Jump to content

1922_06_18 Ако прѣбѫдете въ мене…


Ани

Recommended Posts

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ"
Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

 

Ако прѣбѫдете въ мене…

 „Ако прѣбѫдете въ мене и

Думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ,

Каквото искате, ще просите, и ще ви бѫде.“

Ев. Иоана — 15; 7

Често се пита: защо трѣбва да се вземе стихъ отъ Писанието, за да се говори. То е безразлично: вземете нѣкой политически ораторъ или говоритель, и той ще вземе нѣкой стихъ за благото на народа. За примѣръ, може да говори върху намалението на данъцитѣ. Или нѣкой другъ говоритель, може да вземе стихъ върху народното просвѣщение. Или нѣкой лѣкарь, ще вземе стихъ или нѣкое изречение върху нѣкоя болесть, какъ се изслѣдва тя. Нѣкой техникъ ще вземе нѣкой принципъ за прилагане. Тъй щото всички хора все взематъ по нѣщо, върху което трѣбва да говорятъ. Не мислете, че стиха съдържа туй, което говорительтъ говори. Не, то не се съдържа вѫтрѣ въ стиха. Азъ ще ви попитамъ: когато нѣкоя жена изпреде всички нижки отъ една ока вълна, тия нижки вѫтрѣ въ вълната ли сѫ? Принципално — да, но тази жена може да изпреде по-вече или по-малко нижки, по-дебели или по-тънки, зависи отъ нейното изкуство, какъ ще опреде вълната. Понеже тия нижки тя може да ги направи както си иска, червенички, жълтички, питамъ: тия краски вѫтрѣ въ вълната ли сѫ? То сѫ нѣща, които може послѣ да се придадатъ. Сега нѣкой иска да ни опонира, че всичко, което говоримъ отъ Писанието, трѣбва да се съдържа само въ Писанието. Нѣкой казва: отъ Библията да се говори. Какъ се прави попара? Баща ти я прави по единъ начинъ, а майката сѫщата попара я прави по другъ начинъ: ще се надроби хлѣбъ, ще се тури соль, ще се полѣе съ топла вода единъ катъ хлѣбъ, единъ катъ сирене, хлѣбъ, сирене и т. н. Дойде баща ти, по сѫщия начинъ ще направи попарата, дойде майката, пакъ по сѫщия начинъ дѣдото — и той по сѫщия начинъ я прави. Но хлѣбътъ по сѫщия начинъ ли трѣбва да се прави? Когато дойде да разискваме върху великата истина, която съгражда човѣшкия животъ, методитѣ, по които можемъ да се изкажемъ, сѫ безбройни. Даже като дойдемъ до религиознитѣ отношения, много съврѣменни религии човѣчеството вече ги е надрасло, тѣ сѫ несъвмѣстими съ развитието на човѣшката душа, не отговарятъ на изискванията, въ които човѣшкиятъ умъ и сърце се намиратъ сега. Но сегашнитѣ религиозни хора мислятъ и искатъ да ни убѣдятъ, че формитѣ на религията не търпятъ никакви измѣнения. Но това не е вѣрно: неизмѣняемъ въ свѣта е само единъ Богъ, а всичко друго се мѣни. Тъй седи великата истина. И който казва противното, той не разбира основниятъ законъ на битието. Да говоримъ истината. Разбирамъ, когато нѣкой казва, че не трѣбва да се измѣнятъ нѣщата. Но кога? Щомъ си бѣденъ, ти не можешъ да измѣнишъ колибата си: не ти стига ума, не ти иде отрѫки, не знаешъ какъ да я направишъ, казвашъ: „не може да се живѣе въ тази колиба“. Защо? Защото си глупакъ, не ти стига ума. Но щомъ ти станешъ силенъ, почнешъ да печелишъ, ще направишъ голѣма кѫща, ще туришъ по-здрави греди, по-голѣми прозорци, ще реформирашъ старата колиба. Почне ли умътъ ти да расте, душата ти да се разширява, сърцето ти да се облагородява, и колибата казва: „господарьтъ ми се е реформиралъ отъ вѫтрѣ, затова и ние ще се реформираме отвънъ“. Отъ двѣ хиляди години съврѣменната църква въ какво се е реформирала? За примѣръ, въ вѣруюто: „вѣрвамъ, казва, въ Единаго Бога“. Въ кой Единенъ Богъ? Какво трѣбва да разбираме подъ Единенъ Богъ? — вѣрвамъ въ Единния Богъ, който гледа на всичкитѣ сѫщества еднакво, безъ никаква разлика, както на мухата, така и на човѣка. Ще каже нѣкой сега, че има противорѣчие. Да, противорѣчия сѫществуватъ само за ония индивиди, които не могатъ да мислятъ, а ония, които мислятъ, могатъ да примирятъ тия противорѣчия. Между единъ жълѫдъ въ сѣмка и самия жълѫдъ има голѣма разлика. Ако азъ почна да ви доказвамъ, че този жълѫдъ е равенъ на голѣмия дѫбъ, ще кажете: „да, равенъ е той, но само дайте му необходимитѣ условия, той съдържа въ себе си всичкитѣ възможности на развитие“. И наистина, всичко е вѫтрѣ въ жълѫда. Но помислете сега: ако ние дойдемъ до философията, за смисъла на живота и запитаме, защо Богъ е създалъ растителното царство, ще ни отговорятъ нѣкои: „за да поддържа живота на млѣкопитаещитѣ животни“. Донѣкѫдѣ тѣ сѫ прави. А защо е създалъ твърдата почва? — „за да поддържа живота на растенията“. А защо е създалъ растенията? — „за да поддържа живота на човѣка“. Е, тогава, по аналогия: защо е създалъ цѣлия космосъ? — за да поддържа живота на хората. Права ли е тази философия? Сега тѣ сѫ отвлѣчени въпроси за философитѣ, а хората на обикновената философия ги разрѣшаватъ малко по-другояче. Тѣ казватъ тъй: „да видимъ защо Господь е създалъ живота сега; туй каквото съмъ азъ, туй тѣло, което имамъ, този умъ, ще останатъ хиляди и милиони години; годинитѣ, които сѫ минали, ние не знаемъ, но туй, което сега носимъ; ние не се интересуваме за бѫдещето, понеже и него не знаемъ, то е за малцината, за поетитѣ, мистицитѣ, ясновидцитѣ, които виждатъ напрѣдъ работитѣ, ние колкото виждаме, толкова и разсѫждаваме; ние седимъ и разглеждаме какъ Господь е създалъ свѣта, и знаемъ какъ го е създалъ“. Цѣли теории има, какъвъ ще бѫде живота въ бѫдеще, поетитѣ го описватъ какъвъ трѣбва да бѫде. Поетитѣ знаятъ какъ Господь създаде живота и какъвъ ще бѫде, но при все това нашиятъ животъ е анормаленъ. Тогава защо да не изучимъ сегашния нашъ животъ какъвъ трѣбва да бѫде? Вие били ли сте на гости у нѣкои българи, когато правятъ баница, тъй хубава баница съ сиренце, та послѣ полята съ прѣварено млѣко, та турена малко въ пещьта и зачервена съ прѣсно, хубаво масълце? Отъ тази баница слѣдъ като си похапнешъ едно кѫсче, второ, трето, четвърто, хапнешъ си и стане ти тежко на корема, казвашъ: „прѣядохъ“. Питамъ, защо си прѣялъ? Прѣялъ си отъ обичь къмъ хазяина на кѫщата, за неговия хатѫръ си прѣялъ. Е, разбира се, ако азъ бихъ ви далъ сега едно угощение отъ такива баници, слѣдъ като свърша своята бесѣда, всички ще бѫдете весели, устата ви ще почнатъ да мляскатъ съ вашата арфа, съ струнитѣ ѝ, и отъ всичко туй ще се чува една музика въ яденето, че даже онзи, комуто не се яде или стомаха му е разваленъ, като гледа, поправя му се стомаха — при хора, които ядатъ. Сегашнитѣ лѣкари, за примѣръ, казватъ: туй да не яде, онова да не яде. Казвамъ: всѣки, който има разваленъ стомахъ, прати го при десетъ души съ здрави стомаси, и той като слуша тази музика, ще оздравѣе. Турете болния да яде при здравия, Такъвъ е законътъ.

