Jump to content

1931_10_21 Разбраната скръбь


Ани

Recommended Posts

От томчето "Събуждане"
14 лекции на общия окултен клас, 11-та година, т. I (1931-1932 г.)
Пѫрво издание, София, 1944 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Разбраната скръбь

Размишление.

Изпѣ се пѣсеньта „Аинъ фаси.“ Тази пѣсень е съставена отъ две части: първата часть — аинъ фаси — е началото на всѣка работа. Какво е началото, знаемъ; какъвъ ще бѫде краятъ, не знаемъ. Въ тази пѣсень има два противоположни момента, които не изразяватъ истинското положение на нѣщата. Който разбира елементитѣ на думитѣ „аинъ фаси“, може да се домогне до смисъла на живота и да се ползува отъ него. Така той ще разбере, какъ ще свърши животътъ, т. е. какъ ще се превърне скръбьта въ радость. Да превърнешъ скръбьта въ радость, това значи, да превърнешъ неразбраната скръбь въ разбрана. Неразбраната скръбь причинява страдание, а разбраната — радость. При неразбрания животъ човѣкъ се колебае, люшка се отъ една страна на друга. Колебанието създава голѣми противоречия. Обичашъ нѣкого, но се колебаешъ, дали и той те обича. Ако и той те обича, пакъ се колебаешъ, съмнявашъ се въ него, да не би да те измѣсти нѣкой. И като обичашъ се мѫчишъ, и като не обичашъ се мѫчишъ. Какво трѣбва да правишъ тогава?

Да влѣзешъ въ Божествения животъ, дето има само радость и веселие.

Богъ е създалъ свѣта и внесълъ вь него живота и радостьта. Човѣкътъ, като не разбралъ живота и радостьта, създалъ мѫчението и скръбьта. Кой разпъна Христа: ангелитѣ, или хората? — Хората Го разпънаха. Това показва, че тѣ сѫ въ състояние да мѫчатъ и да причиняватъ страдания? Ще кажете, че евреитѣ сѫ жестоки хора, защото извършили това престѫпление. Ако само евреитѣ сѫ жестоки, и ако жестокостьта е причина за разпятието на Христа, какъ ще си обясните жестокитѣ отношения на нѣкой синъ или на нѣкоя дъщеря къмъ родителитѣ? Майката носи детето деветь месеца въ утробата си и като го роди, кърми го, кѫпе го, пѣе му пѣсни за приспиване, грижи се за него да порасне, да стане великъ човѣкъ. Какви надежди възлага тя на него! Обаче, като порасне, синътъ е недоволенъ отъ майка си, нарича я стара, извѣяна, иска да се освободи отъ нея. Този синъ не е евреинъ. Какъ ще обясните неговото отношение къмъ майка му? Какъ ще обясните това противоречие? Понѣкога човѣкъ е недоволенъ и отъ себе си — друго противоречие.

На пѣсеньта „Аинъ фаси“ могатъ да се направятъ два превода: отрицателенъ и положителенъ. „Аинь фаси“ — докато си глупавъ; „мекри заси“ — докато си лакомъ; „финъ земру“ — работата ти нѣма да върви напредъ; „ашанъ“ —всѣкога ще плащашъ; „суаси зенъфесулъ“ — главата ти нѣма да се освободи отъ мѫчнотии. Положителниятъ преводъ на пѣсеньта е следниятъ: „аинъ фаси“ — ако живѣешъ съ любовь; „мекри заси“ — ако мждростьта те озарява; „финъ земри“ — ако истината царува въ тебе и т. н. Отъ това, какъ ще пѣе човѣкъ тази пѣсень, зависи, дали ще се подаде на нейното положително, или отрицателно влияние. Ако се пѣе съ мекота, ще имате единъ резултати; ако се пѣе твърдо, резултатътъ ще бѫде другъ. Отъ способностите на човѣка да приема и предава, зависятъ неговитѣ вѫтрешни състояния на скръбь или на радость.

И тъй, отъ пѣенето на човѣка, отъ неговата музикалность зависи да бѫдете доволни или недоволни отъ него. Музикалность има и въ постѫпкитѣ на човѣка. Всѣка постѫпка, която отговаря на великия законъ на живота, внася доволство и разположение въ човѣка. Ако постѫпката не е съгласна съ този законъ, човѣкъ изпитва скръбь, недоволство. Следователно, като грѣшишъ и страдашъ за погрѣшката си, не се оправдавай, но изправи я по нѣкакъвъ начинъ. Щомъ я изправишъ, ще се зарадвашъ и развеселишъ.

