣ и нѣкоя сирота вдовица, която тури тамъ две лепти“. Дветѣ лепти бѣха всичкитѣ пари, съ които бедната вдовица разполагаше. Който иска да следва духовния пѫть, той трѣбва да даде всичко, което има. Таза вдовица не е предполагала, че Христосъ ще я вземе за предметъ на своя беседа. Като видѣла, че всички турятъ нѣщо въ съкровищницата, и тя пожелала да внесе своята лепта, последнитѣ две монети, безъ да мисли, че децата ѝ нѣматъ хлѣбъ. Колкото малки да сѫ били дветѣ монети, тя ги пожертвувала отъ сърдце. Като изнасямъ примѣра за тази вдовица, не искамъ никого да упрѣквамъ за погрѣшкитѣ му, но казвамъ, че за да не грѣши, човѣкъ трѣбва разумно да използува благата, които природата му дава. Домогне ли се до известно благо, човѣкъ го използува лично за себе си и мисли, че следъ това работитѣ му ще вървятъ гладко, безпрепятствено. Водата е благо за човѣка, но зависи какъ ще приеме той това благо. Ако рѣката излиза отъ извора и отива право къмъ морето, отдето мине, тя ще причини редъ пакости: ще отвлѣче кѫщи, дървета, цвѣтя, треви ще изкорени, хора и животни ще издави и т. н. И морето, отъ своя страна, нѣма да я посрещне тихо и спокойно. Може ли човѣкъ да се ползува отъ тази вода като благо, дадено отъ природата? Ако остане самъ да се справя съ това благо, въ края на краищата то ще го завлѣче. Ето защо, иска ли разумно да се ползува отъ благата на природата, човѣкъ трѣбва да ги разпредѣля между ближнитѣ си. Взиматъ ли всички хора участие въ природнитѣ блага, тѣ ще ги използуватъ рационално. Ако морето е тихо и спокойно, рѣката ще се влѣе въ него незабелязано. Обаче, ако въ морето има буря и вѣтъръ, рѣката ще се блъска ту назадъ, ту напредъ, докато мине бурята. Първата рѣка е била посрещната добре отъ морето, а втората — съ голѣми борби и противодействия. Това се дължи на маневритѣ, които морето отъ време на време прави. Това не показва, че морето има неразположение къмъ втората рѣка. Благодарение на известно съвпадение, втората рѣка е изпитала противодействие отъ страна на морето.

 

Животътъ на всѣки човѣкъ представя малка рѣка, която въ края на краищата трѣбва да се влѣе въ неговото Велико море. Понѣкога морето приема тия рѣки тихо и спокойно, а понѣкога — съ бури и вълнения. Както да го приеме морето, умниятъ ще разбере смисъла на живота. Глупавиятъ обаче ще се натъкне на голѣми противоречия и ще се запита: Морето не знае ли, кой съмъ азъ, отде ида и какъ се казвамъ? — Какъ се казвашъ? — Голѣмата рѣка. Като чуе тия разсѫждения, морето ще се усмихне и ще си каже: Ти си голѣмата рѣка, азъ — Великото море. Морето ли произлѣзе отъ рѣката, или рѣката отъ морето? На този въпросъ вие сами ще отговорите. Въ природата между морето и рѣката не сѫществува никакво противоречие. Обаче между хората сѫществуватъ редъ противоречия. Противоречията имъ се дължатъ на тѣхнитѣ разбирания. Между богатия и сиромаха, между учения и невежия нѣма никаква разлика, но отъ неразбиране на нѣщата хората сами издигатъ прегради помежду си, отъ които се спъватъ. Учениятъ представя обработена почва, а невежиятъ — необработена. Следъ време, ако не работи, учениятъ може да стане невежа, невежиятъ пъкъ, ако работи, може да стане ученъ. И добриятъ може да стане лошъ, и лошиятъ — добъръ. Ако не усилва добродетелитѣ си, човѣкъ може да отслабне, да изгуби силата си като добродетеленъ човѣкъ. Свѣтскитѣ хора разбиратъ този законъ и го прилагатъ. Когато нѣкой свѣтски човѣкъ иска да развие силата си, да стане борецъ, той се упражнява съ часове. Единъ день, като развие силата си, той излиза на арената да се бори, дето получава голѣма премия като победитель. Ще кажете, че това е губене на време. Ако упражненията, които човѣкъ прави за постигане на известна цель сѫ губене на време, не е ли губене на време да седи човѣкъ съ часове на едно мѣсто и да се окайва за страданията, които го сполетѣли? Дойде ли страданието при васъ, не се оплаквайте, но излѣзте срещу него като боксьоръ и го ударете ту отъ едната, ту отъ другата страна, докато го съборите на земята. После му кажете: Знаешъ ли, кой съмъ азъ? Знаешъ ли, че азъ съмъ свободенъ гражданинъ? Има случаи, когато страданието може да надвие на човѣка, да го търколи на земята. И така да бѫде, човѣкъ не трѣбва да се отчайва. Ще полежи на земята, докато съзнанието му се върне и пакъ ще стане. Следъ време, като се засили, отново ще се състезава съ страданието. Щомъ е дошълъ на земята, човѣкъ неизбѣжно ще страда и ще се радва, ще бѫде битъ и ще бие другитѣ.