Христосъ казва: „ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ...“. Кои сѫ тия думи? — Разумното въ свѣта. Кое е това разумно? Разумно е туй, което може всѣкога да измѣни нашитѣ състояния. Туй разумното, което може да измѣни едно твое състояние въ даденъ моментъ, да разшири ума ти, да роди една нова идея, да даде потикъ на сърцето ти и на волята ти, туй, разумното, ние наричаме Слово. Туй опрѣдѣление е хубаво. Но ние, съврѣменнитѣ хора, имаме такива стари възгледи, отживѣли, и не искаме да се опростимъ съ тѣхъ. И мислимъ че човѣкъ е вѣнецъ на създанието, че той е подобие на Бога. Всички мислимъ, че сме подобие на Бога. Направете вие единъ човѣкъ владика и той ще мисли, че е като Господа. Нѣкои хора не се издаватъ. И свѣтътъ страда отъ това, че всички си мислятъ, че сѫ като Господа, ама не сѫ като Господа. Ние имаме отживѣли възгледи. Разправямъ за знаменития генералъ Вашингтонъ: единъ день като прѣглеждалъ тамъ, дѣто работѣли неговитѣ войници, вижда единъ капралъ, какъ заповѣдва на 10 души войници да вдигнатъ една греда сами. Той вдига пръчицата и командува, ругае, вика наоколо: „вие трѣбва да я вдигнете!“ Обаче, тѣ не могатъ да я вдигнатъ. Дохожда генералътъ, съблича дрехите си и облича прости дрехи, подлага си рамото и вдигатъ гредата. Тогава попиталъ капрала: „защо вие не помогнахте?“ — „Азъ съмъ капралъ, не ми е позволено да вдигамъ“. — „А пъкъ азъ съмъ генералъ Вашингтонъ!“ И сегашнитѣ вѣрващи, владици, попове, проповѣдници — да ме простятъ — все сѫ капрали, командуватъ навсѣкѫдѣ: „този кривъ, оня кривъ, а само азъ съмъ правъ“. За какво е кривъ? Кривъ е за това ли, че гредата не се вдига? Или защото съмъ дошълъ да туря рамото си и да вдигна гредата? Трѣбва да туримъ рамото си, за да се вдигне тази греда, която спъва съврѣменното човѣчество и нашия животъ, да се махне тази живеница, то е първото нѣщо. И какъ мислите, като дойде Христосъ, какво ще направи? Христосъ навсѣкѫдѣ сега туря своето рамо и вдига тия греди на човѣчеството. Тия греди не сѫ отъ материаленъ характеръ. Има нѣщо, което тежи на човѣшкия умъ, има нѣщо, което тежи на човѣшкото сърце, има нѣщо, което тежи на човѣшката душа. Всѣки единъ отъ васъ разбира тази горчива истина, защо да говоримъ за глупави работи? Но какъ ще се спаси човѣчеството? — Като се вдигне умствената греда на човѣка, като се вдигне неговата сърдечна греда, като се вдигне гредата на неговата душа и се постави на мѣстото ѝ. Сега нѣкои отъ васъ ще ми кажете: по-ясно да се говори. Но слушали ли сте вие нѣкой фонографъ като се завърти, отначало прави едно зъскане, че слѣдъ врѣме, като го слушашъ, гласътъ почва да става по-ясенъ и по-ясенъ. Нѣщата могатъ да станать ясни само отблизо, а не отдалечъ. За говоренето: ако азъ ви говоря отъ единъ или нѣколко километра разстояние, нѣма да се разбираме, но ако азъ дойда на единъ, два или три метра разстояние до васъ, можемъ да се разберемъ. Най-първо, ние трѣбва да бѫдемъ близки, за да се разберемъ. Но ако стои единъ на 10 километра разстояние, и каже: „защо не ми говоришъ ясно“, какъ ще говоря? Азъ трѣбва да имамъ трѫба, за да мога отдалечъ да говоря, и пакъ нѣма да се разберемъ. И сега питатъ: „ти какво си?“ Какво съмъ, не важи. Когато ученикътъ постѫпи въ училището, учительтъ нѣма да го пита: „какъвъ си“, а — „разбирашъ ли прѣдмета, върху който говоря?“ Той може да е княжески синъ, даже може да е синъ на единъ царь, но ако въ този синъ нѣма разбиране, за учителя много малко важи неговото произхождение. За учителя важи неговото вѫтрѣшно разбиране. И, слѣдователно, ние сега седимъ и мислимъ отъ какво произхождение сме въ свѣта. Не, за насъ важи какъ разбираме, какъ учимъ. Произхождението е много добро, но ако азъ дойда да говоря върху произхождението, не всички дѣца, които се раждатъ отъ царска кръвь, сѫ царе или князе. Не всички дѣца, които се раждатъ отъ княжеска кръвь, сѫ князе, не всички дѣца, които се раждатъ отъ благородна кръвь, сѫ благородни. Не, не, има други закони, други условия, които опрѣдѣлятъ това. Какъ тогава ще примирите тѣзи два факта: въ едно благородно сѣмейство по нѣкой пѫть се раждатъ отлични вагабонти. Ако тази кръвь е благородна, отъ дѣ е попаднало това сѣме тамъ? И много пѫти въ най-бѣднитѣ сѣмейства се раждатъ гении. То сѫ — ние ги наричаме — „случайности“, и се очудваме. Не това е великиятъ вѫтрѣшенъ законъ, който опрѣдѣля математически, нѣщата. И ние като не разбираме този законъ, като не разбираме Божието Слово, казваме, тия нѣща сѫ тъй или инакъ. Обаче, за съврѣменнитѣ интелигентни хора, които сѫ отраснали, дошло е врѣме да го разбератъ. Ние не искаме да влизаме въ стълкновение, да се боримъ, да изваждаме ножове, защото ако се боримъ, нищо нѣма да разрѣшимъ. Ако хората отъ едно общество сѫ по-силни отъ ония на друго нѣкое общество и ги набиятъ, счупятъ имъ главитѣ и краката, мислите ли, че ще напакостятъ на умоветѣ на другитѣ? Не, умоветѣ имъ ще останатъ сѫщитѣ. Но има други по-силни и отъ тѣхъ, и тѣ дойдатъ и ще има пакъ счупване на рѫцѣ, глави и крака.