Единъ писатель пише за необитаемитѣ небесни ширини, висини и глъбини. Съ това той иска да каже, доколко небето е необятно и необитаемо. Въ сѫщность, необитаеми мѣста въ природата не сѫществуватъ. Цѣлата природа, както и цѣлата вселена, сѫ обитаеми. Какъ е възможно да сѫществуватъ необитаеми мѣста, щомъ се казва, че Богъ е вездесѫщъ? Тогава ще излѣзе, че подъ „необитаеми“ мѣста разбираме такива, които сѫ лишени отъ животъ като този на земята. Изобщо, всички материални свѣтове сѫ свързани единъ съ другъ но животътъ въ тѣхъ не е навсѣкѫде еднакъвъ Значи, има свѣтове лишени отъ скърби и страдания. — Какво да се прави тогава съ скърбитѣ и страданията на земята? — Не остава нищо друго, освенъ да се превърнатъ въ радость. Ще кажете, че това е велика наука. За вѣрващия това е възможно; за невѣрващия е почти невъзможно.

Скръбьта е резултатъ на неразбирането на живота. Забелязано е, че човѣкъ не може да пѣе добре, ако носи въ себе си нѣкаква голѣма скръбь. Другъ е въпросътъ, ако той може да превърне скръбьта въ радость. Тогава въ гласа му има мекота и приятность. Докато пѣе, човѣкъ намира изходенъ пѫть въ скръбьта. Щомъ престане да пѣе, всички пѫтища въ живота му се затварятъ. Дълго време трѣбва да работи той върху себе си, за да намѣри изходенъ пунктъ и да превърне скръбьта си въ радость. За да се изяви, музиката се нуждае отъ просторъ. Въ водата не можешъ да пѣешъ — просторъ нѣма. Най-добрата срѣда за музиката и пѣнието е въздухътъ. За сѫщества, по-напреднали отъ хората, етерътъ е най-добъръ проводникъ на музикалнитѣ тонове. Значи, разликата между възвишенитѣ сѫщества, хората и животнитѣ се заключава въ възприемането и предаването на нѣщата. Възвишенитѣ сѫщества възприематъ свѣтлината по единъ начинъ и я обясняватъ различно отъ по-долнитѣ отъ тѣхъ. Хората възприематъ свѣтлината по свой начинъ, различенъ отъ този на животнитѣ. Сѫщевременно и обясненията имъ за нея сѫ различни. Всички живи сѫщества изпитватъ скръбь, страдание и болка, но обясненията имъ за тѣхъ сѫ различни.

Каква е цельта на страданието и на скръбьта? Кой създаде скръбьта? Хората колективно създадоха скръбьта и страданието. Като не разбиратъ великитѣ закони на живота, тѣ се биятъ за нищо и никакво. Всѣки иска да възстанови честьта си, да повдигне името си и отваря война на онѣзи, които сѫ го обидили и огорчили. Така постѫпватъ не само хората, но и напредналитѣ сѫщества — боговетѣ. Първо се биятъ боговетѣ на небето, а после, като отражение на тѣхния животъ, започватъ да се биятъ и хората. Въ края на краищата, войната свършва, но и боговетѣ слизатъ между хората. Тази е причината, дето има паднали ангели, паднали божества, дошли между хората да се учатъ, да изправятъ погрѣшкитѣ си.

И тъй, да превърнешъ неразбраната скръбь въ разбрана и да се радвашъ, това значи, да си придобилъ великата наука на живота. Единственото мѣсто, дето можете да чувате тихия гласъ на Бога, това е областьта на скръбьта и страданието. Следователно, като дойде страданието при васъ, не го отбѣгвайте, но вслушайте се въ него, да чуете гласа на Онзи, Когото търсите. Кѫде ли не търсите Бога? Обаче, не предполагате, че ще Го намѣрите въ страданието. Той не е въ външното страдание, което всички виждатъ, но въ вѫтрешната тѫга, която човѣкъ изпитва при осъзнаване на своитѣ погрѣшки. Това наричаме морално страдание. Тукъ, именно, ще чуешъ тихия гласъ, който ти нашепва: Не постѫпи добре. Като не одобрява твоята постѫпка, ти страдашъ и си недоволенъ отъ себе си. Ако не позпаешъ Бога въ страданието, никѫде и никога нѣма да Го познаешъ и ще кажешъ като философитѣ, че никой не е видѣлъ Бога и не може да Го види. Не е важно мнението на философитѣ за Бога, не е важно и мнението на хората, важно е всѣки да познава себе си. Ще кажешъ, че познавашъ човѣка. Знаешъ ли, какво представяшъ вънъ отъ тѣлото си? Ако можешъ да излѣзешъ отъ тѣлото си и да запазишъ съзнанието си, ти ще имашъ нѣкаква представа за човѣка. И тогава, като познавашъ себе си, ще познавашъ поне отчасти Бога, като свой Създатель.