 

Като слушатъ да имъ се говори по известни въпроси, хората очакватъ нѣкакво заключение. Отъ съвременния животъ могатъ да се извадятъ само относителни заключения, но не и абсолютни. Каква е крайната цель на живота? Животътъ нѣма крайна цель. Ако говорите за материалния животъ на съвременнитѣ хора, тамъ още повече не може да се търси крайна цель. Той е времененъ, преходенъ, но приятенъ свѣтъ. Ние го наричаме свѣтъ на забави. Той е свѣтъ за децата. Въ сравнение съ това, което предстои на човѣчеството за изучаване, ние казваме, че съвременнитѣ хора сѫ още деца. И като деца тѣ трѣбва да се забавляватъ. Богатиятъ ще се радва на богатството си; сиромахътъ ще поплаче за положението, въ което се намира. И едното, и другото е на мѣстото си. Животътъ на земята не може безъ плачъ и безъ радости. Докато е на земята, човѣкъ ще плаче и ще се смѣе. Какво ще прави земедѣлецътъ, ако времето не плаче? Когато рѣкитѣ прииждатъ, когато снѣговетѣ се топятъ, когато роснитѣ капки оросяватъ цвѣтята, когато цвѣтята растатъ, всичко е на мѣсто. Всички явления въ природата иматъ дълбокъ смисълъ и предназначение. За да осмисли живота си, човѣкъ трѣбва да обръща внимание на вѣчнитѣ, неизмѣнни негови прояви, а не на тия, които всѣки моментъ търпятъ промѣни. Както да разглеждате живота, самъ по себе си той е красивъ. Тази е причината, че като дойде време да напуща земята, човѣкъ започва да съжалява. Каквито страдания да е прекаралъ, човѣкъ все пакъ съжалява за живота на земята. Въ този животъ има нѣщо специфично, което никѫде другаде не сѫществува. Въпрѣки голѣмитѣ си страдания и светиитѣ, и ученитѣ, и великитѣ хора съжаляватъ, че сѫ напуснали земята. На земята има добри условия за учене, за растене и развиване. Единъ день, когато станете възрастни, ще напуснете земята и ще съжалявате, че не можете пакъ да се върнете. Докато сте на земята, ще плачете и ще се радвате, но ще учите. Научите ли уроцитѣ, които животътъ на земята предвижда за човѣка, ще напуснете земята и повече нѣма да се връщате.

 

Какво представя небесниятъ животъ? Ако четете описанията за този животъ, ще срещнете много грѣшки. Погрѣшкитѣ въ тѣзи описания не сѫ съзнателно допуснати, но се дължатъ на обстоятелството, че сѫ правени привечерь, при залѣзване на слънцето. Иска ли човѣкъ да бѫде точенъ въ своитѣ описания, тѣ трѣбва да се правятъ сутринь, при изгрѣвъ на слънцето. Много писатели описватъ красотата на природата при залѣзъ на слънцето, художницитѣ я рисуватъ при сѫщитѣ условия, но и еднитѣ, и другитѣ правятъ редъ погрѣшки. Тогава природата е по-достѫпна за хората. Малко хора иматъ възможность да наблюдаватъ и изучаватъ природата сутринь, при първитѣ слънчеви лѫчи. Красотата на природата при залѣзъ на слънцето е кратковременна, а при изгрѣвъ — продължителна, защото слънчевата свѣтлина тогава е възходяща.