И при това, когато съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ и говорятъ, но най-първо, всѣки единъ говоритель, отъ каквато и категория да е, дали говори върху религиозенъ или общественъ въпросъ, цѣльта му трѣбва да е абсолютно безкористна, да нѣма никаква цѣль и да изкаже великата истина тъй, както я разбира, за благото на своитѣ ближни. А сега, онѣзи, които питатъ, и онѣзи, които говорятъ, всички сѫ заинтересовани. Е, тогава, ако ние сме заинтересовани, какъ ще проповѣдваме истината? Сега нѣкои искатъ да ни обвинятъ, че това учение, което се проповѣдва, разваляло народа. Не, не, да говоримъ истината: онова, което разваля единъ народъ, не произтича отъ самитѣ говорители: тѣ сѫ изразъ на своя народъ. Какъвто е народътъ, такива сѫ и неговите говорители. Какъвто е народътъ такива сѫ и неговитѣ духовници. Единъ народъ създава своитѣ хора, споредъ степеньта на своето развитие. Той ги създава тъй, както въ единъ кошеръ се създаватъ пчелитѣ, работници и царици. Тъй и народътъ създава своитѣ хора, споредъ както той иска.

Сега Христосъ казва: „ако Словото ми прѣбѫде въ васъ“. В свѣта има и други фактори. Не е само българскиятъ народъ единъ факторъ, не е само английскиятъ народъ единъ факторъ, не е само френскиятъ, американскиятъ народъ единъ факторъ, не сѫ само тѣ фактори, такива е имало и въ миналото: египетскиятъ народъ, напр., и много други народи — и тѣ сѫ били фактори. Единъ народъ — това е единъ магнитъ, материаленъ магнитъ. Но когато магнитътъ привлича иглитѣ къмъ себе си, питамъ, силата въ него ли е? Не, въ туй желѣзо текатъ други токове. Единъ народъ е силенъ, докато тази божествена сила тече въ неговата кръвь. И днешнитѣ италиянци сѫ отъ произхождението на римлянитѣ, но дѣ е тѣхния характеръ? Друго течеше въ кръвьта на тогавашнитѣ римляни и друго сега. Тогавашнитѣ бѣха герои, а тѣзи италианци сѫ само сѣнки на геройството на римлянитѣ. Друга една сила има, която тече вѫтрѣ въ кръвьта на единъ народъ. И до като тази сила тече, всѣки трѣбва да използува туй течение. Азъ го наричамъ приливъ. Въ всѣки единъ народъ има приливъ и отливъ, тъй както въ природата прѣзъ мартъ, събуждатъ се извѣстни токове, има такива, които вървятъ подъ земята и почватъ всички растения да растатъ, но само до 22-и тек. мѣсецъ юни и нѣколко деня по-нататъкъ, слѣдъ което растежътъ почва да спира. Спре ли се туй течение, спира се и всѣко растене и всѣко развитие. Сега, когато е врѣме за култура и ние носимъ едно течение, има приливъ, и днешнитѣ свещеници, напримѣръ въ България, — българското духовенство, вмѣсто да работи разумно, да използува туй благословение, което небето изпраща, иска да тури въ изпълнение разни планове, за да ни спъне. Трѣбва да разбератъ, че съ това сами себе си ще спънатъ. Туй течение може да се отбие, и тогава тѣ ще останатъ на праздно. Кѫдѣ ще отиде? Отъ България може да иде въ Чехия, може да иде въ Сърбия, може да иде въ Русия и другадѣ. Туй течение може да се отбие, не мислете, че не може. Ако вие не го използувате, други ще го използуватъ. Защото Писанието казва така: „Словото ми нѣма да се върне при менъ отъ да не принесе плода“. Той е, който Богъ праща въ свѣта. Сега нѣкои се усъмнятъ и казватъ: „ние сме единъ избранъ народъ, Господь ни благословилъ“. Да, Господь е рѣшилъ да те благослови, ако си заслужилъ, но когато ти не искашъ да използувашъ туй благословение, то ще те отмине. И знаете случая съ двамата синове на Исака: Исавъ и Яковъ, че първородниятъ трѣбваше да приеме благословението, обаче вториятъ го прие, защото бѣше по-хитъръ. Защо Исавъ не прие благословението? Защото ходеше да се занимава съ ловджийство, да бие животни, а Яковъ какъвъ бѣше? 