Нѣкой разглежда себе си отъ общественото положение, което заема, и казва: Азъ съмъ касиеръ на банка и се познавамъ. Ти познавашъ известно обществено положение и длъжностьта, която изпълнявашъ, но какво представяшъ като човѣкъ, не знаешъ. Утре ще те уволнятъ отъ тази служба. Какво остава отъ тебе? Службитѣ се мѣнятъ, но човѣкъ — никога. Следователно, всѣки трѣбва да дойде до такова познаване на човѣка, че нищо да не може да прибави къмъ него, нито да му отнеме. Докато мислишъ, че нѣкой те измѣстилъ, ти нѣмашъ представа за себе си; докато скърбишъ и се радвашъ, ти още не се познавашъ. Докато не дойдешъ до положението да смѣняшъ скръбьта въ радость, ти още не се познавашъ; и докато не използувашъ радостьта си за угощение на своитѣ приятели, ти още не знаешъ, какво нѣщо е човѣкътъ. Кой човѣкъ, като угостилъ приятеля си съ своята скръбь, е видѣлъ втори пѫть лицето му? Другъ е въпросътъ, ако го угостишъ съ радостьта си. Угощавайте и себе си, и своитѣ приятели съ радоститѣ си, за да видите лицето на Бога и да познаете себе си.

Да се върнемъ къмъ скръбьта и радостьта. Скръбьта е матката на душата, дето всичко расте. Радостьта е утробата на духа, дето всичко зрѣе. Всичко живо расте, всичко велико и възвишено зрѣе. Отъ това гледище, като жива сила, злото расте, но не дава плодъ, следователно, нѣма условия да зрѣе. Като израсте и се увеличи, най-после злото умира. Такава е сѫдбата на всички лоши мисли, чувства и по-стѫпки. Доброто, като жива сила въ природата, има условия да расте и да се увеличава, и понеже носи зародишъ въ себе си, то дава плодъ и вѣчно живѣе. Тъй щото, ако се питате, каква е разликата между злото и доброто, ще знаете, че злото расте, но плодъ не дава, затова то е временно — ту се явява, ту изчезва. Доброто, обаче, расте, развива се, дава плодъ, който узрѣва, пръска сѣмената си навсѣкѫде и вѣчно живѣе. И най-малкото добро следва човѣка презъ вѣковетѣ. Затова е казано, че силата на злото е до четири поколѣния, а на доброто — до тисящи родове. Сѫща е разликата между лошитѣ и добритѣ мисли, чувства и постѫпки. Такава разлика сѫществува между лошия и добрия животъ, между лошитѣ и добритѣ хора.

Какъ може неразбраната скръбь да се превърне въ разбрана? Ако разбирашъ разумнитѣ закони на природата и ги прилагашъ на мѣсто, ти можешъ да правишъ това превръщане. Това значи, да познавашъ буквата А, начало на нѣщата, начало на разумностьта. Ако поставишъ точка върху тази буква, ти опредѣляшъ посоката на своето движение. Точката е мѣсто, отдето излизатъ правитѣ линии — пѫть къмъ разумностьта. Наистина, разумниятъ животъ не е нищо друго, освенъ стремежа. нагоре. Като поеме тази посока, разумниятъ човѣкъ образува равностраненъ триѫгълникъ, по който се движатъ неговитѣ мисли, чувства и постѫпки. Разумниятъ животъ подразбира хармония между мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка. Като живѣе, той образува равностранния триѫгълникъ — форма на разумностьта. Като чувствува, той пълни тази форма, т. е. влага въ нея съдържание. Като мисли, той я одухотворява и осмисля. Ето защо, разумностьта става разбрана, когато й се даде форма, съдържание и смисълъ.