 

Защо трѣбва да се изучава природата? Като изучава природата, човѣкъ вижда последователностьта въ проявитѣ на нейнитѣ сили. Той вижда какъ работи природата: последователно, съ голѣмо постоянство и търпение. Какво виждаме въ живота на обикновенитѣ хора? Тѣ искатъ да бѫдатъ учени, силни, богати, безъ да сѫ приложили онова непреривно усилие и онази последователность, съ които природата си служи. Запримѣръ, нѣкой иска да бѫде силенъ и виждате, че дето трѣбва и не трѣбва той проявява своята сила и смѣлость. Като срещне нѣкоя дълбока и широка рѣка, той иска да се засили и да я прескочи. Направи ли това, той ще се намѣри въ водата. Преди да е прескачалъ такава рѣка, той трѣбва да е правилъ упражнения да прескача трапове, различно дълбоки и широки. Ако може да прескочи трапъ, дълбокъ два метра, той ще прескочи и рѣката. Човѣкъ се ражда съ дарби, но ако не работи за тѣхното развиване, ще остане обикновенъ човѣкъ. Не се смущавайте отъ реда и порядъка, които природата и животътъ налагатъ на човѣка. Днесъ отъ съвременния човѣкъ се изисква да спазва известни условия, но когато порасне, когато възмѫжее, ще му се наложи другъ порядъкъ, други условия, различни отъ сегашнитѣ. Детето прави само това, което отговаря на развитието и на възможноститѣ му. То не може да излѣзе вънъ отъ своитѣ възможности. Ще кажете, че искате идеаленъ строй на живота. Днешното човѣчество не може да създаде по-идеаленъ строй отъ този, който е създало. Ако представите на съвременното човѣчество идеаленъ образъ на живота, то пакъ ще се върне къмъ стария. Всѣки ще получи това, за което е готовъ. Това зависи отъ разбиранията на хората. Нѣкой иска да бѫде свободенъ, а ограничава другитѣ. Какво разбиране за свобода е това? Ти искашъ да бѫдешъ свободенъ, а другитѣ да бѫдатъ роби. Може ли да се нарече свободенъ онзи, който ограничава другитѣ? Само разумниятъ и добриятъ човѣкъ може да бѫде свободенъ. Всичко, каквото той върши, е разумно.

 

„Две лепти“. Христосъ обръща вниманието на ученицитѣ си къмъ бедната вдовица, която турила две лепти въ съкровищницата. Тази вдовица била добра, разумна жена. Тя е минала презъ голѣми борби и изпитания въ живота, докато най-после е дошла до числото две. Срещнете ли жена, на челото, на лицето или на гърба на която е написано числото две, вие можете да разчитате на нея: и като на другарка, и като на домакиня. Срещнете ли жена, на гърба на която е написана единица, знайте, че тя има мѫжки характеръ. Не одобри ли поведението ви нѣкѫде, тя може да ви бие. Тя е добра за учитель, за професоръ, но не и за домакиня. Числото две е число на борба, на противоречия, но същевременно съдържа въ себе си и методъ за примиряване. Докато двама души представятъ отдѣлни единици, между тѣхъ всѣкога ще има борба. Примирятъ ли се, тѣ образуватъ двойка. Забелязано е, че докато синътъ живѣе самъ при родителитѣ си, той е грубъ къмъ близкитѣ си и невнимателенъ, небреженъ къмъ себе си. Срещне ли още една единица, той става внимателенъ, нѣженъ, услужливъ. Докато е самъ, човѣкъ може да мечтае, да философствува, да мисли. Срещне ли още единъ, подобенъ на себе си, съ когото може да се разбира, той се свързва съ него и ставатъ двама. Като двойка, тѣ могатъ вече да работятъ, да прилагатъ своитѣ мечти и философии въ действие.

 