Съврѣменнитѣ религиозни, духовни хора трѣбва да почнатъ да мислятъ. Азъ нѣмамъ нищо противъ тия форми, които сѫществуватъ. Тѣ сѫ изгубили онова вѫтрѣшно значение. Тия форми сега трѣбва да се изчистятъ и да се създадатъ нови форми въ свѣта. За примѣръ, каква трѣбва да бѫде нашата форма за милосърдието? Вие минавате покрай пѫтя, виждате единъ бѣденъ, сакатъ, слабъ човѣкъ. Той ви се моли, вие вмѣсто да му дадете едно петаче, разсѫждавате, философствувате: „великъ е Господь, колко е чудна природата!“ А утрѣ, като ви се счупи крака, питате, защо се счупилъ. Когато си счупятъ другитѣ краката, то е въ реда на нѣщата, а ако се счупятъ съ хиляди крака за отечеството, хора измрѣха, питамъ: тия, измрѣлитѣ, като мѫченици, потикнаха ли този народъ? Азъ не казвамъ, че не сѫ го потикнали никакъ, но често даваме жертви не на мѣсто. И ние, съврѣменнитѣ хора, не сме се оправили още. Войнитѣ това е жертва. Ние сме хора, които вѣрваме въ една култура на жертви отъ хора. Вземете послѣднята война: европейскитѣ народи принесоха въ жертва по-вече отъ 25 милиона хора. Имаше ли Господь нужда отъ тия жертви? Нѣмаше. И ние казваме, че едно врѣме евреитѣ принасяха само говеда, овце и гълѫбчета, а съврѣменнитѣ хора показаха, че тѣ принасятъ въ жертва на Бога и хора. Е, питамъ сега: при такъва култура, дѣто се принасятъ хората въ жертва, може ли да се говори за любовь? Нѣмамъ нищо ако тази жертва бѣ дадена съзнателно, ако всички тия 25 милиона бѣха умрѣли съзнателно за човѣчеството, какво щѣха да направятъ? Тѣ биха тикнали човѣчеството четири хиляди години напрѣдъ, и ние щѣхме да имаме една възвишена култура на земята. Ако тия 25 милиона биха се пожертвували съзнателно, биха пожертвували имота си, живота си, всичко за тая цѣль, можеше да има смисълъ. Но всичтитѣ тѣ умрѣха безъ да потикнатъ човѣчеството много напрѣдъ. Тѣ едва го потикнаха само на 100 години напрѣдъ. Ето единъ методъ който е краенъ! Такъва грамадна енергия на 25 милиона хора да се иждиви за нищо и никакво! И сега тия хора, вмѣсто да съзнаятъ своитѣ погрѣшки, търсятъ кой е виновенъ. Азъ казвамъ, тия хора се пожертвуваха безъ да се постигне онази велика цѣль, която се изисква. И Христосъ, който иде на земята, казва: „не е този пѫтьтъ, по който може да се угоди на Бога“, а всѣки човѣкъ съзнателно, безъ насилие, трѣбва самъ да принесе живота си въ жертва благоугодна Богу, безъ да го заставятъ на сила. Това не е жертва. Прочее, азъ не съмъ противъ жертвата, азъ съмъ за жертвата, но нека всѣки самъ себе си доброволно да се принесе въ жертва.

И казва Христосъ: „ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ и вие прѣбѫдвате въ мене“. Какво ще стане? Ще се изяви тогава любовьта, т. е. първото качество на Духа. А въ какво седи тази любовь? Сега всички говоримъ за любовьта, нали? Въ човѣшката и Божията Любовь има двѣ качества различни. И тѣ сѫ слѣднитѣ: по човѣшки: този, който те обича, ще ти даде, най-първо, единъ хубавъ обѣдъ, ще те облѣче съ много хубави дрехи, ще ти даде и най-хубавото вино, но вториятъ пѫть, третиятъ, четвъртиятъ и колкото повече минава, той ще почне да намалява, докато най-послѣ дойде обикновеното. Тази е любовьта: ще започне на день съ по стотина цѣлувки, а слѣдъ 10 години нѣма да има никакви цѣлувки. Ще започне съ хубави думи и излияния, поетически изречения, ще цитира еди-кой-си философъ или поетъ, а слѣдъ 10 години, обаче, тия изречения ще изчезнатъ. И намѣсто цѣлувки, тогава ще има най-груби думи, които азъ сега не искамъ да цитирамъ. Обаче, въ Божествената Любовь процесътъ е обратенъ. Тамъ започватъ съ най-малкото. Какъ? Ще намѣришъ единъ бѣденъ човѣкъ, а ти си работилъ цѣлиятъ день, спечелилъ си 5 лв., и ще му кажешъ: „братко, седни, заповѣдай, както знаешъ, този хлѣбецъ съмъ намѣрилъ, ето и солчица, двама сладко ще ядемъ; ще ме извинишъ, толкова сега имамъ, а въ бѫдеще, Господь е добъръ, по-вече ще спечеля и повече ще има“. Ще седнете и сладко ще си говорите, само съ солчица и хлѣбецъ. Пуйки нѣма, 6 годишно винце нѣма, а може би, само топла водица. У този човѣкъ има любовь. Но той забогатѣва по-вече, спечелва по-вече, въ него сърцето се разтваря, неговата трапеза става по-богата и, най-послѣ, ще ви даде единъ царски обѣдъ. Сетнѣ: въ Божията Любовь нѣма такива промѣни, както въ човѣшката.

Въ човѣшката любовь всѣкога ще наблюдавате разлика между двама души. Ти обичашъ нѣкого, а той ще те гледа, правишъ ли ти разлика. Е, хубаво, като седнете на моята трапеза, азъ мога да ви сипя супа по една отмѣрена лъжица въ паницата. Но онзи човѣкъ е голѣмъ, може да изяде двѣ лъжици, ти пъкъ си малъкъ, една ти стига. Ако ти сѫдишъ по това за моята любовь и кажешъ: „той не ме обича, защото ми сипа само една лъжица, а на онзи двѣ“, това е грѣшка. Ако азъ бихъ ти сипалъ двѣ лъжици, можешъ ли да ги изядешъ? Не можешъ. И защо ти сѫ тогава, като не можешъ? Слѣдователно, това не е въ реда на нѣщата. А любовьта се състои въ това, което въ даденъ моментъ ти можешъ да възприемешъ, да асимилирашъ и приложишъ.