И човѣкъ, като разумно сѫщество, има форма, съдържание и смисълъ. Формата представя видимия човѣкъ, съдържанието — неговото сърдце, което изразява чувствата му, а смисълътъ — неговия умственъ животъ. Следователно, ще се пазишъ да не изгубишъ нито формата, нито съдържанието, нито смисъла си. Ще пазишъ всичко, което ти е дадено, за да изпълнишъ добре своето предназначение. Не казвай, че сѫ ти дотегнали страданията. Тѣ сѫ благо, чрезъ което разумниятъ свѣтъ иска да те освободи отъ заблужденията. Така, именно, ще превърнешъ скръбьта си въ радость. Ако си търговецъ, живѣй и работи честно, да не изгубишъ не само външното, но и вѫтрешното си богатство. Не е страшно, когато губишъ външното си богатство; страшно е, когато губишъ вѫтрешното богатство. Докато си външно ощетенъ, лесно се възстановява състоянието ти. Дръжъ съзнанието си будно, да не опетнишъ ума и сърдцето си, да не заробишъ душата си. Ще кажешъ, че Богъ е всеблагъ и всемждъръ, ще ти помогне. Богъ помага, но те предупреждава да не грѣшишъ, да не повтаряшъ погрѣшкитѣ си. Той казва: Давамъ ти богатство, което самъ ще носишъ на гърба си, безъ никаква външна помощь. При това, цѣлото си богатство ще пренесешъ на единъ пѫть. Не можешъ ли да направишъ това, ще вземешъ отъ него толкова, колкото самъ можешъ да носишъ. Останалото ще дадешъ на своя ближенъ. Докато богатството ти е малко, лесно го носишъ. Колкото по-голѣма е лакомията ти, толкова повече се увеличава и богатството ти. Най-после дохождашъ до положение да не можешъ самъ да носишъ товара си и казвашъ, че нѣма смисълъ да се живѣе. Тогава ангелитѣ започватъ да четатъ присъдата ти: първия пѫть поиска десеть хиляди лева — дадоха ти се; втория пѫть поиска 20,000 лв., и тѣхъ получи. Колкото искаше, толкова ти се даваше. Най-после, дойде до милиони, които вече не можешъ да носишъ и питашъ, какво трѣбва да правишъ. Ще плащашъ — нищо повече. Изплащането става насилствено. Искашъ, не искашъ, ще давашъ отъ себе си, докато се облекчишъ. Така ангелитѣ възпитаватъ лакомия човѣкъ. Ако започне да се оплаква, че губи богатството си, тѣ го взиматъ на онзи свѣтъ и го пращатъ въ по-долна форма, между конетѣ и воловетѣ, да оре земята. —  Защо орете земята? — Защото досега ядохме и пихме, не слушахме Господа. Сега носимъ последствията на своята лакомия. Като изплатимъ дълговетѣ си, ще приемемъ първоначалната си форма на човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие Божие.

Днесъ всички хора търсятъ нѣкакво разрешение на живота, искатъ по магически начинъ да разрешатъ въпроситѣ. Докато живѣятъ само за себе си, никакво човѣшко разрешение на въпроситѣ не може да имъ помогне. Тѣ трѣбва да се свържатъ съ Бога, да се вслушватъ въ Неговия гласъ, Който имъ нашепва, кое е право и кое криво, и така да изправятъ живота си. Докато не разбере смисъла на живота, предназначението на всички живи сѫщества, човѣкъ всѣкога ще грѣши. На растенията и на животнитѣ гледа като на нисши сѫщества, които не заслужаватъ неговото внимание. Това е криво разбиране. Животнитѣ и растенията иматъ велико предназначение. Тѣ служатъ като символи, като азбука, чрезъ която природата говори. Първиятъ адептъ, който влѣзе въ райската градина, взе форма на змия, съ цель да изкуси Ева. На небето той заемаше високо положение, но, като слѣзе на земята, прие една отъ низкитѣ животински форми, уви се около дървото и започна да се разговаря съ Ева на чуденъ, красивъ езикъ. За пръвъ пѫть тя чу змия да говори толкова разумно и убедително. Като постигна цельта си, адептътъ свали змийската кожа отъ гърба си и застана предъ Ева като младъ, красивъ момъкъ, облѣченъ въ черни, хубави дрехи. Като го видѣ, Ева се изненада и си каза: Невъзможно е този човѣкъ да си служи съ лъжата. Той знае да се преобразява, следователно, владѣе великата наука на живота. Следъ всичко това, тя бѣше готова да слуша, каквото той й говорѣше. Тя се убеди, яде отъ забранения плодъ, като даде и на Адама отъ него. Така и двамата сгрѣшиха и напуснаха раял