Съвременнитѣ хора често не успѣватъ въ живота си и се оплакватъ, че животътъ имъ е тежъкъ. Защо? Тѣ искатъ другитѣ хора да имъ помагатъ, да влизатъ въ положението имъ. Не, човѣкъ трѣбва първо да разчита на себе си, а после на другитѣ. Ако нѣма правилни разбирания за живота, никой не може да му помогне. Човѣкъ се ражда съ нѣщо готово въ себе си, което той самъ трѣбва да развива. Даровитиятъ се ражда съ дарби, които, съ учитель или безъ учитель въ живота, трѣбва да се развиватъ. Не ги ли развива, той ще остане въ положението на обикновенъ човѣкъ. Малко усилия съ нужни за неговото развитие, но той трѣбва да ги приложи. Малко побутване му е нужно отъ природата, за да го наведе на Божествената мисъль. Даровитиятъ работи съ много учители, но има и специаленъ учитель, който го учи отвѫтре. Всѣки ученикъ, който се е събудилъ за Божественото, влиза въ връзка съ своя вѫтрешенъ учитель и следва съветитѣ му. Този учитель ще му даде методи какъ да работи. Той ще го вдъхнови, ще събуди въ него всички сили, дарби и способности за работа. Той ще му покаже какво нѣщо е животътъ и какво — смъртьта, какво е жената и какво — мѫжътъ, какво е братътъ и какво — сестрата, какво е приятельтъ и какво — ближниятъ, какво е господарьтъ и какво — слугата. Учительтъ ще му обясни всички прояви и явления въ живота и въ природата и като го приготви, като му даде необходимитѣ знания, ще го остави свободенъ да прилага. Много нѣща трѣбва да знае ученикътъ, но същевременно трѣбва да различава реалното отъ нереалното. Ако не влизашъ въ положението на мѫжа, ти никога не би могълъ да мислишъ; ако не влизашъ въ положението на жената, ти никога не би могълъ да чувствувашъ и да любишъ; ако не влизашъ въ положението на детето, ти никога не би могълъ да работишъ. Въ  сѫщность децата работятъ. Тѣ даватъ подтикъ на родителитѣ си да работятъ. Каквото пипне, детето веднага го разтваря, разглобява на части, които изучава. Голѣма любознателность има въ децата. Вземе ли нѣкаква книга въ рѫцетѣ си, детето непременно ще я разкѫса. Искате ли вашитѣ деца да не кѫсатъ книгитѣ ви, правете ги отъ пергаментъ. Най-важното, на което родителитѣ трѣбва да обърнатъ внимание, е да възпитаватъ децата си, да бдятъ надъ тѣхъ, да не оставятъ разрушителното имъ чувство да се развива.

 

Дветѣ лепти, върху които Христосъ спрѣлъ вниманието си, представятъ най-малкото, което човѣкъ може да приложи въ живота си съ любовь и разбиране. Това е, което може да избави човѣка отъ хиляди ненужни страдания и радости. Има смисълъ човѣкъ да страда и да се радва, но когато тия страдания и радости носятъ нѣщо добро. Ако страданието носи следъ себе си радость, която подига човѣка, то е на мѣсто. И ако радостьта носи следъ себе си страдание, което облагородява човѣшкото сърдце, тя е на мѣсто. Защо следъ страданията идатъ радости и следъ радоститѣ — страдания, това е въпросъ, на който досега никой не е отговорилъ. Защо трѣбва човѣкъ да страда и да се радва, и този въпросъ нѣма отговоръ. И велики хора, и велики Учители сѫ страдали. Христосъ казва: „Скръбна е душата ми до смърть“. Докато е на земята, човѣкъ неизбѣжно ще страда. Следъ възкресението, Христосъ мина отъ страдание въ вѣчната радость, въ Божествения животъ, дето радостьта и скръбьта се сливатъ. Въ Божествения свѣтъ скръбьта и радостьта се примиряватъ. Въ физическия свѣтъ, обаче, тѣ сѫ въ постоянна борба: ту едната взима надмощие, ту другата. Въ повечето случаи скръбьта взима надмощие, защото е груба. Тя върви по мѫжка линия, вследствие на което се изявява грубо. Радостьта е нѣжна, деликатна. Тя върви по женска линия. Който е придобилъ радостьта преждевременно, той непременно ще бѫде битъ. На земята човѣкъ опитва първо скръбьта, а после радостьта. Когато види, че нѣкой плаче, скръбьта веднага си заминава. Тя не си позволява да бие човѣкъ, който е битъ вече. Тя се чуди само кой е дошълъ преди нея и свършилъ работата ѝ. Като знаятъ тази нейна чърта, разумнитѣ хора се дегизиратъ предъ скръбьта, представятъ се като голѣми страдалци и тя не ги безпокои. Както малката скръбь отстѫпва предъ голѣмата, така и малката омраза отстѫпва предъ голѣмата. Сѫщото се отнася и до положителнитѣ нѣща въ живота. Както малката радость отстѫпва предъ голѣмата, така и малката любовь отстѫпва предъ голѣмата.