Сега Христосъ казва: „ако думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ и вие прѣбѫдвате въ мене, каквото попросите, ще ви бѫде“. Е, кой отъ васъ не се е молилъ и не е просилъ, колко хиляди молитви вие сте изпратили досега на Господа въ църквитѣ, и всѣки день правите сѫщото, като казвате: „Господи, искамъ, искамъ!“ И Давидовитѣ псалми досега милиони, милиони пѫти сте прочели. Не е лошо, добро е всичко това, но еднообразнитѣ нѣща хипнотизирватъ, а разнообразнитѣ нѣща оживяватъ, каратъ хората да мислятъ. Съврѣменниятъ религиозенъ животъ е еднообразенъ. Животътъ на чиновницитѣ е еднообразенъ. Вземете всички чиновници, които сѫ заставени да работятъ. Чиновникътъ е уморенъ, като излѣзе, иска да си почине отъ еднообразния животъ. Туй еднообразие е убило умоветѣ на хората, тѣ за нищо не сѫ способни. И, слѣдователно, най-първо, ние трѣбва да се освободимъ отъ еднообразието въ живота. И въ дома, и тамъ, мѫжътъ е еднообразенъ, синътъ е еднообразенъ: „е, Марийке, какво ще сготвишъ днесъ?“ — „е, бобъ, ще сготвя“. А утрѣ? „Леща, супа, това ще готвя цѣла седмица“. Десеть, петнадесетъ яденета въ цѣлата година и 10 години като му готви все тъй еднообразно, вече Марийка не е сѫщата. Тя е била най-голѣмата красавица, но въ тази кухня какво е научила? — изгубила си красотата. Тя казва: „азъ зная да готвя бобъ“. Послѣ гледамъ, че плаче. „Защо плачешъ?“ „Е, моятъ възлюбленъ“, пакъ плаче — „наготвихъ му бобъ“. Нейниятъ възлюбленъ я кара да плаче, но и възлюблената и тя, като дѣте, плаче. Гледашъ я, текатъ четири реда сълзи. Тя плаче, но и той плаче: „ахъ, тя иска за Великъдень костюмъ, какво да се прави, пъкъ шапка, трѣбватъ 2—3 хиляди лева, оттукъ, оттамъ трѣбва да се вземе“. — „Ехъ — казва тя да се върне той въ кѫщи и костюмъ да нѣма“... И тогава ние мислимъ, че сме хора християни. Азъ не говоря за езичницитѣ, говоря за туй, което става въ България. Сѫщото става и въ Англия, туй сѫ факти, навсѣкѫдѣ ставатъ. И сега седимъ ние, при този животъ, и казваме: какъ ще се поправи свѣта? Какъ ли? Първиятъ день ще готви мѫжътъ, а вториятъ ще готви жената, третиятъ день ще готви синътъ, четвъртиятъ день — дъщерята. Послѣ пакъ ще се редуватъ: жената, мѫжътъ и т. н. т. Тъй. Трѣбва да се освободимъ отъ еднообразието. Послѣ вземете турцитѣ: защо тѣ не могатъ да мислятъ? Защото обичатъ еднообразието: турчинътъ три пѫти ще вземе да си измие рѫцѣтѣ хубаво. То е отлично. Мохамедъ е училъ така, той обичаше чистотата: петь пѫти на день турчинътъ трѣбва да се мие. Е, туй е еднообразие, измиешъ се веднажъ, дважъ и четешъ сѫщитѣ молитви. И турчинътъ като му стане това единъ навикъ, хипнотизира се и казва: „моята кѫща е 7 ката нагорѣ и 7 ката на долу, да става каквото ще“. Сега да дойдемъ и до най-виднитѣ културни хора, до политицитѣ, и тѣ говорятъ за „любимия“ народъ, за „брашнения човалъ“. Оплакватъ народа си, защото билъ обѣднялъ. Но азъ казвамъ: ако тия български министри биха отишли да оратъ земята — всѣки единъ български министъръ да оре на нивата по два часа на день или да копае на лозето по два часа и тогава да иде въ министерството да разглежда дѣлата, не щѣше ли да бѫде по-добрѣ? И единъ владика, прѣди да разгледа едно дѣло за разводъ, най-първо да иде да покопае. Всички трѣбва да копаятъ, и азъ ще копая. Туй трѣбва да ни бѫде едно правило. Когато ние почнемъ да копаемъ и да работимъ, тъй както Господь е създалъ свѣта, ние ще поумнѣемъ, защото ще влѣземъ въ връзка съ земята и ще почувствуваме страданията, които сме причинили на хиляди сѫщества въ нея. А сега нашитѣ крака сѫ обути съ обуща, и казваме: „лицето му почернѣло, той е дяволъ, очитѣ му сѫ хлътнали, побѣляла му главата, а онзи е благороденъ човѣкъ, защото е бѣличъкъ, очитѣ му весели“. Но азъ те питамъ: ако ти си една жена, ще се смѣешъ ли, когато раждашъ? Не! Разбира се, ще отпадне твоето лице и очитѣ ти ще хлътнатъ. И ако азъ питамъ тази жена, защо отпадна, ще каже: „ти раждалъ ли си.“ И сега ние ублажаваме тия хора, които не раждатъ. Хубаво, и противъ това нѣмамъ, но ще дойде врѣме и тѣ да раждатъ. Бѣлиятъ цвѣтъ трѣбва да се измѣни, да даде плодъ въ природата. Има законъ, че може да цъвтятъ тия дървета, пчелитѣ може да бератъ медъ, но ако тия цвѣтя не завържатъ, какво ни ползува това? Питамъ, ако туй Божествено Слово, което иде сега отъ толкова хиляди години въ свѣта — отъ двѣ хиляди години — не се възприеме, какво ще спечелите? И вие, българитѣ, отъ колко години сте християни? Азъ изчислявамъ по закона на вѣроятноститѣ и намирамъ, че 100 милиарда пѫти тѣ сѫ споменали името Христово, отъ както сѫ приели християнството. Споредъ моето изчисление, толкозъ излиза. И какво сѫ спечелили българитѣ отъ Христа? Ще кажатъ: „Христосъ ни даде малко земица“. Да, Христосъ можеше да ви даде нѣщо по-вече: да се помене Христовото име 100 милиарда пѫти и да има такъвъ малъкъ резултатъ! Това е една крива метода на изговаряне това име. И тогава питатъ: „кой е Христосъ?“ Азъ нѣмамъ нищо противъ, повикайте, който и да е български владика да произнесе името Христово, и да видимъ резултата. Да го произнесе както и да е за менъ е безразлично, стига това да произведе резултатъ. Всѣко едно име има сила, смисълъ въ себе си, има и резултатъ. Туй име, което трѣбва да се произнесе, е любовь. Ще бѫде безполезно въ бѫдеще да лъжемъ когото и да е, трѣбва да слѣземъ отъ троноветѣ си и да отидемъ съ една мотичка да копаемъ на лозето, да вземемъ ралото и коня и да отидемъ да оремъ на нивата. Това значи да слѣземъ до положението на бѣднитѣ хора и да покажемъ какъ трѣбва да се работи. — Тъй, както бащата и майката постѫпватъ, а не като дѣцата. Тъй трѣбва да постѫпятъ разумнитѣ хора. Бащата и майката не каратъ най-първо дѣцата да работятъ, но тѣ започватъ. По законъ нѣма да любимъ. Нѣма законъ за любовьта. Азъ не ви критикувамъ и не ви казвамъ какъ да се любите: ако имате любовь, то е заради васъ. Ако ме запитате тъй: „моята любовь права ли е“, азъ не мога да ви кажа, но въ даденъ моментъ, азъ зная дали любя или не. Но нѣма моментъ въ моя животъ, когато да не зная, права ли е постѫпката ми или не. Или за едно разположение, което имамъ, право ли е или не. Абсолютно зная: обичамъ ли или не, и въ каква степенъ и какви резултати ще даде тази любовь. Съзнанието ми показва каква е любовьта ми. Зная го това, за себе си го зная. И ако вие ме попитате, каква е моята любовь, ще кажа: братко, да идемъ тогава и двама при любовьта, да влѣземъ въ нейната пещь и ако и двама еднакво издържимъ, тогава еднакво любимъ, а ако ти като се нагорещишъ, излѣзешъ изъ пещьта, значи, любовьта ти е малка. Вземете нѣкой съврѣмененъ човѣкъ, като му говорите за Христовото учение, той казва, че то е малко прѣкалено, ние имаме жена, дѣца, той, религиозниятъ животъ, е за стари години, а сега ние да си поживѣемъ. Но любовьта не говори така. Безъ тази любовь, ако вие трѣбва да раждате, дѣца, синове и дъщери, какъ ще ги родите? Ако ги родите безъ любовь, ще бѫдатъ едни, а ако ги родите съ любовь, ще бѫдатъ други синове. Любовьта е, която ще опрѣдѣли качеството, стремежитѣ, благородството на вашитѣ синове. Мѫдростьта е, която ще даде формитѣ имъ, ще развие тѣхнитѣ способности, а истината е, която ще даде методитѣ, какъ да работятъ. Сега религиознитѣ хора казватъ, че една майка ражда по любовь. Е, по любовь като ражда, тя нѣма да се мѫчи три дена, а ще ражда безъ мѫки: съ мѫки раждатъ само грѣшнитѣ хора. Имашъ едно лошо желание, искашъ да си отмъстишъ, редъ години го носишъ въ сърцето си, лицето ти ще стане черно, защото зло носишъ въ себе си, но единъ день все ще извършишъ туй прѣстѫпление: ти си родилъ туй желание, ти си родилъ едно дѣте, то е една форма, която живѣе въ невидимия свѣтъ, единъ прѣстѫпникъ, създаденъ въ духовния свѣтъ, и този прѣстѫпникъ ще се роди на земята.