Ще кажете, че това е приказка, Адамъ и Ева не сѫ сѫществували. Какъ мислите вие, това е ваша работа. Дали вѣрвате, или не, това е пакъ ваша работа. Важно е, че сѫщата история става въ самия човѣкъ. Следователно, всичко, което става въ човѣка, е вѣрно. Ти стоишъ предъ единъ въпросъ, искашъ да го разрешишъ правилно. Отвѫтре нѣщо ти нашепва, какъ да постѫпишъ, но дохожда нѣкой отвънъ и дава криво направление на мисъльта ти. Щомъ го послушашъ, виждашъ, че си сгрѣшилъ. Като знаешъ това, давай ухо на вѫтрешния гласъ въ себе си, а не на своята мисъль или на своето чувство. Тѣ сѫ твоитѣ външни съветници, които лесно могатъ да те заблудятъ. Каже ли ти вѫтрешниятъ гласъ да не предприемашъ нѣщо, слушай го. Но ти започвашъ да философствувашъ, че времената сѫ добри, че условията сѫ благоприятни за тази работа и, като постѫпишъ по своя умъ, виждашъ, че не си на правъ пѫть. Започвашъ да съжалявашъ, и следъ известно време се успокоишъ. Успокояването не е изправяне на погрѣшката. Кой може да утеши майката, на която детето й умрѣло? Какво ще й кажешъ за утешение? Ще кажешъ, че Богъ ще й даде друго дете. Това утеха ли е? Майката може да се утеши само при едно положение: ако детето й оживѣе. Стане ли това, тя моментално ще забрави скръбьта си.

Следователно, всички хора ще се утешатъ, само когато имъ се върне загубеното, т. е. когато намѣрятъ изгубения рай. — Какво е изгубилъ човѣкъ? Кой е изгубениятъ рай? — Неговитѣ добродетели, неговитѣ добри мисли, чувства и постъпки, неговиятъ добъръ животъ. И следъ като изгуби тѣзи нѣща, човѣкъ се примирява и казва: Изгубеното е изгубено вече, нѣма защо да се жали за него, но да потърсимъ нови печалби. Обаче, съществува законъ: новитѣ печалби не допринасятъ никаква полза, ако не се намѣрятъ загубенитѣ нѣща. Стариятъ прия-тель струва повече, отколкото новиятъ. Приятелство, направено въ детинството, трае повече, отколкото приятелство въ старини. — Защо? — Защото приятелството въ детинството има условия да узрѣе, когато приятелството въ старини е лишено отъ тѣзи условия. Възъ основа на това, и младото поколѣние трѣбва да води добъръ животъ, за да могатъ прин-ципитѣ на този животъ да узрѣятъ. Въпрѣки това, мнозина казватъ: Да оставимъ младитѣ да си поживѣятъ свободно, на старини тѣ ще подобрятъ живота си. Това може да е вѣрно, може и да не е вѣрно, но казвамъ: Добродетель, придобита на младини, струва повече отъ добродетель, придобита на старини. Другъ човѣкъ е онзи, който носи доброто въ себе си отъ младини, а другъ е онзи, който носи доброто, което е придобилъ на старини. Това не значи, че не сте добри, но работете главно върху онѣзи добродетели, които носите отъ детинство. Работете върху онѣзи дарби и способности, които носите отъ детин ство. Съ други думи казано: Работете върху онѣзи дарби и способности, върху онѣзи добродетели, които Богъ е вложилъ въ васъ още при създаването ви.