 

Като се говори за любовьта, ония, които сѫ попарени отъ нея, не искатъ да чуятъ думата „любовь“. Нѣкой обича жена си, но приятельтъ му влѣзе въ неговия домъ, обикне жена му и започне да говори за своитѣ чувства. Този човѣкъ седи като попаренъ и се разочарова въ любовьта. Грѣшката е въ приятеля му. Съвременниятъ човѣкъ не е готовъ още за любовьта. За любовьта нито се говори, нито се играе съ нея. Харесате ли една жена, вие трѣбва да се запитате, дали сте измѣнили мнението си за жената. Истинска любовь е онази, която подига човѣка въ очитѣ на този, който обича. Ако обичате една жена, вие трѣбва да гледате вече на всички жени съ добро око. Ако обичате единъ мѫжъ, мнението ви за всички мѫже трѣбва да се измѣни, да гледате на мѫжа съ по-добро око, отколкото сте гледали по-рано. Всѣка чиста и благородна жена носи въ себе си батерия отъ десеть хиляди градуса топлина. Кой човѣкъ би могълъ да направи пакость на такава жена? Да обичашъ нѣкого, това значи да се отнесешъ къмъ него съ всичкото си уважение и почитание, да не му причинишъ никакво страдание. Любовьта създава страдания, но на мѣсто. Отъ страданията, които любовьта причинява, човѣкъ расте и се развива. Любовьта дава подтикъ, импулсъ на човѣка за работа, за учене. Каква любовь е тази, която убива въ човѣка желанието да живѣе? Който люби, той трѣбва да поощрява своя възлюбенъ къмъ придобиване на знание, на нѣкакво изкуство. Любовьта осмисля живота. Когато осмисли и разбере земния животъ, човѣкъ започва да се стреми къмъ вѣчния. Като цени земния животъ, човѣкъ ще цени и небесния.

 

Какво представя вѣчниятъ животъ? Вѣчниятъ животъ е този, въ който нѣма смърть. Вѣчниятъ животъ изключва всѣкакви страдания. Той включва всички радости, всичкото веселие. Да придобиешъ този животъ, това значи, да видишъ Онзи, Който е създалъ вселената, всички живи сѫщества, всички форми. Да придобиешъ вѣчния животъ, това значи да видишъ красотата на нѣщата, да опиташъ силата и мощьта на своя Създатель. Достатъчно е да зърнешъ само единъ лѫчъ отъ Него, за да разберешъ смисъла на своето сѫществуване. Който е ималъ щастието да види единъ отъ лѫчитѣ на Бога, той е станалъ великъ. Това виждане е вѫтрешенъ процесъ и става въ съзнанието на човѣка, а не вънъ отъ него. При това положение невъзможното за човѣка става възможно. Това е опитностьта на великитѣ хора въ миналото и сега.

 

Често хората си казватъ единъ на другъ: Направи това нѣщо, за Бога! Че ако човѣкъ не е готовъ да направи нѣщо за Бога, за кого другъ може да го направи? Ако човѣкъ не е готовъ да направи нѣщо за Вѣчното начало въ живота си, за Божественото, за хората още по-малко може да направи. Събуди ли се Божественото въ човѣка, заедно съ това ще се разкриятъ всички дарби и способности, вложени въ него. При тѣзи условия човѣкъ може да постигне всички желания на своята душа. Това не се постига изведнъжъ, но постепенно. Божественото въ човѣка е онзи прозорецъ, презъ който той може да гледа вънъ и вѫтре въ себе си, да възприема истината. Отде иде истината, не е важно. Истината може да дойде чрезъ детето, както и чрезъ възрастния. Достатъчно е да има прозорецъ, презъ който истината да минава. Кой е отворилъ прозореца за истината, не е важно.

 

Днесъ всички хора се запитватъ какъ ще се оправи свѣтътъ. Свѣтътъ ще се оправи, когато всѣки човѣкъ бѫде готовъ да дигне своя падналъ братъ, безъ да го осѫди, безъ да пита за причинитѣ на неговото падане. Помогни на човѣка, безъ да питашъ, защо и за какво е сгрѣшилъ. Ще кажете, че днесъ хората грѣшатъ, понеже първитѣ хора сѫ сгрѣшили. Ако съвременнитѣ мѫже и жени се намѣрятъ въ рая, и тѣ ще сгрѣшатъ като тѣхъ. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който да не е ялъ отъ забраненото дърво. Въпрѣки това, хората всѣки моментъ се сѫдятъ, съмняватъ се, подозиратъ се едни-други. Тѣ казватъ, че вѣрватъ въ Бога, а въпрѣки това всѣки моментъ се обезвѣряватъ. Тѣ говорятъ за любовь, за смисъла на живота, но щомъ изгубятъ любовьта си, тѣ се отчайватъ и разочароватъ отъ всичко. Докато е на земята, човѣкъ ще губи любовьта си и отново ще я намира; той ще губи радостьта си и отново ще я намира. Това е неизбѣженъ процесъ. Като изгуби човѣкъ сѫщественото въ живота си, стремежътъ му се усилва повече. Като се стреми, той придобива загубеното. Придобие ли го, той знае вече какъ да го пази.