И казва Христосъ: „ако вие прѣбѫдвате въ менъ и думитѣ ми прѣбѫдватъ въ васъ, каквото искате, ще ви бѫде“. Кое ще бѫде? — Ние ще знаемъ какъ да прѣобразимъ сегашния нашъ животъ. Азъ трѣбва да прѣобразя своя вѫтрѣшенъ животъ, това е заради мене. И забѣлѣзвамъ едно нѣщо, като ходя между хората, че въ тѣхъ всѣки е съсрѣдоточилъ ума си въ другитѣ. Гледа, че този е богатъ, а той нѣма нищо. Не, всѣки отъ насъ трѣбва да обърне ума си на своето лозе, всѣки трѣбва да копае своето лозе. И „ако думитѣ ми — казва Христосъ — прѣбѫдватъ въ васъ“, този законъ на любовьта ние можемъ да го приложимъ на опитъ. Сега какъ ще го приложимъ? За любовьта има закони въ физическия свѣтъ, ще я приложимъ тъй, както прилагаме свѣтлината. Има стъкла и прѣзъ тѣхъ знаятъ, какъ да пращатъ свѣтлината, да я прокарватъ. И въ бѫдеще майкитѣ ще знаятъ какъ да прокарватъ лѫчитѣ на любовьта. Тия лѫчи излизатъ отъ човѣшкитѣ очи. Ти трѣбва да видишъ, какви сѫ лѫчитѣ, които излизатъ отъ очитѣ на оня човѣкъ, който те люби. Нѣкой пѫть отъ човѣшкитѣ очи излизатъ червени лѫчи, нѣкой пѫть излизатъ портокалени, зелени, сини, жълти лѫчи, нѣкой пѫть излизатъ бѣли лѫчи и даже черни. Тия лѫчи, които излизатъ изъ човѣшкитѣ очи на вънъ, изъ човѣшката душа, упражняватъ разни влияния. Сега вие мислите, че наближава обѣдъ и отъ всинца ви излизатъ отъ очитѣ ви лѫчи. А тия лѫчи сѫ отвънъ, отъ други сѫщества около васъ, тѣ ви ги пращатъ, но вие не ги виждате. Вие се влияете, и като се върнете въ дома си, нѣкои ще бѫдатъ разположени, а други не. Нѣкой ще каже: „азъ много добрѣ разбрахъ бесѣдата“, а другъ ще каже: „имаше единъ господинъ, той ми прѣпятствуваше съ своитѣ влияния“. Е, какво е неговото влияние? Неговото влияние е, че този човѣкъ не е разбралъ любовьта. Сега, въ тази бесѣда, азъ ни най-малко не искамъ да се нахвърлямъ върху свещеницитѣ, но казвамъ една велика истина, че въ съврѣменната еволюция е настаналъ единъ периодъ, въ който човѣшкитѣ умове и човѣшкитѣ тѣла ще почнатъ да се разслабватъ. Тази неврастения, която сѫществува въ цѣла Европа, е едно разслабване на бѣлата раса. И тѣ трѣбва да взематъ мѣрки, въ какво? Тѣхниятъ егоизъмъ е станалъ толкова силенъ, че разслабва нервната система, всѣки единъ е тъй погълнатъ съ разни материалистични мисли — нашитѣ умове сѫ пълни само съ мисли за кѫщи и пари. Въ насъ нѣма нищо благородно. И свещеницитѣ служатъ само за пари, а не за името Христово. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, но ще ме извините, то е за добро. Дойде при менъ една госпожа и ми казва: „азъ съмъ възмутена!“ — „Отъ какво?“ — Искамъ да ти кажа, изнеси го нѣкой пѫть. Отивамъ на църква съ всичкото желание да се моля на Бога. Разбира се, свещеникътъ ми поднася дискоса, изваждамъ една златна монета, турямъ я, но се отдалечавамъ и се моля; гледамъ прѣдъ свещеника, натрупали се много пари, — туй бѣ прѣди войната, при започването на войната. По едно врѣме свещеникътъ отдѣля петолевкитѣ и двулевкитѣ, поглежда и ги туря въ джоба си, а грошчетата и еднолевчетата ги оставя и ги занася на своя другарь: туй стана въ една отъ софийскитѣ църкви“. Е, питамъ: какъ ще служи този свещеникъ на Бога? Не го обвинявамъ: той за пари служи на Бога. Ама въ това врѣме, ако тоя свещеникъ промъмри една молитва, той не мисли за Бога, а колко пари ще му дадатъ. Утрѣ единъ свещеникъ погребва, той мисли само колко пари ще му дадатъ. Всичко е за пари, и свещеницитѣ говорятъ, че имали моралъ. Дѣ е тукъ моралътъ? Дѣ е тукъ православието, дѣ е благочестието? Ама „на тия свещеници трѣбватъ пари, трѣбва да живѣятъ“. Щомъ е така, свещеникътъ трѣбва да остави онзи, който се вѣнчава, да даде колкото обича, да му каже: „колкото обичашъ — дай“. Туй е благородство! Не е въ мой интересъ азъ да имъ казвамъ, за менъ е по-добрѣ да ги оставя да си чупятъ главитѣ, а не да ги поправямъ, защото, като ги поправямъ, тѣ ще се коригиратъ, ще се покажатъ праведни и ще скриятъ грѣховетѣ си. Не, не, ние искаме грѣхътъ съвършено да се изличи. Азъ искамъ, когато срѣщна българския свещеникъ, да е безкористенъ и да свѣти лицето му. И владиката да бѫде такъвъ, и само тогава азъ бихъ му подалъ рѫката си. Сега казватъ: „съ коя власть говоря“. Азъ имъ говоря истината и тази истина единъ день ще дойде да заговори, нѣма да се мине много врѣме. И казва Христосъ: „ако азъ млъкна да говоря, тия камъни ще проговорятъ“. Ако азъ млъкна — цѣлиятъ български народъ ще проговори, и най-заспалитѣ българи ще проговорятъ, не само българскиятъ народъ ще проговори, но и говедата имъ ще проговорятъ, всичкитѣ имъ говеда ще проговорятъ. Вие, които ме слушате, ще схванете тази велика истина, тя ще проникне въ васъ. Ние сме хора разумни и трѣбва да отворимъ сърцата си и умоветѣ си, да говоримъ истината. Срамота е за насъ да лъжемъ. Въ очитѣ ме лъжатъ, говорятъ нѣща, които ме отвращаватъ. И такъво безобразие отъ лъжи азъ не съмъ виждалъ. Ще дойде нѣкой ученъ българинъ, нѣкой политиканъ, да ме изпитва. Е, господине, казвамъ, кажи истината на явѣ, нѣма какво да ме изпитватъ. Ако е за изпитване, азъ зная твоето минало и какво искашъ, зная, и онѣзи, които сѫ те проводили и тѣхъ зная, и какво мислятъ зная. Азъ искамъ да говоримъ истината направо. Ако виждате нѣщо лошо въ менъ, ако туй, което е въ моята стая, ти мислишъ, че то е много зарадъ менъ, половината може да го раздѣля съ тебе. И цѣлата си стая мога да ти я отстѫпя. Всички трѣбва да говоримъ истината, разбирате ли? И нѣма по-отвратително нѣщо отъ това, единъ религиозенъ, духовенъ човѣкъ да говори лъжа, и послѣ да се извинява, че билъ нервозенъ човѣкъ. На ония, който дойдатъ при мене, казвамъ: кажи какво искашъ, но ако мислишъ, че единъ день азъ ще използувамъ туй, не ми го казвай. Каква нужда имамъ да нося твоитѣ грѣхове? Даже азъ правя очитѣ си слѣпи, защо да гледамъ погрѣшкитѣ на другитѣ и какво ще ме ползува, че нѣкой владика или попъ кралъ, или е прѣстѫпилъ нѣкѫдѣ, какво ще ме ползува? Не, менъ ще ме ползуватъ само твоитѣ добродѣтели, менъ ще ме ползува само любовьта, която е въ тѣхъ. Ни най-малко не любопитствувамъ да зная погрѣшкитѣ имъ, нито злорадствувамъ, а само съжалявамъ въ душата си, че тия български владици отъ 20 години не можаха да разбератъ Христа. Не менъ да разбератъ, не, не, а Христа въ себе си да разбератъ — да не лъжатъ. Ще каже нѣкой владика: „азъ съмъ го разбралъ, но не мога да копая“. Не, да идемъ да покопаемъ на лозето, и двамата да вземемъ оралата, да впрѣгнемъ воловетѣ и да изоремъ нивата. Че ти владика ли се роди, та да можешъ да проповѣдвашъ, а да не можешъ да копаешъ? Ти попъ ли се роди, за да можешъ да служишъ въ църква, а да не можешъ да орешъ и да копаешъ? Въ свѣта има само единъ владика, само единъ попъ, и само него азъ признавамъ — той е Господь. По нѣкога нѣкой ми казватъ: „ти си свѣтъ човѣкъ“. Казвамъ: святъ въ какво? Святъ е само онзи, който люби, не люби ли, никаква святость нѣма. Какъвъ святъ човѣкъ или „отче святи“? Ако ти не можешъ да любишъ брата си, никаква свѣтлина нѣма у тебе, ти си святъ безъ да можешъ да дадешъ свѣтлина на хората. Да жертвувашъ себе си, разбирамъ, а да си святъ и необикновенъ човѣкъ, не. Необикновенъ е само Богъ, а ние всички сме обикновени хора. Въ тази форма, въ която сме турени, ние сме обикновени, и отъ насъ се изисква дълго врѣме, за да се измѣнимъ. И Христосъ минаваше за Синъ Божи, но като го набиха, носеше си кръста и Господь казва: „я сега като си Мой Синъ, който всичко може и изцѣрява, носи си кръста“. Можеше ли той да го отмахне? Можеше. Е, какъ мислите вие, Христосъ носилъ ли е кръста? Двѣ теории има: едни казватъ, че го е носилъ, а други казватъ, че не го е носилъ. Какъ мислите вие?