Какво трѣбва да прави съвременниятъ човѣкъ, за да се домогне до онова, което е вложено въ него? Нищо друго не му остава, освенъ да намѣри загубеното. — Какъ ще го намѣри? — Чрезъ търпение и любовь. Какво прави майката съ своето красиво, умно дете, което е заболѣло отъ тежка епидемическа болести? — Тя се въорѫжава съ всичката си любовь и съ търпение, докато оздравѣе детето. Дълго време следъ това то е хилаво, неспособно за работа, за никакво движение. Майката го носи на рѫце, храни го като малко дете, докато се възстанови всичко, което е загубило: енергия, красота, способности за работа. Тя понася всичко и се радва, че детето й се спасило отъ смъртьта. Такова е положението на съвременния човѣкъ, който, поради моралния грѣхъ, е изгубилъ най-ценното. Има една наука, която може да помогне на човѣка да придобие изгубеното, т. е. да придобие здравето и силата си. Тази наука е, колкото велика поради благата, толкова велика и поради страданията, които носи. Напримѣръ, за да изнесе доброто на човѣка, тя трѣбва да изнесе и нѣкои негови голѣми недостатъци. Силниятъ лесно се справя съ недостатъцитѣ, но слабиятъ така изпада подъ тѣхния гнетъ, че и доброто не може да му помогне.

Нѣкой иска да му посоча недостатъцитѣ. Казвамъ: Ти самъ ще ги видишъ. Моята задача е да ти покажа доброто, което трѣбва да разработвашъ. Що се отнася до недостатъцитѣ, съ тѣхъ само Богъ може да се разправя. Една отъ погрѣшкитѣ на хората е, че се занимаватъ съ своитѣ недостатъци. Като се събиратъ, тѣ се критикуватъ, изнасятъ недостатъцитѣ на този, на онзи и, като се върнатъ по домоветѣ си, казватъ: Да ни прости Богъ, огрѣшихме се съ тѣзи разговори. Ще каже нѣкой, че не може да търпи погрѣшкитѣ на своя съседъ. Чудно нѣщо, погрѣшкитѣ на съседа си не може да търпи, а къмъ своитѣ е снизходителенъ. Човѣкъ трѣбва да бѫде последователенъ. Ако не търпишъ недостатъцитѣ, изобщо, не трѣбва да търпишъ и своитѣ. А тъй, своитѣ нечистотии търпишъ, на съседа си не можешъ — това е несправедливость.

Като възражение на това, нѣкой ще каже, че Богъ му говорилъ така, че Той го напѫтвалъ, какъ да живѣе. И това е възможно, обаче, прилагане се иска. Отъ думитѣ на Господа трѣбва да изработишъ скъпоценни камъни, на които всички да се радватъ. Богъ ти казва да не правишъ това, което си намислилъ. Ти трѣбва да Го послушашъ и да кажешъ: Господи, ще направя това, което Ти искашъ. Да направишъ това, което Божественото изисква, значи, да превърнешъ обикновения камъкъ въ скъпоцененъ. Нѣкой иска да направи нѣщо за мене. Казвамъ: Направи нѣщо, което Богъ изисква, и ще бѫдешъ радостенъ. Тогава и азъ ще направя нѣщо, което Богъ изисква отъ мене. Така ще съберемъ две радости на едно мѣсто и ще бѫдемъ щастливи. — Искамъ да бѫда щастливъ. — Много просто, събери две радости на едно мѣсто. — Не мога да ги съчетая, само на една радости се натъквамъ. — И при това положение ще бѫдешъ щастливъ, но временно, всѣки може да ти отнеме радостьта и щастието. Съберешъ ли две радости на едно мѣсто — твоята и на твоя ближенъ, ти си въ царството на хармонията, въ областьта на щастието. Това е законъ.

Правете опити въ това направление, да провѣрите този законъ. Представете си, че имате рана, която носите съ месеци и не можете да я излѣкувате. Съберете две радости на едно мѣсто и ще се увѣрите въ действието и силата на този законъ. Въ нѣколко минути, или най-много въ два - три часа раната ви ще оздравѣе. Три възможности има, чрезъ които човѣкъ е въ състояние да се излѣкува и отъ най-опасната болесть. Отъ него се изисква само едно: да събере две радости на едно мѣсто. Следъ това той трѣбва да се обърне къмъ разумната природа, да му помогне по нѣкакъвъ начинъ да се излѣкува. Тя ще му помогне, като изпрати единъ отъ своитѣ опитни лѣкари; ако той не го излѣкува, ще му изпрати едно отъ възвишенитѣ, напреднали сѫщества; ако пакъ не оздравѣе, самъ Богъ ще се изяви: ще плюе на земята, ще вземе малко каль и ще намаже съ нея болното мѣсто. Въ Бога се криятъ много начини за лѣкуване. Тѣ се съдържатъ въ водата, въ въздуха, въ свѣтлината и въ храната. Какъ ще се лѣкувате, по духовенъ, или физически начинъ, не е важно. Едно се иска: да бѫдете здрави, за да възстановите изгубеното.