 

„Дветѣ лепти“. Всички хора трѣбва да бѫдатъ готови, като тази вдовица, да турятъ въ съкровищницата всичко, каквото иматъ, безъ да ги виждатъ хората. Съ две лепти нищо не може да се постигне, но подтикътъ, вложенъ въ тѣхъ, е въ сила да направи голѣмо преобразование въ живота, както на отдѣлния човѣкъ, така и на цѣлото човѣчество. Ще кажете, че религиозниятъ човѣкъ не трѣбва да бѫде амбициозенъ, но трѣбва да бѫде силенъ. Не, човѣкъ трѣбва да бѫде и амбициозенъ, и силенъ, и богатъ, и ученъ, но на мѣсто. Всѣко нѣщо, проявено на своето мѣсто и време, има смисълъ. Днесъ хората не успѣватъ, защото се намиратъ подъ влиянието на учѐния съ различенъ моралъ, съ различни становища. Едни забраняватъ на човѣка едно, други — друго, и той не знае, какво да прави и какво да не прави. За да не се обърка, човѣкъ трѣбва да прави това, което природата прави. Всичко, което природата е създала, е разумно. Иска ли да се прояви, човѣкъ трѣбва да дава ходъ на ония свои желания, които произтичатъ отъ дълбочината на неговата душа. Давайте ходъ на всички свои мисли, които изтичатъ отъ дълбочината на вашия умъ. Давайте ходъ на всички свои постѫпки, които изтичатъ отъ дълбочината на вашата воля. Давайте ходъ на всичко, което изтича отъ дълбочината на вашето естество. Всѣко нѣщо, което излиза отъ дълбочината на нашето естество, е реално. Само реалнитѣ нѣща могатъ да се реализиратъ. Само реалнитѣ нѣща сѫ мощни и даватъ тласъкъ на човѣчеството, да върви напредъ.

 

„А видѣ и нѣкоя сирота вдовица, която тури тамъ две лепти“. Стремете се и вие да се проявите като сиротата вдовица и, безъ да подозирате, вашиятъ Учитель да спре вниманието си върху васъ и да каже: Ето единъ човѣкъ, който даде всичко, каквото имаше. Откакъ вложи дветѣ лепти въ съкровищницата, сиротата вдовица стана ученичка на Христа. Тази вдовица и до днесъ е въ свѣта, но кѫде е, коя е, какъ се казва, това завинаги ще остане незнайно. Тя не иска хората да я знаятъ. Ако днесъ я срещне нѣкой, не би могълъ да я познае. Тя е облѣчена богато, съ скѫпи дрехи. Днешното ѝ богато облѣкло се плаща отъ лихвитѣ, които дветѣ лепти сѫ дали отъ времето на Христа до днесъ. Въ едно отъ своитѣ съчинения Камилъ Фламарионъ е направилъ изчисление, каква сложна лихва ще се получи отъ 25 стотинки, дадени отъ времето на Христа до днесъ. Той намѣрилъ, че ако цѣлата земя бѣше направена отъ злато, пакъ не би могла да посрещне сумата, получена отъ тѣзи две лепти, дадени съ сложна лихва. Оттукъ можемъ да извадимъ заключението: всѣки Божественъ подтикъ, колкото и малъкъ да е, вложенъ въ обръщение, следъ време дава грамадни резултати. Следователно, вложете най-малкото добро, което имате, въ Божествената банка, да получите следъ време ония грамадни резултати, които тласкатъ цѣлото човѣчество напредъ. Вложите ли най-малкото добро въ Божествената банка, единъ день и вие ще се намѣрите въ положението на сиротата вдовица, която днесъ е реформаторка, работи между човѣчеството за неговото повдигане. Време е човѣкъ да даде ходъ на Божественото въ себе си. Докато дойде до това положение, човѣкъ ще срещне редъ препятствия — съмнения, колебания, безвѣрие, но въ края на краищата всичко ще бѫде за добро. Божественото ще си пробие пѫть въ свѣта и ще донесе на човѣчеството онова, което отъ хиляди години насамъ се очаква.

 

21. Беседа отъ Учителя, държана на 19 януарий, 1930 г.

София. — Изгрѣвъ.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...