Главното сега е, да останатъ тия мисли у васъ, необходимо е, истината да се загнѣзди въ сърцата ви. Да любимъ истината съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила. Това е първото нѣщо, което е необходимо за българитѣ, безъ разлика, отъ най-голѣмия до най-малкия. Второто нѣщо: българинътъ трѣбва да обича свѣтлината, абсолютната свѣтлина за ума и да я желае съ всичката си душа и съ всичката си сила. Послѣ третото нѣщо: българинътъ трѣбва да обича чистотата на сърцето си, и да я желае съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила. Ако можемъ да приложимъ тия три нѣща въ България, вѫтрѣ въ една година ще има една съвършено нова култура — въ една година българитѣ ще отидатъ хиляда години напрѣдъ. И не само това, но въ 10 години черепътъ на българина ще се измѣни. И неговото лице нѣма да бѫде като сега, ще придобие много правиленъ профилъ, правиленъ носъ, ушитѣ му ще се измѣнятъ, цѣлото му лице ще се измѣни, цѣлото му тѣло, и европейцитѣ ще дойдатъ да видятъ новия типъ на българина, който само при истината, свѣтлината и чистотата може да има. А при сегашното разбиране на българина, ще имаме сегашния типъ, за който европейцитѣ се произнасятъ, както знаете.