Като се говори за духовния свѣтъ, мнозина си го представятъ като физическия. Стане ли дума за Христа, искатъ да Го видятъ като човѣкъ, да се разговарятъ съ Него. Това е невъзможно. Веднъжъ дойде Христосъ на земята въ плъть, между човѣцитѣ. Сега ще Го търсите по другъ начинъ. И въ духовния свѣтъ да отидете, и тамъ нѣма да видите Христа. Той е заетъ съ много работа, нѣма време за свободни хора. Щомъ види нѣкой свободенъ човѣкъ, безъ работа, Той го праща на земята. Свѣтътъ се нуждае отъ работници: и млади, и стари трѣбва да работятъ. Младиятъ отъ най-ранна възрасть трѣбва да бѫде работникъ и да води добъръ животъ. Стариятъ не трѣбва да прекѫсва импулса си за работа. И като младъ, и като старъ ще водишъ добъръ животъ. Тежко на стария, който въ младини е водѣлъ лошъ животъ. После ще се моли да се подмлади, че тогава да служи на Господа. Ако се подмлади, ще забрави обещанието си и ще започне отново лекъ, безгриженъ животъ. Така не се живѣе. Ще живѣете по изискванията на Божественото учение, безъ никакви отклонения. Всѣко отклонение отъ Божествения пѫть води къмъ човѣшкия. Сѫществуватъ два пѫтя въ живота: човѣшки и Божественъ. Ако вървите по човѣшкия пѫть, ще имате човѣшки резултати; ако вървите по Божествения пѫть, ще имате Божествени резултати. Отъ васъ зависи, кой пѫть да изберете. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да върши Божията воля и да следва Божия пѫть. Колкото погрѣшки и недостатъци да има, той ще пада и ще става, ще се каля и чисти, но, въ края на краищата, ще изправи живота си.

Да изправишъ живота си, това значи, да минешъ презъ известни мѫчнотии, презъ известни скърби и страдания. Безъ скърби и страдания не можешъ да влѣзешъ въ Царството Божие. Като минешъ презъ страданията, ще дойдешъ до дветѣ велики радости, които водятъ въ областьта на щастието. Това значи истинско подмладяване.

Да се говори на съвременнитѣ хора за подмладяване, това значи, да се залъгватъ. Тѣ не вѣрватъ въ подмладяването по духовенъ начинъ и съ съжаление констатиратъ, че едно време сѫ били млади, пламенни, съ идеали, а сега сѫ остарѣли и всичко изгубили. Споредъ мене, какъвто си билъ на младини, такъвъ си и на старини. Защо изгасй огъня на твоята младость? Кой огънь изгасва: човѣшкиятъ, или Божествениятъ? — Човѣшкиятъ. Сега не ти остава друго, освенъ да запалишъ Божествения огънь въ себе си. — Старъ съмъ вече. — Това нищо не значи. Ще направите опитъ, да запалите Божествения огънь. Ако първия пѫть не успѣете, ще направите вторъ опитъ. При втория опитъ огъньтъ ви непремѣнно ще се запали. Задъ този огънь е любовьта. Въ любовьта се криятъ всички изгубени нѣща. Затова, именно, всѣки трѣбва да намѣри начинъ, по който да възстанови изгубеното. Едно се иска отъ човѣка: да познае своитѣ изгубени нѣща. Много изгубени работи има, но всички не сѫ ваши. Познаете ли, кои сѫ вашитѣ, любовьта веднага ще ви ги върне.

Да четемъ ли темитѣ сега, или да ги оставимъ? По добре да не ги четемъ, защото самата тема може да се изкаже съ две думи. Произходътъ на въшкитѣ се крие въ неразбраната скръбь. Докато скърбитѣ оставатъ неразбрани, все ще има въшки; хората ще се чешатъ по главитѣ. Щомъ неразбранитѣ скърби се превърнатъ въ разбрани, въшкитѣ ще изчезнатъ. Турете радостьта и любовьта за основа на живота си, и неразбраната скръбь ще се превърне въ разбрана.

Т. м.

*

4. Лекция отъ Учителя, държана на

21 октомврий, 1931 г. София. — Изгрѣвъ.

 

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...