„Ако думитѣ ми, казва Христосъ, прѣбѫдватъ въ васъ“... Но кой Христосъ? Не думитѣ на Христа прѣди двѣ хиляди години, а на Христа, който сега ви говори. Мислите ли, че ако бѣше се изправилъ сега Христосъ прѣдъ васъ, другояче щѣше да говори? Той е казалъ: „думитѣ, които азъ ви говоря, не сѫ мои“. И азъ ви казвамъ сѫщото. Тогава каква разлика има? И казвамъ: думитѣ, които азъ ви говоря, не сѫ мои, тѣ идатъ отъ единъ великъ източникъ и азъ ви ги казвамъ. Ако ги приемете, ще ги опитате, че тѣзи думи сѫ вѣрни и истинни. Не сѫ мои, не грѣшете душата си. Не мислете, че съмъ нѣкой „голѣмъ“ човѣкъ. Не, не, едно нѣщо азъ мисля: азъ зная, че Богъ е Любовь; азъ зная, че Богъ е Мѫдрость, и тази Мѫдрость не е такъва, каквато ученитѣ мислятъ; азъ зная, че Богъ е Истина, и тази Истина е малко друго-яче, отколкото хората я знаятъ; азъ зная, че Богъ е Правда, и тази Правда е друга; азъ зная, че Богъ е Добродѣтель, и тази Добродѣтель е друга.

И сега моитѣ думи какво ще произведатъ въ васъ? Вие ще седнете и ще кажете тъй: „какво иска да ни каже нашиятъ учитель?“ Азъ искамъ да ви кажа: трѣбва коренно да се измѣните и да станете нови хора, хора на истината, безъ лъжа, безъ никаква лъжа! Не да казвате: „малко бѣла лъжа“, не! Безъ никаква лъжа! Че може да лъжете, то е другъ въпросъ, то е една слабость. Азъ го считамъ слабость, но на здравия човѣкъ не се позволява да лъже. Азъ вземамъ тъй: на болнитѣ хора се позволява да правятъ нѣща незаконни, но на здравия човѣкъ не се позволява, той трѣбва да разсѫждава правилно. И сега ние сме се събрали тукъ, въ името на Божията Любовь, събрали сме се въ тази любовь, и какво мога азъ да направя за васъ, какво можете вие да направите заради мене? Вие заради мене много можете да направите. У българитѣ въобще, когато нѣкого цѣнятъ, всички носятъ ризи подаръкъ. Ако азъ изцѣля 100 души и ми донесатъ 100 ризи, дѣ ще имамъ врѣме да ги нося? И у българитѣ има законъ: като изцѣришъ нѣкого, той ще ти даде нѣщо и трѣбва да го приемешъ. Прѣдставете си, че излѣкувамъ хиляди души и ми дадатъ хиляди ризи, ще видите цѣлъ съндѫкъ ризи и ще кажете: „този човѣкъ трѣбва да е много богатъ, само толкова ризи“! А пъкъ азъ ще кажа: ще лѣкувамъ, а вие ще давате тия ризи на бѣднитѣ, моитѣ братя, които нѣматъ, и считайте, че тѣ за менъ ще ги носятъ. А сега като излѣкувамъ нѣкого, най-напрѣдъ ще ме повикатъ на гости и всички, най-първо, ще научатъ, съ какво се храни учительтъ. Тиквички пържени не употрѣбявамъ, сирене не употрѣбявамъ и такива деликатеси, плодове, не, не, на вашия учитель малко рѣпа стъргана съ малко оцетъ и зехтинъ, малко хлѣбъ, и нищо по-вече. И ще се свърши въпросътъ. Не е въпросътъ до ядене, а до любовьта. И най-пищната храна можете да имате, но ако нѣмате любовь, нищо не се ползувате. Когато седнемъ и имаме любовь, ще ядемъ сладко, ще се разбираме, макаръ да е и само бобецъ. Съ любовь ли е, то е най-красивото, нѣмаме ли любовь, това ядене е ненужно за мене. Сега азъ изисквамъ отъ васъ, които ме слушате, едно нѣщо.

Знаете ли какво искамъ? Много малко искамъ. То е като онзи български лихваринъ: на едного далъ пари на заемъ и му казва: „нѣма да плащашъ лихва, а само на гроша по една пара всѣки день“. И онзи, като незнаелъ да смѣта, казалъ: „хубаво, по една пара“. И азъ ще ви кажа като онзи: по една пара на день.

Спрете се като се върнете дома и си кажете тъй: „ние употрѣбили ли сме досега любовьта?“ Прѣгледайте вашия животъ: служили ли сте единъ день на Бога тъй, че да сте извършили волята Божия, както той иска? Прѣтърсете и намѣрете единъ красивъ день въ живота си, да сте го употрѣбили тъй, както Той иска. Прѣдъ васъ, прѣдъ себе си изповѣдайте се чистосърдечно и искрено, повдигнете си мислитѣ и кажете: има ли единъ красивъ день въ моя животъ, въ който азъ съмъ служилъ тъй както Божията Любовь изисква? Какъвъ важенъ въпросъ е този! Туй искамъ отъ васъ. Можете ли да го направите? Като се върнете всинца, които ме слушате, още тази вечерь го направете, не утрѣ, а тази вечерь. И азъ мисля самъ да го направя. И туй прѣглеждане ще ми бѫде най-приятното, защото ще зная, че вие разглеждате единъ отъ най-важнитѣ въпроси. Пъкъ и азъ съ васъ ще застана и ще кажа: въ моя животъ има ли единъ красивъ день, въ който съмъ постѫпилъ тъй както Божията Любовь изисква? И азъ ще постѫпя съ себе си съ онази строга мѣрка на тази велика Божия Любовь. Служилъ ли съмъ азъ тъй безкористно съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила тъй, както този великъ Господь изисква?

Нека тази вечерь ние да отправимъ умоветѣ си, сърцата си и душитѣ си къмъ Бога, да произведемъ една велика вълна въ свѣта, да почувствува Господь, че ние искрено го търсимъ. И когато почувствува това, Той ще ни отговори. И тогава ще чуете онзи, тихия гласъ, и като го чуете, ще имате единъ отъ най-приятнитѣ моменти, който нѣкога сте прѣживѣли!

*

Бесѣда, държана

на 18. VI. 1922 год.

въ гр. София.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...